4

Скъпа моя мис Марч,

Мога ли да се надявам, че ще ми разрешите да ви ухажвам с нежни думи?

Когато на следващата сутрин Гейбриъл напусна спалнята си, желанието му да чуе човешки глас беше станало неудържимо, макар да не го признаваше. Подуши жадно въздуха, но усети само миризма на пържена шунка и шоколад. Последва примамливите ухания до утринния салон, питайки се къде ли ще го издебне днес мис Уикършъм. За негова изненада му бе позволено да закуси на спокойствие, без някой да критикува маниерите и външността му. Наяде се бързо, без да се притеснява от шума, който вдигаше, с надеждата да се върне в сигурното пристанище на спалнята си, преди дръзката малка болногледачка отново да се е нахвърлила върху него.

След като изтри устата си с ъгълчето на покривката, той се запъти към стълбата. Ала щом посегна към бравата, за да отвори вратата на спалнята си, ръката му остана празна.

Отдръпна се рязко, защото се уплаши, че в бързината е стигнал до друга стая, ала веселият женски глас го закова на място.

— Добро утро, милорд!

— Добро утро, мис Уикършъм — отвърна той, скърцайки със зъби. Направи една колеблива крачка напред, после още една, лишен от самоувереността си благодарение на измамната слънчева светлина по лицето му, замаян от лекия бриз, който галеше челото му, и от мелодичното цвъркане на птичката, сигурно кацнала на отворения прозорец.

— Надявам се, не ми се сърдите, че нахлух тук във ваше отсъствие — каза Саманта. — Реших да проветрим хубаво стаята ви, докато закусвате.

— Кои сте вие? — попита заплашително той и се запита колко ли свидетели ще има на убийството й.

— Да не мислите, че мога да се справя сама с толкова много работа! Питър и Филип подготвят утринната ви баня, Елси и Хана сменят чаршафите на леглото. Мисис Филпот и Мег са вече в градината, за да изтупат и проветрят пухеника и възглавниците. Малката Мили пък бърше прах в салона ви.

Плискането на вода и шумът от разгъване на ленени кърпи му показаха, че твърденията й отговарят на истината. Гейбриъл пое дълбоко дъх — въздухът беше направо отровен от сладкия аромат на лимонова трева и колосано бельо. Както се очакваше, от стаичката за преобличане се чу шум като от тромав плъх. Стар, плешив плъх с брокатен жакет.

— Бекуит! — извика остро Гейбриъл.

Шумоленето веднага спря. Възцари се гробна тишина. Гейбриъл въздъхна примирено.

— Можете спокойно да се покажете, Бекуит. Усещам помадата ви за коса.

Тътрещи се стъпки издадоха, че икономът послушно излиза от гардеробната. Преди болногледачката да е намерила извинение за присъствието му, верният му служител обясни:

— Тъй като не търпите до себе си камериер, милорд, мис Уикършъм предложи да подредим дрехите ви по кройка и материя, за да сте в състояние да се обличате без чужда помощ.

— И вие бяхте така любезен да предложите услугите си, прав ли съм? — попита Гейбриъл и прибави на себе си: — И ти ли, Бруте?

Новата болногледачка не само беше проникнала в неговата свети светих, в единственото му убежище, но и беше привлякла слугите му като свои съучастници. Странно как толкова бързо бе успяла да ги спечели на своя страна. Може би беше подценил чара й. Тази женичка беше много по-опасен противник, отколкото смяташе досега.

— Оставете ни сами — заповяда кратко той. Настана трескава суетня. Шумолене на лен и тътрене на кофи му показаха, че слугите са разбрали какво се иска от тях.

— Милорд, наистина не смятам, че… — започна Бекуит в геройски опит да защити мис Уикършъм. — Искам да кажа, не е прилично да ви оставя сам в спалнята ви с…

— Страх ли ви е да останете насаме с мен?

Саманта си спести усилието да се престори, че не го е разбрала. Той беше единственият, който усети лекото й колебание, преди да отговори:

— Естествено, че не.

— Нали чухте — обърна се Гейбриъл към Бекуит. — Хайде, излезте! Всички!

Въздухът отново се раздвижи. Слугите се изнизаха покрай него и напуснаха стаята. Щом стъпките на последния заглъхнаха в коридора, Гейбриъл попита недоверчиво:

— Всички ли излязоха?

