Твой завинаги

9

— Хвалех се пред приятелите си, че съм способен да заредя пистолета със затворени очи. Предполагам, че съм бил прав — произнесе провлечено Гейбриъл, докато изсипваше барут в дулото на оръжието от кожената торбичка. Макар че в бутилката до лакътя му бяха останали не повече от три пръста уиски, ръката му беше толкова спокойна, че не разсипа и прашинка барут.

Докато той натъпкваше заряда с тънка желязна пръчка, Саманта наблюдаваше като прикована движенията на ръцете му и се възхищаваше на грацията, сръчността и пестеливите им движения. Неволно си представи как ще се усещат върху кожата на жена и се разтрепери. Тази жена можеше да е тя.

За да се отърси от магията, тя направи няколко енергични крачки към писалището.

— Не ми се иска да говоря за това, милорд, но не смятате ли, че в ръката на сляп човек пистолетът е опасна играчка?

— Точно там е проблемът, нали? — Той се облегна назад и палецът му се плъзна почти нежно по спусъка на зареденото оръжие.

Въпреки небрежната поза Саманта усещаше напрежението му съвсем ясно. Вече не приличаше на съвършения джентълмен от преди няколко часа. Жакетът беше небрежно хвърлен върху един бюст наблизо, шалчето висеше развързано на силната му шия. Няколко кичура златнокафява коса се бяха изплъзнали от опашката на тила. Невиждащите очи блестяха трескаво.

— Предполагам, че новините, които чухте, не са ви харесали — рече Саманта и седна предпазливо на най-близкия стол.

Той извърна глава, сякаш следеше движенията й, и насочи дулото на пистолета в противоположната посока.

— Можете да го кажете и по-просто: Не е това, на което се надявах.

Тя се постара следващите й думи да прозвучат безгрижно.

— Когато човек получи лоши вести, по-добре е да застреля приносителя, отколкото себе си.

— Имам на разположение само един куршум. Беше ми трудно да реша кой от господата медици го заслужава най-много.

— Никаква ли надежда не ви оставиха?

Гейбриъл поклати глава.

— Нито трошица. Всъщност не. Един от тях — мисля, че се казваше доктор Джили, — издрънка нещо в смисъл, че след силен удар понякога зад очите се събирала кръв. В Германия се натъкнали на случай, при който зрението се върнало, защото кръвта се разнесла. Но колегите му го наругаха и той призна, че не знае нито един случай на излекуване след шест месеца слепота.

Саманта беше твърдо убедена, че доктор Джили е мъжът с добрите очи, който бе изразил съчувствията си.

— Толкова съжалявам — произнесе тихо тя.

Думите, които последваха, бяха толкова сурови, че я сковаха.

— Не ми трябва вашето съжаление, мис Уикършъм.

Въпреки това намери сили да му отговори, както заслужаваше.

— Знам, че не ви трябва. Вие самият се съжалявате предостатъчно.

За момент устните му потрепнаха, сякаш щеше да се усмихне. Ръката му се протегна и предпазливо остави пистолета на кожената подложка за писане. Саманта го погледна с копнеж, но не посмя да го вземе. Макар и полупиян, макар и сляп, рефлексите му бяха двойно по-бързи от нейните.

Гейбриъл намери опипом бутилката с уиски, изля остатъка в чашата си и я вдигна в подигравателен тост.

— Пия за съдбата, изменчивата госпожа, чието чувство за справедливост не е по-силно от чувството й за хумор.

— Справедливост ли? — повтори смаяно Саманта. — Нима мислите, че си заслужавате загубата на зрението? Защо? Защото сте герой?

Гейбриъл остави чашата толкова рязко, че уискито пръсна над ръба.

— Не съм герой, по дяволите!

— О, разбира се, че сте!

Саманта изброи с лекота всички фактори, довели до раняването му — по-точно онова, което беше прочела в „Таймс“ и „Газет“, където събитията бяха описани подробно.

— Пръв сте забелязали стрелеца на голямата мачта на „Редут“. Когато той се прицелил в Нелсън, сте го предупредили с вик и сте се затичали към него, без да мислите за собствената си сигурност.

