Убежище

6 Сундабар

— О, стига, Фрет — промълви високата жена на загърнатото в бял плащ, белобрадо джудже и отблъсна ръцете му.

Тя прокара пръсти през гъстата си, кестенява коса и я разроши.

— Ох, ох — затюхка се джуджето и отново посегна към мръсното петно върху пелерината на жената. Започна да търка като обезумяло, но пазителката не спираше да мърда и Фрет не успя да го почисти много добре. — Защо, лейди Чучулига? — попита то. — Вярвам, че ще ви бъде от полза, ако прочете някое и друго ръководство по добро поведение.

— Току-що пристигнах от Града на сребърната луна — възмутено отвърна Ястреборъката Чучулига и намигна към Габриел, другият войн в стаята — строен мъж със сурово и непреклонно лице. — Всеки може да се изцапа по тези прашни пътища.

— Да, преди цяла седмица! — възрази джуджето. — На пиршеството снощи носехте тази пелерина!

Изведнъж Фрет осъзна, че в суетенето си около облеклото на Чучулигата е изцапал собствения си копринен плащ и това бедствие отклони вниманието му от пазителката.

— Скъпи ми Фрет — продължи Дав, наплюнчи пръста си и разсеяно започна да търка петното. — Ти си най-големият особняк сред свитата ми.

Лицето на джуджето почервеня от срам и то удари с лъскавия си чехъл по пода.

— Слуга? — изпухтя той. — Не. По-скоро бих казал…

— Кажи го, де! — засмя се Дав.

— Аз съм най-… един от най-великите мъдреци в целия Север! Теорията ми, отнасяща се до благопристойния етикет по време на междурасовите банкети и угощения…

— Или липсата на всякакъв етикет — не се стърпя и го прекъсна Габриел.

Фрет се обърна и го изгледа сърдито.

— Или поне що се отнася до джуджетата — добави войнът и невинно сви рамене.

Джуджето видимо потрепери и започна нервно да потупва с крак по твърдия под.

— О, скъпи Фрет — промълви Чучулигата, после постави успокоителна ръка на рамото на джуджето и погали дългата му, идеално подрязана брада.

— Фред! — остро я поправи той и отблъсна ръката и — Фредегар!

Чучулигата и Габриел се спогледаха за един кратък многозначителен миг, после заедно извикаха името на джуджето и избухнаха в смях:

— Скалоразбивачът!

— Фредегар Писарят май е по-уместно! — добави Габриел. После погледна към сумтящото джудже, сети се, че отдавна трябва да си е тръгнал, събра вещите си набързо и изскочи от стаята, като се обърна само, за да намигне на Чучулигата за последен път.

— Исках само да помогна — джуджето бръкна в дълбоките си джобове, а главата му клюмна.

— Ти това и правиш — възкликна жената, за да го успокои.

— Имах предвид, че имаш среща с Шлем — Приятелят на джуджетата — продължи Фрет, след като възвърна гордостта си. — Човек трябва да се държи подобаващо, когато отива на среща с господаря на Сунда-бар.

— Наистина е така — съгласи се Чучулига. — Но мога да облека само това, скъпи ми Фрет, измачканите си и изпоцапани дрехи, с които пътувах. Страхувам се, че няма да изглеждам ослепително в очите на господаря на Сундабар. Той и сестра ми са станали големи приятели — сега беше неин ред да изглежда уязвима и въпреки че мечът и бе съсякъл много чудовища и ги бе превърнал в храна за хищните птици, силната жена умееше да се преструва много добре.

— Какво ли да направя? — с любопитство погледна тя към джуджето, после впери поглед в тавана. — Може би… — измъчваше го тя. — Само ако…

Лицето на Фрет се озари от идея.

— Не — дълбоко въздъхна Чучулига. — Не бих могла да те използвам по този начин.

Джуджето подскочи от радост и плесна с дебеличките си ръце.

— Разбира се, че можеш, повелителко Ястреборъка! Разбира се, че можеш!

Чучулига прехапа устни, за да не се засмее, когато развълнуваното джудже изскочи от стаята. Тя често се възползваше от услугите му, но въпреки това трябваше да признае, че много обичаше това дребно създание. Фрет бе прекарал дълги години в Града на сребърната луна, където властваше сестра и не беше допринесъл много за събирането на прочутата му библиотека. Той наистина беше забележителен мъдрец, прославен със задълбочените си познания и наблюдения върху обичаите на различните раси, независимо зли или безобидни, и беше истински експерт по въпросите, касаещи полухората. Също така беше и прекрасен композитор. Колко много пъти, припомняше си Чучулига с искрено умиление, беше яздила из планинските пътеки и си бе подсвирквала веселите мелодии, сътворени именно от него?

— Скъпи Фрет — ахна пазителката, когато джуджето се върна с копринена рокля, преметната през едната му ръка, но внимателно надиплена, за да не се влачи по пода, специално подбрани бижута и чифт елегантни обувки в другата. От стиснатите му устни стърчаха дузина карфици, а на ухото му висеше преметната връвчица, която той използваше като шивашки метър. Жената прикри усмивката си и реши този път да се предаде и да остави джуджето да спечели битката. Щеше да пристъпи в залата на Шлем — Приятелят на джуджетата като самото олицетворение на женствеността в копринената си рокля, а до нея пуфтящ и преливащ от гордост щеше да върви дребничкия Фрет.

Дав знаеше, че обувките ще разранят нозете й и че роклята ще започне да я гъделичка на някое място, което тя не можеше да достигне, но…

„Е, уви, красотата иска жертви“, помисли си тя, докато се взираше в роклята и аксесоарите. После погледна към сияещото лице на Фрет и осъзна, че всички неудобства може би си струват.

— Е, и приятелството иска жертви — замислено промълви Дав.

Фермерът язди без почивка повече от един ден — обикновените граждани често постъпваха така, когато забележеха мрачен елф. Беше взел два коня от Малдобар. Единият бе оставил напълно изтощен преди двайсетина мили, на половината разстояние между двата града и ако имаше късмет на връщане щеше да го намери жив и здрав, и да си го прибере. Другият кон, безценният жребец на фермера, още се държеше, но също бе започнал да се изморява. Въпреки това, човекът се сниши на седлото и пришпори животното.

В далечината вече се виждаха факлите на нощната стража на Сундабар, на върха на дебелите каменни стени на града.

Измина още половин час. Ездачът се приближи до градските порти и дочу вика на пазача:

— Спри и кажи името си!

Докато следваха един от слугите на Шлем надолу по дългия и богато украсен коридор към залата за срещи, Чучулигата се облегна на Фрет. Пазителката можеше да прекоси въжен мост без перила, стрелбата и с лък от гърба на препускащ кон беше безпогрешна, можеше да покатери на дърво с пълно бойно снаряжение — облечена с доспехи, въоръжена с щит и меч, но въпреки целия си опит и пъргавина, тя не успяваше да се справи с луксозните обувки, в които бе успял да я обуе Фрет.

— И тази рокля — отчаяно прошепна жената. Пазителката знаеше, че непрактичната дреха ще се разцепи на шест или седем парчета, само ако и се удадеше случай да замахне с меча си, докато беше облечена в нея, да не говорим, ако си поемеше по-рязко дъх.

Фрет погледна обидено към жената.

— Тази рокля със сигурност е най-хубавата… — запелтечи Чучулига. Трябваше много да внимава какво ще каже, защото не искаше да разгневи порядъчния си приятел. — Наистина не мога да намеря думи, с които да изразя благодарността си, скъпи Фрет.

Сивите очи на джуджето заблестяха, когато чу тези думи, въпреки че въобще не беше сигурно, че им вярва. Така или иначе, Фрет разбра, че пазителката го уважава достатъчно, за да премине през всичко това и да изтърпи хилядите му съвети, и сега само този факт бе от значение.

— Хиляди извинения, милейди — дочу се нечий глас.

Целият антураж се обърна назад, по посока на гласа, за да види капитанът на нощната стража, заедно с един фермер, да тичат по мрачния коридор.

— Уважаеми капитане! — запротестира Фрет, възмутен от грубото нарушаване на етикета. — Ако желаете аудиенция с дамата, първо трябва да й бъдете представен в залата. Тогава, и само тогава, и само ако господарят позволи, можете да…

Чучулигата постави ръка на рамото на джуджето, за да го накара да замълчи. Беше забелязала тревогата изписана по лицата на двамата мъже. Смелата пазителка не за пръв път виждаше подобен поглед.

— Продължете, Капитане — подкани го тя, а за да успокои Фрет добави: — Имаме няколко минути преди началото на срещата. Господарят Шлем няма да бъде оставен да чака.

Фермерът пристъпи напред.

— Хиляди извинения и от мен, милейди — започна той, мачкайки нервно шапката си в ръце. — Аз съм един прост фермер от Малдобар, малко градче на север от…

— Знам къде е Малдобар — увери го жената. — Много пъти съм наблюдавала градът ви от високите върхове на планините. Имате чудесно, жизнено население — лицето на фермера се озари при тези думи. — Не ви е сполетяла беда, надявам се.

— Не, още не, милейди — отвърна фермерът. — По-скоро забелязахме, че ни грози опасност — човекът спря, погледна към капитана за подкрепа и продължи: — Мрачни елфи.

Очите на Ястреборъката се разшириха. Дори Фрет, който през цялото време потропваше нервно с крак, спря и се заслуша.

— Колко са? — попита Дав.

— Само един, поне толкова видяхме. Страхуваме се, че може да е разузнавач или шпионин. Едва ли ще ни донесе нещо добро.

Чучулигата кимна в съгласие.

— Кой видя мрачния елф?

— Първо децата — отвърна фермерът.

Фрет въздъхна и отново започна да потропва с крака.

— Децата… — изсумтя той, но това не попари решителността на фермера.

— После го видя МакГрисъл — каза той, без да сваля погледа си от пазителката, — а МакГрисъл е виждал много!

— Кой е МакГрисъл? — изсумтя Фрет.

— Роди МакГрисъл — отвърна леко подравнена Чучулигата, преди фермерът да е успял да обясни. — Прочут ловец на глави и трапер, търгуващ с кожи.

— Мрачният елф уби едно от кучетата му — трескаво добави фермерът. — За малко да убие и него самия! Повали цяло дърво отгоре му и Роди загуби ухото си!

Чучулигата не разбра съвсем за какво говори фермерът, но бе чула достатъчно. В околността на Малдобар бе забелязан мрачен елф и това беше потвърдено. Този факт подбуди пазителката към действие. Тя събу изисканите си обувки, подаде ги на Фрет, после каза на един от придружителите си да тръгне веднага и да й намери спътници за пътуването, а на друг — да предаде извиненията и на господаря на Сунда-бар.

— Но лейди Ястреборъка! — извика Фрет.

— Нямаме време за веселби — отвърна пазителката. По развълнуваното и изражение джуджето отгатна, че тя не съжалява за провала на срещата си с Шлем. Чучулигата вече се бореше с ципа на гърба на великолепната си копринена рокля.

— Сестра ти няма да се зарадва — изръмжа Фрет и тупна силно с крак.

— Сестра ми отдавна захвърли мръсната си раница — отвърна пазителката, — но моята още носи праха на дългите пътища!

— Да, така е — укорително промърмори джуджето.

— Значи искате да дойдете с нас? — обнадежден попита фермерът.

— Разбира се — отвърна Чучулига. — Нито един себеуважаващ се пазител не би пренебрегнал появата на мрачен елф. Аз и трима мои другари, ще тръгнем към Малдобар и то още тази нощ, но вас бих помолила да останете тук. Яздили сте без почивка, личи ви отдалеч, нуждаете се от сън — жената се огледа с любопитство наоколо, после постави пръст на стиснатите си устни.

— Какво има — попита отегченото джудже.

Лицето на Чучулига се разведри, когато погледът и се спря върху Фрет.

— Нямам голям опит с мрачните елфи… — започна тя. — А другарите ми, доколкото ми е известно, никога досега не са виждали такъв.

Широката и усмивка накара джуджето да потрепери от ужас.

— Ела, скъпи Фрет — измърка Ястреборъката. Босите и крака зашляпаха по мраморния под — пазителката поведе джуджето, капитана и фермера от Малдобар надолу по коридора, отвеждащ към залата за срещи на Шлем.

Макар и объркан, Фрет се почувства обнадежден, ала само до мига, в който Дав промени решението си и се оправи към залата.

Но щом пазителката заговори на Шлем, господарят на Фрет, извини се за неочакваното недоразумение и го помоли да изпрати с нея някой, който да й помогне в мисията в Малдобар, джуджето започна да проумява.

На следващата сутрин слънцето още не се беше издигнало над източния хоризонт, а групата на Ястреборъката Чучулига, състояща се от един елф-стрелец и двама силни войни, вече се бе отдалечила на повече от десет мили от тежките порти на Сундабар.

— Ух! — изпъшка Фрет, когато светлината стана по-ярка. Той яздеше силно адбарско пони от едната страна на пазителката. — Виждаш ли как калта измърси прекрасните ми дрехи! Това ще бъде краят ни, убеден съм! Ще умрем мръсни на някакъв път забравен от боговете!

— Измисли песен за това — предложи му тя и отвърна с широка усмивка на засмените си другари. — „Балада за петимата задушени скиталци“, така ще я кръстим.

Ядосаният поглед на Фрет продължи само миг. Чучулига бързо напомни на малкия си приятел, че именно Шлем, самият господар на Сундабар, му бе заповядал да ги придружи в това пътешествие.

7 Сдържана ярост

На същата сутрин, в която Чучулигата и другарите и тръгнаха за Малдобар, Дризт се отправи на собствено пътешествие.

Мрачният елф още не можеше да се съвземе от ужаса, който бе преживял през последната нощ. Мислеше си, че никога няма да успее да го направи, но в душата му успя да нахлуе и друго чувство. Вече не можеше да направи нищо за невинните фермери и децата им, но поне можеше да отмъсти за тяхната смърт. Тази мисъл не му се понрави особено — надяваше се, че когато се бе сбогувал с Подземния мрак, се е сбогувал и с жестокостта. Ала сега беше сам, а образите на убитото фермерско семейство не избледняваха в съзнанието му. Мрачният елф не можеше да погледне единствения си ятаган, без да помисли за възмездие.

Преди да тръгне по следата на убиеца, Дризт взе две предпазни мерки. Първо се прокрадна в двора на фермата, зад къщата, където хората държаха един счупен плуг. Стоманеното острие беше тежко, но решителният елф го повдигна и го отнесе със себе си, без да се замисли за неудобството от товара. После повика Гуенивар. Веднага щом пантерата се появи и забеляза напрегнатото изражение на господаря си, тя се сниши на земята и задебна тревожно. Котката го познаваше от дълго време, познаваше и лицето му, и можеше да разбере кога ги чака битка.

