Тъй желан и толкова далечен

5

— Фантастично, Кит! — Лейс беше твърде ентусиазирана, за да забележи, че свързващата врата с кабинета на Джордън е отворена. — Ти наистина имаш сериозна конкуренция, но вярвам, че никой не може да победи твоят екип, а и алармената система. Стискам ти палци!

Джордън стисна ядосано устни. Пак тоя Мартиндейл! Какво е направил пак, че да въодушеви толкова Лейс?

— И още веднъж, добро утро — каза той, когато я видя, че оставя телефонната слушалка.

Тя се усмихна замечтано. Мислеше си за целувките, които си бяха разменили сутринта. Все пак не й убягна, че в този момент Джордън я гледа по-скоро намусено. Сигурно пак се е борил с Тъмбълуид в гимнастическата зала и пак е загубил. Или отново му е влязла някаква муха в главата.

— Механиците ще са готови до обяд с прегледа на самолета — заяви той и седна на ръба на бюрото. — При тебе има ли нещо ново?

Искаше й се веднага да сподели новината, която чу току-що, но се осъзна и промени темата. Въпреки розовите очила, през които гледаше на живота напоследък, Лейс не можеше да не забележи факта, че при всяко споменаване на името Кит Мартиндейл, Джордън изведнъж става нервен и раздразнителен…

— Нищо особено, ще правя счетоводен отчет за месеца и издирвам съответната информация.

— Май дочух част от разговора.

— Хм… да, говорих високо — Лейс нахвърли няколко числа върху листа пред себе си.

— Нещо професионално, предполагам.

Знаеше, че няма да я остави на мира, докато не му разкаже всичко.

— Новините са от страна на Кит. Искаш ли да ги чуеш, или пак ще направиш физиономия, като че ли току-що си сдъвкал цял лимон, заедно с кората?

Джордън се помъчи да потисне раздразнението си:

— Така ли правя?

— Винаги — Лейс въздъхна и се отпусна на стола си. — Как да ти обясня, че Кит и аз сме просто добри приятели? Съжалявам, Джордън, ако този факт те дразни, но не мога да променя нищо.

Той се замисли как ли би нарекла отношенията си с него. Дали и те не бяха „просто добри приятели“. Не, те бяха нещо много повече — поне от негова гледна точка. Но не смееше да пита Лейс за собствените й чувства. Трябваше му още време, за да я убеди, че е единственият мъж, който може да я направи щастлива.

— Обещавам ти да не се сърдя!

— Кит е на прага на голяма сделка — обясни Лейс, като се мъчеше да скрие колкото може въодушевлението си. — Досега той инсталираше системата си само в частни домове. Но оня ден от нея се заинтересували от „Пекрайб Ойл“. Концернът ще модернизира алармената инсталация на всичките си рафинерии в района. Кит е предложил офертата си.

— Ако спечели поръчката, това доходно ли ще е за него?

— Определено! Той и Гейл се нуждаят сега от пари. Напоследък трябваше да пълнят гушите на доста лекари. Освен това ще си спечели добро име.

— Да, това е много важно.

Гласът на Джордън внезапно беше станал почти заядлив. Лейс го погледна учудено. Той се ядоса на себе си. Не можеше да разбере собственото си поведение. Обръщаше всичко наопаки. Защо непрекъснато се ровеше в миналото и заливаше всичко със сарказма си? По-добре беше да помислят за бъдещето. „Просто съм се побъркал — каза си той, — загубил съм си акъла по нея.“

Протегна ръце и я вдигна от стола.

— Знаеш какво ми е, нали? Ревността ми е размътила мозъка и не съм в състояние да разсъждавам нормално.

Лейс се стресна „Ревност ли?“ Но това не значеше ли, че държи много на нея: Дали я обичаше истински? Или просто се страхуваше, че ще му отнемат любимата играчка, която искаше да задържи още малко в ръцете си?

— Това е безумно. Аз посветих цялото си време на теб в последните дни. По-вярна съм ти дори от Тъмбълуид.

— Бедното ми кученце! Сигурно много му липсвам. Откога ли не сме лудували заедно?

— От сутринта, когато се събудихме в едно легло — Лейс внимателно го целуна по устните. — Моля те, защо не ми вярваш? Нямаш никакво основание да ме ревнуваш, мили.

Джордън сам осъзнаваше, че ревността го кара да изглежда глупав и безразсъден. Защо не можеше всички мъже в жени на този свят да имат чисто платонически отношения помежду си? Освен… разбира се, него и Лейс. Да, той нямаше нищо против. Това се отнасяше преди всичко за човека, който я беше притежавал преди него.

— Ще се помъча да обуздая ревността си — закле се той. — Дай ми малко време, Лейс! Наистина ще се опитам.

Лейс хареса Дени Кейхил от пръв поглед. Големият и як тексасец слезе от джипа си също толкова самоуверено, както навремето Джон Уейн слизаше от коня. Той изгледа с напълно безразличен вид разкошната къща, след което заобиколи колата и отвори другата врата.

Взе китката на красивата млада жена на предната седалка и й помогна да слезе. Тя го обожаваше — това се виждаше с невъоръжено око. Веднага го хвана под ръка и се притисна към него.

Лейс пристъпи заедно с Джордън, за да поздравят гостите. Беше напрегната и изпитваше известно неудобство.

Интересно беше като каква ще я представи той на роднините си?

След като Джордън прегърна сестра си и стисна ръката на бъдещия й съпруг, посочи към Лейс и я нарече своя „много специална приятелка“. Тя му хвърли гневен поглед отстрани. Защо, по дяволите, не им каза: „А това, скъпа сестричке и скъпи ми зетко, е моята нова играчка за в леглото.“ Все пак поздрави любезно, макар и малко нервно Сабина и Дени.

След многозначителен поглед към брат си и красивата жена до него, на лицето на Сабина се появи широка усмивка.

— Когато Джордън беше в Далас миналата седмица, едва се сдържаше да тръгне обратно към къщи. Сега разбирам защо!

Лицето на Лейс се изчерви леко: Не знаеше какво трябваше да отговори на такава забележка. Джордън не се притесни изобщо. Постави ръка на нейното рамо и я притисна до себе си.

— Нямаш представа, колко си права, Сабина. Лейс ме привлича като магнит насам.

Джордън и Лейс помогнаха на гостите да разтоварят багажа от колата. След уморителното пътуване Дени и Сабина с особено удоволствие се възползваха от плувния басейн. Вечеряха на открито е градината. Все още седяха и разговаряха на масата, когато неочаквано се чу жалното скимтене на Тъмбълуид.

