Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)

За трите преображения

Три преображения на духа ще ви назова: как духът става камила, лъв — камилата, и най-сетне дете — лъвът.

Има много тежки неща за духа, за силния, издръжливия дух, в който живее благоговение: неговата сила желае тежкото и най-тежкото.

Що е тежко? Тъй пита издръжливият дух, и коленичи той подобно камила, и иска да бъде добре натоварен.

Що е най-тежко, вие, херои? Тъй пита издръжливият дух, та да го взема върху си и да се възрадвам на своята сила.

Не е ли то да се унизиш, за да причиниш мъка на своето високомерие? Да блеснеш с безумието си и се погавриш със своята мъдрост?

Или е то да напуснеш делото си, кога вече то тържествува своята победа? Да се изкачиш на високи планини, за да изкусиш изкусителя?

Или е то да се храниш с жълъди и трева на познанието и заради истината твоята душа да се мъчи от глад?

Или е то да си болен, а да отпращаш дома утешителите и да се сприятелиш с глухи, които никога не чуват какво искаш?

Или е то да се спуснеш в мръсна вода, ако това е водата на истината, и да не отпъждаш от себе си студени жаби и топли кекерици?

Или е то да обикнем ония, които ни презират, и да подаваме ръка на призрака, когато той иска да ни сплаши?

Всички тия тежини взема върху си издръжливият дух: подобно камила, която натоварена бърза в пустинята, така бърза той в своята пустиня.

Но в най-самотната пустиня се извършва второто преображение: лъв става тук духът, свобода иска той да овладее и да бъде господар в неговата си пустиня.

Своя последен господар дири той тук: него иска да възненавиди и своя последен бог, да се бори иска той и да сломи великата ламя.

Коя е великата ламя, която духът не ще вече да признае за господар и бог?

„Ти си длъжен“ се зове великата ламя. А духът на лъва казва „аз искам“.

„Ти си длъжен“ лежи на пътя му, златосияйно, люспесто животно, и на всяка люспа блести в злато „ти си длъжен“! Хилядогодишни ценности блестят върху тия люспи, и тъй говори най-мощната от всички ламя:

„Всяка ценност на нещата — тя блести върху мен. Всяка ценност е вече създадена и всяка създадена ценност — това съм аз. Истина, «аз искам» не трябва вече да има!“ — тъй говори ламята.

Братя мои, защо е нужно в духа лъв? Нима не е доста товарното животно, нали то се отрича и благоговее?

Нови ценности да твори — това лъвът не може още: но свобода да добие той за ново творчество — тук силен е лъвът.

Свобода да си добие — свята не дори и пред дълга: за това, братя мои, потребен е лъвът!

Право да си извоюва за нови ценности — това е най-ужасното завоевание за един издръжлив и благоговеен дух. Истина, това за него е похищение и работа на хищно животно.

Като свое най-свято нещо обичаше той преди това „ти си длъжен“: сега и в най-святото е принуден да види заблуждение и произвол, за да може да си похити свобода от своята обич: лъв трябва за това похищение.

Но кажете, братя мои, що може още детето, което не е по сила и на лъва? Защо трябва хищният лъв да става още и дете?

Невинност е детето и забрава, едно ново начинание, една игра, едно от само себе въртящо се колело, едно пръвно движение, едно свято „Да бъде“.

Да, при играта на създаването, братя мои, има потреба от едно свято „Да бъде“: своя воля иска сега духът, свой свят придобива заблуденият.

Три преображения на духа ви назовах: как духът става камила, лъв — камилата, а най-сетне дете — лъвът.

Тъй рече Заратустра. И тогава пребиваваше той в града, наричан „Пъстрата крава“.

За катедрите на добродетелта

На Заратустра хвалеха един мъдрец, който знаел добре да говори за съня и за добродетелта: твърде уважаван бил той и възнаграждаван за това, и юношите се стичали пред неговата катедра. При него отиде Заратустра, и наедно с всички юноши седна пред неговата катедра. А мъдрецът рече тъй:

„На чест и почит имайте съня! Това най-първо! И да страните от всички, които спят лошо и нощем бдят!

Дори и крадецът е свенлив пред съня: той винаги дебне тихо през нощта, а безочлив е стражът на нощта, безочливо носи той своя рог.

Не е малко изкуство да спиш: зарад това нали цял ден трябва да се бди.

Десет пъти трябва на ден да превъзмогваш сам себе си: това докарва добра умора и е мак(опиум) за душата.

Десет пъти трябва сам със себе си да се сдобряваш, че превъзмогването е горчивина, а лошо спи несдобреният.

Десет истини трябва да намериш на деня: инак ще дириш истината нощем, и твоята душа би остала гладна.

Десет пъти трябва да се смееш на ден и весел да бъдеш: инак ще те безпокои стомахът през нощта, бащицата на помрачението.

Малцина знаят това: но човек трябва да има всички добродетели, за да спи добре. Нима ще си кривя душата? Нима ще прелюбодея?

Ще падна ли в съблазън от слугинята на ближния си? Всичко това не се годи с добрия сън.

И дори когато човек има всички добродетели, трябва още едно да знае: сам навреме да прати добродетелите си да спят.

За да не се препират помежду си тия благопристойни женици! И то заради тебе, клетнико!

Мир с Бога и съседа: тъй го иска добрият сън. Мир също и с дявола на съседа! Инак той няма да те остави на мира през нощта.

Чест на началството и послушание, също и на кривото началство! Тъй го иска добрият сън. Аз ли съм крив, че властта обича да ходи на криви нозе?

Тогова ще нарека аз най-добър пастир, който води своето стадо по най-зелената поляна: тъй е на сгода на добрия сън.

Много почести не искам, нито големи съкровища: това ума помрачнява.

Но мъчно се спи без едно добро име и едно малко съкровище.

Едно малко общество ми е по-приятно от едно лошо: но то трябва да си отива и дохожда навреме. Тъй е на сгода на добрия сън.

Твърде ми се допадат и нищите духом: те предизвикват съня. Блажени са те, и най-вече когато винаги им се дава право.

Тъй минава денят на добродетелния. А дойде ли нощта, аз се пазя да викам съня! Не иска да бъде викан той, сънят, който е властителят на добродетелите!

Но аз мисля, какво добро съм през деня сторил и мислил. Аз преживям и се питам, търпелив като крава: кои ли бяха твоите десет преживявания?

И кои бяха десетте примирения и десетте истини, и десетте смяха, в които сърцето ми се задоволи?

В размисли за това и лелеян от четиридесет мисли, напада ме веднага сънят, неканеният, властителят на добродетелите.

Сънят похлопва на очите ми: и те натегват. Сънят досегва устата ми: и те се разтварят. Истина, лекостъпен идва той при мен, най-обичният от крадците, и ми открадва мислите: глупав стоя аз тогава като тая катедра. Но не дълго тъй стоя: и ето ме вече прострян.“

Когато Заратустра чу мъдреца да говори тъй, засмя се в сърцето си: защото сега му стана ясно. И тъй рече той на сърцето си:

„Глумец е тоя мъдрец там с неговите четиридесет мисли: но вярвам, че той добре разбира какво нещо е спане. Щастлив дори, който живее близо до тоя мъдрец! Такъв един сън прихваща, и през дебела стена отвъд прихваща той. Някакво вълшебство живее дори и в неговата катедра. И не напусто са се стекли юношите пред проповедника на добродетелта. Неговата мъдрост рябвало да избирам безсмислица, то и за мене това щеше да бъде достойната за избор безсмислица. Сега разбирам ясно какво се е дирило едно време, когато са дирили учител на добродетел. Дирило се е добър сън и макоцветни добродетели отгоре. За всички тия възславяни мъдреци на катедрите сънят без сънища беше мъдрост: те не знаеха по-добър смисъл на живота. Дори и днес има още неколцина като тоя проповедник на добродетелта, макар и невинаги тъй съвестни: но тяхното време мина. Те няма да траят още за много: и ето ги вече прострени. Блажени са тия сънливци: защото те ще клюмнат скоро.“

Тъй рече Заратустра.

За отвъдсветовниците

Някога и Заратустра мяташе своя блян отвъд човека, както всички отвъдсветовници. Светът ми се виждаше тогава дело на един страдащ и измъчен бог.

Тогава светът ми се виждаше сън и измислица на някой бог: цветен дим пред очите на някой божествен недоволник.

Добро и зло, и радост, и скръб, и аз, и ти — цветен дим ми се стори то пред творящите очи.

Да отведе поглед от себе си искаше творецът — и сътвори той света.

Шеметна радост е за онзи, който страда, да отведе поглед от своето страдание и да се унесе. Шеметна радост и самоунасяне ми се струваше някога светът.

Тоя свят, вечно несъвършеният, на вечно противоречие образ и несъвършен образ — шеметна радост на своя несъвършен творец — тъй ми се струваше някога светът.

Тъй мятах и аз някога своя блян отвъд човека, подобно всички отвъдсветовници. Но има ли отвъд човека?

Ах, братя, тоя бог, когото аз сътворих, беше човешко творение и безумие, подобно всички богове!

Човек бе той, и само един беден къс от човек и аз: от моята собствена пепел и жарава въстана той пред мене тоя призрак.

И наистина! Той не дойде при мен от отвъд.

Какво стана, братя мои? Аз превъзмогнах себе си, страдащия, отнесох собствената си пепел в планината, един по-ясен пламък създадох. И ето! Изчезна призракът от мен!

Страдание би било сега за мен и мъка на оздравелия в такива призраци да вярвам: страдание би било за мен сега и унижение.

Тъй казвам аз на отвъдсветовниците.

Страдание и немощ — това създаде всички отвъдсветове, и онова кратко безумие на щастието, което познава само най-страдащият.

Умора, която с един скок иска да стигне до края, с един скок на смърт и живот, една клета неопитна умора, на която се е отщяло и да желае вече: тя създаде всички богове и отвъдсветове.

Вярвайте ми, братя мои! Плътта беше, която се отчая от плътта — тя пипаше с пръстите на заблудения дух по последните стени.

Вярвайте ми, братя мои! Плътта беше, която се отчая от земята — тя чу утробата на битието да говори на себе си.

И тогава поиска тя да пробие с глава последните стени, и не само с глава — отвъд за към „онзи свят“.

Но „онзи свят“ е добре скрит от човека, онзи обезчовечен нечовешки свят, който е едно небесно Нищо, а утробата на битието не говори никак на човека, освен като човек.

Истина, мъчно е да се докаже всяко битие и мъчно се накарва да проговори. Кажете ми, братя, не е ли най-невероятното от всички неща най-добре доказано?

Да, това аз, и противоречието, и заплетеността на това аз пак най-искрено говорят за своето битие, за битието на аза, което твори, желае, оценява, което е мерилото и ценността на нещата.

И това най-искрено битие, това аз — говори за плътта, и все пак желае плътта, дори и когато бленува и мечтае, и пърха с преломени крила.

