Тя, която трябваше да умре

Глава 12

25 АВГУСТ

Навън духаше вятър, а Микаел седеше пред компютъра във вилата си в Сандхамн и сърфираше безцелно, но търсенията му все го отвеждаха към Форшел. Лятно време се случваше да го засече в хранителния магазин или на пристанището, но освен това веднъж го беше интервюирал. Това се случи точно когато Форшел стана министър на отбраната през октомври 2017 година. С помняше си как чакаше в голяма стая с карти по стените, а Йоханес Форшел подаде глава иззад вратата подобно на щастливо момче, което току-що е пристигнало на празненство.

– Микаел – каза той. – Божичко, колко се радвам.

Не беше обичайно политиците да го поздравяват по такъв начин и може би трябваше да приеме това за опит за подмазване. Форшел обаче излъчваше искрен ентусиазъм. Микаел си спомни колко стимулиращо му бе подействал разговорът. Форшел имаше бърза мисъл, беше ерудиран и отговаряше подробно, сякаш въпросите наистина го интересуваха, а не се беше отдал на партийна политика. Въпреки това Микаел си спомняше най-ясно виенските кифли. Пред тях имаше поднос, отрупан с виенски кифли, а Форшел не изглеждаше като човек, който яде сладко с кафето.

Беше висок и трениран, перфектен екземпляр от физическа гледна точка, който би могъл да работи и като модел. Всяка сутрин бягаше пет километра и правеше двеста лицеви опори, по негови думи, и като цяло не показваше каквито и да е признаци на мързел. Може би виенските кифли бяха опит да покаже малко човешка слабост, да изглежда по-обикновено, както когато каза в интервю за „Афтонбладет“, че винаги е обичал Мелодифестивален^[24], но след това не можа да отговори на нито един въпрос във връзка със състезанието.

Оказа се, че с Микаел са на една възраст, макар че Форшел изглеждаше по-млад и сигурно лекарите го хвалеха доста повече по време на контролни прегледи. Пращеше от енергия и оптимизъм. „В момента светът изглежда доста мрачен, но прогресира и войните намаляват, не го забравяй“, каза той на Микаел и му даде една книга на Стивън Пинкър, която още лежеше някъде непрочетена.

Йоханес Форшел беше роден в Йостерсунд. Семейството му държеше къща за гости и малко ваканционно селище в Оре. Още от малък Йоханес блестял в училище и показвал обещаващи заложби в ски бягането. Учил в ски гимназията в Солефтео, а след военната комисия бил приет във военното училище за устни преводи. Там научил руски и станал офицер от разузнаването. По разбираеми причини, за годините му, прекарани в Муст, военната разузнавателна служба, не се знаеше много. Възможно беше да е работил по проучването на дейността на ГРУ в Швеция. За това се намекваше в изтекла информация, публикувана в „Гардиън“ през есента на 2008 година, когато Форшел бе изгонен от Русия, където работеше в шведското посолство.

През февруари следващата година починал баща му. Форшел се уволнил, поел семейната фирма и за нула време развил бизнеса. П остроил хотели в Оре, Селен, Вемдален и Йервсьо, и дори в Йейлу и Лилехамер в Норвегия. През 2015 година продал компанията за двеста милиона крони на немски туристически концерн, но си оставил някои дребни ангажименти в Оре и Абиску.

Същата година станал член на социалдемократите и без да има реален политически опит, бил избран за общински съветник в Йостерсунд. Бързо добил популярност заради дееспособността си и безусловната си любов към местния футболен отбор. После изведнъж стана министър на отбраната, което дълго време се считаше за успешен пиар ход от страна на правителството.

Форшел беше представен като герой и авантюрист най-вече заради двете големи постижения извън кариерата му, преплуването на Ламанша през лятото на 2002 година и покоряването на Еверест шест години по-късно през май 2008 година. Много скоро обаче настроенията се обърнаха, най-вероятно поради категоричното му изказване, че Русия тайно е подкрепила ксенофобската партия Шведски демократи на изборите.

Нападките срещу него зачестиха, но най-лошото тепърва предстоеше. След срива на борсата за Форшел започнаха да се бълват фалшиви новини. Не беше трудно човек да изпита съчувствие към норвежката му съпруга Ребека, която в интервю за „ Дагенс Нюхетер“ наричаше лъжите безсрамни и разказваше, че са били принудени да наемат охрана дори за децата си. Атмосферата беше нажежена и тонът постоянно се изостряше.

На най-скорошните снимки Форшел вече изобщо не приличаше на човек с неизчерпаема енергия. Изглеждаше изморен и отслабнал, а в петък бе съобщено, че си е взел една седмица отпуск. Заговори се дори за срив. Микаел нямаше как да не му влезе в положението, макар че подобно отношение беше идиотско от негова страна, ако смяташе да разследва евентуалната връзка между Форшел, просяка и военния историк Матс Сабин.

Разумно беше да се предположи, че Форшел не може да е просто красив и умен. Сред клеветите по негов адрес имаше твърдения, че по време на преплуването на Ламанша се е качвал на придружаващата го гребна лодка и, разбира се, че така и не е изкачил Еверест, както твърдеше. Микаел не откри нищо, което да подкрепя тези твърдения, макар че събитията по време на експедицията в Хималаите бяха по-заплетени от древногръцка трагедия и нищо не можеше да бъде установено със сигурност, въпреки всички писания по темата.

Самият Форшел обаче не се споменаваше в тази връзка, тъй като се бе намирал далеч от епицентъра на разигралата се драма, при която поразителната и заможна американка Клара Енгелман беше загинала заедно с водача си Виктор Гранкин на осем хиляди и триста метра надморска височина. Ето защо Микаел не се задълба в това, а насочи усилията си към проучване на кариерата на Форшел като офицер.

По принцип самият факт, че е бил разузнавателен агент, би трябвало да е засекретен, но информацията бе излязла наяве във връзка с изгонването му от Русия. Покрай вилнеещата омраза се бяха появили абсурдни слухове, но Ларш Гранат, главнокомандващият шведските въоръжени сили, продължаваше да описва действията на Форшел в Москва като „достойни“.

Като цяло нямаше кой знае колко реални сведения и накрая Микаел се отказа. Установи единствено, че Йоханес и Ребека имат двама синове, С амюел и Йонатан, на единайсет и девет години. Семейството живееше в С токсунд, близо до Стокхолм, но притежаваше и къща недалеч от неговата, на югоизточния бряг на остров Сандьон. Дали бе възможно в момента да са там?

Форшел беше дал на Микаел личния си номер. „Обади ми се, ако имаш въпроси“, каза му той с неподражаемия си маниер. Микаел обаче не виждаше причина да го безпокои. Напротив, трябваше да зареже всичко и да дремне. Беше безкрайно изтощен. Обаче съвсем не възнамеряваше да си почива. Позвъни на комисар Бублански, обсъди отново Лисбет с него и му каза какво може би бе казал просякът за Матс Сабин, но за всеки случай добави: „Сигурно не е нищо“.

Паулина Мюлер излезе от банята на хотела, загърната с бял халат. В идя, че Лисбет все още седи вглъбена в компютъра си, и я докосна внимателно по рамото. Лисбет вече не се взираше в голямата къща в покрайнините на Москва, както правеше обикновено. Сега четеше статия с непосилно за Паулина темпо. Никога не беше срещала човек, който да чете толкова бързо.

Изреченията хвърчаха по екрана, но Паулина все пак долови някои думи... Denisovan genome and that of certain South Asian... и се заинтригува. В „Гео“ беше писала статия за произхода на homo sapiens и връзката им с неандерталците и Денисовия човек, затова каза:

– Писала съм за това.

Лисбет не отговори, което влуди Паулина. Лисбет ѝ предлагаше всичко и я закриляше, но въпреки това Паулина често се чувстваше сама и отхвърлена. Не можеше да понесе мълчанието ѝ и безкрайните часове пред компютъра. Дните я побъркваха, а нощите и без това бяха тежки. Всичко, което ѝ бе причинил Томас, отекваше в мислите ѝ, а тя мечтаеше за отмъщение и справедливост и в такива мигове имаше нужда от Лисбет.

Тя обаче живееше в свой собствен ад. П онякога тялото ѝ беше толкова напрегнато, че Паулина дори не смееше да се притисне до нея. А и как изобщо беше възможно някой да спи толкова малко? Винаги когато Паулина се събудеше, Лисбет лежеше до нея с отворени очи, ослушвайки се за звуци в коридора, или седеше на бюрото и гледаше образи от охранителни камери и сателити. Усещаше, че няма да издържи още дълго Лисбет да я държи настрана, не и щом живееха заедно. Искаше ѝ се просто да изкрещи: Кой те преследва? С какво си се захванала?

Реши да пробва отново и попита:

– Какво правиш?

Отново не получи отговор, но Лисбет все пак се обърна и я погледна, сякаш ѝ подаваше ръка. В очите ѝ имаше нов, по-мек блясък.

– Какво правиш? – повтори тя.

– Опитвам се да установя самоличността на един мъж – отговори Лисбет.

– Мъж?

– Шерп, на петдесет и нещо, мъртъв, вероятно от долината Кумбу в С евероизточен Непал. Възможно е и да е от С иким или Дарджилинг в Индия, но почти всичко сочи към Непал и района около Н амче Базар. Произлиза от И зточен Тибет. Изглежда, като дете е приемал изключително малко мазнини.

От устата на Лисбет това си беше като цяла лекция. Паулина грейна и седна до нея.

– Нещо друго? – попита тя.

– Имам ДНК-то му и доклада от аутопсията. С оглед на нараняванията му съм почти сигурна, че е бил високопланински водач или носач. И мисля, че се е справял много добре.

– Защо?

– Има необичайно много мускулни влакна тип едно, така че е можел да носи тежки товари, без да изразходва кой знае колко енергия. Но го казах най-вече заради специфичния вариант на гена, който регулира количеството хемоглобин в кръвта. Помагал му е да издържа в среда с ниско съдържание на кислород. Предполагам, че е преживял нещо ужасяващо. Имал е тежки измръзвания и повечето от пръстите на ръцете и краката му са били ампутирани.

– Разполагаш ли с Y хромозомата му?

– Имам целия му геном.

– Тогава защо не провериш в „Уай-фул“?

Както Паулина бе написала само преди година, „Уай-фул“ беше руска компания, основана от група математици, биолози и програмисти, които събираха Y хромозоми от хора по цял свят – такива, които бяха участвали в академични проучвания или които даваха проби, за да разберат повече за произхода си.

– Мислех си за „Фемили трий“ и „ Ансестри“. „Уай-фул“, казваш?

– Според мен са най-добрите. Основателите са хора като теб, банда безгранични нърдове.

– Окей – каза Лисбет. – Но няма да е лесно.

– Защо?

– Подозирам, че мъжът принадлежи към група, която не се подлага на ДНК анализи особено често.

– Възможно е в някои научни доклади да има проби от негови роднини. Знам, че са правени редица проучвания, за да се установи защо шерпите се катерят толкова добре на големи височини – каза Паулина, горда, че е взела участие.

– Така е – каза Лисбет малко разсеяно.

– А и броят им е доста малък, нали?

– По света има само около двайсет хиляди шерпи.

– Нима? – каза тя, като се надяваше, че може би дори ще направят опит заедно.

Вместо това обаче Лисбет отвори някакъв друг линк. Карта на Стокхолм, както изглеждаше.

– Защо това е толкова важно за теб?

– Не е.

Очите на Лисбет отново потъмняха, а Паулина се изправи раздразнено, облече се и отново излезе, отправяйки се към Пражката крепост

Глава 13

25 АВГУСТ

Ребека Форшел, която по онова време се казваше Льов, се беше влюбила в силата и доброто настроение на Йоханес. Ребека беше лекар в Хималайската експедиция на Виктор Гранкин. Дълго време бе гледала скептично на начинанието и не си затваряше очите за критиките, отправени към тях. В онези години активно се обсъждаше комерсиализацията на Еверест.

Говореше се как клиенти си купуват място на върха, както други си взимат порше. Считаше се, че това не просто опорочава самата идея на планинското катерене, ами че повишава рисковете по време на експедициите. Ребека се тревожеше, че много от хората в тяхната група са твърде неопитни, начело с Йоханес, който никога преди не се беше качвал на повече от пет хиляди метра височина.

Когато обаче стигнаха до базовия лагер и повечето от тях бяха сполетени от кашлица, главоболие и съмнения в успеха на експедицията, Йоханес бе човекът, за когото Ребека се притесняваше най-малко. Той хукна по морените и успя да се сприятели с всички, дори с местното население, може би защото не се отнасяше по-специално с тях, шегуваше се и им разправяше историите си. Беше себе си и хората намираха поведението му за неподправено. Ребека не знаеше дали това е точно така. В ъзприемаше го по-скоро като интелектуалец, който напълно съзнателно е решил да гледа на света от добрата му страна. Но това го правеше още по-привлекателен и често ѝ се искаше да избяга с него и да прегърне света.

Но Йоханес изпадна в тежка криза след смъртта на Клара и Виктор. По някаква причина трагедията му се отрази по-тежко, отколкото на останалите. Мрачното му настроение се задържа дълго, преди радостта и енергията да се завърнат. Когато това стана, той я заведе в Париж и Барселона, а през април следващата година – само няколко месеца след смъртта на баща му – се ожениха в Йостерсунд. Тя напусна дома си в Берген, без да гледа назад.

Харесваше Йостерсунд и Оре и карането на ски и обичаше Йоханес. Никак не я учуди, че компанията му се разрастваше и привличаше хора, нито че той забогатя и стана министър. Йоханес беше феномен. Сякаш постоянно беше в движение, но въпреки това успяваше да планира пътя си. Понякога Ребека му се ядосваше, може би точно поради това. Той не се спираше. Смяташе, че всеки проблем може да се реши, като човек запретне ръкави и положи повече усилия, и често пришпорваше момчетата твърде много. „Можете и по-добре“, повтаряше им непрестанно.

Макар че винаги я поощряваше, рядко намираше време да изслуша тревогите ѝ. Обикновено просто я целуваше и казваше „ще се справиш, Бека, ще се справиш“. Нагърбваше се с все повече работа, особено откакто стана министър, разбира се, и често будуваше до малките часове и въпреки това на следващия ден скачаше рано на крака, пробягваше петте си километра и правеше упражненията си със собствено тегло, или Navy Seals, както ги наричаше. Поддържаше свръхчовешко темпо, но Ребека мислеше, че така му харесва и изглежда, дори не се интересуваше, че общественото мнение се беше променило и колкото го уважаваха преди, толкова го мразеха сега.

Тя го преживяваше доста по-тежко. Компулсивно търсеше името му в гугъл сутрин и вечер и се зачиташе в най-ужасните теми и обвинения, а понякога, в най-мрачните мигове, си мислеше, че всичко е по нейна вина, заради еврейските ѝ корени. Дори Йоханес, който изглеждаше като чист ариец, беше жертва на антисемитски кампании, но въпреки това се отърсваше от всичко и запазваше оптимизъм:

– Това ни прави по-силни, Бека. Скоро всичко ще се обърне.

Но накрая, изглежда, лъжите бяха започнали да му се отразяват. Не че и за секунда се бе оплакал, но обичайният му ентусиазъм като че беше на автопилот, а в петък си взе една седмица отпуск, без да даде никакви обяснения, което вероятно беше предизвикало най-различни тревоги в щаба му. Ето защо сега се намираха на С андьон, в голямата къща до морето. Момчетата бяха при баба си, но бодигардовете бяха тук.

Вечните бодигардове, с които все тя разговаряше. Йоханес се беше скрил в кабинета си на горния етаж. Вчера го чу да крещи по телефона, а тази сутрин дори не беше тренирал – закуси мълчаливо, след което отново изчезна нагоре по стълбите.

Нещо определено не беше наред, усещаше го. Навън духаше вятър. Ребека стоеше в кухнята и приготвяше салата от цвекло с фета и кедрови ядки. С коро щеше да стане време за обяд, но тя нямаше желание да се качи само за да му го каже.

Въпреки това отиде до кабинета му и влезе направо, макар да знаеше, че трябва да почука. Йоханес прибра нервно няколко листа и ако не беше реагирал така, тя изобщо нямаше да им обърне внимание, но вместо това се загледа и успя да види, че това е медицински картон от психиатрията, което ѝ се стори странно. Но може би просто правеха проверка на някой служител, така че тя опита да се усмихне, както обикновено.

– Какво има? – попита той.

– Обядът е готов.

– Не съм гладен.

Та ти винаги си гладен, искаше ѝ се да извика.

– Какво е станало? – пробва Ребека.

– Нищо.

– Стига, виждам, че има нещо.

Гневът напираше отвътре.

– Казах ти, нищо не е станало.

– Да не си болен? – попита тя.

– Какво искаш да кажеш?

– Виждам, че четеш медицински картони, нормално е да се чудя – изръмжа тя.

Това беше грешка, веднага го разбра. Йоханес я погледна с изтормозен поглед, който я изплаши до смърт. Тя смотолеви едно „извинявай“ и излезе. Краката едва я държаха.

Какво е станало? – мислеше си Ребека.

Доскоро бяхме толкова щастливи.

Лисбет знаеше, че Камила се намира в апартамент на „Страндвеген“ в Стокхолм. Знаеше също, че хакерът ѝ Юрий Богданов и старият гангстер и агент на ГРУ Иван Галинов са с нея. Разбираше, че трябва да действа, но не беше сигурна какво точно трябва да предприеме и макар да беше решила повече да не се занимава с това, продължи да проучва шерпа на Микаел. Може би това беше вид бягство, не знаеше. С помощта на програмата АйДжиВи набеляза шейсет и седем маркера в отличаващия се ДНК сегмент, прегледа ги един по един и накрая откри хаплогрупа, която се предаваше по бащина линия.

Казваше се DM174 и също беше изключително необичайна, което можеше да бъде както добре, така и зле, според зависи. Въведе групата в търсачката на „Уай-фул“ – московската компания за секвениране на ДНК, за която ѝ каза Паулина – и зачака. Търсенето отнемаше време и тя изнегодува на глас:

– Що за скапан сайт?

Не вярваше, че ще открие нещо, а и дори не разбираше с какво всъщност се е захванала. Трябваше да зареже всичко и да се съсредоточи върху Камила. Но ето че търсенето приключи, и тя подсвирна. Имаше 212 резултата, разпределени в 156 фамилии. Това бе по-добре, отколкото си беше представяла. Лисбет затвори очи и си удари два шамара, след което прегледа всичко и продължи да търси други необичайни варианти в сегмента. Имаше едно име, което всеки път се появяваше в резултатите. С труваше ѝ се, че е грешка, но съвпадението беше налице. Робърт Карсън от Денвър, Колорадо. В ярно, имаше леко азиатски черти, но като цяло си беше пълнокръвен американец. Беше маратонец и слаломист, геолог в градския университет, на четиресет и две, баща на три деца, политически активен демократ и отявлен противник на лобистката организация НРА^[25], откакто най-големият му син присъствал на стрелба в училище в Сиатъл.

В свободното си време Робърт Карсън се занимаваше с генеалогия и преди две години си беше направил обширен анализ на Y хромозомата, при което се беше оказало, че в неговия EPAS1 има същата мутация като в този на просяка

„Имам суперген“, пишеше той в сайта rootsweb.ancestry.com, прикачвайки своя снимка, на която стоеше развълнуван до малка река в С калистите планини, облечен с гащеризон и шапка на хокейния отбор „Колорадо Аваланч“, и показваше бицепса си.

Разказваше, че дядо му, Дауа Дордже, живял в Южен Тибет, недалеч от Еверест, но избягал от страната през 1951 година по време на китайската окупация и заживял при роднини в долината Кумбу, близо до будисткия манастир „Тянгбоче“ в Непал. В интернет имаше снимка на дядото със сър Едмънд Хилари по време на откриването на болница в село Кунде. Дядото имаше шест деца, сред които Лобсанг Дордже, „луда глава, хубавец и, ако щете вярвайте, страшен фен на Ролинг Стоунс“, както го описваше Робърт.

Продължаваше така:

Лобсанд Дордже беше участвал в английска експедиция, която трябвало да изкачи западния гребен на Еверест през септември 1976 година. Но в групата имало и една американка, Кристин Карсън. Тя била орнитолог и по време на окупацията изучавала птичия живот – „разнообразието от врабчоподобни“ – по хималайските склонове. Тогава Кристин Карсън била на четиресет, неомъжена и бездетна, професор в Мичиганския университет. В базовия лагер почувствала тежко гадене и главоболие и решила да се върне в Намче Базар и да потърси лекарска помощ. На девети септември разбрала, че шестима от членовете на експедицията, включително Лобсанг Дордже, загинали недалеч от върха.

Прибрала се у дома, бременна от Лобсанг. Историята очевидно беше чувствителна, тъй като Лобсанг бил двайсет и една години по-млад, само на деветнайсет, и сгоден за момиче от долината Кумбу. Но К ристин задържала детето и родила Робърт през април 1977 година в Ан Арбър, Мичиган. Макар че нищо не можеше да се твърди със сигурност – при генетичната селекция винаги имаше известна доза случайност, – Робърт и просякът вероятно бяха трети или четвърти братовчеди. Би трябвало да имат общ прародител от деветнайсети век. Връзката не беше чак толкова близка, но Лисбет предполагаше, че Микаел ще може да запълни празнините, още повече, че Робърт Карсън се интересуваше от въпроса и като цяло изглеждаше приказлив и деен. Лисбет откри снимки от миналата година, когато се беше срещнал с рода на баща си в долината Кумбу.

Написа на Микаел следното:

Задраска последното изречение. Негова беше отговорността как си върши проклетата работа. Изпрати съобщението и излезе да търси Паулина.

Ян Бублански се разхождаше по „Нор Меларстранд“ със Соня Мудиг. Едно от нововъведенията му беше да свиква срещи на крак. „Така мислим по-добре“, обясни той, но вероятно се беше загрижил най-вече за наднорменото си тегло и искаше да влезе във форма.

Напоследък се задъхваше от едното нищо и не му беше лесно да върви в такт със Соня. Говориха за какво ли не и ето че стигнаха и до случая, за който бе звънял Микаел. Соня разказа за посещението си в магазина за техника на Хорнсгатан, а Бублански въздъхна. Защо всички бяха толкова обсебени от Форшел? Като че ли вярваха, че той стои зад всички злини на света. Бублански се надяваше, че това няма нищо общо с еврейската му съпруга.

– Разбирам – каза той.

– Да, звучи доста причудливо.

– И не ти хрумват други мотиви?

– Завист може би.

– Кой би могъл да завижда на онзи беден човек?

– Дори на дъното има завист.

– Имаш право.

– Разговарях с една жена от Румъния, казва се Мирела – продължи Соня. – Тя ми каза, че мъжът събирал повече пари от всички останали просяци в квартала. В него имало нещо извисено, което карало хората да развържат кесията, а това предизвиквало доста неприязън сред дългогодишните просяци в района.

– Не ми звучи като нещо, заради което да те убият.

– Може би не. Но е носел относително големи суми в себе си. Бил редовен клиент на сергията за хотдог долу на Бюсисториет, „Макдоналдс“ на Хорнсгатан и, разбира се, „Сюстембулагет“ на Русенлундсгатан, откъдето си купувал водка и бира. Освен това...

