Трите дъщери на Ева

Щиглецът

Оксфорд, 2001 г.

Пери не знаеше къде да намери Азър, и реши, че кабинетът му е в "Дивинити Скул". Щом преподава за Бог, къде другаде би могъл да бъде?

Изискана и грандиозна, средновековната сграда беше най-старата постройка в Оксфорд, предназначена за преподаване и учене. Със сложните си арки, резбовани дървени врати и контрафорси тя приличаше не толкова на знаменито архитектурно постижение, колкото на изящен акварел на замечтан художник. "Дивинити Скул" тънеше в сънливо очакване. Старинните камъни бяха уморени от многовековния покой и се надяваха нещо да се случи. Или поне на Пери така ѝ се стори в този ден.

В съвършените линии на ветрилообразния свод на тавана от XV век имаше нещо одухотворено и възвишено, което я караше да влезе. Никой не я спря. В дългата зала с перпендикулярни прозорци имаше само един студент, който седеше на пода с кръстосани крака и четеше задълбочено. Той чу стъпките ѝ и я погледна. На падащата косо светлина чертите му бяха леко замъглени. Тясно чело, червена коса, лунички. Само след миг Пери разпозна момчето, което не я пусна да влезе на дебата. Същото, което се заяде с професор Азър пред всички. Пери помнеше името му – Трой, защото звучеше като името на древния турски град Троя.

– Здрасти – тихо каза тя.

– Здравей – отвърна той. По усмивката му личеше, че я позна.

– Оня ден беше в музея. Там ли работиш?

– Не. Доброволец съм. Aз съм най-обикновен студент. Като теб.

Пери едва ли не очакваше да ѝ се скара, че беше влязла без билет, но момчето може би не я беше видяло или пък предпочиташе да не говорят за това. Заразпитва я откъде е и какво учи, и тъй като вече не разполагаше с власт, беше дори любезен.

– Търся професор Азър. Знаеш ли къде е кабинетът му? – попита Пери.

В първия момент лицето му не трепна. А когато заговори, гласът му прозвуча глухо, все едно беше издишал балон.

– Кабинетът му не е тук. Днес в сградата се помещават само университетски офиси. За какво ти е?

Тя не очакваше този въпрос и каза със заекване:

– Ами... интересувам се от неговия курс.

– Не ми казвай, че ще запишеш "Бог"?

– Защо не? Какво лошо има в това?

– Всичко – отвърна Трой. – Той е вълк в професорска кожа!

– Не го харесваш, така ли?

– Азър ме изрита. Подадох жалба срещу него, между другото. Ще го съдя.

– О, не знаех, че студентите могат да съдят преподаватели. Съжалявам, че си имал... проблем.

– Азър е самият дявол. Мефистофел. Знаеш ли кой е той?

– Разбира се. "Фауст"!

Трой беше приятно изненадан, че туркинчето беше чувало за Фауст.

– Виж, ти си чужденка и няма да можеш да прецениш колко е луд. Слушай мен и стой надалеч от Азър.

– Благодаря за предупреждението, но това ще го реша аз – заяви Пери и усети как зародилата се помежду им дружелюбност започна да се изпарява.

– Изборът е твой – сви рамене Трой. – Кабинетът му е в неговия колеж. Входът е в края на "Мертън Стрийт". В предния, двор, третото стълбище вляво. На входа има списък с имената, бели букви на черен фон.

Тя му благодари, макар да ѝ се стори странно, че с такова желание я упъти как да намери човека, когото сравняваше с дявол.

Колежът на Азър беше на стара калдъръмена алея, на крачка от "Хай Стрийт". Пери мина под готическа арка с меден цвят, прекоси застлания с плочи двор и веднага забеляза стълбището. Написани с тебешир от двете страни на външната стена бяха резултатите от състезанията по гребане, оградени с чифт кръстосани гребла. Вътре във входа прочете табелите с имената на преподавателите: "Проф. Т. Дж. Патерсън", "Проф. М. Яитзингър" и "Проф. А. З. Азър". Пери тръгна по плочките на тъмния коридор. Трегерът на открехнатата вдясно врата беше извит от тежестта на годините. На забоден лист пишеше:

Не беше нито вторник, нито петък и Пери знаеше, че трябва да дойде друг път, но беше заинтригувана от странната бележка. В стаята цареше пълна тишина и макар да беше сигурна, че вътре няма никой, тя почука веднъж и за всеки случай още веднъж. Чу се едва доловим звук, който не можеше да идва от човек – може би беше приглушен любовен зов на бръмбар или пърхане на излязла от какавидата пеперуда. Пери беше цялата в слух. Отново настъпи пълна тишина.

Обзе я неудържимо любопитство, което събуждаше у нея глад към недостижимото. Реши да влезе, да огледа кабинета и тихичко да си тръгне. Вратата изскърца.

Оказа се, че изобщо не беше подготвена за това, което видя. От полуотворения прозорец с изглед към прелестната английска градина струеше жълтеникава светлина и осветяваше кули от книги, купчини изписани на ръка листове, ръкописи и гравюри. Стелажите бяха чак до тавана и претъпкани с книги. Също като прането в бедните истанбулски квартали, на щипки и разноцветни шнурове от стена до стена висяха бележки и карти. Срещу вратата имаше отрупано с книги старинно бюро с извити крака. От страниците им надничаха червени листчета като изплезени, учудени езици. На фотьойла, канапето, малката масичка и дори върху ръчно тъканата алена черга имаше купища с томове и томчета. Кабинетът беше олтар на книжния свят.

Но нито изобилието от книги, нито хаосът в стаята я стъписа така, както жълто зеленикавия щиглец с раздвоена опашка. Явно беше влетял през прозореца и се луташе наоколо, отчаяно търсейки свободата, която беше изгубил. Пери предпазливо направи няколко крачки и затаи дъх. Събра шепи, за да улови деликатното създание, но то се уплаши още повече. Изплъзна се от ръцете ѝ и се заблъска в ъглите. Отчаяно приближаваше прозореца, но така и не успяваше да изхвръкне.

Пери остави Хаям, пристъпи внимателно към плъзгащия се прозорец и понечи да го вдигне нагоре, но изглежда, беше заял и не помръдна. Пери напрегна всичките си сили да го отвори. Шумът от бутането съвсем подплаши щиглеца и той се блъсна в стъклото, зад което толкова близо и все пак така далеч беше безкрайното небе. Разтрепераното птиче кацна на един рафт почти до нея и Пери съзря ужаса в бляскавите му мънистени очи. Отчаянието сред непозната среда ѝ беше до болка познато и сърцето ѝ се сви от жалост и състрадание.

Огледа се за нещо, с което да повдигне прозореца. Лъхна я странен мирис, който не можа веднага да определи. Примесено с дъха на старите книги, се усещаше някакво сладко-кисело ухание. В една бамбукова купа гниеха грейпфрути. Приятният им ярък цвят контрастираше на доминиращите в кабинета Земни тонове. Миришеше и на още нещо. На перваза гореше ароматна пръчица в бронзова поставка с пепел на дъното.

Пери намери нож за отваряне на писма – острието му беше идеално да развърти бурмите на прозореца. След това го бутна нагоре и той се плъзна до половината неочаквано бързо и лесно. Сега само трябваше да насочи щиглеца към открилия се по-голям шанс за бягство. Свали пуловера си и го размаха към птичето, за да го насочи към прозореца.

– Това да не е някакъв нов танц? – чу се глас зад нея.

Пери се стресна и дори извика. Обърна се и видя професор Азър, който се подпираше с ръка на рамката на вратата и я гледаше развеселен. Светлите оттенъци на дългата му коса наподобяваха златни нишки в гоблен. Беше без очилата с роговите рамки.

– Ужасно съжалявам, не исках да влизам без разрешение... – продума Пери, като пристъпи крачка напред, но веднага се върна назад.

– Тогава защо го направи? – той като че ли наистина искаше да знае какво търси в кабинета му.

– Видях птичето и...

– Какво птиче?

Тя посочи рафта, където допреди малко беше щиглецът, но там нямаше нищо. Тя се огледа нервно. Щиглецът беше изчезнал безследно.

– Сигурно е излетяло през прозореца, докато сме говорили.

Погледът на Азър излъчваше приятна непринуденост, сякаш Пери беше позната книга, която беше чел някога и сега си я припомняше.

– Това е кехлибар – най-сетне рече той.

– Моля?

– Ароматната пръчица, която гледаше – отвърна той. – Четвъртък е кехлибар. За всеки ден имам различен аромат. Харесва ли ти мирисът му?

Сърцето на Пери трепна. Тя знаеше за вълшебната сила на кехлибара.

– Римлянките са носили топчета кехлибар – някои заради уханието, а други, за да ги предпазва от вещици – добави Азър.

Пери гледаше с широко отворени очи. Дали заради предупрежденията на Трой, или нещо в присъствието на професора, но беше доста смутена.

– Не ми казвай, че се страхуваш? – попита той, усещайки притеснението ѝ.

– От кехлибара?

– Не, от вещиците.

– Разбира се, че не – отговори бързо тя. Някакъв вътрешен глас ѝ подсказа, че след като я е видял да разглежда пръчицата, Азър сигурно е видял и птичето. – Професоре, извинявайте още веднъж, че влязох в кабинета ви.

– Колко често се извиняваш? Дотук два пъти за три минути. Не е ли твърде често?

Пери се изчерви. Той беше прав. Тя не спираше да се извинява – че е закъсняла две-три минути, че не е задържала вратата, за да влезе човекът след нея, че е задминала някого на тротоара, че случайно е докоснала купувач с количката в магазина... Пери непрекъснато се извиняваше.

Азър отметна косата от очите си и каза:

– Има една хипотеза, че хората, които се извиняват ненужно често, са склонни и да благодарят ненужно често.

Тя преглътна с усилие и каза:

– Може би се опитват да преодолеят непрестанната си тревожност. Стараят се да са като всички останали, но винаги остава празнота.

– Каква празнота?

– Пространство, между нас и другите. Сякаш мястото ни не е тук – отвърна Пери и веднага съжали за пояснението.

Защо разкриваше чувствата си пред този човек, който нямаше нищо общо с нейния свят – освен непознат, той беше и професор!

Азър седна на бюрото, написа нещо на едно листче и го защипа на въжето за пране над главата си.

– Значи се притесняваш, че другите студенти може да си помислят, че не си като тях? Мислиш, че си... различна? Странна? Необичайна? Луда?

– Не съм казала такова нещо – възрази Пери и се стегна в очакване на следващата нападка.

Азър не забеляза реакцията ѝ и попита:

– Защо мислиш, че не заслужаваш да си в Оксфорд?

– И това не съм казала – тя се загледа в алената черга, която ѝ напомняше на турско килимче, и добави, без да вдига очи: – Тук всички са толкова умни...

– А ти не си?

– Умна съм, но трябва да уча много. Другите се адаптират лесно към живота в Оксфорд. За мен е доста сложно. Между другото, бих искала да получа повече подробности за курса ви за Бог. Доктор Реймънд предложи да ви попитам направо.

– Доктор Реймънд, значи...

По тона пролича, че мнението му за академичния ѝ ръководител не е особено високо. Извади лист от подвързана с кожа папка, погледна го с присвити очи, смачка го на топка и го хвърли в кошчето.

– Предполагам, че имаш предвид Архангеловия семестър през есента. Местата вече са попълнени, но има списък с чакащи.

Пери не очакваше такъв отговор. Сега, след като разбра, че курсът е недостижим, изпита непреодолимо желание да се запише. Азър забеляза разочарованието ѝ и добави:

– Очаквам един студент да отпадне и може би скоро ще се отвори място.

Пери се зарадва, но и изпита неудобство, тъй като сигурно ставаше дума за Трой.

– Онова момче, което... – подхвана тя.

– Да, той. Доста гневен и агресивен младеж. Гневните и агресивните не могат да изучават Бог.

Помежду им легна тишина като бавно разстлан свитък. Азър не отместваше поглед от Пери.

– А теб защо те интересува този предмет?

– В моето семейство религията е спорна тема. Баща ми...

– Родителите ти не са тук. Aз питам теб.

– Никога не съм била наясно с религията. Но ми е любопитно да науча повече, за да си отговоря на много въпроси.

– Любопитството е свято. Несигурността е благословия – каза Азър, повтаряйки казаното от него на дебата. – Колкото до изясняването на мислите ти, аз съм последният човек в Оксфорд, който може да ти помогне.

От градината се чу чуруликане ѝ Пери се запита дали не е щиглецът, който, макар и навън, в изпълнения с опасности и жестокости свят, беше радостен, че е у дома. Азър се пресегна и взе стихосбирката ѝ.

– Аха! Гледай ти! Старо издание на "Рубаят"!

Преди да реагира, той отвори книгата и се зачете в листа с автобиографията ѝ.

– Това е само... – запъна се Пери.

– Гледай ти! Грижила си се за октопод? – възкликна учудено професорът.

Тя замръзна, а Азър добави:

– Октоподите са мистериозни създания. И са доста умни. Две трети от невроните им са в пипалата, но ти сигурно го знаеш.

Пери нямаше друг избор, освен да се съгласи.

– Възможно ли е октоподът да мисли с пипалата си? – продължи той. За радост на Пери, професорът не очакваше отговор. – Хората вярват, че колкото по-голям е мозъкът на едно животно, толкова по-умно е то. Отъждествяването на ума с размера на мозъка е абсолютен сексизъм! Както е известно, мъжкият мозък е по-голям от женския. Но не щеш ли, изведнъж се появява октоподът с шестте си ръце – пипалата му не са осем, а шест, тъй като има два крака, и разбива всички теории. Дали следващата стъпка в еволюцията е не големият, стар централизиран мозък, а сложна мрежа от много мозъци?

Пери го слушаше с вълнение и голям интерес.

– Октоподът става все по-умен с възрастта и ако живееше по-дълго, той сигурно щеше да е най-умното създание на света. Но пък Аристотел, най-великият сред философите, смятал, че октоподите са глупави. И какво говори това за Аристотел?

Пери имаше чувството, че разговорът всъщност не е толкова за Аристотел и мекотелото, колкото за нея и Азър.

– Аристотел е грешал или е имал предразсъдъци – отговори тя. – Гледал е на октопода като на безинтересна твар, мислел е, че знае за него всичко, което би могло да се научи. И затова не е забелязал, че е съвкупност от удивителни неща.

Професорът се усмихна.

– Така е... Пери – прочете той името в резюмето. – И също като октопода Бог е енигма, която подканва към проучване.

– Различно е. На нас не ни се налага да вярваме в октоподите. Знаем, че ги има, нали? А за Бог не сме сигурни.

Азър свъси вежди.

– Моите лекции нямат общо с вярата. Ние търсим познанието.

Той говореше замислено и неспокойно, но тонът му беше категоричен. Пери допускаше, че професорът разговаря така и със себе си, докато работи късно нощем или се разхожда в потъналите в роса утрини.

– Курсът за Бог е среща на търсещи умове. Произходът ни е различен, ала всички имаме нещо общо. Духът на любознателността! Изисква се доста четене и проучване. Без значение дали си вярващ или не. Моите студенти имат само един грях: мързелът.

– А... какво включва учебната програма? – осмели се да попита Пери.

– О, свещената програма! – гръмогласно заяви Азър. – Академичността мрази импровизациите и щеш – не щеш, студентите трябва да са уведомявани поне месец предварително за онова, което ще се изучава, та да го прочетат. Иначе настъпва паника! – той извади един лист от чекмеджето на бюрото, сложи го в "Рубаят" и ѝ подаде книгата, но задържа автобиографията. – Ето, щом толкова държиш.

