Убежище

1 Горчиви уроци

Дризт пропълзя в сянката на храсталака и мина покрай плоския, гол камък, който отвеждаше до пещерата, до новия му дом. Знаеше, че нещо скоро е минало оттук, при това много скоро. Нямаше видими следи от съществото, но миризмата му беше силна.

Горе на скалите, над пещерата и полегатия склон, Гуенивар обикаляше в кръг. Видял пантерата, мрачният елф се поуспокои. Дризт и вярваше съвсем безрезервно, знаеше, че тя може да прогони от скривалището му всеки неприятел, опитал се да им устрои засада. Елфът потъна в мрачния процеп в скалата и се усмихна, когато чу стъпките на пантерата, слизаща от скалата. Гуенивар бдеше над него.

Дризт спря зад един камък, точно при входа на пещерата, за да приспособи очите си към тъмнината. Слънцето още грееше ярко, въпреки че бе започнало да се спуска на запад към хоризонта, но в пещерата бе тъмно, толкова тъмно, че елфът трябваше да нагоди зрението си към инфрачервения спектър. Веднага щом привикна към тъмнината, Дризт видя неканения си гост. Иззад една скала, в дъното на голямата пещера, струеше ясен топлинен блясък — топлина от живо същество. Елфът се почувства видимо облекчен. Гуенивар беше само на няколко крачки от него, а и той, съдейки по големината на камъка разбра, че неприятелят не беше огромно същество.

Ала мрачният елф беше отраснал в Подземния мрак — там всяко създание, независимо от големината си, се считаше за опасно и не биваше да бъде подценявано. Той направи знак на Гуенивар да запази позицията си близо до изхода и пропълзя напред в мрака, за да погледне по-отблизо малкия си неканен гост.

За пръв път виждаше подобно животно. Донякъде приличаше на котка, но главата му беше много по-малка, а муцунката — много по-остра. Едва ли тежеше повече от няколко килограма. Това, както пухкавата му опашка и дебелата му козина показваше, че то по-скоро е животно, складиращо запаси, а не хищник. Дребното същество тършуваше из едно вързопче с храна, без въобще да забелязва присъствието на мрачния елф.

— Спокойно, Гуенивар — тихо промълви Дризт и прибра ятаганите си. Той пристъпи напред, за да огледа по-добре това създание, въпреки че не смееше да се приближи много — не искаше да го изплаши. Мислеше си, че ако успее да спечели доверието на животното, ще намери още един приятел…

Дочуло гласа на елфа, дребното животинче се извърна рязко и живо запристъпя с предните си малки лапи към стената.

— Спокойно — тихо промълви Дризт, този път на непознатото създание. — Няма да ти сторя нищо лошо — мрачният елф направи още една крачка напред, животното изсъска, рязко се обърна, а малките му задни крачета застъргаха по каменния под.

Дризт едва удържа смеха си. Струваше му се, че това същество май иска да пробие стената и да избяга през нея.

В този момент Гуенивар се хвърли напред. Развеселеното лице на елфа изведнъж се помрачи от тревогата на пантерата.

Дребното същество навири опашка и слабата светлина в пещерата помогна на елфа да различи белите райета по гърба му. Гуенивар изскимтя, обърна се да избяга, но вече беше твърде късно…

Само след час Дризт и Гуенивар вече вървяха по пътеките в подножието на планината — търсеха си нов дом. Бяха спасили каквото можаха, макар че и то не бе много. Гуенивар пристъпваше отстрани, не смееше да се доближи до приятеля си. Колкото по-близо беше до него, толкова по-силна бе миризмата.

Мрачният елф прие всичко спокойно, въпреки че смрадта, която се носеше от собственото му тяло, щеше да му остане за урок — за съжаление много по-горчив, отколкото му се искаше. Не знаеше името на това дребно създание, но се бе постарал да запомни вида му. Следващия път, когато срещнеше скункс, щеше да се пази по-добре.

— Нима ще трябва да се пазя от всички същества в този странен свят? — прошепна Дризт. Не за пръв път мрачният елф имаше подобни опасения. Той не знаеше почти нищо за Повърхността и още по-малко за съществата, обитаващи земите и последните няколко месеца беше прекарал в пещерата или навън, но рядко се спускаше в по-населеното подножие на планината.

Докато събираше храна, беше съзрял няколко животни от разстояние. Дори бе видял няколко човека, но не можеше да събере кураж, за да напусне скривалището си и да поздрави съседите си. Страхуваше се от вероятността да не го приемат и от мисълта, че вече не знае накъде да бяга.

Звукът от течаща вода доведе миризливия мрачен елф и неговата пантера до един буен поток. Дризт веднага намери хубава сянка, свали екипировката си и започна да се съблича, докато Гуенивар се хвърли надолу по потока, за да лови риба. Пляскането на пантерата, играеща във водата, накара Дризт да се усмихне и посмекчи суровото му изражение. Тази вечер щяха да си похапнат добре.

Мрачният елф внимателно разкопча катарамата на колана си и положи изкусно изкованите си остриета до изплетената от митрил ризница. Чувстваше се уязвим без ятаганите и екипировката си — докато живееше в земите на Подземния мрак, не можеше да си представи да се раздели с тях, но тук, на Повърхността, не ги бе ползвал от месеци. Дризт погледна към ятаганите си, сети се кога за последен път бе имал нужда от тях и горчивите спомени нахлуха в съзнанието му.

Трябваше да се сражава със Закнафейн — собствения му баща и ментор, най-добрият му приятел. След сблъсъка беше оцелял само Дризт. Легендарният Повелител на меча бе мъртъв, но той бе онзи, който спечели битката. Не Закнафейн бе причакал Дризт при мостовете в пещерата с киселинното езеро, а неговият дух, контролиран от злата матрона Малис До’Урден. Тя искаше да отмъсти на сина си за това, че се бе отрекъл от Кралицата на Паяците и от цялото хаотично общество на мрачните елфи. Дризт бе прекарал повече от трийсет години в Мензоберанзан, но така и не бе приел пресметливия и жесток начин на живот, установен в града на мрачните елфи. Въпреки изкусните си умения с мечовете, младият До’Урден беше позор за семейството си. Той бе избягал, бе избрал изгнанието в земите на Подземния мрак. Заради тази негова постъпка върховната жрица, матрона Малис, трябваше да се прости с благоразположението на Лот.

За да го спечели отново, матрона До’Урден събуди духа на Закнафейн, Повелителя на меча, когото бе принесла в жертва на Кралицата на Паяците, и изпрати неживата му същност по следите на сина си. Но върховната жрица беше сгрешила — в тялото на Закнафейн все още живееше частица от душата му, достатъчна да се възпротиви срещу убийството на Дризт. За един-единствен миг Зак бе успял да надделее над волята на Малис, да извика победоносно и да скочи в езерото със зелената киселина.

— Татко мой — прошепна Дризт, черпейки сила от думите. Беше успял в това, в което Закнафейн се бе провалил — бе изоставил злите мрачни елфи и техния живот, капанът, в който Повелителя на меча бе хванат векове наред, капанът, в който бе станал пионка на матрона Малис в борбата й за власт. В провала на собствения си баща и във всичко останало му от него, Дризт откри сили, а от победата му в пещерата с киселинното езеро младият До’Урден се сдоби с решителност. Беше се отърсил напълно от лъжовната мрежа, изплетена от учителите в Академията на Мензоберанзан, и бе излязъл на Повърхността, за да започне нов живот.

Когато пристъпи в ледения поток, Дризт потрепери. В земите на Подземния мрак температурите бяха сравнително постоянни, а мракът беше непрогледен. Този нов свят обаче, го изненадваше на всяка стъпка. Беше забелязал, че периодите на мрак и светлина се редуват постоянно, слънцето залязваше по-рано с всеки изминал ден, температурите се меняха ежечасно, а през последната седмица не спряха да се понижават. Мракът не беше пълен мрак, нито светлината — пълна светлина. Понякога през нощта сребърно, светещо кълбо се издигаше над хоризонта, а друг път през деня небето сякаш губеше яркосиния си оттенък и се оцветяваше в сиво.

Въпреки всичко, Дризт често се чувстваше несигурен, не знаеше дали решението му да заживее в тази непозната земя е било правилно. Сега, когато гледаше към ятаганите си, легнали в сянката, на няколко крачки от мястото, където се къпеше, мрачният елф трябваше да признае, че Повърхността, въпреки всичките си странности, предлагаше много повече мир и спокойствие, отколкото можеше да намери в земите на Подземния мрак.

Ала въпреки спокойствието, Дризт все още живееше в необитаемите райони. Беше прекарал четири месеца на Повърхността и все още бе сам, освен в миговете, прекарани с магическата си спътница — Гуенивар. В този момент мрачният елф се чувстваше уязвим — бе гол до кръста, облечен само в окъсаните си панталони очите го боляха от секрета, с който го бе напръскал скунксът, обонянието му се бе изгубило в облака от собствената му воня, а острият му слух беше съвсем притъпен от шума на буйния поток.

— Колко ли окаяно изглеждам? — намръщи се Дризт и грубо прокара тънките си пръсти през гъстата си бяла коса. Отново погледна към оръжията си и въпросът се изпари от съзнанието му на секундата.

Пет тромави същества ровеха из екипировката му и изглежда въобще не се интересуваха от опърпания вид на мрачния елф в потока.

Дризт огледа сивкавата кожа и тъмните кучешки муцуни на тези двуметрови човекоподобни създания, но накрая погледът му се спря на копията и мечовете, които те насочиха към него. Беше виждал подобни същества — в Мензоберанзан ги използваха като роби. В тази ситуация, разбира се, гнолите изглеждаха много по-различни, много по-злокобни, отколкото му се струваха в града на мрачните елфи. Чудеше се дали да не се втурне към тях и да прибере ятаганите си, но се отказа от тази идея — знаеше, че копията им ще го пронижат много преди да е стигнал от остриетата. Най-високият от бандата на гнолите, висок почти два метра и половина с поразително червена коса, погледна към Дризт, огледа екипировката му, а после отново се вторачи в мрачния елф.

— Какво ли си мислиш? — промърмори на себе си Дризт. Не знаеше много за гнолите. В Академията на Мензоберанзан ги учеха, че гнолите са гоблиноидна раса — зла, непредвидима и много опасна. Но същото им казваха за хората и за елфите от Повърхността, и както май се оказваше, за всички създания, различни от мрачните елфи. Въпреки затрудненото си положение, Дризт се засмя. Иронията беше там, че не другите същества, а именно мрачните елфи заслужаваха тези определения — зли и непредвидими!

Гнолите не помръднаха, нито предприеха нещо. Окъсаният До’Урден разбираше колебанието им — все пак пред очите им стоеше мрачен елф — и знаеше, че трябва да се възползва от страха им в първия удобен миг. Дризт призова вродените си магически способности и с едно движение на китката обви всичките пет гнола в безвредни, червени пламъци.

Точно както се бе надявал Дризт, едно от създанията веднага се строполи на земята, но другите спряха. Обиграният им водач им бе дал знак — беше протегнал ръка. Те се огледаха нервно наоколо — изглежда се чудеха дали е разумно да останат. Главатарят на бандата обаче, беше виждал безвредния вълшебен огън и преди — в една битка с един злочест, вече мъртъв пазител — и знаеше, че пламъците не могат да ги наранят.

Дризт се напрегна в очакване и се опита да обмисли следващия си ход.

Водачът на гнолите се огледа наоколо, огледа и подчинените си, сякаш проучваше доколко са обгърнати от танцуващите пламъци. Съдейки по завършеността на заклинанието, този мрачен елф, къпещ се в потока, не беше от простолюдието — или поне Дризт се надяваше главатарят на бандата да си мисли това. Младият До’Урден се поуспокои, веднага щом водачът свали копието си и нареди на подчинените си да направят същото. След това гнолът излая няколко думи, който звучаха на неразбираем език. Видял явното объркване на елфа, водачът извика нещо на гърления език на гоблините.

Дризт разбираше този език, но диалектът на гнола беше толкова странен, че успя да различи само няколко думи, между които бяха „приятел“ и „водач“.

Младият До’Урден предпазливо направи крачка към брега. Гнолите се отдръпнаха и му направиха път, позволиха му да вземе екипировката си. Дризт направи още една колеблива крачка, после сякаш се поотпусна — бе видял черната котка, притихнала в храстите наблизо. Трябваше само една команда и Гуенивар с един-единствен огромен скок щеше да се приземи насред бандата на гнолите и да унищожи всички.

— Аз и ти да тръгнем заедно? — попита Дризт на езика на гоблините, опитвайки се да имитира диалекта на водача.

Гнолът извика нещо, но произнесе думите толкова бързо, че единственото, което Дризт успя да разбере бе края на въпроса — думата „съюзник“?

Мрачният елф бавно кимна, надявайки се да е разбрал правилно смисъла на казаното от водача.

— Съюзник! — с дрезгав глас изрева гнолът. Всички от бандата му се ухилиха и започнаха да се потупват по раменете от облекчение.