– Да?

– Явно на няколко пъти на разсъмване е бил забелязан на Волмар Юкскулсгатан, където е купувал алкохол на черно.

– Така значи?

Бублански потъна в размисли.

– Досещам се какво си мислиш – каза Соня. – Трябва да говорим с хората, които продават контрабанда.

– Да, трябва – каза той и си пое дълбоко дъх, за да може да преодолее нанагорнището към Хантверкаргатан.

Отново се замисли за Форшел и съпругата му, Ребека. Беше я срещнал на синагогата и остана пленен. Тя беше висока, сигурно над метър осемдесет и пет, имаше фини крайници, леки, елегантни стъпки и тъмни, големи очи, които излъчваха топлина и сила.

За миг му се стори, че разбира омразата към двойката. Нормално беше мнозина да ги е яд на личности, които излъчваха такава неизчерпаема енергия. Хора като тях караха другите да се чувстват жалки и немощни.

Глава 14

25 АВГУСТ

Микаел прочете съобщението на Лисбет и измърмори едно „да ме вземат дяволите“. Беше пет следобед и той стана неспокойно от бюрото си и се загледа в морето. Навън духаше още по-силно, а една платноходка лавираше в бурята. Шерп, помисли си той. Шерп. Това трябваше да означава нещо, нали?

Не че непременно имаше нещо общо с министъра на отбраната. И все пак... нямаше как да пренебрегне факта, че Йоханес Форшел беше изкачил Еверест през май 2008 година. Ето защо Микаел реши въпреки всичко да разбере какво точно се е случило по склоновете на планината. Никак не липсваха материали за драмата, което – както вече беше установил – се дължеше на Клара Енгелман. Тя беше известна и представляваше идеален обект за клюки – красива, с изрусена коса, оперирани устни и гърди, и омъжена за широко обсъждания индустриалец Стан Енгелман, който притежаваше хотели и други имоти в Ню Йорк, Москва и Санкт Петербург. С амата Клара не идваше от висшите кръгове на обществото, а бе бивш модел от Унгария. На младини, по време на пътуване до САЩ, беше спечелила състезание „Мис Бикини“ в Лас Вегас. Така се беше запознала със Стан, който бил част от журито – пикантна подробност, която таблоидите обичаха да изтъкват.

През 2008 година обаче Клара е била на трийсет и шест, майка на тогава дванайсетгодишната Джулиет. Беше завършила връзки с обществеността в колеж „Сейнт Джоузеф“ в Ню Йорк и, изглежда, е искала да докаже, че може да постигне нещо и сама. Десетилетие по-късно беше малко трудно да се проумее възмущението, с което я бяха посрещнали в базовия лагер. Вярно, блогът ѝ, публикуван във „Воуг“, съдържаше редица нелепо стилизирани снимки, на които позираше с модни дрехи. Но от днешна гледна точка ясно си личаха сексизмът и снизхождението, с които се бяха отнесли към нея. Репортерите я бяха изкарали по-голяма кифла, отколкото беше всъщност. Представяха я като антитеза на планината и местното население. Тя беше богаташката вулгарност на Западния свят, противопоставена на хималайската чистота.

Клара Енгелман беше част от същата експедиция като Йоханес Форшел и приятеля му Сванте Линдберг, който понастоящем беше главен секретар в министерството. Тримата бяха платили седемдесет и пет хиляди долара, за да бъдат ескортирани до върха, което сигурно също допринасяше за гневните реакции. Говореше се, че в онези години Еверест се превърнал в обиталище на богаташи, които искат да подсилят егото си. Експедицията беше организирана и предвождана от руснака Виктор Гранкин и се състоеше от трима водачи, ръководител на базовия лагер, готвач, четиринайсет шерпи и десетима клиенти. Нужни бяха много хора, за да ги качат догоре.

Възможно ли беше просякът да е бил един от тях? Мисълта веднага бе хрумнала на Микаел и още преди да се е задълбал в самата драма, потърси имената на всеки един от шерпите. Можеше ли някой от тях да се е озовал в Швеция или да е имал по-специални отношения с Форшел? Трудно беше да се установи, а и за мнозина от шерпите нямаше никаква информация. Най-близката връзка, която откри, беше с младия шерп Джангбу Чири. Двамата с Форшел се бяха срещнали отново в Шамони, три години по-късно, и бяха седнали за по бира. Не беше изключено впоследствие да са станали смъртни врагове, но на снимката в интернет се бяха засмели широко, вдигнали палци към фотоапарата. Доколкото Микаел можеше да види, нито един от шерпите в експедицията не беше казал лоша дума за Форшел. Имаше анонимни обвинения, появили се едва сега, по време на кампанията за дезинформация, че Форшел е допринесъл за смъртта на Клара Енгелман, като забавил групата по време на изкачването. С видетелите обаче бяха единодушни, че е станало по-скоро обратното: самата Клара бе забавила експедицията, а по времето, когато се разиграла смъртоносната трагедия, Форшел и Сванте Линдберг вече били оставали другите зад себе си и вървели сами към върха. Не, на Микаел му беше трудно да повярва, че в тази история има нещо. Или не искаше да повярва? Винаги – това влизаше в работата му – се стараеше да избягва измислените взаимовръзки, които пожелателното мислене можеше да породи по време на журналистическо проучване, а в случая наистина не смяташе за вероятно човекът, когото интернет троловете обичаха да мразят, да е замесен в отравянето на беден, изпаднал мъж в Стокхолм. И все пак... о, по дяволите.

Продължи да рови и отново прочете съобщението на Лисбет и приложените документи за предполагаемия роднина, Робърт Карсън от Колорадо. Робърт Карсън му се стори – макар че беше повлиян от проучването – подобен на Форшел, весел и енергичен, и без да му мисли много, позвъни на номера, който Лисбет беше оставила.

– Боб – отговори мъжки глас.

Микаел се представи и изведнъж се зачуди как да обясни защо се обажда. Реши да започне с комплимент.

– Видях в интернет, че имаш суперген.

Робърт Карсън се засмя.

– Впечатляващо, а?

– Много. Надявам се, че не те безпокоя.

– Ни най-малко, чета една скучна дисертация. П редпочитам да говорим за ДНК-то ми. За научно списание ли работиш?

– Не точно. Разследвам един смъртен случай.

– Олеле!

Той, изглежда, се притесни.

– Става дума за бездомен човек, между петдесет и четири и петдесет и шест годишен, с ампутирани пръсти на ръцете и краката. Преди известно време бил открит мъртъв до едно дърво в Стокхолм. Има същия вариант на гена EPAS1 като теб. Вероятно е да сте трети или четвърти братовчеди.

– Съжалявам да го чуя. Как се казва?

– Там е работата. Не знаем. Установихме единствено, че ти е роднина.

– Как мога да помогна?

– Честно казано, не знам. Но колегата ми смята, че мъжът може да е бил умел носач и да е получил нараняванията по време на тежка експедиция. В рода ти дали има шерпи, които отговарят на това описание?

– Божичко, много са, предполагам, ако броим цялата семейна линия. Падаме си по екстремното, може да се каже.

– Значи не можеш да ме насочиш?

– Ако помисля малко, сигурно ще ми хрумне нещо. С ъставил съм цяло родословно дърво, в което съм записал и биографични данни. Не разполагаш ли с някаква друга информация?

Микаел за замисли и каза:

– Ако обещаеш да бъдеш дискретен, мога да ти пратя доклада от аутопсията и ДНК анализа.

– Обещавам.

– Добре, след малко ще ги имаш. Много ще съм ти благодарен, ако намериш време да ги прегледаш колкото се може по-бързо.

Робърт Карсън помълча известно време.

– Знаеш ли – каза накрая, – за мен ще е чест. Радвам се, че имам роднина в Швеция, макар и да е тъжно, че животът му е бил тежък.

– Така изглежда, за жалост. Една приятелка се е натъкнала на него, докато е бил жив.

– И какво казва?

– Бил много тревожен и говорил несвързано за Йоханес Форшел, сегашния ни министър на отбраната, който е покорил Еверест през май две хиляди и осма.

– Май две хиляди и осма?

– Да.

– Нали тогава почина Клара Енгелман?

– Точно така.

– Интересно.

– В какъв смисъл?

– Наистина имам роднина, който е участвал в тази експедиция. Почти легендарна личност всъщност. Но той е умрял преди три-четири години.

– Значи няма как да се е появил в Стокхолм.

– Да.

– Мога да ти пратя списък с останалите шерпи, за които знам, че са участвали, това може да ти даде някаква насока.

– Би било полезно.

– Не че наистина вярвам, че Еверест има нещо общо – каза Микаел по-скоро на себе си, отколкото на Робърт Карсън. – Едва ли има връзка между онзи мъж и министъра на отбраната.

– Значи просто търсиш непредубедено?

– Предполагам. Беше вълнуващо да прочета историята ти.

– Благодаря – каза Робърт Карсън. – Ще се чуем.

Микаел затвори и потъна в мисли. После написа съобщение на Лисбет, за да ѝ благодари и да ѝ разкаже за Форшел и Еверест, Матс Сабин и всичко останало. Най-добре беше да знае целия контекст.

Лисбет видя писмото в десет вечерта, но не го прочете. Имаше си други грижи. Освен това се намираше насред караница.

– Не можеш ли да спреш да зяпаш проклетия компютър? – изръмжа Паулина.

Лисбет спря да зяпа проклетия си компютър и погледна към Паулина, която стоеше току до бюрото. Дългата ѝ къдрава коса беше пусната, а изразителните ѝ очи бяха пълни със сълзи и гняв.

– Томас ще ме убие.

– Нали каза, че можеш да отидеш при родителите си в Мюнхен.

– Той ще отиде там и ще ги изиграе. Те го обичат. Или поне си мислят, че го обичат.

Лисбет кимна и опита да мисли трезво. Дали все пак да не изчака? Не, бързо отхвърли този вариант. Не можеше да отстъпи и определено не можеше да вземе Паулина в Стокхолм. Трябваше веднага да отиде там – сама. Не можеше да продължава да седи пасивно, заровена в миналото. Трябваше да действа, да наблюдава преследването отблизо. Иначе щяха да пострадат невинни хора, особено сега, когато Галинов беше с Камила.

– Да говоря ли с тях? – попита Лисбет.

– С родителите ми?

– Да.

– За нищо на света.

– Защо не?

– Защото си социално НЛО, Лисбет, не го ли знаеш? – сопна се Паулина, грабна чантата си и излезе навън, затръшвайки вратата след себе си.

Лисбет се зачуди дали да я последва. Но както обикновено остана като залепена пред компютъра и реши вместо това да продължи с опитите да хакне охранителните камери около етажа на „Страндвеген“, където все още се намираше Камила. Работата обаче не ѝ спореше. В главата ѝ нахлуваха други мисли, не само за гневния изблик на Паулина, ами за всичко възможно. В ключително и имейла от Микаел, макар че в момента това ѝ се струваше най-маловажното от всичко.

В него пишеше:

„Аха – измърмори тя, – аха.“ Нищо повече. Затвори пощата си и поднови усилията си с охранителните камери. Но очевидно пръстите ѝ водеха собствен живот. Половин час по-късно потърси информация за Форшел и Еверест и се зачете в безкрайните репортажи за жена на име Клара Енгелман.

Стори ѝ се, че тя приличаше малко на Камила. По-евтино копие на сестра ѝ, със същото излъчване, същото очевидно желание да бъде в центъра на вниманието. Лисбет наистина не възнамеряваше да се занимава с нея, имаше си друга работа. Въпреки това продължи да чете, не особено съсредоточено. Междувременно писа на Чумата за камерите и се обади на Паулина, която не вдигна. Постепенно обаче си изграждаше представа за изкачването на Йоханес Форшел.

Той и приятелят му Сванте Линдберг бяха стигнали до върха в един следобед на тринайсети май 2008 година. По това време небето било ясно и те се задържали горе, насладили се на гледката, направили снимки и се свързали с базовия лагер. На слизане обаче, при Стъпалото на Хилари на път към Южния връх, изпитали затруднения, а времето минавало.

Вече било три и половина, а те били стигнали едва до така наречения Балкон на осем хиляди и петстотин метра височина. Притеснили се, че кислородът няма да им стигне или че изобщо няма да се доберат до лагер 4. Видимостта също се влошавала и макар че Форшел нямал представа какво се случва около тях, все пак доловил, че е станало нещо сериозно. Гласовете по радиостанцията звучали отчаяно. В последвалите интервюта казваше, че към този момент вече били твърде изтощени, за да разберат нещо, и просто продължили да се тътрят надолу, като едва се държели на крака.

Скоро след това буря връхлетяла върха и настанал хаос. Било изключително студено, близо шейсет градуса под нулата. Замръзвали и едва виждали кое е горе и кое долу, така че може би беше нормално, че никой от тях не можеше да разкаже особено подробно как са стигнали до палатковия лагер на югоизточния гребен.

Ако имаше период, когато би могло да се е случило нещо неизвестно, това беше между седем и единайсет вечерта. И макар и да не бяха много, Лисбет видя известни разминавания в разказите им, преди всичко относно това колко сериозно е било състоянието на Форшел всъщност.

Впоследствие сякаш кризисната ситуация, в която бе изпаднал, беше посмекчена. Но и това като че ли не беше особено неочаквано, мислеше си тя, като се има предвид истинската драма, която се бе разиграла на друго място в планината, където Клара Енгелман и водачът ѝ Виктор Гранкин загинали същия следобед. Нищо чудно, че бяха изписани стотици статии по въпроса. От всички хора на планината в онзи ден, защо бе умряла точно знаменитата клиентка? Защо точно най-обсъжданата и осмивана жена се беше споминала?

Известно време се бе говорило, че причината може да се корени в завистта, класовата омраза и мизогинията, но след като първоначалната суматоха се беше уталожила, станало ясно, че не са спестени усилия за спасяването на Клара Енгелман и че още от момента, в който внезапно паднала в снега, тя била обречена. Помощник-водачът Робин Хамил дори казваше:

„Не беше направено твърде малко, а твърде много. Клара Енгелман беше толкова важна за Виктор и експедицията, че рискувахме живота на много други хора в опитите да я спасим.“ Според Лисбет това звучеше правдоподобно.

Стойността на Клара от гледна точка на публичността беше толкова висока, че никой не бе посмял да ѝ каже да слиза, докато още е време. Тя се влачела и бавела цялата експедиция. В четири следобед, в пристъп на отчаяние, захвърлила кислородната маска и скоро се почувствала още по-изтощена.

Паднала на колене и се строполила по лице в снега. Настанала паника, а Виктор Гранкин, който в този ден явно не бил в обичайната си кондиция, изкрещял на всички да спрат. Направили опит да я свалят обратно, но не след дълго времето се развалило. Връхлетяла ги снежна буря и състоянието на неколцина от групата, най-вече датчанина Мадс Ларсен и германката Шарлот Рихтер, рязко се влошило. Катастрофата изглеждала неизбежна.

Но шерпите на експедицията и преди всичко техният сирдар Нима Рита положили огромни усилия и свалили хората с въжета или подпирайки ги под рамо. До вечерта всички били спасени, с изключение на Клара Енгелман и Виктор Гранкин, който отказал да остави Клара, подобно на капитан, който отказва да напусне потъващия си кораб.

Впоследствие се провело щателно разследване на събитията и днес се считаше, че повечето въпросителни вече са отпаднали. Единственото, което не беше съвсем ясно, макар да го отдаваха на силните ветрове, беше как така тялото на Клара Енгелман било намерено един километър по-надолу, въпреки че всички свидетели казваха, че тя и Виктор Гранкин са загинали заедно, притиснати един до друг в снега.

Лисбет се замисли за това и за всички останали тела, които лежаха по склоновете на Еверест от години, без да могат да бъдат свалени или погребани. Часовете летяха, а тя продължи да чете и препрочита разказите на свидетелите, докато не започна да се убеждава, че нещо наистина не се връзва. Тогава се зае да провери и онзи Матс Сабин, когото Микаел бе споменал, но след известно време се отказа и вместо това се зачете в разни клюкарски теми в интернет. Те я наведоха на съвсем друга идея, но не стигна по-далеч.

Вратата се отвори и Паулина се прибра. Беше пияна и ѝ се развика, че е абсолютна откачалка. Лисбет не ѝ остана длъжна и също ѝ се развика, докато накрая двете се нахвърлиха една върху друга. Любиха се бясно, отчаяни и бездомни.

Глава 15

26 АВГУСТ

С утринта Микаел пробяга цяла миля покрай брега. Когато се прибра, телефонът му звънна. Беше Ерика Бергер. Новият брой на „Милениум“ отиваше за печат утре и Ерика не беше нито доволна, нито твърде недоволна.

– Върнахме се към обичайното ниво – каза тя и го попита с какво се занимава.

Микаел каза, че си почива и бяга, но и че се е позаинтересувал от министъра на отбраната и агресията срещу него, а Ерика отвърна, че това било интересно.

– Защо да е интересно? – попита той.

– Софи Мелкер засяга същата тема в материала си.

– Как точно?

– Пише за атаките срещу децата на Форшел и как около еврейското училище се наложило да патрулират полицаи.

– Четох за това.

– Слушай...

Ерика прозвуча притеснително замислена, както винаги когато имаше идея за репортаж.

– Ако не искаш да продължиш с разглеждането на борсовия срив, можеш да направиш портрет на Форшел и да го покажеш в малко по-човешка светлина. Имам спомен, че се сработихте добре.

Той се загледа към морето.

– Така беше.

– Е, какво ще кажеш? Би могъл да помогнеш на читателския кръг и с проверка на някои факти.

Микаел помълча за момент.

– Идеята може би не е толкова лоша.

Мислеше за шерпа и Еверест.

– Тъкмо прочетох, че Форшел си е взел една седмица отпуск. Той нямаше ли вила близо до теб?

– В другия край на острова.

– Ами ето – каза Ерика.

– Ще си помисля.

– Едно време не мислеше толкова, просто действаше.

– Все пак и аз съм в отпуск.

– Ти никога не си в отпуск.

– Не съм ли?

– С тарите, съвестни работохолици като теб не я разбират тая работа с почивките.

– Искаш да кажеш, че дори няма смисъл да опитвам?

– Няма – каза тя и се засмя.

Микаел също се засмя предано в отговор и се зарадва, че тя не попита дали може да го посети. Не искаше да усложнява нещата с Катрин още повече. Пожела на Ерика успех, затвори и потъна в размисли. Какво да прави? Да докаже, че може да си почива? Или да продължи да работи?

Реши, че не е немислимо да се срещне с Форшел, но в такъв случай трябваше да се запознае по-подробно с всички глупости, изписани за него. След известно вайкане и въздишане и един дълъг душ той седна пред компютъра. В началото беше безнадеждно и задушаващо, сякаш отново беше нагазил в същото блато, както когато се занимаваше с фабриките за тролове.

Постепенно обаче работата го погълна и той вложи всички сили, за да проследи първоначалните източници на всички слухове и да установи как са се разпространили и изкривили. Постепенно отново се приближи до темата за Еверест, но изведнъж се сепна. Някой звънеше. Този път не беше Ерика, а Боб Карсън от Денвър.

Звучеше развълнувано.

Чарли Нилсон седеше на пейка пред клиниката за рехабилитация „Прима Мария“, или Сушилнята, както се изрази той, и се мръщеше. Не обичаше да говори с полицията, а още по-малко приятелите му да виждат, че го прави. Но жената, която се казваше Мудиг или Старк^[26], го плашеше и той не искаше неприятности.

– Хайде стига – каза Чарли. – Никога не бих продал фалшив алкохол.

– Не би, така ли? Значи пробваш всичко, което продаваш?

– Много смешно.

– Смешно? – каза Мудиг или Старк. – Изобщо не ми е до смях, да знаеш.

– С тига – пробва пак той. – Всеки може да му е дал отровена бутилка. Знаеш ли как наричат това място?

– Не, Чарли, не знам.

– Бермудският триъгълник. Хората обикалят между Сушилнята, Сюстемет и кръчмата ей там и просто изчезват.

– Какво искаш да кажеш?

– Че тук се случват всякакви гадости. Появяват се разни съмнителни индивиди и шиткат скапана дрога или фалшиви хапчета. Но ние, които въртим сериозен бизнес и стоим тук в дъжд и пек, не можем да си позволим такова нещо. На следващия ден пак сме тук, така че трябва да доставяме качествена стока, иначе край.

– Грам не ти вярвам – каза Мудиг или С тарк. – Убедена съм, че изобщо не сте толкова добросъвестни. И трябва да ти кажа, че положението ти никак не е розово. Виждаш ли униформените господа ей там?

Чарли ги виждаше. Беше ги забелязал от самото начало и усещаше как са се вторачили в него.

– Ще те арестуваме още сега, ако не ми разкажеш каквото знаеш. Каза, че мъжът ти е бил клиент – продължи Мудиг или С тарк.

– Купувал е от мен. Но беше зловещ, така че гледах да стоя настрана от него.

– Кое му е било зловещото?

– Очите. И имаше отрязани пръсти и шибано петно на лицето, мърмореше и бълнуваше нещо за луната. Повтаряше „лӞна, лӞна“.

– Кога е било това?

– Един път се появи откъм Крюкмакаргатан, залиташе, биеше се в гърдите и повтаряше, че луната била сама и го викала. Тя и някой си Мам Сабиб, или каквото там беше. Изплаших се, онзи беше пълно шизо. Дадох му каквото искаше, въпреки че нямаше пари. Изобщо не се изненадах, че се оказа агресивен.

– Бил е агресивен?

По дяволите, помисли си Чарли Нилсон. Беше обещал да не казва нищо. Но вече го беше казал, така че нямаше мърдане.

– Не към мен.

– А към кого?

– Хейки Йервинен.

– И кой е това?

– Един клиент, всъщност един от малкото ми клиенти, които притежават малко класа. Хейки се натъкнал на онзи на площад „Нора Банториет“ посред нощ. Или поне трябва да е бил той. Хейки каза, че бил дребен китаец без пръсти и с дебело яке. Разправял, че бил ходил горе сред облаците или нещо си. Хейки не му повярвал и онзи такъв му зашил, че му звъннали ушите. Бил силен като мечка, каза Хейки.

– Къде можем да открием този Хейки Йервинен?

– Той обикаля нагоре-надолу, така че е трудно да се каже.

Полицайката, която се казваше Мудиг или С тарк, си записа нещо и го притисна още малко. След това си тръгна, а Чарли Нилсон въздъхна облекчено. Знаеше си, че има нещо гнило в онзи китаец. Побърза да звънне на Хейки, преди полицията да се е добрала до него.

Микаел веднага долови, че гласът на Боб Карсън звучи променено, все едно е недоспал или настинал.

– При теб е нормално време на деня, нали? – попита американецът.

– Напълно.

– Не и тук. Имам чувството, че главата ми ще се пръсне. Нали помниш за роднината ми, който е бил на Еверест през две и осма година?

– Помня.

– И ти казах, че е мъртъв?

– Точно така.

– И наистина е бил. Или поне така се е смятало. Но май най-добре да започна отначало.

– Звучи разумно.

