Убежище

20 Години и разстояния

Подслона на Жътвата в Западен брод бе любимо място за събиране на преминаващите по Дългия път, който се простираше на север между Града на бездънните води и Мирабар. Макар да не предлагаше особени удобства за високите си цени, Подслона приютяваше и „Кръчмата и гостилницата на Дери“ — обновен бар за размяна на истории, където всяка нощ от седмицата гостенинът можеше да намери авантюристи от най-различни места като Лускан и Сундабар. Огнището бе топло и искрящо, питиетата бяха в изобилие, а небивалиците, разказвани от Дери щяха да се помнят и разказват из всички Царства.

Роди задържа качулката на пътния си плащ спусната над очите, за да скрие белязаното си лице, докато опустошаваше своето агнешко. Старото жълто куче стоеше на пода до него и ръмжеше, а Роди от време на време му хвърляше по някое парче месо. Прегладнелият ловец на глави рядко вдигаше глава от чинията, но кървясалите му очи се взираха подозрително от сенките на качулката. Той познаваше някои от главорезите, които се бяха събрали у Дери тази вечер, лично или от мълвата и не би им се доверил повече, отколкото те, ако бяха по-умни, биха се доверили на него. Един висок мъж разпозна кучето му, докато минаваше край масата и спря с намерение да поздрави ловеца на глави. Той обаче, отмина мълчаливо, разбирайки, че жалкият МакГристъл не си струва усилието.

Никой не знаеше какво се е случило през изминалите години в планините край Малдобар, но Роди бе напуснал региона сериозно наранен — физически и емоционално. Обикновено самонадеяният МакГристъл сега прекарваше повече време в ръмжене, отколкото в говорене.

Роди поглозга още малко, после хвърли големия кокал на кучето и избърса мазните си ръце в плаща, отмятайки невнимателно качулката, която криеше ужасните му белези. Той бързо я нахлупи и гневно стрелна с поглед всеки, който би могъл да ги е забелязал. Един-единствен погнусен поглед бе струвал на неколцина мъже живота им, зърнали белезите на Роди. Сега изглежда никой не ги забелязваше, вече не. Повечето от посетителите, които не бяха заети с вечерята си, стояха на бара и спореха високо за нещо.

— Не може да бъде! — проехтя гласът на един мъж.

— Казах ти какво видях! — отвърна му друг. — Говоря истината!

— Да, ти така си мислиш! — изкрещя му първият и добави: — Няма да познаеш човека, ако го видиш! — Неколцина от мъжете се приближиха и започнаха да се блъскат.

— Тихо! — долетя глас. Мъжът, се изтръгна от тълпата и посочи право към Роди, който не го разпозна, но инстинктивно протегна ръка към Блийдър, старата му брадва.

— Питайте МакГристъл! — измънка човекът. — Роди МакГристъл. Той знае за мрачните елфи повече от всеки.

Поне една дузина разговори секнаха изведнъж, когато цялата група се стече около Роди като течност.

— Ти си МакГристъл, нали? — попита мъжът Роди, демонстрирайки към ловеца на глави забележително уважение.

— Може и да съм — отвърна тихо Роди, наслаждавайки се на цялото внимание. Не беше заобикалян от хора, толкова заинтересовани от това, което има да каже, откакто семейство Тисълдаун бе намерено убито.

— А-а-а — разнесе се недоволен глас някъде отзад, — какво ли знае той за мрачните елфи.

Роди хвърли кръвнишки поглед по посока на стълбите и забеляза движението. Харесваше усещането, харесваше отново да е важен и уважаван.

— Мрачният елф уби кучето ми — каза грубо той. Наведе се и издърпа старото жълто куче за козината, разкривайки белега му. — И проби главата на това. Проклетият мрачен елф — завърши той преднамерено бавно, като остави качулката си да падне бавно назад — ми направи това. Обикновено Роди криеше отвратителния белег, но въздишките и мърморенето на тълпата звучаха неимоверно приятно за охкания ловец на глави. Той се извърна на една страна, за да им позволи да го огледат по-добре и се наслади на реакцията им колкото можеше по-дълго.

— С черна кожа и бяла коса? — запита ниският човечец с дебело шкембе, който бе започнал спора на бара със собствения си разказ за мрачния елф.

— Би трябвало, ако е мрачен елф — изпуфтя Роди.

Човекът огледа триумфално останалите.

— Точно това се опитвах да им обясня — каза той на Роди. — Те твърдят, че съм видял мръсен елф или орк, но аз съм сигурен, че беше мрачен елф.

— Ако някога си видял мрачен елф — заяви мрачно и бавно ловецът, претегляйки значението на всяка дума, — си сигурен в това. И никога няма да забравиш какво си видял! Нека всеки, който се съмнява в думите ти, да отиде и да го намери сам. После ще се върне при теб с извинения!

— Да, аз видях мрачен елф — заяви мъжът. — Бях спрял да лагерувам в Потайната гора, на север от Грунвалд. Нощта ми се видя спокойна, така че оставих огъня да се разгори, за да прогони студения вятър. И тогава дойде този странник, без предупреждение, без нито една дума!

Сега всеки поглъщаше жадно думите му, възприемаше ги в различна светлина, след като белязаният от елфа бе потвърдил историята.

— Без нито една дума или птичи вик, нищо! — продължи дебеличкият мъж. — Беше нахлупил ниско качулката си. Видя ми се подозрително, така че го попитах „Какво търсиш? Място, където аз и спътниците ми да прекараме нощта“, отвърна ми спокойно той. Това ми прозвуча достатъчно достоверно, но все още не ми харесваше спуснатата му качулка. „Тогава си вдигни качулката“, казах му аз. Не споделям нищо с никого, преди да видя лицето му. Той обмисли думите ми, после вдигна ръце нагоре, наистина бавно — мъжът повтори движението, оглеждайки се наоколо, за да се увери, че всички го слушат. — Не ми трябваше да виждам нищо повече! — неочаквано извика той и всички, макар да бяха чували същата история, разказана по същия начин преди малко, подскочиха изненадани. — Ръцете му бяха черни като въглен и слаби като на елфите. Тогава разбрах, без да знам защо съм толкова сигурен, че пред мен стои мрачен елф. Мрачен елф казах и нека всеки, който оспори думите ми да отиде и да го намери сам!

Роди кимна в съгласие, когато дебеланкото впери изпитателен поглед в неверниците.

— Изглежда напоследък се чува доста за мрачните елфи — промърмори ловецът на глави.

— Аз бяха чувал само за един — пропищя някакъв човек. — Докато не говорихме с теб, имам предвид, и не чухме за битката. Това прави два мрачни елфа за шест години.

— Както казах — отбеляза строго Роди, — изглежда напоследък се чува твърде много за мрачните. — Той още не бе приключил, когато групата избухна в силен смях. Това напомни на ловеца за добрите стари, времена, дните, когато хората около него следяха всяка негова дума. Единственият човек, който не се смееше, беше дебеличкият мъж, твърде разтърсен от собствената си история за срещата с мрачния елф.

— Все още — каза той с вълнение, — когато се сетя за онези лилави очи, взиращи се в мен изпод качулката…

Усмивката на Роди се стопи само за секунда.

— Лилави очи? — едва успя да прошепне той.

Роди се бе срещал с много създания, които имаха инфрачервено зрение, зрение, което разчиташе топлинните следи и бе най-разпространено сред обитателите на Подземния мрак. Той знаеше, че обикновено очите на тези създания изглеждаха като червени точки. Роди все още живо си спомняше лилавите очи, гледащи надолу към него, когато бе хванат в капан от явора. Знаеше го и тогава, знаеше и сега, че тези странни ириси са рядкост дори сред мрачните елфи.

Най-близките до Роди хора от групата спряха да се смеят, като помислиха, че въпросът му хвърля съмнение върху разказа на мъжа.

— Бяха лилави — настоя дебеланкото, макар че треперещият му гласец не звучеше много убедено.

Мъжете около него изчакаха дали Роди ще се съгласи или ще отрече това, без да знаят дали да се смеят на разказвача.

— Какви оръжия носеше елфът? — попита внезапно Роди, изправяйки се заплашително на крака.

Мъжът помисли за момент.

— Извити мечове — изтърси той.

— Ятагани?

— Да, ятагани!

— Той каза ли си името? — попита Роди и когато мъжът се поколеба, го сграбчи за яката и го повдигна над масата. — Каза ли си името? — попита отново ловецът на глави, а лицето му бе съвсем близо до лицето на мъжа.

— Не, ааа… Дриз…

— Дризит?

Мъжът сви безпомощно рамене и Роди го пусна отново на краката му.

— Къде? — изрева ловецът на глави. — И кога?

— В Потайната гора — разтрепери се мъжът. — Преди три седмици. Елфът отиваше в Мирабар с Каещите се монаси.

Повечето хора от тълпата ахнаха при споменаването на фанатичната религиозна група. Каещите се монаси бяха най-дрипавите и окаяните от просещите аскети, които вярваха — или твърдяха, че вярват, — в съществуването на ограничено количество болка в света. Колкото повече мъченията прилагаха върху себе си, твърдяха монасите, толкова по-малко болка оставаше за изтърпяване по света. Почти всеки жител на Царствата презираше ордена. Някои от привържениците му бяха искрени, но някои просеха дребни бижута, обещавайки да страдат ужасно за доброто на дарителя.

— Това бяха спътниците на елфа — продължи дебеланкото. — Те винаги отиват към Мирабар, когато настъпи зимата.

— Пътят е дълъг — отбеляза някой.

— По-дълъг — поправи го друг. — Каещите се монаси винаги минават през галериите.

— Три хиляди мили — заяви първият мъж, който бе разпознал Роди, опитвайки се да успокои развълнувания ловец на глави.

Но Роди дори не го чу. Повлече кучето си, обърна се и излетя от кръчмата на Дери, затръшвайки врата си зад себе си и оставяйки цялата група да се вълнува абсолютно изненадана.

— Дризит е онзи, който отне на Роди кучето и ухото — продължи мъжът, като сега насочи вниманието си към хората. Той не знаеше името на странния мрачен елф, просто направи това предположение, съдейки по реакцията на ловеца. Сега хората се струпаха около него, сдържайки дъха си, очаквайки да им разкаже историята на Роди МакГристъл и елфа с лилавите очи. Като всеки примерен редовен клиент на Дери, мъжът не позволи липсата на истински факти да развали историята. Затъкна пръсти в колана си и започна, като запълваше значителните празнини в разказа си с всичко, което му се струваше подходящо.

Още хиляди въздишки на изумление, признателни викове и възклицания на удоволствие огласяха улиците около кръчмата тази нощ, но Роди МакГристъл и неговото жълто куче вече бяха потеглили с каруцата си по Дългия път и не ги чуха.

— Хей, какво-правиш? — дойде уморена жалба от торбата до пейката зад Роди. От нея изпълзя Тифанис. — Защо-тръгваме?

Роди се изви и замахна, но въпреки че бе още сънен, куиклингът без усилие избегна удара.

— Ти ме излъга, ти, издънка на гном! — изгъргори Роди. — Каза ми, че елфът е мъртъв. Но той не е! Той е на път към Мирабар и мисля да го хвана!

— Мирабар? — изплака Тифанис. — Твърде-далеч, твърде-далеч! — той и Роди бяха минали край Мирабар миналата пролет. Тифанис реши, че това е абсолютно мизерно място, пълно с безмилостни джуджета, наблюдателни мъже и твърде студен вятър за неговия вкус. — Трябва-да-отидем-на-юг-за-зимата. На-юг, където-е-топло!

Продължителният гневен поглед на Роди го накара да млъкне.

— Ще забравя това, което ми причини — изръмжа му той, а после злокобно добави и условието си, — ако хванем елфа. — После се извърна от Тифанис и елфидът пропълзя обратно в торбата. Чувстваше се нищожен и се чудеше дали Роди МакГристъл си струваше всички неприятности. Роди караше в нощта, привеждайки се ниско, за да пришпорва конете напред и мърморейки „Шест години“ отново и отново.

Дризт се сви по-близо до огъня, който изригваше от една стара оркска бъчва, която бяха намерили. Това щеше да е седмата зима на елфа на Повърхността, но той все още се чувстваше некомфортно на студ. Беше прекарал десетилетия, а расата му живееше от хилядолетия, в топлия Подземен мрак, където нямаше сезони. Макар, че до зимата оставаха още месеци, настъпването й вече бе осезаемо заради мразовития вятър, духащ откъм Гръбнака на света. Дризт носеше само едно старо тънко и прокъсано одеяло върху дрехите си, ризница с метални брънки и колана с оръжията. Той се усмихна, когато забеляза, че спътниците му се въртят и се карат кой следващ да пийне от бутилката с вино, която бяха изпросили и да спорят за това колко е изпил последния от тях. Сега Дризт бе сам около бъчвата. Макар Каещите се монаси да не избягваха елфа, те не стояха често край него. Дризт приемаше това и знаеше, че фанатиците оценяват неговата компания заради своите практически, а не естетически причини. Някои от групата всъщност харесваха нападенията на различните чудовища, защото ги възприемаха като възможност за истинско страдание, но повечето прагматично настроени хора бяха доволни, че въоръженият и умел елф е край тях, за да ги защитава. Отношенията им бяха задоволителни за Дризт. Той бе изоставил долината на Муши преди години, изпълнен с надежда, но надеждата бе уталожена от реалността. Месец след месец Дризт бе достигал до различни селища, само за да бъде отблъснат извън стените им със сурови думи, проклятия и извадени оръжия. Всеки път той само презрително свиваше рамене. Верен на своя дух на пазител — защото сега Дризт наистина бе пазител, както по обучение, така и по сърце — той приемаше стоически участта си.

Последното отхвърляне бе му показало, че вече не е толкова сигурен в решението си. Беше се върнал от Лускан, на Саблен бряг, но не заради стражите, защото така и не доближи мястото. Собствените страхове на Дризт го задържаха надалеч и този факт го уплаши повече от всеки меч, който някога бе отбивал. По пътя извън града елфът срещна групата Каещи се монаси и бездомниците колебливо го приеха, защото нямаха намерение да го изолират, а и защото бяха твърде заети със собственото си нищожество, за да се интересуват от расови различия. Двама от групата дори се хвърлиха в краката му, молейки го да освободи своя „елфически ужас“ и да ги накара да страдат.

През пролетта и лятото техните отношения се бяха развили — Дризт им служеше като мълчалив пазач, докато монасите ходеха на просия и си причиняваха страдания. Това изглеждаше доста отблъскващо, а понякога и измамно за принципния елф, но за момента Дризт нямаше друга възможност.

Дризт се вглеждаше в подскачащите пламъци и обмисляше съдбата си. Гуенивар все още се отзоваваше на повика му и много пъти бе използвал ятаганите и лъка си успешно. Всеки ден си казваше, че покрай тези някак безпомощни фанатици, служи на Миелики и на собственото си сърце. Но той все още не гледаше на монасите с голямо уважение и не можеше да ги нарече приятели. И сега, наблюдавайки петимата мъже, пияни и разлигавени, Дризт подозираше, че това никога няма да стане.

— Удари ме! Разсечи ме! — извика неочаквано един от монасите и се втурна към бъчвата, препъвайки се към Дризт. Елфът го хвана и успя да го задържи на краката му, но само за момент.

— Излей злобата си върху мен! — изломоти мръсният, брадясал монах и дългият му силует се сви в ъгловата купчина.

Дризт се извърна, поклати глава и несъзнателно бръкна с ръка в торбичката си, за да докосне ониксовата статуетка. Нуждаеше се от допира й, за да си припомни, че не е съвсем сам. Беше оцелявал, побеждавайки в безброй самотни и безкрайни битки, но съвсем не беше доволен от това. Бе намерил място, може би, но не и дом.

— Както долината без Монтолио — унесе се той в спомени. — Никога дом.

— Каза ли нещо? — попита брат Матеус, пълният монах, който тъкмо идваше, за да събере своите пияни спътници. — Моля те, извини брат Джанкин, приятелю. Страхувам се, че той пи твърде много.

Безпомощната усмивка на Дризт красноречиво говореше, че не се е обидил, думите му свариха брат Матеус — водачът и най-разумният, макар и не най-почитаният, член на групата — неподготвен.

— Ще завърша пътуването до Мирабар с вас — обясни Дризт, — но после ще ви напусна.

— Ще ни напуснеш? — попита Матеус разтревожен.

— Мястото ми не е тук — добави Дризт.

— Десетте град — избъбри в този момент Джанкин.

— Ако някой те е обидил… — започна Матеус, без да обръща внимание на пияния.

— Никой не ме е обидил — каза Дризт и се усмихна отново. — В живота за мен има повече, брат Матеус.

Моля те, не се сърди, но напускам. Решението ми не беше взето лесно.

Монахът обмисли за момент думите му.

— Както решиш — каза той, — но можеш ли поне да ни придружиш през галериите до Мирабар?

— Десетте града — настоятелно повтаряше Джанкин. — Това е място за страдане! На теб също ще ти хареса, елфе. Място на изгнаници, където един изгнаник може да намери мястото си!

— В сенките често има хищници, които дебнат да плячкосат беззащитните монаси — прекъсна го Матеус, като го разтърси грубо.

Дризт спря за момент, смаян от думите на Джанкин. Той обаче беше паднал и елфът погледна към Матеус.

— За това ли тръгвате през галериите към града? — попита Дризт монаха. Галериите обикновено бяха запазени за миньорските колички, които пътуваха от Гръбнака на света, но монасите винаги минаваха през тях, дори в ситуация като тази, когато щяха да заобиколят града, просто за да изминат по-трудния път.

— За да давате жертви и да страдате? — продължи Дризт. — Със сигурност пътят е чист и много по-удобен, когато зимата е още далеч. — Елфът не харесваше галериите до Мирабар. Всички пътници, които биха срещнали из тях, щяха да познават елфите твърде добре, за да може да скрие от тях своята идентичност. Дризт се бе уверил в това при предишните си пътувания.