В този момент Дризт взе екипировката си и побърза да си сложи колана с ятаганите. Забелязал невниманието на гнолите, мрачният елф погледна към Гуенивар и кимна по посока на пътеката, простираща се напред, и гъстата растителност край нея. Бързо и тихо пантерата зае новата си позиция. Дризт реши, че няма нужда да издава всичките си тайни, преди да е напълно сигурен в намеренията на новите си спътници.

Той и гнолите тръгнаха надолу по криволичещите проходи в подножието на планината. Дали от уважение към елфа, дали заради името, което си беше извоювала расата му, или поради някаква друга причина, но зверовете вървяха на разстояние от него. Дризт подозираше, че най-вероятно е заради миризмата му — къпането в потока не бе успяло да я отмие.

Водачът на гнолите се обръщаше все по-често към Дризт, а думите му звучаха развълнувано. Докато говореше, намигваше дяволито или енергично разтъркваше големите си лапи. Елфът нямаше никаква представа за какво говори водачът, но от доволното му и нетърпеливо припляскване предположи, че явно става дума за някакво пиршество.

Той скоро се досети накъде отива бандата — често беше наблюдавал от извисяващите се върхове на планината светлините на малкото земеделско селце, сгушено в прострялата се пред него долина. Можеше само да гадае какви са отношенията между хората, живеещи там и гнолите, но подозираше, че не са приятелски.

Когато се приближиха към селцето, всички членове на бандата се снишиха в отбранителни позиции, започнаха да се промъкват покрай храстите и да се крият в сенките им. Здрачаваше се. Наближиха главния път на селото, погледнаха на запад и видяха малкия, усамотен фермерски чифлик.

С дрезгав глас, главатарят на гнолите прошепна:

— Едно семейство — водачът изговаряше думите бавно и ясно, за да е сигурен, че Дризт ще разбере всяка от тях. — Трима мъже и две жени…

— Една девойка — добави жадно друг гнол.

Главатарят изръмжа.

— И трима младежи — завърши той.

Дризт си помисли, че най-накрая е разбрал целта на разходката до селото, но изненаданият му вид накара гнола да потвърди опасенията му.

— Врагове! — заяви той.

Мрачният елф не знаеше почти нищо за двете раси и се чувстваше съвсем объркан. Гнолите бяха тези, които се канеха да нападнат хората, това беше ясно, и възнамеряваха само едно — да разграбят тази ферма веднага щом и последният слънчев лъч се скрие зад хоризонта. Ала Дризт не желаеше да влиза в битка, преди да е разбрал поне още нещо за отношенията между двете раси.

— Врагове? — попита той.

Очевидно смаян, главатарят на бандата сбърчи чело и извика нещо на неразбираемия си език, от което Дризт си помисли, че е различил думите „човек“, „слаб“ и „роб“. Гнолите усетиха притеснението на мрачния елф и започнаха нервно да попипват оръжията си и да се споглеждат.

— Трима мъже — каза Дризт.

Гнолът яростно заби копието си в земята.

— Убий старата! Хвани двете!

— Жени?

Злокобна усмивка се плъзна по лицето на кучеподобния звяр и Дризт малко по-малко започна да разбира къде е неговото място в този конфликт.

— Ами децата? — попита бавно и ясно той, гледайки главатаря на бандата право в очите.

Този въпрос потвърди всичките му опасения. Дризт можеше да приеме нормалната жестокост, проявяваща се между смъртни врагове, но не можеше да забрави последния и единствен път, в който бе участвал в подобно нападение. Тогава беше спасил едно малко елфче, бе скрил момиченцето под трупа на собствената му майка, за да го предпази от яростта на мрачните елфи, от яростта на неговите сънародници. Дризт бе видял много злини през живота си, но убийството на деца бе най-жестоката от всички.

Гнолът заби копието си в земята, а муцуната му се сбърчи в лукава усмивка.

— Не мисля… — каза равно мрачният елф, а в лилавите му очи заиграха огнени пламъци. Гнолите забелязаха, че ятаганите вече са се озовали в ръцете му.

Муцуната на водача отново се сбърчи, но този път от ужас. Звярът не знаеше какъв ще е следващият ход на мрачния елф, но се опита да вдигне копието си и да се защити… Ала беше твърде късно.

Дризт бе бърз като светкавица. Преди върхът на копието дори да е помръднал, елфът се хвърли напред с ятаганите си. Гнолите останаха вцепенени от ужас, когато видяха как остриетата с два замаха прерязаха гърлото на главатаря на бандата. Безмълвен, гигантският водач полетя назад, напразно притиснал врата си с две ръце.

Гнолът, стоящ непосредствено до него, реагира първи, вдигна копието си и се втурна към Дризт. Умелият мрачен елф с лекота отби първата атака, но и се постара да не забави огромното създание. В момента, в който то премина край него, пъргавият До’Урден се претърколи и го изрита в глезените. Загубил равновесие, гнолът се препъна, полетя и копието му се заби дълбоко в гърдите на друг изненадан звяр.

Препъналият се гнол сграбчи острието, но то беше заседнало — върхът му се бе забил здраво в гръбнака на злощастния му сънародник. Но звярът не беше загрижен за умиращия си другар — всичко, което искаше, бе да си вземе оръжието. Той натискаше, дърпаше и въртеше, сипеше ругатни и плюеше в агонизиращото лице на сънародника си, докато един ятаган не се вряза в черепа му.

Друг от бандата забеляза, че мрачният елф се е разсеял и реши, че ще е по-благоразумно да го изненада отдалеч, вдигна копието си и се приготви да го хвърли. Но още преди оръжието да е полетяло, Гуенивар скочи върху гнола и двамата се затъркаляха по земята. Кучеподобното създание нанасяше тежки удари по мускулестите бедра на пантерата, но острите и нокти бяха далеч по-ефективни от неговите атаки. За част от секундата, Дризт успя да извърне поглед от тримата мъртви гноли в краката си, да види четвъртият, лежащ мъртъв в лапите на пантерата, и петият, който бе хукнал да бяга.

Гуенивар се отскубна от хватката на мъртвия гнол. Гладките и мускули трепереха от нетърпение, сякаш се готвеха за така очакваната команда. Дризт се огледа наоколо, огледа труповете, кръвта по ятаганите си и ужасените изражения, застинали върху мъртвите лица. Осъзна, че за пръв път се намесва в подобна ситуация — стоеше на пътя на две раси, за които не знаеше почти нищо. Въпреки това, той се замисли. В съзнанието му се бе загнездил един образ — усмивката на главатаря на гнолите и радостното му обещание да убие децата на фермерите. Залогът беше твърде голям.

С решителен глас, Дризт се обърна към Гуенивар:

— Хвани го.

Гнолът хукна надолу по пътеката, а очите му се стрелкаха във всички посоки — навсякъде, зад всяко дърво и всеки камък, му се привиждаха тъмни фигури.

— Мрачен елф! — повтаряше си отново и отново, сякаш самата дума го окуражаваше да бърза. — Мрачен елф! Мрачен елф!

Задъхан и останал без дъх, гнолът се озова в малка горичка, намираща се в една урва между два голи планински хребета. Изтощеното същество се препъна в един дънер, подхлъзна се и охлузи ребрата си в един остър камък, целият покрит с мъх. Но тези дребни препятствия в никакъв случай нямаше да спрат изплашения гнол. Той знаеше, че е преследван и с крайчеца на очите си улавяше чуждото присъствие, приплъзващо се из сенките.

Щом наближи края на шубрака, потънал във вечерен мрак, гнолът забеляза двете жълти светещи очи, взиращи се в него. Беше видял как пантерата отне живота на сънародника му и веднага се досети какво е застанало на пътя му.

Гнолите бяха страхливи създания, но когато се чувстваха притиснати можеха да се бият с учудваща решителност. Така се случи и сега. Осъзнал, че няма друг избор — не можеше да се обърне и да хукне отново към мрачния елф — гнолът изръмжа и вдигна тежкото си копие.

Копието попадна в целта. Чу се шумолене, глух удар и нещо изскимтя от болка. Жълтите очи изчезнаха за миг, после се втурнаха към едно дърво. Създанието се движеше ниско до земята, почти като котка, но гнолът разбра, че това животинче не е пантера. Раненото същество стигна до дънера и погледна назад. Изплашеният звяр го позна веднага.

— Миеща мечка — измърмори гнолът, после се засмя. — Бягал съм от една миеща мечка! — Той поклати глава и изрази цялата си радост в една дълбока въздишка. Видът на миещата мечка го бе успокоила, но той все пак не можеше да забрави случилото се на пътеката. Трябваше да се прибере в бърлогата, трябваше да уведоми божеството си, огромния гоблин Улгулу, за присъствието на този мрачен елф.

Гнолът направи крачка напред, за да вземе копието си, после изведнъж спря, усетил движението зад себе си. Бавно извърна глава. Можеше да види собственото си рамо и покритата с мъх скала, в която се бе ударил.

Изведнъж гоблиноидния звяр застина на място. Нищо не се помръдваше зад него, целия шубрак бе притихнал, не се чуваше нито звук, но той знаеше, че там се спотайва хищник. Дишането на гнола се учести, а дебелите му юмруци започнаха да се свиват и отпускат от напрежение.

Той се обърна рязко и изрева, но когато огромната пантера скочи от близкия клон и се стовари отгоре му, гневният рев се превърна във вик на абсолютен ужас.

Тежестта на котката едва не премаза гнола, но той не беше крехко създание. Без да обръща внимание на заслепяващата болка, която му причиняваха ноктите на пантерата, той сграбчи огромната и глава и отчаяно се опита да задържи смъртоносната челюст, колкото се може по-далеч от врата си.

Гнолът се бори почти цяла минута, но ръцете му започнаха да треперят под натиска на мощните вратни мускули на Гуенивар. В следващия миг главата и се спусна напред, огромните и зъби се впиха във врата на злощастния звяр и започнаха да го задушават.

Гнолът се разтресе конвулсивно, започна да се мята като обезумял и някак успя да преобърне пантерата. Гуенивар остана равнодушна към това, а челюстта и не охлаби хватката си.

След няколко минути конвулсиите престанаха.

2 Угризения

Дризт пригоди зрението си към инфрачервения спектър — нощното виждане, благодарение на което можеше да наблюдава топлинните излъчвания със същата яснота, с която и предметите на дневна светлина. Ятаганите на елфа блестяха ярко, облени в прясната кръв на гнолите, а топлината на разкъсаните им тела се издигаше в хладния въздух.

Дризт се опита да извърне поглед, опита се да различи следата на Гуенивар, за да разбере накъде бе подгонила петия гнол, но въпреки усилията му, очите на мрачния елф всеки път се връщаха към мъртвите гноли и кръвта по ятаганите.

— Какво направих? — промълви Дризт. Наистина не знаеше. Гнолите бяха говорили за убийства на деца и думите им събудиха гняв в душата му, но какво знаеше той за враждата между тях и фермерите от селището. Ами ако хората и техните деца също бяха чудовища? Ако бяха нападнали селището на гнолите и ги бяха избивали безпощадно? Може би гнолите искаха да си отмъстят за нападението, защото нямаха друг избор, защото трябваше да се защитят.

Дризт избяга от грозната сцена, за да търси Гуенивар. Надяваше се да намери пантерата, преди да е убила и петия гнол. Само ако можеше да го открие и да го хване, може би щеше да получи отговорите на някои въпроси, които толкова отчаяно желаеше да узнае.

Мрачният елф си проправяше път през гъсталака бързо и грациозно стъпките му едва се чуваха. Той с лекота откри следите на гнола, но за съжаление видя и тези на Гуенивар. Когато се приближи към малката горичка, Дризт беше напълно уверен, че търсенето е приключило. Но въпреки това, щом видя пантерата, излегнала се край поредната си жертва, сърцето на мрачния елф се сви.

Котката изгледа с любопитство приближаващият се с бърза крачка Дризт До’Урден.

— Какво направихме, Гуенивар? — прошепна той. Пантерата наклони глава така сякаш не разбираше думите му.

— Кой съм аз, че да раздавам правосъдие? — продължи да говори на себе си мрачният елф. Той се извърна от пантерата и мъртвия гнол и се отправи към кичестите храсти, за да избърше кръвта от остриетата си. — Гнолите не ме нападнаха, дори ме пощадиха, когато ме намериха в потока. А как им се отплатих аз? Като пролях кръвта им!

Дризт погледна с надежда към Гуенивар сякаш очакваше, дори се надяваше, че пантерата ще го укори, ще го порицае и ще потвърди вината му. Но тя стоеше на същото място, без да помръдва, а големите и блестящи в нощта, жълто-зелени очи не бяха нито вперени в Дризт, нито укоряваха постъпката му.

Мрачният елф се опита да възрази — искаше да потъне във вината си, но спокойното изражение на Гуенивар не се промени нито за миг. Когато живееха сами, в пустошта на Подземния мрак, когато Дризт беше изгубил себе си в свирепите пориви, подтикващи го да убива, пантерата често не му се подчиняваше, дори веднъж се бе прибрала в Звездната равнина без разрешението му. Сега обаче, тя като че ли не възнамеряваше нито да си тръгва, нито пък изглеждаше разочарована. Гуенивар се изправи, отърси гладката си черна козина от калта и клонките, после се приближи към мрачния елф и потърка муцуната си в него.