– Обадих се на чичо си в Кумбу. Той е нещо като местния информационен център. Прегледахме целия списък, който ми прати, и единственият близък, когото открихме, беше този, за когото ти казах. Мислех да се откажа, в крайна сметка беше мъртъв и нямаше как да се появи в Стокхолм и да умре отново. Но после научих, че тялото му така и не било намерено, затова проверих и се оказа, че възрастта съвпада, височината също.

– Как се казва?

– Нима Рита.

– Той е бил един от водачите, нали?

– Бил е сирдар, ръководител на групата шерпи, и е положил огромни усилия по време на онази експедиция.

– Знам, знам, спасил е Мадс Ларсен и Шарлот някоя си.

– Точно, погрижил се е катастрофата да не се разрасне. Но платил висока цена. Бъхтил се като роб на галера, но получил тежки измръзвания по лицето и гърдите. Трябвало да ампутират повечето от пръстите му.

– Значи наистина мислиш, че е той?

– Няма как да не е. Имал татуировка на китката – будистко колело на живота.

– Божичко – каза Микаел.

– Именно, всичко се връзва. Нима Рита ми е трети братовчед, както се казва, така че е напълно възможно да делим специалните варианти в Y хромозомата, които е открила колегата ти.

– Сещаш ли се за разумно обяснение как се е озовал в Швеция?

– Не. Но развръзката е интересна.

– Разказвай. Още не съм успял да се задълбая в историята.

– Първоначално помощник-водачите, Робърт Хамил и Мартин Н орис, обрали лаврите за спасителната акция, или поне доколкото може да се говори за лаври след смъртта на Клара Енгелман и Гранкин – продължи Боб К арсън. – Но когато бил публикуван първият обстоен репортаж, станало ясно, че Нима Рита и шерпите му са изиграли решаващата роля в драмата. Но не знам дали това е зарадвало Нима особено.

– Защо?

– Защото по това време животът му вече е бил ад. Имал измръзвания от четвърта степен и болката била непоносима. Лекарите изчакали с ампутацията до последно. Знаели, че си изкарва прехраната с катерене. В ярно, че изкарвал много като за човек от долината Кумбу, но все пак сумите били малки по европейските стандарти и парите изтичали между пръстите му. Пиел много и нямал спестявания. Но най-лошото било, че собствените му демони измъчвали съвестта му.

– В какъв смисъл?

– Оказало се, че има тайна. Стан Енгелман му платил да се грижи за Клара, с което той се провалил, а впоследствие дори бил обвинен, че е действал против нея. Не мисля, че е вярно. Нима Рита бил много лоялен човек. Но като много шерпи, бил изключително суеверен и възприемал Еверест като живо същество, което наказва катерачите за греховете им, а Клара Енгелман... нали си чел за нея?

– Чел съм репортажите.

– Тя дразнела много от шерпите. Още в базовия лагер се говорело, че може да им докара беди в планината. С игурно Нима също не е бил доволен от присъствието ѝ. Във всеки случай след експедицията направо агонизирал. Казват, че имал халюцинации и може би донякъде причината била неврологична. Имал мозъчни увреждания след всичкото време, прекарано на повече от осем хиляди метра височина. Започнал да се държи все по-хапливо и странно. Изгубил много от приятелите си, никой не можел да го търпи. Никой, освен съпругата му Луна.

– Луна Рита, предполагам. Тя къде живее?

– Там е работата. Луна издържала Нима след операциите му. Печала хляб и отглеждала картофи, а понякога ходела до Тибет и купувала сол, която продавала в Непал. Но в крайна сметка не било достатъчно, затова започнала да се катери. Била силна и много по-млада от Нима, напредвала бързо и скоро се превърнала от домакиня в професионален водач. През 2013 година участвала в холандска експедиция до Чо Ою, шестия най-висок връх в света. За нещастие, пропаднала в дълбока цепнатина. Обстановката била тежка. Паднала лавина, духал силен вятър и алпинистите били принудени да слязат. Оставили Луна да умре в цепнатината. Нима полудял от мъка и ги обвинил в расизъм. Разкрещял се, че ако ставало дума за сахиб, веднага щели да му се притекат на помощ.

– Но ставало дума за бедна жена от местното население.

– Нямам представа дали това е изиграло роля. Съмнявам се. Като цяло имам високо мнение за алпинистите. Но Нима нямал мира. Опитал да организира експедиция, за да прибере тялото на Луна и да я погребе достойно. Не могъл да привлече нито един човек и накрая тръгнал сам, вече твърде стар, а и не особено трезвен.

– Ужас.

– Ако питаш роднините ми в Кумбу, това изкачване е по-велико постижение от всички пъти, когато е покорявал Еверест. С тигнал до мястото и видял тялото на Луна в цепнатината, съхранено завинаги от студа. Решил да слезе долу и да легне до нея, за да могат отново да бъдат заедно. Но тогава...

– Да?

– Богинята на планината му прошепнала, че вместо това трябва да тръгне по света и да разкаже за станалото.

– Това звучи...

– ...откачено, о да – продължи Боб К арсън. – Той наистина тръгнал на път, стигнал до Катманду и разказал, но никой не можел да го разбере. Вече говорел съвсем несвързано и понякога го виждали да плаче под знамената при Боднат ступа. Друг път окачал афиши в търговския квартал в Тамел, написани на лош английски и с още по-лош почерк. Продължил да говори и за Клара Енгелман.

– Какво точно?

– Не забравяй, че по онова време вече имал тежко психично разстройство, може би в ума му Луна и Клара се сливали. Бил отчаян и накрая нападнал един английски турист. Прекарал един ден в ареста, след което близките му го пратили в психиатрична клиника в Джитджунг Марг в К атманду, където продължил да пребивава периодично до края на септември две хиляди и седемнайсета.

– Какво е станало тогава?

– Нещо, което вече се било случвало многократно. Махнал се, за да може да пие бира и водка. Бил изключително подозрителен към лекарствата, които му давали лекарите. К азвал, че единствено алкохолът можел да смълчи виковете в главата му, и мисля, че от персонала неохотно позволявали това да се случва. Разрешавали му да напуска, защото винаги се връщал обратно. Този път обаче изчезнал и от болницата се разтревожили. Знаели, че очаква посещение, за което безкрайно се вълнувал.

– Какво посещение?

– Не зная. Но не е невъзможно да е било от журналист. Покрай наближаването на десетгодишнината от смъртта на Клара Енгелман и Виктор Гранкин се подготвяли редица статии и документални филми и Нима е щял да се радва, ако някой най-накрая пожелаел да го изслуша.

– Но не знаеш какво точно е искал да сподели?

– Не, освен че приказките му били трудноразбираеми и включвали духове и призраци.

– Но нищо за Форшел, шведския министър на отбраната.

– Доколкото знам, не. Но все пак разполагам единствено с информация втора ръка, а не мисля, че от болницата биха разкрили нещо повече за свой пациент.

– Какво станало, след като Нима не се върнал?

– Търсили го, разбира се. Най-вече на местата, където се появявал най-често. Но не намерили нищо. От него нямало и следа, с изключение на слуховете, че тялото му било забелязано недалеч от река Багмати, където кремират мъртвите. Трупът обаче така и не бил открит и след една година разследването било прекратено. Изгубили надежда и близките му накрая извършили помен в Намче Базар, или по-точно... как се казва?... ами, събрали се да се помолят за него. Изглежда, минало доста добре. През последните години хората не гледали на него с добро око, но ето че накрая името му било изчистено. Нима Рита е покорявал Еверест без кислород единайсет пъти, единайсет, а изкачването по Чо Ою, това е...

Боб Карсън продължи да говори развълнувано, но Микаел вече не го слушаше особено внимателно. Потърси Нима Рита в интернет, но въпреки че за него беше изписано доста и дори имаше страници в Уикипедия на английски и немски, той откри само две снимки. На едната Нима беше заедно със световноизвестния австрийски алпинист Ханс Мозел след изкачването на Еверест по северния склон през 2001 година. На другата, по-скорошната от двете, Нима стоеше в профил пред каменна къща в село Пангбоче в Кумбу. И двете снимки бяха направени отдалеч – вероятно твърде далеч, за да се използва програма за разпознаване на лица. Но Микаел беше сигурен. Позна очите, косата и черното петно на бузата.

– Там ли си? – попита Боб Карсън.

– Просто съм малко шокиран – каза той.

– Разбирам. Нагърбил си се с истинска мистерия.

– Може да се каже. С лушай, Боб, честно...

– Да?

– Личи си, че имаш супер гени. С трашно ми помогна.

– Супергените ми помагат при височинно катерене, не при детективска работа.

– Мисля, че трябва да провериш и детективските си гени.

Боб Карсън се засмя изморено.

– Мога ли да те помоля засега да си мълчиш? – продължи Микаел. – Не искам да се разчуе, преди да сме научили повече.

– Вече казах на съпругата ми.

– Добре, стига да си остане в семейството.

– Обещавам.

Микаел писа на Фредрика Нюман и Ян Бублански, за да им каже какво е открил. След това продължи да чете за Форшел и по-късно следобед му се обади с надеждата да си уреди интервю.

Йоханес беше запалил кахлената печка. Ребека усещаше мириса чак долу в кухнята и чуваше как Йоханес снове из кабинета си. Не ѝ харесваха нервните му крачки и не можеше да понесе мълчанието и лъщящите му очи. Би направила какво ли не, за да го види пак да се усмихва.

Нещо не е наред, мислеше си тя, нещо става. Тъкмо се канеше да се качи горе и да настоява да говори с него, когато той слезе по извитото стълбище. В първия момент Ребека се зарадва. Йоханес носеше тренировъчните си дрехи и маратонките „Найк“, което беше знак, че си е възвърнал живителната сила. Но в стойката му имаше нещо ново, което я изплаши. Тя го пресрещна и го погали по бузата.

– Обичам те – каза Ребека.

Той я погледна с такова отчаяние, че тя подскочи. Отговорът му не я успокои:

– Аз те обичам.

Прозвуча като сбогуване. Ребека го целуна, но той се отдръпна и я попита къде са бодигардовете. Тя не отговори веднага. Имаха две веранди и охранителите седяха на западната, която гледаше към морето. Както обикновено, трябваше да се преоблекат и да тръгнат с него, ако Йоханес смяташе да излезе да тича. И както обикновено, щеше да им е трудно да поддържат неговото темпо. Понякога тичаше напред-назад, за да им позволи да си отдъхнат.

– На западната – каза тя, а той се поколеба.

Като че ли искаше да ѝ каже нещо. Гърдите му се издуха. Раменете му бяха неестествено напрегнати, а по врата му имаше червени петна, каквито Ребека не бе виждала преди.

– Какво има? – попита тя.

– Опитах да ти напиша писмо. Но не се получи.

– Защо, в името на Бога, ще ми пишеш писмо? Ето ме тук.

– Но аз...

– Но ти?

Имаше чувството, че ще се разпадне, и реши да не се отказва, преди той да ѝ разкаже точно какво се случва, затова го хвана за ръцете и го погледна в очите. Тогава се случи най-лошото, което можеше да си представи.

Йоханес се отскубна, каза „извинявай“ и побягна, не към охранителите, а към източната веранда, която гледаше към гората. За нула време се скри от погледа ѝ, а Ребека нададе вик на отчаяние. Не беше на себе си и щом бодигардовете се втурнаха вътре, тя започна да повтаря:

– Той избяга от мен, избяга от мен.

Глава 16

26 АВГУСТ

Йоханес Форшел тичаше толкова бързо, че слепоочията му пулсираха. В мислите му отекваше целият му живот, но нищо от него – дори най-щастливите мигове – не носеше и лъч светлина. Опита да мисли за Бека и децата, но единственото, което видя, бяха срамът и разочарованието в очите им. Някъде отдалеч, сякаш от друг свят, долетя чуруликане, което му се стори непонятно. Как можеше някой да пее и да има желание за живот?

Целият му свят беше черен и безнадежден. Въпреки това не знаеше какво иска. Ако се намираше в града, може би щеше да се хвърли под някой камион или мотриса на метрото. Тук имаше само вода и макар че тя го привличаше, Йоханес беше твърде умел плувец и притежаваше непотушима воля за живот, която въпреки отчаянието си не можеше да изключи.

Затова просто продължи да тича, не както обикновено, а сякаш искаше да избяга от самия живот. Защо стана така? Не можеше да го проумее. В ярваше, че може да се справи с всичко. Вярваше, че е силен като мечка. Но направи грешка и се забърка в нещо, с което не можеше да живее. Вярно, в началото искаше да отвърне на удара и да се бори. Но го бяха притиснали и го знаеха, и ето го сега. П тиците по околните дървета се разлетяха, а далеч напред се мярна подплашен елен. Нима, Нима. Точно той, от всички хора. Нямаше логика.

Бе обичал Нима. Е, обич не беше правилната дума, разбира се, но все пак... между тях имаше връзка, негласно споразумение. Нима пръв разбра, че нощем Йоханес се промъква в палатката на Ребека в базовия лагер, което го разтревожи. Сексът по свещените склонове на Еверест разстройваше неговата планинска богиня.

– Makes mountain very angry^[27] – повтаряше Нима и накрая Йоханес не издържа и се пошегува с него.

Всички го предупреждаваха, че с този човек шега не бива, но Нима го прие добре и се засмя. Вероятно помогна и това, че Ребека и Йоханес бяха необвързани.

По-зле беше с Виктор и Клара, които си имаха брачни партньори. В същност с тях беше по-зле във всяко възможно отношение. Йоханес си спомни Луна, смелата, прекрасна Луна, която някои сутрини идваше с пресен хляб, козе сирене и масло от як. Вероятно всичко започна с решението да им помогне. Даде им пари, сякаш изплащаше дълг, който още не знаеше, че има.

Да става каквото ще. Йоханес продължи да тича. Въпреки всичко се беше отправил към морето и щом стигна брега, свали обувките, чорапите и блузата си, нагази във водата и заплува, както допреди това бе тичал, бясно и диво, като на финал на сто метра. Много скоро забеляза, че по вълните има зайчета. Навътре водата беше по-студена, отколкото очакваше, а имаше и течение. Но вместо да забави темпото, той започна да гребе още по-здраво.

Искаше да плува и да забрави.

Бодигардовете повикаха подкрепление, а Ребека, която не можеше да си намери място, накрая се качи в кабинета на Йоханес. Може би се надяваше на нещо, което да ѝ помогне да разбере какво се е случило, но не откри никакви следи, с изключение на няколко листа, изгорени в печката. Накрая удари клавиатурата с ръка, при което нещо до нея избръмча. В първия миг реши, че тя го е предизвикала, но се оказа телефонът на Йоханес.

На дисплея пишеше Микаел Блумквист и тя го остави да звъни. Журналистите бяха последните хора, с които искаше да разговаря. Те бяха отровили живота им. И скаше ѝ се да заплаче и да изкрещи: „Върни се, глупак такъв. Обичаме те“. Не беше сигурна какво точно стана след това, може би краката ѝ се огънаха.

Изведнъж просто се озова на пода и започна да се моли, въпреки че не се беше молила, откакто бе малко момиче. Телефонът отново избръмча, тя се изправи, олюлявайки се, и видя, че отново се обажда Блумквист. Блумквист, помисли си Ребека, той не ги ли беше защитавал? Така ѝ се струваше, а и може би знаеше нещо? Не беше невъзможно, нали?

Вдигна импулсивно и чу отчаянието в гласа си:

– Телефонът на Йоханес, аз съм Ребека.

Микаел веднага разбра, че нещо не е наред, но не знаеше на какво ниво. Може би ставаше дума за брачни проблеми. Можеше да е всичко, затова просто попита:

– Неподходящ момент ли е?

– Да... или не.

Личеше си, че е разстроена.

– Да се обадя ли по-късно?

– Той просто си тръгна – изкрещя тя. – Просто избяга от охраната. Какво се случва?

– На С андьон ли се намирате?

– Какво... да – смотолеви тя.

– Къде мислиш, че е отишъл Йоханес?

– Изплашена съм до смърт, че може да е направил някоя глупост – отговори тя.

Микаел каза няколко успокоителни думи – че сигурно всичко ще се нареди. След това се втурна към кея, отвърза моторницата си и потегли. Лодката не се движеше бързо, а Сандьон беше петдесет и четири хектара и къщата на Форшел се намираше доста далеч. Щеше да мине време. Духаше силен вятър, а моторницата беше малка и нестабилна. В ълните плискаха в лицето му и той изруга сам на себе си. Какво правеше? Не беше сигурен. Но това беше неговият начин да се справя с критични ситуации. Като действа. Увеличи скоростта и не след дълго чу хеликоптер в небето.

Предположи, че е свързано с Форшел, и отново се замисли за съпругата му. Тя сякаш бе отправила думите си към всички и към никого: Какво се случва? Микаел бе чул раздиращата тревога в гласа ѝ и сега се загледа към морето. Вятърът беше попътен, което помагаше малко. Наближи южната част на острова и видя друга лодка, която се движеше бързо и безразсъдно към него. Когато се разминаха, килватерът разлюля моторницата му, но той опита да не се ядосва на ударените от хормони келеши.

Продължи напред и се огледа. На брега нямаше много хора, във водата също. Тъкмо започваше да се чуди дали да не слезе на сушата и да потърси в гората, когато забеляза малка точка далеч навътре във фарватера, която ту се появяваше, ту изчезваше. Отправи се натам и се развика:

– Ехо, чакай!

Вятърът заглушаваше звуците, а Йоханес Форшел се намираше в свой собствен свят. Напрягането и задаващите се крампи в мускулите му действаха почти освобождаващо. Беше се съсредоточил изцяло върху плуването. Смяташе да продължи, докато в един момент не успее просто да се отпусне и да потъне. Но не беше толкова просто. Не искаше да живее. И все пак това не значеше, че иска да умре. Вече нямаше надежда, бяха му останали само срамът и пулсиращият гняв, който се бе превърнал в имплодираща енергия, в меч, насочен към самия него. Не издържаше повече.

Замисли се за синовете си, Самюел и Йонатан, и осъзна, че не може да понесе нито едното, нито другото. Нито да умре и да ги изостави, нито да живее, опозорен в очите им. Затова просто продължи да плува, сякаш морето щеше да реши проблемите му. Чу хеликоптер някъде над себе си и без да иска, глътна малко вода. Помисли си, че го е изненадала вълна, но всъщност силите го напускаха.

Беше му трудно да се задържи на повърхността и премина в бруст. Това не помогна много. Краката му тежаха и изведнъж, без да разбере как, се озова изцяло под водата. Не се показа обратно на повърхността и го обзе паника. Размаха ръце и със смразяваща яснота усети, че дори да искаше да умре, не искаше да умре по този начин. Пребори се с водата, пое си дъх, обърна се и заплува към брега. Измина пет, десет метра.

После пак потъна и този път сериозно се изплаши. Затаи дъх, но въпреки това нагълта още вода, при което получи така наречения от лекарите рефлексен ларингоспазъм. И зобщо не дишаше. Тялото му опитваше да го защити както може. Изпитваше смъртна агония, която скоро бе съпроводена от неизбежното хипервентилиране, при което дробовете и стомахът му се напълниха с течност.

Гърдите и главата му щяха да се пръснат от болка и страх. За кратко изгуби съзнание. Когато се свести, вече потъваше. Мислеше – доколкото беше способен да мисли в този момент – за семейството си, за всичко и за нищо. Устните му оформиха някаква дума, може би „извинявай“ или „помощ“, трудно беше да се каже коя.

Главата сред вълните изчезна и пак се появи. Микаел изкрещя: „Чакай, идвам“. Но лодката му беше твърде бавна и когато отново вдигна поглед, видя единствено гмуркаща се чайка и една синя лодка в далечината. Опита да си спомни къде за последно бе видял удавника. Може би там... или там. Оставаше му да рискува и да се надява. Изключи двигателя и се загледа надолу. Водата беше мътна, беше чел за това, причината беше в дъжда, цъфтящите водорасли, химикалите и частиците хумус. Помаха на хеликоптера във въздуха, без да е сигурен до какво ще доведе това. След това си свали обувките и чорапите и за момент застана неподвижно в люлеещата се лодка. После скочи.

Беше по-студено, отколкото очакваше. Потопи се под повърхността и се огледа, но не можеше да види нищо. Усилията му бяха напразни. След минута изплува, за да си поеме дъх, и видя, че лодката му е отплавала доста далеч. К аквото, такова. Гмурна се отново, този път в друга посока, и забеляза тяло, което потъваше вдървено и безжизнено, като падаща греда. Микаел доплува бързо до мъжа и го хвана под ръцете. Тялото беше тежко като олово и той трябваше да гребе и рита с всички сили. Бавно, сантиметър по сантиметър, успя да изплува заедно с него. Само че бе сгрешил в преценката си. Мислеше си, че щом излязат на повърхността, ще е лесно, но имаше чувството, че носи цял дънер на гърба си. Колкото трудно беше да издигне тялото на повърхността, толкова трудно бе да го задържи там. Мъжът не показваше никакви признаци на живот, а Микаел си даде сметка колко навътре в морето се намират. Невъзможно беше да доплува до брега заедно с мъжа, но трябваше да опита. Отдавна, на младини, беше карал курс за спасител и сега опитваше да ползва по-удобна хватка и по-ефективни движения.

Но му натежаваше все повече, болеше го, започваше да гълта вода и да получава крампи. Не издържаше повече. Беше принуден да пусне тялото. Иначе самият той щеше да потъне. На няколко пъти решаваше да се откаже и секунда по-късно размисляше. Продължи да се бори, докато не му причерня пред очите.

Глава 17

26 АВГУСТ

Ян Бублански беше останал до късно в кабинета си в полицейското управление и в момента преглеждаше новинарските сайтове. Министърът на отбраната Йоханес Форшел лежеше в кома в интензивното отделение на болница „Каролинска“, след като едва не се бе удавил. Състоянието му беше критично и дори да се събудеше, имаше вероятност да е получил сериозна мозъчна травма. Беше претърпял спиране на сърцето, осмотичен белодробен оток, хипотермия, аритмия и церебрални увреждания. Положението не беше добро.

Дори в сериозните медии се пишеше, че може да става дума за опит за самоубийство, което означаваше, че е изтекла информация от най-близкото му обкръжение. Беше всеизвестно колко умел плувец е Форшел и по принцип най-логичното предположение би било, че е надценил възможностите си, навлязъл е прекалено навътре в морето и е бил отнесен от течението. Но нямаше как да знаят. Пишеше, че е бил спасен от обикновен гражданин, след което го качили в лодка на морската спасителна служба и го откарали в болницата с хеликоптер.

Някои от статиите звучаха като некролози и възхваляваха Форшел като „силен и деен министър, който отстояваше основните човешки ценности“. Пишеше, че се е борил срещу „нетолерантността и деструктивния национализъм“ и бил „непоправим оптимист, винаги търсещ консенсус“. Отбелязваше се „дълбоко несправедливата кампания на омраза“, на която беше жертва и която можеше да се проследи до фабриките за тролове в Русия.

– Време беше някой да го каже – измърмори Бублански и закима в съгласие, докато четеше статията на Катрин Линдос за „Свенска Дагбладет“, където пишеше, че това е логична последица от „обществения климат, който дава почва за евтини сензации и демонизиране на хора“.