След половин час слънцето щеше да залезе и кучето очакваше вечерната си разходка.

— Ще го изведа — предложи Лейс, за да може Джордън да остане с гостите си.

— Ще дойда и аз да се поразтъпча — Дени допи бързо чашата си и се надигна.

Когато отидоха в градината, той обясни, че е искал да остави брата и сестрата сами за няколко минути.

— Сабина има да казва нещо на Джордън. А и не бих се учудил, ако и той има някакви предложения към нея.

— Да не ви е обидил с нещо — попита Лейс, като видя, че усмивката му просто имаше за цел да прикрие недоволна гримаса.

— Е, не ме прие с разтворени обятия. Но той е брат на Сабина. Може би единственият й роднина на този континент. Не мога да му се сърдя за това, че взема толкова навътре семейните си задължения. Всъщност радвам се, дето успя да ни убеди да отложим сватбата още известно време. Така после няма да съжаляваме, че сме избързали.

— Първата ви сватба прибързана ли беше?

— Да! Синди беше богата и разглезена. Приятелите й бяха толкова надути и важни, че човек не можеше да им стигне носа с пръчка. Предполагам, че им е капело вътре в дъждовно време, горките! Нямам нищо против богатството, но когато човек го спечели със собствените си ръце. Тези, родените в дантелени пелени… не, благодаря! Не искам да имам нищо общо с тях!

— Започвам да си мисля, че идеята за този брак принадлежи изцяло на Сабина.

— Да, определено. Много е твърдоглава и добре ме обработи, докато ме склони.

Лейс се разсмя.

— Сабина трябва да е решена на всичко.

Дени й хвърли такъв поглед, сякаш искаше да каже, че истината е много по-сериозна, отколкото тя си представя.

— Да! Когато някой от фамилията Уейд си науми нещо, то непременно става. Всъщност сама трябва да сте го почувствала вече.

„Изпитала съм го на собствения си гръб — помисли си Лейс, като си спомни как Джордан направо я завлече в стаята си онази нощ. — Наистина постигат това, което поискат.“

„Лейс ме привличаше като с магнит насам“ — тези думи още звучаха в главата й. Изведнъж я обля гореща вълна. Добре е да знаеш, че Джордън е искал да се върне колкото се може по-бързо при теб. Това, което искаше да знае сега, беше дали магнетичните й свойства се бяха изгубили, иди силата им беше нараснала още повече.

Разтрепери се от вечерния хлад и закопча якето си.

Започнаха неделния ден с чудесна разходка с коне. Наеха ги от съседното ранчо. Бяха прекрасни арабски жребци и летяха като вятър. След разходката всеки отиде да вземе душ и да се преоблече преди закуската. Лейс вече се беше запътила към трапезарията, когато телефонът иззвъня.

Няколко минути по-късно тя остави слушалката и забърза към компанията.

— Току-що ми се обади един щастлив човек, който днес ще става баща! Отивам в болницата! — заяви тя задъхано.

— Не виждам причини за паника — отбеляза Джордън, — първо се успокой и наяж! Няколко минути по-рано или по-късно не са фатални. После може и да нямаш възможност да ядеш, кой знае?

Имаше право. Беше изгладняла от ездата, а и Кит беше казал, че още не пускали посетители при майката. Затова седна на масата и се присъедини към останалите.

Десет минути по-късно стана, извини се и забърза към гаража.

— Ако искаш, ще те закарам — предложи Джордън.

Тя задържа за малко ръката му в своята:

— Няма нужда, но ти благодаря за предложението. Остани тук и се помъчи да опознаеш по-добре Дени Кейхил. Той ми харесва. Мисля, че и Дени има много добро мнение за теб. Убедена съм, че обича сестра ти!

Джордън потърка нежно носа си в бузата й.

— Кога успя да станеш толкова сигурна?

— Когато ми разказа как малката ти сестричка го е убеждавала да се оженят. Почти насила го е накарала. Искала е да го спечели непременно.

— Да, познавам я добре. Тя може да бъде доста настойчива. Моята малка сестричка!

Лейс отвори вратата на мустанга, но все още не влизаше вътре.

— Не знам кога ще се върна… може да закъснея.

— Във всеки случай, за вечеря ще си тук, предполагам.

— Не мога да обещая. При първото раждане има много проблеми.

— Тогава докато дойде време за лягане… — Джордън я притегли към себе си. Устните му бяха на сантиметър от лицето й. — Ако искаш да не мигна цяла нощ, може и да не идваш. Толкова свикнах с присъствието ти, че просто не мога да си представя как ще си легна без теб.

— Във всеки случай ще се опитам да дойда — Лейс изстена, когато той страстно я притисна в любовния си порив.

Ако продължаваше в този дух, сама щеше да се откаже от пътуването в града. Мобилизира волята си и се освободи от прегръдката на Джордън.

— Прекалено навътре вземаш женските ми грижи. Надявам се, че ревността не ти размътва вече мозъка.

— Аз? Да не бъда ревнив? Въобще не си го помисляй! Освен това ще ми обещаеш още тук, че ще спазваш всички ограничения на скоростта по пътя. Иначе ще ти взема ключа от колата! — След това се засмя, за да покаже, че се шегува. — А що се отнася до Мартиндейл — все още работя върху себе си. Но вече ти обещах да не се мръщя… ъъъ… поне да се опитам.

— Много добре — Лейс седна зад кормилото и запали мотора. — Ще се върна веднага, щом бъде възможно!

Когато стигна в болницата, стана ясно, че болките на Гейл са престанали за малко.

— Доктор Алварадо каза, че се случвало понякога, но пак ще започнат — Гейл въздъхна тежко.

Наведе се, за да може Кит да оправи възглавницата на гърба й. Лейс седна до леглото и се помъчи да я отвлече от мислите за раждането.

Два часа по-късно болките отново започнаха. Кит й държеше ръката. Лейс слагаше студени компреси на челото й. Една млада лекарка идваше от време на време, измерваше периодите между отделните напъни и контролираше пулса.

Към шест часа Кит реши, че трябва да идат да вечерят. Поръча сандвичи в кафенето на болницата. Лейс се запъти към телефона. За нейно разочарование се обади Сабина. Джордън и Дени разхождали кучето.

През остатъка от вечерта болките на Гейл се появяваха и изчезваха периодично. Към единадесет съвсем престанаха. Лекарят придума Кит и Лейс да си отидат вкъщи за няколко часа. Лейс помоли да й осигурят легло в болницата. Искаше да е сигурна, че ще е наблизо, ако болките внезапно започнат. Една медицинска сестра донесе одеяло и съобщи, че някой си мистър Уейд се бил обаждал около петнадесет пъти да пита за нея.