– Благодаря – каза Пери, макар да подозираше, че програмата отговаря на действителността също толкова, колкото и написаната от Ширин автобиография.

– Преди да си тръгнеш... – поде отново Азър. – Ти спомена, че си несигурна, че си любопитна и склонна да усложняваш нещата, нали? Н. Д. У. – трите най-важни предпоставки за откровено изучаване на възможния Бог.

– Несигурност, любопитство...

– И усложняване. Някои го наричат хаос! Всеки с тези три качества е с предимство да изучава Бог.

Пери не беше сигурна, че това е нещо като обещание да я запише в курса, но реши да му благодари и се усмихна, преди да затвори вратата зад себе си. Докато пресичаше двора, тя се обърна и огледа старата сграда, тъй като искаше да намери прозореца, който се беше оказал капан за щиглеца. Очите ѝ се спряха на един повдигнат прозорец. Като отлитаща мисъл сянката на професора се плъзна зад него и изчезна. Или така ѝ се стори...

Описание на курса:

В този курс от ежеседмични консултации ще обсъждаме въпроси за нарастващата значимост за хората в света. Целта ни е да се сдобием с необходимите познавателни и интелектуални умения и да окуражаваме свободния дебат, лишен от биготизъм и догматизъм. От студентите се очаква да четат, да правят проучвания и да уважават мнения, които не споделят.

Курсът НЕ се занимава с конкретна религия и не застъпва конкретни идеи. Всеки има право да изрази мислите си, без значение дали е евреин, индуист, зороастриец, будист, таоист, християнин, мюсюлманин, тибетски будист, мормон, бахаец, агностик, атеист, последовател на "Нова епоха", или е склонен да създаде свой собствен култ. Винаги седим и дискутираме в кръг, така че всички са на еднакво разстояние от центъра.

Цели:

1. Да поощряваме емпатията, познанието, разбирането, мъдростта, sophos във всичко, свързано с представата за Бог.

2. Да предоставим на студентите широк набор от отговори на най-наболелите въпроси на съвремието.

3. Да окуражим критичното и внимателно отношение към всяка тема, важна не само за теологията, но и от голямо значение за психологията, социологията, политиката и международните отношения.

4. Да подхождаме към всеобщите проблеми без механични повторения, липса на информация, фанатизъм и страх да не обидим.

5. Накратко – да предизвикваме съмнения и да се съмняваме.

Материали:

Списъците с книги ще бъдат изготвени индивидуално – според амбицията, старанието и академичното представяне на всеки студент. Бъдете готови да четете и коментирате материали, които противоречат на убежденията ви (например атеистите ще четат книги от религиозни автори, а теистите – от учени атеисти и т.н.).

Очаквания:

Тъй като главната ни тема е Бог, този курс е с отворен край, без начало и вероятно без финал. Студентите сами определят колко да научат и докъде да стигнат.

А. Жерави: Те са недоволни от посредственото летене, стремят се да се издигнат над всички, включително и над преподавателя. Искат допълнителни материали, задават въпроси на въпросите, изискват интелектуални предизвикателства и летят високо над планинските проходи.

Б. Сови: Те не са толкова амбициозни, колкото жеравите, но въпреки това са големи мислители. Вместо да изчитат и поглъщат стотици страници, те се задълбочават и разнищват наличния материал. Изпитват съмнения към курса, към четивата, към преподавателя, дори към себе си. Приносът им към общата работа е огромен и неповторим.

В. Алпийски бързолети: Те не са толкова мотивирани, колкото жеравите, или толкова ревностни, колкото совите, но стигат най-далеч. Продължават да четат по темата след края на курса и дори след като завършат.

Г. Червеношийки: Те се задоволяват с минимума и се интересуват повече от оценката, отколкото от интелектуалното предизвикателство. Неактивни и несклонни да надникнат под повърхността, за червеношийките този курс ще бъде вероятно най-неползотворен.

Правила за поведение:

Всички идеи, подкрепени с научно изследване, подходяща презентация и прямота, са добре дошли. За разлика от други семинари, храненето в час е позволено. Всъщност храната (без да се прекалява) и напитките (безалкохолни, тъй като искаме да сме с бистър ум) са стимул – те повдигат духа и помагат на ума да се съсредоточи, пък и е доста трудно да си враждебен към онзи, с когото споделяш хляба си. С други думи, споделяйте храната със състудентите си, особено с онези, които ви противоречат.

Заплашването, тормозът, езикът на омраза или злонамереното поведение към други студенти няма да се толерират (нито пък ще са позволени към преподавателя, ненужно е да уточнявам). Обиждането – също. Присъствието ви означава мълчаливо споразумение за приоритет на свободата на словото над личните предпочитания. Нетърпимостта към противоположни мнения означава липса на свободен дебат. Когато се почувствате обидени, което е човешко, спомнете си за съвета на един мъдрец: "Ако всяко търкане ви дразни, как ще излъскате огледалото си?"[11].

Тези, които смятат, че знаят всичко за Бог, и не се интересуват от обогатяване с нови знания, учтиво се молят да стоят настрана и да "стоят далеч от светлината ми"[12]. Времето – моето и вашето – е безценно. Този курс е за онези, които Търсят. За онези, които "искат да бъдат начинаещи всяка сутрин"[13]. Ако всичко това ви се струва непосилно, помнете: "Най-висшата човешка дейност е ученето с цел разбиране, защото разбирането означава свобода"[14].

Маркетингова стратегия

Истанбул, 2016 г.

Двете прислужнички – с колосани черни униформи, накъдрени бели престилки и еднакви изражения – влетяха с подноси с шоколадени трюфели.

– Заповядайте, моля! Това са моите съкровища! – обяви домакинята.

Съпругът ѝ беше купил банкрутирала фабрика за шоколадови изделия и като подарък за някаква годишнина ѝ беше поверил производството и маркетинга. Тя беше преименувала фабриката на "Ателие" а бонбоните се бяха превърнали в les bonbons du harem. Местните купувачи не можеха да произнесат името правилно, но френското му, европейско и изобщо различно звучене ги направи популярни, a la mode.

– Опитайте ги – настояваше домакинята – и ще си оближете пръстите.

Гостите заразглеждаха бонбоните, които бяха подредени на красиви подложки.

– Всеки вид носи име на град. С малини – "Амстердам" с марципан – "Мадрид", с бира и джинджифил – "Берлин". Лондонският трюфел е с отлежало уиски. Не щадим продуктите.

– И още как! Жена ми настоя уискито да е осемнайсетгодишно и едномалцово. Ще ме разори!

Гостите се засмяха. Домакинята не обърна внимание на думите на мъжа си и заяви:

– Вече не съм "жената на бизнесмена". Aз съм бизнесдама на лично основание!

Гостите заръкопляскаха и тя продължи въодушевено:

– "Венеция" – с черешов ликьор, "Милано" – с амарето, "Цюрих" – с коняк и маракуя, а "Париж" – с шампанско!

– Разкажи им за маркетинговата си стратегия – подкани я съпругът ѝ.

– Предлагаме два пакета бонбони: за невъздържатели и за въздържатели. "Същата кутия – различни продукти." За Европа и Русия – трюфелите с алкохол, а за Близкия изток – без алкохол. Хитро, нали?

– Трюфелите халал имат ли си имена? – попита журналистът.

– Разбира се, драги! – Бизнес дамата посочи кристалния поднос и занарежда: – "Медина" – с фурми, "Дубай" – с кокосов крем, "Аман" – с карамел и лешници. Розовите се казват "Исфахан" и са с розова вода.

– Няма ли "Истанбул"? – попита Пери.

– Как да няма! Истанбул е град на контрасти и пълнежът е ванилен яйчен карамел със счукан черен пипер.

Докато гостите разговаряха и лакомо поглъщаха трюфели, дойде време за топлите напитки. Повечето жени пиха черен чай и чай от лайка, а мъжете предпочетоха кафе – еспресо или американо. Никой не поръча турско кафе, освен американския мениджър, който следваше максимата: "Когато си в Рим..." Само че в този случай римляните се държаха така, сякаш не бяха в Рим.

В желанието си да се придържа към местните традиции, американецът попита:

– Някой ще ми гледа ли на кафе?

Бизнес дамата отговори на английски:

– Няма нужда да обръщаш чашата с утайката. Ясновидецът ще пристигне всеки момент!

– Нямам търпение – каза приятелката на журналиста. – Ще искам да ми отдели няколко минути насаме.

Пери се огледа. Всички тези жени се бояха от Бога, от съпрузите си, от развода, от беднотата, от тероризма, от тълпите, от безчестието и безумието. Домовете им бяха безупречно чисти и те бяха наясно с очакванията си за утрешния ден. От "изкуството на ласкаене на бащите" бяха минали към "изкуството на ласкаене на съпрузите". Омъжените по-дълго бяха станали по-смели и по-несдържани в изразяване на мнението си, но винаги внимаваха да не прекрачат границата.

Пери нямаше такива грижи. Никога не се беше страхувала от баща си и съпруга си, а колкото до Бог, макар и да не бяха в най-прекрасни отношения, тя беше решила да не се бои и от него. Нейното безпокойство беше от друго естество. Тревогата ѝ идваше от нея самата, от нейната тъмна страна.

– Няма да позволим на гадателя да се вижда насаме с красивите ни жени! – обади се домакинът и добави някаква пиперлива шега.

Мъжете се изсмяха, а жените се направиха, че не са я чули.

Пери си спомни колко свободно Ширин ругаеше на обществени места и ръкомахаше, все едно гонеше досадна муха. Тя също си го позволи, но само веднъж, когато се ядоса на професор Азър. Колко лесно е да мразиш хората, които обичаш. Тук, в родната ѝ страна, имаше два вида жени. Онези, за които псувните бяха нещо нормално и пет пари не даваха за стигмата на непристойност, бяха малцинство. Мнозинството жени никога и при никакви обстоятелства не биха си го позволили. Дамите от средната и висшата класа на вечерята принадлежаха към тази група. Те използваха нецензурни думи само когато говореха на английски, френски или немски, тъй като звученето им на чужд език беше по-приемливо. Дамите не биха произнесли неблагоприлична дума на родния си език, но на чуждия беше по-лесно и не толкова обидно – все едно бяха на бал с маски и анонимността им позволяваше да се поразпуснат.

От друга страна, мъжете си "попържваха" на воля и не само когато бяха ядосани. Свободата да ругаят разделяше културния спектър на две и сплотяваше мъжкия вид.

– Между другото, имаме два вида трюфели, които все още си нямат имена – подхвърли домакинята. – Едните са с шери и с вкус на лимон. Периджим, ти ми даде идея за името им. "Оксфорд"!

Жената стана и огледа трюфелите.

– Ето ги! – тя се пресегна, взе един бонбон с палец, показалец и елегантно щръкнало кутре и го подаде на Пери. – Опитай!

Трюфелът се разтопи в устата ѝ, като след първоначалната сладост небцето ѝ опари остър и рязък – и едновременно изкушаващ и подвеждащ като семинарите на професор Азър – цитрусов вкус.

Фатална целувка

Оксфорд, 2001 г.

Пери не се върна у дома за великденската ваканция. Все още привикваше към академичната година от три семестъра и дългите ваканции я объркваха. Не само защото не можеше винаги да си пътува до вкъщи като другите студенти. Не само защото не беше нито екстроверт, нито изследовател, и следователно не изпитваше желание да разучава заобикалящата я среда. А и защото по време на ваканциите още по-осезаемо чувстваше разликата между себе си и останалите. Когато ходеха на лекции и пишеха есета, Пери като че ли беше една от всички, но тя не знаеше какво да прави със свободното си време и как да се забавлява.

Въпреки това същата седмица тя получи неочаквана покана. Мона, която също беше останала в Оксфорд за ваканцията, активно развивайки обществената си дейност, очакваше две свои братовчедки от Америка. Планираха да попътуват из Уелс. Бяха наели някаква селска къща – защо не дойдеш с нас? – покани я тя. – Ще подишаме чист въздух. Ще ти хареса!

Пери се съгласи и напълни един куфар с повече книги – включително две от професор Азър, – отколкото би могла да прочете за една седмица. Тя предположи, че Мона ще бъде заета с братовчедките си и ще може да прекара седмицата хем с компания, хем с четивата си. Звучеше примамливо.

Пътните табели на английски и уелски я слисаха. Не ѝ беше идвало наум, че в една и съща страна може да има повече от един официален език. В Турция не беше виждала табели на турски и на кюрдски. Беше толкова изненадана, че непрекъснато спираше и снимаше.

– Ти не си наред – смееше се Мона. – Природата е изумителна, а ти снимаш пътните табели!

Гледките действително бяха прелестни. Стада с агънца пасяха в пъстроцветни поля от зелени килими с лилав пирен, диви зюмбюли и друмчета. Бялата дървена къщурка, в която се настаниха, беше на западния склон на висок хълм. Сутрин тънеше в море от слънчева светлина, а следобед – в дълбока сянка, тишина и спокойствие. В далечината, между хълмовете се виеше като сребърна нишка река Уай.

Пери се влюби в къщичката – в чугунената печка, ниските тавани, нарязаните отвън дърва, каменния под на приземния етаж, че дори и в мириса на чаршафите, които бяха леденостудени при първо докосване. С Мона бяха в едната стая, а братовчедките се настаниха в другата. Селцето беше на километър и половина, но въпреки това момичетата не скучаеха и на Пери не ѝ оставаше време за четене. Тя беше градско момиче и не спираше да се диви на заобикалящата я природа и нейните малки чудеса. Всичко друго като че ли загуби значение. Представи си, че е паднала атомна бомба и че те бяха единствените оцелели. Майка ѝ сигурно щеше да се ужаси, ако знаеше, че четирите момичета са в Уелс, сами сред нищото.

Една вечер Пери видя, че Мона се моли в ъгъла с лице, обърнато към Мека. Двете избягваха да говорят за религия, но ако Ширин беше с тях, тя непременно щеше да повдигне темата за Бог.

Мона загаси лампата и си легна. Настъпи тишина. Пери се обърна в леглото, погледна приятелката си и заговори тихо, сякаш съживяваше спомен:

– Когато бях малка, една пчела ухапа устната ми. Тя се поду като балон. Татко каза, че пчелата била лудо влюбена в мен. Искала да ме целуне. А дали е знаела, че ще умре, след като забие жилото си? Би било много странно, ако е знаела и все пак го е направила. Самоунищожение...

Мона се обърна към Пери. На лунната светлина силуетът ѝ приличаше на легнала статуя.

– Съзнанието е присъщо само на хората. Такъв е божият закон. Затова Аллах ни държи отговорни за постъпките ни.

– Но и животните не искат да умират. Имат инстинкт за самосъхранение. И въпреки това... жилят. Сигурно знаят, че се самоубиват. Гледаме природата и се възхищаваме на красотата ѝ, а всъщност тя е ужасно жестока.

Мона въздъхна.

– Не забравяй, че не ти управляваш света. Бог отговаря за всичко, не ти. Уповавай се на вярата!

Само че Пери изпитваше съмнения към такъв ред, в който пчелите умират, когато са влюбени. И ако това беше божественият порядък на нещата, защо хората го наричаха справедлив и свещен? Стана ѝ студено и придърпа завивката до брадичката си.

По-късно викаше в съня си, а бълнуването ѝ на турски звучеше като жужене на хиляди пчели, които са в капан и искат да се освободят.

