Тътени

1

Както и очакваше, външната порта не беше заключена. Трънка я бутна, прекрачи прага й, затвори я с гръб и остана за минутка така, подпряна на нея. Огледа се и нещо сви сърцето й — бащината й къща, която в нейните спомени будеше умиление, сега навяваше тъга. Тъй се бе случило, че младата жена не бе идвала наскоро, кажи-речи от пролетта, и за това време бурените вече бяха превзели двора, задушили нявгашните лехи със зеленчук, отсреща бяха стигнали чак до сайванта, че и вътре в него. Но тъгата не лъхаше само от бурените. Цялата къща изглеждаше изоставена, невям от години нестопляна от човешки дъх.

— Дом без стопанка — прошушна тя полугласно. После се наежи срещу брат си: — Бянова работа! А като го слушаш, на десет стопанки излиза насреща…

Зад упрека се опитваше да скрие собствената си гузност, дето толкова рядко бе навестявала къщата в последните една-две години.

Откъм дома до ушите й идеха глухи удари, които всеки сливналия от рождение разпознаваше — тъй удря бърдото на стан, като се тъче аба. Трънка сви устни, повече горчиво, отколкото разочаровано или снизходително: в неравномерността на ударите тя откри съмнителната сръчност на ръцете, които управляваха ваталите и совалката. Ще рече — ръцете на брат й, който иначе сам се зовеше, пък и людете го наричаха Бяно Абаджи…

Жената въздъхна и тръгна към къщата. Не, имало било едно местенце, устояло и на бурените, и на изоставеността — долу, току до кладенеца, се кипреше една леха с буйни цветя; прясно разкопаната и влажна пръст показваше, че Бяно не пестеше грижи за нея. Тя погледна лехата и непривична за нея разнеженост, като че пое влагата от цветята и я изкачи към очите й. Такава, натъжена и притихнала, се заизкачва по стълбите. Горе, на хаета, видя мангал с вече прегорели въглени; покрай него едно тиганче, лъжица мас и три яйца показваха, че брат й, чакайки да се разгорят въглищата, се бе върнал при стана си, а после така и бе забравил намерението си да изпържи яйца…

Тури в мангала нова лопатка дървени въглища, пораздуха го и отиде в одаята, от която идеше шумът на стана. Улисан в работата си, Бяно изобщо не чу как вратата зад него се открехна и в нея се появи сестра му. Трънка го гледа така известно време, после се окашля високо. Той обърна глава, видя я и й се усмихна:

— Отдавна ли си тук?

— Погледах те и ти се порадвах — каза жената, като пристъпи до стана му. — Много си чевръст в тъкането…

Той схвана тъжната й подигравка, но не се засегна и продължи да се усмихва — личеше, че от сърце се радва на посещението й.

— Тъй както я караш — продължи Трънка, — чудя се, дето изобщо се е намерил някой да те нарече „Абаджи“.

— А, то не е за бързата ми работа или за много лакти шаяк. — Бяно разкърши вдървените си рамене и се отпусна назад. — Харесват изтъканото. Разбираш ли, абата харесват.

Опита се да каже тези думи просто, но тя долови в тях прикрита гордост. Сигурно Бяно се имаше за баш абаджия… Наведе се и хвърли недоверчив поглед на топчето изтъкана аба пред бате си. Виж ти, виж ти! Бяно не бил празен самохвалко — Трънка призна в себе си, че такава хубава, равна и гладка аба не вади никой в цял Сливен. Призна го в себе си, понеже, истинска дъщеря на своя баща, тя не продума да похвали брат си. Такъв си беше Бяно: реши ли да прави нещо, ще го изпипва и изкусурява — все едно че за цар го гласи. Такава си беше и Трънка: скъпа на похвалите. Та и сега му се сопна:

— А мангала и яйцата навън?

Бяно се понадигна, гузно усмихнат, но Трънка го спря:

— Остави, аз сложих още кюмюр. Ще ти ги изпържа. Ще туря едно-две и за мене. — И докато излизаше, подхвърли през рамо: — Какво гласеше, вечеря или обед?

Едва сега Бяно забеляза, че денят отиваше към заник. И послъга:

— Нещо не ми се ядеше на обед…

Малко по-късно, когато седнаха от двете страни на софрата и Трънка със сигурна ръка раздели яйцата в тигана, тя отново запита със същия уж небрежен, а пълен с недоволство глас:

— Я си признай, бате, колко пъти в неделята обядваш или вечеряш само яйца?

Комай две от трите му яденета бяха все яйца, та той пак се опита да се измъкне от въпроса й зад една усмивка.

— Ако я караш още така, ергенашки без стопанка, няма да те бъде задълго…

Каза го ей тъй на̀. И се смая от начина, по който Бяно възприе думите й — той видимо прибледня и гузно отклони поглед. Трънка със своята достигаща до грубост безхитростна прямота го запита направо:

— Какво? Тя, работата, май е вече опечена, а?

Буйна червенина смени бледостта. Бяно само поклати глава.

— Или поне си я избрал? — продължи да пита сестра му.

— Остави, не ми се приказва за това…

— Няма „остави“! Сестра съм ти — аз ако не зная, кой друг? Избрал ли си или не си избрал?

— Какво избрал, какво избрал? — неочаквано избухна Бяно. — Мога да избера и царкинята от приказките, нали? Е, туй стига ли, за да влезе стопанка в къщата? — Но сякаш се засрами от остротата си, та добави по-кротко: — Може и да съм харесал някое момиче, човещина е. Но само толкоз. Нито съм я искал, нито даже съм показал, че ми е на сърцето.

Въпросът пареше на Трънкиния език, но тя успя да го преглътне — одевешната му раздразнителност, съвсем необичайна за него, й бе направила силно впечатление. Няколко време двамата ядоха мълчаливо (личеше — насила преглъщаха залците), после Трънка рече философски:

— То така е, няма човек без кахър. Ама всеки сам си знае гайлето.

Бяно вдигна очи.

— Нещо с Пею ли не върви?

— С мене, ама то засяга и него. А си мълчим, зъб не обелваме за туй, дето ни гложди отвътре. — Сетивата й подсказаха, че брат й не я разбра, И по-открита или по-безцеремонна — от него, тя му обясни: — За детенце, за наше детенце ни е мъката, бате. Ама на, нещо съм се повредила тогава…

„Тогава“ беше преди три години, когато обесиха баща им.

— Не опита ли да направиш нещо? — попита той глухо, като засрамено отбягваше погледа й. — Да си помогнеш?

— Опитах. Ходих при баба Мавруда Кърк-Яланката. Нали я знаеш, сватовницата. Тя уж умее да бае…

— Е?

— Е нищо. Бая и на мене. — Трънка повтори баенето, като имитираше фъфлещото говорене на баба Мавруда:

— Защо не споходиш Нехиря ханъм? — рече той, като се насилваше гласът му да прозвучи обнадеждаващо. — Тя ги разбира тия работи, може да помогне.

Само една неопределена въздишка беше нейният отговор.

— И Манол не е харосал — каза след малко. — Ударил през просото, тъй ми думаше из онзи ден Пею.

— Не върти ли работата на долапа?

— На долапа живее, ама никакъв долапчия не е, вика Пею. Коне купил и само с тях се занимавал.

— Да не е станал кираджия? — Бяно все едно е падаше от небето.

— Нищо не е станал. Атове гледа за кушия, не за работа. Надвил си на масрафа, само атове му липсвали…

Умълчаха се, този път по-продължително. Заклати глава Трънка, тоя път чисто по женски:

— Туй ще е нещо като орис за нас, бате, за Силдаровците. Погледни ни: тате обесиха на собствената му порта, Васил найде гроба си някъде по далечна чужбина, ти си замязал на сетен несретник, Манол го ударил на ален фес, аз ялова…

— Не говори така! — сопна й се той. Нито ти си… бездетна, нито ние с Манол сме толкоз за окайване. Ще се оправим, ще видиш, всички ще се оправим. И ти, и ние с Манол. Животът е такова нещо, ту те въздига нагоре, ту те сваля надолу. Ще дойде време и ние да се подемем нагоре, да се оправим. Важното е…

— Довърши си думата де! — подкани го тя. — Кое е важното?

— Важното е да оцелеем — рече Бяно. — Онази вечер не ме хвана сън. Лежах си така с отворени очи и си мислех за тебе, за мене, за цялото ни племе си мислех.

— И какво измисли? — попита сестра му без особен интерес — Бяно го избиваше на нещо прекалено отвлечено като за нейния близък до земята и до ежедневието разум.

— Питах се и се чудех как така племето ни, е оцеляло през толкова столетия мъки. И го оприличих на кълновете в земята. Гледаш ли отгоре, нито ще ги видиш, нито ще помислиш, че ги има. А кълновете са живи, но са скрити там долу. Крият се и чакат своя час. Дойде ли часът им, тогаз набираната зимъс сила напъва мишците и…

Късно същата вечер, когато премисляше тези думи, Трънка си рече, че е трябвало да му каже, дето зимата на племето им май прекалено дълго се проточи, а не си проличава тя да е наляла кой знае колко сили в мишците. Но това й мина през главата вечерта. Сега само бутна настрана дървената лъжица:

— И ние?…

— И ние — потвърди той. — Сега е нашата зима. Почакай да ни видиш, когато дойде пролетта ни.

Трънка не се замисли дали са верни думите му; просто не задържа мисълта си върху тях.

— Наяж се, аз ще почакам — каза. — Ще измия и ще прибера. А после ще си ходя. Гаджалите правят зулуми подред бял ден, камо ли нощем.

— Не ми се яде повече — рече Бяно. — И за шетането и за прибирането у дома не се кахъри. Ще те съпроводя…

Трънка не се залови да спори с него, а вдигна трапезата, ошета набързо, дори отдели време да премете не само хаета, а и стаите. И тогава каза:

— Хайде.

Бяно мълчаливо закрачи до нея. Трънка забеляза, че брат й не си даде труд да заключи портата подире си. Но не му го каза — за днес вече достатъчно беше мърморила, — а свърна надясно към Машатлъка. Вървяха един до друг, мълчаливи, припряно забързани, старателно направили се безлични — вече три години така, като сенки, се движеха българите из Сливен.

Минаха покрай Хаджи Юмер джамия, извървяха и цялата Сарашка чаршия. На Аба пазар, близо до шадравана, Трънка, разнежена, понечи да смушка брат си, да му покаже нявгашния дюкян на баща им. Понечи, но щом се извърна към Бяно и забрави намерението си. Защото в този момент бате й изглеждаше тъй, сякаш сърцето му бе спряло. Проследи погледа му и откри причината. Забързана нагоре, към Мангърската махала, там ситнеше Божура, племенницата на Димитраки чорбаджи.

— Бате — рече Трънка тихо, съучастнически, — Божура, ли е?…

Бяно не отговори. Беше едно от онези красноречиви замълчавания, които говорят повече от много думи.

„Божура! — премисли младата жена. — Добър избор, Бяновия. И лош. Че невям в Сливен не може се намери втора девойка с хубост и доброта като Божурината. Ама не може се намери и друг душегубец като чичо й…“ И в сърцето й остана нерадост.

Слязоха до реката при брода, който е точно срещу хана на Никола Кебеджията129. Трябваше да почакат — Куруча беше придошла и по камъните, нахвърляни напреки през коритото й, сега подскачаха един след друг клуцохорчани, отиващи в Сливен. И точно тогава, докато чакаха, те се срещнаха с Тахир ага.

Ако го бяха забелязали на друго място в града, щяха да свърнат някъде. Но тук нямаше накъде: аянът и неговата сянка Ахмед, ясъкчията му, и двамата на коне, прецапаха реката и застанаха очи в очи с тях. Тахир ага дръпна поводите. Бяно свали калпак. Трънка не помръдна.

— Я, та това били Силдаровците! — В гласа на аяна се усети пробуждането на хубав спомен.

Спомни си доста, коляно до коляно с Георги Силдаря бе изпил не едно бърдуче „остарял шербет“… Но синът и дъщерята, застанали чинно пред него, бяха намусени и отбягваха погледа му. Най-сетне Трънка го погледна, но дръзко и с нескривана неприязън.

— Не сме се виждали отдавна — каза Тахир ага. — Как живеете, що чините?

— Преживяваме, войводо — примирено отговори Бяно. — Как да е преживяваме. Благодарим на бога и за това.

Трънка се ядоса на мекостта на брат си и изпита желание да покаже, че — напротив — Силдаровците не са останали без зъби. И като не знаеше какво друго, тя изтърси, онова, което бе чула днес от бате си, но притури в тях и някаква закана:

— Не бързай да се радваш на нашата несрета, аго. Ние сме като кълновете в земята — гледаш ли отгоре, никакви ги няма; пък те са все там, в земята, събират сили и мине ли зимата, рипват към белия свят. Почакай, аго, все ще дойде и за нас пролет…

Туй пък какво беше? Че имаше в думите на жената заплаха, това Тахир ага разбра. Но когато се опита да проумее съдържанието им, не успя. И той направи единственото, което можеше — сви надменно рамене, смушка коня си и отмина нататък.

Когато научи от жена си, че Бяно си има изгора, Пею отначало искрено се зарадва. Скоро обаче, поразмислил, радостта му угасна. Въздъхна и попита:

— Ти имаш ли се с Божура?

— Аз не. Но Зафирка…

— Коя Зафирка бе?

— На дядо Танас Нишанлията. Дружки са.

— Гледай там, ако можеш, помогна нещо на Бяно. Щом си я е избрал… — Пею поклати загрижено глава. — Човек не знае какво да му пожелае. Ако работата не стане, сърдечната мъка ще го изпие. Ако пък стане, тежко му с този Димитраки над главата…

Двамата се умълчаха. Всеки със своите мисли, но с една и съща грижа.

2

Пропъждаше ги, а тези шантави думи, нахални като мухи, пак се връщаха в главата му. „Ние сме като кълнове“ и какви ли още не бабини деветини. За кой ли път вече Тахир ага премяташе през акъла си тези изрази на Силдаровката. И не защото го вълнуваше заканата на жената, пет пари не даваше за такива и за къде-къде по-големи заплахи аянът, а понеже не можеше да открие смисъла на думите.

И друго имаше, което го порази в тази среща — че онази, която се изстъпи пред него и запрати в лицето му своите невнятни, но хулни думи, беше жена. И гяурка при това. За Тахир ага, както и за всеки правоверен, жената представляваше вещ за забавление, майка на деца и понякога чифт работни ръце. Нищо повече! Да дръзне някоя жена да вдигне глас и да възразява на мъж? Или да го заплаши? Вай, аллах! Туй не е било, а до днес аянът мислеше, че не може и да бъде. А сега тази гяурка, торлачка при това, е и дъщеря на обесен султанов душманин…

— Тътени! — изрече той гласно. И се стресна. Не от звука на собствения си глас, а от думата. Нея преди години той бе научил от Георги Силдаря и оттогаз тя бе станала за аяна белег на всичко, което произлизаше от раята и съдържаше някаква по-ясна или по-тъмна, по-близка или по-далечна заплаха.

Той обърна коня си и го пришпори. Когато влизаше в конаците си, изпитваше истинска омраза към дъщерята на Георги Силдаря. И ако му паднеше в този момент, нямаше лесно да й се размине…

Завари да го чака Димитраки чорбаджи, старейшината на българските общинари.

— Казвай, чорбаджи! — подхвана аянът направо.

— Всицко е готово, аян ефенди — раболепно отговори чорбаджията на своя смешноват език, като се прегъна почти до земята. — След три дена сте ти бъдат предадени парите…

Тридневният срок беше определен от агата, но сега, ядосал се на оная гяурка с ръбатото лице, той кресна с гняв:

— Три дена ли? Ти какво, решил си май да ме разкарваш за носа? Кого караш ти да те чака три дена със скръстени ръце? Мене, сливенския войвода? Или майсторите, дето трябва да покрият минарето? Или анадолските търговци?

Лицето на чорбаджията смени боята си.

— Не се сърди, аян ефенди, успокой се… Аз… Гресно сте да съм те разбрал… Не знаех, це работата е толкоз бърза…

В същност работата не беше чак толкоз бърза. И никой не го знаеше по-добре от аяна. Чорбаджилар джамиси беше почти готова, построена с пари на раята, която преди три години се откупуваше за участието си в несполучилото тук, но на юг все още продължаващото въстание, наричано от турците „Мора кавгасъ“, а от християните на полуострова — „Завера“. Вчера анадолски търговци предложиха срещу твърде прилична сума да доставят оловни листове, та, покрито с тях, минарето на новия молитвен дом да се издигне заострено, устремено към небето. Аянът хареса предложението, а и нали парите за тези листове нямаше да излязат от неговия джоб. Повика Димитраки и му нареди за три дни да събере парата от християнското население. Сега обаче го мачкаше и тъпчеше — избиваше чивия от други ядове.

— Сега и разбра, и научи. Е, да те няма. И утре вечер ще те чакам с парите.

— Ама, войводо — почти проплака чорбаджията, — аз веце разгласих сред людете…

Всичката кръв се качи в главата на аяна. И този ли ще дръзне да отиде срещу думата му? Прекрачи до загубилия ума и дума чорбаджия, улови го за салтамарката и така го притегли към себе си, че почти отлепи краката му от пода. Наведе се — превишаваше Димитраки с почти една глава — и кресна в лицето му:

— Отговаряй само с „да“ или „не“. Чувал ли си, че тук, под краката ни, има хумба? В която мнозина са намирали гибелта си?

Димитраки не можа да отговори, само успя да кимне утвърдително.

— Ако излъжеш само една дума, ще оставиш и твоите кокали долу. Като събираш парите, ще гледаш да са малко повечко, нали? Та да остане нещо и за тебе? — Оня мълчеше. — Колко повечко? Половината?

— А, не…

— Четвъртината?

Мълчание. Аянът тласна чорбаджията; не беше силно тласване, но онзи политна и спря чак в миндерлика на другия край на стаята.

— Глупак! — изруга го. — Мислиш, че Тахир ага трева пасе и не ти разбира шмекериите. Аз вдигнах джамия, а ти покрай нея натрупа имане… И за благодарност ми бъркаш работата с търговците. — Димитраки се готвеше да каже нещо, но с властно вдигане на ръка аянът му попречи. — Млък! Хич не ме е еня дали вие, раята, се крадете помежду си или не. Ама когато поискам нещо, не признавам никакви чорбаджийски далавери. Слушай сега с двете уши! Отиваш в къщи и до един час време ми дотъркалваш парите. От твоите, дето си ги крал от урум-миллета130, уж че за джамията си ги събирал. А като събереш парите след три дена, тогаз ще си ги върнеш. — После гласът му стана по-мек, но и по-присмехулен: — И туй ще е хубав алъш-вериш за тебе, Димитраки чорбаджи. Даваш пари, пък след три дена си ги събираш с една четвърт лихва…

Разбрал, че е отървал кожата, Димитраки побърза да се измъкне. След по-малко от половин час той щеше да донесе парите, но тогава благоразумно щеше да ги предаде чрез Узун Шерифаа, векилина.

Не беше преминало лошото настроение на Тахир ага, когато при него влезе хаджи Молла, оправи и без това изрядната си гъжва и се поклони. Не беше случайно това влизане — аянът го разбра не по поклона на кятибина, а по изражението на сините му очи.

— Какво има, хаджи?

— Дишлии са плъзнали по селата, аян ефенди — отговори хаджи Молла, ама така, че сякаш обвиняваше аяна за произволите на другите. — Надолу, към Ени Заара. Вчера били в Налбантлари131. Вързали субашата, който се опитал да ги отпрати миром, и го държали тъй до вечерта. А дотогаз си развявали пояса, както си искали — баници и пържени пилета яли, на жени налитали, накрая диш-хакъ събирали. Днес същото се повторило в Яйакьой132. Само че без връзване на субашата — той и зъб не обелил за зулумите им. Но тайно проводил човек да ни извести.

Предишният гняв се усили и удари в главата на аяна. Друг път той навярно щеше да изпсува и да се закани, а сетне да забрави заканата си, но днес се ядоса не на шега — ето, по такива хайти и хаирсъзи съдеха хората за турците и губеха уважение към правоверните, че и към представителите на падишаха дори. Попита сухо:

— Кои и колко са?

— Седмина или осмина, аян ефенди. Тайфата на Коджа Мюстеджеб.

— Коджа Мюстеджеб? Че кога му порасна работата на този хаймана? Аз го имах само за махленски бабаитин, дето най-много да хване някой старец или жена и да им вземе парите…

— Тъй беше до „Мора кавгасъ“, аян ефенди — с предишния укорен глас отговори кятибинът. — Сетне Мюстеджеб си усети ръцете развързани — нали сега раята не смее да вдигне глас да се оплаче — и вече не е предишният махленски бабаитин. По-лани и лани те предупреждавах на няколко пъти, войводо, кажи-речи цялата каза, рая и правоверни, е пропищяла от Коджа Мюстеджеб и тайфата му.

— Добре — рече аянът. — Утре аз сам ще си поговоря с Мюстеджеб, ще го опитам дали си заслужава прозвището. Пратеникът нека се върне още тази вечер в Яйакьой; да не закачат нашите бабаити, но, ако те си тръгнат, да разберат накъде отиват. И предупреди утре на разсъмване четирима сеймени да са готови за път, с оседлани коне. Ще ме придружат до селото. Или не — поправи се. — Има там между заптиетата един онбашия, Кула Колаузин му думат. Нека се приготви само той. Други не ми трябват.

Хаджи Молла от все сърце осъждаше това неразумно решение — хайманите бяха осмина! — но с нищо не го изрази. Поклони се мълчаливо и излезе от стаята.

3

Селото сякаш беше мъртво — ни човек се мярваше, ни куче пролайваше.

Докато чакаха да се изпекат заръчаните баници, приятелите не бяха дотам весели. Умора ли някаква ги беше налегнала, махмурлук от снощното пиене в Яйакьой ли? Напусто се опъваха като паши по възглавниците на хаета в тази случайно избрана къща, не помогна и бърдучето ракия, което стопанинът вече трети път пълнеше. Не бяха кахърни — какъв кахър ще има човек от техния занаят? — но настроението все не идваше.

Като опъна една яка глътка от бърдучето, Кючук Сабри — всепризнатият майтапчия на тайфата и единственият, който беше „кючук“, а не „коджа“, „бюйюк“ или „балабан“ — се провикна към главатаря:

— А бе, Мюстеджеб, докога ще стоим така да се съкълдисваме?

Коджа Мюстеджеб бавно се извърна към него. Хубав мъж, не много висок наистина, но със силно мускулесто тяло, с възшироко и бяло лице, украсено от смолисточерни коси и мустаци и тъмни дълбоки очи; прихванеха ли го дяволите обаче, тези очи ставаха остри като на дива котка. Но друг път, сега например, когато го налегнеше необяснима печал или досада, те изглеждаха меки, почти тъжни и тогава главатарят на тайфата заприличваше на смирен дервиш. Ала с остри или меки очи, той все си беше Коджа Мюстеджеб — прочутият кеседжия и делибашия, по-ербап от когото не се намираше из Сливенската каза.

— Кажи що ти е на душата, Сабри — тежко каза Коджа Мюстеджеб.

— Да се събудим, казвам аз. Одрямали сме се, сякаш вехти дъртаци са дошли на гости в Генджели133, а не млади аждери.

— Хайде де — обади се Муса, — дай някакъв акъл…

— Ами че като не ни иде друго на ум, да вземем поне да доизлекуваме моя кон. Видях го сабахлен, не е оздравял напълно.

Напомняше големия майтап, който измисли в една яйакьойска къща. Рече Кючук Сабри, че конят му е простинал, па го поведоха нагоре по басамаците на къщата, вкараха го в собата и го насилиха да легне на менсофата. Добичето се разлудува, изпотроши с текмета маса нещо наоколо, но това не стигаше на веселяците, та напипаха раклата с чеиза на щерката и покриха дърпащото се и хапещо животно с всичко, което майчините и моминските ръце бяха създавали цяло десетилетие. Голям джумбуш беше наистина.

Момчетата извърнаха очи към Коджа Мюстеджеб, но той цъкна с език — вчерашната веселба за вчера, днешната за днес.

— Кажи тогаз друго — обади се и Ракип Пехливан, — ама да не стоим тъй, ръжда ще хванем.

— Повикайте този гяурин, стопанина — хрумна нещо на Мюстеджеб.

Изтичаха, доведоха го. Човечецът, блед и болнав, с охтичави хлътнали гърди, застана пред главатаря смирен и смачкан.

— Слушай ме сега хубаво — каза му строго Коджа Мюстеджеб. — Ще тръгнеш по тоя сокак и на всяка врата ще похлопаш, всекиму ще кажеш да се стяга за гости. Баница ли ще наточат, пиле ли ще изпекат, пилаф ли ще завъртят — не знам. Ала знам едно: след един сахат време ще мина с момчетата във всяка къща и ако някой не е готов за знатни гости, калъч и огън ще заиграе. Хайде, да те няма!

Когато човекът се загуби от погледите им. Ружди Балабан попита:

— Тази пък каква е, Мюстеджеб? Тук пекат за нас не една, а две баници…

— Знам — отегчено отговори главатарят. — И не се готвя да ви гоя като енизаарски фитоци134. Друго съм намислил аз. Ще извървим целия сокак и във всяка къща ще хапнем по хапка: тук парче баница, там пилешка кълка, в трета ще ливнем по чаша винце, в четвърта пак баница и така нито една гяурска къща не ще отминем, на всички ихтибар ще направим.

— Е? — хилеше се неразбиращо Ракип Пехливан.

— Серсеми сте вие, туй ще ви кажа аз — презрително сви устни Коджа Мюстеджеб. — Ама да ме пита човек с кой акъл съм ви приел за аркадаши и ортаци в работата. — Той каза наставнически: — Може да е една хапка или една глътка, ама и те изхабяват зъбите на правоверния…

Разбраха го най-сетне и къщата щяха, да бутнат от смях. Па изискаха баниците на домакините и, печени-недопечени, хапнаха от тях. Запазариха се за диш-хакъ, а Кючук Сабри прибра набързо целия наниз пендари, бяха единадесет парчета, на стопанката — той, хитрецът, не си бе губил времето, а се бе постарал да открие къде ги крият.

Развеселена вече, тайфата потегли към следващата къща. И всичко потръгна…

В третата къща облаците по челото и на Коджа Мюстеджеб се разсеяха. В седмата сърцето му съвсем се развесели — там един ахмак-гяурин се дърпаше за диш-хакъ, та се наложи да му отрежат едното ухо и върха на носа. А в деветата…

В деветата таман се бяха разшетали да открият всичко скрито-покрито, когато някъде отвън долетя глас, звучен и заповеднически:

— Ей, Мюстеджеб, тук ли си? Я излез, джанъм, да те видя тъй ли си „коджа“, както сам се зовеш?

Пак някой сербез субаша ли беше, като оня, налбантларийския?

— Мръднала е чивията на някой гяурин — реши Ружди Балабан и едва сега Мюстеджеб си даде сметка, че го бяха повикали на български.

— Ако му е мръднала — рече, — ще му я наместя с един куршум в кратуната.

И като оправи пищовите и калъчите в силяхлъка си, излезе на хаета, съпроводен от хората си.

Долу, посред двора, сам, разкрачен и с кръстосани на гърдите ръце, стоеше Тахир ага, аянът. Усмихваше се, пък усмивката му една — от нея човек усещаше студени тръпки по гръбнака си. И ги призова:

— Слезте, чоджуклар, слезте да ви се порадвам.

Наистина беше роден да властвува Тахир ага. Бяха осем срещу един (е, там отсреща се виждаше някакво заптие да пуши, облегнало се на дворната порта, но далече беше, та не го брояха), по-млади и по-силно въоръжени — да наскочеха, щяха да го разкъсат, преди да свари „аман!“ да каже. Но никой и не помисли да не изпълни повелята на аяна. И мъжете от тайфата, за нищо време превърнали се от бабаити в кротки овчици, не само че заслизаха, а и се сблъскаха на тясното стълбище кой по-напред и по-скоро да се яви пред него.

— Разкопчавайте силяхлъците и ги оставяйте там. — Тахир ага посочи към сайванта в двора. — А после — при мен.

Обърна гръб на кеседжиите и отиде да седне на кръглия камък при кладенеца. От тоя миг реши да се възползува Кючук Сабри. Изостана крачка назад, пък се шмугна наляво към комшулука. Седмината се загледаха след него. Успееше ли Сабри, туй щеше да промени нещата; неговото спасение щеше да стане знак за всички останали. Пък дали с бягство или по друг начин, това аллах щеше да нареди.

А Кючук Сабри вече почти беше успял. Превит, свит като ченгел, той тичаше към протката — оставаха му три крачки и щеше да бъде там, дето ни куршум, ни клетва можеха да го стигнат. Направи една крачка… и още една… Последната обаче не можа да стори — чу се изстрел (сякаш не пищов, а топ гръмна!) и… Коджа Мюстеджеб остана с един аркадаш по-малко: улучен във врата, шегобиецът Сабри рухна като подкосен на самия праг на комшулука — тялото и краката отсам, главата и ръцете оттатък. Тъй свърши живота си единственият от тайфата, който не беше „пехливан“ или „балабан“…

Седмината извърнаха поразени очи към аяна. Но не, не е бил той. Тахир ага тъкмо сядаше на камъка, влудяващо бавен и безучастен — гърмежът и смъртта на един правоверен дори не бяха събудили любопитството му. Бавно се отместиха погледите от аяна и спряха върху заптието до дворната врата. Той все така облягаше гръб и в лявата му ръка димеше пръстената му чибучка. Ала сега не пушеше — зает беше да издухва пушека от цевта на току-що изпразнения си пищов. А когато прибра оръжието в силяхлъка и вдигна глава, всички го познаха.

— Кула Колаузин! — произнесе някой с уважение.

И това име съвсем не разведри душите на седмината.

Никой не помнеше истинското му име. Когато се заговори за него — той тогава се бе прочул като дервенджия, в чийто проход не хайдутин, а животинка не смее да припари, — вече го наричаха само Кула заради великанския му ръст. Мюстеджеб и аркадашите му бяха още босоноги момчетии из махалата, когато Тахир ага стори икрам на Кула, като го покани в Сливен и го направи колаузин, телохранител; тази нова длъжност даде само прозвището на Кула — и една бая̀ тлъста плата с него, — ала иначе същинската му работа беше да гони хайдутите и да чисти Балкана от тях. Той пак не се посрами — с пусии, потери и купени предатели бастиса няколко чети и сегиз-тогиз пристигаше в Сливен с хайдушка глава, на кол издигната, пак Кула утрепа и войводата Злати Кокарчоолу, който

говореше се от уста на уста, че именно негов куршум бе възпламенил барута на войводата и причинил ослепяването и смъртта му. Това беше връхната точка на Кула Колаузиновата слава. После изпадна в немилост; зли езици разправяха, че се бил хвалил пред аяна, дето е хвърлил куршум на Генчо Къргов войвода и му скъсал главната жила, а сетне се разбрало, че по същото време Генчо обирал хазната на съвсем друго място. Истина ли беше това или не, не се разбра. Но тъй или иначе Тахир ага отне много от милостите на Кула и вече четири години го държеше онбашия на заптиите си. Такава беше Кула Колаузиновата, но още никой, гяурин или правоверен, не би си пожелал да чува името му между враговете си…

Това си припомниха дишлиите, като гледаха високия като минаре мъж до дворната порта и чуха името му.

А Тахир ага вдигна ръка и извика на онбашията:

— Дай ми керпедена!

Що беше намислил аянът? — За какъв керпеден говореше?

Кула Колаузин приближи, без да бърза, и подаде на аяна обикновен черен керпеден, какъвто можеш да видиш в ръката на кой да е налбантин. С право бяха нарекли „кула“ този онбашия — Ружди Балабан беше най-висок в тайфата, пък главата му едва стигаше рамото на Кула Колаузин. И — аллах, аллах! — какво рамо! Скала сякаш напираше под сетрето, не човешка плът…

— Я сега пристъпи насам, „коджа“ Мюстеджеб — нареди Тахир ага. — Пристъпи и зяпни да видя доколко са ти протрити зъбите от баниците и пилетата. Ти си делибашия на тия бабаити, редно е първо твоите зъби да прегледам.

Разбрал какво го очаква, Мюстеджеб стоеше като вкаменен, само дето за миг хвърли отчаян поглед настрана — не се разбра дали към комшулука или към струпаното под сайванта оръжие. Сякаш в отговор ръката на Кула Колаузин едва доловимо трепна, па се премести на половин пръст разстояние по-близко до един от пълните пищови в пояса му.

— Хайде, Мюстеджеб — подкани го аянът за пръв път с нотка на прекипяло търпение. — Не ме карай да чакам! Пък виж на — и твоите аркадаши вече едва изтрайват пипкането ти…

Подчини се Коджа Мюстеджеб и отвори уста. За миг усети студенината на желязото. После в ушите му проехтя грозно хрущене, преряза го остра болка и докато устата му се изпълваше с кръв, топла и солена, чу Тахир ага да му казва поучително и наглед незлобиво:

— Ал сана̀ диш-хакъ135, „коджа“ Мюстеджеб!

Изплю се. И с кървавата храчка в нозете му лъснаха два зъба. Коджа Мюстеджеб опипа устата си с език и прескимтя като пребито псе: керпеденът на Тахир ага бе изтръгнал двата му резеца.

А аянът продължаваше работата си: разкрасяваше по същия начин и останалите дишлии, като все изричаше това свое „Ал сана̀ диш-хакъ“ — лафа, на който било съдено да се разчуе и помни из цяла Тракия.136

Изтръгна зъбите и на последния от тайфата Тахир ага — той се случи Ракип, — па избърса кървавия керпеден в неговите, на Ракип Пехливан шалвари, подаде го на онбашията и без бързане стана от камъка.

— Е, чоджуклар, получихте си наградата за дишлийството. Ако искате, събирайте пак зъбен камък. И не се кахърете — аз пак ще ви намеря…

И си тръгна тъй, че ще речеш, на часа ги беше забравил.

Зад него, горд и доволен, закрачи Кула Колаузин. (Имаше основание да бъде доволен от себе си — за онзи сполучлив изстрел аянът му върна всичките отнети блага и го въздигна в байрактар на сеймените си. И тъй щеше да се нарича занапред Кула чак до смъртта си — Кула Байрактар. А това все значеше нещичко…)

Коджа Мюстеджеб ги проследи с поглед, докато се загубиха отвъд портата, па размаха пестник и се закани:

— Ще ми платите за всичко! Ще видите вие кой е Коджа Мюстеджеб…

Не се заканваше на могъщия сливенски аян, не дай боже! Думите му благоразумно бяха отправени към гяурите…

4

Зафирка извади с дилафа две царевици от жаравата, поръси ги със сол и подаде едната на Божура. Като ги прехвърляха от ръка на ръка, приятелките впиха бели зъби в тях. И личеше, че царевицата им се услаждаше…

— Ще очушкам от този мисир — рече по едно време Зафирка — и ще запазя да го сваря на Андреевден. Ще ми се тогаз пак да го опиташ, ама… ама да не си сама…

Божура беше разбрала, че разговорът заобикаля нещо важно, та я подкани:

— Хайде, казвай нататък. И не ме прави на будала. С кого ти се ще да съм на Андреевден?

Гостенката се засмя от сърце.

— С мъж и стопанин…

— Ей, много била бърза бе, тази унука на дядо Танас Нишанлията! Отсега до Андреевден! Че то и два месеца няма дотогава…

— Излезе ли му на човек късметът, то и за по-малко от месец се подреждат работите.

Усмивката на Божура застина на лицето й. Девойката се вторачи в приятелката си.

— Ти май имаш нещо на ум. Казвай с кого искаш да ям мисира.

— Тази сутрин видях един. Хубав мъж. Е, да не си помислиш, че е като начѐрвена и набѐлена кадъна. Мъж ти казвам.

— Като пехливанин, а?

— Ако рече да се бори, и баш-пехливани не ще му устоят. Той е туй, ама и още нещо. Силен, пък с лице на мъдрец. И с доброта, и с ум не като за годините му.

— Поне знаеш ли името му? На този, дето си ми го избрала?

— Знам. Бяно му думат. Бяно Абаджи. Баща му имаше дюкян на Аба пазар. Георги Силдаря, дето турците го обесиха по Заверата, помниш ли? Е, Бяно Абаджи е на Георги Силдаря син.

Божура притвори очи. И го видя: стегнат и чист млад човек пред дюкяна на Георги Силдаря, със свенлив поглед, сякаш излязъл от икона светец. А по-рано пак като светец в дюкяна на Топракчиеви пое чужда вина върху себе си…

— И ти май го знаеш — сепна я Зафирка.

Божура нито отрече, нито потвърди. А попита друго:

— Сложи си ръката на сърцето и кажи: видяла ли си тази сутрин Бяно Силдаря или някой тайничко ти подшушна да говориш с мене?

— Е ти пък…

— Кажи, кажи! Хайде, нека да не измисляме…

— Не биваше да ти казвам, ама… Е, подшушнаха ми…

— Кой?

— Трънка, Бяновата сестра. Дето е омъжена в Клуцохор за наш Пею Смеденов, втория ми братовчед по майка.

— Карай де! Не чакай да ти тегля думите с ченгел…

Зафирка огледа едва нахапаната царевица в ръцете си. Изстинала беше, не ставаше за ядене, та я мушна пак в жаравата.

— Ако щеш вярвай, ако щеш — недей, ама няма нищо за разправяне. Бях онзи ден у Пеюви. И от дума на дума, кака Трънка спомена, че Бяно те имал на сърце. Точно тъй рече: „Бяно има Божурка Стефанова на сърце.“ Ама не разбрах да се натискат много-много да стане работата между Бяно и тебе…

— Защо? — прекъсна я Божура. И като видя, че Зафирка гузно прехапа устни, сама рече: — Не се натискат заради чичо, той ги отблъсква от мене. Познах ли?

Умълчаха се. За да се спаси от неловкото положение, Зафирка измъкна царевицата от ръцете на приятелката си и я мушна в жаравата. Божура не забеляза нищо — гледаше пред себе си, пък не виждаше.

— За пръв път се случва някой да ме поиска. На години за женене съм, ама на̀, не съм чувала друг път да съм някому на сърцето…

Нека припомним, че по това време Божура Стефанова беше на шестнадесет години. Но нека припомним още, че тогава девойките се омъжваха твърде малки, почти деца, а на осемнайсет-двайсет години вече оставаха „стари моми“.

— Пръв път ли? — закачливо попита Зафирка. — Да ти кажа правичката, ти така оперено ме подхвана, че хич не личеше да се оправяш за първи път със сватовници…

Гостенката обаче не обърна внимание на подигравката в думите й. И само добави по-скоро на себе си:

— За пръв път, ми се случва. И признавам, туй е особено чувство. Да иска някой да те заведе под венчило, с тебе да му се ще да прекара до края на живота си…

— Хубаво приказваш. — Зафирка я гледаше с любопитство. — Ама ей тъй, невям не се отнася за тебе. А Бяно? Лежи ли ти той на сърцето?

Божура сви рамене:

— Коя от нас се омъжва за онзи, който й лежи на сърцето? Ти самата знаеш ли такава измежду нас, дето да си е имала изгора на сърце и негова жена да е станала? Чувала ли си за такова чудо между майките ни, между бабите ни и между бабите на бабите ни? — Сега вече Божура тъжно клатеше глава. — Така е било с другите, така ще бъде и с мене. Пък и никой не ми е на сърце. И няма как да ми е на сърце — ние, християнките уж не живеем в хареми, зад решетки, ама в същност и ние си имаме решетки, дето ни вардят от света…

— Значи Бяно…

— Хубав е Бяно. Още умен и добър е. Само че… Е, ако светът беше подреден другояче и ние сами избирахме мъжете си, нямаше да избера Бяно Силдаря. Не ме питай защо. Може би… Може би защото просто не ми е на сърце…

Божура скочи и бърз-бързо се отправи към вратата. Зафирка не се опита да я спре, а я съпроводи навън.

Зад тях миришеше на прегоряла царевица.

От вълнение ръцете на Жечка изпуснаха бакърчето и то с весел звън се изтъркаля по наредения в различни фигури калдъръм. Когато се извърна, вечно сивото и лице сияеше от радостен майчин трепет.

— Искали са те? Някой те е искал за своя жена и стопанка?

— Искаха ме — отговори Божура. — Ама чак толкоз ли е за чудене, мамо? Не съм вече малка.

— Казвай де! — сопна се майката. — За кого те искаха?

— За Бяно Абаджи. Син е на Георги Силдаря, дето преди три години Тахир ага го…

Чу майката името на Бяно Абаджи и пламъчето, лумнало за късо в очите й, мигом угасна. А лицето й стана по-пепеляво от всякога.

— Знам го — въздъхна Жечка. — Вярно е, обедняха в последните години. Ама ние с тебе най-добре знаем, че не богатството прави хората хора. — Не спомена името на девера си, но двете се разбраха. — Нищичко няма да излезе от тази работа, Божурке. Чуе ли чичо ти името на Силдаря…

— Мене искат хората, не чичо!

— Нищо не можеш стори без неговата благословия. Послушай ме, дъще, не отваряй уста пред чичо си. Ще сториш зло на момчето — чичо ти хем няма да те даде, хем така ще го нагласи пред аяна, че Сливен ще му се види тесен…

Дъщеря й я послуша. И никога не спомена името на Бяно Абаджи като жених.

5

Не десет, сто пъти щеше да му изхвъркне душата по върлото, ала той не се отказа, продължи — можеше ли да скърши хатъра на такъв човек като Бяно? И когато му се стори, че много пъти е превалил и Кутелкая137, и Булгаркая138, най-сетне разпозна долапа.

Поспря отвън — колкото да поеме дъх, толкова и да поогледа долапа на Силдаровците. Не го намираше за загубено време: дългият му живот го бе научил, че вещите и имотът са огледало, в което проницателното око може да види образа на техния собственик. Поклати глава — не беше от най-доброто онова, което научи от огледа си…

— Хей, има ли хора тука? — извика.

Не беше още заглъхнал гласът му, когато от открехнатата врата се подаде едно младежко лице, върху което, веднага щом очите разпознаха госта, заигра радостна усмивка.

— Има, има, хаджи Рифат, има. Буйрун!

— Я си хортувай по български, Силдароглу Маноле — каза старецът, пристъпвайки през двора към долапа. — Като рече това „буйрун“, сякаш си навехна гръцмуля…

След като се здрависаха, Манол изнесе из постройката две ниски столчета и ги разположи под навеса.

Поприказваха за това-онова — може ли един важен разговор да започне ей тъй, от вратата? — и най-сетне гостът уж се сети да попита:

— Хе, сега ми мина през ума. Чувах, коне си отглеждал…

Манол обаче го разочарова — прояви се като ойун булмез139. Изсмя се в лицето му и каза:

— Е, изплю камъчето. Ама защо не започна направо оттук, дядо хаджи? Защо бяха всичките тия усукваници шикалкавеници? Е, хайде, вкарвай в пътя заблудената овца…

Старецът забави отговора си, за да даде време на Маноловия смях да се уталожи. А после каза тихо:

— Аз те попитах нещо, Маноле. Поне от уважение към годините ми трябваше първом да ми отговориш, та после да се глумиш с мене…

Доста кусури може да имаше Манол, но тепегьозлукът положително не беше между тях.

— Нямам коне, хаджи Рифат, а само един кон. — В гласа му не бе останала и следа от предишната заядлива присмехулност. — Искаш ли да ти го покажа?

Старецът прие с удоволствие. И едва последвал домакина, веднага разбра защо одеве Манол не го покани навътре, а изнесе столчетата извън постройката. Причината беше, че в същност долапът не съществуваше. Всичко онова, което е било долапът, сега бе превърнато в грамадна конюшня за един единствен кон. Къде спеше самият стопанин, това не личеше веднага; най-вероятно да си е сложил одър в някое от онези помещенийца, които преди са служили за килери или складове за сечива.

Но всичко това хаджи Рифат едва свари да си го помисли. Защото видя коня и забрави всичко останало — като всеки истински турчин той ценеше и се, прехласваше по хубавите коне, та този ар абски ат пред очите му, истински породист красавец с лъскав косъм, вирната глава, дълги крака на бегач и тънки глезени, не можеше да не спре дъха му.

— Машала! — произнесе възторжено. — Такова добиче може да вземе очите и на султана! — И попита като човек, който разбира от тези неща: — С какво го храниш?

— Само със зоб.

— И правилно постъпваш. „Атън еджели йемден олсун!“140 То си личи, хубаво го гледаш. — Хаджи Рифат с мъка си наложи да си спомни услугата, която беше обещал на Маноловия по-стар брат. С още по-голяма мъка, — да се направи на глупав: — Ти що, Маноле — попита, — да не си решил кираджия да ставаш?

— Какви ги приказваш, хаджи Рифат? — възкликна младият мъж. — Хич ти на такъв вихрогон хамут слага ли се?

Най-лошото беше, че хаджи Рифат, повече от половин век страстен любител на хубавите коне, в себе си мислеше по същия начин, а беше принуден да говори като истински серсемин.

— А тогава? За какво го гледаш този кон тогава?

— За кушии.

— За кушии?! — Старецът се постара да вложи в гласа си изумление, примесено с укор и недоверие. — Истина ли говориш, Маноле?

— Истина, хаджи Рифат. За кушии гледам жребеца. С него ще ме видиш на Тодоровден.

— Е, това не е лошо. — Турчинът изчисти от гласа си изумлението и недоверието. И остави само укора. — Сигурно добре печелиш от долапа, щом като едничкият ти кахър е бил ат за кушии да си отгледаш…

Сега беше ред на Манол да замълчи. Старецът го почака предизвикателно, пък после потупа коня по задницата и излезе. Малко по-късно двамата с младежа пак седяха един срещу друг на трикраките столчета.

— Да оставим майтапите — миролюбиво наруши напрегнатото мълчание хаджи Рифат. — Ти знаеш, че бях приятел с баща ти. Знаеш също, че след неговата смърт прехвърлих приятелството си към вас.

— Всичко зная, дядо хаджи. Ние нивга не ще забравим, че именно ти свали баща ни от въжето, помогна ни да го погребем като човешки труп, а не като купчина скапани и разложени меса.

Турчинът махна с ръка — не беше по вкуса му да се изтъкват някакви негови заслуги.

— Остави това — рече. — Припомних ти моя достлук със Силдаря, само за да знаеш, че пред мен можеш да говориш от сърце.

— Тогава ще ти доверя нещо, гдето пред никого устата ми не го е изговаряла. — Старецът се поклони, но веднага след това облещи очи от изненада — не беше подготвен за следващите Манолови думи: — Вие, турците, ни мачкате, когато ви падне и както ви падне, дядо хаджи. Не само дето ни скубете с данъци и ангарии, туй все още не е най-лошото. Ала вие мачкате душите ни, гаврите се с нас, наричате ни кучета и свини, а се отнасяте с нас и по-зле, отколкото ако наистина бяхме кучета и свини, изнамирате какви ли не чалъми да ни показвате, че в сравнение с вас сме отрепки и нищожества, че…

Старецът го прекъсна:

— И аз ли правя това, Силдароглу Маноле?

Манол махна нетърпеливо с ръка:

— Не е думата ми за тебе. А знае ли човек, може да има и някой друг подобен на тебе. Тъй както може да има и някой измежду нас, българите и християните, комуто вие да спестявате гаврите и униженията. Аз говоря не за капката, хаджи Рифат, а за моретата. За турското море и за нашето море.

Гостът най-сетне преодоля изненадата си и успя криво-ляво да се оправи в неочакваната обстановка. Каза:

— Имам какво да ти възразя, чоджум, ама нейсе, нека речем, че си прав. Е, хубаво, мачкаме ви. Ама какво общо има туй мачкане с аждера, който си отгледал?

— Има общо, дядо хаджи, има общо. Чрез него аз ще натрия мутрите на всички гъжвалии в Сливен… — Увлечен в словото си, младежът, изглежда, чак сега се сети, че и хаджи Рифат в края на краищата спада към гъжвалиите. И се извини: — Пък ти прощавай за тази дума…

Но хаджи Рифат не чу извинението му. Впрочем той и не обърна внимание на обидната дума. Защото по същото време мърмореше под носа си.

— Армуд ааджъндан узак дюшмез141…

— Какво рече, какво рече? — трепна, готов за кавга, Манол.

— Приказвах си, че си се метнал на баща си — обясни старецът. — Той беше същият — душа даваше да натрива мутри на правоверни. Ама ти комай си надминал и баща си… Е, не се радвай чак пък толкоз! Аз не смятам, че натриването на мутрите беше най-големият ербаплък на Силдаря. Да си поставиш за цел да достигнеш някого, трябва да имаш пред очи кадърността или левентството му, не урсузлука, маргазиите и дженабетщините.

Манол сякаш не чу последните думи.

— Стига ми и това — каза, — дето и до толкоз приличам на тате.

— Хубаво — обърна думата хаджи Рифат. — Какво ще стане по-нататък.

— Нищо. Ще бягам в Тодоровденската кушия и ще оставя вашите бабаити да гълтат праха зад мене. Това ми стига.

— Нашите бабаити? — вдигна бели вежди турчинът. — И Каратлъ Емин Пехливан142 ли?

Младият човек не се стресна от името на прочутия сливенски ездач и гледач на коне.

— И него — каза. — На кушията ще ви направя за резил.

— Не мислиш ли, че по-хубаво ще ни натриеш мутрите, ако с труд събереш несметно имане, а с имането заслужиш такива почести, дето да те поставят по-напред и по-горе от който и да е турчин в Сливен, без да изключваме и Тахир ага?

— А, може да си прав, ама тази, твоята, е дълга и предълга — с момчешко лекомислие отговори Манол. — Не се обиждай, хаджи Рифат, ама не мога да те послушам. Аз искам да начеша моя хъс сега, веднага, без чакане…

— И колкото и да ти говоря, колкото и да те съветвам, ще бъде все едно да наливам от пусто в празно, нали?

— Тъй е — ухили се момъкът, — няма защо да те лъжа.

Хаджи Рифат си каза, че наистина всякакви приказки са излишни — не до довечера, не цяла нощ, ами хиляда и една нощи да налива в главата на този Силдаровец, то все ще бъде като да гребе с лъжица от морето и да вярва, че ще го пресуши.

— За какво си мислиш? — прекъсна размишленията му момъкът.

— Няма защо да крия, за тебе мислех. Сетих се една от нашите: „Далда̀нда дюшен вар, халиндѐнде дюшен вар“143. Не от клон ще паднеш ти, Силдароглу Маноле…

Като рече това хаджи Рифат и се надигна да си отива.

6

Бяно го научи в една неделна утрин през октомври. Научи го от сестра си, а това беше вече двойна несполука — Трънка не беше човек, дето с блага дума или с целебна лъжа ще смекчи един удар. Тя без много да му мисли, разказа цялата работа на брат си. А работата беше горе-долу такава.

