Тъй желан и толкова далечен

2

Два часа по-късно раираната полицейска кола докара отново Лейс и Джордън в къщата. Отношенията най-после бяха изяснени и мистър Уейд изглеждаше развеселен от случката. Той откъсна поглед от преградата, деляща ги от шофьора, и се обърна към хубавичката млада жена до себе си:

— Разрешен ли е вече достъпът в собствения ми дом?

Лейс въздъхна и се опита да не се ядосва на саркастичната му физиономия. Този човек нямаше намерение да забравя случката.

— Мистър Уейд, всичко това е едно огромно недоразумение. Не си мислете, че фирмата ми ще вземе да упоява клиентите си със задушлив газ. Не виждам защо трябва да се стоварва цялата вина върху „Ситинг Тайт“ и…

— Значи ще ми позволите да легна в леглото си? — продължи Джордън в същия дух.

Лейс преглътна хапливата забележка, напираща в устата й, и каза студено:

— Разбира се, мистър Уейд. Извинявайте, дето не отговорих на първия ви въпрос. Ако ми дадете половин час, за да си събера нещата, ще напусна тутакси владението ви, а утре ще прекратим договора, който сключихме със секретарката ви. Може би следващия път, когато заминавате, ще дадете някакъв адрес на мисис Тъкър, за да може да ви се…

— Стигнахме — обади се полицаят зад кормилото.

— Благодаря отвърна Джордън Уейд, — съжалявам, дето ви разкарвахме без нужда.

Когато слизаха, погледът му отново се задържа върху тялото на Лейс. Тънката лятна пижама едва прикриваше апетитните му извивки. Забеляза, че полицаят също я зяпа похотливо. Слезе пръв и подаде ръка. След това се обърна и с огромни крачки се запъти към къщата. Лейс едва успяваше да го следва. Малко преди да отвори входната врата, тя го хвана за наметалото:

— Хей, не толкова бързо, за да не се повтори всичко отначало!

Ръцете й пробягаха по малката клавиатура, монтирана непосредствено до вратата. След това натисна с длан дръжката. В този момент пищенето отвътре престана.

— Готово ли е, или ще трябва да викаме „Сезам, отвори се“? — обади се Джордън.

— Може би по-ефикасно ще е, ако пъхнете ключа в ключалката. Можете да го направите, без да се страхувате.

Джордън отключи и я пропусна вътре.

— Значи и през ум не ви е минавало да изключите тая дяволска машинария?

— Естествено, че не! „Ситинг Тайт“ де юре все още е отговорна за този обект. Да не мислите, че ще рискувам, докато не е прекратен договорът. След като официално снемем охраната, тогава ще изключим системата.

— Да, разбирам. Алармената система явно е по-важна, отколкото здравето на собственика!

Лейс мина покрай него, без да каже дума. „Господи, този човек ще ми се сърди дори на оня свят.“

Спомни си, че Бренда беше говорила за някакви познати в Близкия изток. Сега ориенталското обзавеждане в къщата изведнъж й се стори съвсем естествено. Лицето на Уейд напомняше с нещо на Омар Шериф. Роджър беше се пошегувал, че в този дом липсва само харемът. Сигурно имаше и харем, но го държеше на друго място.

— Чухте ли ме? — стресна я гласът му. — Хайде да отидем в кухнята и да похапнем нещо. През последните двадесет и четири часа съм прелетял десет хиляди мили, а и напоследък ми се случиха разни неприятности.

Лейс се запъти по коридора към стаята, където й беше багажът.

— Вие идете, а аз ще си опаковам нещата.

— Дума да не става! Няма да ви пусна сама посред нощ! Достатъчно преживявания за днес!

— Мистър Уейд, аз теоретически все още работя за вас, но това не ви дава право да ми разпореждате какво да правя. Нашият договор се прекратява утре сутринта. Тъй като вие вече сте си вкъщи…

— Ще си затвориш ли устата най-после!

— Моля? — Лейс се обърна възмутена. — Да не би…

Не можа да каже нищо повече. Мъжът с облекло на източен шейх я привлече към себе си, притисна устните си до нейните. Заклещена в силните му ръце, не можеше да каже дума.

В първия момент Лейс беше толкова изненадана, че изобщо не се възпротиви. След това взе да се дърпа, но това не даде резултат. Близостта с Джордън й беше неочаквано приятна. От него се излъчваше сила и мъжественост. От дрехите му се носеше лек дъх на някакви непознати източни благоухания. Чувствуваше топлината на тялото му. Ръцете й като че ли сами обвиха тила му.

Лейс харесваше точно такива мъже. С бившия си съпруг — Кит Мартиндейл, никога не беше изпитвала нещо подобно. По гърба й полазиха едновременно горещи и студени тръпки. Почувствува, че главата й се замайва. Обзе я дяволско желание да продължава до безкрайност, да получи всичко от мъжа, в чиито прегръдки се намираше.

Стресна се и се отърси от замайването. Дръпна се и прошепна:

— Пуснете ме, мистър Уейд!

— Джордън — поправи я той. — Ще те притеснява ли, ако ме наричаш така?

— Не… Но как…

— Тогава го кажи!

Вече не я притискаше до себе си, но и още не я беше пуснал. Лейс знаеше, че няма да го направи, докато не изпълни желанието му. Без съмнение беше свикнал да получава това, което иска.

— Джордън… — измърмори тя — доволен ли сте вече?

Погледът му беше вперен неподвижно в сините й очи, където ясно се отразяваше душевното й състояние. В тях имаше упорство, предизвикателство и малко страх — напълно обясним предвид обстоятелствата. Той си обеща, че един ден тази жена няма да се страхува от прегръдките му и ще шепне името му, без да я моли изрично за това. Тези съблазнителни устни ще търсят неговите. Тялото и ще… Причерня му пред очите от възбуда, докато си представяше всички тези възможности. „Някой ден. Скоро!“

— Да — отговори той, — много съм доволен. Сега ще дойдеш ли с мене да хапнем нещо?

— Е, добре, нещо леко — капитулира Лейс. — Може би малко течен шоколад.

— И малко препечени филийки.

Задоволството пролича в погледа му. Беше завоювал първата си победа. Щеше да спечели тази жена. Стъпка по стъпка. След като сломи и последната и съпротива, тя щеше да е само негова. Тази перспектива му се стори вълнуваща.

Тъмбълуид чакаше в кухнята и вече проявяваше признаци на нетърпение. Грамадното куче затрепери от радост и възбуда, като видя двамата си любимци да се връщат заедно.

— О, бедничкият — Лейс клекна до кучето и го погали зад ушите. — Никой не ти обърна внимание в бъркотията, нали. Просто те забравихме.

Измъкна половин пакет бонбони. Тъмбълуид се разтрепери още повече. Тя разви един бонбон с лимонов аромат от хартийката и му го подхвърли. Забеляза, че Джордън я гледа смаяно.

— Нали знаете, че обича сладкото?

— Знам, знам. На Хелоуин го пращам да събира бонбони с торбичка, окачена на шията. Но знам и друго — хич не си пада по жените. Кажи ми, как успя да го прелъстиш? Може би си го залъгвала със сладкиши да действа против убежденията си? Майка ми, двете ми сестри, някои… хм, приятелки и дори секретарката ми направиха всичко възможно да се сприятелят с него. Не постигнаха никакъв успех.

Лейс се замисли за малко относно „приятелките“, след това кимна:

— Бренда ме предупреди. Каза ми, че е същински женомразец. Обаче, когато бях принудена да поема тази работа от Роджър, се оказа, че кучето няма нищо против присъствието ми.

Джордън разбърка в една купа какао и мляко, и погледна към Лейс, която тъкмо вадеше сиренето от хладилника.

— Кой е Роджър?

Кой знае защо, почувствува неприязън към другия мъж.

Докато препичаше филийките на тостера, Лейс му разказа не само за Роджър и неговата страст към изчезналите древни градове на Сибола, но и за „Ситинг Тайт“ и за всичките услуги, които предлага.

Джордън слушаше внимателно.

— Изглеждаш ми доста млада за притежателка на фирма.

Беше свалил наметалото и шапката си и нави ръкавите на ризата си, за да налее какаото. Ризата беше разкопчана отгоре и се виждаше загорелият му врат. Носеше масивна златна верижка. Панталоните му за езда бяха напъхани в ботуши, които стигаха до коленете. Лейс не можеше да откъсне поглед от него. Представяше си го как язди през пясъчните дюни бърз като вятъра, а след това се отбива да прекара нощта в някой оазис или в двореца на някой султан.

— Аз съм на двадесет и шест — отговори тя на въпроса му. — Започнах с този бизнес още докато бях в колежа и скоро не можех да се отърва от поръчки. След като завърших, се захванах изцяло с тази работа. Първата година едва покривах разноските си, но след като Кит измисли тази система, започнахме да предлагаме повече услуги и работата потръгна. „Ситинг Тайт“ стана печелившо предприятие…

Джордън се наслаждаваше на приятелския тон, който се беше установил между него и Лейс. Взе последната филийка от чинията и се облегна на стола. Искаше да се осведоми за алармената система, чиято забележителна ефективност беше изпитал на гърба си, но внезапно спря да говори и се ослуша.

— Не съм особено просветен, но май че някой иска да ни направи посещение. Три часът през нощта е, интересно кому е хрумнала подобна идея?

— И аз чух нещо — обади се Лейс, — интересно, защо не реагира алармата?

Съвсем ясно си спомняше, че беше включила устройството, когато влизаха в къщата. Изтича в стаята и погледна контролното табло. Алармената система изглеждаше напълно безжизнена. Искаше да предупреди Джордън да не отваря вратата, докато не се разбере кой броди наоколо, но вече беше късно. Върна се по коридора и погледна към входната врата. Изразът на страх върху лицето й се смени с широка усмивка й тя покани с жест стоящия отвън червенокос млад мъж, който се опитваше да обясни нещо на Джордън.

