Търговци на роби в космоса

ГЛАВА V

Известно време всичко се въртеше пред очите му. Струваше му се, че се намира на хиродрума, който бе открил миналата вечер. Най-сетне поклати глава.

— Сигурно не сте наред — каза Хорн. — Не ви познавам. Никога не съм ви направил нещо, което да оправдае това предизвикателство.

— Можете да избирате — ледено изрече мъжът, облечен в бяло и златно. — Честна схватка в Залата за дуели или ужасна смърт тук, на тревата.

Като с вълшебна пръчка мечът се обърна в ръката му — острието вече сочеше Хорн.

— Никой освен приятелите ми няма да види.

Едва сега Хорн забеляза, че е заобиколен от клекнали в сянката мълчаливи фигури.

— Добре — уморено се съгласи той и стана.

Облеченият в бяло и златно мъж отстъпи една крачка. Изглежда приемането на предизвикателството го бе учудило, но бързо се овладя.

— Великолепно. Най-близката зала се намира на няколко крачки оттук. Както виждам, вие нямате меч. Там ще можете да получите необходимото ви оръжие.

Хорн не обърна внимание на забележката и се устреми към стойката с изстудени напитки и бонбони. Потопи ръце в ледената течност и охлади главата си. Сетне взе шепа лепкава, но ледена фруктова салата и си я сложи на челото като компрес. Тя потече по лицето му, обаче главата му се проясни.

В него закипя гняв. Може би защото подсъзнателно познаваше предизвикалия го на дуел, макар че не си спомняше името му.

— Е, добре, съгласен съм. — Хорн изтри с кърпичка ледената фруктова салата от лицето си. — Къде се намира вашата Зала за дуели?

Предизвикалият го леко махна с ръка и тръгна напред. Хорн вървеше редом с него. Призрачните фигури се държаха на почтително разстояние, но все още бяха наблизо и внимателно ги наблюдаваха.

— Май бързо намират общ език с убийците — огорчено отбеляза Хорн след малко. — Често ли ви се налага да ги наемате?

Очите на непознатия проблеснаха.

— На всеки карнавал.

— Вероятно винаги търсите противник, с когото никога не сте се били? — попита Хорн.

Стараеше се думите му да звучат колкото се може по-язвително. Съдейки по тона на отговора, човекът в бяло и златно би трябвало да е почервенял от срам.

— Само веднъж! А вие май никога не сте се дуелирал?

Хорн го изгледа с крайчеца на очите си и поклати глава.

— В родния ми град миналата година спечелих първата награда в боя със саби.

Предизвикалият го не отговори нищо.

Последните метри преминаха мълчешком.

Залата за дуели беше празна. Само собственикът на заведението сънно се беше облегнал на масата си. Веднага обаче скочи, когато мъжете влязоха.

— Имате ли мечове? — попита непознатият.

Той извади своя меч от ножницата и го стисна за дръжката. Хорн се наведе и заразглежда във витрината оръжието, което се даваше под наем.

— Имате ли „Двойният шампион“?

Собственикът кимна и му протегна меча. Хорн прекара ръка по острието, сетне го мина на шмиргела до масата на собственика, за да премахне няколко грама метал от дебелата част — искаше мечът да е по-уравновесен.

След това кимна доволно, а собственикът с подканващ жест им посочи от креслото си посипаната с талаш арена.

— Можете да се биете, където искате, господа. Не мисля, че до разсъмване ще се появят други клиенти.

Хорн усети, че клепачите му нервно потрепват, но същевременно почувства как отдавна забравената увереност и ловкост на крайниците му се връща. Преди беше държал меч само на игра и в спортни състезания, а сега въпросът беше на живот и смърт. Искаше му се всичко да свърши по-бързо. Въпреки че предизвикалият го мъж още с нищо не се беше проявил — нито с движение, нито с поза, Хорн разбра, че противникът му е ловък.

Излязоха на арената един срещу друг, кръстосаха остриета, парираха ударите и се оттеглиха в защита.

Сетне непознатият се впусна във вихрена атака и извоюва няколко сантиметра. В мига, когато горната част на тялото му се изви далеч напред, Хорн моментално прехвърли меча от лявата в дясната си ръка и замахна. После се обърна и бавно напусна арената.

Червената кръв едва беше успяла да пропие в бяло-златното облекло на непознатия, когато Хорн се обърна.

Собственикът на залата с разширени зеници стана от масата си — искаше да знае кой ще плати наема.

— Той ме предизвика. — Хорн вдигна рамене. — Поискайте си го от него, ако още е…

Внезапно го озари една мисъл и той се обърна рязко. Кой все пак беше чужденецът? Хорн клекна и смъкна маската от лицето на убития.

Нищо чудно, че гласът на непознатия засегна някаква струна в душата му, макар и да разбираше, че поради официалните изрази и грижливо подбраните фрази му се беше сторил чужд.

Това беше офицерът от полицията Кулин.

Хорн неспокойно се въртеше в удобната си постеля. Беше изтощен физически, но не успяваше да потъне в обятията на съня. Макар вече да си мислеше, че най-сетне му се е приспало, отново и отново пред очите му изникваше страшната картина и така се развълнуваше, че сънят му отлиташе.

После изникваха и други картини. Повечето бяха лица, които го заобикаляха: лицето на умиращия андроид, намерен от него в коридора, лицето на рижия човек, прободен с нож, и лицето на Кулин.