Постепенно Дризт се успокои. Той отново избърса ятаганите си, този път в гъстата трева, прибра ги в ножниците им и погали Гуенивар по главата, за да й благодари.

— Говореха като зли създания — прошепна елфът, сякаш за да се убеди сам в думите си. — Намеренията им ме подтикнаха към това, което сторих.

Разсъжденията му звучаха несигурно, но Дризт трябваше да се насили да повярва в тях. Той въздъхна дълбоко, постара се да се успокои и да потърси в душата си силата, от която се нуждаеше. Изведнъж се досети, че Гуенивар отдавна не се е прибирала в Звездната равнина и че е време пантерата да се върне у дома и да си почине. Бръкна в малката си кесийка, но преди да извади фигурката от черен оникс, Гуенивар вдигна лапа и бутна ръката му. Мрачният елф погледна котката с любопитство, а тя се облегна тежко на него и едва не го събори.

— Вярна моя приятелко — промълви Дризт, осъзнал, че изморената пантера не иска да се връща у дома, а да остане с него. Елфът извади ръка от кесийката, приклекна на едно коляно и притисна Гуенивар до себе си в силна прегръдка. После двамата заедно, един до друг, се отдалечиха от горичката.

Тази нощ Дризт не можа да заспи — остана през цялото време загледан в звездите и потънал в размисли. Гуенивар усети тревогата му и не го остави сам, а когато той се отправи да посрещне следващата зора, пантерата, въпреки че бе изморена и измъчена, с тежка походка закрачи до него. Двамата откриха един скалист хребет в подножието на планината и седнаха да чакат предстоящия спектакъл.

Под тях, в града на фермерите, и последните светлинки загаснаха. Небето на изток порозовя, после се обагри в пурпурни цветове, но Дризт мислеше за друго. Погледът му не се откъсваше от фермерските къщи в далечината, съзнанието му се опитваше да си представи всекидневието на този непознат народ и да измисли някакво оправдание за случилото се през миналия ден.

Хората бяха фермери, Дризт знаеше само това, а явно бяха и трудолюбиви, защото много от тях вече бяха излезли навън и работеха на нивите си. Тези факти го обнадеждиха, но не бяха достатъчни — от тях мрачният елф не можеше да си направи извод за цялостното поведение и характер на човешката раса.

Точно в този момент, когато дървените фермерски постройки и полята със зърно се обляха в дневна светлина, Дризт взе решение.

— Трябва да науча повече, Гуенивар — каза меко той. — Ако аз… ако ние… решим да останем на Повърхността, трябва да опознаем съседите си.

Мрачният елф кимна в потвърждение на думите си. Вече бе доказал на себе си, при това болезнено, че не може винаги да бъде равнодушен наблюдател на случващото се в този свят. Разумът често го подтикваше към действие и Дризт не можеше да му се противопостави. А когато знаеше толкова малко за расите, обитаващи околността, разсъжденията му можеха да го подведат. Можеха да го накарат да причини зло на невинните и по този начин да наруши принципите си, в който така силно вярваше.

Дризт присви очи срещу светлината и се загледа в далечния град. Търсеше нещо, което да го упъти, да му даде някакъв отговор.

— Ще отида там — каза той на пантерата. — Ще отида, ще ги наблюдавам и ще се науча.

Гуенивар стоеше неподвижна, без да издава нито звук. Дризт не можа да прецени дали е разбрала думите му и дали одобрява решението му или не, но когато посегна към кесийката си за фигурката от черен оникс, пантерата не го спря. Няколко секунди по-късно огромното животно тичаше по тунела между измеренията, към родния си звезден дом, а Дризт тръгна по пътеките, водещи към селището на хората и отговорите, които търсеше. Елфът спря само веднъж — при трупа на последния гнол, защото трябваше да вземе плаща му. Разтрепери се от ужас само при мисълта, че краде, ала мразовитата нощ непрестанно му напомняше, че загубата на неговия пиуафуи може да се окаже фатална.

До този миг знанията на Дризт за хората и тяхното общество бяха съвсем нищожни. Дълбоко в недрата на Подземния мрак мрачните елфи не общуваха със съществата, обитаващи света на повърхността, нито пък се интересуваха от тях. Единственият път, когато Дризт чу нещо за хората беше по време на престоя си в Академията на Мензоберанзан, през шестте месеца прекарани в Сорсъри, магьосническата школа. Учителите ги бяха учили да не използват магията „като хората“, а бяха намекнали, че расите, чиито живот не беше дълъг, обикновено се славеха с опасното си безразсъдство.

— Магьосниците от расата на хората — казваха учителите — не са по-малко амбициозни от нас, но ние, мрачните елфи, разполагаме с цели пет века, за да постигнем целите си, а те само с няколко кратки десетилетия.

Дризт беше научил този урок преди двайсет години, но през последните няколко месеца, докато наблюдаваше селището на хората, си го припомняше всеки ден. Ами ако всички хора, а не само магьосниците, бяха толкова амбициозни, колкото и фанатизираните мрачните елфи? Те можеха да посветят почти хилядолетие на постигането на целите си — ами ако и хората бяха готови да се посветят на една-единствена идея дотолкова, че целеустремеността им да се превърне в мания? Дризт се надяваше, че историите за хората и тяхната раса, които бе чул в Академията, са били просто поредните лъжи, оплитащи параноичното общество на мрачните елфи в мрежа от интриги и хаос. Може би хората знаеха как да си поставят по-разумни цели и вероятно се чувстваха щастливи и удовлетворени от дребните радости на краткия им живот.

Докато се луташе из земите на Подземния мрак, Дризт бе срещнал човек само веднъж. Този човек беше магьосник, а поведението му беше странно, непредвидимо и опасно. Магьосникът бе превърнал приятеля на Дризт, печът тракт, който по природа бе безобидно, дребно и човекоподобно създание, в отвратително клюнесто изчадие. Когато мрачният елф и другарите му успяха да открият кулата на магьосника и се опитаха да поправят злото, те бяха посрещнати с ужасна мълния. Накрая човекът бе убит, а приятелят на елфа — печът Трак — остана да се мъчи като чудовище до края на живота си.

Дризт се чувстваше потиснат и огорчен — този магьосник напълно потвърждаваше думите на учителите от Академията. Стъпките на мрачния елф към селището на фермерите бяха внимателни и предпазливи, натежали от растящия в душата му страх, че убийството на гнолите е било грешка.

Елфът реши да наблюдава същата отдалечена къща в западния край на града, която гнолите бяха възнамерявали да нападнат. Постройката беше дървена, дълга и схлупена, с една врата и няколко прозореца със спуснати кепенци. Пред къщата имаше веранда, а до нея — хамбар на два етажа, чиито порти бяха толкова големи, че през тях можеше да премине каруца. По двора наоколо имаше много заграждения, отделени едно от друго с различни на вид и височина огради. В някои от тях се отглеждаха пилета или прасета, в друго имаше една коза, а останалите ограждаха прави лехи с буйни растения, които Дризт виждаше за първи път.

От трите страни на двора имаше ниви, но гърбът на къщата бе съвсем близко до гъстата гора и големите скалисти масиви на планинския склон. Дризт се шмугна под ниските клони на един бор, близо до дървената постройка, и остана да наблюдава — от този ъгъл можеше да вижда по-голяма част от двора.

На полетата работеха трима възрастни мъже. По външния им вид Дризт реши, че вероятно са от три поколения, но не можа да различи нищо повече — бяха прекалено далеч от дървото, където се криеше той. Близо до къщата обаче, четири деца, млада девойка и три малки момчета, изпълняваха тихо сутрешните си задължения — грижеха се за кокошките и прасетата и плевяха зеленчуковата градина. През по-голямата част от сутринта четирите деца работеха поотделно и Дризт не успя да научи много за семейните им отношения. Те не си пречеха, нито се разсейваха, ала когато на верандата излезе едра пепеляворуса жена и удари един голям звънец, сякаш цялата енергия, събрана в малките работници, изригна неконтролируемо.

С викове и крясъци трите момчета хукнаха към къщата, но поспряха за кратко, колкото да хвърлят няколко развалени зеленчука по сестра си. Първоначално Дризт се уплаши, че битката може да прерасне в сериозен конфликт, но когато младата жена отвърна мило на братята си и всички се разсмяха, елфът разбра, че всичко е било просто игра.

Не след дълго най-младият от мъжете на полето, вероятно по-големият брат на децата, се втурна с викове на двора, размахвайки голяма желязна мотика. Девойката извика нещо окуражително на новопоявилия се приятелски настроен мъж и трите момчета хукнаха към верандата. Мъжът обаче беше по-бърз. Той грабна един от малчуганите със силната си ръка и го пусна в поилката на прасетата.

Едрата жена със звънеца не спираше да недоволства и през цялото време клатеше безпомощно глава. От къщата излезе слаба възрастна женица с посребрена коса, застана до другата и размаха заплашително една дървена лъжица. Очевидно доволен, младежът прегърна през рамо девойката и двамата последваха две от момчетата в къщата. Третото дете се измъкна от мръсната вода и понечи да ги последва, но дървената лъжица му попречи.

Дризт не разбираше и дума от това, което казваха хората, но се досети, че старицата няма да пусне малчугана в къщата докато не се изсуши. Непослушното момче се начумери и измърмори нещо зад гърба и, когато тя понечи да влезе в къщата, но явно не бе улучило подходящия момент.

Другите двама мъже, единият от които имаше гъста сива брада, а другият беше гладко избръснат, се върнаха от полето и се озоваха точно зад мърморещия малчуган. Буйното момче полетя отново във въздуха и — Пльок! — отново се приземи в поилката. Мъжете се поздравиха развеселени и влязоха в къщата сред радостните възгласи на останалите от семейството. Измокреното до кости дете промърмори отново и плисна шепа вода в лицето на свинята, дошла да провери какво става.

Дризт наблюдаваше всичко с растящо любопитство. Не беше видял нищо, което да го доведе до някакво заключение, но жизнерадостния характер на това семейство и смиреното държание на победения в играта, окуражиха мрачния елф. Бе усетил общността на хората — всички се трудеха с една обща цел. Ако всички ферми в града приличаха на тези, то това място със сигурност наподобяваше повече на Блингденстоун, градът на лукавите гномове, отколкото на Мензоберанзан.

Следобедът премина като сутринта, в усърдна работа и игри. Семейството се прибра рано. Всички лампи в къщата изгаснаха малко след залез-слънце и Дризт се шмугна в гората, за да размисли над видяното.

Още не беше съвсем уверен, но тази нощ успя да заспи спокойно, без да се измъчва от угризения за смъртта на гнолите.

От три дни мрачният елф наблюдаваше фермата, скрит в сенките на големия бор, наблюдаваше игрите на семейството и усърдния им труд. Сплотеността на тези хора му се струваше все по-очевидна, а когато децата наистина се сбиваха, винаги идваше някой по-възрастен да ги разтърве и помири. И не след дълго побойниците отново се връщаха към игрите си.

Всички съмнения напуснаха Дризт.

— Пазете се от остриетата ми, разбойници — прошепна една нощ той към притихналата планина.

Младият мрачен елф бе решил, че гнолите, гоблините и всички други същества, решили да посегнат на тази ферма и това семейство, ще трябва преди това да се сблъскат с танцуващите остриета на Дризт До’Урден.

Той разбираше, че поема риск като наблюдава къщата. Имаше вероятност някой от фермерите да го забележи и да се уплаши. Но на този етап от живота си, Дризт не се страхуваше да поеме този риск. Част от него дори се надяваше да го намерят.

Рано сутринта на четвъртия ден, преди слънцето да се е показало на източното небе, мрачният елф се отправи към своя бор и заобиколи гористите хълмове, обграждащи самотната къща. Докато Дризт достигне до своя пост, във фермата вече кипеше труд. Елфът се настани удобно на мекия мъх под дървото и надникна от сенките към обляното в светлина безоблачно небе.

След около час една фигура излезе от фермата и тръгна към него. Беше най-малкото от децата — пепеляворусо момченце, което изглежда прекарваше повече време в поилката, отколкото извън нея и то не по собствено желание.

Мрачният елф се шмугна зад ствола на близкото дърво, без да е сигурен в намеренията на момчето. Скоро разбра, че то не го е видяло, защото малчуганът се шмугна в гората, обърна се към къщата, изсумтя през рамо, после подсвирквайки си се запъти към хълмистата планина. В този момент Дризт осъзна, че детето бе изоставило задълженията си и почти одобри безотговорното му отношение. Въпреки това обаче, мрачният елф не беше сигурен, че малкото дете постъпва разумно като се отдалечава от къщата в тази опасна местност. Момчето не изглеждаше на повече от десет години, беше слабичко и имаше невинни сини очи, надничащи иззад кехлибарените му къдрици. Дризт изчака няколко секунди, за да даде на детето повече преднина и да види дали няма да дойде още някой, после тръгна след него, воден от подсвиркването му.