— Въобще не знаех, че е възможно да се изключи отвън алармата. Не беше необходимо да се разкарваш посред нощ, Кит.

— Естествено, че беше. Полицаите ми се обадиха и ми съобщиха, че имало някакъв инцидент. Понеже не исках за втори път да се плашиш от предупредителния сигнал, изключих уредбата за няколко минути — обясни Кит и им показа кутийката на дистанционното управление, която държеше в ръката си. — Ти добре ли си, скъпа?

— О, да, наистина! Съжалявам, че те вдигнахме от леглото с тази фалшива тревога.

— Няма проблеми. Разкажете ми какво се случи.

Лейс чак сега си даде сметка, че не са сами. Направи извинителен жест към Джордън и представи един на друг двамата мъже.

Не си подадоха ръце.

— Мислехме, че ще бъдете няколко седмици в чужбина — рече Кит, за да прекъсне неловкото мълчание.

Джордън му хвърли мрачен поглед.

— Плановете ми се променят понякога. Трябва да призная, че системата ви за охрана е забележителна. Неканените гости остават много неприятно изненадани. Изпитах я върху собственото си тяло. Още не съм се оправил напълно.

Кит само кимна.

— Радвам се, че съм ви бил от полза.

След това се обърна към Лейс:

— Събери си нещата, скъпа. Ще те закарам вкъщи. Момчетата ще ти вземат колата утре, когато свалят инсталацията.

Джордън стисна устни. Беше градил планове да приласкае в леглото си красивата млада жена, която сам бог му беше изпратил у дома. Не се предвиждаха подобни усложнения в последния момент. Но той не беше човек, който ще се предаде от първия път! Нима тоя нахалник ще я отведе под носа му, след като беше нахълтал в собствената му къща посред нощ?

— Ако не се лъжа, договорът ни изтича след две седмици, нали така? — попита той с невинен тон.

Лейс и мъжът се обърнаха изненадани.

— Теоретично да. Но след като сте си вече вкъщи…

Джордън поклати глава.

— Не съм си винаги вкъщи. Утре или вдругиден ще летя за Далас, При моята професия никога не се знае накъде ще ме отвее вятърът.

Очите на Кит се свиха.

— Добре, като отлетите, Лейс ще дойде пак. Или още по-добре — ще намеря Роджър и ще го предумам да се върне на работа.

Двамата мъже се гледаха свирено, като че ли в следващия момент ще си обявят дуел. Лейс пристъпи бързо между тях.

— Мистър Уейд, нима искате да кажете, че не се отказвате от договора?

— Напълно вярно — отвърна Джордън остро.

Не му убягна, че в присъствието на другия Лейс отново беше възприела официалното обръщение.

— Но това безсмислено — чувствуваше се длъжна да обърне внимание върху този аспект на проблема. — Когато сте си вкъщи, ще можете сам да разхождате кучето си и…

— Не съм и помислял да оставям Тъмбълуид в компанията ви — прекъсна я Джордън. — Освен това ви обръщам внимание, че той е третата личност тук. Мистър Мартиндейл явно много се страхува да не останем сами…

— Имате право, по дяволите! — ядоса се Кит. — Но не вярвам кучето да й е от полза, ако се наложи да се пази от вас.

— Няма да й се наложи!

— Естествено, че няма — намеси се бързо Лейс. — Наистина можеш спокойно да отидеш да спиш, Кит. Не забравяй да включиш отново алармата! Утре ще ти се обадя.

Кит остана още известно време, като се колебаеше. След това кимна мълчаливо и си тръгна, без да се сбогува. Половин минута след като излезе, инсталацията отново се включи и зумерът забръмча тихичко. След малко се чу звук на автомобилен двигател. — Лейс погледна към Джордън.

— Наистина стана късно — измърмори тя. — Ще се опитам да поспя.

— Не още. Не си си допила какаото.

Изгаси светлината в преддверието и се запъти към кухнята. Когато влязоха, Тъмбълуид ги поздрави с радостен лай. Джордън помириса остатъците от какаото и направи недоволна гримаса.

— Наистина много е практично да се сближиш с експертите от фирмата си — отбеляза той студено. — Кит Мартиндейл изпитва направо трогателна загриженост за сигурността ти. Приятел ли ти е?

Лейс съзря нещо като ревност в думите на мъжа. Едва ли беше възможно. Бяха се запознали преди няколко часа, и то при не особено приятни обстоятелства. Сигурно я питаше от любопитство.

— Не.

Не й се пиеше студено какао, но направи усилие. Джордън измъкна чашата от ръката й.

— Няма нужда да пиеш това.

Взе двете чаши и изля остатъците в мивката.

— Може би просто ухажор? Или любовник?

Лейс стана, отиде при Тъмбълуид и го погали още веднъж.

— Не. Ако непременно искате да знаете — това е бившият ми съпруг — каза кратко и излезе от стаята.

„Понякога има справедливост на този свят“ — мислеше си, докато си лягаше. Смаяният поглед на Джордън, когато тя напускаше кухнята, я развесели много. Върна си му го за всичките иронични забележки и подмятания през вечерта.

Беше почти десет. Тъмбълуид се втурна с гръм и трясък в залата за гимнастика, хвърли се върху Джордън, който правеше упражнения на гладиатора, и започна лудо боричкане. Лейс надникна през вратата и се разсмя.

— Досега мислех, че борбата е голяма глупост, но вече започвам да се забавлявам. Кой печели?

— Той естествено — предаде се Джордън, отмести кучето и стана.

— Да го отведа ли, за да те остави на мира?

— Няма нужда. Тъкмо приключих с тренировката. Въпреки краткия сън Лейс се чувствуваше свежа и отпочинала. Беше се пременила с бяла спортна поличка и червена памучна блуза. Носеше обувки за тенис и чорапи в цвета на блузата. Дългата й руса коса беше вързана на конска опашка. Джордън я огледа одобрително. Особено му хареса това, че не използваше грим. Свежият й тен обезсмисляше подобни действия.

Лейс му подаде кърпата, която стоеше върху велоергометъра. Хвърли одобрителен поглед на мускулестото му тяло с широки рамене и тесен ханш. Джордън носеше само тъмносини шорти и не скриваше нищо от мъжествеността си. Когато премяташе кърпата през рамо, се откриха няколко белега от операции на лявата му страна.

— Всяка сутрин ли правиш упражнения? — попита Лейс, за да прекъсне мълчанието.

— О, да. Трябва да тренирам усилено, за да съм във форма. Може би си забелязала белезите. Като дете бях много слаб. Лекарите даже се съмняваха дали се развивам нормално. Родителите ми не се примириха със ситуацията. Заведоха ме в някаква специална клиника. Оперираха ми бъбреците няколко пъти. Години наред лекарите се занимаваха с мен, докато тялото ми започна да се развива нормално. Просто съм задължен да продължа това, което направиха за мен.

Посочи към гладиатора, от който току-що беше станал.

— Няма ли и ти да се погрижиш за спортната си форма?

Лейс погледна уреда, сякаш беше реквизит от кабинета на Франкенщайн.

— Не, мерси! За мен е достатъчно да вземам витамините си сутрин.

Джордън хвърли мократа кърпа на Тъмбълуид.

— Сигурно искаш да закусиш. Аз ще взема един душ за пет минути. — Хвана ръката й. — Ще ме почакаш тук, нали? Трябва да се опознаем малко, след като работим заедно в такава близост.

Дори при това невинно движение Лейс почувствува силата му. Представи си го като малко, недоразвито момченце, което е трябвало да тренира неуморно, за да стане нормален човек. Сигурно родителите му са били готови на всякакви жертви за детето си.

„Нещата никога не са толкова прости, колкото изглеждат“ — каза си тя. След това прогони мрачните си мисли.

— Не бих казала, че ще работим в особена близост. Нали щеше да летиш за Тексас?

Джордън беше забелязал съчувственото изражение върху лицето й преди малко. Погледна я въпросително, а след това вдигна рамене. Обърна се и влезе в банята. Остави вратата полуотворена, за да могат да разговарят.

— Не трябваше да ми напомняш за това — извика той, докато пръхтеше под душа.

След това се чуваше само шумът на водата.

Пет минути по-късно отново се появи. Кожата му беше почервеняла от търкането, а черната му коса блестеше. Беше облякъл памучни шорти и фланелка.

— Полетът към Тексас май не те въодушевява много — отбеляза Лейс, докато отиваха към кухнята. — Не живее ли сестра ти там?

Джордън кимна.

— Сабина, бебето на фамилията, работи за една нефтодобивна компания, в чието основаване дядо ми е имал участие. Преди известно време се сгоди за някакъв тип от същия град.

— Така ли? — на Лейс й направи впечатление с каква досада говореше Джордън.

— Запозна се с Дени Кейхил чрез мене. С него имахме професионални отношения. — Докато обясняваше, Джордън измъкна тиган от шкафа и започна да прави омлет — А сега ще ми става шурей.

— Сигурно още не са определили датата на сватбата.

Джордън сложи тигана на котлона и добави няколко резенчета салам.

— В момента развалянето на този годеж ме занимава повече от датата на сватбата — измърмори той и се обърна към Лейс. — Пошегува ли се вчера, като каза, че Кит Мартиндейл ти е бил съпруг?

Лицето на Лейс придоби недоумяващ израз.

— Човек не си прави шеги с тези неща. Това беше много отдавна. Освен това не виждам какво те засяга.

— Може и така да е. Вие двамата събудихте любопитството ми. Интересно ми е, например, защо един бивш съпруг нарича бившата си съпруга „скъпа“?

— Винаги ме е наричал така.

Лейс наряза хляб, извади пакет масло и ги сложи пред Джордън. Самата тя предпочиташе плодове. Той обаче не смяташе темата за изчерпана.

— А ти как го наричаш?

