Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)

Детето с огледалото

След това Заратустра се върна пак в планината и в самотността на своята пещера и се отстрани от хората: чакащ подобно сеятел, разсял своите семена. Но душата му се изпълни с нетърпение и страстно желание за ония, които обичаше: че той имаше още много да им даде.

А това именно е най-тежкото: от обич да свиеш разтворената си ръка и като дарящ да спазиш свенливост.

Тъй минаваха месеци и години за самотния; а неговата мъдрост растеше и му причиняваше болки със своето обилие.

Но една сутрин събуди се той преди зори, дълго мисли в своето легло и най-сетне рече на сърцето си:

„Какво се стреснах тъй в съня си, че се събудих? Не дете ли дойде при мен, което носеше огледало?

«О, Заратустра — рече ми детето, — погледни се в огледалото!»

А като погледнах в огледалото, извиках, и сърцето ми се покърти: че не себе си видях в него, а изюден образ и язвителен смях на дявол.

Истина, твърде добре разбирам аз поличбата и предупреждението на съня: в опасност е моето учение — буренът иска да мине за пшеница!

Враговете ми станали силни и поквариха образа на моето учение тъй, че моите най-възлюбени трябва да се срамуват от даровете, които им дадох.

Изгубиха се приятелите ми; дойде часът да подиря изгубените!“

С тия думи скокна Заратустра, но не като уплашен, който дири въздух, а по-скоро като проницател и певец, върху когото е низпаднал дух.

Учудено го гледаха орелът и змията му: че подобно утринна зора бъдно щастие озаряваше лицето му.

— Какво стана с мен, мои животни? — рече Заратустра. — Не съм ли преобразен? Не дойде ли ми блаженството като вихър?

Безумно е моето щастие и безумство ще говори то: още твърде младо е то — и бъдете търпеливи към него!

Ранен съм аз от моето щастие: всички страдащи нека станат мои лекари!

При моите приятели долу ще се върна аз, а също при моите врагове!

Заратустра пак ще може да говори и дарява и за обичните си ще прави, което тям е най-драго!

Моята нетърпелива обич прелива на порои, надолу, към възход и заход. От безмълвните планини и бури на болката ромоли моята душа и в долините.

Твърде дълго копнях и се взирах в далнината. Твърде дълго принадлежах на самотността: тъй се отучих от мълчанието.

Цял-целеничък станах уста и бучение на поток от високи скали: искам да низвъргна моята реч в долините.

И нека моят порой на обич се низвъргне в безпътие! Нима един порой не ще намери най-сетне пътя към морето!

Езеро има в мен, пустинническо, себезадоволно; но моят порой на обич го отвлича със себе си долу — към морето!

Нови пътища вървя аз, нова реч ме обзема; омръзнаха ми, подобно на всички творци, стари речи. Не иска вече моят дух да ходи с изтрити ходила.

Твърде мудно върви всяка реч — в твоята колесница скачам аз, буря! А и тебе ще шибам с моята злоба!

Като вик и ликуване искам аз да премина през далечни моря, докато намеря блажените острови, дето пребивават моите приятели — и моите врагове между тях! Как обичам аз сега всякого, комуто смея да говоря! И моите врагове са за мое блаженство.

И когато искам да се покача на моя най-вихрен кон, всякога моето копие ми най-добре помага: всяко време е то готов служител на моя крак — копието, което хвърлям срещу моите врагове! Как благодаря на враговете си, че мога най-сетне да го хвърля!

Твърде голямо беше напрежението на моя облак: между смеха на мълниите искам да хвърля ужас на градушка в глъбината.

Могъщо ще се подемат тогава моите гърди, могъщо ще изригнат те своята буря през планините: тъй ще им олекне.

Наистина, подобно буря иде моето щастие и моята свобода! Но нека враговете ми вярват, злият дух вилнее над техните глави.

Да, и вие ще бъдете изплашени, приятели мои, от моята необуздана мъдрост; и може би ще избягате наедно с моите врагове.

Ах, да знаех как да ви примамя назад с пастирски свирила. Ах, да можеше моята лъвица мъдрост да се научи нежно да реве! И много неща научихме ние заедно!

Моята необуздана мъдрост стана бременна в самотните планини; на остри камъни роди тя своята рожба, най-новородена.

И ето, тича тя сега лудо през жестоката пустиня и дири, и дири мека морава — моята стара необуздана мъдрост!

Върху меката морава на вашите сърца, приятели мои! — върху вашата обич би искала тя да положи своята най-обична рожба!

Тъй рече Заратустра.

На блажените острови

Смокините падат от дървесата, те са хубави и сладки; и като падат, бели се червената им кора. Северен вятър съм аз за зрели смокини.

Тъй, подобно смокини, падат вам тия учения, приятели мои: вкусете техния сок и сладката им средина! Есен е около и чисто небе, и следпладне.

Вижте какво е обилие около нас! И хубаво е из това обилие да се гледат далечните моря.

Някога казваха бог, когато гледаха далечни моря; но сега аз ви учих да казвате: Свръхчовек.

Бог е едно предположение: но аз искам щото вашето предполагане да не отива по-далеч от вашата творческа воля.

Можете ли създаде един бог? Мълчете тогава и за каквито и да било богове! А Свръхчовека вие бихте могли да създадете.

Не може би вие самите, братя мои! Но вие бихте могли да се пресъздадете в бащи и деди на Свръхчовека: и това да бъде най-доброто ви създание!

Бог е едно предположение: но аз искам щото вашето предполагане да бъде ограничено в мислимостта.

Можете ли помисли един бог? Но нека за вас това означава воля за истината, че всичко ще бъде превърнато в нещо човешки мислимо, човешки видимо, човешки чувствано! Вашите собствени чувства трябва докрай да домислите!

И което вие наричахте свят, то трябва изпърво от вас да бъде създадено: ваш разум, ваш образ, ваша воля, ваша обич трябва то да стане!

И наистина, за ваше спасение, вий, които дирите познанието!

И как бихте понесли живота без тая надежда, вий, които дирите познанието? Вие не трябва да се сродявате ни с непонятното, ни с неразумното.

Но за да открия съвсем сърцето си пред вас, приятели мои: ако имаше богове, как бих изтърпял аз да не бъда бог! И тъй няма богове. Извлякох аз заключението; но сега то пък ме влече.

Бог е едно предположение: но кой би изпил всичката мъка на това предположение, без да умре? Трябва ли да се отнеме вярата на твореца и на орела полетът в орлови далнини?

Бог е една мисъл, която всичко право криви и всичко, което стои, извърта. Как? Времето да се премахне, и всичко преходно да е лъжа?

Това да мислиш е вихър и шемет на тленния прах човешки, и при това рвота на стомаха: истина, въртоглавост го наричам аз — да предполагаш това.

Зло го наричам аз и враждебно за човека: всичко това учение за един и съвършен, и неподвижен, и сит, и непреходен.

Всичко непреходно — то е само символ! И поетите лъжат твърде много.

Но най-добрите символи трябва да говорят за време и сбъдване: хвала трябва да бъдат те и оправдание на всяка преходност!

Да твориш — това е великото освобождение от мъка и облекчение на живота. Но да стане творец, и за това е необходимо мъка и много превращения.

Да, много горчиви умирания трябва да има във вашия живот, вий, творци!

Тъй ще бъдете вие защитници и оправдатели на всяка преходност.

За да е творецът сам дете, родено изново, той трябва да пожелае и родилка да бъде, и болката на родилката.

Наистина, минах аз по пътя си чрез стотина души и чрез стотина люлки и родилни болки. Неведнъж сбогом вземах вече, знам сърцераздирателните последни часове.

Но тъй иска моята творческа воля, моята съдба. Или, по-искрено да ви го кажа: тъкмо такава съдба иска моята воля.

Всичко чувстващо страда в мен и е в тъмница: но моята воля ми идва винаги като освободител и носител на радост.

Желанието освобождава: това е истинското учение за воля и свобода — а на тях ви учи Заратустра.

Да не желаеш повече и да не цениш повече, и да не твориш повече! Ах, дано тая велика умора бъде винаги далеч от мен!

Също и в познанието чувствам аз само радостта на моята воля за зачеване и сбъдване; и ако има невинност в моето познание, то е, защото в него има воля за зачатие.

Далеч от бог и богове ме отвлече тази воля; какво би имало за създаване, ако имаше вече богове!

Но винаги все към човека ме тласка моята страстна воля на творец; тъй нещо тласка младта към камъка.

Ах, вий, хора, в камъка спи образ, образът на моите образи!

Ах, трябваше ли да спи той в най-твърдия, най-грозния камък!

И ето буйства моят млат жестоко против своята тъмница. От камъка летят отломки: що ме е грижа за това?

Да го завърша искам аз: че една сянка дойде при мен — най-тихото и най-лекото на всички неща дойде веднъж при мен!

Хубостта на Свръхчовека дойде при мен като сянка. Ах, братя мои! Що ме е грижа вече за боговете!

Тъй рече Заратустра.

За състрадателните

Приятели мои, думи на присмех достигнаха до вашия приятел: „Вижте Заратустра! Не върви ли той между нас като между животни?“

Но тъй е по-добре казано: „Човекът на познанието върви между хората като между животни.“

Но сам човекът за онзи, които дири познанието, е животното, което има червени бузи.

От какво му е това? Дали не защото той е трябвало често да се срамува?

О, приятели мои! Тъй говори човекът на познанието: срам, срам, срам — това е историята на човека!

И затова благородният се въздържа да засрамя: срам си налага той пред всичко, що страда.

Истина, аз не ги обичам, милосърдните, които са блажени в своето състрадание: тям твърде много липсва срам.

Ако трябва да бъда състрадателен, то поне не искам такъв да се наричам; но ако съм такъв, по-добре отдалеч да е.

Обичам също да забулям глава и да бягам, преди още да ме познаят: същото съветвам и вас да правите, приятели мои!

Дано по моя път съдбата ми изпраща винаги такива, които като вас никога не страдат, и такива, с които смея да деля надежда, обяд и мед!

Истина, аз правих и това, и онова — за ония, които страдат: но винаги по-добро ми се струваше, че правя, когато се учих по-добре да се радвам.

Откакто има хора, човек твърде малко се е радвал: само това, братя мои, е нашият наследствен грях!

И научим ли по-добре да се радваме, ще се отучим най-добре да не наскърбяваме другите и да не измисляме скръб.

Затова умивам ръката си, която е помагала на онзи, който страда, затова избърсвам и душата си.

Че като видях страдащия да страда, засрамих се поради неговия срам; и като му помогнах, жестоко накърних неговата гордост.

Големи задължения не правят благодарен, а мнителен; и ако малката добрина не бъде забравена, тя ще стане гризящ червей.

„Бъдете придирчиви, когато приемате! Покажете благоволение с това, че приемате!“ — тъй съветвам аз ония, които нямат нищо за даряване.

Но аз съм дарител: обичам да дарявам като приятел — приятели. А чужди и бедни нека сами си късат плода от моето дърво: тъй по-малко засрамя.

А просяците би трябвало съвсем да се премахнат! Истина, яд е човекът да им даде, и яд го е да не им даде.

А наедно с тях и грешниците, и лошите съвести! Вярвайте ми, приятели мои, когото хапе съвестта — учи се да хапе.

Но най-лошо е дребнави мисли. Истина, по-добре стори зло, но не мисли дребнаво.

Макар да казвате: „Удоволствието от дребни злоби предпазва от големи зли дела.“ Но тук няма защо да пестим.

Като цирей е злото деяние: то сърби и подлютва се, и се пръска — то говори откровено.

„Виж, аз съм болест“ — тъй говори злото деяние; това е неговата почтеност.

Но подобно лишей е дребнавата мисъл: тя пълзи и се спотаява и не иска нийде да е — докато цялото тяло залинее и увехне от дребни лишеи.

А на онзи, който е обзет от дявола, казвам аз тия думи на ухото: „По-добре отгледай дявола си голям! И за тебе има още един път на величие!“

Ах, братя мои! За всякого се знае нещо повечко! През мнозина ние прозираме, и при все това пак не можем да минем през тях.

Тежко е с хора да живееш, защото мълчанието е тъй тежко.

И не към оногова, който ни е противен, сме най-несправедливи ние, а към оногова, към когото сме равнодушни.

Но имаш ли и приятел, който страда, стани място на отдих за неговите страдания, а при това и кораво легло, едно походно легло: така ще му бъдеш най-полезен.

И стори ли ти приятел пакост, то речи: „Прощавам ти това, що ми стори; но че ти на себе си го стори — как бих могъл да ти простя това!“

Тъй говори всяка велика обич: тя надделява дори и прошка, и състрадание.

Човек трябва да държи твърдо сърцето си; че отпусне ли го, как скоро изгубва глава!

Ах, де по света са ставали по-големи безумства, ако не между състрадателните? И кое на света е причинявало повече скръб от безумствата на състрадателните?

Тежко на всички любещи, не достигнали още висина, която превишава тяхното състрадание!

Тъй ми рече веднъж дяволът: „Бог също има свой ад: това е неговата обич към хората.“

И недавна го чух да казва тая дума: „Бог умря; от своето състрадание към хората умря бог.“

И тъй пазете се от състраданието: оттам идва за човеците тежък облак! Истина, аз разбирам поличбите на времето!

Но запомнете и тая дума: всяка велика обич превишава всяко състрадание: че тя иска онова, което обича, и да го създаде!

„Сам себе си принасям аз жертва на своята обич, и своя ближен като себе си“ — такава е речта на всички творци.

А всички творци са жестоки.

Тъй рече Заратустра.

За свещенослужителите

И веднъж Заратустра даде на своите ученици знак, и рече им тия думи:

— Ето свещенослужители: ако и да са мои врагове, минете тихо покрай тях и с отпуснат меч!