— О, не! — Лейс не намери сили да отиде до телефона.

Цяла вечност беше минала от сутринта, когато беше обещала, че ще се върне да спи при Джордън. Сега, вместо в широката му, удобна спалня, предстоеше да прекара почти безсънна нощ върху походно болнично легло. Обеща си да му се обади сутринта веднага щом се събуди.

Към шест часа дойде Кит и двамата отново е запътиха към стаята на Гейл.

— Тоя откаченият, дето му пазиш къщата, сигурно се е върнал от Тексас — измърмори той недоволно. — Вчера ми позвъни тъкмо когато почти бях заспал. Търсеше тебе.

— Милостиви боже! — беше забравила да се обади, понеже сутринта и бяха съобщили, че за Гейл моментът бил настъпил. — А ти какво му рече?

— Казах му, че е време да си ляга и да ни остави да направим същото — озъби се Кит. — Трябва да си много изкукал, за да безпокоиш хората по това време!

Лейс затвори ужасена очи. Трябваше да обясни на Кит, че междувременно връзката й с някогашния клиент не се изчерпва само с договора. Но най-много я притесняваше как е възприел Джордън сърдития му отговор.

След три часа отведоха Гейл в операционната. Кит отиде с нея, а Лейс остана в чакалнята. Когато накрая й се удаде да телефонира, за нейно учудване се обади напълно непознат глас. Сигурно беше някой от прислужниците. Каза, че мистър Уейд и гостите му били излезли. Преди да успее да попита каквото и да било, линията се прекъсна.

Половин час по-късно се появи Кит с измъчен вид. Като видя мрачната му физиономия, Лейс се уплаши. Забърза към него.

— Всичко…

— Гейл е добре, а също и едното от бебетата — рече той провлачено, — имаме си дъщеричка, Лейс!

— Това… това е чудесно! Но какво става с…?

Кит замълча, като съзерцаваше някакво петънце на стената.

— Второто бебе има проблеми с дишането. Пъпната връв се била увила около врата му. Лекарите не казват нищо.

— О, господи… — Лейс вдигна очи към небето. — Дано всичко мине добре, Кит! Мога ли… да видя Гейл и детето?

— Естествено — Кит постепенно се съвземаше. — Ела да се запознаеш с едното от децата, на които ще бъдеш кръстница.

Зад стъклената стена на кувьоза имаше малко свито телце.

— Тази се казва Лейс-Ен — обяви Кит, — а сестра й се нарича Кристина-Гейл.

Очите на Лейс се просълзиха. Преди да влезе при Гейл, трябваше да отиде в умивалнята и да си наплиска лицето. Малко по-късно седеше на ръба на леглото до приятелката си.

— Моите поздравления за забележителното постижение!

Върху бледото лице на Гейл се появи слаба усмивка.

— А какво ще кажеш за нашата изненада?

— Дала си моето име на дъщеря си. Това е най-големият комплимент, който някой ми е нравил!

Прегърнаха се щастливи.

Сякаш седмици бяха минали, откакто Лейс беше напуснала къщата на Джордън. Радостта й обаче бързо помръкна, когато видя, че освен Тъмбълуид, никой не я посреща. Персоналът беше уведомен само, че мистър Уейд и гостите му били заминали на разходка в старата частна Санта Фе.

— Да вървят, където щат! — Лейс се опита безуспешно да сподави яда си.

Бяха обмисляли е Джордън този излет из старата част на града специално за Сабина и Дени. Не беше честно да тръгват без нея.

Отиде в стаята си, която не беше използвала от една седмица. Изкъпа се все още ядосана. Преди да легне да спи, нагласи будилника. Сънят дойде мигновено.

Пет часа по-късно будилникът я събуди с неприятното си пищене. В просъница протегна ръка, да го спре, но някой друг преди нея натисна бутона. С мъка отвори очи.

— Джордън?

— А ти кого очакваше? — гласът му беше неочаквано студен.

Лейс седна в леглото и замига.

— Теб не те очаквах. Нали си бил на излет.

Той стоеше като вкаменен до леглото й. Тя очакваше да я прегърне и се почувствува неудобно. Чудеше се защо се държи така.

Скандалджийският тон на следващата му забележка й подсказа отговора. Явно държеше да е максимално саркастичен.

— Откакто хората са измислили автомобила, пътят отнема значително по-малко време. Освен това техническият прогрес ни е дарил още едно чудесно изобретение — телефона. Сигурно си чувала за него. Човек може да го използва, за да комуникира със себеподобните си. А, да, освен всичко друго, искам да знам, ще държиш ли и тази вечер да отидеш на вечеря с бившия си съпруг и да спиш с него? Защото ние останалите възнамеряваме да излизаме, поради което съм склонен да запазя маса в ресторанта.

Това ли беше същият човек, който вчера така страстно я уговаряше да се върне преди лягане?

— Обаждах се два пъти, Джордън. Питай Сабина и скапания си иконом, ако не ми вярваш. — Лейс навири сърдито брадичка и се помъчи да скрие болката си: — А що се отнася до резервацията — поръчай маса за трима. В седем трябва да ида в болницата.

Веждите на Джордън се свъсиха още повече. Очите му блестяха гневно.

— Прекара достатъчно време там, за да държиш Гейл за ръчичка. Сега може сама да се оправя. Или може би няма да си при нея през цялото време?

Лейс почервеня от гняв.

— Да не би да си мислиш, че вчера съм прекарала нощта с Кит?

— А ти прекара ли я с него?

Не можеше да понася повече втренчения му поглед. Сякаш тя беше някакво насекомо, а той я изследваше под микроскоп. Скочи от леглото и наметна халата си.

— Не, Джордън, не съм я прекарала с него! А дори и да беше така, не можеш да ме обвиниш в нищо — нахлузи пъстрите си пантофи на бос крак. — Гейл дълго време имаше болки. Към полунощ докторът ни изхвърли от нейната стая. Кит си отиде вкъщи, понеже живее наблизо. Сестрите ми сложиха походно легло в чакалнята.

Джордън се поуспокои.

— Можеше да ми кажеш това, Лейс. Обаждах се толкова пъти!

— Да, благодаря ти за загрижеността! Но сестрата ме уведоми, чак когато й свърши смяната. — Лейс се обърна и започна да рови в гардероба.

Джордън пристъпи зад нея.

— Ела, Лейс, нека забравим цялата история! Ще изкараме една хубава вечер и ще отпразнуваме раждането на близнаците. Съгласна ли си?