— Наричам го Кит — Лейс започна да се ядосва. — Нали снощи ни чу как разговаряме. Кит е съкращение от Кристофър.

— Още ли го обичаш?

— Разбира се. Винаги съм го обичала.

— Защо сте разведени тогава?

Въпросът прозвуча рязко. Джордън я гледаше втренчено. Отношението й към Кит не му беше дало мира цяла нощ.

— Съжалявам!

Лейс се опита да не бъде груба. От четири години сама се опитваше да си отговори на този въпрос. Изпитваше неудобство да говори за това пред Джордън.

— Съжалявам, но това не те засяга.

— По дяволите, Лейс! — хвърли омлета ма масата, сякаш му се беше изпарило всякакво желание за ядене. — Разбира се, че ме засяга! Ти и Мартиндейл работите за мене. След като толкова години си в бизнеса, не смяташ ли, че трябва да се интересувам за хората, с които влизам във връзка?

— Да, разбира се! Аз самата ги изпитвам основно. Но не се бъркам в частния им живот и не задавам недискретни въпроси — Лейс се надигна нацупено и се запъти към вратата. — Ще се погрижа до един час да имаш върху бюрото си подробна справка за мене и Мартиндейл. Приятен апетит.

Когато след по-малко от час Джордън влезе в кабинета си, установи, че Лейс е изпълнила обещанието си. Върху бюрото му лежаха грижливо напечатани листи, съдържащи въпросната информация.

Дати на раждане, образование, къде са работили преди това — всичко беше написано чисто и изчерпателно. Под „семейно положение“ в справката за Лейс пишеше „разведена“. На същото място при Кит Мартиндейл имаше „женен“.

Джордън вече нищо не разбираше. Би трябвало да скъса листите и да ги изхвърли, но се поколеба и ги сложи в една папка. Обеща си да разгадае тайната. Намръщи се.

Търпеливото изчакване не беше характерно за него. Внезапно в съседната стая се чуха гласове. Бяха няколко души. „По дяволите — изруга на ум Джордън, — кой пак се е домъкнал при Лейс?“ Стана и отиде бързо до междинната врата и я отвори леко. После се засмя на раздразнението си.

Лейс остави слушалката на радиотелефона си. Приемаше доклада на Ангелина — една от сътрудничките си, която имала някакви проблеми на своя обект. Като усети движението откъм кабинета на Джордън, тя вдигна глава и изключи апаратурата.

— Нуждаете ли се от нещо, мистър Уейд?

Джордън се ядоса отново на глупавата ситуация. Трябваше да промени тактиката. Този малък, бодлив кактус изискваше по-голяма предпазливост. Помоли я с невинен тон да му даде пишещата си машина за половин час, понеже неговата се била счупила, а трябвало непременно да предаде отчета за някакви пробни сондажи.

Лейс се съгласи, макар че не беше свършила своята работа. Радваше се, че беше забравил за караницата им сутринта.

— Можеш ли да пишеш на машина?

— Естествено — Джордън не уточни, че владее само двупръстовата система. — Освен това мога да карам самолет, да паля лагерен огън, да свиря на китара, да търся нефт по разни белези на ландшафта, да яздя камила и да се ориентирам по звездите. Може да се каже, че добре са ме образовали навремето.

— Много съм впечатлена — Лейс измъкна щепсела на пишещата машина й му я подаде.

Когато вратата се затвори, тя продължи прекъснатата си работа. Джордън отново я изненада. Познаваше мъже, които владееха някои от изкуствата, споменати от него, но никой не владееше всичките.

Джордън Уейд беше специален случай. Нещо я бодна в сърцето, като си спомни как й беше говорил за „приятелки“, които явно често посещаваха къщата. Сигурно не идваха само за да пият чай с него. Тази мисъл й беше неприятна. Ядосано тръсна глава. Какво я засягаше това в края на краищата.

Преследваше я чувството, че трябва да е нащрек. Едва-едва познаваше мъжа в съседната стая, но инстинктът й подсказваше, че ако се поддаде на ухажването му, той би могъл да й причини болка. Щеше да стане една от многобройните му „приятелки“. Наистина Джордън можеше да даде много на всяка жена, но Лейс чувствуваше, че не би понесла още една раздяла в живота си. Двата пъти, когато я бяха изоставяли, й бяха достатъчни. Нямаше да се оправи след още един такъв удар.

Няколко часа по-късно приключи с работата по ежедневните поръчки. Седеше до телефона и обмисляше дали е удобно да се обади на Гейл по това време на деня. Вратата се отвори и Джордън донесе пишещата машина.

— Някакви проблеми ли? — попита той, като видя замислената й физиономия.

— Не, всъщност не — Лейс скръсти ръце и се облегна. — Мислех си, че приятелката ми сега си спи следобедния сън. Бременна е и в края на месеца очаква близнаци, може би дори и три. Кит каза, че лекарят не бил сигурен.

Джордън се помъчи да изглежда незаинтересован. Наведе се и пъхна щепсела на машината в контакта.

— Значи не бил сигурен — повтори той.

— Не е ясно колко ще бъдат. Гейл не иска да се гледа на скенер и могат да се ориентират само по биенето на сърцата им.

Джордън изпита огромно желание да я затрупа със стотици въпроси, но се въздържа с усилие. Трябваше да научи доста неща за тази жена и приятелите й, ако искаше да не изпада повече в неловки ситуации и да чуе от нея, че „това не го засягало“. Надигна се и каза:

— Май и двамата поработихме достатъчно. Искаш ли да се поразходим из имението? Трябва да погледна манометъра на моя самолет, преди да замина за Далас.

Хвана ръката й и я накара да стане. Лейс почувствува как сърцето й заби ускорено, но побърза да се дръпне. Малко по-късно двамата, придружени от Тъмбълуид, вървяха по тясна пътечка. Отстрани ги обграждаха екзотични растения. Изведнъж отпред се откри широка поляна. По средата й беше кацнал малък „Леър Джет“. Лейс огледа недоверчиво пистата за кацане.

— Не е ли опасно да се приземяваш тук?

Джордън се усмихна.

— Дори и в мъгла мога точно да определя положението си с радара. Освен това мога да включа дистанционно светлините на пистата. Така от три мили ще виждам къде кацам.

Лицето на Лейс се отпусна. Изглеждаше сериозно загрижена за сигурността му. „Не е обикновена жена — помисли си той. Студена и акуратна, когато се отнася до бизнеса, а иначе се тревожи за всички и за всичко. Освен това не занимава никого със собствените си проблеми.“

Внезапно дойде Тъмбълуид, завъртя се около тях и залая радостно. После отново затича нанякъде.

— Радвам се, че се погаждате с него. Това куче е предан приятел: Много е верен и най-важното — дискретен. Можеш да му разправяш за всичките си проблеми, без да се страхуваш, че ще ги издрънка някъде. Между другото, аз също съм добър слушател. Защо не ми разкажеш за Гейл, дето щяла да става майка. Тя е мисис…

— Мартиндейл — отговори Лейс, — съпругата на Кит. Мисля, че го споменах вече.

— Не си спомням.

Джордън се ядоса. Явно Лейс не гореше от желание да споделя с него личните си проблеми.

— Кога ще се родят близнаците?

— В края на другия месец. Може обаче да се родят и предварително.

„Ако върви така, няма да разбера тази история преди Коледа“ — помисли си Джордън. Нямаше толкова, време. Договорът му със „Ситинг Тайт“ изтичаше след две седмици й тогава Лейс щеше да изчезне от живота му. Не знаеше дали ще изпита мъка при раздялата си с нея. Сигурно щеше да му липсва много. Осъзнаваше; че за краткия й престой в дома му се беше привързал към нея. Нейната история го заинтересува много. Струваше му се, че Сфинксът край Гиза е по-малко загадъчен, отколкото тази изящна и интелигентна жена с неангажиращо поведение.

— Лейс, разкажи ми тази история, моля ти се!

Тя се обърна изненадана.

— Какво… какво искаш да знаеш?

„Всичко — мислеше си Джордън. — Обясни ми защо толкова ме привличаш. Искам да знам защо не излизаш от мислите ми през цялото време, откакто те познавам. Защо изглеждаш толкова тъжна понякога? Кажи ми от какво се нуждаеш, за да бъдеш щастлива, и аз ще ти го дам, ако е по силите ми.“

— Разкажи ми за Кит — каза той гласно.

Лейс мълчеше, вперила поглед напред. Вече и се струваше, че не е чула въпроса.

— Кит… — повтори тя и се помъчи да се върне към действителността. — Той е услужлив и абсолютно надежден. Човек, който никога, ама никога няма да те изостави в беда. Най-добрият приятел, когото познавам.

Джордън разбра, че границата е премината и сега Лейс ще му разкаже всичко. Хвана я нежно за ръката и заедно тръгнаха към пистата, където беше самолетът.

— Да имаш добри приятели е най-хубавото нещо, което може да ти се случи в този живот — отбеляза той, — на колко години беше, когато се запознахте?

— На седем. Сякаш съм го познавала цял живот. Баща ми беше ипотекирал ранчото си и го загуби. Бяхме принудени да се преместим в града. Станахме съседи на семейство. Мартиндейл.

— Само ти и баща ти?

— О, не. И Диди беше с нас — майка ми.

Лейс замълча за момент, докато вървяха един до друг. Беше й хубаво да усеща ръката си в неговата.

— Баща ми беше солиден фермер. Работеше от сутрин до вечер и не е имал много време да си търси жена. Предполагам, че в един момент самотата му е писнала; скочил в колата си и е заминал за Лас Вегас. Там се влюбил безпаметно в една руса танцьорка, която била двадесет години по-млада от него. Оженил се за нея и заминали за Ню Мексико.

— А майка ти как се е почувствувала в ранчото?

