Убежище

16 За боговете и смисъла

Уроците продължаваха добре. Старият пазител бе узнал за тежкия емоционален товар на елфа, а Дризт навлизаше в чудесата на естествения свят по-добре от всеки друг, който Монтолио бе срещал. Но той усещаше, че нещо все още тревожи приятеля му, макар че нямаше никаква представа какво може да е то.

— Всички хора ли чуват така добре? — попита го един ден Дризт, докато извличаха един огромен паднал клон от долината. — Или просто твоят слух е дарба, която компенсира слепотата ти?

Откровеността на въпроса притесни Монтолио само за миг, докато осъзнае объркването на елфа, неудобството, причинено от неспособността му да разбере човешките способности.

— И дали слепотата ти не е хитрост, уловка, която използваш, за да спечелиш предимство? — продължи неумолимо Дризт.

— И какво, ако е? — попита безцеремонно Монтолио.

— Значи е добра, Монтолио ДеБруши — отвърна Дризт. — Със сигурност ти служи срещу враговете… а и срещу приятелите. — Думите прозвучаха горчиво на Дризт и той подозираше, че гордостта му го е заслепила.

— Не са те превъзхождали често в битка — заяви Монтолио, разбирайки източника на объркването на Дризт. Ако можеше да види изражението му, то щеше да му разкрие много повече. — Приемаш нещата твърде тежко — продължи Монтолио след неловко мълчание. — Аз не те победих истински.

— Но ме остави проснат на земята и безпомощен.

— Ти сам се повали — обясни му пазителят. — Аз наистина съм сляп, но не съм толкова безпомощен, колкото изглежда си мислиш. Ти ме подцени. Аз знаех, че ще го направиш, макар че не можех да повярвам, че е възможно ти да си толкова сляп.

Дризт спря рязко и Монтолио престана да дърпа тъкмо навреме. Старият пазител тръсна глава и се изсмя. После издърпа камата си, подхвърли я високо във въздуха, хвана я, извика „Бреза!“ и я запрати право срещу една от брезите във вечнозелената долчинка.

— Маже ли един слепец да направи това? — попита риторично Монтолио.

— Значи можеш да виждаш — заключи Дризт.

— Разбира се, че не — отвърна рязко той. — Очите ми не виждат от пет години. Но аз не съм сляп, Дризт, особено в мястото, което наричам свой дом. Ти обаче, все още ме смяташ за сляп — продължи той отново успокоен. — Онзи път, когато заклинанието за тъмнина изтече, ти сметна, че си спечелил предимство. Смяташе ли, че всичките ми успешни действия както в битката с орките, така и в нашето сражение, са просто подготвени и отиграни номера? Ако бях сакатият човек, за който ме смята Дризт До’Урден, как щях да оцелея дори един ден в тези планини?

— Аз не… — започна Дризт, но затруднението му го накара да замълчи. Монтолио казваше истината и той го знаеше. Беше сметнал, поне на подсъзнателно ниво, пазителят за непълноценен още при първата им среща. Дризт усети, че въпреки това не е показал неуважение към приятеля си. Той имаше високо мнение за него, но се беше поддал на предразсъдъци и бе сметнал, че физическите ограничения на пазителя са по-големи от неговите собствени.

— Да, смяташ ме за такъв — поправи го Монтолио — и аз ти прощавам за това. В твоя защита ще кажа, че ти се отнасяше към мен по-честно от всеки, който съм познавал, дори от онези, които са преживяли с мен безброй битки. Сега седни — нареди той на Дризт.

— Мой ред е да ти разкажа историята си, както ти ми разказа своята.

— Откъде да започна? — въздъхна Монтолио, почесвайки бузата си. Всичко вече му изглеждаше толкова смътно, като друг живот, който бе оставил далеч, далеч назад. Все още обаче, той поддържаше една връзка с миналото си: обучението си като войн на богинята Миелики. Дризт, обучен по подобен начин от самия него, щеше да разбере това. — Още от най-ранна възраст отдадох живота си на гората, на естествения ред — започна той. — Научих, както започна да учиш и ти, за живота в дивия свят и скоро реших, че ще защитавам това съвършенство, тази хармония на циклите, твърде огромни и прекрасни, за да бъдат разбрани. Ето защо толкова ми харесва да побеждавам орките и други като тях. Както ти казах и преди, те са врагове на естествения ред, врагове на дърветата и на животните толкова, колкото и на хората, и на останалите добри раси. Жалки създания, за които не изпитвам вина, когато ги съсичам!

Монтолио прекара много часове, разказвайки на Дризт за част от кампаниите, за експедициите, които бе предприел сам или в които бе участвал като разузнавач на големи армии. Разказа му за собствената си учителка, Диламон, умел боец с лък, която бе дала десет хиляди изстрела, без да пропусне целта си нито веднъж.

— Тя умря в битка — обясни Монтолио, — защитавайки една фермерска къща от скитаща банда великани. Но не плачи за повелителката Диламон, защото нито един фермер не пострада и нито един от великаните, които избягаха, не посмя да пристъпи отново в тази област.

Гласът на Монтолио се сниши, когато стигна до по-близкото си минало. Разказа на елфа за далекогледците, за последната му кампания и за това как бяха повели битка с червения дракон, който опустошаваше селищата им. Драконът бе убит, както и трима от далекогледците, а лицето на Монтолио бе лошо обгорено.

— Духовниците се погрижиха добре за мен — каза мрачно Монтолио. — Не остана белег, който да свидетелства за болката. — Той спря и Дризт за първи път, откакто бе срещнал стария войн, видя сянка от болка да прекосява лицето му. — За очите ми обаче, не можаха да направят нищо. Раните бяха извън възможностите им.

— Дошъл си тук, за да умреш — каза Дризт, по-укорително, отколкото бе възнамерявал.

Монтолио не отхвърли обвинението.

— Бях усетил дъха на драконите, копията на орките, гнева на злите хора и алчността на онези, които съсипваха земята заради собствената си печалба — отговори той. — Нито едно от тези неща не ме нарани толкова много, колкото съжалението. Дори далекогледите ми спътници, които се бяха сражавали заедно с мен толкова много пъти ме съжаляваха. Дори ти.

— Аз не… — опита се да го прекъсне Дризт.

— Ти наистина ме съжаляваше — натърти Монтолио. — В нашата битка ти смяташе себе си за по-добър. Ето защо загуби! Силата на всеки войн е мъдростта, Дризт! Войнът разбира себе си, своите врагове и приятелите си. Ти ме смяташе за сакат, иначе никога нямаше да предприемеш маневрата с прескачането. Но аз те разбирах и предвиждах това движение. — Лицето му неочаквано се озари от лукава усмивка. — Главата ти все още ли те боли?

— Да — призна Дризт, разтривайки натъртеното място, — макар че мислите ми изглеждат прояснени.

— Колкото до първоначалния ти въпрос — продължи Монтолио, доволен от направената забележка, — няма нищо изключително в слуха ми или в някое от другите ми сетива. Аз просто обръщам повече внимание на това, което ми казват те от повечето хора и те ме ръководят доста добре, както вече си разбрал. Наистина, първоначално аз също не подозирах за собствените си възможности и ти си прав в предположението си защо дойдох тук. Без очите си се смятах за мъртъв и исках да умра тук, в тази долина, която бях открил и обикнал при по-ранните си пътувания.

Може би се дължи на Миелики, Повелителката на горите, макар че по-вероятно е на Граул, един толкова близък враг, но не след дълго промених намеренията си. Тук аз намерих цел, сам и осакатен — защото през онези първи дни аз бях сакат. Тази цел придаде нов смисъла в живота ми, а това от своя страна ме накара да осмисля отново своите ограничения. Сега съм стар и изморен, и сляп. Ако бях умрял преди пет години, както възнамерявах, щях да умра без животът ми да бъде завършен. И никога нямаше да разбера колко далеч мога да стигна. Само в нещастието, каквото Монтолио ДеБруши никога не си бе представял, успях да опозная себе си и своята богиня толкова добре.

Монтолио спря, за да прецени влиянието на думите си върху Дризт. Той чу, че елфът се размърда при споменаването на богинята и прецени, че това движение се дължи на неудобство. В очакване да разгадае това откритие, Монтолио бръкна под ризницата и туниката си и извади медальон, оформен като глава на еднорог.

— Не е ли красив? — попита многозначително той.

Дризт се подвоуми. Еднорогът беше изработен прекрасно и беше чудесен, но значението, което можеше да има, не се нравеше много на елфа. В Мензоберанзан той бе станал свидетел на безумието от следването на заповедите на божествата и изобщо не бе харесал видяното.

— Кое е твоето божество, мрачен елфе? — попита го Монтолио. През всички седмици, в които двамата бяха заедно, те никога не бяха обсъждали религията си.

— Нямам божество — отвърна дръзко Дризт — и не искам да имам.

Сега беше ред на Монтолио да замлъкне.

Дризт стана и направи няколко крачки.

— Моите събратя се подчиняваха на Лот — започна той. — Дори и да не е причината за злината им, тя със сигурност насърчава тяхното коварство, както прави Груумш с орките и както другите богове правят с другите хора. Да се следват боговете е безумие. Вместо това, аз ще следвам сърцето си.

Леката усмивка на Монтолио намали въздействието от думите на Дризт.

— Ти имаш свое божество, Дризт До’Урден — каза той.

— Моето сърце е моето божество — заяви Дризт, обръщайки се към него.

— Както и моето.

— Но ти нарече твоята богиня Миелики — възрази Дризт.

— А ти още не си намерил име на твоето божество — отвърна му Монтолио. — Това не означава, че нямаш божество. Твоето божество е твоето сърце, а какво ти казва то?

— Не знам — отвърна Дризт, след като обсъди притеснителния въпрос.

— Помисли тогава! — извика Монтолио. — Какво ти казаха инстинктите ти за гнолите или за фермерите в Малдобар? Лот не е твое божество, поне това е сигурно. Тогава какъв бог или богиня отговаря на онова, което е в сърцето на Дризт До’Урден?

Монтолио почти можеше да чуе как Дризт свива рамене.

— Ти не знаеш? — попита старият пазител. — Но аз знам.

— Въобразяваш си твърде много — отвърна Дризт все още неубеден.

— Наблюдавам твърде много — каза Монтолио със смях. — Близка ли ти е Гуенивар по сърце?

— Никога не съм се съмнявал в този факт — отвърна честно Дризт.

— Гуенивар се следва Миелики.

— Откъде знаеш? — заяде се Дризт, който започваше да се смущава. Нямаше нищо против предположенията на Монтолио за него самия, но не бе съгласен с подобно отношение към пантерата. За Дризт Гуенивар изглеждаше някак над всички богове и следването им.

— Откъде знам? — повтори невярващо Монтолио. — Котката ми каза, разбира се! Гуенивар е същността на пантерата, създание от царството на Миелики.

— Гуенивар не се нуждае от твоите определения — тросна му се Дризт ядосано и рязко се премести, за да седне отново до него.

— Разбира се, че не — съгласи се той. — Но това не променя фактите. Ти не разбираш, Дризт До’Урден. Ти си израснал с извращенията на едно божество.

— А твоето е истинското, така ли? — попита саркастично Дризт.

— Те всички са истински и страхувам се, всички са едно — отвърна Монтолио. А Дризт трябваше да се съгласи с констатацията му: той наистина не разбираше.

— Ти мислиш божествата за външни създания — опита се да му обясни старият човек. — Виждаш ги като физически същества, опитващи се да контролират твоите действия за собствените си цели и така ти, в своята упорита независимост, им се противиш. Но аз ти казвам, че божествата са вътре в нас, независимо дали човек ги приема за свои или не. Ти си следвал Миелики през целия си живот, Дризт. Но просто не си имал име, с което да я наречеш.

Неочаквано скептицизмът на Дризт бе заменен от интерес.

— Какво почувства, когато за първи път напусна Подземния мрак? — попита го Монтолио. — Какво ти каза сърцето ти, когато за първи път погледна към слънцето или звездите, или зелените гори?