Още преди зазоряване двамата приятели поеха на път. Гуенивар бързо надуши пресните следи на Улгулу, както се бе надявал огромният баргест. Движеха се бавно, Дризт изоставаше заради плуга, но не спираше. А веднага щом чу познатото жужене в далечината, мрачният елф разбра, че е постъпил правилно като е взел тежкия предмет.

Въпреки всичко, сутринта премина без произшествия. Следата отведе двамата приятели до дъното на една клисура и до основата на висока и остра скала. Дризт се уплаши, че ще му се наложи да остави плуга, за да се покатери по нея, но после забеляза малка, тясна пътека виеща се нагоре по каменната стена. Стръмната пътека изглеждаше гладка докато криволичеше покрай отвесните скали на урвата, покрай острите й, опасни завои. Дризт искаше да използва този път като предимство, затова изпрати Гуенивар напред и тръгна сам. Чувстваше се уязвим, а трябваше да влачи плуга нагоре по опасната и стръмна пътека. Но това не успя да погаси бушуващите пламъци в лилавите му очи. Те горяха силно под ниско нахлупената качулка на големия му гнолски плащ. Щом се почувстваше неспокоен от дълбоката клисура, простираща се отвъд пътеката, мрачният елф трябваше само да си припомни фермерите.

Не след дълго, от по-ниската част на пътеката долетя познатия жужащ звук. Дризт само се усмихна — беше се надявал да го чуе.

Жуженето се приближаваше бързо. Мрачният елф се притисна плътно до стената на урвата, извади ятагана си и внимателно засече времето, за което ще го настигне духът. Измина само миг и Тифанис се озова край елфа. Малкият кинжал на куиклинга се стрелкаше и опитваше да намери пролука в защитата на Дризт. Изведнъж Тифанис изчезна нагоре по пътеката, а мрачният елф остана с рана в рамото.

Дризт огледа раната и кимна мрачно. Трябваше да приеме това дребно безпокойство, знаеше, че не може да отблъсне ослепителната атака на злия дух, но знаеше и, че за да постигне победата си трябваше да позволи на противника си да нанесе първия удар. Някъде напред, на по-високата част от пътеката, се разнесе рев и накара Дризт да застане нащрек. Гуенивар бе срещнала духа и със светкавично бързите си лапи, толкова бързи, колкото и острието на куиклинга, без съмнения бе успяла да го върне назад.

Мрачният елф отново долепи гръб до стената, пресмятайки за колко време ще се приближи жужащото същество. Веднага щом то се появи зад ъгъла, Дризт изскочи на тясната пътека приготвил ятагана си за бой. Другата му ръка почти не се виждаше — тя стискаше здраво стоманения плуг и чакаше удобния момент да прегради пътя на куиклинга.

Бързият дух се втурна към стената. Той успяваше да избегне ятагана на Дризт с лекота, но беше толкова съсредоточен върху целта си, че дори не забеляза другата ръка на елфа.

Дризт едва успяваше да различи движенията на съществото, толкова бързо бе то, но с едно внезапно „Бам“ куиклингът се удари с все сила в стоманения плуг и по ръката на елфа се разнесоха резки вибрации. Дризт се усмихна самодоволно, остави инструмента да се изплъзне от ръката му, сграбчи за гърлото загубилото съзнание същество и го притисна към земята. Гуенивар се появи от ъгъла точно в мига, в който куиклингът разтърси глава, за да се съвземе, а дългите му, заострени уши почти захлупваха лицето му при всяко движение.

— Какво създание си ти? — попита Дризт на езика на гоблините, който му бе помогнал да установи контакт с бандата на гнолите. Мрачният елф се изненада, когато видя, че съществото го разбира, но не можа да проумее нищо от бързия писклив и неразбираем отговор, който получи. Дризт разтърси духа, за да го накара да млъкне, после изрева.

— Говори бавно и ясно! Как се казваш?

— Тифанис — отвърна възмутено куиклингът. Той можеше да движи краката си по сто пъти в секунда, но сега, когато висеше издигнат във въздуха, те не можеха да му помогнат. Той погледна надолу и се загледа в малкия си кинжал, захвърлен до плуга, ала Дризт го разтърси, заплаши го с ятагана си и попита:

— Ти ли уби фермерите?

Злият дух се изкиска зловещо и мрачният елф едва се удържа да не го съсече.

— Не — изжужа бързо Тифанис.

— Кой тогава?

— Улгулу! — заяви духът, после посочи пътеката и заговори развълнувано.

Дризт успя да различи няколко думи, но най-притеснителните от тях бяха: „Улгулу… чака… обяд“. Елфът не знаеше какво ще прави със своя пленник. Тифанис беше прекалено бърз. Не можеше да го пусне на свобода и да го държи под око. Той погледна към Гуенивар, седяща на няколко крачки от него, но пантерата само се прозя, протегна се лениво и не му обърна внимание.

Елфът тъкмо се канеше да зададе друг въпрос, да разбере каква е ролята на Тифанис във всичко това, но напереният куиклинг реши, че е пострадал достатъчно от тази среща. Дризт не успя да реагира, толкова бързо се движеше злият дух — за част от секундата посегна към ботуша си, извади друг мъничък нож и поряза вече ранената китка на младия До’Урден.

Ала този път Тифанис подцени своя противник. Дризт не можеше да се движи със същата скорост, дори не можеше да забележи малкия кинжал. Раните на елфа бяха болезнени, но и гневът, насъбрал се в душата му, не беше малък. Той стисна куиклинга още по-здраво за шията и замахна с ятагана си към гърдите му. Но дори и в това неудобно положение, Тифанис беше достатъчно пъргав и бърз, за да избегне удара. С див кикот, той се изви и заби кинжала си в ръката на Дризт.

Накрая елфът не издържа повече и реши да премине към друга тактика, с която куиклингът нямаше да успее да се справи и която щеше да му отнеме всички преимущества.

Дризт удари Тифанис в стената и запрати зашеметеното създание в урвата.

Не след дълго, Дризт и Гуенивар се снишиха в храстите в подножието на каменистия склон. На върха му, добре прикрит в гъсталака, се виждаше входът на една пещера, често огласяна от гласове на гоблини. Отвъд входа на пещерата планината ставаше все по-стръмна и отвесна, а до него, от страната на склона, имаше дълбока падина. Следите, макар че понякога едва се забелязваха върху голия камък, отведоха Дризт и Гуенивар до тази пещера, където без съмнение живееше чудовището, изклало фермерското семейство.

Мрачният елф отново се зачуди дали трябва да отмъсти за смъртта на хората. Искаше му се да използва по-цивилизовани методи за възмездие, да предаде този звяр на законен съд, но нима имаше такава възможност? Нямаше към кого да се обърне, нито пък можеше да отиде при хората в града и да им разкаже за подозренията си. Снишен в храстите, Дризт отново си помисли за бедното фермерско семейство, за пепеляворусото момченце, за хубавото момиче, почти превърнало се в жена, и за младия мъж, който бе обезвредил на полянката с боровинките през онзи ден. Мрачният елф едва успяваше да контролира дишането си. В дивата пустош на Подземния мрак понякога не можеше да устои на инстинктите си, на животинските си пориви. Поддаваше се на една по-тъмна страна от себе си, която се биеше с невиждана жестокост и сееше смърт. Дризт усещаше, че тази същност отново се надига в душата му. Отначало се опита да потисне яростта си, но после си припомни уроците, които беше научил. Тази мрачна същност също бе част от него, тя му беше нужна, за да оцелява и като цяло не беше зла.

Беше му необходима.

Въпреки това, Дризт разбираше неизгодното си положение в тази ситуация. Нямаше никаква представа с какви чудовища може да се сблъска, нито пък колко на брой са те. От пещерата се чуваха гласове на гоблини, но кръвопролитието в къщата на фермерите показваше, че е замесено нещо много по-силно и ужасно.

Разумът на Дризт му подсказваше да изчака и да наблюдава пещерата, за да научи нещо повече за враговете си, но в следващия миг елфът отново си припомни видяното в къщата на фермерите и забрави за него и за предпазливостта.

С ятагана си в една ръка и кинжала на куиклинга в другата, Дризт се заизкачва по каменистия хълм. Когато наближи входа на пещерата, мрачният елф не забави крачка, а просто разсече храстите и влезе вътре.

Гуенивар се поколеба и не го последва, стоеше отдалеч и го наблюдаваше, объркана от постъпката на мрачния елф.

Тифанис усети хладният полъх галещ лицето му и за миг си помисли, че сънува нещо хубаво, ала изведнъж се отърси от тази илюзия. Осъзна, че лети към земята с ужасна скорост и скоро ще се разбие. За щастие не беше далеч от стената на урвата. Той замърда енергично с ръце и крака, докато не започна да издава жужащия звук, и да дере и рита по каменната стена в опити да забави падането си. Междувременно започна да прави и заклинание за левитация, единственото нещо, с което може би щеше да успее да се спаси.

Изминаха няколко мъчителни секунди преди куиклингът да усети тялото си олекотено от магията, но въпреки това не можа да спре да пада. Той се удари тежко в земята, но нараняванията му не бяха сериозни.

Тифанис се изправи сравнително бавно и се изтупа от прахта. Първото нещо, за което си помисли бе, че трябва да се върне в пещерата и да предупреди Улгулу за приближаващия се мрачен елф, но после се разколеба. Не можеше да използва левитацията, за да се издигне до пещерата навреме и да предупреди баргеста, а единственият път, извеждащ от тази урва бе именно пътеката, по която се изкачваше мрачния елф.

Тифанис не искаше да го среща отново.

Улгулу дори не се бе постарал да прикрие следите си. Мрачният елф отговаряше на нуждите на баргеста и сега огромното чудовище възнамеряваше да си направи угощение с него. Жизнените му сили бяха достатъчни, за да го направят силен и могъщ, достатъчно зрял, за да се върне в Геена.

Гоблините-пазачи не се изненадаха, когато Дризт влезе в пещерата. Господарят ги бе предупредил, че го очаква и им бе заповядал да го задържат в преддверието, докато той дойде и го приеме в залата за срещи. Когато Дризт се приближи, пазачите изведнъж прекъснаха разговора си, кръстосаха копия пред завесата и важно изпъчиха мършавите си гърди, безразсъдно изпълнявайки заповедите му.

— Нямаш право да влизаш… — започна един от тях, но в този момент, ятаганът на мрачния елф изсвистя, двамата гоблини се олюляха и паднаха на земята, стиснали прерязаните си гърла.

Копията им вече не можеха да му попречат и Дризт, без да се поколебае, премина зад завесата.

В средата на стаята със скръстени ръце стоеше врагът му. Беше огромен. Кожата му беше аленочервена, а на лицето му бе изписана злобна, самодоволна усмивка.

Дризт се прицели, хвърли кинжала и се спусна след него. И това спаси живота на мрачния елф. Когато кинжалът премина през образа на чудовището, без да го нарани, той осъзна капана, но не можа да забави скоростта си. Ятаганът се вряза в тялото на звяра, но не разкъса нищо материално.

Истинският баргест се намираше зад каменния трон в дъното на залата. Кемфана бе използвал една от магиите си, за да прати илюзорния си образ в средата на стаята и да задържи мрачния елф.

Инстинктите на Дризт веднага му подсказаха, че е бил изигран. Чудовището, с което се бе сблъскал, не беше истинско, а бе просто видение, целящо да го задържи в средата на стаята — уязвим и без прикритие.

Залата беше почти празна, наоколо нямаше нищо, където можеше да се скрие.

Улгулу, който с помощта на левитация, се рееше над главата на Дризт, бързо започна да се спусна надолу и се приземи точно зад него. Планът беше отличен. Жертвата беше точно на мястото си.

Ала рефлексите и мускулите на младия До’Урден бяха тренирани до пълно бойно съвършенство и той усети присъствието на огромния баргест. Точно в мига, в който Улгулу нанесе своя удар, Дризт се хвърли напред към илюзорния образ. Огромната ръка на чудовището успя да сграбчи само косата на елфа, но и това едва не откъсна главата му.

Докато се хвърляше напред Дризт успя да извърти тялото си наполовина, претърколи се на крака и се изправи лице в лице с Улгулу. Чудовището изглеждаше много по-голямо дори от образа си, но не разколеба разяреният мрачен елф. Като изпъната струна Дризт се хвърли към баргеста. Докато Улгулу се съвземе от неочаквания си пропуск, ятаганът на елфа го бе пронизал три пъти в корема и бе успял да направи малък прорез под брадичката му.

Баргестът изрева от ярост, но въпреки това не беше наранен сериозно. Елфическото острие на Дризт бе започнало да губи магията си, откакто бе дошъл на Повърхността, а само магическите оръжия — като ноктите и зъбите на Гуенивар, можеха да наранят същество, родено в разломите на Геена.

Огромната пантера се приземи върху тила на Улгулу с такава сила, че повали по очи огромния баргест. Звярът никога през живота си не бе усещал толкава силна болка, както когато Гуенивар впи ноктите си в черепа му.

Дризт се приближи към приятелката си, за да й помогне, когато от дъното на залата се чу шумолене. Разгневеният Кемфана изскочи от скривалището си и с мощен рев се спусна напред.

Сега беше ред на Дризт да използва малко магия. Той спусна кълбо от мрак на пътя на аленочервения баргест, после сам се хвърли в него и застана на ръце и крака. Кемфана не можа да забави скоростта си. С рев той потъна в кълбото мрак и се препъна в свития Дризт.

Мрачният елф успя да го изрита с такава сила, че едва не изкара въздуха от дробовете му и невръстният баргест се строполи тежко от другата страна на магическото кълбо.

Кемфана разтърси глава, за да се съвземе от удара и се подпря на огромните си ръце, за да се изправи. Не мина и секунда, когато мрачният елф се приземи върху гърба на огромното чудовище и започна да му нанася зловещи удари с ятагана си. Докато Кемфана успее да се повдигне достатъчно, за да отхвърли мрачния елф от гърба си, по косата му вече бе започнала да се стича кръв. Баргестът се олюля на краката си, обърна се и се изправи очи в очи със своя враг.

В средата на залата, Улгулу пълзеше, надигаше се, после отново се строполяваше, извиваше се и се гърчеше. Пантерата беше прекалено бърза и гъвкава за тромавите му атаки. Дузина рани вече разсичаха лицето на Улгулу, зъбите на Гуенивар се бяха впили в тила му, а ноктите и се врязваха в гърба на чудовището.

Но и Улгулу имаше своето тайно оръжие. Костите му изпукаха и се издължиха. Белязаното му лице се издължи в огромна муцуна със зловещи кучешки зъби. Гъста козина избуя по цялото тяло на гиганта и го предпази от ноктите на пантерата. Ръцете му, мятащи се на всички страни, се превърнаха в силни лапи. Гуенивар вече се биеше с огромен вълк и скоро щеше да изгуби предимството си.

