Тътени

1

Като стигна подножието на върха, той скочи от коня и с пъргави стъпки се заизкачва по баира. Не погледна за людете си, не се погрижи за животното, не посегна към силяха, останал закачен на седлото. Знаеше: усърдни ръце щяха да уловят коня за поводите и да го разходят, а Кара Колю, верният другар, можеше да забрави хляб и сън, но да забрави да изпроводи няколко двойки стражници — не можеше.

Катереше се той нагоре припрян, невям облог сключил на един дъх да стигне върха. Сухият августовски вятър, който долу само шумеше в листата на букаците, подхвана дългите му до раменете коси — още тъмнокестеняви, но с два сребърни кичура над ушите — и ги запокити в лицето му. Мъжът не спря; само за миг забави крачките си, усмири с пръсти непокорните коси и отново се втурна по баира. И след малко задъхан стъпи на върха. Примига — не от слънцето, а заслепен от гледката на планината. Навред наоколо, догдето ти очи стигат, се кипреше Балканът, редеше своите зелени, бакъреножълти и пурпурни гърбици, издигаше на възбог гордите си чалове.

Мъжът отрони шумна въздишка и отправи поглед на север. Сгушено сред стръмнините, там се белееше гиздаво село. Въздъхна повторно, този път много по-дълбоко, по-горестно, и замръзна така неподвижен — сякаш не човек, а каменен идол, изправен на връх Разбойна. Но ако тялото и очите му не помръдваха, в душата му вихрушка трупаше картина върху картина и образ върху образ. Картините не бяха от дългите години, когато бе сял смърт и пожарища из равното Загоре, не си спомни дори славните дни, в които твърдокаменните стени на Цариград трепереха пред него, а образите — те не бяха на избледнелите в съзнанието му прочути нявга с жестокостите си главатари Мехмед Емин, Кара Фейзи, Одаджиоглу Сейфула, Дели Кадри или Молла Хасеки. Не! В този час на връщане към себе си мъжът виждаше само една картина — на изправения върху стената на шарампола чорбаджи Божил, който, почернял от барутен пушек и размахал кървав ятаган и празен пищов, кълне и псува небето, присмива се на даалиите и „гаджалите“ и дръзко шиба лицата им с българското си име.

Нейде откъм хората му долетяха думи, които ветрецът бе откъснал от нечия уста:

— Индже Стоян си взема сбогом от Котел…

Мъжът не се извърна. Вярно говореха людете му. Дошъл бе да се сбогува войводата. Защото Котел и Божил чорбаджи бяха отрезвили от опиянението на кървавото всемогъщество Инджето и от злодей, когото майките проклинаха и чумосваха, го направиха закрилник на своите, а после дойдоха и песните…

… То беше преди години. По онова време Индже Стоян, вече от хайдушки войвода станал известен главатар на кърджалийската ода̀, беше се наортачил с един свой побратим по занаят, чиято слава не отстъпваше на неговата — Токатджиклията1. Повърлували бяха двамата аркадаши под Балкана, награбили се бяха по касаби и села (само на Сливен не посегнаха, че пред него не една и не две одѝ бяха правили калдъръм от костите си), много турци и рая бе минала под калъчите им. И тогава се сговориха да бастисат селото, което българите зовяха Котел, а османлиите — Казан. Не само заради пословичното богатство на котленци; натам ги теглеше още главатарското им честолюбие — плюеха си на ръцете и с присмех се заканваха да проверят дали наистина…

Речено-сторено. Удариха Индже и Токатджиклията навътре в Балкана, пътем подложиха на сеч и огън две-три села — и Жеравна между тях — и в един хубав ден спряха конете си пред Котел. Гледаха двамата и не вярваха на очите си; не село бе Котел, а същинска крепост. И шарамполът му не от дървени колове като сливенския, а от дялан камък и с обковани порти. Погледнаха те, но главатарят главатар ли е, ако не е курназ? И рекоха на людете си: Кой е луд да гради такава стена, ако зад нея няма съкровища и хубавици?

Както обикновено, първом изпратиха илчия. Върна се с клюмнал нос илчията и смутолеви: „Щом е толкоз ербап, нека заповяда Инджето — бил му рекъл котленският първенец Божил чорбаджи. — Да даде юруш на Котел, пък тогаз ще видим кой кум, кой сват.“ Слисаха се кърджалиите на такъв сербезлък у раята. Бейове, паши, та дори и султан Селим хан трети трепереше в стамбулските си сараи от имената на Индже Стоян и Токатджиклията, та този котленски чорбаджия ли намери да им се зъби? Ожесточиха ги подигравателните слова на Божил и те наистина дадоха юруш. Дадоха и… се върнаха. А две дузини убити останаха под шарампола.

Шест пъти се повтори юрушът и шест пъти се връщаха кърджалиите. А смайването на Индже Стоян и от котленци, и от Божил чорбаджи все растеше. На седмия юруш — последния — той го видя с очите си. То беше в лютата битка при оная порта на шарампола, която по-късно щеше да бъде наречена Грънчерюва, да се запомни името на загиналия при защитата и Петър Грънчеря. Там котленци се огънаха и понечиха да отстъпят, когато някой извика: „Божил“. След думата се появи и сами Божил чорбаджи, висок и снажен, с разкъсани потури и минтан, с опушено лице, напръскано с кръв и прорязано от вадички пот, и с оръжие и в двете ръце. Като лъв се мяташе той по стената и докато десницата му щедро сееше гибел, викът му разтърси земята, и небето:

„Елате, вашата мама, гъжвалии!… Елате!… Елате да видите как българин знае да мре и да надвива!…“

Спомените на Индже Стоян винаги стигаха само до тази точка: до картината на развихрилата се върху шарампола смърт, до образа на великана сред нея и до думичката „българин“. Всичко преди и всичко след този час бледнееше в съзнанието на войводата. Дори победата на котленци над кърджалиите, за които цяло Загоре пееше:

той, въпреки поражението си — своето и на Токатджиклията, — хранеше само този спомен. По-сетнешното му оставане при кърджалиите и опитите му да скара Кара Фейзи с Омер Драза, кроежите за българското въстание, които бяха правили със странджанеца Вълко Бимбеля, връщането му към хайдутството, прославило го като отмъстител и закрилник — всичко, всичко се губеше, щом го сравнеше с оня миг на стената и с гордите думи, които го, пробудиха за втори живот: „Как българин знае да мре и да надвива!…“

Оттогава насам Индже не бе пропущал случай да попита за Божил чорбаджи. Отдалече му бе простил чрезмерната слабост към жените — кой е онзи, който е стъпвал по тази земя на изкушения и е останал безгрешен? — после, все така отдалече, бе страдал искрено, когато Божил бе загинал мърцина.3

… Сега Индже Стоян бе дошъл да се прости и с Котел, и със сянката на Божил. Неговите люде не го разбираха. Или може би само Кара Колю, верният му байрактар. Но дали и той, запазил в гърдите си безметежността на равнинците4, можеше да разбере и оправдае чудатото хрумване на своя побратим, лютия уж планинец-сливналия, довело го за поклон тук?

Беше горещ августовски ден, но Индже Стоян потръпна. Хвърли последен поглед към белостенния Котел, пък се извърна и тръгна назад. Сега, макар по нанадолнище, вървеше тежко, уморено, отпуснато.

2

Привечер дружината спря на Агликина поляна. Там, където от памтивека се сбираха хайдушките дружини. Индже щеше да разпусне своята…

Наглед всичко беше, както обикновено — неколцина разседлаха и спънаха конете, други се разшетаха за съчки и сухи клони, трети на бърза ръка заклаха овцете, пренесени дотук вързани като бохчи зад седлата. Наглед!… А в същност всички усещаха тъжната съдбовност на този час; усещаха я, плахо я чакаха, преживяваха я, преди да се е сбъднала.

Когато лумнаха огньовете и овцете, набучени на шиш, цвърнаха над тях, Кара Колю бавно повлече крака към войводата. Беше възнисък и набит, косата му, някога катраненочерна, сега беше съвсем посивяла (Колю байрактар на възраст беше колкото Индже, ако не и някоя година по-стар) и покрай нея лицето му, открай време мургаво, изглеждаше черно като на арапин. Подобно на другите хора, прекарали по-голямата част от живота си на седлото, той вървеше тромаво, с разкривени крачки, почти несръчно.

Застана пред седналия на земята Индже, помълча, бутна с палец калпака към темето си, премести се от крак на крак и най-сетне попита късо:

— Сега ли?

Прекарали трийсет години един до друг, те нямаха нужда от повече думи.

— После — отговори Индже Стоян. С това „после“ хитруваше със съдбата и крадеше от нея още един час. И с гузно съзнание обясни: — Нека се нахранят момчетата…

Нищо не рече Кара Колю и се отдалечи със своята смешновата, клатушкаща се походка.

Но часовете минават бързо. И най-бързо — крадените. Когато и последният кокал беше оглозган, Индже се изправи, отмахна с привично движение дългите си коси и изчака хората да сключат кръг около него.

Петдесетте му години бяха променили много неща в него, но едно бяха пощадили — снагата му. Снагата му — все тъй права и висока, тънка като на юноша и гъвкава като на хороводец; нали заради нея преди три десетилетия притуриха към името му „индже“?

Огледа се Индже Стоян. Седемдесет чифта очи бяха вторачени в него, чакаха думата му.

— Знаете какво имам да ви кажа, нали?

Никой не му отговори. Ала в това мълчание имаше нямо потвърждение, не и ням въпрос.

— Това е, братя. Последен път ще преспим заедно край огньовете, а утре — към четирите краища на света. Ние с Колю поемаме на север, към Влашко или Молдова. Вие… вие накъдето ви потеглят сърцата. — Той отново обиколи с поглед скупчените около нозете му мъже. — Ако някой има още хесап за уреждане, нека още тази нощ го уреди с Кара Колю. Зер утре ще бъде късно…

До шепот изтъня гласът му и после млъкна. Мълчаха и другите. Най-после се обади Марин Дръндар от Топлешките колиби. Вече петнайсетина години беше в дружината. Животът и орисията му — като на мнозина: бей някакъв насилил Мариновата невеста, а Марин сетне му строшил главата с топора и хайде в Стара планина. Имаше хриплив и като че продран от викане глас.

— И защо ще се делим, войводо?

Индже Стоян помисли и отвърна тихо:

— За нас вече няма живот по тези места, братя. Превиха глави недоволниците. Даалиите се оядоха и мирясаха; крепят се само Дели Кадри Пиргозлията и брат му Бекли Мехмед, ама и те, чувам, кандисали за по едно пусто аянство на султана ибрици да станат. Пазвантоглу си умря от охтика във Видин и царщината му се разпиля от само себе си. Остана ли друг? Не, само ние. А срещу нас — всичките паши и всичките султан Махмудови низами. Рано ли ни е майка родила, късно ли… Това е, братя. Ще загасим утре огньовете, ще се прегърнем за последно и…

— Пръснаха се седемдесетте хайдути из поляната на групички по двама, по трима. Когато останаха сами, Индже Стоян кимна на байрактаря си:

— Повикай ги.

Кара Колю пак го разбра. Но този път за всеки случай попита:

— Тримата?

— Тримата — потвърди войводата. — Кара Танас, Георги Силдаря и Сяро Барутчията. Да дойдат ей там, под оня дъб.

След малко петимата мъже се събраха. Предвидливият Кара Колю пренесе няколко разпалени главни и чевръсто скъта весел огнец.

Сяро, човек-планина, беше грамада от мускули и кости. Главата му — плосколика, месеста, без вежди, украсена само от два провиснали мустака — сякаш излизаше направо от раменете: така дебел и силен беше бръснатият му врат.

До него седеше Кара Танас, хайдутинът от сливенското село Катунище — същото онова, за което казваха: „Осем къщи — девет хайдутина.“5 Висок, жилест, с тънко изрязани черти беше Кара Танас, постоянният израз на лицето му бяха потиснатостта и тихата печал, само в битките срещу турците се променяше — тогава то се изкривяваше от ярост и в замислените очи бликваха ненавист и зла стръв. Кара Танас не отстъпваше на Сяро по сила, но неговата сила беше друга, не като Сяровата; ако Сяро можеше да се оприличи на канара, дъб-столетник или бик, пъргавината на Кара Танас напомняше рис.

Третият от повиканите, Георги, беше висок почти колкото Кара Танас, но имаше толкова широки плещи, че изглеждаше по-скоро нисък. И неговото тяло като на грамадния Сяро излъчваше първична сила — нали заради нея го бяха прякоросали Силдар!, — но тя бе съчетана с Кара Танасовата гъвкавина и подвижност. Лицето му — правоъгълно, кокалесто, сякаш издялано от камък — беше живо, многоизразно: широкото гладко чело подхождаше на мъдрец, тънките чувствителни ноздри — на сладострастник, гъстите триъгълни, вежди — на злосторник, а черните подстригани мустаци — на славолюбец. Само маслинените му очи не можеха да се определят с една дума; те подхождаха на всякакъв човек: сега жестоки, след минута кротки и тъжни, след още една — несдържано весели.

— Е, чухте преди малко — уж бодро рече Индже, — ще се разделяме. — Помълча малко, но никой от тримата не проговори; само Сяро изръмжа неопределено. — За другите казах: всеки да хваща пътя си. Но за вас тримата искам да зная кой какво е избрал за себе си.

— Аз ще се върна в Сливен — пръв се обади Барутчията. Имаше такъв глас, сякаш бичкия пъшкаше над дебела талпа. — Ще се върна и ще подхвана стария занаят.

— Ти, Танасе?

— Тук, в Стара планина ще остана, войводо — глухо отговори запитаният. — В Катунище ме чака въже. Да тръгна по чужди земи не искам. Сговорихме се с няколко момчета — той кимна към огньовете и тъмните фигури, налягали край тях, — тук, в гората ще останем. Досега ни е хранил и приютявал Балканът, невям и занапред няма да ни отблъсне.

— Хубаво! — откъсна се от устните на Кара Колю.

— А ти, Силдар?

— Да ти кажа право — и аз не зная, войводо. Мислих, мислих, нищо не измислих. Но май ще взема жената и челядта и — подир тебе. Нататък върви работата. Пък където си ти, там и ръцете на Георги Силдаря няма да останат яйляк.

— Колко деца имаш?

— Осем. — Черните зеници на Георги грейнаха самодоволно. — Осем живи, искам да кажа: пет момчета и три дъщери.

— Добре си се потрудил, няма какво — вметна полугласно Сяро.

— И сега къде е семейството ти? — продължи да разпитва Индже.

— А, не съм луд да ги оставя в Сливен, та всеки да разбере от какъв корен са издънки. На село са, войводо. На село са и в селото всички знаят, че баща им е овчар някъде в Добруджа.

— Хубаво! — отново се обади байрактарят. Можеше да каже това свое „Хубаво!“, понеже той единствен знаеше мислите и кроежите на Индже Стоян.

Войводата поклати глава:

— Не, няма да дойдеш с мене, ще се върнеш в Сливен, Силдар. Аз разпуснах дружината, но вас тримата — не. Ще…

— Значи заедно ще вървим? — с надежда го прекъсна Кара Танас.

— Не, братя. Ще се разделим, но от клетвата ви още не ще ви освободя. Били сте ми верни, верен съм ви бил и аз. Та и сега: ще чакате знак от мене, ако трябва — сто години ще го чакате, но получите ли го, на часа с днешната вярност да се наредите под байрака ми. Давате ли обет?

— Даваме — нестройно отговориха тримата, но Сяро дотури:

— Ама не те разбирам твърде добре, войводо.

Индже им обясни. Той искаше Георги Силдаря и Сяро Барутчията да се върнат в Сливен, но даже да умират, да не показват, че се познават. Кара Танас нека остане в Сливенския Балкан, ала и той да не се познава с другите двама. Какво си бе наумил войводата, не им каза. Но десет пъти рече и клетва даде, че ще бъде ден, когато ще прати хабер за тях. Това беше заветът му.

Повториха клетвата си. Повториха я простичко, но Индже знаеше: такива хора рядко изричат дума, ала изрекат ли я веднъж, умират за нея.

— Дайте ми по един нишан, братя. Ако не мога сам да ви потърся, подчинете се на човека, който ще ви покаже нишана. Дайте ми по нещо, дето и в преизподнята да го видите, пак да го познаете.

Какво можеха да му дадат тези хора? Какво свое нещо имаха, че да му го дадат? — Освен ризите и потурите — пък комай и те също, — всичко у тях бе ягма, плячка.

Но дадоха му. Георги Силдаря свали от кутрето си желязното пръстенче; преди години то бе красило пръста на една хубава кадъна някъде към Бунар-Хисар. Кара Танас се раздели с прочутата си сребърна кутия за тютюн, цялата покрита с резки; всяка резка по нея означаваше един убит агарянин. Сяро Барутчията свали от дебелия си врат златната пендара. Никога не се делеше от нея: пробил я беше с гвоздей и през дупката прокара обикновена конопена връв; нито той знаеше, нито другите можеха да му кажат, че върху нея личеше образът на българския цар Иван Асен ІІ…

— Господ да ме убие, ако знам какви ще ги бъркам в Сливен — изпъшка Георги.

— Помислил съм и за това — рече Индже Стоян и кимна на байрактаря си. Предугадил, както винаги мислите му, Кара Колю вече му подаваше пет торбички. — Тази е за тебе — подаде войводата първата торбичка на Сяро. — Злато. Да имаш, докато потръгне пак занаятът. Тази вземи ти, Танасе. Ще ти бъде трудно, дорде се укротясат гъжвалиите и си събереш ятаци. А тези три са за тебе, Силдар. Баш търговец в Сливен искам да станеш.

— Търговец? — искрено се смая хайдутинът.

— Търговец. И няма да стискаш парите, щедро ще ги харчиш… — Чак сега се засмя Индже. — Все едно че са крадени… От мен запомни едно: турчинът е подозрителен и се бои от бедняка, а от богатия страх няма.

Главните пред нозете им се събориха шумно и от тях полетяха хиляди огнени пръски.

Индже Стоян се изправи:

— Запомнихте ли завѐта ми? Тогаз… Е, прощавайте, братя…

1

Както му беше обичаят, привечер Тахир ага излезе на разходка.

Щом прекрачи прага на къщата си и стъпи върху новия калдъръм на улицата, изпод сянката на яловата круша от другата страна на малкото мегданче се появи „Патриката“ Ахмед, ясъкчията му, като прибираше в пояса си недоизпушения чибук. Присъствието на този бинкоски6 дингил, дълъг до три аршина, винаги накачулен с калъчи и пищови, дразнеше агата. За какво бе нужен ясъкчия нему, аяна, станал пословичен с това, че ходи из своя град без кесия (кому ще хрумне глупешката мисъл да иска за нещо пари от Тахир ага?), но и без силях? Кой би посегнал, правоверен или гяурин, на страшния, но и справедлив аян, който с еднаква леснота трепе и защищава и рая, и мюсюлмани? Та не беше ли този град, управляван от желязната ръка на Тахир, най-тихото и уредено място в обширния девлет на султана? Е, случваше се наистина отвреме-навреме хайдутин да стори зулум в Балкана или хаирсъзин-турчин да напълни — бисмиллах!7 — корема на хубава гяурка с някое здраво момче, но стадо без мърша бива ли? Ясъкчията съкълдисваше господарската душа на Тахир ага и той — ден подир ден — години вече псуваше, че му го бяха наложили. Но днес настроението му беше тъй ведро, че дори появата на „Патриката“ не помрачи настроението му.

Аянът по привичка подръпна чепкена и оправи чалмата си, пък хвърли поглед наоколо. Подранил беше — на запад слънцето едва-едва е опряло лакти на Урум Тарла и Бармук баир! Мисълта, че това подраняване щеше да го принуди да направи вечерната си молитва в някоя джамия, отначало го подразни (не че беше лош мюсюлманин, напротив, ала мразеше да се вре с разните там михлюзи по джамиите и коленичейки, да гледа кирливите им пети), но имаше причина за неговото необичайно избързване и заради нея, примирил се с предстоящата молитва в джамията, той дори се усмихна. Че знаеше: откакто сабахлен получи хубавия хабер, целия ден все искаше да се похвали пред някого.

Отмести очи на север Тахир ага и минута-две съзерцава мътното сияние над Сините камъни и гордо устремената към небето Чаталка, сетне кимна на Ахмед и полека закрачи към Татар мезар. Тъй правеше той: през Татар мезар излизаше до реката, после поемаше нагоре срещу течението й, продължаваше по Новоселския или Селишкия боаз да наслади погледа си по чудните бои на губерите и чергите, проснати по сергиите пред долапи и бари, и да отмори слуха си със сънното ромолене на водата в хавузите, а вече по здрач се прибираше, като следваше същия път. Изобщо по-настрана от шума на чаршията, от досадата на хората; до гуша бяха дошли на Тахир ага хвалебствията на подмазвачите, гъгненето на просителите — цял ден ги слуша, защо да трови с тях и разходката си? Днес обаче не му трябваше тишината на крайните махали. Новината имаше нужда от хора. Какво е една победа, ако не върви от уста на уста?

Аянът стигна до тази мисъл, когато вече бе преминал вадата при Айше Хатун и навлизаше в Татар мезар. Друг път на това място той винаги си промърморваше по някоя злъчна дума за тези „пис татари“ (не ги обичаше още преди онази случка с есирлийския султан), безподобната нечистотия на които бе станала причина чумата да ги натръшка до крак и… от тях да остане само името на махалата8; сега, поддал се на внезапното си решение, той остави на мира костите на татарите и следван на три крачки от изненадания Ахмед, свърна наляво, към града.

В турските махали Ески Джами и Ески Намазгях цареше тишина — агите още си почиваха по кьошковете или в хладината на херодаите, преживяха тлъстите обеди и така щеше да бъде до сумрак, когато, прозявайки се, щяха да повлекат папуци към най-близкото кафене, та да прогонят махмурлука си с филджан каймаклия кафе. Друг господ владееше в по-горната, Кафтанджийската махала. Отдалеч Тахир ага долови равномерните удари на чуковете, по-късно го лъхна и парливият мирис на разгорян кюмюр и разтопен метал от бакърджийниците и тюфекханетата. Аянът не се интересуваше от бакърджиите, конаците му и без това бяха пълни догоре с всякакви тави, харании, ибрици и сахани, ала друго нещо бяха тюфекчиите — зер оръжието не е каква да е, а девлет-работа и Тахир ага два пъти в годината пращаше доклади за него направо до Портата.

Аянът премисляше тези неща и докато се колебаеше да се отбие ли при някой тюфекчия — ей така, макар да надзърне само, — отмина две-три тюфекханета. Но после с изненада забеляза, че краката му са спрели от само себе си, а погледът му гали няколко готови, адамбой дълги пушки — „джувери“, по кондаците на които с топъл блясък грееха седефени украси. Любопитството надви предишното колебание. Тахир ага приближи и огледа отблизо подредените по стената пушки, после направи още крачка-две и се загледа в самото тюфекхане. Там едно дванайсетгодишно момче, черно-почерняло от пушека, дърпаше пръта на духалото; друг, калфа трябва да беше, с големи клещи държеше в жаравата едно разкалено дълго желязо. По-нататък трима млади мъже приликата в лицата им издаваше, че са братя, бяха заети да пробиват една вече изкована цев: единият въртеше тежкото колело, другите направляваха цевта да бъде точно срещу челичената бургия, която колелото движеше. Не забеляза нечакания гост и майсторът на тюфекхането; седнал настрана от останалите, заградил се с най-различни алеати, той правеше, най-сложното в една пушка — нагласяше чарковете й.

Но заглъхна духалото, а след предупредителното покашляне на момчето замлъкна и свистенето на бургията. Последен, който вдигна очи и забеляза надничащия от вратата аян, беше майсторът. Видя го, но не показа нито изненада, нито някакво престараване: грижливо подпря на станока почти готовата пушка, подреди алеатите си, пък едва тогава се изправи и като бършеше ръце в кожената си престилка, приближи към знатния гост. На крачка зад него застанаха тримата левенти, които допреди минута пробиваха новата цев; стиснатите им юмруци висяха като шест топуза покрай телата им.

— Колагеле, тюфекчи! — поздрави пръв Тахир ага.

— Добре дошъл, войводо — отговори без раболепие майсторът и тези думи едновременно се понравиха и поразядосаха аяна: хареса му простият и безхитростен начин на посрещането, но го подразниха българските думи — е, знаеше се, че в Сливен всички тюфекчии са българи (в този занаят изобщо нямаше правоверни), но защо пък да попадне точно на човек, който и един поздрав не може да върже на турски?

— Как е? — Тахир ага, преминал на български, се постара да прикрие първоначалното си недоволство. — Върви ли занаятът?

— Никой занаят не върви сам, войводо. Вървят ръцете, пък занаятът ги следва отдире. — Човекът замълча, сякаш очакваше нов въпрос, но изненаданият от мъдрите му думи аян (в този град аяните открай време бяха наричани също и войводи) не проговаряше. — А иначе за вървене — върви — някак снизходително продължи майсторът. — Рече бог, този път дойде по-хубаво сурово желязо от Самоков. Една ока пречистено желязо изкарваме не от три, а от две и половина самоковско. Така и трудът е по-лек, и печалбата ще е по-голяма.

— Разликата да не я плати низамът, който ще стреля с пушката? — подхвърли турчинът. Подхвърли го ей тъй, на майтап, но видя, че другият се засегна, а тримата зад него се изчервиха от обида и гняв.

— Нека ми покажат една-едничка калпава пушка, излязла от ръцете на уста Кутьо — с достойнство рече тюфекчията, — пък нека я строшат в главата ми.

Лоша и несполучлива шега е била Тахираговата. Това той почувствува още като я изрече, а напълно се убеди, когато чу името на майстора. Че хаджи Кутьо беше прочут далеч извън Сливен и сливенската каза. Говореше се, че едно време Мустафа паша Байрактар, онзи, дето свалил Мустафа хан Четвърти и въздигнал на негово място сегашния Махмуд, не признавал друго оръжие освен изработеното от сливенския уста Кутьо.

— Пошегувах се, майсторе — благородно се извини аянът. — Сам виждам, пушки за чудо и приказ правиш. — Той кимна към онези, които го бяха привлекли към тюфекхането. — Ще дойда някой път и за мен една да пазаря.

Думите му поразсеяха първоначалното напрежение. Лицето на хаджи Кутьо се поотпусна.

— Не знам дали ще пазариш с мене, войводо. Остарях вече, очите недовиждат и ръцете не държат здраво алеатите, потреперват. А човек със слабо око и несигурна ръка не е за тюфекчия. Но ако не ме намериш тук, когато дойдеш, ей с този поприказвай. — Майсторът улови за рамото и избута до себе си един от младите мъже. И го похвали: — Синът ми Паскал. Паскал хаджи Кутьов. Запомни това име, войводо. То ще затъмни моето в тюфекчийския занаят.

Аянът избъбри нещо неясно за поздрав и отмина. Не беше направил повече от четири-пет крачки, когато зад гърба му пак запъшка духалото, пригласяно от свистенето на бургията, отново захапала кованото желязо.

Вървеше Тахир ага, ослушваше се и по хлопането отляво и дясно познаваше: тук живее тюфекчия, там — бакърджия, по-нататък — бъчвар, дограмаджия… А от която къща не се разнасяха удари на чук или тесла, от нея до ухото долиташе глухо прихлопване на ватали, които набиват нишките на абата, нямаше български дом в този град, в който от сутрин до вечер да не хлопат така по няколко стана, за да съберат за годината до сто хиляди топа — цялата османска войска се обличаше с абата, изтъкана от тукашните българи. Аянът изкриви устни в кисела усмивка. Понякога правоверните — особено ходжи и молли — го обвиняваха, че прекомерно зачитал раята. Не беше в зачитането работата. Но всеки може да мине през Ески Джами и Кафтанджийската махала, да сравни господарските салтанати на агите с продънени чешири и волското залягане над работата на раята. Па ако има акъл, ще разбере, че не от аянското зачитане иде боллукът на едните и съкънтията на другите.

Той продължи надолу, все така следван от „Патриката“ Ахмед. Постепенно друг един шум, който идваше срещу него, заглуши ударите на чуковете — трескавата и възбудена гълчава на чаршията.

Тахир ага отговори на няколко поздрава и излезе на Машатлъка. Едва сега, когато пред него се възправи стройната снага на часовниковата кула, той си спомни защо бе тръгнал насам — не улисията на града търсеше, а човек, с когото да сподели радостта си. Огледа се. Вляво, на излъсканите от задниците на дембелите пейки пред кафенето на Мустафата, неколцина размекнати от топлината турци оставиха димящите филджани и го поздравиха с теманета. Отпред, откъм Сарашката чаршия, трима-четирима селяни водеха катъри и се провираха между пъстрите групички търговци и зяпачи по Машатлъка. Вдясно старият Рафик ходжа лениво се влачеше към джамията.

— Добър вечер, Тахир ага — стресна го един глас. — Зивот9 и здраве на тебе и твоя дом.

Тахир ага се извърна.

— Добър вечер и на тебе, Димитраки чорбаджи.

— Какво така по царсията? Несто да купис ли си тръпнал?

Аянът не се престара с бързината на отговора си и измери от глава до пети чорбаджията. Димитраки, висок и охранен мъж на четиридесетина, четиридесет и пет години, хубав, румен, с добре сресани кестеняви мустаци, беше облечен в сукнени дрехи, толкова нови, като че ей-сега са излезли от ръцете на терзията. От яркочервения му пояс висеше тежък сребърен ланец, от пухкавата му бяла десница — кехлибарена броеница. Докато още го гледаше и мълчеше, Тахир ага се запита дали именно Димитраки не беше човекът, от когото имаше нужда. Един от първенците на гяурите, с може би най-тежка дума в общината им, уважаван и от „елини“ и турци за богатството си, той познаваше всички по-първа ръка хора в града; само да подшушне новината, която пареше на езика му, чорбаджията за един сахат време ще я разнесе навсякъде. Дори от престараване ще я разкраси и преувеличи така, че после, докато тя обиколи града и се върне при него, сам аянът ще хлъцне и ще се зачуди. Той още се колебаеше, когато срещна очите на Димитраки. И мигом се отказа: те, обикновено дебнещи и опипващи, сега бяха пълни с угодничество — очи на еветчия.

— Какво си засъскал, Димитраки чорбаджи? Болен зъб ли имаш? Аллах ми е свидетел, една думичка не ти разбрах. — Видя как другият пребледня, но не се опита да смекчи казаното, а побърза да се сбогува: — Хайде, остани със здраве.

И отмина, доволен от себе си. Толкова доволен, че десетина крачки по-нататък без малко не налетя на дребния и кокалест хаджи Рифат. Слава на бога, все пак го видя навреме; достатъчно навреме, за да свие наляво и с бързи крачки на измъчван от жажда да се отправи към своята, Тахираговата чешма. За хаджи Рифат той изобщо не се поколеба. Злоезичният старец не само че нямаше да сподели радостта му, но щеше да я осмее, да я принизи и накрая да отрови доволството на аяна с някоя от острите си поговорки.

Докато пълнеше калайдисаното кепче и го поднасяше към устата си, Тахир ага проследи с ъгълчетата на очите си отминаващия хаджи Рифат. Странен беше този човек, един от най-странните, които аянът познаваше. Фукара, това личеше от каяфета му, ала не страдаше от беднотията си, защото нищо не искаше. Беше последна издънка от стар и виден тукашен род (голямата чума преди седем години прати в гроба всичките му деца, а от жените пощади само една; разправяха — най-грозната), пък съвсем не се държеше с подобаващо на потеклото му достойнство. Мързелив беше за трима, кажи-речи никога не беше похващал работа, но никой не го броеше между мързеливците; дори торлаците-българи, за които трудът беше единствената мярка за уважение към човека, се отнасяха с особена почит към хаджията. Каква беше тайната сила на този немощен старец, която отваряше за него всички сърца и всички врати? Имаше зъл и хаплив език, но иначе бе неспособен да стори някому зло — това добре, но не стигаше да оправдае всеобщото тачене. Разсъждаваше със спокойна и улегнала мъдрост за живота — и за кахърите на турци и българи, които ден през ден прибягваха до него за съвет, — но това пък не се броеше за кой знае какво изключение между старците, които аллах е пощадил от изглупяване. Знаеше множество стари мъдри поговорки и умееше да ги каже на място — други обаче знаеха може би повече и също така ги употребяваха на място, а нямаха неговата слава на мъдрец. Тогава? Къде се криеше странната му сила, от която дори аянът се страхуваше? Тахир ага сви безпомощно рамене. А „силата“ на хаджи Рифат имаше само две прости черти — че беше човек и че обичаше да казва истината в очите…

Окачи кепчето на чешмата аянът и се приготви да продължи надолу към Сарашката чаршия и Абапазар, но в същия миг от минарето на близката Хаджи Юмер джамия се разнесе провлаченият глас на мюезина, който приканваше към молитва. Догони го друг от Джин Ибиш джамия, после от Нурул Кудус джамия, от Тахталъ джамия, от Ески джамия… Много гласове, дрезгави и ясни, се проточиха над богатия град, за да напомнят на правоверните, че е дошъл часът, в който трябва да забравят суетата на този грешен свят и да слеят душите си с единствения бог.

Заедно с другите богомолци, заварени на Машатлъка, Тахир ага влезе в Хаджи Юмер джамия, изу еминиите и изми петите си на шадравана, пък прекрачи в храма и се повали на колене върху килимчето, което един услужлив софта му подаде. Тури ръце на бедрата и зашепна молитвите си, после направи изискваните от обреда метани към четирите краища на света, едновременно с останалите молещи се слагаше свити длани край ушите, кръстосваше ги пред гърдите си… Тахир ага вярваше колкото другите добри мюсюлмани, че „Няма друг бог, освен аллах и Мохамед е неговият пророк“, но ги превишаваше във външния, обредния израз на вярата си — животът го бе научил, че хората са злопаметни и знаеше, че мнозина следят под око ревността му в правата вяра, защото за тях той, вече възрастен мъж, бе останал все още само внук на диндьонме, на вероотстъпник.

Молитвата никак не пропъди от душата му нечестивото желание да се похвали с днешната победа. И щом излезе от джамията, той — неотстъпно следван от ясъкчията си — продължи прекъснатата разходка. Извървя открай-докрай Сарашката чаршия, като оглеждаше хората и отговаряше на поздравите им; срещна много познати и непознати, но човека, от когото имаше нужда, не срещна. После излезе на Абапазар при шадравана („шадърфана“, както най-често му викаха тук) и в този миг разбра кого е търсил. Защото точно отсреща, на гърба на Лазовския хан, видя дюкяна на Георги Силдаря. Георги Силдаря — ето кого бе търсил цял следобед аянът!

В очите на Тахир ага Силдаря представляваше нещо като български хаджи Рифат, само дето нямаше неговата османлийска бавност и склонността му към мъдруване. Беше богат, а презираше „елините“ и с някаква хлапашка упоритост държеше да го броят от торлаците. Търговец, който не умееше да печели, за шест години, откакто отвори дюкяна си, той се смрази с другите бакали, защото продаваше почти без кяр, и три пъти успя да пропадне и отново да се съвземе. На българи и турци продаваше щедро на вересия и с царствено безгрижие забравяше борчовете им, но беше способен да убие човека, ако този човек се опиташе да вземе от него нещо с насилие. Турете отгоре и пълната невъздържаност на езика му и ще получите образа на Георги Силдаря такъв, какъвто го виждаше аянът. А баш тия две негови черти бяха станали повод за странното приятелство между двамата — турчин и българин, аян и търговец.

Това се случи преди две години, в навечерието на едно от поредните разорявания на търговеца. Георги Силдаря дойде в конака и се оплака на аяна, че някакъв хаирсъзин от Хаджи Яхя махала вече три пъти с пищов в ръка пълнел дисагите си със стока от дюкяна. Дотук — нищо особено; нито в оплакването, нито в пладнешките обири на хаирсъзина. Особеното дойде накрая, в молбата на търговеца. Защото Георги Силдаря не удари на чувства, не поиска помощта на управителя, а изтърси направо: „Та дойдох да те помоля, войводо, да пречукам тоя крастав пес, дето прави за резил и вярата ви, и града ни, и да го заровя някъде заедно с пищова му, ама тихичко, зер да не ставаме мезе в устата на хората.“ Облещи се тогава Тахир ага от тази дързост, после се смя така, че едва не си изплю джигера. Е, такова разрешение той не даде — къде щеше да му отиде краят, ако разрешеше на раята сама да си разчиства сметките с този или онзи турчин? — и сам се разправи с „краставия пес“ (покани го в конака и оня не излезе повече; сигурно отдавна е изгнил в хумбата под собата). Оттогава започна достлукът между двамата. Достлук между правоверен и гяур наистина, между аян и рая, ама все пак достлук.

Пред този човек искаше да се похвали Тахир ага. Защото Георги Силдаря ачик се гордееше, че е гяур и неговото „Машала!“ — ако изобщо го кажеше — щеше да бъде честно, а не от угодливост. Пък и отдавна се мълвеше, че някога, преди Голямото чумаво10 (иди го проверявай, ако нямаш работа), Георги Силдаря сам хайдутувал из Балкана.

Аянът заобиколи някаква групичка, улисана в пазарлък за товар аба, и се отправи към дюкяна. Вляво няколко момчета между десет и петнадесет години — от дрехите им личеше, че са българчета — с весели крясъци играеха на „домуз“11. Някога това беше любимата игра на Тахир ага. И сега, забързан към Силдаря, той хвърли любопитен поглед към децата. И добре направи, та забеляза как един от вардяните зърна минаващия управител, направи бърз знак на пастиря да се отстрани и с хубав „случаен“ удар запрати домуза към него, Тахир ага. Аянът отскочи назад и камъкът профуча покрай него. За миг се изгледаха: момчетата, вече с един крак побягнали към комшулуците, и Тахир ага, едновременно ядосан и развеселен. После децата хукнаха, а „Патриката“ Ахмед разпери дългия си чатал подир дръзкия нападател. Но аянът го спря с властно движение:

— Остави! Ще станем за смях, играеха си хлапетата…

В дюкяна още първият поглед разочарова Тахир ага — Георги Силдаря го нямаше; вместо него с мющериите се разправяше един млад мъж, не повече от двадесетгодишен. Не беше трудно да се познае, че е син на търговеца. Навярно точно така бе изглеждал Георги Силдаря преди три десетилетия: същото правоъгълно, ръбато лице, същите тъмни очи (само че по-кротки, не като Силдаровите) под гъстите триъгълни вежди, същата плещеста, пък тънка в кръста снага.

Младият продавач го забеляза, освободи се набързо от другите мющерии и прекрачи почтително към него:

— Буйрум, войводо!

— Ти кой си? — попита Тахир ага. Попита на български — единствения език, който се говореше в този дюкян.

— Син на Георги Силдаря, войводо. Боян ми е името, но всички ми викат Бяно.

Аянът мислено похвали своя дост, Силдаря, за хубавия момък, който беше отгледал. Защото този Боян или Бяно му хареса веднага; допадаха на Тахир ага такива младежи, които пращят от сила, но не продават евтини бабаитлъци със силата си, а знаят да се държат с приличие и учтивост към по-възрастните.

— Къде е баща ти?

— У дома, не е идвал следобед към дюкяна. Него ли търсеше, войводо?

— Е, щом го няма…

— Не отказвай да го посетиш в къщи — вежливо се примоли момъкът. — Превелик ихтибар ще сториш и на баща ми, и на нашия дом.

— Къде живеете?

— Не е далеч, войводо. В Кафтанджийската махала, горе-долу по средата между Машатлъка и Фърчиловата воденица. Завчас ще те заведа.

— Ще ме заведеш? Ами дюкяна, алъш-вериша?

Разбрал, че Тахир ага приема поканата, Бяно непресторено се зарадва. Изскочи навън, сложи два пръста в устата и изсвири пронизително, пък се върна в дюкяна и обясни с усмивка:

— Ще оставя тук братчето си Васил. Не е малък, нека се учи…

Тахир ага чу изтупуркване на боси крака, последвано веднага от кратък писък. Извърна се. Братчето, изтърсакът на Георги Силдаря, едва беше връхлетяло през отворената врата, а ухото му вече се намираше в шепата на „Патриката“ Ахмед. Защото това момче преди малко насочи „домуза“ към минаващия аян. Сега Тахир ага се изненада, че още одеве не е познал в него един син на Силдаря — и Васил беше „одрал кожата“ на баща си, макар че чертите му бяха още недооформени, полудетински. Аянът направи знак на ясъкчията си да пусне ухото и се задоволи да смъмри пакостника:

— Пък щом си такъв кьопав играч, друг път не се залавяй на домуз, ще утрепеш някого.

Кимна на Бяно и двамата, съпроводени от „Патриката“ Ахмед, се отправиха към дома на Силдаря.

2

Георги Силдаря искрено се израдва на неочаквания гост. Както беше по чехли, той се разчевръсти, преведе Тахир ага по хаета и го настани на най-личното място на кьошка. Толкова от сърце бе проявено гостоприемството, че аянът за малко се запита дали изобщо бе редно да му отговори със заядливата си новина. Но когато домакинът се разположи отляво до него, той изварди на лицето му бърза сянка на досада.

— Какво, Силдар — рече гостът, — да не съм ти побъркал нещо с идването си?

Другият не отрече раздразнението си:

— За тоя там се цупя, войводо. — Той кимна към ясъкчията, който се мотаеше по двора. — Не знам как е при вас, турците, но по нашему е обидно да отидеш някому на гости, пък да доведеш такъв льохман да те пази. Ако ме броиш за приятел — нямаш нужда от пазач; ако пък мислиш, че имаш нужда от пазач под моя покрив — дошъл си, значи, като аян, не като приятел и гост.

— Той ще ме пази не под твоя покрив, а сетне, като се прибирам.

— Тогаз не ме обиждай и го отпрати, Тахир ага. Пък не бери кахър за после. Ще пратя с тебе сина си. — Георги посочи с поглед Бяно. — Виж го на̀.

Тахир ага неволно сравни двамата мъже: „Патриката“ Ахмед и сина на домакина. И двамата бяха силни — това веднага биеше на очи, — но силата им се различаваше. Ахмедовата беше глуповата, туткава, сила на серсемин, докато зад Бяновата прозираха ум и съобразителност; ако речаха да се преборят, турчинът щеше да разчита само на мускулите си, а българинът — и на мускулите, и на акъла си.

— Но гледай какъв силях влачи моят човек, Силдар. Този ятаган и двата пищова могат да видят сметката и на по-силни от твоя Бяно…

По време на кърджалийските размирици султан Селим хан бе разрешил на раята да носи оръжие (никой турчин не го признаваше, но в същност именно това оръжие, което съвсем не остана неизползувано, възвърна реда в страната); султаните след него не бяха отменили Селимовото разрешение, но и не бяха го потвърдили; знаеше се, че в раята има оръжие, обаче да се мерне гяурин с нож в пояса — за пищов да не говорим! — беше достатъчен повод, за да го скъсят с една глава. Георги Силдаря не можеше да не знае това. Но верен на себе си, той не се опита да хитрува, а отговори шеговито:

— Бъди рахат, войводо. Ако е за силях работата, ще се намери. И ятаган ще се намери, че комай и пищови…

Който и друг да издумаше такива думи пред Тахир ага, надали щеше да му се размине. Пък може би нямаше да се размине и на Силдаря, ако днес аянът не беше в особено настроение. Той се засмя, а после подвикна на ясъкчията си да се прибере.

— Така де — поздрави го домакинът. — Где се е чуло и видяло гост да си в една къща, а в ръката запретнат пищов да държиш. Ха сега, както си му е редът, да полеем идването ти.

Той плесна с ръце. Бяно дойде от двора, от една стая се появиха друг момък и една девойка и се поклониха на знатния гост. „Силно семе е Силдаровото — каза си Тахир ага, като ги изгледа. — Не само Бяно и онова хлапе Васил, тези двамата също са живи портрети на Георги от младите години. — После все така мислено допълни: — Е, за момичето комай щеше да е по-добре да беше се метнала на майка си…“ И имаше право. Защото дъщерята на Георги Силдаря — плещеста и остролика като братята и баща си — не притежаваше и следа от миловидност.

— Бяно вече го знаеш — представи ги бащата. — Този е Манол, намери се година и нещо след Бяно. А момата е Трънка.

— Хубава и голяма челяд имаш, Силдар — рече Тахир ага. — Да са ти живи и здрави.

— А, голяма! — въздъхна домакинът и лицето му помръкна. — Осем парчета бяха, войводо, но четирите, барабар с майка им, прибра благата и медената. — „Блага и медена“ беше пълният с горчив хумор прякор, даден от народа на чумата. — Хайде, поразшетайте се, деца. — Георги се насили да прикрие мрачните си спомени. — Я, Трънке, донеси от оная, скоросмъртницата. А ти…

— Чакай, Силдар! — прекъсна го агата. — Заръчваш ракия, пък забравяш, че аз…

— Знам, знам, Мохамед не ти разрешава, войводо. Но скоросмъртницата ми не е ракия, а остарял шербет.

Отново прихна в смях аянът. Пустият му Силдар, как само го измисли! Остарял шербет — иди сетне да откажеш…

(Писано било този находчив лаф на Георги Силдаря да се разпространи, да се запази дълги години — чак до Освобождението, че и доста след него — и да се употребява винаги когато турчин наминеше към свой приятел българин. Пък с време и в обратните случаи възникваше повод да се каже…)

— Нарежете краставички — продължи да нарежда бащата, — дайте доматки и люти чушлета, извадете катък…

Тук се случи нещо, което Тахир ага усети, но не можа да разбере. Щом Георги Силдаря спомена за катъка, дъщеря му трепна:

— Катък?… Че той къде е?…

— Как къде! — сопна й се Манол. Сопването беше по-строго, отколкото поводът заслужаваше. — Няма да е оставен на припек я! Сигурно ще е в избата, къде другаде ще бъде.

Толкова. По-нататък никой не отвори повече дума дали катъкът се оставя на припек или не и всичко тръгна пак по мед и масло, но Тахир ага можеше да се закълне, че тогава нещо се случи в семейството на Силдаря.

— Благодаря на бога, добри деца имам — каза домакинът, когато останаха сами. — Е, не са съвсем без кусури, но, както е речено, „ела зло, че без тебе по-зло“.

— Какви са им кусурите?

— Всеки е нещо чапрашик. Бяно, най-големият, може да надвие мечка, а носи душа на богородичка. На мравката път дава и окото му — все в книгите. Няма да прокопса. В наше време с доброта и книга най-много просек на моста да станеш. Онова, дето липсва на Бяно, се е струпало там, дето не му е мястото. В Трънка. На нея дай да се замерва с камъни и зулуми да прави. До две години назад, преди да се замоми, пердашеше наред всички момчетии из махалата. Нашият господ и вашият аллах да са на помощ на онзи, комуто ще скимне да я вземе за жена. — Развеселен, аянът изхихика. — От Манол става човек, ама да не е пустият му мързел. Накараш ли го да работи, все едно че на кръст го разпъваш. Не го ли държиш под око, той по цял ден… — Силдаря щеше да каже „… ками ще точи, фишеци ще свива и ще скита по кориите да гърми с пищовите“, но се опомни навреме, замълча. Потърси нещо друго да запълни мълчанието, но не намери и се задоволи да махне неопределено с ръка. — Имам още един син, войводо. Васил. Доста по-малък е от другите, таман сега гласът му захваща да дебелее. Той пък е събрал всичката лошотия и на тримата, че и на другите четири, дето бог ги прибра. Още няма мъх под носа си, а вече — цял хайдутин.

— Може да се е метнал на родителите си — подхвърли многозначително Тахир ага.

В странното приятелство, което съществуваше между двамата, най-честата задявка беше около тъмните страници в миналото на Силдаря. Тахир ага го подкачаше (в същност незлобливо — малко ли даалийски главатари бяха въздигнати от султаните в аяни и даже в паши?) за нявгашните му подвизи с кърджалии и хайдути, а Георги Силдаря все отричаше. Отричаше, но някак си наполовина, шеговито, със смях в очите, сякаш казваше: „Че съм бил, бил съм; ама ха̀ бакълъм, ако си пишкин, докажи го!“

Той и сега присви устни в сдържан смях, но каза съвсем сериозно:

— Не съм чувал, войводо, в рода на жена ми да е имало хайдути…

Ще рече — по негова линия Васил няма как да носи хайдушка кръв.

Отбеляза си хитрия му отговор Тахир ага и приготви уста да подхвърли нова задявка, но го прекъсна идването на децата. Манол окачи три лампи — смрачаваше се вече, а Трънка изнесе софра, разстла върху нея шарена покривка и подреди шише ракия, чашки и мезета.

Георги Силдаря напълни чашите:

— Е, добре дошъл, войводо!

Ракията наистина беше скоросмъртница — на Тахир ага се стори, че бе глътнал разтопено олово. Той разхлади подлютения си език с хапка катък, хлъцна доволно и се върна към предишния разговор:

— Думаш, Силдар, че не си докрай доволен от децата си. На мен те ми харесват, но ти по̀ ги знаеш, може и да си прав. Мисля си, дали кусурите им не са от туй, дето ги оставяш да дружат само с торлаци…

Тахир ага не бе имал желание да обижда домакина, а видя, че онзи замръзна с протегната ръка над софрата, явно се бе засегнал.

— И какво? Да ги пратя при „елините“? Да им дам за пример хаджи Василовия хаджи Михал или Димитраки чорбаджи?

— Че не са ли „елините“ най-добрата част от вас, българите? И тия, дето ги спомена, хаджи Михал и Димитраки, не са ли първенци на цялата сливенска рая?

По онова време, пък и доста години след това, българите в Сливен се деляха на две класи.

Първите, за които Тахир ага сега говореше, наричаха себе си „елини“ или „благородни“ и държаха в ръцете си общинските работи; силата им произлизаше и от богатството, и от подкрепата на гръцката църква и на турската власт. Те се срамуваха от българската си кръв и се мъчеха — главно чрез подражание — да се приобщят към гърците. Упорито се държаха за гръцките думи, които знаеха, но тъй като те не бяха много, изопачаваха българския си говор, изговаряйки думите с гръцко произношение, а когато и това не стигаше, измисляха несъществуващи гръцки думи (викаха например „боба̀“ на бащата, „нинѐ“ на майката, „нѝни“ вместо бате, „дзидзѝ“ вместо кака…) и в ушите им тези изопачения звучаха като връх на благородство.

„Елините“ живееха в отделни махали, най-много бяха в Мангърската, и трудно допущаха между себе си нов човек. За да станеш „елин“, не стигаше да натрупаш богатство; трябваше с още нещо, поне отиване на хаджилък, да се отделиш от тълпата и — най-главното — да усвоиш „елинския“ начин на живот. Георги Силдаря бе достатъчно богат, за да бъде приет от „елините“, без особена мъка можеше да стане и хаджия, но не само че не правеше опит да се приобщи към тях, но напротив — презираше ги и с неспирна охота разнасяше из града злъчните и подигравателни слова, които се раждаха от неговото презрение. Защо? На този въпрос Тахир ага не намираше приемлив отговор.

Втората и по-голяма класа бяха „торлаците“, простолюдието. Необразовани, но работливи, те имаха земеделието, занаятите и търговията. Имаха още и глумливото самочувствие, с което носеха прикаченото им от елините име. „Торлак“ — на турски нещо средно между „простак“ и „селендур“ — не беше прозвище, което да те накара да се тупаш в гърдите, да се хвалиш. А те не само си викаха торлаци, но го изричаха точно с толкова гордост, колкото незачитане влагаха в „елини“.

Георги Силдаря напълни чашките, остави стъкленицата и се облегна на везаните възглавници.

— Вие, турците, отдавна сте между нас, войводо, но още не сте се научили да ни разбирате. — Докато го слушаше, Тахир ага си помисли, че в думите му има добре пресметната нападка. Турците са между българите — не беше ли това едно прикрито напомняне, че тази земя е българска и че турците са ябанджии? Помисли всичко това Тахир ага, но предпочете да не се обажда. А домакинът продължи: — Какъв български първенец е човек, който се срами от езика и рода си, съска и се назовава „елин“?

— Не името прави човека — напомни аянът. — Виж как е при нас: „коджа“ и „балабан“ се зоват само хайти и пехливани.

— Не името, а родът, войводо. Френките са по-окумуш от вас, турците. Но кажи честно, ти ще уважаваш ли един турчин, който, за да покаже, че е окумуш и акъллия, захване да се нарича френк?

Ахмаклъкът пак остана за турците, но аянът, като не искаше да задълбава по тази обида, гаврътна чашката си, изсумтя едно „Б-р-р-р, люта е пущината!“, избърса мустаци с опакото на ръката си и насочи приказката към онова, за което беше дошъл:

— Аз не съм виждал френк, но и ние не сме чак толкоз серсеми, Георги Силдар. Това може да ти го каже и твоят приятел Генчо Къргов.

— Няма такъв човек между приятелите ми — рече Силдаря, но Тахир ага забеляза, че наостри уши.

— И да не ти е баш приятел, сигурно си чувал за него. Генчо Къргов, хайдутина.

— Чат-пат съм го чувал — неопределено призна другият. — Е, какво за Генчо Къргов, войводо?

— Той също имаше себе си за акъллия, а нас за серсеми. И сега земята пие кръвчицата му някъде по Чукарите…

— Разкажи, разкажи — подкани го Силдаря, докато пак напълваше чашите. — Разкажи да чуем.

И Тахир ага разказа. Мъчеше се гласът му да звучи спокойно, и равнодушно, ала въпреки волята му в него преливаха радост и възбуда.

Научил Тахир ага, че войводата Генчо Къргов отдавна дебнел да обере хазната, дето трябвало да дойде от Елена, да мине през Сливен и да продължи към Стамбул. Научил и решил такъв кюлаф да скрои на хайдутина, че да му върне тъпкано за всички досегашни зулуми. По околни пътища проводил в Елена осемте си най-добри нишанджии с Кула Колаузин начело; двама си останали в дрехите на заптиета, други двама се пременили като хазнатари, петият — като колар, а останалите трима се скрили в колата на мястото на махмудиите и акчетата (защото, хелбете, парите не пътували със същата кола). Уж двама пазачи, пък те — осем, и то отбрани и подбрани и с оръжие за цял табор!

Та потеглила мнимата хазна със салтанати от Елена, пълзяла, що пълзяла през Балкана и на Демир капия12 насреща й — Генчо Къриов: „Дур! Теслим!“13 Обаче криво си бил направил сметката хайдутинът — колата наистина спряла, но не за предаване, а за да заговорят шишанетата. Още първият куршум пронизал гърдите на хайдушкия главатар. Момчетата му наскачали — били, казват, до осемдесет души! — и захванала страшна пукотевица. Две заптиета и до една дузина от Генчо Кърговите кеседжии паднали ранени. Е, хайдутите успели да вдигнат ранения си главатар — нали все пак били десет срещу един! — и се измъкнали. Но на Генчо Къргов песента му е изпята: куршумът комай улучил главната му жила, защото кръвта като шадраван шуртяла из раната.

— А хазната? — запита Георги Силдаря.

Тахир ага се ухили самодоволно:

— Утре по пладне ще бъде тук. През Казан, не през Демир капия. Тръгнала е днес на обед с татарите14 и никой няма хабер какво се намира в обикновените кожени торби. — Аянът пресуши чашката си. — Е, Силдар?

Преди да каже оценката си, домакинът зададе още един въпрос:

— Хората ти уверени ли са, че е бил Генчо Къргов, войводо? Чувах, че този Генчо не върлувал из нашите балкани, запилял се бил някъде.

— Няма грешка, Силдар.

Георги Силдаря сипа ракия на госта, подкани го да пият, после някак унесено си поигра с празната чашка. И когато заговори, беше непривично сериозен, а думите му — пак непривично претеглени:

— Свалям ти шапка на ума и хитростта, Тахир ага. Да бях ваш падишах, сераскир щях да те направя. Защото ти не си юрушджия, а премисляш отдалеко нещата и ги изпипваш по куюмджийски. Такъв човек като тебе може и големи войски да води, и големи битки да печели.

Макар ракията да беше поразмътила главата на сливенския аян, той усети нещо неизречено в думите на Силдаря. Повтори си ги на ум, а после се зарови да открие какво толкова бе премислял Силдаря, преди да ги изрече (зер искрените похвали идват направо от сърцето и не се нуждаят от предварително премисляне). И налучка разрешението на загадката: Тахир ага се радваше на победата, постигната от неговия ум, докато Георги Силдаря хвалеше само ума.

— Не те чух да речеш нещо за победата, Силдар…

— Спечелил си я с акъл, войводо, и имаш право да й се радваш.

— А ти?

Георги Силдаря помълча.

— Не мери себе си и мен с един аршин, Тахир ага. Ти си господар, аз — роб. Знаеш, победата на роба не радва господаря.

— Ще рече: и победата на господаря не радва роба.

— Казах ти, не мери с един аршин. За вас, господарите, хазната е свещено право на султана; за раята обаче тя е охтика и нови кръпки върху потурите. За вас Генчо Къргов е обирник по друмищата, царски душманин; за раята е юнак и закрилник.

Усети Тахир ага как кръвта се качва в главата му. Не от дръзките приказки — очакваше ги и точно заради тях бе дошъл. Но с тия думи гяуринът успя да отрови и помрачи радостта му. Ала почакай, Тахир ага може да обърне и другия край. Още мъничко да го предизвика, още съвсем мъничко, докрай да се разкрие, па…

— Ти си от раята, нали?

Другият го погледна и произнесе бавно:

— Аз не съм мюсюлманин, но съм верен поданик на падишаха, войводо.

Измъкна се, дявол да го вземе! Георги Силдаря съвсем не бил чак толкоз безразсъдно буен, както го мислеше аянът.

Тахир ага остана още около половин час — не искаше да покаже, че бе дошъл само с хвалбата за победата си над прочутия хайдутин.

Когато си тръгваше, Силдаря не беше забравил, та настоя да изпрати с него като придружник сина си Бяно.

3

Защо го сряза Тахир ага? Какво се криеше зад неговата грубост? Вещаеше ли тя някакви по-близки или по-далечни ядове?

Такива мисли глождеха Димитраки чорбаджи след кратката среща с аяна. Стремеше се да не издава вътрешния си смут, крачеше из чаршията достолепно и хладно отговаряше на поздравите, но в себе си се чувствуваше смазан. Какво би бил той без всемогъщата закрила на аяна? Богат може би — само може би, защото богатствата лесно се загубват, ако над тях не е благословията на властта, — но низвергнат настрана от тесния кръг на първенците осъден на бавно изтляване, че даже… Чорбаджията потръпна — самата мисъл за това „даже“ обля снагата му с хлад.

Озърна се. Не, сякаш никой не бе забелязал как трепери от студ през августовската вечер. После пък се уплаши да не би околните да са го видели как се оглежда като заек. И веднага си каза, че трябва да се прибере в къщи и там, далеч от людете, да изчака възвръщането на душевното си равновесие. И се отправи с широки крачки нагоре, към Мангърската. Но някъде по средата на пътя спря, помисли: самотата сега щеше да го поболее; нужно му беше да се поразсее, да побъбри, че едва тогава да се затвори у дома.

Точно в такова състояние беше Димитраки чорбаджи, когато един младеж чинно спря пред него и свали калпак. Нещо в мутрата на този млад човек му се стори познато; сякаш и друг път бе виждал това смугло като на циганин лице, четинестата, от една неделя небръсната брада, щръкналите ябълчни кости и хлътналите бузи под тях. После се усъмни — той май нямаше познати, на които така да личи, че не си дояждат.

— Добър вечер, чорбаджи Димитре — поздрави онзи и чорбаджията още повече се наежи вътрешно. Така ставаше с него всякога, когато му викаха Димитър, а не Димитраки. — Аз съм Мавроди. Мавроди, на Иван Коджакара синът…

Да, сега Димитраки го позна. По-право — позна бащата в чертите на сина. Но това не спомогна да се разведри настроението му.

— При мене ли идвас, Мавроди?

— При тебе, чорбаджи. За помощ съм дошъл да те помоля. Заем ти прося, чорбаджи, не милостиня — уточни младежът. — Искам абаджийство да започна, пък нямам нищо освен тези две ръце. Нито станове, нито пари за вълна, нито даже стая за работилница. — Издадената напред адамова ябълка на Мавроди подскочи няколко пъти на плач. — И в къщи лошо, чорбаджи Димитре. Знаеш, болна майка имам и невръстно сестриче. А глад…

— Не те ли е срам да просис бе! — изхока го Димитраки. — Млад цовек си, засто не се уловис при някого на работа?

Мавроди го стрелна с поглед, но преглътна обидата:

— Улових се, чорбаджи. При Руфик бей измекярин се улових, ала ме излъга, не ми плати хака. Не ми отказвай помощта си — настоя. — Ще работя като вол и ще ти върна заема! Само не ми отказвай! Спомни си баща ми, чорбаджи Димитре. Турците го утрепаха, когато твой имот пазеше…

Това беше вярно. До преди три години Иван Коджакара служеше като ратай на Димитраки. Таман овършали зърното от чаирлииските15 ниви, дошли няколко читаци и се опитали да задигнат пълните чували. Иван се възпротивил, стигнало се до бой. Е, опазил чувалите, но останал до тях с куршум в сляпото око. Помнеше, разбира се, всичко това чорбаджията, но този спомен не го трогна. Развика се:

— Я си обирай крусите, просек такъв! Какво като утрепали баста ти турците? Да не съм го утрепал аз? — Изсумтя: — Ама ха! — и продължи нататък по пътя си, без изобщо да погледне повече молителя.

