Тътени

1

В някои извори и изследвания е наречен Токакчията.

2

Жеравна.

3

Божил Саботинов — познат повече като Божил чорбаджи — е историческа личност. Исторически достоверни са и подвизите му на боец и началник по време на кърджалийските нападения срещу Котел. Избран за чорбаджия от населението и признат от турската власт, той бил първенец на селото до 1808 г., когато бил убит от свои съселяни.

Опитите обаче на някои историци (напр. Ради Боев — „Стоян Индже войвода“, ДВИ, София 1956) да представят смъртта му като резултат на някакво селско антифеодално въстание през епохата са неоснователни. Както установи още М. Арнаудов („Из миналото на Котел“, ГСУ — ИФФ, кн. ХХⅤІІ, 1, София 1931), Божил се е прочул като чорбаджия, който използувал властта си, за да си проправя — понякога дори с цената на смъртта на свои съселяни — път до жените. Убийството му е било отмъщение за неговите любовни похождения.

За тази слабост на Божил чорбаджи говори и следната песен:

4

Кара Колю, прочутият „кючук байрактар“ на Индже войвода, бил родом от с. Омарчево, Новозагорсюи район, Сливенски окръг.

5

Турска поговорка от епохата.

6

Т.е. от с. Бинкос, Сливенски окръг.

7

„В името на бога!“ (тур.).

8

Татар мезар — „Татарски гроб“ — име на махала в Сливен, използувано и днес. На това място — тогава покрайнина на града — около 1811 г. се заселили известен брой татарски семейства, измрели до един при последвалата чумна епидемия и погребани в дворовете на къщите им.

9

Тази и следващите думи на Димитраки чорбаджи са нарочно сгрешени, опитвайки се да се изразява като „елинин“. — Бел. Диан Жон.

10

През 1813 г. по нашите земи се разпространила опустошителна чумна епидемия, една от най-страшните през последните векове. Взела десетки хиляди жертви и обезлюдила цели села и градове. Населението от прибалканските селища бягало масово в горите, за да се спасява от заразата. В народното съзнание тази епидемия се помни като „Голямото чумаво“.

11

„Домуз“ („Свиня“) — юношеска игра от епохата. В общи черти се е състояла в тласкане на каменна топка („домуза“) с помощта на тояги.

12

Демир капия (Демиркапу) — „Желязната врата“ (тур.). Местност на стария път Елена — Сливен, близо до извора на р. Луда Камчия.

13

„Стой! Предай се!“ (тур.).

14

През епохата преносвачи на пощата са били почти изключително татари и често за мнозина „татарин“ и „пощаджия“ са били синонимни понятия.

15

Чаирлий — днес с. Речица, Сливенски окръг.

16

Т.е. Тъмната (или Покритата). Тази чаршия — тясна уличка (пасаж) с дюкяни на различни занаятчии от двете страни — била покрита за пазене сянка с дъсчен покрив без керемиди и затова била тъмна.

17

Метох — имот на манастир в друго селище, който обикновено служи за жилище на монаси.

18

Таксидиот (гр.) — монах, който пътува с поръка да събира помощи за манастира си или да кани поклонници.

19

„Да пази бог от вероотстъпници, от прогледнали отпосле“ (турска поговорка).

20

„Хей, мой човек, спри за малко!“ (тур.).

21

„Закъснелият (вървещият късно) или е без пари, или е крадец (лош човек, злосторник)“ — турска поговорка.

22

„От гроба избягал“ (тур.). Употребява се за стар човек, комуто отдавна е дошло време да умре.

23

„От жребец мършав кон излиза, и от мършав кон жребен излиза“ (турска поговорка).

24

„На слепия щъркел бог прави гнездото“ (турска поговорка).

25

„Името му голямо, сам той малък“ (турска поговорка).

26

„Един голтак и хиляда крадци не могат обра“ (турска поговорка).

27

„Светът е стълба: един се качва, друг слиза“ (турска поговорка).

28

Малко отклонение от истината — Сава Доброплодни („Автобиография“, София 1893, стр. 84) е роден три-четири месеца по-късно — на 3 декември 1820 г.

29

„Щъркелът с жабата приятел не става“ (турска пословица).

30

„Докато се роди денят, докато съмне, какво ли не става“ (турска поговорка).

31

В наргилетата тютюневият дим преминава през течност, най-често розова вода.

32

„Низам-и джедид“ („нов ред“) — опит на султан Селим ІІІ за реформа, с която да преодолее вековната изостаналост на Турската империя и да се доближи тя до развитието на Запада. Сам твърде образован, познаващ ученията на Русо и Волтер, Селим ІІІ си представял своя „нов ред“ като някаква чудновата кръстоска между волтерианството и ислямския фанатизъм.

33

Исторически достоверно. Хумбата (тясна и дълбока изба) е съществувала и в нея руските войски при идването си през 1829 г. са открили множество човешки кости.

34

„Кой е там бе?“ (тур.).

35

С. Колупчий (по турски още Хаинкьой или Хаинето — „Мързеливото село“) — днес Гурково, Новозагорско, сега в Старозагорски окръг.

36

Кушбунар (буквално: „Птичи кладенец“) — извор, прочут с обилната си хубава (според преданията — и лековита) вода в местността „Карандила“ край Сливен. Известно хайдушко сборище.

37

Генчо Къргов е роден в 1789 година.

38

Филибе — Пловдив.

39

„Добро утро!“ (тур.).

40

„Във вземането-даването (търговията) угода и приятелство не се гледа.“ (турска пословица).

41

„Или кемерът (кесията) пълен, или трапът пълен“ (турска поговорка).

42

„Бежанова (на който бяга) майка не плаче“ (турска поговорка).

43

Обидно прозвище за висок и глупав човек (тур.).

44

„Стой!“ (тур.).

45

„Боже, съжали се!“ (тур.).

46

Ени Заара — Нова Загора.

47

Случаят, както и другите подвизи на Генчо Кърговата дружина, намерили място по-нататък в книгата, са преразказани според спомените на самия Генчо Къргов, записани от неговия син: Михаил Греков (Стоян Чакъров) — „Войводата Генчо Къргов“, София 1906. Ново издание в: Михаил Греков — „Спомени“, ОФ, София 1971.

48

Едирне (на други места в книгата Адрианопол) — Одрин.

49

Изключителното майсторство в стрелбата на Генчо Къргов, пословично на времето си и днес забравено (както впрочем е забравен и самият войвода!), е историческа истина. За него свидетелствува и самият войвода в цитираните вече негови спомени. Като говори за борбата на съселяните си от Колупчий (или Хаинето — дн. Гурково. Старозагорски окръг) срещу кърджалиите, той описва как бъдещият му тъст Павли Телкиев обучавал него и другарите му Генчо Вяранов и Петко Делиев „в стрелба в нишан, да знаем колко барут да турим в пушките“ и т.н. И после: „Достигнахме до това, щото на 120 крачки при всяко гърмене да ударим куршум в куршум.“.

50

Черкешлий — днес с. Желю войвода, Сливенски окръг (по името на родения в селото прочут хайдутин и войвода Желез Добрев Железчев, роден в 1810 година и действувал по-късно от описваната епоха).

51

„Българска глава — кофа за катран“ (тур.).

52

„Ела, боже, помогни!“ (араб.).

53

Т.е. на Есирлий — днес с. Блатец, Сливенски окръг.

54

„Колът, който острих, в задника ни влезе“ (турска поговорка).

55

„Който е умен, нека разбере“ (турска поговорка).

56

Автентично: Коранът, сура (глава) „Събранието“.

57

Козосмоде — днес с. Козарево, Сливенски окръг.

58

„О, свят!“ — популярно турско възклицание.

59

Поп Александрѝя, „много учен“ свещеник и учител в Сливен от края на ХⅤІІІ в. до „Голямото чумаво“ (1813 г.). Живял и работил в квартал Клуцохор, „Попската махала“. Много образован за епохата си, той „постоянно пишел“ и между другото превел Евангелието от гръцки „на славянски“ — доколкото ни е известно пръв български превод на Новия завет!, — като го „записал с червени букви“. Този негов превод се пазел в библиотеката на сливенското читалище „Зора“ и изгорял заедно с нея в 1877 г. (при пожара в Централното училище — до сегашното СПТУ „Д. Чинтулов“, където се съхранявала по това време).

60

Т.е. от с. Градец, Сливенски окръг.

61

Русева нива — прочуто хайдушко сборище в Средна гора, близо до с. Крива круша, Сливенски окръг.

62

Т.е. песента за Кара Съби — прочут хайдутин и хайдушки войвода от края на ХⅤІІІ в., родом от Сливен. Бил ученик на двамата братя Бунарджи Минчоолар — единият войвода, другият байрактар на хайдушка дружина, „ходили около 15 години по Стара планина“ (П. Хитов), — а след тях наследил войводството на дружината им. Умрял неизвестно кога и неизвестно при какви обстоятелства.

63

Злати Кокарчоолу — един от най-знаменитите хайдути на Сливенския край, роден около 1760 г. в сливенския квартал Клуцохор. От малък се прочул с ръста и голиатската си сила, а после и с многобройните си хайдушки подвизи. Жертва на предателство, в 1810 г. бил обграден от многобройна потеря в днешното Кокарчево дере при с. Старо село (по шосето Сливен — Нова Загора) и в тежък бой, в който поради нещастна случайност загубил зрението си, загинал, след като вече сляп се хвърлил с ятаган срещу обкръжителите си и погубил мнозина от тях.

64

За причините, накарали Кара Танас да излезе хайдутин, са запазени много предания и легенди. Според най-популярните от тях той бил безпричинно нападнат на нивата от двама турци, които стреляли срещу него, но куршумът се задържал в силяхлъка му; Кара Танас извадил куршума, заредил с него шишането си, догонил и убил турците, а после „хванал Балкана“. Тук сме използували данни от други предания, взети от статията на Ив. Икова „Легендата и истината за Кара Танас“ във вестник „Отечествен фронт“ бр. 8038/1971 г.

65

Прякорът произлиза от турския израз „кърк ялан“ — „четиридесет лъжи“.