Момчето се отдалечи доста от фермата — беше поело нагоре към планината, а мрачният елф го следваше на около стотина крачки, решен да го пази.

В тунелите на Подземния мрак Дризт можеше да се промъкне зад всяко същество и да го потупа по рамото без въобще да бъде усетен. Сега бе изминал само около половин час, откакто елфът тръгна след детето, а то вече променяше посоката и скоростта си, дори свирукането му беше престанало. Всичко това подсказа на Дризт, че малчуганът е усетил присъствието му.

Мрачният елф се зачуди дали детето не е усетило и нещо друго. Той извади фигурката от черен оникс, призова Гуенивар и я прати да го прикрива отстрани. После с предпазливи крачки, Дризт тръгна отново.

Миг по-късно, когато момчето изпищя от ужас, елфът извади ятаганите и забрави за всякаква предпазливост. Не разбираше думите му, но ясно усещаше отчаянието в тях.

— Гуенивар! — извика мрачният елф. Искаше отново да викне пантерата при себе си, но не можеше да спре и да я изчака, трябваше да продължи.

Следата се виеше нагоре по една стръмнина, мяркаше се между дърветата и свършваше на ръба на огромна пропаст, широка около двайсет фута. Нямаше мост, по който да се мине от другата страна на пропастта, освен едно-единствено дърво, простиращо се над нея. В далечния край на дървото висеше момчето. Очите му се разшириха, когато забеляза приближаващия се с ятагани в ръце тъмнокож елф. Детето промълви няколко думи, но Дризт не можа да разбере нито една от тях. Чувство на вина заля мрачния елф. Животът на момчето бе застрашен и то само защото го бе последвал. Пропастта беше толкова дълбока, колкото и широка, но дъното и бе покрито с остри камъни и бодливи храсти. Дризт не беше подготвен нито за неочакваната среща, нито за последствията от нея, и в първия момент се поколеба, но после побърза да забрави проблемите си. Той прибра ятаганите в ножниците им и направи елфическият жест за мир. Кръстосал ръце пред гърдите си, мрачният елф пристъпи върху дървото.

Момчето нямаше друг избор. Веднага щом се свести от шока, предизвикан от появата на странния елф, то се залюля, скочи към една издатина на каменния рид, като бутна края на дървото към пропастта. Дънерът полетя надолу, но Дризт успя да отскочи назад и да се спаси. Мрачният елф разбра, че момчето не е било в опасност, а само се е преструвало, за да надхитри преследвача си. Той се досети, че детето е решило, че някой от семейството му е тръгнал след него и че фалшивата заплаха ще му спести наказанието.

Сега самият Дризт беше в опасност. Беше разобличен. Той се опита да измисли начин да обясни присъствието си на момчето и да го успокои, но то не чака никакви обяснения. С разширени от ужас очи, детето се изкачи по каменния насип, по една пътека, която очевидно му беше позната, и побърза да се шмугне в храсталаците.

Дризт се огледа безпомощно наоколо.

— Почакай! — извика той на езика на мрачните елфи, макар и да знаеше, че момчето няма да го разбере и няма да спре.

Една черна пантера изтича зад мрачния елф, полетя във въздуха и с лекота прескочи пропастта. Гуенивар се приземи меко от другата страна на разлома и изчезна в гъсталака.

— Гуенивар! — извика Дризт, за да спре пантерата. Мрачният елф не знаеше какво ще направи тя на детето. Доколкото знаеше котката бе виждала човек само веднъж — магьосникът, който впоследствие беше убит от приятелите на Дризт. Мрачният елф се огледа — търсеше начин да последва момчето. Можеше да се спусне по стената на пропастта, да премине по дъното и да се покатери по отсрещната стена, но това щеше да му отнеме много време.

Дризт изтича няколко крачки назад, после се засили към пропастта и скочи във въздуха, призовавайки вродената си сила — левитацията. Мрачният елф почувства истинско облекчение, когато усети как тялото му се освободи от земното притегляне. За пръв път откакто живееше на Повърхността, използваше заклинанието. В този свят под открито небе тази способност рядко можеше да помогне на един криещ се мрачен елф.

Малко по-малко, благодарение на засилването си, Дризт започна да се приближава към ръба на пропастта и съсредоточи силата си, за да се спусне към каменния насип, но заклинанието свърши изведнъж и мрачният елф се удари в земята. Той не обърна внимание на ожуленото си коляно, нито пък се зачуди защо заклинанието бе изгубило силата си, а се изправи, продължи да тича и да зове отчаяно Гуенивар.

Успокои се едва когато я намери. Пантерата седеше спокойно на едно сечище и с една лапа притискаше малкото момче с лице към земята. Детето извика отново. Дризт предположи, че вика за помощ, но въпреки това малчуганът изглеждаше жив и здрав.

— Ела, Гуенивар — тихо и спокойно промълви мрачният елф. — Остави детето.

Пантерата се прозя лениво, но накрая се подчини, изправи се, премина през сечището и застана до господаря си.

В продължение на няколко минути, момчето остана да лежи на земята, после събра цялата си смелост и кураж, скочи на крака и се обърна право към мрачния елф и неговата пантера. Очите му изглеждаха още по-големи, чисто изражение на ужаса, надничаща от мръсното му личице.

— Какво си ти? — попита момчето на човешки език.

Дризт сви рамене и разпери ръце встрани, за да покаже на детето, че не разбира думите му. После несъзнателно посочи към гърдите си и отвърна:

— Дризт До’Урден.

Елфът забеляза, че момченцето едва се помръдва, бавно премества единия си крак зад другия, после тайничко ги изравнява. Той въобще не се изненада, дори се увери, че този път няма да изпусне пантерата, когато детето се завъртя на пети и побягна с писъци:

— Помощ! Видях Дризт!

Дризт погледна към Гуенивар, сви рамене и котката сякаш му отвърна по същия начин.

3 Улгулу

С натежали от страх стъпки, дългоръкият гоблин Натак започна да се изкачва нагоре по стръмния насип. Злощастното същество трябваше да докладва за видяното, за петте мъртви гнола, но се съмняваше, че Улгулу или Кемфана ще се зарадват на новината. Но нима имаше друг избор? Можеше да избяга, да прекоси планината, да мине от другата и страна и да изчезне в пустошта. Натак знаеше, че Улгулу има навика да отмъщава жестоко, но да избяга — този вариант му се струваше още по-отчаян. Огромният му господар можеше да изтръгне цяло дърво с голите си ръце, можеше да откърти камък от огромна скала какво би му попречило да пререже гръкляна на един дезертирал гоблин?

Натак излезе от укритието на шубрака и мина през малкото преддверие, водещо към пещерата на господаря му.

— Време ти било да се върнеш — изсумтя един от двата гоблина в стаята. — Няма те два дни!

Натак кимна и си пое дълбоко дъх.

— Какво открил? — попита другият. — Намерил ли гноли?

Натак пребледня, дори и най-дълбоката въздишка не можеше да облекчи паниката, напираща в него.

— Вътре ли е Улгулу? — попита нервно той.

Пазачите се спогледаха с любопитство, после се вторачиха в Натак.

— Намерил ги е — отбеляза един от тях, досетил се за проблема. — При това мъртви.

— Улгулу няма да е доволен — изписка другият.

Гоблините се отдръпнаха и повдигнаха тежката завеса, която отделяше преддверието от залата за срещи.

Натак се поколеба, преди да влезе, започна да се озърта през рамо, сякаш се канеше да промени намерението си. „Май беше по-добре да избера битката“, помисли си той. Пазачите сграбчиха дългия си сънародник, грубо го изблъскаха в залата и кръстосаха копия зад гърба му, за да му попречат да избяга.

Натак успя да запази присъствие на духа, когато видя, че на огромния трон в дъното на стаята седи не Улгулу, а Кемфана. Той се славеше като по-спокойният от двамата братя, въпреки че бе разкъсал достатъчно от подчинените си, за да си спечели уважението им. Водачът не обърна особено внимание на Натак, а продължи оживения си разговор с Пиводън — дебелият великан, който доскоро твърдеше, че пещерата е негова.

Натак се затътри през стаята и привлече погледите на планинския великан и на почти толкова огромното, аленокожо гоблиноидно създание.

— Да, Натак? — попита Кемфана и махна с ръка, за да предотврати протестите на великана. — Какви новини ми носиш?

— Аз… аз — започна да заеква гоблинът.

Огромните очи на Кемфана изведнъж заблестяха в оранжево — той беше неспокоен, при това опасно неспокоен.

— Аз намерил гнолите! — промърмори Натак. — Били убити. Мъртви.

Пиводън изръмжа гърлено и заплашително, но Кемфана сграбчи здраво ръката му, за да му напомни кой е водачът.

— Мъртви? — тихо попита аленокожият гоблин.

Натак кимна.

Кемфана съжали за загубата на верните роби, но съзнанието на невръстния баргест в този момент бе заето с други мисли — той се чудеше колко ли бурна щеше да е реакцията на непредсказуемия му брат като чуе тази новина. Не му се наложи да се чуди дълго.

— Мъртви! — чу се рев, който едва не разцепи пещерата. Всички в залата се свиха инстинктивно и се извърнаха към звука точно, когато огромната скала, служеща за врата към другата стая, се отмести с грохот.

— Улгулу! — изписка Натак, коленичи на пода и се поклони до земята — не смееше да вдигне очи.

Огромното гоблиноидно чудовище с морава кожа влетя в залата, а оранжевите му очи кипяха от гняв. С три огромни крачки Улгулу се озова до планинския великан. Пиводън изглеждаше дребен и уязвим пред гигантския водач.

— Мъртви! — повтори яростния си рев Улгулу.

Редиците на неговото племе бяха започнали да оредяват. Гоблините бяха избивани от хората или от тях. По време на обичайните си гневни изблици той ги изяждаше и така малобройната банда гноли бе останала единствената грабителска сила на цялото племе.

Кемфана изгледа сърдито по-големия си брат. Двамата невръстни баргести бяха дошли заедно в Материалния свят, за да се хранят и растат. Улгулу незабавно заел мястото на водача, винаги изяждаше най-здравите от жертвите им и така ставаше все по-огромен и силен. Цвета на кожата му и внушителният размер на невръстното чудовище показваха, че скоро ще е готово да се завърне в смрадливите долини и разломи на Геена.

Кемфана се надяваше този ден да настъпи скоро. Когато Улгулу се отидеше, той щеше да управлява, щеше да яде и да става все по-силен. След това щеше да настъпи краят на безкрайния период на съзряване в този прокълнат свят и Кемфана щеше да се завърне в родното си измерение, за да се съревновава със сънародниците си.

— Мъртви — изрева отново Улгулу. — Отвратителен гоблин! Стани и ми обясни как се е случило това! Кой е постъпил така с гнолите ми?

Натак пълзя около минута, после събра смелост и се изправи на колене.

— Аз не знае — изхленчи той. — Гноли разкъсани, накълцани и умрели.

Улгулу се залюля на широките си, огромни пети. Гнолите се бяха отправили към фермата, беше им заповядано да се върнат със собственика и най-големия му син. Здравите им тела щяха да подсилят значително огромния баргест, дори можеха да му осигурят зрелостта, необходима, за да се завърне в Геена.

Натак беше донесъл лоши новини и Улгулу трябваше да прати Пиводън или дори сам да посети човеците. Но както великанът, така и огромното мораво чудовище, можеха да предизвикат фермерите от града да предприемат общи и опасни действия.

— Тифанис! — изведнъж изрева гоблиноидът.

От стената, откъдето Улгулу бе нахлул с гръм и трясък, се отрони малко камъче. Още не беше паднало на земята, когато един дребничък дух излетя от малкия процеп, който му служеше като спалня, прекоси шестметровата зала за срещи и се настани върху огромното рамо на баргеста.

— Викали-сте-ме, да, викали-сте-ме, господарю — неразбираемо бързо и с тъничък гласец, наподобяващ жужене, промълви Тифанис.

Другите дори не бяха усетили кога дребното същество прекоси стаята. Кемфана се обърна и поклати глава от изумление.

Улгулу се разсмя — толкова обичаше да гледа най-ценния си слуга — Тифанис. Той беше куиклинг — дребен дух, притежаващ способността да се движи в измерение, което не се подчиняваше на общоприетите закони на времето. Куиклингите притежаваха невъобразима енергия — можеха да изпълняват неизпълними за другите раси задачи и бяха толкова ловки, че можеха да засрамят дори и най-сръчния крадлив полуръст.

В първите дни от управлението си, Улгулу се бе държал благосклонно с Тифанис. От всички обитатели на пещерата духът беше единственото същество, което гоблиноидът не бе заробил и този съюз му бе дал значително предимство пред Кемфана. Тифанис проучваше потенциалните жертви и Улгулу винаги знаеше кои да изяде и кои да остави на брат си, винаги знаеше как да победи по-силните от себе си.