След това Бублански се обърна към Соня Мудиг, която седеше на захабения фотьойл до него, загледана в лаптопа си.

– Е – каза той. – Имаме ли някаква яснота по случая?

Соня вдигна глава и го погледна дезориентирано.

– Не бих казала. Още не сме открили Хейки Йервинен. Но преди малко говорих с лекар от психиатричната клиника в Катманду, където са се грижили за Нима Рита.

– И какво каза той?

– Тя каза, че Нима Рита страдал от тежка психоза и често чувал гласове и викове за помощ. Бил отчаян, че не може да им помогне. Сякаш преживявал нещо отново и отново, по нейните думи.

– Какво по-точно?

– С лучки от планината, моменти, в които се е чувствал недостатъчен. Разказа ми, че опитвали да му дават лекарства и да прилагат електроконвулсивна терапия, но било трудно.

– Пита ли я дали е говорил за Форшел?

– Каза само, че името ѝ звучи познато. Но главно е говорил за съпругата си и Стан Енгелман. Очевидно се страхувал от него, така че според мен си струва да се провери. Доколкото разбирам, Енгелман е човек без особени скрупули. Но най-интересното беше друго.

– Какво?

– След драмата на Еверест през две хиляди и осма всички журналисти искали да говорят с Нима Рита. Интересът обаче скоро замрял. С танало ясно, че Нима е болен и объркан, и малко или много бил забравен. Но покрай десетгодишнината от събитията с него се свързала Лилиан Хендерсън от „Атлантик“, която пишела книга за станалото. Нима разговарял с нея по телефона в болницата.

– И какво ѝ казал?

– Както изглежда, нищо, но двамата се разбрали да се видят, когато тя пристигне в Непал във връзка с проучването си. Само че когато го потърсила, той вече бил изчезнал. Освен това книгата в крайна сметка така и не излязла. Издателството се бояло от съдебни дела.

– От страна на кого?

– Енгелман.

– Той какво е имал да крие?

– Мисля, че точно това трябва да разберем.

– Значи сме сигурни, че просякът и онзи Нима Рита са един и същи човек? – продължи Бублански.

– Да, спокойно можем да го твърдим. Съвпаденията са твърде много, а освен това има очевидна прилика.

– Микаел Блумквист как е разбрал всичко това?

– Знам само това, което ти е написал. Опитах се да го открия, но изглежда, никой, дори Ерика Бергер, не знае къде се намира. Тя каза, че се тревожи за него. Тъкмо били обсъждали да направят портрет на Форшел, така че откакто разбрала за злополуката, не е спирала да му звъни.

– Той също има лятна вила на Сандьон, нали? – попита Бублански.

– Да, в Сандхамн.

– Да не би Муст или Сепо да са го задържали? Има доста потулена информация, все пак говорим за министъра на отбраната.

– Там е работата. Информирахме военните, но те не ни казват нищо.

– Скръндзи.

– А и не знаем дали Микаел ни е казал всичко. Може да е открил реална връзка между шерпа и Форшел.

– Цялата работа е много неприятна, не мислиш ли? – каза Бублански.

– Какво имаш предвид?

– Форшел критикува руснаците и ги обвинява, че са повлияли на изборния процес, след което изведнъж се оказва мразен от всички, заринат с лъжи и докаран до отчаяние. После хоп, появява се мъртъв шерп, който сочи към него. Имам чувството, че някой иска да го натопи.

– Така като го казваш, не звучи добре.

– Не – каза той. – Все още ли не знаем как просякът е пристигнал в страната?

– П олучих съобщение от имиграционната агенция, че не са го открили в техните регистри.

– Прекрасно.

– Би трябвало да изскочи в нашата база данни.

– Може би тайните служби за засекретили и това – измърмори Бублански.

– Не би ме учудило.

– И не ни дават да говорим със съпругата на Форшел, така ли?

Соня Мудиг поклати глава.

– Надявам се, разбират, че скоро трябва да я разпитаме. Не могат да ни пречат да си вършим работата. – продължи той.

– За съжаление имам чувството, че те не мислят така.

– И тях ли ги е шубе?

– Едва ли не така излиза.

– Е, остава ни да работим с това, с което разполагаме.

– Така е.

– Ама че каша – каза Бублански и не можа да не прегледа новините още веднъж.

Състоянието на Йоханес Форшел продължаваше да е критично.

Томас Мюлер се прибра късно от работа. Влезе в големия мезонет на улица „Йостерброгеде“ в Копенхаген, взе си бира от хладилника и видя, че плотът на мивката е мръсен, а съдовете от закуска не са сложени в миялната. Изруга на глас и обиколи апартамента. Никъде не беше изчистено.

Камериерката беше зарязала всичко както си е. Все едно си нямаше достатъчно проблеми. Ядосваха го на работа, а секретарката му беше безмозъчна. Днес така ѝ се разкрещя, че го заболя главата. И да не забравяме Паулина, разбира се. Не издържаше повече. Тя какво си мислеше? След всичко, което беше направил за нея. Когато се срещнаха, тя беше едно нищо. Незначителна журналистка в малък вестник. Той ѝ даде всичко, и дори – а това беше голяма грешка, разбира се – не подписа предбрачен договор. Проклета лесбийка.

Рано или късно щеше да се довлачи обратно като мокро куче и Томас смяташе първоначално да се престори на добричък, след което да ѝ даде да се разбере. Никога нямаше да ѝ прости, особено след картичката, която му прати. Напускам те, пишеше Паулина. Срещнах една жена.

Влюбена съм. Това беше всичко. Когато го прочете, Томас строши телефона си и една кристална ваза и излезе в болничен, но не, не искаше да мисли за това.

Свали си сакото, седна на дивана с бирата в ръка и се зачуди дали да се обади на Фредрике, любовницата си. Но тя също бе започнала да му досажда. Пусна телевизора и чу, че шведският министър на отбраната бил на ръба между живота и смъртта. Нямаше как да му пука по-малко. Онзи тъпак беше политически коректен идиот, всеки го знаеше. Лицемерен тарикат. Томас превключи на „Блумберг“ и финансовите новини, оставяйки мислите си да се реят. С игурно вече беше сменил десет канала, когато на вратата се звънна. Той изруга. Кой, по дяволите, го безпокоеше в десет вечерта?

Мислеше да не отваря, но после се сети, че може да е Паулина. Надигна се, отиде до вратата и отвори рязко. Но не беше съпругата му. В коридора стоеше дребно, кисело, чернокосо момиче с дънки и суетшърт. Държеше чанта в ръка и гледаше надолу.

– Не искам нищо – каза той.

– Става дума за почистването на апартамента – каза тя.

– Можеш да кажеш на шефката си да върви на майната си – отвърна Томас. – Не мога да се занимавам с разни чистачки, които не си вършат работата.

– Фирмата няма вина.

– За какво говориш?

– Аз отмених почистването.

– Какво си направила?

– Отмених го, сама ще се погрижа.

– Не разбра ли? Вече не искам никой да чисти. Изчезвай оттук – изръмжа той и понечи да хлопне вратата.

Момичето обаче я спря с крак и прекрачи прага. Чак сега Томас забеляза, че в нея има нещо странно. Вървеше причудливо, без да движи ръцете и тялото си. Беше наклонила леко глава, все едно гледаше в някаква точка зад него. Хрумна му, че може би е престъпничка, или има психично заболяване. Очите ѝ бяха студени и безизразни. Не изглеждаше съвсем с всичкия си и Томас вкара в действие целия си авторитет:

– Ако не се разкараш веднага, ще се обадя в полицията.

Тя не отговори. Като че изобщо не го чу. Просто се наведе и извади от чантата си дълго въже и ролка самозалепваща се лента. В първия момент Томас остана без думи.

– Вън! – изкрещя след това и я сграбчи за ръката.

Но някак си стана така, че вместо това тя го сграбчи и го бутна към масата. Той едновременно побесня и се изплаши. Отскубна се и се канеше да я удари или да я блъсне в стената, но не успя да направи нищо. Тя се хвърли към него и го събори по гръб върху масата. За секунда-две се озова отгоре му и го завърза светкавично, след което впери вледеняващия си поглед в него и каза монотонно:

– Сега ще изгладя ризата ти.

После залепи устата му и го огледа както хищник оглежда жертвата си. Томас Мюлер никога през живота си не се беше чувствал толкова изплашен.

Микаел беше сериозно измръзнал и в дробовете му беше влязло голямо количество вода, така че го откараха с хеликоптера заедно с Форшел. Беше прекарал известно време в безсъзнание, но въпреки всичко се съвзе относително бързо и сега, късно вечерта, след медицински преглед и три разговора с военната разузнавателна служба, му върнаха вещите и телефона, който бяха взели от лодката му.

Информираха го, че му е позволено да се прибере у дома, но лекарите препоръчват да остане за през нощта, както и че прокурор на име Матсон му е издал забрана да говори за случилото се. Микаел искаше да възрази и да се обади на сестра си, адвокат Аника Джанини.

Знаеше, че законово не е толкова лесно да принудиш журналист да си мълчи, а и смяташе, че момчетата от разузнаването се бяха държали своеволно. Но реши да остави нещата така. И без това нямаше да напише и дума, преди да е стигнал до дъното на историята. Известно време просто остана седнал на леглото, опитвайки да се съвземе. Но не го оставиха на мира за дълго.

На вратата отново се почука и в стаята влезе висока жена на около четиресет години, с тъмноруса коса и кръвясали очи. По някаква причина – може би защото тъкмо в този момент беше заровил поглед във всичките си пропуснати повиквания – мина малко време, докато проумее, че това е Ребека Форшел. Тя носеше сиво сако и бяла тениска, а ръцете ѝ трепереха. Каза, че искала да му благодари, преди да си е тръгнал.

– Той по-добре ли е? – попита Микаел.

– Състоянието му вече не е толкова критично. Но още не знаем дали е получил мозъчни увреждания. Твърде рано е да се каже.

– Разбирам – каза той и ѝ предложи да седне на стола.

– Казват, че за малко и самият ти си щял да загинеш.

– Преувеличават.

– И все пак... осъзнаваш ли какво си направил – за нас? Разбираш ли колко важна е била намесата ти? Това е истински подвиг.

– Трогнат съм – каза той. – Благодаря.

– Можем ли да направим нещо за теб? – попита тя.

Разкажете ми всичко, което знаете за Нима Рита, помисли си той. Кажете истината.

– Погрижете се Йоханес да оздравее и да си намери по-спокойна работа.

– Последните месеци са кошмарни.

– Мога да си представя.

– Знаеш ли...

Тя изглеждаше объркана и търкаше нервно лявата си ръка с длан.

– Да?

– Преди малко четох за Йоханес в интернет. Изведнъж хората отново са почнали да се държат добре, не всички, разбира се, но много от тях. Направо е нереално. Сякаш още по-ясно осъзнах в какво се беше превърнал животът ни.

Той се наведе напред и я хвана за ръка.

– Аз бях тази, която се обади на „Дагенс Нюхетер“ и им каза, че е било опит за самоубийство, макар че не знам какво всъщност става.

Ужасно ли постъпих? – попита тя.

– Предполагам, че си имала причини.

– Исках да разберат колко далеч са отишли нещата.

– Звучи разумно.

– От Муст ми казаха нещо много странно – продължи тя и го погледна отчаяно.

– Какво са ти казали? – попита той възможно най-спокойно.

– Че си установил, че Нима Рита е намерен мъртъв в Стокхолм.

– Да, това си е странно. Познавахте ли го?

– Не знам дали бих посмяла да говоря за това. Постоянно ми повтарят да си мълча.

– И на мен – каза той и добави. – Но трябва ли да бъдем толкова послушни?

Тя се усмихна тъжно.

– Може би не.

– Е, познавахте ли го?

– Общувахме известно време в базовия лагер. Много го харесвахме и мисля, че и той ни харесваше. Все повтаряше за Йоханес: „Sahib, sahib. Very good person.“^[28] И съпругата му беше чудесна.

– Луна.

– Луна – повтори тя. – Глезеше всички ни и нямаше спирка.

В последствие им помогнахме да си построят къща в Пангбоче.

– Това е хубаво.

– Не съм сигурна. В сички се чувствахме виновни за случилото се с него.

– Имаш ли някаква представа как е могъл да изчезне от К атманду, да бъде обявен за мъртъв и после да се появи в Стокхолм три години по-късно и пак да умре?

Тя го погледна отчаяно.

– Коремът ми се свива, като си го помисля.

– Разбирам.

– Да беше видял хлапетата в Кумбу.

– Какво за тях?

– Боготворяха го. Нима спасяваше животи, а самият той плати ужасяваща цена.

– Кариерата му е приключила.

– Беше очернен.

– Но не според всички, нали?

– Според мнозина.

– Кои?

– Всички в обкръжението на Клара Енгелман.

– Например мъжът ѝ?

– Да, разбира се, той също.

Микаел чу промяната в гласа ѝ.

– Интересен отговор.

– Може би. Разбери, че... историята е по-сложна от това, което е публично известно. Бяха впрегнати цял куп адвокати. По-миналата година едно американско издателство беше принудено да изтегли книга за случилото се.

– Адвокатите на Енгелман, нали?

– Да. Той е имотен магнат. Предприемач на хартия, но в същината си гангстер, мафиот, или поне това е моето мнение. И знам, че към края не беше особено доволен от съпругата си.

– Защо?

– Защото Клара се влюби във водача ни, Виктор Гранкин, и искаше да напусне С тан. Каза, че мисли да се разведе и да разкрие пред медиите каква нарцистична свиня е той и как се е отнасял с нея. Енгелман обаче много умело успя да потули всичко, макар че в жълтите сайтове може да се прочете това-онова.

– Ясно. Нима Рита знаеше ли?

– Пазеха го в тайна, но сигурно е знаел. Все пак той се грижеше за нея.

– А мълчал ли си е?

– Така мисля. Поне докато беше в по-добро психическо състояние. Но казаха, че след смъртта на съпругата му съзнанието му се замъглило, така че изобщо няма да ме учуди, ако е обикалял по улиците и е бълнувал за станалото и за какво ли още не.

Ребека Форшел беше свила дългото си тяло на стола. Микаел я погледна в очите и каза неохотно:

– Към края бълнуваше и за мъжа ти.

Обзе я гняв, но Ребека се постара да не го покаже. Знаеше, че е несправедливо, разбира се. Микаел Блумквист си вършеше работата. Но думите му ѝ напомниха за най-притеснителното ѝ подозрение, че Йоханес крие нещо от нея, свързано с Еверест и Нима Рита. Честно казано, не вярваше, че го е пречупила кампанията срещу него.

Йоханес беше боец, свръхоптимистичен глупак, който винаги се втурваше напред, въпреки неблагоприятните изгледи за успех. Беше го виждала съкрушен само два пъти, сега на Сандьон и след изкачването на Еверест. Ето защо и сама бе стигнала до заключението, че сегашното състояние на Йоханес е свързано с експедицията. Вбеси я именно това, не Микаел. Просто искаше да застреля вестоносеца.

– Не разбирам – каза тя.

– Сигурна ли си?

Ребека замълча.

– Трябва да говориш със Сванте – каза след това и веднага съжали.

– Линдберг.

– Същият.

Вече не харесваше Сванте и се скара жестоко с Йоханес, когато той го назначи за свой главен секретар. Наглед Сванте беше копие на Йоханес и притежаваше същата енергия и военна пъргавина. В действителност обаче беше съвсем различен. Йоханес приемаше най-доброто за всичко и всички, докато не бъде доказано противното. Сванте обаче беше пресметлив и манипулативен.

– Какво може да ми каже Сванте Линдберг? – попита Микаел.

Това, което му изнася, помисли си Ребека.

– Може да ти разкаже за станалото на Еверест – каза тя и се зачуди дали предава Йоханес с думите си.

От друга страна, Йоханес вече я беше предал, ако не ѝ бе разказал всичко за случилото се. Ребека се изправи, прегърна Микаел Блумквист, благодари му още веднъж и се върна в интензивното отделение.

Глава 18

НОЩТА СРЕЩУ 27 АВГУСТ

Криминален инспектор Улрике Йенсен се намираше в Държавната болница в Копенхаген, за да проведе първи разпит с ищеца Томас Мюлер, който беше пристигнал в болницата в единайсет и десет вечерта с изгаряния по ръцете и гърдите. Улрике беше на четиресет и четири, майка на малко дете, и дълго време се бе занимавала със сексуални престъпления. Н аскоро обаче се прехвърли в отдела за тежки престъпления и често караше нощни смени – за момента това беше най-доброто решение за семейството. Ето защо се беше наслушала на объркани и пиянски свидетелски показания. Този разпит обаче обра точките.

– Разбирам, че много те боли и че си замаян от морфина – каза тя. – Но нека опитаме да се придържаме към фактите и да се съсредоточим върху описанието.

– Никога не съм виждал такива очи – измърмори той.

– Това го разбрах. Но трябва да си видял и нещо по-конкретно. Жената нямаше ли отличителни белези?

– Беше млада и ниска, имаше черна коса и говореше като призрак.

– Как говорят призраците?

– Без чувства, или... все едно мислеше за нещо друго. Беше разсеяна.

– И какво ти каза, можеш ли да повториш, за да добием малко повече яснота?

– Каза, че никога не си гладела дрехите и не я бивало много, така че най-добре било да стоя неподвижно.

– Звучи жестоко.

– Звучи болно.

– И нищо повече?

– Щяла отново да дойде за мен, ако не...

– Ако не...?

Томас Мюлер се размърда нервно в болничното легло и я погледна

безсилно.

– Ако не? – повтори тя.

– Ако не оставя съпругата си на мира. Никога повече нямало да я вида и трябвало да се разведа.

– Каза, че съпругата ти е заминала?

– Да, тя...

Той смотолеви нещо неразбираемо.

– Направил ли си ѝ нещо? – продължи тя.

– Нищо не съм ѝ правил. Тя е тази, която ме...

– Какво?

– Напусна.

– Защо според теб те е напуснала?

– Защото е проклета...

Беше на път да каже нещо ужасно, но прояви достатъчно здрав разум да си замълчи. Улрике Йенсен предположи, че има предистория, която също не е приятна, но засега остави нещата така.

– Спомняш ли си нещо друго, което може да ни е от полза? – попита тя.

– Ж ената каза, че съм извадил лош късмет.

– В какъв смисъл?

– Цяло лято била потискала разни неща и това малко или много я докарало до лудост.

– Какво е имала предвид?

– Аз откъде да знам?

– Как се разделихте?

– Тя махна лепенката от устата ми и повтори всичко.

– Да стоиш настрана от съпругата си?

– Така и смятам. Не искам да я виждам повече.

– Окей – каза тя. – Засега това звучи разумно. Значи не си разговарял с жена си тази вечер?

– Както казах, дори не знам къде се намира. Но, по дяволите...

– Да?

– Трябва да се размърдате и да направите нещо. Тези жена е абсолютно ненормална. Опасна е.

– Ще направим каквото можем – каза Улрике Йенсен. – Обещавам. Но изглежда...

– Какво?

– Точно по това време всички охранителни камери в района са били извън строя, така че не разполагаме с почти нищо – продължи тя и изведнъж се почувства много изморена от работата си.

Минаваше полунощ, а Лисбет седеше в едно такси на път от „Арланда“. Тъкмо проверяваше един адвокат, който Аника Джанини ѝ беше препоръчала, когато получи криптирано съобщение от Микаел. Но беше твърде изморена и скапана, за да го прочете. С коро спря да се занимава и с адвоката и просто се загледа с празен поглед през прозореца. Какво ѝ имаше?

Харесваше Паулина. Може би дори я обичаше по свой си сбъркан начин. Но как го показваше? Беше пратила отчаяната Паулина при родителите ѝ в Мюнхен, а тя самата се нахвърли на мъжа ѝ, сякаш отмъщението можеше да компенсира за липсите в любовта. Не можа да убие сестра си, която бе извършила толкова злини, но беше способна да отнеме живота на Томас Мюлер в Копенхаген, без да ѝ мигне окото.

Докато седеше върху него с ютията в ръка, пред очите ѝ проблеснаха образите на Залаченко, адвокат Бюрман, психиатъра Телебориан, и всякакви други изроди. И сякаш нещо в нея преля. Искаше да си отмъсти за целия си живот и единствено с върховни усилия на волята успя да не изгуби контрол над себе си. По дяволите. Трябваше да се стегне.

Иначе щеше да продължи да се колебае, когато трябва да действа, и да откача, когато трябва да бъде спокойна.

Нещо от прозренията, които я осениха на Треской булевард, се беше заровило в ума ѝ и я изкарваше извън равновесие. Не беше просто това, че бе лежала като парализирана нощем, когато Зала идваше за Камила. С таваше дума и за майка ѝ. Дали бе знаела? Дали и тя си беше затваряла очите за истината? Тази мисъл все повече глождеше Лисбет и я караше да се страхува от себе си – от нерешителността си. Страхуваше се, че ще бъде слаб боец в най-важната битка в живота си. Битка, която се задаваше неумолимо.

След като Чумата ѝ помогна да хакне охранителните камери около апартамента на „Страндвеген“, Лисбет научи, че Камила поддържа връзка с мотоклуб „Свавелшьо“. Сестра ѝ я издирваше с всички възможни средства и едва ли би се поколебала в решителния миг. Така че да, Лисбет трябваше да се стегне, мамка му. Трябваше отново да прояви сила и целеустременост. Но като начало трябваше да измисли къде да отиде.

Вече нямаше жилище в Стокхолм. Докато обмисляше различни варианти, реши все пак да прочете набързо имейла на Микаел. С таваше дума за Форшел и шерпа. Информацията беше интересна, но Лисбет нямаше сили да се задълбава. Просто му написа, неочаквано за самата себе си:

Не беше просто мръсно предложение, мислеше си, нито дори реакция срещу самотата и безнадеждността. Беше също и... предпазна мярка, защото съвсем не бе невъзможно Камила и бандитите ѝ, при липса на следи, които водят към Лисбет, вместо това да се насочат към близките ѝ, така че най-добре беше да заключи Кале Блумквист в някоя хотелска стая.

От друга страна, той можеше сам да си се заключва и след като не ѝ отговори десет, петнайсет, двайсет минути, Лисбет изсумтя и затвори очи. Имаше чувството, че може да спи цяла вечност, и вероятно наистина бе задрямала, защото когато Микаел ѝ писа, тя подскочи, все едно я нападат.

С естра му, Аника, му даде дрехи и обувки и го закара до дома му на Белмансгатан. Беше готов да припадне в леглото си, но вместо това седна пред компютъра и потърси информация за бизнесмена Стан Енгелман. Днес Енгелман беше на седемдесет и четири, оженен повторно и обект на разследване за корупция и незаконни заплахи във връзка с продажбата на три хотела в Лас Вегас. Нищо не беше сигурно и той самият отричаше всичко, разбира се, но въпреки това бизнес империята му, изглежда, се клатеше. Говореше се, че е потърсил помощ от свои познати в Русия и С аудитска Арабия.