66

По онова време женитби на 13-14-годишни момичета не били изключение, а 16 години се смятала „зряла възраст“ за женене; след 20-ата си година момичето бивало „артисало“, т.е. стара мома. Обратно — мъжете (специално в Сливен) са се женили по-възрастни, често пъти 35–40-годишни, „за да напечелят пари за булка“. Изобщо ергенуването започвало от 25-годишната възраст нататък.

67

Става дума за популярния в цяла България обичай „ладуване“. На Еньовден (някъде на Нова година) момите поставят пръстенчетата си — в Сливен китка със съответен знак — в забулено менче и някое малко момиче вади едно по едно пръстенчетата или китките, а момите пеят пожелания. И според това на кое пръстенче или китка какво пожелание се е случило, съответната мома ще вземе мъж с такъв занаят.

68

Мустафа паша — днес гр. Свиленград.

69

Мехомия — днес гр. Разлог.

70

Наглед невероятно, в същност е автентично — действително майката на хаджи Молла е давала помощ за църквите. В крупния тритомен труд на д-р Симеон Табаков „История на град Сливен“, който често ще споменаваме занапред, се казва (т. ІІ, София 1924, стр. 135, забележка под черта): „Хаджи Молла до скоро беше известен на цялото християнско население в Сливенско. Панайот Минков разправяше, че майката на х. Молла неведнъж е пращала тайно в черквата «Св. Димитър» пари, за да се купят и запалят от нейно име свещи пред иконите.“.

71

Историческата наука напоследък установи (виж например Вера Мутафчиева — „Феодалните размирици в Северна Тракия през края на ХⅤІІІ и началото на ХІХ в.“ в „Паисий Хилендарски и неговата епоха“, БАН, София 1962), че прочутият кърджалийски главатар Кара Фейзи — или Кара Феиз — е завършил живота си на държавна служба, като аян. Без да влизаме в спор с това мнение, тук, както и в първата част на тази книга, ние възприехме вече цитираните спомени, на Генчо Къргов, според които Кара Фейзи е паднал убит от куршумите на засадата, образувана от Къргов, Генчо Вяранов и Петко Делиев, под ръководството на Павли Телкиев.

72

Татарски първенци, издънки от династията на Гираите, управлявала Кримското ханство, които, след покоряването на родните им места от турците, били прехвърлени в различни селища на днешна Тракия, където им била оставена известна самостоятелност. Именно те били известни под името „султани“.

73

Така е наречена длъжността и в архивните документи.

Напоследък в Румъния бяха открити осем документа (в архива на князете Кантакузини), които осветлиха последните години от бурния и славен живот на Индже. Повествованието в книгата е въз основа на данните от тях. На интересуващия се читател препоръчваме популярната статия на Хр. Капитанов „Последните години на войводата“ в „Литературен фронт“, бр. 26/1971. От тази статия сме почерпили сведението за българския произход на княз Михаил Суцу.

74

„Суцу“ на гръцки означава „млекар“.

75

Месемврия — днес гр. Несебър.

76

Церемонията по посвещаването на нови членове във Филики етерия и тайният език на организацията са описани по Николай Тодоров, „Филики етерия и българите“, БАН, София 1965.

77

Тъй нареченият Свещен съюз между руския император Александър І, австрийския император Франц І и пруския крал Фридрих Вилхелм ІІІ, подписан на 26. ІХ. 1815 г. в Париж; неговата основна цел е била: неприкосновеност на европейските граници, определени от Виенския конгрес 1814–1815 г.

78

Слово на руския император Александър І на Веронския конгрес, ноември 1822 година.

79

Войнугани (или войнуци) — категория рая, ползвала се с данъчни и други облекчения срещу войнуганство — нещо като военна служба, в която, през военно и мирно време, се грижели за конете на султана и неговата свита.

80

„Една кесия“ означавала сума от 500 гроша.

81

Чамбас — снопче коса, понякога доста дълго оставено на върха на главата. По онова време в Сливен торлаците много често си бръснели главите, като оставяли само чамбас на върха, докато „елините“ се подстригвали и си подбръсвали вратовете.

82

Ал-Хотама — име на едно от отделенията в ада според мюсюлманската религия.

83

Така е в Корана, сура (глава) „Клеветникът“: „Горко на всеки клеветник и одумник… Посмъртно той ще бъде хвърлен в Ал-Хотама.“.

84

Суворов.

85

Яшкият мирен договор от 1791 година, с който е приключила Руско-турската война 1787–1791 година.

86

Боговица се наричала тогава — така се нарича и днес — онази пита, замесена специално за Бъдни вечер (в миналото се е месила и за вечерта срещу Нова година заедно с обичайната баница с късмети). Някога тя била украсявана с тестени ленти, образуващи кръст от сплетени осмици.

87

Нека читателят не приема образа на таксидиота, Партений в книгата като опит за евтина антирелигиозна пропаганда. Партений не само е съществувал и живял в Сливен през епохата, но е притежавал и всички отрицателни качества, изтъкнати тук, включително половата му извратеност. За това свидетелствува видният наш възрожденец д-р Иван Селимински („Библиотека д-р Иван Селимински“, кн. І, стр. 54), който го е познавал лично:

По-нататък ще стане дума и за други противонародни дела на този „бич и зъл дух“ Партений и затова на съответното място в книгата отново ще цитираме характеристика на таксидиота от д-р Селимински.

88

„Който е отдолу, да му излезе душата“ (турска поговорка).

89

Плочата с надписа доскоро стоеше на оцелялата до половина часовникова кула, която сега се намира в двора на Пето основно училище „Иван Лилов“, разположено на мястото на някогашния площад Машатлъка. Паднала в последните години, тя сега се съхранява в Окръжния исторически музей.

90

Конакът се е намирал на мястото на сегашния Окръжен народен съвет.

91

В Сливен се говори, че преди Освобождението българските хайдути и революционери са били бесени на известното дърво Стария бряст на бул. „Ленин“. Надпис в този смисъл е поставен при дървото. Но това е неточно. За масова бесилка на поборниците е служела една круша с много разперени клони (авторът притежава автентична снимка на това дърво с обяснителен надпис, направени през 1888 година), която се е намирала някъде около входа на сегашната сграда на Окръжния комитет на БКП. На Стария бряст е имало обесени (както впрочем и на почти всички дървета по улиците) само през Освободителната война, при отстъплението на турската армия след погрома на Сюлейман паша.

92

Тази гайдарска мелодия е позната и днес в Сливенския край, все под името „Кестермето“ или още „Маршът на Тахир ага“. Нотирана от проф. Стоин, тя може да се намери в книгата има Д. Константинов „Жеравна“, 1948. „Кестермето“ е провлачена мелодия, в която на места гайдите изведнъж млъкват и само тъпанът „продължително тумка на вървеж“. На това прекъсване и насичане се дължи и името на песента.

93

Александър Ипсиланти, грък по народност, бил син на влашкия княз Константин Ипсиланти. Завършил военно училище в Русия, служил в руската армия и се прославил във войните срещу Наполеон (в сражението при Улм загубил дясната си ръка). Произведен генерал, той бил назначен адютант на Александър І. Но през време на въстанието Ипсиланти не получил подкрепа от Русия — цар Александър І, краен реакционер и враг на всякакви революции не, само не подпомогнал Заверата, но и я осъдил.

94

Докато изворите недвусмислено сочат Сяро Барутчията като съратник на Индже войвода и след това участник в Заверата от 1821 г., същото не може да се каже за Кара Танас. Действително Ради Боев (в „Стоян Индже войвода“, ДВИ, София 1956) го поставя като един от помощниците на Индже, но не посочва откъде е почерпил това сведение; проучените от нас източници не го потвърждават. Същото се отнася и за прочутите войводи от епохата (с изключение на Добри войвода, за когото ще стане дума в следващите страници) — няма поименни исторически данни да са съдействували на Заверата. Но ролята, приписана им от автора, не бива да се смята за груба измислица — по-нататък Кара Танас е доказал, че ако не я е играл, то положително е бил достоен за нея. А че хайдутите, намиращи се в Стара планина, не са били чужди на голямото начинание, свидетелствува следното изречение у д-р Табаков (т. ІІ, стр. 71): „Приготовленията в Сливен са били големи и в тях не са участвували само гражданите в града, но и излезлите вече в Балкана сливенски хайдути“.

95

Истината е друга. Крайният реакционер император Александър І от нищо не се е страхувал повече, отколкото от революциите, дори когато имали националноосвободителен и верски характер. Затова той напълно подкрепял Свещения съюз на европейските монарси, една от главните цели на които била задушаването на „революционния дух“ от всякакъв характер. Именно поради тази причина Александър І предал въстаналите християни от Балканския полуостров на турците.

96

Харамията — местност в Сливенския балкан, източно от връх Българка, някога известно хайдушко сборище.

97

Добри войвода — роден в Сливен през втората половина на ХⅤІІІ в., бил хайдутин при Трифон войвода, а после и при Индже. След като Индже войвода разтурил дружината си и се изселил, Добри станал самостоятелен войвода и действувал до към 1828 година.

98

Днес Чаталка, връх в Сливенския балкан (вис. 1065 м.). Турското име означава: „атал“ — раздвоен, „кая“ — скала, твърд камък.

99

Към епохата Сливен е бил прочут център на оръжепроизводството. За времето непосредствено след 1821 г., когато поради въстанието тюфекчийството е било силно ограничено, д-р Табаков пише (т. ІІІ, София 1929, стр. 59), че „сливенските тюфекчии били задължени да дават на правителството 500 пушки годишно“. Но турски документ от 1827 г., когато икономиката на Сливен е отново в разцвет, съобщава, че „Високата порта изисква месечно по 500 цеви или годишно по 6000“; тази цифра възприехме и за времето преди погромите около Заверата. Френско съобщение от 1834 г. говори дори за производството на 12 000 кремъклии пушки.

100

Осман пазар — днес гр. Омуртаг.

101

Ески Джумая — днес гр. Търговище.