Слезе надолу и извървя целия Аба пазар, после свърна наляво и стигна до Тевната16 чаршия, а гневът му не стихваше. Сега го беше яд на самия него — защо трябваше да натири така сина на Иван Коджакара? Мигар щеше да се разори с даването на някой и друг грош? (Онзи беше искал пари, за да подхване работа, а това означаваше много повече от „някой и друг грош“; Димитраки обаче не можеше да си представи да даде повече.) Друг път той не отказваше подобни милостини. Даваше ги, та да видят хората и да рекат: „Наистина е пръв между първите Димитраки чорбаджи. Има той широка ръка и не оставя людете, които са му работили, да се валят в калта.“ А този път…

Не влезе в Тевната — нямаше никаква работа тук, пък и не му се нравеше тъмнотията, та още веднъж сви наляво и като минаваше покрай храма „Свети Димитър“, вече знаеше накъде го водят крачките му: към църковния метох.17 Там щеше да завари други чорбаджии от общинарите, щеше да побъбри с тях, да се поразвлече с някоя клюка, да вземе за в къщи един бърдак зехтин от църковния. (И това той правеше честичко; не толкова за зехтина — с един бърдак зехтин ли ще забогатее Димитраки чорбаджи? — колкото да се знае, че е властник, разпореждащ се с църковната община като със своя бащиния.) Сега, когато най-сетне знаеше къде и за какво отива, стъпките му станаха и по-леки, и по-бързи.

Не му провървя — в метоха бяха само таксидиотът18 Партений и архиерейският наместник Кириак. Не че не ги обичаше Димитраки, не. Полезни му бяха двамата: калугерът, изповедник на християните от почти целия град, научаваше всички тайни на хората и срещу една-две махмудии ги подшушваше на чорбаджията, а Кириак печелеше за него благоволението на одринския владика. Но те бяха тунеядци, поменуваха от подаянията на хората и затова Димитраки не ги смяташе равни на себе си, или поне до толкова равни, че да сподели с тях грижите и съмненията си.

Седна той на миндера срещу тях, извади от пояса броеницата си, запремята зърната и се заслуша в приказките. Като на добри набожници, речта на двамата плавно се лееше на гръцки; Димитраки им разбираше през две, че и през три думи, но тъй или иначе схвана, че както обикновено, говореха за пари. Партений — тлъст и пухкав мъж на тридесетина години, тесен в раменете и широк в задника, със смешно рядка брада на кьосавото си лице — се оплакваше, че сливналии били загубили нявгашната си богоугодна ревност и вече не купували нито костички на светии, нито тресчици от кръста Христов, нито парцалчета от онази плащеница, с която Богородица Мария завила някога тялото на божествения си син. Кириак го изслушваше разсеяно, после се вайкаше, че още никой не е платил църковния данък и че ако върви все тъй, няма да могат да пратят дължимото на преподобния патрик Герасим в Одрин. Не се вмесваше в еднообразния им разговор чорбаджията, мълчеше си настрана и те постепенно дотолкова го забравиха, че той проводи прислужника за едно кафе, изсърба го, после нареди да му се донесе и едно бърдаче зехтин от „Свети Димитър“, а те все мърмореха своето си. Едва когато се накани да става, те невям се сапикасаха, защото извърнаха погледи към него и Партений попита на български с тънкия си гласец:

— Нищо ли няма да кажеш, Димитраки чорбаджи? Изслуша болките ни, пък си тръгваш без едно слово…

— Какво да ви каза? — изпъшка чорбаджията, докато развързваше възела на свитите си по турски крака и ги спущаше на пода. — Хем сте прави, хем не сте. Засто се оплаквате? Кога друг път са се пълнили църковните каси осте през август?… — Той подръпна потурите си, залепнали о бедрата, и сдържано кимна: — Останете със здраве.

Като излезе от метоха с бърдак в ръка, навън вече беше се смрачило. Той затътри еминиите си към къщи — и този половин сахат в метоха не го разсея, а само прибави и досада към предишното раздразнение.

В началото на Мангърската махала почти се сблъска с хаджи Михал — единствения сливенски „елин“, към когото изпитваше неволно страхопочитание. Неволно и необяснимо — външно хаджи Михал с нищо не го превъзхождаше: беше богат, но богатството му надали надвишаваше неговото, на Димитраки; в общинските работи не се месеше, стоеше настрана от тях и това от само себе си го поставяше по-долу от първия чорбаджия; беше от виден род — четвърто дете на покойния хаджи Васил чорбаджи, — ала Димитракиевият не беше по-малко виден; чрез брат си хаджи Коста търгуваше направо с Цариград, но и Димитраки не правеше алъш-вериш с простите караабаджии. Ето, уж в нищо не го превъзхождаше хаджи Михал, а изпитваше към него и уважение, и завист, че и малко страх. И не можеше да проумее на какво се дължеше прекомерният ихтибар, който му правеха „елини“, торлаци, турци, че и сам Тахир ага.

Двамата мъже се поздравиха, спряха наблизо до входа на Нурул Кудус джамия и се осведомиха за здравето и семействата си. Димитраки с всички сили се стараеше държането му да не е под хаджи Михаловото и вътрешно се проклинаше — така, с бърдак църковен зехтин ли трябваше да го срещне видният сливналия?

— Търгуваш ли още с аба, Димитраки чорбаджи? — запита хаджията.

Димитраки наостри уши. Две неща в това просто запитване му направиха впечатление: самата тема и липсата на „елинско“ произношение в устата на хаджи Михал. Чорбаджията се зарече да бъде предпазлив в приказките за абата и за всеки случай също изостави благородното съскане в говора си.

— Малко, хаджи. — Той попритули бърдака зад гърба си. — Колкото да спася десетината абаджии, мои предишни ратаи, от хитрините на анадолските купци.

На младини близките на хаджи Михал го наричаха „Чакър“ заради тъмната му коса и бистросините очи. Този прякор отдавна беше забравен: без да беше стар (тези дни, в началото на септември, щеше да навърши четиридесет и две години), Михаловата коса беше съвсем посивяла и клонеше повече към бялото, отколкото към черното. Рано побелялата глава не му придаваше вид на старец; тя само засилваше и подчертаваше мъдрия израз на лицето, улегналостта на думите и обноските му. Впрочем именно улегналостта беше онова качество на хаджията, което най-силно се набиваше в очи и караше да не се забелязват някои негови недостатъци, като например възниският ръст и известната небрежност в облеклото, недопустима за човек с неговото положение.

— Може би си сгрешил, чорбаджи — поклати глава той. — Тази година ще има незапомнено търсене на аба. Казват, султанът заповядал облекло по нов тертип за аскера. И пак до сливенската аба ще опрат. Ние с Нако и Коста — ставаше дума за братята му — сме решили да вложим доста суха пара в абата.

Димитраки имаше желание да каже нещо в смисъл, че работата му вече много е пораснала, за да разчита на грошовете от препродажбата на абата. Но се отказа — след последното признание на хаджи Михал такава приказка щеше да прозвучи като пуешко перчене. И вместо това попита:

— Ще има ли сметка, хаджи? В Цариград един топ се продава двайсет и три — двайсет и четири гроша. Абаджиите не го дават под шестнайсет. Е, Тахир ага го пазари с търговците по двайсет, ама…

Сепна се — може би беше неразумно да каже пред хаджи Михал онова, което следваше. Но хаджията спокойно завърши мисълта му:

— … ама дава на ръка най-много по осемнайсет. Така е.

— И какво остава на търговеца? Два гроша на топ.

— Да, за стотина топа кярът не си плаща кахърите. Но рекох ти вече: тази година абата ще се харчи, както халвата през Заговезни. Ако друг път аскерът е купувал шейсет-осемдесет хиляди топа, сега ще бъдат сто и двайсет хиляди, че и повече. А в тях по твоята сметка има двеста и четирийсет хиляди гроша чиста печалба, чорбаджи.

Огромната сума събуди алчността на Димитраки. Но го накара и да се усъмни:

— Щом е така, защо ми го казваш, хаджи? Ако те послушам, нали част от вашия, на хаджи Василовите синове, кяр ще прибера в моя джоб?

Другият се усмихна. Така се усмихват възрастните на несръчното мъдруване на децата.

— Къде толкова пари, за да се изкупят сто и двайсет хиляди топа аба, Димитраки чорбаджи? Мигар ти можеш извади таквоз богатство? — Той отново поклати глава. — Има и за нас, има и за тебе. Важното е кярът да остане тук. И в християнски ръце. — Хаджи Михал го изгледа втренчено. — Агаряните ни държат под две пети, Димитраки чорбаджи. Едната е тяхната сила, властта им, другата — нашият фукарлък. Не е ли време да поразслабим бремето на петите?

Чорбаджията се смути. Накъде биеше Михал? Той ли, чието влияние над аяна предизвикваше завист сред българи и турци, ще поразслабва бремето на „петите“? Какво бяха словата му: грижа на добър християнин или капан на турски слуга? Като поразмисли, Димитраки отново си каза, че трябва да бъде предпазлив. И предпочете да не е чул последните думи.

— Знаеш ли какво е сто и двайсет хиляди топа, хаджи Михале? Хайде да не говорим за търговеца, който трябва да се разчекне от търчане, за да събере и изкупи и едната третина от тях. Но кой ще ги изработи? Нашите абаджии предават за аскера горе-долу шейсет хиляди топа. Още половината укриват, за да го продадат на пазара. Да кажем, че други двайсетина хиляди задържат за себе си. Станаха сто и десет. Какво излиза? Че дори абаджиите да кандисат една година без нови дрехи да ходят, пак няма да се съберат сто и двайсет хиляди топа.

Хаджи Михал го изслуша, но явно бе загубил интерес към разговора. И произнесе отегчено:

— Ще рече, дошло е време, когато добрият търговец трябва не само да купува и продава, а и да поощрява онези, които произвеждат стоката.

— Хубави думи, хаджи Михале. Ама един чифт ръце има абаджията. Колкото и да го поощряваш, няма да му поникне втори чифт…

— Нужно е, значи, да се поощрява умът, а не ръцете му. — Хаджията вече почти бе кимнал за сбогом, когато се сети нещо и допълни: — Чувал ли си за Добри Желязков?

Димитраки порови в паметта си.

— Новоселчанина ли? — Другият кимна. — Зная го. Бедно момче беше, с шекерджийство се прехранваше, а от три години подхвана абаджилък.

— Същият. Това нявгашно шекерджийче ще ни научи как умът замества ръцете. Чувам, чаркове измислил някакви и с тях хем по-много, хем по-хубав шаяк тъчал. Има в християните силица, Димитраки чорбаджи, дето напира да избуи и да даде плод. Пък ако й помогнеш… — Той поздрави. — Хайде, сбогом. И носи много здраве в къщи.

Не дочака отговора на чорбаджията и си тръгна. Димитраки гледа подир него, докато се стопи в тъмнината, после въздъхна и се отправи нагоре по сокака, който разделяше на две Мангърската махала.

Домашните му и сложената софра го чакаха — отдавна бе минало времето за вечеря. Димитраки изсумтя за поздрав, Божура, племенницата, му поля на мивника, после всички насядаха около софрата: в средата Димитраки, вдясно от него жена му Злата (той й викаше по гръцки Малама), отсреща Евтим, единственото му оцеляло дете, а вляво Жечка и Божура, вдовицата и дъщерята на покойния му брат Стефанаки. Сега Божура донесе паница с димяща гозба, Малама начупи хляба, прекръстиха се и взеха лъжиците.

Няколко време само ядяха и не проговаряха. Като премисли пак и за аяна, и за странния разговор с хаджи Михал, Димитраки най-сетне долови упоритата тишина около себе си. И я наруши:

— Какво сте се умълчали такива? Да не ви е заседнала кост на гърлото?

Четиримата извърнаха изумени погледи — трябва да се е случило нещо наистина необикновено, за да забрави Димитраки своя „елински“ говор.

— Че как няма да мълчим? — Само Евтим се престраши да му отговори. — Навъсил си се като облак, аха-аха да загърми…

— Ядосах се нещо тази вечер — каза бащата.

Малама, прекомерно дебела, и винаги прекомерно натруфена, го изгледа уплашено:

— Да нямаш пак лош хабер от чифлиците?

Почти не минаваше лято читаци да не ограбят някой от чифлиците на чорбаджи Димитраки. За да не му излезе пред властта име на недоволник, той не се оплакваше — не се оплака дори когато убиха ратая му Иван Коджакара, и с това невям насърчаваше грабителите.

— А, не е туй, слава богу — рече той, но нищо не обясни.

— Случи се тази вечер — вече по-свободно заговори Евтим, — та чух на едно място, когато Кула Колаузин се хвалеше. Снощи той и други сеймени на Тахир ага сгащили дружината на Генчо Къргов нейде към Демир капия. Убили Генчо, а момчетата му пръснали из Балкана и проводили потери по петите им.

— Пада им се — тежко отсъди бащата. — Правят зулуми, после турците на нас си то изкарват.

Съвсем неочаквано му възрази Жечка; неочаквано, защото тя изобщо рядко проговаряше, а почти не й се случваше да отиде срещу приказката на друг. Откакто погреба мъж и три деца, Жечка сякаш вътрешно умря. Загуби охота за всичко, дори и за приказване. На тридесет и осем години изглеждаше на шестдесет — лицето й, някога с прочута хубост, сега бе удължено, сбръчкано, с постоянен израз на тиха печал.

— Мнозина ще оплакват Генчо войвода — произнесе тя тихо, без да вдига очи от софрата. — Много свят е спасил, много имот е опазил…

— Спасил е и е опазил разни нехранимайковци, негова лика-прилика — повиши глас Димитраки. После захвърли лъжицата, пресегна се и взе от пезула чибука и пунгията — знак, че яденето е свършено.

Жените наставаха и раздигнаха трапезата. Останал насаме със сина си, Димитраки по едно време отлепи чибука от устните си:

— Помниш ли Добри Желязков, шекерджийчето?

— Как да не го помня? Ката ден го виждам… — Щеше да добави „в кафенето“, но навреме се въздържа — баща му непрекъснато одумваше неговото киснене по кафенета и кръчми. — Ама той отдавна не е шекерджия, абаджилък подхвана.

— А да си чувал за някакви негови чаркове, с които предял или тъчал?

— По едно време се приказваше такова нещо, ала не дадох ухо.

— Пък и защо ли ще дадеш! — внезапно кресна бащата. — Нали се приказва за работа, а не за вино или кокони! — След миг обаче си даде сметка, че Евтим нямаше никаква вина за острите думи на Тахир ага и си наложи да обуздае гласа си. — Иди го намери утре и му кажи да дойде при мене. Искам да приказвам с него, тъй му кажи!

Никой от двамата не проговори повече. Като изпуши лулата си, Димитраки отиде в одаята, съблече се и се мушна под чергата на менсофата и скоро задряма. Вече на заспиване в главата му се мярна една особена мисъл: хаджи Михал уж бе приказвал само за пари и печалби, пък накрая — „бремето на петите“, сиреч бремето и на фукарлъка, но и на турската власт. Помисли си го, но сънят така го притисна, че… си спомни за това едва след година време…

4

След като го видя, също и хаджи Рифат се размисли за Тахир ага. Но неговите мисли бяха лениви, спокойни, безстрастни; нищо не чакаше от аяна хаджи Рифат, та нямаше защо да се вълнува.

Той го забеляза отдалече. Видя изпъчената му снага, оперената походка на ат и си каза незлобливо, че властта сякаш бе част от аяна — такава сила и господарско самочувствие издаваше целият му каяфет.

Нехаен към големството и големците, след това старецът изобщо загуби из очи агата и не забеляза оная припряност, с която той се насочи към чешмата. И навярно щеше да го забрави, ако той не попадна пред погледа му в джамията. Докато извършваше предписаните му от Корана обредни поклони и шепнеше молитвите си, той неволно проследи престараванията на аяна и мустаците му помръднаха насмешливо: Маазаллах дин-дьонме, сорадан гьорме19. Така си помисли хаджи Рифат. Защото той гледаше Тахир ага, а в съзнанието си виждаше дядо му, жеравненския първенец Жеко кехая, който не под насилие, а по своя воля прегърна исляма, промени името си на Тахир и стана по̀ турчин и от самите турци. И не е било нахакере прекомерното усърдие на двойния, съставен от дядо и внук, Тахир — първия (хаджи Рифат го помнеше!) султана въздигна в капуджибаши; днешният, този, който сега се стараеше за десет дервиши, владее и властвува над богатия Сливен.

Щом излезе от хаджи Юмер джамия, старецът понечи да продължи към къщи. Сега обаче изведнъж се досети за думите, с които Нехиря ханъм (жена си той наричаше Нехиря, както я зовяха българите, а не Нехире, по турски) го изпрати на излизане — че долапите са празни и че ако не иска да легне гладен, трябва да се върне с пълни ръце. Спря посред улицата, мислено извървя цялата дължина на чаршията и потърси при кого не е правил борч наскоро. Търси, дълго търси, но не намери такъв човек. Вече почти се бе примирил с дъха на глад в устата си, когато видя да преминава покрай него едно момче с огромен карпуз в ръце. Ето разрешението! Да занесе една диня в къщи, Нехиря все ще изрови отнякъде коричка хляб и — готово!

Хаджи Рифат прокле късната си досетливост (бостаните бяха надолу към бахчите на Куруча и за нататък трябваше да измине повторно пътя до Клуцохор, откъдето идваше, когато срещна Тахир ага!), извърна папуците си на юг и пое…

Докато да пресече Клуцохор, хаджи Рифат вече захвана да гледа по нов начин на решението си да вечеря с диня: слагаше на едната везна динята и разстоянието, на другата — гладните сънища и май първата натежаваше. А като излезе от града, краката му от само себе си спряха: представи си как щеше да пъшка под тежестта на карпуза и това го накара окончателно да се примири с предстоящата вечер без ядене. Изкачи се до средата на Хамам баир, приседна на един камък и се загледа към ширналия се пред краката му Сливен. Хаджи Рифат обичаше този град и също като Тахир ага го смяташе за свой — имаше чувството, че през дългите години Сливен и той се бяха слели един в друг и взаимно се облагородяваха. Сега старецът гледаше с разнежени очи сънно притихналия под буйната зеленина град, белите, устремени към небето двадесетина минарета, реките и вадите, които влачеха през него бистрите си води, заоблените баири, които го кътаха помежду си, и зад тях синьото чело на Балкана, окъпано в златистите багри на залязващото слънце.

Ненаситен за тази гледка, хаджи Рифат остана дълго на камъка, чак докогато нощта изпълзя из боазите и в града трепнаха първите светлинки. Едва тогава се изправи и потегли назад към града.

Наближаваше крайните къщи на Клуцохор, когато един глас, идещ от тъмнината, го сепна:

— Ей, яху, дур азъджък!20

Хаджи Рифат спря и спокойно се извърна по посока на гласа. Сам чужд на злото, той бе захванал да приема, че злото изобщо не съществува. И затова безгрижно проследи как една едра мъжка фигура се появи в мрака и приближавайки го, полека-лека придоби очертания. Но след още миг старото му сърце примря от страх — в ръката на непознатия се чернееше пищов! Никога през живота си хаджи Рифат не бе улавял оръжие, но сега можеше да се закълне, че кръглият отвор на пищова гледа точно между веждите му.

— Хайде сваляй кемера, яху! — заповяда мъжът.

Две неща помогнаха на стареца да се овладее след първоначалния страх: мюсюлманската му примиреност пред „онова, което е писано“, и съзнанието, че нападателят — стига да си даде труд да го претърси — скоро ще разбере с какъв голтак си има работа.

— Кемера ли? — рече той, като вложи в гласа си учудване. — Припомни ми какво беше това кемер, яху, че аз отдавна забравих.

— Я не се прави на ахмак — изсумтя заплашително другият, — ами давай парите!

— Нямам пари, яху. „Геч гелен: я парасъз, я хаирсъз.“21 Пък виждаш, аз съм мирен човек, не съм хаирсъзин…

Имаше скрита подигравка в думите му, зер прозвището хаирсъзин — съвсем основателно — оставаше за нападателя, но хаджи Рифат се надяваше, че човек, тръгнал нощем с пищов по друмищата, надали е много силен в акъла. И не се излъга. Без да прибере оръжието, онзи пребърка със свободната си ръка потурите му. Старецът не се уплаши — в тези потури отдавна, много отдавна не се бе свъртал грош.

— Какво става там бе, Муса? — раздаде се втори глас от тъмното. Звучеше едновременно властно и с досада.

— Ялова излезе тая — отговори нападателят, докато завършваше пребъркването на потурите. — Един дъртак…

— Мезар качанъ22 — уточни хаджи Рифат.

— Тегли му тогаз един ритник в задника и… — Онзи, комуто принадлежеше вторият глас, не завърши думите си. Придружен от друг някакъв чапкънин, по-висок от него и покрит от глава до пети с ками и пищови, той приближи неусетно, позна стареца, за момент се поколеба да се укрие, но по бабаитски се отказа. Пристъпи до двамата, застана разкрачен и с ръце върху пищовите, които стърчаха от силяхлъка му, пък рече на Муса: — Хайде, пусни го да си върви!

Също и хаджи Рифат го позна. С бащата на този баш-хаирсъзин — Кадир, един почтен табак от Хаджи Махмуд махала — се имаше за приятел, а сина знаеше от рождение. Чуваше от време-навреме, че бил нехранимайко, но чак да е стигнал до обирник по пътищата — не подозираше.

— Ти ли си бе, Мюстеджеб? — каза вместо поздрав. — Бре, бре, бре, какъв мъжага си станал! А те помня ей такъв, парче месо. Нали знаеш, жена ми Нехиря бабуваше при рождението ти…

— Да не мислиш, че туй щеше да ти отърве кесията, ако я имаше? — сопна се онзи. — Хайде, обирай си крушите, да не ти ги обера аз!

Хаджи Рифат послуша този съвет и си тръгна, без да произнесе дума повече. Слава на аллаха, отърва се леко. Старецът измърмори тази благословия и нататък не се занимава с бога. Умът му беше зает с мисли за бащата и сина — за табака Кадир и за кеседжията Мюстеджеб, успял дори главатар на тайфа да стане. Каза си:

— Аттан алаша копар — алашадан ат копар.23

С тези мисли в главата стигна до дома си и бутна вратата, която никога не се заключваше.

— Къде скиташ до среднощ, дърт пръч такъв? — посрещна го, свадливо както винаги, Нехире ханъм. — Стана три пъти претоплям яденето…

— Ядене ли? — вдигна вежди хаджи Рифат, като дори не забеляза обидното обръщение.

— Коньови правили курбан, та донесоха ей такава паница с варено овнешко. — При представата за паницата, която го чакаше, старецът усети как слюнки изпълниха устата му. Нехире продължи по-кротко: — По това време беше преди седем години, когато Коньовият Цено оздравя от благата и медената. — Последните думи тя произнесе на български. — Сега курбан правили…

— Да е жив и здрав още дълги години — благослови хаджи Рифат и забърза към вкъщито. А като кръстосваше крака до софрата, продума дълбокомъдро: — Право казват хората: „Кйор лейлегин ювасънъ аллах япар.“24

Те потопиха едновременно дървените лъжици в паницата с димяща чорба и няколко минути вкъщито се огласяше само от звучното им мляскане.

Като изсърбаха чорбата, оставиха лъжиците на софрата. И изразиха доволството си с по едно шумно оригване. Не станаха веднага — би противоречило и на обичая, и на щастливото им чувство на ситост. Като си припомни пак случката в покрайнината на Клуцохор, хаджи Рифат попита:

— Помниш ли Мюстеджеб, сина на табака Кадир?

— Как да не го помня? — отвърна Нехире; като се нахрани, свадливостта й бе попреминала. — С дупето напред го извадих от майка му.

— Какво стана с това момче?

— Хаймана и капасъзин, така разправят в махалата. Захванал Коджа Мюстеджеб да се нарича.

Старият човек си спомни какъв занаят е започнал Кадировият син и отсъди тежко:

— Адъ биюк, кендиси уфак.25

Не каза нищо повече. Бавно се надигна, отиде в одаята, смъкна потури и се мушна под чергата. Когато половин час по-късно Нехире легна до него, той вече сладко спеше, доволен от себе си и от света.

По едно време тя го смушка:

— Рифат, ей, Рифат! Някой хлопа на портата.

Той се прозина, изправи се и така, по донове, излезе навън.

— Кой хлопа бе? — извика от прага.

— Аз съм, хаджи Рифат — обади се на български един глас от улицата. — Даскал Илия от Клуцохор.

— Ами защо само хлопаш, а не влезеш?

Мандалото на вратата се повдигна и посетителят се появи в двора.

— Не знаех, че портата е отворена — рече даскал Илия, като приближаваше. — Не те ли е страх от крадци, хаджи?

— Да ме е страх ли, даскале? „Бир чиплаъ бин джебчи соямаз.“26 Кажи сега какво те води по това време.

— Нуждата, хаджи. Хаджи Трендафила, жената де, е трудна, замъчи се, пък баба Костанда — Клуцохорката, нали я знаеш? — болна, душа бере на одъра. Та дойдох да те помоля, хаджи, ако може Нехиря ханъм…

— Как да не може, даскале. Кой ще ти откаже помощ за такова нещо. — Той надникна в одаята. Нехире, чула разговора, бе обула шалварите си и вече навиваше яшмака. — Готова е жената. Сега-сегичка ще тръгнете.

— Ти няма ли да дойдеш с нас? — предпазливо попита гостът.

— За какъв дявол съм ви? Или мислиш, че ме е страх да не откраднеш Нехиря ханъм, такваз хубавица?

Нехиря ханъм се прибра късно сутринта, когато хаджи Рифат едва-едва се събуждаше. Остави на рогозката една бохча с храна и втора с дрехи и разни други подаръци, а от пазвата си извади лъскава бяла махмудия. Даровете и доволното изражение на лицето й показваха, че раждането е минало успешно.

— Какво прати аллах, момче или момиче? — запита старецът.

— Момче, хаджи, момче! — отговори жената с такава радост, сякаш самата тя го бе родила. — Чудесно здраво момче. Сава, така щели да го кръстят.

— Дюня мердивен: бири бинер, бири инер27 — каза хаджи Рифат, като мислеше за новороденото и за себе си. Той отдавна слизаше по стълбата.

… Тази нощ в Сливен се бе родил човекът, когото един ден щяха да нарекат Сава Доброплодни28…

5

Не от празнодумство говореше непрекъснато за пари. Една нужда, силна и мъчителна колкото глада, терзаеше брат Партений, човъркаше и шибаше го денем и нощем, а за нея трябваха пари, много пари. Името на тази нужда той не можеше да изрече, но съзнателно въртеше разговора все около „презрения метал“ — надяваше се, че в тези приказки бог ще го осени с отдавна чаканото прозрение как по-лесно и по-бързо да предизвика мечтания поток от акчета и махмудии в дълбоките джобове на расото си.

Прозрението обаче се инатеше, не идваше. Постепенно в гърдите на Партений се натрупа негодувание и като пестник стисна сърцето му.

— Лека нощ — сбогува се той със станалия Кириак. — Аз ще поседя още…

Навън стълбата заскърца и след малко в общинската стая се появиха чорбаджи Еню и Тодория Ексара. Пожелаха си по едно „Добър вецер“ и лъх на вино удари чувствителните ноздри на монаха; двамата чорбаджии идеха от кръчмата — това личеше не само от миризмата, но и от развеселените им лица.

Разположиха се на миндерите, поприказваха — на „елински“, разбира се — за едно, за друго. Когато сметна, че е настъпило благоприятно време, калугерът се наведе към чорбаджиите и заговори доверително:

— Голяма, много голяма вест имам, братя. — Той умееше да къдри гласа си като от вълнение. — Но каквото си кажем, тук, между тези стени да остане.

Нито вестта беше голяма, нито беше потребно да се забулва с такава тайна, но Партений знаеше от дълъг опит, че такова предисловие винаги предразполага събеседниците. Успя и сега — двамата чорбаджии кимнаха в потвърждение и наостриха уши.

— На път за светогорската ни обител — (Партений беше от манастира Дохиари в Света гора) — минаха днес двама братя от Търново — продължи все така монахът. — И знаете ли какво носеха? — Той се прекръсти благоговейно. — Носеха мощите на светата и пресвета Петка.

— А, това ли било — нехайно рече Еню и пренебрежително се облегна на възглавниците. Но Тодория Ексара, прочут с набожността си, каза нетърпеливо:

— Разказвай, разказвай нататък, отче.

Безразличието на Еню жегна калугера. Той се поколеба за миг да се престори на обиден и да се нацупи, но веднага се отказа — нацупването можеше да му струва много.

— Невям сте чували коя е света Петка — продължи все така шепнешком. — Преди една неделя светият игумен на Преображенския манастир сънувал чуден сън. Явил му се Дух божи, целият окъпан в неземна светлина, и с глас на медна тръба му казал: иска ли да облекчи страдущите, да върне здравето на болните, нека отиде на това и това пусто място и там да изрови костите на света Петка. На утрото игуменът повел братята от манастира, поръсил мястото със светена вода и щом копнали, разнесъл се звук на камбани и сладка черковна песен и тоз час пред тях се появили костите на светицата. И знаете ли какво чудо, братя? Едва понесли мощите и насреща им — болна жена. Ана, такова било името й. Още от дете краката й били изсъхнали, после и лош цирей ослепил едното й око. Та същата тази нещастница срещнала братята от Преображенския манастир и ги помолила за благослов. А те, как им дошло на ума, дали й да докосне с пръст свещените останки. И щом се допряла до тях, сляпото око на Ана се възвърнало към светлината, болните й нозе се изцерили и тя се изправила на тях.

Таксидиотът без особена мъка съчини тази приказка, но после съзна, че Еню и Тодория Ексара имаха здраве за по десет здрави, а и челядите им не минаваха за болнави, та реши да продължи:

— Сто крачки по-нататък — ново чудо. Срещнали братята един опропастен търговец, Атанас на име. Някакви шмекери го изиграли, та изгубил всичко, до последната аспра, и сега таман отивал да се хвърли в Янтра. Усетили братята, че насреща им е отчаян човек, па и на него дали да се допре до костите.

— И веднага в джоба му се появили две кесии с нови алтъни — през смях завърши вместо него чорбаджи Еню. — Или може да са били три, отче?

Проклет да остане този Еню! Ще дойде време, Партений ще му го върне тъпкано… Но сега монахът се задоволи да попита смирено:

— И до твоите уши ли стигна разказът за тези чудеса, чорбаджи?

Чорбаджи Еню попита троснато в отговор:

— И каква костичка ти оставиха търновските братя, отче?

— Ей тази, най-мъничката. — Партений показа на кутрето си. — Река от сълзи пролях, за да измоля една костичка да остане в нашия град. Е, склониха братята, но ми заповядаха за по-малко от хиляда гроша да не я давам.

Тодория Ексара се прекръсти набожно, но Еню се изсмя.

— Искаш ли пък сега аз да ти разкажа една история, отче Партение? Слушай, слушай, по нищо не отстъпва на твоята, ще видиш. Едно птиченце ми каза, че във вторник, когато копаели гроб за баба Димитра Дръжпетлювката, бог да я прости, там се навъртал и някакъв божи човек. Случило се, че извадили от земята няколко стари кости. Божият служител ги събрал всичките и още на часа ги нарекъл: тази ще е от света Филомена, тази — от света Варвара, тази пък… от света Петка…

Цялата злоба, натрупана в монаха, избухна изведнъж. Той скочи, рядката му брада трепереше от гняв, очите му замятаха светкавици:

— Анатема на онзи, който дръзне да похули слугите Христови…

— По-кротко, по-кротко с анатемите, отче Партение — рече уж незлобливо чорбаджи Еню, но имаше нещо отвъд думите му, което подплаши Партений, та той грабна калимавката си и набързо излезе навън.

Като се намери на улицата, Партений се обърна назад и размаха юмрук в тъмнината:

— Трижди анатема на тебе, куче краставо!

После обаче си каза, че анатемите не могат да напълнят джоба му. Размисли се. Какво пък, защо да не опита още веднъж на вересия? Толкова пари е спуснал в ръката на Балабана, все ще му има вяра за една вересия… Вдъхнал си сам надежда по този начин, калугерът се отправи по непрогледните улици към Ески Джами. Но колкото повече приближаваше, толкова крачките му ставаха по-неуверени. Защо да се лъже, не знае ли най-добре от всички как щеше да го посрещне оня сребролюбец?

Помая се из пустата улица и тръгна обратно. Един беден нещастник — така наричаше сам себе си Партений, като мислеше за предстоящата нощ в светогорския метох с хилядите огнени шишове, които щяха да изгарят тялото му.

След стотина-двеста крачки надеждата отново трепна в него — насреща, в дома на Георги Силдаря, блещукаха светлинки, а където нощем горят лампи, там можеше да има работа за един таксидиот-изповедник. Похлопа на мандалото. Отвътре се разнесоха пъргави стъпки, вратата се открехна и в нея застана един младеж с фенер в ръка. Партений го позна. Беше Манол, вторият от синовете на Георги.

— Добър вечер, отче — учтиво поздрави младежът, но не отвори вратата като пред гост.

— Добър вечер, Маноле. У дома ли е баща ти?

— Че къде ще е, отче? У дома е.

— Спи ли вече?

— А, не, буден е.

— Я да ме заведеш тогаз при него, имам да му казвам нещо. — Партений приготви крак да прехвърли прага, но забеляза, че и след тези думи Манол не помръдна. — Какво, няма ли да ме заведеш?

— Да те заведа, ама… — Младежът приглуши глас: — Тате е с Тахир ага, отче. От видело са заседнали на ядене, пиене и лаф-мухабет…

Като чу името на аяна, калугерът неволно направи крачка назад — всеки в Сливен знаеше ненавистта на Тахир ага към кешиши, папази и изобщо всички „карабаши“.

— Ще заповядаш ли, отче? — с лукава любезност го покани Манол.

— А, не! — бързо-бързо отговори Партений, като мислено пустосваше страха, който звучеше в гласа му. — Ще мина друг път…

И свърна надолу. Вече се готвеше да завие надясно (светогорският метох беше на края на града, в подножието на Бармук баир), когато видя отдолу, откъм Аба пазар, да се задава човек с фенер в ръка. Монахът се спотаи в сянката на дърветата и се загледа. Скоро позна в закъснелия минувач даскал хаджи Илия, клуцохорчанина. Този път не можеше да сгреши — даскалът нито отиваше, нито се връщаше от зияфет, това се познаваше от бързането и от неугледния му вид: хаджи Илия много държеше на своята тежест и на облеклото си, пък сега крачеше колкото сили има и не беше в дългото си сукнено джубе и хубаво надиплените също от сукно шалвари, а с торбести на коленете шаячни потури и риза с разгърдена пазва.

— Добър вечер, хаджи — поздрави Партений и излезе от прикритието си до дървото. — Къде си се разбързал така по късна доба?

— А, ти ли си, отче. — Даскалът спря, но виждаше се, че не му е до приказки. — Остави, голям дерт ме е подгонил.

— Голям късмет имаш, че ме срещна. — Калугерът наистина се развълнува. — Днес се отбиха при мене двама светогорски братя. От Търново идеха. И знаеш ли какво носеха, хаджи? — Той натърти многозначително: — Мо-щи-те на све-та Пет-ка! Чудо на чу…

Не можа да завърши. Даскалът го прекъсна нетърпеливо:

— Разбирам, разбирам, отче. Сигурно велики чудеса вършат тези мощи. Но те надали могат да бабуват… Веднъж да се освободи жената, аз сам ще те потърся да ми разкажеш.

Партений гледа подир него дълго след като светлината на фенера угасна в тъмнината и забързаните стъпки заглъхнаха нагоре по калдъръма. Тогава таксидиотът стисна пестници, разтърси ги заплашително към небето и изсъска горестно:

— Ах, проклети да са!… Проклети, проклети, проклети!… Всичките — и живите, и неродените!…

6

Крачеше замаян посред улицата, а в ушите му продължаваха да гърмят гневните и презрителни думи на чорбаджи Димитър: „Обирай си крушите, просяк такъв!“ Обидата го смаза повече от глада. Не, Мавроди не беше просяк. Той не търсеше милостиня, а само ръка, на която да се облегне, та после да покаже на какво е способен.

Изведнъж стомахът му се сгърчи болезнено. Мавроди се озърна. Краката му го бяха отвели до началото на Аба пазар и от отворената врата на Силдаровия дюкян го бе ударила смесената миризма на маслини, на сирене, на пушена беломорска риба… Той избиколи една чуруликаща група момчета, заети в игра на „домуз“, и приближи до вратата. Видя пълните сандъци и тенекии със стока, провисналите от рафтовете пастърми, суджуци, риби и балсуджук и пред очите му заиграха червени кръгове. Да влезе вътре, да награби колкото може, пък да изтича в къщи…

Не, по-далеч от изкушенията, Коджакара! Прогони тези нечестиви мисли! По-добре да умреш гладен, нежели да опетниш почтеното име, завещано ти от твоя баща — име, което нявга и в църковния метох произнасяха с уважение!

Душата му отново изпадна в предишното вцепенение. Когато възвърна дарбата си да мисли и наблюдава, част от изтеклото време се губеше от съзнанието му. Не можеше да прецени минута или часове бяха преминали от безплодната среща с чорбаджи Димитър. Не помнеше и кога бе дошъл тук, тъжно загледан в осветената врата на Силдаровия дюкян.

В дюкяна отдавна нямаше мющерии. Там сега се въртяха само две момчета, някъде около десет-дванадесет годишни. Едното премиташе тухления под, другото седеше на някаква бъчва и клатеше босите си крака. После момчетата духнаха лампата, излязоха и едното превъртя два пъти ключа в бравата. Казаха си, изглежда, нещо, защото се разсмяха, а веднага след това се сборичкаха, търкулнаха се на земята, запремятаха се един друг и… ключът от дюкяна шумно звънна на калдъръма почти в краката на Мавроди Коджакара. Схватката мигом престана.

— Виждаш ли какви ги направи бе, Юрдане! — изхленчи едното момче. — Ключа, ключа загубих! Сега тате ще ме одере жив…

Какво ставаше с Мавроди? Защо остана той така неподвижен, докато момчетата лазеха по земята и диреха загубения ключ? Защо не им го посочи? Никаква ли жалост не изпита към тях?

Мавроди седеше вдървено на мраморния шадраван, криеше се в сянката на беседката, не издаваше никакъв звук, не мислеше нищо, само очите му като омагьосани не се отместваха от едва доловимия метален блясък на ключа.

… Така престоя Мавроди дълго след като двамата хлапаци се отчаяха в търсенето и гузни се запътиха към Кафтанджийската махала. Тогава той се изправи сковано, взе ключа от земята, измина петнадесетината крачки до вратата и го мушна в ключалката…

Когато тръгна да, съпроводи Тахир ага, Бяно беше решил да върви две-три крачки зад него — както ясъкчията. Но щом излязоха от портата, аянът забави стъпките си и почака да се изравнят.

— Хубаво захванахме зияфета с баща ти — поде Тахир ага, — ама накрая нещо се посдърпахме…

Тези думи невям изискваха отговор.

— Не ви чух разговора, войводо. Но ако тате е изрекъл нещо накриво, ти не го вземай навътре. Такъв си е баща ми — остър е в езика и често си пати от това.

— Пати? — Бяно усети върху себе си любопитния поглед на агата.

— Ами да, пати. Приказва, каквото мисли, пък без да ще засегне някого. А сетне му е криво. — Той помълча малко. — Все пак, по моему, по-добре е да имаш работа с човек остър, но откровен, нежели с угодник, който таи в себе си истинските си мисли.

Сега на свой ред Тахир ага позамълча. Явно обмисляше думите му.

— Не е работата до прямотата — рече най-сетне. — Нея всеки я цени. Силдаря черпи урсузлук от омразата си. Омраза към нас, турците.

Вярно беше това, та Бяно се задоволи да каже неопределено:

— Сигурен ли си, войводо? Не е ли пресилено обвинението ти?

— Съвсем сигурен. Сам Силдаря ми го призна веднъж. С една наша поговорка го призна: „Лейлек курбая-иле дост олмаз“29. Какво ще кажеш на това, Бяно?

— Упрек е имало в думите на баща ми, войводо, не омраза.

— Упрек?

— Жабата може да стане приятел, щъркът — не. А вие правите така, че в един град да живеем, един хляб да ядем и един въздух да дишаме, пък да се делим на щъркове и жаби. Пък уж сме човеци…

За втори път Тахир ага го изгледа настойчиво.

— Какво значи „човеци“?

— Същества, които бог е изпратил на земята, за да вършат добро. Ако всички се обречем да вършим само добро, тогава ще престанем да бъдем турци и българи, щъркове и жаби, и ще бъдем само човеци.

Неусетно бяха стигнали до конаците на аяна. Отвътре излязоха да го посрещнат слуги с фенери.

Двамата спряха за минута пред вратата. Бяно свали калпак почтително и докато чакаше прощалните думи на всесилния сливенски аян, изгледа го от глава до пети. Самият Бяно беше над среден ръст, почти висок, но въпреки това Тахир ага го превишаваше с половин глава. Надарен от природата с едро и снажно тяло, внушителният изглед на аяна се подчертаваше от естествената му изправена и изпъчена стойка, от властно повдигнатата брадичка на мъжествено хубавото му лице, от господарски заповедническите сини очи, които сякаш можеха да гледат само отгоре надолу.

— Беше ми интересно да похортувам с тебе, Бяно — каза Тахир ага. — Ще те повикам някой път на гости да продължим нашия разговор.

Той кимна леко и влезе в конаците, съпроводен от слугите. Момъкът го изпрати с поклон.

Като остана сам, Бяно тръгна през Хаджи Махмуд махала (конаците на Тахир ага се издигаха по средата й), мина покрай белокаменната Джин Ибиш джамия, остави зад себе си Таш хана и Тевната чаршия и… И в този момент острите му очи прорязаха тъмнината и забелязаха как някакъв непознат приближи до техния, Силдаровския дюкян, и чу щракването на ключалката. Апаш!

Бяно се спотаи и видя как крадецът влезе в дюкяна и остави вратата открехната. Тогава момъкът изтича нататък, като се стараеше да заглушава стъпките си, и след малко широките му плещи запълниха отвора на вратата. Няколко секунди непознатият решаваше какво да предприеме, а Бяно се мъчеше да приспособи очите си към мрака. После крадецът, усетил капана, се втурна към вратата. Бяно успя да зърне ръцете му, улови ги, без особено усилие ги изви зад гърба, сетне обгърна тялото на непознатия, повдигна го и го тръшна на тухления под. Болезнено изпъшкване огласи дюкяна и отново се възцари тишина, Бяно премести ключа и го превъртя от вътрешната страна на вратата, щракна кремък и огниво, запали две свещи и едва тогаз се извърна към поваления.

— Хайде, повикай сеймените — каза непознатият. Говореше с равнодушието на човек, комуто всичко дори животът, е станало безразлично. — Или ако искаш, води ме сам в кауша.

Бяно го гледаше как се изправя с мъка.

— Кой си ти?

— Мавроди Коджакара.

— Защо си тръгнал да крадеш?

Другият се изсмя горчиво:

— От имане. Не ми ли личи? Ако това не ти стига, ела да видиш в къщи охтичавата ми майка и шестгодишното ми сестриче… Хайде, води ме. И дай боже да ме обесят. Това невям е най-голямата радост за люде като вас…

Бяно не помръдна.

— Кои „нас“?

— Побеснелите от ситост. Такива като тебе, чорбаджи Димитър…

— Седни там. — Бяно посочи един сандък и онзи момък мълком се подчини. — Сега разказвай!

Мавроди се подвоуми, после тихо заразказва. Започна от смъртта на баща си, след това занарежда за измекярството си при Руфик бей, за майка си и сестричето, които чакаха на неговите ръце, за глада и немотията… Разказа още за сборичкването на децата и за ключа…

— Е, доволен ли си? — завърши.

Винаги когато се сблъскваше с хорската неволя, Бяно се чувствуваше гузен, че той самият е нахранен и облечен. И сега не отговори, а взе изпод тезгяха една торбичка и в нея наслага по малко от всичко, което му попадна пред очи: маслини, риба, месо, шекер, четвърт пита кашкавал, брашно…

— Вземи! — Другият плахо отдръпна ръце. — Вземи, вземи, не се срамувай! Вземи и си върви. Или не — ела с мене. Ще ти дам и една погача от къщи, за да имате с какво да изкарате вечерята.

Мавроди пое торбичката. Всичката мъка, насъбирана в гърдите му, се изкачи нагоре, задави гърлото му и се изля в кротки сълзи по небръснатите му бузи. Бяно се опита да не гледа това просълзено лице.

Излязоха от дюкяна и тръгнаха един до друг.

— Аз… аз… ще се отплатя… — гъгнеше Мавроди. — Кълчна се в бога, ще се…

— Добре, добре — кротко го прекъсна Бяно. — Има време да говорим за отплащане.

Наближаваха Силдаровия дом, когато един полудетски — полумъжки глас се обади от тъмнината:

— Бате!

— Ти ли се бе, Василе? — Бяно спря и дочака братчето си. — Къде хаймануваш до среднощ?

— Голяма беля стана, бате, та не смея да се прибера. — Момчето изхълца. — Загубих ключа от дюкяна… Заиграхме се с Юрдан, поп Димитровия син и…

Бяно хвърли бърз поглед към новия си познайник и се позасмя:

— Нищо, аз го намерих. И няма да кажа нито думичка на тате. Ама ти изтичай до къщи и донеси една погача. — Момчето едва дочака края на думите му и хукна. Бяно каза на Мавроди: — Хубаво стана, че научи къде живея. Аз ще поприказвам с баща си за тебе. Той е добър човек, не е от стиснатите — може да ти помогне да започнеш абаджилъка. Потърси ме утре… Не, вдругиден ме потърси. У дома или в дюкяна…

7

Когато изпроводи Тахир ага и сина си, Георги Силдаря остана дълго до външната, дворната порта и се ослушва чак докато стъпките и гласовете на двамата заглъхнаха в далечината. После се върна, но не се качи на хаета, а се спусна по каменните стълби към херодаята. Там го чакаха Манол и още един човек с превръзка на рамото, върху която бяха избили кафяви кървави петна. Георги седна между двамата и извади пръстена луличка и пунгия с тютюн.

— Чухте ли какво си наприказвахме с аяна?

Гостът, среден на бой здравеняк, някъде между четиридесетте и петдесетте, с опърлено от вятъра и слънцето лице, имаше пооредели прошарени коси и толкова дебели вежди, че приличаха на жеравненски стрехи, надвиснали над гълъбовосивите му очи.

— Чухме — каза късо.

— Неговите серсеми са го подлъгали — обади се Манол. — Шест души сте били, те осемдесет казали на агата.

— И са ме взели за Генчо Къргов.

Георги Силдаря се озъби, това му беше смехът, когато пушеше.

— Ако му издумам истината, ще черпи. Зер Алтънлъ Стоян комай струва повече от Генчо Къргов.

Алтънлъ Стоян, прочутият войвода от Котел, възрази:

— И Генчо си го бива. Млад е още, ала от името му много шалвари се разтреперват. Стрелец като него Стара планина не е виждала втори.

— А за хазната чухте ли? Ще мине утре с татарската поща през Джендемите. Това е…

Силдаря рязко прекъсна думите си — някъде отвън долетя настойчиво тропане. Алтънлъ Стоян пресегна здравата си ръка, взе пищов и запрегна кондака. Георги се задоволи да кимне на сина си:

— Иди виж кому съм притрябвал толкова.

Докато Манол да се върне, баща му и войводата не проговориха.

— Кой беше?

— Оня просек Партений — ухили се Манол. — Подплаших го с името на аяна и той офейка надолу…

Алтънлъ Стоян освободи внимателно кондака и пак мушна пищова в окачения на стената силяхлък.

— Та за какво ти беше думата, Силдар?

— За хазната. Подхване ли се една работа, не трябва да се оставя до средата. А сега ще бъде и по-лесно. Само татарите ще я пренасят, пък и те не знаят какво има в торбите им.

Войводата поклати глава:

— Ако му се скрои такъв кюлаф, Тахир ага ще побеснее. А хванат ли го дяволите… — Той повторно стори жест на загриженост. — Разбирам те, Силдар. Спипаме ли хазната, на много майки ще пресушим сълзите и на много деца ще върнем смеха. Ама…

— Не е само в това работата, Стояне. Друго, къде-къде по-голямо, мисля аз, като думам и настоявам да не оставяме работата до средата. В размирното време — той говореше за кърджалийските смутове — поганците научиха, че тук не живеят роби, а юнаци. Скръстим ли сега ръце, ще го забравят. Чу одеве Тахир ага; надува се и се перчи, а утре невям изобщо ще забрави, че и раята знае да си покаже сегиз-тогиз зъбите.

— Прав си — съгласи се с въздишка войводата. — Язък, дето заповядах на момчетата да се пръснат за един месец…

Няколко колелца дим запримчиха тавана.

— Това може да свърши и друг, Стояне.

— Времето е кът, Силдар. Наближава среднощ, а татарите ще минат Джендемите утре преди пладне. Кой може за няколко часа да опече такава работа? — Веждите му почти прихлупиха очите. Той постоя така, после проточи бавно: — Чувал бях, че Кара Танас се навъртал тъдява…

— Не! — отсече Силдаря. — Не Кара Танас!

— Защо?

— Не ме питай, Стояне. Но Кара Танас — не!

— А защо не потърсите войводата Генчо Къргов? — намеси се в разговора Манол. — Голям джумбуш ще бъде; за Тахир ага земята пие кръвта на Генчо Къргов, а Генчо войвода да изпие хазната на Тахир ага…

Двамата възрастни мъже се спогледаха и избухнаха в смях.

— Сече му пипето на твоя момчурляк — засмя се Алтънлъ Стоян. — С тоя акъл, ако не се продаде на гаджалите, в песни ще го поменуват. — И пак свъси вежди. — То хубаво, ама где го Генчо Къргов?

— Комай се сещам за един човек — проточи на свой ред Георги Силдаря. — Той може да ни конущиса с Генчо. — И извърна поглед към сина си: — Знаеш ли къде живее Стоян Шошов?

— Как да не зная? В Клуцохор живее, в Хаджи Вълковата махала.

— Слава богу, веднъж и от твоето миткосване да има хаир. Слушай сега. Ще отидеш у Стоян Шошов. Ако спи, от одъра ще го вдигнеш…

Манол рипна на крака и изчезна навън. Докато го чакаха, двамата мъже, захванаха да обсъждат кое и как трябва да се направи. По едно време при тях влезе Бяно и прекъсна раздумката им.

— Как мина гезмето с агата? — попита бащата.

— Добре. Поговорихме за едно, за друго.

— Позабави се нещо…

— Срещнах един приятел, тате. Мавроди Коджакара, от Ново село.

— Коджакара? Да не е син на Иван Коджакара, дето по-лани читаците го завлякоха в гроба?

— Същият — потвърди Бяно. И взе да разказва патилата и несполуките на Мавроди, но баща му го сряза:

— Какво е на гаджалите този твой приятел — душманин или мекере?

Бяно замълча. Той не знаеше почти нищо за чувствата на Мавроди към турците. Но тогава се намеси Алтънлъ Стоян:

— Ех, питаш и ти, Силдар! Щом гъжвалиите са убили баща му, а чорбаджиите, турски подлоги, са го подритнали — ясно какъв ще е!

— Право е — съгласи се Силдаря. — Ще помогна кое-що на момчето.

— И от мене помощ ще има — допълни войводата.

Не мина много и Манол въведе новия гост. Стоян Шошов беше сух и върлинест човек с нос като ястребов клюн и адамова ябълка колкото женски пестник. Поздравиха се и Георги Силдаря покани госта да седне, после направи знак на синовете си да излязат. Стоян Шошов дори не трепна, когато научи, че е коляно до коляно с прочутия Алтънлъ Стоян.

— Познавам те, бай Стояне — започна Георги, — и няма да ти искам клетва за мълчание. — Другият, известен мълчаливец, само кимна в знак на съгласие. — И ще ти говоря ачик, без завъртулки. — Па разказа всичко от игла до конец. — Сега разбираш, бай Стояне, защо те вдигнах от леглото посред нощ.

— Защо мислиш, Силдар, че аз мога да ви конущисам с Генчо Къргов?

Откакто влезе при тях, тези думи май бяха първите, произнесени от Стоян Шошов. Георги Силдаря отклони прекия отговор:

— Речи само, че съм погрешил, бай Стояне, и повече нито слово не ще чуеш от мене по тази работа.

Гостът потъна в безмълвие. Виждаше се — размисля и претегля. След като дълго мълча, той най-сетне произнесе пестеливо:

— Как я виждате да стане тази работа?

— Най-добре е ти сам да занесеш нашия хабер на Генчо. — Шошов изду бърни отрицателно. — Ако не — ще проводя един от синовете. Но трябва ти да му кажеш кой път да хване.

И пак замълчаха тримата. И най-сетне:

— Така да бъде, Силдар. Но слагам едно условие. Ще изляза оттук със сина ти, на края на града ще му кажа, каквото имам да му казвам, и той на часа ще поеме към Балкана.

— Прав си да се вардиш — съгласи се Георги. И се развика: — Маноле! Хей, Маноле!

— Няма ли да проводиш Бяно? — попита Алтънлъ Стоян. — По-як ми се види…

— Душата му е мека на Бяно — обясни бащата. — А тази работа не ще само сила…

8

Късно беше, а в конаците го чакаше хаджи Молла, кятибинът му. Върху неговото и без това бледо лице на буквояд личаха признаци на умора: хаджи Мола не беше от хората, навикнали да работят дълго след заник слънце.

— Какво има? — попита Тахир ага. Беше сигурен, че се е случило нещо, за да го чака този сънливец. — Защо не си в леглото?

Както винаги, гъжвата му бе на мястото си, и то безупречно подредена. Наспроти това кятибинът я попипа с привично движение и стори по-дълбок поклон, отколкото случаят го изискваше. Тези негови поклони дразнеха аяна, в тях виждаше повече раболепие, отколкото уважение. „Наследил го е от майка си, гяурката — казваше понякога за него Тахир ага. — Не може да си отгледан от ръце на майка-робиня и да не прихванеш от нея нещо робско.“ Дразнеше се аянът, но не му и минаваше през ум да даде пътя на писаря. Защото хаджи Молла владееше превъзходно турски, български и арабски, пък и умееше да говори по-витийски от който и да било софта или мюфтия, а книжата пишеше така изкусно и завързано, че на тях и в Портата „евалла“ казваха.

— Вест се получи, аян ефенди — със сведени към земята очи отговори хаджи Молла. — Нарочен пратеник дойде от Елена. Както беше уговорено, днес хазната тръгнала с татарите през Казан.

На негово място Тахир ага нито щеше да сметне хабера от Елена за толкова важен (в края на краищата съобщаваха познати неща), нито пък и да го сметнеше, щеше да развали за него табиетите си. Но престараването на служителя заслужаваше една похвала.

— Добре си направил, че си ме почакал, хаджи. Хайде сега върви си в къщи да спиш. И се помоли всичко да свърши добре. Нали знаеш какво казват старите хора: „Дюн доунджаа, сабах олунджаа, нелер опур“.30

Изрече този лаф ей така, да се намира на приказка. А утре щеше да се проклина за него. И да си казва, че е предизвикал съдбата…

Като остана сам, Тахир ага плесна с ръце и заповяда на притичалия слуга да му донесе наргилето. Дръпна няколко пъти от пушека с мирис на гюл31, но остави кехлибарената захапка настрана — главата му, още мътна от Силдаровата „скоросмъртница“, съвсем се разбъркваше от тютюневия дим. Погледа как светлините на многобройните свещи играят върху грамадния зелен камък на пръстена му, па стана от миндера и с бавни крачки се заразхожда из одаята. Внезапно се улови, че не мисли нито за хазната, нито за своя разговор с Георги Силдаря — в ума му се въргаляха, връщаха и повтаряха чудашките приказки на Бяно.

Тахир ага познаваше човешката природа и нямаше никакви илюзии за възможността добротата да стане върховен закон над човеците. Добър ли си, туй е все едно да приемеш ориста да бъдеш агне сред глутница изгладнели вълци. Друга представа имаше агата за онези начала, върху които трябваше да се изгради редът и в града, и в цялата царщина. Тази негова представа се бе родила преди осемнадесет години — в онзи най-щастлив ден на живота му, когато усмивката на съдбата му отреди да говори очи в очи със Селим хан Трети: ако не най-великия (той страдаше от малодушие, от липса на твърдост и в края на краищата заради тях загуби и престола, и живота си), то положително най-мъдрия от всички султани. Тогава Селим хан бе разказвал за своя „низам-и джедид“32; Тахир ага не разбра всичко в този разказ, прекалено отвлечен и сложен, но собствените си представи за добро и ред изгради върху онова, което право или криво проумя от словата на падишаха. Е, на Селим хан липсваше здрава ръка, но ето — сега Махмуд хан Втори, да му даде аллах да живее сто години, макар и да няма великите прозрения на своя предтеча, полека-лека осъществяваше предначертаното…

Османският девлет трябваше да бъде държава на силните, това беше в основата на Тахираговите представи. Най-горе, разумява се, щеше да стои падишахът, прекият приемник на Пророка. След него и около него трябваше да се наредят мъжете с яки десници и храбри сърца — един от тях беше самият Тахир, — които да крепят на плещите си престола, а под здравите си пети да държат в подчинение и послушание народа. Между силните аянът не слагаше еничарите; проядени от поквара и охолство, те отдавна бяха зло, а не опора на държавата — Тахир ага ги мразеше още от Селимхановото време. По инстинкт аянът изключваше също и прекалено учените, такива като хаджи Молла например: където има много мъдруване, там липсва сила и доблест. А народът трябваше да ражда войници и да създава онези блага, които по чест и заслуги се полагаха на хората от върха.

Това беше философията на аяна. И той бе нагласил живота и управлението си съобразно с нея: сляпо верен на падишаха и сурово справедлив към простолюдието. Оттук произлизаше още една особеност — отношението му към рая и правоверни. Че правоверните бяха по-близо до сърцето му, в това нямаше спор. Но да си правоверен подвластник на Тахир ага съвсем не означаваше да се ползуваш от пълна безнаказаност. За малките им простъпки си затваряше очите, търпеше и хайлазлъка на агаряните; но зулумджия ли си, нарушаваш ли порядъка и тишината, пречиш ли на основното задължение — раждането на войници и творенето на блага, — тогава не чакай милост от Тахир ага. Тук, в тази стая, под това заковано о пода столче бяха намерили смъртта си не само навирили глава гяури (или прекалено скръндзи, все едно), но си мнозина правоверни, дотегнали на аяна с маскарлъците си. Канеше ги тях аянът на разговор, туряше ги на това столче, а после по даден от него знак подът се продънваше и оня изгниваше на дъното на четиридесет стъпки дълбоката хумба под него.33

Ясна и проста беше неговата философия и към раята. Работят ли, аянът с готовност си затваряше очите за усърдието им към тяхната глупава вяра, прощаваше им замогването (стига това замогване да не е за сметка на падишаха, властта или аяна), закриляше ги от онези, които пречеха на труда им, поощряваше ги да работят повече и по-добре. И само за едно не проявяваше към тях снизхождение — ако забравяха, че са рая…

Тахир ага прекъсна разходката си, изправи се до прозореца и улови с две ръце дървените пръчки. Срещу него отвън нахлу черната тишина на спящия град и възрадва сърцето му — с тази тишина се гордееше аянът.

Дълго се взира агата в тъмното безмълвие. После някъде отдясно до ушите му достигна сподавен, едва доловим шум. Разбра: от запердените прозорци на харемлъка го дебнеха лакоми, но невидими очи. Тахир ага усети леки тръпки да полазват по гръбнака му.

Преди, на млади години, той беше ненаситен на женска плът. Много пъти всеки ден той се откъсваше от работа и задължения, за да отиде в харема и да укроти напиращата в тялото му мъжка сила. По онова време наричаше входа на женското отделение на конаците си „Врата на щастието“ и „Праг на блаженството“. Тогава тези имена, точно повторение на султановия харемлък в Стамбул, за него бяха истина, а не просто подражателство — Тахир ага действително намираше там щастие и блаженство. Тогава…

Но от „тогава“ го деляха доста години. Сега — вилкааде, единадесетия месец от 1235-та година от Хеджира или август 1820-та от християнското летоброене — зад Тахир ага лежаха пълни четиридесет и шест години. Е, не беше я докарал дотам, че изобщо да не прескача в харемлъка, но се сещаше сравнително рядко. А и в това сещане нямаше и следа от нявгашната неутолима алчност. И имената „Вратата на щастието“ и „Праг на блаженството“ отдавна бяха забравени…

От харемлъка по кой знае какви неразгадаеми пътища бяха усетили пробуждането на желанието в тялото му, защото шумът се повтори и слухът на агата долови възбуден женски шепот. Тръпките по гръбнака му се засилиха. Аянът имаше шест жени, но в този момент пред очите му се появиха само твърдата закръглена гръд, облият корем и източените дълги бедра на Юммю, най-младата. Тахир ага се отлепи от прозореца и плесна ръце: да съобщят в харемлъка, че той ще отиде подир малко.

