Твой завинаги

24

Сесили гледаше от прозореца на каретата прелитащите покрай нея ливади, обградени с жив плет, и болезнено осъзнаваше факта, че всяко завъртане на колелата я отдалечаваше с още няколко метра от Лондон. И от Гейбриъл.

Като си спомни, че последното й пътуване към Мидълесекс беше в пощенска карета с плачещо дете, което плюеше върху роклята й, и с едър ковач, който я настъпи няколко пъти, тя си каза, че би трябвало да бъде благодарна за солидния лукс в градската карета на семейство Карстеърс. Но не беше способна да се възхити нито на меките седалки, нито на красивите месингови обкови. Нито пък забелязваше загрижените погледи на приятелката си.

Естел беше винаги весела и бъбрива, но днес дори тя не бе в състояние да се пребори с облака от униние, обгърнал приятелката й. Когато каретата изтрополи по висок каменен мост, Сесили забеляза, че от ниско надвисналите облаци вече падаха първите снежинки, и настроението й се помрачи още повече.

— Все още не мога да повярвам, че си имала смелостта да му направиш предложение — заяви за пореден път Естел и я погледна възхитено.

— Не съм му направила предложение. Отговорих, че приемам неговото. За нещастие то беше отдавна анулирано.

— Какво щеше да направиш, ако той се бе съгласил да избягате в Гретна Грийн? Щеше ли да му разкриеш, че си любимата му Саманта?

— Не съм сигурна. Смятам, че удобният момент щеше да настъпи от само себе си. Може би след раждането на третото ни дете или в деня на златната ни сватба. — Сесили затвори за миг очи и чу звънки детски смехове. Никога нямаше да има деца от Гейбриъл, нито да доживее деня на златната им сватба.

Естел поклати глава.

— Още не мога да повярвам, че е решил пак да излезе в морето.

— И защо ти е толкова трудно да повярваш? — попита горчиво Сесили. — Иска да бъде герой, за да се понрави на скъпоценната си Саманта. Миналия път, когато постъпи във флота, едва не загуби зрението си. Питам се с какво ще плати приключението този път. С едно око? С една ръка? С живота си?

Тя облегна глава на рамката на прозореца и стисна зъби, за да устои на отчаянието, което заплашваше да я погълне. Тя беше виновна за всичко. Подтикна Гейбриъл да стане герой, а самата тя беше най-голямата страхливка. В началото бягаше от любовта му, защото се страхуваше и не можеше да повярва в постоянството на сърцето му. После избяга от болницата, защото не посмя да застане лице в лице с последствията от страхливостта си. След това избяга от Феърчайлд Парк и от прегръдките му… и сега отново бягаше.

Само че този път трябваше да сложи край. Да започне нов живот. Иначе щеше да бяга до края на дните си, без да намери пристан.

— Край на лъжите — пошепна задавено тя.

— Какво каза?

Сесили се надигна и изправи гръб.

— Кажи на кочияша да обърне.

— Какво? — попита смаяно Естел в напразен опит да върви в крак с развитието на събитията.

— Заповядай на кочияша да обърне. Веднага! — Неспособна да изчака, докато приятелката й проумее хода на мислите й, Сесили грабна чадъра, оставен на седалката до нея, и удари няколко пъти по люка в тапицирания с коприна таван на каретата.

Превозното средство спря със силно люлеене. Люкът се отвори. Появи се смаяното лице на кочияша. Носът му беше силно зачервен от студа.

— Какво мога да направя за вас, мис?

— Трябва незабавно да се върна в Лондон. Моля, обърнете каретата!

Кочияшът хвърли въпросителен поглед към Естел, за да се увери, че тя е съгласна. Приятелката на младата господарка май не беше съвсем наред с главата.

— Направете, каквото ви казва тя — заповяда Естел и очите й засвяткаха възбудено. — Все едно какво говори.

Кочияшът кимна колебливо.

— Къде отиваме, мис?

— На пристанището, при доковете на Грийнуич. Моля ви, побързайте! Животът на един човек зависи от бързината ви!

Кочияшът се подчини, без да разбира. Каретата се понесе стремително по обратния път. Зашеметена, Естел падна тежко на седалката. Сесили, която отчаяно се опитваше да види в мрака искрица надежда, за която да се залови, стисна ръката на приятелката си и на устните й се появи трепереща усмивка.

— А може би и животът на една жена…

Лейтенант Гейбриъл Феърчайлд стоеше пред огледалото в кабинета си, облечен в новата си униформа. Докато завързваше тясното тъмносиньо шалче на шията си, той се взираше намръщено в назъбения белег на бузата си, който издърпваше ъгълчето на устата му надолу и го правеше да изглежда гневен. Имаше чувството, че никога вече няма да се усмихне.