102

Цоню войвода, наречен още Брадатия войвода — познат не само от песните, но и от автори като Каниц и Иречек, като последният го нарича „по-знаменит от прочутите Алтънлъ Стоян, Кара Танас и Злати Кокарчоолу“. Бил войвода десет години, в които — според Панайот Хитов („Моето пътуване по Стара планина“, „Български писател“, София 1962, стар. 123) — „изгубил само двама другари, а срещал се е с турските потери повече от сто пъти“. В 1830 г. се изселил в Букурещ, където след години починал. При него учили хайдушкия занаят Стоян Касапина от с. Конаре и Бойчо от с. Цепераните, Тревненско, станали — особено вторият — по-късно прославени войводи.

103

Моню войвода — роден в Сливен или Сливенско, бил в дружината на Индже, после и самостоятелен войвода.

104

Споменатият и преди това в книгата хаджи Коста е бил вуйчо на Иван Добровски (1812–1896), бъдещият учител и журналист, който, тогава 9-годишен, е запомнил гибелта на своя роднина.

105

Коранът, сура (глава) „Милостивият“. Хурии се наричат девиците в рая, които ислямът обещава на правоверните.

106

Ески Заара — днес гр. Стара Загора.

107

Всичко в настоящата глава — от разбиването на кервана в Чалъкавашкия проход до последната реплика на Алтънлъ Стоян, с която отказал на хайдутина — е заимствувано от спомените на същия този Трайко, публикувани в сп. „Искра“ 1888 г.

108

Зеленич — малка, добре закрита котловина южно от Котел. Прочуто хайдушко сборище, особено предпочитано от Алтънлъ Стоян войвода.

109

По-нататък хаджи Андон, като образован човек, бил въздигнат в ходжа. Но няколко години по-късно двамата поотделно избягали във Влашко, отново приели християнството и там като християни дочакали смъртта си (Табаков, ІІ, ст. 86).

110

Думата е за известните днес Сливенски минерални бани. Според д-р Табаков (І, София, 1911, стр. 611) „каменните сгради на тия два извора по предание са строени или препостроени от сливенския аянин Тахир ага (между 1810 и 1829 г.). Тъй поправените бани са били владени от тоя аянин и наследниците му до 1870 г., когато турското правителство ги отстъпило за ползуване на сливенската община.“.

111

„Падналият приятел няма“ (тур.).

112

„От стар приятел враг не става, пък и да стане — не му прилича (не му подобава)“ (тур.).

113

Чаирлий — днес с. Речица, за което вече е ставало дума, се намира приблизително по средата на пътя между Сливен и Сливенските минерални бани.

114

„Отбягвай доброто, за да не влезеш в грях“ (турска поговорка).

115

„На празни стаи началник“ (турска поговорка).

116

„Каквото каже робът, това намирам за приемливо“ (турска поговорка).

117

Откупът наистина е бил събран и джамията — построена. Чорбаджилар джамия се е намирала на бул. „Ленин“ до днешния Окръжен народен съвет, на мястото на сегашната кафе-сладкарница „Старият бряст“.

118

„От дъжд бягахме, на градушка налетяхме“ (турска поговорка, отговаря приблизително на нашите „От зло на по зло“ или „От трън, та на глог“).

119

Стар приятел (тур).

120

Княз Александър Ипсиланти.

121

„Тук е едно голямо училище; голямо магаре е, който не е влязъл в него“ (турска поговорка, много разпространена преди Освобождението).

122

Сура (глава) „Военно облекло“.

123

Едно от подзаглавията на Корана: „Водителят и Разпознавачът“.

124

Сура (глава) „Начална“.

125

Според мюсюлманската религия съществуват пет неща, наречени „петте ключа на тайното знание“, които се знаят само от бога: времето на съдния час (т.е. на „Страшния съд“), времето на дъжда, момче или момиче е в утробата на жената, какво ще се случи на следния ден и къде всеки ще умре. В Корана тези пет знания, достъпни само на бога, са формулирани в сура (глава) „Локман“.

126

Това е цялото съдържание на най-кратката, но, според теоретиците на исляма, най-важната и равняваща се по важност на една трета от целия Коран сура — „Обявяване на божието единство“. Както се вижда, тя съдържа и едни от най-главните отлики на мюсюлманството от християнството: „бог е един, не е роден и не ражда“ се противопоставя на християнското вярване в триединен бог („света троица“) и на божествения произход на Исус („бог-син“), роден от „бог-отец“ чрез „светия дух“.

127

„(Само) който не се е родил, не умира“ (турска поговорка).

128

Заслужава да се спомене, че тогава са били забранени, престанали да се носят и постепенно се разгубили онези, станали по-късно почти легендарни, „много стари дрехи“, за които видният изследовател на историята на Сливен д-р Симеон Табаков (т. ІІІ) предполага — не без основание, — че са били останки от одеждите на нявгашните средновековни български боляри, предавани от ръка на ръка и от поколение на поколение през вековете.

За тези „болярски носии“, както ги нарича д-р Табаков, би било интересно да цитираме описанието, оставено от д-р Иван Селимински („Библиотека“, кн. 1), който ги е познавал от ранното си детство като очевидец:

„От детинство си спомням, че в моя роден град живееха семейства, които се различаваха от другите само по облекло, което беше съвсем необикновено и което обличаха само през празниците, не за да покажат своето старо благородно произхождение, но като по-бляскаво по стария обичай, защото знанията им за старото произхождение бяха забравени.

На едни семейства облеклото беше: шапка от самур, висока и отгоре симетрично ставаше по-широка, към краищата обвита с бяло сукно; антерия от плат, прошарена с коприна, закопчавана от шията до краката със сребърни копчета; пояс златен или копринен; дълга гуна до краката от червена или тъмночервена чоха, украсена със скъпоценна кожа от вътрешната страна, и с дълги ръкави до краищата на гуната.

На други шапките бяха като на бостанджиите. (Б.а. — Имат се предвид висши военно-административни длъжности в тогавашна Турция.).

На трети пък — от бяла чоха, квадратни, увити отвънка до средата с късокосма пепелява кожа. Останалите бяха като първите с разлика само по цвят и качество. Затуй разликата и степента на благородството се указваха от различните шапки…“.

129

Баща на родения 16 години след описаните събития Хаджи Димитър.

130

Урум-миллет — буквално „гръцки народ“ („урум“ означава грък, „миллет“ — народ). Обаче през епохата изразът се е употребявал в смисъл на „християнско население“ или дори в частност на „източноправославно население“. Причината е верският характер на Заверата, която, като предимно „гръцко“ въстание е причинила смесването на понятията грък и източноправославен. Друга, по-обща причина е източноправославната патриаршия в Цариград, която от край време е била в гръцки ръце.

131

Налбантлари — днес с. Ковачите, Сливенски окръг.

132

Яйакьой — днес с. Николаево, Сливенски окръг.

133

Генджели — днес с. Младово, Сливенски окръг.

134

Фиток — пуяк (фитка — пуйка): диалектна дума в Новозагорско, край, който тогава и сега е прочут с отглеждането на пуйки.

135

„На̀ ти (ето ти тебе) диш-хакъ“ (тур.).

136

Случаят е автентичен. За разправата на Тахир ага с дишлиите и за неговите думи се е разчуло далеч извън сливенската каза. На много места примерът му — и изразът заедно с него — е бил повторен и от други турци, врагове на крайните своеволия. Днес думите „Ал сана̀ диш-хакъ“ още се употребяват в Бургаско и Карнобатско, обикновено без да се помни произходът им.

137

Днес Кутелка — връх в Сливенския балкан, южно от Българка (вис. 1119 м.).

138

Буквално „Българска скала“. Днес Българка — най-високият връх в Сливенския балкан (1185 м.).

139

(Който) „не знае (правилата на) играта“ (тур.).

140

„Смъртта на жребеца нека от зоб да е!“ (турска поговорка).

141

„Крушата не пада далеч от корена си“ (турска поговорка).

142

„Юнака Емин със сивия жребец“ (тур.).

143

„Има паднал от клон, има паднал и от себе си“ (турска поговорка).

144

На турски окончанието „оглу“ (или разговорно „олу“) означава „син на“; напр. Манол Силдароглу — Манол, син на Силдаря (Силдаров).

145

Юренджик — днес с. Градско, Сливенски окръг.

146

Твърдица — тогава село, днес град със същото име.

147

Нейково — днес село със същото име в Сливенски окръг.

148

Кална усоя — местност в Сливенския балкан край река Луда Камчия някога известно хайдушко сборище.

149

Хърцой (хърцойка) — обидно прозвище на селяните от Търновско на север към Дунава.

150

За мнимата лудост на хаджи Нойко се свидетелствува от д-р С. Табаков (ІІ, 86): „Спомена се по-рано погубването на Сяро Барутчията, чорбаджи Еню и Тодория Ексара. Хаджи Нойко, у когото било «джепането» с барута, се престорил на луд и по този начин се спасил“.

151

Сотиря — село, близо до Сливен, днес със същото име.

152

Каваклий — днес с. Тополчане, Сливенски окръг.

153

„Чабук харсъз ев сахибини шашъртърър“.

154

„Отвличане (крадене) на мома“ (тур.).

155

Струпец — село, западно от Сливен, днес със същото име.

156

Артаклари — днес с. Крушаре, Сливенски окръг.

157

Дермендере — днес с. Гавраилово, Сливенски окръг.

158

„Дръж се, момче!“ (тур.).

159

„Дръж се! Бързай!“ (тур.).

160

Истинското име на Иван Селимински, получил по-късно докторска титла по медицина, е Йордан, на баща му — Георги Христов. Самоволното изменяне на собствените имена е ставало често през епохата — да си припомним Раковски (Георги вместо Сава), Добрович (Димитър вместо Добри), Захари Стоянов (по рождение Джендо) и т.н. и т.н.; изменянето на фамилните имена е било още по-често явление.

161

Вуйчото на Селимински, хаджи Гендо Вълков, е бил крупна фигура за своето време — представител на твърде богат род, дал на града много първенци и свещеници; прякора си „Клуцохорски султан“ дължал на това, че събирал и пазел стари царски хрисовули и султански фермани.

162

Повечето изследователи на живота и делото на Селимински поставят под съмнение сведенията за неговите знания („фарси“) на арабски език. Тук обаче възприемаме мнението на д-р Табаков (ІІ, 97), изградено по сведения на стари хора, лични приятели на Селимински, за пребиваването му в Арабия, а оттам — и за научаването на езика. То е и твърде вероятно, като се вземе предвид, че за годините между 1814 и 1817 не се знае нищо за живота на Селимински.