… Като прекрачи нявгашния „Праг на блаженството“, лъхна го замайващ мирис на гюл, на женска плът, на развихрена чувственост, на похот — вечният и душен мирис на богат харем.

Посрещна го само Зюлфие, първата и най-старата от жените му. Посрещна го с яшмак на лицето — знаеше, че е овехтяла, погрозняла и че Тахир не е дошъл за нея. Тя го настани на една педя дебелия китеник, подреди атлазените възглавници зад гърба му, поднесе тепсии с шербет, дондурма, малебие и баклава и безмълвно се оттегли. Тахир ага не посегна към тепсиите; тръпките му бяха престанали, но вместо тях сега усещаше учестено тупане в слепоочията.

От съседната стая долетя нежна мелодия на саз, прилична на запъхтяно от възбуда женско дишане — свиреха „Пенджеренде бир бейаз…“, любимата му песен. После една завеса се открехна и пред аяна се появиха три от жените му — Гюлсума, Юммю и Мюнесер — и закършиха гъвкави снаги под припева на музиката, а полупрозрачните им свилени ризи и шалвари подсказваха всяка извивка, всяка примамна закръгленост под тях. Жените, зажаднели за мъжка близост, се мъчеха да се направят по-привлекателни, да изтъкнат своите прелести. Мюнесер, отхвърлила глава назад, за да развее коприненочерните си къдри, с леки движения поклащаше набъбналата си знойна гръд; втората, Гюлсума, извръщаше към него полуотворената си нар-уста и двата реда седефени зъби; Юммю…

Мъжът скочи напред, улови Юммю и не я завлече, а се стовари заедно с нея върху китеника. Ръката му с отдавна несещана нетърпимост разкъса паежиненотънките й дрехи. Гюлсума се изсмя, гръдно и задъхано, а Мюнесер приклекна до него и загъделичка с език ухото му…

9

Стоян Шопов бе казал, че ще го изведе само до края на града, но не спря до последните къщи на Ново село, а го придружи далеч в полето. Вървяха двамата в тъмното, препъваха се по камънаците, но не проговаряха — свидлив на думи бе клуцохорчанинът. Едва като стигнаха до началото на Хайдушката пътека, те поседнаха на земята, Стоян Шошов издума няколко пестеливи приказки, накара го да ги повтори и се разделиха.

И точно по същото време, когато, уморен от насладата и упоен от измамната тишина на Сливен, Тахир ага задрямваше върху китениците на харемлъка си, Манол не потегли, а се втурна нагоре по стръмната, измита от дъждовете пътека. Но като измина стотина крачки, стъпките му натежаха, задъха се; млад, пъргав и силен беше Силдаровият син, но по такава върла пътека би видяла зор и планинска коза. След още петдесетина крачки спря, избърса с ръкав потта от лицето си, почака да се усмири учестеното му дишане. Когато кръвта престана да чука в ушите му, Манол долови хилядите шумове на планинската тишина. И потръпна. Не, не беше от страх; поне не беше оня безпаметен страх, който те кара ни в клин, ни в ръкав да вършиш какви ли не щуротии. Той само се почувствува сам, запокитен сред една катранена бездна, изпълнена с какви ли не опасности. Ръката му неволно посегна към дръжката на пищова, но той я изтегли рязко — засрами се от себе си. После се огледа. Очите му различиха мътната белота на пътеката, но всичко наоколо тънеше в непрогледен мрак. Изпита желание да запее (така правеше някога, като дете, когато нощем се боеше от караконджоли и върколаци), но си спомни наставленията на бай Стоян и яростно стисна зъби. После му се прииска вече да подаде хайдушкия знак. И това не стори — ятакът на Генчо Къргов войвода му бе поръчал първият знак да бъде отвъд Керемидената къшла, някъде около баира при „Жабата“ — не по-рано! — и да го повтаря после на всеки четиридесет-петдесет крачки. За какъв юнак се имаш, Маноле, щом още се плашиш от призраци и таласъми?

Пое отново по стръмнината, но сега вече по-бавно, с отмерена крачка. И повторно спря чак когато различи изкорубения покрив на къшлата. Зарадва се — рече си, че най-трудното е минало. И някак си по-леко стигна баира при „Жабата“. Там сви ръце във фуния около устата си и три пъти изписка като горска сова, после намери два камъка и три пъти ги похлопа един о друг. Ослуша се. Планината му отговори с песен на щурци и със сънно прошумяване на листа и шубраци, но нито глас, нито ответ на знака му. Ами ако дружината на Генчо Къргов не е по тези моста? Ако се е прехвърлила другаде, без да обади на ятака си? Като си каза тези неща, Манол — такъв си беше той, твърдоглав и неизпълнителен — стори нарушение на заръките. Стоян Шошов му бе наредил: един знак при „Жабата“, а сетне все по един на всеки петдесетина крачки. А той още тук повтори знака — нови три изписквания на сова и три почуквания на камъни. Но пак не получи уговорения отговор. И като въздъхна, тръгна отново по върлото…

Когато за четвърти път спря и подаде знака, един дрезгав глас се обади току-до него:

— Ким о бре?34

Не видя човека, който го бе спрял, но точно този въпрос отдавна чакаше да чуе. И според уговорката отвърна на български:

— Българин. — После, както го бе научил Стоян Шошов, добави натъртено: — Пътник съм из Хаинето35.

„Хаинето“, родното село на Генчо Къргов, беше лозинката на дружината му.

Непознатият излезе от тъмното и приближи. Манол не можа да види чертите му, но различи възниската му плещеста фигура. А после — и пищова в ръката му.

Човекът с дрезгавия глас, без да сваля пищова, поде кратък разпит:

— Кой си ти?

— Манол. Син на Георги Силдаря от Сливен.

— Що щеш посред нощ в Балкана?

— Търся войводата Генчо Къргов.

— Кой те праща?

— Баща ми.

— Отгде научи знака и лозинката?

— От бай Стоян Шошов.

— Ще рече, бай Стоян те е проводил?

— Двамата, бай Стоян и баща ми. Пък и трети. Алтънлъ Стоян войвода.

Непознатият помълча известно време, размисли, пък рече късо:

— Хайде тръгвай с мене.

И те тръгнаха. Сега на Манол нито нощта му се струваше толкова черна, нито пътеката толкова стръмна. А и не вървяха дълго по пътеката, скоро удариха направо. Хайдутинът познаваше планината като петте си пръста и имаше очи на бухал, вървеше и отвреме-навреме се обаждаше: „Мини след мене, ще се блъснеш в дървото“ или „Отбий се вляво, не виждаш ли канарата?“

Повървяха така петнайсетина минути и Манол зърна в една падинка тлеещ огън. Двамата се насочиха нататък. Когато приближиха, четирима души, които спяха край огъня, завити в ямурлуци, скочиха на крака и мигом изтеглиха оръжията.

— Аз съм, момчета — успокои ги Маноловият спътник.

Четиримата сведоха пищовите, но не ги прибраха. В слабата светлина на огъня Манол ги разгледа. Бяха все здравеняци мъже с отдавна небръснати бради. Само единият от тях надвишаваше средния ръст и в сравнение с останалите изглеждаше едва ли не дълъг.

— Какво ни водиш, Пача? — попита по-високият. По-късно Манол научи, че той беше Генчо Вяранов, съселянин и другар от детинство на Къргов, а сега — байрактар и втори човек в дружината му след него. — Да не си спипал зелка за сечене?

На хайдушки език „зелка“ се наричаше турчин, който трябва да бъде наказан за зулумите си.

Васил Пачата, хайдутин от Твърдица, цъкна:

— Не. Момчето е от Сливен. Проводил го при нас бай Стоян. — Сетне добави: — И знака подаде, и лозинката каза, както трябва.

Байрактарят хвърли наръч съчки в огъня, почака да се разпалят и огледа изпитателно пратеника на Стоян Шошов.

— За какво те праща бай Стоян?

— Кой от вас е войводата Генчо Къргов? — запита в отговор Манол. — Каквото имам да кажа, само нему ще го кажа.

— Бре, младо, пък серт! — изсмя се един от хайдутите, като засука дълъг мустак. Този, така научи след няколко часа Манол, беше Петко Кортенчето.

Генчо Вяранов поразмисли, после заповяда високо:

— Хайде, Радой, иди повикай войводата. Знаеш го, на стража е по пътя към Слънчева поляна. — И вече по-меко додаде: — А ти поседни тука. Трябва да си уморен, щом си бъхтал цяла нощ. Ако си жаден, ей там е изворът. — С внезапно движение той измъкна пищова от пояса на Манол. — Не се тревожи де. Тук си между приятели, нямаш нужда от силях. — Каза го дружелюбно, но личеше, че няма да отстъпи от решението си.

Манол се поколеба, после свърна в посоката, указана от байрактаря. Позна извора по неговото бълбукане и разбра къде са: дружината на Генчо Къргов бе разположила стана си край Кушбунар36. Приклекна, напи се със сладка планинска вода, плисна няколко шепи на лицето си, пък се върна и приседна с гръб към огъня.

Не мина много време и мъжете наскачаха. Изправи се и Манол. И видя — към тях с тихи стъпки приближаваха Радой и още един човек. По уважението, с което го посрещнаха, Манол се досети, че това е Къргов.

Войводата се изправи пред него и го изгледа втренчено. Изгледа го и Манол. Генчо Къргов беше около тридесетгодишен37, среден на бой, плещест. Облеклото му не се различаваше от облеклото на другите хайдути. Но за разлика от тях беше наскоро избръснат, с къси, добре разресани тъмни мустаци. Изпод калпака му се подаваше перчем също така тъмна къдрава коса. Беше дълголик, с румени бузи, леко изгърбен нос и със сиви умни очи — истински хубавец.

— Хайде добре дошъл — рече най-сетне войводата. Имаше звучен плътен глас; ще речеш — глас на псалт, не на хайдутин. — Да поседнем! — И когато всички насядаха: — Та бил си, казваш, син на Георги Силдаря? Ако е вярно, ще излезем чат-пат познати. Едно време, то беше преди десетина години, със Силдаря бяхме почти достове.

Манол не обърна внимание нито на доброжелателния тон, нито на думите за приятелството.

— Защо казваш „ако е вярно“, войводо?

— Защото си разправял, че си проводен от Стоян Шошов и че от него си научил лозинката ни.

— И така си е! — вметна обидчиво момъкът.

— Ако наистина си е така — продължи войводата, — бай Стоян щеше да ти каже лозинката, но… нямаше да забрави да ти даде и нишан…

— И друго ми се видя чапрашик, войводо — обади се Васил Пачата. — Първи път като даде знак, момчето веднага го повтори. Пък знаеш как сме се разбрали с нашите хора…

— А, това ли било! — ухили се Манол, пък бръкна в пояса си и извади вързана на четири кърпичка. — Анадолски тютюн, така ми поръча да ти кажа бай Стоян. Пусто да остане, забравил го бях…

Войводата пое кърпичката. Очите му смекчиха израза си, но въпреки това поклати укорно глава:

— Не се забравят такива работи, момче. Като имаш работа с люде от нашия занаят, нищо не трябва да забравяш. А онова повтаряне на знака?

Манол гузно наведе поглед; досрамя го да признае, че тогава, при Керемидената къшла, се бе уплашил. Генчо Вяранов се застъпи за него:

— Искало му се е по-скоро да стигне до нас, войводо. Я виж каква нощ е! За непривикнал чиляк…

— Добре, добре — съгласи се Къргов. — Разказвай сега, Маноле!

Манол не чака да го молят. Изслушаха го с гробовно мълчание. А когато замлъкна, тишината продължи още няколко минути. Накрая Генчо Къргов се засмя:

— Личи си, че си присъствувал на този разговор, Маноле. „Да не забравят поганците, че тук не живеят роби, а юнаци.“ Такова слово само Силдаря може да изрече. И никой друг не може го измисли. Пък Алтънлъ Стоян се сети за мене, а?

— И много те похвали, войводо.

Манол видя, че и тези страшни мъже се радваха на благата дума.

— Е, какво ще кажете, момчета?

— Работа тъкмо за нас, Генчо — изтърси веднага байрактарят.

Но Васил Пачата заклати глава:

— Скроим ли този кюлаф на Тахир ага, ще ни гони и няма да спре, дорде не ни види в трапа. Той невям още не ни е простил оная случка в Кортен…

Обадиха се и други. Едни настояваха за действие („Малко нещо ли е това, хазната да пипнем!“), по-предпазливите, Васил Пачата и Петко Кортенчето между тях, съветваха да се откажат („Ами ако Тахир ага е скроил двоен капан? Хитрец е той, не ни трябва на баир лозе!“)

— Работата е важна — рече по едно време Генчо Къргов. — Длъжни сме да чуем думата и на другите ни двама другари. — Той кимна на Колю Папареца: — Я иди повикай Цвятко и Димо Яламов.

Повикаха ги — те също бяха на стража някъде из околността. Димо Яламов, буйна глава из Габровските колиби, веднага препоръча да ударят хазната, но Цвятко Караджов се опъна:

— Ритам ви аз сербезлъците и юнашкото племе. Думи са това и празни масали, а моята кожица си е само една. Не съм тръгнал аз по пущинаците да продавам бабаитлъци, а…

Хайдутинът прекъсна някак си по средата. Мълчанието сякаш никога нямаше да свърши, така бе започнало да се струва на Манол, когато войводата най-сетне едва забележимо помръдна:

— И какво „а“, Цвятко? — попита сухо.

— Знаеш какво „а“ — отговори сопнато хайдутинът, но наведе очи към земята. — Бабаитлъкът е хубаво нещо, но гърло не храни.

— Е, какво — озъби се насреща му Генчо Вяранов, върви тогаз да храниш гърлото си, като бастисваш жени и деца. Зер само тогава няма опасност!…

— Не е до опасността. Знаеш ме, Генчо, не съм аз от пъзливите. Но като си излагам кожицата на читашки куршуми, искам да знам за какво го правя. Това е!

И пак млъкнаха. И зачакаха тежката дума на войводата.

— Така си е, Цвятко. Ще излагаш кожицата си на турски куршум, но не за някакви си там „юнаци“, а за твоя пай от ягмата. Спипаме ли хазната, ще я деля, както е било до днес. А сега, братя, да ставаме. Доста поприказвахме, а къде са Джендемите!

Всички настанаха и застягаха дрехи, цървули, оръжие. Всред общата шетня Манол приближи до войводата и жално-жално му се примоли:

— Войводо, нека и аз… Не искам пай от ягмата, само да…

Генчо Къргов го изгледа продължително, после изговори ясно:

— Разумява се, че ще дойдеш и ти. Но първо ще дадеш клетва, че ще се подчиняваш и че нищо не ще правиш на своя глава.

Манол се прекръсти не три, а тридесет пъти. И никога и не разбра, че съгласието на Генчо войвода не беше само от някакво милозливо благоволение, а защото — предпазлив до недоверчивост по душа и привичка — искаше той, вестоносецът, да е сред тях по време на битката. И да си получи заслуженото, ако се окаже предател…

Скоро угасиха огъня и тръгнаха в редица по един на изток, където небето вече едва-едва просветляваше над планината.

Манол, отново втикнал пищова в пояса, също беше в редицата. Вървеше по петите на Димо Яламов, а по неговите стъпки крачеше вторият кортенлия в дружината — Радой Караколев.

10

Добри Желязков се събуди ядосан. Чарковете му за влачене на вълна, рожбата на ума и творбата на ръцете му, снощи се бяха развалили. Напразно Добри клеча почти цяла нощ край тях под мъждукащата светлина на борина и лоена лампа; дали поради умората или пък тя, повредата, бе твърде скрита, но той не успя да я открие. Мята се цялата нощ на менсофата и се събуди по-кисел и по-раздразнителен.

Стана рано, заедно с първите лъчи, които заиграха в хайвер-кеятите по прозорците на единствената стая на бащината му къща. („Хайвер-кеят“ по онова време наричаха наблажнената с мазнина хартия, опъната вместо стъкла на черчеветата.) Облече се набързо и нито хапна, нито оправи чергите на одъра, а се зарови в проклетите чаркове. Час ли човърка в тях, два ли — не можа да разбере, но повредата пак убягна из погледа му. Уж всичките телове, дъсчици и въжета бяха на мястото си, пък раздвижеше ли ги, дясната половина на чепкалото се разшавваше като луда, докато лявата изобщо не помръдваше.

Когато кръстът го заболя от навеждане, Добри се изправи, тегли една звучна благословия и излезе на двора да плисне няколко шепи вода на лицето си. Така стоеше той при мивника със запретнати до лактите ръкави и мокро лице, когато навън се почука и подранилият гост без да дочака покана, безцеремонно бутна портата и влезе в двора. Беше Евтим, синът на Димитраки чорбаджи — последният човек, когото Добри бе очаквал да види в дома си.

Дори и да не беше раздразнен от несполуката с чарковете, Добри Желязков пак щеше да се ядоса на това посещение. Той по природа си беше докачлив и със самочувствие, а всичко в неканения гостенин идеше наспроти характера му — нахалното влизане като в своя бащиния, прекалената натруфеност на облеклото, високомерната усмивка на широкото тантуресто лице.

— Добър ден, Добре — рече снизходително Евтим.

Добри взе пешкирчето, метнато на дървото до мивника, избърса лицето и ръцете си, закопча ризата и чак тогава отговори:

— Добър ден и на тебе, Евтиме.

Подаде ръка, а гостът я улови с края на пухкавите си пръсти.

Бяха почти връстници: Димитракиевият син се бе намерил по-малко от година преди сина на абаджията Желязко Фетисов и дотук свършваше приликата между двамата. Евтим се бе метнал на майка си — възнисък, топчест, ояден, прекомерно пълен за годините си, тъмнокос и тъмноок; Добри пък беше висок и жилест, без да е слаб, русоват и дълголик, с прав нос и рижави гъсти мустаци. И със сини очи, които — според случая — изглеждаха ту топли като лятно небе, ту студени като прясно излъскан челик. А за съдбата им — да не говорим: Евтим беше син на баща си и всички в Сливен, българи и турци, знаеха какво значи това; Добри беше самотник, още от дете останал кръгъл сирак и каквото беше постигнал, постигнал го беше само със собствените си ръце.

— Да поседнем тук. — Добри посочи простата пейка под черешата. — Вътре е тъмно и неуредено. Бекярска къща, знаеш.

Гайтанлиите потури на Евтим помирисаха неодяланата дъска на пейката и се погнусиха от нея. Собственикът им извади шарена кърпа, разстла я грижливо и седна върху нея. Кръвта удари слепоочията на Добри при това пренебрежение.

— Какво те води насам, Евтиме? Не съм те виждал из Ново село, а още по-малко — в сиромашки дом като моя.

— Проводи ме старият — каза Евтим. Каза го тъй, че думите в същност означаваха: „Не би ме видял и сега, ако старият не бе ме насилил да дойда.“ Иска да те види. Хайде, облечи се по-прилично и тръгвай с мене.

— Тъй ли? — с лека насмешка рече Добри. — Да се облека по-прилично и да тръгна, а? И защо толкоз бързане, ако мога да попитам?

Гостът извърна към него тесните цепки на очите си.

— Не ти ли стига това, че Димитраки чорбаджи те вика?

— Не стига, не стига, Евтиме. Към общината съм издължен, нямам да давам нищо. С баща ти алъш-вериш не помня да съм правил. Тогава за какво да ходя при Димитраки чорбаджи? Ако нещо съм му притрябвал, нека той да заповяда тука.

Изумени от отговора, очите на Евтим се разшириха и станаха кръгли като месечина при пълнолуние.

— Така ли да кажа на баща си?

— Така — ясно потвърди Добри Желязков. — Е, можеш да добавиш и едно „много здраве“ от мене.

Изненадан, Евтим постоя неподвижно, после рязко надигна пълното си тяло и без да се сбогува, се отправи към вратата. Догони го подвикването на Добри.

— Забрави си кърпата! Може да ти потрябва и за друга бедняшка къща…

Евтим не се върна, но и Добри не вдигна кърпата. И тя остана там, на пейката, чак до следния сливенски вятър…

От този ден започна враждата между Евтим Димитров и Добри Желязков; вражда, която продължи чак до смъртта на Добри, та и след нея.

Добри се върна при чепкалото и сега мигом откри повредата — една от пръчките на сглобеното от него дървено зъбчато колело се бе изметнала и на това място чарковете прескачаха. Да извади негодната пръчка и да постави нова беше работа за няколко минути. И след малко изобретеното от Добри устройство, станало причина за омразата на мнозина завистливи сливенски абаджии, отново заработи, като равномерно развлачваше сплъстената вълна и я превръщаше в пухкави повесма. Ала работата и сега не продължи дълго — ново похлопване на външната порта накара Добри да спре чарковете: завистници бяха пуснали слух, че Добревите чаркове щели „да им изядат хляба“, та той избягваше да ги показва и даже да говори за тях, криеше ги.

Излезе навън. Този път посетителят беше луничаво момче с дяволит поглед, което се представи за чирак на хаджи Михал хаджи Василов и после с учтиви думи обясни, че чорбаджията му кани Добри Желязков на гости — за запознанство и разговорка. И нека той, Добри Желязков, сам да определи кога ще му е удобно да посети чорбаджията.

Покана от хаджи Михал — това беше вече друга работа! Защото хаджи Михал — богатият, властният, достолепният — представляваше за Добри всичко онова, което той самият не беше и за което тайно мечтаеше да бъде. И сега същият този хаджи Михал не само канеше по нарочен човек двайсетгодишния абаджия от Ново село, но го канеше с ихтибар, както равен кани равен! Добри Желязков поразмисли малко и отговори: след един сахат време ще бъде при хаджията.

Изми се повторно, облече най-хубавите си дрехи, онези, сукнените, които слагаше само на Великден, извади от раклата и опаса копринения си червен пояс, после пътем се отби при Акиф берберина. И стегнат, излъскан, вонящ отдалече на ливанто, на уречения час похлопа на хаджи Михаловата порта.

Щом я прекрачи, гълчавата и суетата на човешката гмеж, дребните мисли и дребните тревоги, тънките сметки и тънките хитрувания останаха там, навън, и като че изобщо престанаха да съществуват. А тук, само на крачка от всекидневието, човек внезапно се озоваваше в един друг мир, спокоен, уравновесен, безметежен, по свой неповторим начин възвисен, в който всякаква хитрост или празнодумство биха прозвучали тъй нелепо, като глупешки смях в църква.

Добри за пръв път влизаше в дом на истински богаташ и всичко тук го порази. Най-напред дворът — той изобщо не бе подозирал, че в нагъсто застроения Сливен има такива просторни дворове. А този, хаджи Михаловият, смайваше не само с просторността си, но и с изумителния ред и чистотата в него. Равен калдъръм от дялан камък водеше към къщата в дъното, а наоколо — зеленко и лехи с толкова много цветя, че погледът се губеше и опиваше. После — къщата. Когато се занимаваше с караабаджилък, Добри бе ходил до Одрин, че и до Цариград, и там бе загубил сума време да зяпа отдалече сараите и дворците. Ала сараите бяха някак си студени, направени сякаш само за гледане, не и за живеене. Както се строят и разкрасяват джамии и черкви. А този дом — голям за къща и скромен за дворец — беше не само просторен и изящен, но и стоплен от диханието и дланите на живи хора.

Още неопомнил се от първоначалното омайване, Добри видя хаджи Михал да слиза от хаета и да се запътва към него. И се засрами. Засрами се от натруфеността на облеклото си, от червения пояс, от лъха на ливанто. Защото хаджи Михал бе в катадневни дрехи и наметнат с доста, поовехтяло джубе, но въпреки това от него — както винаги — струяха тежест и вътрешна сила. „Значи — рече си Добри — човек си е такъв, какъвто е, а не го прави дрехата.“ А той самият се бе подготвил да се покаже не какъвто беше, а какъвто искаше да го представи празничното му облекло…

— Та такъв бил той, прочутият Добри Желязков — усмихна се насреща му хаджи Михал, докато подаваше ръка.

— А, прочут! — смотолеви Добри и усети, че се изчервява. — Прочут сред новоселските фукари…

Хаджията го поведе нагоре към хаета.

— Аз не казвам думите даром, момче. Кажа ли нещо, то е истина, или… аз вярвам, че е истина.

Стигнаха до кьошка и се настаниха на миндерлъците. Добри, неочаквано и за самия него, се поотпусна:

— Този път само вярваш, че е истина, хаджи.

— Вярвам, че е истина и ще стане истина — каза убедено хаджи Михал, като прекара пръсти през рано посивялата си коса. — Животът ме научи да познавам хората и да виждам бъдното им. Твоето име ще се запомни и ще се повтаря, момче, много време след като всички ще са забравили… да речем мене, Хаджи Михал хаджи Василов…

Добри Желязков повторно се изчерви. Честолюбив за хиляда честолюбивци, неутолимо жаден за успехи (в представите му, каза се вече, те се приближаваха до днешното положение на хаджи Михал), той твърдо вярваше в звездата си и в своето бъдеще. И сега думите на домакина, изваждащи на показ най-съкровените му блянове, го накараха да се почувствува разголен. А при това хаджи Михал му вещаеше бъдеще, къде-къде по-голямо от неговото, на хаджията, настояще.

От неудобното положение го извади една слугиня. Тя пристъпи безшумно, постави на масичката пред тях чинийки с емиш, шанфъстък и стафиди и отправи въпросителен поглед към господаря си.

— Какво ще пиеш, Добре? Кафе? Или мастика? Имам чудесна мастика, хиоска…

Добри Желязков размисли бързо. Каза си: сигурно не е поканен тук, за да разменя похвали с домакина; а за другото, истинската цел на посещението, беше по-добре да е с бистра глава. И отговори:

— Каквото кажеш ти, хаджи. Но ако остане на мене, по̀ предпочитам кафето. — И се извини: — Аз съм абаджия човек, хаджи, и захвана ли от пладне с мастика…

Домакинът спря върху него дълбоките си сини очи и Добри с право помисли, че хаджията прочете истинските му мисли. Прочете ги, но нищо не каза, а само кимна на слугинята. И щом тя се отдалечи, подхвана:

— Ти си млад, Добре, невям често-често обикаляш чаршията и чуваш, каквото се приказва.

Този път Добри грешно го разбра:

— Чух, хаджи. Сабахлен заптиетата прибрали големия син на Георги Силдаря. — Стопанинът го изгледа бързо, с изненада. — Одеве го чух в берберницата на Акиф.

Мислите на хаджи Михал литнаха някъде настрана. За да ги прикрие, той взе от масичката няколко фъстъка, подкани с жест и госта. И после:

— За друго ми беше думата. Тази есен ще има незапомнено търсене на абата… — Той изчака, но Добри не го прекъсна. — Мълвата трябва да е стигнала и до Аба пазар…

Добри се усъмни — мигар това беше целта на поканата?

— Приказва се — отговори. — Разправят, султанът заповядал ново облекло за аскера. Излезе ли вярно, пак до нашата аба ще опрат.

— Вярно е. А туй означава, че иде време на големите търговци и на… големите абаджии. — Ново замълчаване. — Ти си млад, Добре, но чувам хубави думи за тебе. Истина ли е, че си измислил чаркове, дето заместват ръцете на десет, на сто души?

Погледите им се срещнаха. Такива погледи си разменят пехливаните, преди да вчепкат ръце. Хаджи Михал поклати глава:

— Не ме разбирай грешно. Няма в мене мисъл да те измамя, да си присвоя заслугата на ума и ръцете ти. Аз съм търговец и хич не смятам сега, на тези години, да се захващам с абаджилък. Работата е там, че ако е истина за чарковете, можем да сдружим усилията си и пара̀та, огромната пара̀, да остане у тебе, абаджията, и у нас, братята ми и мене, търговците. Не ще скрия и по-нататъшната си мисъл. Добре. Светът се изменя. Старото си отива и идва ново. Досега силата беше в ятагана — който държи ятагана, той направлява съдбините на света. Но начева да духа нов вятър. От ятагана силата се премества в пара̀та. Тъй става в Европата, такъв вятър ще задуха и в Турско.

— И затова ли?…

— Затова. Всеки иска да печели, да стане богат. Но сега работата става по-друга. И по-голяма. Утре не ще бъде важно дали хаджи Михал хаджи Василов е беден, а Добри Желязков — богат. Утре светът ще попита у кого е златото — у турчина или у християнина.

В своя стеснен кръгозор на абаджия Добри никога не бе гледал на нещата така широко. Сега, надзърнал на катадневните грижи за парите през очите на хаджията, той откри неподозирани дълбочини в бъдното. И се стъписа! Та и как да не се стъписа? То, неговото, беше все едно цял живот да си приемал света само дотам, докъдето го виждаш от Ново село, а сетне в един миг да го видиш от височината на Чаталка…

За втори път днес той бе спасен от слугинята. Тя пристъпи на кьошка с безшумните си стъпки и остави пред двамата мъже хубави чуждоземски филджани. Аромат на тежко етиопско кафе удари ноздрите на госта.

— Питаш ме направо и затова и аз ще ти отговоря направо, хаджи. — Добри бе успял да събере мислите си. — Наистина иде час на силните абаджии. И благодаря ти от сърце, че ме броиш между тях.

Като посегна за кафето си, Добри за миг срещна синия поглед на домакина и в него прочете леко разочарование. Обърка се — с какво бе предизвикал това разочарование? Нали говореше за същото, за което бе говорил и хаджията? Той продължи:

— Вярно, направих такива чаркове. Е, не заместват ръцете на десет или сто души — туй е преувеличение на празнодумците, но облекчават работата в разчепкването, най-пипкавото в абаджилъка.

Хаджията шумно сръбна няколко пъти от филджанчето си.

— Вадиш ли хубава нишка?

— Хубава! С нея излизам насреща на кой да е най-добър майстор абаджия.

— А излизат ли повече топове аба?

— Там е лошото, хаджи. Нишката добра, но топовете… — Добри показа ръцете си. — Топовете са пак, колкото изкарват тези…

Двамата почти едновременно оставиха филджаните. И твърде дълго не проговориха.

— Ще рече — наруши най-сетне мълчанието Михал, — Добри Желязков не е станал още Добри Желязков.

Това беше просто разсъждение и в него нямаше нито упрек, нито разочарование. Ала Добри усети как мечтите му, за минута започнали да изглеждат по-близки и по-осъществими, отново се отдалечават. И заговори разпалено:

— Не съди прибързано, хаджи. Добри Желязков може да не е още Добри Желязков, но той има сили и упорство да стане. Също тъй, както от шекерджийче по кафенетата и кюшетата стана уважаван абаджия. Но господ е свидлив на чудеса, хаджи. За да се чака от него чудо, не стига само един човек да се труди от тъмно до тъмно. За новото време, утрешното, което се чертае в думите ти, две ръце не са достатъчни. Не само тези, моите две, а които и да са други. Че за него, новото, трябва да се променя не само настоящето, но и онова, с което от столетия сме привикнали или поне примирили.

Какво се случи? Защо ръката на домакина, която нехайно се бе насочила към чинийката с емиш, рязко спря и някак си странно увисна над масичката? Защо хаджи Михал остро извърна глава, а светлите му очи сякаш искаха да надникнат направо в най-скритите кътчета на мозъка и сърцето на абаджията?

Измина повече от минута. После ръката на хаджията продължи към чинийката, а гласът му запита с привидно равнодушие, зад което прозираше любопитство, че даже и нещо повече от любопитство:

— И според тебе какво трябва да се променя така из основи?

Добри не се затрудни от отговора.

— Самата същина на работата, хаджи — каза с предишната разпаленост. — Какво ще стане, ако абаджията промени, да речем, само дебелината на вътъка, ако вместо желязно сърце сложи на совалката пиринчено или изобщо ако въведе някаква друга дяволия? Какво ще стане? Нищо. Или почти нищо. Ако дяволията е наистина дяволия, а не глупост, може най-много вместо двайсет, да захване да тъче двайсет и един топа. Това не е скъсване със старото, хаджи. Да скъсаш със старото, туй значи издъно да го промениш.

Младият абаджия спря да поеме дъх. Хаджи Михал, изглежда, лошо изтълкува замълчаването му, защото го подкани:

— Да, да, продължавай…

Добри се сепна, нещо в него се пречупи. Защото думите на домакина бяха любезни, но гласът му издаваше, че зад тази любезност вече нямаше никакъв интерес.

Абаджията продължи — сега повече отчаяно, отколкото разпалено:

— Дойде време — дошло е вече — да впрягаме в станове не нови ръце, хаджи, а акъл. Да, акъл трябва да работи от днес нататък, а не толкова…

Изгубило първоначалния си подтик, красноречието му бързо се пресуши и Добри прекъсна така, до средата. Хаджи Михал го почака да довърши, после кимна с разбиране:

— Прав си, Добре, сигурно си прав. Млад си ти, но си мислил над тия работи, пък и с чарковете си доказа, че наистина можеш да впрягаш акъл. Е, ако съм отгатнал добре думите ти, стига да имаш помощ, ти невям си готов да си изпиташ силите дали можеш впрегна акъла и в тъкането, пък и да провериш дали Добри Желязков е вече станал Добри Желязков…

Абаджията успя да потвърди само мълчаливо. А вътрешно се проклинаше за пресъхналото си гърло — винаги бе мечтал да каже на някой такъв като хаджи Михал каква чудо-работилница при Трийсетте кавака вижда той в трескавите си представи, пък ето сега, когато не „някой такъв“, а сам хаджи Михал го пита… Иди сетне да не се пукнеш!

— Добре, добре, разбирам те — продължи домакинът. — И може би наистина ще направим нещо. Ти размисли още, стъкми и една горе-долу сметка, пък ела пак да поприказваме. Ако ти тогава си тъй разумен, аз се надявам да убедя брата си да те подпомогнем.

Истина ли е? Възможно ли е да е истина? Мигар така се сбъдват сънищата? Или след малко ще се събуди в бедната си къщичка в Ново село? Не, това не! Не е сън — той седи на хаета над чудния двор и слуша думите на хаджи Михал хаджи Василов, тези думи, които може би напълно и завинаги ще преобразят живота му.

Домакинът, все тъй вглъбен в размисъл, сдъвка няколко стафиди, после потърси погледа на Добри:

— Една твоя приказка одеве ме накара да се размисля, Добре. Умна и дълбока приказка беше тя, хвала на тебе, че си стигнал до нея.

— Ще ме прощаваш, хаджи, но не разбирам за коя…

— Че за новото и доброто, което не само ти и аз, но и всеки християнин желае, не стига да подобрим настоящето си, а трябва да изменим или даже да изчегъртаме издъно онова, което от столетия ни тежи и ни сковава.

Сега беше ред на Добри Желязков да се диви. Казал ли беше той подобни думи? Те невям напомняха на онези, които той беше изрекъл преди малко, ала в устата на хаджи Михал придобиваха някаква нова и чужда нему, на Добри Желязков, окраска. Той не бе споменавал нищо за християните. Нито за „онова, което от столетия ни тежи и сковава“. Най-малко пък бе противопоставял християните на „онова, което…“. Че тръгнеш ли по този път, то знайно е какво се противопоставя на християните, какво им тежи и ги сковава. Да, хаджи Михал сякаш само бе подръпнал насам-натам приказката му, но от това подръпване тя бе взела ново направление и нови размери, които стъписваха и плашеха новоселския абаджия.

Като прекара всичко това през главата си, Добри Желязков реши да бъде предпазлив:

— Да, хаджи, рекох нещо такова. За абаджилъка ми беше думата. Не може големият абаджия, за когото говореше, да бъде наистина голям, ако я кара, както са я карали баща му, дядо му и на дядо му дядото.

Още няколко секунди хаджи Михал остана като вцепенен, после се раздвижи по начин, че подсказа на Добри: ето, сега вече гостуването трябва да завърши. Следващите думи на домакина потвърдиха и подсилиха това впечатление:

— Сигурно и за това си прав — каза той с предишното безразличие. — Ти си мисли за становете и за абата, че аз от казаната дума не се отказвам, пък за другото… има кой да мисли…

Така Добри Желязков за първи път в живота си се размина с „другото“, което беше много по-голямо от всичко, което той мечтаеше и по-късно осъществи. По-нататък той щеше още няколко пъти да се размине с него и накрая — да заплати тежка цена за това разминаване.

11

Новината, която Добри Желязков съобщи на хаджи Михал хаджи Василов, беше вярна — сутринта Бяно беше задържан от заптиетата и сега лежеше в кауша на конака. Ето как се случи това.

По същото време, когато, гневен като буреносен облак, Евтим Димитров напущаше бедната къща на абаджията, Бяно прекрачваше прага на Топракчиевия дюкян. Те, Топракчиевите, бяха четирима братя и с най-малкия от тях, Коста, Бяно беше връстник и приятел; когато по-лани баща му умря, братята не се делиха и останаха заедно да въртят бащината търговия. Най-големият и най-малкият от Топракчиевите, Недялко и Коста, бяха поели работата в дюкяна, а Андрей и Христодул пътуваха — изкупуваха стока от Сливенската и други съседни кази и продаваха във Филибе38, Цариград и още по на юг в Анадола, а също и по панаирите.

Когато влезе в дюкяна, Недялко се разправяше с една мющерийка, някаква забулена и запердена кадъна, а Коста безучастно ги наблюдаваше отстрана. Новодошлият поздрави и на часа направи знак на приятеля си да дойде при него до вратата. Едва се събраха и Бяно измъкна изпод ризата си някаква книга.

— Благодаря ти, братко — прошепна той развълнувано. — Благодаря ти, че ми даде тази книга. Душата ми се наслади от нейната мъдрост и се пречисти, възвиси се.

— Да, голяма книга е — потвърди Коста. — Когато я донесе от Влашко, бате Христодул разправяше, че това било първото печатано слово на наш, български език. Първото! И списвателят й бил тукашен човек, из Котел. Стойко Владиславов, такова било мирското му име. Тате, бог да го прости, нявга се имал за другар с него.

Думите на най-малкия от Топракчиевите сякаш не достигнаха до съзнанието на приятеля му. Той гледаше книгата с очи, изпълнени едновременно с умиление и страхопочитание. А там, на първата й страница, с големи и красиви букви пишеше „Кириакодромион, сиреч Неделник“ и над надписа сред разкошна винетка бе изобразен Христос, благославящ с двете си ръце.

— Знаеш ли, Коста, аз все мислех, че книгите се пишат така, както да речем са Псалтирът или Октоихът — някак си по-особено, по-църковно; хем го разбираш, хем ти е чуждо. А тази книга… тази е с таквиз прости слова, както си приказваме сега ти и аз…

— Виж, това аз не съм забелязал — призна Коста с усмивка. — На мен акълът ми отиде за друго. Бате — той имаше предвид Христодул — все разправя, че по Европата писаното слово е като „хляб наш насущний“. При търговци като нас или баща ти имало ей толкави купчини писма и преписки и всеки ден изпращали по десетина и получавали по десетина…

Още недовършил приказката си, Коста внезапно грабна книгата и я мушна под една купчина въжа. Но лицето му, уплашено за миг, почти веднага възвърна обичайния си изглед — наистина в дюкяна влизаше турчин, но той не бе кой да е, а хаджи Рифат. А знаеше се, че от хаджи Рифат никой нямаше защо да се страхува.

— Сабах хаир олсун!39 — високо поздрави старецът. Виждаше се, че е в добро настроение.

Тримата в хор отговориха на поздрава му, а Недялко, който изпращаше кадъната до вратата, допълни:

— Нещо си развеселен хаджи. Лицето ти, да не му е уроки, грее като месечина.

— Как да не съм весел, щом като нося радост в този дюкян?

— Радост ли? Я кажи да чуем.

— Когато фукара си връща борча, това е празник за търговеца.

— Охо! — засмя се широко Недялко. — Ще рече, опаричил си се. Да не си получил наследство, хаджи?

— Нещо такова — ухили се старецът и бяло-жълтите му мустаци се повдигнаха към хлътналите бузи. — От жената спечелено, то е даже повече от наследство. Хайде сега, Недялко, давай тефтера да оправим борча.

— Напразно си се закахърил, хаджи. Към нас ти борч нямаш.

— Остави майтапите, чоджум. И приятелството остави. Казано е: „Алъш-вериште хатър ве гйонюл бакълмаз“40.

— Няма достлук, хаджи Рифат — настоя Недялко, като едва събра разчекнатите си в беззвучен смях устни. — Рекох ти вече, борч при нас нямаш.

Бяно ги гледаше от вратата, слушаше смешноватата им препирня и мислеше за хаджи Рифат. Добър човек, този хаджи Рифат! Ленив наистина като повечето турци, туй е известно, но добър. И честен — ето, намерил отнейде няколко гроша и тоз час тръгнал борчовете си да оправя…

Спорът на двамата секна. В дюкяна влезе едно гиздаво дванайсетгодишно девойче — още не мома, но вече не и дете. Без да го оглежда, Бяно в миг забеляза, че то има къдрави кестеняви коси, бяло лице и светли очи, цветът на които постоянно се мени и придобива ту синевата на пролетното небе, ту уморената зеленина на гората през август, ту виолетовата багра на покаралата между снеговете теменуга.

Той побутна приятеля си по рамото:

— Кое е момичето?

Не се стигна до отговора на Коста. Защото хаджи Рифат, еднакво познат и познаващ целия град, се провикна:

— Ха, ами че туй било Божурка! Гледай ти, гледай! До вчера беше една педя сополивка, а сега — източила се като фиданка, същинска мома за женене! Що правиш бе, къзъм? Как е майка ти? Бре, бре, бре, зачерни ви този твой чичо, Димитраки чорбаджи, никакви не се виждате…

Сякаш за да оправдае името си, девойката плувна в гъста червенина, която невям обагри чак и косите й. Тя избъбри нещо в отговор и погледна към вратата, като че се готвеше да побегне. Тогава Недялко Топракчиев и се притече на помощ:

— Хайде остави, хаджи, друг път ще говорим за Жечка Стефанова и за Димитраки. Виж, момичето бърза да накупи каквото са й поръчали. Кажи, Божурке.

Тя му хвърли един поглед, пълен с благодарност, и отвори уста, за да каже поръчките си, но не успя — съвсем неочаквано и без всякакво предупреждение хаджи Рифат с невероятна за него сила и сръчност я улови за рамото и грубо я натика под тезгяха, току-до краката на Недялко. След секунда откъм вратата един пиянски-завален глас се провикна на турски:

— Не мърдай, търгашо, за да не омажеш куршума на Февзи Балабан!

След думите се появи и онзи, който ги произнесе. Както подсказваше името му, той беше висок и едър; може би малко прекалено едър, така че изглеждаше непохватен и тромав. Лицето му, кръгло и тантуресто, беше по-скоро порочно, отколкото зло; злост имаше, но тя можеше да се открие само в очите, разположени много близко за широкото лице. Нравът на новодошлия се подсказваше не толкова от ръста или израза, колкото от каяфета му — в този мирен делник от кожения силяхлък на Февзи стърчаха два пищова със сребърни дръжки и два калъча с кокалени, а по-малките ками — тях никой не би могъл да преброи с един поглед.

Като видяха този пладнешки обирник, Недялко, Коста и Бяно веднага разбраха, че хаджи Рифат овреме бе забелязал приближаването му и бе побързал да скрие девойката. И само едно не разбраха те: че в лицето на Февзи Балабан той бе познал онзи, който снощи придружаваше като пръв помощник Коджа Мюстеджеб в кеседжийските му подвизи.

Несигурен върху краката си, младият турчин политна напред, направи няколко крачки и спря едва тогава, когато се блъсна о тезгяха. Там поиздигна глава и лъхна воня на вино в лицето на Недялко:

— Хайде, отваряй чекмеджето, базиргян, и натъпчи хубаво кемера зер нали знаеш: „Я кемер долусу я хендек долусу.“41

Пръв се опомни хаджи Рифат. Той разпери ръце, на лицето му се появи една насилена усмивка:

— Тъй де, няма да оставим моя приятел Февзи Балабан да си отиде с празни ръце. Дай му там някоя махмудия, Недялко, пък той ще си вземе като армаган от тия лакомства по рафтовете. С добро влезе човекът, нека с добро да си отиде. Така ли е, Февзи? Да дадат малко, ама от сърце…

— Пикая ти аз на сърцето — изруга другият и хлъцна пиянски. — Пара̀та от чекмеджето искам аз. Цялата!

Недялко още не беше се съвзел, когато обирникът спокойно, без бързане изтегли единия си пищов и палецът му затегна кондака.

— Ти, краставо куче! Още ли се потриваш и не изпълняваш заповедта на Февзи Балабан?

Ръката му се олюляваше, но дулото на пищова все пак достатъчно точно се насочваше към Недялко.

— Ама чакай бе, човек!… — започна отчаяно хаджи Рифат, но не успя да завърши. В следната секунда се случиха едновременно много неща.

Недялко се отмести. В същия миг пищовът изгърмя и в затворения дюкян сякаш проехтя изстрел на топ. От рафтовете зад продавача се сринаха няколко големи сушени беломорски риби. И слава богу, шумът от тях беше толкова силен, че заглуши друг един шум изпод тезгяха — там Божура беше припаднала.

— А, изплъзна ли се, свиньо лигава! Почакай, почакай, вторият куршум на Февзи Балабан няма да те отмине…

Уплашен, Недялко гледаше с ококорени очи и не предприемаше нищо. Февзи измъкна втория си пищов и като се облягаше на тезгяха, започна да се цели в застаналия на две крачки от него търговец. После се чу глух удар, турчинът изрева като наранено животно, политна, изтърваният от него пищов хлопна на земята и изгърмя, а куршумът се загуби някъде сред една купчина пити кашкавал. Изпълнен от страх за брат си, Коста Топракчиев бе напипал някакъв сап за мотика и го бе стоварил върху кеседжията; едно поклащане на пияния Февзи бе станало причина страхотният удар, предназначен за главата му, да попадне в рамото.

Внезапно изтрезнял, Февзи Балабан изрева повторно, с неочаквана за тромавото му тяло пъргавина из дюкяна и там, отвън, веднага се разнесоха отчаяните му викове:

— Помощ!… Помощ!… Убиха ме!… Помощ!…

В същото време четиримата мъже в дюкяна се гледаха слисани. Най-объркан изглеждаше Коста; той местеше смаян поглед от брат си до тоягата в своите ръце и очевидно не можеше много точно да проумее какво в същност бе станало. Всеобщото вцепенение бе нарушено пак от онзи, който иначе бе най-малко способен на действие — хаджи Рифат.

— Не стой така, чоджум — каза той на Коста. — Какво чакаш? Да дойдат и да те вържат като добиче ли? Хайде, хвърляй тоя сап и да те няма. Бягай! „Качанън анасъ ааламаз“42…

Още замаян, Коста се измуши през вратата. Недялко Топракчиев въздъхна и приклекна да свестява момичето под тезгяха. Хаджи Рифат вдигна с два пръста падналия пищов. И само Бяно не стори нищо; той продължаваше да стои вдървено до вратата. Така бяха тримата, когато минутка по-късно в дюкяна нахлуха две заптиета с ръце на пищовите и с псувни на устата, а зад раменете им, съвсем различен от предишния нахален и безсрамен хаирсъзин, надничаше Февзи Балабан.

— Никой да не мърда! — развика се едното заптие. — Кой от вас се е опитал да убие този правоверен?

— Трябва да съм аз, онбаши — зевзешки отговори хаджи Рифат. — Виж, само аз държа оръжие. Що, ще ме обесиш ли, онбаши?

Онзи не беше никакъв онбаши, десетник, а обикновено заптие и ласкателството на стареца го погъделичка.

— Тук станала някаква гюрултия — каза вече по-кротко „онбашията“. — Някой рекъл да вземе живота на…

— Тук само един се опита да вземе чужд живот — продължи хаджи Рифат и подхвърли оръжието на Февзи, който стърчеше като дингил-ахмак43 зад заптиетата. — Вземи! Като не знаеш да стреляш, друг път хич и не го вади!

Работата сякаш се обърна за добро. Но тогава се намеси второто заптие:

— Пищовът е негов, добре. Ама и рамото си ли той строши сам?

Хаджи Рифат сложи ръка на сърцето си и произнесе тържествено:

— Заклевам се пред Пророка, нито един от тези, които сме в дюкяна, не е дори помислял да удари този човек.

Това беше последен и отчаян опит за спасението на приятелите му гяури. И той може би щеше да успее, ако второто заптие не се бе обърнало към пострадалия:

— Ти бе! Какво зяпаш като абдал? Щом се тъжиш пред нас, отвори си устата и кажи кой, се опита да те убие!

Февзи Балабан се поколеба, после насочи пръст към Недялко:

— Ето, този беше!

Недялко Топракчиев побледня — знаеше какво може да последва подир такова обвинение. Той се олюля, после прекрачи напред с изглед на добиче, което отива на заколение.

В този момент Бяно пристъпи до заптиетата и произнесе високо:

— Оставете човека, той е невинен. Аз ударих Февзи Балабан!…

12

Цялото тяло го сърбеше и повече от всичко — носа. Навремени му се чинеше, че ще полудее от сърбеж, но стискаше зъби и не помръдваше — войводата беше заповядал: „Ще лежите като умрели!“

… При Малкия Джендем дружината пристигна още по тъмно. Тук войводата избра по-притулено местенце, остави само един страж, а другите — и Манол заедно с тях — се натъркаляха един до друг и на часа заспаха. Трябва да не са спали повече от час време (на Силдаровия син се стори, че току-що бе затворил очи), защото когато стражът ги вдигна, в планината бе просветляло, но изгревът все още бе далече. Хапнаха по някой и друг залък, като не забравиха и младия гост, и Генчо Къргов се отдели от дружината — да избере най-сгодното място за пусия, тъй обясниха на Манол.

Докато го чакаха, Манол забеляза, че Колю Папареца — трийсетинагодишен плещест здравеняк с кръгло ухилено лице — час по час вади пунгията си, навира нос в нея и няколко пъти жадно вдъхва мириса на накълцаните тютюневи листа. Помисли, че хайдутинът няма огниво да запали, та му подаде своята торбичка, в която имаше кремък, прахан и чакмак. Всички прихнаха в луд смях, един само Генчо Вяранов, байрактарят, остана сериозен и с малко неодобрение към хиленето на хайдутите. И когато те се наситиха да се кискат, обясни на момъка:

— Туй е хайдушки закон, Маноле. Рано сутрин, преди слънцето да е изсушило росата, никому не е позволено да пуши. Защо ли? Защото росата попива тютюневия пушек и го залепя върху тревата. Мине ли сетне потеря, по мириса ще угади къде се е крила дружината. Ако не човек, куче непременно ще угади миризмата на тютюна. — Той хвърли сърдит поглед към другите. — Това е. Много е смешно, нали?

Така Манол, синът на Георги Силдаря, се срещна с онова, което, един ден щеше да бъде съдбовно за него: хайдушкия закон.

Войводата се върна от огледа си видимо доволен. Той проводи Петко Кортенчето (прочут с острия си поглед, така научи по-късно Манол) нагоре, срещу пътя за Котел, като подробно се уговори с него за знаците, които ще подава. После разстави пусията — Манол малко по-настрана и малко по-назад от другите — и заповяда да лежат като умрели, никой да не смее да помръдне. Оттогава — вече три, а според Манол триста часа — започна Маноловото изтезание.

Нечовешко мъчение беше — сякаш не сърбеж, а адски огън изгаряше снагата му. Но за никакво богатство на света Манол не би напуснал мястото си зад шубрака. Откога го виждаше в сънищата си тоя пълен с опасности, но волен хайдушки живот! В тези негови мечти нямаше глад, потери, дълги походи в планината, зъзнене под ледените капки на дъжда, кръв, насилие, жестокости; за да бъдем справедливи, трябва да кажем, че в тях също така нито веднъж не се мярна и примамният звън на златните и сребърните монети, подрънкващи в обраните кесии. Те, мечтите му, винаги започваха и свършваха дотук: да лежи на пусия в Балкана с пръст на спусъка, да чувствува до себе си присъствието на войводата и другите хайдути от дружината и да знае, че след минута или час ще бъде времето на подвига, славата на който ще се разнесе на длъж и шир.

А в същност не се случи никакъв подвиг. Или по право: ако ограбването на хазната като събитие се равняваше на подвиг, то самите действия при ограбването бяха повече от делнични.

На няколко пъти откъм мястото, където бе застанал Петко Кортенчето, се разнесоха по два писъка на сойка — знак, че се задават хора, но не очакваната каруца на татарите.

И после… После сърцето на Манол едва-що не изхвръкна из гърдите — „сойката“ пропищя три пъти, малък промеждутък и отново три пъти: пощата пристигаше и с нея нямаше по-специална охрана извън обичайните двамина татари. Веднага след това се чу весел звън на каруца и един мъжки глас, продран от напъване и пресеклив от подскачането на колата, който безкрай повтаряше все един и същ припев на някаква песен:

„Не гюзел ханъм…“, въздишка и после пак: „Не гюзел ханъъъм…“

Сетне колата се зададе от отсрещния завой. Манол притаи дъх — великият ден настъпваше! Настъпваше някак си нелепо — с радостно дрънчене на колелата и с безгрижна песен, — но настъпваше! Момъкът удължи врат и надзърна иззад храсталака. Да, колата наближаваше и в нея наистина имаше само, двама татари. Единият, който караше конете, седеше отпред, пушеше с криво чибуче, а с лявата си ръка крепеше едновременно и дизгините, и три аршина дългата си пушка. Другият татарин лежеше в сандъка между чувалите и кожените харари, клатушкаше се заедно с тях и продължаваше да пее с цяло гърло за своята „колко хубава жена…“ Явно те самите не знаеха какъв е товарът в каруцата.

Но защо нищо не се случваше? Да не би войводата Генчо Къргов да се е отказал? Мигар ще пуснат каруцата да се изниже така, пред очите им? Припрян по характер, възбуден от очакването и от туптенето на кръвта в слепоочията му, безразсъдно буен и несвикнал да се подчинява на заповеди, Манол вече се готвеше да скочи срещу татарите и сам да извърши голямото дело. Но за щастие събитията го изпревариха. Разнесе се едно повелително „Ду-у-ур!“44 и пред колата, сякаш изникнал из земята, се появи Димо Яламов — той не позволяваше никой друг да го замести в тези работи. Конете се уплашиха, опънаха каишите и спряха. Коларят, може би подведен от привидната самотност на нападателя, не разбра веднага онова, което се случваше и в което той и другаря му ставаха участници, и като се наведе напред, извика сърдито на турски:

— Кой си ти бре?

— Не ме питай кой съм, а питай кой ме праща. За войводата Генчо Къргов слушал ли си? А, щом пребледня, значи чувал си го. Е, аз съм един от неговите люде. А сега — долу! Слизайте от колата. И не се опитвайте да хитрувате, зер ще загърмят шишанетата. Долу!

Въпреки предупреждението, с внезапно движение татаринът изтегли един пищов от пояса си. Разнесе се изстрел. Простреляна, ръката му изпусна пищова, а той се стовари на дъската, която му служеше за седалка. Конете, уплашени от гърмежа, разтърсиха юздите и хукнаха напред. Но едва направиха няколко крачки и Димо Яламов пъргаво се метна към тях, увисна на юздата им и ги задържа. Тогава на трийсетина крачки вдясно татарите видяха човека, който бе дал изстрела. Единият — беше певецът — възкликна сподавено:

— Аман яраби!45 Генчо Къргов войвода!… Загубени сме!

Наистина там стоеше войводата. Един пищов димеше в дясната му ръка, дръжката на втори лежеше в лявата.

— А, позна ли ме? — рече Генчо Къргов. — Толкоз по-добре, ще ми спестиш много приказки. Хайде, оставяйте оръжието и слизайте!

Двамата татари откачиха силяхлъците и скочиха на земята. Десният ръкав на коларя се бе обагрил в червено.

Димо Яламов се метна в каруцата, грабна поводите и с весел вик подкара настрана от пътя. Хайдутите от засадата — и Манол заедно с тях — наизлязоха, обградиха пленените пощаджии и ги поведоха подир колата. Генчо Къргов се присъедини към тях и подхвърли на ранения тясна ивица ленено платно, стегнато навито на масур:

— Вземи да се превържеш. — После мустакът му трепна насмешливо. — Има една приказка за такива като тебе: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло“.

Превалиха някакво баирче, увериха се, че не могат да бъдат забелязани по пътя, и спряха. След малко при тях дойде и Петко Кортенчето, като пътем заличаваше следите от колелетата. Насъбраха се около каруцата и двамата татари, изтълкували по своему нетърпението им, се разтрепераха. Певецът удари на молба:

— Аман, не ни убивай, Генчо Къргов войвода!… Каквото искаш ни стори, само душите ни не вземай!… И ние деца храним, войводо…

— Откъде ме познаваш? — запита в отговор Генчо Къргов.

— Аз… от Ени Заара46. Пандурин бях при Талят бей, та…

Хайдутите се позасмяха. Да, сигурно има спомен татаринът, и то един от онези спомени, дето цял живот не се забравят.

То стана лани, лани през пролетта. Оплака се на дружината Седефчо Михов, ятакът им от Ени Заара, че Талят бей е побеснял за десет бесни псета, да има чалъм — по две кожи да смъкне от ратаите си, че и на чужди люде посяга и граби, каквото му хареса. Тогава Генчо Къргов и момчетата решиха да постреснат бея. Нападнаха конаците му, но не нощем, а по видело; разоръжиха пандурите и спипаха бея таман като си правеше ракъ-кефи. Отначало Талят бей загуби ума и дума и със сълзи на очи се кълнеше, че — аллах му е свидетел! — от днес нататък от него по-добър няма да има и ще изпълнява всичко, каквото му изискват момчетата, че и още толкова. Но това беше само началото. Докато разбра, че Генчо войвода няма намерение да му стори нищо друго, освен да го сплаши. Тогава беят съвсем се промени. И не само се опита да даде знак на комшиите, че е нападнат, но дори успя да измъкне отнякъде един пищов и стреля срещу войводата, а нарани Петко Кортенчето в месата. Разгневиха се хайдутите и обърнаха другия край. Намериха раклите, в които Талят бей си криеше парите, и ги опразниха до последния грош (о, тогаз беят плака, и то съвсем непресторено!), а на тръгване Петко му отмъсти жестоко за раната си — повали го като агне и му преряза жилите на краката…47

— Кажи, че няма да ни утрепеш, Генчо Къргов войвода! — продължи да моли татаринът. От напрежение се бе изчервил като петлюв гребен.

— Щом си бил пандурин на Талят бей, трябва да знаеш, че никого не трепя без причина — смръщи се насреща му войводата. И на свой род запита: — Какво носите в харарите?

Поуспокоени, татарите се надпреварваха да отговарят угодливо:

— Пощата, само пощата!

— Брей, че много поща бе! Я виж колко чувала…

— Тапии някакви за Едирне48, така ни рекоха, Генчо Къргов войвода. То когато има нещо друго — коларят помръдна многозначително пръстите на здравата си ръка, — казват ни и освен дето ни казват, ами и доста народ за пазачи провождат.

— Хубаво, ама все пак да проверим. Хайде, Димо!

Димо Яламов, който още стоеше на колата, не чака втора заповед. Извади калъча си и го заби поред в торбите. В няколко наистина беше само пощата, но от две шурнаха сребърно-златни потоци. И никой не бе по-смаян от татарите…

Генчо Къргов взе две златни махмудии от купчината и великодушно ги подхвърли на пощаджиите:

— Това за вас, да се почерпите за мое здраве.

— Значи… Значи ще ни пуснеш по живо, по здраво? — зарадва се бившият пандурин на Талят бей.

— Ще ви пусна. Но не така даром. Ще отидете в Сливен и право при Тахир ага. Нему ще разкажете какво ви се е случило и от мен нарочно „чок селям“ ще му кажете. Не се е родил още човек, който ще наниже Генчо Къргов на куршума си, тъй да му речете. Хайде!

Щастливи, че са отървали кожите си, татарите се заотдръпваха заднишком.

— Хей, къде така? — настигна ги подигравателният глас на Димо. — Ами пощата? Няма ние да ви я носим…

— Ама как пощата?… — завъртяха очи татарите. — Нали…

— Я ги виж ти хитреците! Пощада получиха, че и по един алтън отгоре, а се готвят да се измъкнат бадява. Тая, агалар, и в рая я няма.

Димо Яламов, всепризнатият джумбушлия на дружината, кимна на момчетата и те с весел смях грабнаха торбите с пощата и старателно ги вързаха на гърбовете на двамата татари.