Все по-искрено се учи да говори то, това аз: и колкото по̀ учи, толкова повече намира слова и почести за плът и земя.

Нова гордост ме научи моето аз, на нея уча хората: да не завират вече глава в пясъка на небесните неща, а с гордост да я носят, тая земна глава, която създава смисъла на земята.

На нова воля уча аз хората: тоя път да следват, по който човек е вървял слепешком, и добър да го намират и не се отбиват вече настрана от него, като болни и умиращи.

Болни и умиращи бяха ония, които възневидяха плът и земя и измислиха небесното и изкупителните кървави капки: но и тия сладки и чемерни отрови те ги взеха пак от плът и земя!

Те искаха да се отърват от своята нищета, а звездите бяха твърде далеч за тях. И въздъхнаха те: „О, да имаше небесни пътища, да се примъкнем в друго битие и щастие!“

Тогава си изнамериха своите хитрости и кървави напитки!

От своята плът и от тази земя отвърнати се мислеха те, неблагодарниците. Но кому дължаха гърченето и блаженството на своето отвращение? На своята плът и на тая земя.

Снизходителен е Заратустра към болните. Истина, него не гневят техните начини за утеха и неблагодарност. Дано оздравеят и се превъзмогнат, и си създадат една по-висша плът!

Не се гневи Заратустра и на онзи, който оздравява от недъга си, когато с нежност той поглежда към своя блян и в полунощ дебне около гроба на своя бог: но и сълзите му са за мен все пак болест и болна плът.

Много недъгави хора е имало винаги между ония, които боравят с измислици и линеят за бог, бясно ненавиждат те ония, които дирят познанието и оная най-млада добродетел, която се зове искреност.

Те винаги се озъртат назад към тъмните времена: тогава, то се знае, блян и вяра бе друго нещо, беснуване на разума беше богоподобие, и съмнението — грях.

Твърде добре познавам аз тия богоподобници: те искат да се вярва на тях, и съмнението е грях. Твърде добре зная също в какво те сами най-вече вярват.

Истина не на отвъдни светове и изкупителни кървави капки: а в плътта вярват и те най-вече, и тяхната собствена плът за тях е нещо само по себе.

Но недъгаво нещо е тя за тях: и те на драго сърце биха желали да изскочат из кожата си. За това се вслушват те към проповедниците на смъртта, и сами проповядват отвъдни светове.

По-добре слушайте, братя мои, гласа на здравата плът: по-искрен и по-чист е нейният глас.

По-искрено говори и по-чисто здравата плът, съвършената и правилната: и тя говори за смисъла на земята.

Тъй рече Заратустра.

За презрителите на плътта

На презрителите на плътта искам да кажа думата си. Те няма защо ни да се учат отново, ни да учат, а само да кажат сбогом на своята собствена плът — и тъй да занемеят.

„Плът съм аз и душа“ — тъй говори детето. А защо да не говорим като децата?

Но събуденият, знаещият казва: плът съм аз цял-целеничък, и нищо освен това, и душа е само една дума за нещо при плътта.

Плътта е велик разум, множие с един смисъл, война и мир, стадо и пастир.

Оръдие на твоята плът е и твоят малък разум, брате мой, когото ти наричаш „дух“, едно малко оръдие и игричка на твоя велик разум.

„Аз“ — казваш ти и си горд с тая дума. Но по-великото — в което не искаш да вярваш — е твоята плът и нейният велик разум: тя не казва аз, но върши аз.

Което чувството усеща, което духът познава, никога то няма в себе си своя край. Но и чувство, и дух биха желали да те убедят, че те са край на всички неща: тъй суетни са те.

Оръдия и играчки са чувство и дух: зад тях лежи още същината. И същината сама дири с очите на чувствата, тя сама се вслушва с ушите на духа. Винаги се вслушва същината и дири: тя сравнява, принуждава, завоюва, руши. Тя властва и е властител и на аза.

Зад твоите мисли и чувства, брате мой, стои един могъщ повелител, един незнаен мъдрец — той се нарича същина.

В твоята плът живее той, твоя плът е той.

Повече разум има в твоята плът, нежели в твоята най-добра мъдрост?

Твоята същина се смее на твоето аз и неговите горди скокове. „Що значат тия скокове и полети на мисълта? — си казва то. Околен път към моята цел. Аз съм колцата, с които аз се учи да ходи и внушителят на неговите понятия.“

Същината казва на аза: „Тук чувствай!“ И тогава то страда и мисли как да страда повече — и то трябва тъкмо за това да мисли.

Същината казва на аза: „Тук чувствай наслада!“ Тогава то се радва и мисли как често пъти още да се радва, и то трябва тъкмо за това да мисли.

На презрителите на плътта искам да кажа една дума. Че те презират — почит намират. Що е това, което създаде почит и презрение, и ценност, и воля?

Същината, която твори, сътвори за себе си почит и презрение, сътвори си радост и мъка. Творящата плът си сътвори духът, като ръка на своята воля.

Дори и във вашето безумие и презрение, вий, презрители на плътта, служители на своята същина. Казвам ви: вашата същина сама иска да умре и се отвръща от живота.

Не може тя вече онова, което най желае — да създава свръх себе си. Това тя най желае, за това е всичката й жажда.

Но твърде късно е сега за нея да стори това — и вашата същина иска да загине, вие, презрители на плътта.

Да загине иска вашата същина, поради това сте станали вие презрители на плътта! Че не можете да създавате вече свръх себе си.

И за това се гневите вие на живота и на земята. Незнайна завист има сърдитият поглед на вашето презрение.

Аз не вървя вашия път, вие, презрители на плътта! За мене вие не сте мостове към Свръхчовека!

Тъй рече Заратустра.

За радостите и страстите

Брате мой, ако имаш една добродетел, и тя е твоя добродетел, то ти не я споделяш с никого.

Разбира се, ти би желал да я зовеш по име и да я милваш, ти би желал да я щипнеш за ухо и да се забавляваш с нея.

И ето! С името, с което ти я зовеш, зове я и народът: ти стана сам народ и стадо с добродетелта си.

По-добре би сторил да кажеше: „Неизразимо е и безименно, което причинява мъка и сладост на моята душа, а при това е и гладът на моята утроба.“

Нека твоята добродетел бъде твърде висока за всякакво име: и ако трябва да говориш за нея, то не свени се, че заекваш. Тъй говори и заеквай:

„Това е мое добро, него обичам аз, така ми най харесва то, само тъй искам аз доброто. Не го искам като закон на бог, не го искам като човешко постановение и необходимост: да не ми бъде указател за към свръх-земи и райове. Земна добродетел е тая, която аз обичам: малко благоразумие има в нея — и най-малко общ разум. Но тая птица сви гнездо при мен: затова я обичам и галя — и при мен тя сега мъти своите златни яйца.“

Тъй заеквай и възхвалявай добродетелта си.

Някога имаше ти страсти и ги наричаше зли. Но сега имаш само добродетели: те израснаха от твоите страсти.

Ти положи висшата си цел на сърце на тия страсти: и те станаха твои добродетели и радости.

Че си от рода на сприхавите, или на сладострастните, или на веробесуващите, или отмъстителните:

Най-сетне всички твои страсти станаха добродетели и всички твои дяволи — ангели.

Някога ти имаше диви псета в своята изба: но най-сетне те се превърнаха на птички и мили певици.

От своите отрови ти свари балсам за себе си; от своята крава скръб доиш — сега пиеш сладкото мляко от нейното виме.

И занапред никакво зло вече не ще израсне от тебе, освен злото, което израства от борбата на твоите добродетели.

Брате мой, ако си честит, то имаш една добродетел и не повече: тъй минаваш по-лесно през моста.

Отлика е да имаш много добродетели, но е тежък дял; и не един отиде в пустиня и се погуби, защото му омръзна да бъде битка и бойно поле на добродетели.

Брате мой, зло ли е война и битка? Но необходимо е това зло, необходими са завистта и подозрението и злословието между твоите добродетели.

Виж как всяка една от твоите добродетели жадува за висшето: тя иска целият твой дух да е неин глашатай, тя иска всичката твоя мощ в гняв, омраза и обич.

Ревнива е всяка добродетел към друга, и ужасно нещо е ревнивост. И добродетелите загиват от ревнивостта.

Когото обземе пламъкът на ревнивостта, той обръща най-сетне като скорпиона, сам против себе отровното си жило.

Ах, брате мой, никога ли не си виждал още добродетел да злослови и жили сама себе си?

Човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато: и за това трябва ти да обичаш добродетелите си — защото от тях ще загинеш.

Тъй рече Заратустра.

За бледния престъпник

Вие не искате да убивате, съдии и жертвоприносители, преди животното да е преклонило глава?

Ето, бледният престъпник преклони глава: из неговия поглед говори великото презрение.

„Моето аз е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато: моето аз е великото ми презрение към човека.“ — тъй говори неговият поглед.

Че той сам себе си осъди, беше висшият миг, който той достигна: не оставяйте възвишеният да се върне изново в своето унижение.

Няма спасение за оногова, който тъй страда в себе си, освен бързата смърт.

Вашето убийство, съдии, трябва да е съжаление, а не отмъщение. И като убивате, имайте пред очи, че сами оправдавате живота! Не е достатъчно, че се помирявате с оногова, когото убивате. Вашата печал да бъде обич към Свръхчовека: тъй ще оправдаете, че още живеете!

„Враг“ трябва да казвате, а не „злодей“; „болен“ трябва да казвате, а не „негодник“; „безумец“ трябва да казвате, а не „грешник“.

А ти, червени съдия, ако би казал на глас всичко, каквото си сторил вече в помишлението си, всякой би извикал: „Да се маха тоя мръсник и червей отровен!“

Но друго е мисълта, друго делото, друго образът на делото. Колелото на причинността не се върти между тях.

Един образ направи тоя блед човек бледен. Той бе навръстил делото: но той не понесе образа му, когато биде извършено то.

Той вред се виждаше като причинител на едно престъпление. Това наричам аз безумие: изключението се превърна за него в същественост.

Чертата омагьосва кокошката; престъплението, което извърши той, замая бедния му разум — безумие след деянието наричам аз това.

Чуйте, вие, съдии! Има още друго безумие: и то е преди деянието.

Ах, вие не се промъкнахте достатъчно дълбоко в тая душа.

Тъй говори червеният съдия: „Защо уби тоя престъпник? Той искаше да обира.“ Но аз ви казвам: душата му искаше кръв, не обир: той жаждаше за щастието на ножа.

Но бедният му разум не разбра това безумие и го придума. „Защо ти е кръв! — рече той. — Не искаш ли при това поне един обир да направиш? Да си отмъстиш?“

И той послуша бедния си разум: като олово легна върху му неговата реч — и той обра, като убиваше. Той не искаше да се засрами от безумието си.

И ето че пак легна оловото на вината му върху него, и пак бедният му разум стана тъй вцепенен, тъй схванат, тъй тежък.

