Тя, която трябваше да умре

Глава 25

27 АВГУСТ

Катрин Линдос все още не беше яла, само пийна малко чай, докато четеше за Форшел и Еверест. Отново и отново си припомняше срещата с просяка на Марияториет, сякаш решаваше загадка. И всеки път думите му звучаха все по-отчаяно.

Но в мислите ѝ се появяваха и болезнени спомени, от детството и края на пътуването до Индия и Непал, когато тънеха в нарастваща мизерия и в крайна сметка напуснаха Катманду и се отправиха към Кумбу. Не стигнаха кой знае колко далеч. Абстиненцията на баща ѝ беше твърде тежка. Но все пак видяха местното население и колкото повече се замисляше над съобщението от Микаел, толкова повече се чудеше дали не бе разпознала просяка не само от „Фрийк Стрийт“, ами и от долината Кумбу. Ето защо му изпрати нов въпрос, въпреки че той още не беше отговорил на първия:

Веднага получи отговор:

Недей, помисли си тя. Недей. Но въпреки това се усмихна неохотно: Най-накрая. Но не смяташе да му отговаря. В место това отиде в кухнята, разтреби, пусна Емили Харис и усили звука. Когато се върна във всекидневната, видя, че Микаел ѝ е пратил още едно съобщение.

За нищо на света, реши тя. За нищо на света.

Къде?

Минаха на Сигнал.

После помоли съседа да се грижи за котката и започна да се приготвя.

Камила стоеше на балкона. Капки дъжд падаха по раменете и ръцете ѝ. Щеше да има буря, но въпреки това тя копнееше да излезе. На „Страндвеген“ и по яхтите в морето кипеше живот, който би трябвало да ѝ принадлежи, но вместо това само ѝ напомняше за всичко, от което бе лишена. Това не може да продължава, помисли си тя. Трябваше да сложи край.

Затвори очи и вдигна глава. По челото и устните ѝ се посипа дъжд и тя опита да се отнесе в мечти и надежди, но през цялото време мислите ѝ се връщаха към Лундагатан, Агнета, която ѝ крещеше да се маха, и Лисбет, която не продумваше, сякаш искаше да убие всички с мълчанието си, с мрачната си ярост.

Усети ръка на рамото си. Беше Галинов и тя се обърна към него, към нежната усмивка и красивото му лице. Той я притисна до гърдите си.

– Момичето ми. Как се чувстваш?

– Добре.

– Не ми се вярва.

Той се загледа в кея.

– Ще видиш, че всичко ще се нареди.

Тя опита да разгадае погледа му.

– Случило ли се е нещо?

– Имаме посещение.

– Кой?

– Любимите ти бандити.

Тя кимна, влезе вътре и видя Марко и някакъв жалък субект с дънки и евтино кафяво сако. Субектът беше насинен и стоеше като наказан. Беше сигурно два метра висок и отблъскващо пълен. Казваше се Кони, както се оказа

– Кони има да разкаже нещо – започна Марко.

– Защо тогава не ми го каже сам?

– Наблюдавахме апартамента на Блумквист – обади се Кони.

– Изглежда, е минало много добре.

– Бил е нападнат – каза Марко.

Тя погледна сцепената му устна.

– Нима?

– От Саландер.

Камила каза на руски:

– Иван, този Кони е по-висок от теб, нали?

– Във всеки случай е по-тежък – отвърна Галинов. – И по-зле облечен.

– Сестра ми е метър петдесет и два – продължи тя на шведски – и кльощава като клечка, но... те е пребила.

– Изненада ме.

– Взела е телефона му – каза Марко. – И е изпратила есемес до всички в клуба.

– И какво пише в него?

– Да изслушаме Кони.

– Слушам, Кони.

– Саландер каза, че ще убие всички ни, ако не спрем да следим Микаел Блумквист.

– После е казала още нещо – намеси се Марко.

– И то е?

– Че така или иначе, ще ни погне и ще унищожи целия клуб.

– Върхът – каза тя, като някак си съумя да запази спокойствие.

– Значи... – пробва се Марко.

– Значи какво? – поинтересува се тя.

– В откраднатия телефон има чувствителна информация. Разтревожени сме.

– Така и трябва – каза тя. – Само че не заради Лисбет, нали, Иван?

Иван кимна, а тя продължи да гледа саркастично и заплашително. В действителност обаче чувстваше, че се разпада, и накрая каза на Галинов да продължи разговора вместо нея, докато тя самата отиде в стаята си и остави миналото да я залее като мръсна, черна вълна.

Ребека Форшел сама не проумяваше какво стори. Чу Йоханес да прошепва „той не бива да ме вижда“ и, без да може да обясни действията си, подложи крак на Сванте Линдберг. След това двамата изскочиха навън в дъжда и тръгнаха към такситата.

Йоханес избра кола, която не принадлежеше на някоя таксиметрова компания. Броячите на този тип шофьори обикновено се въртяха с неумолима алчност.

– Карай – каза той, а шофьорът, млад, мургав мъж с къдрава коса и сънен поглед, се обърна към тях и попита:

– Накъде?

Ребека погледна Йоханес, който мълчеше.

– По „Солнабрун“, към центъра – смотолеви тя и си помисли, че всичко ще се нареди.

Забеляза и нещо неочаквано, което ѝ се стори освобождаващо. Шофьорът не се беше сепнал и може би като избра такова такси, Йоханес се бе надявал именно че ще попаднат на човек, който живее толкова встрани от актуалното, че дори няма да знае как изглежда най-мразеният човек в Швеция. Не че това им осигуряваше кой знае какво предимство. Докато минаваха покрай гробището в С олна, Ребека опита да си представи последствията от действията им.

Може би все пак не изглеждаше толкова странно отстрани, опита да си втълпи. Мъжът ѝ беше в тежко състояние, а тя беше лекар и спокойно можеше да е решила, че той се нуждае от спокойствие, далеч от цялата си свита в болницата. Просто трябваше да съобщи на някого, преди да е настанала паника.

– Трябва да ми кажеш какво става. Иначе не мога да продължавам с тази лудост – прошепна тя.

– Спомняш ли си онзи професор по международни отношения, когото срещнахме във френското посолство? – попита той.

– Янек Ковалски – каза Ребека.

Йоханес кимна, а тя го погледна неразбиращо. Янек Ковалски не беше част от живота им. Даже нямаше да си спомни името му, ако наскоро не беше прочела негова статия за границите на свободата на словото.

– Точно – отвърна Йоханес. – Той живее на Далагатан. Можем да спим у тях.

– Но защо, за бога? Дори не го познаваме.

– Аз го познавам – каза той, което също не ѝ се понрави.

Спомняше си как се бяха поздравили в посолството – формално, разменяйки любезности. Значеше ли това, че просто са разигравали театър?

– Готова съм да спя където и да е, стига да ми обещаеш, че ще ми разкажеш всичко.

Той я погледна.

– Ще ти разкажа. После трябва да решиш какво да правиш.

– Какво има да решавам?

– Дали още искаш да си с мен.

Тя не отговори. Просто се загледа към „Солнабрун“ и каза на шофьора:

– Далагатан. Отиваме към Далагатан.

Мислеше си за границите, може би и за тези на свободата на словото, но най-вече за границите на любовта.

Какво би било нужно, за да реши да го напусне?

Какво деяние – и имаше ли изобщо такова? – би могло да сложи край на любовта ѝ?

Катрин Линдос остави Нюториет зад гърба си, тръгна по Йотгатан и постепенно енергията ѝ се възвърна. Но само как валеше. С ипеше се направо из ведро, така че тя вървеше бързо, влачейки куфара си. Беше взела твърде много багаж, както обикновено. Все едно заминаваше за няколко седмици. От друга страна, не знаеше колко време ще остане в хотела. Микаел ѝ беше казал само, че не може да се прибере у дома и че за съжаление има доста работа, но от друга страна, това важеше и за нея.

Беше девет и половина вечерта и тя осъзна колко е гладна. Почти не беше яла от закуска. Мина покрай киносалоните „Виктория“ и „Йота Лейон“ и макар че се почувства по-добре, безпокойството не я напусна. Загледа се към „Медборярплатсен“.

Дълга редица младежи се редяха в дъжда, вероятно за билети за някакъв концерт. Тъкмо се канеше да влезе в метрото, когато се сепна и се огледа наляво и надясно. Не видя нищо обезпокоително: нито сенки от миналото, нито хора, приличащи на злобарите от интернет, които понякога я спираха и на улицата. Катрин слезе по стълбите и се забърза към перона. Опита да си втълпи, че всичко е наред, и скоро се успокои. Едва след като слезе на „Т-Сентрален“ и тръгна по Хамнгатан, мина покрай „Кунгстредгорден“ и стигна до Бласиехолмен^[36], тревогата се завърна. Катрин забърза крачка, влезе задъхана във фоайето на хотела, изкачи извитото стълбище и отиде до рецепцията. Младо мургаво момиче, на не повече от двайсет, ѝ се усмихна приветливо. Катрин я поздрави, но чу нечии стъпки по стълбите и заекна. Не си спомняше на чие име беше резервирана стаята. Знаеше, че е нещо с „Б“, Буман, Бродин, Бродѐн, Брумберг.

– Имаме стая на... – започна тя, поколеба се още малко и се примири, че ще трябва да провери в телефона си.

Струваше ѝ се, че отстрани това изглежда подозрително или немарливо, сякаш с Микаел бяха замесени в нещо мръсно. Погледна и видя, че името наистина е Буман, но го произнесе толкова тихо, че рецепционистката не я чу. Наложи се да го повтори по-силно. Притесняваше я човекът зад гърба ѝ, но щом се обърна, там нямаше никого.

За сметка на това мъж с дънково яке и дълга коса тъкмо излизаше навън и тя се замисли за него, докато се подписваше. Защо беше влязъл толкова за кратко? Това не беше ли странно? Или може би хотелът му се бе сторил твърде скъп? Или просто не му беше харесал. Все едно.

Опита да забрави за това, взе ключа, качи се в асансьора, влезе в хотелската стая и се загледа в голямото двойно легло с небесносин чаршаф. Замисли се какво да прави и реши да си вземе вана, да си поръча хамбургер с картофки и да изпие една от малките бутилки червено вино в минибара. Но нищо не помогна. Нито храната, нито алкохолът или ваната. Пулсът ѝ не се успокои, а тя все по-натрапчиво се питаше защо се бави Микаел.

Янек Ковалски изобщо не живееше на Далагатан. Въпреки това влязоха в някаква сграда, минаха през вътрешния двор, излязоха на Вестеросгатан, шмугнаха се в друг вход, изкачиха пет етажа по стълбите и се озоваха в голям апартамент, не неуютен, никак даже, но все пак разхвърлян, като жилище на ерген, на старомоден интелектуалец, на когото не му липсват нито пари, нито чувство за естетика, но няма сили да подрежда и да чисти.

Вътре имаше по много от всичко – твърде много купи, картини и други вещи, твърде много книги и папки. Бяха навсякъде, а самият Ковалски беше брадясал и рошав, истински бохем, особено сега, без костюма, с който бе облечен в посолството. Беше може би на седемдесет и носеше тънък кашмирен пуловер с няколко дупки от молци.

– С къпи приятели. Толкова се притеснявах за вас – каза той, прегърна Йоханес и целуна Ребека по бузите.

Без съмнение се познаваха и след като прекараха двайсетина минути, шепнейки си в кухнята, двамата се появиха с поднос чай, английски сандвичи и бутилка вино и я погледнаха със сериозни изражения.

– Скъпа Ребека – каза Ковалски. – Мъжът ти ми заръча да бъда откровен и неохотно приех. Трябва да призная, че не ми се нрави, но ще опитам да говоря открито и още отсега моля за извинение, ако започна да увъртам.

Тонът му не ѝ хареса, звучеше едновременно тъжно и кокетно. Може би беше нервен. Ръката му трепереше, докато наливаше чая.

– Най-добре да започна, като разкажа за най-голямата си заслуга – каза той. – Благодарение на мен се запознахте.

Тя го погледна учудено.

– Как така?

– Аз изпратих Йоханес на Еверест. Ужасно от моя страна, разбира се, но той го искаше. Даже настояваше, нали си е човек на дивото.

– Нищо не разбирам – каза тя.

– С Йоханес ни събра работата. Запознахме се в Русия и се сприятелихме. Отрано видях специалните му качества.

– В какво отношение?

– Във всички отношения, Ребека. Може би понякога беше малко припрян и твърде нетърпелив, но с изключение на това, беше блестящ офицер.

– Значи и ти си бил военен?

– Бях...

Изглежда, не му се искаше да го каже.

– ...поляк, който като дете стана британец. Родителите ми бяха полски имигранти, на които старата Англия помогна, така че може би сметнах за мой дълг да започна работа във Foreign Office.

– МИ-шест?

– Нека не казваме повече от необходимото. Във всеки случай се озовах тук, след като се пенсионирах, не само от любов към страната, ами и поради някои усложнения, които донякъде са свързани с някогашните ни дела. Виждаш ли, Ребека, по онова време с Йоханес имахме общ интерес, който беше опасен, дори и без да броим Еверест.

– Какъв е бил той?

– Дезертьори и къртици от ГРУ, доказани или заподозрени, а трябва да добавя и измислени. И стана така, че обединихме сили. В моята група тъкмо бяха узнали, че малка секция в шведската служба за сигурност се е добрала до един от сериозните активи на ГРУ, който след смъртта си доби голяма известност благодарение на човек, с когото съвсем скоро сте си имали работа.

– Това са гатанки.

– Нали ти казах. Не ми се удава. Говоря за Микаел Блумквист, който разкри така наречената афера „Залаченко“, а за нея е казано предостатъчно, с изключение може би на най-важното, а именно информацията, която по онова време ни беше подшушната.

– И каква е тя?

– Хм, ами... как да се изразя? Трябваше да порепетирам малко. С пециален отдел в службата за сигурност защитавал дезертиралия агент на ГРУ Александър Залаченко с, кажи-речи, всички възможни средства, защото той им давал, както те си мислели, безценна информация за руското военно разузнаване.

– Вярно – възкликна тя. – Той имаше дъщеря, нали, Лисбет Саландер, която беше пострадала?

– Точно така. Залаченко до голяма степен имал зелена светлина да прави каквото си иска, да малтретира семейството си и да изгради престъпна империя, стига междувременно да разкрива тайните си. Всякаква порядъчност била захвърлена в името на висшето добро.

– Националната сигурност.

– Не бих се изразил толкова тържествено. По-скоро бих го нарекъл усещане за ексклузивност. Информационно предимство, което размътило главите на някои господа от Сепо. Но може би – така подозираше моята група – дори това е било измама.

– Какво имаш предвид?

– Получихме информация, че Залаченко е бил верен на Русия. Че е останал двоен агент до края на живота си и е давал на ГРУ повече, отколкото е казвал на С епо.

– Божичко.

– Да, и ние се чувствахме така. Но тогава това бяха само подозрения, така че търсихме начин да ги потвърдим. След известно време разбрахме за един човек, подполковник, който публично се представял за цивилен и работел в туристическия бранш като консултант по сигурността, но в действителност бил агент под прикритие във вътрешния отдел на ГРУ. И бил попаднал на сериозна корупционна схема.

– В какво се е състояла?

– Редица агенти имали връзки с престъпния синдикат Звезда Братва. Но важното в случая е, че той се ядосал. Направо побеснял, защото взаимоотношенията с престъпния свят не били прекратени. Твърдеше се, че напуснал ГРУ в знак на протест и се отдал на голямата си страст, алпинизма.

– За Гранкин ли говорим? – попита Ребека развълнувано.

– Определено говорим за покойния Виктор Гранкин. Крайно интересен персонаж, нали?

– Ами, да, абсолютно, само че... – смотолеви тя.

– Ти беше лекар в експедицията му. Честно казано, това ни изненада.

– Мен също – каза тя замислено. – Но по онова време и аз изпитвах малко налудничава жажда за приключения. Разбрах за експедицията на Виктор по време на една конференция в Осло.

– Знаем.

– Продължавай тогава.

– Гранкин изглеждаше много down to earth^[37], нали? Прям и скромен. Но в действителност беше сложен характер, притежаваше невероятен интелект и голям патос. Бореше се с лоялността си. От една страна, го теглеше любовта към родината, а от друга, собственото му чувство за чест и благоприличие. През февруари 2008 година вече бяхме почти сигурни не просто че знае за двойните игри на Залаченко и за отношенията му с мафията, ами че е уязвим. Че го е страх от ГРУ и се нуждае от закрила, от нови приятели. Ето как ми хрумна да изпратя Йоханес на експедиция до Еверест. Вярвахме, че начинание от такъв калибър би могло да породи близост и приятелство.

– Божичко – каза тя отново и се обърна към Йоханес. – Значи си бил там, за да го вербуваш?

– Това беше мечтаният сценарий, разбира се – каза Ковалски.

– Ами Сванте?

– Сванте е злощастната част от тази история – продължи Ковалски. – Но тогава не го знаехме. Тогава предложението на Йоханес ни се стори разумно. Предпочитахме да пратим наш човек с него, но Сванте познаваше Русия и беше работил заедно с Йоханес в Муст, а и преди всичко беше опитен планинар. Звучеше като перфектния придружител. Пък и – сега сме особено щастливи от това – не се налагаше да му казваме всичко. Той така и не разбра името ми, нито дори че операцията беше по-скоро британска, отколкото шведска.

– Не разбирам – каза Ребека, сякаш чак сега осмисляше казаното. – Значи всичко е било шпионска мисия?

– Превърна се в много повече от това, скъпа Ребека. Йоханес се запозна с теб. Но да... беше там по работа, а ние внимателно следяхме всичко.

– Това е невероятно. И аз да не знам нищо...

– Съжалявам, че се наложи да го чуеш при такива обстоятелства.

– И как вървеше? – попита тя. – Имам предвид... преди всичко да отиде по дяволите?

Йоханес разпери ръце и отново Янек бе този, който отговори.

– С Йоханес имаме донякъде различни виждания по този въпрос. Според мен той свърши фантастична работа. Изгради доверие и нещата изглеждаха обещаващо. Но е вярно, че ситуацията ставаше все по-напрегната и подлагахме Виктор на ужасен натиск. Възползвахме се от него в много чувствителен момент точно преди изкачването. Така че и Йоханес е прав. Заложихме твърде много на карта. Но преди всичко...

– Липсваше ни ключова информация – допълни Йоханес.

– Да, за жалост – каза Янек. – Но как бихме могли да знаем? Никой в западния свят не подозираше нищо, дори ФБР.

– За какво говорите, по дяволите?

– За Стан Енгелман.

– Какво за него?

– Имал е връзки със Звезда Братва още откакто започна да строи хотели в Москва през деветдесетте. Не знаехме за това, но Виктор е бил наясно.

– Как е разбрал?

– Покрай работата си в ГРУ, но както казах, в задълженията му влизаше да играе двойна игра, затова се преструваше, че е близък със Стан. Тайно обаче го е считал за отрепка.

– И е откраднал жена му.

– Романсът беше по-скоро бонус.

– Или пък нужната предпоставка – каза Й оханес.

– Може ли да говорите така, че да ви разбирам?

– Йоханес има предвид, че любовните им отношения и това, което Клара му разказа, са причината Виктор да реши да действа – продължи

Янек.

– По какъв начин?

– Нямаше как да спипа колегите си в ГРУ, но можеше поне да накисне един корумпиран американец.

Глава 26

27 АВГУСТ

С лучваше се Галинов да я попита: „Какво означава той за теб днес? Какво мислиш за него?“. Обикновено не отговаряше, но веднъж каза: „Спомням си, че се чувствах избрана“, и наистина беше така.

Едно време лъжите на баща ѝ бяха най-хубавото в живота ѝ и тя дълго живя с убеждението, че властта е в нея. Че тя го беше очаровала, а не обратното. Естествено, тази илюзия ѝ беше отнета, а на нейно място зейна бездна. И все пак... възвишеното чувство от спомените ѝ си оставаше и понякога тя прощаваше на Зала, както се прощава на хищник. Единственото, което никога не отслабваше, беше омразата ѝ към Лисбет и Агнета и сега, излегната в леглото, тя продължаваше да се осланя на тази омраза, както когато беше тийнейджърка и трябваше да преоткрие себе си, да създаде нова Камила, свободна от всякакво бреме.

Навън валеше дъжд. Виеха сирени, а по коридора се приближаваха стъпки, ритмични и самоуверени. Отново беше Галинов и тя стана и отвори вратата. Галинов ѝ се усмихна. Знаеше, че той споделя омразата ѝ, както и вълнението ѝ.

– Може би все пак имаме малко обнадеждаващи новини.

Тя не отговори.

– Нищо кой знае какво – продължи той, – но може да се окаже добро начало. Жената, с която Блумквист е бил на острова, преди малко се е настанила в хотел „ Людмар“ в Стокхолм.

– И?

– Тя живее в града, нали? Тогава защо ѝ е да ходи на хотел, ако не за да се срещне с някого, който не иска да се видят в дома на единия или другия?

– Като Блумквист?

– Именно.

– Как смяташ, че трябва да постъпим?

Галинов прокара ръка през косата си.

– Мястото не е много удачно. Има много хора, дори вечерно време. Има открити ресторанти. Но Марко...

– Грижи ли създава?

– Не, не, напротив, налях му малко акъл. Казва, че може да прати кола, която да чака в готовност зад ъгъла. При това линейка, която на един от неговите хора му щукнало да открадне. А аз...

