Убийства в Шведската академия

1

В салоните на хотел „Бернс“ в центъра на Стокхолм се честваше стогодишнината от смъртта на Аугуст Стриндберг[2]. Големият настлан с паркет салон и терасите бяха пълни с празнично облечени мъже и жени, от високоговорителите звучеше Кройцеровата соната на Бетовен, но любимата музика на Стриндберг се заглушаваше от шума на празненството. Гостите вдигаха наздравици и разговаряха оживено, шумоленето на роклите и костюмите изпълваше всички ъгли. Глъчката се издигаше към кристалните полилеи, високо нагоре към позлатения свод на тавана.

Хюберт Рюдквист, постоянният секретар на Шведската академия, стоеше на югозападната тераса. Погледът му обходи съседната трапезария, плъзна се по плюшените фотьойли и ламперията в Червената стая, по ръчно рисуваните стъкла на прозорците. Преди малко повече от век Стриндберг беше общувал тук с литератори и писатели — в тези ресторантски салони, на тези кървавочервени кресла.

— Ако човек седи съвсем тихо — каза Рюдквист в речта си преди вечерята, — може и днес да чуе гласа на Стриндберг. Неговите думи са се врязали завинаги в тези стени. Заслушайте се! Заслушайте се много внимателно!

Близо тристата гости замлъкнаха, от дългите, пълни с хора маси не се чуваше нито звук. Тогава той приближи микрофона към устата си и прошепна призрачно:

— Целта ми беше не победата, а битката…

Речта по случай годишнината се хареса на гостите, ако се съди по аплодисментите, а вечерта се оказа по-приятна, отколкото Рюдквист очакваше. Но беше време да тръгва, беше пил и разговарял повече, отколкото възнамеряваше. С енергични ръкостискания той се сбогува с издателите и колегите писатели, помаха за кратко на останалите членове на Академията. След това се огледа в салона, потърси жена си, но не можа да я различи сред гъмжилото от хора. Взе палтото си от гардероба, закопча старателно колана, излезе в стокхолмската нощ и тръгна през парка „Берцелиус“[3]. Тук до края на 40-те години на XIX век било блато — обширна канавка под рибния пазар до площад „Пакареториет“. Тази нощ паркът отново напомняше на простиралото се някога на мястото му тресавище. Тревата беше влажна от росата, мъглата проникваше като воал между тъмните корони на широколистните дървета, сенките обгръщаха статуята на Берцелиус като не намерили покой призраци.

Той вървеше с решителни крачки покрай храстите, на десетина метра от боядисаната в черно чугунена ограда на парка. Нощта беше студена и дъхът му се виждаше на светлината от уличните лампи. Изведнъж на чакълената алея изникна фигура — мъж. Беше облечен с балтон с двойно закопчаване, лъснати до блясък ниски обувки, цилиндър, килнат леко назад на темето. Изтърканите му черни дрехи се сливаха с полумрака, но металният предмет в ръката му хвърляше ярки отблясъци.

Рюдквист спря и се втренчи в него като омагьосан.

— Какво… какво означава това?

Фигурата се приближи и отговори е приповдигнат тон:

— Часът на отмъщението настъпи, Карл Билт.

След това мъжът вдигна огнестрелното оръжие и пръстът му се сви около спусъка. Изстрелът отекна в нощта, от цевта на револвера избликна бял барутен дим и Рюдквист падна на земята. Оловният куршум беше пронизал челото му, точно между очите, и кръвта се стичаше на тънки струйки по бузите му като пурпурни сълзи.

Мъжът погледа за кратко жертвата си. После напусна мястото с бързи крачки и изчезна в мъглата.

Клаудия Родригес се огледа в стаята, взря се в белите текстилни тапети, снимките на нощното шкафче, мъжа, който лежеше неподвижен на кревата. На таблата на леглото висеше ламинирано листче — написаните на ръка кодове по Международната класификация на болестите открай време бяха едни и същи — G00-G991 IU00-U9911100-199 — цифри, които не й говореха нищо, но означаваха всичко.