Наистина ли си мислеше, че е толкова просто? Без да отговаря, Лейс си избра от шкафа кафяв габардинен панталон и широк пуловер.

— Казах на Сабина, че ще отидем в едно изискано заведение; където сервират ориенталски специалитети — хвърли поглед на дрехите, които Лейс възнамеряваше да облече. — Не смяташ ли, че трябва да облечеш нещо по-така…?

— Пуловер и панталони ще свършат работа за в болницата.

Джордън сви устни. Хвана я за ръката и я макара да го погледне.

— По дяволите, Лейс. Може наистина да съм луд по тебе, но всичко си има граници!

— Точно това исках да ти кажа и аз. Пусни ми ръката!

Той отпусна пръстите си, но не я освободи съвсем.

— Огорчих ли те, скъпа? Не го исках, повярвай ми! Толкова съм объркан. Направо не съм на себе си. Извини ме, ако можеш! — Пое дълбоко въздух и се помъчи да се овладее. — Така, а сега ми кажи какво ти тежи на сърцето? Чувствам, че нещо не е наред…

О, как мразеше Лейс да се карат с Джордън! Как искаше да почувствува прегръдката му и да се притисне до него. Но защо винаги беше толкова подозрителен към нейните намерения?

— Гейл — започна тя. — Гейл има близнаци. Едно от момиченцата е кръстено на моето име. Казва се Лейс-Ен.

Джордън усети как тънкото й тяло потръпна от ужас. Веднага я прегърна и я притисна до себе си.

— О, любима моя — шепнеше трогнат, — кажи какво има. Мога ли да помогна с нещо?

През сълзи му разказа за второто бебе. По лицето му се изписа страдание.

— Ще оживее ли? — попита той плахо като малко дете.

— Ние… ние се надяваме. Днес ще дойде специалист.

Погали я по косата и я целуна.

— Обличай се, ще ида да се обадя ида питам какво става!

Лейс наплиска лицето си и се почувствува по-добре. Върна се в спалнята и отново застана замислена пред гардероба. Може би след посещението в болницата ще успеят да предприемат нещо с Джордън, Сабина и Дени. Остави панталоните и пуловера настрана и измъкна лека жарсена рокля.

Когато сресваше косата си пред огледалото, се появи Джордън сияещ.

— Майката и малката Лейси са добре, а състоянието на другото бебе се окачествява като стабилно! — обяви той.

— О, чудесно! Може би ще успея да го видя още тази вечер. По-добре да побързам.

Джордън вдигна вежди, като забеляза промяната в облеклото й. Беше му на устата да я попита дали се е издокарала така за Кит, но преглътна. Вместо това рече:

— Любима, трябва да хапнеш нещо. Какво ще кажеш, ако всички отидем в града, а тебе те оставим в болницата за едно кратко посещение? Междувременно ние със Сабина и Дени ще се поразходим. След това ще те вземем и ще се приберем.

Лейс се поколеба. Погледна си часовника.

— Това не звучи лошо. Но трябва да тръгнем веднага.

Не ставаше веднага. Сабина обяви, че й трябват поне четиридесет минути, за да се приготви.

Когато накрая тръгнаха към гаража, Джордън попита:

— Защо се ядосваш толкова? Има достатъчно време.

— Времето за посещения започна преди половин час!

Той остана мълчалив известно време. Гневът му отново се надигаше. Понижи глас, за да не чуват другите.

— Обзалагам се, че Гейл има вече посещение. Не си ли помисляла, че може би ще иска да остане сама с мъжа си?

По лицето на Лейс избиха червени нетна. Пое рязко въздух.

— Нямаш право да говориш така!

— Просто установявам фактите. Трябва в един момент да се замислиш за това.

Погледът му я пронизваше. Запита се дали не го казваше, за да й причини болка?

Докато пътуваха, се мъчеше да прикрива гнева си. Включваше се в разговора само ако я питаха нещо. Въобще не обръщаше внимание на мъжа зад кормилото.

Щом автомобилът спря пред болницата, Лейс скочи, преди Джордън да успее да слезе и да й отвори вратата.

— Пожелавам ви приятно прекарване — каза тя на раздяла и се усмихна на двамата годеници.

— Лейс!

Гласът на Джордън отекна в преддверието, докато тя бързаше към стъклената врата. В този момент мина някаква линейка и той трябваше да отстъпи назад.

Когато влезе в стаята на Гейл и я видя в прегръдките на мъжа й, неволно си помисли, че Джордън имаше право. Макар че двамата я поздравиха сърдечно и веднага я осведомиха за последните новини, през цялото време не можеше да се отърве от чувството, че е петото колело на колата. Изведнъж я обхвана необяснима тъга.

След като погледа бебетата в кувьоза и се сбогува с Кит и Гейл, Лейс се запъти към апартамента си с мрачно настроение. Не искаше да се среща повече с Джордън.

Свали обувките си с високи токчета! Изкачи стълбата до най-горния етаж. Чувствуваше се отвратително. Поне беше обогатила с нещо жизнения си опит. И преди я бяха напускали хора, играли важна роля в живота й. Всеки път отнасяха частица от нея със себе си. Но разликата сега беше, че го нямаше Кит, за да я утеши. Кит сега имаше собствени проблеми и тя беше съвсем сама.

На следващата сутрин Лейс тръгна с двадесет минути по-рано от обикновено към офиса на фирмата си. Вървеше пеша, колата й беше останала при Джордън. Не взе такси. По-голямата част от нощта беше прекарала, като плачеше, заровила глава във възглавницата. Сутрешният въздух й действаше добре.

Преди да напусне апартамента, се обади на телефонната компания да й върнат линията, която временно беше прехвърлила в дома на Джордън. Телефонът иззвъня, когато едва беше прекрачила прага на офиса.

— „Ситинг Тайт“.

— Как, по дяволите, си отишла в офиса? — прогърмя, сърдит глас в ухото й.

Изруга наум. Този човек си мислеше, че вечно ще й дава тон в живота.

— Пеша, след като приех идиотското предложение да пътувам до града с твоята кола — стараеше се да бъде колкото се може по-язвителна. — Сега естествено ще попиташ къде съм прекарала нощта. Веднага ще ти кажа, макар че не те засяга ни най-малко: в леглото си! В собственото си легло, което се намира в собствения ми дом.

За няколко секунди се възцари мълчание.

— Как да разбирам израза „не те засяга“?

Гласът на Джордън звучеше като заплашителен тътен на приближаваща буря. Лейс вече не даваше пет пари за настроението му.