— Обстоятелствата били особени. Още тогава ранчото започнало да фигурира в различни ипотеки. Баща ми се мъчел по всякакъв начин да намери пари, за да угоди на Диди и да й осигури живот, на какъвто била свикнала. По-късно през цялото време се караха — Лейс се разтрепери от вълнение. — Когато се местехме в града, баща ми не можеше да си намери място от нея. Започна да пие и се криеше по баровете. За мен беше цяло щастие, че живеехме до семейство Мартиндейл. Кит беше най-малкото от шестте деца и с една година по-голям от мен. Веднага се сприятелихме и по-голямата част от времето прекарвах у тях. Едно дете повече или по-малко не им правеше впечатление. Освен това сигурно са чували скандалите у нас и не са се чудели много защо предпочитам да им гостувам…

Джордън започна да гледа по-благосклонно на Кит Мартиндейл. Не че му стана особено симпатичен, но все пак положението не беше толкова лошо, колкото си мислеше отначало.

— Значи те е спасявал от караниците на родителите ти?

— О, да. Кит беше моят застъпник. Когато станах на тринадесет, Диди избяга с някакъв неин любовник от Венецуела. Никога не я видях вече. Баща ми не можеше да си намери работа. Опитваше случайни неща.

— А как е успял да те издържа в колежа?

Лейс изведнъж осъзна, че Джордън все още държи ръката й и я измъкна леко.

— През първите две години работех, за да се издържам, а баща ми даваше колкото можеше. Карахме някак си. След това се появи оная бомбастична статия във вестника, че в Ню Мексико било открито злато и хората ставали богаташи за една нощ. Баща ми не разбираше нищо от златотърсачество, но веднага реши, че това е решението на всичките ни проблеми. Купи си едно муле, лопата и златарско сито, помоли Кит да се грижи за мен и… изчезна.

Джордън спря и се загледа съчувствено в Лейс. Нежно постави ръце на раменете й. Изпита желание да я сграбчи в прегръдките си, но не посмя.

— Върна ли се?

— Не — промълви Лейс… — Може би е мислел, че е направил достатъчно за мен.

— Съвсем сама ли остана? Нямаше ли други роднини?

Лейс поклати глава.

— Никой, с когото да имам кръвна връзка. Но Кит и семейството му направиха много за мен. Не бях сама. — Огледа с интерес малкия „Леър Джет“. — Хубав е. Никога не съм виждала самолет толкова отблизо.

— Искаш ли да направим едно кръгче.

Ръцете му като че ли от само себе си погалиха нейните. Джордън наклони главата си и докосна косите й устни. Вдъхна лекия им упойващ аромат.

— Какво стана после? Сигурно са се появили проблеми с парите.

— Идеята за агенция за охрана се въртеше в главата ми от дълго време. В началото не вървеше. Малко преди да завърша колежа, ми идеше да зарежа всичко. Но тогава Кит взе нещата в свои ръце. Предложи ми брак. Прекъсна следването си за една година, за да събере пари за сватбата. Дипломирахме се като семейство Мартиндейл.

— Значи е спазил обещанието си пред баща ти.

— Да, пък и нямахме избор — Лейс се усмихна тъжно. — Обичахме се много и нещата се подредиха добре.

Разказът й стигна до момента, който беше най-неясен за Джордън.

— Но защо…

Лейс го прекъсна.

— Не си чул най-интересното от историята. Кит беше възнаграден по много интересен начин за жертвата, която направи, прекъсвайки следването си. В един от курсовете, които по-късно посещавахме заедно, се запозна с Гейл и толкова много я хареса, че я смяташе за подарък от господа.

Устните на Джордън бяха пак близо до косите й. Пое дълбоко въздух.

— Значи ти се съгласи да му дадеш развод, за да не помрачиш щастието му с другата?

— Много хора не го разбират, но тогава наистина си мислех, че нещата стоят така.

Лейс се отдръпна и го погледна в очите.

— С Кит се обичахме и бяхме добра двойка, но това все пак не беше голямата любов. Знаехме го от самото начало. Давахме си сметка, че един ден другият ще си намери истинския партньор.

На лицето на Джордън се появи израз на съпричастие. Било е в известен смисъл фиктивен брак. Двамата просто са се опитали да излязат от трудното положение.

— И Кит намери истинския си партньор. А ти не!

— Все още не.

Лейс въздъхна и продължи с историята. Радваше се, че поне един човек на тоя свят я разбира.

— След като ситуацията се изясни, веднага намерихме адвокат и оформихме развода. По-късно отново приех моминското си име. Кит остана както преди най-добрият ми приятел, а Гейл ми е като сестра. Ние тримата сме по-близки от роднини. Мисля, че ако аз бях срещнала някой… някой, в когото да се влюбя от пръв поглед, Кит щеше също да се радва за мене, както аз за него.

Уплашена от това, което каза, Лейс обърна глава и се направи, че разглежда самолета. Без малко да каже „Ако бях срещнала някой като теб“. Не знаеше как тази мисъл се беше промъкнала в съзнанието й. Въобще не познаваше Джордън. Откъде можеше да знае, че той е мъжът, когото е чакала цял живот. Просто спомените я бяха направили сантиментална.

— И тъй — заключи тя, — вече си наясно с цялата история. Едно устно пресъздаване биографията на сътрудниците ти в допълнение към справката.

Джордън съзнаваше, че не й е лесно да говори за интимния си живот пред почти непознат човек.

— Лейс, благодаря ти, че ми разказа това. Може би нямах право да те подлагам на този разпит. Извинявай!

— Няма за какво. Просто трябва да опознаеш по-добре хората, които се грижат за къщата ти. Но не казвай, че дойдохме тук само за да ми покажеш шикозния си самолет.

— Напротив, веднага започваме демонстрацията.

Като влязоха в луксозната кабина, Джордън искаше веднага да запали мотора и да се издигне в облаците заедно с Лейс. Обаче манометърът се оказа повреден. Полетът щеше да е опасен. Слязоха отново на асфалтираната писта.

Трябваше му малко време, за да обмисли всичко за хиляден път. Искаше да остане сам и да си изясни защо тази жена, за чието съществуване дори не подозираше до вчера, изведнъж се беше настанила трайно в сърцето му.

Макар че Лейс се държеше храбро горе в кабината, въздъхна облекчено, като стъпиха на твърда земя. Обясни на Джордън, че трябвало да поработи още малко. Обърна се и се запъти към къщата. Той остана и се засуети около самолета.

Лейс беше попадала в доста луксозни домове поради естеството на работата си. Много от тях имаха плувен басейн и тенис кортове. Но никъде не бе видяла самолетна писта и собствен самолет. Домакинът тук без съмнение не страдаше от безпаричие. Даде си сметка, колко много начинът на живот на Джордън се различаваше от нейния. Не можеха да имат нищо общо. Питаше се как е могла да си помисли за някаква връзка. Този мъж трябваше да изчезне по-скоро от живота й.

Ядоса се на себе си. Беше се разчувствала от близостта му и се бе разбъбрила като глупачка. Ускори крачките си. Отнякъде изскочи Тъмбълуид и заподскача весело покрай нея.

Джордън наблюдаваше изящния й силует, който се отдалечаваше бързо. Изглеждаше като че ли бяга от него. Радваше се, че му беше разказала за живота си, но имаше чувството, че тя веднага съжали за слабостта си.

Облегна се на самолета си и се загледа към далечната верига на планините Сангре де Кристо. Мислеше ся за това, което Лейс му разказа за баща си. Не вярваше, че Хайт Синклер от самото начало е решил да не се връща. При търсенето на злато можеха да го сполетят хиляди нещастия. Реши, че трябва да го издири или поне да научи нещо за него. Имаше безбройни познати и приятели по всички краища на тази страна. Непременно щяха да свършат работа.

Погледна към машината. Най-напред трябваше да се заеме с поправянето на уреда. Полетът до Далас не можеше да се отлага. Имаше да оправя доста неща там.

Два часа по-късно Джордън се върна в къщата. Беше отстранил дефекта в манометъра и смяташе, че събитието заслужава празнуване. Най-малкото, то беше един подходящ повод да покани Лейс на вечеря.

Намери я седнала на бюрото и наведена над някакви документи.

— Толкова ли си вглъбена в работата? — усмихна й се той.

Лейс вдигна глава. Нежността в гласа на Джордън я зарадва и лицето й поруменя. Ръцете и дрехите му бяха целите в масло и прах. Въпреки това той й се стори най-красивият мъж, който беше виждала през живота си. Сърцето й заби лудо, като усети нежния му поглед.

— Имам някои проблеми — обясни тя и се постара усмивката й да не изглежда прекалено ентусиазирана. — Въпреки всичко понякога „Ситинг Тайт“ ми дотяга.

— Може би трябва да потърсиш подкрепление — поне една секретарка, която да води кореспонденцията.

— Без съмнение. Но това значи да наемам по-голямо помещение. Пък и ще ми е мъчно за малкия офис, откъдето има такъв хубав изглед към Санта Фе. Обаче работата става все повече и…

— И не можеш да правиш това, което ти се иска — Джордън кимна с разбиране. — Да правя това, което искам, беше причината, заради която навлязох сам в бизнеса, а не отидох навремето в някоя нефтена компания. Исках сам да съм си господар. Баща ми също мислеше така.

— И той ли беше геолог?

— Да, но търсеше вода, а не нефт като мен.

— А, да. Спомням си един такъв търсач на вода, който дойде един път в ранчото ни. Бях съвсем малка.

Джордън я погледна, както стоеше, от горе на долу и с мъка сдържа желанието си да зарови пръсти в меката й, ухаеща коса. Сигурно тя нямаше да погледне с добро око на такъв жест, особено както беше оплескан целият в масло.

— Баща ми е роден в Аризона, в местност, където водата е била същинско съкровище — обясни Джордън и предпазливо пъхна ръце в джобовете си. — Имал дарбата да открива подземни извори. Когато тръгнал по света, използвал таланта си, за да помогне на хората в подобни пустинни зони.

