Тя, която трябваше да умре

Глава 1

15 АВГУСТ

Писателката Ингела Дюва първа се осмели да се приближи до дървото и разбра, че мъжът е мъртъв. Това стана в единайсет и половина. Миришеше лошо и наоколо бръмчаха мухи и комари, така че Ингела Дюва не беше съвсем искрена, когато впоследствие каза, че в трупа е имало нещо затрогващо.

По дрехите на мъжа имаше повръщано и изпражнения. Дюва бе изпълнена не толкова от почит, колкото от гадене и страх от смъртта. П олицаите, които пристигнаха на мястото петнайсет минути по-късно, Сандра Линдевал и Самир Еман, решиха, че са им възложили случая чисто и просто като наказание.

Снимаха мъжа и претърсиха района, макар че не стигнаха до „Синкенс вег“, където лежеше бутилката алкохол, на дъното на която имаше утайка, подобна на тънък слой чакъл. Въпреки че никой от тях не смяташе, че станалото „мирише на престъпление“, прегледаха внимателно главата и гръдния кош на мъжа. Не откриха следи от насилие. Нищо не подсказваше каква би могла да бъде причината за смъртта, с изключение на тлъстата лига, която се бе стекла от устата му, и след като обсъдиха въпроса с началника си, решиха да не ограждат мястото.

Докато чакаха линейката, която трябваше да отнесе трупа, полицаите претърсиха джобовете на безформеното пухено яке. Намериха купища тънки салфетки от будки за хотдог, шепа монети, банкнота от двайсет крони и касова бележка от магазин за канцеларски материали на Хорнсгатан, но за сметка на това никакви документи за самоличност.

И все пак смятаха, че няма да е трудно да идентифицират мъжа, тъй като не липсваха отличителни белези. Но тази хипотеза, наред с много други, се оказа погрешна. В съдебномедицинския отдел в Солна^[4], където тялото бе пратено за аутопсия, направиха рентгенови снимки на зъбите. Нито те, нито отпечатъците от пръстите съвпаднаха с данните в полицейския регистър. Въпреки че ни най-малко не влизаше в задълженията ѝ, след като изпрати редица проби до НЦК, Националния център по криминалистика, съдебният лекар Фредрика Нюман провери няколкото телефонни номера, които бяха записани на смачкана бележка в джоба на мъжа.

Един от тях беше на Микаел Блумквист от вестник „Милениум“. В продължение на няколко часа Фредрика не направи нищо по въпроса, но по-късно вечерта, след мъчителна караница с една от дъщерите си, си припомни, че само миналата година бе направила аутопсия на три тела, които останаха без име. Фредрика изруга заради този факт и заради живота като цяло.

Беше на четиресет и девет, самотна майка с две деца, страдаше от болки в гърба, безсъние и усещане за безсмислие и без да знае защо точно, реши да се обади на Микаел Блумквист.

Телефонът му избръмча. Беше непознат номер и Микаел не вдигна. Тъкмо беше излязъл от апартамента си и вървеше по Хорнсгатан в посока „Слусен“ и Гамла стан, като нямаше представа къде точно отива. Носеше сиви ленени панталони и негладена дънкова риза. Дълго време просто обикаляше наляво-надясно из уличките, а накрая седна в един уличен бар на Йостерлонгатан и си поръча „Гинес“.

Беше седем вечерта, но още беше горещо. От Шепсхолмен^[5] се чуваха аплодисменти и смях. Микаел вдигна поглед към синьото небе, усети лекия морски бриз и опита да си втълпи, че животът все пак не е толкова лош. Не постигна особен успех, а втората бира също не помогна, така че накрая той измърмори нещо, плати и се отправи към къщи, за да продължи да работи или просто да се изгуби в някой сериал или криминален роман.

След малко обаче размисли. Някаква прищявка го накара да тръгне към „Мусебаке“^[6] и Фискаргатан, където живееше Лисбет Саландер. Не таеше кой знае какви надежди, че тя ще си е у дома. О ткакто погребаха стария ѝ попечител Холгер Палмгрен, Лисбет пътуваше из Европа и само от време на време отговаряше на писмата и есемесите на Микаел. Въпреки това той реши да си пробва късмета и да позвъни, затова изкачи стълбите, които тръгваха от площада, след което погледна изненадано към отсрещната сграда. Цялата фасада беше покрита с нов, голям графит. Той обаче не му отдели време, макар че рисунката беше пълна със сюрреалистични детайли, включително смешен, дребен мъж с кариран панталон, който стоеше бос в зелен метровагон.

Микаел въведе кода, качи се в асансьора и се ококори в огледалото. По нищо не личеше, че лятото е слънчево и горещо. Лицето му беше бледо, а очите хлътнали. Отново се замисли за срива на борсата, с който се беше мъчил цял юли. Историята беше важна, без съмнение. С ривът беше причинен не просто от надутите пазарни стойности и повишените очаквания, ами от хакерски атаки и кампании за дезинформация. Но към този момент всички уважавани разследващи журналисти се ровеха в историята и макар самият той да бе разкрил доста неща, като например руската фабрика за тролове, разпространила най-сериозните лъжи, Микаел имаше чувството, че светът ще се справи добре и без неговата намеса. Вероятно просто трябваше да си вземе отпуск, да започне да спортува и може би да оказва повече подкрепа на Ерика, която се развеждаше със своя Грегер.

Асансьорът спря. Той дръпна решетката и слезе, още по-убеден, че посещението му е било напразно. Лисбет със сигурност беше в чужбина и не ѝ пукаше за него. Миг по-късно обаче се изплаши. Вратата на апартамента ѝ беше широко отворена и той изведнъж осъзна колко много се бе тревожил, че враговете ѝ може да я погнат. Втурна се през прага, викайки „ехо, ехо“. Посрещна го миризма на боя и почистващ препарат.

Не стигна много далеч, преди да чуе стъпки. На стълбите зад него някой пуфтеше като разгневен бик. Той се обърна рязко и видя двама грубовати мъже със сини гащеризони. Те носеха голям предмет, но Микаел беше толкова развълнуван, че не можеше да разтълкува сцената като нещо нормално и ежедневно.

– Какво правите? – попита той.

– На какво ти прилича?

Приличаше на двама хамали, които мъкнат син диван. Беше нова, скъпа мебел, а Лисбет не си падаше по дизайнерското обзавеждане, точно той добре го знаеше. Тъкмо се канеше да каже още нещо, когато чу глас от вътрешността на апартамента. В първия момент реши, че е Лисбет, и грейна. Но, естествено, това беше просто пожелателно мислене. Гласът изобщо не звучеше като нейния.

– Виж ти, кой ми е дошъл на гости. С какво съм заслужила тази чест?

Той се обърна. На прага стоеше висока, тъмнокоса жена на около четиресет години, която го гледаше насмешливо. Носеше дънки и елегантна сива блуза. Имаше плитки и леко дръпнати очи. Микаел съвсем се обърка. Не я ли познаваше?

– Не, не – смотолеви той. – Аз просто...

– Ти просто...

– Сбърках етажа.

– Или не знаеше, че младата дама е продала дома си?

Не го знаеше и се почувства неприятно, особено след като жената продължи да се усмихва. Усети едва ли не облекчение, когато тя се обърна към хамалите, за да се увери, че диванът няма да се удари в рамката на вратата, след което изчезна обратно в апартамента. Микаел искаше да се махне и да смели новата информация. И да изпие още един гинес. Но вместо това стоеше като препариран. Погледна към отвора за пощата. Там вече не пишеше В. Кула, а Линдер. Коя, по дяволите, беше Линдер? Той потърси името в телефона си и жената му се усмихна повторно, този път от екрана.

Това беше Кади Линдер, психоложката, която работеше като член на борда на директорите на различни компании. Припомни си малкото, което знаеше за нея, но преди всичко мислеше за Лисбет. Успя да се стегне криво-ляво, преди Кади Линдер отново да се появи на вратата, вече не просто с насмешливо, ами с любопитно изражение. Погледът ѝ блуждаеше. Тя миришеше леко на парфюм, беше слаба, с тънки китки и изразени ключици.

– Сега трябва да ми кажеш какво правиш тук. Наистина ли си се объркал?

– Ще подмина този въпрос – отвърна той, но веднага осъзна, че това не е добър отговор.

Разбра по усмивката ѝ, че е разгадала финта му. Надяваше се да му се размине колкото се може по-леко. Нищо не би го накарало да разкрие, че Лисбет е живяла на този адрес под фалшива самоличност, независимо какво знаеше или не знаеше Кади.

– Това не облекчава любопитството ми – каза тя.

Той се засмя, все едно цялата работа беше нещо лично и нелепо.

– Значи не си тук, за да ме разследваш? – продължи тя. – Апартаментът не беше евтин.

– С тига да не си сложила отрязана конска глава в нечие легло, няма да те закачам.

– Не си спомням всички подробности около сделката, но не мисля, че е имало нещо такова.

– Добре. Тогава ти пожелавам успех – отговори той с престорено облекчение, като възнамеряваше да си тръгне заедно с хамалите, които тъкмо излизаха от апартамента.

Но Кади Линдер очевидно искаше да си поговорят още. Докосваше нервно блузата и плитките си и Микаел проумя, че това, което бе приел за дразнеща самоувереност, всъщност беше фасада, под която се криеше нещо съвсем различно.

– Познаваш ли я? – попита тя.

– Коя?

– Предишната собственичка?

Той върна въпроса:

– А ти?

– Не – каза тя. – Дори не знам името ѝ. Но въпреки това ми хареса.

– Как така?

– Въпреки целия хаос на борсата, търгът беше ожесточен и нямаше как да се меря с останалите, затова се отказах. Но въпреки това получих апартамента, защото „младата дама“, както я наричаше адвокатът, поискала аз да го купя.

– Интересно.

– Нали?

– Може би си направила нещо, което се е понравило на младата дама?

– В медиите съм известна най-вече с това, че се карам с мъжете във фирмените ръководства.

– Не е невъзможно такива неща да ѝ харесват.

– Така е. Мога ли да те почерпя една бира по повод нанасянето ми, а ти може би също ще споделиш нещо? Трябва да кажа, че...

Тя отново се поколеба.

– ...много ми хареса репортажът ти за близнаците. Беше разтърсващ.

– Благодаря – каза той. – Много си мила. Но трябва да тръгвам.

Тя кимна. Микаел успя да каже едно „чао“, но с изключение на това, почти не помнеше как си е тръгнал. Осъзна се чак когато излезе навън в лятната вечер. О пределено обаче не забеляза, че на входа имаше две нови камери за наблюдение, нито дори че в небето над него се носеше балон с горещ въздух. Прекоси „Мусебаке“, продължи надолу по Урведершгрен и забави крачка чак когато стигна Йотгатан. Усети, че съвсем е останал без дъх, макар че не се бе случило кой знае какво, Лисбет просто се беше преместила, а това всъщност трябваше да го радва. Така тя беше в по-голяма безопасност. Но вместо да приветства новината, той имаше чувството, че му е ударила шамар, което, разбира се, беше идиотско.

Все пак ставаше дума за Лисбет Саландер. Тя си беше такава. Но въпреки това се чувстваше наранен. Лисбет можеше поне да намекне нещо. Той извади телефона си, за да ѝ прати съобщение, но не, реши да остави нещата така. Спусна се по Хорнсгатан и видя, че най-младите участници в Миднатслопет вече са започнали обиколката си. В тренчи се озадачено в родителите, които викаха и окуражаваха децата си от тротоара. Щастието им сякаш бе непонятно за него. Изчака между бягащите да се отвори пролука и пресече улицата. Мислите му продължаваха да се въртят разбъркано, докато вървеше по Белмансгатан. Припомни си кога за последно бе видял Лисбет.

Бяха в ресторант „Кварнен“, вечерта след погребението на Холгер, и им беше трудно да говорят, което не беше особено изненадващо. Единственото, което се запечата в съзнанието му след онази им среща, беше отговорът на въпроса му „Какво ще правиш сега?“.

– Ще бъда котката, а не мишката.

Котката, а не мишката.

Опита да я накара да обясни какво има предвид. Не успя. С помни си как, след като се разделиха, тя се отдалечи по площад „Медборярплатсен“. Беше облечена с черен костюм, шит по мярка. Изглеждаше като ядосано момче, което против волята си е било издокарано за някакъв празник. Срещата се бе състояла сравнително скоро, в началото на юли, но вече му се струваше като далечно минало. На път за къщи продължи да мисли за това и за други работи. Когато най-накрая се прибра и седна на дивана с бутилка „Пилзнер Урквел“, телефонът му отново звънна.

Обаждаше се съдебен лекар на име Фредрика Нюман.

Глава 2

15 АВГУСТ

Лисбет Саландер седеше в хотелската си стая с изглед към Манежния площад в Москва и гледаше в екрана на лаптопа си. Видя как Микаел излиза от сградата на Фискаргатан. Не се движеше с обичайната си походка, изглеждаше, сякаш се е изгубил. Нещо бодна Лисбет, но тя нито разбра какво, нито отдели време да мисли за това. Просто вдигна очи от компютъра и се загледа към многоцветното сияние на стъкления купол отвън.

Градът, който доскоро ѝ беше безразличен, сега я привличаше и тя обмисли дали да не зареже всичко, да излезе и да се напие. Но това бяха глупости, разбира се. Трябваше да спазва дисциплина. До голяма степен живееше пред компютъра и от време на време дремваше. Парадоксално обаче, отдавна не бе изглеждала толкова спретнато. Косата ѝ беше къса и наскоро подстригана, пиърсингите ги нямаше, а тя носеше бяла риза и черен костюм, точно както на погребението. Не го правеше от почит към Холгер, това просто се бе превърнало в навик, а и Лисбет не искаше да изпъква.

Беше решила да нанесе първия удар, вместо да чака като плячка в ъгъла. Ето защо се намираше в Москва и беше инсталирала камери на Фискаргатан в Стокхолм. Но цената беше по-висока, отколкото си беше представяла. Миналото ѝ я разкъсваше и я държеше будна нощем. О свен това врагът се криеше зад димни завеси, а тя трябваше да прекарва часове в прикриване на следите си. Живееше като бегълка и нищо от информацията, която търсеше, не идваше лесно. Едва сега, след повече от месец работа, се приближаваше до целта. Но не можеше да бъде сигурна и понякога се чудеше дали врагът все пак не е една крачка пред нея.

Днес, докато разузнаваше и подготвяше операцията, имаше чувството, че я наблюдават. Нощем понякога се заслушваше неспокойно след хората, които вървяха по коридора, особено след един мъж – беше сигурна, че е мъж – с вродена дисметрия. В стъпките му имаше повтаряща се неравномерност, а той често се спираше пред вратата ѝ, сякаш за да я подслушва.

Върна назад. Микаел Блумквист отново излезе на улицата като тъжно кутре. Тя се замисли за него, отпи от уискито си и погледна през прозореца. Над Държавната дума се носеха тъмни облаци в посока Червения площад и Кремъл. Щеше да вали. Изглежда, се задаваше страховита буря, което може би беше за добро. Тя се изправи и се замисли дали да си пусне душ или вана. Вместо това се задоволи със смяна на ризата. Избра черна, струваше ѝ се подходящо. От тайното отделение в куфара си извади читата^[7], модел на „Берета“, който беше купила още на втория ден в Москва. Прибра пистолета в кобура под сакото си и огледа стаята.

Помещението не ѝ харесваше, също както и целият хотел. Беше твърде луксозен и натруфен, а долу в салоните бе пълно с мъже като баща ѝ, грандиозни задници, които смятаха, че притежават любовниците и подчинените си. Освен това хората понякога се обръщаха след нея и слухът за присъствието ѝ можеше от уста на уста да стигне чак до разузнавателните служби или до някой гангстер. Затова тя често седеше със свити юмруци, готова за битка, както сега.

Отиде в банята и наплиска лицето си със студена вода. Не помогна много. Главата ѝ тежеше от безсъние и болка. Дали да не тръгне още сега? Беше все едно, нали? Заслуша се, но откъм коридора не се чуваше нищо и тя излезе навън. Беше отседнала на двайсетия етаж, близо до асансьора. Там стоеше мъж на около четиресет и пет години. Изглеждаше стилно, с къса коса, дънки, кожено яке и черна риза, също като нея. Беше го виждала и преди. В очите му имаше нещо странно, блестяха с различни цветове. Но това не интересуваше Лисбет.

Свела поглед, тя се качи с него в асансьора и слезе до фоайето. Излезе на площада и погледна картата на света, изобразена върху големия стъклен купол, който светеше в мрака. Отдолу имаше търговски център на четири етажа. Над него пък се извисяваше бронзова статуя на свети Георги и дракона. С вети Георги беше покровителят на Москва и Лисбет го виждаше навсякъде в града, надигнал меча си. Понякога образът му я караше да сложи ръка върху ключицата си, като че за да предпази собствения си дракон. От време на време пръстите ѝ се насочваха и към старата прострелна рана на рамото и към белега от пробождане на бедрото. Сякаш искаше да си припомни това, което ѝ беше причинило болка.

Мислеше за пожари и катастрофи, и за майка си, но през цялото време внимаваше да не попадне в камерите за наблюдение. Ето защо крачеше насечено и напрегнато, забързана към Тверской булевард, голямата парадна улица със своите паркове и градини. Лисбет спря чак когато стигна до „Версай“, един от най-скъпите ресторанти в Москва.

Мястото изглеждаше като бароков палат с колони, златни орнаменти и кристали, същински бляскав пастиш, имитиращ XVII век. Лисбет искаше единствено да се разкара оттук, но тази вечер в ресторанта щеше да има празненство за най-богатите жители на града. Дори отдалеч си личеше, че подготовката още тече. Засега бяха пристигнали едва шепа красиви млади жени, със сигурност наети callgirls^[8]. П ерсоналът работеше здраво над последните приготовления. Тя се приближи и видя домакина.

Казваше се Владимир Кузнецов. Стоеше на входа, с бях смокинг и лачени обувки. Макар да не беше стар, едва на петдесет, приличаше досущ на Дядо Коледа с бялата си коса и брада и дебелия корем, който контрастираше с тънките му крака. Официално историята му беше като малка приказка. Пропаднал дребен крадец, който влязъл в правия път и станал известен готвач, специализирал в пържолите от мечешко месо и гъбените сосове. Но тайно представляваше редица фабрики за тролове, които произвеждаха фалшиви новини, често с антисемитски оттенъци. Кузнецов не просто всяваше хаос и оказваше влияние върху политически избори, ами имаше кръв по ръцете си.

Създаваше предпоставки за геноцид и беше превърнал омразата в big business. На Лисбет ѝ бе достатъчно само да го види, за да се изпълни с увереност. Тя опипа беретата през сакото си и се огледа. Кузнецов се чешеше нервно по брадата. Това беше голямата му вечер. В ресторанта свиреше струнен квартет, но Лисбет знаеше, че по-късно вечерта на негово място ще излезе джаз бандата „Ръшън Суинг“.

Отвън имаше червен килим, ограден от въжета и застанали нагъсто охранители. Те носеха сиви костюми, имаха слушалки в ушите и всички до един бяха въоръжени. Кузнецов погледна ръчния си часовник. Гостите все още ги нямаше. Може би играеха някаква игра, никой не искаше да пристигне пръв.

За сметка на това на улицата вече имаше цяла тълпа зяпачи. Очевидно беше плъзнала мълва, че ще има знаменитости, което според Лисбет беше добре. Така се сливаше по-лесно. Скоро обаче заваля дъжд. В началото просто пръскаше, но после се изля като из ведро. В далечината проблесна светкавица, последвана от гръм. Хората се разпръснаха, останаха само неколцина смелчаци с чадъри. Малко след това пристигнаха лимузините на първите гости. Кузнецов ги поздравяваше и се покланяше, а една от дамите до него отбелязваше имената им в малка черна книжка. Постепенно ресторантът се напълни с мъже на средна възраст и още млади жени.

Лисбет чуваше шума от разговорите, които се смесваха с музиката на струнния квартет, и от време на време мяркаше хора, на които се бе натъквала по време на проучването си. Забеляза как изражението и жестовете на Кузнецов се меняха в зависимост от важността и положението на гостите. Всички получаваха такава усмивка и поклон, каквито той смяташе, че заслужават. Най-изтъкнатите печелеха и шега, макар че шегите му забавляваха най-вече самия Кузнецов.

Хилеше се и се подсмихваше като придворен шут, а Лисбет стоеше мокра и премръзнала и наблюдаваше спектакъла. Може би бе твърде погълната от гледката, защото един от охранителите я видя и кимна на свой колега, а това не беше добре, изобщо не беше добре, затова тя се престори, че си тръгва, но вместо това се скри в един вход. Едва тогава забеляза, че ръцете ѝ треперят, но не мислеше, че е заради дъжда или студа.

Беше напрегната до краен предел. Извади телефона си и провери дали всичко е готово. Нападението трябваше да бъде перфектно синхронизирано. Иначе беше изгубена. Прегледа всичко още веднъж, два пъти, три пъти. Но времето течеше и скоро тя изгуби вяра. Дъждът валеше, нищо не се случваше и това все повече заприличваше на още една пропусната възможност.

Като че ли всички поканени бяха дошли. Дори Кузнецов влезе в ресторанта и тогава тя пристъпи предпазливо напред и надникна вътре. П разненството течеше с пълна сила. Мъжете вече бяха започнали да се наливат с шотове и да посягат към момичетата, а Лисбет се накани да се връща в хотела.