— Но не се справих, нали? — Гейбриъл вдигна чашата до устните си и я изпразни на един дъх. — Той също не се отърва.

— Само защото ви е улучил шрапнел и сте паднали, преди да стигнете до него.

Гейбриъл помълча малко и попита тихо:

— Знаете ли кое беше последното, което видях, когато вече лежах на палубата и се задушавах от миризмата на собствената си кръв? Видях как куршумът се заби в рамото на генерала. Видях учуденото му изражение. После лицето му се разкриви от болка и той рухна на дъските. Тогава всичко стана червено… и накрая черно.

— Не вие сте натиснали спусъка. Не вие сте го убили. — Саманта се приведе напред и продължи настойчиво — Вие спечелихте битката. Смелостта на Нелсън и жертвата на хора като вас донесоха победата над французите. Те се опитваха да завладеят нашата страна, но вие им дадохте да разберат кой е истинският господар на моретата и ще бъде вечно.

— Тогава може би трябва да благодаря на бога, че ми е позволил да принеса такава жертва. Само си помислете какъв късмет имаше Нелсън. Вече бе пожертвал за краля и родината едно око и една ръка, но трябваше да даде и живота си. — Гейбриъл се изсмя безрадостно и отметна глава назад. Изведнъж заприлича толкова силно на мъжа от портрета, че сърцето на Саманта спря да бие. — Вие ме учудвате, мис Уикършъм! Кой би помислил, че в слабичките ви гърди бие сърце на романтичка?

Тя прехапа устни, защото се изкуши да му напомни, че тази сутрин не бе определил гърдите й като „слабички“, когато ги докосна.

— Не смейте да ме обвинявате в сантименталност! Аз не крия стари любовни писма в чекмеджето на писалището си, нали?

— Туш — промърмори той и смехът му угасна. Пръстите му отново се сключиха около пистолета, минаха по контурите му с нежността на любовник. Когато отново заговори, в гласа му нямаше и следа от подигравка. — И какво, според вас, трябва да направя? Знаете не по-зле от мен, че в нашето общество няма място за слепци. Те или просят по улиците, или ги затварят в лудницата. За семейството си ще бъда само тежък товар и обект на съчувствие. Както и за всички други, имали нещастието да ме обикнат.

Саманта се облегна назад, обзета от ледено спокойствие.

— Тогава защо просто не се застреляте и веднъж завинаги не сложите край? Щом свършите, ще повикам мисис Филпот да избърше кръвта.

Лицето на Гейбриъл стана пепелносиво, пръстите му стиснаха по-здраво смъртоносното оръжие.

— Хайде, стреляйте — подкани го тя и продължи с твърд глас: — Но мога да ви уверя, че единственият, който ви съжалява, сте самият вие. Някои мъже още не са се върнали от войната, други никога няма да се върнат. Стотици и хиляди загубиха ръце и крака. Сега лежат по улиците и просят, униформите и гордостта им са на парцали. Подиграват им се, ритат ги и единствената надежда, която им остава, е някой минувач да прояви християнска любов към ближния и да им подхвърли едно пени. През това време вие седите тук и се цупите, заобиколен от лукс, обкръжен от слуги, които бързат да изпълнят всяко ваше желание и ви обожават, сякаш сте кралят-слънце. — Саманта стана, благодарна, че той не можеше да види сълзите, които капеха от очите й. — Прав сте, милорд. Онези мъже са герои, не вие. Вие сте само един жалък страхливец, който се страхува да умре, но още повече се страхува да живее!

В този момент той можеше да вдигне пистолета и да я простреля. Тя го очакваше, но изобщо не си представи, че той ще стане и ще заобиколи писалището. Макар че крачките му бяха сигурни като ръцете, изпитият алкохол придаваше на движенията му скованост и дори леност. Тя беше повярвала, че тигърът, който я бе посрещнал във Феърчайлд Парк, вече не съществува, но сега й стана ясно, че през цялото време е дебнал зад тежките ресници, които закриваха очите му — дебнал е и е чакал да дойде моментът, когато отново ще се нахвърли върху плячката.