163

Георги Золотович от Калофер по-късно става виден цариградски търговец и родолюбив българин, деец по църковния въпрос.

164

Като младши офицер в гръцката освободителна армия Селимински се е сражавал срещу турците в Пелопонес. За което по-късно получил свидетелство и сребърен медал, та предвид връщането си в пределите на Турция е смятал за неудобно и опасно да разказва подробно за този период от живота си. Заслужава да отбележим, че той се стремял да го заобикаля и впоследствие, макар и по други причини: за разлика от други българи, гръцки възпитаници (напр. Н. Пиколо), които са се елинизирали, Селимински се е развил в противоположната посока, елинофобската, та му е било неприятно да споменава своите минали тесни връзки с гърцизма.

165

Антон Иванов (Камбуров, Камбуроглу) — виден родолюбец, деец за национално просвещение. Роден в Сливен в 1775 г., в 1800 г. се изселил с баща си хаджи Иван в Брашов, където започнал търговия и забогатял. Съвременниците му го описват като скромен, честен, доверчив до наивност, щедър и великодушен; най-чист патриот, той виждал в просветата пътя за национално възраждане и затова проявявал значителна благотворителност за просветни дела. Освен крупната ежегодна сума, пращана за духовните нужди на своя роден град, той издържал със свои средства мнозина ученолюбиви българи, за да получат висше образование на Запад — по-късно от описваните събития между тях ще бъде и Селимински, който ще завърши медицина. След голямото изселване на сливенци (1830 г.) откупил на свои средства места, където да се заселят. Починал в 1850 г. в Брашов. За съжаление днес е почти забравен.

166

В цитатите от Рибния буквар на Петър Беров фонетиката и словоредът са отчасти запазени.

167

За констатациите относно липсата на чувство за обща народност у българите от епохата авторът е използувал мнението на тънкия наблюдател Феликс Петрович Фонтон, руски дипломат от френски произход, заемал дипломатическа служба в Главния щаб на Дибич през Руско-турската война 1828–1829 г. В книгата си „Хумористични, политически и военни писма из Главната квартира на Дунавската армия в 1828 и 1829 година“ (БИБ, г. ІⅤ, 1931, т. ІІ и ІІІ), в която могат да се открият много доказателства за доброто му разположение към българското население в Турция (и която неведнъж ще бъде споменавана нататък), той между другото пише, (стр. 303): „… българските племена, разделени едно от друго от естествени прегради и разклонения на планините, нямат общо чувство на обща единна народност, на силата, която дава единството; Българите от Добруджа, Румелия, Софийския и Видинския пашалъци съставляват като че ли отделни общества, нямащи между себе си преки сношения. Даже във всяка отделна част не се е родило още съзнанието, че независимостта може да се придобие само със съвместни сили. Ако попиташ българина за какво му е нужно оръжие, той отговаря, за да защищавам своята къща, дом, жена и деца. Чувството на общо въстание и временните жертви за освобождението от презряното иго още се крие в простодушието им.“.

168

За героизма на българите, сражавали се за свободата на Гърция, могат да се приведат много доказателства, и то от чужд, небългарски произход. Тук ще дадем място само на едно — от малко известната „История на българите“ от Х. Димопулос, издадена в Браила през 1866 година (цитирана по Н. Трайков, „Една неизвестна гръцка история на българския народ“, сп. Родина, г. І, 1939, кн. ІІІ, стр. 165):

„Всички българи, които се числяха в Етерията и които се вдигнаха на крак при повика за вярата и отечеството не сложиха оръжие. Те преминаха в малкия ъгъл, където се съсредоточи въстанието, биха се оттам срещу турчина и ако и да не подобриха участта на собственото си отечество, то поне прославиха българското име, спечелиха признателността на съратниците си и показаха, че всеки поробен има дълга, волята и силата да срази отоманеца.“

На читателя със специален интерес към темата препоръчваме крупното и компетентно научно изследване на Н. Тодоров и В. Трайков „Българи-участници в борбите за освобождението на Гърция“, БАН, София 1971.

169

„Библиотека д-р Иван Селимински“, 1928, кн. ІХ, стр. 38–40. Тези свои спомени Селимински е написал в 1855 г. в Кишинев. Цитата препечатваме с известни съкращения.

170

Случаят е автентичен.

171

Протопсалт — пръв певец (гр); почетно звание, което се дава на отличил се църковен певец.

172

Нашата историческа наука (напр. БАН, „История на България“, т. І, 1954, стр. 333) приема, че първото девическо училище в България е открито в 1840 г. в Плевен и че първата българска учителка е преподавателката в него Анастатсия Димитрова. Това становище може би трябва да претърпи известна корекция. В своите спомени („Кратка автобиография“, София 1893) Сава Доброплодни изрично споменава, че майка му хаджи Трандафила е преподавала — в най-тесни граници между 1815 и 1826 г. — на сливенски момичета. Ето един кратък пасаж от книгата на Доброплодни, който може да послужи за доказателство: „… както и момичетата, които майка ми учеше на долния кат отделно със строго надзорство, каквото владееше в Сливен между мъже и жени, с честност и целомудрие въобще!“.

173

Плочите за писане с калеми, за които ще си спомнят по-възрастните читатели, и ученическите тетрадки са се появили по-късно. В епохата за писане са се употребявали сандъчета с пясък, панакиди (гладки дъски, намазани с тънък слой восък) или костени плешки. След урока пясъкът и панакидите са се изглаждали, а костените плешки — измивали.

174

Гръцки църковни книги, служили за учебни помагала през епохата: Октоих — „Осмогласник“, Анастасиматарион — „Възкръсник“, Антология — „Цветосъбрание“.

175

Фалага — най-тежкото наказание в килийните училища: „виновникът“ бивал събарян по гръб, краката му се затягали между две дървета, издигали се високо и им се нанасяли 10–20 удара с пръчки по ходилата.

176

Тогава междучасията са били непознати в училищата. Уроците се водели без прекъсване около четири часа сутрин и приблизително толкова следобед.

177

След повече от шестдесет години Сава Доброплодни ще пише в автобиографията си за тези недоразумения с печални последици: „Моят баща, както ми казваше майка ми, не могъл да угоди със словата си на хаджи Юрдана Селимински, който се е бил учил в Атина и тогава, между 1825 и 1828 г., бил се върнал оттам и бил станал учител в Сливен и е преподавал, разбира се, по-систематично…, а като атински възпитаник се е подигравал със светогорските поучения и с постите.“.

178

Става дума за четирите прости аритметически действия, които след 1800 година някои относително по-подготвени (предимно гръцки) учители са започнали да преподават.

179

„Нов ред“ (тур.).

180

„Конният площад“, Хиподромът.

181

„Месният площад“.

182

За еничарите котелът за храна представлявал нещо като знамето за войските в другите държави; изваждането му и обръщането с дъното нагоре било знак за обявяване на бунт. За този странен, чисто ориенталски обичай В. Мутафчиева („Летопис на смутното време“) пише находчиво: „Казаните… Другаде народът има други изрази за бунт — знаме най-вече. А в Стамбул всичко е особено; тук и бунтът не започва, докато не го подемат еничарите, а знаме на бунта е казанът — тенджера, само че голяма. Когато стои върху дъното си, тя означава, че еничарите ще отиват за чорба или вече са я получили и изсърбали. Но обърнат с дъното нагоре, казанът се превръща в призив за метеж и насилие.“ А съветският историк А. Ф. Миллер („Краткая история Турции“, Москва 1948, стр. 56) го обяснява по следния начин: „Обичаят очевидно бил свързан с представата на владетеля като «хранител» на еничарите и обръщането на котела би трябвало да означава, че недоволните от своя владетел еничари не желаят да получават от него храна.“.

183

Изразът е на руския военен историк Н. Епанчин.

184

„Последното разкаяние полза не носи“ (турска поговорка).

185

Авторът моли компетентните читатели да не му изпращат възмутени писма: той добре знае, че момчетата и по-специално Димитър Добрович — не са били ученици на Иван Селимински. В този случай летописът направи концесия на романа, а за нуждите на романа авторът прецени, че трябва да срещне Димитър Добрович и Михаил Колони в училището на Селимински, а не, да речем, на Кешиша.

186

Евангелие от Йоана, 18, 38.

187

Изразът е цитиран дословно по Селимински, „Библиотека“, ІХ, стр. 48.

188

Дословният текст у Селимински (ІХ, 49) е: „Те разбраха, че Евангелието е свободолюбива книга, а учението на користни люди поробиха ума и сърцето на простодушните християни.“ Авторът предполага, че тук се касае за лош или поне неясен превод. (Защото всички свои спомени, научни трудове и пр. Селимински е писал на гръцки, независимо от своите елинофобски убеждения.).

189

В своя „исторически спомен“ Селимински казва, че Бяно Абаджи бил единствен в Сливен, който знаел „старобългарската писменост“. Навярно се касае за грешка. Например в автобиографията си Сава Доброплодни изрично споменава, че баща му между другото е преподавал „… черковно-славянски (Псалтир, Часослов и пр.) и черковно-славянско пение“. Следователно Бяно е могъл да бъде само по-напреднал от другите в познаването на славянската писменост, не и единствен.

190

Апостол Павел, „Послание към римляните“, 12, 21. Целият израз е: „Не оставяй да те побеждава злото; но ти побеждавай злото чрез доброто“.

191

Ето как тези цели или, според израза на Селимински, „уставни основи“ на Братството са очертани от него самия (ІХ, 40–41):

1) Да бди за личната безопасност на членовете си в какъвто и да е случай;

2) Да обезпечава и покровителствува вдовиците и малолетните сираци на поминали се братствени членове;

3) Да подкрепя икономически всеки един член от общите братствени средства;

4) Да се образува една обща братствена каса от вноски и помощи от членовете, които постепенно да се увеличават, и която да се управлява поредно от членовете по за една година;

5) Без общо одобрение на Братството никой не може да се приеме за член и

6) Който издаде братствени тайни, се изключва завинаги от Братството и членовете не се сношават с него и не го поздравяват.