Точно в този момент обаче отпред спря още една лимузина. Дамата на вратата се втурна вътре, за да повика Кузнецов, който излезе, поклащайки се, от ресторанта, с потно чело и чаша шампанско в ръка. Лисбет все пак реши да остане. Очевидно гостът беше важен. Личеше си по стойката на охранителите и тревогата във въздуха, както и по глупавото изражение на Кузнецов. Лисбет се върна в скривалището си, само че от лимузината не слизаше никой.

Шофьорът не изтича в дъжда да отвори вратата. Колата просто си стоеше там. Кузнецов приглади коса и намести папийонката си, избърса чело, прибра корема и пресуши чашата си. В този момент Лисбет спря да трепери. Долови нещо в погледа на Кузнецов, което ѝ беше твърде добре познато, и без да се колебае, задейства хакерската си атака.

След това прибра телефона в джоба си и остави програмния код да свърши своето, докато самата тя се оглеждаше с фотографска прецизност, отбелязвайки всички подробности в обстановката – охранителите и езика на тялото им, разстоянието между тях, ръцете им, вдигнати в близост до оръжията, неравностите и локвите по тротоара пред нея.

Лисбет стоеше неподвижно, почти като в кататония, и наблюдаваше всичко. Накрая шофьорът слезе от лимузината, разгъна чадър и отвори задната врата. Тогава тя се приближи с котешки стъпки, сложила ръка върху дръжката на пистолета.

Глава 3

15 АВГУСТ

Микаел вече не гледаше с добро око на мобилния си телефон. Трябваше отдавна да си е набавил таен номер, но продължаваше да отлага. Като журналист не искаше да прекъсва връзката си с общността. Безкрайните разговори обаче наистина го измъчваха и той усещаше, че през последната година нещо се е променило.

Интонацията на хората бе станала по-сурова. Те викаха и се караха, или му поднасяха абсолютно откачени сведения. До голяма степен беше спрял да вдига на непознати номера. Оставяше телефона да бръмчи и да звъни, а когато все пак вдигнеше, както сега, често правеше несъзнателна гримаса.

– Микаел – каза той и извади една бира от хладилника.

– Извинявай – каза женски глас. – Да се обадя ли по-късно?

– Не, няма проблеми – каза той по-меко. – За какво става въпрос?

– Казвам се Фредрика Нюман и съм лекар в съдебномедицинския отдел в С олна.

Скова го страх.

– Какво е станало?

– Нищо, или поне нищо необичайно. С игурно няма нищо общо с теб, но при нас пристигна едно тяло...

– На жена? – прекъсна я той.

– Не, не, мъж си е, в най-висока степен. Или чак пък висока... С транно се изразих, а? Но е мъж, може би около шейсетгодишен, или малко по-млад, само че е преминал през ужасяващи изпитания. Всъщност никога не съм виждала нещо подобно.

– Би ли изплюла камъчето все пак?

– Извинявай, не исках да те разтревожа. Трудно ми е да си представя, че го познаваш. Очевидно е бил бездомник и вероятно е бил доста ниско в йерархията дори по уличните стандарти.

– Тогава какво общо има с мен?

– В джоба му имаше бележка с твоя телефонен номер.

– Много хора имат номера ми – каза той раздразнено, но веднага се засрами от думите си.

Усещаше, че се държи нетактично.

– Разбирам – продължи Фредрика Нюман. – С игурно те засипват с обаждания. Но случаят е важен за мен.

– Защо?

– Смятам, че най-изпадналите от нас заслужават достойнство в смъртта.

– Разбира се – каза той емфатично, сякаш за да компенсира за безчувствената си реакция преди малко.

– Да – каза тя. – И в това отношение Швеция винаги е била цивилизована страна. Но всяка година пристигат все повече трупове, които не успяваме да идентифицираме, което много ме натъжава. В сички имаме право на самоличност. На име и минало.

– Така е – съгласи се той със същата категоричност, но вече се беше разсеял и без да се усети, бе отишъл до бюрото си.

– Понякога просто е много трудно – продължи тя. – Но често се дължи на липса на ресурси и време, или – още по-зле – на желание, а в този случай имам лошото предчувствие, че ще се окаже именно последното.

– Защо го казваш?

– Защото не открихме мъртвия в регистъра, а той изглежда като човек без никакво значение. На най-ниското стъпало в обществото. Човек, от когото извръщаме поглед и когото искаме да забравим.

– Тъжно – каза той, докато се ровеше във файловете, свързани с Лисбет, които беше създал през годините.

– Надявам се да греша – каза Фредрика Нюман. – Тъкмо пратих пробите и може би скоро ще научим повече за мъжа. Но сега съм си у дома и реших, че нищо не пречи да забързам процеса. Живееш на Белмансгатан, нали? Това не е далеч от мястото, където е открито тялото, възможно е да сте се засичали. Или дори да ти е звънял?

– Къде са го намерили?

– До едно дърво в „Тантолунден“. Би трябвало да си го спомниш, ако си го виждал. Лицето му е тъмнокафяво и мръсно, с дълбоки бръчки. Има рядка брада. Вероятно е бил излаган на силно слънце и тежък студ. По тялото му има наранявания от измръзване, повечето от пръстите на ръцете и краката му липсват. С ъстоянието на сухожилията говори за екстремни натоварвания. Предполагам, че произхожда някъде от Югоизточна Азия. Едно време може би е изглеждал доста добре. Чертите му са правилни, въпреки че лицето му е доста състарено. Кожата му има жълтеникав оттенък вследствие на увредения черен дроб. Голяма част от тъканта по бузите му е мъртва и почерняла. Както сигурно знаеш, на такъв ранен етап е трудно да се определи възрастта, но предполагам, че е наближавал шейсет, както казах, и че дълго време е живял на ръба на дехидратацията. Бил е нисък, малко над сто и петдесет сантиметра.

– Не знам. Не ми звучи познато – каза Микаел.

Търсеше нови съобщения от Лисбет. Не откри такива. Изглежда, тя вече дори не се ровеше в компютъра му, което го притесни още повече. П росто усещаше, че тя е в опасност.

– Още не съм приключила – каза Фредрика Нюман. – Не съм споменала най-забележителното. Пухеното му яке.

– Какво му има на якето?

– Толкова е голямо и топло, че би трябвало да ти направи впечатление в тази жега.

– Както сама каза, щях да се сетя, ако съм го виждал.

Той затвори лаптопа и погледна към Ридарфиерден^[9]. Отново си помисли, че Лисбет все пак е постъпила доста разумно, като се е преместила.

– Но не се сещаш.

– Не... – каза той колебливо. – Имаш ли снимка, която да ми пратиш?

– Не мисля, че това би било етично.

– Според теб как е умрял?

Все още не я слушаше съвсем съсредоточено.

– Бих казала, че непосредствената причина е отравяне, по всяка вероятност самопричинено. На първо място с алкохол, разбира се. В онеше на спирт, но това не изключва, че може да е погълнал още нещо. От токсикологията ще ми пратят резултатите до няколко дни. Направих скринингов анализ, който покрива над осемстотин субстанции. В дългосрочен план обаче отказващите органи и уголеменото сърце са го довършвали бавно, но сигурно.

Микаел седеше на дивана и отпиваше от бирата си. Очевидно се бе умълчал твърде дълго, защото тя попита:

– Там ли си?

– Да, просто мислех...

– За какво?

Мислеше за Лисбет.

– Че може би е добре, че е имал номера ми – каза той.

– В какъв смисъл?

– Явно е смятал, че има какво да разкаже, а това може би ще мотивира полицията да се напъне. Понякога, в най-добрите си мигове, мога да сплаша властите поне малко.

Тя се засмя.

– Сигурно е така.

– Но друг път просто ги дразня.

Дразня и себе си, помисли си Микаел.

– Да се надяваме на първото.

– Да.

Искаше да приключи разговора и да се върне към собствените си мисли. Но Фредрика Нюман, изглежда, искаше да поговори с някого и сърце не му даде да затвори.

– Казах, че мъжът е някой, когото бихме искали да забравим, нали? – продължи тя.

– Така каза.

– Но не е съвсем вярно, не и за мен. Имам чувството че...

– Да...?

– Че тялото му има какво да ни каже.

– В какъв смисъл?

– Изглежда, е преминал през лед и огън. Както казах, никога не съм виждала нещо подобно.

– Корав човек.

– Да, може би. Беше занемарен и неописуемо мръсен. Миришеше потресаващо. И въпреки това притежаваше някаква извисеност. О питвам се да кажа, че в окаяното му състояние имаше нещо, което буди уважение. Това е човек, който се е борил.

– Да не е стар войник?

– Не видях следи от куршуми или нещо подобно.

– Или човек от примитивен етнос?

– Едва ли. Получавал е зъболекарски грижи и очевидно е бил грамотен. На лявата му китка има татуировка на будисткото колело на живота.

– Разбирам.

– Така ли?

– Разбирам, че по някакъв начин ти е влязъл под кожата. Ще проверя гласовата си поща и ще видя дали е опитвал да се свърже с мен.

– Благодаря – каза тя.

Разговорът може би продължи още малко, Микаел не беше сигурен, тъй като все още беше разсеян. Веднага щом затвори обаче, потъна в мисли. Откъм Хорнсгатан се чуваха виковете и аплодисментите на публиката, която наблюдаваше Миднатслопет. Микаел прокара ръка през косата си. С игурно от три месеца не се беше подстригвал. Трябваше да се вземе в ръце. Дори да поживее, да се позабавлява като всички останали, а не просто да работи и да се напряга до краен предел. Може би и да започне да си вдига телефона и да не бъде толкова вглъбен в проклетия репортаж.

Влезе в банята, без това да го ободри особено. В ътре висяха дрехи, оставени да съхнат, по мивката имаше петна от паста за зъби и пяна за бръснене, а във ваната косми. Пухено яке, помисли си той, посред лято? Имаше нещо в това, нали? Но му беше трудно да се фокусира. В главата му нахлуваха твърде много мисли. Микаел избърса мивката и огледалото и сгъна прането, след което взе телефона си и провери гласовата поща.

Имаше трийсет и седем нови съобщения. Никой човек не би трябвало да има толкова много неотворени съобщения, затова той неохотно се зае да изслуша всичките. Божичко, какво им имаше на хората? В ярно, много от тях искаха да споделят някаква информация и звучаха дружелюбно и скромно, но повечето просто бяха ядосани. Лъжете за имиграцията, крещяха те. Мълчите си за мюсюлманите. Защитавате евреите във финансовия елит. Микаел се давеше в тинята и вече беше готов да остави телефона. Все пак обаче продължи упорито нататък и накрая чу обаждане, което не спадаше към нито една категория. Беше чисто и просто объркващо.

– Hello, hello – каза глас на развален английски, направи пауза, през която дишаше тежко, след което добави: – Come in, over.

Звучеше като позивна по радиостанция. Последваха няколко неразбираеми думи, които може би дори бяха на друг език, но във всеки случай звучаха отчаяно и самотно. Дали това бе просякът? Възможно беше, но спокойно можеше да бъде и някой друг. Нямаше как да разбере, така че затвори, отиде в кухнята и обмисли дали да се обади на Малин Фруде или на друг човек, който би могъл да подобри настроението му. Но отхвърли тази идея и вместо това прати криптирано съобщение на Лисбет. Какво значение имаше, ако тя не иска да общува с него?

Той си оставаше свързан с нея.

Дъждът валеше над Тверской булевард, а Камила, или Кира, както се наричаше понастоящем, седеше в лимузината с шофьора и бодигардовете си и гледаше дългите си крака. Носеше черна рокля „Диор“, червени обувки „Гучи“ с високи токове и колие с диамант от колекцията на Опенхаймер, който сияеше в синьо над деколтето ѝ. Беше съкрушително красива и тя самата го знаеше най-добре. Често, както сега, изчакваше, преди да слезе. Обичаше да си представя как мъжете се сепват, щом тя се появи, как повечето от тях не могат да спрат да я зяпат или дори да затворят устите си. Едва неколцина, знаеше го от опит, бяха достатъчно смели да ѝ направят комплимент или да я погледнат в очите. В инаги искаше да блести по-ярко от всички. Сега, в колата, Кира затвори очи и се заслуша в капките, които барабаняха по каросерията. След малко погледна през затъмнения прозорец. Нямаше много какво да се види.

Шепа мъже и жени зъзнеха под чадърите си и дори не изглеждаха особено заинтересовани кой ще слезе от лимузината. Кира се загледа раздразнено към ресторанта. Гостите вече се гъчкаха, вдигаха наздравици и дрънкаха, а малко по-навътре, на малка сцена, стояха няколко музиканти, които свиреха на цигулки и чело. А ето там, божичко, се влачеше Кузнецов, със свинските си очи и тлъстото шкембе. Той беше палячо и на нея ѝ се прииска да отиде и да му забие шамар.

Но трябваше да се държи спокойно, да поддържа царствения си блясък и нито за миг да не разкрива, че в последно време сякаш пропадаше в бездна. Беше бясна, че още не е успяла да открие сестра си. Мислеше си, че ще е лесно, след като разкриха адреса и фасадата ѝ. Но Лисбет си оставаше в неизвестност и дори контактите на Кира в ГРУ – дори Галинов – не успяваха да я проследят. Знаеше, че са извършени сериозни хакерски атаки срещу фабриките за тролове на Кузнецов, както и срещу други цели, които биха могли да се свържат с нея, но не се знаеше кое е дело на Лисбет и кое на други лица. Едно беше сигурно: това трябваше да спре. Имаше нужда най-накрая да си почине.

В далечината се чу гръмотевица, а по улицата мина полицейска кола. Кира извади огледало и се усмихна сама на себе си, за да събере сили. После отново вдигна поглед и видя как Кузнецов се върти нервно и дърпа папийонката и яката на ризата си. Идиотът се притесняваше и това поне беше добре. Искаше той да се поти и да трепери, вместо да разправя ужасните си вицове.

– Сега – каза Кира, при което Сергей, шофьорът, излезе и отвори задната врата.

Бодигардовете излязоха навън. Тя самата се забави и провери дали Сергей е отворил чадъра. После подаде единия си крак навън, надявайки се както обикновено на въздишка или ахване. Но не чу нищо освен дъжда, музиката и разговорите, затова реши да се държи студено и да вирне нос. Кузнецов грейна, изпълнен с очакване и тревога, и разпери ръце, за да я посрещне. В същия момент обаче Кира долови и нещо друго. Тялото ѝ бе прободено от чист и неподправен ужас.

Вдясно от нея, до стената, имаше нещо неясно. Тя хвърли поглед натам и видя тъмна фигура, която вървеше към нея, пъхнала ръка под сакото си. Кира искаше да извика на бодигардовете си или просто да се хвърли на земята. Но вместо това замръзна, потънала в абсолютна съсредоточеност, сякаш осъзнаваше, че се намира в ситуация, в която и най-малкото невнимание би могло да ѝ коства живота. Може би още тогава осъзна кой е това, въпреки че виждаше единствено силует, неясна сянка.

Но имаше нещо в стойката, в самата целеустременост на походката, и още преди да е успяла да оформи прозрението в мисъл, Кира разбра, че е загубена.

Глава 4

15 АВГУСТ

Дали някога бяха имали шанс да се разберат? Да бъдат друго освен врагове? Може би това не беше толкова невероятно, въпреки всичко. Едно време споделяха поне едно нещо – омразата към баща си, Александър Залаченко, и ужаса, че той ще убие майка им Агнета.

Тогава сестрите живееха в малка стая в апартамент на Лундагатан в Стокхолм. Когато идваше при тях, вонящ на алкохол и тютюн, баща им завличаше майка им в спалнята и я изнасилваше, а те чуваха всеки неин писък, всеки удар, всяко пъшкане. П онякога Лисбет и Камила се хващаха за ръце, търсейки утеха, вярно, поради липса на друга алтернатива, но все пак... споделяха ужаса, взаимната уязвимост. Но дори това им беше отнето.

Когато бяха на дванайсет, ситуацията се влоши. Насилието не само се засили, ами и зачести. Залаченко от време на време оставаше да живее при тях и понякога се случваше да изнасилва Агнета ден след ден. В отношенията между сестрите също се прокрадна промяна. В началото не бе лесно да се долови, но в погледа на Камила имаше някакъв нов пламък, а стъпките ѝ, когато отиваше да посрещне баща им на вратата, бяха някак еластични. Още тогава всичко бе решено.

Точно когато битката бе на път да стане смъртоносна, двете избраха различни страни, след което нямаше възможност за помирение, не и откакто баща им преби Агнета толкова тежко, че тя получи неизлечимо мозъчно увреждане, а Лисбет хвърли коктейл „Молотов“ по Залаченко и го подпали, докато той седеше на предната седалка в мерцедеса си. О ттогава всичко беше въпрос на живот и смърт. Миналото им се превърна в бомба, която чакаше възможност да се взриви, и сега, години по-късно, когато Лисбет Саландер излезе от входа на Тверской булевард, пред очите ѝ проблеснаха всички спомени от Лундагатан.

Тя обаче се намираше в настоящето. Виждаше точно къде трябва да застане, за да може да се прицели, и как би могла да се измъкне след това. Но си спомняше повече неща, отколкото самата тя разбираше, и се движеше бавно, бавно. Едва когато Камила стъпи на червения килим, с високите си токчета и черната рокля, Лисбет забърза крачка, но продължи да върви приведено и тихо.

От ресторанта се чуваше музика и дрънчене на чаши, а дъждът не спираше да вали. Капките трополяха, а по улицата мина полицейска кола. Лисбет се загледа в нея и в редицата охранители и се зачуди кога ще я забележат. Преди или след като стреля? Не можеше да знае, нямаше гаранции. Но засега никой не я бе видял. Беше тъмно и мъгливо, а Камила бе привлякла цялото внимание към себе си.

Блестеше както винаги. Очите на Кузнецов също светеха, точно както очите на момчетата в училище преди толкова години. Камила можеше да накара света да спре. Беше се родила с тази власт. Лисбет видя как сестра ѝ пристъпва напред, а Кузнецов изпъва гръб и притеснено разперва ръце, за да я приветства. Пред вратата пък се бяха скупчили гости, които искаха да видят кой пристига. Точно в този миг се чу глас откъм улицата: „Там, посмотрите“. Лисбет това и чакаше. Един от охранителите – русокос мъж със сплескан нос, погледна към нея. Вече нямаше място за колебание.

Тя вдигна ръка към пистолета. Обгърна я същият смразяващ хлад, както когато замери баща си с кутията от мляко, пълна с бензин. Видя как Камила се скова ужасена, а трима от охранителите посегнаха към оръжията си и я погледнаха остро. Представяше си, че ще действа светкавично и безмилостно, но въпреки това изведнъж спря като парализирана. В първия момент дори не разбра защо. Усети единствено как над нея се извисява сянка от детството ѝ, след което осъзна, че не просто е изпуснала шанса си, а стои незащитена пред врага и вече няма път за бягство.

Камила така и не видя фигурата да се колебае. Чу единствено собствения си вик и видя раздвижване и вдигнати оръжия. Въпреки това беше убедена, че е твърде късно и гърдите ѝ всеки миг ще бъдат разкъсани от куршуми. Но не последва атака и тя съумя да се втурне напред и да се скрие зад Кузнецов. В продължение на няколко секунди не възприемаше нищо освен собственото си тежко дишане и оживлението наоколо.

Мина време, преди да разбере, че не просто се е отървала, ами цялата ситуация се е развила в нейна полза. Вече не тя бе изложена на смъртна опасност, а тъмният силует, чието лице все още не можеше да види. Фигурата сведе глава и провери нещо в телефона си, но нямаше начин да не е Лисбет. Камила го усещаше и в гърлото ѝ се надигна буца от омраза и кръвожадност. Копнееше бясно да види как фигурата се мъчи и умира, затова отново надникна към суматохата.

Положението беше по-добро, отколкото би могла да си мечтае. Тя самата беше обгърната от охранители и бронежилетки, а Лисбет стоеше сама на тротоара, на мушка. Беше чисто и просто фантастично. Камила искаше да удължи мига. Вече знаеше, че отново и отново ще се връща към този момент в мислите си. Лисбет беше в безизходица и скоро щеше да бъде смачкана. Камила се разкрещя, в случай че някой все пак се колебаеше:

– Застреляйте я, тя иска да ме убие!

И секунда по-късно действително ѝ се стори, че чува изстрелите. П очувства гърмежа с цялото си тяло и макар вече да не виждаше Лисбет, тъй като между тях тичаха хора, Камила си представи как дъждът от куршуми засипва сестра ѝ и тя пада окървавена на тротоара. Но не... нещо не беше наред. Това не бяха изстрели, а по-скоро... какво?... бомба, експлозия? Откъм ресторанта се носеше страшна шумотевица и въпреки че не искаше да пропусне нито миг от унижението и смъртта на Лисбет, Камила зяпна към морето от хора. Не разбираше какво става.