Това беше лице, което щеше да всява страх у враговете, все едно дали са въоръжени с пушки, саби или оръдия. Това беше лице на мъж, роден, за да воюва, не за да люби. Никой не би помислил, че тези строги устни, тези силни ръце цяла нощ бяха прегръщали една жена с невероятна нежност и я бяха водили от един връх към следващия.

— Милорд?

При шума от железните колела, които се затъркаляха по килима, Гейбриъл се обърна. Никой не би познал в мъжа, който седеше изправен и усмихнат в своя инвалиден стол, нещастния просяк, когото преди почти два месеца беше срещнал на един уличен ъгъл. Устните му бяха загубили синкавия си цвят, бузите руменееха, даже имаше коремче. С ясния си почерк, добрия стил на писане и таланта си да борави с числа Мартин Уорт беше станал най-добрият секретар, който Гейбриъл беше имал някога. Той се доверяваше напълно на някогашния кадет и му беше възложил да води домакинството му, докато той е в морето.

Мартин многократно се опитваше да му благодари, но Гейбриъл не му позволяваше да говори. Ако съдбата беше решила друго, днес и той можеше да седи между мъжете, загубили краката си във войната и приковани към инвалидни столове.

Докато приглаждаше назад блестящите си кестеняви къдрици, Мартин съобщи:

— Тук има някой, който иска да говори с вас, милорд. — Сърцето на Гейбриъл направи огромен скок, но следващите думи на Мартин го смразиха. — Някои си мистър Бекуит и мисис Филпот.

Гейбриъл вдигна вежди. Нямаше представа какво е накарало двамата му верни слуги да оставят Феърчайлд Парк и да го потърсят в столицата. След като бе претърсил заедно с господаря си най-ужасните лондонски квартали, Бекуит се бе заклел, че кракът му никога вече няма да стъпи тук.

— Благодаря, Мартин. Поканете ги да влязат.

Лакеят изведе Мартин навън и след минута в кабинета влязоха Бекуит и мисис Филпот. След сърдечен поздрав двамата заеха места на брокатения диван, като положиха усилие да оставят голямо разстояние помежду си. Гейбриъл се облегна на перваза на камината.

Мисис Филпот свали ръкавиците си.

— Не бяхме сигурни дали е редно да ви безпокоим по такъв повод…

— … но вие казахте да ви уведомим незабавно, ако намерим нещо необичайно в стаята на мис Уикършъм — завърши изречението Бекуит.

Мис Уикършъм.

Името се заби като нажежена игла в ледената обвивка на сърцето му. Гейбриъл скръсти ръце на гърба и усети как неволно стисна зъби.

— Тъкмо смятах да ви уведомя, че можете да изгорите нещата й. Очевидно тя няма намерение да се върне и да си ги вземе.

Бекуит и мисис Филпот си размениха стъписани погледи.

— Щом това е вашето желание, милорд — отвърна сковано Бекуит, — но аз бих ви помолил първо да хвърлите един поглед на това, което сме ви донесли. — Той извади от джоба на жакета си неколкократно сгънат лист хартия. — Хана и Елси го намериха под дюшека на мис Уикършъм.

Гейбриъл се опита да не мисли за нощта, която беше прекарал със Саманта на онзи смешен тесен дюшек. За теснотията, която ги беше принудила да се прилепят плътно един до друг като две лъжици в препълнено чекмедже.

Той погледна листа в ръката на Бекуит и изпита странно колебание. Може би не биваше да го взема в ръка.

— Сигурен съм, че не ми е оставила второ прощално писмо. Първото беше недвусмислено. Не са необходими повече обяснения.

Бекуит поклати глава.

— Тъкмо поради тази причина ни се стори много странно, милорд. Не става въпрос за писмо до вас, а за писмо от вас.

Гейбриъл се намръщи изненадано и взе писмото от ръката на иконома. По скъпата ленена хартия с цвят на слонова кост, висяха парченца восък. Това писмо беше още по-извехтяло от онези, които той беше носил под сърцето си в открито море. По всичко изглеждаше, че към него се бяха отнасяли с огромно внимание и го бяха чели често.

Гейбриъл разгъна листа и с ужас позна собствения си почерк, прочете думите, които беше написал:

Когато бавно отпусна писмото, Гейбриъл с изненада установи, че ръцете му трепереха.

— Откъде сте го взели? Да не би да сте го намерили някъде тук, в къщата, или пред вратата?