– Ти, Иван?

– Може и аз да изиграя роля. Оказва се, че с Блумквист имаме общи интереси, ако може да се вярва на Б огданов.

– Как така?

– И двамата се интересуваме от шведския министър на отбраната и някогашните му дела.

– Добре – каза тя и се почувства малко по-силна. – Действай.

Ребека още не беше успяла да осмисли информацията. Но вече не се и опитваше. Знаеше, че тепърва ще чуе най-лошото.

– Днес осъзнаваме, че Стан Енгелман е избрал за съпругата си именно експедицията на Виктор Гранкин, защото е бил убеден, че той е един от тях – продължи Янек. – Но в действителност Гранкин е разследвал синдиката и се е ядосвал все повече. Според мен Йоханес, със способността си да гради връзки и доверие, го е склонил да говори за това, посял е семето, така да се каже. Мисля, че Клара е осъществила започнатото от Йоханес.

– Какво имаш предвид?

– Клара накара Виктор да облекчи сърцето си. Мисля, че двамата се подбуждаха един друг. Тя му разказваше каква свиня е мъжът ѝ у дома, а Виктор допълваше с истории за отношенията на Стан със Звезда Братва.

– Любовта ги е карала да споделят – каза тя.

– Да, може би е така. Във всеки случай това е теорията на Йоханес. Но това всъщност не е толкова важно. Проблемът беше, че колкото и да внимаваха, историята все пак се разчула чак до Манхатън.

– Някой се е разприказвал?

– Бедният ви шерп.

– Моля?

– За жалост.

– Нима не би клюкарил.

– Не мисля, че той го е възприемал така – продължи Ковалски. – Платено му е било да се грижи за Клара и да докладва за всичко, случващо се в базовия лагер. От негова гледна точка си е вършел работата.

– А какво е узнал?

– Не знаем точно, но е разбрал достатъчно, за да се окаже в опасност. Ще стигна дотам. С игурно е обаче, че Енгелман е чул за романса, което само по себе си породило много гняв и подозрения. Скоро други източници му предоставили още сведения и накрая Стан осъзнал какви са залозите. Не само бракът му бил в опасност, ами и бъдещето му като бизнесмен, а може би дори свободата му.

– Откъде другаде е изтекла информация?

– С игурно можеш да се досетиш – каза Ковалски. – А на въпроса как Нима Рита е могъл да се разприказва – не забравяй, че е бил разтревожен и ядосан, също като много други шерпи онази година.

– За религиозните му вярвания ли говориш? – попита тя.

– За тях и за съпругата му Луна. Клара се е отнесла с нея доста зле, нали? Така че Нима е имал и личен мотив да не бъде чак толкова предан към нея.

– Несправедлив си към него, Янек – намеси се Йоханес. – Нима не искаше да навреди на никого. И той като Виктор се разкъсваше поради лоялността си. Хората му казваха: направи това, направи онова. Носеше всичко на раменете си, получаваше заповеди и контразаповеди, и накрая това го пречупи. Наложи му се да тегли твърде голям товар и въпреки това именно той изпитваше угризения на съвестта, а не другите.

– Извинявай, Йоханес, аз присъствах само косвено, така да се каже.

Може би е по-добре ти да продължиш – каза Янек.

– Не знам – отвърна Йоханес кисело.

– Обеща да ми разкажеш – каза Ребека.

– Така е. Но се ядосвам, когато се приписва вина на Нима. Той страда повече от достатъчно.

– Виждаш, Ребека. Йоханес е добър човек, не си мисли нищо друго. Винаги защитава слабите – каза Ковалски.

– Значи отношенията ти с Нима са били толкова добри, колкото изглеждаха? – попита тя и чу тревогата в собствения си глас.

– Бяха добри, да – каза той. – Може би твърде добри, като се тегли чертата.

– Какво значи това?

– Ще ти разкажа – каза Йоханес и замълча.

– Ами давай.

– Ще го направя – продължи той. – Ти вече знаеш повечето. Но може би първо трябва да кажа, че когато тръгнахме към върха, вече не се разбирах толкова добре с Виктор , и съм почти сигурен, че това беше заради Стан Енгелман. Мисля, че Виктор се страхуваше да не би разговорите ни да стигнат до ГРУ и Звезда Братва. В такъв случай дните му определено щяха да бъдат преброени, затова гледах да стоя настрана. Нямах никакво намерение да будя тревога. Искахме да предложим на Виктор безопасно убежище, нищо друго. Както знаеш, Бека, напуснахме лагера малко след полунощ на тринайсети май. Условията изглеждаха перфектни.

– Но темпото се забави.

– Да, Клара имаше проблеми, Мадс Ларсен също, а може би и Виктор не беше във форма. Но тогава не се замислих за това. Забелязах само, че Сванте беше раздразнен. Искаше двамата да тръгнем сами към върха. Каза, че иначе сме щели да изпуснем шанса си, и накрая Виктор ни разреши да го направим. Може би се радваше, че ще се отърве от мен. И потеглихме.

– Знам – каза тя нетърпеливо.

– Да, извинявай, ще карам направо. Отдалечихме се и не знаехме нищо за катастрофата, сполетяла експедицията. П росто се катерехме и стигнахме до върха относително бързо. Но на слизане от С тъпалото на Хилари изпитахме затруднения. Тогава небето още беше ясно и не духаше твърде силно, а и разполагахме с предостатъчно кислород и течности. Но времето минаваше и...

– И сте чули някакъв трясък, гръм.

– Чухме гръмотевица, въпреки безоблачното небе. Бурята дойде от северната страна. Само за минути видимостта стана нулева. Виелицата ни брулеше, а температурата падна драстично. Беше непоносимо студено и едва кретахме. На моменти не можехме да видим собствените си крака. Няколко пъти паднах на колене, а Сванте ми помагаше да се изправя. Но се движехме все по-бавно, а часовете летяха. Стана късен следобед, после вечер. Изплашихме се, че ще настане мрак. Спомням си, че отново паднах и този път наистина вярвах, че е дошъл краят. Но тогава видях...

– Какво си видял?

– Размазаните очертания на нещо синьо и червено малко по-напред. О тправих молитва това да са палатките в лагер 4, или поне други катерачи, които биха могли да ни помогнат. Това ми вдъхна надежда, изправих се на крака и тогава разбрах, че не съм видял нищо хубаво, напротив. Това бяха две тела, плътно едно до друго в снега, едното по-дребно от другото.

– Не си ми разказвал това.

– Не, Бека, не съм. И тук започва целият ад.

– Говори тогава!

– Опитвам, но още ми е трудно да го опиша. Бях толкова изтощен. Не издържах повече. Исках просто да легна и да умра. Ето защо имах чувството, че като гледам телата, се взирам в собствената си съдба. С обственият ми ужас беше по-осезаем от ужаса пред мен. Не се замислих, че познавам тези хора, това бяха просто двама от стотиците мъртви по склоновете на планината. С валих си кислородната маска и казах, че трябва да слезем, да се махнем оттук, и продължих напред, или поне направих една крачка. Но после ме обзе странно усещане.

– Какво?

– Ами, стотици неща в известен смисъл. По радиостанцията бяхме чули, че експедицията ни е в критична ситуация, и може би се замислих за това. Естествено, сигурно съм разпознал и дрехите, и не само. Но преди всичко в по-малкото тяло имаше нещо зловещо. Помня, че се наведох и се загледах в лицето. Не се виждаше много. К ачулката беше дръпната над шапката и челото. По бузите, носа и устата имаше слой скреж, а слънчевите очила скриваха останалото. Цялата беше покрита със сняг. И все пак разбрах.

– Била е Клара, нали?

– Клара и Виктор Гранкин. Тя лежеше на една страна и го беше прегърнала през кръста. Бях убеден, че трябва да ги оставя така. Но зловещото чувство не изчезваше. Тя изглеждаше вкочанена, но въпреки това ми се стори, че долавям още нещо. Че тя не е съвсем безжизнена. О тделих я от Виктор и опитах да изчистя лицето ѝ. Не се получаваше. С негът беше замръзнал и твърд, а аз нямах сили. Накрая извадих пикела си. С игурно е изглеждало абсурдно. Вдигнах очилата ѝ и я чукнах по лицето. Разлетяха се парченца лед, а Сванте ми изкрещя да престана и да слизам надолу. Но аз продължих вманиачено, като опитвах да внимавам. Но пръстите ми бяха измръзнали и не можех да ги контролирам. Нараних я. С цепих кожата ѝ при устната и брадичката, при което лицето ѝ потръпна. Сметнах, че това се дължи на самия удар, а не е признак на живот. И все пак ѝ сложих кислородната си маска и я задържах дълго на лицето ѝ, въпреки че аз самият се задъхвах и изобщо не вярвах, че ще има ефект. Но изведнъж тя си пое дъх. Пролича си по потръпването на маркуча и маската. В икнах на Сванте, но той само поклати глава, и беше прав, разбира се. Н ямаше значение, че тя диша. Беше на ръба на смъртта, на осем хиляди метра надморска височина. Н ямаше никаква надежда, не можехме да ѝ помогнем. Невъзможно беше да я свалим до лагера, а и самите ние бяхме в голяма опасност.

– Но сте повикали помощ.

– Бяхме викали помощ многократно и вече не се надявахме. Помня само, че си сложих кислородната маска и продължихме надолу. Едва се движехме и постепенно изгубих връзка с реалността. Имах халюцинации. Видях татко във ваната и мама в сауната в Оре. Привидя ми се какво ли не, това съм ти го казвал.

– Да, помня – каза тя.

– Но не съм ти разказвал, че видях и монаси, нали? С ъщите будистки монаси, които видяхме в Тенгбоче, както и друг силует, който напомняше на тях, но и се открояваше. В ървеше нагоре вместо надолу и за разлика от монасите беше реален. Нима Рита се изкачваше към нас. Микаел закъсняваше. Съжали, че беше пратил Катрин в „Людмар“. Трябваше да избере друг ден. Но невинаги беше лесно да мислиш рационално, не и с жени като нея. Така че сега вървеше в дъжда по Дротнингсгатан, в посока Бласиехолмен. К анеше се да прати есемес с думите „До десет минути съм там“, когато се случиха две неща.

Получи съобщение, но не можа да го прочете, защото телефонът му звънна и той вдигна веднага. През деня беше търсил толкова много хора, накрая дори Сванте Линдберг, и се надяваше, че все някой от тях ще му се обади. Обаждаше се обаче възрастен мъж, който дори не се представи. За момент Микаел се замисли дали просто да не затвори, но все пак продължи да слуша. Гласът звучеше приятно и говореше на шведски с британски акцент.

– Ще повториш ли? – каза той.

– Седя в апартамента си и пия чай с една съпружеска двойка. Тъкмо ми разказаха разтърсваща история и биха искали да я споделят и с теб. Най-добре още утре сутринта.

– Познавам ли въпросната двойка? – попита Микаел.

– Направил си им голяма услуга.

– Наскоро?

– Съвсем наскоро, в морето.

Той вдигна поглед към небето и падащите капки.

– Ще се радвам да се видя с тях. Къде?

– Предпочитам да обсъдим подробностите от друг телефон, ако това е окей. Мобилен телефон, който не може да бъде свързан с теб и който е снабден с необходимите инструменти.

Микаел помисли малко. Можеше да говори от телефона на Катрин, чрез приложението „Сигнал“.

– Мога да ти пратя друг номер с криптирана връзка – каза той. – Но първо искам потвърждение, че съпружеската двойка наистина се намира при теб и че двамата са добре.

– Не бих казал, че са добре – отговори мъжът. – Но са тук по свое желание. Ще ти дам да поговориш с мъжа.

Микаел спря и затвори очи. Намираше се на Лейонбакен^[38], точно до Двореца. Загледа се към полуострова, хотел „Гранд“ и Националния музей. Не знаеше колко време мина, може би само двайсет-трийсет секунди, но му се стори като цяла вечност.

– Микаел – каза най-накрая глас в слушалката. – Дължа ти огромна благодарност.

– Как си? – попита той.

– По-добре от тогава.

– От кога?

– Когато едва не се удавих.

Определено беше Йоханес Форшел.

– Искал си да говорим – каза той.

– Не особено.

– Не?

– Предложи го съпругата ми, Ребека, която преди малко чу цялата история, и не виждам друг изход.

– Разбирам – каза Микаел.

– Не ми се вярва. Но мога ли да те помоля да прочета материала, преди да бъде публикуван?

Микаел тръгна към моста, който водеше към „Кунгс-тредгорден“, и се замисли над казаното.

– Можеш да редактираш цитатите си както намериш за добре, както и да подложиш фактите ми на проверка. Можеш дори да опиташ да ме убедиш да напиша статията по друг начин. Но не обещавам, че ще те послушам.

– Звучи разумно.

– Добре.

– Значи се разбрахме.

– Да.

Йоханес Форшел му благодари още веднъж и възрастният мъж отново пое слушалката. Уточниха как да процедират, след което Микаел му прати номера на Катрин и се забърза. Сърцето му биеше силно, а мислите му препускаха.

Какво се случваше? Трябваше да зададе повече въпроси. Като например, защо Йоханес вече не беше в „Каролинска“? Не беше ли даже противопоказно да напусне болницата толкова скоро, като се има предвид колко тежко беше състоянието му? И кой беше британецът, който му се беше обадил?

Микаел нямаше отговори, знаеше единствено, че най-вероятно всичко е свързано с Нима Рита и Еверест, но като нищо можеше да има и други фактори, за които дори не подозира, да кажем, вземане-даване с Енгелман в Манхатън, или може би някаква руска следа – все пак целият живот на Форшел сочеше натам.

Е, предполагаше, че скоро ще разбере. Това е нещо голямо, помисли си развълнувано. Много голямо. Но всъщност нямаше как да е сигурен. Трябваше да запази хладнокръвие. Извади телефона си и написа на Катрин чрез „Сигнал“:

След това си спомни съобщението, което беше получил преди малко. О твори го и го прочете. Беше любопитно. Донякъде отговаряше на въпросите му и той се запита дали не беше свързано с телефонния разговор, или напротив, може би бе пратено от човек от другия лагер, каквито и да бяха лагерите в историята. Пишеше следното:

Чарлс? Кой, по дяволите, беше Чарлс? Звучеше като да е от някоя американска разузнавателна служба, но можеше да бъде и нещо коренно различно, дори капан. Беше малко зловещо, че е отседнал в „Гранд“, който се намираше до отсрещния край на моста, точно до „Людмар“. От друга страна, почти всички заможни или важни чужденци отсядаха там, така че може и да беше просто съвпадение.

Но не му се вярваше. Не, хер Чарлс можеше да почака. Телефонният разговор му беше повече от достатъчен, а и изпитваше угризения на съвестта заради Катрин, така че мина забързано покрай „Гранд“, влезе в „Людмар“ и хукна нагоре по стълбите.

Глава 27

НОЩТА СРЕЩУ 28 АВГУСТ

Ребека не знаеше какво е забъркала и какви ще са последствията за нея и момчетата. Но не виждаше друг изход. Не можеха да си мълчат, не и за нещо такова. Сега седеше свита в кафявия фотьойл, с чаша вино, и гледаше как Йоханес и Янек Ковалски си шепнат в кухнята. Криеха ли още нещо от нея? Беше убедена в това, а и дори не беше сигурна, че чутото е напълно вярно.

В историята имаше дупки, но Ребека все мак мислеше, че вече разбира какво се е случило на Еверест. Разказът безспорно звучеше логично и тя се замисли колко малко бяха знаели, не само в базовия лагер, ами и впоследствие, когато свидетелските показания бяха събрани в едно цяло.

Ясно беше, че Нима Рита се е качил два пъти и е свалил Мадс Ларсен и Шарлот Рихтер, но никой не бе разбрал, че се е върнал трети път, нито пък той самият го бе споменал в интервютата или при последвалото разследване. Това обаче обясняваше защо С юзан Уедлок, ръководителката на базовия лагер, не можа да го открие вечерта.

Трябва да е било към осем, ако Ребека бе разбрала правилно обясненията на Йоханес. По това време вече започваше да се стъмва, а паднеше ли мрак, непоносимият студ ставаше още по-страшен. Но въпреки това Нима бе тръгнал нагоре, в отчаян опит да спаси Клара Енгелман. Още тогава състоянието му било тежко. Когато Йоханес го видял да си проправя път през виелицата, Нима вървял с приведена глава и без кислородна маска, а светлината от челника му блуждаела по преспите.

Бузите му били тежко измръзнали. Той дълго време не забелязал Йоханес и Сванте, докато те – щом се уверили, че не им се привижда – го гледали като дар божи. Йоханес едва стоял на краката си. Бил на път да се превърне в третата жертва тази вечер. Но Нима Рита това не го интересувало. „Must get Mamsahib“, това били единствените му думи.

„Must get Mamsahib.“ Сванте му викнал, че е безсмислено. Тя била мъртва. Но Нима Рита не го послушал, дори когато Сванте изкрещял:

– Така ще ни погубиш. Ще спасиш мъртвец, за сметка на двама живи.

Нима Рита обаче просто продължил нагоре. Изчезнал в бурята и това било последната капка. Йоханес отново се строполил и този път не могъл да стане, нито сам, нито с помощта на С ванте. Не можеше да си спомни какво е станало след това или колко време е минало. Само че настанал мрак, той замръзвал, а Сванте му казал:

– Да го вземат дяволите, не искам да те оставя, Йоханес. Но трябва, съжалявам, иначе и двамата ще умрем.

Сложил ръка на главата му, а после се изправил. Тогава Йоханес осъзнал, че ще остане сам. Че ще умре от студ. Но тогава чул виковете, нечовешкия вой. Ребека отказваше да приеме, че станалото е толкова непростимо. Не беше красиво, но беше човешко. Там горе важеше друг морал, не можеше да се съди със същите критерии като тук, а самият Йоханес не беше направил нищо нередно, не и тогава.

Бил е твърде изтощен, за да може изобщо да разбере какво става, и именно затова, независимо от последвалите събития, Ребека искаше Йоханес да разкаже всичко на журналист като Блумквист, който бе способен да вникне в историята, да проумее психологическата ѝ дълбочина и да разгадае плетеницата. Но това може би беше грешка. Може би имаше по-страшни неща, за които още не знаеше.

Не ѝ се струваше невъзможно, особено сега, докато Йоханес шепнеше развълнувано в кухнята, а Янек клатеше глава, разперил ръце. Божичко, каква идиотка беше. Може би наистина трябваше да опитат да премълчат всичко, заради момчетата. Заради нея. Господ да им е на помощ, помисли си тя, след което прокле Йоханес.

Как можеше да ги постави в такава ситуация?

Как бе могъл?

Микаел чуваше как Катрин мънка насън. Беше късно, а той бе ужасно изморен, но не можеше да заспи. Мислите бучаха в главата му, а сърцето му препускаше. По дяволите, изруга той наум. Вече беше преживял доста неща, но въпреки това беше развълнуван като стажант преди първия си голям репортаж. Завъртя се и отново се замисли за това, което му бе казала Катрин:

– Онзи Гранкин не беше ли и той военен?

– Защо го казваш? – зачуди се Микаел.

– На такъв прилича – отвърна тя.

Сега думите ѝ му се струваха напълно верни. Имаше нещо в излъчването му, в изпънатото му тяло, което навяваше асоциации с висш офицер. Обикновено Микаел не би обърнал внимание на нещо такова. Хората можеха да напомнят на какво ли не, без това да има общо с реалността. Но съобщението от мистериозния Чарлс също намекваше за нещо такова. Пишеше даже, че Гранкин бил причината за изгонването на Форшел от Русия, което определено звучеше интересно.

Тази информация заинтригува Микаел още щом я прочете, но възнамеряваше да провери фактите утре сутринта, преди срещата със семейство Форшел. Само че сега така и така не можеше да заспи. По-добре беше да се възползва и да свърши малко работа, нали? Само да не събудеше Катрин. Вече се чувстваше гузно заради нея. Стана бавно и внимателно, изниза се на пръсти и седна в банята с телефона си. Виктор Гранкин, промърмори Микаел. Виктор Гранкин?

Разбира се, беше глупаво, че не го е проучил по-добре. От друга страна, нямаше представа, че Гранкин би могъл да има интересно минало, което няма нищо общо с експедицията. Че би могъл да се окаже нещо повече от планински водач, който се влюбил в омъжена жена, взел грешни решения и загинал. Но действително биографията му изглеждаше твърде подредена и обща.

Факт беше, че е бил опитен катерач, покорил много от най-трудните върхове на света: К2, Айгер, Анапурна, Денали, Серо Торе и Еверест, разбира се. Но с изключение на това, в интернет нямаше почти никаква конкретна информация, само че е работил като консултант за туристически агенции.

Какво означаваше това всъщност? Микаел не откри много по въпроса, но накрая попадна на снимка на Гранкин заедно с руския бизнесмен Андрей Косков. Косков, помисли си той. Не беше ли чувал това име някъде?

Да, за бога. Точно така. Косков беше бизнесмен и разобличител в изгнание, който през ноември 2011 година разкри връзки между руското разузнаване и организираната престъпност. Не много след това, през март 2012 година, умря, докато се разхождаше в квартал „Камдън“ в Лондон. Първоначално полицията не видя нищо подозрително, но два месеца по-късно в кръвта му бяха открити следи от Gelsemium Elegans, азиатско двусемеделно растение, наричано понякога heartbreak grass, защото в концентрирани дози може да доведе до спиране на сърцето.