— Другите настояват да минем през тунела, макар че се отклонява от пътя ни с много мили — отвърна Матеус с остра нотка в гласа. — Но аз предпочитам по-лични форми на страдание и ще оценя твоята компания до Мирабар.

На Дризт му идеше да закрещи на лицемерния отец Матеус, който смяташе пропускането на едно хранене за голямо страдание и само използваше фасадата на монасите, тъй като наивните хора даваха монети на забулените фанатици, най-често просто за да се отърват от миризливите мъже.

Дризт кимна и загледа как Матеус извлича Джанкин.

— И после ще напусна — прошепна той.

Можеше да си повтаря отново и отново, че служи на богинята си и сърцето си, като защитава привидно безпомощната банда, но тяхното поведение често съвсем не съответстваше на тези думи.

— Ел, елффф… — изломоти брат Джанкин, докато Матеус го влачеше към другите.

21 Хефест

Тифанис гледаше как групата от шест фигури — петимата монаси и Дризт — бавно си проправяха път през галерията по западния път към Мирабар. Роди бе изпратил куиклинга напред, за да разузнае района, като му бе казал да насочи мрачния елф, ако го намери, обратно към него.

— Блийдър ще се погрижи за него — беше изсумтял той, удряйки страховитата брадва в дланта си.

Тифанис обаче не бе толкова сигурен. Елфидът бе видял как Угулу, със сигурност по-могъщ господар от Роди МакГристъл, бе ликвидиран от елфа, както и още един силен господар, Кароак — бе разкъсан от неговата черна пантера. Ако Роди осъществеше желанието си да се срещне в битка с Дризт, на Тифанис скоро щеше да му се наложи да си търси друг господар.

— Не-и-този-път, елфе! — прошепна неочаквано той. Беше му дошла идея. — Този-път-аз-ще-те-пипна!

Тифанис познаваше галериите към Мирабар — той и Роди ги бяха използвали миналата зима, когато снегът бе затрупал западния път — и бе научил много от техните тайни, включително и тази, която сега възнамеряваше да използва, за да си осигури предимство. Той направи широк кръг около групата, защото не искаше да разтревожи внимателния елф, но дори така стигна до входа на галерията дълго преди всички. Няколко минути по-късно, елфидът беше вече на миля под планината, човъркайки в сложната ключалка на подвижната решетка на крепостната врата, която изглеждаше недодялана за умелия куиклинг.

Брат Матеус вървеше начело по пътя през тунела с още един монах до себе си, а останалите трима завършваха отбранителния кръг около Дризт. Елфът ги бе помолил за това, за да не се набива на очи, ако се случеше да има някой наоколо. Той остави качулката си нахлупена ниско над очите, присви рамене и остана снишен в средата на групата. Не срещнаха никакви пътници и продължиха по осветения с факли път с твърди крачки. Стигнаха до кръстовище и Матеус спря рязко, видял вдигнатата решетка на пътя отдясно. На около три метра по-нататък се люлееше открехната една желязна врата, а пътят отвъд нея бе катранено черен, неосветен като основния тунел.

— Колко странно — отбеляза Матеус.

— Небрежно — поправи го друг от монасите. — Нека се молим за пътниците, които могат да не познават пътя така добре като нас и да поемат по грешен разклон!

— Може би трябва да затворим тази врата! — предложи трети.

— Не — прекъсна го бързо Матеус. — Там може да има някой, търговци например, които няма да са доволни, ако направим това.

— Не! — проплака неочаквано брат Джанкин и се втурна пред групата. — Това е знак! Знак от Бог! Ние сме призовани, братя мои, към Фестус, към върховното страдание!

Джанкин се обърна, за да тръгне към тунела, но Матеус и друг брат, които не бяха изненадани от обичайното му диво избухване, незабавно се втурнаха след него и го притиснаха към земята.

— Фестус! — изкрещя неистово Джанкин, а дългата му рошава черна коса се пръсна върху лицето. — Идвам!

— Какво става? — попита Дризт, който нямаше и понятие за какво говорят монасите, макар че се досещаше. — Кой или какво е Фестус?

— Хефестус — поправи го брат Матеус.

Дризт знаеше това име. Една от книгите, които бе взел от долината на Муши се отнасяше за знанията на драконите и Хефестус — древният червен дракон, живеещ в планините на северозапад от Мирабар.

— Това, разбира се, не е истинското име на дракона — каза Матеус между две изгрухтявания докато се бореха с Джанкин.

— Не го знам, нито пък някой друг вече — изви се неочаквано Джанкин, отхвърляйки останалите монаси и спрян в последния момент от сандала на Матеус.

— Хефест е стар червен дракон, който е живял в пещерите на север от Мирабар по-дълго от всеки друг, дори отколкото джуджетата могат да си спомнят — обясни друг монах, брат Хършел, който бе по-малко зает от Матеус. — Градът го търпял, защото е мързелив и глупав, макар че не бих му го казал. Предполагам, че повечето градове биха избрали да търпят червен дракон, ако това означава да не се бият срещу него! Но Хефест вече не се занимава с плячкосване — никой не може да си спомни последния път, когато е излизал от дупката си — той дори е наел някакви орки да вършат това вместо него, макар че заплащането е мизерно.

— Но все е някакво — добави Матеус, след като отново овладя Джанкин, — особено в края на сезона, когато дебне последните кервани, отправящи се на юг. Нищо не може да топи метала така както драконовия дъх! — смехът му бързо се стопи, когато Джанкин го удари силно и го просна на земята.

За минути той бе свободен. По-бърз от всеки друг, Дризт отхвърли качулката си, втурна се след бягащия монах и го хвана точно зад тежката метална врата. Само една крачка и едно извъртане проснаха Джанкин по гръб и изкараха дъха на подивелия монах.

— Нека да преминем тази област на един преход — предложи елфът, гледайки зашеметения монах. — Уморих се от маймунджилъците на Джанкин — може би трябваше просто да го пусна да намери дракона!

Двама от останалите братя се приближиха и изправиха Джанкин, после цялата група се обърна, за да напусне мястото.

— Помощ! — дойде вик от дъното на тъмния тунел.

Ятаганите на Дризт изведнъж се озоваха в ръцете му. Всички братя се събраха около него и се взряха надолу в мрака.

— Виждаш ли нещо? — попита Матеус елфа, защото знаеше, че нощното зрение на Дризт е много по-остро от неговото.

— Не, но тунелът завива наблизо от тук — отвърна Дризт.

— Помощ! — дойде отново викът. Зад ъгъла на главния тунел Тифанис трябваше с усилие да сдържи смеха си. Куиклингите бяха майстори във вентрилоквизма и най-големият проблем на елфидът бе да изговаря думите достатъчно бавно, за да бъдат разбрани.

Дризт направи предпазливо една стъпка напред, а монасите, дори Джанкин, отрезвени от измъчения вик, го последваха. Елфът ги принуди да отстъпят, тъй като неочаквано осъзна възможността това да е капан. Но Тифанис беше по-бърз. Вратата се затръшна със силен тъп звук и преди Дризт, който бе две стъпки напред, да успее да изблъска учудените монаси, елфидът вече я беше заключил. Миг по-късно Дризт и братята чуха втори трясък от спускането на решетката. Няколко минути по-късно Тифанис беше на дневна светлина, доволен от хитростта си и напомняйки си да изрази удивление, когато обяснява на Роди, че не може да намери никъде компанията на елфа.

Монасите се умориха да викат в мига, в който Дризт им напомни, че крясъците им могат да събудят обитателя в другия край на тунела.

— Дори ако някой стигне до решетката, той няма да ви чуе през тази врата — обясни им елфът, оглеждайки тежката порта на светлината на свещта, запалена от Матеус. Вратата бе комбинация от желязо, кожа и камък и прилепваше идеално на отвора — бе изработвана от джуджета. Дризт се опита да блъска по нея с ятаганите си, но това предизвика само тъп звук, който едва ли стигаше по-далеч от крясъците на монасите.

— Загубени сме — извика Матеус. — Няма изход, а нашите провизии не са особено много!

— Още един знак! — изтърси неочаквано Джанкин, но двама от монасите го запратиха на земята, преди да успее да побегне към дупката на дракона.

— Може би в думите на брат Джанкин има истина — каза Дризт след дълга пауза.

Матеус погледна подозрително към него.

— Мислиш, че провизиите ще ни стигнат за по-дълго време, ако брат Джанкин отиде да се срещне с Хефест? — попита той.

Дризт не можа да сдържи смеха си.

— Нямам намерение да жертвам никой — каза той и погледна към борещия се с братята си монах. — Без значение какво е желанието му! Но изглежда има само един път навън.

Матеус проследи погледа на Дризт надолу към тъмния тунел.

— Ако не планираш жертви, тогава гледаш към погрешния път — изпухтя внушителния монах. — Със сигурност не възнамеряваш да минеш покрай дракона, нали?

— Ще видим — бе единственото, което му отвърна елфът. Той запали още една свещ от първата и се отдалечи на малко разстояние по тунела.

Здравият разум на Дризт се противеше на неустоимото вълнение, което изпита при мисълта да се срещне с Хефест, но за него този спор бе само неизбежно, но преодолимо препятствие. Припомни си, че Монтолио се беше сблъсквал с дракон и бе загубил едното си око. Спомените на пазителя от битката, с изключение на раните му, не бяха толкова ужасни. Дризт започваше да разбира онова, което слепият пазител му бе казал за разликата между оцеляването и осъществяването. Колко ценни можеха да са петстотинте години, които вероятно стояха пред него? Заради монасите Дризт се надяваше, че някой ще дойде, ще вдигне решетката и ще отвори вратата. Пръстите на елфа обаче, пламнаха с обещаващ трепет, когато стигна до торбата си и извади книгата за дракони, която бе взел от долината. Чувствителните му очи се нуждаеха от малко светлина и той успя да намери лесно това, което търсеше. Както и очакваше, в книгата имаше пасаж за червения дракон, който живееше на запад от Мирабар. Той потвърждаваше, че Хефест не е истинското име на дракона, а просто название, дадено му във връзка с някакъв мрачен бог на ковачите. Пасажът не беше голям, повечето от него бяха разкази за търговци, посетили дракона, за да го наемат заради дъха му, както и други — за търговци, които очевидно бяха казали нещо лошо или се бяха пазарили твърде много за цената, или може би драконът просто е бил гладен или в лошо настроение, които никога не бяха напуснали бърлогата му. Най-важното за Дризт бе, че текстът потвърждаваше твърдението на монасите, че звярът е ленив и в известна степен глупав. Според бележките Хефест бил прекомерно горд, каквито обикновено са драконите, и способен да говори на Общото наречие, но „му липсвало достатъчно от интуитивната подозрителност, свързвана обикновено с рода му, особено със старите червени дракони.“

— Брат Хършел се опитва да отвори ключалката — каза Матеус, приближавайки се към Дризт. — Твоите пръсти са сръчни. Ще опиташ ли?

— Нито Хършел, нито аз можем да отворим тази ключалка — каза разсеяно Дризт, без да вдига поглед от книгата.

— Хършел поне опитва — запротестира Матеус, — а не се затваря в себе си, хабейки свещи и четейки някакви безполезни книги!

— Не толкова безполезни за онези от нас, които възнамеряват да се измъкнат оттук живи — каза Дризт все още, без да го поглежда. Сега той прикова цялото внимание на монаха.

— Какво е това? — попита Матеус, навеждайки се по-близо над рамото на Дризт, въпреки че не можеше да чете.

— Разказва за суетата — отвърна елфът.

— Суетата? Какво общо има суетата с…

— Суетата на драконите — обясни Дризт. — Наистина много важно нещо. Всички дракони я притежават в излишък, злите повече от добрите.

— Те имат нокти, по-дълги от мечове и дъх, който може да стопи и камък, нима нямат основание за това? — измърмори Матеус.

— Може би — съгласи се Дризт, — но суетата е слабост — несъмнена слабост — дори за тях. Няколко герои са се възползвали от това, за да убият дракон.

— Нима мислиш да убиеш сега това нещо? — слиса се Матеус.

— Ако се наложи — отвърна все така разсеяно Дризт. Матеус вдигна ръце и се отдалечи, клатейки глава в отговор на втренчените погледи на останалите.

Дризт скришом се усмихна и се върна към четенето. Плановете му сега придобиха определена форма. Той прочете целия пасаж няколко пъти, запечатвайки всяка дума в съзнанието си. Три свещи по-късно Дризт все още четеше и монасите ставаха нетърпеливи и гладни. Те подтикваха Матеус, който стоеше и въртеше колана около корема си, да отиде при Дризт.

— Още суета? — попита той саркастично.

— Свърших с тази част — отвърна елфът. Той вдигна книгата, за да покаже на монаха рисунка на огромен черен дракон, увит около няколко паднали дървета в дълбоко блато. — Сега чета за дракона, който може да ни помогне.

— Хефест е червен — напомни му Матеус презрително, — не черен.

— Това е различен дракон — обясни Дризт. — Мергандивинасендър от Чулт, който вероятно посещава Хефест, за да разговарят.

Брат Матеус окончателно се обърка.

— Черните и червените не се разбират много добре — заяви той със скептицизъм. — Всеки глупак знае това.

— Аз рядко се вслушвам в глупци — отвърна Дризт и монахът отново се обърна и си тръгна, клатейки глава.

— Има още нещо, което не знаеш, но Хефест най-вероятно знае — каза тихо Дризт, твърде тихо, за да го чуе друг. — Мергандивинасендър има лилави очи!

Той затвори книгата доволен, че му бе дала достатъчно информация, за да направи своя опит. Ако някога се беше срещал с ужасяващото величие на стар червен дракон преди, в този момент той нямаше да се усмихва. Но невежеството и спомените за Монтолио вдъхнаха кураж на младия елф, който все още имаше много малко за губене, а и нямаше намерение да умира от глад заради страха от някаква неизвестна опасност. Нямаше да стига дотам, още не. Не и преди да упражни своя най-добър драконов глас.

От целия блясък и величие, които елфът бе виждал през живота си, нищо — нито големите домове в Мензоберанзан, в пещерата на илитидите, дори в киселинното езеро — дори не се приближаваше до вдъхващото страхопочитание зрелище на драконовата бърлога. Хълмове от злато и скъпоценни камъни изпълваха огромната пещера като надигащи се вълни, следващи дирята на огромен кораб в морето. Ослепително блестящи оръжия и брони бяха натрупани навсякъде, а изобилието от изящно изработени предмети — чаши, бокали и други съдове — вероятно щеше да запълни съкровищницата на хиляди най-богати крале. Дризт трябваше да си напомня да диша, докато гледаше това великолепие. И не богатството го заплени — той не се интересуваше от материалните придобивки, — а приключенията, за които тези чудесни предмети и богатства му намекваха по хиляди различни начини. Погледът към бърлогата на дракона омаловажи простото оцеляване с Каещите се монаси и простичкото му желание да намери спокойно и тихо място, което да нарече свой дом. Той си спомни разказа на Монтолио за дракона и за другите приключения, които му бе разказал слепият пазител. И неочаквано вече сам се нуждаеше от тези приключения.

Дризт копнееше за дом и искаше да намери приемане, но в този момент, докато гледаше към богатствата на дракона, осъзна, че копнее и за място в песните на бардовете. Надяваше се да прекоси опасни и вълнуващи пътища и дори да напише своя собствена история.

Самата пещера беше огромна и неравна, изпълнена с много ниши. По-голямата част бе слабо осветена в опушено златночервено сияние. Беше неприятно топло и на Дризт и останалите им трябваше известно време, за да разберат откъде идва тази топлина.

Елфът се извърна назад към чакащите монаси и им смигна, после се обърна наляво към единствения изход.

— Знаеш сигнала — раздвижи безмълвно устни той.

Матеус кимна колебливо, като все още се чудеше дали бе мъдро да се довери на елфа. Дризт беше ценен съюзник на прагматичния отец по пътя през последните няколко месеца, но драконът си беше дракон.

Дризт огледа пещерата още веднъж, този път обръщайки внимание на съкровищата. Съзря целта си между две златни чаши. Тя бе не по-малко великолепна от бижутата и камъните. Просната в долините на златните хълмове една огромна люспеста опашка, червено-златна като оттенък на светлината, се люлееше нагоре-надолу и при всеки удар потъваше все по-надълбоко в съкровищата.

Дризт беше виждал картини на дракони и преди. Един от магьосниците в Академията дори бе създал илюзия за различни видове дракони, за да обучава учениците си. Но нищо не би могло да подготви елфа за момента на първата му среща с жив дракон. Във всички известни Царства нямаше нищо по-внушително, а от всички дракони червените бяха може би най-величествените.

Когато Дризт най-сетне успя да отмести погледа си от опашката, той премисли своя път през пещерата. Отворът на тунела беше високо в едната стена, но до пода водеше удобна пътека. Дризт я проучи за един дълъг момент, запаметявайки всяка стъпка по нея. После сипа две шепи прах в джобовете си, издърпа стрела от колчана и спусна заклинание за мрак над нея. Внимателно и тихо той започна да подбира стъпките си надолу по пътеката, воден от продължаващото пляскане на люспестата опашка. Той почти се спъна, когато достигна първата купчина скъпоценности и чу как опашката рязко прекрати движението си.

„Приключение“, припомни си той тихо и продължи, съсредоточавайки се върху мисловния образ на пътеката. Представи си как драконът се надига пред него, прозирайки през заклинанието за мрак. Инстинктивно трепна, очаквайки избухването на пламък, който да го погълне и да го изпепели на място. Но продължи и когато най-сетне стигна до златната купчина, бе наистина щастлив да чуе спокойното гръмотевично дишане на дремещия дракон.

