Тътени

1

Руско-турската война от 1828–1829 година, останала в паметта на русите като „Дибичов проход“, на турците — „Шумла кавгасъ“ и „Исливне мурабеси“ (Сливенската война) и на българите — „Първото московско“, е причинила огромни за тогавашните военни представи човешки загуби. Руското командуване изчислява жертвите в армията на 139,579 убити и умрели от рани, измръзвания и болести (треска, диария, преминаваща в дизентерия, скорбут и най-вече чума). Турците нямат точните данни, но загубите им се пресмятат между 138,000 и 174,000 души. За жертвите между българското население никой не се е погрижил да води сметка, ала те положително не са по-малки от руските или турските. Но когато започваха кампанията, цар Николай и неговият дворцов и военен антураж не подозираха, че правят крачка, зад която ще останат половин милион трупа — те си представяха предстоящата война едва ли не като кратък церемониалмарш на юг, та затова на Европейския фронт съсредоточиха само Втора армия (Първа воюваше на Кавказкия фронт, където Русия търсеше териториални придобивки).

Погледнато от разкошните петербургски кабинети и дворцовите салони, тези представи сякаш не бяха неоснователни. Успехите на въстанията най-напред на сърбите, а сетне и на гърците и гръмката победа на съюзниците в Наваринския залив свидетелствуваха за чувствително отслабване на турската военна мощ. Знаеше се още за изтреблението на еничарския корпус, представлявал цели столетия главна ударна сила на исляма, а за реформата „низам-и джедид“ беше известно, че като всяка реформа и реорганизация е довела само до пълен хаос: „… в резултат — смееха се в салоните и банкетните зали — се появила армия, устроена по европейски образец, с руски куртки и турски шалвари, с татарски седла и белгийски стремена, с английски саби и френски устави и с инструктори от всички страни на света“. Също и командуването им будеше снизходителна насмешка. Главнокомандуващ (сераскир) на войските северно от Балкана беше Хюсеин паша; за него се знаеше, че докато се наричал само Хюсеин ага и бил началник на еничарите, бе показал сляпа вярност към падишаха, изменил бе на войските си и бе предизвикал пълния им разгром — тези бяха неговите пълководчески качества. За началник на артилерията беше назначен Кара-Джегенем Ибрахим, едно военно нищожество, но също със заслуги при изтреблението на еничарите. За началник на кавалерията султанът беше поставил някой си Кара-узлу-Шагин султан — напълно неизвестно във военните среди име, факт, който сам по себе си беше твърде многозначителен. И най-сетне началник на всички придунавски крепости беше престарелият и изкуфял силистренски валия Хаджи Ахмед паша — толкова овехтял и изхабен, че от него не можеха да се очакват нито бляскави стратегически решения, нито дори сериозна съпротива.

В същото време руската армия беше превъзходно обмундирована, а прегледите и парадите показваха великолепната й организация и дисциплина. Поверена беше тя на опитни командири, доказали своите качества в Наполеоновите войни и дори по-преди, в Суворовите. А генералният план за войната беше изработен в най-големи подробности още в 1821 година, после на два пъти ревизиран през 1826 и 1827 година; негов автор беше генерал-адютант, генерал от пехотата, граф Иван Иванович Дибич, който сега беше началник на Главния щаб на действуваща армия — съвпадение, в което мнозина съзираха знак за сигурен и бърз успех.

Първоначалните военни действия като че ли потвърждаваха предположенията — руските войски нахлуха в Молдова и Влашко, васални на султана княжества, на бърза ръка сметоха хилавата съпротива на слабите турски гарнизони и — посрещнати като освободители от населението, все още пазещо свеж спомен за кланетата през 1821 — излязоха на Дунава и обсадиха силната крепост Браила. Дворцовата камарила побърза да изръкопляска, военните проявиха по-голяма сдържаност — не беше необходима голяма прозорливост, за да се разбере, че турският план за войната е да се отбраняват на Дунава и на станалия вече традиционен за тях защитен четириъгълник, опиращ се на крепостите Варна, Шумен, Силистра и Русчук. А това означаваше, че ако не скромността, то поне благоразумието налагаше все още да не се говори за успехи.

Същинските бойни действия започнаха на 27 май в четири часа сутринта, когато руските войски форсираха Дунава. Почти по същото време — началото на юни — войските на левия бряг атакуваха Браила. Лошо планирана и лошо подготвена — щурмуващият 7 корпус се командуваше от великия княз и бездарен военачалник Михаил Павлович, най-младия от братята на царя, — атаката не доведе до нищо. Огромният брой жертви показа, че турците се бият с неочаквана упоритост, та можеше да се извлече поуката, че ако продължеха да се бият така, церемониалмаршът на юг щеше да се превърне в мираж. Случи се обаче и един щастлив обрат: поразени от храбростта и жертвоготовността на руските воини, защитниците на Браила на 5 юни сами предложиха да предадат крепостта срещу известни условия и когато тези условия бяха приети от руското командуване, действително опразниха града, като се изтеглиха с оръжието и боеприпасите си към Силистра.

С усилени походи — все сляпо следвайки плана — руските войски на юг от Дунава се разделиха в три големи колони, които обсадиха съответно Силистра, Шумен и Варна. И всичко спря дотук — щурмовете се редуваха, растяха загубите в убити, ранени и умрели (най-много от чумата, която досегът с населението и войската на Турция бързо разпространи в цялата Втора армия), а очакваните успехи така и не последваха. Особено безплодни бяха усилията при Шумен. Турският гарнизон в този град очевидно никак не се впечатляваше, че начело на тридесетхилядния корпус, който го обсаждаше, бе застанал лично прославеният император Николай І, пожелал да украси пооплешивялото си чело с лавровия венец на герой от бойното поле. Падна единствено Варна (29 септември), където нечуваната смелост на руския войник взе връх както над фанатичната отбрана на турците, така и над дългата поредица грешки на собствените му командири.

Когато стана ясно, че с това в същност ще се приключи кампанията за 1828 година, онези в Петербург, които умееха не само да гледат, но и да виждат, започнаха да си дават сметка, че почти всичките им предварителни представи не са били нищо повече от кули върху пясък. Да, войската наистина е била много добре подготвена, но — от Наполеоновите войни насам — това е била подготовка единствено за паради и церемониалмаршове и че шагистиката234, която в последните десетина години бе поизместила ученията в Суворовски и Кутузовски дух, на бойното поле няма по-голяма стойност от сапунени мехури. Командирите й бяха, казано направо, посредствени; видният военен изследовател на епохата Епанчин235, комуто, заедно с Лукьянович236, дължим най-доброто описание на войната, след три четвърти век щеше да произнесе следната тежка присъда:

За съжаление некадърността на командуването далеч не се простираше само между низшия и средния офицерски състав — сред висшия то бе даже по-ярко изразено. Изведнъж пролича, че войската е поверена на хора, които по качества — или поне по принципи на подбора малко се отличават от така охотно осмиваните доскоро турски висши началници. Една част от тях бяха получили своите постове заради твърде отдавнашни свои успехи на бойното поле (едва сега се осъзна, че Наполеоновите войни приключиха преди петнадесет години, а Суворовите — преди точно тридесет) или направо по милост: „Что за несчастная богодельня сделалась из 2-й армии!“237 — възкликнал пред списъка на генералитета й нейният началник щаб. Представител на тази твърде значителна група беше и самият главнокомандуващ Втора армия фелдмаршал граф Пьотр Христианович Витгенщайн. Наистина той беше герой от войната в 1812-а; отличи се и през войните в 1813 и 1814 години и беше начело на Втора армия още от 1818 година, минаваше и за човек с доверчив, добър и благороден характер (да не говорим за представителната му външност на потомствен аристократ), съжаляваха го, защото беше беден и с осем деца, които можеше да въведе в живота само със заплатата си и поради всичко това — впрочем и по инерция — не видяха колко е вече стар, изхабен и несамостоятелен, та му повериха прякото ръководство на войските на Европейския фронт.

Друга група военачалници — поразително сходство с унищожителите на еничарството в Турция! — дължаха висшите си постове на проявеното от тях усърдие при смазването бунта на декабристите и изтреблението им след това. Достатъчно е да споменем генерала от пехотата, командир на 6 пехотен корпус Л. Рот; през войната (включително през 1829 година, защото естествено него не го смениха) той направи твърде много и твърде груби грешки, а по характер беше такъв, че сам императорът, неговият изпълнен с благодарност закрилник, веднъж го определи „qu’il est généralement détésté“238, но същевременно се помнеше, че той имаше такива заслуги към короната, които му отредиха името на „палач на декабристите потисник на героите от Черниговския полк“239.

В третата група, с която кажи-речи се запълваха останалите места във върховното командуване, бяха хората от стари дворянски фамилии или с такова богатство, изразено в неизбродими земи и неизчислим брой крепостници, че на тях не можеше да се откаже да прибавят и ореол на войнска слава към всичките си други притежания. Дори и да се премълчат изпълнените със суетни амбиции членове на царското семейство, списъкът на представителите на тази категория пак би имал внушителна дължина, но за всички тях нека споменем само граф Ф. П. Пален, който заради своята фанатична привързаност към режима на крепостничеството преди войната бе заслужил да управлява Новоросийската губерния и областта Бесарабия, а в началото й получи пагоните на генерал адютант и поста командир на 2 пехотен корпус.

Разбира се, ще бъде погрешно да се състави впечатлението, че абсолютно всички висши командири в Руската армия бяха некадърници. Достатъчно е да споменем имената само на главния командир на Черноморския флот адмирал Алексей Самуилович Грейг или на началник-щаба на Втора армия генерал-адютант Павел Дмитриевич Кисельов240, понижен през 1829 година в началник на оставения във Влашко — резервен кавалерийски корпус (неговите качества и изумително трудолюбие не отричаше никой, но му приписваха излишна любов към канцеларщината, увлечение по дреболиите и недостатъчно практически поглед към военното дело), за да покажем, че и в тази война не липсваха представители на най-добрата руска военна традиция. Те обаче бяха толкова малко, че не изменяха облика на цялото и не можеха да диктуват хода на войната. Естествено техният процент — и резултатите от военните действия заедно с него — би бил съвсем по-различен, ако две години по-рано император Николай І и дворцовата камарила не се бяха погрижили да изпратят на бесилката или на каторга всички офицери-декабристи, които успяха да изловят след несполучливия им бунт. Защото всепризнато е, че именно те, офицерите-декабристи, бяха „гордостта на руската военна мисъл“.

Но да се върнем на бойните театри.

През октомври времето рязко се влоши, застудя необичайно като за този месец. В руската армия се бяха погрижили всеки солдат да носи със себе си белите парадни панталони и кивера241, но никой не се бе замислил за зимно облекло, та на хирурзите се отвори доста работа да ампутират измръзнали крайници. Предварително разколебан от убягващата му бърза победа и неудобствата на лагерния живот, цар Николай не прояви никаква охота да търпи и този неочакван студ, та се отказа от военачалничеството си и отпътува. Въздъхвайки облекчено, съпроводи го неговата безбройна свита, известна под името „златна орда“ — военни съветници, щатски сановници, чиновници, адютанти, ординарци и изобщо хора, чиято главна грижа беше да бъдат забелязани от очите на господаря-император. Възползувало се от това, командуването скоро сне обсадата на Шумен и изтегли мръзнещите войски към Силистра. Видял толкова много войска под заповедите си, „проклетият Рот“, както го наричаха съвременниците му, който командуваше обсадата на Силистра, имаше желание да заповяда щурм на крепостта от три страни. Другите висши офицери обаче се възпротивиха: беше толкова студено, че по Дунава имаше ледоход — време, съвсем неподходящо за действия на открито. Като компромис генерал Рот нареди двудневна бомбардировка на Силистра с всички налични оръдия, след която (на 23 октомври) предложи на крепостта да се предаде. Отговорът на 70-годишния Серт-Махмуд паша, упорития защитник на Силистра, беше един от онези цветисти изрази, които изобилствуват в турския език. И на Рот остана само едно — да преглътне обидата и на 27 октомври да заповяда снемане на обсадата и прехвърляне на войските на левия бряг на Дунава. С това завършиха бойните действия за 1828 година.

Ето как споменатият вече Епанчин обобщава кампанията от първата половина на войната242:

Още когато генерал Дибич съставяше първия план за войната против Турция, вече се постави въпросът за участието на българите. И не можеше да бъде другояче — тогава (1821 г.) времето от последната война с турците не бе особено отдавнашно и мнозина си спомняха как точно преди десет години техни братя по кръв и вяра напуснаха родните си огнища, преминаха на руска страна и под крилото и началството на Русия съставиха своя българска земска войска и в нейните редове се биха с епична храброст срещу поробителите си, та не беше необходима особена прозорливост, за да се предскаже, че в една следваща война българите пак няма да останат безучастни. Ако не други, то поне бившите участници в земската войска — за тях се знаеше, че след мира с Турция не са се върнали по своите места, някои са участвували в Наполеоновите войни, едните и другите са се заселили в Русия и само чакат нов знак, за да тръгнат срещу полумесеца.

В шестте години до обявяването на войната запитвания и предложения за участието на българите дойдоха от много лица — от полковника от Главния щаб Чуйкович, от началника на Втора армия граф Витгенщайн, от неговия началник-щаб Кисельов (той като че ли беше от най-настойчивите), от полковник Л. Серистори, от генерал А. Ланжерон… Тези въпроси и мнения достигаха до граф Дибич и от него нататък сякаш потъваха в земята. Защото Дибич, човек извънредно гъвкав, с хладен и проницателен разум в преценките си, напълно чужд на славянската „мекошавост“, си даваше сметка доколко неблагоразумно и неизгодно (поне за собствената му кариера) е да даде път на тези запитвания и проекти. Защото имаше две повече от очевидни неща: една българска войска по самата своя същност не можеше да бъде друго освен освободителна, революционна, а на света имаше двама души, които повече от всички други не можеха да понасят думите „революция“, „въстание“, „освобождение“, независимо за кой народ и за кое кътче на Земята става дума — до 1825 година това беше царят-император Александър Павлович, а след смъртта му — неговият брат, наследник и настоящ господар на Русия Николай Павлович. Под натиска на назрелите събития и на многобройните предложения в края на 1827 г. Дибич най-сетне разисква с царя въпроса за българското участие, но го направи по такъв начин, че в рескрипта на Николай І до Витгенщайн на българския народ недвусмислено се отреждаше напълно пасивна роля, пък и изобщо за придунавските княжества се съветваше „опазване на спокойствие“.

Обаче обявяването на войната извади „българския въпрос“ от архива и отново го направи актуален. Особена тежест имаше мнението на генерал-майор С. Тучков, когото в началото на 1828 година Николай І назначи за бъдещ земски комисар на северните части на България. Тучков препоръчваше в България да се създаде временно управление от депутати, избирани „от всички съсловия във всички окръзи“, впоследствие „от числото на благонадеждните тамошни жители“ да се състави малък доброволчески отряд за борба с турските разбойнически шайки, който по-нататък да прерасне в земска войска от лека пехота, лека артилерия и конница; за осъществяването на тази своя програма Тучков предлагаше и проект за възвание към българския народ, което да се разпространи веднага след преминаването на Дунава. Предложението на бъдещия земски комисар беше много пъти обмисляно и много пъти преправяно в духа на царската политика, докато от него не остана абсолютно нищо. А в министерството на външните работи преработиха съставеното от Тучков възвание по такъв начин, че с него фактически на българите се определяше роля на пасивни наблюдатели и снабдители с храна на армията. То започваше така:

Думата на царя беше закон за Русия. Но още първите дни на войната показаха, че българите, своенравни и особняци, не проявяват желание този закон да се разпростира и върху тях — те не се поколебаваха да действуват на своя глава и по свои разбирания. И когато в хода на войната думата на царя и техните действия се сблъскваха, почти винаги думата трябваше да се съобразява с действията. Докато… Но сега е още рано да се говори за това „докато“.

… Едва-що руските войски влязоха в Букурещ, и във Влашко вече възникнаха два отряда на българи, които — изопачавайки руската дума „волонтер“ (валантьор), доброволец — наричаха себе си волентири и се насочиха на юг. Единият, съставен от по-бедни емигранти, имаше за началник котленеца Георги Мамарчев Буюклията244, воювал срещу турците още със земската войска от 1811–1812 година и зовящ себе си и изискващ другите да го зоват капитан — звание, което никой никога не беше му давал. Във втория отряд имаше по-подбрани хора, та затова те почти всички бяха конници и имаха по-добро оръжие. Дължаха го главно на своя главатар, българина от Сливен245 Панайот Фокиано, брат на загиналия по Заверата началник на българските доброволци на румънска земя Сава Бинбаши; воден от сляпата си жажда да отмъсти на турците за смъртта на своя брат, той бе продал богатата си къща и всички пари от нея бе превърнал в коне и снаряжение за своите волентири.

И ето, когато дивизиите от 6 пехотен корпус се готвеха да прегазят Дунава, внезапно се оказа, че командирът на корпуса генерал от пехотата Рот е предвидил всичко, само не и съоръжения за създаване на переправа. Всички, от командуващия до последния обозен, се вайкаха как ще се оправят с великата река. Точно тогава към руския лагер се проточи непознат и неочакван отряд, който отдалече поздравяваше с радостни възгласи. Бяха български волентири, конници и пешаци, тръгнали да сриват полумесеца. Те бяха „въоръжени с оръжия от най-разнообразни системи, сякаш взети под наем от военноисторическия музей, и облечени в най-разнообразни дрехи, от богато украсените до дрипите на бедняка“246, но заявяваха — и то изглеждаше вярно, — че за тях нямало нищо невъзможно, да не говорим за някакво си там прехвърляне на няколко дивизии през вада като Дунава. За „проклетия Рот“, вече видял своя провал още в началото на бойните действия, тези българи се сториха буквално пратени от небето. И въпреки височайшата забрана потърси помощта им. За забраната си спомни отново едва тогава, когато дивизиите му започнаха да преминават Дунава при Хърсово. Там, Л. Рот повика двамата живописни главатари на волентирите, Панайот Фокиано с отмъстителните, налети с кръв очи, и „капитан“ Георги Мамарчев с приличните на къдели мустаци, и с най-строг глас и заплахи за кървави наказания им запрети да следват войската на отсрещния бряг. Двамата самопроизведени началници не възразиха, дори имаха твърде почтителен изглед. Ала когато Рот премина понтонния мост с ариергарда на корпуса, на българския бряг го посрещна, все със същия почтителен изглед, целият отряд волентири — българите се бяха изхитрили да прекосят реката върху малки лодки на местни селяни, а конете си да преведат с плуване. Генералът се поколеба, но размисли, че едно започване на похода с окови и разстрели ще подействува крайно деморализиращо на войската, та стори единственото, което му оставаше — престори се, че не ги е забелязал. И още в най-близките дни Рот неведнъж можа да се поздрави за решението си. Когато корпусът му се отправи към Силистра (на него беше възложена обсадата на крепостта), „конниците-българи ходеха заедно с казаците на разузнаване, носеха анванпостова служба, пехотинците правеха пътища и пристани, отиваха с авангарда на руските войски като водачи, участвуваха в схватките с турските войски“247. А на 9 юни, когато корпусът приближи Силистра, той бе пресрещнат от излезлия из крепостта турски гарнизон; разигра се тежка, упорита, кървава битка, в която българите не само се намесиха, но и проявиха удивителна храброст, „завоювайки със своята кръв право на съществование на отделен български отряд в редовете на руската армия“248.

Като научи от доклада на Рот за участие на българи в сраженията, главнокомандуващият граф Витгенщайн се улови за главата и тръгна да пита сътрудниците си от главната квартира откъде, по дяволите, се взе този български отряд. И като не намери отговор, изпрати на корпусния командир разпореждане да прехвърли българите във Влашко и да разтури отряда им. Генерал Рот обаче отговори с втори доклад в който — колкото от признателност за 9 юни, толкова и за действията на българите след тази дата настоятелно помоли „в уважение на изнесените причини да позволите те да останат при корпуса“. И това беше първият случай, когато думата трябваше да се преклони пред действията — затруднен от липсата на войски, фелдмаршал Витгенщайн стигна до отстъпки: „Българите — писа той — могат временно да останат“…

По-нататък българите пак се държаха така, че никому не мина през ум да укори Витгенщайн или да оспори решението му. Напротив, за тях продължиха да валят възхвали: от командира на казашкия полк генерал майор Бегидов, от генерал адютант Кисельов, Отново от Рот…

И ето за какво.

Конниците на Панайот Фокиано действуваха с казашките части, охранявайки корпуса от юг, преследваха шайки башибозук и водеха сражения с редовни и нередовни турски части, попаднали в този район. Особено се отличиха те на 20 юли, когато в тежка битка разбиха и прогониха турска кавалерийска част, прекъснала пътя Силистра — Шумен. Придобили име на специалисти в този род сражения, по-късно ги прехвърлиха в Малка Влахия, където им възложиха да ликвидират турските части, действуващи в тила на Втора армия. Във всички боеве пръв от българите бе неизменно Панайот Фокиано. И когато в една жестока схватка, неговият конен отряд успя да плени няколко турски оръдия, той — нов реверанс на думата пред действията! — бе награден с високия орден „Св. Владимир“ ІⅤ степен с лента.

По същото време не стояха със скръстени ръце и пешаците на Мамарчев. Още след сражението на 9 юни на тях бе възложена специална служба по Дунава: не бе дошла още руската Дунавска флотилия, а турците разполагаха в Силистра с бойни плавателни съдове, та за да се сношават с отсрещния бряг, руските войски трябваше да правят дълъг обход чак през переправата при Хърсово; тази именно задача — да установи и поддържа връзка с левия бряг на Дунава и влашкия град Калараш — генерал Рот възложи на Мамарчевите пехотинци и те я приеха със свойствената им безгрижна самоувереност. Ден-два по-късно те вече владееха няколко турски лодки от различна големина — никой никога не разбра дали са ги взели с битка или чрез сръчна кражба — и с тази чудновата флотилия захванаха да се държат, като че реката беше тяхна бащиния. Връзката с Калараш беше най-малкото, което вършеха. Като следваха хрумванията си — чисто хайдушки по характер, — те самоволно се нагърбваха с дела, които далеч надхвърляха и задачата, и силите им. Така се стигна до оня дързък десант на трите острова, лежащи между Силистра и Калараш, редовни източници на дърва и сено за турския гарнизон, прегазиха турската охрана там и ги завладяха. Но и това, изглежда, им се видя малко, та със същата своя „флотилия“ няколко пъти проникваха зад стените на Силистренската крепост. При един от тези невероятни набези те запалиха складовете за дърва, сено и други припаси на гарнизона. При някои от другите отмъкнаха цели стада добитък и ги доставиха за храна на руския корпус, като само господ от небето видя и разбра как съумяха да ги преведат незабележимо през бойната линия. А като завладяха на абордаж няколко по-големи турски лодки, те построиха от тях салове и започнаха редовно да превозват между двата бряга продоволствие, офицери и куриери с конете им, пехотни части…

Ала най-големите си успехи постигнаха между Силистра и Русчук и то беше във времето, когато руската Дунавска флотилия вече бе пристигнала. От Русчук силистренският гарнизон непрекъснато получаваше подкрепления в хора, боеприпаси и провизии — връзка, която трябваше да се прекъсне на всяка цена. Беше извънредно трудна задача, защото освен със значителен флот, турците разполагаха и със силен гарнизон на големия остров срещу устието на р. Бота (Борча), който контролираше целия този участък от реката. Да се превземе островът със сила означаваше да се дадат неоправдано много жертви. И командуването потърси пак помощта на новоизлюпените моряци на Мамарчев.

Като се придържаха към своите чисто хайдушки прийоми, волентирите в пълна тайна промъкнаха лодките си отчасти по Каларашкото езеро, отчасти на рамене по сушата и отчасти по р. Бота и съвсем ненадейно за турците една нощ се стовариха на острова и тихо, като вълци нападнаха нищо неподозиращата турска част, от която оцеляха само осем души — нали бяха необходими „езици“ за щаба на корпуса. От тази нощ нататък връзката между Силистра и Русчук престана да съществува; не помагаха нито сила, нито хитрост, та всички турски плавателни съдове с войници, куриери или припаси неизменно ставаха плячка на българите. Така през септември те завладяха на абордаж и един голям военен кораб…

И вече нямаше как да не им бъде отдадено признание — като награди Георги Мамарчев с големия орден „Св. Ана“ ІІІ степен с лента, командуването фактически публично обяви, че български отряд не само съществува, но има и своите големи заслуги към руската армия.

Когато Втора армия приключи кампанията за 1828 година, отрядът на капитан Мамарчев също премина на левия бряг на Дунава и презимува във влашкото селище Чукурещи…

2

Българинът, пратен му от дивизията за проводник249, вече два часа повтаряше неизменно: „Дойдохме, твоя милост, ей туканцък е!“, но и сега, както и преди два часа, Корзухин не виждаше нито крепостта, нито някакъв белег за нейната близост. Когато от переправата при Хърсово (на руски този град се зовеше Гирсово) започна походът към Силистра, той водеше някаква сметка на око за изминатите версти, но после умората и еднообразието го объркаха, пък и този живописен хайдутин със своите педя-мустаци на лицето и камара оръжия в кожения пояс, който му служеше за водач, му вдъхна толкова доверие, че майорът от 31 егерски полк я заряза и остави всичко на неговото познаване на местността. Сега обаче, след поредното „Ей туканцък е“, се запита дали доверието му не е било прекалено или пък това чудновато „туканцък“ на българина да не е мярка, която отговаря на всички разстояния между сто крачки и петдесет версти…

Корзухин лениво търкаляше тези мисли из главата си, когато изведнъж забеляза, че казаците от разезда в челото на авангарда заковаха конете си, дадоха няколко предупредителни изстрела и препуснаха назад. За баталионния командир това можеше да означава само едно — кавалерийският отряд се е натъкнал на турска част, и то такава, че да тръгне на сеч срещу нея би било безразсъдство дори и за казаци… Корзухин не дочака доклада на разезда, а веднага с няколко бързи заповеди разпореди баталионът да премине в боен ред и да се укрие, доколкото позволяваше местността, докато се изяснеше обстановката. Следващите минути показаха, че и действията му са били правилни, и онова „туканцък“ на проводника е отговаряло на истината — отсреща петнадесетина оръдия грохотно избълваха огън и желязо. Гюллетата падаха и се разбиваха в опасна близост до баталиона, когато майорът написа на коляно и изпрати до командира на полка своето донесение: „9 юни 1828 г., 11 часът 09 мин. На около 8 версти пред Силистра…“ Вестоносецът препусна назад, а Корзухин отново огледа местността и не повярва на очите си — по някакъв чудодеен начин, сякаш излезли изпод земята, тук се бяха появили стотина българи в шарено облекло и допотопно въоръжение и се бяха смесили с неговите егери. Чувал бе от другите офицери най-невероятни истории за тези подобаващи на привидения появи и изчезвания на „волентирите“ и се бе смял искрено на повечето от тях, но това, което виждаше сега, наистина приличаше на приказка — волентирите бяха тук, на първата бойна линия, след като само до преди пет минути изобщо не се намираха в околността…

Ако турците действително разполагаха със значителни сили, те, по мнението на Корзухин, пропиляха своя шанс с тази артилерийска подготовка, която почти не нанесе загуби на руския авангард, а само забави атаката им. Когато най-сетне им дойде на ум да я проведат, баталионът, подсилен от волентирите, бе вече готов да я посрещне, а и няколко сполучливи залпа на една бързо изнесена напред батарея му дойде на помощ, та до удар „щиком“ изобщо не се стигна и атакуващите се върнаха от средата на пътя. Наглед това беше идеалният момент за преминаване в контраатака. Баталионът чакаше само сигнал за нея, а българите на три пъти пратиха хора със сладкодумни увещания при него: „Така и така, поведи ни, твоя милост…“ (Тук му е мястото да споменем, че те — почти всички — до края на войната не свикнаха да говорят на „вие“ и не се научиха кога следва да се казва ваше благородие, високоблагородие, превъзходителство и високопревъзходителство, а стигаха най-много до „твоя милост“.) Корзухин не беше от страхливите, миризмата на барут и кръв възпламени и него, но благоразумието и военните знания надделяха. Не трябваше да чакат дълго и се оказа, че е действувал правилно — пред тях лежеше не отделна позиция, а само част от разгърнали се нашироко турски сили, та контраатаката или щеше да бъде смазана още преди, да стигне позицията, или, ако я стигнеше и пробиеше, щеше да откъсне баталиона от главните сили…

В сражението постепенно се намесиха и двете дивизии на корпуса, разгоря се мощен артилерийски дуел, тук-там се стигна и до сблъсъци „на нож“ (после се говореше, че в тях се отличили българските волентири), но едва късно следобед везните видимо наклониха към руска страна. Беше някъде към шест часът, когато майор Корзухин получи нареждане да атакува. Той вдигна баталиона (и българите заедно с него — кой би могъл да ги отстрани от предстоящата атака?), построи и изравни бойния ред и след няколко залпа в движение с извадена сабя го поведе в атака. Пътьом изтласкаха няколко съвсем дребни турски части и това се стори подозрително на Корзухин, навя му мисъл за някакъв капан — след шестчасова битка на един изстрел разстояние не е оправдано да се държат такива предни постове, — но вестовой след вестовой му носеха все по-настойчиви заповеди за „атака в дълбочина“, та майорът не се осмели да спре на своя глава.

Когато баталионът почти безпрепятствено измина ската на хълмчето, Корзухин се увери, че опасенията му са били основателни: турците незабелязано се бяха изтеглили на друго, близко и по-високо възвишение и оттам го чакаха с всичките цеви на пушките и оръдията си. А ротите вече бяха превалили върха и подтичваха надолу, идеално изложени на турските залпове. Да ги спре, то би значило да ги осъди на пълно унищожение. На Корзухин оставаше една възможност — да продължи и ускори атаката — и той не се поколеба да я осъществи. Изскочи пред всички и с вдигната над главата сабя и „Вперед, богатыри!“ на уста затича към противника. Гърмежи и тропот, руско „ура“ и непонятен за ушите му български вик му подсказаха, че баталионът не изостава зад него. Посрещна ги залп, втори, трети… Призивните викове се примесиха с предсмъртни, но устремът не намаля. И Корзухин продължаваше да лети пред всички, глух и сляп за всичко, освен за целта отсреща.

Бяха точно в долчинката между двата хълма, когато някой съвсем близо до него произнесе на един дъх:

— Варди се бре, твоя милост!…

Офицерът не разбра думите, но инстинктивно отгатна съдържанието им. За част от секундата се извърна, видя до себе си един „волентир“ — очевидно същия, който му бе извикал, — проследи погледа му и се вцепени: на шест-седем крачки от него нелепо-весело се търкаляше и подскачаше турска граната; беше толкова близо, че Корзухин, въпреки целия хаос на вилнеещата наоколо битка, чу съскането на догарящия й фитил, ала смаян и поразен от близостта на смъртта, той само я гледаше с широко отворени зеници и загубил контрол над тялото си, беше неспособен да предприеме каквото и да било. Всичко останало продължи колкото едно мигване на окото — някой се стовари върху него и го повали под себе си, съвсем наблизо се чу адски трясък, земята под Корзухин се разлюля, после върху него и непознатия заваляха камъни и буци пръст и съзнанието на майора потъна в мрак.

Съвзе се от остра болка в главата. Попипа се и пръстите му се обагриха в кръв. Разбра — ударил го бе някой, от летящите камъни. Огледа се с потъмнели очи. Непознатият му спасител, мърморейки богохулно, разчистваше с пръсти купчината пръст и камъни, която ги покриваше. Корзухин отмести поглед нагоре, към хълма, и сърцето му се обля в радост — атаката бе продължила и без него (по-късно той щеше да представи заместника си Боголюбов за награда по този повод) и сега битката се водеше „щиком“ отвъд турската позиция.

Успя да се измъкне от пръстта, седна и огледа спасителя си. Беше един от тези чудновати български „волентири“. Мъж на неговата възраст, ще рече някъде между двайсет и пет и трийсет, с яко телосложение на селяк, русоляв, с правоъгълно ръбесто лице, което би изглеждало сурово, строго и дори малко свирепо, ако не беше смекчено от един постоянен израз на хлапашка закачливост, безгрижие, безобидна хитрина и някаква неизразима с думи смес от вироглавство и почит.

— Кто ты?250 — попита го.

Онзи го погледна бързо, сякаш размисли върху двете къси думички, и отговори с подкупваща усмивка:

— Свой човек съм аз, твоя милост, българин. Не се бой, от мен лошо няма да видиш.

Сега беше ред на Корзухин да си разтълкува отговора. После продължи да пита:

— Как тебя зовут?251

Българинът продължи да се смее, сякаш този разговор неудържимо го забавляваше.

— Васил.

Без сам да знае защо, сега се засмя и Корзухин.

— Ну что, Василий, жить будем?252

Волентирът, изглежда, го разбра, защото закима окуражително и се разкиска тъй, че разкри всичките си зъби.

— Жит, жит! — каза. Дотолкова стигаха познанията му по руски език.

Притичаха санитари, но той ги накара да останат настрана. Имаше да говори още със спасителя си.

— Слушай, Василий — произнесе бавно, като се стараеше да направи думите си по-отчетливи, по-лесно разбираеми, — искаш ли да станеш мой деншчик253?

Настъпи мълчание и в него веселостта на българина отстъпи място на незлобиво лукавство.

— Бива — рече. — Бива, ама трябва да питаме капитана, твоя милост.

— Капитана? — учуди се Корзухин. — Боголюбов, моя заместник?

— А, не — Другият подсили своето „не“ със звучно цъкане с език. — За нашия капитан ми е думата, Мамарчев. Дето вие го зовете Буюкли.

— Добре — кимна майорът. — Остани сега при мене, а довечера ще ме заведеш да искам разрешение от вашия, хм, капитан.

Срещата в същност се състоя още по видело. След този паметен бой на 9 юни турците се затвориха в крепостта, а русите, като се страхуваха от клопка, се въздържаха да осъществят пълната обсада вечерта, та се отдръпнаха малко, разположиха се на временен бивак и се погрижиха за раните и празните от сутринта стомаси на войниците. Като се оправиха с вечерята, Корзухин (превързан по такъв начин, че изглеждаше с чалма) напомни на волентира за разговора с капитан Буюкли.

Мамарчев беше човек едър, даже прекалено едър — на това той дължеше прякора си254, — с дебели мустаци, късо подстригана настръхнала коса и остри проницателни очи, които сякаш никога не се бяха усмихвали. Мълчаливо изслуша той разказа на майора за подвига на „неговия човек“ и молбата да му го отстъпи за деншчик. А накрая отговори на пълен с грешки, но разбираем руски език:

— Излишно го хвалите, ваше благородие. — Той сви могъщите си рамене. — Момчето просто е изпълнило дълга си.

Корзухин предпочете да не спори.

— А вашето мнение за молбата ми… капитане?

— Давам ви го на драго сърце, че и малко със завист, Роман Алексеевич.

Майорът се смая. Не от свойското обръщение — от краткия си досег с българите бе започнал да привиква на техния безподобен демократизъм.

— Откъде знаете името ми? — попита слисано.

— Всеки в корпуса ви познава, ваше благородие. И мечтае да служи под вашите заповеди.

Корзухин се смути от тази груба похвала и не знаеше какво да предприеме нататък. За щастие капитанът на волентирите му помогна.

— Хайде — каза той на Васил, — отивай! — И Добави застрашително: — И мисли му! Ушите ще ти откъсна, ако чуя, че си се окепазил нещо.

Това беше цялата церемония около командироването на българина Васил в баталиона на Корзухин в 31 егерски полк. Впрочем имаше още нещо. Едва двамата, началник и подчинен, изминаха две-три крачки и новопроизведеният денщик измърмори някакво неясно обяснение, остави майора и се върна назад. От мястото си офицерът го чу да пита полугласно:

— Ха бе, капитане, що ще рече туй деншчик?

— Таквоз! — рече Мамарчев, видимо затруднен да обясни съдържанието на думата с едно изречение. — Ще служиш лично на майора.

— Да служа ли? — помръкна Васил. — Не искам и никъде не отивам, така му кажи. Аз слуга не съм бил и няма да стана. Дори и на него!…

— Глупак! — скара му се „капитанът“. — Кой ти говори да ставаш слуга? Тези полковници и генерали, дето са в свитата на руския цар, мигар са слуги? Не, хлапако, не. Помощници са му те, и то от най-доверените. Таквиз помощници има всеки началник във войската, такъв ще бъдеш и ти за майор Корзухин. — Замълча за малко, очевидно колебаейки се дали да пусне и капка катран в току-що нарисуваната каца с мед. — Е, че може да му лъснеш ботушите някой път или да изтичаш за манджата му, туй няма чак толкоз да ти повреди…

— Е, щом е така… — без ентусиазъм реши Васил и повлече крака подир новия си началник.

Късно вечерта, след като обходи разположението на баталиона и нагледа войниците си (не разпънаха палатки и щяха да спят направо на земята), майор Корзухин най-сетне приближи и до „своя огън“. Отдалеч го лъхна миризма на прясно сготвено месо, на силни и непознати, но привлекателни — подправки и той изведнъж разбра колко в същност е бил гладен и уморен. Зърна и наръч сено, върху който бе застлан шинелът му. Грижовността на новия деншчик сгря сърцето му, но той се постара да заговори, без да издава чувствата си:

— Престарал си се, Василий. Аз не съм особено претенциозен човек. — После подхвърли полушеговито, полусериозно: — При това деншчик и слуга не е едно и също нещо…

— Охо! — ухили се пак с всичките си зъби българинът. — Твоя милост си чул какво говорих с капитана…

Корзухин се отпусна на сеното, разкопча яката си, протегна крака към огъня и попипа „чалмата“ на главата си. После погледа деншчика, който в същото време сръчно сваляше котлето от огъня и отсипваше от гозбата в походното канче на майора.

— Не ти се служеше при мене, нали?

— Ами… — провлече Васил. — Отначало се уплаших, че твоя милост ще ме държи нейде назад, където са кашаварите и писарушките…

— Пък на тебе ти се иска да се биеш с турците? — прекъсна го офицерът.

— Затуй съм тръгнал. Да бия турчина, не да се тъпча с манджа…

— И после?

— После се сетих, че като бастисвахме турските топове, твоя милост търчеше пред всички. Та си рекох тогаз, че да си деншчик при такъв човек няма да гоене далеч от куршумите… — Той постави канчето в краката на майора. — Пък туй — имаше преди вид сготвянето на чорбата, — то си е в реда на нещата. При нас е така: работа ли е, кепазе човека тя не прави.

— Сипи и на себе си — покани го Корзухин.

Това беше своеобразно изпитание — нито мужик би седнал да яде като равен с равен с човек от по-висше съсловие, нито солдат — до офицер и командир. Но българинът не чака втора подкана — в ръцете му се появи пръстена паница, пресипа в нея остатъка от чорбата с парливата миризма и бързо-бързо натопи лъжица. „И ние казваме — тъжно помисли майорът, — че нашите мужици и солдати са свободни люде, а българите…“

Опита от чорбата и се задави до смърт — толкова люто нещо той за пръв път слагаше в уста. Това не беше ядене, а течен огън! Деншчикът го почака да се успокои, пък му рече наставнически:

— Ще прощаваш, твоя милост, но тъй не се яде. Опитай с голям залък хляб и тогаз ще видиш, че лютивината не е чак толкова…

Съветът се оказа добър. Е, лютивото пак си беше лютиво, ала вече не приличаше на отрова. А накрая офицерът дори призна пред себе си, че така апетитно ястие май не беше ял и в най-изтънчените ресторанти. Опразни канчето и с изненада видя, че покрай чорбата бе унищожил кажи-речи и цял самун хляб.

— Хубаво — каза, като се опита да измие остатъка от лютивината в устата си с глътка вода. — Но друг път поикономисвай малко лютото.

— Люто ли? — сериозно запита Васил. — Ако на това викаш люто, какво ли ще речеш, като опиташ гозба, сготвена в моя край?

Корзухин натъпка лулата си и я запали с едно въгленче от огъня.

— От кой край си, Василий?

— Балканджия човек съм аз, твоя милост. Осем години вече се влача по разни чужбини, но съм си балканджия. — В гласа на българина затрептя неподозирана нежност. — Да даде бог да стигнем до моя град, ще видиш какво значи хубост и прелест, твоя милост. Че Балканът е ей така, започва от последната къща на града. — Той помълча замечтано. В нея, Стара планина, е силата ни, твоя милост, закрилница за нас е тя. Каквото и да сториш, турчин даже да пречукаш, опази ли те господ да не те убият двеста крачки място и стъпи ли ти веднъж кракът на планинската пътека — спасен си. Защото планината си е наша, българска… Турци колкото са звездите в небето да запъплят по нея, тя пак си е българска — камъкът и тревата й, поточето и на дървесата шумата… Е — заключи Васил, — не може да имаш такъв другар и покровител до себе си и да не се чувствуваш силен и в мишците, и в сърцето.

Роман Алексеевич Корзухин не каза нищо повече. Изпитваше лека завист към българина, а сам не разбираше защо.

3

„… турчин даже да пречукаш, пази ли те господ да не те убият двеста крачки място и стъпи ли ти веднъж кракът на планинската пътека — спасен си!“ Съвсем наскоро далеч от Силистра, в Сливен, тези думи на деншчика отново получиха потвърждение…

Чу гласовете на пияната турска тайфа Манол и се долепи до близкия дувар. Когато тайфата отмина и светлината на фенерите й се стопи нагоре по сокака, той отново излезе, поотърси прахоляка, от дрехите си и продължи към Мангърската махала.

Вече толкова време той по два-три пъти на неделята се бе промъквал нощем дотук и прескачаше оградата на Ганка Увичката. Седмиците се бяха изнизали неусетно, а двамата с Божура изобщо не отваряха уста за предишните си намерения — замаяни от щастието, което им даряваха откраднатите нощни часове, те живееха в състояние на полусън, на опиянение като от младо вино. После дните минаваха в премаляло очакване на следващия миг на пълно сливане, на тази изгаряща телата им тайна, която нито един от двамата не искаше да засенчи с угрозите, които вещаеха плановете на Димитраки чорбаджи или желанието да се опълчат срещу тях. В редките часове на опомняне (по-чести при Манол, отколкото при Божура) те си даваха сметка, е щастието им е взето назаем, несигурно, обречено, но и тогава бързаха да пропъдят тези невесели мисли и със затворени очи се хвърляха пак в прегръдките си.

С тяло, вцепенено и изтръпнало от нетърпение, Манол чакаше под дърветата и всяка минута му се струваше безкрайна. Най-сетне крадливи стъпки прошумяха през градината. Беше Божура. Притисна я до себе си и усети, че този път беше различна — нещо в нея беше заключено като във възел. Отпусна малко тялото й и я попита със същите думи като в онази, майската нощ:

— Божуро, какво ти е?

— А, нищо — рече тя, ала гласът и беше угаснал.

— Кажи! — настоя Манол. — Какво, да не са тръгнали пак сватовници на оня дъртак хаджи Анастасиади?

— Не, не е това.

— Тогава?

Тя помълча, после устните й едва доловимо прошепнаха:

— Маноле, ще имаме дете…

Радост и грижа едновременно връхлетяха върху му, притиснаха го, сборичкаха се в него. И постепенно грижата взе връх.

— Аз съм с тебе — каза. — Тъй да знаеш, аз съм с тебе, пък ако ще светът да се събори около нас. — Искаше му се тези думи да прозвучат бодро, но те бяха някак си кухи, невям неискрени. Попита: — Как го разбра?

— Ех и ти! — скара му се тя. И въздъхна: — Аз съм жена, пък жените знаят как да го разбират…

Друг път времето винаги бе недостатъчно за ласките им, а сега те само лежаха един до друг на тревата и дори да се помилват не се сещаха. Първа наруши тишината Божура:

— За какво мислиш?

— За нищо. Главата ми е сякаш празна и изстъргана отвътре като диня за фенер. А ти?

— И аз. Рекох да ти кажа, а нататък оставям на тебе, ти да решаваш.

— Добре — прие Манол. — Ще го реша. Сега знам само, че аз ще бъда с тебе. Ама кое и как да направим, туй в петък ще ти го кажа.

— Тъй ще бъде, Маноле — произнесе тя безжизнено и примирено. — Каквото решиш, то и ще бъде.

Постояха още малко така в тихия мрак на нощта, после Божура се надигна, прошепна някаква дума за сбогом и бавно изчезна към къщата на Димитраки чорбаджи. Зад нея Манол остана още дълго така, вкочанен и неподвижен, скован от бездействие, неспособен да мисли. В такова състояние — същински лунатик — той най-сетне се изправи и сковано се отправи към дувара.

Всеки друг път той беше по хайдушки предпазлив, а и нищо, съвсем нищичко тревожно не се бе случвало по обратния му път. Сега, още замаян, той скочи от дувара на пътя точно пред носа на трима сеймени от нощната стража. И се свести едва от техните викове: „Хайдутин, дръжте го!“, когато се нахвърлиха върху му. Да имаше само миг за спокойно разсъждение, Манол положително щеше да реши, че най-разумното е да се остави в ръцете им — ще го отведат в конака, той ще скрои някаква лъжа, уж че е бил в градината на Увичката да краде плодове и след един бой, загдето носи калъч, щяха да го изгонят. Но къде беше мигът спокойствие? Пък и такъв си беше Манол Силдаря, та се развъртя, отскубна се от трите чифта ръце, измъкна калъч от навущата си и го заби до дръжката в гърдите на най-близкия сейменин. Удареният изхърка предсмъртно, друг от сеймените изкрещя:

— Силдароглу Манол, познах го! Удри бе, удри, неговата мама…

Манол с всички сили хукна нагоре по улицата. Подир него гръмнаха пищови, продължиха крясъците и виковете, но нито куршум го застигна, нито човек се изпречи на пътя му. И така неговият господ го опази, та стигна невредим до Бармук баир.

А три дни по-късно Алтънлъ Стоян войвода и неговите хайдути вече го приемаха в дружината си.

— Разберете, каквото ви думам — повтори Манол. — Не ме ли вземете в дружината, за мене остава само едно: да се ръгна с ножа ей тука…

— Е, чак пък толкоз! — рече на подбив един от хайдутите; трябва да беше някой нов, защото Манол не го познаваше.

— Толкоз! — каза той натъртено. — Рекох ви: убих турчин, познаха ме. За мене сега два друма има: или при вас, или в гроба.

— Право е момчето — обади се Пенко от Върбица. — За него трети друм няма.

Подкрепи го, пък подкрепата му ядоса Манола. „Момчето…“ Още тогава, в Бюйюк конак при село Риш, додето Пенко се кръщаваше в хайдушкия занаят, „момчето“ беше хем по-голям на години, хем с повече вземане-даване с Алтънлъстояновата дружина.

Седнал разкрачен върху един камък и подпрял тежки пестници на бедрата си, войводата слушаше мълчаливо и изпод белите си вежди, увиснали като снежни купи над стрехи, ги оглеждаше един по един. Макар прехвърлил петдесетте, Алтънлъ Стоян бе запазил предишната сила и пъргавина на снагата си, само бръчките на лицето му се бяха умножили и по-бяла беше станала спуснатата до раменете коса.

— Какво ще кажеш, Добре? — попита той байрактаря си, втория човек в дружината след него.

— Ами че какво да кажа, войводо. Знаем го отколе момчето. И соя му знаем. Бива го за нашия занаят.

— Право е — кимна войводата. После се обърна към цялата дружина: — От здраво коляно е Манол, побратими. Юнак беше баща му, трепа той гаджали навред между Стара планина и Странджа. Пък и Манол си го бива…

Никой за нищо не попита повече, та войводата отсече:

— Тъй, Маноле. От този час си в дружината ни — с нас ще делиш и несгодите, и турските кемери. — От чантата си, прехвърлена през рамото, той извади нещо, което приличаше на плик от щавена кожа. Грижливо, едва ли не със страхопочитание развърза сиджимката му и извади отвътре няколко листа хартия, гъсто изписани с равен, красив почерк. — Грамотен ли си — попита — да прочетеш закона?

— Не съм.

— Тю! — изръмжа под носа си Алтънлъ Стоян. — И той неграмотен! Язък, дето броих толкоз алтъни на оня килифаревски чернокапец да го изпише, пък то един в дружината да не се случи… — Сетне, докато прибираше закона обратно в плика и в торбата, повиши глас: — Нейсе, аз ще ти го кажа наизуст, пък ти ще слушаш внимателно, ще гледаш думичка да не изпуснеш. Защото клетва ще дадеш и куршум ще има за тебе, ако волно или неволно го престъпиш. Готов ли си?

— Готов съм — рече Манол.

— Слушай тогаз хайдушкия закон.

Говореше се в тоя закон за вярност към дружината, за това, че от днеска трябва да стои настрана от пиене и жени, говореше се за дялове от ягмата, за подчинение на войводата, за всичко, което хайдутинът трябва да носи като оръжие и други пособия, а наказанието беше само едно — смърт…255 Когато изреди всичко това Алтънлъ Стоян войвода попита:

— Чу ли всичко?

— Чух.

— Заклеваш ли се да изпълниш закона?

— Заклевам се.

— Тогаз прекръсти се по християнски и сетне целуни тоя нож.

Изпълни и това Манол, пък попадна в прегръдките на войводата, който го разцелува звучно. Това повториха после всички от дружината.

— Ей така — каза му Алтънлъ Стоян, — нека усетиш, че си станал брат на всинца ни. А сега върви при Нягол. Той ще ти даде каквото се полага на нов другар от горската дружина.

Един час по-късно войводата го огледа изпитателно, пък като не намери пропуски в облеклото и въоръжението му, вдигна дружината на поход. Най-отпред крачеше той сам, след него — байрактарят Добри, а третото място в редицата хайдутите този път отстъпиха на Манол. Най-отзад вървеше Пенко от Върбица и полугласно пееше хлевоустата-песен, която сам бе съчинил за себе си:

4

Прехвърлил бе петдесетте Тахир ага, но не бе загубил ищах за плътските радости. Тая сутрин обаче излезе от харема си тъй, както бе влязъл снощи — безразличен остана и към танците, и към възбудните песни, че и към прелестите на Дургадън, дето наскоро я получи армаган от един стамбулски дост; петнайсетгодишна само беше тази Дургадън, пък владееше изтънко всичките мурафети на изкусна в чародействата и в изтънчените любовни игри халайкиня. Да, безучастен остана към всичко и цялата вечер само гали големия зелен камък на пръстена си, та Зюлфие, овехтялата, но опитна във всичко Зюлфие напъди по-младите жени — угадила бе, че тази вечер при тях бе дошъл не мъжът, а аянът и той се нуждаеше не от женска плът, а от спокойствие и тишина.

И както винаги напоследък, когато оставаше сам със себе си, Тахир ага се бе потопил в своите грижи и разочарования. За войната естествено. Защото вестите, дето идеха от другата страна на Балкана, наистина не говореха за някакви кой знае какви успехи на московците, но още по-постни бяха те за победите на полумесеца. Стари другари думаха: Нищо не била московската сила, не както в предишните войни. Хубаво, казваше си на това аянът, ами тогаз къде е нашата сила, за да сграбчим московеца за гушата и да не го пуснем, докато не изстине в ръцете ни?

Ровеше ли се в тези мисли Тахир ага, неволно захващаше да сравнява сегашния турчин и оня, който под знамето на Мурад, Баязид Светкавицата, Мехмед Завоевателя или Сюлейман Великолепния бе завладял за исляма почти целия тогавашен свят. Не, нямаше го вече оня турчин, готов на всичко за правата вяра и дирещ върховното щастие в смъртта на бойното поле. Днешният беше кеседжията от гората, дето дебне да обере чужди или свои, или затъпелия от безделие дембелин, излъскал потури от седене в кафенето — с такъв човек не Махмуд хан (да даде аллах да живее сто години!), но и Мурад, Баязид, Мехмед и Сюлейман, взети заедно, нищо не можеха да сторят.

Казваше си после и така: добре де, станали сме племе на кеседжии и дембели, ами защо тогаз не офукаряваме, защо, да речем, моят Сливен пращи от стока и богатство? И като задълба, стигна до отговора — богатството и разцвета носеха не правоверните, а гяурите. Гяурите държаха земята, търговията, занаятите и като работеха денем и нощем, за едно кафе отдих като не си даваха, с ръцете си правеха богатството.

Спомни си Тахир ага какво му разказа напоследък един стар дост. Ранен в битките при Силистра и измъкнал се през Русчук, той мина през Сливен на път за Стамбул, където отиваше да се цери. Та той му рече: „Не са само московците, Тахир. С тях са и наши гяури, българи, бият се като зли кучета… Да има чалъм, със зъби ще ни разкъсат!“ Вай, аллах, какво излиза тогава? Ако българите са направили свои не само труда и богатството, но и воинската сила…

През тези метежни размисли Тахир ага неволно стигна до спомена за някогашния си приятел, може би единствения, който бе имал между гяурите. По-точно — за последния разговор с него, преди да го прати на бесилото. Тогава Георги Силдаря изрече оная проклета дума — тътени. Тътени? Ами че ако тогава са били тътените, мигар вече е дошло времето на вихрушките и светкавиците?

Тази вечер Тахир ага мразеше нявгашния си приятел, мразеше го така, както не го бе мразил по онова време, когато го пращаше на бесилката. Защото Георги Силдаря бе запратил в лицето му едно предсказание, което години вече го тровеше. Случеше ли се да сети упадък — както сега например, — споменът за оная дума мигом възкръсваше в него. И винаги придружена с въпрос: дали Силдаровите тътени са били предвестник на днешната буря, или и днешната буря е само тътен на утрешна, още по-гибелна…

… С тези мисли в главата и с омраза в сърцето Тахир ага снощи най-сетне бе оборен от съня и пак тях носеше сега, на утрото, когато, мълчалив и затворен в себе си, напущаше харемлъка.

Като влизаше в конака, налетя на векилина Узун Шерифаа, а оня разчекна уста в усмивка:

— Чака те посетител, аян ефенди. Правоверен. Носи ти хабер. От Генчо Къргов.

— Не виждам за какво се смееш — намусено каза Тахир ага.

— Ще се засмееш и ти, аян ефенди. Зер хаберът е записан на дирника на посетителя. С тояга. Така хубаво го е изписал Генчо, че ако има в сърцето ти капчица милост, няма да караш човека да сяда.

Аянът понечи да отмине, но спря и попита:

— Къде го е хванал Генчо Къргов?

— В гората, къде. Май за Катъгово ставаше дума. Нали го знаеш Катъгово? Над село Сотиря…

— Що е дирил този хубостник там, че е паднал в ръцете на хайдутина?

— Усуква и не обажда. Ама чини ми се, че е от новоизлюпените бабаити, дето си наумиха, че да си обирник по друмищата, е за всяка уста лъжица.

— Ще видим — продължи пътя си аянът. И нареди през рамо: — Кажи там, нека ми го доведат.

Беше вече запушил обичното си наргиле, когато въведоха човека. Хашлак някакъв двайсет-двайсет и пет годишен, от тия, дето бащите им ги хрантутят, докато ги поемат децата; ако бяха мирни години, щял е да си наляга парцалите, ама сега нали е война, всеки серсемин си наумява, че водата се е размътила за него, да лови риба в нея.

— Приближи! — заповяда късо Тахир ага.

Оня направи няколко крачки. Ходеше с кривата походка на човек, дето не умее да язди, а е бил принуден да мине дълъг път на седлото.

— Седни! — все така сухо нареди аянът и показа закованото о пода столче. — Седни ти казвам! — повтори по-високо, като видя, че оня не проявява охота да изпълни заповедта му.

Седна. Видя се, Генчо Къргов добре си бе свършил работата — разпалени въглени да имаше на столчето, посетителят нямаше да изкриви лице по-страдалчески.

— Разправяй сега! — продължи да нарежда Тахир ага. — Разправяй от игла до конец. И направо, без уйдурми!

Такава излезе работата, както Узун Шерифаа я мислеше. Юнуз Бекироглу, тъй се викаше бабаитът, беше син на среден чифликчия от Аладагли257. Не бил нито хаймана, нито побойник, ама нали напоследък все се приказвало как този или онзи натрупал бая сухи пари ей така, от два пищова в ръцете и малко клечане край друмищата, та на Юнуз и трима негови кафадари им се дощяло също да си изпитат късмета. Отначало им провървяло — де кемер ще пипнат, де добиче ще отмъкнат, де човек ще отвлекат, та сетне откуп да искат…

— Гяури ли нападахте? — прекъсна го на това място аянът. — Или и правоверни?

— А, само гяури — с подозрителна бързина отговори Юнуз Бекироглу.

Та алъш-веришът провървял, но то било само до вчера. Защото както си стояли на пусия и безгрижно си лафели, изведнъж седем-осем души наскочили около тях с касатури в ръце, разнесли се: „Силяхларънъзъ атън!“258 и глухи удари и докато се усетят, четиримата бабаити се видели без оръжие, без пари (ония им отмъкнали цялата ягма) и вече наредени един до друг на земята като кебапчета. Тогаз излязъл един от нападателите, явно им бил сердар. Нито висок, нито нисък, дълголик, избръснат тъй, сякаш ей-сегичка е бил в ръцете на берберина, с подстригани мустаци и леко гърбав нос.

— Каза ли си името? — попита Тахир ага.

— Каза го. Генчо Къргов войвода. — Юнуз Бекироглу го произнесе с нещо средно между страх и уважение. И прокле: — Намъ нишанъ калмасън!259

Та Генчо Къргов ги разпитал кои са и що са, после подвикнал на едного от хората си — Колю Папареца се викал, който минал и с по един замах на касатурата си оставил първите трима с по едно ухо по-малко. Случило се, че Юнуз бил четвърти и пред него войводата спрял ръката на Папареца. „Искаш ли и ти да носиш саде едно ухо на главата си?“ — попитал. Какво да отговори Юнуз, кой иска таквоз нещо! Тогаз Генчо Къргов рекъл, че ще кандиса да му остави ушите, ала срещу един хубав пердах и срещу дума, че Юнуз ще дойде да предаде на аяна хабера на войводата. Така и станало. Пачата, друг от хайдутите, тъй добросъвестно свършил първата работа, че задникът на Юнуз станал само синини и кръв.

„Ще съжаляваш, че не си избрал да ти отрежат ухото — помисли Тахир ага. — Ония, едноухите, барем ще живеят…“ А гласно каза:

— Уплаши ли се от войводата?

— Уплаших се.

— А не те ли беше страх, че от мене може да изпатиш повече, отколкото от Генчо Къргов?

Мълчеше оня, но и потъмня. „Ясна е работата — помисли аянът. — От Генчо Къргов, Кара Танас, Цоню Брадатия или Алтънлъ Стоян се плашат повече, отколкото от цяла дузина аяни.“ Запита се: „Аджеба вярно ли е, че хайдутите са по-опасни от мене?“ И сам си отговори: „Ба, поне за Юнуз Бекироглу хич не е вярно…“

— Какъв е хаберът, дето ми прати по тебе войводата?