— Разбирай го в буквалния смисъл! Ти нямаш никакви права над мен.

— О, не е съвсем така, скъпа. Най-малкото имаме договор, който важи още три дена. Без да се смятат евентуалните продължения, които е предвидила Бренда.

— За продълженията е необходимо съгласието и на двете страни. — Лейс пое дълбоко въздух. — А що се отнася до сега действащия договор…

Преглътна. Гърлото й се беше свило. Знаеше, че още три дни с него биха я унищожили.

— Не мога да дойда — каза пресипнало. — Няма да го направя!

— Ще дойдеш, ако не искаш да дам под съд любимата ти фирма — отвърна Джордън. — Искам да изпълниш договора!

— Но защо, Джордън, не ставай глупав. Изобщо нямаш нужда от охрана. Има толкова хора в къщата.

— Аз ще реша дали има нужда!

В объркването си Лейс не забеляза горчивината в гласа му.

— Чуй ме, Джордън. Направи си удоволствието. Можеш да бъдеш доволен. Много те бива, ако решиш да разбиеш сърцето на някой, който те…

— Три дни, Лейс — рече той безжалостно. — Имаш време до пет след обяд. След това ще се обадя на адвоката си.

Преди да отговори, връзката прекъсна. В слушалката пищеше сигналът за свободна линия. Това я разгневи още повече.

Как можеше да я измъчва и заплашва! След всичко, което се беше случило между тях. Знаеше, че не би имала и най-малък шанс пред съда. Какво щеше да обясни там?

Че е преустановила охраната, понеже собственикът на охранявания обект я е прелъстил, а след това оскърбил. Едва ли ще хване ред. Щом Джордън желае да му се охранява къщата, тъй или иначе ще трябва да се подчини. В леглото си обаче ще бъде сама…

Времето за посещение почти беше изтекло, когато Лейс пристигна в болницата. Второто бебе почти се беше оправило. След като се сбогува с Гейл, попита Кит дали ще я закара до имението на Уейд.

— Разбира се. Ще ми направиш ли една услуга? Трябват ми адресите на колегите ни от университета.

Малкият бележник се намираше сред книжата й в дома на Джордън.

— Естествено. Да не би да организираш празненство по случай рождението на близнаците?

Кит кимна. Тръгнаха към колата. Докато пътуваха, си припомняха стари случки от времето на следването. Шегуваха се и се смееха.

Стигнаха къщата. Лейс го заведе до бюрото на Бренда Тъкър и го помоли да я почака, докато донесе бележника.

— Не бързай много — въздъхна той, — от три дена насам това е първата възможност да си отдъхна.

Тръшна се на стола и затвори очи.

Лейс срещна в коридора иконома на къщата. Научи, че Джордън и гостите му били в Таос. Щели да разглеждат музеите и картинните галерии там. Отиде разгневена в стаята си. Това беше второто посещение, което бяха запланували заедно и което минаваше без нея. Всъщност вече нямаше значение.

Като се върна в кабинета, Кит спеше дълбоко. Лейс установи, че в голямата стая е задушно и въздухът е спарен. Отвори прозореца. Разтърси рамото на Кит. Предложи му кафе, но той отказа. Чакала го работа. Изпрати го до вратата и му подаде бележника. Проследи с поглед колата му, докато изчезна в далечината. После се върна в кабинета.

Реши веднага да се заеме със съставянето на финансовия отчет за месеца. Внезапно чу шум в съседната стая. Не би трябвало да е останал никой от персонала на къщата, затова Лейс стана и се запъти натам.

Преди още да докосне дръжката на вратата, тя се отвори и там се появи Джордън.

Внезапната му поява я стресна. Неволно отстъпи крачка назад.

— Чух шум и исках да разбера какво е — започна несигурно.

— Малко е късно за обиколки! — гласът му звучеше необичайно тихо. — Документите за нефтеното находище 5 са изчезнали. Ще запиташ ли приятеля си Кит Мартиндейл какво прави тук с тебе, или да го сторя аз?

Лейс се подпря на ръба на бюрото и втренчи невярващи очи в Джордън.

— Не знам какво си намислил, Джордън, но сега отиваш твърде далече.

— Мартиндейл беше тук. Видях го, като си тръгва. Кой друг ще открадне документите?

Посочи с жест към своя кабинет.

— Убеди се сама! Дори малахитът на баща ми е изчезнал.

— Кит изобщо не е знаел за малахита. Нито пък за проклетите ти хартийки. Той дойде тук, само защото го помолих да ме докара вкъ… да ме докара дотук. За него въпросното находище е горе-долу толкова интересно, колкото и за… Тъмбълуид! Защо не подозираш мене? Аз съм доста по-съмнителна, а и съм далеч по-осведомена за стойността на документите. Кажи си го направо!

— Защото те обичам! Проклет да бъда за това! — извика Джордън извън себе си. — Защо иначе ще е безсмислената ми ревност? Защо ще се държа като безмозъчен идиот? Но аз никога не съм бил толкова важен за тебе, както Мартиндейл. Пет пари не даваш за мене.

Главата на Лейс изведнъж се завъртя. Краката й омекнаха.

— Джордън, аз те обичам от самото начало! Ти беше този, който говореше за мимолетен роман — погледна го измъчено. — Сега изглежда, че искаш нещо повече. Но любов, Джордън, любов няма без доверие.

— Никога не съм казвал, че не ти вярвам.

— Не направо. Но ти си мислиш, че имам нещо общо с изчезването на документите, нали?

— Никога няма да те обвиня…

— Току-що го направи!

— Можеш да ми приписваш каквито искаш грехове! Но не е така, както си мислиш, Лейс. А ако ме обичаше…

Джордън млъкна. На вратата се появи Сабина. Като видя Лейс, очите й светнаха.

— Здрасти, Лейс, радвам се, че се върна.

След това забеляза, че атмосферата е взривоопасна.

— Май избрах неподходящ момент да върна тези неща?

Джордън й хвърли поглед, изпълнен с досада.

— Какво ще връщаш, Сабина?

— Талисмана на татко. Взех го сутринта, за да го покажа на Дени и забравих да го върна.

Стояха като втрещени. Джордън изпита чувството, като че ли е попаднал във въздушна яма със самолета си. Взе механично камъка.

— Имаше ли някакви листи под него, като го вземаше?

— Ммай, че имаше — запъна се Сабина. — Но прозорците бяха затворени, така че нищо не е могло да се загуби.

Лейс най-после си възвърна способността да говори.