Вчера следобед една нейна комшийка я поканила „да си постоят“. Като отишла Трънка, заварила там Жечка чорбаджи Стефанова, майката на Божура. И веднага разбрала, че са я повикали анджак да си похортува Жечка с нея. Тъй и излязло — рекли, що си рекли и комшийката се измъкнала, та оставила двете си гостенки сами. И Жечка чорбаджи Стефанова на часа заприказвала за онова, дето имала да приказва. Бяно им бил сторил голяма чест, тъй казала тя, като харесал нейната щерка Божура…

— Откъде знае тя, че съм я харесал? — остро прекъсна разказа й Бяно.

— Откъдето и да е, важно ли е? — сопна му се Трънка, но избягваше погледа му. — Ти все така, на дъното ряпа да садиш…

Бяно поразмисли и въздъхна:

— Разбирам, всичко разбирам. Не ти се сърдя. — Разпъван между трезвите съждения на ума и лудите тласъци на сърцето, гласът му прозвуча сипкаво. — Продължавай, Трънке.

— Тя самата, Жечка чорбаджи Стефанова де, винаги желала да види щерка си омъжена за човек като Бяно — със силна снага, пък да не продава сербезлъци, скромен и трудолюбив, честен и чужд на всякакво себелюбие. Доколкото знаела дъщеря си, Божура и тя, ама…

— Какво млъкна? — премаля Бяно.

Сетне Жечка й рекла за Димитраки чорбаджи. Не такъв, какъвто е Бяно, ами освен това и богат като цар да е, чичото на Божура никога нямало да му я даде, пък ако ще и свинка в джамия да пропее. Не заради самия Бяно, не, а заради баща им, Георги Силдаря. Че приживе Силдаря душа давал да отиде с нещо напреки на Димитраки, да го окепази пред хората. Та Бяно да си потърси друга жена, Божура не е нито най-красива, нито най-добра от момите за женене, тъй рекла Жечка. Инак само споменат ли на Димитраки чорбаджи, той няма да се задоволи да откаже (а в края на краищата от неговата дума зависи всичко, кой ще пита за съгласието на самата мома или на майка й), ами ще подгони Бяно и ще му стори какви ли не зулуми, ще го затрие.

Накрая Трънка теглила черта за хесап, та попитала:

„И каква дума да кажа на бате?“

„Кажи му — отговорила Жечка чорбаджи Стефанова, — че много го ценя, но такива пречки са между него и Божура, стени като Сините камъни високи, та да я забрави и другаде да си потърси стопанка…“

— Аха! — изпъшка Бяно. И потъна в мълчание.

Не беше болка това, което изпитваше. Не беше и горест. Чинеше му се, сякаш някой е отворил гърдите и главата му и е изтръгнал всичко отвътре, а сетне ги е затворил, като ги е оставил така, пусти и празни, кухи като тъпани.

— Докога ще немееш?

Гласът го стресна. Говореше му Трънка; в очите й имаше повече уплаха, отколкото любопитство. Повтори му сопнато:

— Докога, питам, ще немееш? Хемен става половин сахат, ти не мръдваш, същински дънер. А въздишките ти ще стопят и камъните от калдъръма.

Бяно събра всички сили и се опита да се усмихне:

— Нищо ми няма, не бери кахър за мене. — Трънка не беше проявила желание да си ходи, но той я подкани: — Хайде, ще те изпратя…

Тя го разбра и не му се разсърди.

— Не е потребно да ме изпращаш. — Жената се изправи и пооправи сукмана си. — Неделя е, навън е пълно с народ. — Бяно мълчеше. — Пък ако много ти се съкълдисва душата — рече на сбогуване сестра му, — прескочи до в къщи. Ще побъбрим за едно-друго ще пиете с Пею по глътка дели-боран от нашия…

Не чу края на думите й и отново изпадна в предишното вцепенение. То приличаше на нещо като гъст мрак в планината — непрогледен, само отвреме-навреме долавяш в него далечен и неясен звук или срамежлив трепет на звездица. Когато отново се върна към действителността, гърбът го болеше, краката му — изтръпнали; пладне беше превалило, а когато Трънка си отиваше, беше още средата на сутринта…

Изпържи си яйца, хапна два-три залъка и побутна тиганчето настрана. Остави всичко така и тръгна, без сам да знае накъде. Прекоси с вяли стъпки двора, излезе навън, не се сети да дръпне вратата зад себе си и тръгна нагоре по улицата — прегърбен, с хлътнала между раменете глава. Смътно долови някакъв вик, нещо се стовари върху му, тласна го и го търколи край дувара. Когато се съвзе, до него гузно се усмихваше един момчурляк. Беше Юрданчо, синът на поп Димитър, дето бяха с него нещо рода̀ по майчина линия.

— Щяха за едното чудо да те смачкат — каза Юрданчо. Едва сега Бяно забеляза башибозука, който се нижеше по улицата, може да имаше до триста души и всички на коне. — Подвикнах ти веднъж, ти нито мене чуваш, нито тия, дето вече аха-аха да те смачкат под копитата. Подвикнах ти втори път, пък не дочаках да видя ще ме чуеш ли и…

Бяно се поизтупа, понечи да поизтупа Юрданчо, помнеше го как играеха заедно с Васил, ала момчето не диреше ласка, то си имаше своята мъжка тайна.

— Прихванало ги е нещо турчулята. Потеря. От сутринта тази е третата. — То понижи глас. — Разправяха днес в двора на църквата, че Алтънлъ Стоян войвода ги прескимбичил нещо в Балкана, та на Тахир ага жлъчката едва не се пукнала и вдигнал подир него всичките агарянски бабаити, начело с баш-бабаитина Кула Байрактар. Ама ще хванат те… — и Юрдан завърши с едно неприлично движение.

Втори път го извади от унеса наблизо до Фърчиловата воденица тежката ръка на приятеля му Мавроди Коджакара.

— Хайде с мене! — повлече го той, преди още да бяха разменили дума за поздрав.

— Чакай бе, човек! Накъде си ме затеглил?

— Идвай с мене ти казвам — тихо, но настоятелно повтори Мавроди. — Отиваме у Добри. Добри Желязков от Ново село. Хабер ми прати Коста. — Той говореше за Коста Топракчиев, другия техен приятел. — Да съм отидел там, за да съм чуел от брат му Христодул нещо, от което свят щяло да ми се завие от радост.

Бяно, както си беше с пречупена воля, се остави да бъде поведен. Отвори им Добри Желязков, а в собата завариха Коста. Седеше с подвити крака до софрата; на нея върху шарен месал се мъдреха няколко порязаници хляб, пръстена паница със студено месо и калайдисан бакърен пахар с вино.

— Аха! — разочаровано подхвърли Мавроди. — Такава била тя, работата, от която свят ти се завива…

— Не бе, Коджакара! — подсмръкна Коста. — Туй е само докато чакаме бате.

— Ето ме и мен! — разнесе се весел глас от вратата. Нямаше нужда да се обръщат — с такава метална острота звучеше само гласът на Христодул. — Нося ви такава новина, която заслужава да се полее с цяло буре щевка!

Добри Желязков потри ръце:

— Нека е такваз, каквато обещаваш, пък бурето — от мене!

Петимата насядаха около софрата. Христодул вдигна пахара, отпи няколко дълги глътки вино, с опакото на ръката си избърса мустаци и като изгледа приятелите си, най-сетне благоволи да проговори:

— Разбрахте ли днеска за потерите, които аянът вдигна?

— Има си хас да не сме разбрали! — отговори Мавроди Коджакара, най-припреният. — То само който е глух и сляп, не го разбра.

— Анджак за тези потери ви събрах — продължи Христодул. — Да ви, кажа каква дамла̀ трясна по главата на Тахир ага, та го накара да вдигне де що има гъжвалия в казата.

— Чуе се — обади се домакинът, — Алтънлъ Стоян нещо им скроил пак в Стара планина…

Но Христодул не бързаше да разказва:

— За Алтънлъ Стоян войвода сте чували. А да знаете кой е Ибрям бей Ходжоолу?

Всички потвърдиха. То комай нямаше християнин в Сливенския край, който да не е дочувал нещичко за този бей. Както личеше от името му144, беше син на ходжа — на богатия ходжа от село Юренджик145 който преди десетина години бе оставил мираз на децата си една дузина чифлици, кой от кой по-голям, разпръснати по най-тлъстите земи от Юренджик до Ени Заара и от Сливен до Твърдица146. Както гласял законът, тези чифлици следвало да се разпределят между всичките — а те не били малко на брой — наследници на ходжата. Но Ибрям, най-пишкин от тях, кого излъгал, та му откупил за лула тютюн пая, кого чрез давия оставил с пръст в устата, но тъй или иначе измъкнал из ръцете им и прибрал за себе си цялото наследство. И оттогаз не дай боже да си християнин от село, където Ибрям бей има чифлик! Песни се пееха за жестокостта на този чифликчия: не ризата, кожата от гърба на своите аргати и чифлигари смъквал той, за един хляб ги карал от тъмно до тъмно да му робуват, па и хлябът понякога му се досвидявал, а не му били чужди и мераците по българските булки и моми…

— На няколко пъти — заразказва Христодул — Ибрям бей получавал хабери от Алтънлъ Стоян войвода да си опича акъла и да не вади душите на българите, ама той джумбуши си правел с името на войводата. Зер имал вяра в чифлишките си конаци и в пушките на пазвантите си. Днес тъй, утре тъй, пък от година насам хаберите попрестанали и беят малко по малко ги позабравил.

Тези дни Ибрям бей решил да си вземе нова жена, някаква прочута кадъна-красавица от Котел. И вдигнал сватба за чудо и приказ. Отишъл да вземе кадъната със свита като на везир, откупил я от баща й с дванайсет коли армагани, а после с колите я повел от Котел към своя Юренджик. Да, ама някъде там между Нейково147 и Кална усоя148 насреща им изскочил човек, целият обшит с алтъни. „Дур, Ибрям бей“ и така нататък, както умеят да я редят горските пилета. Онези, познали кой е насреща им, ни живи ни умрели, някои поизцапали дъната на шалварите. Само един се поокопитил и рекъл да посегне към силяха си, ама пропукали пушки и той се катурнал с главата надолу от коня. Слязъл тогаз Ходжоолу и ударил на молба: Тъй и тъй, Алтанлъ Стоян войводо, аман-заман, всичко ми вземи, и кадъната непипната ти давам, само живота ми остави и, кълна ти се, от днес нататък не господар, писенце ще бъда за чифлигарите си.

Войводата постлал две черджета на земята и заповядал: на едното да си оставят силяхлъците, сетне на другото да изсипват, де що имат трошица злато по себе си. Както рекъл, тъй и станало. Бабаитите, кротки като овчици, струпали оръжието си, цялото греещо от сребро, злато и седеф. А на второто чердже се издигнала бая купчина злато: кемери с жълтици, гердани от пендари, чапрази и менгюши, тепелици — чет нямат! До два лакътя злато се издигало!

— Хак им е! — изсумтя Мавроди Коджакара. — С християнска пот е спечелено туй злато…

— А Алтънлъ Стоян войвода не спрял дотука — продължи разказвачът. — Подсвирнал той на своите, те уловили Ибрям бей, изули му еминиите и му смъкнали жанфезените шалвари, пък отсякли една тънка дряновица и така, пред аркадашите и жените, му изписали петдесет дамги по голия задник. А накрая му пробили оса и там му надянали отнапред приготвена халка — тя била вместо обица на ухото, тъй му рекъл войводата. И му рекъл още, че това е сетен хабер — не си ли измени адетите по чифлиците и отвори ли уста да се оплаче някому от днешната случка, тогаз вече не пръчка, куршум ще играе. Пак се заклел беят, а юнаците на Алтънлъ Стоян натоварили няколко коня със силяха и златото, разгонили останалите и изчезнали в гората.

— Ашколсун! — плесна се по коляното Мавроди Коджакара. — Напълни ми душата, хаджи, с този разказ.

— И какво по-нататък? — обади се на свой ред Коста. — Мигар този кръволок наистина се е превърнал в кротко агне?

— Ти все като пале пред майка си… — скара му се Христодул, надигна пахара и чак тогава продължи. — Едва пренесли Ибрям в Юренджик, и той отново си показал рогата. Имало там между българите някои, дето също този ден се женели и се били събрали, пийвали си, пеели и се смеели. Сватба! А Ходжоолу си рекъл, че песните и смеховете са, защото людете научили как го е опозорил Алтънлъ Стоян войвода. И като забравил как се е клел в брадата на Мохамеда, пратил чапкъните си, та запрели десетмина от сватбарите. И бой, бой — едва оцелели, злощастниците, но навярно месец-два ще трябва да лежат в овчи кожи. Забравил Ибрям и другото си обещание, извикал кятибина си и му издиктувал дълъг аманет до нашия аян.

— Аха! — рече Коста. — Затуй, значи, е била днешната гюрултия.

— Пак с твоето бързане! — отново го смъмри Христодул. — Мислиш ли ти, че Тахир ага ще вдигне толкоз народ само заради един насинен дирник?

— Ако принадлежи на Ибрям Ходжоолу, ще вдигне. Лика-прилика са си те като краставите магарета…

— Не го познаваш ти Тахир ага. Той…

— Ама все пак вдигна амуджите, нали? — заинати се Коста.

— Вдигна, да, обаче не заради сините дамги по задника на Ходжоолу. Същата нощ беят се представил пред аллаха си.

Настана тишина, сетне всички заговориха в един глас. Христодул извади чибук и пунгия, бавно натъпка тютюна и още по-бавно го запали, вдигна нагоре дъгите на веждите си и едва тогава продължи своя разказ.

— Точно тъй станало, както ви разправям. През нощта, когато и таласъмите се прибират да спят, в харемлъка на Ибрям бей пропукал пищов. Наскачали пазвантите, разтичали се и що да видят: беювите жени вързани и с по един чорап в устата, а беят лежи ничком с прясна рана по средата на челото. Пък в ръцете му — същия аманет, който по това време трябвало да бъде в ръцете на Тахир ага. През нощта ги спипали Алтънлъ Стоян и юнаците му. Навързали жените, показали на бея писмото му, съдили, осъдили и…

— И му светили маслото! — с възторжен глас завърши вместо него Мавроди Коджакара.

— А сабахлен — завърши Христодул, — когато идвали пазвантите насам да донесат на аяана вестта за края на Ходжоолу, по пътя намерили беювия илчия да подсмърча, вързан на едно дърво, и да моли аллаха си да не го подуши вълк. Та затова Тахир ага разпратил бързогонци да вдигнат потери от всяко село на казата, а на Кула Байрактар заповядал да не се връща без главата на хайдутите.

— Да живей Алтънлъ Стоян войвода! — извика възбудено Мавроди и вдигна пахара.

— Да живей! — в нестроен хор повториха останалите след него и пахарът премина от ръка на ръка.

Още няколко пъти викаха „Да живей!“ и след всеки такъв вик бакъреният пахар, който трябва да събираше до към две оки вино, се опразваше, та се налагаше домакинът да слиза до избата.

Пиеше и Бяно. Първите глътки разляха приятна топлина по жилите на все още скованото му в мраз тяло. Изпита желание да се напие и захвана по-често от другите да посяга към пахара, по-дълго не го отлепяше от устните си. Но сбърка — виното не му донесе разтуха.

В това време Мавроди подхвана една от Алтънлъ Стояновите. Подхвана я ей тъй, от средата, но другите, без Бяно, уловиха на часа думите:

Унесени в песента, мъжете около софрата не усетиха как Бяно се измъкна от кръга им, та приседна на една възглавница в най-далечното, най-тъмното кюше на собата и там захлупи лице в шепите си.

А песента продължаваше:

— Е-е-ех! — проточи глас Мавроди. — Туй е живот, майка му стара! Така и аз един султан да замеря, пък друго от тоз живот не искам…

А какво искаш ти, Бяно, от този живот? Целият ти мерак беше да виждаш около себе си едно бяло лице с венец от къдрави кестеняви коси около него и украсено от две очи като модри теменуги. Това ти бе всичкото, ама и то… Пий, Бяно, пий!…

Най-сетне Христодул Топракчиев ги подкани:

— Хайде — рече, — кажете едно „Господ да пази Алтънлъ Стоян и юнаците му“ и да тръгваме.

Повториха пожеланието след него, сбогуваха се с Добри Желязков и си тръгнаха. Когато се разделиха с братя Топракчиеви, Мавроди промуши ръка под Бяновата и развълнувано му заговори:

— Слушай, отдавна исках да ти кажа нещо, ама все не намирах кураж. И сега, като съм пийнал, не ти ли го кажа, е, значи никога няма да посмея.

Мавроди Коджакара се бе доста изменил — „позагладил косъма“, както сам казваше, откакто се позамогна чрез абаджилъка. Пуснал тънки мустачки на луд гидия и с винаги лъщящи тъмни очи, той се бе едновременно и издължил, и поналял с мускули.

— Имам една девойка на сърце…

Бяно пребледня. Помисли си: „Божичко, и той ли…“

— Неда — опари го горещият дъх на Коджакара. — Храненица е на хаджи Нойко.

— Знам я. Нали когато Алтънлъ Стоян я отърва от турците, наш Манол се бе случил при него, та войводата го натовари да я доведе в Сливен? Всяка година в края на април Неда носи у дома армаган за Манола — не е неблагодарница тя…

Другият кимна:

— Аслъ аз затуй на твоята врата похлопвам… — После се дръпна: — Ама ти… Защо се хилиш?

— Не се стряскай такъв. Не се присмивам нито на тебе, нито на Неда. За друго се засмях. Знам я ей толчава, а тя не само пораснала, ами вече първият ми приятел иска да се жени за нея.

— Кажи, ще помогнеш ли?

— Не ще и дума. Още утре, най-късно вдругиден ще ида у хаджи Нойкови. И не сам — ще забера и Манол с мене.

А безгласно си казваше: де да можеше да помогне и на себе си…

7

Почти по същото време името на Неда, хаджи Нойковата храненица, се споменаваше и на друго място в Сливен.

Напоследък Димитраки чорбаджи често се ядосваше на сина си. Колкото и да се правеше, че не вижда, колкото и с бащинска снизходителност да оправдаваше постъпките му, нищо не се променяше към добро — Евтим от ден на ден все повече се превръщаше в обикновен хаймана. Не работеше нищо, а харчеше с широка ръка; пушеше като комин, а да се прибира пиян-залян, на четири крака, беше станало за него едва ли не катадневно приключение.

В този неделен ден на Димитраки чорбаджи най-сетне му прекипя. Оправяше тефтерите си, когато чу, че Евтим се прибира пак пиян. Не можеше да не го чуе — то комай не човек, а мечка се изкачваше с пъшкане и грухтене по стълбите. Не стига туй, а повика слугинята Минка и заръча да му донесе от избата стомничка вино. Тогава кипна кръвта на Димитраки и тръгна да вкарва в пътя непрокопсаника си. Застанаха един срещу друг. Макар и позастарял, бащата беше прав, изпъчен, висок, с господарски вирната брадичка, по руменото, свежо за годините си лице все още нямаше никаква бръчка. Синът, дваж по-млад, изглеждаше по-възрастен от баща си — пълнотата, сплъстените и увиснали черни коси и мустаци и торбичките под очите и под брадата правеха лицето му уморено и повяхнало.

Димитраки го погледна, па кресна:

— Сто? Малко ли ти е било виното днеска, це осте поръцвас?

Евтим не оцени дълбочината на бащиния си гняв, прие го като едно от зачестилите посмъмряния. И се усмихна глуповато:

— А, туй е за капак. — Езикът му се плетеше, та благородното съскане не му вървеше. — Няма ли да седнеш, че да си направим дружина?

Това преля чашата. Задавен от ярост, бащата произнесе едно неясно „Ти… ти…“, пък като не можа да каже нищо повече, неочаквано и за двамата лепна една плесница на месестата буза на сина си. За зла случка точно тогава се появи и Минка със стомната. Все още неспособен да говори, чорбаджи Димитраки възнагради усърдието на слугинята също с шамар, сетне изтръгна стомната из ръцете й и я запрати през отворената врата и през хаета чак долу, на калдъръмения двор. Евтим изтрезнял, разтриваше пламналата си буза и се чудеше днес ли се случи това или преди десет години — толкова време беше минало, откакто получи последния пердах от баща си.

Димитраки отпрати слугинята, после рече на сина си:

— Седни! Сте поговорим!

Седнаха на миндера в единия ъгъл на одаята.

— Ти на колко си лазарника? — започна бащата. — Двайсет и пет? Е, погледни се и ми кази: прилицас ли ти на цовек, който е на двайсет и пет? — Беше въпрос, но Евтим благоразумно предпочете да не отговори. — На двайсет и пет — продължи тогава Димитраки — мъзете работят, пецелят и правят цудеса. А ти? Науцил си се да пусис и да се прибирас ката ден кьор-кютук пиян, на лентяйство и прахосницество си се науцил, на нисто друго!

— Туй е вярно. — Евтим беше окончателно изтрезнял и знаеше какво да отговори. — И защото е вярно аз съм за окайване, не за ругатни.

Надушил клопка, бащата го изгледа подозрително.

— Сто знаци туй?

— Упрекваш ме — тихо каза синът, — че не работя, не съм научил нищо, не правя чудеса. А запитвал ли си се защо аджеба не работя и не правя чудеса? — Бащата изсумтя нещо, което трябваше да се разбира като „защото си хайлаз, затуй!“ Евтим поклати глава: — Защото ти, тате, никога не си ми давал работа. Помниш ли по̀ лани, когато ти исках чаирлийския чифлик, — аз да го работя, аз да се трепя в него, аз да се поочукам като печалбар? Е, помниш ли? Какво ми отвърна ти тогава? Синът на един Димитраки чорбаджи нямало да става чифчия…

Това беше вярно и не беше вярно. Наистина Евтим беше искал чифлика, но не за да прави мазоли и добродетели, а за да си има на ръка повечко пари за прахосване.

— Или да оставим Чаирлий. Ти и в Сливен въртиш големи работи. Дал ли си ми някога в нещо да те заместя? Тефтерите поне да ти водя дал ли си ми? Кажи де!

— Хайде, изкара мене виновен за дембелъка си — рече Димитраки, почувствувал се притиснат до стената. — Ами пиенето? Ами пушенето? Аз ли ти дадох цибук и аз ли ти наливам вино в цовката?

Разбрал, че е спечелил първата схватка, Евтим отговори вече по-спокойно:

— То едното върви след другото, тате. Пиел съм, пушел съм. Та имам ли какво друго да чиня? — След малко въздъхна престорено и додаде: — Има и още една причина, тате, за да търся утеха в тютюна и виното. Не съм малък вече, искам… искам да се оженя…

— Що? — Димитраки облещи очи и забрави своя „елински“. — Що рече?

Видът му беше такъв, като че ли е получил плесница. За Евтим той винаги си бе мислил като за дете. Може би поотраснало, но дете. А сега изведнъж същото това дете заговаряше за женитба…

— Искам да се оженя — повтори синът.

— Да се разберем — пресипнало произнесе Димитраки. — Искаш да се жениш ей така, да сещаш топла снага до себе си на одъра, или имаш на ум някое момиче?

— Харесал съм една мома, избрал съм си я, за нея искам да се оженя.

— И коя е тя?

Евтим се поколеба, но отговори ясно:

— Неда е името й. Осиновена дъщеря на хаджи Нойко.

Не червенина, а гъста моравина беше това, което излезе изпод елечето на бащата, изпълзя нагоре и заля цялото му лице. Евтим не можеше да прецени дали баща му се готви да се нахвърли върху него с нови плесници, или дамла̀ ще го катурне върху чергата. Но не стана нито едното, нито другото. Само посинелите и пресъхнали устни на Димитраки чорбаджи с мъка произнесоха:

— Ти… Ти си ахмак!… Една хърцойка149 да оплете птичия ти акъл!…

— Виждаш ли? — едва помръдна дебелото си тяло Евтим. — Знаех си, че точно тъй ще ме изхокаш. Иди след туй да не пиеш…

И млъкна. Бащата обаче не отговори на подмятането му, беше зает с много по-сериозни мисли.

— Да поговорим като мъже — рече, овладял гласа си. — Кажи ми направо: ти с жена спал ли си?

Подобен въпрос беше последното, което Евтим би могъл да очаква.

— Ех, тате, и ти… — беше единственото, което успя да произнесе.

— Аха! — кимна многозначително бащата, разтълкувал правилно неопределения отговор. — Коя те учи: измекярката Донка или вдовичката Султана? Или и двете по малко?

Евтим беше двойно поразен: от самата подхваната тема и от неподозираната прозорливост на баща му (Наистина именно Донка и Султана бяха двете единствени жени, които, къде срещу подаръци, къде срещу заплахи, го бяха запознали с плътската любов). Той нямаше високо мнение за жизнения опит на родителите си, а баща му…

— Отговори ми сега на друго — продължи Димитраки. — Защо не поиска да се ожениш нито за Донка, нито за Султана?

— А, рече го и ти!… — сопна се Евтим.

— Точно тъй, точно тъй — закима доволен бащата. — И да не си го търкалял тука — той се почука по челото — ти си разумял най-важното: с жените чорбаджията и ратаят не постъпва еднакво. Прище ли му се жена, ратаят се венчава за една и до смъртта си не вижда друга. За чорбаджията обаче има възможности много — тях му ги дават парите и властта. Налюбва се той още като ерген, сетне си взема жена от сой, която да му ражда деца, а иначе пак си походва, дорде му кръстът държи.

Евтим вътре в себе си се бе гордял със своите няколко тайни похождения и смяташе, че те му дават предимство пред другите мъже, включително пред баща му, та сега се почувствува потиснат.

— Разбираш, нали? — продължи Димитраки. — Да му се спи с една жена, за чорбаджията не значи да тръгне да се жени за нея.

Потиснатостта на Евтим се превърна в раздразненост:

— Е, и после? Че случайно ли е момичето? Или забравяш, че преди да му мръдне чивията, хаджи Нойко седеше коляно до коляно с тебе в съвета на общинарите?

Бащата обаче не му остана длъжен:

— Чуваш ли се — хвалиш един завераджия, по чудо отървал се от въжето… А спомни си още, че момичето дори от такъв пишман чорбаджийски род не е — не е тя нито родна, нито даже осиновена дъщеря на Хаджи Нейко, а само храненица. И никой не е чувал на какъв баща е отроче — бял ли е бил или черен. — Дотук Димитраки казваше истината. Но като видя, че думата му не хваща дикиш, не се поколеба и додаде: — И друго помня аз, Евтиме. Тази Неда като дете е била робена от анадолци. И анадолците, чувал си какви са, прекарали една по една всичките робини. Също и твоята Неда минала по реда си. Сетне, когато хайдуците ги отървали, и те си получили за награда по едно крехко девойче… Та такава е тя, тая „мома“, дето си тръгнал да я правиш моя снаха.

— Не знаех тези неща — рече синът и в гласа му имаше вече и извинение.

Бащата бързаше да кове желязото, докато е горещо:

— Сега кажи: Неда жена за венчило ли е или само за…?

— Разправяш ги и ти! — наежи се отново Евтим. — Като те слуша човек, ще рече, че Неда лежи оттатък на менсофата, съблечена и бяла, и само мене чака…

Димитраки чорбаджи беше доволен — синът му в същност вече бе направил онзи избор, към който го бе направлявал съветът на баща му.

— Там е работата — каза. И се върна към своя „елински“ говор: — Трябва да намерим хитър цалъм — искаше да каже „чалъм“, — та да ти я докараме тая Неда. Такава съблецена и бяла, каквато я искас.

— Ще я докараш на кукуво лято — продължи да се цупи Евтим. — Знаеш какво семейство са Хаджинойковците. Набожни, че чак…

Димитраки съсредоточено натъпка чибука си, после подаде пунгията на сина. И този жест повече от разговора за жените и леглото доказваше, че занапред Евтим ще има всичките права на един възрастен мъж.

Замислени, двамата пушиха дълго, пущаха към тавана кълбета и кръгчета, докато най-сетне бащата тупна ръка по коляното си:

— Ами це разбира се! — възкликна. — Сто реце ти одеве? Це Хадзинойковците са набозни, нали? Е, хубаво, няма ли да е опецена работата, ако сам господ посъветва Неда да се съгласи?

Евтим го изгледа изпитателно и недоверчиво.

— Слусай, момцето ми. Баста ти е зивял дълго на тоя свят и много неста е видял, много неста е науцил. Бог съветва людете црез изповедниците. А знаес ли кой е изповедник на Хадзинойковците?

— Да не е?… — с надежда и вълнение произнесе Евтим, започнал да схваща мисълта на мъдрия си родител.

— Състият. Отец Партений. За някоя и друга зълтица Партений сте доведе на одъра ти не само Неда, а и родната си майка.

Двамата се спогледаха, после едновременно избухнаха в тържествуващ смях.

8

Откакто преди три-четири години хаджи Нойко загуби разсъдъка си, гостите в неговия дом значително оредяха — е, каквото и да е, не е баш много приятно да седнеш на една софра с луд човек. Понякога се случваше цели недели да се изнижат, без външен човек да прекрачи прага им. И затова беше особено събитие за дома, когато в понеделник той бе споходен на два пъти от посетители.

Пръв дойде таксидиотът Партений. Появи се някъде в късния предиобед; часът беше добре избран — тогава хаджи Людскан, първородният Хаджинойков син, и по-малкият му брат Стефан бяха по своите мъжки и търговски работи из чаршията, та отсъствието им даваше по-голяма сгода на калугера да поговори с храненицата, без да бъде смущаван от други лица.

Партений влезе в двора и се огледа. В къщата се мяркаха шетащи жени, а долу до стълбата, отвеждаща към хаета, хаджи Нойко седеше на трикрако столче, припичаше се на галещото есенно слънце и чертаеше нещо с върха на тояжката си по каменната настилка на двора.

Монахът прекоси двора и, ще не ще, трябваше да мине покрай развалината на видния някога сливенски първенец. Знаеше от опит, че хаджията няма да го разбере, но все пак каза, минавайки, едно:

— Добър ден, дядо хаджи.

Старецът не вдигна глава. Тояжката му продължи да описва непонятни фигурки върху камъните, а устните му редяха безмислено:

Партений послуша нелепия му брътвеж, после сви рамене (имаше едновременно съжаление и отвращение в този негов жест) и като държеше полите на расото си се изкачи на хаета. Има̀ сполука — посрещна го Неда. Момата му целуна ръка, а калугерът я изгледа с любопитство — за това момиче бе преритал, непрокопсаникът Евтим, а баща му — чудо на чудесата! — беше отворил обкованите си ракли не да слага, а да вади пари.

Неда минаваше за една от първите по хубост моми на Сливен. Висока беше тя и едра, с онази едрина, която излъчва сила и здраве, но и с напетост и пъргавина, а не тромава и грубовата; такава кръшна едрина и такава набъбнала моминска гръд показват утрешна стопанка-въртокъщница и майка на цяла сюрия здрави дечурлиги. Главата й отговаряше на снагата — широколика, тъмнокоса и черноока, забучила гарваново крило над челото и втикнала маслинки под тънко изписаните вежди, бузите покрити с руменец, който достига чак докъм ушите, а на брадичката — трапчинка. Поогледа я Партений, но природата му беше такава, че не се впечатляваше от женска хубост, та в себе си я оцени като „селендурка“, а за Евтим и баща му си рече едно: „Да им се чуди човек на акъла…“ Ала гласно каза с всичката благост, на която беше способен:

— Ела, Недо, ела. За тебе съм дошъл, да поприказваме. В чуден сън те видях нощес и като го разтълкувах, разбрах, че сам господ-бог наш ми е показал какво щастие е отредил за тебе. Дошъл съм този сън да ти разкажа…

Неда, макар и зачудена, му отвърна почтително:

— Къде да дойда, отче? Може и тук да ми кажеш съня си.

— Не бива, дъще — хитро я смъмри той. — Ако такъв сън се чуе и от други уши, не се сбъдва. Ей там, долу да отидем, до сайванта.

Слязоха по стълбите и отидоха към сайванта, пък не видяха как умопобърканият старец веднага зад тях надигна от столчето своето високо и жилесто тяло и се промъкна тъй, че само една дъсчена стена го делеше от двамата…

— Сънувах те булка, Недо — подхвана дружелюбно монахът. — Булка с чудна премяна, а прикята ти в десет талиги не се събираше, та трябваше и сватбарите да носят една част на ръце.

— Накъде биеш, отче? — засмя се Неда и трапчинките на лицето и станаха три — по една и на бузите. — Да не си дошъл като сватовник, да ме искаш жена на някого?

— А, сватовник. Не е моя работа да ставам сватовник. — Последното, което Партений имаше да урежда в този дом, беше да предлага на Неда венчило. — Ама такъв чеиз видях в съня си, Недо, че дори на мене, чуждия на земни суети божи служител, свят ми се зави.

Трапчинките изчезнаха. Момата поклати глава:

— На друга е бил този чеиз, отче. Е, ако ми излезе късметът, и аз няма да съм с празни ръце — добър и щедър към мен е бил винаги пастрокът ми, но чак десет талиги…

Ако не мразеше да се докосва до жена, Партений можеше и да я потупа ласкаво по рамото. Но се задоволи да каже подкупващо:

— Да имаш такъв чеиз зависи само от тебе… Има една работа…

— Кажи я тази работа, отче. Макар че не вярвам да ме пуснат вън от къщи нито татко, нито бате Людскан. Никаква не съм им аз, ала те ме имат за родна дъщеря и сестра…

— Там е майсторлъкът я — щракна пръсти монахът, — да уредиш да те пуснат. Останалото е в кърпа вързано.

— Ти само едно не ми каза — засмя се пак момичето. — За работата, дето се плаща с талиги чеиз.

— На хубаво място те викат, Недо. В дома на първия измежду християните в града — чорбаджи Димитраки…

Усмивката не слезе от устните на Неда и това се стори добър знак за посредника. Тя каза:

— Хайде холан, отче, цял Сливен знае как плаща Димитраки чорбаджи на аргатите и измекярите си.

— Не слушай ти хората. Плащането е според работата. Ти ще се грижиш само за Евтим, сина на чорбаджията. Загрижен е баща му, Недо. С лоши другари се е събрал Евтимчо, по кръчми и по разни жени е тръгнал. Боли го Димитраки бащиното сърце, та е готов мило и драго да даде, за да…

Не успя да завърши. Пребледняла, Неда го прекъсна:

— Ти… ти… Божи служител… Смееш да ми предлагаш…

С обидата Партений все пак щеше да се справи. Но заедно с нея върху главата му — в съвсем буквален смисъл — се стовари и друг знак на недоброжелателство. Това беше тояжката на лудия старец; ударите й се посипваха върху Партений толкова чевръсто, та монахът се увери, че повредата на ума съвсем не означава и повреда на ръката. Опита се да се брани с ръце, но безуспешно; помъчи се и да моли за пощада, но не успя да проговори — един удар на тоягата беше попаднал върху бузата му, та устата му беше пълна с кръв (по-късно калугерът щеше да разбере, че е загубил и един кътник). Тогава Партений направи единственото, което му оставаше — запретна полите на расото си и с все сили затича към портата. И този път му се стори безкраен, защото върлинестият старец и неговата сопа го съпроводиха до самото му излизане.

Партений оцеля и това в края на краищата беше най-важното за него. Но такава градушка от удари беше понесъл, че той после напразно се мъчи и не можа да си отговори на този въпрос: въобразил ли си беше или наистина бе чул, че с най-последния удар безумникът-старец не бъбреше своето шантаво „адикала, гвадикала…“, а бе изсъскал:

„А това пък е за оня, дето те е пратил!…“

Следобед, когато у хаджи Нойкови дойдоха Бяно и Манол, навред царуваше обичайният ред, в къщата пак се мяркаха шетащи жени, само хаджи Нейко не седеше до стълбата, а се бе преместил до дувара под кьошка — там сега грееше слънцето. Двамата млади Силдаровци се отбиха при нето, поздравиха го почтително и докато той си редеше безсмислените приказки, наведоха се и му целунаха десницата. Изглежда, че междувременно от къщата ги бяха забелязали, защото като тръгнаха нататък, хаджи Людскан вече ги приветствуваше от хаета и ги викаше с ръка.

От баща си Людскан бе наследил не само имота, търговията и старшинството в дома, но беше и „одрал кожата на баща си“: на тридесет години той беше вече така сух и жилест, със същото продълговато лице и гъсти мустаци, както хората от край време помнеха хаджи Нойко.

Посрещна Силдаровците на хаета и се здрависаха Людскан хаджи Нойков не беше много по-стар от тях, нямаше повече от пет-шест години преднина пред Бяно, но те се отнасяха към него с подчертано уважение — дали заради хаджийството (някъде около Голямото чумаво баща му го бе взел със себе си на Божи гроб), или защото бе наследил острия като бръснач ум на хаджи Нойко — сами не можеха да определят. Влязоха тримата в собата и се настаниха по миндерите, жените поднесоха сладко и кафета и както изискваше обичаят, докато не изсърбаха кафетата, разговорът помежду им не излезе от катадневни новини.

Празните филджани прибра Неда. Поздрави чинно и двамата, но по-дълбокият поклон беше за Манол, освободителя й.

— За нея сме дошли да говорим, хаджи — подхвана Бяно, когато изпратиха девойката с поглед.

Отговорът на Хаджи Людскан ги свари неподготвени:

— Хо! И вие ли! — прогърмя той. — Днес става голям алъш-вериш около нашата Недка…

Двамата братя се спогледаха и Манол, по-припреният от двамата, понечи да се надигне, казвайки:

— Е, хаджи, щом сме изпреварени…

Прекъсна го гърленият смях на стопанина:

— Не съжалявайте, хич не съжалявайте, че сте изпреварени! — кискаше се той, докато правеше знак на Манол да седне отново. — Онзи, дето ви изпревари, едва не си остави кожата тука…

И им разказа за злополучното гостуване на Партений.

— Боже! — вдигна очи към небето Бяно. — Как търпиш такива мръсници и сводници да се зоват твои служители?

— Грехът е колкото негов, толкоз и на онези, които са го пратили — рече, вече сериозен, хаджи Людскан. — Е, говорете сега вие. Какво имахте да ми кажете за Недка?

Усещаше се, че отнапред гледа доброжелателно на мисията им. Доловил това, Бяно похвали Неда, а после надълго и нашироко разказа за приятеля си Мавроди Коджакара — за нещастията му, за бедността, но и за трудолюбието му. Хаджи Людскан го изслуша търпеливо. И остана доволен от словата на Бяно.

— Чувал съм за Мавроди — заговори той, — но не го познавам.

— Поне кажи хубаво или лошо си чувал, хаджи — вметна Манол.

Домакинът отговори на откровеността с откровеност:

— Чувал съм за него от тате, а той пък от вашия баща, царство му небесно. По завераджийско време бях чувал. Бай Георги Силдаря е слагал Мавроди между онези, които, стига да има кой да ги събере повече, ще карат ушите на султана да пищят, когато споменават пред него думата българин.

Откровеността си е откровеност, но хаджи Людскан съумя да си каже думата така, че да не проличи добро или лошо оценява Мавроди по онова, което е чувал за него. А такива времена бяха тогава, че и братята предпочетоха да не изискват от него да се уточни.

— Не искам да ме разбереш погрешно, Бяно — заговори отново Людскан след кратко смълчаване. — Вярвам на всяка дума, която чух от тебе, но ще поразпитам за жениха. Длъжност ми е да го сторя, защото за мене Неда е като сестра и повече от сестра. — Бяно кимна: не, не се обиждаше, пък и тази проверка си беше по правилата. — Ама…

— Аха! — с недоволство го прекъсна Манол. — Има, значи, и едно „ама“…

— Има — кимна хаджията. — Ние не говорим за топ аба, че да я караме така: давам — вземам. За жив, човек говорим, та ще трябва на още двамина думата да чуем.

Той отиде до вратата и повика Неда, но поотпусна гласа си, та Бяно се запита дали момичето е на двора, или на Карандила… Не, дори на двора не била, най-много в съседната стая — толкова бързо се появи тя. И навярно с непогрешимия си женски усет бе догадила какво ставаше в собата, защото, румена изобщо, сега пламтеше така, че не барут, а прахан да допреш до лицето й, и ще пламне.

— Ела, влез, Недке — подкани я Людскан. Наистина я обичаше, инак не би могъл да събере толкова нежност в грубия си глас. — Ама ти май се досещаш за какво са ми приказвали тези приятели, а?

Червенината сега обхвана комай и косата й, Неда не можа да отговори, та кимна няколко пъти с глава.

— То, както виждам — продължи поразвеселен хаджията, — невям е излишно да те питам дали си съгласна…

Момичето не произнесе нито дума, но всичко у нея издаваше не само съгласие, но и желание.

— Добре, добре, иди си — смили се над нея хаджи Людскан, — тя твоята е ясна. — Но когато девойката вече се шмугваше през вратата, викна подир нея: — Ей, слушай! За Мавроди Коджакара приказваме, да нямаш някого другиго на ум?

Тя беше излязла на хаета, но се върна и подаде глава:

— За него я! Нали зная, че бате Бяно му е пръв другар!…

И хлопна вратата по средата на последната си дума.

— Вижда се, на венчило отива работата — доброжелателно каза домакинът и доволно потри ръце.

— Но ти спомена, хаджи, че трябва да вземем думата и на още някого — напомни Бяно.

— Така е — потвърди хаджията. — Почакайте тука, аз ей-сегичка ще го доведа.

Доста се позабави като за „ей-сегичка“, но все пак го доведе. Беше хаджи Нойко, който клатеше равномерно глава и си подпяваше:

Двамата братя се изправиха, за да посрещнат стария човек, но си размениха по един недоумяващ поглед, после попитаха с очи и хаджи Людскан. А той настани баща си на миндера и им отговори с някаква особена дяволитост в гласа:

— То, ако помислите, неговата дума е най-важната. Нали той прибра Неда, той й стана за баща и майка…

— Да, ама… — започна Бяно, пък се стесни да каже каквото имаше на ум и сам прекъсна думите си.

И тогава хаджи Нойко престана да люлее глава и каза ясно:

— Какво? Вие май не сте на същия ум, а?

Двамата Силдаровци като подкосени се стовариха на миндера. И Бяно, по-съобразителният, пръв догади истината: четири години наред хаджи Нойко се бе преструвал на луд, и то така, че бе заблудил не само враговете, но и приятелите си!150

— Слава на бога! — прекръсти се благоговейно той. — Поне тебе е пощадил, дядо хаджи, избавил те е от позорната гибел.

Сгърчи се лицето на хаджи Нойко.

— Слава на бога, но не и на мене — тъжно издума старият човек с мекия си глас. — Когато си мърморя: „Иди, мини, Дудо мини…“, аз честичко се питам дали съм за завиждане, че оцелях. И с годините като че ли все по-често завиждам на вашия баща.

— Не говори така, тате! — смъмри го Людскан.

— А то си е така — продължи старецът. — Георги Силдаря увисна на въжето, но остави име на юнак. А аз ще оставя име на… — Скръбно сви вежди и не завърши. А след малко подхвана отново: — Хайде, да говорим сега за другото, което ви доведе тука!

— Ние дойдохме да… — започна Бяно, но хаджи Нойко го прекъсна:

— Знам, знам, всичко знам. Людскан сколаса да ми разкаже.

— Тогава?

— Давам я, тъй да кажете на вашия Мавроди. Помня какво ми казваше още Георги Силдаря за него, сетне и сам попитах тогоз-оногоз. Давам му я! И не му я давам като просякиня — за щерка имам аз Неда и като щерка придан ще й дам. Людскане!

— Кажи, тате.

— Имотите към Сотиря151 и Каваклий152 до колко може да дойдат?

— Мисля… мисля ще направят към осемдесет дюлюма.

— Хубаво. Ще вземеш и от другаде двайсет и ще ги дадеш на Недка. Сто дюлюма земя, това ще е зестрата на нашето момиче.

Манол зяпна с любопитство към Хаджи Людскан — синът на хаджи Нойко имаше име на стиснат човек. Но с нищо не се издаде хаджията, само грохотният му глас прозвуча по-приглушено, когато отговори:

— Добре, тате. Недка ще ги има тези сто дюлюма.

— А вие — обърна се старецът към двамата Силдаровци — ще забравите, че дядо ви хаджи Нойко може и с разум да приказва. Само още един единствен път бива да си го спомните — ако решите, че Мавроди трябва да го знае.

— Мавроди Коджакара трябва да го знае, дядо хаджи — рече веднага Бяно, — и няма да го издаде. Корав човек е той, през огън е минал, такъв знае да пази и своите, и чуждите тайни. — После добави по-меко: — Пък и невям не е редно едно семейство да започва с лъжа…

Старецът го изгледа продължително и кимна:

— Прав си, сине. Е, кажете на Мавроди, но го предупредете да внимава. Дори като ме срещне, нека не се издава. А сега вървете си, момчета. Ако някое мекере ни е видяло да се събираме, ще има да се чуди какво ли толкоз сте си говорили с един чалдисан… — Силдаровците му целунаха ръка и се отправиха към вратата, а той им подмигна лукаво и занарежда глумливо: — Адикала, гвадикала, двата царя, царафина…

9

Допущаха ли Силдаровците, че в същност за последен път виждаха приятеля на баща си? И че само след няколко часа тази къща, светеща от чистота, щеше да бъде оплискана с човешка кръв?

Същата нощ домът на хаджи Нойко бе нападнат от тайфата на Февзи Балабан. Не беше от тези лесни като играчка бастисвания, на каквито бяха научени бабаитите на Февзи, не им помогнаха нито опитът, нито изненадата, нито онази липса на разтакаване, която е дала основание на турския народ да създаде пословицата си „Бързият разбойник слисва стопанина“153 — хаджи Людскан и Стефан не бяха от ония, дето ще паднат на колене и ще просят милост, и грабнаха тоягите и брадвите…

Докато тайфата нападатели и двамата братя се бяха вчепкали на хаета, Юсуф, първият помощник на Февзи, успя да улови Неда и като се бранеше от пестниците и ноктите й, я повлече навън. Стигна обаче само до подножието на стълбата; там един висок и кокалест старец се стовари върху него и впи пръсти в шията му. Тогава Юсуф пусна момичето и се обърна срещу онзи, който го душеше. И докато старецът нареждаше със странно мек, напевен глас: „Бягай, Недо!… Бягай, чадо!… Бягай!…“, в ръката на кеседжията блясна нож; луната на няколко пъти се отрази в стоманената повърхност на острието му, сетне турчинът и българинът се пуснаха един друг и спасителят на момичето се свлече без звук на земята.

Смъртта на хаджи Нойко отрезви тайфата и тя хукна навън. А докато Людскан и Стефан пренасяха бездиханния си баща нагоре към хаета, жените откриха още една жертва — в одаята до една ракла с наскоро разбита ключалка лежеше, намушкан в гърба, Лютви Елханоглу, друг от шайкаджиите на Февзи. Защураха се мъжете кой ли го е нагласил така, а той отвори очи и им нареди:

— Доведете човек… чужд… правоверен…

За друг това пожелание може би щеше да е глупост, но хаджи Людскан го разбра. И веднага проводи Стефан час по-скоро да повика някой турчин от махалата. Стефан изтича и след малко се върна с кафеджията Мустафа, той живееше през две къщи до тяхната. И като едва стискаше душата си зад зъбите, Лютви разказа на пресекулки: всичко, което беше станало, било къзкачирмасъ154; не за грабеж дошла тайфата, а за Неда — срещу щедра плата трябвало да я заведат в леглото на Евтим чорбаджи Димитров. Пък ударът в гърба на Лютви бил от ръката на Февзи Балабан — издебнал го, като разбива раклата, уж се разсърдил, дето Лютви искал отнапред пая си от парите на Евтим, ама и други сметки си имали те, та…

Разказа това Лютви, пък се отпусна и главата му дрънна о пода. Още веднъж се понадигна, та изпрати подир Февзи Балабан една мръсна псувня.

И това бяха думите, с които той се раздели с живота.

10

Улисани в необикновената си забава, децата късно забелязаха приближаването му. Но Тахир ага, иначе чувствителен към икрамите, не се засегна. Дечурлигата замерваха с гнили плодове, фъшкии и всякакви други мръсотии забучената на кол глава на един Алтънлъ Стоянов хайдутин, надпреварваха се в подигравки и ругатни, а това, според аяна, беше полезыно — то каляваше душите на младите мюсюлмани и приучваше утрешните войници на падишаха да гледат с пренебрежение на враговете си. Той даже се накани да им каже нещо поучително, но не успя — щом го зърнаха, малките турчета се разпиляха като врабци из околните сокаци.

Петнайсет години Тахир ага бе войвода и върховен властник на този хубав град и на казата, на която той даваше името си, и всичките тези години бяха свързани с борбата между него и прочутия котленски хайдутин. Не една победа бе спечелил в тази борба аянът, но така или иначе вечно нагизденият със злато — с турско злато! — хайдушки главатар все оставаше жив и здрав и властвуваше над планината, а това като че от само себе си обезсмисляше и подбиваше цената на Тахираговите успехи. Сега, като гледаше омърсената глава на убития от Кула Байрактар хайдутин, аянът със задоволство си мислеше, че в Балкана е останал един султанов душманин по-малко. Да, поне срещу този, чиято глава стърчеше на върха на кола, Тахир бе излязъл пълен победител. И завинаги! И не беше случаен този безимен победен противник. По главата личеше — красив е бил и баш-пехливанин.

— Ти никога няма да наваксаш загубата на тоя левент, Алтънлъ Стояне — измърмори под носа си аянът. — Такъв мъж се ражда един сред сто хиляди. И аз ти го отнех, аз, та украсих с главата му мегдана на моя град!…

А после си каза, че трябва да даде голяма и преголяма награда на Кула Байрактар — нека видят правоверните как Тахир награждава онези, които требят душманите на султана…

… Тахир ага бе готов да плати още повече на онзи, който би му назовал името на убития хайдутин. В цял Сливен имаше само двама души, които го познаваха, ала на тях и през ум не минаваше даром или срещу висока плата да го сторят. Те бяха Стоян Шошов и Манол, Силдаровият син: единият отколешен верен ятак на Генчо Къргов войвода, другият — стоял за кратко под неговия пряпорец. Главата не принадлежеше на хайдутин от дружината на Алтънлъ Стоян, а на Димо Яламов, храбреца и майтапчията от Габровските колиби и другаря в хайдутството на Генчо Къргов. Впрочем той беше и единствената жертва, която Генчо бе дал за всичките години, в които е бил и щеше още да бъде хайдушки главатар. Грешката, както онази преди пет години, беше пак на Кула Байрактар, само че обратна: тогаз диреше Генчо Къргов, а удари дружината на Алтънлъ Стоян, сега с многобройни потери преследваше Алтънлъ Стоян, за да го накаже за разправата му с Ибрям бей Ходжоолу, а налетя на дружината на Генчо Къргов.

Тридесет и седем години след описваните събития сам Генчо Къргов, отдавна вече преселник в Русия, ще разкаже така на сина си нещастната слука:

„Над селото Струпец155… високо се издигат три шилести върха. На по-високия от тях, който е в същото време и по-стръмен, ние се изкачихме и зимахме наблюдателен пост, като бяхме уверени, че тук никой няма да ни закача. Два дни почивахме на тоя връх, като се хранехме обилно с това, което зимахме от овчарите и без да подозираме нещо. Един ден, като се готвехме да напуснем нашето бранище и да се преместим в Стара планина, в селото Бинкос съгледахме едно движение, на което малко значение дадохме. Оказа се, че сме излъгани, че нас заплашва опасност.