Микаел видя, че отровата не е непозната. Още през 1879 година не кой да е, а Конан Дойл бе писал за нея в „Бритиш Медикъл Джърнал“. Но после растението за дълго време изчезнало от новините и вниманието на хората и едва тогава, през 2012 година, отново се бе заговорило за него, тъй като беше открито в тялото на дефектирал агент на ГРУ на име Игор Попов, загинал в Балтимор, САЩ. Микаел се сепна. От една страна, имаше военно разузнаване и убийства с отрова, а от друга, Форшел, за когото се твърдеше, че е следил дейността на ГРУ и е бил изхвърлен от Русия.

Дали това също беше илюзорна връзка, също като с военния историк Матс Сабин? Възможно беше, разбира се. В крайна сметка Гранкин просто се беше снимал с човек, загинал при мистериозни обстоятелства. И все пак... можеше поне да провери дали онзи проклет Чарлс знае нещо. И зпрати му въпрос.

Минаха десет минути, преди да получи отговор. В него пишеше:

Боже, помисли си Микаел. Божичко. Не че и за секунда приемаше това за чиста монета. Не и докато не знаеше с кого разговаря.

Отговорът дойде веднага:

Минаха пет минути. След това Микаел получи снимка на документ за самоличност не на друг, а на подполковник Виктор Алексиевич Гранкин, със символа на ГРУ от онова време, червената петлистна детелина на черен фон. Това изглеждаше като солидно доказателство, поне доколкото можеше да види Микаел.

Написа:

Микаел отвърна:

Дали не постъпваше непредпазливо? Не знаеше нищо за този човек. Но очевидно беше информиран, а Микаел се нуждаеше от възможно най-много факти преди срещата утре сутринта. Едва ли беше толкова рисковано да се разходи за една минута до хотел „Гранд“. Часът бе 01:58 и навън още се чуваха гласове. Градът беше буден. Доколкото си спомняше, нощем пред „Гранд“ винаги имаше таксита, а вероятно на входа имаше и охрана. Не, нямаше от какво да се страхува, така че се облече тихо и внимателно и излезе. Улиците бяха мокри от дъжда, но нощното небе се проясняваше и навън беше приятно.

Дворецът светеше от другата страна на залива, а малко по-нататък в „Кунгстредгорден“ още имаше живот и движение. Дори тук се мяркаха хора, което го зарадва. Млада двойка се разхождаше покрай кея, сервитьорка с къса черна коса събираше чаши от масите, а висок мъж с бял ленен костюм седеше на стол в другия край на бара и гледаше към водата. Обстановката без съмнение беше спокойна, отбеляза той и тръгна. Но не стигна далеч, преди да чуе нечий глас:

– Блумквист.

Обърна се и разбра, че го е заговорил мъжът с белия костюм – висок господин на около шейсет години, с прошарена коса, правилни черти и предпазлива усмивка, зад която като че дебнеше някакво остроумие, може би коментар за журналистиката или личността на Микаел. Но и така да беше, шегата не стигна до него.

Чу стъпки зад себе си, подскочи и усети как електричество пронизва тялото му. Строполи се и удари главата си в земята. Странното беше, че първата му реакция не беше страх или болка, а гняв. Изпита гняв не към нападателя, а към самия себе си. Как можеше да е толкова глупав, мамка му? Как беше възможно? Опита да се помръдне, но усети нов шок и мускулите му се свиха като при спазъм.

– Божичко, какво му е?

Това сигурно беше сервитьорката.

– Looks like an epileptic fit. I think we need to call an ambulance.^[39]

Това прозвуча като мъжа с белия костюм. Гласът му беше спокоен и стъпките отминаха. Приближиха се други и Микаел чу шум от автомобил. После всичко се случи бързо. Сложиха го на носилка и го вкараха вътре. Затвори се врата и колата потегли. Микаел падна от носилката на пода и опита да изкрещи. Но беше толкова вцепенен, че се чу само стенание. Чак когато прекосиха Хамнгатан, изведнъж възвърна гласа си и успя да каже

– Какво правите? Какво правите?

Лисбет се събуди от звук, който не можа да идентифицира. Изплаши се, че някой е влязъл в хотелската стая, и посегна сънено към нощното шкафче. Грабна пистолета, но докато го размахваше пред себе си, осъзна, че шумът идва от мобилния ѝ телефон. Да не би някой да беше извикал?

Не беше сигурна и едва след необичайно забавяне осъзна, че това би могло да бъде единствено Блумквист. Затвори очи, пое си дълбоко дъх и опита да подреди мислите си. Хайде, подкани го тя. Кажи, че просто си казал думите случайно. Кажи го.

Усили звука и чу шум и пращене в слушалката. Възможно беше просто да се е качил в метрото или в някоя кола. Но после се чу стон, последван от тежко, затруднено дишане. Звучеше, все едно е изгубил съзнание. Лисбет изруга, стана от леглото и седна пред клавиатурата. Все още беше отседнала в „Нобис“ на площад „Нормалмстори“. След като нападна Кони Андершон от „Свавелшьо“, прекара цялата вечер в наблюдение на апартамента на „Страндвеген“. Забеляза известна активност и видя Галинов да излиза навън, но не отдаде кой знае какво значение на това и накрая заспа към един часа – съвсем неотдавна всъщност, – като си мислеше, че ще има един ден отсрочка. Беше грешала.

На компютъра видя, че Микаел се движи на север, извън Стокхолм. Със сигурност съвсем скоро щяха да преровят джобовете му и да се отърват от телефона. Ако Галинов и Богданов бяха замесени, значи щяха да покрият следите си, така че Лисбет не можеше просто да седи като идиот и да гледа картата. Трябваше да действа, затова върна записа и чу как Микаел се провиква:

– Какво правите?

Повтори думите два пъти, като без съмнение звучеше немощно и в шок. След това млъкна, но все още дишаше. Да не го бяха дрогирали? Тя удари с юмрук по клавиатурата и забеляза, че в онзи момент автомобилът се бе намирал на Норландсгатан, недалеч оттук. Но едва ли това бе мястото, където го бяха отвлекли, затова тя върна още назад. Чу стъпките и дишането му, а после глас, който каза „Блумквист“. Глас на възрастен мъж, прецени Лисбет, последван от възклицание, дълбока въздишка и жена, която се провикна: „Божичко, какво му е?“.

Какво се беше случило?

Явно действието се развиваше някъде в „Бласиехолмен“, но не виждаше къде точно. Възможно беше да е било пред хотел „Гранд“ или Н ационалния музей, някъде там. Обади се на номера за спешни случаи и каза, че журналистът Микаел Блумквист е бил нападнат в района. Младият мъж от другия край на слушалката реагира на името и веднага поиска повече подробности. Преди обаче Лисбет да е казала нещо, на заден фон се чу друг глас, който каза, че вече са получили сигнал оттам: мъж получил епилептичен припадък пред хотел „Людмар“ и бил откаран.

– Как по-точно? – попита тя.

Настъпи известно объркване и след кратък разговор с колега младият мъж каза:

– Взела го е линейка.

– Линейка?

За миг почувства облекчение, но после се сепна.

– Вие пращали ли сте линейка?

– Предполагам.

– Предполагаш.

– Ще проверя.

Отново се чуха гласове на заден фон, но Лисбет не можа да долови какво казват. Накрая младежът отново взе слушалката, очевидно изнервен.

– Кой пита?

– Саландер – каза тя. – Лисбет Саландер.

– Не, изглежда, не сме пращали линейка.

– Ами спрете я тогава. Веднага – изръмжа тя.

После изпсува, затвори и се заслуша в аудио излъчването от телефона на Микаел в реално време. Беше твърде тихо, помисли си. Автомобилът още се движеше, а Микаел дишаше тежко и измъчено. С изключение на това, не се чуваше нищо, нямаше и помен от други хора, и все пак... ако наистина се намираха в линейка, и това беше нещо. Замисли се дали да не се обади в полицията и да им вгорчи живота. Но не, те вече трябваше да са се размърдали, освен ако в спешната телефонна централа не работеха идиоти.

Що се отнася до нея, важното беше да действа, преди сигналът да е изчезнал. В следващия миг – в случай че се бе усъмнила в информацията – зазвучаха сирените на линейката и още нещо: шумолене, като че ли от ръце, които се ровеха в джобовете на Микаел. Последваха още движения и тежко дишане, а след това силен звук, удар, сякаш телефонът не беше хвърлен, ами строшен с чук. После всичката информация изчезна, като след токов удар. Лисбет изрита стола и грабна от масата една мръсна чаша за уиски, която запрати в стената толкова силно, че стъклото се пръсна на хиляди парченца.

– Мамичката ви шибана! – изкрещя тя.

После тръсна глава, стегна се и провери къде се намира Камила. Естествено, все още беше в апартамента на „Страндвеген“. Може би дори нямаше да си изцапа ръцете с мръсната работа? Майната ѝ. Обади се на Чумата и му се развика, докато се обличаше. Пъхна лаптопа, пистолета и IMSI прехващача в раницата си, попсува още малко, ритна една лампа, сложи си каската и гугъл очилата, излезе на площада, качи се на мотора и потегли.

Ребека Форшел беше помолила да спи сама. Смяташе, че Янек и Йоханес спокойно могат да лагеруват заедно. Разбира се, това не ѝ помогна да заспи. Лежеше сама на тясно легло в малък кабинет, пълен с книги, и четеше новините от мобилния си телефон. Никъде не пишеше, че Йоханес е изчезнал от болницата. Вероятно бе помогнало, че се обади на Клас Берг по защитена линия и му каза, че сама ще се погрижи за Йоханес, без да обръща внимание на увещанията и заплахите му. Клас си нямаше представа колко е маловажен на фона на всичко останало.

Той и другите военни можеха да си гледат работата. Тя просто искаше да проумее обхвата на чутото и може би да разбере защо не бе заподозряла нищо по-рано. Сега осъзнаваше, че знаците бяха налице. Като кризата на Йоханес в базовия лагер, разбира се, и нежеланието му да говори за станалото. И маше всевъзможни моменти, които не можеха да бъдат разтълкувани сами по себе си, но сега започваше да ги обединява в едно цяло. С помняше си например една октомврийска вечер преди три години, малко след като Йоханес стана министър на отбраната. Момчетата бяха заспали и двамата седяха на дивана у дома в Стоксунд, когато Йоханес спомена Клара Енгелман с някаква нова, притеснителна интонация в гласа.

– Чудя се какво си е мислила – каза той.

– Кога? – попита тя.

– Когато са я изоставили.

Ребека отвърна, че Клара най-вероятно вече е била мъртва или във всеки случай едва ли е осъзнавала какво се случва. Но сега разбираше какво бе имал предвид Йоханес и не можеше да го понесе.

Глава 28

13 МАЙ 2008

Първия път, когато бе изоставена, Клара Енгелман не мислеше за нищо. Телесната ѝ температура беше паднала до двайсет и осем градуса, а сърцето ѝ биеше бавно и неравномерно. Тя така и не чу отдалечаващите се стъпки или воя на бурята.

Беше изпаднала в безсъзнание и не знаеше, че е прегърнала Виктор , нито дори че той е до нея. Като последна предпазна мярка организмът ѝ беше изключил и тя скоро щеше да умре. Нямаше съмнение, и може би в известен смисъл тя бе искала именно това. Мъжът ѝ Стан демонстрираше открито презрението си и ѝ изневеряваше, без дори да се крие. Дъщеря им Джулиет, която беше на дванайсет, също беше в криза и Клара беше избягала от всичко това чак на Еверест, преструвайки се, че е щастлива, както бе правила цял живот. Но в действителност страдаше от тежка депресия и едва последната седмица отново бе открила нещо, за което да живее, и не ставаше дума единствено за любовта ѝ към Виктор . Появи се надежда, че ще може да си отмъсти на Стан веднъж завинаги.

Отново се чувстваше силна, дори докато вървеше към върха. Беше изпила голямо количество от боровинковата супа, за която казваха, че е толкова полезна. Но много скоро тялото ѝ странно натежа, очите ѝ започнаха да се затварят, ставаше ѝ все по-студено и накрая се случи: тя се строполи. Отнесе се и не разбра нито че е поставила експедицията в опасност, нито че от север неочаквано се е появила буря. За нея часовете отлетяха в мрак и тишина. Не чу нищо, докато един пикел не откърти част от леда по лицето ѝ.

Не че разбра какво се случва, просто усети ударите, може би близо до себе си, но в същото време безкрайно далеч, като в друг свят. И все пак... след това, когато дихателните ѝ пътища се отпушиха донякъде, а стъпките изчезнаха, тя отвори очи. Това си беше чудо. Трябваше отдавна да е умряла. Но Клара Енгелман се огледа и в първия момент не разбра нищо. Осъзна единствено, че се намира насред някакъв ад. С коро обаче спомените се завърнаха и тя погледна краката и ботушите си, а след това и една ръка, без да разбере веднага чия е. Това се дължеше не само на световъртежа. Ръката висеше във въздуха, над бедрото ѝ, като замръзнала насред движение. Накрая Клара проумя, че е нейна, и опита да я размърда. Не се получи. Ръката беше мъртва. Цялото ѝ тяло беше замръзнало. И все пак се случи нещо, което я вдигна на крака.

Тя видя дъщеря си. Момичето стоеше пред нея, така осезаемо, че Клара като че можеше да я докосне. След четири или пет опита тя внезапно се изправи и се затътри надолу, като сомнамбул, вдигнала замръзналите си ръце пред себе си. И макар че едва ли осъзнаваше кое е ляво и кое дясно, писъците ѝ помагаха. Чуваше нечовешки вой, който сякаш я направляваше. Едва след половин час осъзна, че крещеше тя самата.

Нима Рита се намираше на територия, която винаги бе вярвал, че е населявана от призраци и духове, затова не обръщаше внимание на виковете. Крещете, мислеше си той, продължавайте. Защо изобщо беше тук горе? Сам не можеше да повярва. Та нали я беше видял и се беше сбогувал? Нямаше надежда. От друга страна, знаеше, че е послушал другите, а не себе си. Беше изоставил човека, когото трябваше да пази, и може би за него вече нямаше значение дали ще умре или не. Важно беше единствено да покаже, че не се е отказал. Ако загинеше, поне щеше да го направи достойно.

Беше изтощен отвъд всякакви граници, страдаше от тежки измръзвания и едва виждаше. Чуваше само бурята и писъците, които идваха от снежната мъгла. Нито за миг не ги бе свързал с Мамсахиб и тъкмо щеше да спре да си почине, когато долови стъпки – скърцане в снега, което се приближаваше.

След това видя призрак, протегнал ръце напред, сякаш на всяка цена искаше подарък от света на живите, парченце хляб, малко утеха, може би молитва. Нима Рита посрещна призрака, който секунди по-късно падна в ръцете му с изненадваща тежест. С трополиха се в снега, претърколиха се и той си удари главата.

– Помогни ми, помогни ми, трябва да отида при дъщеря си – каза призракът и тогава той разбра.

Не веднага, мина известно време, докато объркването му се разсее, но накрая прозрението дойде и лъч щастие прободе изтормозеното му тяло. Това беше тя. Наистина беше тя, което можеше да означава единствено, че богинята на планината му желае доброто, въпреки всичко. Явно бе видяла как се бори и колко му е тежко. Нима повярва, че ще сполучи, затова събра последните си сили, хвана Мамсахиб през кръста, изправи я на крака и двамата тръгнаха надолу. Тя продължаваше да крещи, а той все повече губеше връзка с реалността.

Лицето му беше странно сковано и почерняло. Той като че се намираше в друг свят, но все пак... държеше я и се бореше. Личеше си по дишането му, че полага зверски усилия. Клара се молеше на Господ да се прибере при дъщеря си и през цялото време си обещаваше, че няма да се предаде. Че никога, никога повече няма да падне на колене, нито сега, нито после. Ще се получи, мислеше си тя.

С всяка измината крачка си го втълпяваше все повече: Преживея ли това, ще се справя и с всичко останало. Малко след това забелязаха два силуета по-надолу по склона и тя се обнадежди още повече:

Вече съм в безопасност.

Най-накрая съм спасена.

Глава 29

28 АВГУСТ

Катрин се събуди в осем и половина сутринта в двойното леглото в хотел „ Людмар“ и протегна ръка, за да придърпа Микаел към себе си. Но той не беше там и тя се провикна:

– Бломстерквист?

Беше измислила лигавото галено име^[40] вчера вечерта, след като той не чу и дума от това, което му говореше. „Имаш камбанки в ушите, Бломстерквист“, каза тя, а той все пак я чу и се засмя. Но като цяло беше безнадеждно затворен в себе си. От друга страна, това не беше толкова чудно. Щеше да проведе ексклузивно интервю с министъра на отбраната, а около срещата имаше доста потайности. Микаел получаваше криптирани указания по нейния телефон. Единственият начин да размени няколко думи с него беше като говори за интервюто. Тогава Микаел не се държеше толкова невъзможно. По едно време опита даже да я вербува за „Милениум“. Малко след това тя успя да разкопчае копчетата на ризата му, и не само, и да го съблазни. П осле, изглежда, беше заспала.

– Бломстерквист – викна отново. – Микаел?

Нямаше го и тя провери колко е часът. Беше по-късно, отколкото си мислеше. Той сигурно бе тръгнал отдавна. Интервюто може би вече беше започнало. Изненада се, че не се е събудила по-рано, но понякога спеше необичайно дълбоко, а и навън беше тихо, чуваха се само няколко коли. Тя остана в леглото, но по някое време телефонът ѝ звънна.

– Катрин – каза тя, щом вдигна.

– Казвам се Ребека Форшел – каза гласът в слушалката.

– О, здравей.

– Започваме да се притесняваме.

– Микаел не е ли там?

– Закъснява с трийсет минути, а мобилният му телефон е изключен.

– Това е странно – каза тя.

Беше странно, и още как. Не че вече бе опознала Микаел толкова добре, но той все пак не би закъснял с половин час за толкова важно интервю.

– Значи не знаеш къде е? – попита Ребека Форшел.

– Когато се събудих, вече беше излязъл.

– Излязъл е?

Катрин долови нотка страх в гласа на Ребека.

– Вече и аз се тревожа – каза тя.

По-скоро направо изтръпвам, помисли си.

– Има ли някаква конкретна причина за това? – попита Ребека. – О свен че закъснява?

– Ами...

В главата ѝ беше хаос.

– Какво?

– Микаел каза, че от няколко дни не живее в дома си. Наблюдавали го.

– Заради историята с Йоханес ли?

– Не, не мисля.

Катрин не знаеше колко още е редно да разкрие. Накрая реши да говори открито.

– Свързано е с една негова приятелка, Лисбет Саландер. Не знам нищо повече – каза тя.

– Боже мой.

– Какво има?

– Дълга история. С лушай...

Ребека Форшел се поколеба. Звучеше разстроена.

– Да?

– Хареса ми какво написа за Йоханес.

– Благодаря.

– И разбирам, че Микаел ти има доверие.

Катрин не спомена колко тържествено се бе клела снощи да не казва и думичка за историята, а Микаел като че ли така и не ѝ се бе доверил напълно. Вместо това просто измънка:

– Мм.

– Можеш ли да изчакаш малко?

Тя зачака, но веднага съжали. Не можеше просто да си седи. Трябваше да действа. Да се обади в полицията, а може би и на Ерика Бергер. Когато Ребека Форшел най-накрая се върна на телефона, Катрин се канеше да затвори.

– Чудим се дали не би могла да дойдеш тук – каза Ребека.

– Мисля, че трябва да се обадя в полицията.

– И правилно. Но ние... Янек тук... има хора, които могат да се заемат.

– Не знам – каза тя.

– Според нас най-безопасно ще е, ако дойдеш тук. Ще изпратим кола да те вземе, ако ни дадеш адреса.

Катрин прехапа устни и си припомни мъжа във фоайето, както и усещането, че някой върви по петите ѝ, което бе изпитала на път към хотела.

– Окей – съгласи се накрая и каза къде е отседнала.

После обаче замълча. Някой чукаше на вратата.

Ян Бублански тъкмо се беше обадил в „Тиднингарнас Телеграмбюро“^[41], за да им съобщи новината с надеждата, че ще получат някаква информация от обществеността. Засега – въпреки че работеха здраво още от сутринта – нямаха представа къде се намира Микаел Блумквист. Знаеха, че е прекарал вечерта в „Людмар“, макар че никой – дори рецепционистите – не го бе видял през това време.

На кратък запис от охранителните камери обаче се виждаше как малко след два през нощта излиза от хотела. Образът не беше особено ясен, но си личеше, че това е Блумквист, в добро състояние, вероятно трезвен. Изглеждаше малко нервен и барабанеше с ръка по бедрото си. След това обаче се бе случило нещо зловещо. К америте бяха изгаснали. П росто бяха спрели да работят. Поне разполагаха с показанията на млада жена на име Агнес С олберг, която беше разчиствала масите на открития бар.

Агнес видяла мъж на средна възраст да излиза от хотела. Не го разпознала като Микаел Блумквист, но чула как строен възрастен мъж с бял костюм го заговорил. Мъжът седял на стол в края на бара, с гръб към нея. Малко след това доловила бързи стъпки и може би стон или въздишка. Когато се обърнала, видяла още един мъж, по-млад и здрав, с кожено яке и дънки.

В първия момент Агнес си помислила, че някой добронамерен човек се е притекъл на помощ, тъй като Блумквист – или мъжът, който впоследствие разбрала, че е Блумквист – бил паднал на асфалта. Чула и някой с британски акцент да говори за „епилептичен припадък“. Тъй като телефонът ѝ не бил в нея, се втурнала вътре, за да се обади на бърза помощ.