Двамата го изгледаха смаяно, сякаш си беше загубил ума.

— Не, милорд — отговори мисис Филпот със загрижен поглед към Бекуит. — Намерихме го точно там, където ви казахме. Под дюшека на мис Уикършъм.

— Но как е могло да се озове у нея? Не разбирам нищичко…

И тогава изведнъж разбра.

Всичко.

Затвори очи под напора на бурните си емоции и промълви:

— Никой не е толкова сляп, колкото онзи, който не иска да види.

Когато отново отвори очи, животът му изведнъж стана кристално ясен.

Той прибра писмото във вътрешния джоб на мундира си, точно до сърцето, и погледна Бекуит с добре изиграно възмущение.

— Я ми кажете, мистър Бекуит, кога най-сетне ще направите от мисис Филпот почтена жена?

Макар да ги беше страх да се погледнат, двамата се изчервиха до корените на косите и измънкаха нещо неразбрано. Бекуит избърса челото си с копринена кърпичка и попита с треперещ глас:

— Значи вие знаете, милорд?

— Откога? — добави едва чуто мисис Филпот и смачка ръкавиците си на топка.

Гейбриъл развеселено извъртя очи.

— Откакто станах на дванайсет години. Точно на рождения си ден ви видях да се целувате в овощната градина. Толкова се уплаших, че за малко да падна от ябълковото дърво и да си счупя главата.

— Ще можем ли да запазим службата си? — осведоми се сковано Бекуит и се одързости да стисне треперещите ръце на мисис Филпот в своите.

Гейбриъл ги изгледа строго.

— Само ако се ожените незабавно. Няма да позволя да живеете в грях под моя покрив и да застрашавате морала на децата ми.

— Ама… вие все още нямате деца, милорд — осмели се да възрази мисис Филпот.

— Точно така, но смятам да побързам и да уредя този въпрос. Затова ви моля да ме извините. — Гейбриъл закрачи към вратата, решен да не губи нито минута.

— Къде отивате, милорд? — попита объркано Бекуит. Гейбриъл, вече на прага, извика през рамо:

— Трябва да настигна един кораб!

Сесили скочи от каретата още преди да е спряла напълно.

— Тичай, Сесили! Тичай бързо като вятъра! — извика подире й Естел, но младата жена нямаше нужда от окуражението й. Тя прихвана полите си и хукна надолу по тясната уличка, която водеше към доковете. Валеше силен сняг, но тя изобщо не усещаше хапещия студ на падащите снежинки. Беше оставила топлата си наметка в каретата, за да тича по-бързо.

Когато затича по дебелите греди на доковете, тя видя високите мачти на корабите, които чакаха да излязат в открито море — и горещо се помоли „Дефанс“ да не е между тях.

Мина забързано покрай група мъже, които тъкмо разтоварваха огромен търговски кораб. Избегна застрашително люлеещите се сандъци в ръцете на един носач, но се сблъска с едър моряк, почти два пъти по-широк от нея.

— Не бързай толкова, момиче — изрече гръмовито той и я хвана за лакътя, за да я подкрепи. Сините му очи святкаха весело.

Сесили се вкопчи в ръката му и с мъка преглътна напиращите сълзи.

— Моля ви, сър, търся „Дефанс“! Ще ми кажете ли къде да го намеря?

— Ама разбира се, момиче! — Морякът я дари със сияеща усмивка и разкри уста, пълна с черни и златни зъби. — Точно срещу теб! Гледай само колко е красив, докато плава към открито море под флага на Негово величество!

Сърцето й направи огромен скок. Обзе я недобро предчувствие. Обърна се бавно и проследи с поглед протегнатата ръка на моряка. Опънал всички платна, един кораб пореше водите на пристанището и бързо напредваше към хоризонта. Величествените мачти бяха отрупани със сняг.

— Благодаря — отвърна с пресекващ глас тя, когато морякът нарами огромен сандък и се отдалечи. Отпусна се на една бъчва и се улови за сърцето. Студът вече проникваше безпрепятствено в цялото й тяло. Можеше само да стои и да гледа как „Дефанс“ се отдалечаваше към хоризонта, а с него си отиваха всичките й надежди за бъдещето.

— Търсите ли някого, мис Марч?

Сесили се обърна стреснато и застана лице в лице с Гейбриъл.

Той беше без шапка и вятърът развяваше дългата му коса. Сърцето й направи огромен радостен скок. Едва намери сили да се въздържи — така й се искаше да изтича до него и да се хвърли в обятията му.

Той я огледа неодобрително и вдигна едната си вежда.

— Или предпочитате да ви наричам мис Уикършъм?