Братовчедките в съседната стая се закискаха, а Мона се стресна, седна в леглото и се замоли демоните да напуснат Пери. На другата сутрин се върнаха в Оксфорд. Винаги когато заговореха за уелското пътуване, Мона и Пери си го спомняха с радост и усмивка, ала дълбоко в себе си, макар и по различен начин, те чувстваха, че в хубавия спомен се спотайва и нещо мрачно...

Празна страница

Истанбул, лятото на 2001 г.

След края на първата си година в Оксфорд Пери се върна в Истанбул за лятната ваканция. Майка ѝ споменаваше ту този, ту онзи млад мъж, като ги хвалеше по един и същ начин. За Селма следването на дъщеря ѝ не беше интелектуално пробуждане или предшественик на обещаваща кариера, а кратка интерлюдия към брак. За един месец беше обиколила шест храма. Палеше свещи, връзваше копринени панделки и мълвеше пожелания за скорошен успешен брак на Пери.

– Имаме нови съседи. Много добро семейство – каза Селма, докато бъркаше жълтия фасул за вечеря. – Синът им е умно, красиво и почтено момче.

– Намерила си ми подходящ съпруг – промърмори Пери и нави на пръста си странно къс кичур коса.

Обзе я неприятното съмнение, че майка ѝ е отрязала къдрицата, докато спеше. Може би я беше занесла в някой от храмовете заедно с други дарове.

– Жено, остави момичето на мира – обади се Менсур. – Само я объркваш. Нали следва! Гоним диплома, а не съпруг.

– Това момче има диплома. Учило е в университета! Нека се сгодят, пък ще ги оженим, след като завърши. Какво има да губи?

– Само свободата, младостта и ума си – отвърна Пери.

– Все едно слушам баща ти – ядоса се Селма и отново разбърка фасула.

Разговорът приключи. Но не задълго.

В края на лятото, в един горещ истанбулски ден, Пери излезе на пазар. Преди да замине за Оксфорд, трябваше да си купи шлифер, маратонки и раница. Когато слезе от автобуса на площад "Таксим", видя голяма тълпа пред чайната, в която често се отбиваха студенти. Хората се бяха загледали в големия телевизор до отворените прозорци, а слънцето докосваше сенките и огряваше силуетите им в кайсиеви нюанси.

Един широкоплещест мъж беше сложил ръка на челото си и сякаш не вярваше на очите си. Момиче с конска опашка стоеше като заковано и гледаше слисано. Лицата им заинтригуваха Пери. Тя се приближи любопитно към групата.

И тогава видя кадрите по телевизията: самолет се беше блъснал в небостъргач на фона на толкова ясносиньото небе, че чак очите я заболяха. Сцената се повтаряше отново и отново, като на забавен каданс, и всяко излъчване я правеше все по-нереална. Кълба дим се виеха, навсякъде хвърчаха листове хартия, някакви предмети катапултираха един след друг... Пери ахна, когато осъзна, че това не бяха предмети, а хора, които скачаха само за да намерят смъртта си.

– Американци... – промърмори мъжът до нея. – Заслужават си го, след като се бъркат в чужди работи.

– Мислят си, че светът е техен. Нека видят, че и те са смъртни като нас – заяви една жена, поклати глава и дългите ѝ обици се разлюляха.

Погледите на Пери и момичето с конската опашка се срещнаха. Сякаш единствено те двете споделяха ужаса, шока и мъката от онова, което виждаха. Само след миг момичето погледна встрани и съпричастието му изчезна. Врявата подразни Пери и тя си тръгна. Главата ѝ бучеше от въпроси. Вървеше и чуваше как минувачите обсъждат конспирацията, довела до трагедията. Гласовете им наподобяваха жужене на пчели, хукнали да събират нектар.

Трябва да се обадя на Ширин, реши Пери. Толкова много искаше да чуе уверения глас на приятелката си, че спря на първия уличен автомат, звънна и за нейна радост Ширин вдигна на мига.

– Пери! Шибан свят! Или живеем в интересно време, а?

– Какъв ужас! Не знам какво да мисля.

– Невинни жертви заради откачените копелета, които вярват, че ще отидат в рая, ако убиват в името на Бог! – викаше Ширин. – Ще стане и по-лошо. Сега всички мюсюлмани ще бъдат очернени. Още повече невинни ще станат жертва и от двете страни.

Пери се загледа в залепената под слушалката дъвка – това също беше проява на злоба, макар и малка.

– Ширин, това е отвратително! Чудовищно и толкова страшно. Как може човек да направи такова нещо?

– Тепърва ще го обсъждат. Месеци, дори години. Журналисти, експерти и учени... Но всъщност няма нищо за обсъждане. Религията подклажда нетолерантност, а това води до омраза и насилие. Край на историята.

– Не е честно! Има толкова много вярващи, които не биха наранили никого. Не религията, а злото е виновно!

– Мишле, няма да споря с теб, тъй като този път съм толкова объркана, колкото си и ти. Трябва да говоря с Азър, иначе ще откача.

Нещо като че ли прободе Пери и тя попита:

– Но семестърът още не е започнал, къде ще го видиш?

– Кой го е грижа?! Заминавам за Оксфорд още утре. Знам, че той е там. Презавери си билета и ела с мен.

– Ще се опитам.

Пери не ѝ обясни, че е невъзможно да смени билета си в последната минута, пък и щеше да струва твърде скъпо.

Когато се прибра, завари майка си и баща си да гледат повтарящите се кадри също толкова слисани, колкото беше и тя.

– Фанатиците превзеха света – заяви Менсур.

Днес беше започнал да пие по-рано от обикновено и по вида му личеше, че вече е обърнал няколко чаши. За пръв път изрази колебание за следването на Пери.

– Май не трябваше да те изпращаме в чужбина. Вече никъде няма сигурно място. Никога не съм си мислил, че ще го кажа, но може би западът стана по-опасен от Изтока.

– Изток или запад, няма никакво значение. Никой не може да избяга от късмета си – подхвана Селма. – Ако Аллах е сложил знак на челото ти с невидимо мастило, няма значение дали си тук, или в Китай. Смъртта ще дойде и ще те намери.

Менсур грабна химикалката, с която решаваше кръстословици, и написа на челото си разкривено 100.

– Какво е това? – учуди се Селма.

– Променям съдбата си! Ще живея до сто!

Пери не дочака отговора на майка си. Не ѝ се слушаха родителските разправии. Самотата я сграбчи и тя се затвори в стаята си с господодневника в ръка. Искаше да напише нещо умно и смислено, но не можеше. Не и днес. Измъчваха я толкова много въпроси за религията, вярата и Бог. Tози Бог, който позволяваше такива ужасни злодеяния и въпреки това очакваше покорство. Гледаше листа и потъваше в неговата празна белота. Какво ли щеше да каже Азър на Ширин... Как искаше да се промъкне в кабинета като щиглец и да ги послуша. Тя също имаше въпроси към професора. Ширин май беше права, когато настоя да се запише в курса за Бог – не толкова да открие нови истини за Всевишния, колкото да осмисли собствените си нестихващи съмнения.

После направи нещо, което никога и на никого не каза: помоли се за жертвите на Кулите близнаци, за семействата и близките им. Преди да завърши молитвата, добави и желанието си да бъде приета в курса на Азър, за да може да научи повече за Него с надеждата да проумее хаоса във и извън себе си.

Кръгът

Оксфорд, 2001 г.

Първата седмица на новия семестър, в един ранен следобед, с притихнало като селска бара небе, Пери се запъти към първия семинар по "Навлизане в съзнанието на Бог/ Бог на съзнанието". Само преди няколко дни в преградката си за писма в "Портърс Лодж" намери плик с набързо написана бележка от самия Азър.

До въпросния четвъртък Пери тичаше от лекция на лекция, работеше по няколко часа в книжарницата и не ѝ оставаше време да разсъждава за онова, което ѝ предстоеше. Вълнението я завладя, докато вървеше към семинара с притисната до гърдите тетрадка.

Когато влезе в стаята, Пери мислено преброи студентите. Бяха девет – четири момчета и пет момичета. За нейно учудване, сред тях беше Мона, също изненадана да я види.

Пери си отдъхна, когато забеляза, че и другите бяха притеснени. Студентите седяха на разстояние един от друг и се усмихваха неловко. Някои бяха потънали в мисли, други разговаряха тихо или четяха сигурно за стотен път описанието на курса. Едно от момчетата беше положило глава на тефтера си и спеше.

Пери се настани на стола до прозореца и се загледа в разперените клони на дъба в градината, в съхнещите му, но блещукащи рубинено златисти листа. Може би имаше време да изтича до тоалетната, но се страхуваше да не закъснее и стоеше като залепена за стола. Небето се заоблачи и макар да беше ранен следобед, стана мрачно като по здрач.

Азър се появи точно в два. Носеше куп папки, кутия с цветни моливи и пясъчен часовник. Морскосиньото му кадифено сако беше с кожени кръпки на лактите, бялата риза беше идеално изгладена, но вратовръзката висеше, сякаш не е имал търпение да я върже. Косата му беше разрошена – или от многократно прокарвани пръсти, или от силен вятър.

Той остави всичко на бюрото, сложи часовника на висока поставка и го обърна. Песъчинките се заизнизваха една подир друга като поклонници на дълъг път. Висок и слаб, професорът се изправи пред бялата дъска и каза с бодър глас, който разбуди летаргията.

– Здравейте! Шалом алейхем! Саламун алейкум! Мир вам! Намасте! Джей Джинендра! Cam Нам! Cam Сри Акаал! Ако случайно се питате, поздравите нямаха конкретен порядък, предпочитания или предимство.

– Алоха! – обади се някой.

Дочуха се поздрави и на други езици, както и смях.

– Браво! – каза Азър и потри ръце. – Радвам се, че сте изпълнени с неприкрито самочувствие. Това е обещаващо или... предрича провал. Ще видим кое от двете.

Зад очилата с черни рогови рамки очите му блестяха като полирани морски стъкълца. Гласът му кънтеше въодушевено, все едно беше завърнал се от далечни земи изследовател, който споделяше преживяното с приятели. Професорът поздрави всички за тяхната любознателност и хуцпа да се запишат и добави с намигане, че се надява да имат издръжливостта да завършат курса. Поради непринудеността и бързината, с които говореше, беше трудно да се прецени дали се шегува, или не.

– Както вероятно сте забелязали, групата е от единайсет студенти. Ако бяхте десет, щеше да е идеално, но идеалното е досадно. Така... Виждам, че седите на разстояние един от друг, сякаш се боите да не хванете грип. Дами и господа, бихте ли станали?

Студентите се спогледаха и станаха.

– Много сте послушни! Казват, че послушанието е най-голямата добродетел в очите на Господ. Сега ще седнем в кръг, защото така най-добре ще разговаряме за Него.

Азър обясни, че различните предмети изискват различно подреждане на столовете. На политологията подхождал безпорядък, на социологията – равнобедрен триъгълник, на статистиката – правоъгълник, на международните отношения – паралелограм. Бог трябва да се обсъжда в кръг, защото така всички са на еднакво разстояние от центъра и се гледат в очите.

– Отсега нататък всяка седмица, когато влизам тук, очаквам да ви намеря седнали в кръг.

Последва стържене на столове и суетене. Отне им няколко минути, а формата, в която наредиха столовете, приличаше по-скоро на изстискан лимон. Професор Азър не беше особено доволен, но им благодари за усилията. Помоли ги да се представят с няколко изречения, откъде идват и най-вече защо се интересуват от Бог, след като има "далеч по-забавни неща за младите хора".

Първа беше Мона, която сподели тревогата си за отношението на запада към исляма след трагедията 9/11. Като подбираше думите си, тя подчерта, че се гордее с това, че е млада мюсюлманка, че обича религията си от душа и сърце, но ѝ е трудно да се справя с предразсъдъците, с които се сблъсква всеки ден.

– Хора, които не знаят нищо за исляма, правят ужасни обобщения за моята религия, за моя Пророк и вярата ми. А и за... шала на главата ми.

След това добави, че искала да участва в откровена дискусия за същността на Всевишния, тъй като всички били негови създания, а това, че са различни, не било случайно.

– Уважавам различията и очаквам взаимно уважение.

Младежът до Мона се изкашля и изправи гръб. Казваше се Eд. Беше израснал в семейство на учени и подхождаше към Бог с "обективна предпазливост и интелектуална необвързаност". Той вярваше, че религията и науката могат да съжителстват или обратното, но че човек трябва да отсее ирационалното в религията, което не било малко.

– Баща ми е евреин, а майка ми е непрактикуваща протестантка. И аз като Мона, макар по различен начин, се интересувам от личността и религията в съвременния свят, макар че, честно казано, Бог никога не ме е интересувал.

– Тогава защо си тук? – попита мускулесто и леко сипаничаво момче с русолява коса. – Нали сме се записали в този курс, защото искаме да разберем повече за Него?

Пери забеляза, че Eд погледна професора, той му кимна почти незабележимо и двамата като че ли си казаха нещо, което тя не можа да разтълкува.

Азър се обърна към русото момче.

– Обикновено очаквам и окуражавам коментарите на студентите, но не и на толкова ранен етап. Все още не сме се излюпили. Нека първо подадем глава от черупката.

Следваща беше Оливия, красиво момиче със силен испански акцент и големи кафяви очи. Когато говореше, тъмната ѝ гъста коса падаше на кичури върху лицето и устните. Като ревностна католичка тя ходела редовно на литургия, радвала се да е сред прекрасните хора на оксфордското католическо общество, но искала да разшири познанията си.

– Ще ми бъде интересно да изляза от зоната си на комфорт и да разбера какво мислят другите за Бог. Та така... – тя замълча, сякаш очакваше някой друг да довърши изречението ѝ.

– Предполагам, че е мой ред – обади се русият и започна да върти молива между пръстите си още по-бързо. – Казвам се Кевин и съм от Фресно, Калифорния. Тук съм със стипендия "Роудс".

Кевин заяви, че Хемингуей, който бил прав за всичко, обяснявал много точно как всички мислещи хора са атеисти. Той самият бил абсолютен атеист.

– Не вярвам на религиозните тъпотии и затова съм тук. Искам да участвам в конструктивен дебат за науката, еволюцията и за онова, което наричате Бог. Сигурен съм, че много скоро ще досадя на всички ви.

Някой подсмръкна, но не стана ясно дали от съжаление, или да му се присмее.

– Здравейте, аз съм Ави – подхвана следващото момче. – Член съм на оксфордското хабадско общество. Работя почасово в библиотеката "Самсон Джудаика", която е сред най-големите еврейски библиотеки. Някои може би не знаят, че Оксфорд е наследил и много от еврейската култура.

Според Ави в света се е насъбрала достатъчно омраза, за да избухне Трета световна война. Призракът на миналото преследвал настоящето. Хората били способни на чудовищни престъпления като Холокоста и 9/11. Необходимостта от откровен диалог между религиите била неотложна. Страхът от Бога бил най-силната бариера срещу жестокостта на homo sapiens. В наши дни Бог бил по-необходим от всякога. Ави се канеше да продължи, но индийката, която седеше до него, не я свърташе и го прекъсна. Суджата обясни разликата между западната и източната, "или по-точно близкоизточната философия", като поясни, че корените на авраамическите религии произхождат от един и същ район и само слепият не би забелязал сходствата им.

Мотото в живота ѝ било: "Представата, която имаш за себе си, създава твоята реалност". Според нея Бог нямал конкретни белези. Нямала намерение да обижда никого, но тя намирала авраамическия Бог твърде строг, високомерен и сдържан.

– Aз казвам: всичко е Бог. Докато вие казвате: всичко е Божие. Малка на пръв поглед, но всъщност огромна разлика.