— Къде е било това?

— В арабските страни. Един наистина богат и влиятелен емир го наел да открие извори в царството му. То се простирало в район от хиляда квадратни километра. Извадил фантастичен късмет. Не само че намерил вода в четири, отдалечени на стотици километра селища, но и се влюбил в най-голямата дъщеря на емира и по-късно се оженил за нея.

Джордън отиде до прозореца и се загледа навън. Адара му подарила сърцето си, живота и цялото си състояние, което наследила от баща си. Така било през цялото време до смъртта му.

Гласът му се изпълни с тъга. Никога не беше срещал друга жена, способна на такива жертви заради другите, както майка си. В неговия собствен живот жените винаги искаха повече да вземат и по-малко да дават.

— Баща ми загина при едно наводнение преди шест години.

Лейс въздъхна. Значи водата не беше донесла само щастие в семейството му.

— Съжалявам, наистина! Сигурно е било ужасно!

— Да, беше ужасно. Но майка ми беше изключителна жена, която не се предаваше лесно. Оттогава изцяло се посвети на бедните. С помощта на дядо ми изгради много болници и домове за сираци. Ужасяваше се от мъката и нещастието. Искаше всички на тоя свят да са щастливи.

— Бренда каза, че имаш познати в Египет.

— Да, сестра ми Рида. Както всички жени там, тя е домакиня и слугува на мъжа си и на четирите си деца. Много прилича на майка ми в това отношение.

Лейс не беше в настроение да работи повече. Остави писалката и погледна към Джордън.

— Майка ти и сестра ти сигурно изповядват исляма. Но ти, предполагам, не? Най-малкото, открих тук добре натъпкана с вино изба. А и ако не се лъжа, ядохме салам за закуска.

— Много си наблюдателна — Джордън се усмихна. — Ислямът забранява алкохол и свинско месо. Нито майка ми, нито баща ми са ни подтиквали да възприемаме някаква религия. Оставиха избора на нас. Когато посещавах колежа, се самоопределих като християнин. Когато Рида се ожени за Туран, прие исляма.

Усмихна се иронично.

— Сабина още не е наясно към каква религия принадлежи. Живее си живота и не се тормози с такива сериозни неща.

— Може би сега, когато се е решила на брак, ще погледне по-иначе на живота?

— Може би — отвърна Джордън кратко.

Лейс усети, че темата не му е приятна. Ясно беше, че не иска да говори за малката си сестра. Това й беше необяснимо. Имаше нещо, което му създава много грижи и което не иска да сподели с нея. Почувствува, че я обзема неясна тревога.

Накрая Джордън се реши.

— Може ли да те поканя да вечеряме заедно? Поправих самолета и се страхувам, че не ми остава нищо друго, освен утре рано да потегля за Далас. Подари ми няколко приятни часа, като приемеш поканата! Ще си спомням за тях, като замина.

Лейс усети как пулсът й се ускорява. Джордън се държеше така, сякаш тя щеше да му липсва в Тексас. Думите му я трогнаха. Изпитваше желание да му се хвърли на врата. Компанията му й ставаше с всеки изминал час все по-приятна.

— С голямо удоволствие. Трябва ли да хвърляме ези-тура, за да решим в кой ресторант да отидем?

— Не и тази вечер — отвърна той и седна върху бюрото. — Обичаш ли мексикански ястия? Един от любимите ми ресторанти се намира зад старата магистрала за Таос. Кухнята е великолепна, а има и латиноамерикански оркестър с китари.

— Знам го. Наистина е хубаво заведение, само че… — Лейс се запъна. Сети се, че няма подходящ тоалет за ресторанта с пет звезди. — Ще ида до жилището си, за да си облека нещо по-свястно.

— Няма проблеми. Имаме достатъчно време.

Като ставаше от бюрото, Джордън неволно докосна ръката й. Лейс вдигна глава, но той вече беше до вратата. „Сигурно го е направил случайно“ — помисли си тя, но като че ли такова обяснение я разочарова.

Не след дълго Лейс седеше в мустанга си и пътуваше към града. Апартаментът й се намираше на най-горния етаж на триетажна сграда в старата част на Санта Фе. Фасадата беше боядисана в розово. Малките криви улички бяха прокарвани по времето, когато испанците са се заселвали по тези земи. Бяха подходящи за магарешки каручки, но не и за автомобили.

Лейс взе душ и след това си облече синята копринена рокля, която навремето беше купила, за да отиде на сватбата на някаква приятелка, но оттогава никога не беше я обличала. Сребърните бижута, които избра, контрастираха интригуващо с шоколадовия й тен.

Като се погледна в огледалото, констатира, че й липсва още нещо. За пръв път в живота си съжали, че няма върху тоалетната си масичка цял куп с парфюми и кремове. Съвсем не изглеждаше зле, но сигурно Джордън беше свикнал с по-атрактивни жени. Може би щеше да скучае с нея. Това в никой случай не трябваше да става. Тази вечер не искаше да бъде просто хубава. Искаше да е зашеметяваща и неотразима. След кратко колебание седна в колата си и отиде до дрогерията в края на уличката. Излезе оттам, като носеше в ръце малка книжна кесия. Обърна към себе си огледалото за обратно виждане и започна да се гримира.

Когато приключи, оттам я гледаше едно почти чуждо лице. Не беше вече Лейс Синклер, а момиче, излязло направо от някое модно списание. Направи няколко гримаси на отегчена от светски живот дама от висшето общество. След това се разколеба. Ако Джордън Уейд е решил да излиза с някоя издокарана снобка, значи определено е сбъркал адреса.

Накрая отвори малкото шишенце с парфюм, което беше купила от дрогерията. Поколеба се известно време. След това се реши. Ако искаше да играе тази вечер прелъстителка и вълшебница, преобразяването й трябва да е пълно. В този момент се помъчи да не мисли за малкото момиченце, което едно време наблюдаваше ококорено измамната хубавица, наречена Диди, когато тя се гласеше да излиза. Диди изчакваше баща й да се запилее някъде и след това заминаваше да вечеря с някой от многобройните си ухажори. Не се връщаше до късно вечерта, а понякога и цяла нощ.

След половин час Лейс стоеше пред вратата на къщата на Джордън и набираше кодовата дума на алармената инсталация. След това влезе в преддверието. Отначало цареше пълна тишина, но после откъм кухнята се чу кучешки лай и гласът на стопанина. Обясняваше на Тъмбълуид, че днес вечерята му е телешко месо със сос. После се чу бръмченето на електрическата отварачка за консерви.

Лейс се усмихна. Джордън се грижеше за кучето си като за дете. Двамата можеха да бъдат определени като семейство. Изглеждаше като че ли не се нуждаят от никой друг, за да бъдат щастливи. Когато Лейс се появи на прага, Тъмбълуид, сякаш за да потвърди тази мисъл, оголи острите си зъби и изръмжа свирепо.

— Тъмбълуид! — извика уплашено Лейс, като смяташе, че познатият глас ще го успокои.

Въпреки това кучето скочи с намерение да се хвърли върху нея.

Джордън изпусна консервената кутия, която държеше в ръце, и в последната секунда хвана нашийника.

— Какво ти става, но дяволите? — ядоса се той. — Това е Лейс, глупако. Вчера я обичаше повече, отколкото мене.

— Сигурно… си е променил мнението — запъна се Лейс.

Стоеше на прилично разстояние от ръмжащото животно. Откри, че в държанието му, освен враждебност има и объркване.

След като успокои Тъмбълуид, Джордън се загледа в Лейс. Усети ухание на скъп парфюм.

— Мисля, че се досещам — отбеляза той, като я гледаше в лицето. — Тъмбълуид няма нищо против тебе самата. Той просто ненавижда мириса на парфюм. Никога преди не те е срещал издокарана по този начин, нали?

Лейс щеше да се разплаче.

— Мене май рядко са ме виждали издокарана! Мисля, че само тази вечер…

Гърлото й се сви. Не можа да довърши изречението. По лицето й се появиха сълзи. Уплаши се, че ще си развали грима.

Лицето на Джордън доби нежно изражение.

— Може би тази вечер действително не е като другите — каза той тихо. — Може би си го направила заради мен?

Лейс пое дълбоко въздух.

— Може… може и така да се каже.

Джордън изведе Тъмбълуид навън заедно с вечерята му. След това се приближи към нея. Погледът му пробяга по грима, с който се беше опитала да разкраси лицето си.

— Стои ти много добре. А пък с тази рокля ми харесваш повече от всякога.

Забележката му я смути много. Искаше й се да потъне в земята.

— Повече… от всякога?

— Нямаше да го казвам, ако не беше истина — потвърди той и се приближи още повече. — Ти си най-вълнуващото момиче, което някога съм познавал. Дори да си тъй, както бог те е създал. Гримът обаче също не е без значение. Особено ако се чувстваш по-сигурна с него.

— Той няма нищо общо със самочувствието ми. Мислех само… щеше да сметнеш, че не съм достатъчно шик.

— И аз така предполагах. Но това не е вярно, Лейс. Наистина не е — взе ръцете й в своите. — Както си с работните си джинси и фланелка, ми харесваш даже повече.

— И аз се харесвам повече в тях — реши изведнъж Лейс. Помоли го да й даде няколко минути да си измие лицето и бързо изтича в стаята си.

Джордън я проследи, докато излизаше. Роклята очертаваше добре фигурата й. Лейс не беше просто красива. Изглеждаше му съвършена. Всяка нощ, откакто я познаваше, тя беше в сънищата му. Желаеше я неудържимо. Искаше да я притежава не само насън.

Когато Лейс се върна в кухнята, завари го потънал в мисли.

— Дали Тъмбълуид ще ме хареса вече? — попита тя суетно.

Джордън я погледна и кимна.

— Ако се махне и парфюмът, сигурен съм, че няма да има проблеми. Ти ми направи голяма услуга с този експеримент. Сега вече си обяснявам донякъде поведението му спрямо жените.