— Да.

Той напипа бравата и затвори вратата с трясък. Облегна се на твърдото дърво и й отряза единствения път за бягство.

— Не си ли помислихте, мис Уикършъм — заговори той с трудно сдържан гняв, — че имам сериозни основания да държа тази врата затворена? Че желая спалнята ми да остане неприкосновена? Че имам огромна нужда от това убежище? — Гласът му загърмя. — Че искам поне едно малко ъгълче от живота ми да остане пощадено от вечната ви намеса!

— А аз си мислех, че ще ми благодарите. — Тя пое шумно въздух. — Поне успяхме да прогоним миризмата на обор.

Гейбриъл се намръщи грозно и погледна в посоката, където вероятно беше тя.

— В момента бих предпочел компанията на козите от обора.

Чу как тя отвори уста и после рязко я затвори. Направи пауза, колкото да преброи до десет, и се обърна към него.

— Мисля, че и двамата започнахме с грешка, милорд. Вие сгрешихте, като си помислихте, че съм дошла във Феърчайлд Парк с безумната задача да ви вгорча живота.

— Откакто пристигнахте, в главата ми се върти един доста по-приятен израз: „да превърна живота ви в ад“.

Саманта издиша шумно.

— Все едно какво си мислите, аз поех тази работа, за да облекча живота ви.

— Кога ще започнете?

— Щом ми позволите — отговори натъртено тя. — Вярно е, че внесох някои промени в стаите за ваше удобство, но това е само началото. Вижте, аз бих могла да ви помогна да прогоните скуката. Можем да се разхождаме в парка, мога да водя кореспонденцията ви, да ви чета…

Книгите бяха само жесток спомен за радостта, която му бе отнета.

— Не, благодаря. Не искам да ми четете като на глупаво дете. — Скръстил ръце под гърдите си, Гейбриъл с болка осъзна, че се държи тъкмо като упорито хлапе.

— Е, добре. Но има още сто неща, които ще ви помогнат да свикнете със слепотата. Да живеете с нея.

— Не е нужно.

— Защо не?

— Защото нямам намерение да прекарам остатъка от живота си по този начин, по дяволите! — изрева Гейбриъл, загубил търпение.

Когато ехото от вика му заглъхна, в стаята се възцари тежко мълчание.

Гейбриъл се облегна отново на вратата и зарови ръце в косите си.

— Докато ние с вас си говорим така мило, група лекари, изпратени от баща ми, обикалят Европа и събират всичко, което могат да намерят за заболяването ми. Надявам се да се върнат до четиринадесет дни. Тогава ще ми потвърдят онова, което отдавна знам — че страданието ми не е трайно, а само временно ограничение.

В този миг Гейбриъл беше искрено благодарен, че не можеше да види очите й. Страхуваше се да не прочете в зениците й онова, което досега му беше спестявала: съжаление. Смехът й беше за предпочитане.

— Знаете ли кое ще е най-доброто, когато отново си възвърна зрението? — попита тихо той.

— Не — отговори едва чуто тя. В гласа й не беше останала и следа от предишната дързост.

Той изпъна рамене и направи крачка към нея. После още една. Тя не се отдръпна, не изохка дори когато той настъпи пръстите й. Когато най-сетне се поддаде, въздухът се раздвижи. Той повтори движенията й и накрая двамата застанаха обратно на това, което беше преди — тя с гръб към вратата, той пред нея.

— Някои са убедени, че най-прекрасното е да проследиш как слънцето потъва зад лавандуловосин хоризонт в края на жарък летен ден.

Като чу как гърбът й се удари във вратата, той опря ръка на рамката до рамото й.

— Други смятат, че няма нищо по-прекрасно от копринените листенца на рубиненочервена роза… — Наведе се и когато усети топлия й дъх по лицето си, понижи глас до нежна милувка: — Трети казват, че най-хубавото е да погледнеш в очите на красива жена. Но аз ви обещавам, мис Уикършъм, че всички тези удоволствия ще избледнеят пред чистата, безкрайна радост най-сетне да се отърва от вас.

Плъзна ръка надолу и когато намери бравата, отвори вратата и я изтика навън.

— Още ли стоите на прага, мис Уикършъм?

— Какво искате да кажете? — попита смутено тя.

— Още ли стоите на прага?

— Не.

— Много добре.