Цигуларите бяха спрели да свирят и се оглеждаха ужасено. Много от гостите стояха на място, притиснали ръце към ушите си. Други се държаха за гърдите или крещяха от страх. Повечето обаче тичаха паникьосано към изхода. Едва когато вратата на ресторанта се отвори и първите хора се изляха навън, Камила проумя. Не беше бомба. Беше музика, усилена до такава влудяваща степен, че дори не приличаше на звук, усещаше се по-скоро като въздушно цунами, така че тя ни най-малко не се изненада, когато възрастен, плешив мъж се развика:

– Какво е това? Какво е това?

Една жена на не повече от двайсет, облечена с къса тъмносиня рокля, падна на колене, закривайки главата си с ръце, сякаш си мислеше, че таванът ще се срути отгоре ѝ. Кузнецов, който стоеше до нея, смотолеви нещо неразбираемо, което потъна в адския шум. В този момент Камила разбра грешката си. Беше се разсеяла. Погледна обратно към тротоара, но сестра ѝ вече я нямаше.

Сякаш беше потънала вдън земя. Камила се огледа отчаяно насред всеобщия хаос от крещящи, объркани гости и изруга високо. В следващия миг силен удар в рамото я запрати на земята. При падането удари лакътя и главата си в плочките. Челото ѝ пулсираше болезнено, устната ѝ кървеше, а около нея търчаха хора. И тогава току до себе си чу смразяващо познат глас:

– Отмъщението идва, сестричке. Идва.

Беше твърде зашеметена, за да реагира навреме. Когато вдигна глава и се огледа, не видя и помен от Лисбет, единствено тълпата, която бягаше от ресторанта. Отново изкрещя „Убийте я“, без сама да си вярва.

Владимир Кузнецов не забеляза, че Кира падна на земята. В същност не забелязваше почти нищо от случващото се около него. Беше доловил нещо в суматохата, което го изплаши повече от всичко останало. Н яколко насечени думи, изкрещени с пулсиращ, барабанен ритъм. Дълго време отказа да повярва, че е истина.

Просто клатеше глава, повтаряше „не, не“ и опитваше да отхвърли всичко като ужасна илюзия. Може би изтормозеното му въображение му правеше номера. Но наистина звучеше тази песен – песента от кошмарите му. Прииска му се просто да потъне в земята и да умре.

– Не е истина, не е истина – мърмореше той, докато припевът гърмеше насреща му като ударна вълна от граната:

Killing the world with lies. Giving the leaders

The power to pa ralyze

Feeding the murderers with hate,

Amputate, devastate, congratulate.

But never, never

Apologize^[10]

Никоя песен на този свят не го плашеше толкова, колкото тази. В сравнение с нея, изобщо не го интересуваше, че дългоочакваното му празненство беше саботирано или че го грозяха съдебни искове заради спуканите тъпанчета на разгневени олигарси и властимащи. Единственото, за което мислеше, беше музиката, в което нямаше нищо странно. С амият факт, че звучеше тук и сега, показваше, че някой вече е надушил най-страшната му тайна. Рискуваше да бъде засрамен пред целия свят. Бясна паника стискаше гърдите му и му беше трудно да диша. Въпреки това се насили да запази спокойствие, когато момчетата му най-накрая успяха да спрат врявата. Престори се дори, че въздиша с облекчение.

– Прощавайте, дами и господа – обяви той. – На техниката очевидно никога не може да се разчита. Но нека продължим с празненството. Обещавам ви да не пестя алкохол или пък други изкушения...

Потърси с поглед оскъдно облечените момичета на повикване, сякаш малко женска красота можеше да спаси положението. Само че единствените млади жени, които видя, стояха облегнати на стената и изглеждаха изплашени до смърт, така че Кузнецов така и не довърши изречението. Гласът му не звучеше убедително и хората го усетиха. Виждаха, че се разпада. Музикантите минаха демонстративно покрай него и повечето гости сякаш искаха да ги последват и да се приберат по домовете си, което всъщност радваше Кузнецов. Предпочиташе да остане сам с мислите и страха си.

Искаше да се обади на адвокатите и на познатите си в Кремъл, за да получи малко утеха, ако не друго. Искаше да му кажат, че няма да бъде изтипосан в западните медии като военен престъпник. Владимир Кузнецов имаше влиятелни закрилници и без съмнение беше big shot^[11], извършвал нечувани престъпления без особени угризения на съвестта. Но това не го правеше силна личност, не и когато Killing the world with lies звучеше на собственото му частно, тузарско парти.

В такива мигове беше просто човекът отпреди години – незначителен безделник и второразреден мошеник, който по чудодейна случайност се озова в една турска баня заедно с двама членове на Думата и разказа няколко измислени истории. Кузнецов нямаше никакво образование, никакви таланти или дарби, но можеше да разправя небивалици, а повече от това не беше и нужно. Онзи следобед преди толкова години пи, лъга и се сдоби с влиятелни приятели. Оттогава работеше здраво и днес имаше стотици подчинени, повечето от които доста по-интелигентни от самия него. Математици, стратези, психолози, консултанти от ФСБ и ГРУ, хакери, компютърни специалисти, инженери, експерти по информационни технологии и роботика. Беше богат, имаше власт и преди всичко: във външния свят никой не го свързваше с информационните агенции и лъжите.

Грижливо прикриваше истинските си отговорности и в последно време благодареше на щастливата си звезда за това. Не заради участието му в борсовия срив, напротив, считаше това за перо в шапката си. Причината бяха мисиите в Чечения, които гръмнаха в медиите и доведоха до протестни движения, смут в ООН и най-лошото – до написването на хардрок песен, която, естествено, нашумя по цял свят.

Звучеше по време на всяка скапана демонстрация против убийствата и всеки път Кузнецов умираше от страх, че името му може да бъде споменато в тази връзка. Едва сега, в последните няколко седмици, през които планираше празненството си, животът му се върна към нормалното. Отново се смееше, отново разправяше вицове и измислици, а тази вечер в ресторанта се наслаждаваше гордо на компанията на гостите, кой от кой по-изтъкнат, когато песента изведнъж зазвуча толкова проглушително, че за малко да му се пръсне главата.

– Мамка му шибана.

– Какво казахте?

Възрастен господин с шапка и бастун, който в объркването си Кузнецов не можа да разпознае, го изгледа критично. Макар да му се искаше просто да помоли мъжа да си гледа работата, Кузнецов се изплаши, че онзи може да е по-високопоставен от него, затова отвърна толкова любезно, колкото можа.

– Прощавайте, просто съм малко ядосан.

– Трябва да се погрижите за киберсигурността си.

Аз друго не правя, по дяволите, помисли си той, но каза:

– Това няма нищо общо.

– Защо така мислите?

– Беше някакъв... електрически проблем.

Електрически проблем. Ама че идиот. Да не би жиците да бяха дали на късо и сами да бяха пуснали Killing the w orld with lies? Засрами се, извърна поглед и помаха отчаяно на последните гости, които се качваха в такситата си. Ресторантът се изпразни и той потърси с поглед Феликс, младия си главен техник. Къде се беше дянал тоя келеш?

Накрая го откри до сцената, където Феликс, с нелепата си козя брадичка и смешния си смокинг, който му седеше като чувал, разговаряше по телефона. Изглеждаше обезпокоен и така и трябваше. Глупакът обеща, че няма какво да се обърка, а после цялото небе се стовари над главите им. Кузнецов му махна ядосано.

Феликс му направи знак да изчака, при което на Кузнецов му се прищя да го фрасне по мутрата или да разбие главата му в стената. Въпреки това реагира по съвсем различен начин, когато Феликс най-накрая се дотътри до него. Звучеше безпомощно.

– Чу ли коя песен звучеше?

– Чух – каза Феликс.

– Това означава, че някой външен човек знае.

– Така изглежда.

– Какво ще стане според теб?

– Не знам.

– Дали скоро ще има опит за изнудване?

Феликс мълчеше, прехапал устна. Кузнецов отправи празен поглед към улицата.

– Мисля, че трябва да се подготвим за нещо още по-лошо – каза Феликс.

Не говори така, помисли си Кузнецов. Не говори така.

– Защо? – попита той, като гласът му премина във фалцет.

– Богданов се обади току-що...

– Богданов?

– Човекът на Кира.

Кира. Прекрасната, отвратителна Кира. И тогава си спомни: именно с нея започна всичко, с красивото ѝ лице, което се разкриви в ужасна гримаса, с устата ѝ, която изкрещя „стреляйте, убийте“, и очите ѝ, които се насочиха към неясна човешка фигура до стената. В спомените му всичко това се сливаше с последвалата паника.

– Какво каза той?

– Каза, че знае кой ни е хакнал.

Електрически проблем, помисли си Кузнецов. Как, по дяволите, можа да изтърси такава глупост?

– Значи някой ни е хакнал?

– Така изглежда.

– Това няма как да стане. Шибан идиот, няма как да стане!

– Да, но този хакер...

– Какво за този хакер, мамка му?

– Изключително умела е.

– Значи е тя.

– Да, и изглежда, не се интересува от пари.

– А от какво тогава?

– Отмъщение – отвърна Феликс.

Кузнецов целият се разтрепери и удари Феликс по ченето, след което отиде да се напие с шампанско и водка.

Лисбет изглеждаше спокойна, когато влезе в хотелската си стая. Не си личеше да бърза, дори си сипа чаша уиски, изпи я и си взе ядки от купата на масата. После си събра багажа, като в движенията ѝ нямаше нищо трескаво или изнервено.

Чак когато затвори куфара и се изправи, си пролича, че тялото ѝ е неестествено напрегнато, а очите ѝ се оглеждат за нещо, което да счупи – ваза, картинка, полилей. Задоволи се с това да отиде в банята и да се вторачи в огледалото, сякаш изучаваше всяка черта на лицето си, но в действителност не виждаше нищо.

В мислите си все още се намираше на Тверской булевард. Мислеше за ръката си, която посегна към оръжието. Същата ръка, която се спря. П рипомни си защо ѝ се струваше лесно и защо всъщност се оказа трудно. Осъзна, че за пръв път от началото на лятото не знаеше какво да прави. Беше... да, какво?... Напълно изгубена, най-вероятно. Не се почувства по-силна дори когато извади телефона си и видя къде живее Камила.

Сателитът на Гугъл Земя показваше голяма каменна къща с тераси, градини, басейни и статуи. Лисбет опита да си представи как всичко това гори, също като баща ѝ и мерцедеса му на Лундагатан, но това не помогна. Доскоро перфектният ѝ план сега се беше превърнал в голяма каша. Замисли се за колебанието си сега и тогава и разбра, че то я поставя в неизгодно положение и може да ѝ струва живота. Изръмжа нещо неразбираемо и си сипа още уиски.

Плати хотелската сметка онлайн и излезе. Едва когато се отдалечи на няколко пресечки, изхвърли пистолета в една кофа за боклук. След това хвана такси, използва фалшивия си паспорт, за да резервира билет до Копенхаген рано на следващата сутрин, и накрая се настани в „Шератон“, точно до летище „Шереметиево“.

По някое време след полунощ видя, че Микаел ѝ е пратил съобщение. Пишеше, че се притеснява. Тя отново се замисли за видеозаписа от Фискаргатан и реши да влезе в компютъра му. Трудно ѝ беше да каже защо. Може би имаше нужда мислите ѝ да се насочат към нещо по-различно от това, което отново и отново се въртеше в главата ѝ, затова седна зад клавиатурата.

След известно време намери няколко криптирани документа, които Микаел, изглежда, смяташе за важни, но явно искаше и тя да може да ги прочете. Във файловете, които беше създал за нея, имаше насоки и подсказки, които само тя би могла да разбере, и след като се порови малко в сървъра му, Лисбет се зачете в дълга статия за краха на борсата и фабриките за тролове. Микаел беше открил доста неща, но не толкова, колкото тя. След като разучи щателно репортажа, тя добави няколко изречения и прикачи линк с документи и имейл кореспонденция, само че вече беше твърде уморена и не забеляза, че е написала името на Кузнецов грешно, нито че текстът ѝ не се придържа към стила на Микаел. Просто затвори лаптопа и легна по гръб, без да си свали костюма или обувките.

Когато заспа, ѝ се присъни баща ѝ, застанал насред море от огън. Каза ѝ, че е станала слаба и няма шанс срещу Камила.

Глава 5

16 АВГУСТ

В неделя Микаел се събуди в шест сутринта. Реши, че е заради жегата. Беше топло и задушно като пред буря. Чаршафът и калъфката му бяха подгизнали от пот. Болеше го главата и миг преди да си е спомнил вчерашната вечер, се зачуди дали не е болен. После обаче се сети как се беше напил, наруга се, наруга и сутрешната светлина, която проникваше изпод пердетата, след което се зави през глава и опита пак да заспи.

Само че прояви глупостта да погледне телефона си, за да види дали Лисбет е отговорила на съобщението му. Не беше, естествено, но той отново се замисли за нея, а така нямаше как да се отпусне, затова накрая стана от леглото.

На нощното шкафче имаше купчина книги, които беше започнал и зарязал. Замисли се дали да не почете в леглото, или може би да поработи над статията си. В место това отиде в кухнята и си направи капучино. След това взе сутрешните вестници и потъна в новините, отговори на няколко писма, зашета се из апартамента и разчисти още малко в банята.

В девет и половина получи есемес от Софи Мелкер, младата им сътрудничка, която наскоро се беше преместила в квартала с мъжа си и двамата им синове. Софи искаше да обсъдят един репортаж, докато Микаел нямаше особено голямо желание, но пък харесваше С офи, така че ѝ предложи да се видят в „Кафебар“ на улица „Санкт Паулсгатан“ след половин час. Получи вдигнат палец в отговор. Не обичаше емоджита. С мяташе, че писменият език е достатъчен. Не искаше обаче да изглежда старомоден, затова реши да изпрати някакво весело личице.

За жалост, вместо смайли, непохватните му пръсти изпратиха червено сърце. Това сигурно можеше да се разбере погрешно. Но какво толкова... в общуването имаше инфлация. Едно сърце вече не означаваше нищо, нали? Прегръдката означаваше здравей, значи сърцето беше горе-долу като... мила. Остави го така, пусна си душ, избръсна се и си сложи дънки и синя риза.

След това излезе. Небето беше ясносиньо, слънцето грееше и той тръгна по каменните стълби към Хорнсгатан, зави по Марияториет и се огледа, изненадан, че от вчерашното събитие нямаше и следа. По алеите нямаше фасове, кошчетата бяха изпразнени, а вляво, пред хотел „Райвъл“, младо момиче с оранжева жилетка и дълъг прът в ръцете обикаляше и търсеше боклуци в тревата.

Микаел подмина статуята в средата на площада. Нямаше друга статуя в града, покрай която да минава толкова често, но въпреки това дори не знаеше какво изобразява. Никога не ѝ беше обръщал внимание, както на толкова много други неща, които са право пред очите ни. Ако някой го питаше, вероятно би предположил, че е статуя на св.Георги и дракона. Само че беше Тор, който убиваше Йормунганд. През всички тези години дори не беше прочел табелката и сега също не се загледа. Вместо това погледът му се насочи към детската площадка, където млад баща с отегчено изражение люлееше сина си, после към пейките и поляната, където бяха насядали хора, и накрая вдигна лице към слънцето. Беше типична неделна сутрин. И все пак Микаел имаше чувството, че нещо липсва. Реши обаче, че това е просто глупава, измамна мисъл, и отново се забърза. Сви по Санкт Паулсгатан и тогава разбра. Това, което липсваше, беше фигура, която не бе виждал вече цяла седмица. П росякът, който седеше до статуята върху парче картон, неподвижно, като медитиращ монах. Мъжът имаше липсващи пръсти, древно, съсухрено лице и голямо синьо пухено яке. Донякъде дори съставляваше малка част от представата на Микаел за града, макар че по това време, както беше винаги през по-натоварен период, за него градът беше просто декор.

Беше твърде потънал в себе си, за да види какво става около него. Но бедният човечец през цялото време се бе спотаявал като сянка в подсъзнанието му и чак сега, когато го нямаше, придоби по-ясна форма. Микаел веднага изрови редица детайли от паметта си: черното петно на бузата, напуканите устни и гордата осанка, която контрастираше с болезнения му вид. Как можеше да го забрави? Но всъщност знаеше отговора.

Едно време просяк като него щеше да изпъква като отворена рана на улицата. Понастоящем обаче човек нямаше как да измине и петдесет метра, без някой да му поиска няколко крони. Навсякъде по тротоарите, пред магазините, до пунктовете за рециклиране и до станциите на метрото имаше просещи мъже и жени. Беше се появил цял един нов, дрипав Стокхолм и за нула време всички бяха привикнали с него. Това беше тъжната истина.

Броят на бездомниците започна да се увеличава горе-долу по същото време, по което стокхолмчани спряха да носят пари в брой, и също като всички останали Микаел се научи да извръща поглед, като често дори не изпитваше вина. Изпълни го меланхолия, която не беше непременно свързана с мъжа или с просяците като цяло, а по-скоро с хода на времето и живота, който се променяше, без да забележим.

Пред „Кафебар“ беше спрял камион. Мястото беше толкова тясно, че Микаел се зачуди как изобщо е успял да паркира. Както обикновено, познаваше твърде много от посетителите на кафенето. Нямаше сили да си говори с тях, затова просто ги поздрави по задължение, поръча си двойно еспресо и препечена филия с пачи крак, седна на масата до прозореца, който гледаше към Санкт Паулсгатан, и потъна в мисли. Малко след това усети нечия ръка на гърба си. Беше Софи. Носеше зелена рокля и беше пуснала косата си. Усмихна му се предпазливо, поръча си чай с мляко и бутилка „Перие“ и му показа телефона си.

– Флиртуваш или се грижиш служителите да се чувстват добре? – попита тя.

– Просто имам непохватни пръсти – каза той.

– Грешен отговор.

– Тогава се грижа за служителите. Така нареди Ерика.

– Отново грешен отговор, но така е малко по-добре.

– Как е семейството? – попита той.

– Майката смята, че лятната ваканция е твърде дълга и че децата трябва да ходят на училище целогодишно. Малки бандити.

– От колко време живеете тук?

– Скоро ще станат пет месеца, а ти?

– Сто години.

Тя се засмя.

– Донякъде говоря сериозно – каза Микаел. – Когато живееш на едно място толкова дълго, спираш да виждаш. В ървиш по улиците като слепец.

– Така ли?

– Поне аз. Но предполагам, че твоите очи са отворени, като нова в квартала.

– Сигурно си прав.

– Спомняш ли си един просяк с голямо пухено яке на площад Марияториет? Имаше черни петна по лицето и само няколко пръста на ръцете.

Тя се усмихна тъжно.

– Да, много добре.

– Много добре?

– Да, трудно да го забрави човек.

– Аз го забравих.

Софи го погледна учудено.

– Какво имаш предвид?

– Виждал съм го дузина пъти, без да го забележа наистина. Чак сега, когато умря, го възприех като жив човек.

– Умрял ли е?

– Съдебният лекар ми се обади вчера да ми каже.

– Че защо, за бога?

– Мъжът е имал записан номера ми и лекарката се надяваше, че ще мога да помогна да го идентифицират.

– Но не си могъл?

– Не, изобщо.

– Сигурно е мислил, че има някаква новина за теб.

– Вероятно.

Софи отпи от чая си и двамата се умълчаха.

– Преди седмица се нахвърли на Катрин Линдос – каза тя накрая.

– Така ли?

– Направо беше пощурял. Видях ги от Сведенборгсгатан.

– Какво е искал от нея?

– Сигурно я е виждал по телевизията.

Катрин Линдос понякога се появяваше по телевизията. Тя беше един от водещите консервативни журналисти, имаше рубрика и често участваше в дебати за закон и ред, образование и дисциплина в училищата. Притежаваше аристократична красота, дрехите ѝ бяха перфектно изгладени, често носеше блузи с възел на яката и никога нямаше дори един кичур, застанал накриво. Микаел я възприемаше като строга и лишена от въображение. Беше го критикувала от страниците на „Свенска Дагбладет“.

– Какво точно стана? – попита той.

– Той я дърпаше за ръката и крещеше.

– Какво е викал?

– Нямам представа. Но държеше някакъв клон или бастун, който размахваше. Катрин беше доста разтърсена след станалото. Опитах да я успокоя и ѝ помогнах да изчисти едно петно от сакото си.

– Олеле, сигурно не ѝ е било леко.

Не искаше да звучи саркастично, или поне така си мислеше, но Софи неочаквано захапа.

– Никога не си я харесвал, нали?

– Ами – каза той отбранително. – Нищо ѝ няма, предполагам, просто е твърде дясна и прилежна за моя вкус.

– Госпожица Перфектна, а?

– Не съм го казал.

– Но това имаше предвид. Имаш ли изобщо представа колко гнусни приказки отнася по интернет? Хората я смятат за кучка от висшата класа, която е учила в „Лундсбери“ и гледа останалите отвисоко. Но знаеш ли през какво е преминала в действителност?

– Не, Софи, не знам.

Не разбираше защо тя така се ядоса изведнъж.

– Тогава ще ти кажа.

– Моля.

– Израснала е в пълна мизерия, сред групичка продрусани хипита в Гьотеборг. Родителите ѝ били на ЛСД и хероин, а в дома им винаги било бъркотия, пълно с боклуци и дрогирани безделници. Костюмите и прилежността ѝ са били нейният начин да оцелее. Тя е боец, дори бунтар, по своему.

– Интересно – каза той.