— Аз ги отворих, като се върнах от града. Не беше проветрявано от няколко дни и понеже…

— О, боже — Джордън се хвърли към кабинета си. След миг се появи, като стискаше в ръце свитък хартия.

Сабина го погледна с усмивка.

— Това ли търсеше?

— Да! Вятърът ги е отвял в ъгъла на стаята.

— Ето, виждаш ли, а ти се държиш, сякаш са ти потънали гемиите. — Сабина го целуна по бузата. — Обаче ако тези листи са действително толкова важни, не е зле да ги сложиш на по-сигурно място.

След като тя излезе, Лейс се обърна към прозореца и се загледа навън.

— Добър съвет. Вслушай се в него!

Джордън захвърли свитъка на бюрото и пристъпи зад нея.

— По-скоро тебе ще сложа на сигурно място — в ръцете си. Няма по-важно нещо за мене — протегна ръка към нея. — Моля те, Лейс, в гнева си изрекох думи, които не трябваше да казвам. Прости ми и ми позволи да прекарам остатъка от живота си с тебе и да се опитам да те направя щастлива.

Колко жесток е животът! Джордън проговори за постоянна връзка чак сега, когато беше толкова късно. Поклати глава, отиде до бюрото и започна да събира нещата си.

— Няма да стане! Сега вече не!

Ръката му увисна.

— Колкото и да те обичам, скъпа, все пак аз съм само един обикновен простосмъртен. Направих страшно глупава грешка. Но ти ще направиш още по-глупава, ако не ми простиш. Ние двамата се обичаме и ти го знаеш отлично. Просто сме създадени един за друг. Моля ти се, Лейс, недей да съсипваш живота ми, а и твоя собствен.

Лейс извади щекера на радиотелефона си от контакта. По лицето й се стичаха сълзи. Сега Джордън й беше признал чувствата си. Беше й предложил брак. Изпускаше може би най-големия шанс в живота си. Сигурна беше, че ще бъде щастлива с него. Но не би могла да живее, след като знае, че мъжът до нея не й се доверява напълно. Не можеше да го понесе. Взе нещата си и ги понесе към колата.

През следващите три седмици Джордън се вкопчи като луд в работата си. Изтощаваше се докрай, след като потъваше за няколко часа в неспокоен сън. Но мислите му се връщаха непрекъснато към Лейс и любовта й, която не беше успял да спечели.

Вече притежаваше земята в Тексас, където беше открил находището и всички нрава за експлоатация. Този факт обаче не му доставяше радост. Щеше да спечели много пари, но с тях нямаше да успее да си купи това, което му беше необходимо.

— По дяволите, момчето ми, тя просто няма да се върне — заговори той на Тъмбълуид, когато го изведе вечерта на разходка. — Не ни обича вече!

Не би могло да се каже, че Лейс не го обича. Не беше вярно. Откакто напусна дома на Джордън, чувствата й бяха станали по-силни. Независимо с какво се опитваше да се залъже, мислите й се насочваха винаги към него.

„Просто трябва да го забравя“ — внушаваше си тя, но не знаеше как да го направи. Всеки път, когато телефонът иззвъняваше, очакваше да чуе гласа му. Понякога си пускаше старите записи и слушаше как й разправя весело за преживяванията си в Тексас. Спомняше си как я молеше да му прости. Лейс не знаеше кое й причиняваше по-голяма болка — спомените за скарването или за щастливите им дни. Сърцето й щеше да се пръсне. Единственото, което би й причинило по-голяма болка от спомените, щеше да е срещата лице в лице с него. Три седмици, след като го беше напуснала, се случи и това.

Чу, че вратата на офиса се отваря и вдигна глава. Джордън стоеше точно пред бюрото й.

— Какво… какво търсиш тук?

Думите едва излизаха от устата й.

Лицето му беше неподвижно и с нищо не издаваше вълнението, което го разтърсваше.

— Имам малък подарък за теб, Лейс.

— Не искам да ми даваш нищо!

— Искаш — каза го толкова убедено, че Лейс вдигна учудено вежди. — Отнася се до семейството ти.

Погледът й автоматично се плъзна към снимката върху бюрото. Там се виждаше Кит Мартиндейл в компанията на млада красива жена. Двамата държаха по едно бебе в ръце.

— Често ли се виждате?

Лейс се поколеба, преди да отговори.

— Не толкова често както преди. Твоята забележка, когато се скарахме, ми се стори чудовищна, но все пак размислих. Ще продължавам да ги обичам по същия начин, но няма да им досаждам с посещенията си. Дадох си сметка, че не само ти, а и други могат да интерпретират погрешно отношението ми към Кит.

Той остана няколко секунди мълчалив.

— Това, което казах едно време, беше безсмислица. Сега го знам със сигурност. Беше идея фикс. Идиотската ревност ме правеше сляп. Бях луд по тебе. Исках те само за мен. Но това беше, защото те обичах толкова…

Лейс се втренчи в прозореца.

— Не ме обичаш истински! В истинската любов трябва да има и малко доверие.

— Съмняваш ли се, че сега и аз смятам така? — очите му се свиха.

Може би нямаше смисъл да идва тук. Може би постъпва глупаво, но той ще се бори за Лейс.

— Добре. Признавам, че за миг се усъмних в някого, който ми беше много, много скъп. Но самотата ме наказа за това. Не заслужавам доживотна присъда! Освен това не съм единственият, който е нравил грешки. Някога и ти си се отрекла от човек, който не го е заслужавал.

— Говориш с гатанки! — Лейс се стараеше да бъде студена и резервирана. — Между другото, в момента нямам време да се ровя в миналото. Просто трябва да забравим!

— Не е вярно! — гневът му растеше с всяка казана дума. — Това, което се случи между нас никога няма да бъде забравено! Дано някой ти напомни за този миг след много години, когато ще правиш равносметка на живота си. Но сега говорим за семейството ти. Интересува ли те тази тема?

— Да! — изкрещя истерично тя. — Ако отрека, сигурно няма да ми повярваш! Дай ми въпросния подарък, щом толкова държиш! — Пое дълбоко въздух, за да не изпусне съвсем нервите си. — Джордън, защо правиш така? Не ти ли е ясно…

— Виждам, че и ти страдаш като мен!

Протегна ръка към нея, но я отпусна, без да я докосне. Ако я сграбчеше, не би я пуснал никога. Но не беше подходящото време и място за това.

— Какво стана с любовта ти към мен, за която говореше едно време. Истината ли ми каза тогава? Имаш ли в мене малко доверие?

— Питаш ме дали ти имам доверие?

— Може би трябва да си помислиш малко?