Без да се церемони, Гейбриъл затръшна вратата под носа й.



Късно следобед Саманта тъкмо беше излязла във фоайето с намерението да вземе спалното бельо на Гейбриъл от перачката, когато чу дълбокия му баритон от стълбищната площадка.

— Кажете ми, Бекуит, как всъщност изглежда мис Уикършъм? Стигнах до границите на способностите си, но така и не можах да си представя как може да изглежда една толкова досадна личност. Образът, който постоянно се явява във въображението ми, е на сбръчкана стара вещица, злобно ухилена, докато се навежда над казана с отрови.

Саманта спря рязко и сърцето й заби ускорено. Треперещата й ръка неволно се вдигна към тромавите очила, после попита гъстата червенокафява коса, стегната в строг кок на тила.

Обзета от внезапен импулс, тя изкачи няколко стъпала и когато видя Бекуит, вдигна пръст към устните си, за да му покаже, че не бива да издава присъствието си. Гейбриъл се бе облегнал на стената, ръцете му бяха скръстени под масивните гърди.

Икономът извади кърпичка и попи няколко капки пот от челото си. Очевидно се разкъсваше между лоялността към господаря и молбата в погледа на Саманта.

— Ами… като всички болногледачки, милорд. Мога да кажа, че е по-скоро… безлична.

— Стига, Бекуит. Убеден съм, че можете да я опишете по-добре. Каква е косата й? Студеноруса или бледосива? Или може би черна като сажди? Сигурно е късо подстригана. Или я носи сплетена на плитка и вдигната на върха на главата? Наистина ли е толкова дребна и костелива, колкото личи по гласа й?

Бекуит хвърли ужасен поглед към Саманта и тя се ухили. Изду бузи и описа голям кръг с ръце.

— О, не, милорд. Тя е по-скоро… тежка жена.

Гейбриъл смръщи чело.

— Колко тежка?

— Ами… — Саманта вдигна два пъти по десет пръста. — Сигурно тежи около хиляда фунта — изтърси Бекуит.

— Хиляда фунта? По дяволите, човече, виждал съм предостатъчно понита, които бяха по-леки.

Саманта извъртя очи и опита отново.

— О, не, не хиляда, милорд — поправи се Бекуит, взрян в бързо движещите се пръсти. — Исках да кажа… около двеста.

Гейбриъл замислено поглади брадичката си.

— Странно… за дебела жена стъпва доста леко, не намирате ли и вие? Когато стиснах ръката й, бях готов да се закълна… — Той разтърси глава, сякаш трябваше да проясни мислите си. — Какво е лицето й?

— Амиии — проточи Бекуит, за да спечели време, докато Саманта удължаваше носа си с пръсти. — Има дълъг и остър нос.

— Знаех си! — извика тържествуващо Гейбриъл.

— А пък зъбите й са… — Бекуит присви очи, когато Саманта направи уши над главата си. — Като на магаре? — предположи той. Саманта поклати глава, изимитира подскок и сложи ръцете си като лапички под гърдите. — О, заек! — Бекуит очевидно започна да харесва играта и с мъка се удържа да не запляска с ръце. — Има зъби като заек!

Гейбриъл изпухтя доволно.

— Без съмнение това е перфектното допълнение към дългото й конско лице.

Саманта заби пръст в брадичката си.

— А на брадичката — продължи икономът с нарастващо въодушевление — стърчи вижда огромна брадавица със… — Саманта сложи ръка под брадичката си и размаха три пръста — с три дълги косъма.

Гейбриъл потрепери.

— Значи е много по-лошо, отколкото си мислех. Не мога да си представя защо бях повярвал…

Бекуит примигна виновно зад стъклата на очилата си.

— Какво сте повярвали, милорд?

Ала господарят му махна с ръка.

— Нищо, нищичко. Боя се, че това е последствие от твърде многото време, което прекарвам в собствената си компания. — Той вдигна ръка. — Моля, спестете ми детайлите от външността на мис Уикършъм. Някои неща е по-добре да се предоставят на фантазията.

Той се обърна към стълбата и закрачи тежко нагоре. Саманта сложи ръка на устата си, но не успя да удържи кискането си.

Гейбриъл се обърна бавно. Ноздрите му потръпнаха, устните му се изкривиха подозрително. Или тя само си въобразяваше? Саманта спря дори да диша. И най-малкото движение можеше да я издаде.