Кемфана се промъкваше бавно, този път щеше да внимава повече с Дризт.

— Вие сте ги убили — промълви елфът на езика на гоблините, а гласът му беше толкова студен, че накара аленочервения баргест да замръзне на място.

Кемфана не беше глупав. Баргестът бе усетил бушуващата ярост в този мрачен елф и острието на ятагана му. Сега нямаше да се спусне необмислено насреща му. Този път щеше да направи друго. Чудовището призова неземните си магически умения и само за миг успя да изчезне — да премине през портала между измеренията — и да се появи точно зад гърба на Дризт.

Веднага щом Кемфана изчезна, мрачният елф се хвърли инстинктивно встрани. Ала ударът на баргеста беше по-бърз, уцели Дризт в средата на гърба и го запрати в края на стаята. Той се удари в стената, започна да се изправя и застана на колене, за да си поеме дъх. Този път Кемфана не го издебна, а се спусна право срещу него. Мрачният елф беше изпуснал ятагана си в средата на залата и не можеше да го достигне.

Огромният баргест-вълк — почти два пъти по-голям от Гуенивар — се претърколи и приземи върху пантерата. Огромните му челюсти изщракаха на милиметри от гърлото и Котката се съпротивляваше диво, за да ги задържи колкото се може по-далеч от себе си. Нямаше надежда, че ще победи този съперник, дори се съмняваше, че може да спечели и една битка срещу вълка. Единственото преимущество, което и бе останало, беше нейната подвижност.

Гуенивар се измъкна изпод чудовището, бърза като черна стрела, и побягна към изхода.

Улгулу нададе свиреп вой, хукна след нея, разкъса завесата на парчета и се спусна към помръкващата слънчева светлина.

В мига, в който баргестът събори завесата, Гуенивар се озова вън от пещерата, обърна се изведнъж и скочи към стръмните скали над входа. Когато огромният вълк излезе, пантерата се приземи на гърба му и отново започна да го хапе и дере с острите си нокти.

— Улгулу уби фермерите, не аз — изрева Кемфана, докато се приближаваше. Чудовището мина покрай ятагана на Дризт и го изрита в другия край на залата. — Улгулу иска теб. Теб, защото уби гнолите му. Но аз ще те убия, мрачни войне. Ще пирувам с живителната ти сила и ще стана още по-могъщ!

Мрачният елф едва си поемаше дъх, едва чуваше думите. В съзнанието си различаваше само образите на убитите фермери и спомените за тях му вдъхнаха кураж. Баргестът се приближи още повече. Дризт впери зъл поглед в чудовището, а изражението му беше толкова непоколебимо и решително, сякаш не съзнаваше отчаяното си положение. При вида на тези присвити, пламнали от гняв очи, Кемфана се поколеба и Дризт веднага се възползва от момента. Не за пръв път се биеше с огромни чудовища, беше се сражавал дори с клюнести изчадия. Ятаганите му винаги слагаха край на тези битки, но в първоначалните си атаки Дризт бе използвал само тялото си. Болката в гърба му не можеше да се сравни по сила с яростта, надигаща се в душата му. Той се отблъсна от стената, претърколи се и се шмугна между краката на Кемфана, след което успя да се обърне и да сграбчи чудовището за коленете.

Напълно спокойно баргестът се наведе, за да улови гърчещия се мрачен елф, ала Дризт успя да се изплъзне от ръката му за миг, достатъчен, за да му спечели предимство. Кемфана продължаваше да не обръща внимание на атаките и когато най-накрая загуби равновесие, се прекатури с охота — мислеше си, че така ще премаже дребния, но издръжлив мрачен елф. Ала Дризт отново се оказа по-бърз от него. Той се претърколи под тялото на гиганта, скочи на крака и хукна към другия край на залата.

— Не, няма да ти позволя! — нададе вой Кемфана и запълзя по пода.

В мига, в който Дризт сграбчи ятагана си, две огромни ръце го хванаха през кръста и го повдигнаха от земята.

— Ще те размажа и ще те изям! — изрева чудовището и елфът наистина чу как едно от ребрата му изпука. Опита се да се извърти, за да види противника си, но после се отказа и се концентрира върху това как да освободи ръката си, държаща ятагана.

Още едно ребро се пропука. Огромните ръце на Кемфана го стискаха все по-силно. Баргестът не искаше просто да убие този мрачен елф, той искаше да го изяде и да пирува с живителната му сила, благодарение на която щеше да стане по-зрял и могъщ.

— Ще те изям, елфе — смееше се гигантът. — Ще пирувам!

Черпейки сила от образите на фермерското семейство в съзнанието си, Дризт сграбчи ятагана с две ръце и успя да го вдигне нагоре, над главата си. Острието навлезе в отворената, гладна паст на Кемфана и потъна в гърлото му.

Дризт започна да извива и върти оръжието си с всичка сила.

Огромният баргест се замята диво. Мускулите и ставите на елфа едва не се скъсаха от напрежение, но той се съсредоточи върху целта си — дръжката на ятагана — и продължи да я извива и върти.

Кемфана се строполи тежко и се претърколи върху Дризт с надеждата, че го премаже до смърт. Болка нахлу в съзнанието на мрачния елф.

— Не! — изкрещя той и съсредоточи цялата си воля за живот върху образа на малкото, пепеляворусо момче, заклано в леглото си.

От гърлото на Кемфана излизаха гъргорещи звуци, въздухът свистеше през задушаващата го кръв. Когато съществото върху Дризт престана да мърда, мрачният елф разбра, че е спечелил битката.

Искаше му се просто да се свие на кълбо и да възобнови нормалното си дишане, но сражението съвсем не беше към своя край. Елфът изпълзя изпод Кемфана, избърса кръвта — собствената си кръв — от устните си, изтръгна ятагана от гърлото на чудовището и намери кинжала си.

Усещаше, че раните му са сериозни и че могат да се окажат дори смъртоносни, ако не се погрижеше навреме за тях. Дишаше тежко, дробовете му се пълнеха с кръв, но той сякаш не забелязваше това, защото Улгулу, чудовището, което бе убило фермерите и децата им, беше още живо.

Гуенивар отскочи от гърба на огромния вълк и отново се приземи върху стръмния скален насип над входа на пещерата. Улгулу се завъртя, изръмжа и подскочи към пантерата, драскайки с нокти по камъните, мъчейки се да се изкачи по-нагоре.

Пантерата подскочи отново, приземи се върху гърба на баргеста-вълк, обърна се и впи нокти в козината му. Чудовището се обърна, но Гуенивар за пореден път се озова върху скалите. Играта на „удряй и бягай“ продължи още няколко мига. Пантерата все така нападаше, после се оттегляше, но най-накрая вълкът успя да разгадае тактиката й и да я повали на земята с огромните си челюсти. Котката се изви и побягна, но се приближи прекалено много до стръмната пропаст. Улгулу се надвеси над Гуенивар и препречи пътя и за бягство.

Дризт се появи на входа на пещерата точно в мига, в който вълкът започна да избутва пантерата към ръба на пропастта. Камъчета се затъркаляха надолу по клисурата. Задните лапи на пантерата се подхлъзнаха надолу, после отново се изкачиха на ръба и се опитаха да се задържат. Дризт знаеше, че дори могъщата Гуенивар не може да се противопостави на тежестта и силата на този баргест.

Мрачният елф разбра, че едва ли ще успее да я спаси навреме. Той извади фигурката от черен оникс и я хвърли близо до котката.

— Върви си, Гуенивар! — заповяда Дризт.

Пантерата обикновено не би оставила господаря си в такъв тежък момент, но този път разбра намеренията му.

Улгулу я притискаше с всичка сила, неотстъпно я тласкаше към пропастта.

Изведнъж чудовището се озова срещу неуловима мъгла. И вълкът се наведе назад и се закатери диво, събаряйки много камъни, както и статуетката, в пропастта. Той загуби равновесие, не може да се задържи и в следващия миг летеше към дъното на клисурата.

Костите му отново изпукаха, а гъстата му козина изтъня — трансформиран като вълк, Улгулу не можеше да прави заклинанието си за левитация.

Отчаян, баргестът концентрира цялата си мощ и се опита да възвърне гоблиноидната си форма. Вълчата му муцуна се скъси и се превърна в лице със сплескани черти, а лапите му се удебелиха и превърнаха в ръце.

Полупреобразеното създание не успя да възвърне истинската си форма докрай и се разби в камъните.

Дризт пристъпи към ръба на пропастта, направи заклинание за левитация и започна да се спуска бавно към дъното на клисурата, без да се отдалечава много от каменната стена. Както и последния път, заклинанието бързо изчерпа силата си и последните двайсет фута от разстоянието до земята Дризт се удряше в стената, в отчаян опит да се задържи или да забави скоростта си. Мрачният елф се удари тежко в твърдата скала, видя баргестът да се гърчи на няколко крачки от него, помъчи се да се изправи, за да се защити, но изведнъж всичко наоколо потъна в мрак.

Изведнъж съзнанието му се пробуди от силен рев. Мрачният елф не знаеше колко часа са минали откакто лежеше в несвяст.

Беше мрачна и облачна нощ. Малко по малко замаяният и ранен Дризт си припомни станалото през деня. Почувства облекчение, когато видя, че Улгулу все още лежи на земята до него — полу-гоблинът, полувълк изглеждаше очевидно мъртъв.

Ревът повторно огласи клисурата. Идваше от високото, от пещерата и мрачният елф погледна нагоре към ръба на пропастта. Там стоеше Пиводън, планинският великан, завърнал се от лов и разгневен от кръвопролитието, което бе заварил.

Веднага щом успя да се изправи, Дризт осъзна, че няма да издържи още една битка. Той се огледа наоколо, намери фигурката от черен оникс и я пусна в кесийката си.

Не беше много разтревожен за Гуенивар. Пантерата бе преживявала и по-тежки сблъсъци — беше попадала в обсега на експлодиращ магически жезъл, беше потънала в скала, заедно с един разгневен земен дух, и дори бе падала в киселинно езеро. Фигурката изглеждаше невредима и Дризт беше сигурен, че пантерата възстановява силите си в своя звезден дом.

Точно сега обаче, мрачният елф не можеше да си позволи подобна почивка. Великанът бе започнал да се спуска по скалния насип.

Дризт хвърли последен поглед към Улгулу и изпита мимолетно удовлетворение, което не можеше да заличи горчивите и болезнени спомени за изкланото фермерско семейство. Елфът се спусна към дивите планини, бягайки от великана и от вината.

8 Следи и Загадки

Беше изминало повече от денонощие от кръвопролитието, когато един от съседите на семейство Тисълдаун реши да посети отдалечената ферма. Миризмата на смърт посрещна посетителя и той разбра какво се бе случило, още преди да влезе в къщата или хамбара.

Един час по-късно, когато се завърна във фермата, съседът водеше със себе си кмета Делмо и още няколко въоръжени мъже. Те обиколиха нивите около къщата, после предпазливо влязоха вътре, сложили парцали на лицата си, за да не усещат отвратителната миризма.

— Какво чудовище може да е сторило това? — запита се кметът.

Вместо отговор, от спалнята на децата излезе един от фермерите — в ръката си държеше счупен ятаган.

— Оръжието на мрачния елф? Трябва да намерим МакГрисъл.

Делмо се поколеба. Той очакваше подкреплението от Сундабар да пристигне всеки момент и смяташе, че Ястреборъката Чучулига ще се справи по-добре отколкото избухливия и неконтролируем планинец.

Ала кметът не успя да възрази. Ръмженето на кучетата извести на всички, че Роди МакГрисъл бе пристигнал. Мърлявият широкоплещест мъж влезе в кухнята. Цялото му лице беше покрито в ужасни белези и кафява, засъхнала кръв.

— Елфическо острие! — извика той, веднага щом разпозна оръжието. — Същото, което оня мрачен елф използва срещу мен!

— Пазителката скоро ще пристигне — започна Делмо, но МакГрисъл не го слушаше. Той обикаляше из кухнята и спалнята, побутваше труповете с крак и се навеждаше, за да ги огледа и да потърси следи.

— Видях стъпките отвън — каза изведнъж планинецът. — Били са двама струва ми се.

— Мрачният елф не е сам — заяви кметът. — Още една причина да почакаме отряда от Сундабар.

— Ха! А откъде си сигурен, че ще дойдат? — изсумтя Роди. — Ще тръгна след елфа още сега, докато следата му е още прясна и кучетата могат да я надушат!

Няколко от събралите се фермери закимаха одобрително, докато Делмо не им напомни с какво същество си имат работа.

— Един-единствен мрачен елф успя да те повали, МакГрисъл — заяви кметът. — Сега смяташ, че са двама или повече. Как искаш да отидем и да ги заловим?

— Лошият късмет ме повали, а не друго! — тросна се Роди, после се огледа наоколо и се обърна към нерешителните фермери. — В кърпа ми беше вързан тоя мрачен елф!

Мъжете започнаха да бъбрят разтревожено и да си шепнат един на друг, когато кметът хвана МакГрисъл за ръката и го дръпна в другия край на стаята.

— Изчакай един ден — помоли го Делмо. — Ще имаме повече шансове за успех, когато пазителката дойде.

Роди не изглеждаше сигурен.

— Това си е моя битка — изръмжа той. — Той уби кучето ми и ми остави тези грозни белези.

— Искаш го, ще го получиш — обеща Делмо, — но тук не става дума само за кучето и гордостта ти.

Лицето на МакГрисъл се изкриви злобно, но кметът беше непоколебим. Ако в местността наистина върлуваше отряд мрачни елфи, това означаваше, че животът на всички в Малдобар бе в опасност. Докато чакаха помощ от Сундабар, най-голямата защита на малкото фермерско общество беше неговата сплотеност, а тя щеше да бъде разрушена, ако Роди поведеше мъжете, които и без това не бяха много, на бой с мрачните елфи. Бенсън Делмо беше достатъчно проницателен и знаеше, че не може да промени намеренията на МакГрисъл. Планинецът беше дошъл в Малдобар преди няколко години и бе останал там, но като цяло той беше скитник и не дължеше нищо на града.

Роди се обърна на другата страна, за да сложи край на разговора, но кметът го сграбчи за ръката и го завъртя към себе си. Кучето на Роди оголи зъби и изръмжа, но заплахата беше нищожна в сравнение с ужасния зловещ поглед, който МакГрисъл отправи към кмета на Малдобар.

— Ще имаш твоя мрачен елф — бързо промълви Делмо, — но, умолявам те, почакай докато дойде помощ от Сундабар — настоя той, после бързо премина към аргументите, които наистина щяха да повлияят на едрия планинец. — Аз не съм от бедните, МакГрисъл, а ти, доколкото си спомням, беше ловец на глави, преди да дойдеш в Малдобар. Надявам се, все още си такъв.