Стан Енгелман не се беше изказал нито веднъж относно Нима Рита. За сметка на това беше отправил яростни атаки срещу починалия Виктор Гранкин, който беше назначил Нима за сирдар. Освен това беше повдигнал дело срещу фирмата на Гранкин „Еверест Андвенчърс Турс“. Беше се стигнало до споразумение в московски съд, в резултат на което фирмата веднага изпаднала в несъстоятелност. Без съмнение Енгелман беше насочил гнева си към експедицията, в която бе участвал и Нима Рита. Това обаче не обясняваше защо шерпът изведнъж се беше озовал в Стокхолм, от всички възможни места, и засега Микаел остави Енгелман. Беше твърде изморен, за да се рови във всичките му имотни сделки, идиотски прояви и истории с жени. В место това провери Сванте Линдберг, който би трябвало най-добре да знае какво се е случило с Форшел на Еверест. Сванте Линдберг беше генерал-лейтенант и бивш егер от шведските амфибийни войски. С Форшел бяха приятели от младини и вероятно и Сванте също беше офицер от разузнаването. О свен това беше и опитен планинар. Преди Еверест беше изкачил три други осемхилядника – Броуд Пик, Гашербрум и Анапурна. Вероятно заради това Виктор Гранкин го беше оставил да тръгне с Йоханес към върха преди другите, след като сутринта на тринайсети май темпото на групата значително спаднало. Микаел смяташе да разбере какво всъщност се е случило в планината, само че по-късно, вероятно утре сутринта. Засега установи единствено, че Сванте Линдберг също е бил мишена на кампанията на омраза срещу Форшел.

Тука-там се твърдеше, че в действителност той държи властта в министерството на отбраната. Рядко обаче даваше интервюта и единствената информация за личния му живот, която Микаел успя да открие, беше обширен портрет в списание „Рънър’с Уърлд“ отпреди три години. Зачете се в материала, но по някое време явно бе задрямал. В последствие си спомняше единствено следния цитат: „Ако си напълно изтощен, значи ти остават седемдесет процента“.

Събуди се пред компютъра. Цялото му тяло се тресеше, а пред очите му Йоханес Форшел потъваше в морето. Осъзна, че не просто е напълно изтощен, беше в шок. С мъка успя да се довлече до леглото, като си мислеше, че ще заспи на мига. Но мислите се въртяха твърде бурно в главата му и накрая Микаел взе телефона си и видя, че Лисбет е отговорила.

Беше толкова изморен, че трябваше да го прочете два пъти. Почувства се... какво? Смутен, притеснен? Не знаеше. Но му се искаше да се престори, че не е прочел съобщението, макар че това нямаше да проработи с Лисбет. Тя сигурно вече бе получила известие, че го е отворил. Какво да прави? Не можеше да ѝ откаже. И определено нямаше сили да каже „да“. Затвори очи и опита да подреди мислите си. Значи Лисбет беше в Стокхолм и искаше веднага да се срещнат в някой хотел. Това означаваше ли нещо повече, освен че иска веднага да се срещнат в някой хотел?

– По дяволите, Лисбет – измърмори той.

Тя беше внесла още по-голям безпорядък в ума му. Микаел стана и закрачи нервно из апартамента. По някое време погледна през прозореца към Белмансгатан и видя една фигура до „Бишъпс Армс“, която веднага разпозна. Беше мъжът с конската опашка, когото беше забелязал в Сандхамн. Микаел се стегна, сякаш го бяха ударили в корема. Вече нямаше съмнение и той отново изруга.

Наблюдаваха го. Сърцето му се разтуптя, а устата му пресъхна. Замисли се дали да се свърже с Бублански или някой друг от полицията. В место това написа на Лисбет:

Тя отговори:

Искаше да изкрещи, че няма сили да се отървава от когото и да е, че просто иска да се наспи, да продължи проклетата си почивка и да забрави за всичко, което не му носеше спокойствие.

Написа:

Глава 19

27 АВГУСТ

Кира с радост би прекъснала всякаква връзка с мотоклуб „Свавелшьо“. Искаше да се отърве от проклетите бандити с нелепите им елеци, нитове, качулки и татуировки, но ето че отново се нуждаеше от тях. Убеди ги да ѝ помогнат, като им предложи пари и им припомни Залаченко. Каза, че така щели да почетат паметта му.

Беше ѝ дошло до гуша от тях, искаше ѝ се да им се развика, че са low-lifes и losers^[29] и да ги прати на фризьор и шивач. Но запазваше достойнство и продължаваше да се държи хладно, като тайно се радваше, че Галинов е с нея. Днес той беше избрал бял ленен костюм и кафяви кожени обувки. С едеше на фотьойла срещу нея и четеше статия за връзката между шведския и долнонемския език или нещо такова, все едно беше дошъл тук на някакво си обучение. Но въпреки това ѝ вдъхваше спокойствие. Той представляваше връзка с миналото и още по-важно: плашеше момчетата от „Свавелшьо“.

Ако ѝ противоречаха и отказваха да приемат заповеди от жена, достатъчно беше Галинов просто да впери в тях ледения си поглед изпод очилата за четене и те веднага се смълчаваха и ставаха послушни. Кира предполагаше, че знаят точно на какво е способен, така че не обръщаше внимание на пасивността му.

Неговата роля идваше по-късно. С издирването на Лисбет се бяха заели Б огданов и бандитите. За момента обаче не бяха открили нищичко, нито следа. Сякаш преследваха сянка, а за капак на всичко снощи бяха допуснали сериозна грешка. Ето защо Кира беше повикала Марко С андстрьом, президента на „Свавелшьо“, който сега влезе във всекидневната с още един бандит, който май се казваше Криле, не че изобщо ѝ пукаше.

– Не искам никакви оправдания – каза тя. – Просто ми обясни как е възможно това да се случи и се придържай към фактите.

Марко се усмихна тревожно и това ѝ хареса. Марко беше едър и заплашителен, също като всички останали от „Свавелшьо“, но поне проявяваше добрия вкус да не пусне брада и дълга коса, а освен това нямаше шкембе. Лицето му беше като за снимка и Кира все още можеше да си представи как забива нокти в гърдите му, както едно време.

– Задачата ни е неприемлива – каза Марко и опита да си придаде малко авторитет, макар че не можа да не се обърне към Галинов, който дори не вдигна поглед, и това също ѝ хареса.

– Кое ѝ е неприемливото? – каза тя. – П росто исках да го държите под наблюдение, нищо повече.

– Да, денонощно – отвърна Марко. – За това се искат ресурси, а и Блумквист не е кой да е.

– Как... е възможно... да се случи? – повтори тя, натъртвайки всяка дума.

– Онова копеле... – започна мъжът, който май се казваше Криле.

Марко го прекъсна:

– Остави на мен. Камила...

– Кира.

– Извинявай, Кира – продължи той. – В чера следобед Блумквист потегли ненадейно с моторницата си. Случи се твърде бързо и нямаше как да реагираме, а скоро след това ситуацията на острова стана доста неприятна. Напълни се с полицаи и военни, а нямахме представа къде е отишъл той, така че трябваше да се разделим. Йорма остана в Сандхамн, а Криле отиде да чака на Белмансгатан.

– И Микаел се е появил там?

– Късно вечерта, с такси. Предвид изтощения му вид, нямахме причина да смятаме, че няма да спи в апартамента си. Но въпреки това К риле остана на пост, за което заслужава похвала. Микаел изгасил светлините, но в един през нощта излязъл с чанта в ръка и тръгнал към метростанцията при Марияториет. Не се обърнал нито веднъж. На перона седнал на една пейка и заровил лице в дланите си.

– Беше като болен – вметна Криле.

– Това ни накара да се отпуснем – продължи Марко. – Да свалим гарда. В метрото облегнал глава на прозореца и затворил очи. Изглеждал съвсем скапан. Но после...

– Да?

– На Гамла стан, точно преди вратите да се затворят, изведнъж се изстрелял като гюле, слязъл и изчезнал. Тогава го изгубихме.

Кира не каза и дума, поне първоначално. Просто размени бързо поглед с Галинов и видя, че Марко забеляза това. След това се загледа в дланите си, без да помръдва. Тишината и спокойствието бяха по-плашещи от каквито и да е гневни изблици, това беше един от първите уроци, които научи. Затова вместо да се разкрещи, както ѝ се искаше, просто каза сухо и делово:

– Жената, която беше с Блумквист в Сандхамн. Идентифицирахме ли я?

– Абсолютно. Казва се Катрин Линдос и живее на Н юториет шест. Известна медийна курва.

– Означава ли нещо за него?

– Ами... – обади се пак Криле.

Той имаше конска опашка, брада и малки, воднисти очи. Не изглеждаше като експерт по любовните въпроси, но очевидно искаше да се пробва.

– На мен ми се сториха влюбени. По цял ден висяха заедно в градината – продължи той.

– Окей, хубаво – каза тя. – Тогава искам да наблюдавате и нея.

– По дяволите, Камила... извинявай, Кира, това не е дребна работа. Стават три адреса за наблюдение – каза Марко.

Тя отново замълча, след което им благодари и се зарадва, че Галинов изправи дългото си стройно тяло, и ги изпрати, като може би им каза няколко думи, които уж бяха любезни, но щом попиха в съзнанието им, ги изплашиха до смърт.

Галинов беше експерт в тези неща и Кира имаше нужда от услугите му. Осъзна, че отново е изгубила инициативата, и се огледа ядосано. Апартаментът беше сто и седемдесет квадратни метра, закупен чрез посредници преди две години. Все още нямаше много мебели и изглеждаше безлично, но при липса на друго вършеше работа. Тя изруга, стана и без да почука, влезе в ъгловата стая вдясно, където Юрий Богданов се потеше над компютрите си.

– Как върви с компютъра на Блумквист? – попита Кира.

– Зависи.

– Как така?

– Както казах, получих достъп до сървъра му.

– Но нищо ново?

Богданов се размърда притеснено и тя веднага разбра, че и той няма добри новини.

– Блумквист е търсил информация за Форшел, министъра на отбраната, което е интересно, разбира се, и то не само защото Форшел е мишена на ГРУ и Галинов е имал вземане-даване с него, а защото вчера министърът е опитал...

– Пет пари не давам за Форшел – изръмжа тя. – Интересуват ме само криптираните съобщения, които Блумквист праща и получава.

– Не успях да ги разшифровам.

– Какво значи „не успях“? Тогава продължавай да опитваш.

Богданов прехапа устна и сведе поглед.

– Вече не съм вътре.

– За какво говориш?

– Снощи някой заличи троянеца ми.

– Как, по дяволите?

– Не знам.

– Нали никой не можеше да се справи с вирусите ти?

– Да, но...

Той гризеше ноктите си.

– Значи е бил някой шибан гений, това ли искаш да кажеш? – изръмжа тя.

– Така изглежда – смотолеви Богданов, при което Кира съвсем побесня, но изведнъж я осени съвсем друга мисъл и вместо да се разкрещи, тя се усмихна.

Разбра, че Лисбет е много по-близо, отколкото бе могла да се надява.

Микаел се излежаваше в леглото в хотел „ Хелстен“ на Лунтмаркаргатан, а Лисбет седеше на един червен фотьойл до прозореца и го гледаше разсеяно. Микаел спа не повече от два часа и не беше сигурен дали наистина бе добра идея да идва тук. Не прекараха нощта особено романтично, нито пък се бяха видели като стари приятели. Още на прага всичко тръгна накриво.

Тя се вторачи в него така, сякаш искаше на мига да свали дрехите му, и макар че по пътя си бе мислил за Катрин, Микаел едва ли щеше да може да ѝ устои. Но Лисбет искаше да се нахвърли не на него, а на лаптопа и телефона му. Грабна ги от ръцете му, застана в странна, приклекнала поза и се зарови в екраните. С едеше така, без да мърда, и единствено пръстите ѝ работеха трескаво. В ремето минаваше и накрая Микаел не издържа. Причерня му и се развика, че едва не се е удавил, че е спасил живота на проклет министър и че трябва или да се наспи, или поне да поговорят и да разбере с какво се е захванала тя.

– Тихо – каза Лисбет.

– Как ли пък не.

Той побесня. Искаше просто да се махне и да не я вижда повече. Но накрая тегли една на всичко, съблече се, легна от едната страна на двойното легло и заспа като нацупено хлапе. По някое време на разсъмване тя легна до него и прошепна в ухото му, сякаш опитваше да го прелъсти по нейния си смахнат начин:

– Имаше троянски кон, умнико.

Микаел се изплаши и с това нощта приключи. Разтревожи се за източниците си и настоя тя веднага да му каже какво става. Лисбет неохотно го направи и Микаел постепенно проумя цялото безумие, или не цялото, разбира се. Както обикновено, Лисбет не беше особено многословна, а съвсем скоро очите ѝ започнаха да се затварят. Тя облегна глава на възглавницата и изчезна, оставяйки го сам и притеснен. Той изруга, убеден, че няма да може да заспи повторно. Но явно все пак беше успял, защото когато се събуди, Лисбет седеше във фотьойла, по бельо и твърде дълга черна риза. Изглеждаше, сякаш се намира в някакво гранично състояние между сън и реалност. Микаел погледна учудено мускулите на краката ѝ и черните кръгове под очите ѝ, след което се обърна към вратата. Тогава чу гласа ѝ:

– Има закуска.

– Чудесно – каза той, стана и взе два подноса, които остави на леглото.

После направи кафе с машината „Неспресо“ и седна на матрака, а Лисбет се присъедини към него. Микаел я погледна, все едно гледаше непознат човек и близък приятел едновременно. Усещаше по-ясно от всякога, че я разбира, и не я разбира.

– Защо се поколеба? – попита той.

В ъпросът на Микаел не ѝ хареса. Не ѝ хареса и изражението му. Искаше да избяга, или да си легне с него и да му запуши устата. Замисли се за Паулина, мъжа ѝ и ютията, и за още по-лоши неща от детството си. Не беше сигурна дали изобщо ще отговори, но накрая все пак каза:

– Спомних си нещо.

Микаел се вгледа в нея и тя веднага съжали, че не си е замълчала.

– Какво си спомни?

– Нищо.

– Хайде.

– Семейството си.

– Какво за семейството ти?

Откажи се, помисли си тя. Откажи се.

– Спомних си... – започна Лисбет, сякаш сама не можеше да се спре.

Може би нещо в нея въпреки всичко искаше да изрази ужасната мисъл.

– Да?

– Мама знаеше, че Камила краде от нас и лъже полицията, за да защити Зала. Знаеше, че ни клевети пред социалните и допринася за ужаса вкъщи.

– Знам – каза Микаел.

– Така ли?

– Холгер ми разказа.

– А знаеш ли, че...

– Какво?

Дали да не си замълчи? Но все пак изплю думите:

– Че накрая на мама ѝ писна и заплаши да изхвърли Камила?

– Не знаех.

– Така беше.

– Тогава Камила е била още дете.

– Беше на дванайсет.

– И все пак...

– Избухването ѝ може би не значеше нищо. Но тя винаги беше на моя страна. Знам, че не харесваше К амила.

– Във всяко семейство може да има любимо дете.

– Но при нас имаше последствия. Бяхме слепи.

– Слепи за какво?

– За случващото се.

– Какво се е случвало?

Стига. Стига.

Искаше да изкрещи и да побегне. Но продължи, като че водена от някаква сила, която не можеше да удържа повече.

– Мислехме, че Камила има Зала. Че войната у дома е по двойки, мама и аз срещу Зала и Камила. Но не беше така. Камила беше сама.

– Всички сте били сами.

– За нея беше най-зле.

– В какъв смисъл?

Лисбет извърна поглед.

– Понякога Зала идваше в стаята ни посред нощ – каза тя. – Тогава не разбирах защо. Но и не се замислях много. Той беше зъл и правеше каквото си иска. Беше каквото беше, а и по онова време мислех само за едно.

– Искала си да сложиш край на тормоза срещу майка ти.

– Исках да убия Зала. Знаех, че Камила се е съюзила с него, така че не виждах причина да се тревожа за нея.

– Разбираемо.

– Но, естествено, трябваше да се замисля защо Зала се промени.

– Променил се е?

– Започна все по-често да нощува вкъщи, което не се връзваше. Беше свикнал на лукс и добро обслужване. Но изведнъж апартаментът ни се оказа достатъчно добър за него, което явно се дължеше на нов елемент в играта. Пред ресторанта на Тверской булевард разбрах причината. Като всички мъже, и той е бил привлечен от нея.

– Значи нощем е идвал за нея.

– Винаги я молеше да отиде с него във всекидневната. Когато се заслушвах, разговорите им ми звучаха, все едно планират някаква гадост срещу мен и мама. Но е възможно да съм чула и още нещо, което по онова време да не съм разбрала. Често излизаха с колата.

– Посягал ѝ е.

– Той я съсипа.

– Не можеш да се виниш – каза Микаел.

Прищя ѝ се да изкрещи.

– Просто отговорих на въпроса ти – каза тя. – Разбрах, че нито аз, нито мама сме направили каквото и да е, за да ѝ помогнем. Ето това ме накара да се поколебая.

Микаел седеше мълчаливо до нея и, изглежда, осмисляше чутото. След малко сложи ръка на рамото ѝ. Тя я избута и се загледа през прозореца.

– Знаеш ли какво мисля? – каза той.

Лисбет не отговори.

– Мисля, че чисто и просто не си човек, който може да застреля някого по този начин.

– Глупости.

– Не вярвам, Лисбет. Никога не съм го вярвал.

Тя си взе кроасан от таблата и измърмори по-скоро на себе си, отколкото на Микаел:

– Но трябваше да я убия. Сега тя идва за всички ни.

Глава 20

27 АВГУСТ

Ян Бублански носеше бутилка дванайсетгодишен „Грантс“, която прашасваше у тях от години. Това, разбира се, беше против принципите му, но свидетелят го бе помолил за уиски и Бублански реши, че не е нужно да бъде толкова стриктен. Още от вчера се беше съсредоточил изцяло върху разследването на смъртта на Нима Рита и затова не бе пестил сили в издирването на последния свидетел, за когото знаеха, че е видял шерпа. Накрая го откри в Ханинге, в малък апартамент в жълта кооперация на улица „Клокарледен“.

Апартаментът не беше най-ужасният, който Бублански беше виждал, но не беше и най-хубавият. Миришеше зле и навсякъде имаше бутилки, пепелници и остатъци от храна. Самият свидетел обаче излъчваше елегантност по бохемски. Носеше бяла риза и парижка барета.

– Хер Йервинен – каза Бублански.

– Комисар.

– Това добре ли е?

Той показа бутилката и получи тънка усмивка в отговор. Настаниха се на два сини трикраки стола в кухнята.

– В нощта на петнайсети август си видял човека, за когото вече знаем, че се казва Нима Рита, нали така? – каза той.

– Да... точно така... абсолютен перко. Чувствах се зле и чаках един човек, който обикновено седи на площад „Нора Банториет“ и продава пиене. Тъкмо тогава обаче се появи онзи бездомник, пиян-залян, и аз, разбира се, трябваше да си затрая. Отдалече си личеше, че е луд. Но съм разговорлив по природа, затова го запитах учтиво и ненатрапчиво как е, а той започна да кряска.

– На какъв език?

– Английски и шведски.

– Значи е знаел шведски?

– Дали е знаел... Във всеки случай каза няколко думи. Не знам доколко владееше езика. К рещеше, че бил сред облаците, борил се с боговете и говорил с мъртвите.

– Възможно ли е да е говорил за връх Еверест?

– Сигурно е възможно. Не внимавах. Бях доста изнемощял и нямах сили да слушам безсмислици.

– Значи не си спомняш конкретните му думи?

– Бил спасил живота на много хора. „I saved many lives“, така каза и вдигна ръцете си, с отрязаните пръсти.

– Спомена ли министъра на отбраната Форшел?

Хейки Йервинен го погледна изненадано, наля си уиски и надигна чашата с трепереща ръка.

– Интересно, че го казваш.

– Защо да е интересно?

– Защото ми се струва, че наистина каза нещо за Форшел. Но всъщност не е толкова изненадващо, всички говорят за него.

– Какво по-точно каза?

– Че го познавал, мисля. Познавал всички важни хора, но това е малко трудно за вярване. Наду ми главата. Накрая не издържах и изтърсих голяма глупост.

– Какво си казал?

– Ами... не беше расистко или нещо такова. Но може би все пак не беше особено умно. Казах: „Приличаш на китаец, чинг-чонг“. Той се разлюти и ме фрасна, а аз така се ошашках, че нямах никакъв шанс. Направо си ме преби, честно казано. Представяш ли си?

– Разбирам, че е било страшно.

– Кървях като прасе – продължи Й ервинен развълнувано. – Още имам рана. Ето тук.

Той посочи устната си, която наистина беше разранена. От друга страна, той целият беше в рани и синини, така че сцепената устна не впечатли Бублански.

– Какво стана после?

– Той се отдалечи и почти веднага извади невероятен късмет. Е, късмет може би не е правилната дума, щом е умрял на следващия ден.

Но тогава така изглеждаше. Още на Васагатан се натъкна на дилър. Бублански се наведе напред.

– Дилър на алкохол?

– Един мъж го спря на тротоара там при хотела, сещаш се, и му даде бутилка, или поне така изглеждаше отстрани. Но бях доста далеч и може и да греша.

– Какво можеш да ми кажеш за него?

– За дилъра?

– Да.

– Нищо, беше слаб и тъмнокос, и висок. Носеше черно яке, дънки и шапка. Но не видях лицето му.

– Той самият изглеждаше ли като зависим?

– Не мисля. Походката му не беше такава.

– Какво имаш предвид?

– Вървеше бързо и леко.

– Все едно е в добра форма?

– Може би.

Бублански помълча, наблюдавайки Йервинен. И маше чувството, че въпреки бездънния си упадък, той все пак се мъчи да поддържа вид. В него все още имаше боен дух.

– Видя ли накъде тръгна?

– Продължи към „Сентрален“. Мислех си дали да не тръгна след него, но нямаше начин да го настигна.

– Значи може би не е излязъл да продава алкохол? Може просто да е искал да даде бутилката на Нима Рита.

– Искаш да кажеш...?

– Нищо не искам да кажа. Но Нима Рита е умрял от натравяне, а като се има предвид начинът му на живот, не е изключено да е приел отровата чрез бутилка алкохол, така че и сам разбираш защо този мъж ме интересува.

Хейки Йервинен обърна още една чаша и каза:

– Тогава може би трябва да кажа още нещо.

– Какво?

– Той каза, че вече са се опитвали да го отровят.

– Как точно?

– Ами... не ми стана много ясно. Крещеше и се хвалеше с фантастичните си постижения и с всички изискани хора, които познавал. Аз обаче останах с впечатлението, че е избягал от лудницата и не си е пил хапчетата. Каза: „They tried to poison me. But I ran. I climbed down a mountain to the lake“.^[30]Нещо такова. Струва ми се, имаше предвид, че е избягал от лекарите.

– От планина до езеро?

– Май така беше.

– Имаш ли някаква представа дали болницата е бил в Швеция, или по-скоро в чужбина? – попита Бублански.

– В Швеция, мисля. Посочи назад, сякаш се намираше тук някъде. Но от друга страна, и през останалото време размахваше ръце във всички посоки, все едно небето и боговете, с които се бил борил, бяха зад ъгъла.