Три-четири часа след като съгледахме движението, потери из Бинкос и Струпец ни преградиха пътя и, щем не щем, трябваше да се бием с тях… Трябваше да се браним, защото инак ни беше спукана работата.

— Дружина — рекох на другарите си, — дръжте се и се не бойте! Тази паплач ей-сега ще се разбяга! Прегледайте си пушките и пищовите, барут подсипете, кремъците прегледайте и далеч от мене се не отделяйте!

Докато потерята ни доближи, ние се спуснахме долу и се затулихме в шумака до самата пътека. Когато потерята стигна до само нас, аз дадох знак: осем пушки изгърмяха и шест души се катурнаха преди очите ни.

Потерята обърна гърба си къде нас, ние изгърмяхме още по веднъж-дваж с пищовите си и повалихме още някой и друг читак. След това пътят ни беше очистен и къде се дяна потерята — не видяхме.

Търтихме из шумака и считахме, че сме вече спасени, но за жалост смъртта била пред нас. Скрити в шумака, десетина турци изгърмяха в нас и Кольо Папарецът беше наранен, пък Димо Яламов се катурна като сноп на земята.

— Умирам! — свари той да продума и предаде богу дух.

— Силен човек беше — рече войводата, — тоя Димо! Седнеше на земята, поемеше чувал до 130 оки и станеше с него като с юк от 10–20 оки!

… Ех, синко, какъв хубавец мъж беше! Бог да го прости! Като че ли ей-сега стои пред очите ми…“

Усети душата си развеселена Тахир ага, па отлепи поглед от главата на хайдутина и тръгна към конака. Посрещна го кятибинът му хаджи Молла. Беше по-блед от друг път и с по-натъкмени дрехи и гъжва — сигурен знак, че има да каже нещо важно. Както беше в добро настроение, Тахир ага веднага се засмя в лицето му и го подкани:

— Хайде, хаджи, изтърсвай торбата!…

Кятибинът обаче изчака да влязат в собата, затвори плътно вратата зад гърба си и едва тогава изпълни нареждането му:

— За онази случка в дома на хаджи Нойко, аян ефенди.

— За какво? За какво? — присви вежди Тахир ага. Бяха минали две-три недели от нападението върху хаджи Нойковия дом и спомените на аяна бяха поизбледнели.

— За онази случка в дома на хаджи Нойко — повтори хаджи Молла, — оня, който полудя преди години. Дето някои хаирсъзи искали да грабнат момичето му и двама души паднаха мъртви.

— И крадците на момата видели сметката на хаджи Нойко, пък синовете на хаджи Нойко утрепали един от крадците. Тъй ли беше?

— Тъй. Ама сега излезе, че не е тъй.

Такъв беше хаджи Молла: говори ли ти нещо, даже да е много важно, скоро те хваща съклет. Така стана и сега.

— Хайде! — вече по-сухо го прикани Тахир ага. — Казвай, каквото имаш да казваш. Зер не ме е много-много еня за цялата тая работа…

Хаджи Молла с нищо не показа да се е засегнал:

— Научих нови неща, аян ефенди. Хаирсъзите са били наши хора, правоверни. Тайфата на Февзи Балабан, оня капасъзин от Ески Джами махала.

— Февзи Балабан ли? Не беше ли той от ония, аркадашите на бабаитина Мюстеджеб, дето си загубиха зъбите в Генджели?

— Той си е с всичките зъби на ченетата. Бил е в тайфата на Коджа Мюстеджеб, но се отделил и събрал своя, още преди да заиграе керпеденът в Генджели.

— Е, хаджи Молла? Февзи Балабан, значи, е бил тоя, дето тъй калпазански си е вършил работата, че хем момичето не откраднал, хем загубил един от хората си.

— За това ми е думата. Знаеше се, че синовете на хаджи Нойко взели душата на тоя негов човек. Пък то не било така, аян ефенди.

— Тъй ли? — вдигна вежди войводата. — А тогаз кой го е убил?

— Сам Февзи Балабан. За пари и други мурафети. — Хаджи Молла почака с надежда, че аянът ще отвори дума за случката, но очевидно Тахир ага нямаше намерение да се обади. „Като са се изтрепали, майната им!“ — това можеше да се прочете на хубавото му лице. Но кятибинът нямаше намерение да свършва: — Тайфата на Февзи е искала да задигне момичето не за някого от своите, а за друг, който им е платил за бастисването. И ако поразмислим — натърти, — ще излезе, че тоя, дето е пазарил тайфата, е кабахатлията за два човешки живота. Е, ако смъртта на Лютви Елханоглу може да се припише на кавгите му с Февзи, за хаджи Нойко трябва да държим виновен само оня, мющерията на шайката.

— И кой е той?

Хаджи Молла през цялото време бе очаквал с нетърпение този въпрос, та отговори тържествено:

— Евтим, аян ефенди, синът на Димитраки чорбаджи.

Тахир ага го изгледа вторачено.

— Можеш ли сигурно, ама съвсем сигурно да го докажеш?

— Мога — рече кятибинът. — Преди да умре, Лютви Елханоглу е издал някои работи. И то пред наши, правоверни. Поразпитах и другите. За бастисването им е платено от Евтим, ама сигурно и чорбаджията не е чужд на работата. — Той пак почака, Тахир ага да го прекъсне с нарежданията си, но аянът за втори път замълча. — Е? — подхвана отново хаджи Молла. — Какво ще правим сега, аян ефенди?

— Ще разучиш още по-издълбоко работата, ако трябва — ще развържеш езиците и с малко лобут и ще запишеш кой какво ти е казал.

— А после? Ще извикаш ли после чорбаджията и синчето му на съд?

— Хелбете, не. Димитраки е пръв измежду първенците на раята. Досега ни служеше вярно заради алчността си. Но аз ще му покажа, че зная тоя му кабахат. И тогаз той ще захване вече да ми слугува не само от алчност, но и от страх. — Тахир ага помълча. — Пък и защо ни е да правим съд? Отишли са си един катил и един малоумен завераджия. Е, голямо чудо…

По същото време Неда се криеше в дома на Пею Смеденов — там, в крайната къща на Клуцохор, бе намерила скривалище и сигурност. И се брояха на пръстите на двете ръце людете, които знаеха нейното укритие.

Там остана тя, докато изтекоха „четиридесетте“ на хаджи Нойко, че и малко след това. А като минаха също Коледните пости и Васильовден, някъде в първите дни на 1825 година Исидор, „попът на торлаците“, нали даваше мило и драго да свърши нещо напук, без много шум ги венча — нея и Мавроди Коджакара. Малцина присъствуваха на венчавката: хаджи Нойковата челяд и Манол от страна на булката, пет-шестима най-близки другари на Мавроди от страна на младоженеца, а Пею и Трънка кумуваха.

Докато стоеше настрана и умилено слушаше обредната служба, Бяно лениво мислеше:

„Наистина приличаме на кълновете в земята. Турският ботуш ни е настъпил, вкопал ни е в земята, но ние не изчезваме. Умираме като хаджи Нойко, пък продължаваме да живеем чрез синовете му. Срещаме се и се залюбваме като Неда и Мавроди, за да родим и ние синове. Така е било то от край време, така и ще бъде…“

11

Снеговита и люта беше зимата — на Богоявление не успяха да разтрошат леда на Новоселския вир, за да хвърлят кръста, — добре поне, че беше кратка и бързо премина. В деня на свети Тодор снегът се бе вече изтеглил високо нагоре по сините камънаци на Каракютюк и Карандила, докато в подножието земята беше изпръхнала, утъпкана и ухаеше с пролетни миризми. И всички сливналии българи и турци, се радваха, че Тодоровден ги сварва с хубаво време и разчистени от кал друмища. Защото така времето нямаше да попречи на кушията…

Именита беше сливенската кушия и събираше тя известни коне и ездачи не само от Сливен и казата, но и от по-далечни краища. И не заради наградата — тя не биваше такава, че да полакоми имотните, дето могат да гледат коне за кушия, — а за славата: да бъдеш пръв на кушията в Сливен, туй значеше да прочуеш името си, кажи го, от Средец до Стамбул и от Балкана до Бялото море.

Редът и пътят на кушията бяха известни от памтивека. По-късно сутринта (турците не го признаваха, но това „по-късно“ беше, за да мине църковната свети Тодорова служба на християните) ездачи и коне се събираха при Гюр чешма. Тук войводата на града обявяваше наградата, хората му преброяваха и записваха участниците и с изстрел на пищов даваше знак за началото. Ездачите се втурваха нагоре по Раковската махала, при нейния брод прецапваха Селищката река, по пътя, който е на склона на Гаговец, удряха нагоре по левия бряг на реката, минаваха Селището и стигаха до Светитодоровото аязмо. За да се предвардят от измами и измамници, на това място верен на войводата човек — напоследък биваше все векилинът Узун Шерифаа — даваше на всеки ездач по едно нишанче, различно за всяка година; който пристигнеше обратно при Гюр чешма и не носеше такова нишанче, той все едно че не е участвувал в кушията и награда и почест не можеше да получи. Вземеха ли нишанчето, ездачите преминаваха на десния бряг на Селищката река и подкарваха надолу. Пресичаха Аблановската речица и по пътя, който е в подножието на Бармук баир, и пак през Раковската махала достигаха до Гюр чешма, мястото на тръгването. Там войводата тържествено награждаваше първенеца, а нишаните, получени от Светитодоровото аязмо, оставаха за спомен на участниците. Тогава започваха веселбите, песните, хора̀та, зияфетите…

Тъй е било от незапомнени времена, тъй беше и тази година.

Наближаваше пладне, когато край Гюр чешма гръмна „Кестермето“ и се появи Тахир ага на красив вран кон. Участниците в кушията го посрещнаха построени в една редица, всеки хванал в дясната си ръка поводите на кой от кой по-хубав ат. Аянът мина пред тях, а те му се поклониха дълбоко. Тахир ага слезе от коня си и подаде юздите на своя сеизин — тази служба при него от край време се изпълняваше все от един човек, и то гяурин, Златю от Кумлука. Поздрави ездачите и обяви наградите — първенецът щеше да получи един породист виторог овен (слугите го показаха) и една дълга кама, чиято дръжка светеше от седеф и сребро.

След туй хаджи Молла записа ездачите. Бяха двайсет и осем души, от тях само трима българи — Манол Силдароглу от Сливен, едно суватчийче на име Иван от Твърдица и друго едно момче от Ямбол. Тях никой от зрителите и баш-ездачите не ги слагаше в сметките, победата чакаха от турците и повече от другите — от Каратлъ Емин Пехливан заради славата му на именит ездач, заради четирите му победи в същата тази кушия и най-сетне заради сиво-белия дългоног жребец под него, който вече нетърпеливо риеше с копито. Имаше и още няколко известни ездачи: Теккели Бекир от Ени Заара, Мухарем Салиоглу (той също имаше една победа в кушията), Кязим Абдулрахманоглу с кулестия ат, Орхан Халим от Черкешлий (за него пък се говореше, че конете му били потомци на знаменития с бяга си ат на нявгашния черкешлийски султан) и други неколцина, дошли от Филибе, Карнобат и Одрин, дето внушаваха уважение с тайнствеността си на непознати чужденци, ала никой не можеше да затъмни или поне да се изравни по слава с Каратлъ Емин. И затова като почнаха басовете, всеки гледаше да заложи на него, пък дори и едно към пет спрямо Мухарем Салиоглу, когото мнозина виждаха втори по изгледи за успеха след Емин. За българите естествено никой и не помисляше да заложи, та затова избухна общ смях, когато старият Рифат извади от пазвата си една лъскава бяла махмудия и на висок глас обяви, че я залага на Манол Силдароглу. Помислиха, че старецът си прави майтап. Но хаджи Рифат настоя на своя кабул за победата на Манол, докато най-сетне се намери един, бей и чифликчия някакъв си от Артаклари156, който рече, че приема баса на хаджи Рифат и че ако това гяурче Манол Силдароглу спечели коча и камата на аяна, ще даде на стареца не една, а сто бели махмудии.

Служителите на аяна се разтичаха да подреждат бегачите, а хаджи Рифат се приближи до ездача, за чийто успех бе заложил.

— Чу ли?

— Чух — отговори Манол. Кой знае защо, изглеждаше гузен. — И се почудих.

— Ти ще победиш — сви сухи рамене старецът. — А аз искам една гъжвалийска мутра в Сливен — той напомняше несдържаните Манолови думи, казани на долапа, — моята, да остане ненатрита. — Помълчаха. — И запомни едно, Силдароглу Маноле. Победиш ли, стоте махмудии на артакларийския бей са твои. Не победиш ли, загубата е моя.

— А, туй няма да го бъде — стеснително се засмя Манол. — Аз да победя, друго не искам. Нито кочове, нито ками, най-малкото пък твоите пари.

Подреждането на конете и ездачите вече приближаваше до тях.

— Едно време и аз съм бягал на тази кушия — рече старият турчин. — И то на най-добрия кон в цяла Румелия, такъв нямаше в яхъра не на черкешлийския, но и на стамбулския султан. И знаеш ли, чоджум, защо не победих? Защото исках да изпреваря другите още тук, между Гюр чешма и Селището, затова…

Тук подредителите се вместиха между тях и ги разделиха.

Между всички участници в кушията българите получиха най-лошите, най-неизгодните места — последните. Е, право е — наредиха ги там не по верски или господарски съображения, а по силата на обичая: местата се разпределяха не с чоп, а според доказаната в минали кушии сила на коне и ездачи, та отпред застанаха Каратлъ Емин, Мухарем Салиоглу и Теккели Бекир, а останалите по трима един зад друг. И нали бяха двайсет и осем, един трябваше да бъде сам накрая; свой човек беше Манол, сливналия, та го поставиха в предпоследната редица, заедно със суватчийчето Иван от Твърдица и едно турче от Дермендере157. Но Манол не прие и сам отстъпи тези четири-пет крачки преднина на ямболийчето, като зае неговото място на опашката.

Седеше спокоен върху седлото, а в същото време трескаво обмисляше хаджи Рифатовите думи. Ето нещо, което не му бе минавало през ума, когато хиляди пъти бе кроил планове за кушията. Двайсет години бе стоял между зрителите Манол — всеки Тодоровден на живота си — и двайсет пъти бе виждал веднага след гръмването на аяновия пищов коне и ездачи да политат като стрели нагоре. И никога не бе помислял, че „стрелите“ са конниците от първата, най-много от първата и втората редица, които имат само друм и въздух пред себе си. Кой ще ти обърне внимание на приказките, че този и този се сблъскали още при тръгването и паднали, че конят на еди кого си бил спънат в калабалъка при брода на Селищката река и си е навяхнал крака и тъй нататък, и тъй нататък — славата на успелите винаги бе затъмнявала несполуките на победените.

Още размишляваше над тези неща, когато проехтя изстрелът на Тахир ага. Двайсет и седем чифта махмузи се впиха в хълбоците на конете, двайсет и седем коня приклекнаха на задни крака, пък рипнаха с всички сили напред. Единствен Манол не пришпори ата си и даже задържа юздата му — сетне мнозина щяха да го хвалят за тази съобразителност, но той щеше да отговаря с клатене на глава: заслугата беше на онзи, който му бе дал мъдрия съвет минута преди тръгването.

А че съветът беше мъдър, това Манол разбра, още преди Вихър — тъй се казваше алестият му жребец — да отлепи крака от земята. Някъде напред се чу тропот и олелия, проехтяха цвилене на коне и звучни турски попръжни. Мина покрай това място Манол и разбра причината: сблъскали се бяха, два коня и четирима ездачи бяха паднали, та за тях кушията беше свършила, още преди да направят крачка. Един от пострадалите беше Кязим Абдулрахманоглу, за когото не един и не двама бяха заложили като за победител — свален от седлото на кулестия си жребец, той бе стъпкан от конете и го отнесоха с разбита буза…

— Остават ми точно двайсет — каза си на глас Манол, когато видя в реката да се търкалят други три коня с ездачите си.

Веднага след брода противниците намаляха с още трима — тези, конете на които с мъка се изправяха след падането, докато те вече си разменяха псувни и юмруци. Манол ги заобиколи и вдигна очи нагоре. По пътя, пълзящ по склона на Гаговец, ездачите се бяха подредили в една къде по-сбита, къде по-рядка върволица и препускаха един зад друг. Разбра: времето на изчакването беше изтекло!

Не смушка коня си, само се приведе напред и му прошепна:

— Хайде, Вихър!

Животното сви уши и цялото се превърна в бяг и движение; като ловно куче, което господарят му е освободил от каишката и то в крачките и скоковете си влага не подчинение, а радост от волността, така и Вихър се понесе с достойна за името му бързина по друма към Селището и аязмото. Силата и гъвкавостта на мускулите, навикът от полугодишната подготовка, натрупаната в много бегове по такива нанагорнища издръжливост, всичко се събираше по такъв начин в движенията му, та животното сякаш не тичаше, а летеше.

Увлечен от магията на бързината, Манол забрави да брои противниците, които бяха още пред него. Той не мислеше нито за кочове и ками, нито за „натриване на муцуни“, за нищо не мислеше — целият се бе отдал на движението, на полета.

На една бубуна малко преди Селището той трябваше да позабави бега на Вихър и да се отбие вдясно — на пътя беше друг от големите бегачи, енизаарчанинът Теккели Бекир, и напразно се мъчеше да изправи коня си.

— Тут, чоджум!158 — поощри го той с доблестта на честен играч, който е имал нещастието да остане извън играта. — Пред тебе има само четирима! Тут! Чабук ол!159

— А ти? — свари да го попита Манол.

— Конят навяхна крак. Емин ме…

Манол не чу продължението, но разбра неизреченото — някаква непочтена постъпка на Каратлъ Емин Пехливан бе причинила падането на Бекир и нараняването на коня му. После съзнанието му се върна към борбата. Четирима, само четирима пред него? Излизаше, че той ей така, на шега е изпреварил цели четиринадесет съперници!

— Хайде, Вихър! — повтори ласкаво и жребецът отново литна напред като лястовица.

При Селището Манол изпревари още един противник, и то пак от големите — Мухарем Салиоглу. Докато препускаха един до друг и почти докосваха коленете си, Мухарем му хвърли поглед, пълен с ненавист, викна диво на коня си и го наложи няколко пъти с многожилестия си бич. Животното, изпъна шия и за кратко успя да вземе преднина. Твърде скоро обаче умората му отново си каза думата и Вихър малко по малко го остави зад себе си. Жаждата за мъст, за „натриване на муцуни“, която преди година накара Манол да се хване с отглеждане на коне и езда, пак се обади в него, но само след миг изгасна. До преди четвърт час, до гръмването на войводата, Манол беше сигурен, че ще се подиграе на Мухарем и на всеки друг надвит от него в кушията турчин, и то с толкова по-голяма охота, колкото този турчин е по-изтъкнат бегач. Но сега, в честното състезание, Манол неволно бе започнал да гледа на противниците си с други очи. Те бяха по-бързи или по-бавни, по-ловки или по-несръчни, но бяха еднакви — просто хора, улисани в надпревара към една и съща цел. Вълшебство някакво на скоростта ли беше това, което повлия на сърцето му? Или благородното: „Бързай! Дръж се“ на Теккели Бекир, което не направи разлика в народност и вяра? Българинът нема̀ време да си отговори на тези въпроси. Но и не се извърна, не рече дума на подигравка…

По средата на пътя между Селището и аязмото изпревари и още един. Познаваше го, не беше от „големите“ — казваше се Хашим, син на един почтен джамбазин от долната, Хаджи Хасан махала.

— Кои са напред? — подвикна му, докато педя по педя го задминаваше. — Каратлъ Емин и Орхан Халим черкешлията?

— А, не — отвърна Хашим, — Орхан се строполяса още в реката. Емин е пръв, а зад него едно момче от Филибе. — И когато изостана с една дължина на коня, добави горчиво, но без завист: — Ти ставаш трети…

На Манол оставаха не повече от тридесет крачки до Светитодоровото аязмо, когато видя най-големия от големите. Каратлъ Емин Пехливан пръв бе обърнал, минал бе на десния бряг на реката и сега се разминаваха от двете й страни. Колкото и вихрено да препускаха, намериха време да се изгледат. В очите на прочутия турски конник Манол прочете изненада (как можеше Емин да очаква, че ще види досами себе си един непознат гяурин?) и надменна неприязън на правоверен поробител към християнин-роб, но някъде зад тях му се мярна и нещо, което много му заприлича на обикновен човешки страх. Това му се стори толкова странно и невероятно, че остави Вихър да следва сам пътя си, а той извърна глава подир отдалечаващия се водач в кушията. И видя причината за Еминовия страх — от умора сиво-белият жребец едва забележимо плетеше крака. Сърцето на Манол бурно възликува: идеше неговият час — на християнина, син на един обесен бунтовник!

На аязмото, при самото обръщане, Манол настигна втория ездач във върволицата, момчето от Филибе. И все пак обърна след него, макар и до къча на коня му: тук Узун Шерифаа раздаваше нишанчетата, та Манол не можеше да отмине, да заобиколи настрана. Грабна от ръката на Узун Шерифаа своето нишанче (то беше чекийка, каквато не се знаеше по тези места — един пръст дълга, дръжката й черна, рогова, с форма на турска еминия, богато нашарена със седеф) и се втурна да измести филибелийчето от второто място. Не се наложи да полага особено усилие — ябанджийчето не се готвеше нито да му пречи, нито като Мухарем Салиоглу да се опитва на всяка цена да се задържи пред него, а само̀ подръпна гема на коня си, за да стори път на напиращия по петите му по-бърз съперник-гяурин.

— Не ще! — горестно каза момчето на турски, когато се изравниха. — Ние във Филибе сме равнинци, не сме приучили атовете си да препускат по такива баири…

Манол го поздрави с махване на ръка, в което, без сам да го иска, имаше и някакво неизречено извинение, че го оставя зад себе си. После пропъди от себе си всякаквите там разнежващи мисли — целта му, голямата му цел беше пред него и от нея го делеше още само една преграда: Каратлъ Емин Пехливан. Вихър невям отгатна мислите му, защото не чака подкана, а пак сви уши и полетя в своя вихрен бяг.

До брода на Аблановата река Манол нито чу, нито видя сивия кон на Емин и от това в душата му коварно се прокраднаха малодушие и боязън. Но като излезе на пътя под Бармука и направи големия завой към града, изведнъж го съзря, и то съвсем наблизо — деляха ги има-няма петнайсетина крачки, не повече, дотолкова се бе скъсила преднината на турчина. Види се, в същия момент и Емин го усети зад себе си, понеже се извърна, лицето му стана пепеляво от злоба, па заби махмузи в хълбоците на ата си и едновременно опали задницата му с бича. Сиво-белият кон ускори крачките си, но Манол не позволи разстоянието помежду им отново да се увеличи. За трети и последен път днес той рече своето: „Хайде, Вихър!“, от устата на жребеца му се откъсна пяна и животното хукна така, че копитата му сякаш не докосваха земята.

Още по-нататък, където редиците на зрителите ставаха все по-плътни и по-плътни, Манол започна вече видимо да застига водача в кушията. Напусто бяха разкървавените хълбоци на сивия ат, напусто ездачът изписваше дамги по гърба му с бича си — разстоянието между двамата се скъсяваше, стопяваше се, изчезваше. В началото на Раковската махала, някъде около дома на Мавроди Коджакара и Неда, ги делеше едно конско тяло. Вихър почти докосваше бута на сивия кон. Виковете, не, ревът на скупчилото се множество достигна и до ушите на станалия глух за шумовете на света Манол. За миг необикновените звуци го стъписаха, но той долови в тях окуражителен отенък, разбра, че неговите едноверци го подкрепяха, подтикваха го към победата. И се почувствува окрилен. Напусто Емин, усетил как успехът му се изплъзва, се опита да му препречва пътя — единствен път в цялата кушия Манол смушка коня си и Вихър с няколко невиждани скока, които накараха хората да ахнат от изумление, се изравни и излезе с едни гърди пред сиво-белия ат.

Така и се появиха двамата на дългия прав сокак, в дъното на който при Гюр чешма бяха войводата, наградата, славата: един до друг бяха, но все пак алестият кон с един аршин пред сиво-белия…

Емин със зла ярост изтръгна сетните възможности на своя ат и се изравни с Манол. Но по-напред не можа да излезе — до чертата, прекарана по земята край Гюр чешма, оставаха по-малко от стотина крачки, когато сиво-белият кон започна бавно, пръст по пръст и длан по длан, но видимо и непреодолимо да изостава. От хиляди гърла вече се изтръгна поздрав към новия победител в кушията… И точно тогава стана нечуваното. Видял поражението да лети насреща му, Каратлъ Емин се наведе над шията на коня си, достигна с ръка рамото на своя съперник, улови елека му и с все сила го дръпна назад. Изненадан, Манол изпусна юздата, разпери ръце и с неясен вик се преметна през задницата на алестия си жребец и глухо тупна на земята. Всред смълчания като в църква въздух отекна тропотът на двата коня и се загуби надолу, към чешмата. Поразени, людете не помръдваха, а с ужасени очи се взираха в безчувственото тяло на падналия конник.

И стана така, че от цялото множество първа се опомни една мома, която се случи най-близо до примрелия мъж. Тя направи стъпка напред, приведе се, обърса с престилка окървавеното му лице и положи главата му в скута си.

Беше Божура.

След нея и други се отърсиха от вцепенението си. Притекоха се мъже и изтеглиха безсвестния момък настрана, за да сторят път на конете на по-задните ездачи, които вече се чуваха към Раковската махала. Божура, почувствувала непозната тръпка в себе си, изглеждаше като омагьосана и със странно вдървени ръце продължаваше да бърше кръвта от лицето на ранения. Тогава отнякъде се появи и бакърче с вода. Плиснаха го върху Манол. Той бавно отвори очи и хлъзна размътен поглед по лицата, надвесени над него.

— Слава тебе, господи! — прошепна женски глас. — Ще оживее!…

… А малко по-късно при Гюр чешма се състоя познатият завършек на Тодоровденските кушии. Конниците, сполучили да се върнат обратно дотук, отново се подредиха в редица. Сред оглушителната тишина на множеството Тахир ага, без да отвори уста да произнесе дума, взе виторогия коч на ръце и го поднесе на победителя Каратлъ Емин Пехливан.

Пък после му лепна една такава плесница, че повали и него, и коча му в локвата покрай чешмата…

1

Като се връщаше към хана, Бяно имаше такъв изглед, сякаш го болеше зъб — всичко, което бе слушал и което го бе довело в Елена, се оказа вятър и мъгла: нито вълната бе хубава, колкото сливенската или котленската, нито изпридането й си заслужаваше славата, стигнала и до неговите уши, а пък цената й (тя бе подмамила Бяно да прехвърли Стара планина) еленските чорбаджии се бяха погрижили да вдигнат тъй нависоко, че само като я погледнеш, и свят ти се завива…

От сина на ханджията научи, че един кираджия таман впряга каруцата да кара някакъв пътник до Сливен и в тази вест Бяно видя едничкото нещо, в което му провървя в Елена. Взе си торбичката от селямлъка и побърза да слезе в двора. Момчето не го бе излъгало — под саята на хана един кираджия наистина впрягаше.

— А, мъчна ще бъде тая — рече каруцарят, но личеше, че хитрува. — Колата е вече наета. И то от е-хехе какъв чиляк — още по тъмно ме пазари и аз проводих хабер в Сливен за него: да знае там народът и да излезе да го посреща с теманета. Такъв чиляк не е навикнал да седи шест часа кълка до кълка с к’ви да е…

— Е, щом е така… — Бяно бе свикнал на тукашните несполуки. Но сега пък кираджията се уплаши да не го изпусне като мющерия:

— Ама чакай де! Оня е голям чиляк, втор като него няма нито в Сливен, нито в Елена, туй си е вярно. Ама и бай ти Спаско не е вчерашен, от стара коза яре е той. Прибавѝ десет гроша към кирията, пък остави на мене, зная аз как да напипам дамара на големеца.

Без да се пазари повече, Бяно извади кесията си и започна да отброява грошовете. Хитрият селянин обаче не беше завършил:

— Само чеее… — проточи той.

— Какво още? — вдигна очи Бяно.

— Само че трябва да отпуснеш по някой армаган и за кончетата, чорбаджи. — Кираджията намигна лукаво. — Карам ги да работят за тебе днес, на връх Димитровден. Грехота от бога и от свети Димитра е, чорбаджи…

Младият абаджия пак не възрази, а само въздъхна и бръкна още по-дълбоко в и без това твърде плитката си кесия. Сетне хвърли торбичката в сандъка на каруцата и се заразхожда нагоре-надолу. Към тягостното чувство, което го съпровождаше през целия му тридневен престой в Елена, сега се притури и притеснението от предстоящата среща с „големия чиляк“ и от шестте часа, които трябваше да прекара с него в каруцата. Тези дни се бе наситил на големи хора — на сукнените им салтамарки и потури, на лисичите кожички около вратовете, на висналите им от поясите сребърни и златни ланеци, на тежките прецедени думи и на високомерните им погледи, та сега и този… Щом каруцата излезе в открития двор на хана, кираджията му подсвирна и посочи с камшик. „Големият чиляк“ идеше!…

Външният му вид напълно отговаряше на предупреждението на коларя. Беше с висока представителна осанка, изпъчена и самоуверена, макар и без предизвикателност. Облечен беше по начин, какъвто Бяно само веднъж бе зърнал през живота си, и то твърде отдалече: с гълъбови панталони алафранга, също такава на цвят карирана жилетка и тъмносив, почти черен дълъг сюртук с два реда копчета (по-късно Бяно научи, че тези дрехи били австрийски). Когато приближи с широки твърди крачки, видя също кестенявите коси, кръглото лице, правия нос и меките кафяви очи. И най-изненадващото — брадата. От тази брада — нито дълга и слегната като на старец, нито щръкнала и четинеста като на мъж в жалейка, а нещо съвсем по средата — Бяно не можа да определи възрастта на непознатия: можеше да мине и за двайсет, и за петдесетгодишен. И май повече клонеше към петдесетте, макар и на главата му да не можеше да се открие нито един бял косъм. Защото главата му говореше за зрелост, отривистите движения — за самочувствие, широкото набраздено чело — за натрупана мъдрост: все качества, дето идват с опита на годините.

Непознатият подхвърли на каруцаря един кожен чемодан, а бай Спаско го уведоми за втория пътник, та „големият чиляк“ се огледа и спря очи върху стърчащия настрана с безпомощно отпуснати ръце сливенски абаджия. Не последва нито секундичка колебание — човекът заобиколи готовата за път каруца и с протегната за здрависване десница и с приветлива усмивка, сгушена в ъглите на устните и в искрящите зеници, приближи към срасналия със земята Бяно.

— Какво чувам? Щели сме да бъдем спътници? Много се радвам, много се радвам!… — И наистина се радваше, от плътния му звучен глас бликаше неподправено доволство. — Ще си правим дружина!

Стиснаха десниците си. Бяно не подозираше колко съдбовни за него събития щяха да бъдат по-близка и по-далечна последица от това здраво мъжко ръкостискане. А дали го подозираше непознатият?

— Казвам се Иван — рече той. — Цялото ми име е хаджи Иван Селимински.

— Селимински? — сви вежди Бяно. А на ум си казваше: „Селимински! Наистина име на голям човек…“

— Сам си го измислих — с неочаквана прямота призна другият. — Селимински, ще рече „от Сливен“. Селимниоти гърците назоваваха сливналиите, които се биха редом с тях в Морея. — Той, изглежда, прочете в очите на Бяно неизречен въпрос, та допълни: — Да, да, от Сливен съм. — И пак се засмя простодушно. — Но нито един човек в родния ми град няма да се сети за мене, ако чуе „хаджи Иван Селимински“. Виж, друго ще бъде, ако им се каже хаджи Йорданчо, синът на Георги Христов160.

Това беше въпрос. Бяно го разбра, помисли, че човекът ще се израдва на едно кимване, но не пожела да го лъже и поклати глава.

— Племенник по майка на Гендо Вълков, „Клуцохорския султан“161?

Бяно пак поклати глава отрицателно.

— Е, поне ако се каже за правнука на дядо Драгойчо? Имаше даже една махала…

— Как не! — можа най-сетне да потвърди Бяно. — Драгойчовата махала, на най-хубавото място в Клуцохор, дето е църквата „Свети Никола“! Че и сестра ми е женена там наблизо, ама по-горе, по̀ към Хамам баир. В Овчарската…

— Е, слава богу! — широко се усмихна мъжът в европейските дрехи. — Взех да се плаша, че в Сливен е изтрит всякакъв спомен за мен и за рода ми… Дано и къщата ми в Клуцохор да не се е затрила… — Той разтърси глава, сякаш да пропъди боязънта си. — А вие? Не чух вашето име?

Разстоянието помежду им отново стана такова, сякаш единият стоеше при Дунава, другият — при Бялото море. „Вие“! Когато по зияфети Христодул Топракчиев разправяше за пътуванията си по далечни земи, случваше се да спомене, че в Европата хората си говорели префърцунено — обръщали се към един човек, пък му думали „вие“, като че били мнозина. И винаги цялата дружина се изсмиваше: ама как тъй ще кажеш „вие“ на един едничък човек? Понякога дори те, пийнали, разиграваха разни сцени, кривотеха се „алафранга“ и се мъчеха да си приказват така, на „вие“, но нищо не излизаше. А новият познайник на Бяно го питаше, и то без никакво кривотене: „А вие? Не чух вашето име?“…

Селимински разбра смущението на Бяно, даже отгатна истинската причина за него, та поправи работата, при това съвсем умело. Той рече:

— Случва се човек да се казва с едно име, пък людете да привикнат да му викат друго. Где прякор, где съкращение, где изменение… Защо се умълча? Да не би и твоето име да…

Бяно отдъхна, тежестта на проклетото и необичайно „вие“ се смъкна от плещите му, от Дунава и Бялото море двамата отново се събраха в Елена. И можа да се усмихне:

— Позна. Моето име е Боян Георгиев Силдаров, но няма човек в Сливен и по света, който да ме зове така. За всички съм Бяно Абаджи.

— Бяно Абаджи — повтори Селимински бавно и отчетливо, невям записваше името в паметта си. — Надявам се да станем приятели. — Той повторно подаде ръка и Бяно я стисна. После се приведе и дружески подшушна в ухото му: — Коларят и пред тебе ли мандзосваше, че днес било Раз-и Касъм, Димитровден, та трябвало да се даде армаган на конете му? С този масал той ми отмъкна едно хубаво рубие…

Двамата избухнаха в смях.

С последните думи Селимински не само окончателно стопи разстоянието между тях, но и доказа сливенския си корен — само един истински сливналия ще каже „мандзосване“ за мърморене, опяване…

Най-странното от всичко беше, че се оказаха връстници.

От дума на дума се разбра и другото — защо не се бяха ни чували, ни виждали: Иван Селимински напуснал Сливен току след Голямото чумаво, когато благата и медената (точно тъй го рече, „благата и медената“) прибрала цялото му семейство, а едва по същото време или даже малко по-късно Георги Силдаря се бе върнал в града с онова, което бе останало от неговото семейство след чумата.

Докато се друсаха часове наред по изровения коларски път през планината, Бяно имаше чувството, че през цялото време говореше само спътникът му. Наистина после си припомняше случаи, когато бе отговарял на разни въпроси, но те бяха тъй неусетно зададени и наглед толкова незначителни, че той, безхитростен, какъвто си беше, бе броил отговорите си за свое мълчание — така безцветни му се видяха те в сравнение със зашеметяващия въображението разказ на другия.

Селимински разказваше за живота си простичко, без да се самоизтъква, ала животът му беше такъв, че в ушите на Бяно приличаше на една оживяла приказка, разпростряла се по целия свят или най-малкото далеч извън границите на света, за който той имаше някаква смътна представа. Най-големите пътешественици измежду познатите му бяха достигали да речем Божи гроб на юг или „почти до Виена“ на север. А този тук, негов връстник и съгражданин, беше обходил толкова земи, че Божи гроб и Виена, които впрочем също бе посетил, в спомените му изглеждаха случайни и по-незначителни, отколкото за Бяно представляваше идването му дотук, до Елена.

На четиринадесет години клуцохорчето Йорданчо, благодарение на блатата и медената, останал съвсем сам на света и като не знаело що друго да прави, решило да отиде на Божи гроб, зер виждало, че хаджиите са все учени и уважавани хора. Речено-сторено: новоизлюпеният пътешественик разпродал едно-друго от наследството си, пришил се към един керван на търговци и след няколко месеца станал хаджия.

Описваха ли други хаджии пътешествията си, говореха за светите места със страхопочитание и възторг, та сами вдигаха цената на своя хаджилък. А Селимински ще ти рече за Ерусалим: „… толкова свети места, че се препъваш в светостта им“ или: „Където Исус е изгонил с бич търговците, сега търговците разпродават Исуса на дребно“, или даже: „Там чернокапците с хитрост и измама подпомагат дядо господ в правенето на чудеса, та затуй той ги прави и в празник, и в делник…“ А Бяно, човек с чисти религиозни чувства, не само че не се нацупи, но слушаше смаян, а дори пускаше и усмивка.

След Божи гроб Селимински скитал година-две по Арабия, но туй било прахосано време — освен езика на арабите, нищо друго не научил от тях.162

— Разгеле се сетих — вметна той и попита дали е в Сливен хаджи Нойко, когото познавал от Арабия.

Бяно му разказа за тъжния край на бащиния си приятел. Селимински се учуди — неговият познат не бил на такава възраст, че да има женени синове. И се изясни, че той говорел за друг един хаджи Нойко, сина на богатия търговец хаджи Божил.

— А, хаджи Нойко хаджи Божилов е в Сливен — рече тогава Бяно, доволен, че намери най-сетне и добра вест за новия си познайник.

Сетне се случило така, продължаваше разказът на Селимински, че един българин, хаджи Петър от Казанлък (това име той произнасяше с искрено благоговение), срещнал по друмищата на своите търговски дела малкия скиталец, взел го под закрилата си и на свои средства го пратил да учи в прочутото школо на Кидония — град, многохиляден и цъфтящ, над брега на средиземно море. Учил там цели четири години и много знания събрал от такива прославени на длъж и шир учители, като Сафирис, Вениамин Лезбийски, Каирис и Евстрати Петру. („На длъж и шир“ очевидно не обхващаше и Сливен, понеже тези имена Бяно не беше чувал; повярва обаче на уважението с което ги изрече другият.) Така до месец юни, година от Христа 1821-а. Тогава, когато се вдигнала Заверата, турците вкарали до три хиляди еничари в града; заедно с други кидонийци Селимински (той именно в Кидония променил името си на Селимински) едва сварил да избяга на отсрещния остров Псара и оттам видял опожаряването на богатия град и чул за поголовното клане на жителите му.

Някъде дотук Бяно можа да следи разказа, сетне се заредиха до днес нечувани градове, области и държави, които се сляха в една неясна картина. Заедно с някой си Георги Золотеви от Калофер163 Селимински се прехвърлил от Мала Азия в Атон и някое време престоял в Зограф, после слязъл по̀ на юг, из Гърция (тук смотолеви нещо твърде неясно164), а още по-късно се прехвърлил в Италия, Франция и по островите… И Бяно чу цяла редица имена, по-непонятни за него от староеврейско заклинание: Корфу, Триест, Мантуа, Ливорно, Марсилия, Корсика, Неапол, Малта, Калабрия, Анкона… Не се и опита да ги запамети, разбра само, че съгражданинът му е скитал така по света, понеже Австрия на два пъти отказала да го пусне в пределите си.

Чак по̀ лани австрийската власт отворила границата си за него, та Селимински пак се втурнал в пътуване: обходил Виена и Пеща, Мишколц и Сибиу, докато стигнал Брашов и там останал кажи-речи две години. От Брашов тръгнал сега към родния Сливен…

Брашов, влизаше в тесния кръг на Бяновите познания — нали Христодул Топракчиев бе стигнал до него, — та сега поразпита малко повече. И Селимински с охота му заразказва — за града и още повече за българите в него и за голямото им милеене по далечната Татковина, а на най-горно стъпало между тях постави Антон Иванов165. За него рече:

— Антон Иванов е отдавна преселен в Брашов Сливналия. Но други го зоват Антон Йоану, трети — Антон Иванович. Чувал ли си за него?

— Да не е Камбуроглу?

— Също и така му викат.

— Е, за него всеки в Сливен е чувал. Антон Камбуроглу, дето всяка година провожда по две хиляди гроша на общинарите, за да поддържа училищата в града.

— Колко е несправедливо — възкликна на това място Селимински, — че понявга за хора, истински светци на своя народ, знаем толкова нищожно мъничко! Същият е, Бяно Абаджи, за този Антон Камбуроглу говоря, дето праща грошовете. Но двете хиляди гроша са най-дребната, от неговите заслуги.

На това място Бяно помоли да научи нещо повече за този българин, когото Селимински постави между светците на българския народ. И дори не подозираше, че с този въпрос отваря дума за неща, които ще го поразят до дъното на душата му.

2

— Той е, Бяно Абаджи, човек — започна Иван Селимински, — дето по търговия и богатство подхожда и би бил приет от която и да е свободна християнска народност, пък той не забравя, че е от поробеното българско племе и не минава ден да не помисли за него. Какво говоря! Той не само не забравя и мисли, а навсякъде с гордост изтъква принадлежността си към българите. Ето какво е Антон Иванов! Три деца има, Иван, Диаманти и Каролина. И трите са родени в далечна чужбина, и трите са изучени в Немско. Ще помислиш — трябва да са забравили род и език. Но те, Бяно Абаджи, казвам го без преувеличение, те са по̀ българи от тебе или от мене — тъй ги е възпитал баща им.

— Хвала му! — прошепна Бяно.

— Всеки българин, стига да почука на портата му, среща отзивчивост и подкрепа. А ако се случат ученолюбиви българчета, той ги праща да следват на негови средства висши науки, та сетне да са в полза на своя народ. Имало е по-рано един такъв ученолюбец, Янули на име. Лани замина за Немско друг. Тъдявашен от Котел. Да си чувал името Петър Берон? — Бяно поклати глава отрицателно. — А Петър хаджи Беров или хаджи Берович?

— Не, не съм чувал.

— Но ще го чуеш — уверено рече другият. — Няма да мине много време и всеки българин ще научи името му. Или сам, или чрез сина си. — Селимински се поколеба, пък придърпа чемодана към себе си, отвори го и извади една печатна книга. Подаде я на Бяно: — Виж! Това велико дело принадлежи на Петър Берон. И дори да остане само то, името на Петър пак ще се запомни от народа. — Сетне добави: — Дял в делото има и любородецът Антон Иванов. Защото с негово злато бе заплатено отпечатването…

Бяно пое книгата, отвори меката кожена корица и прочете:

— Прости ме, хаджи Иване — простичко попита скромният сливенски абаджия, — но що значи „Буквар“?

— Книга за буквите. От нея малък или голям може да научи българското четмо.

— Аз пък мислех, че само по Псалтира и Часослова… — усмихна се виновно Бяно. Той отвори книгата напосоки, прочете тук-там по нещо и усмивката му стана по-широка: — Аха, наистина ще да е котленец Петър хаджи Берович. Друг не може да каже котор за котарак и целба за лекарство…

Иван Селимински бе на път да изпита дълбоко разочарование от начина, по който спътникът му посрещна буквара. Но нема̀ време затова — Бяно възкликна с възторг и умиление:

— Свети боже, нивга не съм допущал, че може да има такива книги, мъдростта на които не повтаря евангелската мъдрост, а…

— За какво говориш, Бяно Абаджи? Кое те впечатли толкова?

— Послушай. — Бяно зачете: — „Някой философ отиде у едного княза и слугите, като го видяха с прости дрехи, не го оставиха да влези. А той се върна, та ся облечи в красна одежда, ачи дойде пак: тогази стражарите отвориха портите и го возприеха с чест, та го отведоха. Като тъй влези философът, за да ся присмей князю, съблечи си дрехата, ачи начена да й ся покланя. Князът ся почуди и го попита: защо прави това. А той отвърна: защото познах, чи у вас не почитат добродетелта и достойнството, ами красната одежда.“ А, какво ще речеш, хаджи Иване?

— Чудесна притча. И цялата изтъкана от мъдрост.

Селимински каза това, а мислеше за друго: чудеше се на познанията на сливенския абаджия. Защото Бяно четеше равно, сигурно, почти без запъване.

— Кои са Филип и Александър, хаджи Иване? — попита Бяно, погълнат изцяло от книгата. И след като Селимински му обясни накратко: — Слушай още едно четиво. „Филип подканяше сина си Александра да залега да ся учи, за да не стори много работи, за които той ся скърбеше, че ги е сторил.“166 Велики господи, едно едничко изречение, а ти казва толкова много!… Безценна, истинска безценна книга!…

— Безценна е, вярно. Човек не може да й се нарадва — съгласи се другият, дълбоко трогнат от впечатлението, предизвикано от Буквара. — Чрез нея авторът й ще застане на второ място след отца Паисия…

— А, не, на трето — поправи го Бяно, загледан в рисунките на страниците животни и риби в края на книгата. — Не забравяй и Софроний…

Повторно се удиви Селимински. Как би могъл да подозира той, че тук, на билото на Стара планина, ще срещне човек, знаещ „Кириакодромиона“ на Софроний Врачански, първата българска печатна книга!

— Прав си — съгласи се, — не бива да забравяме светеца Софроний. Чудно, той също е котленец… А за книгата… Вземи я, Бяно Абаджи. Нека тя да ти бъде спомен от нашата среща.

Бяно не благодари, не се сети за това. Дощя му се да поднесе книгата до устните си, да целуне надписа й с благоговение. Подържа я като икона, пък я прибра в торбичката си.

Помълчаха, после Селимински подхвана отново:

— Спомена, че баща ти бил… — Той се запъна. — Че турците го…

— Да, обесиха го. На портата на нашата къща го обесиха.

— Защо?

— За Заверата. Разкри се, че в Сливен той бил от главните съзаклятници срещу султана.

— Бог да го прости — въздъхна Селимински. — Напусто е била жертвата му…

Бяно трепна, извърна се към него:

— Напусто? Какво искаш да кажеш с тази дума?

— Че жертвата му е велика, но е отишла за цел, осъдена още от зародиш на неуспех. Нека да размислим спокойно, Бяно Абаджи. Турция не е малко нещо, милиони са хората, дето са под властта и заповедите на султана. Може да има десет, двайсет пъти повече от нас, които сме останали верни на вярата и рода си. И те са богати, ние — сиромаси; те имат оръжие, ние — празни ръце; те…

— Но нали така е и с гърците, и със сърбите? За тях не е ли същото?

— Наглед е същото, а ако се взреш по-надълбоко, не е. Колко турци имаше поселени в Сърбия и Гърция? Да ти кажа с число не мога, но няма да сгреша, ако река, че на един турчин в Сърбия и Гърция се падат поне петима в българските земи. Пък има и друго. Ако Цариград е сърцето на Турция, България е белият й дроб, докато Гърция, Сръбско и Влашко са… е, нека речем пръстите на краката. Ха сега кажи: по един и същ начин ли се бори човек да опази белия си дроб и кутрето на крака си? Е, вярно, никой не си дарява така, нахалост, кутретата, ама е готов да ги пожертвува заедно с краката, за да опази дроба. Защото не живее ли дробът, няма живот и за сърцето.

Бяно седеше в каруцата изтръпнал, неспособен да проговори. Той бе имал случаи да слуша мненията и преценките за изгледите на едно въстание на такива хора, които, ако то се бе сбъднало, навярно щяха да бъдат измежду водачите му — баща си, Алтънлъ Стоян войвода, Сяро Барутчията, Кара Танас… И всички те стигнаха в кроежите си дотам: вдигне ли се турска войска по този и този път, да се заварди еди кой си проход; удари ли башибозук това и това село, да се помогне на селяните, като… И прочее, и прочее все по същия начин. Днес за пръв път Бяно срещна човек, чиято мисъл не се свърташе в тесните граници на едно село, един град, една местност или една каза, а погледът му се ширеше по цяло Българско и даже още по-широко, извън Българско. За този човек всичко онова, което сливенските завераджии предвиждаха и решаваха, беше дреболия, не повече от един гвоздей или един камък в постройката. Селимински със смел замах оставяше настрана всички подробности и гледаше само цялото, общото.

— Мигар искаш да кажеш — тихо проговори Бяно най-сетне, — че тогава, по Заверата, днес и во веки веков ние, българите, не бива да повторим онова, дето вече извършиха сърбите, а сега вършат и гърците?

— Далеч съм от тази мисъл!

— Но тогава… тогава не си ли противоречиш?…

— Народът и повече от всички други народи българският е способен на чудеса — каза другият, претегляйки всяка своя дума. — Разбираш ли, Бяно Абаджи, народът. Вдигне ли се цял един народ, за него комай няма нищо, дето да му се опре. Но по Заверата народът и хабер нямаше за онуй, което има да се върши. На град по десетина посветени в съзаклятието чорбаджии са нищо, прашинка само някаква от скалата, чието име е Народ.

— Баща ми — замислено произнесе Бяно — вярваше, че той и другарите му ще вдигнат народа…

— Когато одеве заговорихме — отново се разпали Селимински, — аз ти заприказвах за Турция. Сега твоите думи сами отварят реч за другата причина за неуспеха. Баща ти и другарите му вярвали да вдигнат народа, казваш. Но кой е този народ, който са щели да вдигнат? Народа на Сливен? И народа на Котел? Може би и народа на още няколко села и касаби от казата?

Както и преди, на Бяно отново се стори, сякаш словото на Селимински го водеше пред един прозорец, отвъд който се разкриваха необятни широти.

— Това е второто ни нещастие — редеше нататък Селимински. — Ние, великото племе на българите, сме загубили своето съзнание за народностна общност. Изговаряме святата дума „народ“, пък разбираме само семейството си, роднините, комшиите, някои познати от махалата…

— Е, тази дума е твърде прекалена… — засегна се Бяно.

— Прекалена е, вярно. Нарочно стеснявах границите. Но признай, Бяно Абаджи, „български народ“ не са ли за тебе еднородците и едноверците ни, които са, да речем, от Карнобат, Айтос и Бургас на изток, до Казанлък на запад, от Елена или най-много Габрово на север, до Ямбол или подножието на Родопите на юг?

— Е… то е така… ама…

— В това твое „ама“ е скрита нашата, българската беда — разгорещи се другият. — В тесни черупки живеем ние и сме навикнали черупката си да смятаме за граница на Българското. Ето, ти можеш да се почувствуваш еднородец на човека от Габрово, но що ще речеш за човека от Тулча, Видин или Дедеагач?

— Аз… аз… не съм ги чувал… тези места… хаджи Иване… — посрамено засрича Бяно.

— А там живеят все българи като тебе и габровеца. Но няма защо да се срамуваш — българинът от Тулча също като тебе живее свит в своята черупка. И не е чувал за Сливен. Тази е втората голяма причина за неуспеха на Заверата, Бяно Абаджи. Та затова ти думам: вдигне ли се някой път целият, ама наистина целият български народ на война не „за вяра“, а „за народност“, тогаз нищо не ще може да го спре.167 И ще победи!