— Да не си го гонел повече, тъй поръча да ти кажа. Да не си го гонел, зер отивал на север, при московците. И наскоро щял да дойде с тях, сам да те потърси.260

„Доживяхме го — каза си Тахир ага, като си спомни снощните си размишления. — Правоверните крещят: «Москов гелийор!»261 и презглава бягат на юг, далеч от войната, а гяурите зарязват всичко и отиват на север, за да се съединят с московците и в най-лютите боеве да се бият като зли кучета… Аллах, аллах, къде отиваме?“

Изглежда, се бе унесъл по-дълго в мислите си, защото когато се опомни, тютюнът в тюмбекето отдавна беше изгорял, а Юнуз въртеше очи неспокойно. Тахир ага понечи да остави кехлибарената захапка на наргилето, но се отказа, задържа я — щеше да има нужда от нея.

— Слушай сега, Бекироглу Юнуз — каза той и гласът му беше почти ласкав. — За нескопосното ти кеседжийство мога да ти простя — не е то проста работа и за един ден не се учи. Мога да ти простя и туй, дето вместо да останеш без ухо, си избрал на хайдушкия главатар улак да станеш. И само за едно прошка няма: дето си се показал кръгъл серсемин.

— Защо, аян ефенди? — простодушно попита Юнуз. — В кое виждаш серсемлъка ми?

— Дето си дошъл при мене. Като те е пуснал Генчо Къргов, трябвало е да си плюеш на петите и право в Аладагли да се озовеш.

— Ами ако Генчо Къргов…?

— Какво Генчо Къргов? — повиши глас Тахир ага. — И от сянката му ли се плашиш бре? Ами че нали той сам ти е рекъл, че заминава далеч от тука? Ей това е, дето няма да ти простя. Сега разбра ли ме?

— Разбрах — произнесе с безкръвни устни Юнуз Бекироглу.

— Е, щом си разбрал, тогаз за всичко ще се сърдиш на себе си — рече Тахир ага и с кехлибарената захапка чукна тасчето на стената.

Пропадане на пода, зловещ вик, глухо тупване, скриптеж на връщащия се капак — вече до втръсване познати неща. Тахир ага остана на мястото си и дълго дълго гледа с разсеяни очи столчето, изправило се отново пред него, но вече празно. Кой знае, може би не трябваше да затрива младия Юнуз. Че ако реши да трепе всички правоверни, дето продават бабаитлък на дребно, а треперят пред московците — и пред българите заедно с тях, — аянът комай ще има нужда от хумба, колкото целия Балкан. Но като размисли, той не изпита никакво съжаление. Защото честно призна пред себе си, че бе убил Юнуз не заради евтиния му бабаитлък, а понеже чрез страха си негласно бе поставил Генчо Къргов много по-високо от него, войводата на Сливен и казата.

Ех, стисна юмруци аянът, няма ли да дойде най-сетне буюрултия за него, че да отиде там, на войната, и да покаже на тия бъзливи чакали как се воюва за исляма. И ако трябва — и как се мре за него!…

— Тътени ли, Силдар? — закани се той гласно. — Ще покажа аз за кого са тътените!…

5

У Васил се бореха две противоположни чувства.

Едното, разумява се, беше войнствеността; носеше я той в кръвта си, тази войнственост, иначе, ако не беше тя и примесената с нея омраза към гаджалите, никаква причина нямаше да си зареже хубавата работа в мошията262 на домнул263 Щефан Радукану и да тръгне подир капитан Мамарчев. Не че търсеше някакви прослави, ами ей така, просто го пареха ръцете да пердашат турчина, където и колкото му падне. То, ако погледнеш, войната не предлагаше кой знае колко възможности за пердах — ето, обсадата на Силистра се затегна и лека-полека се превърна в едно досадно клечане — амуджите си клечат в града и по табиите, русите клечат по окопите и землянките, да ти баялдиса душата от бездействие. Само българите все си намираха работа. За конниците на Панайот Фокиано се чуваше, че шарели навред между Дунава и Шумен и къде по заповед на голямото началство, къде на своя глава, ала ден покой не давали на своите пали. А за людете на капитан Мамарчев да не говорим. Заговореше ли се за тях (а капитан Мамарчев се грижеше да не остави ден без повод за говорене), от сърцето на деншчика капеше кръв — анджак за такива битки бе избягал той от мошията, пък на̀, наложи му се да си кротува настрана от тях…

Второто чувство беше непрекъснато растящата му привързаност към майор Корзухин. Човек можеше да се чуди и мае на тази негова привързаност. Защото Васил бе измесен от такова тесто, че не търпеше чужда власт и чуждо господство — ни на турчин, ни на чифликчия, ни на офицер. Нямаше нужда да са зли по нрав или да са извършили нещо лошо, за да чувствува Васил неприязън към тях; достатъчно беше, че имаха власт над него. И като дойде на служба при Роман Алексеевич Корзухин, той, както се познаваше, беше убеден, че туй ще трае от ден до пладне. Но минаха дни, сетне недели и месеци, а той не можеше да изостави майора.

Всичко у руснака му харесваше! Първо — външността. Корзухин не беше, от изписаните красавци; беше хубав, за това не можеше да се спори, но тази беше здрава, мъжка хубост — рус, та даже малко червеникав, дълголик, с пълни устни и чип нос, които му придаваха изглед на веселяк и майтапчия, а със сини, но с някакъв тъмен и уморен син цвят очи, в които се таеше славянската склонност към тиха и необяснима печал, силно и яко, но иначе тънко („индже“ — определяше го Васил) и гъвкаво тяло — такъв беше Роман Алексеевич в погледа на своя деншчик. Към външността следваше да се прибави и подчертаната въздържаност на майора към натруфените мундири. Като повечето българи, Васил се отнасяше с крайни резерви към всички мъже с любов към гизденето, декорациите и финтифлюшките, а те съвсем не липсваха всред руското офицерство.

Но може би повече от всичко друго на Васил се нравеше характерът на „неговия“ майор. И душата. В една армия, където истинска пропаст делеше офицера от войника, Роман Алексеевич оставяше своите войници да се чувствуват хора. Не е беше мекошав, далеч от тази мисъл; имаше ли нередност, той не си затваряше очите и хич не си поплюваше в наказанията (например един унтерофицер при атака бе изпратил солдатите напред, вместо да ги води, та майорът го хока до премаляване, а сетне го предаде на военен съд, че и ходатайствува за смъртна казън), но иначе нямаше случай да вдигне ръка или да каже обидна дума на войника. За храбростта му пък да не говорим — нали в същност тя стана повод да се пресекат пътищата на офицера и българския волентирин!

Та тия две чувства, войнствеността и привързаността към майора, се боричкаха в душата на простодушния Васил. И с времето привързаността като че надделяваше, та го изпълваше с желание да бъде истински полезен на своя началник. Реши, да речем, Васил от кирпич и дъски да измайстори на брега на Дунава, зад позицията и землянките, нещо за батальонния командир, което се наричаше на турски ялъ или ялия (като го разпита, Корзухин разбра, че се касаеше за вила на речен или морски бряг — понятие, за което в българския език още нямаше наименование), но когато началникът му не се съгласи, той си плю на ръцете и така преобрази землянката, че тя стана по-удобна и от къща. Отличи се и в готварството, та Корзухин често предпочиташе неговите гозби пред деликатесите в дивизионния офицерски стол; е, случваше се на трапезата си да види и такива работи, дето ги нямаше в складовете на интендантските служби, но тогава офицерът замълчаваше и не задаваше много-много въпроси за снабдителните набези на деншчика из околността.

А когато във войската се появи чумата, Васил наистина смая Корзухин с прости наглед неща, които може да знае само народ, имащ зад гърба си „голямо чумаво“ — обилно измиване на продуктите, изваряване на дрехите, опушване на землянката или потапяне на ръце и предмети в съдле с много силен оцет…

Роман Алексеевич беше благодарен на деншчика си и за още две неща, за които той, простодушният, изобщо не помисляше. Васил знаеше турски, та помагаше на майора да разпитва пленници, дезертьори или хора от селата. А вечер на чаша вино (то също не се доставяше от интендантските служби) прекарваха дълги часове в разговор на онзи невероятен руско-български език, който бяха установили помежду си. И деншчикът изобщо не подозираше каква радост доставя на своя началник с непристореността си и с пълното отсъствие на раболепие в държането си и с разказите си за своя народ, който Корзухин обичаше, но твърде слабо познаваше.

Тая сутрин, беше към края на август, Васил едва-що откачи котлето с чорбата над огъня, когато зяпна удивено — майор Корзухин идеше към землянката по никое време. През трите месеца, в които бяха заедно, това му се случваше за първи път. Загледа го Васил и още отдалече забеляза — Роман Алексеевич не беше в ред, походката му не мязаше на неговата, залитаща и патрава беше сегашната, че и отпуснатата снага със свлечените рамене не приличаше на Корзухиновата.

— Не съм добре, Василий — каза майорът и трепереше тъй, че се чуваше чаткането на зъбите му. — Уж имам огън, пък умирам от студ…

Помогна му Васил да слезе в землянката. Майорът с несигурни пръсти разкопча яката на китела си и не седна, а се строполи върху одъра.

— Нищо страшно не е това, твоя милост — разчевръсти се около него деншчикът, но избягваше да срещне погледа му. — Настинка ще да е. Ей-сегичка ще ти запаря чаец. Един горещ чаец и една черга отгоре, ще се препотиш и утре няма и да помниш, че те е тресло.

Но когато поднесе канчето с чая, видя как очите на офицера са размътени — мътилка имаше в тях, каквато не се явява от проста простуда. А също и посинелите уши, нос и устни… Корзухин не можеше да държи канчето в ръце, та Васил се захвана да му налива с лъжица парещата течност в устата, както се храни пеленаче. И пак като на пеленаче му говореше утешително:

— Недей да имаш страх, твоя милост. Нищо и никаква настинка е туй, ще видиш — за един ден ще й видим сметката. Сам Цар Николай ще те хареса, като те види утре…

Какво ли му стана на този Роман Алексеевич? Щом чу последните думи на деншчика си, той отблъсна канчето с чая и заприказва с трескава възбуда на болен и навремени с налудничав кикот:

— Тъй, тъй, цар Николай, императорът всерусийски и бащица наш… — Неочаквано запя, като извиваше гласа си по попски: — „И сохраниии благовернаго царя нашего Николаааяяя…“ — После клюмна отново. — Що знаеш ти, Василий, щастливо дете на природата, що знаеш ти за света? Роб си ти на турчина и имаш една едничка мисъл „Дядо Иван ще ме отърве, ще ми донесе свободата.“ Така ли е?

— Така е. — Васил хем казваше истината, хем бързаше да се отърве от мътния въпросителен поглед на офицера.

— И кой е дядо Иван? Цар Николай?

— И той. И ти. И цялата войска. Всички сте дядо Иван.

Корзухин отново се заля в нездраво, хихикане.

— Тъй, всички ние. И мужикът в солдашката униформа, дето е десет пъти по-роб от тебе. И царят, който разстреля на Сенатския площад… — Той скочи на крака и вдигна ръка за почест. — Бестужев Александър, Бестужев Михаил, Шчелин Растовский… Пооолк, смирно! Построй карре! Пли!… — От очите му рукнаха сълзи. — Братя, да смъкнем позора от лицето… Русия не заслужава, братя… Долу крепостничеството, долу строят на съсловията, равенство на… Не! — размаха юмрук нанякъде. — Не! Трябва да почнем от царя, Луцифера на мракобес… Долу царят, да живее републиката, братя!…

Васил постепенно се съвземаше от първоначалната уплаха. Чуваше той страшните слова на майора, па отиде и затвори капака на землянката, после се върна, седна и спря замислен и пълен с грижа поглед върху размахващия ръце Корзухин.

— Московският полк? Да се разстреля с картеч! Черниговският полк? Да се разстреля с картеч! Вятският полк? Картеч!…

— Добре, твоя милост, добре, успокой се!…

— Пестел? Да се обеси… Муравьов-Апостол? На бесилото… Каховски? Бесилка… Бестужев-Ромин? Бесилка… Рилеев? Ооо — изплака офицерът, — Рилеев… — Корзухин произнесе няколко стиха на руски264, които Васил не разбра. Тук силите на болния се изчерпаха и той падна като подкосен на одъра. Прошепна с горчив присмех — Батюшка цар… — И това бяха последните думи, които можа да изрече.

Васил го понагласи на одъра, метна отгоре му шинела, пак седна срещу него и се замисли. Час по-късно, когато дойде някакъв вестовой и попита за майор Корзухин, Васил, без да трепне го излъга в очите, че майорът от сутринта е излязъл на позицията и не се е връщал никакъв.

А вечерта, когато мракът и сънят притиснаха бивака, довлече отнякъде една каручка, натовари в нея безчувствения Корзухин и като се впрегна на мястото на кончето, изчезна в тъмнината.

6

Двамата, баща и син, седяха един до друг в тесния посрещник на къщата и с грижа в очите проверяваха тефтерите: войната си искаше своето и не само го искаше, но и го вземаше — на този чифлик уж събирали юшура, а то омели хамбарите до последно зърно, на другия отмъкнали добитъка, на третия лозята останали непрекопани, та не родили, търговията и тя бере душа… Така нерадостни ги завари Малама.

Щеше да я изхока Димитраки чорбаджи и да я прати да си гледа работата, но се прекъсна — спря го необикновеното изражение върху тантурестото лице на жена му.

— Хайде! — подкани я. — Казвай, каквото имас да казвас!

И за днешния ден това бяха последните му думи на „елински“. Защото Малама носеше такава вест, че…

— За болестта на братаницата ти — рече жената.

В последните дни Божура беше легнала болна, та в къщата се извървяха един бьолюк знахарки, билкарки и баячки.

— Е, хубаво де — каза Евтим. — Ще й познаят ли най-сетне болестта?

— Тя се е знаела още отначало — тържествено обяви Малама. — Знаела се е, ама чак днес можах — тя потри многозначително пръсти — да развържа езика на баба ви Дона Басанката. — После не каза, а избълва: — Никаква болест няма Божура, ами е трудна.

— Що? — подскочи Димитраки. — Що рече?

— Таквоз, някой бащин-майчин й направил дете.

Мина минута в пълно мълчание.

— Сигурно ли е? Ама съвсем сигурно?

— Сигурно. И Жечка най-сетне го призна.

— А тая курва Божура?

— Нея не съм виждала. Майка й стои като куче до вратата и не дава да се влезе.

Пак минута мълчание. Димитраки мислеше. И нищо не измисли.

— Иди — заповяда на жена си — и кажи на Божура да дойде. — Не знаеше, не беше решил какво ще прави, когато дойде Божура, та се сопна: — Хайде де, върви, не зяпай!…

Все още не беше измислил нищо Димитраки, когато вратата се отвори. Но влезе не Божура, а Жечка. Чорбаджията едва позна снаха си — да, беше позастаряла, знаеше го, но сега в посрещника влезе истинска старица.

Влезе и остана до вратата. Съсухрена и изпита, със свалени рамене и празен поглед, тя напомняше иконен образ на светица.

— Е, честито! — с безжалостен присмех й рече Димитраки. — Честито! Щяла си да ставаш баба…

Жечка не отговори.

— Кой е хубостникът, дето е сторил тоя маскарлък? — попита той.

— Не знам — едва изрече жената. — Божура мълчи, думичка не казва.

— Що думат бабите — продължи да пита Димитраки, — могат ли стори нещо, че да ни отърват от копелето?

— Можели, казват. Но Божура не дава и да се издума. Щяла да го ражда, тъй си била решила.

— Иска да окепази и себе си, че и нас, така ли? — кресна той. — Върви я повикай. Аз ще поприказвам с нея.

Жечка вече отваряше вратата, но спря и го помоли:

— Бъди строг, но не ставай жесток, бате Димитре. Не забравяй, твоя кръв е, на брат ти чедо…

Не мина много и Божура влезе и затвори вратата зад гърба си, но за разлика от Жечка не остана до нея, а спокойно прекрачи напред и застана срещу двамата мъже. Както я наблюдаваше, Димитраки изведнъж зърна нещо, което друг път не беше забелязвал — една трапчинка на брадичката й. О, познаваше тази трапчинка, помнеше я от лицето на брат си! Обикновено тя се губеше във вечната безгрижна усмивка на Стефанаки, но дойдеше ли час, когато всичко се поставя „или-или“, тогава тя цъфваше на брадата му и беше сигурен знак, че и земята да се сринеше пред неговите крака, Стефанаки нямаше да стори крачка назад.

В този миг Димитраки разбра, че, наспроти молбата на Жечка, ще бъде безжалостен към племенницата си. Не заради позора на зачеването й. Трапчинката му напомни, че тогава, в миналото, все той излизаше по-слабия. Сега обаче…

Разговорът се оказа много по-кратък, отколкото той очакваше. И най-странното — никой в него не повиши глас.

— Вярно ли е, че си непразна?

— Вярно е.

— Кой те… — Димитраки потърси някоя по-оскърбителна, по-нараняваща дума. — Кой те заплоди?

— Това няма да кажа.

— Един копелдак е резил не само за курвата, която го е пръкнала — (Божура дори не мигна, когато една след друга изхрачи в лицето й тези грозни думи), — но и за цялата къща. Да намерим знахарки и баби да те освободят от…

Тя не дочака да довърши:

— Не, ще го родя — отсече.

— Тогаз обирай си партакешите и се махай. Още сега! Върви при този, дето ти е надул шкембето.

Божура сякаш го бе очаквала, та каза просто:

— И бездруго щях да сторя точно това.

Тези бяха последните думи, които тя размени не само с Димитраки, но и с роднините си изобщо. Без да каже „сбогом“, Божура излезе. От стаята и от къщата.

Прещастлив беше този ден за хаджи Рифат. Започна той още тогава, когато старецът, въпреки късния сутрешен час, лениво се излежаваше по донове на чергата, а навън се чу тупурдия; той не полюбопитствува и дори не се надигна да погледне, но Нехире ханъм връхлетя в стаята като цял табор дяволи и мърморейки си своите ругатни и клетви (хаджи Рифат бе оглушал за тях), го изрита от одъра и не го остави, докато не го принуди да намъкне шалварите си и да излезе. Било за добро: стар дост от Ямбол рекъл на един нещастник, че болното му момче ще оздравее само ако той, хаджи Рифат, му чете за здраве. И човекът се молеше и даваше алтън, че и два, че и до пет стигна, само и само старецът да кандиса да прочете на детето му, което чакаше в каруцата пред вратата — едничко момче след осем дъщери. Хаджи Рифат отблъскваше парите и пращаше човечеца в някоя от двайсет и едната джамии на Сливен. Бащата обаче настояваше с молбите си, а когато и Нехире ханъм го смушка в ребрата, старецът най-сетне склони, предаде се. Но като не знаеше какво се чете за оздравяване, отвори Корана на една от онези страници, които най-много обичаше:

Като изчете това, очакваше, че човекът ще го почне да го налага, но напротив — освен алтъните, получи и благодарност. А работата не свърши дотук — пак след дълги молби, клетви, увещания и още пет алтъна („Аллах, аллах, какъв беректелия занаят било да си ходжа!…“) старецът прие да изпълни и другата молба на ямболлията; да направи муска за болното момче. Прие, но рече, че ще стане към пладне; знаеше, че в муските се зашива хартийка с някакво свято изречение, та смяташе да прескочи до някой познат ходжа или имам за съвет. Но не щеш ли, човекът разпрегна точно пред портата му, та му отряза пътя.

Дълго мисли хаджи Рифат и безброй пъти посегна към Корана, а най-сетне седна и надраска, със ситни знаци заклинанието. Измисли го сам и за него беше поне сигурен, че и да не е лековито, положително е, пълно с истина „Дюзелирсе яшаяджак, дюзелмезесе йоледжек“266…

Заминаха си хората, а той се видя господар на цели десет алтъна — такова богатство не само не бе държал в ръка, но и не беше зървал от памтивека! Толкова се развесели, че запя, улови смаяната Нехиря ханъм и като щракаше с пръсти, заигра кючек около нея. Таман тя щеше да се съвземе и да го удави в нов порой от мърморениците си, той я изпревари, изскочи навън и бързо хлопна портата подир себе си.

Тръгна тогава из града хаджи Рифат и се разплати с всички, за които помнеше, че им е борчлия. Обходи после чаршията и накупи толкова неща, че се наложи да наеме две чирачета, за да ги отнесе до къщата си в Ески Намазгях. А когато жена му изригна кош ругатни, че е хвърлил толкоз пари, той неочаквано й отговори с възторг и завист:

— Щастлива, прещастлива си ти, о, жено!

Объркана от този негов отговор, Нехиря го погледна подозрително.

— Щастлива? Аз? — Той кимна утвърдително. — И защо?

— Защото Пророкът е посветил на тебе цяла сура от Корана.

— На мене? — Нехире се смая окончателно. — И коя е тая сура?

— Казва се „Жената, която се препира“267.

На деветата секунда, след като рече това, хаджи Рифат бе отново на улицата. Защото дългият брачен опит го бе научил, че в подобни случаи на жена му са нужни десет секунди, за да се съвземе.

До вечерта не се прибра у дома си. Заръча по едно кафе за всички в кафенето на Мустафата, пусна тлъст дар за джамията Ямалъ оглу, когато влезе в нея за следобеден намаз, пазари се надълго и нашироко по Тевната чаршия и Туз пазар за такива работи, дето хич не го интересуваха, купи си и яде каквото му попадна пред очи, докато изпита тежест в непривикналия си стомах…

… А когато в гъстия здрач на припадащата лятна вечер се прибираше по пустите улици отново към къщи, зърна някаква жена, приседнала с гръб до един дувар. Отмина я — помисли я за просякиня, а той комай никога не бе имал възможност да спуща милостиня в паничката на божек, та му липсваше привичка за това. Отмина я, но тогава се сети, че днес не е ден като другите дни, извади две лъскави акчета и се върна назад по стъпките си. И тогаз я позна. Беше братаницата на Димитраки чорбаджи, първенеца на сливенските християни, и дъщеря на оня чорбаджи Стефан, с когото на времето хаджи Рифат се имаше.

— Божуро! — ахна той. — Ти ли си, къзъм? Или старческият ми акъл съвсем е изфирясал?

— Аз съм, дядо хаджи — отвърна Божура уморено, но спокойно.

— И за какъв дявол клечиш тука?

— Ами така, каталясах, та седнах да си почина.

— Друго те питам аз. Защо не си си у дома?

— Скарах се с чичо и…

— И той те изпъди? — ядоса се старецът. — Бисмиллях! И защо?

— Колкото той ме изпъди, толкова и аз сама си отидох. — Тя се поколеба. — Мома съм, дядо хаджи, пък съм трудна. И не се съгласих да пометна.

— И стигна дотук?

— Мислех, че имам много приятелки. — Божура направи неопределено движение. — На доста врати почуках днес, никой не ме прие. Едни не искат невенчана жена да роди под покрива им, други направо ги е страх от чичо Димитър…

Едва сега старецът осъзна, че през цялото време бе говорил на момичето така, отгоре надолу, като че тя наистина беше сетна просякиня.

— Стани! — каза й с нещо като строгост в гласа. — Стани!

Тя бавно се изправи. Висока и стройна, почти с една глава надвишаваше стария човек.

— Какво искаш от мене, дядо хаджи?

— Искам отговор, къзъм. Слушай, ти си родена и отраснала в господарска къща. Можеш ли живя и в сиромашка?

Истинският смисъл на думите му някак бавно, прекалено бавно достигна до умореното й съзнание. А когато го проумя, той стопи твърдостта, която я бе крепила през целия ден. От очите на младата жена бликнаха сълзи. Тя се хвърли на колене пред стареца и притисна глава до слабото му тяло.

— О, хаджи Рифат… — изплака. — О, хаджи Рифат!…

Той прекара ласкава длан по косите й.

— Стани, къзъм, стани, изправи се. — Беше трогнат не по-малко от нея. — Паднала си — майната му, ще се вдигнеш отново. Запомни от мене „Дюшмез-калкмаз би-р аллахдър“268.

Старият човек я прегърна с костелива ръка и като продължаваше да й шепне утешителни думи, поведе я към дома си. А там Нехиря ханъм я посрещна така, сякаш цял живот я е чакала…

Тази беше първата нощ на Божура в новото й семейство.

На сутринта в Сливен се разчу: нощес Жечка чорбаджи Стефанова се обесила на гредата в стаята си.

На погребението й — потулено и безшумно, както се погребват самоубийците — Димитраки чорбаджи заръча на верни ратаи да не допуснат Божура да се прости с мъртвата си майка. Но ратаите останаха без работа — клюката за Жечкината смърт стигна до прага на хаджи Рифатовата къща, но не можа да го прескочи; старецът се погрижи да спре до там. И доста по-късно каза лошата вест на Божура, смотолевяйки майчиното й име и нещо като: „Бог пожела да я прибере при себе си…“

7

— Няма ли в тая къща кой да почерпи по една ракия бе? — провикна се по едно време Мавроди Коджакара.

Пею Смеденов щеше да издума нещо от рода на: „Не е дошло още време за черпене“, но Трънка го сряза с поглед.

— Тъй ами! — отговори вместо мъжа си и тръгна да намери ракията. — Ракиено време е…

Цялата работа беше в това, че както по-късно Мавроди се шегуваше, Бяно беше съвсем сдрефил. Шетнята в къщата го бе напълно объркала — тайнствената и по своему тържествена шетня на жените, важните им лица, когато влизаха и излизаха от собата, хараниите с вода, къкрещи над огньовете в двора, тефтикът и другите кърпи, които се появяваха в ръцете на жените и пак изчезваха, всичко това създаваше една обстановка, сред която той, уж корав и силен мъж, изглеждаше безпомощен и (пак израз на Мавроди) сащисан. А когато от собата започнаха да се чуват провлечените викове на Яна, Бяно вече окончателно изпадна в това свое състояние на безпаметен смут.

Трънка внесе ракията и мезетата и със себе си въведе и хаджи Людскан — и той водеше жена си да помага при бабуването. Сигурно Трънка му бе подшушнала нещо навън, та той се престори на сляп за объркването на стопанина, нито изрази изненада от тази ракия по никое време.

Пийнаха по глътка и хаджи Людскан, уж да разсее Бяно, рече:

— Чухте ли тоя маскара, Димитраки чорбаджи, що е сторил?

— Маскарлъкът не е само негов — каза Коджакара. — А и на всички лицемери и бъзливци, дето са й отказали подслон…

Трънка видя, че брат й, още замаян от онова, което ставаше в къщата, не даваше ухо за разговорите на мъжете. Напрегна се да намери как да промени овреме разговора, но умът й не роди нищо. А в същото време мъжът й, както е думата, наля масло в огъня:

— За какво хортувате бе, хора? Нищичко не ви разбирам. Какъв е тоя маскарлък, дето го е сторил Димитраки чорбаджи?

— Какъв ли? — отговори хаджи Людскан. — Напъдил вчера братовата си дъщеря. А нощес майка й, Жечка Стефанова, се обесила.

— Коя бе? — продължи да пита Пею Смеденов. — Да не е Божура?

— Коя? — събуди се Бяно. — Коя рече?

Трънка така сплете пръсти, че ставите й изпукаха.

— Болките на Янка зачестиха. Гаче ли скоро ще се освободи…

Бяно остана глух за това нейно вметване.

— Коя рече, хаджи? — сега не говореше, а крещеше.

— Божура Стефанова. Тоя мръсник Димитраки я натирил.

— Я разкажи, я разкажи! — подкани Пею, който не разбираше отчаяните знаци на жена си.

Хаджи Людскан разказа, каквото знаеше. И завърши:

— Това е. Димитраки я изгонил. И оттук захваща една, дето да се чудиш за корене ли е Божура, за оплакване ли.

— За корене ли? — попита Бяно; личеше, че е съвсем искрен в почудата си.

— А, как щяло да е за корене! — отвърна му Пею. — Това в корема й да не е дошло така, от Светия дух, както на Богородица?

— Срамна, срамна е тя — обади се Мавроди.

— Ти бе! — сопна му се неочаквано Трънка. — Ти пък от кога стана такъв добронравник?

— Не ма, Трънке. Думата ми беше за друго. Момичето отишло при всичките си дружки подслон и закрила да дири. И при вашата братовчедка Зафирка отишла, внучката на дядо Танас Нишанлията. Никой не намерил в къщата си две крачки място за прокуденицата. И Зафирка също.

— Аз турски много-много не отбирам…

Силен вик долетя откъм собата и прекъсна изречението на Пею по средата. Бяно извади шарена кърпа и избърса челото си. И само Трънка разбра откъде се бе намерила тази пот в хладната одая…

— Та какво с твоя турски? — попита хаджи Людскан.

— Едва го ломотя с мливарите, думам — продължи Пею, — ама една тяхна приказка зная: „Кенди дюшен агламаз“.269

— Що искаш да кажеш? — озъби се насреща жена му.

— Ясно е какво иска да каже — рече вместо него хаджи Людскан. — Можеше и да не си трошиш езика на турски, нашата „Кой каквото е дробил, това сърба“ не е по-лоша. Тъй ли е, Пейо?

— Точно тъй.

— Точно тъй ли? — повиши глас Мавроди Коджакара. — Мигар искаш да кажеш, че ако Божура Стефанова беше почукала на твоята порта, ти също щеше да я изпъдиш като куче?

Пею Смеденов опули очи, сякаш не проумяваше как се е намерил човек, който да гледа снизходително на така опозорена жена.

— Че моят дом да не е бардак бе, та да става подслон на разни гювендии?

Бяно се наведе застрашително напред. Ала за разлика от преди, Трънка този път успя да предвари бурята:

— Я си събирай езика зад зъбите! — изхока тя мъжа си. — Когато било да оплюеш човека, не си бил чак толкоз бос в турския, а? Бардак, гювендия… Когато ще си отваряш устата, първо помисляй за кого ще изпадне дума от нея. Нито нашият дом е бардак, нито Божурка Стефанова е гювендия, тъй да знаеш.

Навярно нямаше втора жена в Сливен, която да би дръзнала така да среже мъжа си. Но Трънка всички я познаваха, та нейното репчене не направи впечатление никому.

— Аз съм на Трънкиния акъл — каза Мавроди Коджакара. — А ти, хаджи? Ти как я виждаш тази?

Хаджи Людскан изчака да заглъхне поредният вик от собата.

— Не знам — сви рамене той. — Не мога да отсека така, с едно слово. От една страна си думам, че за всяка грешка трябва да има и прошка и че не е редно млада жена да се изхвърля като парцал на улицата, да се осъди на несрета. Ами че тя можеше да стане играчка в ръцете на първия катил, който я срещнеше…

— А другата страна, хаджи? — попита Пею Смеденов, който се бе видял да остава сам срещу всички.

— Има и друга страна — въздъхна непресторено хаджи Людскан. — Баща съм на момчета, ама и на момичета. Божура Стефанова аз не познавам. Но и да я познавах, и близка да ми беше, щях много да се размисля. Защото не ми е все едно дали под един покрив с моите момичета ще се приютява и пример, който не би ми се щяло те да следват.

И пак сториха място в разговора за едно стенание на Яна.

— И какво е станало с братаницата на Димитраки? — попита Бяно. — Знае ли се участта й?

— Как не — отговори Трънка и за пръв път показа, че мълвата не е отминала и нея. — Един турчин се е показал по-християнин от всички сливенски християни. И я прибрал от улицата.

— Хаджи Рифат — добави с добродушна усмивка хаджи Людскан. — И сабахлен разправял в кафенето: Където двама гладуват, все ще се намери залък за трети…

— Шшшшт! — сложи пръст до устните си Трънка. — Тихо! Оттатък май е…

Оттатък наистина бе минутата на великото тайнство на начеващия се живот. Зачестиха викове, изпъшквания, неразбираема тупурдия и най-сетне Силдаровият дом се огласи от врясък на новородено.

— Честито, бате! — първа в одаята се опомни Трънка. — Честито? Баща си вече!…

След нея всички заговориха в един глас. И още се надприказваха, когато на вратата цъфна Неда, ухилена до ушите.

— Пею и Мавроди да не вирят нос! — извика. — И Бяно е мъжки баща!

Нова гълчава, още по-весела, изпрати думите й. Мавроди даже извиси глас и запя:

Трънка побутна брат си по рамото:

— Хайде. Не се пули такъв — оттатък ще те водя. Да си видиш рожбата. Че и Янка да видиш.

Когато се появиха в другата стая, четири-петте жени, които се суетяха там, се отстраниха. Бяно видя най-напред Нехиря ханъм. Тя правеше нещо в едно корито и като го забеляза, вдигна ръце. Почти закрито в шепите й, толкова дребно беше, се червенееше и приплакваше детето. Бяно го погледа, после премести очи на менсофата. Яна, завита с чаршафи, със залепнали върху челото потни коси, му се усмихваше безсилна.

— Бяно — прошепна тя, — кажи, че си радостен, Бяно!…

Все така вдървен (на другия ден из Сливен щеше да се приказва, че си бил глътнал езика от мъжка гордост), той пристъпи до менсофата и прекара длан по мокрите коси на Яна.

— Хайърлъсъ олсун270, Бяно Абаджи — провикна се през яшмака Нехиря ханъм. — Да е жив и здрав новият Георги Силдаря!

— Георги ли? — попита все още унесен Бяно. — Че защо Георги?

— Как защо? — рече една от жените. — Да продължи името на дядо си.

Замълчаха. Другаде бащите презглава бързаха да дадат име на сина си, пък този тук… Трънка се опита да му помогне:

— Че нали нашият Георги вече го продължи?

— Руско тогаз, Руско — рече друга от жените. — На бабалъка…

Бяно погледна объркан жена си.

— Боян ще го наречем — с неочаквана твърдост каза Яна. — Не на дядовците — на баща си името нека да носи. — На най-добрия баща на земята…

Беше необичайно — рядко се случваше да кръстят дете на името на жив баща, — но това решение внесе облекчение, а заедно с него и оживление в собата. Заваляха поздрави и пожелания. Трънка отново смушка брат си и му посочи коритото. Като не я разбра, тя излезе навън, върна се и хвърли във водата една златна махмудия.

— За тебе, бабо Нехиря! — рече бодро и радостно. — За тебе, че донесе мъжка рожба в този дом!

Това беше повече от достатъчен, „царски“ бакшиш, та затова всички се почудиха, когато видяха Бяно да вади още една махмудия.

— Вземи, Нехиря ханъм, вземи! И човешката доброта може да се превърне в злочестина, ако върви ръка за ръка с немотия…

Другите щяха да припишат и щедростта, и това объркано слово пак на Бяновата гордост, че е станал баща на мъжко дете.

Единствената, която го разбра, беше Трънка.

8

— Отваряй си зъркелите бе! — скара му се полугласно Нягол, който крачеше зад него. — И туй ми било твой вилает… Ще се хързулнеш надолу по урвите, та сабахлен няма да намерим и едно копче от тебе…

Три месеца вече, всичкото време, откакто Манол беше в дружината, из главата му не излизаше мисълта за Божура. И с всеки изминат ден тази мисъл толкова по-силно го завладяваше, че напоследък — както при този поход например — честичко заприличваше на ония, дето ставали нощем и ходели по покривите. И не виждаше твърде къде стъпва…

Цели три месеца нито получи, нито успя да прати хабер на Божура. Пътят на дружината не го отведе към Сливен, пък и не се случи сливналия, християнин или турчин, да му се препречи, та от него, подпитвайки издалеко, да измъкне вест. А и неопитен като всеки неженен мъж, той не знаеше дали трите месеца, заедно с неизвестното време преди това, са достатъчен срок, за да проличи на една жена, че е бременна. И се губеше в догадки. Първо по това — бременността дали е проличала. Второ — какво ли се е строполило върху главата на Божура след бягството му. Трето… Четвърто… Пето… Имаше още много въпроси — не намираше Манол отговор за тях, та затова те денем го държаха като в сън, а нощем гонеха съня от клепките му.

Не веднъж и не дваж той решаваше да сподели всичко с войводата и да потърси от него съвет. Понечваше да го стори и все се отказваше — възпираше го клетвата. Как да говори на Алтънлъ Стоян за Божура, когато хайдушкият закон въздигаше до най-грозно престъпление всякаквите връзки с жени? Така се и остави да бъде влачен от събитията, да се носи като треска̀, подмятана от вълните, и да прехвърля от ден на ден и от днес за утре въпросите, дето чакаха отговор от него.

Имаше и друга причина да не заприказва войводата за кахърите си — сам виждаше, че Алтънлъ Стоян не му беше до лаф-мухабети за жени и неродени деца. Какво ги прихвана агаларите, не можа да се разбере (причината в същност беше една буюрултия на Високата порта до всички санджакбейове и аяни за прочистване Балкана от хайдутите, дето пречат на редовната връзка и подвоза на храни и снаряжение за войските), но Тахир ага комай бе пощурял напоследък, та бе напълнил Сливенския балкан с потери. Такова чудо нито старите хайдути, нито сам Алтънлъ Стоян помнеха — хайките и пусиите така зачестиха, че и за опитните „горски пилета“ стана трудно да се проврат между тях. Наистина дружината оцеля, опази се, ала загуби някои от най-сигурните си убежища: башибозукът на Тахир ага удари Зеленич и държеше там постоянно до стотина души, при Равна дружината едва се изплъзна от хитра пусия, сега я прогониха и от Сайганското изворче271… За разпръсване по селата и дума не можеше да става — такова дебнене беше, че щяха да ги изловят като зайци. И войводата се чудеше как да спаси людете си…

Така и днеска. Разбра се, че голяма сила, събрана от Сливен и селата в триъгълника между Юренджик, Мокрен и Сърталан272 ще удари на Сайганското изворче, а войводата първо изпсува, пък после за всеобща изненада каза: „Щом е тъй, ние да отидем там, дето не ни чакат — в Сливен.“ А сетне поясни, че нямал на ум да правят нещо като Индже Стоян и неговите хайдути, които…

Неговото намерение беше по-просто — да приюти дружината в Сливен или толкова наблизо до него, та никому да не хрумне, че дирените под дърво и камък хайдути ще са дошли под носа на преследвачите си. Тогава Манол, най-вещ по околностите на Сливен, предложи няколко хубави места за укриване в близост до града и цялата дружина начело с Алтънлъ Стоян войвода единодушно избра Бабин дол273.

Ето как стана, че в тази нощ Алтънлъстояновата дружина слизаше от Балкана по стръмнините под Каракютюк и я водеше Манол Силдаря…

Още преди полунощ бяха на Бабин дол. Нямаше белег тук да е стъпвал наскоро крак на козар, камо ли на башибозук. Алтънлъ Стоян постави стражи — двама души надолу към Аблановската кория и други двама горе, по средата между Узун баир и Каракютюк, а останалите се натъркаляха на една поляна край рекичката и на часа я огласиха с юнашкото си хъркане.

Случи се така, че за стражи надолу към Сливен войводата определи Радко и Манол. Първата стража пое Манол, а Радко щеше да го смени, когато Манол го разбуди преди развиделяване.

Стоеше Манол на определената стражница — подпрян на пушката си и уж спокоен, а вътре в него пак го чоплеха ония въпроси, които вече месеци държаха съня настрана от очите му. Така го завари при огледа си войводата и дори го възхвали — де ще се досети, че младият хайдутин се взира надолу по продължението на боаза и му се привиждат не само светлинките на родния Сливен, а и онази светлинка, за която беше сигурен, че иде от Божуриния прозорец…

Подмамен от миражните светлинки на Сливен, Манол без много-много мислене реши — колко му е, ще прескочи до града да види жена си (така помисли той за Божура: жена си) и ще се върне навреме да вдигне Радко за втората стража. А опасността за дружината? Е, години е живял тук, по тези места, и нищичко не се е случвало, че таман сега ли… И всичко това той не размисли, а просто почувствува, когато краката му вече сами крачеха надолу по пътеката…

Преди да влезе в града, той благоразумно укри пушката си — не искаше да носи нещо, което отдалеч бие на очи. Ала слава богу, не срещна жива душа, докато минаваше през смълчания и тъмен град, и стигна до познатите дувари на Димитраки чорбаджи.

Всичко си беше тъй, както го помнеше отпреди три месеца, та реши да обади на Божура, че е тук. Опита с лай на куче, с писък на сова, с чукане на два камъка — никой не му отговори. Прехвърли се в градината на Ганка Увичката и оттук повтори призивните звуци, ала и този път те останаха без ответ.

Излезе отново на улицата, а в душата му се сборичкаха съжаление, загдето не можа да види жена си, но и малко яд към Божура, че си спи, докато той заради нея наруши хайдушкия закон. И вече се чудеше дали да опита пак с джафкането и пискането, когато сърцето му в един миг сякаш се превърна в ледена буца — някъде далеч, много далеч на север проехтяха чести гърмежи. Обзет от мисъл за най-страшното, Манол дотолкова се ужаси, че заспори със себе си на глас:

— Не, не е там. Може ли гърмеж да проехти от Узун баир чак дотук?

„Не, не! — продължи вече на ум Манол. — Туй ще е някаква пияна тайфа в Ески Намазгях или Ново село, дето пее и пушка в таваните…“

И уж трябваше от тези думи да се успокои, а подлудял от уплаха, припна през Сливен, така, като че го гонеха всичките сеймени на конака. Стори му се, че догоре е стигнал на един дъх, но в същност дойде едновременно с първата дрезгава сивота на сипващата се зора. Трополящ и задъхан, той стигна до стражницата, където Алтънлъ Стоян бе изрекъл похвалните думи за ревността му на вардянин. Огледа се, не видя нищо особено и сякаш цялата Стара планина се свали от плещите му. Изчака минутка, за да събере дъха си, и отиде да вдигне Радко.

… И завари само трупа на Радко, трупа без главата — шията, която бе носила тази глава, беше прерязана и главата липсваше.

Вик на наранено животно се изтръгна от гърдите на Манол. Загубил разум, той се втурна нагоре. Първо ноздрите му доловиха стипчив мирис на барутен пушек, после видя изпотъпканата трева и начупените клони на шубраците, а още по-късно — и няколко локвички кръв там, дето дружината бе налягала за сън.

Тогава Манол се строполи на един камък, улови глава с две ръце и горко заплака…

Прав и с незавързани ръце, но разоръжен и с клюмнала глава, на осмия ден след описаните събития Манол стоеше пред друг от прочутите войводи — Кара Танас. Не беше разговор това, което се водеше край чудните скали и пещери на Злостен274, а съд. Кара Танас, седнал отпуснато върху един камък и подпрял широки мазолести длани на дръжките на оръжията, които стърчаха от силяхлъка му, и неговите хайдути, сключили мълчалив и зловещо неподвижен полукръг, съдеха гибелната постъпка на застаналия сред тях Манол.

Говореше само Манол — равно, глухо, ще кажеш безучастно. Всички го слушаха, зяпнали в устата му, само войводата упорито наблюдаваше някаква плоска червеникава буболечка, която лазеше по навущата му. Гледаше буболечицата, ала не изпущаше дума от разказа на Манол — затуй на сухото му жилесто лице бяха изписани напрежение и строгост.

Шепот на гняв и погнуса мина по редицата на хайдутите, когато Манол свърши. Само Кара Танас успя — поне външно — да запази самообладание. И все така с очи към земята започна да задава въпроси:

— Защо слезе в Сливен?

Кратко колебание.

— Трябваше да срещна един човек.

— Мъж или жена?

— Жена.

Пак зашумяха хайдутите, а войводата все не вдигаше глава.

— Коя?

Манол стискаше устни.

— Коя? — повтори Кара Танас.

— Не ме питайте. Не ща моят резил да ляга и върху нея. Стига й, че…

— Какво й стига? — попита Иванчо байрактар.

— Не сме венчани. А носи мое дете в утробата си…

— Нехранимайко! — процеди се през нечии мустаци. — Във всичко е нехранимайко.

— Срещна ли се с тази жена? — продължи да пита войводата.

— Не. Не можах.

— И после, като се върна горе?…

— Казах ви вече. Радко беше заклан, друг човек, жив или мъртъв, там нямаше. Видях само петна кръв и следи от куршуми.

— Никого ли не срещна след това?

— От дружината — никого. Иначе хванах един турчин от Сливен, отиваше към Сотиря. От него научих, че Радковата глава била побита пред конака.

За дълго замълча войводата, а сетне зададе нов въпрос:

— Защо дойде при нас?

— За да получа съд и от съда — прошка или казън.

— Мигар си некадърен сам да прецениш деянията си?

Манол отговори нещо, което никой от околните не бе очаквал:

— Не мога да ги погледна отстрана — каза. — Съзнавам вината си, пък онова, дето тогаз повлече краката ми към Сливен…

— То е друга твоя вина. Към онази жена. — Кара Танас продължаваше да гледа червената буболечка. — Да си чувал какво е станало с войводата ти? — И натърти: — С Алтънлъ Стоян, един от най-личните войводи, дето нявга са водили дружина в Стара планина?

— Нищо не зная. Не знаеше и оня турчин, който ми разправи за Радковата глава.

— Никола!

— Тук съм, войводо. — Никола направи крачка напред.

— Кажи му!

Нататък гласът на Никола звучеше неузнаваемо:

— Убили Радко, а трима от дружината били ранени. И най-тежко от всички — Алтънлъ Стоян войвода. Здравите успели да измъкнат ранените. Войводата пренесли у Караянкови, в Котел. Най-опитните знахари на Котел не могли да спрат кръвта му. И оня ден Алтънлъ Стоян издъхнал, кръвта му изтекла. Опели го и го заровили там, у Караянкови.275

— О, боже!… — проплака Манол. А сетне преглътна сълзите си и рече: — Да знаех, нямаше да губя една неделя да ви търся. Сам щях да си прочета присъдата.

За пръв път, откакто почна съденето, Кара Танас вдигна глава.

— Хайдушкия закон знаеш ли?

— Знам.

— Клетва давал ли си?

— Дал съм.

— Е, тогаз невям разбираш каква ще бъде съдбата ти. — Помълча така неподвижен, без дори да мигват очите му. — Маноле Силдар — каза след това, — сещаш ли се защо гледах в земята, докато те разпитвах?

— Не се сещам — каза онзи чистосърдечно. — Рекох си, такъв ще да е обичаят ти.

— Не е такъв обичаят ми. В земята гледах, а не в тебе, защото в твоето лице виждах лицето на баща ти, Георги Силдаря.

Сега никой вече не смееше и да шукне. И погледите към Манол се смекчиха, не бяха тъй кръвнишки. А сам той сви рамене.

— Не знаех…

— А ако знаеше?

— Сигурно нямаше да дойда от тебе да търся съд. Не искам приятелството ти към него да се превърне в състрадание и милост към мене.

— Не! — поклати глава Кара Танас. — Не може човек да е познавал баща ти и да е способен на милост и състрадание към… — към един предател. — Лицето на Манол се сгърчи. — Баща ти беше голям човек, един от най-големите, които съм срещал в дългия си друм. Той, Георги Силдаря, ако седеше сега на моето място, нямаше да произнесе дума на пощада. Веднъж за това, че — макар от лекомислие — си станал предател и втори път, защото си негов син.

— Не диря пощада — изговори спокойно Манол.

Кара Танас се изправи, подръпна и оправи дрехите си и хлъзна поглед по редицата на своите хайдути.

— Момчета — каза им, — чухте го. Той не е дал клетва пред нас, но сам е пожелал ние да отсъдим делата му. Говорете!

— Смърт! — избоботиха единодушно хайдутите.

— Маноле Силдар, и аз ти определям смъртна казън, ще бъдеш посечен като предател. — Манол не трепна. — Ала загдето намери мъжество да дойдеш и да разкажеш за грозния си грях и съд да потърсиш за него, давам ти една милост: ако имаш някакво сетно желание, кажи го, ще го изпълним.

Помисли Манол, пък вдигна ризата си и разкопча кемера, стегнат на голо под нея. Подаде го на Кара Танас.

— Когато се случи да идете в Сливен, подирете… — Спря. Искаше да прати парите на Божура, ала не можеше да го стори, без да назове името й. Колеба се дълго, пък най-сетне се отметна: — Не. Раздайте златото и среброто на сиромасите и на църквите. Нека помолят бога да опрости мен, грешника. — После отпусна ръце. — Това е.

Кара Танас още веднъж спря продължителен, скръбен и суров поглед върху лицето на осъдения. После му рече:

— Щом даряваш за църквите, значи, християнин си. Тогаз прочети си молитвата, както подобава на истински християнин.

Манол отиде няколко крачки настрана, прекръсти се и зашепна молитвата си. Беше толкова тихо, че се чуваше движението на устните му. Прекръсти се отново и се върна на предишното си място.

— Готов съм…

Войводата кимна на един от хайдутите:

— Води го!

Хайдутинът, когото зовяха Коливрат Грозьо, сложи тежка ръка върху рамото на Манол и го поведе. Другите разкъсаха своя полукръг и без да щат, застанаха чинно и тържествено.

Грозьо заведе младежа до една от многобройните пещери на Злостен; избра такава, която пробождаше земята почти отвесно надолу, и му заповяда да коленичи. Манол с нетрепващи ръце запретна ризата около врата си и коленичи с глава на дупката. Докато хайдутинът вадеше и вдигаше над него тежкия си калъч, устните му произнесоха с унесено копнение:

— Божура!… Божура!… Божу…

9

Туй беше негова катадневна обиколка. Започваше тя в някое от околните села — никога два дни наред в едно и също, — купуваше хляб, понякога още и някое пиленце, но то се случваше рядко — най-често пилетата ставаха жертва на бързите му крака и сръчните ръце. После Васил се отбиваше до бахчите за пиперки, домати и друг зарзават, а на път към мандрите торбата му се пълнеше с ябълки, круши, чепка грозде, праскови… Веднъж в седмицата удължаваше този път, та се отбиваше до една хралупа в гората, която диви пчели бяха превърнали в свой кошер — е, понадупчваха го, пущините, но за това удоволствие заплащаха с едно гърненце мед. Мандраджиите му бяха станали приятели, та не му вземаха пари за стомничката мляко и лъжицата бито масло — досетили се бяха хората за какво му е на здрав мъжага като Васил мляко, а веднъж той ги избави с пищовите си от двама читаци, кой знае как се опазили насам след бягството на турчулята на юг, та така, от милост и благодарност, не им тежеше да дадат оката мляко, бучката сирене и черпака масло. На връщане момъкът се отбиваше да види дали нощес се е хванало нещо в заложените капани и да ги подреди за утре. И така, натоварен като попско магаре по задушница, се прибираше в изоставения турски кьошк.

Този септемврийски ден беше берекетлия, та товарът му дотежа. Какво ли нямаше в дисагите на Васил? Пръхкав самун хляб, пиле, бъклица вино (подариха му я селяни-българи от Кадъкьой), зеленчук, плодове, стомна мляко, а към тях господ пожела да прибави и два заяка и четири тлъсти яребици — с тези неща Васил се наемваше да изхрани не един болник, а цяло отделение гладни волентири… Макар че товарът му тежеше, той не си спести още малко време и труд — да огледа пясъка, разхвърлен от него по пътеките. И чак като се увери, че неканен гост не се е мярнал насам, разтовари се и се залови да готви гозбата на майора.

Ако някой го попиташе, той би рекъл, че тази гозба е негово собствено изобретение. Но не беше — от детството си бе запомнил стари люде да говорят, че с такива манджици са върнали към живота хора, дето вече аха-аха са били прекрачили в дупката. А тя, тази гозба за Корзухин, се правеше така. В една паница Васил слагаше сирене и го размачкваше добре, прибавяше масло и мед, разреждаше го с подварено мляко, накрая слагаше и няколко хапчици хляб, взети само от средата на хляба. Такова беше главното ядене на майора, а за допълнение деншчикът му приготвяше направени на каша печени зеленчуци, обелени и смачкани плодове, чорбици от варено пиле или дивеч. Веднъж-дваж Васил опитва „главното ядене“ и побърза да го изплюе, но за Корзухин, вече почти цял месец в нещо средно между свяст и безсъзнание, буламачът очевидно или носеше живот, или поне беше преграда за пълната победа на болестта. И затова момъкът по няколко пъти на ден го наливаше с лъжица, тъпчеше го в гърлото на болния офицер.

Докато още се приготвяше, от одъра се чу неясен говор. Той не направи впечатление на Васил — изминалият месец го бе научил, че Корзухин, ако не лежи безчувствен като умрял, бълнува, и то все едно и също: ругае царя и царедворците или през ридания изрежда онези имена на полкове и хора, които деншчикът бе научил наизуст — Черниговски полк, Московски полк, Муравьов-Апостол, Пестел, Бестужев, Рилеев, Каховски… Но когато приближи до одъра, посрещнаха го очите на Корзухин. И го поразиха така, че за малко не изпусна паницата — тези очи не само го следяха, но се бяха и поизбистрили, поизчистили се бяха от мъртвешката мътилка.

— О, господи!… — възкликна Васил повече с недоверие, отколкото с радост. Някаква буца се събра в гърдите му, издигна се нагоре и спря на гърлото.

Изпод завивките се разнесе едва доловим, но ясен глас:

— Ну что, Василий, жить будем?

Буцата се изкачи още по-нагоре и се разтопи в две вадички сълзи — първите сълзи върху лицето на Васил може би от петнайсет години насам.

— Жит… жит… — каза той, пък остави паницата на пръстения под, клекна, улови лице с вонящите си на чесън шепи и се разрида неудържимо. Когато се наплака хубаво, приседна до болния и натика в устата му първата лъжица. Тънката безкръвна кожица, която бе останала от бузите на русина, се сбърчи в комично-недоволна гримаса:

— Ох — изрече с усилие, — що ли не бих дал…

— Кажи, душице, кажи! Кажи какво ти се е дощяло. Само кажи! От цариградските сараи, ако трябва, твоят Василий пак ще го…

— Кусочек сочное мяса — мечтателно рече Корзухин. — Ох, да… кусочек мяса… и — той се облиза — стакан… вино…

Васил запокити паницата в ъгъла и се разбърза:

— Сега, твоя милост, ей-сега-сегичка…

Излезе. А когато се върна с друг поднос в ръце, руснакът бе намерил сили да се поиздигне на лакти.

— Уф, каква миризма!… — рече. Но преди да поеме първата хапка, спря тъмните си сини очи, сега хлътнали дълбоко в орбитите, върху лицето на българина. — Отдавна ли… съм тъй… Василий?…

— Е, комай няма кръгъл месец, твоя милост.

— И какво… каква е… болестта ми?… Чума?

— Тя не е — засмя се деншчикът. — Беше. Да, благата и медената беше, ама вече си отиде. Ти я изрита зад гърба си…

Корзухин дълго размисля върху думите му. После въздъхна и отвори уста за първата хапка бяло пилешко месо.

Мина още една седмица и Васил прецени, че Корзухин е закрепнал достатъчно, за да остане един ден сам. Снабди го в стаичката му с храна, водица, па и оръжие му остави, а сам загърби кьошка и хвана друма към Силистра.

Мамарчев изслуша дългия му разказ, без да го прекъсне, но и без да изчезне дълбоката бразда между веждите му. Само отвреме-навреме дебелите му мустаци помръдваха, сякаш под тях беззвучно се отронваше ругатня, възклицание или неизречен въпрос. Чак когато Васил млъкна, капитанът произнесе първите си думи:

— Трябваше да се досетя — рече. — Всички помислиха, че туй изчезване на Роман Алексеевич и на неговия деншчик е дело на гаджалите, ама аз трябваше да се досетя, че когато деншчикът е таквоз магаре като тебе, нито може то самото да се затрие, нито ще остави началникът му да се затрие, а ще измисли такваз магария, дето ще обърка и русин, и гаджалин, и българин, че и дядо господ на небето.

Каза всичко това, без да смекчи суровото си лице, но Васил се ухили — отвъд думите за магарето и магариите усети похвала.

— Ама не стана белли — продължи Мамарчев — за какъв дявол тръгна да криеш майора, вместо да повикаш врач от полка.

— Предадех ли го на врачовете им, щяха да го бутнат в тия яхъри, дето им викат… дето им викат…

— Карантини — подсказа капитанът.

— Ъхъ, в такова. А оттам излизане няма. И да оздравееш, пак те държат вътре. И така, дорде пукнеш…

— Силни ги редиш — кимна Мамарчев, — ама да пукна, ако преувеличаваш.

— Имаше и друго. Налегне ли го треската, майорът такива ги приказва, дето могат да докарат до главата му нещо по-зло и от чумата.

— Какви са тия приказки?

Васил се поколеба, па ги повтори, знаеше ги.

— Аха! — вдигна рунтави вежди Мамарчев. — Декабрист. Изплъзнал им се е по-лани и…

— К’во значи туй?

— Остави, не ги разбираш тия работи. И какво? За туй ли го укри?

— Затуй. Знаеш, капитане, тук, в руския корпус, гъмжи от черни души, на които туй им е работата — да слацасват людете, които…

— Що да правят, рече? — трепна Мамарчев. И преди да дочака отговора, добави: — А бе, момче, ти да не си нейде из Сливенската каза?

— Как го позна?

— От слацасването. Само сливналия ще дума слацасване вместо следене.

— Позна, капитане. Сливналия съм, и то баш от Кафтанджийската махала.

— Виж ти, виж ти!… От кое коляно си?

— Син съм на Георги Силдаря, не ми се вярва да си чувал за него.

— На Георги Силдаря?! — викна Мамарчев. — Не само съм чувал, момче, и не само достове сме били с баща ти, ама бир парче276 роднина падаме. Ти името Стойко Раковалъ да си чувал? — Васил кимна. — А жена му да знаеш?

— Върти ми се из главата, че се зовеше леля Руса. Била много курназ жена, тъй разправяха.

— Тъй, тъй — нетърпеливо изрече капитанът. — Тя ми е родна сестра. От един баща и една майка деца сме с Руса. Или що? Не съм ли и аз курназ като нея? Или падам по-долу? — Посмяха се, зарадвали се на това случайно открито роднинство. После Мамарчев запита: — А баща ти, Василе? Жив ли е тоя стар делия Георги Силдаря?

— Знам ли? — сведе очи Васил. — Седем-осем години ни съм виждал нашите, ни съм ги чувал. Ама както го зная стария, не ще да е жив. Много надълбоко се беше забъркал по Заверата… Пък и той не беше човек, дето в опасен час да се спотаи, като бръмбар да се престори на умрял.

— Така е — въздъхна и Мамарчев. — С Юнашко сърце беше Силдаря, не ще да се е свивал той по ония страшни времена. А ти? — попита подир малко. — Тебе какъв вятър те отвя млад-зелен по чужбина?

— Пак завераджийските работи, капитане.

— Хайде, посмали Манго. Когато беше Заверата, ти под носа си и жълт мъх на пиле си нямал.

— Нямал съм, ама така е.

И Васил заразказва как го проводили с хаджи Михал при княз Ипсиланти, пък как на връщане хаджи Михал легнал болен в Зимнич, та тази болест спасила и него, и Васил.277 Защото другите загинали до крак…

— Като чухме що е станало с другите пратеници — завърши момъкът, — с хаджи Михал побързахме за Букурещ и оттам — в Брашов. След година-две хаджията съумял тихомълком да прибере при себе си от Сливен и жена си, и сина си. Тъй чух, понеже по това време вече не бях с него.

— А къде? Ти пък къде се запиля?

— Стягаше ми се душата, та хванах пътя накъдето ми видят очите. На много места ходих, много занаяти опитах, само в Българско не ми стискаше да се върна — там сигур ме чака въжето. И тъй накрая стигнах до твоята дружина. — Васил попита на свой ред: — Е, сега, като ме разбра кой съм и що съм, ще решиш ли да ми кажеш онуй, премълчаното?