192

Исуплий и Кадърфаклий — днес селата Бероново и Везенково в Бургаски окръг.

193

Една особеност, типична за Сливен: още отдавна преди Освобождението в града е имало обществени фурни със значителни по брой и влияние еснафи на хлебари (фурнаджии, екмекчии) и симитчии, като само по-бедната част от населението си е печала хляба в домашните си пещи. Според д-р Табаков (ІІІ, 97) до 1850 г. фурните в града са били 66.

194

Случаят с обира на хазната е изцяло автентичен — разузнаването на Алтънлъ Стоян в Цариград, местността, броят на хората, нападението и смъртта на бостанджията, товарът и броят на катърите, размерът на дяловете от плячката, репликите на войводата. Описан е по спомена на вече известния на читателя хайдут Пенко, участник в обира (П. 3. Груев — „Разказ от хайдут Пенка“, сп. Искра, г. І, т. І, 1888–1889, стр. 226–227).

195

„Бог е милостив!“ (тур.).

196

Панайот Хитов („Как станах хайдутин“, ДВИ, София 1978, стр. 124) пише: „Та право си е, когато казват хората: «Той не се бои, четалесто му е сърцето!» Както има пословица, че Златя войвода — Кокарчоолу, като го убили и го разпрали, сърцето му било четалесто.“.

197

„Времето продава сламата, сламата продава времето“ (турска поговорка).

198

Равна — местност на три часа път от Котел. Заедно със Зеленич била едно от любимите свърталища на Алтънлъ Стоян войвода.

199

От всички многобройни подвизи на Алтънлъ Стоян войвода народът е поставил най-високо този — убиването на жестокия и настървен гонител на хайдутите Кула Байрактар, станало при Кировите кошари в местността Равна. В книгата той е описан по три от многото песни, посветени на това събитие: от Котел, Сливен и Лясковец.

200

В турско време еснаф се е наричало сдружение на майстори от един на същ (напр. кожари) или сродни занаяти (напр. хлебари и симитчии). Членовете на еснафа се събирали всяка година на общо събрание, наричано с думата от италиански произход лонджа, на което избирали свой устабашия („първомайстор“), нещо като председател на еснафа, негов помощник — чаушин, и еснафски съвет от 3–4 членове. Устабашията ръководел заседанията на еснафския съвет и задължително участвувал в него при приемане на нови майстори, калфи и чираци, изпълнявал ролята на съдия в спорове между майстори от еснафа, имал право да наказва (напр. затваряне дюкяна за няколко дни или налагане глоби в полза на църквата), контролирал общата каса и т.н. Провъзгласяването на нов майстор и член на еснафа ставало с одобрението на всички майстори — най-често на тестир (угощение), даван от калфата-кандидат; там устабашията му препасвал една занаятчийска престилка, знак на майсторството, а кандидатът внасял в касата на еснафа сума от около 400–500 гроша.

В Сливен, оживен икономически център, са се сдружавали и дребните търговци, продаващи еднородни стоки — напр. рибари. Еснафите в града са били около петдесет, като най-богатите и най-влиятелните измежду тях били абаджийският, тюфекчийският (т.е. на оръжепроизводителите), месарският, бакалският, кожарският и пр.

201

Броят на дюкяните в Тевната (Тъмната) чаршия не е казан произволно. Това особено личи по запазилата се в Сливен песен, посветена на един пожар в нея:

За общ брой на дюкяните в Сливен към 1829 година д-р С. Табаков (ІІІ, 130) сочи цифрата 462.

202

Припомняме на читателя, че по онова време мнозина от торлаците си бръснели главите, като само на върха оставяли тъй наречения „чамбас“.

203

За тези събития Селимински („Библиотека“, І) обвинява таксидиота Партений: „Той (Партений — б.а.) застави владиката да затвори училищата в града, да афореса (т.е. да отлъчи от църквата — б.а.) един учител, да аргоса (т.е. да забрани на духовно лице да извършва богослужение — б.а.) тамкашните български монаси и някои от свещениците на този град, само защото бдяха и изобличаваха неблагочестивите му дела. Това стана на 10 януари 1827 година в Сливен.“.

204

Факт, който свидетелствува за широката организация на Братството: „Членът на Братството Иванчо Куртев, който е бил доставчик на храна при великия везир, чрез особен бързоходец ни осведомяваше за решенията на Дивана (турското правителство)“ — пише Селимински.

205

За нападението и раняването на гъркоманските първенци чорбаджи Димитър и владишкия наместник Кирияк, довело до бягството на двамата от Сливен, свидетелствува Селимински в своите спомени („Библиотека“, ІХ, 50).

206

„Библиотека д-р Иван Селимински“, кн. ІХ, стр. 44–45.

207

Нириз — пещера край Котел. Според тогавашния обичай влюбените записвали имената си в пещерата и това имало значението на обявен годеж.

208

Това неласкаво мнение за котленци действително е било нашироко разпространено. Ще приведем за пример един куриозен цитат от акад. Михаил Арнаудов („Дела и завети на бележити българи“, ОФ, София 1969, стр. 80, бележка под черта). Като говори, че Драган Цанков наричал котленци „ексцентрични, страшливи пред турците и без инициатива“, Арнаудов пише: „Като съобщих това мнение, на Цанков, при един случай, на писателя Йордан Йовков, той ми напомни обявлението на някого си от Добрич във в. «Наш край», дадено преди Балканската война: «Хиляда лева давам на оногова, който ми посочи един свестен котленец.» Цанков не стои, значи, сам със своята несериозна, анекдотична преценка.“ Лично ние не споделяме това мнение за котленци — днешните и предосвобожденските. Всичко, което сме проучили за тях, свидетелствува за хора задружни, разумни, добродетелни, с будно гражданско и патриотично чувство. И затова смятаме, че съвсем не е случайно, гдето именно тяхната среда е родила цяла редица великани на българщината.

209

Черпенето и поводът за него са автентични: М. Арнаудов — „Из миналото на Котел“. ГСУ — ИФФ, кн. ХХVІІ, І, София 1981.

210

Един интересен обичай, съществувал на времето в с. Градец, Сливенски окръг. На „суеверни празници“ („миши“, „вълчи“ и пр.) жените не трябвало да се занимават с къщна работа, а отивали в гората за дърва. Отивали и най-богатите — жени, които не ходели, били таксувани като болни („охтичави“). Сред смях и закачки и помагайки на по-слабите, всички трябвало да съберат и се върнат „с по един гръбник“ дърва — т.е. товар като за един човек. (Срв. Хр. В. Димитров — „Село Градец“, изд. Градецката културна дружба „Съгласие“, 1934.).

211

„Папаз еви“ — в буквален превод „попска къща“, но в случая означава „къща, в която попове извършват християнско богослужение“. В 1805 г. поп Тодор и неколцина други първенци на Градец откупили къщата на бездетния вдовец дядо Никола и в нея, тъй като местният бей не позволявал строеж на храм, се черкували селяните. Това продължило до 1832 г., когато Руско чорбаджи издействувал от русенския валия буюрнаме („заповед“) „да поправят черквата“. И при „поправянето“ в същност построили църквата „Свети пророк Илия“, която съществува и до днес.

212

Става дума за Аккерманската конвенция между Русия и Турция, сключена на 25 септември 1826 г. в гр. Аккерман, днес Белгород Днестровски, Одеска област. Конвенцията признавала право на Русия да покровителствува християнските автономни княжества на Балканския полуостров и християнското население в Турция, откривала проливите за търговските кораби на Русия.

213

В същност Дюхамел е бил на път за Цариград, воден от нарочен правителствен куриер. При срещата си със Селимински той още не е говорил за предстоящата война. Това е казал на Селимински куриерът, когато няколко месеца по-късно се срещнали случайно при обратния път на куриера към Русия. Малкото отклонение от документалната истина е сторено пак в интерес на романа.

214

„Библиотека д-р Иван Селимински“, кн. ІХ, стр. 57–58 и 58–60.

215

Цеперанските колиби — днес с. Цепераните, Тревненско.

216

Драгоданово — село в Сливенски окръг, днес със същото име.

217

„На добър час“ (тур.).

218

„Тайното нещо наяве излиза?“ (турска поговорка).

219

„Бог да пази от по-лошото“ (турска поговорка; сравни с българската „Ела зло, че без тебе по-зло“).

220

„Бяла брада — доверчив човек“ (турска поговорка).

221

„Друг път по-сладък ела“ (тур.). Казва се на скъп гост, когато го изпращат.

222

Джуга — желязото, с което се запречва мандалото на вратата, за да не може да се отваря (диал.).

223

„Мене пияница, аман, ме наричат, защото това момиче на мен не го дават…“ (2).

224

„Говеда“ (тур).

225

„Нали е сърце (в смисъл: любов) — и на трева (цвете) кацва, и на лайно кацва.“.

226

Керменлий — днес гр. Кермен, Сливенски окръг, на пътя и жп линията Нова Загора — Ямбол. В това село е бил един от чифлиците на Тахир ага.

227

Халаик тербие мектеби — дворцово женско възпиталище в Цариград, където прочути красавици, предназначени за харема на султана, преминавали специално обучение, преди да станат халайкини — звучен и сладострастен говор, изпълнен с метафори, чувствено пеене, харемски обноски, движения и танци, различни сръчности за интимно общуване със султана и пр.

228

„Работата е наред (наредена, уредена)“ (тур.).

229

„Бял ли е задникът, черен ли е — на брода се познава“ (турска поговорка).

230

„От ум до ум има разлика“ (турска поговорка).

231

Някои изследователи изразяват съмнение в достоверността на тази паметна среща между Тахир ага и Селимински, като се обосновават главно с липсата на изрично споменаване в мемоарите на видния наш възрожденски деец. Тук ние обаче приехме, че срещата наистина се е състояла — така както тя е описана от д-р Табаков. При това смятаме, че доказателство за достоверността съществува, и то именно у Селимински (ІХ, 60), който пише дословно:

Един човек със скромността на д-р Иван Селимински надали би казал за срещата с Тахир ага, състояла се върху капака на известната хумба, повече от това „… животът ми висеше на косъм“.