Да можеше поне главата си да отърси, неговата тежест би се отвалила: но кой ще разтърси тая глава?

Що е тоя човек? Куп от болести, които през духа посягат навън в света: там искат те да ловят своята плячка.

Що е тоя човек? Вързоп от диви змии, които рядко имат мира една до друга — тогава те тръгват всяка за себе си сама да си дири плячка по света.

Виждате това бедно тяло! Каквото страдаше и желаеше то, това си обясняваше бедната му душа — тя си го обясняваше като кръвнишка радост и жад за щастието на ножа.

Който сега се разболее, него сполита злото, което сега е зло: и той иска да мъчи, с онова, което измъчва него. Но бяха други времена и друго зло и добро.

Някога съмнението беше зло и волята към себе си. Тогава болният ставаше еретик и вещица: като еретик и вещица той бе измъчван и другите да мъчи искаше.

Но това не прониква в ушите ви: то покваряло добрите между вас, казвате ми вие. Но що ме е мен грижа за вашите добри!

Много неща у вашите добри ме погнусяват, но не и тяхното зло.

Желал бих аз да имаха те някое безумие, от което да погинат, подобно на тоя бледен престъпник.

А и желал бих аз безумието ми да се зовеше истина или вярност, или справедливост: но тяхната добродетел е в това да живеят дълго и в една нищожна наслада.

Аз съм стобор край реката: нека се хване о мен, който може ме хвана! Но ваш кокил не съм.

Тъй рече Заратустра.

За четенето и писането

От всичко писано обичам само онова, което човек пише с кръвта си. Пиши с кръв: и ще познаеш, че кръвта е дух.

Не е тъй лесно да разбереш чужда кръв: аз мразя четящите безделници. Който познава читателя, нищо вече не прави за читателя. Още едно столетие читатели — и духът сам ще се въвони.

Че всякому е позволено да се учи да чете, разваля с време не само четенето, но и мисленето.

Някога духът беше бог, сетне стана човек, а ето, че става сега вече сган.

Който с кръв и притчи пише, той не иска да бъде четен, но изучаван наизуст.

В планините най-близкият път е от връх до връх: но затова трябва да имаш дълги нозе. Притчите да бъдат върхове: и ония, на които се говори, великани и ѝзрастни.

Въздухът — лек и чист, опасността — близо, а духът — изпълнен с весела злоба: тъй приляга то едно на друго.

Аз искам таласъми около си, защото съм дръзновен. Дръзновеност, която прокужда призраци, сама си създава таласъми — дръзновеността иска да се смее.

Аз не чувствам вече заедно с вас: тоя облак, който виждам под мен, тая чернота и тежест, на които се смея — тъкмо туй е вашият бурен облак.

Вие гледате нагоре, когато желаете възвишение. А надолу гледам аз, защото съм възвишен.

Кой от вас може в също време да се смее и да бъде възвишен?

Който се възмогне на най-високите планини, той се смее на всички трагически игри и истински трагедии в живота.

Безгрижни, насмешливи, насилствени — тъй ни иска нас мъдростта: тя е жена и обича само воина.

Вие ми казвате: „Тежко се носи животът.“ Но за какво би ви били преди пладне вашата гордост и вечер вашето смирение?

Тежко се носи животът: но недейте се глези! Всички ние сме хубави осли и ослици за товар.

Какво имаме общо ние с розовата пъпка, която трепти, че росна капка е легнала на тялото й?

Вярно е: ние обичаме живота, не защото сме привикнали на живота, а на обичта.

В обичта всякога има малко безумие. Но всякога и в безумието има малко разум.

Но и мен, който обичам живота, ми се струва, че пеперуди и сапунени мехурчета и каквото между хората е тям подобно, най-добре разбират щастието.

Тия леки палави напети кръшни душички да гледам как припкат — на Заратустра идва да плаче и да пее.

Аз бих вярвал само в онзи бог, който би разбирал от танец.

И като погледнах моя дявол, намерих го замислен, строг, дълбок, тържествен: той бе духът на тежестта — той низвъргва всички неща.

Не с гняв, а със смях се убива. Напред! Да убием духа на тежестта!

Научих се да вървя: оттогава почнах да тичам. Научих се да летя: оттогава не чакам вече да ме тласнат, за да се мръдна от мястото си.

Сега съм лек, сега летя, сега виждам мен под мене си, сега танцува един бог чрез мен.

Тъй рече Заратустра.

За дървото на планината

Окото на Заратустра съзря, че един юноша страни от него. И когато една вечер той вървеше сам през планините, които окръжаваха града, именуван „Пъстрата крава“, ето че намери пътем този юноша, както седеше облегнат на едно дърво и гледаше с морен поглед в долината. Заратустра хвана дървото, при което седеше юношата, и рече тъй:

— И да бих искал да разклатя това дърво с ръцете си, не бих могъл стори това. Но вятърът, който ние не виждаме, той го мъчи и превива накъдето ще. Най-зле биваме ние превивани и мъчени от невидими ръце.

Тогава юношата се изправи изненадан и каза:

— Аз чувам Заратустра и тъкмо-що мислех за него.

Заратустра отвърна:

— Защо те плаши това? — И с човека е тъй като с дървото. Колкото повече се възмогва то към висина и ясност, толкова по-силно неговите корени се стремят към земята, надолу, в тъмата, глъбината — в злото.

— Да, в злото! — извика юношата. — Как е възможно ти да откриеш моята душа?

Заратустра се усмихна и рече:

— Не малко души има, които човек не ще открие никога, освен ако не ги изнамери по-напред.

— Да, в злото! — извика юношата още веднъж.

„Ти каза истината, Заратустра. Аз сам не си доверявам вече, откак се домогвам на висината, и никой не ми вярва вече — как става това тъй? Аз се преобразявам твърде бързо: моето Днес опровергава моето Вчера. Често прескачам стъпалата, кога възлизам, — никое стъпало не ми прощава това. Горе ли съм, винаги се чувствам сам. Никой не говори с мен, мразът на самотността ме прави да треперя. Какво ли диря аз на висини? Моето презрение и моят копнеж растат наедно; колкото по-високо възлизам, толкова повече презирам оногова, който възлиза. Какво ли дири той на висини? Как се срамувам аз от моето възлизане и препъване! Как се присмивам на силното си запъхтяване! Как мразя хвърчащия! Как съм уморен на висината!“

Тук юношата млъкна. А Заратустра разглеждаше дървото, при което те стояха, и рече тъй:

— Това дърво стои самотно тук на планината; то израсте високо над хора и животни. И ако би поискало да проговори, не ще се намери кой да го разбере: тъй високо е израсло то. И ето, чака и чака то сега — за какво ли чака то? То живее твърде близо до престола на облаците: да не би да чака първата мълния?

Когато Заратустра каза това, юношата извика разпалено:

„Да, ти говориш истината, Заратустра. Аз желаех своята гибел, като поисках да възляза на висини, и ти си мълнията, която чаках! Виж на какво станах, откак се ти при нас яви? Завистта към теб ме съкруши!“

Тъй рече юношата и заплака горчиво. А Заратустра обви ръка около му и го отведе със себе си.

И като вървяха донейде така един до друг, почна Заратустра тъй да говори:

— Сърцето ми се къса. Твоят поглед ми говори по-добре от твоите думи, за опасността ти.

Ти още не си свободен, ти дириш още свобода. Изнури те твоето дирене и преумори.

На свободна висина искаш да се възмогнеш ти, за звезди жаднее твоята душа. Но и твоите лоши побуждения жаднеят за свобода.

Твоите диви псета се рват на свобода; те лаят от радост в своята изба, когато твоят дух се старае да разтвори всички тъмници.

За мене ти си още затворник, който мечтае за свобода: ах, разумна става душата на такива затворници, но и лукава, и лоша.

И свободният духом, и той още трябва да се пречисти. Много тъмници и плесен остали са още в него: чисто трябва да стане и окото му.

Да, аз зная твоята опасност. Но заклевам те в обичта и надеждата си: не захвърляй своята обич и надежда!

Благороден се чувстваш ти още, благороден те чувстват още и другите, които се гневят на теб и те изглеждат накриво.

Знай, че на пътя на всички все се изпречва един по-благороден.

И на добрите на пътя се изпречва един по-благороден: и дори когато го наричат добър, те искат с това да го отмахнат настрана.

Ново иска благородният да създаде и една нова добродетел. Старо иска добрият и старото да остане спазено.

Но опасността за благородния не е, че той ще стане добър, а безочлив, подигравач и разрушител.

Ах, аз познавах благородни, които изгубиха своята най-висша надежда.

И оттогава почнаха да хулят всички високи надежди.

И тъй заживяха те нагло в късовременни удоволствия, и отвъд деня едва ли вече хвърляха някакви цели.

„Духът е също сладострастие“ — тъй казваха те. Тогава се преломиха крилата на духа им, и ето, пъпли той и мърси, като гризе.

Някога те мислеха да станат херои: сластолюбци са сега. Чемер и ужас е за тях хероят.

Но заклевам те в обичта и надеждата си: не захвърляй хероя, който е в твоята душа! Свята пази най-висшата си надежда!

Тъй рече Заратустра.

За проповедниците на смъртта

Има проповедници на смъртта: и земята е пълна с такива, на които трябва да се проповядва отвръщане от живота.

Пълна е земята с излишници, развален е животът от много-и-премногото. Нека с „вечния живот“ ги отмамят от тоя живот.

„Жълти“: тъй наричат проповедниците на смъртта, или „черни“. Но аз ще ви ги покажа и в други цветове.

Това са ужасните, които мъкнат със себе си хищното животно и не дирят нищо друго освен похот или самотерзание на плътта. Но и самите им похоти са пак самотерзание.

Те не са станали още хора, тия, ужасните: нека проповядват отвръщане от живота и сами те да се пръждосат!

Това са охтичавите на душата: едва-що родени, те почват вече да умират и копнеят за учения за умора и отрицание.

Те желаят да са мъртви и ние би трябвало да не пречим на тяхната воля! Нека се пазим да будим тия мъртъвци и да повредим тия живи ковчези!

Срещнат ли някой болен, или старец, или пък труп, и веднага казват: „Животът е опровергнат!“

А опровергнати са само те и техният поглед, който вижда само единия лик на битието.

Обвити в гъста меланхолия и жадни за дребни приключения, които докарват смърт: тъй очакват те и стискат зъби.

Или пък: те посягат за конфети и при това се присмиват на своята детинщина: те висят на своята сламка-живот и се подсмиват, че все още висят на една сламка.

Тяхната мъдрост гласи: „Безумец, който продължава да живее, но ние сме тъй безумни! И това именно е най-безумното в живота!“

„Животът е само страдание“ — тъй казват други и не лъжат: погрижете се тогаз вас да ви няма! Погрижете се тогаз, да го няма тоя живот, който е само страдание!