— Какво съм премълчал пред тебе?

— Онова, за моя майор. Какъв бил, че бълнувал таквиз приказки.

Мамарчев се поколеба за минута и прикри колебанието си зад вторачено взиране към Дунава и крепостта. После каза:

— Декабрист, тази беше думата, която ми се изплъзна одеве. — И обясни: — Преди три години висши военни и образовани люде вдигнаха бунт срещу царя и царедворците. Баш в средата на декември беше, та затуй им викат декабристи. Не успяха. Много свят из тях разстреляха, много избесиха, много пратиха на каторга в Сибир. Само малцина от заговорниците се отърваха. Корзухин трябва да е един измежду тях.

— Преди три години той изкарал някаква тежка болест…

— Е, това е — и него го спасила болестта, както твоя хаджи Михал.

— Какво са искали бунтовниците?

— Да няма крепостници, царят да не е с безгранична власт на господ, големците да се избират по кадърност, а не по бащини и дядови заслуги и изобщо все такива работи. — Капитанът поклати глава. — Много хубав свят пострада тогаз. И най-умните глави от висшето офицерство. Затуй сега тъпчем на едно място.

— И моят майор псува за същото. Шагистика, казва, церемониалмаршове, пък никой не знае война да води.

Няколко турски оръдия изгърмяха от крепостта, но гюллетата им паднаха и вдигнаха пръст нейде доста пред руските позиции. Отговориха им руски батареи, но и техните снаряди не достигнаха табиите на Силистра. Мамарчев погледа стрелбата с безразличието на човек, който е привикнал на тази празна шумотевица. И се върна на разговора:

— Не те ли беше страх да не пипнеш от майора благата и медената?

— Страх ме беше и още как! Ама аз съм карал Голямото чумаво, капитане, та помня какво правеха людете за опазване. Съдлето с оцет, чесъна и тъй нататък. Пък и тогаз, по Голямото чумаво, тя тръшна и мене, ама се смили, пощади ме. Пък стари хора разправят, че когото е пощадила веднъж благата и медената, пощадила го е завинаги, не го повтаря.

— Че ако е тъй, защо са ти трябвали оцетът и чесънът?

Васил се засмя хитро:

— Не я ли знаеш тази: „Бай ми, бабо, да не ме срещне мечка, а не като ме срещне, да не се уплаша.“

— Какво ще правиш нататък с Корзухин?

— Затуй съм при тебе, капитане. Дошъл съм съвет да взема. Той, завалията, не е още оздравял, ще вземат да го бутнат при чумавите и там ще си свърши. Пък и от приказките му ме е страх. Отвреме-навреме пак го хваща бълнуването и тогаз все си кара наред…

— А можеш ли го изгледа цялата зима? Видиш, тази година рано-рано застудява. Ще минат още седмици-две и русите ще се върнат оттатък Дунава. И турчулята, дето сега се крият като язовци, ще плъзнат и ще бесуват като вампири.

— Трудничко, ама мога да го изгледам. Наспроти турчулята.

Георги Мамарчев извади една кожена кесия, развърза възела на тасмата и от нея отброи десет златни махмудии.

— Вземи — каза. — Няма да са ти излишни. — Васил без усукваници и предвземки прибра парите. — Хайде върви, момче. И нека славянският господ да ви пази, Корзухин и… тебе. Ако напролет ви срещна живи и здрави, ще се нарежа като казак от радост.

Разделиха се без повече церемонии. Само Мамарчев се сети да подвикне подир отминаващия Васил:

— И кажи на твоя човек да си измисли някаква хубава история за пред началството. Иначе догодина или него ще съдят, или тебе…

10

Тук като че се налагаше ща турим точка и да затворим страниците на тази част от нашия летописен разказ — настъпваха есента и жестоко студената зима, в която сякаш нямаше нищо по-важно. Преди всичко по фронтовете: по черноморското крайбрежие до Варна и в дълбочина до Провадия русите се укрепваха, за да преминат в отбрана до пролетта; при Силистра обаче те трябваше безславно да свият знамената и да обърнат гръб на крепостта, изпратени от високомерно и присмехулно развяващия се туг278 на Серт-Махмуд паша. Цели шест месеца оттук нататък два народа — руският и турският — щяха да набират сили за следващата схватка.

Също и за героите на тази книга като че няма какво да се разкаже. Някъде в лозята между Силистра и Тутракан Васил и майор Корзухин ще се измъчват от небивалия студ, но и ще му бъдат благодарни, защото той ще държи турските шайки по-далеч от убежището им. Същият студ ще подгони хайдутите, та те няма да успеят да презимуват в планината, а ще се разпилеят до пролетта в домовете на своите верни ятаци. В планината ще остане само трупът на Манол, запазен от вълци и лешояди под купчина камъни, а в Сливен една бременна жена ден и нощ ще го чака. Къщата пък на Бяно ще се оглася от вече дошлия нов живот, самият Бяно ще се преструва на твърд и равнодушен, но вътрешно ще примира от радост когато, ще чува първите звуци на малкия Боян. Също и приятелите му ще прекарат есента и зимата със своите грижи и радости, но няма да забравят и Братството. Ще си има своите грижи и радости и Димитраки чорбаджи, че и Тахир ага — той все ще чака кога ще дойде време зурлите и тъпаните да гръмнат „кестермето“ и той да тръгне към бойното поле начело на войските си…

И ако все пак не затворихме тази част от летописа то е, защото искаме да разкажем за някои важни събития, станали през шестте месеца в руския царски двор и в щабовете, които щяха да имат решително значение за по-нататъшния ход на войната.

В Русия „мъртвият сезон“ започна с една печална равносметка, която обаче никой не се престара да отнесе тичешком на „батюшка-цар“. Става дума за загубите — на фона на анемичните успехи те се оказаха потресаещо големи: общо убити, излезли от строя поради тежки рани или умрели от болести 29 658 души: ако се прибавеха към тях убитите, умрелите, изчезналите и замръзналите през зимата, цифрата нарастваше до 40 000 човека. Междувременно в конницата, артилерията и обоза бяха умрели до 16 000 коня… Състоянието на духа на оцелелите войници — в една армия моралните фактори също подлежат на много строга преценка — беше крайно лошо, колебаеше се някъде между апатия и отчаяние.

Но ако тази тъжна равносметка можеше по някакъв начин да се премълчи или поне да се спомене мимоходом, не беше така с плановете за по-нататъшното водене на войната — веднъж започната, тя волю-неволю щеше да продължи, а за продължението й се изискваше поне донякъде ясен и поне донякъде изчерпателен предварителен план. В това отношение цареше пълно объркване. Началникът на Главния щаб Дибич, който във всички свои планове за война с Турция бе предвиждал преминаване на Балкана и слизане до Цариград, сега не криеше, че се колебае да замени прехвърлянето през голямата планина с един поход на запад по Дунава до съединяване със сърбите; какво щеше да се прави след това съединяване, той нито споменаваше, нито имаше представа. Възрастният генерал-адютант Жомини, ползуващ се с признанието на виден теоретик, съветваше императора „да не преминава Балкана до ликвидирането на Шуменската крепост“. И докато генералитетът и безчислените съветници се люшкаха в двусмислени предложения (за да не се окаже после, че именно те са дали фаталния съвет), царят-император формулира решението си на върховен главнокомандуващ: „Достатъчно е онова, което е овладяно. Благоразумието изисква да се изостави всяка мисъл за преминаването на Балкана.“ Всички побързаха не само да изръкопляскат на това височайше решение, но и да изтъкват, че в същност, видите ли, винаги са били привърженици именно на такъв стратегически план. Дори граф Дибич прибра пети и одобри становището на царя, „не намерил в себе си достатъчно мъжество, за да изкаже откровено на господаря своето мнение“, както ще го осъди по-късно Епанчин.

И когато всичко изглеждаше окончателно решено, намери се един стар войник — генерал-адютант Иларион Василевич Василчиков, — който в писмо до царя направи на пух и прах кампанията от 1828 година, като с примери и анализи доказа пълната некадърност на военачалниците, не одобри и твърде лесния отказ от генералния план за войната и накрая посъветва императора да се огради със способни хора, които заедно с него да решат по-нататъшните действия. Този прям войнишки съвет шокира Николай І и той реши да го послуша. И на 19 ноември 1828 година свика на заседание комитет, в състава на който бяха граф Кочубей, граф Чернишьов и генерал-адютантите барон Тол и Василчиков. След бурно разискване, в което тон на прямота и суворовска настъпателност даваше все Василчиков, комитетът реши: войната да продължи с енергични действия и с неочаквано нападение на Шумен; да не се преследват едновременно няколко цели, а да се използуват по-големи съединения за отделните операции; флотът да се използува повече и по-рационално; ако не се превземе, Шумен да се парализира, а войската да премине Балкана като се овладеят Бургас, Айтос и Карнобат; да се създаде нов резерв от 25 000–30 000 души и да се съдействува за създаване на отряд сърби, в състав 12 000–15 000 души. Че трябваше да настъпят промени и в командуването на Втора армия не беше писано черно на бяло в решенията на комитета, но то се разбираше от само себе си. И те настъпиха.

На 9 февруари 1829 година фелдмаршал граф Витгенщайн бе уволнен от командуването на Втора армия „поради съвършено разстроеното му от изминалия труд здраве“, а началник-щаба Кисельов бе преназначен — фактически понижен — в командир на 4 резервен кавалерийски корпус. За главнокомандуващ Втора армия царят назначи генерал-адютант граф Иван Иванович Дибич, като се уповаваше на предишните му бойни успехи, на широките му военни познания и на енергичността на неговите ненавършени четиридесет и четири години, а за негов началник щаб — барон Тол. Това последно назначение за малко не обърка цялата работа: Дибич ревнив към всичко, което може да засенчи личността или успехите му, в безспорните пълководчески качества на К. Ф. Тол видя не предимство за воденето на война, а опасност лично за себе си. Защото барон Тол не само беше по-старши от Дибич и по възраст, и по служба и беше произведен генерал от пехотата в един ден с него (22 август 1826), но имаше в своето минало много славни спомени и огромен боен опит. Той се опита да предотврати назначението, но като не успя, има̀ с Тол един пренеприятен разговор, в който му постави две условия: никога да не пише без негово (на Дибич) знание на императора и да спори с него колкото иска, когато са насаме в кабинета, но пред другите да му отдава безпрекословно подчинение. Тези не съвсем достойни за един военачалник условия възмутиха войнишката душа на барон Тол и той реагира бурно, после обаче пожертвува личното си честолюбие в името на войната и отечеството и ги прие. Нека прескочим малко в събитията и да кажем, че барон Тол изпълни обещанието си, служи до края на войната с голямо усърдие и отношенията между двамата бяха добри. Доволен от лоялността му, Дибич често го хвалеше в донесенията си до императора, за боя и победата при Кюлевча му издействува графска титла, а при сключването на мира — високия орден „Свети Георги“ ІІ степен.

Времето до началото на втората кампания беше малко и в него командуващият и началникът на щаба на Втора армия имаха да извършат действително огромна работа. За състоянието на противника и за понесените от него загуби те знаеха малко — като хора с опит не се съмняваха, че по-голямата част от информацията им е, както се казваше тогава, „по суворовски донесения“279, Бяха им известни само някои промени във висшето командуване и сведения за придвижване на резерви към Европейския боен театър (по време на военните действия и след това щеше да стане ясно, че Турция е събрала около 60 000 души между Бургас и Цариград, корпус от 4000 души е бил изпратен във Видин, а освен това командуването е разполагало и с около 60 000 души нередовна войска). Недоволен от действията на Хюсеин паша през 1828 година, султанът го освободи като сераскир (главнокомандуващ) на войските, но, продължавайки да цени неговата популярност сред войската, му даде началството над войските в Русчук. За сераскир бе повикан Решид Мехмед, паша с три туга, който по това време се намираше в Епир. Беше известен с твърдостта на характера си, строгостта, справедливостта и личната си храброст.

Бяха извършени известни промени в командуването на Втора армия. Тук не можем да изредим всички началници на възлови служби в Главната квартира, нито дори командирите на дивизиите. Ще споменем — колкото и това да е отегчително — имената на командирите на пехотните корпуси, за да улесним читателя, когато по-нататък той ще трябва да се ориентира в бойната обстановка. Втори корепус бе поверен пак на генерал-адютант граф Пален, но към този виден помешчик бе придаден за началник-щаб способният офицер майор Герман. Командир на Трети корпус бе, талантливият и обичан от войниците генерал-майор Красовски, със също така талантлив началник-щаб генерал-майор княз Горчаков. Споменатият вече генерал от пехотата Рот остана командир на Шести корпус, но за понамаляване броя на грешките му за началник-щаб на корпуса бе назначен генерал-майор Вахтен. За командир на Седми корпус бе повишен (в предишната кампания той командуваше 3 хусарска дивизия) генерал-лейтенант Ридигер, известен във войската със своята храброст; с добра репутация се ползуваше и неговият началник-щаб генерал-майор Делингсгаузен.

Като преценяваха причините за неблагополучията през 1828 година, Дибич и Тол не затвориха очи и пред окаяното положение на войниците. И доколкото беше възможно в царската армия, положиха известни усилия да го подобрят. След години военният историк Епанчин ще ги похвали така:

Справедливостта изисква на Дибич да се признае вярна оценка за боеспособността на армията, а също усилията за частично поправяне на неблагополучията, заповядвайки да се проведат зимни учения в разпръснат строй и стрелба по цел. Нека си позволим отново да цитираме Епанчин:

И така, идваше време отново да загърмят оръдията.

1

Откакто научи българската поговорка „Кучето скача според тоягата“, Роман Алексеевич Корзухин започна да гледа философски на края на две от своите илюзии.

Първата — четенето. В двадесет и пет от всичките си тридесет години той смяташе за невъзможно да прекара — е, нека не бъде един, но цели три дни, без да прочете поне една страница. Когато се върна от оня свят (изразът принадлежеше на деншчика Василий), той остана няколко дни в онова състояние, което по късно сам уподобяваше на сутрешния полусън — не спиш, но не си и буден и възприемаш околния свят от някаква неизмеримо далечна дистанция. Като се събуди окончателно, Корзухин наред с постоянния си глад почувствува и нужда да чете. Ала докато с физическия глад Василий се справяше с поредица от гастрономически чудеса, то за духовния, четенето, нямаше никакъв изход. И не за ден, два или три — така продължи повече от полугодие.

Като се увери в това, Корзухин започна да запълва времето си не само със занимания от „духовната сфера“ в случая изучаване на българския език и опознаване на българския народ, — но и с физическа деятелност, която бе напълно нова за него. Той бе имал само смътна и донякъде фантастична представа за труда на селянина, ратая, слугата; сега доброволно и с удоволствие се включи в този труд и не само не се срамуваше и не изпитваше досада, но изживяваше и нещо като радостта на откривател. Да сече дърва, да насолява сланина и опушва месо, да преработва зеленчуци за зимнина, да пере, да кърпи, да готви и прочее, и прочее — това бяха все човешки деятелности, които той бе познавал като глаголи, а едва сега откриваше значението им.

Като помагаше на Василий, дойде крахът и на втората му илюзия. Корзухин бе получил възпитанието си в семейство, в което честността бе върховен закон. Кражбата — това беше една от големите форми на безчестието, а тук той не само се научи да краде, но дори и изпитваше някакво тайно удоволствие от кражбите си: правеше го и не толкова за обогатяването, колкото за риска, усилието и емоциите, свързани с кражбите.

Крадяха по правило само от турски села, от турски къшли и мандри — това беше категорично условие, поставено от Василий и възприето с ентусиазъм от майора: като наричаше плячката „контрибуции“, той имаше все пак някакво, макар и съмнително по стойност оправдание пред себе си. А иначе кражбата даже му се услаждаше. И ако му се случваше да измине петнадесетина версти с една овца на раменете, той не само не се чувствуваше гузен, ами дори се гордееше с „подвига“ си.

Ако към описаните занимания прибавим и лова, приблизително ще изчерпим нещата, които запълниха тази първа зима на Корзухин върху българска земя. Ловуваха двамата с Василий много, по-близо и по-далеч от укритието си и с всякакви оръжия — с хитроумни капани, с пушки, че и с обикновен нож. За два от ловните си подвизи Корзухин след това обичаше да разказва до края на живота си. Опрели гръб до гръб, въоръжени само с ножове, веднъж през зимата те се справиха с цяла глутница вълци, та жилището им после бе застлано с осем вълчи кожи. При друг случай пак през зимата Корзухин уби един глиган, поне осем пуда280 тежък, като за оръжие използува обикновен топор; следвайки съветите на своя ментор281, той причака глигана зад едно дърво край горската пътека и го повали с един единствен удар, разцепил черепа на животното.

Благодарение на всичко това, когато оръдейната канонада призова него и Василий отново под стените на Силистра, майорът не само се бе отърсил от всички следи на жестоката болест, но бе както никога досега силен, пъргав, издръжлив. Да не говорим, че покрай това бе усвоил съвсем задоволително български, научил се бе да уважава труда на всяка слугиня или мужик и във възпитанието му в духа на крал Артур282 се бяха появили съвсем нови черти…

Но преди да го видим през пролетта да се сражава отново срещу турците, трябва непременно да споменем един негов разговор с деншчика му Василий. Наскоро след като бе излязъл от своето състояние на полусън, Корзухин извика деншчика при одъра си и с думи и жестове му изрази благодарността си за своето спасение. Непривикнал на такъв род отношения, Васил дълго се чуди къде да дене ръцете си, пък неочаквано изтърси:

— Слушай, твоя милост, толкоз ли е тая благодарност, че да мога и аз да поискам нещичко от тебе?

— Разбира се — каза офицерът и се постара някак си да поскрие разочарованието си — не му беше приятно да узнае, че е бил спасен поради очакване на някаква отплата.

— Щом е тъй, ето какво искам от твоя милост: дорде сме живи, нивга втори път да не отваряш уста за благодарности. Кой каквото могъл — сторил. И го е сторил от сърце, не за благодарности.

Русинът бе поопознал българите, па и своя Василий, та не заговори повече на тази тема, макар че благодарността никога не напусна сърцето му. Както ще видим, те се върнаха към нея още веднъж, но тогава го поиска вече деншчикът.

Обсадата още не беше завършена, та докато се водеха артилерийските двубои, полковете още маршируваха с развети знамена към отредените им места. Ако ги гледаше, лековерен човек би могъл да помисли, за някакво предварително споразумение със Серт-Махмуд паша двете войски да не си пречат, докато дойде времето за същинските сражения. Ала своеобразната военна идилия не продължи дълго. Неочаквано турците извършиха енергичен излаз от крепостта и създадоха паника в авангарда. На помощ на обърканите предни части се притече 12 егерски полк начело със своя храбър командир генерал майор княз Прозоровски. Излазът, както се казва по военному, беше подавен и дори егерският полк премина в преследване на излезлия от Силистра неприятел. Тогава обаче се оказа, че старецът Серт-Махмуд бил по-хитър, отколкото го смяташе руското командуване — изтегляйки частите си, той в същност преднамерено бе увлякъл полка в предварително простреляно от артилерията на крепостта пространство и сега откри унищожителен огън с няколко батареи. Един от първите, които станаха жертва на турския огън, беше намиращият се до княза подполковник от Генералния щаб Ладиженски, който получи тежко нараняване. Княз Прозоровски лично вдигна ранения на ръце, пренесе го по-назад и заповяда да го отнесат в лазарета. И тъкмо се връщаше отново към командното си място, турско гюлле го удари в хълбока и разпиля вътрешностите му.283

Смъртта на генерала предизвика суматоха; мнозина побягнаха в различни посоки, баталионите и ротите се объркаха и войниците започнаха да стават лесна плячка за падащите гранати. Противникът разбра това и уж изтеглящите се турски части повторно се обърнаха и нападнаха. Някои от егерите побягнаха; офицерите, поразени от гибелта на своя командир, губеха ценни минути в бездействие. И точно когато настъпи онзи миг на сражението, в който капризната Белона284 оставя на участниците в битката сами да я превърнат в победа или поражение, пред разколебаните солдати от 12 егерски полк изскочи непознат офицер, с мощен глас събра вниманието върху себе си, подчини на волята си войниците и офицерите (включително и по-старшите от себе си) и от тълпа създаде отново войска. По-късно егерите щяха да си спомнят много любопитни подробности — отшелническата му брада, тънката лятна униформа, видяла и по-добри дни, липсата на сабя в ръцете му, странната и живописна фигура на мъжа, който го следваше неотлъчно като сянка, — но това щеше да бъде по-късно, в часовете на спокойно връщане към миналото. В критичния миг те само чувствуваха волята му, способна да възвърне силата им, и се вкопчиха в нея.

С няколко бързи заповеди майорът (защото непознатият беше с пагони на майор) построи полка в боен ред, с два-три залпа накара турците да загубят желание за ръкопашен бой, после заповяда отстъпление, за да извади егерите от поражаемото пространство на силистренските батареи.

Последните от изтеглящите се роти все още ставаха жертва на гюллетата, когато някъде от фронта се подаде гръмогласна команда „На краааа-ул“285 и пред отстъпващия полк се появи конна група, чиято златна украса издаваше представители на най-висшето началство. Изглежда, че бяха наблюдавали краткотрайната битка през далекогледите си, та не спряха пред изстъпващите се напред малки и големи командири от полка, а се насочиха към онзи, непознатия. И като стигнаха до него, спряха и чинно оставиха един от тях — беше главнокомандуващият граф Иван Иванович Диби — да бъде на един кон разстояние пред другите.

— Вие ли, господин майор, организирахте полка за посрещане на повторната турска, вилазка286? — попита Дибич, като се мъчеше да прикрие изненадата си от необичайния външен вид на офицера.

— Преувеличавате заслугите ми, ваше високопревъзходителство — скромно отговори запитаният. — Само гласът ми се оказа по-силен.

— Оставете преценките на мене — каза главнокомандуващият по такъв начин, че не се разбра дали това беше смъмряне или похвала. — Представете се!

— Майор Корзухин Роман Алексеевич от 31 егерски полк.

Граф Дибич имаше валчесто бръснато лице, което, според мнозина, по грозота отговаряло само на грозотата на фигурата му.287 А когато гримасничеше — нещо често за него, — това лице ставаше направо отвратително. Тъй беше то и сега, когато той само сви вежди в почуда:

— 31 егерски? От Шести корпус? Та вие сега би трябвало да сте на път някъде между Шумен и Провадия! Обяснете се, господин майор.

С няколко сдържани изречения Корзухин описа събитията в живота си от есента до преди два часа, когато случайността пожела да се върне в армията точно при смъртта на генерал княз Прозоровски.

— Този ли? — попита Дибич, като посочи с поглед човека, свойски застанал до рамото на майора, окичен с цяла колекция от допотопни оръжия.

— Тъй вярно, ваше високопревъзходителство, този е българинът Василий, мой деншчик и двукратен спасител.

Негово високопревъзходителство приготви уста да зададе нов въпрос, ала едно ново нещастие спря думите му — турско гюлле, очевидно изстреляно от далекобойно оръдие, отнесе главата на един от солдатите, тълпящи се зад Корзухин и след това се търколи в опасна близост до бляскавата свита и до самия Дибич. С любопитство, но без никаква следа от страх Дибич проследи гюллето, съскащо и премятащо се преди взрива, и не само не побягна, но не направи даже крачка встрани, когато то избухна и вдигна гейзер от пръст и камъни. Смелостта на главнокомандуващия бе посрещната с гръмотевично „ура“ от егерите. Дибич го изчака да заглъхне, безучастно изчуквайки с пръст прашинките от китела си, а после каза:

— Любопитен съм да чуя в подробности вашите преживелици, господин майор, но това ще стане друг път, при по-щастливи обстоятелства. За сега по-неотложно е да се явите при генерал-лейтенант княз Любомирски и да му предадете следните мои заповеди. Да ви зачисли на подходяща длъжност в дивизията, може би именно в осиротелия 12 полк. Да ви снабди с всичко необходимо, включително, хм, с една по-благоприлична физиономия. Апропо, същото се отнася естествено и за вашия деншчик. И най-сетне — да ви представи за подходящо награждаване. Разбрахте ли?

— Тъй вярно, ваше високопревъзходителство.

Дибич козирува за сбогуване и смушка коня си, но после нещо в майора, изглежда, го усъмни, та дръпна отново поводите и попита:

— Ще предадете ли на княз Любомирски нарежданията ми?

— Само първите две — призна Корзухин.

— Неоправдана стеснителност? Излишна скромност?

— Истината е много по-проста, ваше високопревъзходителство. Българите в лицето на моя деншчик ме научиха да преоценявам всички форми на почест и слава, които досега съм приемал на доверие.

Нова гримаса — този път тя изразяваше колебание между гняв и разбиране — „украси“ лицето на главнокомандуващия.

— Установеният и утвърден от опита и традициите ред в една армия е по-важен от личните предпочитания на чиновете в нея. — След тези думи можеше да последва заповед или поне заплаха, но Дибич притежаваше достатъчно вътрешно благородство, за да не прибегне до тях. Той се задоволи да потърси с очи и да се обърне към един офицер от егерите, който стоеше наблизо: — Подполковник, вашето име?

— Павлов Дмитрий Викентиевич.

— Чухте ли преди малко моите нареждания?

— Тъй вярно, ваше високопревъзходителство.

— Е добре. Заповядвам да заведете майор Корзухин при княз Любомирски и вие лично да предадете нарежданията ми.

— Разбрано, ваше високопревъзходителство — козирува подполковникът. — Ще бъде изпълнено, ваше високопревъзходителство.

Дибич се отдалечи, последван от позлатената си свита. Един съвсем млад, голобрад офицер, прапоршчик288 някакъв от тези, които се тълпяха наоколо, възкликна подир него:

— Гледай го ти, малкия Наполеон! Очи в очи със смъртта и пак не трепва…

Корзухин също имаше на какво да се учуди, та попита подполковник Павлов:

— В същност какво прави граф Дибич тук?

— Как? И това ли не знаете, човече? Граф Дибич е сега главнокомандуващ Втора армия. На мястото на Витгенщайн…

2

През цялото време на обиколката си Дибич се усмихваше, усмихнат влезе и в просторната си палатка. И причината за доброто му настроение беше онова подметнато „малкия Наполеон“. За това прозвище, което честичко вървеше с името му, знаеше отдавна. Преструваше се на надменно безразличен, но противно на онова, което приятели и врагове вероятно очакваха, то му доставяше тайно задоволство — да бъдеш един Наполеон, пък дори и малък, то вече означава да си постигнал огромна висота. Другото, по-същественото, беше ясната и германски студена преценка на Дибич, че съдбата поначало е изключила за него възможността да стане „втори Наполеон“ и следователно като „малък Наполеон“ той бляскаво бе изчерпал възможностите си. Защото корсиканецът бе имал шанса да даде простор на гения си в една Франция и сред един народ като френския, докато него съдбата е запокитила тук, в тъмния хаос на тъй наречената широка славянска душа, във владенията на богоравния батюшка-цар, където и истинският Наполеон не би успял да бъде друго, освен малък.

Отпуснал се в мекото си кресло — то го следваше навсякъде — и опънал крака, Дибич почувствува, че му липсва още нещо съвсем малко, за да превърне удобното в приятно. Пресегна се и дръпна камбанката върху масичката. В същия миг сякаш през цялото време бе чел мислите му, влезе камердинерът Степан с чаша димящ пунш289 в ръце.

При втората чаша пунш днешното подмятане го върна към честите му размишления за истинския Наполеон. Сложно, извънредно сложно — заплетено и криволичещо — беше отношението на граф Дибич към корсиканеца. Още съвсем млад той се бе сражавал срещу него от Аустерлиц през Березина до Париж (там именно, в Париж, едва 29-годишен той бе получил своя орден „Свети Александър Невски“!) и го бе мразил — като враг и като човек, удавил цяла Европа в кръв. Същевременно обаче бе изпитвал към него и благодарност — ако не бяха безкрайните Наполеонови войни, Дибич никога не би могъл така бързо да разкрие качествата си на войник и пълководец, извели го до върха на руската армия, а щеше да крета някъде по гарнизоните, улисан в бумажничество, дребни интриги, игра на карти, може би в дуели и правене на деца.

— Ала Наполеон се е сражавал за собствена сметка, а не като генерал на еди кого си!… — произнесе той гласно. — Дори когато е бил само генерал!…

Тези думи му напомниха, че би трябвало да изостави своето dolce far niente290 и да напише поредния си доклад до императора. Поколеба се — пуншът му се услаждаше, — но събра воля и си наложи да прекара неизбежните час и половина — два с перо в ръка до масата. Наложи си, защото вече се познаваше: след втория пунш още можеше да пише, след четвъртия волята не му достигаше, та удоволствието вземаше връх над дълга, а след шестия и да искаше, не беше в състояние…

Навън вече се здрачаваше, когато изпълни и това. Той звънна на камердинера и Степан все така мигновено се появи с чаша пунш — третата — в ръка. Питието отново хареса на Дибич, но не му възвърна предишното щастливо разположение на духа. Мислите му сега се завъртяха около враговете и съперниците му — една глутница, вечно гладна и търсеща мърша. О, те не се спираха пред нищо, тези човешки кучета! Подлост, клевета, интрига, отровна ирония, удар „из-за угла“291 — нищо не липсваше в техния арсенал. Пътят на Дибич до графското достойнство и до сегашната му длъжност беше в същност неговият личен път от Тулон до Ваграм. Но докато Наполеон бе имал насреща си войници и щикове, той бе трябвало да се бори с кучета и кучешки синове и с техните разнасящи бяс лиги.

Погледът му попадна върху последния лист от писмото до царя.

— Ето, дори само това! — каза гласно. — Мигар на тях може да се угоди?

Мислеше за последните редове на писмото. Както обикновено292, той го бе завършил с:

Като го прочетяха (защото писмата му нямаха личен характер, а представляваха официалните му доклади за хода на войната, които достигаха до повече ръце и очи), ония щяха да лавнат „Раболепие!“, „Безгръбначество!“, „Угодливост!“. Но ако завършеше накъсо, например „Главнокомандуващ Втора армия Дибич“, същите тези кучешки морди щяха да ревнат „Високомерен!“, „Тщеславен!“, „Алчен да затъмни и батюшка-цар!“

Дибич пресуши на един дъх пунша и се обърна с висок глас към ония, които се тулеха из сенките тук наоколо и на хиляди версти на север:

— Е добре, лайте, песове! Лайте! Наричайте ме безгръбначен и раболепник! Наричайте ме както щете, аз пак съм по-високо от вас…

Той звънна и винаги готовият Степан веднага замени чашата.

Беше плащал, Дибич. Беше скърцал със зъби и беше плащал. Плащал бе от първия час, когато, още почти момче, кракът му стъпи в Русия. Връстниците му, същите, които днес виеха срещу неговите успехи, бяха превръщали живота си в едно неспирно удоволствие тогава, когато Иван Дибич, довчерашният прусак Johan Karl-Friedrich-Ant Diebtsch, — невзрачният имигрант, бе имал едно единствено, и то твърде съмнително богатство — диплома на завършил Берлинския кадетски корпус и една единствена храна — амбицията да се наложи, да преуспее. По онова време той плащаше в лишения, които си налагаше сам. Колко получаваше един прапоршчик, какъвто бе назначен след идването си в Русия? Не беше ли заплатата му достатъчна само за едно жалко съществование и чаша водка в неделя вечер? Е добре, той се бе лишавал и от чашата водка, и бе пестил жалките си копейки не за друго, а за да плаща на учител и да черпи военни знания.

За успеха, за днешния си и утрешен успех, той бе плащал с парите си, с кръвта си, когато се е налагало — и със самоунижението си: малко ли са били некадърниците, пред които е трябвало да превива гръб… Нямаше крачка в живота и попрището му, които да не беше заплатил. Унизяваха го. И той преглъщаше — крачка напред. Поругаваха го и преглъщаше — крачка напред. Дори прехвърлянето му от Семьоновския полк в щаба — не беше ли и то в резултат на едно жестоко поругание?293

Под влияние на чашите пунш, чийто брой вече обърка, Дибич стана опасно откровен пред своите отсъствуващи и винаги присъствуващи противници:

— И не се срамя да ви кажа — размаха заканително ръка, — че съм плащал и с други, много по-тежки цени. Интригувал съм. Злепоставял съм. Крал съм, да, дори съм крал, господа.294

Постепенно в съзнанието му се смесиха спомени, мисли за настоящето, видения от сладкото бъдеще. Не разбра колко време бе изминало, когато един тих и почтителен глас го накара да се събуди от съновиденията си. Беше камердинерът — Степан:

— Господарю! Пратеник, господарю…

През мъглата, предизвикана от пунша, Дибич разбра погрешно:

— Фелдегерът295 ли е, Степан? Ей-сега ще запечатам писмото… — После се изненада. — Мигар ще тръгне сега, в тъмното?

— Фелдегер, но от негово Превъзходителство генерал Рот. Носи донесение. Бързо било, казва…

— Добре, щом е толкова бързо, нека влезе.

— Не е ли по-добре аз да ви предам писмото, господарю?

Златен е, този Степан — съобразителен и тактичен. Виждаше той, че неговият господар не е за пред хора и внимателно подсказваше…

— Да, донеси го ти, Степан!

След малко писмото на Рот беше в ръцете му. Дибич разчупи печата и разгъна свитъка. Онова, което прочете, го накара в един миг да изтрезнее — Рот донасяше, че великият везир Решид Мехмед паша настъпвал с четиридесетхилядна армия към Провадия и че положението на самия Рот е „повече от критично“.

— Поврага проклетия Рот! — изруга високо Дибич. — Такива са тези „командири по заслуги“… Степан!

— Заповядайте, господарю.

— Намери барон Тол и го повикай незабавно при мене. — И за всеки случай добави: — Но преди това прибери тези чаши… — Не му се искаше Тол да разбере в какво е удавил времето си тази вечер.

— А фелдегера, господарю?

— Нека се нахрани и отпочине, но да бъде готов. Може би ще тръгне обратно още тази нощ… — Камердинерът излезе, а Дибич измърмори недоволно под носа си: — Наполеон е имал за помощници Ней, Мюра и Бернадот, пък на мен са дали некадърници като Рот…

Барон Тол влезе, поздрави учтиво, но сдържано. Мъж със среден ръст, той в сравнение с графа изглеждаше почти висок. Руменото му възпълно лице с подстригани, добре сресани мустаци изразяваше спокойна съсредоточеност.

— Четете, господин барон! — Дибич му подхвърли донесението на Рот. — Четете и ругайте заедно с мене!

Началник-щаба прочете писмото, ала нито изруга, нито с нещо измени физиономията си. Изобщо прояви онова свое държане, което по-късно щеше да накара един съвременник296 по друг повод да го охарактеризира със следните думи: „Аз не знам какви бяха вътрешните чувства на Толя. Той е железен прът. Не е възможно да го превиеш, но затова пък човек може да се опре на него.“ Прочете втори път донесението, остави го на масата и произнесе с равен глас:

— Както обикновено, генерал Рот замазва положението, но мен ми се струва, че истината прозира и през замазването.

— Продължете, господин барон. Продължете!

— В основата очевидно е нова поредна грешка на Рот. А иначе събитията са се развили така. Везирът е излязъл от Шумен и…

— Забележете, активни турски действия! — вметна командуващият. — Това е пръв случай в тази война!

Той щеше да остане и последен, но двамата, разбира се, не знаеха това.

— … и североизточно от Провадия — Тол направи справка в писмото, — при Ески Арнаутлар297 попаднал на корпуса на Рот. След незначителна схватка везирът се изтеглил към Провадия. Вместо да го преследва с всичките си сили, този, хм, стратег Рот изпратил подир него само кавалерийския Охотски полк и две оръдия. Но на две версти от Ески Арнаутлар полкът попаднал на засада и турците започнали изтребването му. Рот обаче не извлякъл поука и от това. И се задоволил да изпрати на помощ 31 егерски полк на генерал Риндин с още две оръдия.

31 егерски полк? Къде беше чувал Дибич да се споменава за него? Ах, да, от онзи брадясал майор в лятната униформа, който днес спаси от разстрел 12 егерски. И се запита: дали вече се е представил на княз Любомирски? Когато се отърси от тези мисли, беше пропуснал част от разбора на началник-щаба.

— Егерите и остатъците от Охотския полк се построили в каре, но неприятелският огън е бил много силен, фасовете на карето са били разстреляни в няколко минути и турците проникнали в карето, като започнали страшна сеч. Тогава ще да е паднал Риндин заедно с другите двадесет и двама офицери.

— От всичко колко?

— Тридесет и един, господин графе.

— Та това е почти пълно изтребление!

— За да не се стигне до пълно изтребление, заслугата е на — Тол отново се справи с писмото — полковник Лишин, който с един баталион на Якутския полк решително атакувал на щик и спасил остатъците на полка.298

— И сега този… този… — Дибич не намери подходящата дума — този Рот иска да го спасяваме.

— Лошото е…

— Какво е лошото? — сприхаво попита Дибич.

— Че не само той иска, но ние наистина ще трябва да го спасяваме. — Командуващият го стрелна с поглед и Тол се принуди да обясни. — Ако не го направим, този енергичен паша може да смаже Купреянов в Провадия и после остатъците от корпуса на Рот. Това са двадесет хиляди души, за които сме длъжни да мислим.

— Но рискуваме да повторим грешката на граф Витгенщайн — замисли се Дибич. — Ще разпръснем войските си на много страни, вместо да подготвим крупни удари с големи съсредоточения.

— Позволявам си да не споделям вашето мнение — спокойно възрази Тол. — Тази вечер обсадата на Силистра е окончателно изградена. Разполагаме действително с огромни сили. Ако решим да щурмуваме, трябва да очакваме падането на крепостта в близки дни. Ако пък решим да не щурмуваме, неоправдано ще бъде да осъдим на бездействие толкова много хора. И в единия, и в другия случай ще можем, смятам, в следващите три-четири дни да отделим поне един корпус, за да помогнем на Рот. — Той поразмисли върху собствените си думи. — При това на мнение съм, господин графе, че вашето присъствие — впрочем и моето също ще бъде по-необходимо там, край Шумен, отколкото тук.

— Смятате ли, че имаме човек, комуто да гласуваме доверие за обсадата? Спомнете си неудачите миналата година…

— Бих препоръчал генерал-лейтенант Красовски. — Тънка усмивка се хлъзна по устните на барона. — Той е войник299, господин графе, не е като…

Не довърши, но и не беше необходимо — Дибич разбра, че намекваше за „проклетия Рот“, който миналата година бе командувал обсадата.

— Тогава назначете, моля, за утре съвещание с всички корпусни и дивизионни командири. Щом ще решаваме, нека решаваме без отлагане.

Барон Тол поздрави сдържано и се оттегли.

Дибич се поколеба, пък отново посегна към звънчето на масата…

3

— Чу ли телялина?

Бяно изчака да се разминат с една тайфа анадолци и едва тогава отговори:

— Не съм. Ей-сега за пръв път показах нос извън къщи. Какво е?

— Свикват редифа. Пешаците събират в понеделник, но конницата Тахир ага я иска още днес. — Мавроди Коджакара спря, подръпна приятеля си и двамата се заслушаха. — Чуваш ли?

— Чувам. По махалите думкат даули и квичат зурни.

— Това е, изпращат войниците. — Те продължиха надолу към Таш хана. — За да са толкоз припрени, трябва дядо Иван да им е пуснал по едно въгленче в потурите… Да се позавъртим нататък, а?

И двамата знаеха, че сега в Сливен за раята нямаше по-опасно място от сокаците и стъгдата около конака, но се отправиха нататък. Половината Сливен — турската половина — беше пред конака и изпращаше своите войскари, та никой не обърна внимание на неколцината гяури, дошли също на изпращането.

Те чакаха дълго, комай прекалено дълго. Най-сетне сейменбашии и чауши се разтичаха, прогониха тълпата изпращачи и как да е подредиха войската — чалгаджиите най-вдясно, а до тях конниците, криво-ляво разделени „онар“300. Тогава буриите гръмнаха тържествено и във вратата на конака се появи Тахир ага — целият в сърмени дрехи и със силях, който светеше от злато.

— Туй за въгленчетата ще излезе бошлаф — измърмори Мавроди Коджакара. — Я го виж, сияе като месечина…

— Вярно — кимна му Бяно Абаджи. — Туй не е лице на човек, получил лош хабер.

Сеизи доведоха черен като гарваново крило ат и държаха стремената му, докато Тахир ага яхна животното. Като се намести удобно на седлото — така се наглася човек, който се стяга за дълъг сефер, — аянът измъкна из силяхлъка тежкия си ятаган, вдигна го над главата и изрече нещо, то не стигна до ушите на Бяно и Мавроди, ала конниците ревнаха с кръвнишко въодушевление. Тахир ага кимна на чалгаджиите и те подхванаха „Кестермето“. Все така ликуващ, аянът смушка коня си и потегли към Ново село. След него се разтегна шарената върволица на войскарите, сподирена от още по-шарената тълпа на изпращачите.

Останаха почти сами на мегдана и Бяно каза угрижено:

— Ще правим, ще струваме, трябва да научим какво е станало.

— Има само един чалъм — отговори Мавроди. — Да отидем в кафенето на Мустафата и да заседнем като за дълъг лаф-мухабет. Агаларите все ще изтърват някоя приказка.

Отидоха при Мустафата, заръчаха две кафета, ала не им провървя: дембелите разменяха по пет лафа на сахат време, но все за друго — за изпращането на войската не заговориха. При третото кафе Бяно погледна въпросително приятеля си, но оня поклати отрицателно глава:

— Ще чакаме. Рано или късно ще докарат лафа си и за това.

По едно време в кафенето влезе хаджи Рифат. Лицето му грееше като априлско слънце, когато се развика от вратата:

— Мустафа! Хей, Мустафа! На всички по кафе… Черпнята е от мен!

— Да не си намерил на улицата кемер, фрашкан с алтъни, хаджи? — подвикна му един.

— Намери се, но друго, яху, по-добро. Внуче, внуче ми се намери. Хайде бе, Мустафа! Докога ще чакат хората?…

Бяно изтръпна, кръвта слезе от лицето му.

— Хаирлия да е, хаджи — рече друг от дембелите. — Какво е, какво е?

— Мъжко, какво друго ще е? — с неподправена гордост заяви старецът, сякаш наистина новороденото беше негово истинско внуче. — Станахме двама мъже в моята къща…

Мустафата тръгна да раздава кафетата, хората се поразбъркаха, та Бяно използува това, за да приближи до щастливия хаджи Рифат и да го попита тихичко:

— А тя как е, дядо хаджи? За Божура Стефанова те питам.

— Че как ще е? — не спираше да се радва турчинът. — Какво й е на една млада жена да роди? Крещи, вика, дере се, умира, пък щом се освободи, в същия миг забравя всичко. И плувва в радост, че е станала майка…

Залисаха се с кафетата и лафовете хората, та не забелязаха как объркан и не на себе си беше Бяно. С част от душата си искрено доволен беше, че Божура е прескочила премеждието, пък с друга част… Мина доста време, а той сякаш все не можеше да намери земята под краката си. Тъй беше още, когато Мавроди го смушка.

— Що? — трепна той и едва сега осъзна, че вече от много отдавна стои вцепенено и гледа черното дъно на филджана си. — Що, Мавроди? — повтори, връщайки се от някъде много далече.

— Да ставаме — нетърпеливо го подкани Мавроди Коджакара.

— Защо?

— Тръгвай ти казвам!

Излязоха и се отдалечиха на петнайсетина крачки от кафенето. Там Мавроди спря и разцъфтял като череша, попита:

— Мигар не чу? Дядо Иван хвърлил грозен пердах на турчулята нейде към Шумен. Грозен! И затуй сераскирът вдигнал редифа.

— Ами Тахир ага? — все още не можеше да се възрадва истински Бяно. — Той не мязаше на човек, получил хабер за поражение…

— Ех и ти! Не го ли знаеш Тахир ага? Лош е той, такъв и онакъв е, ама си е мъж и половина. Човек като него така тръгва на война. Хайде — задърпа го. — Ще трябва да вървим и ние. Такава вест да имаме и да не зарадваме братята на часа, туй не е човешко.

— Върви сам — рече Бяно. — Върви, върви…

Мавроди знаеше, че отвреме-навреме приятелят му нявга по-често, напоследък по-рядко — изпада в такъв захлас, полусън — полупомрачение. — Ама точно днес?…

— Слушай — попита го загрижено, — що става с тебе?

— Нищо не става — тросна му се Бяно. — Сетих се, че имам и друго за вършене…

И го остави.

За да тръгне да скита безцелно по улиците на Сливен…

… Завари Яна надвесена над люлката на детето. Друг път тя оставяше всичко, за да го посрещне с обикновения си израз на радост и благодарност в очите, но днес не помръдна, даже не извърна глава, само отговори на неговия поздрав. Бяно мина с вцепенени крачки покрай нея, отиде до фиридката, където пазеше вещите, останали от баща му, напълни чибучето му и го запали. Беше първият тютюнев пушек в живота му. Яна го стрелна с поглед, но нито го смъмри, нито даже подхвърли дума на изненада от това неочаквано пропушване. Само се задоволи да каже:

— Излез на хаета, Бяно. Пушекът е вреден за детето…

И докато той излизаше, пак избягна да срещне очите му.

Тя никога не му каза, че също бе научила за раждането на Божура…

4

Неблагополучното за турците сражение, което стана причина Тахир ага да напусне мирния Сливен и да тръгне към бойното поле, а членовете на Братството — да пламнат от надежда за близко избавление, във военната история е известно като „Боят при Кюлевча“ и може да се смята като един от преломните моменти в Руско-турската война от 1829 година. Но преди да запознаем читателя с него, нека да се върнем малко назад и да сложим известен ред в изложението ни за войната.

Последното, което знаем за хода на бойните действия, беше завършената обсада на Силистра и отчаяната молба за помощ, изпратена от „проклетия Рот“ след гибелната му неудача при Ески Арнаутлар. На военния съвет, свикан от Дибич на следния ден, се разгоряха остри спорове за по-нататъшния ход на военните действия и в края на краищата се възприе мнението на генерал-майор Шилдер — да не се щурмува крепостта. Тогава Дибич назначи генерал-лейтенант Красовски за началник на обсадата, а за „старши по обсадните работи“ остави Шилдер, човек със специализирани инженерни знания, а три дни по-късно се отправи на югоизток през историческото село Кючуккайнарджа301 да спасява Рот, като водеше със себе си двадесет от всичко четиридесет и четирите хиляди души, съсредоточени при Силистра.

При Силистра не остана никой от героите на нашата книга (Корзухин и Васил Силдаря заминаха към Кючуккайнарджа с корпуса на граф Пален), та нека ни бъде позволено да прескочим хронологията на събитията и да проследим развоя на действията там.

Организирано от генерал Шилдер, от 6 юни започна взривяването на мини откъм западната страна на крепостта — срещу 5 и 6 бастиони. Опитите на турците да внесат обрат в действията чрез вилазки, предимно нощни, не дадоха резултат — в отбиването им особено се отличи отново отрядът на Георги Мамарчев, та името Буюкли пак намери място във военните донесения. Атаките с мини продължиха до 18 юни, когато турците не издържаха и поискаха да водят преговори. От руска страна преговорите водеше началник-щаба на Трети пехотен корпус генерал-майор княз Горчаков, но докато траеха те, Шилдер не прекъсна взривяването на мините. И още в 21 часа същата вечер актът на капитулацията беше подписан, а в 22 часа в руския лагер дойде като заложник 70-годишният Серт-Махмуд паша. До вечерта на следния ден русите окончателно завзеха крепостта, като завладяха в нея повече от 250 оръдия, 23 540 снаряда, 4600 сандъчета с патрони, 16 канонерски лодки, 46 други плавателни съда и тъй нататък. На 21 юни в Силистра бе отслужен благодарствен молебен и се състоя тържествен парад.

След падането на Силистра Дибич заповяда Красовски да остави там част от войската, а с останалите да тръгне към Шумен. Заедно с частите на Красовски към Шумен се отправиха и отрядите на българските волентири. Приблизително по това време върховното командуване, уплашено, че по-нататъшното съществуване на българските отряди може да подтикне българското население към всеобщо въстание (нещо, което цар Николай и камарилата в никакъв случай не желаеха), реши да се избави от тях. И го стори по твърде хитър начин — призна ги, организира ги като редовни руски части и ги подчини на един общ началник от средата на руските офицери. А нему — полковник И. Липранди — постави задачата така: „Набирането на доброволци да се ограничи само в княжествата (б.а. — Влашко и Молдава), за да не се подтикнат славянските племена към общо въстание.“302 И полковник Липранди се придържаше към тези наставления така, че ограничи действията на своите 610 пешаци и 147 конника в Делиормана (Лудогорието) и своевременно удържа няколкото опита на волентирите да вдигнат българското население на въстание. Тези действия на върховното командуване станаха причина капитан Мамарчев да стигне до своя роден край едва след сключването на мира.

След това отклонение нека отново се върнем към Дибич, който с кабриолета си пътуваше на юг.

След като нанесе поражение на Рот, Решид Мехмед паша поведе войските си (тогава те бяха 15 000–20 000 — не повече от корпуса на Рот!) и скоро развя своите три туга на височините, надвиснали над Провадия. Наистина градът беше добре укрепен, но защитникът му генерал Купреянов разполагаше само с 6000 души, та един юруш можеше да донесе на турците важни успехи. Но кой знае по какви съображения пашата не се реши да щурмува и се задоволи да обсажда и бомбардира града от 17 до 29 май; рано сутринта на 29 май той заповяда отстъпление към Шумен, понеже научи, че Дибич наближава линията Провадия — Шумен, като заплашва да отреже връзката на везира с голямата крепост. И така на тази дата разположението на двете противникови войски беше приблизително такова: граф Пален с около 15 000 души се намираше в Мадара, Рот също с 15 000 — в Козлуджа303 и Купреянов близо до Провадия със своите 6000 войника; в същото време Решид Мехмед паша с около 40 000 души беше при Марковча304, а в Шумен под командата на своя син Вели бей разполагаше с още 12 000–15 000.

Не е необходимо човек да е специалист, за да види, че при това разположение и при тази численост на двете войски предимството беше на страната на везира. Най-елементарната от всички негови възможности беше на 30 май да мине през Черковна305, да смаже или отхвърли корпуса на граф Пален и да влезе в Шумен, като остави между себе си и русите отлично изградената отбранителна система. Но с първоначалното си излизане от Шумен Решид Мехмед паша навярно бе изчерпал възможностите си за активни бойни действия, та не предприе абсолютно нищо и изпусна инициативата. В същия този ден Дибич, за да разузнае силата на противника, нареди авангардът, воден от генерал Отрошченко, да атакува турците. Но войските на везира не само отразиха атаката, ала и нанесоха сериозни загуби на русите и преследвайки ги по петите, превзеха Черковна и Кюлевч306.

Тук, в Кюлевча, те бяха пресрещнати от половината от корпуса на граф Пален — около 8000 души. Това беше последният шанс, който Белона даваше на пашата да поправи грешката си — той можеше да разбие Пален (най-близките руски войски — на Рот — се намираха на четири версти!) и през Керемедин307 да се прибере в Шумен. Но везирът пропиля и тази възможност — забави се във второстепенни сражения, в които не заангажира всичките си сили (нека кажем мимоходом, че в тях подполковник Корзухин — нему прибавиха една звезда на пагоните за онази битка под стените на Силистра — показа изключителна твърдост и упоритост, които после бяха възнаградени с орден „Света Ана“ ІІ степен с лента), после по никое време свика военен съвет и така даде възможност на русите да подсилят отряда на граф Пален.

Обективно погледнато, в последвалото паметно сражение Дибич не прояви много повече инициативност от пашата, нито показа някаква особена дарба за маневриране. Реши да атакува, без да вземе предвид лошото съсредоточение на войските си: за провеждане на атаката изпрати барон Тол (формулира решението си по следния чудноват начин: „На Тол е планът за боя, нека той да командува“) с отряд, който се състоеше всичко на всичко от 6429 души или 14 баталиона от намиращите се общо на бойното поле 46 — тоест в атаката вкара само 1/3 от силите, с които разполагаше. И нещо още по-странно — „малкият Наполеон“, комуто никой никога не е отричал личната храброст, в този ден прояви всичко друго, но не и мъжество: сякаш измил си ръцете с назначението на барон Тол, той се задоволи да стои безучастно далеч от битката и да я наблюдава през далекоглед…

Събитията междувременно следваха своя ход. Барон Тол разпредели силите за атака и даде съответните разпореждания до частите на граф Пален и Рот. Но до атака не се стигна. Още при силната артилерийска престрелка, с която и двете страни едновременно се подготвяха да атакуват, един щастлив изстрел на 19 конна батарея попадна в зарядните сандъци на част от турската артилерия и предизвика нечуван и невиждан взрив, който някои очевидци по-късно оприличиха на изригване на вулкан. Този взрив има̀ поразително въздействие върху турците. Сражавали се до този момент с храброст и упорство, те преминаха в поголовно бягство. И зад себе си оставиха 2000 пленници, 50 оръдия и цялото имущество и на армията, и лично на везира.

На 31 май русите започнаха преследване — неефикасно организирано и лошо проведено, то даде сравнително малки резултати. Както в цялата война, сведения за противника донесоха пак българи, които с риск на живота си преминаваха през турските линии, за да се явят в руските лагери. „По сведения, доставени от българи — доложи граф Дибич на императора, — везирът на 31 май пристигнал в Шумен през Баулар (западно от Шумен).“

След като войските обсадиха Шуменската крепост, на 2 юни Дибич изпрати писмо на везира в Шумен — с учтив тон предлагаше преговори за капитулация „с цел да се прекратят ужасите на войната и да се възвърне спокойствието и мирът на двата народа.“

А в същото време към него препускаше фелдегер (той щеше да пристигне на 9 юни). В писмото, което се друсаше в чантата на седлото му императорът потвърждаваше на Дибич решението си за преминаване на Балкана.

— Ако си говорим откровено, твоя милост, ще ми се да вляза и аз при голямото началство.

Корзухин се засмя и хвърли поводите в ръцете на деншчика.

— И защо толкоз мерак?

— Искам като одъртея, да се хваля пред внуците как съм бил коляно до коляно с един жив граф…

Адютантът пред вратата на палатката изчезна за малко, върна се и покани Корзухин да влезе.

— Видя ли, твоя милост — подвикна му отдалече Васил, — повикаха те.

— Не мене, а писмото — отговори му по същия начин подполковникът. И беше прав — в чантата му беше отговорът на Решид Мехмед паша.

Корзухин влезе в палатката, по размери колкото средно голям манеж, и първото, което привлече вниманието му, беше някаква машинка на стената, която съскаше и изпущаше ако не приятен, то поне не дразнещ дим. Докато я разглеждаше, някой произнесе до него:

— Не сте ли виждали това, подполковник? Тези са те, пушилните апарати на Гютон де Морво…

Думите бяха изречени от главнокомандуващия граф Дибич. Корзухин се поколеба — уставът изискваше да се представи, — но подхвърли многозначително:

— Само бях чувал за тях, ваше високопревъзходителство. До нашата дивизия не са стигнали още. Може би интендантите не се страхуват от чумата308, когато се касае за по-низшите чинове.

Дързостта му бе толкова неочаквана, че Дибич не успя да се разгневи. Само го изгледа ококорено и промени темата:

— Носите отговора на везира, нали?

— Нося писмо от везира, ваше високопревъзходителство — поправи го подполковникът. — Нямам удоволствието да зная, че то е в отговор на друго някое писмо.

— Заповядайте!

Двамата влязоха в онази част на огромната палатка, която служеше за кабинет. Там Корзухин тракна токовете и подаде писмото. Докато го разпечатваше, Дибич сякаш между другото попита:

— Откъде ви познавам, господин подполковник? Струва ми се, че не за пръв път ви срещам…

— Имал съм честта — с непроницаемо лице отговори подполковникът — да бъда представен на ваше високопревъзходителство в Главната квартира на Негово величество.

— Аха, пак скромничите! — махна с ръка Дибич, който междувременно го беше познал. — Вие сте онзи майор, който… Е, — похвали се, — не съм толкова лош физиономист, щом можах да ви открия в тази човешка външност и под пагоните на подполковник.

— Последното дължа на вас — каза Корзухин, като се поклони; каза го по такъв начин, че не се разбра дали зад думите имаше благодарност, упрек или проста констатация.

— А „Света Ана“? — попита графът, като посочи с поглед лентичката на гърдите му.

— За Кюлевча. Отбивахме юруша на везира.

Дибич му показа един стол и се вдълбочи в четене на писмото. Като го свърши, захвърли го ядосано на масата, стана и с нервни стъпки се заразхожда. По едно време грабна пак писмото и го подаде на Корзухин.

— Четете! — каза. — Прочетете какво сте ми донесли.

Писмото, написано на твърде странен френски език — правилен граматически, но с несвойствено за френския ориенталско звучене, все едно симфония на Хайдн, изпълнена на зурни, сазове, дайрета и тарабуки, — отхвърляше с достоен тон предложената капитулация и завършваше така:

— Какво ще кажете? — попита графът, когато Корзухин остави писмото на масата.

Подполковникът го порази за втори път през този ден:

— Не зная дали обичате откровените отговори, ваше високопревъзходителство.

На Дибич беше необходимо време, за да осъзнае тези думи и да отговори подходящо.

— Шест дни в седмицата не съм безразличен към ласкателствата, но днес ми е седмият ден, в който, подобно на дядо господ, си почивам от тях. Говорете спокойно, господине.

— Ако бях на мястото на везира, щях да ви отговоря същото. Е, може би без тези увъртания за капризите на бога. Не може да се отрече, че отговорът е образец на войнишко достойнство. А ако…

— Да, да, продължете. А ако бяхте на мое място?

— Щях да бъда благодарен за този отговор.

— И защо? — вдигна вежди Дибич.

— Защото ако войната свърши дотук, ще ви донесе твърде малко слава. В същност само една Кюлевча със съмнителна стойност и нищо друго. — (Припомняме, че към този ден, 3 юни, Силистра не само не беше паднала, но дори бомбардирането й с мини не беше започнало.) — Съвсем различно би било, ако войната продължи и ние диктуваме условията си от другата страна на Балкана, например нейде около Айтос…

Този път мълчанието на Дибич продължи много повече. После се отпусна в любимото си кресло и дрънна камбанката на масичката. И когато Степан влезе, попита подполковника:

— Чаша пунш?

— Благодаря.

— Благодаря да или благодаря не?

— Благодаря да.

— Като че ли се поколебахте?

— През изминалата зима свикнах с едно местно питие, ваше високопревъзходителство. Ракия от сини сливи. Но предполагам, че то не може да се намери сред запасите на вашия камердинер. И затова с удоволствие ще взема чаша пунш. Особено ако е с по-малко канела.

Безшумен като сянка, камердинерът изчезна, след малко влезе повторно и им сервира пунша. Двамата отпиха и когато останаха отново сами, Дибич се върна към прекъснатия разговор:

— Вече научих какво бихте мислили за това писмо, ако бяхте на мое място. А ако вие сам бяхте главнокомандуващ? Искам да кажа — ако го преценявате не от моя гледна точка, а от ваша?

— Днес е седмият ден, нали, ваше високопревъзходителство?