— Скъпи Тифанис — със странно дрезгав глас промълви гоблиноидът. — Натак, клетият Натак — гоблинът усети скрития смисъл в това обръщение, — ме уведоми, че моите гноли са претърпели нещо ужасно.

— И-вие-искате-да-отида-и-да-разбера-какво-се-е-случило-с-тях, така-ли, ослепителни-господарю? — попита Тифанис.

Улгулу помълча за миг, за да проумее едва разбираемия порой от думи, после кимна нетърпеливо.

— На-секундата, господарю-мой. Веднага-се-връщам.

Гоблиноидът усети леко гъделичкане по рамото. Докато той или другите разберат какво бе казал Тифанис, тежката завеса, отделяща залата от преддверието, вече падаше на мястото си.

Един от гоблините — пазачи надникна за миг, за да провери дали Кемфана или Улгулу не са го викали, после се върна на мястото си, решил, че завесата се е разлюляла от вятъра.

Улгулу отново изрева, а Кемфана го погледна с отвращение. Той мразеше Тифанис толкова много, че можеше досега да го е убил, ако не съществуваше възможност духът да поработи и за него, когато брат му се завърнеше в Геена.

Натак започна да отстъпва бавно назад — искаше да се измъкне тихичко от залата, но огромният водач го закова на място само с един поглед.

— Докладваното от теб ми послужи добре — започна баргестът.

Натак се успокои, но само за миг. Злощастния гоблин видя как огромната ръка на Улгулу се изстрелва към него и го сграбчва за гърлото.

— Но щеше да ми послужи по-добре, ако се беше потрудил да разбереш какво се е случило с гнолите ми! — закрещя чудовището и вдигна окаяното същество от земята.

Дългоръкият гоблин едва не загуби съзнание. А когато краката му се озоваха в огромната кръвожадна паст на Улгулу, Натак съжали, че е жив.

— Разтрий дупето, облекчи болежката. Боят с пръчката, не е по-страшен от мечката. Разтрий дупето, облекчи болежката. Боят с пръчката, не е по-страшен от мечката.

Лиъм Тисълдаун не спираше да повтаря старата поговорка, за да отвлече мислите си от парещата болка под панталонките му. Пакостливият малчуган не за първи път си бъбреше тази пословица, но сега беше по-различно, макар че не след дълго Лиъм си призна, поне пред себе си, че и този път бе изоставил задълженията си.

— Но не излъгах, че видях Дризит — ядосано изръмжа хлапето.

В този миг вратата на бараката се открехна и в помещението за дърва влязоха Шоно, вторият по големина брат на Лиъм, и Елени, единствената им сестра.

— Дано този път си вземеш поука — сгълча пакостника тя. — Лошо е да се измъкваш от къщи, когато има работа, но да се прибираш с такива истории…!

— Онзи Дризит беше истински — възрази Лиъм, недоволен от покровителствения тон на сестра си. Родителите му току-що го бяха наказали, не се нуждаеше и от хапливите забележки на Елени. — Беше черен като наковалнята на Конър и водеше черен лъв със себе си!

— По-тихо — предупреди ги Шоно. — Ако татко разбере, че сме тук и си губим времето в приказки, ще ни набие и тримата.

— Дризит — невярващо изсумтя Елени.

— Истина ви казвам! — повиши тон Лиъм и в отговор получи шамар от брат си.

Вратата изведнъж се отвори. Пребледнели от страх, трите деца се обърнаха към входа на бараката.

— Влизай, бързо! — ядосано прошепна Елени, когато видя на прага брат си Флани, който беше малко по-голям от Шоно, но с три години по-малък от нея. Тя сграбчи момчето за яката и го издърпа вътре. Шоно, най-притеснителният от всички, бързо подаде глава навън, за да види дали някои не ги е видял, после тихо затвори вратата.

— Не е честно да ни шпионираш! — запротестира Елени.

— Аз откъде да знам, че сте тук? — тросна се Флани.

— Идвах насам, за да подразня малкия — момчето погледна към Лиъм, изкриви устата си и заплашително размаха ръце — Пазете се, пазете се — забоботи Флани.

— Аз съм Дризит и ще изям всички дребосъци!

Лиъм отвърна очи от брат си и гримасите му, ала Шоно не се впечатли.

— О, я млъкни! — изръмжа той и, за да придаде по-голяма убедителност на думите си, плесна Флани по тила.

Флани се обърна и понечи да отвърне на удара, но Елени застана между тях.

— Спрете! — извика тя, но толкова силно, че всичките четири деца на Тисълдаун сложиха пръст върху устните си и прошепнаха:

— Шшшш!

— Дризит беше истински — запротестира отново Лиъм. — Мога да ви го докажа, ако не ви е страх!

Децата впериха любопитните си погледи в него. Всички знаеха, че най-малкото им братче е изпечен лъжец, но сега нямаше какво да спечели с измислиците си. Баща им не му вярваше, а за Лиъм само това имаше значение — само така можеше да избегне наказанието. Момчето продължи да упорства, а тонът на думите му звучеше искрено.

— Как ще докажеш, че Дризит съществува? — попита Флани.

— Утре нямаме никакви задължения — отвърна Лиъм. — Ще отидем да берем боровинки в планината.

— Мама и татко никога не ни пускат там — добави Елени.

— Ще ни пуснат, ако убедим Конър да дойде с нас — каза Лиъм, имайки предвид най-големия им брат.

— Конър няма да ти повярва — възрази му момичето.

— Но ще повярва на теб! — тросна се най-малкият и всички отново прошепнаха:

— Шшшшш!

— Аз също не ти вярвам — тихо отвърна Елени. — Ти винаги си измисляш разни неща, винаги си навличаш само неприятности и после лъжеш, за да ти се размине!

Лиъм скръсти малките си ръчички и ядосано тропна с крак.

— Ще ми повярваш — тросна се той, — ако убедиш Конър да дойде с нас!

— Да, помоли го да дойде — започна да я умолява и Флани, въпреки че Шоно клатеше отрицателно глава, размишлявайки над последствията, до които можеше да доведе това.

— Значи ще се изкачим в планината… — промълви Елени, за да изрази съгласието си и да подкани Лиъм да продължи с плана си.

Палавият малчуган се ухили широко, после коленичи на земята, събра една купчина стърготини и се опита да нарисува груба карта на мястото, където бе срещнал Дризит. Планът беше простичък — за примамка щяха да използват Елени, която съвсем нехайно щеше да събира боровинки и горски плодове. Четиримата братя щяха да я последват тайно и да я наблюдават, а тя трябваше да се престори, че си е изкълчила глезена или просто се е наранила. Именно ужасеният вик на Лиъм беше привлякъл онзи Дризит за първи път — щеше да го привлече и сега, особено когато примамката беше хубаво и младо момиче като Елени.

Тя се сепна. Идеята да се чувства като стръв за риболов не и се нравеше особено.

— Е, ти така или иначе не ми вярваш — побърза да добави Лиъм. Продължителната му усмивка и зеещата дупчица от падналия му зъб и подсказаха, че се бе хванала в капана заради собственото си упорство.

— Ще го направя тогава — изсумтя Елени. — И наистина не вярвам на историите ти за твоя Дризит, Лиъм Тисълдаун! Но ако лъвът е истински и ме подгони, скъпо ще си платиш, така да знаеш! — Момичето каза това, обърна се и изскочи от бараката.

Лиъм и Флани плюха на дланите си и погледнаха предизвикателно към Шоно. Когато и той преодоля страха си, тримата братя стиснаха победоносно ръце. Всички недоразумения помежду им сякаш изчезваха, когато някой от тях успееше да подразни Елени.

Нито един от тях не каза на Конър за планирания лов на Дризит. Лиъм се съгласи да му върне услугата на Конър, ако не открият странния звяр, а Елени напомни на най-големия си брат колко много услуги и дължи. Обеща му, че ако заведе нея и момчетата да берат боровинки в планината, това ще изплати целия му дълг.

Конър започна да недоволства и да се оправдава. Оплака се, че една от кобилите има нужда от подковаване, но скоро не издържа на веселите сини очи и широката усмивка на по-малката си сестричка и започна да се размеква, а обещанието на Елени, че ще опрости немалкият му дълг, го накара окончателно да се предаде.

С благословията на възрастните фермери, Конър Тисълдаун поведе сестра си и братята си нагоре в планината. Децата носеха кошнички в ръцете си, а на хълбока на младия мъж висеше грубо изкован стоманен меч.

Дризт усети уловката много преди малката дъщеря на фермера да излезе сама на полянката с боровинките. Беше видял и трите момчета на Тисълдаун, снишени в сенките на близката яворова горичка, също и най-големият брат — Конър, който размахваше грубия си меч като аматьор. Мрачният елф се досети, че най-малкото от момчетата ги беше довело тук. Предишният ден видя как го бяха затворили в бараката за дърва, а виковете му „Дризит!“ се разнасяха след всяко изплющяване на пръчката, поне в началото. Сега упоритият малчуган искаше да докаже невероятната си история.

Изведнъж момичето, което береше боровинки, се сви, после падна на земята и изкрещя, сякаш изпитваше силна болка. Дризт разпозна същата дума, която беше използвало и момчето — „Помощ!“ — и на тъмното му лице се изписа широка усмивка. Момичето беше паднало толкова смешно, че мрачният елф веднага бе усетил играта. То не беше наранено, просто викаше Дризит.

Дризт тръсна невярващо гъстата си бяла коса и тръгна, но изведнъж инстинктите му го накараха да спре. Когато погледна към седналото на земята момиче, което разтриваше глезена си, оглеждаше се нервно наоколо и хвърляше по един поглед назад към скритите си братя, сърцето на Дризт се сви изведнъж и нещо започна да го тегли към нея, нещо, на което той не можеше да устои. От колко време беше сам, откога се скиташе без приятели? В този момент Белвар му липсваше много — жадуваше за компанията на приятеля си свиърфнебъл, с който бяха преминали през толкова премеждия из земите на Подземния мрак. Липсваше му и Закнафейн — неговият баща и приятел. Мрачният елф не издържаше повече, не можеше само да наблюдава милеещите един за друг роднини.

Беше настъпил моментът, в който Дризт До’Урден трябваше да се изправи пред съседите си.

Мрачният елф нахлупи качулката на огромния гнолски плащ над очите си, въпреки че парцаливата дреха не можа да скрие произхода му, и тръгна напред. Надяваше да установи някаква връзка с момичето, поне да успее да успокои първоначалната и реакция на появата му. Но и в най-добрия случай надеждите му бяха прекалени. Когато го видя, момичето ахна:

— Дризит!

Елени искаше да изкрещи, но не можеше, искаше да избяга, но ужасът я беше приковал на място. От скривалището си между дърветата, Лиъм извика:

— Видя ли? Дризит! Казах ви! Казах ви!

Момчето погледна към братята си. Флани и Шоно изглеждаха смаяни и развълнувани, но лицето на Конър изглеждаше толкова заплашително и страшно, че само за миг успя да попари радостта на Лиъм.

— О, богове — промърмори най-големият син на Тисълдаун. Конър бе пътешествал много с баща си и се бе научил да разпознава враговете. Младият мъж погледна към обърканите си братя и промълви една-единствена дума, чийто смисъл малчуганите не знаеха: — Мрачен елф!

Дризт спря на няколко крачки от уплашеното момиче. За пръв път виждаше жена от расата на хората и имаше възможност да я огледа отблизо. Елени беше хубава — очите и бяха големи и нежни, на бузите си имаше трапчинки, а кожата и беше гладка и златиста. Мрачният елф знаеше, че този път няма да се сражава с никого. Той се усмихна на Елени и плавно кръстоса ръце в жеста, който за повечето раси означаваше мир.

— Дризт — поправи я той и посочи с пръст към гърдите си. В този миг нещо прошумоля и го накара да извърне поглед от момичето.

— Бягай, Елени! — изкрещя Конър Тисълдаун. Размахал меча си, младежът се бе насочил право към Дризт. — Това е мрачен елф! Мрачен елф! Бягай, спасявай се!

От всичките крясъци Дризт разпозна само думите „мрачен елф“. Отношението и намеренията на човека бяха ясни. Той се изправи между Дризт и Елени и насочи острието си към гърлото на елфа. Защитено от най-големия си брат, момичето успя да се посъвземе и да стане, но не побягна, както й беше казал той.

Тя също бе чувала за злите мрачни елфи и не можеше да остави Конър сам.

— Обърни се! — изкрещя младият мъж.

Несъзнателно Дризт се опита да отговори с помощта на езика на жестовете — сложните мимики и движения с ръце, които мрачните елфи често използваха, за да общуват.

— Той прави заклинание! — извика Елени и легна по очи на полянката с боровинките. Конър изкрещя и се хвърли срещу мрачния елф. Преди да разбере какво става, Дризт сграбчи младежа под лакътя, а с другата си ръка изви китката му, за да вземе оръжието. Мрачният елф завъртя тежкия меч три пъти над главата на Конър, после го преметна във въздуха, хвана острието на меча и го подаде на младия мъж с дръжката напред. Дризт разпери ръце и се усмихна. Според обичаите на мрачните елфи показването на превъзходство без нараняването на опонента означаваше покана за приятелство. Но тази ослепителна демонстрация успя да предизвика в най-големия син на фермера Бартоломю Тисълдаун само страхопочитание и ужас.