Едновременно благодушната и борбена Суджата приключи с представянето си, като каза, че очаква с нетърпение обсъждането на всички философски несъответствия.

След всяко изказване Пери се свиваше на стола и имаше чувството, че се смалява. Искаше ѝ се, ако може, да се изпари. Започна да подозира, че професор Азър бе подбрал студентите не според академичните им достойнства, а според личните им истории и амбиции. Те бяха с различен произход и с безспорно различни убеждения, които можеха лесно да ескалират в стълкновение. Може би Азър целеше точно това – конфликт или дори много конфликти. Вероятно експериментираше със студентите си, а те бяха опитни мишки, които се щураха и драскаха по стените на менталната му лаборатория. Ако беше така, какво всъщност проучваше той – нова идея за Бог?

Имаше и още нещо, което я безпокоеше. Ако групата студенти беше подбрана така, че да наподобява Вавилон, какво търсеше тя сред тях? Азър не знаеше почти нищо за нея. Колкото повече мислеше, толкова повече се притесняваше. Спомни си думите на доктор Реймънд: "Неговият преподавателски метод е неортодоксален и не допада на всеки. Семинарът му разделя студентите на две – едните го харесват, а другите са дълбоко разочаровани".

Дойде ред на момиче с толкова къдрава коса, че поклатеше ли глава, масурите ѝ не спираха да подскачат на всички страни.

– Казвам се Кимбър и имам дълъг отговор и къс отговор.

– Да чуем дългия – каза професор Азър.

Баща ѝ бил свещеник в Църквата на Исус Христос на светиите от последния ден. Семейството и приятелите ѝ били мормони. Интересувала се от курса, тъй като Бог давал смисъл на живота ѝ и искала да разшири познанията си за него. Младите хора гледали само да ходят по срещи, да учат и да намерят добре платена работа. А в живота имало и друго.

– Всеки от нас е дошъл на този свят със своя мисия. Aз все още търся моята.

– А какъв е краткият отговор? – настоя Азър.

Кимбър се засмя.

– Басирах се с приятелката ми. Тя каза, че вие сте най-страшният професор в оценяването на есета. Aз винаги съм била отличничка. Още от детската градина. И затова реших да се изправя срещу предизвикателството на есетата.

Азър се усмихна.

– "Истината е такава рядкост. Удоволствие е да я изречеш"

– Емили Дикинсън – прошепна Пери, като затули уста с ръката си.

– Следващият! – каза професорът.

Адам беше с топчест нос, с трапчинка на брадичката и извити вежди, които му придаваха вид на човек, който не спира да се изумява от света. От англиканско семейство, той не ходел на служби, тъй като вярвал, че Бог е Любов, и го обича такъв, какъвто е.

– Aз вярвам в принципа "Живей, Обичай и Учи". Всичките с главна буква.

– Мой ред ли е? – обади се момичето до Адам. – Казвам се Елизабет. Родена съм и съм израснала в Оксфордшър и не съм пътувала надалеч. Семейството ми се гордее с квакерския си произход. Aз нямам проблем с Бог, а с мъжкия род: Той – Господ.

Елизабет обясни, че хората са загубили връзка с природата и Земята като богиня, феминизмът бил потискан през вековете. Цената била платена с войни, кръвопролития и насилие. Предпочитала старите религии – шаманизъм, уика, тибетски будизъм.

– Всичко, което ни помага да се свържем отново с Майката Земя!

За финал призова всички да спрат да мислят за Господ като Той, а като Тя.

Останаха Пери и момчето до нея. Тя махна с ръка към него, за да му даде предимство, но той ѝ отвърна със същия жест и тя заговори:

– Добре, казвам се Пери и...

– Браво за Емили Дикинсън – прекъсна я Азър.

Тя усети, че се изчервява, защото не мислеше, че професорът я е чул.

– От Истанбул съм и... – забрави мисълта си и млъкна. Стори ѝ се глупаво, че не каза нещо по-съществено като другите студенти, ами съобщи само откъде е. – Aз... не съм... сигурна защо съм тук...

– Ами тогава отпиши се – предизвикателно заяви Кевин. – Без теб ще станем десет. Идеалната бройка!

Студентите се засмяха. Пери сведе очи. Как можа да се обърка още в началото, докато другите, макар и толкова различни, се представиха без никакви затруднения!

Бруно, последният в групата, побърза да вземе думата и обяви, че не е марксист, но по темата за религията бил на страната на Маркс и на някогашния албански лидер Енвер Ходжа, чиито идеи били забележителни.

– Млади човече, когато цитираме други хора, особено философи и поети, трябва да го правим точно. Маркс казва така: Религията е въздишката на потиснатото създание, душата на един безсърдечен свят, както и духът на бездуховни състояния. Тя е опиумът на народа,

– Точно. Това казвам и аз – кимна Бруно, като почти не успя да прикрие раздразнението си, че го бяха прекъснали по темата, която го вълнуваше.

Той вирна брадичка, сякаш се готвеше за атака, и подчерта, че ако Мона е апелирала за откровена дискусия, той щял да бъде откровен до безцеремонност. Може думите му да не били по вкуса на някои, но вярвал, че в този курс свободният дебат е високо ценен. Имал проблем с исляма, както и с всички монотеистични религии, но християнството и юдаизмът били реформирани, а ислямът – не.

Тази религия третирала жените по недопустим начин и ако той бил по произход мюсюлманка, щял тутакси да се откаже от ислямската вяра. За да се приспособи към съвременния свят, ислямът трябвало изцяло да се промени, но това било невъзможно, тъй като свещената книга и хадитите били безусловни и недосегаеми.

– Въпросът е как може да подобрим тази религия, след като промяната е забранена?

Мона го изгледа смразяващо и попита:

– А кой казва, че искам ти да промениш религията ми?

– Чудесно! Благодаря на всички за успешното начало – намеси се Азър. – Радвам се, че изразихте идеите си така красноречиво. И след като чухме какво мислите за религиите си, но не и за Бог, който е предметът на нашите дебати, време е да ви запозная с точното описание на моите лекции.

Професорът вървеше в кръга и говореше уверено и въодушевено.

– Ние няма да обсъждаме исляма, християнството, юдаизма или индуизма. Ще ги споменаваме дотолкова, доколкото го изисква основната тема. Ще се съсредоточим върху научното изследване на същността на Бог. Личните ви убеждения не бива да пречат на дебата. Когато усетите, че емоциите надделяват, спомнете си за Ръсел, който казва, че степента на емоциите е противоположна на познанието на фактите. Ясно, нали? – попита Азър, докато слънцето потъваше зад един голям облак и светлината в стаята помръкна.

– Да – отвърнаха студентите оживено и в хор.

Минаха няколко секунди и се чу:

– Не.

Беше Пери.

– Моля? – учуди се професорът.

– Извинете, но... не мисля, че е погрешно да откликваме на емоциите си. Хора сме и следователно се водим повече от емоциите, отколкото от разума. Защо да ги омаловажаваме?

Тя погледна професора, макар да се боеше да види изражението му. Той изглеждаше спокоен и дори впечатлен от възражението ѝ.

– Поздравления за момичето от Истанбул! Продължавай в този дух.

Азър се обърна към всички и ги предупреди, че ако в края на следването в Оксфорд те говорят, мислят и пишат по същия начин, по който са го правили през първата година, значи са загубили времето си и са пропилели парите на родителите си. Със същия успех можели да се върнат вкъщи още сега.

– Бъдете готови за промяна. Само скалите не се променят. Всъщност и те се променят.

Професорът добави, че учат в най-стария университет в англоговорещия свят, който е не само център на академични научноизследователски проучвания, а и средище на теологически дебати и религиозни диспути.

– Имате късмет! Попаднали сте на точното място да говорите за Бог!

Като че ли с всяка произнесена дума Азър се променяше. Обичайното му сдържано изражение се оживи. Тонът му вече не беше внимателен и сдържан, а примесен с резки стоманени нотки, които бяха овладени, но не и незабелязани. Пери го оприличи на истанбулска улична котка, но не от кротките, често сритвани и наплашени животинки, а от онези, независимите, които се катереха по най-високите огради и крачеха важно-важно, оглеждайки махалата, все едно бяха нейни господари.

– Имам един въпрос. Ако някой от бронзовата епоха поиска от вас да опишете Бог, какво бихте му казали?

– Бог е милостив – веднага рече Мона.

– Самодостатъчен – каза Ави.

– Не Той, а Тя! – поправи го Елизабет.

– Нито Той, нито Тя – възрази Кевин. – Всичко е лъжа и измама.

Професор Азър се намръщи.

– Браво! Всички се сгромолясахте на теста!

– Защо? – попита Бруно.

– Защото нямате общ език с косматия си прародител. – Професорът подаде куп листове и кутия с цветни моливи на Оливия, и я помоли да ги раздаде.

– Забравете за думите! Обяснете с рисунка.

– Да не сме деца, че ще рисуваме? – зачуди се Бруно.

– Нямаше да е лошо да сте деца. Тогава щяхте да имате по-голямо въображение и по-голям усет към сложните въпроси.

Мона вдигна ръка.

– Господине, ислямът забранява идолите. Ние вярваме, че той е недостижим за възприятията ни.

– Тогава нарисувай това, което ми каза.

Изминаха десетина минути в умуване, въздишане, ставане и сядане, но накрая рисунките бяха готови. Вселената – звезди, галактики, метеори. Скупчени бели облаци, пронизани от светкавица. Исус Христос с разперени ръце. Джамия със златни кубета под слънцето. Ганеша със слонската глава. Богиня с големи гърди. Свещ в мрака. Нарочно оставен бял лист... Представите за Бог бяха различни. Пери помисли, помисли и нарисува точка, добави ченгел и я превърна във въпросителна.

– Времето изтече – заяви Азър и раздаде нови листове. – Нарисувахте какво е Бог, а сега нарисувайте какво не е.

– Моля?

Професорът повдигна вежди.

– Бруно, престани да се учудваш и се залавяй с рисунката.

Демон с жълти змийски очи. Желязна маска на ужаса. Гадно мочурище. Димяща пушка. Кървав нож. Пожар. Разруха. Фрагмент от ада... Странно, но изобразяването на онова, което Господ не е, се оказа по-трудно от изобразяването на това, което е. Само на Елизабет ѝ се стори лесно. Тя нарисува човек.

– Благодаря ви – каза професорът. – Бихте ли вдигнали рисунките си, за да ги видят всички?

След като ги разгледаха, Азър даде следващата задача.

– Огледайте сега добре собствените си рисунки и отговорете на следния, задаван от философи, учени и мистици въпрос: каква е връзката между двете изображения?

Tози път не само Бруно бе озадачен.

– Дали първата рисунка, или какво е Бог, въплъщава или изключва втората рисунка, или какво Бог не е? – Азър започна да крачи. – Например ако Бог е всемогъщ и вездесъщ, всевластен и всеопрощаващ, какво ще рече, че Той или Тя въплъщава и злото? Или това означава, че злото е вън от Него или Нея, външна сила, с която Той/Тя трябва да се бори? Какво всъщност е отношението между "какво Е Бог" и "какво НЕ е Бог"?

– Имате две картини – продължи Азър. – Посочете връзката помежду им. Напишете есе. Свободен стил, но да бъде смело, дръзко, искрено и подплатено с научен материал.

Всички мълчаха. Докато рисуваха, студентите не се бяха замислили над изображенията, тъй като не знаеха, че ще трябва да пишат ece за връзката помежду им. Но вече беше късно.

– Обърнете се към философите, мистиците и учените от миналото. Не забърквайте съвремието. Не се поддавайте на собствените си мисли.

– Как така да не се поддаваме на мислите си? – учуди се Кевин.

– Това е домашното за другата седмица. Покажете най-доброто от себе си! Впечатлете ме! – Азър грабна папките, моливите и часовника, в който се изниза и последната песъчинка. – Предупреждавам ви, че трудно се впечатлявам!

Театърът на сенките

Оксфорд, 2001 г.

В петък вечерта, когато повечето студенти обикаляха клубовете и пъбовете за заслужена почивка, Пери седеше в библиотеката и четеше. След като си тръгнаха и последните останали студенти, настана пълна, непрекъсвана от шепот, кашляне и прелистване тишина. Да гледаш на ученето като на удоволствие е все едно да сложиш равенство между диета и банкет, и за кой ли път Пери съжаляваше за социалната си неадекватност. Но тя обичаше компанията на книгите, които я даряваха с несравнимо чувство за свобода. Гледаше да не се замисля защо напоследък отделя най-много време за часовете при професор Азър. Няколко пъти се улавяше да мисли как ще каже нещо неочаквано умно и дръзко, ще го смае и той ще я види в нова светлина.

На масата беше полароидният фотоапарат, който си беше купила наскоро. Искаше да увековечи невероятните гледки, които съзираше, докато тичаше. Кораловорозови изгреви, буреносни залези, заскрежени поля... фотоапаратът не беше евтин, но си заслужаваше цената. Беше похарчила доста за нови книги, планираше да си купи и нов компютър. Успокояваше се с мисълта, че ще работи повече и все някак ще се справи.

Стана, за да се поразтъпче. Имаше чувството, че е сама в цялата библиотека. Както вървеше между рафтовете с книги, долови движение на сянка и бързо се обърна. Беше Трой.

– Не исках да те уплаша – каза той.

– Да не ме преследваш?

– Не... Всъщност да. Не се бой. Не хапя – Трой кимна към книгата в ръката ѝ. – Какво четеш? "Атеизмът в Древна Гърция"? За Азър ли?

– Да – отвърна смутено Пери.

– Казах ти, че професорът е самият дявол, но виждам, че не ми вярваш.

– Защо го мразиш толкова много?

– Защото не си знае границите. На теб може и да ти се струва интересно, но съвсем не е така. Преподавателят трябва да се държи като преподавател. Точка.

– И според теб той не се държи така?

Момчето въздъхна.

– Шегуваш ли се? Той не преподава за Бог. Той вярва, че е самият Бог.

– Ооо, тежки думи.

– Сама ще се увериш – Трой направи крачка назад, сякаш беше казал повече, отколкото възнамеряваше. – Е, аз ще тръгвам. Приятелите ме чакат в "Мечката". Ела, ако искаш.

– Благодаря, но имам да уча – каза тя, изненадана от поканата му.

– Приятен уикенд! И помисли за това, което ти казах.

Пери излезе от библиотеката късно вечерта. Единствената светлина идваше от призрачните отражения на уличните лампи, а небето беше тъмносиньо към черно и толкова надвиснало, че можеше да се протегне и да го заметне на раменете си като индигов шал. Вървеше с вдигната глава и оглеждаше гаргойлите и гротескните скулптури, които будуваха върху назъбените стени и пазеха отколешни тайни.

До нея достигнаха гласовете от многовековни теологически диспути и понакуцващите, ала все още отекващи стъпки на старите схоластици. Пери дръпна ципа на якето си. Скоро трябваше да си купи зимно палто. Вече спестяваше.

Зад ъгъла се натъкна на група хора със свещи в ръка. Бяха се събрали на бдение. На тротоара имаше цветя и снимки на убити момчета, бащи, съпрузи, а на плаката пищеше: "Помнете Сребреница".

Младежът на една от снимките ѝ заприлича на Умут – беше на същата възраст, на която беше той, когато го арестуваха. В тълпата беше и Мона – с пурпурночервен хиджаб до раменете и със свещ в ръка. Пери се приближи до нея, посочи снимките и каза:

– Много тъжно...

– Повече от тъжно. Геноцид, който не трябва да се забравя. Защо не останеш с нас?