Гейбриъл наклони глава.

— Чухте ли това, Бекуит?

— Не, милорд, нищо не съм чул. Дори дъските на пода не скърцат.

Слепият поглед на Гейбриъл се плъзна по пода и спря върху една точка в непосредствена близост до Саманта.

— Сигурен ли сте, че мис Уикършъм не е надарена с качества на мишка? Цвърка ли понякога? Има ли предпочитания към сиренето? Или обича да се промъква безшумно и да подслушва какво си говорят хората?

По челото на Бекуит избиха едри капки пот.

— О, не, милорд, младата дама няма нищо общо с гризач.

— Какво щастливо обстоятелство. Защото ако имаше, щеше да се наложи да поставя капан.

Гейбриъл вдигна вежди, обърна се и продължи нагоре по стълбата. Саманта остана сама, питайки се нервно каква ли примамка щеше да използва.



Сладък звън на камбани огласи околността. Саманта се обърна на другата страна и скри глава във възглавницата. Сънуваше слънчево лятно утро и църква, пълна с усмихнати хора. Пред олтара стоеше мъж в светлокафяв жакет, опънат над широките рамене. Тя вървеше по средната пътека с букетче люляк в треперещите ръце. Видя усмивката му, усети как топлината на тялото му неустоимо я привлича. Ала колкото и ярко да светеше слънцето през прозорците с пъстри стъкла, лицето му оставаше в сянка. Дори когато тя стигна съвсем близо до него.

Камбаните зазвъняха още по-силно, но вече не мелодично, а пронизително и в дисонанс. Упоритото звънене постепенно бе заглушено от настойчиво чукане по вратата на спалнята й. Най-сетне Саманта отвори очи.

— Мис Уикършъм! — прозвуча приглушен глас, в който звънеше ужас.

Саманта скочи от леглото и хукна към вратата, като пътем наметна халата си върху бялата памучна нощница. Когато отвори вратата, пред нея застана верният иконом на господаря на дома със свещник в треперещата ръка.

— Велики боже, какво се е случило, Бекуит? Пожар ли има?

— О, не, мис. Господарят е. Вика ви. Каза, че няма да престане да звъни, докато не се отзовете.

Саманта раз търка уморените си очи.

— Мислех, че съм последният човек, когото би повикал в стаята си. Особено след като вчера ме изхвърли позорно.

Бекуит поклати глава. Зачервените очи и треперещата брадичка показваха, че още малко, и ще се разплаче.

— Опитах се да го вразумя, но той настоява. Каза, че иска само вас.

Думите му я учудиха безкрайно, но тя отговори само:

— Добре, идвам. Ей сега ще се приготвя.

Облече се бързо. Новата френска мода беше толкова практична — проста утринна рокля с висока талия. Нямаше нужда от камериерка, която да затегне корсета или да закопчее няколко десетки мънички копченца на гърба.

Когато излезе от стаята си, прибирайки непокорните кичури в набързо направения кок на тила, Бекуит я чакаше на площадката, за да я отведе в спалнята на Гейбриъл. Докато вървяха по дългия коридор, а после и по широкото стълбище, Саманта често-често се прозяваше. Ако се съдеше по сивата светлина, която влизаше през прясно измитите прозорци, все още беше ранно утро.

Вратата към спалнята на Гейбриъл беше открехната. Ако не чуваше силното звънене, Саманта щеше да очаква да го намери полумъртъв на пода.

Вместо това той седеше в леглото си, удобно облегнат на таблата от тиково дърво, здрав и съвсем буден. Не носеше риза, нито панталон, както издаваше свляклата се на хълбоците му копринена завивка. Светлината на свещите позлатяваше кожата на гърдите му, и без това посипана със златен прах. Погледът й бе привлечен от впечатляващите движения на мускулите под златната кожа и устата й пресъхна. Блестящите косъмчета се стесняваха към средата на корема му и изчезваха под чаршафа.

За момент Саманта изпита страх, че Бекуит ще захвърли свещника и ще закрие очите си с две ръце. Като чу уплашения стон на иконома, Гейбриъл захвърли камбанката, която размахваше.

— Моля ви се, милорд! — извика дрезгаво Бекуит и остави свещника на малката масичка до леглото. Изправи се с нов стон и понита с достойнство: — Не смятате ли, че трябваше да се покриете по добре, преди да влезе младата дама?