И между тях има херои; мнозина от тях са страдали твърде много — затова искат те да накарат и други да страдат.

Зли врагове са те: нищо не е по-отмъстително от тяхното смирение. И лесно се осквернява онзи, който посегне на тях. Но моята кръв е родна с тяхната; и аз искам моята кръв да бъде зачитана дори и в тяхната.

И когато те отминаха, мъката нападна Заратустра; но не дълго се бори той с мъката си и подзе да говори тъй:

— Жал ми е за тия свещенослужители. Те ми са противни; но това е най-малкото за мен, откакто съм между хората.

Но аз страдам и страдах с тях: пленници са те за мен и белязани. Онзи, когото те наричат спасител, ги окова във вериги:

Във вериги на фалшиви ценности и безумни думи! Ах, да можеше някой да ги спаси и от техния спасител!

Че на остров ще излязат някога вярваха те, когато морето ги мяташе; но виж, то беше едно спящо чудовище!

Фалшиви ценности и безумни думи: това са най-лошите чудовища за смъртните — дълго спи и варди в тях злата съдба.

Но най-сетне идва тя и пробужда се, и налапва, и поглъща, което си е зидало хижи върху й.

О, вижте ги тия хижи, които тия свещенослужители са си съзидали! Църкви наричат те своите благоуханни подземия.

О, тая фалшива светлина, тоя спарен въздух! Тук, дето душата на своята висина не смее да излети!

Че тъй заповядва тяхната вяра: „По колене из стълбата нагоре, вий, грешници!“

Истина, аз предпочитам да видя безсрамника, отколкото извърнатите очи на техния срам и благоговение!

Кой си създаде такива подземия и такива стълби на покаяние? Не бяха ли те такива, които искаха да се скрият и се срамуваха от ясното небе?

И едва когато ясното небе погледне пак, през прокъртени покриви; върху тревата и червения мак, израсли по срутените стени — ще обърна отново сърце към обиталищата на тоя бог.

Те нарекоха бог онова, което им противоречеше и ги измъчваше: и наистина, в тяхното обожаване имаше много хероизъм!

И те не знаеха инак да обичат своя бог, освен като разпнаха на кръст човека!

Като трупове мислеха те да живеят, с черно обвиха своя труп; а също и от речите им усещам аз още зловонието на склеп5.

И който живее близо до тях, живее близо до черни блата, от които се чува слепокът да пее своята песен със сладко дълбокомислие.

По-хубави песни би трябвало да ми пеят те, за да повярвам в техния спасител: по-спасени би трябвало да изглеждат неговите ученици.

Наги бих желал аз да ги видя: че само хубостта би трябвало да проповядва покаяние. Но кого ли ще убеди тая забулена скръб!

Истина, техните спасители сами не произлизат от свободата и от седмото небе на свободата! Истина, сами те никога не са вървели по килимите на познанието!

От разтрози6 състоеше духът на тия спасители; но във всяка разтрога бяха настанили те своето безумие, своя заместник, когото нарекоха бог.

В тяхното състрадание беше удавен духът им, и когато се подуваха и надуваха от състрадание; винаги на повърхността плуваше едно велико безумие.

Усърдно подкарваха те и с вик своето стадо по своя път: като че ли към бъдещето има само една пътека! Истина, и тия пастири сами принадлежаха още към овцете!

Дребни умове и обширни души имаха тия пастири: но, братя мои, какви малки земи бяха досега и най-обширните души!

Кървави знаци пишеха те по пътя, който вървяха, и тяхното безумие учеше, че с кръв се доказва истината.

Но кръвта е най-лошият свидетел на истината; кръв отравя и най-чистото учение и превръща го в безумие и омраза на сърцата.

И ако някой през огън мине за своето учение — доказва ли нещо това!

Друго е наистина, когато от свой пожар излиза свое учение! Знойно сърце и студена глава: дето тия двете се срещнат, заражда се вихърът — „спасител“.

Имало е истина по-велики и по-високородени от ония, които народът зове спасители, тия бурни вихри!

А от още по-велики, отколкото бяха ония спасители, братя мои, вие трябва да бъдете спасени, ако искате да намерите пътя към свободата!

Никога не е още имало Свръхчовек. Наги видях; аз двамината, най-великия и най-малкия човек:

Твърде много си приличат те още. Истина, аз намерих и най-великия — пречовешки!

Тъй рече Заратустра.

За добродетелните

С гръм и небесни огньове трябва да се говори на изтръпнали и спящи чувства. Но гласът на хубостта говори тихо: той прониква само в най-будните души. Тихо трепна и се засмя днес моят щит; туй е на хубостта най-светият смях и трепет.

Вам, добродетелни, се смя днес моята хубост. И тъй дойде до мен нейният глас: „Те искат и да им се плати!“

Вие искате и да ви се плати, вий, добродетелни! Искате възнаграда за добродетел и небе за земя, и вечност за вашето днес? И ето, гневите се на мен, че аз уча — няма кой да ви възнагради и въздаде? А истина, аз не уча, че добродетелта сама си е награда.

Ах, това е мойта скръб: в основата на нещата измамнически са вмъкнати награда и наказание — а още и в основата на вашите души, вий, добродетелни!

Като глига на вепър моята реч ще разпори основата на вашите души; палешник искам да бъда за вас.

Всички съкровености на основата ви трябва да излязат на свят; и когато тъй разровени и сломени легнете на слънце, и вашата лъжа ще бъде отлъчена от вашата истина.

Че това е вашата истина: вие сте твърде чисти за калта на думите: мъст, наказание, награда и възмездие.

Вие обичате добродетелта си като майка своята рожба; но де се е чувало майка да иска да й се плати за нейната обич?

Тя е най-обичната ви рожба, вашата добродетел. Жаждата на пръстена е във вас: сам себе си да достигне, затова се кръжи и върти всякой пръстен.

И като звезда, която гасне, е всяко дело на вашата добродетел: светлината й е все още на път и блуждае — и кога няма да е вече на път?

Тъй светлината на вашата добродетел е още на път, дори и когато делото е извършено. Нека е забравено и мъртво: лъчът на светлината му живее още и блуждае.

Вашата добродетел да бъде ваша същина, а не нещо чуждо, кожа, плащ: това е истината из основата на вашата душа, вий, добродетелни!

Има истина и такива, за които добродетел значи гърченето под удар на бич: и вие твърде много сте се вслушвали в техните вопли!

И други има, които наричат добродетел гниенето на своите пороци; и когато тяхната омраза и тяхната завист се просънят, „справедливостта“ им се събужда и потрива сънливи очи.

И други има, които ги тегли надолу: дяволите им ги теглят. Но колкото повече потъват, толкова по-пламенно свети погледът им и жаждата за техния бог.

Ах, и техните вопли достигнаха до вашите уши, вий, добродетелни: „Което аз не съм, то това за мен е бог и добродетел!“

И други има, които идат тежко и скрибуцат като кола, що возят камъни надолу: те говорят много за достойнство и добродетел — своята стъпка наричат те добродетел.

И други има, те са като обикновени часовници, които навиват; те правят своето тик-так и искат това тик-так да се нарича добродетел.

Истина, те ми правят удоволствие: дето да намеря такива часовници, ще ги навия с присмеха си; и те трябва при това още да ми дзъркат!

И други се гордеят със своя шепа справедливост и в нейно име вършат светотатство с всички неща: тъй че светът бива удавен в тяхната несправедливост.

Ах, как отвратително тече из устата им думата добродетел! И когато казват: „Аз съм справедлив“, всякога звучи като: „Аз съм отмъстен!“

С добродетелта си те искат да издращят очите на своите врази; и те се възвисяват само за да унизят другите.

А има пък и такива, които седят в своето блато и се обаждат тъй из тръстиката: „Добродетел — то е да седиш мирно в блатото.

Ние не хапем никого и страним от оногова, който иска да хапе; и за всичко имаме мнение, каквото ни дадат другите.“

А има пък и такива, които обичат жестове и мислят: добродетел е един вид жест.

Коленете им са винаги на молба, а ръцете им са възвеличения на добродетелта, но сърцето им не знае нищо за това.

А има пък и такива, които считат за добродетел да кажат:

„Добродетел е необходима“, но всъщност те вярват само, че полиция е необходима.

И не един, който не може да види високото у човека, нарича добродетел низкото, това което вижда най-отблизо: тъй нарича той добродетел своя лош поглед.

И някои искат да бъдат назидавани и изправяни и наричат това добродетел; а други искат да бъдат низвъргнати — и наричат това също добродетел.

И тъй почти всички вярват, че участват в добродетелта; и най-малко поне всякой иска да бъде познавач на „добро“ и „зло“.

Но не затова дойде Заратустра, за да каже на всички тия лъжци и глумци: „Какво знаете вие от добродетел! Що бихте могли вие да знаете за добродетел!“

А за да ви омръзнат, приятели мои, вехтите думи, които вие сте научили от глумци и лъжци:

Да ви омръзнат думите: „награда“, „възмездие“, „наказание“, „отмъщение в справедливостта“.

Да ви омръзне да казвате: „че една постъпка е добра, защото е безкористна“.

Ах, приятели мои! Нека в постъпката ви да бъде вашата същина, както майката е в детето: това да бъде вашата дума за добродетел!

Наистина, аз ви отнех стотина думи и най-обичните играчки на добродетелта ви; и ето, вие ми се сърдите, както деца се сърдят.

Те играеха край морето — и дойде вълната и отвлече играчките им в глъбината: и те плачат.

Но същата вълна трябва да им донесе нови играчки и да изсипе пред тях нови пъстри раковини.

Тъй ще бъдат утешени те; и подобно тям вие също, приятели мои, ще получите свои утехи — и нови пъстри раковини.

Тъй рече Заратустра.

За сганта

Животът е извор на наслада; но дето пие и сганта, там всички извори са отровени.

Свидно ми е всичко чисто; но не мога да гледам озъбени муцуни и жада на нечистите.

Те хвърлиха поглед в извора: и ето, блести ми от извора тяхната противна усмивка.

Светата вода отровиха те със своята похот; и като зовяха наслада своите мръсни блянове, отровиха още и думите.

Пламъкът негодува, кога сложат те своите влажни сърца в огъня; духът сам кипва и дига пара, дето сганта пристъпи при огъня.

Сладнив и гнил става плодът в тяхната ръка: погледът им поваля и суши върховете на плодното дърво.

И мнозина, които се отвърнаха от живота, се отвърнаха само от сганта: те не искаха да делят със сганта извор и пламък, и плод.

И мнозина, които отидоха в пустинята и с хищните животни търпяха жажда, бе само да не седят около цистерната с мръсни камилари.

И мнозина, които дойдоха като изтребители и като градушка за плодните поля, искаха само да турят крак в зева на сганта и тъй да затъпчат нейната паст.

И не това е залъкът, който най-вече ми присяда; да позная, че животът сам се нуждае от вражда, смърт и мъченишки кръстове:

Но аз се питах веднъж и без малко да се задавя със своя въпрос: Как? Нима животът има нужда и от сганта?

Нужни ли са отровни извори и зловонни огньове, и омърсени блянове, и червеи в хляба на живота?

Не моята омраза, а погнусението ми подяде алчно живота! Ах, често ми омръзваше духът, когато виждах и сганта духовита!

И на властниците обърнах аз гръб, като видях какво наричат те да владееш: да базиргянстваш7 и се пазариш за власт — със сганта!

Между народи чуждоезични живях със затулени уши: за да остане чужд за мен техният език на базиргянство и пазаренето им за власт.

И като запушвах нос, вървях боязливо през всяко вчера и днес: наистина, всяко вчера и днес вони на пишеща сган!

Като сакатник, който е оглушал, ослепял и онемял: тъй живях аз дълго, за да не живея с властваща и пишеща, и веселяща се сган.

Мудно се възземаше моят дух по стълби и предпазливо; милостини на радостта бяха негова услада; животът на слепеца премина, подпиран на щап.

Какво стана с мен? Как се избавих аз от гнусота? Кой подмлади моя поглед? Как възлетях до висината, дето никаква сган не седи при извора?

Не моето ли погнусение само ми създаде крила и сили, предчувстващи извора? Истина, в най-висшето трябваше аз да летя; за да намеря отново извора на насладата!

О, аз го намерих, братя мои! Тук, в най-висшето, блика за мен изворът на насладата! Има един живот, от който не пие никаква сган!

Ти бликаш тъй бурно, извор на наслада! И често изпразняш чашата наново с това, че искаш да я напълниш!

И трябва още да се науча по-скромно да се приближавам до теб: твърде буйно се рве насреща ти моето сърце:

Сърцето ми, дето гори моето лято, краткото, знойно, тъжно, преблажено — как копнее моето лято-сърце за твоята прохлада!

Мина мудната горест на моята пролет! Премина злобата на моите снежинки през юни! Лято станах цял и лятно пладне!

Едно лято, най-висшето, със студени извори и блажена тишина: о, елате, приятели мои, за да стане тишината още по-блажена!

Че това е нашата висина и нашата родина: твърде на високо и стръмно живеем ние тук за всички нечисти и техния жад.

Хвърлете вашия чист поглед в извора на моята наслада, приятели мои!

Нима би се размътил той от това! Той ще ви се усмихне със своята чистота.

На дървото бъдеще ще свием ние нашето гнездо; орли нам, на самотните, ще носят храна в своя клъв8!

Истина, не храна, от която и мръсни биха яли с нас! Огън ще мислят те че лапат и ще изпогорят муцуните си!

Истина, ние не приготвяме прибежища за мръсни! Ледена пещера тяхната плът би значило нашето щастие и за техния дух!

И като силни вихри ще живеем ние над тях, съседи на орлите, съседи на снега, съседи на слънцето: тъй живеят силните вихри.