Оттам нататък трябваше да разчитат на други свидетели, сред които и съпружеска двойка, Кристофершон, които видели по Хувслагаргатан да се задава линейка. Блумквист бил вкаран в линейката на носилка и на пръв поглед всичко изглеждало нормално, но съпрузите забелязали известна небрежност при преместването на тялото, а след това мъжете скочили в линейката по някак „неестествен“ начин.

Линейката – която, както се оказа, била открадната преди шест дни в Норшборг – по-късно била видяна да се движи на север по „К ларабергследен“ и Е4, с пуснати сирени, но скоро след това се изгубила от поглед. Бублански и екипът му бяха убедени, че похитителите са сменили автомобила, но нищо не можеше да се твърди със сигурност.

Лисбет Саландер също беше подала сигнал и това не се хареса на Бублански. Тя бе разбрала за станалото твърде бързо, което засили подозренията му, че отвличането е свързано с нея. Чуха се и по телефона, но разговорът никак не го успокои. Разбира се, беше ѝ благодарен, че се обади. Радваше се на всякаква нова информация. Но не му хареса гласът ѝ. Усети гнева ѝ, пулсиращата ярост, и увещанията му останаха нечути. Неколкократно ѝ повтори „Не се меси, остави ни да си свършим работата“, но думите му не достигаха до нея. Освен това Бублански смяташе, че не му е разказала всичко. Предполагаше, че тя провежда собствена операция. Изруга тогава, след като приключиха разговора, изруга и сега, в заседателната зала, където бе седнал с колегите си – Соня, Йеркер Холмберг, Курт С венсон и Аманда Флуд.

– А? – измърмори той.

– Чудех се как Саландер е разбрала толкова бързо, че Блумквист е бил нападнат – каза Йеркер.

– Нали ти обясних?

– Каза, че е бърникала в телефона му?

– Именно, бърникала е. С негово разрешение. Можела е да го подслушва и да вижда къде се намира, поне докато не са строшили телефона му.

– Имах предвид по-скоро как е реагирала толкова бързо – каза Йеркер. – Звучи като че... не знам, все едно само е чакала да се случи нещо подобно.

– Каза, че е имала такива опасения – продължи Бублански. – Като w orst case scenario^[42]. „Свавелшьо“ са наблюдавали Микаел както в Сандхамн, така и на Белмансгатан.

– Но все още не можем да ги уличим в нищо?

– Сутринта събудихме президента им Марко Сандстрьом, но той просто ни се изсмя. Каза, че би било самоубийство да нападнат Блумквист. В момента издирваме останалите членове и ще ги поставим под наблюдение. Но засега не можем да свържем никого със станалото. Констатирахме единствено, че много от членовете на клуба са се покрили.

– И все още не знаем какво е правил Микаел в „Людмар“? – каза Аманда Флуд.

– Нямаме представа – каза Бублански. – Пратихме хора, които в момента са на мястото. Но изглежда, Микаел напоследък е бил доста потаен. Дори в „Милениум“ не знаят с какво се е захванал. Ерика Бергер казва, че е излязъл в нещо като отпуск, но през повечето време се е занимавал с историята за шерпа.

– Която може би е свързана с Форшел.

– Може би, а това, както знаете, притеснява военното разузнаване и С епо.

– Възможно ли е да е чуждестранна операция? – попита Курт Свенсон.

– Хакерската атака срещу охранителните камери говори в подкрепа на това предположение, а и не ми харесва, че са използвали крадена линейка, изглежда като провокация. Но най-вече...

– ...свързваш станалото със Саландер – допълни Соня Мудиг.

– Всички си го мислим – каза Йеркер.

– Да, може би – каза Бублански и отново потъна в мисли, чудейки се какво криеше Лисбет.

Лисбет не разказа за апартамента на „Страндвеген“. Надяваше се, че Камила ще я отведе до Микаел, и не искаше полицията да се намеси и да съсипе тази възможност. Но засега Камила си стоеше на адреса. Може би чакаше същото, от което се боеше Лисбет – снимки как някой измъчва Микаел и предложение за размяна, тя срещу него. Или още по-зле, снимки на мъртвия Микаел и заплаха, че и другите ѝ близки ще го последват, ако не се предаде сама.

През нощта се беше обадила на Аника Джанини, Драган, Мириам Ву и още няколко души, даже и на Паулина, за която нямаше как някой да знае. Каза им да отидат на сигурно място, което определено не беше приятно. Но правеше каквото трябва.

Погледна през прозореца. Времето беше някакво, може би слънчево, но със същия успех можеше и да вали сняг. Това не я интересуваше. Н ямаше идея къде са отвели Микаел, предполагаше само, че е някъде на север, затова беше отседнала в хотел „Кларион“ до летище „Арланда“, който поне беше в тази посока. Но стаята и хотелът бяха също толкова далеч от мислите ѝ, колкото и всичко останало.

Не беше мигнала цяла нощ. Часове наред бе седяла пред лаптопа, опитвайки да открие някаква следа, някаква пролука, и чак сега, на сутринта, чу сигнал от компютъра, сепна се и погледна обратно към монитора. Камила беше излязла от апартамента на „Страндвеген“. Браво, сестричке, помисли си тя. Прояви малко глупост и ме отведи до него. Но не ѝ се вярваше, че това ще стане. Камила си имаше Богданов, който можеше да се мери дори с Чумата.

Ето защо движението на сестра ѝ не означаваше непременно, че е направила пробив. Спокойно можеше и да се окаже капан. Опит да я подмамят. Трябваше да е готова за всичко, но... Загледа се в картата. Колата, в която беше сестра ѝ, се движеше по същия път като линейката снощи, на север по Е4, което изглеждаше обещаващо. Лисбет си събра багажа, слезе до рецепцията, за да освободи стаята, и се качи на кавазакито си.

Катрин се загърна с халат и отиде да отвори. Отвън стоеше униформен полицай, младо момче с присвити очи и руса коса, сресана настрани.

– Добро утро – смотолеви тя нервно.

– Търсим хора в хотела, които са виждали или общували с журналиста Микаел Блумквист – каза полицаят.

Веднага ѝ се стори подозрителен, може би направо враждебен. Имаше самодоволно изражение и беше изпънал гръб, сякаш за да покаже колко е висок и силен.

– Какво се е случило? – попита тя, като никак не ѝ бе трудно да долови страха в гласа си.

Полицаят пристъпи напред и я огледа от глава до пети с поглед, който ѝ беше твърде добре познат. Беше го виждала многократно – поглед, който искаше едновременно да я съблече и да я нарани.

– Как се казваш?

Това беше част от провокацията. Личеше си, че мъжът много добре знае коя е.

– Катрин Линдос – каза тя.

Той го записа в бележника си.

– Срещнала си се с него, нали?

– Да – отговори Катрин.

– Заедно ли прекарахте нощта?

Това какво общо има, искаше ѝ се да изкрещи. Но я беше страх и отговори „да“ и на този въпрос. Отстъпи назад и обясни, че когато се събудила сутринта, Микаел бил изчезнал.

– Под фалшиво име ли се регистрирахте?

Катрин опита да диша спокойно и се зачуди дали изобщо беше възможно да проведе диалог с полицая, особено сега, след като той самоволно влезе в стаята.

– А ти имаш ли име? – попита тя.

– А?

– Не помня да си се представил.

– Казвам се Карл Вернершон от Нормалмската полицията.

– Чудесно, Карл – каза тя. – Можеш ли най-напред да ми обясниш какво се е случило?

– Тази нощ Микаел Блумквист е бил нападнат и отвлечен отвън пред хотела, така че гледаме много сериозно на случая.

Катрин се почувства, все едно стените се приближават към нея.

– Боже господи.

– От изключителна важност е да ни разкажеш откровено какво е станало преди това.

Тя седна на леглото.

– Пострадал ли е?

– Не знаем.

Катрин просто го гледаше и мълчеше.

– Не отговори на въпроса ми – каза той.

Сърцето ѝ биеше бясно, но тя опита да намери думи.

– Микаел имаше важна среща тази сутрин, но разбрах, че така и не се е появил.

– Каква среща?

Тя затвори очи. Защо беше такава идиотка? Беше се заклела да не казва нищо за интервюто. Но беше изплашена и объркана и мозъкът ѝ очевидно не функционираше.

– Не мога да кажа заради защитата на източниците – каза тя.

– Значи не желаеш да ни сътрудничиш?

Катрин едва дишаше. Загледа се през прозореца, сякаш търсеше път за бягство. Карл В ернершон обаче ѝ помогна, като се зазяпа в гърдите ѝ, което я вбеси.

– С радост ще сътруднича. Но за целта трябва да разговарям с човек, който разполага с елементарни познания относно защитата на тайната на източниците и поне се опитва да покаже уважение към близките, на които току-що е съобщил шокираща новина.

– За какво говориш?

– Свържи се с началниците си и изчезни оттук.

Карл Вернершон я погледна, все едно искаше да я арестува на място.

– Веднага – каза тя още по-ядосано.

Той взе, че наистина измърмори „окей“, но, естествено, намери за нужно да добави:

– Но ти ще стоиш тук.

Катрин не отговори, просто му отвори вратата, след което седна обратно на леглото и потъна в мислите си. Телефонът обаче извибрира в ръката ѝ и я върна към реалността. Беше извънредна новина от „Свенска Дагбладет“:

- гласеше заглавието и тя се зачете. Новината беше отразена навсякъде, но никоя от статиите не съдържаше кой знае колко съществена информация, освен че е бил откаран с линейка, която никой не е повикал. Звучеше... непонятно. Как трябваше да постъпи, по дяволите? Искаше просто да изкрещи. След малко си припомни един момент от предната вечер. Беше чула шум от банята, който ѝ заприлича на неспокоен шепот. Може би дори беше измърморила в отговор: „Какво правиш?“.

Или беше сънувала, че го казва. Но това нямаше значение. Шепотът трябваше да е свързан с изчезването, нали? Пишеше, че са го отвлекли в два през нощта, пред хотела, така че – тя опита да мисли логично – Микаел явно се е развълнувал или притеснил от нещо и е хукнал навън, оставил я е сама, само за да бъде нападнат почти веднага. Дали всичко е било капан, опит да го подмамят навън? По дяволите, по дяволите. Какво се случваше?

Замисли се за просяка, за Ребека Форшел и отчаянието в гласа ѝ, и за цялата истерия преди интервюто. Онзи полицай идиот можеше да върви по дяволите. Тя се облече решително и си събра нещата. След това отиде до рецепцията, плати сметката и се качи в дипломатическия автомобил на британското посолство, който я чакаше отпред.

Глава 30

28 АВГУСТ

Беше горещо. В голяма газова пещ гореше огън. С изключение на това, в помещението светеха само няколко спот лампи. Вътре не влизаше дневна светлина, големите прозорци бяха затъмнени или боядисани. П огледът на Микаел блуждаеше между бетонните колони, железните конструкции, парченцата стъкло по пода и лъскавите метални ръбове на пещта, в които виждаше отражението си.

Намираше се в изоставено индустриално помещение, може би стара стъкларска работилница, вероятно на голямо разстояние от Стокхолм. Н ямаше представа къде точно, но му се стори, че пътуването продължи дълго. Смениха превозното средство веднъж или два пъти. Трябва да е бил тежко упоен или дрогиран, защото имаше само откъслечни спомени от нощта и сутринта. Сега лежеше на някаква койка или носилка, вързан с кожени колани, недалеч от пещта.

– Ехо! Мамка му, чува ли ме някой? – провикна се той.

Не че това щеше да помогне, просто трябваше да направи нещо, а не просто да се върти и поти, докато огънят нагрява стъпалата му. Иначе щеше да полудее. Пещта съскаше като змия, а той беше изплашен до смърт, подгизнал от пот, с пресъхнала уста и... Какво беше това? Чу се хрущене, като от натрошени стъкла. Приближаваха се стъпки и веднага си пролича, че те няма да му донесат облекчение. Напротив, бяха небрежни и пресилено бавни, и придружени с подсвиркване.

Що за хора си подсвиркваха в днешно време?

– Добро утро, Микаел.

Беше същият английски глас, който го беше заговорил през нощта. Засега обаче не виждаше никого. Може би това беше идеята, може би криеха лицата си от него.

– Добро утро – отвърна той на английски.

Стъпките спряха, а с тях и свирукането. Микаел долови дишане и лек аромат на афтършейв. Подготви се за какво ли не, да го ударят, да го намушкат, да бутнат носилката, така че краката му да полетят в пещта. Но не се случи нищо. Мъжът просто каза:

– Това беше неочаквано бодър поздрав.

Микаел не продума.

– Израснал съм с това – каза гласът.

– С кое? – заекна Микаел.

– В ечното, престорено спокойствие, независимо от обстоятелствата. Но тук то изобщо не е необходимо. Предпочитам откровеността и веднага си признавам, че изпитвам известно... нежелание. Съпротива.

– И на какво се дължи тя? – изломоти Микаел.

– Харесваш ми, Микаел. Уважавам отношението ти към истината, а тази работа...

Гласът направи театрална пауза.

– ...трябваше да си остане чисто семеен въпрос. Но както често се случва с кръвните вражди, бяха намесени и външни хора.

Микаел забеляза, че е започнал да трепери.

– Говориш за Зала – простена той.

– Другарят Залаченко, о, да. Но ти така и не го срещна.

– Не.

– Поздравления за което всъщност. Познанството с него беше грандиозно преживяване, но оставяше своите следи.

– Значи си го познавал?

– Обичах го. За жалост това донякъде беше като да обичаш Бог. Не получаваш нищо в замяна, единствено ярко сияние, което те заслепява и размътва мозъка ти.

– Заслепява? – повтори Микаел, който почти не съзнаваше какво говори.

– Точно така, ослепяваш и се побъркваш. Опасявам се, че това все още важи за мен до известна степен. В ръзките ми със Залаченко се оказаха невъзможни за прекъсване и в резултат поемам ненужни рискове. Нито ти, нито аз би трябвало да се намираме тук, Микаел.

– Защо тогава не сме където трябва?

– Простият отговор е отмъщение. Приятелката ти трябва да ти разкаже за разрушителната сила на отмъщението

– Лисбет – каза той.

– Точно така.

– Къде е тя?

– Къде, наистина? И ние това се питаме.

Последва нова пауза, може би не чак толкова дълга, но все пак достатъчна, за да остави впечатлението, че мъжът се кани да му демонстрира колко точно луд и сляп продължава да бъде. В место това той пристъпи напред и първото, което забеляза Микаел, беше белият ленен костюм, същият, който мъжът носеше снощи. В съзнанието му се оформи ужасяващ образ как собствената му кръв оставя петна по сакото.

След това видя лицето. Чертите на мъжа бяха красиви и изящни. Имаше блед белег на дясната буза, а около очите му се забелязваше лека асиметрия. Косата му беше гъста и сива, с бели косми тук-там. В друг контекст Микаел би могъл да го вземе за ексцентричен интелектуалец, като Том Улф. Сега обаче в него имаше нещо неприятно и вледеняващо, някаква неестествена забавеност в движенията.

– Предполагам, че не си сам – каза Микаел.

– Има и бандити, млади мъже, които по непонятни причини не искат да се покажат. На тавана пък има камера.

Мъжът посочи нагоре.

– Значи ще ме снимате.

– Не се тревожи, Микаел – каза мъжът и изведнъж превключи на шведски. – Приеми, че това е само между мен и теб, един вид интимност.

Тялото на Микаел започваше да трепери все по-силно.

– Говориш шведски – каза той изплашено.

Сякаш способността на мъжа да сменя езиците подсилваше дяволското му излъчване.

– Аз съм лингвист, Микаел.

– Наистина?

– Да. Но с теб ще се отправим на пътешествие отвъд езика.

Той разгъна черно парче плат, което бе държал в дясната си ръка, и остави два лъскави предмета на стоманената масичка до носилката.

– Какво имаш предвид?

Микаел се въртеше все по-отчаяно и се взираше в съскащия огън и отражението на разкривеното си лице.

– Има безброй хубави думи за повечето неща в живота – продължи мъжът. – Може би най-вече за любовта, нали? Чел си Кийтс и Байрон на младини. Бих казал, че са уловили любовта доста добре. Но бездънната болка, Микаел, е неизразима. Никой не е успял да я опише, дори най-великите творци. Именно там отиваме, Микаел. В неизразимото.

В НЕИЗРАЗИМОТО.

Юрий Богданов седеше на задната седалка на черен мерцедес, който се движеше на север към Мерща. Показа на Кира видеозаписа. Тя примижа, а Богданов зачака да види възбудения блясък, който винаги се появяваше в очите ѝ, когато гледаше как враговете ѝ страдат.

Но сега го нямаше. На лицето ѝ се изписа единствено измъчена нетърпеливост, което не му хареса. Нямаше доверие на Галинов и беше убеден, че всичко е отишло твърде далеч. Похищението на Микаел Блумквист не можеше да доведе до нищо добро. Във въздуха се носеха твърде много разгорещени емоции, а мрачното изражение на Кира не му харесваше.

– Как си? – попита той.

– Ще ѝ го пратиш ли? – отвърна тя.

– Само да обезопася връзката. Но, честно казано, К ира...

Той се поколеба. Знаеше, че това няма да ѝ се понрави, и не я гледаше в очите.

– Трябва да стоиш далеч оттам – продължи той. – Най-добре още сега да те качим на самолет за Русия.

– Няма да ходя никъде, докато тя не умре.

– Мисля... – започна той.

...че тя няма да се остави да бъде заловена толкова лесно, искаше му се да каже. Че я подценяваш. Но не довърши мисълта си. Не биваше по никакъв начин да разкрива, че в действителност се възхищаваше на Лисбет, или Осата, както я познаваше. Имаше добри хакери, имаше и гениални хакери, но тя беше съвсем отделна категория. Това беше мнението му, но Богданов го запази за себе си и вместо това се наведе и взе една синя метална кутия.

– Какво е това? – попита Кира.

– Фарадеев кафез. Заглушаваща кутия. Пъхни телефона си вътре, не бива да оставяме следи.

Тя погледна през прозореца, след което остави телефона си. После се умълчаха. Гледаха ту към шофьора, ту към пейзажа. Накрая Кира пожела да види още от случващото се в индустриалната постройка в Моронсала. Богданов ѝ показа, но си мислеше, че би могъл да мине и без тези кадри.

Лисбет тъкмо подмина Норвикен, когато сигналът в гугъл очилата ѝ изчезна. Тя изруга и удари кормилото с дясната си ръка. Но това все пак беше очаквано, така че тя намали и намери място за почивка до една горичка, където имаше дървена пейка и маса. Спря там и извади лаптопа си, надявайки се, че всички часове, които това лято бе прекарала в проучване на обкръжението на Камила, най-накрая ще се отплатят.

Невъзможно беше операцията да се е провела без помощта на „Свавелшьо“ и макар Лисбет да предполагаше, че те ползват единствено предплатени карти, все пак ѝ се искаше да вярва, че може да са допуснали някоя и друга дребна грешка. Ето защо още веднъж провери момчетата, които бяха посетили Кира в апартамента на „Страндвеген“: Марко, Йорма, Кони, Криле и Миро. Но не откри нищо, въпреки че беше хакнала мобилните им оператори и имаше достъп до техните клетки. Удари с юмрук по масата, готова да се откаже и да потърси друго решение, когато се сети за Петер Кович.

Петер Кович беше човекът от „Свавелшьо“ с най-тежко криминално досие. Твърдеше се, че има проблеми с алкохола, жените и дисциплината. Вярно, не беше припарвал до „Страндвеген“, но беше един от хората, които се появиха на Фискаргатан през лятото, така че тя пробва и неговия телефон и след малко възкликна развълнувано. Рано сутринта Кович беше минал по същия път като Камила и беше продължил на север към Упсала, покрай С турврета и Бьорклинге. Лисбет тъкмо се канеше да потегли, когато телефонът ѝ звънна.

Хич и не смяташе да вдига, но все пак погледна кой се обажда. Беше Ерика Бергер от „Милениум“, така че в крайна сметка отговори. В първия момент обаче не разбра нищо. Ерика крещеше и Лисбет успя да различни единствено думите „той гори, той гори“.

Постепенно обаче проумя какво се случва.

– Напъхали са го в някаква голяма пещ. Той крещи и страда нечовешки, казват... пишат, че...

– Какво пишат?

– Че ще го изгорят жив, ако ти, Лисбет, не отидеш на определено място в гората до Сунерща. Пишат, че ако видят полиция или нещо подозрително, ще убият Микаел по брутален начин и ще отвлекат някой друг твой или негов близък, и няма да спрат, докато не се предадеш. Божичко, Лисбет, ужасяващо е, краката му...

– Ще го намеря, чуваш ли? Ще го намеря.

– Казват да ти пратя видеозаписа, както и имейл акаунт, чрез който можеш да се свържеш с тях.

– Ами прати ми ги.

– Лисбет, трябва да ми кажеш какво става.

Тя затвори. Нямаше време за обяснения. Трябваше да се заеме със следата, на която бе попаднала – Петер Кович, който беше пътувал по същия маршрут като Камила, но беше продължил на север по Е4 в посока Тиерп и Гевле. Това изглеждаше обещаващо и известно време наистина беше така. Тя барабанеше с пръсти по масата, псуваше и мърмореше:

– Хайде, проклет пияндурник, заведи ме при тях.