Възмущението, изписано по лицето на планинеца, бързо се замени с любопитство.

— Изчакай да дойде помощта, после иди и залови мрачния елф — кметът спря, за да помисли какво да му предложи. Нямаше никакъв опит в подкупите, не искаше да даде прекалено ниска цена и да угаси интереса, който бе събудил току-що, нито пък искаше да развързва кесията си повече от необходимото. — Хиляда златни жълтици за главата на елфа.

Роди Макгрисъл имаше опит в наддаванията. Той прикри добре задоволството си — предложението на кмета надвишаваше обичайното му възнаграждение поне пет пъти, а и без награда, пак би тръгнал след мрачния елф.

— Две хиляди! — промърмори планинеца, решил, че тази цена може да компенсира всичките му нещастия.

Кметът усети как му прилошава от неочакваната сума, но въпреки това не престана да си напомня, че съдбата на града е заложена на карта.

— И нито жълтица по-малко! — добави Роди и кръстоса силните си ръце пред гърдите.

— Почакай да дойде лейди Чучулига — примирено заяви Делмо, — и ще получиш твоите две хиляди.

Цяла нощ Пиводън вървя по следите на ранения мрачен елф. Огромният планински великан не беше сигурен какво е отношението му към смъртта на Улгулу и Кемфана — двамата баргести, който бяха отнели не само бърлогата, но и свободата му. Знаеше, че вероятно би се уплашил от всеки неприятел, способен да победи двете чудовища, ала убиецът — мрачен елф бе ранен сериозно.

Дризт разбираше, че е преследван, но не можеше да стори нищо, за да прикрие следите си. Единият му крак, изкълчен по време на падането в клисурата, се влачеше болезнено и елфът правеше всичко, което е по силите му, за да запази преднината си пред великана. Когато настъпи яркото и свежо утро, положението на Дризт се утежни още повече. Той дори не се надяваше, че ще успее да избяга от планинския гигант на дневната светлина.

Пътеката го отведе в един участък, покрит с различни по височина дървета, растящи там, където корените им бяха открили пролука в многобройните скални късове. Дризт нямаше друг избор, освен да продължи да бяга. Реши да прекоси горичката, но когато се облегна на едно голямо дърво, за да си поеме дъх, изведнъж му хрумна идея — бе забелязал клоните на дърветата — ниски, меки и наподобяващи канап.

Мрачният елф се обърна назад към пътеката. С тромава крачка непреклонният планински великан прекосяваше едно голо каменисто пространство. Със здравата си ръка, Дризт извади ятагана и отсече най-дългия клон, който намери. После се огледа за подходяща скала.

Измина около половин час, докато великанът навлезе в малката горичка, размахващ дървена сопа в огромната си ръка. Пиводън спря изведнъж — иззад едно от дърветата изскочи раненият мрачен елф и застана на пътя му.

Дризт едва не въздъхна от облекчение, когато великанът се закова точно на определеното място. Беше се опасявал, че огромното чудовище ще продължи напред и ще го убие, защото знаеше, че е ранен и не би могъл да се отбранява. За да се възползва от колебанието на великана, Дризт изкрещя: „Стой!“ на езика на гоблините и направи малко заклинание, което обви гиганта в лилави вълшебни пламъци.

Пиводън се поразмърда неспокоен, но не направи нито крачка към странния си и опасен враг. Дризт се загледа с любопитство в потропващите крака на великана.

— Защо ме преследваш? — попита той. — Нима и ти желаеш да споделиш вечния сън на баргестите?

Пиводън навлажни изсъхналите си устни с дебелия си език. Дотук срещата се развиваше много по-различно от очакваното. Великанът се опитваше да потисне инстинктивните си потребности, който го бяха довели дотук, опитваше се да обмисли възможностите си.

Улгулу и Кемфана бяха мъртви. Това означаваше, че той ще може да си върне пещерата. Но гнолите и гоблините също ги нямаше, а дребният досаден куиклинг не се бе мяркал отдавна. Изведнъж в главата на великана проблесна една мисъл.

— Приятели? — попита с надежда Пиводън.

Дризт почувства облекчение, че е избегнал битката, но предложението на великана го настрои скептично. Бандата на гнолите му бе предложила почти същото и това бе довело до пагубен край, а и този великан очевидно бе свързан с чудовищата, убили фермерското семейство.

— Приятели, но с каква цел? — попита неуверено мрачният елф, с напразната надежда, че това същество може да се ръководи от принципите си, а не от жаждата за кръв.

— Да убиваме — отвърна Пиводън сякаш отговорът бе очевиден.

Дризт изръмжа и яростно отметна глава назад, а гъстата му, бяла коса диво се развя. С рязко движение елфът посегна към ятагана си, без да се замисля дали кракът на великана е попаднал в примката на неговия капан.

— Ще те убия! — изрева Пиводън, забелязал неочаквания обрат на събитията, после вдигна сопата си за удар и направи огромна крачка напред, крачка, препъната от жилавия клон, увил се като змия около крака му.

Дризт се замисли дали да нападне великана. Напомни си, че капанът му е проработил и че той самият, в сегашното си състояние, едва ли би могъл да оцелее в битка с огромното същество.

Пиводън погледна към крака си и изрева от ярост. Клонът не беше най-здравата примка, а и не бе особено стегнат — ако се наведеше планинският великан можеше с лекота да се освободи, но огромното същество не се славеше със своята интелигентност.

— Ще те убия! — отново изрева великанът и с все сила ритна с крак, за да махне ужасния клон от крака си.

Задвижена от силата на удара, огромната скала, скрита в гъсталака и завързана за другия край на клона, полетя напред и се заби в гърба на великана.

Пиводън се канеше да изреве за трети път, но от гърдите му се изтръгна само свистящ въздух.

Тежката сопа падна на земята, а великанът, притиснал с ръка кръста си, се отпусна тежко на едно коляно.

Дризт се поколеба за миг — не знаеше дали да избяга или да го убие. Не се страхуваше за себе си, великанът нямаше скоро да тръгне по следите му, но не можеше да забрави зловещото му изражение, когато бе заявил, че иска да убиват заедно.

— Колко още семейства искаш да убиеш? — попита Дризт на езика на мрачните елфи.

Пиводън не разбра думите му, само изсумтя и изръмжа от болка.

— Колко? — попита отново Дризт, очите му се присвиха заплашително, а ръката му стисна здраво дръжката на ятагана.

Ударът му беше светкавичен и силен.

Бенсън Делмо беше безкрайно щастлив, когато помощта от Сундабар — Ястреборъката Чучулига, тримата и войни и мъдрото джудже Фрет — пристигнаха привечер на същия ден. Кметът им предложи да хапнат и да си починат, но Чучулигата чу за кръвопролитието във фермата на Тисълдаун и веднага се отправи към местопрестъплението, заедно с другарите си, следвани от Делмо, Роди МакГрисъл и още няколко любопитни фермери.

Когато пристигнаха в отдалечената ферма, тя остана много разочарована. Важните улики бяха погребани под стотици други следи, а много от предметите в къщата, дори и труповете, бяха пипани и премествани. Въпреки това пазителката и опитните и другари обиколиха методично наоколо, опитвайки се да разберат колкото се може повече за отвратителните убийства, станали в къщата.

— Неразумни хора! — сгълча фермерите Фрет, когато тя и останалите привършиха с огледа на местопрестъплението. — Сами сте помогнали на враговете си!

Няколкото от мъжете, включително и кмета на Малдобар, се огледаха виновно наоколо, но Роди изръмжа и се надвеси над спретнатото джудже. Чучулигата побърза да се намеси.

— Унищожили сте някои улики, когато сте били тук по-рано — спокойно обясни на кмета тя, после пристъпи между Фрет и едрия планинец. Беше чувала много истории за МакГрисъл и репутацията му — мъжът се славеше като непредсказуем и избухлив.

— Не знаехме… — опита се да обясни Делмо.

— Разбира се, че не сте — отвърна пазителката. — На ваше място всеки би постъпил така.

— Всеки аматьор — отбеляза Фрет.

— Да си затваряш устата! — изръмжа МакГрисъл. Кучето му също оголи зъби и заръмжа.

— Успокой се, добри човече — помоли го пазителката. — Имаме си достатъчно врагове извън Малдобар, не ни трябват и тук.

— Аматьори? — закрещя планинецът. — Преследвал съм стотици врагове! Научих достатъчно за този мрачен елф, за да го намеря.

— Сигурен ли си, че е бил мрачен елф? — попита с искрено съмнение Чучулигата.

Роди кимна и един фермер, застанал наблизо, извади счупения ятаган.

— Елфическо острие — грубо заяви Роди и посочи към белезите си. — Виждал съм го отблизо!

Пазителката огледа раздраното лице на планинеца и веднага се досети, че тези рани не са нанесени от острия като бръснач ятаган, но не виждаше смисъл да продължава да спори с МакГрисъл.

— Имаше и следи от мрачен елф — продължи той. — Следи от ботуши, подобни на тези, които открихме в гората, където бе забелязан той.

Ястреборъката погледна към хамбара и всички насочиха погледите си натам.

— Онази врата е била изкъртена от същество с огромна сила — отбеляза тя. — По-младата жена, чийто труп намерихме вътре, не е била убита от мрачен елф.

Роди МакГрисъл обаче, не се предаваше лесно.

— Нашият мрачен елф не е сам — заяви той. — Води със себе си една огромна черна пантера. Едро, проклето животно!

Думите на планинеца не разсеяха подозренията на Ястреборъката. Пазителката не беше видяла следи от лапи в хамбара, а и начинът, по който бе разкъсана и изядена жената, не отговаряше на знанията и за огромните котки. Тя обаче, не сподели мислите си с грубия мъж. Виждаше, че той не желае да чуе нищо, което би могло да обори заключенията му.

— Е, ако сте се уморили от това място, да тръгваме по следата — оживи се Роди. — Кучето ми познава миризмата му, а и без това му дадохме достатъчно преднина!

Чучулигата погледна разтревожена към кмета на Малдобар, но той се обърна, смутен от проницателните и очи.

— Роди МакГрисъл ще дойде с вас — обясни Делмо, като едва изговаряше думите искаше му се да не бе сключвал прибързаната сделка с едрия планинец.

Сега, когато виждаше колко хладнокръвна и спокойна е пазителката и нейните войни и колко различни са от избухливия и опърничав МакГрисъл, кметът разбираше, че е по-добре те сами да се заемат със ситуацията. Ала, уви, сделката си беше сделка.

— Само той от Малдобар ще се присъедини към вас — продължи Делмо. — Роди е преследвач, наемник. Познава района по-добре от всеки друг.

За учудване на Фрет, Чучулигата отново се въздържа.

— Слънцето скоро ще залезе — заяви тя. После се обърна към МакГрисъл: — Тръгваме утре призори.

— Дадохме достатъчно преднина на този мрачен елф! — възрази Роди. — Трябва веднага да го заловим!

— Ти смяташ, че мрачният елф се крие и бяга от нас — спокойно отвърна Дав, макар че този път гласът и звучеше по-остро и непоколебимо. — Колко мъртъвци са смятали същото за враговете си?

Озадачен, Роди не отговори.

— Мрачният елф или отрядът му, вероятно се спотайват наблизо — продължи пазителката. — Искаш да се сблъскаш с тях неочаквано ли, МакГрисъл? Ще ти е приятно ли да се биеш с отряд мрачни елфи посред нощ?

Роди вдигна ръце, изръмжа, обърна се и важно се отдалечи, следван от кучетата си.

Кметът предложи на Чучулигата и другарите и да преспят в собствената му къща, но те предпочетоха да останат близо до фермата на Тисълдаун. Когато фермерите се разотидоха, тя се усмихна, а Роди си устрои лагер недалеч от сундабарския отряд, за да ги наблюдава отблизо. Зачуди се какво ли ще спечели МакГрисъл от това преследване — беше убедена, че в случая не става дума само за отмъщение, за белязаното му лице или загубеното ухо.

Не след дълго, джуджето, пазителката и Габриел се настаниха край лагерния огън в двора на фермата, а елфът-стрелец и другият войн от групата застанаха на пост.

— Наистина ли ще позволиш на това чудовище да дойде с нас? — попита джуджето.

— Това е техният град, скъпи Фрет — обясни му Дав. — Не мога да отрека, че МакГрисъл познава района.

— Но той е толкова мръсен — изсумтя джуджето.

Дав и Габриел се спогледаха усмихнати. Осъзнал, че няма да постигне нищо с аргументите си, Фрет разстла постелята си и се мушна в нея, като нарочно обърна гръб на останалите.

— Добрият стар Фредегар — промърмори Габриел. Чучулига се усмихна, но войнът забеляза искрената загриженост, изписана на лицето на пазителката. — Проблем ли има, лейди? — попита той.

Чучулигата сви рамене.

— Нещо не е наред в тази ситуация — започна тя.

— Жената в хамбара не е убита от пантера — отбеляза Габриел. Той също бе забелязал някои несъответствия.

— Фермерът, убит в кухнята, този, когото нарекоха Бартоломю, също не е убит от мрачен елф — добави пазителката. — Гредата, в която е бил счупен вратът му, е почти разбита. Само великан може да притежава подобна сила.

— Магия? — попита Габриел.

Жената повторно сви рамене.

— Магията на мрачните елфи е малко по-фина, според нашия мъдрец — каза тя и погледна към джуджето, което отдавна хъркаше, при това доста шумно — и по-изкусна. Фрет не вярва, че елфическата магия може да убие Бартоломю или жената по такъв жесток начин, нито пък да разбие вратата на хамбара. А и в следите забелязах нещо особено.

— Две следи от стъпки — заяви Габриел. — Едните оставени почти ден по-късно.

— И с различна дълбочина — добави Ястреборъката. — И едните, и вторите, могат наистина да принадлежат на мрачен елф, но първите, тези на убиеца, са прекалено дълбоки.

— Може да е шпионин на мрачните елфи — предположи войнът. — Омагьосан обитател на долните земи? Истинският мрачен елф е дошъл на другия ден, за да огледа работата на своето чудовище.

Този път и Габриел сви объркано рамене.

— Ще разберем — успокои го пазителката.

Войнът запали лулата си, а тя оправи постелята си и се приготви за сън.

— О-господарю, мой-господарю — завайка се Тифанис, когато видя гротескно премазания, полу-трансформиран баргест.

Куиклингът не тъжеше особено нито за Улгулу, нито за невръстния му брат, но смъртта на двата звяра щеше да се отрази драстично на бъдещето на дребния зъл дух. Той бе обединил силите си с Улгулу заради взаимната изгода.