— Нямам нужда да мисля! Имам ти пълно доверие!

Джордън кимна облекчено.

— Това е добре! Значи не е невъзможно да подходиш към думите ми поне веднъж без уговорки и да ме последваш?

Не беше невъзможно. Но доста мъчително.

— При едно условие.

— Стига да мога да го изпълня.

— Ако го направя, няма да ме безпокоиш повече! В момента те слушам, само защото се отнася до семейството ми и…

— Не съм очаквал друго.

— … и затова ще дойда с тебе да взема мистериозния подарък. След това обаче ще ме оставиш на мира. Не искам повече нито да те чувам, нито да те виждам.

Джордън кимна замислено. За да се избавиш от страстта, е необходима раздяла. В този момент той беше абсолютно сигурен, че Лейс все още го обича и страда за него.

— Сигурна ли си, че вече не искаш да ме виждаш?

— Ще бъде безсмислено. Този път идвам с теб, където пожелаеш. След това ти хващаш твоя път, а аз — моя.

Замълчаха. После Джордън се обади:

— Добре! Ако до утре сутринта все още държиш на това, ще изчезна от живота ти завинаги.

— До утре сутринта?

— Да, в шест часа. Облечи топли дрехи и по-здрави обувки!

— Колко време ще вървим?

— Целия ден.

Това беше пак онзи решителен глас, който я караше да тръпне и изгаря в копнеж. Но отсега знаеше: един ден с Джордън — с внимателния, сигурен в себе си Джордън, който й беше подарил толкова щастие — този ден ще направи мъката още по-непоносима.

Изкашля се и го погледна:

— Добре, съгласна съм. Утре в шест ще бъда готова.

След като си беше заминал, Лейс се сети, че някои въпроси бяха останали неизяснени. Какво имаше предвид Джордън, когато й каза, че навремето се е отрекла несправедливо от някого?

Поклати глава. Сигурно го е казал просто така. И без това нямаше значение. Беше се съгласила да се срещнат на другия ден и да ходят някъде.

Затвори очи. Щеше да е ужасно. Но тя ще издържи и този път, а след това ще го забрави. Поне така се надяваше.

В началото на пътуването Лейс мълчеше, затворена в себе си. За пореден път си задаваше въпроса накъде отиваха? Джордън не искаше да й каже. Знаеше само, че се движат на североизток, по поречието на Рио Гранде.

След като подминаха Ойо Сарко, спряха да закусят. Джордън носеше термос с кафе и сандвичи. Взе си един, за да не го обиди.

— Трябва да ядеш повече. Колко килограма си отслабнала за последните седмици?

Лейс усещаше, че панталоните й стояха доста хлабаво. Вдигна рамене.

— С няколко.

Погледът й се плъзна по лицето му. То също беше отслабнало, с изопнати, уморени черти. Поиска да направи забележка в същия смисъл, но вместо това попита:

— Няма ли да ми кажеш най-после накъде пътуваме.

— Не! Като стигнем, ще видиш.

— Добре тогава, аз съм готова — реши тя и бутна настрана чинията си.

— Не, преди да се нахраниш! — Джордън се настани по-удобно и даде да се разбере, че няма да мръдне, докато не се изпълни желанието му.

Лейс изпъшка тихо. След всичко, което се беше случило между тях, този човек отново се опитваше да я командва! Хвърли му убийствен поглед, но реши да не прави скандали. Изяде си сандвича и изпи още една чаша кафе.

След още един час каране Джордън спря джипа в края на шосето.

— Какво има? — попита Лейс.

— Нищо — излезе от колата и отвори нейната врата.

— Ела!

От двете страни на пътя имаше гора. Зад нея се издигаха върховете на Сангре де Кристо.

— Не разбирам — Лейс се огледа за някакъв признак, че са достигнали целта. — Стигнахме ли вече?

— Не съвсем. Искам да поговорим малко, преди да се концентрирам в пътя — хвана я за ръката и я заведе до едно място, от което се виждаше цялата долина пред тях.

— Нали веднъж ми каза, че говориш испански?

Близостта му обърка. Топлите му пръсти извикаха в нейното съзнание рояк вълнуващи спомени. Забеляза, че беше свил напрегнато устни. Сигурно и той си спомняше за отминалото щастливо време. Искаше й се да го погали, но ако го направеше, щеше да бъде загубена.

— Да — отговори тя на въпроса му, — учила съм испански в университета.

— Добре. Погледни сега надолу!

Проследи жеста му и възкликна учудено. Там имаше цяло селище от терасовидно разположени къщи, които се сливаха със скалистия терен. Човек трябваше да се вгледа, за да ги различи.

— Пуебло! — извика Лейс, като разпозна типичния стил на индианските селища, които бяха строени дълго преди идването на испанците. — Никога не съм виждала отблизо такова селище.

— Сега ти се удава възможност.

— А жителите няма ли да имат нещо против?

— Не, те ни очакват.

Лейс го погледна със съмнение.

— О, Джордън, искам най-после да ми кажеш защо дойдохме тук? Нали разправяше за подаръци, семейство, загубено доверие… а сега сме на това чуждо място. Ти идвал ли си тук?

— Да, бях тук миналата седмица.

— И ще ми кажеш ли защо?

— Правих проучвания по една много особена афера. Открих нещо.

Учуденият й поглед показваше, че тя изобщо не може да свърже неговите проучвания със собственото си присъствие на това място. Джордън въздъхна и продължи:

— Мой съученик от едно време работи в „Бюрото по индианските проблеми“, Той ми разказа за това място и ме запозна с вожда на племето. Казва се Нийза и говори испански.

— Значи имате уговорка с него?

Джордън сложи ръка на талията й и я поведе към джипа.

— Довери ми се още съвсем малко — помоли я, докато й помагаше да се качи. — Ако ти кажа още нещо, все едно да ти дам подаръка разопакован. Скоро ще узнаеш всичко.

Малко по-късно стигнаха до нивите, които обграждаха индианското селище. Хората, които работеха там, вдигнаха глави при шума на мотора. Джордън спря джипа, чак когато къщите се изпречиха плътно пред тях.

Слязоха и Джордън я хвана за ръка. Влязоха в селището. Мъж на средна възраст дойде при тях и ги въведе в една от къщите. Каза им да чакат.

Лейс огледа с интерес помещението. По стените имаше многобройни индиански украшения. Толкова се беше отнесла да ги разглежда, че се стресна, когато в рамката на вратата се появи домакинът. Сигурно това беше Нийза — главатарят. Цялото му държание свидетелстваше, че е свикнал да се отнасят към него с необходимото уважение.