Дризт си припомни този далечен ден, когато той и неговият патрул бяха напуснали Подземния мрак, за да нападнат една група светли елфи. Това бяха болезнени спомени, но сред тях мъждукаше едно чувство на спокойствие, един спомен за прекрасното въодушевление при усещането на вятъра и мириса на младите цветя.

— И как си говорил с Бластър? — продължи Монтолио. — Да споделяш пещера с тази мечка съвсем не е лесна задача! Независимо дали го приемаш или не, ти носиш сърце на пазител. А сърцето на пазителя е сърце на Миелики.

Това заключение отново пробуди съмненията на Дризт.

— И какво изисква твоята богиня? — попита той. Гневът се бе върнал в гласа му. Канеше се да се изправи отново, но Монтолио го плесна с ръка през краката и го принуди да седне.

— Изисква? — Пазителят се разсмя. — Аз не съм мисионер, разпространяващ красиви думи и налагащ правила за добро поведение! Не ти ли казах току-що, че божествата са вътре в нас. Аз ти предлагам име за твоето, това е всичко и един идеал за лично поведение, пример, който можеш да следваш дори във време, когато се отклоняваш от онова, което е истинско. — С тези думи Монтолио хвана клона и Дризт го последва.

Елфът обмисляше думите на пазителя дълго след това. Той не успя да спи същия ден, макар че остана в своята дупка, за да мисли.

— Бих искал да знам повече за твоята… нашата… богиня — призна Дризт следващата нощ, когато намери Монтолио да приготвя вечерята.

— А аз бих искал да те науча — отвърна му той.

Хиляди редици от жълти, кървясали очи наблюдаваха едрия мъж, докато той проправяше пътя си през лагера, държейки своето жълто куче близо до себе си. Роди не обичаше да идва тук, в укреплението на краля на орките Граул, но този път нямаше никакви намерения да остави елфа да се измъкне. Роди си бе имал работа с Граул няколко пъти през последните години. Оркският владетел с многобройните си съгледвачи в дивите планини бе доказал своето безценно, макар и много скъпо, съюзничество при преследването на награди.

Няколко едри орка пресякоха пътя на Роди, избутваха го и разяриха кучето. Роди благоразумно го укроти, макар че той също искаше да се нахвърли върху смрадливите създания. Повтаряха същата игра всеки път, когато дойдеше — блъскаха го, плюеха го, правеха всичко, за да го предизвикат да се бие. Орките бяха винаги дръзки, когато превъзхождаха противника си с хиляда към едно.

Цялата група се понесе след МакГристъл и го последва отблизо, докато той измина последните 50 ярда нагоре по стръмния склон до входа на Грауловата пещера. Оттам изскочиха два големи орка, размахвайки копия, за да препречат пътя на нахалника.

— Защо си дошъл? — попита единият от тях на родния си език.

Другият държеше ръката си протегната, като че ли очакваше да му се плати.

— Този път няма да плащам — заяви Роди, имитирайки идеално техния диалект. — Този път Граул ще ми плати!

Орките се спогледаха невярващо, после обърнаха гръб на Роди и изръмжаха, което бе знак за други, още по-големи, орки да излязат от пещерата.

Граул излетя навън и разблъска охраната, тиквайки калната си муцуна право под носа на Роди.

— Граул плаща? — изгрухтя той, а дъхът му почти повали ловеца.

Смехът на Роди бе предназначен именно за онези удивени орки, които бяха най-близо до него. Не можеше да си позволи никаква слабост тук. Също като зли кучета орките нападаха много бързо всеки, който не ги подхванеше достатъчно твърдо още в началото.

— Имам информация, кралю — каза отривисто ловецът на глави. — Информация, която Граул би пожелал да научи.

— Говори — нареди му Граул.

— Ще платиш ли? — попита Роди, макар да подозираше, че насилва късмета си.

— Говори! — изръмжа отново оркът. — Ако твои думи ценни, Граул пощади твой живот.

Роди мълчаливо съжали, че с Граул нещата изглежда винаги вървяха по този начин. Трудно беше да проведеш какъвто и да е смислен пазарлък с вонящия предводител, когато бе заобиколен от стотици въоръжени войни. Но Роди остана непоколебим. Не бе дошъл тук заради парите, макар да се надяваше да изкопчи някакви, а за отмъщение. Той не би се изправил открито срещу Дризт, докато елфът беше с Муши. В тези планини, заобиколен от своите животни — приятели, Муши беше значителна сила и дори ако Роди успееше да се докопа до елфа, пазителят имаше много опитни съюзници, като Ястреборъката Чучулига, които сигурно щяха да му отмъстят.

— Във владенията ти има мрачен елф, могъщи кралю на орките! — обяви Роди. Думите му обаче, не предизвикаха изненадата, на която се бе надявал.

— Единак — поясни Граул.

— Знаеш за него? — широко отворените очи на Роди издадоха недоверието му.

— Елфът уби бойците на Граул — каза предводителят сурово. Всички събрани орки започнаха да тропат и да размахват оръжията си, ругаейки мрачния елф.

— Тогава защо е още жив? — попита грубо Роди. Очите на ловеца на глави се свиха, когато в ума му се зароди подозрение, че Граул не знае къде се намира Дризт. Вероятно той все още имаше с какво да се пазари.

— Съгледвачи не могат открият него! — изрева Граул и това беше достатъчно. Но безсилието, което демонстрираше кралят на орките, беше умело изиграна измама, защото той знаеше къде е Дризт, макар съгледвачите му да не знаеха.

— Аз го открих — извика Роди и всички орки наскачаха и се развикаха с кръвожадна радост. Граул протегна ръце, за да ги укроти. Той знаеше, че това е критичен миг. Разгледа внимателно тълпата, за да открие шамана на племето, техния духовен водач и откри облеченият в червена роба орк да гледа и слуша внимателно, както се беше надявал.

По съвет на шамана Граул бе избягвал да предприема каквито и да е действия срещу Монтолио през всички тези години. Шаманът смяташе, че сакатият, който не беше толкова сакат, носи поличба за лоша магия и заради предупрежденията на своя религиозен водач всички оркски племена се скриваха всеки път, когато Монтолио беше наблизо. Но в съюзничество с мрачния елф и, ако подозренията на Граул се окажеха верни, с помощта, която Монтолио му бе оказал в спечелването на битката на високия хълм, сакатият се бе намесил където не му беше работа, бе застрашил владението на Граул също толкова много, колкото и отстъпникът — елф. Той се бе убедил, че мрачният елф наистина е единак, защото в района нямаше други и владетелят на орките само чакаше някакво извинение, за да насъска слугите си срещу долината. Роди, както беше информиран Граул, можеше да му предостави това извинение.

— Говори! — изкрещя той в лицето на ловеца на глави, за да предотврати всякакви бъдещи искания за пари.

— Елфът се подчинява на пазителя — отвърна Роди. — Той пълзи в краката му. — Ако Роди се бе надявал, че това може да предизвика още изблици и проклятия, скачане и плюене, със сигурност остана разочарован. Споменаването на слепия човек хвърли тежък покров над сборището и сега обикновените орки поглеждаха от шамана към Граул и отново към шамана за подкрепа. Беше време Роди да разкаже историята за конспирацията, както бе казано на Граул, че ще направи.

— Трябва да ги хванете! — извика Роди. — Те не…

В този миг Граул вдигна ръце, за да успокои надигналото се мърморене и думите на Роди.

— Слепият пазител ли уби великаните? — попита лукаво оркският владетел ловеца на глави. — Той ли помогна на елфа да убие моите бойци?

Разбира се, Роди нямаше понятие за какво говори Граул, но бе достатъчно съобразителен, за да разбере намеренията му.

— Той беше! — заяви високо планинецът. — А сега елфът и пазителят се канят да тръгнат срещу всички вас. Трябва да ги смажете и то преди да дойдат тук и да го направят! Пазителят ще поведе своите животни и елфи, много, много елфи, а също и джуджета срещу Граул.

Споменаването на приятелите на Монтолио, особено на елфите и джуджетата, които орките на Граул мразеха повече от всичко друго на света, предизвика болезнен израз по всички лица и накара повечето от тях да се огледат нервно през рамо, сякаш очакват армията на пазителя да започне да ги обгражда.

Граул се вгледа в шамана.

— Онзи, Който Гледа трябва да благослови атаката — отвърна шаманът на мълчаливия му въпрос. — При новата луна! — Граул кимна, оркът в червено се извърна, призовавайки свитата си и се отдалечи, за да се подготви.

Граул бръкна в кесията си и извади шепа сребърни монети за Роди. Роди не му бе казал нещо, кого вече да не знае, но разказът му за заговора срещу оркското племе му осигури значителна подкрепа в опитите да се противопостави на по-висшия от него шаман срещу слепия пазител.

Роди взе мизерното заплащане, без да се оплаква, смятайки, че е постигнал целта си, и се обърна, за да си тръгне.

— Ти трябва остане — каза неочаквано Граул зад гърба му. По негово нареждане няколко орки препречиха пътя на планинеца. Роди погледна подозрително към Граул.

— Ти гост — обясни спокойно той. — Присъединиш към битка. — Всъщност Роди нямаше много голям избор.

Граул отпрати пазачите и се върна сам в пещерата си. Те само свиха рамене и се ухилиха един на друг, без да имат желание да се връщат при гостите на царя, особено при огромния сребрист вълк.

Когато Граул се върна на мястото си, той се обърна към другия си гост.

— Беше прав — каза на миниатюрния елф.

— Доста-съм-добър-в-събирането-на-информация — ухили се Тифанис и добави наум: „И в създаването на подходящи ситуации.“

В този момент куиклингът се мислеше за много умен, защото не само бе казал на Роди, че елфът е в долината на Монтолио, но и го бе свързал с цар Граул. Той знаеше, че Граул не обича слепия пазител, а присъствието на елфа щеше да му послужи за извинение, за да накара най-сетне шамана да благослови нападението.

— Ще помогне ли Кароак в битка? — попита Граул, поглеждайки подозрително към огромния и непредсказуем сребрист вълк.

— Разбира се — отвърна незабавно Тифанс. — И ние имаме интерес да видим тези врагове унищожени.

Разбирайки всяка разменена дума, Кароак се надигна и бавно излезе от пещерата. Пазачите на входа не се опитаха да го спрат.

— Кароак-ще-събере-уоргите — обясни Тифанис. — Могъщи-сили-ще-се-сберат-срещу-слепия-пазител. Твърде-дълго-беше-той-враг-на-Кароак.

Граул кимна и се замисли за идните седмици. Ако само можеше да се отърве и от пазителя, и от елфа, долината му щеше да е по-сигурна, отколкото беше много години преди идването на Монтолио. Пазителят рядко се занимаваше с орките лично, но Граул знаеше, че неговите животни — шпиони винаги предупреждаваха минаващите кервани. Владетелят на орките не можеше да си спомни последния път, когато неговите войни бяха хванали неподготвен керван, предпочитаният от тях начин. Ако пазителят го нямаше обаче…

През лятото, най-активният търговски сезон, който вече наближаваше, орките щяха да получат добра плячка.

Всичко, от което имаше нужда Граул сега, бе потвърждение от шамана, че Онзи, Който Гледа, богът на орките Едноокият Груумш, ще благослови атаката.

„Новата луна не е много далеч“ каза си Граул. След нея щеше да се отърве и от двамата си врагове.

17 Числено превъзходство

— Изглеждаш разтревожен — каза Дризт на Монтолио, когато го видя до въжения мост на следващата сутрин. Свирчо стоеше на един клон над него.

Монтолио, зареян в мислите си, не му отговори веднага. Дризт не каза нищо. Сви рамене и се обърна, уважавайки уединението на пазителя, като извади ониксовата фигурка от джоба си.

— Гуенивар и аз ще отидем на кратък лов — обяви той през рамо — преди слънцето да се е издигнало твърде високо. После ще си почина, а пантерата ще прекара деня с теб.

Монтолио все още почти не чуваше елфа, но когато пазителят осъзна, че Дризт поставя ониксовата фигура на въжения мост, думите му станаха по-ясни и той се отърси от своето съзерцание.