Преди появата на баргестите, Тифанис прекарваше дните си в самота, като крадеше, когато и каквото можеше от близките селища. Беше уредил живота си добре, но въпреки това се чувстваше самотен и нещастен.

Улгулу беше променил всичко. Армията на баргеста му предлагаше защита и приятелство, а Улгулу, който винаги планираше нови и все по-ужасни убийства, непрекъснато го пращаше на различни важни и отговорни мисии.

Сега Тифанис трябваше да се прости с този живот — двамата баргести бяха мъртви и дребният дух не можеше да стори нищо, за да промени този факт.

— Пиводън? — запита се изведнъж куиклингът. Единственото създание, липсващо от бърлогата, бе именно планинският великан, а той можеше да се окаже добър другар.

Тифанис бързо откри следите му, водещи от пещерата и навлизащи дълбоко в гората. Малкият дух запляска развълнувано с ръце, може би около стотина пъти за изминалата секунда, после се стрелна напред, за да открие новия си приятел.

Високо в планините, Дризт До’Урден наблюдаваше светлините на Малдобар за последен път. Откакто бе слязъл в подножието на планината, след неприятната случка със скункса, мрачният елф се бе сблъскал с един кръвожаден свят, който не се различаваше особено от непристъпните владения на Подземния мрак. Всички надежди, които бяха пламнали у него докато наблюдаваше щастливото фермерско семейство, сега бяха убити, заровени под тежестта на вината и ужасните спомени от кръвопролитието, които щяха да го преследват вечно.

Физически Дризт вече се чувстваше малко по-добре — можеше да си поема дъх, въпреки пронизващата болка, а и раните по ръцете и краката му бяха започнали да се затварят. Щеше да оцелее и този път.

Загледан в светлините на Малдобар, поредния град, който никога нямаше да нарече свой дом, Дризт До’Урден се зачуди дали това не е за добро.

9 Преследването

— Какво е това? — попита Фрет и побърза да се скрие в диплите на късото зелено наметало на Ястреборъката Чучулига.

Пазителката, дори и Роди, се приближиха внимателно към странното създание, което лежеше простряно на земята и изглеждаше съвсем мъртво. За пръв път през живота си виждаха подобно същество — то приличаше на необичайна кръстоска между огромен гоблин и вълк.

С приближаването си към тялото, преследвачите набираха все повече кураж и накрая наистина се убедиха, че създанието е мъртво. Чучулигата се приведе над него и го побутна с меча си.

— Според мен е умряло преди повече от денонощие — заяви тя.

— Но какво е то? — отново попита Фрет.

— Някаква кръстоска — измърмори Роди.

Пазителката разгледа отблизо странните стави на създанието. Забеляза и многобройните рани по него, наподобяващи раните, оставяни от ноктите и зъбите на огромните котки.

— Променял е формата си — предположи Габриел, без да сваля бдителния си поглед от близките скали.

Чучулигата кимна.

— И е загинал преди края на трансформацията — добави тя.

— Не съм чувал за гоблини, които разполагат с такава магическа сила — възрази Роди.

— О, има ги — започна Фрет, приглаждайки ръкавите на меката си туника. — Имаше, по-точно. Гръби Безразсъдния, преобразен архимагьосник, който…

Някъде от високото се чу подсвирване и джуджето замлъкна. На ръба на клисурата стоеше елфът-стрелец Келиндил и размахваше живо ръце.

— Тук горе има още — извика той, когато всички погледнаха към него. — Двама гоблини и някакво гигантско същество с алена кожа. За пръв път виждам подобно създание!

Чучулигата огледа клисурата. Пазителката предполагаше, че ще може да се изкачи по стената й, но когато погледна към клетия Фрет разбра, че ще трябва да се изкачат по пътеката, да изминат разстоянието по-дълго от цяла миля.

— Ти оставаш тук — нареди на Габриел тя.

Непоколебимият мъж кимна и зае отбранителна позиция между няколко големи камъка, докато Чучулигата, Роди и Фрет се отправиха нагоре.

По средата на единствената криволичеща пътека, водеща към върха на клисурата, те срещнаха Дарда, другият войн от отряда. Набитият мускулест мъж почесваше наболата си брада и разглеждаше някакъв предмет, който приличаше на стоманен плуг.

— Това е на Тисълдаун! — извика Роди. — Виждал съм го във фермата. Счупен е, трябваше да се поправи!

— А какво прави тук горе? — попита пазителката.

— И защо по него има кръв? — добави Дарда и им показа петната по вдлъбнатата повърхност на плуга. Войнът погледна към дъното на пролома, после отново разгледа металния инструмент. — Някое клето създание се е ударило в него доста силно — замисли се на глас той, — а после е полетяло надолу в клисурата.

Всички втренчиха погледите си в пазителката, когато тя отметна гъстата коса от лицето си, обхвана брадичка с деликатната си, но силна ръка и се замисли, опитвайки се да намери ключа към тази нова загадка.

Уликите обаче, бяха прекалено малко. Само след миг тя вдигна отчаяно ръце и тръгна нагоре по пътеката. На края на клисурата, пътят се извиваше в друга посока и отдалечаваше от отвесната стена, но Чучулигата тръгна по самия край на дълбоката пропаст и стигна до мястото, намиращо се точно над скалите, при които бяха оставили Габриел. Войнът веднага забеляза пазителката и помаха, за да я успокои, че долу при него всичко е спокойно.

— Елате — помоли ги Келиндил и ги поведе към пещерата.

Веднага щом съзря кръвопролитието във вътрешното помещение, Чучулигата успя да си отговори на някои въпроси. В този миг, Фрет забеляза аленокожия гигантски труп в залата и извика:

— Невръстен баргест!

— Баргест ли? — озадачено попита Роди МакГрисъл.

— Разбира се — възкликна джуджето. — Това обяснява огромният вълк в пролома.

— Умрял е преди края на трансформацията — добави Дарда. — Множеството рани и ударът в земята са го убили.

— Баргест? — отново попита Роди, ала този път гласът му прозвуча доста раздразнено — едрият планинец не обичаше да го изключват от разговора, особено когато не можеше да проумее за какво точно става дума.

— Това е същество от друго измерение — обясни Фрет. — Твърдят, че е от Геена. Баргестите изпращат невръстните си деца в други измерения и светове, понякога дори и в нашия, за да се хранят и растат… — изведнъж джуджето млъкна, замисли се и промълви: — За да се хранят — наблегна на думите си то, обръщайки се към всички.

— Жената в хамбара! — спокойно промълви Ястреборъката Чучулига.

Членовете на отряда закимаха, съгласни с новите разкрития, но свъсеният МакГрисъл упорито продължаваше да подкрепя своята теория.

— Мрачният елф я е убил! — изръмжа той.

— В теб ли е счупеният ятаган? — попита пазителката.

Роди извади острието от една от многото си кожени дрехи.

Чучулигата взе оръжието и се наведе, за да огледа мъртвия баргест. Ятаганът отговаряше безпогрешно на раните на чудовището, особено на фаталната, нанесена в гърлото му. Жената се изправи, обърна се към МакГрисъл и вдигна ятагана:

— Твърдиш, че мрачният елф има две такива остриета — отбеляза тя.

— Кметът каза така — поправи я Роди. — А той го е чул от разказа на Конър, синът на Тисълдаун. Когато аз видях мрачния елф — натърти едрият планинец и прибра оръжието, — той имаше само един ятаган, този, с който е убил семейството на Тисълдаун!

Грубият МакГрисъл съвсем умишлено забрави да спомене, че мрачният елф наистина размахваше само един ятаган, но на колана си имаше не една, а две ножници.

Ястреборъката поклати подозрително глава.

— Мрачният елф е убил този баргест — каза тя. — Раните му са нанесени с подобно оръжие. Предполагам, че с другото острие, съответстващо на това, което е у теб сега. Ако погледнеш гоблините в преддверието, ще забележиш, че гърлата им са прерязани с ятаган, извит ятаган.

— Също като раните на Тисълдаун! — изръмжа Роди.

Чучулигата реши, че най-добре ще е да премълчи новите си предположения, но Фрет, който ненавиждаше едрия планинец, изрази на глас мислите на всички присъстващи, с изключение на МакГрисъл.

— Баргестът е убил семейството на Тисълдаун — заяви джуджето, припомняйки си двете следи от стъпки в двора на фермата. — Преобразен като мрачен елф!

Роди се ядоса, а пазителката се опита да усмири с поглед разбъбрилия се Фрет. Джуджето обаче, изтълкува това погрешно и реши, че погледът и е израз на удивлението от неговата забележителна мисъл, затова продължи гордо:

— Това обяснява двете следи от стъпки — първите, по-тежките, които принадлежат на бар…

— Ами съществото от клисурата? — обърна се Дарда към Чучулигата, разбрал желанието и да затвори [устата на Фрет. — Дали и неговите рани отговарят на извитото острие?

Пазителката помисли за миг и с леко кимване изрази благодарността си към война.

— Може би някои да — отвърна тя, после се обърна към Роди: — Но по-вероятно е да е убит от пантерата, котката, която ти твърдиш, че е собственост на мрачния елф.

Роди изрита мъртвия баргест.

— Мрачният елф уби семейството на Тисълдаун! — изръмжа той. Едрият планинец бе изгубил както кучето, така и ухото си, и нито едно заключение не можеше да му попречи да се сдобие с наградата от две хиляди златни монети, които кметът му бе обещал.

Някъде отвън се раздаде вик и сложи край на спора, за облекчение на пазителката и Роди. След като въведе групата в пещерата, Келиндил се бе върнал навън, за да проследи няколко следи, които бе открил.

Когато всички излязоха от бърлогата, елфът посочи към малкия отпечатък в мъха и промълви:

— Следа от ботуш. А това тук — той посочи няколко драскотини по камъните, — са ясни следи от борба. Предполагам, че мрачният елф е отишъл до ръба на клисурата и след това се е спуснал надолу в преследване на баргеста и пантерата, въпреки че засега това е само предположение.

Всички огледаха следите, открити от Келиндил, и само след миг пазителката, Дарда, и дори Роди, кимнаха одобрително.

— Трябва да се върнем в клисурата — предложи пазителката. — Може би ще открием следи отвъд пролома, които ще ни упътят и ще ни дадат по-ясна представа за станалото.

Роди почеса коричките от засъхнала кръв по главата си и пренебрежително погледна към Чучулига.

Въобще не го интересуваше нейната „по-ясна представа за станалото“. Той вече си бе направил необходимите заключения и то преди много време. Роди МакГрисъл беше решен на всяка цена да отсече главата на мрачния елф и Ястреборъката Чучулига знаеше това.

Пазителката обаче, все още не беше много сигурна кой е извършил всички убийства. Много въпроси оставаха без отговор както за нея, така и за останалите от групата. Защо мрачният елф не бе убил децата на Тисълдаун, когато ги бе срещнал в планината? Ако историята на Конър беше вярна, защо той бе върнал оръжието на момчето? Чучулигата бе твърдо убедена, че не мрачният елф, а баргестът е убил семейството на Тисълдаун, но защо тогава елфът бе дошъл в бърлогата на двете чудовища? Ако е бил техен съюзник, защо дружбата им е завършила по този начин? Още по-интригуващ за пазителката, чиято цел беше да защитава безсилните в безкрайната война между добрите и злите раси, беше въпросът дали мрачният елф не бе открил пещерата на баргеста, за да отмъсти за жестоко изкланото фермерско семейство? Тя подозираше, че именно това е истината, но не можеше да проумее мотивите на мрачния елф. Баргестът бе убил фермерите, а това бе привлякло вниманието на цял Малдобар — дали това не бе разгневило мрачният елф, дали това не бе провалило някое нападение на отрядите от Подземния мрак? И този път парченцата от загадката не пасваха напълно едно на друго. Ако мрачните елфи планираха нападение над Малдобар, нито един от тях не би се разкрил предварително. Нещо в душата на пазителката и подсказваше, че този мрачен елф е действал сам — той бе тръгнал сам и бе отмъстил за убитите фермери. Жената сви рамене. Реши, че си внушава и проявява твърде голям оптимизъм и си припомни, че мрачните елфи обикновено не постъпват като пазителите.

Докато петимата слязат надолу по тясната пътека и се върнат при трупа на огромното чудовище, Габриел вече бе открил стъпки, които водеха доста навътре в планината. И този път следите бяха две — едната на мрачния елф, а другата, по-прясната, на огромно, двуного същество — вероятно трети баргест.

— Какво е станало с пантерата? — изморено попита Фрет. Дългата полева експедиция, първата му от много години насам, бе започнала да го изтощава.

Чучулигата се засмя и поклати безпомощно глава. Всеки отговор пораждаше само нови въпроси.

Дризт продължи да се движи и през нощта. Бягаше, така както бе бягал толкова години, само че този път зловещата реалност беше друга. Той не беше убил фермерите, дори ги беше спасил от бандата на гнолите, но въпреки това те бяха мъртви. Дризт не можеше да избяга от този факт. Беше нахлул в живота им и то по собствена воля, и заради това те бяха убити.

На следващата нощ, след срещата си с планинския великан, Дризт забеляза лагерен огън, недалеч от бърлогата на баргестите. Мрачният елф знаеше, че това не е чисто съвпадение. Призова Гуенивар и прати пантерата надолу по лъкатушните планински пътеки, за да разбере какво става.

Неуморима пантерата се втурна напред, а гладката и черна козина остана невидима в мрачните сенки на нощта. Котката тичаше неуловимо бързо и не след дълго достигна лагера.

Ястреборъката Чучулига и Габриел си почиваха край лагерния огън и се забавляваха с безкрайните странности на Фрет. Джуджето старателно почистваше мекия си кожен жакет с една твърда четка и не спираше да мърмори.

Роди се бе разположил от другата страна на пътеката, в малка ниша между ствола на паднало дърво и огромна скала, а кучето спеше свито в краката му.

— Ох, погледни до къде ме докара тази мръсотия! — изстена Фрет. — Никога, никога няма да успея да почистя жакета си! Ще трябва да си купувам нов — джуджето погледна към пазителката, която напразно се опитваше да прикрие усмивката си, и продължи да мърмори: — Смейте се колкото искате, лейди. Ще платите за него от собствения си джоб, не се притеснявайте! — закани се Фрет.

— Ех, тежки трябва да са дните на онези, които купуват премените на едно джудже — добави Габриел и Чучулигата избухна в смях.

— Смейте се, щом ви е смешно! — тросна се Фрет и затърка с четката толкова силно, че проби дупка в дрехата си. — Дявол да го вземе! — изруга джуджето и захвърли четката на земята.

— Затваряйте си устите! — изръмжа Роди и помрачи веселото настроение на приятелите. — Да не искате да ви чуят мрачните елфи?