— Чул те господ, хаджи Иване! — въздъхна Бяно.

— Ще победи! — повтори Селимински. — В Пелопонес — това е в най-южния, най-далечния край на Гърция — българите се биха не за своя, за чужда свобода и пак показаха чудеса от храброст, та като се кажеше „българин“, цял свят разбираше „юнак“168. А какво ли ще бъде, ако българите се бият за собствената си свобода?

На това място коларят бай Спаско се поизкашля, па рече:

— Е, добър беше господ, пристигнахме живи и здрави!…

Бяно, сякаш събуден от дълбок сън, отвори очи и се огледа. Наистина пътуването до Сливен беше завършило — колата навлизаше между първите къщи на Кумлука.

А пред Лазовския хан се видяха заобиколени от тълпа посрещачи. Бяно си припомни думите на коларя, че е проводил предварително хабер за връщането на Селимински, та се наведе и рече на новия си приятел:

— Не се чуди, хаджи Иване. Когато сливналия се връща след дълго отсъствие, така го срещат…

Селимински пъргаво скочи от колата и усмихнат протегна ръце, които тозчас бяха поети от ръцете на посрещачите. А Бяно пак се смая от лекотата, с която този човек умееше да премахва разстоянията между себе си и другите…

3

Услужливи съседи се притекоха на помощ, та занемареният му дом скоро се върна към живот. И три недели тук се нижеха гости да му кажат своето „добре дошъл“ и безмълвно или най-много с далечен намек да му покажат, че с него чакат да видят в Сливен нещо ново, целебно, обновително, обещаващо по-добри дни. Идеха при него далечни роднини, забравени другари от махленските игри и от школото в килията на поп Никифор, напълно непознати люде, всякакви; единствените, които не пристъпваха прага му и даже тайно се присмиваха на общото оживление, бяха „елините“.

Когато оставаше сам, Селимински се стараеше с хладен разсъдък да огледа от всички страни това отношение на „елините“, да го прецени безпристрастно. И винаги достигаше все до един и същ отговор: те, гърчеещите се чорбаджии, с държането си сами му показваха къде, в кои среди трябва да дири съмишленици и ревнители на начинанието, на което се бе посветил — при безпросветните, малоимотните, но честни, трудолюбиви и останали чужди на фанариотската поквара торлаци.

Върнеше ли мисълта си на „начинанието“, в паметта на Селимински винаги оживяваше онази вечер в Брашов, когато той застана пред всички тамошни свободолюбиви българи — между тях личаха такива люде като Антон Иванов, хаджи Йордан хаджи Генович, Анастас Кипиловски (от сливенското село Кипилово, който по-късно щеше да си създаде име на поет и преводач), родолюбивите търговци Начович и Михайлович, Петър Берон, свищовлията Ненович, изоставил търговията, за да се посвети на родополезна книжовност… Тогава Селимински с убедителни думи им доказа защо Заверата донесе само зло за българите, а не мечтаната свобода или даже само облекчение на положението им. С ярки слова той показа на всички, че помощта и жертвите на отделни родолюбци губят своето значение, щом народът български е неединен, невеж, неподготвен за някакво велико дело. И стигна до единственото — нужно е един готов на саможертва мъж да отиде в отечеството, да занесе там свободолюбивите идеи, властвуващи вече над Европа и света, и факела на просвещението, та да образува едно всенародно дружество, което да възроди по четирите краища на българската земя удавеното в кръвта на мъчениците и изпепеленото в пламъците на пожарищата народностно чувство. И така чрез просвета, единство, родолюбие и всеобща организация българският народ да превъзмогне и се извиси над своя многовековен застой и да узрее за свободата си. Когато в онази паметна вечер млъкна, в много очи блестяха сълзи. Изправиха се след него и други оратори — с разтреперани от благоговеен трепет гласове признаха правотата на неговото слово и призоваха бога да благослови великото начало, което се раждаше в този час, за възкресението на българския род. А накрая всички погледи се извърнаха с надежда и вяра към него, Селимински, в него виждаха апостола на тази преславна идея.

Стигнеше ли до тази точка в спомените си, върху устните на Иван Селимински кацваше една кротка, мечтателна, но и тъжна усмивка. Същата, която се появи за пръв път на устните му тогава, в онзи час на самообричане. Защото пред очите му — в брашовската вечер и днес — неизменно заставаше миловидната по лик и предана по сърце Тодорица, дъщерята на преуспелия търговец Ангел Ангелович, с която Селимински бе почти сгоден… Когато брашовските родолюбци му предложиха връщане в Българско със същата тази дума „апостол“, то в същност, съзнавайки го или не, поставиха на везна цялата съдба на Селимински. В едното блюдо туриха трагично-високата цел — да посвети себе си на Отечеството, на народното дело; в другото — опасността от мъченическа смърт, ако бъде припознат като участник в пелопонеските битки, отказа от спокойно и богато бъдеще като утрешен наследник на Ангелович и може би по-силното от всичко — необходимостта да пожертвува първия и най-сладък трепет на младото си сърце (той щеще да остане и единствен до края на живота му), като стисне за сетен път крехката ръка на Тодорица и завинаги отдели житейския си друм от нейния. Премислил бе всичко това Селимински, усмихнал се бе, както в днешния ден, пък бе направил единственото, което човек като него можеше да направи — приел бе своя жребий, отричайки се от лично щастие и обричайки се тялом и духом на своя народ…

След като три седмици приема гости, други три — докъм средата на декември — Селимински привидно се шляеше из града, а в действителност внимателно проучваше обстановката. Внимателно, защото знаеше, че е следен; туй следене не приличаше на ходенето по петите на полицейските хрътки от Австрия и Франция с което бе имал случаи да се запознае. Тукашното бе друго, ориенталско: комшия някакъв „случайно“ ще го види, като излиза от къщи и уж да се намери на лаф, ще го попита къде отива, няколко чифта очи на дембели от кафенето на Мустафата ще го подхванат още от края на улицата, ще видят с кого е спрял да поприказва и ще го изпратят до другия край, влезе ли в дюкян, все ще се намери мющерия, който дълго, прекалено дълго ще избира какви ли не стоки и накрая ще купи за пара̀ сол или сяра, а по някое време през деня или вечерта всички тези и още много като тях наблюдения ще бъдат надълго и нашироко претегляни и прецеждани в затворения кръг на общинарите или в собата на някой от чорбаджиите. Пък кой го знае — може и в конака…

През тия три седмици Селимински си създаде много познанства — главно из средата на торлаците, на второ място идеха турците, с които той успяваше да завърже лаф-мухабет в кафенето, а едва след тях бяха чорбаджиите, но, боейки се от провокация (думата, липсваща тогава в българския речник, той си казваше по този начин), избягваше да създава приятелства. Най-близък в Сливен му беше онзи, когото сякаш самата съдба бе изпратила на пътя му — Бяно Абаджи. Още в първия ден, а и в дните след това сърцето на Селимински беше спечелено от простодушието на този човек, от безпримерното му преклонение пред Доброто, от странното съчетание в него на Херкулесова сила с Богородична милозливост и състрадателност, от честността и трудолюбието му и от отпечатъка на примирен със съдбата си неудачник, който личеше върху цялото му същество.

Чрез Бяно се бе сдружил и с неговите приятели. Във всеки от тях бе открил по нещо, което да му допадне и да му се стори полезно за времето, когато ще подхване великото дело.

В Добри Желязков — човек докачлив, упорит, извънмерно честолюбив, пълен със самочувствие и с жажда за Успех с главна буква — виждаше черта от онзи порив към новото, към техниката, който наравно със завладяването на колонии въздигна англичани, нидерландци, немци и французи. Наистина зад Успеха, бъдещия и тъй желан успех, Добри виждаше само своето лично тържествуване и своето лично могъщество, но това не означаваше, че е съвършено нехаен към тегобите и надеждите на народа, напротив — в неговата не съвсем подредена философия именно икономиката беше един от пътищата, ако не дори най-обещаващият път за изскубване от турската зависимост и в крайна сметка за отърваване от робията.

Двамата братя Топракчиеви, Христодул и Коста, имаха в неговите очи една голяма прилика и една голяма разлика помежду си. Разликата се проявяваше в малко наивното желание за големство на Христодул, в самоизтъкването му в познаването на Европа. А иначе и двамата имаха може би инстинктивно, но благоговейно преклонение пред просвещението и вярваха, че образованието и науката ще дадат на българите връх над затъпялата от леност и простотия турска маса. Вярно, просвещението те прекалено свързваха с чисто търговския си практицизъм (по това се доближаваха до Добри Желязков, но за тях стълбата към възхода беше търговията, а не усъвършенствуването на техниката), обаче радеенето им за наука беше един лост, който в бъдещата машина на Селимински би могъл да играе важна роля.

Мавроди Коджакара и неговата млада невеста бяха хора с участта на библейския Йов: едва ли имаше турско издевателство, което те или семействата им да не са изпитали; но ако Йов бе запазил примирението си през всички изпитни, поставени му от бога, злощастията на Мавроди и Неда ги бяха довели до другия библейски закон — „Око за око, зъб за зъб“. Непримирима и жадна за мъст — такава беше тази двойка.

Хаджи Людскан хаджи Нойков, отскоро в тази дружина, имаше по малко от чертите на всички останали: доброта според принципите на християнския морал, вяра в силата на просветата и в могъществото на икономиката, при случай можеше да посегне и към оръжието, но към всичко това прибавяше и една чисто своя черта — уравновесен по природа, той беше враг на всяка прибързаност и можеше да приеме всичко, но само след премисляне в най-тънки подробности. Хаджи Людскан имаше и друга, чисто своя черта — пресметливост, твърде близка до скъперничеството, — но нея Селимински снизходително отминаваше.

Така Селимински видя Бяно и неговите другари. А как му се стори неговият роден град, това той по-късно щеше да разкаже сам:169

Така Селимински оценяваше положението, когато една сутрин си каза, че е време да премине от думи към дела…

Не чу ткалото и отначало помисли, че Бяно не е у дома си. Но щом се изкачи горе, завари не само него, но и Мавроди Коджакара — навели се бяха над стана и майсторяха нещо.

Като го усетиха, двамата се изправиха и на лицата им разцъфтя искрена радост. После въпреки протестите му зарязаха захванатата работа, избърсаха ръце и тримата насядаха около мангала. Мавроди, единствен пушач от тримата, напълни чибука си и го запали с едно въгленче.

— Кажи му едно „хаирлия да е“ — каза засмяно домакинът, като посочи на Селимински към Коджакара. — Рекла му Неда, че ще става баща и така му подскочило сърцето от драгост, че не го свъртало на едно място и, делник-неделник, дошъл да ми се похвали!…

— Е, стига и ти де!… — сопна му се Мавроди, пък личеше, че задявката на Бяно беше като песен за ушите му. — Да те остави тебе човек, ще хванеш телялина да…

Новодошлият го поздрави с топли думи и изказа няколко от обичайните пожелания за още неродения син. А че ще бъде син, не се спореше — по този въпрос тримата бяха единодушни. Спорът възникна за друго: Бяно пожелаваше бъдещият син да стане служител на Доброто, докато Мавроди искаше да го направи хайдутин, „турски глави да сече, закрилник на сиромаси да бъде, песни за него момите да пеят“. Послуша глумливата им препирня Селимински, пък заговори:

— Когато идвах насам, спомних си една случка от времето, когато бях ей толчав, колкото един палец. Казвал съм ви вече, че баща си не помня; бил съм на годинка, когато един потурнак от Гогооларите го убил. А баща ми му плащал да му бъде телохранител… Но както и да е. Майка ми сетне се омъжи повторно. Бог да го прости, и вторият й мъж не беше лош към мене, ала все пак аз живеех повече при дядо Георги и баба Драгана, бащата и майката на майка ми. Та от това време е споменът, дето искам да ви разкажа.

— Бях на шест-седем години — продължи той, — когато веднъж посред нощ в къщата на дядо ми влезе един турчин, Хасан Ириазлъ, пиян-залян до безпаметство. Дядо сколаса да се мушне нейде, скри се. Но турчинът пипна мене, дигна ме над земята с една ръка, а с другата размаха ятаган — или да се яви дядо, или моята кръв ще изпие, тъй викаше с цяло гърло. Не се знае как щеше да свърши тази случка, ако точно тогаз в дядовия дом не беше влязъл един българин, цяла канара на ръст. С един поглед той видя какво ставаше в къщи и нехаен към ятагана на Хасан Ириазлъ, спусна се с голи ръце срещу него. Хвана китките на катила и така ги изви, че той пусна и мене, и оръжието. Сетне върза ръцете му на гърба и с един славен ритник го изхвърли през вратата.170

— Чувал съм тая, случка — обади се Бяно, — но не знаех, че ти си бил момчето. А знаеш ли кой е бил твоят избавител?

— Не. Но ако го открия, ще коленича пред него и ръка ще му целуна.

— Не ще можеш. Както аз съм чувал работата, тоя юначен българин бил по онова време хлебар във вашата махала, сетне натрупал слава като непобедим пехливанин, а завършил живота си като хайдушки войвода.

— Да не е?… — със страхопочитание попита Мавроди и Бяно кимна:

— Същият. Злати Кокарчоолу.

Умълчаха се. Това ставаше почти винаги, колчем се споменеше името на някой от прочутите юнаци.

— Защо разказа тази слука баш сега, хаджи Иване? — попита Мавроди Коджакара.

— Спорът ви ме подсети за нея. Исках да ви покажа, че на българското племе са нужни всякакви люде…

— Виждаш ли бе! — възликува Коджакара. — Да не беше Злати войвода, сега хаджи Иван нямаше да е тук и да хортува с нас!

— Желая аз да бъда полезен, колкото Злати Кокарчоолу — продължи Селимински, — но по друг начин, дето по̀ ще ми приляга.

— Измислил ли си го, този друг начин? — тихо попита Бяно.

— Да. И накъсо казано, решил съм да отворя школо. По новому искам да уча децата, както ги учат сега по Европа.

— Тъй ами! Тъй ами! — светнаха очите на Бяно. — Както в Европата, а не както ние зубрехме азбуката в килията на даскал Тодораки. — Той занарежда онези шеговити рими, които децата тогава, пък и сега, изреждаха, за да запомнят гръцката азбука:

Посмяха се, а сетне Селимински каза сериозно:

— Ще отворя школото още веднага след Васильовден. Ще уча младите не само на четмо, писмо и смятане, но и естествознание, земеописание, отечествена история, пък и на… — Той се поколеба една секунда. — Е, да, ще ги запозная и с тези учения, дето сега се ширят по Европа и които поставят над всичко любовта към свободата…

— Е, така може! — успокои се най-после и Мавроди.

— Та минах, Бяно, да ви кажа решението си и да те помоля за една услуга. Онази стаичка в двора на църквата „Свети Никола“ нали знаете? Там ще бъде школото ми. Пък то, виждаш ли, пада съвсем близо до школото на даскал хаджи Илия…

— Аха, разбирам. Да не помисли, че искаш да му мътиш водата…

— Именно от това ме е страх. Та ще ми се най-напред да се видя с хаджи Илия и да му покажа, че не отварям школо, за да бъркам на неговото. Иди, моля те, го предупреди, че, така и така, Иван Селимински желае да го посети, да му изкаже уважението си…

— И тъй нататък — завърши майтапчийски вместо него Мавроди, — както е наредено по закон божи…

4

Даскал хаджи Илия го посрещна на външната порта. И още там, на вратата, го поздрави с „добре дошъл в Сливен и в града“ и Селимински тутакси оцени и изискаността на словото, и школовката на гласа му; каза си, че не е било случайност, дето одринският владика лично е ръкоположил хаджи Илия за протопсалт171 и проповедник в църквата. Премисляше това, а гласно произнесе също така подбрани думи на благодарност за гостоприемството и пожелания за по-нататъшна сполука. Стопанинът остана видимо доволен — колкото от думите, толкова и от тона на уважение, с който, бяха изречени. Но беше делник и учениците му бяха горе на урок, та предложи на госта да му покаже къщата и сетне, стига да прояви любопитство, да присъствува и на урока…

В долния кат на дома не влязоха, защото там хаджи Трандафила, жена на хаджи Илия и учителка като него172, имаше занятие с ученичките, пък не беше прилично мъже, макар и учители, да имат достъп до ученичките.

Азбукарчетата на даскал Илия ги посрещнаха на крака, извикаха в хор „Добре дошъл“, а очичките им гледаха Селимински с неотразимо любопитство.

Гостът се вълнуваше — всичко в тази голяма одая го връщаше към детството му: учениците, насядали по турски на своите донесени от къщи черджета, панакидите и костените плешки173 в ръцете им, усилието, изписано на забодените в буквите личица, отстрани на стената — иконостасчето с няколкото икони и кръста, а отсам — издигнатото място за учителя, на което също не липсваше нищо от онова, което Селимински помнеше: дебелият китеник, сандъчето с книги, неизбежната излъскана от употреба пръчка… Сега Селимински седеше с кръстосани крака на това издигнато място, а даскал Илия водеше урока прав, застанал под запаленото кандилце на иконостаса. Само да притвореше очи, гостът щеше да повярва, че ей-сега суровият глас на поп Никифор, тъпия и жесток брат на даскал Илия, ще го призове да прочете определения за днес откъс от Октоиха, Анастасиматариона или Антологията174, да прегледа упражнението му по краснописание, или… да изтърпи поредното си наказание: дърпане на уши, бой по дланите или по ходилата, стоене на колене пред съучениците, а понякога и страшната фалага175… Но не, Селимински не затваря очи, той не желае да се върне в килията на поп Никифора; предпочита сегашното си положение на важен и тачен гост, който благоволява да слуша сричането на тези прощъпалници в науката.

Отначало слушаше с изострено внимание, но еднообразието на урока скоро го умори. Хлъзна поглед до себе си и се запозна с писмовното богатство на даскал Илия. Върху сандъчето видя неизбежните гръцки църковни книги, но също така Псалтир и Часослов на славянско писмо, подвързани с черна кожа, и няколко ръкописа на пергамент, съдържанието на които не му беше възможно да определи, без да ги разгъне. Докато се занимаваше с това, до ушите му достигна гласът на даскала:

— Толкоз за тази сутрин.

Децата, изморени от дългото седене неподвижно176, скочиха пъргаво на крака, а на лицата им бърже-бърже се изтриха скованата сериозност и напрежението. Наредиха се в една редица срещу иконостаса. Селимински също се изправи и така изслуша обедната молитва.

— Кой е надзирател днес? — попита даскал Илия. — Ти ли, Кочо? Добре. Води момчетата, които ще се хранят у дома си. И внимавай — чуя ли оплакване от безчинство или неблагопристойнство, ти ще бъдеш наказан. — Някои ученици поздравиха и се изнизаха през вратата. Сега хаджи Илия се обърна към останалите: — А вие сложете няколко цепеници в баджата и се наобядвайте тихичко и без лудории, както подобава на ученици. Аз след малко ще се върна при вас.

Наметна шубата си с къръмските кожи и показа на госта, че е готов да излезе, та да поприказват по хаета или по двора. Селимински оцени жеста; според реда в килийните училища даскалът следваше сега да обядва и да поспи (останалите в школото ученици също трябваше „да полегнат, докато трае учителевият сън“), а след това да се съберат отново даскал и азбукарчета за второто алаксване — тъй по онова време се казваше за „вземане урок“. Като посвещаваше този час на госта, хаджи Илия в същност се самолишаваше от обеда или от почивката си.

— Поздравявам те, хаджи — започна Селимински, когато останаха сами. — Напреднали в науките и примерни в поведението са тези ученици, а това е заслуга на учителя.

Беше и искрен, и неискрен. Истина беше, че децата бяха показали достатъчно способности в сричането, но този им успех беше в рамките на примитивното — в сравнение, да речем, с Кидонийското — преподаване. Тъй че за Селимински похвалата представляваше ни повече, ни по-малко от чисто лицемерие. Ала както се и надяваше, хаджи Илия схвана думите му откъм най-добрата им страна.

— Благодаря за доброто слово, хаджи Иване — каза той уж със скромност, а на дело изпълнен с гордост чак до върха на мустаците си. — Умни и схватливи са децата, това е важното. Е, разбира се, и сред тях има един по-напред, друг по-назад, но…

— Е, всякакви биват — съгласи се гостът. — Видях мнозина будни и възприемчиви ученици, но в един от тях смятам, че прочетох голямо бъдеще. А той невям е най-малък от всички. Или поне — най-ситен и дребен.

Мислеше, че не е казал нищо необикновено, но от думите му даскалът се вдърви, за миг сякаш дъхът му спря, после изрече премаляло:

— Кой е този, който е привлякъл просветеното ти внимание, хаджи?

— Това дребничко момченце със стриганата глава, което седеше до вратата, с лице към иконостаса… Запомни ми думата, това дете ще бъде един ден гордост на българския род.

Лицето на учителя плувна в пурпур. Вече никакво усилие не можеше да му помогне да скрие доволството си.

— Сполай ти за добрата дума, хаджи Иване — произнесе развълнувано. — Той… Е, не го казвам, защото този малчуган ми е син, но така, като учител на учител и мъж на мъж — аз също виждам голяма бъднина за детето. Още е само слушателче в школото, а… Не ми е един, та да помислиш, че го хваля. Имам ги още три момчета и едно момиче, но докато хаджи Никола, Хараламби, Христаки и Мария не са глупави, но не са и повече от прилични по ум и надарености, този, Сава, бог е надарил така, че стига да не се разхайти, когато порасне, ще затъмни другите, че и мене. И ще остави име…

(И двамата проявиха прозорливост: малчуганът не се разхайти и не само остави след смъртта си, но още приживе си извоюва уважавано и ценено от българския народ име — името на Сава Илиев Доброплодни…)

— Чувам, хаджи Иване — промени разговора даскалът, — че имаш намерение също да отвориш училище. Тъй поне подразбрах от Бяно Абаджи.

— Така е. Учих доста в Кидония и другаде, много преживях, а това също е едно голямо училище, та искам с помощта на бога да събера ученици и чрез тях да не отиде нахалост събраното от мене знание.

— Хубаво, хубаво — похвали го хаджи Илия, все още под влияние на преживяната бащинска радост. — Богоугодно е начинанието, което си намислил, хаджи.

— Аз си поставям за цел да бъде преди всичко угодно и полезно за народа…

Дори хората, свикнали предварително да обмислят всяка своя дума, понякога грешат. Така се случи този път и със Селимински: прибързано и необмислено беше да смущава убежденията на богобоязливия хаджия, протопсалта и ръкоположения от владиката проповедник.

— Мигар искаш да кажеш, хаджи Иване, че ще възпитаваш учениците си не според каноните на светата наша църква?

Селимински сметна за благоразумно да заобиколи прекия отговор.

— Ще се стремя — каза той — да им дам мъдрост и знания и чрез тях да ги въздигна или поне приближа до висотата, която подобава на земните твари с образ и подобие божие.

Дипломатичността му даде плод: даскал Илия чу за образа и подобието божие, та му убягна, че пътя дотам Селимински виждаше в мъдростта и знанията, а не в смиреността и сляпото придържане към канона. Селимински обаче за втори път допусна грешка, като рече:

— Съдбата пожела да посещавам училище, което е по-напреднало от нашите, хаджи Илия. За полза на народа искам такова…

— Какво значат думите ти, хаджи Иване? — хладно го прекъсна домакинът. — Че училищата като моето и на хаджи Трандафила са вехти, безполезни и за боклука, така ли?

Гостът отново повика на помощ цялата софистика, която бе усвоил от дългогодишното си общуване с гърците, но този път тя не даде плод — както и да го усукваше, той не разсея у даскал хаджи Илия чувството, че е бил подигран не само той, но и делото, на което служеше. И това чувство остана; в този ден се разделиха уж с уверения във взаимно уважение, но докачението се загнезди в сърцето на обидчивия хаджи Илия. А в бъдеще няколко действително изречени от Иван Селимински или съчинени от злонамерени мюзевири хапливи думи доведоха дотам, че той затвори школото си.177

От същата тази случка, за която впрочем искрено съжаляваше, Селимински извлече поуката, че занапред ще може да разчита на някакъв успех сред съгражданите си, само ако щади себелюбието им…

По същото време, когато Иван Селимински беше в дома на даскал хаджи Илия, неговото име заемаше централно място в един разговор, който се водеше на друго място в града — в метоха на църквата „Свети Димитър“. Той преминаваше изцяло с онова благородно съскане, което галеше ушите на участниците в него, но за улеснение на читателя ще го преведем на български.

Архиерейският наместник Кирияк изчака Замфир прислужника да раздаде кафетата и да излезе, с пъшкане и пуфтене събра криво-ляво крака върху миндера и уморен от усилието, намери сили само да подхвърли:

— Е? Какво прави нашият човек?

„Нашият човек“ беше Селимински. Той толкова често биваше предмет на разговорите им, че вече произнасянето на името му не беше наложително.

— Видяхте ли вчерашното му светотатство? — без друга подкана заговори хаджи Ставраки Драгнев. — Неделно богослужение беше, пък този нечестивец само надникна в черквата, колкото да погледне за приятелите си. Резил! И туй го върши човек, дето се фръцка с алафранга дрехи и иска да минава за много изучен в науките.

— Блазе ти, хаджи, че си видял само това негово кощунство — проточи тънкия си гласец монахът Партений.

— А, само това! Ами гювечите, дето плюскаше сред пости? И поне да го правеше скрито, потулено, а той — на̀, вижте ме, аз съм човек учен и не…

— Да пикая аз на такава ученост — изръмжа чорбаджи Желязко, — дето ще води душата на човека срещу вярата!

— Така е — допълни Кирияк. — Чувал съм аз от устата на не кого да е, а на светейшия владика Герасим, че многото ученост отдалечава човека от бога.

Беше вярно: одринският митрополит Герасим Критски действително веднъж бе изрекъл тази пълна с истина мисъл. Но иначе споменаването на Герасимовото име не беше случайно — наместникът обичаше да изтъква близостта си с владиката.

— А научихте ли какво е намислил сега? — подхвана чорбаджи Желязко, но спря, защото Замфир влезе да прибере празните филджани. Докато да излезе, общинарите не свалиха пълни с любопитство и нетърпеливо очакване очи от разказвача. — Щял да открива школо…

Останаха разочаровани — бяха свикнали Селимински да ги прави едни „като гръм от ясно небе“, пък то — школо… Пръв се изкиска тихичко брат Партений и това бе знак за всеобщ бурен смях, в който можеха да се доловят и нотки на облекчение. Като се насмяха, захванаха и да се надпреварват в остроумия за сметка на Селимински. После обаче неочаквано забелязаха, че Димитраки чорбаджи не бе взел участие нито в смеха им, нито в наддумването. И гласовете един по един утихнаха.

— Кажи, чорбаджи — наруши настъпилото мълчание Димитраки, като се обръщаше към Желязко, — какво точно си научил.

— Нашият човек е наел стаичката в двора на „Свети Никола“. Платил да му я почистят и измажат и тия дни щял да събира ученици.

— Затуй ли одеве случайно го зърнах да посещава школото на даскал хаджи Илия? — попита Кирияк.

Никой не повярва на това „случайно“, макар че го подчерта. Знаеха, че архиерейският наместник нямаше никаква работа в Клуцохор, още по-малко — край последната къща на Попската махала, току под Хамам баир. Не му повярваха, но и не го поправиха — е, ако го е следил като копой, нали за тяхно общо добро е било…

— Хвалел се — продължи чорбаджи Желязко, — че щял да преподава като в Кидонийското училище. И нямало като другите даскали да набива в главите на децата само гръцко четмо и четирите действия178, а и с нови науки щял да ги занимава, както било сега по Европата.

— Нови науки ли? — попита с искрено недоверие хаджи Ставраки. — Че какви други науки са нужни човеку, освен алфавитата, за да чете светите евангелия, и смятането, за да си води тефтерите от алъш-вериша?

— Знам ли? — сви рамене Желязко. — Чувах там за някакви си земеописание, естествознание… Пък и история…

— Свещена история? — попита на свой ред таксидиотът.

— Ами, май ставаше реч за отечествена…

Стаята се изпълни с тишина, но този път тя беше смутна, тревожна.

Кирияк смъкна дебелите си крака от миндера и рече изтежко:

— Абе, ние не правим ли на тоя човек по-голям ихтибар, отколкото му се полага? Не го ли оставихме много дълго да си развява пояса? — Безпогрешно го разбраха накъде биеше, но и той не се стараеше да остави каквото и да било съмнение: — Дали аянът, ако му подшушнем, няма да сложи край на това подкокоросване на торлаците?

Погледите пак се отправиха към Димитраки: той и само той беше човекът, който следваше да оцени предложението на наместника и да реши съдбата на Селимински. И не се намери нито един в стаята, който да забележи, че именно представителят на църквата бе готов с лека ръка да хвърли един божигробски хаджия под ножа на друговереца.

Димитраки чорбаджи поразмисли, пък поклати глава.

— Не — каза тежко. — Не е такава цаката на нашия човек.

— Цаката, там е всичко — угодливо се съгласи с него хаджи Ставраки Драгнев.

— Туй добре — рече Желязко. — Ама каква е тя, цаката на нашия човек?

— Той не е сторил нищо срещу нас — обясни Димитраки, — с една думичка не ни е засегнал, пък ние гледаме на него като на душманин. Да го унищожим можем винаги. Но по̀ бива да го привлечем на наша страна.

Колкото и да е невероятно, тази наглед най-проста мисъл за пръв път се изказваше в затворения кръг на сливенските общинари.

— Я виж ти! — изсумтя замислено Кирияк.

— Тъй де — присъедини се хаджи Ставраки. — Мъртъв враг е добре, ама враг, който да ти слугува, е още по-добре…

— И как я виждаш тази работа, Димитраки чорбаджи? — попита Желязко, започнал и той да оценява тънката хитрост на „цаката“.

— Хаджи Иван Селимински — започна Димитраки и това беше един от редките случаи, когато споменаваха името му в тази стая — може да ни бъде от полза. Него торлаците го слушат като пророк. Е, той не бил дошъл при нас — голяма работа. Грехота е ние да не го потърсим. Ръка да му протегнем, пари и имот да му дадем, жена от нашите щерки да му намерим… Такава я виждам аз цаката на хаджи Иван Селимински.

— Тю, да му се не види! — възкликна одобрително Кирияк. — Как не ни е дошло на ума досега…

— Тази работа — продължи мисълта си Димитраки чорбаджи — трябва да я свършиш ти, отче Партение. Както и да погледнеш, на тебе тя най приляга. Богослужител си и изповедник, подхожда ти да напипваш дамара на хората. Още си и грък по род, пък Селимински точно от гърците е получил наука и възпитание…

Партений не възрази, а другите не допълниха нищо към мнението на Димитраки.

5

Но съдено било срещата на Партений с Иван Селимински да се отложи много, с цели месеци, когато училището на Селимински не само бе открито, а и вече си бе извоювало име на първо школо в Сливен, що дели мегдан с даскал Райновото в Котел. Причината беше най-напред една тежка простуда на Партений, която го задържа дълго на легло. Втората и по-важна — че тази 1826 година от Христа донесе тежки сътресения в Турция, които намериха отражение и в Сливен; и макар че този път турци трепеха турци, животът в града много напомняше онзи отпреди пет години, когато бяха кланетата и бесилките по Заверата.

Рибата, както е думата, пак се развали откъм главата — бъркотиите възникнаха и се развихриха в столицата. Султан Махмуд Втори отдавна беше стигнал до горчивия извод, че може да въздигне собствената си власт само ако изтребе еничарите — от сто и петдесет години те бяха само извор на Крамоли и безредици, но в последните двадесет (от свалянето на Селим Трети) придобиха мощ, която едва ли не затъмняваше неговата. Те се показаха неспособни да се справят с „Мора кавгасъ“, въстанието на гърците, но се бъркаха в работите на Дивана и даже си издействуваха право на глас в неговите решения. Като подготви някои части — предимно топчии — по европейски образец и си осигури сляпата им вярност, султанът реши, че е дошло времето да си разчисти сметките с оджака и сам предизвика поредния еничарски бунт: с ферман възвести решението си да възстанови онзи „Низам-и джедид“179, който бе коствал престола и главата на Селим Трети и след него — и на великия везир Мустафа Байрактар. Еничарите отговориха с незапомнен метеж. Гневът им се стовари най-напред върху техните аги и одабашии, за които усетиха, че са преминали на страната на султана. Спипаха неколцина от тях и ги разкъсаха, ала най-главният, въздигнатият в паша Хюсеин ага, успя да избяга в Стария сарай.

Преследвайки по петите Хюсеин ага, бунтовниците стигнаха до двореца и подпалиха вратите му, проклинайки на висок глас султана като гяур. Сетне се оттеглиха и разположиха стана си на своите обичайни сборища Ат мегдан180 и Ет мегдан181 и прекатурвайки котлите си182, поискаха отменянето на „новия ред“ и разтурянето на военните части, образувани по чужд терк.

В отговор султанът призова верните си войски, излезе от сарая със свещеното зелено знаме на Пророка и обяви своето решение да унищожи оджака. По негова заповед топчиите обградиха бунтовниците и откриха огън с картеч. Еничарите застлаха Ат мегдан с трупове, пък обърнаха гръб и удариха на бяг. Последва незапомнено преследване и клане. Сякоха ги докато ги изтребиха — няколко хиляди трупа бяха хвърлени в Босфора и Мраморно море. А за другите, дето по някакъв начин се бяха отървали от клането, султанът изпрати илчии по цялата страна, като заповядваше да бъдат избивани без съд и церемонии.

Такъв беше краят на еничарите, „тези преторианци на ислямизма“183. „Писано било“ оджакът, създаден преди четири столетия и половина и бил главна сила на мюсюлманството в завоевателните войни, да свърши под мюсюлмански нож…

Тахир ага бе известен за премахването на оджака по нарочен илчия и тази новина го изпълни с радост — той отдавна ненавиждаше еничарите, а в „низам-и джедид“ бе повярвал още от времето на предишния султан. А случи се така, че съдбата му даде възможност и сам да вземе участие във великия прелом. Седмица след минаването на илчията Кула Байрактар донесе на аяна, че сливналията Ергун Балджъ се е върнал усулешката, като довел със себе си и някакъв свой кафадарин; в дрехи на мирни селяни дошли двамата, но Кула хубавичко знаел, че Ергун бил еничарин и даже одабашия.

Аянът ги покани на гости в конака, но ги прие един по един. Късметът на Ергун бил да влезе първи там, откъдето нямаше излизане. Тахир ага го заприказва приятелски, предразположи го и малко по малко му измъкна цялата истина от устата. Но когато Ергун стигна до разкаянията, за пръв път извади захапката на наргилето от устата си.

— Ти — попита — чувал ли си тази: „Сон пишманлък файда гетирмез“184?

— Евет, аян ефенди. Може ли да не съм я чувал.

— Е, тогаз всичко ще ти стане ясно — рече Тахир ага и със захапката почука по бакъреното тасче на стената.

Както бе ставало много пъти досега, дюшемето се отвори и одабашията Ергун Балджъ с неотразим вик на ужас полетя в черната бездна на хумбата. Тахир ага почака подът да се върне на мястото си и макар че беше сам, изговори гласно и с нескрито презрение:

— Еничарин!… Одабашия!… Трябва да е пръв воин на Пророка, пък се циври като жена…

И се изплю на чергата.

А с другия фирари и толкова не се церемони. Само че него, преди да го изпрати в хумбата, го хлопна с едно дървено чукче по главата — видял бе да правят така балъкчиите, които продават живи шарани…

6

Партений се засрами: Иван Селимински говореше на толкова правилен гръцки език, на какъвто не беше способен дори той самият, гъркът по рождение и възпитаникът на обителта Дохиари.

— Благодаря ти за добрите думи, отче — казваше Селимински. — Когато похвалата иде от един тъй просветен човек като тебе, тя се брои двойно.

Монахът потърси върху лицето на учителя някакъв израз на ирония, но то беше неподвижно, невям издялано от камък.

— Успехите на учениците са успех на учителя — каза той, като в себе си се проклинаше за идиотското си хрумване „да изпита познанията“ на даскала, като го заговори на гръцки.

— Не всякога е вярно — поклати глава Селимински. — От лоша пръчка и най-добрият майстор не може да направи свирка. Но, слава богу, моите пръчки се случиха все добри.

— Е, ако няма лоши, то сигур между добрите има и по-добри…

Думите криеха въпрос. Селимински се запита какво ли толкова се интересува калугерът от по-напредналите ученици, не видя причина да ги премълчи, но за всеки случай спомена само имена на момчета извън Сливен. А такива имаше — когато се разчу за училището му, при него бяха дошли да се учат момчета на по-заможни люде от близки, че и от по-далечни села и градове.

— Има и по-добри, отче, туй се разбира от само себе си — каза. — Ето да речем братята Антон и Коста, ако си ги запомнил. Синове са на хаджи Сава от Шумен. Те по дарования, ум и ревност комай превишават другите. Наблизо до тях е Иван от Карнобат, също Иван, синът на жеравненския поп Мануил, Георги хаджи Стоянов от Ески Заара…

— Е, хаджи — засмя се широко Партений, схванал хитростта му. — То ще излезе, че сливенки раждат само ахмаци!

— А, бива ги и сливналии — с външна готовност отговори Селимински. — Онези две момчета до вратата, дето все се закачаха и боричкаха, видя ли ги?

— Кои? — сви вежди калугерът. — Онези, дребосъчетата? Зная ги, да. Едното е Добри, изтърсакът на абаджията Георги, другото — хаджи Костовият Михаил.

— Те, отче. Добри Георгиев и Михаил хаджи Костов. Ако не ги покоси ранна смърт, те един ден ще прославят имената на рода и града си.

(Подозираше ли Иван Селимински какво ясновидство проявяваше в тази минута?

След много митарства, които трудно ще се съберат в една книга, Добри, но под името Димитър Добрович, ще стане пръв живописец на освободена Гърция, в 1848 година ще се бие в предградията на Рим под личните заповеди на Гарибалди, след това и за дълги години ще бъде — наред с Менарди, Силвани, Агрикола и Фракасини — един от челните художници на Италия, а последните тринадесет години от богатия си и пъстър живот ще прекара във вече свободното си отечество и в родния си Сливен — ценѐн, уважаван, прочут.

А Михаил хаджи Костов ще остане в историята на своя народ под името Михаил Колони. Подвизавал се предимно във Влашко, той ще бъде студент в Париж точно навреме, за да се сражава на барикадите през Февруарската революция от 1848 година и да прогонва френските крале. Ще бъде по-нататък член на първия Български революционен комитет, от неговата мушия край Гюргево хаджи Димитър ще тръгне към Бузлуджа, ще бъде член на много български делегации при великите сили. След Освобождението той ще остави кости във Варна, където ще е бил един от първите кметове.

Днес художествената галерия в Сливен носи името на Димитър Добрович, а една от централните и най-хубави улици на Варна — на Михаил Колони.185

Но нека вече затворим тази дълга скоба и да се върнем в стаичката, която служеше на Селимински за училище.)

— Може да е от невежество, хаджи — каза по прежному ласкателно Партений, — но аз се възхитих не толкова от учениците, колкото от твоето преподаване. Не го казвам, за да ти се понравя, но твоите ученици биха посрамили мнозина диалектици.

— Е, преувеличаваш, отче…

— Не. По земеописание ти говореше на учениците за Италийската земя. Е, хаджи, такъв сладък разказ не съм слушал през целия си живот! Нищо чудно, че момчетата стояха със зяпнали уста.

— Слушаха, вярно — сви рамене учителят. — Предния час имахме математика, та се бяха поуморили, трябваше им нещо за ободряване.

— А като те чух сетне да започваш прения върху текст от Евангелието на Йоана — продължи таксидиотът, — рекох си, че ще позадрема, нали уж тия деца не са били още родени, когато аз знаех незаписания отговор на Исуса за истината. — Калугерът каза по памет: — „Пилат го попита: Що е истина? И като му отговори, отново излезе при юдеите и им каза: Аз не намирам никаква вина в него.“186 А щом започнаха пренията… Господи боже мой, какви мисли, какви тълкувания! Скука ли? Пожелавам си честичко да имам такава скука…

— Това е нов способ на преподаване, отче — скромно обясни Иван Селимински. — И не е измислен от мене. Задава се една тема на учениците и трябва те, всеки по своему, да развият и докажат съдържащата се в нея мисъл, и то пряко и косвено — чрез самокритика от противно гледище.187 Този способ прави от учениците не прости зубрачи, а тълкуватели на всяка истина, изостря ума им и от грамотни ги прави образовани.

— А често ли говорите за Светото писание, хаджи? — уж покрай другото попита монахът.

Селимински го стрелна с поглед, претегли думите си и отговори:

— Често. Поне толкова често, колкото и за древногръцките писатели. — Ново претегляне на думите. — Нещо повече. Научих ги често да четат Евангелието, да виждат в него висша нравствена храна.

— Наистина ли, хаджи? — не може да скрие изненадата си Партений.

— Наистина. И те го четат, отче. Защото разбраха, че Евангелието е книга свободолюбива, а учението, довело до поробването на ума и сърцето на простодушните християни, е дело на користни хора.188 — Селимински забеляза, че калугерът напряга сили да разтълкува последните му думи и предпочете да не му остави време за това. — Но ние невям прекалено задълбахме в училищните дела…

Думите му подсетиха Партений за задачата, довела го тук.

— А, защо? — рече. — Църквата никога не е оставала безучастна към просвещението. Мигар ти мислиш, хаджи, че ние, богослужителите и църковните настоятели на Сливен, нехаем за твоето школо? Че като виждаме богонравието на твоето преподаване, не сме готови да ти помогнем, доколкото стигат слабите ни сили?

Аха, ето каква била работата! Стояли са, значи, общинарите, умували са и накрая са решили да го купят. Сега, разкрил зад плиткото витийство на калугера целта на посещението му, Селимински се почувствува спокоен и сигурен.

— Тъй ли? — попита той, като се постара да придаде на двете късички думи звучене на голяма заинтересованост.

— Комай не минава ден, без да се отвори дума за тебе в метоха — побърза да го увери таксидиотът. — Та колцина са сливналиите, които могат да се равнят с тебе по ученост?

— А за каква помощ спомена, отче?

— За всякаква — вдигна тесните си рамене калугерът. — Духовна подкрепа (тя не е излишна и на най-силните люде), уреждане разни дела с агаларите, да ги убие господ дано… А и касата на църквата, пък може би и кесиите на общинарите са отворени за твоите нужди. — Партений се огледа многозначително. — Струва ми се, че за тебе „нужда“ не е непозната дума, хаджи…

— За школото или за мене лично?

— И за школото, и за тебе лично. Платата, която ти дават твоите ученици, надали може да се нарече разточителна…

— Нека, отче, горещата ми благодарност стигне до настоятелите. Трогнат е хаджи Иван Селимински, тъй им кажи, от тяхната грижа, толкова повече, че тя е отправена към човек, когото не познават лично.

— Може би вината за този пропуск не е у тях, хаджи Иване.

Селимински не отрече:

— Но затова пък стара мъдрост е, че най-верен на благодетеля не е непременно този, който се навърта най-често и най-близо около него.

Партений потърка чело — искаше да запамети тази мисъл.

— Настоятелите и аз служим на едно дело, отче — убедително каза учителят. — Те чрез църквата и аз чрез школото. Като уча децата, аз ги подготвям да влязат в живота такива, каквито ги иска църквата… в лицето на настоятелите.

Обяснението му удовлетвори калугера, та той, доволен, продължи:

— Но защо слагаш сам букаи на краката си, хаджи? Защо спираш словото си само до прага на тази стаичка? Учениците ти те слушат, бащите им ти вярват. А ти отделяш сили само за едните, а пренебрегваш другите…

Сега беше ред на Селимински да се замисли. Заплаха ли криеха тези думи или…?

— Възрастните — каза той предпазливо — са паство на църквата.

— А защо да нямаш ученици и между тях? Не става реч за ученици, дето да им показваш алфавитата, а за люде, които да съветваш в правата вяра и… в богоспасно смирение? Простолюдието на Сливен се нуждае от съвет и поучение.

— Торлаците?

— Торлаците.

Селимински отново напрегна ум да съобрази. Дали пък в своята игра не залагаше главата си? Сега беше подходящият момент да провери. И то преди да е дал отговора си.

— Мъчна задача, отче. — Той намери сили да се усмихне. — Мъчна! Торлаците, доколкото ги опознах, са инат племе: ни се карат, ни се водят. — Последните думи произнесе на български. — От проповеди много-много не ловят. Тях ги учи само тоягата.

— Ти няма да си цапаш ръцете, хаджи Иване. Стигне ли се до тоягата, остави работата на нас.

— Е, рече го и ти! — продължи да се усмихва подкупващо Селимински. — Не те виждам с тояга в ръце, отче…

— Тотягата са гаджалите — обясни спокойно Партений. — А гаджалите слушат нашия Димитраки чорбаджи. Реши ли се в настоятелството, Димитраки чорбаджи подшушва на аяна и непокорникът си получава заслуженото.

— И тази тояга действува срещу когото и да е?

— Влиянието на Димитраки чорбаджи е почти безгранично. Но той е човек разумен и не злоупотребява с него.

— Ако решат общинарите, може ли тоягата да парне например и мене?

Партений се засмя като на особено сполучлива шега.

— Е, бива те в майтапите, хаджи.

— Майтап е, вярно. Но искам да видя доколко са истинни думите ти за всемогъществото на чорбаджиите.

— Умен си, че питаш, а не го проверяваш на дело. — Калугерът се изкиска. — Ще ти разкажа и аз един майтап, ама да си остане между нас. По едно време наместникът Кирияк се бе подплашил от тебе, та бе захванал да съветва… — Партений прекъсна рязко думите си, усетил бе, че се увлече. Но за Селимински изреченото беше повече от достатъчно. — Говореше, дали да не бъдеш постреснат де, но туй беше на смях и никой не му обърна внимание…

Учителят даде вид, че също е приел на смях и е оставил без внимание изпуснатото от монаха.

— Да оставим настрана майтапите, отче — каза той сериозно. — Нашите общинари са ми сторили преголяма чест, като са видели в мене човека, способен да влияе не само на деца, но и на възрастни люде, видели и патили. Но те са ме надценили. Възрастните ме слушат, когато им разказвам какво съм видял по света, с какви народности съм живял. Но да ги поучавам, да ги водя — това нито мога, нито имам сили. Просвещение и разум на децата да давам, това е моето призвание и дотам се простират възможностите ми. Не е разумно да искаш от човека повече, отколкото той може да даде — тъй кажи на нашите първенци. Предай им също моите уважения и ги поздрави от мене.

Думите му трябва да са прозвучали твърде решително, понеже калугерът не направи опит да го предумва повече.

Селимински изпрати таксидиота до улицата, проследи го с поглед чак докато черната му власеница се закри надолу, към брода на Куруча, па замислено поклати глава, върна се в стаичката и отвори вратичката на килерчето. Накуцвайки, отвътре излезе Бяно Абаджи и премига срещу светлината.

— Ох — каза, — кракът ми изтръпна, не го чувствувам. То било тормоз на тормозите да стоиш неподвижно…

— Чу ли? — попита късо Селимински.

— Чух — нехайно отговори другият. — Не обръщай внимание на Партений. Такъв му е адетът, да вре нос навсякъде. Чорбаджиите трябва да са го пратили. Искали са да разберат на какво учиш децата.

— Само толкова ли ще кажеш? — отново запита учителят.

— Не мисли повече за него. Долен човек е Партений, макар да носи расо на богослужител. По Заверата успял да научи кое-що и вместо да помага и нали уж за вяра тръгваха да мрат хората, — той ходел да изнудва пари от завераджиите.

Селимински престана да говори, но не престана да мисли за Партений и за неговото посещение. Не беше глупав Бяно, но беше може би най-простодушният от всички, които учителят бе срещал през дългите си странствувания: на такъв човек беше по-добре да се спестят съмненията, които глождеха самия него.

Седнаха един до друг на миндерчето. Бяно продължаваше да разтрива изтръпналия си крак. Селимински сложи между двамата паничка с емиш, леблебии и стафиди.

— Напусто се крих цяла сутрин в килера, нищо не чух от онова, за което бях дошъл — каза Бяно намусено. — Калугерът обърка цялата работа.

Неговата жажда за знание доставяше искрена радост на Селимински. И го караше да цени все по-високо този мъж, когото съдбата бе избрала да бъде пръв негов познайник при завръщането му в родния град: Бяно бе навярно най-образованият човек в Сливен, без да се изключват от сравнението разните даскали и попове, никой не знаеше колкото него славянското четмо189, но не смяташе това достатъчно за себе си, та с някакво фанатично настървение ламтеше за дообразоване, за повече знания. И измоли от Селимински да слуша преподаванията му и зарязвайки задълго становете си, беше пръв в уроците, но скрито — идваше преди малките азбукарчета, скриваше се в килера и оттам слушаше. Селимински бе забелязал в него истинска стръв към естествознанието, българската история, земеописанието и четивата от Бероновия буквар.

Ето, той и сега сумтеше и се сърдеше не за друго, а за пропуснатите уроци…

— Нямаше как — оправда се учителят. — Сам казваш, че Партений е ухо и око на чорбаджиите. Неблагоразумно щеше да бъде в негово присъствие да учим по буквара или да говоря за отечествената история.

— А беше ред да завършиш разказа си за цар Крум. Ти стигна до там, дето той отмъстил на гръцкия цар за злочинствата му… А да знаеш само, хаджи Иване, какво е да те слуша човек от килера! Там аз без страх, че ще те обидя, затварям очи и тутакси всичко оживява пред мене — битката, конете, разветите български байраци… Не давам твоите уроци за никаква приказка!

Селимински приготви уста да доразкаже на приятеля си историята на великия български владетел и за поражението на императора Никифор, но последната дума на Бяно накара мисълта му да хукне в съвсем друга посока. Той няколко пъти прекара пръсти през късата си брада. После, взел решение, срещна погледа на Бяно.

— Знаеш ли какво съм намислил, Бяно Абаджи? Ще събера тебе и другите си приятели и тук ще поиграем на училище — вие ще насядате по местата на учениците, а аз ще ви разкажа най-хубавата приказка от нашата история. Приказката за братята и снопа пръчки.

— И казваш, че е най-хубавата?

— Или поне най-поучителната. Тя изяснява защо българското племе е допуснало да изпадне до днешната си злочестина. И какво може да го спаси от нея.

Бяно поразмисли върху думите му и се усмихна:

— Не съм чувал приказката, но мога да позная поуката й. Нас може да ни спаси само Доброто.

— Какво рече? — слиса се учителят.

— Тъй мисля аз, хаджи Иване — стеснително, сякаш се извиняваше, каза Бяно. — Само Доброто може да победи и изкорени Злото.

Селимински го гледаше изумено. После повтори бавно:

— „Само Доброто може да победи и изкорени Злото“. Я виж ти! — И попита: — Ти чел ли си Библията?