И нека тъй гласи учението на вашата добродетел: „Ти трябва сам да се убиеш! Ти трябва сам да се премахнеш!“

„Сладострастието е грях, — тъй казват едни, които проповядват смъртта, — оставете ни да се отстраним и не раждаме деца!“

„Раждането е тягост, — казват други, — защо да раждаме още? Раждаме само нещастници!“

Също и те са проповедници на смъртта.

„Състраданието е необходимо — казват трети. — Вземете каквото имам! Вземете каквото съм! Толкоз по-малко животът ще ме обвързва!“

Да бяха съвсем състрадателни, биха влошили живота на своите ближни. Зли да бъдат — това би било тяхна същинска добрина.

Но те искат да се отърват от живота: грижа ли ги е, че със своите вериги и дарове те още по-яко обвързват!

Също и вие, на които животът е необуздан труд и неспокойство: не сте ли вие твърде уморени от живота?

Не сте ли твърде зрели за проповедта на смъртта?

Всички вие, на които е свиден необузданият труд и всичко скоролетно, бързо, ново, странно — непоносими сте сами за себе си вий, вашето усърдие е бягство и воля, сами да се забравите.

Да вярвахте повече в живота, по-малко бихте се отдавали на минутата.

Но за чакане вие нямате достатъчно съдържание у себе си — нямате дори и за мързел!

Вредом гърми гласът на ония, които проповядват смъртта: и земята е пълна с такива, на които трябва да бъде проповядвана смъртта.

Или „вечният живот“: за мен е все едно — стига само те по-скоро да се пръждосат!

Тъй рече Заратустра.

За войната и военните

От нашите най-добри врагове ние не искаме да бъдем щадени, а също не и от ония, които от душа обичаме. И нека ви кажа истината!

Братя мои във войната! Обичам ви от душа, аз съм и бях вам подобен. А съм и ваш най-добър враг. И нека ви кажа истината!

Знам омразата и завистта на вашето сърце. Вие не сте толкоз велики, за да не познавате омраза и завист. Тогава бъдете тъй велики да се не срамувате от себе си!

И ако не можете да бъдете светци на познанието, бъдете поне негови воини. Те са спътниците и предтечите на подобна святост.

Аз виждам много войници: желал бих да видя много воини! „Едноформа“ се нарича онова, което те носят: дано не бъде едноформа, което с нея те прикриват!

Трябва да бъдете такива, чието око всякога дири враг — своя враг. А някои от вас ги обзема омраза при пръв поглед.

Своя враг трябва да дирите вие, своя война да водите, и за своите мисли!

И ако бъде победена мисълта ви, то вашата искреност трябва пак и за туй да триумфира!

Вие трябва да обичате мира като средство за нови войни. И кратковременния мир повече от продължителния.

Не работа ви съветвам аз, а борба. Не мир ви съветвам, а победа. Вашата работа да е борба, вашият мир да е победа!

Човек може да мълчи и мирно да стои, ако има готова стрела и лък: инак се пустослови и води разпра. Вашият мир да е победа!

Вие казвате, доброто дело е, което осветява дори и войната? Аз ви казвам: добрата война е, която осветява всяко нещо.

Войната и смелостта са извършили повече велики неща, отколкото обичта към ближния. Не вашето състрадание, а вашата храброст е спасявала досега сполетените от нещастие.

Що е добро? — питате вие. Храбър да си е добро. Оставете на малките момичета да казват: „Добър да си, е, което същевременно е хубаво и трогателно.“

Вас наричат безсърдечни: но вашето сърце е каквото трябва да бъде, и аз обичам свенливостта на вашата сърдечност. Вие се срамувате от вашия прилив, а други се срамуват от своя отлив.

Вие сте грозни? Тъй да бъде, братя мои! Загърнете се с възвишеното, мантията на грозното!

И когато вашата душа се възвиси, тя става дръзка, а вашата възвишеност изпълва злоба. Знам ви аз.

В злобата се срещат дръзкият с немощния. Но те криво се разбират един друг. Знам ви аз.

Вие трябва да имате врагове, но врагове, които да мразите, а не за презиране. Вие трябва да се гордеете със своя враг: тогава успехите на вашия враг са и ваши успехи.

Възмущение — това е доблестта на раба. Вашата доблест да бъде повиновение! Самата ви заповед да е повиновение!

На добрия воин по-приятно звучи „ти трябва“, отколкото „аз искам“.

И всичко, което ви е драго, трябва по-напред да ви бъде заповядано.

Вашата обич към живота да бъде обич към най-висшата ви надежда: и вашата най-висша надежда да е най-висшата мисъл в живота!

А вашата най-висша мисъл трябва от мен да ви бъде заповядана — и тя гласи: „Човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато.“

Тъй живейте живота на повиновението и на войната!

Що значи дълъг живот!

Кой воин иска да бъде пощаден!

Аз не ви щадя, аз ви обичам от душа, мои братя във войната!

Тъй рече Заратустра.

За новия кумир

Някъде още има народи и стада, но не по нас, братя мои; тук има държави.

Държава? Що е това? Ето! Отворете уши, защото сега ще ви кажа своето слово за смъртта на народите.

Държава се зове най-студеното от всички студени чудовища. Студено лъже то, и тая лъжа изпълзява из устата му: „Аз, държавата, съм народът.“

Лъжа е! Създатели бяха ония, които създадоха народите и поставиха над тях вяра и обич: тъй служиха те на живота.

Разрушители са тия, които поставят примки за мнозина и ги наричат държава: те поставят над тях един меч и стотина въжделения.

Дето има още народ, той не разбира държавата и я мрази като зловещ поглед и прегрешение против нрави и правдини.

Тая поличба ви давам аз: всякой говори свой език на добро и зло: но съседът не го разбира. Свой език си изнамери той в нрави и правдини.

А държавата лъже на всички езици на доброто и злото; и каквото да каже тя, лъже — и каквото и да има, откраднала го е.

Фалшиво е всичко у нея; с крадени зъби тя хапе, зъбестата. Фалшива е дори утробата й.

Езикосмешение на добро и зло: тая поличба ви давам аз като поличба на държавата. Истина, тая поличба показва волята за смърт! Истина, тя дава знак на проповедниците на смъртта!

Много и премного се раждат: за излишните бе измислена държавата.

Вижте как тя ги примамя, много-и-премногото! Как тя жадно ги лапа и дъвче, и предъвква!

„На земята няма нищо по-велико от мен: разпоредителният пръст божий съм аз“ — тъй въпие чудовището. И не само дългоухи и късооки падат на колене!

Ах, и във вас, велики души, ромони тя своите мрачни лъжи! Ах, тя отгатва богатите сърца, що се радо разточават.

Да, и вас отгатва тя, победители на стария бог! Уморихте се вие в борбата, но ето че дори вашата умора служи пак на новия кумир.

С херои и почтени хора желае да се обкръжи новият кумир! Обича да се грее той на слънчевите лъчи на чистите в съвестта си, това студено чудовище!

Той всичко ще ви даде, ако вие му се покланяте, новият кумир: тъй купува той блясъка на вашата добродетел и погледа на вашите горди очи.

Той иска да му послужите вие като стръв за много-и-премногото! Да, адски фокус биде измислен, вихрен кон на смъртта, звънтящ в накита на божествени почести!

Да, смърт за мнозинството биде измислена с това, смърт, що се величае сама като живот: истина, една услуга по сърце на всички проповедници на смъртта.

Държава го наричам, дето всички са отровопийци, добри и лоши: държава, дето всички сами се изгубват, добри и лоши: държава, дето бавното самоубийство на всички се нарича „живот“.

Вижте тия излишници! Те окраждат делата на изобретателите и съкровищата на мъдреците: образование наричат те своята кражба — и всичко за тях се превръща в недъг или бедствие!

Вижте тия излишници! Недъгави са те винаги, те избълват злъчката си и наричат това вестник. Те гълтат един другиго, и не могат поне да се смелят. Вижте тия излишници! Богатства печелят те, и стават по-бедни с това. Власт желаят, и най-първо лоста на властта, много пари — тия оскъдници! Гледайте как се катерят, тия чевръсти маймуни! Те се катерят една през друга и се дърпат и блъскат надолу в тинята и пропастта.

Към трона се домогват всички те: това е тяхното безумие: това е тяхното безумие — като че ли щастието е на трона! Често пъти седи тиня на трона — а често и тронът на тиня.

Безумни са те всички и катерещи се маймуни, и преусърдни. Вони техният кумир, туй студено чудовище: вонят всички заедно, тия кумирослужители. Братя мои, искате ли да се задушите в изпарението на техните уста и на техните въжделения! По-добре строшете прозорците и изскочете на чист въздух!

Бягайте от вонята! Бягайте от кумирослужението на излишниците!

Бягайте от вонята! Махнете се от парата на тия човешки жертвоприношения.

За великите души е свободна и сега дори земята. Празни има още много места за самотни и по двоица самотните, които облъхва дъхът на тихи морета!

За великите души е все още достъпен свободен живот! Наистина, който владее малко, ще бъде по-малко владян: благословена да бъде малката бедност!

Там, дето престава държавата, едва там почва човекът, който не е излишен: там почва песента на необходимия, единствената и незаменима мелодия.

Там, дето престава държавата — там обърнете погледи, братя мои!

Не виждате ли дъгата и мостовете на Свръхчовека?

Тъй рече Заратустра.

За мухите на пазарището

Бягай, друже мой, в своята самотност! Аз те виждам зашеметен от врявата на великите мъже и изпожилен от бодлите на малките.

Достойно знаят да мълчат заедно с тебе и гора, и скала. Бъди пак като дървото, което ти обичаш, ширококлонното: спокойно се вслушва то, надвесено над морето.

Дето престава самотността, там почва пазарището; и дето почва пазарището, там почва и врявата на великите актьори и бръмченето на отровните мухи.

На света и най-добрите неща все пак не струват нищо без едного, който да ги представи: ония, които представляват нещата, народът зове велики мъже.

Малко разбира народът великото, тоест: онова, което твори. Но той има чувство за всички представители и актьори на велики неща.

Около изобретателите на нови ценности се върти светът — невидимо се върти той. А около актьорите се върти народът и славата: тъй върви светът.

Дух има актьорът, но малко съвест на духа. Винаги вярва той в онова, което му е тъй отръки — да прави в него да вярват!

Утре има нова вяра той, а вдругиден — още по-нова. Скоропреходни чувства има той, като народа, и променливи настроения.

Събарям — значи за него: доказвам. Изваждам из търпение — значи за него: убеждавам. А кръвта за него е от всички основи най-добрата.

Истината, която се промъква само в нежни уши, той я зове лъжа и нищожество. Наистина, той вярва само в богове, които вдигат врява по света!

Пазарището е пълно с надути палячовци — и народът се хвали със своите велики мъже! Това за него са властителите на часа.

Но часът ги назорва: и те назорват теб. И те искат също и от тебе Да или Не. Тежко ти, ти искаш да сложиш стола си между За и Против?