Дризт се заизкачва бавно по втората купчина, изричайки мислено заклинанието за левитация. Не очакваше то да проработи добре — на Повърхността бе пропадало всеки път, когато го опиташе. Но всяка помощ, която можеше да получи сега, би подпомогнала измамата му. На половината път от върха, той се втурна да бяга, разпръсквайки монети и скъпоценни камъни с всяка стъпка. Чу как драконът се надига, но не забави темпото, изваждайки лъка си, докато тичаше. Когато стигна върха, той скочи и левитира над него, увисвайки неподвижно във въздуха за секунда, преди заклинанието да се развали. После падна и пусна стрелата и изпращайки стремително кълбото от мрак през пещерата.

Никога не би повярвал, че чудовище с такива размери може да е толкова подвижно, но когато падна тежко върху един куп от бокали, бижута и дребни дрънкулки, погледът му срещна право в лицето на разярения звяр.

Тези очи! Като сноп изпепеляващи с проклятия лъчи, тежкият им поглед се затвори около Дризт, проникваше през него, принуждаваше го да падне по корем и да моли за милост и да разкрие всяка измама, да признае всеки грях на Хефест, неговият повелител. Огромният змиевиден врат на дракона се люлееше леко, но погледът не се отклони и за секунда от елфа, приковавайки го така здраво, както мечата прегръдка на Бластър. Един глас прозвуча слабо, но отчетливо в мислите на Дризт, гласът на слепия пазител, разказващ истории за битки и геройство. Първоначално Дризт едва го чуваше, но гласът бе настоятелен, припомняше му неговата специална мисия, това че петимата други мъже сега зависеха от него. Ако се провалеше, монасите щяха да умрат. Тази част от плана не беше толкова трудна за Дризт, защото той наистина вярваше в думите си.

— Хефест! — извика той на общия език. — Възможно ли е най-сетне това да си ти? О, най-великолепни! По-великолепен от всички описания!

Главата на дракона се издигна на четири метра над Дризт и във всезнаещите очи се изписа объркване, което сякаш учудено казваше: „Ти знаеш за мен!“ Хефест се размърда, а горещият му дъх развя бялата коса на елфа.

— Всичко знам за теб, могъщи Хефест! — извика той, пълзейки на колене, без да се осмелява да стане. — Ти си този, който търся толкова дълго и сега, когато те намерих, не съм разочарован!

Ужасните очи на дракона се присвиха подозрително.

— Защо един мрачен елф търси Хефест, Разрушителят на Какибай, Унищожителя на десет хиляди говеда, Онзи, който смачка Ангалендър — Глупавият сребърен, Онзи, който…

Това продължи дълго време, през което Дризт стоически понасяше отвратителния дъх, докато се преструваше на запленен от изброяването на многобройните коварства на дракона. Когато Хефест свърши, той трябваше да помълчи за момент, за да си спомни въпроса си. Искреното му объркване само допринесе още за измамата.

— Мрачен елф? — попита той, сякаш не разбираше. Погледна към дракона и повтори думите още пообъркано. — Мрачен елф?

Драконът се огледа наоколо, погледът му падаше като сноп лъчи върху могилите скъпоценности, после за известно време обхождаше кълбото мрак на Дризт в средата на кухината.

— Имам предвид теб! — неочаквано изрева той и силата на звука го повали по гръб.

— Имаш предвид мрачен елф? — каза Дризт, като се изправи бързо и се осмели да стане. — Не, не съм такъв. — Той се огледа и после кимна изненадано.

— Но, да, разбира се! Колко често забравям плаща, който нося!

Хефест издаде дълго, ниско, нетърпеливо ръмжене и Дризт осъзна, че е по-добре бързо да се махне от мястото си.

— Не съм мрачен елф — каза той. — Макар че скоро ще стана, ако Хефест не ми помогне! — Дризт можеше само да се надява, че е предизвикал любопитството на дракона. — Сигурен съм, че си чувал за мен, могъщи Хефест. Аз съм или по-скоро бях и се надявам отново да бъда Мергандевинасендър от Чулт, един стар черен с не по-малка слава.

— Мергандевин…? — започна Хефест, но не довърши. Той бе чувал за черния, разбира се. Драконите знаеха имената на повечето от събратята си по света, Хефест знаеше, също така, че Мергандевинасендър има лилави очи и точно на това разчиташе Дризт.

За да придаде достоверност на обяснението, елфът си припомни преживяванията си с Трак, нещастният печ, който бе трансформиран в клюнесто изчадие.

— Един магьосник ме надви — започна той сериозно. — Цяла група авантюристи нахлуха в леговището ми. Крадци! Аз обаче, хванах един от тях, един рицар!

Хефест като че ли хареса този малък детайл и Дризт, който току-що го бе измислил, се поздрави мълчаливо за това.

— Как цвърчеше сребърната му броня под киселината на дъха ми!

— Жалко, че е бил похабен — възкликна Хефест. — Рицарите са толкова вкусни!

Дризт се усмихна, за да скрие неудобството си от тази мисъл. С драконовата уста толкова близо до себе си можеше само да се чуди какъв ли бе вкусът на мрачните елфи.

— Щях да ги убия всичките, но онзи проклет магьосник ми попречи! Именно той направи с мен това ужасно нещо! — Дризт огледа укорително своя елфически външен вид.

— Полиморфна магия? — попита Хефест и елфът забеляза нотка на симпатия в гласа му.

Дризт кимна тежко.

— Черно заклинание. Взе формата ми, крилете и дъха ми, така че си останах Мергандевинасендър, но…

Хефест отвори широко очи при тази пауза, но жалния, объркан поглед, който Дризт му хвърли го накара да се отдръпне.

— Изведнъж открих, че паяците ме привличат — промърмори елфът. — Исках да ги отглеждам, да ги целувам…

„Значи така изглеждат отвратените дракони“ помисли си той, когато погледна към звяра. Монети и бокали се раздрънчаха из цялата стая, когато неволно тръпка премина по гръбнака на дракона.

Монасите в долния тунел не можеха да наблюдават ставащото, но чуваха добре разговора и разбраха какво се върти в ума на елфа. За първи път до колкото някой от тях можеше да си спомни, брат Джанкин беше онемял от учудване, но Матеус успя да прошепне няколко думи, изразяващи общото им усещане.

— Този елф притежава забележителна сила на духа! — ахна внушителният монах и запуши устата си с ръка от страх, че говори твърде високо.

— Защо си дошъл при мен? — изрева ядосано Хефест. Дризт се плъзна назад под силата на дъха му, но и този път успя да запази равновесие.

— Да моля могъщия Хефест! — обърна се към него той. — Нямам друг избор. Пътувах до Мензоберанзан, града на мрачните елфи, но там ми казаха, че заклинанието на този магьосник е твърде могъщо и не можели да направят нищо, за да го развалят. Така че дойдох при теб, велики и могъщи Хефест, почитан за своето майсторство в преобразяващите магии. Може би някой от собствения ми вид…

— Черните? — дойде гръмотевичния рев и този път Дризт падна. — Твоят вид?

— Не, не, дракон — каза бързо той, оттегляйки очевидната обида и скачайки отново на крака — смятайки, че скоро може да му се наложи да бяга. Продължителният рев на Хефест му подсказа, че се нуждае от нещо, с което да му отвлече вниманието и той го намери зад дракона, в дълбоко прогорените белези по стените и в дъното на една квадратна ниша. Дризт разбра, че това е мястото, където Хефест бе плащал на орките. Елфът потрепери, когато си помисли колко много нещастни търговци или авантюристи трябва да бяха намерили смъртта си между тези обгорени стени.

— Какво е причинило този катаклизъм? — извика той удивен. Хефест не посмя да се извърне, тъй като подозираше измама.

Миг по-късно обаче, драконът разбра какво бе забелязал мрачният елф и ръмженето стихна.

— Кое божество ти се е явило, могъщи Хефест и те е благословило с такава демонстрация на силата си? Никъде в целите Царства няма така ситно надробен камък! Никога след пламъците, сътворили света…

— Достатъчно! — изгърмя Хефест. — Ти, който си толкова учен, нима не познаваш дъха на червените?

— Знам, че пламъците са силата на червените — отвърна Дризт, без да отмества поглед от нишата, — но колко жежки могат да бъдат? Със сигурност не толкова, че да причинят такова опустошение!

— Желаеш ли да се убедиш? — достигна до него отговорът на дракона със зловещо, пушещо съскане.

— Да! — извика Дризт. — Не! — добави той, свивайки се на две. Знаеше, че стъпва по несигурна почва, но знаеше и, че рискът е необходим. — Наистина желая да стана свидетел на подобно могъщество, но се страхувам да почувствам топлината му!

— Тогава гледай, Мергандевинасендърот Чулт! — изрева Хефест. — Гледай по-добрия от теб!

Рязкото поемане на въздух повлече Дризт две стъпки напред, развя бялата му коса около лицето му и почти свали плаща от гърба му. Върху могилата зад него монетите се срутиха в шумен поток.

После змиевидният врат на дракона се изви в дълбока дъга, изравнявайки огромната му червена глава с нишата. Продължителното издишване изгори въздуха в пещерата, дробовете на Дризт пламнаха, а очите му се насълзиха от горещината и блясъка. Той продължи да гледа, докато пламъкът на дракона погълна нишата в своя ревящ гръмовен пожар. Дризт забеляза, че Хефест затвори очите си здраво, когато издиша своя огън.

Щом огромният пожар утихна, драконът се извърна триумфално. Дризт все още гледаше към нишата, към стопената скала, стичаща се по стените и капеща по пода и не трябваше да симулира страхопочитанието си.

— В името на всички богове! — повтори той отново. — Мергандевинасендър от Чулт, който смяташе себе си за по-висш, е унизен!

— И така трябва! — избумтя Хефест. — Няма черен, който да е равен на червения! Знай това, Мергандевинасендер. Това е факт, който може да ти спаси живота, ако някой червен дракон потропа на вратата ти!

— Наистина — съгласи се услужливо Дризт. — Страхувам се обаче, че нямам врата! — Той отново погледна надолу към тялото си и се намръщи с отвращение.

— Това си е твоята съдба, не моята — отвърна Хефест. — Но аз ще се смиля над теб. Ще те оставя да си идеш жив, макар че това е повече, отколкото заслужаваш, задето смути дрямката ми!

Дризт знаеше, че това е критичният момент. Би приел предложението на Хефест — не искаше нищо друго, освен да се махне от това място. Но принципите му и спомена за Муши нямаше да му позволят да излезе. Какво щеше да стане със спътниците му в тунела? — запита се той. И какво щеше да стане с приключенията за песните на бардовете?

— Изяж ме тогава — каза той на дракона, не вярвайки на ушите си. — Аз, който съм познал славата на драконовия род, не мога да се задоволя с живот на мрачен елф.

Огромната паст на Хефест се наведе напред.

— Уви за целия драконов род! — проплака Дризт. — Броят ни намалява, докато хората се множат като бълхи. Уви за съкровищата на драконите, които ще бъдат откраднати от магьосници и рицари! — Начинът, по който изрече последните си думи накара Хефест да замръзне.

— И уви за Мергандевинаседнър — продължи драматично Дризт, — който бе повален от човешки магьосник, чиято сила надминава дори тази на Хефест, най-могъщия от драконите!

— Надминава?! — изрева Хефест и цялата пещера потрепери от силата му.

— А какво друго да си мисля? — отвърна Дризт някак жалко в сравнение с мощта на драконовия глас. — Нима Хефест не би помогнал на един от собствения си изчезващ род? Не, не мога да повярвам в това, светът няма да повярва в това! — Дризт насочи пръст към тавана над него, сбирайки всичките си сили. Нямаше нужда да си припомня какво щеше да му струва провалът. — Всеки навред из Царствата ще казва, че Хефест не се е осмелил да опита да развали заклинанието на магьосника и, че великият червен дракон не е посмял да разкрие слабостта си срещу толкова могъщо заклинание от страх, че тя ще привлече магьосниците да съберат дружина и да отидат на север за поредното плячкосване на драконово съкровище! О! — изкрещя Дризт с широко разтворени очи. — Но няма ли очевидният факт, че Хефест се е предал да даде на тези магьосници и техните проклети крадливи приятели надежда за подобно съкровище? А кое драконово съкровище е по-голямо от това на Хефест, червения дракон от богатия Мирабар?

Драконът се обърка. Той обичаше живота си — спеше върху все по-увеличаващите се купчини злато, осигурявано му от търговците. Не искаше наоколо да се мотаят разни героични авантюристи! Именно на това разчиташе и Дризт.

— Утре! — изрева драконът. — Днес ще размишлявам върху заклинанието, а утре Мергандевинасендър ще бъде черен още веднъж! А после ще напусне с подпалена опашка, ако се осмели да издаде само още една сквернословна дума! Сега трябва да почина, за да си припомня заклинанието. Ти не мърдай, драконе в елфическа форма. Подушвам къде си и чувам по-добре от всичко на този свят. Не спя толкова дълбоко колкото на повечето крадци им се иска!

Дризт разбира се не се и съмняваше в това. Дотук нещата вървяха точно както се бе надявал, но сега бе забъркал невероятна каша. Нито той, нито неговите приятели можеха да чакат един ден, за да продължи разговора с червения. Как ли щеше да реагира драконът, зачуди се Дризт, когато се опиташе да развали заклинанието, което не съществуваше? И какво ще стане, запита се почти паникьосаният елф, ако Хефест наистина го превърнеше в черен дракон?

— Разбира се, дъхът на черните превъзхожда този на червените — избърбори той, докато Хефест се обръщаше.

Червеният се извърна светкавично бързо към него с ужасяваща ярост.

— Искаш ли да усетиш дъха ми? — изръмжа той. — Колко ли големи ще са хвалбите ти тогава?

— Не, не — отвърна Дризт. — Не се обиждай, могъщи Хефест. Наистина демонстрацията на твоя огън смири гордостта ми! Но дъхът на черните не може да се подценява. Той има по-ценни качества дори от силата на червените.

— Какви ги говориш?

— Киселина, о Хефест, Унищожителю на десет хиляди говеда — отвърна Дризт. — Киселината разяжда доспехите на рицарите и им причинява продължително мъчение.

— Колкото разтапящия се метал ли? — попита саркастично Хефест. — Металът, разтопен от дъха на червените?

— Страхувам се, че по-дълго — заяви Дризт, свеждайки поглед. — Дъхът на червените връхлита жертвата като разрушителна експлозия, но дъхът на черните се промъква постепенно към ужасените врагове!

— Експлозия? — прогърмя гласът на Хефест. — Колко дълго може да продължи дъхът ти, жалък черен! Аз мога да издишвам по-дълго!

— Но… — започна Дризт, посочвайки нишата. Този път внезапното поемане на въздух на дракона го повлече няколко стъпки напред и почти го вдигна от земята. Елфът запази достатъчно самообладание, за да извика уговорения сигнал:

— Огньовете на Деветте Пъкъла! — докато Хефест извиваше глава назад, за да я изравни с нишата.

— Сигналът! — каза Матеус. — Бягайте колкото ви държат силите! Бягайте!

— Никога! — изплака ужасеният брат Хършел и другите, освен Джанкин, не се възпротивиха.

— О, как копнея да страдам! — извика разрошеният фанатик, пристъпвайки в тунела.

— Трябва да бягаме, ако искаме да се спасим! — напомни им Матеус, хващайки Джанкин за косата, за да го задържа да не тръгне в грешна посока.

Те се бориха на изхода на тунела няколко секунди, а после останалите монаси, разбирайки, че могат да пропуснат единствения си шанс, се втурнаха в тунела и цялата група се запремята по спускащата се от стената пътека. Когато се опомниха, бяха в доста затруднено положение — лутаха се безпомощно наоколо, без да са сигурни дали да се покатерят обратно в тунела или да се изпаряват към изхода. Но тяхното отчаяно лазене трудно можеше да им помогне да се справят с наклона, особено докато Матеус все още се опитваше да обуздае Джанкин, така че изходът бе единствената възможност.

Препъвайки се един в друг, монасите се втурнаха през просторната пещера.

Дори ужасът им обаче, не ги спря, включително и Джанкин, да загребат по един джоб от дрънкулките, докато бягаха.

Никой никъде не беше виждал толкова силен драконов дъх! Със затворени очи Хефест ревеше още и още, раздробявайки камъните в нишата. Огромни искри от пламък се разхвърчаха из пещерата. Дризт почти бе повален от жегата, но разяреният дракон не отстъпваше, решен да унижи дразнещия го посетител веднъж завинаги. Той отвори око веднъж, за да види ефекта от своята демонстрация. Драконите познаваха съкровищниците си по-добре от всичко друго на света и Хефест не пропусна да забележи петте бягащи фигурки, втурнали се към изхода. Издишването рязко спря и драконът се извърна.

— Крадци! — изрева той, трошейки камъните с гръмовния си глас.

Дризт разбра, че играта е свършила.

Огромната паст, пълна с остри зъби се хвърли към елфа. Дризт отстъпи и скочи, без да има къде да отиде. Той се хвана за един от рогата на дракона и яхна главата на звяра. Успя да се изкатери върху нея и да се задържи там с цената на живота си, докато разяреният дракон се опитваше да го изтръска. Елфът се протегна за ятагана, но вместо него напипа джоба си и извади оттам шепата мръсотия, която бе събрал в тунела. Без да се колебае той я хвърли в злото око на дракона.

Хефест обезумя, замята бясно главата си нагоре-надолу и на всички страни. Дризт упорито се държеше и коварният дракон реши да приложи по-добър метод. Мрачният елф разбра намерението му, когато главата светкавично се издигна във въздуха. Таванът не беше толкова висок — не и сравнен със змиевидния врат на Хефест. Падането щеше да е дълго, но това бе за предпочитане и Дризт скочи преди главата на дракона да го размаже в скалата.

Елфът замаяно се изправи на крака докато Хефест, който почти не бе пострадал от удара, пое въздух. Само чистият късмет го спаси не за първи и не за последен път, когато едно голямо парче от повредения таван се стовари върху главата на дракона. Дъхът му излезе като безвредно облаче и Дризт се втурна колкото можеше по-бързо към върха на златната могила, прикривайки се зад нея.