Пери взе една свещ и снимката на момчето, което приличаше на брат ѝ, и застана до приятелката си. Нощта я погълна като придошла река.

– Само мюсюлмани ли участват в бдението? – попита по едно време тя.

– Организирано е от Мюсюлманското студентско сдружение, но дойдоха и други, за да изразят подкрепата си. Eд от семинара на Азър също е тук.

Мона се заговори с организаторите и Пери се приближи до Eд.

– Здрасти.

– Здрасти. Май само аз съм евреин тук. Или полуевреин...

Пери използва думите му като преход към темата за религията и каза:

– Може ли да те попитам защо си се записал в семинара за Бог?

– Заради Азър. Той промени живота ми.

– Наистина ли? – Пери си спомни почти незабележимия поглед, който двамата си бяха разменили.

– Миналата година бях пред раздяла с приятелката ми и той ми помогна.

– Посъветва те да не го правиш?

– Не точно. Каза ми да се опитам да я разбера. Двамата бяхме гаджета от гимназията. Тя изведнъж стана много набожна и се промени.

Момичето се придържало стриктно към Тора, а той бил отдаден на науката и двамата все повече се отдалечавали един от друг.

– Не знам защо, но се обърнах към Азър. Можех да отида при някой равин, но професорът ми се стори най-подходящ.

– И той какво ти каза?

– Даде ми странен съвет: да я слушам и да правя каквото казва четирийсет дни. Един месец плюс десет дни. Не е толкова много, ако обичаш някого. Каза да честваме заедно Шабат, да бъда до нея и да ѝ позволя да ме въведе в своя свят. Без да коментирам и противореча.

– И?

– Така и направих. Беше ужасно трудно. Чуя ли религиозни бръщолевения, едва се сдържам да не избухна. Но според Азър съденето е работа на съдиите, философите не съдят. Те разбират. Но това не беше всичко – засмя се Eд.

– Имаше и още?

– След четирийсетте дни професорът каза, че е ред на приятелката ми. Тя да ме слуша, а аз да говоря. Един вид, да мине през религиозен детокс.

– Тя направи ли го?

– Разбира се, че не – поклати глава Eд. – Скъсахме. Но аз разбрах идеята на Азър. И затова го харесвам толкова много.

Ентусиазмът на Eд, както и безпрекословното му доверие на ученик към учителя я подразниха и Пери заяви:

– Само че ние не сме философи. Ние сме студенти.

– Точно там е работата! Всички преподаватели ни дават свобода. А той не ни оставя на мира нито за миг. Вярва, че каквото и да е призванието ни, ние всички трябва да бъдем философи.

– Това не са ли твърде големи очаквания към обикновени студенти?

– Ти не си обикновена. И никой не е.

Пери стисна устни.

– Какъв е проблемът? Не харесваш ли Азър? – учуди се Eд.

– Харесвам го, но... – Тя преглътна и добави: – Не съм сигурна дали не експериментира с нас, което не ми допада.

– Може и да експериментира, но какво от това! Той промени живота ми. За по-добро.

Започна да ръми ситен дъждец, който обещаваше да се превърне в порой, и бдението беше отложено. Прибраха плакатите, свещите и снимките. Мона тичаше насам-натам с организаторите.

Пери подаде ръка на Eд. Той я прегърна с две ръце.

– Всичко хубаво! И вярвай на Азър. Той е много готин!

Останала сама в мрака, Пери се наслаждаваше на мириса на земя и дъжд и нямаше против да се понамокри, докато вървеше покрай сградите, в които са се провеждали дебати векове наред. Съседи, превърнали се във врагове, унищожени книги, заглушени идеи, преследвани мислители... И всичко това – в името на Бог.

Кой беше прав? Трой или Eд? Само за една вечер беше чула две противоположни мнения за Азър и бедата беше там, че може би и двете бяха верни. Като в стар османски театър на сенките, пред нея имаше завеса и тя виждаше само отражения. Азър беше кукловодът зад завесата – винаги там и винаги владеещ действието, но същевременно непознат и недосегаем.

Потиснатите

Истанбул, 2016 г.

Последният от les bonbons du harem изчезна и в трапезарията влезе куче. То развяваше опашка със замах, който не подхождаше на дребното му телце. Померанче със сплескана глава, тъжни очи и пухкав кожух с цвят на посърнали есенни листа.

– Пом-Пом! Липсвах ли ти, миличко? – извика бизнесдамата.

Тя грабна кученцето и го сложи в скута си. То замига със спокойно лисиче изражение, което можеше всеки миг да се превърне в злобно и враждебно.

– Миналия месец заведох Пом-Пом на ветеринарен лекар и установих, че страната ни се е променила – обяви домакинята.

Лекарят обикновено ги посещавал, но преди няколко седмици пострадал с крака и се наложило да отидат в кабинета му. Преди време собствениците на кучета били само хора с модерни, западни убеждения, тъй като за консервативните мюсюлмани кучетата са макрух – мръсни, затова и не съжителстват с тях – така и не мога да разбера защо са против кучетата. Ангелите не влизали в къща с куче! Или в къща с картини! – възмути се домакинята.

– Това е хадис от Бухари – обади се вестникарският магнат, който наскоро се беше присъединил към компанията.

Бялата му риза без яка блестеше и контрастираше с равно подстриганата коса. Той беше гладко обръснат, без мустак и брада. За разлика от всички останали на масата, магнатът беше представител на новата ислямска буржоазия. Когато общуваше със западно ориентирания местен елит, той не взимаше жена си, която ходеше с хиджаб. Самоубеждаваше се, че тя не би се чувствала добре сред такива хора на подобни вечери, а всъщност той се чувстваше неудобно с нея. Разбира се, той беше доволен от нея като съпруга – Аллах виждаше, че е прекрасна майка на петте им деца, но извън дома, особено извън техния общ кръг познати, му се струваше неизискана и някак ненамясто. Наблюдаваше всяко нейно движение, слушаше я с вдигнати вежди и винаги стигаше до заключението, че е по-добре да излиза сам.

– Хадисът не забранява картините, а портретите, за да няма идолопоклонничество – поясни магнатът.

– Лошо ни се пише! – засмя се домакинът и посочи с две ръце портретите на стената. – Имаме и куче, и колкото искаш портрети. Че дори и картини с голи тела. Всеки момент ще завалят камъни върху дома ни!

Въпреки веселия тон думите му обезпокоиха някои от гостите и те се усмихнаха смутено. Пом-Пом усети напрежението и изръмжа, а от острите ѝ зъби потече слюнка.

– Шшт, мама е тук – сгълча я домакинята. После се обърна към съпруга си и каза с не толкова мил глас: – Не предизвиквай съдбата, че нещо лошо може да се случи.

Бързо гаврътна чашата с вода, сякаш гърлото ѝ беше пресъхнало при мисълта за божие възмездие, и продължи с разказа за посещението при ветеринаря:

– Та сядаме ние в чакалнята и какво да видя – жени с хиджаби и с кучета! Чихуахуа, ши цу, пудели... Набожните мюсюлмани вече не са същите!

– Не бих казал, че се променят – възрази магнатът. – Ние, набожните, никога не сме имали вашите свободи. Модерният елит, какъвто представлявате вие, ни потиска от десетилетия. Надявам се, че не съм ви засегнал...

– Дори да сте прав, това вече не е така – промърмори Пери, която се поколеба дали да се намеси, но нищо не можеше да я спре да добави: – Сега вие сте в силата си.

– Не съм съгласен – заяви магнатът. – Потиснатите остават завинаги потиснати. Вие не знаете какво означава това. Ако не държим с две ръце властта, веднага ни я измъквате.

– О, какво говориш! – възрази приятелката на журналиста, която беше известна с това, че бързо се напиваше. – Ти не си потиснат! И жена ти не е потисната! Aз съм потисната! – тя се удари в гърдите. – Руса съм, с минипола и с грим, не забулвам женствеността си и пия червено вино. Aз съм угнетената в тази деспотична култура.

Журналистът се чудеше как да я накара да млъкне. Страхуваше се, че ще ядоса магната и това ще попречи на кариерата му. Опита се да я ритне под масата, но не успя.

Домакинята понечи да разсее напрежението и обобщи:

– Е, всички сме потиснати.

– Всъщност не е чак толкова сложно за разбиране – подхвана пластичният хирург. – Хората правят повече пари и следователно се стремят към по-добър живот. Aз имам много пациентки с хиджаби. Когато става дума за увиснал бюст и двойна брадичка, набожните мюсюлманки са същите като другите жени.

Домакинът закима одобрително.

– Това потвърждава моята теория, че капитализмът е единственият лек за нашите проблеми. Антидотът на откачените джихадисти е свободният пазар. Ако капитализмът може да функционира, без каквото и да е вмешателство, той ще спечели и най-упоритите на своя страна.

След това обобщение той отвори табакерата си от полирано дъбово дърво с Фидел Кастро на капака и я подаде на журналиста с леко намигване.

– Лимитирана серия! От бейрутския безмитен магазин. Заповядай. Може и две...

Мъжете погледнаха към домакинята в очакване на разрешение да пушат.

– Не се притеснявайте от жена ми – насърчи ги мъжът ѝ. – У нас цари пълна свобода. Laissez-faire!

Всички се засмяха, а Пом-Пом излая.

Пери използва възможността и запали цигара. Прислужницата, която я посрещна на входа, раздаде пепелници. Какво ли си мислеше за гостите? Може би по-добре да не знае...

– Милата ни Пери е доста умислена – подхвърли домакинята.

– Денят беше доста натоварен – делово отвърна Пери, за да отклони любопитството ѝ.

Аднан, който пиеше силно и черно кафе с бучка захар в устата, се наведе напред, сякаш споделя тайна. Бучката се беше разтопила и той каза:

– Понякога ми се струва, че Пери харесва литературните герои повече от истинските хора. Вместо да изготвя списъци с гости, тя окачва любимите си стихотворения на въженца в спалнята.

Пери се усмихна при спомена за обичая на Азър.

– Завиждам ти – обади се дизайнерката. – На мен не ми остава време да чета.

– Обожавам поезията – обади се пиарката. – Иде ми да зарежа всичко и да отида да живея в някое рибарско село. Истанбул развращава душите ни!

– Ела в Маями. Купихме къща на океана – предложи домакинът.

– Ама и ти си един! – възмути се жена му. – Говорим за поезия, а ти за Маями. В теб няма нищо артистично.

– Какво лошо казах? – учуди се мъжът ѝ.

Беше твърде богат, за да го критикуват, и никой не отговори на въпроса.

На вратата се позвъни един, два, три пъти – хем припряно, хем някак извинително.

– О, най-сетне! – скочи бизнес дамата. – Ясновидецът дойде!

– Ураа! – извикаха гостите.

Пом-Пом се втурна към вратата с джафкане и яростен лай.

Сред настъпилата врява Пери чу тихия сигнал за съобщение на телефона на Аднан. Макар да беше помолила майка си да напише "Обади се", тя ѝ изпращаше подробно съобщение. "Намерих номера, изпуснах предаването си по ТВ. Ширин: 01865..." Цифрите заиграха пред очите ѝ. С тях щеше да отключи отдавна заключен сейф.

Тълкувателят на сънища

Оксфорд, 2001 г.

Професор Азър влезе с цяла камара книги. Следваше го портиерът Джим, който буташе количка с малка керамична печка, рула черна хартия, сиди плейър и възглавници, които приличаха на онези в самолетите.

Като в пиеса, помисли си Пери, Азър е актьорът, а ние – публиката.

– Благодаря, Джим. Задължен съм ти – каза професорът.

– Няма защо, господине.

– Не забравяй да дойдеш, когато свършим.

Мъжът кимна машинално и си тръгна.

Азър огледа младите, нетърпеливи студенти, подредили се в кръг. На ярката светлина очите му изглеждаха уморени и тъмнозелени като набразден от въртопа на подводно течение горски поток.

– Как сте?

Отвърна му хор от оживени гласове.

– Макар да има научни доказателства, че човек не може да навакса недостига на сън, днес ви се предоставя такава възможност. Моля всеки да вземе възглавница.

Азър се залови с печката и Кевин попита:

– Господине, университета ли ще палим?

– Как отгатна пъкления ми план? Не, нищо няма да палим.

След няколко секунди електрическата печка засвети в яркочервено.

– Момчета и момичета, представете си, че сте в топла и уютна стая. Навън е ужасно студено. Какво друго ви остава, освен да поспите? Сложете глави на възглавниците!

Всички го послушаха, освен Пери, която седеше с изправен гръб и гледаше с учудени очи.

– Само така, Пери! – усмихна се Азър. – Трябва винаги да сме нащрек. Кой знае, може във възглавниците да има диви котки!

Тя се изчерви и сложи глава на възглавницата.

Професорът облепи прозорците с черната хартия и в стаята настъпи полумрак. Включи плейъра и от него се разнесоха звуци от пукащи в горящ огън съчки.

– Какво ще правим, господине? – не мирясваше Кевин.

– Отправяме се към едно място, често посещавано от Рене Декарт.

Някой потули смеха си, но останалите като че ли проявиха интерес.

– Великият философ е бил на вашите години. Има ли някой от вас, който вече да е постигнал нещо значимо?

Мълчание.

– Декарт е имал големи амбиции. Сигурен съм, че вашите са още по-големи. Само че неговите били основани на методологично и философско изследване.

– Нашите също! – обади се Бруно.

Азър го изгледа леко подигравателно и продължи:

– Ще посетим сънищата на Декарт. В първия сън младият философ се катери по един хълм. Бои се, че ще падне. Знае, че трябва да е упорит, но и че не може да постигне нищо без помощта на висша сила – Бог.

Пери слушаше с глава на възглавницата и с притворени очи.

– В далечината съзира параклис – къщата на Бог. Вятърът го вдига, понася и блъска в стените.

– Нали ви казах, на Него не може да се разчита – коментира Кевин.

– Той става и отърсва дрехите си. В двора среща човек, който му подава пъпеш – плод от чужда земя.

– Много странно – промърмори Eд, който седеше до Пери, беше донесъл със себе си кутия с домашни сладки и черпеше състудентите си отляво и отдясно.

– Декарт се събужда плувнал в пот. Притеснен е, защото вярва, че сънят му е изпратен от дявола. Откъде идват лошите мисли – отвън или отвътре? Моли се на Бог за помощ. Но какво е Бог – външно явление или творение на нашия ум? Tози въпрос го води към втория сън, след като заспива отново.

Азър пуска плейъра пак. Звук на гръм и светкавици изпълват стаята.

– Силна буря се извива. Защо в живота се случват лоши неща, пита се философът? Защо Бог ги позволява, ако Той наистина е Tози, който е? Декарт е объркан. Сам. Огорчен. Сънят е мрачен, потискащ.

Пери се замисли за Умут, не за сегашния Умут, който седеше приведен над масата и правеше камбанки от мидени черупки за туристите, а за онзи млад идеалист, който искаше да промени света и да заличи неправдата. Спомни си и за разговорите с баща си, когато го питаше защо Бог ги е изоставил. Усети буца в гърлото си. Стана ѝ мъчно и очите ѝ се насълзиха. Не знаеше в какво вярва. Дали Бог е игра, на която можеха да играят само тези с щастливо детство.

За да потисне негативните мисли, побърза да попита:

– Ами третият сън?

Азър я погледна изненадано.

– Ами той е най-важният. Декарт намира една стихосбирка. Отваря я на произволна страница и прочита стихотворение от Аусоний.

– От... кого? – попита Бруно.

– Децимус Магнус Аусониус. Римски поет, граматик, реторик – Азър посочи Пери. – Знаеш ли, че той е посещавал твоя град Константинопол? Преподавал е на сина на император Константин.