Сетне пред мисления му взор се появи малката сива книжка. Видя страниците й да се прелистват, те му разкриваха различни светове. Почти всеки свят беше нанесъл своята благодарност на първите страници от този удивителен документ, в самото начало на книжката. Е, поне половината от населените светове и, разбира се, това беше само по себе си достатъчно поразително. Какво ли искаше да направи сега Ларс Талибранд?

Естествено, Хорн беше убеден, че това ще да е нещо необикновено.

Ето например той не можеше да си представи, че дядо му би могъл да получи такъв документ! Старецът беше твърде аристократичен, за да обърне наопаки целия живот на семейство Хорн. Дядо му през всичките тези години е направил повече роботи, отколкото която и да е друга конкурентна фирма. Той успя да завладее целия пазар, защото въведе радикални подобрения и принуди всичките си конкуренти да обновят машинния си парк.

Когато най-сетне другите фирми се опомниха и решиха да продължат борбата, пазарът на продукцията им падна дотолкова, че те вече не бяха в състояние да обновяват фабриките и заводите си.

Внезапно Хорн си спомни нещо. Дочу го, когато беше на десетина или дори по-малко години. Дядо му промърмори тогава нещо от рода на: и аз имам намерение да започна търговия с андроиди. Сега се питаше защо не беше чул нищо повече за този проект?

Ако старецът разбере за днешните събития, безспорно ще му устрои грандиозен скандал, както в ученическите години, че е бил толкова глупав да се замеси в нещо, което изобщо не го засяга.

Ами баща му? Вероятно ще го похвали за победата му на дуела, а после ще го обхване ярост заради възможните затруднения, които тази постъпка би могла да му причини. Майка му навярно ще му се разсърди, че е рискувал живота си. Сетне обаче ще се хвали пред приятелките си.

По-малката му с четири години сестра ще го гледа с широко отворени очи като герой.

А другите членове на семейството? Ще клатят неодобрително глави, смятайки, че това е само и единствено безразсъдно поведение на сегашната младеж.

Хорн беше почти уверен, че повече не ще може да се наслаждава на карнавалната седмица, както преди. Дори беше убеден, че ще му се вгорчиви целият живот.

Повече от час се мяташе в кревата, а слънцето се вдигаше все по-нагоре в небето. Най-сетне заповяда на прозореца да се затъмни и в края на краищата успя да заспи.

Когато се събуди, в стаята нещо се бе променило. Отначало не можа да разбере в какво се състои промяната и я приписа на факта, че е свикнал по време на карнавала да се събужда в собствената си стая или у приятели, а сега за пръв път отваряше очи в хотел в един чужд град.

Но не беше това. Чувстваше, че го гложде съмнение. Стана от удобния креват и се огледа. Най-после установи каква е причината за безпокойството му. Това беше нещо малко, но много значително, много важно.

Докато е спял, някой е влизал в стаята му — вероятно Дорди, — защото на масичката до главата му, където преди освен пакет цигари и носна кърпа нямаше нищо, сега се мъдреше блестящият сив портфейл от метална тъкан, принадлежащ на Ларс Талибранд.

Хорн отвори прозореца, взе си цигара, извади от джобчето на сивия портфейл малката книжка и още веднъж я прелисти. Имената на чуждите светове, на които Ларс е бил желан гост, звучаха на Хорн някак странно, мамещо и вълнуващо.

Как ли изглеждаха? Като студент накратко, с няколко думи се беше запознал с всеки от тях. Намръщи се и се опита да свърже фактите, които помнеше, с имената на световете. Криу’н Дич…

Нещо в това название се асоциираше в представите му с топъл ситен дъжд или студени пориви на вятъра, който духаше откъм гигантска планинска верига. Ърсуърлд… Пред мисления му взор се появиха огромни вълни, техните безкрайни редици връхлитаха върху дълъг бряг и запращаха бяла пяна на белия пясък.

Всичко това беше нейде там, отвън, далеч — живот със собствен ритъм, нрави и обичаи, с любов, омраза и всичко останало, което е присъщо на хората. Не такива като него обаче, защото те живееха невероятно далеч от Земята, в безкрайния Космос, на други светове.

Хорн усети почти болезнена промяна в собствения си душевен свят, сякаш някой насила беше завладял съзнанието му и го беше откъснал от обикновения му път. Можеше да си представи Земята — майката Земя, тя си почиваше като доволна и умиротворена вдовица, която заедно с малкото си кученце си търси вдъхновение в дреболии, докато синовете й са се изтръгнали навън и нещо изследват, покоряват и заселват.

Този човек с фамилията Талибранд, който беше пристигнал на Земята…

Хорн отново прелисти от самото начало страниците на тънката книжка и намери мястото, където беше отпечатана снимката.

Сивият цвят вече беше съвсем излинял. Ларс Талибранд повече не съществуваше на този свят. И все пак беше толкова важен и необходим човек, че враговете му го преследваха по петите от свят на свят, от планета на планета и дори са го последвали на Земята, където званието му Гражданин на Галактиката не можеше да го защити. Но ако той беше толкова важен и опасен за враговете си, би трябвало да има и приятели, които дори след смъртта му трябваше да са му верни…

В ума на Хорн постепенно се оформяше решение. Прелисти последните страници с печатите и очите му спряха още веднъж на имената, символизиращи за него вълнуващата истина.

Нюхолм. Това название звучеше приятно. Не го очароваха екзотичните романтични имена: Криу’н Дич, Ърсуърлд или Лигос. И все пак това беше нещо съвсем друго, не като безвкусното „Земя“.

Решението му се затвърди и за миг той учудено се запита: дали не беше, защото Дорди толкова странно говореше с него?

Но може би това няма никакво значение. При всички случаи той трябва да отиде на Нюхолм.