— И мислете му! — заплаши ги на изпроводяк Димо. — Ще питам Тахир ага. Само една хартийка ако е пропаднала, ще ви намеря и…

Мъжете изчакаха татарите, прегънати под товарите си, да се закрият по посока на пътя и веднага се заловиха за работа. Плюха си на ръцете и бързо-бързо натовариха ограбената хазна върху двата коня. И после Манол разбра какво значи хайдушко ходене — един час време вървяха, а загърбиха път като за три часа. И Петко Кортенчето, невям това бе негова постоянна служба, пак се грижеше да заличава следите…

Проснаха една черга на земята и върху нея изсипаха съдържанието на двете торби. Много пара̀, много нещо! Манол никога не бе виждал на едно място дори четвъртината от нея. Но хайдутите се ядосаха — измамил ги Тахир ага, така казваха те, туй не било хазна, а само редовната поща, нямало тук и на половин каза вергиите…

Сръчно отделиха сребърните пари от златните и ги преброиха — и едните, и другите. Като ги раздели мислено на хайдутите от дружината, Манол започна да дава право на одевешните одумвания — е, наистина никой не ти дава толкоз пари за нищо работа, ама все пак не е пай като за обир на хазна!

— Слушайте, момчета — прекъсна мислите му Генчо Къргов, — да се разберем. Обикновено ние делим плячката на девет: по един пай за вас и два пая за мене, като на войвода.

— Така е — потвърди някой.

— Така е, ама този път не може да е така.

— Вярно! — рече Димо Яламов. И потупа Манол по рамото: — Този юнак не е от дружината, ама наравно с нас лежа на пусия. Стигнеше ли се до пушкане, куршумът можеше него да намери. Не е редно да го прескачаме. И бай Стоян Шошов също. Той ни проводи Манола, та ни упъти към пощата…

Манол пламна в червенина — щеше да получи хайдушка плата! „Първата“ — казваше си; защото не се съмняваше, че в бъдеще още много и много пъти ще му се полага пай от плячка като на хайдутин…

— Не са само те — поклати глава войводата. — Ами Алтънлъ Стоян? Да си го кажем честно: ако не беше Алтънлъ Стоян войвода да поеме върху себе си сейменските куршуми, ние нямаше да спипаме тъй лесно пара̀та. Пък нека не забравяме и бай Георги Силдаря. Той се е сетил за нас, той настоял да ни проводят хабер…

— Не ни кандърдисвай, адаш — прекъсна го Генчо Вяранов. Нему, като другар от детинство и байрактар, беше позволено понякога да не казва „войводо“. — Всичко е ясно. Ще делиш на тринайсет пая: седем за нас, два за тебе и по един за Манол, Стоян Шошов, Алтънлъ Стоян войвода и Георги Силдаря.

— Щом е войвода, Алтънлъ Стоян не може да получи само един пай — напомни Генчо Къргов.

— Правилно — съгласи се веднага байрактарят. — Излиза, ще делим на четиринайсет. Така ли е, момчета.

След малко цялата плячка бе разделена на четиринадесет купчинки, всяка по около три женски кривача. Хайдутите минаха един подир друг и си взеха по една купчинка. Подканен от войводата, също и Манол изсипа в джоба на потурите си своите алтъни и акчета. От празните харари Генчо Вяранов отряза три парчета кожа и на бърза ръка направи три малки торбички: в едната сложи двата пая на Алтънлъ Стоян войвода, в другите — пайовете на Стоян Шошов и Георги Силдаря. И върху чергата останаха само двете купчинки, които се полагаха на войводата.

— Какво си се замислил, адаш? — рече байрактарят. И защо не прибираш твоя кяр?

— Няма да взема тези пари — тихо произнесе Генчо Къргов.

— Няма да ги вземеш ли? — Всички го наобиколиха — Защо?

— Няма да ги, взема — повтори онзи. — И когато ни се случи път към Еленския или Габровския край, ще ги раздам на сиромасите.

— Аха! — произнесе неопределено някой.

— Алтънлъ Стоян войвода е получил куршум в гърдите, защото искал да обере хазната и да я раздаде на братята си християни. Нека да се знае, че Генчо Къргов войвода не по-малко от него милее за братя по вяра и род, за клети сиромаси. Радой!

— Ето ме, войводо — прекрачи напред Радой Караколев. Той беше нещо като касиер на дружината.

— Прибери тези пари. Ще ги пазиш, дорде пътят ни отведе на север.

И като обърна гръб на групата, Генчо Къргов се отдалечи на двадесетина крачки и се залови да пълни изпразнения си пищов. Хайдутите останаха като попарени. Посрамени за нещо, което сами не можеха да определят, те стояха там, където ги бяха заварили думите на войводата, и не смееха да срещнат погледите си.

— И другият Генчо няма да се посрами — каза байрактарят, когато тишината стана вече нетърпима. Той развърза възлите на една шарена кърпа и изсипа своя пай върху черджето. — Нека сиромасите и за мен да кажат някоя добра дума.

След него и Манол обърна джоб върху техните пайове. Понечи да остави там също торбичките, предадени му за Алтънлъ Стоян и Георги Силдаря, но Генчо Вяранов задържа ръката му:

— А, това не, Маноле! Не можеш се разпорежда с онуй, което не ти принадлежи!

— Пък и няма нужда — прибави Васил Пачата, като взе мястото му при чергата. — Намират се и други християни тука…

Изредиха се и останалите. Кой с думи, кой мълчаливо, всички изсипаха пайовете си обратно върху купчината. Последен Цвятко Караджов — „цицията“ на дружината, същият, дето нощес се бе озъбил и не се бе съгласил „да излага кожицата си за някакви си там юнаци“.

Цвятко приближи с колебливи стъпки до проснатото чердже, ръката му уж посегна към джоба на потурите, сетне бавно-бавно се отдръпна. Тогава някой изхихика приглушено и смехът стресна хайдутина. Огледа се, срещна усмихнатите погледи на другарите си и пламна в гъста червенина. Цвятко Караджов показа пръст на другите хайдути:

— На̀! Смейте се де, хайде, защо не се смеете? Или мислите, че в Димовци — така се казваше родното му село — българските майки раждат турчета? — С бързо движение той обърна джоба на потурите си и неговият кяр от обира със звънлив шум изтече при другите. — Хайде де, смейте се, че да се смеем заедно!

Чу се „Аферим!“ и „Човек бил бе нашият Цвятко!“, после хайдутите го обкръжиха, потупваха го по раменете и всички на тумба се отправиха при войводата. След тях тръгна и Манол. При черджето остана само Радой Караколев и се залови да разпределя парите в няколко отделни торбички.

— А вие какво очаквахте? — вдигна рамене Генчо Къргов, когато му разказаха за постъпката на Цвятко. — Било, каквото било — продължи сетне. — Да мислим как по-нататък да отървем кожите.

Тахир ага щеше да побеснее и да вдигне подир тях нечувана потеря. Затова Генчо Къргов, след като бе обмислил положението им, беше решил да натоварят ягмата на единия кон и веднага да ударят през Балкана, та чак до Казанлъшко и по на запад да спрат, където имали сигурно укритие и добри ятаци. Вторият кон той даваше на Манол — да стигне по-бързо докъм Керемидената къшла, там да го натири обратно в планината, а сам да се спусне пешком и през сливенските лозя да се прибере „ни лук ял, ни лук мирисал“. Така говореше войводата и всички кимаха в съгласие с думите му, само за Манол те бяха яд и горчилка.

— Войводо, братя, не ме връщайте в Сливен — почти проплака той. — Склонете да остана в дружината ви! Заклевам се, ще бъда…

Впуснаха се да разубеждават момчето, но то на всяка приказка намираше отговор. И като им говореше, в гласа му невям се усещаха сълзи. Генчо Вяранов размени някакви знаци с „адаша“ си и войводата махна с ръка:

— Добре! Ще те приемем в дружината, стига да те бива за хайдутин. В ходенето си добър, видяхме вече. А как си в стрелбата?

— Изпитай ме — улови се за думите му Манол и самоуверено се изпъчи. — Изпитай ме! Няма да се посрамя.

— Тъй да бъде! Хайде, Папарец, иди сложи нишан на онова дърво.

Колю Папареца скри една лукава усмивка в провисналите си мустаци, измъкна до четири пръста широкия си калъч, пък отиде при посоченото дърво — то беше на шейсет-седемдесет крачки от групата — и с два замаха свали част от короната и забели нишан колкото мъжка длан. Той още се връщаше, когато Генчо Къргов измъкна единия си пищов, извърна се и почти без да се цели, гръмна по посока на дървото.

— Иди да видиш дали съм улучил — рече той на момъка, докато прибираше още димящия си пищов в силяхлъка.

Манол изтича до дървото, огледа нишана. Когато се върна, очите му грееха възторжено:

— Баш в средата!

— Хайде сега стреляй ти — подкани го Генчо Къргов. — Какво предпочиташ, с твоя пищов ли да гръмнеш или с някой от моите?

Манол избра своя — с него беше пушкал доста из кориите, сдостили се бяха. Запретна кондака, прегледа кремъка, после дълго и внимателно се цели и гръмна.

Разнесе се одобрително шумолене, а Димо Яламов рече:

— Бива си го момчето. И той няма да умре в леглото…

Защото куршумът на Манол беше одраскал дървото отстрани, на една черта с нишана, и се бе загубил някъде из букака.

Генчо Къргов извади втория си пищов — онзи със сребърния тепелик на края на дръжката, същия, с който бе прострелял ръката на татарина. Този път той се мери малко по-дълго и когато стреля, отново проводи Манол да огледа попадението му.

— Случило се е, войводо, че си изпуснал — извинително извика момчето, след като дълго оглежда дървото.

— Имаш ли нож? — по същия начин му отговори от мястото си Генчо Къргов. — Да? Я тогаз разчопли и извади куршума, дето е в нишана. — Извади го де, извади го!

Манол се учуди на необикновената поръчка (дотам ли беше стигнал Генчо Къргов, да сбира изстреляните си куршуми!), но не се пазари и заби острието на камата си в дървото. След малко хлъцна и изпусна ножа; взря се с невярващи очи в разчопления нишан, извърна се към групичката на хайдутите, после отново се вторачи в дървото. Нямаше грешка — в една дупка бяха и двата куршума на войводата!49

— Като се научиш да стреляш така — попари го тогава Генчо Къргов, — обади ми се. Тогаз на часа ще те взема в дружината… Но видя огорчението му и го потупа по рамото. — Хайде, не се мръщи. И тръгвай вече, Маноле! Тръгвай и си отваряй очите на четири… Днес ти беше хайдутин, а хайдутинът само веднъж греши, тъй да знаеш…

Манол се подчини, но се чувствуваше огорчен, едва ли не по хлапашки нацупен. Смушка хълбоците на коня и се отдалечи, без да каже едно сбогом. Ала скоро почувствува срам, разкая се. И когато се качваше по първия баир, той се извърна — искаше му се поне с едно далечно махване на ръка да заглади лошата си постъпка. Но хайдутите, преди по-малко от пет минути безгрижно изтегнати по земята, бяха изчезнали. А с тях и товарите, че и другият кон… Смаян, Манол се върна по стъпките си. Там, където, бе стояла дружината, нямаше никаква диря, дори изпомачканата от телата и краката им трева стърчеше изправена; ще речеш, тук от години не е минавал човек…

13

Тази сутрин Георги Силдаря прегриза захапката на любимата си лула. И надмина себе си като търговец-чудак, безгрижен към алъш-вериша и напълно безразличен към печалбарството.

Денят му започна още по тъмно — не го свърташе на менсофата и тревогата за сина, която ядеше сърцето му, пропъждаше съня от неговите очи. Той се измъкна тихичко от завивките, облече се, надве-натри наплиска лице и запали първата лула за този ден. Прииска му се да поприказва с Алтънлъ Стоян — той невям щеше да го разбере — и надникна в херодаята. В мъждивата светлина на лоената лампа (войводата имаше обичай да спи на светло) той видя, че гостът му спеше и се мръщеше в съня си. Георги Силдаря се измъкна заднишком, помая се по двора, срита с хъс няколко камъчета, които се случиха пред стъпките му, пък като разбра, че и тук няма да си намери място, отключи портата, излезе и я хлопна зад гърба си. Такава му беше уговорката с Манол — ще се срещнат в дюкяна. И нехаен към ранния час — утрото едва-едва бе посивило небето над Катъгово, — забърза към Аба пазар.

Нито премете пред дюкяна, нито подреди стоката. Захапал цевта на лулата си, спуснал ръце в джобовете на потурите, Георги само крачеше припряно около тезгяха и му идеше… идеше му да стори нещо, което и сам не знаеше какво е.

Някога, когато бе кръстосвал Загорето с кърджалии и хайдути, Георги Силдаря се бе приучил да бъде равнодушен към опасността. Той я бе виждал хиляди пъти около себе си под най-различни образи — рана, смърт, глад, залавяне, мъчение, та постепенно бе свикнал да я има за спътник по друмищата. И нещо повече дори — да играе и да хитрува с нея, да се излага на ударите й и да се измъква от тях, да се чувствува празен и бездеен, ако тя не е край него. Повечето от другарите му по занаят, не по-малки делии от него, имаха същото комарджийско отношение към опасността; дори сам Инджето си правеше от време-навреме джумбуши, като се преобличаше и отиваше да заприказва най-върлите си душмани. И у Силдаря постепенно се изгради убеждението, че такова съжителство и такава игра с нея е в реда на нещата. По-късно, през Голямото чумаво, лесната смърт, която с еднаква непоследователност тръшваше или отминаваше лоши и добри, грижовни и безгрижни, смели и бъзливи, същата тази лесна смърт невям доказа или поне доукрепи хайдушкото му презрение към опасността. Още по-късно, когато волята на Индже Стоян го направи търговец в Сливен, той не бе имал случай да се разколебае в тази своя житейска философия. Наистина тук, в града, опасността не беше така постоянна, почти видима и осезаема, но и не липсваше в ежедневието — нали всеки читак край тебе може да убие скуката си, като ти отреже главата, насили жената, отвлече дъщерята или заграби имота?

И за пръв път днес в този негов възглед се яви пукнатина. Защото сега опасността дебнеше не него самия, а сина му…

На един подранил пазаргатин, комуто бе хрумнало да попита за нещо в дюкяна, било писано да понесе първия напор на бурята, която бушуваше в гърдите на Силдаря. Не можеше да предположи бедният селянин, че този ранобуден търговец е дошъл по тъмно в дюкяна си не да търгува, а да гризе захапката на чибука си и да чака своя син, та затова бе съвсем неподготвен за крясъците и ругатните, с които същият този търговец го изхвърли през вратата. По-късно подобна беда сполетя двама селяни от Черкешлий50 и една кадъна от Клуцохор. А когато изпъди и Узун Шерифаа, векилина на Тахир ага, Георги Силдаря си даде сметка, че настроението му може да доведе и белята. И като прокле хрумването си да определи среща на Манол тук, а отгоре на всичко да забрани на Бяно и Васил да му помагат, той излезе от дюкяна, врътна ключа на вратата напълни нова лула и седна да я пуши на бинекташъ. Нехаеше за грошовете на купувачите, които изпущаше, и не забелязваше слисаните погледи на минувачите, побутванията на другите търговци — тази сутрин Георги Силдаря не беше нито бивш хайдутин, нито настоящ търговец, а само баща.

Така, седнал върху камъка и с лула в устата, го завари няколко часа по-късно хаджи Рифат. Но старият турчин беше толкова обезпокоен, че — може би единствен в Аба пазар — не видя чудашкото държане на Силдаря. Запотен и задъхан от бързането, той само побутна с палец чалмата си назад и изрече на пресекулки:

— Лош хабер, Силдар… Сина ти… Твоя си…

В този момент захапката на лулата изхрущя между зъбите на Силдаря. Станал блед, че чак жълт, той изплю отхапаното парче, потърси опора в камъка и полека се изправи. Долната му устна потреперваше, когато попита тихо:

— Убит ли е?

— Не. — Хаджи Рифат избягна погледа му. — Задържан. Заптиета ей-сегичка го отведоха в кауша.

— Бог да му е на помощ! — не каза, а изхлипа бащата, пък извърна поглед нагоре и стори широк кръст пред гърдите си. — Бог да му е на помощ, защото от людете вече не може да я очаква…

— Е, чак пък толкоз! — несмело се възпротиви турчинът. — Като те слуша, човек ще рече, че вече отписваш, момчето!

— А ти какво мислиш! — сопна му се Силдаря. — Че Тахир ага ще му прости, защото е мой син?

Много неща имаше да възрази хаджи Рифат, но не сколаса да изрече ни едно. Защото точно тогава при тях дотича Недялко Топракчиев — разгърден, зачервен от напрежението, може би за пръв път през живота си забравил, излизайки, да сложи калпака на главата си.

— Каза ли му? — Първите думи на Недялко бяха отправени към стария турчин. И като получи утвърдителен отговор, забоде очи в земята и извинително проговори към Силдаря: — Ще извиняваш, забавих се. Момичето беше припаднало, не можех да го оставя в несвяст…

— Какво момиче? — объркано попита Георги Силдаря.

— Божура, племенницата на Димитраки чорбаджи. Не ти ли каза дядо хаджи, че тя беше под тезгяха?

Онзи премести няколко пъти поглед от Недялко върху хаджи Рифат и обратно, пък запрати настрана онова, което бе останало от любимия му чибук, и крясна ядосано:

— А бе вие луди ли сте? За каква Божура ми хортувате? За какви тезгяхи? Сега ли намерихте да се глумите и задавате? Какви Божури и какви тезгяхи сте сънували в Балкана?

Двамата вестоносци се спогледаха объркано.

— Юнак е Бяно — рече предпазливо хаджи Рифат. — Ама той…

— Кой? — остро го прекъсна Силдаря. — Бяно ли каза?

— А ти кой мислиш? — обади се Недялко Топракчиев. — Анджак Бяно беше в нашия дюкян, когато…

Не можа да продължи. Георги Силдаря избухна в болезнен смях. Той се тресеше с цялото си тяло, давеше се в кикота си, не сварваше да си поеме дъх и неспособен да изговори нещо, само се тупаше с длан по коляното. Когато се поуспокои, той избърса просълзените си очи и още с разчекната в усмивка уста, едва проговори:

— Бяно, а? Бяно са окошарили? Виж го ти, непрокопсаника му, аз да го имам за светец, пък той… Я разкажете!

Разказаха му всичко с най-големи подробности. И колкото повече му разказваха, толкова по̀ се смайваха: същият Георги, който в началото съвсем бе сдрефил, сега след всяка дума на разказвачите все повече се развеселяваше. Хаджи Рифат не се стърпя:

— „Булгар кафасъ — катран кофасъ!“51 Не разбираш ли, главо българска? Синът ти не е поканен в конака на баклава, ами е хвърлен в дранголника да го ядат плъховете!

— И като е така? — попита ухилено Силдаря.

— Като е така, стъпвай на задните си крака и право при Тахир ага. Моли го, рушвет му дай — отърви момчето!

— А, тази няма да я бъде; Не се е родил още онзи, който ще види Георги Силдаря да хленчи пред краката си.

— Дори когато е да отървеш сина си от тюрмата? — попита Недялко.

— За туй пък хич не се и помръдвам. Тюрмата е школо, Недялко, тъй да знаеш. Два дни вътре са като две години при даскала. Никой не е станал човек, без задникът му да е опитал твърдо ли е дюшемето на кауша.

Хаджи Рифат се почеса по врата:

— Щом не щеш, знам кой може да оправи работата. Хаджи Михал.

— Ко-о-ой? — заплашително проточи другият.

— Хаджи Михал хаджи Василов — невъзмутимо потвърди турчинът. — Него в конака с теманета го срещат и войводата диван-чапраз му стои. Само два лафа да каже хаджи Михал и…

— Стига! — отново кресна Силдаря. — По съм съгласен да видя сина си на бесилото, нежели отърван от хаджи Михал, този грък!

Старецът и най-големият от Топракчиевите синове се спогледаха. В очите и на двамата се четеше недоумение: е, отдавна беше известно, че по повод на някаква стара разпра Георги Силдаря храни люта ненавист към хаджи Михал; но да се проявява тази ненавист и сега, когато се касаеше за живота на Бяно — това не всеки акъл може побра! Права е людската приказка: от бамбашка тесто е измесен Силдаря.

— Тъй да бъде — рече примирително хаджи Рифат. — Тогава аз ще се вдигна и — алималлах!52 — при аяна.

— Е, той ще посрещне и тебе с теманета, ще ти стои диван-чапраз! — подигра го Георги Силдаря. — И само два лафа като му речеш…

— Няма да прося нищо от него. Само клетва пред Корана ще дам, че Бяно е невинен, че друг, не Бяно, хлопна оня мръсник по гърбината.

Гъстите триъгълни вежди сключиха заплашителен възел над острите, запазили младежкия си блясък очи, ъглите на устата нервно се свиха надолу, като увлякоха и подстриганите мустаци:

— И какво? — изсумтя българинът. — За да спасиш Бяно, ще се пишеш мюзевирин и ще бутнеш в кауша Коста? Не, хаджи, дума да не става. Аз да видя Топракчиевия изтърсак, ръка ще му стисна, дето е имал сърцатост да смаже гръбнака на онова кюлхане, а ти…

— Остави всичко на мене. Аз знам как да говоря на аяна.

Силдаря ги изпрати с поглед, въздъхна и отново се отпусна на бинекташъ. Днес неговата работа беше да чака. Да се топи и да чака. Сега нямаше и лула да запуши и от това му ставаше двойно, че и десеторно по-угнетително.

14

Случи се така, че Георги Силдаря и Тахир ага почти едновременно научиха за дръзкия и — благодарение големите хитрости на аяна — безкрайно лесен обир в Джермендере.

Превали пладне, а Георги Силдаря продължаваше да седи на камъка пред дюкяна си. Беше изпаднал в някакво странно вцепенение на духа — гладен беше, а не се сещаше да хапне това-онова от дюкяна, августовското слънце го жулеше немилостиво, пък нему дори не хрумна да се премести отсреща, където беседката на шадравана щеше да запази главата му от ярките лъчи. Чакаше. Чакаше, премалял от тревога, затъпял от неспирно повтаряне на едни и същи мисли, превърнал се целият в очакване, в угризение, в надежда.

— Искаш ли ябълка, тате?

Силдаря не се извърна — много пъти днес той бе чувал този глас, шеговит и момчешки бодър, за да се излъже още веднъж. Но гласът повтори:

— Искаш ли ябълка, тате? — И добави дяволито: — Имам сладки, от горното дърво, айванлията. Пък ако си зажаднял, мога да ти дам една тетовка, от дървото до колибата…

Изведнъж Георги Силдаря изпита смазваща умора. Тялото му, стояло цяла нощ и цял ден изпънато като жица на тамбура, сега в един миг изпита тежестта на прекараното безсъние, изтощението на дългото напрежение, глада и топлика. Да беше друг човек или по друго време, бащата навярно би грабнал Манол и би го притиснал в дълга ласка до гърдите си. Но той беше Георги Силдаря — човек, когото животът не само не бе научил, но дори му се бе досвидяло да му покаже какво е нежност; и беше не в друго, а в неговото време, когато можеше да се случи робът да изрази радост, само ако е зад дебелите стени на дома си или да речем горе, на връх Кутелка, но да дръзне да го стори посред чаршията — не можеше.

Георги Силдаря се извърна и рече кратко:

— Е?

— Всичко е наред — по същия начин отговори Манол.

— Онази работа?

— Свършена. Тук, под ябълките — момъкът показа коша на гърба си, — има пайове за тебе…

— И ти ли беше там?

— И аз! — гордо потвърди Манол. — И не се посрамих, туй го призна и сам…

— Шшшшт! Тук не се приказват тези работи! — Бащата полека се надигна от камъка и се разкърши. Вдървените му стави изпукаха. — Хайде у дома. Ще разкажеш всичко там, в херодаята…

И двамата тръгнаха един до друг към Кафтанджийската махала. Макар че поне петнадесет от последните двадесет часа Манол бе прекарал в здраво мъжко ходене из Балкана и на всичко отгоре мъкнеше и кош с около двайсет оки ябълки, не той, а баща му изглеждаше грохнал и уморено влачеше крака по калдъръма…

Преди да се затворят в херодаята, Георги Силдаря не пропусна да заключи външната порта и вратичките към комшулуците, да остави Трънка (Васил се бе запилял някъде на игра) като страж на двора. После бащата, синът и гостът се разположиха един срещу друг и Манол разправи всичко от игла до конец. Накрая разрови коша с ябълките, извади двете торбички и подаде по-голямата на войводата и другата на баща си. И обясни:

— Вашите пайове от ягмата. Така ги определи Генчо Къргов. И освен туй рече и на двама ви да предам „много здраве“ от него и от момчетата му.

Алтънлъ Стоян замислено попремята своята торбичка из широките си шепи, пък току я остави настрана:

— Не пари, човешка мъка е затворена в тази мешина. Мъката на роба! Нека ялдъзите и мангърите в тази кесия изцерят мъката на друг роб. Дайте торбичката на Бяно, да я занесе на онзи завалия, приятеля си.

— И моят пай ще отиде там — рече Георги Силдаря. — Пък ако не стигне — и още ще добавя. — И сега внезапно го връхлетя пропъжданата до този час мисъл за злощастието, сполетяло най-големия му син. Не се облегна, а се отпусна изтощен върху възглавниците на миндерлика и произнесе посърнало: — Само че Бяно…

Сладостно уморен, Тахир ага спа до късно, а после още няколко сахата се търкаля блажено на китениците, протяга се, закусва, че дори заповяда берберинът да го обръсне там, преди да е станал. И когато най-сетне слезе долу, за да се превърне от застаряващ любовник в сливенски аян, вече приближаваше пладне.

— Сабах хаир олсун. — Тахир ага прие поздрава на кятибина си. — Какво се е случило, хаджи?

— Запрели са Боян Силдароглу, аян ефенди — отговори хаджи Молла.

— Кой, кой?

— Боян или още Бяно, най-големия от синовете на Георги Силдаря. Вдигнал ръка срещу един правоверен. И не само я вдигнал, а…

— … а и я стоварил по главата му?

— Е, не улучил баш главата, но му смазал рамото.

— Вай, вай, вай! — Тахир ага избухна в искрен смях. Мисълта, че това престъпление е извършено от момъка, който едва снощи се силеше да го убеждава, че „бог бил изпратил човеците на земята, за да вършат добро“, му се струваше особено забавна. — Я разправи да чуем!

Хаджи Молла разказа, като добросъвестно повтори обясненията и обвиненията на Февзи Балабан. Но сетне притури и съмнение: май не може много-много да се вярва на Февзито, че е бил кротък като овчица в дюкяна, зер той от дете е бил все хаймана и непрокопсаник, пък сега, още едва двайсетинагодишен, вече се е прочул като пущ, сархошин и пладнешки обирник; освен това нито Бяно Силдароглу, нито Топракчиевите синове са хора, които ще ударят човека, без да има причина; и най-сетне хаджи Рифат, стар и почтен човек, в думата на когото може да се вярва, свидетелствува за невинността на Бяно.

— Той е присъствувал на случката в дюкяна — завърши кятибинът, — но само рече, че Бяно е невинен, а подробностите искал лично на тебе, аян ефенди, да разкаже от сутринта три пъти идва да те търси…

Само това му липсваше — да се срещне и разговаря със злоезичния старец! Аянът реши на бърза ръка да приключи с този случай:

— Февзи Балабан може да лъже в подробностите, но ударът по рамото е истина, нали?

Хаджи Молла разбра накъде клонеше този въпрос и предпазливо опита да отклони опасността от Бяновата глава:

— Ударът е истина. Но не се знае кой го е нанесъл. — Кятибинът съзнателно си изкриви душата: сам Бяно признаваше, че е хлопнал Февзито, за да спаси Недялко Топракчиев от явна гибел. И попита: — Да доведа ли Бяно Силдароглу при тебе, аян ефенди?

— А, не — отговори аянът. Отговори някак прекалено бързо, с припряност, която не подхождаше на господарското му достойнство. И затова се почувствува задължен да обясни: — Видя ли се с него, разпитам ли го, ще трябва да му говоря или като приятел на баща му и да му простя, или като аян и да го обеся. Не искам нито едното, нито другото.

— И какво? — престраши се да попита хаджи Молла. — Мигар ще го държиш така в хапуса: нито оправдан, ако е невинен, нито наказан, ако е виновен?

— А, ще го държа, че да го хрантутя, как не! — веднага отхвърли това предложение Тахир ага. — Кажи там да му ударят петдесет тояги и да го върнат на баща му. Толкоз!

Това решение на аяна може би не беше справедливо, но в никакъв случай не беше и жестоко — с такъв пердах той наказваше и къде-къде по-леки прегрешения. Хаджи Молла измърмори нещо под носа си, пък отново се поклони с кръстосани на гърдите ръце и се заотдръпва заднешком.

Колко ли би бил поразен Тахир ага, ако беше чул изговореното от кятибина? Защото думите, с които хаджи Молла прие решението му за наказанието на Бяно, бяха: „Е, ако не друго, поне старата не ще може да ме кори…“

Хаджи Молла не можа да напусне стаята — оттатък се разнесе гюрултия, кятибинът забрави ритуала на оттеглянето, обърна се, отвори вратата и в следния миг през нея се изсипа тумба хора. Като забелязаха аяна, те спряха на почтително разстояние и млъкнаха. И тогава Тахир ага разпозна между тях Узун Шерифаа, векилина си, и три заптиета. По-нататък му се мярнаха и две татарски муцуни.

— Е, аферим! — студено рече аянът. — Тъй както е тръгнало, май скоро и на главата ми ще се качите…

— Ще прощаваш, аян ефенди — заговори Узун Шерифаа, — но… знаеш ли кои са тия серсеми? Татарите. Татарите от еленската поща. Гледай ги и ги питай защо стоят така като посрани. Сабахлен онзи душманин на падишаха Гено Къргов ги спипал в Джермендере, без много зор им…

— А, без зор! — защити се полугласно единият от татарите. — Тази ръка да не съм си я гръмнал аз сам!

— … без много зор им задигнал торбите с хазната, вързал чувалите с пощата на гърбовете им и ги натирил насам. Че дори за подигравка и „чок селям“ ти пратил по тях…

Тахир ага притисна с ръка сърцето си и аха да рухне на миндера. Аллах, аллах, какво нещастие! Или не — майната му на нещастието, кабакчиите пак ще съберат парите, ще поправят злината. Но какъв позор, какъв срам! Тахир ага да се перчи и надува с победата си над Гено Къргов, а същият този Генчо…

Без да вдигне глава, аянът попита:

— Генчо Къргов ли? Сигурни ли сте?

— Съвсем сигурни. Познаваме го от друго място, аян ефенди.

— Имаше ли рана в гърдите?

— Даже драскотина нямаше.

— Добре, разкажете всичко поред.

Разказаха му. А докато ги слушаше, Тахир ага, суеверен като всеки добър мюсюлманин, тъжно си повтаряше, че сам се бе урочасал. Кой дявол го бе карал снощи да разправя, че в новия ден много неща могат да се случат… После изведнъж го обзе гняв, онзи негов див гняв, който бе свалил не една глава от раменете, без значение дали тя е на безимен фукара или на есирлийския53 султан. Той скочи, обърса по един шамар на двамата татари, нарече ги какавани и ги изрита из стаята. После вдигна и изпроводи незапомнена потеря, прати по бърз ездач хабер до всички мухтари и кърсердари по селата на казата да си отварят очите на четири, други вестоносци полетяха към аяните на съседните градове за помощ и съдействие. Но като свърши всичко това, енергията му го напусна също така внезапно, както го бе обладала.

И когато по-късно кятибинът му и хаджи Рифат влязоха при него, те го свариха превит на миндера да държи с две ръце главата си, да псува лъжовната сливенска тишина и да повтаря нещо, което друг път я чуеха от устата му, я не: „Сиврилдимиз казък къчъмъза гирди“54.

И това по-нататък беше още едно основание за неприязънта на аяна към хаджи Рифат — неприязън към човек, който го е видял така окаян…

— Хаджи Рифат иска да говори с тебе за заптисания Бяно Силдароглу, аян ефенди.

— А, оня побойник ли? — с непредизвикана строгост се озъби агата. — Няма какво да говорим за него. Тази давия е приключена.

— Приключена ли? — дръзко изстъпи пред него дребното си тяло хаджи Рифат. — Много лесно взе да приключваш давиите, Тахир ага, дори без да си дадеш труд да разпиташ виновника и свидетелите.

Тахир ага се канеше да смачка стареца, но като не намери подходящ лаф, задоволи се да запита:

— Какво знаеш ти по тази работа?

— Всичко, защото стана пред очите ми. Февзи, келешът му с келеш, искаше парите на търговеца и като не ги получи, стреля веднъж по него, ала не го улучи. И когато щеше да гръмне повторно, този път право в сърцето на невинния дюкянджия, един човек удари Февзито.

— Кой беше този човек? Бяно Силдароглу?

— Не беше Бяно. Друг човек беше, мющерия. Удари го и сетне побягна. А Бяно… Такава е шантавата им вяра — кара ги да се жертвуват за спасението на другите. Това е всичко. Ариф олан, аннасън.55

Тахир ага се надигна срещу него:

— Е, изслушах те, пък и съм достатъчно акъллия та те разбрах. — Той се обърна към хаджи Молла. — Слез в кауша и предай: на побойника Бяно Силдароглу да ударят сто тояги.

— Но защо? — престраши се кятибинът. — Нали бяха петдесет?

— Той е излъгал заптиетата и това е непокорство. Сега да получи петдесет тояги за непокорството и още петдесет за християнството. — Аянът махна отегчено с ръка. — А вие — обирайте си крушите!

Двамата дълго нито проговориха, нито помръднаха — аянът имаше славата на по своему почтен и по своему справедлив човек и затова очевидната неправда на решението ги порази. Когато дойдоха на себе си, те си тръгнаха и тогава хаджи Рифат произнесе уж на себе си, но в същност достатъчно високо:

— Магаре! Магаре, натоварено с книги!…

Тахир ага подскочи, за две крачки настигна излизащите, улови хаджи Рифат за рамото и го завъртя около петите му.

— Повтори! — изкрещя. — Повтори думите си!

Старецът полека освободи рамото си. По нищо не личеше да се е уплашил.

— Не са мои думи — каза спокойно. — Не аз, аллах ги е произнесъл през устата на Пророка. — Той прекрачи, към стената, взе от лавицата един подвързан с кожа Коран, многозначително издуха прахта върху него и около минута се порови в листовете му. Най-сетне тури пръст на една страница и вдигна очи. — Ето, казано е от бога: „Образът на ония, които са натоварени със спазването на закона, а не го спазват, е като образа на магаре, натоварено с книги“56…

15

Бяно отнесе своите сто удара, без да издаде звук не само заради здравата си снага и силдаровската си упоритост — един тлъст бакшиш, спуснат в шепите им от хаджи Молла, убеди заптиетата, че не е необходимо да се престарават… На третия ден освободиха задържания; горе-долу толкова време е необходимо да поспаднат отоците от един бой, когато те държат увит в овчи кожи.

И така, в един неделен ден заптиетата изведоха Бяно от кауша и без много-много формалности му рекоха да си събира партакешите и да си върви в къщи. Бяно не чака да му повтарят и куцукайки върху изранените си от боя ходила, излезе навън. Светликът на летния ден го блъсна в лицето, заслепи отвикналите му от виделината очи. Затвори клепачи, застана неподвижен и с радост се остави на милувките на августовското слънце. Когато ги открехна, видя, че предупредени от някого за освобождаването му, от другата страна на стъгдата го чакаха баща му, Манол, Трънка и Васил, а с тях и Коста Топракчиев. Бяно се засмя, махна с ръка и закрачи към тях, като се стараеше да прикрива болките, които всяка стъпка му причиняваше.

Суровостта на Георги Силдаря — истинската и другата, родената от суетното му желание да се показва чужд на „разните му там лигавения“ — го задържа на мястото му. Трите му деца също не помръднаха. Само Коста изтича срещу Бяно и посред мегдана го притисна до гърдите си. Искаше му се да извика: „Имай ме за брат!“, но се задави във вълнението си. Тогава мълчаливо грабна Бяновата десница и я издигна към устните си. Бяно обаче издърпа ръката си и го поведе към своите.

Чинно се поклони пред баща си:

— Добър ден, тате. — И после към другите: — Добър ви ден и на вас.

Според обичая и семейния им ред трябваше бащата да отговори пръв на поздрава му. А Георги Силдаря мълчеше, цупеше се, стараеше се да изглежда навъсен и сърдит, но очите му издаваха, че е умилен и горд. И все пак не изрече едно просто „Добър ден“, а изсумтя отнапред приготвените думи на упрек:

— Направи ме за резил!

Изненадан от това посрещане, Бяно се чудеше на думите ли да вярва или на очите.

— Не че си бил задържан, не, това даже е чест! А че в дюкяна на Топракчиевите остави друг да фрасне агарянската гърбина…

И тръгнаха всички вкупом към къщи. Не бяха изминали обаче и двадесет крачки, когато Бяно издърпа Коста настрана, за да не бъде чут от другите, и гузно попита:

— Какво… Какво стана с момичето?… С Божура?…

1

Ех, съклет, че пак съклет!…

Съкълдисваше се душата на Коджа Мюстеджеб, бездействието му тежеше, че чак го изприщваше. Свикнал ли е той така два дни и две нощи без някакъв ербаплък? Пуст да опустее и онзи час, когато се съгласи да пусне тайфата в Козосмоде57. Е, не плащаше лошо Ружди бей; толкоз алтъни ще наброи и за нищо работа — да заведат в харемлъка му една гяурка. Ядосваше се Мюстеджеб на себе си: не му се ходело в Козосмоде, не отишъл, но кой дявол го караше така необмислено да пусне тайфата? Затова ли й е главатар, за да седи тука празен и да кърши ръце?

Пи без мяра Мюстеджеб, лежа, пуфтя, пък накрая не издържа. Надигна се от одъра, облече се, опаса силяхлъка с пищовите и камите, метна на плещите си една салтамарка — октомври е, не се ходи по либаде — и излезе да се поразсее.

Къде ти разсейване, Коджа Мюстеджеб! Днес то било неделя, гяурите — да пукнат дано! — се разтакават важно-важно из чаршията в най-новите си дрехи и го гледат тъй, презрително и с присмех, сякаш те са тук господарското племе, а той — рая… В душата на баш-бабаита се промъкна и злоба; не виждаше той пропуканите от труд ръце на гяурите, а само чистите дрехи и, както му се струваше, охранените им лица и съскаше срещу тях от ненавист. Да имаше чалъм, Мюстеджеб до един би ги натръшкал — хем да си отмъсти, хем да убие времето. Но колкото и да искаше, не можеше да ги натръшка. И като се изплю шумно в краката си, делибашията тръгна нагоре, към Ново село — там по̀ нямаше развлечения, но по-малко бяха и тия охолни мутри.

Колкото по̀ към края на града отиваше, толкова по-редки бяха хората по улиците и мегданите. Коджа Мюстеджеб отново го засърбяха ръцете да стори нещо — ей така, колкото да не ръждяса. Като зърна едно тюфекхане, мина му през ум да го бастиса и да задигне няколко готови пушки, но се отказа — откраднеше ли оръжие, аянът нямаше да му прости и Сливен щеше да му се види тесен. Можеше да излезе на края на града и с пищови в ръце да накара някои от гяурите, които се връщат от гроздобер, да откарат в дома му една шарпана със саръ-чибур, любимото му грозде. Хрумна му, ама изостави и този акъл — не беше Мюстеджеб човек, който ще вари ракия или ще претака вино и ще трепери над бъчвите, щом това може да свърши раята, а после той, Мюстеджеб, ще си вземе каквото, колкото и от когото си иска…

Лениво прецеждаше през главата си тези мисли, когато вниманието му бе привлечено от тънко, неукрепнало гласче, което някъде наблизо редеше песен:

Пееше дете, малко момиченце. Е, дори да нямаше фустани и сукмани, беше женско. А мисълта, че освен женско, беше навярно и съвсем младо, събуди най-нечестивите, най-извратените нагони на мъжа в него. Мюстеджеб се заослушва, завъртя глава, сякаш душеше въздуха. Песента май идваше от двора, скрит зад тази тараба и живия плет до нея.

Той се спотаи до оградата. Не беше сгрешил — тук някъде, съвсем наблизо, гласчето нижеше песента:

Мюстеджеб хвърли поглед нагоре и надолу по улицата и като се увери, че наоколо няма никого, приближи и бутна портата. Просторен двор — бедняшки, но чист. Вляво схлупена къща от две соби, издигната само на едно стъпало над земята; топло беше, пък коминът над едната соба пушеше. Вдясно, чак в дъното на двора, захванат градеж, но без разшетани люде край него. По средата пожълтяла асма, а до нея — леха с пламнали в пурпур гергини. Край тази леха се въртеше момиченцето, седем-осем годишно можеше да има, човъркаше нещо по земята и пееше:

Кръгове, червени като гергините, се завъртяха пред очите на турчина. Оправи пищовите и камите аз силяхлъка си, влезе в двора и полека затвори вратата зад гърба си. Искаше да прекрачи безшумно, но някаква съчка изхрущя под краката му. Песента секна, детето се извърна към него, но на бялото му личице не се четеше страх, а по-скоро доверчивост и любопитство. Мюстеджеб не загуби време в приказки. С два скока се озова при момичето, улови ръката му над лакътя и го повлече към къщата.

— Ама какво бе, чичко… Чакай, чичко… Моля ти се…

Той нито отговори, нито обърна внимание на думите му — забеляза само растящия му страх. Помисли, че може да налети на бащата, та отново оправи силяха. Кахърите обаче били напразни — никакъв мъж не се намираше в къщата, само някаква старица с жълто-пепеляви страни и провиснати сиви коси седеше на трикрако столче край оджака и зиморничаво се грееше на огъня. Жената се поизправи и Мюстеджеб забеляза как събира дъх, как изопва безцветни бърни, за да изпищи. Но той изпревари вика. Без да пуща детето, замахна със свободната си ръка и ударът на песника му попадна в ченето и шията на жената. Тя се прегъна на две, лъсна срещу него бялото на очите си, пък се гътна назад и се строполи в огъня на оджака. Пламъците подхванаха косите й, чу се цвъртене, замириса на горящо месо. Отнапред онесвестена, жената падна още по-ниско; приличаше, като че сама се навира в огнището.

— Мамо!… Майчице-е-е!… — изхлипа момиченцето.

Коджа Мюстеджеб го перна през лицето — много по-леко, отколкото удари преди малко майката. Детето политна и се повали на протрития козяк, застлан на менсофата, а сукманчето му се засука нагоре и разкри две крехки, едва-едва оформени крачета. Червените кръгове пак заподскачаха пред погледа на турчина. Хвърли се върху момичето, притисна го под себе си, с едната си ръка почти без усилие преодоля смешноватите опити на юмручетата му да го отблъснат, с другата запретна още по-високо дрешките му.

После очите на детето се разшириха, станаха почти кръгли.

— Помооощ… Поо…

Ще вика, а? Коджа Мюстеджеб затисна с шепа устата му; толкова дребно беше детето, че дланта на турчина закри цялото му личице.

Момичето под снагата му се боричкаше, пърхаше, теглеше се и това доставяше истинска наслада на турчина — не обичаше той жени, които изтърпяват мъжката му сила с кравешко безразличие. Детето постепенно се укроти, съпротивата му заслабя и то се отпусна. Когато се надигна, Мюстеджеб видя, че детето го бе зацапало с кръв. Приклекна до него и отпра един парцал от ризата му. То не помръдна, цупеше се навярно. И толкоз по-добре… Турчинът понечи да си тръгне, но в този момент зърна в една кошничка на пезула няколко чепки грозде. Не можеше да ги отмине — беше саръ-чибук.

Иззоба зърната, а дръжката на чепката запрати в оджака. И тогава видя жената. Обгорена, тя бе загасила огъня с тялото си. „Гледай, гледай, умряла, а? — безгрижно си рече Мюстеджеб. — Ами това, малкото, защо продължава да се муси?“ Приближи до детето и го побутна с крак — отначало слабо, сетне по-силно. Дребното телце се изтъркаля на една страна. Мъжът се поприведе, пипна ръката и бузата му — бяха захванали да изстиват. Е, ще излезе, че малко по-грубичко е запушил устата на детето…

Пак погледна майката и пак детето. Сви рамене:

— Майната им — каза.

И това бяха единствените думи, които произнесе през цялото днешно малко приключение.

Когато си тръгваше, взе още една чепка грозде от пезула…

Гювечът — един от прочутите сливенски гювечи — отдавна беше изяден, край него се търкаляше и стомната, която допреди зияфета бе съхранявала две оки ланшна шевка, действително малко прокиснала, но все още достатъчно добра като за една гощавка на теферич. Полуизлегнати на повяхналата трева, четиримата приятели рядко проговаряха. Мавроди Коджакара и Христодул пушеха, Бяно и Коста не бяха изучили още тютюнджилъка.

Христодул изчука глинената си луличка и се катурна по гръб:

— Ей гиди дюня!…58

— Какво ти е виновен на тебе светът, бате? — рече му Коста. — Ти пък от какво недоволствуваш?

— Тъй де — подкрепи го и Бяно. — Твоята поне е наред…

— Ех, момчета, момчета, какво знаете вие! — Христодул беше с три-четири години по-голям от останалите, пък и доста поскитал по бялата земя, та затова им говореше с лека покровителственост. — Надумкате се вие с гювеч и погача, ливнете отгоре половин ока винце и на̀, целият свят е ваш.

— А на тебе ти е лесно да кориш, ама след като ни изпревари в гювеча и винцето — за втори път му възрази хлевоусто Коста.

Христодул се престори, че не го е чул и продължи:

— А да знаете по света какво е, момчета! Такива като нас, не по-стари, цели царщини събарят, а царете си пращат на дръвника. — Той наскоро бе ходил по търговия „в Аустрията, почти до Будапеща“ (в същност бе стигнал само до Брашов, т.е. „почти до Букурещ“), и там с тридесетгодишно закъснение бе научил за Френската революция. — А ние!… — Той се изплю. — Ние плюскаме гювечи тук, край свети Тодоровото аязмо…

За малко се умълчаха, после се обади Бяно:

— Събарят, казваш, Христодуле. Недей хвали люде, които знаят само да събарят, да рушат, царски или други глави да секат. Дай ни ти за пример други наши акрани, дето са се прославили не в рушенето, а в съзиждането.

Христодул се надигна на лакът и се извърна към Бяно. Мургавото му широко лице украсено от гъсти тъмни мустаци, дъговидни, винаги въпросително повдигнати вежди и очи с постоянен израз на незлоблива шеговитост, сега изглеждаше строго, почти сърдито.

— Пак твоята сълзлива християнщина! Сакън, братя, лаф да не става за рушене, че сам господ е казал: като ни свият шамар, ние да подлагаме и другата страна. Я ми кажи ти, байно, като речеш да строиш нова къща, по-здрава и по-хубава, не събаряш ли първо вехтата, за да отвориш място? Или според тебе новото е само кръпка върху старото?

Бяно отново поклати ръбатата си глава:

— Слуша ли те човек, ще излезе, че от турците по-напредничави не можеш намери. Зер какво правят те от четири века насам? Събарят царщини, нашата и още колко други, и секат глави…

Другият го гледаше втренчено, почти гневно, но не можа да му отговори. С цялата си душа знаеше, че истината е на негова, а не на Бянова страна, но му липсваше дарбата да превърне мисълта си в слово. Пък може би и образованието: и той като Коста и Бяно — Мавроди и това не бе направил — бе ходил всичко на всичко две-три години в килията на поп Александрѝя59, където се бе научил криво-ляво да срича Наустницата и също толкова да смята.

Докато още търсеше отговора си, обади се Мавроди Коджакара:

— Право е туй, дето дума Бяно. Бог ни е дал младостта и силата, за да сътворяваме, не да пепелим, тъй мисля аз. Искаш ли с труд да създадеш нещо, господ намира колай да ти помогне.

— Е, нали сега строиш голяма работилница, редно е да говориш така — подкачи го Коста.

— Аз така ги мислех тия работи и тогаз, когато още не строях работилница — с достойнство му възрази Коджакара. — Пък ако потръгне работата с абаджийството, и аз ще се отплатя на бога с добрини, извършени в негово име — през девет планини хекимин за мама ще намеря, богата прид на Марчето ще дам и с нея добър жених ще й намеря…

— Я, вижте, я вижте! — Коста им показа една групичка, която слизаше от Селишкия боаз. — Вижте го тоя как се е натряскал!

— Чорбаджи Димитракиевият Евтим — с погнуса каза Христодул. — През ден го влачат така…

— И въпреки това ще стане големец Евтим, златото на баща му ще го направи — обади се Мавроди Коджакара. — Да, ще стане големец, но човек нивга няма да стане. Защото Евтим е по-лош и от Димитраки…

— И по-покварен — вметна Коста.

… и ще получи богатството си, без да се труди, без да е научил що е труд и що е мъка. А такива хора човеци не стават.

Изпратиха с очи пияната групичка, поприказваха за едно, за друго, а когато дългите сенки на дърветата се проточиха през полянката и запълзяха нагоре по хълбока на Гаговец, събраха си нещата и също тръгнаха към града.

След неделните си излизания правеха все така. Първо изпращаха Мавроди Коджакара — той живееше в най-горния край на Сливен, в махалата Дели Балта, стотина крачки над Гюр чешма, после оставяха Бяно в Кафтанджийската и накрая Топракчиевите се прибираха сами — те пък живееха в Клуцохорската хаджи Вълкова махала. Сега също се спуснаха по Селищката река, свърнаха през Ра̀ковската махала и се насочиха към Мавродиеви. Таман го задяваха какъв угоен туз ще стане един ден, щом затракат становете на работилницата му, когато той внезапно спря, прибледня. Другите проследиха погледа му. Дворната порта на дома му беше отворена, някак изкривено и тъжно висеше на пантите си. Мавроди Коджакара изпусна кошницата и се затича напред. Припнаха след него и останалите и така вкупом прекосиха двора и надникнаха в къщата. Вкамениха се: посиняла с разкъсани дрешки, изцапана с изсъхнала, станала вече черна кръв Марчето лежеше бездиханна на менсофата, а в камината се търкаляше онова, което бе останало от майка й.

— О, боже!… — простена Мавроди и падна безчувствен назад в ръцете на приятелите си.

— Бог ли? — пресипнало възропта Христодул. — Къде го този ваш бог на добрините?

2

Богата беше празничната трапеза на чорбаджията — пилета, препечени до златно-кафяво, виреха крака до тепсия с червени пиперки, пълнени с ориз, тлъсто сирене от градецката60 мандра на Димитраки се кипреше до плешката на овен, до вчера блял и дрънкал хлопатар сред есирлийските му стада, намираше се и боб, ошав, грозде, орехи, вино и резени от такава голяма погача, която — още цяла — трябва да е била колкото една софра. Докато глозгаше пилешкия си копан, Димитраки чорбаджи се огледа. Вляво Жечка и Божура, чинно седнали на петите си, ядяха своите чушки и не вдигаха поглед от софрата. Срещу тях Малама — Злата по български — се бореше с един огромен къс овнешко и тежко пъшкаше от усилието. Тя беше много дебела, за да може да седи на пода, та бе настанила тлъстото си туловище върху трикрако столче. Димитраки не се ядосваше на дебелината й; напротив, в нея виждаше още един външен белег на благополучието си. После Димитраки отмести поглед точно срещу себе си. И гледката го накара да остави копана си недоизгризан — там не седнал, а сякаш безразборно струпан беше Евтим, не посягаше към нищо, а само примигаше с малките си очички и хълцаше пиянски. Долната му устна, провисната като мокър пешкир на въже за сушене, почти докосваше гушата му. Тази гледка беше грозна, а за бащата — и тягостна.

— Не прилицас на цовек — каза гнусливо той. — Виз се на какво мязас! На свиня. Тоцно тъй, като свиня си се нарязал!…

— Ти пък, Димитраке, на трапезата намери гюрултия да вдигаш — защити го Малама. — Голяма работа станало, почерпили се. Че защо да не се почерпи Евтимчо, момченце е.

Божура се изкиска и затисна с длан устата си. Ако Евтим не му беше син, Димитраки сам би се изсмял, ако чуеше да кажат „момченце“ на тази преспа от меса и тлъстини.

— Я ти мълчи там! — кресна той (на „елински“ естествено) и така удари с пестник по софрата, че ошавът се разплиска. — Момченце! За какво събирахме троха по троха този имот? За себе си ли? Всичко е за него, един ден в неговите ръце ще иде. А той — пияница…

— Хък! — хлъцна в отговор Евтим.

— Ще те хъкна аз тебе, че ще ме запомниш! — Бащата размаха юмрук пред сина си. — Марш оттука! И друг път да не си се показал на такъв хал пред мене!

Евтим бавно и мъчително се изправи и като хълцаше и залиташе, излезе от одаята. Четиримата нито произнесоха нещо, нито помръднаха. После Димитраки посегна към оставения, но незабравен копан и с това даде знак, че вечерята продължава. И тя продължи, но не задълго — влезе една слугиня и съобщи, че е дошъл „господарят Кирияк, владишкият наместник“, а докато тя да свърши дългите титли, една ръка я избута и обемистото тяло на Кирияк запълни вратата.

— А, ядете ли — рече той. — Наздраве, наздраве! Господ да благослови трапезата ви.

Жените се разшетаха, посрещнаха госта и го настаниха до софрата на мястото на Евтим, като предвидливо примъкнаха и за него едно столче — виждаше се, че и той като Малама не би могъл да прегъне широкия си колкото стогодишен дънер търбух. Поканиха го. Кирияк измърмори още някаква благословия и уж само посегна към гозбите, а в следващата минута от едното пиле останаха само купчина оглозгани кости. Димитраки погледна многозначително към Малама. И съпругата му го разбра — учудващо сръчно за тежестта си тя така прислужи на госта, че съдините с последното оцеляло пиле, овнешкото месо и сиренето се оказаха недосегаеми за ръцете му, докато пред него застанаха само паниците с боб и пълнени чушки.

Кирияк продължи с половин дузина пиперки с ориз и купа боб, без да броим порязаниците хляб. Накрая се оригна доволно, нажабури уста с няколко глътки вино и показа готовност да разговаря с чорбаджията. Димитраки, отдавна очаквал този момент, поде предразполагащо:

— Ти, Кирияк, като че ли имаш да ми кажеш нещо?

— Прав си, цорбадзи, прав си. — Гостът не му отстъпваше в „елинското“ си произношение. — Наистина хабер ти нося, и то… лос хабер.

Лош хабер? Димитраки въздъхна непристорено и погледна към тавана:

— И доброто, и лосото се прастат от всевисния, за да изпитат дусата на праведните. Кази, Кирияк, кази, не ме мъци повеце.

— Голям зулум е станал днес по бял ден, Димитраки чорбаджи. Голям зулум, който невям и агаларите ще потресе. Иван Коджакара, помниш ли го? Аргатин ти беше…

— Как да не го зная? — потвърди Димитраки. И за преосигуровка добави: — Помня го още като беше твой измекярин в метоха…

Този обрат не хареса на госта. И той показа, че не е съвсем без нокти:

— Същият е, чорбаджи. Онзи Коджакара, дето умря на твоя харман. — После Кирияк махна великодушно с ръка. Този жест би трябвало да означава: „Твой човек беше Иван Коджакара, Димитраки, ама хайде да не спорим. И без туй няма да поискам да бръкнеш в джоба си.“ — Та, думам, нова злочестина сполетяла семейството му. Днес някакъв мискинин се вмъкнал у тях, убил първо Шина, жената на покойния Иван, като я натикал в огъня на оджака…

— Уф! Каква страхотия! — обади се Малама.

— … утрепал след това и Марчето, дъщеричката й. Ама преди да я удуши, той я…

Жечка се изкашля предупредително и го прекъсна. Но Малама, изпълнена с махленско любопитство, попита нетърпеливо:

— И какво направил, господин Кирияк?

— Божурке — превари го отново Жечка, — я иди донеси една стомна вода. Ама прясна, от герана!

Кирияк, очевидно по-съобразителен от чорбаджийката, изчака момичето и едва тогава продължи:

— Какво направил? Насилил я, какво. Така зверски я насилил, че цялата й утроба разкъсал.

Димитраки отново вдигна очи нагоре, но този път придружи погледа си с три големи кръста пред гърдите.

— И защо ми казваш тези ужасии, Кирияк?

— Как защо? Ами че ти си чорбаджия и пръв общинар. Можеш да помогнеш в такъв час на Мавродито с туй-онуй, на погребението може да пожелаеш да отидеш…

— Тъй ли? — затворено отвърна Димитраки. — А защо вие, църковниците, не помогнете, защо вие не пожелаете…

— Срамота! — грубо се намеси в разговора Жечка. — Срамота! Такава беда сполетяла къщата на Коджакара, а вие тук… И помощ трябва да се даде на Мавроди, и на погребението трябва да се иде, така мисля аз. И ако вие не го сторите, аз ще го сторя…

Плесницата беше неочаквана и оглушителна. По врата на Димитраки изби тъмна червенина, която постепенно се изкачи нагоре и покри цялото му лице. Но се въздържа, не избухна. И само Димитраки си знаеше защо събра воля, та укроти бликналия в гърдите му гняв.

Когато през Голямото чумаво благата и медената отнесе Стефанаки и три от децата му, чорбаджията прибра жената и дъщеря му. Стори го толкова шумно, колкото тихомълком прибави имота им към своя. А имотът не беше малък — колкото неговия, ако не и по-голям. Оттогава — години вече — всички живееха заедно, като едно семейство; сегиз-тогиз чорбаджията намираше колай съвсем тънко да напомни за благодеянията си, но с четири очи внимаваше да не отвори дума за наследството на Стефанаки. И не му беше трудно да поддържа този ход на нещата — Жечка беше смазана духом, а Божура прекалено млада, за да отидат срещу думата му или да му поискат сметка за имота си. Но от няколко месеца насам Жечка започна да се поозъбва, макар и винаги за чужди неща, не свои, а той все преглъщаше — имаше от какво да се бои.

Димитраки чорбаджи и този път преглътна докачението и сви рамене с привидно равнодушие:

— Какво пък, върви! Върви помогни на Мавродито, този безделник, че и на погребението иди! Много ти здраве…

Вдовицата на Стефанаки не рече нищо повече, но неочаквано се обади Малама:

— Мавроди Коджакара няма нужда от поддръжка каза. — Георги Силдаря, торлакът, му дал голяма и преголяма помощ и той сега се бил запретнал хубава работилница за десетина стана в двора си да вдигне.

Ала новината никак не спомогна да се разсее лошото настроение на чорбаджията. Напротив!

Погребението на майката и сестрата на Мавроди Коджакара мина и замина — кой толкова ще се затрогне от нещастието на бедняка? Зад каруцата с двата ковчега крачеха малко хора: отец Исидор, „попът на торлаците“, както му викаха, който ги опя, Мавроди и приятелите му, няколко съседки и Жечка Стефанова.

Веднага след погребението Мавроди Коджакара изчезна от Сливен и цяла неделя, че и повече не се видя. Разправяха: из Балкана бил скитал гладен и брадясал, по-далеч от хората, сам с мъката и болката си.

Когато се върна, не отвори повече дума за сполетялото го злощастие…

3

Наближаваше Димитровден, а заедно с него и времето, когато се разпущат хайдушките дружини. Тъй беше то от памтивека, тъй щеше да бъде и занапред. За това мислеше този следобед Кара Танас, докато лежеше край изворчето на Русева нива61. За това и за много други неща — как ще раздели натрупаната ягма между момчетата; накъде да хване сетне за зимуване, дали пак към Варна или този път да се отправи на юг и в Цариград да се приюти; на едно място ли да скрие оръжието или да направят няколко скривалища… И още нещо премисляше Кара Танас: за кой ли път Димитровден щеше да го свари в планината…

Такива неща занимаваха ума на войводата в този октомврийски ден, когато до него застана Никола, хайдутин в дружината още от раздялата с Индже Стоян. Кара Танас се понадигна и с привично движение попипа силяха си — такъв е животът на хайдутина, че изисква оръжието винаги да е готово…

Никола разбра въпросителния му поглед и отговори:

— Чешит някакъв иде насам, войводо, тъй донесоха съгледниците. С брада и попско расо, но расото му запършено до кръста и без калимавка, гологлав върви човекът. И не само върви, ами и шум, вдига до бога — на листо свири, с тояга бие по дънерите и пее, че се къса, Кара Събевата62. Нали я знаеш: „Ходил е Събо, Събе ле, три годин млад байрактарин, шест годин стара войвода…“

— Ще рече, не се мъчи да се промъкне тайно, а нарочно обажда за себе си. Кой го знае, такъв човек може асъл нас да дири, на нас знак да дава. — Войводата попремисли и в смълчания въздух наистина долови далечни удари на дърво о дърво. — Проводи някой от по-опитните ни хора, Ангел да речем, да проследи дали зад него няма други. Че може да е капан, както се ловят вълци: той да е ярето, пуснато да врещи, а авджиите да се спотайват наоколо. Уверите ли се, че е сам, разкрийте му се и го питайте къде и за какво е тръпнал.