Пери поклати глава.

– Стихотворението започва така: "Кой път да поема в живота?" В съня на Декарт се появява човек, който го пита какво мисли по този въпрос. Но философът не може да отговори. Човекът си тръгва разочарован. Декарт е смутен. И като всички умни хора е изпълнен със съмнения. Някой иска ли да изтълкува този сън?

– В пъпеша има някакъв неприличен намек – подхвърли Бруно. – Декарт е криел хомосексуалността си. Той всъщност си е падал по споменатия господин Хикс...

– Може би... – въздъхна Азър. – Речникът символизира науката и знанието. А поезията – философията, любовта и мъдростта. Декарт решил, че Бог му подсказва да ги събере заедно и така да създаде основите на "чудната наука". Моят въпрос е вие можете ли да създадете такава ваша чудна наука, за да проучите Господ?

– Как да стане това? – попита Мона.

– Бъдете енциклопедисти! Съчетавайте различни науки, синтезирайте и не се фокусирайте само върху религията. Дори стойте далеч от нея, тя само разделя и осуетява нещата. Изучвайте математика, физика, музика, изобразително изкуство, поезия, балет... Доближете се до Бог по неведоми пътища.

Пери се въодушеви и се запита дали няма да може да си създаде собствена чудна наука, мирабилис? Това би било наистина чудесно! Ще съчетае любовта си към книгите със страстта към науката, ученето и поезията, постоянната меланхолия, пречупения дух и разкъсаната плът на големия си брат, богохулствата и пиянските навици на баща си, молитвите и кървящите ръце на майка си, плюс бушуващия гняв на малкия си брат и от сбора щеше да получи едно надеждно и стабилно цяло. И все пак беше ли възможно да се получи нещо хубаво, ако съставките са лоши?

– Третият сън ме кара да допускам, че философът се е страхувал от чуждото мнение – каза Азър. – За нас той е великият Рене Декарт, който обаче е гледал на себе си като на незначителен, малък човек. Ако някой от вас изпитва подобни чувства, помнете, че и Декарт се е чувствал понякога така.

Пери сведе Поглед. Тя разбираше за какво намеква Азър, и както ненавиждаше, така и харесваше посланието му. Той не беше забравил разговора им и я окуражаваше да бъде по-самоуверена.

Накрая на лекцията Азър пусна "Миса Солемнис" на Бетовен и каза:

– Потопете се в музиката. И отново заспете!

С глави на възглавниците, те се отдадоха на музиката в пълно мълчание. Дискът свърши и професорът обяви:

– Приключихме за днес.

В същото време лампата на вратата светна, на вратата се почука.

– Влез, Джим! – извика Азър. – Точен, както винаги!

– За другия път напишете есе за Декартовото търсене на сигурност и Бог. Не забравяйте да направите необходимите проучвания. Разсъжденията без познания са хедонистично празнословие. Ясно ли е?

– Да, господине – отговори хорът.

Главата на Пери щеше да се пръсне. Заради вятъра и силата на нещата извън контрол, заради преплитащите се зло и добро, заради необходимостта да извлече смисъл от хаоса, тайните кодове на сънищата и проявленията им в живота, както и заради самотата на един млад философ, търсещ истината с уместния и до ден днешен въпрос: "Кой път да поема в живота?" Докато слушаше Азър, в нея настъпи незабележима, но и невъзвратима промяна. Зейна бездна, в която не смееше да погледне. Нещо се пропука зад обичайната ѝ сдържаност и разкри галопиращото ѝ сърце. Искаше да слуша професора безкрай, а той да говори само и единствено на нея.

Думите на Азър за Господ, за живота, вярата и науката лепнеха като оризови зрънца на пара и хранеха гладните умове. Когато го слушаше, Пери не се чувстваше объркана и разединена, а осъзнаваше, че има и друг начин да гледа на света – различен от този на баща ѝ и този на майка ѝ. Думите му ѝ помогнаха да намери спасение от мъчителната раздвоеност, сред която израсна в дома на Налбантоглу. В негово присъствие показваше различните си страни и въпреки това срещаше одобрение. Не се налагаше да потиска, контролира или крие нито една своя черта. Светът на Азър беше встрани от догматиката на злото и доброто, на Господа и Шейтана, светлината и тъмнината, суеверията и разума, теизма и атеизма. Той беше над наследените от Пери противоречия на Менсур и Селма. Макар да искаше да го отрича колкото може по-дълго, Пери чувстваше дълбоко в душата си, че е запленена от професора. Имаше нещо плашещо и опасно във факта, че той вероятно има отговор на всички нейни въпроси и че чрез него може да намери пряк път към разрешаването на всяка предстояща загадка.

Мантията

Оксфорд, 2001 г.

– Изразявайте се по друг начин и винаги използвайте множествено число. Толкова често опростяваме разбирането за Господ в търсене на един-единствен отговор или формула. Това е грешка!

Професор Азър вървеше бързо между студентите с ръце в джобовете и говореше. Допреди няколко десетилетия дори най-блестящите учени били сигурни, че до двайсет и първи век религията постепенно ще изчезне от лицето на земята. Но в края на 70-те тя се завърнала на сцената като непримирима дива и с времето гласът ѝ ставал все по-кънтящ. Съвременните разпалени препирни винаги включвали и нея.

Tози век щял да бъде по-религиозен от предишния, поне в демографски смисъл, тъй като набожните имали повече деца. Вторачени в религиозни, политически и културни конфликти, хората забравяли за най-важната загадка – Бог, докато в предишните векове философите и техните ученици умували много повече върху идеята за Него, отколкото за самата религия. В наши дни популярните сред интелектуалците от двете страни на Атлантическия океан теистично атеистични дебати разнищвали повече политиката, религията и световното положение, отколкото вероятността за съществуването на Бог. А когато пренебрегваме когнитивната способност за поставяне на екзистенциални и епистемологични въпроси за Бог и прекъсваме връзката с предишните философи, ние губим божествеността на въображението.

Пери забеляза, че повечето студенти си водят бележки и записват всяка дума. Тя предпочиташе да слуша.

– Мнозина страдат от Б. С. Знаете ли какво е това? – попита Азър.

– Бръщолевещият синдром – предположи Кевин.

– Биполярно състояние? – подхвърли Елизабет.

Азър се усмихна, сякаш беше очаквал такива отговори, и каза:

– Болестта на сигурността.

Сигурността действала на любознателността като слънцето на Икаровите криле. Със сигурността идвала арогантността, с арогантността – слепотата, със слепотата – тъмнината, а с тъмнината – още повече сигурност. Според Азър това било тавтология на убежденията. На неговите лекции студентите не трябвало да са сигурни, за каквото и да е, дори за програмата на курса, която като всичко останало подлежала на промяна. Било необходимо да бъдат като рибари в океана на знанието. Накрая можело да уловят риба меч, но можело да се върнат и с празни ръце.

Всички в групата трябвало да се чувстват като пътници, като другари по маршрута на някаква дестинация, до която можело да не стигнат. Важното било да вървят и да търсят, тъй като в този свят с неясна сложност било сигурно едно: старанието е по-добро от ленивостта и ентусиазмът е за предпочитане пред апатията. Въпросите са по-важни от отговорите, а любопитството стои по-високо от убедеността. Накратко, те били "Учащите".

За болестта на сигурността нямало бърз и ефикасен лек; но можело да си я представят като мантия, която могат да свалят.

– Това, разбира се, е метафора – думата идва от гръцката дума "пренасям" и затова не се отнасяйте лековато към нея: всяка метафора променя онзи, който я изговаря.

Азър предложи отсега нататък всички, включително и той, да свалят мантията, преди да влязат в класната стая.

– Все едно е старо палто, което ще закачате на забитата от мен кукичка. Тя е пред вратата и ако искате, може да идете да я видите.

Студентите се поколебаха около минута, докато се уверят, че говори сериозно. Суджата стана първа. Лицето ѝ засия, когато видя кукичката. Отърси рамене, сякаш сваляше мантия, престори се, че я закача и се върна доволна в стаята. Другите я последваха. Пери се изненада, когато видя надписа: "закачалка ЕГО".

Професор Азър излезе последен, заразмахва ръце, сякаш мантията беше много тежка, и след като я свали, се върна. Плесна с ръце и заяви:

– Прекрасно! Освободихме се поне символично от нашето его и вече можем да започваме.

– А защо го направихме? – искаше да знае Бруно.

– Ритуалите са важни. Не ги подценявайте. Религиите знаят това. Но ритуалите не трябва да са религиозни. Ние ще имаме свои церемонии.

Азър написа на дъската БОГ КАТО ДУМА и продължи:

– Според науката цивилизацията е на около шест хиляди години. Но хората са съществували много време преди това. Има намерени скелети отпреди двеста и деветдесет милиона години. Това, което знаем за себе си, е тривиално в сравнение с онова, което тепърва ще откриваме. Археологическите проучвания доказват, че хората са си представяли бог или многото богове по различен начин – като дърво, животно, природна стихия или човек. Но с течение на времето въображението им направило рязък скок и материалният Бог се превърнал в... дума. Оттогава насетне всичко се променило.

Азър забеляза, че само Пери не пише, и каза:

– Истанбулското момиче май не е тук.

Тя за малко отново да се изчерви, но се овладя, изправи гръб и отвърна:

– Тук съм, господине.

Сякаш в очакване да чуе още нещо, професорът задържа върху нея открития си, вдъхващ доверие поглед, но тя не продума и това го разочарова. Той се обърна към всички и продължи:

– Ако ви кажа, че зад тази врата е Бог и вие можете да Го – или Я – чуете, какво бихте искали да ви каже? Лично на вас! А не като на представител на човешкия род.

– Че ме обича – рече Адам.

– Че ме обича и че е щастлив, защото и аз го обичам – каза Кимбър.

Още няколко студенти повториха думата "обич".

Дойде ред и на Кевин.

– Aз искам да е съгласен с мен, че всичките тези приказки за Него са пълни тъпотии.

– Противоречиш си. Как ще ти го каже, ако не съществува? – обади се Ави.

Кевин се намръщи.

– Просто участвам в глупавата игра.

Мона искаше да чуе от Аллах, че има рай, че добрите хора ще отидат там и че мирът и любовта ще възтържествуват, иншаллах.

Азър се обърна толкова бързо към Пери, че тя не можа нито да отклони, нито да откъсне погледа си от него.

– Пери?

– Бих искала да се извини – тя не знаеше откъде ѝ хрумна това, но и не се опита да задържи думите.

– За какво?

– За всичките несправедливости.

– Към теб или към света?

– И към двете – заяви Пери по-тихо, отколкото възнамеряваше да го изрече.

Едно самотно листо на дъба се завъртя на вятъра за последен път и падна на земята. Студентите затаиха дъх. Тишината беше толкова осезаема, че можеха да я докоснат.

Азър наруши мълчанието, като възкликна:

– Справедливост! Каква натруфена дума! Справедливост към какво или към кого? Най-големите фанатици в историята са вършили най-големите несправедливости в името на справедливостта.

– Както забелязахте, дискусията ни очерта два основни подхода в отношението към Бог. Бих искал да благодаря и на Кевин за неговото мнение и участието в "играта". Подход номер едно – в търсене на Бог ние търсим обич, и подход номер две, на Пери, настояваме за справедливост.

Пери преглътна с усилие. Тя бе открила сърцето си и Азър го беше разрязал със скалпел пред очите на всички. Ако не понасяше възгледите ѝ, защо я насърчаваше да говори? И едва ли не да я упреква в потенциален фанатизъм! Та тя беше дъщеря на баща си и последното нещо, в което можеше да я обвини, беше фанатизъм!

Професорът не се досети за спотаения ѝ протест. Посочи я и каза:

– По-добре внимавай с всемогъщата "справедливост"! Много е възможно точно хората с твоите идеи да правят света по-лош! Всички фанатици имат нещо общо: те живеят в миналото. Като теб!

Лекцията свърши малко след това. Пери не чу нищо от последните няколко минути. Умът ѝ беше някъде другаде, а главата ѝ пулсираше. Не можеше да мръдне, нито да погледне хората около себе си, защото се боеше, че ще проличи колко много я боли. Всички си тръгнаха и тя остана с Мона.

– Хей, Пери – каза приятелката ѝ и сложи ръка на рамото ѝ. – Знам, че беше грубо от негова страна. Не му обръщай внимание.

Пери наведе глава с насълзени очи.

– Не разбирам. Очаквах да е... удивителен... Ширин твърдеше, че е такъв, а той е...

– Нравоучителен – подсказа ѝ Мона. – Ако ти се струва нетърпим, винаги може да се откажеш от курса.

– Вероятно ще го направя. Мразя го! – заяви Пери и подсмръкна.

Вечерта не можа да заспи. Натовареният ѝ с многогодишни тревоги и страхове ум беше съсредоточен единствено върху мисълта за професора. Дали в очакване на подходящия за атака момент не е прикривал една ужасна страна на характера си или пък искаше да ѝ покаже, че има специално отношение към нея и интелектуалното ѝ развитие?

На сутринта Пери намери в преградката за писма друга бележка от Азър.

Тя пъхна бележката в джоба си, обу маратонките и излезе да тича. Пое дълбоко дъх, дръпна ципа на якето догоре и хукна. Мускулите я боляха, схванатите, чувствителни стави я измъчваха при всяко движение и както тичаше сред сутрешния мирис на влажна пръст и есенни листа, Пери избухна. Арогантно копеле такова! За кого се мислеше той? Да върви на майната си!

За пръв път изрече такива неприлични думи, но докато тичаше сред мразовития вятър, те ѝ подействаха като антидот. Защо не го беше правила и преди? Тичането в комбинация със сквернословие ѝ действаше страхотно. Възхитително. Окриляващо.

Предсказание

Истанбул, 2016 г.

В очакване на ясновидеца тишината на масата беше като наелектризирана. Домакинята го посрещна на вратата и гласът ѝ заехтя като стъклени камбанки.

– Къде беше? Gozumuz yolda kaldi[15].

– Голямо задръстване! Ужас! – оплака се мъжът с тънък носов глас.

– Знаем, знаем – успокои го домакинята. – Заповядай, скъпи, хората те чакат с нетърпение.

Ясновидецът беше с тъмни панталони, бяла риза и брокатен елек с шарка аква голд пейсли от някаква отминала епоха. Брадата му беше набола – може би по време на пътя. Малките сближени очички, тясното лице, изостреният нос и загатнатата брадичка му придаваха вид на дебнеща лисица.

– Колко много гости! – ахна той. – Май ще трябва да остана цяла нощ, за да гледам на всички.

– Надяваме се да успееш! – възкликна домакинята.

– Гледайте на жените – обади се мъжът ѝ.

За него нямаше нищо по-скучно от предричането на бъдещето. Държеше сам да урежда живота си и докато жена му се занимаваше с ясновидски глупости, щеше да поговори с изпълнителния директор на банката.

– Дами, защо не се настаните на диваните, там е по-удобно – предложи той.

Домакинята послуша съпруга си и се отправи с жените към кожените дивани. Махна на прислужничката и заръча:

– Донеси на госта...

– Горещ чай – прекъсна я той.

– И дума да не става! Вземи си питие!

– Когато свърша работа, тогава. Сега умът ми трябва да е бистър като чай.

Пери го чу и си каза, че чаят съвсем не е бистър, нито пък той самият.

Мъжете седнаха до внушителната арт инсталация на стената – гигантска праисторическа риба с начервени устни и фес с пискюл. Най-сетне далеч от жените, те можеха да изричат на воля нецензурни думи и да пушат, без да се съобразяват дали димът не пречи на дамите. Домакинът махна на прислужницата.