— Казах ви го вече.

— Щях да се радвам, че отказът на везира ми дава възможност да стигна някъде наблизо до Константинопол.

— Или не ви разбирам, подполковник, или вие очевидно си противоречите.

— Във всеки случай не си противореча, ваше високопревъзходителство. Виждате ли, изминалата зима ме научи на някои нови неща.

— Да, спомням си — кимна Дибич. — Преоценка, безразличие към славата… Да, започвам да ви разбирам. За ваше здраве!

— За ваше — вдигна чашата си и Корзухин, — то е по-важно от моето.

— Върнете се към казаното — подкани го графът, след като пресушиха чашите и той позвъни за нови. — Щом като сте безразличен към славата, защо бихте искали да стигнете до стените на Константинопол?

— За да диктувам на турците условия, които ще бъдат по-полезни за българите.

— За българите? — смръщи чело Дибич. — Откъде го измислихте, подполковник? Не ви разбирам…

— Моля, не се обиждайте от това, което ще кажа, ваше високопревъзходителство. Вие не можете да ме разберете по простата причина, че не сте славянин. Ние, руси и българи, сме братя и нас ни свързват неща, които не могат да се предадат с думи и… и които може би са непонятни за хора от друга националност.

Иронична усмивка сгърчи червендалестото лице на командуващия.

— Спомням си, вие имате причини да бъдете благодарен на българите. Или ще ми кажете, че сте тръгнали на война именно за да им бъдете полезен?

— Преди три години прекарах тежко заболяване, ваше високопревъзходителство, и временно бях причислен към запаса. Върнах се в армията доброволно точно поради съображенията, които преди малко изтъкнахте.

Дибич продължи да го иронизира:

— Смятате ли, че в армията са мнозина тези, които споделят вашите чувства?

И получи оглушителния отговор:

— В армията има славяни и кариеристи. И славяните ги споделят напълно, ваше високопревъзходителство. Във всеки случай между простата войнишка маса няма кариеристи.

Когато се опомни, графът прецеди през зъби:

— Е добре, аз съм немец и затова не мога да разбера чувствата на славяните. А негово величество, подполковник? Мигар и той е немец?

Корзухин замълча. Беше едно от тези красноречиви замълчавания, които говорят повече от много думи. Този път Дибич го разбра и не настоя да получи отговор. А при третата чаша пунш прояви деликатността да изведе разговора на по-безопасна тема:

— Съжалявам, че апаратите на Гютон де Морво не са стигнали до палатката и на най-последния войник от армията, подполковник. Откровено казано — той се засмя, — откровено, разбира се, нали днес е седмият ден… За какво говорех? А, да. Откровено казано, аз не зная дали тези пушилки наистина предпазват от чумата, но затова пък съм сигурен, че тази болест се превръща вече в кошмар за армията.

— Излишно е да го изтъквате именно на мене — отвърна на усмивката му Корзухин. — Българите казват, че „в къщата на обесения не се говори за въже“.

— Сега пък аз не искам да ви обидя, но трябва да ви призная, че като човек би ми било тъжно, ако чумата ви беше пратила в гроба, но като главнокомандуващ бих останал напълно безразличен към смъртта на един подполковник. И пак като главнокомандуващ аз не мога да не съм загрижен, че чумата, този бич, нанася на армията повече поражения, отколкото оръдията на султана. — Той извади един лист. — Вижте това донесение. То е от етапния комендант на Кюстенджа, където има… — поправи се: — имало силна етапна команда и население около две хиляди души. Четете, четете!

Корзухин прочете:

— Потресен съм! — тихо произнесе подполковникът. — Ако имах власт, бих издигнал паметник на този комендант и на пиедестала бих заповядал да гравират това едновременно страшно и велико писмо!

— А! — сви рамене Дибич. — Чумата ни сервира не само герои, но и шутове. Вижте и този любопитен документ. Преписа ми подари Маевски310. Получил го от някакъв млад лекар, който е трябвало да смени свой умрял колега във Варненския чумен хоспитал.

Корзухин прочете и този лист. И не удържа усмивката си. Защото писмото на младшия лекар гласеше:

— Благодаря ви много за днешния разговор, подполковник, и в частност за вашата откровеност в него — многозначително се понадигна Дибич. — Ако някой ден, дай боже, стигнете върховете, големите върхове, ще видите, че онова, което най-много липсва там, е откровеността. Специално аз я срещам твърде рядко, може би само в лицето на барон Тол… — А когато се ръкуваха, подхвърли почти приятелски: — И така, довиждане в Айтос, подполковник…

5

Пожеланието на Дибич за скорошна среща в Айтос, сиреч южно от Балкана, беше проста проява на любезност. В най-добър случай — великодушно признание на правотата, съдържаща се в прямите думи на подполковника. Така го каза графът, така го прие и Корзухин. Защото тогава и двамата не подозираха колко скоро и — сравнително колко лесно пожеланието ще се превърне в действителност.

Но преди да разкажем накратко за похода, станал причина Дибич да получи титлата Забалкански, справедливостта изисква да споменем, че половин година преди него русите не само бяха стъпили южно от Стара планина, но имаха там и една сигурна крепост. Още на 11 февруари корабният отряд на контраадмирал Кумани, подсилен с четири баталиона от корпуса на генерал Рот и няколко полеви и крепостни оръдия, напусна Варна, рано сутринта на 15 февруари започна атака срещу Созопол и на следния ден го овладя, като плени един турски паша със свитата му, част от турския гарнизон и голямо количество оръдия, барут, патрони, сухар и т.н. При овладяването на Созопол и после при превръщането му във важна крепост и в основна база на руските морски сили съществена роля изиграха многобройните български доброволци312, на които българофилът А. С. Грейг, след като на 19 април пристигна тук с главните сили на Черноморския флот, спокойно гласуваше доверие, раздаваше оръжие и възлагаше отговорни разузнавателни и бойни задачи. От Созопол военноморските сили на Русия не само блокираха Босфора, като не пропуснаха турския флот в Черно море, но също участвуваха в освобождението на Месемврия313 и Бургас и самостоятелно освободиха градовете Анхиало314, Василико315, Ахтопол и укрепените пунктове Ениада и Мидия316.

Всички изследователи на войната са единодушни, че преминаването на Балкана от Дибич е образец на решителност и осторожност. Стара планина тогава бе непозната за русите, те изпитваха респект пред нейните висоти и на предстоящото й преминаване гледаха едва ли не като на героичния преход на Суворов през Алпите в 1799 г. И трябва да отдадем, заслуженото на граф Дибич — той осъществи със замаха на голям военачалник това преминаване, в което очакваше срещу него да бъдат и турските войски, и самата планина, и природните сили.

Преди всичко не прояви прибързаност. Макар че получи благословията на императора още на 9 юни, той изчака при Шумен падането на Силистра (припомняме — 18–19 юни) и след това пристигането на генерал Красовски с част от силистренските войски, които замениха обсаждащите Шумен. Своите сили Дибич изтегли напълно незабелязано за Решид Мехмед паша и ги прегрупира в три отряда: лява колона на генерал Рот с около 13 500 души, дясна колона на генерал Ридигер с около 9000 и резерв от 15 000 души, командуван от граф Пален (с резерва беше и Главната квартира). Проводници на двете колони бяха пак българи; на едната войводата Тодор Попов от Варна със своите 23-ма хайдути (неговата дружина първа се прехвърли на десния бряг на Камчия и с вълча стръв нападна турския лагер при село Ески Дервиш Йован317), на другата — някакъв останал безимен „старец българин, знаещ от детство всички места около Камчия и по-далеч от нея с всички подробности за пътя към Анхиало, Месемврия, Бургас и Адрианопол“.

Началото на похода бе предвидено за 5 юли, но закъсня с един ден. При долното и средното течение на Камчия турците оказаха твърде слаба съпротива, та Ридигер осъществи переправа на 6 юли през нощта, а Рот — на 7 също през нощта. Планината не се отказа така негостоприемна, както я мислеха, та войските достигнаха линията Келелер — Монастир-кьой, още на 10 юли, два дни преди очакванията. „Вследствие слабата съпротива на неприятеля — ще четем в един документ от епохата — главното затруднение, което нашите войски срещат по време на прехода, са лошите пътища и горещината.“

И така на 10 юли войските превалиха билото на Стара планина и отрядът на Рот видя обширния Бургаски залив и в него — част от флота на адмирал Грейг; още същия ден Рот обсади Месемврия и след кратко сражение комендантът на крепостта Осман паша я предаде с 2000 пленници, 19 оръдия и голям запас продоволствие. Малко по-късно, на 13 юли, Ридигер след сравнително слаба съпротива овладя Айтос; в този град Дибич и Корзухин влязоха по едно и също време, но не можаха да се срещнат, за да си припомнят пожеланието на главнокомандуващия. На 16 юли Ридигер освободи Карнобат, а в същия ден след едно кратко сражение между Айтос и Русокастро граф Пален граф Пален завладя Карабунар…

Историята се пише точно така, както направихме ние: „… а в същия ден след едно кратко сражение между Айтос и Русокастро граф Пален завладя Карабунар.“ Изобщо тя обича да прекрачва на едро през времето и разстоянията, като не се заглежда много-много в отделните човешки съдби, които прегазва по пътя си. А точно това стори тя и там, в краткото сражение между Айтос и Русокастро.

Проводникът, който се присъедини към тях от Айтос, им каза, че това отсреща се нарича Капубаир. Когато го наближиха, посрещна ги честа и резултатна стрелба, та полкът се принуди да отстъпи малко и да се подреди за отбрана. Нито егерите, нито останалите части на 6 пехотна дивизия, които дойдоха малко по-късно, можаха да разберат кой точно и с какви войски е заел Капубаир; някои подхвърляха, че това са малки ариергардни части, вкопчили се с рядко срещана твърдост във височината, други споменаваха името на Ибрахим паша, който според сведенията сега би трябвало да се намира в Одрин — лично той излязъл с бьолюците си, за да отреже пътя на корпуса към юг.

Докато още се колебаеха, дойде заповед от генерал-адютанта граф Пален: дивизията да заеме боен ред и да атакува, за да се разузнаят силите на противника. Така и направиха. Полковете напреднаха с развети бойни знамена, редът им се огъна като подкова с изпъкналото назад. И тогава стана ясно, че никакъв Ибрахим паша не е срещу тях, а всичко на всичко стотина-двеста конника се бяха спешили и окопали на баира и с огъня си спираха и дивизията, и корпуса. И още нещо се видя тогава — тъй, както се бе извил бойният ред, храбрите конници се оказаха обкръжени от три страни: само да се открие пушечен и оръдеен огън, и след час не ще остане жива душа на хълма.

— Това няма да е сражение, а разстрел, масово убийство!… — каза дивизионният командир княз Любомирски, като се обръщаше към събраните при него командири на полкове. — Ще им предложа да се предадат. Не искам на съвестта ми да тежи безсмислената гибел на толкова хора. Дайте ми човек за парламентьор!

— Трудничко ще бъде, ваше високоблагородие — обади се Лебедев, командирът на 46-и пехотен. — Видях ги добре. Това са ирегуларни части, а сред тях няма да се намери човек да разбира френски поне що-годе.

— Алтернативата е ясна — намеси се друг от командирите. — Или да загубим време, докато повикаме турски преводач от щаба на корпуса, или да командуваме огън.

— Съществува и трета възможност — рече Любомирски. — Да намерим в дивизията човек, който да свърши тази работа.

И неочаквано в този момент се обади непознат глас, който на невъобразим руски език се вмеси в разговора на висшите началници на дивизията:

— Имате такъв, ваши милости. И то съвсем подръка…

Генерал княз Любомирски го изгледа изумено и попита:

— Този пък кой е?

Лебедев се изкиска:

— Не го ли знаете, ваше високоблагородие? Деншчикът на Корзухин. Ще се отдели от своя шеф само ако цялата артилерия на султана съсредоточи огъня си между двамата… И както виждате, не му мигва окото, когато реши да каже нещо…

— Не придиряйте много на човека, господа — застъпи се Корзухин за деншчика си. — Възпитанието си той е получил по тези баири, а не в петербургските салони.

— А, спомням си — кимна генералът. — Това е вашият българин, нали, господин подполковник? — Командирът на 12 егерски потвърди. — Вие сте прав, сега не е време да се занимаваме с неговото възпитание. Но той в такъв случай вероятно владее турски и може да ни послужи за парламентьор?

Роман Алексеевич не искаше да излъже, а в същото време някакво лошо предчувствие го караше да търси начин да заобиколи двойното предложение на Василий и княза.

— Не ми се вижда подходящ — рече. — В края на краищата той е един съвсем необразован човек, азбуката дори не знае. Е добре, такъв ли ще пратим да представлява армията на Негово величество?

— Защо не? Защо не? — махна с ръка Любомирски. — Онези, при които ще отиде, също не са завършили Сорбоната. И така, подгответе вашия човек, господин подполковник…

Когато Корзухин, на път към разположението на своя полк, остана насаме с деншчика, опита се да прикрие мрачното чувство, загнездило се в сърцето му, зад порой от строги забележки. Васил не го прекъсваше, но едно по-наблюдателно око би открило, че не го и слушаше.

— Спомняш ли си, твоя милост — рече той, ни в клин ни в ръкав, — когато есенес бяхме в нашия кьошк?

Този невероятен преход за миг обърка Корзухин.

— Е? — попита предпазливо. — Ние бяхме осем месеца в кьошка, кое по-точно да си спомня?

— Дето веднъж беше захванал да ме хвалиш и да ми благодариш. Тогаз те прекъснах, пък сета аз ти го припомням. И знаеш ли защо? Ако наистина си ми бил благодарен тогава, изпълни днес една моя молба. Позволи ми да отида при гаджалите в униформата на някой от нашите прапоршчици.

Повторно поразен, Корзухин спря и застана пред деншчика си. За пръв път, откакто съдбата ги бе събрала, Васил избягваше погледа му.

— Защо, за бога, толкова се натискаш да отидеш?

— Няма да ме разбереш, твоя милост — тихо отговори Васил. — Не само откакто аз се помня — от цели векове турчинът заповядва, а българинът е длъжен да превива врат: Сега искам аз да им заповядам, и то не какво да е, а: „Предай се!“ Разбираш ли ме, твоя милост?

Русинът се извърна — не искаше другият да види, че очите му са засмъдели…

След половин час от позицията на 12 егерски размахаха едно голямо, набързо сковано бяло знаме. Стрелбата от Капубаир престана, после и там някой развя бяла кърпа — споразумението за примирие беше постигнато. Нетърпелив, новопроизведеният прапоршчик Василий Георгиевич Силдаров скочи на крака, понагласи фуражката си и направи знак да му подадат знамето.

— Върви, Василий! — изпрати го Роман Алексеевич. Произнесе го така, че думите му прозвучаха като благослов.

Васил Силдаря грабна бялото знаме и като стъпваше весело, го размахваше над главата си тъй, както някога бе виждал да правят по сватбите.

Корзухин остана на мястото си, но не снемаше поглед от него. Василий продължаваше да крачи игриво и огласяше смълчаната „ничия земя“ с произнесени високо изрази на турски език. Русинът не разбираше съдържанието, но отлично схващаше тона им — господарски, присмехулен, надменен, самонадеян. Когато деншчикът стигна около средата на наклона, стана нещо, което Корзухин не проумя. Горе, иззад камънаците на Капубаир, се изправи един турчин в скъпи, извезани със сърма дрехи и оръжия с позлатени дръжки. Щом го видя, Василий спря и двамата останаха за малко така един срещу друг — неподвижни, мълчаливи, настръхнали. После парламентьорът направи крачка-две и отново извика нещо; колкото и да не говореше турски, Корзухин отгатна, че то съдържаше и някакво име. Тогава турчинът извади от кожения си пояс пищов, прицели се бързо и гръмна. Куршумът така тласна деншчика, че той разпери ръце, изпусна знамето и се свлече надолу по склона.

— Василии-и-и-й!… — изкрещя Корзухин.

И забравил всяко чувство за самосъхранение, забравил задълженията си на командир, затича се с всички сили към падналия парламентьор. От другите полкове започна безредна стрелба — солдатите стреляха без заповед, за отмъщение. Но до битка не се стигна: след този единствен изстрел турците обърнаха гръб, метнаха се на конете си и побягнаха далече от Капубаир.

Когато стигна до подножието на хълма, Корзухин завари деншчика си да лежи с лице към земята. Като викаше с безумен глас името му, той го обърна по гръб. Върху куртката се аленееше прясно петно кръв. Прихванал ранения като дете, офицерът проплака:

— Василий… Отговори ми, Василий!…

Българинът уморено отвори очи, позна надвесения над него подполковник и на устните му се появи нещо като усмивка.

Корзухин изговори през сълзи:

— Ну что, Василий, жить будем?

Раненият намери сили да кимне:

— Жит… жит… твоя…

Не можа да завърши. Главата му се свлече като подкосена върху ръката на русина, а тялото му неестествено натежа.

„В същия ден след едно кратко сражение между Айтос и Русокастро…“

През изминалите десетина години Тахир ага безброй пъти се бе връщал към нявгашния разговор с Георги Силдаря. И никога не бе откривал смисъла на оная дума — тътени. Усещаше, че зад нея се криеше нещо заплашително, ала каква бе същинската мисъл на Силдаря — това аянът никога не проумя. През годините Тахир ага последователно бе допущал и отхвърлял много предположения, люшкал се бе в догадки, търсил бе да строши черупката на думата „тътени“ и да открие нейната ядка, ала винаги бе удрял на камък.

Първият път, когато му се стори, че съзира някаква светлинка да мъждука в мрака, беше, когато получи онзи дързък хабер от Генчо Къргов. Предишното, онова в 1237 година от Хеджира, беше нищо и половина, дупка в морето. Е, съзаклятничили, събирали барут и оръжие и… толкоз. Голяма работа, че двайсетина души на акъла на Силдаря решили да катурнат падишаха и целия девлет. Но когато човек като Генчо Къргов, дето признава над себе си само бога тръгне да отива при московците, за да им се подчини доброволно, това вече значеше нещо. Да, светлинка беше този хабер, но аянът и тогава не повярва много: хайде холан, ще се надигнат две дузини генчокърговци, че ще надвият синовете на Пророка, които, кажи го, са завладели половината Европа…

После обаче, когато се изпълни меракът на Тахир ага и той, начело на конницата си, отиде на бойното поле, съвсем ясно видя, че днешните синове на Пророка хептен, ама хептен не приличат на ония, които са развявали знамето с полумесеца по Европата; сегашните някак прекалено умеят да обръщат гръб на врага, да бягат, замислени само за имането си. Това обръщане на гръб Тахир видя, уви, много пъти. Още от Бургас. С колко табора разполагаше пашата при Бургас, това аянът не знаеше. Но че по брой хората не бяха под пет хиляди, в това можеше да се закълне и да заложи честта си. И какво стана? Щом се появиха корабите на московците, всички, от пашата до последния келяв зебек, захванаха да се оглеждат като зайци, вместо да се втурнат, както подобава на войници на Пророка, да посрещнат неверниците с огън и желязо. Сетне резилът стана още по-голям. Оня московски ганералин с мъчното име318 слезе на брега с — да има, да има — хиляда войника. Какво са хиляда войника срещу пет хиляди? Да, ама петте хиляди се задоволиха да гръмнат веднъж-дваж срещу неверниците и офейкаха, като им оставиха в ръцете хубавия Бургас…

Горе-долу същото стана и при Камчията. Такъв пашалък, какъвто караха тогава, Тахир ага май не помнеше през живота си. Не бяха малко народ, от един алай не падаха по-долу. И време имаха предостатъчно. Ала вместо да си плюят на ръцете и да строят табии и беклемета, да вдигат стени и мазгали, войските разпънаха чадъри, над огньовете цвърнаха чевермета и пилафи, вместо заповеди и изстрели, чуеха се само дайрета и гласове, очевидно смазани със забраненото от Корана питие, удариха на маанета… И лекомислие: „Лафдър, Москов геледжек имиш…“319

Лафдър, лафдър, пък когато изгърмяха топовете на генералина с още по-шантавото име320, унищожителите на кебапите съвсем забравиха, че трябваше да бъдат и унищожители на неверниците и хукнаха…

Потрети се същото и при Айтос. Уж отрано построени позиции, уж това, уж онова, а щом се появиха конниците с дългите саръци321, воините на правата вяра пак си плюха на петите и запрашиха на юг…

След всеки позор, на който ставаше свидетел, Тахир ага неволно прецеждаше през зъби все оная проклета дума — „тъ-те-ни“. Тук, сред войната, той най-сетне проумя смисъла, който Силаря бе влагал в това слово. „Тътени“ значеше предвестници — предвестници на една назряваща буря, в която могъщата ислямска държава ще се скапе от само себе си и от вътрешни и външни удари, а на нейно място, като филиз от уж мъртъв пън, ще се възроди царството на тукашната рая, на българите.

Стигнеше ли до такава мисъл аянът, кръвта се качваше в главата му и като чукове удряше в слепите очи. И дива омраза сграбчваше душата му — омраза към Георги Силдаря. Защото за рухването на своя свят Тахир ага — такова беше неговото мюсюлманско виждане на нещата — стоварваше вината върху Георги Силдаря и злата му прокоба. С тази омраза живееше агата в последните месеци, тя крепеше ръката му, когато хвърляше своите куршуми срещу неверниците, пак тя го възпираше да не налапа дулото на пищова при вида на всяко поредно бягство…

Като изоставиха и Айтос, аянът вече не можа да понесе срама и със своите стотина — сто и петдесет конника се отклони от сганта на бегълците, изведе ги на един баир и им каза: тук ще умрат до крак, но ще спрат неверниците. Бяха сливналии, познаваха нрава му, та и да не бяха на неговия акъл, никой не посмя да гъкне. Окопаха се как да е и си сториха укрития и току след йойле намазъ322 първите московци се зададоха откъм север. Със студени очи Тахир ага ги гледаше как приближават, тъпчейки земята на падишаха, и мрачната решителност растеше в гърдите му. „Почакай, Силдар — говореше мислено, — сега ще видиш какви са твоите тътени!…“ Изчака московците да приближат до сигурен изстрел и едва тогава изрева:

— Атеш!323

Видя как неколцина се повалиха, а останалите търтиха назад, та сърцето му възликува: „Тътени, а? Туй ли са те, твоите тътени, Силдар? С тях ли ме заплашваше?“ А на своите извика:

— Ето ги московските аслани, кардашлар! Гледайте ги хубавичко, гледайте туй, което те ви показват — червена е кръвта и бели са петите им. Така е, когато насреща си имат истински мъже и воини на Пророка!…

Започна честа стрелба от двете страни, после московците удариха на юруш — толкова неравни бяха силите на двете войски, че приличаха на безбрежно море и на самотен камък срещу него. „Толкоз по-добре — реши Тахир ага. — Нека видят що значи войник на правата вяра!“

Полковете напреднаха и скоро обхванаха баира от три страни. Вече можеше да се очаква развръзката, когато тия шашави московци спряха там, докъдето бяха стигнали, и отново загубиха близо един сахат време.

— Аян ефенди — рече някой, — виж, вдигат бял байрак.

— Галиба ще провождат илчия — обади се друг.

— Вдигнете и вие някакъв бял пешкир — изсмя се Тахир ага. — Да ги чуем, тези бабаити. Погледнеш, че са решили да се предадат…

Развяха и те бяла кърпа и точно отсреща изскочи един забитин — дори от толкова далече личеше, че е млад и че е пременен в нова-новеничка дреха. Пристъпваше леко и размахваше над главата си белия байрак. Не чакаха много, за да разберат, каквото имаше да им казва — щом дойде на разстояние, от което можеха да чуят думите му, той захвана да вика по турски, че са обкръжени и че московският паша им предлага да се предадат, та да не се пролива излишно кръв.

Чу се, как някой от Тахираговите хора въздъхна примирително:

— Няма как, май ще трябва да послушаме момчето. — И добави философски: — Кесилмейен ел упюлмейе гйерек324…

Аянът се постара да пропусне тези думи покрай ушите си, а в същото време със скръстени на гърдите ръце и с надменна усмивка на устните гледаше наближаващия московски илчия. Щеше да го дочака тук и да му каже, каквото подобаваше да се каже. Но изведнъж усмивката му се стопи и изчезна — нещо в този кръшен забитин му се стори познато. Развърза ръце, потърси пипнешком и намери бича си и вдигна дръжката му пред очи; имаше на дръжката една малка дупчица и Тахир ага бе открил, че ако гледа през нея, вижда по-добре и по-ясно.

Погледна и всичката кръв се изтегли от сърцето му. Не се беше измамил: към него жив, подмладен, гиздав, дръзко ухилен пристъпваше не друг, а Георги Силдаря!

Илчията на московците дойде толкова близо, че вече се виждаше ясно и с просто око. Нямаше грешка, туй наистина беше силдаровската мутра, както на езика му беше силдаровската насмешлива дързост. Тахир ага се изправи. Оня, обесеният преди десет години, го видя, също го позана и спря неподвижен. Дълго се гледаха един друг в очите — никой не мигваше и никой не отместваше поглед. Пръв се опомни илчията и с господарски повелителен глас запокити в лицето му:

— Давранма, Тахир ага! Давранма, теслим ол!325

Впи зъби в устната си аянът, докато две пурпурани вадички обагриха брадата му. После изрече нещо, дето нито един от хората му не разбра:

— Тъ-те-ни!… — И повтори: — Тъ-те-ни!…

Сетне измъкна пищов и го изпразни в гърдите на илчията. И докато вестоносецът се търкаляше надолу по баира, заповяда на своите:

— След мен!…

Като обезумял затича назад към конете. Не се помая да намери своя кон, а се метна на първия, който попадна пред погледа му, заби махмузи в слабините на животното и полетя в луд бяг.

Хората му го последваха.

6

— Аз знам едно — със свойствената му рязкост каза Паскал хаджи Кутьов. — Ако ние сега подвием опашки и се спотаим в дупките си, ще покажем, че през цялото време сме били само дърдорковци.

Излишно беше да говори по такъв начин. Нито имаше с кого да спори, нито кого да убеждава — всички бяха единодушни, че трябва час по-скоро да пратят човек в Карнобат при московците и да обадят на големите началници за идването на Халил паша от Шумен, за струпването на тази голяма конница тук, в Сливен, и изобщо за всичко, което знаеха. Спореше се в същност за друго: кого от всичките да проводят и как той да се провре през турските постове, нагъсто завардили пътищата към изток. За първото всеки предлагаше себе си, за второто никой не съумяваше да даде разумен или поне приемлив съвет.

Спориха, що спориха, а укорните думи на Паскал направиха само едно — върнаха спора в началната му точка. Спорът обаче не се възобнови. Едва млъкна Паскал и хаджи Нойко хаджи Божилов, като облиза засъхналите си устни, каза с истинско или поне с добре изиграно спокойствие:

— При дядо Иван ще ида аз. — И с предупредително вдигане на ръка изпревари онези, които вече бяха готови да му възразят. — Така е, братя, аз съм най-подходящият, затуй не се напъвайте да изсмуквате из пръстите си разни кусури. — Усмихна се криво: — Разбирам онуй, дето езиците ви не го казват. „Шупелия е Нойко, не е за таквоз мъчно дело“, тъй си думате всички. И да ви пита човек защо го премълчавате. Друг път сте ми го изричали право в очите. И не сте се лъгали — Нойко си е от страхливите.

Упорито и тягостно мълчание изпрати думите му. После хаджи Людскан въздъхна, па произнесе мъдро:

— И ние сме се лъгали, и ти се лъжеш, хаджи. Не е страхлив онзи, който има мъжеството да назове сам себе си страхлив.

— Хубаво го рече — каза с признателност хаджи Нойко. — Макар че… — За пръв път се засмя истински. — Е, няма защо да си кривим душите. Моето сърце наистина не е от най-юначните…

Засмяха се и останалите. Беше трескав и пресилен този смях, но и очистителен — от него се разпръскват мъглите.

След малко се обади Добри Желязков:

— Как смяташ да стигнеш до Карнобат, хаджи?

— Ами че по закон божи, тъй мисля аз. Чувах, че Узун Шерифаа давал каквото и да е тескере, стига да му се помолиш, както трябва. — И той показа, че трябва да се молиш, като бръкнеш в кесията си. — Скубел яко, тъй думат хората, ама давал тескеретата. А пуснат ли ме с негово тескере през турските беклемета, с дядо Иван лесно ще се разберем…

— Виж го ти! — искрено го възхвали Коста Топракчиев. — Ние търсехме чалъм да сложим крила на пратеника, пък той…

— То отколе е речено — присъедини се и хаджи Людскан, — че най-умното нещо е и най-просто.

Сетне хаджи Нойко отвори дума за „смазването“ на Узун Шерифаа.

— Откакто почна тая пуста война — рече, — работата ми тръгна назад, та не съм дип много добре с парите. Пък и няма защо да крия, вие ще ме разберете — знаете на какъв път тръгвам, не ми се ще да оставя жената и децата тъй, без нищо в ръцете. То че няма да ги оставите на улицата вярвам, ама все пак…

Думата за парите оклюма всички — до един бяха закъсали, а Коста допълни, че и братствената каса е празна: оръжието, джепането, барутът и храната, които по общо решение накупиха, бяха глътнали всичките спестявания на Братството.

— Ще продам долапа — невесело, но твърдо каза Бяно. — Ще го продам и парите ще бъдат за тескерето.

— Докато го продадеш — напомни му Добри Желязков, — Халил паша вече ще е ударил московците откъм гърба. Суха пара̀ трябва, братчета, суха пара!

— Снощи броихме се Неда — каза Мавроди. — За хоп и за гроб хемен можем събра махмудия и половина. Давам всичко.

— Не съм броил, но комай толкоз имам и аз — не остана назад Бяно.

— Капка в морето е туй, братя — обади се отново хаджи Нойко. — Казах ви вече, че Узун Шерифаа скубел, че чак кожите от гърба смъквал.

Хаджи Людскан, който през цялото време се бе борил със себе си, сега скокна на крака:

— Оставете! Не бройте грошовете и гологаните си! Рушвета на векилина ще платя аз. — Говореше припряно, да превари и себе си. — Ще отидем двамата с Нойко и колкото поиска кучето, толкоз ще му дам. Дори кожите от гърба ако смъква…

Познаваха го, та всички разбраха жертвата му. Ала не беше час като за нови задевки, дори когато те са като похвала.

— Тогаз най-добре е да похлопаме още сега на портата на векилина — каза хаджи Нойко. — Ако ще се мре — да се мре, ако ще се върши работа — да се върши навреме. — Той се изправи, обърна се към изток и се прекръсти. — Помилуй, господи! Помилуй и мен, и дечицата ми…

Другите последваха примера му и с искрена молитва призоваха бог да закриля другаря им в неговото трудно начинание.

Точно едно денонощие след като замина, бахчеванджия някакъв, тръгнал да продаде в Сливен краставиците и първите си пиперки, донесе насечения му труп. Много малко можаха да разберат братята за гибелта на хаджи Нойко — само това, че не бе стигнал по-далече от Каваклий, кажи го на два часа път от града. Всичко друго остана тайна — за грабеж ли е бил убит или някой се е досетил за истинската цел на пътуването му, редовен аскер ли (такъв имаше в Каваклий, макар че предните им табори бяха далеч нататък, по-близо до Карнобат, отколкото до Сливен) се бе позабавлявал да изпита ятаганите си или туй бе дело на някоя от многобройните тайфи, дето скитаха за плячка из околността…

Но те не загубиха време да се вайкат — имаха да свършат по-важна работа. И като натовариха поп Исидор да подготви покойника за погребението („В края на краищата това му е занаятът — рече Паскал. — Ние ще отидем направо на опелото!“), те се събраха да решават пак онова, което онзи ден вече решаваха.

Същите люде бяха, но людете вече не бяха същите. И не само загдето лицата им бяха по-строги и дълбока бразда разделяше веждите им. Смъртта на хаджи Нойко невям бе отнела охотата им за приказки и спорове, та в думите си режеха по-изкъсо.

— Не знам какво ще решим — рече хаджи Людскан със своя глас, приличен на планински грохот, — но отсега ще ви кажа едно: стигне ли се пак до вадене на тескере, хич не бройте акчетата и грошовете. С векилина ще се разправям пак аз.

Но Бяно Абаджи отсече:

— Никакво тескере. Този път ще отида аз и ще мина през Балкана. Там се иска късмет, не тескере.

Паскал обаче се опъна:

— Тъй трябва да бъде, през Балкана. Ама не е речено, че ти си най-подходящият.

— Бяно е подходящ — възрази му Коста. — Не отстъпва никому измежду нас по сила, пък не се пали за щяло и не щяло.

Други не се обадиха.

— Сполай ви — рече Бяно. — Ще тръгна нощес, да прехвърля голямата част от пътя по тъмно. Пък ако не се върна, братя…

— Защо млъкна? — попита Добри.

— Щях да ви се примоля да се грижите за Яна и детето. Ама си рекох, че ще заръчам на Яна да се върне в Градец при баща си. Ако остане вдовица, искам да кажа.

Рече го уж майтапчийски, ала никой не се засмя.

Хаджи Людскан попита:

— Ако нещо ти трябва за по пътя?…

— А, трябва ми, не съм казал, че не ми трябва — засмя се Бяно. — Чифт котешки очи. Ако ги имаш, дай ми ги назаем.

И пак никой не отговори на шегата му. Тогаз се обади Паскал:

— Е, като че си казахме всичко. Да ставаме, а?

— Станете — прикани ги Бяно Абаджи. — Станете! Сега, когато се разбрахме за другото, нека прочетем една молитва за хаджи Нойко.

Изправиха се и хаджи Людскан, най-възрастният, прочете „Отче наш“. И кой знае защо, всички гледаха към едно трикрако столче, което през цялото време бе останало празно.

— И като си помисля — с горчиво разкаяние произнесе Мавроди, — че съм го хулил и страхливец съм го наричал…

Това беше надгробното слово за хаджи Нойко хаджи Божилов.

Бяно се наведе над люлката, несръчно прекара пръсти по пухкавата косица на детето, па взе приготвения силяхлък и така, както беше с втикнатите пищови и калъча, го уви около пояса си и затегна преждилата. Като направи и това, застана пред жена си.

— Е, времето дойде — рече, — да се сбогуваме.

— Не ми каза къде отиваш и няма да те питам — продума тихо Яна. — Знам има неща, които един мъж и на жена си не трябва…

Той направи крачка към нея и я погали по лицето.

— Не се бой за мене — каза й, — ще се върна. Ще видиш, няма да минат три-четири дена и ще бъда пак тука…

Направи крачка към него и тя и сложи глава на гърдите му.

— Върви, Бяно. Върви, където те тегли твоят мъжки дълг. Искам да знаеш само едно. То е таквоз, дето нейде по света невям се издумва, но тук в Сливен — не. Помни, Бяно, че те обичам…

7

— Силдаров! — извика някой отдире му.

Изненадан да чуе името си в стана на московците, Бяно се извърна. Обърнаха глава и двамата солдати, дето го придружаваха, па изпънаха снаги и сториха крачка назад. Онзи, който го бе повикал и сега приближаваше към него, беше трийсетинагодишен мъж, хубавеляк, светъл и дълголик, с червеникаво-руси коси; Бяно дип не разпознаваше пагоните, но все пак разбра, че човекът е офицер, „забитин“, и то от по-главните.

— Кой си ти? — попита офицерът на български, когато приближи. Гласът му трепереше от нескривано вълнение. — Манол ли си или Бяно?

— Бяно.

— Какво има на лицето ти?

Бяно свали кърпата, която притискаше на бузата си. Една прясна рана, дълга около половин педя, се проточваше малко над ръба на челюстта му.

— Нож?

— Не, куршум. Одраскаха ме турчолята…

Искаше му се да каже нещо свойско, име да назове, но не знаеше какво. Другият, изглежда, го разбра, защото се представи:

— Името ми е Корзухин. Роман Алексеевич Корзухин. Но можеш да ми казваш… „твоя милост“.

— Най-предните турски стражи ме погнаха с куршуми, твоя милост. И един ме парна така през бузата. Ама… — Бяно тромаво се прехвърли от крак на крак. — Учудих се, твоя милост, че ме знаеш…

— Познавам те от брат ти — обясни офицерът. — Разказвал ми е за тебе, за цялото ви семейство. Познах в тебе лицето на брат ти.

— Виж го ти Манол! Мислехме го, че е станал хайдутин, пък той…

— Не Манол — глухо произнесе Корзухин. — Васил. Остави, после ще ти обясня всичко.

Бягно обаче не го остави:

— Васил? — извика той. — Мигар братчето ми е при вас?

— Беше при нас. — Офицерът заби поглед в земята. — Преди една неделя турците го убиха. Убиха го подло и безчестно, ала Васил падна като истински воин, храбро и с презрение към смъртта. — Той махна с ръка. — Остави, Бяно. После ще научиш всичко. Ще отидем и да се поклоним на гроба на Васил. — И сякаш, за да избегне нов въпрос, побърза да се обърне към двамата войници. — Къде водите българина?

— В щаба на дивизията, ваше превъзходителство.

— И така, с щикове в ръце?

— Заповядано ни е, докато го предадем в щаба, да се отнасяме с него като с пленник.

— Кой ви заповяда?

Обясниха му. Бяха от един полк на 5 пехотна дивизия, на генерал-лейтенант Сулима, която, както дивизията на княз Любомирски, се числеше към корпуса на граф Пален.

— Познавате ли ме? — попита офицерът.

— Как да не ви познаваме, ваше превъзходителство! — в един глас викнаха солдатите. — Има ли човек в корпуса да не познава подполковник Корзухин? Ами че нали при Кюлевча вие ни поведохте в…

— Добре, добре — прекъсна ги той. — Щом ме познавате, върнете се при полковник Прозуменшчиков и кажете на кого сте предали българина.

Двамата солдати се смутиха, объркаха се.

— Заповядано ни беше да го отведем незабавно в щаба, ваше превъзходителство. Човекът казал, че има да съобщи важни сведения за турците…

— Хайде, хайде — ласкаво ги смъмра Корзухин. — В щаба ще го заведа аз, но по-напред ще се отбия с него в лазарета. Вървете и не се безпокойте, Прозуменшчиков няма да ви се сърди. — И докато войниците му отдаваха почест, каза пак на български: — Да вървим, Бяно.

В щаба на дивизията се случи генерал-майор Герман, началник-щаба на корпуса. След като изслуша разказа на Бяно и дълго изучава разгънатата върху набързо скованата маса карта, обърна се на френски към Корзухин:

— Гарантирате ли, господин подполковник, за сведенията на този човек? Виждате ли, те са от изключителна важност…

— Гарантирам за него като за себе си. Той може да е сбъркал в числеността на войските или в броя на оръдията — в края на краищата тези неща се преценяват трудно дори от опитен офицер, но за добросъвестността му отговарям с главата си.

Както беше надвесен над картата, генерал Герман извърна лице и го стрелна с поглед.

— Не рискувате ли твърде лекомислено главата си? Сам казахте, че днес го срещате за пръв път…

— Но познавам семейството му, ваше превъзходителство. Той е брат на моя деншчик, който преди една седмица загина като наш, руски парламентьор. Братът на моя деншчик не може да е турски шпионин.

— Добре, добре — прекъсна го генерал Герман, усетил, че Корзухин е прекалено чувствителен, когато се говори за това българско семейство. — Щом можем да му гласуваме доверие, неговите сведения ще ни обяснят много неща, които досега ни изглеждаха просто тайнствени. Съгласете се, че звучи просто невероятно Халил паша да се е измъкнал от Шумен с десет хиляди души и това да е останало незабелязано за Красовски…

Този път княз Любомирски изпревари възражението на Корзухин:

— Позволявам си да ви припомня, че Красовски разполага само с някакви си петнадесет хиляди щика. И с тях сключва пръстен с обща дължина…

— Добре, добре — не дочака края на съображенията му Герман. — Щом вярвате на българина, толкова по-добре — тайнственостите ще престанат да бъдат тайнствености. Заповядайте, господа. Елате и вие, подполковник. Ето, ние сме тук, в Карнобат — той показа с пръст на картата. — Тук е Ямбол, а тук — Сливен е добре, господа. На 18 юли ние изпратихме към Ямбол генерал-майор Шереметев с неговите казаци. Но Шереметев се натъкна на силни турски части, по негово впечатление около 18,000 души, и се принуди да се върне. Три дни по-късно ние го изпратихме повторно нататък, този път начело на значителна войска. И какво, мислите, стана? На 22-ри Шереметев е завладял този стратегически важен град, без да гръмне пушка. Местното население не е могло да даде никакви сведения. Става дума за християнското население, защото турското въобще отказвало да говори. Казаците не успели да разузнаят нищо, въпреки старанието си. Е, господа? Как бихте погледнали вие на всичко това?

Беше в същност чисто риторичен въпрос. Хората от щаба замълчаха угодливо, ала Корзухин прекъсна прекалено прямо, за да бъде прекалено благовъзпитано, ораторските прийоми на началник-щаба на корпуса:

— Лично на мен ми се вижда излишно да гадаем оттук нататък, ваше превъзходителство. Защото българинът Бяно Силдаров е пролял кръвта си именно за да ни избави от гадаенето.326

Генерал-майор Герман направи гримаса на недоволство — беше чувал добри думи за този подполковник, пък виж, той се държи просто като слон във фарфоров магазин, както е думата.

— Добре — каза кисело. — Но да повторим още веднъж. Моля, превеждайте, подполковник.

Разпитът се повтори и този път беше кръстосан, защото в него се включиха всички присъствуващи. Бяно не се обърка, нито веднъж не изпадна в противоречие — каквото знаеше, той го знаеше твърдо, а за останалото отговаряше простичко: „Не знам“ или „Нямаме сведения“.

Предаден накратко, разказът му, след като вместо встъпление запознаваше русите със съществуващото в Сливен Братство, съдържаше следното: на 14 юли Халил паша, идвайки от Шумен, преминал през Сливен начело на десетхилядна войска и продължил към Ямбол; на 18 юли се разчуло, че заедно с другите войски, разположени в Ямбол, пашата отблъснал силна московска войска; на 20-и вечерта в Сливен пристигнала от Ямбол многобройна турска конница, можело да има до четири хиляди души; членовете на Братството успели да напият неколцина от тези конници и от тях научили, че — неизвестно защо — Халил паша безшумно извел войската си от Ямбол и я разделил, като пешаците проводил към Одрин, а конниците довел в Сливен, където те се съединили с пешаците на Ибрахим паша и башибозука на Хюсеин Кьосе бей; общ началник станал Халил паша.

— Не е глупаво, никак не е глупаво, дявол да го вземе — обади се генерал княз Любомирски. — Този Халил паша е достоен ученик на везира Решид Мехмед. Разбирате ме, нали? — Той също показа на картата. — Естественото, което се очаква от нас, е като заобиколим тази планина с непроизносимото име — князът говореше за Бакаджиците, — да се спуснем по течението на Тунджа към Адрианопол. И щом обърнем лице на юг, конницата от Сливен ще ни удари в тил…

— … а откъм Адрианопол ще ни посрещне пехота, сама по себе си по-многобройна от нас — завърши вместо него един от щабните.

— Няма да сме по-добре и ако останем в Ямбол — загрижено рече генерал Герман. — Одрин от юг и Сливен от север — ами че това е чиста проба да си между чука и наковалнята. — Той се изправи. — Отивам да доложа на граф Пален. Но мисля, че при тази ситуация решението не може да произлезе от него. По всяка вероятност ще трябва да докладваме най-горе, лично на главнокомандуващия.

И с тези думи напусна палатката, в която се помещаваше щабът на княз Любомирски. Корзухин поиска разрешение и двамата с Бяно също излязоха. Имаха да си говорят за толкова много неща…

Върху дъсчица, прикована на кръста, Корзухни бе написал с черна боя: „Васил Георгиевич Силдаров, + 16 юли 1829“, а горе бе закачил един кивер на прапоршчик — малък спомен за последното желание на покойника. Сега двамата с Бяно по един и същ начин коленичиха от двете страни на гроба, по един и същ начин шепнеха молитвите си, един и същ православен кръст направиха, преди да станат на крака. А като тръгнаха назад, където един вестовой държеше конете за поводите им, Роман Алексеевич непринудено прегърна раменете на Бяно.

— Никому не пожелавам онова, което се случи на тебе. Да си смятал своя брат за мъртъв, пък той да е бил жив, а когато го откриеш, той преди седмица да…

Бятно въздъхна и произнесе тихо:

— Има една хубава турска поговорка: „Аллахън хикмети бюйюктюр; кимсе билмез сонуну — кадер не исе, о олур.“ Ще рече: „Божата тайна е велика; никой не знае края — каквото е писано, то става.“

Корзухин вървеше, вдълбочен в себе си. Разсъждаваше и върху поговорката, и за това, че я чу от Бяно.

— Учудва ме — призна, — че тук, пред гроба на брат си, си припомни турска поговорка.

— Защо? — недоумя Бяно. — Турците са старо племе и като са господарували дълго време, научили са се да гледат мъдро на света и на хората.

Руснакът отново се замисли. Приликата между Васил и Бяно беше само външна — в чертите на лицето, в тялото, донякъде в походката, но в сърцето се различаваха напълно.

— Васил не признаваше нищичко добро на турците — каза. — Мразеше ги и не си позволяваше нито педя настрана от тази омраза.

— Бил е, значи, като Манол — поклати глава Бяно. — А не може да се живее само с омраза. Да плуваш непрекъснато в злъч, пък била тя и твоя собствена, рано или късно ще се удавиш в нея. — Той помълча. — Трябва животът му по чужбината да го е направил такъв. Като тръгваше с хаджи Михал, беше като всяко друго петнайсетгодишно момче…

— Петнайсетгодишен ли е тръгнал? — изненада се офицерът. — Че той е бил само на двайсет и три, а аз все го мислех мой връстник, на двайсет и осем… Какво излиза? Животът му…

Не довърши, но Бяно го разбра.

Стигнаха до конете, метнаха се на седлата и потеглиха един до друг; вестовоят ги следваше малко по-назад.

— Дали можеш да яздиш малко по-бързичко? — попита Корзухин. — Но кажи, ако се умориш. — И се извини: — Ще бъде серсемлик — така рече русинът: „серсемлик“, — ако се приберем в Айтос, а началството вече е отпрашило към Карнобат.

За малко, но все пак не се случи — влязоха в Айтос точно когато свитата и щабът се товареха на кабриолетите и яхваха конете. Корзухин сметна за благоразумно да се мерне пред очите на началството, но за зла слука попадна на самия граф Дибич. И нещо повече: Дибич го повика.

— Не знаех, че сте тук, подполковник. Пред ново голямо сражение сме. Това, вярвам, ви радва.

— Радва ме, ваше високопревъзходителство. Защото ако бог отново бъде благосклонен към нашето оръжие, ще дарим свободата на нови братя по род и вяра.

Думите за свободата и братята не бяха по вкуса на графа, обещаваха му продължение на онзи разговор между двамата пред Шумен, от който той пазеше по-скоро неприятен спомен. И предпочете да забележи само първата част от изречението на подполковника.

— Дано бог да е благосклонен — каза. — Защото ако това мрачно време ни донесе седмица дъждове…

— Не, ваше високопревъзходителство, ще имаме хубаво време.

— От какво съдите, подполковник?

— Сутринта по тревата имаше много роса. Вижте и комарите, събрали са се на рояци. Това са все белези на настъпващо хубаво време.

— Откъде тези познания? — учуди се граф Дибич. Не знаех, че в нашите военни академии са въвели метеорологията като дисциплина…

— Съществуват и други академии, ваше високопревъзходителство. Който подобно на мене прекара осем месеца сред българите, не само ще обикне народа и отечеството им, но и ще се научи да познава времето над тяхната земя.

Разговорът пак се извъртя по начин, неугоден за графа, та той махна неопределено ръка и го прекъсна.

На Корзухин не беше приятно да се движи сред кавалкадата на „пажовете и креатурите“, та взе позволение от генерал Герман и с Бяно и с охрана от двама души препусна напред. И пристигнаха в Карнобат повече от два часа преди „голямото началство“.

— Какво смяташ да правиш сега? — попита Корзухин.

— Ще се върна в Сливен, твоя…

— Не ме наричай с това глупаво „твоя милост“!

— Но нали… Нали сам?…

— Казах го само така. Василий ме наричаше „твоя милост“, та… Можеш да ми казваш само Роман. И без това си по-стар, от мене, редно е аз да се обръщам почтително към тебе, не обратното. — Бяно не каза нищо, та не се разбра дали възприема новото в техните отношения. — Защо не останеш с мене, с войската? Сигурен съм, че ще разбием Халил паша и ще влезем в Сливен. Ще бъде по-безопасно…

— Предпочитам да те посрещна там. В Сливен са семейството, приятелите ми… Да, има люде в Сливен, за които моето завръщане е необходимо.

— На хората от Братството кажи, че трябва да стоите мирни. Слаби сте, за да ни окажете някаква помощ в сражението и напразно ще пожертвувате живота си. Постарайте се да останете живи — това ще е по-полезно и за вас, и за нас. — Русинът помълча. — Кога смяташ да потеглиш?

— Още сега. През нощта по-лесно ще се промъкна…

Тръгнаха към предните постове. Пътем се нахраниха в полка на Прозуменшчиков и взеха торбичка с храна — най-добрите лакомства, които се намериха в складовете на полка — за Бяно. И когато лятната нощ изпълзя из дебрите на Балкана и се разля над равнината, Корзухин каза:

— Ти загуби своя брат, Бяно, а аз човека, комуто многократно дължах живота си и го обичах повече от брат. Имайте ме за брат и вие, и ти, и Манол, и Трънка…

Бяно обладаваше силата на мечка, но при тези думи се изчерви като момиче. И в отговор рече:

— Ние сме прости хора, не ти подхождаме, ала къщата на Георги Силдаря ще бъде бащин покрив и за тебе. Мястото на Ваисилчо ще бъде винаги твое. — И с усилие завърши с думата: — Побратиме…

Връщането в Сливен се оказа много по-лесно и премина почти без премеждия. Летният ден бе вече щедро плиснал светлината си, когато Бяно, придавайки си вид на човек, излязъл за малко до лозята, стигна до бащиния си дом. Портата беше отключена и той влезе. Отсреща, седнала на трикрако столче на хаета с люлката до себе си, беше Яна; личеше — дълго се бе взирала към портата…

Тя се втурна към него, притисна до гърдите му разриданото си лице. Той несръчно-ласкаво избърса, бузите й. И се засмя:

— Казвах ли ти аз, че скоро-скоро ще, се върна!…

Подаде й торбата си (той не бе вкусил нито хапка от чудесиите, с които го обдари онзи руски големец; не че не бе огладнял, но ги бе запазил за в къщи) и понечи да изтича към хаета, откъдето се носеше плачът на малкия Боян. Но Яга му подхвърли с глас, зад който прозираше някаква тайна:

— Надникни и в херодаята…

Любопитството накара Бяно да свърне първо по стъпалата надолу.

И там, в херодаята, в миналото давала убежище на Алтънлъ Стоян войвода и на много още прославени хайдути, насреща му, засмян до уши, се изстъпи Мавроди, а зад рамото му надничаше… хаджи Иван Селимински…

8

Прие го така, сякаш цял живот го бе очаквал. И пратеникът на Халил паша се обърка от този прием. Не е лесно да идваш като палач, а да те посрещат като приятел. Младият строен и гиздав юзбашия толкова се чудеше къде да си дене ръцете, та трябваше Тахир ага дълго да го предразполага, за да успее най-сетне да изпълни мисията си. Московците вдигнали много голяма патърдия, задето аянът някъде около Айтос теглил куршума на някакъв техен илчия — тъй започна забитинът, — чак до Едирне проводили свои офицери да искат да им бъде предаден човекът, който е нарушил законите на войната и е стрелял срещу пратеник, защитен от бяло знаме.

Тахир ага го чуваше само наполовина. Кой знае защо, в този момент той искрено се забавляваше. Забавляваха го бледоватите, повече жълти, отколкото кафяви очи на юзбашията, които му приличаха на избелели бадемови черупки, смущението и несръчността му, онова което щеше да каже след малко — всичко, всичко го забавляваше, освен една проклета мисъл, която натрапливо не излизаше из главата му: по време на Мехмед, Баязид и Сюлейман неверниците са отваряли уста само за да просят милост, не и да искат обяснения от победителите… Люшкаше се Тахир ага между досадата от тази мисъл и безпричинното удоволствие, та за известно време дори престана да следи приказките на забитина. И се стресна едва, когато в стаята се бе възцарила тишина. Извини се:

— Афедерсин, юзбаши ефенди, ти като че ли попита?…

— Попитах те дали е вярно, аян ефенди. Дали е вярно, че ти си застрелял пратеника с бялото знаме.

— Нали вашите големци са разпитвали половината от хората, с които бях на Капубаир? Или мислят, че аз ще се закрия зад някаква лъжа? Не, юзбаши ефенди, не! Речи на пашата така: Тахир ага не е човекът, който ще ближе онова, дето е плюл… Дори когато над главата му е секирата на джелатина. Но това са си мои работи. Ти продължавай, чоджум.

Аян ефенди галиба виждал, че работите вървят на лошо, продължи забитинът. Ако силите на падишаха не спрат московците тук, в Сливен, ще им дадат отпор при Едрине; не ги ли спрат и там… Изобщо аян ефенди разбирал, че може скоро да започнат преговори за мир, стигне ли се дотам, падишахът и девлетът ще плащат за всяко нещо, което московците…

— Например смъртта на илчията с белия байрак — каза Тахир ага. — Ясно!

— Халил паша, като признава заслугите, твоите и на джинса ти, и като те има за уважаван бостанджи-баши и кара-кулак…

— И тъй нататък, и тъй нататък — прикани го към краткост аянът.

— … оставя на тебе да решиш дали да бъдеш предаден на московците и да загинеш от техните джелати. — Юзбашията гузно остави на миндера до себе си една добре сгъната бохчичка. — Вярвам, че ще ме разбереш, аян ефенди.

Какво ставаше днес с Тахир ага? Смъртта — собствената му смърт! — беше на две крачки от него, а той се държеше така, сякаш бе отворил вратата си за най-славния от славните джумбуши.

— Я подай — рече ухилен, — я подай насам бохчичката! Искам да видя Халил паша, като признава заслугите ми и така нататък, дали се е посвидял… — И като отвори пратката, додаде доволно: — А, не, не му се е досвидяло. Копринено е.

Говореше за въжето, което Халил паша му бе изпратил.

Юзбашията се изправи:

— А на мене не се сърди, аян ефенди. Войник съм и изпълнявам заповеди…

— Знам, чоджум, знам, всичко знам — успокои го Тахир ага. — А на пашата предай, че московците няма да изпитат радостта да осъдят един аян на падишаха. Утре по това време той вече ще може да съобщи и на тях, и в Едирне, че убиецът на илчията се е преселил в рая на правоверните.

Когато остана сам, Тахир ага поиска наргиле и бавно го изпуши до последната глътка. Нито страх, нито кахър, нито някаква особена мисъл го занимаваха — мюсюлманската му вяра го бе научила да приема всичко с примирение, а животът многократно му бе показвал, че специално за него най не заслужава да се кахъриш — никой на този свят не е останал безсмъртен.

Престоя така в бездействие до икиндия, тогава прати да предупредят в харемлъка за него и по-късно, вече по здрач, се премести там. Яде с охота всичко, което обичаше, наслади и очите и ушите си със сластните песни и танци на халайкините си, но не притегли нито една от тях към себе си. Махна им с ръка да се отстранят, а задържа само старата Зюлфие. Не ставаше за любов Зюлфие, вехта беше, за да събуди мъжка страст, и това тя го съзнаваше, та кротичко го насочи към чаровете на другите му жени. Тахир поклати глава — решил бе да остави при себе си анджак Зюлфие; тази вечер нямаше желание за любов, а искаше да поприказва. Това смая Зюлфие:

— Какво знае една халайкиня, господарю мой, прекарала целия си живот между четирите стени на харемлъка, за да отговори на въпросите ти или да ти даде съвет?

— Може би ще те питам нещо, което не се отнася до света навън — ръката му сякаш събори стените и посочи всичко, което беше отвъд тях, — а до света вътре в нас.

— Но това никой не го прави!

— Никой правоверен, искаш да кажеш. Но не забравяй, че аз съм дин-дьонме и че половината кръв в жилите ми е гяурска. Гяурите имат жените си за приятели и първия съвет търсят от тях.

Зюлфие отвърна с учудване и страх:

— Ти винаги си се срамувал от тази своя гяурска кръв, господарю.

— Срамувам се и сега. Срамувам се, макар че, както вървят нещата — думата му бе за войната и Зюлфие го разбра, — скоро май ще е хубаво да се родееш с християните. — Тахир ага въздъхна, но замаза въздишката си с една усмивка. — Ето какво исках да те питам, Зюлфие. Що трябва да извърши човек, ако краят му е вече близо?

Тя го стрелна с очи и забави отговора си.

— Нещо лошо за себе си ли ще ми кажеш, господарю мой?

— Нищо, което аз смятам за лошо — извъртя по витийски Тахир ага.

— Преди смъртта си един мъж трябва да уреди земните си работи — след известен размисъл каза Зюлфие ханъм. — Да се погрижи за близките си, които ще го преживеят, и да оправи сметките си със своите врагове.

— Моите близки — рече аянът — са обезпечени до девето коляно…

Жената си позволи да го прекъсне — също необикновено събитие в една мюсюлманска къща:

— Казваше, че въпросите ти не се отнасят за тебе, господарю мой!

Умът му прекалено бе погълнат от онова, за което говореха, за да го отклони за хатъра на една жена. И завърши думата си:

— … а като че не останаха хора, които хем да са ми врагове, хем да са живи.

Някаква нова мисъл трепна в мозъка на Тахир ага, изпревари останалите. Чакай — възпря се сам, — нека първо внесе ред в главата си. Що е враг? Псето, скърцащо със зъби тайно по кьошетата, загдето някога е отнесло ритник, враг ли е? И заслужава ли да му се гони гарез?

— Не! — произнесе Тахир ага гласно. — Псето не е враг.

— Що рече, господарю мой?

Но мъжът бе загубил случайния си и тъй необикновен порив да говори като равен с една жена. И се задоволи да изръмжи неопределено — „жабата да си знае гьола“, туй означаваше този звук и жената, разбрала го, се сви като безсловесна твар, както го изискваше законът на харема.

Враг, на когото трябва да се отмъщава, е само онзи, който е успял да те засегне, да те нарани. За такъв човек няма прошка, не бива да има и забрава — той, децата и внуците му трябва да плащат извършеното. Това е ясно! Ясно е и друго — по тая линия Тахир ага можеше да бъде спокоен: ще си отиде от света без такива неразплатени сметки.

И в този миг аянът усети студена вълна̀ да плисва сърцето му. Защото отново си спомни за Георги Силдаря и оная една единствена дума, която отрови живота му.

Вълната, която владееше сърцето му, сега се изкачи нагоре и удари и главата. Със Силдаря Тахир ага се бе разплатил на два пъти — веднъж го обеси и веднъж простреля. Но за раната, нанесена му на времето от приятеля му гяурин с неговите „тътени“, това все още не можеше да се смята окончателно разчистване на сметката. Или поне не му даваше право да каже като за своите близки и наследници: разчистване до девето коляно…

Аянът плесна три пъти с ръце. Юсуф, главният евнух в харема, се появи веднага.