— Ако търси нас?

— Доведете го при мене. Ама по-напреде ми пратете Иван. — Иван беше байрактарят на дружината. — Да го срещнем, както подобава…

Както нареди войводата, така и стана. След половин час, когато хайдутите доведоха при изворчето уловения „чешит“, там бе седнал с пушка в ръка войводата Кара Танас, а на крачка-две зад него стоеше изправен мустакатият Иван, байрактарят, и държеше четири аршина дълга пръчка, на върха, на която се люлееше четвъртито парче алено-червен плат. Човекът позапря пред тях, пък изведнъж се разплака и се хвърли по очи в краката на войводата.

— Хайде, стани — рече Кара Танас. В гласа му трепна и зазвъня струна на умиление. — Стани и разкажи що те води при нас.

Човекът се надигна, избърса очи, но хълцането още за дълго му остана.

— Що ме води ли? — каза тихо, като въздишка. — Що друго, ако не неволята води бедната рая при Кара Танас войвода?

Той бил попът на Козосмоде, Харалампий, макар че го споходила не радостта, а тежката мъка. (Тук в разказа на попа имаше игра на думи, която хайдутите не разбраха. Защото не знаеха, че Харалампий или Харалампиос на гръцки означава „светнал от радост“.) Приличен живот водел поп Харалампий — е, платата не стигала да изхрани жена и дете (другите му деца прибрала благата и медената), но той си докарвал още нещо кое от школото в дома си, кое от нивицата и лозето. И хвала на бога, преживявал, свързвал двата края, мислел вече за старини и за представяне пред всевишния. А като имал и обичта, и почитта на селяните — не му трябвало повече. Така мислел той. Мислел го доскоро, до преди неделя. Когато тайфа турци нахълтали посред нощ в къщата му, набили до синьо него и попадията, а щерка им Пройна, едничката им радост, отвлекли. Три дни по-късно се разчуло, че Пройна била неволница в харема на Ружди бей, потомствен чифликчия и мухтарин на Козосмоде.

Слушаше Кара Танас този колкото тъжен, толкова и катадневен разказ, не изпущаше никаква подробност, а мисълта му се рееше дале назад в миналото. В собственото му минало.

… То беше отдавна, за годините не стигаха пръстите и на ръцете, и на краката. По онова време Танас беше младоженец и от изгрев до мръкнало се трудеше на нивата; трудеше се за петмина, защото искаше да се замогне, та Мария и дечурлигите, които ще дойдат… Но не било писано да види стремленията си осъществени. Върна се една вечер, а Мария за пръв път не го чакаше със слънчева усмивка и с ласкава дума на пруста; намери я да виси на гредата в собата. После му казаха комшии: Мустафа бей, сливналията, бил в Катунище и разтушил отегчението си в Танасовата къща, та Мария не понесла срама и сама се обесила… Не каза нищо Кара Танас и сълза не пророни. Зарови той в студената земя Мария, пък после разпита кога и през къде ще пътува Мустафа бей за Сливен, причака го и с един куршум на шишането го просна да рови с пръсти спечената кал по пътя. След това Раиф, синът на Мустафа, отвлече Дойна, сестрата на Танас, заведе я на същото място, където баща му с кръвта си бе напоил земята, насили я и сетне я закла като агне. Два дни по-късно Танас пък издебна Джамал, брат на Раиф и втори син на Мустафа, тоно като излизаше след намаз от сливенската Амалъоглу джамия, с един удар на тежкия си калъч го раздели на две половини и…

както гласеше песента за славния му предшественик Злати войвода Кокарчоолу63. Ето как мирният селянин стана хайдутин и страшилище за гаджалите, как се порути бащината му къщурка в Катунище, а от Стара планина до Бяло море се разля и нарасна славата на народния закрилник и отмъстител… Умен, много умен беше козосмоденският поп, дето със запретнато расо преброди планината, за да намери Кара Танас — той, сам преминал през мъката, най-добре можеше да разбере и хорската мъка!64

Попът завърши скръбния си разказ и отново се насълзи:

— Това е, войводо. Не оставяй Пройна под турско фередже, избави я от злощастието й и ми я върни…

Кара Танас обиколи с поглед момчетата си и после рече:

— Ще бъде. Още днес ще се вдигнем към Козосмоде, а ти ще ни чакаш тук с двама наши ранени другари. Като се върнем, ще ти разкажем що сме свършили…

Поп Харалампий разбра неизреченото в думите му, но не се засегна, оправда го:

— Прав си, войводо. Така ще бъде, тук ще те дочакам. И на ранените ти юнаци полезен ще бъда, ще им прислугвам. А върнеш ли чадото ми, с целия си имот ще възнаградя дружината ти и сам роб ще ви стана…

— Ние не робим турчин — свъси вежди Кара Танас, — че българин ли за роб ще вземем? Също и имота ти не щем, отче. Ако отиваме в Козосмоде, туй е от жалост за Пройна, не за някаква плата, тъй да знаеш…

Опитни в този род дела, хайдутите бързо оградиха просторния двор на Ружди бей и завардиха всички изходи, а като чуха уговорените три кукумявчи крясъка, безшумно, като нощни духове, се прехвърлиха през порти и дувари. Половината от тях, с войводата начело се промъкнаха към господарския дом, другата половина, водени от Иван байрактаря, удари малките постройки, в които живееха ратаите, слугите и вардяните. Почти не срещнаха съпротива. Само един от Руждибейовите пазванти се опита да гръмне с пищов, но Никола го зърна навреме и го съсече с ятагана си — Кара Танас бе забранил да се гърми, за да не се вдигне селската стража. И много скоро посред голямата одая хайдутите изправиха бея по нощна риза и боси космати крака, разтреперан и свит като бито псе, жените му (между тях и Пройна; бяха я заварили будна, съвсем облечена, с чело, опряно на мушарабието), слугите и евнусите. Няколко разпалени факли хвърляха светлина върху чудноватата сцена.

— Ти ли си Ружди бей? — подхвана пред всички Кара Танас.

Онзи, загубил дар слово, само потвърди с кимване на главата.

— Каква е тази жена? — Войводата посочи Пройна.

Мълчание.

— Признаваш ли, че си я грабнал от къщата на поп Харалампий?

— Не аз — проговори най-сетне Ружди бей. — Други я грабнаха.

— Кои са тези други?

— Сливенска тайфа. На Коджа Мюстеджеб тайфата. Но него го нямаше.

Кара Танас попита с поглед Пройна и тя утвърдително притвори очи.

— Но ти ги прати, нали? С твои алтъни ли беше заплатен масрафът на тези сливенски хайти.

Ново мълчание.

— Е, Ружди бей — сви рамене войводата, — знаеш си греховете, не се чуди на наказанието, което ще получиш.

Той кимна на Коливрат Грозьо, най-кръвожадния член на дружината. Но онзи едва посегна към калъча си, когато Ружди бей се разрева като малко дете, падна на колене и се затътри към краката на войводата:

— Всичко ми вземи, Кара Танас войвода. Парите ми вземи, имота ми вземи, жените ми вземи, Пройна ми вземи, само живота ми остави, пощади ме!… В името на твоя господ и на майката, която те е отгледала от парче месо, смили се над мене!…

— Не се валяй като прасе по земята, Ружди бей — с погнуса рече войводата. — Потомък на господари си, помъчи се да умреш господарски!

Но беят беше загрижен не как да умре, а дали да умре. Той достигна краката на Кара Танас, прегърна ги, измокри ги със сълзи, покри с целувки цървулите му.

— Твоя воля — отново сви рамене Кара Танас, но не се отмести. — Щом си решил да умреш в краката ми… Грозьо!

За втори път Коливрат Грозьо протегна десница към дръжката на калъча си и за втори път я отпусна. Този път го спря Пройна, поповата щерка. Тя прекрачи напред и сложи ръка върху ръката на войводата. Приличаше на светица, слязла от икона — така безкръвно беше продълговатото й лице, такъв блясък на невинност се излъчваше от мраморното й чело, такова всеопрощение грееше от нейните очи-череши.

— Пощадѝ го, войводо!

Кара Танас с рязко движение издърпа ръката си, сякаш до нея бяха допрели нажежено желязо. Очите му се разшириха, гласът му стана неузнаваемо дрезгав:

— Ти ли казваш това? Ти? Та нали за тебе…

— Знам. За мене. И не друг, аз те моля, пощади го!

Той помисли няколко секунди, после отритна настрана търкалящия се в краката му турчин и кимна на момчетата:

— Внимавайте никой тук да не помръдне. Сега ще се върна. — После направи знак на Пройна: — Ела! — Излезе с нея на хаета, отведе я към най-далечния му край и рече строго: — Говори, каквото е на сърцето ти. Но знай, че не съм тука за своя угода. Баща ти ме прати, дядо поп.

— Всичко знам — отново каза младата жена, — за всичко се досещам. И наспроти туй пак те моля да омилостивиш сърцето си и да не погубваш бея. Не за него за себе си те моля, войводо.

— За себе си? — попита той недоверчиво.

— За себе си. Беше черна орисия за мене, когато ме отвлякоха. Но друга черна орисия ще бъде, ако сега убиеш бея и силом ме върнеш при мама и татко. Помисли малко, войводо. За мен вече няма живот извън този харем. Какво ще стане ако ме изведеш оттук? Такава, каквато съм, озлочестена от турчина, ще ме поиска ли някой? Как ще бъде, след като нашите не понесат срамовете ми и господ ги прибере? Живот ли ще е без мъж, без близки, без свои и невям често-често посещавана от разни читаци? — Гласът й, издигнал се и се засилвал, изведнъж секна, като че Пройна внезапно бе рухнала в немощ. И накрая тихо, много тихо добави: — А може би вече нося и турче в утробата си. Разбираш ли ме, войводо?

Той се отдръпна от нея и се изправи до дъсчената ограда на хаета. Жената го гледаше, очертан върху небето на светлата октоврийска нощ — висок, с прави рамене и с вдигната глава. После го чу да простене през стиснати зъби:

— Ех, робийо ти българска!… Боже, ти, който гледаш отгоре, няма ли да туриш край на това черно теглило?…

Когато малко по-късно се върна при нея, бе възвърнал хладнокръвието си.

— Какво искаш от мене? — попита.

— Да кажеш „било, що било“ и да не наказваш бея.

— Не мога да го оставя така — поклати глава Кара Танас. Тя не различи в тъмнината, но почувствува как устните му се свиха в крива гримаса. — Не мога да го оставя така, без нищо. Турчин от добро не разбира. Оставя ли твоя бей ненаказан, ще си рече, че съм се уплашил. Тогаз и твоя живот ще почерни, и други зулуми ще прави из селото.

— Ако е тъй, накажи го, но живота му не вземай.

Отново помълчаха, после той й даде знак да отидат при другите.

А там наистина всичко беше така, както го бяха оставили. Само Ружди бей се беше изправил и зиморничаво се прехвърляше от крак на крак. Като видя да влиза войводата, той отново се вкамени и вторачи поглед, та дано узнае съдбата си, преди Кара Танас да я изрече.

— Къде държиш парите си? — запита го войводата. После го сряза: — Не бързай да се ухилваш. Няма да се откупиш с пари, но трябва да си платиш гяволъка.

— Оттатък, в моята соба. Едно обковано ковчеже в стенния долап.

Един хайдутин отиде и след малко се върна с ковчежето в ръце. Кара Танас полека завъртя ключето и го отвори.

— Колко плати на онези сливенски хаймани?

— Осемдесет алтъна — отговори беят; от гласа му личеше, че казва истината. — Толкова поискаха, толкоз им дадох.

— Осемдесет алтъна! — подсвирна с уста войводата. И се обърна към Пройна: — Сторили са ти чест, добре са те оценили. Други моми крадат за осемдесет гроша, а някои за осемдесет пари. — Той отброи няколко купчинки златни монети. — Ела ги преброй, Ружди бей!

— Вземи всичко, Кара Танас войвода.

— Ела, ти казвам! — повиши глас войводата. — Ела и брой! Осемдесет алтъна вземам и аз и нито аспра повече. — Той изчака, докато беят отгоре-отгоре преброи отделените пари. — Туй е плата за труда ни, Ружди бей, сега ще се наплатим и за краденето на българка! На колене! — изкомандува. — Не пред мене, пред нея на колене. Ха сега й целуни ръка, дето ме измоли да не ти вземам душата. Така!

После всичко стана едва ли не светкавично. Кара Танас направи особен жест с ръка, Коливрат Грозьо в миг измъкна ножа си, с безпогрешно движение отсече едното ухо на турчина и пак така бързо прибра оръжието. Беят само трепна, сви глава в раменете, но не издаде звук. Затова пък кадъните му се разкрещяха и заради него, вдигнаха олелия до небето. Пройна повдигна сукман, откъсна парче от ризата си, приближи се до бея и затисна раната му с плата.

— На колко си години, Ружди бей?

— На трийсет и две.

— Добре, ще живееш още дълго. И този белег ще ти напомня как си крал българка и как тази същата българка е измолила живота ти. Но запомни и още нещо, бей, от мене, Кара Танас войвода, го запомни. Не тачиш ли тази жена, един косъм падне ли от нея, тогава аз пак ще дойда. За другото ухо. Но него ще сваля заедно с главата ти…

4

Като се прибираше в неделя след църква, Георги Силдаря отдалече видя, че синът му Васил се върти пред вратата на двора и се оглежда за него. Не се излъга — щом го забеляза, момчето презглава се затича и веднага му заговори доверително и хитро:

— Тате, знаеш ли кой е вътре?

Бащата смръщи триъгълните си вежди — такова встъпление можеше да означава и нищо, и всичко.

— Отде да знам? Нали виждаш, сега се прибирам.

— Баба Мавруда — тържествено обяви Васил. — Баба Мавруда Кърк-яланката65.

Силдаря се изненада. Не от туй, че е дошла баба Мавруда, а че Васил по такъв особен начин съобщаваше за идването й.

— И какво, като е дошла баба ти Мавруда Кърк-яланката?

— Не разбираш ли бе, тате? Дошла е не за туй-онуй, а да сглежда наша Трънка!

Вярно ли чуха ушите му? Да сглеждат Трънка? Мигар дъщеря му, в неговите представи все още момиченце колкото едно кутре, бе станала вече мома, която бабите сгледваха? Че нали тя до вчера бършеше нос в сукманчето си и се пердашеше с другите дечурлига из махалата?

Буен и звънлив смях прекъсна мислите му. Опомни се. Сега разбра защо Васил бе зарязал тайфата обесници като него, за да го чака. Той, магарето му с магаре, е пожертвувал играта си, за да види баща си да стои замаян посред улицата. А вече нямаше кого да накаже — Васил, свил уши като заек, бе запрашил надолу към Машатлъка… Силдаря весело-заканително поклати глава и продължи към къщи.

При вратата срещна Бяно.

— Е, как е? — подкачи го. — Ще женим ли Трънка?

— А, научил си вече — усмихна се Бяно. — Баба Мавруда си върши работата според правилата, пък дали ще женим Трънка, това ти ще кажеш.

— Според правилата? Какви са те, правилата на сглеждането?

— Ами че всички глупости и бабини деветини. Уж се грее край огнището, пък надигне рогозките да види преметено ли е под тях, после излъже, че я присвил коремът, за да провери измила ли е Трънка нужника…

— Тъй, тъй… — рече бащата и това може би трябваше да прозвучи одобрително, но в неговата Силдарова уста придоби заплашителен отенък. Вдигна крак да продължи към къщата и едва тогава се сети да попита — Ами за кого оглежда Кърк-яланката?

— За Пею Смеденов.

— За кого, за кого? Не съм чувал такъв човек.

— Пею Смеденов се казва. Живее в Клуцохор, последната къща на Овчарската махала, току под Хамам баир. Заможен е — воденица има на Аркаръ коруч и доста добитък.

— Ти май го харесваш, а?

— Правото си е право, харесвам го. Не само защото е висок и силен. — Бяно се запъна. — Друго е хубавото в него, тате. Пею е съвсем сам, нигде никого си няма. Благата и медената прибрала всичките му хора — баща, майка, братя, всички. На негово място мнозина да са станали хайти, земпарета и пияници. А той е трийсетгодишен, ама не можеш намери човек да каже лоша дума за него.

— Да не е някой абдал и лапни-муха?… — подхвърли бащата, който мислеше по-иначе за качествата на мъжете.

— Не е. Но е добър, по душа добър. Честен, справедлив, щедър към сиромасите, богобоязлив…

— Добре, добре — прекъсна го Силдаря. — Ти както ги занарежда, направо в календара ще го вкараш. — И продължи към къщата, докато сумтеше под носа си: — Пък ако се ожени за Трънка, нищо чудно наистина да се запише в календара. Като великомъченик…

Като влезе във вкъщито, завари Трънка да стои права до оджака с ръце под престилката и с необичайно за нея изражение на кротост и послушание, а в същото време баба Мавруда Кърк-яланката едновременно дъвчеше нещо с беззъбата си уста и придирчиво оглеждаше чистотата по полиците и фиридите.

— О, добре дошла, бабо Маврудо — шумно поздрави домакинът. — Какво те води насам? Да не си разровила въглените в огнището? Дворджийките, както по онова време наричаха жените, изпращани да сглеждат моми, уведомяваха момата и нейните близки за своята мисия, като веднага след влизането в къщата вземаха дилафа и разравяха огнището.

Кърк-яланката, отначало стресната от това чисто силдаровско встъпление, се опомни и се ухили насреща му:

— Разрових, Георги, разрових. Що, не си ли доволен?

— Как да не съм доволен? Че нея — той кимна към дъщеря си — няма да я държа за ошав я! Само че… Я ни остави малко, Трънке. Искам да се поразговоря с баба ти Мавруда. — И когато дъщерята излезе: — Ха седни сега да поприказваме.

Седнаха един срещу друг на трикраките столчета. Георги Силдаря изведнъж осъзна, че не е подготвен за разговора, който сам предизвика. И за да спечели време, започна бавно и съсредоточено да пълни чибука си, после все така пипкаво взе въгленче от оджака и запали. Едва когато пусна няколко пъти парлив пушек в лицето на гостенката, заговори:

— Изпратих дъщерята, за да се разберем с тебе „право куме в очи“, бабо Маврудо. Познаваме се отколе, няма нужда сега да ти казвам какъв ми е адетът. — Старицата мълчаливо потвърди; от изражението й можеше да се съди, че не е във възторг от характера на Силдаря. — Това, дето ти го казах за Трънка, е вярно. Хич и не мисля да я правя стара мома. — Отново няколко кълбета дим. — Ама и не ми е по сърце да иде тук човек и да наднича по лавици, кюшета и нужници. Не съм против тебе — той предварди един порой от думи. — Който и да е, все ще ми е трън в очите. Затуй хубавичко слушай какво ще ти река сега. Не знам кой те е пратил и няма да те разпитвам за него. Ако каже господ, сам ще се запозная с него. Да отидеш и да му предадеш така, без да изопачиш нито една дума. — Кърк-яланката безмълвно обеща. — Кажи му, че Георги Силдаря има дъщеря, но я дава за жена, не за слугиня. Щом тя е скопосна да се грижи за баща и трима братя, ще се оправи и с един мъж. Ама да идват тук разни хора, да завират нос по долапи и килери, туй, виж, няма да позволя. Че Трънка е човек, а не работно добиче, дето го избират по зъбите и здравия врат. И да речеш още на жениха, който те е пратил, ако е съгласен с моята приказка, сам да дойде тук, да си похортуваме като мъже. И като утрешни зет и бабалък. Ако пък не е съгласен и се кани ратайкиня да спазарява, тогаз хич да не ми се мярка пред очите и от Трънка по-далеч да стои. Това е, бабо Маврудо.

Той очакваше, че след това ще поседят и ще полафят с дворджийката, дори имаше на ум една ракия да й предложи, но Кърк-яланката предпочете да се измъкне набързо. Силдаря я изпроводи (не се престара много — по-далече от стълбата на хаета не отиде) и тръгна да търси Трънка, с нея да се разбере. Но преди да открие момичето, налетя на Манол.

— Какво си се ухилил като месечина? — сопна се бащата.

— То си е за хилене — сербезлийски отвърна Манол. — Където наскоро ще се вие хоро, може отсега да има смях.

— Виждам, отървава ти се от сестрата…

— Не е за отърваването, тате. Бива си го зетя…

— Какво, познаваш ли го? Пфу, питам те и аз, гачели от твоето хаймануване остана човек в Сливен, дето да не го знаеш.

— И от хаймануването има файда — не се предаде Манол. — На̀, сега ти си умираш някой да ти каже туй-онуй за Пею Смеденов. Е, признай, можех ли ти каза нещо, ако бях домашар?

— Ама и ти признай, че нямаше да се научиш на такава устатост — не му остана длъжен бащата. — Хайде, изтърсвай торбата!

— Бива си го зетчето, тате. Парички и имот си има, но туй не е най-важното. Юнак българин е, затова го харесвам. Слушаш ли го, ще си речеш — божа кравичка. Но, разправят, видел ли чалмалия, падало му червено пред очите и тогава не мислел какво прави. И гаджалите знаели неговите табиети, та избикаляли воденицата му от половин сахат път. — Момъкът пак разтегли уста в лукава усмивка. — Ловя се на бас, че ще му дадеш наша Трънка, че и поклон доземи ще му сториш…

— Сус бе, обеснико! — изхока го Силдаря, но очите му се смееха. — Ще ти дам аз на тебе едни басове!

И тръгна пак да дири дъщеря си.

Откри я в одаята. Трънка седеше до прозореца и много-много не приличаше на себе си — не бяха Трънкини тези безпомощно отпуснати рамене, сплетените в скута ръце, лицето, застинало в нерадост, която смекчаваше грубоватите му и ръбати черти. А и незачитането: кога Трънка е чула стъпките на баща си и да не скочи чевръсто срещу него?

Но дали го чу? — запита се Георги Силдаря. Дали изобщо беше тук, в одаята, или… нейде в подножието на Хамамбаир? Той се облегна на рамката на вратата и погледна дъщеря си. Какво се чудеше одеве, че са дошли да я сгледват — не мома, а момище бе станала на нейните години майка й вече бе родила едно и с второ бе надула тумбака.66 Гледаше я Силдаря и изпитваше противоположни чувства. Разбираше той какво става сега в душата на момичето, умиляваше се към него, ала в същото време бащината му ревност се дразнеше от мисълта, че тя, неговата щерка, с такава готовност би го зарязала, за да отиде при избраника си.

Избраника ли? Това трябваше да се разбере от момичето: дали този Пею не знам чий си наистина е избраник на сърцето й, или Трънка си няма и хабер за него. Има ли севда между двамата, не беше Георги човекът, който ще застане между тях и силом ще ги раздели. Е, имаше там и една мъчнотия, за която само той си знаеше, но бащата вярваше, че ще намери някакъв чалъм да се справи с нея.

Той се поизкашля, прекоси одаята и седна на миндера при срещупрозоречната стена. И заговори с най-делничния си глас:

— Ела, Трънке, ела, моето момиче. Да си поприказваме, да се разберем.

Тя не го послуша, а се подчини — приближи вцепенено, като онези дървени кукли, които карагьозчиите по панаирите разиграват с конци, и седна до него, но избягна да срещне погледа му. И остана затворена, далечна, чужда. Заболя го: мигар и родните му деца го имаха за такъв темерутин и маргаза човек? Каза й ласкаво:

— Кажи, Трънке, лятос на Еньовден какво изпяха дружките ти, когато извадиха твоята китка от менчето?67

Трънка бавно вдигна глава и сега за пръв път видя благосклонността, изписана на лицето му. Просветна — сега вече не скръб, а радост и надежда смекчаваха чертите й на „мъжка Драгана“, правеха я да изглежда (поне в очите на баща й) почти нежна й почти красива.

Разбрала намека му, тя отговори също така шеговито:

— Случи се, че две песни ми изпяха, тате. Ама те са тъй, че може за едного да са се отнасяли.

— Кажи, кажи да чуем!

— Едната беше „Китка плава низ яз въз яз“, другата — „Самси здравчец на камъче“.

— Да ме убие господ, ако разбрах нещо.

— Не разбра ли? А то е толкоз просто: късметът ми е да взема воденичар, който е единак, без близки хора.

— Аха! — рече Силдаря, развеселен от малката хитрост на Трънка. — Тъй, значи, воденичар-единак. А какво мисли за този твой късмет воденичарят-единак? — Момичето красноречиво замълча и бащата повтори: — Аха! Е, няма как, щом късметът ти е бил такъв…

Окончателно проумяла благосклонността на баща си, Трънка рипна от миндера и чисто по хлапашки невям се приготви в израз на радостта си да се изтърколи през глава по чергата. Но Силдаря я спря:

— Хайде, хайде! Уж мома за женене си станала, а…

Тези думи й подействуваха, сдържаха я. И радостта й потърси друг начин да се изяви. Трънка запя:

Имаше такъв глас, че баща й стана пишман, дето не я остави да се премята по пода.

Не беше минал и един час от заминаването на баба Мавруда, когато Пею Смеденов се появи в дома на Георги Силдаря.

Външността на бъдещия зет правеше впечатление. Висок колкото Силдаровците, ако не и повече, снагата му изправена; не можеше да се каже, че е особено кръшен или гъвкав, но затова пък излъчваше сила на мечкоборец — гледаш ли го, започваш да си казваш, че е човек, който сух клон да стисне, вода ще изцеди. Лицето му, малко възедро, имаше открит и честен израз; такива биват лицата само на люде, които нямат какво да крият и от какво да се срамуват. Смекчено от чифт топли кафяви очи, това лице би изглеждало кротко, ако не бяха по хайдушки засуканите му мустаци и особено гъстите сключени вежди, които, изтеглени в широка права линия, го разделяха на две и му придаваха нещо на границата между твърдост и жестокост.

Преди да дойде у бъдещия тъст, Пею Смеденов бе облякъл дрехи, които иначе навярно слагаше от Великден на Великден, така гиздав беше от дъното на еминиите до върха на къръмския си калпак от сива къдрава кожа. Носеше тесни колчаклии потури от млечнобяла аба, но толкова нагъсто бяха сините копринени гайтани по тях, че човек мъчно можеше да определи кой от двата цвята преобладава, синият или белият. На кръста си бе увил ален копринен пояс, върху светещата си от чистота риза бе сложил жълто-кафяв елек, нашарен с черни гайтани, на плещите си бе наметнал също такъв по цвят сукнен чепкен и, според обичая, не бе надянал ръце в ръкавите.

Докато гостът прекосяваше двора, Георги Силдаря го огледа придирчиво и веднага призна, че синовете му имаха право за хубостта на Пею. Беше левент, спор няма, и нищо чудно, дето Трънка се е заплеснала по него. А следващата му мисъл беше: „А той пък какво ли е сполучил да намери в моята Трънка?“

Посрещна бъдещия зет с всички салтанати, които случаят изискваше, отведе го в собата и двамата седнаха един до друг на миндера. Трънка, зачервена като вишна, им поднесе мезета и ракия; тя, горката, беше така безпаметно смутена, че разля чашките по колената и на баща си, и на жениха. Бащата вдигна първата наздравица и с удоволствие забеляза, че Пею не беше чак такъв светец, какъвто го мислеше Бяно — държеше се прилично, но без излишно скромничене и затова, без да отваря гърло на сархош, не отблъскваше лицемерно чашката. Двамата мъже поприказваха и Георги Силдаря, през пъстрия си живот видял и чул много свят, скоро си състави мнение за жениха: Пею не блестеше с остроумие и находчивост, падаше малко темерут, но иначе беше прям, простодушен, чужд на хитруването, с грубоватостта на людете, които презират витийските увъртания. По-късно той щеше да открие още, че не употребява в говора си никаква турска дума. А за човек като Силдаря туй значеше много…

Прямотата му се прояви и тогава, когато най-сетне Силдаря доведе разговора до главното. Стигнали дотам, Пею остави чашата си, извърна към домакина откритото си лице и без да отклони поглед, без да мигне, му каза просто и ясно, че иска Трънка за жена. И така с прямодушието си „улучи тъста право в сърцето“, както призна Георги Силдаря. Но това той казваше по-късно; сега, в разговора очи в очи, се постара да не отстъпва на жениха по откровеност и чистосърдечно му рече, че досега не се бил замислял да жени Трънка, но няма нищо против, още повече като разбрал, че и тя… и така нататък.

Както се вижда, в разговора между двамата само една дума не беше спомената: любов. По онова време тя не липсваше в речника на сливенци, но те я използуваха само в песните си; иначе „либенето“ им беше почти непознато или най-малкото много рядко; за женитбата напълно достатъчни се оказваха простото харесване или само сватосването — със или без харесване, даже със или без познанство.

Даде съгласие Силдаря, но едва го изрече и си спомни другото, неизреченото. Тежко и сложно му беше, че трябва да говори за него — пък и че трябва да мами този открит човек пред себе си — ала знаеше: сега и само сега е моментът за онова, другото.

— Рекох на баба Мавруда — каза наглед спокойно, но не намери сили да гледа госта в очите, — сега и на тебе ще го река. Давам ти Трънка, но за жена ти я давам, не за добиче.

— Научих го от баба Мавруда и затова начаса дойдох при тебе — съгласи се веднага Пею. — Защото и аз я вземам за жена, не за ратайкиня… тате. Ама виж, и да те лъжа не искам: жена ще ми бъде Трънка, не царкиня от приказките. Жена и стопанка. Знаеш що значи това…

Знаеше Силдаря, как да не знаеше — мигар той си представяше, че Трънка е царкиня от приказките? Пуста да опустее причината, дето го кара да се гърчи така пред това честно и почтено момче!

— Вярвам ти, Пейо — кимна, — ама искам да съм сигурен за делата, не само за думите. Ако от сърце изговори тази дума, че жена вземаш, а не ратайкиня, тогава ще приемеш едно условие. — Той усети върху себе си питащия поглед на жениха, усети го като нещо веществено, сякаш този поглед имаше месо и кости, но не посмя да го срещне със своя поглед. — Да съм сигурен искам, че я вземаш от сърце, не за пари.

— Как ще се увериш и това, тате?

— Решил съм да не давам на Трънка никакви пари, никакъв имот, нищо извън чеиза, който си е приготвила. Един ден, като умра, вие ще получите равна част със синовете ми от онова, което съм оставил. Разбираш ли ме, Пейо? — попита, почувствувал неубедителността на изразеното от него желание. — Аз не искам да излезе тъй, че съм купил зет си и че той, зет ми, с женитбата си е направил алъш-вериш, също като лазовете, които сега изкупуват абата. Моят зет — това за мене ще е като мой син и наравно с другите ми синове. Това условие ти поставям аз и не го ли спазиш, невям скоро няма да играем хоро един до друг… А след кратко замълчаване добави тихо: — То ако слушаш мене, и самата сватба може да мине тихо и скромно, без донанми…

Пею Смеденов мисли дълго, прекалено дълго дори за муден мозък като неговия. Най-сетне продума тежко:

— Приемам условието ти, тате. Няма да крия от тебе — приемам го, макар че не го намирам в реда на нещата. — Той още веднъж напразно се опита да срещне очите на утрешния си бабалък. — Не ме разбирай погрешно, тате. Като казвам това, не от алчност за имот или от сребролюбие го казвам. Благодаря на бога, достатъчно заможен съм. Редът, тате, обичаят е такъв. — Ново замълчаване. — За другото, виж, не съм съгласен. „Човек само веднъж се ражда, веднъж се жени и веднъж умира“, тате — припомни той чисто сливенската поговорка. — И щом е веднъж, искам да се спазят обичаите.

И двамата разбираха какво значат последните думи. По онова време сватбените обичаи в Сливен и Сливенския край бяха голямо нещо и траеха кръгла седмица.

Започват те в петъка преди венчавката с „подмесването на кваса“, ръченицата на девера и зълвата около нощвите и „булгура“ вечерта. В събота у момата се палят пещите и с песента:

се пекат хлябовете и краваите, после с гайди и тъпани се проточва „меденикът“ — процесията, с която годеникът изпраща даровете си на своята избраница, а следобед в двете къщи се дават угощенията, „зияфетите“, траещи средно от осем до дванайсет часа време. Неделята е ден на „товара“, пренасянето на прикята на младоженката, самата венчавка с „канилките“ и „момените“ и пак с гощавката, задължително съпроводена от „Че са станали, станали, сливенските абаджии…“ Друга песен се свири в понеделник сутринта в дома на младоженеца, когато булката полива нему, на свекъра и свекървата — „Аферим, момина мамо, добро си чедо имала, хранила и отхранила…“; в този ден са също яденето на тиганици, „големите канилки“, отбулването на булката, „отвърките“ вечерта, когато родителите на булката я „пращат“ с прясна пита и буца сирене върху некалайдисана синия. Във вторник са „поврътките“, в сряда — „обиграването“ на измесената от булката пита и отиването на булката за вода, в четвъртък — обедът в дома на булчините родители с даряването на младото семейство с месали и софралъци… И така, изредено съвсем накратко, преминава тази паметна седмица — от петък до четвъртък, — в която „човек веднъж се жени“…

— И в годежа ли ще спазим обичаите? — попита закахърено Силдаря.

— А, не — усмихна се Пею Смеденов. Пак според сливенските обичаи времето между годеж и сватба се проточваше година, две, че и доста повече. — Годежа да сторим сега, тате, тука, без гощавки и гости, а венчавката… — Той повторно се засмя. — Нека бъде като в песента, тате: „Годежът й таз неделя, пък сватбата — донеделя…“

Най-сетне очите на двамата се срещнаха. И Пею видя съгласието на бащата. Тогава бръкна в дълбокия джоб на потурите си и извади обичайните дарове: пръстенче и три златни махмудии, вързани в бяла кърпа.

— Това е за годеницата, тате.

Георги Силдаря беше изненадан от това бързо развитие на нещата, но не и затруднен. Той отиде в одаята, от тайното си чекмедже зад баджата взе един мъжки пръстен („Откъде го ягмосах на времето? Дали не беше от онзи кьор-кютюк пиян бей в Мустафа паша68? Или ми е спомен от бастисването на Мехомия69?“), поизлъска го в потурите си, пък се върна и го надяна на Пеювия пръст. Тук също спазиха обичая: разменянето на тези предварителни дарове стана без участието на момата…

Тогава бащата сипа пак ракия в чашките, които за известно време и двамата бяха забравили.

— Наздраве, зетко. Господ да ви дари с късмет и дълъг живот. А мене… с цяла сюрия внучета…

И те изляха парливата течност в гърлата си.

Едва доста по-късно през този ден бащата се сети да съобщи на Трънка за сключения годеж и за предстоящата сватба…

5

Приклекнал, за да се изравни с малкото, вече потъмняло от времето огледало на стената, хаджи Молла грижливо завиваше чалмата си — работа, на която той гледаше с най-голяма сериозност. Докато пръстите му се оправяха с нея, той чу, че някой влезе в стаята. Не се извърна; само се изви малко и в огледалото забеляза, че е Анифе ханъм, майка му, която търпеливо го изчакваше да завърши приготовлението си.

— Какво има, мале? — попита я на български — единствения език, на който си говореха те двамата, майка и син. — Болна си, защо не лежиш, ами си се надигнала да ме изпращаш? Защо не лежиш, както ти рече хекиминът?

— Както рече на тебе — засмя се тя. Засмя се, понеже мохамеданската религия забранява на жените да се показват пред чужди мъже, та и лечителите ги церят от разстояние, по чуждо описание на болестта. — Дошла съм да те помоля нещо, Молла.

Най-сетне оправи чалмата си и се обърна, изпитателно огледа майка си. Аллах, аллах, колко се е развалила в последно време! Някога Анифе ханъм била чутна красавица. И крадена била, а търговците на роби крадяха само красиви деца. Бяла като мляко кожа, естествено алени устни, тъмнокестеняви коси на едри вълни, блестящи кафяви очи, кръшен стан — така я описваха онези, които са я познавали по-рано. От тази нейна нявгашна прочута хубост сега не бе останало нищо, дори следа — душният въздух на харемлъка и тъпченето със сладки неща бяха направили своето, та Анифе ханъм беше все нездраво подпухнала, безформено дебела от преяждането, закърняла от бездействието. Сега към това се прибавяше и действието на тази тайнствена — или поне неоткриваема без преглед болест, която я разяждаше отвътре, стопяваше и последните й силици. И какво бе останало от някогашната красавица? Пълно, но безкръвно лице, окръжено отгоре от безцветно сиви коси и отдолу от свлечените кожи на стопената й гуша, едро, пък обезсилено тяло, безизразен поглед.

Тя му подаде няколко сребърни монети и обясни тихо:

— Помощ за църквата „Свети Димитър“, сине. Това те моля да сториш вместо мене — да я занесеш. Знам, не ти е приятно. Но виж ме, не мога да стигна дотам.

— Наистина не ми е приятно — потвърди той; потвърди го натъртено, но без свадливост и с неудоволствие, но без изненада — не се случваше за пръв път да иска такава услуга от него.70

— Не казвай, че е от тебе. Изобщо не казвай от кого са парите. Бог не се нуждае от имена, защото той всичко вижда и всичко знае.

— Какво от туй, че няма да си кажа името, щом в Сливен всички ме познават? Даже, ако щеш да знаеш, по-добре е, ако кажа, че ти си пратила помощта.

— Тогава така постъпи — каза тя примирено, сякаш неспособна да види и проумее онези опасности, за които мислеше синът й. — Наближава „Раз-и касъм“, сине. — Кой знае защо, тя произнесе „Димитровден“ на турски. — Празник на божия дом е, не бива да се отмине как да е!

Хаджи Молла разбра, че не ще може да преодолее кротката настойчивост на майка си, погледна монетите в шепата си и махна с ръка:

— Така да бъде. — Думите му прозвучаха като въздишка от умора. — Ще търся колай да предам парите. Но от душа и сърце те моля, мале, не искай друг път от мене такова нещо.

— Разбира се — каза тя с готовност.

Но и двамата знаеха, че нейното „разбира се“ ще продължи най-много до наближаването на Коледа. Ако не дори само до Архангел Михаил подир две недели…

След пет минути хаджи Молла вече обикаляше „като куче край касапница“, както сам се определи, около „Свети Димитър“, главната църква на Сливен, с още тежките следи на оня пожар, който доста я повреди преди пет години. Повъртя се той наоколо, дебна да зърне някой познат християнин, но не му провървя. Помая се той и след малко зърна човека, който би могъл да го отмени в трудната мисия. Той беше поопърпан селяк, явно фукара, но от онези фукари, бедността на които не им е отнела честността, а напротив, сякаш я е подсилила; стоеше прав на петнайсетина крачки от хаджи Молла и също като него зяпаше нагоре-надолу с вид на човек, който не се измъчва от мисълта, че пропиляното време представлява някаква загуба.

Хаджи Молла не се колеба дълго. Повика с пръст селяка и онзи, като се озърна — невям да провери дали повикването не е за някой друг — повлече крака към него, без да изразява особена охота.

— Искаш ли да спечелиш половин грош? — попита кятибинът. Попита на турски и забелязал сам грешката си, щеше веднага да повтори на български. Но за негова изненада онзи му отговори много сносно на същия език, като се ухили и разкри два реда равни и ситни зъби:

— Че кому е излишен половин грош, ефенди?

— Ето ти го — спусна една монета в шепата му турчинът. А после му обясни какво иска срещу този половин грош и докато онзи кокореше недоумяващи очи, му предаде и парите на Анифе ханъм. — Кажи, че една българка те е пратила, разбра ли?

Непознатият замислено подържа в ръка сребърните монети, сякаш преценяваше необикновеното желание на турчина и търсеше зад него някаква клопка. Най-сетне прие:

— Твоя воля, ефенди: Да бъде, както ти искаш. — И повтори заръката: — Ще занеса парите и ще кажа, че ги е пратила една българка.

Разделиха се и селякът тромаво и без бързане се отправи към църквата. По-нататъшните му действия доста изненадаха хаджи Молла — проявявайки се като опитен заговорник, българинът отмина храма с привидно безразличие, продължи нататък първо нагоре към Машатлъка, после надолу до Таш хана и накрая неусетно не влезе, а сякаш се хлъзна в отворената врата на „Свети Димитър“. Малко по-късно излезе и със същата предпазливост се върна при кятибина.

— Изпълних всичко, ефенди. — Турчинът го поздрави с кимване на глава. — Да имаш друго за свършване?

— Не, това беше…

— Твоя воля, ефенди — за втори път каза непознатият. Сетне понечи да си тръгне, но спря още за секунда. — Услуга за услуга, ефенди. Ще ми покажеш ли как да стигна до дюкяна на Георги Силдаря?

Хаджи Молла го упъти, а после дълго гледа подир него — чак докато онзи се закри към Аба пазар — и едва тогава свърна към конака. А там още от портата му казаха, че Тахир ага го чакал и че от сутринта три пъти питал за него. Влезе той при аяна, а Тахир ага, без да прекъсне гневната си разходка, веднага подхвана:

— Тези серсеми!… Научи ли какво са направили?

Хаджи Молла не знаеше кои са този път серсемите и глупаво призна:

— Не съм научил, аян ефенди.

— И как ще научиш, когато те нищо, ама ни-щи-чко не са свършили! Месец и половина скитаха из казата, едно стадо овце изядоха, а пилетата — чет нямат, пък изобщо не са влезли в дирите на Генчо Къргов, да не говорим, че за гърмеж не са могли и да помислят…

Най-сетне хаджи Молла разбра за какво говореше аянът. През август, когато войводата Генчо го надхитри и обра хазната, Тахир ага страшно се разлюти и на часа вдигна въоръжена до зъби потеря, прати и ужким най-изпраксаните си сеймени и заптиета с прочутия Кула Колаузин начело. А сега научаваше за яловите последици…

— Веднага ще седнеш и ще напишеш буйрултия до субашата в Хаинето — строго нареди аянът. — Живеят там и кривят калпак разни, роднини на този… на този… — Той не намери достатъчно обидна дума, която да лепне на прочутия хайдутин. — Да заптиса един-двама от тях и да ги бутне в хапуса. Или Генчо Къргов сам ще ми се предаде, или те ще изгният там, при тахтабите.

За Тахир ага въпросът беше приключен. И затова бе озадачен, когато видя хаджи Молла да стои до вратата и да се прехвърля от крак на крак.

— Аян ефенди — отговори на въпроса му кятибинът, — послушай ме, не се захващай с Генчо Къргов.

— Не аз, той се захвана с мене. И сега скъпо ще плати…

— Не се залавяй с него — почти умолително повтори хаджи Молла. — Той е страшен човек, аян ефенди. Спомни си! Кара Фейзи, дето беше тартор на всички главорези и с когото чак падишахът в Стамбул се съобразяваше, не избегна куршума на тоя баш-харамия.71 Ами само той ли? А Кешиша Али от Балабанлий, които видя как посичат сина му, защото той, синът де, си наумил да закачи жената на Къргов? Ами есирлийския султан, дето получи делва мед, уж армаган от черкемлийския султан, а в меда откри главата на своя кърсердарин, арнаутина? Помисляш ли си какъв трябва да е тоя хайдутин, за да посмее сам да занесе в Есирлий делвата с главата?

В същност това юначество, занасянето на делвата, беше дело на неуморния шегобиец Димо Яламов, но мълвата я приписваше на войводата.

— Не ми ги разправяй тези — отвърна му с пренебрежение Тахир ага. — Няма да ме стреснеш! Пък ако е до султани, имал съм и аз вземане-даване с тях…

Тахир ага имаше основание да се самопохвали. Защото в разправиите с тези шантави и изродени султани, донесли тук своята татарска диващина72, малцина можеха да изтъкнат свой подвиг, който да съперничи на неговия, Тахираговия.

То беше две-три години след като Тахир ага стана аян на Сливен. Разпасали поясите си още от кърджалийско време, султаните не бяха разбрали, че вече е задухал нов вятър и караха гьотере, по старому. Когато за зулумите им се чу чак в Цариград, Тахир ага получи ферман лично от падишаха, „да наведе вирнатите глави“ на тези самозабравили се деребеи. Тогава аянът прати на разбесувалите се султани хабер — или да сведат доброволно глави, или той ще им вземе главите. Повечето от тях с надменност отминаха тази закана, а есирлийският султан — бащата на онзи, за когото разказваше хаджи Молла — отвърна на заканата със закана и тръгна със сеймените си към Сливен, да покаже на Тахир ага „кой на кого буюрдисва“. А той, есирлийският, не беше какъв да е и не случайно му викаха „лудия султан“; прихванеше ли го, той сякаш наистина губеше разсъдък и вършеше таквиз неща, дето и звяр от гората не може да извърши. Той изби жените си — и една роднина на падишаха между тях — с нажежено черясло, и за какво? Загдето се веселили веднъж в харемлъка, преоблечени в мъжки дрехи…

Та този именно есирлийски султан се отправи към Сливен да се разправи с аяна. Срещнаха се те наблизо до Ново село — единият вече прочут като главорез, а и заобиколен от калабалък сеймени, другият още неизвестен и придружен от един единствен човек, сейменина му Кара Смаил. Ама какво се получи. Едва есирлиецът си бе отворил устата да прикани „аянчето“ към послушание и онзи се втурна, развъртя калъчка и на бърза ръка просна посечени седем от сеймените му, а после погна султана, гони го чак до село Сотиря и там раздели и него с душата му.

А по-късно, вече взел страха на султаните, някак си покрай другото „улови роб“ и кавлаклийския, овърза го като пашкул и го прати на силистренския паша армаган…

Да, имаше с какво да се хвали Тахир ага и то никак не беше празно перчене. Имаше той юначества зад гърба си, и то такива юначества, за които падишахът бостанджи-баши и кара-кулак го въздигна!… И като си припомни всичко това, кятибинът, макар и с лоши предчувствия в душата, сведе глава. А аянът приключи разговора си с него:

— Върви, хаджи Молла, върви пиши буйрултията. Другите кахъри остави на мене!

Нека прескочим част от събитията и да разкажем накратко как завърши тази нова схватка между двамата войводи — аян и хайдутин.

Субашата на Хаинето изпълни заповедта на аяна и бутна в кауша Павли Телкиев и Драгни Къргов, тъста и брата на Генчо. Войводата научи още на следния ден. Тогава Генчо Къргов събра дружината. Димо Яламов, най-лудата глава между тях, предложи да нападнат и убият агата, а после в гюрултията да грабнат и двамата неволници от хапуса. Планът се видя на Генчо Къргов „много хайдушки“, а и уважаваше той юначеството на аяна. После се породи друг план — него май предложи Радой Караколев, — с който всички се съгласиха. И още на следното утро дружината осъмна в село Кортен, край кортенския чифлик на Тахир ага. Но харемът на агата, за който бяха тръгнали хайдутите, преди половин неделя се преместил в друг от чифлиците му — в село Мехрембей, тук, в Кортен, били още само децата на Тахир ага. Посред бял ден дружината отвлече децата и се изтегли към Маритино кладенче, нейно отколешно укритие в Средна гора, наблизо до споменатото вече по друг повод село Крива круша.

Когато пратеникът на дружината — един от гавазите на кортенския чифлик — съобщи на аяна за пленяването на децата му, Тахир ага бесня няколко часа, но после прати бърз улак в Колупчий и освободи двамата неволници. Само един ден след това Генчо Къргов върна в Кортен децата на агата; не само че косъм не беше паднал от главите им, но на раздяла той на всяко дете подари по един алтън — „да си купят шекерче“…

Така пак Генчо Къргов излезе победител, а Тахир ага се изпълни с още повече злоба и към него, и към всички хайдути. Със злоба, но и с… уважение…

6

Празник ли е днес? Ако е празник, благословен да бъде този светия, който му е дал името си. Защото така, като е прогонил мющериите от дюкяна на Силдаря, той е спестил на Бяно задължението да излиза от сладостното вцепенение на духа си, за да предлага или тегли на паланцата разните му там рибки, кюкюрт, сакъз, зехтин или сачикабръс, да убеждава купувачите, че такъв, да речем, нишадър като техния не може да се намери и във Виена…

Почти през целия си млад живот Бяно бе имал име на занесен, непохватен и непрактичен, който живее в облаците. Освен това беше мечтателен, прекалено чувствителен, неизгодно хрисим, лишен от дарба да печели — все неподходящи и даже вредни качества за човек, който трябва да преживее в обстановка на една черна робия. Но това, което преживяваше сега Бяно, не беше нито мечтателност, нито живеене в облаците. То приличаше на болест, но някаква особена болест, която причинява не страдания на болния, а радост.

Кога започна „това“? Отвреме-навреме Бяно си задаваше този въпрос, но никога не сполучваше да стигне до верния отговор. Най-често стигаше до два месеца назад, когато отнесе кьотека в избата на конака. Но после разбираше, че „то“ винаги бе живяло в него, спотайвало се бе и кротувало, а после, преди тези два месеца, само бе избухнало с гръмотевична сила, за да го доведе до сегашното „сладостно вцепенение“. Него, един от Силдаровците — от прочутите с коравостта и жилавината на духа им Силдаровци…

Какво знаеше Бяно от онези трудности и изпитания, които предизвикват раждането или проявлението на коравост и жилавина? В същност нищо. Нямаше си майчица и много скърбеше за това (още повече че мнозина по-стари виждаха в него нрава и душевните черти именно на майка му!), но иначе не бе познал глада и дрипите като Мавроди Коджакара, присъствието на баща му го бе опазило настрана и от турските злосторничества, не бе преживял тежка болест…

Все още дълбоко благодарен за липсата на купувачи, Бяно лениво търкаляше из мозъка си тези мисли и изведнъж… О, боже! Може би точно така умират хората от дамла — ударът връхлита върху тях неочаквано, без предупреждение, безмилостно, кръвта спира своя бяг по жилите и дъхът секва, а сетне всичко потъва в онзи предвечен мрак, от който никой не се е върнал. Същото изпита в само един едничък миг и Бяно. Този път не от онова, ненарицаемото, а от внезапното откритие какво се бе крило зад него. Защото в този момент отсреща, покрай шадравана, минаваше една девойка и Бяно в едно мигновение разбра, че тя и само тя е изпълвала сърцето и разсъдъка му. Тя — Божура Стефанова, племенницата на Димитър Чорбаджи!…

— Туй ли е дюкянът на Георги Силдаря? — попита някой до него, но Бяно не го чу. Оня се готвеше да повтори въпроса си, но забеляза копнежа и стремлението, отпечатани върху лицето на момъка, а сетне проследи и погледа му и само съчувствено поклати глава. Попита отново и със същите думи едва тогава, когато момичето с кръшния стан изчезна нагоре към Нурул Кудус джамия и Мангърската махала и от гърдите на младия човек се изтръгна една пълна със страдание въздишка; попита уж нехайно, но от внимателното му око не убягна, че за този дюкянджия бе необходимо твърде много време, за да се върне от своите шеметни височини и да стъпи на земята.

— Дюкянът на Георги Силдаря? — повтори нелепо Бяно. После се опомни: — Да, да, това е дюкянът, заповядай!

Влязоха заедно вътре и Бяно избиколи и застана от вътрешната страна на тезгяха. Другият бе останал прав, с ръце в джобовете на потурите, посред дюкяна и с безгрижно любопитство оглеждаше рафтовете край стените и стоките по тях. Беше среден на ръст човек, възрастта му се губеше някъде под небръснатата от една неделя брада и под чистите, видели и по-добри дни дрехи и проскубаното калпаче, не сложено, а затиснато на главата му. Две неща правеха впечатление във външността му — спокойствието, по-право самоувереността на човека и изражението на онази улегнала мъдрост, която обикновено се среща само у много старите, много преживелите или много учените хора.

— Значи, това бил той, дюкянът на Силдаря — каза гласно човекът. Не можеше да се разбере какво точно влага в това изречение. После запита, без обаче да погледне към момъка: — Но ти не си Георги, нали?

— Аз съм Боян, синът му. — И на свой ред попита: — А ти невям не си тъдявашен?…

— Вярно — каза онзи. — Ябанджия съм. — И се ухили: — Хем ябанджия, хем без пари. — Тук една мисъл го накара най-сетне да спре очи върху Бяно. — Случи ми се нещо много бамбашка, когато идех насам. Един турчин ме повика и ме накара срещу половин грош плата да занеса няколко акчета в дар на една пообгоряла църква там наблизо. Такова чудо — турчин да дава пари за християнски божи дом — друг път не ми се е случвало нито да видя, нито да чуя.

— Не беше ли колкото мене на бой, много блед, синеок, трийсетинагодишен, с грижливо оправени дрехи и чалма?

— Същият. Съвсем вярно го описа.

— А, бил е хаджи Молла, кятибинът на аяна.

Последните думи накараха непознатия да събере вежди.

— Майката на хаджи Молла е българка — обясни момъкът — и си е останала християнка. Целият град знае, че тя сегиз-тогиз праща по някой и друг дар на църквите. — И после: — Що ще желаеш?

— Аз ли? — Посетителят се усмихна снизходително. — Казваха ми, че само в Силдаровия дюкян един сиромах ябанджия може бадява да напълни търбуха си…

Имаше нещо в този посетител, което смущаваше Бяно. То не се съдържаше в думите, макар че те криеха добре измерено нахалство. От него се усещаше някакво чувство на превъзходство, което изненадваше, защото идваше от човек, който проси милостиня. Нея пък просеше така, сякаш оказваше благоволение на дюкяна.

— Ние сме търговци хора — отговори на усмивката му с усмивка Бяно. Искаше да каже: „И чакаме печалба от този дюкян.“ Ала не го каза, остави другия да го разбере. — Но сме и християни — добави. — Не отказваме помощ на нишите. Ти одеве огледа дюкяна. Поревна ли ти се нещо?

Непознатият остана верен на себе си. Той сви рамене и отговори безочливо-шеговито:

— Мигар у вас се яде така, само месо или риба, без хляб?

Надали в цял Сливен имаше още един човек освен Бяно, който не би изхвърлил нахалника през вратата. Но Бяно не го изхвърли. Колкото от сърдечна доброта, толкова и от хладно прозрение, че зад това държане на посетителя се крие отнапред поставена цел.

— Ако вярно те разбирам — реши се да провери Бяно, — теб ти се иска да те заведа в къщи и там да те нахраня?

— Защо не? Нека и аз да се почувствувам веднъж човек…

— А може би ти не ще се обидиш, ако се случи да няма храна в къщи, но баща ми да си бъде там?

— Е, тогаз баща ти ще ме нахрани със сладки приказки.

Ето, не се е бил излъгал. Но в края на краищата и да се е излъгал, пак нямаше да е нещастие — никога Георги Силдаря не би упрекнал сина си, че е довел да нахрани един клетник.

Бяно излезе от дюкяна, сложи пръсти в устата и изсвири пронизително. След малко отнякъде дотича Васил; виждаше се, че с неудоволствие е изоставил играта и другарчетата си, но безропотно се съгласи да остане в дюкяна. Тогава Бяно покани непознатия:

— Да вървим. У дома е малко неразбория, че се стягаме за сватба в неделя, но ти заповядай… да се почувствуваш веднъж човек…

Те тръгнаха един до друг. Не говориха повече. И щяха да стигнат до Силдаровия дом така, без нищо за отбелязване, ако не беше кратката им среща с таксидиота Партений.

Някъде между Сарашката чаршия и Машатлъка Бяно забеляза своя изповедник, който идваше насреща им, и го поздрави отдалече. После обаче усети върху себе си настойчивия поглед на монаха и сметна, че това е подкана да поспре при него. Отдели се от спътника си и чинно приближи до божия служител. Партений му подаде ръка и, Бяно я целуна.

— Един сиромах водя в къщи, отче — обясни той, без да е бил запитан. — Ябанджия е, никого си няма тук, пък и пари няма…

— Богоугодно дело — кимна в отговор Партений. После бащински-поощрително стисна рамото на момъка, хлъзна я и по-надолу към лакътя. — Нахрани го в името на бога. Защото казано е в книгата на Лука Евангелиста: „Блажен е онзи, който ще яде хляб в божието царство.“

Бяно само чу цитата от Евангелието, но не забеляза колко неуместно вмъкнат беше той в словото на монаха. „Свят човек! — каза си той, когато продължи към къщи с непознатия. И си заръча сам: — Ще трябва на изповед да му кажа за Божура! — А после сломено се запита: — Но има ли какво да му казвам?…“

Непознатият до него се извърна и видя, че калугерът е останал на същото място и ги изпраща с вторачен поглед.

„Този чернокапец е опасен — помисли той. — С какво привлякох вниманието му? Дали не сторих нещо непредпазливо?“

В същност нямаше основание да се страхува — него Партений поти не забеляза. Таксидиотът на обителта Дохиари гледаше само Бяно и си шепнеше:

— Каква яка снага, божичко!… Каква сила!…

7

Непознатият остави дървената лъжица, побутна настрана празната паница, прекръсти се и рече:

— Сполай ти, стопанино!

Тези май бяха първите думи, които произнесе, откакто прекрачи в дома на Силдаря. Защото домакинът, щом научи за него от Бяно, го настани до софрата и не му позволи да обели зъб, докато не се види дъното на пълната с чорба паница. А самият Георги приседна наблизо, закади с чибучето и скръсти ръце на гърдите; личеше, че охотата на госта му доставяше удоволствие.

— Дал ти бог добро — отвърна на пожеланието. — Ако се позабавиш насам, в нашия град, а се случи пак да закъсаш, хич не се свени, ами направо ела и почукай на моята порта.

Думите на Силдаря съдържаха в същност две покани — за повторно гостуване в бъдеще и за тръгване сега. Другият очевидно го разбра, защото — макар и с нежелание — се поразмърда като на ставане. Но стигна само до размърдването. Тогава сякаш се сети нещо, отпусна се пак на чергата и спря ухилени очи в очите на домакина.

— Изглежда, лошо ме е препоръчал синът ти, стопанино. Аз бадява нищо не искам. Каквото съм ял, ще си платя! — Той разгърди ризата си, издърпа от пазвата една торбичка, обесена на врата му като муска, и от нея извади нещо и го подаде на Силдаря. — Пари наистина нямам. Но все се намира нещо като да се отплатя.

Георги Силдаря нямаше намерение да вземе каквото и да било, но надникна в шепата на госта. След миг не посегна, а така стремглаво изтръгна поднесената вещ, че едва не катурна непознатия. Нямаше грешка! Окото му не го беше измамило! В ръцете му лежеше онова желязно пръстенче, дадено преди години в една тъжна вечер на човека, когото Георги бе поставял по-високо, отколкото е господ на небето. Прошепна:

— Войводо!… Дочаках…

Непознатият сякаш се зарази от неговото искрено и тъй дълбоко вълнение, защото за пръв път днес изостави своя леко присмехулен начин на говорене и заприказва с непресторена топлота:

— Дочака, Силдар. И ти, и другите. — От същата торбичка той извади и показа пендарата на Сяро Барутчията и тютюневата кутия на Кара Танас. Да бъде благословен онзи, който ви е опазил през годините…

Нито видял другите нишани, нито чул смирения благослов, Георги Силдаря вдигна към него потъмнелите си очи.

— Кажи, той, Индже Стоян, жив ли е?

— Жив и здрав. И Екатерина, жена му, също.

— Кара Колю?

— И той.

— Къде е сега войводата?

— В Яш. Капитан73 е на молдовския княз Михаил Суцу. И другите са при него.

— На служба при инородец? — с недоверие попита Силдаря. — Индже Стоян войвода?

— Михаил Суцу е с гръцко име и княз на Молдова, но по род е българин. Суцу го кръстили фанариотите в Цариград, когато се замогвал с млекарство74, а откупил с наддаване престола на Молдова. Ама си е чист българин, нито една капка чужда кръв няма в жилите му. — Гостът помълча, после добави едва доловимо: — Може туй вече да няма значение, щом е от Христовата вяра…

— Поръча ли за мене нещо войводата?

— Поръча най-напред да те попитам дали още държиш на думата, която си му дал на Агликина поляна.

— Щом съм жив — рече без колебание Силдаря, — туй означава, че държа и ще я спазя. Какво друго е повелил за мене войводата?

— Не се сърди, но… не мога да ти кажа. Още не мога.

— А кога ще можеш?

— Когато ми дадеш клетва пред бога, че това, което ще ти поверя, ще го запазиш в тайна, пък дори и с цената на собствения си живот.

— Заклевам се! — бързо-бързо обяви домакинът и размаха десница по начин, който трябваше да се разбира като три прекръствания; още от хайдушко време той беше „на ти“ с дядо господа. — Казвай сега.

— Не се сърди — повтори гостът, — ама тая клетва не стига. Трябва да я дадеш с ръка върху Евангелието и пред свещеник. Такъв е редът.

— Редът? Кой го е повелил този ред?

— И това не мога да ти кажа. — А подир малко: — Кой свещеник ще венчае дъщеря ти в неделя?

— Поп Исидор, Шидер по нашему, новоселчанинът.

— Вие не сте ли в епархията на „Свети Димитър“?

— Хич не ме е еня в коя епархия сме — чисто по силдаровски отговори домакинът. — Аз си избрах Шидер, „попа на торлаците“, и не ща да зная нито епархии, нито дявол.

— Имаш ли вяра в поп Исидор? Искаш ли да прескочим до него?