– Evladim[16], донеси ни коняк и бадеми.

Както винаги в подобна ситуация, Пери се зачуди при кого да седне. Тя не одобряваше разделението на жени и мъже. В консервативните домове сегрегацията стигаше дотам, че гостите прекарваха вечерта в отделни стаи – двойките се разделяха на входа и се срещаха на тръгване, без да си продумат и дума с другия пол.

Подобни традиции съществуваха и в либералните общества. След вечеря дамите се скупчваха, сякаш се нуждаеха от топлина, удобство и увереност. Настроенията им се меняха в съответствие с темите за витамини, хранителни добавки, безглутенови рецепти, деца и училища, пилатес, йога, фитнес, обществени скандали и клюки. Одумваха знаменитостите, сякаш им бяха приятели, и приятелите си, сякаш бяха знаменитости.

Пери предпочиташе мъжките разговори, макар темите им да бяха доста по-мрачни. В миналото винаги сядаше при мъжете и обсъждаше с тях политика, икономика и футбол. Те нямаха нищо против и гледаха на нея като на една от тях; но винаги се съобразяваха и не говореха за секс в нейно присъствие. Жените ѝ се чудеха, а дори и ядосваха. Пери установи с изненада, че някои съпруги не одобряват участието ѝ в разговорите на мъжете им, и постепенно се отказа от тази малка проява на бунт, като направи поредното жертвоприношение в името на общоприетите традиции.

В този момент нямаше желание да е нито в мъжката, нито в женската компания. Искаше да е сама. Внимателно се измъкна и излезе на терасата. От морето духаше студен вятър и тя потрепери. Лъхна я мирисът на отлива. От другата страна на Босфора небето беше с най-тъмния син нюанс, а влакнестата мъгла над водата наподобяваше муселинови нишки. Един рибарски кораб се канеше да отплава и Пери се замисли за моряците – сурови и мълчаливи, с приглушени заради рибата гласове, с погледи в морето, което ги хранеше. Част от нея искаше да е на кораба, сред изпълнения с надежда спокоен мир.

Сякаш за да се подиграят на мислите ѝ, в европейската част на Истанбул завиха полицейски сирени. Докато се наслаждаваше на гледката, някой беше бит, застрелян, изнасилен... Но в същия миг и някой се влюбваше в някого.

В лявата си ръка държеше мобилния на Аднан. Стисна го и взе решение. От години не се беше чувала с Ширин. Може телефонът ѝ вече да е друг, но дори да е същият, нямаше гаранция, че тя ще иска да говори с нея. Желанието да ѝ се обади беше толкова силно, че нищо не можеше да я спре. Сега, след като беше позволила на миналото да нахлуе в настоящето, я завладя и чувство на съжаление.

Докато прехвърляше списъка с контакти в телефона, пръстът ѝ спря на така познатото име Менсур. До него пишеше баба'. По традиция родителите на съпруга или съпругата ставаха и твои родители, сякаш с един подпис в деня на сватбата можеш да прехвърлиш на друг човек всичките години, изпълнени с обич, недоразумения и душевен смут. Мъжът ѝ не беше изтрил телефона на баща ѝ, въпреки че той вече не беше между живите. Може би това е първият знак, че остаряваш – запазваш телефоните и така поддържаш виртуалното съществуване на починалите роднини и приятели. Докато един ден и ти не се окажеш такова име и такъв телефонен номер.

Пери позвъни на номера, който беше изпратила майка ѝ, и зачака. Мълчанието на телефона беше безкрайно – типичните за международните разговори дълги секунди, изпълнени с напрежение и тръпнещо очакване за свободен или зает сигнал.

– Пери, идваш ли?

Аднан надникна от вратата на терасата с чаша вода в ръка. Тя беше доволна, че той не пиеше и никога нямаше да пие, но понякога ѝ се искаше да го види как губи контрол и от време на време прави неща, за които ще съжалява на другия ден.

– Хората питат къде си.

В този миг телефонът до ухото ѝ започна да звъни – през земи и морета, в Англия, в някаква къща, вероятно съвсем различна от тази.

– Идвам след минута – каза тя.

Аднан кимна, а по лицето му премина сянка.

– Добре, скъпа. Не се бави.

Той се върна при развеселената и още по-шумна компания. Пери започна да брои: едно, две, три... Изщракване. Сърцето ѝ прескочи в очакване да чуе гласа на Ширин. И наистина го чу, само че беше безизразен и студен. Телефонният секретар.

"Здравейте, свързахте се с Ширин. Съжалявам, но не съм вкъщи. Ако имате да кажете нещо хубаво, след сигнала оставете съобщение, име и телефон. Ако ли не, говорете преди сигнала и повече не се обаждайте!"

Пери затвори. Мразеше съобщенията заради пресилената им дружелюбност. Но веднага набра номера още веднъж. Tози път остави съобщение.

– Здрасти, Ширин. Пери е. – Долови неувереното потрепване на гласа си, но продължи: – Може да не искаш да говориш с мен и те разбирам... Минаха толкова години... – Преглътна, защото устата ѝ беше суха като тебешир и добави: – Трябва да говоря с Азър. Трябва да го чуя... ако ми е простил...

Чу се "бийп" и екранът потъмня. Пери стоеше и не помръдваше, замислена върху думите, които сякаш сами се изплъзнаха от устата ѝ. Странно, но ѝ олекна Умът ѝ вече не беше какофония от притеснения, въпроси "ами ако", тайни и потиснати желания. Най-сетне го направи. Обади се на Ширин. Каквото и да се случеше, щеше да го понесе. Нощта вече не беше външна сила, а вътре в нея, надигаше се, изгаряше дробовете ѝ и напираше през вените да излезе на бял свят. И тогава си каза, че едва ли има по-голямо чувство на лекота от онова, което изпитваш след победата над дълго потискан страх

Лимузината

Оксфорд, 2001 г.

В един зимен ден Ширин влезе в стаята на Пери с розов куфар на колелца. Заминаваше при семейството си за коледната ваканция. Всички заминаваха – студенти, преподаватели, университетски служители. Всички без Пери, която беше надвишила разходите си за срока, а и не можа да намери евтин билет до Истанбул

– Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен в Лондон? – попита Ширин за десети път.

– Да. Тук ми е добре.

Всъщност "тук" нямаше да е тук, тъй като студентите трябваше да освободят стаите през ваканцията, за да се ползват от участници в оксфордските конференции. На тези, които оставаха, колежът предлагаше временни, по-малки жилища.

Ширин се приближи до Пери, погледна я в очите и каза:

– Мишле, обещай, че ако промениш решението си, ще ми звъннеш. Мама ще се радва да се запознае с теб. Тя обича да кани приятелите ми, за да им се оплаква от мен. Идиотско семейство сме. Тормозим се един друг, но сме готини с гостите. Ще те глезим!

– Обещавам да се обадя, ако се почувствам самотна.

– Окей! И не забравяй, че когато се върна, ще се местим. Време е да живеем в къща.

Пери се надяваше, че Ширин е забравила, но тя държеше на своето. Всички студенти бяха минали по този път: започваха от уютната прегръдка на колежа с неговите скаути, трапезария, библиотека и обща зала, после започваха да се задушават, да търсят съквартиранти и през втората година се изнасяха. Мнозина и без това нямаха избор, тъй като колежите им не бяха в състояние да настанят всички студенти.

Всеки път, когато Ширин заговореше за местене, Пери ѝ отказваше любезно, но категорично. Но приятелката ѝ както винаги беше непримирима, а ентусиазмът ѝ – заразителен. Тя показваше снимки на къщи от агенцията за недвижими имоти и я уверяваше, че по-големите разноски били без значение. В замяна щяла да получи повече лично пространство и спокойствие. Мразела самотата и ако Пери се съгласяла да наемат къща заедно, щяла да ѝ бъде много задължена.

– Ще си помисля – отговаряше смутено Пери.

– Какво има да мислиш? Животът в колежа е за първокурсниците. След това остават онези, които са твърде смотани, за да се преместят, и... шантавите нърдс.

– Както и онези, които нямат достатъчно средства.

– За пари ли става дума? – попита Ширин с онзи презрителен тон, с който се обръщаше към неприятните типове и неизбежните досадници, все едно бяха спукани мръсни канали или неприбрани боклуци. – Това трябва да е най-малкото ти притеснение. Остави това на мен!

Тя не го казваше открито, но от време на време намекваше, че семейството ѝ е богато. Затрудненията ѝ никога не бяха от парично естество и Пери беше сигурна, че скапаната къща с течащ покрив в Лондон, в която уж живеело семейството ѝ, изобщо не е такава. Приятелката ѝ настояваше да плаща целия наем и искаше от нея само да сложи книгите и дрехите си в няколко кашона и да я последва в новото приключение.

– Трябва да тръгвам, мила! – Ширин я целуна по двете бузи и я задуши с парфюма си. – Честита Нова година! Нямам търпение да посрещна две хиляди и втора! Имам чувството, че тя ще бъде най-прекрасната година досега!

Пери грабна бутилката вода от бюрото и я последва до централния вход. Главният портиер беше бивш военен и знаеше студентите по име.

– Приятни празници, Ширин! И на теб, Пери! Ще се видим догодина – весело каза той.

На Пери ѝ се стори, че мъжът се обърна към нея с подчертана топлина и сърдечност, сигурно я съжаляваше. Единствената студентка, която не си отиваше вкъщи.

Отвън чакаше черна лимузина с шофьор. Ширин се запъти към колата, като леко се клатушкаше на високите токове с куфара зад себе си. Пери я гледаше и изпитваше противоречиви чувства. Ако живееше в една къща с нея, притеснението ѝ от настоятелното упорство на Ширин сигурно щеше да се задълбочи. Освен това искаше ли наистина да бъде задължена на нея или на когото и да било друг? И все пак би било прекрасно да имат свое местенце...

Лимузината потегли и по стара турска традиция Пери изля бутилката вода след нея: "Да ти върви по вода и да се върнеш по вода, приятелко моя!"

Снежинката

Оксфорд, 2001 г.

Всичко кипеше в предпразнична подготовка. Пери беше свикнала на по-спокойното честване на Нова година в Истанбул и в началото не само беше изненадана, а и се забавляваше, докато разглеждаше украсите – улиците блестяха в искрящи гирлянди от светлини, магазините преливаха от стоки, а коледарите обикаляха с фенери като светулки в мрака.

Оксфорд без студенти изглеждаше като останал без душа. Да си сам през коледната ваканция беше все едно да си в пълна изолация – дори и за Пери, на която обикновено не ѝ трябваше компания. Всеки ден се хранеше сама в един китайски ресторант с три маси. Яденето не беше лошо, но продуктите бяха странни. Може би готвачът беше с биполярно разстройство и промяната на настроението му се отразяваше и на храната. Случваше се дори да ѝ се повръща.

Работеше по няколко часа в "Два вида интелигентност". За да привлекат клиенти по празниците, собствениците украсяваха витрината – настаняваха снежен човек във фотьойл с книга в ръка и я окичваха с гирлянди от букви, но тази година искаха да направят нещо по-различно.

– Какво ще кажете за коледно дърво със забранени книги? – предложи Пери.

Също като Дървото на познанието със забранения плод, тяхното дърво щеше да е отрупано със забранени по света книги.

Идеята беше одобрена и задачата ѝ беше възложена. На клоните на сребристото дърво увиснаха "Алиса в Страната на чудесата", "1984", "Параграф 22", "Прекрасният нов свят", "Любовникът на лейди Чатърли", "Долита", "Голият обяд", "Фермата на животните". Списъкът на забранени книги в Турция беше толкова дълъг, че заеха няколко клона, а имаше и още. Кафка, Бертолд Брехт, Стефан Цвайг и Джек Лондон се запознаха с Омар Хаям, Назъм Хикмет и Фатима Мерниси. На клоните блестяха фосфоресциращи табелки: "Забранена", "Цензурирана", "Изгорена". Докато украсяваше дървото, Пери си спомни за Коледата, в която Менсур донесе пластмасова елха. В много магазини и супермаркети имаше елхи, но в тяхната махала те бяха единствените.

От входа до определения ъгъл в хола от елхата се посипаха пластмасови иглички като в приказката за онова дете и следата от трохички по обратния път към дома му. Пери и Менсур окичиха дръвчето със сребристи, златисти и сини гирлянди. Направиха още украшения – боядисаха орехи, напръскаха шишарки със спрей, закачиха капачки от бутилки и измайсториха животинки от корк. На евтината украса ѝ липсваше какъвто и да е стил, но те си я харесваха.

Селма се върна от пазар и се намръщи.

– За какво ни е това?

– Нова година е – заяви Менсур, сякаш жена му не знаеше.

– Това е християнски обичай.

– Нямаме ли право на малко радост? – не се предаваше мъжът ѝ. – Смяташ, че Той няма да ме обича, ако се забавлявам?

– Защо да те обича Аллах, след като не правиш нищо, за да му станеш скъп?

Пери знаеше, че баща ѝ беше купил елхичката, за да я зарадва, и се чувстваше отговорна за нарастващото напрежение. Хрумна ѝ да направи нещо, за да настъпи помирение, и го стори след полунощ.

На сутринта елхата беше напълно преобразена. По клоните висяха любимите молитвени броеници на Селма, порцеланови котки и копринени шалове, нарязани на панделки. На върха се крепяха малка бронзова джамия и книга с хадиси.

– Ето, вече не е Коледа – сияеше Пери.

Светът като че ли застина в очакване на реакцията на майка ѝ. Потресената и ужасена Селма зяпна, но преди да продума, Менсур започна да се смее с цяло гърло. Радостта на съпруга ѝ я довърши и тя излезе от стаята.

Пери така и не разбра какво беше мнението на майка ѝ за ислямската коледна елха.

В деня преди новогодишната вечер Пери беше в книжарницата. Собствениците бяха заминали при приятел, а другите служители си бяха взели почивен ден. В книжарницата имаше само една стара жена, която беше влязла по-вероятно да се стопли, отколкото заради книгите. Пери избърса праха на рафтовете, измете пода, подреди възглавниците и провери инвентара. Беше ѝ приятно, тъй като беше влюбена в книжарницата. Взе една книга от А. 3. Азър и се настани с няколко възглавници в един фотьойл. Беше прегледала всичките му налични произведения. Девет книги с привлекателни заглавия и корици с геометрични елементи. Според данните за продажбите и деветте се продаваха успешно. В момента четеше една от ранните му книги: "Как да запазим съмнението".

Старата жена седна на стола срещу нея, главата ѝ клюмна, тя притвори очи и заспа. Пери взе одеялото до касата и внимателно я зави. Времето се разтегли и заизнизва бавно и загадъчно, като клея от смолата на анадолските шишарки. Обзе я опияняващата мисъл, че вселената е изпълнена с възможности. Заобиколена от всички тези книги, които искаше да прочете, и прехласната по полупровокиращия и полууспокояващ стил на Азър, тя бе обзета от спокойствие, каквото не бе изпитвала от години. Вярно, все още беше ядосана на професора, но на книгите не можеше да се сърди. Непрекъснато мислеше за лекциите му. И да искаше, не можеше да престане.

Тъкмо довърши една глава и чу месинговото звънче на вратата. Някой беше влязъл и от прага нахлу студ.

Професор Азър. Всеки будистки монах би му завидял за дългото тъмно палто и шал с цвят на шафран. Елегантният му вид се допълваше от кадифена широкопола шапка, която едва побираше буйните кичури.