Конър дълго остана със зяпнала уста. Мечът падна от ръката му, но той не забеляза това, панталоните му се намокриха и прилепнаха към краката му, но той не усети нищо.

От гърдите на младежа се изтръгна ужасен вик. Той грабна пищящата Елени и двамата се втурнаха към яворовата горичка, за да приберат останалите. После всички заедно се затичаха към къщи и не спряха докато не достигнаха портите на фермата.

С разперени ръце, Дризт остана сам на полянката с боровинките. Усмивката му бавно се стопяваше.

Две очи като живи въглени наблюдаваха с особен интерес сцената, разиграла се на полянката.

Неочакваната поява на мрачния елф, облечен в гнолски плащ, бе отговорила на много от въпросите на Тифанис. Куиклингът бе огледал внимателно труповете на гнолите и не можеше да приеме, че смъртоносните им рани бяха нанесени от грубо изкованите оръжия на фермерите от града.

Когато видя великолепно изработените ятагани, висящи на колана на мрачния елф и изумителната ловкост, с която той бе обезвредил момчето на фермера, Тифанис разбра какво се е случило.

Прашните следи, който оставяше след себе си, можеха да объркат и най-добрия преследвач в Царствата. Тифанис беше дух, който никога не се движеше в една посока. Той профучаваше край планинските пътеки, обикаляше около стволовете на някои дървета, спускаше се нагоре-надолу по други и често удвояваше, дори утрояваше пътя си. Но разстоянията не го притесняваха.

Дризт още стоеше на полянката и размишляваше над провалената среща, когато дребният куиклинг застана пред огромния, морав баргест.

4 Тревоги

Бартоломю Тисълдаун промени коренно мнението си за чудатото същество, което Лиъм бе нарекъл „Дризит“, след като най-големият му син Конър му бе дал друго, много по-приемливо название — мрачен елф. През целия си четирийсет и петгодишен живот, фермерът Тисълдаун беше живял в Малдобар — градът, намиращ се на петдесет мили нагоре по поречието на Реката на мъртвите орки, североизточно от Сундабар. Бащата на Бартоломю беше прекарал живота си в Малдобар, дядо му също. През всичките тези години фермерът Тисълдаун бе чул за мрачните елфи само веднъж — тогава се носеха слухове, че малкото селище на горските елфи, намиращо се в Мразовития Лес, на стотина мили северно от града на фермерите, е било нападнато. Говореше се, че вероятните извършители са били отряд мрачни елфи, но селището бе атакувано преди повече от десет години.

Когато чу разказа на децата си за станалото при полянката с боровинките, фермерът Тисълдаун не можа да успокои страховете си, все пак той не знаеше нищо за тези опасни тъмнокожи същества. Конър и Елени бяха пораснали достатъчно и можеха да се грижат за себе си в подобни критични ситуации. Те бяха видели елфа отблизо и бяха убедени, че кожата му е била тъмна.

— Единственото нещо, което не мога да проумея — каза Бартоломю на Бенсън Делмо, дебелият веселяк, кмет на Малдобар и на останалите фермери, събрали се в къщата му същата нощ, — е защо този мрачен елф е пуснал децата. Не съм експерт по мрачните елфи, но съм чувал достатъчно, за да очаквам съвсем различно поведение от тях.

— Може атаката на Конър да е била по-добра, отколкото той самият предполага — тактично се обади Делмо. Всички бяха чули историята за обезоръжаването на младежа. Лиъм и останалите деца на Тисълдаун, с изключение на клетия Конър, разбира се, винаги бяха готови да разкажат отново този момент от случката.

Най-големият син наистина оценяваше доверието, което му бе гласувал кмета, но не можеше да излъже. Конър поклати категорично глава:

— Той ме надхитри — призна си младежът. — Може би бях прекалено изненадан, когато го видях, но той ме победи, при това съвсем честно.

— Не му е било лесно да го стори — добави Бартоломю, за да разсее подигравките на групата. — Всички сме виждали как се бие Конър. Миналата зима той повали три гоблина, че дори и вълците, които яздеха.

— Успокой се, добри ми Тисълдаун — предложи кметът. — Никой не се съмнява в превъзходството на сина ти.

— Аз се съмнявам в произхода на този враг! — заяви едрият и рунтав като мечок Роди МакГрисъл, най-настървеният за битка жител на града. Роди прекарваше повече време в планината, отколкото в грижи за фермата си. Тези задължения не бяха от най-приятните за него и когато се обявеше награда за ушите на някой орк, Роди неизменно обираше повече скъпоценности, отколкото всички в града взети заедно.

— Сядай си на мястото — заяви планинецът, когато Конър понечи да стане и да се защити. — Знам, че казваш това, което си видял и вярвам, че си видял това, което казваш. Но ти го нарече „мрачен елф“ — зад тези две думи се крие нещо много по-страшно, отколкото можеш да си представиш. Ако беше видял мрачен елф, предполагам, че ти и хлапетата щяхте да сте вече мъртви на онази поляна с боровинките. Не, не мисля, че е бил мрачен елф, но из онези планини бродят и други същества, дето могат да направят това, което казваш, че е направило съществото.

— Назови ги де — обади се сърдито Бартоломю. Той не харесваше особено Роди. МакГрисъл се бе усъмнил в историята на сина му и това го бе подразнило. Фермерът Тисълдаун държеше на почтеността на семейството си. Всеки път, когато грубият и шумен Роди идваше на посещение в дома му, Бартоломю Тисълдаун и жена му трябваше цяла седмица след това да напомнят на децата си, особено на Лиъм, какво означава прилично държание.

Роди сви рамене, без да се обижда от тона на съгражданина си.

— Гоблин, трол или може би горски елф, престоял на слънце — след последните си думи той избухна в смях, като зарази с веселието си всички присъстващи в къщата и успокои настъпилото напрежение.

— Но как можем да разберем какво е това същество? — попита Делмо.

— Ще разберем като го намерим — заяви Роди. — Утре призори — каза той и посочи всички, седящи на трапезата, — ще тръгнем и да видим какво ще открием!

За да сложи край на импровизираното събрание, МакГрисъл удари с ръце по масата и се изправи. На път към вратата той се обърна веднъж и намигна пресилено на насядалите около масата, а устните му се разтеглиха в широка, почти беззъба усмивка.

— И, момчета — добави той, — да не забравите оръжията си!

Грубият планинец си тръгна към къщи, а гръмкият му смях продължи да отеква в ушите на фермерите дълго след като бе затръшнал вратата. Когато всички започнаха да се разотиват, един от мъжете предложи с надежда:

— Може да повикаме пазител. Чух, че има в Сундабар, една от сестрите на лейди Алустриел.

— Още е рано да предприемаме такива мерки — заяви кметът Делмо и попари обнадеждените усмивки на фермерите.

— Нима може да е рано, когато са замесени и мрачни елфи? — побърза да добави Бартоломю.

Кметът сви рамене.

— Нека тръгнем с МакГрисъл. Ако някой може да разбере какво се крие в планината, това е той — заяви Делмо, после тактично се обърна към най-големия син на Тисълдаун — Вярвам на думите ти, Конър. Наистина ти вярвам, но трябва да сме сигурни, преди да се обърнем за помощ към такава забележителна личност, като сестрата на владетелката на Града на сребърната луна.

Кметът и останалите фермери поеха всеки към къщи, а в кухнята на Тисълдаун останаха само Бартоломю, баща му — Марке и Конър.

— Не беше гоблин, нито пък горски елф — промълви тихо и смутено младежът, а в тона му се усещаше гняв.

Бартоломю Тисълдаун потупа сина си по рамото.

Никога не се беше съмнявал в думите му.

Горе в планината, в своята пещера, Улгулу и Кемфана също прекараха нощта в тревоги.

— Ако наистина е мрачен елф, това означава, че е натрупал много опит и е любител на предизвикателствата — сподели Кемфана с по-големият си брат. — Вероятно е достатъчно опитен, за да завърши превръщането на Улгулу.

— И да ме изпрати право в Геена! — довърши изречението огромният водач. — Ти копнееш да напусна тази земя.

— Ти също копнееш за деня, в който ще се завърнеш в пушещите разломи на родното ни измерение — напомни му Кемфана.

Улгулу изръмжа и не отговори. Появата на мрачния елф бе породила в душата му много повече размисли и страхове, отколкото можеше да си представи Кемфана. Баргестите, подобно на почти всички разумни същества, населяващи не само това измерение, познаваха природата на мрачните елфи и се стараеха да уважават расата им. Един от тях не беше опасен, но Улгулу знаеше, че армия от мрачни елфи, или дори малък отряд, можеше да се окаже смъртоносен противник. Невръстните баргести не бяха неуязвими. Градът на хората осигуряваше прехраната им и това можеше да продължи така, само ако двамата подбираха жертвите си внимателно.

Но ако мрачните елфи подготвяха нападение, двете чудовища вероятно щяха да останат без храна.

— Трябва да убием този мрачен елф — отбеляза Кемфана. — Ако е шпионин, не бива да допускаме да се завърне в родината си.

Улгулу хвърли смразяващ поглед към своя брат, после повика куиклинга:

— Тифанис… — изкрещя той. Още не беше изрекъл името, когато малкият дух се озова на рамото на господаря си.

— Искате-да-отида-и-да-убия-онзи-мрачен-елф, нали, господарю-мой? — попита куиклингът. — Желани-ята-ви-са-заповед-за-мен!

— Не! — изкрещя на секундата Улгулу, усетил, че Тифанис ще изчезне всеки момент.

Когато чу заповедта на баргеста, малкият дух вече бе преполовил разстоянието до вратата, но въпреки това успя да се върне на рамото на господаря си миг преди викът му да е заглъхнал съвсем.

— Не! — повтори отново Улгулу, но този път гласът му звучеше по-спокоен. — Може и да спечелим нещо от появата му.

Кемфана забеляза подлата и злобна усмивка на брат си и отгатна намеренията му.

— Да го превърнем в поредния враг на фермерите? — попита по-малкият баргест. — Нов враг, който да прикрива убийствата на Улгулу?

— Трябва да извличаме полза от всичко — лукаво отвърна огромното мораво чудовище. — Дори и от появата на един мрачен елф — добави той и се обърна към Тифанис.

— Желаете-да-разберете-нещо-повече-за-този-мрачен-елф, господарю-мой? — развълнувано избърбори куиклингът.

— Искам да разбера дали е сам и дали е шпионин? Дали след него няма да се появи цял отряд, както се опасяваме, или е само той? Както и какво възнамерява да прави с фермерите от града?

— Той-е-могъл-да-убие-децата — изжужа Тифанис.

— Предполагам, че-се-надява-да-спечели-приятелството-им.

— Знам! — изръмжа Улгулу. — И преди си ми казвал това. Върви сега и разбери повече! Предположенията ти не са ми достатъчни, Тифанис! При всички случаи, действията на един мрачен елф рядко показват какви са истинските му намерения!

Тифанис скочи от рамото на господаря си и зачака следващите му заповеди.

— Наистина, скъпи ми Тифанис — гальовно промълви Улгулу. — Виж дали ще успееш да вземеш едно от елфическите му оръжия. Може да се окаже полез… — сепна се баргестът, когато видя разлюляната завеса на залата.

— Възхитително малко духче — отбеляза Кемфана.

— Но и то има своите особености — отвърна Улгулу и по-малкият брат трябваше да се съгласи, с думите му.

Дризт забеляза приближаващите се фермери от една миля. Предвождани от младежа, когото мрачният елф бе срещнал на полянката с боровинките, десетимата въоръжени мъже разговаряха и се шегуваха, стъпките им бяха решителни и смели, а оръжията им се виждаха ясно, готови да бъдат използвани. Недалеч от групата, вървеше сам едър мъж със злобно изражение. Той бе облечен в дебели кожи, размахваше голяма брадва с чудесна изработка и водеше със себе си две огромни и ръмжащи кучета на дебели вериги.

Дризт искаше да продължи общуването си с хората. От все сърце искаше да продължи това, което бе започнал предишния ден и да разбере дали най-накрая ще намери място на тази земя, което би могъл да нарича свой дом. Ала уви, елфът разбра, че моментът за това не бе подходящ. Ако фермерите го откриеха, със сигурност щеше да се случи нещо лошо. Дризт не се притесняваше за собствената си безопасност, нито се страхуваше от грубите мъже или от боеца със злобно лице. Страхуваше се, че някой от фермерите може да пострада.

Мрачният елф реши, че задачата му през този ден ще бъде да избегне групата и да разсее любопитството на хората. Знаеше перфектен начин да постигне целите си. Той положи фигурката от черен оникс на земята и призова Гуенивар.