— Думата на Силдаря си тежи и без попове, но щом такъв бил редът, да тръгваме.

Те оставиха къщата, както си беше, в разгара на приготовленията за сватбата, и тръгнаха към Ново село. Пътят им — и без това не от най-късите за Сливен — се удължи, защото непознатият предпочиташе по-страничните улички. Наближаваше обед, когато Георги Силдаря отвори една порта и въведе спътника си в двора на църквата „Света София“. А когато вече надничаше в самия божи храм, не видя, а почувствува, че е останал сам. Извърна се бързо. Не, странният му гостенин не бе изчезнал. Той само стоеше до дворната врата и целият превърнал се във възхита, гледаше с очаровани очи сградата на църквата…

— Хубава черква — каза му непознатият. — Пребродил съм почти цялата българска земя, видял съм много молитвени домове, но малко са, които могат се сравни с този. Има по-големи, в които четири и повече такива храма ще се вместят, има и по-богати. Ала само няколко ще поставя наравно с този по стройност и гиздавост. Да речем „Свети Йоан Кръстител“ в Месемврия75, „Свети Пантелеймон“ в селцето Бояна край Средец… Да, да, „Свети Пантелеймон“, тя най-много мяза на вашата!…

На Георги Силдаря не му беше до църкви, но и не можеше да пренебрегне подканата на своя гост. Изправи се до него и — по магия сякаш — за пръв път истински видя този храм, който знаеше от дете (в него бе кръщаван). И забеляза строгата хубост на градежа, майсторското равновесие между всичките й части, изяществото на линиите й, че дори и тази смахната вишна намерила да порасте не другаде, а на връх шестоъгълното кубе — и тя също допринасяше за красотата на църквата. „Света София“ бе много по-малка от „Свети Никола“ в Клуцохор и „Свети Димитър“ в същинския Сливен, ала и не беше такава разлата и отгоре сплескана като тях; тя се кипреше като мома, която иска да привлече погледите на момците, някак си напето се възправяше и от това изглеждаше по-висока, отколкото бе в действителност.

— Чувал съм, че е много стара — благоговейно произнесе той не толкова на госта, колкото на себе си. — Издигната била отдавна, още преди гаджалите да сложат мръсен крак върху нашата земя. И тогава още само три други черкви в Българско носели името „Света София“ — в Средец, в Охрид и в Цариград…

В същност Силдаря знаеше, че Цариград никога не е бивал „в Българско“, но така го каза. И другият не го поправи.

Те погледаха още малко и най-сетне с усилие отлепиха крака от земята. Надникнаха вътре в църквата и непознатият отново възкликна:

— Пак ме слисва този ваш храм господен! Чудесия — отвън е като боянския „Свети Пантелеймон“, а прекрачиш ли прага му, все едно че се озоваваш в търновския „Свети Петър и Павел“…

— Ти и него ли знаеш? — попита Силдаря и непознатият се изпусна да каже:

— Че как не? Аз съм търновлия, неведнъж съм се черкувал в него.

Поп Исидор не беше в църквата, та затова го подириха в метоха. Той се намираше в църковния двор; наричаха го метох — никой не можеше да каже защо, — но в същност не беше живелище за монаси. В долния кат на тази хубава сграда беше стаята, където се събираха общинарите, а зад чардака на горния се намираше (както впрочем към почти всички църкви) килийното училище. И именно там, в училището, те намериха „попа на торлаците“. Той не беше много учен, службите караше повече наизуст, нежели по книга, но обичаше да надзирава работата на поп Шишко, да следи как учениците пишат с клечка по пясъка в съндъчетата или по натритите с восък панакиди, как високо и напевно сричат по славянски Часослова или по гръцки Октоиха, как се учат да пеят сладкогласо Анастасиматариона…

Та, каза се вече, Силдаря и неговият гост срещнаха поп Исидор горе, на чардака, точно когато излизаше от школото. Той беше от ония хора, годините на които трудно могат да се познаят; Силдаря го броеше нейде между четиридесетте и петдесетте, колкото самия себе си: знаеха се още от деца и минаваха за почти връстници. В ония години Шидер беше луд за десет луди и всички се надпреварваха да му предричат, че „ще му ръждясат петалата като хайдутин в Стара планина“, но Шидер се опопи, а вместо него Георги „хвана Балкана“…

— Какво си се забързал, Силдар? — посрещна го свещеникът. — Нали ти трябвах за неделя? Или… що, да не е крякнало внуче преди венчилката, та да ме викаш за кръщение? — Както се вижда, хуморът на поп Исидор не беше от най-деликатните.

— Черното ти расо крие дваж по-черна душа — не му остана длъжен Георги Силдаря. — Черен ще бъде и катранът, в който ще се вариш до второто пришествие. Говори ли се така бе, джанъм, на един баща? Ама карабаш с карабаш!…

— Кажи тогаз какъв дявол те води при мене.

Силдаря го придърпа настрана от вратата на школото и се наведе към ухото му, а в същото време непознатият се питаше дали, щом попът е такава стока, не бяха напразно бъхтали пътя до Ново село…

— Дадено! — рече свещеникът, след като изслуша стария си приятел. — Елате в храма.

Когато влязоха в черквата, поп Исидор се разшета — постави малка масичка пред олтара, подреди върху нея облечено в кожа Четвероевангелие и сребърен божигробски кръст, надяна епитрахил и пооправи с пръсти повесмата на рунтавата си брада над него. Видял, че всичко е готово за клетвата, непознатият отведе Силдаря до най-отдалечения край на църквата и му каза приглушено:

— Повтаряй след мене: кълна се в името на истината и на правдата, че ще пазя в тайна това, което ще ми се повери, с цената дори на собствения си живот.

Силдаря криво-ляво повтори дългото изречение. Тогава другият го заведе до масичката пред олтара и рече на свещеника:

— Искам Георги Силдаря да се закълне пред кръста и Евангелието, че това, което ми каза сега по известен въпрос, е истина.

Поп Исидор подкани с жест и Силдаря застана до масичката с лице към олтара, сложи десница върху Евангелието и произнесе високо:

— Заклевам се!

После свещенослужителят издигна кръста до устните му и Силдаря го целуна с всичкото благоговение, на което беше способен.

Още два пъти се повтори същата церемония — същинската клетва, произнесена в притвора, а после потвърждаване на истинността й пред кръста и Евангелието, и накрая непознатият притисна Георги до гърдите си и му прошепна развълнувано:

— Брате, от днес ти си член-побратим на Филики етерия.

— На какво, на какво?

— Ще ти обясня после — отговори онзи, като показа с очи свещеника. После поблагодари на поп Исидор и му остави — той, „просекът“ — една едра монета и накрая дръпна — Силдаря за ръкава: — Ела!

— На какво рече, че съм побратим? — повтори въпроса си Силдаря, когато останаха отново сами.

— На Филики етерия.

— Туй пък какъв дявол е?

— По гръцки ще рече „Дружество на приятелите“.

— Ако беше ми казал отнапред — намуси се Георги, — нямаше никаква клетва да дам. Аз с гърчуля работа нямам и достлук не правя!

— Почакай, не отсъждай прибързано. Ще се покаеш за тези приказки, когато след малко ти обясня всичко. Не, не, не тук, у вас като отидем. Сега няма да ти кажа повече от туй, че само името е гръцко, а иначе Филики етерия е братство на всички християни под турско иго и неговата цел е строшаване на веригите и свобода!

Сякаш в един миг краката на Силдаря се сраснаха със земята.

— Свобода!

В тази едничка дума той вложи повече страхопочитание, отколкото при целия обред в църквата. После се усъмни:

— С гърците?

— Не се залавяй все за гърците. Те са основатели на братството, те са му дали името. Но ние, славяните, му викаме Завера. Разбираш ли, „за вяра“. За Христовата вяра против полумесеца! И в тази борба за вяра всички сме равни — българи, гърци, сърби, власи… Непознатият усети, че словото му, колкото и да беше убедително, не стопи недоверието на Силдаря. И затова допълни: — Ако не беше така, щеше ли Индже Стоян войвода също да е член? Него поне го познаваш!

Този път успя — Силдаря се раздвижи и не проговори, докато стигнаха в дома му и се настаниха пак в същата стая. Домакинът напълни чибука си и подаде пунгията на госта.

— Истина ли бяха думите ти преди малко? — Онзи потвърди. — За съдружието на всички християни против гаджалите? — Ново потвърждение, след което Силдаря потри ръце: — Ще рече, облаци се сбират…

От изненада другият изпусна и пунгията, и лулата си. Ако къщата се сринеше върху главата му, надали щеше да изглежда по-смаян.

— Облаци ли, каза, се сбират?

— Облаци — повтори домакинът, почуден от странната последица на своите думи.

— Ти ме измами — изпъшка непознатият. — Уж не си знаел нищо, уж за пръв път чуваш за Филики етерия, пък…

— Пак го казвам.

— А това за облаците?

— Какво толкова те изуми тази дума? Облаци, е добре, облаци. Щом всички християни са си подали ръка за борба, ще рече, буря се кани над турската чалма. А за да стане буря, първом се събират облаци на небето. Какво толкоз има за чудене?

— А, ти така, значи, си го казал… — Гостът се поотпусна. — Ние, людете от Заверата, си имаме свой език, Силдар. За писмата и за… когато се боим от ухо на издайник. Ето, чуй някои думи от този таен език: дървета — значи пушки; разпечатване — предателство; трън — враг; цвят — приятел; дъжд — Върховното ръководство на Филики етерия; метеки наричаме турците; пастири — румъните; постници — българите; готови — гърците; железни — ингилизите и прочие. Та именно на този език облак означава член на Заверата.

— Аха, разбирам — изхихика Силдаря. — Разбирам. Ти си помислил, че… Хубаво съм те прескимбичнал!…

— Това пък какво значи?

— Същото, на което вие, търновци, викате прескундил. Прескимбичнал е по сливенски. Тъй, тъй — продължи да се смее, — аз говоря за облаците по небето, пък ти си го взел за такива като тебе. Е, вече и като мене.

— Точно така. Само че аз съм хем облак, хем чирак — така се казва за пратеник на Филики етерия.76

— Сега, като се разбрахме, разказвай наред. Не, чакай, още една дума. Ти как се казваш?

— Помисли, Силдар. Не е ли по-добре, по-сигурно, ако не знаеш името ми?

Силдаря помисли и призна, че наистина е по-добре и по-сигурно.

— Но все трябва да ти казвам някак си, нали? И да знам кое-що за тебе. Че гост си в къщата ми, а не срещнат на пазара минувач.

— Вече знаеш, че съм родом от Търново. Сега научи също, че отдавна живея вън от Българско и също като тебе съм търговец. Толкова невям ти стига. А, за името. Викай ми Георги. На свети Георги, победоносеца.

— Ще се бъркаме — поклати глава Силдаря. — И аз съм Георги…

— Тогаз нека аз бъда Димитър. И свети Димитър е бил победоносец.

И новокръстеният Димитър заразказва за Филики етерия. Основана от Никола Скуфас от Арта, Атанас Чакалов от Янина и Емануил Ксантос от остров Патмос, организацията готвеше въстание, което щяло да избухне догодина — гърци, българи и власи ще ударят турчина в самото сърце, сърбите ще помогнат от запад, голяма смесена войска под водачеството на руския генерал Ипсиланти ще нахлуе откъм Русия…

— С нас ли е дядо Иван? — обнадеждено попита Силдаря.

— Нали ти казвам — сам руският цар праща своя генерал да ръководи „за вяра“ християнската войска.

„Чиракът“ не съчиняваше; действително завераджиите така мислеха и така вярваха — лековерие, което една година по-късно българи и румъни щяха да заплатят с много кръв. Защото докато народът „дядо Иван“ щеше да е готов да воюва за свободата на своите братя по вяра, то християнинът и мистикът Александър І, царят „дядо Иван“, страдащ от кошмара на думата революция, щеше да предаде въстанието на своя брат по власт султана. И за да се оправдае пред света, щеше да придаде величава принципност на предателството си: „Сега вече не може повече да има политика английска, френска, руска, пруска; съществува само една политика, обща, която за спасението на всички трябва да бъде възприета от народите и владетелите. Аз пръв съм длъжен да покажа вярност към началата, на които основах съюз77. За това се представя един случай — въстанието в Гърция. Без съмнение нищо не изглежда по-отговарящо на моите интереси, на интересите на моите народи, на общественото мнение в моята страна, както религиозна (т.е. верска) война с Турция; но в пелопонеските вълнения аз забелязах признаци на революция и тогава аз се въздържах.“78

Но, уви, завераджиите не бяха пророци. И затова сега вярваха и се опиваха от вярата си, а заплащането — то беше още далече…

По-нататък „чиракът“ на Филики етерия разказа какво очакват от сливенци организацията и Индже Стоян: да създадат мрежа от готови за война с поробителите люде, да струпат оръжие, барут и джепане, да съберат храна за войската и… да чакат знак. Пращаха им и две хиляди гроша помощ. А поръчката на Индже е — при парите гостът остави и нишаните на Кара Танас и Сяро — Георги да потърси отново неговите, на Индже Стоян, верни хора, та те да станат гръбнака на сливенската „за вяра“ войска.

Силдаря кимна — всичко това се разбираше от само себе си.

— Войводата ще да е бил посветен отдавна — изказа предположение той. — Индже ли е най-голям от българите във Влашко и Молдова?

— Не е. По-голям от него е Сава Бинбаши. А! — плесна се по челото „Димитър“. — Ти невям знаеш Савата. Някои думат, че е от остров Патмос, но повечето го имат из вашия Сливен. Не го ли познаваш? Е, язък! А тук, в Сливен, най-главен от „облаците“ е и ще бъде хаджи Михал…

— Кой? — подскочи Силдаря.

— Хаджи Михал хаджи Василов. Той е отдавна в Заверата, мнозина от по-първите люде е привлякъл. Той ще бъде твой началник.

— Индже войвода ли каза това? — сломено попита домакинът.

— Каза го Филики етерия, а тя е повече от Индже. Виждам, не си доволен от туй, което казах.

— Не съм доволен — призна Силдаря. Смръщено, но по-спокойно.

— Защо?

— На грък аз не вярвам. Това първо. Второ, не одобрявам Михал, вашия избраник. По-свестен е от другите тукашни „елини“, туй признавам, ама и той… А бе не го харесвам и толкоз! Трето и най-важно, вие из самото начало сте подхванали калпаво работата. Думаш, хаджи Михал бил привлякъл доста от по-първите люде, ще рече — чорбаджии и хаджии. Е, хубаво, ще направите дружина само от войводи. Ама едно забравяте вие — пеят се песни за войводите, ала за истинското юначество и за победите ти е потребен народът.

Пратеникът на Филики етерия се усмихна: Силдаря сякаш бе слушал многобройните съмнения на Индже Стоян и ги повтаряше.

— Точно това се иска от тебе, Георги Силдар — каза. Да събереш народа и да го поведеш…

8

Вече трети път обикаляше махалата и все не намираше смелост да прекрачи хаджи Михалевия праг. Стигаше му да си представи как той, Георги Силдаря, никога в живота си не близал онова, което е плюл, ще сведе врат, докато онзи, „елинът“, ще го гледа отвисоко със стъкленосините си очи и снизходително ще му съска по гръцки, за да усети как краката му се вкаменяват и отказват да вървят там, където повеляваше Заверата. Премислил беше всяка дума и всеки жест, намерил бе противоядие на отровата, която онзи ще плисне в лицето му, и все пак…

Най-сетне събра сили и (като се боеше да не би отново да се разколебае) не отвори, а се бухна през хаджи Михаловата порта. Първото, което го порази в този чист и отрупан с есенни цветя двор, беше оглушителната тишина. Тихо — ще каже по-късно той, — както е тихо, след като е валял сняг.

Още замаян от това впечатление, той видя стопанина на къщата — дребноват, пъргав, без калпак върху побелялата глава, с овехтяло джубе, наметнато върху раменете — да слиза по басамаците и да се отправя спокойно насреща му. Всичко в Силдаря настръхна, намислените отнапред думи пропълзяха към езика му. Но хаджи Михал протегна доброжелателна десница и каза с глас, в който и най-тънкото ухо не би открило даже помен от големство или подигравка:

— Благодаря ти, Георги Силдар, че ми стори тази чест, да дойдеш в моя дом.

Дълго се бе готвил Силдаря за тази среща, само това дружелюбно и пълно с уважение посрещане нито веднъж не бе допуснал. И неспособен да произнесе каквото и да е слово, той само стисна протегнатата му ръка.

— Да влезем в къщи — покани го с предишната почтителност хаджията. — Там са също хаджи Нейко и Тодория Ексара. Ще поговорим на спокойствие… Не се страхувай от тях. Ще видиш, сигурни люде са.

Значи така, тъжно мислеше гостът, останал е на опашката. Тодория и Нойко знаят и работят против турчина от месеци или дори години, а никой не се е сетил за него; ако войводата не беше пратил нарочен човек с нишана му, може би тъй и нямаше да научи за Заверата. За Ексара не се сърдеше толкова — не че бяха смразени, ала нямаха много-много връзка и прикосновение помежду си. Но с Нойко не беше тъй — поне дваж месечно си пиеха ичкията заедно, срещнеха ли се, хаджията от десет крачки с „аркадаш“ го поздравяваше, пък виж, мълчал за главното…

Както стопанинът на къщата преди малко, също и двамата по-ранни гости го посрещнаха с подчертано уважение — станали на крака, те сториха при влизането му в одаята толкова дълбок поклон, какъвто невям би им се досвидял дори за силистренския паша.

Силдаря им отговори начумерено.

Те бяха внушителни люде, тези двама сливенски първенци, и не случайно се ползуваха с голяма почит в града.

Тодория Ексара, когото помним от една негова среща с монаха Партений, беше възнисък, горе-долу на боя на хаджи Михал, винаги облечен в хубави и скъпи дрехи; знаеше се, че калпакът и кюркът му бяха от къръмски кожи на непознати животни, а за чепкена и потурите му се носеше от уста на уста, че платът им бил чак от страната на ингилизите. Случеше ли се да свали калпак (нещо рядко за него), тогава се виждаше, че главата му е плешива досам тила и гладка като яйце; може би от тази плешивост и от рунтавите гъсти мустаци, стърчащи съвсем хоризонтално от двете страни на главата, лицето му изглеждаше неестествено широко, едва ли не сплескано отгоре. Богатството си дължеше на своето потекло — беше издънка на стар войнугански79 род — и на сръчността, с която въртеше работата в няколкото си чифлика, а известността — на своята примерна набожност и на пословичната си сила: беше някъде към петдесетте, но, разправяха, камък като стиснел, вода изцеждал.

Хаджи Нойко беше над среден ръст, почти висок, сух и жилест. Беше истински, божигробски, а не „яръмхаджия“, отишъл всичко на всичко до Света гора, но не от това произлизаше уважението на сливенци към него — в края на краищата хаджии се намираха доста. Нито за парите му, които иначе хич не бяха малко. Тачеха го те заради неговия ум; право или криво, ала всички признаваха, че надали има двама или трима души в Сливен, които да му съперничат по ум. И навярно на това се дължеше, че вече петнайсетина и повече години неизменно биваше избиран в църковната община — искаше ли се раболепие, общинарите винаги провождаха при аяна Димитраки чорбаджи, но нужно ли беше да бъде обаян и хитро замотан, тогава прибягваха до услугите на хаджи Нойко.

Четиримата насядаха по миндерлиците, слуги внесоха два мангала с разгорени въглища, но не поднесоха нито сладки, нито ракия, нито даже кафе — не за кеф се бяха събрали, а за работа. И Силдаря веднага им каза, каквото имаше да им казва: и за получените четири кесии80, и за поръчките и заповедите на Индже Стоян. Каза го сухо и вяло, ония тримата мълчаха и само кимаха, сякаш всичко знаеха отнапред. Само накрая се разгорещи Силдаря — когато отвори дума за организацията и нейните люде.

— Прав си и не си прав, Георги Силдар — отговори му домакинът, без да прояви признаци на обида или раздразнение. — Прав си, че силата, която може да възтържествува над полумесеца, не сме ние, хаджии и чорбаджии, а простолюдието, народът. Ала не си прав, когато мислиш, че трябвало, един по един да привличаме бъдните войници на Заверата. Четиривековното иго отдавна е дошло дотука — той махна с ръка някъде между шията и устата си — на народа ни, готов е той да пребори турчина и няма нужда предварително да го кандърдисваме. Друго му трябва нему: да бъде поведен! Това правим ние, Георги Силдар — привличаме и посвещаваме в делото онези, които утре да поведат народа.

— И не сме само хаджии и чорбаджии — тежко допълни Ексара. — Около Филики етерия ние събираме също устабашии, кехаи…

— Само онези, които водят хайдутите в Балкана, са още далеч от делото ни — намеси се и хаджи Нойко. Имаше малко тънък, но мек, звучен и приятен за ухото глас. — Войводите. Пък са ни нужни, дяволските, много са ни нужни.

— Защото утре — завърши вместо него хаджи Михал, — когато запукат пушките, ще ни трябват люде, учени не на книга, а на оръжие и битки. Те ще бъдат нашите пълководци.

Георги Силдаря призна пред себе си, че хаджи Михал хаджи Василов извънредно умно и хитро водеше работата си. Ако беше станало така, че — как беше? — „дъждът“ да определеше него за пръв ръководител на богатия и многолюден Сливенски край, Силдаря щеше да се втурне да посвещава и прави съзаклятници колкото се може повече измежду познатите си. И пряко сила щяха да стигнат до стотина. Докато този, хаджи Михал, бе напипал разковничето — ръководеше онези, които ръководеха, и се озоваваше на върха на една мрежа, която с повече работа и късмет би могла да разрасне до хиляди и десетки хиляди души. Отдал заслуженото на тези хаджи Михалови качества, а и все още под влияние на доброто посрещане и липсата на гръцко съскане в разговора, Силдаря сподави старата си неприязън, макар че — както ще видим — докрай запази частица недоверие към главния сливенски завераджия.

— Войводите оставете на мене — каза той. — Ще се постарая до три дена да ги събера, да им говоря.

— До три дена? — изправи вежди хаджи Нойко. — В неделя сватба вдигаш, Силдар…

— Отложим ли, ще изпуснем войводите. Ето, Димитровден е пред вратата. Пръснат ли се веднъж хайдутите, иди ги търси преди Гергьовден.

Говориха още дълго. И се разбраха така. Връзката с първенците в Сливен и казата оставяха на хаджи Михал. Георги Силдаря щеше да предума войводите да съберат дружините си още с първите лястовици (не можеше и да се мисли за презимуване в Балкана), та да са готови, когато християнският свят на полуострова се вдигне срещу полумесеца. Хаджи Нойко пое грижата да укрива пушките, които щяха да купят тайно от тукашните тюфекчии; най-много се надяваха на онзи хаджи Кутьо от Кафтанджийската махала, при когото Тахир ага имаше намерение да поръча пушка за себе си. След като дълго умуваха, възложиха на Тодория Ексара една от най-тънките работи — да говори с Димитраки чорбаджи и да го привлече в Заверата. Право погледнато, тази задача по̀ подхождаше за Михал или за хаджи Нойко, но и двамата се отказаха — първият опитал веднъж и ударил на камък, вторият не бил в добри отношения с Димитраки, сдърпали се нещо по общинарските работи.

Като разчепкаха всичко, те си пожелаха следния път четиримата да се съберат свободни или поне под юнашко знаме в Стара планина и после гостите един по един се разотидоха.

Никой от тях не подозираше колко далеч са пожеланията им от онова, което им бе подготвила съдбата…

Сяро Барутчията живееше в Клуцохор и Силдаря лесно намери къщата му. Къщата, но не и самия него. Изсмяха му се, когато попита за стопанина — не знаел ли, че Сяро понякога със седмици не се прибира у дома, а яде и спи горе, в барутчийницата си в Новоселския боаз, та е дошъл да го търси, и то посред бял ден тук… Не знаеше тези неща Силдаря, ала и не обясни защо той, стар другар и „изял една торба сол“ с Барутчията, не е имал случай да научи тези негови навици. И се запъти от Клуцохор през същински Сливен и Ново село нагоре към боаза.

Пътят се оказа по-дълъг, отколкото го предполагаше. И по-изморителен. Ех, Силдар, Силдар, къде остана времето, когато припкаше като дива коза по чукарите? Задъха се, свали капладисаната си с кожички салтамарка, все по-често позапираше да избърше с ръкав челото си или да поуспокои разлудувалото се сърце. А долапчиите, край които минаваше, още от последните къщи на Ново село отговаряха все по един и същ начин на въпросите му, невям си плюли в устата: „Ей туканка е, на̀, две крачки по-нагоре…“ А тези две крачки така и не свършваха!

Направи две спирки: при Долния вир, където трябваше да посъбере сили, за да изкачи Големия праг, и втори път при Крайчовата канара. Там, при канарата, не само пое дъх, а се изкачи малко по баира вляво, онзи, зад който беше Селишкия боаз, и приседна на земята до един камък. Сърцето му отново се разлудува — този път не от умора, а от красотата, която се ширна пред очите му. Така, както беше седнал, Силдаря виждаше пътя, извървян от него досега. Рекичката лъкатушеше пред нозете му между своите стръмни брегове от ръждивокафяви камъни, по които само тук-там бяха успели да се закрепят кичури повяхнала, сякаш уморена тревица. Но това беше само до Големия праг. Нататък водата си бе проправила по-спокоен път и описваше една плавна кривина между двата меко заоблени хълма, за да се излее някъде надолу към Ново село. Очарован от гледката, Силдаря се смъкна две крачки по-ниско и сега извърна поглед нагоре, срещу течението на Новоселската река. Тазн местност, „Барите“, той уж знаеше като петте си пръста, но сега зяпна от захлас, запленен от есенната й премяна — цялата падина, прикътана между оградилите я от всички страни хълмове с върли склонове, представляваше неповторимо и неописуемо с обикновени човешки думи съчетание на багри, разточително разпилени тук от всевишния. А в дъното пъстротата се затваряше от синята стена на скалите, възправили се на възбог и захапали с причудливите си зъбери тичащите по небето пухкави бяло-сиви облачета.

— Ех, земйо ти, българска!… — възторжено-страдалчески изпъшка Силдаря и отново пое нагоре, срещу шумящите по камънаците бързеи на реката.

Отмина още няколко долапа и тепавици, не се отби дори в собствения си долап. Впрочем той едва го позна — толкова рядко бе влизал в него, пръстите на едната ръка май бяха достатъчни, за да се изброят тези случаи. „Ех, Силдар, Силдар, неувряла главо! — каза си. — За какъв ли дявол хвърли на времето грешните си парици тук, като още отначало знаеше, че от тебе долапчия тъй и няма да излезе!…“ Задоволи се да огледа от пътеката буренясалия двор, увисналите на пантите врати, порутените плочи на покрива и продължи нагоре.

И след още десетина минути ход попадна най-сетне на барутхането.

На това място реката образуваше една остра, почти под прав ъгъл чупка и на полянката, разположена на триъгълника, бе потулена между гъстите лески работилницата за барут. От пътеката Силдаря огледа сградата на барутхането, навеса, притиснат под плесенясали като стар бакър каменни плочи, и чистия двор пред тях, в отсрещния край на който кротко пасеше един катър. Тогава погледът му откри и господаря на барутхането. Сяро, гол до кръста, стоеше прав до навеса и отсяваше на ръка стрит на прах кюкюрт.

Почти не се бе изменил Сяро Барутчията, само може би бе станал още по-едър, по-грамаден и… по-безформен. От снагата му лъхаше страшна, първична сила, ала бе лишена от каквато и да е хубост; изглеждаше като огромна буца глина, която някой ваятел се е заловил да превърне в човешка фигура, но твърде рано зарязана и изоставена от него. Главата му, все така едва-едва размачкана от ръцете на ваятеля, по прежному се сливаше с дебелия врат, за да наподоби зле оформен конус, който започваше почти от края на чудовищно едрите му рамене и завършваше със заобления лъскав бръснат лоб, украсен на върха с един чисто торлашки чамбас81. Тури сега и два мустака по една педя — ето ти го Сяро!

Георги Силдаря приготви уста да се обади на приятеля си, но нявгашната му дяволитост се пробуди в него, той се промъкна между лещака, извади от джоба прословутата Сярова пендара и я подхвърли сред ситото в ръцете на барутчията. Сяро, не повярвал на очите си, остави ситото на земята, взе пендарата и висящото от нея канапче така нежно, сякаш между дебелите му пръсти се намираше крехко цвете. После бавно се огледа и като откри госта, извика:

— Силдар! Братко! Ти ли си, бог да те убие!…

В ушите на Силаря гласът му прозвуча като смесица от грохот на водопад, трошене на сухи дървета и на още едно нещо, но него той не свари да определи — Сяро се завтече насреща му и в следващия миг на Силдаря се стори, че загива сред преспа от миришещо на пот и сяра месо, която го притисна от всички страни…

9

Димитраки чорбаджи никога не разбра, че срещата му в метоха с Тодория Ексара не е била толкова случайна, колкото той си представяше, както не е било случайно и продължителното им оставане насаме.

— Чудновата мълва стигна до ушите ми, Димитраки чорбаджи — поде Ексара след неизбежното дълго встъпление. — Толкова чудновата, че просто и до ден-днешен не зная да й вярвам ли, да не й ли вярвам. — Той забеляза как другият се заслуша в думите му с разпалено любопитство и след една добре измерена пауза продължи: — За гърците, нашите братя во Христе. Дотегнало им, разправят, теглото от турската робия. И наумили да се отърват от него.

— Да се отърват? Що искаш да кажеш, чорбаджи? Те, разбира се, си говореха по „елински“.

— Ами така, да се отърват. Както се отърваха, да речем, другите ни братя, сърбите. Кара Георги Петрович се напъна веднъж, успя до половина. Напъна се после и Милош Обренович…

Въстание! — мина през ума на Димитраки. Кръв, руини, разрушаване на вековния ред, издигане към върховете на хора от простолюдието, затриване и разоряване на заможните, глад, болести, страдания, нищета. Ето така си представи чорбаджията отърваването, за което му говореше Ексара. Той лесно щеше да постави разказвача на мястото му, ако… ако в многозначителните подмятания не ставаше реч за гърците…

— И що? — прекъсна го Димитраки. — Сега, думаш, и гърците?

— Така чух, Димитраки чорбаджи — потвърди Ексара. — Запретнали ръкави гърците. — После сниши глас, като се постара да го направи като хаджи Нойковия — сладък и предразполагащо доверителен. — И нямало да бъдат сами в мурабето, дето ще последва, чорбаджи. Има ли християнин под султанова власт, все щял да го подкрепи.

— Ще рече и нашите българи? — Така го каза: не „ние, българите“, а „нашите българи“, тоест „българите около нас“.

Тодория Ексара се поколеба само един много кратък миг, но Димитраки не пропусна да го забележи.

— Разумява се, чорбаджи. Това ще бъде не мурабе на гърци с турци, а на кръста срещу полумесеца.

Димитраки извади чибук и пунгия. Когато пълнеше тютюн, ръцете му неволно потреперваха. Ексара изтълкува по своему това треперене и реши, че точно сега е настанал часът да настъпи по-здраво.

— Онуй, що е било до днес, нищо не е било, чорбаджи. Първенство, богатство, власт над людете, чорбаджилък — туй е било само измекярство на турчина. Първенецът ще стане истински първенец едва утре, когато над себе си ще признава само Христа. Който е умен, той отсега ще се погрижи за мястото си сред тези утрешни първенци.

Димитраки запали и стаята се изпълни с приятно тръпчива миризма на горяща прахан. Погледна косо:

— И какво ми предлагаш, Ексар?

И тук Тодория Ексара направи голямата, гибелната грешка на живота си. Той не притежаваше умението на хаджи Нойко да удавя словата си в толкова много шуруп, че те винаги да имат повече от едно значение, липсваше му и тънката дарба на хаджи Михал само да загатва нещата, да ги казва заобиколно, сякаш с евангелски притчи. Той забрави, че уж говореше за мълва, дошла по някакъв начин до ушите му, и изтърси:

— Ти днес си най-пръв от първите. Искаш ли да бъдеш пръв и утре, трябва още сега да застанеш на челно място в борбата на кръста срещу полумесеца.

— Аха! — каза Димитраки. Каза го тъй, че то в същност означаваше: „А, издаде ли се!“ — Тогава, значи, ми предлагаш ти, чорбаджи, да стана хайдутин и главатар на хайдути? Да вдигна ръка, срещу падишаха? Ще видим тая работа, чорбаджи, ще видим…

За Ексара имаше само една възможност за спасение — да скочи и да удуши Димитраки. Но той беше премного християнин, пък и лековерно помисли, че ще бъде достатъчно сръчен в езика, за да се измъкне от капана.

— Нищо не съм ти предлагал — опита се да отрече. — Говорехме само за…

— Говорехме, говорехме — прекъсна го Димитраки, като се запъти към вратата. — Ще видим, чорбаджи, ще видим какво си говорехме и какво ще става занапред…

Когато остана сам, Тодория Ексара дълго мисли върху онова, което се бе случило. Разумът му подсказваше, че е сторил опущение, за което има само един цяр — бягството. Но — сърце човешко! — искаше му се да вярва, че работата не е чак толкова лоша…

Дълго се лута Ексара между тези два противоположни извода на разума и сърцето. И до никакво решение не стигна. Отиде от метоха право при чорбаджи Еню, своя най-добър приятел (и той посветен във Филики етерия), та нему разказа цялата случка.

— Какво ще правиш оттук насетне? — попита Еню, като го изслуша.

— От тебе искам само едно, Еньо. Да запомниш туй, което сега ще ти кажа, и ако се случи нещо, да го предадеш на братята от Заверата. Ексара обеща пред бога и пред паметта на баща си, тъй им речи, каквото и да стане, ако ще на кол да го побият и на слаб огън да го пекат, да не спомене нито дума, за Заверата.

… А пред дома му го чакаха две заптиета, които без много-много приказки го подкараха към конака…

Не би могло да се каже, че Димитраки чорбаджи така, без колебание и душевна борба, го предаде. И той размишлява почти толкова дълго, колкото и Тодория Ексара. Ще се заловят ли гърците с такова несигурно нещо — ето кое го смущаваше. Сподели със сина си всичко, а Евтим каза:

— Опитал се е да те подхлъзне тоя плесив пехливанин. Хиц ти ако елините сте се вдигнат на война, няма ли първо тебе от сливналии да известят? Це Тодория Ексара да не им е по-близък?

Поразен от дълбочината и правотата на това разсъждение, Димитраки попита още:

— И какво сте ме посъветвас да сторя?

— Да съм на твое място, нацаса отивам при аяна — нека той се оправя с тоя хайдук. Ама сторил бих и друго несто. Сте се изповядам, и то предварително. Це, в края на краистата, този цапкънин с име на цорбадзия е християнин — редно е да се реце богу засто сте бъде обаден на гадзалите…

Без по-нататъшни колебания Димитраки обу своите най-хубави еминии с опашки отзад и с непривични за неговото достойнство бързи крачки се отправи към светогорския метох в подножието на Бармук баир. Случи се, че Партений беше там и веднага прие изповедта и двете едри сребърни монети, които я съпроводиха. А изповедта на чорбаджията беше общо взето твърде странна. Тя започна с въпроса дали още важи Христовото правило „дай кесаревото кесарю и божието богу“, а подир утвърдителния отговор на Партений последва друг въпрос: Не върши ли грях към бога онзи, който, уж за името господне, престъпи тази божа повеля и извади нож срещу кесаря? Този твърде усукан теологически въпрос затрудни монаха. За да му отговори, той имаше нужда дълго да премисля и да си спомня какво го бяха учили и наставлявали в обителта Дохиари светите отци. Но вместо да се измъчва, той предпочете по-лекото разрешение: да даде този отговор, който Димитраки съвсем очевидно очакваше от него. И го даде: разбира се, грях е.

— Е, добре — каза чорбаджията (и точно в този момент пусна в шепата на изповедника двата сребърника, за които стана дума), — асъл такъв грях отивам да предвардя, отце. Изповядвам ти, це сте съобстя в конака за едного цапкънина, който събира люде да вдига буна против султана. Пък ако е греховно намерението ми, ти измоли за мене проска от всевиасния.

И той с предишните широки крачки забърза надолу към конака.

За чест на Тахир ага трябва да признаем, че наистина реши да използува доноса на чорбаджията, но не изпита никакво уважение към доносника. Воден от своята объркана властническа философия, той покровителствуваше трудолюбивите и послушни раи и наказваше непокорните, ала същевременно човекът в него ненавиждаше мюзевирите и изпитваше истинско отвращение към издайничеството.

Моменти като днешния бяха от най-тежките за Тахир ага. Защото като аян и служител на падишаха той беше длъжен да се вслуша в гнусния шепот на доносника, а иначе с радост би го пратил в Ал-Хотама82. Би го сторил и сега, въпреки задълженията си на аян, но защо, о аллах, си повелил клеветниците да бъдат хвърляни в Ал-Хотама едва след смъртта им?83

И мисълта му хвръкна в друга посока. Възможно ли беше да се съдържа истина в думите на чорбаджията? Ако беше вярно, туй щеше да означава по-страшна война, отколкото със сърбите, преди това с Осман Пазвантоглу или още по-рано с кърджалиите. Много, много по-страшна, защото християни имаше навред по този полуостров. Случеше ли се, то значеше пожар под самите крака на падишаха! След това се усъмни: да съществува такова съзаклятие в неговия Сливен, най-тихия кът на земята? В този Сливен, управляван от желязната ръка на Тахир? И той да не го усети? О, колкото и да се гнусеше от доносничеството, той щеше да разбере тази работа. И излезе ли вярно, тежко̀ на онзи, който е допуснал такива дръзки замисли под калпака си — Тахир ага беше добър към раята, но събудеше ли се аждера в него…

Плесна ръце и заповяда на влезлия хаджи Молла да изпроводи две заптиета, които да задържат Тодория Ексара и да го бутнат в хапуса. И тръгна към харемлъка си — там Мюнесер, Гюлсума и Юммю (и главно Гюлсума — напоследък тя имаше предпочитанията му), или може би няколкото мъдри приказки, разменени със Зюлфие, щяха да му помогнат да се очисти от това неприятно усещане за телесна нечистота.

Догони го въпросът на кятибина:

— Да те повикам ли, аян ефенди, когато докарат Тодория Ексара? Навярно ще пожелаеш сам да го изпиташ?

На това аянът махна с ръка:

— Утре, хаджи, утре сабахлен. Като се остави гяурската кратуна да узрее една нощ в кауша, по-лесно се изстисква…

Това правило му бе донесло не един успех в подобни дела с гяури. Но то се оказа ялово в случая с Ексара. Цяла сутрин Тахир ага, векилинът Узун Шерифаа и хаджи Молла се изреждаха да го разпитват, но чорбаджията все отричаше и отричаше. Тогава пратиха при него най-добрите джелати на аяна. Те си знаеха работата и така се постараха, че трябваше на три пъти да свестяват… не, не Ексара. Наложи се да свестяват хаджи Молла, който, изпратен от аяна, бе принуден да присъствува на мъченията. А Тодория Ексара само стискаше зъби и юмруци и не издаваше звук.

Вечерта аянът заповяда да донесат (а не да доведат — той не можеше да се крепи на краката си) Тодория Ексара при него и отново го разпита в присъствието на векилина и кятибина. Но Ексара удържа клетвата, която даде на чорбаджи Еню — не призна нищо. Тогава Тахир ага заповяда да го хвърлят в кауша.

Хвърлиха го.

И там го забрави.

Спомни си за него, едва когато щеше да го прати на бесилката…

10

— Мога да се закълна — каза хаджи Молла, — че Тодория Ексара все пак укри нещо.

Сплела пръсти на скута, Анифе ханъм не изпущаше нито дума от неговия разказ. Тя не трепна от ужас, когато слушаше за жестокото мъчение, но и не изрази възхита от мъжествената издържливост на Ексара. Просто приемаше нещата такива, каквито са.

Анифе ханъм най-сетне вдигна очи:

— Каза ли на аяна тези свои съмнения?

— Да не съм луд? — обиди се хаджи Молла. — Кажех ли му, той щеше да продължи да измъчва онзи нещастник. И в края на краищата — да го убие…

Майката остави на лицето си предишната ледена маска.

— Ако е вярно, че такъв заговор съществува — рече, като се мъчеше гласът й да звучи безлично, — сега в Сливен, има хора, които не могат да си намерят място…

Тя пак не гледаше сина си, но усети погледа му върху себе си — настойчив, питащ, сърдит, малко уплашен. Не беше глупаво момчето й, напротив. Имаше хаджи Молла по турски бавна, но по български гъвкава мисъл, която не се задоволяваше с думите, а винаги се силеше да надникне и отвъд тях.

— А-а-а — проточи той и в този звук вложи непривична студенина и толкова ясно изразена неотстъпчивост, че можеше да й спести продължението, — това не можеш да искаш от мене, мале. Не е честно да го искаш! То ще значи да отида срещу себе си, срещу вярата си, срещу дълга си. — И повтори: — Не можеш да го искаш!

Тя можеше да каже, че не е поискала от него нищо, но не го стори — нито имаше желание да го лъже, нито той щеше да се излъже. И така се разделиха.

Хаджи Молла тръгна към конака. Анифе ханъм го наблюдава през пердето, докато той се загуби към Сарашката чаршия. След това се върна и седна на същото място, където бе седяла и преди малко. Направи го несъзнателно, но не случайно — знаеше, че негласно ще продължи разговора със сина си.

Някога, преди да стане от Анка на Анифе, тя бе весело и пъргаво момиченце, от рано възпитано в труд, набожност и омраза срещу турците. Не знаеше годината, но затова пък много добре си спомняше как баща й, средноимотен селянин от някакво русчушко село, бе застрелян от аскерите посред Дунава, когато се опитваше — изоставил жена и три деца — да се добере с лодка до Измаил, за да се запише войник при руския генерал84 и да воюва срещу агаряните. Една година по-късно двама низами откраднаха нея и брат й Петко — бяха от онези, които се прибираха на юг след сключването на мира с русите85. Две събития — убиването на баща й и открадването й, — които съвсем не спомогнаха да се разсее омразата, насадена в сърцето й още с майчиното мляко. Също обезчестяването й, извършено с дивашка грубост от единия турчин на някакъв кръстопът близо до Одрин и пред очите на всичките двайсетина отвлечени деца, робският пазар в Цариград, раздялата с Петко, когото купи един анадолски бей… Нея пък купи заможен чифчия от Жеравна. Човек се случи — не я насили да приеме исляма, ценеше я, както турците не ценят кадъните си, създаде й охолство, приличен живот. Ала тя не можа да забрави. И до ден днешен наред с примиреността на Анифе ханъм — се проявяваше отвреме-навреме непримиримостта на Анка, дъщерята на селянина, който не успя да стане доброволец при русите…

Сега, докато седеше на миндерлика, тя пак беше Анка. Боже мой, сговор на всички християни срещу полумесеца! Ами че това значеше… Ех, Молла сигур е прав за себе си. Но представя ли си той какво изживяват в този миг онези, които се готвят утре да премерят сили с поробителя? Ами ако между тях се случи човек, слаб душевно, който, пред заплахата от провал, ще потърси спасение за себе си в предателството?

Дълго седя жената така, с ръце на скута и наглед в безметежно спокойствие, а в същност напрягаше докрай ума си да разреши тази загадка — кому от трийсетте хиляди жители на Сливен трябва да се обади. И мислеше: ако Тодория, един чорбаджия, е в съзаклятието, то навярно главните съзаклятници са все от неговата черга люде. Туй умозаключение щеше да й изглежда твърдо като челик, ако Димитраки, издайникът на Ексара, не беше също чорбаджия… И след като много време блужда в затворения кръг, Анифе ханъм изведнъж си спомни за Бяно. Не защото го познаваше от дете. А защото точно Бяно, синът на Георги Силдаря, преди няколко месеца на пазара и посред бял ден едва не преби с един удар някакъв въоръжен до зъби нехранимайко-османлия. Не е възможно, мислеше жената, ако съществува заговор, такъв юнак и луда глава да не е в него. Пък ако заговор не съществува, не е Бяно човекът, който ще я предаде…

Тя помисли още малко, пък се надигна и потърси дебелия си шал и яшмака. Знаеше, че болестта може да я срази и да я повали мъртва насред пътя. Ала бе решила: по-добре да умре насред пътя, отколкото възпирана от презрян страх никога да не е прекрачвала в него.

Имаше няколко причини, за да предложи само той да стои в дюкяна през тези дни. Най-напред така се спасяваше от гюрултиите в къщи, от потока Трънкини дружки, който течеше от тъмно до тъмно през дома, от данданиите и обичаите. Друга причина беше, че сутрин, съвсем малко удължавайки пътя си, той минаваше покрай дома на Димитраки чорбаджи и кривейки очи до самите ъгли, оглеждаше онова, което високите чорбаджийски дувари позволяваха да се огледа. Само веднъж му се мярна моминско сукманче, алено и синьо, не зърна тя ли беше, ала му стигаше да види хаета, по който тя минаваше стотици пъти на ден, стълбите, част от двора, за да даде храна на мисълта си за много часове.

Да мисли за Божура…

Тази събота сутрин Бяно пак бе застанал на обичайното си място в дюкяна — срещу вратата, през която уж гледаше към Абапазар, шадравана и минувачите, а в същност не виждаше нищо. И се губеше, в едно смътно и неясно бъдеще, в което не различаваше никакви подробности, но което съдържаше най-важното — двамата с Божура, заедно, завинаги…

Изведнъж някой отвън се блъсна във вратата, после една безформена фигура се появи и се люшна напред в дюкяна. Едва сега Бяно напусна мечтите си и забеляза, че беше жена, туркиня. И че е болна и трескава. Понечи да се спусне към нея, да й помогне, но тя го спря с властно вдигане на ръката и му каза на чист български език:

— Недей! Каквото и да стане, дори да умра, не ме докосвай! Стой по-далече от мене! Знаеш, може да заплатиш с живота си… — Тя се свлече на пода и облегна гръб на чувалите. — Ти си Бяно, нали? Бяно, Силдаровият син? — Той потвърди. — А аз съм Анифе. Анифе, майката на хаджи Молла. Слушай, кажи на твоите, че Тодория е мълчал, не е издал нищо и никого. Запомни ли? Тодория е издържал, тъй им кажи!…

— Нищо не разбирам, Анифе ханъм. Кой е този Тодория?

— Тодория Ексара, как да не го знаеш! Димитраки го е предал на аяна, но той устоял на всички мъчения, изтраял. И не станал издайник.

— И на кого да го кажа това, Анифе ханъм?

— О, боже! — простена жената, пък притисна ръка до гърдите си и с едно неопределено хлъцване се строполи върху плочника.

Бяно се стъписа, но после хукна навън. Затича се към къщи — Трънка и приятелките й бяха единствените, за които си спомни. Ала съдбата се показа благосклонна към него (или към Анифе ханъм — кой би могъл да го каже?) — едва измина двадесетина крачки и попадна на Нехиря ханъм, жената на хаджи Рифат. И я позна въпреки фереджето й. Изтича до нея и замаян от стоварилата се върху него грижа, току-речи да я задърпа за ръката. Но се въздържа и само я замоли задъхано:

— Помогни… Анифе ханъм… Там… в дюкяна…

С повече самообладание или с повече опит от него, жената не загуби време да го разпитва. И забърза заедно с него. Когато влязоха в дюкяна, Анифе ханъм се бе свестила и се мъчеше отново да седне с гръб до чувалите. При тази гледка Бяно отново сплете пръсти и така ги изви, че ставите му изпукаха. Нехиря ханъм, която вече приклякаше до повалената жена, му се скара през рамо:

— Как не те е срам бе? Я се виж какъв мъж си, а… Хайде, сега гледай да ми отвориш работа и тебе да свестявам! — После придаде на гласа си нещо като нежност: — Не се плаши, Анифе. Аз, дъртата Нехире, съм тук. А където е Нехире, там всичко се оправя.

Помогна й да седне и пак подвикна на Бяно:

— Ти бе! Излез навънка, затвори вратата и застани пред нея, че тук ще поразгърдя Анифе ханъм. Никого да не пущаш, чуваш ли?

Половин час по-късно двете жени излязоха. Анифе ханъм се подпираше на ръката на хаджи Рифатовата жена. Когато минаваше покрай него, изгледа го продължително. И от този неин поглед на него му се дощя земята да се продъни под краката му и да го погълне…

11

Георги Силдаря открехна вратата на одаята и рече:

— Ела!

След малко в очертанията й се появи една бръсната глава с усукан на една страна чамбас и веднага след това гигантската фигура на Сяро Барутчията я запълни цялата. Дюшемето на стаята жално изскърца, докато Сяро отиваше до отсрещния миндер.

— Чу ли? — попита го Силдаря.

— Кое чух, кое не. — Барутчията помръдна по начин, който при хора с нормално телосложение би могъл да се определи като „сви рамене“.

— Повтори още веднъж думите на Анифе ханъм! — каза Силдаря, пък като видя смущението на Бяно, добави: — Повтори, повтори! Анджак Сяро и аз сме „твоите“.

Бяно повтори — не само думите на жената, но и цялата случка. И пак баща му попита с предишната строгост:

— И ти?

— Какво аз? Казах й, както си е — че не знам кои са тия „моите“. — Тук Георги Силдаря изпъшка тежко. — А щом си отиде, веднага дойдох при тебе.

— Другиму да си говорил?

— Не, тате. Спуснах кепенците и право при тебе.

— Е, слава на бога поне за това — прекръсти се бащата. — Че с този твой акъл…

— Не кори момчето, Силдар — избоботи гостът. — Не е виновно то, че ти и от него си скрил…

Георги Силдаря понечи да отговори нещо, но се въздържа и се почеса по врата.

— Кой знае — рече, — може и да си прав. — Сетне показа с очи на Бяно едно място на миндерлъка. — Седни! Чичо ти Сяро невям е прав. Не си малък, вече трябва сам да преценяваш кога да говориш и кога… да мълчиш. — Бащата спокойно издържа настойчивия изпитателен поглед на сина си. — То, ако погледнеш, онова, дето имам да ти кажа е много късо. Сяро и аз сме „твоите“. Сега и ти трябва да станеш от нашите.

— Кои са „вашите“?

— Всички… или почти всички българи.

— И почти всички християни по турско — изломоти в допълнение Сяро Барутчията. Ако останеше на Силдаря, той можеше и да не спомене другите народности в заговора.

— И какво е опазил Тодория Ексара?

— Че утре ще се вдигнем „за вяра“ и ще смъкнем полумесеца.

— Въстание? — вдигна вежди Бяно. — Буна?

— Кажи го кървава рат — потвърди бащата. — Или ще извоюваме свобода, или до един ще паднем в нея. — Помълча малко, жадно вторачен в различните изражения, що се сменяха върху лицето на сина му. — Е, сега знаеш всичко. Или поне най-важното. Ще бъдеш ли и ти с нас, когато тръгнем срещу гаджалите?

Колебанието на Бяно продължи колкото едно мигване на окото, а когато отговори, в гласа му се усещаше рядка за него твърдост:

— Не, тате.

— Не? — Георги Силдаря така повтори тази късичка дума, сякаш едновременно и не вярваше на ушите си, и се готвеше да се нахвърли върху сина си. После смени заплахата с насмешка: — И защо не, твоя милост?

— Защото сам казваш: кървава рат.

— И какво? Мигар се уплаши?

— Не съм се уплашил. Но вие уж все сте християни, пък на̀, готвите се да вършите зло. Къде ви остава тогаз християнството?

Двамата се смутиха, не бяха очаквали такива възражения от един син на Георги Силдаря. Най-сетне проговори Сяро:

— Чакай първом да се разберем, момче. Ти българин и християнин ли си или турска подлога?

— Българин и християнин, чичо Сяро.

— И не ти ли тежи, дето турчинът, бог да го убие, е стъпил на врата ни?

— Разбирам накъде биеш. Турците са зло, вярно. Но който на злото отговаря със зло, твори още по-голямо зло.

— Бабини деветини! — викна раздразнен бащата. — Я иди се опитай да поклатиш турчина с добро, че да видиш звезди посред бял ден. Звяр е турчинът, не човек!

— А Хаджи Рифат? Ами хаджи Молла? И тях ли броите между зверовете? — не отстъпваше Бяно. — На̀, виждате ли, и между турците се срещат люде, които се срамят от злото и… навремени са по-добри и от християните…

— Иди такъв да го наддумаш — разпери ръце бащата. — Е, какво? Утре ако ме видиш счепкан гуша за гуша с някой агарянин, ти невям ще останеш настрана да гледаш сеир?

Бяно не отговори веднага. Пък и въобще не отговори. Задоволи се да каже:

— Ти имаш нужда от човек като моя приятел Мавроди Коджакара, тате. Той е такъв — пълен с омраза и злост към турците. — И повтори: — Такъв човек ти трябва.

Спогледаха се двамата възрастни мъже. Разбра се — Бяно нямаше да стане техен. Не беше прав, усещаха го ясно, ала не можеха да го наддумат в словесната борба.

— Добре — смръщено кимна Силдаря, повече да спаси бащиното си достойнство, нежели от вътрешно убеждение. — Зорлан човек на сватба не отива, камо ли в такова дело. — Поразмисли малко. — Преди да се върнеш в дюкяна, прескочи до Пеюви и кажи на наша Трънка да остави всичко и на часа да дойде тук. А се поогледай и за онзи, малкия чапкънин. — Имаше предвид Васил. — И него ми прати!

Бяно мълчаливо тръгна да изпълни бащината, заповед. При вратата го настигнаха последните думи на Сяро Барутчията:

— Стори ми се, Бяно, че ти не се кой знае колко изненада, когато чу от Георги за… за туй, дето го готвим…

Това беше казано като просто съждение, но отвъд него имаше въпрос. И Бяно го разбра. И леко-леко се ухили:

— Ако питаш дали съм знаел, чичо Сяро, ще ти река, че не знаех. А не се изненадах, защото познавам тате. Пък невям и тебе горе-долу те зная. Та щом вие двамата сте тия, „вашите“, то, ясно, не ще да е, за да колите курбан за здравето на султана…

Когато останаха сами, двамата мъже дълго не проговориха, залисани в мислите си. Пръв Сяро наруши мълчанието:

— За какво са ти синът и дъщерята?

— Васил ще пратя при хаджи Михал — той трябва да е известен, че Тодория Ексара не е станал предател. А Трънка — при Анифе ханъм. Яка българка си е тя, нека знае, че думите и са стигнали, където трябва. — Силдаря додаде: — А ти, Сяро? Ще намериш ли чалъм да предупредиш войводите, че белята се е разминала?

— Има чалъм и ще им кажа — избуча в отговор гласът на Сяро. — Ама те не са се чак толкоз изплашили. Дали ще пратят потеря да го дирят като бунтар или като хайдушки войвода, за един Кара Танас, Алтънлъ Стоян или Генчо Къргов е все тая.

Говореха си двамата, ама през цялото време мислеха за друго. И Сяро не се учуди, когато Георги Силдаря ни в клин, ни в ръкав изпъшка:

— Тю, дявол да го вземе!…

Само поиска да уточни:

— За Бяно ли се сърдиш?

— За Бяно. Чудя се как съм го пръкнал с такова кекаво сърце! За резил ще ме направи!… — После поклати загрижено глава. — Да оставим настрана моя резил. И за делото е лошо.

Чамбасът на Барутлията помръдна въпросително.

— Казвал съм ти, че много неща в нашата Филики-не-знам-каква-си ми идват чапрашик…

— Знам — потвърди другият. — Орталъкът с гърците не ти е по сърце. И многото чорбаджии и хаджии между нас.

— Така е, ще бъдем войска само от войводи. А като посвещаваме в делото, всеки си казва: да, пред мене в битката ще бъдат Силдаря Георги и синовете му. Пък тя каква излезе? Щом човек като Бяно се отмята, какво ще бъде утре, когато загърмят пушкала и шишанета, с другите, дето така лесно ги броим, че ще оставят деца и къща и ще тръгнат подир нас.

— Хем си прав, хем не си прав — рече Барутчията. — Трябва да мислиш и за след битките. Ние тръгваме не да мъстим, а из пепелищата да въздигаме царщина. А в една царщина има потреба от всякакви люде. Какво ще бъде това Българско християнско царство, дето ще го правим с гърчулята, ако всички в него са Кара Танасовци или Алтънлъ Стояновци? Не, Силдар. В една царщина трябват не само юнаци, но и люде за попове, даскали, чифчии, търговци, кундураджии, всякакви. За тогава ще бъде нужен и твоят Бяно.

Човек като Силдаря не можеше да се зарадва, че е родил син, способен само за поп или даскал, ала замълча, нищо не рече повече.

1

Котлето къкреше весело в огнището и изпълваше одаята със съблазнителен мирис, но беше Бъдни вечер — щяха само да се облизват, а гозбите, както повеляваше обичаят, щяха да бъдат сварен ошав, боб, посипано с червен пипер и полято със зехтин кисело зеле, варено грухано жито, топла боговица86 и бъклица вино. Имаше на софрата и паничка с шест ореха — по един за всеки в семейството, — но и тях нямаше да ядат; ще ги прекадят тази вечер, а срещу Васильовден и на Водокръщи (тъй казваха на празника Богоявление) ще ги разчупят и по ядките им ще гадаят късмета си през годината.

Докато Трънка донагласяше трапезата, мъжете — и Васил барабар с тях — стояха близо до огнището, топлеха длани от ленивите пламъци на бъдника и говореха полугласно, като в църква. Когато всичко беше готово и върху боговицата грейна запалена вощеница, Георги Силдаря рече едно неясно: „Е хайде сега“ и скоро шестимата се наредиха прави около софрата. Бащата се поклони пред питата и запалената свещ, после се прекръсти три пъти. Другите го последваха и докато останаха със сведени очи, Георги Силдаря прочете криво-ляво „Отче наш“. Но времето за сядане още не бе дошло. Трънка отиде до огнището, сложи в една пръстена паничка няколко въглена и върху тях малко тамян, пак се върна до софрата и подаде паничката на баща си. Силдаря прекади трапезата, а сетне, последван от децата си, тръгна да прекади всичките стаи на къщата заедно с хаета, кьошка, избата и сайванта. Кадеше и през цялото време пееше под носа си „Рождество твое, Христе боже наш…“, но не произнасяше думите, а нещо като „Тра-та-та-та-та-а-а, тра-та, тра-та, тра-а-а…“ Някога си бе научил това църковно песнопение, но го бе наизустил с гръцките му думи, та сега предпочиташе неопределеното „Тра-та-та“…

Като свърши и това, шестимата се върнаха във вкъщито и насядаха около софрата. Бащата начупи боговицата и подаде на всеки по парче, едно задържа и за себе си. Нетърпеливият Васил вече посягаше с дървената лъжица към боба, но гласът на Георги Силдаря го накара гузно да прибере ръка:

— Бъдни вечер е, деца. Бъд-ни! Да даде господ бъдното да дойде скоро, още тази година. И да донесе най-хубавото, което всеки българин и християнин си пожелава… Амин!

Всички налапаха големи залци от топлата пита и забиха лъжици в боба, само едничък Бяно се забави, закъсня. Замисли се над думите на баща си и се усмихна: Георги Силдаря, верен на себе си, смесваше църковния празник с чисто светските си щения… Разбра това и рече подир баща си:

— Амин!

Едва глътнаха по няколко хапки, когато Трънка тури ръка на устата, скочи и изтича навън. Пею също остави лъжицата:

— Прощавай, тате, ама… Нали трябва да видя…

— Иди, иди — съгласи се веднага Силдаря. Маслинените му очи се смееха съчувствено. — Ама не я вземай много навътре тази работа. То и майка й беше така в тези месеци от нищо и никакво все й се повдигаше.

Докато Пею излизаше от стаята, Васил попита:

— Ама защо й се повдига бе, тате?

Манол се изкиска, Бяно се престори, че се е задавил с нещо. Бащата изсумтя недоволно:

— Яж там и много не питай!

След малко младоженците се върнаха, заеха местата си край софрата и сякаш нищо не било, продължиха да се хранят. Измина още някое време и Георги Силдаря се плесна по коляното:

Твоят приятел — обърна се към Бяно, — Коджакара де, нали е сам?

— Сам е Мавроди — потвърди Бяно. — Няма си нийде никого. Нали есенес майка му и сестричето…

— Как не се сети бе, човек, да го поканиш! Бъдни вечер е сега, не е редно да се остави момчето само като кукувица. Ама и аз, на̀! — Той се почука сърдито по главата. — Видях го аз онзи ден, поприказвах с него даже, пък хич не ми мина през акъла да го попитам за днеска!…

— А, не е сам — успокои го синът. — Той се е сдостил напоследък с Добрито Желязков от Ново село…

— Чувал съм го — потвърди бащата. — Онзи, дето измислил чаркове, нали? Е, какво, двамата единаци ли са се събрали тази вечер?

— Поканиха ги Топракчиевите синове, у тях са сега.

— Хубаво — рече Силдаря. — Ала не е хубаво, дето Топракчиевите са се сетили за твоите другари, а ти не си се сетил.