– Може ли да влезем? – попита той, без все още да я вижда.

Пери се втурна към вратата, като закачи големия пръст на крака си в цепнатината на дъските. До професора стоеше коли с остра муцуна и дълга, гъста козина на черни, махагонови и бели ивици.

Азър вдигна вежди.

– Здравей, Пери. Каква изненада! Какво правиш тук?

– Работя в книжарницата по няколко часа.

– Чудесно! Какво да правя със Спиноза?

– Моля?

– Кучето ми. Навън е много студено.

– О, няма проблем. Нека влезе. – После се сети, че собствениците бяха против присъствието на кучета в книжарницата, и каза: – Ще може ли то... Спиноза... да почака при входа?

Но Азър и кучето бяха вече вътре и вървяха с вдигнати глави и отправени напред погледи като два египетски йероглифа.

– Отдавна не съм минавал – огледа се професорът. – Различно е от преди. По-голямо и по-светло.

– Разместихме някои неща и изхвърлихме големите мебели.

Спиноза подуши наоколо и се настани на най-меката възглавница, а козината му се разстла по пода.

Азър може и да беше забелязал притеснението ѝ, но не го показа, а смени темата с характерния модулиращ тон на гласа си.

– Харесва ми Дървото на забраната! Страхотна идея.

Пери изпита чувство на гордост. Изкуши се да му каже, че е нейно творение, но не искаше да помисли, че се хвали, и попита първото нещо, което ѝ хрумна:

– Някаква книга ли търсите?

– Не. Агентът по рекламата ме помоли да подпиша наличните бройки. – Азър погледна книгата на стола. – Това ли четеш?

– Тъкмо започнах – отвърна Пери и помести неловко крака.

Той почака да чуе още нещо, но тя мълчеше, сякаш в очакване да намерят общ език. Накрая посочи масата и каза:

– Седнете. Сега ще донеса книгите.

Седем заглавия в наличност. Две бяха изчерпани и поръчани. От всяка имаше по десет-петнайсет бройки и Пери струпа камарата на масата. Професорът съблече палтото, извади автоматична писалка и започна да ги подписва. Тя му донесе кафе и започна да подрежда рафта в ъгъла, откъдето скришом го наблюдаваше.

По едно време Азър я погледна въпросително над очилата.

– Защо не си вкъщи за празниците?

– Не можах да замина – махна Пери с ръка, сякаш Истанбул беше наблизо. – Няма проблем. За нас Коледа не е толкова важна.

Професорът я изгледа проницателно.

– Да не би да твърдиш, че не ти е мъчно да си далеч от дома и семейството за празниците?

– Нямах предвид това – познаваше го от месеци, но продължаваше да мисли, че той нарочно се преструва, че не я разбира. – Исках да кажа, че Коледа е по-важна за християните.

Тя замълча. Дали не каза нещо нередно? Внимаваше много с думите – все едно стъпваше върху заледено езеро и спираше от време на време да провери дали ледът не се е пропукал.

В очите му проблесна странен лъч, който я прониза.

– Родителите ти практикуващи мюсюлмани ли са?

– Майка ми и по-малкият ми брат – да, но баща ми и по-големият ми брат – не.

– Разрив в идеите – заяви тържествуващо Азър, сякаш най-сетне беше намерил липсващото парче от пъзела, което през цялото време е било пред очите му. – Нека позная. Близка си с баща си и с големия си брат.

– Да – преглътна Пери.

Той кимна и продължи да подписва книгите.

– Ами вие? Вие не празнувате ли със семейството си? – престраши се да попита тя.

Професорът замълча и тя не настоя за отговор. Чуваше се само похъркването на колито и още по-силното хъркане на старата жена, тиктакането на часовника грандфадър и скрибуцането на писалката. Лицето на професора се изопна и погледът му се разсея за миг. За него всичко беше преходно, мимолетно, непостоянно. Нямаше минало, нямаше бъдеще, а само настоящ момент, който вече беше отминал.

Той отпи глътка кафе и най-сетне отговори:

– Спиноза е моето семейство сега.

Сега. Думата прозвуча така, сякаш Пери беше открехнала капак, който не биваше да докосва и да наднича в тъгата.

– Извинявайте... – промълви тя.

Писалката спря да скрибуца.

– Толкова често ми се извиняваш, че отсега нататък, дори да направиш нещо ужасно, не искам да чувам никакви извинения. Обещаваш ли?

Сърцето на Пери туптеше силно, макар да не разбираше защо. Имаше чувството, че сключва съмнително и незаконно споразумение. Въпреки това отвърна без колебание:

– Обещавам.

– Добре! – Азър беше приключил с автографите и стана. – Благодаря за кафето.

– Ще им сложа етикети "Подписана".

– Благодаря – усмихна се той.

Дългокосият професор и дългокосото коли си тръгнаха едновременно и в крак – хармонията помежду им беше резултат от дългогодишно приятелство. Преди да натисне дръжката на вратата, Азър се обърна.

– Знаеш ли какво, събираме се на неофициална вечеря, някои стари приятели, няколко колеги и асистенти – единият е на твоите години, може да е приятно, може и да е скучно. Не трябва да си сама в новогодишната нощ. Чужденците в Англия се чувстват неописуемо свободни, но и депресиращо самотни. Защо не дойдеш?

Преди да му отговори, професорът надраска на лист от тефтерче адреса си и часа.

– Помисли си. Ако ти се идва, ела. Не носи нищо. Никакви цветя, никакво вино или локум. Донеси само себе си. Той отвори вратата и излезе. Валеше сняг. Снежинките хвърчаха на спирали отдолу нагоре, все едно не падаха от небето. Оксфорд приличаше на стъклена топка със сняг.

– Прелест – каза Азър на кучето, на себе си или на Пери.

– Красота – промълви тя.

Само след секунда Пери направи нещо съвсем неочаквано. Макар да беше късно, студено и той да си тръгваше, а тя да трепереше само по пуловер, със скръстени на гърдите ръце, тя заговори сред кълба от пара.

– В книгата си казвате, че животът ни е само един от многото животи, които е можело да имаме. Вярвам, че дълбоко в себе си ние всички го знаем. Дори хората с щастлив брак и успешна кариера изпитват съмнения. Какъв ли би бил животът ни, ако бяхме избрали друг път... или пътища? Винаги в множествено число! Според вас нашата идея за Бог е само една от многото. Тогава какъв е смисълът да сме догматични към Него – без значение дали сме теисти, или атеисти?

– Права си – Азър я гледаше с изненада и възхищение.

– И все пак да не забравяме – продължи Пери, – че за мнозина, като майка ми например, чувството за сигурност се дължи на вярата. Те са убедени, че само тяхната интерпретация на Бог е истинска. Тези хора имат достатъчно проблеми, а вие искате да отнемете единственото, което им служи за защита – тяхната сигурност. Понякога гледам майка ми и изпитвам огромна тъга, защото знам, че би полудяла, ако няма вярата, която я крепи.

Мълчанието помежду им наподобяваше разперено копринено ветрило.

– И все пак всеки абсолютизъм е слабост – рече професорът. – Абсолютният теизъм или абсолютният атеизъм, Пери, са еднакво проблематични. Моята цел е да инжектирам неверниците с доза вяра, а вярващите – с доза скептицизъм.

– Защо?

– Защото не съм пурист – изгледа я той. – Интелектуалният прогрес не бива да се потиска. – Една снежинка кацна на шапката, а друга на косата му. – Някои учени са склонни да разделят и категоризират, други да сливат и обединяват. Разединители и обединители. Aз държа всичките ми сетива да са нащрек – може би като твоя удивителен октопод. Нека не се осланяме само на мозъка. Нека въведем поезията и философията във всекидневието ни. Проблемът днес е, че светът цени отговорите повече от въпросите. А въпросите имат много по-голямо значение! Предполагам, че искам да вкарам дявола в Бог и Бог в дявола...

– И как ще стане това?

– Съзрем ли някаква дуалност, веднага я разбиваме на малки парченца! Сингулярното става плурално, а дуалността – комплексност.

– И...?

– Ще разбъркаме всичко, ще размием границите. Ще съберем непримиримите идеи и несъвместимите личности. Представи си как ислямофоб се влюбва в мюсюлманка, антисемит и евреин стават най-добри приятели и така нататък, докато най-накрая приемем категориите като такива, каквито са – измишльотини на въображението. Лицата в огледалата не са нашите лица. А само отражения. Можем да открием истинското си аз само в лицата на другите. Абсолютистите величаят чистотата, а ние – хибридността. Те искат да ограничат всички в самостоятелна идентичност, а ние се стремим към обратното – да я мултиплицираме в стотици разновидности и хиляди туптящи сърца. Ако съм човек, сърцето ми трябва да е достатъчно голямо, за да страда за хората по цял свят. Да погледнем историята. Да наблюдаваме живота. Всичко еволюира от простото към сложното, а не обратното, което би било деволюция.

– Но това не е ли твърде непосилно? Хората се нуждаят от опростеност.

– Съвсем не, скъпа моя. Умовете ни са създадени за неочаквани и резки обрати.

Азър нямаше какво повече да каже, и махна за довиждане. Тя кимна. Мъжът и кучето поеха в мрака. Пери усети, че стомахът я присвива и че диша на пресекулки Беше едновременно въодушевена и ужасена, на ръба на нещо неизвестно. Гледа ги, докато изчезнаха зад ъгъла. За нея това беше необикновен момент. Човек винаги знае кога се влюбва.

Ясновидецът

Истанбул, 2016 г.

Пери се върна в салона и веднага долови ароматите на кафе, коняк и пури, които се смесваха неохотно с уханията на скъпите парфюми. Все още замислена за съобщението, което остави на Ширин, тя забеляза настанилия се на шезлонг ясновидец. Заобиколен от коленичили и умилкващи се жени, той се усмихваше самодоволно, като султан в ориенталска гротеска. Американският мениджър също чакаше търпеливо ясновидецът да разчете чашата му с кафе.

Пренебрегвайки правилата за обществено поведение, Пери седна до съпруга си, сред обвитата в сивкавосин дим компания на запалилите пури мъже. Аднан леко стисна рамото ѝ. Два пъти. Това беше тайният знак, с който се питаха: "Скучно ли ти е?" Тя стисна ръката му веднъж: "Не. Добре съм".

– Помнете ми думите, картата на Близкия изток ще бъде преначертана – заяви архитектът. – Западните сили са готови с плана.

– Не се съмнявам – каза ислямистки настроеният вестникарски магнат. – Кръстоносните походи никога не са спирали!

– Да, но Турция не е същата – обади се националистът архитект. – Вече не е онова кротко агънце. Нито пък е болникът на Европа. Сега Европа се бои от нас и би направила всичко, за да промени това.

Магнатът веднага се съгласи.

– О, те знаят как да сътворят хаос. Невидима ръка натиска бутон и всичко отново пламва, сред кръвопролития и жестокост. Трябва да сме нащрек!

Някои мъже кимаха, други мълчаха.

Пери заговори спокойно сред задимената стая:

– Това, което казваш, ми звучи като чиста параноя. Европейци... западняци... руснаци... араби... Ако ги опознаете не като категории, а индивидуално, тогава ще разберете, че малко или много, духом и телом всички ние сме едни и същи. Можем да открием истинското си аз само в лицата на... другите.

Архитектът и магнатът ахнаха. Аднан ѝ намигна.

– Добре казано, скъпа.

Тя му се усмихна, извини се и стана. Когато приближи дамската компания, пиарката пошушна нещо на ясновидеца, който повдигна вежди, погледна Пери и се усмихна. Тя не отвърна на усмивката, а неговата стана по-широка. Като всички свикнали на внимание и ласкателства хора, гадателят беше най-заинтригуван от онези, които го пренебрегваха.

– Гостенката ти няма ли да се присъедини към нас? – обърна се той към домакинята.

Неуморната бизнесдама скочи и тръгна към Пери с Пом-Пом в ръка. Хвана я внимателно, но здраво за лакътя и я поведе към почетния гост.

– Запознай се с Пери. И тя закъсня като теб. Заради някакво премеждие по пътя.

Мъжът погледна превързаната ѝ ръка и изцапаната рокля и попита:

– Нещо неприятно ли се е случило?

– Нищо особено – отвърна тя.

– Заслужаваш подарък. Искаш ли да ти гледам? Безплатно! – усмихна се той и стана.

Приятелката на журналиста и пиарката чакаха търпеливо реда си и не им стана приятно, че ги пререждат.

– Имате достатъчно клиенти – каза Пери.

– Тук съм за всички ви – усмивката му подсказваше, че възнамерява да добави още нещо, но реши да се въздържи.

– Е, този път ще минете без мен.

Мъжът се засмя, но в очите му проблеснаха стоманени искри.

– От двайсет и пет години се занимавам с това и за пръв път срещам жена, която не желае да узнае бъдещето си.

Пиарката съзря възможност да уталожи любопитството си и веднага предложи:

– Ами тогава кажете нещо за миналото ѝ!

– О, то не е... не е нейното... нещо... Е, беше ми приятно, че се запознахме – протегна ръка ясновидецът, без да сваля поглед от Пери.

Без да се замисля, почти инстинктивно, Пери протегна лявата си ръка. Той я сграбчи и тя усети вибриращ прилив на топлина.

– Не се безпокой, аз не съм шарлатанин, а истински ясновидец.

– Той е несравним. Най-добрият – увери я домакинята.

– Ще ми гледа друг път – каза Пери и издърпа ръката си.

Зад гърба си чу гласа на мъжа.

– Някой ти липсва...

– Моля?

Гадателят се приближи.

– Някой, когото си обичала. Но си загубила.

Пери си наложи да изглежда спокойна.

– Това можеш да го кажеш на половината жени – и мъже – в света.

Той се засмя с фалшива непринуденост.

– О, не, не е същото.

Решена да спре разговора, тя несъзнателно скръсти ръце на гърдите си, сякаш за да се защити.

– Виждам първата буква на името му – продължи мъжът с поверителен, но и достатъчно висок глас. – И тя е "А"!

– Повечето мъжки имена започват с "А". Името на мъжа ми също.

– Няма да ви притеснявам пред всички. Ще го напиша на салфетка.

– Къзъм[17] – изписука бизнес дамата на една от прислужничките, – бързо донеси химикалка, бързо!

– Ако е стара история, защо да не я чуем – закачливо подхвърли пиарката.

– Кой казва, че е стара? Тя е съвсем жива и диша.

Пери запази самообладание въпреки бушуващата в душата ѝ буря. Искаше ясновидецът да я остави на мира, както и всички тези жени и мъже, а и целият град с неговия безкраен хаос.

Сякаш очаквала с нетърпение този момент, прислужничката донесе светкавично химикалка, ясновидецът написа нещо и сгъна салфетката с мъчително бавни и превзети движения.

– Ето го подаръка ми за теб – каза той и подаде салфетката на Пери.

– Благодаря.

Тя мина покрай жените и мъжете и излезе на терасата. Рибарският кораб беше заминал и морето се стелеше по-тъмно и от най-дълбокото разкаяние. По улицата профуча кола с отворени прозорци, от които гърмеше романтична английска песен. Пери присви очи и се опита да си представи мъжа – не може да не беше мъж, надул музиката толкова силно и по това време на нощта.

Много внимателно разтвори лявата си длан със салфетката – тя пишеше с лявата, с по-силната си ръка. Ясновидецът беше нарисувал три женски фигури – като трите мъдри маймунки. Те, трите.

Под първата пишеше: "Тя видя Злото". Под втората: "Тя чу Злото". А под третата: "Тя стори Зло".