— Върви в селямлъка — заповяда му аянът. — Узун Шерифаа и Златю — ставаше дума за Златю от Кумлука, сеизина на Тахир ага — да ме чакат. Ако пък са си отишли, да се проводят хора да ги повикат.

Евнухът излезе заднишком.

— Ти беше права, Зюлфие — рече Тахир ага, — бях забравил една сметка. Но, иншаллах, ще поправя тази грешка.

— Ти пак говориш тъй, господарю мой, сякаш…

— А не, а не! — Той беше възвърнал предишното си добро настроение. — Не се готвя за умирачка, Зюлфие. Но сега е война. Войникът трябва винаги да има на ум, че куршумът, предназначен за него, вече може да е излят… — Той се поусмихна доволно. — Кажи на жените да изпеят онази, моята. — И подсказа с плътния си глас: — „Пенджеремде бир бейаз…“

Зюлфие излезе, побави се навън, а когато се върна и седна на предишното си място, през завесата долетяха нежни звуци, изтръгнати от струните на саз, сетне един глас, сякаш задъхан от любов — в него Тахир ага позна гласа на Дургадън — поде песента:

Той изслуша разнежено обичната песен на младините си.

— Благодаря, Зюлфие. И на тебе, и на жените оттатък благодаря. Ще ми бъде приятно, ако утре чуя да пеете отвреме-навреме същата песен… — Той бавно се надигна. И кой знае защо му скимна да завърши с една поговорка: — „Бу дюня сонсуз бир шаркъдър — ашколсун беджерене.“327

Нито векилинът, нито сеизинът бяха в конака, но скоро пристигнаха, задъхани. Тахир ага се оправи първо със Златю — заповяда му още тази нощ да отиде до баните, да му донесе оттам един бинлик вода и да се погрижи до сутринта да бъде хубаво изстудена. А когато сеизинът излезе, обърна се към Узун Шерифаа:

— Помниш ли един гяурин и девлет-душманин, Георги Силдаря на име?

— Как да не помня! Нали го обесихме на собствената му порта?

— Що стана с децата му?

— Кажи го, че се запиляха. Четири ги имаше, две останаха. Една дъщеря като луда крава и един син, който май не е съвсем с всичкия си.

— Да не е Бяно Абаджи?

— Същият. Ама ако го наречеш Ая Бяно, комай повече ще улучиш.

От паметта на Тахир ага изплува образът на един мъж, силен като мечка, пък с приказки на светец. Или на безобидна мравка.

— Какво пък, такъв му бил късметът — каза си.

— Що, аян ефенди? — не дочу векилинът. — Ая Бяно ти допада, а?

— Допада ми. И ще го докажа. „Табак севдиги дерийи дувардан дувара вурур.“328 Вдигни колкото хора ти трябват и върви го доведи. Бутни го в кауша, аз утре сабахлен ще се позанимая с него.

— А жената, аян ефенди? Перушан Силдаровката?

— Нея остави! Не сме стигнали дотам с жени мегдан да делим.

Някъде изгърмяха топове, планината подхвана ехото, препрати го от чука на чука, за да го изхвърли накрая над смълчания Сливен.

— Върви — каза Тахир ага. — Каквото е писано, ще стане…

Отиде в другата стая, легна си и на часа заспа. Никакви сънища не смутиха неговата последна нощ.

9

Колкото и да мислеше, не можа да измисли повече от две причини: или бяха научили за отиването му в стана на московците, или са разбрали, че в дома си дава подслон на хаджи Иван Селимински. Едва призори умореният му разсъдък съобрази, че второто не би могло да бъде — ако заптисването му беше заради хаджи Иван, все щяха да надникнат тук-там да потърсят и гостенина. Оставаше другото — отиването до Карнобат…

Така прекара Бяно тази нощ, в люшкане от мисъл към мисъл, докато тялото му се мяташе в душния, миришещ на пикоч и гнила слама кауш. А на сутринта чаушът отвори вратата и заповяда:

— Тръгвай! — И добави със зъл присмех: — Голям ихтибар те чака, Бяно Абаджи. Не кой да е, а сам аянът ще говори с тебе…

— Защо се забавихте? — смръщено попита Тахир ага.

Бяно изпревари чаушина:

— Аз съм виновен, войводо. Помолих да се поизмия, преди да се явя при тебе.

„Гледай ги ти? — помисли аянът. — Старият пожела да умре с бяла риза, синът се закахърил да е чист и умит…“ С махване на ръката отпрати чауша и каза:

— Седни!

И пак като бащата преди десет години Бяно рече:

— За това столче ли се приказва, войводо, че е врата към хумбата?

Ясно — недостойна се виждаше на Силдаровците такава смърт. Само че старият отиваше към последния си час с майтап и сладка лакърдия, а този, синът, не успяваше да скрие страха си. Защо ли беше така?

— Ти май се страхуваш?

— Не го крия, страхувам се.

— А баща ти в твоето положение плюеше и на живота, и на смъртта.

— Той знаеше за какво умира. Мен ти ме измъкваш от къщи и веднага ме слагаш на столчето, дето…

— Добре, седни там, на миндера.

Седна Бяно и обърна поглед към Тахир ага.

— Защо съм тук, войводо?

— За да умреш — беше краткият отговор.

— Това разбрах и сам. Но защо?

— Защото съм твой господар и мога да правя с тебе каквото си искам. Дори да отнема живота ти.

— Господар не на човек, а на добиче или на мъртва вещ не ги унищожава, без да вижда някакъв смисъл…

Тахир ага се почувствува неудобно. Не е лесно да признаеш, че те преследват призраци…

В сърцето му се промъкна съмнение: дали пък не греши, като се е подвел по акъла на една жена, която трийсет години зад стените на харема е трупала в сърцето си злост и отрова? Помисли си това, но го задуши в себе си — един Тахир ага не се предава така лесно.

Поиска да се измъкне с чест:

— Ти не се озоваваш за пръв път в кауша, нали?

— Не.

— За какво беше тогава?

— Ударих един турчин, който се готвеше да убие мой приятел.

— Удари или прие чужда вина? — Бяно отклони поглед. — Ето — рече Тахир ага, — нека кажем, че сега ще платиш за тогавашната си лъжа.

И пак се случи нещо неприятно за аяна: Бяно се надигна от миндера и с бавни, но твърди крачки отиде, та седна на столчето, под което беше хумбата с изгнилите и недогнили човешки трупове.

— Готов съм, войводо — рече. — Щом е тъй, готов съм да понеса, каквото съм заслужил.

Пребледнял беше, но куражът не се мери само с кръв.

— А думаше, че те е страх…

— Страх ме е и сега. Страх ме е от умирането, не и от смъртта.

— Е, все по-приятно е тази смърт да е някак си по-късничко… — силеше се да се усмихне аянът.

— Не ранната, а безмислената ме плаши. В края на краищата никой не е останал вечно на тази земя.

— И каква утеха, какъв смисъл ще намериш, ако сега подът се провали под краката ти и ти изгниеш в хумбата? — диреше вече отговор и на своите въпроси Тахир ага.

— Хумбата — отговори Бяно — е изкопана в наша земя и затова на нашата земя тор, ще стане прахът ми.

— Хайде холан! — прекъсна го аянът. — Говориш ги и ти едни… Пукнал си тук, в Московията или в Арабистан — все тая. Масали са това за тор на своята земя и прочее.

— Казах го иносказателно — спокойно срещна погледа му Бяно. — Думата ми беше, че умрем ли и оставим ли праха си тук, за децата ни тази земя става бащина, отечество.

„Крушата не пада далеч от корена си — върна се към предишните си мисли Тахир ага. — Тоя тук не само е одрал кожата на баща си, но е наследил и табиета му. Само че там, дето беше буйността на Георги Силдаря, този има мъдрост…“

Като спомена в себе си думата мъдрост, аянът се вдълбочи в чутото от Бяно. Това ли липсваше на аяна: отечество? Когато дядо му Жеко кехая се е потурчил и е взел името Тахир, той е осигурил за себе си и за своите потомци власт и богатство, но не беше ли ги осъдил да бъдат пришълци на земята, върху която стъпват? Дали през цялото време не е мязал на дъб-великан, корените на който са били прерязани?

И точно в този миг на откровение и на закъсняла среща със самия себе си до ушите му пак достигна ехо на топовни гърмежи. Скимна му да попита:

— Чуваш ли, Бяно Абаджи?

— Чувам.

— Що е това?

И сякаш гръм трясна в собата:

— Тътени.

Замаян, оглушал от тази дума, Тахир ага остана така без дъх, прималял. После рипна, отиде до Бяно и разтърси раменете му:

— Що рече? — кресна. — Що рече? Я повтори?

— Тътени са това, войводо.

Светът се завъртя пред очите на аяна. С оловно тежки крака той се върна на мястото си и плесна с ръце. Появи се хаджи Молла и със скръстени на гърдите ръце наведе украсената си с безупречна гъжва глава. Тахир ага облиза засъхналите си устни и каза с неузнаваем глас:

— Изведи го! — И отново се разкрещя: — Изведи го, ти казвам! Изведи го и го изпъди! А сетне отново се върни…

— Каква беше пък тази? — попита хаджи Молла, докато вървяха към изхода на конака.

— Нищичко не разбрах — още не се беше отпуснал Бяно. — Аянът не скри, че беше решил да ме утрепе. Бях вече на столчето и с думи си играеше с мене като котка с мишка… А после изведнъж ме попита за тези гърмежи. И като му отговорих, разфуча се като бесен, вика и кряска, а накрая ме изгони.

Хаджи Молла замислено поклати глава:

— Поради гърмежите ще да е, Бяно Абаджи. За вас, християните, тези гърмежи са сладка песен, но за нас… Това, дето го чуваме, предвещава леене на кръв, на мюсюлманска кръв.

— От никого не съм чувал московците да предават на сеч мюсюлманите. Напротив, хаджи Молла. Чувах, че московският везир — тъй по онова време говореха за руския главнокомандуващ, тъй го рече и Бяно — разпратил хабер на мюсюлманските народи навред отсам планината, че няма да посяга нито на живота, нито на семействата, нито на имота им.329

За този хабер Бяно бе научил в Карнобат, та не се знае как би отговарял, ако на хаджи Молла хрумнеше да го разпита по-подробно. Но турчинът продължаваше да следва собствените си мисли.

— Туй може да е вярно за чифчиите и занаятчиите, може да е вярно още за някой забитин или за прост аскер, но за служител от конака… Даже московците да не посегнат на него, вие, българите, ще го разкъсате…

Бяха стигнали до външната порта, там Бяно спря и двамата застанаха един срещу друг.

— Имаш ли вяра в мене, хаджи? Ако имаш вяра в мене, запомни едно. Случи ли се да сметнеш, че си в опасност от християни, домът ми е отворен за тебе. За тебе и за семейството ти… особено Анифе ханъм. Закрилата ми ще имате така, както ще я има и собствената ми жена…

Хаджи Молла премисли, пък кимна:

— Приемам. — И като се ослуша, додаде: — И ми се струва, че скоро, съвсем скоро ще се възползувам от гостоприемството ти…

Те се поздравиха сдържано и се разделиха.

Когато беше отново пред вратата на Тахираговата соба, хаджи Молла се сблъска с един слуга с кърчаг в ръце.

— Вода от баните — обясни слугата. — Снощи я донесоха и цяла нощ я изстудявахме. Защо ли? Ами че питай аяна ти, хаджи, аз не смея.

Двамата влязоха заедно. По Тахир ага нямаше и следа от скорошния необуздан гняв — беше странно, нечовешки спокоен, зает да наблюдава с лека усмивка върху устните зелените пламъчета, които играеха по ръбовете на големия камък на пръстена му.

— Напълни оня стакан — рече той на слугата, без да вдига очи от пръстена… — Тъй. Подай ми го и си отивай!

Мина време, а Тахир ага не помръдваше и с нищо не показваше, че е забелязал присъствието на още един човек в стаята. Хаджи Молла, след като се почуди, сметна за необходимо да се изкашля.

— Знам те, че си тук, хаджи — каза му аянът. И попита: — Чуваш ли?

Кятибинът се заслуша. Откъм харемлъка нежен глас редеше:

Но някъде от много далече долиташе един грохот, който съвсем не навяваше мисъл за любовта в живота. За кое от двете говореше Тахир ага?

Поразмисли хаджи Молла и като реши да не търси отговор, каза:

— Ще заповядаш ли нещо, аян ефенди?

— Времето на заповедите свърши, яху. Сега е ред на молбите.

— Молба към мен ли, аян ефенди? — смая се кятибинът. Тахир ага кимна. — Ще я изпълня със същото старание, както ако беше заповед.

— Не се съмнявам, не се съмнявам — рече аянът. Произнесе го така, че не се разбра дали тези думи бяха израз на благодарност или на подигравка. — Ето за какво се отнася, яху. Искам да отвориш очи и да гледаш какво ще се случи сега. Сетне да отидеш при Халил паша и да му го разкажеш.

— Ще бъде направено, аян ефенди.

За пръв път Тахир ага вдигна очи и ги спря върху своя кятибин.

— Не сме за завиждане ние с тебе, хаджи — каза, поклащайки глава. — Изобщо не е лесно да си дин-дьонме — не те обичат ни свои, ни чужди. Пришълци и натрапници сме ние върху земята, хаджи.

Тахир ага притегли стакана с водата към себе си, после обърна зеления камък на пръстена си и изсипа скрития зад него прашец във водата. Стори това и с царствено спокойствие вдигна чашата.

Ужасѐн, хаджи Молла протегна ръце към него и извика:

— Аллах ашкъна, япмайин бьойле, Тахир ага! Гюнахтър!330

Тахир ага му отговори с усмивка:

— Хошча калън, хаджи. — И показа многозначително нагоре, към небето: — Гене гьорюшюрюз…331

И все така спокоен и с усмивка на чувствените устни гаврътна чашата.

Хаджи Молла изскочи из стаята и закрещя като луд:

— Помощ!… Помооощ!…

Узун Шерифаа и неколцина други се отзоваха на повика му. Но когато след малко влязоха в собата, Тахир ага вече се бе разделил завинаги с живота. Тялото му, неестествено прегънато, лежеше безчувствено върху онова място от пода, където беше подвижният капак към хумбата; едната му ръка не се виждаше, а другата при катурването бе попаднала върху трикракото столче, та сега то се крепеше от зелените пламъчета на пръстена…332

В стаята отново проникна песен:

10

В страниците дотук може би бе създадена погрешна представа за Дибич като военачалник; може би читателят е останал с впечатление, че той е бил некадърен или посредствен. Ако е така, бързаме да се поправим: граф Дибич в никакъв случай не може да се причисли към бездарните, неспособните, незначителните пълководци. Неговото нещастие е, че е живял в епоха на велики майстори на военното изкуство, като Суворов, Кутузов и неговите генерали, Наполеон и неговите маршали, ерцхерцога Карл… — такова съзвездие от ярки светила, на фона на които той просто остава звезда от втора или трета величина. Оттук произлиза неговият голям конфликт — разминаването на възможностите и амбициите със суетата му, защото както и да се е самозалъгвал, той в същност не е могъл да се примири с мястото на втори след Наполеон, след Кутузов или след рано починалия Карл, а на съдбата й се е досвидяло да му даде онзи живец, който от таланта прави гений.

Но като не признаваме на Дибич гениалност, ще бъде несправедливо да му откажем изобщо дарби ли качества на голям военачалник. Да бъдеш на второ стъпало след Суворов, Наполеон, Кутузов или Карл, това значи все пак да си на изключителна висота. Но ако Дибич не постигна дори славата на втори след великаните, причината е, че завоюва успехите си срещу некадърни противници, а наскоро след това — впрочем там го намери и смъртта му — се окървави и като палач на въстаналия полски народ.

За способностите на Дибич съществуват много доказателства. Едно от тях е сражението при Сливен на 31 юли 1829 година.

Далечното начало като че не предвещаваше този ярък успех. Защото както много от документите, произлизащи от щаба на Втора армия, диспозицията за настъплението към Сливен, издадена на 27 юли в Айтос, се отличаваше с обширност и дребнави подробности, но в нея липсваше най-същественото — целта на придвижването. Прекалената й сложност предизвика и доста бъркотии, особено на 28 юли, когато 6 и 7 пехотни корпуси така се сбутаха и измесиха при дислоцирането, че се наложи цяла нощ да ги разделят. Наложи се също на 29 юли да издават нова диспозиция… Но така или иначе на 30-ти авангардът беше вече в Есирлий (Блатец), а главните сили — край Драгоданово и Трапоклово. И в този ден войската получи онази почивка, която се дава обикновено пред голямо сражение. Оттук нататък в действията и решенията на граф Дибич не може да се намери никаква слабост, никаква пукнатина.

Частите започнаха да заемат определените им за битката места още на 30 вечерта. В 6 часа сутринта на 31 юли главнокомандуващият пристигна при войските на генерал Ридигер (7 корпус), до с. Калояново и един час по-късно започна паметното настъпление срещу добре укрепения Сливен. Начело, разбира се, тръгнаха казашките полкове на Илин и Чернушкин под общото командуване на генерал Жиров. След набег напред и наляво, те пресякоха Краставо поле и излязоха чак на възвишението Бършен и оттам видяха Ямболския път и по него — настъпващия отряд на Шереметев (нека припомним, че седмица преди това Шереметев без съпротива бе заел Ямбол). На освободеното от казаците място настъпи пехотата: вдясно корпусът на Ридигер, вляво — на Рот (6 корпус), а половината от корпуса на граф Пален (другата половина заедно със самия него още от Айтос бе отправена на юг към Факия) се придвижваше зад частите на Ридигер като резерв.

При Балдаранския мост стана първият сблъсък с турците. Отхвърлиха ги лесно, но сведенията, които получиха от заловените пленници, бяха тревожни — великият везир бил излязъл от Шумен и предния ден бил вече в Котел начело на значителни войскови части. За да запази фланга си, Ридигер заповяда 6 Черноморски казашки полк да тръгне през с. Сотиря и да отиде няколко версти на север, а Дибич допълнително изпрати 13 егерски полк по пътя през Ичера за Котел с разпореждане да заеме позиция в планината. Осигурил се така срещу неприятни изненади, граф Дибич заповяда атака на Сливен.

Турската отбрана беше развита ветрилообразно с център Сливен, а полуокръжността на основната защитна линия започваше при Ичеренския път около лозята на Айвалъ дере, спущаше се на юг, като обхващаше възвишението Япабаир, по-нататък в лек завой на юг минаваше през гъстата дъбова гора източно от града (отдавна вече несъществуваща), образуваше голям военен лагер около пътя за Ямбол и завършваше южно от града при разклона на пътищата за Ени Заара (Нова Загора) и Казанлък, като опираше на височината Гюнюзя. Като знаеше това разположение на отбранителната линия от сведенията, донесени от Бяно Абаджи333, и като очакваше — това се налагаше от здравия разум, — че основните турски сили ще са съсредоточени по пътя Сливен — Карнобат, граф Дибич започна основната атака срещу града откъм изток. Придвижването на Ридигер бе много затруднено от гъстата гора, докато по пътя между Балдаранския мост и града кавалерията настъпи по значително по-благоприятен терен и там стремителният й удар предизвика веднага масово отстъпление на намиращата се срещу нея турска конница и пехота в направление към Ени Заара.

Очертаваше се възможност турците без особени усилия да бъдат изтласкани от Сливен. За мнозина пълководци това би се видял достатъчен резултат, но Дибич не се задоволи с подобен лек успех; не само защото той не удовлетворяваше амбициите му, а и защото през цялото време гледаше и към бъдещето — ако всички турски сили, около 15 000 души, се изтеглеха на юг, те щяха утре да бъдат отново срещу него заедно с и без това мощния одрински гарнизон в боя за старата османска столица.

Оттук нататък Дибич се прояви действително като „малък Наполеон“. Гъвкав в маневрирането и бърз и оперативен в решенията си, той веднага измени първоначалния си план за сражението. От 7 корпус остави на десния фланг само 18 пехотна дивизия на генерал-майор княз Горчаков, а Ридигер, стария и опитен кавалерист (припомняме, че до миналата година той бе командувал 3 хусарска дивизия), с всички конни сили и малко лекоподвижна артилерия хвърли на юг, в участъка, където приближаваше Шереметев. Ридигер бързо се озова под Бършен, смете от движение предните турски постове и заповяда на придадената му артилерия да открие честа стрелба към главната турска позиция. Противникът им отговори само с два залпа и започна да се изтегля към добре укрепения си лагер. Междувременно Курландският улански полк напредна по крайния ляв фланг на руските сили, зае височината Гюнюзя и прекъсна пътищата към Ени Заара и Казанлък.

Успехът обаче все още беше само временен. Това най-добре разбраха двата ескадрона, които — по петите на отстъпващите от Бършен противници — на три пъти атакуваха турския лагер и три пъти бяха принудени да се върнат. Изобщо тук, при главните турски сили, боят „се затегна“ и продължи пълни три часа — това беше най-тежкото и най-упорито сражение от Кюлевча насам.

Докато траеше то, по останалите части на фронта не бездействуваха. Генерал княз Горчаков остави пехотната дивизия да напредва пълзешком през гората, а поведе придадения му малък казашки отряд334 и със стремителна атака зае Япабаир и от височината му пръв от русите видя плувналия в зеленина голям и красив град Сливен. Но Горчаков не беше авантюрист по дух. И съумя да обуздае и себе си, и своите казаци, така че дочака 36-и егерски полк и заедно с него се отправи в боен ред към града, за да бъде заедно с егерите пръв от влезлите в Сливен.

Но още преди да влезе в града, той срещна сливенци. Беше една процесия от сливенски първенци начело със свещеници, издигнали свещения кръст в разтрепераните си от вълнение десници. Князът не се смая нито от процесията, нито от кръстовете, нито от хляба и солта — минал бе той през много български селища, та, без да престава да се трогва, бе привикнал на това. Смая го друго. Това бяха няколко мъртви или умиращи старци в ръцете на пратениците; старейшините на Сливен му казаха, че те умрели от радост…335 И още че в процесията, рамо до рамо с българските първенци, крачеше и един турчин на средна възраст, по-скоро висок, отколкото нисък, с безкръвно лице и сини очи и с дрехи и чалма, по които нямаше нито една случайна гънчица. Читателят лесно ще се досети, че става дума за хаджи Молла336 — него бяха избрали хората от конака да изрази покорство пред „московския везир“; впрочем той беше и единственият от конашките турци, когото в такъв ден българите биха допуснали помежду си.

Княз Горчаков се постара да прикрие смайването си, а после придаде към делегацията едно отделение войници и я отпрати по-нататък, между края на гората и Балдаранския мост, където Дибич бе разположил командния пункт и щаба си.

Докато пратениците на Сливен бързаха по Карнобатския път, в южния участък на бойната линия вече бе настъпила развръзката. Ожесточени от трите си последователни неуспеха и получили в подкрепа един ескадрон казаци, кавалеристите на Ридигер се хвърлиха в яростен щурм. Около турския лагер337 се разгоря тежко сражение, в което русите загубиха един офицер и дванадесет кавалеристи, но пробиха отбраната на противника и го обърнаха, в паническо бягство. Очевидци разказваха след това, че „Хамамбаир, Урум Тарла и Бармука почернели от гъмжилото на бягащите турци“, но те в същност бяха посинели и почервенели, защото такава бе новата униформа на войските след „низам-и джедид“338.

Сливенската делегация пристигна при главнокомандуващия малко след вестоносеца, който съобщи за пълната победа, та го завари в превъзходно настроение. Всички пратеници плачеха като деца и се задавяха в сълзите си, та едва сполучиха да изразят щастието си за донесената свобода, свещениците с кръстове в ръце поръсиха военачалниците със светена вода, поднесоха на Дибич хляб и сол, а хаджи Молла му предаде ключа на града339 като знак за покорство на турското население.

Хората от щаба се разпоредиха за превоза на пратениците, та да може те да се върнат в Сливен едновременно с Дибич; бяха очаквали съгражданите им да посрещнат московците с радост, но се смаяха от безпаметния възторг, който владееше в града — хилядно множество посрещаше с неописуем глъч полковете на победителите, поднасяше на солдатите плодове и бакъри с вино, разстилаше пред краката им шарени черги и килими от цветя, жени и девойки украсяваха гърдите им с китки, мъже плачеха и ги целуваха… С ръка до фуражката, Дибич поздравяваше наляво и надясно, но в същност твърде малко забелязваше океана от въодушевление, разлян около него340; чужд на славянските разнежвания, той вече бе отново „на Негово императорско величество верноподанен и най-верен слуга“ и пътем обмисляше писмото, което щеше да отнесе в Петербург вестта за новия му успех. (Той остана глух и за овациите, които сливенци му устройваха цялата нощ; Дибич се затвори в определената за него къща и като пресушаваше чашите пунш, съчиняваше писмото си до царя.) По-наблюдателните членове на свитата му обаче забелязаха една странна особеност — между посрещачите му почти не се съзираха млади мъже. По-късно тайната се разкри: веднага след бягството на турците младите българи бяха нахлули в изоставения им лагер, награбили бяха всичкото оръжие, което намериха там и което съвсем не беше малко, и с него в ръце се бяха втурнали да преследват и секат и разстрелват гъмжилото бягаща турска войска…

Оръжието послужи и в самия град. Наред с радостта, в сърцата на сливенските българи бушуваше и желание за разплата — за всичко, причинено от поробителите на тях самите, на бащите и дедите им… Във всеобщото ликуване, достигащо само на стъпка от лудостта, отначало много-много не правеше впечатление, че тук или там, в задънените сокаци или в дворовете и избите на турските къщи, някой се разправяше с кръв за сторените издевателства, неправди или поругания, макар че броят на турците, изпатили в бъркотията, не беше чак толкова незначителен.341

Веселията и буйствата вървяха така ръка за ръка. Българи и руси пируваха денем и нощем в целия град на черги и рогозки, застлани направо на улиците, а мнозина не пропущаха да си направят „джумбуши“ от рода на побоища над турци, грабежи на къщите им, гаври с джамии. Така в неколкодневния гуляй до забрава и безумие възмездието беше част от веселбата и веселбата — част от възмездието… Тъй сливенци отпразнуваха настъпването на свободата си, в която през тези дни на луда радост никой не се съмняваше…342

11

Той не познаваше механизма на войската, но все пак имаше някаква смътна представа за неговата сложност, та го оприличаваше на провидение, което се разпорежда самоволно със съдбата на всяка човешка душа в безкрайното униформено множество — от най-големия началник до последния конегледач. Подчинен ли си на това провидение, ти не можеш да избираш пътищата си, колкото и понякога да се стремиш нанякъде. Тези мисли дойдоха при Бяно в първото денонощие, след като дядо Иван донесе свободата на родния му Сливен, за да оправдае своя побратим Корзухин, че още не се е появил. Но когато вече много се притесни, той излезе сам да го потърси.

По светло и тъмно бе слушал гайдите, гърмежите и провикванията, та знаеше, че Сливен пирува и се весели, но все пак се смая от онова, което видя. Целият град представляваше едно огромно празненство, улиците — една непрекъсната трапеза. Всяко българско семейство бе наизвадило там черги и хасъри, докопало се бе до някой от братушките — тук двама, там пет, още по-нататък петнайсет — и вадеше всичко, каквото притежаваше, месо, овошки, вино, топли хлябове, сирене или проста тархана… Да нямаш в този ден гост московец — туй бе най-голямото възможно нещастие. И руси и българи седяха едни до други, еднакво очаровани, еднакво запленени от откритието на общата вяра и почти общия език, еднакво допаднали си по нрав — вдигаха пълните чаши, пееха, прегръщаха се, побратимяваха се…

— Бяно, ей, Бяно! — викна го един комшия. — Идвай по-скоро! Ще те запозная с братушката. — Той потупа по гърба седящия до него руснак със сините добродушни очи. — Знаеш ли, с него излязохме адаши. Е, неговото име е Афанасий, ама то ще рече Атанас, също като моето.

И Бяно трябваше да пие по стакан вино с двамата Атанасовци, после попадна на трима Ивановци, на Павловци, Борисовци, Петровци, Василовци… И постепенно опиянението, което царуваше в Сливен, проникна и под неговата кожа, като топла течност се разля по жилите му, разлудува сърцето, зашемети главата и изпълни с радостна влага очите му. Пиянство беше това, ала не пиянство от леещите се като река вино и ракия, а от сбъдването на една мечта, дето всеки българин бе приел още с млякото и люлчините песни на майка си, лелеял я бе в гърдите си през теготите на робията, жадувал я бе и бе страдал по нея, та сега, когато я виждаше пред себе си и я усещаше в себе си, тя го замайваше като младо вино или като пролетно слънце. Какво щеше да донесе утрешният ден и какъв щеше да бъде истинският лик на свободата, Бяно, както и всички полудели от възторг сливенци, не знаеше. Но пак кат тях и не търсеше да узнае — сега бе мигът на една безмерна радост и той се оставяше да се потопи цял в нея…

Изведнъж усети сърцето си да примира — на петдесетина крачки от себе си зърна познатата фигура на Корзухин; побратимът му стоеше сред тълпа българи и заедно с тях гледаше някъде нагоре. Бяно не отиде, а изтича нататък, разблъска купчината и прегърна по войнишки правите рамене. Руснакът се обърна и… Бяно засмотолеви някакви оправдания. Непознатият московец не го остави да довърши — приел препоръката му като ласка на брат, той му отвърна с едно здраво и мъжествено притисване до гърдите, а после, като му сочеше нагоре, му каза на своя наглед чужд, пък в същност толкова лесно разбираем език:

— Ничего, ничего, батенька! Взгляни что они творят!…343

Неусетно Бяно бе стигнал до Нурул Кудус джамия, а тълпата сеирджии гледаше към минарето й и се превиваше от смях — някой бе покачил на викалото й една средно голяма свиня, украсил бе главата й с нещо като чалма и сега, като се криеше зад нея, я бодеше и ръгаше, за да я накара да квичи.344

Кръвта удари в слепоочията на Бяно. Нищо от обичайната милозливост не се задържа на лицето му и то се изопна заплашително.

— Безсрамник!… — произнесе високо. — Мина само един ден и виж, вече се намериха безобразници да петнят хубавата ни свобода!…

Не полюбопитствува да види дали другите споделят възмущението му, а с широки крачки се отправи към входа на мюсюлманския храм. За пръв път прекрачваше прага на джамия; ако това се бе случило в друго време, той щеше да си спомни и поне да се запита дали не трябва да се събуе, влизайки, както бе виждал да правят, но сега гневът прогони тези и всички други мисли от съзнанието му. Като влезе в джамията, лъхна го миризма на нечистотии, на боклуци, на изпражнения345 — още една причина за срам и ярост, за желание да даде урок на безобразника.

А той, безобразникът, сам попадна в ръцете му. Навярно зяпачите от улицата го бяха предупредили затуй, дето го очакваше, та бе решил благоразумно да офейка, защото Бяно още прекосяваше просторното помещение на джамията, когато от стълбището на минарето изскочи някакъв момък и се опита да се шмугне покрай него към вратата. Опита се, но не успя — Бяно разпери ръка и докопа дрехата му. Въпреки отчаяните опити на злосторника да се отскубне, той без усилие го притегли към себе си и го обърна, за да види лицето му. Пред него бяха русолявата муцуна, дяволито-кръвнишките очи и редките, но оперено засукани мустачки на Юрданчо поп Димитров.

— Ти ли си бре! Ти ли се намери най-бабаит в Сливен, да вършиш такива безчинства! — В гласа на Бяно имаше и изумление, и удвоен гняв, защото с Юрданчо бяха нещо роднини. — Твоята глава ли трябва да откъсна сега?

Момчето — то беше в същност момче само в очите на Бяно, а иначе бе станало мъж на двайсет и една-две години — се мяташе отчаяно в ръцете му и се стараеше да го умилостиви с жалостиви хленчове.

Бяно прекъсна потока от думи с една плесница, която повали пакостника върху омърсения килим и му даде тласък за едно хубаво изпързалване по нечистотиите. Отиде до него и го изправи — Юрдан поп Димитров едва намери сили да издигне глава и да прекара ръка по бузата си, която бе захванала да се подува.

— Чуваш ли ме? — кресна Бяно и оня кимна. — Тогаз слушай ме хубавичко и гледай да ми запомниш думите. Давам ти два часа време да почистиш джамията и една неделя — да се запопиш. След една неделя не те ли видя под попска власеница, ще те пипна и жив от ръцете ми няма да излезеш, тъй да знаеш. — И го разтърси: — Чу ли ме? Ще бъде ли?

Юрдан едва отговори с изкривената си уста:

— Ще бъде, бате Бяно.

Пусна го и младежът побърза да се измъкне от джамията. Бяно бавно се изкачи по витата стълба на минарето и излезе на викалото. Там още бяха свинята и месалите, завити около главата й. Той не се колеба — вдигна я и въпреки нейните петдесет — петдесет и пет оки346, я изхвърли от височината на минарето.

Когато малко по-късно излезе от джамията, сеирджиите със страхопочитание се отдръпнаха пред крачките му. А когато Нурул Кудус джамия остана доста зад гърба му, някой го докосна по рамото. Бяно се извърна. Непознат възрастен турчин го поздравяваше с почтително темане:

— Евалла, Бяно Абаджи…

(Нека отворим скоба и в нея да прескочим напред в събитията, за да разкажем какво стана с Юрдан поп Димитров и неговото обещание.

Плесницата, видът и гласът на Бяно трябва да са го изплашили не на шега, та той наистина изпълни думата си. И нека веднага добавим: за безкрайна радост на баща му, стария поп Димитър, който вече бе вдигнал ръце от непрокопсания си син. Е, запопването не стана за една неделя, дори и месец не стигна за него; Юрдан първо го задомиха на бърза ръка, сетне дядо поп се разтича, занесе тлъст рушвет на владиката Герасим в Одрин и тъй или иначе някъде към средата на септември Сливен се сдоби с нов свещеник — поп Юрдан.

Не може обаче да се каже, че с вмешателството си Бяно стори кой знае каква услуга на църквата. Защото, подобно на поговорката „вълк в овча кожа“ поп Юрдан цял живот щеше да остане хайдутин в попско расо. Никой никога няма да говори за църковното му пеене или богословските му знания, но мнозина ще го наричат „вещ по заговорите, съзаклятията и бунтовете“; ще другарува с хайдути и революционери; в къщата си и в олтара на храма винаги ще крие оръжие като за цяла дружина; ще осветява хайдушки знамена и ще благославя кървави саморазправи; ще заклева отиващи на смърт въстаници и изобщо ще има малко постъпки в битието си, за които църквата би дала своя благослов, а още по-трудно би определила като „богоспасни“ или „праведни“. Такъв свещенослужител ще бъде човекът, когото една Бянова плесница изпрати в лоното на църквата. А когато ще го майтапят за хайдушките му наклонности, той, премълчавайки шамара, неизменно ще отговаря:

— Какво друго искате от човек, който в джамия се е обрекъл да стане поп?…)

Писано било неприятната случка с Юрданчо поп Димитров да не бъде единственото, дето ще отрови за Бяно този най-слънчев ден.

По обратния път към къщи той видя и лудешките хора̀, и трапезите с по двеста и повече люде, и изпращането на Генчо Къргов и неговите юнаци (войводата бе слязъл в Сливен заедно с московците и бе търсил Тахир ага за разплата, но като не го намери, тръгна да гони турците на юг към Одрин с набъбналата си от сливенски „волентири“ дружина); видя и тържественото изгаряне на тефтерите за вергиите… А вече на портата на бащиния си дом се сблъска лице срещу лице с войводата Кара Танас…

Прегърнаха се, но това не беше прегръдка на хора, току-що вкусили сладостта на свободата. Особено за Кара Танас, който гузно хлъзгаше поглед настрана от погледа на събеседника си. Бяно го покани да влязат, но войводата отказа — бил вече у тях и го търсил, пък иначе имал много работа. В Катунище? А, не, сега не било време за разкисване сред роднини и другари от детинство; братушките определили един генерал, дето можеш да си строшиш езика, докато кажеш името му…

— Научих — кимна Бяно. — Монт-ре-зор.

Та този генерал щял да бъде нещо като аян на Сливен и събирал опитни мъже, които заедно с русите да изчистят казата от читашки тайфи.

— Там ли ще се пишеш, войводо? — засмя се Бяно. — Не се ли наскита и не ти ли стигнаха битките?…

— Че няма да клекна край огнището я! Виж Генчо Къргов — още от Силистра е с братушките и сега пак не се застоя. Та аз да не съм станал за боклука?

Мълчание, изпълнено с неловкост, последва думите му.

— Търсил си ме, казваш? — помогна му Бяно.

— За лоша вест, Бяно Силдар. За брат ти лоша вест. За Манол…

Бяно залитна, опря се на дувара до себе си. Когато малко се посъвзе от първия удар, промълви:

— Поне дано да е било в честен бой с поробителя…

— От ръката на свои загина — поклати глава Кара Танас. На лицето му сега бе отпечатана не обичайната тиха печал, а израз на повторно изживян кошмар. — Аз го убих, Бяно Силдар.

— Ти?! — Бяно направи крачка назад и вдигна ръка, невям да се защити от зловещото видение. — Ти?

— Аз. Е, не с моята ръка, но аз заповядах да го погубят, а то е едно и също. — Очите на Кара Танас помръкнаха. — Знаеш, с баща ти бяхме първи другари. Досещай се тогаз какво ми е било, когато е трябвало да повеля смъртта му…

— Разкажи ми всичко!

Кара Танас му разказа. Не преувеличи, но и не смекчи нищо. Изслуша го Бяно, прекръсти се и с още потрепваща долна устна произнесе:

— Не те коря, войводо. Мъчно ми е — брат е това! — ала не те коря. За такваз тежка постъпка Манол нямаше да получи пощада и от баща ми, ако беше жив.

— Сполай ти за тия думи. — Войводата също се прекръсти. — Много зло съм видял и не една човешка душа съм погубил, турска и християнска, но за Манол… — И повтори: — Сполай ти, Бяно Силдар! Същото рекох и аз на брат ти, когато го осъдих, но друго е, че ти…

— Не научи ли името на оная нещастница? Нали разбираш — трудна била и… Сега може да съм чичо, пък да не знам на кое дете… То за нищо не е виновно, та…

— Не рачи да ми каже — поклати глава войводата. — Пари даже искаше да й прати, ала си замълча, не каза. Моят човек, който го посече, разправяше, че накрая бил изговорил някакво по-особено име, но тъй и не… Кара Танас се плесна по челото. — Ей, знаеш ли, тя ще да е!

— Коя, войводо!

— Случи се, че сабахлен слязохме от планината заедно с дружината на Цоню Брадатия. Една невеста придърпа Цоню настрана и нещо го заприказва. После се отдръпна от него и право при мене дойде. Млада жена, хубава, бедничко, но чисто облечена, с пеленаче на ръце. Попита и мен: „Много си скитал по тази планина, войводо. Не си ли виждал един мъж на име Манол? Манол, сина на Георги Силдаря?“

— И ти?

— Само като чух името на Манол, смъдна ме ей тук, в сърцето — виновно каза Кара Танас. — И я излъгах… Пък чак сега се сетих, че тази ще да е била Маноловата изгора. Попитай Цоню Брадатия, Бяно. Може той да познава невестата…

— Къде е Цоню войвода?

— След ден-два го потърси при генерала с мъчното име. Казваше ми Цоню, че ще прескочи до Драгоданово да види своите, а след туй се връща да се пише волентирин заедно с момчетата си…

Какво друго можеха да си кажат? Сбогуваха се как да е и всеки пое пътя си. Когато прекрачи портата на своя дом, срещу Бяно припна Яна с детето на ръце. Лицето й сияеше:

— Гост имаме, твоят побратим. — И като видя, че Бяно все още стои като истукан, допълни: — Ама не разбираш ли, московецът е тук, Роман Корзухин, и те чака!…

Бяно отново се прекръсти. И рече:

— Права си, побратим… Зер друг брат вече нямам…

Яна се дръпна назад като ужилена:

— И Манол ли?

Той кимна.

— И Манол. Бог да го прости…

Вече щяха да сядат на трапезата, когато на дворната порта се потропа и в очертанията й се появи един мъж, който, речи го, я запълни цялата; по дрехи приличаше на чобанин-северняк, но мустаците му, дебели като повесма, и кривнатият над едното ухо калпак като че ли повече подхождаха на волен старопланински хайдутин.

— Хееей, има ли тук хора бе? — провикна се новодошлият от двора.

Колкото и да е странно, пръв го позна Корзухин:

— Я! — възкликна. — Ами че това е Буюкли!

— Кой? Кой? — проточи врат Мавроди Коджакара. Следобед той бе прескочил да се види с Бяно и Селимински и бе останал тук, омагьосан от присъствието и личността на руснака.

— Георги Буюкли, така е известен в Русия. А по вашему се казва капитан Мамарчев. — И добави с променен глас: — Той беше началник на Васил, преди да постъпи деншчик при мене…

Бяно слезе от хаета да посрещне госта. Знаеше той, че по майка е роднина с Мамарците, но никога не бе виждал легендарния капитан.

— Слушай — рече му капитанът, след като се прегърнаха. — С мене са двама другари. Ще има ли и за тях по лъжица боб?

Когато Бяно въведе в двора и другите гости (те бяха трийсетинагодишни яки мъже, по дрехи и изглед лика-прилика на Мамарчев), капитанът бе вече горе, на хаета.

— Виж ти каква среща, ваше превъзходителство… — започна Мамарчев, но Корзухин го прекъсна:

— Под този покрив са само братя славяни, капитане. И сред тях — Роман Алексеевич.

— Чувам това с радост, Роман Алексеевич — засмя се капитанът. — Иначе, кой знае, може да викнехте двама стражи и да тикнете мене и моите юнаци в дранголника.

Яна вече бе пренесла и на новодошлите, та на хаета се образува цяла мъжка дружина.

— Как попаднахте тук, капитане? — попита Корзухин. — Чувах, че вашите доброволчески команди са нейде към Делиормана…

— Затова казвах, че може да поугоим тахтабите в дранголника. Господин полковник Липранди347 навярно още се чуди къде изведнъж пропаднаха повече от половината от подчинените му български волентири.

— Избягахте?

— Просто си отидохме. Намерихме си нашенски дрехи и една нощ се изнизахме…

Тук Бяно прекъсна разговора им, като се изправи и заяви на всички, че иска да доведе още един мъж на празничната им трапеза.

— Щом аз съм му дал подслон — каза, — вие бъдете добри да му дадете място между вас. И такова отношение, че да не се почувствува нежелан, натрапен.

След тези думи изчезна някъде долу, в избата на къщата. С изключение на Селимински — той очевидно знаеше кого ще доведе, — останалите с любопитство очакваха да видят тайнствения гост. Предвкусваха нещо необикновено и не се измамиха: в тези дни на опиянение от свободата, когато всеки българин повече или по-малко виждаше във всеки турчин един многовековен угнетител, към трапезата, заета от членове на бунтовното Братство, един руски подполковник и неколцина от прославилите се край Силистра волентири, Бяно водеше… един турчин.

— Как?… Ама?… — Слисан, един от хората на Мамарчев сякаш бе загубил дарбата си да говори. — Кой е този?

— А, не се безпокойте — с безгрижие, което на някои прозвуча нелепо, отговори Селимински. — Хаджи Молла, добър човек.

— Беше кятибин на аяна — поясни със същия тон Мавроди Коджакара.

— Кятибин на Тахир ага! — възкликна Мамарчев. — И вие…?

Корзухин беше смаян не по-малко от него, но се въздържа, нищо не каза. А Бяно доведе турчина до трапезата и рече просто:

— Това е хаджи Молла. Мохамеданин е, но е по-човек от мнозина християни. Ако имате доверие в мене, имайте и в него.

— Несправедливо е да не споменеш и Анифе ханъм — подсети го Селимински.

— Кого? — попита вторият от Мамарчевите люде. — Кого да спомене?

— Майката на хаджи Молла. Тя е потурчена християнка и се казва Анифе, но не е забравила рода си и времето, когато е била българка, Ана на име. Много пъти хаджи Молла й е казвал, когато нас ни е заплашвала опасност, и тя винаги намираше начин да ни предупреди.

— И къде е сега тази чудесна жена? — обади се на свой ред Корзухин с глас, изпълнен с възхита.

— Как къде? Долу, разумява се. Нейната религия не й позволява да се показва пред чужди мъже…

Докато хаджи Молла, притеснен и донякъде уплашен, заемаше място между Селимински и Мавроди, Роман Алексеевич, обзет от онова странно вълнение, което го завладяваше винаги когато откриваше ново неподозирано богатство в духовния мир на българите, си говореше безгласно:

„Какво благородство, свети боже! Какво велико чувство на толерантност! И колко много могат да се поучат от довчерашните роби мнозина наши благородници по произход и звание, а по битие дребни и нищожни душици!…“ После в него се пробуди декабристът, та умът му се втурна да сравнява робството на българите със „свободата“ на крепостниците и това сравнение го накара тъжно да клати глава…

Когато се откъсна от своите мисли, бе изпуснал част от разговора на трапезата. Вдигнатите чаши го върнаха към действителността — всички очакваха да каже и той нещо за поздрав, та Корзухин рече:

— За онези, които сега щяха да бъдат между нас, ако не бяха загинали в борбата със смъртта на герои. За Васил и Манол…

— И за хаджи Нойко — каза Мавроди, като ливна на пода няколко капки от стакана си. — Обиждахме го, че е страхливец, пък той…

Пиха. И затова не забелязаха как Бяно се смути, когато чу името на брат си Манол, изречено наред с юнаците, паднали за славното дело.

За да прикрие смущението си, Бяно заговори припряно първото, което дойде на езика му:

— Рече одеве — той се обръщаше към Мамарчев, — че си избягал от войската на московците. Исках да те попитам…

— Можеш да ми викаш „капитане“ — усмихна се другият окуражително. — Или по-добре „бате Георги“. Полага ми се — нали божем сме нещо рода̀…

— Та исках да те попитам, бате Георги, защо го стори? Умори се да се биеш или що?

Усмивката изчезна от лицето на капитана:

— Хич даже не съм се уморил. Но искам като се бия, да бъде не за мъст — за мъст можех да хвана Балкана като хайдутин, — а за свобода.

— Мигар ти и твоите волентири досега не воювахте за свобода? Мигар и Василчо?…

Мамарчев замълча и погледна недоверчиво към хаджи Молла, все така навел очи към скута си. Селимински улови погледа му и го успокои:

— Говори открито, капитане. Хаджи Молла не е човек от когото можеш да очакваш пакост.

Капитанът продължаваше да се колебае.

— Говорете спокойно, капитан Буюкли — окуражи го и Корзухин. — Познавате ме достатъчно добре, за да не се страхувате от мене.

— Когато събрах волентирите и тръгнахме на бран — започна Мамарчев, — ние си мислехме, че с дядо Иван отиваме да занесем свободата на братята си на юг от Дунава. И бая се чудихме, и то неведнъж, защо голямото началство на русите гледа някак си по-бамбашка на нас. Какво ли не правиха! Разтурваха ни, заплашваха ни със съд, уж ни награждаваха, пък сетне пак ни пъдеха като кучета от биваците си…

— Не мога да повярвам! — прекъсна го Мавроди. — Дядо Иван, тоя, дето тук по сливенските улици плаче и се радва заедно с нас, да ви е…

— Рекох „голямото началство“, приятелю, туй не е обикновеният солдатин. Той, солдатинът, и в огъня ще влезе, за да ни отърве от игото.

— Недей така, джанъм! — не се предаваше Коджакара. — Да не вземеш да изкараш, че царят и големците около него ни обичат по-малко, отколкото солдатинът с пушката?

— Анджак това искам да кажа. — Дебелите вежди на Мамарчев още повече се свъсиха. — Голямото началство няма никакъв ищах да ни дарува свобода. Затуй държеше нас, волентирите, настрана, затуй ни вързаха в Делиормана — сакън, да не би покрай нас да се вдигне целият ни народ.

Иван Селимински, обикновено обдарен с чудно самообладание, сега пребледня като платно. И едва продума със засъхналите си устни:

— Не може да бъде, капитане!

— Капитан Буюкли е прав — горчиво призна Роман Алексеевич. — Политиката на цар Николай и царедворците е такава, че… С една дума, не бива да очаквате от техните ръце да получите свободата си. Рядко се случва политиката на царете и въжделенията на народа да са близнаци…

Отдавна никой не посягаше към трапезата.

— Е, вече трябва да сте се догадили защо избягах от Липранди — каза Мамарчев. — Докато има таквоз началство над главата си, не бива да разчитаме на дядо Иван. На солдатина дядо Иван, искам да кажа. И трябва сами да си извоюваме онова, което той няма да ни даде.

— Буна? — спря загрижени очи в него Селимински.

— А защо пък не? — обади се един от двамата придружници на Мамарчев, чиито имена тъй и не се запомниха. — Че ние да не сме от по-лошо тесто измесени, по-калпави от сърби и гърци?

— Право е! — Мавроди Коджакара плю в шепите си. — Да се хванем с агаларите, пък тогаз ще се види кой кум, кой сват!

Никой не последва неговото лесно въодушевление. Изненадан, Мамарчев обходи с поглед мъжете, събрани около трапезата.

— Какво? — попита с невесел присмех. — Комай се уплашихте, а?

— Не е до страх — поклати глава Селимински. — Ние живяхме тук, капитане, работихме според силите си и… залагахме главите си в тази работа. Това не са дела на страхливци.

— А тогаз? Тогаз защо се омърлушихте? Защо си глътнахте езиците?

— Мога да отговоря само за себе си. Омърлуших се, защото не съм сигурен колкото този приятел, че едно наше въстание ще успее подобно на гръцкото или сръбското. И не защото сме от по-калпаво тесто измесени. Нашият народ даде и на сърби, и на гърци такива воини, които с храбростта си стигнаха да им бъдат вождове и генерали. Не, не е това. Не е и близостта ни до Цариград, която няма да е без значение за турците, нито многобройността на турското население върху нашите земи. Друга е причината за кахърите ми. Просто народът ни не е готов за въстание. Сливен и Сливенската каза ще се вдигнат, туй го зная. Но ще се вдигне ли Карнобат? А Варна? А Средец? А Охрид? А не се ли вдигнат всички, въстанието е осъдено на неуспех, на гибел.

Гневните очи на Мамарчев срещнаха мъдрия гледец на Селимински и нито единият отстъпи, нито другият. Даде ли си някой от присъствуващите сметка, че с този поглед започна една битка, която щеше да доведе много злини на Сливен, и не само на Сливен?

— Не познаваш нашия народ, даскале — с пренебрежение и снизходителност каза Мамарчев, — та затуй нямаш вяра в него. Ако беше повоювал заедно с моите юнаци под стените на Силистра и бе видял какви лъвове са, другояче щеше да мислиш.

— Лъжеш се, капитане, познавам българина като солдатин. Бил съм се срещу турчина в Морея, ведно с други българи съм се бил, та туй, дето ми го разправяш, не ми пада от небето.

— Тогаз трябва да знаеш, че ако развеем знамето на бунта, в Търново например ако го развеем, в старата ни преславна столица, от четирите краища на земята ще се стекат българи-юнаци под него.

— Пак ще река: лъжеш се, капитане. Само шепа хора ще се стекат. Голямото множество на народа ни не е узряло за всеобщо въстание. И туй го казвам като човек, който, преди да стигне до сливенското Братство, изтънко изучи хала на българина и българщината.

— Но нали нашата цел, на Братството де, беше пак битката за свобода, хаджи? — обърка се Мавроди Коджакара.

— Беше и още е — потвърди Селимински. — Но трябва най-напред да разбудим от робския сън толкоз люде, че да разчитаме на победа срещу османските пълчища. Не преди това.

— Прав е хаджи Иван — неочаквано се обади хаджи Молла. И сякаш изведнъж осъзнал с какви хора и за какво заговаряше, придоби толкова объркан и подплашен изглед, че, както думаше по-късно Мавроди, „жив да го оплачеш“. Бяно го разбра и му помогна:

— Изкажи се докрай, хаджи. Тук не сме християни и мохамедани, а само мъже. Всеки има право на свой възгляд и своя дума.

— Да, да — поощри го и Корзухин. — Любопитно е да чуем и такова мнение…

— Исках да кажа само едно — реши се да проговори отново бившият писар на аяна, но погледът му остана забит в земята. — Московците ще надвият в тази война, туй вече и слепите видяха. Още един път полумесецът ще се преклони пред кръста. Ала хич не се залъгвайте, Турция не е нито хилав, нито охтичав девлет, много сила има още в нея.

— Видяхме тя, колко й е силата — изсумтя другият от придружниците на капитан Мамарчев.

— Кажи, хаджи Молла, кажи всичко, що си премислял! — Бяно се уплаши, че това обаждане ще заключи устатата на турчина.

— Да кажем, че е сбор и двама пехливани се борят. Те и двамата са яки като бикове, ала вече пак единият е по-силен и по-чалъмлия и надвива. Но туй не значи, че победеният е слабак и че като се надигне от земята, всяко момче ще може също да го победи.

— Е, нямаш много добро мнение за нас, турчине — кисело се засмя Мамарчев и засука дебелите си мустаци.

— Не е лошо — намери сили да възрази хаджи Молла. — Искам само да ви предвардя от лекомислие. Турция не е сила за подценяване, агалар, не е такваз кекава, каквато човек ще я помисли, като я види на земята, надвита. Случи се да чуя от Халил паша, че за таз война султанът е събрал до двеста и петдесет хиляди души. Туй е много нещо, агалар, голяма сила? И всички с пушки от Франза. А колко топове, колко ятагани!… Трябва да ги премислите тия работи, агалар, преди да…

Не довърши. Но не беше и нужно — всички го разбраха. И млъкнаха.

За да строши мълчанието, Корзухин се обърна към Мамарчев и каза със смях:

— Като си представя каква мутра — (тази дума употреби изтънченият иначе офицер, защото така го бе изучил преподавателят му по български език Васил Силдаров) — е направил Липранди, когато е видял, че сте офейкали, иде ми да се пръсна от смях. — После стана по-сериозен. — Но работата не е чак толкова смешна, капитан Буюкли. Като ви прати за началник Липранди, командуването ви призна, че сте на руска служба. И сега, ако ви пипнат, може да ви съдят като дезертьори.

— Какви, какви им рече, че били? — попита Мавроди Коджакара.

— Фирари — преведе Селимински. — Бегълци от войската.

— Не ме е страх — отговори Мамарчев. После се ухили: — Имам си аз един хитър кроеж. Изпълня ли го, тогаз пет пари не давам и за Липранди, и за Дибич, и за…

— Хайде, хайде — прекъсна го със съучастническа шеговитост руснакът. — И аз не давам пет пари за тях, но не го казвам гласно. Правете и вие като мене, такъв е моят съвет. А сега да вдигнем чашите, приятели. И да кажем като мюсюлманите: каквото е писано, то ще стане…

12

Скоро се разбра какъв е бил кроежът на Мамарчев. Не мина много време и в Сливен се разчу: станал капитанът сливналия, зер „отгдето е жената, оттам е и мъжът“, пък той на бърза ръка се оженил за Радка Караделева, Деляновото девойче. Хората я разправяха така: много скитал Георги Мамарчев по света, ала не искал чуждоземка, българка искал за жена, та останал ерген до тези години348; пък като зърнал Радка, прочутата хубавица… Всичко туй беше вярно, ала имаше и още една истина — с тази женитба Мамарчев скъсваше със службата си при русите.

Но людската мълва не се задържа много-много около венчилото на Мамарчев, едно ли, две ли бяха събитията през тези паметни дни, че да се задържи приказката за една женитба! Чаршията гъмжеше от новини, коя от коя по-прясна, коя от коя по-важна — чуеш я при единия край на чаршията, а докато стигнеш до другия, тя вече овехтяла, пуснала брада до пояса. Имаше и таквиз неща, дето трябваше да се решават от цял Сливен, — и жените барабар с мъжете!, — та сливналии свикнаха кажи-речи през ден да се събират в двора на църквата „Свети Никола“; там обсъждаха, там се караха, там решаваха… В такъв въртоп колко трае един хабер за венчило?

Народът непрестанно се люшкаше между покруса и безумен възторг. Разчу се, че генерал някакъв, поляк по род и Монтрезор по име, с един полк казаци освободил Котел349 и сърадването стана повод за нови буйства и зияфети; после обаче се чу, че същият този Монтрезор образувал чета от волентири, раздал и оръжие и им поверил цялата грижа за опазването на реда, за старшина на селото оставил пак българин, някой си Стефан (московците му викали Степан) Савов, а за представител на войската (нему пък котленци викали консул) един майор, зовял се Крилов, и — колкото да не е без хич — шестима казаци… Тогаз сливналии едва-що не умряха от завист, че котленци излязоха по-ачигьоз и имат пред дядо Иван по-голямо доверие.

Или друго. Когато „московският везир“ Дибич тръгна с войските си към юг, сърцата на сливенските мъже се съкрушиха; но като се разбра, че на постоянна стоянка в Сливен е оставен цял един полк350 и същият онзи генерал Монтрезор — за управител на града и казата, избухна пак онази буйна радост, с която преди няколко дни посрещнаха братята-освободители и пред къщата на чорбаджи Иванчо, която Монтрезор бе избрал за себе си и своя брат, ден и нощ пищяха гайди, виеха се хора, трещяха гърмежи на пищови и шишанета… Генералът и капитаните Понятовски и Ланевски от неговата свита (за Ланевски се говореше, че бил също поляк и още поет — дума, за която никой нямаше сносна представа) няколко пъти съветваха сливналии да проводят свои пратеници с „московския везир“ и никой не обърна внимание на тези приказки, но едва Монтрезор спомена, че за прочистване на казата от турски шайки и башибозук има нужда от волентири („улинтири“, както тази дума се преиначи по сливенски) и мигновено на негово разположение се озоваха до 600 души „все отбор мъжаги“, въоръжени от глава до пети…

И юрнаха се хабери за подвизите на улинтирите — ония, дето бяха под началството на генерала, и другите, които шетаха на своя глава. Чу се например, че казаци и сливенски улинтири стигнали на юг чак до Малък Самоков351 и там разрушили железодобивниците. При Оризари352 пък сто и двайсет казаци и двеста улинтири направили на пух и прах пет стотици низами, всичките на коне, всичките въоръжени до зъби. Четири дни по-късно други седемдесет казаци и деветдесет улинтири спипали на тясно край Твърдица един турски бьолюк, видели му сметката и взели толкоз оръжие, джепане и храна, че трябвало да направят цял керван, за да ги пренесат в Сливен. Пък за дружината на Генчо Къргов войвода дойде вест, че край Мустафа паша имала голям бой с турчулята, трима души от нея паднали убити и други трима — и Генчо Къргов между тях — били ранени, ала надвили и хвърлили голям пердах на низама. А сетне едновременно с московците влезли в Одрин и присъствували, когато паши и везири на колене и със сълзи на очи просели мир и пощада…

Не оставаха по-долу и другите, които не бяха под руско началство. От тях най се прочуха четридесетимата улинтири на Петър Бояджиолу, когото московците не знаеха как да нахвалят, та взеха да му викат галено на свой език Петрушек. Този именно Петрушек сгащи при село Сотиря орда гъжвалии и с голямо юначество ги победи, като улови стотина от тях; трийсетте, които се знаеха за мъчители на беззащитната рая, още там предаде на смъртна казън, другите седемдесет отведе в Сливен и ги построи на един ачиклък — да ги видят българи и московци. Дойде да ги види и сам генералът. И толкова се възхити от подвига на четата, сразила далеч по-многоброен враг, че потупа Петрушек по рамото и му наговори какви ли не хвалби.