И на вихър подобен ще свия някога аз между им и с духа си ще отнема диханието на духа им: тъй го иска моето бъдеще. Истина, вихър е Заратустра за всички низини; и такъв съвет дава той на своите врагове и на всичко, що храчи и бълва: „Пазете се да храчите срещу вихъра!“

Тъй рече Заратустра.

За тарантулите

Виж, това е ямата на тарантула! Искаш ли нея самата да видиш?

Тук виси мрежата й: докосни се до нея — тя ще потрепне.

Ето че иде сама тя: добре дошла, тарантула! Чернее се на гърба ти твоят триъгълник-личба; а аз зная и какво е на твоята душа.

Мъст лежи на твоята душа: дето ухаеш, там израстват черни струпеи; с отмъщение извръща твоята отрова душата.

Тъй ви говоря аз със символ, вам, които карате душите да се въртят, вий, проповедници на равенството! Тарантули сте вие и скрити мъстители!

Но аз ще извадя на свят вашите скривалища: затова ви се смея в лицето с моя смях на висотата.

Затова дърпам мрежата ви, дано вашата ярост ви подмами да излезете из своите пещери на лъжата, и дано отмъщението ви изскокне иззад вашата дума „справедливост“.

Че да бъде освободен човек от отмъщението: за мен това е мост към висшата надежда и една дъга след дълги бури.

Но иначе искат, то се знае, тарантулите: „Това именно значи за нас справедливост, когато светът се напълни с бурите от нашето отмъщение“ — тъй говорят те един на друг.

„Ние искаме да отмъстим на всички, които не са нам подобни и да ги поругаем“ — тъй дават обет сърцата на тарантулите.

„И «воля за равенство» — дори и това трябва занапред да бъде име за добродетелта; и против всичко, което има власт, искаме ние да вдигнем вик!“

Вие, проповедници на равенството, тиранското безумие на немощта вика тъй за „равенство“: вашите най-тайни тирански похоти се тулят в думи за добродетелта!

Огорчено високомерие, въздържана завист! Може би високомерието и завистта на бащите ви — от вас избухват те като пламък и безумие на отмъщението. Което бащата е премълчавал, това заговорва у сина; и често виждах аз сина като обнажена тайна на бащата.

Те приличат на въодушевени: но не сърцето е, което ги въодушевява — а отмъщението. И ако станат нежни и студени, то не е духът, а завистта, която ги прави нежни и студени.

Тяхната ревност ги води също по пътя на мислителите; и това е знак на тяхната ревност — винаги отиват те твърде далеч: че тяхната умора най-сетне трябва да легне да спи и върху сняг.

От всяка тяхна жалба звучи отмъщение, във всяка тяхна похвала има оскърбление; и тям се струва блаженство да бъдеш съдия.

Но тъй ви съветвам аз, приятели мои: не доверявайте се на всички ония, в които инстинктът за наказване е силен.

Това е народ — лоша пасмина и с лошо потекло; от лицата им изнича палачът и ловджийското псе.

Не доверявайте на всички ония, които говорят твърде много за своята справедливост! Истина, не е само мед, що липсва на душите им.

И ако те сами наричат себе си „добри и праведни“, то не забравяйте, че за да бъдат фарисеи не им липсва друго освен власт!

Приятели мои, аз не искам да бъда размесван и смесван.

Има такива, които проповядват моето учение за живота: а в същото време са те проповедници на равенството и тарантули.

Че те говорят в угода на живота, макар да стоят в своите свърталища, тия отровни паяци, отвърнати от живота: с това те искат да причинят болка.

На ония искат те да причинят болка, които сега имат властта: защото за тях проповедта за смърт е най на място.

Да беше иначе, тарантулите щяха да учат другояче: именно те бяха едно време, които най-добре клеветяха света и горяха еретиците.

С тия проповедници на равенството не искам да бъда аз смесван и размесван. Че тъй ми говори справедливостта: „Хората не са равни.“

А те и не трябва да бъдат! Какво би била моята обич към Свръхчовека, ако аз говорех иначе?

През хиляди мостове и пътеки трябва те да се стремят към бъдещето, и между тях трябва да бъде все повече и повече война и неравенство: тъй ме кара да говоря моята велика обич!

Изобретатели на образи и призраци трябва да станат те във враждите си, и със своите образи и призраци трябва те да водят един срещу друг висшата борба.

Добро и зло, и богат, и беден, и висш, и нищожен, и всички имена на ценностите: оръжия трябва да бъдат те и звънтящи знаци на това, че животът трябва винаги сам да се превъзмогва!

На висини иска да се въззида той със стълпове и стълби, сам животът: той иска да гледа далеч в далнини и там към блажените хубости — затова му трябва висина!

И защото му трябва висина, трябват му стълби и противоречие на стълбите и на ония, които се изкачват! Животът иска да се възземе и като се въззема, да се превъзмогне.

И вижте, приятели мои! Тук, дето е пещерата на тарантула, се издигат нагоре развалините на един стар храм — погледнете с просветлени очи там!

Истина, който някога е трупал тук нагоре в камък своите мисли, за тайната на живота той е знаел подобно най-мъдрия!

Че борба и неравенство има дори и в хубостта, и война за мощ, и надмощие: това ни учи той тук в най-ясен символ.

Както божествено тук се пречупват кади и сводове, едни други в борба: както със светлина и сенки те се стремят една против друга, божествено-стремителните.

Нека тъй уверено и хубаво бъдем ние врагове, приятели мои! Нека божествено се стремим един против друг?

Уви! Ето мен самия ухапа тарантулата, моят стар враг! Божествено уверена и хубава, ухапа ми тя пръста!

„Наказание трябва да има и справедливост — тъй мисли тя: не напусто трябва тя да пее тук песни за чест на враждата!“

Да, тя си отмъсти! И уви! Ето с отмъщение тя ще извърти още и моята душа!

Но за да не се въртя, приятели мои, вържете ме яко о тоя стълп!

По-добре да стана стълпник, отколкото вихрушка на отмъщението!

Истина, Заратустра не е ни променлив, ни вихрушен вятър; и ако е танчар, никога не танчар на тарантула!

Тъй рече Заратустра.

За славните мъдреци

На народа служихте вие и на суеверието народно, всички вий, славни мъдреци! — а не на истината! И тъкмо затова ви въздаваха почит.

И затова също търпяха вашето неверие, защото беше едно остроумие и околен път към народа. Тъй господарят дава воля на своите раби и се забавлява с тяхното своеволие.

Но който е омразен на народа като вълк на псета: това е свободният дух, врагът на оковите, необожателят, обитателят на горите.

Да го прогонят из скривалището му — това значеше винаги за народа „чувство за правото“ — против него насъсква той винаги своите най-острозъбести псета.

„Че истината е там: нали народът е там! Тежко и горко на онзи, който дири!“ — тъй се повтаря от памтивека.

На своя народ вие искахте да създадете право в онова, което той обожава: това наричахте вие „воля за истината“, вий, славни мъдреци!

И вашето сърце винаги говореше на себе си: „От народа изхождам, оттам изиде за мен и гласът божий.“

Твърдоглави и хитри, подобно магаре, бяхте вие винаги като ходатаи народни.

И мнозина могъщи, които искаха да им е добре с народа, впрягаха пред конете си и едно магаре, един славен мъдрец.

И ето, желал бих, вие славни мъдреци, да хвърлехте най-сетне съвсем от себе си кожата на лъва!

Кожата на хищното животно, пъстропетниста, и козината на изследвателя, разследвателя, завоевателя.

Ах, за да се науча да вярвам във вашата „истинност“, за това би трябвало вие изпърво да сломите своята благоговейна воля. Истинен — тъй наричам аз оногова, който отива в безбожни пустини и сломи своето благоговейно сърце.

На жълтия пясък и изгорен от слънцето, жадно поглежда той към островите, обилни с извори, дето всичко живо почива под тъмни дървеса.

Но жаждата му не го придумва да стане като тия доволници: че дето има оазиси, там има и идоли.

Гладна, насилствена, самотна, безбожна: тъй се иска сама лъвската воля.

Свободна от щастието на рабите, отървана от богове и обожавания, безстрашна и страшна, велика и самотна: така е волята на истинния.

В пустиня са винаги живели истинните, свободните духом, като господари на пустинята; а в градовете живеят охранените, славните мъдреци — впрегатните животни.

Те именно винаги теглят, като магарета — народната кола!

Не че им се гневя за това: но те си остават слуги и оглавени дори и когато оглавниците им са отънали в злато.

И често са бивали те добри служители и достойни за похвала. Че тъй казва добродетелта: „Трябва ли да бъдеш слуга, търси оногова, комуто твоята служба ще бъде най-полезна!“

„Духът и добродетелта на твоя господар трябва да нарастват чрез това, че ти си негов слуга: тъй сам ти ще растеш с духа му и неговата добродетел!“

И наистина, вий, славни мъдреци, вий, служители народни! Сами вие раснахте с народния дух и добродетел — и народът чрез вас! За ваша чест казвам това!

Но вие оставате народ и в самите си добродетели, народ с тъпи очи — народ, който не знае що е дух!

Дух е животът, който сам разсича живота: в своята мъка увеличава своето знание — знаехте ли вече това?

И слепостта на слепеца, и неговото дирене, и пипане трябва да свидетелстват още за могъществото на слънцето, в което е гледал той — знаехте ли вече това?

И с планини трябва да се учи да зида онзи, който дири познанието!

Малко е, дето духът премества планини — знаехте ли вече това?

Вие знаете само искрите на духа: но не виждате нито наковалнята, която е той, нито жестокостта на неговия млат!

Истина, вие не познавате гордостта на духа! Но още по-малко бихте понесли скромността на духа, ако тя би поискала да говори!

И никога още не сте посмейвали да хвърлите своя дух в снежна пряспа: не сте достатъчно горещи за това! И не знаете също възторга от неговата студенина.

Във всичко се отнасяте вие много свойски с духа; и от мъдростта често правехте приюти и болници за лоши поети.

Вие не сте орли: тъй че не сте познали също и щастието в ужаса на духа. А който не е птица, не трябва да се настанява над бездни.

Вие сте топли: а студено тече всяко дълбоко познание. Ледени са най-вътрешните извори на духа: услада за горещи ръце и дейци.

Почетно сте се изправили вие тук, недвижни и с прави гърбове, вий, славни мъдреци! — вас не тласка силен вятър и воля.

Не сте ли виждали някога ветрило да плува през море, кръгло и издуто, и трептящо от бурния вятър?

Като ветрило, трептящо пред бурността на духа, плува моята мъдрост по морето — моята необуздана мъдрост!

Но вие, служители народни, вий, славни мъдреци — как бихте могли вие да вървите с мен!

Тъй рече Заратустра.

Нощната песен

Нощ е: и по-високо заговориха всички бликащи извори. Също и моята душа е извор, който блика.

Нощ е: и ето събуждат се всички песни на любещите. Също и моята душа е песента на един, който люби.

Нещо неутолено, неутолимо е в мен — то иска да проговори. Жажда за обич има в мен, която сама говори езика на обичта.

Светлина съм аз: ах, да бих бил нощ! Но това е моята самотност, че аз съм опасан от светлина.

Ах, да бих могъл тъмен да бъда и нощен! Как щях да суча от гърдите на светлината!

И вас самите щях при това да благославям, вас, малки искрящи звезди и светулки там горе! — и блажен да бъда от вашия дар светлина.

Но аз живея в своята собствена светлина, аз вглъщам назад пламъците, които избиват из мен.

Аз не познавам щастието на оногова, който взема; и често съм си мислил, че крадене ще е още по-блажено от вземане.

Това е моята нищета, че ръката ми никога не почива от даряване; това е моята завист, че аз виждам томителни погледи и осветлените нощи на копнежа.

О, нещастие на всички, които даряват! О, помрачение на моето слънце! О, жажда за въжделение! О, алчност в насита!

Те вземат от мен: но засягам ли аз тяхната душа? Цяла пропаст е между даване и вземане; а над най-малката пропаст най-подир бива съзидан мост.

Глад расте от моята красота: аз бих желал да причиня болки на ония, на които светя, бих желал да ограбя надарените от мен — тъй съм гладен за зло.

Ръката си да отдръпнеш, когато вече насреща й се простира ръка; да чакаш подобно водопад, който при срива си все още не бърза — тъй съм гладен за зло.

Такова отмъщение възнамерява моето обилие: такова коварство блика из моята самотност.

Моето щастие да дарявам замря, когато дарявах, моята добродетел сама си омръзна с изобилието си.

Който винаги дарява, за него опасно е да не изгуби срам; който винаги раздава, ръката и сърцето му се покриват със слинове9 от раздаване само.

Моите очи не препълнят вече сълзи от срама на ония, които се молят; моята ръка закоравя за трепета на пълни ръце.

Къде се дяна сълзата на моето око и невинността на моето сърце? О, самотност на всички, които даряват! О, безмълвие на всички, които светят!

Много слънца кръжат в пустото пространство: към всичко, що е тъмно, говорят те със светлината си — за мен мълчат.

О, туй е враждата на светлината против онова, което свети: безжалостно следва тя своите пътища.

Несправедливо в глъбината на сърцето си към светещото, студено към слънцата — тъй върви всяко слънце.

Подобно буря летят слънцата по свои пътища, това е техният ход. Своята неумолима воля следват те, това е тяхната студенина.

О, това сте вие, вий, тъмни, вий, нощни, които създавате топлина от онова, що свети! О, вие само пиете мляко и отрада от вимето на светлината!

Ах, лед е около мен, моята ръка изгоря на ледното! Ах, жад има в мен, той чезне за вашата жажда!

Нощ е: ах, защо да съм светлина! И жад за нощното! И самотност!

Нощ е: ето блика из мен като извор моят копнеж — за реч копнея аз.