— Нали ме знаеш, аз с гръцкия не съм твърде дост. Разправят, че някъде преди Голямото чумаво тук, в Клуцохор, живял един поп на име Александрѝя, много учен бил и все пишел. За него съм чувал, е бил превел Евангелието на български и го написал с червени букви. Вярно ли е, не е ли, не мога да ти кажа. Но аз не съм го виждал, това българско Евангелие. — Бяно въздъхна. — Нито виждал, нито чел…

Селимински продължаваше да го гледа смаяно. Прав беше Мавроди Коджакара, като нарече веднъж Бяно „закъснял светец“…

Пресегна се, измъкна от лавицата на стената Библията и се зарови в страниците й. Полута се, намери онова, което търсеше, и вдигна очи към Бяно:

— Тук едно изречение поразително прилича на твоето, пък казваш, че не си го чел. Написано е то преди деветнайсет столетия от свети апостол Павел: „Побеждавай злото чрез доброто“190…

7

Баща си почти не помнеше — беше още много малка, когато благата и медената го отнесе заедно с трите и братчета. В бледия й спомен той беше висок и хубав мъж като чичо й, но не смръщен, а с винаги засмяно лице и с шега или задявка на устата. Онова, което знаеше за баща си, беше по думите, споменавани сегиз-тогиз от другите.

Сега, докато лежеше будна, си припомняше два от тези разказа за него. Едното се случило горе-долу около рождението на Божура. Чорбаджи Стефан (чичо й упорито го наричаше и изискваше и другите да го наричат Стефанаки) се заиграл веднъж на зарове с някакъв цариградски караабаджия. Научил го караабаджията на играта и докато Стефан да се усети, загубил вече чаирлийския си чифлик. Всеки на негово място би се поболял от мъка, но той поръчал да донесат още вино и така, докато вдигал пахара и си пеел полугласно своята „Кажи, Яно, кажи, либе“, на бърза ръка останал и без лозята в Сотиря. Жечка се разплакала, виждала — сгромолясали са се вече до кръгла сиромашия, та притиснала до себе си децата като квачка пиленцата си. Стефан обаче не се трогнал нито от главоломните загуби, нито от сълзите на жена си. Едва бил стигнал в песента до:

и проиграл и къщата. Всички ударили на молба да престане, дори караабаджията предлагал да му върне къщата и половината лозя. Ала Стефан от дума не разбирал. И все така, без да променя настроението си, последователно загубил бахчата край Куруча, воловете, овцете, собствения си кон, който гледал като писано яйце. Накрая заложил чеиза на Жечка. И тогава късметът се обърнал. След още един пахар вино той си върнал добитъка, бахчата и къщата, сетне отново загубил къщата, а с последните думи при второто изпяване на песента

не само си бил възвърнал всичко, но и бил спечелил цялата аба, купена тук от караабаджията. И през цялото време си останал все същият — нито загубите го помрачили, нито печалбите го възторгнали.

Другият спомен, който запълваше безсънието й, можеше да се събере в едно единствено изречение: веднъж заради един загубен бас чорбаджи Стефан обръснал мустаците си. Наглед по-незначителна, тази случка беше в същност къде-къде по-голяма. Защото да загубиш на зарове имота си — това е най-много глупаво лекомислие; но един мъж, и при това чорбаджия, да обръсне мустаците си — а то значеше нещо като да тръгне със сукман, — това е да презреш обичая, да се поставиш над хорските думи и присмех, да поемеш опасността да загубиш или поне да подрониш завинаги честта си.

Премисляше тези неща Божура и в тях търсеше опора. Защото онова, което се готвеше и се бе опитвала да извърши, се равняваше на бащините и постъпки — в Сливен жена да спре на улицата и да заговори мъж, това би могло да й коства афоресване до края на живота; а ако тази жена е още мома и мъжът — ерген, чудо някакво трябва да стане, за да не заплати момата своята дързост с най-тежко опозоряване.

Знаеше всичко това Божура, но наспроти него вече три недели си намираше работа ту сутрин, ту следобед, за да излезе нагоре до Фърчиловата воденица или даже до Гюр чешма с тайната надежда да стори тази крачка отвъд неписания, но железен закон на обичая. Казваше си: Нека да му река (а какво ще му рече — тя в същност не знаеше), пък сетне ако ще и на бесилката. А в тази безсънна нощ самооправданието й звучеше другояче: Какво пък, да не би баща ми да е загубил почитта на хората?

В нощната тишина внезапно се разнесе гласът на майка й:

— Защо не спиш? Едва пропяха втори петли…

Божура не подозираше, че в тревожното си безсъние не е била сама.

— Нищо, мамо. Мислех за тате.

— Трябваше да се досетя — рече майката, а ръката й се пресегна и ласкаво се хлъзна по косите на Божура. — Въздишки като твоите, дето могат разплака и камъните, сигур са за баща ти, царство му небесно. — Сетне добави с незлоблива шеговитост: — Май напоследък честичко ти се случва да мислиш за баща си преди разсъмване, а? — Момичето не отговори, та Жечка рече отново: — Преди трийсетина години и аз така по цели нощи мислех за дядо ти…

— И какво стана после?

— Омъжиха ме за баща ти.

— Но ти бе въздишала не за него, нали?

Ръката застина върху косите й.

— Разбирам — с нескрит страх поде пак майката. — Ти наистина си мислила за баща си. За басовете и комарджилъка му. — Божура не отрече. — Не му подражавай, момичето ми. Животът е устроен така, че онова, дето е позволено или поне допустимо за мъжете, често е гибелно за жените.

Божура мълчеше. Майка й бе вървяла след нейните мисли и сега диреше брод.

— Същият този живот ме е научил — с въздишка продължи майката, — че има два вида хора. В едните бог е заложил веселието, сполуката, леката ръка в начинанията, късмета. Такива хора успяват във всичко — търговия, занаят, комар дори… Не че и на тях не се случва да се препънат, да паднат. Случва им се, но самата им природа им помага не да се изправят след падането, а да рипнат по-високо, отколкото са били преди това. И затуй и препъването, ти изправянето им е все с веселост, все със смях и песен.

— А другите, мамо?

— За другите господ е оставил тъгата и несполуката, те ги носят в себе си. Околните усещат несполуката в тях, както усещат лудия късмет на другите. И докато с едните са готови да тръгнат със завързани очи, отбягват и се боят от вторите и в най-разумното. — Ръката върху косите на Божура стана отпусната, сякаш грохнала. — Баща ти беше от първите, но аз съм от вторите.

— Ами аз? — трепна момичето.

— Ти трябва да се пазиш, много да се пазиш. Защото си се метнала на баща си, ама… твоя майка съм аз. Пък и женско чадо си…

Щеше да мине много време, преди Божура да си спомни майчиното си предупреждение. Сега обаче пред очите и беше само примерът на баща й.

Когато излизаше с надежда да попадне на пътя му, тя отиваше нагоре към Дели-Балта или даже до Раковската махала — нали именно там бе държала главата му в скута си… Случи се обаче днес, та чу един от ратаите на чичо й да казва: „Отивам на Барите, та ще се отбия в Ново село.“ Трепна от тези думи — Манол имаше долап на Барите и навярно слизаше в града през Ново село, а не през Дели-Балта.

Към обед Божура се нарочи, че непременно й трябвало да си купи цветни конци за гергефа и отиде да ги търси при братя Топракчиеви. Знаеше отнапред, че в техния дюкян няма да намери конци, но той беше на горния край на Машатлъка и от него нататък започваше махалата Ески Намазгях и… улиците към Ново село.

При Нурул Кудус джамия няколко млади турци подметнаха нещо мръсно подир нея. Престори се, че не ги е чула и продължи нататък. Остави Аба пазар и Сарашката чаршия вдясно от себе си, после — молейки бога да не попадне на чичо си — и Църковния метох и излезе на Машатлъка между кулата на Сахатя и Хаджи Юмер джамия. Тук за пръв път вдигна очи от земята. И сърцето й примря: точно в този момент Манол излезе от дюкяна на братя Топракчиеви, приближи до един вързан пред вратата катър и се залови да реди нещо в дисагите му. Искаше да изтича към него, а краката й сякаш бяха сраснати със земята. Навярно усетил погледа й, Манол се извърна и през рамо огледа широкия мегдан на Машатлъка, но очите му не се задържаха върху нея, а продължиха нататък. Девойката събра цялата си сила и успя да отлепи крака. Но измина само десетина крачки и пак спря: за пръв път осъзна, че не знаеше нито как да го заговори, нито що да му каже.

Манол не чака̀ повече. Натоварил катъра, той откачи юздата му и го поведе зад себе си — не срещу Божура, а в другата посока, към Ново село. Забравила всичко около себе си — хора, гълчава, турци, — виждаща само него, тя с покорност на куче тръгна по стъпките му. Момъкът на два пъти спира и уж оправяйки поводите на добичето, се оглеждаше предпазливо. И двата пъти Божура също спря, премаляла от слабост.

Почти до Бюлбюл Ходжа джамия от дисагите на катъра изпадна един хляб. Божура го вдигна, в състояние на безпаметност някаква измина почти тичешком последните крачки и го повика.

Той се извърна рязко; толкова напрежение имаше в снагата и лицето му, сякаш се готвеше да се бие. Тя му подаде хляба и изхълца:

— Падна… От дисагите…

В този момент Манол приличаше на вълк, обграден от хайка ловци. Избоботи няколко неясни думи, пък не взе, а изтръгна хляба из ръцете й и го натика в дисагите.

— Маноле! — събира сили Божура. — Боли ли те?

Стрелна я поглед, в който се четеше изумление.

— Да ме боли? Какво?

Едва вечерта тя щеше да прецени, че тези са били единствените негови думи, които е успяла да разбере. А сега само каза:

— Оттогава… като падна от коня…

Той махна с ръка, па подкара добичето си нататък към реката, оставяйки момичето да стърчи като самотен камък посред улицата за радост на зяпачите-турци.

Божура гледа подир него, докато и той, и къщите, и целият свят заплуваха пред очите й. Тогава се разрида гласно и като държеше сукмана си в ръка, се втурна да бяга назад.

8

Отвреме-навреме се улавяше, че се е разнежил и тогава правеше какви ли не усилия ако не да изтръгне от себе си това чувство, то поне да го прикрива. И как можеше да не изпитва нежност, когато Неда изглеждаше така трогателно безпомощна със своята набъбнала и обезформена снага и с тромавата си походка. Насилваше се Мавроди да се прави на безразличен и сега, докато обличаше празничните си дрехи, но когато тя мина покрай него, не се стърпя и грубо-ласкаво я плесна лекичко. Жената се извърна и видя как той, засрамен от тази своя проява на гальовност, се преструва, че не мисли за нищо друго, освен за обшития си с гайтани елек. И тя го разбра.

— Ей, ти! — уж му се скара. — Не ме закачай, чееее…

Зад мнимата заплаха той чу онази изгаряща близост, в която и двамата забравяха всичко.

— Хайде, хайде! — каза Неда вече по-строго. — Другарите му го чакат за важно дело, пък на него акълът му… — После, за да отвлече мисълта му, попита: — Защо се контиш така, невям за църква?

— Събира ни хаджи Иван Селимински — рече той, — та не може как да е. Пък сама рече — важно дело ще да е…

Когато по-късно прекрачваше в школната стая на Селимински, Мавроди мислеше, че е подранил, но бяха го изпреварили четирима и всичките все пременени, все издокарани като него. Пък и се държаха така, сякаш присъствуваха на великденска литургия. Мавроди смутолеви някакъв поздрав, прекоси стаичката и седна на рогозката до Коста Топракчиев. Огледа се. Освен Коста и Иван Селимински, тук бяха още Добри Желязков, хаджи Нойко хаджи Божилов и Паскал хаджи Кутьов. Той бе очаквал присъствието на Добри, то невям се разбираше от само себе си, можеше да разбере и идването на хаджи Нойко (чувал бе за старото му познанство с даскала), но Паскал го смути — не допущаше, че хаджи Иван се има с този тюфекчия, син на пребития по Заверата хаджи Кутьо. Премисляше тези неща, но иначе не отваряше уста — зарази се от другите, които седяха по местата си чинно, съвсем като ученици.

Не мина много, на вратичката се почука и се появи нов гост. Мавроди още веднъж се запита какви ли познанства поддържа даскалът, за които той, Мавроди, и приятелите му дори не подозираха. Защото и Мавроди, кореняк-сливналия, едва познаваше новодошлия; знаеше за него, че се зове Цено Коньов и че беше измежду ония редки късметлии, които през Голямото чумаво благата и медената бе навестила, но не бе изпратила в гроба; чувал бе още да се приказва, че поради отколешната болест външността на Цено Коньов била напълно измамна — приличаше той в снагата на здравеняк, ама в същност бил гевшек извътре и болнав, страдание някакво му останало, та отвреме-навреме го тръшвало и тогаз стенел като добиче, кога го колят. Припомняше си тези неща Мавроди и се питаше: Къде ли се намериха даскал хаджи Иван и Цено Коньов, та и приятелство даже успяха да вържат?

После едновременно пристигнаха още трима, тях очакваше да види: хаджи Христодул Топракчиев, по-голям брат на Коста, Бяно Абаджи и хаджи Людскан — него Мавроди тачеше като същински брат на Неда и свой шурей. Насядаха и тези тримата, сега Мавроди Коджакара сметна, че вече онова, „важното“, ще започне. Ала даскалът продължаваше да чака. И подир малко дойде още един гост — кимна към разположилите се по хасърите мъже, а се здрависа със стопанина. Беше на около трийсет, трийсет и две години и носеше най-хубавите дрехи, които Мавроди бе виждал през живота си.

Побутна с лакът съседа си:

— Ха бе, Коста, кой пък е този?

— Иванчо Куртев се казва. Такваз търговия върти в Цариград, че, думат, и великият везир от него ходел да пазарува.

Даскал Иван Селимински едва дочака да се настани и последният от гостите, изкашля се, за да прочисти гърлото си, и заговори.

Той едничък си знаеше какаво значеше за него да се изправи пред тия мъже и да им заговори. Опитът от годините на скиталчествата му, знанията и себеотричането, онези планове, родени в безметежните брашовски вечери — всичко, всичко трябваше да събере той, за да направи тази най-важна крачка на живота си.

Селимински още един път огледа десетимата мъже в празнични дрехи. Да, добра беше нивата, в която той, сеячът, се готвеше да хвърли семената, изтръгнати от собственото му сърце. Ако успееше да подчини и обедини умереността на хаджи Людскан и буйната невъздържаност на Мавроди Коджакара, честната добродетелност на Бяно Абаджи и търговската хитрост на Иванчо Куртев, физическата сила на Паскал хаджи Кутьов и болнавостта на Цено Коньов, консерватизма на хаджи Нойко хаджи Божилов и беса за нови машинарии на Добри Желязков, улисаността в ежедневието, но и преклонението към науката на двамата братя Топракчиеви — то ще бъде знак, че е на верен път и че този път ще ги отведе далече. И като призова за последен път силите си, изкашля се както правеше винаги когато му предстоеше да заговори, и издигна глас:

— Братя!

Произнесе тази първа дума и разбра — днес говореше по-хрипливо и по-задавено, отколкото бе говорил пред брашовските отечестволюбци.

— Братя! — повтори. — Обещах на Бяно Абаджи, че ще ви разкажа най-интересната приказка из нашата, българската история. Ще ви я разкажа, а сетне, както правят и моите ученици, вие ще ми кажете каква поука сте видели в нея и какво трябва да сторим, за да съобразим живота си с тази поука.

— Това било много отдавна — заразказва Селимински, — когато българското племе още не било дошло тук, в тези земи, а живеело в далечни места оттатък Дунава. Голямо и толкова силно било тяхното царство, че никой не дръзвал да посегне на него. И всеки гледал със скъпи дарове и раболепство да стане угоден на българския цар Кубрат. А Кубрат бил не само пръв воин, но и пръв мъдрец в царството си. Но дошло време и усетил той, че не е далеч часът да се представи пред бога, та решил да даде един хубав урок на синовете си — петима мъжаги, кой от кой по-силен, кой от кой по-буен. Извикал ги, изправил ги пред един сноп пръчки и ги призовал да се изпитат кой може да счупи пръчките. Братята посягали поред към снопа, прегъвали го с все сили, кости и мускули пращели, ала никой не успял да го пречупи. Когато и петият, най-малкият, плувнал в пот, захвърлил снопа, всички в един глас казали на баща си, че туй, поисканото от тях, е непосилно и че никой, роден от майка, не може да счупи пръчките. „А, не — рекъл тогаз бащата. — Аз, старецът, мога.“ И като издумал това, развързал снопа и без усилие една по една прекършил пръчките. Тогава вдигнал пръст ей така и казал на децата си: „Тъй ще бъде, синове мои, и с великото ни царство. Единно ли е то и събрано като този сноп, никой, дори лъв, не ще може да сложи лапа даже и върху гол камък от него. Но раздроби ли се, ще стане парче по парче кървава плячка на всякакви чакали.“ Това е, братя, цялата приказка.

— А-а-а — възропта на часа Паскал хаджи Кутьов. — Кажи, даскале, що е станало по-нататък с царя и синовете му.

— Синовете не послушали баща си и след смъртта му си поделили царството. И се сбъднали Кубратовите думи — загубили силата, която им давала единството, братята един след друг били надвити от съседни царе, що преди само се умилквали като кутрета около краката на баща им.

— Ясно! — отсече Мавроди Коджакара. — Разбрах ти приказката, хаджи Иване. Туй, дето го разправи, е за поробването ни от гаджалите.

— Каза го и ти! — смъмри го хаджи Нойко. — Не чу ли какво рече даскал Иван? Туй, случката с пръчките и петимата братя, е станало преди още нашите да дойдат по тия земи. Какви ти гаджали тогава?

Играеха на школо. И както става в школо, никой не бързаше да заговори. После се размърда Иванчо Куртев. За разлика от другите, той не се обади от мястото си, седнал, а се изправи, подръпна оттук-оттам дрехите си, прекара горното на китката по добре поддържаните си мустаци и едва тогава каза:

— Разбрахме приказката, хаджи Иване. Силата на людете е в единството им. Единен и сплотен ли е народът, може да стори чудеса — планина да повдигне, както е думата. Има ли обаче в него разкол, несговорчивост и раздробление, тогаз неговият друм води към гибел.

Дружно одобрително шумолене подсказа на Селимински, че и останалите деветима са разбрали поуката на приказката.

— Така е — кимна той и със заучен учителски жест покани Иванчо Куртев да седне. — Веднага след разкола крачи гибелта. Но не бяха за присмех и одевешните думи на Мавроди. Разкол е имало в нашето царство и тогава, когато е станало то плячка на турчина. — По тишината, която изпрати думите му, разбра, че приказката е стигнала до сърцата и на десетимата мъже. — Сега, братя, остава да видим как да съобразим живота си с поуката, която ни е завещал цар Кубрат.

Знаеше, сигурен беше, че ще стигнат до идеята, която им подсказваше, но изпитваше любопитство да види кой от десетимата ще я постигне пръв. Защото той, първият, щеше в един миг да прескочи мъртвилото на цели векове. Огледа ги пак. И като даде превес на Бяно — знаеше логиката, последователността и достатъчната бързина на неговата мисъл. Но учителят се излъга. Отговорът не дойде от Бяно. Онзи, който го изпревари, беше хаджи Людскан. Сух и жилест изобщо, той сега съвсем приличаше на върлина, когато избоботи напрегнато:

— Няма два отговора, хаджи Иване. Искаме ли да не сме като синовете на цар Кубрат, трябва да направим пак от пръчките сноп.

Първоначалното школско стъписване изчезна и на негово място рукна поток от думи. Не чакаха вече учителя да ги посочва, а сами бързаха всеки по свой начин, но все в смисъла на Людскановото слово, да тълкуват приказката и да чертаят планове за времето, когато пръчките ще станат отново сноп. Изстъпи се Коста Топракчиев и направо прикани да си подадат ръце, та „да покажат на тиранина що значи българско племе юнашко“. Хаджи Нойко разказа някаква приказка за мравки — какви чудеса извършили ситните мравчици, когато се сдружили, — а сетне до края все си повтаряше с повод и без повод: „Мравката си имала сестра…“ Говориха и другите, само Бяно, неразбираемо мълчалив, се чуждееше от общата възбуда. Селимински го подкачи:

— А ти, Бяно? Как ще разтълкуваш приказката за братята и снопа пръчки?

Бято се надигна така бавно, че даде време на всички да замлъкнат.

— Добро беше туй, що ни разказа, хаджи Иване. Добро беше и онова, дето в надпревара издумаха и другарите ни. Моето сърце също иска другарство, не, братство да създадем…

— Братство! — усети, че тръпне Селимински. — Чудесно го рече, Бяно. Братство!

— Само че никой не посочи на какъв господ ще служи нашият сговор. Защото, братя, единство има и за добро, и за зло. Хайтите също се сдружават, ама сдружават се, за да обират и безчестят, за зло се сдружават. В такова сдружаване никой да не ме дири. Виж, ако ще се побратимим, за да бъдем полезни и угодни нам и на другите, тогаз съм пръв между всинца ви…

— Прав си, Бяно Абаджи — на часа се съгласи Селимински. — Не какво да е сдружение, а братство за полезни и добродетелни цели трябва да изградим тази вечер.

— Продължи, хаджи Иване — обади се Добри Желязков. — Кажи как ги виждаш тези полезни и добродетелни цели.

Селимински извади от джоба си листчето с предварително надрасканите си бележки, но не ги зачете, а като само се справяше с тях, заговори убедително. Започна той от нуждата да се пази свята тайна за работите, че и за самото съществуване на Братството. После с примери и предложения очерта бъдещата взаимопомощ между братствените членове — за тях самите и за вдовиците и сираците им, ако се случи бог да призове някого. Прикани ги също да създадат и една своя обща каса, със средствата от която да се подпомагат в нужда и да вършат при съгласие на всички благодеяния на други, нечленове.191

Учителят жадно подири очите на десетимата мъже. Пълно одобрение забеляза само у Бяно, хаджи Людскан и донякъде у Цено Коньов и хаджи Нойко. Разочарование прочете по лицата на Мавроди Коджакара и Паскал Кутьов, отчасти и на Добри Желязков. Останалите трима — Иванчо Куртев и братята Топракчиеви — бяха по средата: приемаха предложенията му без недоволство, но и без особен възторг.

Но като поиска съгласието им, всички го дадоха без възражения.

— Сега вече наистина мога да ви нарека със свещената дума братя — каза Селимински. — От този час ние сме обвързани със службата ни към нашето Братство. Тайни и всеотдайни, такива пожелавам да бъдем занапред, братя.

Хаджи Нойко хаджи Божилов, най-старият от тях, зачете „Отче наш“…

Неда го чакаше и кърпеше нещо под светлината на лампата. Когато влезе при нея, тя вдигна очи от работата си и веднага забеляза неговия израз на недоволство.

— Какво стана? — попита го.

— Нищо — отговори Коджакара, като захвана да съблича празничната си дреха. — Тръгнал съм с голяма кошница. Защото мислех, че яйцето ще излезе с два жълтъка…

— А то излезе запъртък?

— Не. Излезе само яйце.

Тя не го разпитва повече.

9

Стигна до чаталестото сухо дърво с белия нишан, подвикна на катъра и добичето, заплело крака от умора, спря и веднага клекна, та положи изтощеното си тяло върху сухата трева. Манол не беше на по-добър хал от него — вчера по обед натовари хляба и сухоежбината, па като тръгна, не се събираше да е почивал повече от час. Щом загърби Сливен, Манол удари по Ичеренския път, но не влезе в Ичера, а през Енюва булка, Хайдушка поляна и Чуката заобиколи селото — то беше вече по икиндия — и отклонил се от коларския път, хвана по течението на Луда Камчия. Тогава даде половин час отдих на животното и на себе си, колкото да похапне няколко залъка и да натопи туптящите си от усилието нозе в реката. И пак на крака. Беше късна вечер, когато по лая на кучетата и по мученето на добитъка разпозна, че е някъде около Градец, сетне, под прикритието на нощното безлюдие, пресече Котленския път. След полунощ на небето изплува сърпът на месеца и вървенето стана по-малко мъчително. На развиделяване — то беше приблизително по средата между Исуплий и Кадърфаклий192 — Манол си даде втора почивка, но преумората така натегна върху снагата и клепките му, че се уплаши да не заспи непробудно и да пропусне в сън целия ден, та скоро-скоро подкара олюляващото се добиче. Тъй се довлякоха дотук, на уречената среща…

Идеше му да се тръшне на земята покрай натовареното животно и да не помръдне чак до утре сутринта. Но отиде до чаталестото дърво и с тоягата си удари точно върху нишана: три бързи удара, два бавни и пак три бързи. На това място дървото трябва да беше изкорубено отвътре, понеже се разнесоха не сухи, а странно звънливи звуци. Манол повтори ударите, пък не седна, а се строполи на земята и дрямката неудържимо замрежи очите му.

— Банг-банг-банг, банг, банг, банг-банг-банг-банг…

Звънките удари достигнаха до неговия слух, но съзнанието му ги възприе като сън. Пак се повториха.

Манол се събуди изведнъж и скочи на крака. На три крачки от него стоеше не друг, а сам Алтънлъ Стоян войвода, удряше лекичко с дръжката на калъча си върху нишана на дървото, а изпод веждите-стрехи очите му бяха пълни с бащинска милозливост. Сближиха се и се здрависаха. И тогава Манол забеляза необичайния изглед на войводата. Лицето на Алтънлъ Стоян беше позаслабнало, чертите му — издължени и изопнати, очите — потънали по-дълбоко и обградени в черно-сиви кръгове. От последната им среща косата му се бе прошарила още повече, а войводата я носеше по-дълга, спусната почти до раменете.

— Чудиш ми се на хала, нали? — предугади мислите му. — Така е, когато се отдели човек от майчицата Стара планина и тръгне цял месец да трие миндерите по цариградските кръчми и кафенета.

По-късно през този ден войводата обясни на Манол, че цели двайсет и девет дни бил предрешен в Цариград, за да разучи кога ще мине през Балкана тлъстата султанова хазна на път от Шумен за Одрин и Стамбул. Но сега само го отведе настрана, където в един овраг имаше сянка, извор с вкусна вода и свежа тревица за катъра. Там двамата мъже похапнаха и се поизлегнаха и неусетно, сякаш между другото, Алтънлъ Стоян разпита момъка в най-пълни подробности за идването му от Сливен дотук. И Манол му разказа всичко — от хабера, който му донесе нарочен човек на долапа, през купуването на хляб от различни фурни на Сливен193 и на други храни от дюкяна на братя Топракчиеви, излизането му от града и дългото пътуване през Стара планина.

— Коя, казваш, беше девойката, дето те настигна в Ески Намазгях? — попита по едно време войводата.

— Божура й е името, Божура Стефанова. Братаница на Димитраки чорбаджи.

Последните думи, макар и натъртени, не направиха никакво впечатление на войводата. Той извърна глава към Манол и гълъбовосивите му очи се изпълниха с топлина:

— Трябва да те обича много и от все сърце, тази Божура Стефанова.

— А! — възкликна младежът. — Туй пък как го измисли, войводо?

— Да дойде подир тебе посред всичките турчуля на Ески Намазгях, първа да те заговори… Алтънлъ Стоян помълча малко. — Жената, момче, е такова нещо, дето може с еднаква леснота мъж да въздигне и мъж да затрие. Божура Стефанова комай е от онези, които въздигат. И не само въздигат, тези като нея. Готови са те като машали да изгорят, само и само да осветят друма на избраника си.

Манол не отговори. Зарови се в паметта си и там видя запечатани отделни картини: девойка, която държи главата му на скута си и бърше кръвта от челото му; големи виолетови очи, които с болка и копнеж се разтварят в неговите; посинели от смут устни, които шепнат сподавено: „Боли ли те още, Маноле?“…

И сигурно видя нещо ново Манол в тия спомени, та, задрямвайки повторно, унесен от сънното жужене на пчелите, върху лицето му остана, едва-едва разцъфтяла, една сладка усмивка…

Когато войводата го събуди, по слънцето прецени, че трябва да е спал около два часа.

— Да тръгваме, Маноле — рече му войводата. — Имаме още бая път.

Алтънлъ Стоян — сега той караше натоварения катър — крачеше отпред, на няколко крачки по-назад вървеше Манол. Вървяха два-три часа, без дума да обелят и без да променят местата си. И Манол се чудеше и дивеше каква стъпка има този мъж пред него, който е надхвърлил вече петдесетте… Крачиха двамата така, докато попаднаха до един изоставен овчарски полугар и там насреща им нетърпеливо наскочиха брадясали възбудени мъжаги — момъкът свари да преброи, че са седемнайсет на брой. Неколцина от тях — байрактара Добри, Нягол, Трайко, Радко и още трима-четирима, имената на които не помнеше — той знаеше още от времето, когато дружината освободи робините на Аледин Безат бей, ала повечето виждаше за пръв път. Новите Алтънлъ Стоян събрал преди месец от различни места, за да укрепи дружината си, довел ги всички при този полугар и ги накарал да го чакат двайсет и девет дни — докато той е бил в Цариград.

Драго беше на Манол да бъде отново сред хайдутите. Радваха го благодарностите на изгладнелите мъже и потупванията им по рамото, когато двамата с войводата отвориха дисагите и зараздаваха самуните хляб и сухоежбината. И само едно помрачаваше настроението му — Алтънлъ Стоян го запозна с един от дружината, някой си Пенко от Върбица, който за пръв път излизал хайдутин, а досега служил като чирак при някакъв котленски ханджия; запозна го и им поръча двамата да се държат един за друг. Туй засегна Маноловото честолюбие — е, Пенко беше доста по-възрастен от него и видимо по-як, ама беше хептен аджамия в хайдушкия занаят, дори пушка или пищов още нямаше, докато той, Манол… Нейсе, примири се, нямаше какво друго да прави, ама малко горчилка тъй и остана в душата му.

Като се нахраниха хубаво, войводата ги вдигна и ги заведе до Бюйюк конак — намираше се наблизо до село Риш, на главния път от Цариград за Шумен: на другата сутрин по този път щяла да мине царската хазна с четиридесет катъра, нея трябвало да бастисат. И тъй из основи бе изучил работата, че още отсега им каза кой катър колко жълтици ще носи, кой колко стамбола, юзлуци, екилици и грошове. И за стражата също им рече, и за бостанджията, който й е начело. А сетне ги разпредели на пусия, дето и най-изкусното око не би могло да открие отнапред, заръча им как точно ще ударят кервана и завърши с тези думи:

— Щом аз хвърля на бостанджията, и вие да гърмите и да дърпате катърите навътре в шумата!

Всичко стана точно тъй, както го бе предвидил войводата. Зададе се на другия ден керванът със султановото злато и насреща му се изправи Алтънлъ Стоян, пременен с обшитите със злато одежди. Заповяда той на стражата да се предаде, но като видя, че неколцина посегнаха към силяхлъците, гръмна с пушката си ей така, без да се цели, и бостанджията, улучен между двете вежди, се строполяса от коня си. Стреляха и другите хайдути и повалиха още половин дузина от стражата (Манол удари един арапин-великан, който точно се мъчеше да подгони назад катърите), а сетне се впуснаха бежешком, накълцаха с ножовете или прогониха останалите и повлякоха към гората натоварените със злато и сребро добичета. И само един от дружината зяпаше до разчекване на устата какво ставаше пред очите му, та стана нужда Алтънлъ Стоян пътьом да го свести с една люсница по врата — беше Пенко от Върбица и шамарът, който той изяде, хем достави удоволствие на Манол, хем пак го наскърби, защото с такъв хаплю го бе изравнил войводата.

Отдалечиха се навътре в гората, Алтънлъ Стоян даде знак да спрат и там изсипаха из торбите цялата плячка на няколко грамадни купчини. Подреди тогаз войводата всичките си другари — с Манол бяха станали осемнайсет — и захвана да разпределя нечуваното богатство: на всеки даде по един фес сребърни пари и по една кривача златни. А на него самия се падна колкото на десетина от другите, че и повече…

Накрая той отдели на една страна своите момчета, а на другата — събраните само за това бастисване момци, между тях бяха и Манол и Пенко. И ги разпусна, като ги напъти да си отидат всеки по местата си, да си гледат своята си работа и да чакат войводата пак да ги призове. И още един съвет им даде: да не бързат да показват от колко злато и сребро пращят кесиите им, зер сега ще плъзнат един бьолюк турски мекерета да слухтят и гледат кой отведнъж е станал паралия…194

А народът запя нова песен за Алтънлъ Стоян. Отначало тихичко и крадешком, после сред свои по седенки, а накрая песента се ширна навред по цяло Българско:

10

Сливналии пък и хора от казата се бяха научили да го причакват сутрин, като отиваше в конака. Усетили бяха, че тогава — ободрен от крепкия сън или още под влияние на спомена от вечерта, прекарана с Гюлсума, Юммю или Сеяр — е склонен да се показва великодушен, снизходителен, по-лесно да дава опрощение, правдина или подкрепа.

Тъй беше и тази сутрин. Докато крачеше нервно към конака, Тахир ага отдалече зърна как някакъв старец и една невеста с дете на ръце — и двамата гяури — се отлепиха от сянката на сградата и с плаха надежда се упътиха към него. Ала днес аянът носеше в гърдите си не бодрост и радостен спомен, а смес от зимен мраз и опустошителна вихрушка.

Махна им отдалече, да ги отпъди от пътя си. Искаше му се да им извика да не го закачат сега, нали този гарван буквояд хаджи Молла го бе измъкнал от топлината на леглото, за да забоде в сърцето му новината. Не приличаше нему, аян и самовластен господар на Сливен, да споделя с някого своите злополучия, а най-малкото — с гяури. Махна им пак, но те не го разбраха и се повалиха на колене в праха на четири-пет крачки от него. Старецът свали калпак и загъгна нещо, жената протегна насреща му детенцето си и зави жалостиво; Тахир ага не си даде труд да разгадае какво опява, но долови жалба срещу някакъв правоверен, който намушкал мъжа й и задигнал всичката аба, изтъкана от тях през зимата.

— Оставете ме, хора! — Аянът се канеше да мине между тях и да влезе в конака. — Оставете ме! Днес не ми е до никакви жалби…

Но навляците (така, с тази българска дума ги нарече в себе си агата) се направиха на глухи и даже не помисляха да се отместят. Дъртакът редеше нещо за трето събиране на някакво испенче, а жената, както беше на колене, посегна да прехване с една ръка нозете му.

Аянът се дръпна. Кръвта се надигна в него и го удари в главата. Ръцете му от само себе си се пресегнаха към позлатените дръжки на пищовите.

— Ще се махнете ли? — попита ледено. — Или искате по един куршум в дебелите си чутури?

— Не ни отпъждай, войводо. — Старецът го каза отчетливо без предишното гъгнене. — Ако ти, наместникът на султана, откажеш да ни чуеш, от кого да потърсим правда?

Ръцете измъкнаха пищовите и запрегнаха кондаците.

— Какво? На мен ли ще дръзнете сметка да дирите?

Съвсем неочаквано за него отговори не старецът, а жената. И това му спомни друга една жена, Силдаровата щерка, която така веднъж запрати в лицето му неразбираеми, но хулни думи.

— Какво пък, стреляй! — рече тя; в гласа й имаше повече презрение, отколкото предизвикателство. — Стреляй! Ти не си по-добър от другите читаци. — И добави: — Сетне се чудите защо горите се пълнят с отмъстители…

Кой знае, ако този намек за хайдутите бе в друг ден, не днес, Тахир ага може би щеше да пощади тези побъркани от злочестината си люде. Но сега червено перде се спусна пред очите му.

— Обърнете се гърбом! — заповяда, смутен от тези лица по на една педя от дулата на пищовите.

Една секунда оглушително мълчание. После старецът каза студено:

— Защо пък, гръмни така.

Полудели от отчаяние ли бяха тези хора? Или вярваха, че с дързостта си пред смъртта ще смекчат сърцето му?

Тахир ага сви рамене:

— Ваша воля…

И дръпна спусъците.

За някое време остана неподвижен. Не от гризене на съвестта — безразличен беше той и към двата трупа с пръснати черепи, и към писъка на повитото в чистички пеленки кърмаче, и към вида на сеймените, изскочили из конака и затичали се към него. Сякаш омагьосан, войводата слушаше как къщи и зидани огради подхванаха неговия двоен гърмеж и си го препращаха насам-нататък като постепенно замиращ екот.

— Тътени! — сами се сетиха устните на агата.

По гръбнака му пролази тръпка. Защото си спомни…

Гълчавата го върна към действителността. Натика в силяхлъка празните пищови, пък заповяда на сеймените:

— Разкарайте ги оттука. — Сетне помисли, че ония, за да се престараят пред него, може нещо да се погаврят с мъртъвците, та допълни: — Издирете кои са близките им и ги предайте на тях, да си ги погребат по своята вяра.

И продължи към конака. Повече изобщо не се сети за тази двойна смърт — не беше юначество, че да го помни с гордост, нито пък нещо, дето да умилява спомените му. Просто нищо особено не беше се случило.

Щеше да проводи за Кула Байрактар, но Кула, изглежда, бе очаквал това повикване, защото отнапред бе дошъл в конака, та влезе в одаята на аяна само две-три крачки зад него. Тахир ага му посочи миндера и оня се запъти нататък; както повечето много високи хора, и той ходеше възтромаво, непохватно.

— Чу ли?

— Чух — потвърди Кула Байрактар. — Туй е работа пак на онзи чапкънин. На Алтънлъ Стоян.

— И го казваш тъй — кипна аянът, — сякаш туй не засяга и тебе?

Друг на негово място би замълчал благоразумно, но Кула Байрактар се бе одързостил напоследък, та не премълча:

— Направил съм, каквото съм можал, войводо. Не се случи да застанем със Стоян един срещу друг. Иначе… отдавна да си го забравил…

Тахир ага също седна на миндера, натъпка един чибук и го запали.

— Туй трябва да се свърши веднъж завинаги, Кула Байрактар — измъкна по едно време захапката от устата си. — И ще го свършиш ти!

Дълго, много дълго мълчание. И после:

— Ти може би не знаеш, войводо, че аз съм гяурин, българин?

От изненада Тахир ага изпусна чибука из зъбите си и горещият тютюн се разпиля по чергата.

— Тъй ли? — успя да каже само.

— Тъй. Роден съм гяурин и още съм гяурин. Пет пари не давам аз за Христос и вярата му, ама съм кръстен, а сетне не съм потурчен.

— И защо?…

— Какво защо? Защо не съм потурчен ли?

— Пикая му аз на твоето потурчване. Питам защо като си българин, си на служба при нас. И гониш твоите, българите.

Странна усмивка се хлъзна по месестото лице на Кула и се сгуши някъде под мустаците му.

— Исках да се въздигна, аян ефенди. И пред себе си виждах два пътя: или да хвана гората и да стана хайдутин — с този бой и това вярно око можех да бъда нещо като Злати Кокарчоолу, или да служа на вас. Това избрах. Пък и добри пари ми дадохте на времето, когато се хванах дервентджия, пък и сетне…

Имаше и друга причина, тя беше най-важната, но за нея Кула предпочете да премълчи. Някога в родното му село го опозориха: хванаха го, че честичко навестява хорските курници да краде кокошки, та го оваляха в катран, а после в кокоша перушина и тъй го преведоха през цялото село, е и през къщата на онова девойче, дето отдавна лежеше на сърцето му. Тогаз Кула прокле рода си — целия християнски род — и си даде дума да мъсти. Същата нощ избяга. И на второто утро вече се бе пазарил дервентджия.

— Защо ми казваш това, Кула Байрактар?

— За да разбереш, че познавам българите отвътре, както само те си се познават. И да ми вярваш онуй, което ще ти кажа, войводо. Лесно е да се рече: „Да свършиш с Алтънлъ Стоян“. Потери, пусии, капани — тъй може да се спипа само някой аджамия, аян ефенди, не и стари лисици като Алтънлъ Стоян или Кара Танас. Тях ги закриля всичко: гора, трева, звяр, птица, камък, всичко.

Без да разбере защо, Тахир ага си помисли за стареца и жената преди малко. И си рече, че такива хора като тях, дето не мигват срещу дулото на пищова, също закрилят Алтънлъ Стояновци и Кара Танасовци…

— И какво означават думите ти? — рече гласно с тъжен присмех. — Че няма оръжие срещу човек като Алтънлъ Стоян? То ще излезе, както той сам се хвали в песента:

Сега беше ред на Кула да се изненада — не бе очаквал той, аянът, да даде ухо и да запомни песен за омразния му хайдушки войвода.

— Не, и срещу Алтънлъ Стоян има оръжие, аян ефенди.

— Аллах керим!195 — разпери ръце към небето Тахир ага, но личеше, че го прави на майтап. — И що може да ни помогне, Кула Байрактар?

— Парите.

— Парите? — вдигна хубавите си вежди Тахир ага. — Парите не са за нас оръжие срещу харамиите. Още Злати Кокарчоолу, оня, с чаталестото сърце196… Пък и в последните години не съм престанал да…

— Трябват пари, за да купуваме, не да даряваме продажни души, аян ефенди. Трябват толкова пари, че за тях син да се полакоми да продаде майка и майка — син. Времената се промениха, аян ефенди. Работите се извъртяха тъй, че раята се замогна. Виж ги тукашните сливналии. Речеш ли да подкупваш човек измежду тях с някакви мизерни алтъни, ще ти се изсмее в очите. За цената ще ти се изсмее.

Няколко минути Тахир ага съсредоточено смука от отдавна загасналия си чибук.

— Добре — кимна накрая. — Пари ще имаш. Друго?

— Другото е бадява, безплатно — засмя се беззвучно Кула. — Време. Прибързаността е лош ортак, аян ефенди.

— Вярно — кимна повторно аянът. Изглеждаше така, сякаш приказва едно, а мисли за друго. — Времето е голяма сила. „Заман саман сатар, саман заман сатар“197. — Най-сетне спря замислени очи върху Кула Байрактар. — Добре — рече. — Ще имаш и време. Пари и време ти давам, без да ги броя. И насреща искам само едно: главата на Стоян…

Привечер Киро Възела, горският кехая, редеше гюмовете с мляко, когато с крайчеца на окото си зърна отсреща, сред първите дървета на Равна198, издайнически да блясва седефен приклад на пушка. В първия миг сърцето му изстина, но Киро бързо се съвзе и като се престори, че не е забелязал нищо, наду бузи и засвирука уговорената „Тодорчо иде отдолу, отдолу откъм Цариград…“ Преструваше се той чак дотогава, докогато хайдутите — седем-осем на брой и разпилени в голям полукръг — почти изминаха разстоянието от гората до него. Тогаз страх сграбчи сърцето му — онова, дето му бе изглеждало просто и лесно, сега му се видя черно като зейнала дупка на ада. Че към него идеше не какво да е, а дружината на Алтънлъ Стоян — чуло ли се не някой да се е опитал да излезе насреща й и да не е получил олово в сърцето? Чак сега се отвориха очите на Киро и разбра той защо такава луда плата му дадоха за такваз проста услуга. Да имаше колай, Киро би се върнал една неделя назад и би бягал през три баира далеч от този кемер, който като жарава гореше кръста му. Но виждал ли е някой да се върне времето? И Киро проумя наведнъж две неща: че вече е късно да се покайва и че за него спасение ще има само ако ония, на които свиркаше сега, свършеха работата си.

Стигна до тази мисъл и пак се уплаши: ами ако те, още замаяни от обедното пиене, не забележеха знака, дето им даваше? И с избила на челото му пот той засвири тъй, че комай и в Котел би се чула свирката му.

— Бре, много си се разсвирукал бе, Киро! — изгвори един познат глас на десетина крачки от него. — Като те слуша човек, ще рече, че на султана в Цариград ортак си станал на хазната.

Чак сега горският кехая вдигна очи от гюмовете, престори се на изненадан и повика уж божем усмивка на приятност върху лицето си. Каква ли е излязла тази усмивка, сам не можа да си отговори. Защото онова, което видя, съвсем не го зарадва. И друг път го бяха навестявали хайдутите, но сега не стояха скупчени, а разпръснати като за битка и ръцете им все лежаха върху пушките и пищовите. И друго стресна кехаята — откакто го познаваше, днес за пръв път виждаше войводата окичен в злато, както го пее песента; а знаеше се, че той облича златните дрехи само тогаз, когато турски глави ще сече.

— О, ти ли си, войводо! — насили се да възкликне весело. — Заповядай и добре дошъл. Добре дошли са и юнаците ти. — Па рече да се ухили. — А туй, за свирнята, си има крушка опашка. Не съм на султана ортак, войводо, ама си имам и аз радост. Снощи ми се отели крава и то с мъжко теле, вакличко.

— Аха — отвърна разсеяно Алтънлъ Стоян, сякаш, думите на кехаята се хлъзнаха покрай ушите му. — Сетне ще ми го покажеш, да му се порадвам и аз.

— А защо сетне, Стоян войводо? Ела още сега, на часа да го видиш.

Съгласеше ли се войводата, кахърите на Киро Възела щяха да свършат и кемерът на кръста щеше да му отвори вратите към всичко. Но Алтънлъ Стоян не бързаше. Оглеждаше се нехайно, като че имаше поне три дни време пред себе си.

— Всяко нещо по реда си — рече. — Искам по-напред един алъш-вериш да направим. Ще продадеш ли едно теле да нагостя момците си?

— Ще ли питане, войводо? Че сефте ли е да нахраня дружината ти?

— Ама този път даваш ли аз да го избера, Киро кехая?

Да го избере, туй значеше да влезне в кошарата.

— Не едно, две телета избери. И не срещу пари, армаган ще ги имаш от мене.

— Хубаво! Тогаз избирам хей това…

Не беше изрекъл последната дума Алтънлъ Стоян и се преобрази. Станал в миг сякаш целият от жили, той измъкна пищов от силяхлъка си и без да се цели, гръмна на посоки в кошарата. Човешки вик отговори на гърмежа му: дали бе видял предателски блясък на очи или оръжие, или, както мълвеше народът, през стени и скали усещаше османлиите, на този въпрос Киро никога не успя да си отговори, ала нямаше съмнение — в кошарата бе останал един сейменин по-малко.

Пушекът от пищова на войводата не се бе разсеял, когато момците му се бяха вече укрили зад дървета и камъни и взеха кошарата на прицел.

Ако досега Киро можеше още да се съмнява, следващите думи на войводата показаха, че той е знаел отнапред за приготвената му пусия:

— Хайде, Кула Байрактар! Какво седиш там при телците? Тъй ли се ловят хайдути?

Защо не стреляха тези ахмаци от кошарата? Гибелта на техния аркадаш ли ги порази? Или войводата ги омагьоса със златната си премяна? Изглежда, и туй беше вярно, понеже след малко, когато по даден от Алтънлъ Стоян знак дружината едновременно се хвърли в кошарата и захвана да пушка и да сече. Киро не чу Кула и сеймените му да отвръщат на ударите с удар и на куршумите с куршум. Само едно чу: „Този не! Оставете го!“ И продължи да се носи само тропотът и мученето на подплашения добитък.

Мина още минута и от кошарата излезе кривокракият Хаккъ Кясимоглу, дето минаваше за пръв ездач в тайфата на Кула Байрактар. В едната ръка Хаккъ носеше главата на Кула, с другата влачеше обезглавения му труп. Още единайсет пъти се върна той в кошарата и скоро на земята покрай Кировите гюмове се строи цялата тайфа: половината сеймени бяха изсечени, другата половина — с дупка от куршум в сърцето или в челото.

— Твоя живот пощадявам — рече му войводата. — Ще отидеш при Тахир ага и ще му кажеш да си намери друг човек за колаузин и байрактар. — Хаккъ Кясимоглу понечи да се хвърли на колене в краката му, но Алтънлъ Стоян го спря с властен жест. — Ще кажеш още на аяна, че златото, дето е платил за кръвта ми, ще стане хляб за сиромасите.

Киро пребледня, па извика:

— Тоз кръст отгоре ми, войводо, никакво злато не съм…

Чак сега Алтънлъ Стоян се обърна към него и спря отгоре му очи, челиченосиви бяха.

— Не ща клетви, Киро, а кемера!

Горският кехая с треперещи пръсти развърза учкура на потурите си, откачи кемера и го подаде на най-близкия до себе си хайдутин.

— Е — каза тогава войводата, — сега можеш да получиш и наградата за предателството си.

И Киро Възела пак видя светкавичното измъкване на пищова, зейналото срещу челото му черно дуло и блъвналата от него огнена струя.

Това беше последното нещо, което той видя през живота си.

Така и падна, със свлечени до коленете потури…199

Когато Тахир ага научи за гибелта на Кула Байрактар, възкликна:

— Аллах, аллах, сламата продаде времето!…

И никой от онези, дето се случиха около него, не го разбра.

11

— Глумиш се, нали?

— Имам ли вид на човек, който се глуми и задява? Бяно така се облегна, сякаш във възглавниците на миндера търсеше опора не за гърба, а за духа си.

— Тъй — рече замислено. И направи на глас равносметка на онова, що беше чул: — Питаш ме дали съм съгласен да стана устабашия на нашия еснаф200. И думаш, че не се майтапиш с мене, не ме вземаш на подбив.

— Точно тъй — потвърди Селимински.

— И не виждам какво толкоз се чудиш — допълни Мавроди Коджакара.

— И ти ли, Добре, не виждаш?

— И аз — каза Добри Желязков, уж прекалено решително, но нещо издаваше, че вътрешно споделя колебанията му.

Разговорът се водеше в одаята на Бяно. Тримата му приятели го бяха споходили и по лицата им той веднага разбра, че ще чуе нещо необикновено. Ала да му предложат да бъде устабашия на сливенския абаджийски еснаф — това, виж, не можеше да подозре отнапред.

— А защо, да речем, да не си ти?

— Майсторите не ме обичат — вдигна рамене Добри, — гледат ме накриво, какво ли не пуснаха за моите чаркове…

— Добри и Мавроди ще влязат в еснафския съвет — обади се Селимински. — Ще са край тебе.

Смутен и объркан, Бяно обходи с безпомощни очи гостите си, пък разпери ръце:

— Ама вие с всичкия си ли сте бе, хора? Че в лонджата само да се чуе моето име и старите майстори ще изпокапят от смях…

— И стари, и млади майстори те уважават — възрази Коджакара. — Имаш ти име на абаджия, който каквото изтъче, сякаш подобава само за царска гърбина. Такъв майстор не може да не се уважава.

— Пък за избора не бери гайле — многозначително добави хаджи Иван. — За него ние ще мислим…

— Я виж какво стана при бакалите и пушкарите — обади се и Добри.

Макар и да беше член-основател на Братството, Бяно Абаджи за пръв път си каза, че може би странните явления напоследък в Сливен не се случваха тъй, от само себе си, а тайно и преднамерено се направляваха от другарите му и преди всичко от Иван Селимински. Ето, да вземем пушкарския еснаф. Там лонджата избра за чаушин Паскал хаджи Кутьов и тъй като устабашия беше престарелият и вече оглушал хаджи Симйон Гюргин, то на дело цялата власт беше в ръцете на Паскал. Бакалската лонджа пък неочаквано си хареса двамата по-малки братя Топракчиеви, та Христодул се прибра след събранието като устабашия, а Коста — като онзи член от съвета, който държи и се разпорежда с касата… За тези именно странни явления напомняше сега Добри Желязков.