Поради тия безусловници и назорници не бъди и ти ревнив, ти, любителю на истината! Никога досега истината не се е улавяла под ръка с някой безусловник.

Поради тия мигновеници върни се назад в своята безопасност: само на пазарището бива човек връхлитан с „Да?“ или „Не?“.

Всичко, що преживяват дълбоките извори, преживяват го бавно: дълго трябва да чакат те, докато познаят що е паднало в тяхната глъбина.

Настрана от пазарище и слава се извършва всичко велико: настрана от пазарище и слава са живели от памтивека изобретателите на нови ценности.

Бягай, друже мой, в своята самотност: аз те виждам изпожилен от отровни мухи. Бягай там, дето остър, крепък въздух вей! Бягай в своята самотност! Ти живя твърде близо до дребнавите и нищожните. Бягай от тяхната невидима мъст! Те за тебе не са друго освен мъст.

Не вдигай вече ръка против тях. Безбройни са те, а твоят дял не е да бъдеш бръскалка за мухи.

Безбройни са тия дребни и нищожни, а за срутването на не една горда сграда бяха доста само дъждовни капки и бурен.

Ти не си камък, но вече си прояден от много капки. И ще се разпукнеш и разпръснеш от многото капки.

Изморен те виждам от отровни мухи, на стотина места кръвно издраскан те виждам; и твоята гордост не възнегодува дори.

Кръв от тебе искат те с всичката наивност, за кръв жаднеят техните безкръвни души — и ето защо те жилят с всичката си наивност.

Но ти, дълбоки, ти страдаш тъй дълбоко и от малки рани; и преди да се изцелиш, пропълзява същият отровен червей по ръката ти.

Твърде горд си ти, за да требиш тия лакомници. Но пази се да не ти бъде орисано да понасяш всичката им отровна несправедливост!

Те бръмчат около ти и с похвалата си: безочливост е тяхното възхваление. Те искат да са близо до твоята кожа и твоята кръв.

Ласкаят те като някой бог или дявол; те скимтят пред теб, като пред някой бог или дявол. Що от това! Лъстци са те и скимтящи и нищо повече.

А често се преструват те пред тебе твърде любезни. Но това е винаги било хитростта на подлите. Да, подлите са хитри.

Те мислят много за теб със своите тесни души — за тях си ти винаги подозрителен! В което човек се дълго взира, почва да го подозира.

Наказват те за всички твои добродетели. Прощават ти от душа само твоите погрешки.

Защото си благ и справедлив, ти казваш: „Невинни са те за своето дребно съществование.“ Но тяхната тясна душа мисли: „Всяко велико съществование е престъпление.“

А и когато си благ към тях, те все пак се чувстват презирани от тебе; и връщат ти твоето благодеяние с потаени обиди.

Твоята безмълвна гордост е всякога против техния вкус; те ликуват, когато скромността ти пожелае да се покажеш и ти тщеславен.

Което познаем у някой човек, това и поджегваме в него. Тъй че пази се от дребнавите!

Пред тебе те се чувстват дребни, и тяхната низост тлее и пламти против теб с невидима мъст.

Не си ли забелязвал как често те млъкват кога се приближиш до тях и как силата им изчезва като дим от гаснещ огън?

Да, друже мой, зла съвест си ти за своите ближни: че те са недостойни за теб. И ненавиждат те те и на драго сърце би засмукали кръвта ти.

Винаги ще бъдат твоите ближни отровни мухи; онова що е велико у теб — то само трябва да ги прави по-отровни, по-подобни на мухи.

Бягай, друже мой, в своята самотност; и там, дето остър, крепък въздух вей.

Не е твоят дял да бъдеш бръскалка за мухите.

Тъй рече Заратустра.

За целомъдрието

Аз обичам гората. В градовете лошо се живее: там има премного похотливи.

Не е ли по-добре да паднеш в ръцете на убиец, отколкото в бляновете на похотлива жена?

А погледнете тия мъже, самото им око свидетелства — те не знаят нищо по-добро на земята, освен да лежат при жена.

Тиня е на дъното на тяхната душа; и тежко, ако тяхната тиня при това има и дух.

Да бяхте поне като животни съвършени! Но да бъдеш животно трябва невинност.

Нима ви съветвам да убивате чувствата си? Съветвам ви за невинност в чувствата.

Нима ви съветвам целомъдрие? У някои целомъдрието е добродетел, но у мнозина почти порок.

Тия се въздържат, да: но кучата чувственост занича със завист от всичко, що вършат те.

Дори при висините на тяхната добродетел и чак вътре в студения дух ги последва това животно и неговото безпокойство.

И как мило знае да проси късче дух кучата чувствителност, когато й откажете къс месо!

Вие обичате трагедии и всичко що разкъсва сърцето? Но аз съм подозрителен към вашата псица.

Вие имате прежестоки очи и сладострастно поглеждате към страдащите. Не се ли е само преоблякло вашето сладострастие и се нарича състрадание?

Ето ви и тази притча от мен: немалцина, които поискаха да пропъдят своя дявол, сами при това влязоха в свинете.

Комуто целомъдрието тежко пада, нека не се захваща — за да не стане то пътят за преизподнята, тоест тиня и похот на душата.

Нима говоря за мръсни неща? Не това според мен е най-лошото.

Не когато истината е мръсна, но когато е плитка, не се ще на оногова, който дири познанието, да влезе в нейната вода.

Наистина има непорочни от душа: те са по-благи по сърце, те обичат да се смеят и смеят се повече от вас.

Те се смеят и на целомъдрието и питат: „Що е целомъдрие!“

„Не е ли целомъдрието безумие? Но това безумие дойде при нас, а не ние при него.“

„Ние дадохме прибежище и сърце на тоя гост: и заживя той у нас — нека остане, докогато ще.“

Тъй рече Заратустра.

За приятеля

„Винаги един се навърта все около ми“ — тъй мисли пустинникът. „А винаги едно по едно с време стават две!“

Аз и Мен са винаги твърде усърдни на разговор: как ли би се изтърпяло, да нямаше един приятел?

Винаги за пустинника приятелят е трети; третият е гъбка, която пречи, щото разговорът на двамината да потъне в глъбината.

Ах, глъбини има премного за всички пустинници. Затова те тъй копнеят за приятел и за неговата висота.

Нашата вяра в другите издава в какво сами ние за себе си бихме желали да вярваме. Нашият копнеж за приятел е наш предател.

И често с обичта си ние искаме само да предварим завистта. И често човек напада, като си създава враг, за да прикрие, че сам е уязвим.

„Бъди ми поне враг!“ — тъй говори истинската почит, която не смее да моли за приятелство.

Иска ли човек да има приятел, то трябва и за него също да желае да води война: а война за да води, трябва сам да може да бъде враг.

Човек трябва в своя приятел да почита врага. Можеш ли се приближи до своя приятел, без да минеш на негова страна?

В своя приятел трябва човек да вижда своя най-добър враг. Ти трябва да бъдеш най-близо със сърцето си, когато му противодействаш.

Ти не искаш да носиш дреха пред своя приятел? За чест ли е на приятеля ти това, че му се явяваш какъвто си? Но за това те праща той по дявола!

Който не знае да се преструва, възмущава: тъй много причини имате вие да се боите от наготата3! Да, да бяхте богове, имало би защо да се срамувате от своите облекла.

За приятеля си ти не можеш достатъчно хубаво да се нагиздиш: че ти трябва да му бъдеш стрела и копнеж за към Свръхчовека.

Виждал ли си досега своя приятел да спи — за да узнаеш как той изглежда? Какво е иначе лицето на твоя приятел? То е твоето собствено лице в едно грапаво и несъвършено огледало.

Виждал ли си досега своя приятел да спи? Не се ли уплаши, че твоят приятел изглежда тъй? О, друже мой, човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато.

В отгатване и премълчаване приятелят трябва да бъде майстор: не трябва да искаш всичко да виждаш. Твоят сън трябва да ти открие, какво прави приятелят ти буден.

Отгатване нека бъде твоето състрадание: за да знаеш по-напред дали приятелят ти иска състрадание. Може би той обича у теб твоето несломено око и погледа на вечността.

Състраданието към приятеля да бъде скрито под корава черупка, с нея би трябвало ти да си изкъртиш зъба. Тъй ще му познаеш нежността и сладостта му.

Чист въздух и самотност, и хляб, и лек ли си ти за своя приятел?

Мнозина не могат да строшат собствените си вериги, а все пак за своя приятел са спасители.

Раб ли си? Тогава не можеш да бъдеш приятел. Тиранин ли си? Тогава не можеш да имаш приятели.

Твърде дълго се е крил в жената раб и тиранин. Затова жената още не е способна за приятелство; тя знае само любовта.

В любовта на жената има несправедливост и заслепение към всичко, което тя не обича. Също и в съзнатата любов на жената все още има изненада и мълния, и нощ при светлината.

Още не е способна жената за приятелство. Котки са все още жените, и птици. Или, в най-добър случай, крави.

Още не е способна жената за приятелство. Но кажете ми вие, мъже, кой пък от вас е способен за приятелство?

О, тази ваша нищета, мъже, и ваша скудост на душата! Колкото вие давате на приятел, толкова бих дал аз на врага си, и пак от това не щях да осиромашея.

Има другарство: но нека приятелство има!

Тъй рече Заратустра.

За хилядата цели и едната цел

Много земи видя Заратустра и много народи: тъй откри той доброто и злото на много народи. Не намери Заратустра по-велика сила на земята от добро и зло.

Не би могъл да живее никой народ, що е нямал ценности преди; но иска ли да се съхрани, той не трябва да цени, както цени съседът му.

Много, което бе добро за тоя народ, за друг беше присмех и позор: тъй намерих аз. Тук много неща наричаха лоши, а там те бяха обкичени с пурпурна слава.

Никога един съсед не разбра другия: винаги душата му се е удивлявала на заблуждението и злобата на съседа.

Скрижали на блага поставени са над всеки народ. Ето, това са скрижалите на неговите превъзмогвания; ето, това е гласът на неговата воля за власт.

Що е тежко за него, то е похвално; необходимото и тежкото е добро; и още онова, което избавя от най-тежката неволя, необикновеното, най-тежкото — това слави той свято.

Което помага той да владее, побеждава, сияе — за ужас и завист на своя съсед: това за него е най-висшето, първото, меродавното, смисълът на всички неща.

Истина, брате мой, познаеш ли веднъж неволята, земята, небето и съседа на един народ: ще отгатнеш и закона на неговите превъзмогвания, и защо той по тая стълба се въззема към своята надежда.

„Винаги трябва да бъдеш пръв и да превишаваш другите: твоята ревнива душа не трябва да обича никого, освен приятеля“ — това правеше да трепери душата на един грък: и той възлезе по своята пътека на величие.