Нощ е: и по-високо заговориха всички бликащи извори. Също и моята душа е извор, който блика.

Нощ е: и ето събуждат се всички песни на любещите. Също и моята душа е песента на един, който люби.

Така пееше Заратустра.

Танцувалната песен

Една вечер вървеше Заратустра със своите ученици през гората; и като диреше някой извор, ето че излезе на тиха зелена поляна, обиколена с дървеса и храсти: на нея танцуваха девойки, заловени една за друга. Щом познаха Заратустра, те оставиха играта; но Заратустра пристъпи приветно към тях и каза тия думи:

— Недейте оставя танеца си, вий, обични девойки! Ни пакостник иде при вас да ви развали играта с лош поглед, нито враг на девойки.

Божи ходатай съм аз пред дявола: а той е духът на тежестта. Как мога аз, лекостъпни, да бъда враг на божествени танци? Или на момински нозе с хубави глезени?

Гора съм аз и нощ от тъмни дървеса: но който се от моя мрак не плаши, той ще намери и рози да висят под моите кипариси.

И малкия бог той там ще намери, най-милия на девойките: край извора той лежи тихо, със затворени очи.

Истина, сред бял ден заспа той, крадецът на дните! Да не е тичал премного подир пеперудите?

Недейте ми се сърди, хубави девойки, че ще накажа малкия бог! Ще вика той и ще плаче — но разсмива той и когато плаче!

И със сълзи на очи трябва той да ви моли за един танец; и сам аз ще изпея една песен за неговия танец.

Песен за танец и присмех над духа на тежестта, над моя най-висш и всемогъщ дявол, за когото казват, че бил „господар на света“.

И ето песента, която Заратустра пя, когато Купидон и девойките танцуваха заедно:

В окото ти погледнах аз недавна, о, живот! И в непостижна глъбина ми се стори, че потънах.

Но ти ме извади с въдица златна; и усмихна се на подбив, когато те нарекох непостижен.

„Тъй говорят всички риби — каза ти, — което те не могат да постигнат, е непостижимо.

Но променлив съм аз и необуздан и във всичко жена, и то недобродетелна:

Макар за вас, мъже, да съм «дълбока» или «вярна», «вечна» и «тайнствена».

Но, вие, мъже, ни надарявате все с вашите добродетели — ах, вий, добродетелни!“

Тъй се изсмя, невярната; но аз никога не вярвам на нея и нейния смях, когато тя сама за себе си говори зле.

И когато на четири очи говорих с необузданата си добродетел, гневливо тя рече: „Ти желаеш, ти жаднееш, ти обичаш, затуй само хвалиш живота!“

Без малко щях зло да й отвърна и на разгневената да кажа истината; а по-зло не може се отговори от туй „да кажеш истината“ на своята мъдрост. Тъй е именно между нас трима ни. От все сърце аз обичам само живота — и то най-вече тогаз, когато го мразя!

А че обичам мъдростта, и често твърде силно: то е защото тя ми тъй много напомня живота!

Тя има неговите очи, смеха му и неговата златна въдична пръчица: що съм крив аз, че двете тъй много си приличат?

И когато животът ме попита веднъж: „Коя е тя, мъдростта?“ — Аз отвърнах с жар: „Ах, да! Мъдростта! Жаднеем за нея и ненаситни сме, поглеждаме я през було, с мрежа я ловим.

Дали е хубава? Знам ли аз! Но тя е стръв и за най-старите шарани.

Променлива е тя и упорита; често я виждах аз да хапе устни и с гребен навъзкос да се реши.

Може би да е зла и във всичко жена; но тъкмо когато зле говори за себе си, тогаз най привлича.“

Като казах това на живота, той злобно се изсмя и затвори очи. „За кого говориш? — каза той. — Да не е за мен? И да имаше право — нима ми се казва това тъй в лице? Говори сега и за твоята мъдрост тъй също!“

Ах, и ето отвори пак своето око, ти, обичен живот! И мислех, че отново потъвам в непостижното.

Тъй пя Заратустра. Но щом се свърши танецът и девойките се разотидоха, той се натъжи.

„Отдавна вече слънцето залезе, — каза той най-сетне, — поляната е влажна, от горите иде хлад.

Нещо незнайно е около ми и гледа замислено. Как! Ти си жив още, Заратустра?

За какво? Защо? От що? Де? Къде? Как? Не е ли безумие, още да живееш?

Ах, приятели мои, то е вечерта, която тъй пита из мен. Простете ми тъгата!

Вечер настана: простете ми, че настана вечер!“

Тъй рече Заратустра.

Надгробната песен

„Там е островът на гробовете, мълчаливият; там са и гробовете на моята младост. Там искам аз да отнеса вечно зеления венец на живота.“

Тъй в сърце решен тръгнах по морето.

О, вие, образи и видения на моята младост! О, вие, погледи на обичта, вие, божествени минути! Как бързо умряхте вие за мен! Спомням си днес за вас като за мои мъртъвци.

От вас ми идва, мои най-мили мъртъвци, сладък мирис, който облекчава сърцето и сълзите. Истина, той покъртва и облекчава сърцето на самотния плувец.

Все пак аз съм най-богатият и най-завиден — аз, най-самотният! Че аз ви имах, а вие ме още имате: кажете, кому се отрониха, като мене, такива розови ябълки от дървото?

Все още съм аз наследник и имот за обичта ви, за ваш спомен, цъфтящ с пъстрите си саморасли добродетели, о, възлюбени мои!

Ах, ние бяхме създадени да сме един до други, вие, свидни чужди очарования; и не като плахи птици дойдохте вие при мен и моето желание — не, като доверени при доверения!

Да, за вярност създадени, като мен, и за нежни вечности: трябва сега да ви назова според неверността ви, вие, божествени погледи и минути: никакво друго име не научих още.

Истина, твърде скоро умряхте за мен, вие, бегълци. Но ни вие ме отбягнахте; ни аз — вас: невинни сме ние един други за нашата невярност.

Душиха ви, мен да убият, вие, пойни птици на моите надежди! Да, все към вас, възлюбени мои, мяташе винаги злобата стрели — моето сърце да улучи.

И тя улучи! Нали вие ми бяхте винаги най на сърце, вие, които владях и които ме владяхте: затова вие трябваше млади да умрете и тъй рано!

В най-уязвимото, което притежавах, мятаха те стрела: туй бяхте вие, чиято кожа е подобна на мъшец и още повече на усмивка, която умира от един поглед!

Но тая дума искам аз да кажа на моите врагове: Що значи човекоубийство в сравнение с това, което ми сторихте вий!

По-зло ми сторихте вие от всяко човекоубийство; невъзвратното ми отнехте — тъй ви казвам аз, мои врагове!

Вие убихте виденията на моята младост и най-обичните й очарования!

Моите другари от детинство ми отнехте вие, блажените духове! За тяхна памет полагам аз тоя венец и това проклятие.

Това проклятие вам, мои врагове! Не вие ли скъсихте моята вечност, както скъсва се звук в студената нощ! Едвам като поглед на божествени очи дойде тя при мене само, като миг.

Тъй веднъж в сгоден час ми каза моята чистота: „Божествени трябва да бъдат за мен всички същества.“

Тогаз ме нападнахте вие с мръсни призраци; ах, и къде се дяна онзи сгоден час!

„Всички дни трябва свети да ми бъдат“ — тъй говореше веднъж мъдростта на моята младост: наистина, реч на весела мъдрост!

Но тогава, мои врагове, вие откраднахте моите нощи и продадохте ги на безсънни мъчения: ах, къде се дяна оная весела мъдрост?

Някога пожелах щастливи предсказания от птички: вие ми пратихте чудовище-бухал да препречи пътя ми, отвратителен. Ах, къде се дяна тогава моят най-благороден обет?

Като слепец вървях аз някога блажени пътища: а вие хвърлихте смет по пътя на слепеца: и гнус го е сега от старата пътека на слепеца.

И когато извърших онова, което ми беше най-мъчно и тържествувах победата на своите превъзмогвания: вие накарахте ония, които ме най обичаха, да викат, че им причинявам най-тежка болка.

Истина, вие все тъй постъпвате: вгорчихте ми и най-добрия мед и труда на моите най-добри пчели.

При моето благотворение вие пращахте винаги най-безочливите просяци; при състрадание все струпвахте непоправими безсрамници. Тъй наранихте вие моите добродетели в тяхната вяра.

И принасях ли жертва онова, което имах най-свято — тозчас вашата „набожност“ прилагаше своите по-тлъсти дарове: тъй че в изпаренията на тлъстината ви се задушаваше най-святото ми.

И веднъж поисках да танцувам, както никога не бях танцувал: през небесата отвъд исках да танцувам. Тогаз вие придумахте моя най-обичан певец.

И ето че той запя една грозна глуха песен; ах, той тръбеше в ушите ми като злокобен рог.

Убийствен певец, оръдие на злоба, най-невинният! Бях вече готов за най-добрия танец: и уби ти със своите звукове моя възторг.

Само в танеца мога аз да изразя символа на най-висшите неща: и ето че остана моят най-висш символ неизразен в членовете ми.

Неизразена и неразрешена ми остана най-висшата надежда! Умряха и всички образи и утехи на моята младост!

Как понесох аз това? Как изтърпях и превъзмогнах такива рани?

Как възкръсна душата ми пак из тия гробове?

Да, нещо неуязвимо, непогребимо има в мен, нещо, което пръска скалите: то е моята воля. Безмълвно то върви и непроменно през годините.

Свой ход тя иска да върви с моите нозе, моята стара воля; жестокосърдечна е ней помисълта и неуязвима.

Неуязвим съм аз само в моята пета. Все още там живееш ти и все пак съща, ти, най-търпелива! Все още си пробиваш път през всички гробове!

Живее в тебе още и всичко нерешено на моята младост; и като живот и младост седиш ти в надежда тук върху жълти гробовни останки.

Да, ти още си на всички гробове разрушител: слава на тебе, воля моя!

И само дето има гробове, възкресение има.

Тъй пееше Заратустра.

За самопревъзмогването

„Воля за истина“ зовете вие, вий, най-мъдри, което ви тласка и прави тъй страстни?

Воля за мислимост на всичко, що съществува: тъй наричам аз вашата воля!

Вие искате всичко, що съществува, да направите изпърво мислимо: че вие се съмнявате със справедливо недоверие дали вече то е мислимо.

А то трябва да се подчини и превие пред вас! Тъй го иска вашата воля.

Гладко трябва то да стане и подвластно на духа, като негово огледало и отражение.

Това е всичката ви воля, вие, най-мъдри, като воля за власт; дори и когато говорите за добро и зло, и за оценка на ценности.

Вие искате още да създадете свят, пред който бихте могли да коленичите: това ви е последна надежда и опиянение.

А немъдрите, народът — те са подобни на река, по която плува нататък лодка: и в лодката тържествено и забулени седят ония, що ценят ценностите.

Вашата воля и вашите ценности; поставихте вие върху реката на онова, което се сбъдва; стара воля за власт ми открива онова, което от народа се мисли за добро и зло.

Вие бяхте, най-мъдри, които поставихте такива гости в тая лодка и им дадохте блясък и горди имена — вий и вашата властна воля!

Далеч отнася сега реката вашата лодка: тя трябва да я носи. Малко значи дали разбита вълна се пени и гневно противи на кила.

Не реката е ваша опасност и краят на вашето добро и зло, вие, най-мъдри: а онази зла воля сама, волята за власт — неизтощимата плодотворна воля за живот.

Но за да разберете моето слово за доброто и злото: искам да ви кажа още словото си за живота и за природата на всичко живо.

Всичко живо проследих, ходих по най-велики и най-малки пътища, за да позная неговата природа.

Със стогранно огледало лових погледа му, когато неговите уста биваха сключени: за да ми говори неговото око. И неговото око ми говори.

Но, дето да намерех живо същество, чувах и реч за покорност. Всичко живо е покорно.

А ето и второто: на оногова се заповядва, който на себе си сам не може да се покори. Тази е природата на всичко, що живее.

А това е третото, що чух: че да заповядваш е по-мъчно от да се покоряваш. И не само че който заповядва носи товара на всички, които се подчиняват, а че товар лесно може да го смаже.

Опит и риск ми се видя във всяка заповед, и винаги, когато заповядва, живият рискува с това и сам себе си.

А още когато на себе си заповядва: и тогава дори той трябва да изкупи своята заповед. На своя собствен закон трябва да стане той съдия и отмъстител, и жертва.

Но как става това! — тъй се питах аз. — Какво придумва всяко живо същество, че то се покорява и заповядва, а и, заповядвайки, върши покорност?

Чуйте моето слово, вий, най-мъдри! Изпитайте истинно дали аз се промъкнах в сърцето на самия живот, та чак в корените на неговото сърце!

Дето намерих живо същество, намерих и воля за власт; а и във волята на онзи, който служи, намерих още воля да бъде господар.

Че на по-силния по-слаб да служи, това го придумва волята му, която иска да бъде господар на още по-слабия: само това удоволствие не може си той отказа.

И както по-малкото се отдава на по-голямото, за да добие то пък удоволствие и власт над най-малкото, тъй също се отдава и най-голямото и заради власт живота си полага.

Това е отдаването на най-голямото, че то е риск и опасност, и хвърля жребий за смърт.

И дето има пожертвование и служение, и любовни погледи: и там има воля господар да бъдеш. По тайни пътища се промъква по-слабият в замъка и чак в сърцето на властния — и похищава там власт.