– Разбирам – каза Бублански, нетърпелив да се махне от апартамента възможно най-бързо.

Лисбет седеше в хотелската стая, загледана в монитора. В идя, че мъжете от „Свавелшьо“, сред които беше и президентът Марко С андстрьом, излязоха от апартамента на улица „Страндвеген“. Зачуди се какво можеше да направи по въпроса, но не измисли нищо.

Затвори лаптопа и забеляза, че Микаел се е облякъл, седнал е на леглото и се е зачел в телефона си. Може би трябваше да го остави на мира. Н ямаше сили за повече въпроси относно миналото си, а още по-малко за теориите му, че дълбоко в себе си всъщност била мил човек, или каквото там се бе опитал да намекне Микаел.

– Какво правиш? – каза Лисбет.

– А?

– С какво се занимаваш?

– С историята за шерпа – отговори той.

– Стигна ли донякъде?

– Проучвам Стан Енгелман.

– Приятен човек, нали?

– Наистина. Точно твой тип.

– Остава ни и онзи Матс С абин – каза тя.

– Да, той също.

– Какво мислиш за него?

– Все още не съм стигнал дотам.

– Мисля, че можеш да го забравиш.

Микаел вдигна поглед заинтригуван.

– Защо смяташ така?

– Предполагам, че това е едно от онези случайни неща, за които човек се вълнува, защото уж имат някаква връзка с останалото. Но не мисля, че е така.

– Защо не?

Тя се изправи, отиде до прозореца и погледна към Лунтмакаргатан през пролука в щорите. Замисли се за Камила и „Свавелшьо“ и ѝ хрумна нещо. Може би въпреки всичко трябваше да ги притисне.

– Защо не? – повтори той.

– Намери го доста бързо, не беше ли така? Още преди да си сигурен какво точно е казал Нима Рита.

– Вярно е.

– По-скоро трябва да се върнеш назад в историята, до колониалните времена.

– Как така?

– Не е ли целият Еверест едно голямо колониално пътешествие? Бели катерачи и хора с друг цвят на кожата, които носят багажа им.

– Може би.

– Според мен трябва да помислиш върху това и върху начина, по който се е изразил Нима Рита.

– Не можеш ли поне веднъж да се изразиш ясно?

Микаел седеше на леглото и чакаше отговора ѝ, но забеляза как Лисбет отново потъна в себе си, също както сутринта във фотьойла. Е, можеше да провери и сам. Реши, че е време да потегля, най-добре беше да се разбърза и да се види с Лисбет по-късно. Прибра лаптопа си в чантата, изправи се и тръгна към Лисбет, за да я прегърне и да я помоли да бъде внимателна. Тя обаче не реагира дори след като той се приближи.

– Earth to Lisbeth – каза той и се почувства глупаво.

Едва сега погледът ѝ се проясни и тя погледна чантата му, която, изглежда, я наведе на някаква мисъл.

– Не можеш да се прибереш – каза Лисбет.

– Тогава ще отида някъде другаде.

– Сериозно говоря – продължи тя. – Не можеш да отидеш у вас или у някого, с когото си свързан. Следят те.

– Мога да се грижа за себе си.

– Не можеш. Дай ми телефона си.

– Стига. Не отново.

– Дай ми го.

Микаел бе на мнение, че тя и без това задържа телефона му достатъчно дълго снощи. Понечи да го прибере в джоба си, но Лисбет го грабна от ръцете му. Микаел се подразни, дори се ядоса, но това явно беше без значение. Секунда по-късно тя вече се беше захванала с програмните си кодове и той я остави. Лисбет винаги правеше каквото си поиска с техниката му.

След известно време обаче не издържа и се сопна:

– Какво правиш?

Тя вдигна глава. На лицето ѝ имаше намек за усмивка.

– Това ми хареса – каза тя.

– Кое?

– Тези думи.

– Кои думи?

– „Какво правиш?“. Можеш ли да го повториш, но в множествено число? Със същата интонация.

– За какво говориш?

– Просто го кажи.

Тя вдигна телефона към него.

– Кое?

– Какво правите.

– Какво правите? – каза той.

– Добре, перфектно.

Лисбет продължи да бърника телефона и след малко му го подаде.

– Какво направи?

– Ще мога да виждам къде си и да чувам какво се случва около теб.

– Какво, по дяволите?!

– Именно.

– Значи няма да имам никакъв личен живот?

– Можеш да имаш колкото си искаш личен живот, не смятам да подслушвам, поне не и ако не кажеш тези думи.

– Значи ще мога спокойно да злословя по твой адрес?

– А?

– Това беше шега, Лисбет.

– Окей.

Той се усмихна.

Тя може би се усмихна, може би не. Микаел взе телефона си, погледна я и каза „благодаря“.

– Гледай да не се набиваш на очи – каза тя.

– Ще се постарая.

– Хубаво.

– Добре че не съм известен.

– А?

Тя отново не схвана, така че Микаел я прегърна за последно и излезе. Опита да се смеси с градския живот, но не стигна далеч. Още на Тегнергатан един човек поиска да си направят селфи. После Микаел продължи по „Свеавеген“, макар че вероятно трябваше да избягва този район. Седна на една пейка недалеч от Националната библиотека и отново потърси информация за Нима Рита, като накрая се зачете в дълга статия в „Аутсайд“ от август 2008 година.

Именно там му бяха дали да се изкаже най-обширно. Цитатите обаче не бяха особено вълнуващи, поне на пръв поглед. Смирени и тъжни реплики за Клара Енгелман, каквито Микаел вече беше чел. Въпреки това след малко се сепна, без дори да разбере защо. Прочете простичкия, отчаян откъс още веднъж

I really tried to take care of her. I tried. But Mamsahib just fell, and then the storm came, and the mountain was angry, and we couldn’t save her. I am very, very sorry for Mamsahib.[31]

Мамсахиб.

Естествено. Мамсахиб – срещаше се още и като мемсахиб, както видя Микаел – беше женската форма на сахиб, думата за бял човек в колониална Индия. Защо не се беше сетил по-рано? Все пак по време на проучването си беше видял, че много от шерпите говорят така за западните катерачи.

I took Forsell and I left Mamsahib.

Това трябва да бяха думите му, а в такъв случай най-вероятно ставаше дума за Клара Енгелман. Но какво означаваше това? Че Нима Рита е спасил Йоханес Форшел вместо нея? Това не се връзваше с хронологията на събитията.

Клара и Йоханес се бяха намирали на различни места в планината, а Клара вече е била мъртва, когато Форшел изпитал затруднения. И все пак... Дали там горе се беше случило нещо сериозно, което бяха прикрили? Възможно беше. Събитията можеше да са се развили по-съвсем друг начин. Микаел се почувства жив и разбра, че почивката му определено е приключила. Вече беше убеден, че трябва да стигне до дъното на историята. Но най-напред прати есемес на Лисбет:

Глава 21

27 АВГУСТ

Паулина Мюлер седеше на леглото в старата си детска стая в „Богенхаузен“ в Мюнхен. Беше по пижама, говореше по телефона и пиеше топъл шоколад. Майка ѝ се грижеше за нея, все едно пак беше на десет, което не беше толкова зле, въпреки всичко.

Точно в момента наистина ѝ се искаше отново да е дете, да забрави за всички отговорности и просто да си поплаче. Освен това бе грешала. Родителите ѝ много добре разбираха що за човек е Томас. В очите им нямаше и капка съмнение, когато им разказа какво ѝ е причинил. Преди малко обаче се заключи в стаята и викна, че не иска да я безпокоят.

– Значи нямаш представа коя е била тази жена – каза криминален инспектор Улрике Йенсен по телефона, а интонацията ѝ подсказваше, че изобщо не вярва на Паулина.

И имаше всички основания за това, разбира се. Паулина веднага разбра коя е била жената с ютията. Освен това осъзна мрачната логика на постъпката и се изплаши, че по някакъв начин може да е дала одобрението си. Докато пътуваше към Мюнхен, безброй пъти си бе повтаряла „не мога отново да се видя с него, не мога, предпочитам да умра“.

– Не – каза тя. – Не ми звучи познато.

– Томас каза, че си срещнала друга жена и си се влюбила – продължи Улрике Йенсен.

– Написах го само за да го ядосам.

– И все пак изглежда, че извършителката има емоционална връзка с теб. Такова е било посланието. Мъжът ти е трябвало да се закълне, че няма да те тормози повече.

– Това е странно.

– Наистина ли е толкова странно? ъседите разказаха, че преди да изчезнеш, си била с превързана ръка. Казала си, че си се изгорила с ютията

– Така е.

– Но не всички са ти повярвали, Паулина. Чули са викове от апартамента ви. Викове и разправии.

Тя се поколеба, преди да отговори.

– Така ли?

– Затова си мисля, че може би в действителност Томас те е изгорил.

– Може би.

– Значи разбираш защо подозираме, че става дума за отмъщение – от страна на твой близък човек.

– Не знам нищо.

– Не знаеш.

Продължиха така, напред-назад, докато накрая Улрике Йенсен изведнъж смени тона и каза:

– Между другото...

– Да?

– Мисля, че няма защо да се притесняваш от него.

– Какво имаш предвид?

– Съпругът ти, изглежда, се страхува от тази жена и според мен ще стои настрана.

Паулина отново се поколеба, после каза:

– Това ли беше всичко?

– Засега да.

– Тогава искам да благодаря.

– На кого?

– Не знам – каза тя и затвори.

Стори ѝ се, че финалната реплика прозвуча добре като за пред полицията, все едно се надяваше, че Томас скоро ще се оправи. Но и това не беше особено вярно.

Седеше на леглото и още опитваше да смели информацията, когато телефонът отново звънна. Беше адвокат по разводите на име С тефани Ердман. Паулина беше чела за нея във вестниците. Ердман искаше да я представлява, а заплащането вече било уредено.

Засече Соня Мудиг в коридора на полицейското управление и тя поклати глава. Това означаваше, че Нима Рита не присъства и в регистъра на ландстинга, предположи Бублански. Но поне бяха получили разрешение за търсене, а това си беше малка победа само по себе си, предвид всички пречки. Разговорите с военните разузнавателни служби за момента протичаха еднопосочно, което все повече го дразнеше. Бублански погледна Соня и каза замислено:

– Може би имаме заподозрян.

– Така ли?

– Но не разполагаме с име, а описанието е доста общо.

– И наричаш това заподозрян?

– Добре де, но поне е следа.

Той ѝ разказа за мъжа, когото Хейки Йервинен беше видял от Нора Банториет по някое време между един и два в нощта срещу събота, петнайсети август, и който може би беше дал бутилка контрабанден алкохол на Нима Рита.

Соня си водеше записки, докато вървяха към кабинета му, където се настаниха един срещу друг и се умълчаха. Бублански се въртеше нервно. Имаше още нещо, което го глождеше подсъзнателно.

– Значи няма данни да е имал вземане-даване с шведското здравеопазване? – попита той.

– Засега не – отговори Соня Мудиг. – Но не съм се отказала. Възможно е да е бил вписан под друго име, нали? Очакваме съдебно разрешение, за да можем да проведем по-обстойно търсене въз основа на телесните му характеристики.

– Знаем ли колко време се е подвизавал в града?

– Хората нямат особено надеждна представа за времето, но по всичко личи, че не е прекарал в квартала повече от две седмици.

– Но може да е дошъл от друг квартал или друг град.

– Не ми се вярва, интуицията ми е такава.

Бублански се облегна в стола си, погледна през прозореца към Бергсгатан и изведнъж разбра какво се бе въртяло в главата му.

– „Сьодра Флюгелн“ – каза той.

– А?

– Затворената психиатрична клиника „Сьодра Флюгелн“. Смятам, че може да е лежал там.

– Защо мислиш така?

– Защото се връзва.

– Как така?

– Това е тъкмо такова място, където да пратиш човек, когото искаш да скриеш. „Сьодра Флюгелн“ не се отчитат пред ландстинга. Това е частна фондация и още от едно време знам, че военните си сътрудничат с клиниката. Спомняш ли си Андершон, побъркания войник на ООН от Конго, който се нахвърляше на минувачите? Той лежа в „Сьодра Флюгелн“.

– Помня го – каза Соня. – Но това ми звучи като гола спекулация.

– Само че още не съм свършил.

– Ами продължете, комисар.

– Според Йервинен, за да се измъкне, Нима е слязъл от планина и стигнал до езеро, което също съвпада, нали? „Сьодра Флюгелн“ е разположена малко драматично, току до един скален ръб над Орщавикен. А и не е особено далеч от Марияториет.

– Това вече е нещо – каза Соня.

– Може би просто стрелям в тъмното.

– Все пак ще проверя още сега.

– Отлично, само че...

– Какво?

– Това не обяснява как Нима Рита се е озовал в Швеция и е преминал паспортната проверка, без името му да бъде регистрирано – каза той.

– Вярно – каза Соня. – Но поне е начало.

– Добро начало би било и да говорим с Ребека Форшел. Но очевидно и това не можем.

– Да – каза тя и го погледна замислено.

– Какво има?

– В града има и друга жена, която познава Нима Рита и Клара Енгелман.

– Коя?

Соня му разказа.

Катрин Линдос вървеше по Йотгатан. Отново опита да се свърже с Микаел, който упорито не вдигаше – макар че понякога линията беше заета, – и тя изруга. Какво ѝ пукаше за него? Имаше си по-важна работа. Тъкмо беше приключила със записа на подкаста си. В този епизод обсъждаше медийната война срещу Йоханес Форшел заедно с министъра на културата Алисия Франкел и професора по журналистика Йорген Вригстад, но това не подобри настроението ѝ кой знае колко. Не беше на себе си, както често се случваше, когато записва.

Все някоя реплика или въпрос не се получаваха добре, а този път се страхуваше, че е подходила твърде сурово и също толкова едностранчиво, колкото и медиите, които критикуваше. Беше настоявала за повече нюанси, без самата тя да предложи такива. От друга страна, Катрин винаги беше самокритична и знаеше, че хайката срещу Форшел ѝ е влязла под кожата. Може би ставаше дума по-скоро за нея самата, отколкото за него. Знаеше твърде добре колко разрушителни могат да бъдат лъжите и макар никога да не беше стигала дотам, че да обмисля самоубийство, понякога губеше опора под краката си и се режеше, както едно време като тийнейджърка. Днес цял ден не се чувстваше добре, още откакто се събуди на разсъмване и започна да се подготвя за записа. Имаше усещането, че нещо старо и мрачно се завръща, но се отърси от тези мисли. Улицата беше пълна с хора. На тротоара пред нея група малки деца с балони вдигаха врява. Катрин сви по Бундегатан и след малко стигна до Нюториет, където си отдъхна малко.

Площадът се считаше за едно от пош местата в „Сьодер“ и макар че се използваше и като нарицателно, обиден синоним за кликата на медийния елит, мястото ѝ вдъхваше усещане за сигурност, сякаш там можеше едновременно да се прибере вкъщи и да избяга. Вярно, беше затънала в дългове, но откакто радиопредаването ѝ доби такава популярност – в момента то беше най-големият медиен подкаст в Швеция, – тя чувстваше приятна увереност, а и винаги можеше да продаде апартамента и да се премести в предградията. Беше свикнала с мисълта, че всеки миг може да изгуби всичко.

Забърза се. Не чуваше ли стъпки зад себе си? Не, глупости, просто старите демони се обаждаха. Но въпреки това искаше да се прибере възможно най-бързо, да забрави за света и да потъне в някоя романтична комедия или нещо друго, което нямаше нищо общо с живота ѝ.

Микаел стоеше на един балкон в „Йостермалм“ и интервюираше жената, за която му бе казала Соня Мудиг. Преди това беше прекарал цял ден, четейки в Кралската библиотека. Вече започваше да добива яснота за развоя на събитията, или поне си даваше сметка какво липсва и какво му остава да открие.

Ето защо беше отишъл в дома на Елин на улица „Юнгфругатан“. Елин беше на трийсет и девет, елегантна и малко скована жена, с правилни черти и тънка като конец фигура. Сега фамилията ѝ беше Фелке, но през 2008 година се казвала Малмгорд и била популярна фитнес звезда със собствена колонка в „Афтонбладет“, и участвала в експедицията на американеца Грег Долсън до Еверест.

Групата на Долсън тръгнала към върха в същия ден като тази на Виктор Гранкин, тринайсети май. По време на аклиматизационния период в базовия лагер членовете на двете експедиции живели близо едни до други и Елин се сприятелила със сънародниците си Йоханес Форшел и Сванте Линдберг, както и с Клара Енгелман.

– Благодаря, че ме прие – каза Микаел.

– Няма защо. Но както се досещаш, тази история ми е дошла до гуша. Изнесла съм близо двеста лекции по темата.

– Изглежда, поне си припечелила нещо – каза той.

– Тогава имаше финансова криза, ако си спомняш, така че не плащаха толкова добре.

– Съжалявам. Разкажи ми за Клара Енгелман. Знам, че с Гранкин са били заедно, така че можеш да говориш направо.

– Ще ме цитираш ли?

– Не и ако не искаш. Искам най-вече да разбера какво е станало.

– Добре, бяха заедно. Но подхождаха дискретно. Дори в базовия лагер не бяха много хората, които знаеха.

– Но ти си била от тях?

– Клара ми разказа.

– Не е ли малко странно, че Клара е била част от експедицията на Виктор Гранкин? Като се имат предвид парите и връзките ѝ, не би ли следвало да избере някоя американска експедиция, като например тази на Долсън, който е по-реномирана фигура?

– Гранкин също имаше добра репутация. О свен това имаше нещо между него и Стан Енгелман. Познаваха се отнякъде.

– И въпреки това Гранкин е откраднал жена му.

– Да, сигурно е било голям удар за Енгелман.

– Четох, че според теб Клара Енгелман е била нещастна.

– В ъобще не смятах така – отговори тя. – С труваше ми се преди всичко наперена. Но постепенно разбрах, че за нея изкачването на Еверест е като освобождение. Надяваше се, че това ще ѝ вдъхне кураж да се разведе. Една вечер пихме вино в палатката ѝ и тя ми каза, че е наела адвокат.

– Чарлз Местъртън, нали?

– Може и така да се е казвал, не знам. Освен това се била свързала с издателство. Каза, че иска да пише не само за изкачването си, ами и за изневерите на Стан с проститутки и порно звезди, както и за връзките му с престъпния свят.

– Значи той би трябвало да се е чувствал заплашен от нея.

– Трудно ми е да си го представя.

– Защо?

– Клара може и да е имала адвокат, но Стан имаше двайсет. Знам, че тя се страхуваше. Каза, че той ще я смачка.

– Но после нещо се е случило.

– После всеобщият герой на базовия лагер я омая.

– Гранкин.

– Да.

– Как е станало?

– Не знам. Но не беше трудно Виктор да те очарова. Излъчваше такова фантастично спокойствие, когато трябваше да се справя с практически задачи или трудности. Достатъчно беше да го погледнем и си казвахме: „Виктор ще се справи с това“. Имаше приятно, мечешко излъчване и пропъждаше всички страхове с топлия си смях. Спомням си, че завиждах, искаше ми се той да води и нашата експедиция.

– А Клара е хлътнала по него.

– До уши.

– Защо според теб?

– Впоследствие се чудех дали донякъде не е и заради Стан. Според мен Клара си въобразяваше, че ще може да спечели битката с мъжа си, ако Виктор е до нея. Той изглеждаше, сякаш може да стои насред престрелка и просто да се усмихва.

– Но нещо се е променило.

– Да.

– Разкажи ми.

– В очите му се появи някакво притеснение, което разтревожи и всички нас. Беше малко като да се возиш в самолет и уверената стюардеса изведнъж да се разтревожи. Тогава наистина започваш да си мислиш, че самолетът ще се разбие.

– Какво смяташ, че се е случило?

– Нямам представа. Може би се е разкаял заради кривването си. Може би е осъзнал, че със Стан шега не бива, че ще има последици, и честно казано...

– Да?

– Напълно съм съгласна. Тогава бях млада и романсът им ми се струваше страхотен. Сякаш бяха открила тайната на живота. Но сега виждам, че действията им бяха страшно безотговорни, и то не към Стан или съпругата на Виктор, а към участниците в експедицията. Виктор трябваше да се грижи за всички, без да фаворизира никого. Но той предаде останалите, като се фиксира върху Клара. Според мен това е една от причините всичко да се развие толкова зле. Той искаше на всяка цена да я качи на върха.

– А е трябвало да я прати обратно.

– Определено, но явно не е могъл. Не само заради публичната стойност на Клара. Виктор беше ядосан заради всички глупости, изписани за нея в пресата. И скаше да покаже на света, че тя е способна да го направи.

– Има информация, че Гранкин не е бил в обичайната си форма по време на изкачването от лагер четири?

– Чувала съм за това. Може би се е изтощил, опитвайки да не оставя групата да се разпокъса.

– Какви бяха отношенията му с Нима Рита?

– Виктор изпитваше огромно уважение към него.

– А отношенията на Клара и Нима?

– Ами... специални.

– С какво по-точно?

– Не бяха на една вълна.

– Зле ли се е държала с него?

– Той беше много суеверен.

– Закачала ли го е заради това?

– Да, може би, но не мисля, че това му се отразяваше. Нима си вършеше работата както обикновено. Това, което влоши отношенията им, беше нещо съвсем различно.

– Какво?

– Той имаше жена.

– Луна.

– В ярно, така се казваше. Тя беше всичко за него. Мисля, че нямаше значение какво говорят за него. Не би го било грижа, ако ще да го третираха като отпадък. Но и една лоша дума да се кажеше за съпругата му, и погледът му почерняваше. Една сутрин Луна се качи в базовия лагер с красива кошница с пресен хляб, сирене, манго, личи и какво ли не. Тръгна да обикаля палатките, раздавайки на всички. Хората се усмихваха широко и благодаряха, но докато минаваше покрай палатката на Клара, се препъна в чифт котки, мисля, или в някаква ръчна чанта, която определено нямаше място в базовия лагер. Всичко се разлетя, а Луна си одра ръцете при падането. Инцидентът не беше сериозен, но Клара седеше съвсем наблизо и вместо да ѝ помогне, просто подметна „Внимавай къде стъпваш“ и се направи на глупава примадона. Тогава Нима наистина щеше да избухне, личеше си. Изплаших се, че може съвсем да кипне, но преди да се е случило каквото и да е, Йоханес Форшел отиде при Луна, помогна ѝ да се изправи и събра плодовете и хляба.

– Значи Форшел е бил близък с тях?

– Беше близък с всички. С рещал ли си го? Имам предвид преди да го намразят.

– Интервюирах го малко след като стана министър на отбраната.

– Значи сигурно няма да разбереш. По онова време всички го обичаха. Беше като природна стихия. Обикаляше навсякъде, вечно усмихнат и вдигнал палци. Но може би имаш право, че с Нима бяха особено близки. Все повтаряше, „let me bow to the mountain legend“^[32] и разни такива. „What a wife you have! What a beautiful woman.“^[33] Естествено, Нима беше на седмото небе.

– По-късно отплати ли му се по някакъв начин?

– Какво имаш предвид?

Микаел не знаеше как да се изрази, а и не желаеше да отправя безпочвени обвинения.