Не липсваха и майтапски случки. Хаджи Александрия например взе, че завидя на Петрушековата слава и реши да я затъмни. Събра петдесет души и удари на Челтакчий353, в което живееха само турци; мислеше, че с един юруш ще ги пръсне като пилци, но те не само му се опряха, ами като повикаха помощ от другите села, хвърлиха здрав кьотек на дружината му, убиха неколцина от нея, а останалите и самия хаджи Александрия гониха чак до Сливен. Там злощастният улинтирски началник се оплака на московците, че „челтакчийци се готвят да се вдигат на война“ и ги прелъга да му дадат в помощ казаци и два топа. Ала истината лъсна наяве и хаджи Александрия трябваше посрамено да подвие опашка. Трябваше, ама той не я подви, та реши да удари турците в Чаирлий. И уж хубаво подготви юруша, пък през нощта улинтирите му за едното чудо дето не се избиха помежду си в тъмнината, „та сам хаджи Александрия е трябвало да се върне през Хамамбаир «по калцуни» сред нощта…“

Но злощастници като хаджи Александрия бяха общо взето малко. Чети на сливенските улинтири шетаха с успех по Ескизаарско, към Казанлъшко и на юг чак до Одрин. И отвред пристигаха хабери за техни победи. Хабери пристигаха още, че — практични като всички сливналии — от тези победи те не излизали с празни ръце… Най-много пострадаха имотите на Тахир ага, сетне на разни бабаити, натрупали имане от потта и кръвта на българите, но същата участ не отмина и някои невинни хорица — понякога „покрай сухото гори и мокрото“, както е приказката. Тъй или иначе мнозина от улинтирите разбогатяха така, че и внуците и на внуците им внуците още имаха да ядат и да благославят дядо си улинтирина.

Тез чудесии съвсем разбъркваха акъла на сливналии. А един от най-обърканите измежду тях беше Бяно Абаджи. Той не беше правил кой знае какви тъкмежи за времето, когато свободата с камбанен звън ще озари отечеството му, но все пак си бе представял, че тогаз най-голяма роля ще се падне на Братството. А то какво се случи? Свободата извади напред нови, съвсем непознати, нечувани до вчера люде, и то предимно люде на калъча, не на спокойния разум, такива като „Петрушек“ Бояджиолу например. В устата на хората сега не бяха имената на нямащия равен на себе си по образованост хаджи Иван Селимински, на братята Топракчиеви, на разсъдливия хаджи Людскан или на обиграния Иванчо Куртев; прославиха се в кръв и насилия улинтири като Хамура Вълю, Злати Бакърджиолу, Нено Улинтирина, Тодор Кършоолу, Кюркчи Тодор Христодулов, хаджи Димо Улинтиря…

Пък и със самото Братство ставаше нещо необяснимо. Сега, когато то трябваше да излезе от сянката на кьошетата и от миришещите на плесен изби, за да стане вожд, знаме и бойна тръба на народа, Братството крееше, рушеше се като къща с проядени темели. Паскал и Мавроди Коджакара се писаха улинтири и хукнаха заедно с казаците да секат турски глави навред из Загорето; с тях отначало отиде и Цено Коньов, но още първата по-продължителна езда, го свали болен, върнаха го в каруца със сено и сега техните го тъпчеха пак с илачи, билки и отвари. Селимински напусна дома му и оттогаз почти не се срещаха — от онова, което стигаше до ушите на Бяно, личеше, че се е заплел в дрязги и дреболии и в тях прахосваше разум и сили. За Христодул Топракчиев се чу, че се наел да бъде снабдител на полка, който остана в Сливен, та непрекъснато скитал по търговски работи, не се свъртал в града. Пък хаджи Людскан, нали уж божем бе станал чорбаджия, губеше времето си в съвета на общинарите, дето в това объркано време нямаше никакъв глас и никой не го слушаше. С Добри Желязков Бяно се срещна само веднъж, и то всред множеството в двора на църквата „Свети Никола“; тълпата ги изхвърли един до друг, Добри му подхвърли едно шеговито-укорно: „Какво гледаш като обран поп?“ и човешкият поток отново ги раздели. Това ли, господи боже, беше преминалото през огън Братство? Онова, което поп Исидор кле пред кръста и меча?

Както обикновено, когато беше в настроение като днешното, краката му сами го поведоха по обиколката, която му бе станала привична — от къщи Бяно тръгваше нагоре и стигаше до Фърчиловата воденица, после свърваше надясно и през Ески Намазгях слизаше до Двата аслана, продължаваше през покрайнините, отминаваше Татар мезар на юг и някъде до Хамам джами и Кон баня излизаше до Куруча; само рядко се спущаше по течението на реката до воденицата на зет си Пею, най-често тръгваше нагоре по левия й бряг и някъде около Туз пазар или решаваше да отскочи до „Свети Никола“ да послуша пренията на човешкото гъмжило, или пък през Тевната чаршия и Машатлъка се прибираше у дома. Тази разходка той отдавна правеше съвсем механично; истината обаче е, че когато си я избра и я минаваше първите няколко пъти, Бяно имаше и едно тайно, свое си съображение — между Фърчиловата воденица и Двата аслана беше и улицата, дето живееше хаджи Рифат…

И случи се, че точно днес срещна Божура.

То стана на тесния и дълъг мегдан пред Бюлбюл ходжа джамия. Видя я пръв и прималял — не беше я виждал толкова отдавна! — спря неподвижен. Дали защото беше поотслабнала или поради, тъмните дрехи, Божура му се видя по-висока от преди. И посърнала, загубила предишната си свежест. Държеше някаква бохча — трябва да е пазарувала от дюкяна при Двата аслана — и свела към земята поглед, крачеше нагоре към дома на хаджи Рифат. Извървя така десетина стъпки, сетне, усетила настойчивия му поглед, вдигна очи…

Онова, което последва, Бяно никога не разбра, не успя да разтълкува. Когато го съзря, Божура остана неподвижна и като че се олюля — така биват хората, когато са пред припадък. Но тя не припадна. Само изпусна из ръце бохчата и понечи да се втурне към него. Но после червенина плисна върху лицето й, жената грабна бохчата си и се втурна, но не към него, а към дома на хаджи Рифат…

Кого видя Божура в неговото лице? Какво отначало я подтикна към него, а сетне я подгони към къщи? Кое предизвика небивалия й смут?

Улисан в тези въпроси, Бяно не забеляза как е извървял своята обиколка, кога е пресякъл Куруча и се е озовал сред навалицата в двора на църквата „Свети Никола“. Върна се към действителността едва когато чу собственото си име.

— Бяно Абаджи нека да каже! — извиси се гласът на Коста Топракчиев. — Той е устабашия на най-големия наш еснаф, няма човек, който да не го уважава. Нека той си каже думата!…

Бяно се обърка, изобщо не знаеше за какво спореха хората. И едва се измъкна с нещо като: „Не знам, не съм мислил още…“ Слава богу, не го молиха много-много. На камъка пред входа на храма скочи един човек и заговори високо, нервно, пресекливо. Бяно позна в него един от своите гости, дето бяха дошли с капитан Мамарчев. Заслуша се. Оня хвалеше капитана, напомняше подвизите му и изтъкваше, че Мамарчев и само Мамарчев най-подхожда за илчия в Едирнето. Не го дочакаха да свърши и отново извиси глас Коста Топракчиев, той пък припомняше учеността и разума на хаджи Иван Селимински. След него се обади Евтим чорбаджи Димитров. Спокойно и без крясъци Евтим каза, че когато през тези дни в Одрин ще се сключва мир между Московията и Турция, наистина трябва там да присъствува — както много пъти ги бе съветвал и генерал Монтрезор — представителство на Сливен, за да иска узаконяване на даруваната свобода; за това представителство Евтим предлагаше трима от общинарите („те отколе ръководят народните работи, умееха да ги изтръгват правдини дори от гъжвалиите, камо ли сега от братята-московци“), та затуй предлагаше баща си, хаджи Атанас хаджи Паскалев и — „за да не мисли някой (хвърли поглед към Селимински), че правят или искат нещо тайно от народа и народната поръка“ — хаджи Людскан хаджи Нойков, също чорбаджия и член на общината.

Одобрително шумолене изпрати Евтимовите думи, ала никой не свари нито да ги подкрепи, нито да ги оспори — откъм Ямболския път се чу бесен тропот на коне и след малко в двора на църквата влетяха двама ездачи. Единия (беше Радой Караколев от Кортен) малцина познаха, но затова пък никой не сбърка втория, с превързаната ръка — войводата Генчо Къргов.

Грижовни ръце отведоха Генчо Къргов до камъка и го поканиха. Войводата изгледа струпаната около него навалица и произнесе глухо:

— Братя! Мили братя… Мирът се подписа!…

Каза тези думи така, че ничие сърце не възликува.

Сети се някой, та попита:

— А ние, войводо? За нашите съдбини що пише в него?

Гръклянът на коравия хайдутин подскочи няколко пъти, опакото на ръката му избърса очите.

— Нищичко, мили братя, нито едно слово. Оставаме си роби, каквито си бяхме…

Цяла минута никой не издаде звук. После един женски глас изпищя неистово. И отпуши всеобщата жалост…

13

Никой не знаеше по-добре от него, че не е редно лентата на Георгиевския орден да се опасва върху мундира, но въпреки това Дибич реши да я постави. Стоеше прав пред огледалото и се остави да бъде гизден от опитните ръце на камердинера Степан. Не само не се подразни, че с лентата нарушаваше уставите — нейният вид върху изпъчените му войнишки гърди дори го възторгваше.

Днес никой не можеше да помрачи настроението му — той, фелдмаршал Дибич-Забалкански (титлата Забалкански получи няколко дни, след като на 8 август влезе победоносно в Одрин, старата столица на султаните, а фелдмаршалският чин пристигна, едновременно с целия списък на наградите354, заедно с ратификацията на мира), „малкият Наполеон“ на руската армия, извърши великото дело на своя живот и сега му оставаше само „да сложи точката над и-то“: да произнесе речта на триумфатор, да премести в Бургас главната си квартира и да се върне в Русия, за да приеме с пълни шепи радостите, които се полагаха на победител като него.

Да, днес е неговият ден, на Дибич-Забалкански, и никой и нищо не може да го принизи. Злобата на завистниците, одумките на клеветниците, подмятанията на съперниците — всичко днес е прашинки под стъпките на човека, който прекрачва в историята. Той самият ще се погрижи да забрави онези неща, които могат да хвърлят сянка върху неговия триумф. Некадърността на противника прекалено безцветното за да бъде славно превземане на Одрин355, онези турски войници, брулещи орехи, гледката на които го бе накарала да изпитва желание да повръща356 — всичко това Дибич-Забалкански ще забрави, ще захвърли зад себе си, ще го изличи от ума си. И ще остане само съзнанието, че е единственият пълководец на Русия за всички времена, достигнал предишната столица на Османската империя и спрял само на две нищожни крачки от сегашната, ще си спомня изучавания дълго и тайно пред огледалото жест, с който върна сабите на тримата пленени паши Ибрахим, Халил и Шефик-Али-Мехмед, ще се опива от съзнанието, че е диктувал и подписал „Адрианополския мир, най-славния от сключените когато и да е“, и то в същия дворец, от който султаните на Турция са изпращали пълчищата си, за да завоюват половината Европа.

Докато гледаше с премрежени очи как светлината на многобройните свещи играе върху скъпоценните камъни на ордена му „Свети Андрей Първозвани“, той рече на застаналия крачка зад него камердинер:

— Добре е, Степан, всичко е comme il faut357. И все пак…

— Какво ще заповядате, господарю?

— Струва ми се, че няма да бъде излишна една глътка за смазване на езика.

— Пуншът е готов, господарю.

Фелдмаршалът изпи на един дъх приятното топло питие, хвърли последен поглед в огледалото и останал доволен от своята външност, тръгна към величието си.

Слизаше по стълбите, за да отиде в големия салон на приземния етаж, където бе събрано цялото висше офицерство на похода, и си повтаряше главните точки на словото, което щеше да произнесе, но изведнъж умът му се отплесна по съвсем друго. Погледът му спря върху позлатените дъсчици, на които длетото на майстор-резбар бе изписало с релефни арабски букви стихове от Корана — единствената украса на двореца. Те не го дразнеха, но все пак съжаляваше, че наред с тях няма картини или други произведения на изкуството; от всеки свой поход той бе донасял по някакъв сувенир, не непременно скъпоценен, но почти винаги характерен за страните и народите, през които бе минавал, и напоследък, особено отсам Балкана, все си бе представял как венец на неговата колекция би бил например един портрет на Баязид Светкавицата или на Сюлейман Великолепния…358

Не беше се още освободил от тези мисли, когато влезе в големия салон. Облечените в разкошни мундири офицери удариха токовете, дипломатите във фракове сведоха глави, само нововъздигнатият в графско достойнство Тол (така сам Дибич бе продиктувал церемонията) отиде да го посрещне до вратата и на крака зад него го съпроводи до отсрещния край на салона. Сухотата на руския дворцов церемониал, обикновено твърде допадащ на строгата му прусашка природа, сега го подразни: друго би било, ако тежката тишина в салона се заменеше със стройното римско „Ave!“, с разпуснатото, но бурно френско „Viva!“, че дори и с панаирджийското „Bravo!“ на халтавите италианци…

Сред шпалира на бляскавото множество Дибич стигна до подиума, където някога бе стоял тронът на османските завоеватели, изкачи няколкото стъпала и се обърна. Стотината погледи, събрани в него, поласкаха суетата му, дадоха му онова чувство на крилатост, което обикновено получаваше само от алкохола. И като направи измерена до секунда драматична пауза, фелдмаршал граф Дибич-Забалкански заговори.

Знаеше, че е превъзходен оратор, способен със силата на думите да изтръгне сълзи от очите на слушателите или да ги доведе до екзалтация, но въпреки това дълго бе премислял днешното си слово, зазубрял бе особено сполучливи изрази, репетирал бе пред огледалото интонацията и жестовете си. Защото този ден бе неговият ден и днешните му думи от устните му отиваха направо в историята…

Но още преди средата на речта си забеляза, че аудиторията не само не се възпламеняваше от нея, а или се отегчаваше, или даже тайничко му се присмиваше. Удвои патоса и повиши глас, ала зърна усмивки, при това лошо прикрити. Разбира се, той нито за миг не допусна истината — че хората се присмиват на словесните му напъни, тъй като неговото ораторско изкуство съществуваше само в собственото му въображение. И трескаво затърси възможната причина за този присмех. Единственото, което му се видя правдоподобно, беше, че Тол, останал в подножието на подиума с лице към аудиторията, разсмива офицерите с някакви гримаси. Няколко пъти хвърли уж случайни погледи към своя началник-щаб, ала държането на граф Тол беше повече от образцово.359

Дибич претупа останалата половина от тъй грижливо подготвената си реч, после, противно на първоначалния си план, не остана в салона, а се оттегли в апартаментите си. Отключи чантата с най-важните документи и извади трите писма, които стояха най-отгоре, та да са му винаги под ръка. Бяха писма на императора. Дибич не ги зачете от начало до край, а направо потърси пасажите, които му бяха необходими в този момент. Да, да, ето това: „Мой драги приятелю, с радост Ви казвам БЛАГОДАРЯ, ЗАБАЛКАНСКИ; това наименование Ви принадлежи по право и Аз Ви го давам от все сърце. Но преди всичко да бъде хиляди и хиляди пъти благословен бог за помощта, оказана Ви по толкова ясен начин; да признаем неговото покровителство във всичко, преминало при нас щастливо.“ Остави настрана това писмо и потърси сред другото: „Днес ние отслужихме молебен в новата Преображенска църква и Вашето ново наименование беше произнесено първо в божия храм; нека това да Ви донесе щастие! След литургията и молебена Кавалергардският и Конният полкове донесоха в църквата трофеите от двата похода, на брой 562; това беше прекрасно и внушително зрелище!“ От третото писмо, което бе получил преди няколко дни, препрочете само пасажа: „Адрианополският мир е най-славният от сключените когато и да е и Вие съумяхте да му придадете характер, какъвто подобава на мир, сключен след такава война; нашата умереност ще запуши устите на всички наши клеветници, а нас самите помирява със съвестта. Още веднъж благодаря за цял живот. Фелдмаршалският чин, с който сте награден днес, Ви принадлежи по право…“360 Напрегнатостта изчезна от лицето му, той прибра писмата и посегна към чашата. А един час по-късно Обручев, дежурният генерал, го завари приятно отпуснат в любимото му кресло и усмихнат на собствения си образ в огледалото.

— Неприятна новина, ваше високопревъзходителство — започна още от вратата генералът.

— Неприятна ли генерале? — попита в отговор Дибич, без да отмества поглед от огледалото. — В ден като днешния?

— От Сливен, ваше високопревъзходителство. — Обручев приближи, но запази почтителното си държане. — Получи се съобщение, че сливенските българи са недоволни от клаузите на сключения от ваше високопревъзходителство мир и се готвят да вдигнат въстание.

Дибич отлепи поглед от огледалото. Обручев очакваше да срещне в него раздразнение или поне неприятна изненада, а видя само присмехулна недоверчивост.

— Монтрезор ли съобщи това, генерале? Откога поляците започнаха да се тревожат, когато нещо обещава да обърка нашите планове?

— Съобщението не е от генерал Монтрезор. Някакъв чорбаджия, преди войната бил първенец на християнското население в Сливен, съобщил за готвеното въстание на тукашния митрополит Герасим Критски, а той ни го предаде по доверен човек тази вечер. При това — добави дежурният генерал — митрополитът напълно гарантира за сигурността на информацията и за личността на информатора.

— А, това е вече друго нещо — каза Дибич. — Но не си заслужава да гледате толкова трагично на вестта, генерале. Българите нямат хора, които да оглавят едно въстание…

— Позволявам си да не се съглася с вас, ваше високопревъзходителство. Съобщението съдържаше името на капитан Буюкли…

— Капитан Буюкли? Не е ли онзи, който при Силистра?…

— Същият. Напуснал войската, установил се в Сливен и посветил силите си за подготовка на въстание. — Обручев помълча малко. — Капитан Буюкли не е фигура, която да бъде подценявана, ваше високопревъзходителство. Достатъчно е да си го спомним при Силистра…

Дибич вдигна чашата си и цяла минута наблюдава играта на кехлибарените отблясъци на искрометната течност в нея.

— И това не е за тревога, генерале. Заповядайте арестуването на Буюкли. Изпратете в Сливен някой по-безцеремонен майор с двеста казаци. Това е достатъчно. Да отведат Буюкли в Бургас. Нали вдругиден всички се отправяме нататък? — Обручев тракна токовете и се запъти към вратата, когато Дибич допълни лениво: — Впрочем подгответе още една заповед, генерале. Монтрезор да се завърне в полка си.

— А за комендант на Сливен? Кого ще благоволите да оставите за комендант на този важен център, ваше високопревъзходителство?

Негово високопревъзходителство помисли малко, после изпразни чашата си и се изкиска:

— На сливенци ще сторя голяма чест. Ще им изпратя един истински княз. Княз Дабиджа… — Дибич се престори, че не вижда усмивката на Обручев. — Но това не е така бързо, генерале, ще го уредим по обикновения служебен ред. Докато казаците трябва да заминат още тази нощ!

Генералът поздрави и излезе. Графът се намести по-удобно в креслото и отново спря размътен поглед върху образа си в огледалото. Но не можа да се върне към предишната приятна унесеност — един шум му подсказа, че не е сам в стаята. Извърна се. Беше камердинерът Степан.

— Какво? — вдигна вежди. — Друг посетител ли?

— Не, господарю.

— Тогава?

— Мога ли аз, вашият слуга, да запитам нещо, господарю?

Откакто го бе прибрал, обучил и произвел свой камердинер, Степан пръв път отваряше уста, без да е бил питан. Заинтригуван, фелдмаршалът го подкани:

— Говори, Степан!

Обикновено слугата имаше безизразното лице на слепец; сега то издаваше огромно вътрешно напрежение.

— Вярно ли е, господарю, че в мира, който подписахте, българите си остават роби, както досега?

Това бе последното, което Дибич бе могъл да очаква — Степан задаваше въпроси из областта на дипломацията!

— И ако е така? — попита. — Мигар те засяга? — Слугата помръдна по начин, който би трябвало да се разбира като: „А мигар смятате, че може да не ме засяга?“ — Аха, разбирам — снизходително рече Дибич. — Православие и така нататък.

— Вярно, православие и така нататък, господарю. Но не само това.

— Виж ти! Има, значи, и друго?

— Страх ме е, че него вече може да не разберете, господарю.

— Поне ще се опитам — кисело се засмя графът.

— Послушайте: нашите слова хлеб, воздух, вода, свобода, брат, бог, на български се изговарят хляб, въздух, вода, свобода, брат, бог… Малко ли е, господарю?

Наглед не беше нищо — езиковедски напъни на Степан и… толкоз. А в същност зад това „наглед нищо“ Дибич долови добре измерен намек за неговия неславянски произход. И усети как вълна̀та от гняв и смут отново удари в слепоочията му.

— И после? — попита сухо. — И после, Степан?

— Мисля, че е грях пред православния бог да бъдат изоставени под ботуша и ножа на езичника и антихриста люде, наши братя по вяра и говор.

Дибич направи последен опит да удържи избухването си:

— Говориш от свое име или…?

— От свое. Но зная, сигурен съм, че то е мнение и на още мнозина.

— Например?

— Например на стоте хиляди православни солдати, които са под вашите заповеди, господарю. Онези, които във всеки град и село бяха посрещани по православно и с думи като хляб, въздух, вода, свобода, брат, бог.

Графът може би и сега нямаше да избухне, ако политиканствуването на слугата му, наивно и славянски-сантиментално, останеше само за себе си. Но в съзнанието му то се покри с по-дипломатичните, но също тъй укорни думи на един висш офицер, казани му край Шумен, за славяните и кариеристите в армията, та придоби окраска на всеобщо неодобрение. Кои са те, тази славянска паплач, че дръзват да съдят него, един Дибич-Забалкански?

Той не се стърпя, кипна. И като се наклони напред, изкрещя с необуздана ярост:

— Ra ns!361 — И тъй беше ядосан, че изобщо не забеляза, дето говори не като фелдмаршал, граф и главнокомандуващ, а с речника на един обикновен пруски фелдфебел: — Raus, der Teufel soll dich holen!362

Степан, по всичко изглежда, бе очаквал именно такава развръзка, та не прояви изненада. Но до вратата го настигна гласът на Дибич:

— Заповядвам ти на часа да отидеш при дежурния офицер в щаба на Рот и да му кажеш, че съм наредил да получиш порция от десет дни карцер, после да бъдеш разжалван — (преди време графът го бе произвел унтерофицер) — и зачислен в някоя от пешите роти.

— Разбрано, ваше високопревъзходителство — без следа от покаяние каза Степан и излезе от стаята. За пръв път не употреби унизителното „господарю“.

Когато остана сам, фелдмаршалът направи усилие да се овладее, да отърси от себе си слюнките на това кучешко ухапване. Каза си: „Какво в същност се случи?“ Но веднага разтърси глава и не пожела да си отговори; да си отговори, то би означавало да продължи спора със слугата си, а именно това той не желаеше. Помисли и разбра: онова, от което се нуждаеше сега, бе не човъркане в славянските чувства на войници и офицери, а една хубава глътка алкохол. Погледна към масата; чашата му беше там, но празна. Изруга на ум: може би не трябваше да стига до такава крайност, той вече добре знаеше колко трудно е да превърнеш един мужик в камердинер… Поколеба се, пък отиде в другата стая. Купата, в която Степан разбъркваше пунша, беше празна, но до нея стърчеше една начената бутилка ром. Дибич отново се поколеба, после грабна бутилката, надигна я с маниерите на берлински кадет и когато я постави пак на масата, течността в нея бе спаднала с четири-пет пръста.

— Я виж ти — каза си, — то и така не било лошо!…

И в този миг отведнъж възвърна доброто си настроение — помогнаха му неосъзнатият спомен от кадетските години и топлината на алкохола, разляла се по тялото му. Сипа си в една чаша още няколко пръста ром и с нея в ръка се заразхожда; не се върна нито в своя апартамент, нито в Големия салон нявгашната тронна зала на султаните, а заскита по другите части на сарая. Краката му не го държаха особено сигурно, но затова пък бързо-бързо забрави избухването си и отново усети онази лекота и подема които го бяха изпълвали до проклетата среща с генералите и дипломатите. Да, той беше Дибич-Забалкански. Великият победоносец на руската армия. Фелдмаршалът, достигнал почти до стените на Константинопол — заветната мечта на руските царе. Човекът, който — на два пъти се видя в последния час — си играеше със съдбините на другите човеци. Могъщата личност, думата на която въздига или сгромолясва хора и цели народи…

И както се разхождаше, Дибич внезапно и за самия себе си последва едно свое напълно случайно хрумване. Откърти от стената една от позлатените дъсчици с изречения от Корана и грижливо я отнесе при багажа си в своите апартаменти.

— Himmelherrgottdonnerwetter!363 — Както в моменти на гняв, в доброто си настроение той също често се връщаше към речника си от Берлинския кадетски корпус. — Как не съм се сетил? Ами че именно това най ще подхожда за стената с трофеите…

Той наистина отнесе в Петербург дъсчицата.

Не подозираше, че на нея пишеше на арабски: „Всичко в света е суета.“364

1

Гостът се огледа смаян — нищо в този дом не подсказваше, че извън прага му бушуват незапомнени бури. Горе, на хаета, се мяркаха улисани в катадневна работа жени, сред цветната леха в двора със здраво и хубаво детенце в ръцете се смееше и подпяваше стопанинът, като подръпваше малките крачета:

Погледа човекът, погледа, пък се провикна:

— Хееей! Няма ли в тази къща живи люде бе? Никой ли не ще се намери да забележи, че гост е пристъпил прага й?

Вниманието на целия дом се насочи към портата. Пръв се опомни стопанинът:

— Чичо Стойко! — Той остави детето и затича към входа. — Благословен да си, боже, че прати такъв гост в дома ми!… — И докато се здрависваше с него, викна към къщата: — Идвайте всички тука! Идвайте! Янке, хаджи Молла, Анифе ханъм… Елате всички да ви запозная с моя драг роднина, чорбаджи Стойко Раковалъ из Котел!…

Гостът се запозна с всички, постара се да не покаже изненадата си, че тук е срещнал известния по цялата каза кятибин на аяна, а в малките пръстчета на Бяновото момченце остави скъп подарък — лъскава златна пендара…

По-късно, докато пиеше на кьошка кафето си с Бяно и хаджи Молла, Стойко Раковалъ разказа какво го бе довело тук. Само минавал през Сливен с двама другари — утре рано сабахлен продължавали към Бургас да подават писмено прошение до „московския везир“ за освобождаването на своя виден съселянин Георги Мамарчев. Туй прошение било съчинено в собствения му дом от всички по-видни котленци, а го написал Атанас хаджи Беров — „невям ще се досетиш, Атанас е брат на оня Петър Берович, по чийто буквар сега се учат на четмо и писмо по-будните българчета“. Да, Стойко на драго сърце щял да преспи у Бянови, но той прекрачил прага му и за друго — къде-къде по-голяма тежест щяло да има пратеничеството им, ако към него се присъединят и сливенски първенци: „зер нали Мамареца сега се писа сливналия, че и със сливналийка отиде под венчило…“

— Всичко разбрах и ти давам право, чичо Стойко — рече Бяно. — Че ти отиваш при московските големци туй е понятно, нали капитанът ти е рода̀…

— Роден брат на моята Руса — потвърди Стойко Раковалъ. — Туй ако не е рода̀, здраве му кажи.

— … но защо не дойде и най-първият ви първенец Стефан Савов? Друга тежест щеше да има пратеничеството ви пред московците, ако…

— Ти майтапиш ли се с мене, — момче? — строго го прекъсна гостът. — Мигар искаш да кажеш, че не знаеш?… — Заклати глава, пък изтърси: — Ами че Стефан Савов цял целеничък е пред очите ти.

— Не може да бъде! — рече Бяно. — Нерде Шам, нерде Багдад365: — къде е Стойко Раковалъ, къде — Стефан Савов…

— За Савов не си прав — усмихна се другият. — Баща ми се зовеше Съби, ама всички му викаха Сава. Пък братушките нямат име Стойко, та за улеснение го преиначих на Стефан366. Те пък го правят на Степан…

Посмяха се всички, дори хаджи Молла, а после котленецът върна разговора на предишната си дума:

— Та си приказвахме в Котел, голяма полза би била да дойде вашият учен мъж, даскал Селимински… Ама какво, момче? Нещо объркан ми се виждаш?

— Позна, чичо Стойко. Объркан съм. Говорехме си някога: тъй свободата, иначе свободата… Пък на̀, свободата дойде и си отиде, а в нея и след нея всичко стана съвсем наопаки. Ето виж хаджи Иван Селимински, когото калесваш за Бургас. Какви мъже са те, хаджи Иван и бате Георги, чичо Стойко! Да коленичиш и да се кръстиш пред тях. Да, ама какво излезе, като се срещнаха те двамата? Не само не си подадоха ръце за дружба, а се смразиха. И всеки насъсква народа срещу другия.

— Дотам ли я докарахте бе, хора! — възкликна гостът.

— Дотам и още докъде! Разкапахме се ние, чичо Стойко, и то баш тогаз, когато най-много трябваше да сме дружни. Уж всички една цел имаме, пък сме се хванали за гушите — не можем да изберем пътя, по който се стига до тази цел.

Стойко Раковалъ дълго търка палец по сбръчканото си чело, после произнесе тихичко, като на себе си:

— Що пък, комай ще излезе, че не сме узрели за…

Нито той довърши думата си, нито Бяно свари да му отговори. Защото дворната врата се отвори и пропусна още двама гости: Роман Алексеевич Корзухин и хаджи Людскан хаджи Нойков.

То бяха прегръдки и запознанства, сетне, докато Яна се разчевръсти да слага трапеза за гостите, Бяно разказа на новодошлите за предстоящата мисия на чорбаджи Стойко.

— Ще извиняваш, твоя милост — завърши вместо него Стойко Раковалъ, като се обръщаше към руснака, — ама да се чуди и мае човек какви времена дойдоха. Както ходехме да плачем и рушвети да даваме на гаджалите, така сега… Лани да ми беше рекъл някой, че ще дойдат таквиз времена, убивах го за едното чудо, твоя милост.

Корзухин не само не се засегна, но и добави мрачно:

— И по-лошо идва. — Той се обърна към турчина срещу себе си: — Вече е излишно да се криеш, тук, Хаджи Молла. Вие, мюсюлманите, отново вземате властта, пак ставате господари над тази рая…

— Не те разбирам, твоя милост — хаджи Молла плахо вдигна очи от земята и ги спря на руския офицер. — Нищичко не разбирам.

— Княз Димитрий Дабиджа… — започна Корзухин, но се прекъсна сам и попита: — Да познаваш някоя си кадъна Дургадън?

— Дургадън ханъм? — ококори се турчинът. — Жената на Тахир ага? Най-младата?

— Същата. Със своите чарове и любовните си умения тя сега разтушава княз Дабиджа, този прочут развратник. Дощяло му се на княза да опита любов с ханъма и угодливи турци пратили тази Дургадън в леглото му. И тя толкова се отличила с ненасита и любовна изобретателност…

— Тя е била в училище за халайкини! — вметна хаджи Молла.

— … че оня пръч се е разтопил като восък в ръцете й и прави всичко, което тази жена иска от него. А тя, разбира се, иска онова, дето й нашепват хората, които са я пратили.

Стойко Раковалъ се прекръсти:

— Не може да бъде, твоя милост!

— Може, и още как — възрази Корзухин. — За тази Дургадън се разчу чак при нас, в Каранобат — (неговият полк бе разквартируван в Карнобат, но той все намираше повод да прескочи до своя побратим в Сливен), — а и не само за нея. Цялата тайфа мръсници, която е в свитата на Дабиджа, са си намерили по някоя кадъна, та да опитат магиите на харемите. Не се засягай, хаджи Молла, ала не всички са получили вдовици като тази Дургадън; някои твои едноверци са пратили собствените си жени…

— Сега разбирам — плесна се по челото хаджи Людскан — защо руската управа взе да ни обръща гръб, а да котка и любезничи с агаларите!

— Мигар ще излезе, че чорбаджи Стоян и даскал Никола Екзарха… — поде, потресен, Бяно, а хаджи Людскан завърши вместо него:

— И двамата умряха от душевна мъка, обидени от московците. „Нараниха ме в сърцето със слово“, тъй повтарял до последния си дъх Стоян Йовчов. И друго проумявам сега, братя — защо турците се одързостиха дотам, че взеха отново да убиват християни, и то посред града, а никой не им подирва сметка.367

— Разбираш ли накъде отиват работите, хаджи Молла? — тъжно се пошегува Бяно. — Невям скоро ти ще трябва да ме закриляш…

Беше една от онези шеги, които предизвикват печал, а не усмивка.

— Ако е вярно туй, дето го разправя московският забитин — рече хаджи Молла, — ще си взема семейството и ще се върна в Жеравна. Наситих се тук и на конашки живот, и на власт, и на мюзеверджийства, на всичко се наситих. Ще съжалявам само за люде като вас…

Разговорът се прехвърли на друго — за мисията на котленци, за изгледите им за успех, за несъгласията между Мамарчев и Селимински…

— Спомням си — кимна Корзухин. — Още като се срещнаха тук…

— Нещата отидоха по-далеч, Роман Алексеевич — угрижено поде хаджи Людскан. — Откакто се разбра, че вие, московците, ще си отидете и ще ни оставите да робуваме както преди, тук целият народ се раздели на три. Едните, най-буйните, с капитан Георги Мамарчев начело…

— Мога да си представя — вметна Корзухин. — Навярно искат да последват примера на сърби и гърци, да вдигнат въстание и в битка на живот и смърт да умират до един или да извоюват свободата си.

— Така е — потвърди хаджи Людскан. — Позна.

— Има ли последователи този тъкмеж на Буюкли?

— Много. Лудите глави, младите, чираците, беднотията — всички са зад него. Хаджи Иван Селимински оглавява втората група, дето е за изселване. Ето как мисли хаджи Иван: Не сме подготвени и нямаме сили за едно въстание; докато вярвахме, че сме смъкнали робските вериги, много зулуми сторихме на агаларите и те ще ни го върнат тъпкано, каквито и сладки приказки да хортуват султанът, везирите и пашите; тогаз остава ни само да се изселим във Влашко или в Московията, за да се спасим от турския ятаган и да оцелеем, пък един ден, ако се завъртят работите на хубаво, може и да се върнем.

— Вие сте луди! — възкликна чорбаджи Стойко. — Да се преселите всеки с челядта си да стъкмите къщи и съберете имот по чуждите земи и да вярвате, че ще останете по сърце наши, българи — туй е вятър работа, тъй да го знаете!

— Ние от столетия сме под турско, чичо Стойко — кротко му възрази Бяно, — че не се затрихме като род и вяра, та там, сред братя християни ли?…

— А третите хаджи Людскане? — попита Корзухин. — Третите кои са и какво искат?

— Те са предимно от старите чорбаджии и богаташи, на които хич не им беше зле като рая на султана. И затуй са против изселването, пък за въстание и да не чуят. Да пратим хора при султана, така съветват те, да молим всеопрощението му, пък като го получим, всичко да си остане, както си е било преди войната. Та таквиз са работите при нас, Роман Алексеевич. И тази е причината, поради която никой от нас, дето сме около тази трапеза, не вярва, че хаджи Иван ще стори нещо, за да подпомогне Георги Мамарчев.

Като стана дума за това, та Стойко Раковалъ пак се върна на молбата си да дойдат и сливналии при „московския везир“ в Бургас. Пръв даде съгласието си да тръгне хаджи Людскан — като представител на българската община. След много умуване решиха да поканят още отец Исидор от името на духовенството и хаджи Христодул Топракчиев — нали по своите търговски работни той бе обходил много свят и бе имал случай да приказва с богаташи и големци, та всички вярваха, че ще е полезен и в Бургас!

— Хубава работа! — разнесе се изведнъж гласът на Яна. — Толкоз ли не харесвате манджите ми бе, хора?

Едва сега петимата мъже забелязаха, че никой от тях не бе посегнал към сложената трапеза. Нито към храната, нито към виното…

2

По някакво съвпадение точно в деня, когато му известиха, е българска делегация от Котел и Сливен моли да се яви пред него, граф Дибич бе числил, че ето, пред завръщане в Русия е, а почти не познава българите, през чиито земи бе извършил своя паметен поход. И това откритие бе предизвикало у него съжаление. Не поради любов или съчувствие към българския славянски народ, тези чувства бяха непознати за него; съжалението му произлизаше от съзнанието, че в Русия се понамерваха хора, които, водени от сълзливата си славянска сантименталност, парадираха с действителни или измислени чувства на братство към българите.

Такива и подобни мисли бяха занимавали Дибич през този ден, та той поради тях пожела веднага да приеме пратеничеството.

Те бяха живописни, тези българи, това бе първото впечатление на Дибич, докато ги гледаше да приближават, кланяйки му се доземи. Дрехите на трима от тях бяха сини, на двама — бели368, и едните и другите богато украсени с шнурове (по тези места наричани гайтани), някои и с лисичи кожички, но и петимата опасани с червени пояси. Шестият член на делегацията беше свещеник в черно расо и със сребърен кръст в ръце; той не само не разваляше живописната група, а й придаваше особена окраска — със здравата си снага, войнствено разрошените коси и брада и мъжествения и донякъде див огън в черните си очи той твърде малко имаше изглед на смирен божи служител и като че вместо този кръст на селяшката му лапа много повече би приличал добре наточен ятаган…

Делегатите извадиха написано прошение и Дибич кимна — да, могат да го прочетат. Очакваше, че ще го зачете свещеникът, но напред се изстъпи един от синьодрешковците. Преводачът се приведе към седналия Дибич, но фелдмаршалът го отстрани. Знаеше вече — думите му бяха понятни, звучаха особено, като слова на православна литургия, но съдържанието им разбираше спокойно.

— И така — обобщи той, когато изслуша прошението докрай, — вие молите да освободя задържания за провинения срещу законите тъй наречен капитан Георги Буюкли, а по вашему — Мамарчев.

Дибич смяташе, че в подобно положение един единствен човек под слънцето — цар Николай І — би си позволил да го поправи или да му възрази. Но се бе излъгал — четецът не сподели неговото заключение.

— Не може Георги Мамарчев да е нарушил закона, господарю. Той е българин и на българска земя. И не е сторил нищо, което да е престъпване на закона на дедите му.

— Той е поданик на руския цар и е престъпил неговия, царския закон.

— Георги е българин от Котел, господарю, и сестра му е стопанка на ей тоя човек до мене. Баща им Стойко беше българин от Котел. Дядо им Ради се пресели нявга от Еркеч в Котел. Човек с таквоз потекло е само българин, господарю, тъй мисля аз. Пък и е женен за сливенка, а нашият народ казва: от където е жената, оттам съм и аз.

Разбира се, тези държавно-правни разсъждения на четеца — той беше Атанас хаджи Беров, братът на Петър Берон — нямаха абсолютно никаква стойност. Дибич знаеше и от собствен опит, че човек може да е роден в една държава, а да е поданик на друга. Можеше да им натрие носа, но предпочете да не се впуща в глупави спорове. Още повече че тайно в себе си той не беше докрай сигурен в правилността на онази непремислена заповед за арестуването на Георги Буюкли, па и не му бе особено ясно как трябва да постъпи с него по-нататък. Сега му се видя много по-лесно да удовлетвори желанието на молителите — щеше да оправи една бъркотия, пък и полезно е човек като него отвреме-навреме да показва малко, великодушие.

— Добре, нека бъде вашето — рече. И даде знак на един от присъствуващите адютанти: — Напишете заповед за освобождаването на капитан Буюкли. — И пак се обърна към делегатите: — Е, доволни ли сте?

— Благодарим от сърце — каза свещеникът и се прекръсти широко. А четецът добави:

— Твоята отзивчивост, господарю, ни вдъхва вяра, че ще изпълниш и друга наша молба. — „Московският везир“ го погледна невям окуражително, та той продължи: — Твоята войска, закрилница наша, се готви да се прибере в Московията, господарю. Изпълни ли се това, без да ни е дарена свободата, както това стана с братята во Христе сърби и елини, за нас живот повече не ще има.

Фелдмаршалът се почувствува гузен. Защото дълбоко в себе си признаваше, че този простоват посланик в същност говореше истината — славянското население отсам Дунава щеше да бъде обречено на османските ятагани.

— Мирът е вече подписан — произнесе гласно, докато на ум се проклинаше, че той, Дибич-Забалкански, не смее да срещне погледа на този котленски потуран. — Разбирате ли? Мирът е подписан и вече нищо не може да се направи. — Чувството му за виновност го накара да се опита да ги утеши: — Такива неща не стават изведнъж. Сега беше ред на власите, на сърбите, на гърците. Почакайте, ще дойде и вашият ред.

Каза го ей така, колкото да се измъкне от неловкото положение. И не подозираше, че след петдесет години тези негови думи, съхранени в народната памет като свято обещание на Русия, на дядо Иван ще бъдат припомнени от един просълзен сляп учител, когато ще приветствува влизащите в Сливен освободителни войски.

Дибич смяташе, че неговото мъгляво обещание е достатъчно, за да бъде приключен разговорът. Но просителят не разбираше от дипломация, та като размени поглед с другите пратеници, додаде:

— Е точно за туй е молбата ни, господарю. Щом работите са тъй, както ги казваш, благоволи да оставиш нас, бедните, свободни, та и ние да изпитаме нашето щастие срещу турците.

За пръв път днес Дибич потърси помощта на преводача — стори му се невероятно да е разбрал правилно думите на българина. Но преводачът само потвърди: българите искаха неговото разрешение да потърсят с оръжие в ръка своята независимост. Поразен и разгневен от тази дързост, Дибич почти кресна:

— Слушайте, българи! Стойте си мирни, защото иначе ще обърна топовете да ви избия аз! Ние имаме договор с Европа нито един народ, подвластен на Турция, да не се вдигне на оръжие…

Думите и гласът, с който ги произнесе, бяха такива, че би трябвало да смажат всеки, към когото са отправени. Но Дибич наистина не е познавал българите — делегатите се огънаха, но не отстъпиха. А един от тях — той беше чорбаджи Стойко Раковалъ от Котел — даже пристъпи напред и рече с онази смелост, която отчаянието понякога дава на силните натури:

— Стори го, господарю. По-добре вие, нашите едноверни и еднородни братя, да ни избиете, нежели и занапред турците да ни убиват и децата ни да турчат и обезчестяват!369

Фелдмаршалът се отпусна в креслото си точно така, както ако бе получил юмручен удар в корема. Какво можеше да направи той, Дибич? Да изпълни нелепата си закана? Или да наруши волята на царя, която никой не знаеше по-добре от него? Как, дявол да го вземе, да се измъкне от този капан, в който го тикнаха българите?

Като поразмисли, графът произнесе с глас, в който нямаше и помен от предишната яростна неотстъпчивост:

— Прекланям се пред вашата готовност да умрете за свободата си. Но аз ви приканвам да обсъдим заедно всичко — трезво и спокойно, както подобава на възрастни мъже.

И той се впусна в дълга и предълга реч — за противоречието на интересите на големите европейски държави, за обвързаността на държавите помежду им с договори, за невъзможността тези договори да бъдат нарушавани произволно, повтори им съдържанието на Одринския мир…

— Ако сте ме изслушали внимателно — завърши най-сетне, — не може да не сте разбрали, че за мен е невъзможно да съдействувам на вашето пагубно намерение, нито да остана безучастен, ако го осъществите на своя глава.

— А ние, господарю? — обади се чорбаджи Стойко. — За нашата участ не помисляте ли?

— Ние си знаем турците — обади се и хаджи Людскан. — Ще плюят на всички договори и ще ни изколят като пилци в същия миг, когато московската войска се отправи към Дунава. Ще гледате ли спокойно, господарю, когато сто хиляди християни ще минат под османски нож?

— Не мога да ви дам съвет — избърза да каже Дибич, за да прекъсне потока на укорните въпроси. Но той знаеше за желанието на правителството и на обеднелите помешчици да населят Бесарабия, обезлюдена след татарското изселване в 1812 година, та подхвърли:

— Но като размислям, виждам, че за вас няма голям избор. Онези, които се страхуват от отмъщението на турците, могат да се преселят в Русия, тях царската власт ще подпомогне с каруци и кораби ще им даде земя за обработване. Които пък не желаят да сторят това, трябва да останат мирни и покорни по своите места в Турция.370

— Всичко е свършено! — изпъшка горестно един от българите.

— Ще се затрие родът български! — простена друг.

— Осланени надежди, това е тя нашата…

— Господарю, — заговори отново Атанас хаджи Беров, — изслушахме словото ти и го разбрахме. Мнозина сигурно ще постъпят по твоя съвет и ще поемат пътя на прокудничеството. Други, аз например…

— И аз! — заяви Стойко Раковалъ.

— … Ще останем по родните си места да чакаме милостта на поробителя. Едно искаме още, господарю. Не можеш ли да сториш нещо, че да закриляш нас, които оставаме, и след заминаването на войската ти?

Дибич въздъхна облекчено и побърза да обещае:

— Това мога. Ще назнача един руски консул за Сливен и Котел.

И се изправи.

За щастие простоватите български пратеници разбраха какво означаваше това изправяне и се оттеглиха, кланяйки се.

3

Срещнаха се в дома на хаджи Рифат — за пръв път от Плешивица. И всяка забеляза промяната, настъпила у другата. За изминалите две години и половина Яна се бе позакръглила, станала бе по-женствена и наглед бе разцъфтяла като жена, майка и стопанка, но един подранил бял кичур, който започваше от челото над лявата й вежда и се губеше някъде назад под забрадката, разделяйки на две тъмнорусите й коси, и сянката на непредизвикана с нищо уплаха, която отвреме-навреме помътваше зениците й, показваха, че споменът за насилието е още жив и кървящ в нея. Напротив, Божура, бе поотслабнала и позавяхнала, посърнала, чертите на лицето й се бяха изопнали в някакво постоянно изражение на борбеност, очите й, някога теменужени, сега бяха придобили сив оттенък — цвета на нерадосното ежедневие, на постоянното душевно терзание, на студената решителност.

— Искам да видя детето ти — каза Яна. — Донесла съм му нещичко.

Божура я поведе към одаята и скоро двете жени сведоха глави над люлката на детето.

— Боже, какво е сладко! — непристорено възкликна Яна. — Истинско ангелче! Момчурляк е, Божурке, нали?

— Да, момче е.

Яна го заигра, после внимателно го вдигна на ръце.

— Как се казва?

— Няма още име — отговори Божура с прибързаността на хората, които са се готвили да посрещнат неудобен въпрос. — Не съм го кръстила още.

Гостенката поразлюля детето, после все така внимателно го остави в люлката му и развърза бохчата си. От нея извади елече и терлички, плетени от най-мека снежнобяла вълна, юрганче, няколко ризки и половин топче тънка като сукно аба и ги постави покрай люлката.

— Приемам ги от сърце — каза без предвземки Божура. — То, горкичкото, не е от най-богатите…

Каквато и промяна да бе станала с външността й, по дух Божура си бе останала същата. Ето — прие милостиня и не скри, че това е една нужна милостиня, но съумя да я приеме без хленчене, с достойнство.

Двете млади жени седнаха една до друга на миндера и сплетоха пръсти върху скутовете си. Изведнъж се разбра, че в същност нямаха какво да си казват. Мълчанието заплашваше да се настани между тях, но за щастие влезе Нехиря ханъм, та го прогони навреме. Тя донесе поднос с курабии, емиш и пръстена паница се рачел и го остави на миндера. Поздрави гостенката със сърдечно „Хош гелдин“371, а Яна почтително целуна лъскавата кожа на десницата й. Както повеляваше обичаят, Нехиря ханъм приседна за малко при тях, разпита Яна за самата нея и за малкия Боян, подкани ги да опитат сладките неща, които бе донесла за почерпване, после отиде да поиграе с детето в люлката и тактично се оттегли, за да остави двете приятелки да си поприказват.

— Как му вика баба Нехиря? — попита Яна. — Манчо ли, как? Не можах да чуя хубаво.

— Остави — махна с ръка Божура. — Нали не съм му измислила име, всеки го зове, както му падне на езика. — И след малко: — Чух те да се хвалиш с живота си, Янке.

— Не излъгах. Просто не ми подобава щастието, което господ в безкрайната си милост отреди за мене. Знаеш ли, понякога даже се плаша. Не съм го заслужила, това щастие… Какво говоря? След онази злочестина трябваше да бъда последната, на която животът да се завърти към хубаво, пък аз черпя от щастието, и как още черпя — не с шепа, а с кривача… — Яна се сепна, пламна от смущение. — Прощавай рече тихо, — може би не трябваше да приказвам така пред тебе…

— Защо? — с учудване, което не можеше да не бъде искрено, попита Божура. — Аха, разбирам, ти мислиш, че ти завиждам…

— Не. Знам, че не си завистливка. Но така, както ти потръгна…

Божура се изсмя презглава.

— В къщата на обесения не се говори за въже, така ли? О, боже, на колко неправ път си!

— Искаш да кажеш?…

— Казвам го, и още как! Аз не се оплаквам от ориста си. И съм щастлива. Не, тази е слаба дума. Аз съм толкова щастлива, че за нищо не бих се съгласила да сменя ориста си с друга.

— Но ти… — объркано рече Яна. — Детето…

— Разбирам те, разбирам те — помогна й Божура. — Напомняш, че съм самотна, че съм прибрана тук по милост и че детето ми няма баща. А, да, и другото — че ме сочат с пръст и хвърлят върху мене всичките си мръсни думи. — Тя стори такъв жест, сякаш с ръка изтри всички тези злочестини. — На този свят комай щастието бива поне два вида, Яне: твоето щастие и моето. Твоето е щастието на тихото спокойствие и на дълговечността. От сърце ти пожелавам да го имаш още сто години. Но за себе си — не. За себе си искам моето.

— И какво е то, Божурке?

— Онова щастие, в което цялата изгаряш. Дето се изпепеляваш в пламъците му за един едничък миг, но в това тъй късо време си получила толкоз много, че си обогатена за този и за още десет живота.

Почти не говориха повече — разминали се бяха във всичко, в житейски път и в светоглед, та просто нямаха какво да си кажат.

И се разделиха след малко.

Не допущаха, че се бяха видели за последен път…

4

Както в „доброто старо време“, бяха се събрали в църковния метох. Напоследък се чувствуваха спокойни и сигурни в него — от както важните въпроси захванаха да се обсъждат по мегданите, новоизлюпените чорбаджии като Цено Коньов и хаджи Людскан хаджи Нойков престанаха да се мярват в съвета на общинарите. Изчакаха прислужника бай Замфир да изнесе таблата с празните филджани и едва тогава се отпуснаха в приказките си. Излишно е да казваме, че говореха по „елински“.

— Само едно зло остана — хаджи Иван Селимински — подхвана чорбаджи Пашо. — Отстраним ли него, всичко ще е наред.

— А не е ли по-просто да речем едно „майната му“ — подхвърли хаджи Никола Койчоолу — и да го оставим да си чупи главата? Щял да изселва людете? Нека да ги изсели и да се пръждоса заедно с тях, та да мирясаме, както едно време.

— Това — не! — отсече Евтим. Той още не беше избран за общинар, но напоследък неговата дума тежеше наравно с бащината му, ако не и повече. — Да те послушаме, хаджи, туй ще бъде все едно да отсечем клона, на който седим.

Но Койчоолу си знаеше своето:

— Хайде де, не те знаех, че толкоз милееш за торлаците, Евтиме.

— Милея ли? Да останеше на мене, не само щях да ги пусна да вървят по дяволите, ами щях да ги поръся с барут и да им ударя чакмака, толкоз милея за тях. Щях, ала не бива, не можем. Имаме нужда от тях. Какво ще правите вие, чорбаджиите, ако ги няма простаците, за да работят? Ще тръгнете да орете? Да копаете лозята? Ще седнете зад становете аба да тъчете? Ще станете налбанти, чобани, фурнаджии? Евтим започна кротко, но постепенно се разпали. — Торлаците са ни нужни, разберете го. Точно както чифчията има нужда от волове, за да оре земята…

— Както воловете!… — благосклонно се изкиска чорбаджи Желязко. — Ей, голям син си отчувал, Димитраки чорбаджи. Да ти е жив и здрав…

— Не е сега време за похвали — рече Димитраки, но личеше, че похвалата стигна до сърцето му.

— Та нали и аз казвах като Евтимовото — обади се отново чорбаджи Пашо. — Торлаците трябва да останат и единствената пречка за това е хаджи Иван Селимински, той ги подкокоросва за заминаване.

— Единствената ли? — изпъшка наместникът Кирияк. — Иди някой път в двора на „Свети Никола“, ще видиш, че мнозина са на неговия акъл.

— Прав е Кирияк — потвърди и Никола Койчоолу. — Хаджи Иван Селимински е главатар на тия, които теглят към изселването, ама има още много, дето му държат исо.

— Ами че щом е толкоз напечена работата — обади се отново чорбаджи Желязко, — да поискаме помощ от консула Вашенко. Той се вслушва в думата на…

— Зарежи го този какаванин — отсече Димитраки. — Не виждаш ли какво лайно ни прати московският везир — до каквото се докосне, пакост излиза.372

— Ами тогаз? — затюхка се чорбаджи Пашо. — Тогаз не сме ли нагазили в кьорсокак?

Размислиха. И май че наистина се видяха в кьорсокак — трябваше да повлияят на простолюдието, а простолюдието не искаше и да знае за тях. И както досега чакаха съвет от Димитраки, така днес погледите се отправиха към Евтим.

Поласкан, Евтим не побърза да отговори. Извади чибук и грижливо го напълни, чорбаджи Пашо угодливо му поднесе запалена прахан…

— Два пътя има и трябва да ги извървим и двата — каза най-сетне Евтим. — Доведат ли ни до успеха, добре; не ни ли доведат, трябва да си кажем, че такава е била волята божия и да се примирим с нея.

Другите мълчаха, вторачени в устата му.

— Два пътя — повтори тежко Евтим. — Чорбаджи Пашо беше прав, торлаците нас не ни слушат. Двата пътя, за които ми е думата, са за това — как да им повлияем, без да се усетят, че съветът иде от нас.

— Говори, Евтиме, говори! — подкани го баща му.

— Изпърво трябва да си послужим с маша. Да намерим такъв човек, дето хем торлаците да му вярват, хем той да има уши за нашия разум…

— Няма защо да търсим далече — не дочака края на думите му Димитраки. — Зная такъв човек. Даскал хаджи Илия е за тая работа.

— Клуцохорчанинът?

— Клуцохорчанинът. Той цял живот е бил нейде между торлака и елина. Изучил е на четмо и писмо и наши синове, и техни. Каяфетът му е винаги такъв, че внушава уважение всекиму. Ръкоположен е от нашия пастир Герасим за протопсалт, та няма християнин в Сливен да не е слушал проповедите му. А най-важното сигур го помните — не друг, а хаджи Иван Селимински стана причина да затвори школото си. Е, светец от календара да е даскал Илия, пак няма да изпусне случая да си го върне…

— Няма какво да умуваме повече — рече чорбаджи Пашо. — Само да решим кой ще говори с даскала, кой ще го кандърдиса.

— Комай аз съм най-пригоден — обади се хаджи Никола. — Комшии сме с даскала, имаме се — все ще го ашладисам с нашия акъл.

— Решено — рече Димитраки, — да не умуваме повече. — Сетне се обърна към сина си: — Ти говореше за два пътя, Евтиме. Кой е вторият?

— Да призовем на помощ дяда господа, такъв е вторият път — не чака да го молят Евтим. — Ама нали господ няма ищах да се занимава много-много с гайлетата на смъртните, трябва да почукаме на вратата на неговия пълномощник — светиня му Герасим Критски, владиката.

— Да пукна, ако момчето не е право! — възхити се чорбаджи Желязко и с това изрази всеобщото мнение.

5

Вятърът гонеше редки и ситни, но остри като игли снежинки. Дъхът излизаше на бели повесма от устата и замръзваше по мустаците. Лед беше сковал Куруча, само по средата на реката се виеше още незамръзнала вадичка, но от гълчавата, която се чуваше отдалече, се разбираше, че мразовитото време не бе успяло да разгони тълпата, изпълнила двора на „Свети Никола“, не бе изстудило страстите на нейните спорове.

При брода срещу Аба пазар Бяно срещна зет си Пею Смеденов. По-право настигна го — трябва Пею да е бил по някаква работа в Сливен, понеже също отиваше към Клуцохор. Двамата извадиха ръце изпод ямурлуците, здрависаха се, после заподскачаха по заледените камъни през реката. Едва на клуцохорския бряг тръгнаха един до друг.

— И ти ли нататък? — попита Бяно, па посочи с глава към гюрултията пред тях.

— Ами! — сухо отсече Пею. — Сборище на бъбривци.

— Приказват много, вярно, ама не е за празни работи. — Тежката присъда засегна Бяно. — Важни работи решават.

— Нека решават. Аз за себе си съм ги решил. Ние оставаме.

Бяно спря неподвижен.

— Решил си го, думаш? — Зет му потвърди. — Поне речи защо…

— Заради Трънка. Сестра ти не е до Ямбол да отиде, камо ли да се запъти през девет царства в десето, както се казва в приказките.

— Защо да не е, Пейо? Трънка не е от най-крехките…

В топлите кафяви очи на Пею мина сянка на укор.

— Ех, Бяно, Бяно — рече порицателно, сам съди по въпроса си от колко време не си прескочил до Овчарската махала — ако не за друго, сестра си да нагледаш… Трънка е трудна. Някъде напролет, да е живот и здраве, ще чакаме нова радост у дома.

— Боже, в какво болно време живеем! — изпъшка Бяно, след като премисли новината. — Уж за радост и задружност се на̀дахме, пък тревогите съвсем ни разпиляха…

Наблизо до църковния двор се разделиха — Пею пак не пожела да го последва, та продължи нататък, към подножието на Хамамбаир.

От камъка пред входа на църквата разпалено говореше един четиридесетинагодишен мъж. Бяно го позна, позна и приказките му — беше Васил хаджи Михаилов, един от най-горещите привърженици на Селимински в пренията за бъдещето на сливналии. Словата му, слушани безброй пъти, бяха все за преселението в Московията. Бяно разблъска тълпата и се запромъква в нея, докато попадна на хаджи Людскан и Добри Желязков.

След Васил хаджи Михаилов на камъка се възкачи друг, трябва да беше на Бяновите години, строен и гъвкав, от глава до пети окичен с пищови и калъчи; нямаше богато и красиво слово, но личеше, че думите му извират направо из сърцето.