– Да, и знам, че според теб тя е реакционер, но полага невероятни усилия в борбата си с новата духовна епоха и всички подобни простотии, с които е израснала. Много по-интересна личност е, отколкото си мислят хората.

– Приятелки ли сте?

– Приятелки сме.

– Благодаря, Софи. С ледващия път ще опитам да я погледна в друга светлина.

– Не ми се вярва – каза тя, засмя се извинително и смотолеви, че темата била чувствителна за нея.

След това попита как върви с репортажа на Микаел. Той отвърна, че не е постигнал кой знае какъв напредък. Беше ударил на камък с руската следа.

– Но имаш добри източници, нали?

– Няма как да знам това, което и източниците ми не знаят.

– Може би трябва да отидеш до Санкт П етербург и да поразпиташ за онази фабрика за тролове, как ѝ беше името?

– „Ню Ейджънси Хаус“?

– Да, тя не е ли нещо като средище?

– Това също ми се струва като задънена улица.

– Да не би да чувам необичаен за Блумквист песимизъм?

Той също го чуваше, но нямаше желание да ходи в Санкт Петербург. Там вече беше пълно с журналисти, но никой от тях не бе успял да разбере дори кой отговаря за фабриката или колко дълбоко са замесени разузнавателните служби или политическият режим. Цялата история му беше омръзнала. В същност омръзнали му бяха новините изобщо, както и жалното политическо развитие по света. Отпи от еспресото си и попита Софи за нейния материал.

Тя искаше да пише за антисемитските оттенъци в кампанията за дезинформация, което също не беше нищо ново. Естествено, троловете не бяха могли да не намекнат, че борсовият срив е еврейски заговор. Все същата гнусна пропаганда, която звучеше от векове и за която бяха писани безброй анализи. Софи обаче имаше по-конкретна цел.

Искаше да опише как това се отразява на учениците, на учителите, интелектуалците, обикновените хора, които доскоро почти не се бяха замисляли за това, че са евреи. Микаел ѝ каза „добре, давай“, зададе ѝ редица въпроси, поощри я и заговори по-общо за омразата в обществото, за популистите и екстремистите, за идиотите от гласовата му поща. После сам се отегчи от себе си, прегърна С офи, каза ѝ „чао“ и „извинявай“, без да знае защо, прибра се, преоблече се и излезе да тича.

Глава 6

16 АВГУСТ

Кира лежеше в леглото си в голямата къща в квартал Рубльовка в западните покрайнини на Москва. Главният ѝ хакер Юрий Богданов искаше да говори с нея, но тя му каза да почака. За всеки случай замери икономката Катя с четка за коса и се зави презглава. Беше изкарала адска нощ. С помените за суматохата в ресторанта и силуета на сестра ѝ я преследваха и тя непрестанно докосваше рамото си. Още усещаше удара – не като болка, а като присъствие.

Защо не можеше всичко да приключи? Работеше здраво и бе постигнала толкова много. Но миналото неизменно се връщаше, всеки път приело нова форма. Детството ѝ по никакъв начин не беше добро, но въпреки това имаше моменти, които обичаше. Сега дори това малко по малко ѝ биваше отнето.

Още като дете Камила копнееше да се махне, и то отчаяно. Далеч от Лундагатан и живота със сестра ѝ и майка им, далеч от бедността и уязвимостта. Заслужаваше нещо по-добро, още от малка го знаеше. Имаше спомен от закритата градина в магазин „НК“, където видя жена с кожено палто и цветни панталони, която се смееше и беше толкова невероятно красива, че сякаш не принадлежеше на този свят. Камила се приближи и застана току до нея. Тогава дойде нейна приятелка, също толкова елегантна, целуна жената по бузите и каза:

– О, това дъщеря ти ли е?

Жената се обърна, погледна надолу, забеляза Камила и отговори с усмивка:

– I wish it were^[12].

Камила не я разбра, усети само, че думите са ласкателни. Докато се отдалечаваше, чу още едно изречение: „Такова сладко момиченце. Само ако можеше майка ѝ да я облича по-добре“. Това отвори рана в нея и тя се вторачи в Агнета – още тогава наричаше майка си по име, – която разглеждаше коледната украса с Лисбет. Тогава видя бездънната разлика. Двете жени блестяха, все едно светът пред тях съществуваше единствено за тяхно развлечение, докато Агнета беше бледа и приведена, облечена със стари, грозни дрехи. Камила бе обзета от изгарящо усещане за несправедливост. Попаднала съм в грешното семейство, помисли си тя, в грешното семейство.

В детството ѝ имаше множество такива мигове, в които се чувстваше едновременно възвисена и обречена. Възвисена, защото хората ѝ казваха, че е красива и че прилича на малка принцеса. Обречена, защото принадлежеше на семейство, което живееше в сенките.

Вярно беше, че започна да краде, за да може да си купува дрехи и фиби. Не крадеше много, главно монети, някоя и друга банкнота, една стара брошка от баба, руската ваза на лавицата. Но вярно беше също, че я обвиняваха за много повече неща, отколкото бе извършила, и тя постепенно придоби усещането, че Агнета и Лисбет са се обединили срещу нея. Често се чувстваше чужда в собствения си дом, подменено дете, което следят изкъсо. Не помагаше и това, че когато ги посещаваше, Зала я пренебрегваше, все едно Камила беше улично псе. В такива мигове бе най-самотният човек на света и си мечтаеше да избяга, да намери друг, който да се грижи за нея, някой, който я заслужава. Но малко по малко се появи светлина в тунела. Може би беше измамна, но друга нямаше. Започна се с дребни наблюдения – златен ръчен часовник, пачки с пари в джобовете на панталоните, заповеден тон по време на разговор по телефона. Все знаци, че Зала беше нещо повече от насилник. Постепенно тя видя увереността му, авторитета, отработените му маниери, всичката власт, която излъчваше.

Но преди всичко виждаше, че той започва да забелязва нея. Спираше се и я оглеждаше от глава до пети и понякога се усмихваше, а срещу това беше безсилна. През останалото време лицето му никога не изразяваше щастие и тъкмо затова усмивката му притежаваше такава сила. Насочваше се към нея като прожектор и по някое време Камила спря да се бои от посещенията му и дори започна да си фантазира, че именно той бе човекът, който ще я отведе на по-красиво и богато място.

Една вечер, когато беше на единайсет или дванайсет, а Агнета и Лисбет ги нямаше, баща ѝ седеше в кухнята и пиеше водка. Тя отиде при него, а той я погали по главата и ѝ наля, като смеси алкохола със сок. „Скрюдрайвър“, каза той и ѝ разказа как е израснал в детски дом в Свердловск в планината Урал, където го биели всеки ден, но той си пробил път нагоре и станал богат и могъщ, с приятели по цял свят. Звучеше като приказка. Той допря пръст до устните си и прошепна, че това е тайна. Тя настръхна и се осмели да му разкаже колко са лоши Агнета и Лисбет.

– Завиждат. Хората винаги завиждат на такива като теб и мен – каза той и обеща да се погрижи да се държат по-добре с нея.

Оттогава животът ѝ се промени. Посещенията на Зала бяха като връзка с останалия свят и тя го обичаше не просто като свой спасител. Той беше недосегаем. Нищо не можеше да му се опълчи, нито сериозните мъже със сиви палта, които ги посещаваха понякога, нито дори широкоплещестите полицаи, които една сутрин почукаха на вратата. Но тя можеше.

Караше го да се държи мило и грижовно, но не разбираше каква е цената, която плаща, нито как се самозаблуждава. Това беше най-хубавото време от живота ѝ до този момент. Най-сетне някой я забелязваше и тя се радваше, че баща ѝ се появява все по-често и тайно ѝ дава подаръци и пари. Но точно когато я очакваше нещо ново и голямо, Лисбет ѝ отне всичко. Оттогава мразеше сестра си с бясна сила. Тази омраза си остана най-трайното и характерно за нея чувство. Искаше да отмъсти на Лисбет, да я смачка, и не смяташе да се откаже сега само защото сестра ѝ временно бе една крачка пред нея.

От другата страна на пердетата слънцето светеше след снощния дъжд. Кира чуваше далечни гласове и шум от косачки. Затвори очи и се замисли за стъпките, които нощем се приближаваха към стаята им в апартамента на Лундагатан. После сви юмрук, изрита одеялото и стана.

Щеше да си върне инициативата.

Юрий Богданов вече я чакаше цял час, но междувременно не си бе губил времето. Седеше съсредоточен в лаптопа в скута си и едва сега погледна неспокойно към терасата и голямата градина отвън. Нямаше добри новини и знаеше, че го чакат конско и тежка работа, но въпреки това се чувстваше силен и мотивиран. Беше впрегнал цялата си мрежа. Телефонът му звънна, но той затвори. Беше Кузнецов, отново. П роклетият, истеричен глупак Кузнецов.

Часът беше единайсет и десет и градинарите бяха в обедна почивка. В ремето минаваше и той се загледа в обувките си. Богданов вече беше богат и носеше костюми по поръчка и скъпи часовници, но никога нямаше да забрави канавката. Той беше бивш наркоман, израснал на улицата, и някогашният му живот беше оставил незаличим отпечатък в погледа и движенията му.

Беше висок, слаб, с ръбато, покрито с белези лице, тънки устни и собственоръчно правени татуировки по ръцете. И макар че Кира не го взимаше със себе си по публични изяви, той си оставаше безценен за нея. Това му вдъхна увереност, когато чу токчетата ѝ да отекват по мраморния под. Тя се приближи, неземно красива както винаги, и седна на фотьойла до него. Носеше светлосин костюм и червена блуза, разкопчана на врата.

– Е, какво имаме? – каза тя.

– Проблеми – отвърна той.

– Говори направо.

– Ж ената...

– Лисбет Саландер.

– Това още не е потвърдено, но да, трябва да е тя, като се има предвид нивото на хакерския пробив.

– Какво му е специалното?

– Кузнецов е параноик по отношение на айти системите си и държи да са подсигурени отвсякъде. П олучил е уверения, че е невъзможно да бъдат пробити.

– Но това очевидно не е било вярно.

– Да, и още не знаем как точно е процедирала. Ясно е само, че самата операция е била относително проста, щом Саландер веднъж е влязла в системата. С вързала се е със Спотифай и с озвучителната система, инсталирана за вечерта, и е пуснала известна рок песен

– Но хората щяха да се побъркат.

– И мало е и еквалайзер, който за нещастие е бил дигитален и параметричен, и вързан към уайфай мрежата.

– Говори така, че да те разбирам.

– Еквалайзерът служи за настройка на звука, с него се регулират басите и високите. Саландер го е използвала, за да създаде възможно най-ужасния звуков ефект. Резултатът е бил изключително неприятен и се е усещал в сърцето. Затова толкова много от гостите са се хванали за гърдите и дори не са осъзнали, че това са звукови вълни.

– Значи е искала да създаде паника.

– Преди всичко е искала да отправи послание. Песента се казва Killing the world with lies и е на „Пуси Страйкърс“.

– Онези червенокоси курви?

– С ъщите – каза Богданов, без по никакъв начин да издаде, че всъщност намираше „Пуси С трайкърс“ за доста готини.

– Продължавай.

– Написана е във връзка с първите репортажи за убийства на хомосексуални в Чечения, но всъщност не става дума за самите актове на насилие или дори за държавния апарат, ами за човека, оркестрирал кампанията на омраза в социалните медии, която предшестваше убийствата.

– Тоест Кузнецов.

– Именно, само че...

– Никой външен човек не би трябвало да знае за това – допълни тя.

– Никой не би трябвало да знае, че той изобщо отговаря за информационните бюра.

– Тогава Лисбет как е разбрала?

– Това опитваме да установим. Както и да успокоим замесените. Кузнецов не е на себе си. Изплашен е до смърт и само се налива с алкохол.

– Защо? Това далеч не е първият път, когато е насъсквал хора едни срещу други.

– Така е, но в Чечения нещата излязоха извън контрол. Имаше хора, погребани живи – каза той.

– Проблемът си е на Кузнецов.

– Разбира се. Това, което ме притеснява, е...

– Хайде, изплюй камъчето.

– ...че мишената на Саландер едва ли е Кузнецов. Не можем да изключим възможността тя да знае за участието ни в информационните бюра. Иска да си отмъсти на теб, не на него, нали?

– Отдавна трябваше да сме я убили.

– Има още нещо, което не съм споменал.

– Какво?

Богданов знаеше, че няма смисъл да отлага повече.

– След като те бута пред ресторанта, тя залита напред – продължи той. – Губи равновесие след сблъсъка, или поне така изглежда отстрани, и е принудена да се подпре на лимузината, точно над задната гума. В началото това ми се стори естествено, но след като няколко пъти прегледах записите, видях, че не е така. В место да се подпре с ръка на каросерията, тя е залепила нещо за нея. Ето го.

Той вдигна малка правоъгълна кутийка.

– Какво е това?

– GPS предавател.

– Значи сега знае къде живея?

Камила стисна зъби и усети вкус на желязо или кръв в устата.

– Опасявам се, че да – каза Богданов.

– Идиоти – изръмжа тя.

– Взели сме всички необходими мерки – продължи той още по-притеснено. – Засилихме нивото на защита, най-вече на айти системата, разбира се.

– Искаш да кажеш, че в момента се намираме в отбранителна позиция?

– Не, ни най-малко. П росто го споменавам.

– Погрижи се да я откриеш, по дяволите.

– Това не е толкова лесно, за жалост. Прегледахме записите от всички охранителни камери в района. Не я видяхме никъде, нито пък успяхме да се доберем до телефона или компютъра ѝ.

– Тогава претърсете хотелите. Обявете я за издирване. О бърнете всеки камък, който видите.

– Работим по въпроса и съм убеден, че ще я спипаме.

– Не подценявай вещицата.

– Не я подценявам нито за миг. Но мисля, че тя пропусна шанса си и ситуацията се разви в наша полза.

– Какви ги говориш, та тя знае къде живея!

Богданов се поколеба, търсейки правилните думи.

– В първия момент си решила, че Саландер ще те убие, нали така каза?

– Бях сигурна. Но очевидно е намислила нещо още по-лошо.

– Според мен грешиш.

– Какво имаш предвид?

– Мисля, че тя действително е искала да те застреля. Не виждам друго обяснение за атаката. Изкара акъла на Кузнецов, но с изключение на това... какво спечели? Нищо. Даже напротив, постави се в уязвима позиция.

– Значи твърдиш...

Тя се загледа през прозореца и се зачуди къде, по дяволите, са се дянали градинарите.

– Твърдя, че се е поколебала и не е могла да го направи. Че не е способна. Че в крайна сметка не е толкова силна.

– Приятна мисъл – каза Кира.

– И вярна. Иначе просто не се връзва.

Изведнъж тя се почувства малко по-добре.

– Освен това има хора, за които я е грижа – каза Кира.

– Има любовници.

– И Кале Блумквист – добави тя. – Преди всичко има своя Микаел Блумквист.

Глава 7

16 АВГУСТ

Беше седем и половина вечерта и Микаел вечеряше в ресторант „Гондолен“ до „Слусен“ заедно с Драган Армански, собственик на охранителната фирма „Милтън Секюрити“. Вече съжаляваше за срещата. След обиколката на залива Орщавикен го боляха краката и гърбът и, честно казано, беше доста отегчен. Водеха досаден разговор за възможностите за развитие на изток, или може би на запад, а по едно време Армански взе да разправя анекдот за кон, който се намърдал под шатрата по време на някакво събиране в Юргорден.

– После идиотите хвърлиха пианото в басейна.

Микаел не разбра дали това има общо с коня, но и не слушаше много внимателно. В дъното седяха няколко колеги от „Дагенс Нюхетер“, включително Миа Седерлунд, с която бе имал злополучна афера, а на една друга маса седеше звездата на Драматичния театър Мортен Нюстрьом, когото „Милениум“ не беше представил в особено ласкателна светлина в репортажа за злоупотребата с власт в театъра. Изглежда, никой от тях не се радваше на присъствието на Микаел, така че той гледаше в чинията си, пиеше си виното и мислеше за Лисбет.

Тя беше общият знаменател между него и Драган. Армански беше единственият работодател, който бе имала, и той така и не беше преживял загубата ѝ напълно, което може би не беше толкова странно. Лисбет, чието назначение преди години беше нещо като социален благотворителен проект от страна на Драган, се превърна в най-блестящия му служител, а освен това в определен период той може би беше и влюбен в нея.

– Звучи безумно – каза Микаел.

– Говори ми, а пианото...

– Значи ти също си нямал представа, че Лисбет ще се мести? – прекъсна го той.

Драган не смени темата толкова охотно и може би се почувства наранен, задето Микаел не остана по-впечатлен от историята. Все пак ставаше дума за пиано в басейн. На това би завидял който и да е рок музикант. След малко обаче заговори сериозно.

– Всъщност не би трябвало да говоря за това – каза той.

Микаел реши, че това звучи като добро начало, и се наведе напред.

След като беше дремнала и си бе взела душ, Лисбет седеше пред лаптопа в хотелската си стая в Копенхаген, когато Чумата, най-близкият ѝ приятел от Републиката на хакерите, ѝ изпрати криптирано съобщение. Отправяше прост, ежедневен въпрос, който въпреки това я смути.

Как е?, пишеше той.

Зле, помисли си тя, но отговори:

Вече не съм в Москва.

Защо?

Не можах да направя това, което бях намислила, написа тя.

Какво си била намислила?

Лисбет искаше да излезе навън и да забрави всичко.

Завършек.

На какво?

Чао, Чума, помисли си тя.

На нищо.

Защо не си могла да завършиш нищо?

Не е твоя работа, измърмори Лисбет.

Защото си спомних нещо.

Какво?

Стъпки, помисли си тя. Шепотът на баща им и собственото си колебание, неспособността си да проумее напълно какво става. И фигурата на сестра ѝ, която става от леглото и излиза от стаята заедно със свинята Зала.

Една гадост, отвърна тя.

Каква гадост?

Прииска ѝ се да удари лаптопа в стената. Вместо това попита:

Какви контакти имам в Москва?

Притеснявам се за теб, Оса. Забрави Русия. Отиди някъде далеч.

Стига, помисли си тя.

Какви контакти имаме в Москва?

Добри.

Кой може да постави IMSI прехващач на трудно място?

Чумата не отговори, поне не веднага.

След известно време обаче написа:

Катя Флип, например.

Кой е това?

Една откачалка, малко или много. Преди беше в Сялтай Болтай.

Което означава, че услугите ѝ са скъпи.

Може ли да се разчита на нея?

Зависи от цената.

Прати ми данните ѝ.

Тя затвори лаптопа и стана, за да се преоблече. Реши обаче, че черният костюм ще ѝ свърши работа и днес, въпреки че след вчерашния дъжд се беше измачкал, на десния ръкав имаше сиво петно, а и като цяло това, че спеше с него, не му се отразяваше много добре. Но каквото, такова. Днес не смяташе и да се гримира. Просто прокара ръка през косата си, излезе, качи се в асансьора и седна с една бира на бара на първия етаж.

Отвън се ширеше площад „Конс Нютоу“^[13], а по небето се мяркаха мрачни облаци. Лисбет обаче не виждаше нищо от това. В мислите си все още се намираше на Тверской булевард, ръката ѝ се колебаеше, а спомените се превъртаха отново и отново пред очите ѝ. Не обръщаше внимание на нищо друго, докато нечий глас не ѝ зададе същия въпрос като Чумата.

– Are you okay?

Това я раздразни. На никого не му влизаше в работата и тя дори не вдигна глава. Видя само, че е получила нов есемес от Микаел.

Драган Армански се приведе към Микаел и прошепна с поверителен тон:

– Лисбет ми се обади пролетта, искаше да говоря със сдружението на собствениците и да се погрижа пред входа на Фискаргатан да бъдат поставени охранителни камери, което ми се стори като добра идея – каза той.

– И си го направил.

– Това не става току-така, Микаел. Нужно е разрешение от областната управа и какво ли още не. Но се получи, изготвих охранителна оценка, а комисар Бублански написа доклад.

– Хвала на него.

– И двамата се постарахме и още в началото на юли имах разрешение да пратя момчетата да инсталират две камери Нет68 с дистанционно управление и дори не е нужно да споменавам, че внимавахме с криптирането. Никой друг освен нас не би могъл да гледа записите. Предупредих хората си в центъра за наблюдение да следят какво се случва. Притеснявах се за Лисбет. С трахувах се, че ще тръгнат по дирите ѝ.

– Не си единствен.

– Но не очаквах да се окажа прав толкова скоро. Едва шест дни по-късно, в дванайсет през нощта, дежурният ни оператор Стене Гранлунд чул шум от мотоциклети по микрофона. Тъкмо се канел да завърти камерите, но видял, че някой вече го е направил.

– Охо.

– Мда. Но С тене нямал време да мисли за това. Задавали се двама мъже с кожени якета на мотоклуб „Свавелшьо“.

– По дяволите.

– И още как. Адресът на Лисбет беше разкрит, а от „Свавелшьо“ обикновено не идват на гости с кафе и кифли.

– Може да се каже.

– За щастие, двамата си тръгнали, когато видели камерите. Разбира се, моментално се свързахме с полицията, а те идентифицираха мъжете. П омня, че единият се казваше Кович. Петер Кович. Но с това проблемът не приключваше. Обадих се на Лисбет и настоях веднага да се срещнем и тя неохотно се съгласи. Дойде в офиса ми, пременена като мечтата на всяка свекърва.