– Чудя се дали Нима е помогнал на Йоханес Форшел при изкачването, може би за сметка на Клара Енгелман.

Елин го погледна озадачено.

– Не виждам как би могло да стане – каза тя. – Нима е бил с Виктор и Клара, нали така, а Сванте и Йоханес са тръгнали към върха сами.

– Знам. Но след това. Какво стана после? Навсякъде пише, че е било невъзможно Клара да бъде спасена. Но така ли е наистина? – каза той, при което се случи нещо неочаквано.

Елин избухна.

– И още как, мамка му – изръмжа тя. – Така ми е писнало от всички идиоти, които дори не са се доближавали до планина, но си мислят, че знаят всичко. Но ти казвам, че...

Тя като че се затрудняваше да намери думите.

– Имаш ли изобщо представа какво е там горе? На такава височина дори не можеш да мислиш, толкова непоносимо студено и тежко е. В най-добрия случай имаш сили да се погрижиш за себе си. Да направиш една крачка, после друга. Н икой, нито дори Нима Рита, не би могъл да спаси премръзнал човек, проснат безжизнен в снега, на осем хиляди и триста метра надморска височина. Ние самите ги видяхме, като слизахме, това го знаеш, нали? Тя и Виктор , прегърнати в снега.

– Знам.

– И ти казвам, че няма човек на тази земя, който би могъл да направи нещо за нея. Тя беше мъртва.

– Просто разглеждам всички парчета от пъзела – отвърна той.

– Изобщо не го вярвам. Опитваше се да намекнеш нещо, нали? И ти искаш да очерниш Форшел като всички останали.

Не съм, искаше му се да изкрещи. Не съм! Но вместо това си пое дълбоко дъх.

– Моля за извинение – каза той. – Просто смятам...

– Какво смяташ?

– Че нещо не се връзва в цялата история?

– Като например?

– Това, че впоследствие тялото на Клара не е било до това на Виктор . Знам, че са ги открили чак на следващата година, а междувременно може да се е случило какво ли не, лавини, бури... Но все пак...

– Какво?

– Разказът на Сванте Линдберг също не ми харесва. Звучи ми, все едно не е казал цялата истина.

Елин се успокои и се загледа през прозореца.

– Това мога да го разбера – каза тя.

– Защо?

– Защото Сванте беше голямата въпросителна в базовия лагер.

Глава 22

27 АВГУСТ

Катрин Линдос седеше на дивана в апартамента си на Нюториет, свита като котка, и гледаше телефона си. Беше търсила Микаел твърде много пъти и се чувстваше ядосана и засрамена. Изложи чувствата си на показ, а в отговор получи единствено загадъчен есемес:

Мамсахиб, помисли си тя и потърси думата в интернет: Уважително обръщение към бяла жена в колониална Индия, най-често се среща изписването Мемсахиб. Възможно беше и това да е казал, все тая. И коя, по дяволите, беше Клара Енгелман? Майната ѝ, и майната му на Микаел. Какво щеше да му коства една учтива реплика, едно „здравей, как си“? Но нямаше нищо такова, още по-малко пък „липсваш ми“, както самата тя му бе написала в пристъп на непонятна слабост. Да върви по дяволите.

Катрин отиде в кухнята, за да потърси нещо за ядене. Само че не се чувстваше гладна. Затръшна вратата на хладилника и си взе само една ябълка от купата на масата, но не изяде и нея, може би защото в същия момент нещо ѝ просветна. Клара Енгелман? Звучеше ѝ познато, някак бляскаво. Потърси името в интернет и си припомни цялата история. Едно време беше чела репортаж за случая във „Венити Феър“.

Поради липса на по-добро занимание, разгледа снимките от базовия лагер, на които Клара Енгелман позираше пред обектива. Имаше снимки и на водача Виктор Гранкин, който беше загинал с нея на Еверест. Клара беше хубава, по леко вулгарен начин, но на Катрин ѝ се стори, че изглежда тъжна, или по-скоро компулсивно щастлива, сякаш трябваше постоянно да се усмихва, за да държи депресията настрана. Гранкин пък изглеждаше... как?

Пишеше, че е бил инженер и професионален алпинист, както и бивш консултант на туристически компании с приключенска насоченост, но приличаше повече на военен, на елитен войник, особено на една снимка от Еверест, на която се беше изпъчил до... Йоханес Форшел. Тя изруга на глас. Забрави, че беше ядосана на Микаел Блумквист, и му написа:

Какво си открил?

Допреди миг Елин Фелке беше възмутена и гневна. Сега обаче изглеждаше несигурна и замислена, сякаш за нула време беше преминала от едната крайност в другата.

– Ами, божичко, какво да кажа за С ванте? Ама че самочувствие имаше. Направо не е за вярване. Можеше да убеди хората да направят каквото и да е. Даже всички в базовия лагер започнахме да пием проклетата му боровинкова супа. Трябвало е да стане продавач или нещо такова. Но може би все пак на Еверест нещата не му се получиха съвсем.

– В какъв смисъл?

– Сванте беше един от хората, които отгатнаха, че Виктор и Клара са заедно, и това по някакъв начин го дразнеше.

– Защо мислиш така?

– Просто имах такова усещане. Може би е ревнувал, знам ли. Но ми се струваше, че Виктор също го забеляза. Даже си мисля, че това беше една от причините да се притесни толкова много.

– Защо това би му се отразило?

– Както казах, нещо го беше разстроило. Първоначално беше опора на всички в базовия лагер, но започна да става все по-тревожен и понякога се чудя дали не го е било малко страх от С ванте.

– Защо?

– Ако трябва да спекулирам, бих казала, че се е боял да не би Сванте да се разприказва пред Стан Енгелман.

– Нещо сочело ли е, че Сванте и Енгелман поддържат контакт?

– Може би не, но...

– Да?

– Сванте беше потаен, личеше си, и понякога говореше за Енгелман така, сякаш го познава. Произнасяше името му някак... фамилиарно. Но е възможно да си въобразявам, а и след толкова време спомените ми са избледнели. Знам само, че към края Сванте вече не беше толкова наперен и като че стъпваше на пръсти.

– Значи и той се е тревожил за нещо.

– Всички се тревожехме.

– Разбира се. Но го нарече голямата въпросителна в базовия лагер.

– Така си беше. Държеше се самоуверено като някой император, но въпреки това погледът му беше натрапчив и параноичен. Беше разточителен и щедър, но също така злобен. Можеше в един миг да ти се подмазва само за да те жегне в следващия.

– Какви бяха отношенията му с Йоханес Форшел?

– И те бяха двойствени, струва ми се. Част от него обичаше Йоханес.

– Но друга част...

– ...го държеше под око. Опитваше да забие куките си в него.

– Защо го казваш?

– Не съм сигурна. Предполагам, че ми се отразяват и всички гадости, които медиите изписаха за Форшел.

– Какво имаш предвид?

– В сичко е толкова несправедливо. Понякога се чудя дали Йоханес не страда заради нещо, което Сванте е извършил. Но тук определено отивам твърде далеч.

Микаел се засмя предпазливо.

– Вероятно. Но се радвам, че ми помагаш да разсъждавам. И няма защо да се безпокоиш за статията ми. Аз също обичам да спекулирам, но в материалите си съм длъжен да се придържам към фактите.

– Досадно.

– Ха, да, може би. Но донякъде е като катеренето, предполагам. Не можеш просто да предположиш къде е следващата хватка. Трябва да знаеш. Иначе тежко ти.

– Вярно.

Микаел погледна телефона си и видя, че Катрин е писала. Беше му отговорила с въпрос, което беше достатъчно добра причина да сложи край на интервюто. Раздели се учтиво с Елин Фелке и излезе на улицата, без да има някаква идея накъде да поеме.

Фредрика Нюман се прибра късно следобед в къщата си в Тронгсунд и видя, че е получила дълъг имейл от психиатъра Фарзад Мансур, специалист в затворената психиатрична клиника „Сьодра Флюгелн“. Фредрика и полицията бяха предоставили на Фарзад Мансур подробна информация, за да може да провери дали Нима Рита е бил пациент в клиниката.

На Фредрика не ѝ се вярваше. Шерпът беше в твърде занемарено състояние, за да е бил настанен в психиатрично заведение, макар че следите от антипсихотичен медикамент в кръвта му сочеха обратното, разбира се. Ето защо Фредрика се вълнуваше от отговора на Фарзад, и то не само заради разследването.

По телефона гласът на Фарзад звучеше меко и приятно, а на Фредрика ѝ хареса и какво видя в интернет – на снимките психиатърът имаше топла усмивка и блясък в очите, а профилът му във фейсбук свидетелстваше за интерес към безмоторно летене. Но писмото му, адресирано до нея и до Бублански, започваше умолително и защитно.

Какво събитие? Какъв случай? Какви ръце? – помисли си тя ядосано, сякаш наранена от факта, че милият ѝ пилот на безмоторен самолет си е изгубил ума. Но след като прегледа писмото, което беше дълго и завъртяно, Фредрика разбра, че Нима Рита наистина е бил пациент в „Сьодра Флюгелн“, само че под друго име. Беше избягал вечерта на двайсет и седми юли миналата година, като изчезването му първоначално не било оповестено по ред причини, които, изглежда, се въртяха основно около това, че в клиниката ги нямало ръководните фигури. Но освен това имало специална, поверителна процедура, касаеща конкретно този пациент, която била пренебрегната – може би от страх или чувство за вина. Фарзад Мансур пишеше:

Фредрика хвърли поглед към дъщерите си, които както обикновено седяха на дивана с мобилните си телефони. Мансур продължаваше:

С игурно, помисли си Фредрика. С игурно. Но ето че Нима Рита беше мъртъв, а ръководството на клиниката повече от очевидно бе подценило отчаяното му желание да се махне оттам. Естествено, беше разбираемо, че са му разрешили да излиза на верандата. Вероятно обаче беше против всякакви регламенти да го оставят да ходи там сам, без придружител.

Следобед на двайсет и седми юли Нима изчезнал. От малкото парче плат, което се откъснало от панталона му, станало ясно, че се е промушил през тясната пролука между високата ограда и покрива на верандата. След това явно бе слязъл по стръмните скали отвън. Ето как избягал от Орщавикен и се появил в района около Марияториет.

Беше крайно обезпокоително, че никой не бе съобщил за това, преди К ристер Алм да се върне от почивка на четвърти август, а дори след това полицията не била уведомена, защото имало много ясно нареждане всякакви събития и инциденти, свързани с пациента, да бъдат докладвани на посоченото лице за връзка. Този проклет начин на изразяване отдалеч миришеше на засекретеност. Във всеки случай нямаше съмнение, че им е спестена важна информация, и след като проучи „Сьодра Флюгелн“ като цяло и проведе дълъг разговор с комисар Бублански, Фредрика постъпи както по-рано.

Обади се на Блумквист.

Микаел още не беше отговорил на Катрин. Седеше в „Тюдор Армс“ на Гревгатан, пиеше гинес и опитваше да изготви план за действие. Разбира се, трябваше да потърси Сванте Линдберг. Все повече се убеждаваше, че той е ключова фигура в драмата. Само че нещо му говореше, че трябва първо да си напише домашното, а за целта най-добрият източник, разбира се, беше Йоханес Форшел.

Микаел обаче не знаеше какво е състоянието му, а не можа да се свърже с него или с Ребека Форшел, нито дори с прессекретаря Никлас Шелер, така че накрая реши да направи пауза и като начало да намери къде да отседне. Трябваше му място, където да работи и да спи. Тогава можеше да поднови усилията си. Но преди да е успял да се захване с това, телефонът му звънна.

Беше Фредрика Нюман, която каза, че е открила нещо интересно. Микаел я помоли да затвори и ѝ прати съобщение да си инсталира приложението „Сигнал“, за да могат да говорят безопасно.

Фредрика написа:

Той отвърна:

Мина известно време, през което Микаел пиеше бирата си и гледаше разсеяно към улицата, където две жени бутаха детски колички. Накрая получи съобщение, съдържащо разпространена напоследък паразитна дума.

Реши да покаже колко е на „ти“ с технологиите и изпрати селфи, на което правеше знака на победата с две ръце.

Определено, написа той и получи смайли в отговор, при което си помисли, че може би все пак не е толкова задръстен. Само да не пратеше още някое сърце погрешка, тогава сигурно щеше да се озове на първа страница на „Експресен“. Обясни на момичето, което се казваше Аманда, какво да направи и петнайсет минути по-късно Фредрика Нюман му позвъни чрез приложението. Микаел излезе на улицата и вдигна.

– Току-що се издигнах в очите на дъщерите ми – каза тя.

– Значи съм направил нещо смислено днес. Какво си открила?

Фредрика Нюман си наля чаша вино в кухнята и разказа какво е научила.

– Значи никой не знае как и защо е попаднал в клиниката? – попита Микаел.

– Информацията по случая, изглежда, е поверителна. Струва ми се, че военните имат пръст.

– Все едно става дума за националната сигурност?

– Не знам.

– Или пък целта е да бъдат защитени отделни лица, не държавата – каза той.

– Може и така да е, разбира се.

– Не е ли странно?

– Да – отговори тя замислено. – И е огромен скандал. Доколкото разбирам, изглежда, Нима Рита е прекарал няколко години затворен в малка стая, без да му осигурят зъболекар или каквото и да е. Не знам доколко си запознат с клиниката.

– Едно време четох изявлението на Густав С тавшьо.

– Звучеше добре, нали? За най-болните ще се полагат най-много грижи. Достойнството на едно общество се определя от това как се отнася с най-слабите.

– И все пак той вярваше в каузата си, нали?

– Със сигурност – продължи тя. – Но тогава времената бяха други, а разбиранията му за обществото и за терапията бяха наивни, поне що се отнася до тежко болните. А и психиатрията като цяло тръгна в друга посока, към повече медикаменти и принудителни мерки. Клиниката може да прилича на резиденция до брега на морето, но с времето се превърна в приют за безнадеждни случаи, главно бежанци с травми от войната. Сдоби се с лоша слава и трудно набираха персонал.

– Да, и аз така разбрах.

– Имаше радикални планове „Сьодра Флюгелн“ да бъде закрита, а пациентите да бъдат интегрирани в общинската здравна система. Но фондацията на Густав С тавшьо, ръководена от синовете му, успяла да предотврати това, като убедила К ристер Алм, който се ползва с добро име, да поеме клиниката. Алм започнал да модернизира и обновява практиките там и именно по време на този процес той и негов колега обърнали внимание на Нима, или Нихар Равал, както бил записан в медицинския картон.

– Поне са му разрешили да запази инициалите си.

– Да, но има нещо съмнително. По случая на Нима Рита имало конкретно лице за връзка, но от клиниката отказват да го назоват. Този човек трябвало пръв да научава всяка нова информация за пациента. Не знам, но ми се струва, че е бил важна клечка и персоналът е ходел на пръсти около него.

– Например главният секретар Линдберг.

– Или министърът на отбраната Форшел.

– Безнадеждно е.

– Какво искаш да кажеш?

– Има много въпросителни.

– Твърде много.

– И не са ти казали дали Нима е споменал Форшел по време на опитите им за терапия? – попита той.

– Не, не казаха.

– Разбирам.

– Но може би Бублански е прав, че фиксацията му към Форшел се е развила, след като го е видял по телевизията в магазина на Хорнсгатан. Вероятно е, особено като се има предвид, че е потърсил телефонния ти номер.

– Ще открия истината.

– Късмет – каза Фредрика.

– Благодаря, ще ми трябва.

– Може ли да те питам и нещо съвсем друго? – добави тя.

– Разбира се.

– Онази специалистка по човешкия произход, с която ме свърза, коя беше тя?

– Просто приятелка.

– Има страшни обноски.

– Има си причини – каза Микаел.

Пожелаха си лека вечер и Фредрика остана сама в кухнята, загледана към езерото и лебедите, които се мяркаха в далечината.

Глава 23

27 АВГУСТ

Лисбет Саландер получи криптирано съобщение от Микаел, но не му обърна внимание. Беше заета с друго. През деня си беше набавила ново оръжие, „Берета 87 Чита“, същия модел като в Москва, както и един IMSI прехващач, а освен това беше взела мотора си, „Кавазаки Нинджа“, от гаража на Фискаргатан.

Беше окачила костюма на закачалката и на негово място носеше суетшърт, дънки и маратонки. Намираше се в стая в хотел „Нобис“ на площад „Нормалмстори“, недалеч от „Страндвеген“. Държеше под око няколко охранителни камери и опитваше да мобилизира същото желание за отмъщение като по-рано. Миналото обаче продължаваше да ѝ се натрапва и това не ѝ харесваше. Нямаше време за спомени.

Трябваше да се съсредоточи, особено сега, когато Галинов беше тук. Той беше безмилостен. Не че Лисбет знаеше твърде много за него, освен изобилните слухове, които се носеха в тъмната мрежа. За някои неща обаче бе получила потвърждение и това ѝ стигаше: Иван Галинов е бил близък приятел на баща ѝ, негов ученик, както и сътрудник на ГРУ.

Често беше работил под прикритие при бунтовници и контрабандисти на оръжие. Казваха, че притежава неповторима способност да се вписва във всякаква обстановка. Не защото се нагаждаше или имаше актьорски талант. Напротив, винаги беше себе си, което будеше доверие. Хората приемаха, че някой, който се държи толкова уверено и с такова себеуважение, чисто и просто трябва да е един от тях.

Говореше гладко единайсет езика, беше възприемчив и ерудиран, а поради височината, стойката и изтънчения си вид веднага се превръщаше в център на вниманието, където и да отидеше. Това също се смяташе за едно от предимствата му. Никой не би повярвал, че руснаците биха изпратили шпионин и инфилтратор, който изпъква толкова много. О свен това никога не бе проявявал нелоялност и с еднаква лекота демонстрираше жестокост и грижовност.

Сприятеляваше се с хора, които впоследствие можеше да измъчва, без да му мигне окото. Сега обаче отдавна бе напуснал разузнаването и вече не работеше под прикритие. П одвизаваше се основно като устен преводач и бизнесмен, което, разбира се, беше евфемизъм за гангстер. И макар че беше свързан с престъпния синдикат Звезда Братва, често работеше с Камила и беше един от най-ценните ѝ активи. Дори самото му име ѝ осигуряваше предимство.

Но това, което наистина тревожеше Лисбет, бяха връзките на Галинов в ГРУ. Той разполагаше с ресурси, с чиято помощ рано или късно щеше да я открие, така че нерешителността ѝ не можеше да продължава. Сега, до прозореца в хотелската стая, Лисбет вече беше готова да се заеме с това, за което се бе подготвяла цял ден: да ги притисне. Да опита да ги принуди да допуснат грешка. Но преди това хвърли едно око на съобщението на Микаел:

Не отговори. Секунда по-късно вече беше забравила за съобщението и посягаше към оръжието. Прибра го в сива чанта за през рамо, сложи си качулката и очилата, излезе от стаята, взе асансьора и закрачи целеустремено по площада.

Изглежда, се заоблачаваше. Навън беше оживено, ресторантите и магазините бяха пълни. Тя сви надясно по Смоландсгатан, излезе на Бириер Ярлсгатан и изчезна в метростанцията на „Йостермалмстори“, където хвана метрото към „Сьодермалм“.

Ребека Форшел седеше до леглото на мъжа си в болница „Каролинска“, когато Микаел Блумквист ѝ звънна за пореден път. Тя се канеше да вдигне, но Йоханес потръпна, сякаш сънуваше кошмар. Ребека го погали по главата и остави телефона да звъни. В коридора седяха трима военни, които я наглеждаха.

Чувстваше се наблюдавана и ограбена от тревогата си. Как можеха да се отнасят така с тях? Даже бяха претърсили майката на Йоханес. Това беше скандално, а най-зле от всички бяха Клас Берг, шефът на Муст, и, разбира се, Сванте Линдберг. Божичко, колко съчувствено и разтърсено го играеше.

Пристигна с шоколад, цветя и сълзи в очите, с вайкания и прегръдки. Но не я заблуди. Потеше се твърде много, погледът му блуждаеше и поне на два пъти попита дали Йоханес е споменал нещо, докато бяха на С андьон , за което Сванте би трябвало да знае. Ребека едва не изкрещя „Какво криете от мен?“, но все пак замълча. Благодари му за подкрепата и го помоли да си върви.

Каза, че няма сили за повече посещения. Сванте си тръгна неохотно, което си беше жив късмет, защото скоро след това Йоханес се събуди. П ървото, което каза, беше „извинявай“. Ребека го попита как се чувства, а после поговориха за децата, но въпросът „Защо, Йоханес, защо?“ остана без отговор.

Може би силите му не стигнаха, или просто искаше да изчезне и да избяга от всичко. Заспа или се унесе, но във всеки случай изглеждаше изтормозен и тя го хвана за ръката. Малко след това получи есемес. О тново беше Блумквист. Молеше за извинение, но трябвало да говори с нея на четири очи или по криптирана линия. Но не, сега не можеше. Остави телефона и погледна отчаяно мъжа си, който бълнуваше насън.

Йоханес Форшел беше на Еверест. В съзнанието си отново пристъпваше през виелицата, беше непоносимо студено и той едва успяваше да мисли. Просто продължи напред, заслушан в скърцането на котките и бученето на вятъра и небесата. Чудеше се колко още ще издържи.

През повечето време не забелязваше нищо,освен силуета на Сванте и собственото си дишане в кислородната маска, а понякога не възприемаше дори и това. Пейзажът почерняваше, може би вървеше със затворени очи, не беше сигурен. Ако в някой от тези мигове пред него имаше пропаст, щеше да се хвърли право надолу, без дори да изкрещи или да се изплаши. А сега като че ли дори поривите на вятъра замлъкнаха. Обгръщаха го беззвучен мрак и празнота. И все пак преди малко си бе припомнил как баща му го надъхваше на ски пистата: „Можеш още, момчето ми. Можеш още“. Когато страхът го сграбчеше в ноктите си, тези думи му помагаха. Винаги можеше да даде още малко от себе си. Но вече не.

Не му бе останало нищо и той погледна надолу към снега, който фучеше в краката му. Помисли си дали просто да не падне и да се предаде и тогава чу виковете. Тъжни вопли, понесени от вятъра. В първия момент прозвучаха нечовешки, сякаш самата планина виеше отчаяно.

– Чуваш ли? – попита Йоханес съвсем ясно, но Ребека не знаеше дали той говори насън или на нея.

Не чуваше нищо по-различно от това, което слушаше цял ден – шума от автомобилите, бръмченето на апарата и стъпките и гласовете в коридора. Избърса капка пот от челото на Йоханес и приглади косата му. Тогава той отвори очи и Ребека бе прободена от надежда и копнеж. Говори с мен, помисли си тя. Разкажи ми какво е станало.

Той отвърна на погледа ѝ, но в очите му се четеше такъв страх, че тя също се изплаши.

– Сънува ли нещо? – попита тя.

– Пак чух виковете.

– Виковете?

– На Еверест.

В миналото многократно бяха обсъждали всичко от експедицията, но тя не си спомняше викове и се зачуди дали да продължи да го разпитва. По блясъка в очите му видя, че не разсъждава ясно.

– Не съм сигурна какво имаш предвид.