За читателя, който се интересува от документалната истина, тук ще приведем онзи откъс от д-р С. Табаков (ІІ, 99), който се отнася до срещата и разговора на Тахир ага със Селимински:

232

Автентично — начални думи на сура (глава) „Нощта“.

233

„Извинявай“ (тур.).

234

От руската дума „шаг“ — крака, стъпка. Неофициалното, но широко разпространено през епохата понятие „шагистика“ се е отнасяло за въздигането на парадната маршировка в главна цел на руската казарма.

235

Н. Епанчин — „Очеркъ похода 1829 г. в Европейской Турции“, т. І — ІІІ, С. Петербургъ 1905, 1906 г. Цитатът е от том І „Подготовка къ походу“, стр. 93.

236

Н. А. Лукьянович — „Описание турецкой войны 1828 и 1829 годов“, ч. 1–4, С. Петербургъ 1844–1847.

237

В. Д. Конобеев — „Национально-освободительное движение“ — писмо на ген. Кисельов до Закревски от 13 юли 1819 година.

238

„Че той е изобщо отвратителен“ (фр.) — Писмо до Дибич от 19 април 1880 година.

239

В. Д. Конобеев — „Национально-освободительное движение в Болгарии в 1828–1830 г.“. Ученые записки института славяноведения, том ХХ, 1960 г.

240

През войната и след нея и двамата са се проявили като отявлени българофили и сторонници за освобождението или поне подобряването на положението на поробените българи. Авторът държи да подчертае, че при оценката си за пълководческите им качества не се е влиял от тази тяхна любов към българския народ.

241

Кивер — висока шапка предимно за участие в паради.

242

Цитираното съчинение, т. І, стр. 380 и 384.

243

Верста, верст — стара руска мярка за дължина, равна на 1070 м.

244

В книгата го наричаме Мамарчев, както е запазено името му в народната памет, макар че по-правилно е Мамарчов. В руските документи той фигурира като Георгий Буюкли.

245

Някои историци изказват съмнения относно сливенския произход на Сава Бинбаши и следователно и на брат му Панайот Фокиано. Тук се позоваваме на мнението на цитирания вече виден съветски познавач на българското националноосвободително движение от ХІХ в. В. Д. Конобеев, който пише (стр. 237): „… Панайот Фокиано, роден брат на ръководителя на българските доброволци в гръцкото въстание в Румъния в 1821 г. сливенеца Сава Бинбаши…“.

246

Конобеев.

247

Конобеев.

248

Конобеев.

249

Проводник — който сочи пътя, водач (рус.).

250

„Кой си ти?“ (рус.).

251

„Как се казваш?“ (рус.).

252

В свободна, разговорна форма, както е произнесен на руски, изразът може да се преведе: „Е какво, Василий, ще ни бъде ли?“.

253

Денщик — ординарец (рус.).

254

Буюк (по-правилно бюйюк) — голям, едър (тур.).

255

В същност хайдушкият закон, с който читателят ще бъде запознат тук, е известен като „Закон на Бойчо войвода“ — онзи Бойчо Цеперански, когото още съвсем млад, в началото на хайдушкия му път, читателят вече познава. Този документ дължим на Филип Тотю — намерил е място за него в спомените си (Филип Симидов (Ф. Стоянов С.) — „Прочутият Филип Тотю войвода (наречен «хвърковатия Тотю»)“, Русе 1900). За „хайдушки закони“ свидетелствуват и много народни песни, а може да се предполага, че законът в дружината на Алтънлъ Стоян войвода е бил подобен или близък на Бойчовия, тъй като хайдутуването на двамата се застъпва по време. Понеже е любопитен като документ и като предполагаме, че ще представлява интерес за любознателния читател тук ще го цитираме изцяло:

256

Песента не е измислена от автора — хайдут Пенко наистина е обичал да си я пее.

257

Аладагли — днес с. Гергевец, Сливенски окръг.

258

„Хвърли оръжията!“ (тур.).

259

„Нито името му, нито следа от него да остане!“ (тур.).

260

Исторически вярно — когато научил за войната, Генчо Къргов с цялата си дружина действително напуснал Стара планина и се отправил на север при русите. „Нам сочеха Силистра — казва той в спомените си, — та без да дирим водачи и пътища, в надежда на бога и нашето оръжие се упътихме към Дунава.“ И те наистина скоро се присъединили към една казашка част, в която ги използували като проводници.

261

„Московецът иде!“ (тур.).

262

Мошия — чифлик, голямо земеделско стопанство (рум.).

263

Домнул — прозвище на румънец (рум.).

264

Кондратий Фьодорович Рилеев (1795–1826) — бележит руски поет, представител на революционния романтизъм. Виден деец на декабристкото движение, след погрома на въстанието в 1825 г. бил осъден на смърт и обесен.

265

Сура (глава) „Желязото“.

266

„Ако оздравее — ще оживее, ако не оздравее — ще умре“ (тур.). Това „мъдро“ изречение действително е бивало използувано като текст на муски.

267

Заглавие на петдесет и осма сура (глава) на Корана.

268

„Само бог не пада и не се вдига“ (турска поговорка).

269

„Който сам падне, не плаче“ (турска поговорка).

270

„Да е честито!“ (тур.).

271

Изворът на Сайганската река, който се намира западно от Котел, между Котел и с. Стара река.

272

Сърталан — днес с. Братан, северозападно от Котел.

273

Бабин дол — река и местност, северно от Сливен: Аблановската река, която влива водите си в Селишката, над Аблановската кория носи името Бабин дол, като дава същото име и на местността през която тече.

274

Злостен — местност на десетина километра източно от Котел (и наблизо до известните хайдушки сборища Равно буче и Царски извор), характерна със своите пещери и пропасти.

275

Краят на Алтънлъ Стоян, войвода е предаден по „Дорде е Стара планина“, сборник за хайдушкото движение в Сливенски окръг, съставител Васил Дечев, „Наука и изкуство“, София 1968.

Авторът използува случая да изрази гореща благодарност на Васил Дечев, завеждащ отдел „Възраждане и националноосвободителни борби“ при Окръжния исторически музей — Сливен, за неоценимото и многообразно съдействие, което му е оказвал през цялото време на работата върху настоящата книга.

276

По-правилно: „бир парча“ — буквално „едно парче, един къс“: преносно — „малко“ (тур.).

277

Действително от всички пратеници при Ипсиланти се е спасил поради заболяване в Зимнич само един и той е бил именно хаджи Михал от Сливен. И по-късно е станал родоначалник на видна фамилия в Брашов. За това чудно избавление вж. Табаков, т. ІІ, стр. 69, също Николай Тодоров — „Филики Етерия и българите“, БАН, София 1965, стр. 81.

278

Туг — конска опашка (тур.). Също — пискюл от конски косми, поставен на шапката на паша, като броят на туговете определял ранга на пашата. През епохата, която описваме, пашите са носели своите тугове — конски опашки — не на шапките, а окачени на прът като знаме: санджакбейовете имали по един туг, бейлербейовете — по два, везирите — по три.

279

Става дума за един известен анекдот, свързан със Суворов. Преписваме го дословно от цитираните „Писма…“ на Фонтон, стр. 233–4:

280

Пуд — руска мярка за тежест, равна на 16.39 кг.

281

Ментор — наставник, възпитател, ръководител; Нарицателно по името на Ментор, мъдрия наставник на Одисеевия син Телемах.

282

Крал Артур — полулегендарен крал (ⅤІ в. от н.е.) на Галия (на английски Уелс), приключенията на когото са станали основа на големия цикъл рицарски романи на Кръглата маса. Синоним на благородство и рицарски добродетели.

283

Всички обстоятелства около смъртта на генерал-майор княз Прозоровски са автентични.

284

Белона (лат. Bellona) е римска богиня на войната, жена на Марс.

285

Стара руска команда „За почест“.

286

Вылазка — руски военен термин, означаващ внезапно нападение, извършено от обсадени войски; като вилазка е възприет със същото съдържание и в нашата военна терминология.

287

Личността на граф Дибич е сравнително малко позната у нас (впрочем и в СССР също). Чувствувайки тази празнота, авторът пожела да я запълни, като за целта след многомесечен труд издири всичко, казано за този пълководец от неговите съвременници и от по-късните изследователи. В резултат абсолютно всяка физическа и духовна черта на Дибич, предадена в книгата (напр. грозотата му, достигаща до уродливост, изключителната му лична храброст, безмерната му амбиция и суета, прозвището „малкия Наполеон“, та дори и растящото му пристрастяване към алкохола, което, казано между другото, година след похода на Балканите ще доведе до смъртта му), е взета съвсем точно от документите. А за читателя със специализирани интереси ще изредим само имената на авторите, от трудовете и мемоарите на които е извлечен физическият и духовен образ на Дибич: А. Ф. Орлов, принц Евгени Виртембергски, Молоствов, Д. В. Давидов, А. И. Михайловски-Данилевски, Бернгарди, Закревски, Ф. П. Фонтон, Н. Епанчин, Н. А. Лукьянович, д-р С. Табаков, а също и от писмата и докладите на самия Дибич.

288

Прапоршчик (рус.) — най-низшият офицерски чин в руската царска армия.

289

Пунш (англ.) — питие, приготвено от алкохолен концентрат (най-често ром), чай, лимон и други подправки; сервира се горещо.

290

„Приятно бездействие“ (итал.).

291

От засада, скришно, тайно, откъм гърба (рус.).

292

Граф Дибич действително най-често така е завършвал писмата си до императора (цитирано е по тогавашния руски правопис). В превод обръщението гласи:

293

В спомените си (в „Русская Старина“, юли 1893, стр. 384) А. И. Михайловски-Данилевски разказва тази любопитна подробност от живота на Дибич. При гостуването на пруския император в Петербург през 1809 г. следвало на караул при него да застъпи тогава още младшият офицер Дибич със своята рота от състава на Семьоновския полк. Поради отблъскващата му външност обаче той бил заменен с друг, красив офицер. Дълбоко огорчен, Дибич си издействувал преместване от гвардията в Генералния щаб и това се оказало щастлив обрат за него, защото в последвалата наскоро война с французите той, като генералщабен офицер, имал по-голяма възможност да покаже дарбите си и с това да постави начало на шеметната си кариера.