– Звучи малко преувеличено.

– Имам предвид по нейните стандарти. Н ямаше пиърсинги, косата ѝ беше късо подстригана и като цяло изглеждаше съвсем порядъчно. Мамка му, усетих колко ми бе липсвала тази странна жена и не можах дори да ѝ се скарам, задето е хакнала камерите ни. Просто я предупредих да внимава. По петите ти са, така ѝ казах, а тя отвърна, че винаги е имало някой по петите ѝ. Тогава побеснях. Викнах ѝ, че трябва да потърси помощ и закрила: „Иначе ще те убият“. Тогава обаче стана нещо, което наистина ме изплаши.

– Какво?

– Тя наведе глава и каза: „Не и ако съм една крачка пред тях“.

– Какво е имала предвид с това?

– И аз това се замислих и в главата ми изскочи историята с баща ѝ.

– В каква връзка?

– Тогава тя се е защитила, като преминала в атака. Имах чувството, че и сега има такива планове: да нанесе първия удар. И това ме изплаши, Микаел. Погледнах я в очите и маскировката ѝ на добро момиче вече нямаше как да ме заблуди. Изглеждаше опасна. Погледът ѝ беше черен като катран.

– Мисля, че преувеличаваш. Лисбет не предприема ненужни рискове. Действа рационално.

– Да, рационална е – по своя си откачен начин.

Микаел се замисли за думите на Лисбет в „Кварнен“ – че смята да бъде котката, а не мишката.

– И какво стана? – попита той.

– Нищо. Тя си тръгна и оттогава не съм я чувал. Просто чакам да прочета, че клубните помещения на „Свавелшьо“ са били взривени или че сестра ѝ е открита изгорена в колата си в Москва.

– Камила е под закрилата на руски мафиоти. Лисбет не би тръгнала на война с тях.

– Наистина ли го вярваш?

– Не знам. Но съм сигурен, че тя никога...

– Какво?

– Нищо – каза Микаел и прехапа устни.

Почувства се наивен и глупав.

– Нищо не е приключило, докато не е приключило, Микаел. Така мисля. Лисбет и Камила няма да се откажат, докато една от двете не умре.

– Това ми звучи малко прекалено.

– Мислиш ли?

– Надявам се – поправи се той, отпи от виното си и се извини за малко. Извади телефона си и прати съобщение на Лисбет. За негова изненада, получи отговор веднага.

Спокойно, Блумквист, пишеше тя. На почивка съм. Стоя настрана. Не върша глупости.

Почивка беше силно казано, но разбирането на Лисбет за щастие беше свързано с болка и преминаването ѝ. А сега, докато стоеше в бара на хотел „ Д’Англетер“ и допиваше бирата си, тя почувства именно това, облекчение. От плещите ѝ се вдигна тежест и тя сякаш едва сега осъзна колко напрегната е била цяло лято и как преследването на сестра ѝ я бе докарало до ръба на лудостта. Не че успя да се отпусне или да избяга от спомените от детството, но поне съзнанието ѝ вече не беше насочено само в една точка и тя дори изпита копнеж, не по нещо конкретно, а просто да се махне от всичко. Това беше достатъчно да я изпълни с усещане за свобода.

– Are you okay?

Въпросът отново долетя до ушите ѝ, съпроводен от глъчката в бара. Тя се обърна и погледна младата жена, която стоеше до нея, право в очите.

– Защо питаш?

Жената беше може би на трийсет, мургава, с интензивен поглед, тесни очи и дълга, черна къдрава коса. Носеше дънки, тъмносиня блуза и ботуши с висок ток. В нея имаше нещо едновременно сурово и умолително. Дясната ѝ ръка беше превързана.

– Не съм сигурна – каза жената. – Просто така се казва.

– Така е.

– Но изглеждаше доста fucked up^[14].

Лисбет бе чувала това многократно. Хора идваха при нея и ѝ казваха, че изглежда кисела или ядосана или just fucked up. Мразеше, когато го правят, но по някаква причина сега клъвна и отговори:

– Предполагам, че бях.

– Но сега си по-добре?

– Не знам за по-добре, но поне по-различно.

– Казвам се Паулина и също се чувствам доста смачкана.

Паулина Мюлер беше убедена, че младата жена също ще се представи, но тя не каза нищо. Дори не кимна. От друга страна, не я и отблъсна. Паулина я забеляза заради походката и маниерите ѝ. Движеше се така, сякаш не ѝ пука за околния свят и никога не би се гласила заради някого другиго. По странен начин в това имаше нещо привлекателно и Паулина си помисли, че може би и тя самата бе вървяла така едно време, преди Томас да ѝ отнеме свободата в движенията. Животът ѝ отиде по дяволите толкова бавно и постепенно, че тя едва го забеляза, и макар след бягството в Копенхаген да бе започнала да проумява мащаба на случилото се, сега жената срещу нея я накара да го осъзнае с още по-голяма яснота. Паулина се чувстваше зависима дори само като стоеше до нея. Ж ената излъчваше абсолютна самостоятелност, която я притегляше.

– В града ли живееш? – пробва Паулина.

– Не – каза жената.

– Ние наскоро се преместихме тук от Мюнхен. Мъжът ми е шеф за Скандинавия на „ Англер“, фармацевтичната компания – продължи тя и се почувства отлично.

– Аха.

– Но тази вечер избягах от него.

– Окей – каза жената.

– Бях журналист в „Гео“, научното списание, но напуснах, когато се преместихме тук.

– Аха – каза жената.

– Пишех главно за медицина и биология.

– Окей.

– Наистина ми харесваше – каза тя. – Но мъжът ми получи тази работа и нямаше как. Сега пробвам да работя на свободна практика.

Продължи да отговаря на незададени въпроси, а жената продължи да повтаря „аха“ или „окей“, докато накрая не попита Паулина какво пие, а тя отвърна „каквото и да е“ и получи уиски, „Тъламор Дю“ с лед, както и усмивка, или поне намек за такава. Жената носеше бяла риза и черен костюм, който се нуждаеше от химическо чистене и от гладене. Лицето ѝ беше негримирано и изморено, все едно не бе спала от дълго време. П огледът ѝ излъчваше притеснителна, тъмна сила. Паулина пробва да се пошегува и да се засмее.

Не се получи, но жената се приближи и на Паулина ѝ стана приятно. Може би тъкмо затова погледна притеснено към улицата, сякаш сега още повече се страхуваше, че Томас може да се появи. Жената предложи да изпият по още едно, в стаята ѝ.

Тя каза не, не, в никакъв случай, няма начин. „На мъжа ми това изобщо не би му харесало.“ После се целунаха, качиха се в хотелската стая и правиха любов. Паулина не помнеше друг път да е участвала в нещо, изпълнено едновременно с толкова ярост и страст. След това ѝ разказа за Томас и цялата трагедия у дома. Жената изглеждаше, сякаш е готова да убие, но Паулина не беше сигурна дали гневът ѝ е насочен към Томас или към целия свят.

Глава 8

20 АВГУСТ

Следващата седмица Микаел не отиде в редакцията и не погледна материала си за фабриките за тролове. Ходеше да бяга, изчисти апартамента си, прочете два романа от Елизабет Страут и излезе на вечеря със сестра си Аника Джанини, най-вече защото тя беше адвокат на Лисбет. Тя обаче му каза единствено, че Лисбет ѝ се е обадила и я помолила да ѝ препоръча добър адвокат по разводите в Германия.

С изключение на това, Микаел просто убиваше времето. Понякога лежеше с часове и говореше по телефона със старата си приятелка и колежка Ерика Бергер. По някакъв парадоксален начин това им действаше освобождаващо, сякаш отново бяха тийнейджъри и си приказваха за любовните си терзания. Но разбира се, за Ерика процесът никак не беше лесен. В четвъртък му се обади със съвсем различна интонация. Искаше да говори за работа и тогава се сдърпаха. Тя изруга и го нарече суетен.

– Не е суета, Рики – каза той. – Скапан съм. Имам нужда от почивка.

– Нали каза, че на практика репортажът е почти готов. Прати ми го и ще го доизпипаме.

– Пълен е с остаряла информация.

– Изобщо не го вярвам.

– За жалост е вярно. Чете ли разследването на „Уошингтън Поуст“?

– Всъщност не.

– Пред мен са по всички параграфи.

– Не е нужно всичко да е ново, Микаел. Важно е просто да публикуваме твоята гледна точка. Не можеш винаги да си на върха на вълната. Даже бих казала, че е лудост да разсъждаваш така.

– Но и самата статия не е добра. Звучи изморено. Просто ще я зачеркнем.

– Нищо няма да зачеркваме, Микаел. Но окей... ще я оставим за следващия месец. Мисля, че все някак си ще успея да сглобя този брой.

– Вярвам в теб.

– Ти какво ще правиш?

– Ще отида в Сандхамн.

Не беше най-плодотворният им разговор, но все пак Микаел почувства облекчение, че са отложили статията. Извади един куфар от гардероба в спалнята и започна да си стяга багажа. Движеше се бавно, сякаш против волята си, а от време на време се замисляше за Лисбет. Не можеше да я изкара от ума си и накрая изруга високо. Колкото и да го убеждаваше, че няма да прави глупости, той се тревожеше за нея, а вероятно ѝ беше и ядосан за това, че е толкова потайна. Искаше да научи повече за заплахата, за охранителните камери, за Камила и мотоклуб „Свавелшьо“.

Искаше да разрови всичко, за да види дали не би могъл да помогне по някакъв начин. Отново си припомни вечерта в „Кварнен“, думите на Лисбет и отдалечаващите се стъпки. Спря да се занимава с багажа, отиде в кухнята и отпи малко йогурт право от кутията. Точно тогава телефонът му звънна. Беше непознат номер, но Микаел реши, че сега, след като бе излязъл в почивка, може да си позволи да вдигне и дори да звучи весело: „Боже, колко се радвам, че отново се обаждате да ми крещите“.

С ъдебният лекар Фредрика Нюман се прибра в къщата си в Тронгсунд, южно от Стокхолм. Видя двете си дъщери тийнейджърки на дивана във всекидневната, вглъбени в телефоните си, което я изненада горе-долу колкото и това, че близкото езеро още си беше на мястото. Момичетата отделяха цялото си свободно време на смартфоните. Гледаха клипчета в ютюб или кой знае какво и Фредрика искаше да им викне да отделят очи от екраните, да прочетат книга, да посвирят на пиано, да не пропускат баскетболната тренировка за пореден път, или поне да се разтъпчат.

Но нямаше сили за нищо. Бе имала отчайващ ден на работа и преди малко разговаря с един полицай, който, като всеки тъпанар, се имаше за гений. Каза, че бил проучил въпроса, което означаваше, че е прочел две изречения в Уикипедия и е станал експерт по будизма. „Може би прошлякът просто е седнал под дървото и е получил просветление.“ Това беше толкова неуважително и глупаво, че тя дори не отговори. Сега седна до дъщерите си на сивия диван пред телевизора, надявайки се, че някоя от тях ще каже „здрасти“. Нямаше здрасти. Йосефин поне отговори, когато Фредрика я попита какво гледа:

– Едно нещо.

Едно нещо.

Отговорът беше толкова информативен, че на Фредрика ѝ се дощя да изкрещи. С тана и отиде в кухнята, избърса масата и плота на мивката, прегледа фейсбук от телефона си, за да покаже, че и тя не пада по-долу, след което просто се замечта. По едно време се разтърси в интернет и без да знае как, се озова в сайт за почивки в Гърция.

Скоро обаче ѝ хрумна нещо съвсем различно, вероятно вдъхновено от една снимка в сайта – възрастен мъж с набръчкано лице, седнал в крайбрежно кафене. Отново се замисли за Микаел Блумквист. Нямаше желание пак да му звъни. Не искаше да бъде приказливата лелка, която безпокои известния журналист. Той обаче беше единственият, който би могъл да прояви интерес към идеята ѝ, така че все пак набра номера му.

– Здрасти – каза той. – Радвам се да те чуя!

Звучеше весело и тя веднага почувства, че това е най-хубавото нещо, което ѝ се е случило днес, което не говореше много добре за деня ѝ.

– Мислех си... – започна тя.

– Знаеш ли – прекъсна я Микаел. – С етих се, че всъщност съм виждал просяка ти, или поне би трябвало да става дума за същия човек.

– Окей.

– Всичко съвпада, пухеното яке, петното на бузата, ампутираните пръсти. Няма как да е бил някой друг.

– Къде си го виждал?

– На Марияториет, направо не е за вярване – продължи той. – Просто да го забравя. Не го проумявам. Но се сетих, той седеше върху парче картон до статуята в средата на площада, напълно неподвижен. Минавал съм покрай него десет, може би двайсет пъти.

Ентусиазмът му беше заразен.

– Чудесно! Какво впечатление ти направи?

– Ами... не съм сигурен – каза той. – Не съм се заглеждал. Но си го спомням като дрипав и горд – донякъде както ти каза, че е изглеждал в смъртта си. С изпънат гръб и вдигната глава, малко като индиански вожд от филмите. Не знам как е успявал да седи така часове наред.

– Изглеждаше ли да е под въздействието на алкохол или хапчета?

– Не знам – отвърна Микаел. – Може би. Но ако е бил много пиян, едва ли би могъл да остане в тази поза дълго време. Защо питаш?

– С утринта излязоха резултатите от скрининговия анализ. В един грам кръв има 2,5 микрограма зопиклон, това е много високо съдържание.

– Какво е зопиклон?

– Субстанция, която се среща в някои приспивателни, като имован например. Бих казала, че е приел двайсетина таблетки, смесени с алкохол, както и известно количество декстропропоксифен, което е обезболяващ опиат.

– Какво казаха от полицията?

– Свръхдоза или самоубийство.

– На какво основание?

Тя изсумтя.

– На основание, че така им е най-лесно, предполагам. На следователя май не му се работеше.

– Как се казва?

– Следователят?

– Да.

– Ханс Фасте.

– О, не – каза той.

– Познаваш ли го?

Микаел го познаваше твърде добре. Едно време Ханс Фасте вярваше, че Лисбет принадлежи към сатанинска, лесбийска хардрок групировка. Без никаква причина, с изключение на малко женомразство и страх от чужденци, я беше заподозрял в убийство. Бублански казваше, че Фасте е божието наказание за греховете на полицията.

– Опасявам се, че да – каза той.

– Нарече мъжа прошляк.

– Това определено звучи в стила на Фасте.

– Когато видя резултатите, директно заяви, че прошлякът е попрекалил с таблетките.

– Но ти не си толкова убедена.

– Свръхдоза е най-логичното обяснение, разбира се. Усъмни ме това, че става дума точно за зопиклон. И с него може да се злоупотребява, но много по-често се употребява бензодиазепин. Отбелязах това пред Фасте и добавих, че мъжът вероятно е бил будист, а той се хвана за това.

– Какво стана?

– Фасте ми се обади няколко часа по-късно. Бил направил проучване. То се състоеше в това, че чел в Уикипедия за самоубийствата и там явно пишело, че будистите, които се смятат за изключително просветлени, имат право да си отнемат живота, което очевидно му се беше сторило много забавно. Каза, че мъжът сигурно е седнал под дървото и се е почувствал просветлен.

– Божичко.

– Да. Направо побеснях, но въпреки това си замълчах. Нямах сили да се разправям, не и днес. Когато се прибрах обаче, все още бях недоволна. И по едно време осъзнах, че чисто и просто не се връзва.

– В какъв смисъл?

– Отново се замислих за тялото му. Никога не бях виждала човек, преминал през такива трудности. Всичко в него, всяко сухожилие и всеки мускул, говореха за жестока борба. Може би звучи като аматьорска психология, но ми е трудно да повярвам, че такъв човек изведнъж е спрял да се бори и се е натъпкал с хапчета. Според мен не може да се изключи, че някой му е отнел живота.

Микаел се сепна.

– Трябва да им го кажеш. Трябва да включат в разследването и други хора, освен Ханс Фасте.

– Ще го направя. Но все пак исках да ти го кажа, като един вид застраховка, ако полицията не си свърши работата.

– Благодаря за което – каза той и си спомни разказа на Софи за Катрин Линдос.

Замисли се за изгладените ѝ костюми, петното на сакото и хипарите, сред които беше израснала, и се зачуди дали да не сподели за преживелицата ѝ с просяка. Може би тя имаше какво да каже на полицията. Реши обаче засега да я пощади от вниманието на Ханс Фасте и вместо това каза:

– И все още не знаете кой е?

– Не, няма никакви съвпадения. Няма човек с неговото описание, който да е обявен за издирване. Но не се и бях надявала на това. В сичко, с което разполагам, е ДНК секвенция, която получих днес от НЦК. Тя обаче е базова, автозомна. Ще поискам анализ на митохондриалната ДНК и на Y хромозомата и тогава се надявам да постигна някакъв напредък.

– Освен това сигурно има и доста хора, които си го спомнят – каза Микаел.

– Какво имаш предвид?

– Той привличаше вниманието. Просто аз съм твърде затворен в мислите си напоследък. Разбрах обаче, че други са го забелязали. Полицията трябва да поговори с хората около Марияториет.

– Ще им предам.

Микаел усети, че започва да се вълнува.

– И още нещо.

– Да?

– Ако сам е взел таблетките, едва ли му ги е предписал някой лекар – продължи той. – Не изглеждаше като човек, който би си запазил час при психиатър, а още от едно време знам, че има черен пазар за такива медикаменти. Полицията сигурно има информатори в тези кръгове.

Фредрика Нюман помълча секунда-две.

– По дяволите – каза тя.

– Моля?

– Ама че съм идиот.

– Не ми се вярва.

– Не, наистина. Слушай... наистина оценявам, че си си го спомнил. Важно е за мен.

Микаел погледна полупълния си куфар и усети, че вече няма желание да ходи в Сандхамн.

Микаел Блумквист отвърна нещо учтиво, Фредрика Нюман не беше сигурна какво точно. Приключи разговора и почти не забеляза, когато Аманда застана пред нея и я попита какво ще има за вечеря, и може би дори се извини, че се е държала кисело. В отговор Фредрика просто измърмори да си поръчат ядене за вкъщи.

– Какво? – попитаха дъщерите ѝ.

– Каквото искате – каза тя. – Пица, индийско, тай, чипс, лакрицови бонбони.

Не я интересуваше, че момичетата я изгледаха, все едно е откачила. О тиде в кабинета си, затвори вратата и писа на токсикологията веднага да направят сегментарен космен анализ, което трябваше да е поръчала още в началото.

Косменият анализ щеше да покаже не само колко зопиклон и декстропропоксифен е имало в организма на мъжа по време на смъртта му, ами колко високо е било съдържанието през последните няколко месеца, седмица по седмица. С други думи, щеше да получи яснота дали е злоупотребявал с медикаментите през по-дълъг период от време, или ги е приел само веднъж, което можеше да се окаже важно парче от пъзела. Без дори да разбере, това прозрение я накара да забрави за дъщерите си, за болките в гърба, безсънието и усещането за безсмислие. Анализираше смъртни случаи постоянно и рядко се ангажираше толкова лично.

Видът на мъжа обаче я впечатли и може би дори се надяваше, че му се е случило нещо драматично, сякаш обезобразеното му тяло го заслужаваше. Тя прекара няколко часа, разглеждайки снимките на трупа, като постоянно откриваше нови дребни детайли, и от време на време си мислеше:

Какво си преживял, стари приятелю?

През що за ад си преминал?

Микаел седна пред компютъра и потърси Катрин Линдос в гугъл. Тя беше на трийсет и седем, имаше магистратура по политически науки и икономика от С токхолмския университет и се беше утвърдила като консервативен автор и коментатор. В одеше успешен подкаст и пишеше статии в „Свенска Дагбладет“, „Аксес“, „Фокус“ и „Журналистен“. Искаше забрана на просията и често говореше за рисковете на зависимостта от помощи и за недостатъците на шведското училищно образование. Беше монархист и искаше силна армия и опазване на нуклеарното семейство, макар че самата тя, изглежда, не беше семейна. Твърдеше, че е феминистка, но често настройваше феминистките срещу себе си. Предизвикваше множество омразни коментари в интернет както отляво, така и отдясно. Темата за нея във „Флашбек“^[15] беше неприятно дълга.

„Трябва да поставяме изисквания – казваше тя често. – Изискванията и задълженията ни помагат да израстваме.“

Мразеше празните приказки, суеверията и религиозните убеждения, макар че по последната точка се изказваше по-предпазливо. В статия в „Свенска Дагбладет“ относно конструктивната журналистика – репортажи, които не просто описват нежеланите обстоятелства, но и показват как да бъдат преодолени – Линдос пишеше: „Микаел Блумквист казва, че иска да се пребори с популистите, но в същото време ги подхранва, като очерня обществото“. Притесняваше я, че млади журналисти виждат в него модел за подражание. Според нея той твърде лесно приемал хората за жертви, по подразбиране заемал позиция против бизнеса и до голяма степен търсел само проблеми вместо решения. Е, не беше толкова зле.

Микаел беше чел и по-лоши неща за себе си, а може би в думите ѝ имаше и зрънце истина. Въпреки това Катрин Линдос го плашеше, колкото и нелепо да звучеше. Тя изглеждаше, все едно само с един поглед може да разкрие, че не е измил чиниите, не се е изкъпал, не си е закопчал ципа или пие йогурт право от кутията. С труваше му се, че в очите ѝ имаше нещо осъдително, нещо студено, което подсилваше строгата ѝ красота.