Отстрани дойде звук, наподобяващ жужене, после нещо прошумоля в храсталака и разсея Дризт само за миг, докато сивият дим се извиваше нагоре около статуетката. Мрачният елф не видя нищо заплашително, никой не се приближи и бързо забрави за случката. „Сега имам по-неотложни проблеми“ — помисли си той.

Не след дълго пантерата се появи и двамата тръгнаха надолу по следата, отвъд полянката с боровинките, от която елфът предполагаше, че фермерите ще започнат търсенето си. Планът му беше лесен: щеше да остави фермерите да пообиколят наоколо, щеше да остави и младежът, когото бе видял вчера, да разкаже историята за случилото се. Тогава Гуенивар щеше да се появи в края на полянката, всички от групата щяха да я последват и да се впуснат в напразно преследване. Черната пантера можеше да породи някои съмнения в разказа на момчето. Възрастният мъж можеше да си помисли, че децата са срещнали именно нея, а не мрачен елф и че всичко останало от разказите им е било плод на въображението им. Планът беше рискован и Дризт го знаеше, но Гуенивар щеше поне да накара фермерите да се усъмнят в съществуването му и за кратко щеше да ги отклони далеч от него.

Мъжете достигнаха полянката тъкмо навреме. Някои от тях изглеждаха озлобени и настървени за бой, но по-голямата част разговаряха спокойно и често се смееха. Те бързо откриха изоставения меч и Дризт остана да ги наблюдава, кимайки на себе си, докато синът на фермера разиграваше случката от предишния ден. Елфът забеляза, че едрият мъж с брадвата почти не се заслуша в историята, а непрестанно обикаляше с кучетата си около групата, посочваше различни места по земята и подканяше животните да подушат участъка. Дризт още не бе виждал кучета, но много добре знаеше, че повечето животни имат превъзходни сетива и могат да се използват по време на лов.

— Тръгвай, Гуенивар — бързо прошепна мрачния елф, преди кучетата да бяха надушили миризмата му.

Без да вдига никакъв шум, огромната пантера се затича с дълги скокове надолу по пътеката и зае позиция до едно дърво в същата горичка, в която се бяха крили децата. Изведнъж Гуенивар нададе мощен рев. Оживеният разговор на групата секна и всички обърнаха глави към дърветата.

Пантерата изскочи на полянката, профуча край изумените хора и се стрелна към островърхите скали на планинския склон. По даден знак, всички се втурнаха след Гуенивар и подканиха мъжа с кучетата да застане начело на преследването. Животните залаяха диво и скоро цялата група се отдалечи. Дризт слезе в горичката, близо до мястото, където растяха боровинките и седна да размисли над случилото се през деня. Трябваше да реши какво ще предприеме по-нататък и кое действие ще е най-правилното от всички.

На няколко пъти му, се стори, че чува отново жужащия звук, но реши, че е насекомо и не му обърна внимание.

Кучетата му бяха объркани. Роди МакГрисъл бързо се досети, че животното, което преследваха не е било съществото, което бе оставило миризмата си на полянката с боровинките. Освен това осъзна, че приятелите му, особено дебелият кмет, не биха могли да заловят огромната пантера дори и с негова помощ. Тя можеше да прескача цели клисури, за разлика от групата, а заобикалянето им щеше да отнеме прекалено много време.

— Продължавайте! — каза Роди на останалите. — Преследвайте съществото по този път. Аз ще взема кучетата, ще заобиколя, ще пресрещна пантерата и тя ще се върне към вас!

Фермерите изразиха съгласието си и се затичаха след Гуенивар, а Роди издърпа кучетата си и се отдалечи встрани. Животните бяха дресирани за лов и желаеха да продължат преследването си, но господарят им очевидно възнамеряваше друго.

В този миг няколко неща тревожеха Роди МакГрисъл. Той обикаляше из планините от трийсет години, но никога не беше нито виждал, нито чувал за тази пантера. Тя можеше да се е изплъзнала на фермерите вече поне няколко пъти, но винаги се появяваше недалеч от тях на някое видно място, сякаш предвождаше групата. Но и Роди винаги можеше да познае, когато някой се опитва да му отвлече вниманието. Грубоватият МакГрисъл подозираше, че знае къде се крие натрапникът. Той сложи намордници на кучетата, за да не вдигат излишен шум, и се запъти към мястото, откъдето бяха започнали, от полянката с боровинките.

Дризт си почиваше облегнат на едно дърво, в сенките на дебелия му дънер и се чудеше как да продължи да се появява пред фермерите, без да причинява повече паника. Докато наблюдаваше фермерското семейство, мрачният елф се бе уверил, че ще намери покой сред хората, независимо дали в този или някой друг град, само ако успее да ги убеди, че намеренията му не са злонамерени.

Изведнъж нещо отново изжужа и извади Дризт от унеса на разсъжденията му. Елфът веднага извади ятаганите си. Усети, че нещо профуча край него, но то беше толкова бързо, че не можа да реагира. Той извика от острата болка, пронизала китката му. Ранената му ръка изпусна ятагана и мрачният елф погледна към нея — очакваше да види стрела от лък, или арбалет, забита дълбоко в ръката му, но раната беше чиста и в нея нямаше нищо.

Писклив кикот накара Дризт да погледне надясно. Там стоеше малкият дух. Ятаганът висеше през рамото му и почти докосваше земята зад дребното същество, а в другата си ръка то държеше кинжал, от който капеше кръв.

Мрачният елф не смееше да се помръдне, опитваше се да прецени следващия ход на това създание. Досега не беше срещал куиклинг, дори не беше чувал за тези редки създания, но вече знаеше какво бе предимството им: бързината.

Дризт още не беше решил как да победи врага си, когато изникна нова опасност.

Веднага щом чу воя, мрачният елф осъзна, че се е издал. Едно от ръмжащите кучета на Роди МакГрисъл изскочи от храстите и се спусна в краката на Дризт. Много скоро се появи и второто, скочи високо и полетя към врата на елфа.

Този път обаче, Дризт беше по-бърз. Той замахна ниско с ятагана си, вряза го в главата на първото куче и разби черепа му. Без да се поколебае елфът отскочи назад, вдигна оръжието над главата си, насочи го право към летящото куче, а дръжката му закрепи здраво в дънера на дървото. Злощастното животно не можеше да промени посоката си и се наниза на острието. Силният удар изби ятагана от ръцете на Дризт и оръжието, заедно с кучето, тупна в някакъв храст, отстрани до дървото.

Дризт почти се бе успокоил от неочаквания сблъсък, когато отнякъде изскочи Роди МакГрисъл.

— Ти уби кучетата ми! — изрева едрият планинец и замахна с огромната си брадва Блийдър, към главата на мрачния елф.

Ударът профуча светкавично, но Дризт успя да се наклони встрани и да го избегне. Мрачният елф не разбра нищо от нестихващия поток ругатни, които сипеше Роди МакГрисъл, но знаеше, че едрият мъж също няма да разбере нито една дума от обясненията му.

Ранен и въоръжен, той можеше единствено да продължи да избягва атаките. Поредният замах на брадвата едва не го съсече. Огромното оръжие разкъса гнолския плащ, но мрачният елф глътна стомаха си и острието не успя да докосне изкусно изплетената му елфическа ризница. Дризт подскочи встрани. Там дърветата бяха малко по-ниски и сгъстени и елфът се надяваше, че това ще улесни невероятната му подвижност, както и че ще му помогне да спечели повече предимство. Мрачният елф щеше да се опита да изтощи разгневения човек или поне да го накара да преосмисли бруталната си атака.

Яростта на МакГрисъл обаче не стихна. Той размахваше топора си на всяка крачка и ръмжеше ужасно.

Чак сега Дризт осъзна слабостта на своя план. Мрачният елф можеше да се предпази от огромното тяло на фермера в гъсто скупчените дървета, но огромната брадва се спускаше между тях със светкавична лекота.

Мощното оръжие полетя към рамото на Дризт. Той отчаяно се хвърли на земята, измъквайки се на косъм от смъртта. МакГрисъл не успя да овладее силата на удара си навреме. Тежкото оръжие се заби в ствола на един млад клен и почти го отсече.

Дръвчето започна да се накланя под тежестта си, но острието на брадвата се бе захванало здраво в него. Роди изруга и се опита да освободи оръжието си, без да осъзнава надвисналата опасност. В последната секунда, якият фермер успя да отскочи и да се предпази от летящия към него ствол, но не и от короната му. Клоните изподраха лицето и главата му, хванаха го в капана си като в мрежа и го притиснаха към земята.

— Проклет да си, мрачни елфе! — изрева МакГрисъл и напразно разтърси „решетките“ на естествения си затвор.

Стиснал здраво ранената си китка, Дризт пропълзя встрани и намери ятагана си, забит до дръжката в злощастното куче. Гледката натъжи младият елф, той знаеше колко безценни приятели са животните. В продължение на няколко мъчителни секунди, Дризт се опитваше да извади острието и накрая успя. Мигът стана още по-драматичен, когато другото куче, само зашеметено, започна да се помръдва.

— Проклет да си, мрачни елфе! — изрева отново Роди Макгрисъл.

Дризт разбра думата, отнасяща се до произхода му и сам се досети за смисъла на останалото. Искаше му се да помогне на този човек, мислеше си, че така ще има възможност да установи по-близък контакт с хората, но кучето се събуждаше и едва ли щеше да е приятелски настроено. Мрачният елф се огледа за последен път — търсеше злият дух, започнал всичко това — после се измъкна от горичката и потъна в дебрите на планината.

— Трябваше да я хванем — промърмори Бартоломю Тисълдаун, когато групата се върна при полянката с боровинките. — Само ако МакГрисъл беше дошъл на обещаното място… със сигурност щяхме да хванем тази котка! И къде по дяволите, се е дянал този кучевод?

В този миг от кленовата горичка долетя рев „Мрачен елф! Мрачен елф!“ и отговори на въпроса на Бартоломю. Фермерите се спуснаха към дърветата и откриха безпомощния МакГрисъл, заклещен в клоните на поваления клен.

— Проклет елф! — крещеше Роди. — Уби кучето ми! Проклет мрачен елф!

Когато ръката му се поосвободи, огромният мъж посегна към лявото си ухо, но не го намери.

— Проклет мрачен елф! — изрева отново МакГрисъл.

Всички видяха как гордостта на Конър Тисълдаун отново се възвръща, но изглежда само младежът се радваше на неочакваните думи на Роди. Хората от групата бяха по-възрастни от него и разбираха какви неприятности може да им навлече един мрачен елф, дебнещ наоколо.

Бенсън Делмо избърса потта от челото си. Старият кмет не можеше да скрие от никого реакцията си при тази неприятна за града и жителите му новина. Той се обърна към мъжа до себе си, по-младият фермер, славещ се с уменията си да отглежда и язди коне, и нареди:

— Иди в Сундабар! Веднага ни доведи пазител!

След няколко минути Роди беше освободен. През това време раненото куче бе отишло при него, но мисълта, че едно от безценните му животни е живо, не успокои особено разгневения фермер.

— Проклет мрачен елф! — за хиляден път изрева Роди и избърса кръвта от бузата си. — Ще го хвана този проклетник! — закани се фермерът и, за да подчертае думите си, вдигна Блийдър само с една ръка, заби го в ствола на близкия клен и почти го отсече.

5 Смъртоносна заплаха

Двамата гоблини застанали на стража, полетяха встрани, когато мощният Улгулу изхвърча през завесата и напусна пещерата.

Беше нощ. Свежият, прохладен планински въздух подейства добре на баргеста, но той се почувства още по-добре, когато си спомни задачата, която трябваше да изпълни. Моравият звяр погледна към ятагана, който му бе донесъл Тифанис. Изкусно изкованото острие изглеждаше крехко и малко в огромната тъмнокожа ръка на Улгулу.

Чудовището несъзнателно пусна ятагана на земята. Не искаше да го използва тази нощ. Баргестът искаше да използва собствените си смъртоносни оръжия — ноктите и зъбите си. Копнееше да вкуси кръвта на жертвите си и да изпие жизнената им сила, за да стане още по-велик и могъщ. Но Улгулу беше интелигентно същество и разумът му бързо надделя над кръвожадните животински инстинкти. Тази среднощна задача имаше цел, мотив, който обещаваше още по-големи печалби и унищожението на единствената реална заплаха, която бе надвиснала над невръстните баргести с появата на мрачния елф.

С гърлено ръмжене, слаб протест от страна на животинските му инстинкти баргестът грабна отново ятагана и с тежки огромни стъпки се спусна надолу по планинския склон. Звярът спря на ръба на стръмна клисура, където една-единствена тясна пътека се виеше надолу по урвата. Щеше да му отнеме много време докато успее да се спусне по този опасен път.

Но Улгулу беше гладен.

Огромният баргест отново потъна в себе си, съсредоточавайки се върху онази част от съществото си, в която се концентрираше магическата му енергия. Той не беше създание от Материалния свят. Съществата от други измерения несъмнено притежаваха сили и умения, който изглеждаха магически на създанията от приемното измерение. Няколко минути по-късно, когато Улгулу излезе от транса си, очите му блестяха в оранжево от вълнение. Звярът се взря в урвата и съсредоточи погледа си в една точка на равното дъно, вероятно на четвърт миля от ръба на пропастта.