Но, естествено, в Монкарбу следата прекъсваше. Лисбет примигна с празен поглед към шосето. Изглеждаше толкова побесняла, че един младеж с рено, който току-що беше отбил на мястото за почивка, се качи обратно в колата и потегли изплашено. Тя обаче дори не го забеляза. В место това, стиснала челюсти, пусна записа, който ѝ прати Ерика Бергер, и видя Микаел в близък кадър.

Очите му бяха широко отворени и бели, сякаш зениците се бяха вдигнали нагоре. Цялото му лице беше толкова напрегнато и разкривено, че тя едва го позна. Навсякъде бе избила пот, по брадичката, по устните, по ризата му. Камерата се отмести, мина покрай тялото му и продължи към краката.

В следващия момент стъпалата на Микаел, обути в червени чорапи, се плъзнаха бавно към голяма тухлена пещ, в която съскаше огън. Чорапите и дънките пламнаха и след странно забавяне, сякаш Микаел опитваше да се сдържи колкото се може по-дълго, се чу безумен, сърцераздирателен вик.

Лисбет не продума и лицето ѝ не трепна. Но пръстите ѝ, които бе свила като птичи нокти, оставиха три дълбоки следи в дървената маса. После прочете съобщението им и погледна проклетия имейл акаунт. Беше анонимен и криптиран и тя го прати на Чумата заедно с няколко кратки инструкции, снимка на Петер Кович и карта на Е4 и северната част на Упланд. След това прибра лаптопа и оръжието си, сложи си гугъл очилата и потегли към Тиерп.

– Трябва да ми кажеш какво става – викна Ерика Бергер по телефона.

Но я чуха единствено хората, които се бяха насъбрали около нея в редакцията на Йотгатан и не разбираха нищо, освен че тя не е на себе си. На Софи Мелкер, която стоеше най-близо, ѝ се стори, че Ерика ще припадне, затова се втурна да ѝ помогне, но тя дори не забеляза.

Беше се вглъбила в мислите си и отчаяно опитваше да състави план за действие. Бяха написали, че в никакъв случай не бива да звъни в полицията. За нищо на света. Но какви всъщност бяха вариантите? Това бе не просто най-ужасното нещо, което бе виждала, ами ставаше дума за Микаел, най-стария ѝ приятел и голямата ѝ любов. Беше абсолютно неподготвена. Провери пощата си по онзи начин, по който човек дори не осъзнава, че го е направил. Отвори я просто по рефлекс и ненадейно видя съобщението...

Обади се на Лисбет още преди да е осмислила прочетеното. Дори не беше сигурна дали всичко не е просто зловеща шега, дали видеото не е фалшиво. Но всякакви подобни мисли се изпариха, когато чу гласа ѝ. Разбра, че Лисбет бе очаквала именно това: абсолютното зло.

Беше неописуемо и Ерика започна да ругае несвързано на глас. Едва тогава, сякаш до този момент се бе намирала в друга реалност, забеляза, че Софи я е прегърнала. За миг си помисли да ѝ разкаже какво е станало, но вместо това се отдръпна и каза:

– Извинявай, трябва да остана сама. Ще говорим после.

После отиде в кабинета си и затвори вратата. Ясно ѝ беше, че ако направеше нещо, което да коства живота на Микаел, нямаше да го преживее. Но това не означаваше, че е с вързани ръце и че ще прави каквото ѝ кажат бандитите. Трябваше... какво? Да помисли, да се концентрира, разбира се.

Не беше ли винаги така при този тип престъпления? Извършителите не искаха полицията да се намесва. Но в случаите, когато биваха разкрити, това винаги се случваше, защото властите все пак са били тайно информирани. Трябваше да се обади на Бублански от сигурна линия, нали? След минута колебание тя позвъни. Но не се свърза, даваше заето. Тогава с нея се случи нещо. Започна да трепери неконтролируемо и смотолеви на глас:

– Да те вземат дяволите, Лисбет. Как можа да въвлечеш Микаел в това? Как можа?

Комисар Бублански проведе продължителен разговор с Катрин Линдос, след което слушалката взе мъж, който се представи като Янек Ковалски. Каза, че работел за британското посолство, и Бублански реши да приеме това за чиста монета.

– Малко съм притеснен – каза мъжът.

Бублански можеше да каже това-онова за англичаните и сдържаните им изказвания, но отговори сухо:

– Защо?

– Две отделни истории се преплитат по деликатен начин, може би по случайност. Може би не. Блумквист се познава с Лисбет Саландер, нали така, а Йоханес Форшел...

– Да? – подкани го Бублански нетърпеливо.

– В края на периода си в Москва, Форшел работеше по разследване, чийто обект беше бащата на Лисбет, Александър Залаченко, и бягството му в Швеция.

– Мислех, че по това време само групичката от Сепо е знаела за това.

– Нищо не е толкова секретно, колкото на хората им се иска да вярват, комисар. Интересното е, че Камила, другата дъщеря, впоследствие развила тесни връзки с най-близкия приятел на Залаченко от ГРУ, който продължил да поддържа контакт с него дори след държавната измяна.

– И кой е това?

– Казва се Иван Галинов и по неясни за нас причини продължава да бъде лоялен... как да го кажа... дори post mortem. Разправил се е със старите врагове на Залаченко след смъртта му и е затворил устите на хората, които разполагат с изобличаваща информация. Галинов е безмилостен и опасен. С мятаме, че се намира в Швеция и че е замесен в отвличането на Блумквист. Предлагаме помощта си, защото за нас е от изключителна важност той да бъде заловен, а и министърът на отбраната има собствени планове, които аз малко безразсъдно одобрих.

– Тук ме изгуби.

– Ще разбереш, като му дойде времето, бъди спокоен. Пращаме някои материали, както и снимки на Галинов, които, за съжаление, не са много актуални. Довиждане, комисар.

Бублански кимна сам на себе си. Рядко се случваше да получава помощ от типа служители, към които вече се беше досетил, че спада Ковалски. Мислеше си за това и за какво ли още не. След известно време се изправи и тъкмо се канеше да отиде да говори със Соня Мудиг, когато телефонът му звънна отново. Беше Ерика Бергер.

Катрин седеше в кафявия фотьойл във всекидневната на Янек Ковалски. Йоханес Форшел седеше насреща ѝ, а до него беше Ребека. Не ѝ беше лесно да се съсредоточи. Постоянно мислеше за Микаел. Но ѝ бяха дали диктофон – не можеше да ползва телефона си, – та предполагаше, че все пак ще се получи. А и въпреки всичко историята постепенно започна да я поглъща

– И не си можел да направиш и крачка повече? – попита тя.

– Не – продължи Йоханес. – Падна мрак, а вятърът беше леденостуден. И змръзвах и се надявах единствено всичко да приключи бързо. Да потъна във финалния унес, който настъпва, когато телесната топлина се изчерпи. Но точно тогава чух вой и вдигнах поглед. В първия момент не видях нищо. После Нима Рита отново се появи, само че този път имаше две глави и четири ръце, като индийско божество.

– Как така?

– Това виждах. В действителност носеше някого, но мина известно време, докато го осъзная, и още повече, докато разбера кой бе това. Бях твърде изморен, за да мисля. Твърде изморен, за да се надявам, че ще ме спасят. Може би дори твърде изморен, за да искам да бъда спасен. Явно съм загубил съзнание. Когато се свестих, до мен лежеше жена, протегнала ръце, сякаш иска да ме прегърне. Говореше нещо за дъщеря си.

– Какво точно?

– Така и не разбрах. П омня само, че се спогледахме, абсолютно отчаяно, разбира се, но и с изненада. Разпознах я и мисля, че и тя ме позна. Беше Клара. Погалих я по главата и по рамото. Помня как си помислих, че никога повече няма да бъде красива. Лицето ѝ беше обезобразено от студа. В идях раната на устната ѝ, оставена от пикела ми. Може би ѝ казах нещо, тя може би отговори. Не знам. Бурята бучеше, а Сванте и Нима се караха над главите ни. Грачеха и се бутаха. В сичко беше толкова странно. Единственото, което долових, беше така абсурдно и неприятно, че реших, че не съм чул правилно. Това бяха английските думи slut и whore, уличница и курва. Защо някой би говорил такива неща в този момент? Не разбирах.

Глава 31

28 АВГУСТ

Микаел никога преди не бе губил желание за живот. Никога дори не бе изпадал в по-сериозна криза. Но сега лежеше на носилка, с тежки изгаряния по краката и стъпалата, и искаше единствено да изгуби съзнание и да изчезне. Не съществуваше нищо друго освен болките му. Н ямаше сили дори да крещи, просто се гърчеше и стискаше зъби. Не осъзнаваше, че може да стане и по-зле. Но можеше.

Мъжът с белия костюм, който се бе представил като Иван, взе скалпел от масичката до носилката и сряза част от изгорялата плът. Тялото на Микаел се изви като дъга и той все пак намери глас да изкрещи. И продължи да крещи, докато нещо не го върна обратно в околния свят. Мина известно време, докато осъзнае какво става, и само бегло долови, че се приближават нови стъпки. Този път се чуваха токчета. Той завъртя глава и видя жена с червеникаворуса коса. Беше неземно красива. Усмихна му се и това може би трябваше да му вдъхне надежда за някакво облекчение, но вместо това ужасът се впи още по-дълбоко в него.

– Ти... – промълви той.

– Аз – каза тя.

Камила го погали по челото и косата. В движението имаше прикрит садизъм.

– Здравей.

Микаел не отговори. Целият представляваше една голяма, крещяща рана. И все пак... мислите му се завъртяха, сякаш имаше да ѝ каже нещо важно, но не се сещаше какво.

– Лисбет ме притеснява – продължи тя. – Би трябвало да притеснява и теб, Микаел. Часовникът тиктака. Тик-так. Но ти нямаш представа за времето, нали? Ще ти кажа, че вече минава единайсет и Лисбет трябва да се обади на мига, ако иска да ти помогне. Но не сме чули и думичка от нея.

Тя отново се усмихна.

– Може би в крайна сметка не означаваш толкова много за нея, Микаел. Може би ревнува от другите ти жени. От малката ти Катрин.

Последните думи го разтърсиха.

– Какво сте ѝ направили?

– Нищо, миличък, нищо. Засега. Но изглежда, Лисбет предпочита да умреш, отколкото да ни сътрудничи. Ж ертва те, също както е жертвала толкова много хора преди теб.

Микаел затвори очи и продължи да рови в паметта си за онова, което си мислеше, че иска да каже. Но откри единствено болка.

– Вие ме жертвате – каза той. – Не тя.

– Ние... не, не, Лисбет получи предложение и не го прие. Честно казано, нямам нищо против. Ще се радвам тя да разбере какво е чувството да загубиш някого, който е бил важен за теб. Едно време ти беше важен за нея, нали?

Камила отново го погали по главата и в този момент той забеляза нещо неочаквано в лицето ѝ. Видя прилика с Лисбет, може би не в чертите, ами в безмълвния, яростен поглед.

– За нея... – заекна той, борейки се с болката.

– Какво, Микаел?

– За нея важни бяха майка ѝ и Холгер, а тях вече ги няма – каза той и в същия миг разбра какво искаше да ѝ каже.

– Какво ще рече това?

– Че Лисбет вече знае какво е да изгубиш някой близък, докато ти, Камила...

– Докато аз...

– ...си изгубила нещо по-лошо.

– И какво ще да е то?

– Част от себе си – изплю той през стиснатите си зъби.

– Какво имаш предвид?

Очите ѝ проблеснаха гневно.

– Изгубила си и майка си, и баща си.

– Така е.

– Майка, която е отказвала да види на какво си подложена, и баща... когото си обичала... но който се е възползвал от теб. И мисля...

– Какво, по дяволите, мислиш?

Той затвори очи и опита да се съсредоточи.

– Че си била най-голямата жертва в семейството. В сички са те предали.

Камила го стисна за гърлото.

– Какво ти е втълпила Лисбет?

Беше му трудно да диша, не само заради ръката на Камила. Стори му се, че пламъците се приближават, и разбра, че е допуснал грешка. Искаше да пробуди нещо в нея, но просто я беше вбесил.

– Отговаряй! – кресна тя.

– Лисбет каза, че...

Той се запъхтя тежко.

– Какво?

– Че е трябвало да проумее защо Зала е идвал при теб нощем, но е била твърде вглъбена в това да спаси майка си и не е разбрала.

Камила го пусна и изрита носилката, при което стъпалата му се удариха в ръба на пещта.

– Значи така ти е казала?

Пулсът му препускаше.

– Не е разбрала.

– Глупости.

– Не, не.

– Винаги е знаела. Естествено, че е знаела – изкрещя Камила.

– Успокой се, Кира – намеси се Иван.

– Няма – изръмжа тя. – Лисбет е лъгала най-безсрамно.

– Не е знаела – повтори Микаел.

– По нейните думи. Искаш ли да знаеш какво всъщност стана със Зала? Искаш ли? Зала ме направи жена. Това пък бяха неговите думи.

Камила се поколеба, като че обмисляше как точно да се изрази.

– Направи ме жена горе-долу така, както сега аз ще те направя мъж, Микаел – продължи тя, наведе се напред и го погледна в очите.

В първия момент просто се взираше гневно и отмъстително, но после нещо в погледа ѝ се промени. Микаел забеляза известна ранимост и си въобрази, че са осъществили връзка, или дори че тя е доловила нещо от себе си в уязвимото му положение. Но вероятно грешеше. В следващия миг Камила се обърна и се отдалечи, като извика няколко думи на руски, които прозвучаха като заповед.

Микаел остана сам с мъжа на име Иван. Не му оставаше друго, освен да опита да издържи. И да не гледа пламъците.

13 май 2008 година

Когато видя фигурите в снежната пелена, Клара се пусна, падна и се изтърколи надолу по склона. Спря до нечие тяло. Мъж. Мъртъв ли беше? Не, не, беше жив, помръдна и я погледна, и поклати глава. Носеше кислородна маска и Клара не можеше да види кой е. Но той я потупа по рамото.

После си свали маската и очилата и ѝ се усмихна. Тя отвърна на усмивката, или поне опита. Но моментът не трая дълго и скоро тя усети, че до тях се е разгорял спор. Чуваше само откъслечни думи. Нещо за всичко, което Йоханес – Йоханес ли казаха? – бил направил за Нима, или щял да направи. Да построи къща. Да се погрижи за Луна. Но тя не свърза чутото със себе си.

Толкова я болеше. Просто лежеше безпомощно в снега, без да може да се изправи. Примоли се на Бог отново да ѝ помогнат. И наистина, Нима се наведе, а Клара се почувства, сякаш целият свят протяга ръце към нея. Действително щяха да я спасят. Щеше отново да види дъщеря си, да се прибере у дома. Но Нима не се пресегна към нея.

Вдигна другия мъж. В първия момент тя не се притесни. Просто му помагаха да се изправи. Това не означаваше нищо, нали? Тя погледна нагоре и видя, че мъжът е увиснал на раменете на Нима, както тя преди малко. Помисли си, че на нея ще ѝ помогне другият мъж, онзи, който се беше развикал на Нима. Но той не предприемаше нищо и накрая се случи нещо страшно. Те започнаха да се отдалечават. Нали нямаше да я изоставят?

– Не – викна тя. – Моля ви, не ме оставяйте!

Но те продължиха, без дори да се обърнат. Тя се взираше в гърбовете им, които бавно изчезваха в бурята. Чак когато ги изгуби от поглед и вече чуваше единствено скърцащите им стъпки, ужасът я обзе напълно. Клара се развика и не спря, докато не остана без дъх. Тогава се разплака безмълвно, обзета от такова отчаяние, каквото дори не подозираше, че е възможно.

Юрий Богданов седеше в тясната пристройка, току до Кира, която беше потънала в един кожен диван и отпиваше нервно от някакво скъпо бяло бургундско вино, докарано тук специално за нея, разбира се.

Богданов се взираше в компютъра си. Имаше да следи цял куп камери, не само тази, на която Блумквист се гърчеше от болка, ами и охранителните камери на полето отвън. Сградата беше фалирала стъкларска работилница за скъпи вази и купи, която Кира беше придобила преди няколко години. Мястото беше изолирано, близо до гората и далеч от други постройки. И макар че прозорците бяха големи и високи, през тях не можеше да се види какво става вътре. О свен това Богданов с маниакална настоятелност се беше погрижил всички замесени да бъдат изключително внимателни, така че тук трябваше да са в безопасност. И въпреки това ситуацията не му се нравеше. Мислеше си за Осата и това, което бе чувал за нея. Твърдеше се, че е проникнала в частната мрежа на Агенцията за национална сигурност на САЩ и се е сдобила с информация, която дори президентът не е виждал. Беше постигнала невъзможното, в неговия свят беше жива легенда, докато Кира... божичко, Кира.

Той погледна през рамо към нея. Красавицата Кира, която го измъкна от канавката и го направи богат и към която трябваше да изпитва единствено благодарност. Но въпреки това – изведнъж той го почувства като тежест на раменете си – му беше дотегнала. Бяха му омръзнали заплахите, тормозът и отмъстителността ѝ. Без сам да знае защо, влезе в пощата, която беше създал, и в продължение на няколко секунди постоя неподвижно, обзет от чудновато вълнение.

След това написа GPS координатите, мислейки си, че щом не могат да открият Осата, то Осата може да открие тях.

Лисбет беше спряла на друго място за отдих, недалеч от Ешеста. Седеше загледана в екрана на лаптопа, когато една кола отби от пътя. Беше черно волво В90 и тя подскочи, посягайки към пистолета. Но в колата имаше просто двойка на средна възраст с малко момче, което слезе, за да се облекчи.

Лисбет отдели поглед от тях. Тъкмо беше получила съобщение от Чумата, което съдържаше... ами... определено не пробив, но поне нова посока. На изток.

Точно както се беше надявала, проклетият Петер Кович от „Свавелшьо“ се беше изложил. Охранителната камера на една бензиностанция на улица Индустригатан в Рокньо, северно от Тиерп, го беше заснела в 03:37 през нощта. Изглеждаше ужасно – едър, потен и разплут. На записа се виждаше как сваля каската си и пие от сребриста бутилка за вода, след което излива остатъка върху лицето и косата си. Изглеждаше все едно опитва да се освежи след зверски махмурлук.

написа тя.

Чумата отговори:

Което означаваше, че пияндето можеше да е отишло навсякъде. Към брега, или пък навътре в норландските гори. Все още нямаше представа къде са отвели Микаел. Потисна импулса да почне да крещи и да блъска и се замисли дали все пак не трябваше да пише на бандитите, за да провери дали не може да се възползва по някакъв начин от предоставената възможност за връзка. Влезе в пощата и откри, че там има нещо ново. Два реда цифри и букви, които в първия миг не можа да разтълкува. Бързо обаче осъзна, че това са GPS координати. Мястото, което обозначаваха, се намираше в енория Моронсала в Упланд.

Какво означаваше това? Първо искаха да отиде до С унерща, като адски старателно бяха обяснили точно как трябва да се държи и какво да прави. Сега обаче нямаше никакви пояснения, нито думичка, само координатите на точка в... къде точно... насред нищото, някакво поле. Провери и видя, че Моронсала е малка населена област с шестстотин жители североизточно от Тиерп, състояща се главно от гори и поля. Имаше църква, разбира се, древни паметници и няколко изоставени индустриални сгради от седемдесетте и осемдесетте години, когато в селцето бе кипял известен предприемачески дух. Това привлече вниманието ѝ, тя влезе в Гугъл Ърт, разгледа мястото и откри, че насред полето, недалеч от гората, имаше ниска, правоъгълна тухлена сграда с големи стъклени прозорци.

Като нищо можеше да служи за скривалище на престъпници. От друга страна, това важеше са всяка самотна сграда в Швеция. Можеха да са навсякъде. И тъкмо това не разбираше. Защо бяха посочили тъкмо тази къща? За зелен хайвер ли я пращаха? Или беше капан?

Отново погледна картата и видя, че Рокньо, където Петер Кович беше спрял, за да се наплиска с вода, се намираше точно на път към Моронсала. Лисбет възкликна развълнувано.

Да не би някой от обкръжението на Камила да беше пропял? Съществуваше ли изобщо такава вероятност? Разбира се, бандитите от „Свавелшьо“ едва ли бяха особено въодушевени от заповедта да похитят човек като Микаел. Вероятно им се бе сторило твърде рисковано, но защо тогава биха ѝ предоставили информация? Какво се надяваха да получат в замяна?

Не се връзваше, но определено трябваше да провери. Написа на Чумата:

Той отговори:

Тя му изпрати GPS координатите и написа:

Лисбет се качи на мотора си и потегли към Моронсала. След няколко минути забеляза, че е задухал вятър. Небето отново се заоблачаваше и тя стисна кормилото толкова здраво, че кокалчетата ѝ побеляха под ръкавиците.

Глава 32

28 АВГУСТ

Иван Галинов погледна журналиста на носилката. Беше боец. Отдавна не бе виждал някой да издържа така стоически на подобна болка. Но това не помагаше никому. В ремето си минаваше и повече не можеха да чакат. Журналистът трябваше да умре, може би напразно. Това обаче нямаше значение. Ето го тук, докаран до това положение от сенките на миналото. От самия огън, можеше да се каже.