Въпреки това не спираше да мисли за нея и просяка, за необикновената среща между ледената кралица и дрипльото. Накрая потърси номера ѝ и го набра. Тя не вдигна, и може би така беше по-добре. В крайна сметка не беше нищо важно. Цялата история не беше важна и той трябваше веднага да тръгне към Сандхамн, преди да е станало твърде късно. Избра едно сако и две ризи от гардероба, в случай че отидеше на парти в „Сеглархотелет“. Точно тогава телефонът му звънна. Беше Катрин Линдос. Звучеше също толкова строго, колкото изглеждаше.

– За какво става дума? – попита тя

Микаел се замисли дали да не каже някоя добра дума за статиите ѝ, само за да я умилостиви, но трябваше да си изкриви душата твърде много, затова се задоволи да я попита дали я безпокои.

– Заета съм – каза тя.

– Добре, ще се чуем по-късно.

– Ще се чуем само ако разбера за какво става въпрос.

Пиша злобна водеща статия за теб, прииска му се да каже.

– Софи Мелкер ми разказа, че по-миналата седмица си имала неприятна среща с един бездомен мъж с пухено яке.

– Имам много неприятни срещи – каза тя. – Част от работата е.

Боже, помисли си той.

– Бих искал да знам какво ти каза той.

– Говореше безсмислици.

Микаел отново погледна снимките на Катрин в мрежата.

– На работа ли си? – попита той.

– Защо?

– Мислех си, че може да се отбия за малко, за да поговорим? Намираш се на Местер Микаелс Гата, нали?

Не знаеше защо го каза. Но ако изобщо искаше да изкопчи нещо от нея, очевидно нямаше да стане по телефона. Линията сякаш беше от бодлива тел.

– Окей, за малко – каза тя. – След час.

От хотелската ѝ стая се чуваше дрънченето на трамваите, които минаваха по Площада на Републиката в Прага. Лисбет отново пиеше твърде много, отново залепнала за лаптопа и скрита във Фарадеевия си кафез. Вярно, изживяваше и моменти на освобождение и забрава, но винаги ги постигаше с помощта на алкохол и секс, след което гневът и безсилието се завръщаха.

Обземаше я лудост, спомените се въртяха в главата ѝ като в центрофуга и тя често си мислеше, че това не е живот. Не можеше да продължава така. Трябваше да направи нещо, не просто да бяга, да чака и да се ослушва за стъпки в коридорите или по улицата. Искаше да си върне инициативата. Но нямаше да е лесно.

Катя Флип, която Чумата препоръча, имаше славата на куражлийка от най-висша степен. Това обаче като че ли бяха празни приказки. Катя поиска повече пари и каза, че никой не се ебавал с този клон на мафията, особено сега, когато Иван Галинов бил замесен.

За Галинов се приказваше какво ли не, както и за Кузнецов, и за отмъстителните им акции. Едва след продължителни разговори в тъмната мрежа Лисбет убеди Катя да скрие IMSI прехващач в храст рододендрон на сто метра от къщата на Камила в Рубльовка, а с още повече усилия успя да прехване проследяващ номер – така наречения IMEI – от мобилния трафик там, а това все беше нещо. Но не ѝ даваше гаранции и не я предпазваше от миналото, което бучеше в главата ѝ. Често тя просто седеше, както сега, ядеше бърза храна, изпразваше запасите от уиски и водка в минибара и се взираше в къщата на Камила през сателитната връзка, която беше хакнала.

Това само по себе си беше налудно състояние. Нямаше сили дори да тренира или да излезе навън. Чак когато на вратата се почука, тя стана и пусна Паулина, която обясняваше нещо. Лисбет обаче не чуваше и думичка от казаното, преди Паули да възкликне:

– Какво е станало?

– Нищо.

– Изглеждаш...

– Fucked up – допълни Лисбет.

– Горе-долу. Мога ли да направя нещо?

Стой настрана, помисли си тя. Стой настрана. Но вместо това легна на леглото, като се чудеше дали Паулина ще посмее да легне до нея. Микаел се здрависа с Катрин Линдос. Ръкостискането ѝ беше здраво, но тя не го погледна в очите. Носеше пола, светлосиньо сако, шал с шотландско каре, бяла блуза, закопчана до врата, както и черни обувки с високи токчета. Косата ѝ беше вдигната на кок и макар че дрехите ѝ бяха тесни и подчертаваха формите ѝ, тя изглеждаше недостъпна като учителка в Английското училище. Очевидно беше останала сама в офиса. На таблото над бюрото ѝ имаше нейна снимка. Намираше се на сцена и водеше дискусия с Кристин Лагард, шефката на Международния валутен фонд. Изглеждаха като майка и дъщеря.

– Впечатляващо – каза Микаел и посочи снимката.

Катрин Линдос не направи коментар, просто го помоли да седне на един диван в близост до работното ѝ място, а тя самата се настани на фотьойла пред него, с кръстосани крака и изпънат гръб. Микаел имаше абсурдното усещане, че тя е кралица, която неохотно е дала аудиенция на свой подчинен.

– Благодаря, че ме прие – каза той.

– Няма защо.

Гледаше го подозрително и той искаше да я пита какво толкова има против него.

– Не смятам да пиша за теб, така че можеш да се отпуснеш – каза той.

– Можеш да пишеш каквото си поискаш за мен.

– Ще го имам предвид.

Микаел се усмихна. Тя не.

– Всъщност съм в отпуск – продължи той.

– Колко хубаво.

– Направо е прекрасно.

Изпитваше необяснимо желание да я провокира.

– Ето защо съм заинтригуван от онзи просяк – преди няколко дни е бил открит мъртъв, а в джоба му са намерили моя номер.

– Окей – каза тя.

Можеше поне да реагираш на новината за смъртта му, по дяволите, помисли си той.

– Мислех си, че може би е имал какво да сподели, и затова ми беше любопитно какво ти е казал.

– Не каза кой знае колко. Крещеше и размахваше клон. Изкара ми акъла.

– Какво е крещял?

– Обичайните глупости.

– Какви са обичайните глупости?

– Че Йоханес Форшел е съмнителна личност, общо взето.

– Нима?

– Във всеки случай беше нещо за Форшел. В ниманието ми беше насочено върху това да се измъкна, честно казано. Той ме дърпаше за ръката, беше агресивен и неприятен, та се извинявам, че не останах да изслушам любезно конспиративните му теории.

– Разбирам. Наистина – отвърна той.

Чувстваше се разочарован. Беше се наслушал на глупости за министъра на отбраната. Това беше една от любимите теми на троловете и с всеки изминал ден слуховете ставаха все по-нелепи. Беше въпрос на време, преди да обвинят Форшел, че държи пицария за педофили. Това донякъде се дължеше на непоклатимото му отношение към десните екстремисти и ксенофобите, както и на изразената му тревога от все по-агресивната политика на Русия, но може би и самата му личност играеше роля. Той беше богат, образован, трениран, бягаше маратони, беше преплувал Ламанша и понякога несъмнено звучеше малко надменно; можеше да бъде дразнител.

Но Микаел го харесваше. Понякога се засичаха в Сандхамн и се поздравяваха учтиво. Микаел съвестно беше проверил упоритите слухове, че Форшел е спечелил сериозни суми от краха на борсата и че директно е допринесъл за него. Нямаше нищо, което да подкрепя подобно твърдение. Форшел беше възложил управлението на портфейла си на инвестиционна компания, която не бе правила никакви сделки нито преди, нито след краха, а състоянието му определено не се беше увеличило. В днешно време той беше най-мразеният човек в правителството и единственото решение, което всъщност беше прокарал, беше за увеличаване бюджета на Муст^[16], военната разузнавателна служба, и МСБ^[17], агенцията за гражданска защита и готовност, но тази мярка се подразбираше, с оглед на случилото се.

– Не мога да понасям всички лъжи, които се бълват – каза тя.

– И на мен не са ми особено приятни – каза той.

– Значи все за нещо сме на едно мнение.

Това го подразни.

– Разбирам, че не е лесно да разговаряш с човек, който крещи и размахва клон – каза той.

– Колко великодушно.

– Но понякога дори глупостите си струва да се изслушат. Случва се да съдържат зрънце истина.

– Сега ще ми даваш професионални съвети ли?

Интонацията ѝ го влудяваше и все повече му се искаше да ѝ даде урок.

– Знаеш ли – продължи той, – според мен човек може да полудее, ако никой не му вярва. Направо да откачи.

– А?

– Когато години наред биват игнорирани, хората могат да се сринат.

– Значи онзи мъж е станал бездомен и психотичен, защото такива като мен нямат време да го изслушат? – каза тя.

– Нямах това предвид.

– Така прозвуча.

– Тогава моля за извинение.

– Моля.

– Разбрах, че и на теб не ти е било лесно – пробва Микаел.

– Това какво общо има?

– Нищо, предполагам.

– Добре тогава, благодаря за визитата – каза тя.

– Божичко – измърмори той. – Какво ти има?

– Какво ми има на мен? – повтори тя, изправи се и в продължение на няколко секунди двамата се взираха бясно в очите.

Беше нелепо, но на Микаел му се струваше, че водят дуел, сякаш са двама боксьори на ринга. Озоваха се съвсем близо един до друг, без да разбере как. Усещаше дъха ѝ, виждаше пламъците в очите ѝ и движението на гръдния ѝ кош. Тя наклони леко глава и тогава той я целуна. За миг реши, че е направил непростима глупост. Тя обаче отвърна на целувката му, след което те се вторачиха озадачени един в друг, сякаш никой не разбираше какво е станало.

После тя го хвана зад врата, придърпа го към себе си и за нула време всичко излезе извън контрол. Озоваха се на дивана, след това на пода. Н асред цялата тази лудост Микаел осъзна, че я бе пожелал още първия път, когато се загледа в снимките ѝ в интернет.

Глава 9

24 АВГУСТ

Фредрика Нюман седеше в лабораторията в Съдебна медицина, мислеше за дъщерите си и се чудеше какво се беше объркало.

– Не разбирам – каза тя на колегата си Матиас Холмстрьом.

– Какво не разбираш, Фредрика? – попита той.

– Как може да съм толкова ядосана на Йосефин и Аманда. Все едно ще експлодирам.

– Какво те ядосва?

– Толкова са арогантни. Дори едно „здрасти“ не казват.

– Боже господи, Фредрика, те са тийнейджърки. Това е съвсем естествено. Не си ли спомняш какво е, като си на тези години?

Спомняше си. Беше момиче за пример, с добри оценки, свиреше на флейта, играеше волейбол, пееше в хора и, естествено, държеше се любезно и възпитано. Винаги се усмихваше и повтаряше „да, мамо, разбира се, татко“, като малък, весел войник. Отстрани поведението ѝ сигурно е било нетърпимо. И все пак... дори да не отговарят, като ги заговори?

За нея това беше непонятно и нямаше как да не се ядосва и да не крещи вечер. Беше твърде изморена. Имаше нужда да поспи и да си почине. Още сега трябваше да си изпише приспивателни, или защо не направо нещо наркотично, като е тръгнала. Нали беше толкова прилежна като тийнейджърка, сега имаше право да разпусне малко, да смеси приспивателните с червено вино и болкоуспокояващи. Засмя се сама на себе си и по задължение каза нещо на Матиас, който се усмихна толкова дружелюбно, че ѝ се прииска да се разкрещи и на него.

После отново се замисли за просяка. На работа се занимаваше единствено с него и се преструваше, че случаят изобщо не е маловажен за полицията. Беше поръчала спешно измерване на съдържанието на въглерод-14 и въглерод-13 в зъбите му. Първото изследване щеше да покаже колко е възрастен, с точност до две години, а второто да разкрие как се е хранил като дете, когато са растели зъбите, и каква е концентрацията на стронций и кислород.

Освен това беше сравнила изследването на автозомното ДНК с базата данни на internationalgenome.org и се оказа, че мъжът по всяка вероятност идва от южните части на Централна Азия. Това обаче не ѝ помагаше кой знае колко, така че продължаваше да чака сегментарния космен анализ. В най-лошия случай резултатите можеха да отнемат месеци, така че бе опитала да пришпори токсикологията, доколкото е възможно. Сега реши отново да звънне на секретарката.

– Ингела – каза тя. – Знам, че ти досаждам.

– Ти ми досаждаш най-малко от всички. Едва напоследък почваш да се усещаш как се прави.

– Изследването на космите готово ли е?

– На безименния?

– Същият.

– Чакай малко, ще погледна.

Фредрика забарабани с пръсти по бюрото и погледна часовника на стената. Беше десет и двайсет сутринта, а тя вече нямаше търпение да дойде обедната почивка.

– Ти да видиш – каза Ингела след малко. – Разбързали са се, резултатите вече са тук. Ще ти ги пратя.

– Просто ми кажи какво пише.

– Пише... чакай малко.

Фредрика се чувстваше странно нетърпелива.

– Очевидно е бил дългокос – продължи Ингела. – Има цели три сегмента и... всичките са негативни. Няма следи от опиати или бензо.

– Значи не е смесвал различни медикаменти.

– Най-обикновен алкохолик. Не, чакай... тук пише... по-рано е взимал арипипразол, това е антипсихотик, нали?

– Точно така, използва се при шизофрения.

– Само това намирам.

Фредрика затвори и се замисли. Значи мъжът не беше приемал психотропни вещества, с изключение на арипипразол преди известно време. Какво означаваше това? Тя прехапа устна и се вторачи раздразнено в Матиас, който отново се хилеше глупашки. В същност беше доста очевидно, нали? Мъжът или ненадейно – може би по случайност – се бе сдобил с цял куп приспивателни и ги е изпил, или някой е искал да му отнеме живота и ги е разтворил в бутилката му. Нямаше представа какъв вкус има зопиклонът, смесен с алкохол. Вероятно не особено приятен, но Фредрика предположи, че мъжът не е бил кой знае колко придирчив. От друга страна, защо някой би искал да го убие? Н ямаше как да знае, поне засега. Но дори на този етап можеше да изключи непредумишлено убийство. Това не беше спонтанно деяние. Изискваше се известна подготовка, за да разтвориш таблетки в бутилка и освен това да подправиш сместа с опиати. С декстропропоксифен.

С декстропропоксифен.

Имаше нещо подозрително в това. Добавката на декстропропоксифен правеше коктейла твърде добър – сякаш е бил забъркан от фармацевт или от човек, който се е консултирал с лекар. Фредрика се развълнува и се замисли какво следваше да направи. Можеше да се обади на Ханс Фасте, за да изслуша наново лекцията му за поведението на прошляците, но този вариант не я изкушаваше. Вместо това довърши доклада си и позвъни на Микаел Блумквист. Така и така беше започнала да изнася информация, нищо не пречеше да продължи.

Катрин Линдос седеше във вилата на Микаел в Сандхамн и опитваше да напише водеща статия за „Свенска Дагбладет“. Работата не ѝ спореше. Вдъхновението не идваше, а и на нея ѝ беше писнало от крайни срокове и заемане на позиции. Като цяло ѝ беше писнало от всичко, освен от Микаел Блумквист, а това беше пълна идиотщина, разбира се. Но вече нямаше какво да се направи. Трябваше да се прибере, да се погрижи за котката и за цветята си и изобщо да покаже малко самостоятелност.

Само че не можеше да се накани. Беше като залепена за него. Колкото и да бе странно, дори не се бяха карали, просто се любеха и разговаряха с часове. В ярно, това може би имаше общо с факта, че преди хиляда години и тя, като всички млади журналистки по онова време, беше малко влюбена в него. Но всъщност според нея просто беше смаяна от напълно неочакваното. Доскоро бе сигурна, че той я презира и иска да я злепостави. Затова се държеше отбранително и арогантно, както често правеше, когато се почувства притисната. Искаше просто да го разкара от офиса си, но изведнъж долови нещо съвсем друго в очите му, някакъв глад, все едно гледаше изтормозен от лишения монах. Тогава всичко излезе извън релси. Тя се превърна в пълната противоположност на това, което хората мислеха за нея. Дори не я интересуваше, че всеки момент някой колега можеше да влезе в офиса. Просто му се нахвърли със страст, която продължаваше да я изненадва. След това излязоха навън и се наляха с вино, въпреки че по принцип тя никога не се наливаше с каквото и да е.

Късно вечерта пристигнаха в Сандхамн с лодка такси, стовариха се в къщата му и оттогава дните просто си минаваха. Почти не правеха друго, освен да лежат в леглото, да седят в градината или да плават с моторницата му. И все пак тя отказваше да повярва, че става дума за нещо сериозно, и още не беше отворила дума за наистина важното в живота си, за страха, който никога не я напускаше. Мислеше да се прибере утре сутринта, а може би дори още тази вечер. От друга страна, вчера и онзи ден си бе казала същото, но остана и ето че вече беше понеделник сутринта, а тя още седеше загледана във вълнистото море. В небето неспокойно се носеше зелен паток. Нещо до нея избръмча.

Телефонът на Микаел. Той самият беше отишъл да тича и тя, разбира се, не смяташе да се занимава с телефона му. Въпреки това погледна към дисплея. На него пишеше Фредрика Нюман. Това сигурно беше съдебната лекарка, за която ѝ бе казал, така че все пак реши да вдигне.

– Телефонът на Микаел.

– Търся Микаел.

– Излезе да тича. Мога ли да му предам нещо?

– Кажи му да ми се обади – каза лекарката. – Предай му, че резултатите от анализа са готови.

– За просяка с пухеното яке ли става дума?

– Точно така.

– Знаеш ли, че аз го срещнах? – попита тя.

– Така ли?

Катрин чу любопитството в гласа ѝ.

– Да, той ми се нахвърли.

– Извинявай, с кого говоря?

– Катрин, приятелката на Микаел.

– И какво се случи?

– Вървях по Марияториет, а той тръгна срещу мен и се разкрещя.

– Какво искаше?

Съжали, че го е споменала. Ужасното усещане се върна, като студен полъх от миналото.

– Искаше да каже нещо за Йоханес Форшел.

– Министърът на отбраната?

– Предполагам, че е искал да го оплюе като всички останали. Но се махнах оттам възможно най-бързо.

– Доби ли някаква представа откъде би могъл да идва?

Катрин си помисли, че много добре знае отговора.

– Нямам представа – каза тя. – За какъв анализ става дума?

– Най-добре да говоря за това направо с Микаел.

– Да, най-добре. Ще му кажа да ти се обади.

Затвори и усети как отново я обзема страх. С помни си просяка, седнал на колене до статуята на Марияториет. Когато го видя, изпита усещане за дежа вю, сякаш се беше върнала по време на пътешествията от детството си. Може би му се бе усмихнала нервно, така както едно време се усмихваше на всички опърпани бедняци. Във всеки случай мъжът явно забеляза, че и тя го е забелязала. Скочи на крака, грабна клона, който лежеше до него, и се затича към нея, крещейки:

– Famous lady, famous lady!

Изненада се, че мъжът я разпозна. Когато той се приближи, Катрин видя отрязаните му пръсти, черните петна по лицето, жълтеникавата кожа, отчаянието в очите му. Беше като парализирана, не можеше да помръдне. Едва когато той я хвана за сакото и се развика за Томас

Форшел, тя съумя да се размърда и да се махне.

– Не помниш ли какво каза? – беше я попитал Микаел.

Каза му, че са били обичайните глупости. Но може би все пак не беше така. Думите му се завърнаха в съзнанието ѝ и този път тя не ги възприе като неразбираеми или като част от обичайните дрънканици по адрес на Форшел. Не, той ѝ казваше нещо съвсем друго.

Микаел наближи вилата си. Беше капнал и потен. О гледа се, зад него нямаше никого и той отново си помисли: просто си въобразявам, това са глупости. През последните дни си беше втълпил, че го наблюдават, а и се натъкваше – като че ли твърде често – на мъж на около четиресет години, с брада, конска опашка и татуировки по ръцете, който беше облечен като турист, но погледът му беше твърде бдителен като за човек на почивка.

Не че действително вярваше, че мъжът има нещо общо с него, пък и през повечето време просто се отнасяше заедно с Катрин и забравяше за околния свят. Но от време на време, както сега, го обземаше тревога и в такива мигове почти винаги се сещаше за Лисбет. В главата му се появяваха всякакви ужасни мисли. П огледна задъхан нагоре. Небето беше ясно и безоблачно. Беше прочел, че жегата ще се задържи. Днес обаче щеше да е ветровито, може би дори се очакваше буря. Микаел спря пред градината с двата храста френско грозде, които трябваше да подкастри, и, подпрял ръце на коленете си, се загледа към морето и плажуващите.

След малко влезе вътре, очаквайки грандиозно посрещане. Катрин го беше разглезила, приветстваше го като завърнал се войник, дори ако бе излязъл само за десетина минути. Но сега стоеше скована и мрачна до леглото. Микаел се притесни и отново се замисли за мъжа с конската опашка.

– Станало ли е нещо? – попита той.

– А... не – отговори тя.

– И никой не е идвал?

– Чакаш ли някого? – каза тя, което го поуспокои.