— Мислиш ли?

— Разбира се. Той не мрази жените като такива. Просто не може да понася козметиката по тях.

— Значи е алергичен към парфюмите?

Джордън кимна.

— Нещата се изясниха. Навремето намерих Тъмбълуид в пустинята. Беше на два или три месеца. И до днес нямам понятие откъде се е взел там. Тогава ме бе застигнала пясъчна буря. Излязох от джипа и чух жално квичене. Горкият, беше се заклещил в някакъв храсталак с големи бели цветове. Цветовете излъчваха много силен аромат.

— Цветове ли? Господи, май че имаш право.

Лейс обясни, че забелязала как Тъмбълуид старателно избягва някои места в градината.

— Сега знаем защо понякога се държи странно. Ужасната случка, когато е бил малко кученце, му е въздействала трайно. Щом помирише цветя или парфюми, които миришат по същия начин, става нещо като късо съединение в съзнанието му. Сигурна съм.

Джордън я погледна и се разсмя.

— Сега можеш да прибавиш още една услуга в офертата на фирмата си — „Анализиране поведението на домашните животни и изясняване анормалните им прояви в резултат на депресивна психоза и стресови ситуации в миналото“.

Лейс не си спомняше после кой направи първата крачка, но внезапно се намери в прегръдките му. И двамата се отдадоха на непреодолимото си желание. Ръцете му се заровиха в косата, след това обвиха тила и, спуснаха се надолу по гърба…

Чу го да шепне името й. Извън себе си от възбуда, тя вдигна лице и се взря в тъмните му очи. Те горяха от желание.

Просто потъна в тези очи. Устните му се приближиха и докоснаха нейните. Целувката беше по-различна от онази вечер, когато се върнаха от полицията. Тогава Лейс просто се развълнува. Не го взе на сериозно. Сега сърцето й беше отворено за него. Знаеше, че когато настъпи времето за раздяла, ще я заболи много.

При тази мисъл я обзе паника. Инстинктивно направи крачка назад.

— Нали… щяхме да ходим на вечеря?

Джордън се досети за мислите й. Обаче повече не можеше да се сдържа. Не искаше повече да измисля заобиколим ходове. Беше способен да каже само истината.

— Всъщност — промълви той — единственото желание, което сега изпитвам, е да те любя.

Не й даде възможност да протестира. Жадно впи устните си в нейните. Лейс се разтрепери, краката й се подгънаха. Чувствуваше се напълно безпомощна. Отпусна се в ръцете му. Беше най-хубавото усещане, което бе изпитвала през живота си.

— Лейс, любима — шепнеше Джордън, — искам да си винаги с мен!

Вместо отговор тя се притисна още по-силно към него. Сърцето й биеше лудо от възбуда. В съзнанието й обаче светеше червената лампичка на съмнението. Знаеше, че колкото да й са приятни целувките му сега, това можеше да й донесе само грижи и болки в бъдещето. Имаше опита от връзката си с Кит и спомените от детството си, когато родителите й се разделиха, а после и баща и я заряза. Джордън щеше да се насити на любовта й, а после да й обърне гръб.

За момент Джордън имаше чувството, че жената до него се е отдала изцяло на желанието си, но внезапно тя се отдръпна. Погледна я изпитателно.

— Не ме ли искаш вече? — пошегува се той, но му стана неприятно.

— Не ставай глупав. Да не мислиш, че… — млъкна уплашено. — Нали чу как обещах на Кит да внимавам.

Отдръпна се отново. Джордън се ядоса не толкова на неотзивчивостта на Лейс, колкото на факта, че намеси името на бившия си съпруг.

— Да не би да се страхуваш, че ще те целуна, а после ще ида и ще му разкажа?

— По-лошо. Страхувам се, че ще ме целунеш и после ще си отидеш.

Джордън преглътна и известно време я гледа мълчаливо.

— Разбирам — каза най-после. — Мислиш, че аз съм някакво чудовище. Че ще ти разбия сърцето. Но припомни си само, не мислеше ли така и за Тъмбълуид? Смятала си го за кръвожаден звяр, а после промени мнението си.

Лейс погледна встрани.

— Все още ли важи поканата ти за вечеря?

— Не съм се отказал от намеренията си, Лейс — отвърна той тихо, — нито за вечерята, нито за останалото. Все пак струва ми се, че ти се чувстваш добре с мен. Но нека да продължим в ресторанта. Може би неутралната атмосфера ще ти подействува успокояващо. Знаеш, че съм прав!

Малко по-късно, когато седяха в луксозния Линкълн Континентал и се носеха по магистралата, думите й още звучаха в ушите му. „Страхувам се, че ще ме целунеш и после ще си отидеш.“ Беше назовала нещата с истинските им имена. Плановете, които бе градил през цялото време, се провалиха. Но поне си бяха изяснили отношенията. Реши, че е по-добре отново да се върнат в плоскостта на професионалните теми. Лейс беше наистина красива и привлекателна жена, но като че ли не беше неговият тип. Двамата толкова много се различаваха един от друг. Смешно бе наистина да се мисли, че могат да бъдат близки. Трябваше да намери някоя друга. Самотата му беше дотегнала.

Джордън стисна устни и се съсредоточи в шофирането.

Ресторантът, в който отидоха, освен бляскавата си зала имаше и уютни сепарета, предлагащи интимно уединение. Всяка маса беше отделена от съседните с преграда от екзотични виещи се растения. Посетителите бяха изолирани от любопитни погледи и можеха да се чувстват съвсем свободно.

Лейс отдели повече време за изучаването на менюто, отколкото бе необходимо. Мъчеше се да се овладее след преживяното вълнение. Джордън беше нарекъл ресторанта неутрален терен, но в тази интимна ниша тя се чувстваше почти толкова притеснена, както и в кухнята у дома му. Трябваше да внимава да не засегнат пак опасната тема.

Вдигнаха наздравица с чаши, пълни с рубинено червено вино. Погледът на Джордън я държеше в напрежение. Ту й ставаше студено, ту я заливаха горещи вълни. Изпитваше желание да се наведе и да го целуне. Точно това не трябваше да прави. С мъка се овладя.

— Прибра ли си жилото вече? — обади се кавалерът й.

Натопи късче месо в пикантния сос и го поднесе към устните й. Лейс го лайна и се усмихна.

— А ти все още ли си мислиш как да се хвърлиш отгоре ми?

— Я ме погледни добре, Лейс! Приличам ли ти на мъж, който се хвърля върху всичко, което носи рокля?

— Просто установих, че повече заплашваш душевното ми равновесие.

— Нека бъде тъй, както желаеш! Не че се хваля, но мисля, че грешиш, като ме отхвърляш. Един малък неангажиращ роман би внесъл искрица радост в живота ми, а, предполагам, и в твоя.

Лейс се засмя сухо.

— Разбирам, ние сме двама възрастни хора. Можем да си планираме една лека любовна връзка. Както планираме лятната си почивка. Няколко приятно прекарани дни, а след това ще си спомняме за тях с удоволствие.

Джордън се ядоса на сарказма й. Отново си даде сметка, колко различно гледаха на света двамата. Отдавна трябваше да го е разбрал и да е оставил всичко. Беше лесно да се каже, но не и да се направи.

— Какво имаш против почивката?

— Абсолютно нищо. Всеки трябва да си почива от време на време, за да възстанови силите си и да може да работи по-добре след това. Но не виждам с какво ще ми бъде от полза една повърхностна връзка. В края на краищата остава само разочарованието.

Джордън отпи глътка вино.

— Защо смяташ, че някой ще съжалява?

Лейс избягна погледа му.

— Зависи как подхожда човек.

— Как да го разбирам?

— Ако търсиш просто плътско удоволствие, естествено, че няма да съжаляваш. Все едно че си пил чашка кафе. Но ако държиш на нещо трайно, нещо истинско, трябва ти време. Често минават месеци или даже години, докато човек се увери, че е намерил истинския си партньор.

— Сама не си вярваш. Още оня ден, когато се връщахме от полицейския участък, вече знаех, че си нещо по-особено. Знаех, че ми харесваш и че те желая.

— Оня ден, като се връщахме от полицията, ти така ме упрекваше и иронизираше, че просто се чудех как изобщо те понасям.

— О, прости ми, Лейс. Бях наистина вбесен. Помисли си само — напръскват ме с упойващ газ, малтретират ме и викат след това полиция. И това става в собствения ми дом. И всичко, защото някаква абсолютно непозната жена се е настанила там и ме мисли за Джак Изкормвача. — Джордън се усмихна, взе ръката й и я целуна.

„Нямаш представа, колко си прав — мислеше си Лейс. — Ти си наистина много опасен. Трябва да внимавам с теб!“

Той усети трепването й, когато се докосна до нея. Ядоса се на себе си. Какво искаше да постигне в края на краищата? Може би страдаше от прекалена суетност? Да не би да смята, че няма на света жена, която да устои на чара му? Лейс беше просто една изящна и чувствителна жена и не трябваше да й причинява болка, като си играе чувствата й. Самият той нямаше да страда при раздялата с нея. Беше имал достатъчно подобни връзки.

Погледна я как разговаря с келнера, който междувременно се беше приближил дискретно към масата им. Внезапно го обзе разяждащо съмнение. Представи си как се връща вечер в празната си къща.

Дали тази раздяла ще е като другите. Вече не беше съвсем сигурен. „Глупости — ядоса се, — трябва да оставя тази тема.“.

Насочи разговора към други неща. Шегуваше се, правеше галантни комплименти и разказваше невероятни истории.

Келнерът донесе блюдо с пикантна салата и още вино.

— Значи поправи самолета? — обади се Лейс.

Джордън кимна.

— Като се върна от Далас, ще поръчам да му направят цялостен преглед.