Галинов, за разлика от много свои колеги от ГРУ, не изпадна във възторг, когато дванайсетгодишната дъщеря на Залаченко го замери с коктейл „Молотов“, оставяйки го да гори в колата си. Не, той се закле, че някой ден ще отмъсти на момичето. Вярно беше, разбира се, че много години преди това се почувства съкрушен, когато разбра, че Залаченко, неговият ментор и най-добър приятел, е дефектирал и се е превърнал в най-лошото от най-лошото, национален предател.

После обаче разбра, че нещата не са толкова прости. Ето защо възобнови връзка с него и скоро всичко беше както преди, или поне почти. Срещаха се на тайни места, обменяха информация и заедно градяха Звезда Б ратва. Никой, нито дори баща му, не означаваше толкова много за Галинов, колкото Залаченко. Винаги щеше да почита паметта му, макар и да знаеше, разбира се, че Зала е причинил и ужасно много злини. Не само такива, които упражнението на професията му изискваше, ами и ненужни жестокости, включително към собствената си плът и кръв. Това бе още един от аспектите на историята, довели Галинов дотук.

Би сторил каквото и да е за Кира. В нея откриваше едновременно Зала и самия себе си, едновременно предател и предаден, страдалец и причиняващ страдания. Но никога преди не я беше виждал толкова изтерзана, колкото след разговора с Микаел. Галинов изпъна гръб. Вече беше следобед, чувстваше се изморен и очите му пареха. Но нямаше да мръдне оттук, докато не си свършеше работата. Никога не се беше наслаждавал на мъченията, за разлика от Кира или Зала. За него това бе просто задължение.

– Време е да приключваме, Микаел – каза той. – Ще се справиш.

Микаел не отговори. П росто стисна зъби, опитвайки да не губи присъствие на духа. Носилката беше мокра от потта му. Стъпалата му бяха изгорели и нарязани, а пещта продължаваше да бълва пламъци като зейнало чудовище. На Галинов не му беше трудно да се постави в положението на Микаел.

На самия него му се беше случвало да го измъчват и да вярва, че ще умре. Помисли си, сякаш това можеше да утеши както него, така и Микаел, че сигурно има граница на болката. Някакъв момент, отвъд който тялото просто изключва. От еволюционна гледна точка безграничното страдание би било безсмислено, когато вече няма надежда.

– Готов ли си? – попита той.

– Аз... – започна журналистът, но очевидно нямаше сили да довърши, така че това беше всичко.

Галинов провери коланите и избърса потта от бузите си. За секунда мярна отражението си в металните ръбове на пещта, след което се подготви да сложи край.

Микаел искаше да каже нещо, каквото и да е, само и само за да си отдъхне за миг. Но силите го предадоха. Мислите и спомените го заляха като цунами. Видя дъщеря си, родителите си, Лисбет, Ерика, всичко възможно, много повече, отколкото бе способен да възприеме.

Осъзна, че гърбът му се е извил. Краката и ханшът му се тресяха, и той си помисли: случва се, изгарям до смърт. Погледна към Иван, но не можеше да го види ясно. Цялата стая изглеждаше замъглена и Микаел не разбра дали лампите на тавана наистина примигнаха и изгаснаха, или просто халюцинираше. Дълго време си мислеше, че мракът е просто част от предсмъртния ужас. Накрая обаче разбра, че нещо се случва. Чу стъпки и гласове и видя как Иван се завъртя и попита на шведски:

– Какво става, по дяволите?

Отговориха му развълнувани гласове. Какво ставаше? Микаел не проумяваше нищо, освен че наоколо бе настанала внезапна тревога и електричеството наистина бе спряло. Всичко беше изгаснало, с изключение на пещта, която продължаваше да гори все така заплашително. От болезнената смърт все още го делеше само едно побутване. И все пак суматохата означаваше... надежда. Той се огледа и долови сенчести силуети, които се движеха в мрака.

Може би полицията беше пристигнала. Опита да се абстрахира от болката и да помисли. Дали можеше да ги сплаши още повече? Да каже, че са обкръжени и прецакани? Но не, това може би просто щеше да ги подтикне да го ликвидират още по-бързо. Гърлото му се сви. Едва дишаше. Погледна към кожените колани, стегнали краката му. Бяха нови, старите бяха изгорели, сливайки се със собствените му рани. Прасците му пулсираха и крещяха от болка. И все пак... изгорялата кожа по тях бе увиснала хлабаво. Може би можеше да се отскубне? Реши да опита. Щеше да боли неописуемо, но нямаше време да мисли за това. Затвори очи и успя да произнесе:

– Мамка му, покривът пада.

Мъжът, който се наричаше Иван, погледна нагоре. Микаел си пое дълбоко дъх, издърпа краката си изпод коланите, нададе безумен вик, който раздра въздуха, и без дори да се замисли, изрита Иван в корема. После всичко почерня и се размаза. П оследното, което чу, преди да изгуби съзнание, бяха гласове, които изкрещяха на шведски:

– Застреляй го!

Май 2008 година

На следващия ден, на слизане към базовия лагер, в мислите му се завърнаха думите, които едва-едва бяха достигнали до тях през бурята и виелицата. П оследният отчаян вик на Клара:

– Моля ви, не ме оставяйте!

Това бе повече, отколкото можеше да понесе, и още тогава предусети, че този вик ще отеква в него до края на живота му. Но нищо не беше толкова просто. Усещането, че е жив, беше силно и опияняващо. Отново и отново се молеше на Бог да успее да слезе до долу, където да се отпусне в прегръдката на Ребека. Така че не изпитваше единствено вина. Искаше и да живее, и, разбира се, беше благодарен не само на Нима, но и на Сванте. Ако не беше той, Йоханес щеше да си остане горе. И все пак не можеше да го погледне в очите. В место това насочи вниманието си към Нима Рита, и не беше единственият. Всички го гледаха разтревожено. Нима беше развалина. Обсъждаше се дали ще могат да го свалят с хеликоптер до болницата. Но той отказваше помощ, особено от Сванте и Йоханес.

Това бе притеснително, не можеше да се отрече. Какво щеше да каже Н има, когато възвърнеше силите си? Тази мисъл го измъчваше, а изглежда, не даваше мира и на С ванте, така че настроението ставаше все по-напрегнато. Но накрая Йоханес спря да се тормози. Да става каквото ще. Наближаваха безопасността на базовия лагер, но силите го напускаха и желанието му за живот постепенно бе изместено от апатия. Когато най-накрая прегърна Ребека, не усети мечтаните сигурност и копнеж. В гърдите му имаше единствено тежест.

Не искаше да яде и пие, направо легна да спи. Събуди се четиринайсет часа по-късно, целият скован. Имаше чувството, че над целия зашеметяващ планински пейзаж пада пепел. Не намираше утеха никъде, дори в усмивката на Бека. Все едно бе мъртъв. Изпълваше го една-едничка мисъл: трябваше да разкаже. Но все отлагаше, не само заради Сванте и разтревожените му погледи. До тях стигнаха новини, че катераческата кариера на Нима Рита е приключила. Нима Йоханес трябваше да забие последния пирон в ковчега? Нима трябваше да разкаже, че човекът, който във всички други отношения беше големият герой на експедицията и който беше спасил живота му, е оставил една жена да умре в бурята?

Струваше му се почти невъзможно. И все пак щеше да го направи, ако Сванте не се беше намесил по време на прехода от базовия лагер. Вече бяха слезли на височината на Намче Базар и се намираха недалеч от дефилето на един ромолящ поток. Йоханес вървеше сам. Ребека беше по-напред и се грижеше за Шарлот Рихтер, която се притесняваше за измръзналите си пръсти. Сванте прегърна Йоханес през рамо и каза:

– Не можем да кажем нищо, никога, нали го разбираш?

– Съжалявам, Сванте. Трябва да разкажа. Иначе няма да мога да живея със самия себе си.

– Разбирам, приятелю. Разбирам. Само че сме в капан – каза той и му припомни с най-добронамерения си глас за козовете, с които руснаците разполагаха срещу тях.

Този път Йоханес се съгласи, че в крайна сметка се налагаше да си мълчи. Може би видя в това нещо като спасително въже, което да го измъкне от личностното задължение да каже истината.

Релефът не я улесняваше. Лисбет не смееше да мине по главния път, ако това изобщо беше правилната постройка. Беше намерила горска пътека, която се виеше между дърветата, и сега стоеше до мотора си в боровинковите храсти зад един бял бор и оглеждаше къщата.

Първоначално не забеляза признаци на живот вътре и реши, че всичко е димна завеса, че просто искаха да я пратят по грешна следа. Сградата беше строена с камъни и тухли и имаше издължена форма, като конюшня. Личеше си, че е занемарена. Покривът имаше нужда от поправка, а боята се лющеше. От позицията на Лисбет не се виждаха коли или мотоциклети. После обаче забеляза, че от комина се издига дим, и даде знак на Чумата да задейства операцията си.

Малко след това от сградата надникна един силует, мъж с тъмни дрехи и дълга коса. Не го видя много добре, но все пак забеляза, че той се огледа неспокойно, и това ѝ беше достатъчно.

Монтира IMSI прехващача, който действаше като мобилна базова станция. Само няколко секунди по-късно навън надникна още един мъж, също толкова изнервен. Все повече се убеждаваше, че това са те, и, изглежда, съвсем не бяха в ограничен състав. Ето защо снима сградата и прати на комисар Бублански криптирано съобщение с GPS координатите, надявайки се, че полицията ще може да реагира бързо. След това тръгна към постройката. Естествено, това беше рисковано.

Нямаше къде да се скрие, но искаше да погледне през големите прозорци, които стигаха чак до земята. Духаше вятър, а небето беше притъмняло. Лисбет вървеше приклекнала, готова да извади пистолета си. Много скоро обаче отстъпи назад. Беше се приближила твърде много и въпреки това не виждаше нищо. Прозорците бяха затъмнени. Обзе я усещане за надвиснала опасност, обърна се кръгом и погледна телефона си. Беше прехванала есемес:

Беше трудно да се каже какво точно се случи после. Лисбет като че отново се колебаеше, също както на Тверской Булевард. Но Кони Андершон, който в същия момент я забеляза на една от камерите, остана със съвсем друго впечатление. Той видя смазващо целеустремена фигура, която тичаше към гората.

Богданов също я видя на монитора си, но за разлика от Кони, не би аларма, а просто се загледа след нея с неохотно възхищение, докато тя бягаше между дърветата. След няколко секунди беше изчезнала. После се чу шум от ускоряващ мотор и тя отново се появи на екрана: хвърчеше към тях с пълна сила и Богданов предположи, че я вижда за последно.

Чу се шум от счупени стъкла, заваляха куршуми и моторът рязко зави. Богданов обаче не остана, за да види как ще се развие всичко. Грабна ключовете за колата и хукна, обзет от внезапно и неустоимо желание най-накрая да се освободи, да се махне от цялата лудост, която не можеше да свърши добре нито за тях, нито за Осата.

Микаел отвори очи и видя размазаните очертания на един мъж, застанал право пред него. Беше брадясал и пълен, на около четиресет години, с дълга коса, широка челюст и червени очи. Мъжът трепереше, а в ръцете му имаше пистолет, който също се тресеше. Погледна нервно към Иван, който още се мъчеше да си поеме дъх.

– Да го застрелям ли? – изкрещя мъжът.

– Застреляй го – отговори Иван. – Трябва да се махаме оттук.

Микаел размаха крака, сякаш за да парира куршумите с обезобразените си стъпала. Видя как мъжът се прицелва, челото му се набръчква, а мускулите на предмишницата му се стягат.

– Не, за бога, недей – изкрещя Микаел.

В същия миг чу рев от кола или мотор. Шумът се приближаваше с бясна скорост и мъжът се обърна. Н якой откри огън, може би картечен, Микаел не можеше да прецени. Единственото сигурно беше, че превозното средство се приближаваше към тях. Чу се сблъсък и из стаята се пръснаха счупени стъкла. В ътре влетя мотоциклет, яхнат от тънка фигура, облечена в черно, вероятно жена. Тя насочи мотора право към един от мъжете в стаята, а ударът я запрати към стената.

През това време стрелбата продължаваше. Пълният мъж с широката челюст също се прицели с пистолета си, но не към него, а към жената, само че пропусна. Жената вече беше на крака и тръгна към него с бързи, диви крачки, сякаш преследваше плячка. Микаел видя как Иван застина съсредоточено или изплашено. Не разбра какво стана после. Чу още изстрели и викове, след което отново го обгърна пелена от болка и гадене.

Катрин, Ковалски и съпрузите Форшел си поръчаха индийско и направиха кратка почивка, но сега отново седяха заедно във всекидневната. Катрин опита да събере мислите си. Трябваше да научи какво точно е казал Сванте на Форшел по време на прехода.

– Смятах, че ми мисли доброто – каза Йоханес. – Прегърна ме през рамо и каза, че се страхува, че може да ни лепнат и други обвинения, ако разкажем за станалото. Каза, че и без това сме били изложени на риск.

– Какви бяха аргументите му?

– Отговорните фигури в ГРУ знаеха кои сме. Сванте каза, че сигурно вече се питали дали има връзка между нашето присъствие и смъртта на Гранкин. После добави все така приятелски: „Знаеш, че отдавна искат да те натопят“, и беше вярно, знаех го. ГРУ ме считаха за опасен дразнител, а Сванте ми напомни, че вероятно разполагат с компромати срещу мен.

– Компромати?

– Уличаваща информация.

– Свързана с какво?

– Една история с министър Антонсон.

– Търговският министър?

– Точно така. По онова време Стен Антонсон беше отскоро разведен и се чувстваше малко изгубен. В люби се в млада рускиня на име Алиса. Беше на седмото небе, бедният. По време на визита в Санкт Петербург, на която и аз бях поканен, двамата се напили с шампанско в хотелската си стая. В разгара на веселбата Алиса започнала да го разпитва по поверителни теми и мисля, че тогава му е просветнало. Това не беше голямата му любов, а класически меден капан. Стен избухнал. Започнал да крещи и да размахва ръце. Охранителите му се втурнали вътре и настанала суматоха. На някого му хрумнала идиотската идея, че аз трябва да разпитам жената, затова ме повикаха в стаята.

– И какво стана?

– В лязох вътре и първото, което видях, беше Алиса, по дантелени бикини и жартиери. Беше изпаднала в истерия и опитах да я успокоя. Тя се разкрещя, че иска пари. И наче щяла да повдигне обвинение за сексуален тормоз срещу Антонсон. Хвана ме напълно неподготвен. Имах доста рубли в мен и ѝ ги дадох. Не беше особено разумно, но това бе единственото решение, което ми хрумна тогава.

– И си се страхувал, че има снимков материал?

– Да. Сванте ми напомни за случката и това още повече усложни нещата. Замислих се за Бека и колко много я обичах. Изплаших се да не ме сметне за някакъв нехранимайко.

– И си решил да си мълчиш?

– Реших да изчакам, а когато видях, че Нима, изглежда, също няма намерение да разкаже, изчаках още малко, и още малко. В ремето минаваше, а на главата ми се струпаха други проблеми.

– Какви проблеми?

Отговори Янек Ковалски:

– От ГРУ разбраха, че Йоханес е опитал да вербува Гранкин.

– Как е станало?

– Мислехме, че Стан Енгелман им е казал – продължи Ковалски. – През лятото и есента попаднахме на силни индикации, че той е част именно от Звезда Братва. Подозирахме, че е имал източник по време на експедицията, който го е информирал за близките отношения между Йоханес и Виктор. Мислехме дори, че източникът може да е бил Нима Рита.

– Но не е било така?

– Не, но въпреки това беше ясно, че някой е подшушнал на ГРУ. Не смятахме, че могат да твърдят нещо със сигурност, но все пак... Русия изпрати протестна нота до шведското правителство. Говореше се дори, че натискът от страна на Форшел е допринесъл за стресовото състояние на Гранкин и това му е коствало живота. И, както знаеш, Йоханес беше изгонен от Русия.

– Значи това е била причината? – каза тя.

– Отчасти, да. По онова време Русия изхвърляше купища дипломати на общо основание. Но да, имаше я и историята с Гранкин. Това беше голяма загуба за всички нас.

– Не за всички – каза Йоханес. – За мен беше началото на нещо ново и по-добро. Напуснах военните и изпитах огромно облекчение. Бях влюбен, ожених се, разработих компанията на татко и самият аз станах баща. Хубавото в живота отново ме увлече.

– А това е опасно – каза Ковалски.

– Циници – каза Ребека.

– Но е вярно. Щастливите хора свалят гарда.

– Не бях достатъчно предпазлив и не събрах две и две, а трябваше – каза Йоханес. – Продължих да се доверявам на Сванте и да разчитам на подкрепата му. Дори го направих свой главен секретар.

– И това е било грешка? – попита Катрин.

– Меко казано. Много бързо обаче реалността ме застигна.

– Стана жертва на дезинформационна кампания.

– Това също, но преди всичко Янек ми се обади.

– Какво искаше?

– Да говорим за Нима Рита – отговори Ковалски.

– Какво за него?

– Ами – каза Йоханес, – аз поддържах връзка с Нима, помагах му с пари, построих му къща в Кумбу. Но в крайна сметка беше без значение какво правя. Смъртта на Луна съсипа целия му живот и той се разболя тежко. Успях да се свържа с него само няколко пъти по телефона, като едва разбирах какво говори. Бълнуваше, в главата му беше каша, и никой нямаше сили да го слуша. Считаха го за безобиден – дори и С ванте. Но през есента на 2017 година ситуацията се промени. Журналистка от „ Атлантик“ на име Лилиан Хендерсън написа книга за експедицията до Еверест, която трябваше да излезе за десетгодишнината от трагедията. Лилиан беше много добре запозната с фактите и знаеше не само за романса на Виктор и Клара, ами и за връзката на Стан Енгелман със Звезда Братва. Дори беше проучила слуха, че Енгелман е искал съпругата му и Гранкин да загинат в планината.

– Божичко.

– Да, и освен това беше провела тежко интервю със Стан в Ню Йорк. Естествено, той отрекъл всички обвинения, а и не беше ясно как Лилиан би могла да ги докаже. Въпреки това обаче Енгелман явно се е почувствал сериозно застрашен.

– Какво стана?

– Лилиан Хендерсън проявила непредпазливостта да спомене, че ще отиде в Непал, за да говори с Нима Рита. При нормални обстоятелства, както казах, той вероятно не представляваше никаква заплаха, но ако го разпиташе репортер, който разполага с достатъчно информация и може да отдели фактите от измислиците, нещата може би щяха да стоят по друг начин.

– А за какво са се отнасяли фактите, от които би се страхувал Енгелман?

– Тъкмо за това, което проучваше Лилиан – каза Ковалски.

– Какво имаш предвид?

– Имахме човек в посолството в Непал, който беше прочел афишите на Нима в К атманду. В тях, насред всичко останало, пишеше, че Стан е поискал от Нима да убие Мамсахиб в планината, макар че Нима явно бил написал „Ангелман“, и звучало едва ли не сякаш от небето се е спуснал някакъв черен ангел, който му е дал заповедта.

– Искаш да кажеш, че е било вярно? – каза Катрин.

– Да, така смятаме – продължи Ковалски. – Според нас Стан е обмислял варианта да използва Нима Рита като оръжие.

– Възможно ли е наистина?

– Не забравяй, че Енгелман се отчаял, когато разбрал, че Клара и Гранкин интригантстват и искат да го разобличат.

– Знаете ли как е реагирал Нима?

– Бил е потресен, разбира се – каза Йоханес. – Беше посветил цялата си кариера, целия си живот, на това да помага на хората, не да отнема животи. Отказал и да чуе. Но впоследствие все пак допринесъл за смъртта на Клара и това го измъчвало. Не е трудно да си го представи човек. Вината и параноята го сломили и през есента на 2017 година Нима направил отчаян опит да признае греховете си в К атманду. Искал да се изповяда пред света.

– Да, така изглеждаше – каза Ковалски. – Информирах Йоханес, че посещението на Лилиан Хендерсън вероятно вещае опасност. Казах му, че съществува риск Стан и Звезда Б ратва да се отърват от него, а Йоханес директно заяви, че сме длъжни да му осигурим грижи и закрила.

– И го направихте?

– Да.

– Как?

– С ъобщихме на Клас Берг от Муст, качихме Нима на британски дипломатически самолет и го пратихме в „Сьодра Флюгелн“ в Орщавикен, където, за жалост...

– Какво?

– Не му помогнаха, а аз... – продължи Йоханес.

– Ти...

– Не го посещавах толкова често, колкото възнамерявах. Не само защото имах много работа. Чисто и просто ме болеше твърде много да го гледам в това състояние.

– И си предпочел да не помрачаваш щастливия си живот.

– Да, но щастието ми не продължи дълго.

Глава 33

28 АВГУСТ

Моторът се вряза в прозореца и Лисбет Саландер се наведе напред. Миг по-късно вдигна поглед, видя, че мъж с кожен елек стреля по нея, и го блъсна. Ударът беше толкова силен, че тя хвръкна във въздуха, удари се в стената и се приземи върху една метална греда на пода. Изправи се моментално и потърси прикритие зад една колона, като междувременно се огледа, регистрирайки подробностите, броя мъже и оръжия, разстоянията и препятствията в помещението, и – в дъното – пещта, която беше видяла на записа.

Току до Микаел стоеше мъж с бял костюм и притискаше лицето му с парцал. Без да се усети, Лисбет тръгна към тях, водена от несломима вътрешна сила. Един куршум уцели каската ѝ. Други профучаха около нея. Тя отвърна на стрелбата и един от мъжете до пещта се сви, а това все беше нещо. Но като цяло нямаше план, просто тичаше напред.