Погали я по главата и се зачуди какво ѝ е. Катрин каза, че е добре, но той не ѝ повярва съвсем. От друга страна, не за пръв път я обземаше подобно настроение. Обикновено обаче то изчезваше също толкова бързо, колкото се появяваше, а когато тя му каза, че съдебната лекарка е звъняла, Микаел реши да остави нещата така и вместо това се обади на Фредрика Нюман, която му разказа за резултатите от анализа.

– Разбирам – каза той. – И какво е заключението ти?

– Мислих какви ли не варианти, но честно казано, не знам. Във всеки случай ми изглежда подозрително – отговори Фредрика Нюман.

Микаел се обърна към Катрин, която седеше, сключила ръце пред корема си. Усмихна ѝ се и тя отвърна насила на усмивката му. Той се загледа през прозореца и видя, че по вълните са почнали да се образуват зайчета. Моторната му лодка се клатушкаше във водата.

– Какво каза Фасте?

– Той още не знае, но съм описала всичко в доклада си.

– Трябва да го уведомиш.

– Ще го направя. Приятелката ти каза, че просякът е говорил за Йоханес Форшел.

– Форшел е като вирус – каза Микаел. – Лепи се на всички откачалки.

– Не знаех.

– Малко като с убийството на Палме едно време. Темата е намерила място във всяка възможна хорска психоза. Постоянно ме заливат идиотски конспиративни теории за Форшел.

– Как се е стигнало дотам?

Той погледна Катрин, която стана и отиде в тоалетната.

– Не е много ясно – отговори Микаел. – Н якои публични личности просто обсебват въображението на хората. В случая обаче сигурно всичко е изкуствено породено, като отмъщение за това, че Форшел обвини Русия в намеса при срива на борсата и като цяло води твърда политика спрямо Кремъл. Има доста ясни доказателства, че е станал жертва на кампания за дезинформация.

– Но самият Форшел не е ли рисков играч? Авантюрист?

– Според мен е окей всъщност. Проучил съм го щателно – каза той. – Още ли не знаеш откъде е просякът?

– Не. Анализът на кислород-13 показва, че вероятно е израснал в голяма бедност, но това вече го предполагах. Изглежда, се е хранил главно със зеленчуци и ечемик. Възможно е родителите му да са били вегетарианци.

Микаел отново хвърли поглед към спалнята.

– Цялата история не е ли малко странна? – каза той.

– В какъв смисъл?

– Ами един ден мъжът просто се появява от нищото, след което изведнъж е открит мъртъв със смъртоносен коктейл от отрови в кръвта.

– Да, странно е.

Хрумна му нещо.

– Знаеш ли какво? Имам приятел в отдел „Убийства“, един комисар, който е работил с Фасте и също е на мнение, че той е кръгъл идиот.

– Мъдър човек.

– Много. Бих могъл да проверя дали има време да погледне случая и евентуално да забърза нещата.

– Би било чудесно.

– Благодаря за разговора – каза Микаел. – Ще се чуем.

Той затвори, щастлив, че е намерил повод да се обади на Бублански. С комисаря се познаваха от много години и отношенията им невинаги бяха гладки. В последно време обаче се бяха сприятелили и разговорите с него винаги действаха облекчаващо на Микаел, сякаш размишленията на Бублански му помагаха да погледне на живота в перспектива и да се освободи от безкрайния поток новини. Работата беше животът му, но понякога имаше чувството, че се дави в евтини сензации и глупости.

С Бублански за последно се видяха на погребението на Холгер. Говориха си за Лисбет и речта за дракони, която бе произнесла в църквата. Разбраха се скоро пак да се срещнат, но това така и не стана, беше такъв период. Микаел взе телефона, за да му се обади, но се поколеба и първо отиде да почука на вратата на спалнята.

– Всичко наред ли е там вътре?

Катрин нямаше желание да отговори, но знаеше, че трябва да каже нещо, затова измърмори „чакай малко“, стана от тоалетната чиния и изплакна лицето си, като се надяваше, че това ще избистри малко зачервените ѝ очи. Без да е постигнала желания резултат, тя отключи вратата, излезе и седна на леглото. Не се почувства много комфортно, когато Микаел застана плътно до нея и погали косата ѝ.

– Как върви със статията? – попита той.

– Зле.

– Познато чувство. Но има и още нещо, нали?

– Онзи просяк... – започна тя.

– Какво за него?

– Докара ме до истерия.

– Това го разбрах.

– Но не знаеш защо.

– Да, предполагам – каза той, при което тя се поколеба известно време, но накрая започна да разказва, загледана в дланите си.

– Когато бях на девет, родителите ми искаха да спра да ходя на училище за една година. Майка ми убеди училищното ръководство, че ще ми преподават сами. Предполагам, че от училището са им дали материали и задачи, които така и не стигнаха до мен. Заминахме за Гоа в Индия и в началото беше вълнуващо. Спяхме на плажа или на хамаци, аз си играех с другите деца, научих се да правя бижута и да дялкам, играех футбол и волейбол, а вечер палехме огньове и танцувахме. Татко свиреше на китара, мама пееше. И звестно време държахме кафене в Арамбол, аз сервирах и правех леща с кокосово мляко, която наричахме Супата на Катрин. Но постепенно нещата ескалираха. В кафенето идваха голи хора, много от които имаха следи от канюли по ръцете. Други изобщо не бяха на себе си, а някои ме опипваха или опитваха да ме изплашат с какви ли не извратени номера.

– Ужас.

– Една нощ се събудих и видях очите на мама да светят в мрака. В ръката ѝ имаше спринцовка. Татко стоеше настрана, поклащаше се и повтаряше „ой, ой“ със сънен глас. Не след дълго проблемите се задълбочиха. Все говорехме за параноята на татко. Какво му е на татко, питах аз. П росто параноя, казваше мама. Параноята на татко. Скоро след това заминахме, като се надявахме, че ще избягаме и от страховете му. П омня, че вървяхме с часове, дни, седмици и теглехме една количка със стари, изгнили колела, пълна с шалове и дрехи, и вехтории, които мама опитваше да продава. После трябва да сме се отървали от всичко, защото изведнъж вече нямахме почти никакъв багаж и вместо да вървим, пътувахме с влак или на стоп. Минахме през Бенарес и накрая се озовахме в К атманду. Живеехме на Фрийк Стрийт, старата хипарска улица. Тогава разбрах, че цялото ни бизнес начинание е преминало в нещо съвсем друго. Мама и татко не само взимаха хероин, ами и го продаваха. В къщи идваха хора и повтаряха „please, please“, а понякога разни мъже ни преследваха по улиците. Много от тях нямаха пръсти, понякога цяла ръка или крак, носеха парцали и имаха жълтеникава кожа и петна по лицето. Все още ги виждам в кошмарите си.

– И просякът ти е напомнил за тях.

– Сякаш отново се върнах там.

– Съжалявам – каза Микаел.

– Каквото, такова. Вече доста време успявам да живея с това.

– Не знам дали това ще помогне, но онзи мъж не е бил наркоман. Не е взимал дори хапчета.

– Във всеки случай изглеждаше като такъв – отговори тя. – Беше също толкова отчаян.

– С ъдебната лекарка мисли, че е бил убит – продължи Микаел със съвсем друга интонация, като че ли вече забравил историята ѝ.

Катрин се почувства наранена, или просто изморена от самата себе си, и каза, че има нужда да излезе за малко. Микаел направи вял опит да я спре, но очевидно умът му вече беше другаде.

Когато прекрачи прага, тя се обърна и видя, че той звъни по телефона. И тогава реши, че не е необходимо да му разказва всичко, можеше да проучи нещата и сама.

Глава 10

24 и 25 АВГУСТ

Ян Бублански, вечният съмняващ се, в момента се съмняваше дали е заслужил обяд. Може би просто трябваше да си вземе сандвич от машината в коридора и да продължи да работи. В същност и сандвичът не беше добър вариант, трябваше да яде салата, или да не яде изобщо. Беше качил килограми по време на почивката в Тел Авив – беше там с годеницата си Фара Шариф. О свен това косата му беше оредяла още повече, но нищо не можеше да се направи по въпроса, така че нямаше защо да го мисли. Вместо това се съсредоточи върху работата си и се зачете в един протокол от разпит – зле написан – и едно криминалистично изследване – зле проведено – и може би мислите му се бяха зареяли, защото когато му се обади Микаел Блумквист, Бублански вдигна слушалката и съвсем искрено каза:

– Я, Микаел, тъкмо си мислех за теб.

Но може би в действителност се бе замислил за Лисбет Саландер, или просто така му се струваше.

– Как си? – продължи той.

– Ами добре, въпреки всичко.

– Добре го каза. Почнало е да ми писва от безпроблемно щастливите хора. Успяваш ли да поразпуснеш?

– В момента опитвам.

– Явно не ти се получава, щом звъниш на мен. С тава дума за твоето момиче, разбира се?

– Никога не е била моето момиче – каза Микаел.

– Знам, знам. От всички хора на света тя най-малко е нечие момиче. Малко като паднал ангел в рая, нали? Не служи и не принадлежи никому.

– Не мога да си обясня как така си станал полицай, Ян.

– Равинът ми казва, че трябва да се пенсионирам. И все пак, чувал ли си я?

– Казва, че стои настрана и не върши глупости. Към момента даже ѝ вярвам.

– Това ме радва. Не ми харесва, че от „Свавелшьо“ я търсят – каза той.

– Нито на мен.

– Предложихме ѝ защита, разбира се.

– Чух за това.

– Чу ли също, че тя отказа и оттогава ни вест, ни кост?

– Ами, да...

– Но...

– Но нищо – продължи Микаел. – Успокоява ме това, че тя най-добре от всички знае как да се предпази.

– Имаш предвид от подслушване и такива работи – каза той.

– Във всеки случай не може да бъде проследена чрез базова станция или по айпи адрес.

– И това е нещо. Остава да чакаме.

– Така е. Исках да те помоля за услуга по съвсем друг въпрос.

– Слушам.

– Ханс Фасте е начело на едно разследване, за което, изглежда, не си дава много зор.

– При него това често е за предпочитане.

– Хм, да, може и така да е. С тава дума за един просяк, който според съдебния лекар Фредрика Нюман е бил убит.

Микаел му разказа за случая, след което Бублански излезе от кабинета си, взе си два сандвича със сирене и една вафла от машината в коридора и се обади на колегата си, криминален инспектор Соня Мудиг. Катрин си сложи градинарска ръкавица, която допреди това лежеше захвърлена в тревата, и започна да плеви копривата, поникнала под френското грозде на Микаел. Щом вдигна поглед, видя мъж с дънково яке, конска опашка и широка, леко заплашителна фигура да се отдалечава към морето. Тя обаче не му обърна особено внимание. Мислите ѝ продължаваха да се въртят все така неспокойно в главата ѝ.

Сигурно беше вярно, че просякът от Марияториет не беше съвсем като наркоманите от Фрийк С трит. Но тя беше убедена, че идваше от същата част на света и че е попадал в ръцете на същите небрежни лекари. Спомняше си ампутираните му пръсти и характерната походка, сякаш няма опора под краката. Спомняше си силната му хватка и думите:

– I know something horrible about Johannes Forsell.^[18]

Беше сигурна, че ще чуе още от познатия бълвоч, който заливаше пощата ѝ всеки ден, в комбинация с омраза към самата нея, а освен това се изплаши, че просякът може да прибегне до насилие. Но точно когато ужасът я парализира напълно, мъжът пусна ръката ѝ и продължи с тъжна интонация:

– Me took him. And I left Mamsabiv, terrible, terrible.^[19]Или може би не беше точно Мамсабив, но нещо такова, дълга дума с ударение на първата и третата сричка. Думата още кънтеше в ушите ѝ, когато побягна и се натъкна на Софи Мелкер на Сведенборгсгатан. После обаче забрави за това и едва сега, след разговора със съдебния лекар, се замисли отново за думата и се зачуди какво ли можеше да означава. Може би все пак си струваше да провери.

Свали ръкавицата и потърси „Мамсабив“ в интернет, като го изписа по няколко различни начина, но никой от тях не означаваше нищо на какъвто и да е език. Гугъл обаче я попита дали няма предвид „Матс Сабин“ и може би наистина това бе чула, Матссабин, произнесено на един дъх. Във всеки случай не звучеше съвсем неправдоподобно, особено когато откри, че Матс Сабин е бил майор в бреговата артилерия, а след това военен историк в Университета по отбрана, така че като нищо можеше да е познавал стария офицер от разузнаването и експерт по руските въпроси Форшел.

Катрин реши да пробва и да потърси имената им заедно и веднага попадна на статия, в която не просто се казваше, че са се срещали, ами и че са били врагове, или поне са имали жестоки спорове. Замисли се дали да отиде и да каже на Микаел, но не, струваше ѝ се твърде изсмукано от пръстите, така че остана в градината, отново надяна ръкавицата и продължи да плеви и да кърши клонки, като току поглеждаше към морето, изпълнена с противоречиви мисли

Лисбет още беше в хотел „Кингс Корт“ в Прага. Седеше зад бюрото до прозореца и отново се взираше в голямата къща на Камила в Рубльовка, западно от Москва. Но това вече не беше просто компулсивно действие или част от процеса ѝ по запаметяване. Къщата все повече заприличваше на крепост, на щабквартира. Постоянно влизаха и излизаха хора, включително важни клечки като Кузнецов, и всички биваха претърсвани, а с всеки изминал ден охранителите ставаха все повече. Освен това нямаше съмнение, че се полагат непрестанни грижи за киберсигурността.

Благодарение на базовата станция, поставена от Катя Флип, след няколко дни Лисбет вече можеше да следи всяка стъпка на Камила чрез сигналите от мобилния ѝ телефон. Все още обаче не беше успяла да хакне айти системата, затова се задоволяваше единствено с предположения за случващото се вътре. Единственото сигурно беше, че активността се е засилила.

Цялата къща пулсираше нервно и енергично, като пред мащабна операция, а вчера Камила отиде до Аквариума, както наричаха главния щаб на ГРУ в московското предградие Ходинка, което също не беше добър знак. Изглежда, Камила се домогваше до всякаква възможна помощ.

Засега обаче като че ли нямаше представа къде се намира сестра ѝ, което вдъхваше на Лисбет известно чувство за сигурност, въпреки всичко. Докато Камила си стоеше в Рубльовка, с Паулина най-вероятно не бяха в опасност. Но нямаше гаранция. Лисбет затвори сателитната картина и провери какво прави мъжът на Паулина, Томас. Нищо, както изглеждаше. Просто гледаше в лаптопа си с обичайното обидено изражение.

Никой не можеше да твърди, че в последно време Лисбет е особено пряма, но вечер слушаше разказите на Паулина с часове и затова знаеше повече от достатъчно за живота ѝ. И най-вече знаеше историята за ютията. Томас, който в момента се секнеше пред уебкамерата, в Германия винаги бе оставял ризите си на химическо чистене. В Копенхаген обаче оставяше Паулина да ги глади, „за да има с какво да си запълва дните“. Но веднъж тя решила да не хваща ютията, нито да мие съдовете. Просто обикаляла из апартамента по бикини, облечена само с една от неизгладените ризи на Томас, и пиела уиски и червено вино.

Предишната вечер той я ударил и сцепил устната ѝ и тя искала да се напие достатъчно, за да посмее да сложи край или да изостри положението още повече. С напредването на деня се разкрепостявала все повече, без да иска, счупила една ваза, а после няколко чаши и чинии, не толкова без да иска, и някак си разляла червено вино върху ризата и уиски върху чаршафа и килима. Накрая заспала, пияна и дръзка, и с чувството, че най-накрая ще се осмели да му каже да върви на майната си.

Но когато се събудила, Томас бил седнал върху нея и я удрял по лицето. После я завлякъл до дъската за гладене и сам си изгладил ризата. Паулина каза, че всъщност не си спомня почти нищо след това, освен неописуемата болка и миризмата на изгоряла кожа, и как бяга към входната врата. Лисбет от време на време се замисляше за това и макар че виждаше ясно лицето на Томас през уебкамерата, чертите му често се сливаха с тези на баща ѝ.

Когато беше изморена, всичко се смесваше – Камила, Томас, детството, Зала – и я стягаше през гърдите и челото като колан. Усещането беше толкова осезаемо, че тя се задъхваше. Сега отвън се чуваше музика, някой настройваше китара. Изпъна тяло и погледна през прозореца. Поток от хора се вливаше и изливаше от входа на търговски център „Паладиум“. На голяма бяла сцена вдясно течеше подготовка за концерт. Може би отново беше събота, или някакъв празник, все тая. Къде беше Паулина? С игурно на някоя от безкрайните си разходки из града. В опит да се разсее, Лисбет провери пощенската си кутия.

Нямаше съобщения от Републиката на хакерите, както се беше надявала. Въпросите, които зададе по-рано през деня, си стояха без отговор. За сметка на това беше получила няколко криптирани документа от Микаел и въпреки всичко се усмихна леко. Значи най-накрая си прегледал материала си, помисли си Лисбет. Но не, файловете нямаха нищо общо с Кузнецов и лъжите му. Бяха по-скоро... какво, наистина? Безкрайни редове от цифри и букви, XY, 11, 12, 13, 19... Изглежда, беше ДНК секвенция, но на кого и какво? Лисбет прегледа документите, към които беше приложен и доклад от аутопсия. Явно ставаше дума за мъж, който, според радиовъглеродния анализ, беше между петдесет и четири и петдесет и шест годишен. П роизлизаше някъде от южните части на Централна Азия. Имаше ампутирани пръсти на ръцете и краката и беше изнемощял и алкохолизиран. Изглежда, беше умрял от натравяне със зопиклон и декстропропоксифен.

Микаел пишеше:

Как ли пък не, измърмори тя. Смятам да изляза, да открия Паулина и да се напия, или каквото и да е, но не и да обсъждам ДНК анализи с разни патолози.

Но и този път не излезе, защото след малко чу стъпките на Паулина в коридора. Извади две малки бутилки шампанско от минибара и разпери ръце в храбър опит да не изглежда толкова fucked up.

Разбира се, цялата идея беше откачена. Но Микаел се чувстваше самотен и унил, откакто Катрин каза, че трябва да се прибере, за да се погрижи за котката и цветята. Чувството да бъде изместен от някакви цветя беше фантастично. След като ѝ махна за сбогом от пристанището, Микаел се върна у дома и отново се обади на Фредрика Нюман.

Заяви, че има позната, реномиран генетик, която може би ще успее да извлече нещо повече от ДНК анализите. Фредрика, разбира се, поиска да узнае коя е тя и каква е насочеността ѝ. Той отвърна, че е професор в Лондон, изключително целеустремена, и че специализира в човешкия произход. Това беше чиста измислица, разбира се. Но беше вярно, че Лисбет се справя блестящо с ДНК анализи. Беше правила амбициозни опити да разбере защо семейството ѝ е толкова генетически екстремно. Не ставаше дума само за бащата, интелигентния и зъл Зала. Доведеният брат на Лисбет, Роналд Нидерман, беше изключително силен и не изпитваше болка. С амата тя пък имаше невероятна фотографска памет. Редица хора в рода им притежаваха редки качества и въпреки че Микаел нямаше представа какво е открила, знаеше, че за нула време бе успяла да изучи научната методика.

След известни преговори с Фредрика Нюман получи материалите по случая и ги изпрати на Лисбет. В действителност не вярваше особено, че от това ще излезе нещо, може би просто търсеше контакт с нея, пък да става каквото ще.

Загледа се към морето. В ятърът се беше засилил и последните останали на плажа хора си събираха нещата. Микаел потъна в размисли.

Какво се случваше с Катрин? Само за няколко дни се бяха сближили толкова, че бе решил... какво? Че са един за друг? Глупости. Двамата бяха като деня и нощта. Трябваше да я остави и да се обади на Ерика. Да я компенсира за това, че беше отложил статията си, създавайки ѝ грижи около изготвянето на новия брой. Взе телефона си и позвъни – на Катрин. Просто така се получи, и първоначално разговорът продължи така, както беше завършил предишният, сковано и колебливо. После тя каза:

– Извинявай.

– За какво?

– Че си тръгнах.

– Никое цвете не бива да умира заради мен.

Тя се засмя тъжно.

– Какво ще правиш сега? – продължи Микаел.

– Не знам. Ще седя пред празния лист и няма да пиша, може би.

– Не звучи забавно.

– Не.

– Но имаше нужда да останеш сама?

– Да, струва ми се.

– Видях те през прозореца, докато плевеше в градината.

– Така ли?

– Изглеждаше угрижена.

– Може би.

– Станало ли е нещо?

– Не точно.

– Но в известен смисъл?

– Мислех си за просяка.

– Какво за него?

– Че не ти споделих какво ми каза за Форшел.

– Обичайното, нали така беше?

– Може би не.

– Защо изведнъж реши да го споменеш?

– Защото трябваше да си спомня още когато се обади съдебният лекар.

– Добре, и какво каза просякът?

– „Me took Forsell. I left Mamsabiv, ter rible, ter rible.“ Нещо такова.

– Звучи странно.

– Да.

– Ти как го тълкуваш?

– Не знам. Но когато потърсих Мамсабив, Мансабин и всякакви подобни думи, попаднах на Матс Сабин, това беше най-близкият резултат.

– Военният историк?

– Знаеш кой е?

– Едно време бях от хората, изчели всичко за Втората световна война.