— Знам, че не ти е по сърце — прекъсна мислите му Селимински. — Но трябва да приемеш, Бяно. Братствена длъжност е за тебе да приемеш.

Последните думи прозвучаха толкова естествено, та Бяно изобщо не съобрази, че в уставните основи на Братството и дума не се бе споменала за някакво намесване в работата на еснафите. Той само помълча, пък накрая се предаде с едно късичко изречение, което прозвуча като въздишка:

— Е, щом като трябва…

За Бяно събитията след тези четири кратки думи се завъртяха главоломно, като насън. В съботата след разговора, когато се събра лонджата и нещата дойдоха до избор, стана някой си Митю Ялбука, абаджия от Кумлука, и предложи да изберат за устабашия него, Бяно Силдаров. И не само го предложи, ами и такива хвалебствия нареди, че Бяно само се червеше и се чудеше къде да се дене от срам. А при това можеше да се закълне, че ако изобщо някога се е срещал с този тъй щедър на хвалби Митю от Кумлука, то ще е било на предишна някоя лонджа…

Станаха и други — някои полупознати, повечето съвсем непознати — и също занареждаха какви ли не бивалици и небивалици за Бяно. И докато той още се чудеше и маеше на това, лонджата го избра за устабашия. Сбъднаха се думите на Селимински и за Мавроди и Добри — и тях избраха в еснафския съвет.

Както беше обичаят, на третия ден след избора при Бяно се явиха предишният устабашия Ночо Хошера, дето минаваше за дясна ръка и сянка на чорбаджи Желязко, общинаря. Дойде и членът на съвета, който бе отговарял за касата. Но обичаят свърши дотук. И до бинлика с размери на малко буре, което Ночо Хошера донесе, пъшкайки под тежестта му. Защото Бяно вместо да извади мезе и да направят един славен зияфет, поблагодари за бинлика вино и го прибра на хладно в избата, а сетне поиска от двамата да проверят тефтерите и касата на еснафа. Напусто Ночо на няколко пъти опита да завърти работите към джумбуши и хлевоустия — като куче-гонче, което упорито се връща на следата, Бяно не се оставяше да го замотаят и все повтаряше своето: тефтерите и парите. Не помогна и другият чалъм на Хошера — да се престори на засегнат и да се измъкне навън с все тефтерите; Бяно се надигна заплашително и двамата гости, като прецениха мускулестата снага на стопанина, си седнаха на задниците. И не само показаха тефтерите и касата, а три дни се ровиха с новия устабашия в хесапите на еснафа, а трийсет пъти по три се обливаха в пот или трепереха от премръзване. Бяно пък набара такива янкеседжийства, че триста пъти по три му се доповръща.

— Що да сториш ли? — рече Селимински, когато Бяно му поиска съвет. — Постъпи така, както ти нарежда сърцето.

И Бяно го послуша: за изумление на цял Сливен свика отново лонджата на абаджийския еснаф само единайсет дни след оная, на която го избраха за устабашия. Вечерта преди събранието в дома му отново довтаса Ночо. Въртя и сука той, пък изплю камъчето: даваше на Бяно двайсет кесии — десет хиляди гроша! — само и само новият устабашия да не го кепази, да не става името му за резил на Сливен и на казата. Бяно го изхвърли през оградата на хаета, ала след като преди това се бяха случили други неща. Като му отказаха подкупа, Ночо Хошера измъкна изпод кебето си пищов и го насочи към стопанина на дома. Бяно не само не трепна, ами тръгна право срещу пищова. Ночо дръпна тетѝка, кондакът щракна, ала изстрел не последва. А новият устабашия, макар да имаше име на хрисим и кротък човек, му отвърна с яка плесница. И му издума, че като е некадърен за нещо, по-хубаво е било хич да не се залавя за него, а да си потърси помощ от майстор. Ночо не свари да отговори; истината беше, че той бе потърсил помощ от такъв баш-майстор като Коджа Мюстеджеб, ала прочутият делибашия отблъсна парите му, като рече: „Ти луд ли си, чорбаджи? Не виждаш аз ли какъв бамбашка вятър духа сега из Сливен, че кара и нас, правоверните, със събрани пети да стоим?“ А не свари Ночо Хошера да отговори, защото Бяно го грабна, отлепи бая пълното му тяло от пода, залюля го и го метна през оградата на хаета да пльосне долу на земята като жаба.

Та на другия ден Бяно се изправи пред лонджата и равно-равно обясни на майсторите, как от касата са откраднати, кажи го, седемдесет хиляди гроша. Каза им още и за рушвета, за негръмналия пищов, всичко им каза, и то все тъй, без да повиши глас. Дали от страх, или от желание да се прикрие зад широкия гръб на общинарите, Ночо взе, че изтърси, защищавайки се, дето чорбаджи Желязко го е подкокоросал да бръкне в касата и че поне половината от тези седемдесет хиляди са отишли в неговия, чорбаджи Желязковия джоб.

И какво последва в края на краищата?

Ночо Хошера и онзи, старият касиерин, върнаха в касата трийсет и пет хиляди гроша, ала въпреки това лонджата ги лиши от право да упражняват занаята и да се зоват сливенски абаджии. А и цял Сливен ги погна с такива подигравки, че за дълго време не смееха носа си извън портата да покажат. Чорбаджи Желязко не дочака да стане за посмешище, а усуланджък събра челяд, покъщина и кемери със злато и замина нанякъде.

— Виждаш ли, Бяно Абаджи? — със смях му рече Селимински, когато другарите от вътрешния кръг на Братството („вътрешния кръг“ — понеже, както личи от изложените тук паметни събития, то бе разпростряло невидими нишки в множество „средни“ и „външни“ кръгове, които обхващаха почти всички християни в Сливен) се събраха да полеят „Бяновата вихрушка“. — Казвах ли ти аз, че да си устабашия е много проста работа?

12

Само той си знаеше какво му струва да се показва, че е онзи, предишният Димитраки чорбаджи — човекът с правата снага и властния поглед, могъщият първенец на християнското население на Сливен и приятел на страшния Тахир ага. Всичко правеше, както преди — стъпваше тежко и важно, гледаше отвисоко, па и гласа си отпущаше, ала то не бе истинско, а игра, карагьозчилък някакъв: все едно яка скала, ама не същинска, а само изкусно зографисана върху тънка хартия.

Изкусно ли? Туй, за изкусното, беше втората му голяма неувереност. Страхуваше се той, че цял Сливен — турци и християни, „елини“ и торлаци — знае не по-зле от него как днешният Димитраки е само изкривена и смешновата сянка на по-раншния и че евтините сербезлъци, дето ги продава за щяло и нещяло, не са нищо повече от хвалипръцковщини.

Как стана така? Как се случи, че Димитраки да замяза сам на себе си на вълк с изпилени до венците зъби? Колкото и да напрягаше ум, той не намираше отговор на тези въпроси. Нито бе способен да разтълкува цялата поредица от събития, довели до изтръгването на силата му, още по-малко — двигателя, който се криеше зад тях. Единственото ясно нещо беше, че бъркотиите идеха от торлаците. И че тези торлаци бяха други, нови, не такива, каквито Димитраки ги познаваше от почти половин век. Захванаха се те един по един да превземат еснафите (оставиха настрана само турските еснафи — кожарството, сарачлъка, семерджийството и ковачеството) и го направиха тъй, че от шетнята им изгърмяха половин дузина чорбаджии; после се намесиха в работата на църковните настоятелства, разбишкаха ги, плюха си на ръцете, па като измъкнаха пари от еснафските съвети и настоятелства, хвърлиха ги за поправка и украса на църквите и за укрепване на училищата; не им стигна това, а преди неделя, — раз, два! — лапнаха и общината.

Направиха това последното така. Надигнаха се из Сливен гласове, че трябва да се изберат нови общинари-чорбаджии на мястото на Желязко и другите; сетне работите се извъртяха, та избраха не хората, дето посочи Димитраки чорбаджи, а съвсем други, които той не бе видял и на сън да са рамо до рамо с него в общината. Е, не бяха баш торлаци, ала и „елини“ не бяха, брояха се за люде от по-първа ръка хаджи Нойко хаджи Божилов, хаджи Людскан или онова болнаво грамадище Цено Коньов, но още на първото събиране на общината се разбра, че ще вървят по торлашака свирка. И Димитраки се видя слаб и безсилен срещу едно мнозинство, което недвусмислено, макар и без предизвикателства, му налагаше волята си.

Тъй бяха нещата — Димитраки получаваше удар след удар като чучело, а нямаше що да стори в ответ… Оставаше му да се перчи и надува, ама и да се ослушва за смехове и глуми подире си.

Извървя цялата дължина на Тевната чаршия, като само поглеждаше отгоре-отгоре в десетките дюкяни201 и кимаше важно на майсторите в тях. Не бе дошъл да пазарува, а само ей тъй, да се покаже на хората. Но като излезе от горния й край, към Машатлъка, той се чувствуваше така изморен, сякаш идеше пеша от Ямбол… Спря чорбаджията за малко и попремига срещу светлината, пък свърна към метоха — знаеше, че новоизбраните общинари, залисани в катадневието си, не се въртят там по работно време, та се чувствуваше подсигурен срещу разни изненади.

Още като се качваше по стълбите на метоха, отвътре чу глас, който го изуми — не бе допущал, че тук ще прозвучи (поне за сега) словото на собствения му син Евтим. Напълно смаян, чорбаджията спря и се заслуша.

— Вие, цорбадзиите и обстинарите, сте си виновни, затуй на себе си се сърдете — безмилостно режеше Евтим. И продължи, както и другите също, вече на „елински“: — Вестне ли се в къщи мишка, добрият стопанин залага капани и отрови да я пречука навреме, не чака да му пръкне цяла сюрия мишлета, че тогаз да ги гони и треби. А вие? Като добри стопани ли постъпихте вие?

— Тежичко ни съдиш, Евтиме — обади се виновно владишкият наместник Кирияк. — Кажи къде сме сгрешили.

— Защо не смазахте на часа торлаците? — запита в отговор Евтим. — Още когато пръв път понадигнаха глави?

— Мислиш ли, че не сме го искали? — намеси се и пискливият глас на таксидиота Партентий. — Да бяха двама или дванайсет, да им смажеш главите. Ама на хиляда и двеста души…

Партений беше прав. Димитраки също не бе стоял през цялото време тъй, със скръстени ръце. Или по-право — искал бе да не стои със скръстени ръце, ала не бяха човек или дузина, какво да прави с цяла торлашка напаст.

— Защо ще смазваш глави? — продължи междувременно синът му оттатък. — Смазвай делата им! Смазвай онуй, дето са си го наумили и хилядата и двеста ще подвият опашки от само себе си.

В сърцето на бащата трепна гордост: „Виж го ти, момчурлякът станал мъж! И как само умно приказва…“ Но веднага го смъдна и малко горчивина: „Това е, одъртяхме. И децата скоро ще захванат да ни дават акъл…“

Отвътре се обади нов глас. Димитраки трябваше да се понапрегне, за да го познае — беше хаджи Никола Койчоолу, един от последните „елини“, останали в съвета на общината.

— Кажи го по-ясно, Евтиме!

— Ето ви го по-ясно — разядоса се Евтим. — Където посегне торлакът — прас! — през лапите. Протегнал ръка към настоятелството на „Света София“? Прас — катинар на църковната порта. Ще укрепява училищата, та пришълци някакви да учат децата по църковнославянски? Прас, край на училището. Ще се вре торлакът тук, в общината, при чорбаджиите? Прас, две думи на аяна и натрапникът — в хумбата…

Вътре се възцари тишина. Димитраки прецени, че е дошъл моментът за неговото появяване. Отвори вратата и почти се сблъска с Евтим — казал, каквото имаше да каже, синът му си бе затръгвал. И двамата се смутиха от срещата: Евтим — защото бе тръгнал да завоюва място сред първенците на града, без да знае баща му; Димитраки — защото виждаше като нов своя син.

Мълчанието, започнало след Евтимовите думи, продължи и когато баща му зае неговото място. Най-сетне го разчупи — Кирияк:

— Ех, как лети пустото време! Сякаш вчера Евтимчо беше педя хлапе, пък днес виж го — мъж. И то какъв мъж! Аферим на сина ти, Димитраки чорбаджи. Помни ми думата: Евтим ще хвръкне толкоз високо, че ще затъмни всичко в Сливен.

— Чух го през вратата — каза Димитраки, когато хаджи Никола Койчоолу понечи да го запознае с думите на Евтим. — Е?

— Момчето е право — не изчака втора покана Партений. — Пропуснахме много време, ама за такава работа никога не е късно.

— Тъй, тъй… — закима одобрително хаджи Никола Койчоолу, а зърната на броеницата му пригласяха: „Трак, трак…“

Наместникът Кирияк поразмести шишкавото си тяло и изпуфтя:

— Що можем стори ние? Общината комай е в техни ръце…

— Тъй, тъй… — обади се отново Койчоолу; все „тъй“ и за предложенията, и за съмненията в тях.

— Чест му прави на Евтим, че ни отвори очите — продължи Партений. — Що можем да сторим ли? Всичко, брате Кирияк, всичко, дето не сме сторили, когато му е било времето.

Димитраки усети как погледите, пълни с въпрос, се кръстосаха в него. И каза тежко:

— Разбира се. Можем да поправим грешките си.

А същевременно се запита каква ли беше истинската, дълбоката причина за внезапната — и тъй непривична — мъжественост на монаха. И не успя да си отговори. Защото още не беше дочул за разобличенията на някои не съвсем чисти Партениеви дела, позачестили напоследък от български свещеници и монаси и люде из народа.

— Евтим, да го поживи Господ, вече ни подсказа пътя — не спираше да се лее словото на таксидиота. — Три са ударите, които без бавене трябва да нанесем: училищата, църквите и общо върху бръснатите глави202, дето са дръзнали да се надигнат по-високо от позволеното.

— Тъй, тъй… — намери сгода отново да се обади Койчоолу.

— Хубаво го казваш — изпъшка наместникът Кирияк, — ама как ще ги ударим, тези удари?

— За училищата и църквите оставете на мене. Ще отида в Адрианопол и ще разкажа всичко от игла до конец на светиня му Герасим Критски, той няма да ни изостави. А за бръснатите глави трябва да помогне чорбаджи Димитраки. Кой друг, ако не той може да измоли намесата на войводата Тахир ага? Само чорбаджи Димитраки ще намери колай да му изясни кой и как мъти живота на хубавия Сливен, пък аянът си знае що да стори нататък.

Димитраки поразмисли, поразмисли, пък изрече тежко:

— Добре. Имайте го от мене.

13

Заедно с Добри през отворената врата нахлу диханието на зимата — мразовито, свирепо, понесло със себе си вълма снежинки. В одаята на Мавроди обаче беше топло, прикътано. Новодошлият хвърли ямурлука, но трябваше да изчака, докато очите му привикнат със здрача — нарочно не бяха запалили лампа.

— Да ви кажа правичката, мене захваща да ме гони страх — рече хаджи Нойко, очевидно в продължение на предишния им разговор.

— Чест ти прави, че го признаваш — каза Иван Селимински. — Само не виждам кое поражда страха ти.

— Тъй де — намеси се и Цено Коньов. — Ако питате мен, не нас, ония трябва да ги е страх.

— Кои са „ония“? — попита Иванчо Куртев; беше дошъл отново от Цариград по своите търговски работи.

— Как кои? Турчулята и преструванковците, дето съскат по гръцки.

— Добре, добре — сложи ред в приказките учителят. — Да чуем хаджи Нойко.

Очите на Добри Желязков посвикнаха със сумрака, та различи в одаята още Бяно, Мавроди Коджакара и хаджи Людскан. Неда я нямаше; погрижила се бе оджакът да е разпален и мъжете да имат мезе и стомна вино, па бе отишла някъде на гости с малкия Иван, шестмесечния им син.

— От какво ме е страх ли? Помилуй, господи, ами че от всичко, което става. Завъртяхме ние една въртележка, пък сега вече тя се върти сама и за нас не пита. И като се върти, докъде ще стигне, един бог знае. Е, може би и Сатанаил…

Както се случваше често напоследък, думите на хаджи Нойко хаджи Божилов подразниха Добри. Той изобщо не гледаше с добро око на този търговец и попски внук, много мекушав му се виждаше, лесно се огъва, па и е готов да угодничи на тия, срещу които ужким се бореха. Като го чу сега, не се стърпя и подметна злъчно:

— Що чиниш тогава сред нас, хаджи? Ние анджак да въртим въртележките сме си дали обет…

— Хайде пък и ти! — смъмри го хаджи Людскан уж полугласно, пък навярно го чуха и на Карандила. — Страх го е човека и ако си дадеш малко зор, ще видиш, че има защо да го е страх. Зер въртележката… Де го има това турчинът да се крие като бито псе по кюшетата, а християнският народ да управлява, както си ще и както му е удобно?

— Пък и ония не са кьорави — добави Иванчо Куртев — и не стоят със скръстени ръце.

Разбраха го за какво говореше. Преди неделя кьосавият калугер Партений и шишкото Кирияк се върнаха от Одрин, размахаха името на владиката Герасим и с него на уста разпердушиниха християните в Сливен, закриха училището на Селимински и още едно-две училища в града, дето децата се учеха на църковнославянски. Не спряха дотам, а отлъчиха Селимински от църквата, затвориха храма „Света София“ и отстраниха от богослужение поп Исидор и още неколцина свещеници и монаси от българско коляно.203

Разговорът се прекъсна от влизането на Христодул и Паскал хаджи Кутьов. Добри използува това, за да подпита:

— Няма ли вече да ни кажеш за какво сме се събрали, хаджи Иване?

— И аз не знам. Събра ни Коста…

— Пък виж — възропта хаджи Людскан, — само него го няма.

— А, и той е тук! — чу се глас от вратата и с него се появи и Коста Топракчиев. Пък като се настани, започна загрижено: — Случи се нещо по пладне, та реших, че е неотложно да го съобщя не само на бате, на хаджи Иван или на друг от вас, а на всинца. — Той изтри разтопените капки сняг от челото си. — На обед в дюкяна дойде Анифе ханъм…

Възрастната кадъна така оглеждаше осолените риби в качето, сякаш избираше пръстен или гривна, а не цариградски турук. Но когато другите мющерии един по един се изнизаха, тя мигом се преобрази.

— Не ме познаваш, нали? — каза го на ясен български език.

Коста Топракчиев вдигна рамене — кой може да познае туркиня, когато тя се е забелила с всичките там фереджета и яшмаци?

— Ако си християнин, не издавай, каквото ще ти кажа. Аз съм Анифе, майката на хаджи Молла…

— Хаджи Молла? Писаря на войводата?

— Същия. Слушай, момче, слушай и не ме прекъсвай. Кажи на когото трябва, че чорбаджи Димитраки е ходил да ковлади торлаците пред Тахир ага.

Въпреки предупреждението, Коста Топракчиев я прекъсна:

— Да ги ковлади? За какво, Анифе ханъм?

— Че правели някакъв заговор, че насъсквали раята и я учели на неподчинение, че малко, по малко вземали връх в еснафите, черковните настоятелства и общината, като изхвърлили на бунището старите чорбаджии, доказали своята вярност към султана и аяна.

— А той, Анифе ханъм, аянът?

— Той не клъвнал изведнъж въдицата, казал нещо такова, че е доволен от сегашните управи на еснафи и общини. Такъв ред и такова точно плащане на вергиите, рекъл, не е запомнено в Сливен. Но и друго казал — че ако има заговори, той знае как да ги лекува с нажежено желязо. Тук чорбаджи Димитраки се позапънал, не можал да изрече нито едно име. Но обещал всичко от край до край да изпита и да го донесе на аяна.

Младият мъж поразмисли върху думите й, пък попита тихо:

— Защо ми казваш всичко туй, Анифе ханъм?

— Аз нося шалвари и фередже, ала в жилите ми има само българска кръв. Това, момче, не всеки може да забрави…

И с тези думи си тръгна — имаше болнава, залитаща походка, — но на вратата се обърна и прибави:

— И една молба имам към тебе. Иди в църквата и запали свещ. Нека всеопрощаващият и всеблаг наш бог Исус да се смили и оправдае майката, която за род и вяра може би сторва грях към детето си…

Дълго мълчаха след думите, на Коста. После хаджи Нойко се завайка:

— Казах ли ви аз? Въртележката… Помилуй нас, господи!…

— Майната й на твоята въртележка! — изруга го Добри Желязков. — Ако ще се цивриш, излез на двора или върви по дяволите, ама тук си мълчи!

— Так-а-а — провлече Иван Селимински. — Работата е ясна. Нека кажем по едно „бог да поживи Анифе ханъм“… — Той се усмихна; стори му се чудновато да призовава християнския бог в закрила на една ханъмка. — И да решаваме, каквото има да решаваме.

При важни решения Селимински изчакваше думата на другите, а после, без да дава натрапливи съвети, все постигаше своето. Но този път крачката, която трябваше да се направи, беше такава, че всички, дори способният на безразсъдства Мавроди, се стъписаха пред нея. И обърнаха пълни с очакване погледи към него.

— Да направим една равносметка — поде отново учителят. — И да се видим накъде сме. От ясно по-ясно е, чорбаджиите са си плюли на ръцете да ни задушат. За владишките поразии нека кажем само едно „било, каквото било“ и да не се занимаваме повече с тях. Но с аяна не е същото.

— Как ще е същото? — не се стърпя хаджи Христодул. — Ако Тахир ага се разшета, глави ще падат…

— Така е, глави ще падат. Лошо е, че могат да паднат главите на някои измежду нас. Още по-лошо — че главите може да са и на съвсем невинни хорица.

— Не те разбирам, хаджи Иване — обади се Паскал.

— Пък то не е трудно за разбиране — изпревари отговора хаджи Людскан. — Димитраки ще иде отново при аяна и този път ще му носи имена. Иначе ще излезе, че преди го е излъгал. Ще отиде, казвам, пък ако до тогаз не се е добрал до нашите имена, на братствените членове, ще посочи други люде, които му се случат на мерника.

— Така е — кимна Селимински. — И щом е така, остава да решим как да предвардим злините.

Продължи да му отговаря хаджи Людскан — не беше случайно, дето членовете на Братството го имаха за втори по ум след Иван Селимински.

— Няма чалъм да повлияем на Тахир ага. Остава да запушим устата на Димитраки…

Думите „да запушим устата“ можеха да се разбират по много начини — зависеше от нрава на човека, който ги е учил. Пръв прояви своя нрав Мавроди Коджакара. Той скочи на крака и извика:

— Да го осъдим, братя, този злодей, пък аз се наемам да стана палача!…

— Ти луд ли си! — рипна насреща му Бяно. — Ние сме си дали обет да вършим добро, не да ставаме колачи на хора…

„Ето го снопа на нашите братя — мина през главата на Селимински. — И крехки съчки, и жилави дряновици, и чепати кюскии, нищо не липсва в него…“ А гласно рече:

— Истината най-вероятно е някъде по средата. Нашата и на делото ни безопасност изисква да сторим нещо, за да сплашим клеветниците, но ние ще навредим на самите себе си, ако си позволим крайности.

— Туй щях да река и аз — обади се Иванчо Куртев. — Един хубав кьотек комай ще отнеме ищаха на мюзеверджиите…

Никой не възрази, а Добри Желязков на часа скрои плана:

— Работата може да стане така. Пара̀та е всичко за ония чибукчии, чорбаджиите. Ще отида аз една вечер при тях в метоха, ще ги заглавичкам с приказки за печелене на пари с моите прословути чаркове, та да окъснеят. А тръгнат ли си по пустите улици…

И този път проявиха съгласие, а седмина побързаха да се препоръчат, когато Селимински попита за доброволци; въздържаха се само хаджи Нойко и Бяно Абаджи, докато Добри Желязков отпадаше поради простия разум, че той щеше да бъде примамката.

— Четирима, не повече — поклати глава Селимински. — Лоша войска е тая, дето за щяло и нещяло се вдига цялата, до последния човек.

Всеки от седемте взе да изтъква предимствата на своето участие. И се стигна дотам, че Селимински трябваше да решава:

— Ти, Мавроди, сам си ми казвал, че имаш зъб на чорбаджи Димитър и на наместника Кирияк. А ние ще мъстим в името на общото, не поради лична ненавист. Не одобрявам също хаджи Людскан и Цено. Те са общинари, сядали са коляно до коляно с Димитраки и Кирияк — може и да ги познаят. От двамата Топракчиеви ще дойде само единият, по-добре Коста; не е редно да ги възправяме срещу опасността едновременно. Па и Иванчо Куртев не трябва да бъде в групата.

— Че кой остана? — изсмя се с цяло гърло Добри Желязков. — Уж щяха да бъдат четирима, а ти не поряза само Паскал и Коста.

— Не разбрах защо поряза и мене — ухили се Иванчо Куртев.

— Защото трябва да те пазим — отговори Селимински. — Всеки от нас е заменим в делата на Братството, само ти — не. — Той се обърна към останалите. — Може да не е ставало дума, ама Иванчо Куртев редовно ми провожда хабери от Цариград, та да знам какъв вятър духа там из сараите.204

— Остави тези работи, адаш — махна ръка Иванчо Куртев. — Аз съм от най-подходящите. Никой няма да се усъмни, че един цариградски търговец и личен познат на Тахир ага ще ходи нощем да налага чорбаджийски гърбини.

— Право е — рече хаджи Людскан и с това се реши участието на Иванчо Куртев. — Ама людете пак станаха всичко на всичко трима.

— Четвъртият ще бъда аз — кратко съобщи Иван Селимински.

— Майтапиш се — усмихна се хаджи Христодул.

— Не, не се майтапя. Нали и аз съм братствен член като вас?

Заговориха в един глас — едни се възмущаваха, други се стараеха да го разубедят, трети изтъкваха неразумността на решението му. Дори Бяно и хаджи Нойко предложиха себе си, само и само Селимински да стои настрана. Но той къде с разумни доводи, къде с неотстъпчивост наложи волята си. И остана при изпълнителите на казънта…

Случи се, че когато се разотиваха, Иван Селимински се задържа последен. И Мавроди Коджакара не пропусна възможността да го попита:

— Много я протакаме тая, хаджи Иване. Мотаем се с еснафи и църковни настоятелства, а защо не вдигнем брата българин на бой срещу амуджите? Че ние да не сме по-калпави от гърчулята?

И за пръв път Селимински поразкри далечните си планове:

— Много бързаш, Мавроди. Ти искаш днес да хвърлиш семето и утре да пожънеш плода. Така не става! По-напред семето трябва да избуи и да узрее за жътва…

Всичко стана така, както го скроиха. След две вечери хаджи Людскан заведе Добри Желязков в метоха и след като изпиха с другите чорбаджии по едно кафе, остави го с чорбаджи Димитър и архиерейския наместник Кирияк. И Добри така завъртя разговора, че двамата първенци се надпреварваха да го разпитват и да чертаят розови планове за ортачество и общо забогатяване, да предлагат какви ли не кроежи. И тъй отиде до късно…

А когато си затръгваха, на двамината не им провървя. Закрачиха те в мразовитата нощ, унесени в сладките си мисли, и звездиците зиморничаво трепкаха над главите им и снегът хрущеше под краката им, когато… Така и не разбраха много добре какво стана изведнъж, дали земята се отвори под нозете им или къща се стовари отгоре им. Когато можеха да мислят, вече се намираха под два дебели ямурлука и върху тях се сипеше градушка от бая здрави удари. Не стигна това, ами и остриета на ножове надупчиха дебелите им меса… Викаха, ала виковете им — останаха под гънките на ямурлуците, па и сами занемяха, като чуха преправени гласове да им думат, че скоро ще могат да мюзеверджийствуват не пред митрополита и аяна, а само пред свети Петра, но тогава с тях ще бъде и онова дебелодупесто кьосе Партений…

Още същата нощ Димитраки чорбаджи натовари на няколко каруци челяд и богатство и се махна нанякъде — по-малко се страхуваше от преспите и вълците, отколкото от торлаците на Сливен. В страха го навести и една друга мисъл: че може би и аянът не е чужд на среднощното бастисване, — щом е подшушнал тук-там за мюзеверджийството на чорбаджията…

Кирияк последва примера му две денонощия по-късно — толкова време беше необходимо, за да се разбере ще оцелее ли от уплахата си или сърцето му ще се пукне от страх.205

А предупреден от тях, подир месец запраши нейде на юг и Партений…

14

След тридесетина години206 Селимински щеше да тегли калема:

1

— И ти продаде долапа! — изкрещя Бяно.

Манол все още изглеждаше безгрижен:

— Хайде, пък и ти! Викаш така, невям човек съм продал…

— Глупако! — Бяно за пръв път бе загубил дарбата си да се самоконтролира. — Глупако! Забрави ли, че този долап ни е оставен от тате?

— Е, голяма работа — не се предаваше Манол. — Като те слуша човек, ще си рече, че съм продал църква или костите на баща ни…

Бяно се приведе и му плесна един шамар; беше обикновена плесница, но зад нея стоеше безмерната сила на Бяновата мишца, та тя свали брат му от миндера и го изпрати ведно с недовършените му думи в кьошето на одаята. Кръвта нахлу в главата на Манол, той пламна, сви юмруци, но после наведе глава и седна на миндера.

— Да почнем отначало. — Гласът на Бяно беше станал по-мек. — Разказвай, сине майчин, да те чуя.

Нямаше какво толкова да се разказва. Зает с всичко друго, само не и с долапчилък, есенес Манол трябваше да се раздели и с коня си (отказа големи цени, предложени му от турци, и го даде бая по-евтино, но на едно българче, дошло за него чак от Карлово). Тези пари също се изнизаха между пръстите му, та преди една неделя продаде и долапа. Това беше всичкото, което се съдържаше в разказа му. Защото благородно премълча, дето целия си пай от обира на хазната при село Риш и голяма част от парите, получени за своя Вихър и за долапа, Манол раздаде на сиромаси българи и на един турчин — хаджи Рифат.

— На кого продаде долапа? — попита затворено Бяно. Искаше му се да може да каже: „Щом си решил да го продаваш, защо не го предложи първо на мене?“, но и той трудно свързваше двата края, та подобни надути думи щяха да разсмеят преди всичко самия него.

— Купи го хаджи Иван Йовчов, не знам дали го познаваш.

Бяно го познаваше. Хаджи Иван Йовчов (по-нататък пак ще срещнем няколко пъти неговото име) беше от старите общинари, останали от предишното, от Димитракиевото време, които обаче не бяха овълчени като него. Пък и Селимински напоследък бе успял някак си да му влезе под кожата, та той във всичко вървеше с торлаците.

— И сега? Какво смяташ да чиниш сега?

— Вярвах ти да ми помогнеш. Докато стъпя отново на краката си…

— Не мога стори повече от туй, да ти дам възможност сам да си помогнеш — поклати глава Бяно. — Ще турим тука, в тази одая, един стан, пък сядай на него и си вади хляба…

Така и направиха. Но още след първата неделя Бяно разбра, че от брат му абаджия няма да излезе — или станът замлъкваше за дълги часове, а Манол се рееше някъде надалече, или пък Бяно тайничко преглеждаше изтъканото от брат си и тогаз в него избиваха срамът и мъката.

— Вижда се, не ти спори абаджилълкът — подхвана нов разговор Бяно.

— Е, много бързаш! — не се съгласи Манол, но усещаше се, че сам не вярва на думите си. — Никой не е научил занаят за една неделя…

— А бе то е тъй, ама… — Бяно не довърши. Можеше да му рече много неща. Например, че сливналии учат абаджилъка още преди да проходят, а не за една неделя. Но замълча, искаше да се разбере с Манол кротко, по братски. И обърна думата: — Чувал ли си за Стойко Раковалъ?

— Стойко Раковалъ? — повтори Манол. — Не е ли от Котел, дето се родеем нещо?

— Същият. Мама, бог да я прости, се падала някаква далечна братовчедка с чичо Стойковата жена Руса или нещо такова. Далечна рода̀, но тате се имаше с чичо Стойко.

— Спомням си — потвърди Манол. И добави злъчно: — Имаха се, ама след бесилките по Заверата не е дошъл ни веднъж да ни види как преживяваме… — Сетне попита по-меко: — И какво? Да не си намислил борч да правиш при него? Зер той голям човек бил станал, чувах.

— Голям човек ли?

— По Заверата направил достлук с някакъв агаларски големец ги — което си е право, право си е — използувал достлука, за да опази Котел. Та оттогаз досега котленци все го избирали за чорбаджия-общинар.

— Това не знаех. Но аз съм чувал друго. Чичо Стойко бил измислил някакви чаркове за плетене на гайтан. Разбираш ли? Чарковете навиват и пресукват нишката, сплитат гайтана, а ти само седиш отстрана и следиш да сменяш масурите. Таман работа за тебе… — Последните думи, изтървани против волята му, криеха предизвикателство. Но докато брат му да ги усети, Бяно побърза да ги замаже: — Да отидем до Котел, това е приказката ми. Ако чичо Стойко е човек да даде юрнек за чарковете и ако сетне ние сколасаме…

— Какво пък, да отидем — на бърза ръка се съгласи Манол.

Така би се съгласил и на всичко друго, което би му обещало поне три-четири дни да бъде далеч от този стан…

Беше привечер, когато влязоха в Котел. Нямаха те пари да платят на кираджия, та удариха пеша. Е, Манол наистина го преведе по пътеки, за които Бяно и не подозираше, та скъсиха пътя наполовина, но и тъй както беше наполовина, пак вървяха от сутринта до вечерта. И през цялото това време Бяно, задъхан, хем едва успяваше да не изостане от брат си, хем не спираше да му се чуди — и за познаването на планинските пътеки, и за неуморността. Че Манол крачеше през планината и преваляше хълмовете и като същинско горско пиле…

Щом влязоха в селото, и попаднаха на чудновата сцена. Пред тях крачеше един хубавец мъж на четиридесетина години с дрехи от най-добро сукно и с достолепна походка. Ала зърнаха го някакви жени, дето дотогава кротко си хортуваха до една порта, та на часа подхванаха игрива песен — пееха те и не го изпущаха из очи:

Дотук — нищо особено. Но сякаш шибнат от тази песен, мъжът ускори крачките си, невям да избяга от нея. Уви, избяга от жените, но не и от песента. Защото други жени се появиха мигновено на по-нататъшните порти и веднага продължиха:

Мъжът вече престана да се преструва и почти се затича нагоре по калдъръма на улицата. Но песента, подета от други, беше по-бърза от него:

Братята не вярваха на очите и ушите си — не бяха чували те такова нещо: песен човека да гони. Пък тя не само го гонеше, но го и прогони — не издържал, мъжът запуши уши с две ръце, свърна наляво и се загуби между къщите. А песента го изпрати с някаква особена ехидност:

— Какво беше това? — попита, искрено слисан, Бяно.

— Котленска работа — отряза брат му. — Та ти не знаеш ли? Рече ли се котленец, туй означава човек, дето му хлопа едната…208

Попитаха за къщата на Раковалъ. Бяха слушали от баща си, че била на главния път, но за тяхна изненада никой не можа да ги упъти. Едва като попитаха за „чорбаджията, дето има чаркове за гайтани“, възкликнаха: „А, за Стойко Попович била думата!“ И ги насочиха.

Отначало помислиха, че пак са сгрешили — тази еднокатна, без темели къща с не повече от две-три стаи не им се стори прилична като за един мемлекет-чорбаджия и богаташ. Но скоро разбраха, че са попаднали където трябва. Защото в човека, който седеше на трикрако столче пред къщата, пееше си котленската:

и спираше поред всеки минувач от пътя, за да го черпи от бъклицата в краката си, те тозчас познаха червендалестия, висок, пълен и хубав свой „чичо“ Стойко Раковалъ.

— Слушай! — смушка Манол бате си в ребрата. — Да не му се разкриваме веднага. Да видим дали ще ни познае…

Не бяха още приближили, когато чорбаджи Стойко ги повика и им поднесе бъклицата. Двамата братя пийнаха по глътка ракия, а после Манол, по-отвореният, попита защо е било черпенето.

— Как защо, хора българи? — комично вдигна вежди чорбаджията. — Оня момчурляк там виждате ли? Левия, левия, с четинестата косица? Е, туй е моят Съби. За него черпя.

— Да няма празник някакъв?

— Кажи го празник209, макар че няма да го найдете в календара. Празник е то за мене, зер днес целия ден моят Съби не е сторил нито една пакост…

Засмяха се тримата, пиха по още една глътка от бъклицата, а по едно време Стойко Раковалъ се загледа в лицата им.

— Хей, вие — каза — комай се правите на ябанджии, ама нещо ми намирисвате на познато… — Те не отговориха, а той продължи да изучава лицата им. — Бог да ме убие, ако тез чепати мутри не ми мязат на Георги Силдаря, царство му небесно!

Тези думи бяха същевременно и въпрос. И Бяно отговори:

— Позна, чичо Стойко, синове на Георги Силдаря сме. Боян и Манол.

Лицето на Стойко разцъфтя и той, без да сваля поглед от тях, се развика през затворената врата:

— Русо! Русо ма! Ела да видиш ма, от твоето коляно два юнака са ни дошли…

След малко портата се отвори и се появи жена му. Затворена в лице и държане, тя изглеждаше горделива, че дори и надменна. Е, покани гостите, но не сподели въодушевлението на мъжа си.

— Хайде сега отивай в къщи — нареди й Стойко, — откъсни главите на две пилета и разпали пещта за баница. Зер гости ще са ни не само твои роднини, а синове на человек, живота си дал за вярата…

Час-два по-късно гостите и челядта на чорбаджи Стойко вече седяха около отрупаната софра. Освен момчето Съби, препоръчан вече от баща си, Стойко имаше още две дъщери. Неша, по-голямата, беше кротка и приветлива като баща си, Нанка обаче, най-малката от трите деца, беше такава, че пред нея Съби изглеждаше хрисим като икона…

Във времето, докато още се печаха баниците и пилетата, Силдаровците и чорбаджи Стойко бяха изкарали приказките за живи и измрели роднини, за „тез чудесии, дето ги вършите в Сливена“ и за други новини, после братята бяха изказали и молбата си и „чичо“ им Стойко сърдечно бе изразил готовност да им покаже всичко, дето ги интересува, та сега, на трапезата, разговорът вървеше по-лековато. Манол разправи как видели жените с песен да гонят един мъж и попита що за история е била тази. Отговори му Руса, чорбаджийката:

— Зарежи ги — рече надменно, — котленска им работа!… — А сетне обясни: — Честен и почтен човек е този даскал Райно Попович от Жеравна. Такъв начетен даскал Котел нито е виждал, нито сънувал. Учил е той в Сливен при даскал Илия, а после и в Хилендарската света обител, и в Солун, и на един остров, забравих името му…

— Хиос — подсказа й чорбаджи Стойко. — И в Букурещ е бил даскал Райно, тамошното гръцко бейско школо е изкарал.

— Тъй — продължи жената. — Върна се той в Котел и години учи децата на четмо и писмо. Ама случи му се на нещастника, че се залови с една тукашна гъска…

— Хаджи Марийка хаджи Ноньова — отново вметна мъжът й. Като чу това име, малката Нанка забрави, че е на трапезата, и запя пискливо:

При тази неочаквана намеса бащата се разсмя беззвучно, но Руса възнагради дъщеричката си с такава плесница, че песента изведнъж секна.

— Лошо я удари — рече чорбаджи Стойко. — Не е виновно то, глупавичкото. Цял ден слуша тая песен из махалата…

Руса Стойкова с нищо не показа, че изобщо е чула думите му. И продължи разказа си за злополучната любов на даскал Райно:

— Сгодиха се даже, ама наскоро, Марийка му върна годежа.

— И защо, да я питаш! — възмути се Стойко Раковалъ, докато огризваше едно пилешко крилце. — Някакви ергенаши отрязали на хорото сърмените й ръкави и тя не се примирила, дето даскал Райно не тръгнал да се бие с тях. Пфу! За едни ръкави да изпусне такъв човек!…

Ни в клин, ни в ръкав Нанка отново писна:

Вярвайки, че отгатва желанието на родителите си, Съби я плесна през устата, Нанка му върна удара и след секунда двамата се търкаляха на пода — сякаш не деца, а котета се боричкаха. Но два шамара на майката отново ги превърнаха в момче и момиче, чинно застанали край софрата.

— И заради този върнат годеж… — подхвана изненадано Манол.

— Отива си даскал Райно, напуща ни. И кой знае дали Котел ще има нявга втори даскал, учен като него. — Чорбаджи Стойко въздъхна горчиво и изми горчилката в устата си с глътка винце. — Вдругиден се премества в родната си Жеруна. И аз съм му обещал да го заведа с каруцата. — Той помълча малко. — Но каквото и да става, не в Жеруна, а на другия край на земята да е, един ден този малчуган — показа с поглед Съби — при него ще учи…

(Това наистина се сбъдна. След години синът на чорбаджи Стойко Раковалъ отиде да учи при Райно Попович. То беше в Карлово — града, в който даскал Райно си спечели име на един от най-просветените български предосвобожденски учители, проправил път на такива ученици, като Раковски, Евлоги и Христо Георгиеви, Гаврил Кръстевич, Ботьо Петков…)

На следващата сутрин двамата Силдаровци последваха „чичо“ си, за да се запознаят с неговите чаркове за плетене на гайтани.

Чорбаджи Стойко имаше при „Изворите“ дарак за влачене на вълна и работилничка за гайтани — и двете единствени в Котел, та въртеше с тях голяма и доходна работа; трима измекяри и чираци и той самият едва сколасваха да се оправят с поръчките на мющериите. Разположен добре към синовете на Георги Силдаря, в този ден Стойко остави работата на помощниците си, та им показа всичките си „тайни“. Гледаха те чарковете за гайтани, слушаха обясненията на чорбаджи Стойко, следяха работата на чираците, че дори и сами се опитаха да вършат това-онова. Но колкото повече се запознаваха с гайтанджийството, толкова по-мрачни ставаха погледите, които час по час си разменяха, и толкова по-пепеляв цвят добиваха лицата им. И надвечер те благодариха на „чичо“ си Стойко за отзивчивостта му, но и тъжно му признаха, че са разбрали, дето не са родени да управляват чаркове… Ала иначе приеха поканата му на другия ден, отвеждайки даскал Райно, той да ги закара с каруцата до Жеравна — Бяно имаше лош спомен от идването до Котел…

Преди да завършим тази глава, нека да изпреварим събитията и да кажем няколко думи за бъдещето на немирника Съби, с когото се запознахме тук. По-късно той ще изменя няколко пъти името си — ще се нарича Сава Попович, Сава Стойков, Сава Стефанов, че дори и Сава Стефанидис…

За да прекрачи най-сетне в безсмъртието под името Георги Стойков Раковски.

2

Като се разделиха с чорбаджи Стойко и даскал Райно, двамата братя се отбиха в крайпътното ханче на Жеравна. Поръчаха си половин ока вино и извадиха от торбите коматите хляб, бучките сирене и чесъна, дето си го носеха още от къщи — да си подложат яко, тъй казваше Манол, че сетне да не им тежи, като бият пътя до Сливен. В ханчето бяха отседнали и някакви северняци с двойнодънести потури, дето не оттук, а от Разбойна да ги погледнеш, и ще ги познаеш, че са джелепи. В кьошето седяха двама турци, накамарени с оръжие по за десет души, пиеха забраненото от Пророка питие и се надпреварваха да се покажат кой от кой по-голям бабаит. Докато чакаха поръчаното вино, Манол се приведе към бате си:

— Позна ли ги?

— Не ги загледах — призна Бяно.

— Коджа Мюстеджеб и Февзи Балабан. — Манол предполагаше, че няма християнин в Сливен, който да не е чувал за мрачната слава на тези двама турци, но бате си той имаше за бамбашка човек, та за всеки случай му обясни: — Най-мръсните читаци на Сливен. Чуеш ли за обир, за невинно убит християнин или за обезчестена мома, ще чуеш и за някой от двамата. Или за делиите от тайфите им.

— Е, зулумите в Сливен попрестанаха — забеляза Бяно.

— Истина е. Та затова бабаитите шетат из околността.

Донесоха им виното и братята известно време ядоха мълчаливо. Не се чуеха и джелепите, та в странноприемницата ехтяха само гласовете на двамата кеседжии. Ударили го бяха на хвалби: „Фраснах го по главата, та я разцепих, и врата заедно с нея…“ или „… че като я налегнах, разкъсах й ризата, разчекнах я като ярка и…“, или още: „Ракип Пехливан го стиска за гръцмуля, пък аз дърпам кемера…“ Погнуси се душата на Бяно от тези приказки, та си наложи да не ги слуша, а да си мисли за своите работи. Но по едно време Манол го побутна — онези сега говореха за някакви „миши“ празници, за гръбници дърва, за сами жени в гората… Повикаха ханджията, подхвърлиха му някакъв бешлик, който навярно не покриваше и десетината част от сторения масраф, и повлякоха крака навън, където ги чакаха конете им.

— Ставай! — каза Манол. — Ставай, бате! — Лицето му беше побледняло и издължено от напрежение.

— Къде хукна? — не го разбра Бяно, но го последва. — Ще ми кажеш ли къде ме водиш?

— Не ги ли чу?

— Кой кого убил и кой кого ограбил ли?

Манол го задърпа по една пътека, която водеше настрана от главния път.

— Върви, върви! Ще ти кажа, докато вървим! Да не губим време!

— Хайде, говори де! — подкани го Бяно, докато подтичваше зад него.

— Тези синковци тръгнаха за Градец. Имали празник там някакъв…

— Миши?

— Миши. И жените щели да ходят за дърва в гората.210 Една-две от жените на Градец ще се върнат озлочестени тази вечер… ако изобщо останат живи… Хайде, няма време за губене — отсече Манол. — Хаирсъзите ще минат по главния път, откъм Медвен, а ние ще ударим на кестирме. Е, има повече нанагорнища, ама минем ли Дойнини могили и Сираков камък, селото вече ще е на един хвърлей място. — Бяно понечи да го прекъсне, искаше ме се да попита къде в този хвърлей място оставаше Катунище, но Манол не му позволи: — Стига толкоз приказки, бате! Досега да сме презполовили пътя!…

И сякаш за да навакса загубеното, не забърза, а затича по пътеката. Брат му го последва.

Бяно загуби представа колко време бяха тичали така по баирите. Опитваше ли се да поспре, този неизтощим Манол го шибваше с остра дума и пак го повличаше подире си. Пот се стичаше от Бяно, в цялата планина въздухът сякаш се бе свършил и не достигаше за гърдите му… И когато вече бе стигнал до някакво безпаметство, Манол го спря:

— Ето!

Селото се виждаше. Но знаеш ли къде жените събират своите гръбници и къде са си избрали да вършат зулум двамата бабаити?

Манол се огледа. Потърси с очи главния път откъм Жеравна, погледът му обходи и околностите на селото, пък вдигна ръка:

— Нататък! Към Плешивица…

Бяха по средата на пътя, когато видяха жени да бягат презглава от Плешивица към селото и да пищят до бога, а като приближиха още малко, в окрайнината на гората попаднаха и на два спънати коня — час по-рано ги бяха зърнали пред жеравненското ханче.

— Тъдява ще са! — сниши глас Манол и в ръката му лъсна дълъг двуостър нож. — Имаш ли оръжие? — попита, пък махна пренебрежително: — Ами, ще имаш. Виж там, вземи нещо. Че ония са въоръжени до зъби!…

Бяно го послуша — той през цялото време само му се подчиняваше — и награби една неодялана тояга; беше такава, дето жена или по-слаб мъж не можеха и да повдигнат.

Разделиха се на десетина крачки и тръгнаха през гората, без да вдигат шум. Хайдушкият усет на Манол отново не го измами — след петдесетина крачки подочуха неясна гълчава, забързаха нататък и зад стената от шубраци пред очите им се разкри гледка, която двамата никога нямаше да забравят. Раздърпана и с разрошени коси, една девойка лежеше на земята с вързани ръце и крака. Това все още беше по-малкото. По-нататък един турчин — беше Февзи Балабан — тъкмо ставаше от друга просната по гръб жена, смееше се гъгниво и вдигаше свлечените си до коленете шалвари. Дрехите на жената бяха превърнати в дрипи. По заголените й крака личеше зацапана кръв. Лежеше безчувствено, наглед бездиханна, но очевидно се бе борила не на шега, защото вторият турчин, Коджа Мюстеджеб, бе изоставил избраната за себе си жертва, та бе дошъл да помага на ортака си — с една ръка държеше китките на нещастницата, а с другата затискаше устата й.

Пред тази грозна гледка братята стояха като вкаменени. После от устните им се изтръгна рев и без да се подканват, двамата едновременно прескочиха шубраците. Видът им трябва да е бил ужасен, защото Коджа Мюстеджеб, забравил всичките пищови и калъчи по себе си, пусна ръцете на жената, завъртя се на пети и с всички сили побягна през гората. Февзи Балабан не можа да го последва. Така, както беше със свалени шалвари, той приличаше на кон с букаи на краката; едва свари да се извърне и Манол беше вече до него — мах! — и главата на кеседжията се откъсна, от раменете му.

Манол не загуби време дори да види резултата от своя удар. Прескочи обезглавения труп и се втурна подир Мюстеджеб. Бяно понечи да го последва, но в този момент погледът му попадна на вързаната девойка. И почувствува краката си прималели. Раменете му се отпуснаха, ръката изтърва тежката тояга — пред него лежеше Божура!…

Секунда или цяла вечност — това той никога не можа да определи — Бяно остана неподвижен. Един звук, приличен на скимтене, изтръгнал се от гърдите на окървавената нещастница, го извади от вцепенението му. Той се поколеба, пък приближи до Божура, приклекна и развърза въжетата около ръцете и краката й. И едва сега забеляза, че тя беше се парцал, втикнат между зъбите, и с обляно в сълзи лице.

— Иди — каза й. — Иди при дружката си, помогни й. Аз не бива… мъж съм…

И остана така с гръб към девойките. И към хълцанията, плановете и сподавените думи на отчаяние и утешения.

Мина време и Божура сама се изправи до рамото му.

— Ти си Бяно Силдаров, нали? — Той потвърди мълчаливо. — Благодаря ти, Бяно. Цял живот няма да забравя това, което сторихте за мен… за нас…

Чу се странен пукот — Бяно стискаше пестниците си.

— Божуро — произнесе и сам не позна гласа си. Божуро, знам, че сега ще кажа най-нелепото като за такъв час. Не съм го избирал, за да те срещна… Божуро, искаш ли… искаш ли… да станеш… моя жена?…

Тя не отговори веднага. И в краткото безмълвие, което се възцари между тях, почувствува с цялото си същество, че е осъден.

— Кажи ми, че трябва да се омъжа за тебе, за да ти покажа благодарността си, и аз на часа ще го сторя. Но щом питаш дали искам…

Той — планина човек! — се олюля. И прошепна:

— Разбрах…

Прекъсна го пълният с бяс и съжаление глас на Манол:

— Избяга ми, неговата мама… Избяга ми, кучето! Нали не е бъхтал като мене… Ами вие там бе? Какво сте се окумили?

Бяно и Божура се обърнаха. Тя, в един миг променена, стори нетърпелива крачка към Манол, но се осъзна и свърна към другарката си, която, приседнала на земята и захлупила лице в шепите си, хлипаше неудържимо.