– Реших, че е от бурята, не помниш ли? Че вятърът звучи почти като човек.

– Не, скъпи, не помня. Не бях горе с теб. През цялото време бях в базовия лагер, знаеш го.

– Но трябва да съм ти разказвал.

Тя поклати глава. Искаше да смени темата. Не само защото Йоханес бълнуваше, а заради неприятното чувство, което я обзе, сякаш вече предусещаше, че в онези викове има нещо съдбовно.

– Няма ли да си починеш малко? – каза тя.

– После реших, че са бездомни кучета.

– Какво?

– Бездомни кучета на осем хиляди метра надморска височина. Представяш ли си?

– Можем да говорим за Еверест по-късно, ако искаш – каза тя. – Но първо трябва да ми помогнеш да разбера, Йоханес. Какво те накара да побегнеш по такъв начин?

– Кога?

– Сега, на Сандьон? Отиде да плуваш в морето.

По погледа му си пролича, че спомените му се завърнаха, но това не подобри нещата. Сякаш се чувстваше по-добре с бездомните си кучета на Еверест.

– Кой ме спаси? Ерик ли?

– Не беше някой от охраната.

– Кой тогава?

Тя се зачуди как да му обясни.

– Микаел Блумквист.

– Журналистът?

– Същият.

– Странно – отвърна той.

Разбира се, беше си странно, и то много, но Йоханес не реагира изненадано. Прозвуча изморено и тъжно и сведе поглед към ръцете си. Безразличието му я изплаши и тя зачака последващия въпрос. Но когато той най-накрая дойде, в гласа на Йоханес нямаше никакво любопитство.

– Как е станало?

– Бях изпаднала в истерия, а той се обади по телефона. Звънеше заради някакъв репортаж

– Какъв репортаж?

– Няма да повярваш – каза тя, макар да подозираше, че ще ѝ повярва, и още как.

Лисбет слезе на метростанция „Синкенсдам“, пресече „Рингвеген“ и продължи по Бреншюркагатан, а спомените отново я заляха. Може би защото се беше върнала в квартала от детството си, или просто защото беше превъзбудена преди началото на новата операция.

Погледна към небето. Вече беше тъмно. С игурно щеше да завали, точно като в Москва. Във въздуха имаше напрежение като пред буря. На тротоара млад мъж се беше превил на две, сякаш му се гадеше. Това далеч не беше единственият пиян човек, когото Лисбет видя, може би в квартала имаше повод за почерпка. Празник или ден за заплати.

Сви наляво, изкачи стълбите и наближи дома на Микаел откъм Тавастгатан. Постепенно изпадна в състояние на пълна концентрация. Обръщаше внимание на всяка подробност и всеки човек наоколо. Само че... не забелязваше нищо от това, което бе очаквала. Да не бе допуснала грешка? Нямаше нищо подозрително, единствено още пияници. Чакай, там при кръстовището...

Беше просто гръб, широкоплещест човек със сако от рипсено кадифе. В ръка държеше книга, а престъпниците обикновено не носеха нито кадифе, нито четяха. И въпреки това в мъжа имаше нещо, което я накара да застане на нокти, може би стойката му или начина, по който се оглеждаше. Лисбет мина тихомълком покрай него и му хвърли бърз поглед. Беше висок и малко пълен и тя веднага разбра, че е била права. С акото и книгата бяха просто нелепа маскировка, жалък опит за имитация на сьодерски хипстър. Осъзна, че не просто знае какво е той. Знаеше и кой е.

Казваше се Кони Андершон и до неотдавна беше кандидат за влизане в „Свавелшьо“ и техен разносвач. Определено не заемеше висок ранг в клуба, което не беше и учудващо, тъй като задачата му си беше гадна – да виси и да чака човек, който вероятно изобщо няма да се появи. Въпреки това Лисбет знаеше, че Кони не е вчерашен. Беше висок близо два метра и участваше в събирания на дългове в ролята на tough guy^[34]. Ето защо тя отмина с приведена глава, все едно не го е забелязала.

След малко се обърна и тръгна в обратната посока, като в същото време огледа обстановката на улицата. Видя две пияни момчета на двайсетина години и, малко по-нататък, една дама на около шейсет, която се разхождаше съвсем бавно, а това не беше добре. Лисбет нямаше време да я чака. Кони Андершон я забеляза, а позицията ѝ не беше добра, така че тя просто продължи спокойно напред.

Изведнъж направи рязък завой надясно, право към него. Той вдигна поглед и посегна към оръжието си, но не стигна по-далеч от това. Лисбет го изрита с коляно между краката и щом той се преви, го удари два пъти с глава. Кони се олюля и в този момент, естествено, се чуха виковете на дамата.

– Ей, какво правите?

Но на Лисбет ѝ се налагаше да я игнорира. Нямаше време да успокоява възрастни жени, а и беше почти сигурна, че дамата няма да посмее да се намеси. Можеше да звъни в полицията колкото си иска, те нямаше как да реагират навреме. Лисбет повали Кони Андершон на земята, след което го възседна светкавично, свали слънчевите си очила и извади пистолета от чантата си. Опря дулото в адамовата му ябълка, а той се опули ужасено към нея.

– Смятам да те убия – каза тя.

Кони смотолеви нещо и в крайна сметка не се оказа чак толкова корав. Лисбет продължи с най-призрачния си глас:

– Смятам да те убия. С мятам да убия теб и всички останали в клуба ти, ако дори се доближите до Микаел Блумквист. Искате мен, така че се занимавайте с мен и с никого другиго. Разбра ли ме?

– Разбрах – каза той.

– Или всъщност... кажи на Марко, че Микаел Блумквист няма значение. Така или иначе, ще се заема с вас и няма да спра, докато от „Свавелшьо“ не остане нищо освен изплашените ви жени и приятелки.

Кони Андершон не отговори, така че тя притисна дулото по-здраво във врата му.

– Е?

– Ще му предам – заекна Кони.

– Отлично. А ти...

– Да?

– Една жена ни гледа, така че няма да те обезоръжавам и да привличам още повече внимание. Просто ще те ударя по главата, но ако докоснеш оръжието си, ще те застрелям. Защото...

Тя го претърси набързо с лявата си ръка и извади телефона му от джоба на дънките. Беше нов айфон, с технология за разпознаване на лица.

– ...дори да умреш, посланието ми пак ще стигне до Марко.

Лисбет премести пистолета под брадичката му.

– Хайде, Кони, усмихни се малко.

– А?

Тя насочи камерата към него, отключи телефона и за нула време направи още две неща, които не бяха чак толкова високотехнологични. Удари му още една главичка и го снима. След това си сложи слънчевите очила и се отдалечи в посока „Слусен“ и „Гамла стан“, като в същото време преглеждаше телефонния указател на Кони Андершон. Няколко имена я изненадаха. Известен актьор, двама политици и ченге от отдел „Наркотици“, вероятно корумпирано. Но те не я интересуваха.

Търсеше единствено другите членове на „Свавелшьо“ и щом ги намери, им изпрати снимката, на която Кони гледаше ужасено и объркано към камерата. После, след като копира съдържанието на телефона, написа:

След това хвърли айфона във водата.

Глава 24

27 АВГУСТ

Йоханес Форшел искаше да се затвори в себе си и да потърси убежище в сънищата и спомените. Но след като чу името на Нима Рита и сдържания гняв в гласа на съпругата си, съзнанието му се върна рязко към реалността.

– Как така се е появил в Швеция? Мислех, че е мъртъв?

– Кой е идвал тук? – попита той.

Усети раздразнението на Ребека от смяната на темата.

– Вече ти казах.

– Забравил съм.

– Момчетата, разбира се, и майка ти. Засега тя се грижи за тях.

– Те как приеха всичко?

– Какво да ти кажа, Йоханес? Какво да ти кажа?

– Съжалявам.

– Благодаря – отвърна тя и видимо опита да се стегне и отново да бъде добрата, силна Бека, но успя само донякъде.

Йоханес хвърли поглед към военните в коридора. Мисли за заплахи, пътищата за бягство, възможности и рискове се зареяха в главата му като неспокойни птици.

– Сега не мога да говоря за Нима – каза той.

– Както искаш.

С огромни усилия на волята тя се усмихна любвеобилно и отново го погали по главата. Йоханес се отърси от милувката.

– А за какво можеш да говориш?

– Не знам.

– Поне едно нещо можеш да направиш – каза тя.

– Какво?

– О гледай се. Виж всички цветя. Успяхме да поберем само малка част тук. Всичката омраза се превърна в любов.

– Не мога да си го представя.

Тя му подаде телефона си.

– Виж в интернет.

Йоханес махна с ръка.

– Сигурно ми съчиняват некролози.

– Не, коментарите са положителни – наистина.

– Идвали ли са хора от Муст? – попита той.

– Сванте и Клас Берг бяха тук, и Стен С иглер, и още няколко души от същия ранг, така че отговорът е да, и още как. Защо питаш?

Защо питаше наистина?

Йоханес и без това знаеше отговора. Естествено, че бяха идвали. Видя как Бека го гледа подозрително и дращи скалпа си с ръка и изведнъж го споходи неочаквано и силно желание да ѝ разкаже. Разбира се, знаеше, че не може, със сигурност ги подслушваха. Той се замисли и отново претегли алтернативите. С помни си отчаяната воля за живот, която изпита, докато потъваше към дъното.

– Имаш ли нещо за писане? – каза той.

– Да. Да, имам.

Тя се разтърси в чантата си, извади химикалка и малко жълто кубче с листчета и му ги подаде.

Йоханес написа:

Ребека Форшел прочете бележката и погледна изплашено към пазачите отвън. Те обаче гледаха отегчено в смартфоните си и тя написа с разкривени, нервни букви:

Йоханес отговори:

Пишеха бързо, с една и съща химикалка, която си подаваха. Но Йоханес се поколеба и я погледна също толкова тъжно и изгубено, колкото и преди. Сега обаче в очите му имаше и частица от това, което така ѝ бе липсвало, неговия боен дух. И този път тя не изпита единствено страх.

Не възнамеряваше да бяга с него и изобщо да напуска болницата, пълна с охранители, военни и параноя. Но би било прекрасно, ако той наистина искаше да говори, а и може би малко движение щеше да му се отрази добре. Пулсът му беше повишен, но равномерен, а Йоханес беше силен. Сигурно можеха да намерят някое кътче, където нямаше да ги чуват.

Знаеше обаче, че не е добра идея да пренебрегне лекарите и да откачи банката и апарата, затова взе ново листче и написа:

Позвъни на персонала, а междувременно той отговори:

Стига, помисли си тя. С тига.

Тя написа:

Той кимна, или поне така ѝ се стори. Знаех си, извика тя наум. Когато отново хвана химикалката, ръката ѝ трепереше. Гърдите ѝ пулсираха, а устата ѝ беше пресъхнала.

Той не отговори, нито кимна. Просто се загледа през прозореца към магистралата и Ребека прие това за потвърждение. Написа:

Йоханес я погледна така, сякаш искаше да ѝ каже, че не е толкова просто.

– На моя страна – измърмори той и направи гримаса.

Грабна химикалката и надраска няколко нечетливи изречение. Ребека се вторачи в думите.

Йоханес поясни:

В нея се обади някакъв нов инстинкт за самосъхранение. С тези думи Йоханес като че се отдалечаваше от нея. Или дори сякаш вече не бяха „ние“, в съюз, ами съпруг и съпруга, които не непременно си принадлежаха. Зачуди се дали по-скоро не трябва тя да избяга от него.

Погледна пазачите отвън и опита да състави план. Откъм коридора обаче се чуха стъпки и лекарят, онзи с рижата брада, влезе и попита какво има. Не ѝ хрумна нищо друго, затова каза, че Йоханес се чувства по-добре и има достатъчно сили за разходка.

– Ще слезем долу до павилиона за вестник и книга – обясни тя с глас, който не звучеше като нейния, но въпреки това притежаваше изненадващ авторитет.

Беше седем и половина вечерта и Ян Бублански трябваше отдавна да се е прибрал. В место това още седеше в кабинета си в полицейското управление и се взираше в младо лице, което излъчваше някакъв гневен идеализъм, който вероятно би подразнил този и онзи. На Бублански обаче такова отношение всъщност му допадаше и може би на тази възраст и той беше същият – имаше чувството, че по-старото поколение не възприемаше живота със заслужената сериозност. Ето защо ѝ се усмихна.

Получи скована усмивка в отговор и предположи, че хуморът не беше най-силното ѝ качество, но че патосът ѝ все пак би бил полезен на света. Ж ената беше на двайсет и пет, казваше се Елсе Сандберг и беше общопрактикуващ лекар в болница „Санкт Йоран“. И маше прическа тип паж и кръгли очила.

– Благодаря, че отдели време – каза той.

– Няма защо – отговори тя.

Соня Мудиг откри жената, след като се появи информация, че шерпът е залепил афиш на автобусната спирка до метростанция „Сьодра“. Тогава Соня прати няколко колеги да разпитат на практика всички хора, които редовно чакаха на спирката.

– Разбрах, че нямаш особено ясен спомен, но всичко, което можеш да ни кажеш, ще ни бъде от полза – каза Бублански.

– Трудно се разчиташе. Редовете бяха много нагъсто изписани, а текстът звучеше като параноична заблуда.

– Не е невъзможно. Но все пак ще се радвам, ако опиташ да си спомниш нещо по-конкретно.

– Беше пропит от вина – продължи тя.

Моля ти се, мило дете, не се опитвай да го тълкуваш вместо мен, помисли си той.

– Какво пишеше?

– Че е изкачил планина. Още веднъж, така пишеше. К атерил се нагоре „one more time“. Но не виждал добре. Имало снежна буря, боляло го и измръзвал. Мислел си, че е обречен. Но чувал викове, които го упътвали.

– Какви викове?

– Виковете на мъртвите, струва ми се.

– Какво значи това?

– Не беше много ясно, но духовете го следвали през цялото време, май така пишеше, два духа, добър и лош, малко като...

Тя се подсмихна и Бублански се зарадва, че Елсе Сандберг изведнъж показа човешката си страна.

– Като капитан Хадок от „Тинтин“, нали знаеш, когато на раменете му се появяват ангел и дявол, щом му се прииска да си пийне.

– Да – каза той. – Хубава метафора.

– Но не възприех написаното като метафора. За автора сякаш това беше истина.

– Имам предвид, че и на мен ми е познато. Добър и лош глас, които ми шепнат, когато съм подложен на изкушение – каза Бублански, но се смути и побърза да продължи. – Какво му е говорил злият призрак?

– Че трябва да я остави горе.

– Нея?

– Да, мисля, че така пишеше. Нея, някоя мадам, или мам нещо си, която останала горе. Но пишеше нещо за Долината на дъгата, Rainbow Valley, където мъртвите протягали ръце и молели за храна. Както казах, всичко беше много странно. После пишеше даже, че се появил Йоханес Форшел. Измишльотини. Не се зачетох по-нататък, честно казано. Автобусът дойде, едно момче започна да се разправя с шофьора и се разсеях. Но вече бях стигнала до заключението, че човекът страда от параноидна шизофрения. Пишеше, че гласовете никога не млъквали.

– Човек може да се чувства така и без да е шизофреник.

– Какво имаш предвид?

Какво ли, наистина?

– Ами че... – каза той.

– Да?

– Че и аз съм го изпитвал. Има неща, от които така и не можем да се отървем, и те продължават да ни глождят години наред.

– Да – каза тя разколебано. – Вярно е.

– Можеш ли да изчакаш за момент, докато проверя едно нещо?

Елсе Сандберг кимна, а Бублански пусна компютъра си и отвори гугъл. Комбинира три думи и обърна монитора към нея.

– Виждаш ли така?

– Ужас – каза тя.

– Нали? Това е Rainbow Valley на Еверест. Никога не съм знаел много за тази част от света, но през последните дни се зачетох по темата и веднага разпознах името, щом го спомена. Това е просто жаргонен израз, разбира се, но се използва много често и е ясно защо. Виж тук.

Той посочи екрана и се зачуди дали не звучи ненужно мрачно. Но искаше тя да осъзнае сериозността. На снимките се виждаха мъртви алпинисти, останали на повече от осем хиляди метра височина. Много от тях лежаха там от десетилетия, но все още изглеждаха силни и мускулести. Бяха замръзнали във времето и всички носеха цветни дрехи – в червено, зелено, жълто и синьо, а около тях имаше кислородни бутилки и останки от палатки и будистки молитвени знамена, също шарени.

Наистина изглеждаха като дъги насред планината. Зловещо свидетелство за човешкото безумие.

– Досещаш се – каза той. – Мъжът, написал афиша, едно време е бил носач и гид на Еверест.

– Значи е истина.

– Бил е шерп, така че може би не е трябвало да използва точно тези думи. Rainbow Valley е запад-няшка измислица, глупашки черен хумор. Но вероятно името се е запечатало в ума му, смесило се е с религиозните му представи за духове и богове. Към този момент над четири хиляди души са покорили планината, а загиналите са триста и трийсет, като много от тях не са могли да бъдат свалени. Така че не се учудвам, ако човек, изкачвал върха единайсет пъти, наистина е имал чувството, че мъртвите му говорят.

– Но... – започна тя.

– Това не е всичко – продължи той. – Животът там горе е ужасяващ. Рисковете са огромни. Може да те сполети HACE, например, high altitude cerebral edema^[35].

– Мозъкът се подува, нали?

– Точно, подува се – каза Бублански. – Ти си по-наясно, отколкото съм аз. На човек му е трудно да говори и да мисли рационално. Съществува риск от сериозни грешки, хората често получават халюцинации и губят връзка с реалността. Съвсем нормални хора, такива като нас – е, по-издръжливи и дръзки от мен, – са виждали призраци или са усещали мистично присъствие на такива височини. А този мъж винаги се е катерил без кислород. Това изцежда силите, както физически, така и психически, а по време на събитията, които е опитал да опише, е положил нечувани усилия, изкачвал се е и е слизал неколкократно и е спасил много животи. Трябва да е бил по-изтощен, отколкото можем да си представим, така че изобщо не е чудно, че са му се привиждали ангели и демони като на капитан Хадок.

– Извинявай, не исках да проявя неуважение – каза Елсе Сандберг извинително.

– И не си го направила, пък и вероятно имаш право – продължи той. – Мъжът е бил тежко болен, всъщност точно от шизофрения. Но въпреки това е възможно да е имал да разкаже нещо важно, затова пак те питам: С помняш ли си нещо друго?

– Не, нищо, съжалявам.

– А за това, което е написал за Форшел?

– Ами, може би.

– Какво?

– Нали каза, че е спасявал животи?

– Да.

– Мисля, че пишеше, че Форшел не е искал да бъде спасен.

– Какво е имал предвид с това?

– Не знам, просто сега се сетих. Но не съм сигурна, автобусът дойде, а на следващия ден листа го нямаше.

– Знам – каза той.

След като момичето си тръгна, Бублански остана в кабинета си, обзет от чувството, че му се налага да тълкува нечий сън. Взира се дълго в снимките на мъртвата Клара Енгелман, която ветровете бяха откъснали от Виктор Гранкин. Тялото бе заснето от американска експедиция на следващата година. Клара лежеше по гръб, а ръцете ѝ бяха замръзнали умолително, сякаш все още държеше Гранкин, или може би дори като на дете, което се протяга към майка си, мислеше си Бублански.

Какво се беше случило горе? Вероятно нищо повече от това, което вече бе описано стотици пъти. Но нямаше как да знаят със сигурност. П остоянно изникваха нови слоеве от историята. Сега например, изглежда, бяха открили намеса на военните в случая с шерпа, за която на лекарите от „Сьодра Флюгелн“ не им бе позволено да говорят. Ето защо Бублански цял следобед опитваше да се свърже с Клас Берг от Муст, за да получи обяснение.

Накрая Берг обеща, че утре сутринта ще му предостави пълен очерк на събитията, но си остави вратичка, като каза, че на него още не му били ясни редица неща, което не се хареса на Бублански. Мразеше, когато му се налагаше да разчита на разузнавателните служби. Ни най-малко не му пукаше за неща като престиж и йерархия, просто от всичко това страдаше полицейското разследване, така че той бе решен да си възвърне инициативата.

Затвори прозореца със снимките на Клара Енгелман и отново позвъни на главния секретар Сванте Линдберг. Но както и по-рано, Линдберг не вдигна, така че комисар Бублански стана и реши да се разходи, в опит да избистри малко мислите си.

Сванте Линдберг влезе в болницата. Вече беше идвал тук днес и не се почувства особено топло посрещнат от Ребека, така че нямаше основателна причина да се върне. Но беше разбрал, че Йоханес е в съзнание, така че трябваше да говори с него, да му каже, че... какво... не знаеше, но на всяка цена трябваше да го накара да си мълчи. Ето защо изключи собствения си телефон, не искаше да допринася за хаотичната обстановка.

Определено не смяташе да разговаря с Микаел Блумквист, който го бе търсил, нито дори с комисар Бублански, който му звънеше вече за трети път. Трябваше да запази хладнокръвие.

В куфарчето си носеше засекретени документи за руската кампания за дезинформация. Документите не бяха чак толкова важни, поне в сравнение с някои други, но представляваха достатъчно добро извинение за разговор на четири очи с Йоханес. Не трябваше да присъстват охранители, а Сванте трябваше да бъде силен както винаги. В сичко щеше да се нареди. Или поне така си втълпяваше.

Каква беше тази миризма? Може би на амоняк, на дезинфектант, или просто на болница? Огледа фоайето, изплашен, че журналистите може би дебнат там, че Блумквист ще изскочи отнякъде и ще разобличи най-мрачните му тайни. Но не видя никого, единствено пациенти и близките им, както и медицински сестри в бели униформи. Санитар буташе блед мъж на носилка, който изглеждаше, все едно ще издъхне всеки момент, но Сванте не му обърна особено внимание.

Загледа се в пода, пренебрегвайки външния свят. Въпреки това обаче долови нещо с периферното си зрение и се обърна. До банкомата, с гръб към него, стоеше висока, слаба жена със сиво сако.

Това не беше ли Бека? Определено беше тя. Разпозна стойката и начина, по който се беше привела напред. Дали да не отиде и да размени няколко думи с нея? Не, помисли си, това по-скоро беше възможност да поговори насаме с Йоханес, като си спести встъпителната реч за засекретените документи, така че се отправи към асансьорите. След няколко крачки обаче се обърна, може би защото му щукна, че Ребека не беше сама. Но сега не я видя.

Може би все пак се беше объркал? Вероятно, но всъщност не го и интересуваше. Тъкмо се канеше да продължи нататък, когато забеляза голямата колона до банкомата. Да не би тя да се криеше от него? Това би било смахнато. Обзе го неприятно усещане и той тръгна към колоната. П ристъпваше колебливо, но след малко забеляза, че встрани наистина се подава нещо, което приличаше на сакото на Ребека, така че забърза крачка.

Чудеше се какво да ѝ каже, а може би дори успя да се ядоса – какви бяха тия глупости, да се крие от него? В следващия миг обаче внезапно се препъна и падна. Не се спря, за да разбере какво е станало, защото долови някакво движение и чу отдалечаващите се стъпки. Изруга, изправи се на крака и тръгна след тях.