Гейбриъл сложи ръка на планината възглавници до себе си и се протегна като голяма ленива котка.

— Простете ми, мис Уикършъм. Не знаех, че никога не сте виждали полугол мъж.

Благодарна, че той не можеше да види червенината, която заля лицето й, Саманта отговори:

— Не ставайте глупав. Виждала съм много мъже без риза. — Бузите й пламнаха още по-силно. — Искам да кажа, докато работех като сестра и санитарка при храбрите ни войници.

— Много добре. Въпреки това не бих искал да наранявам крехката ви чувствителност. — Гейбриъл опипа около себе си и намери смачкано шалче. Сложи го на врата си и го завърза на голям възел. После се обърна отново към нея и се ухили коварно. — Е, по-добре ли е сега?

Копринено шалче и разголена гръд — каква страхотна комбинация, помисли си неволно Саманта. Ако това беше капанът, измислен за нея, той беше много умно избран. Отказвайки да влезе в капана без съпротива, тя закрачи решително към леглото. Гейбриъл подуши недоверчиво въздуха, когато тя се наведе над него, мушна пръст във възела и развърза шалчето.

Въпреки неговата подозрителна неподвижност и старанието й да избегне близостта му, пръстите й се плъзнаха по горещата кадифена кожа. Без да бърза, тя завърза шалчето по най-сложния начин, който знаеше. Справи се като отличен камериер.

— Ето! — заяви гордо тя и огледа доволно съвършеното творение на ръцете си. — Сега изглеждате като истински джентълмен.

Дори да се бе изненадал, Гейбриъл успя да го прикрие.

— Учудвам се, че не ме удушихте с него.

— Признавам, че идеята е изкусителна, но нямам желание точно сега да си търся ново място.

— Рядко се среща жена, която умее да завързва мъжки шалчета. Да не сте имали баща или дядо с две леви ръце?

— Брат ми. — Това беше всичко, което можеше да му каже. Изправи се и отстъпи назад — по-далеч от него. Въпреки слепотата си той често виждаше повече, отколкото й беше приятно. — А сега ще ми кажете ли защо още преди разсъмване вдигнахте на крак цялата къща?

— Ако искате да съм честен, ще ви призная, че ме мъчеха угризения на съвестта.

— Разбирам. Това е толкова рядко събитие, че е естествено да ви лиши от сън.

Гейбриъл забарабани с дългите си, елегантни пръсти по коприненото руло за глава. Това беше единствената му реакция на отговора й.

— Докато лежах самотен в леглото си, изведнъж осъзнах, че съм постъпил много несправедливо, като съм ви забранил да изпълнявате задълженията си. — В чувствената му уста думата „задължения“ прозвуча като милувка и по гърба на Саманта пролазиха сладостни тръпки. — Очевидно е, че вие сте жена с висок морал. Не би било справедливо да очаквам, че ще си почивате и ще получавате щедрата заплата, която съм ви осигурил, без да правите нищо насреща. Затова реших да уредя нещата и позвъних да ви доведат.

— Много умно от ваша страна. Кое е първото задължение, което трябва да изпълня за вас?

Мъжът помисли малко и лицето му светна.

— Закуска. В леглото. На табла. Не е нужно да безпокоите Етиен в този ранен час. Сигурен съм, че ще се справите и сама. Обичам яйцата добре препържени, а шунката да е хрупкава, но не и загорена, разбрахте ли? Шоколадът да е горещ, но не чак толкова, че да си изгоря езика.

Саманта хвърли учуден поглед към Бекуит и отново се обърна към Гейбриъл.

— Още нещо? — Трябваше да стисне здраво устни, за да не добави: „Ваше височество“.

— Няколко гевречета и две прясно изпечени хлебчета с масло и мед. А когато изнесете чиниите от закуската, можете да ми приготвите баня и да доизбършете праха в салона ми. — Той примигна насреща й и изведнъж заприлича на ангел — макар и с грозен белег. — Естествено, ако не ви създавам прекалено много трудности.

— О, не, разбира се, че не. С удоволствие ще работя за вас — увери го тя. — Нали трябва да изпълнявам задълженията си.

— Права сте — кимна уж сериозно той, но устните му се изкривиха в дяволска усмивка и Саманта чу съвсем ясно как капанът щракна.

Загрузка...