И тази тайна ми повери сам животът: „Ето — каза той, — аз съм онова, което трябва винаги само да се превъзмогва.“

„Разбира се, вие наричате това воля за създаване или влечение към целта, към по-висшето, по-далечното, по-сложното: но всичко това е едно и една тайна.“

„По-добре ще загина, нежели да се откажа от това едничко нещо; и наистина, там дето има гибел и листата капят, виж, там се жертва живот — заради власт!“

„Че трябва да съм борба и сбъдване, и цел, и противоречие на целите: ах, който отгатне моята воля, отгатнал би също по какви криви пътища трябва тя да върви!“

„Каквото и да създавам и както да го обичам — скоро трябва да му стана противник, нему и на обичта си: тъй го иска моята воля.“

„А също и ти, който дириш познанието, ти си само една пътека и следа от стъпката на моята воля: истина, моята воля за власт върви тъй също с нозете на твоята воля за истината!“

„Онзи, разбира се, не улучи истината, който гърмя подире й със словото за «Воля за битие»: таз воля — няма я!“

„Че: онова що го няма, не може да желае; а това що има вече битие, как би могло то отново да се домогва за битие!“

„Само дето има живот, има и воля: но не воля за живот, а — тъй те уча аз, — воля за власт!“

„Много неща живият цени по-високо от самия живот: но от самата оценка говори волята за власт!“

Тъй ме учи някогаж животът: и чрез това ви решавам аз, вий, най-мъдри, още и гатанката на вашето сърце.

Истина, казвам ви: добро и зло, което да бъде непреходно — няма такова! Само себе си трябва то винаги отново да превъзмогва.

С вашите ценности и думи за добро и зло вие вършите насилие, вий, ценители на ценностите: и това е вашата скрита обич и блясъкът, трепетът и избликът на вашата душа.

Но една по-могъща сила расте из вашите ценности и едно ново превъзмогване: на него ще се строши яйцето и черупката на яйцето.

И който трябва да бъде творец на добро и зло: истина, той трябва изпърво да бъде разрушител и да троши ценности.

Така най-висшето зло трябва за най-висшето добро: а това е, което твори. Нека говорим само за това, вий, най-мъдри, макар и да е лошо. Мълчанието е по-лошо; всички премълчани истини стават отровни. И нека всичко се троши, което от нашите истини — може да се троши!

Не малко къщи има още да се зидат!

Тъй рече Заратустра.

За възвишените

Тиха е глъбината на моето море: кой би могъл да отгатне, че тя крие шеговити чудовища! Непоколебима е моята глъбина: но тя блести от плуващи гатанки и смехове.

Един възвишен видях днес, един тържествен, един разкаяник на духа: о, как се смя душата ми на неговата грозота!

С изпъчени гърди и подобен на ония, които поемат дъх: тъй стоеше той, възвишеният, и мълчалив!

Окачен с грозни истини, плячка от лова му, и навлечен с оръфани дрехи; много и тръне висяха по него — но не видях още никаква роза.

Не изучи още той смеха и хубостта. Мрачен се върна тоя ловец от гората на познанието.

От борбата с диви зверове се върна той дома: но от неговата важност изглежда все още дивото животно непревъзмогнато!

Той все още стои като тигър, който иска да скокне; но аз не обичам тия напрегнати души, не ми са по вкуса всички тия отстранени.

А вие ми казвате, приятели, че за вкус и вкусване разпра няма? Но целият живот е разпра за вкус и вкусване!

Вкус: то е същевременно тегло и везна, и теглител: и тежко на всичко живо, което би поискало да живее без разпра за тегло и везни, и теглител!

Когато му омръзне неговата възвишеност на тоя възвишен: тогава само ще почне хубостта му — и тогава само ще иска да го вкуся и намеря вкусен.

И само когато се отвърне сам от себе си, ще скокне той през своята собствена сянка — и, наистина, вътре в своето слънце. Предълго стоя той на сянка, бузите на разкаяника на духа побледняха; почти изнемощя от глад при своите очаквания. Презрение се вижда още в неговия поглед; и на устата му се таи отвращение. Макар да почива сега, но неговото спокойствие не се е още настанило на слънце.

Той би трябвало да прави като бик; и неговото щастие би трябвало да мирише на земя, а не на презрение към земята.

Като бял бик бих желал аз да го видя как той пръхти, реве и върви пред плуга, и ревът му би трябвало при това да възхваля всичко земно!

Мрачно е още лицето му; сянката на ръката играе върху него. Засенен е още смисълът на окото му.

Самото негово дело е още сянка върху му: ръката затъмява тогова, който действа. Не надделя той още своето дело.

Тила на бика обичам аз у него: но искам да видя още и окото на ангела.

Също и от свойта херойска воля ще трябва той да се отучи: аз бих желал да бъдеше той възнесен, а не само възвишен — етерът сам би трябвало да го възнесе, безволника!

Той надви чудовища, той разреши гатанки, но трябвало би да разреши своите чудовища и гатанки, в небесни чада би трябвало той да ги превърне.

Още неговото познание не е научило да се усмихва и да бъде без завист; още неговата бушуваща страст не утихва в хубостта.

Истина, не в насита трябва желанието му да млъкне и потъне, а в хубостта! Без хубост не може великодушието на възвишено настроение.

Сложил ръка над глава: тъй би трябвало хероят да почива, а и тъй би трябвало да превъзмогне своята почивка.

А тъкмо за хероя хубавото е най-мъчно от всички неща. Всяка силна воля не отвоюва хубавото.

Малко повече, малко по-малко: тъкмо в това е многото, това е най-вечето.

Да стоиш с отпуснати мускули и с отпрегната воля: това е най-мъчно за всинца ви, вий, възвишени!

Когато властта стане милостива и снизхожда до видимото: хубост наричам аз такова снизхождане.

И от никого не искам аз хубост колкото от теб, ти, могъщи: твоята добрина да бъде последно твое самонадделяване.

За всяко зло те смятат способен: затова искам добро от теб.

Истина, често съм се смял на слабите, които се мислят добри, защото лапите им са немощни.

Прави и ти като стълпа на добродетелта: все по-хубав и по-нежен става той, а отвътре — по-твърд и по-издръжлив, колкото по-нагоре се издига.

Да, ти, възвишени, някога ти ще станеш още по-хубав и ще държиш огледалото пред своята собствена хубост.

Тогава твоята душа ще потрепери от божествени пожелания; и поклонение ще има в твоето тщеславие!

Това именно е тайната на душата: само когато я напусне хероят, приближава се към нея в блян — свръх-хероят.

Тъй рече Заратустра.

За страната на образоваността

Твърде далеч залетях в бъдещето: ужас ме нападна. И когато се озърнах около си, виж! Времето бе едничък мой съвременник.

Тогава полетях назад към дома — и все по-бързо: така дойдох при вас, и вий, днешни хора, и в страната на образоваността.

За пръв път донесох поглед и за вас, и добро желание: истина, с копнеж в сърцето дойдох аз.

Но що ме сполетя? Колкото и да ме беше страх — трябваше да се смея! Никога погледът ми не бе виждал нещо тъй пъстро-нашарено!

Аз смях се и смях, и когато нозете ми още трепереха и сърцето при това: „Та тук е родината на всички гърнета за бои!“ — казах аз.

Нацапани са петдесет дамги по образа и членовете: тъй седяхте вие за мое учудване, вий, днешни хора!

И с петдесет огледала около вас, които ласкаеха пъстротата на боите ви и подражаваха на вас!

Истина, вие не бихте могли да носите по-добра маска от вашето собствено лице, вий, днешни хора! Кой би могъл да ви познае?

Цели надраскани със знаците на миналото, а и тия знаци минати отгоре с нови знаци: тъй се скрихте вие добре от всички знакотълкуватели!

А и да би бил човек изследовател на бъбреци: кой вярва още, че вие имате бъбреци! Вие сякаш сте стъкмени от бои и от слепени хартишки.

Всички времена и народи изглеждат едно през друго под вашите була; всички нрави и вери говорят една през друга из вашите жестове.

Който би смъкнал из вас була и труфила, и бои, и жестове: останало би му тъкмо това, с което да плаши птиците.

Истина, сам аз съм подплашена птица, която ви видя веднъж наги и без боя; и аз побягнах, когато тоя скелет ми направи знак за любов.

По бих предпочел да бъда аз ратай на долния свят и при сенките на някогашното! Все пак по-тлъсти и по-угоени от вас са дори жителите на долния свят!

Това, да, това е огорчението на моите недра, че не мога да ви търпя ни наги, ни облечени, вий, днешни хора!

Всичко неприветно в бъдещето, и що някога е плашило залутани птици е наистина по-приветно и по за доверие от вашата „действителност“.

Че тъй говорите вие: „Действителни сме ние напълно, и без вяра и суеверие“: тъй се гордеете вие — ах, дори и безгръди да сте!

Да, как бихте могли да вярвате, вий, пъстро-нашарени! — които сте изображения на всичко, което е вярвано някога!

Блуждаещи опровержения сте вие на самата вяра, и хърбели на всяка мисъл. Недостойни за вяра: тъй ви наричам аз, вий, действителни!

Всички времена брътвят едно против друго във вашите духове; а бляновете и брътвежите на всички времена бяха по-действителни, отколкото е вашето бодърстване!

Безплодни сте вие: затова ви липсва вяра. А който трябва да твори, винаги е имал и свои вещи блянове и звездни знамения — и е вярвал на вярвания!

Полуотворени порти сте вие, на които чакат гробари. И ето вашата действителност: „Всичко е достойно да загине.“

Ах, как сте се изправили пред мен, вий, безплодни, как постали в ребрата! И мнозина от вас сами са дошли до съзнание на това.

И те казваха: „Дали като спях, някой бог скришно не ми е отнел нещо? Разбира се, достатъчно, за да си направи женица от него!

Чудна е мършавостта на нашите ребра!“ — тъй казваха мнозина днешни хора.

Да, за смях сте вий, днешни! И особено когато се вие сами на себе чудите!

И тежко ми, ако не бих могъл да се смея на вашето учудване, а би трябвало да пия всичко отвратително от вашите чаши.

А тъй по-леко ще ви понеса, като имам тежко да нося; малко искам да знам, че бръмбари и хвъркати червейчета са накацали при това върху товара ми!

Истина, от това той не ще стане по-тежък! И не от вас, днешни хора, ще ме налегне великата умора.

Ах, къде да се въззема още с моя копнеж! От всички планински висини гледам аз за бащин и майчин край.

Но родина не найдох нийде: в никой град не се спрях и на тръгване съм при всяка порта.

Чужди ми са и за присмех днешните, към които недавна ме влечеше сърце; и прокуден съм от бащин и майчин край.

Тъй че само теб обичам аз, земя на моите деца, неоткрита още, в най-далечното море: към нея насочвам аз кораба си да дири и дири.

С децата си искам да изкупя аз, че съм дете на моите бащи: и във всяко бъдеще — това настояще!

Тъй рече Заратустра.

За непорочното познание

Когато вчера изгряваше месецът, стори ми се, че той иска да роди слънце: тъй широк и непразен лежеше той на хоризонта.

Но с бременността си той ме излъга; и аз по ще вярвам на мъжа в месеца, отколкото на жената.

То се знае, малко прилича на мъж и той, тоя плах нощен мечтател. Истина, с нечиста съвест броди той над покривите.

Че той е похотлив и ревнив, монахът на месеца, похотлив за земята и за всички радости на любещите.

Не, аз не го обичам, тоя котарак на покривите! Противни ми са всички, що дебнат около непритворени прозорци!

Смирен и мълчалив броди той по звездни килими — но аз не обичам тихостъпните мъжки нозе, на които и шпора не звънти.

Стъпката на всеки честен говори; а котката се промъква крадешком през потона10. Виж, като котка стъпя месецът и нечестно.

Вам давам аз тая притча, чувствителни лицемери, вам, „хора на чистото познание“! Вас наричам аз сластолюбци!

И вие също обичате земята и земното: познах ви аз! — но срам има в обичта ви и лоша съвест — на месеца подобни сте вий!

Да презирате земното придумаха вашия дух, но не вашата утроба: а тя е най-крепката у нас!

И ето, срамува се вашият дух, че угажда на утробата ви, и от своя собствен срам върви по скрити и лъжовни пътища.

„Това би било най-висше за мен — тъй говори на себе си вашият измамен дух, — да гледам на живота без пожелание и не, като псе, с изплезен език.“

„Щастлив да бъда в съзерцанието, с умъртвена воля, без грабливостта и алчността на егоизма — студен и пепеляв по цялото тяло, но с опиянени месечни очи!“

„Това би било най-драго за мен — тъй се блазни съблазненият, — земята да обичам, както я месецът обича, и само с поглед да докосвам нейната хубост.“

„И това наричам аз непорочно познание на всички неща, че нищо не искам от нещата: освен да смея да лежа пред тях като стогледо огледало.“

О, вий, чувствителни лицемери, вий, сластолюбци! На пожеланието ви липсва невинност: ето защо вие клеветите пожелаването!

Истина, не обичате вие земята като творци, родители и радостни от това, що се твори!

Де е невинността? Дето има воля за раждане. И който иска да твори свръх себе си, той има най-чистата воля.

Де е хубостта? Дето от вся воля трябва да искам; дето искам да обичам и загина, за да не остане образът само образ.

Обичай и загини: това върви тъй от памтивека. Воля за обич: то е да бъдеш също готов за смърт. Тъй ви казвам аз, страхливци!

Но ето че вашето скопено кривогледство иска да се нарича „съзерцание“!

И което се оставя да го докосват боязливи очи, трябва да бъде кръстено „хубаво“! О, вий, осквернители на благородни имена!

Но това да бъде ваше проклятие, вий, непорочни, които дирите чистото познание, никога да не раждате: дори и когато лежите широко и непразни на хоризонта.

Истина, вие тъпчете устата си с благородни думи: и ние трябва да вярваме, че сърцето ви прелива, лъжльовци?

А моите думи са нищожни, презрени и тромави: аз на драго сърце прибирам това, що падне под трапезата при вашите обеди.