Хефест изрева разгневено и без да мисли освободи остатъка от дъха си право срещу могилата. Златните монети се разтопиха, а огромните скъпоценни камъни се напукаха от горещината. Могилата бе с диаметър почти шест метра и бе плътно натрупана, но Дризт, който бе от противоположната й страна, усети как гърбът му пламва. Той отскочи от нея, оставяйки наметалото си горящо и пробито от разтопеното злато.

Когато драконът се извиси над купчината, той се показа с извадени ятагани. Елфът се втурна право срещу него дръзко и глупаво, замахвайки с цялата си сила. Той спря смаян — след две замахвания ятаганите в ръцете му звънтяха болезнено, със същия успех можеше да ги удари в каменна стена!

Хефест, с високо вдигната глава, не обръщаше никакво внимание на атаката му.

— Златото ми! — проплака драконът. После звярът погледна надолу, а огромните му светещи очи се спряха на елфа още веднъж. — Златото ми! — повтори той злобно.

Дризт сви рамене възглупаво и побягна.

Хефест замахна с опашка, стоварвайки я върху поредната купчина и осейвайки стаята с летящи златни и сребърни монети и скъпоценни камъни.

— Моето злато! — ревеше отново и отново драконът, докато си проправяше път през съкровищата.

Дризт падна зад поредната могила.

— Помогни ми, Гуенивар! — помоли той, хващайки фигурката от оникс.

— Подушвам те, крадецо! — измърка Хефест — доколкото една буря можеше да мърка — недалеч от могилата на елфа.

В отговор, пантерата се появи на върха на купчината и изрева предизвикателно, а после отскочи. Дризт, който стоеше в основата й, слушаше внимателно, броейки стъпките, когато Хефест се втурна напред.

— Ще те разкъсам, променливо същество! — проехтя гласът му и зиналата му уста се затвори около Гуенивар.

Но зъбите, дори драконовите зъби, имаха малко въздействие върху прозрачната мъгла, в която тя неочаквано се превърна.

Дризт успя да напъха в джоба си няколко дреболии, докато скачаше, а отстъплението му се прикриваше от шума, който предизвикваше ядосаният дракон. Пещерата беше голяма и елфът още не бе успял да се измъкне, когато Хефест го забеляза. Объркан, но не по-малко разгневен, драконът изрева и се спусна след него. На езика на гоблините, тъй като бе узнал от книгата, че Хефест говори и него, но се надяваше да не се досети, че Дризт също го знае, елфът извика:

— Когато глупавият звяр ме последва, излезте и приберете останалото!

Хефест запъна огромните си крака, за да спре и се обърна, поглеждайки към високия тунел, водещ към мините. Глупавият дракон беше в ужасяващо настроение. Копнееше да сдъвче измамника — елф, но се страхуваше да не го ограбят. Промъкна се към тунела и блъсна люспестата си глава в стената над него за всеки случай, после се отмести, за да обмисли действията си.

Драконът знаеше, че до този момент крадците трябваше да са напуснали пещерата. Ако искаше да ги хване, трябваше да излезе под открито небе, което не бе много умно по това време на годината от гледна точка на доходната му работа.

Накрая Хефест реши дилемата както решаваше всеки проблем. Даде тържествено обещание да изяде следващия търговски керван, който мине през мястото. След това решение гордостта му се възвърна, макар че той несъмнено щеше да го забрави, когато заспеше отново. Драконът се върна обратно в пещерата, натрупвайки отново пръснатото злато и спасявайки каквото може от купчините, които небрежно бе разтопил.

22 На прага на дома

— Ти ни преведе! — проплака брат Хършел. Всички монаси, с изключение на Джанкин, прегърнаха силно Дризт веднага щом елфът ги настигна в скалистата долина на запад от входа на драконовата бърлога.

— Ако има някакъв начин да ти се отплатим…!

В отговор Дризт изпразни джобовете си и пет чифта алчни очи се втренчиха в златните предмети и дрънкулки, които се изтърколиха оттам, проблясвайки на обедното слънце. Един от скъпоценните камъни, четирисантиметров рубин, обещаваше богатство по-голямо от всичко, което монасите някога бяха виждали.

— За вас са — обясни Дризт. — Всичките. Аз нямам нужда от съкровища.

Монасите гледаха някак виновно, защото никой не желаеше да покаже плячката в собствените си джобове.

— Може би трябва да си запазиш малко — предложи му Матеус, — ако все още планираш да поемеш по собствен път.

— Планирам — отвърна твърдо Дризт.

— Но ти не можеш да останеш тук — възрази Матеус. — Къде ще идеш?

Дризт наистина не беше мислил много за това. Всичко, което знаеше, е, че мястото му не е сред Каещите се монаси.

Помисли малко, припомняйки си многобройните смъртоносни пътища, които бе преминавал. Една мисъл изплува в главата му.

— Ти спомена — той посочи към Джанкин — името на едно място преди седмица, когато влязохме в тунела.

Джанкин го погледна любопитно, без да може да си спомни.

— Десетте града — каза Дризт. — Земя на изгнаници, където един изгнаник може да намери своето място.

— Десетте града? — сепна се Матеус. — Със сигурност трябва да премислиш маршрута си, приятелю. Долината на мразовития вятър не е гостоприемно място, нито пък злите убийци от Десетте града.

— Вятърът никога не спира да духа — допълни Джанкин с тъжен поглед в тъмните си очи, — носи жилещ пясък и ледени парчета. Ще дойда с теб!

— И чудовища! — добави един от останалите, пляскайки Джанкин с ръка по гърба. — Йети и бели мечки и свирепи варвари! Не, няма да отида в Десетте града, освен ако самият Хефест не се опита да ме пропъди натам.

— Е, той би могъл! — каза Хършел, впервайки нервно поглед назад към не много отдалеченото леговище. — Наблизо има къщи на фермери. Може би ще можем да останем там през нощта и да се върнем в тунела утре.

— Няма да дойда с вас — отново каза Дризт. — Споменахте, че Десетте града са негостоприемно място, но дали ще намеря по-топъл прием в Мирабар?

— Ще отидем при фермерите тази вечер — отвърна Матеус, обмисляйки думите му. — Там ще ти купим кон и провизии, от които ще имаш нужда. Не искам да си заминаваш, но Десетте града изглеждат добър избор — той погледна многозначително към Джанкин — за мрачен елф. Мнозина са намерили там своето място. Наистина то е дом за онези, които си нямат друг.

Дризт разбра искреността в гласа на монаха и оцени благосклонността му.

— Как да намеря мястото? — попита той.

— Ориентирай се по планините — отвърна Матеус. — Дръж ги винаги отдясно. Когато стигнеш до веригата, ще си влязъл в Долината на мразовития вятър. Един-единствен връх се издига из тази равна земя на север от Гръбнака на света. Градовете са построени около него. Дано те да са това, на което се надяваш!

С това монасите се приготвиха да вървят. Дризт сложи ръце зад главата си и се наведе към стената на пещерата. Наистина беше време да се раздели с монасите, но не можеше да пренебрегне вината и самотата, които го очакваха. Малкото богатства, които бяха взели от леговището на дракона, щяха да променят значително живота им, щяха да им осигурят закрила и всичко необходимо, но богатството не можеше да направи нищо, за да преодолее бариерите, с които се сблъскваше Дризт.

Десетте града, земята, която Джанкин бе нарекъл дом за бездомните, земя за онези, които нямаха къде другаде да идат, върна отново надеждата на елфа. Колко пъти беше понасял ударите на съдбата? Колко порти беше достигал с надежда, само за да бъде върнат обратно от остриетата на оръжията? Този път ще е различно, каза си Дризт, защото ако не успееше да намери място в една земя на изгнаници, къде другаде можеше да отиде? За притиснатия до стената елф, който бе прекарал толкова дълго в бягане от нещастията, вината и предразсъдъците, от които не можеше да се отърве, надеждата беше приятно усещане.

Тази нощ Дризт се установи на лагер в малка горичка, докато монасите отиваха към малкото фермерско селище. Те се върнаха на следващата сутрин, водейки добър кон, но един от групата бе очевидно разтревожен.

— Къде е Джанкин? — попита Дризт притеснен.

— Вързан е в плевнята — отвърна Матеус. — Опита се да избяга през нощта, да се върне…

— При Хефест — довърши Дризт.

— Ако и днес все още иска същото, може и да го пуснем — добави отвратеният Хършел.

— Това е твоят кон — каза Матеус. — Освен ако през нощта не си променил намеренията си.

— А това е нов плащ — добави Хършел. Той подаде на Дризт хубав плащ, обточен с кожа. Елфът знаеше, че тази щедрост е нетипична за монасите и почти промени мнението си. Не можеше обаче да изостави и другите си нужди и нямаше да е доволен да живее сред тези хора. За да демонстрира своето решение, елфът се приближи до животното с намерение да го яхне. И преди беше виждал кон, но никога толкова отблизо. Беше удивен от очевидната сила на животното, от мускулите, които помръдваха под кожата на врата му и бе очарован от височината на гърба му. Дризт прекара един момент втренчен в очите на коня, предавайки му намеренията си колкото можеше по-добре. После, за всеобщо изумление, дори за свое собствено, конят се наведе, позволявайки на елфа да се качи лесно на седлото.

— Имаш подход към конете — отбеляза Матеус. — Никога не си споменавал, че си умел ездач.

Дризт само кимна и направи всичко, каквото можеше, за да остане на седлото, когато конят премина в тръс. Отне му много време, за да открие как да контролира животното и се залута далеч на изток — в грешната посока — преди да успее да завие. По време на тази обиколка Дризт се опитваше с все сили да запази достойнство, но монасите, макар също да не разбираха от коне, просто кимаха и се усмихваха.

Час по-късно Дризт яздеше бързо на запад, следвайки южната страна на Гръбнака на света.

— Каещите се монаси — прошепна Роди МакГристъл, взирайки се надолу към групата от един висок връх, докато тя си проправяше път през тунела на Мирабар по-късно същата седмица.

— Какво? — зяпна Тифанис, изхвърчайки от сака си, за да се присъедини към Роди. За първи път бързината на елфида се оказа проблем, а не предимство. Преди дори да разбере какво казва, Тифанис избъбри: — Не-може-да-бъде! Драконът…

Кръвнишкият поглед, който Роди му хвърли, беше като сянка на буреносен облак.

— Исках-да-кажа… — заломоти Тифанис, но разбра, че Роди, който познаваше тунела по-добре от него, а познаваше също и уменията му с ключалките, вече се е досетил за всичко.

— Заел си се да убиеш елфа сам — каза тихо Роди…

— Моля-те, господарю — отвърна Тифанис. — Не-исках… Страхувах-се-за-теб. Елфът-е-дявол, казвам-ти! Пратих-ги-долу-по-тунел а-на-дракона. Мислех-че-ти.

— Забрави за това! — каза Роди. — Стореното — сторено, повече няма да говорим за него. Сега се връщай в торбата. Може би ще можем да поправим това, което си сторил, ако елфът не е вече мъртъв.

Тифанис кимна, успокоен и се прибра обратно в торбата. Роди го вдигна и повика кучето си.

— Ще поговоря с монасите — заяви ловецът на глави, — но първо… — Той замахна с торбата, удряйки я в каменната стена.

— Господарю! — дочу се глухия вик на куиклинга.

— Ти, крадецо на елфи! — изпухтя Роди и удари торбата безмилостно в твърдата скала. Тифанис се сви при първите няколко удара, дори успя да пробие торбата с малкия си нож, но постепенно платът се напои с кръв и борбата му престана.

— Изчадие, крадец на елфи! — промърмори Роди, хвърляйки кървавата торба. — Хайде, куче. Ако елфът е жив, монасите ще знаят къде да го намеря.

Каещите се монаси бяха орден, посветен на страданието и няколко от тях, особено Джанкин, наистина бяха страдали много през живота си. Никой от тях, обаче, дори не си бе представял жестокостта, която притежаваше Роди МакГристъл и преди да измине и час планинецът вече яздеше бързо на запад покрай южния край на планинската верига.

Студеният източен вятър свиреше в ушите му своята безкрайна песен. Дризт я слушаше всяка секунда, откакто бе заобиколил западния край на Гръбнака на света и бе свърнал на север, а после на изток, към безплодната земя, наречена на него — Долина на мразовития вятър. Той прие печалното стенание и ледената прегръдка на вятъра с готовност, защото за него полъха на въздуха означаваше свобода.

Друг символ на тази свобода, гледката на широкото море, се появи пред елфа, след като заобиколи планинската верига. Дризт бе посещавал морския бряг веднъж, на път за Лускан и сега искаше да поспре и да повърви няколко мили по брега още веднъж. Но студеният вятър му напомни за настъпващата зима и той разбра, че ще му бъде много трудно да пътува през долината след падането на първия сняг.

Дризт съзря Грамадата на Келвин, самотната планина в тундрата на север от голямата планинска верига, на първия ден след като бе навлязъл в долината. Той се насочи към нея неспокойно, представяйки си единственият й връх като белег на земята, която щеше да нарече свой дом. — Изпълваше го слаба надежда всеки път, когато се взреше в планината.

Той премина покрай няколко малки групи самотни каруци или шепа мъже на коне, докато приближаваше района на Десетте града по пътя на керваните от югозапад. Слънцето беше ниско на западния хоризонт и притъмняваше и Дризт задържа качулката на плаща си спусната ниско, за да крие абаносовата му кожа. Той кимаше отсечено на всеки пътник, който подминаваше.

Регионът се славеше с трите си езера, заедно със скалистата Грамада на Келвин, която се издигаше на повече от 300 метра над неравната местност и беше покрита със сняг дори през краткото лято. От десетте града, които бяха дали името на областта, само един — Брин Шандер — не бе построен на брега на езеро. Той бе издигнат сред равнината, на нисък хълм, а флагът му се вееше непокорно на суровия вятър. Пътят на керваните, пътят на Дризт, водеше към този град, основното тържище в областта.

По издигащия се дим от далечни огньове Дризт можеше да прецени, че в рамките на няколко мили от града на хълма има още селища. Той обмисли своя път за момент, чудейки се дали да отиде в някое от тези по-изолирани градчета, вместо да продължи към основния град.

— Не — каза твърдо елфът, пускайки ръка в джоба си, за да усети допира на ониксовата статуетка. Той пришпори коня напред, право към хълма и забранените порти на оградения със стени град.

— Търговец? — попита единият от двамата стражи, стоящи пред обкованата с желязо порта. — Малко си закъснял с търговията тази година.

— Не съм търговец — отвърна меко Дризт, губейки търпение, сега, когато решителният час бе настъпил. Той вдигна бавно ръка към качулката си, опитвайки се да спре треперенето й.

— От кой град си тогава? — попита го другият страж. Дризт пусна обратно ръката си, куражът му изневери при този глупав въпрос.

— От Мирабар — отвърна честно той и после, преди да може да се спре и преди стражите отново да го разсеят, отметна качулката си назад.

Четири очи се разтвориха широко и две ръце незабавно се спуснаха към мечовете.

— Не! — извика Дризт. — Не, моля ви! — В гласа и в жестовете му се четеше умора, която стражите не можеха да разберат. Срещу някоя гоблинова орда или мародерстващ великан ятаганите на елфа вече щяха да са извадени, но срещу някой, който би се сражавал с него само заради някакво недоразумение, остриетата му изведнъж ставаха тежки. — Идвам от Мирабар — продължи Дризт и с всеки звук гласът му ставаше по-уверен — в Десетте града, за да живея в мир. — Той разпери широко ръце, за да ги убеди, че не представлява заплаха.

Стражите не знаеха как да реагират. Никой от тях не беше виждал елф на мрака — макар без съмнение да знаеха, че Дризт е такъв — или знаеше за расата им нещо повече от злокобните разкази за древната война, която бе разделила елфите.

— Чакай тук — прошепна единият страж на другия, който изглежда не хареса заповедта. — Ще информирам Говорителя Касиус.

Той потропа по обкованата порта и се вмъкна вътре, веднага щом тя се отвори достатъчно широко, за да го пропусне. Останалият страж гледаше с немигащ поглед към Дризт, а ръцете му не се отделяха от дръжката на меча.

— Ако ме убиеш, ще те пронижат хиляди стрели — заяви той, опитвайки се неуспешно да звучи самоуверено.

— Защо да те убивам? — попита невинно Дризт, който продължаваше да държи ръцете си настрани.

Дотук срещата бе преминала добре, смяташе той. Във всяко друго селище, което се бе осмелявал да приближи, първите хора, които го виждаха, побягваха ужасени или го прогонваха с извадени оръжия. Другият страж се върна след кратко време, придружаван от един нисък и слаб мъж, гладко обръснат и с блестящи сини очи, които го изгледаха продължително, попивайки всеки детайл по него. Носеше хубави дрехи и от уважението, което двамата стражи му демонстрираха, Дризт веднага разбра, че той е с високо положение в града.

Той наблюдава дълго елфа, преценявайки всяко негово движение и черта.

— Аз съм Касиус — каза той най-сетне. — Говорител на Брин Шандер и Главен говорител на Управляващия съвет на Десетте града.

Дризт направи нисък поклон.

— Аз съм Дризт До’Урден — каза той — от Мирабар и околностите и сега дойдох в Десетте града.

— Защо? — попита Касиус рязко, опитвайки се да го хване неподготвен.

Дризт сви рамене:

— Нужна ли е някаква причина?

— За един мрачен елф, вероятно — отвърна направо Касиус.

Разбиращата усмивка на Дризт обезоръжи говорителя и накара двамата стражи, които стояха покровителствено до него, да притихнат.

— Не мога да ви предложа никаква причина за пристигането си, освен желанието ми да дойда — продължи елфът. — Пътят ми беше дълъг, говорителю Касиус. Уморен съм и имам нужда от почивка. Казаха ми, че Десетте града е място на изгнаници, а не се съмнявайте, че един мрачен елф е изгнаник сред обитателите на Повърхността.