— Чакай — каза той, протягайки ръка. — Остави пантерата да почива.

Дризт не го разбра.

— Гуенивар почива повече от ден — отвърна той.

— Може би не след дълго ще се нуждаем от нея за нещо повече от лов — започна да обяснява Монтолио. — Остави я да почива.

— Каква е бедата? — попита неочаквано сериозно Дризт — Какво е видял Свирчо?

— Миналата нощ започна новолунието — каза Монтолио. Дризт, който още не знаеше почти нищо за лунните цикли, кимна. — Това е свещен ден за орките — продължи Монтолио. — Лагерът им е на километри оттук, но снощи чух воплите им.

Дризт отново кимна с разбиране.

— И аз чух звуците от песните им, но се чудех дали това не е просто тихият глас на вятъра.

— Орките са били — увери го Монтолио. — Всеки месец те се събират, грухтят и танцуват диво в типичния за тях унес. Както знаеш, те не се нуждаят от никакво вещество, което да предизвика това състояние при тях. Това не ме притесни, макар че изглеждаха твърде шумни. Обикновено не могат да се чуят оттук. Предполагам, че благоприятният… или неблагоприятен вятър донесе звуците.

— След като научи това, смяташ, че е било нещо повече от песен? — предположи Дризт.

— Свирчо също ги е чул — обясни Монтолио. — Той винаги бди над мен. — Пазителят погледна към бухала. — Отлетя натам, за да им хвърли едно око.

Дризт също погледна нагоре към великолепната птица, стояща наперено и гордо, сякаш разбираше комплиментите на Монтолио. Въпреки сериозните опасения на пазителя обаче, Дризт се зачуди колко добре той можеше да разбира Свирчо и колко добре бухалът можеше да осъзнава нещата, които вижда.

— Орките замислят военна кампания — каза Монтолио, почесвайки своя наежен приятел. — Изглежда Граул се е събудил след дългата зима с желание за отмъщение.

— Как можеш да си сигурен? — попита го Дризт. — Може ли Свирчо да разбира думите им?

— Не, не, разбира се! — отвърна Монтолио, замисляйки се над това.

— Тогава, как знаеш?

— Група уорги идва насам, това ми каза Свирчо — обясни пазителят. — Орките и уоргите не са най-добрите приятели, но се бият заедно, когато се задава беда. Празникът на орките миналата нощ беше доста див, което заедно с идващите уорги може да означава само едно.

— Има ли наоколо селище? — попита Дризт.

— Няма по-близо от Малдобар — отвърна Монтолио. — Съмнявам се, че орките ще отидат толкова далеч, но топенето на снеговете вече почти приключи и керваните ще тръгнат през прохода от Сундабар към Адбарската цитадела и по други маршрути. Вероятно е някой от Сундабар, защото Граул трябва да е или много дързък, или много глупав, за да нападне керван от тежковъоръжени джуджета от Адбар.

— Колко войни има оркският крал?

— Граул може да събере хиляди, ако има време и желание — каза Монтолио, — но това ще отнеме седмици, а той не е известен с търпението си. Също така, той не би събрал уоргите толкова скоро, освен ако не смята да ги задържи, докато сбира легионите си. Орките обикновено изчезват, когато уоргите са наоколо, а уоргите са склонни към мързел и надебеляване с толкова много орки около тях, ако разбираш какво искам да кажа.

Потръпването на Дризт разкри, че наистина разбираше.

— Бих предположил, че Граул разполага с около хиляда бойци — продължи Монтолио, — може би дванайсет на двайсет уорги, според Свирчо и един-два великана.

— Значителна сила само за един керван — отбеляза Дризт. И двамата имаха други подозрения. Първата им среща преди два месеца беше за сметка на Граул.

— Ще им трябват един-два дни, за да се подготвят — отбеляза Монтолио след неловка пауза. — Свирчо ще ги следи отблизо тази нощ и ще повика и подкрепление.

— Аз ще отида да шпионирам орките — добави Дризт. Видя как тревога прекоси лицето на Монтолио, но той бързо я пропъди.

— Много пъти съм изпълнявал подобни задачи, докато бях в патрулите на Мензоберанзан — каза елфът. — Това е задача, за която се чувствам сигурен. Не се страхувай.

— Това е било в Подземния мрак — припомни му Монтолио.

— Толкова различна ли е нощта — попита хитро Дризт, хвърляйки на пазителя усмивка и му намигна. — Така ще получим отговорите, които ни трябват.

После Дризт му пожела приятен ден и отиде да почива. Монтолио се заслуша в отдалечаващите се стъпки на своя приятел — едва чуто шумолене през гъсто израслите дървета — с искрено възхищение и помисли, че това е добър план.

Денят измина бавно и спокойно за пазителя. Той положи всички усилия, за да състави отбранителен план за долината. Монтолио никога не бе защитавал мястото преди, освен веднъж срещу банда глупави крадци, които се бяха объркали, но бе прекарал много часове във формулиране и изпробване на различни стратегии, обмисляйки неизбежния ден, когато Граул ще се отегчи от намесата му и ще се осмели да го нападне.

Ако този ден настъпеше, Монтолио бе сигурен, че ще бъде готов. Сега можеше да се направи малко, защото защитата не можеше да се подготви, преди да е сигурен в намеренията на орките, така че чакането се стори на пазителя безкрайно. Най-накрая Свирчо му съобщи, че елфът се е събудил.

— Сега ще тръгвам — заяви Дризт, след като го намери, отбелязвайки, че слънцето вече е ниско на западния хоризонт, — да науча какво са наумили нашите недоброжелателни съседи.

— Пази се, Дризт — каза Монтолио и искрената тревога в гласа му развълнува елфа. — Граул може и да е орк, но е много лукав. Напълно е възможно да очаква някой от нас да отиде там, за да го проучи.

Дризт взе все още непривичните за него ятагани и ги размаха, за да свикне с движението им. После ги затъкна в колана си, пусна ръка в джоба и изпита успокоение при допира до ониксовата статуетка. След като потупа за последен път пазителя по гърба, разузнавачът пое на път.

— Свирчо ще е наоколо! — извика Монтолио след него. — И други приятели, които може и да не очакваш. Извикай, ако се окажеш в по-голяма беда, отколкото можеш да понесеш!

Не му беше трудно да намери лагера на орките заради огромния огън, озаряващ нощното небе. Дризт видя силуетите, включително на един великан, танцуващи около пламъците и чу ръмженето и скимтенето на големите вълци, уоргите, както ги бе нарекъл Монтолио. Лагерът беше в малка долина, обградена от явори и стръмни скали. Дризт можеше да чуе гласовете на орките съвсем ясно в тихата нощ, така че реши да не се приближава твърде много. Той избра едно дебело дърво и се концентрира върху по-ниските клони, призовавайки вродените си способности да левитира, за да се покатери по тях.

Заклинанието се провали напълно, така че Дризт пусна ятаганите от колана си и започна да се катери. Стволът се разклоняваше на няколко места и беше висок около шест метра. Дризт беше на най-високото разклонение и тъкмо, когато се канеше да се покатери по един дълъг и закривен клон, чу поемане на въздух. Той внимателно подаде глава иззад дебелия дънер.

На противоположната страна на дървото, разположен удобно в едно кътче между ствола и друг клон, се бе облегнал орк — часовой, с ръце зад врата и отегчено изражение на лицето. Създанието очевидно не забелязваше тихо промъкващия се мрачен елф на по-малко от два фута от него. Дризт сграбчи дръжката на ятагана си, но после се успокои, че глупавото създание е твърде удобно разположено, за да се оглежда наоколо, промени намерението си и пренебрегна орка. Вместо това, насочи вниманието си към събитията в сечището.

Оркският език беше подобен на гоблиновия по структурата и интонациите си, но Дризт, който не знаеше добре дори гоблиновия, разбираше само отделни думи. Орките обаче, бяха доста изразителна раса. Две изображения на мрачен елф и на слаб човек с мустаци скоро разкриха на Дризт намеренията им.

Най-големият орк в сборището, вероятно крал Граул, ломотеше разгорещено и проклинаше фигурите. После войните и уоргите се нахвърлиха върху тях и яростно ги разкъсаха за радост на побеснелите зрители, радост, която се превърна в чист екстаз, когато каменните великани също се присъединиха и размазаха мнимия мрачен елф на земята.

Това продължи с часове и Дризт подозираше, че те ще осъмнат така. Граул и няколко други едри орки се отделиха от основната тълпа и започнаха да пишат в мръсотията, очевидно излагайки бойните си планове. Дризт не можеше да се надява да се приближи достатъчно, за да чуе тайното им съвещание, а и нямаше намерение да стои на дървото, докато утрото го разкрие.

Той се увери, че оркският часовой похъркваше в дълбока дрямка от другата страна на дървото, преди да започне слизането си надолу. Сега, когато знаеше, че орките имаха намерение да нападнат дома на Монтолио, не трябваше ли той да нанесе първия удар?

Съвестта на Дризт го подведе. Той се смъкна от огромния явор и побягна от лагера, оставяйки орка да дреме в удобното си гнездо.

Монтолио седеше на един от въжените мостове заедно със Свирчо на рамото си и чакаше Дризт да се върне.

— Идват за нас — констатира старият пазител, когато елфът най-накрая се върна. — Граул се е ядосал от нещо, вероятно от малкия инцидент на склона на Роги. — Монтолио посочи на запад, към високите хребети, където се бяха срещнали двамата с Дризт.

— Укрепил ли си убежището за моменти като този? — попита Дризт. — Смятам, че орките ще дойдат още тази нощ. Почти хиляда, с могъщи съюзници.

— Да бягам? — извика Монтолио. Той грабна най-близкото въже и се залюля, за да стигне до елфа. Свирчо се вкопчи в туниката му и се придвижи с него. — Да избягам от орките? Не ти ли казах, че орките са специалните ми неприятели? Нищо в целия свят не звучи по-сладко за мен, от звука на острие, порещо оркски търбух!

— Дали изобщо трябва да те тревожа с напомняне за численото превъзходство? — каза Дризт, усмихвайки се въпреки опасенията си.

— Напомни го на Граул! — засмя се Монтолио. — Дъртият орк си е загубил ума или е постигнал неподозирани висоти на бойния дух, за да идва тук при толкова очевидно превъзходство!!

Единственият отговор на Дризт, единственият възможен отговор на това нечувано твърдение, беше да избухне в смях.

— Но — продължи Монтолио, — ще се обзаложа на кофа пресни пъстърви и три добри жребци, че старият Граул няма да дойде да се бие. Той ще остане сред дърветата да наблюдава и ще чупи дебелите си ръце. А когато ги разгромим и отблъснем, той ще е първият, който ще побегне! Никога не е имал куража да участва в истинска битка, особено откакто стана крал. Създал си е твърде много удобства, предполагам, за да ги загуби. Е добре, ние ще укротим малко заплахите му!

Дризт отново не можеше да намери отговор, както не можеше да спре да се смее на абсурдността на ситуацията.

— Иди да си починеш — каза Монтолио, почесвайки наболата по бузата си брада и се обърна, за да дообмисли обстановката. — Аз ще направя някои приготовления — ще бъдеш удивен, обещавам ти и ще те събудя след няколко часа.

Последното мърморене, което елфът чу, докато се увиваше в одеялото си в тъмната дупка, постави всичко на мястото му.

— Да, Свирчо, чакам това вече дълго време — каза Монтолио развълнувано и Дризт не се съмняваше в нито една негова дума.

За Келиндил и неговия елфически род това беше спокойна пролет. Те бяха номади, скитащи се из областта и намиращи подслон навсякъде, където успеят — по дървета и пещери. Обичаха широкия свят, танцуваха под звездите, пееха с мелодията на буйните планински потоци, ловяха елени и диви глигани в гъстите гори на планините.

Келиндил разпозна ужаса — рядко срещана емоция сред безгрижната група — върху лицето на своя братовчед, веднага след като елфът влезе в лагера късно една вечер. Всички се събраха около него.