— Успокой се, Яне — каза й. — Всичко се свърши вече…

— Свърши се… — задавена в сълзи отговори поруганата Яна. — Животът ми се свърши… — После изпищя отчаяно: — Защо ме наказа, божичко-о-о…

— Хайде — с излишна строгост им подвикна Манол, — стига сте се циврили, ами разкажете кое как се случи.

Отговори му, разбира се, Божура. И не каза нищо, което Силдаровците да не бяха могли да отгатнат сами… После между четиримата легна неловко мълчание. И слава богу, точно тогава в гората се разнесоха гласове и тропот на човешки крака. И след малко към тях приближиха дузина мъже, въоръжени кой с каквото му попаднало — брадва, вила, обикновена цепеница. Пръв от всички тичаше един човек към петдесетте. Когато го видя, Яна зави още по-жалостиво. А мъжът се огледа и този поглед му бе достатъчен, за да разбере всичко. Свлече се на колене, заскуба сребристи коси и възропта срещу небето:

— О, боже!… С какво заслужих този срам, който ми изпрати?…

Ридаеха хората, проклинаха и плачеха, а Бяно стоеше като истукан — нищо не чуваше и нищо не виждаше.

Три дни след описаните събития — дни, в които не излезе от дома си, не яде, почти не спа, а за тъкане на аба и не помисли, — Бяно се облече по-прилично, пътьом влезе в берберницата на Акиф да се обръсне и малко по-късно вече чукаше на портата на Пею Смеденов, зет си. Пею и Трънка се изненадаха от необичайната му тържественост, но Бяно не остави да се лутат дълго в догадки — помоли ги да отидат до Градец и да му поискат за жена озлочестената от турците Яна. Единственото условие, което поставяше, беше, че не желае никакви зестри и чеизи.

Дадоха му я, но работата не мина чак толкоз претупано, както той си я представяше, и се наложи Пею няколко пъти да бие друма до Градец. Защото Яна се оказа дъщеря на Руско чорбаджи, уважавания от християни и мюсюлмани първенец на селото и сайбия на всички градецки долапи, а Руско чорбаджи настояваше да даде на дъщеря си подобаващ на положението и състоянието му дар: „Бяно ме спасява от един позор — казваше, — защо иска да лепне на челото ми друг?“ Две-три недели се проточиха, докато Бяно се съгласи да приеме Яна с чеиза й и с един от бащините и долапи.

И за още нещо се съгласи Бяно, и то без спор: венчавката да стане в Градец — проумя желанието на бащата да покаже на цялото село, че се е спасил от позора и не възрази. Но пък по негово настояване сватбата мина скромно и без всякакви салтанати. Венча ги старият поп Тодор от Раково, намерил убежище тук, след като кърджалиите разориха селото му. И тъй като в Градец още нямаше храм, отидоха в тяхната „папаз еви“211. От страна на Бяно присъствуваха Пею Смеденов и Трънка, Манол и приятелите му от Братството, начело със Селимински; семейните измежду тях бяха с жените си. (Тук нека кажем в скоби, че Неда, булката на Мавроди Коджакара, и Яна веднага се харесаха и още от първия ден между тях се роди едно голямо приятелство.) С младоженката дойдоха баща й, по-малкият й брат Димитър и неколцина най-близки роднини и приятели; от семейството на Димитраки чорбаджи не дойде никой.

Сватбената гощавка също беше скромна и тиха. А след нея сливналии — и булката, разбира се, — се натовариха на каруците и керванът с тях и с прикята на Яна потегли към града.

Нека да кажем две думи и за долапа, който Руско чорбаджи даде зестра на дъщеря си. С негово съгласие Бяно го продаде веднага и с парите на ръка същия ден отиде при хаджи Иван Йовчов и откупи бащиния си долап в Новоселския боаз. В него се върна Манол; Бяно го остави да се разпорежда с него за всичко, включително и да събира цялата печалба, само не и да го продава.

3

Паскал хаджи Кутьов потри ръце:

— Ох, ох, ох!… Пак ще разтрием нечия гърбина!…

— Ама сега да ги нямаме — по детински нацупено се обади Мавроди Коджакара от ъгъла. — Без мене не ще се размине разтриването, пък ако ще…

Събираха се у Бянови и с предишната строга скритост (поради нея той бе завел жена си у Мавроди, да са двете заедно с Неда), а това им спомняше онова събиране, когато решиха „да разтрият гърбините“ на Димитраки чорбаджи и на наместника Кирияк. Още бяха осмина — липсваха Иванчо Куртев, който по това време беше в Цариград, хаджи Иван Селимински и Добри Желязков. Впрочем точно в този момент безшумен като призрак при тях се появи и Добри.

— Какво ще става тази нощ? — попита той вместо „добър вечер“.

— Колкото ти знаеш, толкова и ние — отговори му Бяно. — Даскал Иван поръчал да се сберем тук и да го чакаме, пък ако ще и цяла нощ.

Добри Желязков зае място на миндера, опасващ стаята от всички страни, извади чибук (в последно време бе пропушил) и захвана бавно и замислено да го пълни с тютюн.

— Не виждам каква бъркотия може още да има — тихичко се обади хаджи Нойко, — която да не сме извършили досега, та тази вечер да я скрояваме…

— Аман от тази твоя бъзливост! — озъби се насреща му Мавроди Коджакара. — Щом ще се ослушваш ден и нощ като заек, по-добре стой си в къщи, при фустата на жена си!…

— Хайде, хайде! — сопна се Христодул. После цял час никой не продума, никой не помръдна. Само по едно време Бяно стана да налее масло в лампата и туй бе единственото движение и в стаята, и в цялата къща.

Трябва да наближаваше полунощ, когато по басамаците отвън се разнесоха крадливи стъпки и след секунда в собата се появи Иван Селимински. В меките му кафяви очи грееха невиждани пламъчета, косата беше разчорлена, късата брада — настръхнала като четина, устните потрепваха от неовладяно вълнение.

Огледа ги един по един, после произнесе на пресекулки:

— Братя… Скъпи мои братя!… Идва… свободата…

Един миг всички бяха като онемели. После стаята се изпълни с неясната бъркотия на гласовете им, вихрушка от въпроси се изви около Селимински.

— Човек не може да се глуми със святото слово свобода!… — Селимински отново ги огледа, прочете нетърпението в очите им и каза: — Догодина се захваща война. Дядо Иван ще се вдигне пак срещу турчина, за да донесе свобода нам, на своите братя…

Дълга беше бурята, която последва тези думи. Когато най-сетне се поулегна, десетимата мъже насядаха, но вече не по миндерите, а по хасърите в средата на стаята, почувствували инстинктивна нужда да бъдат по-близо един до друг.

И тогава Селимински им разказа. Научил той, че някакъв руски офицерин, на царя-християнин пратеник, щял да пренощува в Сливен на път от Стамбул за отечеството си. Поразпитал и разбрал, че знатният гост отседнал в дома на хаджи Иван Йовчов. И си дал дума, каквото и да стане, да се види с него. Турците сложили шпиони да следят какво става около дома на чорбаджията, но Селимински се промъкнал през комшулуци и стобори и успял да стигне до московеца.

Царският пратеник се зовял Александър Йосифович Дюхамел и бил такъв, какъвто си е московецът в сърцето и ума на брата си българин — ласкав, обичлив, грижовен като по-стар брат. Седнали на тъмно един до друг със Селимински и взаимно се разпитвали. Гостът се интересувал за силата на турчина, за състоянието на проходите и пътищата, за храната, за духа на християнското население… Войната била неизбежна, защото султан Махмуд се заловил да хитрува и отказал да подпише някакъв си там от по-напред сключен договор212. Тая обида цар Николай нямало да понесе, това било тъй сигурно, както е сигурно, че утре пак ще съмне. И едничкият възможен отговор бил…

— Кюския по краставите чутури на гаджалите! — изръмжа Паскал хаджи Кутьов.

— Помилуй, господи! — неопределено каза хаджи Нойко.

— Сигурен ли си, хаджи Иване? — възбудено рече хаджи Людскан. — Чу ли с ушите си светлостта му да изговори думата „война“?

— Как да не съм! Три пъти го питах и три пъти той ми отвръщаше едно и също: войната е неизбежна, а ние да бъдем предпазливи, ала и готови, та да използуваме благоприятните случаи…

— И после? — попита хаджи Христодул Топракчиев.

— После нищо. Измъкнах се и дойдох при вас. А господин Александър Йосифович Дюхамел утре ще продължи на север, към своите.213

— Господ да бди над пътя му — прекръсти се хаджи Людскан.

Известно време членовете на Братството мълчаха — бяха зашеметени от вестта. „Дядо Иван“, „свобода“ — това бяха слова, за които малцина имаха нещо повече от смътна представа; но те бяха закърмени с тях като слова на надежда и упование, на вяра в светлата звезда на всеки един поотделно и на българското племе в цялост. И сега Селимински казваше: догодина (а за роба, превърнал търпението в свое оръжие, то е все едно утре) дядо Иван ще омете турчина и ще дарува свободата!…

И докато всички в Бяновата соба се отдаваха на сладкото, неизпитвано досега вълнение, чу се отрезвителният глас на Добри Желязков:

— А ние?

— Какво ние? — попита троснато хаджи Нойко. Попита нетърпеливо, бързо, троснато, сякаш загрижен да не би друг да го изпревари. — Какво ние? — повтори. — Ще се бият две царщини, дето всяка е колкото двайсет други, та до нас ли ще опре…

— Тоя пък, с неговите шупета — изръмжа Паскал. — Сакън, да не рече някой, че трябва и хаджи Нойко да…

— Довърши си думата, Добре — тихо предложи Селимински.

— Две царщини ще се бият — рече Добри Желязков. — Така е, ние не сме трета царщина. Ако погледнеш цяло Турско, нищо не е нашето Братство. Но то не значи, че трябва да скръстим ръце и да чакаме всичко наготово. Един камък ако можем да преместим и една съчка да вдигнем от земята, пак трябва да го сторим, щом ще подпомогнем дяда Ивана, Московлията.

— Имаше тук един от нас — подметна хаджи Людскан, — дето все разправяше, че и мравката си имала сестра. За дядо Иван ние трябва да сме мравката-сестра, тъй разбирам аз Добревите думи.

Друг път Селимински щеше да остави повече хора и по-дълго да говорят. Сега обаче той също се поддаде на припряността. Стана на крака и като прикова погледите в себе си, заговори:

— Братя, верни са словата и на Добри, и на Хаджи Людскан. Ние ще извършим нечуван грях и пред бога, и пред Отечеството, ако в утрешния час на превелико изпитание останем със скръстени ръце, безучастни към съдбата на бащинията ни. А не е истина, братя, че сме толкова безсилни, че помощта ни към дядо Ивановите синове да бъде мравешка помощ. Мравки щяхме да бъдем ние, ако останехме всеки сам за себе си да живурка, всеки сам да помага. Но ние сме сила, защото сме Братство! Спомнете си какво нищожество беше всеки от нас и каква юначна сила станахме, когато сплетохме ръце в едно.

— Тъй ще бъде и утре! — нетърпеливо откъсна думите от устните му Цено Коньов. — Ще се смае турчинът, като види каква хала се е спотайвала зад гърба му.

— Зер ние не сме само десет — добави Христодул. — Много пъти по десет са другите ни братя в Сливен, които ще ни последват, когато ще ги поведем.

Иван Селимински усети, че желязото е достатъчно горещо, та каза:

— Който от вас е съгласен да ме последва във великото дело да се борим за свободата на милото ни Отечество, нека улови ръката ми!

Осем здрави мъжки ръце се протегнаха, струпаха се като камара върху неговата. Със само секунда закъснение към тях се присъедини и ръката на хаджи Нойко.

— Благодаря ви, братя! За облазяване ще бъдем ние, когато един ден ще имаме правото да казваме: Не стояхме бездейни, когато се освобождаваше България. — Селимински спря, сякаш внезапно си спомни някаква важна подробност. — Но…

— Какво „но“? — трепна насреща му мургавият Коджакара.

— Когато създавахме Братство за взаимна помощ и за обща каса, нам бе достатъчно да си дадем обещание. Но в тази нощ ние тръгваме на буна, на бран срещу султана и полумесеца, а в една бран човек излага не кесията, а кожата си. За такава бран простото обещание не стига, братя.

— Кажи що трябва да сторим, хаджи Иване! — приканиха го едновременно няколко гласа.

— Трябва да отидем утре скрито при поп Шидер и да дадем клетва пред кръста и Евангелието, че ще бъдем верни на борбата, на която се обричаме сега.

— Поп Шидер ли? — усъмни се Коста Топракчиев. — Че той нали е… Поп Шидер не служи в църквата, хаджи Иване!

— Той си е пак богослужител, нищо че не служи в църквата — рече Селимински. — И е свят човек, понеже служи на господа, но не забравя и народа. Този родолюбец избрах аз като най-достоен да приеме клетвата ни.

— Няма защо да чакаме до утре — с привичната си прибързаност отсече Мавроди. — Дайте ми половин сахат време и аз ще ви доведа тук поп Шидера. Имаме се ние с него, от една махала сме…

И изскочи навън. Докато го чакаха, разговорът потече пак към онова, което днешното им решение предопределяше като тяхна по-нататъшна работа. Иван Селимински щеше да отиде в Шумен да основе и там Братство, бил посял той семето още когато имал школо и ученици от Шумен; другите трябваше да извършат същото в градовете, където имат сигурни връзки с отечестволюбци; да се засили тайната преписка с Иванчо Куртев, да се потърси такъв човек и в Букурещ, че едновременно да се следи какво става и при турците, и при московците; всички членове на Братството — тези, най-вътрешните, и другите, посветените отпосле — да се запасят с достатъчно храна за себе си и семействата си, а също с оръжие и военни припаси, за да може при случай Братството да посрещне всякаква опасност; да се издирят хора, които познават изтънко балканските пътеки и скривалища (на това място Бяно най-напред помисли за брат си), за да служат за връзка с московците, където и да се намират те, и да бъдат сигурни водачи на дядо Иван през българските земи; които могат — да излязат хайдути и да бият турчина откъм гърба, за същото да се привлекат и хайдутите, дето и без това са си в Стара планина…

Една след друга подсказваше Иван Селимински задачите, които от днес нататък щяха да ръководят Братството, а мъжете се надпреварваха кой с коя от тези задачи да се захване. И в тази надпревара имаше само една изненада: почудиха се братята, че Бяно пое за себе си връзката с хайдутите в Балкана. А двойно се почудиха, когато на въпросите им той простичко отвърна, че познава кажи-речи всички прославени войводи по тези места: и Алтънлъ Стоян, и Кара Танас, и дядо Цоню Брадатия от Драгоданово, и Генчо Къргов войвода…

Не бяха се разбрали още за всичко, когато Мавроди Коджакара се върна. Наистина водеше поп Исидора. Свещенослужителят не само не изглеждаше изненадан, че е вдигнат посреднощ, за да закълне участниците в едно тайно събрание, а напротив — гордееше се, че събранието е избрало него, та снагата му стоеше по-напето върху коравите селяшки крака, а брадата и гривата му се полюляваха по-войнствено от друг път. Единствен Бяно не се изненада от това попско делийство — помнеше той от баща си, че преди да се запопи на Исидор (по мирско кръстен Сидер, а по сливенски известен — впрочем както и сега — Шидер) цял Сливен предричал поприще на хайдутин и султанов душманин.

Поп Исидор издума едно „добър вечер“ към всичките, па отиде при Селимински и яката раздруса ръката му. Смаяха се членовете на Братството — не бяха подозирали този достлук между двамата. В едно оживено свойско шепнене Селимински очевидно посвети свещеника в главните цели на съзаклятието; така поне се разбра от неговия заключителен отговор:

— Щом е за таквоз нещо — каза поп Исидор, — заклевам ви в името и на бога, и на дявола, както ще хване по-добре!

И с тези думи пристъпи към работа. Надяна епитрахила си, в ръката му се появи посребрен кръст, но прерови десет пъти джобовете си и не намери Евангелието, беше го забравил. За друг това може би щеше да се окаже непоправимо препятствие, но той се задоволи да измърмори не съвсем приглушено едно „Майната му“, пък запретна расо и от навущата си измъкна една остра кама и я постави пред себе си наред с Христовия кръст.

— Застанете зад мене — не прикани, а заповяда — и повтаряйте, каквото изрека аз!

Прочете свещенослужителят „Отче наш“, като не се загрижваше да даде много-много време за повторение от онези, които в един глас изговаряха молитвата след него. Но като занарежда същинската клетва, той произнасяше по две-три думи и се заслушваше, сякаш следеше да различи всеки глас поотделно. Протегна поп Исидор корава, щедро покрита с черни косъмчета лапа към кръста и ножа и произнесе:

— Кълна се пред бога и пред българския род, че от днес съм войник за свободата на свидното ми Отечество, за което с радост ще дам и живота си. Заклевам се да пазя поверените ми тайни, да слушам моите войводи и начелници, да служа на делото със сърце и душа, със слово и нож, с десница и имане. Ако съм верен, нека светият кръст ме закриля; ако стана издайник, нека от този нож да получа моята казън. Заклех се!

Каза поп Исидор тази на бърза ръка съчинена клетва (хубава беше, не можеше да се отрече — ще кажеш, че той цял живот преди това я е съчинявал вътре в себе си, готвил се е за днешния ден), пък се прекръсти и сам пръв от всички долепи устни най-напред до кръста, сетне и до ножа. Последва го Иван Селимински, а подир него и всички останали. И който минеше през кръста и камата, попадаше в прегръдките на другарите си.

Така добродетелното Братство се превърна в революционна организация!

4

— Позакъсняхте — каза Яна, докато крачеха покрай високите дувари на смълчания в нощта Сливен.

— Да — неохотно отговори той, — забавихме се.

И пак потъна в своята унесеност. Не заговориха повече — така се прибраха у дома, така се приготвиха за сън и си легнаха — без недружелюбност, но далече един от друг. И никой не заспа.

Зората вече понадникна през намазаните книги на прозорците, когато Бяно протегна ръка и прекара ласкави пръсти по косата на жена си.

— Защо не спиш?

— Не ме хваща сън. Мисля. За тебе мисля.

— И какво толкоз мислиш за мене?

— Сто пъти по сто неща.

— Назови само едно-едничко.

— Питам се например защо се ожени за мене…

— О! — каза той бързо. — То е било късметлийски ден за мене. Идването ти преобрази всичко: запустелият дом оживя, огнището лъха на прясно препечен хляб, пропъди от трапезата ми вечните пържени яйца и на тяхно място заповяда да се появят чудни лакомства, дворът се превърна в градина…

— Там си имаше цветя — вметна Яна тихо. — Твоята леха.

— … аз самият замязах на човек и престанах да плаша децата от махалата. Късметлия, наистина късметлия ден е бил този!…

— Дано да си искрен — прошепна тя и една сълза опари бузата й. — Хубави неща изреди ти, които ще стоплят душата на коя да е стопанка. Но като ги изреди, ти обходи въпроса ми…

— Защо се ожених за тебе ли? Комай от пръв поглед съм отгатнал, че носиш със себе си всичко онова, което донесе…

— Тогава, там, в гората на Плешивица ли си го отгатнал? — тъжно се присмя жената.

— Сто пъти съм ти запретявал да припомняш този ден! — скара й се той, но в гласа му имаше колкото сърдитост, толкова и ласка.

— Хайде — подкани го тя, — още веднъж се опитай да ми отговориш.

— Ти ми харесваш — след кратко мълчание произнесе Бяно. — Не само като стопанка и въртокъщница. Видят ли те, очите ми се радват…

То беше вярно, ала и не съвсем вярно. Когато отиде в Градец да прави венчило, Бяно нямаше никакъв, дори и най-смътен спомен за външността на бъдещата си жена. После обаче внезапно откри, че тя наистина беше хубава — стройна, напета, с бяло лице и гъсти руси коси, които се събираха в дебела плитка на гърба й. Видя тази хубост Бяно и тя го зарадва. Радваше го и сега. Но хубостта на Яна не го вълнуваше. Не предизвикваше тя в него онова премаляване, което му бе носила всяка — пък и най-далечната макар — среща с Божура.

Или… кой знае? Дали пък Янината хубост нямаше да кара сърцето му да примира, ако не беше срещал никога Божура? Дали не би примирало то и сега, ако в него не бе тъй жив Божуриният лик?

— Бих дала живота си — рече Яна тихо, — за да получиш онова щастие, което заслужаваш…

Бяно хлъзна ръката си под снагата й и я привлече към себе си.

— Криеш ли нещо от мене, Бяно? — попита тя.

— А ти?

Така въпросите и на двамата останаха без отговор.

А то стана така, че Янината тайна се разкри за Бяно само десетина дни след тази вечер.

Излязъл бе той с приятелите си уж на теферич, уж един гювеч да изядат горе над Селището и една стомна вино да изпият, пък същинската цел беше да поговорят по своите работи и всеки да каже пред другите какво е изпълнил от задълженията, които е поел. (Нека кажем мимоходом, че на това събиране присъствуваше и поп Исидор — някак си от само себе си го бяха включили в най-вътрешния кръг на Братството — и комай неговата деятелност се оказа най-примерната: създал бе той истинска въстаническа мрежа между сливенските „свещеници-отечественици“, както сам ги нарече, а после, нали беше сиктирдосан от Църквата, тъй превеждаше той гръцкото клирско слово аргосване, та разполагаше с бол време, бе яхнал магарето и бе обходил казата, където черната му грива се бе тресла от пламенно слово пред църковници и монаси. Минал бе и втори път поп Исидор, та сега с доволство можеше да каже, че посветените от него попове и калугери не спели, а подготвяли християнското население за бран срещу полумесеца… И много хвалеше той един свещеник, името на когото не говореше нищо за членовете на Братството, но което читателят може би ще си спомни: поп Харалампий от Козосмоде.) Казаха си те, каквото имаха да си кажат и си тръгнаха по прилично време, за да не влизат в очи.

Един час по-късно, някъде на свечеряване, Бяно вече прекрачваше портата на дома си. Едва притвори зад себе си вратата, когато зърна нещо, от което една студена тръпка пролази по гръбнака му — кадъна някаква слезе по басамаците на хаета и се шмугна нататък, към лятната кухня. Бяно се затича подир нея, а тя, като го усети, невям направи опит да скрие нейде вързопа, който носеше в ръце. И може би тъкмо затова мъжът посегна именно към него, вързопа. Посегна и… в един миг смущението му се превърна в грозна уплаха — онова, което кадъната се силеше да прикрие, бяха платнища, напоени в прясна алена кръв!

— Коя си ти ма? — рече по турски Бяно и сам не позна гласа си.

— Не ми сторвай зло, чоджум! — занарежда ужасено жената. — Аман, не ми сторвай зло! Аз съм Нехиря, хаджи Рифатовица. Знаеш какви хора сме, сакън не вдигай ръка върху мене.

— Тази кръв?…

— На Яна е, ама…

— Как? — извика той яростно. — На Яна? Мигар е…

— Аллах, аллах, как можа да го помислиш, чоджум! Нищо и няма на Яна, след два дни ще се вдигне от одъра. Върви, върви при нея, тя ще ти каже всичко.

Макар и приканен по този благ начин от туркинята, Бяно не послуша веднага съвета й, а остана още малко неподвижен и се насили да размисли, доколкото можеше спокойно. Бавно и постепенно истината изпълзя в съзнанието му. Нехиря ханъм прочете, изглежда, лутането на мисълта и откритието му, защото каза вече с по-малко страх:

— Давах й билки в последните дни. Помагат на други жени, ама на твоята Яна не помогнаха. И тя, само тя, аллах ми е свидетел, настоя да направя… — Не довърши и пак го подкани: — Иди, иди при нея, чоджум, тя ще ти каже.

Бяно най-сетне успя да отлепи крака от земята и хукна към къщата, с два скока изкачи стълбата и връхлетя в одаята. Мярна му се там някаква друга жена; без дори да погледне коя е (по-късно се оказа, че била сестра му Трънка), той я избута навън и затвори вратата подир нея. Очите му бавно привикнаха с дрезгавата светлина, която се оцеждаше през наблажнените хартии. И най-сетне я видя — бледа, със слепени от пот косми и с изражение на гузност върху лицето, Яна лежеше на менсофата и протягаше разголена ръка към него.

Той остана до вратата и попита хрипливо:

— Защо, защо го извърши?

Яна полека свали ръка, изхълца, после произнесе задавено:

— Защото ти си светец, Бяно. А светец като тебе не можех да направя баща на дете, заченато може би от един гнусен читак…

5

Авторът положи много старание да открие повече сведения за споменатия Александър Йосифович Дюхамел, човека, който чрез Селимински предупреди българите за предстоящата война и ги призова: „Гответе се!“ Всички негови усилия обаче останаха напразни — ако изключим фамилното име, което издава, че Александър Йосифович е бил имигрант от френски произход или по-вероятно потомък на някой от многобройните такива имигранти от последното десетилетие на ХⅤІІІ в. по име Дюамел (Duhamel), не се намериха сведения нито за личността му, нито за неговата длъжност, нито за по-нататъшната му съдба. Но ако фигурата на Дюхамел остава скрита и неясна зад преградата на изминалите сто и петдесет години, а името му дължим единствено на спомените на Селимински, то безспорна истина е, че неговото прозрение, очевидно почиващо на добра осведоменост, и предупрежденията му към българите са били повече от основателни.

Ето как са се развили събитията.

Както вече знаем, под влияние на растящата в Европа загриженост за съдбата на въстаналите гърци, които вече пет години водели героична борба за свободата си, Русия предизвикала продължителни преговори с Турция и в тях упражнила такъв натиск, че се стигнало до сключването на Аккерманската конвенция от 25 септември 1826 година. Султан Махмуд ІІ обаче не можал да се примири с отстъпките, намерили място в конвенцията, и докато за подписването прилагал традиционната турска политика на протакане, енергично се готвел за един бъдещ военен конфликт: каза се, че той разтурил и унищожил еничарския корпус и реорганизирал войската, въвеждайки военната реформа „низам-и джедид“ — „нов ред“, — като хвърлил баснословни средства за превъоръжаване и привлякъл голям брой чужди, в същност само западни, военни специалисти. Междувременно турците засилили натиска си в Гърция, където Ибрахим паша със своите египетски войски нанесъл няколко тежки удара на въстаниците и около юни 1827 г. изтръгнал из ръцете им и техния последен опорен пункт в Атика — гр. Атина; гръцките въстанически войски държали още само Евбея и островите на Архипелага. В тази обстановка през юли 1827 г. в Лондон било подписано съглашение между Англия, Франция и Русия, с което се предлагало на турското правителство незабавното уреждане на гръцкия въпрос при посредничеството на трите сили. Те се задължили при отказ да принудят със сила турско-египетския флот да напусне гръцките води.

Султан Махмуд ІІ отхвърлил предложението на трите държави и съединената англо-френско-руска флота под общото командуване на английския адмирал Кодрингтън проникнала в Наваринския залив и в завързалото се на 20 октомври 1827 г. сражение унищожила турско-египетската ескадра, а малко по-късно французите, командувани от генерал Мезон, извършили десант в Морея. Всичко това принудило Ибрахим паша да изтегли своите войски обратно в Египет, но не научило султана на смирение: на 8 декември 1827 г. той издал хати-шериф (възвание) към турския народ, в който призовал мюсюлманите към джихад — свещена война — срещу Русия. В него Русия била наречена „вечен, неукротим враг на мюсюлманството, замислящ разрушаването на Османската империя“ и султанът откровено признавал, че „той само с цел да спечели време постъпвал досега дружески с неверниците, които са природен враг на всеки мюсюлманин“. След хати-шерифа последвали и различни притеснителни разпореждания срещу руската търговия в Черно море и били нанесени оскърбления на руското държавно знаме.

Отговорът на Русия не последвал веднага. Руското правителство изчакало края на войната с Иран, сключвайки Туркманчайския мирен договор, та императорският манифест за война срещу Турция бил обнародван едва на 14 април 1828 година.

Но има нещо, което Селимински, членовете на Братството, пък и изобщо всички българи не знаели: според манифеста причината за войната с Турция е изключително само несъблюдаването на условията на Букурещкия договор и насилствените и оскърбителни действия на Портата по отношение на Русия; за насилията над християните в Балканския полуостров и за освобождаването им от турско робство в този манифест не е казана нито една дума…

Цялата огромна Турска империя изпитваше тежестите на подготовката за тази нова „свещена“ война, но повече от всякъде те се усетиха по българските земи. Та нали оттук минаваха пътищата към Дунава, където потомъкът на Мохамеда се готвеше да срази московеца? Както във всички предишни войни, българското население беше обречено да изпита най-големите терзания: разорение на плодородна земя, грабежи, непосилни ангарии, убийства, обезчестявания, насилия…

И най-вече това се отнасяше за Сливен и Сливенския край — самото местоположение, заемащо средищно място на пътищата към север, определяха тази незавидна участ. За страхотиите, изпитани от сливенци, нека пак дадем думата на Селимински, свидетел-очевидец на събитията:

Но злощастията идеха не само от османлиите — дошло беше времето и на гърчеещите се родоотстъпници, които презираха и ненавиждаха простата българска маса. Да дадем отново думата на Селимински:

Тази обстановка на насилие, шпионство и клевети стана голямо изпитание за Братството. Един да станеше издайник, чорапът би се разплел и турците щяха да разкрият цялата мрежа, много по-широка и много по-добре организирана от онази, завераджийската. Селимински, най-изложен на любопитни погледи, денем почти не се мяркаше из улиците, а нощем гостуваше у приятели. За щастие предателство не стана и чорапът не се разплете. Като се разбра, че тайната ще остане запазена, посветените в съзаклятието люде заработиха още по-трескаво: всеки приготви и укри храна за себе си и за семейството си, попритегнаха оръжията, познаващите Балкана планинци се стягаха да станат водачи на дядо Иван, нарочни куриери донасяха вести от Цариград и Букурещ, други поддържаха връзка с хайдутите в Стара планина…

Въззел се бе народът, не беше той предишното стадо за колене, та влачеше нечовешкото тегло, но и дебнеше своя час…

… Чу изплющяването и след миг тасмата на бича опари гърдите му и се усука около разголения врат. Последва и тежък ритник в хълбока.

— Ставай, гяур! Ставай и тръгвай, че ти изпивам кръвчицата!

Бяно полека извърна глава. Ударил го бе някакъв онбашия от тези, зебеците, дето бяха надошли бог знае откъде. Узун Шерифаа наблюдаваше отстрана случката; познаваше той Бяно, не можеше да не познава устабашията на сливенския абаджийски еснаф, но дори и не помисли да се намеси, да го защити.

— Защо ме биеш, аго? — тихо, но и достатъчно ясно произнесе Бяно. — Добиче да бях, пак щеше да ми дадеш почивка, пък аз…

— Сус бе, хандзър! — Бичът отново се усука около врата на Бяно. — Добичето аз ще щадя, зер пари струва, а тебе, не станеш ли веднага, ще очистя и аллах ще ме възхвали, дето съм оставил един неверник по-малко. Сус! — изрева повторно зебекът. — Отвориш ли уста за още една дума, тук, на снега ще те просна с куршум в главата. Ставай!

Бяно намести ремъците на раменете си, напрегна сили, изпъна врат, гръбнакът му изпука и товарът от осемдесет оки на гърба му бавно се отлепи от снега.

— Аферим! — измърмори някой полугласно, анадолец някакъв, от тези, дето охраняваха преносвачите, се бе възхитил от рядката сила на българина.

Като устабашия на еснаф (тези длъжности се признаваха и по своеобразен начин почитаха от турците) Бяно бе освободен от ангариите. Но той като ден виждаше смазаните от умора люде — мъже и жени, старци и голобради юноши, — та сърцето не му позволи да си стои у дома, докато те издъхваха от умора по друмищата. И доброволно се присъедини към тях. Не беше глупак и съзнаваше, че постъпката му е безполезна — той само получаваше равен на другите товар, а не намаляваше техния, — но въпреки това всяка сутрин се нареждаше при своите: правеше го, за да се чувствува с чиста съвест, а не за да облекчи едноверците си. И винаги се товареше повече от тях.

Така и днес. Товарачите слагаха по четиридесет оки на мъжете и по двайсет и пет на жените и юношите; Бяно се изстъпи напред и поиска да сложат на плещите му целия пай, отреден на една непозната жена преди него. Не възразиха турците-товарачи и метнаха на гърба му нейните двайсет и пет оки, а нея пуснаха да си върви. Изпъшка Бяно под тази тежест, но сърцето му се възрадва — трудна беше жената, щеше да се повреди под тези навосъчени чувалчета с барут. А когато пълзяха по хлъзгавите нанагорнища на Ичеренския път, той взе и петнайсет от двайсет и петте оки на някакъв старец, който едва задържаше душата си зад зъбите.

А когато в два часа след пладне седна да почине бичът и ритниците не му позволяваха да поеме дъх…

„Честен ли си бил, Бяно, когато цял живот си пял хвалебствия на Доброто и си го поставял наравно с Господа Саваота? — попита се той сам, докато се изправяше. И веднага се възмути от съмнението си: — Не, не честен, не е тази думата. Честен ти си бил, но прав бил ли си? Кое и какво е това Добро, което ти въздигаше до твоята вяра? И заради което си затваряше очите за ширналите се навред злодейства и безчинства на агаларите?“

Ходилото му попадна на някакво хлъзгаво място, огромният му товар го повлече настрана, Бяно залитна, но успя да се задържи на крака. И мисълта му се върна към прекъснатия разговор със самия себе си.

Да, той бе намирал сили да оправдае турците. Пред другите и пред себе си представяше зверствата им като изключения, плод на люде с болна, изкълчена и извратена душа, а племето в цялостта му бе виждал — или поне се бе насилвал да вижда — като съставено от хора с мъдростта на хаджи Рифат, с търпимостта и учеността на хаджи Молла, та дори с жестоката праволинейност на Тахир ага. А сега…

„Не! Не! — уплашено заспори със себе си Бяно, видял се да руши основите на житейската философия, в която бе вярвал цял живот. — Тези са някакви оскотени анадолци, родени и отраснали като вълци сред вълци. Турците от моя Сливен…“

Мислите му секнаха отведнъж — прекъсна ги една случка пред него.

Два поизпосталели коня бяха изтеглили как да е дотук една каруца с топовни гюллета, но дали се бе подхлъзнал или силите му бяха привършили, единият бе рухнал, другият не можеше да удържи тежестта и каруцата полека се бе плъзнала назад по нанадолнището, затисвайки падналия кон. Около каруцата се суетяха няколко жени и старци; жените пищяха и се вайкаха, силите на старците стигаха, колкото да позабавят свличането на колата, не и да го спрат. Въртяха се там и двама-трима низами, здрави и жилави анадолци; ако се заловяха за колата, навярно щяха да я удържат, а може би и избутат нагоре, но те се задоволяваха да кръжат наоколо, да попържат мръсно и да раздават удари с бичовете си по гърбовете на беззащитните роби.

Без да се колебае, Бяно приклекна до една пряспа и се освободи от товара си, после изтича и подложи гръб под свличащата се кола. Краката му се вкопаха в снега, жилите на врата му изпъкнаха, лицето му се изчерви… Усетили до себе си страшната сила на помагача, старците, кой знае защо, вместо да се заловят по-здраво за каруцата, се отдръпнаха. Конят и той поотслаби дърпането. И Бяно остана почти сам срещу огромната тежест.

Беше борба на човек срещу природните закони. Въз основа на всичко онова, което се знаеше за човешките възможности, човекът трябваше да бъде победен, да се преклони пред мъртвата, но стихийно силна природа. Но Бяно беше човек с душа на посветил себе си на бога постник, ала и със снага на чутовен юнак — вместо да размишлява върху природните закони, той безстрашно се вкопчи в борба на смърт срещу тях. Пращяха кости и мускули, дъхът от гърдите свиреше като зимен вятър, ручеи пот се стичаха по лицето и замръзваха в ледени шушулки по дрехите му… Цяла безкрайна минута каруцата сякаш се колебаеше дали да спре или да продължи свличането си, като повлече и смаже под себе си тази нелепа човешка преграда. После от много гърди се откъсна възклик на изумление и възхищение: човекът победи и каруцата спря неподвижно.

— Освободете коня! — намери сили да издума Бяно.

Спуснаха се хора, вдигнаха добичето и двата коня, подпомагани от напиращия откъм нанадолнището човек, полека изтеглиха каруцата. Пурпурни кръгове се завъртяха пред очите на Бяно, краката му се подгънаха и той рухна на снега.

— Твой ли е този юк? — смушка го някой в ребрата.

Бяно полека отвори очи. Един низам го подритваше и същевременно му сочеше навосъчените торбички с барут в пряспата отсреща. Не можа да отговори, само кимна утвърдително.

— Хайде — продължи низамът, — ставай, товари се и продължавай!

— Хей, вие хора ли сте бе! — затрепери гласът на един старец. — Звяр да беше, и той щеше да остави този юнак да събере душа. А вие? Сърце в гърдите си вие нямате ли и не ви ли е майка…

Кухо изтрещя изстрел, сякаш се пречупи изсъхнало дърво. Старецът се завъртя на пета и с раздробен череп се сгромоляса в снега. Проехтя женски писък и всичко пак заглъхна. Бяно хлъзна поглед. Онзи, който издуха дима от цевта на пищова си и го натика с отегчен жест в силяхлъка, беше Узун Шерифаа. Не, нямаше грешка — старецът бе убит от векилина Узун Шерифаа, един от онези, за които Бяно преди малко си бе казвал: „Турците от моя Сливен не са такива!“…

„Какво излиза, боже мой! — мислеше трескаво Бяно, докато отново се впрягаше в своите осемдесет оки. — Всичките ми славословия към Доброто не са били нищо друго освен подкрепа на катилите като Узун Шерифаа и останалите като него…“

Сепна се той така, че без малко да падне ничком под товара си. Защото друга мисъл блясна в мозъка му и сякаш го изгори: щом той е грешил, то прави са били онези, привържениците на „око за око…“ — Алтънлъ Стояновци, Кара Танасовци, Генчо Кърговци, Мавроди Коджакаравци, Паскаловци, които не дават пробит грош за Бяновото умиление пред мъглявото Добро…

Тази вечер Бяно Абаджи се прибра като болен. Не от нечовешките усилия, които бе трябвало да изтръгне от тялото си. Болен беше той от страшната бездна, която се откри в душата му. Не стана в един ден човек като Мавроди Коджакара, като Алтънлъ Стоян войвода или като хаджи Иван Селимински. Но и никога вече нямаше да бъде предишният Бяно…

6

Не беше чак толкова необходимо да вкарва водата в нов дървен улей, пък и да беше — то можеше да стане просто и лесно, стига да спреше горе вадата. Манол обаче не само смени улея, но и го направи, без да отбива водата — приличаше на онези пехливани, които надяват каспетите, обливат се в шарлан и излизат на алая срещу много по-силни противници не подмамени от коча или даже чифта волове, а ей така, да проверят сами себе си. Тежка беше тази борба, но когато надви и вкара вадата по новия улей, Манол не сещаше умора — изпитваше мъжка радост от победата. Погледа, порадва се на делото си, пък засвирука с уста и се спусна надолу към вира да смъкне от себе си калта и тази кисела миризма на пот.

Малко по-късно, когато, съблечен по долна риза и гащи, щедро плискаше шепи вода на лицето си, Манол изведнъж усети нещо студено да се допира до тила му и един още по-студен глас изсъска на турски в ушите му:

— Мръднеш ли, ще ти пръсна мозъка!…

Момъкът остана неподвижен; туй беше отколешно правило на роба — подчини се отначало, пък сетне гледай как, с молби или по друг начин, ще се оправиш. Стоеше така, надвесен над водата, а в същото време трескаво мислеше. Трябва да е сам, този читак — казваше си. Ако бяха повече, те нямаше срещу един човек пищов да вадят — и нужда нямаше, и бабаитлъкът, дето си го продават един на друг, нямаше да им го позволи.

— Кой си ти? — попита оня.

— Долапчия съм — отговори Манол. И благоразумно прибави: — Измекярин съм на този долап, за залък хляб работя.

Каза го и едва забележимо изнесе тялото си напред и се загледа в успокоената повърхност на вира. Човекът зад него има-нямаше двайсет и пет, трийсет години. Облечен беше в турско джубе, на главата носеше килната над ухото гъжва. Лицето му, слабо и жилесто, комай не носеше белег на жестокост и настървение.

— Не увъртай! — скара му се турчинът. — За името ти те питам.

— Името ли? То е… Ето ми името!

Манол рязко замахна и удари ръката, която държеше пищова. Едновременно с това се завъртя и с все сила стовари пестник там, където беше преценил, че е главата на турчина. Не беше объркал в преценката си, но и пестникът му си прелетя тъй, в празното — турчинът бе сварил да се наведе. Манол политна, оня само го побутна, продължавайки движението му, та долапчията не се удържа и се просна възнак върху крайречните камъни. Сега вече можеше да очаква обещания куршум, но турчинът невям не мислеше да се възползува от предимството си; гледаше го с глумливи кафяви очи, подхилваше се под засукан мустак, пък прибра пищова в силяхлъка и изрече на чист български:

— Виж го ти! Прави се на божа кравичка, пък има орлови нокти!…

Не бяха заглъхнали тези думи, когато изпод земята се появиха още десетина мъже, все ухилени, кой от кой по-различно облечени, въоръжени, както е думата, от глава до пети. За Манол не беше трудно да се досети, че бяха хайдути и че бабаджанката с черната и рошава, покрила половината му гърди брада, беше войводата им.

— Този ще да е — рече чернобрадият, като продължаваше да се подхилва. — Чувал съм, че Силдаровите синове били такива, на турчин много-много, басма не цепели. — И се обърна към него: — Кажи бе, юнак, не си ли син на Георги Силдаря?

— Негов син съм — рече Манол и се понадигна от камъните. — Ама да ме зърнеше старият, щеше да се обърне в гроба от яд.

— Че защо?

— Не видя ли? — сви рамене Манол, пък показа с очи към нападателя си. — Надви ме. Пък ако беше наистина читак, сега реката щеше да ме влачи към Ново село…

Засмя се войводата, изхихикаха подир него и другите хайдути.

— Не се срами, сине. Срещу себе си ти имаше не читак някакъв, а Бойчо от Цеперанските колиби215. Не го хваля, ама нему комай няма кой да му се опре в тази наша Стара планина — такъв човек да те надвие не е срамотно. Бойчо Цеперански, хубавичко запомни това име. Един ден людете ще го поменуват сред най-славните войводи.

— Хайде, хайде, бай Цоньо — прекъсна го Бойчо, но личеше, че думите са погалили ушите му.

— Ти ме позна одеве, ама и аз те познах — рече Манол, като се обръщаше към чернобрадия. — Ти си войводата Цоню Брадатия, драгодановския216 юнак.

— Същият съм — кимна войводата, — а тези са моите момчета. Дошли сме работа да вършим. Получихме хабера и довтасахме.

Манол не разбра за какъв хабер и за каква работа ставаше дума, но и не полюбопитствува да узнае. Такъв си беше той — отнасяше ли се за хайдути, за „горски пилета“ — а Цоню Брадатия беше един от най-личните, — той от друга препоръка не се нуждаеше.

— Заповядайте — рече, като посочи нагоре към долапа. — Все ще се намери с какво да ви посрещна.

— Чакай! — спря го Цоню войвода. — Не сме сами. Потрай да повикам другарите ни.

Той сви шепи около устата и между пръстите му се проточи глух вик на бухал. Повтори и потрети, после свали ръце и се ослуша. Някъде откъм леса долетя също такъв вик.

— Ей-сега ще дойдат — кимна Брадатия.

Не минаха пет минутки и наистина при тях се изсипа втора дружина. Манол веднага позна, че я водеше Кара Танас. Позастарял беше войводата, туй личеше по сивите му кичури, но иначе си бе все същият висок и жилест мъж, с правите рамене и с тънко изрязаните черти на лицето, по което се четеше странен за такъв прочут войвода израз на тиха печал. Кара Танас приближи, кимна за поздрав, пък спря и поклати глава:

— Този не е нашият човек…

След по-малко от едно мигване на окото Цоню Брадатия вече държеше пищов, насочен право срещу Маноловото чело, сколасал бе дори да запрегне кондака му.

— Стой, Цоньо! Стой! — развика се Кара Танас. — Чакай да разясним тая работа. — И като видя, че Цоню свали пищова, макар че не го прибра съвсем, обърна се към Манол: — Ти си син на Силдаря, нали? Тази чепата муцуна не може да я имаш от комшията.

— Негов син съм, войводо — отговори Манол с пресъхнало гърло, но погледът му си оставаше отправен към пищова.

— Големият ли, малкият ли, кой си?

— Средният. Манол.

Чу се една звучна псувня, драгодановска — Цоню се сърдеше на себе си, дето не е изпитал работата докрай. Като се разбра, че Манол не е лъгал, „брадатият войвода“ най-сетне се успокои и прибра оръжието, макар че не престана да се ядосва:

— Тю, да се не види макар! За едното чудо щеше да си отиде момчето, и то тъй, по донове…

Манол се облече и отидоха горе, в долапа. И тук му било писано да чуе нещо, което за него беше равносилно на библейските чудеса: двамата прославени войводи бяха дошли, за да се срещнат със светеца Бяно! Помисли Манол, че е станала някаква грешка и леко-леко подсказа, че брат му Бяно май не е човек, който ще има вземане-даване с хайдути, сетне подпита да разбере каква ще да е тази работа на войводите с бате му, но Кара Танас и Цоню Брадатия държаха на своето — търсеха Бяно и само с Бяно щяха да си кажат това, за което са дошли.

Тегли Манол ножа на агнето, което гледаше за Гергьовден, извади брашното, за да омесят хайдутите хляб, и докато войводите разставяха стражи из околността, той пое към града, за да прати Бяно горе…

… Такъв си беше Манол: работеше ли — мисълта му скиташе по едно-друго; забавляваше ли се — мислеше за работата. Тъй стана и днес.

Извървя махалата Ески Намазгях и таман да свърне надясно към Кафтанджийската и на Машатлъка, някъде откъм Сахатя, видя Божура чорбаджи Стефанова да ситни към дюкяна на братя Топракчиеви. Гръм сякаш тресна Манол, та той мигом забрави и необичайната среща с Бойчо Цеперански, и поръчката на войводите, и Бяно — гледаше момичето, дивеше се и се чудеше на себе си как е могъл досега да не го забележи, па и в ушите му звъннаха думите на един друг войвода, Алтънлъ Стоян: „Трябва да те обича много и от все сърце, тази Божура Стефанова…“

Да го обича? Него? Именно тя?

Стройна беше Божура, стройна и напета като никоя друга, а гиздавата й дреха я правеше още по-хубава. Имаше права, с подръпнати назад рамене снага, та гръдта й напираше и повдигаше кафтана и капладисаното и джубе. Тюлбенът на главата й, уж бял и колосан като на коя да е сливенска мома, изглеждаше като пухкаво облаче, кацнало върху къдравите й кестеняви коси. А лицето й, светло и румено, навяваше мисли, дето само в сънищата се отприщват… Е, можеше ли същество, което притежаваше всички тези прелести, да питае обич към него, Манол Силдаря?

Манол не изчака да съобрази и прецени, не си даде и труд да помисли дали не сторва непоправима вреда на девойката, а последва внезапния порив на сърцето си и се изстъпи срещу й. Спря на крачка от него момичето и лицето му пламна като цветето, чието име носеше.

— Божуро — задавено рече той, докато я поглъщаше с очи. — Божуро! Помниш ли, тук наблизо ти ме спря и ме пита…

— Питах те — произнесе девойката тихо, — а ти ме изпъди…

— Не можех другояче, Божуро, кълна ти се. Страшен товар карах аз тогава, от барут по-страшен, та ако ме пипнеха, мигом на бесилото щях да се залюлея. Как да спра сред онези гаджали и да ти кажа…

— Какво щеше да ми кажеш, ако не носеше този страшен товар?

Наблизо минаха някакви момчетии и пуснаха по тях дебелашки шеги. Друг път би ги пребил, но сега преглътна.

— Виждаш, и тук не мога. Божуро, не можем ли се срещна някъде? Две думи да си кажем?… Тоз кръст отгоре ми, никакъв лош помисъл нямам, когато те моля…

„Лош помисъл? От тебе ли, Маноле. Че ти хиляда години да се опитваш, пак не можеш ми стори зло. Понеже каквото и да дойде от тебе…“

— Знаеш ли градината на Ганка Увичката, нашата комшийка, вдовицата? — тихо рече девойката. — Нощес влез там и не се страхувай, кучето на Увичката умря преди няколко дни. Прескочи дувара и ме чакай. Ще дойда…

7

Срещите на Братството не само не се разредиха, а напротив — зачестиха. Е, не винаги присъстваха всички братя от вътрешния кръг (при тези ангарии и слухтене на шпиони това беше невъзможно), но и никога не липсваха хора за работа. Пък и много неща имаха да си кажат — в Сливен ставаха все такива работи, които изискваха решение на Братството…

Днешното им събиране бе станало съвсем под носа на турците в задната стаичка на Топракчиевия дюкян. Решаваха, каквото решаваха, събирането клонеше към своя край, когато хаджи Нойко хаджи Божилов някак си ни в клин, ни в ръкав изтърси, че цялата каза била проплакала — да му се не надееш макар! — от векилина Узун Шерифаа. Селимински се смая как това име подействува като искра в буре с барут — духовете в миг се възбуниха, гласовете се повишиха. Мавроди научил как с грозна заплаха Узун Шерифаа измъкнал цялото злато на сотирци до драм, други разправиха за негови безобразия в Катунище, за скубане на тукашни църкви и на общината, Бяно пък присъствувал, когато векилинът за нищо и никакво пръснал главата на един старец…

— Сега му е паднало — рече Селимински, като се опитваше да сложи край на този разговор. — Да даде бог скоро да се затрие, заедно с всичките амуджи.

Но се обади Паскал хаджи Кутьов и с думите си сякаш отприщи бента на всеобщата жажда за действие и мъст:

— А, не! — каза той. — Далеч ще е, ако чакаме бог да го затрие. Трябва да подпомогнем дяда господа, тъй мисля аз!

— Не ще и дума — подкрепи го Мавроди. — Оставим ли тоя вампир, още на много свят ще изгори душата. Да го пречукаме, туй е моето мнение. Да го причакаме на улицата и да го пречукаме.

Селимински се смути — за пръв път в Братството се обсъждаше насилствената смърт на враг и този враг не беше какъв да е, а вторият човек в казата след Тахир ага. Опита се да отклони назряващото решение с убедителни думи, че „да мъстят на отделни единици е работа на хайдутите“ и прочее, но всички останали (неопределено мълчеше само Бяно) единодушно отхвърлиха внушенията му: и Добри, и Паскал, и Коста, че дори и колебливецът хаджи Нойко.

— Братя! — скочи на крака Цено Коньов. — Една превелика милост искам от вас. Нека аз да бъда онзи, който ще тегли куршума на Узун Шерифаа!