Това изглеждаше достатъчно логично и искреността на Дризт бе очевидна за прозорливия говорител. Касиус обхвана брадичка с ръката си и помисли известно време. Той не се страхуваше от мрачния елф, не се и съмняваше в думите му, но нямаше намерение да позволява вълненията, които присъствието на този елф щеше да предизвика в града му.

— Брид Шандер не е място за теб — каза направо той и лилавите очи на Дризт се присвиха при тази несправедливост.

Касиус безстрашно посочи на север.

— Отиди в Самотната гора, в масива на северния бряг на Маер Дуалдон — предложи му той. Насочи поглед на югоизток. — Или в Добра медовина или Дуганова бърлога до Езерото на алените на юг. Това са по-малки градове, където можеш да причиниш по-малко безредие и да намериш по-малко неприятности.

— А ако и те откажат да ме приемат? — попита Дризт. — Къде да ида после, говорителю? Отново на вятъра, за да умра сред празната равнина?

— Ти не знаеш…

— Знам — прекъсна го Дризт. — Играл съм тази игра много пъти. Кой ще посрещне един мрачен елф, елф, който е изоставил расата си и злите й пътища и мечтае само за спокойствие? — Гласът на Дризт бе твърд и не издаваше никакво самосъжаление и Касиус отново разбра, че думите му бяха верни.

Наистина говорителят симпатизираше на елфа. Самият той някога беше изгнаник и бе прогонен до пределите на света, до пустата Долина на мразовития вятър, за да търси дом. Нямаше по-отдалечена земя от тази. Долината на мразовития вятър бе последната спирка за изгнаниците. Тогава му хрумна нещо друго, едно възможно решение на дилемата, което нямаше да тежи на неговата съвест.

— Колко дълго си живял на Повърхността? — попита той с искрен интерес.

Дризт обмисли въпроса за момент, чудейки се какво цели Касиус.

— Седем години — отвърна той.

— На север?

— Да.

— И още не си намерил дом, нито едно селище не се е съгласило да те приеме — каза Касиус. — Преживял си суровите зими и без съмнение много по-опасни врагове. Можеш ли да боравиш с тези остриета, които си закачил на колана си?

— Аз съм пазител — отвърна Дризт.

— Необичайно занятие за мрачен елф — отбеляза Касиус.

— Аз съм пазител — каза отново Дризт, този път по-твърдо. — Добре обучен в тайните на природата и в използването на своите оръжия.

— Не се и съмнявам — отбеляза Касиус. Той направи пауза, после каза: — Има едно място, което предлага защита и уединение.

Говорителят насочи погледа на Дризт на север, към скалистите склонове на Грамадата на Келвин. — Отвъд долината на джуджетата е планината — обясни той, — а отвъд планината е откритата тундра. За Десетте града ще бъде полезно да имат разузнавач из северните склонове на планината. Изглежда опасностите винаги идват от тази посока.

— Дойдох да намеря дом — прекъсна го Дризт, — а ти ми предлагаш дупка в грамада камъни и задължения към онези, на които не дължа нищо. — Но в действителност предложението бе събудило у него духа на пазителя.

— Ще ми позволиш ли да ти кажа, че нещата са различни? — отвърна му Касуис. — Няма да позволя на един скитащ мрачен елф да влезе в Брин Шандер.

— Трябва ли всеки човек да доказва, че е достоен?

— Хората нямат толкова зловеща слава — отвърна Касиус направо, без колебание. — Ако бях толкова великодушен, че да те поканя в града само заради думите ти и да отворя широко вратите му, дали като влезеш ще намериш дом в него? И двамата знаем какво ще стане, елфе. Не всеки в Брин Шандер ще бъде толкова сърдечен, обещавам ти. Ти ще предизвикваш бъркотия, където и да отидеш и каквото и поведение и намерение да имаш, ще те предизвикват да се биеш. Същото ще се случи и в останалите градове — продължи Касиус, досещайки се, че думите му събудиха болезнени спомени у бездомния елф. — Предлагам ти дупка в грамада камъни в границите на Десетте града, където действията ти, добри или лоши, ще изградят твоя собствена репутация, независимо от цвета на кожата ти. Е, и сега ли предложението ми ти изглежда толкова лошо?

— Ще имам нужда от провизии — отвърна Дризт, осъзнавайки истината в думите на Касиус. — А и какво ще стане с коня ми? Не мисля, че стръмните склонове на планината са подходящо място за такова животно.

— Продай го тогава — предложи му Касиус. — Моят страж ще ти предложи честна цена и ще се върне тук с провизиите, които са ти нужни.

Дризт помисли върху предложението за момент, после му подаде поводите.

Говорителят напусна мястото, мислейки си колко умно бе постъпил. Не само бе отклонил непосредствената опасност, но и бе убедил Дризт да пази границите му на място, където Бруенор Бойния чук и неговия клан от свирепи джуджета можеха да се погрижат елфа да не причини неприятности.

Роди МакГристъл спря с каруцата си в малък град, приютен в сенките на западния край на планинската верига. Ловецът на глави знаеше, че снегът скоро щеше да падне, а той нямаше никакво желание да бъде хванат на половината път от долината, когато това станеше. Щеше да остане тук с фермерите и да изчака зимата да отмине. Никой не можеше да излезе от долината, без да мине през този район и ако Дризт бе отишъл там, както му бяха казали монасите, нямаше да му избяга.

Дризт остави градските порти зад себе си още същата нощ, предпочитайки мрака за своето пътуване, въпреки студа. Прекият му маршрут към планината го отведе покрай източния край на скалистата клисура, която джуджетата наричаха свой дом. Дризт взе допълнителни предпазни мерки, за да избегне възможните стражи, които брадатият народ бе поставил. Той се бе срещал с джуджета само веднъж преди това, на минаване през Адбарската цитадела при скитанията си, преди да попадне в горичката на Муши, и тази среща не бе от най-приятните. Джуджешките патрули го бяха прогонили, без да изчакат обясненията му и го преследваха през планината много дни.

При цялото си благоразумие докато прекосяваше долината обаче, Дризт не можеше да пренебрегне високото възвишение от скали, до което стигна, и в което бяха изсечени стъпала. Той бе преполовил пътя си до планината и му оставаха още няколко мили и часове от нощта, в които можеше да върви, но направи обиколката, стъпка по стъпка, очарован от широката панорама на градските светлини.

Възвишението не бе високо, само петнадесет метра, но над равната тундра и в ясната нощ пред Дризт се разкри гледка на петте града: два на брега на езерото на изток, два на запад до най-голямото езеро и Брин Шандер на своя хълм, няколко мили на юг. Той не знаеше колко минути изминаха така, защото онова, което виждаше запали твърде много надежди и фантазии у него, за да забележи времето. Беше прекарал в Десетте града едва един ден, но вече се чувстваше уютно с гледката, знаейки, че хиляди хора край планината ще чуят за него и вероятно ще го приемат.

Ехтящ, дрезгав глас изтръгна Дризт от съзерцанието му. Той се хвърли на земята и се претърколи зад една скала. Потокът от оплаквания направи приближаващата фигура по-ясна. Тя бе широкоплещеста и по-ниска от елфа с около половин метър, макар да бе очевидно по-тежка. Дризт разбра, че това е джудже още преди фигурата да спре, за да нагласи шлема си, като блъсна главата си в скалата.

— Дагнагит да ги порази — измърмори джуджето, „намествайки“ шлема си повторно.

Дризт беше силно заинтригуван, но беше достатъчно умен, за да разбира, че мърморещото джудже едва ли ще посрещне дружелюбно един неканен мрачен елф посред нощ. Когато то помръдна за поредното наместване, той подскочи и побягна леко и тихо към пътеката. Премина близо до джуджето и изчезна не по-шумно от сянка на облак.

— Какво? — измърмори джуджето, когато той отново се върна, този път доволно от положението на шлема си. — Кой е там? Кой си ти?

То започна серия от кратки, въртеливи подскоци, а очите му се взираха напрегнато навсякъде. Но наоколо бяха останали само тъмнината, камъните и вятърът.

23 Оживял спомен

Първият за сезона сняг падна лениво над Долината на мразовития вятър. Едрите парцали се спускаха в хипнотизиращи зигзаговидни танци, така различни от вихрените снежни бури, по-характерни за региона. Младото момиче Кати-бри ги гледаше очаровано от вратата на пещерния си дом, а цветът на дълбоките й сини очи, изглеждаше дори още по-чист, като отражение на бялото покривало на земята.

— Идва късно, но после става трудно — проехтя гласът на Бруенор Бойния чук, червенобрадото джудже, което влезе след Кати-бри, неговата осиновена дъщеря. — Със сигурност ще е трудна зима, както всички в това място на бели дракони!

— О, татко мой! — отвърна Кати-бри със суров глас. — Спри да се оплакваш! Вали прекрасно и е достатъчно безопасно, когато няма вятър!

— Хора — изсумтя джуджето насмешливо, все още зад момичето. Кати-Бри може и да не виждаше изражението му, което към нея бе винаги нежно, дори когато мърмореше, но и нямаше нужда от това. По нейна преценка Бруенор се състоеше от девет части бурна ярост и една част лошо настроение.

Кати-бри се обърна рязко към джуджето — кестенявите и къдрици стигаха до раменете и се виеха край лицето й.

— Мога ли да изляза да поиграя? — попита тя, а на лицето и бе изписана надежда. — Моля те, татко!

Бруенор се насили да направи най-добрата си гримаса.

— Изчезвай! — изрева той. — Само един глупак може да реши, че зимата в Долината на мразовития вятър става за игра! Имай малко здрав разум, момиче! Студът ще смрази костите ти!

Усмивката на Кати-бри изчезна, но тя отказа да се предаде толкова лесно.

— Добре казано за джудже — отвърна тя за ужас на Бруенор. — Напълно си подходящ за дупките и колкото по-малко виждаш небето, толкова повече се усмихваш! Но мен ме чака дълга зима и това може да е последният път, в който ще видя небето. Моля те, татко?

Бруенор не можа да скрие объркването си пред очарованието на дъщеря си, но все още не искаше да я пусне.

— Страхувам се, че навън може да дебне някой — обясни той, опитвайки се да звучи авторитетно. — От няколко нощи усещам как се катери, макар че не мога да го видя. Може да е бял лъв или бяла мечка. Най-добре е…

Бруенор така и не завърши думите си, защото разочарованото изражение на Кати-бри унищожи въображаемите му страхове. Момичето познаваше опасностите на района. Тя живееше с Бруенор и неговото племе повече от седем години. Банда скитащи гоблини бяха убили родителите й, когато бе още бебе и макар че беше човешко дете, Бруенор я бе отгледал като свое собствено.

— Трудна си ти, дете мое! — каза той в отговор на омекналото и тъжно изражение. — Излез и си поиграй, но не се отдалечавай много! Спазвай думата смело момиче, дръж пещерите под око, а меча и рога на колана си!

Кати-бри се втурна към него и залепи мокра целувка на бузата му, която сдържаното джудже грижливо избърса, мърморейки зад гърба й, докато тя изчезваше в тунела. Бруенор беше водач на своето племе, твърд като скалата, която копаеше. Но всеки път, когато Кати-бри го целуваше от благодарност, джуджето разбираше, че тя го е покорила.

— Хора! — измърмори отново и пое по тунела към мината, с намерението да смачка няколко къса желязо, само за да си припомни за своята твърдост.

Беше лесно за енергичното младо момиче да оправдае неподчинението си, когато погледна назад към долината от високите склонове на Грамадата на Келвин, отдалечена на повече от три мили от Бруеноровия дом. Бруенор й бе заръчал да не изпуска от поглед пещерите и те бяха пред очите й, или поне широкият терен около тях беше, особено от нейната висока наблюдателна позиция.

Но Кати-бри, която щастливо се спускаше по една неравна стръмнина, скоро откри, че може би не е трябвало да пренебрегва предупрежденията на опитния си баща. Тя беше стигнала до подножието на Грамадата при своето весело спускане и енергично разтриваше измръзналите си ръце, когато чу ниско и злокобно ръмжене.

— Бял лъв — промълви беззвучно тя, спомняйки си подозренията на Бруенор. Когато погледна нагоре, Кати-бри видя, че догадките на баща и са верни. Наистина това беше огромна котка, която гледаше към нея от една гола каменна могила, но котката беше черна, а не бяла и бе огромна пантера, а не лъв.

Кати-бри извади предизвикателно своя нож от канията.

— Махай се, котко! — каза тя, а гласът й затрепери, но едва доловимо, защото знаеше, че страхът предизвиква дивите животни към нападение.

Гуенивар сви уши назад и легна на корема си, после нададе дълъг и оглушителен рев, който проеча през каменистия район. Кати-бри не можеше да устои на силата на този рев или на дългите многобройни зъби, които пантерата разкри. Тя се огледа за някакъв изход, но знаеше, че без значение накъде ще побегне, не може да избяга от силните скокове на пантерата.

— Гуенивар! — дойде вик отгоре. Кати-бри погледна назад по заснежения склон и видя стройна фигура, наметната с плащ, да се приближава предпазливо към нея. — Гуенивар! — извика отново новодошлият. — Махни се оттук!

Пантерата изръмжа гърлено в отговор, после скочи и се отдалечи по заснежените скални блокове, като прескачаше малките урви толкова лесно, все едно тичаше през равно и гладко поле.

Въпреки страха си, Кати-бри се загледа след отдалечаващата се котка с искрено възхищение. Тя винаги бе обичала животните и често ги изучаваше отдалеч, но взаимодействието с гладките мускули на Гуенивар бе по-вълшебно от всичко, което някога си бе представяла. Когато тя най-сетне излезе от вглъбението си, осъзна, че стройната фигура бе точно пред нея. Тя се завъртя, все още държейки ножа в ръката си.

Острието се изплъзна от пръстите й, а дъхът й внезапно спря, когато погледна към мрачния елф.

Дризт също беше удивен от срещата. Той искаше да се увери, че момичето е добре, но когато погледна Кати-бри, всичките му мисли се изпариха в потока от спомени.

Тя беше на същата възраст като русокосото момче от фермата, отбеляза първоначално Дризт и тази мисъл неизбежно го върна назад към мъчителните спомени от Малдобар. Но когато елфът погледна по-внимателно в очите на Кати-бри, мислите му се върнаха по-далеч в миналото му, в дните, когато вървеше редом до своите събратя по раса. Очите на момичето притежаваха същата радостна и невинна искра, която Дризт бе видял в очите на елфическото дете, момичето, което бе спасил от смъртоносните остриета на останалите от отряда му. Спомените завладяха Дризт, техният вихър го запрати обратно на кървавата полянка в гората, където неговият брат и спътниците му бяха заклал брутално група елфи. Сред цялата тази лудост Дризт почти бе убил детето, почти бе успял да се присъедини към същия тъмен път, който неговият род следваше с такава отдаденост.

Той се отърси от спомените и си припомни, че това е различно дете от различна раса. Смяташе да го поздрави, но момичето вече бе изчезнало.

Онази проклета дума „Дризит“ отново проехтя в мислите му няколко пъти, докато се връщаше в пещерата на северните планински склонове, където бе установил дома си.

Същата нощ зимата се развихри с цялата си сила. Студените източни ветрове от Регхедския ледник натрупаха снега във високи, непроходими преспи.

Кати-бри гледаше снега тъжно, страхувайки се, че могат да минат седмици преди отново да отиде до Грамадата на Келвин. Не беше казала на Бруенор или на другите джуджета нищо за мрачния елф, защото се страхуваше от наказание, както и от това, че баща й може да го прогони. Докато гледаше трупащия се сняг, Кати-бри мечтаеше да е по-смела, да бе останала и да бе поговорила със странния елф. Всеки вой на вятъра усилваше желанието й и караше момичето да се чуди дали бе изгубила последния си шанс за това.

— Отивам в Брин Шандер — обяви една сутрин Бруенор два месеца по-късно. Седеммесечната зима в Долината на мразовития вятър бе неочаквано прекъсната от рядко януарско затопляне. Бруенор погледна към дъщеря си подозрително за един дълъг момент.

— Да не мислиш да излизаш сама днес? — попита я той.

— Ако може — отвърна тя. — Пещерите сякаш се схлупват върху мен, а вятърът не е толкова студен.

— Ще заръчам на едно-две джуджета да дойдат с теб — предложи й Бруенор.

Кати-бри, която смяташе, че това може би е нейният шанс да се върне и да проучи елфа, се възпротиви на намерението му.

— Те всички стават само за поправяне на врати — отвърна му по-остро отколкото възнамеряваше. — Не ги притеснявай с такива кат’ мен.

Очите на Бруенор се присвиха.

— Има твърде много инат в тебе.

— Той си е мой, тате — заяви Кати-бри с намигване, което предотврати повечето от предстоящите му аргументи.

— Пази се, тогава — започна Бруенор — и дръж винаги…

— … пещерите под око — довърши момичето. Джуджето се завъртя и излезе от пещерата, мърморейки безпомощно и люто кълнейки деня, в който бе взел човешко същество за дъщеря. Кати-бри само се разсмя на безкрайните му преструвки.

И този път Гуенивар бе тази, която откри момичето с кестеняви къдри. Кати-бри пое направо през планината и си проправяше път към западните пътеки, когато зърна черната пантера над себе си, която я наблюдаваше от един скалист хребет.

— Гуенивар — повика я момичето, припомняйки си името, което бе използвал мрачният елф. Пантерата изрева ниско и скочи от скалата по-наблизо.

— Гуенивар? — каза отново Кати-бри, но по-несигурно, защото животното се бе приближило само на няколко крачки от нея.

Ушите на пантерата се изправиха при второто споменаване на името й и напрегнатите й мускули видимо се отпуснаха.

Кати-бри се приближи бавно, като правеше само по една бавна стъпка.

— Къде е мрачният елф, Гуенивар? — попита я тихо тя. — Можеш ли да ме заведеш при него?

— И защо би искала да отидеш при него? — дойде въпрос откъм гърба на момичето.