Той посегна към нея и ноздрите му потрепериха. Саманта можеше да му избяга лесно, но нещо в лицето му я прикова на място. Той я сграбчи грубо за раменете и я обърна към себе си.

— Вие не сте съвсем искрена с мен, нали, скъпа мис Уикършъм? — От уплаха сърцето й спря, но той продължи: — Не сте избрали тази професия поради християнското си съчувствие към ближния. Загубили сте някого във войната, нали? Кой е той? Баща ви? Или брат ви? — Когато сведе глава, топлият дъх на уиски опари лицето й и тя изведнъж се почувства пияна и свободна като него. — Или може би любимият ви? — Думата излезе от устата му едновременно подигравателна и нежна.

— Ще ви кажа само, че вие не сте единственият, който трябва да плаща за греховете си.

— Какво знае за греха една мухлясала пазителка на добродетелта като вас?

— Повече, отколкото подозирате — пошепна тя и извърна лице.

Носът му докосна меката й буза и тя не можа да каже дали това беше по невнимание или нарочно. Без дебелите рамки на очилата се чувстваше ужасно ранима.

— Искате да ме убедите да продължа да живея, но не ми казвате защо трябва да го направя. — Той я раздруса леко и хватката беше груба като гласа му. — Можете ли, мис Уикършъм? Можете ли да ми кажете поне една причина, поради която трябва да продължа да живея?

Саманта не знаеше дали е в състояние да го направи. Ала когато обърна глава да отговори, устата й се удари в неговата. В следващия миг той вече я целуваше, притискаше устните си в нейните, милваше я с езика си, докато тя отвори своята уста с дрезгав звук — наполовина стон, наполовина изохкване. Решен да приеме капитулацията си, той я привлече към себе си. Устата му имаше вкус на уиски, на желание и опасност.

Очите й се затвориха бавно. По-добре да е сляпа като него. В примамливия мрак усещаше само ръцете, които я държаха, само горещината на устата му. Чуваше само дрезгавата мелодия на стоновете му, които замайваха сетивата й. Когато горещият му език се втурна в меките дълбини на устата й, ударите на сърцето й се ускориха, кръвта зашумя силно в ушите й и заглуши повика на разума. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, притиснаха я към тялото му, докато гърдите й се опряха в коравата му гръд. Тя обгърна раменете му и се опита да отговори на отчаяната атака на устата му.

Как да го спаси, като не можеше да спаси сама себе си?

Усети как се плъзна с него в мрака, готова да се откаже от волята си и да продаде душата си. Той твърдеше, че желае смъртта, но между тях бушуваше живот. Живот имаше в прастария танц на езиците им. Живот в неустоимото теглене в долната част на тялото й и в сладостната болка между бедрата. Живот, който се притискаше и пулсираше до избелялата памучна нощница.

— Велики боже! — прошепна той и се отдели от нея. Лишена от опората си, Саманта нямаше друг изход, освен да се хване с две ръце за писалището зад себе си, за да не падне. Когато отвори очи, с мъка потисна порива да ги засенчи с ръка. След като Гейбриъл я бе лишил от скъпоценната сянка на целувката си, дори бледото сияние на огъня я заслепяваше.

Дишайки тежко, тя се обърна и проследи замаяно как Гейбриъл се движи опипом покрай писалището. Ръцете му вече не бяха спокойни. Преобърна една мастилница и хвърли ножчето за отваряне на писма на пода, докато най-сетне намери пистолета. Когато вдигна оръжието с решително изражение, което никога не беше виждала на лицето му, тя изплака задавено, но викът заседна в гърлото й.

Той протегна ръка през писалището, вдигна ръката й и сключи пръстите й около дръжката на пистолета.

— Вървете си — заповяда той през здраво стиснати зъби и силните му пръсти отново натиснаха нейните върху дръжката на оръжието. Когато тя се поколеба, той я бутна в посока към вратата и заповяда с груб глас: — Вървете си, казах! Оставете ме сам!

С последен стъписан поглед през рамо Саманта стисна до болка смъртоносното оръжие и избяга от библиотеката.