— Орките се раздвижват — обясни той.

— Граул е открил керван? — предположи Келиндил.

Братовчед му поклати глава, изглеждаше смутен.

— Твърде рано е за търговците — отвърна той. — Граул има предвид друга плячка.

— Долината — извикаха в един глас няколко елфи. Цялата група се обърна към Келиндил, очевидно зачитайки отговорната позиция на елфа.

— Не вярвам, че мрачния елф е в съюз с Граул — отговори Келиндил на неизречения въпрос. — С всички свои съгледвачи Монтолио би трябвало да знае това. Ако елфът е приятел на пазителя, тогава той не ни е враг.

— Долината е на много мили оттук — възрази един от другите. — Ако искаме да научим повече за надигането на оркския крал и да пристигнем навреме, за да помогнем на стария пазител, трябва да тръгнем веднага.

Скитащите елфи събраха всичко необходимо за път, най-вече своите големи дълги лъкове и допълнителни стрели. Само след няколко минути, те вече бяха тръгнали, бягайки през горите и напряко през планинските пътеки, не по-шумни от нежен вятър.

Дризт се събуди рано следобеда от изумителна гледка. Денят бе притъмнял от сивите облаци, но за него все още изглеждаше ярък, когато изпълзя от дупката си и се протегна. Високо над себе си видя пазителя, пълзящ по върха на огромен тънък бор. Любопитството му се превърна в ужас, когато Монтолио, виейки като вълк, скочи с разперени ръце и крака от дървото.

Той беше надянал въжени ремъци, прикрепени към тънкия ствол на бора. Когато скочи, тежестта му наклони дървото и той леко се приземи, превивайки го почти на две. Веднага след като докосна земята, той се изправи бързо и нави въжетата около корените на дървото.

Докато сцената се развиваше пред очите на Дризт, той осъзна, че още няколко бора бяха наклонени по този начин — всичките сочеха на запад и всички свързани с корените си. Докато внимателно проправяше пътя си към Монтолио, той мина край нещо като гнездо — няколко опънати струни и едно ужасно въже, снабдено с дузина или повече двуостри ножове, завързани за него. Когато капанът щракнеше и дървото отскочеше назад, същото щеше да направи и въжето за зла беда всяко създание, стоящо край него.

— Дризт? — попита Монтолио, дочувайки тихите стъпки. — Внимавай къде стъпваш. Няма да се занимавам да накланям отново тези дървета, макар че трябва да призная, това е доста забавно.

— Изглежда приготовленията вървят добре — каза Дризт, когато стигна до пазителя.

— Очаквам този ден от дълго време — отвърна Монтолио. — Преигравал съм битката хиляди пъти в съзнанието си и знам как ще се развие. — Той се наведе и нарисува удължен овал на земята, груб план на боровата долина. — Нека да ти обясня — започна той и продължи да рисува пейзажа около долината с такива детайли и точност, че Дризт тръсна глава и го погледна отново, за да се увери, че наистина е сляп.

В долината няколко групи дървета, наредени по протежението й от север на юг на около 50 ярда дължина и на по-малко от половината ширина. Теренът се изкривяваше под плавен, но забележим наклон в северната част на долината и беше по-нисък от южния край с половина от височината на дърветата. Далеч на север земята беше пропукана и осеяна с големи камъни, с проскубани туфи трева и неочаквани падини и беше пресечена от извити пътеки.

— Основните им сили ще дойдат от запад — обясни Монтолио, посочвайки отвъд каменната стена и срещу малката ливада към двойка гъсти шубраци, разположени между няколко скални издатини със стръмни профили. — Това е единственият път, по който могат да влязат тук наведнъж.

Дризт направи бърз оглед на околността и не се възпротиви на заключението. Пътят към долината от изток бе груб и неравен. Една армия, атакуваща от тази посока, би трябвало да дойде от полето с висока трева наредена почти в една редица, право между двата високи каменни хълма и щеше да е лесна мишена за смъртоносния лък на Монтолио. На юг, отвъд долината, наклонът ставаше по-стръмен — идеално място за оркските копиеносци и стрелци, като се изключи факта, че точно над най-близкия гребен имаше дълбока клисура с почти отвесни стени.

— Няма да имаме неприятности от юг — отбеляза Монтолио, сякаш четеше мислите на Дризт. — А ако дойдат от север, ще трябва да изкачват хълма, за да стигнат до нас. Знам, че Граул е по-подготвен. С подобно значително превъзходство, той ще насъска армията си право от запад, опитвайки се да ни разгроми.

— Ето защо са дърветата — каза с възхищение Дризт. — Както и мрежата, и въжето с остриета.

— Хитро — похвали се сам Монтолио. — Но помни, имал съм пет години да се подготвя за това. Сега ела насам. Дърветата са само началото. Имам задача за теб, докато привърша с тях.

Монтолио поведе Дризт към друга тайна дупка, покрита с одеяло. Вътре висяха редици от странни железни предмети, подобни на животински челюсти с дебели вериги, свързани с основата им.

— Капани — обясни Монтолио. — Ловците на кожи ги поставят в планините. Коварни неща. Аз ги намерих — Свирчо е особено умел в откриването и отнасянето им. Ще ми се да имах очи, за да мога да видя почудата на ловеца, когато дойде да си ги търси след седмица!

— Този принадлежеше на Роди МакГристъл — продължи Монтолио, сваляйки на земята най-близкия до тях.

Пазителят седна на земята и внимателно разтвори челюстите с краката си, докато те изщракаха.

— Това би трябвало да забави един орк — отбеляза Монтолио, грабвайки някаква съчка и потупвайки с нея наоколо, докато не я удари в повдигача.

Железните челюсти на капана се затвориха с трясък, чиято сила счупи съчката на две, изтръгвайки едната й част от ръката на Монтолио.

— Събрал съм повече от двайсет такива — отбеляза той сурово, потрепвайки при злокобния звук. — Никога не съм мислил да използвам подобни неща, но срещу Граул и неговата банда капаните ще поправят част от вредата, която са нанесли.

Дризт не се нуждаеше от повече инструкции. Той отнесе капаните към западната ливада, заложи ги и ги скри добре и опъна веригата им на няколко фута от тях. Елфът сложи няколко и точно зад каменната стена, предполагайки, че болката, причинена от тях на първите връхлитащи орки, със сигурност ще забави идващите след тях.

По това време Монтолио бе привършил с дърветата. Той беше наклонил и вързал повече от боровете. Сега пазителят стоеше на въжения мост, който бе опънат в посока север-юг, зареждайки цяла редица от арбалети към западния край на долината. След като бяха заложени и заредени, Монтолио и Дризт можеха просто да се разхождат по моста и да стрелят, докато вървят.

Дризт възнамеряваше да помогне на Монтолио, но изведнъж му хрумна друга идея. Върна се до оръжейния склад и взе един дълго и тежко копие, което бе забелязал по-рано. Намери здраво коренище в района, където планираше да установи позициите си, и изкопа малка дупка край него. Той заби оръжието с металната дръжка в дупката, като остави да стърчат само 1–2 фута от горната му част. После го покри цялото с трева и листа.

Той тъкмо бе свършил, когато пазителят го повика отново.

— Тук е най-добрия капан — каза му той с лукава усмивка. Отведе Дризт до един разцепен пън, издълбан, прогорен и засмолен, за да запечата всички пукнатини. — Този пън е добра лодка, когато реката е придошла. И е много подходящ за съхраняване на Адбарско бренди — добави той с още една усмивка.

Дризт му хвърли объркан поглед. Монтолио му бе показал своите бъчонки със силни питиета още преди седмица — подарък, който бе получил за това, че бе предупредил един керван от Сундабар за клопката, устроена му от Граул, но мрачният елф не видя никакъв смисъл да се излива бренди в издълбания пън.

— Адбарското бренди е много силно — добави Монтолио. — Гори по-ярко дори от най-пречистеното масло.

Едва сега Дризт разбра. Двамата заедно пренесоха пъна и го поставиха на края на единствения вход от изток. Напълниха го с бренди, после го покриха с листа и трева. Когато се върнаха при въжения мост, Дризт видя, че Монтолио вече е направил приготовленията край него. Един-единствен арбалет беше насочен на изток. Стрелата в него бе заредена с увит, напоен с масло парцал, а наблизо бяха оставени кремък и огниво.

— Ти трябва да се прицелиш оттук — обясни Монтолио. — Без Свирчо не мога да съм сигурен, а и с птицата понякога се целя твърде ниско.

Сега дневната светлина почти бе изчезнала и доброто нощно зрение на Дризт скоро съзря разцепения пън. Монтолио бе изградил подпори около въжения мост доста добре и с тях, както и с няколко минимални донагласяния Дризт успя да насочи оръжието право към целта му.

Всички основни защитни съоръжения бяха подготвени, затова Дризт и Монтолио се заеха да довършат стратегията си. От време на време Свирчо или някой друг бухал им носеше новини. Един от тях дойде с очакваната вест, че крал Граул и неговата банда са потеглили.

— Сега можеш да повикаш Гуенивар — каза Монтолио. — Ще пристигнат тази нощ.

— Доста глупаво от тяхна страна — отвърна Дризт. — Нощта е наш съюзник. Ти и бездруго си сляп и нямаш нужда от дневната светлина, а аз със сигурност предпочитам мрака.

Бухалът се обади отново.

— Основната част ще дойде от запад — обясни Монтолио на елфа, — както и предположих. Голям брой орки и един великан! Свирчо е видял още една по-малка група, която се е отделила от първата.

Споменаването на великана предизвика тръпки по гръбнака на Дризт, но той беше решен и бе съставил план да го победи.

— Искам великана за мен — заяви елфът.

Монтолио се обърна любопитно към него.

— Нека да видим как ще се развие битката — предложи му той. — Има само един великан — ще го получи единият от нас.

— Искам го за себе си — каза Дризт отново, този път по-твърдо. — Монтолио не виждаше стиснатите му челюсти или пламналия в лавандуловите му очи огън, но не можеше да пренебрегне твърдостта в гласа му.

— Мангура бокуоклок — каза той и отново се усмихна, знаейки, че странните думи ще заварят елфа неподготвен.

— Мангура бокуоклок — повтори той. — В превод — глупав дръвник. Каменните великани мразят тази фраза — тя винаги ги разярява.

— Мангура бокуоклок — тихо повтори Дризт. Трябваше да запомни това.

18 Битката в долината на Муши

Дризт отбеляза, че Монтолио изглеждаше малко притеснен, след като Свирчо донесе още новини и отново замина.

— Отцепилите се сили на Граул? — запита той.

Монтолио кимна отривисто.

— Шепа орки, яздещи уорги заобикалят от запад.

Дризт погледна отвъд каменната стена, към прохода, защитен с тяхното бренди.

— Можем да ги спрем, каза той.

Но изражението на пазителя все още вещаеше гибел.

— Друга група уорги — двадесет или повече — идва от юг.

Дризт не пропусна да отбележи страха му, когато той добави:

— Води ги Кароак. Никога не съм си мислил, че точно той може да се съюзи с Граул.

— Великан? — попита Дризт.

— Не, зимен вълк — отвърна Монтолио. При тези думи Гуенивар сви уши и ядосано изрева.

— Пантерата знае — каза Монтолио, когато Дризт я погледна удивен. — Зимните вълци са извращение на природата, напаст за създанията, следващи естествения ред и затова е враг на Гуенивар.

Черната пантера изрева отново.

— Той е голям — продължи Монтолио — и твърде умен за вълк. Сблъсквал съм се с Кароак и преди. Дори и сам би могъл сериозно да ни затрудни! С уоргите около него и с нас, заети да се бием с орките, той ще постигне каквото иска.

Гуенивар изрева за трети път и раздра земята с огромните си нокти.

— Гуенивар ще се справи с Кароак — отбеляза Дризт.

Монтолио стана и сграбчи пантерата за ушите, задържайки погледа и със собствените си слепи очи.

— Пази се от неговия дъх — каза й пазителят. — Той е струя от мраз, която ще вледени мускулите ти чак до костите. Виждал съм как поразява великан с него!