Видя, че мъжът с белия костюм е хванал носилката и се кани да бутне Микаел в пламъците. Лисбет се прицели и стреля, но изглежда, пропусна, така че вместо това скочи право към него и двамата се строполиха на пода. След това всичко се случи твърде бързо.

Знаеше само, че го удари с глава и счупи носа му, изправи се на крака, простреля друг неясен силует и успя да разкопчае кожения колан около една от ръцете на Микаел, което беше огромна, шибана грешка. Но прецени, че е наложително. Микаел лежеше на някаква носилка, която се движеше на релси, и едно-единствено бутване би могло да го запрати в пламъците. Но макар че коланът ѝ отне само две секунди, това я разконцентрира.

Удариха я в гръб, някой простреля ръката ѝ и тя падна напред. Не беше достатъчно бърза, за да избегне ритника, който изби оръжието от ръцете ѝ, а това беше катастрофално. Когато успя да стане, вече я бяха обградили. С игурна беше, че ще я застрелят на място. Но обстановката беше напрегната и объркана. Може би чакаха заповеди.

Все пак именно нея преследваха от самото начало. Тя се огледа, търсейки пътища за бягство. Видя, че двама от мъжете са на земята, а друг беше ранен, но все още на крака. Срещу нея имаше трима души, а Микаел едва ли можеше да ѝ помогне. Като че ли беше в несвяст, а краката му...

Тя извърна глава и отново погледна към бандитите. Разпозна Йорма и К риле от „Свавелшьо“. Раненият беше Петер Кович и, изглежда, имаше нужда да седне. Той беше слабото звено, а Криле също не изглеждаше в особено добра форма. Него ли беше блъснала с мотора?

Малко по-нататък имаше синя врата, която водеше към пристройката. Естествено, предполагаше, че там има още хора, а зад гърба ѝ се чуваше пъшкане и шумолене от мъжа, когото беше ударила с глава, вероятно Галинов. Той също не беше обезвреден. Кръв се стичаше от ръката ѝ и тя все по-ясно осъзнаваше, че е прецакана. Всяко непредпазливо движение би ги провокирало да я застрелят. Но Лисбет отказваше да се предаде. Мислите ѝ хвърчаха. Каква електроника имаше тук? Очевидно камера, компютър и интернет връзка, и може би аларма. Но не... не можеше да използва нищо от това, а и електричеството беше прекъснато.

Можеше единствено да опита да спечели време. Отново погледна към Микаел. Нуждаеше се от него, както и от всяка възможна помощ. Опита да мисли позитивно. Поне го беше спасила, макар и временно. Останалото обаче беше един голям провал. Откакто се поколеба на Тверской булевард, само забъркваше проблеми и причиняваше страдание. Изруга сама на себе си, докато мозъкът ѝ продължаваше да търси решение.

Огледа мъжете и езика на тялото им и измери на око разстоянието до дупката в прозореца, до мотоциклета си и до един железен прът, вероятно понтело^[43], който лежеше на пода. Оформяше и отхвърляше планове за действие, докато запаметяваше всеки детайл наоколо. Усети някакво напрежение във въздуха и се ослуша за издайнически звуци. В следващия миг синята врата се отвори и към нея, с едновременно триумфална и отчаяна крачка, се зададе твърде добре позната фигура.

Цялото помещение се изпълни с тревога и тържественост, а слаб глас зад гърба на Лисбет каза на руски:

– За Бога, Кира. Още ли си тук?

30 септември 2017 година, Катманду

Нима Рита седеше на колене в една странична уличка, недалеч от река Багмати, където кремираха мъртвите. Потеше се под пухеното си яке – същото, което бе носил, когато видя Луна за последно, в цепнатината в леда горе на Чо Ою. Още можеше да си я представи, легнала по корем, с разперени ръце, все едно плуваше и се провикваше към него от другата страна на живота:

– Моля те, не ме оставяй!

Виковете ѝ звучаха като тези на Мамсахиб. Беше също толкова сама и отчаяна. Беше непоносимо да мисли за това и Нима Рита отпи от бирата си. Не че тя можеше да смълчи виковете, нищо не бе в състояние да го направи, но поне ги приглушаваше и караше акомпанимента на околния свят да звучи малко по-меко. Нима погледна бутилките. Оставаха му още три, което беше добре. Щеше да ги изпие. После щеше да се върне в болницата и да се срещне с Лилиан Хендерсън, която идваше от САЩ, за да се срещне с него. Това беше голямо събитие и може би единственото нещо от години насам, което му вдъхваше истинска надежда, макар, разбира се, да се опасяваше, че тя също ще му обърне гръб.

Над него тегнеше проклятие. Вече никой не го чуваше. Думите му просто се носеха като пепел по вятъра. Хората бягаха от него като от болест, все едно беше чумав. Въпреки това той не спираше да се моли на планинските богове, че някой като Лилиан ще го разбере, а и знаеше точно какво иска да каже. Искаше да каже, че е сгрешил. Мамсахиб не беше лош човек. Лошите бяха тези, които казаха, че е лоша. Сахиб Енгелман и Сахиб Линдберг, които желаеха смъртта ѝ и които го подлъгаха, шепнейки ужасни думи в ушите му. Те бяха злите, не тя, това трябваше да каже. Но дали щеше да успее? Беше болен, и сам го знаеше.

В главата му всичко беше омешано. Имаше чувството, че е изоставил на само Мамсахиб, ами и своята Луна, а това го караше да обича и оплаква Мамсахиб, точно както обичаше и оплакваше Луна, което правеше нещастието му двойно по-голямо. Стократно по-голямо. Трябваше да бъде смел, да опита да разграничи гласовете, да не се оплете и да изплаши Лилиан, както плашеше всички останали. Затова пиеше бирата си методично и бързо, със затворени очи. Около него се носеше миризма на подправки и пот. Гъмжеше от народ, но Нима чу стъпки, които се приближиха твърде много до него, и той вдигна поглед. Пред него стояха двама мъже, възрастен и млад.

– Тук сме за да ти помогнем – казаха на британски английски.

– Трябва да разкажа на Мамсахиб Лилиан – каза той.

– Ще разкажеш – отвърнаха те.

Не беше сигурен какво стана после, но скоро се озова в кола, която отиваше към летището, и разбра, че никога няма да се срещне с Лилиан Хендерсън. Никой нямаше да разбере истината, без значение колко пъти Нима молеше боговете за прошка. Беше изгубен и щеше да умре изгубен.

Катрин се наведе напред и погледна Йоханес Форшел в очите.

– Ако Нима Рита е искал да говори с журналист, защо не му е било позволено?

– Състоянието му беше твърде тежко.

– Каза, че са се грижили зле за него. Че през повечето време са го държали заключен. Защо не му е било помогнато да изглади историята си?

Йоханес Форшел сведе поглед. Устните му помръднаха нервно.

– Защото...

– ...в действителност не си го искал – прекъсна го тя по-сурово, отколкото възнамеряваше. – Не си искал щастието ти да замръкне, не е ли така?

– Боже господи – намеси се Янек. – Прояви малко милост. Йоханес не е лошият в тази история, а и както казахме, щастието му не продължи дълго

– Така е, извини ме – каза тя. – Продължавай.

– Няма нужда да молиш за извинение – каза Йоханес. – Права си, разбира се. Бях жалък. Потисках спомените за Нима, но и собственият ми живот ми дойде в повече.

– Заради цялата вълна от омраза?

– В същност тя така и не ми се отрази толкова сериозно – продължи Йоханес. – Виждах какво представлява в действителност – блъфове и дезинформация. Не, катастрофата настъпи този август.

– Какво стана тогава?

– Седях в кабинета си в министерството. Преди два дни бях разбрал, че Нима е избягал от „Сьодра Флюгелн“. Тревожех се и мислех за това, когато влезе Сванте. Забеляза, че нещо не е наред. Аз така и не го бях информирал, че сме довели Нима тук. Сванте не знаеше нищо, така ми бяха наредили Янек и хората му. Но тогава не издържах. Макар че добре бях опознал манипулативната му страна, често се уповавах на него в трудни моменти. Този навик ми остана още от Еверест. Разказах му всичко, просто ми се изплъзна.

– Той как реагира?

– Спокойно, сдържано. Изненада се, естествено. Но не долових абсолютно нищо притеснително. Просто кимна и излезе. Мислех, че всичко ще се нареди. Вече се бях свързал с Клас Берг и той обеща да открие Нима и да го върне в болницата. Но не се случваше нищо. Чак в неделя, на шестнайсети август, ми се обади Сванте. Беше дошъл с колата пред дома ни в Стоксунд и искаше да говорим. Предупреди ме да не взимам телефона си, което означаваше, че става дума за нещо деликатно. Беше усилил музиката в колата.

– Какво ти каза?

– Че е открил Нима и е разбрал, че той е окачвал афиши, в които разказва за станалото на Еверест, и че е опитвал да се свърже с журналисти. „Не можем да позволим подобна информация да изтече точно сега – така каза. – Не и когато сме толкова уязвими.“

– А ти какво отговори?

– В същност не знам. Помня само, че той каза, че се е погрижил за всичко и нямало защо да се притеснявам. Аз побеснях. Настоях да ми обясни точно какво е направил, а той отвърна съвсем спокойно: „Бих ти разказал, но така ще забъркам и теб, ще станем съучастници“. Изкрещях, че не ми пука и искам да знам какво е направил. И копелето ми разказа.

– Какво?

– Издебнал Нима Рита до Нора Банториет и му подал предварително подготвена бутилка. Нима не го разпознал, а на следващия ден заспал спокойно. Така се изрази, заспал спокойно. И добави, че никой нямало да се усъмни, че смъртта е настъпила естествено или в резултат на свръхдоза, тъй като Нима на нищо не приличал. Откачих. Започнах да викам. Разкрещях се, че ще го предам на полицията и ще го вкарам в затвора до живот. Казах и по-лоши неща, не бях на себе си. Но той просто ме гледаше спокойно и най-накрая проумях. Прозрението ме удари като гръм.

– Какво си проумял?

– Що за човек е той и на какво е способен. Осъзнах толкова много неща, че не знам откъде да започна. Но помня, че си мислех за боровинковата супа на Еверест.

– Боровинковата супа? – повтори Катрин учудено.

– Сванте беше уредил спонсориране от една фирма в Даларна, която правеше много питателна боровинкова супа. Знаете, че тя е нещо типично шведско. Но на Еверест той говореше толкова въодушевено за напитката, че всички от експедицията ни започнаха да я пият. И докато седяхме в колата, си спомних как в лагер четири, точно преди да тръгнем към върха, той раздаде бутилките, които шерпите ни бяха качили дотам. С помних си как даде бутилките на Виктор и Клара и колко изнемощяха те скоро след това. Осъзнах, че...

– Че Сванте и друг път е приготвял специални бутилки.

– Не мога да го докажа, нито пък той си призна. Но знаех, че така е станало. Сложил е нещо в бутилките им, което ги е направило по-слаби, или ги е приспало. Разбрах, че с Енгелман са в комбина. Че са действали, за да защитят себе си и Звезда Братва.

– Но не си посмял да ги издадеш?

– Не, и това ме пречупи.

– Сванте с какво разполагаше срещу теб?

– Имаше снимки как давам пари на любовницата на Антонсон. Това само по себе си беше доста лошо, но не беше всичко. Ни най-малко. Имало сведения, че съм ходил по проститутки, че съм удрял жени. Каза, че имало цяло досие, което беше толкова абсурдно, че просто седях и го зяпах. Никога не съм правил такива неща, Бека, ти знаеш. Но по изражението му си личеше. За пръв път го проумях истински.

– Кое?

– Н ямаше значение, че фактите са изфабрикувани. Нямаше значение дори, че бяхме приятели. Щеше да ме смачка, ако така му изнасяше. Никога няма да забравя как ми каза, че ако се изправя срещу него, ще ме натопи и за убийството на Нима Рита. Бях ужасен. Видях катастрофата, надвиснала над нас, Бека, и не можах да го понеса. В место да действам, си взех отпуск и избягах на острова, а останалото го знаете. Не можех да живея така и се отправих към морето.

– Каква свиня – каза Катрин.

– Неописуема – каза Ребека.

– Онова досие, за което ти е казал Сванте, съществува ли? Или просто е блъфирал?

– Съществува, за жалост – каза Янек с натежал глас. – Но може би е най-добре ти да обясниш, Йоханес, а аз ще допълвам, ако има нужда.

Настъпи моментът, който бе очаквала през целия си зрял живот, но Кира чувстваше най-вече... какво?... разочарование като че ли. Донякъде защото краят най-накрая беше дошъл и вече не можеше да си мечтае за него, донякъде и защото триумфът не беше толкова голям, колкото си го бе представяла. Мигът беше омърсен от бързането и неспокойствието. Но основната причина беше самата Лисбет.

Тя изобщо не изглеждаше така, както се надяваше Кира. Не изглеждаше нито пречупена, нито изплашена. Беше невероятно мръсна и слаба, просната по корем, окървавена. Но въпреки това приличаше на котка, готова за скок. Подпря се на лакти, все едно се приготвяше за атака. Черните ѝ очи гледаха към външната врата и дори само това – чувството, че не ѝ обръща внимание – вбеси Кира. Погледни ме, сестричке, искаше ѝ се да изкрещи. Погледни ме. Но не биваше да се оголва.

– Значи най-накрая те накарахме да дойдеш? – каза тя.

Лисбет не отговори. Вместо това обиколи стаята с поглед и накрая се спря на Микаел, овъглените му крака и пещта зад него. Като че потърси отражението си в блестящия метал, което вдъхна сили на Кира. Може би Лисбет все пак бе малко изплашена.

– Ще изгориш, точно като Зала – каза Кира, при което сестра ѝ най-накрая отговори:

– Това ще те накара ли да се почувстваш по-добре?

– Ти би трябвало да знаеш.

– Не, не носи удовлетворение.

– На мен ще ми донесе.

– Знаеш ли за какво съжалявам, Камила?

– Не ме интересува.

– Съжалявам, че не видях какво става.

– Глупости.

– Съжалявам, че не се обединихме срещу него.

– Това никога... – започна Камила, но не стигна по-далеч.

Може би нямаше представа какво иска да каже, или пък знаеше, че всичко би прозвучало грешно. Затова се спря и вместо това извика:

– Простреляйте я в крака и я хвърлете в пещта.

Най-накрая почувства известна възбуда в гърдите. Проклетите идиоти обаче, макар че наистина стреляха, явно се забавиха твърде много. Лисбет успя да се претърколи, а Блумквист изведнъж скочи на крака, въпреки че това изглеждаше невъзможно. Камила отстъпи назад и видя как сестра ѝ вдигна някакво ръждясало желязо от пода.

Под прикритието на хаоса около Лисбет, Микаел измъкна ръцете си от кожените колани и се изправи, въпреки че краката едва го държаха. П одпомогнат от адреналина, който бушуваше в кръвта му, все пак остана прав и грабна един от ножовете на масичката.

Само на няколко метра от него Лисбет се претърколи на пода с железен прът в ръка, добра се до мотора си и го изправи с едно-единствено рязко, агресивно движение. Приклекна зад него за няколко секунди, използвайки го като щит срещу куршумите, след което скочи на седалката, запали двигателя, подкара към строшения прозорец и изчезна. Това стана толкова неочаквано, че дори бандитите спряха да стрелят. Тя избяга ли?

Трудно беше за вярване, но шумът от мотора наистина ставаше все по-слаб и накрая се стопи в нощта. Микаел като че бе залят от студена вълна. Примигна към горящата пещ и изгорелите си крака. Ножът в ръката му изглеждаше жалко, като пръчица насред смъртоносна битка. Непоносимата болка надделя и Микаел се строполи на пода.

Известно време не се случи нищо. Всички просто стояха шашнати. Чуваше се тежко дишане и сумтене. Накрая мъчителят му, Иван, се изправи на крака. Носът му беше разбит, а костюмът измърлян с пепел и кръв. Каза, че веднага трябва да се махнат оттук. Камила го погледна в очите и направи неясно движение с глава, което можеше да означава както „да“, така и „не“, или нищо конкретно. Изглеждаше също толкова зашеметена, колкото и всички останали. Изруга тихо и изрита един от мъжете, който лежеше ранен на пода.

Някой викна нещо за Богданов, но в същия момент Микаел долови и друг шум: към сградата се приближаваше мотор. Това трябваше да е Лисбет. Какво правеше? О тново караше към тях, но този път не толкова бързо, и не към дупката в прозореца. Изглежда, се насочи към Микаел и пещта, а бандитите откриха огън, бясно и безразсъдно. Шумът обаче все така се приближаваше и след миг моторът влетя през близкия прозорец.

Силуетът на Лисбет се появи сред дъжда от стъкла, които полетяха из помещението и засипаха главата и раменете на Иван. Той подскочи, все едно е видял призрак. Реакцията му беше разбираема – Лисбет бе бледа като труп, изглеждаше като обезумяла и вече не държеше кормилото, а железния прът. Изби оръжието от ръцете на един от мъжете, след което моторът се блъсна в носилката и Лисбет падна до стената. Със светкавичен рефлекс обаче се изправи на крака, хвърли се към оръжието, което се беше плъзнало по пода, и започна да стреля.

Пламъците от цевта проблеснаха в мрака. Микаел не разбра какво става, чу единствено изстрелите, виковете, стъпките, пъшкането и падащите тела. Но когато врявата затихна поне временно, реши да действа, да направи нещо, каквото и да е.

Забеляза, че все още държи ножа, и опита да се изправи. Не можа, болеше го твърде много. Но опита повторно и този път стана и се олюля. Болката беше бездънна. Микаел се огледа със замъглен поглед и видя, че освен него на крака вече бяха само трима души: Лисбет, Иван и Камила.

Единствено Лисбет бе въоръжена. С итуацията се беше наклонила в нейна полза и тя можеше да сложи край на всичко. Но нищо не се случваше. Тя стоеше неподвижно, сякаш беше замръзнала на място. Дори очите и клепачите ѝ не помръдваха. Нещо не беше наред. С трахът сякаш блъсна Микаел в гърдите и миг по-късно той го видя: ръката на Лисбет трепереше.

Не беше в състояние да стреля и Иван и Камила се осмелиха да пристъпят напред от двете ѝ страни. Иван кървеше, а Камила се тресеше от гняв. В продължение на няколко секунди се взираше в Лисбет почти налудничаво. След това, сякаш наистина искаше да бъде застреляна, Камила изведнъж се втурна право към нея. Но и този път Лисбет не натисна спусъка.

Сблъсъкът я запрати назад и тя удари главата си в плочките до пещта. Иван се втурна напред и я сграбчи, а от пода се надигна още един мъж. О тново се оказаха в безизходица.

Глава 34

28 АВГУСТ

– Чувствах се все по-отчаян, не само от страх – каза Йоханес Форшел. – Себеомразата също играеше роля. Сванте успя не просто да ме сплаши, ами да изкриви цялата ми представа за мен самия. Обвиненията му се просмукаха във вените ми и започнах да се чувствам като човек, който не заслужава да живее. Споменах медийната омраза. Дотогава не ми пукаше за нея, но след срещата със Сванте в колата изведнъж всичко, което се говореше за мен, започна да ми се струва като истина, като част от съществото ми. Не можех да се захвана с нищо, просто лежах като парализиран.

– Но те чух да викаш по телефона – каза Ребека. – Изглежда, все още имаше желание да се бориш.

– В ярно е, исках да се боря. Свързах се с Янек и го информирах. На няколко пъти седях с телефона в ръка и възнамерявах да се обадя на министър-председателя и началника на полицията. Бях на път да предприема нещо, или поне така ми се иска да вярвам. Но Сванте явно се е притеснил, когато си взех отпуск. Дойде до Сандьон. Сега впоследствие се чудя дали не ме е поставил под наблюдение.

– Защо го казваш? – попита Катрин.

– Една сутрин, докато Ребека беше на пазар, той се появи изневиделица. Отидохме на брега да поговорим. Тогава Сванте ми показа досието.

– Как изглеждаше?

– Беше фалшификат, разбира се, но ми се стори зловещо колко старателно беше изготвено, със снимки на насинени жени, показания, копия от молби до полицията, свидетели, документи, които имитираха технически доказателства. Очевидно беше дело на професионалисти и веднага ми стана ясно, че достатъчно хора ще повярват на сведенията за достатъчно дълго време, така че нанесените щети да бъдат непоправими. Спомням си как влязох обратно в къщата и се огледах. Всеки предмет вътре, кухненските ножове, прозорците на горния етаж, електрическите контакти, всичко се беше превърнало в средство, чрез което да се нараня. В онзи момент исках да умра.

– Но не съвсем, Йоханес – каза Янек. – Все още ти беше останал малко боен дух. Обади се да ми разкажеш.

– Направих го, така е.

– И ни предостави достатъчно информация, за да успеем да установим, че Сванте Линдберг е бил вербуван от Звезда Братва преди повече от петнайсет години. Осъзнахме, че той е дълбоко и изначално корумпиран, и най-накрая разбрахме какво всъщност се е случило.

– Че е отровил Гранкин и Клара Енгелман?

– Мотивите му ни станаха ясни. Точно както и Стан Енгелман, Сванте се е боял, че Клара и Виктор ще проговорят. Вярно, според нас Гранкин не е знаел за ролята на Сванте в синдиката, но това не е от чак такова значение. Бъдеш ли въвлечен, трябва да правиш каквото ти кажат.

– Започвам да разбирам – каза Катрин.

