Търговци на роби в космоса

ГЛАВА II

Хорн автоматично се насочи към личния си асансьор, свързващ стаята му с другите помещения на хотела, и вече натисна копчето, когато изведнъж си спомни, че карнавалната седмица е започнала. Асансьорът не пристигна, а високоговорителят на стената припука и със сладникав глас му напомни:

— Всички сме на карнавала, сър! В обществен интерес службата за лични асансьори в хотела остави главния асансьор да действа. Моля, излезте от стаята си и вървете по коридора вляво. Така ще стигнете до най-близкия обществен асансьор. Надяваме се, че там ще намерите приятна компания още преди да се смесите отвън с радостната тълпа!

Когато Дери беше на шестнадесет или седемнадесет години, той с няколко приятели имаха навика да си правят шеги с управата на хотела и всяка вечер осигуряваха на посетителите наистина приятни преживявания. Дегизираха се и се гримираха като трупове на удушени — с посинели лица и бели контактни лещи на очите. Лягаха на пода на асансьора и чакаха какво ще се случи. Освен всичко друго няколко души получиха инфаркт. Тогава здравата се повеселиха.

Сега обаче, когато си спомняше, кой знае защо, това не му се струваше толкова смешно. Надяваше се на никого да не му дойде наум подобна мисъл или онзи, на когото му хрумне, да не я осъществи в самото начало на карнавала.

Бързо премина празния коридор, намери асансьора, посегна с пръст към копчето за повикване и се огледа.

Тук се пресичаха под ъгъл два коридора.

В другия близо до асансьора беше натрупан багаж, очаквайки някой да го прибере. От другата страна на купа внезапно нещо се размърда. Появи се ръка, сякаш лежащ на пода човек искаше да се повдигне, а в следния миг се чу тих стон.

Можеше да е убийство! Твърде вероятно бе.

— Помощ!

И тъй, някой си беше направил същата шега, както той и приятелите му студенти преди пет години. Е, добре, това беше стар номер. Отново натисна копчето за повикване, надявайки се кабината да дойде бързо до етажа му.

Ръката падна. Във въздуха се появи крак и диво зарита, сетне със силно тупване падна на пода. Отново се чу вик.

В него имаше смъртен ужас и предположението на Хорн, че това беше номер, се стопи. Изглежда не бе карнавална шега. Викът беше изпълнен с болка.

Без да мисли какво върши, Дери изтича към багажа.

Кожата на ръката и крака, които се подаваха изпод купа, беше синя. Значи беше андроид, но все пак чувстващо същество, което усеща болка. Сандъците и куфарите, натрупани върху него, изглеждаха тежки. Някои, които преди бяха притискали ръката и крака му, бяха бутнати настрани.

— Служебен робот! — извика Хорн с вдигната глава.

Викът му отекна в дългия коридор. После Дери се наведе да премести багажа, притиснал андроида.

Той беше по-лек, отколкото изглеждаше, но Хорн не бе свикнал самичък да вдига такива предмети — за тази работа имаше роботи. Още преди да премести пет-шест куфара, плувна в пот.

Едва не повърна, когато погледна към обезобразения андроид.

Никога през живота си не се бе чувствал толкова безпомощен. Ужасно му се поиска да излезе на улицата и да се потопи във водовъртежа на карнавала, но другото му „аз“ го убеждаваше да направи всичко, за да намали болката на обезобразения андроид, ако може да го стори. Хорн се наведе и чу глас зад гърба си:

— Ти ли ме извика, приятел?

Той се огледа. От кабината на асансьора се подаваше нисък мъж на средна възраст в пъстро шутовско облекло. Вероятно се бе озовал на повикването.

— Да. Виж! Ела по-скоро!

Нисичкият мъж се захили.

— Какво криеш под багажа? Да не би да е някакъв капан, а? — Той вдигна рамене. — Е, съгласен съм, нали е карнавал!

Излезе от асансьора и приближи до Хорн.

Когато Дери чу стреснатата му въздишка, разбра, че е променил мнението си за възможния капан.

— Та това е ужасно! Но защо роботите още не са го отнесли някъде?

— Той лежеше под сандъците и куфарите — отговори Хорн. — Вероятно е загубил съзнание. После, когато е дошъл на себе си, е разбутал куфарите и извика за помощ. Точно в този момент аз минавах наблизо.

Нисичкият мъж отстъпи крачка назад.

— Хайде да се махаме оттук, приятел. Скоро ще почистят.

Високоговорителят до асансьора съобщи, че един от гостите от друг етаж се нуждае от него и че ако до тридесет секунди някой пътник не влезе в кабината, тя ще отиде нагоре.