Кати-бри замръзна, припомняйки си мекия, мелодичен глас, после се обърна бавно, за да види елфа. Той беше само на три стъпки зад нея, а погледът на лавандуловите му очи се впи в нейния, веднага щом го срещна. Кати-бри нямаше и понятия какво да каже, а Дризт, отново обзет от спомените си, стоеше притихнал, наблюдавайки и чакайки.

— Ти мрачен елф ли си? — попита Кати-бри, когато мълчанието стана непоносимо. В мига, в който чу думите си, тя се укори на ум за глупавия си въпрос.

— Да — отвърна Дризт. — Какво означава това за теб?

Кати-бри сви рамене при този странен отговор.

— Чувала съм, че мрачните елфи били зли, но ти не ми изглеждаш такъв.

— Тогава си поела голям риск да дойдеш тук сама — отбеляза Дризт. — Но не се бой — добави бързо той, виждайки неочакваното напрежение на момичето, — защото не съм зъл и няма да те нараня.

След като бе прекарал месеци сам в своята удобна, но празна пещера, сега Дризт не искаше тази среща да приключи бързо.

Кати-бри кимна, доверявайки се на думите му.

— Името ми е Кати-бри — каза тя. — Баща ми е Бруенор, Повелителят на рода Боен Чук.

Дризт повдигна любопитно глава.

— Джуджетата — обясни Кати-бри, посочвайки назад към долината. Тя разбра объркването на елфа, още докато изговаряше думите си. — Той не ми е истински баща — добави. — Бруенор ме осинови, когато бях бебе, когато истинските ми родители бяха…

Тя не можа да довърши, а и Дризт не се нуждаеше от това, досетил се за истината по болезненото й изражение.

— Аз съм Дризт До’Урден — прекъсна я той. — Добра среща, Кати-бри, дъще на Бруенор. Хубаво е да имаш с кого да поговориш. През всички тези зимни седмици тук живея само с Гуенивар, когато котката е наоколо, а тя разбира се, не говори много!

Усмивката на Кати-бри стигна почти до ушите. Тя хвърли поглед през рамо към пантерата, която се бе изтегнала лениво на пътеката.

— Прекрасна е — отбеляза момичето.

Дризт не се усъмни в искреността й или във възхитения поглед, който хвърли на Гуенивар.

— Ела тук, Гуенивар — каза той и пантерата се протегна и бавно се изправи.

Гуенивар тръгна право към Кати-бри и Дризт кимна в отговор на неизреченото и желание. Първо нерешително, но после по-смело момичето помилва лъскавата козина на пантерата, усещайки силата и съвършенството на животното. Гуенивар прие ласката, без да се оплаква, дори побутна леко Кати-бри, когато тя спря за момент, подканвайки я да продължи.

— Сама ли си тук? — попита Дризт.

Кати-бри кимна.

— Татко каза да държа под око пещерите. — Тя се разсмя. — Мога да ги виждам достатъчно добре, според мен!

Дризт погледна назад към долината, към отдалечената на няколко километра от каменна стена.

— Баща ти няма да е доволен. Тази земя не е толкова безопасна. В планината съм само от два месеца и вече два пъти съм се сражавал с космати бели зверове, които не познавам.

— Снежни човеци — отвърна Кати-бри. — Трябва да си бил от северната страна. Снежните човеци не приближават планината.

— Сигурна ли си? — попита саркастично Дризт.

— Никога не съм виждала нито един — отговори тя, — но не се страхувам от тях. Дойдох да намеря теб и те намерих.

— Намери ме — каза Дризт, — а сега какво?

Кати-бри сви рамене и продължи да милва Гуенивар.

— Ела — предложи й Дризт. — Нека да намерим по-удобно място за разговори. Блясъкът на снега пари очите ми.

— Защото си свикнал с тъмните тунели ли? — попита с надежда Кати-бри, нетърпелива да чуе истории за земите отвъд границите на Десетте града, единственото място, което познаваше.

Дризт и момичето прекараха един прекрасен ден заедно. Елфът разказа на Кати-бри за Мензоберанзан, а тя отговори на въпросите му за Долината на мразовития вятър и за своя живот с джуджетата. Дризт бе особено заинтересуван от Бруенор и неговия род, защото джуджетата бяха най-близките му и многобройни съседи.

— Думите на Бруенор са твърди като скала, но аз го познавам добре! — увери Кати-бри елфа. — Той е истински добър, както и останалите от рода му.

Дризт беше доволен да чуе това, както бе доволен и, че установи тази връзка — заради ползата от такъв приятел и дори повече, защото наистина се наслаждаваше на очарователната и смела девойка.

Енергията на Кати-бри и желанието й за живот бяха наистина неизчерпаеми. В нейно присъствие елфът можеше да избяга от измъчващите го спомени, можеше просто да се чувства добре заради решението си да запази живота на елфическото дете преди толкова години. Напевният глас на Кати-бри и безгрижният начин, по който пръсваше косата си по раменете свалиха товара от вина от гърба на Дризт като великан, повдигащ канара.

Разказите им можеха да продължат целия ден и цялата нощ и много седмици след това, но когато Дризт отбеляза, че слънцето се спуска ниско над западния хоризонт, осъзна, че е дошло време момичето да се върне обратно вкъщи.

— Ще те придружа — предложи й той.

— Не — възрази Кати-бри. — По-добре недей. Бруенор няма да го разбере и ще ми навлечеш планина от неприятности. Мога да се върна сама, не се тревожи! Познавам тези пътеки по-добре от себе си, Дризт До’Урден и ти не можеш да ми помогнеш повече!

Дризт се разсмя при тази хвалба, но почти й повярва. Той и момичето станаха заедно и тръгнаха към най-южния хребет на планината, а после се сбогуваха с обещанието, че ще се срещнат отново при следващото затопляне или през пролетта.

Момичето подскачаше весело, когато се върна при джуджетата, но само един поглед към навъсения й баща успя да изтрие цялото й задоволство. Бруенор бе отишъл в Брин Шандер същата сутрин по работа с Касиус. Джуджето не бе развълнувано да научи, че един мрачен елф е установил дома си близо до неговия, но подозираше, че неговата любопитна — твърде любопитна — дъщеря ще вземе това твърде присърце.

— Стой по-далеч от планината — каза Бруенор, веднага щом забеляза Кати-бри и тя изпадна в отчаяние.

— Но тате… — опита се да протестира момичето.

— Казах вече, момиче — настоя джуджето. — Няма да стъпваш там отново без моето разрешение. В планината има мрачен елф по думите на Касиус.

Кати-бри кимна безпомощно и последва Бруенор обратно към техните домове, разбирайки, че я очакват трудни времена в опитите и да промени мнението на баща си. Но тя знаеше, че Бруенор има и неизказани намерения по отношение на Дризт.

Месец по-късно настъпи ново затопляне и Кати-бри спази своето обещание. Тя никога не пристъпи до Грамадата на Келвин, но от пътеките в долината повика Дризт и Гуенивар. Елфът и пантерата, които търсеха момичето след неочакваната промяна на времето, скоро бяха до нея, този път в долината, споделяйки още истории, както и обяда, който Кати-бри бе приготвила.

Когато момичето се върна в мините същата вечер, Бруенор бе изпълнен с подозрения, но я попита само веднъж дали е спазила думата си. Джуджето винаги вярваше на дъщеря си, но този път, когато Кати-бри отговори, че не е била на Грамадата на Калвин, подозренията му не изчезнаха.

24 Разкрития

Бруенор се шляеше из ниските склонове на Грамадата на Келвин почти цялата сутрин. Повечето от снега се бе стопил с пролетните ветрове, но упоритите преспи в долчинките все още правеха пътеките трудни. С брадвата в едната си ръка и щита, украсен с халба пенещо се пиво — герба на рода Боен чук, в другата Бруенор вървеше неотклонно, проклинайки всеки хлъзгав участък, всеки изпречил му се камък и мрачните елфи изобщо.

Той заобиколи задъхано северозападния хребет на планината, а дългият му остър нос бе станал аленочервен заради хапещия вятър.

— Време е за почивка — промърмори си джуджето, забелязвайки една каменна ниша, защитена с високи стени от неспирния вятър.

Само че той не беше единственият, забелязал удобното място. Точно преди да достигне широкия около три метра отвор в стената, внезапен полъх от кожени криле изправи една огромна насекомовидна глава пред него. Джуджето отскочи обратно, изненадано и предпазливо. То разпозна реморхаза — полярният червей и не гореше от нетърпение да се нахвърли отгоре му. Реморхазът пропълзя след него в уютното местенце. Змиеподобното му тяло дълго четири метра, се виеше като леденосиня пандела зад него. Многофасетъчните му насекомовидни очи, блестящи в ослепително бяло, се бяха вперили в джуджето. Къси, кожени криле поддържаха задната половина на създанието изправена и готова да атакува, докато дузина мърдащи крака придвижваха остатъка от дългия торс. Бруенор усети нарастваща горещина, когато гърбът на раздразненото същество започна да свети — първо в мръснокафяво, което постепенно просветляваше до яркочервено.

— Това ще спре вятъра за малко! — пошегува се мрачно той, осъзнавайки, че не може да избяга от звяра.

Бруенор спря отстъплението си и издигна заплашително брадвата. Реморхазът напредваше срещу него, а страховитата му паст, достатъчно голяма, за да погълне малката му жертва цяла, се спусна към него. Джуджето отскочи настрани и извъртя щита и тялото си, за да не допусне челюстта да отхапе краката му, докато нанасяше удар с брадвата си между рогата на чудовището. Крилата на червея яростно запляскаха, издигайки главата нагоре и назад. Лошо наранен, реморхазът се приготви да атакува отново, но Бруенор го притисна до стената. Той грабна огромната си брадва с другата ръка, извади една дълга кама и се втурна напред, право между първия чифт крака на съществото.

Голямата глава се наведе стремително, но Бруенор вече се бе плъзнал под ниския корем, най-уязвимата точка на звяра.

— Схващаш ли? — попита Бруенор, прокарвайки камата по люспестия ръб.

Той бе твърде жилав и твърде добре защитен, за да бъде сериозно наранен от съпротивата на червея, но тогава създанието започна да се извърта с намерение да обърне своя нагорещен до червено гръб към джуджето.

— Не, не можеш ти, сбъркан насекомовиден пернат червей! — извика Бруенор, понечвайки да се предпази от горещината.

Той се надигна с цялата си сила, прекатурвайки реморхаза по гръб. Снегът запращя и засъска, когато се допря до пламтящия му гръб. Бруенор риташе и удряше, за да си проправи път през мятащите се крака, за да стигне до уязвимото място на звяра. Брадвата му, белязана от многобройни резки, се врязваше в плътта, отваряйки широки и дълбоки рани в нея. Реморхазът се намота и започна да свива и развива дългото си тяло, отхвърляйки джуджето настрани. Само след миг Бруенор бе отново на крака, но не беше достатъчно бърз, когато полярният червей се спусна към него. Изсушеният гръб го хвана натясно, докато се опитваше да отскочи и джуджето се изправи с накуцване, сграбчвайки димящите си кожени панталони.

После противниците се счепкаха отново, като този път демонстрираха повече уважение един към друг. Пастта на червея се отвори, но с бързо замахване Бруеноровата брадва счупи зъб от нея и я отклони. Раненият крак на джуджето обаче, поддаде под силата на удара и Бруенор не можа да се отдръпне от пътя на главата. Един дълъг рог го промуши под ръката и го отхвърли надалеч.

Той се строполи сред малък каменист участък, съвзе се и целенасочено удари главата си в един голям камък, за да намести шлема и да пропъди замаяността. Реморхазът оставяше след себе си кървава следа, но не отстъпваше. Огромната паст се отвори и създанието засъска, но в този момент Бруенор хвърли един камък право в гърлото му.

Гуенивар предупреди Дризт за битката на северозападния склон. Елфът никога преди не бе виждал полярен червей, но когато забеляза сражаващите се от високия хребет, разбра, че джуджето е загазило. Тюхкайки се, че е оставил лъка си в пещерата, Дризт извади ятаганите си и последва пантерата надолу по планинския склон толкова бързо, колкото му позволяваше хлъзгавата пътека.

— Хайде, идвай! — изрева упоритото джудже на реморхаза и чудовището наистина го нападна.

Бруенор се приготви, за да даде поне още един добър изстрел, преди да стане храна на червея. Огромната глава се наведе над него, но после реморхазът, дочул рев отвън, се поколеба и погледна встрани.

— Глупав ход! — ликуващо извика джуджето и замахна с брадвата към долната му челюст, разцепвайки я точно между двата предни зъба.

Реморхазът изпищя пронизително от болка, кожените му криле диво запляскаха, опитвайки се да отместят главата извън обсега на джуджето.

Бруенор замахна отново, а после и за трети път, като с всеки удар отсичаше огромни парчета от пастта и навеждаше главата надолу.

— Мислеше да ме ядеш, а? — извика джуджето. Той замахна с ръката, в която държеше щита и се хвана за единия рог, когато реморхазът започна да се изправя отново. Едно бързо движение обърна главата на чудовището в удобна позиция и здравите мускули на Бруеноровата ръка се свиха яростно, забивайки могъщата бойна брадва в черепа на червея. Създанието потрепери и се съпротивлява още секунда, после се отпусна неподвижно, а гърбът му все така излъчваше горещина.

Вторият рев на Гуенивар накара гордото джудже да отклони очи от жертвата си. Наранен и несигурен Бруенор погледна по посоката на звука и видя Дризт и пантерата бързо да се приближават. В ръцете си мрачният елф държеше ятагани.

— Елате! — изкрещя Бруенор на двамата, разбирайки погрешно приближаването им. Той удари силно брадвата в тежкия си щит. — Елате да опитате острието ми!

Дризт рязко спря и накара Гуенивар да стори същото. Но пантерата продължи да се промъква със свити назад уши.

— Върви си, Гуенивар! — нареди й Дризт.

Пантерата изръмжа възмутено още веднъж и отскочи встрани.

Удовлетворен от оттеглянето на котката, Бруенор премести гневния си поглед върху Дризт, който стоеше на другия край на поваления полярен червей.

— Ти и аз, тогава? — сопна се джуджето. — Имаш ли кураж да опиташ моята брадва, мрачен елфе, или малките момиченца ти харесват повече?

Споменаването на Кати-бри предизвика гневно просветване в очите на Дризт, а хватката му около оръжията се затегна. Бруенор залюля брадвата си.

— Хайде — извика той насмешливо. — Ще ли ти се да си поиграеш с джудже?

Дризт искаше да изкрещи, така че да го чуе целия свят. Искаше да прескочи мъртвото чудовище и да смачка джуджето, да отрече думите му с чиста, брутална сила, но не можеше. Не можеше да се откаже от Миелики, не можеше да предаде Муши. Трябваше да превъзмогне яростта си още веднъж, трябваше да понесе обидите стоически и с разбиране, че той и неговата богиня знаеха истината за онова, което бе в сърцето му.

Ятаганите се прибраха в ножниците си. Дризт се обърна и си тръгна, а Гуенивар закрачи до него. Бруенор наблюдаваше любопитно двойката. В началото той помисли, че елфът е страхливец, но после, когато възбудата от битката постепенно го напусна, започна да се чуди какви бяха всъщност намеренията му. Дали беше дошъл да довърши и двамата с червея, както бе сметнал първоначално? Или, може би, беше слязъл да му помогне?

— Не-е — промърмори джуджето, отхвърляйки тази възможност. — Не и един мрачен елф!

Връщането обратно беше дълго за накуцващото джудже, но това му даде възможност да преосмисли многократно събитията на северозападния хребет. Когато най-накрая се върна у дома в мините, слънцето отдавна беше залязло и Кати-бри и няколко джуджета се бяха събрали, готови да тръгнат да го търсят.

— Ранен си — отбеляза едно от тях. Кати-бри незабавно си представи битка между Дризт и нейния баща.

— Полярен червей — обясни небрежно джуджето. — Подредих го добре, но малко се поизгорих.

Другите джуджета кимнаха с възхищение пред смелостта на техния водач — полярният червей не се убиваше лесно, — а Кати-бри въздъхна силно.

— Видях мрачния елф! — извика й Бруенор, подозирайки причината за въздишката. Джуджето остана объркано след срещата си с Дризт, а и се чудеше какво е участието на Кати-бри във всичко това.

Дали и тя го беше срещала?

— Видях го, наистина! — продължи той, сега говорейки повече на другите джуджета. — Мрачен елф и най-голямата и най-черна котка, която очите ми някога са виждали. Той слезе за мен, точно когато довършвах червея.

— Дризт не би го направил! — прекъсна го Кати-бри преди баща й да успее да продължи разказа си.

— Дризт? — попита Бруенор и момичето се обърна, разбирайки, че лъжата й е разкрита. Бруенор пренебрегна това за момент. — Така беше! — продължи той. — Дойде при мен с извадени остриета! Аз ги прогоних заедно с котката!

— Можем да го преследваме — предложи едно от джуджетата. — Да го прогоним от планината!

Останалите закимаха и замърмориха в знак на съгласие, но Бруенор, все още обмисляйки намеренията на елфа, ги накара да замълчат.

— Планината е негова — каза им той. — Касиус му я е дал и няма защо да си създаваме неприятности с Брин Шандер. Докато елфът мирува и не ни се изпречва на пътя, ще го оставим на мира. Но — продължи джуджето, като погледна Кати-бри право в очите, — ти няма да говориш с него и няма никога повече да го доближаваш!

— Но — започна напразно Кати-бри.

— Никога! — изрева Бруенор. — Ще ми дадеш дума сега, момиче, или в името на Морадин, ще му взема главата!

Кати-бри се поколеба при тази ужасна заплаха.

— Обещай! — настоя Бруенор.

— Имаш думата ми — промърмори тя и избяга в тъмното убежище на пещерата.