„Да казваш истина, да ти е подръка лък и стрела“ — това се струваше същевременно мило и тежко на онзи народ, от който произхожда моето име — името, що в същото време е и мило, и тежко за мен.

„Почитай баща и майка и до корен на душата си бъди тям по воля“: тия скрижали на превъзмогване друг един народ постави над себе си и стана могъщ и вечен с това.

„Предан бъди и за предаността положи чест и кръв дори за лоши и опасни неща“: тъй като се наставяше друг един народ, преодоля се и, преодолявайки се тъй, зачена и стана чреват с големи надежди.

Истина, хората сами си дадоха всяко добро и зло. Истина, не го отнеха те от никого, не го намериха те нийде, то не им падна като глас от небото.

Ценности вложи изпърво човек в нещата, за да уварди себе си — той създаде най-изпърво смисъл на нещата, човешки смисъл! За това се нарича той „човек“, тоест: ценител.

Да цениш, е да твориш: чуйте това, вий, творци! Ценението само е съкровище и драгоценност на всички ценени неща.

Само чрез ценение се добива ценност: а без ценение орехът на битието би бил кух. Чуйте, вий, творци!

Промяна на ценностите — това е промяна на творците. Винаги унищожава, който трябва да бъде творец.

Изпърво народите бяха творци, а сетне вече единият; истина, че единият сам е най-ново творение.

Някога народи поставиха над себе си скрижали на доброто. Обич, която иска да властва, и обич, която иска да се подчинява, си създадоха съвместно такива скрижали.

По-отколешна е радостта от стадото, отколкото радостта от аз: и докато добрата съвест се нарича стадо, само лошата съвест казва: аз.

Истина, лукавото аз, лишеното от обич, което търси своята изгода в изгодата на мнозинството: то не е начало на стадото, а негова гибел.

Обичащи бяха винаги те и творци, които създадоха добро и зло. Огън на обич гори в името на всички добродетели и огън на гняв.

Много земи видя Заратустра и много народи: не намери Заратустра по-велика сила на земята от делата на ония, които обичат — „добро“ и „зло“ е тяхното име.

Истина, едно чудовище е силата на тая хвала и укор.

Кажете, кой ще го обуздае, братя мои?

Кажете, кой ще хвърли вериги върху хилядата вратове на това животно?

Хиляда цели имаше досега, че имаше хиляда народи. Само вериги за хиляда вратове липсват още, липсва едната цел.

Още няма човечеството цел.

Но кажете ми, братя мои, ако на човечеството липсва още цел, не липсва ли и то самото още?

Тъй рече Заратустра.

За обичта към ближния

Все за ближния е вашата грижа и хубави думи имате за него. Но аз ви казвам: вашата обич към ближния е ваша лоша обич към самите вас.

Вие бягате при ближния от сами вас и ще ви се това да смятате добродетел: но аз прозирам вашето „самоотрицание“.

Ти е по-старо от аз; ти е осветено, но аз още не: затова човек тегне към ближния.

Съветвам ли ви на обич към ближния? По-скоро бих ви съветвал на бягство от ближния и обич към най-далечния!

По-високо от обич към ближния стои обичта към най-далечния и бъдния; още по-високо от обичта към човека важи за мен обичта към неща и призраци.

Тоя призрак, що се мярка пред тебе, брате мой, е по-хубав от тебе; защо не му дадеш своята плът и своите кости? Но ти се боиш и бягаш при своя ближен.

Вие сами себе си не можете да изтърпите и не се обичате достатъчно: и ето, искате да съблазните ближния си за обич и да се позлатите с неговото заблуждение.

Желал бих вие да не можехте изтрая с разни ближни и техни съседи; тогава би създали сами от себе си свой приятел и неговото щедро сърце.

Вие призовавате свидетел, кога искате да говорите добро за себе си; и като го съблазните да мисли добро за вас, сами почвате да мислите добро за себе си.

Не само онзи лъже, който говори въпреки своето знание, но тъкмо онзи, който говори въпреки своето незнание. И тъй говорите вие за себе си при сношение с други и лъжете за вас съседа си.

Тъй говори глумецът: „Общение с хората покваря характера, особено у оногова, който го няма.“

Един отива при своя ближен, защото дири себе си, а друг — защото би желал да се избави от себе си. Вашата лоша обич към себе си прави от самотността ви тъмница.

По-далечните са, които ще изплащат вашата обич към ближния; и ако вие сте вече петима, все някой шести трябва да умре.

Аз не обичам и вашите празненства: премного актьори намерих там, а и зрителите се пъчеха често като актьори.

Моята реч е не за ближния, а за приятеля. Нека приятелят да ви бъде празненството на земята и предчувствие за Свръхчовека.

Моята реч е за приятеля и неговото обилно сърце. Но човек трябва да умее гъба да бъде, ако иска да е обичан от обилни сърца.

Моята реч е за приятеля, в когото светът се намира завършен, една чаша на доброто — приятелят творец, който всякога има един завършен свят за даряване.

И както светът се е развил пред него, тъй ще се навие той отново в кръгове, както се развива доброто от злото, както се развиват целите от случая.

Бъдещето и най-далечното нека бъдат причина на твоето днес: в твоя приятел трябва да обичаш ти Свръхчовека като твоя причина.

Братя мои, не ви съветвам аз обич към ближния: съветвам ви обич към най-далечния.

Тъй рече Заратустра.

За пътя на онзи, който твори

Искаш ли, брате мой, да отидеш в усамотението! Искаш ли да подириш пътя към себе си? Забави крачка и чуй ме.

„Който дири, лесно се изгубя сам. Всяко усамотение е престъпление“: Тъй говори стадото. А ти принадлежеше дълго към стадото.

Гласът на стадото още и в тебе отеква. И когато ще кажеш: „Аз нямам една съвест с вашата“, то ще бъде вопъл и мъка.

Ето, и тая мъка сама е рожба на общата съвест: и на тая съвест последното отражение грее още върху твоята горест. Ти искаш да вървиш пътя на своята горест, който е път към самия теб? Покажи ми тогава твоето право и твоята сила за това!

Нова сила ли си, ново право ли си ти? Или първодвижение? Едно само от себе въртящо се колело? Можеш ли накара и звезди да се завъртят около теб?

Ах, толкова молитви има за към висини! Има толкова гърчения на честолюбиви! Покажи ми, че не си алчен и честолюбив!

Ах, има толкова велики мисли, които не вършат нищо повече от един мях: те се надуват, но още повече се изпразват.

Ти се зовеш свободен? Твоята властна мисъл искам аз да чуя, а не че си изтръгнат от хомот.

Такъв ли си ти, който има право да се изтръгне от хомот? Мнозина има, които захвърлиха последното си достойнство, като отхвърлиха своята подчиненост.

Свободен от какво? Малко ще да знае Заратустра за това! Но ясно трябва твоето око да ми яви: свободен за какво?

Можеш ли си даде сам свое зло и свое добро и да поставиш над себе си своята воля като закон? Можеш ли сам да бъдеш на себе си съдия и мъстител на своя закон?

Ужасно е да останеш насаме със съдията и мъстителя на своя собствен закон. Тъй бива изхвърлена една звезда в празното пространство и в ледения дъх на самотността.

И днес още ти страдаш от мнозинството, ти едничък: и днес все още са непокътнати твоята смелост и твоите надежди.

Но някога самотността ще те измори, все някога гордостта ще се преломи и твоята смелост ще скръцне зъби. И ще извикаш ти тогаз: „Сам съм!“

И ти не ще виждаш вече своята висота, но своята низост твърде близо; твоята възвишеност сама ще те плаши като призрак. Ще извикаш ти някога: „Всичко е лъжовно!“

Има чувства, които искат да погубят самотния; не им ли се вдаде, то ще трябва сами да умрат! Но можеш ли ти да бъдеш убиец?

Знаеш ли вече, брате мой, думата „презрение“? И мъката на своята справедливост, справедлив да бъдеш към такива, които те презират?

Ти караш мнозина да си менят мнението за тебе; и горчиво ще отплащаш това. Ти се приближи до тях и пак ги отмина: това те никога няма да ти простят.

Ти се възприемаш високо над тях: но колкото по-нагоре възлизаш, толкова по-малък те вижда окото на завистта. Летящият е най-мразен.

„Бихте желали да бъдете справедливи към мен! — тъй трябва да кажеш, — аз предпочитам вашата несправедливост като за мен определен дял!“

Несправедливост и мръсотия хвърлят те към самотния: но, брате мой, ако ти искаш да си звезда, не трябва за туй по-малко да им светиш!

И пази се от добрите и праведните! Те разпъват на кръст ония, които си изнамерят своя добродетел — те мразят самотния.

Пази се и от свещената простота! За нея нищо не е свято, което не е просто; тя обича да си играе и с огъня на кладите.

Пази се също и от прищевките на своята обич! Твърде бързо подава самотният ръка към оногова, що иде насреща му.

На мнозина не подавай ръка, само лапа: и аз искам, щото твоята лапа да има и нокти.

Но най-злия враг, който можеш срещна, ще си бъдеш винаги сам ти; ти сам себе си дебнеш в гори и пещери.

Самотнико, ти вървиш пътя към себе си! И твоят път минава сам покрай теб самия и покрай твоите седем дявола!

Еретик сам ти на себе си ще станеш и вещица, и гадател, и глумец, и съмнител, и нечестивец, и злодей.

Трябва да пожелаеш сам в своя собствен пламък да се изгориш: как искаш да се обновиш, ако по-напред не си станал пепел!

Самотнико, ти вървиш пътя на твореца: искаш да си създадеш ти един бог от твоите седем дявола!

Самотнико, ти вървиш пътя на онзи, който люби: сам себе си обичаш, затова се презираш, както презира само онзи, който обича.

Който обича, иска да твори, защото презира! Какво разбира от обич онзи, който не може да презира тъкмо онова, що е обичал!

С обичта си иди в своето усамотение и със своето творчество, брате мой; и късно отпосле ще закуца да те настигне справедливостта.

С моите сълзи иди в своето усамотение, брате мой. Аз обичам оногова, който иска да твори свръх себе си и така гине.

Тъй рече Заратустра.

За стари и млади женици

„Какво дебнеш тъй плахо през дрезгавината, Заратустра? И какво криеш предпазливо под своя плащ? Съкровище ли, теб дарено? Или рожба, теб родена? Или си тръгнал сам сега по пътищата на крадците, ти, приятелю на злите?“

— Истина, брате, мой! — рече Заратустра, — то е съкровище, мен дарено: една млада истина е, дето нося.

Но тя е палава като малко дете; и ако не й държа устата, тя вика що й глас държи.

Като вървях днес сам по пътя си, в часа, когато слънцето захожда, срещна ме една стара женица и каза тъй на душата ми: „Много неща говори Заратустра и нам, на жените, но никога не ни е говорил за жената.“

И аз й отвърнах: „За жената трябва човек да говори само на мъже.“

„Говори и на мен за жената — рече тя, — аз съм доста стара и ще го забравя тозчас.“

И за да угодя на старата женица, рекох й тъй:

— Всичко у жената е загадка, и всичко у жената има едно разрешение: то се казва бременност.