294

Става дума, разбира се, за кражба на идеи. Според дневника на съвременника му Бернгарди (публикуван в „Русская Старина“, юли 1893, стр. 47) в оперативния си план за войната с турците Дибич представил за свои идеите на принц Евгени Виртембергски с една единствена разлика — заменил Бургас със Созопол.

295

Фельдъегерь — военен, по-рядко правителствен куриер (рус. остар.) Дибич е изпращал своите писма-донесения до царя по фелдегери, които изминавали разстоянието от българските земи до Петербург за 12–14 дни.

296

Феликс Петрович Фонтон — цитираните негови „Писма“, стр. 287.

297

Ески Арнаутлар — днес с. Староселец община Ветрино, Варненски окръг.

298

Събитията, достоверно предадени, се отнасят към 5 май 1829 г.

299

Ето мнението на Фонтон (стр. 229) за командира на 3 пехотен корпус: „… храбрия и предприемчив, израснал с духа на руския войник генерал Красовски“.

300

„По десет“ (тур.).

301

Наричаме селото историческо, тъй като то е дало името на сключения на 10 юли 1774 г. в него тъй наречен Кючуккайнарджийски мирен договор, с който завършила Руско-турската война 1768–1774 г.

302

И. П. Липранди — „Особенности войн с турками“, С. — Петербургъ 1877.

303

Козлуджа — доскоро Новградец — сега с. Суворово, Варненски окръг.

304

Марковча — днес с. Марково, Шуменски окръг.

305

Черковна — село във Варненски окръг, днес със същото име.

306

Кюлевча — село в Шуменски окръг, днес със същото име.

307

Керемедин — днес с. Благово, Шуменски окръг. В някои руски източници погрешно е наречено Чемердин.

308

Апаратите На Гютон де Морво, изобретени скоро преди това, са служели за предпазване от чумата посредством дезинфекция чрез опушване на помещенията.

309

Текстът на писмото — автентичен.

310

Генерал-майор Маевски, генерален директор на армейските хоспитали по време на войната.

311

Двата цитирани документа, отнасящи се за разпространението на чумата в руската армия, са автентични.

312

На онези, които се интересуват от участието на българите в тези действия, препоръчваме извънредно интересното изследване на Ради Боев — „Антитурското движение на населението от Българското черноморско крайбрежие през Руско-турската война 1828–1829 г.“ във Военноисторическия-сборник, год. ХХХІХ, 5, 1970.

313

Месемврия — днес гр. Несебър.

314

Анхиало — Поморие.

315

Василико — гр. Мичурин.

316

Днес на турска територия.

317

Ески Дервиш Йован — днес с. Старо Оряхово, Варненски окръг.

318

Понсет.

319

„Приказка е то, че московецът ще дойде“ (тур.).

320

Ридигер.

321

Очевидно става дума за частите от руската кавалерия, въоръжени с пики (сарък — прът, върлина).

322

„Обедна молитва“. Мюсюлманската религия изисква от вярващите пет задължителни молитви: сутрешна (сабах намазъ), обедна, следобедна (икинди намазъ), вечерна (акшам намазъ) и нощна (йатсъ намазъ).

323

„Огън!“ (тур.). Думата се използува и като военна команда.

324

„Трябва да целуваш ръката, която не можеш да отсечеш“ (турска поговорка).

325

„Не се брани, Тахир ага! Не се брани, предай се!“ (тур.).

326

Странните военни действия около Ямбол са предадени напълно автентично, включително недоумението на руското командуване и факта, че обяснението е получено от българин. За последното цитираме отново Н. Епанчин — „Очеркъ похода 1829 г. в Европейской Турции“, ч. ІІІ — „Переход черезъ Балканы“, С. Петербургъ 1906, стр. 100:

327

„Този свят е една песен без край; браво на този, който може (умее) да я свири.“.

328

„Която кожа допадне на кожаря, нея блъска в стената“ (турска поговорка).

329

Става дума за издадената на 19 юли от граф Дибич в Айтос „Прокламация към мохамеданските жители на Румелия“. Нейните главни точки са: приканване да се върнат по домовете си и да запазят спокойствие, като предадат само оръжията си; гарантира се свободата на вероизповеданията; храна няма да им се иззема, а ще се изкупува по установените цени; на личната собственост няма да се посяга от окупационните сили, само ще се иззема всичко държавно — пушки, оръдия, снаряди, боеприпаси и пр.

330

„За бога, недей прави така, Тахир ага! Грехота е!“ (тур.).

331

„Сбогом, хаджи. Ще се срещнем отново…“ (тур.).

332

Краят на Тахир ага — автентичен.

333

Тук заслужава да цитираме д-р Табаков, т. ІІ, стр. 110:

334

Една любопитна подробност: от руска страна цялото сражение за Сливен е изнесено изключително от кавалерията; случило се е така, че пехотата не е дала нито един изстрел.

335

Автентично.

336

Малко отклонение от истината — според Панайот Хитов („Как станах хайдутин“, ДВИ, София 1973, стр. 42) в делегацията е бил „един турчин по име Бириджи Алия, който живеел добре с българите и е имал смелостта да не се бои от тях“.

337

Турският лагер се е намирал приблизително около мястото на днешния електролампов завод „Елпром“.

338

Пехотата е била със сини потури и червени рубашки и фесове, артилеристите — целите в синьо и със сини високи калпаци с червени дъна.

339

През 1958 г. съветска делегация тържествено върна ключовете на град Сливен.

340

Действително в писмото на Дибич до императора, носещо дата 1 август, в което се описват съображенията на командуването за предприемането на похода към Сливен и сражението за този град, не се съдържа нито една дума за българското население и за посрещането, устроено от него на руската войска.

341

Табаков (т. ІІ, стр. 118), позовавайки се на англичанина очевидец Слейд, определя броя на убитите на „стотина“.

342

Главата е написана въз основа на много наши и чужди източници, но специално за сражението при Сливен основен източник бе неиздадената брошура „Първото московско“ на Стефан Георгиев и Васил Дечев, които предоставиха на автора за ползуване не само ръкописа, но и чудесните карти, съставени от тях. Авторът използува случая, за да им изкаже горещата си признателност.

343

„Няма нищо, няма нищо, драги мой! Погледни какво правят!…“ (рус.).

344

Автентично — описано, е от д-р Табаков по разкази на стари сливенци, очевидци на събитието. Припомняме, че за мюсюлманската религия свинята е мръсно и светотатствено животно, на мюсюлманите е забранено да ядат свинско месо, думата „свиня“ е най-голяма обида и т.н.

345

Автентично (пак там).

346

Т.е. между шестдесет и седемдесет килограма.

347

Припомняме, че полковник И. Липранди бе назначен командир на българските доброволчески части, с които остана да действува около Шумен, Разград и Дунава.

348

Мамарчев е роден в Котел през 1786 г., следователно към времето на описваните събития е 43-годишен.

349

Котел е освободен на 2 август (П. Цончев), според други изследователи (Георгиев и Дечев) на 3 август 1829 година.

350

37 егерски полк.

351

Малък Самоков — днес Демиркьой в Турция.

352

Оризари — днес село със същото име в Сливенски окръг.

353

Челтакчий (Челтикчий, Чилтикчий) — днес с. Оризово, Старозагорски окръг.

354

За победоносното приключване на войната цар Николай І е наградил предимно с ордени и повишения в чин всички по-главни участници в похода в Европейска Турция. Тук ще изредим наградите само на двама:

Дибич — за Кюлевча орден „Св. Георги“ ІІ ст., за Силистра — назначен „шеф на Черниговския пехотен полк“, за прехода през Балкана — титлата Забалкански, за завземането на Одрин — елмазени знаци на ордена „Св. Андрей Първозвани“, при сключването на мира — орден „Св. Георги“ І ст. и чин фелдмаршал; освен това получил един милион златни рубли.

Барон Тол — графско достойнство, орден „Св. Георги“ ІІ ст. и „Св. Владимир“ І ст., „шеф на 20 егерски полк“ и 300 000 рубли.

355

Походът от Сливен до Одрин е минал безпрепятствено и в нощта срещу 8 август руските войски са били пред града. Дибич и Тол излезли с малък конвой да огледат подстъпите към крепостта, с намерение да атакуват на разсъмване — преди силният турски гарнизон да открие колко слаби са в същност техните сили. Но като се върнали в лагера, там вече заварили турска делегация, дошла да преговаря за предаването на града. Уговорили условията и в 10 часа сутринта руските войски заели Одрин.

356

Случаят е разказан от Фонтон в неговите „Писма“, стр. 265. При превземането на Одрин русите очаквали събуждането на турския фанатизъм заради това, че „неверници“ влизат като победители в сарая на най-славните им султани. Но вместо това „… ще повярваш ли — пише Фонтон, — че когато ние минавахме през градината, двама турски войници хвърляха тояги в едно орехово дърво, без дори да се обърнат да видят минаващите чужденци?“.

357

„Както трябва“ (фр.).

358

Ислямът забранява възпроизвеждането на човешки образи, портретите.

359

Сцената е изцяло автентична, заимствувана пак от „Писмата“ на Фонтон. Ето съответния откъс (стр. 287): „Дибич, макар това да не е съгласно със статутите, бе поставил Георгиевската лента върху мундира и ужасно се гордееше с това си украшение, като си придаваше вид на древен герой. Сетне той стана и почна да държи реч. Великите мъже често имат манията да се отличават с това, което не могат… Също така и Дибич, грешен човек, се смята за велик оратор. Той говори с жар, с чувство, но съвсем неразбрано… Трогателно беше да се види близо до главнокомандуващия генерал Тол, който наистина също е удостоен с графска титла, но не е Забалкански, а освен това не е украсен с фелдмаршалски жезъл и не е обогатен с милион, макар, между другото, в много отношения, касателно военното изкуство, да превъзхожда Дибич. Аз не знам какви бяха вътрешните чувства на Толя… Той и тук сдържа дадената на царя дума и се радваше на щастието на Дибича.“.

360

Цитатите са из писмата на Николай І до Дибич съответно от 4 август, 6 август и 22 септември 1829 година.