— Кой е този? — попита Бяно. Струваше му се, че го е виждал нейде…

— Бойчо Цеперански — отговори му хаджи Людскан. — Бил хайдутин при Цоню Брадатия, сега е сянка на Мамареца.

Сети се, знаеше го от дружината на Цоню войвода. Беше един от онези, с които се уговаряха на долапа…

Бойчо Цеперански припомняше всички теглила и унижения, препатени от османлиите, и приканваше народа да грабне оръжието и в „горда бран“, както подобава на „български левове“, „или да извоюваме сладката си свобода, или до един да положим кости“… Да, не отказваше, че могат да положат кости, но той самият вярваше в победата, — обходил много от българските земи и навред народът бил готов да се вдигне като един, стига да има кой да му даде пример и да го поведе. „Не е ли туй дело предопределено за вас, синовете на Сливен? — питаше той множеството. — Градът, който роди Христо войвода и Кара Съби, Злати Кокарчоолу и Конда войвода, Добри войвода и Индже Стоян, не трябва ли този град да бъде челник и тогаз, когато ще се трошат веригите на черната робия?…“ По разум и природна нагласа Бяно Абаджи беше по-близо до Селимински, ала сега искреното слово на Бойчо сякаш проникваше през порите на кожата му и го завладяваше. Като че същото ставаше и с още мнозина от слушателите. И точно тогава — много добре измерено, за да бъде неподготвено — се провикна един глас, за да развали магията:

— А дядо Иван? Защо не казваш нищо за дядо Иван, за царя? Защо премълчаваш, че ако народът се вдигне срещу султана, ще се вдигне и срещу Московията?

Тези умело подхвърлени забележки станаха повод всички да заговорят едновременно. Чуха се гласове на преданост към дядо Иван, но чу се и: „Бог да убие Цар Никулая!…“ Бойчо Цеперански се опита да продължи словото си, ала няколко ръце го смъкнаха от камъка. И дворът на църквата отново потъна в хаоса от ругатни, проклятия, закани, увещания, па и мръсни псувни…

Евтим се приведе към ухото на хаджи Никола Койчоолу:

— Узряха. Сега е цасът да ги уловим за носа и да ги поведем по насе зелание.

Той проследи как Койчоолу отиде до изправения на десетина крачки от тях даскал хаджи Илия, как му пошушна нещо и как с окуражително потупване по рамото го изпрати към входа на църквата.

— Сигурен ли си в даскала? — попита, когато вестоносецът се върна.

— Сигурен — потвърди хаджи Никола. — Не мозес си представи каква омраза храни към хадзи Ивана Селимински. Пък и аз се погризих да го, доподкокоросам…

Народът на Сливен наистина тачеше и почиташе стария учител хаджи Илия. И сега, като видяха достолепната му фигура, облечена в сукнено джубе и шуба от каръмски кожи, да приближава към камъка, гласовете утихнаха от само себе си.

Помогнаха му да се качи на камъка. Когато се извърна към тълпата, вече всички кавги и гюрултии бяха стихнали.

— Братия християни! — Така хаджи Илия започваше проповедите си в църквата. — Събрали сме се да решим крачката, която вкупом ще сторим след ден или месец. Дали тази крачка ще роди всеобщо добруване или всеобща гибел — то ще зависи от разума и трезвостта ни. Ала твърде много говорим ние братия християни, и много се свадим; слуша ли някои крамолите ни отстрана, ще рече, че имаме да избираме между хиляда друма. А отворим ли очите си за истината, ще видим, че друмовете са всичко на всичко само три. Единия, пътя на буната, най-хубаво го изрисува младият човек преди малко: всички да се вдигнем на горда бран или всички да умрем в нея, или завинаги да смъкнем веригите на робията. Вторият друм води към прокуденичествто: да зарежем родна стряха, с пот събиран имот, гробовете на майките и бащите си и да поемем към неизвестността на далечната чужбина.

— Цувацс ли го? — прошепна Койчоолу на Евтим. — Говори, сякас по книга цете…

— А третият път — продължи даскалът — е най-краткият: оттук до домовете ни. Да останем в свещената земя на дедите си, да измолим пощада от султана и да изчакаме деня, когато камбаните ще известят, че свободата е изгряла и за отечеството ни — спомнете си, че такъв е бил съветът и на московския началник. — Хаджи Илия потърси с очи. — Има ли тук някой, който да е бил с онова пратеничество в Бургас?

— Има!… — обади се някой. — Хаджи Людскан беше там.

Погледите се обърнаха към хаджи Людскан.

— Право е — каза той неохотно. — Московският началник наистина рече да чакаме, защото ще дойде и нашият ред.

— Комай тя веце свърси — потри доволно ръце хаджи Никола.

— Казах ви — отново извиси глас учителят — кои са трите пътя. Нека обаче сега да ви кажа и какво мисля аз за тях. Не съм за буната. Скланям глава пред юнаците, готови да отидат на смърт, ала народът ни не е готов за такова славно, но и трудно дело. Идваха люде при мене да ми шушнат, че трябва да ви съветвам за третия път. Ще рече — да си останем тук. Користни бяха тия люде, братия християни, таквиз мислят само за себе си и за своите ползи и изгоди, а забравят или не видят отмъстителния турски ятаган. А за втория път, преселничеството, ви съветва човек, когото аз недолюбвам. Досещате се, думата ми е за хаджи Ивана Селимински. Но като недолюбвам човека, не мога да си изкривя душата и да не призная, че от трите съвета неговият е най-мъдър, най-здравосмислен, най-полезен за всинца ни. Да го послушаме, братия християни. Тъй мисля аз, тъй ви го и казвам.

Даскалът се поклони и несръчно слезе от камъка. Множеството помълча, сетне отново избухна предишната гълчава.

— Да си отиваме — рече Евтим на посрамения хаджи Никола Койчоолу; каза го спокойно, без упрек, като човек, който с еднаква душевна сила приема и успеха, и поражението. — Нямаме повеце работа тука. — И даже се засмя: — Сега ни остава само упованието в бога… црез неговия наместник в Адрианополската митрополия…

Селимински не беше човек, който ще пропусне да използува тази колкото неочаквана, толкова и навременна помощ. Той разблъска тълпата, скочи на камъка и с пламенни думи прикани народа най-сетне да превърне предложението в решение. Наистина никой, съвършено никой не възрази повече срещу изселването, но възникна друг спор, не по-малко настървен и разпален — къде, в кой край на земята да се изселят сливенци. Самият Селимински съветваше за Русия. Други обаче бяха за по-близо, нейде към Влахия да речем, та при щастлива сгода да могат лесно да се върнат. Спореха и се караха всички с всички, независимо че до вчера или до преди час са били като братя помежду си. Стигна се дори дотам, че един Добри Желязков издигна пестник и с глас, който надделя над всеобщата глъч, се закани не другиму, а на хаджи Иван Селимински:

— Казано е и в Евангелието: „Един трябва да умре за народа“!373

Потърсен, Бяно Абаджи се измъкна от разбуненото множество и с натежали крака се отправи към къщи. До брода на Куруча някой го настигна и една ръка раздруса рамото му. Беше капитан Георги Мамарчев.

— Какво, отиваш ли си? И ти ли се отврати?

— Чувствувам рана тук. — Бяно посочи гърдите си. — Жалка рая трябва да сме били, щом уж божем сме свободни, а не знаем що искаме.

— А ти, Бяно? — попита Мамарчев. — Какво си решил ти за себе си?

— Ще се преселя.

— Сега ли го реши? Като чу масалите на оня сладкодумен даскал?

— Не, отдавна го бях решил.

— Защо?

Преди да отговори, Бяно се заслуша в гласовете, които излитаха от църковния двор и ги догонваха по пътя им. Те говореха за ново пратеничество, което да отиде отново при „московския везир“ и да попита къде царят на Московията ще определи да се заселят бегълците из Сливен.

— Цял живот съм търсил Доброто — рече — и съм ненавиждал насилието. Да не беше така, невям щях да те последвам… — После попита: — А ти, бате Георги? Ти какво смяташ да правиш нататък?

— Не зная — въздъхна капитанът. — Тук ме следят и дебнат всички: и наши, и турци, и руси. В Котел е същото. С вързани ръце съм. Също и петстотинте души, с които сме се заклели да умрем за свободата. Липсва ни всичко. Дори една поляна ни липсва, за да се съберем и да си кажем, каквото имаме да си кажем.

— Мога да ти дам един съвет. Иди в село Градец. Там ще си в безопасност. Пък и ще те пратя при човек, дето ще те закриля.

— Кой е той?

— Бабалъкът ми Руско чорбаджи. Добър човек е, пък и смъртно мрази турчолята. Кажи му, че аз съм те пратил. Пък там наблизо са и Катунище, Жеравна и Медвен, все села на здрави българи. Те няма да оставят хората ти без подслон и къшей хляб.

— Ще те послушам, Бяно — след кратко размишление рече Мамарчев. — Но все пак зависи и от Дибича, трябва той да ми даде разрешение за поселване.374 Ще му го искам за малцина, пък ако ми го даде…

И двамата продължиха един до друг срещу мразовития вятър.

6

Различни неща станаха причина новото пратеничество375 при „московския везир“ да пътува по-дълго от очакваното. Най-напред ги спънаха снеговете; такива преспи имаше навети по пътищата, че за чудене беше не дето закъсняха, а дето изобщо можаха да стигнат до Бургас. Там пък се разбра, че големецът, думата на когото отиваха да чуят, не бил вече в Бургас, а се преместил в Анхиало. Не стигаше и това, ами и на три пъти трябваше да спират да дават почивка на Цено Коньов, когото поваляше старата му болест. Като се прибави и голямата заобиколка, която сториха около Айтос, за да избегнат благата и медената — то чума имаше навсякъде, ама в Айтос сякаш беше престолнината й!, — нищо чудно, че пътуването им се проточи толкова.

В Анхиало ги чакаха нови несполуки. Най-напред ги затвориха в една къща извън града — мовсковците й викаха карантина — и в нея ги държаха цяла неделя. А когато уж най-сетне дойде ред за голямата и важна приказка, те не можаха да се срещнат с Дибич, а ги прие един генерал, Вахтен376 на име.

— Не настоявайте, българи — рече им той, като забеляза недоволството им. — Голямо нещастие сполетя нашия началник, вест дойде, че съпругата му се е поминала в Петербург, та нему сега не е до разговори.

Това за лошата вест из Петербург и за мъката на граф Дибич беше вярно, но генерал Вахтен премълчаваше другото — че през тези дни главнокомандуващият беше все така пиян, та не беше като за показване пред външни хора.

Та генерал Вахтен отговори на всички въпроси на пратеничеството. Да — каза той на въпроса на Селимински, — правителството на Негово императорско величество било склонно да приюти бежанците от Сливенския край, като им е определило установеното още преди години българско преселище Болград в Бесарабия; тази страна била най-подходяща поради природата, климата и като добро тържище за произведенията на сливенци. Да — допълни в същия дух, — то е взело мерки за настаняване и задоволяване на преселниците, като предвидило и особени привилегии за благоденствието им и за да забравят по-скоро робството. А на въпроса на Цено Коньов, поръчан му от неговите приятели и бивши събратя, генерал Вахтен, макар и не със същата охота и красноречие, даде също утвърдителен отговор: Да, заселването в Бесарабия не е задължително, които желаят, могат да се установят на други места.377

Уговориха после и подробностите по преселването: сроковете, пътя, групирането, необходимите документи, размера на товарите, правното положение, което ще имат преселниците, след като се установят в Бесарабия. Накрая генерал Вахтен се съгласи и на последното им желание: отговорите му бяха записани — на сливенско наречие, но с гръцки букви, както най-често се правеше тогава, и то съставени като отговори на главнокомандуващия, и това писмо бе предадено на пратениците, за да го прочетат и разгласят широко в Сливен и казата.

И въоръжени с този „джовап“ на „московския везир“, пратениците забързаха назад през преспите към родния край.

Три дни сутрин и следобед отговорите на Русия се четяха в двора най църквата „Свети Никола“, после някой от пратениците се покачваше на камъка и разказваше как са говорили с генерала и какво им е рекъл той за Болград, за улесненията, за климата, за всичко.

На четвъртия ден, когато бързаше по някаква си своя работа към Машатлъка, Бяно чу някой да вика името му. Извърна се и видя хаджи Рифат, който го зовеше с глас и ръкомахане откъм кафенето на Мустафата. Българинът веднага се отправи нататък.

Кафенето беше почти празно — такива бяха времената, че дори и свикналите на лаф-мухабети агалари не ги свърташе дълго на едно място.

Пиха кафе, поприказваха и хаджи Рифат постепенно дойде на думата си:

— Послушах оня ден каква кавга си дръпвахте в двора на клуцохорската черква. Решили сте били да се преселвате, а?

— Така е, дядо хаджи. Няма да минат и два месеца и ще си стягаме пъртушините, нататък клонят работите.

— Хазър сме отворили дума за това, кажи барем защо дойдохте на такъв акъл.

— От страх, дядо хаджи — без заобикалки рече Бяно. — Бая зулуми извършихме ние от лятото насам, сега ни е страх за времето, когато вие ще се разплащате. Както съветва вашата приказка „Коркулу дюш гьормектен кушкулу ятмак даха ийъдир.“378

Поговорката не разсмя стареца. Той остана сериозен, гладеше редките си, жълти от тютюна мустаци и смесеният израз на неодобрение и безпокойство, не слизаше от сухото му кокалесто лице.

— Не сте ли научили, че падишахът разпрати ираде, с което опрощава християните, провинили се през войната, и забранява на правоверните всякакви отмъщения?

— Научихме. Но султанът е далеко. Дорде да наложи думата си, дорде настане управия, много християнски глави ще се търкулнат от раменете.

— Че в началото ще станат бастисвания и маскарлъци, туй го вярвам — не се поколеба да признае старецът. — Мигар вие, раята, не бастисвахте и не маскарувахте, хем докато цялата московска войска се мъчеше да ви озапти? Ама ето на̀ — оцеляхме и пак сме си в нашия Сливен, не хукнахме към Анадола. — Бяно не се готвеше да му отговори, та той продължи: — А ти, Бяно Абаджи? Какво си решил ти за себе си?

— Ще бягам и аз — въздъхна българинът. — Жена и дете имам, за тях трябва да мисля.

— Мислиш ли добро за детето си, като ще го отведеш надалече? Голяма грешка правиш, чоджум. Преселникът в чужбина е като дърво без корен. — Старецът помълча. — Пък и ти страх няма защо да имаш. Всички мюсюлмани в Сливен знаят, че ти запази от осквернение молитвения ни дом, вярата ни. Такваз постъпка не се забравя. И благодарността за нея не се изличава.

— Не знаех, че ми било излязло такова име… — смути се Бяно.

— Е, като го научи сега, ще промениш ли решението си?

— Не, дядо хаджи. Не мисля да се деля от своите. Остана ли, туй ще стане да съм ябанджия върху бащината си земя.

Старецът така ядосано бутна филджана си, та чак го катурна на масата и гъстото от кафето му се разля.

— Бошлаф е туй, дето го каза, Бяно. Бащината земя — на умрелия баща земята — е нищо. Земята не е на мъртвите, а на живите. Вие имате Сливен за ваш, християнски и български, нали? Заради умрелите ли? Не, чоджум, не. Ако Сливен е български, то е, понеже тук от петима души четирима са българи.379 Махнете ли се оттука, свършва се с вашия Сливен… пък ако ще оттук до Карандила да е гроб до гроб на ваши бащи. Хайде де, защо не отговаряш?

— Нямам какво да отговоря, хаджи Рифат. Сигурно си прав. И хвала ти, че ти, турчинът, можеш да ни говориш с такива думи. Ала народът реши. Не съм аз този, дето може да обърне решението му.

— Народът, народът… — продължи да се гневи турчинът. — И Божура е от вашия народ, пък не се подчинява така сляпо, като… — Той видя как се пробуди интерес в очите на Бяно, та продължи: — Тъй е, както ти го казвам. Божура и дума не дава да се издума за изселване. И не искам да те обидя, но нарича тия, дето са решили да заминат, предатели.

Бяно преглътна шумно.

— Може би щеше да е на друг акъл — рече тихо, — ако не живееше под твоята закрила…

Старецът усети, че го е наранил. И се постара да замаже тежкото впечатление под една шега:

— А, не, вие ще дойдете на друг акъл, чоджум, вие, дето бягате. Знае се то, че „гяурун акълъ я сичаркен гелир, я качаркен“380…

Сега беше ред на Бяно да остане безучастен към майтапа.

7

То беше страшно време — време, ще речеш, на всеобщо бавно умиране. Ден не минаваше да не се сбогуваш с нещо — вещ, гледка, скъпо място, все едно че го откъсваш с нокти от сърцето си. И толкова последни неща, господи: последна Нова година у дома, последно сядане до стана, последно ловене на кръста във вира под Крайчова канара, последно жалостиво изскърцване на караджейката… И толкова обичаи, завещани от вековете и опазени през вековете, за които плакаха, но вече не изпълниха — на Свети Четиридесет не ловиха прилепи в Змееви дупки, за да задомяват старите моми381, не зарязаха лозята на Трифоновден, нямаше и кушия в деня на свети Тодор, не прекадиха къщите и не сложиха късмети на васильовденската баница — кой кади къща, дето изоставя, и какви ти късмети, когато тръгваш към неизвестното?

Имоти, събирани с труда на много поколения, се разпиляваха пред просълзените очи на стопаните им. Станове, занаятчийски алеати, покъщина и сечива се продаваха на безценица, а като не се намираше кой да ги купи, просто се зарязваха или изхвърляха. Цената на бакъра спадна до трийсет пари оката — кажи го, че бадева ти го дават. Напразно се предлагаха на продан къщи, лозя, градини и други имоти: когато се изоставя град с 5 000 къщи, 100 воденични камъка, също толкова тепавици, 30 000 дюлюма лозя, обработени овощни и зеленчукови градини382, кой ще даде грешни пари да купува имот? Болката караше някои да предлагат „да запалят града от четирите края“383, за да не оставят поробителите да се разполагат под бащините им стрехи, но повечето не се съгласяваха — сливналии живееха с надеждата, че прокудата им ще бъде само „до някое време“ и че скоро щяха да се върнат.

Покрусата владееше града, а людете му се люшкаха между душевната сломеност и жаждата за рушение, родена от отчаянието; една детска сълза стигаше да хвърли цяла махала в безнадежден гнет, един лудешки повик за мъст — в жестоки изстъпления. И не можеше да се разбере кой към коя крайност повече клонеше: мъжете, уж корави и силни, уж твърди духом, комай по-често се разнежваха, а жените, дето все минават за по-сълзливи, повече от тях налитаха да търсят възмездие за теглилата си, сегашни и утрешни.

Такъв беше Сливен, когато наместникът божи в Одринската митрополия, владиката Герасим Критски, реши да го посети по великденските празници, та с помощта на бога да обърне жителите му в онзи път, който искаха чорбаджиите. И през Страстната седмица пристигна, придружен от преславския протосингел в Търново и архидякона на патриарха, за да служат на Великата събота и на първия и втория ден на Възкресение; а като знаеше що за хора са сливналии, беше взел със себе си всичките си пандури, че и едно отделение едирненски сеймени.

Съботната служба мина без никакви сътресения. Но в неделя на Възкресение след литургията на амвона се изстъпи архидяконът и с наставнически глас зачете нарочно писмо до сливенци от негово светейшество цариградския патриарх. Не беше от наблюдателните хора архидяконът и сметна възцарилото се мълчание за смиреност и покорство на паството пред думите на своя духовен глава, та с висок глас прочете и онова, дето патриархът съветваше народа да не напуска родината си, а да си остане вярна рая на султана; не стига това, ами подхвана и заплахи, че ще бъде анатемосан всеки, който последва московската войска… Дотук успя да стигне в четенето архидяконът. Защото на това място някъде отгоре, откъм женската черква384 проехтя един сух и грапав глас, който изпълни божия храм:

— Млък, гръцко куче краставо!… Още една дума ако изречеш, и ще ти изтръгна гръцмуля!…

Бяно и Пею се спогледаха — бяха познали гласа на Трънка.

Множеството онемя. На амвона архидяконът объркано въртеше очи, та владиката се понадигна от трона си да му помогне, каканижейки:

— Братя християни… скъпи братя християни…

И нему не потръгна в словото — същия глас го прекъсна:

— Какво го слушате бе, хора!… Защо не му оскубете козята брада, дето е дошъл тук, в Христовия храм, да ни проповядва исляма!…

— Вярно е — поде от устата й Паскал хаджи Кутьов. — Тоя подкупен грък е дошъл да ни прави турци, и то на най-светлия Христов празник!…

— У-у-у-у!… — гневно и весело се развикаха мнозина.

И настана такава бъркотия, дето никой не може да опише. Наред с крясъците се вдигнаха и юмруци, майтапът и сеирът прекипяха в обща ярост. Когато най-разпалените захванаха да си пробиват път напред, Селимински се обади на гръцки и посъветва първосвещениците, ако не държат да се представят още днеска пред светата Троица на небето, да се измитат час по-скоро от храма и от Сливен. Те не чакаха друга подкана, а като повдигаха полите на сукнените си раса, побягнаха с всички сили навън. Е, отърваха се, макар че не им се размина без някой и друг юмрук в гърба или ритник в задника…

Подир тримата висши църковници побягнаха двамата гръцки попа от църквата „Свети Никола“, които бяха участвували в литургията, а след тях се втурнаха богомолците, мъже и жени. При изхода те се вкупчиха, заклещиха се и това даде време на петимата бегълци, развели бради и епитрахили, да вземат преднина. Сетне обаче затвореното крило на вратата рухна под напора на множеството и преследвачите хукнаха пак след свещенослужителите.

Тълпата се бе почти изнизала, когато при изхода се срещнаха Пею и Трънка.

— Ами ти бе? — погна го тя веднага. — Не те ли е срам да стоиш на опашката, когато ще се скубят гръцки бради?

— Е, слава богу — рече й той вместо отговор. — Аз пък помислих, че така, както си — той посочи към подутата й утроба, — може да ти скимне и да тичаш първа пред тия, дето ги подлуди с приказките си…

В това време църковниците вече бяха сколасали да стигнат до метоха. Имаха късмет — кочиите им бяха впрегнати (готвили се бяха след литургия да отидат до баните на зияфет). Наскачаха един върху друг в тях, коларите подкараха, а пандурите и сеймените им се затичаха подир тях, като донавиваха пояси и дозакопчаваха силяхлъци. Тълпата продължи да ги гони по Ямболския път, като ги обсипваше с камъни…385

В покрайнините на града онбашията на сеймените най-сетне въдвори ред във владишката охрана. Заповяда й да спре и да запрегне пищовите и шишанетата.

— Сто-о-ой! — викна към наближаващата тълпа. — Стой или стреляме!

Мъжете благоразумно позадържаха крачките си. Но жените продължиха — в разправата с владиката те виждаха отдушник на цялата мъка, която бяха насъбрали в последните месеци. Последваха нови предупреждения, прогърмяха и няколко редки изстрела, последвани от един предсмъртен вик. Тълпата се поколеба, разлюля се, някои побягнаха назад, другите се скупчиха около простреляната жертва.

— Убиха жената, поганците му с поганци — минаваше от уста на уста.

Един попита високо:

— Познава ли я някой, завалийката? Кажете, хора, познава ли я някой?

— Аз я познавам — с нечовешки леден глас каза Мавроди Коджакара. — Убиха жена ми Неда…

По обед в понеделник погребаха Неда, а привечер Мавроди отиде у Бянови. С една ръка водеше сина си Иван, в другата носеше обемиста бохча. Яна се разплака и побягна към собата.

— Учудвам се на коравината ти — каза Бяно, след като се настаниха и размениха първите приказки. — Нито сълза не пророни…

— Не е време за плач, а за разплата — свъси се Мавроди. — Пък и… Знаеш целия ми живот, Бяно. От майчината кърма до днес всичко е било мъка след мъка, удар след удар. Е, човек свиква и със злочестината… Туй е орисия, братко, отдавна съм го разбрал. Орисията ми е такава и тези четири години, дето изкарахме с Неда, то беше откраднато, с измама отмъкнато от предопределеното. Сега просто се прибрах в улея си.

Бяно не каза нищо, не намери какво да каже.

— Няма ли да ме запиташ защо съм дошъл? — попита Мавроди.

— Няма защо да питам. Ти тук си като у дома си.

— Повикай Яна, искам и тя да ме чуе.

Бяно доведе жена си, но тя не седна, права остана.

— Ще почна с просба — заговори безизразно Мавроди Коджакара. — Може ли да оставя детето за някое време при вас?

— Не ще и питане — отговори за двамата Яна. — Ще го гледаме като наше. — И попита: — В бохчата невям са дрешките му?

— Дрешките му са — потвърди бащата. И извади кесия: — А тук…

— Стой! — спря го Бяно. — Не съм заслужил такава обида.

— Благодаря ти, братко — рече простичко Мавроди и не настоя повече. — А сега да ви кажа що съм намислил.

— Сега вече мога да ти го кажа и аз — въздъхна домакинът. — И даже да те упътя.

— Хайде де!

— Иди в Градец и потърси Руско чорбаджи, Янкиния баща. Кажи му, че аз те пращам. Той ще те свърже с бате Георги Мамарчев. Нали при него искаш да стигнеш?

Мавроди Коджакара ги изгледа продължително.

— Е, щом сте се сетили, простете одевешната лъжа. За малкия де, дето казах, че така, само за някое време. Нали знаете, капитанът не тръгва…

Погледна детето и млъкна. Бяно кимна с разбиране:

— Щом си избрал тоя път, върви и не се кахъри за Иванчо. Каза ти Янка, ще го имаме за свой.

Мавроди Коджакара отвори уста, но премълча, преглътна думите си. Изправи се. Искаше му се докрай да запази твърдостта си, но не се удържа и с внезапен порив прегърна едновременно и двамата съпрузи. После вдигна нависоко сина си, звучно го разцелува.

И изтича навън…

8

Подпитали го бяха издалече и той се съгласи, та точно на първия ден на месец април дойдоха и го намериха в онази стаичка, дето преди две години се бе помещавало школото му.

Бяха четирима. Хаджи Рифат, Илханоглу Кязим, устабашия на табаците, най-големият от турските еснафи на града, един непознат, за когото в разговора научи, че е Мухаррем Халид, ходжа в кумлушката Енимахле джамиси, и берберина Акиф. Още докато правеха обичайните теманета, Селимински прецени защо сливенските турци са избрали именно тия четиримата. За хаджи Рифат се знаеше, че със своята мъдрост, добросърдечие и веротърпимост повече от всички други турци, взети заедно, можеше да влияе на българите; Илханоглу Кязим представляваше занаятчиите, а ходжата — исляма; Акиф вероятно бе попаднал между тях само защото Селимински се подстригваше и подбръсваше брадата си при него и бяха, тъй да се рече, в приятелски отношения, та някой акъллия ще да е подхвърлил, че щом даскалът оставя бръснача на Акиф да шари по шията му; кабил е да му има доверие и в разговорите.

Насядаха. Селимински, бекярин човек, нямаше с какво да почерпи, та поиска да проводи някое момче от махалата за четири тежки-сладки кафета. На това възрази Мухаррем Халид ходжа, че те го уважават като хемшерия и учен човек, а не за черпенето, а Акиф берберина се изпусна да каже, че откакто се е заговорило за гьоча на християните, никому не е до черпене. Тази именно дума „гьоч“386 стана причина да се премине по-набързо към същината на разговора.

— Знай още отначало, даскал хаджи Иване — поде ходжата, — че от нас днеска ще чуеш не само онуй, дето го мислим ние четиримата, а което всички правоверни в Сливен мислят.

— Вярвам ти, ама… — Селимински поспря. Пратеничеството го забавляваше. — Карай нататък по турски или на арабие, ще се разберем.

Четиримата се спогледаха, но продължиха на български. Селимински отгатна причината: искаха да подчертаят близостта на двете народности, да намекнат за търпимостта на турците.

Думата подхвана устабашията Кязим, който в слово, твърде цветисто за един кожар, за да не е много пъти упражнявано, изтъкна какво непоправимо зло ще бъде гьочът на българите за този техен общ цъфтящ Сливен; не скри миналите злини, които неразумни правоверни са стоварвали на раята, но се закле, че стига българите да се откажат от изселването, занапред всичко лошо, което двете народности са си причинявали, ще бъде веднъж завинаги забравено. И тъй нататък, и тъй нататък.

Селимински не го прекъсна — това беше в правилата на ориенталския разговор, — ала не можа да удържи леката подигравателна усмивка, която клетвите и обещанията на Илханоглу Кязим докарваха на устните му. А накрая обобщи с тънък присмех:

— И така, вие сте дошли да ме съветвате…

— А защо не? — рече му веднага хаджи Рифат. — Кърк насихат бир серемджемдем ейидир.387

Тези думи подействуваха отрезвително на българина — те му напомниха, че не всички пред него бяха на умственото ниво на берберина.

— Хубаво говорите — каза той все по-сериозно. — Иска ми се да узная само едно: наистина ли вярвате в това мирно и чисто бъдеще, както го описвате, или е според лафа: „Хава уймазъса сана, сен хавая уяжан“388? Или пък най-сетне че само прах в очите, колкото да, изпуснем закрилата на московците и да не тръгнем с тях, а сетне…

— Ако не ни вярваш, по-добре ще е веднага да ни изгониш! — рече с достойнство хаджи Рифат. — За нито едного от нас не можеш каза, че е човек на уйдурмите и лъжата.

— Аз ще повярвам и на казаното, и на падишаховото ираде, но не вярвам, че казаното и написаното ще се изпълни. За добро или за лошо, моите едноверци ме слушат, агалар, и аз не мога, нямам право да ги подведа…

— Прощавай, хаджи Иване — обади се несмело Мухаррем Халид ходжа, — ама ти се чудя. Ще повярваш, думаш, пък…

— Между думите и делата ще стои процеп от време. Ден ли ще е, три дни ли, неделя ли, но време ще има. И тогава главите ще се разделят от раменете. Ето, дойдоха лани московците и забраниха всякакво насилие, всякакъв грабеж на турски имот. Е, по-нататък наистина се въдвори ред, но по-нататък. А докато да настъпи това „по-нататък“… Та затова ми е думата, агалар. Тогаз пострадаха не само виновните. Даже виновните пострадаха по-малко, понеже, като знаеха какво са вършили, те се изпокриха по миши дупки. А за другите, невинните, остана вашата пословица: „Тутулан късърак харманъ дювер.“389

— И ти предполагаш?… — започна хаджи Рифат, но Селимински този път не се стърпя и го прекъсна:

— Не предполагам, знам го. И вие, като честни хора, каквито сте, трябва да признаете, че съм прав. Не може да не сте чували, че в Дебелата кория се крият поне три шайки, въоръжени до зъби, които с четири очи чакат московците да си тръгнат. Шайки се крият още в Каваклий, в горите покрай Тунджа, в боазите по Ичеренския път, в Чаирлий… Е, кажете, агалар, за намаз ли са се събрали тези мъже? За донанма ли вият фищеци? И за благослов ли точат ятагани? Кажете, агалар!

Мълчаха гостите и личеше, че още дълго ще мълчат, та Селимински поде отново:

— Ще ви разкажа една приказка, агалар. Човекът и змията си живеели добре, той в къщата, тя — сред камъните на дувара. Случило се обаче веднъж, че змията ухапала детето на човека. Хукнал той с брадвата подире й — е, не можал да я убие, но сколасал да отсече опашката й. Минало време, поотлежала скръбта на човека и той един ден рекъл на змията да турят пепел на миналото и да заживеят в предишния сговор. А тя, мъдрата змия, подала глава между камъните и му отговорила: „Не се лъжи, човече. Докато ти гледаш гроба на детето си и аз — отрязаната си опашка, между нас приятелство не може да има“. Това е приказката, агалар. — Сега и Селимински на свой ред помълча малко. — Та вече, вярвам, ще ме разберете, агалар. Аз съм на ума на змията. И ако изселя моите едноверци, то ще е по същата причина, поради която нявга Мойсей е извел евреите из Египет: те са щели да погинат от египетски нож, моите братя — от турски.

— Попадна в капана на собствените си думи, хаджи Иване — каза хаджи Рифат. — Като споменаваш нашия общ пророк Мойсей390, ти пропущаш най-важното: той извел евреите из Египет, за да ги върне в бащината им земя, докато ти ги извеждаш от бащината им земя, за да ги заведеш в някакъв нов Египет. Не измъчва ли сънищата ти страх, че ти не само не ще станеш Мойсей за българите, но и ще заслужиш вечното им проклятие?

Този път думите на стария турчин улучиха в една кървяща рана. Наистина не една безсънна нощ бе изкарал Селимински, хиляди и хиляди пъти поставяйки на везната съдбоносното начинание, в което повеждаше съгражданите си. И ако все пак бе стигнал до решението за едно всеобщо преселване, то беше, защото вярваше в полезността му. Но същевременно и никога не се освободи докрай от гризящото го съмнение.

— Във всеки случай там, където ще ги отведа — защити се неубедително, — няма да са изложени на неправди и беззакония.

— А ще патят от самия закон? — присмя се хаджи Рифат, усетил неговото разколебаване. — Като Мамареца?

— Да, точно този пример го показва — озъби се Селимински. — Е, не харесаха на московците някои приумици на Георги Мамареца (впрочем лично аз също не ги харесах) и го заптисаха. Но когато отиде пратеничество и се примоли… Няма какво да ви го повтарям, знаете го, агалар.

Старецът го изгледа продължително и настойчиво.

— Ти говориш стари работи, хаджи Иване — произнесе тихо. — Мигар не си чул…? Кажи му, Кязим.

— Сабахлен дойде мой роднина от Градец — рече Илханоглу Кязим. — Вчера там довтасал един московски забитин391 с неколцина казаци, та заптисали Мамареца и неколцина други и ги повели на север. Рекли, че ще ги водят в Букурещ, а може би и още по-нататък…

Иван Селимински не се обичаше с капитан Мамарчев и осъждаше начинанията му, но тази новина го потресе, та той вдигна ръка и се прекръсти. За Мамареца и за другарите му.

— Тази ли е законността, която обещаваш на едноверците си, хаджи Иване? — многозначително попита хаджи Рифат.

Българинът прекара език по устните си, внезапно пресъхнали.

— Няма да изменя решението си, агалар — каза. И добави с глас, който издаваше, че се насилваше да убеждава сам себе си: — И все пак аз се моля и вярвам, че за моите братя изселването ще е отиване в обетованата земя…

— „Олмаяджак дуая амин денмез“392 — вдигна рамене хаджи Рифат. — За всичките богатства на света не бих сменил мястото си с твоето, хаджи Иване. Само като си помисля, че в паметта на твоя народ ще останеш с името на човек, който е обезлюдил земята на дедите ви…

— А що? — кресна невъздържано Селимински. — Да оставя хората под вашия нож?

— Искаш ли да ти кажа една горчива истина? — полугласно продума старецът в отговор. — Даже да се случи всичко онова, от което се боиш. Да нахлуят в Сливен разните кеседжии. Да безчестят. Да колят. Половината от християните да изтрепят… Разбери ме, хаджи Иване. Всичко това се по-малка злина, отколкото да преселиш людете нейде надалече. Защото половината българи ще загинат, но другите, дето ще оцелеят, ще се намножат и Сливен пак ще бъде един от онези градове в Османския девлет, в които правоверните, ако искат да преживеят, трябва да учат езика на гяурите, да зависят във всичко от тях.

Сгърчен под тежестта на обвиненията, в чиято справедливост не вярваше, но и не можеше да отрече, Селимински успя да каже само:

— Приемам, хаджи Рифат, приемам съда на бъдните поколения. Те може да решат, че съм сгрешил, но никой не ще ме обвини, че съм сгрешил от корист. Мислил съм, че правя добро, а съм сгрешил. Е, имало е само един безгрешен и той е умрял на кръста преди деветнайсет века…

Хаджи Рифат полека се изправи. Надигнаха се и другите.

— Ти грешиш не от корист, а от много ученост, хаджи Иване — каза, преди да излезе от стаичката. — „Чокбилен чок янълър“393 — сякаш баш за тебе е речена тази приказка…

9

Коста Топракчиев се зарови из раклите, извади нещо плоско и четвъртито, грижливо загънато в чиста кърпа, и го подаде на Бяно.

— Приготвил съм ти го дар…

Бяно разгъна кърпата. Вътре беше онази безценна книга с надпис отгоре „Кириакодромион, сиреч Неделник“, която преди години бе многократно чел и препрочитал.

— Защо ми я даваш? Да я изчета още веднъж? Ами че някои от беседите аз навярно още помня наизуст… — Той порови из паметта си и изговори напевно:

— Добре, добре, вярвам ти. Но пак ти казвам, давам ти я в дар. Нека колчем ръката ти попадане на „Софронието“395, да си спомняш за мене.

— Какви са тия думи? — сви вежди Бяно. — Приказваш тъй, сякаш…

— Сякаш, да, сякаш… — Коста помълча малко. — Реших да остана, Бяно. — Той вдигна предупредително ръка: — Знам, знам всичко, дето сега ще ми кажеш. Знам, че е неразумно и опасно. Знам, че катилите, дето се трупат по горите, вече захванаха да режат глави…

— Тъй е — натърти гостът. — Оня ден са заклали трима мирни пътници от Нейково, вчера същата участ сполетяла и едно дванайсетгодишно момче, излязло към лозята.

— Знам. Знам още, че всеки разумен човек ще ме нарече балама. И то си е така, балама съм, моят разум също ми го казва. Но сърцето ми повелява да остана. Него не мога да надвия. Каквото и да му приказвам.

— Разбирам — кимна Бяно. — Разбирам те по-добре, отколкото предполагаш. — Сетне се усмихна горчиво. — Съвсем се скапа нашето скъпо Братство, Коста. Излиза, не сме били узрели за собствените си стремления. — Той нежно помилва книгата, но личеше, че умът му не е в нея. — Помниш ли приказката за братята и снопа пръчки? Е, тъничко и слабо излезе ликото, дето е свързвало нашия сноп! Разединихме се, изпокарахме се, а утре вятърът съвсем ще ни разпилее. Ти оставаш тук, някои ще кондисат във Влашко, други ще продължат още по-нататък… — Предишната невесела усмивка отново сви устните му. — И до какви чудноватости стигаме, откакто се скъса ликото! Помниш ли, че веднъж Добри заплаши пред целия град хаджи Иван със смърт, защото хаджи Иван съветваше преселване в Русия, пък Добри теглеше към Влашко? Сега хаджи Иван е решил да не отива по-далеч от Влашко, пък Добри се е писал за поселване в Русия… Да се смееш ли, да плачеш ли…

— Във всеки случай мен ме избива на плач. — Коста наистина едва удържаше сълзите си. — За нашето Братство приказваш и жалиш, дето тъй или иначе свързваше неистински братя. Ами какво ще кажеш за нас, братята Топракчиеви? Никога за нищо не сме се делили и, както е думата, все от една паница сме яли, пък сега и ние се разпиляваме.

— Христодул? — попита бързо Бяно; най-напред за него, члена на Братството, беше мисълта му.

— Заминава — въздъхна Коста. — Не смее да остане, зер турците знаят, че се бе хванал да снабдява московската войска. С него отива и Недялко. Пък Андрей като мене… О, господи, какво нещастно време! Брат от брата да се разделя… — Той приближи до Бяно и го притисна в прегръдките си. — Да се сбогуваме — рече. — Каквото е писано, нека стане!…

Бяно не отговори на прегръдката му.

— Е, можехме и да не бързаме толкоз — каза. — Има още цяла неделя до заминаването, все ще се случи да се видим…

— Цяла неделя? Ти… какво? Не чу ли телялина днеска?

Смъртна бледост покри лицето на Бяно.

— Кажи! — изговори с мъка. — Нищо не съм…

— Нали уж гьочът бе насрочен за двайсети? Телялинът извести, че московският везир изменил думата си. И ще тръгвате една неделя по-рано, на тринадесети…

— Че то е… Че то е след три дена…

— Даже пълни три няма. Та затова…

Когато се прибираше към къщи, Бяно разбра, че очевидно е бил единственият човек в Сливен, който не е знаел за променения ден на заминаването — от всяка християнска къща долиташе шум на смутна шетня, примесена начесто с плач на деца и вайкане като на умряло. Улиците пък бяха препълнени с конски каруци със сандъци и волски коли с ритли — стопаните невям изведнъж се бяха уплашили да не изостанат в товаренето на „гьочовете“. Такава една кола, даже с отсега запрегнати волове, във всеобщата бъркотия някой бе спрял пред неговата, Бяновата къща…

Бяно бутна портата. Преди още да прекрачи в двора, зърна някакъв мъж да стои на хаета и да държи на ръце детето. Измина половината двор и чак тогава го позна.

— Добре си дошъл, тате! — каза сърдечно, като го приближи. — Кахърях се, дето Янка ще замине, без да се сбогува със своите…

Здрависа се с Руско чорбаджи, даже се приведе да целуне ръката му, но тъстът не позволи, изтегли десницата си.

— Хубаво, че не ти е скимнало да ни я доведеш — рече. — Пътищата, сега не са за пътуване. Гъмжи от читаци. Дорде дойда днес, не веднъж и не дваж, четири пъти съм се крил по шумаците, да не попадна в ръцете на разните кеседжии…

Влязоха, в одаята и седнаха край оджака. Времето беше топло като за април, но много влажно, та беше приятно да усещаш топлината на огъня. Особено ако си помислиш за седмиците и месеците, които те очакват и в които за нищо няма да мечтаеш така, както за прикътана одая с пламтящи главни в огнището…

Разположиха се двамата мъже, Яна поднесе мезе и бърдуче с ракия, малкият Боян пълзеше по чергата около тях и току се мъчеше да се изправи на още несигурните си крачета, а чуваше се как Иванчо, синът на Мавроди Коджакара, си играеше на двора.

Разговорът някак си не потръгваше. Мъжете отваряха дума ту за едно, ту за друго, ала тя скоро-скоро се затваряше от само себе си. Докато траеше този дълъг период на вдигане на невидимите прегради помежду им. Бяно тайничко изучаваше бабалъка си. Руско чорбаджи беше някъде между петдесетте и шестдесетте, ще рече — бая̀ възрастен за тогавашните разбирания, но още държелив; доброто му здраве, пословично за Градец, изглежда се съюзяваше с чорбаджийското му самочувствие, та по външен вид и обноска трудно можеше да му се даде повече от четиридесет, най-много четиридесет и пет. Имаше среден ръст, плещест, белокос, а върху широкото му лице, разделено на две от гъсти прошарени мустаци, се смесваха или по-скоро се редуваха добродушие и решителност. Върху това лице Бяно сега откриваше честа сянка на притеснение и се чудеше с какво ли той или домът му причиняват това чувство у бащата на Яна.

Най-сетне Руско чорбаджи се престраши, па подхвана отдалече:

— Голяма бъркотия цари във вашия Сливен. От пет-десет години го зная, такъв не съм го виждал. То шетня, то коли, то денкове, то вайканици…

— Не може да бъде другояче, тате. От шест семейства петте се стягат за път.396 А като не ти дават повече от една кола товар да вземеш?… Пък за плачовете — ех; да оставиш родно място, то е все едно част от себе си да погребеш…

Руско чорбаджи не остави разговора да се отклони по пътя на душевните терзания на изселниците.

— Още в Градец научих, че вие с Янка също се готвите за път. Онзи злощастник, твоят приятел Мавроди, ми го каза.

— Така е, тате. Наистина се каним да тръгнем.

Гостът се поколеба още един последен миг, после каза:

— Ще тръгнете, думаш, но как? С какво? Не можете носи на гръб и дете, и покъщина, и храна…

— Не знам — помрачня Бяно. — Два дена остават до тръгването, а нищо не можах да уредя. Уж беше казано, че московците ще дадат коля на такива като нас…

— Ами че те ангели-разпоредители да имат, пак няма да сколасат в тия два дни да доведат коля и добитък на всички като вас, дето си нямате! — Бяно мълчеше. — Та като научих всички тия работи от приятеля ти, рекох си тъй: А бе аз не съм им чужд на тия хора, баща на Янка съм и дядо на Боянчо, та… та доведох една кола за вас, Бяно. — Гласът на чорбаджията бе станал тих и невям умолителен. — Ще я приемеш ли?

Едва сега Бяно проумя цялото странно поведение на бабалъка си. Той бе рискувал своя живот, за да доведе и им подари една кола за дългия път, а като си бе спомнил опъванията на Бяно около сватбата, дето едва склони да приеме някакъв дар от бащата на жена си, чудел се е човекът как да отвори дума за новото си добронамерение.

Бяно се разсмя:

— Дали ще приема ли? Не само ще приема, ами ще река като амуджите: „Курбан текейе гелмиш“397…

Гостът така се зарадва, че просто рипна от столчето си и се втурна да прегръща поред и дъщерята, и зет си.

— Тъй кажи бе, момче! — повтаряше, задавен от хихикане. — Тъй кажи бе! Пък аз се гърча толкоз време като настъпана змия… — И реши да кове желязото, докато е горещо: — Идвай по-скоро навън, че да не мъчим добичетата с вратове в хомота…

— Колата с ритлите пред вратата ли? — почуди се Бяно. — Тая, с охранените волове?

— Идвай, идвай и не питай повече! — разбърза се тъстът.

Излязоха, разпрегнаха и прибраха воловете, после се оказа, че под сеното в колата имало и някой и друг чувал с храна, но Руско чорбаджи съумя за нея да говори като за нещо ей така, покрай другото. Когато се прибраха пак в къщата, нощта беше почти настъпила. Нахранила, измила и турила да спят децата, Яна беше сложила трапеза за възрастните. Вечерята започна весело и оживено. Докато лапаше с охотата на човек, пътувал целия ден, и честичко посягаше към чашата със сливенското „черно огнено вино“398, Руско чорбаджи разказваше за Градец, където, противно на Сливен, разчитаха на закрилата на своя добър Ведат бей399, та само на брой семейства се канели да се преселват.

— Пък останалите сме решили да си изпитаме късмета — продължаваше той. — Нали сега султанът, думат, щял да ни прикотква с разни правдини. Е, ще изчакаме малко да се уталожи хавата и ще се вдигнем да просим буюрнаме — църква да градим. Срамота е бе, знаете! Такова богато село като нашия Градец, пък да се черкуваме в „папаз еви“… Тук в Сливен, в Едирнето, в Русчук, ако трябва — в Цариград ще отидем, но ще вземем буюрнамето, тъй сме решили.400

Разговорът продължи все тъй приятен и лековат, докато Бяно не попита за онова, дето отдавна пареше на езика му:

— Как стана така, тате, че в Градец не опазихте Георги Мамареца?

— Остави, не ме питай — свъси вежди гостът. — Като се сетя, и в гърлото буца ми застава.

— Чу се тук, че някакъв московски забитин и неколцина казаци го вдигнали и го повели на север.

Лицето на Руско чорбаджи стана неподвижно, ще речеш — от камък.

— Само това ли чухте? — попита.

— Мигар има и друго?

— Ех, деца, деца… Прибраха Мамареца, да. Ама заедно с него прибраха и още десетина от най-верните му юнаци. Между тях имаше един, за когото, да не беше тази орис, един ден щяха песни да се пеят. Бойчо, така се казваше. Бойчо от Тревненските колиби Цепераните. Ех, какъв момък! Вместо да го обсипят с награди и похвали, московците го заптисаха. Него, че и двамата му братя… А за вашия Мавроди сигур получихте хабер?

Бяно изтърва бонелата401.

— Какво е станало с Мавроди?

— И той барабар с другите злощастници. — Руско чорбаджи също остави бонелата. — Хванахме двама от казаците, напоихме ги с ракия — ех, добри момчета и не са виновни за нищо… Та те, като направиха главите, казаха каква е работата. Получили били буюрултия от московския везир из Анхиало да заптисат Мамареца и още тези и тези от неговите юнаци, списък имало с имената на десетина завалии. И те — солдати хора — няма как, подчинили се.

— Рекоха ли нещо за по-нататъшната им участ?

— Мамареца, като поданен на московския цар, щели да оставят в Букурещ. А нашите момчета щели да отпратят много по-далече, в някаква местност Сибир, която била отвъд Московията.

Яна и Бяно се спогледаха многозначително и тя кимна утвърдително:

— Каквото сме обещали — рече, — ще го изпълним.

— Какво си приказвате вие там? — попита баща й.

— Преди да тръгне за Градец — отговори за двамата Бяно, — Мавроди Коджакара ни остави да му гледаме детето.

— Това, дето играеше на двора?

— Същото.

— Дайте го на мене — предложи веднага Руско чорбаджи. — Аз ще го отгледам, ще го направя човек…

— Не бива, тате — поклати глава Бяно. — Обещахме на Мавроди да го гледаме ние, като собствено дете да го имаме. И така и ще направим. — Минута-две всички мълчаха, погълнати от мислите си. После Бяно възкликна горчиво: — Ех, каква орис на Мавроди! Няма ни една злочестина, която да го е отминала. Ако има съвременен Йов, туй е Мавроди Коджакара!… Разликата е само тая, че Мавроди не се примирява и не рухва, а след всеки удар става все по-жаден за борба, по-серт.

Руско чорбаджи се прекръсти.

10

Яна, вредна стопанка, отдалече се бе погрижила малко по малко да задели всичко, та отначало мислеха, че няма да имат работа и за един час. Ала когато изядоха сутрешната тархана и се хванаха да приготвят „гьочовете“, видяха, че въпреки Янината подготовка пак със зор ще се оправят с всичко до пладне. Дори изпаднаха до едно положение, когато не знаеха нито какво, нито откъде да подхванат. И тогава Руско чорбаджи, много преживял и много препатил, улови цялата работа в ръцете си.

В единия край на хаета той захвана да трупа две купчини: „Туй са нещата — казваше, — дето като ги свиете тук в денкове, чак в новата си къща пак ще извадите на бял свят.“ Едната купчина беше само дрехи, другата — покъщина: черги, китеници, съдини за готвене и ядене, лъжици и бонели…

— Има ли нещо тук, което да е свиден спомен от баща ти или майка ти? — попита, когато купчините бяха готови.

— Не — каза Бяно, — нищо.

Тогава Руско чорбаджи остави в купчините само онова, което беше от необходимо по-необходимо, другото, въпреки горчивите сълзи на дъщеря си, накара я „да го прибере или хвърли, както иска“. Яна не изхвърли тези неща, разбира се, а като грижовна домакиня ги прибра по местата им, но много пъти ги обля в сълзи.

В другия край на хаета баща й направи не две, а четири купчини — там бяха нещата, които трябваше да ги имат под ръка по пътя. Първата беше с храната: брашно, пексимет, солено месо и сланина, мед, туршия, тулум сирене, рачел, маслини, ошав за варене през почивките… Втората — завивки. Третата — зимни и летни дрехи за двамата възрастни и за децата. И четвъртата — съдини и сечива: паници и лъжици, една тенджера, един тиган, кратуни за вода, брадва… И то пак най-необходимото!

Вързаха бохчите и денковете и разбраха колко е бил прав Руско чорбаджи — така, както бяха изоставили всичко излишно, пак понасяха толкова товар, че в колата с мъка щеше да се намери място за хората.

— А за дъжд? — попита бащата.

— Ами че нали ямурлуците…

— Остави, джанъм ямурлуците са за деня на каруцата, не можеш спа на земята и да чакаш само ямурлук да те опази от дъжда. И ако ти и Янка можете, децата…

Той излезе из града и след час се върна. Носеше, купено от някъде, едно голямо гърне восък. Накладе огън и в една харания стопи восъка, после взе от платното, осъдено на изоставяне, и захвана да го топи във восъка и да го простира да съхне.

— Нали разумявате, деца? — каза, като свърши и тази работа. — Бяно ще извие жилави пръчки над колата. Завали ли, ще връзвате туй платно и пет пари няма да давате за дъжда. Нощем пък ще си правите с него колиба, за да се подслонявате на сушина…

За Руско чорбаджи оставаше най-мъчното — да подпомогне изселниците с пари. Познаваше вече зет си, та прибягна до хитрина — не кой знае колко дълбока, но резултатна: върза в две кърпи по пет алтъна и ги подари на децата. Така Бяно нямаше накъде да шава…

Свършил всичко, Руско чорбаджи посвети времето, което оставаше до обед за да поиграе с внучето си — занимание най-приятно за всеки дядо, камо ли за такъв, който след малко ще се раздели с внучето си и никога повече не ще го види.

Яна призова семейството на прощалната трапеза и четиримата насядаха, а Бяно още се маеше някъде. Руско чорбаджи излезе да го потърси и с искрено смайване го видя да сече с брадва дворната порта. Отиде при него и го попита за причината.

— Сетне ще ти обясня — отговори му Бяно, улисан в работата си. — Сега помогни да сваля тази греда!

Свалиха я — беше горната, напречната. Бяно я взе на ръце и я пренесе в колата.

— Не можех да я оставя, тате. Ще надойдат тук разни турчуля, ще се разпищолят и ще безчинствуват из къщата и двора… Е, за другото както и да е. Но на тази греда… На тази греда беше обесен баща ми…

— Господи Саваоте! — не каза, а изстена Руско чорбаджи и се прекръсти. — Велик и страшен е споменът, който вземаш оттука, Бяно!… — Помълча така, във вцепенение някакво, после се обади отново: — Слушай — рече, — разгеле сме настрана от Яна. Кажи, имаш ли силях някакъв, пищов или пушка?

— За какво са ми? — учуди се зетят. — Ние няма да сме сами, оставени тъй, на произвола. Нас ще ни пази московската войска…

— Нали знаеш защо на вълка му е дебел вратът, чоджум? Бъди ти готов сам да се справиш, пък ако московците ви пазят — толкоз по-добре. — Руско чорбаджи го дръпна настрана до дувара и му даде пищов и две торбички — с барут и олово. — Пълен е — каза. — И не го показвай пред Янка. Нали знаеш, жените като видят оръжие…

… Един час по-късно Бянови се разделиха с него. Когато го изпращаха, всички имаха желание да покажат бодрост, макар и неискрена, но не успяха. Първа не се удържа Яна — разхлипа се и се хвърли върху гърдите на баща си. Сълзите й се предадоха на двамата мъже, после и на децата, макар че те не разбираха онова, което ставаше. И така с ридания се сбогуваха — сякаш не жалеха разлъка между живи хора, а всеки оплакваше кончината на другия.

Прибраха се в къщи и пустотата, останала незабелязана покрай шетнята около госта, сега изведнъж връхлетя върху тях. Нямаха какво да правят и, щат не щат, трябваше да седнат в опразнения дом и да скръстят ръце. Заедно със свързването на денковете сякаш бяха приключили с досегашния си живот, а пълното с неизвестности бъдеще още не беше започнало; в синора между своите два живота те се чувствуваха като сред мъртвило на някакво безкрайно голямо пепелище. Казваха по нещо, а се засрамваха от думите си, понеже си даваха сметка, че то е вече много пъти говорено; млъкнеха ли, страхът от утрешния ден и мъката на раздялата изпълзяваха от мрачината на кьошетата, плъзваха към тях, проникваха през кожите и се разливаха като пареща яд по жилите им.

И когато се похлопа на външната порта, двамата изпитаха искрено облекчение, защото щяха да се спасят от теготата на безнадеждната си самотност. А облекчението се превърна в изблик на радост, когато видяха, че влиза не кой да е, а Роман Алексеевич Корзухин.

Както винаги при идване, Корзухин ги прегърна и разцелува. По-рано това целуване — непривично за българите — им се виждаше прекалено, но вече бяха свикнали с него, а в ден като днешния то дори им се стори като светъл лъч в тъмнината.

— Охо, вие вече сте стегнали товарите! — каза руснакът; каза го така, че не се разбра дали с тази дума ги хвалеше или кореше. — Кога ще тръгвате?

— Вдругиден.

— Така научих и аз. И имах намерение да прескоча дотук утре, но се оказа, че моето тръгване ще изпревари вашето. Получи се заповед утре рано сутринта нашият полк да се вдигне от Карнобат и да се отправи към Бургас. Казват, ще ни товарят на кораби и — назад в Русия.

Те влязоха в одаята. Корзухин седна на онова столче, на което снощи и днес на обед бе седял Руско чорбаджи.

— Ще остана много малко — рече офицерът, сякаш да предвари обичайните въпроси за почерпване и слагане на трапеза. — Препусках тези петдесет версти, за да се сбогувам с вас, побратимите ми, и веднага хуквам пак назад. Още тази вечер трябва да съм в полка.

— Тези дни са някакво проклятие за нас — пресилено се усмихна Бяно Абаджи. — Прощаваме се с всичко и всекиго — с тези, които оставяме, и с другите, които поемат по нашия път.

Радостта някак си бързо и от само себе си угасна. Или по-скоро — заприлича на лодчица на корабокрушенец, загубена сред морето от печал.

От маншета на шинела си Корзухин извади някакво предварително написано листче и го подаде на Бяно.

— Запази го — каза. — Това е адресът ми.

— Какво значи адрес?

— Губерния, град, улица… Изобщо мястото, където живея. Моята къща. Нейната врата ще бъде винаги отворена за вас. Пък ако сте далече, пишете ми и върху писмото препишете съдържанието на това листче. То ще отведе писмото до мене.

— Нали и ти, и ние отиваме в едно и също царство? — попита Яна.

— Русия е голяма, много голяма, просто не зная как да ви я опиша. Когато в северните й краища ледовете са още нестопени, в южните жътвата е преминала; когато на източната й граница е пладне, на западната още не се е развиделило.

Бяно, който бе започнал да разчита адреса, вдигна глава.

— А Сибир? Къде в това царство е Сибир, побратиме?

Корзухин го стрелна с изненадани очи:

— Откъде си чувал за Сибир?

— Ваши солдати са заптисали капитан Мамарчев. И с него десетина другари. Между тези десетина е и Мавроди Коджакара, сигурно го помниш.

— Защо са ги задържали?

— Искали да вдигнат въстание за свобода.

— И са ги пратили в Сибир?

— Така научихме.

Светлото лице на Корзухин посърна, сините му очи, винаги със сянка на тиха необяснима скръб, съвсем угаснаха.

— Лошо място е Сибир — каза. — Необятно, едва-едва населено, студено. Но хората и там преживяват и се връщат. Особено когато са млади и силни като твоя приятел. — Той се облегна. Направи го прекалено бавно, за да не е целял да печели време. — Сега би трябвало да ти кажа, че ще сторя нещо, за да се отмени наказанието на вашите хора. Няма да го кажа, Бяно. Защото нямам такава власт, нито такива връзки, за да повлияя на големците, пък не искам да те лъжа с обещания, които не мога да изпълня. Ще ти кажа нещо съвсем друго. Да си заточеник в Сибир е тежко, но не е позорно. Много от най-добрите синове на моя народ са минали през там, са там или утре ще бъдат там. Вие ме познавате. Смятате ли ме човек, способен на долно, на позорно деяние?

— Да му отговоря ли аз, Бяно? — непривично се намеси Яна.

Мъжът потвърди само с кимване.

— С Бяно не една вечер сме си приказвали, че би ни се щяло синът ни един ден да прилича на тебе. Не по лице, тази прилика няма значение. Пожелаваме му да прилича на тебе по сърце и ум.