Мъжът за жената е средство: целта е винаги детето. Но що е жената за мъжа?

Две неща иска истинският мъж: опасност и игра. Затова иска той жената като най-опасна играчка.

Мъжът трябва да бъде отгледан за война, а жената — за отдих на войника: всичко друго е безумие.

Пресладки плодове — тях войникът не обича. Затова обича той жената; горчива е дори най-сладката жена.

По-добре от всеки мъж жената разбира децата, но мъжът е по дете от жената.

В истинския мъж е скрито дете: то иска да играе. Смело, жени, открийте детето в мъжа!

Играчка нека е жената, чиста и нежна, като камък драгоценен, осиян от добродетелите на свят, който още не е дошъл.

Лъчът на звезда да грее в любовта ви! Нека вашата надежда е: „Дано аз родя Свръхчовека!“

Във вашата любов да има храброст! С любовта си вие се впуснете върху оногова, който ви внушава страх.

Във вашата любов да бъде вашата чест! Иначе жената малко разбира от чест. Но нека това бъде ваша чест, винаги да обичате повече, отколкото сте обичани, и никога да не сте втори.

Мъжът да се бои от жената, когато тя обича: тогава тя принася всяка жертва, и всяко друго е за нея без значение.

Мъжът да се бои от жената, когато тя мрази: че мъжът в глъбината на душата си е само зъл, но жената там е низка.

Кого най-вече мрази жената? — Тъй рече желязото на магнита: „Тебе мразя най-вече, защото привличаш, а не си достатъчно силен да привържеш о себе си.“

Щастието на мъжа е: аз искам. Щастието на жената: той иска. „Ето, сега тъкмо стана светът съвършен!“ — Така мисли всяка жена, когато се подчинява с всичката си любов.

И трябва да се подчини жената и да намери глъбина за своята повърхност.

Повърхност е душата на жената, подвижност, бурност, но над плитка вода. А душата на мъжа е дълбока, нейният поток клокочи в подземни пещери: жената чувства неговата сила, но не я разбира.

Тогава ми отвърна старата женица: „Много приятни неща каза Заратустра и особено за ония, които са още доста млади за такива неща.“

„Чудно е, Заратустра малко познава жените, а все пак право казва за тях! Не затова ли, защото у жената нищо не е невъзможно?“

„А сега ето и на теб, за благодарност, една малка истина. Доста стара съм, за да мога да ти я кажа.“

„Повий я, и запуши й устата: инак тя ще крещи, колкото й глас държи, тая малка истина.“

„Дай ми, жено, твоята малка истина“ — казах аз. И тъй рече старата женица:

„Отиваш при жени? Камшика не забравяй!“

Тъй рече Заратустра.

За ухапването от ехидната

Един ден Заратустра бе заспал под една смоковница, че беше горещо, и сложил бе ръце върху лицето си. И дойде една ехидна, ухапа го по шията, тъй че Заратустра извика от болка.

Като махна ръка от лицето си, той погледна змията: и тя позна очите на Заратустра, несръчно се изви и искаше да избяга. „Чакай — рече Заратустра, — не съм ти още отблагодарил! Ти ме събуди навреме, дълъг е още моят път.“ „Твоят път е вече къс — рече нажалено ехидната, — моята отрова умъртвява.“

Заратустра се усмихна. „кога е умирал змей от отрова на змия? — каза той. — Но вземи си назад отровата! Ти не си тъй богата, за да ми я даряваш.“ Тогава ехидната се обви наново около шията му и облиза неговата рана.

Когато Заратустра веднъж разправяше това на своите ученици, те запитаха:

„И какъв е моралът на твоя разказ, о, Заратустра?“ На това Заратустра отговори тъй:

— Разрушител на морала ме зоват добрите и справедливите: моят разказ е неморален.

Но ако вие имате враг, не му въздавайте добро за зло: че това засрамя. А докажете, че той ви е направил нещо добро.

И по-добре гневете, отколкото да засрамяте. И когато ви проклинат, не ми е по воля тогава да благославяте. По-добре проклинайте и вие с тях!

И сторят ли ви някоя голяма неправда, тозчас прибавете пет малки към нея! Отвратително е да се гледа онзи, когото единствено само неправдата притиска.

Знаете ли вече вий това? Споделена неправда е половин право. И неправдата трябва да вземе върху си онзи, който може да я понесе.

По-човешки е едно малко отмъщение, отколкото никакво отмъщение. И ако наказанието не е право и чест за престъпника, тогава не ща ви и наказанията.

По-достолепно е да се обвиниш сам, отколкото да отстоиш своето право, особено когато имаш право. Само че трябва да си достатъчно богат за това.

Не обичам вашата студена справедливост; и от погледа на вашите съдии всякога гледа палачът и неговото студено желязо.

Кажете де се намира справедливостта, която е обич с ясновидни очи?

Открийте ми обичта, която претърпява не само всяко наказание, а тъй също и всяка вина!

Открийте ми справедливостта, която всякого оправдава, освен оногова, който съди!

Искате ли още и това да чуете? Онзи, който от душа желае да е справедлив, за него и лъжата е човеколюбие.

А как бих могъл аз да бъда от душа справедлив! Как бих могъл да въздам всякому неговото. Доста ми е и това: аз давам всякому моето.

Най-сетне, братя мои, пазете се да сторите неправда на пустинниците!

Нима би могъл пустинникът да забрави! Нима би могъл той да въздаде!

Като дълбок кладенец е пустинникът. Лесно е да хвърлиш камък в него; но падне ли на дъното, кажете кой ще го извади оттам?

Пазете се да оскърбите пустинника. Но сторите ли това, тогаз и убийте го!

Тъй рече Заратустра.

За детето и брака

Имам един въпрос за теб само, брате мой: като изпитание хвърлям аз тоя въпрос в твоята душа, за да видя колко е дълбока тя.

Ти си млад и теб се иска дете и брак. Но аз те питам: човек ли си, който смее да иска дете?

Победоносец ли си, самоукротител, властител на чувствата, господар на своите добродетели? Тъй те питам аз.

Или през твоето желание говори животното и нуждата? Или усамотение? Или недоволство от себе си?

Аз искам твоята победа и свобода да копнеят за дете. Живи паметници трябва да съзидаш ти на своята победа и освобождение.

Свръх себе си трябва ти да зидаш. Но изпърво трябва сам да си иззидан, с прав ъгъл телом и духом.

Не трябва само да се разплодяваш, а и възвисяваш! Затова нека ти помогне градината на брака!

Една висша плът трябва ти да създадеш, едно първо движение, едно от само себе въртящо се колело — един творец трябва ти да сътвориш.

Брак: тъй наричам аз волята на двама да сътворят едно, което е повече от тия, които са го сътворили. Брак наричам аз благоговение един към други като към желаещ една такава воля.

Това да е смисълът и истината на твоя брак. А онова, което многото, и премногото наричат брак, тия излишни — ах, как да нарека аз това?

Ах, тая нищета в душата на двоица! Ах, тая мръсота в душата на двоица! Ах, тая нищожна наслада на двоица!

Брак наричат те всичко това; и казват, че браковете им са сключени в небето.

Не им ща аз небето на тия излишници! Не мога аз да ги търпя, тия в небесна мрежа омотани животни!

Далеч от мен и бога, който куца и мъкне се да благославя, което не е съчетал.

Не се смейте на подобни бракове! Кое дете не би имало причина да плаче за своите родители?

Достоен ми се стори тоя мъж и зрял за смисъла на земята: но като видях жена му, земята ми се стори жилище на безразсъдници.

Да, аз бих желал земята да тръпне в конвулсии, когато светец се съешва с патка.

Този тръгна като херой да дири истина и най-сетне си плячкоса една малка натруфена лъжа. Свой брак нарича той това.

Онзи беше недостъпен в общенията си и придирчив да избира. Но от един път развали за всеки път своето общество: свой брак нарича той това.

Онзи диреше слугиня с добродетели на ангел. Но изведнъж стана сам той слугиня на една жена, и ще не ще трябва сега на туй отгоре и ангел да стане.

Грижни виждах аз сега всички купувачи, и всички имат хитри очи. Но и най-хитрият мъж купува жена си в торба.

Много кратки безумства — това наричате вие любов. И вашият брак туря край на многото кратки безумства, като една дълга глупост.

Вашата любов към жената и любовта на жената към мъжа; ах, да можеше да бъде тя състрадание към страдащи и притулени богове!

Но най-често се подушват едно друго две говеда.

Но и най-добрата ваша любов е само възторжен символ и болежен плам. Тя е факел, който трябва да ви свети към висши пътища.

Някога вие трябва свръх себе си да любите! А сега научете се първо как се люби! Затова трябва вие да изпиете горчивата чаша на вашата любов.

Горчивина има в чашата и на най-добрата любов: тъй възбужда тя копнеж за Свръхчовека, тъй възбужда тя жад в теб, твореца!

Жад в твореца, стрела и копнеж за Свръхчовека: кажи, брате мой, това ли е твоята воля за брак?

Свята е такава воля и такъв брак.

Тъй рече Заратустра.

За волната смърт

Мнозина умират твърде късно, а някои умират твърде рано. Още звучи странно учението: „Навреме умри!“

Навреме умри: тъй учи Заратустра. Разбира се, който не е живял навреме, как навреме би умрял? По-добре никога да не се е раждал! — тъй пожелавам аз на лишните.

Но и лишните придават важност на своята смърт; и на най-кухия орех — и нему се ще да бъде строшен.

Всички дават важност на смъртта: но смъртта все още не е празненство. Още не са се научили хората, как се освещават най-хубавите празници.

Смъртта изпълнителка ви показвам аз, която за живите е остен и обет.

Своя смърт умира изпълнителят, победоносен, обкръжен от ония, които се надяват и дават обет.

Тъй би трябвало да се научим да мрем; и да няма празненство, в което такъв един умиращ да не освещава клетвите на живите!

Тъй да умреш е най-добре; а второто е: в борба да умреш и да прахосаш една велика душа.

Но за бореца, както и за победителя, еднакво ненавистна е вашата ухилена смърт, която се примъква като крадец — а дохожда като господар.

Своята смърт ви възхвалявам аз, волната смърт, която ми идва, защото аз искам.

А кога ще поискам аз? Който има цел и приемник, той желае смъртта навреме за целта и приемника си.

И от почит към цел и приемник той вече не ще окача увехнали венци в светилището на живота.

Наистина, не искам аз да приличам на въжари: те опъват надлъж своите нишки и при това сами вървят все назад.

Мнозина остаряват и за своите истини и победи — беззъби уста нямат вече право за всяка истина.

И всеки, който иска да има слава, трябва навреме да се прости с почестта и да изпита мъчното изкуство навреме да си върви.