— Касиус, говорителят на Брин Шандер, ме изпрати тук — обясни грубият мъж. — Каза ми, че ако някой знае къде е елфът, ще сте вие.

Бруенор огледа събраните джуджета в официалната зала за срещи, но нито едно от тях не изглеждаше впечатлено от грубия непознат. Той обхвана брадичката си с длан и се прозя широко — възнамеряваше да не се намесва в конфликта между двамата. Бруенор можеше да заблуди грубия мъж и смрадливото му куче без много да се церемони, но Кати-бри, която седеше до него, се размърда неспокойно. Роди МакГристъл не пропусна това.

— Касиус ми каза, че трябва да сте виждали елфа, щом живеете толкова близо до него.

— Дори и някой от хората ми да го е виждал — отвърна небрежно Бруенор, — не ми е казал. Ако елфът е наоколо, той не ни е притеснявал.

Кати-бри погледна любопитно към баща си и започна да диша по-леко.

— Не ви е притеснявал? — измънка Роди, а в очите му се появи лукав поглед. — Никога, точно този!

Бавно и преднамерено драматично планинецът отметна качулката си, разкривайки белезите си.

— Той не те притеснява, докато неочаквано не получиш нещо от него!

— Елфът ли направи това? — попита Бруенор, който не изглеждаше нито обезпокоен, нито впечатлен. — Хубави белези, по-хубави от всички, които съм виждал.

— Той уби кучето ми — изръмжа Роди.

— На мен не ми изглежда мъртво — отбеляза Бруенор, предизвиквайки усмивки от всеки ъгъл.

— Другото ми куче — озъби се Роди, разбирайки положението си сред упоритите джуджета. — Хич не те е грижа за мен и не очаквам да е така. Но аз не го преследвам само заради себе си, нито само заради наградата за главата му. Ходил ли си някога в Малдобар?

Бруенор сви рамене.

— На север от Сундабар — обясни Роди. — Малко, мирно градче. Само с фермери. Едно от семействата, Тисълдаунови, живееше в единия край на града, три поколения в една къща, както подобава на порядъчно семейство. Бартоломю Тисълдаун беше добър човек, както и неговия баща, и децата му — четири момчета и момиче като твоето — здрави и силни, с благородни сърца и желание за живот.

Бруенор подозираше накъде бие мъжът и от тревожното въртене на Кати-бри се досети, че тя също се досеща.

— Добро семейство — продължи Роди, като успя да извика на лицето си замислено изражение. — Деветима в една къща. — Тогава внезапно планинецът придоби суров вид и погледна право в Бруенор. — И деветима умряха там — заяви той. — Заклани от мрачния елф, а единият — изяден от дяволската му котка!

Кати-бри се опита да проговори, но думите й прераснаха в писък. Бруенор беше доволен от объркването й, защото ако тя бе казала нещо ясно, планинецът щеше да разбере повече, отколкото му се искаше. Джуджето прегърна дъщеря си през раменете, после отвърна спокойно на Роди.

— С мрачна история идваш при нас. Изплаши дъщеря ми, а аз не обичам дъщеря ми да се плаши!

— Моля да ми простиш, кралю — каза Роди с поклон, — но трябваше да узнаеш за опасността, която дебне на прага ти. Мрачният елф е зъл, както и дяволската му котка! Не ми се ще трагедията от Малдобар да се повтори!

— И няма да се повтори — увери го Бруенор. — Ние не сме прости фермери, запомни това. Мрачният елф няма да ни притесни повече, отколкото го направи ти.

Роди не бе изненадан, че Бруенор не искаше да му помогне, но знаеше добре, че джуджето или поне момичето знаеха за местонахождението на Дризт, повече отколкото показваха.

— Ако не заради мен, то поне заради Бартоломю Тисълдаун, моля те, добро джудже! Кажи ми къде мога да намеря черния демон! Или ако не знаеш, дай ми от твоите войни, които да ми помогнат!

— Моите джуджета имат предостатъчно работа — обясни Бруенор. — Не могат да си губят времето с преследване на разни демони.

Бруенор наистина не се интересуваше от враждата между Роди и елфа, но историята на планинеца затвърди убеждението му, че мрачният елф трябва да бъде избягван, особено от дъщеря му. Всъщност той можеше вече да е помогнал на Роди и да е приключил с него, повече, за да прогони и двамата от долината, отколкото по някакви морални причини, но не можеше да пренебрегне очевидната тъга на Кати-бри.

Роди безуспешно се опита да скрие своя гняв, търсейки някаква друга възможност да постигне целта си.

— Къде щеше да отидеш ти, ако бягаше от нещо, кралю Бруенор? — попита той. — Познаваш планината по-добре от всеки, така ми каза Касиус. Къде да търся?

Бруенор откри, че объркания вид на неприятния човек му харесва.

— Голяма долина — заяви загадъчно той. — Широка планина. Много дупки — добави тихо след дълго мълчание.

Маската на Роди внезапно се разчупи.

— Ти помагаш на този убиец! — изрева той. — Наричаш себе си крал, но си…

Бруенор скочи от каменния си трон, а Роди предпазливо направи стъпка назад и постави ръка върху дръжката на Блийдър.

— Слушам приказки от един изгнаник срещу друг изгнаник! — изрева той. — И единият, и другият са един дол дренки, мен ако питаш!

— Но не и според Тисълдаунови! — извика Роди, а кучето му, усещайки неговия гняв, оголи зъбите си и злобно заръмжа.

Бруенор погледна към странния жълт звяр с любопитство. Наближаваше време за вечеря, а от спора бе огладнял! Колко ли можеше да напълни корема му това жълто псе, зачуди се той.

— Нямаш ли какво друго да ми дадеш? — настоя Роди.

— Мога да ти дам ботушите си — изгъргори Бруенор.

Няколко добре въоръжени джуджета се приближиха, за да са сигурни, че избухливият човек няма да направи нещо глупаво.

— Бих ти предложил вечеря — продължи Бруенор, — но вониш твърде зле за моята трапеза, а не ми приличаш на човек, който ще се съгласи да си вземе баня.

Роди дръпна рязко каишката на кучето си и излетя навън, тропайки силно с тежките си ботуши и тръшвайки всяка врата, през която минаваше. По знак на Бруенор четирима войници го последваха, за да се уверят, че ще напусне без непредвидени инциденти. Останалите в официалната зала се разсмяха и поздравиха краля си за начина, по който бе подредил човека.

Кати-бри не се присъедини към веселието им, както Бруенор не пропусна да отбележи и джуджето реши, че знае защо.

Вярна или не, историята на Роди бе предизвикала съмнения у момичето.

— Е, сега разбра ли — каза й грубо той, опитвайки се да я подтикне да изкаже своето мнение. — Мрачният елф е издирван убиец. Трябва да приемаш предупрежденията ми по-сериозно.

Кати-бри горчиво прехапа устни. Дризт не й беше разказал много за живота си на повърхността, но тя не можеше да повярва, че този мрачен елф, който бе започнала да опознава, е способен на убийство. Нито пък можеше да отрече очевидното: Дризт беше мрачен елф и този факт придаваше достоверност на историята на Роди МакГристъл за нейния по-опитен баща.

— Чуваш ли ме, момиче? — повтори Бруенор.

— Трябва да ги събереш заедно — каза неочаквано Кати-бри. — Елфът, Касиус и грозния Роди МакГристъл. Трябва…

— Това не е мой проблем! — изрева джуджето, прекъсвайки я рязко. Сълзи рукнаха от очите на Кати-бри и потекоха по лицето й при неочаквания гняв на баща й.

Светът се завъртя пред нея. Дризт беше в опасност, а още по застрашена бе и истината за миналото му. Също толкова болезнено за Кати-бри беше и това, че баща й, който обичаше и уважаваше откакто се помнеше, сега изглежда оставаше глух за справедливостта.

В този ужасен момент Кати-бри направи единственото нещо, което едно единадесетгодишно момиченце можеше да стори при тези условия — обърна се и избяга.

Кати-бри не знаеше точно къде отива, докато бягаше по ниските пътеки по Грамадата на Келвин, въпреки обещанието, което бе дала на Бруенор. Тя не можеше да преодолее желанието си да дойде тук, макар че почти нямаше какво да предложи на Дризт, освен предупреждението, че МакГристъл го търси.

Тя не можеше да намери решение при всичките си тревоги, но после застана пред мрачния елф и разбра истинската причина, поради която бе предприела тази рискована постъпка. Не беше дошла заради Дризт, макар че искаше той да е в безопасност. Бе дошла заради собствената си съвест.

— Никога не си ми разказвал за Тисълдаунови от Малдобар — каза ледено вместо поздрав, стопявайки усмивката на елфа.

Мрачното изражение, което прекоси лицето на Дризт ясно показа болката му. Виждайки тъгата му, Кати-бри реши, че това потвърждава обвиненията срещу него. Нараненото момиче се обърна и се опита да избяга. Дризт обаче, я хвана за раменете, обърна я към себе си и я задържа. Наистина щеше да е прокълнат, ако това момиче, което го беше приело с отворено сърце, повярваше в тези лъжи.

— Не съм убил никого — прошепна той през риданията на Кати-бри, — освен чудовищата, които изклаха Тисълдаунови. Кълна се!

После той й разказа цялата история, каза й дори за бягството си от Ястреборъката Чучулига.

— И сега съм тук — завърши Дризт, — и искам да оставя станалото зад себе си, макар че никога, кълна се, няма да го забравя!

— Вие разказвате две съвсем различни неща — отвърна Кати-бри. — Ти и МакГристъл, имам предвид!

— МакГристъл? — ахна Дризт, сякаш въздухът внезапно бе напуснал тялото му. Той не беше виждал едрия мъж от години и вече смяташе, че Роди принадлежи на далечното му минало.

— Дойде днес — обясни му момичето. — Огромен мъж с жълто куче. Той те търси.

Това порази Дризт. Нима никога нямаше да избяга от миналото си? И ако беше така, как можеше да се надява да бъде приет от някого?

— МакГристъл каза, че ти си ги убил — продължи Кати-бри.

— Значи имаш само думите на двама ни — отсъди Дризт — и нито едно доказателство, което да докаже една от двете истории.

Тишината, която се възцари след думите му, сякаш продължи часове.

— Никога не съм харесвала подобни грозни грубияни — подсмръкна Кати-бри и успя да се усмихне за първи път, откакто бе срещнала МакГристъл.

Потвърждаването на тяхното приятелство развълнува дълбоко Дризт, но той не можеше да забрави бедата, която бе надвиснала над него. Трябваше да се бие с Роди, а може би и с други, ако ловецът на глави бе успял да предизвика негодувание — лесна задача предвид миналото на елфа. Или може би трябваше да избяга и отново да приеме пътя за свой дом.

— Какво ще правиш? — попита Кати-бри, усещайки тревогата му.

— Не се страхувай за мен — успокои я Дризт и докато говореше я прегърна със съзнанието, че това може би е неговият начин да се сбогува с нея. — Денят клони към залез. Трябва да се връщаш у дома.

— Той ще те намери — отвърна му неумолимо Кати-бри.

— Не — каза тихо Дризт. — Или поне не скоро. Двамата с Гуенивар ще държим Роди МакГристъл далеч, докато измисля накъде да тръгна. А сега, да те няма! Нощта се спуска бързо, а не вярвам, че баща ти ще одобри идването ти тук.

Напомнянето, че трябва да се срещне с Бруенор, оказа въздействие върху Кати-бри. Тя се прости с елфа и тръгна, после внезапно се обърна и го прегърна. Стъпките й бяха по-леки, докато се връщаше към пещерите. Доколкото знаеше, не беше решила нищо за Дризт, но бедата на елфа изглеждаше далечна в сравнение със собственото й облекчение, че приятелят й не беше чудовището, което някои го обвиняваха, че е.

Сега нощта щеше наистина да е мрачна за Дризт До’Урден. Той смяташе, че Мак Гристъл е далечен проблем, но сега заплахата бе тук и никой освен Кати-бри не го бе защитил.

Отново трябваше да се изправи срещу нея сам — ако изобщо възнамеряваше да го направи. Нямаше други съюзници освен Гуенивар и собствените си ятагани и перспективата да се бие с МакГристъл — да загуби или да спечели — не беше предизвикателство за него.

— Това не е дом — промърмори Дризт през мразовития вятър. Извади ониксовата фигурка и извика пантерата. — Ела, приятелко — каза на котката той. — Да си тръгнем преди неприятелят ни да е дошъл.

Гуенивар остана на пост, докато Дризт стягаше багажа си, докато умореният от пътя елф напускаше своя дом.

25 Джуджешка шега

Кати-бри чу ръмжащото куче, но нямаше време да реагира, когато огромният мъж изскочи иззад една скала и грубо я сграбчи за ръката.

— Знам, че знаеш! — изкрещя той с пълно гърло право в лицето й.

Кати-бри го ритна в пищяла.

— Пусни ме! — извика му тя.

Роди изненадано забеляза, че в гласа й нямаше страх. Той я разтърси силно, когато тя се опита да го ритне отново.

— Дошла си в планината с някаква цел — каза той равнодушно, без да отпуска хватката си. — Дошла си да видиш елфа. Знам, че сте приятели. Виждам го в очите ти!

— Нищо не знаеш! — каза му Кати-бри. — Говориш само лъжи!

— Значи елфът ти разказа за Тисълдаун, така ли? — отвърна Роди, досещайки се какво има предвид момичето.

Кати-бри знаеше, че в гнева си се беше заблудила, беше дала на нещастника потвърждение на думите му.

— Елфът ли? — каза тя разсеяно. — Не разбирам за какво говориш.

Роди подигравателно се изсмя.

— Била си при елфа, момиче. Каза го достатъчно ясно. А сега ще ме заведеш да го видя.

Кати-бри се изсмя в лицето му, предизвиквайки друго грубо разтърсване.

Изражението на Роди изведнъж омекна и Кати-бри се ужаси дори повече от погледа, който се появи в очите му.

— Ти си куражлийка, нали? — измърка той, хвана и другото рамо на Кати-бри и я обърна срещу себе си. — Изпълнена с живот? Ще ме заведеш при елфа, момиче, не се съмнявай в това. Но може би има и други неща, които да направим преди това, неща, които да те убедят повече да не пресичаш пътя на такива като Роди МакГристъл.

Целувката му по бузата на Кати-бри бе отвратително гротескна, но ужасяваща и недвусмислено заплашителна и момичето помисли, че ще повърне.

Кати-бри мобилизира всяка частица от твърдостта си, за да погледне Роди в очите в този миг. Тя беше само малко момиче, но бе израснала сред суровите джуджета от рода Боен чук — горди и силни. Бруенор беше боец, такава беше и дъщеря му. Коляното на Кати-бри намери слабините на Роди и хватката му изведнъж се разхлаби. Момичето протегна ръка да издере лицето му, ритна го втори път с по-малък ефект, но предпазното му свиване почти й позволи да се освободи.

Желязната хватка на Роди се затегна неочаквано около китката й и те се сдърпаха за момент. После Кати-бри усети как някой сграбчи също толкова силно свободната й ръка и преди да разбере какво става, беше издърпана от ръцете на Роди, а до нея застана тъмен силует.

— Значи дойде да срещнеш съдбата си — озъби се доволно Роди на Дризт.

— Бягай — каза елфът на Кати-бри. — Това не е твоя работа.

Кати-бри, разтърсена и ужасно уплашена, не възрази.

Възлестите ръце на Роди се сключиха около дръжката на Блийдър. Ловецът на глави вече се бе срещал в битка с елфа и нямаше намерение да се опитва да му се противопоставя с бързи стъпки и извъртания. С кимване, той освободи кучето си. То се приближи до Дризт и тъкмо се готвеше да го нападне, когато Гуенивар връхлетя върху него и го събори надалеч. Кучето се изправи на крака, защото не беше ранено сериозно, но отстъпваше с няколко крачки всеки път, когато пантерата надаваше рев в лицето му.

— Достатъчно — каза Дризт, станал изведнъж сериозен. — Преследвал си ме толкова години и километри. Приветствам издръжливостта ти, но твоят гняв е незаслужен, уверявам те. Не съм убил Тисълдаунови. Никога не съм вдигал остриетата си срещу тях.

— Да вървят в Деветте пъкъла Тисълдаунови! — изрева му Роди. — Заради тях ли смяташ, че съм дошъл?

— Главата ми няма да ти донесе твоето възнаграждение — отвърна му Дризт.

— И златото да се продъни дано! — извика Роди. — Ти ми отне кучето, елфе, и ухото!

Посочи с мръсния си пръст към обезобразеното си лице. Дризт искаше да му възрази, искаше да напомни на Роди, че той беше започнал битката и, че собствената му брадва бе съборила дървото, което бе изранило лицето му. Но Дризт разбираше мотивите на планинеца и знаеше, че думите няма да го успокоят. Той бе наранил гордостта му, а за човек като Роди подобна рана далеч надхвърляше физическата болка.

— Не искам да се бия — заяви твърдо елфът. — Взимай кучето си и изчезвай само срещу думата си, че няма повече да ме преследваш.

Подигравателният смях на Роди предизвика тръпки по гръбнака на Дризт.

— Ще те гоня до края на света, мрачен елфе! — изрева той. — И винаги ще те намирам. Няма достатъчно дълбока дупка, в която да се скриеш от мен. Няма достатъчно дълбоко море! Ще те хвана, елфе! Ще те хвана сега, или ако избягаш, ще те хвана по-късно!

Роди се усмихна, жълтите му зъби блеснаха и внимателно започна да се прокрадва към Дризт.

— Ще те пипна, елфе! — повтори отново той тихичко. Един неочакван скок го приближи до Дризт и Блийдър изсвистя диво край него.

Елфът отскочи. Изглеждаше, че вторият удар на ловеца на глави ще постигне същия ефект, но вместо да постъпи така, Роди направи лъжливо движение, което засегна брадичката на Дризт.

В миг планинецът беше до елфа, а брадвата му яростно фучеше.