След това донесоха основното ястие. Беше някакъв чилийски специалитет с козе сирене, зеленчуци и ориз. Докато Лейс опитваше ястието, в главата на Джордън нахлуха тревожни въпроси. Гласът й го стресна:

— Как може човек да се ориентира по звездите, ако не знае изходната точка? Може би по постоянното им взаимно разположение?

Джордън я погледна изненадано. Когато вечеряше с някоя красавица, обикновено не се обсъждаха такива теми.

— Изненадан съм, че се интересуваш от тези неща, Лейс. Напълно си права. Полярната звезда се намира по всяко време на денонощието почти на едно и също място на небосклона. Ако небето е ясно, не е проблем да държиш курса, като проследиш разположението на познати съзвездия спрямо нея. Когато управлявам самолета си, обикновено следя, компаса и другите уреди, но за по-сигурно поглеждам и небето. Дядо ми ме научи на това. Като бях на пет години, ме вземаше със себе си из пустинята. Седях зад него на арабския му жребец, а той ми показваше съзвездията и ми казваше имената им. Нощем небето над пустинята е много вълнуващо.

След основното ястие, поднесоха десерт — хрупкави бисквити в „чампура“ — шоколадов крем, подправен с някакви ориенталски аромати.

— Не мога повече, ще се пръсна — изпъшка Лейс, като видя чинията, но след първата хапка не устоя на изкушението и изяде всичко до последната хапка. След това се облегна на стола и попита: — Всъщност защо нямаш желание да ходиш в Тексас? Имаш нещо против годежа ни сестра си ли? Може би не ти харесва годеникът?

Джордън я погледна изненадано, после кимна.

— Разликата в годините е едната причина, заради която съм против този годеж — обясни той. — Сабина е на двадесет, а Дени Кейхил — на тридесет и шест. С три години е по-възрастен от мене. Освен това вече е бил женен.

Лейс разбра, че последният факт всъщност е причината, заради която Джордън не одобряваше тексасеца.

— Първата му жена също е била богата наследница — продължи той. — Според мене се жени за Сабина заради парите.

— Имаш ли някакви аргументи в полза на това твърдение? Да не би да се е провинил в нещо?

Джордън вдигна рамене.

— Нямам представа. Именно заради това отивам в Тексас. Трябва да изясня нещата.

Лейс въздъхна и остави салфетката си на масата. Беше доволна, че по време на вечерята успяха отново да възприемат подходящия тон. Разговаряха като добри приятели. Разбра я й споделяше проблемите си с нея. Все пак беше нащрек. Знаеше, че желанието у двамата можеше да се разпали и при най-малкия повод.

Два дена по-късно Лейс седеше във временния си офис в дома му. Радиотелефонът иззвъня. Преди да вдигне слушалката, се обади вграденият телефонен секретар. Мислеше, че е някой клиент или сътрудник, но неочаквано прозвуча гласът на Джордън:

— Здрасти! Аз съм собственикът на обекта.

Ръката й увисна във въздуха. Лейс, кой знае защо, не посмя да се обади. Беше се подготвила да запише нова поръчка и се стресна от гласа му. Остави писалката и се приближи до апарата. На лицето й постепенно се появи радостна усмивка.

— Няма нищо спешно, Лейс. Не исках да ти преча на работата, но си помислих, че трябва да ти оставя за всеки случай името на хотела, в който съм отседнал, и телефона. Всичко наред ли е?

— Всичко, освен че ми липсваш — прошепна едва доловимо тя.

Може би трябваше да вдигне слушалката и да му го каже.

Джордън направи пауза, но после осъзна, че приказва с магнетофонна лента, и продължи:

— Поздрави Тъмбълуид от мене!

След това продиктува координатите си, осведоми я за времето в Далас и след няколко думи за довиждане прекъсна връзката.

Лейс остана с впечатлението, че той нарочно продължи разговора повече от необходимото, сякаш очакваше, че тя внезапно ще се включи в линията.

Нов звън я откъсна от мислите й. Обади се Ангелина. В камината на къщата, в която била, двойка гълъби си били свили гнездо. Лейс въздъхна и отново се посвети изцяло на проблемите пред екипа на „Ситинг Тайт“.

— Твоят стопанин ти праща поздрави — рече тя на Тъмбълуид, докато му сервираше обяда.

Кучето както преди почти не се отделяше от нея. Рано сутринта заедно бяха изпратили Джордън на пистата сред ливадата. Проследиха с поглед как самолетът се плъзга напред и изчезва в далечината. В очите на Лейс се бяха появили две сълзи.

„Разкисна се, когато той замина само за няколко дена — мислеше си тя ядосано. — Какво ще стане, когато си отиде завинаги?“

Не беше се чувствала така от деня, в който баща й изчезна от нейния живот. Избърса сълзите с края на роклята си и се помъчи да си мисли за нещо весело.

— Ела, Тъмбълуид. Нека да видим дали правилно сме определили твоя проблем — предложи тя и го поведе към градината. Той я последва до езерцето с водни лилии, като изплаши до смърт декоративните рибки в него, обаче като стигнаха до лехите с цветя, изостана назад.

Лейс направи малък опит, за да е съвсем сигурна. Откъсна една роза и тръгна срещу кучето. Тъмбълуид я погледна неочаквано враждебно и започна да отстъпва ръмжейки. Сякаш я упрекваше, дето нарочно го дразни, след като знае, че не понася розите.

Тя хвърли розата и отново го повика приятелски. Усмихна се, когато той отново заподскача радостно около нея.

— Добре, добре, сега наистина знаем причината за държанието ти. Обещавам ти никога да не използвам парфюм в твое присъствие.

На следващия ден Лейс намери две послания от Джордън. Първото съдържаше инструкции за градинаря. Когато се върна от вечерната разходка с Тъмбълуид, откри втора. Пусна магнетофона и се заслуша.

— Здрасти, Лейс, трябва ми някой, с когото да си побъбря. Сабина ми е сърдита, задето си пъхам носа в нейните работи. Засега не съм намерил доказателства, че Кейхил се върти около нея заради парите. Господи, ако бях сигурен, че е така, щях да знам какво да правя!

— Върни се и остави сестра си да се оправя сама — пошепна тихо Лейс.

— Знам, че едва ли можеш да ми дадеш съвет, но ми помага дори това, че споделям с някого мислите си.

Направи пауза.

— Щеше ми се да си тук, Лейс. Да седиш до мене и да наблюдаваме заедно залеза. Щях да те прегърна и…

Лейс пое дълбоко въздух. Не знаеше как би завършил Джордън това изречение.

— Но ти не си — прозвуча отново от апарата. — Сигурно си вкъщи и правиш компания на щастливеца Тъмбълуид. А аз си блъскам главата тук, в Далас, над глупавия семеен проблем. Обаче мисля, че намерих решение — виждаш ли как ми помага разговорът с теб — утре ще отскоча до Гънсайт, където е роден Кейхил. Може би ще успея да науча нещо. Как мислиш, Лейс, добра ли е идеята?

„По дяволите, Джордън Уейд! Защо звъниш винаги, когато ме няма вкъщи? Трябва да ти е ясно, че искам и аз да поприказвам с теб.“

С усилие сдържа желанието си да му позвъни в Далас. Не, не трябваше да го прави. Няма да му достави това удоволствие. Сигурно просто пак си играеше на прелъстител.

През целия следващ ден Лейс си мислеше за обаждането. Когато получи сутрешното му послание, беше малко разочарована. Но после… Реши да остане цял ден до апарата, за да не пропусне следващото позвъняване.

На вечеря телефонът иззвъня. Само че беше Роджър Маккензи. Не бил намерил още седемте града на Сибола, но закъсал с колата си на някакъв чер път в планините. Предната ос била счупена. От „Пътна помощ“ не искали да го изтеглят, понеже не можел да им плати.

— Не можеш ли да отидеш до града и да ми пратиш малко пари?

— Значи трябва да се притичвам на помощ на човек, който ме напусна в най-трудния момент?

— Ще се върна, Лейс, наистина! Помогни ми и този път! Ще изработя парите в „Ситинг Тайт“, дори ако трябва да си загубя цялото лято!

„Ако Роджър не беше заминал, никога нямаше да се запозная с Джордън“ — мина й през ума. Стана по-милостива.

— Добре, няма проблеми — успокои го тя. — Кажи ми само точно къде се намираш и къде трябва да изпратя парите.

Когато по-късно се върна от града, на лентата имаше два записа. Единият беше от Джордън:

„Лейс — гласът му ликуваше, — днес направих невероятно откритие и просто не мога да се сдържам! Трябва да го споделя с някого! Разказах ти вече, че реших да предприема полет до родното място на Кейхил. Взех въртолета на един приятел, понеже там няма писта за самолети, и тръгнах. Стигнах до «Посъм Киндъм Лейк», после поех на юг. Може би се отклоних малко. И тогава го открих, Лейс! На няколко километра от Гънсайт открих мястото за кацане. След това се огледах и…“

Последва пауза и Лейс се ядоса.

— И какво видя, като се огледа? — извика тя на магнетофона.

Искаше да му зададе въпроса на живо. Този индиректен разговор й действаше на нервите. В този момент отново се чу гласът му.

Бил открил по някакви белези на местността, че наблизо има нефтено находище. Щяло да бъде най-голямото находище в района. Щял незабавно да купи част от земята в тази област и да предприеме проучвания. Освен това научил, че Дени Кейхил бил съвсем порядъчен човек. Хората в селището казвали все хубави неща за него.

Лейс се зарадва.

Гласът на Джордън продължаваше да бърбори от лентата. Разказа всичко, което беше преживял през деня. После й пожела лека нощ.

Върна лентата и прослуша още веднъж записа. Отново почувствува радостта му от станалото. Явно беше, че не го интересува финансовият проблем. Гордостта и задоволството му идваха от самото откритие.