— Решавайте — промърмори мъжът и побърза нататък.

Успя да влезе в кабината, преди вратата да се затвори автоматично.

Хорн почувства очите му да се напълват със сълзи, защото андроидът очевидно наистина бе дошъл в съзнание и чуваше гласовете до себе си. Вдигна едната си ръка, сякаш се мъчеше да се улови за света, който вече не можеше да вижда.

Хорн клекна до него и взе синята му ръка в своята. Андроидът слабо я стисна. Това като че ли малко го успокои.

Защо, по дяволите, нито един робот не дойде, когато Хорн ги повика?

Той ядосано вдигна глава и викна отново.

Но когато усети, че някой стои до него, едва не падна от страх и гърлото му се сви.

— Много любезно от ваша страна да му помогнете — произнесе тих глас. — Боя се обаче, че все едно нищо не ще успеем да направим за него.

Хорн внимателно освободи ръката си от ръката на умиращия андроид и стана.

— Вие да не би да сте от персонала на хотела?

Синьокожият мъж със сериозно лице кимна. Самият факт, че беше в обикновено облекло, докато всички хора отдавна вече бяха навлекли карнавалните си костюми, безспорно беше отговор на въпроса на Хорн.

— Аз съм секретарят на управителя — поясни андроидът. — А понастоящем съм менаджер. Моят шеф преди десет минути отиде на панаира. Какво е станало тук?

Хорн му разказа.

— Вярвам ви.

Секретарят впи поглед в лицето на Хорн.

— Не бих повярвал, ако самият аз не бях видял как държахте ръката му. Но това, разбира се, няма никакво значение.

В гласа му прозвуча открита враждебност.

— Какво си мислите? — грубо го попита Хорн. Беше принуден да премине към отбрана.

Андроидът вдигна рамене.

— Нищо няма да се случи. Както знаете, това не е престъпление. С нас можете да правите всичко и да постъпвате, както ви се поиска. Изплашихте ли се? — поинтересува се той.

— Естествено… — недоверчиво започна Хорн.

— О, той беше обучен и беше много ценен за хотела. Ако всичко се беше случило в нормално време, ръководството може би щеше да подаде иск виновният да компенсира нанесените щети и да заплати стойността на обучението на андроида и това, че вече не е на служба. Но сега е карнавал! Шефът ми отложи всичките си работи за след една седмица. Докато не се върне и не изтрезнее дотолкова, че да започне да се занимава с работата си, няма никаква друга надежда да намерят негодника.

— Какво ще правите сега?

— Ще изпратя друг андроид на този етаж и роботи-чистачи, за да почистят тук.

В тона му почти прозвуча оскърбление.

— Но това би трябвало да засяга и вас! — с отвращение произнесе Хорн.

Не искаше да се забърква в тази работа, обаче чувстваше, че е принуден да го направи.

— Така е. Много ви благодаря, че го държахте за ръката. От повечето хора не може да се очаква подобен жест.

Хорн си спомни нисичкия мъж и с внезапно разбиране попита:

— Искате да кажете, че не вярвате на повечето хора, така ли?

Почувства се странно поласкан, когато андроидът се усмихна и поклати глава.

— Не, не е точно така. Повечето хора след карнавала биха си спомнили и биха разказали на началника си. С това работата щеше да приключи. Ние трябва да бъдем много предпазливи, повярвайте ми.

— Ако мога да ви помогна с нещо тук? — предложи услугите си Хорн.

— Не, благодаря. Аз ще направя всичко необходимо. Мисля, че вече можете спокойно да се потопите в удоволствията.

Дери поклати глава:

— Не смятам, че бих могъл да изпитам удоволствие, след като пред очите ми е тази картина. Ще се върна в стаята си и ще се опитам да я изхвърля от главата си.

Вървейки по коридора, той усещаше погледа на андроида на тила си. Измина около двадесет крачки, преди да забележи, че е тръгнал в грешна посока.

Сърдито спря, после бавно се върна. Надникна в открехнатата врата на една стая. Зад вратата…

Подскочи и я блъсна със сила.

— Елате тук! — закрещя той. — Елате бързо тук!

Секретарят на управителя приближи, без да бърза.

— Какво се е случило?

— Това е шансът ви да хванете негодника, който е убил андроида.

Хорн влезе в стаята. Беше също както си го е представял.

— Да предположим, че престъпникът е един и същ — продължи той. — И дори през карнавалната седмица полицията е длъжна да се заеме с убийството!

Мъжът беше риж, кожата му имаше същия цвят като на всички хора.

Лежеше на гръб върху килима, голям нож стърчеше от гърдите му там, където се намираше сърцето.