Монтолио се обърна към Дризт и знаеше, че елфът вече изглежда притеснен.

— Гуенивар трябва да го държи настрани от нас, докато прогоним Граул и групата му — каза пазителят. — После ще се погрижим за Кароак. — Той освободи ушите на пантерата и я удари силно по тила.

Гуенивар изрева за четвърти път и изхвърча от долината, като черна стрела, прицелена в сърцето на смъртта.

Главната бойна част на Граул дойде от запад, както я очакваха, крещяща и виеща, тъпчеща храсталаците по пътя си. Войската се приближаваше на две групи, по една за всяка от двете горички.

— Цели се в групата от юг! — извика Монтолио на Дризт, който бе на позиция до моста с арбалета. — Имаме приятели в другата!

Като че ли, за да потвърди заповедите на пазителя, северната гора изведнъж се взриви от крясъците на орките, които звучаха повече като писъци на ужас, отколкото като бойни викове. Хор от гърлено ръмжене придружаваше писъците. Бластър, великата мечка, се беше отзовал на призива на Монтолио, разбра Дризт и, съдейки по звуците, идващи от горичката, беше довел със себе си и своите приятели. Елфът нямаше намерение да поставя под въпрос късмета им. Той се притаи зад най-близкия арбалет и пусна стрелата му, когато първите орки се появиха от южната горичка. Спусна се през редицата, натискайки спусъците им в бърза последователност. Монтолио, който се разхождаше отдолу, изпрати няколко стрели над каменната стена. Заради неочаквания рояк орки Дризт не можеше да каже колко от изстрелите са улучили, но те забавиха атаката и разпръснаха редиците им. Няколко орка паднаха по корем, други се обърнаха и с е втурнаха обратно през дърветата. Ядрото на групата обаче, и няколко от бягащите от другата горичка, настъпваха.

Монтолио стреля за последен път, после се обърна, за да опипа пътя си обратно към убежището, към центъра на неговите дървета — капани, където щеше да е защитен от три страни от гората. В едната си ръка стискаше лъка и провери меча си, после се протегна, за да хване въжета от другата си страна.

Дризт забеляза действията на пазителя на около 20 фута под себе си и прецени, че това може да е последната свободна възможност за онова, което бе намислил. Избра обект, висящ над главата на Монтолио и направи заклинание.

Стрелите предизвикаха малко хаос сред нападащите орки, но капаните се оказаха по-ефективни. Първият орк, а после и други стъпиха в тях, а писъците им заглушиха дори врявата на нападението. Когато другите видяха болката им и опасността, те се забавиха значително или спряха напълно.

С нарастването на безредието на полянката, Дризт спря и внимателно прецени последния си изстрел. Той забеляза голям, великолепно въоръжен орк, наблюдаващ сцената от най-близките храсталаци на северната горичка. Знаеше, че това е Граул, но вниманието му веднага бе привлечено от фигурата, стояща до него.

— По дяволите — промърмори елфът, разпознавайки МакГристъл. Сега беше раздвоен и премести арбалета между двамата. Искаше да стреля в Роди, искаше да сложи край на това лично мъчение сега и завинаги. Но Роди не беше орк, а Дризт усети в него да се надига отвращение при мисълта да убие човек.

— Граул е по-важната цел — каза си той, повече, за да разсее вътрешното си напрежение, отколкото по друга причина.

Бързо, преди да измисли още аргументи, той се прицели и стреля. Стрелата изсвистя дълго и надалеч, удряйки се в ствола на дърво, само на сантиметри от главата на Граул. Роди светкавично избута оркския крал и го блъсна в по-дълбоките сенки. На тяхното място се появи ревящ каменен великан със скала в ръката. Канарата обрули дърветата до Дризт, разтърсвайки едновременно клоните и моста. Веднага я последва още една, но тя отнесе подпорите и разруши предната половина на моста. Дризт я видя как идва, въпреки че бе удивен и ужасен от невероятната точност на великана дори на такова разстояние. Тъй като половината от моста пред него вече я нямаше, той скочи, хващайки се за сноп клони.

Когато накрая стабилизира положението си, той се оказа лице в лице с друга опасност. От изток идваха ездачите на уорги, размахващи факли в ръце. Дризт погледна към кухия пън, после и към арбалета. Той, както и осигурителния пост, бяха оцелели от удара, но елфът не можеше и да се надява да стигне до тях по счупения мост.

Водачите на основната група сега бяха зад него и достигнаха каменната стена. За щастие, първият орк скочи и се приземи право в един от коварните капани, а другарите му не побързаха да го последват.

Гуенивар скачаше между многобройните скални отломъци, маркиращи северния наклон. Пантерата дочу първите далечни крясъци от битката в долината, но много по-силно долови следващия ги вой от наближаващите вълци. Гуенивар се изкачи по ниската издатина и зачака.

Кароак, огромният сребърен звяр, водеше атаката. Съсредоточен върху отдалечената долина, изненадата на зимния вълк беше пълна, когато Гуенивар се стовари върху него с диво извадени нокти. Кичури от сребърна козина се разлетяха при нападението. Със скимтене Кароак се сниши към страничното възвишение. Гуенивар отново се хвърли върху него, като му нанасяше непрестанно удари с ноктите си. Но Кароак беше стар опитен вълк, ветеран от хиляди битки. Когато чудовището се претърколи по гръб, струя мразовит въздух достигна пантерата. Гуенивар се отдръпна встрани — от студа и от яростната атака на няколко уорги. Смразяващият дъх обаче, докосна пантерата по едната страна, обездвижвайки челюстите й. Тогава дойде атаката на уоргите. Гуенивар скачаше и се мяташе върху глутницата, а уоргите и ядосаният Кароак, щракаха безпомощно с челюсти край опашката й.

Времето не работеше за Дризт и Монтолио. Освен всичко друго, елфът знаеше, че трябва да пази и задния им фланг. С напълно премерени движения той изтръска ботушите си, взе кремъка в едната си ръка, парчето стомана сложи в устата си и скочи към клона, който щеше да го пренесе до арбалета. Стигна до него миг по-късно. Удари силно кремъка и искрите се разлетяха близо до целта си. Дризт удряше отново и отново и накрая една искра достигна напоените с масло парцали, увити около стрелата в оръжието, достатъчна, за да ги запали. Тогава обаче, късметът на елфа му изневери. Той се протягаше и люлееше, но не можеше да стигне до спусъка.

Монтолио, разбира се, не можеше да види нищо, но бе наясно с общата ситуация. Той чу приближаващите ръба на долината уорги и знаеше, че първите от тях са прекосили стената. Изпрати още една стрела към дебелия балдахин от наведени дървета, просто като добавка, и избуха високо три пъти. В отговор, група от бухали връхлетя от боровете и се вряза в орките край каменната стена. Също както и капаните, птиците може да нанесат съвсем малко реални щети, но объркването на орките осигури на защитниците още малко време.

До този момент, бранителите на долината имаха несъмнено предимство само в най-северната горичка, където Бластър и три от най-близките му и най-големи приятели бяха повалили дузина орки, а повече от 20 бяха обърнали в панически бяг.

Един бягащ от друга мечка орк, мина край Бластър и почти се блъсна в него. Той запази достатъчно самообладание, за да насочи копието си напред, но създанието нямаше силата да се справи с дебелата кожа на Бластър с грубото си оръжие. Мечката му отвърна със силен удар, който изпрати главата на орка във въздуха между дърветата.

Друг от великите мечоци вървеше тежко наоколо, а огромните му предни лапи държаха нещо пред него. Единственият знак, че в смазващата му прегръдка имаше орк бяха краката, които висяха и ритаха диво изпод дебелата козина.

Бластър съзря друг враг, по-малък и по-бърз от орк. Мечката изрева и нападна, но миниатюрното създание беше изчезнало дълго преди да го бе доближила.

Тифанис нямаше никакви намерения да участва в битката. Той бе дошъл със северната група най-вече, за да не се набива на очи на Граул и планираше да остане сред дърветата и да изчака приключването на всичко. Дърветата обаче вече не изглеждаха толкова сигурно място, така че куиклингът се размърда, за да отиде в южната горичка. На около половината път до там, плановете му отново бяха провалени. Скоростта му почти го вкара в капана преди железните челюсти да се затръшнат, но коварните зъби засегнаха само единия му крак. Последвалото разтърсване почти извади дъха му и го остави замаян, с лице в тревата.

Дризт знаеше колко издайнически ще е огънят от стрелата, така че не бе изненадан, когато още една скала, хвърлена от великана, се стовари край него. Тя улучи клона, за който се държеше и с поредица от изпуквания той започва да се навежда надолу. Дризт задържа арбалета с крака, докато го откъсна и веднага натисна спусъка, преди оръжието да се е отклонило твърде настрани. После упорито задържа позицията си и проследи полета на стрелата. Горящата стрела достигна тъмнината отвъд източната каменна стена. Тя се плъзна надолу, разпръсквайки искри из високата трева, после тупна от външната срана на пъна с бренди. Първата половина от ездачите на уорги прекосиха трапа, но останалите трима нямаха същия късмет — те пристигнаха точно, когато пламъците близнаха издълбания дънер. Брендито се запали и забуча, когато ездачите скочиха. Уоргите и орките се хвърлиха във високата трева, разнасяйки пламъците. Онези, които вече бяха там, се обърнаха бързо при неочаквания пожар. Един орк — ездач беше хвърлен тежко и се приземи върху собствената си факла, а други двама едва се крепяха върху уоргите си. Но уоргите мразеха огъня повече от всичко друго и вида на трима от техния род, търкалящи се диво наоколо като големи огнени кълба, не допринесе за укрепването на решителността им да се бият.

Гуенивар стигна до малко, равно място, над което се извисяваше един-единствен явор. Свидетелите на скока й биха примигнали недоверчиво, в почуда дали пък вертикалния дървен ствол не лежеше паднал на земята — толкова бързо премина тя по него.

Глутницата на уоргите стигна до там секунди по-късно, душейки и въртейки се в кръг, сигурни, че котката е на дървото, но неспособни да различат черната пантера сред тъмните клони. Но тя им се показа достатъчно скоро, отново скачайки устремно върху гърба на зимния вълк, като този път внимаваше да сключи челюстите си около ухото на Кароак.

Зимният вълк се замята и изскимтя, когато челюстите на Гуенивар свършиха работата си. Кароак успя да се обърне и Гуенивар чу рязкото поемане на дъх, същото като онова, предшестващо смразяващия поток въздух. Мощните вратни мускули на пантерата се свиха, притискайки отворените челюсти на Кароак. Отвратителният дъх все пак излезе, поразявайки три нападащи уорги прави в лицето. Мускулите на Гуенивар се отпуснаха и отново се свиха рязко, и пантерата чу как вратът на чудовището изпука. Зимният вълк падна, докато пантерата все още бе върху него. Най-близките до Гуенивар уорги, тримата, които поеха ледения дъх на Кароак, вече не представляваха заплаха. Единият лежеше на една страна, борейки се за въздуха, който не се движеше из замръзналите му дробове. Другият се въртеше в кръг, напълно ослепен, а последният стоеше абсолютно неподвижен, втренчен в предните си лапи, които по някаква причина, не отговаряха на призива му да се раздвижат. Останалата част от глутницата обаче, почти двайсетина, наближаваше неотстъпно, обкръжавайки Гуенивар в смъртоносен обръч. Пантерата се огледа за някакъв изход, но уоргите не се втурнаха като обезумели, оставяйки пролуки. Те действаха в синхрон, рамо до рамо, стеснявайки кръга.

Първите орки се въртяха около корените на наведените дървета, търсейки някакъв път през тях. Някои започнаха да напредват, но дърветата бяха свързани и, ако засегнеха дори една от примките, тя щеше да предизвика изправянето на всички борове.