На лицето на Габриел се изписа непоколебимо изражение, но пазителката осъзна, че съветът на планинеца, макар и отправен по груб начин, бе уместен.

— Хайде, да си починем, Габриел — промълви тя. — Дарда и Келиндил скоро ще се върнат и ще стане наш ред да сме на пост. Пътят, който ни чака утре, едва ли ще е по-малко изморителен от днешния — тя погледна към Фрет и му намигна — и по-малко мръсен, разбира се.

Габриел сви рамене, дръпна от лулата си и скръсти ръце зад тила си. Такъв бе животът, на който се наслаждаваше както той, така и всичките му приятели, обичащи приключенията. Нямаше нищо по-хубаво от лагерния огън под звездите и песента на планинския вятър наоколо.

Фрет обаче, не можеше да си намери място на коравата земя, той се обръщаше и въртеше на всички страни, недоволстваше и ръмжеше през цялото време.

Габриел не трябваше да поглежда към Чучулигата, за да се досети, че тя споделя усмивката му. Не трябваше да поглежда и към Роди, за да разбере, че едрият планинец се дразни ужасно от непрестанния шум. Без съмнение тези звуци бяха незначителни за ушите на живеещото в града малко джудже, но за ушите на привикналите към живота на път, шумът беше доста неприятен.

Изведнъж кучето на Роди настръхна и изръмжа, а от гората се чу леко изсвирване.

Чучулигата и Габриел скочиха на крака и за секунда се озоваха в края на осветения от огъня кръг, там откъдето бе дошъл знакът на Дарда.

Задърпал кучето си, Роди се измъкна от своята ниша и заедно с останалите излезе от осветения кръг, за да могат очите му да привикнат към тъмнината.

Фрет, който бе прекалено зает със собственото си неудобство, най-накрая забеляза общото вълнение.

— Какво? — с любопитство попита джуджето. — Какво става?

След кратък тих разговор с Дарда, пазителката и Габриел се разделиха и обиколиха лагера в противоположни посоки, за да се уверят в безопасността на осветения периметър.

— Дървото — чу се тих шепот и Чучулигата веднага се сниши.

Само след миг тя различи Роди, прикрил се между близката скала и един храст. Едрият мъж бе хванал оръжието си в една ръка, а с другата стискаше здраво челюстите на кучето си, за да не излае.

Планинецът посоки с глава към широките клони на един самотен бряст и Чучулигата проследи погледа му. Отначало пазителката не можа да различи нищо необичайно между гъстите листа, но после съзря блясъка на жълти котешки очи.

— Пантерата на мрачния елф — прошепна тя.

Роди кимна.

Двамата стояха неподвижни и наблюдаваха. Знаеха, че и най-малкото движение може да уплаши животното. Няколко секунди по-късно Габриел се присъедини към тях, тихо се сниши към земята и се загледа в тъмната фигура, скрита в клоните на самотния бряст. И тримата осъзнаваха, че сега времето е техен съюзник. Без съмнение Дарда и Келиндил вече заемаха своите позиции.

Клопката им със сигурност щеше да успее, но в този миг джуджето напусна лагера и се блъсна право в Роди МакГрисъл. Планинецът загуби равновесие, инстинктивно протегна ръка, за да се подпре на скалата, а кучето му с див лай се спусна към бряста.

Като черна стрела, пантерата скочи от дървото и потъна в тъмната нощ. Този път обаче, късметът не беше на страната на Гуенивар — пътят й минаваше покрай засадата на Келиндил и острото зрение на опитния елф му позволи да я разгледа ясно и отчетливо.

Стрелецът чу лая и крясъците в далечината близо до лагера, но не можеше да проумее какво е станало. Но всяко колебание в душата на елфа се разсея, когато до него достигна ясният глас на Роди.

— Убий тази смъртоносна твар! — крещеше той.

Келиндил реши, че лагерът е бил нападнат от пантерата или господаря и, и пусна стрелата си. Омагьосаният връх се заби дълбоко в хълбока на Гуенивар в мига, в който тя профуча край него.

Само след миг се разнесе викът на Чучулигата. Пазителката укоряваше Роди.

— Недей! — изкрещя тя. — Пантерата не е направила нищо, с което да заслужи това!

Келиндил тръгна по следите на котката. Чувствителното му зрение му позволяваше да вижда в инфрачервения спектър и елфът с лекота различи топлите капки кръв, отдалечаващи се от лагера.

Не след дълго и останалите се присъединиха към него.

Келиндил забеляза Роди и красивото, обикновено спокойно лице на стрелеца се изкриви от гняв.

— Ти ме подведе, МакГрисъл — ядосано заяви елфът. — Заради думите ти раних същество, което не го заслужаваше! Предупреждавам те за пръв и последен път никога повече не постъпвай така!

Келиндил изгледа за последно едрия планинец, за да му покаже, че наистина държи на думите си, после тръгна надолу по кървавата следа.

В очите на Роди горяха гневни пламъци, но той се опита да ги потисне — разбираше, че е сам срещу четири сериозни противника и едно свъсено джудже. Едрият планинец насочи погледа си към Фрет — знаеше, че никой от останалите няма да укори постъпката му.

— А, ти си дръж езика зад зъбите, когато наоколо дебнат опасности! — изръмжа той на джуджето. — И си дръж смрадливите ботуши по-далеч от мен!

Когато групата тръгна след Келиндил, Фрет се огледа скептично наоколо.

— Смрадливи? — попита джуджето и дълбоко наскърбено погледна към лъснатите си ботуши. — Смрадливи? — обърна се то към пазителката, която спря и му се усмихна утешително. — Омърсени от онзи нечистоплътен планинец, но не и смрадливи!

Когато първите лъчи на слънцето надникнаха над източния хоризонт, Гуенивар докуцука до Дризт. Мрачният елф поклати безпомощно глава, макар че не беше много изненадан от стрелата, подаваща се от хълбока на пантерата. Знаеше, че няма друг избор. Той с неохота извади кинжала на куиклинга и с негова помощ извади стрелата.

Гуенивар изръмжа тихо, но не помръдна, нито се възпротиви, докато елфът извършваше болезнената процедура. Като привърши, колкото и да му искаше да останат заедно, Дризт позволи на пантерата да се завърне в Звездната равнина, където раната и щеше да заздравее по-бързо. Стрелата даде на мрачния елф цялата му необходима информация за новите преследвачи. Той се опасяваше, че много скоро щеше да му се наложи отново да повика Гуенивар. Застанал на една висока скала, Дризт впери поглед в издигащото се слънце, после в подножието на планинските пътеки, очакващ всеки миг да зърне поредния си враг.

Но разбира се, не видя нищо. Макар и ранена, Гуенивар бе избягала от преследвачите си, а за човек или друго подобно същество, лагерът се намираше на много часове път от скалата на Дризт. Мрачният елф обаче знаеше, че преследвачите му ще дойдат и отново ще го принудят да участва в нежелана битка. Дризт се огледа наоколо. Зачуди се какви капани да приготви, кое от преимуществата си да използва в схватката.

Спомените от последната му среща с хората — от човека с кучетата и фермерите — изведнъж промениха мислите на мрачния елф. В този случай причината за битката беше недоразумението, бариера, която Дризт не вярваше, че някога ще преодолее.

Мрачният елф не бе изпитал никакво желание да се бие с тях, не изпитваше желание и сега, въпреки раната на Гуенивар.

Слънцето се издигаше все по-високо в небето и раненият Дризт До’Урден, въпреки че бе възстановил силите си през нощта, все още искаше да се скрие в някоя тъмна и уютна дупка. Но сега не можеше да си позволи подобна почивка, не и ако искаше да победи в предстоящата битка.

— Колко дълго ще ме преследвате? — прошепна той срещу сутрешния вятър, после мрачно, но решително заяви: — Ще видим.

10 Въпрос на чест

— Пантерата е открила мрачния елф — заключи Чучулигата, след като тя и другарите и проучиха района в близост до скалите. Стрелата на Келиндил лежеше счупена на земята, почти на същото място, където свършваха следите на пантерата. — И после изведнъж се е изпарила.

— Така изглежда — съгласи се Габриел. Войнът се почеса по главата и оглежда неясните следи.

— Дяволска котка! — изръмжа МакГрисъл. — Върнала се е в ада, в отвратителния си дом.

„Къде, у вас ли“, искаше да каже Фрет, но благоразумието му попречи да изрази саркастичната си забележка.

Останалите също не коментираха думите на планинеца. Те нямаха отговор на тази загадка и за момента нямаха друго предположение. Ранената пантера беше изчезнала, както и прясната кървава диря, но кучето на МакГрисъл скоро надуши миризмата на Дризт. С див лай, животното тръгна по следата и всички го последваха. Опитните следотърсачи, Чучулига и Келиндил намериха и други улики, които им показаха, че са на прав път.

Пътеката се простираше надолу до подножието на планината, спускаше се сред гъстите дървета, прекосяваше голите скали и свършваше на ръба на дълбок пролом. Кучетата на Роди се отправиха към самия край на пътеката и дори направиха първата крачка надолу по каменистия склон.

— Проклети да са мрачните елфи с тяхната магия — промърмори Роди, после се огледа наоколо и удари с юмрук по дланта си. Знаеше, че ще му отнеме дълго време докато успее да заобиколи стръмната стена.

— Скоро ще се стъмни — отбеляза пазителката. — Да стъкмим лагера сега, а утре ще видим как ще прекосим пролома.

Габриел и Фрет кимнаха в съгласие, но Роди възрази.

— Следата още е прясна! — каза той. — Кучето трябва да се спусне долу, а ние трябва поне да го последваме, преди да се приготвим за пренощуване.

— Това може да ни отнеме часове… — запротестира Фрет, но Чучулигата прекъсна дребното джудже.

— Елате — подкани ги пазителката и се запъти на запад, където склонът беше стръмен, но не непреодолим.

Тя не беше съгласна с Роди МакГрисъл, но не желаеше да спори с представителя на Малдобар.

Когато слезе в пролома, отрядът откри само още загадки. Роди обикаляше навсякъде с кучето си, но не откри нито следа от неуловимия мрачен елф, а Чучулигата потъна в дълбок размисъл. Изведнъж истината проблесна в съзнанието и, а усмивката и я разкри и на останалите.

— Той си играе с нас! — изсмя се Габриел, досетил се какво бе развеселило пазителката. — Той ни доведе до самия пролом, защото е знаел, че ще си помислим, че е използвал магия, за да се спусне долу!

— Какви ги говориш? — ядоса се Роди, въпреки че той сам бе опитен следотърсач и много добре разбираше какво се е случило.

— Да не искаш да кажеш, че ще трябва да се изкачим отново горе? — завайка се Фрет.

Пазителката се засмя, но когато погледна към МакГрисъл, настроението и се изпари.

— Утре сутрин — промълви тя.

Този път планинецът не възрази.

На другата сутрин слънцето още не беше изгряло, когато групата се изкачи на върха на клисурата. Кучетата на Макгрисъл отново тръгнаха по следата на Дризт, връщайки се обратно на мястото откъдето бяха тръгнали — скалата, на която бе стоял елфът. Трикът бе прост, но в главите на всичките опитни следотърсачи се въртеше един-единствен въпрос: как този мрачен елф бе успял да се откъсне толкова от следата си, че да заблуди кучето на планинеца? Когато стигнаха до гъстите дървета, Ястреборъката Чучулига знаеше, че отговора се крие там.

Тя кимна на Келиндил, който сваляше тежката си раница. Ловкият елф се хвана за един нисък клон, залюля се, преметна се на другото дърво и започна да оглежда наоколо, за да разбере откъде бе минал мрачният елф. Клоните на дърветата се преплитаха и възможностите изглеждаха много, но не след дълго Келиндил намери посоката и поведе Роди и кучето му по новия път, минаващ встрани от гъсталака, заобикалящ горния склон на планината и свиващ към Малдобар.

— Градът! — извика ужасен Фрет, но останалите не му обърнаха внимание.

— Не е тръгнал към града — заяви Роди. Беше толкова заинтригуван, че съвсем бе забравил обичайния си гневен тон. Той бе ловец на глави и обичаше да е изправен пред достоен противник, поне по време на преследването. — Потокът — обясни МакГрисъл. Мислеше си, че този път е успял да разгадае загадката, която им бе приготвил мрачният елф. — Отправил се е към потока, за да мине по течението му, да се отърве от нас и да се върне в гората.

— Този мрачен елф е хитър съперник — отбеляза Дарда, напълно съгласен със заключението на едрия планинец.

— И вече има поне един ден преднина — добави Габриел.

Фрет въздъхна тежко и пазителката реши да обнадежди малкия си приятел:

— Не се страхувай — каза му тя. — Ние сме запасени с всичко, което ни е необходимо, но той — той ще трябва да спре, за да си потърси храна, да си улови нещо за ядене, докато ние можем да продължим.

— Ще спим само при нужда! — добави Роди, решен, че този път няма да позволи на останалите от отряда да го забавят. — И само за малко.

Фрет отново въздъхна.

— Ще пестим от провизиите си — добави Чучулигата, за да спечели благоразположението на Роди и защото реши, че е правилно да постъпят така. — И без това ще ни се наложи доста да се постараем, за да настигнем мрачния елф. Не искам никакви разтакавания.

— Ще пестим — тихо измърмори Фрет, въздъхна за трети път и погали корема си, за да се успокои. Колко много копнееше сега за малката си, уютна стаичка в замъка на Шлем в Сундабар!

Намерението на Дризт бе да навлиза навътре в планината, докато отрядът се откаже от преследването. Той продължи да прикрива следите си, често се връщаше назад и минаваше по дърветата, за да започне втора следа от съвсем друго място и в друга посока. Планинските ручеи прикриваха миризмата му, но преследвачите на Дризт не бяха аматьори, кучето на Роди беше от най-добрата ловна порода. Отрядът не само се движеше по следата на мрачния елф, през последните дни те дори успяха да скъсят значително разстоянието, което ги делеше. Дризт все още вярваше, че може да им избяга, но те се приближаваха все по-бързо и това породи в душата му нови, по-различни желания. Не беше направил нищо, с което да заслужи подобно преследване, дори бе отмъстил за смъртта на фермерското семейство. Беше се заклел, че занапред ще живее сам, че повече няма да застраши живота на никого, но мрачният елф познаваше самотата от дълги години. Не можеше да спре да поглежда през рамо — от любопитство, не от страх, а копнежът му към хората така и не намаляваше.

Най-накрая Дризт не издържа, повече не можеше да пренебрегва любопитството си към отряда, който го преследваше. Една мрачна нощ, докато наблюдаваше фигурите, бдящи над лагера, елфът разбра, че това любопитство може да му струва живота. Но вече бе твърдо късно да променя решението и намеренията си. Нуждите му го тласкаха натам към лагера на неговите преследвачи, към огъня, мержелеещ се на двайсетина метра от него.