Все пак мога с тях на лицемерите да кажа истината! Да, нека моите кости, раковини и листи бодливи гъделичкат носовете на лицемерите! Развален е въздухът винаги около вас и вашите обеди: че сластолюбивите ви мисли, лъжите ви и преструвките ви пълнят въздуха!

Дръзнете изпърво да повярвате на себе си — на себе си и на своята утроба! Който сам не си вярва, винаги лъже.

Маска на бог турихте отпреде си, вий, „чисти“: в маската на бог се вмъкна вашият отвратителен нагърчен червей.

Истина, вие лъжете, вий, „съзерцатели“! И Заратустра някога вие заблудихте с божествената си външност; не позна той змийските ви гърчове, с които тя бе натъпкана.

Душата на бог мислех, че виждам да играе във вашите игри, вий, хора на чистото познание! Струваше ми се, че няма друго по-добро изкуство от вашите изкуства!

Змийската нечистота и лошата воня, тях криеше от мен отдалечеността и хитростта на гущер сластолюбиво пълзеше тъдява.

Но аз дойдох близо до вас: и настана ден за мене — и ето за вас дойде той — свърши се любуването на месеца!

И ето, погледнете! Изненадан и блед стои той пред зората!

Че иде вече слънцето, огненото — неговата любов към земята иде!

Невинност и творческа жажда е всяка слънчева любов!

Погледнете, как нетърпеливо иде то през морето! Не сещате ли жаждата и горещия дъх на неговата любов?

От морето иска то да смуче и да привлече към себе си на висини дълбината му; и подема се страстта на морето с хиляди гърди.

Целувано и смукано иска то да бъде от жаждата на слънцето; въздух иска то да стане и висина, и пътека на светлината, и само светлина!

Истина, подобно слънцето обичам аз живота и всички дълбоки морета.

И това значи за мен познание: всичко дълбоко трябва да се възземе — към моята висина!

Тъй рече Заратустра.

За учените

Както лежах заспал, една овца заръфала бръшляновия венец на главата ми — ръфала и рекла: „Заратустра вече не е учен“.

Рекла и отминала надуто и гордо. Едно дете ми го разправи.

Обичам да лежа тук, дето децата играят, край порутената стена, между тръновици и червени макове.

Аз все още съм учен за децата и за тръновиците, и червените макове. Невинни са те, дори и в своята злоба.

Но за овцете не съм вече: такъв ми бил късметът — благословен да бъде!

Защото истина е: изселих се аз от дома на учените и тръшнах тогаз зад себе си вратата.

Твърде дълго седя гладна душата ми на тяхната трапеза; не съм, подобно тям, свикнал на познанието, като да троша орехи.

Свобода обичам аз и въздух над прясна земя; по-добре да спя на волска кожа, отколкото върху техните достойнства и почести.

Аз съм твърде горещ и изгорен от собствени мисли: често се задушавам. Тогаз трябва да бягам на свободен въздух и далеч от прашни стаи.

А те седят хладни на хладна сянка: във всичко искат да бъдат само зрители и пазят се да седнат там, дето слънцето пече на стъпалата.

Подобно ония, които стоят по улиците и зяпат хората, които минуват: тъй и те чакат и зяпат мислите, намислени от други.

Хванеш ли ги с ръце, те дигат прах като брашнени чували, и то неволно: но кому би дошло наум, че прахът им е от жито и от жълтата отрада на летните ниви?

Показват ли се мъдри, хладни тръпки ме побиват от техните дребни изречения и истини: често тяхната мъдрост е с миризмата на блато: и наистина аз дори жаба чух да кряка из нея!

Чевръсти са те, имат умни пръсти: що е моята простота при тяхното многообразие! Всяко вдяване и везане, и плетене разбират техните пръсти: тъй плетат те чорапите на духа!

Добри часовници са те: само трябва човек да се грижи, както трябва, да ги навива! Тогава те показват часа безпогрешно и правят скромен шум при това.

Подобно мелници работят те и черясла: само житни зърна им сипи! — и те вече знаят зърното ситно да мелят и да правят от него бял прах. Те се взират един друг в пръстите и се боят от най-добрия. Изобретателни в дребните хитрости, те вардят ония, на които знанието върви на хроми нозе — подобно паяци вардят те.

Аз ги виждах винаги с предпазливост да приготвят отрова; и винаги при това туряха те стъклени ръкавици на своите пръсти.

Също и калпави зарове знаят те да хвърлят; и аз ги сварих да играят със зарове тъй усърдно, че се потяха при това.

Ние сме чужди един на други, и техните добродетели са още повече против вкуса ми, отколкото техните хитрости и калпави зарове.

И когато живях при тях, живеех над тях. Затова те ме намразиха. Те не щат да чуят, че някой върви над техните глави; и тъй наслагаха дървета и пръст, и смет между мен и главите си.

Тъй заглушиха те шума от моите стъпки: и най-зле бях чут досега от най-учените.

Заблужденията и слабостта на всички хора поставиха те между себе си и мен — „лъжлив под“ наричат те това в своите къщи.

Но при все това аз вървя със своите мисли над техните глави; а да бих искал да вървя дори по собствените си грешки, пак щях да съм над тях и главите им.

Че хората не са еднакви: тъй говори справедливостта. И което аз искам, те не смеят да искат!

Тъй рече Заратустра.

За поетите

— Откакто познавам по-добре плътта — рече Заратустра на един от своите ученици, — духът за мен е вече само уподобение на дух; и всичко „непреходно“ — и то също е само символ.

„Чух те вече веднъж да казваш тъй — отговори ученикът, — и тогаз ти прибави: «но поетите лъжат твърде много.» Защо каза, че поетите лъжат твърде много?“

— Защо? — рече Заратустра. — Ти питаш защо? Аз не съм от ония, които човек смее да пита за тяхното защо.

Нима от вчера аз живея? Аз вече отдавна преживях основанията на своите мнения.

Нямаше ли да се обърна на бъчва за спомени, ако исках да удържа при себе си и своите основания?

Много ми е и това, да спазя само мненията си; и не една птица изхвръкна вече.

И между тях също намирам аз някое прилетяло животно в моя гълъбарник, което е чуждо за мен, и което трепери, ако сложа ръка върху му. Но какво ти каза веднъж, Заратустра? Че поетите лъжат твърде много?

— Но и Заратустра е поет.

Вярваш ли сега, че той с това казва истината? Защо вярваш това?

Ученикът отговори: „Аз вярвам в Заратустра.“ Но Заратустра поклати глава и се усмихна.

— Вярата не ме прави блажен, — рече той, — особено вярата в мен.

Но да приемем, че някой съвсем сериозно кажеше — поетите твърде много лъжат: той има право — ние твърде много лъжем.

И твърде малко знаем ние и сме лоши ученици: тъй че трябва да лъжем.

И кой от нас, поетите, не е подправял виното си? Не една отровна бърканица е вършена в нашите зимници, не малко неща са ставали там, които не могат се описа.

И защото малко знаем, то ни харесват от сърце нищите духом, най-вече когато са те млади женици!

Ние сме петимни дори и за такива неща, които бабичките си разправят вечер. Това сами ние наричаме вечно женственото у нас.

И като да има особен таен достъп към знанието, който се зарива за ония, що нещо учат: и вярваме ние в народа и неговата „мъдрост“. Но това вярват всички поети: че който лежи на тревата или нейде по уединени склонове, наострил уши, узнава много за нещата, които са между земята и небото.

И обземат ли ги нежни вълнения, поетите винаги мислят, че самата природа е влюбена в тях.

И се примъква до техните уши, да им пришепне тайни и влюбени ласкави думи: с това се пъчат и надуват те пред всички смъртни!

Ах, има толкова неща между земята и небото, за които само поетите са се отпущали да бленуват нещо!

И още повече над небето: че всички богове са символи на поета, измислица на поета!

Истина, нас винаги все нагоре ни дърпа — именно към царството на облаците: върху тия слагаме ние нашите пъстри блянове и наричаме ги тогава богове и свръхчовеци.

Че доста леки са те и тъкмо за там са! — всички тия богове и свръхчовеци.

Ах, как ми омръзна всичко това недостижимо, което иска без друго да стане събитие. Ах, как ми омръзнаха тия поети!

Когато Заратустра рече тъй, разгневи се ученикът му, но мълчеше. Също и Заратустра мълчеше; и погледът му се бе обърнал навътре, като да гледаше далеч в далнини. Най-сетне той въздъхна и дойде на себе си.

— Аз съм от днес и отколе — каза той тогава, — но в мене има нещо, което е от утре и вдругиден и от всякога.

Омръзнаха ми поетите старите и новите: повърхностни са те всички и плитки моря. Те не са мислили достатъчно надълбоко: затова тяхното чувство не потъна до основата.

Малко похот и малко скука: това са били техните най-добри размисли.

Лъх и бяг на призраци е за мен всичкото им дрънчене на арфа; нима знаеха те досега що е страстен порив на звуковете!

Те не са и чисти достатъчно: те размътят всяка своя вода, за да се вижда дълбока.

И с това обичат те да се показват придобрители: но посредници и смесители си остават те, и посредствени, и нечисти!

Ах, аз хвърлих мрежата си в техните морета, като исках да уловя добра риба: но все глава на някой стар бог издърпвах.

Тъй морето даде на гладния един камък. И те сами невям от море произхождат.

Разбира се, намират се и перли в тях: толкова повече приличат те на твърди мидни животни. И вместо душа намирах често у тях тиня всолена. От морето се научиха те още и на суетност: не е ли морето паунът на пауните?

И пред най-грозния бивол разперя то опашка, никога не му омръзва неговото везано ветрило от сребро и коприна.

Упорито гледа го биволът, в душата си близо до пясъка, още по-близо до храсталака, но най-близо до блатото.

Що му е нему хубост и море, и пауново труфило! Тая притча казвам аз на поетите.

Истина, самият техен дух е паун на пауните и море от суета!

Зрители иска духът на поета: че ако ще би да са и биволи! Но тоя дух ми омръзна: и аз виждам да иде време, когато сам той на себе си ще омръзне.

— Променени видях аз вече поетите и с поглед насочен към себе си.

Видях да идат покаяници на духа: те израстоха от тях.

Тъй рече Заратустра.

За великите събития

Има остров в морето — недалеч от блажените острови на Заратустра — на който една огнена планина непрекъснато дими; за него казва народът, а особено старите бабички, че бил поставен като канара пред вратата на долния свят: а през самата огнена планина слизала надолу тясна пътека, която водела към тая врата на долния свят.

И тъкмо по онова време, когато Заратустра се намираше на блажените острови, случи се — един кораб хвърли котва на острова, на който се издига димящата планина; и екипажът на кораба излезе на суша да лови зайци. Но към пладне, когато капитанът и хората му се сбраха пак заедно, видяха ненадейно един човек да иде по въздуха към тях, и чу се глас ясно да казва: „Време е! Дойде вече време!“ А когато видението наближи съвсем до тях — подобно сянка мина то бързо нататък, по направление, дето се издигаше огнената планина — те познаха с голяма изненада, че то е Заратустра; защото всички вече бяха го виждали, освен самия капитан, и го обичаха, както народът обича: еднакво и обич, и страх, когато са примесени заедно.

„Вижте! — рече старият кърмчия. — Ето Заратустра отива за Ада!“ — В същото време, когато тия моряци излязоха на огнения остров, бе се разчуло, че Заратустра изчезнал; и когато запитваха приятелите му, те разправяха, че той нощем заминал с кораб, без да каже къде отива. Тъй настана смущение; след три дни към това смущение се притури още и историята на моряците — и заразправя цял народ тогава, че дяволът отвлякъл Заратустра.

Неговите ученици се смяха на тая мълва; и един от тях каза дори: „По-скоро вярвам, че Заратустра е отвлякъл дявола.“ Но в глъбината на душата си всички бяха загрижени и обзети от копнеж, тъй че радостта им бе голяма, когато на петия ден Заратустра се яви при тях.

И ето разказа за разговора на Заратустра с огнено псе:

— Земята — каза той, — има кожа; и по тая кожа има болести. Една от тия болести се нарича например: „човек“.

А друга една от болестите се нарича „огнено псе“: много са лъгали хората за него и са слушали други да ги лъжат.

Тая тайна да изпитам ходих аз през морето: и видях истината гола, наистина! — боса чак до врата.

И зная сега какво е това огнено псе; а също тъй и всички извъргнати и низвъргнати дяволи, от които не само старите бабички се плашат.

— Навън, огнено псе, из твоята глъбина! — извиках аз. — И признай колко дълбока е тая глъбина! Отде е това, което ти изригваш там нагоре? Ти пиеш обилно от морето: това издава твоето солено витийство. Истина, за един пес на глъбината ти вземаш храната си твърде от повърхността! Най-много те мисля за чревовещател на земята: и винаги, когато чувах да говорят извъргнати и низвъргнати дяволи, намирах ги подобни на тебе: солени, лъжливи и плитки.

Вие знаете да ревете и с пепел да затъмнявате! Вие сте най отбор хвалипръцковци и научили, както трябва, изкуството да възварявате тинята.

Дето и да сте, трябва винаги наблизо да има тиня и много гъбаво, шупливо, приклещено, и него го тегли свобода.

„Свобода“ е най-обичайният ви рев: но аз отвикнах да вярвам на „велики събития“, щом има много рев и дим наоколо.

И вярвай ми, приятелю, адски шум! Най-великите събития — те не са нашите най-шумни, а нашите най-тихи часове.

Не около изобретателите на нов шум: около изобретателите на нови ценности се върти светът, нечуто се върти той.

И признай си! Винаги малко нещо е излизало, когато минеха твоят шум и дим. Много ли нещо значи, че някой град се е превърнал на мумия, и че някакъв стълп лежи в тинята!