– Добре – продължи Янек. – Значи осъзнаваш, че Сванте е имал и други причини да остави Клара да умре, освен че е помагал на приятел.

– Искал е тя да замълчи завинаги.

– Когато се надигнала от мъртвите, синдикатът отново се оказал в опасност.

– Ужас.

– Несъмнено. За беда бяхме толкова заети, че забравихме да държим Йоханес в течение.

– Оставили сте го на произвола на съдбата – каза Ребека.

– Не му осигурихме закрилата, която заслужава, и безкрайно съжалявам.

– Така и трябва.

– Да, знам. В сичко е толкова несправедливо. Катрин, надявам се, че след като изслуша историята, и ти смяташ така.

– Как? – попита тя разсеяно.

– Че Йоханес през цялото време е искал да постъпи правилно.

Катрин не отговори. Взираше се в телефона си, зачетена в извънредна новина

– Станало ли е нещо? – попита Ребека.

– Провежда се полицейска акция в Моронсала, която може би е свързана с Микаел – каза тя.

Лисбет удари главата си в тухлената стена и в същия момент усети как я блъска жегата от пещта. Знаеше, че трябва да се стегне, не само заради самата себе си. Но беше безнадеждно. Можеше да изгаря мъже с ютия. Можеше да татуира думи на гърдите им, да върши всякакви лудости. Но не можеше да застреля сестра си – дори ако животът ѝ зависеше от това. Осъзнаваше го за пореден път.

Отново се бе поколебала и сега, насред цялото безумие наоколо, Камила я сграбчи за ранената ръка и опита да я бутне в пещта. Огънят изпращя в косата ѝ и тя за малко да падне в пламъците, но успя да остане на крака. Видя как един от мъжете, май че Йорма, насочва пистолета си към нея. Лисбет го изпревари и го простреля в гърдите. Заплахата обаче не свършваше с това. Галинов също вдигна оръжие от пода и тя се канеше да застреля и него. Но не успя.

Микаел отново се строполи с разкривено от болка лице, но падайки, успя да наръга Галинов в рамото. Точно в този момент Камила направи крачка назад и се вторачи в Лисбет с безгранична омраза. Разтреперана от гняв, тя отново се засили към нея. Но Лисбет успя да направи крачка встрани и Камила полетя в пещта, понесена от собствената си инерция.

Всичко свърши за секунди, но въпреки това ѝ се стори странно проточено. Движението, падането и размаханите ръце. Звукът от приземяването в огъня, подпалената коса, пращенето на кожата и последвалите писъци, които пламъците задушиха. Отчаяният опит да се надигне, първите несигурни крачки по пода, с горяща коса и блуза.

Камила крещеше, мяташе глава и размахваше ръце, докато Лисбет стоеше и наблюдаваше сцената. За кратко се замисли дали не трябва да помогне на сестра си. Но остана неподвижна и вместо това се случи нещо друго. Камила замлъкна. Трудно бе да се каже защо, но вероятно бе видяла отражението си в металната рамка на пещта, защото изведнъж отново запищя:

– Лицето ми, лицето ми!

Звучеше, сякаш е изгубила нещо по-страшно от живота си. Това обаче ѝ вдъхна сили. Тя се наведе бързо към оръжието, което Галинов бе изпуснал, и го насочи към сестра си. Лисбет се стресна, но този път щеше да отвърне на стрелбата, въпреки всичко.

Косата на Камила още гореше и това може би се отразяваше на зрението ѝ. Тя размаха оръжието във въздуха, все едно опитваше да се ориентира в мрака. Лисбет беше сложила пръст на спусъка, готова да стреля, и за миг си помисли, че наистина го е направила. Чу се изстрел. Но той не дойде от нейния пистолет.

Беше Камила. Застреля се в главата, а Лисбет, без дори да осъзнава, протегна ръка напред и понечи да каже нещо. Но думите така и не се отрониха от устата ѝ. Камила се строполи, а Лисбет остана загледана към нея. През мислите ѝ премина цял един свят, обгърнат от огън и разрушение.

Мислеше за майка си, и за Зала, пламнал в своя мерцедес. С коро над главите им закръжа хеликоптер и тя се обърна към Микаел, който също лежеше на пода, недалеч от Камила и Галинов.

– Свърши ли? – попита той.

– Свърши – отвърна тя и в същия миг чу виковете на полицаите, които се приближаваха към сградата.

Глава 35

28 АВГУСТ

Ян Бублански – или Бубла, както понякога го наричаха – вървеше по полето пред старата стъкларска работилница. Навсякъде гъмжеше от полицаи и медицински персонал. Телевизионен екип излъчваше на живо. Бублански знаеше, че Микаел и много от ранените вече са откарани, но за своя изненада все пак забеляза познато лице през отворената врата на една от линейките. Беше толкова окаяна и мръсна, с превързана ръка, а косата ѝ като че ли беше опърлена. Взираше се безизразно в една носилка, с която изнасяха навън труп, увит в сиво одеяло.

– Лисбет, добре ли си? – каза той.

Тя не отговори. Дори не го погледна, така че той продължи:

– Трябва да ти благодарим. Без теб...

– Това изобщо нямаше да се случи – прекъсна го тя.

– Не бъди толкова сурова със себе си. Мога ли да те помоля да ми обещаеш, че... – пробва той, но и този път не можа да довърши изречението си.

– Нищо не ти обещавам – каза тя с глас, който го изплаши.

Бублански отново се замисли за падналия ангел в рая, който не служи и не принадлежи никому. Усмихна се тревожно и подкани парамедиците да я откарат в болницата възможно най-бързо.

След това се обърна към Соня Мудиг, която вървеше към него. За хиляден път си помисли, че е твърде стар за такива лудости. Мечтаеше си за морето, или което и да е спокойно и далечно място.

Всички седяха, вторачени в телефоните си. Репортер от СВТ^[44], който докладваше директно от мястото на събитието, съобщи, че Блумквист и Саландер са били изведени от сградата, ранени, но живи. Катрин усети как очите ѝ се насълзяват. Ръцете ѝ трепереха и тя се загледа пред себе си с празен поглед. Янек сложи ръка на рамото ѝ.

– Изглежда, ще се оправят.

– Да се надяваме – отговори тя.

Замисли се дали да не тръгне още сега, но осъзна, че едва ли ще може да помогне с кой знае какво. Най-добре беше да завърши започнатото. Все още я глождеше един въпрос и тя каза:

– Предполагам, че хората ще те разберат, Йоханес, или поне тези, които искат да разберат.

– Те обикновено не са много – каза Ребека.

– К аквото, такова – каза Йоханес. – Можем ли да те откараме някъде, Катрин?

– Ще се оправя – каза тя. – Но се чудех още нещо.

– Да чуем.

– Каза, че не си посещавал Нима особено често в „Сьодра Флюгелн“. Но си ходил там няколко пъти и си забелязал, че не се чувства добре?

– Да.

– Защо тогава не изиска да се вземат мерки? Защо не се погрижи да бъде преместен на по-добро място?

– Изисквах какво ли не. Дори вдигнах скандал в клиниката. Но не беше достатъчно, а и се отказах твърде бързо. Бягах от проблема. Може би беше повече, отколкото можех да понеса.

– Как така?

– Има неща, с които човек не може да се справи – каза той. – Просто извръща глава и се преструва, че не съществуват.

– Толкова зле ли беше?

– Попита дали съм го посещавал. В началото ходех там много често. После обаче направих пауза от почти година. Просто така се стекоха нещата. Помня, че бях притеснен, когато се върнах. Той се зададе към мен, влачейки крака. Беше облечен със сиви дрехи и приличаше на прекършен затворник. С танах и го прегърнах. Тялото му беше вдървено и безжизнено. Опитах да говоря с него. Зададох му хиляди въпроси. Той отговаряше само с по една дума. Изглежда, се беше предал. Накрая ми кипна, бях бесен.

– На клиниката?

– На него.

– Не разбирам.

– Така е с чувството за вина. Накрая поражда гняв. Нима беше като...

– Какво?

– Другото ми „аз“. Той беше цената, която платих, за да живея щастливо.

– Какво имаш предвид?

– Не разбираш ли? Имах дълг към него, който не можех да изплатя. Дори не можех да му благодаря, без да му напомня за това, което го разкъсваше отвътре. Оцелях, защото Клара беше пожертвана. Оцелях, защото той беше пожертван, а накрая и жена му. Не можех да понеса това и така и не се върнах в „Сьодра Флюгелн“. Извърнах поглед.

Глава 36

9 СЕПТЕМВРИ

Ерика Бергер отново поклати глава. Не, каза, че не знае как е станало, но че не ѝ харесва изборът им на думи. Каза, че тя не е Госпожица П ерфектна, нито сляпа моралистка, а напротив, че е адски добра и в статиите ѝ има сила и съпричастност, така че вместо да мрънкат, трябваше да се гордеят. Ето защо ги помоли да се разкарат оттук и да вървят да си вършат работата.

– Веднага – допълни Ерика.

– Да, да – измърмориха те. – Просто си мислехме...

– Какво?

– Забрави.

Младите репортери Стен О стрьом и Фреди Веландер се изнизаха от кабинета ѝ, а тя ги наруга. Но да, и тя самата понякога се чудеше. Как стана така? В ярно, това беше неочаквана последица от един романс, от една нощ в хотелска стая, знаеше го, и все пак... Катрин Линдос.

Тя бе последният човек на земята, от когото Ерика би очаквала да пише за „Милениум“. Но Катрин им предостави сензационно разкритие, а освен това в самия ѝ репортаж имаше специален заряд. Още преди публикуването му министърът на отбраната Йоханес Форшел подаде оставка, а главният му секретар Сванте Линдберг беше задържан от полицията, като причината, изглежда, беше подозрение в убийство, изнудване и шпионаж. Въпреки това информацията, която изтичаше в медиите и ежедневно и ежечасово водеше до гръмки заглавия, не намаляваше вълнението, предшестващо излизането на новия им брой, и нямаше да им отнеме лаврите.

- пишеше Йоханес Форшел в прессъобщението си.

Това беше просто фантастично, а обхватът на журналистическата завист си проличаваше във факта, че дори някои от собствените ѝ колеги не можеха да се зарадват истински на успеха и изпитваха нужда да говорят глупости за човека, предоставил им материала, както и да мрънкат заради сътрудничеството с немския вестник „Гео“, за който никому неизвестна жена на име Паулина Мюлер беше написала статия за научната работа, помогнала за идентифицирането на шерпа Нима Рита.

Самият Микаел не беше написал и ред, макар че стоеше зад цялата подготовка. Той обаче претърпя редица операции и беше на легло, обгърнат от морфинова мъгла. Лекарите все пак му донесоха добри новини: до половин година щеше да може да ходи нормално, което си беше облекчение, разбира се. Въпреки това обаче той остана затворен и мрачен и само понякога, когато говореха за развода ѝ, звучеше като старото си „аз“. Даже се засмя, когато Ерика му разказа, че се вижда с друг мъж, който също се казваше Микаел. Каза, че било практично. Но нямаше сили да говори за себе си и преживяното.

Не изливаше болката си и Ерика се притесняваше за него. Надяваше се, че днес ще се отпусне малко. П рибираше се у дома и тя смяташе да го посети вечерта. Но първо трябваше да прегледа материала му за фабриките за тролове, който той не желаеше да публикува, но все пак ѝ изпрати с огромна неохота. Ерика си сложи очилата за четене и започна. Началото всъщност никак не беше зле, помисли си тя. Микаел знаеше как да въведе читателите във всяка история. Но после... окей, започваше да го разбира.

Статията се влачеше, а той се луташе, искаше да каже твърде много неща наведнъж. Тя си сипа кафе и продължи да чете, зачерквайки по някое и друго изречение. Изведнъж обаче... какво беше това? В самия край на репортажа имаше тромава добавка за мъж на име Владимир Кузнецов, който, изглежда, стоеше зад фабриките за тролове в Русия. О свен това Микаел твърдеше, че е отговорен за кампанията на омраза, която предхождаше убийството на ЛГБТ хора в Чечения, а това беше нова информация.

Ерика провери за всеки случай, но не, образът на Кузнецов в интернет беше почти... миловиден. Пишеше, че е ресторантьор, шегаджия, хокеен фен и специалист по пържолите от мечешко и организирането на празненства за елита. Но статията на Микаел обрисуваше съвсем друга картинка. Кузнецов беше човекът зад хакерските атаки и дезинформирането, довели до срива на борсата. Той беше кукловодът зад лъжите и омразата, които се разпространяваха по цял свят, а това беше сензация и нищо друго. К акво, по дяволите, си мислеше Микаел? Как можеше да остави подобни сведения за края на репортажа, и то просто да ги нахвърля, без никакви доказателства?

Ерика отново изчете откъса и видя, че името на Кузнецов представлява линк към редица документи на руски. Повика Ирина, техния редактор, тъй като тя беше помагала на Микаел по-рано това лято. Ирина беше на четиресет и пет, ниска и мургава, с топла усмивка и големи очила с рогови рамки. Седна на стола на Ерика и веднага се зачете в материала, коментирайки на глас. Щом стигна до края, двете се спогледаха и Ирина промърмори:

– Мътните ме взели.

Микаел тъкмо се беше добрал на патерици до апартамента си и не разбираше какви ги говори Ерика по телефона. От друга страна, в момента мисълта му не беше особено бърза. Бяха му дали морфин, главата му тежеше и го тормозеха спомени.

Известно време Лисбет беше заедно с него в болницата и това му вдъхваше спокойствие. Хубаво беше да може да поговори с единствения човек, който можеше да разбере през какво е преминал. Но тъкмо когато свикна с присъствието ѝ, тя изчезна, без да се сбогува или да каже каквото и да е. Разбира се, настана суматоха. Лекарите и сестрите търчаха да я търсят. Бублански и Соня Мудиг, които не бяха приключили със свидетелските показания, също. Естествено, това не доведе до нищо.

Лисбет я нямаше и Микаел го понесе тежко. По дяволите, Лисбет, защо вечно бягаш от мен? Не разбираш ли, че се нуждая от теб? Но каквото, такова. Микаел компенсира отсъствието ѝ с псувни и проклятия и още повече болкоуспокояващи.

Понякога, на границата между деня и нощта, имаше чувството, че ще полудее. А ако все пак успееше да заспи, винаги сънуваше пещта в Моронсала. Присънваше му се, че пламъците малко по малко поглъщат тялото му, след което се будеше с рязко движение или вик и поглеждаше объркан към краката си, за да види дали не горят наистина.

Най-хубави бяха следобедите, когато имаше посетители и почти забравяше за себе си, или поне успяваше да държи спомените от стъкларската работилница настрана. Най-неочакваното посещение беше, когато на вратата се появи тъмнокоса жена с искрящи очи, прегърнала букет цветя. Носеше светлосин костюм с панталони тип чарлстон, а косата ѝ беше грижливо сплетена на плитки. Приличаше на спринтьорка или танцьорка и се движеше почти неподвижно. В първия момент Микаел не можа да се сети откъде я познава. После обаче осъзна, че това е Кади Линдер, с която се беше запознал във входа на Фискаргатан.

Кади каза, че искала да помогне. Трогнало я това, което прочела за него във вестниците. Но като че ли имаше и още нещо, което искаше да му каже. Въртеше се нервно и изглеждаше смутена, което разпали любопитството му.

– Получих имейл – каза тя. – Или може би не точно имейл. Екранът примигна и бам, получих файл за Фреди К арлсон от „Формеа Банк“, сещаш ли се, онзи, който злословеше по мой адрес, защото го нарекох непочетен във „Веканс Аферер“.

– Имам някакъв спомен – каза той.

– Така, та във файла имаше недвусмислени доказателства, че докато е отговарял за дейността на банката в Балтийския регион, Фреди е бил замесен в пране на пари на високо равнище. Разбрах, че е не просто непочтен, ами и престъпник.

– Ама че работа.

– Но не това ме смая най-много, а съобщението в края.

– Какво пишеше?

– „Следя охранителните камери, в случай че някой не е загрял, че съм се преместила.“ Това беше всичко. В първия момент не разбрах за какво става дума, нямаше нито адрес на подателя, нито име. Но после се сетих за посещението ти и драматичните събития в Моронсала. Осъзнах, че съм купила апартамента на Лисбет Саландер и...

– Няма защо да се притесняваш – прекъсна я той.

– Какво... не, за бога, не се притесних, почувствах се... starstruck^[45]! Разбрах, че файлът за Фреди Карлсон е компенсация за неприятностите, които бих могла да имам покрай нея. Бях смаяна, честно казано, и още повече ми се прииска да помогна и на двама ви.

– Няма нужда – каза той. – Достатъчно е, че дойде.

Но след това Микаел все пак прояви съобразителност, която впоследствие учуди самия него, и попита Кади – с оглед на уязвимата позиция на „Милениум“ на медийния пазар и всички агресивни опити за закупуване – дали би искала да стане председател на борда на вестника. Тя грейна и се съгласи на мига, а още на следващия ден Микаел получи одобрението на Ерика и останалите.

С изключение на това, в болницата го посещаваше главно Катрин, разбира се, не само защото, общо взето, вече бяха двойка, ами и защото беше ангажиран с репортажа ѝ. Четеше черновите и двамата отново и отново дискутираха историята. Сванте Линдберг и Стан Енгелман бяха арестувани, Иван Галинов също. Това, изглежда, беше краят и на мотоклуб „Свавелшьо“, но не и на Звезда Братва, които имаха твърде могъщи закрилници.

Йоханес Форшел, изглежда, се размина леко и Микаел често си мислеше, че Катрин е твърде снизходителна към него. Но все пак самият Форшел им беше осигурил информацията. Пък и Микаел го харесваше, така че можеше да приеме опрощението му, а и Ребека и децата сигурно също чувстваха огромно облекчение.

Но най-хубавото беше, че Нима Рита бе кремиран в Тенгбоче според будистките обичаи. Щеше да има втори помен, на който Боб Карсън и Фредрика Нюман щяха да присъстват. Въпреки това обаче Микаел не можеше да се зарадва истински. Имаше чувството, че наблюдава всичко отстрани, особено сега, докато Ерика бърбореше развълнувано по телефона. За какво, в името на Бога, ставаше дума?

– Кой е Кузнецов? – попита той.

– Ти сериозно ли?

– Защо?

– Нали ти го разобличаваш!

– Нищо подобно.

– Колко наркотици са ти дали лекарите?

– Твърде малко.

– Освен това си го написал като първокласник.

– Нали ти казах.

– Но като първокласник или не, съвсем ясно подчертаваш, че Владимир Кузнецов е предизвикал срива на борсата миналото лято. О свен това е един от отговорните за убийствата на хомосексуални в Чечения.

Микаел нищо не разбираше. Дотътри се до компютъра си и отвори старата статия.

– Това е нелепо.

– Още повече предвид реакцията ти.

– Трябва да е...

Не довърши изречението, но нямаше и нужда. Ерика, изглежда, си мислеше същото.

– Нещо, свързано с Лисбет?

– Не знам – каза той шокирано. – Кузнецов, казваш?

– Виж сам. Ирина превежда прикачените документи и доказателства. Но историята е безумна. Кузнецов е човекът, за когото Пуси Страйкърс пеят в Killing the world with lies.

– В кое?

– Извинявай, забравих, че ти не слушаш нищо по-ново от Тина Търнър.

– О, я престани.

– Ще опитам.

– Чакай поне да проверя за какво става дума.

– Ще мина довечера и ще го обсъдим.

Микаел се сети за Катрин, която щеше да идва следобед.

– Нека се видим утре сутринта, за да имам време да навляза малко повече в цялата работа.

– Окей. Ти как си, между другото?

Той се замисли. Смяташе, че Ерика заслужава сериозен отговор.

– Беше ми доста тежко.

– Разбирам.

– Но сега...

– Да?

– Като че ли живнах малко.

Усети, че бърза да затвори.

– Трябва... – продължи той.

– Да говориш с един човек.

– Нещо такова.

– Пази се – каза тя.

Микаел затвори и опитa да направи това, което вече беше опитвал безброй пъти в болницата – да се свърже с Лисбет. От нея нямаше ни вест, ни кост, с изключение на съобщението ѝ до Кади Линдер, и той се тревожеше. Изпитваше пълзящо под кожата безпокойство, което го тормозеше най-много вечер и сутрин, наред с всичко останало. Страхуваше се, че Лисбет няма да може да спре: че ще намери нови сенки от миналото си, с които да се бори, докато късметът не я изостави. Не го напускаше мисълта, че тя сякаш е орисана да свърши зле, и това не му даваше мира.

Взе телефона си. Какво да напише този път? Навън отново се заоблачаваше. Духаше вятър и прозорците леко потрепваха. Микаел усещаше ударите на сърцето си. Заляха го спомени за зейналата пещ в Моронсала и той обмисли дали да не напише нещо едва ли не строго: че тя трябва да се свърже с него. И наче щеше да полудее.

Но вместо това съчини шеговито съобщение, сякаш се боеше да покаже колко много се притеснява:

Отново не получи отговор. Часовете си минаваха, свечери се, Катрин дойде, двамата се целунаха, разделиха си бутилка вино и за известно време Микаел забрави тревогите си. Говориха без прекъсване чак докато заспаха прегърнати към единайсет часа. Три часа по-късно той се събуди с усещане за надвиснала катастрофа и се пресегна към телефона си. Но Лисбет не беше написала и думичка. Микаел взе патериците си, добра се до кухнята и седя там чак до сутринта, мислейки си за нея.