361

„Вън!“ (нем.). Вулгаризъм от литературното „Heraus!“

362

„Вън, дявол да те вземе!“ (нем.).

363

Непреводима немска ругатня.

364

Случаят с вземането на дъсчицата за спомен и съдържанието на нейния надпис — автентични.

365

„Къде е Шам (Дамаск), къде е Багдад“ (турска поговорка). Употребява се за неща, несвойствени или несходни едно на друго.

366

Автентично. Поради тази временна промяна на бащиното му име в известен период от живота си (в Куручешме) Раковски се е наричал Сава Стефанидис.

367

Всичко изложено е исторически достоверно, за него свидетелствува като очевидец Селимински („Библиотека“, ІХ, стр. 69–70). Ще цитираме редове от неговия „Исторически спомен“:

От същия източник са също имената на умрелите в резултат на лоши обноски от страна на руската управа, случаите на турски издевателства, убийства и пр. през време на руската окупация и по-специално — през времето, когато комендант на града е бил княз Дабиджа.

368

Табаков (т. ІІІ, стр. 337) изрично изтъква, че до около 1834 година предпочитаното от сливенци облекло било „с ясно бял цвят“. За котленската носия характерният цвят е синият.

369

Спорът на Дибич с делегацията на Котел и Сливен е автентичен и предаден почти дословно. Записан от Раковски (бележките към „Горски пътник“) по разкази на баща му и на други участници в пратеничеството, той се приема от редица изследователи на епохата, като д-р Табаков, академик М. Арнаудов и др. като напълно достоверен.

370

Авторът се чувствува задължен да предупреди, че тук е допуснал отклонение от историческите факти. Притиснат от заявлението на делегацията, че българите са готови да умрат от руските топове, Дибич я задържал 40 дни при себе си, като препратил жалбата й в Петербург. Тук в неговата уста поставяме отговора, който е получен от царското правителство.

371

„Добре дошъл (дошла)“ (тур).

372

Тъй като повече няма да споменем името на злополучния руски консул в Сливен (където му е било седалището) и Котел, трябва още тук да се съгласим с оценката на Димитраки чорбаджи. Вашенко, издействуваният от Дибич и назначен от руското министерство на външните работи консул, действително е бил човек без каквито и да е качества, най-малко качества на дипломат, който, след изселването, вместо да защищава останалото по местата си българско население, с цялото си поведение и несръчност е допринасял за жестокото отношение на турците. Докато най-сетне по настояване на българите е бил отзован.

Като изясняваме това, длъжни сме в същото време да изтъкнем следната важна подробност: „Сливен е първият български град и едничък във вътрешността на полуострова, който е имал руски консул в тия ранни години“ (д-р Табаков, т. ІІ, стр. 166).

373

Случката и заканата са автентични. Ето как са описани те от самия Селимински:

374

В. Д. Конобеев в монографията си „Нациоально-освободительное движение в Болгарии в 1828–1830 г.“ въз основа на архивни документи пише (стр. 273):

375

Имало е в същност не едно, а две нови пратеничества: първото на 9 януари (в състав Васил хаджи Михаилов, Атанас хаджи Паскалев и чорбаджи Цено Коньов) и второто на 2 февруари 1830 г., в което участвувал и Селимински (другите членове не са известни). Тъй като и двете пратеничества са имали за цел да проучат възможностите и реда за преселване в Русия, тук ги обединяваме в едно.

376

В спомените си Селимински („Библиотека“, ІХ, 77) погрешно е записал, че са били приети „от началник-щаба генерал Вахт“. Тази грешка механично е влязла и в трудовете на някои изследователи. В същност читателят вече знае, че началник-щаб при Дибич е бил Тол. Генерал-майор Вахтен (а не Вахт) е бил началник-щаб на 6 пехотен корпус (с командир „проклетия Рот“), в разположението на който Дибич се е прехвърлил с Главната си квартира да презимува.

377

Отговорите са почти дословно предадени по „Историческия спомен“ на д-р Иван Селимински.

378

„Вместо да сънуваш страшни сънища, по-добре спи нащрек.“.

379

Думите, които влагаме в устата на хаджи Рифат, не са произволни. За тях се облягаме на сведенията на видния английски учен и пътешественик Ричард Уолш (Walsh), който преминал през Сливен малко преди войната и в книгата си „Narrative of a journey from Constantinople to England“, London 1829 пише за него (като го нарича Селимния):

Табаков (т. ІІ, стр. 140 и 145) определя общия брой на сливенското население от епохата на 25 000, от които българи около 18 000.

380

„На гяура (роба) умът идва или когато ходи по нужда, или когато бяга“ (турска поговорка). Обикновено се казва в обратен ред „… я качаркен, я сичаркен…“ — „… или когато бяга, или когато…“ и пр.

381

Възрастният архитект М. Х., сливенец по рождение, разказа на автора следния любопитен обичай от неговото детство, днес несъществуващ и забравен в Сливен. В ранното утро срещу деня на „Св. Четиридесет мъченици“ момчетата от града отивали в пещерата „Змееви дупки“ и налавяли прилепи, които подарявали или продавали на старите моми. Имало поверие, че ако в този ден стара мома заколи прилеп със златна пара на прага на къщата си, до края на годината ще се омъжи.

382

Цифрите са по данни на пътешественици от епохата — Лийвс (1826) и Енехолм (1829). Селимински (ІХ, 79) посочва по-високи цифри: 8000 къщи, 200 воденични камъка, 300 тепавици, 200 000 дюлюма лозя; те вероятно са преувеличени или се отнасят не само за града, но и за цялата каза.

383

Идеята за изгарянето на града Селимински (ІХ, 89) приписва на „по-опитните и по-далновидните граждани“. В любопитната повест на руския лекар, писател и етнограф Владимир Дал, който по това време се е намирал там с руските войски („Сливенка“, София 1901), след заминаването на изселниците „Сливен се запали, задими и купчини прах и пепел показваха мястото, гдето недавна се намираше цял град“ (стр. 47). Това драматично описание не може да се приеме за правдоподобно — показателно е, че още от пътя или в следващите години някои са се връщали „по домовете си“. Навярно е имало отделни случаи на палежи, но те не са имали масов характер.

384

До Освобождението жените са се черкували отделно от мъжете, като са разполагали с женско отделение („женска черква“) в църквите — обикновено на балкона, където сега при богослужение се разполагат хоровете.

385

Случаят с изгонването на одринския владика Герасим Критски е исторически факт. Заслужава да се отбележи една подробност. По време на църковните борби, започнали точно десет години след описваните събития (1840), не един фанариотски владика е бивал прогонван от българското население на различни градове на поробеното ни отечество; не са останали назад и сливенци, които в 1859 г. изгонили и едва не пребили владиката Кирил. Но първият и най-ранен случай на прогонване на гръцки владика е описаният в страниците на тази книга.

386

Гьоч (тур.) означава и изселване, и вещите, имуществото, което се взема при изселване. В сливенския говор от епохата гьоч (или гйоч) се е употребявало за изселване си „гьочове“ за имуществото.

387

„Четиридесет съвета са по-добри от едно нещастие“ (турска поговорка).

388

„Ако времето не ти подхожда, ти подхождай на времето“ (турска поговорка).

389

„Която кобила се хване, тя вършее хармана.“.

390

Еврейският патриарх Мойсей се признава и от християнството, и от исляма. Християните признават неговите „Десет божи заповеди“, а мохамеданите го тачат като един от своите четирима главни пророци (заедно с Адам, Исус и Мохамед).

391

По заповед на Главната квартира, до която са стигнали донесения за подготвяното въстание, арестуването на капитан Мамарчев е извършено от майор Крилов, руски комендант на Котел.

392

„На молитва, която няма да се сбъдне, амин не се казва“ (турска поговорка).

393

„Който много знае, много греши“.

394

Цитатът е от раздела „Поучение на памят светаго великомученика Димитриа Мироточиваго“.

395

Популярно и, тъй да се рече, интимно название на книгата, дадено й от народа по името на нейния автор — Софроний Врачански.

396

Така д-р Табаков (ІІ, 145) определя броя на сливенските преселници:

Селимински (ІХ, 85) твърди, че от 4 000 български семейства в Сливен са останали само 65, но това съотношение трудно може да се приеме за вярно.

397

„Курбанът (сам) дошъл в текето“ (турска пословица). „Курбан“ означава добиче, заклано и сготвено за обредна гощавка (думата се употребява и на български); „теке“ е мохамедански манастир.

398

Четиридесет години след описваните събития този израз ще бъде употребен от видния етнограф, археолог и географ от унгарски произход Феликс Филип Каниц в съчинението му „Дунавска България и Балканът“.

399

До Освобождението село Градец се е управлявало от потомствени владетели — бейове. С изключение на един, живял в началото на ХІХ век, всички са оставили добри спомени у населението със своята почтеност, с доброто си отношение към раята и с многото случаи, когато са спасявали селото от изстъпленията на свои сънародници.

400

Както читателят вече знае (срв. бележка 42 към втора книга), намерението наистина е било изпълнено. В 1832 г. първенците на Градец, начело с Руско чорбаджи, успели да издействуват буюрнаме от русенския валия Мехмед Саид до сливенския аян Садък ага (да не се смесва с прочутия Садък паша Чайковски) „да поправят черковата си“ — каквато те в същност са нямали, — при условие да не е „нито с един пръст повече от старите размери“. И на мястото на „папаз еви“ жителите на Градец вдигнали църквата „Свети пророк Илия“.

401

Бонела — вилица (на сливенски диалект). Думата се употребява и днес.

402

В „Кратка автобиография“ на Сава Илиев Доброплодни, София, 1893 са останали следните любопитни редове:

403

Анагност — църковен четец и певец (гр.).

404

В „Исторически спомен“ на Селимински се намира и следното изречение:

405

„Само господ не греши и не пада“ (турска поговорка).

406

Владимир Дал — „Сливенка“, София 1901.

407

В своя „Исторически спомен“ Селимински твърди, че край Айтос са се събрали 16 565 семейства от районите на Сливен, Стара Загора, Нова Загора, Ямбол, Карнобат и пр. Цифрата (тя отговаря на повече от сто хиляди души!) се приема от историците за достоверна.