Спри ония, що те ядат, тъкмо когато си най-вкусен: това знаят ония, които искат да бъдат дълго време обичани.

Има, то се знае, кисели ябълки, чиято съдба иска те да дочакат последния ден на есента. И едновременно стават те зрели, жълти и сбръчкани.

На други остарява по-рано сърцето, на други — умът. А някои са стари в младост: но късномладият трае дълго млад.

На мнозина животът е несполучлив: отровен червей им подяжда сърцето. Нека гледат — дано със смъртта си по да сполучат.

Мнозина никога не стават сладки, те сгниват още през лятото.

Страх само ги удържа на техния клон.

Много и премного живеят и предълго висят на своите клони. Дано дойде буря, да оттресе от дървото всичката тая гнилоч и червивост.

Дано дойдат проповедници на бързата смърт! Те би били истинските бури и разтърсвачи на дървесата на живота! Но аз слушам да проповядват само бавна смърт и търпение към всичко „земно“.

Ах, вие проповядвате търпение към земното? Това земно — то е премного търпеливо към вас, вие, хулители!

Истина, твърде рано умря онзи израилтянин, когото почитат проповедниците на бавната смърт: и за мнозина биде оттогава съдбоносно, че тъй рано той умря.

Той знаеше само сълзите и скръбта на Израиля, заедно с омразата на добрите и праведните — израилтянинът Иисус — и обзе го копнеж за смърт.

Да беше той в пустинята останал, далеко от добри и праведни! Може би научил би се той да живее и земята да обича — а и смеха при туй!

Вярвайте ми, братя мои, твърде рано той умря; отрекъл би той сам учението свое, да беше доживял до моите години! Благороден достатъчно беше той, за да отрече!

Но недозрял беше той още. А младежът обича незряло и незряло той мрази човек и земя. Обвързани и тежки са нему душата и крилата на духа.

Но в мъжа има повече дете, негли в младежа, и по-малко скръб: той по-добре разбира смъртта и живота.

Свободен за смъртта и свободен в смъртта, един свят отрицател, когато вече не е време за утвърждение: тъй разбира той смъртта и живота.

Вашата смърт да не бъде похула за човека и земята, приятели мои: това изисквам аз от меда на душата ви.

При смъртта трябва вашият дух и вашата добродетел все още да сияят, подобно вечерна заря около земята: инак смъртта ви не ще да е както трябва да бъде.

Тъй искам сам аз да умра, щото вие, приятели, да можете поради мен повече да обикнете земята; и на земя искам пак да стана, да намеря покой в нея, която ме роди.

Истина, една цел имаше Заратустра, той хвърли своята топка. Сега вие, приятели, сте приемници на моята цел, вам хвърлям аз златната топка. От всичко най ми е драго да гледам вас, приятели мои, да хвърляте златната топка! Затова ще остана още малко на земята аз: простете ми това!

Тъй рече Заратустра.

За дарящата добродетел

Когато Заратустра се прости с града, нему обичен от сърце и който се зовеше „Пъстрата крава“ — последваха го мнозина, които се наричаха негови ученици, и го съпроводиха. Тъй дойдоха те до един кръстопът: тогава Заратустра им каза, че би желал сам нататък да върви; защото обичаше самотното пътуване. А на прощаване неговите ученици му поднесоха един щап4, в чиято златна дръжка се обвиваше змия около слънце. Заратустра се зарадва на щапа и се подпря на него; тогава рече тъй на учениците си:

— Кажете ми вие: защо златото достигна до висша ценност? Затова, че е необикновено и безполезно, и сияйно, и с кротък блясък, то винаги се дари. Само като символ на висша добродетел достигна златото висша ценност.

Подобно злато сияе в погледа на онзи, който дарява. Златосияние сключва мир между луната и слънцето.

Необикновена е висшата добродетел и безполезна, сияйна е тя и кротка в блясъка си: добродетел, която дари, е висша добродетел.

Истина, аз добре ви познавам, мои ученици: вие се домогвате, като мен, към дарящата добродетел. Що общо бихте имали с котки и вълци?

Вашата жажда е сами да станете жертви и дарове: и затова жаднеете всички богатства да натрупате в своята душа.

Ненаситно ламти вашата душа за съкровища и скъпоценности, защото добродетелта ви е ненаситна в желанието да дарява.

Вие насила привличате всички неща към себе си и в себе си, за да избликнат те обратно от ваш извор, вече като дарове на вашата обич.

Наистина, грабител за всяка ценност трябва да стане такава една даряща обич; но здраво и свято наричам аз това себелюбие.

Има друго едно себелюбие, твърде бедно, гладно, което винаги иска да краде, себелюбието на болните, болното себелюбие.

С око на крадец изглежда то всичко, що блести; с алчността на глада мери то оногова, който има богато да яде; и винаги се примъква около трапезата на ония, които даряват.

Болест говори из такава алчност и невидима изрода; за недъгаво тяло говори крадливата алчност на това себелюбие.

Кажете ми, братя мои: кое смятаме ние за лошо, и най-лошо? Не е ли изродата? — и ние всякога подозираме изрода там, дето липсва даряща душа.

Нагоре води нашият път, през рода отвъд към свръхрода. Но ужас е за нас изроденото чувство, което казва: „Всичко за мен.“

Нагоре лети нашият дух: тъй е той символ на нашата плът, символ на възвишеност. Символите на подобни възвисения са имена на добродетелите.

Тъй минава плътта през историята и усъвършенства се, и се бори. А духът — що е за нея той? Глашатай на нейните борби и победи, съратник и отзив.

Символи са всички имена на добро и зло: те не изказват нещо, а само подсещат. Безумец, който иска от тях познание.

Внимавайте, братя мои, всеки час, когато вашият дух иска да говори в символи — тогава е началото на вашата добродетел.

Възвисена е тогаз вашата плът и възкресена; с блаженството си възхищава тя духа, тъй че той става творец и ценител, и любещ, и на всички неща благодетел.

Когато вашето сърце се вълнува широко и пълно, подобно река, благодат и опасност за ония, които живеят до нея — тогава е началото на вашата добродетел.

Когато се възвисите над похвала и укор, и вашата воля поиска да заповядва на всички неща, като воля на любещ — тогава е началото на вашата добродетел.

Когато презрете приятното и меката постеля, и все ви се види, че още сте малко настрана от мекушавите — тогава е началото на вашата добродетел.

Когато бъдете желатели на една само воля, и тоя поврат на всяка потребност наречете необходимост — тогава е началото на вашата добродетел.

Истина, ново добро и зло е тя! Истина, един дълбок ромон и глас на един нов извор!

Мощ е тя, тая нова добродетел; властна мисъл е тя и около нея една мъдра душа: едно златно слънце и около него змията на познанието.

Тук Заратустра замлъкна и с обич погледна своите ученици. И продължи да говори така — и гласът му се промени:

— Останете верни на земята, братя мои, със силата на вашата добродетел!

Вашата даряща обич и вашето познание да служи на смисъла на земята! Тъй ви моля и заклинам аз.

Не я оставяйте да отлети от земното и да бъхти крила срещу вечни стени!

Ах, винаги е имало толкова заблудена добродетел! Върнете, като мен, пак на земята заблудената добродетел — да, пак към плътта и живота: за да може тя да даде на земята нейния смисъл, един човешки смисъл!

По стотици начини досега са се заблуждавали и мамели както дух, тъй добродетел. Ах, в нашето тяло живее още и сега това безумие и измама: те на плът и воля са станали там.

По стотици начини са опитвали и се мамили както дух, тъй добродетел. Да, и човекът бе един опит. Ах, много невежество и заблуждение са станали плът в нас!

Не само разумът на хилядолетия — и тяхното безумие блика от нас. Опасно е да си наследник.

Още се борим ние стъпка по стъпка с великана Случай, и над цялото човечество още доскоро властваше несмислицата, безсмислица.

Вашият дух и вашата добродетел да служат на смисъла на земята, братя мои: и ценността на всички неща да бъде наново от вас положена! Затова трябва вие да бъдете борци! Затова трябва вие да бъдете творци!

Познаваща, пречиства се плътта; със знанието опитвайки тя се възвисява; за който дири познание, всички инстинкти стават свети; на възвисения бива душата възрадвана.

Лекарю, помогни си сам: тъй ще помогнеш и на своя болен. Това нека му е най-добрата помощ, че той вижда с очите си оногова, който сам себе си излекува.

Хиляди пътища има, които още не са ходени, хиляди здравия и скрити острови на живота. Неизчерпани, неоткрити са все още човекът и земята човешка.

Бъдете будни и вслушвайте се, вие самотни! Откъм бъдещето идат веяния с тайнствен размах на крила; и който има тънък слух, долавя блага вест.

Вие, самотни днес, отстранени, вие ще станете някога цял народ: от вас, които сами се избрахте, ще въстане един избран народ — и от него Свръхчовекът.

Истина, място за укрепване трябва да стане още земята! И нея вече облъхва нов дъх благотворен — и една нова надежда!

Когато Заратустра каза тия думи, замлъкна, като някой, който не е изрекъл последната дума; и дълго помахва той в двоумение щапа в ръката си. Най-сетне рече тъй — и неговият глас се промени:

— Сам ще вървя аз отсега, мои ученици! И вие също идете си оттук, и сами! Тъй искам аз.

Истина, съветвам ви: махнете се от мен и пазете се от Заратустра!

А още по-добре: срамувайте се от него! Може би той ви е мамил.

Човекът на познанието не трябва да обича само своите врагове, той и приятелите си знае да мрази.

Лошо отплаща на учителя си онзи, който остава все ученик. И защо не искате вие да обезлиствите моя венец? Вие ме почитате; но ако един ден вашата почит рухне? Пазете се да не би премаже някой стълп!

Вие казвате, вярвате в Заратустра? Но що ли значи Заратустра! Вие сте вярващи в мен: но що значат всички вярващи! Вие още не бяхте подирили себе си: и ето, намерихте мен. Тъй правят всички вярващи; затова и толкова струва всяка вяра.

И ето, аз ви заповядвам, загубете ме, а намерете себе си; и само когато всички се отречете от мен, тогава аз ще се възвърна при вас.

Истина, с други очи, братя мои, ще подиря аз тогава моите изгубени; с друга обич ще ви обикна тогава.

И някога ще станете вие мои приятели и чеда на една надежда: тогава аз ще бъда за трети път пак при вас, за да празнувам с вас заедно великата пладня.

А велика пладня е тогава, когато човек застане сред пътя си, между животно и Свръхчовек и своя път към вечерта възслави като своя най-висша надежда: че той е пътят към ново утро.

Тогава онзи, който загива, сам себе си ще благослови, че е един отиващ отвъд; и слънцето на неговото познание ще се спре за него на пладня.

„Мъртви са всички богове: сега ние искаме Свръхчовека да живее“ — нека това бъде някога на великата пладня нашата последна воля!

Тъй рече Заратустра.