Тогава един от орките се натъкна на мрежата на Монтолио. Той се спъна във въжето, падна с лице върху нея, после се издигна във въздуха, а един от другарите му се хвана до него. Никой от тях дори не можеше да си представи колко по-добро бе положението им от това на останалите зад тях и особено на орка, който неочаквано се натъкна на въжето с ножовете. Когато дърветата се изправиха, същото направи и този дяволски капан, повличайки създанието и издигайки го във въздуха за крака. Но и на орките, които не бяха попаднали в другите капани, не им провървя. Заплетените клони, въоръжени с остри борови иглички, поразиха всички, изпращайки няколко на заслужено пътуване, а останалите издраскаха и объркаха.

Имаше и нещо още по-лошо за орките — Монтолио използваше звука от освободените дървета като ориентира, за да се прицелва. Стрела след стрела изсвистяваха в точната посока и повечето достигаха целта си. Един орк издигна копието си, за да го хвърли, после получи стрела в лицето и друга стрела в гърдите. Друго чудовище се обърна и побягна с писъци:

— Черна магия!

За онези, които прекосяваха каменната стена, изглеждаше, че бягащият орк лети, а краката му се движат над земята. Когато той достигна насипа, поразените му другари видяха, че от гърдите му все още потрепва пронизалата го през гърба стрела.

Дризт, който все още стоеше на тънкия прът, нямаше време да се удивлява на ефективното изпълнение на добре съставения от Монтолио план. На запад великанът отново се раздвижваше, а в другата посока двама ездачи на уорги се бяха окопитили достатъчно, за да възобновят атаката си с високо вдигнати факли.

Обръчът от озъбени уорги се стесняваше. Гуенивар вече можеше да подуши вонящия им дъх. Пантерата не се надяваше да разкъса плътната редица, нито пък можеше да ги прескочи достатъчно бързо, за да избяга. Тя намери друг начин. Задните й лапи стъпкаха все още потрепващото тяло на Кароак и пантерата се изтласка право нагоре, на повече от шест метра във въздуха. Гуенивар хвана най-ниския клон на явора с дългите си нокти, закачи се и се издърпа върху него. После изчезна сред клоните, оставяйки обърканата глутница да вие и ядосано да ръмжи.

Гуенивар бързо се появи отново, но извън техния кръг и отново на земята, и глутницата поднови преследването. Пантерата бе опознала терена достатъчно добре през последните няколко седмици и сега знаеше точно къде да заведе вълците.

Пробягаха гребена на хълма, а тъмната и мрачна празнота остана вляво от тях. Гуенивар забеляза големите речни камъни и няколко пречупени дървета край тях. Пантерата не можеше да види отвъдния край на бездната и трябваше да се довери изцяло на паметта си. Невероятно бърза, Гуенивар неочаквано се завъртя, скочи в нощта, приземи се леко на широката пътека и забърза към долината. Уоргите трябваше да направят дълъг скок — твърде дълъг за повечето от тях — или голяма обиколка, ако искаха да я последват.

Те се промъкваха, душейки и драскайки земята. Един се престраши и се изправи, за да скочи, но в него се заби стрела и провали намеренията му.

Уоргите не бяха глупави създания и вида на стрелата ги обърна в отбрана. Дъждът от стрели, който Келиндил и неговите събратя изпратиха срещу тях, беше повече, отколкото очакваха. Наоколо свистяха дузини стрели, поразявайки уоргите по местата им. Само няколко от тях успяха да избягат и бързо се пръснаха във всички посоки.

Дризт призова друго от уменията си, за да спре факлоносците. Магически огън безвредни танцуващи пламъци, се появиха неочаквано пред тях, пълзейки по дървените инструменти, и облизвайки ръцете им. Те не можеха да ги изгорят — не бяха дори топли — но когато орките видяха пламъците да обхващат крайниците им, изгубиха самообладание.

Един от тях хвърли факлата си надалеч и рязкото движение му струва равновесието. Факлата падна в тревата и уоргът се обърна като му се озъби объркано. Другият орк просто пусна факлата, която падна върху главата на вълка. Искри и пламъци изригнаха от дебелата козина на уорга, изгаряйки очите и ушите му, което накара звяра да полудее. Той се втурна в стремителен бяг, измъквайки се изпод изумения орк. Оркът се заклатушка на краката си, замаян и натъртен, протегнал ръце встрани, сякаш се извиняваше. Но изгореният уорг не желаеше да чуе извиненията му. Той скочи и затвори мощните си челюсти около главата на орка.

Дризт не видя нищо от това. Елфът само можеше да се надява, че номерът му е свършил работа, защото докато правеше заклинанието, той освободи опората на арбалета и остави пречупения клон да го спусне бавно на земята. Два орка, които най-сетне видяха някаква цел, се втурнаха към елфа, след като се приземи, но в момента, в който ръцете му се освободиха от клона, в тях вече блеснаха неговите ятагани. Без да забележат това, орките стигнаха до него, а Дризт изби оръжията им и ги съсече. Елфът се приготви за по-разпръсната отбрана, докато си проправяше път към мястото, което бе избрал. Зловеща усмивка озари лицето му, когато най-накрая усети металната дръжка под краката си. Припомни си великана в Малдобар, който бе изклал беззащитното семейство и се успокои, че сега ще убие друг от неговата зла раса.

— Мангура бокуоклок — извика Дризт, поставяйки единия си крак на основната опорна точка, а другият.

— На края на скритото оръжие.

Монтолио се усмихна, когато чу вика на елфа, придобивайки увереност от близостта на своя могъщ съюзник. Лъкът му пропя още няколко пъти, но пазителят усещаше, че орките приближават към него в кръг, използвайки гъстите дървета за прикритие. Той изчака още малко, за да ги подразни. После, точно преди да затворят обръча около него, Монтолио хвърли лъка, извади меча си и преряза въжето от своята страна, точно под големия му възел. Здравото въже се разви във въздуха, възелът се захвана за най-ниските клони и щитът на Монтолио, подсилен с едно от заклинанията на Дризт за мрак падна, за да се приземи точно на височината на очакващата го ръка на пазителя. Мракът оказваше малко въздействие върху слепия войн, но неколцината орки, които стигнаха до него, се озоваха в опасно положение. Те се блъскаха и лутаха — един от тях съсече съплеменника си, — докато Монтолио се приближи спокойно към тях и се зае за работа. Само за минута четири орки бяха мъртви или умираха, а петият се обърна и избяга. Но пазителят далеч не беше доволен, той и неговото кълбо мрак ги последваха, търсейки гласове или други звуци, които да го доведат до още врагове. Тогава викът, който бе накарал Монтолио да се усмихне, се разнесе отново.

— Мангура бокуоклок — изкрещя Дризт. — Ела тук, глупав дръвник! — Този път великанът, който се канеше да хвърли скала по посока на Монтолио, чу думите му. Огромното чудовище се поколеба за момент, преценявайки любопитно елфа. Дризт не пропусна тази възможност: — Мангура бокуоклок.

С див вой и тропот, който разтърси земята, великанът издълба дупка в скалната стена и се запъти към Дризт.

— Мангура бокуоклок — отново извика той за всеки случай и се приготви.

Великанът се втурна колкото бързо можеше към него, разпръсквайки ужасените орки, като ядосано блъсна камъка и сопата си едни в други. В тези няколко секунди той успя да избъбри хиляди проклятия срещу Дризт, думи, които той никога нямаше да разбере. Три пъти по-висок от елфа и много по-тежък от него, великанът се надвеси над Дризт и отстрани изглеждаше, че ще го погребе под себе си, докато той най-спокойно си стоеше. Когато се приближи само на две дълги крачки от него, напълно отдаден на своята тайна цел Дризт прехвърли цялата си тежест върху единия си крак. Краят на тежкото копие се стовари в дупката, а върхът му се повдигна нагоре под ъгъл.

Дризт отскочи назад в момента, в който великанът се стовари върху острието. Краят на оръжието и заострените шипове изчезнаха в корема му, преминаха през диафрагмата, през сърцето и дробовете. Металната дръжка се огъна и изглеждаше, че ще се счупи, когато дебелият й край се закопа на повече от един фут в земята. Но копието издържа и великанът спря — мъртъв. Той изпусна скалата и тоягата, протягайки се безпомощно към металната дръжка, но ръцете му вече нямаха сила да я хванат. Огромните очи се изцъклиха, отказвайки да приемат смъртта, ужасени и абсолютно изненадани. Голямата уста се отвори широко и се изкриви, но не успя да поеме дъх, дори за да извика. Дризт също почти извика, но сдържа думите си, преди да ги изрече.

— Изумително — каза той, поглеждайки назад, където Монтолио се биеше, защото онова, което почти щеше да каже бе възхвала на богинята Миелики.

Дризт безпомощно тръсна глава и се усмихна, изумен от невероятните схващания на своя не толкова сляп другар.

С тези мисли в ума и със съзнанието за правдивост в сърцето си Дризт хвана дръжката и разряза гърлото на великана с двете си оръжия. Продължи, стъпил върху раменете и главата му и после скочи към група наблюдаващи го орки, които веднага се разбягаха.

Видът на великана, техният мъчител, треперещ и издъхващ, бе поуспокоил орките, но когато това тъмнокожо чудовище с див блясък в очите ги нападна, те единодушно се втурнаха да бягат. Нападението на Дризт достигна последните двама и той ги съсече.

На двадесет фута вляво от елфа едно кълбо от мрак се свлече от дърветата, повличайки със себе си дузина объркани орки. Те знаеха, че да паднеш в тази непроницаема сфера означаваше да попаднеш в обсега на слепия отшелник и да умреш.

Двамата орки и трима уорги, всичка останали от факлоносците, се прегрупираха и се спуснаха тихо към източния край на долината. Ако успееха да се промъкнат зад врага, смятаха, че битката все още може да се спечели. Най-отдалечения в южна посока орк дори не видя връхлитащата го черна сянка. Гуенивар скочи и нападна, уверена, че той повече няма да се изправи. Сега беше ред на уорга. Реагиращ по-бързо от орка, той се завъртя с лице към пантерата, с оголени зъби и щракащи челюсти. Гуенивар изръмжа, отдръпвайки се малко от него. Могъщите челюсти се редуваха с удари от лапата й. Уоргът не можеше да отвърне със същата бързина. Той се мяташе от страна на страна, но челюстите му винаги изоставаха, за да успеят да заловят лапата на пантерата. Само след пет замахвания, уоргът беше победен. Едното му око бе завинаги затворено, езикът му, наполовина разкъсан, висеше от устата и горната му челюст вече не беше на една линия с долната. Само наличието и на други цели го спаси от Гуенивар, защото когато се обърна и побягна откъдето беше дошъл, тя видя по-близка плячка и не го последва.

Дризт и Монтолио бяха изтласкали повечето от нападателите обратно зад каменната стена.

— Черна магия! — достигна до двамата общия вик на орките, а гласовете им звучаха отчаяно. Свирчо и другите бухали се хвърляха към тях с нарастваща ярост, пляскайки с криле неочаквано пред лицата им и пробождайки ги с човки или нокти, а после отново се издигаха в небето.

Поредният орк откри един от капаните, докато се опитваше да избяга. Той падна, крещейки и виейки, а стенанията му всяха ужас сред останалите.

— Не! — извика невярващо Роди МакГристъл. — Ти остави двамата да победят цялата ти войска! — Свирепият поглед на Граул се спря на якия мъж. — Можем да ги върнем! — добави той. — Ако те видят, войните ти ще се върнат в битката.

Преценката на планинеца не беше неоснователна. Ако в този момент Граул и Роди се бяха присъединили към разпръснатата войска, оцелелите орки, които бяха повече от 50, можеха да се прегрупират. А Дризт и Монтолио щяха да се окажат наистина в трудно положение, тъй като по-голямата част от капаните им бяха вече употребени. Но оркският крал беше забелязал на север още един потенциален проблем и реши, въпреки протестите на Роди, че старият мъж и мрачният елф просто не си струват усилието. Повечето от орките на бойното поле чуха най-новата опасност още преди да са я видели, защото Бластър и приятелите му бяха доста шумни. Най-голямото препятствие, което мечките срещнаха докато се врязваха в редиците им беше да намерят само една цел сред лудия им бяг. Те удряха орките, докато преминаваха край тях, после ги преследваха в горичката и отвъд нея, по целия път обратно към дупките им край реката. Беше усилен лов. Въздухът бе наситен с енергия и възбуда, а колко много обичаха да убиват орки игривите мечки!