Джордън му подаде ръка и го поздрави на перфектен испански. Вождът отвърна на поздрава с подчертана любезност, след което се обърна към Лейс. Джордън я представи.

Нийза впери в нея замислен поглед.

— Това, което казахте, беше вярно. Брадичката, очите — не може да се сбърка. Това е тя! Трябва да разкажа цялата история, за да не живеете повече в неизвестност.

— Благодаря ви, Нийза! Всъщност… благодарим ви! — обади се Джордън.

Преди Лейс да каже каквото и да било, вождът й посочи стол и каза:

— Нека да седнем и да ви разкажа всичко.

Разположиха се в средата на помещението. Нийза започна:

— Преди десет години ловците от моето племе донесоха от гората ранен бял човек. Беше в безсъзнание. По всичко личеше, че е бил нападнат и ограбен. Не можахме да открием по облеклото или тялото му някакъв белег, който да ни каже кой е този човек. Моята дъщеря се грижеше за него.

Лейс все повече добиваше чувството, че разказът на вожда я касае непосредствено. Нима този човек е бил…

— Няколко дни по-късно — продължи Нийза — човекът дойде в съзнание. Но не можеше да си спомни миналото си. Не знаеше вече кон е и откъде идва. След като се оправи и възвърна силите си, той обикна дъщеря ми. Тя също го обикна.

— Значи той ви е станал зет? — прошепна Лейс потресена. — Какво… как се наричаше този човек?

— Мога да назова само името, което ние му дадохме — каза вождът. — Нарекохме го Омбре.

— Омбре и дъщеря ви напуснаха ли селото, след като той оздравя? Или живеят още… — Не можа да довърши въпроса. Погледна през вратата, която Нийза отвори в този момент. Отвън, на улицата, осветен от следобедното слънце, стоеше човекът, когото никога не се беше надявала да види повече. Като в сън Лейс стана и пристъпи към вратата. Мъжът, когото Нийза беше нарекъл Омбре, стоеше по средата на пътя и обясняваше нещо на двама млади индианци. Те се отнасяха към него с подчертано уважение. След това към него пристъпи и жена на средна възраст, която го гледаше с обич. Лейс веднага се досети, че това е дъщерята на вожда. Двамата индианци отминаха и Омбре се обърна. Погледът му попадна върху младата жена, която се беше втренчила в него.

Лейс искаше да поздрави баща си и тутакси да се хвърли в прегръдките му, но почувствува ръката на Джордън, която я спря.

— Той никога повече не си е спомнил за миналото, Лейс!

Тя спря като вкаменена. Все пак трябваше да направи нещо. Трябваше да му каже кой е и че тя е негова дъщеря! Трябваше да го върне там, откъдето беше дошъл!

Пребледня. Мина й през главата, че по този начин ще го откъсне от света, в който той най-после беше намерил щастие и мир. Безразличният му поглед показваше, че не беше познал дъщеря си, с която не се беше виждал осем години.

Лейс се обърна и влезе обратно в къщата.

— Благодаря ти, Джордън, за всичко! — прошепна с треперещ глас. — Това наистина беше великолепен подарък. Ти искаше само да ми кажеш какво е станало с баща ми, нали? Не искаш да го отвеждам оттук.

Тъмните му очи изразяваха състрадание и същевременно облекчение.

— Надявах се, че ти сама ще го решиш.

— Това ще е най-разумно. Тези хора са направили за него много повече от това да му спасят живота. Дали са му любовта си. Възвърнал си е самочувствието и вярата в себе си, която беше загубил при живота с Диди и при загубата на ранчото. Тук е намерил щастие и аз нямам право да му го отнемам.

Улицата навън отново беше празна. Омбре и жена му си бяха отишли. Джордън и Лейс трябваше вече да си ходят. Благодариха сърдечно на Нийза и си взеха довиждане.

Лейс беше напълно объркана. Седнаха в джипа и долината със селището бързо останаха назад. Вече не можеше да се владее. По лицето й се търкулнаха сълзи.

Джордън я погледна как хлипа и спря колата. Прегърна я нежно и каза тихо:

— Не плачи, мила. Знаех, че това ще ти причини болка, но не исках да смяташ, че и двамата ти родители са те изоставили.

— О, Джордън! Това е толкова хубаво и същевременно толкова ужасно. Всъщност баща ми не ме беше изоставил съвсем сама. А аз просто бях загубила доверието си в него.

Гласът й звучеше виновно.

— Направила си изводи, които са били погрешни — това е всичко. Човешко е — напрежението се изписа ясно върху лицето му. — Ние с тебе сме просто хора. Направили сме грешки, които искаме да забравим.

— Джордън, ти въобще не подозираш какво значи за мен да знам, че баща ми не ме е изоставил и че е наистина щастлив! Никога няма да мога да ти се отблагодаря! — умълча се, като изтриваше сълзите си. — Мога да се опитам, ако… ако ми дадеш възможност.

Вместо да отговори, Джордън я целуна, но след това се отдръпна и я погледна изненадано.

— Може би — измърмори той, — но при едно условие.

— Условие? — Лейс си спомни за условията, което тя самата беше поставила, преди да дойдат тук.

— Скъпа Лейс, искам да си промениш решението по отношение на мене! Искам да се ожениш за мен! Веднага след като уредим формалностите! Омръзна ми да се обаждам на телефонни секретари, когато искам да ти кажа нещо. Искам да имам истинска жена до себе си, за която да се грижа и обичам. Искам да си при мен и да мога да те прегръщам наистина, а не само в сънищата си. Искам, щом се събудя сутрин, ти да си първото нещо, което виждам. Ще си говорим двамата за проблемите, си, ще разхождаме заедно Тъмбълуид, ще…

— Да, явно доста неща ще правим — въздъхна Лейс. Обля я вълна от щастие.

Джордън не можеше да се спре.

— Ще трябва да се грижиш за мене и да ме глезиш, ще трябва да преместиш офиса си в моята къща, за да си винаги наблизо. Ще станеш майка на децата и ще ги възпитаваш. Ще ме придружаваш в експедициите по целия свят и…

— Трябваше да се досетя — Лейс се разсмя, а погледът й стана замечтан. — През всяка минута от живота ми ще ми казваш какво да нравя! Има ли нещо друго, което още трябва да направя за тебе?

Джордън допря устни до ухото й и прошепна:

— Да, съкровище! Ще Трябва да се къпеш с мен в евин костюм и да ме приспиваш вечер! Има и някои други работи, но ще ги уточним допълнително…