– Знаеш ли също, че Сабин е умрял по време на планински преход в Абиску преди четири години? Измръзнал е до едно езеро. Смята се, че е получил мозъчен кръвоизлив и не е могъл да потърси помощ в студа.

– Не знаех – каза Микаел.

– Не че вярвам, че това има нещо общо с Форшел...

– Но... – пробва той.

– Но не можах да не потърся имената им заедно и видях, че Форшел и Сабин са се карали по медиите.

– Относно?

– Русия.

– Какво по-точно?

– След пенсионирането си Матс Сабин променил безкомпромисната си позиция и станал по-отворен към Русия. В няколко статии, включително в „Експресен“, пише, че цяла Швеция страда от русофобия и параноя и че трябва да гледаме на Русия с повече разбиране. Форшел отвърнал, че думите на Сабин са идентични с руската пропаганда, и намекнал, че Сабин е платен лакей, след което се разразила люта кавга. Заговорило се за клевета и съдебни дела и накрая Форшел отстъпил и се извинил.

– Просякът как се вписва в картинката?

– Нямам представа. Само че...

– Какво?

– Каза „I left Mansabin“, или нещо такова, което се връзва, поне на теория, понеже Матс Сабин е умрял сам и изоставен.

– Това е следа – каза Микаел.

– Да, идиотска.

– Не непременно.

Умълчаха се и Микаел се загледа към морето.

– Не можеш ли да хванеш обратния курс, ще разнищим случая и ще се захванем със смисъла на живота и всичко останало.

– Следващия път, Микаел. С ледващия път.

Искаше да я разубеди, да ѝ се примоли да остане. Но се почувства жалък, така че просто ѝ пожела приятна вечер и затвори. След това стана, взе си една бира от хладилника и се зачуди какво да прави. Най-разумно, разбира се, беше да забрави за Катрин и за просяка. И двете не водеха наникъде. Трябваше да се върне към статията си за фабриките за тролове и краха на борсата, или още по-добре, наистина да си почине.

Но си беше упорит, а вероятно и глупав. Не можеше просто да зареже нещо и след като изми чиниите, разтреби кухненския бокс и отново впери поглед в морето, реши да проучи Матс Сабин и се зачете в дълга публикация в „Норлендска Социалдемократен“ по повод смъртта му.

Матс Сабин израснал в Люлео и станал офицер и майор в бреговата артилерия, през осемдесетте бил подводничар, но изучавал и история. По някое време напуснал военните и защитил дисертация в Упсала на тема инвазията на Хитлер в С ъветския съюз. В крайна сметка станал доцент в Университета по отбрана, но също така, както Микаел вече знаеше, беше публикувал научнопопулярни книги за Втората световна война. Дълго време се застъпвал за членство на Швеция в НАТО и бил сигурен, че подводниците в Балтийско море, които е преследвал през осемдесетте, са руски. Въпреки това през последните години от живота му отношението му към Русия било приятелско и той защитавал намесата в Украйна и Крим и възхвалявал Русия като мироопазваща сила в Сирия.

Не ставаше ясно защо е променил позицията си. Самият той беше казал, че „мненията са, за да се променят, когато остареем и помъдреем“. Твърдеше се, че е умел водолаз и бегач по пресечен терен. Станал на шейсет и седем и, наскоро овдовял, тръгнал по класическия маршрут между Абиско и Никалуокта. Пишеше, че бил в „добра форма“, било началото на май и прогнозата за времето била благоприятна. Въпреки това вечерта срещу трети температурата паднала до минус осем градуса. С абин вероятно получил удар, строполил се недалеч от река Абискояка и така и не успял да се добере до някой от заслоните покрай пътеката. На четвърти сутринта група планинари от С ундбюбери го намерили мъртъв. Нямало следи от насилие или други подозрителни обстоятелства.

Микаел все пак опита да разбере къде се е намирал по това време Йоханес Форшел, който също спортуваше за здраве. Интернет обаче не му помогна. Случката беше от май 2016, почти година и половина преди Форшел да стане министър на отбраната, а по онова време местната преса в родния му Йостерсунд не бе следила всяко негово движение. Все пак Микаел установи, че Форшел има известни бизнес интереси в района, така че не беше невъзможно да се е намирал в Абиско.

Разбира се, това бяха чисто и просто спекулации, които не можеше да използва, така че стана и отиде да разгледа рафта с книги в спалнята. Имаше главно криминални романи и ги беше чел всичките. Вместо това звънна на Пернила, дъщеря си, а после и на Ерика, но не можа да се свърже с нито една от двете. С таваше все по-неспокоен и накрая излезе. В ечеря в „Сеглархотелет“ до пристанището, а когато се прибра, имаше чувството, че не му достига въздух.

Паулина спеше. Лисбет се взираше в тавана. Това беше обичайната подредба, освен когато и двете не бяха будни. Нито една от тях не спеше кой знае колко и нито една от тях не се чувстваше особено добре. Тази вечер обаче се утешиха доста успешно с шампанско, бира и няколко оргазма, след което бързо заспаха. С коро след това обаче Лисбет се събуди рязко, а спомените и въпросите от Лундагатан и детството ѝ я пометоха като вледеняващ вятър. Какво им имаше на всички?

Още преди да се развият научните ѝ интереси, Лисбет често казваше, че семейството ѝ е генетично сбъркано, с което имаше предвид просто, че много от роднините ѝ са крайни и зли. Но преди година и нещо реши да стигне до дъното на тази хипотеза и с помощта на редица хакерски атаки се добра до Y хромозомата на Залаченко, която се съхраняваше в съдебногенетичната лаборатория в Линшьопинг.

Дълги нощи Лисбет се учеше как да я анализира и изчете всичко възможно за хаплогрупите. Във всяко поколение се случват малки мутации, а хаплогрупите показват към кой мутационен клон на човечеството принадлежи всеки отделен човек. Никак не я изненада, че групата на баща му е изключително необичайна, което се потвърди и когато се разтърси назад във времето. В рода ѝ високият интелект и психопатията бяха свръхпредставени. Всичко това не я зарадва или успокои, но поне ѝ помогна да овладее ДНК анализите и сега, в два през нощта, докато лежеше в леглото, настръхнала от спомените, и не спираше да се взира в детектора за дим, който мигаше като зловещо червено око на тавана, тя се зачуди дали все пак да не погледне материалите, които Микаел ѝ бе пратил. Така може би поне щеше да се разсее.

Стана внимателно от леглото, седна на бюрото и отвори файловете. Да видим, измърмори тя. Да видим. Какво е това? Предварително изследване на автозомно ДНК с няколко избрани STR маркера – short tandem repeats^[20]. Лисбет отвори програмата на Броуд Инститют за разглеждане на .BAM файлове, която можеше да ѝ помогне да анализира маркерите. В началото никак не беше съсредоточена и от време на време спираше и се заглеждаше в сателитните снимки на къщата на Камила. Постепенно обаче нещо в ДНК-то я впечатли. Установи, че мъжът няма предци или роднини в Скандинавия, идваше от някое далечно място. Щом отново изчете протокола от аутопсията и най-вече резултата от анализа на въглерод-13 и описанията на нараняванията и ампутациите, Лисбет бе осенена от изненадваща мисъл и дълго време стоя неподвижно, наведена напред и допряла ръка до старата прострелна рана на рамото си.

Накрая се размърда и направи редица търсения в интернет, мърморейки си тихо. Възможно ли беше? Трудно ѝ бе да го повярва. Приготви се да хакне сървъра на съдебната лекарка, но преди да го е направила, ѝ хрумна необикновената идея да опита с по-традиционни средства. Написа имейл, след което извади последните останали бутилки в минибара – една кока-кола и патронче коняк – и зачака сутринта, като може би дори задряма на стола си.

Горе-долу по времето, когато Паулина отвори очи и в коридора започнаха да се разнасят звуци, Лисбет получи съобщение на телефона си. Пусна сателитното изображение и в първия момент примижа изморено срещу монитора, но изведнъж се разсъни.

Видя как сестра ѝ и трима мъже – един от които беше необичайно висок – излизат от къщата в Рубльовка и се качват в лимузина. Лисбет ги проследи по целия път до международното летище „Домодедово“ на четиридесет километра от Москва.

Глава 11

25 АВГУСТ

Фредрика Нюман се въртеше неспокойно в леглото. Накрая погледна будилника на нощното шкафче, като се надяваше, че е поне пет и половина. Оказа се четири и двайсет и тя изруга на глас. Беше спала не повече от пет часа. Не направи опит да заспи повторно. Познаваше се и знаеше, че няма да се получи, затова стана, отиде в кухнята и сложи кана зелен чай. С утрешните вестници още не бяха пристигнали. Седна на масата с телефона си, слушайки птиците. Липсваше ѝ градът. Липсваше ѝ мъж, или изобщо човек, който да не е тийнейджър. „Днес пак не можах да спя и ме болят главата и гърбът“, би искала да каже на този човек и го каза, само че на себе си, така че се наложи и сама да си отговори: „Бедната Фредрика“.

След снощния поривист вятър езерото беше спокойно, а в далечината се мяркаха двата лебеда, които живееха там. Носеха се по водата, плътно един до друг. Понякога им завиждаше, не защото ѝ се струваше много приятно да си лебед, а защото бяха два. Можеха да имат проблеми със съня заедно и да се оплакват един на друг на пилешки.

Фредрика провери пощата си. Имаше писмо с подател Wasp. В него пишеше следното:

Ама че отношение, измърмори тя, а нямаше и подпис. Секвенирай си сама, помисли си тя. Не понасяше учените, които се държат, все едно имат синдром на Аспергер. Мъжът ѝ беше такъв, направо безнадежден. Фредрика прочете писмото още веднъж и се поуспокои. Текстът беше груб и осъдителен, но потвърждаваше собствените ѝ размишления. Още преди седмица беше пратила кръвна проба на Упсалския геномен център, УГЦ, като ги помоли именно за пълно секвениране.

Пришпори ги и каза на биоинформатиците да маркират всички необичайни мутации и варианти. Очакваше отговор всеки момент, така че реши да пише на тях вместо на проклетата професорка. Вече беше набрала и самата тя използва подобен тон:

Надяваше се, че ранният час също ще ги впечатли. Още нямаше пет сутринта и дори лебедите навън изглеждаха оклюмали и не чак толкова доволни от факта, че са двойка.

Магазинът за електроника на Курт Видмарк се намираше на Хорнсгатан и още не беше отворил. К риминален инспектор Соня Мудиг обаче видя възрастен, прегърбен господин от другата страна на витрината и все пак почука. Мъжът се дотътри до вратата и се насили да се усмихне.

– Подранила си. Но заповядай – каза той.

Соня се представи и обясни защо е дошла. Мъжът я погледна раздразнено, скова се и започна да се вайка. Беше блед, с леко разкривено лице. Плешивото му теме бе прикрито с остатъка от перчема му, а в чертите около устните му имаше нещо кисело.

– Бизнесът и без това е достатъчно замрял – каза той. – Супермаркетите и онлайн магазините ни превземат.

Соня се усмихна и опита да покаже разбиране. От известно време обикаляше наслуки около площада и разпитваше хората. От едно момче от фризьорския салон в съседство разбра, че просякът, за който ѝ каза Бублански, често седял пред магазина и се взирал в телевизионните екрани вътре.

– Кога го видя за пръв път? – попита тя.

– Домъкна се преди няколко седмици, застана пред един от телевизорите и се зазяпа – каза Курт Видмарк.

– Какво даваха?

– Новините и интервю с Йоханес Форшел. Разпитваха го за борсовия срив и тоталната отбрана^[21].

– Защо просякът се е интересувал от това?

– Нямам представа.

– Никаква?

– Не, откъде бих могъл да знам, по дяволите? Грижата ми беше да го разкарам оттук. Не съм се държал недружелюбно, хората имат право да изглеждат както си искат. Но отбелязах, че плаши клиентите ми.

– С какво точно?

– Говореше си сам, миришеше лошо и, изглежда, не беше с всичкия си.

– Чу ли какво казва?

– О, да, попита ме съвсем ясно на английски дали Форшел бил станал известен човек. Изненадах се и отвърнах, да, за бога, та той е министър на отбраната и богаташ.

– Значи е познавал Форшел отпреди да стане известен?

– Не знам. Но си спомням, че каза: „Problem, now he has problem?“. Каза го, все едно искаше да получи положителен отговор.

– А ти какво му каза?

– Че да, абсолютно, има големи проблеми. Правил е шашми с акциите си и е организирал преврати.

– Но това са само безпочвени слухове.

– Чувал съм го от много места.

– Какво стана с просяка? – попита Соня.

– Започна да крещи и да бръщолеви. Тогава го хванах за ръката и опитах да го изкарам навън. Но той беше силен. П осочи лицето си и извика: „Look at me. See what happened to me! And I took him. And I took him.“^[22] Или нещо подобно. Изглеждаше отчаян и го оставих да поседи още известно време. След интервюто с Форшел пуснаха материал за шведското образование, пак с оная високопарна вещица.

– Коя високопарна вещица?

Соня Мудиг чувстваше нарастващо раздразнение.

– Онази Линдос. Как само си е вирнала носа. Обаче оня бездомник я зяпна, все едно е видял ангел, и почна да мърмори: „Very, very beautiful woman. Is she critical to Forsell also?“^[23] Опитах да му обясня, че едното няма нищо общо с другото, но той май не ме разбра. Не беше на себе си и скоро след това си тръгна.

– Но се е върнал?

– Връщаше се всеки ден по едно и също време, точно преди да затворя. Стоеше пред витрината и гледаше вътре. И разпитваше хората за журналисти, с които можел да говори. Накрая толкова се ядосах, че се обадих в полицията, но не ми обърнаха внимание, разбира се.

– Значи не си научил името му или нещо друго за него?

– Каза, че се казва Сардар.

– Сардар?

– „Me Sardar“, така каза една вечер, когато опитвах да го изгоня.

– И това е нещо – отвърна Соня Мудиг, благодари и излезе.

Докато седеше в метрото на път към „Фридхемсплан“ и полицейския участък, тя потърси „Сардар“ в интернет. Това беше стара персийска дума за принцове и аристократи, или изобщо предводители на някаква група или племе. Думата се използваше в Близкия изток и Централна и Югоизточна Азия. Срещаха се още изписванията Сирдар, С ардаар и Сердар. Принц, помисли си Соня Мудиг. Принц в просешки дрехи. Това би било впечатляващо. Но животът никога не беше като в приказките.

Мина време, докато потеглят, и то не само защото от Лисбет Саландер нямаше и следа. Иван Галинов, старият агент на ГРУ, имаше друга работа, а Камила на всяка цена искаше той да е с тях. Галинов беше на шейсет и три, образован и с богат опит в разузнаването и инфилтрацията.

Беше полиглот. Говореше свободно единайсет езика, можеше да променя диалекта и изказа си и да се представя за великобританец, французин или германец, а освен това безспорно беше красив, въпреки птицеподобните си черти. Беше висок и строен, със сива коса и бели бакенбарди, винаги учтив и галантен. Въпреки това плашеше хората, а за живота му се разправяха истории, които се бяха превърнали в част от образа му, почти като продължение на тялото.

Една от тях беше за окото, което бе изгубил в Чеченската война. Беше го заменил с емайлирано, най-доброто на пазара. Според историята, вдъхновена от стара шега за един началник на отдел „ Депозити“ в банка, никой не можел да различи кое от очите му е истинското и кое изкуственото, докато един от подчинените му не достигнал до прозрението, че „онова око, в което има малко човечност, е емайленото“.

Друга история разказваше за крематориума на минус втори етаж в щаба на ГРУ в Ходинка. Галинов завел там свой колега, който продавал поверителни материали на британците, и го кремирал жив. Твърдеше се, че докато подлагал враговете си на мъчения, движенията му ставали по-бавни и той спирал да мига. Повечето разкази вероятно бяха измислици, митологизирани преувеличения, и макар че самата Камила също се възползваше от силата на легендите, за да постига целите си, не те бяха причината да го потърси.

Галинов беше близък с баща ѝ и също като нея го обичаше и му се възхищаваше. И също като нея се чувстваше предаден. Горчивият им опит ги беше сплотил. В Галинов тя откриваше разбиране и бащинска загриженост, а не суровост, и винаги можеше да различи истинското му око. Галинов я беше научил да се изправя и да продължава напред. Н еотдавна, когато разбра какъв удар е било за него, когато Залаченко отишъл в Швеция, тя го попита:

– Как го преживя?

– По същия начин като теб, Кира.

– А аз как го направих?

– Като заприлича на него.

Нямаше да забрави тези думи. Те едновременно я изплашиха и ѝ дадоха сила. Често, когато миналото я преследваше, искаше Галинов да е до нея. В негово присъствие можеше да си позволи да бъде малка. Той беше единственият, който я бе виждал да плаче в днешно време.

Сега, в частния ѝ джет на път към летище „Арланда“ в Стокхолм, тя му се усмихна и каза:

– Благодаря, че дойде.

– Ще я заловим, миличка. Ще я пипнем – отвърна той и я погали нежно по бузата.

Лисбет явно си беше легнала, след като видя Камила и антуражът ѝ да отиват към летището, защото сега се събуди в леглото и видя бележка на нощното шкафче, която съобщаваше, че Паулина е отишла да закуси. Беше единайсет и десет. Столовата беше затворена и Лисбет остана в стаята. Изруга, когато си спомни, че минибарът е празен. Пи вода от чешмата и изяде остатъците чипс, изпопадали около компютъра. После си пусна душ, сложи си дънки и черна тениска, седна пред клавиатурата и провери пощата си. Беше получила два файла с размер над десет гигабайта, както и съобщение от съдебния лекар Фредрика Нюман.

Лисбет не регистрира нищо от гнева и раздразнението между редовете, а и не беше особено съсредоточена. В същия момент забеляза, че Камила е кацнала на „Арланда“ и вече се движи по Е4, към центъра на Стокхолм. Сви юмруци и се замисли дали самата тя не трябваше моментално да се отправи натам. Но вместо това остана зад бюрото и отвори файловете, изпратени от Фредрика Нюман. С траниците пробягаха пред очите ѝ като микрофилм. Дали все пак да не теглеше една на ДНК анализа? От друга страна, нищо не пречеше да го прегледа, докато изготвяше план за действие, така че се залови за работа. Имаше дарба в това отношение, винаги го бе знаела.

Можеше бързо да подрежда в съзнанието си наглед разбъркана информация, затова предпочиташе, както Нюман бе предусетила, да работи директно със суровите данни, вместо да се ръководи от чуждо мнение и записки. Използва програмата „Сам Тулс“, за да преобразува файла в така наречен .BAM документ с цялата наследствена информация, а тя не беше малко.

В известен смисъл геномът беше като криптиран текст, предаден с четири букви: A, C, G, T, нуклеотидните бази аденин, цитозин, гуанин и тимин. На пръв поглед представляваше непонятна каша, но криеше цял един живот. Като начало Лисбет потърси отклонения, каквито и да е, прибягвайки до индексни търсения и теория на графите. После отвори АйДжиВи, програмата за разглеждане на .BAM файлове, и сравни избрани и случайни откъси с ДНК секвенциите на други хора, които намери в 1000 G enomes Project, където имаше генетична информация от цял свят. Така откри аномалия в единичния нуклеотиден полиморфизъм rs4954 на гена EPAS1, който контролира производството на хемоглобин в тялото.

Имаше очевидно разминаване и тя веднага се разтърси в базата данни PubMed. Не след дълго изруга и тръсна глава. Възможно ли беше наистина? Подозираше нещо такова, но не вярваше, че толкова бързо ще го види черно на бяло. Потъна в абсолютна концентрация и забрави дори за сестра си в Стокхолм, нито пък обърна внимание, когато Паулина се върна, поздрави я и влезе в банята.

Беше погълната от специфичния вариант на гена EPAS1. Не просто беше изключително необичаен, ами имаше впечатляващо минало, което можеше да се проследи чак до Денисовия човек, биологичен вид от рода Homo, изчезнал преди четиресет хиляди години.

Денисовият човек дълго време бе останал непознат на науката. Описан бе едва след като през 2008 година руски археолози открили зъб и част от кост на жена в Денисовата пещера в Алтайския край в Сибир. О казало се, че в хода на историята Денисовият човек се е чифтосвал с представители на вида Homo sapiens в Южна Азия, чрез което е предал част от гените си и на днешните хора, в това число и варианта на EPAS1, който Лисбет разглеждаше в момента.

Той помагаше на организма да усвоява дори малки количества кислород, като разрежда кръвта и я кара да циркулира по-бързо, което намалява риска от съсирване и отоци. Този вариант на гена е изключително полезен за хората, които живеят и работят на висока надморска височина, където съдържанието на кислород е по-ниско. Това се връзваше с първоначалното предположение на Лисбет, което се основаваше на нараняванията и ампутациите на просяка, както и на анализа на въглерод-13.

Но въпреки ясните индикации не можеше да бъде сигурна. Вариантът на гена беше необичаен, но все пак се срещаше в различни части на света, така че тя провери Y хромозомата и митохондриалната ДНК на мъжа и видя, че той принадлежи към хаплогрупа C4a3b1. Направи справка и всяко съмнение изчезна.

Тази хаплогрупа се срещаше само сред хората, които живееха високо по хималайските склонове в Непал и Тибет и често работеха като носачи или гидове.

Мъжът беше шерп.