Закачливият разговор между Чучулигата, Фрет и Габриел трогна душата на Дризт, въпреки че не разбираше думите им. Желанието му да влезе в лагера, обаче се изпари, когато забеляза Роди и злото му куче обикалящи из осветения от огъня кръг. Мрачният елф знаеше, че тези двамата никога не биха спрели, за да изслушат обясненията му.

Двама от членовете на отряда стояха на пост, единият беше елф, а другият — висок мъж. Дризт успя да се прокрадне незабелязан край човека. Беше се досетил правилно, че в мрака елфът ще вижда по-добре. Сега обаче, забравил всякаква предпазливост, той се запъти към другия край на лагера, към елфа, застанал на пост. През целия си живот Дризт бе срещал далечните си родственици от Повърхността само веднъж и то при ужасни обстоятелства. Тогава отряд от мрачни елфи, предвождани от него, бе нахлул сред една група веселящи се светли елфи и бе изклал всички, с изключение на едно малко момиченце, което Дризт успя да спаси. Подтикван от тези ужасни спомени, младият До’Урден изпитваше огромна нужда да види отново елф, жив и енергичен елф.

Келиндил усети чуждото присъствие, когато един малък кинжал изсвистя и едва не преряза тетивата на лъка му. Елфът се извърна на секундата и съзря лилавите очи на Дризт, застанал на няколко крачки от него.

Погледът на Келиндил блестеше в червено — ясен признак, че вижда Дризт в инфрачервения спектър. Мрачният елф кръстоса ръце пред гърдите си — този жест в земите на Подземния мрак означаваше мир.

— Най-накрая се срещнахме, тъмнокожи братовчеде — гневно прошепна Келиндил на езика на мрачните елфи, а светещите му очи злокобно се присвиха. Бърз като котка елфът извади изкусно изкования си меч, чието острие яростно блестеше с червен пламък.

Дризт беше смаян. Почувства се обнадежден, когато чу този елф да говори езика му, при това достатъчно тихо, за да не вдигне на крака целия лагер. Светлият елф беше висок колкото Дризт, с почти същите остри черти, но очите му бяха по-тесни, а русата му коса не бе толкова дълга и гъста, колкото бялата гъста коса на Дризт.

— Аз съм Дризт До’Урден — започна неуверено той.

— Името ти не ме интересува! — отвърна Келиндил. — Ти си мрачен елф. Нужно ми е да знам само това! Хайде, мрачни елфе. Ела и ми покажи кой е по-силен!

Дризт не беше извадил ятагана си и не възнамеряваше да го прави.

— Няма да се бия с теб… — гласът на младия До’Урден стихна в мига, в който осъзна, че думите му са безпомощни срещу силната омраза, която светлият елф изпитваше към него.

Дризт искаше да му обясни всичко, да му разкаже историята си, искаше му се да бъде оправдан от още един глас, а не само от своя собствен. Само ако друг — особено светъл елф — можеше да научи за премеждията му, да се съгласи с решенията му, да одобри постъпките му в един живот, изпълнен с толкова много кошмари, тогава вината щеше да падне от раменете на Дризт. Само ако можеше да постигне разбирателство с тези, които расата му мразеше, както той самият я мразеше, Дризт До’Урден щеше да е спокоен.

Но мечът на Келиндил не се спусна към земята, злобното изражение също не слезе от красивото му елфическо лице, което обикновено се усмихваше.

Дризт нямаше да бъде приет тук, нито сега, нито когато и да било. Нима винаги щяха да го преценяват погрешно, зачуди се той. Или може би той самият бъркаше в преценката си за околните, може би им приписваше повече добри качества, отколкото заслужаваха.

Това бяха най-притеснителните мисли, с които трябваше да се пребори Дризт, но не днес, защото търпението на Келиндил започваше да се изчерпва. Елфът насочи острието си срещу Дризт и тръгна срещу него.

Младият До’Урден не беше изненадан? Той отскочи назад и призова вродените си магически способности, пусна кълбо от непрогледен мрак върху приближаващия се елф.

Келиндил познаваше магията и разбираше този трик. Той смени посоката, върна се в задната част на кълбото и отново се хвърли напред с меча си.

Лилавите очи не се виждаха.

— Мрачен елф! — извика Келиндил и всички в лагера на мига пристъпиха към действие. Кучето на Роди започна да вие, острият му и заплашителен лай последва Дризт в планината, обричайки го на изгнание.

Келиндил се облегна на едно дърво, предпазлив, но не много притеснен от факта, че мрачният елф все още се намираше някъде в околността. Дризт не го знаеше, но думите и постъпката му, фактът, че бе предпочел да избяга, отколкото да остане и да се бие, наистина бяха накарали сърдечният елф да се замисли.

— Ще загуби преднината си с настъпването на утрото — обнадеждена заяви Чучулигата, след няколкото часа, прекарани в безрезултатни опити да настигнат мрачния елф.

Бяха се спуснали в една дълбока скалиста котловина, а следата водеше към висок хълм в далечината.

Олюляващият се от изтощение Фрет побърза да се намеси:

— Преднина? — изстена джуджето. Той погледна към планинската верига и поклати глава. — Всички ще измрем от умора, преди да открием този проклет мрачен елф!

— Ако не можеш да се справиш, по-добре лягай и умри! — изръмжа Роди. — Този път няма да го оставим да ни се изплъзне!

Но не Фрет, а друг член на отряда се строполи неочаквано на земята. Един огромен камък падна сред групата и се заби в рамото на Дарда с такава сила, че войнът не само загуби равновесие, но полетя няколко метра встрани. Той дори не можа да извика, а се превъртя във въздуха и падна по очи в прахта.

Чучулигата грабна Фрет и се хвърли зад близката скала, Роди и Габриел направиха същото. Друг камък, а после още няколко се посипаха наоколо.

— Свлачище? — попита уплашеното джудже, след като се посъвзе от ужаса.

Притеснена за Дарда, пазителката не отговори, макар и да знаеше, че причината за случилото се не е свлачище.

— Той е жив — извика Габриел от скалата, зад която се бе скрил, на около дузина фута от нея и джуджето. Друг камък полетя отново и едва не премаза главата на Дарда.

— Проклятие — прошепна Чучулигата. Тя надникна от скривалището си и огледа планината и канарите в подножието и — Давай! Сега, Келиндил — промълви тя на себе си. — Спечели ни малко време.

В отговор от далечината долетя звукът от отпусната тетива, последван от яростен рев. Пазителката и Габриел се спогледаха и се усмихнаха мрачно.

— Скални великани! — извика Роди, разпознал дълбокия, дрезгав рев.

Подпряна с гръб към стената и отворила раницата си, Чучулига се сниши и зачака. Камъните спряха да валят около тях, но сега оглушителният им тътен идваше от мястото, където се криеше Келиндил. Пазителката изтича при Дарда и внимателно го преобърна.

— Това болеше — прошепна войнът и се насили да се усмихне на собственото си окаяно положение.

— Не говори — отвърна му тя, докато се мъчеше да открие необходимия еликсир в раницата си. Ала не успя да го намери. Гигантите я видяха и веднага подновиха атаките си.

— Върни се при скалата! — извика Габриел.

Чучулига мушна ръката си под рамото на ранения мъж и му помогна да се изправи. Така с нейна помощ, макар и олюлявайки се при всяко движение, войнът успя да стигне до скривалището.

— По-бързо! По-бързо! — викаше уплашено Фрет, докато ги наблюдаваше, притиснал гръб в големия камък.

Изведнъж пазителката покри Дарда с тялото си и го притисна към земята, точно в мига, в който една скала профуча над главите им.

Фрет започна да гризе ноктите си, после осъзна какво прави, направи ужасена гримаса и спря.

— Хайде, побързайте — извика на приятелите си той. Друга скала прелетя на косъм от тях.

Чучулигата и Дарда почти бяха стигнали до джуджето, когато един камък се разби в скалата. Фрет, чийто гръб бе прилепен до нея, полетя във въздуха и едва не събори олюляващите се приятели. Пазителката положи война до скалата, после се обърна, знаеше, че трябва да се върне и за падналото джудже.

Но Фрет се бе изправил и вече мърмореше — проклинаше новата дупка в прекрасните си одежди, загрижен повече за тях, отколкото за себе си.

— Ела тук, бързо! — изкрещя му Чучулигата.

— Мътните да ги вземат тези проклети гиганти! — беше отговорът на Фрет. Със силно стиснати юмруци и тежка стъпка, джуджето се върна при другарите си.

Обстрелът продължаваше. Камъни валяха към скривалищата на приятелите, сипеха се навсякъде около тях. Изведнъж Келиндил се спусна зад скалата, където бяха Роди и кучето му.

— Скални великани — обясни елфът и посочи към хребета на половината път до върха на планината. — Най-малко дузина.

— Мрачният елф! Той ни нареди така! — изръмжа Роди и удари с юмрук по камъка.

Келиндил не беше убеден в думите на планинеца, но си замълча.

Дризт стоеше на върха на скалата и наблюдаваше битката. Беше минал по същата пътека преди около час, преди слънцето да изгрее. В мрака дебнещите гиганти не представляваха опасност за безшумния елф. Той се бе шмугнал покрай тях без дори да го забележат.

Сега, докато присвиваше очи срещу слънцето, Дризт се чудеше как да постъпи. Когато мина покрай гигантите, мрачният елф си помисли, че преследвачите му могат да пострадат. Дали не трябваше да ги предупреди, зачуди се той. Или трябваше да ги заобиколи и така да отклони отряда от великаните?

Дризт не можеше да проумее къде е мястото му в този странен и жесток свят.

— Остави ги да се избият — мрачно промълви на себе си той, сякаш се опитваше да се убеди в думите си.

Мрачният елф се насили да си припомни случилото се от предишната вечер. Неговият родственик — светлият елф — го нападна, въпреки, че Дризт му бе заявил, че не възнамерява да се бие с него. Припомни си и стрелата, стърчаща от хълбока на Гуенивар.

— Остави ги да се избият помежду си — промълви той и се обърна, за да се отдалечи. Погледна през рамо за последен път и видя, че великаните се бяха раздвижили. Една групичка стоеше на хребета и хвърляше камъни, обсипваше долината с безкрайния си запас от скали, а други две се бяха изтеглили вляво и вдясно, придвижваха се към притиснатия отряд, за да го обкръжат.

Дризт знаеше, че преследвачите му няма да успеят да избягат. Ако гигантите ги заобиколяха, те нямаше да успеят да се защитят от кръстосания им обстрел.

В този миг нещо в душата на мрачния елф се надигна — същите онези чувства, подтикнали го да нападне бандата на гнолите. Не знаеше със сигурност дали е прав, но както тогава, така и сега Дризт До’Урден виждаше злото в скалните великани.

В съзнанието на мрачния елф нахлуха и други спомени, които смекчиха непоколебимото му изражение, спомени за играещите във фермата деца, за пепеляворусото момче, окъпано в поилката на животните.

Дризт положи фигурката от черен оникс през себе си.

— Ела, Гуенивар — нареди той. — Имат нужда от нас.

— Обградени сме! — изръмжа Роди МакГрисъл, когато видя великаните, придвижващи се към върховете.

Ястреборъката Чучулига, Габриел и Келиндил се озърнаха наоколо, после се спогледаха — трябваше да намерят някакъв изход. Много пъти се бяха сражавали с великани — понякога заедно, но често и с други отряди. Досега бяха влизали с желание в битките, доволни, че ще отърват света от няколко зли чудовища, но този път се опасяваха, че изходът от сражението може да е различен. Скалните великани бяха най-добрите каменохвъргачи в Царствата, само един техен удар можеше да убие и най-силният войн. Дарда беше ранен и не можеше да избяга, а и никой от отряда не възнамеряваше да го остави.

— Бягай, планинецо — извика на Роди Келиндил. — Не ни дължиш нищо.

Едрият МакГрисъл погледна учуден към стрелеца.

— Аз не бягам, елфе — изръмжа той. — От нищо!

Келиндил кимна и постави стрела в лъка си.

— Обречени сме, ако успеят да заобиколят фланга ни — обясни пазителката на Фрет. — Умолявам те да ми простиш, драги Фрет. Не биваше да настоявам да дойдеш с нас.

Фрет сви рамене и не каза нищо. Той бръкна под дрехата си и извади малък, но здрав сребърен чук. Когато го видя, Чучулигата се усмихна. Пазителката си мислеше колко странно изглежда този чук в изнежените ръце на джуджето, свикнали да държат перото.

На най-високия планински хребет Дризт и Гуенивар вървяха по стъпките на великаните, заобикалящи отряда откъм левия фланг. Мрачният елф беше решен да помогне на хората, но не беше сигурен дали ще успее да се пребори с четири въоръжени чудовища. Но все пак можеше да се опита да отвлече вниманието на великаните дотолкова, че хванатият в капана отряд да избяга — все пак пантерата беше до него и тя щеше да му помогне.

Долината пред очите му се разширяваше и мрачният елф осъзна, че великаните, движещи се в другата посока, към десния фланг на отряда, вероятно са излезли от обсега, който би позволил на камъните им да попаднат право в целта.

— Ела, приятелко — прошепна Дризт на пантерата, извади ятагана си и се спусна надолу по склона, набразден от скални процепи.

Миг по-късно обаче, когато елфът огледа участъка пред великаните, той хвана Гуенивар за врата и я поведе обратно към хребета.

Тук земята беше пропукана и набраздена, но въпреки това стабилна. Пред него каменистият склон бе покрит с огромни скали и със стотици по-малки камъни. Дризт не познаваше планините много добре, но дори и той можеше да се досети, че пред тях се простираше свлачище.

Мрачният елф и котката му се спуснаха напред и отново изпревариха скалните великани. Гигантите почти бяха заели позициите си, някои от тях дори бяха започнали да хвърлят камъни по отряда. Дризт пропълзя до една голяма скала и започна да я бута, докато огромният къс не се търколи надолу по склона. Тактиката на Гуенивар беше много по-проста. Пантерата се спусна надолу по стръмнината, като с всяка крачка разместваше и събаряше камъни, хвърляше се върху скалите и отскачаше от тях в мига, в който се разклатеха.

Камъните се затъркаляха с грохот надолу по склона. По пътя си те повличаха множество по-малки камъчета, а скоростта им се увеличаваше все повече и повече. Увлечен в задачата, си Дризт се втурна сред свлачището — хвърляше камъни, буташе други, правеше каквото може, за да засили лавината. Скоро цялата земя под краката на мрачния елф се движеше надолу, сякаш целия участък от планината бе започнал да се руши.