И тая дума още казвам аз на низвържителите на стълпове. Навярно е най-голямо безумие да хвърляш сол в морето и стълпове в тинята.

В тинята на вашето презрение лежеше стълпът: но тоя именно е неговия закон, че от презрението израства за него живот и жива хубост! Божествен наглед се изправя той сега пред нас и привлекателен в скръбта си; и наистина! — той ще ви благодари още, задето го низвъргнахте, вий, низвържители!

Но тоя съвет давам аз на царе и църкви и на всичко, що е недъгаво от старост или добродетел — оставете да ви низвъргнат!

За да можете пак да се върнете към живота, а към вас — добродетелта!

Тъй говорих аз пред огненото псе: тогава то ме прекъсна сърдито и попита: „Църква? Що е пък това?“

— Църква? — отговорих аз. — То е един вид държава, и то най-лъжливата. Но млъкни, ти, лицемерно псе! Ти най-добре познаваш своята пасмина!

Като теб е държавата, лицемерно псе; като теб обича тя да говори с дим и рев — за да накара да повярват, като тебе, че тя говори из корема на нещата.

Че тя непременно иска да бъде най-важното животно на земята, държавата; а хората му вярват.

Щом казах това, загърчи се огненото псе като бясно от завист.

„Как? — извика то. — Най-важното животно на земята? А хората му и вярват?“ И толкова пара и грозни гласове изскочиха из неговата паст, че аз помислих, то ще се задуши от гняв и завист.

Най-сетне стана то по-спокойно и пъхтенето му взе да поспира; а щом млъкна, казах засмяно:

— Ти се ядосваш, огнено псе: значи прав съм, като казвам тъй за тебе! А и за да устоя на правото си, чуй за друго едно огнено псе: то говори наистина от сърцето на земята.

Злато диша неговият дъх и златен дъжд: тъй го иска сърцето му. Що му е пепел и дим, та и гореща тиня!

Смях извира от него като пъстър облак: противно му е твоето гълголене и храчене, и яд на утробата!

Но злато и смях — взема ги то из сърцето на земята: че добре е да го знаеш — сърцето на земята е от злато.

Щом чу това, огненото псе не изтрая вече да ме слуша. Засрамено сви опашка, каза някак изниско: „Бау! Бау!“ и се вмъкна в ямата си.

Тъй разказваше Заратустра. А неговите ученици едва го слушаха: тъй голямо бе желанието им да му разправят за моряците, зайците и за хвъркатия човек.

— Що да мисля за това! — рече Заратустра. — Нима съм аз призрак?

Но то ще е била сянката ми. Вие ще да сте чували нещо за странника и сянката му!

Едно е несъмнено: ще трябва да я държа по-накъсо — инак ще ми зачерни името.

И още веднъж поклати глава Заратустра и чудеше се:

— Що да мисля за това! — каза той повторно.

Защо викаше призракът: „Време е! Дойде вече време!“

За какво е време вече?

Тъй рече Заратустра.

Прорицателят

„— И видях аз велика скръб да сполетява хората. На най-добрите омръзнаха делата им.“

Едно учение се появи, една вяра тръгна покрай него: „Всичко е пусто, всичко е все то, всичко е било!“

И от всички хълмове отекна: „Всичко е пусто, всичко е все то, всичко е било!“

Жънахме ние: но защо всички наши плодове изгниха и потъмняха? Какво падна от лошия месец през тая последна нощ?

Напусто беше всяка работа, отрова стана нашето вино, лош поглед ослани полята и сърцата ни.

Изсъхнахме всички и падне ли огън върху ни, ще се разпилеем като пепел: и на самия огън дори омръзнахме.

Пресекнаха всички извори за нас и морето се отдръпна. Да се разтръгне иска земята, но глъбината не ще да гълта!

„Ах, де има още море, в което човек би могъл да се удави“ — тъй ечи нашият вопъл, — чак през равните блата.

„Истина, и за умиране сме твърде уморени; и бдим още и все живеем в гробници!“

Тъй Заратустра чу да говори един прорицател; и неговото прорицание засегна сърцето му и преобрази го. Печален се луташе той и уморен; и заприлича на ония, за които говореше прорицателят.

— Истина — тъй каза той на своите ученици, — малко остава и ще дойдат тия дълги дрезгавини. Ах, как да спася моята светлина отвъд тях!

Да не се задуша в тая печал! Че на по-далечни светове трябва да бъде тя светлина, и на най-далечни нощи!

Тъй в сърцето угрижен се луташе Заратустра; и три дни наред не яде и не пи, нямаше мира и загуби дума. Най-сетне случи се, че падна в дълбок сън. А неговите ученици седяха наоколо му дълго да бдят нощем и чакаха загрижени дали ще се пробуди и пак заговори, и оздравее от своята скръб.

А ето речта, която Заратустра каза, когато се събуди; гласът му идеше до неговите ученици като от далнини:

— Чуйте съня, който сънувах, приятели, и помогнете ми да отгатна неговия смисъл!

Той ми е още гатанка, тоя сън; смисълът му е в него скрит и привързан и още не може да възлети над него със свободни криле.

Отрекъл бях всякакъв живот, тъй ми се присъни. Нощен и гробен пазач бях станал, там, на самотния планински замък на смъртта.

Там горе пазех аз нейните ковчези: пълни бяха задушните сводове с такива победни трофеи. Из стъклени ковчези ме гледаше превъзмогнат живот.

Мирисът на опрашени вечности дишах аз: знойна и прашна лежеше там моята душа. И кой би могъл да проветри там душата си!

Ведрина на полунощ беше все около ми, самотността бе приклекнала до нея; и, трета при тях, хриптящата мъртва тишина, най-лошата от моите другарки.

Ключове носех аз, най-ръждиви от всички ключове; и аз знаех с тях да отварям най-скрибуцащи порти.

Като зловещ грак се понесе звукът през дългите коридори, когато се подемаха вратите на портата: злокобно грачеше тая птица, не искаше тя да я будят.

Но още по-ужасно и свиващо сърцето беше кога всичко замлъкнеше пак и утихнеше наоколо, и аз седях сам в това коварно мълчание.

Тъй минаваше и се мъкнеше времето, ако още имаше време: отде да узнаех това! Но най-сетне се случи онова, което ме събуди.

Три пъти удариха удари по портата, подобно гръм, отекнаха се и ревнаха сводовете три пъти пак: тогава отидох към портата.

— Мора11! — викнах аз. — Кой носи своята пепел на планината? Мора! Мора! Кой носи своята пепел на планината?

И аз натиснах ключа и повдигнах портата, и мъчих се. Но тя ни на пръст се открехна.

И ето че буен вихър джасна вратните й: писна, тресна, профуча и захвърли той отпреде ми един чер ковчег.

И в екота и писъка, и трясъка разпръсна се ковчегът и изригна хилядообразен смях.

И безчет деца, ангели, бухали, глумци и големи като деца пеперуди се изсмяха и загавриха, и забушуваха срещу ми.

Грозно се уплаших от това — то ме повали. И викнах аз от ужас, както никога не съм викал.

Но моят собствен вик ме събуди: и аз дойдох на себе си.

Тъй разправи Заратустра своя сън и млъкна: че не знаеше той още тълкуването на своя сън. Но ученикът, когото той най обичаше, стана бързо, улови ръката на Заратустра и рече:

— Твоят живот сам ни тълкува тоя сън, о, Заратустра! Не си ли сам ти вихърът с острия писък, който кърти портите на кулите на смъртта?

Не си ли сам ти ковчегът, пълен с пъстри злоби и ангелски сили на живота?

Истина, подобен на хилядообразен детински смях влиза Заратустра във всички гробници, смеещ се на тия нощни и гробовни пазачи, и на всички, що дрънчат с мрачни ключове.

Ще го стреснеш и низвъргнеш ти с твоя присмех; припадъкът и пробуждането ще докажат твоята мощ над тях.

А дори да би настанала дълга дрезгавина и смъртна умора, ти не ще залезеш на нашето небе, ти, застъпник на живота!

Нови звезди ни даде ти да видим и нови нощни велелепия; истина, и самия смях разпъна ти като пъстър шатър върху ни.

И винаги из ковчези детински смях ще блика; и винаги победоносен ще иде силен вихър за всяка смъртна умора: за това ти сам си ни залог и прорицател!

Истина, тях самите сънува ти, вразите си: това бе твоят най-тежък сън!

Но както ти се пробуди от тях и дойде на себе си, тъй и те трябва да се пробудят от себе си — и дойдат при теб!

Тъй рече ученикът и всички други навалиха около Заратустра и хващаха го за ръце и искаха да го придумат да остави леглото си и своята скръб и да се върне при тях. А Заратустра седеше изправен на одъра си и с отчужден поглед. Подобно някой, който се връща след дълго скитане по чужбина, гледаше той своите ученици и взираше се в лицата им; и все още не ги познаваше. Но когато го вдигнаха и изправиха на нозе, ето, погледът му изведнъж се промени, той разбра всичко, що се бе случило, поглади си брадата и рече със силен глас:

— Тъй да бъде! Има време за това; а сега се погрижете, ученици мои, за един добър обяд и скоро! Тъй мисля аз да изкупя лошите сънища! А прорицателят трябва да яде и пие до мен: и наистина, аз ще му покажа и едно море, в което може да се удави!

Тъй рече Заратустра. А след това гледа ученика, който му стана тълкувател на съня, дълго в лицето и поклати глава при това.

За изкуплението

Когато един ден Заратустра минуваше големия мост, заобиколиха го недъгави и просяци, и един гърбав му заговори тъй:

— Виж, Заратустра! И народът се учи от теб и почва да вярва в твоето учение: но за да ти повярва съвсем, трябва още едно нещо — трябва да убедиш още и нас, недъгавите! Тук ето имаш хубав избор и наистина, случай да хванеш не едного за перчема! Слепи можеш да излекуваш и хроми да направиш да провървят; и на онзи, който има повечко отзаде си, ти би могъл да му отнемеш колко-годе — това, мисля аз, би било най-добрият начин да накараш недъгавите да повярват в Заратустра!

Но Заратустра отвърна на тогова, който говореше, тъй:

— Ако се вземе на гърбавия гърбицата, взема му се умът — тъй учи народът. И ако се върнат очите на слепия, той вижда твърде много лоши неща на земята: тъй че той проклина оногова, който го е изцелил. Но тоя, който направи хромия да провърви, той му докарва най-голяма вреда: че щом тръгне, дава се път и на неговите пороци — тъй учи народът за недъгавите. А защо Заратустра да не научи и от народа, щом народът учи от Заратустра?

Но за мен това е най-малкото нещо, откак живея между хората, да виждам: „На тогова липсва око, на оногова ухо, на трети крак, а други има, които са изгубили език или нос, или глава.“

Аз виждам и виждах по-лоши и разни тъй отвратителни неща, че не бих желал да говоря за всяко от тях, а за някои нито дори да замълча: хора именно, на които липсва всичко, освен че имат едно повече — хора, които не са друго нищо освен едно голямо око или една голяма уста, или един голям корем, или друго някакво голямо нещо — изопачени недъгавци наричам аз такива.

И когато идех от моята самотност и за пръв път минах тоя мост, не повярвах на очите си и гледах татък, и гледах пак, и казах най-сетне: „Това е едно ухо! Ухо, голямо като човек!“

Взрях се още по-добре: и наистина, под ухото се движеше още нещо, което беше за оплакване малко и бедно, и немощно. И действително, чудовищното ухо седеше на едно малко тънко стъбло — а стъблото беше човек! Който вземеше стъкло пред очите си, можеше дори да разпознае и едно малко завистливо листенце; а тъй също, че една подута душичка се клатушка на стъблото. А народът ми каза, че голямото ухо не било само човек, а един велик човек, един гений. Но аз никога не вярвах на народа, когато говори за велики хора — и си останах на вярата, че това е един изопачен недъгавец, който има от всичко твърде малко и само едно твърде много.

Когато Заратустра говореше тъй на гърбавия и на ония, на които той беше тълкувател и застъпник, обърна се той с дълбоко недоволство към своите ученици и каза:

— Истина, приятели мои, аз ходя между хората като между отломки и отделни части от хора!

Това е за окото ми най-страшното, че аз намирам човека разрушен и разхвърлен като на бойно и скотобойно поле.

И отбегне ли окото ми отсега към отколе, то все същото намира: отломки и отделни части и грозни случки — но не хора!

Сега и отколе на земята — ах! приятели мои — това е за мене най-непоносимото; и аз не бих могъл да живея, да не бях ясновидец за онова, което трябва да дойде.

Ясновидец, желател, творец, сам бъдеще и мост към бъдещето — и ах, също при това и недъгавец на тоя мост: всичко това е Заратустра. А и вие също се питахте често: „Кой е за нас Заратустра? Как да го наречем?“ И подобно мене отговаряхте си с въпроси.

Дали е той обещаващ? Или изпълнител? Завоевател? Или наследник? Есен? Или палешник? Лекар? Или оздравял?

Поет ли е? Или истинен? Освободител? Или укротител? Добър?

Или зъл?

Аз ходя между хора като между отломки на бъдещето: онова бъдеще, което аз виждам.

И всички мои помисли и стремежи са да намисля и сбера в едно, което е отломка и гатанка, и грозна случка.

И как бих изтърпял човек да бъда, ако човек не беше и поет, и гадател, и изкупител на случая!

Да изкупиш миналите и да претвориш всяко „беше“ в „тъй го исках аз!“ — това само бих нарекъл аз изкупление.

Воля — тъй се нарича освободителят и вестителят на радост: тъй ви учих аз, приятели мои! Но научете и това: самата воля е още пленница.

Да искаш, освобождава: но как се нарича това, което и освободителя още туря в окови?

„Беше“: тъй се нарича скърцането на зъбите на волята и най-самотната й скръб. Безсилна против онова, което вече е направено — тя гледа лошо на всяко минало.