Цялата орда от блъскащи се тела се струпа край падналия куиклинг. Когато Тифанис се събуди, откри, че е единственият останал жив на напоеното с кръв поле. Ръмженето и виковете идваха откъм запад, бягащата група и звуците от битката все още звучаха в долината на пазителя. Тифанис знаеше, че неговото участие в битката, колкото и минимално да беше, е приключило. Страшна болка плъзна по крака му, по-силна отколкото някога бе изпитвал. Погледна надолу към раздробения си крайник и за свой ужас разбра, че единственият начин да излезе от капана е да довърши страховития разрез и да загуби крака и всичките си пет пръста. Не беше трудно — той висеше само на тънко парче кожа — и Тифанис не се поколеба от страх, че елфът ще дойде всеки момент и ще го намери.

Елфидът потуши писъка си, превърза раната с парче от ризата си, после тръгна бавно към дърветата.

Оркът пълзеше мълчаливо, доволен от звуците на боя между пантерата и уорга, които го прикриваха. Изглеждаше, че другарите му бяха преследвани от група мечки. Сега те искаха единствено да намерят път навън, но това не беше лесно сред гъстите заплетени борови клони. Когато излезе на открит терен, той стъпи на някакви сухи листа и замръзна при разнеслия се пукот. Оркът се вгледа наляво, после бавно обърна глава надясно. Изведнъж, той скочи и се обърна, очаквайки атака откъм гърба. Но доколкото можеше да прецени теренът беше чист и освен рева на пантерата в далечината и скимтенето на уорга цареше тишина. Оркът изпусна дълбока въздишка на облекчение и отново затърси пътеката. Спря внезапно и инстинктивно и хвърли още един поглед назад. Тъмна форма се наведе от клоните точно над главата му и сребърната светкавица го порази, преди да успее да реагира. Извивката на ятагана беше идеална, за да се спусне под брадичката на орка и да потъне в гърлото му.

Оркът остана неподвижен, а ръцете му бяха широко разтворени и потрепваха. Опита се да извика, но гърлото му беше разкъсано. Ятаганът стремително се върна на мястото си и той падна мъртъв по гръб.

Не много далеч от това място, друг орк най-сетне се измъкна от висящата мрежа и бързо освободи и другаря си. Двамата, разярени и не толкова уплашени, че да побегнат, запълзяха тихо по земята.

— В мрака — обясни единият, когато стигнаха до един гъсталак и видяха, че цялата местност е скрита от непроницаемо кълбо мрак. — Дълбоко.

Заедно орките изправиха копията си и се хвърлиха с диво грухтене напред. Копията изчезнаха в кълбото мрак, едното се удари в някакъв метален обект, но другото се впи в нещо меко. Победните викове на орките рязко секнаха след две изсвирвания на тетива. Единият се наведе напред, мъртъв още преди да достигне земята, но другият упорито се държеше на крака и се опитваше да погледне надолу към гърдите си, към изпъкналото място от улучилата го стрела. Той живя достатъчно, за да види как Монтолио се отдалечава небрежно и изчезва в мрака, за да намери щита си.

Дризт наблюдаваше старият човек от разстояние, клатейки в почуда глава.

— Всичко свърши — каза елфическият разузнавач на другите, когато стигна до тях сред големите речни камъни на юг от долината на Муши.

— Не съм толкова сигурен — отвърна Келиндил, гледайки любопитно на запад и вслушвайки се в ехото от рева на мечките и писъците на орките. Той подозираше, че зад тази атака имаше нещо извън Граул и тъй като се усещаше по някакъв начин отговорен за мрачния елф, искаше да разбере какво е то.

— Пазителят и елфът спечелиха долината — обясни разузнавачът.

— Съгласен съм — отвърна Келиндил. — С това участието ви свършва. Всички се връщайте в лагера.

— Ще тръгнеш ли с нас? — попита един от елфите, макар че вече се досещаше за отговора.

— Ако съдбата реши — отговори Келиндил. — Засега имам други намерения.

Останалите не му задаваха повече въпроси. Той рядко идваше в тяхното царство и никога не оставаше задълго. Келиндил беше авантюрист, пътят бе неговият дом. Той се изправи изведнъж и забърза да настигне бягащите орки, после затича паралелно с тях, но по на юг.

— Остави ги да ви победят само двамата! — мрънкаше Роди, когато той и Граул спряха за момент, за да си поемат дъх. — Само двамата!

Граул му отговори с удар на тежката си сопа. Роди частично отби удара, но тежестта му го повали по гръб.

— Ще си платиш за това! — изрева планинецът, измъквайки Блийдър от колана си. Дузина от подчинението на Граул се появиха край тях и той незабавно разбра ситуацията.

— Ти ни докара поражение! — сопна му се Граул. После извика на своите орки: — Убийте го!

Кучето на Роди спъна най-близкия от групата, който не позволи на останалите да го достигнат. Роди се обърна и се затича с все сила в нощта, използвайки всички номера, които знаеше, за да се откъсне от преследващата го банда. Усилията му бяха бързо възнаградени — орките наистина не желаеха повече битки тази нощ — и той беше достатъчно мъдър, за да спре да се оглежда през рамо.

Роди чу шумолене пред себе си и се обърна точно навреме, за да види ефеса на меч, насочен право в лицето му. Тежестта на удара, подсилен от инерцията му, простря планинеца в безсъзнание на земята.

— Не съм изненадан — каза Келиндил над превитото тяло.

19 Отделни пътища

Следващите осем дни не допринесоха с нищо за утихването на болката в крака на Тифанис. Куиклингът вървеше бавничко, доколкото му беше възможно, но винаги когато се втурнеше да бяга, неизбежно се накланяше на една страна. По-често обаче, се блъскаше в някой храст или по-лошо — в някой твърд дървесен дънер.

— Ще-спреш-ли-да-се-зъбиш-насреща-ми, ако-обичаш, глупаво-куче! — сопна се Тифанис на жълтия звяр, с който се движеше от битката. И двамата не се чувстваха добре със своя спътник. Тифанис често се жалваше, че грозният мелез няма нищо общо с породата на Кароак. Но Кароак беше мъртъв. Той бе намерил разкъсаното тяло на зимния вълк. Още един спътник си беше отишъл и сега отново беше сам.

— С-изключение-на-теб, тъп пес! — оплака се той.

Кучето оголи зъби и заръмжа. Тифанис изпитваше желание да разкъса гърлото му, искаше да скочи и да разкъса тази краста, да го нареже и да смачка всеки сантиметър от тялото му. Само че видя как слънцето се придвижва бавно по небето и си спомни, че звярът скоро може да му бъде от полза.

— Време-е-да-тръгвам! — провикна се куиклингът. По-бързо, отколкото кучето би могло да реагира, Тифанис се втурна към него, грабна въжето, което бе навил около врата му и го усука тройно около дънера на близкото дърво. Кучето се хвърли след него, но Тифанис лесно излезе извън обсега му, докато каишката се изопна, дръпвайки кучето назад.

— Тук-ще-съм-скоро, глупаво-създание!

Тифанис полетя по планинските пътеки със съзнанието, че тази нощ може би е последният му шанс. Светлините на Малдобар примигваха далеч пред него, но светлината, която го водеше, беше по-различна — от лагерен огън. Само няколко минути по-късно той стигна до малък лагер и се зарадва като видя, че елфът не беше наоколо. Откри Роди МакГристъл да седи в основата на огромно дърво, а ръцете му бяха извити назад и свързани в китките около ствола. Планинецът изглеждаше жалък — толкова жалък, колкото и кучето, но Тифанис нямаше други възможности. Улгулу и Кемпфана бяха мъртви, Кароак беше мъртъв, а Граул след поражението в долината, беше обявил награда за главата му. Така че му оставаше само Роди — не особено добра алтернатива, — но той нямаше желание да оцелява само със собствени сили още веднъж. Шмугна се незабелязано зад гърба на дървото и прошепна в ухото на планинеца:

— Утре-ще-си-в-Малдобар.

Роди замръзна при неочаквания звук на пискливия глас.

— Утре ще си в Малдобар — каза отново Тифанис толкова бавно, колкото можеше.

— Махай се — изръмжа Роди, мислейки, че елфидът го дразни.

— Би-трябвало-да-си-по-мил-с-мен, да, би-трябвало — сопна му се Тифанис. — Елфът-смята-да-те-затвори, знаеш — това. За-престъпления-срещу-слепия-пазител.

— Млъквай! — изрева МакГристъл, по-високо отколкото възнамеряваше.

— Какво имаш предвид? — дойде гласът на Келиндил от не много далеч.

— Какво-направи, глупако! — прошепна Тифанис.

— Казах ти да се разкараш! — отвърна Роди.

— Ще-го-направя-и-после-къде-ще-отидеш? В-затвора — каза ядосано елфидът. — Мога-да-ти-помогна-се-га, ако-искаш-помощта-ми.

Роди най-сетне започваше да разбира.

— Развържи ми ръцете — нареди му той.

— Вече-са-развързани — отвърна Тифанис и Роди откри, че думите му бяха верни.

Започна да се изправя, но промени намерението си, тъй като Келиндил влезе в лагера.

— Стой-тихо, аз-ще-го-разсея.

Тифанис се беше преместил, още докато говореше и Роди чу само неразбираемо мърморене.

— Нашата последна нощ на път — отбеляза Келиндил. — Ще известя лейди Ястреборъката Чучулига веднага щом стигнем Малдобар. Тя смята Монтоило ДеБруши за приятел и ще й е интересно да научи за събитията в долината.

— Ти пък какво знаеш? — отвърна му Роди. — Пазителят беше и мой приятел!

— Ако си приятел на оркския крал Граул, не може да си приятел на пазителя в долината — заяви Келиндил. Роди нямаше готов отговор за това, но Тифанис му предложи такъв. Бръмчащият глас дойде иззад елфа и Келиндил се обърна, слагайки ръка на меча си.

— Какво същество си ти? — попита той куиклинга с разширени от учудване очи.

Той никога не научи отговора, защото Роди неочаквано се изправи зад него и го събори на земята. Келиндил беше опитен боец, но на толкова близка дистанция нямаше никакви шансове срещу яките мускули на Роди МакГристъл. Огромните мръсни ръце на планинеца се сключиха около крехкия врат на елфа.

— Кучето-ти-е-с-мен — каза му Тифанис, когато той приключи отвратителната си работа. — Вързах-го-за-едно-дърво.

— Кой си ти? — попита Роди, като се опитваше да уталожи възбудата си от това, че е свободен и, че кучето му е още живо. — И какво търсиш при мен?

— Аз-съм-малко-нещо, можеш-да-се-увериш-и-сам — обясни Тифанис. — Ще-се-радвам-да-станем-добри-приятели.

Роди обмисли предложението за момент.

— Е, ти си го спечели — каза със смях. Намери Блий-дър, вярната му брадва, сред нещата на мъртвия елф и се изправи — огромен и неумолим. — Хайде, идвай. Да се връщаме в планините. Имам сметки за уреждане с един мрачен елф.

Измъчен израз изкриви деликатните черти на куиклинга, но Тифанис го скри преди Роди да забележи. Той нямаше желание да се приближава към долината на пазителя. Освен факта, че оркският крал бе обявил награда за главата му, знаеше, че другите елфи могат да станат подозрителни, ако Роди се появеше без Келиндил. И нещо повече, болката в главата и в крака на Тифанис се изостряше непоносимо при мисълта отново да се срещне с мрачния елф.

— Не! — изтърси елфидът. Роди, който не беше свикнал да му се противопоставят, му хвърли гневен поглед — Няма-нужда. Елфът-е-мъртъв, уби-го-един-уорг.

Роди не изглеждаше убеден.

— Веднъж-те-заведох-при-него — припомни му Тифанис.