— Благодаря ви, приятели — затрогнато рече Корзухин. — Е, хубаво. Сега научете за мене нещо, което малцина знаят. Ако не беше една съвсем дребна случайност, сега аз нямаше да бъда тук, у вас и изобщо в българските земи, а щях да съм заточеник в Сибир. Вече пет години там са неколцина от най-добрите ми другари.

Бяно понечи да му зададе нови въпроси, но усети, че подробностите ще бъдат неприятни за побратима му. И обърна разговора:

— На листчето не пише нищо за войската, към която се числиш…

— Не, не пише. Това е адресът на родителската ми къща. Много неща в нашата войска ме разочароваха, отблъснаха ме. И като се приберем в родината, ще напусна. Стига ми службата, която имам зад гърба си. Ще се върна и ще се прибера у дома… Ако ме освободят, разбира се.

Но Яна не беше толкова деликатна:

— Щом в Московията е така, както Роман разправя, ние накъде сме затръгвали, Бяно?

— Между другото и затова съм дошъл, приятели. Да се сбогуваме и да ви поговоря за утрешната ви родина. За живота си в Русия помнете главно едно: каквото и да стане, както и — не дай боже! — да изпаднете, никога не се съгласявайте, разбирате ли, никога не се съгласявайте да се продадете крепостници на някой помешчик.

— Крепостници, помешчик… Какво значат тези думи, побратиме?

— Крепостниците са нещо като вашите чифлигари, помешчикът — чифликчия. Ще разберете всичко, когато отидете там. Вие само помнете, че никога не трябва да се съгласите да станете крепостници. Никога! Ако лошо потръгнат работите ви, вие винаги имате мене. Не можете да дойдете направо у нас. Такава е разпоредбата — трябва да се заселите там, където властта ви посочи. Но завъртят ли се работите към лошо, драснете ми само една дума и аз ще пристигна където и да се намирате и ще ви изведа от бедата.

— Благодарим ти, братко. Хубаво е човек да знае, че отива някъде, където все пак не е съвсем сам под слънцето.

— Опазите ли се от крепостничеството, иначе ще бъдете по-добре от тука. Все пак ще бъдете в по-напреднало царство…

Бяно отново го прекъсна:

— Днес все употребяваш думи, които не разбирам. Какво ще рече „по-напреднало царство“?

— Остави — махна с ръка Корзухин. — Това също ще го разберете сами. Никой няма да ви ненавижда, загдето сте от христовата вяра, езикът е почти същият, писмеността — и тя… И все пак…

— Какво „и все пак“?

— Помнете завѐта ми, приятели. Никога не се отказвайте от днешното си намерение да се преселите само временно, докато правдата възтържествува и по вашите земи. Никога не се отказвайте да се върнете.

— Думите ти ме плашат, Роман — тихо рече Яна. — Крие се в тях някаква неизказана заплаха…

— Няма заплаха — каза Корзухин. — Повтарям ви, в Русия ще бъдете по-добре, отколкото тука.

— А твоето „и все пак“? — попита Бяно.

— И все пак колкото и да сте добре, вие никога няма докрай да се почувствувате в своя родина. Като дърво без корен ще бъдете, както е всеки човек в чужда земя и сред чужд народ… пък бил той и най-братския по кръв и вяра.

— Знаеш ли — замислено прошепна Бяно, — хаджи Рифат веднъж ми казваше същото.

— Кой е хаджи Рифат?

— Не го познаваш. И жалко, че не го познаваш. Защото хаджи Рифат е най-добрият и най-мъдрият из турците. Говореше ми почти същото, което ми говориш ти сега. И една от техните поговорки ми казваше: „Таш еринде агърдър“. То ще рече: „Камъкът на мястото си тежи“.

— „Таш еринде агърдър“ — повтори бавно Корзухин. — Ще се потрудя да запомня тази поговорка.

Замълчаха. Бяно помисли, че Роман Алексеевич им е казал всичко, което си е бил намислил да каже, и че сега остава най-мъчното — сбогуването. Но се излъга. Корзухин, вперил очи в забравените и затова тлеещи главни в огнището, подхвърли полугласно:

— Знам, вие, българите, ни проклинате. Песен даже чух, песен с клетви… Няма защо да крия, мъчно ми е от тези клетви. Макар да признавам, че са справедливи. Голямо зло сторихме ние на българите, Бяно. Двойно по-голямо, защото е като удар с кинжал откъм гърба. Оставихме ви да повярвате, че сме ви донесли свободата, пък сега… — Той показа с ръка денковете и чувалите. — И утрешната нерадостна участ на изгнаници…

— Не си прав — по същия начин му отговори Бяно. — Вие наистина не ни донесохте желаната свобода, както бяхме повярвали. Но ти грешиш, вашето идване не беше съвсем безполезно.

— Защо? Какво добро ви донесе то?

— Ние научихме що е надежда. А то е велико благо. Да научиш роба да се надява, то е да го доведеш до средата на пътя към свободата.

Корзухин продължително премисли думите му и неопределено поклати глава. После се надигна от столчето си.

Беше дошъл часът и на тази раздяла.

11

Оставаше още една раздяла, може би най-гнетящата — с покойниците.

Още на утрото народът се събра в трите църкви — клуцохорската „Свети Никола“, малката новоселска „Света София“ и в двора на опожарената „Свети Димитър“. Свещениците отслужиха литургии, после от главните махали на Сливен се проточиха три тъжни процесии, за да се съединят в една при входа на гробищата. Никое погребение в града не бе събирало толкова народ, никое не бе предизвиквало такава всеобща покруса. Нямаше очи, в които да не напира влагата на сълзите, нямаше гръд, от която да не се откъснат горестни въздишки…

При гроба на Георги Силдаря Бяно Абаджи и Яна се срещнаха с Пею и Трънка. Плачеха и четиримата; Яна не познаваше свекъра си, но не оставаше безучастна към скръбта на своите най-близки. Двете жени приклекнаха да изчистят сухите листа от гроба. Рекоха на Трънка, наедряла от напреднала бременност, да остави тази грижа на снаха си, но тя така ги сряза, та никой не се осмели да я увещава по-нататък. После запалиха четири вощеници и ги забиха в подножието на потъмнелия и прояден от времето дървен кръст — там, където беше главата на покойника. Огледа се Бяно за свещеник, когото да повика за заупокойката. Не зърна свещеник, но остана поразен от изгледа на уж познатото му гробище — покрито бе то сега от истински човешки мравуняк. Цял един град се прощаваше със своите мъртви.

— Почакайте тук! — каза Трънка, забелязала погледа на брат си. — Аз ще доведа поп…

Докато я чакаха, Бяно попита зет си:

— Защо няма никой от хаджи Нойковите? Виж, само на неговия гроб не се е намерило кой да запали вощеница…

— Не знаеш ли? — учудено го изгледа Пею. — Благата и медената спипала Стефан хаджи Нойков, брата на хаджи Людскан. От онази нощ бил в треска, храчел кръв, лицето му, казват, било синьо-черно, като патладжан!…

— Господ да му е на помощ! — прекръсти се Бяно. После попита: — И що ще стане сега с Людсканови?

— Сам хаджи Людскан не знае що да прави. Ако бог прибере набързо брат му, щял да изгори, каквото е за изгаряне, другото да накисне в оцет и да тръгне с вас. Но ако болестта се проточи… — Пею вдигна рамене. — Уж беше попреминала, дяволската му чума, пък виж каква поразия и в какъв час направи!

Бяно повика жена си и заедно с нея се заловиха да почистят гроба на хаджи Нойко като за последна молитва. Бяха почти привършили, когато някой го повика:

— Бате Бяно!

Обърна се. Непознат млад свещеник стоеше прав до него и чинно се кланяше със сплетени на гърдите пръсти. Трябва да се знаеха, щом оня го назова така свойски, пък Бяно не успяваше да разпознае човека, скрит под калимавката и меките руси мустаци и брада. Попът му помогна:

— Не се чуди, бате Бяно. Нали ти ме запопи. И то в джамия…

— Юрданчо! — възкликна Бяно и се изправи.

— Не Юрдано, а поп Юрдане — поправи го с пресилена, надута кротост свещеникът. — Или, ако предпочиташ, дядо попе. — Лицето му не се измени, но в очите блясна огнец, който недвусмислено напомняше за нявгашния пакостник на Кафтанджийската махала. — Този ли е вашият гроб?

— Нашият е ей там — рече Бяно, докато си мислеше за смешката, която му устройваше съдбата, пращайки именно такъв поп да опее покойник като баща му. — Този е на хаджи Нойко.

— Дето се беше писал луд?

— Същият. Прочети първо нему една молитва, че ги няма близките му да се погрижат.

Поп Юрдан приближи съвсем близо до него и прошепна в ухото му:

— Молитва ли да прочета, бате Бяно, или „Адикала, гвадикала, двата царя, царафина…“

Не дочака отговор, а размахвайки кандилницата, запя. Имаше хубав глас, добре познаваше църковната песен, а и безупречно произнасяше словата на заупокойката. Когато малко по-късно отиваха към гроба на Георги Силдаря, Бяно похвали тези му способности.

— Нали съм учил азбукето при хаджи Илия402 — обясни попчето. — Той беше колкото даскал, толкоз и протопсалт. Е, даскалът не само ни изучи я Псалтиря, Часослова и черковнославянското пеене, но и всяка събота и неделя ни водеше на църква и ни караше да пеем с анагностетата403, та сега ми е лесно, знаеш…

Прочетоха предвидената от каноните молитва и върху гроба на Георги Силдаря. Уж всичко беше по реда си, но Бяно тайно недоволствуваше — участието на поп Юрдан бе развалило магията на мистичното общуване с покойника, в която бе изпаднала дотогава душата му, но същевременно си и казваше: „Кой знае, ако можеше да се чуе волята на тате, невям той точно такъв поп щеше да си поиска…“ На раздяла попита поп Юрдан какъв път е избрал за себе си.

— Оставам — отговори онзи кратко.

— Не те ли е страх, че ще платиш за зулумите си?

— Хич даже не ме е страх, бате Бяно. — Предишният лукав огън отново светна в очите на свещеника. — Ще ме пазят моят господар дядо господ и слугите ми.

— И слуги ли имаш? Че много ти порасна работата…

— Ей ги виж.

Поп Юрдан поразгъна полите на расото си. Под него се видя юнашки червен пояс, в който бяха втикнати два пищова с посребрени дръжки.

— Да се сбогуваме тук — предложи Бяно на Пею и Трънка, когато младият поп ги остави сами при гроба.

— Мислехме следобед… — започна Трънка.

— И да помогнем нещо — добави мъжът й.

— Всичко ни е събрано — рече Бяно. — Драго ще ни е да ни навестите, но то ще е пак за сълзи…

Застанаха един срещу други. И изведнъж разбраха, че в същност нямат какво да си кажат: преди малко бяха изплакали сълзите си, а всякаквите поръки са празни и глупави, когато хората се разделят не за ден, за месец или за година, а за до края на живота.

И само Трънка успя да намери смислена дума, когато на прощаване целуваше ръка на бате си:

— За две неща недей нивга да спастряш кахър в сърцето си — дорде съм жива, този гроб няма, да познае що е плевел или бурен и бащината ни къща, стига да не я заграбят читаците, няма да се съсипе изоставена…

1

Настъпи тринадесети април — чакаха този ден щяха да го запомнят…

2

Не можа да разбере дали се е събудил, па и не беше сигурен дали е заспивал тази нощ. Отвори широко очи. В стаята още цареше черен мрак, също и през наблажнената хартия на прозореца не проникваше никаква светлинка.

— Буден ли си? — прошепна Яна до него.

— Буден.

— Виковете ли те събудиха?

— Какви викове?

— Заслушай се.

Бяно наостри слух. И го побиха тръпки — тъмата над Сливен се раздираше от нечовешки вопли, на които пригласяше зловещо нареждане на оплаквачки. Ще речеш — във всяка къща имаше погребение…

— А ти? — попита Бяно. — Ти поспа ли? — Една неопределена въздишка беше единственият отговор. — Кое ли време е?

— Да беше ден като другите, щях да река — рано е.

— А днес?

Нова въздишка.

— Ти полежи още, ще има да се мориш днеска. Аз ще стана да стъкна огъня и да приготвя попара за децата. Ех…

След това „ех“ идеше „за последен път под този покрив…“ Жената го преглътна, но Бяно я разбра.

— И аз ще стана — рече той, като отмести чергата и се изправи. — Уж всичко ни е готово, пък нали знаеш…

Яна раздуха тлеещите въглени в огнището, прибави сухи съчки и скоро одаята се оживи от трепкащите отблясъци на лумналия огън. Бяно се облече набързо.

— Да не забравим да вземем няколко борини — каза. — Ще ни трябват из пътя.

— Не съм забравила. Мушнала съм едно снопче при паниците…

Говореха си спокойно и уж разумно, а съзнаваха, че всяка тяхна дума е една лъжа, която скриваше истинските чувства. Но, изглежда, скоро изчерпаха възможностите си да се заблуждават един друг по този начин, защото млъкнаха гузно и умът на всеки хукна подир собствените си мисли.

Изведнъж „хайвер-кеята“ на прозореца се обагри в пурпурно и оранжево. По калдъръма на улицата се разтрополяха подковани кундури, чуха се подвиквания.

— Ще изляза да видя какво става — каза Бяно уж със загриженост, пък в гласа му прозвуча облекчение. — Може някой да има нужда от помощ.

Още като се подаде на хаета и разбра — надолу по улицата към Машатлъка гореше къща и от нея ту лумваха дълги огнени езици, ту се разнасяше сгромолясване и тогава избухваше истински шадраван от искри. Бяно прекоси двора и излезе навън. Сотир Чамура, който живееше отсреща, стоеше насред улицата с ръце в дълбоките джобове на потурите, гледаше към пожара, ала не помръдваше.

— Какво гори?

— Къщата на Терзи Ноню — безизразно каза Чамура. — Сам я запалил. И други неколцина не са удържали тази нощ… — Той изреди няколко имена; от тях Бяно познаваше само Паскал хаджи Кутьов. — Нали разбираш, да не оставят имота си на гаджалите…

— Защо стоим така?

— Стой си! — обади се дрезгаво Сотир Чамура. — Бъди рахат, Сливен няма да пламне. Сега не ние — агаларите размърдват тежките си задници да гасят. — Той се изплю в краката си. — Какво, Бяно, събра ли гьочовете? Аз вече натоварих и подир малко тръгвам.

— Защо си се разбързал толкоз? Едва се развиделява над Карандила.

— Скъсваш ли с нещо — мъдро рече Чамура, — колкото по-малко го проточваш, толкоз по-леко е. Пък и няма да съм първият. Половината град вече се изниза към Сотиря…

Някъде отляво, откъм Ески Намазгях, долетя грозен писък — така може да изкрещи само човек, който е видял очи в очи собствената си смърт. Бяно понечи да хукне, но Сотир го улови, възпря го.

— Недей! В нощ като днешната не се опитвай да оправяш света.

— Но там някой умира!…

— Някой гаджалин ще да е изплатил греховете си. — Чамура сви рамене. — И той не е едничък днес. Минаха хора откъм Мангърската и Дели-Балта — и там някои катили са намерили своето.

— А ако има невинни?

— Няма невинни, Бяно Абаджи. Ако не плащат свои грехове, на баща си и на дядо си греховете плащат. Пак ще ти река като по-стар: не се мъчи да оправяш света, че ще обърнеш людската мъка срещу себе си. Стига ти теглото, което те чака занапред — тебе и челядта ти.

Бяно не отговори нищо и бавно тръгна надолу по улицата. Позапря се при пожара — гасяха го наистина само турци, докато Терзи Ноню стоеше отстрани с каменно лице, по което играеха светлините на пламъците. На Бяно хрумна да се отбие до Топракчиеви — пожарът беше през една къща до техния дюкян, — но се отказа, не беше сега време за гости. Прекоси Машатлъка и излезе на Чорбаджилар джамиси. Там отдясно наляво вече се точеше един почти непрекъснат поток от хора — неописуемо тъжен керван от каруци, ездачи, пешаци; вдовици или сиромаси носеха цялото си имущество в скромен вързоп на гърба, други водеха коли, натоварени с толкова денкове, че всеки миг заплашваха да се прекатурят… Керванът идеше откъм Клуцохор, сякаш людете от тази най-далечна махала се страхуваха да не бъдат изоставени от сливенци и новоселци, изнизваше се покрай конака и джамията и се загубваше към Татар мезар. И още по-нататък — където започваше неизвестното…

В сипкавата здрачина на утрото Бяно гледаше тази върволица и сякаш не живи хора, а безплътни сенки се нижеха пред погледа му — толкова отчаяние и скръб витаеха върху нея. Един от кервана, който водеше за поводите конския впряг на една каруца, го изгледа настойчиво и Бяно го позна. Беше даскал хаджи Илия, а в каруцата се полюшваха хаджи Трандафила и петте им деца. Бяно се поклони мълчаливо. Хаджи Илия му отговори по същия начин. И отминаха — мъжът и жената, отворили очите на толкова сливенци и сливенки за писаното слово, бяха поели друма на изгнаничеството…

Във върволицата не липсваха и младежи, накичени с китки ранни цветя и с гердани от пуканки по калпаците, които яздеха напето и караха конете си да се изправят на задни крака; намираха се даже и такива, дето пееха излязлата наскоро песен:

ала тяхната искрена или привидна бодрост не разсейваше тягостта и отчаянието, прихлупили главите и превили плещите на голямата част от изселниците.

По-нататък зърна още един познат — върлинестият Стоян Шошов с ястребовия клюн вместо нос минаваше с челядта си. За него, виж, заминаването беше спасение; разчу се, че бай Стоян открай време бил ятак на войводата Генчо Къргов и дори със собствените си ръце ушил зеления байрак на дружината му — такъв човек ако останеше, то беше все едно да положи сам глава върху дръвника на джелатина. Но другите…

Неусетно до Бяно се бяха подредили и други зяпачи. Повечето бяха турци; скупчени един до друг, те също наблюдаваха нижещата се пред очите им процесия. И не ликуваха.404 Изпращаха кервана със същата скръб, с която си отиваха изселниците.

Видя се Бяно как само след час ще бъде в същата тази печална върволица и горчива въздишка се откъсна от гърдите му. Не бива да отлага повече, каза си. Прав беше Сотир Чамура — в такъв ден колкото по-дълго отлагаш, толкова по̀ задълбаваш болката си. И с тези мисли в главата и с нова въздишка на устните, Бяно си проби път между зяпачите и повлече крака към къщи.

Случи се обаче, че на Машатлъка срещу него се зададе една позната съсухрена фигура в избелели дрехи и с извехтяла чалма на главата. Двамата се поздравиха и спряха.

— Е, Бяно? — поде хаджи Рифат. Беше уж въпрос, пък не искаше отговор. — Чувах, не си променил решението си и ще се изселваш…

— Вярно е, дядо хаджи — виновно рече българинът. — Отивам да впрягам.

Един единствен въпрос — за Божура — беше овладял цялото същество на Бяно, но той се пребори с него, надмогна го. И за да запълни празнотата, рече:

— Каквото ще става, нека да става…

Старецът го изгледа продължително с умните си и разбиращи очи и произнесе тихо:

— Ти винаги си дирил Доброто, нали, Сдилдароглу Бяно?

— Да, дядо хаджи.

— Намери ли го?

— Не. Дори никога не успях да си отговоря що значи Добро.

Ожълтените мустаци мръднаха неопределено.

— Искаш ли един съвет от мене, чоджум? Добро и милозливост не са едно и също нещо. Исус, вашият бог и нашият пророк, ги е смесвал, но в това той, безпогрешният, е сгрешил.

— Тогаз що е Добро, дядо хаджи?

— Добро значи да си полезен на народа си. И с думи, дела, че и с живота си да служиш за неговата полза. Светостта на калугери и дервиши е лъжовна светост. Алчна и себелюбна праведност е тяхната, защото цели само собственото им добруване в отвъдното. Светец за народа си е онзи, който се е борил, мрял е и е убивал за него, а не другият, дето е правил метани по църкви, текета или мечети. Хубавичко премисли тези неща, сине, когато занапред ще търсиш Доброто. А сега…

Бяно го разбра. Въпросът, предишният въпрос, пак пареше на езика му, но той отново не посмя да го изрече. Взе ръката на стареца и я поднесе до устните си.

— Сбогом, дядо хаджи.

— Остани с бога, Бяно Силдар — благослови го турчинът. И верен на себе си, добави: — „Шашмаян, дюшмейен — бир аллахдър.“405 А сега си върви по пътя, който си си избрал, сине. Върви и не се обръщай към въртопа, който ще остане зад стъпките ти. Сбогом…

Бяно не тръгна, а се затича към къщи…

3

Гьочовете и децата бяха натоварени, само Яна не идваше още. Бяно влезе да я потърси. Видя я но не намери сили да я повика. Защото тя, нещастницата, която щеше да тръгне, за да не се върне никога, не бе намерила сили да зареже къщата как да е, а поръсвайки я със сълзите си, се бе заловила да я премете. За последен път…

Когато най-сетне излезе и затвори портата зад себе си, тя се бе постарала да скрие следите от плача си. Без да си кажат дума, Бяно и помогна да се качи върху денковете и да се смести при децата. И без да се обръща, смушка воловете с остена и тръгнаха.

Трябваше да се спусне надолу и някъде край конака да се смеси с кервана, но Бяно избра друг път — нагоре и сетне надясно, през Ески Намазгях. Не казваше и не би казал (и слава богу — Яна и да разбираше, не отваряше уста за въпрос или упрек), но той таеше надеждата да зърне Божура, своята спотаена дълбоко, но незаглъхнала първа любов. Докато да навлезе в турската махала, все още се разминаваше със забързани изселници от Раковската и Дели-Балта, но в Ески Намазгях сякаш попадна в пустиня или гробище — наплашени от издевателствата през нощта, турците се бяха изпокрили в къщите си и никаква жива душа, човек или добиче не се мярваше из сокаците, а тракането на колелата на Бяновата кола отекваше като зловещо хъкрене о каменните дувари.

Докато отначало вървеше пред воловете и ги водеше за юларите, Бяно уж случайно изостана зад колата — искаше да спести на жена си погледа, който се надяваше да размени с Божура. Напразна хитрост: улицата бе все тъй мъртвешки безлюдна, пустееше, погледната отвън, и къщата на хаджи Рифат. Напусто Бяно опипа с очи очертанията й, доколкото те се подаваха над дувара — нищо не подсказваше да има живот в нея.

И отмина…

Тънката и рядка върволица, която бе видял на разсъмване, се бе превърнала в пълноводна човешка река. На Татар мезар, където излезе при нея, пред Бяно се разкри картина, заета сякаш от Апокалипсиса.

„По тесните улици на Сливен се блъскаха коля и пешеходци, талиги, камили и волове — всичко това се беше смесило в една буйна, шумна тълпа — ще пише по-късно един очевидец406. — Радостните викове, грубите проклятия, плачът и писъкът на децата, скърцането на ненамазаните колелета, мученето и цвиленето на животните — всичко това се сливаше в един хаос. Целият град беше се дигнал, беше потеглил.“

Потресен от страшното зрелище на преселението, Бяно изобщо не се опитваше да се вмъкне някак си в безредно стичащото се множество. Но и да се опиташе, нямаше да успее — над блъсканицата царуваше стадното чувство на тълпата, което тласкаше людете да напират и притискат предните, да се движат, сякаш вкопчени едни в други, да отблъскват всеки, който би се опитал да се вмести между тях. Бяно се беше вече примирил да остане най-накрая, когато чу някой да го вика:

— Бяно!… Хей, Бяно!… Идвай тука бе!…

Огледа се. В човешката лавина пред него се бе случил Христодул Топракчиев. Забелязал безпомощността на приятеля си, той беше позапрял колата си и докато едва удържаше напора на задните, приканваше Бяно да заеме празното място пред него. И Бяно не се забави…

— Що се е случило с тебе? — попита Христодул, когато малко по-късно, излезли вече от града, тръгнаха рамо до рамо. — Лицето ти има цвят на пепел…

— Какво се чудиш? — свъсено отговори Бяно. — Погледни сред каква страхотия сме. А ти научи ли за Паскал? Изгорил къщата си.

— Е, познаваме го, нашия Паскал — въздъхна хаджи Христодул. — Когато къса нещо, къса го веднъж завинаги. А ти зърна ли Добри? Трябва да е на стотина-двеста крачки пред нас, не повече.

— В края на краищата кои от Братството тръгнаха и кои останаха?

Другият не свари да отговори. Пред тях се извиси женски писък:

— Спрете, хора! Спрете, за бога!… Детето ми!… Спрете!… Детенцето ми падна…

Хора и коли се разбутаха, увеличавайки безпорядъка, но отзад напираха, та не можаха да спрат, а само се поразместиха.

— О, господи… — проплака същият глас. — Издъхнало, е миличкото… — А човешката река продължаваше да бучи и да се носи напред.

Бяно се извърна назад — диреше ли нещо, очите си ли криеше, не се разбра.

— Какво ме попита? — каза Христодул, сякаш за да пропъди зловещото впечатление от нещастието, станало на две крачки от тях.

— За Братството. Кои тръгнаха, те попитах.

— Добри, аз, ти, Паскал, Цено Коньов… — заизрежда Христодул. — Най-страшна е Ценовата. Московците не позволяват повече от една кола на семейство, пък Цено, с неговата болест, не е нито за дълъг път, нито за друсане. Техните са тръгнали голи като тояги, само и само да сторят място в колата, та Цено да легне на сено. Ама въпреки това…

— Бог да му е на помощ — прекръсти се Бяно. — А хаджи Иван Селимински? Не те чух да споменеш името му…

— Идва и той, разумява се. Някъде съвсем на опашката е. Оня ден двамата с Коста ходили в Дермендере и Чаирлий да му купуват кон. Хеле успели да кандърдисат някого си да им продаде един ат. Коста казваше — да се надигне Тахир ага от гроба, негли ще си познае добичето. Понеже атът май бил ягма от неговите хергелета… Нали помниш лани през август? Когато някои наши тръгнаха да трепят читаците, други грабеха имот…

Той се впусна да разказва за хора, забогатели от грабежите по време на войната, но Бяно бе престанал да го слуша. Една неочаквана мисъл се бе появила в главата му и бе пропъдила оттам всичко друго. Както вървеше, той се обърна назад. В далечината оставаше свидният му Сливен; тук-там се виеха стълбове пушек, но градът си беше все такъв бял и прелестен, какъвто Бяно го помнеше от дете.

— За какво си се замислил? — стресна го гласът на Христодул Топракчиев. — Виждам те, отдавна не ме слушаш…

— За Доброто си мислех.

— За какво-о-о?

— За Доброто. Един стар и мъдър турчин ми казваше днес, че това, нашето, е алчност и себелюбие, защото търси добруване само за нас самите и за семействата ни. А Доброто, истинското Добро — то било да се бориш и ако трябва, да умреш за народа си. Ето, това си мислех одеве. За борбата и за умирането, на които ние сега даваме гръб.

Спътникът му не каза нищо. И не се разбра дали се е размислил върху същото, или то изобщо не е стигнало до съзнанието му. В хаос като днешния трудно беше да следиш собствените си мисли, камо ли чуждите.

Още няколко пъти се обръща Бяно и всеки път виждаше все по-малко и по-малко от Сливен. Но затова пък онази мисъл, която преди малко бе ситна колкото една прашинка, растеше и растеше… И когато наближиха Балдарамския мост, той задърпа юлара на воловете настрана от човешката река.

— Какво си решил? — викна подире му Христодул.

— Ти карай, ти карай!… — отговори му Бяно. — Дойде ми нещо на ум. Ще изчакам тук нашия хаджи Иван…

Помахаха си с ръце и множеството повлече Христодул и колата му със себе си.

Мина около половин час, докато се появи и хаджи Иван Селимински. Като зърна своя приятел, той сам отби коня и спря до него. И кой знае защо, започна да се извинява:

— Изостанах — рече. — Останах назад да помогна на хаджи Нойковица и децата. — Той кимна към колата, която вече почти стъпваше на Балдарамския мост. — Не им е леко…

— Хубаво, че си се сетил — рече Бяно. — В тая олелия май бяхме забравили вдовицата и сираците на нашия приятел. Като се скапа Братството, та…

Селимински предпочете да тласне разговора настрана:

— Таман тръгвах, дойде хабер от юг. Ямболии, енизаарци, па и други също тръгвали. Вавилонско стълпотворение ще бъде в Айтоското поле!407 — Бяно не каза нищо. — А ти? Ти мене ли чакаше, Бяно?

— Тебе, хаджи Иване… Чаках те… да се сбогуваме…

Селимински не го заразпитва, не го заувещава, дори възклицание не издаде. Само го изгледа продължително и кимна:

— Разбирам те, Бяно — продума тихо. — Разбирам те.

— Трябваше да дойде ден като този, та и аз да получа просветление. Разбрах, хаджи Иване, че на този свят няма само една истина, много са неговите истини. Истина беше зовът на бате Георги Мамареца да въставаме. Истина е и твоето предложение да спасим народа, като се изселим. Истина е обаче също, че изселвайки се, ние оставяме без българи земята, дето от памтивека е била българска. Бъдното ще отсъди коя от трите е била най-истинската истина.

— И ти?…

— Аз ще я дочакам тук, тази най-истинска истина. За да й служа според силите си.

Известно време никой от двамата не проговори.

— Скръбно ми е, че пътищата ни се разделят, Бяно — наруши мълчанието Селимински. — Ти беше първият съгражданин, когото срещнах при завръщането си. После се оказа и най-родствената ми душа в Сливен. И постепенно бях привикнал в представите си да смесвам Сливен и тебе… — Той вдигна предупредително ръка. — Чакай, не казвай нищо! Не ти говоря така, за да те разчувствувам, та да продължиш с мене към чуждите далечни земи. — Селимински отново помълча. — Искаш ли да ти призная нещо, което никому и никога няма друг път да го призная?

— Стори го само ако ти го искаш.

— Ти хубаво го каза одеве това, за истините. Познаваш ме, та не можеш се усъмни, че аз твърдо вярвам в правотата на моята истина. И затова дръзвам да поема върху съвестта си отговорността за това ново велико преселение, за обезлюдяването на най-свидния ми от всички български краища.

— Какво признание е това, хаджи Иване? Ти казваш неща, които всеки знае. И в които никой не се съмнява.

— Не бързай! — повторно вдигна ръка Селимински. — Аз твърдо вярвам, че днес моята истина е най-истинската. Но в безсънните нощи в сърцето ми се промъква съмнение. И тогава съвсем не съм така непоколебимо сигурен, че и утре тя пак ще бъде най-истинската.

Сега беше ред на Бяно да го изгледа дълго и настойчиво.

— Не си за завиждане. Навярно е безмерно терзание да бъдеш водач на народа си, а да не си сигурен в пътя, по който го водиш…

— Именно затова не спирам такива като тебе, които решават да останат. И още нещо ще направя — това пак го доверявам само на тебе! — за да облекча донякъде съвестта си, ако утре се окаже, че днес съм сгрешил. Реших да посветя останалия си живот на тези, които сега извеждам от земята на дедите им. Ще им служа, ще им помагам, ще облекчавам изгнаническите им страдалчества, ако е възможно — ще ги съветвам да се върнат.

— Не е лек кръстът, който си избрал за себе си…

Селимински се усмихна странно и неопределено вдигна рамене.

— Дали съдбата ще пожелае да се срещнем пак, Бяно? — Не дочака отговор и махна с ръка. — Глупав въпрос, захванал съм, знаеш, да изкуфявам. Ех, ако знаехме какво вещае съдбата за бъдното… — После попита: — Имаш ли оръжие?

— Имам. Ала не ми се вярва да ми потрябва.

— Лъжеш се. Аз вече зърнах шайки от Дебелата кория да се промъкват към града. Е какво, Бяно, да се прощаваме, а?

— Щом е дошло време…

— Или слушай, хайде да не се прощаваме! Прощават се хора, дето не вярват, че ще се срещнат пак. Пък ако не се простим, погледнеш, че сме измамили съдбата и тя кръстоса отново пътищата ни…

— Така да бъде, хаджи Иване!

Селимински спря върху него топлите си кафяви очи, после с усилие се откъсна, помаха с престорена веселост на Яна и децата, метна се върху коня си и без да се обръща, с гладък раван изчезна на изток.

Както го изпращаше със замъглени очи, Бяно усети някой да докосва рамото му. Извърна се стреснато. Привела се от денковете, Яна бе протегнала ръка и го милваше.

— Чух всичко, Бяно — каза му през радостни сълзи. — Благодаря ти!

— За какво има да ми благодариш? — попита той смаяно.

— Когато вие, мъжете, избирате и чертаете пътищата си, мислите не само за вас и семейството ви, а за още хиляда други неща, някои от които могат да се сбъднат чак след век. Ние, жените, сме другояче направени. Не виждаме по-далече от утрешния ден и от мъжа и децата.

— Но затуй пък бог ви е надарил със здрав смисъл…

Яна сякаш не го чу.

— И когато бяхме пред прага на неизвестното, исках ти да решаваш по мъжки, като за след век, а не да се влияеш от женските ми приумици. Благодаря ти, че реши това, което реши. Защото то отговаря и на моето неизречено желание…

Той вдигна ръка и улови нейната, доверчиво легнала върху рамото му.

4

Човешкият мравуняк продължаваше да пъпли и напира откъм Сливен, та за да не му пречи, Бяно не се върна по същия път, а свърна надясно, по обиколния, който водеше за града откъм Ново село. И каква разлика! Докато се намираха сякаш посред море от хора, тук, два хвърлея място настрана, беше пустош и мъртвило. Да изскочат отнякъде читаци, нито някой ще чуе виковете ти за помощ, нито ще се намери човек да се притече…

Незабелязано от Яна Бяно провери и запрегна пищова, премести и калъча си, наследен от баща му, на по-удобно в пояса, да е под ръка. Но, слава на бога, не стана нужда да ги вади, поне тук, на къра; без да срещнат жива душа, след три четвърти час те навлязоха в Ново село. Отдъхнаха си, но скоро разбраха, че това е било лъжовно успокоение — нямаше ги насреща им дружелюбните и приветливи новоселчани, не ги изгледаха с любопитни очи бабички, застанали с хурки и вретена по портите, не играеха рояци чуруликащи дечурлиги по улиците, дори дим не се мярваше над комините; Ново село ги посрещна безлюдно, залостените порти на високите дувари сякаш криеха запустели къщи, тръпки побиваха снагата на човека пред тази смразяваща пустота. Иванчо, достатъчно пораснал, за да възприема що-годе вярно света, се разплака от страх; Бяно, който с една ръка водеше воловете, а другата държеше върху дръжката на пищова, не се обърна, но чу как Яна с треперлив глас запя на децата и сетивата му подсказаха, че тя ги е прегърнала, както квачка прегръща с крила пиленцата си пред близка опасност.

Бяха дошли наблизо до църквата „Света София“, когато някъде до тях се разнесе сподавено повикване:

— Хей, хора, християни ли сте?

От една открехната протка някакъв непознат мъж, кажи-речи на Бянови години, им правеше знаци с калпака си.

— Добри християни сме — рече Бяно; не го търсеше, пък говореше полугласно — тъй става например, когато се приказва в божи храм.

— Помогнете, християни! — Непознатият направи няколко крачки към тях. — Заклевам ви във всички светии, помогнете! Жена ми ражда, мъките и вече захванаха, пък няма кой да я…

— Защо не повика някоя опитна баба да я…?

— Ти луд ли си, човече! — прекъсна го мъжът. — Тук няма жив човек, пък ти — баба!… И то опитна!…

— Какво можем помогна ние… — започна Бяно, но този път думата му пресече Яна:

— Не си прав, все ще помогнем! Не можем остави жената да… Е, ако не съм бабувала, раждала съм, знам какво е!

— Да те поживи бог, булка! — благослови я човекът и се поклони пред нея.

— Хубаво — каза Бяно. — Отваряй портата. Цялата, цялата порта, не мога да оставя колата вън. Как се казваш?

— Християнин съм — с предишната обърканост отговори мъжът, докато отваряше портата.

— Това го разбрах. За името ти те питам.

— Прости ме, приятелю, хептен се шашардисах вече. Иван ми е името, Иван Хитов. Козар и овчар съм, това е моят занаят.

— Тази къща не е ли на Златко чорбаджи?

— Негова е била, сега е наша. Зер жена ми Съба е чорбаджи Златкова унука. А ти? Ти кой си?

Бяно му каза.

Яна се смъкна от денковете, прекоси добре подредения двор и изчезна в къщата, някъде там, откъдето на равни промеждутъци долитаха стенания. Бяно свали от колата децата и те скоро се заиграха — колко им трябва на деца, за да забравят какво е извън този висок дувар и тази залостена порта! Разпрегна воловете и им даде да ядат, а сам приседна на ока, извади чибук и запуши. До него клекна Иван Хитов и също запали.

— Какъв ден, свети боже! Да ми се ражда дете, когато цял град е замязал на гробище…

— А турците? Турците какво правят?

— Безчинствуват, какво! Да не мислиш, че от пъзливост едва открехвах портата? От тях се пазех, бог да ги убие. Че още казаците бяха в града, тия, дето бяха охрана на нашите, а те, поганците, вече се смъкнаха от боазите и го удариха на грабеж и насилие. Тук, в Ново село, комай бастисаха две от всеки три къщи. А един комшия, Генчо Ичеренеца, ако си чувал за него, заклаха с цялата му челяд… Сега гачели шетат из другите, по-богатите махали.

Яна се показа на пруста (къщата беше построена на земята, без горен кат) и повика за нещо стопанина.

Остана най-сетне сам Бяно и се замисли. Не, това не беше мислене. Мозъкът му се напрягаше до последни сили, а в същност никаква свързана мисъл нямаше в него. Безредна вихрушка от картини, видени и невидени, напираха една през друга в него: достолепният начин, по който даскал хаджи Илия отиваше към изгнаничеството си; разбъркването на колите, когато онова нещастниче беше паднало под колелетата; изколването на Генчо Ичеренеца и семейството му; дивашката ягма на разните коджамюстеджебовци; зловещата пустота на новоселските улици… И свързани мисли проблясваха нарядко, ала неподредено и без никакъв повод. „Кой занапред ще учи децата ни? И хаджи Иван, и поп Шишко, и хаджи Илия — всички, всички заминаха…“ Или: „Дали изродите няма да се сетят, че в къщата на хаджи Рифат се крие християнка?“ Или още: „Трябва да прескоча до Трънкини. Както са в крайна къща…“ И още: „Бог да ме убие, ако не закова пак гредата над портата…“

Нечие докосване го стресна, извади го от вцепенението му. Беше Иван Хитов, който, ухилен до уши, му подаваше шише ракия.

— Какво?… Какво?…

— Как какво! — с несдържана радост му рече стопанинът. — Момче, разумява се.

Едва сега Бяно си даде сметка, че имаше вече доста време, откакто бе престанал да чува виковете и пъшканията откъм вътрешността на къщата. Видя и децата, заети лакомо да изтопяват последните капки на някаква гозба, с която ги бяха нахранили.

— Да е живо и здраво! — пожела. И преди да вдигне стъкленицата, сети се да попита: — Какво име ще носи?

— Панайот, така сме решили с булката.

— Да е жив и здрав Панайот! — повтори пожеланието си Бяно. — Чувал съм, че който се роди в ден на скръб и загуби, преживява във веселие и късмет. Наздраве! За Панайот Иванов Хитов!

Пиха, после повториха и потретиха. Ракията някак прекалено лесно се хлъзна в празния стомах на Бяно, после сгря тялото, но размъти главата му. И предишната му загриженост за прибирането до дома отчасти се поразсея.

— Още колко време ще е нужна жена ми тука?

— Питах я и аз — извинително рече младият баща. — Не било много, тъй каза. Да изкъпела и повиела детето, пък с останалото аз съм можел как да е да се справя, дорде намеря някоя жена да помага. Че то туй мъртвило няма да е вечно я!

— Ако довечера все още много вилнеят капасъзите, утре сутрин ще я доведа. Не знам как, но ще я доведа.

— Благодаря ти, Бяно Абаджи. Да е благословен бог, загдето те изпрати на пътя ми.

Не след дълго дойде и Яна и каза весело — хайде, сега можели да се прибират в къщи. Бяно едва сега осъзна, че пладне бе преминало и слънцето вече клонеше към Урум Тарла.

— Да ви съпроводя до в къщи, а, Бяно Абаджи? — попита го стопанинът, докато впрягаше воловете; попита го и беше готов да го направи, макар и да личеше, че ужасно му се ще да остане при жената и детенцето си.

Бяно, разбира се, отказа. И скоро напуснаха този дом, който, радостта бе избрала да споходи в такъв нерадостен ден.

Навън сега се усещаше промяна. Вече се мяркаха хора — любопитни глави надничаха от портите, възрастни турци шушукаха тук-там, по кьошетата, по-млади се подаваха от дюкяните си… Всички проследяваха с нескрито изумление колата на завръщащия се Бяно, устабашията на абаджиите, сякаш го виждаха да излиза от гроба. Никой не го обиди, ала и никой не рачи да му предложи закрилата си, докато се прибере. Бяно обаче беше благодарен и за това — стигаше му, че се чувствуваше между живи хора, а не сред пустиня.

Така без премеждие стигнаха те до дома на Силдаровците и скоро-скоро, пришпорвани от непреминалите си страхове, прибраха воловете и товарите от колата. Като направиха и това, Яна въздъхна облекчено:

— Сполай ти, Бяно… Сполай ти, че пак сме си у дома…

5

— Ще прескоча да навестя Трънкини — каза Бяно, като гузно избягваше погледа й.

— Сега? — изтръпна Яна. — Та кръвниците дебнат по кьошетата с ножове и шишанета в ръце… Луд ли си да излезеш?

— Трябва — рече късо Бяно. — Ето ти този пищов, запрегнат е. Вземи го, вземи го, за всеки случай… Залости портата зад мене. Ако се чука, не отваряй! Ще отвориш само ако чуеш гласа ми.

Бяно изчака на улицата, докато вратата се затвори зад гърба му, после не се опусна надолу към Аба пазар и Клуцохор, а виновно, като крадец, свърна точно в противоположната посока. Към Ески Намазгях…

Градът отново бе замрял. Временното съживяване се бе стопило едновременно с привечерието — в ден като днешния никой, българин или турчин, не смееше да замръкне вън от портата си.

На улицата, където беше хаджи Рифатовата къща, Бяно не срещна никого. Спусна се надолу към Двата аслана, после полека се върна по стъпките си — никого не зърна, никой не му се обади.

Изкачи се пак нагоре, поколеба се, пък с решителни стъпки се отправи към дома на стареца. Портата не беше заключена. Бяно я бутна, открехна я и влезе в двора. Посрещна го гробовно безмълвие, по-страшно от всякаква заплаха, облечена в плът и кръв. Той се пребори с порива си, който го подтикваше да се обърне и да побегне от този мъртвешки пуст дом. Стисна юмруци и бавно пристъпи към къщата. Но в подножието на стълбата, която водеше към хаета, отново спря — кой влиза в чужда къща, без да се обади?

С глас, който сам не позна, Бяно подвикна тихо:

— Има ли някой тук?

Предишната зловеща тишина беше единственият отговор.

— Дядо Хаджи, тук ли си?… — Мълчание. — Нехиря ханъм?… Божуро?…

Като стъпваше крадешком, той изкачи стълбите и…

И за малко не се препъна в тялото на хаджи Рифат, проснато по гръб сред локва съсирена кръв — въртопът, за който бе споменал старецът, бе споходил и неговата къща. Бяно се наведе. Смъртта бе дошла от изстрел право в сърцето. И толкова отблизо бе гръмнала злодейската ръка, че огънят на барута бе обгорил ризата на жертвата. Кой ли е могъл да посегне на добрия старец? И защо? Откъде се намери българин, който да има да отмъщава именно нему? Или някой се полакоми за дрипите на сиромаха? Безсмислено дело на заслепен злосторник ли бе тази смърт или…?

Бяно заобиколи смъртника, премина по хаета и надникна в ашодаята и в двете стаи. Пустош! Такава пустош, сякаш от хиляда години човешки дъх не бе сгрявал тези синкаво-бели стени, весел пламък не бе заигравал в това огнище, грижовна ръка не бе докосвала калайдисаните синии и сахани по лавиците.

Изведнъж — за пръв път! — Бяно помисли за онова, което би го очаквало, ако го откриеха тук, сам, в чужда къща и с този труп до стълбите: никаква земна сила не би го спасила от бесилото. Уплаши се и побърза към портата. Но когато слезе от хаета, неопределен звук, долетял откъм двора, го накара спре. Заслуша се. Да, чуваше се нещо, което можеше да бъде и плач, и котешко мяукане, и стенание, че и скърцане на несмазана врата. Измина седем-осем крачки нататък през двора и…

— О, господи!… — простена гласно.

На земята пред него лежеше Божура. Мъртва. Лежеше ничком, напълно гола, дрехите й, разпокъсани, бяха разхвърлени наоколо. Тялото й щеше да бъде със съвършена мраморна белота, ако убийците не бяха направили с ножовете си три кръста — на челото, на гърдите и на корема, та засъхналата кръв и подаващите се от раната на корема вътрешности привнасяха към студената красота на снагата й цветовете и грозотата на насилието.

Беше време, когато Бяно, бе помислил, че ако види Божура мъртва, ще се повали като подкосен върху бездиханния й труп и там ще издъхне. Сега стоеше вцепенен, само две сълзи се откъснаха от очите и се търкулнаха по бузите му. Сетне се приведе, взе от земята един разпарцаливен фустан и покри тялото — срамуваше се от тази среща с Божурината голота. После извади ножа си и се залови да копае влажната пръст наблизо до трупа. И тогава до ушите му отново долетя онзи странен звук, който го беше довел дотук. Остави ножа и се заслуша. Протяжният неопределен звук долиташе от един шубрак на няколко крачки по-нататък. Бяно полека приближи и раздели клончетата на храста. Захвърлено на земята, там плачеше пеленаче…

Провря се в шубрака и с непохватни, но грижливи ръце извади детето, полюля го и му погука; сякаш усетило ласката и топлината на прегръдката, то се успокои и млъкна. Сега вече не беше трудно за Бяно да разбере какво се бе случило. Когато читаците са затропали по външната порта, Божура е грабнала детето си и с него в ръце е побягнала през двора. Но портата не е устояла. Тогава, верен на себе си, в името на човещината и на истинското Добро, хаджи Рифат се е опитал да прегради пътя на злодейците. Опитал се е и там е намерил гибелта си. Разбрала, че не може да спаси и детето, и себе си, жената го е захвърлила в гъстия храсталак, а сетне е тръгнала назад, срещу убийците си. И срещу смъртта…

Той остави повитото дете до себе си, взе отново ножа и продължи да рови пръстта. Изкопа плитък трап, положи в него вкочаненото тяло на Божура и с шепи зарина върху него изкопаната пръст, сетне нахвърли отгоре камъните и клоните, които му попаднаха под ръка — страхуваше се кучетата да не разровят гроба. Накрая взе отново детето на ръце, застана там, където под пръстта бяха краката на покойницата, и шепнешком прочете „Отче наш“.

Сторил и това, Бяно излезе на улицата и тихо затвори след себе си вратата на мъртвия дом.

6

По-късно тя щеше да се чуди сама на себе си — не как е запазила самообладание, а как изобщо е преживяла тази минута: съсечен от лявото рамо до десния хълбок, Пею се търкаля от едната й страна, от другата двегодишният Георги се валя, свит на кълбо, и реве до бога от болката на шамарите и ритниците, а по средата, тя, с този подут корем, не само не се строполява и не припада, а се зъби на кеседжиите и, поне външно, пет пари не дава, че — по всичко личи — ще бъде следващата жертва. Откъде бе почерпила тази нечовешка сила? На какво намери духът й да се опре, че да не рухне тя там, до погиналия пред очите й съпруг?

— Виж я ти, дивата котка — рече с нещо като уважение Коджа Мюстеджеб. — (Защото тайфата у Пеюви бяха именно Коджа Мюстеджеб и неговите хора.) — Не хленчи, а съска и вади нокти…

Трънка изпита някаква вътрешна нужда да донатрие мутрата му, пък след това да става, каквото ще.

— Не се е родил още гъжвалия — озъби се насреща му, — който ще изтръгне хленч от дъщерята на Георги Силдаря. Зер такива бабаити като вас Георги Силдаря е клал по десетмина наведнъж.

— Какво я оставяш да лае кучката бе, Мюстеджеб? — подхвърли Ружди Балабан, докато връзваше в една бохча награбеното от къщата. — Не виждаш ли, че не й се ще да се раздели от мъжа си?

— Кажи на това твое копеле да млъкне! — рече на Трънка друг от тайфата. — Проглуши ми ушите с квиченето си.

Но Коджа Мюстеджеб не дочака нейната намеса — нему бе хрумнала къде-къде по-находчива идея. Отиде до заровилото глава в земята дете, подложи крак под него и викна на жената:

— Дръж!

Замахна крак, а детето подхвръкна във въздуха. Трънка изрева, стори отчаян скок встрани и улови Георги, преди да падне и разбие глава в каменния плочник.

— Бре, курназ жена! — смая се онзи, който преди малко се оплакваше от „квиченето“ на малкия.

Мюстеджеб се изсмя и от дупката между зъбите му се разхвърчаха слюнки.

— И ги ражда едни — каза, — да ти е драго да се срещнеш с тях, че да изпиташ ритника си…

— Проклинам те пред бога! — изсъска в лицето му Трънка! — Проклинам те и те заклевам пак да се срещнеш с моя Георги, но тогаз той да търкулне чутурата ти в…

— Не е жена това, а жив дявол! — възкликна Ракип Пехливан. — Откъде ли взема тая сила?

Суеверен беше Коджа Мюстеджеб, та тази клетва на жената, изречена в името на бога, го бе засегнала. Или може би някакво вътрешно чувство му подсказваше, че това не е клетва, а прокоба, която един ден наистина щеше да се сбъдне?

— Ей-сега ще ти отговоря — рече той и извади калъча си. — Ще я отворя като агне и ще видя откъде иде вещерската й сила.

Тръпка разбра, че е дошъл часът да се сбогува с живота си. И пак не извика, само скри детето зад себе си, за да постави своите гърди между ятагана на турчина и него.

… И в този миг видя Бяно, който влизаше в двора. Дали бе извикала при вида на брат си, дали бе трепнала или бе погледнала към него по някакъв особен начин, но ягмаджиите, цялата тайфа и Коджа Мюстеджеб заедно с другите, се извърнаха, загледаха се във влизащия и сякаш забравиха за Трънка.

А този, дето идеше, беше Бяно и не беше Бяно. Защото „светецът“ на Силдаровския род съвършено никак не приличаше на себе си. Лицето му, обикновено милозливо и кротко, сега бе студено, свирепо, жестоко, с израз на някаква дива отмъстителност; в движенията му пък нямаше припряност, те бяха отмерени и премислени, хладно решителни. Турците може и да не го познаха, да не бяха чували нито за пословичното му благодушие, нито за пословичната му телесна сила, ала преди още той да каже или направи нещо, те, невям доловили някаква надчовешка заплаха, срещу която всяко усилие е напразно и безполезно, видимо изтръпнаха от ужас.

На земята до портата Бяно остави някакъв мърдащ вързоп и се извърна към кеседжиите. Чудовищна, неописуема мощ се излъчваше от него. Хлъзна поглед по шайката, сякаш да се увери доколко хората от нея са незначителни твари. И тръгна срещу тях.

Беше сам срещу седмина. И да имаше някакво оръжие, не го извади. Не се опита да ги сплаши с думи. И не се нахвърли върху им, та да има на своя страна бъркотията. Не, Бяно вървеше съвсем бавно срещу тях — сякаш канара се канеше да прегази хилав плет, а не човек да се пребори с човеци. И турците не издържаха. Те можеха да го застрелят с пищовите си, да го съсекат с ятаганите си, да го надвият даже в борба с голи ръце, но се огънаха пред него като пред демонична сила, неволно сториха крачка назад.

Само един се намери, който не се поддаде на магията на ужаса и реши да изпита силата си — Ружди Балабан. Измъкна той кривата си пала и пристъпи към идващия Бяно. А Бяно като че ли не го забелязваше. Вървеше напред и дори не отклоняваше поглед към него. Ала когато Ружди замахна, той направи една къса крачка към него, много къса, но тя го отведе зад наточеното като бръснач оръжие. И тогава Бяно за пръв път в живота си употреби своята чрезмерна мощ срещу човек. С едната ръка улови китката на Ружди Балабан, която стискаше палата, с другата — лакътя му, без никакво видимо усилие стори съвсем леко движение, звук като от счупване на суха пръчка се сля с животински рев и ръката на турчина се пречупи на две. Сетне Бяно не го блъсна, а само го бутна настрана и бабаитинът отлетя на пет крачки и пльосна по гръб в някаква локва. Участта му изобщо не привлече Бяновото внимание. И с предишната бавна стъпка той продължи към останалите.

— Бягайте! — извика някой.

Тайфата не дочака друга покана. Който свари, успя да се измъкне през вратата, другите се прехвърлиха през оградата. Уловил прекършената си ръка, подир тях се затътри и Ружди Балабан.

— Не знаех, че си бил такава хала — каза Трънка, когато и последният турчин се измете от двора.

Тези няколко думи бяха и единствената й свидлива похвала, и благодарността й, и сухият и безцветен израз на изумлението й от невероятната промяна, станала с брат й.

— Хайде — рече той в отговор. — Да приберем останките на Пею и да тръгваме.

— Къде?

— В къщи, къде! Не можеш остана тука. Нито днес, нито нататък. Виждаш какво е.

— Не! — отсече тя.

Бяно я разбра погрешно.

— Утре ще дойдем с повече хора. И поп ще доведем. Ще го опеем и ще го погребем по християнски…

— Не! — повтори Трънка. — Да го приберем, тежко ще ми е да го пренеса сама, и да го измием. Но иначе никъде не мърдам. — И натърти: — Нито днес, нито нататък. Разбираш ли, бате? Оставам си жена на Пею. Ще се грижа за имота му, ще отгледам децата му.

Брат й размисли върху думите й, после сви рамене. Знаеше — Трънка не е жена от плът, а от кремък…

Той я познаваше, но все пак не докрай. Защото когато по-късно, помогнал й криво-ляво да се оправи, Бяно си тръгна, тази кремък-жена седна на прага, захлупи лице в шепи и горчиво се разрида…

7

А той пък по-късно щеше да си казва, че е извършил най-нелепото, което е можело да се извърши — в привечерието на този паметен тринадесети април, когато вълна̀та на незапомненото събитие беше извадила на повърхността цялата тиня и гнилост на Сливен и казата и когато всеки разумен човек търсеше да се укрие в къртича дупка, за да преживее въртопа на развихрилото се насилие, на Бяно хрумна да се изкачи на Хамамбаир. И не само му хрумна, но го и направи.

Както беше безоръжен и с едно пеленаче в ръцете, той, излязъл от, Трънкини, не избра най-потайните пътеки и комшулуци, за да се прибере до дома си, а свърна нагоре по баира. И не че беше толкова замаян от събитията, та да е сляп за смъртната опасност, на която се излагаше. Но него го теглеше един порив, по-силен от съзнанието за опасността, на който разумният иначе Бяно не можа да устои — към височината го теглеше непреодолимото желание да види своя Сливен.

Изкачи се почти до върха на Хамамбаир и се обърна към север. И в този ден на ужасите в сърцето му трепна топлинка — ето, пред него беше най-свидното кътче от цялата божия земя! Как изобщо му е скимнало да напуща Сливен, бащиния си край? Как е помислял да го изостави?

Вляво, над Кешишлика, се въздигаше двугърбата Урум Тарла. В призрачния сумрак на пролетната вечер хълмът му заприлича на някакво огромно животно, каквито има само в приказките, настръхнало и приклекнало за скок. По-нататък, от другата страна на Асеновския боаз, идеше извисеният купол на Бармука. Той и меко заоблените Гаговец и Хисарлъка, които се кипреха отсреща, с подножията си докосваха и дори навлизаха в града, сякаш нарочно поставени, за да напомнят на роба, че на крачка от него е хайдушката Стара планина. Над тях, сурови и величествени, се диплеха Сините камъни. А още по-високо, там, където небето се привеждаше, за да докосне с устни земята, Българка, Кутелка и Чаталка пробиваха снежната шапка на Балкана и гордо стърчаха на възбог, като че устремени да се окъпят в последните лъчи на потъналото зад планините слънце. И сред цялото това великолепие от щедро разпилени красоти се гушеше той, неговият Сливен — белият, гиздавият, богатият, прочутият. Не, никога няма да съжали Бяно, че се е върнал от сред пътя. Не беше сбъркал в днешния си страшен избор, когато пред добруването по чужди земи предпочете живота, теготите, труда и смъртта в и за този обезлюден град, който трябва да се възроди от нищото.

— Видял си много превратности — прошепна Бяно, като се обръщаше към своя град, — ще преживееш и тази. И ще станеш пак онзи Сливен, дето е бил винаги гордост и огнище на българщината…

Сбогува се с чудната гледка пред очите си и се спусна надолу. Нито на баира, нито през Клуцохор, нито сетне през същинския Сливен срещна човек — ако още имаше неизморени и ненаситни читаци, които продължаваха да грабят и безчестят, те бяха настрана от неговия път. И така в припадналата пролетна вечер Бяно извървя улиците и стъгдите на своя град и необезпокояван от никого, стигна до бащиния си дом.

Почука веднъж… дваж… — никой не се обади отвътре. Почука трети път. Някъде иззад портата се чу шумолене на крадливи стъпки, но пак никой не се обади. Едва сега Бяно си припомни поръката, която на излизане бе дал на жена си.

— Отвори, Янке — рече. — Аз съм.

Тупна греда, звънна желязото на джугата и портата със скърцане се отвори.

— О, Бяно… — не каза, а проплака Яна.

И чак сега той помисли за душевните терзания, които бе причинил на тази вярна жена, осъдена от прищявката му да преживее самичка всичките страхотии, истински и въображаеми, на този злокобен ден.

— Не се страхувай — продума й нежно, — тук съм, нищо повече не може да се случи.

— А другите?… Пеюви?… Що видя и що преживя навън?…

— Вън е нещо като Страшния съд. Остави! Друг път ще ти разкажа.

Той обгърна раменете й. И тогава тя зърна вързопа в ръцете му.

— Какво е?… Какво носиш?…

— Дете — отговори Бяно. — Българче, останало без баща и майка, без никого на света. Прибрах го, за да го отгледаме.

— Ах, горкичкото! — Тя взе живия товар от ръцете на мъжа си. — Милата душица! Докато ние с тебе сме живи, бедничкото нивга няма да се почувствува сираче. Нали, Бяно?

Изкачиха се по стълбите и влязоха в одаята. И там, в светлината на лоените лампи, Яна позна дрешките и юрганчето, които бе изработила със собствените си ръце.

— Не зная как е кръстено — глухо произнесе Бяно, като гледаше настрана. — Но нали е намерен, Найден ще му бъде името.

— Да — каза Яна през сълзи. — Ще бъде Найден…

В огнището имаше жив огън и това беше най-хубавото нещо, което можеше да видиш в една българска къща през този ден.