Бяно не отговори. Подир малко отвън се чу пронизително изсвирване и Манол се размърда неспокойно на мястото си. Извърна поглед към баща си:

— Тате бе, може ли да изляза?

Такъв беше редът в Силдаровата къща, а кажи-речи и във всички други къщи по онова време — не можеше и да се помисли някой да стане от трапезата преди баща си или поне без разрешение от него.

— Къде ще ходиш? — строго запита Георги Силдаря, но веднага се досети: — Аха, ще коледувате, а? — Манол потвърди. — Че не можаха ли да почакат твоите барем докато хвърлим житото?

Тоя обичай бе останал от памтивека. Нахранеха ли се, всеки вземаше по малко варено жито с лъжицата, хвърляше го из комина и произнасяше три пъти: „Цъфти къща, цъфти къща, цъфти къща!“

Манол не намери дума за отговор, но бащата великодушно махна с ръка:

— Хайде, върви, от мене да мине!

Манол откачи от пирона и наметна ямурлука си, а зад него Васил се приготви неусетно да се шмугне навън, когато бате му отвори вратата. Забелязаха го и бащата го повика:

— Ами ти бе? И ти ли ще коледуваш?

— То се знае.

— С Манол ли?

— Ха, с мене! — възмути се Манол. — Да ми се мота като пале из краката! Ще ходи с други дженабети като него.

— Юрданчо поп Димитров ще бъде ли? — попита бащата.

— Че как няма да бъде? — отговори вместо запитания Манол. — Нали двамата са като гърнето и похлупака?

Всички се засмяха, засмя се и Георги Силдаря:

— Да видим какво ще излезе от това другарство на Васил с Юрданчо. Кой ли от двамата по-голям чапкънин ще излезе…

Това беше косвено разрешение за излизането и на най-малкия от синовете му. Или поне Васил предпочете да го разбере така, защото едва дочака Манол да открехне вратата и изхвръкна из нея като дух от бутилка.

Скоро след това останалите при трапезата чуха в някой от съседните дворове да пеят гласове, които странно звучаха ту като детски, ту като мъжки:

Тайфата на Васил и Юрданчо бе започнала коледуването.

2

Духаше прочутият сливенски вятър, онзи, дето вдига керемиди и цели покриви, изкоренява дървета и пречупва като шекерени пръчки минарета на джамии. И добре че поне се случи топъл! Че не бяха един или двама сливналиите, загивали в такова време, озъбвали се от студ пред портата на собствения им дом. Връща се той отнякъде си, окъснял в газенето на пъртините и борил се с вятъра. Прибира се, а портата — заключена, че и греда запречена отвътре; сам е учил жената и децата така да я запречват — иначе никаква заключалка не може удържа бесните вихрушки. Захваща закъснелият пътник да хлопа с всички сили, ала кой ще го чуе в такава нощ? Прави той крачка назад и почва да вика до спукването на дробовете имената на своите, а къщата все мълчи. И как няма да мълчи, когато вятърът откъсва думите от устата на закъсалия стопанин, смесва ги с ръбатия ситнеж, дето го смита от покривите, и ги запофирква нанякъде, където и господ не може да ги чуе. Да прескача дувара изобщо не му минава през ума — той го е вдигал толкоз висок, че и лете да не може да се прескочи, камо ли зиме, и то когато духа сливенският. Та като се умори от викане и тропане, окъснелият пътник присяда „съвсем за мъничко“ на прага и… на утрото намират краката му да се подават изпод натрупаната през нощта преспа.

… И сега духаше същият този, сливенският, но за късмет беше топъл — една приятна шега на Голям Сечко.

Брат Партений отвори вратата на светогорския метох, после я натисна с гръб и дълго я натиска, докато я затвори. Когато мандалото щракна, калугерът остана още около минута така, облегнат на портата.

Каква обида, боже мой! Балабана бе изчакал Партений да приближи към мига на върховното блаженство, за да се отдръпне рязко от него и да му каже, че ако той, калугерът (Балабана бе рекъл: карабашът), не му дотъркаля пет алтъна, друг път и толкова няма да имат вземане-даване помежду си. Накрая го бе напъдил и от къщата си.

Тъй както стоеше с гръб до вратата, монахът изпита желание да изплюе цялата чернилка, натрупана в сърцето му с едно от своите страшни проклятия. Но се въздържа. Познаваше се и знаеше, че ще мине час или денонощие и в съзнанието му обидата ще избледнее и ще загуби остротата си, докато другото, неудовлетвореността, ще остане и пак ще задълбае плътта му с хиляди нажежени игли и ще насочи мисълта му отново към Ески Джами махала, към Балабана. И щом е така, защо сега да проклина, а после да ближе онова, което е плюл?

Партений влезе в метоха. Дори не заключи вратата и не запали лампа, а така, още облечен с връхната си дреха, тежко се стовари на едно трикрако столче до студената, отдавна загаснала камина. Но раздираната му от огнена болка плът не усети околния хлад. Също както и очите му не съзряха тъмнината. Партений захлупи лице в шепите си и замръзна така неподвижно.

След като още веднъж си спомни секунда по секунда всичко, което се бе случило в къщата на Балабана, той си зададе въпроса, който не един път си бе задавал и до който би стигнал отново, дори ако изсипеше хиляда анатеми: Как да намери пари? Икони отдавна не се търсеха — всички си имаха, пък и разните хаджии ги мъкнеха постоянно от Божи гроб и Света гора. Още по-зле вървеше алъш-веришът с костички от светци, тресчици от светия кръст и парцалчета от плащеницата Христова. Тогава? Какво остава тогава на един калугер? Къде са тези алтъни, които Партений трябва да намери, за да плати на Балабана?

Чакай, нека да размисли отново. Кое най-лесно развързва кесиите на хората? Ако пресееш нещата, ще останат надеждата и страхът. Дори избавянето от страха повече, отколкото купуването на надеждата. Страха го има във всичко, дори и в надеждата — когато дава спестените от залъка махмудии за икона или костичка, християнинът го прави заради надеждата, че тази икона или костичка ще му донесе щастие, ала и за да го предпази от злото, сиреч от страх.

Докато премисляше тези неща монахът, изведнъж си каза, че той може би владее една такава хорска тайна, свързана с най-големия страх — страха за животеца им. Това неочаквано откритие толкова го развълнува, че той скочи и трескаво се заразхожда из тъмната стая. Дълго разчопля находката си, после спря и произнесе гласно:

— Ами да! В ръцете ми са!

Първи път той се бе докоснал до тази тайна в онази есенна вечер, когато Димитраки му поиска предварително опрощение за едно предателство, а веднага след това се разчу, че са прибрали Тодория Ексара. Около две седмици по-късно се случи странната изповед на хаджи Ставраки Драгнев. От нея таксидиотът със смаяни уши научи за всехристиянското съзаклятие против турчина, па и някои имена на тукашни заговорници. Пак по онова време протодякон Евлампий от Дохиари на път за Шумен и Варна преспа една нощ в Сливен при таксидиота и отвори приказка за Заверата и Филики етерия; две-три думи каза, но стигаха, за да прозре Партений, че отците от неговата светогорска обител не са чужди на готвеното дело. Тогава монахът дълго преценява нещата и накрая реши, че най-разумно е да не си пъха гагата в тази работа, с нищо да не показва, че изобщо е чул за нея. Ако Заверата успее, казваше си Партений, той самият няма да остане настрана от файдата, ала ако не успее, по-добре е да бъде по-далеч от сатъра…

Сега обаче, шибнат от още пресния спомен за преживяното в Ески Джами, умът му с трескава плодовитост му подсказа как да направи тъй, че да опита от меда, без да се убоде на жилото. Ще мълчи, ама ще му плащат за мълчанието!…

Като огледа от всички страни това решение и си припомни имената, които бе научил от хаджи Ставраки Драгнев, Партений излезе от метоха и въпреки вятъра забърза надолу към града. Половин час по-късно той вече не само седеше срещу чорбаджи Захарий, един от най-видните „елини“ на Сливен, но и бе завършил неизбежните встъпления.

— Сполай ти за почерпката и за гостолюбието, чорбаджи — въздъхна калугерът. — Ех, бог ми е свидетел — той се прекръсти чевръсто, — че не от зла воля ще ти отвърна с лоша вест и заплаха.

Ръката на Захарий, посегнала към чинийката с емиш, остана увиснала във въздуха.

— Какво ще рече това слово, отче?

— Ще ти кажа без заобикалки, чорбаджи, както се говори между християни и приятели. Над тебе и някои твои достове се трупат черни облаци, чорбаджи. Открили сте важна тайна на човек, който не е заслужавал вашето доверие. И сега от страх ли, от алчност за награда ли, решил е един по един да ви предаде на аяна.

Дълго мълча чорбаджията, преди да изрече тихо:

— Ти откъде знаеш всичко това, отче Партение?

— От него самия — повдигна тесните си рамене калугерът. — Дойде да се изповяда, преди да стори гнусното предателство. И най-напред ми спомена твоето име.

— Моето? — Стопанинът потрепера. — Коя ще да е тая твар?

— Не искай от мене да ти кажа името му, чорбаджи. Не е християнско срещу собственото си спасение да обречеш мене на вечни мъки в ада.

Ново продължително мълчание.

— И ти? Какво му рече ти, отче?

— Какво можех да му река, чорбаджи? Съветвах го с добро, отказа. Заплаших го със Страшния съд, алчността му надви. По двайсет алтъна на име щял да му наброи Тахир ага в шепата, така каза.

— И как завърши изповедта на този… този окаяник, отче? — с растяща тревога попита Захарий.

— Аз съм скромен служител господен и не ми подобава да имам дял в подготвяно насилие, било то дори и за вярата — последните думи Партений натърти многозначещо, — но и не мога така с леко сърце да присъствувам, когато се готвят да предават христови войници на неверника. Със сълзи на очи измолих от предателя да не сторва веднага намисления грях. И после…

— Какво после? Говори, не ме измъчвай, отче Партение!

— И после го попитах дали няма да се откаже от намисленото издайничество, ако друг му даде по двайсет алтъна на име. Той склони — за него били важни парите…

— Има бог! — каза с дълбока вяра Захарий и се прекръсти.

Като видя този кръст на благодарност, Партений сърдито скръцна със зъби. Дявол да го вземе, какво беше туй евтинджийство да определи само по някакви си двайсет жълтици на човек? Монахът побърза да се поправи:

— Не се радвай толкова, чорбаджи. Хора като — как го рече? — този окаяник са ненаситни. Ще му дадеш двайсет алтъна, а след месец той пак ще те заплаши и пак ще трябва…

— И що от туй, отче? Ще ме заплаши, пак ще му дам. — Поуспокоен, Захарий даже намери сили да се усмихне половинчато. — Че животът ми е по-скъп от златото, пък и… Ама ти, отче — неуверено и с молба в гласа добави чорбаджията, — ще ли… ще ли да се намесиш да ме откупиш от тоз?…

— Това е мой човешки и християнски дълг. Щях на часа да го сторя, казах ти вече, ала… Откъде двайсет жълтици в джоба на скромен монах като мене?

— Ще се намерят, ще се намерят — разчевръсти се стопанинът. И след малко калугерът чу как в съседната стая щраква ключалка и се отваря вратичка на шкаф…

Когато се намери отново на улицата, Партений беше в такова настроение, че изобщо не усети напора на вятъра. На душата му беше леко и радостно. После изпита раздвоение: алчността му го подтикваше да обходи и другите завераджии, а разбунената му плът насочваше краката му към Ески Джами махала. Поколеба се, сетне изсумтя:

— Няма да ми избягат. В ръцете ми са…

И тръгна нагоре. Към дома на Февзи Балабан…87

3

Уж гледаше в чарковете, пък умът му упорито търсеше месеци назад, връщаше го в онази лятна сутрин, когато седеше на кьошка в чудния хаджи Михалов дом, гледаше поовехтялото джубе на домакина, срамеше се от предвзетостта на празничните си дрехи и… имаше непреодолимото чувство, че е сторил голям, гибелен пропуск. Повече от половин година измина оттогава, а това чувство не намаля.

Вече месеци наред Добри Желязков усещаше с цялото си същество, че нещо ставаше в Сливен. Познаваше своя град — бе роден тук, а като шекерджийче бе научил и всеки камък и всеки зид от него. Нещо ставаше! То витаеше във въздуха, разнасяше се с пушеците от комините, долавяше се в изпънатите лица и напрегнатите очи на людете, пълзеше подмолно като къртица в дупката си; то караше възрастните да се оглеждат предпазливо и да претеглят думите си, жените — да се стряскат, когато гост потропа на портата, децата — да снижават гласчетата в игрите. Да, нещо ставаше, а Добри не можеше да открие какво в същност бе това „нещо“. И се измъчваше, че е останал настрана от кипежа и доверието на хората, а двойно се измъчваше от съзнанието, че лятос бе на една стъпка да научи всичко от устата на хаджи Михал хаджи Василов и… не прекрачи тази стъпка.

В живота с превратната съдба, който го чакаше занапред, той много пъти щеше да изпада в днешната безпътица и в днешното раздвоение между самотните радости на жадния за успех човек и мъката да си останал настрана от народните работи. Но все още беше рано, за да може Добри да схване тази безпътица и раздвоеност като своя орис. Сега само се измъчваше. И подгонен от тази болка, той стори нещо, което сам не би повярвал за себе си — посред бял делник заряза становете, поизми се и тръгна надолу към чаршиите и пазарите, воден от смътната надежда, че случайно ще открие името на онова, което бунеше Сливен.

Новоселската река бе придошла от снеговете, които се топяха горе, в Стара планина, та Добри не можа да я пресече на близкия брод — там камъните, които лете стърчаха високо над водата, сега лежаха до две педи под повърхността й, — а слезе доста надолу по течението и премина по гевгирлията мост, който водеше към Ямалъ Оглу джамия.

Докато прекосяваше турските махали Ески Джами и Айше Хатун, той забеляза как при появяването му приказките на агаларите, излезли на припек пред къщите си, секваха и преминаваха в шепот, усещаше недоверчивите им погледи, които го посрещаха от края на улицата, следваха го през цялото време и го изпращаха чак до другия край.

Изпита облекчение, когато при Ески джамия излезе на по-широкия сокак, който водеше към конака. Но това чувство не продължи дълго. Друг път Добри щеше да мине, изпълнен с безразличие към хаплювците-заптиета пред конака, но недоверчивите погледи на агаларите събудиха у него неясна тревога и смут, та краката му сами свърнаха надясно към Машатлъка, за да избягнат и конака, и онези, които бяха в него. Чак някъде около Сахатя (така наричаха тогава часовника и неговата кула, започнати още през миналия век от аяна хаджи Юсмен и завършени в началото на този, деветнадесетия, от приемника му Мехмед ага, русчуклията) един глас го повика:

— Какво, Добре? Май, не ти се дощя да попаднеш пред очите на хългъзниците от конака?

Беше хаджи Рифат. Добри щеше да отговори нещо троснато, но благата усмивка на стареца го разоръжи. И само смотолеви:

— Ами, не съм сторил никому зло, та няма защо да ги отбягвам.

Хаджи Рифат поклати глава:

— Нещо се мъти, Добре, което не само тебе, но всички ни кара без вина да се чувствуваме виновни. Не го зная какво е, но го усещам ей тука, по края на пръстите си, на върха на носа си. Ще дойде то, непременно ще дойде, пък тогаз „алтта каланън джанъ чиксън“88.

— И какво ще правиш ти, дядо хаджи, когато туй, дето се мъти, дойде?

Хаджи Рифат помисли, после показа часовника до тях:

— Двамата с тоя ще правим едно и също. — Той посочи мраморната плоча, вградена в стената на часовниковата кула. — Тук е казано: „… ще разчита на благодарността на тия, които го гледат от четири страни.“89

Старият човек поздрави и отмина. Изглеждаше по-приведен от обикновено, сякаш притиснат от мисълта за онова, което наближаваше.

Ето, и хаджи Рифат също. И той усещаше идващата буря…

Добри постоя така, после продължи пътя си към Сарашката чаршия и Аба пазар. И сега навсякъде виждаше следите на онова, „нещото“ — в оределите посетители в кафенето на Мустафата, в празните дюкяни на търговците, в угрижените лица на минувачите.

Чак до шадравана на Аба пазар той най-сетне зърна едно познато лице — при вратата на пустия дюкян на Георги Силдаря стоеше Бяно, клюмнал нос и зазяпал се някъде на север. Знаеха се само от три месеца, но за това време Добри се увери, че двамата „си разбират от лафа“. Разбират си от лафа, а не — че си приличат. Напротив. Добри не притежаваше нито волската сила (веднъж на зияфет по Новоселския боаз заради един бас Бяно вдигна като агне на раменете си едно магаре заедно с товара му аба — сетне пресмятаха, че общата тежест трябва да не е била под сто и четиридесет оки! — и го пренесе на сто крачки, и то нагоре по баира), нито душевната унесеност на Бяно.

— Слушай — рече абаджията, когато приближи на две крачки от него. — Ти приятел ли си или не?

Бяно даже не помръдна. Може би изобщо не го чу. А че не го забеляза, това беше съвсем очевидно — той продължаваше да гледа нагоре по улицата. Добри също погледна нататък. Улица като улица, какво има да се пули: три заптиета минаваха покрай Нурул Кудус джамия, току-зад тях някакъв селянин шибаше един катър, още по-назад жена и момиче вървяха притиснати една до друга към Мангърската махала, май че бяха братовата жена и племенницата на Димитраки чорбаджи. Абаджията сложи ръка върху рамото на приятеля си.

Също и Бяно вече от месеци безпогрешно усещаше, че Сливен ври и кипи. Сливен приличаше на поле между две вражи войски — по него уж се полюшват зрели жита и се кипрят пъстри цветя, пък то вече тръпне, невям отнапред угадило тропота на крака, който утре ще го разтърси, и кървите, с които ще го оплискат. Чувствуваше това Бяно, пък акълът му все в Божура. Унесе се през час, през два и все в спомените си за нея се връща. То и спомени не бяха, ами само сънища, истински като преживени, и треска. Ето и сега той се виждаше заместил Жечка Стефанова, да крачи там, до Божура, чуваше стъпките и шумоленето на фустата й, усещаше рамото и до своето рамо…

После… после ръката на Добри силом го накара да се свести…

— Прости ме, брат — каза смутено. — Прости ме, унесъл се бях нещо, та не съм те забелязал.

Добри не се опита да го задява за неговата заплеснатост. И попита съвсем друго:

— Кажи ми право в очите — ти честен приятел ли си ми или не?

— Приятелят е само честен. Не е ли честен, той не е никакъв приятел.

— Тогаз щом си ми честен приятел, отговори без завъртулки: що става в нашия Сливен?

Въпросът на абаджията го смути. Малкото, което знаеше, не можеше да каже, а да излъже не искаше.

— И аз усещам, че нещо става в нашия Сливен — каза, след като мисли дълго. — По-право — че се готви да става. Повече нищо не мога да ти кажа, Добре. Защото нищо не зная.

— Не знаеш, казваш. — Бяно потвърди. — Никой ли не се намери да те посвети в онова, което става или се готви да става?

— Почти никой — след известно колебание каза Бяно, като мислеше за баща си.

Дълго мълчание.

— И мен почти никой — рече на свой ред Добри Желязков. Пред неговите очи пък в този момент стоеше хаджи Михал, наметнал раменете си със своето вехтичко джубе.

Случи се, че онези, чиито имена двамата приятели благоразумно премълчаваха, точно в същото време се срещнаха. И то не надалеч, в дома на хаджи Михал хаджи Василов, главния завераджия на Сливен.

Когато прекрачи в собата — той идеше непоканен, — Георги Силдаря сбърчи недоволно вежди: надявал се бе да намери домакина сам, пък на миндерлика до прозореца забеляза още двама души. После възелът на челото му се поотпусна — видя, че двамата са хаджи Нойко и чорбаджи Еню; свои, ще рече. И заговори още от вратата:

— Лошо, братя, от ден на ден по-лошо става.

— И ти ли лош хабер носиш? — въздъхна хаджи Михал. Очите му заприличаха на сини стъклени маниста.

— Кой друг е донесъл лоши вести?

— Аз — обади се Еню. — Ратаите разправят, гаджалите ками точели, невям за клане се стягат. Ще да са надушили нещо… Колко им е на тях да турят едно хиляда души под нож?

— Че ти какво си чакал? — сопнато му отговори Силдаря. — Разумява се, че ножове ще точат, а не на кадъните си иглите за плетене. Та ние не точим ли за тях ножове? Да не се готвим на кафе да ги каним?

— Щом само се стягат агаларите, то е на добре, Еньо, това пък ще ти кажа аз — чу се тънкият и звучен глас на хаджи Нойко. — Ако знаеха нещо, те без много-много тупурдия и без стягане щяха да бутнат в хапуса който им трябва.

В смълчаването, което последва, Силдаря се настани на миндерлика и отложи калпака си.

— Моят лош хабер е друг — рече — и той обещава анджак хапус и въже на врата. Онзи проклет издайник, дето като тахтаба смуче кръвчицата на нашите люде, или ще ни разреди войската още преди първата битка, или ще даде на гъжвалиите онуй, което те още не знаят.

— Не те разбирам добре, Георге — проточи тънък врат хаджи Нойко.

— Джендо кюмурджията се разбрал още снощи с двама кираджии, сабахлен си натоварил где щото имал и поел накъде Загорето. Още два пъти ако ме споходи отчето с големия дирник, рекъл на комшиите, и ще стана гол като тояга. Срещнах одеве чорбаджи Захарий. И той премисля с бягство да се отърве от непосилната изнуда. Та туй ми е думата: издайникът или ще ни прогони людете, или, като няма кого да скубе, ще ни продаде на агаларите.

Хаджи Михал стана, сплете ръце отзад и се заразхожда из собата. Личеше, нерешителност някаква го глождеше отвътре. Най-сетне спря и се огледа.

— Повелено ми е да мълча, но на вас, братя, ще кажа. — Той извади от джоба си една изписана хартия и я развя. Сега очите му грееха със синя светлина. — Наближава, братя. Скоро, много скоро ще бъде…

— Бог да благослови думите ти! — нестройно му отговориха тримата.

И се прекръстиха с такова благоговение, сякаш молеха всевишния да даде берекет…

4

Бяха в безопасност зад дебелите стени на метоха, ала примираха от страх, шепнеха и ходеха на пръсти. А така не беше само сега, когато Сливен ехтеше от тъпаните на Тахираговия аскер. Този страх се захвана още през зимата, когато се подочу за разните лудешки, работи и турците почнаха да точат ножове, усили се в края на февруари, когато самите турци издадоха че „нещо се е захванало в Молдова“ и се чуха имената на Ипсиланти, Тудор Владимиреску и Сава Бинбаши. А днес по едно и също време дойде мълва, че „на юг цяло Гръцко се е вдигнало“, а на север, отвъд Дунава, „на турчина такова яйце му се пече на задника“, че събира цялата си войска…

Стояха един срещу друг, ослушваха се в далечното бумкане и избягваха да се гледат. Ала когато тъпаните и зурлите прозвучаха някъде наблизо, пръв Кирияк не издържа. Той остави настрана янтарената си броеница, която цял час бе лежала в шепата му, с пъшкане и пуфтене смъкна крака от миндерлика и така, по чорапи, приближи към прозореца. След него се размърда и Димитраки и подир малко двамата вече напразно се мъчеха да погледнат навън през матовата непрозрачност на опънатата върху черчевето наблажнена хартия. Помъчиха се и не успяха. Тогаз Димитраки извади ножката си и рязна на хайвер-кеята една цепка, не по-широка от стегнато изпреден конец, и залепи око на нея.

— Дай ножа — рече архиерейският наместник и проби и другата хартия.

Дълго, много дълго оглеждаха двамата онова, което ставаше отсреща, на малкото мегданче между конака90, Хаджи Реджеб джамия и хапуса. Там думкаха даулите и пищяха зурлите, а аскерът, накачулен с оръжия и торби, пееше и пушкаше във въздуха, пък на най-кръвожадните не им стигаше тоя сербезлък, та минаваха отстрани на конака и под шумните възгласи на другарите си разиграваха като карагьозчии някаква сцена при широко разперените клони на Старата круша.91

— Избират клони за нашите вратове — изпъшка Кирияк с такъв отчаян глас, сякаш вече го бяха подкарали към крушата.

Димитраки не отговори. И не отлепи око от своя процеп.

След още половина час думкането и игрите престанаха, юзбашии и онбашии се разтичаха и криво-ляво построиха аскера като за поход. Тогава се появи аянът на висок дорест кон и даде знак за тръгване. След него закрачи музиката, като сега гайди подеха „Кестермето“, Тахираговата песен92, а подире й се проточи аскерът.

Когато се изниза цялата войска, Димитраки се върна на предишното си място и — нещо много рядко за него извън къщи — напълни чибук и запуши. Архиерейският наместник претърколи лоестото си тяло и го разположи на миндера. Заговориха чак когато вече не се чуеха тъпаните на войската.

— Сте се хапя аз, много сте се хапя! — загрижено поде Димитраки чорбаджи, като отлепи за малко цевта на чибука от устните си. — Ама така става тя винаги, когато цовек се поведе по акъл като твоя.

— За какво ме нападас, цорбадзи? — със смес от несъгласие и угодливост попита Кирияк.

— Добре знаеш за какво — продължи все на „елински“ чорбаджията. — Гърци, власи, нашите българи, сърби — всички са се вдигнали „за вяра“ срещу полумесеца, а аз, пръв елин на Сливен, стоя настрана и дъвча нокти. Нали такъв съвет ми даде? Ами ако утре всичкото християнство надвие турчина?

— Ха, ще надвият турчина! Туй да го видя, няма да го повярвам…

— Спи ти на туй ухо. Ама мен сигурен човек ми рече: ингилизите поддържали елините в Морея, а пък княз Ипсиланти, дето сега пои коня си на Дунава, бил московски генералин и втори началник в московската войска след царя93. С такива царщини зад гърба си като нищо могат видя сметката на султана. Наспроти твоите кроежи и… съвети.

— Не бързай да ме нападаш, Димитраки чорбаджи — остро рече наместникът. — Или невям си забравил, че ти си предал Тодория Ексара преди още да се посъветваш с мене?

Освен рязкостта, в отговора на Кирияк се съдържаше и една полускрита заплаха, която чувствителният за тези неща чорбаджия не пропусна да забележи. Той изчука чибука си о мангала, продуха цевта и каза примирително:

— Ние ли криво богу се молихме, бог ли криво ни разбра? Погледнеш ли сега — и тъй лошо, и инак лошо. Нито на турчина да служиш, нито с бунтарите другарство да правиш. Пък стара мъдрост е, че между двата стола се пада на земята… Какво ще речеш, Кирияк?

— Кой знае, може да е най-хубаво да останеш там, където си сега, сиреч между двата стола, чорбаджи. Ще рече — изчаквал си досега, няма да стане нищо, ако изчакаш още малко. Поогледай се, подуши във въздуха, ще разбереш накъде отиват работите…

Една неделя след заминаването на Тахир ага с войската хаджи Михал повика на съвет главните завераджии. Опасно бе да се съберат в града, та по съвет на Силдаря щяха да се видят по среднощ във воденицата на неговия зет Пею Смеденов на „Аркаръ коруч“. Мястото беше подбрано благоразумно: достатъчно далеч от града, за да тръгнат нататък дембелите и туткуните от конака, пък и Пею беше извън подозрение. Разставиха и стража около воденицата. Нея Сяро осигури много лесно — проводи човек и повика Кара Танас и дружината му; момчетата завардиха околността на воденицата, а Кара Танас (на него водачите на съзаклятието разчитаха много — нали в бранното умение се е учил от Индже Стоян войвода94!) щеше да участвува в съвета.

На уречения час се събраха всички, които хаджи Михал беше повикал: самият той, хаджи Михал хаджи Василов, Георги Силдаря, чорбаджи Еню, Сяро Барутчията, хаджи Нойко и Кара Танас войвода. Силдаря и Кара Танас не се деляха един от друг — срещаха се за първи път след онзи паметен ден на Агликина поляна.

Шестимата мъже се здрависаха, насядаха в кръг по столчета и пълни чували и хаджи Михал поде:

— Работата не отива така, както я мислехме, братя. И затуй си рекох, че трябва да се съберем и поприказваме.

— Какво? — попита чорбаджи, Еню. — Да не би вече гаджалите да са надвили християнската войска?

— Не, таквоз нещо не съм чувал. Но чух друго. Княз Ипсиланти не искал да мине Дунава.

Някои замълчаха, други изпсуваха, а Силдаря прецеди през зъби:

— Още отначало си знаех аз какво ще излезе, щом се прави с гърци!

— И княз Ипсиланти се бил видял в чудо, казват — продължи хаджи Михал. — Защото Русия отказала да помогне обединената християнска войска.

— Русия? — повтори смаяно хаджи Нойко. — Не може да бъде!…

— Руският цар изгонил Ипсиланти от своята войска и…

— О, боже! — изпъшка отчаяно Еню. — И друго ли има?

— … и дал съгласие султановата войска да се прехвърли оттатък Дунава, за да срази войската на Заверата.

— Не може да бъде! — повтори хаджи Нойко. — Царят на християнска Русия ще прави ортаклък с чалмалията в Цариград. И защо, защо?

— За да имало мир между двете царщини и в Европата. Тъй го рече онзи, дето ми донесе лошия хабер.95

Дълго време никой нищо не рече.

— Е, хубаво де — обади се за пръв път Кара Танас войвода. — Руският цар се отрекъл от нас. Не е добре, няма защо да си кривим душите, ама да кажем едно „майната му“, па да си гледаме работата сами.

Върху лицето на войводата светеше хладна суровост. А гласът му — също като снагата: стегнат и жилест.

— Случи се да се срещна, преди три дни на Харамията96 с Добри войвода97 — продължи войводата. — Той с момчетата си и аз с моите. Та седнахме ние на хайдушко чеверме и се разприказвахме. И той е от нашите, него Алтънлъ Стоян го покръстил, че затова като мен не разпуснал дружината си за зимата. И от дума на дума — до близката кръщавка стигнахме. И тогаз Добри рече една приказка, дето искам сега да ви повторя. Защо ще чакаме гърци и власи да минат Дунава, вика, ами…

— А, гърци и власи! — прекъсна го сърдито Георги Силдаря. — Едната третина от момчетата, дето са под байраците на Тудор Владимиреску и княз Ипсиланти, били наши, българчета. Туй от устата на Тахир ага го зная.

— Както и да е. Та Добри викаше, защо да чакаме други, а не се вдигнем ние сами. Ей го на, да вземем нашия Сливен. Тъй както е сега без войска, само да се понапънем — вие отвътре и ние отвън, за една нощ ще го вземем.

Никой не го подкрепи. Мнозина недоверчиво поклатиха глави.

— Сливен не е турската царщина — рече хаджи Нойко. — Хич да не се лъжем, турската царщина е голяма и силна, не можем така с голи ръце да й скършим врата. Ще вземем Сливен ние, туй го вярвам. Но не се ли вдигне българинът едновременно навред, ще се разшетат низам и башибозук и ще ни удавят в кръв. Тогаз и Сливен ще мине по своя ред.

— Така е — потвърди и хаджи Михал. — Слезе ли християнската войска отсам Дунава, туй ще бъде знак всички посветени в делото да станат като един и да грабнат оръжието.

— А защо знакът да не бъде развяването на байрак с Христов кръст тук, в Сливен, или горе, на Чаталкая98?

— Защото така е уговорено — натъртено и с леко раздразнение каза хаджи Михал. — И защото онези, които знаят какво е положението и в Българско, и по целия полуостров, са преценили, че тъй трябва да бъде.

Този отговор не задоволи войводата, но той си замълча.

— Не можем да изменяме онуй, което е тъкмеж на главните войводи — тежко рече чорбаджи Еню, — ама и още дълго да протакаме не можем. Гаджалите душат, ще ни открият. Ей го на, сабахлен са ходили копои от конака при уста хаджи Кутьо, тюфекчията. И при другите тюфекчии ходили. Питали ги за пушките.

— И как да не питат? — обади се хаджи Нойко. — Друга година са продавали на аскера по шест хиляди пушки годишно99, а тази и едната третина не е стигнала в турски ръце. То турчинът е ахмак, ама чак трева не пасе…

— И при мен дойдоха — каза Сяро и от горните греди на воденицата се посипа брашънце. — Защо не съм предал барута, питат. Лъгах ги, както можах, ама хванаха ли се — един господ знае.

— Вижда се, още много чакане не можем издържа — обобщи Силдаря. — Ще мине ли княз Ипсиланти Дунава, тук на своя глава ли ще развеем байрака, аз не знам. Само едно ми е ясно: проточим ли още дълго, делото ще пропадне, а ние мърцина ще увиснем на крушата.

Всички погледи се извърнаха към хаджи Михал. А той ги пресрещна спокойно, като човек, който не се чувствува виновен за несполуките.

— Затова ви събрах тази вечер, братя — каза той, като неволно повиши глас. — Вчера сутринта дойде при мене вестоносец на Заверата от Габрово. Разковахме подковата на добичето му и прочетох писмото, което се криеше под нея. Навред от двете страни на Стара планина посветените в делото люде са така объркани, както сме ние тука. Тъй било в Осман пазар100, Шумен, Ески Джумая101, Търново, Габрово, нашия Котел, а вестоносецът продължи нататък към Ямбол, Филибе и Средец. Навред! И решило се от всеки град да се изпроводи по един човек, които да се съберат в Свищов и сетне всички заедно да минат във Влашко, за да настоят пред княз Ипсиланти час по-скоро — с благословията на московския цар или без нея — да премине в Българско, за да вдигнем въстанието. Събрах ви, за да ви кажа това и да решим ще пратим ли и ние човек при княза Ипсиланти и кой да бъде той.

Четирима прошумяха едновременно и одобрително, четирима изговориха името на хаджи Михал; петият беше Георги Силдаря. Той мълчеше, гледаше изпитателно към хаджията с очи, които бяха заприличали на тесни цепки, и не се опитваше да скрие как старото съмнение и неверие трупа мисъл връз мисъл зад гладкото му широко чело. Погледна към него с въпрос и хаджи Михал и дълго останаха така те двамата, никой не отклони, не сведе поглед. Най-сетне се обади Сяро Барутчията:

— Ние казахме нашата, Силдар. Кажи да чуем и твоята воля.

Георги Силдаря отговори, но не нему, а като се обръщаше към хаджията, водач на съзаклятието в Сливен.

— Ясно, че трябва да бъдеш ти, хаджи Михале — заговори той бавно, като претегляше всяка дума. — Но пътят е дълъг, имаш нужда от чирак да ти помага, да се грижи за тебе и добичето ти. Какво ще речеш, ако за чирак ти пратя моя малък син Васил?

Едва забележима усмивка сви устните на хаджи Михал хаджи Василов — разбираше той недоверието, което се криеше зад уж благите думи.

— Приемам, Георги Силдар — произнесе той ясно. — Зная защо провождаш момчето и точно затова приемам. Кажи му утре по съмнало да дойде у дома. Кон да не води, аз ще му дам.

Над воденицата на Пею Смеденов продължи да тегне грижата…

5

Мина доста време, откакто хаджи Михал замина на север, а от него и Васил — „ни вест, ни кост“. Но затуй пък към средата на април в Сливен започнаха да пристигат хабери кой от кой по-лош, по-тревожен. От разни краища на земята българска идваха и все за едно говореха — видни по положение и богатство мъже българи, замесени в Заверата, или били погубени от турците, или сами сложили край на живота си. Хаджи Параскева̀ кнез Търновски се хвърлил от покрива на къщата си и главата му се пръснала о калдъръма. В Габрово хаджи Христо Рачков, прочутият търговец и предприемач, глътнал отрова и умрял, а колцина изтрепали турците около него, броят им комай не можа да се каже. Някой си хаджи Тошо от Враца еничарите заклали във Видин, ведно с видинлията Никола Шишманов. Същата участ имали Тодор Миланович и другарите му в Свищов. Подобни вести идеха също от Варна и Шумен, от Севлиево и Трявна, от Елена и Никопол, от запад и от юг. Хаджи Станоолу и Найден Кръстевич в Одрин били заклани заедно с целите им семейства. Под турски нож в Пловдив минали родовете на Чалъковците, Стояновците, Власаковците и Вълковците. Други имена на погубени българи мълвата носеше и от Цариград…

Не бяха отдъхнали от тези тревоги, когато се зададе истинската опасност: султанът от Стамбул пратил безчислена войска на север, земята от оцелелите досега бунтари да разчисти. Водел я някакъв паша, дето така си разбирал от работата, че заслужил да бъде въздигнат в бостанджи-баши от своя падишах. Заслужил го, като оставял подире си чакъм от изпепелени къщи, бастисани имоти, избесени мъже.

Тази беше предпоследната вест, която достигна до Сливен. Последната дойде от Драгоданово, сливенското село. Едно нищо и никакво село, но бостанджи-башията ударил в него седемнайсет къщи. И като нямало в Драгоданово кауш, на седемнайсет мъже свалил главите от раменете — на някои затрил и челядта заедно с тях. Само един се спасил от клането, Цоню Брадатия102, който на времето поскитал из Стара планина с Моню войвода103 и от него научил как се секат „зелки“. Цоню не дочакал да му вържат ръцете, ами изскочил из портата с ятаган в ръка, не сколасал да утрепе пашата, но повалил шестима от неговите читаци, пък хванал Балкана.

Друга вест подир тази не дойде, защото довтасаха предните аскери на бостанджи-башията и така стегнаха града, че го задушиха още преди да е дошъл началникът им — нито външен човек можеше да влезе, нито вътрешен да излезе; от тях, вътрешните, само който има̀ благоразумието да се измъкне преди идването им, измъкна се. Имаше такива побягнали с време — и от Сливен, и от казата, — та сетне турската управа се оплакваше, че „мнозина станали разбойници“, но те не бяха хора от първа ръка на Заверата; челните люде разбираха каква опасност приближава, но не пожелаха да изоставят „войската си“, себе си да укрият.

И тъй, каза се вече, предните аскери пристигнаха и пратиха телялин по сокаците и мегданите, който извести, че се забранява човек да се покаже извън портата и покаже ли се ще му се стреля. А като гръмнаха няколко пъти на живо месо, сливналии се затвориха по домовете си и там зачакаха онова, което им е било писано да ги сполети.

Не чакаха дълго. След два дни в града пристигна пашата, начело на таборите си, запретна ръкави и се разчевръсти да лови съзаклятници. Взе само хаджи Молла да му превежда и не губеше време да влиза от къща в къща, а поглеждаше в едно свое малко тефтерче и повеляваше: „Там и там ще ме заведете“, „Покажете ми дома на еди кого си“. Пущаше напред хората си и те се поразшетваха, та когато двамата с Хаджи Молла прекрачваха портата подир тях, намираха обитателите подредени един до друг на двора, по мъжете имаше пресни синини, понякога — разкъсани сукмани и разплакани лица по жените, издути джобове по потурите на аскерите. Но пашата не даваше внимание на такива подробности, а след разпит отгоре-отгоре нареждаше да бутнат мъжете в кауша, а някои убиваше още на дворовете им. Така се случи с хаджи Коста; у него намериха скрити пушки и джепане, та го заклаха като кокошка и после хвърлиха още мърдащото тяло в кладенеца104. А Атанас Дучев повлякоха за чамбаса на главата му, тътриха го така по двора и по хаета и накрая го удавиха в една бъчва с вино. Хаджи Кутьо тюфекчията премазаха от бой; биха го с една от неговите джувер-пушки, докато тя се строши о гърба му, а знаеше се, че хаджи Кутьовия пусат е прочут със здравината си. И когато се счупи пушката, от тюфекчията отдавна вече бе останала само купчина от разнищено месо и натрошени кокали. Сяро Барутчията спипаха точно когато бе изхвърлил петстотин оки барут в ямата и се готвеше да го затрупа отгоре, но него пашата не посече веднага, а го хвърли в хапуса.

В хапуса се озова и Георги Силдаря. Когато приближаваха към неговия дом, хаджи Молла внезапно се разпя високо. През високите дувари Силдаровци чуха песента и разбраха предупреждението. Манол се възползува — провря се по корем по барата, минаваща през двора, излезе чак на задния сокак към Фърчиловата воденица, по чудо остана незасегнат от куршумите, които стражата хвърли по него, и изчезна нагоре по Селишкия боаз. И още същата нощ беше в дружината на Алтънлъ Стоян войвода. Та, рекохме, Манол се възползува от предупреждението, а Георги Силдаря гордо отказа да се спасява с бягство. А Бяно пък на свой ред отказа да изостави баща си, когато е в беда.

— Сполай ти, разбрах те хубавичко — отговори по-късно Георги Силдаря на хаджи Молла, когато се увери, че пашата не разбира български. — Но не можех да избягам, хаджи. Аз подкокоросвах хората да се стягат за битка, сега не можех да ги оставя сами да вадят кестените от огъня.

А на въпроса на пашата отговори така:

— Да, аз съм Георги Силдаря. Туй, дето си го научил за мене, открай докрай е вярно — както ти си паша на османлиите, така аз щях да бъда паша в християнската войска. Излезе по-ербап от мене, залови ме. Не чакам милост от тебе, както и нямаше да ти я дам, ако аз бяха излязъл по-ербап. А този е синът ми. Ако си справедлив човек, него не го бутай. Той нищо не знаеше, нищо не правеше — държах го настрана от моите работи.

Пашата обикновено не слушаше задържаните, но тези курназ-думи го впечатлиха, та той се отнесе към Силдаря така, сякаш пред него наистина стоеше пленен паша — освободи сина му, забрани да се ограби домът, а на пленника разреши да си вземе черга за кауша.

Заслужава да се разкаже още защо и как стана така, че единствен от по-първите завераджии хаджи Нойко не попадна в хапуса заедно с другите заговорници, на брой повече от сто и двайсет души.

Скривалището на пушките и джепането, уж майсторски го правиха, пък аскерът го откри с подозрителна лекота. Пашата видя изваденото на бял свят оръжие и побесня. Запъти се той към вързания с ръце на гърба хаджи Нойко, оставен прав посред двора. И тогава сухото тяло на хаджията изведнъж се затресе от нямо хихикане, очите му се завъртяха в орбитите, жилите на дългия му врат се издуха от напрежение и той занарежда пред бостанджи-башията, като пръскаше лицето му със слюнки и пяна:

Пашата не знаеше нито дума български, но притежаваше достатъчно житейски опит, за да разбере, че това напевно бърборене, придружено с безсмислено хилене и кокорене, надали е някаква смислена приказка. Той повика хаджи Молла и го накара да му преведе думите на пленника. А през това време хаджията бе подел друга подобна напявка:

Кятибинът послуша па поклати глава и отговори на пашата:

— Чалнал се е, паша ефенди. Туй са безсмислени думи, не значат нищо. Тук, в Ислимье, така припяват децата, когато се броят за игра.

Бостанджи-башията замислено изгледа вързания стопанин на къщата, който сега се полюляваше наляво и надясно и си бъбреше някое друго от своите детски „заклинания“.

— Слушай — каза недоверчиво, — туй да не е някакъв…

— Не е! — без колебание се застъпи хаджи Молла. — Хаджи Нойко си го има в джинса, паша ефенди. Помня брат му беше така — той завъртя разперени пръсти около челото си, — още от малък и умря, без да се даврандиса. Тогава хората разправяха, че майка им и целият й род били малко откачени тука.

— Ритни му тогаз един в задника и го остави — рече бостанджи-башията и излезе из двора. Зад него хаджи Молла се погрижи сам да развърже пленника, който продължаваше да си говори:

В Сливен пашата остана една неделя. Когато продължи пътя си на запад, към Казанлък и Карлово, в хапуса имаше точно сто двайсет и шест гяури; замесени в заговора, а осемнайсет други лежаха на пет стъпки под земята.

6

Докато яздеше през прохода, Аледин Безат бей неволно попипна бузата си и изпсува — ноктите на онуй вълче бяха оставили кървави дамги върху кожата му. Този спомен го ядоса дори повече от болката.

Случи се туй снощи, когато спряха за нощувка в началото на Чалъкавашкия проход. Пийна ракийка Аледин Безат, развесели се душата му и като забрави, че отиваше работа да върши и жълти махмудии да печели, реши да даде радост и на тялото си. Повика той един от своите аждери — така викаше на наетите конници, дето пазеха кервана — и го проводи да му доведат Вълка, гяурчето, което би украсило кой да е харем. И тръгна всичко, както му беше редът, но когато уж вече настъпваше най-важният миг, момичето неочаквано протегна ръце към лицето на бея, не успя да достигне очите му, но със злост на истинска вълчица прекара нокти през бузата, та изтръгна от нея кожа и кичури косми. Болката и смеховете на „аждерите“ сякаш спуснаха червено перде пред очите на бея. И Аледин Безат не мисли много-много, грабна калъча, натика го на момичето отдолу, а после с едно движение го разпра чак до шията като агне.

А сега яздеше през прохода, усещаше болката от раздраната кожа и се ядосваше. На себе си се ядосваше — за един гняв и за една мъжка обида хем тялото си не удовлетвори, хем пожертвува цяла купчина злато…

Като помисли за зарара, който сам си бе докарал, Аледин Безат бей се залови да пресмята какво можеше да получи за другата стока на Робския пазар в Стамбул. Бяха на около един час път след Риш, между Риш и Добрал, когато той заби махмузи в хълбоците на коня, излезе отпред и спря настрана да преброи робите си. Имаше четиринайсет жени — кои млади, кои не съвсем млади; за тях беят нямаше да кяри много — щяха да ги купят или като работен добитък, или фукари разни, които нямат пари за по-хубави и по-млади гяурки. После идеха точно една дузина момичета между десет и четиринайсет години, съвсем като онези „приятни и красиви девойки с нежни, черни очи, пазени в шатри от чужди погледи, на които никой мъж, нито пък някакви духове не им е отнел невинността преди техните предопределени съпрузи“, както се казваше в Корана за хуриите в рая105. За тях преситени аги, чиято кръв вече мъчно се разиграва в жилите, щяха да му платят повече. Останалите бяха малки дечурлига, до тригодишни, натъпкани по три, по четири в кошовете, окачени на трите товарни коня, които пъплеха зад жените. Колко бяха децата? Трудно беше да се преброят така, без да се спира керванът, но Аледин Безат бей на младини бе ходил цяла година в медресе и знаеше да смята. На три коня по два коша, туй прави шест коша; ако сложи едно върху друго по три изтърсачета в кош…

Не можа да завърши сметката си. Някъде изотзад се чу страшно пращене и беят едва свари да се обърне, за да види как две високи дървета се повалят с трясък — дясното наляво и лявото надясно, — та стеблата и клонаците им заприщиха пътеката. Туй пък що беше? Гръм ли падна от ясно небе или вихрушка изскочи из някой боаз?

Дорде беят се освести, един глас изрева на чист турски:

— Предай се, бей ефенди!

Отпред на пътеката беше един мъж за чудо и приказ — не от най-високите, но строен и скършен, прав като точилка, широк в раменете и тесен в кръста — от левент по-левент. Хем не беше в първа младост — косите му, промушили няколко перчема изпод островърхия калпак, издаваха, че като нищо е сторил четирийсетте. Но онуй, което най-много поразяваше в този мъж, беше блясъкът на злато. Златееха се дръжките на неговите пищови, от злато бяха нанизите, увити около калпака му, безброй алтъни бяха нашити по ръбовете на елека и по дължината на ръкавите му. Толкоз злато беше на десет крачки от бея, много повече от онуй, което щеше да спечели на Робския пазар, че чак свят му се зави. Понечи той да протегне десница към пищова, но чу един от наемните стражи да шепне в безпаметен страх:

— Алтънлъ Стоян войвода!… Отидоха ни кожиците!…

Други двама от „аждерите“ обаче не се вайкаха, а вече измъкваха пусата. Не свариха да стрелят — откъм дърветата изгърмяха с дебел гърлен глас няколко шишанета и единият увисна на зенгините, конят на другия рухна под него. Пък и Аледин Безат бей чу едно пропищяване покрай ушите си…

— Предай се, бей ефенди! — извика отново войводата.

Аледин Безат измъкна пищова си, запретна с палец кондака и веднага стреля. Когато пушекът се разсея, Алтънлъ Стоян войвода не се намираше на прежното си място, но и на земята не беше.

— Юруш! — заповяда беят. — Удрете и да пробием напред!

— Не! — обади се един от конниците. — Напред са подготвили пусия, ще ни изтрепят! Крийте се зад жените и децата!

Съвета си го биваше. Турците скочиха от конете, наловиха кой жена, кой момиче, приклекнаха зад тях и, които имаха още пълен пищов, целеха се и стреляха през раменете им. Хайдутите разредиха огъня, особено след като куршумът на единия нарани едно от момичетата. И битката комай отиваше към завършек без победител, когато откъм дърветата някой заговори високо и отчетливо на български. Що беше туй? Повели на войводата им? Но защо досега се разбираха без думи, а сега крещят до аллаха? Аледин Безат стисна дръжката на последния си пълен пищов и се заоглежда.

После жените и момичетата едновременно се отскубнаха от ръцете на турците и хукнаха коя накъдето види. Побягна и тая, зад чийто гръб се бе крил беят. Една мълниеносна мисъл му подсказа какви са били тези наглед неуместно високи приказки… Обзе го снощният гняв и Аледин Безат изпразни пищова си в гърба на жената. Миг по-късно гората се разтресе от гръм на пищови и шишанета, нещо тласна бея в гърдите и го катурна назад. Усети ужасна умора, а като открехна клепачи, видя как се завъртяха върховете на дърветата…

И това беше последното, което Аледин Безат бей видя през своя живот.

Алтънлъ Стоян простря шарена кърпа на земята и върху нея изсипа бейовия кемер. Тъжно се загледа в купчинката — колко такива купчинки бе видял през живота си на хайдутин? Безброй бяха и все същите като тази: алтъни и сребърни пари, по които невям личеше потта на селяка, излъскани от момински пръсти пафти, сребърни десници на иконни богородици, пръстенчета от скъп и прост метал, тук там някоя гривна от сребърна телчица, нарядко и драгоценно камъче… Войводата ги разрови с ножа си, не смееше да пипне с ръка, сякаш върху кърпата бяха не няколко шепи злато и сребро, а разпалени въглени. И тогава юнашкото му сърце се вкамени: сред другата ягма на бея видя и проста обичка, на която висеше парче изсъхнало месо… Дълго гледа Алтънлъ Стоян с изцъклени очи тази ужасна находка, пък сетне изкопа с ножа една трапчинка в земята, положи в нея обичката, затрупа я и я затисна отгоре с един камък. Не беше от най-набожните люде, а сега му идеше и кръстове да стори, и молитва някаква да каже…

— Всичко е изпълнено, войводо — чу той Добри, байрактаря си.

— Нахранихте ли ги?

— Богато и пребогато.

— Момичето и жената?

— Девойчето превързах с благ мехлем и хайдушки корен, в мляко натопен. Не е лошо ударено, само в месото, лесно ще му мине. — Войводата с кимване одобри извършеното. — А жената погребахме.

— Защо толкоз плака едно от девойчетата?

— То се казва Неда, войводо. И е дъщеричка на убитата.

— А турците?

— Живите погребаха умрелите и отместиха повалените дървета. Сега стоят навързани в долчето и чакат да решим какво ще ги правим.

— Ясно какво ще ги правим! — студено отсече войводата. — Но ще бъде, след като отпратим жените и децата.

Добри пристъпи от крак на крак и каза извинително:

— Те, жените и децата де, искат да дойдат при тебе, войводо, да ти благодарят…

— Не ги обичам аз тези работи — махна отрицателно Алтънлъ Стоян. После посочи купчинката върху кърпата. — Вземи това, прибави към него и що сте намерили у пазвантите, пък го раздели. По един пай отдели на жена и девойка и по половин пай на хлапищак.

— Какво ще ги правим после?

— Не можем ги държа в Балкана. Ще ги проводим в Ески Заара106, Сливен и Котел. Хайде, докато натъкмяваш пайовете, прати при мене Манол, сина на Силдаря, Радко и Нягол.

Но преди повиканите се яви Трайко, от шест години хайдутин в дружината. Алтънлъ Стоян усети по смущението му — щеше да иска нещо, което не се допуща от хайдушкия закон. И не се излъга.

— Войводо — подхвана, заеквайки, онзи, — аз…

— Режи го изкъсо, Трайко. Що си намислил?

— Ще ми се да ме освободиш от клетвата, войводо, та да се прибера у дома. Шест години заедно скитахме, нека сега…

— И защо тъй изведнъж? — прекъсна го Алтънлъ Стоян.

— Туй момиче, Неда. Дето пред очите ни остана сираче. Бащица то от по-рано си нямало, сега и майка зарови в земята. Да го взема за мое, искам, войводо, да го отгледам. Сърцето ми разтопи с плача си…

Дълго мълча войводата. Настрана гледаше, та не можеше да се отгатне дали Трайковите думи премисля, или своята мъка преглъща. Но когато най-сетне заговори, гласът му беше по прежному корав:

— Няма да те пусна, Трайко. — Личеше, че не ще измени това си решение. — Няма да те пусна, а ти, братко, послушай мене, по-стария и по-патилия, и не се сърди.

— Не е до сърдене, войводо. Аз исках…

— Искал си и хвала, че си го искал. Защото от добро сърце си го пожелал и не си помислил, че то това твоето, малко и на бягство позамязва.

— Бягство ли? Как пък го рече, войводо!

— Тъй излиза, Трайко, щом ти се е дощяло оттук нататък само за една човешка душа кахър да имаш. — Войводата вдигна гъстите си вежди. — Ние сме тръгнали по балканите не само за един, за двама, а за да браним всичките християни. Колко още чакат на нас да ги отървем, да им помогнем!107 — Па потупа момъка и го отпрати. — Върви и поразмисли. Не се ли съгласиш с думите ми, готов съм да поправя стореното.

Едва се отдалечи Трайко и се явиха Радко, Нягол и Манол. Войводата им обясни какво искаше. Добри ще раздели робините на три, дечицата ще разпредели по жените. Другото тях тримата чака — всеки ще поведе по една група: Манол в Сливен, Радко в Котел и Нягол в Ески Заара. А като ги настанят в добри семейства, Нягол и Радко да се върнат при Дружината108, на Зеленич ще ги чакат.

— А аз? — попита веднага Манол.

— Ти ще останеш в Сливен, там има нужда от тебе. При туй… ти още клетва не си дал при нас, не си човек от нашата дружина.

— Ами тогаз, да дам клетва, а? — Брадичката на Манол издайнически потреперваше. — И друго има, войводо. Знаеш какво е в Сливен и как се измъкнах от там!

— Беше така в Сливен, ама вече не било. Гъжвалиите там се поукротясали. А баща ти е в хапуса, може да има нужда от тебе.

— Ама, войводо!…

— И първом трябва да научиш най-важното от хайдушкия закон — вече по-строго го прекъсна Алтънлъ Стоян. — Препираш се и се пазариш ли, мястото ти не ще е при хайдутите.

Манол не продума повече.

Един час по-късно той, Радко и Нягол поведоха освободените робини, както им бе наредил войводата. И тримата имаха късмет, та ги заведоха без мъчнотии, пък и добри и отзивчиви люде намериха да ги приберат.

Случи се, че малката Неда бе приютена, в дома на по чудо спасилия се хаджи Нойко.

7

Като се срещнаха във Влашко, бостанджи-башията му се похвали как е шетал из Сливен и какъв берекет е дала шетнята му. Тази дума употреби — берекет — за онези осемнайсет избити и сто и двайсет и шест заптисани, без да се брои Тодория Ексара, него пашата завари в хапуса. Тахир ага хич не се зарадва на тези приказни, но си замълча — не е дип благоразумно да си доверчив и искрен към човек, който през ден говори очи в очи с падишаха. Не му стана кеф на агата, че друг е дошъл и се е разпореждал в тоя Сливен, дето не знаеше друг господ освен аяна си. Пък и не повярва, че сливенската рая дотолкова е била обхваната от гръцката зараза; тази рая той имаше за пепел, в която отдавна, много отдавна са угаснали всички въгленчета.

И друга причина имаше за недоволството му — ще се върне сега Тахир ага и ще трябва да се занимава с бесилки и палачи — нагледал се бе на християнска кръв по време на този сефер оттатък Дунава.

Като се прибра в Сливен — то беше вече средата на юни, — той най-напред извика хаджи Молла и Узун Шерифаа, кятибина и векилина си. Накара ги да му разкажат ден по ден всичко, после поиска хаджи Молла да му прочете имената на убитите и запрените завераджии. Слушаше и гледаше играта на светлините върху зеления камък на пръстена си, цъкаше с език и все това си повтаряше: „Виж ти, виж ти, имало било жар под пепелта!…“ Защото знаеше всеки две от трите имена, бяха все на по-първи хора между християните в Сливен. И щом те са кроили заговор против падишаха, Сливен е бил, ще рече, буре с барут…

Чу Тахир ага много имена, но само при едно прекъсна четеца:

— Как? И Георги Силдаря ли?

— А — небрежно отвърна хаджи Молла, — и Силдаря. — И сините му очи сякаш добавяха: „Престара се бостанджи-башията, кому ли не лепна име на душманин!…“

Узун Шерифаа обаче го представи по друг начин:

— Силдаря бил от баш бунтовниците, тъй рекоха за него и пашата, и заптисаните.

Тахир ага тури пръст на едно име в списъка и заповяда да извикат човека на разпит при него. Подир малко две охранени заптиета въведоха чорбаджи Захарий. Аянът го настани на онова столче, което бе заковано о пода, обузда гневливостта си и го заразпитва. А чорбаджи Захарий казваше дори в повече, отколкото го питаха, та Тахир ага почти не се обаждаше, смучеше наргилето си, слушаше и се дивеше на онова, което чуваше и само сеги-тогиз изваждаше от уста захапката, колкото да върне чорбаджията към главното. Първенец им бил хаджи Михал хаджи Василов, а най-близко след него стоели Георги Силдаря, Тодория Ексара и хаджи Нойко (за късмет на хаджи Нойко Тахир ага не забеляза, че не бе чул неговото име в списъка), Сяро Барутчията… Изреди това Захарий и се загърчи: невинен бил, подлъган бил…

Опяването и хленченето му скоро дотегнаха на аяна. Тахир ага извади захапката на наргилето от устата си и почука с него на бакъреното тасче, закачено до стената. След секунда подът пред него се провали, чорбаджията (дори не свари да изкрещи като хората, а полетя с едното рамо напред надолу в чернилката на хумбата и от дъното долетя глух удар. Аянът повторно почука по тасчето и невидими ръце прибраха капака и го изравниха с другото дюшеме.

Такава била орисията на чорбаджи Захарий: сефте да бъде и в Партениевото изнудване, и в редицата на тия, на които било писано да завършат дните си в хумбата на Тахир ага.

Още двама разпита аянът. Същото повториха, та и тях прати при чорбаджи Захарий. Стана му байгън — хумбата той използуваше рядко, а както потръгна, май щеше да я напълни догоре със завераджии. Та на следващите двамина предложи да избират: въже на врата или чалма на главата. Коста хаджи Великов и хаджи Андон Сапурчи-Белтек избраха чалмата; Тахир ага проводи да му доведат ходжа и ги потурчи начаса, още в конака, пък ги пусна на свобода.109

Като напъди двамата нови следовници Мохамедови, Тахир ага махна с ръка и каза на подчинените си, че ще продължи утре. Мъчеше го досада, примесена от съзнанието, че той, господарят на Сливен, първо действува, а после мисли. И че някак много лесно взе да чука по бакъреното тасче: върна се от война, завари пълен хапус и — хоп! — веднага стана и кадия, и джелатин. Не, не така, Тахир, не си постъпвал ти тъй досега, недей постъпва и сега. Ако цялата работа е да се пречукат вързани хора, за това винаги ще има време. И ръце, които да го сторят.

Плесна длани и каза на влезлия слуга да предупреди, че след малко ще отиде в харема. Но после, докато се разхождаше нагоре-надолу из одаята, опротивя му и мисълта за онова, което го чакаше отвъд „Прага на блаженството“. Не от старост — това той бе доказал на не една гяурка по време на военния сефер, — отблъсна го съзнанието, че всичко там му беше до втръсване познато и че в края на краищата винаги биваше едно и също.

Отново повика слугата и се отметна: няма да отиде в харема, да му оседлаят кон… Не, и това не, да му приготвят каруцата с меките яйове за Баните. Там ще прекара вечерта, туй нека да се каже на хаджи Молла и на Узун Шерифаа. И на „Патриката“ Ахмед да кажат, нека и той се стяга за път.