Когато заспиваше, на лицето й имаше усмивка. Не успя да говори с Джордън, но гласът му й достави радост. Гордееше се, че тя беше първият човек, с когото бе споделил вълнението си. Все пак държеше на нея. Може би повече, отколкото беше предполагала.

На следващата сутрин нямаше съобщение от Джордън. Пак трябваше да стои цял ден в къщата. Броеше часовете. Не можеше да се концентрира върху работата си.

„Тази вечер никой не може да ме измъкне.“ Щеше да го изненада, като се обади. Досега беше разговарял само с магнетофонната лента. След вечеря се настани до радиотелефона. Включи високоговорителя, за да може да чува отдалече. Зачете се в някаква книга. Към девет часа усилията й бяха възнаградени.

— Здрасти, Лейс! — прозвуча гласът му и тя захвърли книгата. — Нямаш представа какво отвратително време е в Далас.

Лейс грабна слушалката и спря магнетофона.

— Тогава защо не се върнеш в Ню Мексико?

Няколко секунди цареше мълчание. Джордън се изкашля и продължи:

— Чудесно е, че днес те чувам на живо, но какао правиш толкова късно в кабинета?

Помъчи се да измисли нещо. Не искаше да признае, че е стояла цяла вечер само за да чуе гласа му.

— Тъкмо щях да се обаждам на Гейл, за да я питам как е.

— Всичко наред ли е вкъщи?

— Да, тук няма проблеми. Дълго ли ще стоиш в Тексас?

— Не, заради това ти се обадих. Ще се върна утре следобед.

Зарадва се и същевременно се уплаши.

— Тъмбълуид и аз ще образуваме комисия по посрещането. Ще кажа на алармената система, че този път идва приятел. Как са Сабина и Дени?

— Чудесно! Между другото, двамата решиха да ми гостуват в Санта Фе за една седмица. След това ще обявят годежа си официално.

Гърлото на Лейс внезапно се сви. Когато Джордън се върне, сигурно вече нямаше да се нуждае от услугите на „Ситинг Тайт“. Още повече че ще очаква гости.

— Това е… Много хубаво… — промълви тихо тя.

— И аз така мисля. Сабина се е променила през последната година. Не се нуждае вече от грижите ми. Сгреших, като си мислех, че е още малка.

Направи пауза.

— Радвам се, че ще се върна вкъщи и…

На другия край на линията се чу тракане. Като че ли там някой влезе в стаята. Чуха се и гласове. Сигурно имаше посещение.

— Какво? — попита нетърпеливо Лейс.

Като че ли не я чу. Трополенето стана по-силно и гласовете се приближиха. Сякаш в стаята се провеждаше заседание на целия съвет от експерти по нефтодобив на компанията му.

— Какво каза, Лейс? Не можах да разбера. Трябва да прекратим разговора. Дойдоха едни приятели, които бях поканил отпреди. Сигурно ще ме замъкнат в някой бар, да седим на онези високи столове…

— Хей, Джордън, внимавай да не паднеш и да си счупиш някой крак!

Засмя се.

— Не се притеснявай, скъпа, черен гологан не се губи. После добави тихо: — Утре съм си вкъщи. Нищо няма да ме спре да се върна!

Като затвори Лейс стоя още известно време с поглед, вперен в слушалката. Наистина ли я нарече „скъпа“? Беше ли чула добре? Лицето й засия. Ще си дойде вкъщи, при нея. В това вече беше сигурна.

На другия ден заедно с трима от сътрудниците си Лейс приведе къщата в блестящ вид. Лично провери дали всичко си е на мястото. Сложи свежи цветя в стаите. За вечеря й се дощя да приготви нещо специално — задушен петел с череши — любимото ястие на баща й.

Огледа се в кухнята. Нямаше подходящи продукти и тя забърза към града.

Като се връщаше, хвърли разтревожена поглед към пистата. За щастие, малкият „Леър Джет“ не беше пристигнал още. Въздъхна облекчено и се захвана за работа.

По едно време спря и се замисли. Какво правеше тук, за бога? „Ситинг Тайт“ не включваше в офертите си приготвяне на празнична вечеря по случай завръщането на стопанина. Обаче досега не беше се случвало и президентката на фирмата да се влюби в някой от клиентите си.

Впери измъчен поглед върху пръстите си, изцапани с тесто. Вярно бе, трябваше да си признае. Беше се влюбила в него. Макар че точно от това се бе пазила. Нямаше смисъл да отрича.

Но тя ще намери изход! Обеща си да го направи. Джордън беше просто един атрактивен красавец — любимец на жените и търсач на авантюри. Просто трябваше да си събере багажа и да си отиде.

Не беше лесно дори да си го представи.

Свечери се. Вечерята отдавна беше готова, стоеше във фурната и чакаше да бъде поднесена. Самолетът още не се чуваше. Лейс отиде до телефона и за пореден път прослуша лентата на телефонния секретар. Може да се е обаждал отново.

Нищо! Тревогата й растеше. Накрая реши да позвъни в хотела му в Далас.

На рецепцията знаеха само, че мистър Уейд е напуснал хотела след обяд. Бил поръчал такси и се отправил към летището. Лейс благодари и затвори.

Джордън не смяташе шестстотин мили за сериозно разстояние. Самолетът можеше да пролети много повече. „Дали не се е случило нещо!“

В главата й се появиха картини на високи планински върхове, в които можеше да се блъсне самолетът. Можеше да обърка и посоката. Или да се повреди двигателят. Помъчи се да прогони мрачните мисли.

„Стига вече — заповяда си Лейс. — Джордън ще се справи с всяко положение!“

Няколко часа по-късно беше убедена в противното. Отдавна се бе стъмнило. Виждаха се звездите. Лейс сложи яденето в хладилника. Запали светлините из цялата къща. Може би Джордън ще успее да се ориентира по тях. В краен случай…

Искаше й се да отиде на пистата и да чака там, но не смееше да напуска къщата. Можеше да звънне телефонът. Може би ще я повика…

В една от гостните откри тераса, откъдето се виждаше цялата писта. От нея можеше да наблюдава и същевременно да дежури на телефона:

— Ела, Тъмбълуид — извика Лейс, като видя кучето да се разхожда из коридора. — Днес компанията ти много ми трябва!

Огромното куче сякаш разбираше ситуацията. Последва я с готовност във вътрешността на осветената отвсякъде къща. Лейс седна на ръба на един стол, поставен на терасата. Тъмбълуид сложи главата си на нейните колене и впери поглед в очите й. Стана й студено. Зарови пръстите си в козината на кучето. Знаеше, че дори да се завие с дебело одеяло, няма да й стане наистина топло. Джордън беше сам, някъде навън, в нощта… Може би тъкмо сега се нуждаеше от нея.

Минаха часове. Отново и отново Лейс се молеше на всички богове на небето да помогнат на любимия й да се върне. Звездите постепенно избледняха и от изток започна да просветлява. Най-после Лейс се предаде на съня.

Когато Джордън прелетя сутринта над къщата си, съзря Лейс да спи на терасата, седнала на стола. Обля го вълна от нежност към нея. Веднага разбра, че го е чакала цяла нощ.

Господи, значи тя все пак държи много на него. Може би дори го обича. Не издаваха ли погледите и гласът й тези чувства?

Не беше толкова сигурен за собствените си. Да, наистина, той я желаеше. Но тя беше толкова различна от жените, с които бе имал връзки. Не беше момиче за една нощ. В това се бе убедил.

Когато тя му махаше за довиждане, още не подозираше колко близо е до решението да се свърже трайно с нея. След това се появи непреодолимото желание да й говори. Непременно трябва да сподели мислите и плановете си. Помисли си, че баща му е изпитвал навремето същите чувства към майка му.

Като завиваше за кацане, внезапно на контролното табло светна червена лампа. Джордън се стресна в мислите си. Беше спаднало налягането на маслото и малкият самолет се разтрепери. „Господи, Лейс, имам толкова много неща да ти казвам. Ако сега се разбия на пистата, няма да успея“ — помисли си той. Като по чудо успя да овладее самолета и да се приземи.

Малко преди да докосне пистата, видя с периферното си зрение как на терасата настъпи оживление. Усмихна се, като си представи какво впечатление е направила появата на неговия „Леър Джет“ и бръмченето на мотора. Когато самолетът спря, Джордън осъзна, че това завръщане не е като друг път.

Сега го чакаше Лейс. Щеше му се никога повече да не напуска дома си.

Слезе на земята и сложи спирачните скоби на колелата. Погледна към къщата. Лейс и кучето вече се задаваха по пътеката.

Никога не се беше чувствал така уморен и същевременно толкова щастлив. Без да му мисли много, се спусна към Лейс.

Нямаше дълги поздравления. Никакви въпроси и никакви обяснения. Нямаше нужда от думи, когато я усети в прегръдките си и намери устните й.

— Толкова ме беше страх… — прошепна тя, трепереща от вълнение. — Не смеех да си представя какво може да се случи. Ако не се върнеш никога…

— Вече е минало. Отново съм тук. Наложи се вчера да се приземя аварийно върху някакво каменисто плато. Трябваше да оправям двигателя. Прекарах там целия следобед и почти цялата нощ.

— Предчувствах, че ти се е случило нещо — Лейс го прегърна още по-силно.

— Съжалявам, че те накарах да се страхуваш. Но там нямаше никой — нито хора, нито къщи. Не можех да се обадя нито по телефона, нито по друг начин.

Обеща си за в бъдеще да инсталира в къщата радиостанция. Или още по-добре — ще взема Лейс със себе си, за да не я изпуска никога от погледа си.

— Джордън — Лейс внимателно избърса следите от масло по лицето му, — искам… не знам как да ти кажа какво чувствам…

— Няма нужда — целуваше лицето и косите й. — Мисля, че се досещам…

По-късно съжаляваше, че не я остави да говори. В този момент беше убеден, че тя щеше да му каже, че го обича. По-късно вече не беше толкова сигурен.

Въобще не беше сигурен.