— Стой мирно! — извика Роди, докато Дризт пъргаво отбягваше ударите като отскачаше или се навеждаше.

Той знаеше, че поема опасен риск като не отговаря на злостните атаки, но се надяваше, че ако успее да умори якия мъж, ще намери по-мирно решение.

Роди беше бърз и подвижен за голям човек, но Дризт беше далеч по-пъргав и вярваше, че може да играе тази игра доста дълго.

Блийдър се спусна право към него, насочвайки се към гърдите на Дризт. Атаката беше лъжлива, Роди искаше елфът да се наведе, така че да може да го ритне в лицето. Дризт обаче, прозря намеренията му. Той отскочи, вместо да се наведе, направи салто над спускащата се брадва и се приземи с лекота, още по-близо до Роди. Сега нападна той, замахвайки с дръжките на двата ятагана право към лицето на Роди. Ловецът на глави залитна назад, усещайки топлата кръв да се стича от носа му.

— Махай се — каза му искрено Дризт. — Взимай си кучето и се върни в Малдобар или в мястото, което наричаш дом.

Но ако той наистина вярваше, че Роди ще се предаде при вида на проявеното милосърдие, бе изпаднал в голяма заблуда. Ловецът на глави изкрещя яростно и се втурна напред с наведени рамене в опит да събори елфа.

Дризт насочи оръжията си с дръжките надолу към главата на Роди, а той самият се преметна през гърба му. Планинецът падна лошо, но бързо се изправи на колене, извади камата си и я запрати към елфа, още докато той бе с гръб към него. Дризт видя сребърното проблясване в последния момент и свали острието си, за да го отбие. Още една кама полетя към него, а след нея още една и всеки път Роди правеше по стъпка към елфа.

— Познавам номерата ти, елфе — заяви той със зла усмивка. Две бързи стъпки го доведоха съвсем до Дризт и Блийдър отново разсече въздуха. Дризт се наведе и се претърколи настрани, като се изправи на известно разстояние. Неизтощимата увереност на Роди започваше да го изнервя. Той бе нанесъл на планинеца удари, които биха повалили повечето му противници и се чудеше колко още поражения може да понесе якия мъж. Тази мисъл доведе елфа до неизбежното заключение, че може би трябва да започне да го удря не само с дръжките на ятаганите си. И отново Блийдър се спусна към него. Този път, Дризт не избяга. Той пристъпи под острието на брадвата и го отби с единия ятаган, оставяйки Роди открит за удар с другото му оръжие. Три бързи движения отдясно затвориха едното му око, но ловецът на глави само се изхили и се хвърли върху Дризт като събори по-лекия елф на земята.

Дризт се извъртя и падна, осъзнавайки, че съвестта му го е подвела. На толкова близка дистанция той не би могъл да се сравнява със силата на Роди, а ограничените му движения премахваха предимството на бързината. Роди запази положението си върху него и премести едната си ръка, за да го разсече с Блийдър.

Излайване на жълтото куче бе единственото предупреждение, което получи, но то не бе достатъчно, за да избегне скока на пантерата. Гуенивар избута Роди от Дризт, притискайки го към земята. Якият мъж обаче запази самообладание и успя да удари пантерата, докато тя отминаваше край него, по десния хълбок. От своя страна, упоритото куче се нахвърли върху нея, но Гуенивар се съвзе, завъртя се около Роди и го прогони.

Когато Роди се обърна отново към Дризт, бе посрещнат с дива вихрушка от удари, която не смогваше да отбива и не можеше да посрещне подобаващо.

Дризт бе видял действията на пантерата и огънят в лилавите му очи обещаваше край на компромисите. Дръжката на ятагана се стовари върху лицето на Роди, последвана от тъпата страна на острието. Кракът на елфа се впи в стомаха му, в гърдите, а после и в слабините толкова бързо, че сякаш бе направил само едно движение. Все така упорит, Роди понесе всичко с изръмжаване, но разяреният елф го притисна. Единият ятаган срещна главата на брадвата и Роди се придвижи напред, смятайки отново да притисне Дризт към земята. Второто оръжие на елфа обаче, го изпревари, разрязвайки ръката му. Ловецът на глави се отдръпна, хващайки ранения си крайник, и изпусна Блийдър на земята.

Дризт дори не се забави. Атаката му хвана Роди неподготвен и няколко ритника и удара зашеметиха мъжа. После той подскочи високо и изрита Роди с двата си крака право в челюстта, като го запрати на земята. Планинецът отново само сви рамене и се опита да се изправи, но този път почувства остриетата на двата ятагана да се опират във врата му.

— Казах ти да си вървиш по пътя — каза сурово Дризт, без да отмества ятаганите дори на сантиметър, за да позволи на Роди да усети добре студения метал.

— Убий ме — каза примирено Роди, усещайки слабостта на своя съперник, — ако ти стиска!

Дризт се поколеба, но намръщеният му поглед не омекна.

— Върви си по пътя — каза той с цялото спокойствие, което успя да събере. Спокойствие, напук на предстоящото изпитание, което той знаеше, че трябва да премине.

Роди се разсмя.

— Убий ме, чернокож дявол! — изрева той, настъпвайки срещу Дризт, макар да остана на колене. — Убий ме или аз ще те хвана! Не се съмнявай в това, елфе. Ще те гоня до края на света и под него, ако трябва!

Дризт пребледня и погледна към Гуенивар за подкрепа.

— Убий ме! — извика Роди на границата на истерията. Той сграбчи китките на елфа и ги дръпна към себе си. Линия от ярка кръв се появи от двете страни на врата му. — Убий ме, както уби кучето ми!

Ужасен, Дризт опита да се отдръпне, но хватката на Роди беше желязна.

— Не ти стиска, нали? — изкрещя ловецът на глави. — Тогава ще ти помогна! — Той рязко дръпна китките му, въпреки съпротивата на Дризт, прорязвайки по-дълбоко врата си и, ако полуделият мъж изпитваше болка, това не можеше да се разбере под маската на неизменната му усмивка.

Вълни от смесени емоции заляха Дризт. В този момент той искаше да убие Роди повече от изумление и объркване, отколкото заради отмъщение, но все пак знаеше, че не би могъл да го направи. Доколкото му беше известно, единственото престъпление на Роди бе неоправданото му преследване, а това не бе достатъчна причина. Заради всичко, което смяташе за ценно, той трябваше да уважава човешкия живот, дори толкова окаян като този на Роди МакГристъл.

— Убий ме! — викаше отново и отново Роди, изпитвайки похотливо удоволствие от нарастващото отвращение на елфа.

— Не! — изкрещя Дризт в лицето му достатъчно силно, за да го накара да замълчи.

Вбесен до степен, когато повече не можеше да сдържа треперенето си, Дризт не дочака да види дали Роди ще поднови влудяващите си крясъци. Той натисна с коляно брадичката му, освободи китките си от ръцете му, после удари слепоочията му с дръжките на двата ятагана едновременно.

Очите на Роди се замъглиха, но той не загуби съзнание, а упорито продължаваше да се съпротивлява. Дризт го удари отново и отново, и накрая го събори, ужасен от собствените си действия и от продължаващата съпротива на ловеца на глави.

Когато гневът му отмина, елфът застана треперещ над якия мъж със сълзи в лавандуловите очи.

— Прогони това куче надалеч! — нареди той на Гуенивар. После ужасен изпусна окървавените остриета и се наведе, за да се увери, че Роди не е мъртъв.

Роди се събуди и откри жълтото си куче да стои над него. Нощта бе паднала и вятърът отново духаше. Главата и ръката го боляха, но той пренебрегна болката, желаейки само да възобнови преследването си, сигурен, че Дризт никога няма да намери сили да го убие. Кучето му веднага хвана миризмата, повеждайки го обратно на юг и те поеха по нея. Безпокойството на Роди се уталожи, но за малко, когато стигнаха до една оголена скала и намериха червенобрадото джудже и момичето, които ги чакаха.

— Не пипай момичето ми, МакГристъл — каза направо Бруенор. — Не биваше да пипаш момичето ми.

— Тя е в съюз с елфа! — възрази Роди — Предупреди този дяволски убиец за идването ми.

— Дризт не е убиец! — възпротиви се Кати-бри. — Той не е убил фермерите! Той каза, че ти говориш така, за да накараш другите да ти помагат!

Внезапно тя разбра, че току-що бе признала пред баща си, че се е срещала с елфа. Когато Кати-бри намери Бруенор, тя му разказа само за грубото поведение на Роди.

— Била си при него — каза Бруенор, очевидно засегнат. — Излъга ме и си била при елфа. Казах ти да не ходиш. Ти каза, че няма…

Огорчението на Бруенор засегна Кати-бри, но тя бързо си спомни за убежденията си. Бруенор искаше от нея да е честна, но това изискваше също да бъде честна и към истината.

— Веднъж ти ми каза, че всеки си получава заслуженото — отвърна му момичето. — Каза ми, че всеки е различен и че всеки трябва да бъде приеман заради това, което е. Аз видях Дризт такъв, какъвто е и го видях наистина, казвам ти. Той не е убиец! А той е — тя посочи обвинително към МакГристъл — лъжец! Не се гордея със собствената си лъжа, но никога не бих оставил Дризт да бъде хванат от този!

Бруенор обмисли думите й за момент, после я прегърна през кръста и здраво я притисна към себе си. Все още го болеше заради измамата на дъщеря му, но джуджето беше гордо, че неговото момиче бе застанало зад собствените си разбирания. В действителност Бруенор бе дошъл, не за да търси Кати-бри, която мислеше, че се цупи в мините, а за да намери елфа. Колкото повече си припомняше битката си с реморхаза, толкова повече се уверяваше, че Дризт бе дошъл да му помогне, а не да се бие с него. Сега, в светлината на последните събития, у него почти не останаха съмнения в това.

— Дризт дойде и ме освободи от МакГристъл — продължи Кати-бри. — Той ме спаси.

— Мрачният елф я е побъркал — каза Роди, усещайки нарастващата неприязън на джуджето, защото нямаше желание да се бие с такъв опасен противник. — Той е убиец, казвам ти. И Бартоломю Тисълдаун щеше да ти го каже, ако мъртвите можеха да говорят!

— Ба! — изсумтя Бруенор. — Не познаваш момичето ми, иначе щеше да помислиш повече, преди да я наречеш лъжкиня. Казах ти и преди, Роди МакГристъл, че не обичам да плашат дъщеря ми! Смятам, че трябва да се махаш от долината ми. И смятам, че трябва да го направиш веднага!

Роди изръмжа, същото направи и кучето му, което застана между планинеца и джуджето и оголи зъбите си срещу Бруенор. Той вдигна рамене и изръмжа предизвикателно към звяра. Кучето се стрелна към глезена на джуджето, но то умело постави ботуша си в муцуната му и разтвори долната му челюст до земята.

— И да вземеш вонящото си куче с теб! — изрева той, макар че като оцени загладените му хълбоци, реши, че би могъл да има повече полза от невъзпитаното животно.

— Ще ходя, където аз реша, джудже! — заяви му Роди. — Ще хвана елфа и ако той е в твоята долина, там ще съм и аз!

Бруенор разпозна безсилието в гласа на мъжа и разгледа по-подробно белезите върху лицето на Роди и дълбоката рана на ръката му.

— Елфът е избягал от теб — каза джуджето и усмивчицата му жегна Роди.

— Но не задълго — обеща той. — И никакво джудже няма да застане на пътя ми!

— Връщай се в мините — каза Бруенор на Кати-бри. — Кажи на останалите, че може да се забавя малко за вечеря.

Брадвата се озова в ръцете му.

— Подреди го добре — промърмори Кати-бри, без да се съмнява в уменията на баща си.

Тя целуна Бруенор по шлема, после щастливо побягна. Баща й, й беше, повярвал. Нищо в целия свят не можеше да е погрешно.

Роди МакГристъл и трикракото му куче напуснаха долината малко след това.

Роди беше видял слабостта на Дризт и мислеше, че може да спечели битката срещу елфа, но не бе забелязал нищо подобно у Бреунор Бойния чук. Когато Бруенор го повали, подвиг, който не му отне особено много време, Роди не се усъмни и за секунда, че ако беше помолил джуджето да го убие, то с радост щеше да го направи.

От върха на южното възвишение, където бе отишъл да погледне за последно Десетте града, Дризт видя как една каруца излиза от долината и заподозря, че може да е на ловеца на глави. Без да знае какво означава това, но и не вярвайки, че Роди е променил мнението си, Дризт погледна надолу към багажа си и се зачуди накъде да поеме сега.

Светлините на градовете се запалиха и Дризт се вгледа в тях със смесени чувства. Той се беше изкачвал тук няколко пъти, очарован от околностите, смятайки, че е намерил своя дом. Колко различна беше сега тази гледка! Появата на МакГристъл го бе накарала да се замисли и му напомни, че все още бе изгнаник и може би винаги щеше да е.

— Дризит — промърмори той на себе си прокълнатата дума.

В този момент Дризт не вярваше, че някога ще намери дом, не вярваше, че един мрачен елф може да има място в Царствата, Повърхността или Подземния мрак. Надеждата, която Дризт винаги бе таял в умореното си сърце, сега бе изчезнала напълно.

— Възвишението на Бруенор, така се нарича това място — изрече груб глас зад Дризт. Той се извърна, с намерение да избяга, но червенобрадото джудже бе твърде близо, за да му се изплъзне. Гуенивар се втурна до него с оголени зъби.

— Отпрати котката си, елфе — каза Бруенор. — Ако и тя е толкова лоша на вкус като кучето, не искам от нея! Това е моето място — продължи той. — Бруенор съм аз, а това е Възвишението на Бруенор!

— Не виждам знак за собственост — отвърна възмутено Дризт. Търпението му се беше изчерпало от дългия път, който сега изглеждаше още по-дълъг. — Сега знам претенциите ти и ще си тръгна. Спокойно, няма да се върна.

Бруенор вдигна ръка, за да накара елфа да замълчи и за да го спре да си тръгне.

— Само купчина камъни — каза той. Това бе най-близкото до извинение, което някога бе изричал. — Казах, че е моя, но дали това я прави такава? Само една проклета купчина камъни!

Дризт повдигна глава при неочакваното отстъпление на джуджето.

— Нищо не е такова, каквото изглежда, елфе! — заяви Бруенор. — Нищо! Опитваш се да се придържаш към това, което знаеш? Но после откриваш, че знаеш не това, което мислиш, че знаеш! Мислиш, че кучето е вкусно — изглежда достатъчно вкусно, — но сега стомахът ме боли при всяко движение!

Второто споменаване на кучето предизвика у Дризт неочаквано прозрение за заминаването на Роди МакГристъл.

— Ти си го отпратил — каза Дризт, посочвайки към пътя. — Ти си прогонил Роди МакГристъл.

Бруенор почти не го чуваше и със сигурност не би признал добросърдечната си постъпка.

— Не вярвам на хора — каза той. — Никога не знаеш какви са, а когато ги разбереш, е минало твърде много време и е късно да се поправяш. Но винаги съм се доверявал на другите раси. Един елф си е елф в края на краищата, както и гномът. И орките са ми ясни — извънредно глупави и грозни. Не съм виждал някой различен, а съм виждал доста!

Бруенор потупа брадвата си и Дризт не се усъмни какво имаше предвид.

— Такова е отношението ми и към мрачните елфи — продължи Бруенор. — Никога не съм срещал мрачен елф — никога не съм искал да срещна. И кой ли иска, бих попитал? Мрачните елфи са зли и злонамерени, така ми е казвал баща ми, както и дядо ми, както и всеки друг.

Той погледна към светлините на Термалайн на брега на Маер Дуалдон на запад, поклати глава и ритна един камък.

— Сега допускам някакъв мрачен елф да дебне в долината ми и какво трябва да направя като крал? После дъщеря ми отива при него!

Неочакван блясък се появи в очите на джуджето, но той го потуши бързо, почти стеснително, когато погледна Дризт.

— Тя ме излъга в очите — никога преди не го е правила, и никога вече няма да го направи, ако е умна!

— Вината не беше нейна! — започна Дризт, но Бруенор махна енергично с ръка, за да отклони темата.

— Мислех си, че знам какво знам — продължи Бруенор след кратка пауза, а гласът му бе почти тъжен. — Светът беше достатъчно ясен. Лесно е да действаш, когато живееш в собствената си дупка.

Той погледна към Дризт, право към слабия блясък в лавандуловите му очи.

— Възвишението на Бруенор? — попита джуджето с примирено свиване на рамене. — Какво значи това, елфе, да сложиш име на една грамада камъни? Мислех, че знам, наистина, и мислех, че кучето е вкусно — Бруенор потърка с ръка корема си и продължи. — Наречи го куп камъни тогава и повече няма да претендирам за него, наречи го Възвишението на Дризт и ти ще ме изриташ оттук!

— Не бих го направил — отвърна тихо Дризт. — Не знам дали бих могъл, дори и да исках!

— Наречи го както си искаш — извика Бруенор, неочаквано натъжен. — И наречи кучето крава — това няма да промени вкуса му! — Той тръсна развълнувано ръце и се обърна, спускайки се по каменистата пътека, мърморейки на всяка стъпка. — И дръж под око дъщеря ми — чу го да казва Дризт през неразбираемите му думи, — ако е толкова глупава, че продължи да ходи из пълната със смърдящи снежни човеци и червеи планина! Смятай, че ще те държа…

Останалото заглъхна, когато Бруенор се изгуби зад завоя.

Дризт още не можеше да започне да схваща какво става от несвързания диалог, но нямаше нужда да подрежда думите на джуджето. Той протегна ръка към Гуенивар, надявайки се, че пантерата ще сподели с него неочаквано станалата прекрасна панорамна гледка. Дризт знаеше, че ще стои на върха, на Върха на Бруенор много пъти и ще гледа трепкащите светлини, защото обмисляйки всичко казано от джуджето, той ясно бе чул една фраза, думи, които, които бе копнял да чуе толкова дълго време:

Добре дошъл у дома.