Гуенивар препускаше пред свлачището, като знак, предизвестяващ смъртта на великаните. Пантерата скочи и се понесе във въздуха, прелетя над скалните гиганти, но те едва успяха да я зърнат — тонове скали с грохот се изсипаха отгоре им.

Дризт знаеше, че и той е в опасност. Мрачният елф не беше толкова ловък и подвижен, колкото котката и не се надяваше, че ще успее да надбяга лавината, или да се отмести от пътя и. Той подскочи високо във въздуха от ръба на един малък хребет и направи заклинанието си за левитация, докато се издигаше.

Дризт концентрира цялата сила на волята си върху него. Вече два пъти досега то се бе разваляло доста бързо и ако не можеше да го направи, ако не можеше да се задържи във въздуха, елфът знаеше, че със сигурност ще умре.

Въпреки всичките си усилия, той не успя да се издигне и да се почувства по-лек. Мрачният елф напразно размаха ръце, за да призове магическата енергия в тялото си, но започна да пада.

— Само тези най-отпред могат да ни уцелят! — извика Роди, когато една скала се разби далеч от десния фланг на отряда. — Извън обсега сме на тези отдясно, а тези отляво…!

Чучулигата проследи погледа на Роди и забеляза огромното кълбо от прах, нарастващо откъм левия им фланг. Тя дълго не можа да откъсне поглед от търкалящите се скали и фигурата, която наподобяваше мрачен елф. Когато се обърна към Габриел, пазителката разбра, че и той го е видял.

— Трябва да действаме — извика тя на Келиндил.

Стрелецът кимна, премести се в края на скалата, зад която се криеше, и опъна тетивата на лъка си.

— По-бързо — добави Габриел, — преди групата в дясно да заеме опасна за нас позиция.

Келиндил отпусна тетивата, а после стреля още веднъж. Един великан от предните позиции зави от болка.

— Остани с Дарда — помоли пазителката Фрет. После тя, Габриел и Роди, държащ кучето си изкъсо, изскочиха от укритията си и се втурнаха към скалните великани. Скачаха от скала на скала, тичаха на зигзаг, за да объркат огромните чудовища, за да не могат да предугадят следващите им движения. Стрелите на Келиндил свистяха над главите им и принуждаваха гигантите да стоят приведени, а не да хвърлят скали.

Дълбоки процепи набраздяваха склоновете в подножието на планината. Те служеха като прикритие за тримата бойци, но и ги разделяха. Нито един от тях не можеше да види великаните, но знаеха посоката, в която да се движат, и тримата избраха най-добрите възможни маршрути.

Зад един остър завой между две каменни стени, Роди откри един от скалните гиганти. Планинецът веднага пусна злото си куче, то се хвърли безстрашно напред и подскочи високо — едва достигна кръста на шестметровия гигант.

Изненадан от неочакваната атака, великанът замахна с огромната си сопа и удари кучето. Щеше да смачка злобното псе само за миг, ако не беше безпощадната брадва на Роди — Блийдър, която се вряза в бедрото му с цялата сила на едрия планинец. Гигантът се сви и кучето на Роди се хвърли напред, започна да се катери по него и да го дере, после впи зъбите си в лицето и шията му.

Роди замахна с брадвата и посече чудовището, сякаш сечеше дърво.

Дризт се носеше и танцуваше върху търкалящите се камъни, сякаш яздеше скалната лавина. Видя, че отнякъде изникна един великан, който също се запрепъва по камънаците, но бе посрещнат от Гуенивар.

Ранен и зашеметен великанът мигновено потъна под камъните.

Дризт нямаше време да се наслади на успеха на отчаяния си план. Заклинанието му за левитация действаше малко, но достатъчно, за да му позволи да се носи над камъните. Но дори и над основния поток, каменните отломки го удряха често, прахта го задушаваше и дразнеше чувствителните му очи. Почти заслепен, Дризт едва успя да различи едно било, което можеше да му осигури подслон, но единственият начин да стигне до него бе да развали заклинанието си за левитация и да скочи до там.

Друг скален къс се заби в тялото му и едва не го превъртя във въздуха. Мрачният елф усещаше как силата на магията му отслабва и знаеше, че има само една възможност. Той възвърна равновесието си, сложи край на заклинанието и се затича към билото.

Дризт се претърколи и се хвърли напред в бяг на живот и смърт. Една скала се заби в коляното на вече ранения му крак и го повали на земята. Мрачният елф отново се затъркаля, правейки всичко възможно, за да се приближи към билото, ала инерцията му не бе достатъчна. Той се изправи, искаше да се спусне напред и да измине останалото разстояние, но не можеше да движи ранения си крак.

Мрачният елф остана да лежи безсилен и безпомощен. Изведнъж усети, че нещо го удря силно по гърба и го повлича. Помисли си, че това е краят, ала миг по-късно отвори очи и разбра, че по някакъв начин е успял да стигне до билото и че нещо го е затрупало, но не камъни или прах.

Гуенивар стоеше върху господаря си и го предпазваше докато и последният камък не спря да се търкаля надолу по склона.

Най-накрая чукарите отстъпиха място пред по-открито пространство и Чучулигата и Габриел отново се видяха. Точно пред тях, зад една стена от безредно нахвърляни камъни, висока около четири метра и дълга около петнайсет, двамата другари съзряха някакво движение.

На върха на стената се появи великан. С яростен рев той издигна една скала над главата си и се приготви да я хвърли. От врата и гърдите на чудовището се подаваха няколко стрели, но то сякаш не ги забелязваше.

Следващият изстрел на Келиндил обаче, наистина успя да привлече вниманието на великана — стрелата на елфа попадна право в лакътя на чудовището. То зави от болка, стисна ръката си с другата и очевидно забрави за скалата, която с тъп звук се строполи върху главата му. Замаян, гигантът стоеше, без да помръдва, и още две стрели го пронизаха, този път в лицето. Той се олюля за миг, после се строполи в прахта.

Чучулигата и Габриел си размениха бързи усмивки, за да споделят признателността си към изкусния елф-стрелец, после продължиха настъплението си и се отправиха към противоположните краища на стената.

Веднага щом зави покрай каменната стена, Ястреборъката Чучулига изненада един от великаните. Чудовището посегна към сопата си, но мечът на пазителката го закова на място и отсече ръката му. Скалните великани бяха мъчно преодолими съперници — юмруците им можеха да забият човека в земята, а кожата им беше твърда като скала, от което бяха получили и името си. Ала ранен, изненадан и без оръжието си, гигантът не можеше да се мери с опитната пазителка. Тя скочи на върха на стената, почти се изравни на височина с него, и започна да му нанася удари с меча си.

Чучулигата замахна два пъти и ослепи великана. Третият светкавичен страничен удар преряза гърлото на чудовището.

След това действията на пазителката преминаха изцяло в отбрана, защото умиращият великан започна отчаяно да размахва ръце. Тя обаче умело избегна и парира последните му удари.

На Габриел не му провървя така, както на приятелката му. Последният великан не беше близо до каменната стена. Когато се спусна край него, войнът успя да изненада чудовището, но то имаше достатъчно време да реагира, а и в ръцете си държеше голям камък.

Габриел вдигна меча си, за да отклони летящата към него скала, и това спаси живота му. От силния удар мечът излетя от ръката на война, той самият полетя към земята. Мъжът беше опитен наемник и причината да оцелее в толкова много битки бе, че винаги знаеше кога да се оттегли.

Въпреки зашеметяващата болка, той успя да се изправи и побягна назад към каменната стена.

С тежката сопа в ръка, великанът се спусна след него. Веднага щом се показа зад ъгъла, чудовището бе посрещнато от една стрела, но само махна с ръка, отблъсна я встрани, без въобще да се впечатлява от нея, и отново се устреми към война.

Скоро Габриел се озова на тясно. Опита се да се върне при разломите и каменистите пътеки, но скалният гигант препречи пътя му, улови го в малък каньон, целият обграден с огромни скали. Габриел извади камата си и прокле лошия си късмет.

През това време Чучулигата успя да обезвреди своя противник и да изтича в другия край на стената, където видя Габриел и великана, готвещ се да го убие.

Войнът също съзря пазителката, но само сви рамене, сякаш искаше да й се извини, осъзнавайки, че тя няма да успее да дойде навреме, за да го спаси.

Ръмжащият великан направи крачка напред, с една-единствена цел — да размаже дребния човек, но изведнъж се чу силен трясък и спря. Очите му започнаха да се въртят странно на всички страни и само след миг гигантът се строполи мъртъв в краката на мъжа.

Войнът погледна настрани, към върха на скалата и едва не прихна от смях.

Чукчето на Фрет не беше голямо, но за сметка на това бе здраво — само с един удар джуджето го бе забило право в черепа на скалния великан.

Учудена Чучулигата прибра меча си и се приближи.

Фрет никак не се зарадва на смаяните им изражения:

— Аз съм джудже, все пак! — тросна се той и възмутено кръстоса ръце.

При този жест изцапаното с кръв и мозък чукче се допря до туниката на джуджето, което веднага изпадна в паника и забрави предишното си важно поведение. То наплюнчи късите си пръсти и започна да търка ужасното петно, после забеляза кръвта по ръката си и изпадна в още по-голям ужас.

Чучулигата и Габриел вече се смееха.

— Нали знаеш, че ще трябва да ми купиш нова туника! — сопна се джуджето на пазителката. — О, бъди сигурна, че ще ми я купиш!

Някъде отстрани долетя вик и веднага стопи моментното облекчение, което бяха изпитали войните. Видели как част от сънародниците им загиват под скалната лавина, а други падат убити от отряда, останалите четирима великани бяха загубили интерес от битката и бързо се отдалечаваха.

Роди МакГрисъл и злото му куче ги следваха плътно.

Само един великан бе успял да избяга свлачището и от страховитите нокти на пантерата. Той тичаше като обезумял нагоре към планинския хребет.

Дризт пусна Гуенивар след него, после откри една пръчка, която да използва като бастун и успя да се изправи.

Ожулен, мръсен, ранен в битката с баргестите и получил още десетки рани, докато се спускаше по свлачището, Дризт До’Урден тръгна напред. Някакво движение в дъното на клисурата привлече погледа му.

Мрачният елф извърна глава и видя прицеленият в него светъл елф, готов за стрелба.

Дризт се огледа наоколо — нямаше къде да се скрие. Можеше да призове кълбо от мрак между себе си и елфа, но родственикът му от Повърхността вече бе насочил стрелата си и нямаше да го пропусне — непроницаемото кълбо нямаше да му помогне. Мрачният елф се изправи гордо, изпъна рамене и се обърна бавно с лице към Келиндил.

Светлият елф отпусна тетивата на лъка си и извади стрелата. Той също бе видял тъмния силует, спускащ се надолу с лавината.

— Останалите са при Дарда — промълви Чучулигата, приближавайки се към стрелеца. — МакГрисъл преследва…

Келиндил не отговори, нито погледна пазителката. Той кимна отсечено и насочи погледа и към тъмната фигура, изкачваща се нагоре по планинския склон.

— Остави го — заяви тя. — Той не ни е враг.

— Страхувам се да го оставя, той е мрачен елф — отвърна Келиндил.

— Аз също — отвърна пазителката, — но още повече се страхувам от реакцията на планинеца, когато го открие.

— Да се върнем в Малдобар и да се отървем от този мъж — предложи елфът. — После ти и останалите ще можете да се върнете в Сундабар. Аз имам родственици в тези планини, заедно ще наблюдаваме тъмнокожия ни приятел и ще следим дали не причинява вреди.

— Съгласна съм — каза Ястреборъката Чучулига, после се обърна и отдалечи.

Келиндил не се нуждаеше от повече убеждения. Светлият елф последва пазителката, но изведнъж спря и се обърна. Надникна в раницата си, извади една стъкленица и я сложи на земята на видно място. После се замисли за миг, извади още един предмет от колана си и го остави до стъкленицата. Доволен, елфът се обърна и тръгна след Чучулигата.

Когато Роди МакГрисъл се върна от дивото си, безрезултатно преследване, пазителката и останалите бяха опаковали всичко и се приготвяха да тръгват.

— Да вървим след мрачния елф — заяви той. — Спечелил е малко време, но бързо ще го настигнем.

— Мрачният елф си тръгна — с остър тон отвърна Чучулигата. — Няма да го преследваме повече.

Едрият планинец не можеше да повярва на тези думи, лицето му се сбръчка — беше на път да избухне всеки момент.

— Дарда е зле ранен. Има нужда от почивка! — изръмжа пазителката. Този път нямаше да премълчи нищо. — Стрелите на Келиндил почти се свършиха, както и запасите ни.

— Няма да забравя Тисълдаун толкова лесно! — заяви Роди.

— Мрачният елф също не ги е забравил — добави Келиндил.

— За смъртта на Тисълдаун е отмъстено — промълви Ястреборъката Чучулига — и ти го знаеш, МакГрисъл. Мрачният елф не ги е убил, но определено е отмъстил на убийците им!

Роди изръмжа и се обърна. Той беше опитен следотърсач и умееше да разследва случаи. Беше узнал истината много отдавна, но не можеше да забрави белезите по лицето си и загубата на ухото си, както и наградата за главата на елфа.

Чучулигата очакваше и разбираше мълчанието на едрия планинец.

— Жителите на Малдобар няма да се зарадват като видят убития елф и като разберат истината за случилото се — каза тя. — А предполагам, че няма и да платят.

Роди я изгледа злобно, но не можеше да опровергае думите и. Когато отрядът потегли към Малдобар.

Роди МакГрисъл тръгна с него.

На следващия ден Дризт се върна в планината. Търсеше нещо, което да му подскаже местонахождението на преследвачите му. Той откри стъкленицата, оставена от Келиндил, и се приближи внимателно, после се успокои, когато забеляза другият предмет до нея — малкият кинжал, взет от злия дух, който Дризт бе хвърлил при първата му среща с него, за да пререже тетивата на лъка му.

Течността в стъкленицата миришеше сладко и мрачният елф, чието гърло беше изсъхнало от вдишаната прах, с удоволствие я изпи на големи глътки. Хладни тръпки полазиха по тялото на Дризт, освежиха го и му вляха енергия. От няколко дни не беше хапвал почти нищо, но силата, която бе изгубил, изведнъж се върна. Раненият му крак неочаквано стана безчувствен и мрачният елф усети, че силата се възвръща и в него.

В този миг елфът се почувства много замаян, премести се в сянката на близката скала и легна да си почине.

Когато се събуди, небето беше тъмно и обсипано със звезди, а той се чувстваше много по-добре. Дори кракът му, разкъсан от скалите, сега отново можеше да поддържа тежестта му.

Мрачният елф знаеше кой е оставил стъкленицата с лечебния еликсир и кинжала. Сега се чувстваше още по-смутен и разколебан.