Волята не може да иска назад; че тя не може да сломи времето и въжделението на времето — това е най-самотната скръб на волята.

Да искаш — това освобождава: какво измисля самото искане, за да се освободи от своята скръб и да се присмее на своята тъмница?

Ах, безумец е всеки пленник! С безумство се изкупва и пленената воля. Че времето не върви назад, това е гневът й: „това, което беше“ — тъй се нарича камъкът, който тя не може да отвали.

И тъй отваля тя камъни от гняв и досада и отмъщава на оня, който подобно ней не чувства гняв и досада.

Тъй стана волята, освободителката, мъчител: и на всичко, що може да страда, мъсти за това, че тя не може да се върне назад.

Това, да, само това е самата мъст: отвращението на волята против времето и неговото „беше“.

Истина, голямо безумие е присъщо на волята ни; и стана проклятие за всичко човешко, че това безумие възприе дух!

Духът на отмъщението: приятели мои, досега това беше най-добрата мисъл на хората; и дето имаше страдание, там трябваше винаги да има наказание.

„Наказание“ — именно тъй се нарича мъстта: с лъжовна реч тя се преструва, че има добра съвест.

И защото в самия желаещ има страдание, задето не може да поиска назад, то трябвало самото искане и всеки живот да бъде наказание! И тъй се трупа облак връз облак върху духа: докато най-сетне лудостта запроповядва: „Всичко предхожда, затова е всичко достойно да изчезне!“ „И справедливост е сам той, оня закон на времето, че то трябва да изяда своите деца“: тъй проповядваше лудостта.

„Нравствено са разпоредени нещата според право и наказание.

О, де е спасението от течението на нещата и от наказанието «битие»?“ Тъй проповядваше лудостта.

„Може ли да има спасение, когато има едно вечно право? Ах, неотвалим е камъкът «беше»: вечни трябва да бъдат и всички наказания!“ Тъй проповядваше лудостта.

„Никое дело не може да бъде унищожено: как би могло то чрез наказанието да стане неизвършено! Това, това е вечното в наказанието «битие», че и битието трябва да бъде вечно все дело и престъпление!“

„Освен ако волята най-сетне сама се освободи и искането стане неискане“: но вие познавате, братя мои, тая баснена песен на лудостта!

Отведох ви аз от тия баснени песни, като ви учих: „Волята е творец.“

Всяко „беше“ е останка, гатанка, жестока случка — докато творящата воля каже при това: „Но аз го исках тъй!“

— Докато творящата воля каже при това: „Но аз тъй го искам! Тъй ще го искам!“

Но рече ли тя вече тъй? И кога ще стане това? Отърси ли се волята от своето собствено безумие?

Стана ли волята сама на себе си спасител и носител на радост?

Отучи ли се от духа на мъстта и от всяко скърцане зъби?

И кой я научи да се придобри с времето, и с по-висшето от всяко сдобряване?

По-висше от всяко сдобряване трябва да иска волята, която е воля за власт — но как ще постигне тя това? Кой би я научил и да иска назад?

Но на това място от своята реч случи се, че Заратустра внезапно спря и съвсем изглеждаше на премного уплашен. С уплах в очи погледна той своите ученици: очите му пронизаха като стрели техните мисли и помисли. Но след малко той пак се усмихна и каза добродушен:

— Мъчно е с хора да живееш, защото мълчанието е тъй тежко. Особено за приказливия.

Тъй рече Заратустра. А гърбавият слушаше разговора и затулил беше лицето си при това; но когато чу Заратустра да се смее, погледна любопитно и каза полека:

— Но защо говори Заратустра иначе нам, не като на своите ученици?

Заратустра отговори:

Какво има тук за чудене! С гърбави може гърбаво да се говори!

Добре — каза гърбавият, — и с ученици може да се бъбре, както понася на школата.

Но защо говори Заратустра другояче на своите ученици — не като на себе си?

За човешката мъдрост

Не висината: стръмнината е страшното!

Стръмнината, отдето погледът пада надолу, а ръката посяга нагоре.

Тогава сърцето се зашеметява от своята двойна воля.

Ах, приятели, сещате ли двойната воля и на моето сърце? Това, това е моята стръмнина и моята опасност, че погледът ми се хвърля към висината, и че ръката ми би желала да се хване и опре — на глъбината!

О човека се лови моята воля, с вериги се вържа аз о човека, защото ме тегли нагоре към Свръхчовека: че там иска другата ми воля.

И затова живея сляп между хората, като да не ги познавам: да не би ръката ми да изгуби съвсем вяра в твърдото.

Аз не ви познавам, хора: тоя мрак и утеха често ме окръжават.

Стоя на пътната врата за всякой нехранимайко и питам: кой ще ме излъже?

Това е моята първа човешка мъдрост, че се оставам да ме лъжат, за да не бъда все нащрек пред лъжците.

Ах, ако бях все нащрек пред човека: как би могло човек да бъде котва за моя балон! Твърде лесно би ме отвлякъл той нагоре и далеч!

Такова провидение бди над моята съдба, че аз трябва да бъда без предпазливост.

И който не иска да изнемогне между хората, трябва да се научи да пие от всички чаши; и който иска чист да остане между хората, трябва да знае и с мръсна вода да се мие.

И тъй си говорих често за утеха: „Добре! На добър час! Старо сърце! Едно нещастие не ти се удаде: радвай се на това като на твое щастие!“ А таз е моята друга човешка мъдрост: аз щадя суетните повече от гордите.

Не е ли накърнена суетност майката на всички трагедии? А дето гордостта бъде накърнена, там израства нещо по-добро, отколкото е гордостта. За да бъде животът хубав за гледане, трябва неговата игра да бъде добре играна: а за това са нужни добри актьори.

Добри актьори намерих аз всички суетни — те играят и искат да са по сърце на които ги гледат — целият им дух е в тая воля.

Те представляват себе си, измислят себе си; близо до тях обичам аз да гледам живота — това лекува от меланхолия.

Затова щадя аз суетните, защото са те лекари на моята меланхолия и ме привързват о човека като о зрелище.

И сетне: кой би измерил цялата глъбина на скромността у суетния! Аз го обичам и съчувствам му за неговата скромност.

От вас иска да научи той вярата в себе си; той се храни от вашите погледи, той жадно лапа похвалата от вашите ръце.

И вашите лъжи вярва той, стига добре да го лъжете; че в глъбини въздиша сърцето му: „Що съм аз!“

И ако истината добродетел е, която нищо не знае за себе си: то суетният не знае за своята скромност!

Но това е моята трета човешка мъдрост, че не оставям вашата боязливост да ми опротиви изгледа на злите.

Блажен съм да виждам чудесата, измътени от горещото слънце: тигри и палми, и дрънчащи змии.

И между хората има хубави рожби на горещото слънце, и у злите много за учудване.

Ала както вашите най-мъдри не ми се видяха толкова мъдри: тъй също намерих, че и злобата на хората стои по-долу от това, що се разправя за нея.

И често клатех глава, и питах: защо още дрънкате, вий, дрънчащи змии?

Истина, и за злото бъдеще има! И най-горещият юг не е още изнамерен за хората.

Колко неща сега вече наричат най-люта злоба, които са само дванадесет стъпки и три месеца дълги! Но някога ще се явят на свят по-големи змейове.

Че за да не липсва на Свръхчовека змея, свръхзмеят, който да е достоен за него: затова трябва още много горещо слънце да грее върху влажните дебри!

Вашите диви котки трябва да станат по-напред тигри и вашите отровни жаби — крокодили: че добрият ловец трябва да има добър лов!

И наистина, вий, добри и справедливи! У вас има много за смях, а особено страхът ви пред онова, що досега се наричаше „дявол!“

Тъй чужди сте вие с душата си за всичко, що е велико, че Свръхчовека би ви се видял страшен в своята доброта!

И вий, мъдри и учени, вие бихте избягали от слънчевия зной на мъдростта, в който Свръхчовекът с радост къпе своята нагота!

Вие, най-висши човеци, които срещна моя поглед! Това е моето съмнение във вас и моят таен смях: аз отгатвам, вие бихте назовали моя Свръхчовек дявол!

Ах, омръзнаха ми тия най-висши и най-добри: от тяхната „висина“ ме теглеше нагоре, навън, далеч към Свръхчовека!

Ужас ме обзе, когато видях наги тия най-добри: тогава ми израстоха криле да отлетя в далечни бъднини.

В по-далечни бъднини, в по-южни югове, отколкото някога художник е бленувал: там, дето боговете се срамят от всяка дреха!

Но преоблечени искам вас да видя, вий, ближни и събратя, и добре натруфени, и суетни, и достойни, като „добрите и справедливите“.

И преоблечен, искам сам аз между вас да седя — че да не позная вас и себе си: това именно е моята последна човешка мъдрост.

Тъй рече Заратустра.

Най-тихият час

Що стана с мен, приятели мои? Вие ме виждате смутен, унесен, неохотно послушен, готов да се махна — ах, от вас далеч да се махна!

Да, още веднъж трябва Заратустра да се оттегли в своята самотност: но тоя път нерадо се връща мечката в своето леговище!

Що стана с мен! Кой заповядва това? Ах, моят гневен господар иска така, той ми рече; произнесох ли аз някога името му пред вас?

Вчера привечер ми рече моят най-тих час: това е името на моя страшен господар.

И тъй стана — защото всичко трябва да ви кажа, за да не би сърцето ви да се ожесточи против внезапно разделящия се!

Знаете ли сепването на тоя, що заспива?

До пръстите на нозете се сепва той от това, че земята се дръпва и започва сънят.

Това ви казвам като притча. Снощи в най-тихия час земята под мен се дръпна: започна сънят.

Стрелката се отмести, часовникът на моя живот пое дъх — никога не съм чувал такава тишина около си: тъй че сърцето ми се сепна.

Тогава рече ми то без глас: „Ти го знаеш, Заратустра?“ И аз извиках от страх при тоя шепот, и кръвта се дръпна от лицето ми: но аз мълчах.

И повторно ми рече то без глас: „Ти го знаеш, Заратустра, но не го казваш!“

И аз отвърнах най-сетне като някой упорит:

— Да, аз го зная, но не искам да го кажа!

И то наново ми рече без глас: „Ти не искаш, Заратустра? Истина ли е това? Не се крий в упорството си!“ И аз плаках и треперах като дете и рекох:

— Ах, искал бих, но мога ли! Остави ме! Това е свръх силата ми!

И то наново ми рече без глас: „Що значиш ти, Заратустра!

Кажи своята дума и умри!“ И аз отвърнах:

— Ах, моя дума ли е това? Кой съм аз? Аз чакам по-достойния; не съм достоен дори да умра за него.

И то наново ми рече без глас: „Що значиш ти? Ти още не си доста смирен. Смирението има най-твърда кожа.“ И аз отвърнах:

— Какво не изтърпя вече кожата на моето смирение! При подножието живея на моята висина: колко са високи моите върхове? Никой не ми е казал още. Но добре познавам аз моите долини.

И то наново ми рече без глас: „О, Заратустра, който има да преместя планини, той мести също долини и низини.“ И аз отвърнах:

— Моята дума не е още преместяла гори и което говорих, не стигна до хората. Аз тръгнах при хората, но още не съм стигнал до тях.

И то наново ми рече без глас: „Що знаеш ти за това? Роса пада върху тревата, когато нощта е най-замлъкнала.“ И аз отвърнах:

— Присмиваха ми се, когато намерих и тръгнах своя собствен път; и наистина, тогава трепереха моите нозе.

И тъй ми казваха те: Ти се отучи от пътя, ще се отучиш сега и да ходиш!

И то отново ми рече без глас: „Що значи техният присмех! Ти си, който се е отучил да слуша: сега трябва да заповядваш!

Не знаеш ли кой е на всички най-необходимият? Който заповядва великото. Велико да изпълниш е мъчно: но още по-мъчното е да заповядаш велико.

Това е най-непростимото у теб: ти имаш силата, а не щеш да властваш.“

И аз отвърнах:

— Мен ми липсва лъвски глас за заповядване.

И то наново ми рече като шепот: „Най-тихите думи са, които докарват буря. Мисли, които идват на гълъбови нозе, управляват света.

О, Заратустра, ти трябва да вървиш като сянка на онова, което трябва да дойде: тъй ще заповядваш ти и, заповядвайки, ще вървиш отпред.“

И аз отвърнах:

— Свян ме е.

И то наново ми рече без глас: „Ти трябва още да станеш дете и без свян.

Гордостта на младините личи още върху ти, късно стана ти млад: а който иска да стане дете, трябва още и младостта си да превъзмогне.“

И аз дълго време мислих и треперах. Но най-сетне казах, което изпърво казах:

— Не искам.

Тогава се вдигна смях около ми. Уви, как тоя смях ми раздира недрата и разкъса сърцето!

И то ми рече за сетен път: „О, Заратустра, твоите плодове са зрели, но ти не си узрял за своите плодове!

Тъй че трябва да се върнеш пак в самотността: че ти трябва още да дозрееш.“

И пак се изсмя то и отлетя: тогава стана тихо около ми като от двойна тишина. Но аз лежах на земята и пот ручеше от мен.

— Сега чухте всичко, и защо трябва да се върна в моята самотност. Нищо не премълчах от вас, приятели мои.

А и това чухте вие от мен — който е от всички хора най-мълчаливият — и иска да бъде такъв!

Ах, приятели мои! Аз бих имал още нещо да ви кажа, бих имал още нещо да ви дам! Защо не ви го давам? Нима съм скъперник?

Но когато Заратустра изрече тия думи, преодоля го силата на скръбта и близостта на раздялата с приятелите си, тъй че заплака високо; и никой не знаеше да го утеши. А през нощта замина той сам и остави приятелите си.