Роди беше разочарован, но не се усъмни в думите на куиклинга. Ако не беше той, никога нямаше да намери Дризт. Щеше да е на хиляди мили, душейки около пещерата Моруеме и пропилявайки всичкото си злато за лъжите на драконите.

— А слепият пазител? — попита той.

— Той-е-жив, но-можеш-да-го-оставиш — отвърна Тифанис. — Има-много-могъщи-приятели. — Роди погледна към тялото на Келиндил. — Елфи, много — елфи.

Роди кимна в съгласие. Не беше истински ядосан на Муши и нямаше желание да се среща с рода на Келиндил.

Погребаха тялото и всичко, което не можеха да вземат със себе си, отвързаха кучето на Роди и късно на същата нощ се запътиха към откритите земи на запада.

В долината на Муши лятото премина мирно и продуктивно, а Дризт усвояваше методите и прийомите на пазителя дори по-лесно, отколкото оптимистът Монтолио се бе надявал. Елфът научи имената на всяко дърво, храст и животно в региона и по-важно — научи как да се учи, как да разбира знаците, които му изпраща Миелики. Той разбра, че когато се натъкне на животно, което не бе виждал преди, може бързо да разбере намеренията, поведението и настроението му само като наблюдава движенията и действията му.

— Приближи се и докосни козината му — прошепна на елфа веднъж Монтолио в падащия сивкав здрач.

Старият пазител посочи през ливадата към линията на дърветата и към трепкащата опашка на елен. Дори на тази мъждива светлина, Дризт имаше проблеми да види елена, но усети присъствието му, както явно правеше и Монтолио.

— Дали ще ми позволи? — прошепна елфът. Монтолио се усмихна и сви рамене.

Той се промъкна мълчаливо и внимателно, използвайки сенките по края на ливадата. Избра да се приближи от север, от подветрената страна на животното, но за да го направи, трябваше да заобиколи от изток. Осъзна грешката си, когато беше на около двайсетина метра от него. Еленът внезапно повдигна глава, подуши въздуха и помръдна бялата си опашка. Дризт замръзна и изчака един дълъг момент, докато еленът напрегнато се взираше. Плашливото създание сега беше нащрек и когато той направи поредната си предпазлива крачка, се втурна да бяга. Но не и преди Монтолио, който се промъкваше от юг, да се бе приближил достатъчно, за да потупа задницата му.

Дризт примигна изумено.

— Вятърът благоприятства мен! — оплака се той на самодоволния пазител.

Монтолио поклати глава.

— Само при последните 18 метра, когато се приближаваш от север — обясни той. — Но докато ги достигнеш, от запад беше по-добре, отколкото от изток.

— Но не можеш да се стигнеш до елена от север, ако тръгнеш от запад — каза Дризт.

— Аз не се и опитвах — отвърна Монтолио. — Тук има един висок склон. — Той посочи на юг. — Предпазва от вятъра при този ъгъл — завихря го обратно.

— Не знаех за него.

— Трябва да знаеш — каза кротко Монтолио. — Това е номерът. Трябва да виждаш като птица и да оглеждаш областта, преди да избереш пътя си.

— Още не съм се научил да летя — отговори Дризт саркастично.

— Нито пък аз — добави пазителят. — Погледни над теб.

Дризт примигна, когато обърна очи към сивото небе. Различи самотна фигура, която се плъзгаше с лекота на големите си криле, като се държеше високо, за да хваща бриза.

— Ястреб — каза елфът.

— Използва южния бриз — обясни Монтолио, — после се отклонява на запад с прекъсването на теченията от стръмнината. Ако беше наблюдавал полета му, можеше да предположиш промяната в терена.

— Това е невъзможно — заяви безпомощно Дризт.

— Така ли? — попита Монтолио и се отдалечи, за да скрие усмивката си. Разбира се, елфът беше прав. Човек не можеше да разбере топографията на района по полета на ястреба. Монтолио беше научил за променливите ветрове от един бухал, който се бе промъкнал до него по нареждане на пазителя, след като Дризт пое към елена, но елфът не трябваше да знае това. Пазителят реши да го остави сам да разкрие измамата. Обмислянето, преповтарящо всичко, което бе научил, щеше да е ценен урок.

— Свирчо ти е казал — каза Дризт половин час по-късно, на път за долината. — Свирчо ти е казал за вятъра и за ястреба.

— Изглеждаш сигурен в думите си.

— Сигурен съм — отвърна твърдо Дризт. — Ястребът не изпищя — достатъчно внимателен съм, за да знам това. Ти не би могъл да видиш птицата, а аз знам, че не можеш да чуеш и свистенето на вятъра през крилете и каквото и да казваш!

Смехът на Монтолио предизвика победоносна усмивка върху лицето на елфа.

— Днес се справи добре — каза старият пазител.

— Не успях да се приближа до елена — напомни му Дризт.

— Не това беше целта — отвърна му Монтолио. — Довери се на знанията си, за да оспориш твърденията ми. Сигурен си в уроците, които си усвоил. Сега чуй още нещо. Нека ти покажа някои номера, когато се промъкващ към страхлив елен.

Говориха по целия обратен път до долината и дълго след като нощта беше паднала. Дризт слушаше, жаден да попие всяка дума, която щеше да му разкрие още от чудесните тайни на света.

Седмица по-късно, в едно различно поле, Дризт постави едната си ръка върху задницата на кошута, а другата върху петнистата задница на нейното малко. Двете животни подскочиха при неочакваното докосване, но Монтолио „видя“ усмивката на Дризт от хиляда ярда. Елфът имаше още много да учи, когато лятото стигна до своя край, но пазителят вече не отделяше толкова време да го напътства. Той бе усвоил достатъчно, за да продължи да учи сам — слушайки и наблюдавайки тихите гласове и фините знаци на дърветата и животните. Дризт беше толкова погълнат от безкрайните си открития, че почти не забелязваше постоянната липса на Монтолио. Сега пазителят се чувстваше много по-стар. Гърбът му се изправяше трудно в мразовитите утрини, а ръцете му често се вдървяваха. Той понасяше стоически всичко, без да изпада в самосъжаление и без да се оплаква от това, което знаеше, че ще се случи.

Беше живял дълго и пълноценно, беше постигнал много и бе прекарал годините си по-жив от повечето хора по света.

— Какви са плановете ти? — попита той неочаквано Дризт една вечер, докато вечеряха задушените зеленчуци, приготвени от елфа.

Въпросът засегна Дризт. Той нямаше планове извън настоящето и защо ли трябваше да има с този лесен и приятен живот — по-лесен и приятен отвсякога за вечно застрашавания елф — отстъпник? Дризт наистина не искаше да мисли по този въпрос, така че хвърли една бисквита на Гуенивар, за да смени темата. Пантерата се чувстваше доста удобно на леглото му, до такава степен омотана в одеялата, че Дризт се тревожеше, че единственият начин да я развие е като я прати обратно в Звездната равнина.

Но Монтолио не се отказа.

— Къде и как ще живееш?

— Гониш ли ме? — попита Дризт.

— Разбира се, че не.

— Тогава ще живея с теб — отвърна кротко Дризт.

— Имам предвид след това — каза Монтолио с нарастващо раздразнение.

— След кое? — попита елфът, смятайки, че Муши знае нещо, което той още не е научил.

Смехът на Монтолио потвърди подозренията му.

— Аз съм старец — обясни пазителят. — А ти млад елф. По-стар съм от теб, но дори да бях бебе, годините, които имаш ти, многократно надхвърлят моите. Къде ще отиде Дризт До’Урден, когато Монтолио ДеБруши вече няма да го има?

Дризт се обърна.

— Аз няма… — започна той неуверено. — Ще остана тук.

— Не — отговори спокойно Монтолио. — Предстои ти много повече, преди да направиш това, надявам се. Този живот не е за теб.

— Но на теб ти прилягаше — отвърна му Дризт по-твърдо, отколкото бе възнамерявал.

— За пет години — потвърди пазителят, без да отрича. — Пет години след цял живот на приключения и вълнения.

— Моят живот също не е бил спокоен — напомни му Дризт.

— Но ти си все още дете — каза Монтолио. — Пет години не са като петстотин, а на теб ти остават петстотин. Обещай ми, че ще обмислиш отново пътя си, когато вече няма да ме има. Съществува цял неизследван свят извън тази долина, приятелю, изпълнен с болка, но също и с радост. Той ще те предизвиква да се развиваш, а радостта ще направи пътуването поносимо. Сега ми обещай, че когато Муши умре, Дризт ще продължи пътя си и ще намери своето истинско място.

Дризт искаше да спори, да попита пазителя защо е толкова сигурен, че тази долина не е неговото място. Везните в ума му се наклониха и се изравниха, после отново се наклониха. Той претегли спомените си за Малдобар, за смъртта на фермерите и всички други спомени за изпитанията, с които се бе сблъскал и за злото, което го следваше толкова упорито. Срещу това Дризт постави своето искрено желание да се върне обратно в света. Колко други като Муши можеше да намери? Колко приятели? И колко празна щеше да е долината, когато той и Гуенивар останеха сами?

Монтолио прие мълчанието му, разбирайки объркването на елфа.

— Обещай ми, че когато времето ти настъпи, поне ще помислиш върху това, което ти казах.

Нямаше нужда да вижда утвърдителното му кимване, защото вярваше в Дризт.

Първият сняг падна рано тази година. Беше просто светлина, процеждаща се от разкъсаните облаци, които играеха на криеница с пълната луна. Дризт бе навън с Гуенивар, наслаждаваха се на смяната на сезоните и на повторението на безкрайния им цикъл. Беше в добро настроение, когато се върна в долината, тръскайки снега от дебелите борови клони, докато си проправяше път през дърветата.

Огънят бе намалял, Свирчо стоеше смълчан на нисък клон и дори вятърът сякаш бе притихнал. Дризт погледна Гуенивар за някакво обяснение, но пантерата само седна до огъня, сериозна и мълчалива.

Ужасът е странно чувство, кулминация на толкова неуловими знаци, които носят объркване и страх.

— Муши? — повика тихо Дризт, отправяйки се към дупката на стария пазител. Отметна одеялото и го използва като параван срещу светлината на жаравата, позволявайки на очите си да се нагодят към инфрачервения спектър.

Остана там много дълго време, взирайки се в последните частици топлина, напускащи тялото на приятеля му. Но макар Муши да бе вече студен, доволната му усмивка оставаше все така изпълнена с топлина. Дризт трябваше да се бори със сълзите си през следващите няколко дни, но винаги когато си спомняше тази последна усмивка и покоят, завладял възрастния мъж, той си припомняше, че сълзите му бяха за неговата собствена загуба, а не за Муши.

Погреба пазителя под грамада камъни до долината, после прекара зимата тихо, зает с ежедневните си задължения и открития. Свирчо идваше все по-рядко и един ден прощалният поглед, който бухалът хвърли на елфа, му каза извън всякакво съмнение, че повече няма да се върне в долината.

През пролетта Дризт започна да разбира отношението на Свирчо. Повече от десетилетие той беше търсил дом и бе намерил такъв при Монтолио. Но сега, когато пазителят вече го нямаше, долината не изглеждаше толкова гостоприемна. Това беше мястото на Муши, не неговото.

— Както обещах — промърмори той една сутрин. Монтолио го бе помолил да обмисли пътя си внимателно, когато нямаше да го има и сега Дризт щеше да спази думата си. Чувстваше се удобно в долината и все още бе добре дошъл в нея, но това вече не бе неговият дом. Домът му беше навън, знаеше той, навън из широкия свят, който Монтолио го бе уверил, че е „пълен с болка, но и с радост“. Дризт приготви нещата си — провизии и част от интересните книги на пазителя, препаса ятаганите си и провеси големия лък през рамо. После направи една последна разходка и за последен път хвърли поглед към въжените мостове, към оръжейната, към бурето с бренди, към коренището, където беше спрял нападащия великан, към защитния улей, където Муши беше установил позицията си. Повика Гуенивар и пантерата разбра всичко, веднага щом се появи.

Не погледнаха назад нито веднъж, докато се отдалечаваха по планинската пътека към широкия свят на радости и болки.