Той още веднъж размисли. Да, добре е да вземе и една от жените на своите бани110, пък ако му потрябва — добре, ако не му потрябва — пак добре. Представи си ги: алчната уста на Гюлсума със седефените зъби, коравата като на девица плът на Юммю, русата Джамиле с млечната кожа, разгулната Сеяр с нейните навици на продажница, едрата гръд на Мюнесер… Поколеба се, сетне добави на слугата: нека Сеяр ханъм дойде с друга каруца на Баните. А като остана сам, се запита: защо ли аджеба избра именно Сеяр? И откри отговора — предпочете я именно за разгулността й; на жени, които ще стоят като кютуци и само тихичко ще плачат, той се бе наситил през похода…

Когато се изправи пред басейна от бял мрамор и пристъпи към стъпалата, той я плесна леко по мокрия задник, по който тънки вадички вода се стичаха надолу към бедрата и увличаха бляскащите като бисери капчици. Тя се извърна бързо и го погледна с питащи очи. Тахир ага обаче поклати отрицателно глава — не, не я викаше, нека да се прибере — и тя покорно излезе от басейна, зави се в чаршафи и пришляпа с босите си крака към женското отделение.

Тахир ага остана в басейна, разкърши умореното си тяло, после се отпусна, натопен до шия във водата. Защо да се лъже сам — нито банята, нито блудната опитност на Сеяр успяха да откъснат мисълта му от онова, което трябваше да извърши в Сливен. Какво в същност чакаше аяна? Две възможности виждаше той пред себе си, но и в двете на часа се сблъскваше с по нещо, което го възпираше. Можеше да избеси тези сто и двайсет души, но стоте от тях бяха все измежду най-първите хора, на тях Сливен дължеше славата и богатството си; можеше също така да опрости задържаните и след един хубав пердах да ги пусне, а занапред да ги следи по-изкъсо, но туй пък няма ли да накара размирните гяури да си помислят, че вече могат да си разпасват пояса, както си искат? Какво излизаше? Че няма разумен изход. И че както и да постъпи аянът все лошо ще бъде.

— Мамка им на тези гяурски чутури — изпсува той гласно и сам се изненада, че изрече това на български.

За какъв дявол беше тръгнала да се бунтува раята? Какво им беше лошото? Не бяха ли по-богати от мнозина правоверни? За какъв хуриет — свобода по български — приказваха, щом като цял свят упрекваше аяна, че прекалено отпуща дизгините на гяурите, че ги закриля и подкрепя? Имаше само един човек, с когото можеше да говори за тия работи и това беше Георги Силдаря. Той никога и никак не се стряскаше да говори ачик и без извъртане, пък и дост му беше. Дост ли? Какъв дост е бил Силдаря, щом е от баш бунтарите? Да, Силдаря беше приятел преди, но дали щеше да бъде и сега? Коя от двете мъдри поговорки ще прилегне за него: „Дюшенин досту олмаз“111 или „Ески досттан душман олмаз, олса-да якъшмаз“112?

Пак до задънена улица стигна Тахир ага, та плесна ядосано върху водата. Доловил шума, при басейна дотича един слуга с меки пешкири в ръце. Агата нямаше още намерение да излезе, но се надигна, отиде при чешмата и както му беше обичаят, изля няколко таса студена вода отгоре си. Тогава слугата се разчевръсти, избърса го с пешкирите, хубаво го разтри с благовонно масло и накрая покри раменете му с мек измирски халат. Аянът изведнъж усети как умора надви тялото му. Такава беше тази вода — уж те гали, пък изсмуква силата ти…

Той отиде в селямлъка, полегна на един диван, слугата му донесе запалено наргиле и се измъкна безшумно. Тахир ага изпи чаша шербет, запуши, но дрямката го надви и захапката на наргилето изпадна из зъбите му…

Събуди го изскърцване на врата — надничаше „Патриката“ Ахмед и като бинкоски серсемин се пулеше и хилеше глуповато.

— Какво има, Ахмед?

Ясъкчията отвори по-широко вратата и влезе, като се полюляваше като маймуна, а дългите му ръце висяха почти до земята.

— Един сливенски чорбаджия дойде, аян ефенди. Бил тук наблизо, казва, на чифлика си в Чаирлий113, та като чул, че ти си на Баните, прескочил дотук ихтибар да ти стори. И аз само надзърнах да видя…

— Добре, добре — отегчи се аянът. — Нека влезе…

Почти не се изненада, когато видя Димитраки чорбаджи — такъв няма да е с бунтарите в кауша, а ще прескочи ихтибар да стори…

Тахир ага прие госта така, с един халат върху голата снага, но чорбаджията с нищо не показа да е засегнат. Седнаха един срещу друг и домакинът заповяда да им донесат изстуден шербет, баклава, рахат-локум и по едно тежко-сладко кафе. Следваха правилата на турското гостоприемство, та не бързаха да заговорят и само изпод вежди се изучаваха с очи. Димитраки чорбаджи реши, че походът се е оказал полезен за аяна; по войнишки изпъчен, а лицето му, винаги мъжествено-властно, сега носеше бакърения загар на дългата езда през полета и планини и самодоволната хубост на войн, който се е върнал победител. Обратно на него, Тахир ага видя само лоши промени у чорбаджията. Димитраки пак беше със съвсем нови сукнени дрехи и със сребърен ланец, проточен от аления му пояс, но иначе беше болнаво-посърнал, бузите му — пепеляви, а очите, открай време изпитателни и боязливи, издаваха направо нечовешки страх. Но щом е така, кое го бе накарало да се престраши и да дойде неповикан чак тук, на Баните?

— Е, кажи нещо, чорбаджи — подкани го Тахир ага, като изсърбаха кафетата. — Похвали се…

— Много неща се случиха, докато те нямаше, войводо. Имало тук хора-чапкъни — бог да ги убие дано! — дето си наумили царщина да развалят, ама…

— Ама? — настойчиво го насърчи Тахир ага, защото чувствуваше, че след това „ама“ ще разбере кое е довело Димитраки.

Очите на Димитраки попримигаха, най-сетне той се реши, та рече:

— Малко тежко подхвана пашата работата, тъй ми се чини мене. Не се поставям съдник на един бостанджи-баши — господ да умножи дните му, — но той е външен човек за Сливен, не усеща някои работи.

— Карай, карай, чорбаджи. Интересно ми е туй, що думаш. И аз все за него мисля.

— Не мога да не ти го кажа, Тахир ага. Ти си, кажи го, господар на Сливен, пък аз съм чорбаджия в християнската община — ако аз не ти го кажа, кой друг?

„Аха, ето какво било! — помисли аянът и престана да слуша. — Все за пустата власт. Хем да се задържи като чорбаджия, хем да се отърве от тия, дето са делили мегдан с него. Затова се е престрашил да дойде тук.“

— Карай, чорбаджи. Щом отвори реч за бунтарите, ти невям си мислил доста по тази работа, кажи как я виждаш. Ако го имаш в главата си — и съвет ми дай.

Поуспокои се чорбаджията и подхвана:

— Чапкъните заслужават не бесило, а да ги разчекне човек, туй си е от истина по̀ истина. Но огледай се из Сливен, аян ефенди. Сливен замря. Алъш-вериш няма, таз година панаирът не стана, вървиш по улиците и нито на бакърджия чука ще чуеш, нито на абаджия стан. Че ония, дето въртяха алъш-вериша, или са в зандана, или са се свили като охлюви в черупките си.

Така беше. Знаеше го и Тахир ага, но изход, изход не виждаше.

Попита:

— И как може да се излезе от този кьор-сокак, чорбаджи?

— Ти си прочут човек, аян ефенди, но не знам с кое повече си прочут — с мъдростта си ли или с добротата…

— Остави я ти добротата — побърза да се закрие зад висок дувар Тахир ага. Уплаши се, че онзи ще проси милост за бунтарите. — Казано е: „Кач ийликтен, гюнаха гирмеесин“114.

— Не съм аз онзи, който ще те посъветва към неразумна доброта, войводо. Ще ти говоря аз за полезно, не за добро.

— И що е полезно?

— Да вдигнеш страха от Сливен. Да не живеят хората тъй, сякаш са със сатър над врата, ами да се върнат при становете и наковалните.

— И как го виждаш това вдигане на страха, чорбаджи? Да пусна онези хайдути, дето са се готвили пусат да вдигнат против падишаха?

— Да се разберем, не съм дошъл никого да защищавам, Тахир ага. Аз съм верен слуга на падишаха и съм готов да умра за него.

— Какво ме съветваш тогава?

— Да не слагаш всичките християни от хапуса на един кантар. Повечето от тях са овци заблудени, хора с глупав акъл, дето са се повлекли; подир разни шейрети и гьозбояджии.

— Разбирам накъде биеш — предпазливо рече аянът. — Ако слушам тебе, ще трябва всичките да ги пусна. Зер нали баш-шейретина го няма…

— Кой е той, Тахир ага?

Димитраки чорбаджи май наистина не знаеше, личеше по гласа му.

— Кой ли? Хаджи Михал хаджи Василоглу.

И пак кръстоса крака между тях мълчанието. Тахир ага никога не разбра, че в него чорбаджията си припомняше един странен разговор пред Нурул Кудус джамия, когато хаджи Михал бе изговорил ония думи за християни и агаряни, за пари и печалби, за две пети, под които турците държат раята. Тогава баш-шейретинът, както го нарече аянът, го е опипвал и подканял да го забърка в тази пуста Завера…

— Когато едно стадо стори пакост — рече Димитраки внимателно, — виновен е овчарят. Е, може да се тегли един бой също на магарето, че и на коча. Ама защо да се бият и овцете? Хем нямат вина, хем… ще им се развали вълната…

„Аха, това било! — каза си Тахир ага. — Не само лакомията за власт, но и тънката сметка пришпорвала акъла на чорбаджията да сече по-остро. Няма ли овце за стрижене, властта на чорбаджията става «Бош одаларън ода башисъ»115. Тук била тя, истината за посещението на Димитраки: властта и облагите от нея са му налели смелост в сърцето.“ Като си изясни докрай загадката, Тахир ага се замисли върху онуй, което му подсказваше чорбаджията. И веднага призна пред себе си, че Димитраки бе напипал разковничето на задачата. И беше прав: Овчарят си е получил своето. На магарето и коча няма да се размине. Но овцете…

— Не дерсе кул, бен орая макбул116.

— Що каза, що каза? — попита стреснато чорбаджията.

— Остави, не беше за тебе — махна с ръка агата. — Пък иначе си прав, ама и не съвсем прав, чорбаджи. Аз ще бъда по-глупав от овца, ако пусна овцете така, сякаш нищо не било. Пакостта трябва да се плаща. И всяка овца трябва да изкупи своя пай от вината с малко вълна от гърбината си.

Лицето на другия просветна и това подсказа нова мисъл на аяна:

— И не е само това, чорбаджи. Когато се е гласяла и вършила пакостта, имало е наоколо и други овце. Те са си стояли настрана, ама си мълчали, не блели, та да предупредят за готвената беля. От техните гърбини също трябва да се смъкне малко вълна, тъй мисля аз.

— Кажи какво си решил — с пресъхнало гърло изрече Димитраки.

— Ще събера откуп от цялата сливенска рая — произнесе Тахир ага ясно. — По-голям от овцете в хапуса, по-малък — от другите, дето сте гледали отстрана. И с парите ще вдигна една джамия за чудо и приказ. На най-лично място до конака ще я вдигна и във ваша, на чорбаджиите, чест Чорбаджилар джамиси ще я нарека.117

Помълча, помълча Димитраки, па кимна с глава. И двамата знаеха: когато ще се събира откупът и ще се строи джамията, все по нещичко от парите щеше да полепне и по техните длани…

8

Трябваше да се срещне с един надвит в борбата, с един затворник, а се чувствуваше неспокоен и припряно крачеше напред-назад из стаята. И когато бравата на вратата прищрака, той спря и се подпря на стената, тури ръце зад гърба си, за да прикрие нервното потреперване на пръстите им. Но влезе само хаджи Молла; уж с привичната си прекомерна почтителност беше, пък нещо ново светеше в сините му очи.

— Къде е затворникът? — попита Тахир ага.

— Отказа да дойде, аян ефенди.

— Какво-о-о? — проточи аянът, не повярвал на ушите си.

— „Тахир ага ми беше дост — вика, — не мога да се явя при него така, с брада от три недели. Или ми доведете берберин, или само пречуканото ми от лобут тяло ще занесете при агата.“

Тахир ага прихна да се смее. Беше трескавият смях на човек, който е получил неочаквана отсрочка пред нещо трудно и мъчително.

— Вари го, печи го, Георги Силдаря си е Георги Силдаря — изговори задъхано, все още странно зарадван. — Джелатинът вече сапунисва въжето за врата му, пък той за брадата си се загрижил! — Сетне, като се поуспокои, запита: — Е? Прати ли му берберин?

— Пратих му, аян ефенди — отново се поклони хаджи Молла. — Но ако съм сбъркал…

— А, не! — спря го аянът. — Защо, нека да го обръснат, та после го доведи. С половин сахат време нищо няма да пропадне.

Повъртя се още Тахир ага и все за едно мислеше — как да се държи с тоя гяурин, когото бе уважавал и бе чувствувал приятел. Най-сетне избра — ще остави Георги Силдаря да определи как ще се отнасят помежду си. Ако Силдаря се вайка като попишманил се виновник, той ще му отговори с държане на строг съдник; ако напомни достлука им, за да проси милост, аянът ще го подсети за завераджийското шушукане; ако обаче си е опазил достойнството, ще е заслужил достойно държане и към него. Всичко нека зависи от Силдаря, така е най-добре.

И Силдаря даде отговор на Тахираговите въпроси. Когато го доведоха, той спря до вратата, ухили се и каза:

— Стана тя, каквато стана, Тахир ага. „Яамурдан качаркен, долуя тутулдук“118, както викат вашите.

Нито покаяние, нито молба за снизхождение — Георги Силдаря само изричаше очевидното, и то спокойно, шеговито, без хленчене.

— Буйрум, Силдар!

Затворникът не помръдна от вратата и се усмихна:

— Първо да се разберем за хумбата. Дошло е време за умирачка, ама не ми се мре долу, сред мрак и зловоние, тъй да знаеш. За нявгашния достлук само туй ти искам, да не ме унижиш със смрадлива смърт в хумбата.

— Обещавам! — рече аянът и тази единствена дума бе достатъчна за Силдаря, защото той пристъпи в одаята и повече не спомена хумбата; така, с това мълчаливо признание на честността на думата му, той още повече раздразни раната, която и без това пареше гърдите на турчина. — Буйрум! — повтори Тахир ага и посочи миндера до себе си. — Седни тук, Силдар. Ще поприказваме, ще пием по една ичкия…

— Икия? — засмя се затворникът, докато свойски се настаняваше на посоченото му място. — Каква ичкия у един правоверен?

— Не отстъпва на твоята скоросмъртница. — Тахир ага намери сили да се пошегува. — Само че твоята е ракия, а моята — остарял шербет…

Позасмяха се — и двамата си спомниха часа, когато Силдаря бе пуснал този лаф. Скръстиха крака на миндера в ъгъла, разтичаха се слугите за ракия и мезета, за тютюн и чибуци. Чукнаха се и пиха: ръката на аяна потреперваше, на затворника — не.

Пресегна се агата, взе любимия си янтарен чибук и се залови да го пълни; не че толкоз му се пушеше, но не знаеше как да започне приказката. Разговора поде Георги Силдаря, и то със същите думи, с които влезе в стаята, и със същата спокойна глумливост в гласа:

— Стана тя, каквато стана, Тахир ага. И ще става, каквото е било писано да става. Ама ти, ески дост119, не гледай така гузно настрана — аянството ти е занаят, ще си гледаш работата.

— Не ми е лесно да си гледам работата — изпъшка турчинът. — Сам рече: ески дост, пък аз трябва…

— Бъди рахат, то се подразбира от само себе си — успокои го затворникът. — Утеши се с такава мисъл: ески достове бяхме и вчера, пък аз се готвех буна да вдигна срещу властта ти, с пушка в ръка против твоите низами да изляза. Хайде, не чакай подкана, налей още по едно.

Аянът наля и двамата отново изпразниха чашките.

— Може ли да те попитам едно-друго, Тахир ага? С единия крак съм в трапа, та няма защо да криеш от мене.

— Питай. Ако мога — ще ти отговоря. Пък после… после комай и аз имам да питам едно-друго.

Георги Силдаря беше уж все така спокоен, но чертите на лицето му леко се изостриха, когато продума:

— Преди няколко месеца проводихме наши, български пратеници отвъд Дунава. Хабер носеха нататък и с хабер трябваше да се върнат. Да знаеш какво стана с тях, войводо, защо нито дойдоха, нито вест пратиха?

— Избити са, Силдар, до крак са избити.

Тежка, много тежка въздишка. И после:

— Сигурно ли го знаеш, Тахир ага?

— Съвсем сигурно. Били са седемнайсет души от Шумен, Търново, Казан, Габрово… Аз запомних имената само на хаджи Иван от Осман пазар и на хаджи Михалаки Чорбаджиоглу от Филибе. Събрали се в Свищов, преминали скрито Дунава и се срещнали с оня капасъзин Ипсиланти в Зимнич. А пашата на Силистра бил подушил вече работата и ги чакал на пусия. Когато стъпили на отсамния бряг на Дунава, пропукали пушките, после се разиграли и ятаганите. И нито една глава не останала върху раменете.

— Нито една? А придружниците им?

— И те, Силдар. До крак.

Българинът замълча, вдигна десница и се прекръсти.

— Бог да ги прости и да прибере душите им при себе си. Загинали са те безславно, макар и за славно дело. — Помълча малко Силдаря, ала имаше още да пита: — Я кажи как се развиха работите из Влашко и Молдовията, войводо.

— В началото Ипсиланти нахлу откъм Московията, Тудор Владимиреску поведе своите хора от Падеш — то е градче някакво в западно Влашко, — Савата Бинбаши се разшета около Букурещ. Ама после московският цар се разбра с падишаха и онези там се надрискаха, особено Едноръкия120. Изпокараха се помежду си, а ние довършихме работата.

— Да си чувал нещо за Индже Стоян войвода?

— Как не! — с уважение рече Тахир ага. — Инджето се е показал пръв юнак, а с него и Колю байрактар. Какви хора се извъдиха тези наши сливналии бе! — цъкна няколко пъти с език аянът. — Във войската на Ипсиланти — сливналии. С Тудор Владимиреску — пак сливналии. Със Савата… Какво ти, разправят някои, че сам Савата Бинбаши бил тукашен. Също и на юг, при гърците. И там най-големите бабаити — сливналии. Знаеш ли как викали гърчулята, когато искали да кажат, че някои са храбри хора? Селимниоти, ще рече — сливналии.

— Щеше да кажеш нещо за Индже Стоян — напомни българинът.

— А, той ли? Водел българите, дето върлували около Яш, в бой пленил Мехмед ага и Йордаки Холу-бей, славата им стигаше по-рано чак дотук. А после, когато Едноръкия се измъкнал по донове и с подвит куйрук в Московията, Инджето и дума не дал да се отвори за бягство. С Кара Колю и другите българи той застанал срещу низама, дето идел от юг. Имало още време за спасение, ама Инджето хич и не погледнал през рамо. При Скулени, на реката Прут, станала голямата битка. Много правоверни изпратила в рая сабята на Индже, ама може ли да се устои един против пет стотици? Разбити били българите. И там намерили смъртта си също Индже войвода и Колю Кючук байрактар.

Георги Силдаря го изслуша, па рече:

— Благодаря ти, Тахир ага.

— Благодариш ми? — трепна другият. — За какво?

— Че с уважение приказваше за смъртта на Индже Стоян.

Силдаря се наведе напред, сам напълни чашките, после наклони бърдучето, за да капнат няколко капки и на пода. Тахир ага се досети — беше „за бог да прости“ на умрелите.

— Хайде, запали, войводо — подкани го българинът.

Едва сега аянът забеляза, че през цялото време бе държал янтарения си чибук незапален. Засмя се и го остави на масата.

— Дойде ли ред и аз да те запитам нещо?

— Думай, Тахир ага. — Само не чакай да навредя някому с думите си.

— Няма да питам за таквиз неща. Петимен съм аз да узная не вината на отделния бунтар, а самата сърцевина на работата. Ти днес на два пъти рече „стана тя, каквато стана“. Те туй искам да науча, Силдар. Какво стана. И какво трябваше да стане.

Затворникът го изгледа продължително, сетне каза искрено:

— Не разбирам въпроса ти, войводо.

— А той е от ясен по-ясен — нетърпеливо махна ръка аянът. — Вихрушка се изви, светкавица блесна…

— … и угасна — вметна с тъжна усмивка Силдаря.

— Добре, и угасна. Порой някакъв напъна да извади реката из коритото, но бе обуздан навреме. А аз, ужким победителят, извръщам се назад, гледам, чудя се и сам себе си питам: какво в същност стана. Що беше това? Краткотрайна вихрушка? Светкавица? Или обуздан порой? Или нещо, съвсем друго, което и сам не мога да назова?

Георги Силдаря се облегна назад и прекара ръка по челото. Виждаше се — търсеше най-вярната дума.

— Тътени бяха това, Тахир ага.

— Тъ-те-ни — повтори другият на пресекулки. — Що значи това, Силдар? Не съм я чувал тази дума.

— Тук, по Сливен, може да си я чул като тънтежи или тътнежи? — Турчинът поклати отрицателно глава. — Помниш ли как иде буря, войводо? Тя е още далече, само ивичка черни облаци в далечината и нищо повече, пък в смълчания и тежък въздух ухото ти усеща тъпо и глухо боботене. Долавяш го ти и знаеш: ехтене е то на още далечната буря. И буря вещае. Ето, това е то тътен.

— Та ще рече…

— Така е, Тахир ага. Всичкото, за което двамата си мислим — което стана и което не стана, което става сега и което утре ще стане, — туй са все тътени. Тътени на една буря, която ти още не виждаш, но тя иде, приближава. И тогава ще са истинските вихрушки, светкавиците и пороите.

— Тътени — отново изрече замислено аянът. — Ще запомня тая дума.

— Няма да я запомниш, а ще я научиш — пророчески произнесе българинът. — И аз ти пожелавам да доживееш идването на бурята, та тогава да си кажеш: „Имах едно време един ески дост, той още отколе разтълкува тътените и предрече тази фъртуна…“

Напрегнатото мълчание отново легна между тях, раздели ги. Тахир ага посегна към янтарения чибук, но си спомни задявката и отдръпна ръка. Попита:

— Как я караш долу, в хапуса?

— Не се оплаквам — с безгрижие и примиреност отговори Силдаря. И се ухили: — Нали знаеш какво е затвор? „Бурасъ бир бюйюк мектепдир; гирмейен ен бюйюк меркепдир.“121 Е, гадините са малко едри, ама хапус без гадинка бива ли?

— Ако твоят кауш се е случил мръсен и въшлив, аз мога да те…

Аянът прекъсна рязко, изведнъж. Затворникът го изгледа с любопитство. После беззвучно се засмя:

— Басирам се, че мога да позная защо си спря приказката тъй, до средата. Ти си рече така: защо да разкарвам човека нагоре-надолу из дранголника, само да му тровя последните дни. За още ден или два с въшки или без въшки, все тази. Познах ли, Тахир ага?

Тахир ага не отговори и само гузно отмести поглед. Георги Силдаря попита тихо:

— Кога ще бъде? След два дни или… още утре?

— След два дни — пресипнало каза аянът. — Вдругиден.

Съвсем късичка въздишка, сетне Силдаря подхвърли с глас, в който едва се разпознаваше изкуствеността на безгрижието:

— Хайде изплюй камъчето, войводо, и кажи какво си решил да правиш с нас. На крушата ли?

— На крушата.

— Кого?

— Само първенците, главните бунтари.

— Тогаз всичко е ясно, Тахир ага. Трябва да обесиш само мене. Аз бях главният, другите вършеха, що им нареждах. Паплач бяха те, със заплахи и камшик ги управлявах. Обеси само мене, а другите…

— Стой! — прекъсна го аянът. — Нахакере си хабиш думите.

Отсече го. И Силдаря разбра, че ще бъде празен брътвеж, да настоява повече.

— Кои са според тебе главните бунтари?

Тахир ага сви рамене:

— Сяро Барутчията, чорбаджи Еню, Тодория Ексара и още десетина такива баш бабаити.

Не спомена името на Георги Силдаря, но то се разбираше от само себе си. Това беше тъй очевидно, че Силдаря изобщо не размисли върху него. Той си каза друго: че аянът доста вярно бе разбрал кои бяха по-първите сливенски завераджии. И се запита дали туй бе тънък усет или коварно дело на предател.

Той протегна ръка, взе чашката си и на бавни глътки изпи ракията. Така спечели малко време за размисъл и съвземане.

— Е, няма как, ще се сбогуваме — каза примирено. — Аферим поне за това, че ме почете с днешното повикване. Приятели бяхме приживе, нека като приятели да се разделим при умирачката.

Тахир ага се извърна към българина:

— Дългът си е дълг и приятелството — приятелство. Когато е дошло време да се сбогуваме, кажи що мога да сторя за тебе, Силдар, което… Което да не отива напреки на дълга ми.

— Ще се възползувам от добрината ти — засмяно срещна погледа му Георги Силдаря. — Луд ще съм, ако откажа.

— Думай, аз съм насреща.

— Ще ми се да се видя с децата, да им…

— Ще се видиш пред… — Тахир ага не завърши. — По-рано не може, Силдар. И така говорят, че не предавам на казън целите родове на виновниците, сега остава да ви срещам с коджа големите ви синове.

— Тогаз нека се видя само с Трънка, дъщерята. Никой няма да те обвини, че един от затворниците ти се е срещнал с дъщеря си, и тя трудна, разкикерена като патка.

— Това по̀ може — кимна аянът, като размисли.

— Като пратиш човек да я повика, нека й заръча да ми донесе чиста риза. На Георги Силдаря не му се мре така, с кирлива яка.

— Добре, ще имаш и бяла риза. Друго?

— Има и друго, ама не се плаши, то е последно. Не окачай стария си дост на крушата, не ми е по сърце. Оня, стамбулският бостанджи-баши, трепеше християните по дворовете и одаите им. Защо аянът на Сливен да не залюлее краката на главния турски душманин на портата му?

Тахир ага дълго не сваля очи от своя „ески дост“. Странен човек, този Силдар! За какво се е загрижил пред смъртта? С чиста риза да е облечен, да не е с другите на крушата…

— Защо, Силдар, искаш да те обеся на собствената ти порта?

— Ей така, мерак ми е.

Аянът се насили да се поусмихне. И повтори Силдаровите думи:

— Хайде, сега ти изплюй камъчето и кажи що за мерак е този твоят.

— Суета човешка е то, войводо. Тъй както не ми се ще да се кача на бесилото кирлив и мръсен, тъй и не искам на едно дърво с още петнайсет да бъда. Порта да е, ама да се знае и помни, че на нея е умрял Георги Силдаря за българската си вяра.

Турчинът не го разпитва повече, ама и не му повярва докрай. И имаше право, да се съмнява — в думите на Силдаря имаше истина, но не цялата истина. Отвъд суетата българинът искаше да остави още пример и спомен. Ако увисне на Старата круша, ще бъде само един от многото, дето са намирали смъртта си под клоните й; обесят ли го обаче на портата, колчем мине покрай нея българин, ще си помисля, че и за онзи, който на това място се е простил с живота, трябва да се мъсти.

— Твоя воля, Силдар — рече аянът. — Ще бъде.

— Да не забравиш нещо? — с шеговита сериозност го заплаши българинът.

— Не забравям: да се срещнеш с дъщерята, тя да ти донесе чиста риза, да те…

— Хайде де, не засичай, не си момиченце, че да се свениш от някои думи. Речи го, както си е: „Да те обесят на портата ти!“

Тахир ага не повтори подир него. А вместо това попита:

— Само това ли е, Силдар? Нямаш ли още някое желание?

— А, имам — още веднъж се ухили българинът. — Налей още по една…

9

Щом му съобщиха, че е дошъл при него хаджи Рифат, не се зарадва. Цял Сливен възхваляваше стареца като сладкодумен мъдрец, но за Тахир ага той си бе винаги злоезичен махнаджия, язвителен присмехулник и неприязнен към делата му съдник. Знаеше всичко това аянът, но през ума му дори не се мярна мисъл да не го приеме — да затвориш портата си пред хаджи Рифат, туй значеше да изправиш срещу себе си града: правоверните и раята, старите и младите, имотните и фукарите, добрите и лошите, всички.

Неприятното не беше само в думите на стария човек или в неговите съвети — в края на краищата Тахир ага постъпваше пак, както си знаеше. Ала нещо в този дъртак, което не се поддава на описване с думи, правеше цялата власт на аяна и мощта му да изглеждат някак си празни и кухи като надуване на пуяк, самодоволството му замязваше на овчедушие, богатството — на нещо недостойно, позорно, все едно че беше крадено.

За тази среща с него хаджи Рифат се бе постарал да постегне и поизчисти дрехите и да поправи гънките на чалмата си — знак, че в собствените му очи тя беше по-важна от всички предишни. Аянът му предложи да седне, но гостът мълчаливо отказа; след като поразмисли, Тахир ага също не седна. Противно на обичая, хаджи Рифат започна направо:

— Сигурно си се досетил, аян ефенди, каква е целта на идването ми. — Агата кимна утвърдително. — Наистина ли си решил да окачиш толкова народ на въжето?

— Какво значи „толкова народ“? Ще обеся десетина-петнайсет гяури, по-първите от онези, които са тръгнали душманлък на падишаха да правят — те ли са „толкова народ“?

— Тежко̀ ти, властниче, ако десет-петнайсет души…

— Гяури и на султана душмани — вметна многозначително аянът.

— … са малко народ за тебе. Чобанин по баирите да беше, ти щеше да трепериш и с кръвта си да пазиш някой да не ти умори или затрие десет-петнайсет овци, а горко̀ ти, щом си пастир на люде, пък с такава лека ръка ще погубиш десет-петнайсет от тях!

— Ако бях чобанин и се появеше чума в стадото ми, щях да туря под ножа не петнайсет овце, а петнайсет пъти по петнайсет. Пък чумата, обхванала тези гяури, е по-страшна от всякаква друга.

Отговорът му беше умен и сръчен, това и двамата почувствуваха. И Тахир ага вече бе готов да се усмихне победоносно, но гостът не му даде време:

— Грижовният чобанин заколва добитъка само след като се е уверил, че няма надежда за спасението му.

— Или като види, че заразата наистина е влязла в тялото му.

— А ти, Тахир ага, чобанино на живи люде? Ти увери ли се, че за болните от твоето стадо няма друг илач освен ножа?

— Не само че са чумави, ами чак проядени от чума. Друго по-нататък не ме интересува.

— Увери ли се? Прегледа ли една по една болните овце, аян ефенди?

Тахир ага издържа, без да мигне, укорния му поглед и храбро излъга:

— Уверих се.

Хаджи Рифат се озърна. И на същата полица, където преди година време го бе оставил, видя подвързания с кожа Коран. Прекрачи, взе го в ръка, потърси из страниците му и прочете на глас:

— „О, истинно вярващи, защо говорите онова, което не вършите? Най-омразно в божите очи е, че вие казвате онова, което не вършите.“122 — Затвори Корана и го положи пак на полицата и се върна при посрамения аян. — Човек, колкото и високо да се е издигнал, не е излишно понякога да отваря Свещената книга. Не е случайно, дето са я нарекли Водителят123. И дето тя казва още в първата си сура124: „Води ни в правия път, пътя на ония, към които си благосклонен…“

Тахир ага можеше в отговор спокойно да заяви, че е разпитал един по един всички затворници, но тази проста и лесна лъжа не се мярна в главата му; той беше достатъчно благороден, за да разчита на нея. Старецът помисли същото и в себе си похвали постъпката.

— А ти какво искаш от мене? — попита злъчно Тахир ага. — Да потупам тези хаирсъзи по рамото, да ги нахраня и напоя и да им река „Ашколсун“?

— Искам да бъдеш справедлив, аян ефенди. И наказанията, които определяш, да отговарят на прегрешенията.

— Мигар е малко да вдигне някой въоръжена ръка срещу падишаха?

Той нападна погрешно и това не остана незабелязано от стареца:

— Вдигнаха ли ръка? Кой и кога вдигна ръка срещу падишаха, Тахир ага, че никой от правоверните в Сливен не е видял и чул?

— Имали вземане-даване с тия, дето вилняха из Влашко, и с другите, дето още леят кръв на правоверни долу, на юг. Трупали са пушки, джепане, барут…

— Вижда се — укорно поклати глава старецът, — осъдил си ги за мислите зад челата им. Дарбата да разбира неизговорени мисли притежава единствен аллах. Или ти смяташ себе си равен на аллаха, Тахир ага? А защо пък не? Щом окачваш хората на крушата, ти очевидно си равен на бога, защото притежаваш петия ключ на тайното знание.125

— Моите отношения с бога остави на мене! — раздразнено рече Тахир ага. И с това искаше да приключи разговора. Но старецът не бързаше да си тръгва:

— Заключените в хапуса нямат никаква вина към исляма…

— Така е — призна аянът, — вината им е срещу девлета.

— Ти и държавните въпроси ли оправяш насаме с бога?

Тази задявка аянът посрещна със снизходителна усмивка:

— Правоверен съм и се прекланям пред единствения и истински бог. Онзи, за когото е писано: „Бог е един, вечният бог. Той не ражда, нито е роден и няма нито един подобен нему.“126 Но като аян и заместник на падишаха в Сливен аз съм длъжен да се прекланям и на друг бог — девлета.

Хаджи Рифат се бе съмнявал в успеха на своята мисия при аяна още от самото начало, но в този момент той окончателно разбра пълната безполезност на своите усилия. За да посмее Тахир ага, един все пак дин-дьонме, вероизменник, да противопостави аллаха на девлета, ще рече — бога на държавата, това означаваше, че решението му е безвъзвратно, че и да умре или да заплати за него с живота си, той не ще го отмени. А може и от Стамбул да са му подсказали каква да бъде съдбата на заговорниците… Стигна ли до това откритие, старецът видя цялото безсмислие на своите усилия. И тази картина го озлоби. Подхвърли:

— Не обичам богове, които залязват.

Откакто се знаеха, Тахир ага бе чул много остроти от устата на стареца, но всички те, взети заедно, го бяха наранили по-малко, отколкото сегашната. Как дръзваше този дъртак да изрече подобно сквернословие в присъствието на аяна? Как посмя да каже, че османският девлет е бог, който залязва?

„Тътени!“ — забуча в ушите му думата, научена тази сутрин от Георги Силдаря.

Аллах, аллах, мигар вече сме доживели да видим как свещената земя на исляма се рони под нозете ни? Или това са само тътените? А роненето — то ще бъде, когато настане предречената от Силдаря буря.

Аянът изведнъж осъзна, че е започнал сам себе си да убеждава, с едната си половина да спори с другата. И усети не гняв, а истински бяс срещу хаджи Рифат. „Не обичам богове, които залязват!“ Разглезен си ти старче от хорската почит, та плещиш, каквото ти падне на езика. Но почакай, Тахир ага не е човекът, който ще прости някому да вещае залеза на девлета. Дори и на тебе! Издай се още малко, още мъ-ъ-ъ-ничко.

— Кажи докрай мисълта си, хаджи. За залеза на османския девлет ли беше думата ти?

Онзи го изгледа спокойно — дълго и настойчиво.

— Залеза на османския девлет ли? Откъде измисли това?

— Че нали преди малко…

— Тахир ага, Тахир ага — сега посетителят сякаш мъмреше и наставляваше малко дете. — Не си за възхвала, Тахир ага. Непростим грях е да не чете Корана даже човек, далечният прадядо на който се е сражавал рамо до рамо с Пророка за правата вяра. А за онзи, който не може да се похвали с толкова дълго потекло правоверни, то вече не е грях, а чист серсемлък. — После добави строго: — Ей там е Свещената книга. Не я дръж за украшение, а разгръщай страниците й и попивай в себе си тяхната мъдрост. Като изляза, прегледай сура „Говеда“ и ще разбереш за залеза на какви богове съм говорил.

И си отиде, като пропусна да се сбогува.

Тахир ага дълго не помръдна. Не провери в Корана — беше сигурен, че в сура „Говеда“ ще намери точно онова изречение, което чу от устата на стареца. Стоя така, прав и разкрачен, сред стаята, а после на висок глас изговори нещо, което само той си разбираше:

— Невям и това беше тътени…

10

Не беше се съвзел от срещата с хаджи Рифат, когато кятибинът надникна в одаята и сведе в поклон глава:

— Дъщерята на Георги Силдаря дойде, аян ефенди.

— Провери ли дали се чува през стената? — сепна се аянът.

— То на това място не е стена, а дъска. Нито една дума няма да изпуснеш, аян ефенди.

Слязоха по стълбите, нахлузиха на краката си дебели плъстени терлици (за тях се бе досетил предвидливият хаджи Молла), влязоха в една собичка и безшумно приближиха до отсрещната стена. Седна Тахир ага на оставения там стол и се заслуша. До слуха му достигна учестено женско дишане — наистина нямаше да изпусне нищо от разговора на бащата и щерката, щом долавяше дори дъха на Трънка. Доволен, той кимна на кятибина и хаджи Молла се оттегли.

Доста време нищо не наруши мълчанието. После се чу щракане на ключалка, тежки стъпки и проехтя познат глас със звъняща в него веселост:

— Ето го и него, душманина на султана!…

Почти до стената проскърца стол и Тахир ага се досети — Трънка се изправяше, за да посрещне баща си. Думите на Силдаря потвърдиха неговото предположение:

— Седи си, седи си, Трънке. Да беше сама — да рипнеш. Ама ти внучето ми безпокоиш…

Мъжките стъпки прекосиха стаята, приближиха. Чу се един особен звук, който Тахир ага правилно разтълкува — дъщерята бе целунала ръка на баща си. После останаха само гласовете.

Трънка: — Из Сливен — колкото щеш слухове. И един с друг не си мязат. Ама най се говори, че тези дни ще ви пуснат да се приберете.

Георги Силдаря (със смях): — Аха, познали са!

Трънка: — Значи, вярно е? Ще ви освободят ли?

Георги Силдаря (все с безгрижен смях): — Не си ли чувала какво разправя дядо поп в църквата? Умирачката не била умирачка, ами освобождение, избавяне от мъките и преселване в по-добър свят. Та и нас след ден-два ще ни освободят…

Дъщерята се разхълца. Щеше да каже нещо, но се задави в сълзи.

Георги Силдаря: — Престани да се сополивиш. Ти май забрави чия щерка си! Пък за освобождението, дето ми беше думата, то си е вярно…

Трънка (с глас, в който наред с мъката се усещат и челичени силдаровски нотки): — Кога, тате?

Георги Силдаря: — Тези дни ще е. Май че вдругиден.

Е, писано му било на Тахир ага да чуе и такива хора. За своята смърт говорят, а ще речеш, че сватба стягат. И тази Трънка — и тя не пада по-долу от баща си. Уж сълзи, уж сополи, пък ето я: „Кога, тате?“

Такива деца и внуци искаше да има Тахир ага. Такива!

Трънка: — Да кажа ли на Бяно и на Манол?

Георги Силдаря: — Хелбете, че ще им кажеш. Аз исках да се видя с трима ви заедно и на трима ви едновременно сам да кажа, но на Тахир ага се досвидя да пусне момчурляците при мене. — (Тази пак чисто силдаровска сръдня докара лека усмивка върху устните на аяна.) — Та затуй каквото ти кажа, ти ще го предадеш на братята си. Че и на Пею. За мен той е все едно като роден син. Вие четиримата оставате.

Трънка: — Пет, тате, щом броиш и Пею.

Георги Силдаря (глухо, затворено): — Четири, дъще. Василчо, царство му небесно, няма да се върне. Поръчайте на поп Шидер една панихида за него.

Трънка: — Но в града никой…

Георги Силдаря (по своему рязък): — Остави го ти града! Щом ти казвам нещо, значи истина е.

Тахир ага порови в паметта си. И пред очите му се мярна един хлапак с чертите на Силдаря, дето играе на „домуз“… Но какво се беше случило с това момче? Къде е отишъл, та вече „няма да се върне“? И как тъй Трънка, дето е навън, не знае, а Силдаря?…

На тези въпроси той сега, а и по-късно нямаше да намери отговор.

Георги Силдаря: — Слушай ме внимателно. Днес е вторник. В четвъртък ще ни обесят. — Той изреди имената, които сутринта Тахир ага му бе казал. — Тахир ага обеща моето въже да не бъде на Старата круша, а на портата на нашия дом. Стига де, нали уж за сополивенето вече се разбрахме. От вас четиримата искам едно.

Трънка: — Кажи, тате.

Георги Силдаря: — Ще ви изтапанят там да гледате, така правят гъжвалиите. Искам вие четиримата да се държите като синове на Георги Силдаря. Никакъв рев, никаква сълза. Ревнете ли, заопявате ли — „А-а-а, та-те-е-е, ела да види-и-иш кой е дошъ-ъ-ъп при те-бее-е…“ — от гроба ще ви прокълна, тъй да знаете.

Трънка: — Само това ли искаш от нас, тате?

Георги Силдаря: — Е, ако господ даде някому от вас син и го наречете Георги, на мое име… Ама хайде, да не говорим за това! Искам друго да ти кажа. На баджата в собата отзад има един камък, дето е подвижен. Изкусно е направен той, че като вратичка на шкаф се отваря и затваря. Идете четиримата, претършувайте зад камъка. Там е златото на Георги Силдаря… Онова злато, за което се намираха хора да му завиждат.

Трънка: — Не ни трябват пари, тате.

Георги Силдаря: — И да ви трябват — няма. Завиждали са завистниците, пък я намерите двайсет жълти махмудии, я не намерите. Туй е то златото на Силдаря. Пък и тия двайсет алтъна не са от мен спечелени.

Трънка: — Чии са алтъните?

Георги Силдаря: — Ще бъдат ваши. Зер онзи, дето ми ги даде (те бяха две торбички, ама изтекоха между, пръстите на баща ви), не е между живите. Преди месец загинал като личен юнак при река Прут. И за него помен сторете.

Трънка: — Пак не разбрах кой е човекът.

Но Тахир ага разбра. И кой е юнакът разбра, че и чудашката търговия на Силдаря, пропаданията и въземанията му, недомлъвките…

Георги Силдаря: — Нищо, остави! Вземете парите и си ги поделете — на вас с Пею един пай, на Бяно и на Манол по един. Поделете си също дюкяна и стоката в него, къщата, долапа. Къщата и долапа със свои пари съм купувал, но дюкяна и стоката — не. Туй вече няма значение, ама ви го казвам ей тъй на̀, да го знаете.

Бащата замълча. Изглежда, казал бе всичко или поне най-важното. Но затова пък се обади дъщерята.

Трънка: — Ако наистина е дошла работата… до там, тате, не си отивай с кахър за нас. Не сме невръстни, ще се оправим. А децата си ще научим да приличат на дядо си: да дават душа и имот за своите и да мразят на смърт турците.

Пишкин жена! Онези в Балкана (Тахир ага мислеше за Генчо Къргов, Алтънлъ Стоян, Кара Тагнас и другите войводи) трябва да са раждани от ербап гяурки като тази Силдарка! От тяхната плът ще да са получили юначеството си, от тяхното мляко да са засукали омразата…

А в това време от другата страна на стената бащата произнесе думи, които поразиха подслушвача повече от всичко.

Георги Силдаря: — Не така, не така, Трънке. Да дават душа и имот за своите е добре, но да мразят всички турци?… Ще мразите само тия, дето пият кръвта и потта на българското племе, душат го и не му дават да диша свободно. Защо ще учиш детето си да мрази например един хаджи Рифат? Не е ли той по-добър и по̀ християнин от сто християни? Или с какво са заслужили омраза един хаджи Молла или един Тахир ага?

Уж корав беше Тахир ага, а сърцето му замря, когато чу своето име. То невям порази и Силдаровата щерка, защото тя попита:

Трънка: — И Тахир ага ли споменаваш, тате? Дето след ден и половина ще те окачи на въжето?

Георги Силдаря: — И него, и него. Че какво е виновен към мен Тахир ага? Турчин е той и служител на султана, гледа си своята работа. И не той срещу мене, аз срещу него тръгнах… Ама че късметът бе на негова страна, туй е вече друга, божа работа…

Нищо повече не чу аянът — нито раздялата на ония, нито разотиването им. Седеше на мястото си замаян, объркан, като болен. Колцина мъже бе срещал през живота си Тахир ага, правоверни или гяури, дето можеха да съдят врагове и свои и такива думи да рекат? Порови той из паметта си, ала не успя да си спомни друг подобен човек. Постави и себе си на везните. Не, и той идеше лек, когато се мереше с този довчерашен хайдутин и днешен бунтар.

Аянът усети как тръпка премина по снагата му. Ами щом са такива бунтарите, които след две нощи и един ден ще увиснат на въжето, то с какви качества е онова, срещу което те са се бунтували? Смрази го тази мисъл, вледени сърцето му.

— Не обичам богове, които залязват — произнесе той гласно.

Дали старият заядливец не изрече затова двусмисления стих от Корана? Дали неговият гладен стомах не му бе разкрил някои истини много по-рано, отколкото достига до тях ситият?

Дълго седя така аянът. А когато излезе от собичката, хрумна му да посети Георги Силдаря в кауша и от неговата уста да потърси отговор на въпросите, които го глождеха.

Но разговорът между двамата не се състоя. Защото Тахир ага загуби охота да срещне отново своя „ески дост“; желанието му охладня, понеже преди да стигне до кауша, турчинът чу как безгрижният глас на Георги Силдаря заливаше целия хапус с песен, заслуша се в думите й и изтръпна, усетил в тях зла прокоба.

Затворникът пееше:

11

Много преди сеймените да го доведат челядта на Георги Силдаря зае място на пътя, пет-шест крачки настрана от портата. Бяха се пременили като за празник: мъжете обръснати, в сукнени дрехи и с червени пояси на кръста, Трънка, сама жена между тях, надула корем, бе турила ален сукман и везана риза. Застанаха те в една редица: най-вдясно Бяно, до него Трънка, после Манол и накрая Пею Смеденов.

Стояха прави един до друг Силдаровците, рамо до рамо опрели, гледаха право пред себе си, дума не разменяха нито помежду си, нито с още редките зяпачи.

Силата на Бяно личеше в широките му плещи, в мускулестата гръд, в коравите длани, сплетени на гърба му. Но и слабостта се видеше, отпечатана на лицето, сгушила се в очите — смутени и объркани бяха тези черни очи, нещо питащо и невярващо имаше в тях и се смесваше в един неотразим израз на кротка печал, умора някаква и ужас пред очакваното.

Видеше ли човек Трънка, не можеше да не изпита съжаление към нея заради издутия корем, отпуснатите назад рамене и безпомощно увисналите покрай тялото ръце. Но спреше ли поглед на лицето й, той не забелязваше нито грубоватите изострени черти, нито петната, появили се там от бременността, а съзираше само коравия й поглед, непримиримостта, че дори и малко жестокост.

По-кръвнишки от нея изглеждаше Манол. У него Силдаровските черти бяха по-меки, но снагата му, уж тънка и стройна, гъвкава, навяваше прилика на млад рис, който се готви да скочи върху жертвата си и да впие зъби в гърлото й. Тази прилика се подсилваше от изражението на лицето му — върху него с кремъчна острота бяха изрязани отмъстителна смелост и презрение към поробителите.

Пею, зетът, се отличаваше от Силдаровците. Беше по-висок от тях, малко тромав в снагата, ала иначе истински красавец. Изглеждаше и по-спокоен, но стоеше твърдо до другите. Такъв човек няма да се прояви като буен свадливец, но стане ли нещо, неговата хладна сила ще бъде може би по-опасна от краткотрайната разгорещеност на вироглавците и избухливците.

Така се бяха наредили Силдаровците и не помръдваха. Не помръднаха те и тогава, когато откъм конака се разнесоха зурлите и тъпаните. Знаеха те много добре, че туй са свирните, които съпровождаха бесенето на завераджиите, и че крясъците означаваха увисването на поредната жертва на някои от клоните на крушата. Но дали бяха такива по душа или тъй се бяха уговорили, те, като знаеха всичко това, пак не си позволяваха никакъв външен израз на уплаха и слабост.

Зяпачите бяха още твърде малко — големият сеир беше сега там, при крушата, — само неколцина комшии турци и забулени кадъни се навъртаха, но и те, поразени от държането на Силдаровата челяд, стояха настрана, не ги задяваха. Единствен, който дойде при тях и ги заприказва, беше хаджи Рифат.

— Смелост, деца! — пожела им той развълнувано. Смелост още половин сахат време!…

— Няма да се посрамим, дядо хаджи — отвърна за четиримата Манол.

— Сбогувайте се с баща си и се постарайте да мислите, че смъртта не е отминала никого. „Догмаян йолмез“127, както казваме ние. По-рано или по-късно — туй няма толкоз значение. Много са дъртаците, доживели дълбока старост, но погледнеш ли назад живота им, виждаш само плюскане и клечане в нужниците. Пред смъртта животът се оценява според делата му. А делата на баща ви стигат за десет живота. Тъй се постарайте да мислите, деца.

— Благодарим ти за хубавите думи — рече този път Бяно. — Ще се постараем, хаджи Рифат.

— Ако се държите, както сега, никой не ще посмее да ви закачи. Такива са хората, същи чакали — давят по-слабите, а подвиват опашка пред по-силните.

— И това ще послушаме — отговори пак Бяно.

След малко гълчавата се засили — виждаше се, палачите бяха свършили работата си при Старата круша и вече идваха насам. Няколко сюрии турчета изтопуркаха по пътя, забързани да не изпуснат нищо от сеира. Бяно прибледня, а Манол смушка с лакът сестра си:

— Мисли му, само да гъкнеш…

Сетне откъм Машатлъка се зададе процесията. Начело бяха тайфа чалгаджии, които деряха въздуха със зурлите и даулите си. Подире им крачеше Георги Силдаря. Не беше вързан, нито обкръжен от сеймени — размахваше свободно ръце, а шестимата стражи, които го съпровождаха със запрегнати пушки в ръце, вървяха три крачки зад него. (По-късно се разчу, че така бил поръчал лично Тахир ага.) Силдаря пристъпваше спокойно, дори намираше сили да се оглежда и да поздравява познатите си. Макар и малко поотслабнало, лицето му изглеждаше както обикновено — правоъгълно, ръбато, кокалесто; лице, дялано с топор, а не гравирано с върха на тънко длето. Беше обръснат, с хубаво подстригани мустаци и с бяла риза, разгърдена отпред. Единственото, което напомняше, че е прекарал няколко месеца в зандана, а преди малко бе присъствувал и на гибелта на своите приятели, бяха очите му — обкръжени в сини кръгове и хлътнали по-навътре в орбитите.

Чалгаджиите свърнаха настрана и едва сега, Георги Силдаря зърна децата си. Погледът му се смекчи и сякаш един по един ги погали. Трънка, Манол и Пею сториха поклон, само Бяно остана вцепенен и с трескави очи го следеше, невям да го погълне.

Един циганин — той очевидно служеше за палач — се разчевръсти: дотъркаля една бъчвичка под портата (толкова бе станало тихо наоколо, че звуците на подскачащата по калдъръма бъчва отекнаха като оглушителен грохот по къщите и дуварите), сетне подпря стълба и на горния дирек върза края на едно въже и изпита здравината на възела.

— Хайде бе — подвикна на музикантите един турчин, поизплашен от тишината. — За какво ви плащат?

— Сус! — сряза го рязко някой и множеството ококори очи от изненада: никой не знаеше, че хаджи Рифат е способен така високо и така нетърпящ възражения да заповядва.

Циганинът за последен път огледа бесилката, пък приближи до затворника, изплю се в краката му и се захили:

— Хайде да залюлеем и твоите кра…

Не успя да завърши. Силдаря се пресегна и лепна такава плесница върху разкривеното му в усмивка лице, че онзи се катурна на калдъръма.

— Маскара! — скара му се. — Тебе ти плащат да бъдеш джелатин, не да приказваш…

И толкова неочаквано беше случилото се, че никой — нито зяпач, нито заптие — не се намеси, не защити циганина.

— Не мога повече! — прошепна Трънка. — Ще припадна…

— Само да си посмяла да мръднеш! — изсъска й Манол.

— Ама аз…

— Мълчи! Не аз, тате е пожелал така да стоим!

Поп Исидор отиде до затворника със сребърен кръст в ръка. Поговориха нещо шепнешком, после Силдаря се прекръсти несръчно и допря устни до кръста. Като получи опрощение на греховете си и уреди отношенията си с бога, той прекрачи напред, мина покрай джелатина, който плюеше кръв и зъби, и отиде при челядта си.

— Деца — каза им, — спомняйте си за мене. И не скърбете.

Те се приведоха един по един пред него и целунаха десницата му, а той целуваше всеки по челото.

— Тъй живейте, че един ден да посрещнете смъртта със същото ведро сърце и със същата спокойна душа, с която я срещам аз сега.

И с тез думи Силдаря се раздели с децата си.

— Не мога повече! — сподавено простена Трънка.

— Посмей! — сплаши я пак Манол.

— Тук, в утробата ми става нещо…

— Каквото и да става! — немилостиво й скръцна със зъби той. — Или що? Искаш тате да си отиде, като ни гледа накапичнати по земята?

Трънка не възрази повече, само вдигна ръка и с опакото на дланта си избърса студената пот, избила по челото й.

С вирната глава и изпъчени гърди Георги Силдаря отиде до стъкмената на портата бесилка, огледа я изпитателно, сякаш се готвеше да я купува и, кой знае защо, се засмя. После хлъзна поглед наоколо — само децата устояха на този поглед, повечето от възрастните гузно отклониха очи.

Неочаквано за всички Силдаря викна, та запя:

Пееше той на някакво друго, не на сливенско наречие, но всички, българи и турци, го разбираха.

А докато пееше, сам стъпи на бъчвичката и надяна примката на врата си. Пък като изпя „за вяра, за България…“, ритна бъчвичката и увисна на въжето.

Изпищя жена, ревнаха дечурлига. Трънка се олюля, притисна ръце о корема си и с глух стон се повали на земята. Пею Смеденов се притече към нея, но братята й останаха неподвижни — така, като каменни изваяния останаха те, чак докато баща им престана да се мърда на въжето.

12

Пею държеше в силните си ръце безсвястната Трънка и безпомощно се огледа. Комай никой нямаше да му се притече на помощ. И когато вече му идеше да се разкрещи от безсилие и мъка, чу до себе си един глас, който редеше на лош български:

— Не се бой, чоджум, аз съм при тебека.

Беше непозната туркиня с яшмак на лицето. И докато разкопчаваше горното копче на Трънкината риза, тя добави:

— Аз съм Нехиря, жената на хаджи Рифат. Остави всичко на мене. Туй е женска болка, виждала съм ги аз калабалък такива. Много родилки съм оправила, ще оправя и Трънка.

— Но тя не е родилка. Рано й е…

Нехиря ханъм замълча за секунда, после каза с пресилена увереност:

— Нищо, аз и такива съм виждала. Ти остави, туй не е работа за мъже.

Тя се озърна. Като видяха, че никой не попречи на намесата й с дума или насилие, до припадналата Трънка приближиха и други жени, кадъни и християнки. Понесоха я към бащиния й дом, но спряха стъписани — за да влязат, трябваше да минат току до гърчещия се труп на Силдаря. Свърнаха настрана и пренесоха Трънка в една комшийска къща.

Пею, Бяно и Манол останаха в двора на комшиите чак до мръкване и гледаха как вътре шетат жените, как топлят вода и дерат тефтик, как изхвърлят легени с кръв… Много пъти подпитваха за Трънка, но жените мълчаха и само загрижено клатеха глави.

Привечер при тях — все така забулена, но със запретнати ръкави на ризата — дойде Нехиря ханъм. Недоносено било детето, не могли жените да го съживят. Но Трънка прескочила трапа; много кръв загубила, ала накрая се оправила. Щяла да оцелее, така рече Нехиря ханъм.

Три мъжки въздишки се сляха в една.

Пею и Бяно вдигнаха десници и благоговейно се прекръстиха.

Заповедта на конака гласеше, че за назидание на населението обесените трябва да висят една неделя на въжето. А беше юни, топъл месец, и те още на втория ден започнаха да миришат. Зловонието поне прогони турчетата, които се гавреха с тях. И така останаха труповете — почернели и полуразложени — още шест дни по клоните на Старата круша.

Обаче мъртвото тяло на Георги Силдаря не сподели лошата участ на другите. Още на третото утро след обесването у Силдарови отиде хаджи Рифат и подкани младите мъже да му помогнат да свали мъртвеца.

— Аз ще го сваля — рече им, — вие само ще помагате. Пък нека да видим дали аянът ще посмее на мен да стори нещо.

Нищо не стори аянът. Затвори си очите колкото заради хаджи Рифат, толкова и от добър спомен за Силдаря.

Сковаха как да е един ковчег, повикаха поп Исидор да го опее у дома и го закараха до гробищата, като подбираха по-пустите улички.

И го погребаха.

При гроба бяха само петима: поп Исидор, Бяно, Манол и Пею; петият беше хаджи Нойко. Не се разбра как беше научил за погребението, как се бе промъкнал през града, но той бе тук, сред най-близките, хилеше се скръбно-глуповато и повтаряше под носа си своето „адикала, гвадикала, двата царя, царафина…“

Това бяха единствените думи, произнесени при погребението на Георги Силдаря.

Синовете сами зариха пръстта върху ковчега на баща си.

Два-три дни след като направиха „четиридесет“, Силдаровците отново се събраха — да разделят наследството на Георги Силдаря.

Намериха подвижния камък зад оджака и в скривалището — парите. Бяха осемнадесет алтъна и още толкова сребърни акчета: прав е бил баща им да се присмива сам на богатството си.

Освен шепата пари, имаха да делят още къщата, долапа в Новоселския боаз, дюкяна и стоката в дюкяна. Като стигнаха дотук, Пею рече, че не иска нищо от наследството.

— Когато тате ми даваше Трънка — каза, — той ми даде жена, а не имоти. Обещах му тогава и не ща като е на небето, да се отметна от думата си. Пък и слава на бога, не се нуждая от нищо.

Трънка го подкрепи, но братята й настояха — каквото е заръчал баща им от тюрмата, това да се изпълни. Тогава тя ги попита какво искат те да получат. Двамата заявиха в един глас, че с алъш-вериша на баща си няма да се занимават, не били родени за това. (То колко бе роден за това и Георги Силдаря, но нейсе…) Манол поиска за себе си долапа — нищо друго. Отдавна му било мерак долапчийство да подхване; ще постегне как да е долапа и ще завърти работата. Всички се съгласиха на часа, а Пею, по-опитен в тези неща („дето е воденичарството, там — и долапчийството“) и помощ му обеща.

— Аз пък съм намислил да започна абаджилък — рече Бяно. — Имам другари абаджии, ще ми помогнат да сложа тук няколко стана и да ги подкарам.

И това не срещна възражение от никого. Дърпаха се Трънка и Пею, но им наложиха да вземат за свой дял дюкяна на Абапазар.

Виж, не можаха да поделят стоката в дюкяна: никой я не щеше, на другите я даваше. Тогаз Трънка, каквато си беше „мъжка Драгана“, изтърси изведнъж:

— Какво сте взели и вие да умувате, я вдигнете стоката, та я подарете на хаджи Рифат. Зер ако не бяха хаджи Рифат и леля Нехиря…

Така и сториха. На другия ден вдигнаха стоката и я занесоха в дома на хаджи Рифат. За голяма изненада обаче — впрочем и за голямо неудоволствие на Нехиря ханъм — старецът, макар и все тъй гол като тояга, отказа да приеме подаръка. Напъди ги с думите: „Дул карънън сабунуна мухтадж дийлим.“ Ще рече: „Не съм петимен за сапуна на вдовицата.“

Тогаз Трънка раздели на три храните, а другата стока продадоха топтан на Топракчиевците и парите Манол ги подхвърли във фукарийския дом на хаджи Рифат. Намери ги старецът и се досети как възелът с парите е паднал от небето, но този път не рече нищо и ги задържа.

Като оправиха всичко, Силдаровците се умълчаха. После Трънка се обади:

— Не ви ли се чини, като че тате е тук и ни гледа и слуша?

Извърнаха, очи към онова място на миндера, където Георги Силдаря най-често се заседяваше. Но него, разбира се, го нямаше там. Сега изведнъж почувствуваха колко са сами. И тогаз Бяно продума тихо:

— Трябва двойно отпреди да се държим един за друг, за да не се затрием съвсем, да не пропаднем. И да живеем достойни за паметта на тате. Както той искаше…

Изминаха месец-два от обесването на сливенските завераджии.

През тези седмици се случиха много неща. Захвана се строежът на джамията, която един ден щеше да се нарича Чорбаджилар джамия. Излезе строгата забрана — тя невям беше по-строга от онази преди кърджалийските бъркотии — раята да държи каквото и да е оръжие. Прочутото сливенско тюфекчийство бе почти изцяло отнето из ръцете на българите и залиня, превърна се в бледа сянка само на себе си. Властта наложи цял поменик запрещения на християнското население, които обхващаха почти всичко — като се почне от занаятите, та се стигне до дрехите им.128 Достатъчно е да се спомене, че на гяурите под страх от смъртна казън бе забранено да носят червени пояси и им бе заповядано да ги боядисат черни. Цветущият до вчера живот на Сливен замря…

И така щеше да бъде и в следващите няколко години.