Заспориха, някои се усъмниха в пригодността на Цено, други — Мавроди и Паскал — предложиха себе си. Цено не замоли, а проплака:

— Боже и света Богородице, слепи ли сте? Или нарочно ме измъчвате?

— За какво да сме слепи? — тихо попита Селимински.

— Знаете, че съм болен. Знаете, че съм обречен и че часовете ми са преброени… — Цено Коньов с мъка преглъщаше сълзите си. — Е, сигурно ме разбирате, братя. Вие ще имате време и да живеете за свободата, и да умрете за нея, за всичко ще имате време. А аз… си отивам. Не ми ли дадете да очистя тоя крастав читак, ще си отида ей така, глозган от мъката, че и животът, и смъртта ми са отишли мърцина…

Той не седна, а се стовари безсилен върху един чувал. На приятелите му беше страшно да срещнат погледа си с неговия — знаеха, че той бе казал истината за себе си. Селимински събра сили да каже:

— Бошлаф са тези Ценови приказки, ама щом толкова се натиска, нека пък да го оставим да изпълни казънта над Узун Шерифаа. — Одобрително прошумяване изпрати тези негови думи. — Само че умната, Цено. Помни, че ние не сме янкеседжии, а войници на свободата. Помни още, че каквото и да стане, гаджалите не трябва да разкрият Братството.

Цено Коньов възсия:

— Благодаря ви, братя, от всичкото си сърце ви благодаря. Аз… — Не довърши, а вместо това едновременно и разплакан, и ухилен до уши, се пошегува: — Хайде, кажете сега едно „огурлар олсун“217 на брат ви Цено. И поръчайте при поп Шидер една панихида за Узун Шерифаа!…

… Стана така, че Селимински и Бяно последни напуснаха склада на Топракчиеви. Когато останаха сами, Бяно продума тихо:

— Одеве рече, че сме войници на свободата, хаджи Иване.

Другият го погледна подозрително — вече знаеше, че с Бяно Абаджи трябва да е готов за какви ли не изненади.

— Рекох го, а сега го повтарям.

— Що значи свобода?

Селимински изруга на ум. Има ли човек под слънцето да не знае що е свободата? И не знае ли това десет пъти по-добре робът? Но кой може да я определи — нея, свободата — с думи? Той се изкашля ненужно:

— Свобода означава всички люде да са равни, законът по един и същ начин да ги закриля и наказва, да няма миропомазани — („Отгде пък го изсмуках това миропомазване?“) — и отнапред безправни. Ето, това е то свободата!

Говореше той, а мислено се проклинаше за това несръчно съчинителство. Защото знаеше, че с всичките си думи бе опипвал около великото слово „свобода“, ала не бе улучил в същността му. (Следната нощ той щеше да изкара в безсъние над същия Бянов въпрос, но пак нямаше да стигне до задоволителен отговор: чувствуваше съдържанието на „свобода“ и „робство“ с цялото си същество, обаче не успяваше да го облече в думи.) Но за щастие Бяно остана доволен от отговора му.

— Сполай ти — каза той просто. — Аз пък все се страхувах да не би да разбираме свободата като възможност да вършим на турците онова, което те сета вършат на нас…

Яна го чакаше на двора — до онова място, което тя и до днес наричаше „Бяновата леха“. Личеше, че едва удържа нетърпението си.

— Хайде, изпразвай торбата — засмя се той насреща й. И забърка в джобовете на потурите: — Ето, приготвям мюждето…

Тя приближи до него.

— Трънка…

— Какво Трънка? — трепна Бяно. Времената бяха такива, че всеки първо помисляше най-лошото. — Кажи какво е станало с Трънка?

— Не се плаши, хубаво е. Трънка… Трънка ще си има детенце…

Той въздъхна с облекчение. Добър е бил господ, не е повредил завинаги сестра му — нито тя, нито Пею заслужаваха такава черна участ.

— Изпразвай, докрай изпразвай торбата. — В гласа на Яна той бе усетил и някаква приглушена покруса. — Какво друго има?

Тя не вдигна поглед от земята, когато изрече тихо:

— Ти повече от всеки друг заслужаваш такава радост, Бяно. Но нали аз, пусто да опустее…

— А, това ли било! — Бяно се засмя шумно, но смехът му прозвуча неискрено. — Не се бъркай в работата на бога, туй ще ти кажа аз. Ще дойде и нашият ред да ни благослови, както е благословил Трънка и Пею.

Яна пристъпи още по-близо до него и с плаха нежност сложи глава на рамото му.

— Я ги виж ти! — разнесе се един закачлив глас зад тях. — От година женени, пък се прегръщат като севди зад плетищата…

Извърнаха се бързо. Неусетно в двора при тях бе влязъл хаджи Рифат.

— Тъй, тъй — продължи старецът. — Дошъл съм таман навреме. Аз съм дошъл борч да правя, пък от стар опит зная, че най-лесно ще закърпиш някого, ако го свариш с размекната душа.

Поканиха го горе и двамата мъже поседнаха на хаета. Яна остана права до тях с ръце, мушнати под престилката.

— А, не, благодаря, добри люде — рече хаджи Рифат, когато Бяно предложи да пийнат по ракия. — Пиенето не е измежду греховете ми…

— Е, дядо хаджи — засмя се Бяно, — ще изкараш, че си запазил за себе си от по-тънките грехове…

— Сакън! — майтапчийски вдигна ръце старецът. — Да не кажеш тази дума пред моята султанка Нехиря, зер ще ми натроши дъртите кокали. И то, аллах ми е свидетел, хептен нахакере. — После подмигна: — Че то от вас, Силдаровците, може ли се вреди човек?

— Я кажи, я кажи! — подкани го Яна.

— А, не е за мъжа ти, ако туй си помислила. Бяно по тази част пада малко будала. Ама брат му, виж, като таласъм скита нощем. Няколко вечери го зървах да минава усуланджък покрай нас. А веднъж го видях край бахчата на Ганка Увичката — сякаш в земята потъна. Ама почакайте, то ще стане белли. Нали е казано: „Гизли шеи мейдана чакър.“218

— И ние имаме една, която не е по-лоша — каза Бяно. — „Любов, кашлица и бременност не могат да се скрият.“

Яна отиде да приготви и поднесе нещо сладко на госта, а сетне също насипа в няколко паници това-онова, което се намираше в къщи — да го вземе за у дома. Когато се върна пак при мъжете, те отдавана бяха престанали да се занимават с нощните похождения на Манол.

— Това е то войната, Бяно Силдароглу — казваше хаджи Рифат, — може и най-„свещена“ да е, тя пак винаги вади на повърхността най-долното, най-проклетото, най-калпавото. И все пак аз ще река: „Аллах бедтеринден сакласън.“219

— Така — подхвърли Бяно. — Свестните го виждате, ама си траете, мълчите. Никой не се и опитва да дръпне юздите на долното, проклетото и калпавото…

Старецът подмина упрека и подмятането, спокойно дръпна няколко пъти от луличката си и каза:

— Ако поразмислиш, то и вие, християните, не сте твърде стока. Вземи например първенците ви и баш-първенеца — Димитраки чорбаджи. Знаеш ли що прави Димитраки, откакто се е върнал? Скубе, че пушек се вдига. Где с рушвети, где със заплахи — поток от махмудии тече в джобовете му. Това чиляк за пример ли е?

— Стадо без мърша не може — мрачно каза Бяно.

— Право е — кимна старецът и пусна още няколко кълбета дим към тавана. — А както чувам, вашата мърша ще стане такава сила, че и ние, правоверните ще трябва на неговото благоволение да разчитаме.

— Какво искаш да кажеш, дядо хаджи?

— Парите са сила, пред която навремени се прекланя и силата на властта, на девлета. Чрез парите си Димитраки чорбаджи е всесилен и сега. А представи си каква сила ще стане той, когато синът му вземе Шинка, чорбаджи Тотевата щерка, а Божура, братаницата му, се омъжи за хаджи Анастасиади…

— Що? — не възкликна, а простена Бяно. Нещо съвсем необикновено трябва да е имало в гласа, с който изрече тази кратка дума, понеже и хаджи Рифат, и Яна впериха учудени погледи в лицето му. А то беше бледо, удължено, по-ъглесто от всякога.

Объркан и смутен, хаджи Рифат на бърза ръка замаза работата:

— Остави ги ти, дъртешките ми брътвежи. Нали знаеш, „ак сакаллъ — емнийетли адам“220… — Той изчука недоизпушената си лула, стана и се размърда. — Хайде, да си вървя, че леля ви Нехиря пак ще мисли, че съм до скута на някоя млада ханъмка.

Яна се разшета около него, подаде му, каквото беше приготвила и завила в чиста бохчичка, а Бяно все още занесен, отиде до собата и донесе на стария човек искания заем — две бели махмудии. Размениха обикновените за такива случаи поздрави, сбогувания и „Башка вакът даха татлъ гел“221, изпратиха го до дворната порта и там се разделиха.

Когато затвори вратата зад госта и постави джугата222, Яна се облегна на дувара и потърси погледа на мъжа си.

— Бъяно — произнесе приглушено, но без злост в гласа, — тя ли ти е на сърцето?

Той помълча и дълго, дълго избира думите си.

— Не зная как да ти отговоря — рече най-сетне. — Харесвах я, имах я на сърце, туй е вярно. Но то е стара работа. — Ново продължително мълчание. — Такава е истината. А оттук нататък не отваряй повече дума за това, такваз е молбата ми към тебе.

Той лъжеше несръчно, но и сръчно да лъжеше, Яна пак нямаше да се заблуди. Така престана да съществува и Бяновата тайна.

Яна наистина никога повече не заговори за Божура.

8

Всичко трябваше да свърши днес, сега, тази вечер: болестта му бе пламнала отново, цялото му тяло се тресеше в огън и един вътрешен глас му казваше, че този път страданието ще го надвие и ще го прати в гроба — не разчистеше ли сметката на Братството с векилина, отложеше ли макар с един ден казънта, Цено щеше да се яви пред свети Петър с един голям грях повече. Греха на неизпълнения дълг.

Цено вдигна длан и притисна ченето си. Знаеше, че е невидим в сянката на дувара, сеймени да минеха на крачка от него, нямаше да го угадят, но ченето му играеше от треската и зъбите му така тракаха в топлата пролетна нощ, че той се страхуваше сухото им чаткане да не се чуе чак в конака. Колко време беше дебнал така? Един сахат, два, три? Когато проследи Узун Шерифаа, Цено Коньов си пожела жертвата му да се забави в конака по-дълго; имаше повече изгледи да се спаси, ако изпълнеше присъдата по-късно, когато няма да се мяркат минувачи и дори заптиетата ще дремят по миндерлиците на конака. Но когато умората се съюзи с болестта, за да изсмучат и последните капки силица от него, готов бе да даде всичко, каквото притежаваше, ама най-сетне векилинът да излезе и да сложи край на мъчението му. Краката отдавна вече не го държаха — подпираше снага на дувара, защото иначе можеше да се срине. Не смееше и да поседне; познаваше пристъпите на болестта: седне ли, не ще може повече да стане — жестоката болка в кръста и огънят, дето го гореше извътре, щяха да го повалят. И Цено правеше единственото, което часът и опитът му с болестта повеляваха — криеше се в сянката на оградата, спираше с ръка издайническото тракане на челюстите и чакаше.

Мина още час и сеймените във входа на конака се разшаваха като за среща с началник, после между тях се появи познатата фигура на Узун Шерифаа. Беше със запален фенер в ръка. Цено се зарадва — векилинът се готвеше да си отиде към къщи, и то без придружител.

Младият мъж предварително бе обмислил всички свои действия, по дневна светлина бе обходил сокаците, та сега не се мая. Заднишком, без да изпуща из очи конака, извървя десетина крачки, сетне, когато се увери, че векилинът наистина тръгна по обичайния си път към дома, и върна се и тичешком отиде до онова място в Ески Намазгях, което отнапред бе избрал за засада. Само едно не бе предвидил Цено Коньов: че поради изтощението от новия пристъп на болестта дойде до мястото с напълно изчерпани сили — задъхан, замаян, трескав, заливан ту от огън, ту от лед.

От долния край на сокака, откъм Машатлъка, се мярна разлюляно пламъче — Узун Шерифаа идваше! Цено Коньов направи последно усилие да надвие лудешкото биене на сърцето си и треперенето, ала не успя, те бяха по-силни от заповедите му. Тогаз долепи снага о портата, в сянката на която бе намерил укритие, извади пищова, целуна го по дулото и запрегна кондака.

Векилинът беше вече на не повече от трийсетина крачки. И още оттам се разбра какво бе правил толкова дълго в конака — клатушкането на фенера издаваше, че Узун Шерифаа плете крака, а гласът му, прекъсван от чести хълцания, редеше с надебелял език:

Разстоянието намаля на двайсет крачки, на петнадесет… Болестта и непреодолимата слабост връхлетяха Цено. Случвало се бе и друг път, та знаеше белезите — помътняването на разума, омекването на краката, чувството, че сърцето му спира… Но преди той бе изпитвал всичко това на одъра, завит под топъл китеник; сега обаче беше сам в тъмното и с пищов в ръка, причакващ за убийство…

Той стисна зъби, а пръстите на свободната му ръка се впиха в дървото на портата. Още малко! Господи, да издържи още малко, пък сетне…

Още пет крачки, четири… три…

В полусвяст Цено се отлепи от портата, улови дръжката на пищова в две ръце и сложи и двата си показалеца върху дъгата на спусъка. Тялото му, загубило опората си, политна напред. Точно както беше в предварителните му кроежи, Узун Шерифаа се стъписа, спря и песента му секна. Не повече от две педи деляха дулото на пищова от жертвата, когато Цено с два показалеца дръпна тетика. Чу се сухо щракване. „Велики боже, не хвана!“ — беше светкавичната мисъл, която проряза съзнанието му и после всичко потъна под синкаво-черно покривало…

Узун Шерифаа беше толкова пиян, че дори не успя да се уплаши. Той също чу яловото щракване на пищова, сетне видя едно дълго тяло да се строполява почти в нозете му. Единствената мисъл, която успя да изплува над, спиртните пари, беше, че е срещнал и за малко не е станал жертва на някой по-пиян от него. Наведе фенера. Нападателят лежеше по очи, та не можа да го огледа. Векилинът го обърна с крак. Беше сух и дълъг, дингил-ахмак някакъв, с опушено от барут лице, което Узун Шерифаа не позна. Но позна дрехите — сукнения кафтан до бедрата, тъмните торбести шалвари, червения пояс на кръста и шарената капа без козирка.

— Хайванларъ224! — рече с презрение векилинът.

Защото това беше униформата на новата, за пръв път сформирана, и то по западен образец пехота. Повтори:

— Хайванларъ!

И бавно продължи нататък.

Изминаха минута-две. От тъмнината се отделиха две сенки и с котешки стъпки приближиха до падналия на земята мъж. Бяха Коджакара и Паскал хаджи Кутьов. Първият го опипа по врата и рече полугласно:

— Жив е, ама е в несвяст. И гори — уф! — ще ми опърли ръката. Разумяваш ли, болестта го е повалила…

— И вярно сме чули — каза другият, след като с опитна ръка провери падналия настрана пищов. — Стрелял е, ама оръжието е засякло.

— Пфу, да му се не види макар! За нищо и никакво щяхме да загубим такъв другар! Хубаво, че хаджи Иван ни прати да го следим и пазим. За едното чудо го загубвахме… Ами сега? Какво ще го правим сега?

— Ако слушаш мене — каза Паскал, — да му смъкнем тези низамски дрехи, да му измием лицето от пушеците и да го занесем у тях. Неговите хора най-добре знаят какво да му правят, когато го свие болестта, какъв илач да му дадат.

И с това спасиха другаря си. Цено Коньов една нощ и един ден остана в несвяст, после още цяла неделя се мята между живота и смъртта, но и този път устиска, оцеля…

Почти по същото време, когато Паскал и Мавроди понасяха другаря си, в дома на чорбаджи Димитраки се водеше един разговор, който щеше да има не по-малки последствия за Братството. Или поне за един от неговите членове.

След вечеря Димитраки и синът му запалиха чибуците.

— Не ми мандзосвай толкоз за тази женитба — с добре измерена дързост рече Евтим. — Не съм казал още, че изобщо ще се женя. Най-сетне ще се женя аз, не ти.

От смайване бащата щеше да изпусне чибука из устата си.

— Какво? Какво? — присви очи той. — Не си решил да се жениш ли?

— Не съм — потвърди нехайно синът. — И ако погледнеш, твоя съвет следвам. Нали тук, в тази одая ме учеше, че умният човек се налюбва още като ерген, пък сетне си взема жена да му ражда деца? Е, аз не съм се още налюбил, това е.

— Ти си луд! — Димитраки сякаш се колебаеше дали да кипне или да се въздържи. Сетне като че ли миролюбието му надделя, защото се засмя съучастнически хитро: — Или не можеш да преживееш загубата на Султана, а? — Говореше за вдовицата Султана, която бе учила сина му на любов. По времето, когато се бяха изселили в Градец, тя си бе намерила някакъв вдовец в Ени Заара, омъжила се бе и се бе преместила да живее при него и при четирите му деца. — Е, Донка не те ли утешава?

Беше време, когато с такива подмятания Димитраки вземаше акъла на сина си. Но сега те изобщо не подействуваха на Евтим. Дори нещо повече — когато отговори, в гласа му се четеше снизходително съжаление:

— Ако за тебе „налюбване“ означава прескачането до измекярката Донка или, хм, до Куна Стръгучката, ще рече, че ние изобщо няма какво да говорим. И тъй и тъй няма да се разберем.

Бащата преглътна шумно. Евтим го изгледа продължително, остави настрана недоизпушения чибук и приведе напред пълното си тяло.

— Защото не е разумно, тате, затуй няма да бързам с тази женитба. Помисли сам — ако нещата се задържат, както са сега, имаме ли някаква файда да се сродяваме с чорбаджи Тотю? Не си ли ти и сега пръв измежду всички християни в Сливен? Кой е по-богат от тебе? Кой е с повече тежест? По-властен? Е, какво излиза? — Евтим си отговори сам: — Че ако не настъпи промяна, едно сватосване с Тотю няма да ни служи за нищо.

— Ами ако се промени? — замислено попита Димитраки.

— Туй беше второто, което исках да ти кажа — вдигна пухкав показалец синът. — Сега е война и никой не знае какво ще донесе тя. Такива като Тотю и неговата Шина войната може да въздигне, ама може и да тръшне, та да ги забие пет аршина дълбоко в земята.

— Аха, разбирам те — бавно отговори бащата, като също остави настрана чибука си. — Искаш да кажеш, че ако войната въздигне…

— Точно така. Ако войната въздигне други люде, една женитба може да бъде много полезна. И на мене, и на тебе…

Остарял ли беше Димитраки чорбаджи? Или изглупял? Защо тези тъй смислени съждения бяха дошли в Евтимовата глава, не в неговата?

Огорчи се бащата, но и си каза с гордост: „Виж го ти, момчето! Пък аз доскоро го имах за развей-прах!…“ Порови се по-назад и сякаш откри в спомените си онзи ден, когато Евтим прекрачи от безделието към хитростта: то беше тогава, когато Тахир ага уж между другото спомена, че знае кой е наброил жълтиците в шепата на Февзи Баланбан, та двама души, турчинът Лютви Елханоглу и българинът Хаджи Нойко, загубиха душите си…

Бащата разтърси глава — сега не му се мислеше за такива работи.

— Добре — каза гласно, — ще почакаме. То в края на краищата за венчило винаги има време. Истината си е истина, голяма сила е в ръката ми. Но комай не е чак и такава безмерна. Идват сливналии да ми хленчат, ама те все пак са единици. Усещам аз нещо, други са станали хората, скрити и тайни, все едно в подмол натикани, та като гледаш отгоре в бистрия иначе вир, нищо не можеш да видиш… И пак торлаците са на дъното, туй от мен да го знаеш.

— Защо не направиш нещо да им превиеш гръбнаците?

— Че какво да им направя, дето аскерът и нашите, сливенските хаирсъзи още не са им направили?

— Ами да наклопаш някой от първенците им пред аяна, а той да го тръшне в хумбата. Тогаз всички ще замъркат като котенца. Ето, Добрито Желязков например, абаджийчето. То невям най-много вири нос.

Бащата го изгледа изпод полузатворени клепки.

— Защо го мразиш толкова, този Добри Желязков? — И превари Евтимовите възражения: — Хайде холан, хайде холан, не ме кандърдисвай, че го имаш като брат…

— Обиди ме — мрачно призна след късо колебание синът. — Още преди години ме обиди, като към куче се отнесе с мене. Туй, аз няма да му го простя нито тук, нито на оня свят.

— Добре — кимна бащата, — синът на Димитраки чорбаджи трябва да е такъв, да не прощава, когато не му се дава уважението, което му се полага. Ама сега е война, не е време за оправяне на гарези. Ти ми кажи друго. Не ти ли понамирисва, че зад торлаците стои човек, дето тука — той се почука по челото — струва колкото всички тях?

Евтим му хвърли бърз поглед, пълен с изненада и уважение.

— Разбирам те. Тук в Сливен има само един, дето е от тази кройка. Хаджи Иван, даскала.

— За него ми е думата. На времето се опитахме да го привлечем — не рачи, отдръпна се. Затворихме му школото, остана си курназ. И сигурно той подкокоросва торлаците да…

— Като мисля, комай ще излезеш прав — съгласи се Евтим. — На хаджи Иван Селимински ще да е торлашкото…

— Няма да е за дълго — отсече Димитраки. И това прозвуча като присъда. — А сега да лягаме, окъсняхме с тия мухабети.

Двамата бавно се надигнаха. Евтим взе свещта от масата и заосветява пътя на баща си.

— А бе какво става с Божура? — попита пътем Димитраки. — Хем е разцъфтяла, хем е посърнала — хич не мога да я разбера…

— Кой я знае — вдигна дебелите си рамене синът. — Може да се е заплеснала по някого. Нали знаеш, женски акъл…

— Че по кого ще се заплесне толкоз? Не съм видял свестен човек да се завърти около нея.

— То не е казано, че трябва да е непременно свестен. Сигур си чувал турската: „Гьонюл бу я — ота да конар, бока да конар.“225

— Нищо — не се закахъри Димитраки чорбаджи, — в леглото на хаджи Анастасиади ще се оправи…

И това беше последното, което двамата си казаха тази вечер.

9

Отдавна не се бе чувствувал в толкова добро настроение. И причината за него можеше да назове по име — Станка, внучката на дядо Рангел Гюмюша от Керменлий226. Сега, докато яздеше към Сливен, той все още усещаше радостната възбуда да пъпли по жилите му; усещаше я, изглежда, и атът му, та не стъпваше като друг път, а играеше и пръхтеше, сякаш беше пред кушия.

А работата беше станала така.

Вчера сутринта, когато идваше в Керменлий да навести чифлика и харема си, на влизане в селото той я зърна. И от този миг Тахир ага забрави всичко друго: чифлигарите си изобщо не пожела да изслуша, а за харема не се и сети. Аянът проводи „Патриката“ Ахмед и още трима чифлишки пазванти, които му доведоха момата.

Започна с шербети и баклави, със сладък лаф, обещания и кандърми, но те не пресушиха сълзите на Станка. А сам все повече и повече се разпалваше. И когато го обзе едно от онези неудържими, бесни желания, които не бе сещал от четвърт век насам, той заряза приказките и се нахвърли върху девойката. Тогава, в това грубо и хищно обладаване, плътта му, уж обръгнала вече на всякаква женска близост, изпита онази сладост, която още — почти едно денонощие по-късно — галеше душата му. Не отнетото целомъдрие на момичето — Тахир ага отдавна се бе отърсил от суетната гордост да бъде пръв за една жена и в това виждаше по-скоро досада и нечистоплътност. Създала му бе радост внучката на Гюмюша с настървената си съпротива: още щом посегна на нея със сила, сълзите на Станка престанаха, устните й се свиха в решителна гънка и тя се бранеше с мишци, зъби и нокти… и не престана да ги използува чак докато Тахир ага, наситил страстта си, се отдръпна от нея; тази непресторена борба на девойката му създаде хиляда пъти повече сладост от изтънчените умения на която и да е най-първа възпитаница на Стамбулското халаик тербие мектеби227. Така се бори Станка и следобед, когато аянът я облада повторно. И вечерта…

Доволен, безмерно доволен остана от тази малка преживелица Тахир ага, та на утрото изпрати Станка при дядо й с пребогати дарове, каквито комай нивга не бе давал на жена.

(… А след една неделя искрено се нажали, когато научи, че Станка си прерязала жилите и една сутрин я намерили бездиханна сред локва съсирена кръв…)

Та с такива радостни чувства Тахир ага измина пътя от Кремений, не го бяха оставили те и когато навлезе в своя Сливен. И затова, слизайки от коня си пред конака, се подразни, като зърна Димитраки чорбаджи да приближава към него, ужким случайно попаднал на пътя му. Добре де, Тахир ага не е изкуфял и си знае, дето днес трябва да прати в хумбата този даскал, който скиторил нагоре-надолу по света, а сега дошъл да размирява раята на Сливен — защо трябва Димитраки все да се вре между краката му? Да не му е началник, че ще го проверява?

Аянът мина, без да спре, край чорбаджията, като с вдигане на ръка не му позволи да отвори уста за съскането си, задоволи се да му рече едно: „Иш йолундадър“228.

Хвърли юздите на коня в ръцете на сеизите и с пъргави стъпки влезе в конака. И тъй и тъй настроението му се развали, ами да свършва, каквото има за свършване. И в ходника рече на хаджи Молла, кятибина:

— Тук ли е даскалът-размирник?

— Евет, аян-ефенди. От снощи е задържан.

— Доведи го горе. И ела с него — ще го разпиташ ти, зер днес мен не ми се занимава с гяури.

— Да го разпитам? — облещи очи хаджи Молла. — За какво да го разпитвам? Каквото съм чувал, то е все такова, че да му сториш темане и да му се поклониш доземи. А не да…

— Бре, бре, бре! — прекъсна го Тахир ага. — И какво е това, дето си го чул?

— Учен човек, аян ефенди, най-ученият от… — Хаджи Молла щеше да каже „от сливналии“, но си спомни, че сам имаше славата на най-учен и си печелеше хляба от тази слава, та съумя навреме да се поправи: — От сливенската рая. В Стамбул и Анадола ходил, християнските и нашите свети места видял, турски и арабски знаел по-добре от софта…

— И арабски ли знае? — изненада се аянът.

— И арабски, че и още два-три езика на френк-гяури. Ходил по техните мемлекети, изучил и хората, и езиците им.

— И накрая дошъл тук — смръщи вежди Тахир ага, — да прави от покорната рая девлет-душмани. Като е скитал толкоз, трябва и в Московията да е стъпвал, там да се е учил на размирство. Хайде!

Хаджи Молла не помръдна.

— Аз тъй и не разбрах какво ще го питам, аян ефенди.

— Бунел раята този даскал, срещу нас и насъсквал. За това го разпитай, пък останалото — той направи движение, сякаш сваля дюшемето под краката си — ще е моя работа.

Докато Тахир ага отиде в одаята и запали наргилето, което един слуга побърза да му поднесе, хаджи Молла вече въведе затворника. След всичкото, което бе чул преди малко за този даскал, аянът впери в него очи, пълни с любопитство. И си каза: „Виж ти, виж ти! Пък аз да не чуя, че в Сливен имало такива…“ Аянът не намери подходящата дума. Защото сам не знаеше как да определи външността на задържания. Този хаджи Иван, за когото Димитраки му бе наговорил кое от кое по-опасни неща беше висок и представителен човек с изпъчена стойка и с дрехи алафранга (аянът не бе виждал други такива в Сливен), та внушаваше уважение още преди да е заговорил. А лицето му, кръгло и възшироко, украсено от къса брадичка, беше лице на учен и преживял човек.

Тахир ага показа с ръка на даскала столчето пред себе си. Затворникът се поколеба една секунда, като втренчено гледаше столчето и пода около него — явно, че и нему не беше тайна съществуването на хумбата, пълна с човешки кости! — но надви страха си, пристъпи и седна. Седна също и хаджи Молла, но по-далече от онази част на пода, която след минута или половин час щеше да пропадне и на нейно място да зейне дупката на хумбата. Аянът смукна от ароматния пушек и кимна към своя кятибин — разпитът можеше да започне.

— Кой си ти? — подхвана хаджи Молла гъгнещо. — Аян ефенди иска да знае името и мемлекета ти.

— Хаджи Иван е името ми — каза гяуринът; въпреки напрежението, което го владееше, гласът му бе звучен и плътен. — Тъдявашен съм, от Сливен. От памтивека родът ми е живял все тук, в Клуцохор.

— Къде си ходил по света и що си чинил там?

— На много места съм ходил — от Арабистан на изток, до земята на френките на запад и от Виена на север, до Александрия на юг.

През годините не един и не двама души бяха седели на това столче, та аянът се бе научил да разпознава бързо кой как ще се държи: мекерешки или с ербаплък, ще моли и хленчи или ще показва нахална дързост, ще трепери от страх или с тъпо равнодушие ще върви към гибелта си. Този човек беше от по-бамбашка сорт — личеше, че е изпълнен със страх, но съумяваше да го овладее, да подчини сърцето си на ума, та отговаряше не с дързостта на отчаяния, а със сигурността на човек, който много знае и много има да каже.

— И защо си скитосвал толкоз? — продължаваше разпитът.

— За да уча. По света има много милети и много девлети — от всички тях любознателният може много да научи.

Тези думи изненадаха аяна — ако се изключат въшки разни като Сръбско, Влашко и Гръцко, той знаеше само два големи девлета — Турция и Московията — и чат-пат бе дочувал нещо за Аустрията, но без да е сигурен дали тя е от големите или от въшките. Пък сега този говореше… Тахир ага извади захапката на наргилето из устата си, приведе се настрана и подшушна нещо на кятибина си.

— Аян ефенди иска да знае право ли говориш — рече след това хаджи Молла. — Големи девлети ли има по света или са по една плюнка място като Влашко и Богданско?

— Големи и преголеми, силни и пресилни. Аз самият съм видял четири такива: французката земя, италийската земя, Аустрията и Германията.

— И Московията? — хитро подпита кятибинът.

— Там не съм ходил — отговори хаджи Иван и виждаше се, че казва истината. — Но не е само Московията, има и други от големите девлети, дето пътят ми не ме е отвеждал.

Какви ги приказваше този човек? Ако го слушаш, ще излезе, че Османската държава съвсем не е единствената и най-силната в света, с която криво-ляво само Московията можеше да се мери, както бяха учили Тахир в мектебето. Това го засегна и той посегна да чукне тасчето на стената, но се разколеба — за чукване винаги имаше време, а нему се искаше да чуе какво друго ще каже този необикновен човек, какъвто Тахир ага за пръв път срещаше.

Без да се усети, той се намеси в разпита:

— И като си изучил толкоз много милети и девлети, за какъв дявол си дошъл пак тука?

Даскалът спокойно срещна погледа му.

— За да уча своите, войводо — отвърна. — Не правят ли същото и вашите молли, ходжи и шейхове? Години наред те трупат знания в медресетата, на далечен път чак до Мека и Медина стигат, много мъдрост събират, пък сетне се връщат по своите места, за да раздават на други познанията си. Същото сторих и аз, когато се върнах в Сливен.

Захапката на наргилето пак беше близо до тасчето, когато Тахир ага запита:

— За да ги учиш на неподчинение, на бунтарство да ги учиш, нали?

Бледостта върху лицето на даскала се замени от гъста червенина.

— Не зная кой ти е подшушнал думите неподчинение и бунтарство, войводо, но не си сторил добре, като си се вслушал в тях. Помисли сам. Кога друг път раята на Сливен си е плащала вергиите по-навреме? Кога хапусите са били празни, както са празни в последните две-три години?

— Искаш да речеш, че плащането на вергиите и празните хапуси са твое дело? — попита аянът, който иначе не би могъл да отрече истинността на хаджи Ивановите твърдения за настъпилия в Сливен ред.

— Моите едноверци ме слушат — скромно отговори даскалът. Сетне, навярно досетил се за Димитраки и за други чорбаджии, добави с нещо като усмивка: — Поне повечето от тях.

Добавката се понрави на аяна. И усмивката също. Разбра той и тъничкото подмятане, че когато хаджи Иван не е бил още тук да съветва раята, а с нея са се оправяли Димитраки и другите, дето сега гледаха да се отърват от него с ковладене и мюзеверджийства, тогаз и данъците не са се събирали редовно, и затворите са били пълни с безчинници. „Съумява, гиди хитрецът му с хитрец, уж нищо да не каже, пък много да разбереш!… Я да видим докъде ли ще стигне с тези окумуш приказки.“

— Щом раята те слуша — подхвърли Тахир ага, — то ще рече, че си неин първенец. Пък никой не те е признал за чорбаджия…

Според житейския опит на аяна, в този момент даскалът трябваше да отрече — капанът не беше кой знае колко хитро скроен. Но вместо това хаджи Иван рече:

— Не съм си го мислил, но то така ще излезе, че без да съм прогласен за чорбаджия, аз съм първенец на сливенската рая.

Туй вече понамязваше на безочливост. Ръката с кехлибарената захапка пак се приближи към тасчето на стената.

— Ще излезе ли, думаш, даскале? — попита аянът. — Откъде ще излезе?

И получи неочаквания отговор:

— От самия тебе, войводо. — Младият човек се поприведе напред и заговори убедително: — Защо си ме повикал? Защо точно мене? Защото съм учил християните на — как го рече одеве? — непокорство и бунтарство ли? Че какво непокорство и бунтарство съм причинил аз, щом раята си е изплатила даждието до последното акче и вратите на тюрмите са хванали паяжини? Това ли се зове непокорство, това ли се зове бунтарство? — И отговори сам на въпросите си: — Не, никакво неподчинение в Сливен няма, измислици са това на мюзевири, и ти, аянът, който ден и нощ бдиш за реда и правдата в града, най-добре го знаеш. Е, щом е така, мисля си аз, защо все пак си ме повикал? Затуй, защото си прозорлив и си видял, че не признатите чорбаджии, а аз, който уча людете да се подчиняват и да изпълняват обязаностите си, съм истинският първенец на раята.

Тахир ага слушаше това гладко слово и си говореше на ум: „Аллах, аллах, какъв човек си сътворил, пък си пожелал да го родиш неверник! И хвала ти, дето поне си го родил тук, в моя град. Защото такъв мъж трябва и на гяури, и на турци!…“ Каза си „и на турци“ и изведнъж си даде сметка, че целият разговор досега се бе водил само на турски. И се смая — какъв беше този даскал, дето лееше такава реч на най-чист турски език, че да се случеше, с него комай би омагьосал и сам шейх-юл-исляма?

И се запита: А дали е вярно, че даскалът говорел и арабски?

Кимна на хаджи Молла и му подшушна да заговори по арабски на гяурина. Всичката кръв се оттегли от лицето на кятибина — уплаши се той, че ще се орезили със своя арабски. Тази мисъл развесели аяна — рече си че за арабския език на хаджи Молла бе дошло времето, когато „Ак гьот, кара гьот — гечитте белли олур“229. Хайде да видим сега, буквоядецо, какъв ще е задникът ти на брода!

А „задникът“ излезе нито черен, нито бял — сричайки и препъвайки се, хаджи Молла тъй или иначе върза няколко думи на арабски; е, не можеше да се рече, че го говори, но и че хич не го знае също не можеше да се каже. А от устата на хаджи Иван в същия миг рукна поток от пърхащи и хъхрещи звуци; невям изобщо не усетил преминаването от един език към друг (и двата чужди нему, не родни!), той продължи да говори с предишното буйно и същевременно гладко красноречие.

— „Акълдан акъла фарк вар“230 — произнесе Тахир ага гласно, следвайки собствените си мисли.

Двамата се сепнаха, млъкнаха, обърнаха неразбиращи очи към него — за тях тази позната пословица бе дошла ни в клин, ни в ръкав. Това подсказа на Тахир ага, че е време да сложи край на този безсмислен разпит. Здравият разум (а може би и малко под влияние на доброто настроение, с което дойде от Керменлий) му бе подсказал правилното решение: Димитраки и другите чорбаджии да имат да вземат — той няма да лиши Сливен от такъв човек!

— Върви — рече на кятибина си, — кажи да сложат трапезата като за двама души. Хаджи Иван ще бъде мой гост. Нали, хаджи Иване? Нали не ще откажеш да сториш чест на моята трапеза? — И добави: — Разгеле ще разкажеш какво друго си видял по белия свят…231

10

Когато някъде към полунощ чу познатото пролайване на куче, Божура не разбра как се е измъкнала от одъра, как се е облякла и е излязла от стаята и къщата — беше в някакво състояние на зашеметеност. През протката на комшулука, още от свечеряване нарочно оставена само притворена, премина в градината на Увичката и тозчас от сянката на черешата се отдели една позната фигура и протегна ръце към нея. В други нощи тя едва бе възпирала нозете си да не изприпкат нататък; сега й се стори, че се подкосяват.

Ръкуваха се — впрочем ръкуването бе най-голямата физическа близост, която досега те си бяха позволили в тайните си срещи — и Манол веднага й заразказва някаква случка. Като идвал насам, срещнал хаджи Рифат и между двамата се подел шеговит разговор с подмятаници и недомлъвки; старецът казвал, че се досеща по каква работа се е разбързал нощя Манол и се глумял, че завиждал, загдето не е на негово място. Момъкът нито отрекъл, нито потвърдил, а само по същия глумлив начин поискал благословията му. Тогаз хаджи Рифат сложил костелива ръка на рамото му и изрекъл „В името на нощта, която покрива всички неща с мрак…“ А на Маноловото възражение, че туй не е никаква благословия и свята дума, обяснил, че, напротив, това било слово на техния Пророк, записано в Корана.232 И с това се разделили.

Божура го изслуша, но не се присъедини към бурния му, макар и приглушен смях, както негли би сторила всеки друг път. Тя остана сериозна, замислена, с отпечатък на дълбока грижа върху удълженото си лице. И Манол най-сетне усети затвореността й:

— Божуро, какво ти е?

— Да седнем — каза тя безжизнено.

Обикновено сядаха на двата камъка, нарочно изтъркаляни от Манол близо до дувара и зад прикритието на няколкото трендафилови храста на Увичката. Сега обаче седнаха направо на тревата, там, където бяха — изглеждаха тъй, сякаш им липсваха сили за десетината крачки до камъните.

Девойката помълча, после, забила поглед в земята, рече глухо:

— Ще ме женят…

Поразен и объркан, Манол изговори първото — и най-нелепото — нещо, което дойде на устните му:

— За кого?

— За хаджи Анастасиади.

— Ами, този старец…

— Мен ме женят за парите му, не за него.

Дълго мълчание. И после Манол каза пресипнало:

— Ти знаеш, че туй няма да стане, нали?

— Кое ще ги спре? — „Ги“ бяха Димитраки чорбаджи и синът му. — Що мога да сторя срещу волята им? Пък и мама — и тя гледа с добро око на тази женитба. Богат бил, дума, уважаван бил…

— Ще го заколя.

— Кого?

— Този, Анастасиади.

Божура за пръв път вдигна глава. Лицето й беше строго и сърдито.

— И сетне няма да те погледна — натърти. — Какво ти е сторил човекът?

— Аха — озъби се Манол, — май и на тебе се е понравил… — Той повтори думите й със злостна ирония: — „Богат бил, уважаван бил…“

— Не те е срам! — изрече тя тихо, но с такъв глас, сякаш удряше плесница. — Мен ми иде да се пробода в сърцето, пък ти…

Ново смълчаване. И в него гневът, породен от понесения удар, отстъпи място на печал, примесена с отчаяние.

— Разкажи — предложи Манол, — разкажи повече.

Нямаше много за разказване. Димитраки и Евтим решили, изглежда, по-отдавна тази женитба, та чрез роднини и познати подпитали отдалече как гледа на нея хаджи Анастасиади. Като разбрали, че той е склонен да вземе Божура за жена, преди няколко дни посветили в плановете си и майка й Жечка. Тя поразмислила, одобрила избора им и вчера й казала…

— А ти?

— Какво аз? — въздъхна девойката. — Замълчах. Мигар ако обявях, че отивам против волята на всички, нещо щеше да се измени?

— Аз знам едно — каза Манол. — Това, дето цицо ти цорбадзията го е измислил, няма да го бъде.

— Говори, Маноле, говори, за бога! — проплака тя. — Говори, ако си намерил изход!

— Не съм намерил — призна младият мъж мрачно. — Както и да го мисля, все нищо не излиза. Миналата неделя ти сама ми каза, че ако проводя сватовници, чичо ти ще ги изгони с ритници.

— Така е — потвърди Божура. — Не зная защо, но като чуе името Силдаровци, чичо сякаш дамла го удря. — Прошепна: — Да ти пристана, Маноле? Кажи само една дума и аз като слепец ще тръгна подире ти!

— Мислиш ли, че не го искам? — поклати глава той. — Не, не е това изходът, Божуро. Сама разбираш, Димитраки чорбаджи мене мразел, тебе едва понасял. Е, пристанеш ли ми, таман ще му паднем на сгода да ни подгони и смачка. Да, да, заради мене чичо ти няма да се поколебае да затрие и тебе!…

— Тогаз да се махнем някъде далеч от Сливен…

— Ти луда ли си?! Да се махнем сега, когато друмищата гъмжат от низами и башибозук? — Той протегна ръка и улови нейната, невям искаше да е сигурен, че девойката няма да тръгне на своя глава. — Божуро! Не ме ли разбираш? Една жена сега не е сигурна за честта си под собствения си покрив, а…

Маноле, Маноле, защо придружи думите си с това улавяне за ръката! Ако самата Божура не разбираше, то поне ти не прозря ли, че съдбоносното решение е узряло в нея и само чака мъничко подкрепа, за да се превърне в дело? Не предположи ли, че това просто докосване до ръката ще накара девойката да прекрачи и последните непреминати прегради на хилядолетните правила за моминското благонравие?

Премаляла, цяла превърната в копнеж, Божура повика на помощ спомените за играта на зарове и за обръснатите мустаци на баща си, пък притегли към себе си тази топла и ласкава мъжка ръка и устните и произнесоха:

— Има още един изход, Маноле. Ние все пак можем да заставим хората да не ни пречат да се свържем в едно и да станем мъж и жена пред бога.

Тя усещаше, че снагата му е като вкочанена и че кръвта му се е разлудувала тъй, че тупането й невям оглася смълчаната нощ, когато я попита с пресъхнало гърло:

— И как… Божуро… можем…?

Божура продължи да го тегли към себе си, докато мустаците му погалиха бузата и:

— Ако станем… мъж и жена… по земно…

Устните му притиснаха нейните устни и сякаш пурпурна завеса, обшита с хиляди скъпоценни камъни, обви съзнанието й. Усети нетърпеливите му пръсти да докосват и изгарят снагата й, като сладка тежест тялото му я притисна под себе си. За миг я раздра жестока болка и веднага се разтопи в топла нежност, която се разля по жилите й…

… След малко, когато се опомни, Божура за пръв път днес можа да възприеме света около себе си — топлата майска нощ, уханието на цвят, на ранен плод и на свежа зеленина, златните потоци на лунната светлина, милувката на тревата, заплела се в косите й…

Извършила се бе великата магия на съзряването.

„В името на нощта, която покрива всички неща с мрак…“

11

Иван Селимински не се довери на великодушието, проявено от Тахир ага. Още вечерта след богатото угощение, когато разказа на аяна къде е скитал по света и що е видял, той благоразумно прибра скромното си имущество и изчезна от дома си. Няколко седмици той се кри поред у приятелите си и продължи да направлява работата на Братството; пощади само безмерната боязън на хаджи Нойко и болестта на Цено Коньов.

Случи се, че когато се укриваше у Бяно Абаджи, пристигна покана от общината на Филибе да поеме там училището, което щеше да се отвори за пръв път от времето на Заверата. Колеба се няколко дни, но накрая прие — в Сливен животът му бе изложен на опасност, а с една безсмислена смърт той с нищо нямаше да помогне на Братството.

Бяно му намери кат дрехи на родопски помак, пазари и кираджия, та една сутрин Селимински се сбогува с любезната Бянова стопанка и хвърли чемодана и бохчата си в каруцата. Бяно настоя да го изпрати чак до Ени Заара.

И когато там се разделяха, в очите и на двамата имаше сълзи. Защото не знаеха дали животът ще пожелае да ги срещне отново…

Бяно се върна от Ени Заара късно следобед, по здрачевина. Очакваше, че Яна ще го чака в двора или на хаета. И когато не я видя, сърцето му изстина, най-страшни мисли преминаха през главата му…

Повика я няколко пъти, но не получи отговор. Втурна се в къщата. Не я намери и там, ала — слава на бога! — не намери и никакви белези на насилие. Само гдето къщата беше оставена пуста и със зейнали врати. Сега пък захвана да мисли за отвличане. Ей така, похлопал е някой читак, Яна е отворила, той я уловил за ръката и…

Напълно объркан, Бяно стоеше на двора и се чудеше какво да предприеме, когато портата хлопна и се появи Яна, придружена от двама непознати българи. Докато отиде до тях, тя се сбогува с придружниците си и те си отидоха.

— Къде беше? — заговори Бяно трескаво. — Акъла ми изкара… И кои бяха тия?

— Комшии на Смеденови. Бате Пею ги изпрати да ме съпроводят.

— У Пеюви ли беше? — продължи да пита той. — За какво?

— За Трънка. Извикаха ме да помагам.

— Че за каква помощ си й потрябвала на Трънка?

— Не се ли сещаш? — ласкаво му се скара Яна. — Днес ти стана вуйчо. Вуйчо Бяно…

И се засмя — това може би беше първият й смях, идещ направо от сърцето, от онази случка при Плешивица насам.

Щастливо изненадан, Бяно все още се раздвояваше между предишната тревога и сегашната радост.

— Какво е? — успя да попита най-сетне.

— Мигар се съмняваш? Георги, на дядо си Силдаря на името.

Той отвърна с усмивка на нейната усмивка. После попита отново:

— Е, до тебе ли остана да…?

— А, не, там бяха и Нехиря ханъм, и други опитни жени. Ама в такова време нито един чифт ръце не е излишен. И знаеш ли какво? — Яна се изчерви като вишна и отмести поглед. — Уговорих се с добрата баба Нехиря. Обеща да не остави и нас без помощ…

Бяно отново сбърчи вежди, както правеше винаги когато нещо не проумяваше.

— Помощ ли? Че каква помощ ще…?

— Не разбираш ли, глупчо? След четири-пет месеца и аз ще имам нужда от помощта на Нехиря ханъм…

Цяла минута той стоя неподвижно — ако беше в един миг оглушал или изгубил разсъдък, нямаше да изглежда другояче. Когато най-сетне схвана истината, издаде един неопределен вик на радост, притисна Яна до себе си и каза само:

— Янке!

Дълго, много дълго останаха двамата така, прегърнати до портата. После нещо топло опари китката на Бяно. Той полека отдалечи жената от себе си.

— Защо плачеш? — Гласът му трепереше. — Защо?

Тя се разрида.

— Защото… Защото… Ти не знаеш… но сега… за пръв път… ме назова… с името ми…

Бяно мислено се върна назад в изминалите две години. Яна бе казала истината — той просто не бе придобил навик да изрича името й.

Притисна отново Яна към себе си и й каза гальовно:

— Хайде, Янке, да не стоим тук като изпъдени. Да се приберем, че ни чака една много важна работа.

— Работа?

— Да — кимна той. — Да измислим име на детето…

… Но времената бяха свидливи към робите, не им позволяваха да се отдават на радостите си. Двамата едва се бяха изкачили на хаета, когато дворната порта се разтрепери от думкане на юмруци и един глас извика на турски:

— Бяно Абаджи, отвори вратата бре!

Бяно бутна жена си в собата, после отиде към портата, но за всеки случай взе и остави наблизо брадвата. Щом освободи джугата, вратата се отвори рязко и в двора нахлуха няколко турци. Позна в тях сеймени от конака и помежду им Кара Смаил от Градец, когото Тахир ага въздигна в началник след смъртта на Кула Байрактар.

— Добър вечер, Кара Смаил — поздрави той главния сейменин. — Какво така по късните вечери?

— Служба, Бяно Абаджи — отговори турчинът, омекнал от поздрава на Бяно. — Афедерсън233, че ти нарушавам кефа, ама заповядано ми е да претърся къщата ти.

— И защо, аго? Да не съм крадец или разбойник?

— Не ме питай — каза сейменинът, — служба! — И се обърна към хората си. — Хайде бе, стига сте се потривали! Залавяйте се за работа и претършувайте всичко отгоре додолу!

— И на мен ли няма да кажеш защо е туй претърсване, Кара Смаил? — попита Бяновата стопанка, която неусетно се бе появила на хаета.

— А! — възкликна турчинът. — Ами че туй е Янка, чорбаджи Русковата щерка! Що щеш тука бе, къзъм?

— Аз съм в къщата си — рече Яна, докато приближаваше към тях. — На Бяно жена съм, ти не знаеше ли?

Кара Смаил изпадна в затруднение. Някога, когато още живееше в Градец, той бе видял много добрини от бащата на Яна, та сега не идеше нито да се отплати на тези добрини с грубост, нито да не изпълни получената заповед. Сеймените усетиха колебанието му и чакаха да видят какво в края на краищата ще реши.

— Слушайте — каза той на стопаните, след като поразмисли. — Ще ви попитам нещо, ама право ще ми кажете.

— Питай, Кара Смаил — подкани го Бяно. — Ние нямаме какво да крием.

— Има ли чужд човек в къщата?

Бяно мигом разбра кого диреха сеймените и поблагодари богу за щастливото хрумване на филибелийци да потърсят на децата си учител от Сливен. Помисли го, пък каза на турчина:

— У нас чужд човек няма, Кара Смаил. Само двамата сме. Ама аз ще ти река друго. Дружбата си е дружба и службата — служба. В моята дума няма причини да се съмняваш, ала за да ти е мирна главата, прати хората си да се уверят сами. Нека сетне никой да не може да каже, че Кара Смаил гледа през пръсти на работата си.

Главният сейменин се отпусна и натири хората си към къщата, като не пропусна да ги предупреди, че ще строши ръцете на оня, който открадне дори само един стрък чесън. А когато остана насаме с Бяно и Яна, каза им извинително:

— Оня даскал с алафрангата дрехи ме пратиха да търся, Бяно Абаджи. Научили са кои сте другарували с него, та сега поред претърсвам къщите им. Твоята е четвъртата…

Говореше приятелски, но Бяно все пак пусна една бяла махмудия в ръката му, преди да попита:

— И защо го търсят този даскал с алафрангата, Кара Смаил? Що е извършил?

Турчинът прибра лъскавата монета и сви рамене:

— Аллах ми е свидетел, не зная. Аянът лично ми заповяда да го търся. А стиска ли някому да иска сметка на Тахир ага?

Коя беше причината, накарала Тахир ага да забрави възхищението си към Селимински и да заповяда задържането му?

Днес по нарочен улак той бе получил важна заповед: да държи войската от казата в готовност за тръгване и да заптиса онези люде от раята, за които се съмнява, че може да причинят ядове на властта.

Защото преди няколко дни московците преминали Дунава…