Пред очите му се появи врата, която искреше във всички цветове на дъгата и сякаш висеше във въздуха над клисурата. Смехът му прозвуча като рев, огромният баргест отвори вратата и точно пред прага и откри мястото, към което бе съсредоточил погледа си. Чудовището пристъпи напред, изминавайки цялото разстояние до дъното на клисурата, с една огромна хиперпространствена крачка.

Улгулу продължи да тича надолу по планинския склон и към града на хората. Тичаше бързо — нямаше търпение да осъществи пъкления си план.

Когато достигна подножието на планината, баргестът отново потъна в себе си и се съсредоточи в магическата част на съзнанието си.

Крачките на Улгулу постепенно се забавиха. Накрая чудовището спря, започна да се гърчи в ужасни спазми и да издава неразбираеми, гъргорещи звуци. Костите му се сляха в едно с пукащи звуци, кожата му се разкъса и измени, а цветът и стана почти черен.

Когато Улгулу отново тръгна надолу по планината, крачките му на мрачен елф вече не бяха толкова огромни.

Тази вечер Бартоломю Тисълдаун седеше с баща си Марке и най-големия си син в кухнята на самотната ферма в западните покрайнини на Малдобар. Съпругата и майката на Бартоломю бяха отишли в хамбара, за да затворят животните, преди да настъпи нощта, а четирите му деца се бяха сгушили на топло в леглата си в малката стаичка до кухнята.

Обикновено нощем трите поколения на семейство Тисълдаун си почиваха на топло, похърквайки в леглата си, но сега Бартоломю се страхуваше, че ще трябва да изминат много нощи преди обичайното спокойствие да се завърне в притихналата ферма. В околността беше забелязан мрачен елф. Фермерът Тисълдаун не беше много сигурен, че той може да им навреди — съществото бе имало възможност да убие Конър и децата, а ги бе пуснало да си отидат живи и здрави — но самото присъствие на този елф, щеше да предизвика доста вълнения в града.

— Можем да се преместим в центъра на града — предложи Конър. — Ще ни намерят място да се подслоним, а и целият Малдобар ще застане зад нас.

— Ще застане зад нас? — повтори саркастично Бартоломю. — Нима някой ще изоставя фермата си всеки ден, за да идва тук и да ни помага в работата? Кой от тях мислиш ще язди до тук всяка вечер, за да се грижи за животните?

Сгълчаният Конър сведе виновно глава и плъзна ръката си по дръжката на меча, за да си припомни, че вече е мъж, а не е дете. И все пак младежът благодари мълчаливо на своя дядо, който често го потупваше разбиращо по рамото.

— Трябва да мислиш, преди да говориш такива неща, момче — с по-мек тон продължи Бартоломю, изведнъж осъзнал, че наранява сина си. — Фермата е нашият… твоят живот, сине. Тя е най-важното.

— Можем да изпратим там само малките — добави Марке. — Момчето с право се страхува — навън обикаля мрачен елф.

Бартоломю извърна очи и примирено отпусна глава в дланите си. Мисълта, че семейството му може да се раздели бе непоносима. Семейството беше тяхната сила вече пет поколения насам.

И въпреки това, Бартоломю бе порицал Конър, макар че момчето мислеше единствено за доброто на семейството си.

— Трябваше да помисля повече — чу фермерът Тисълдаун шепота на сина си и разбра, че не може да мисли за собствената си гордост, когато детето му страда.

— Съжалявам, татко — промълви момчето.

— Недей — отвърна Бартоломю и се обърна към останалите. — Аз съм този, който трябва да се извини. Всички се уплашихме от появата на мрачния елф. Ти беше прав, Конър. Прекалено сме отдалечени от града, не сме в безопасност.

Изведнъж се чу рязко изпращяване от счупено дърво и приглушен писък, който идваше отвън, някъде откъм хамбара. В този ужасен миг, Бартоломю Тисълдаун осъзна, че е трябвало да реши какво да прави по-рано, когато светлината на деня бе предпазвала семейството му.

Конър реагира първи, изтича към вратата и я отвори със замах. На двора цареше мъртвешка тишина. Нищо не нарушаваше нереалната сцена. Смълчаната луна бе надвиснала ниско в небето над фермата и хвърляше дълги злокобни сенки от всяка ограда и всяко дърво. Конър се огледа, не смееше да си поеме дъх, а изминалата секунда му се стори цяла вечност.

Вратата на хамбара проскърца и рухна от пантите си. От помещението излезе един мрачен елф и пристъпи в двора на фермата.

Конър затръшна вратата и се облегна на нея, за да запази присъствие на духа. Лицата на баща му и дядо му бяха обезпокоени и разтревожени.

— Майчице — прошепна младежът. — Там има мрачен елф!

Възрастните Тисълдаун се поколебаха, в умовете им цареше безпорядък от нахлулите хиляди ужасни мисли.

Изведнъж двамата мъже скочиха от местата си, Бартоломю отиде да си вземе оръжието, а Марке се приближи към Конър и вратата.

Внезапните им действия отърсиха младежа от вцепенението, в което беше изпаднал. Той измъкна меча от колана си и отвори вратата с трясък — възнамеряваше да изскочи навън и да се изправи срещу натрапника.

С един скок на силните си крака Улгулу се озова пред вратата на къщата. Конър се хвърли сляпо напред, блъсна се в чудовището, което само изглеждаше крехко като мрачен елф и ужасен отскочи назад. Преди някой от мъжете да успее да реагира, ятаганът, насочен с цялата сила на баргеста, който го държеше, полетя към младия Тисълдаун и почти го разсече на две.

Улгулу влезе в кухнята и забеляза възрастния мъж. Слабият неприятел се втурна да го нападне, но баргестът потърси магическата страна на същността си, за да осуети атаката на фермера. Вълна от освободена емоция, вълна от отчаяние и ужас помете Марке Тисълдаун и той не можа да се пребори с нея. Сбръчканата му уста застина в безмълвен писък. Фермерът политна назад, удари се в стената и се улови за сърцето.

Бартоломю Тисълдаун се хвърли напред с вилата, събрал цялата си ярост в тази атака. Фермерът изрева и мълвейки неразбираеми думи нападна чудовището, което бе убило сина му.

Крехката обвивка, която бе приел баргеста не отслаби неговата невероятна сила и мощ. Вилата се приближи на сантиметри от гърдите на Улгулу и той я сграбчи с ръка. Изведнъж, както се беше засилил, Бартоломю спря. Дръжката на вилата се заби дълбоко в корема му и го лиши от въздух.

Само с едно движение на ръката Улгулу повдигна Бартоломю от пода и удари главата му в носещата греда на тавана с такава сила, че вратът на фермера се пречупи като сламка. Баргестът захвърли тялото на мъжа и жалките му оръжия в средата на кухнята и се запъти към по-възрастния човек.

Марке вероятно бе забелязал приближаването му, но може би изпитваше толкова силна болка и страдание, че не можеше да проумее какво се случва. Улгулу се приближи към него и разтвори широко уста. Искаше да погълне стария човек, да пирува с живителната му сила, както бе направил с по-младата жена в хамбара. Звярът бе съжалил за постъпката си, веднага щом екстазът от убийството бе понамалял и сега разумът му отново успя да надделее над първичните инстинкти. С рев на разочарование Улгулу заби ятагана в гърдите на Марке и сложи край на мъките на стареца. После се огледа наоколо, видя страховитото клане и съжали, че не се е насладил на вкуса на силните млади фермери. За да се успокои, Улгулу си припомни какво ще му донесат убийствата от тази нощ.

Тревожният плач го отведе в малката стаичка, в която спяха децата.

На следващия ден Дризт слезе колебливо от планината. Китката още го болеше, там, където го бе порязал куиклингът, но раната беше чиста и мрачният елф знаеше, че бързо ще заздравее. Той се сниши в гъсталака зад фермата на Тисълдаун, готов да се срещне с децата още веднъж. Все пак ги наблюдаваше отдавна, а и вече бе прекарал толкова време сам, че не искаше да се отказва. Искаше да живее именно тук, искаше да премине през бариерата от предразсъдъци, която виждаше в лицето на огромния мъж със злобните кучета.

От този ъгъл Дризт не може да види избитата врата на хамбара и всичко му изглеждаше нормално и спокойно — като всеки ден преди изгрев на това място.

Не след дълго слънцето се показа над хоризонта, но на двора не излезе никой. За пръв път фермерите не започваха сутрешните си задължения с утрото. Петелът започна да кукурига, няколко животни се разхождаха по двора, но къщата остана потънала в тишина.

Дризт усети, че това е необичайно, но реши, че случката в планината от предишния ден бе накарала хората да се скрият. Вероятно бяха напуснали фермата и бяха потърсили убежище в по-гъсто населените райони на града. Тези мисли натъжиха Дризт — присъствието му отново бе нарушило спокойния живот на живеещите наоколо. Мрачният елф си припомни Блингденстоун, градът на свиърфнеблите, припомни си как само с присъствието си бе обезпокоил ежедневието на всички и бе застрашил живота им.

Денят беше слънчев и ясен, но от високите части на планината повяваше хапещ и мразовит ветрец. По двора на къщата не се виждаше никой, а и Дризт предполагаше, че тя бе празна. Въпреки това, той остана да наблюдава и с всяка изминала секунда тревогата му ставаше все по-силна.

Познат жужащ звук сепна елфа и го извади от унеса на разсъжденията му. Той извади единствения си ятаган и се огледа наоколо. Искаше му се да повика Гуенивар, но не беше минало достатъчно време от последното и посещение в Материалния свят. Пантерата трябваше да остане в звездния си дом поне още един ден, за да възстанови силите си и да се завърне достатъчно отпочинала.

Наблизо нямаше никой. Дризт се шмугна между стволовете на две огромни дървета. Струваше му се, че от тази позиция ще може да се защити по-добре от ослепителната скорост на малкия зъл дух, дебнещ наоколо.

Миг по-късно жуженето престана, но куиклингът не се виждаше никъде. Мрачният елф прекара остатъка от деня в лутане из гъсталака, опъваше невидими жици и копаеше плитки ями. Ако той и духът трябваше да се бият отново, този път мрачният елф искаше да обърне сражението в своя полза.

Сенките на дърветата се издължиха, небето на запад се обагри в пурпурни цветове и Дризт отново насочи вниманието си към фермата. Никъде в къщата не се запали свещ, която да разсее все по-сгъстяващият се мрак.

Мрачният елф се обезпокои още повече. Повторната поява на онзи отвратителен дух му бе припомнила какви опасности дебнат наоколо, а в двора на фермата не бе излязъл никой през целия ден. Страхът нахлу в сърцето на Дризт, впи корените си дълбоко в него и скоро прерасна в истински ужас.

Постепенно здрачът премина в нощ. Луната се издигна над небосвода и бавно започна пътешествието си по небето на изток.

В къщата не проблясваше никаква светлинка от горяща свещ, нито пък се чуваше някакъв звук.

Дризт излезе от шубраците и претича като стрела през малкото поле зад къщата. Нямаше намерение да се приближава повече, искаше просто да огледа и да види дали няма да разбере нещо, което да му подскаже какво се е случило. Надяваше се да забележи липсата на конете, или на малката каручка и това да потвърди подозренията му, че семейството се е преместило в града.

Когато заобиколи хамбара и видя счупената врата, Дризт инстинктивно разбра, че фермерите не са заминали — беше се случило нещо друго. Страховете и опасенията на мрачния елф нарастваха с всяка крачка. Той надникна през вратата на хамбара и не се изненада, когато видя, че каручката си е там и че конете са още в конюшнята.

Отстрани до каручката обаче, лежеше възрастната жена, сгърчена и покрита със собствената си засъхнала кръв. Дризт отиде при нея. Вече знаеше, че е мъртва, убита от остро оръжие. Елфът веднага си припомни дребния зъл дух и откраднатия си ятаган. Когато заобиколи каручката и зад нея откри друго мъртво тяло, Дризт вече знаеше, че убийствата са дело не на духа, а на много силно и кръвожадно чудовище. Този втори, полуизяден труп беше неузнаваем.

Забравил предпазливостта си, Дризт изтича от хамбара и се втурна към къщата. Там откри телата на двамата Тисълдаун и за свой най-голям ужас, телата на дечицата, още лежащи в леглата си. Вълни от отвращение и вина заляха мрачния елф, докато се взираше в злощастните деца.

При вида на малкото пепеляворусо момче, думата „Дризит“ отекна болезнено в главата на объркания До’Урден. Хаотичните мисли и чувства се блъскаха в съзнанието му и Дризт не можа да издържи повече. Той запуши ушите си — не искаше да чува осъдителното „Дризит“, но думата не спря да ехти в мислите му, преследваше го, напомняше му всичко.

Дризт изскочи от къщата — едва си поемаше дъх. Ако беше претърсил стаята по-внимателно, може би щеше да забележи липсващия си ятаган под леглото, пречупен на две и оставен за фермерите.