— Отивам в боксовия клуб. На парти.

От гръкляна на мъжа стърчеше ендотрахеалната тръба, извиваше се и изчезваше зад леглото, на по-малко от метър от вентилатора. На екрана се виждаха светещите в червено цифри — дихателната честота, която се отчиташе на всяка минута, на всеки час.

— Георгиос навършва шестдесет — обясни тя.

През първата година й се струваше естествено да му говори на висок глас, да разказва за ежедневието, за приятелите, които се женеха или развеждаха, за клюките в работата, за резултатите от футболните мачове, но сега най-често стоеше мълчаливо до прозореца. Обикновено оставаше за четвърт час тук, в стая 12 в отделението по обща неврология, понякога за двадесет минути, винаги съжаляваше, че е дошла, съжаляваше и че си тръгва. Когато говореше, усещаше думите ръбати и чужди в устата си.

Поне тази нощ беше сама. Без медицински сестри, без чистачки. Майката на мъжа го беше посетила по-рано през деня, навярно по обяд. През последната година посещенията им никога не съвпадаха — негласно споразумение.

— Трябва да тръгвам…

Тя докосна лявата ръка на мъжа и отново погледна към вентилатора до леглото му — към оранжевите светодиоди, които премигваха през три секунди, без прекъсване, денонощно. След това излезе от отделението с каската в ръка. Тръгна по стълбите, вместо да се качи в асансьора, слезе шест етажа до партера и с бързи крачки излезе от университетската болница и отиде при своя мотоциклет „Донда Шадоу“, който стоеше в края на паркинга. Потегли на запад през жилищните квартали на Худинге, покрай езерото Албюшьон, и скоро зърна спортния център „Бутшюркахален“ в тъмнината. Беше изминала само няколко километра, не повече, но разстоянието между двете места й се струваше безкрайно. Паркира до главния вход, но остана за малко отвън, вдигнала очи към нощното небе, което се разстилаше над югозападните предградия, а после влезе в боксовата зала.

Тук беше прекарала голяма част от детството си, голяма част от живота си, беше свикнала с шума от ударите, с ругатните на десетина езика, но тази нощ се чуваше само смях и ребетико[4] — прашни плочи на Харис Алексиу, които се въртяха отново и отново на грамофона. Когато видя Елена, забърза към нея през тълпата и прегърна приятелката си от детството внимателно, за да не разлее минералната вода в ръката й.

— Sorry[5], че закъснях.

— Като те познавам, направо подрани — засмя се Елена отначало, но скоро млъкна, изражението й стана сериозно. — Беше днес, нали? Преди пет години…

— Да, беше днес.

— Отби ли се в болницата?

— Току-що.

— Посред нощ? Позволено ли е?

— Не.

Известно време Клаудия се взираше в балатума, но изведнъж лицето й засия в усмивка, сякаш беше натиснала някакъв ключ в мислите си и бе променила настроението си.

— Е, как ти се струва купонът?

Елена се усмихна и кимна към импровизирания бар, към песента и виковете, които идваха от другия край на залата.

— Познай.

— Звучи, сякаш той е във върхова форма тази вечер.

— И още как.

Безброй свещи осветяваха спортната зала, а сред множеството се забелязваха стотина добре познати лица, но очите на Клаудия бяха впити в огромния мъж.

Георгиос Пападакис седеше до разклатена пластмасова маса до бара, заобиколен от учениците си по бокс, роднините и приятелите си. Седнал откъм дългата страна на масата, той мереше силите си на канадска борба с всички, които бяха достатъчно безразсъдни да приемат предизвикателството му, а след всяка победа от устата му се разнасяше весел смях, който отекваше в залата.

— Никой ли не може да победи един гръцки дядка? Наистина ли никой?

Повечето имаха благоразумието да не се доближават до дясната ръка на Георгиос. Опиталите късмета си на масата стояха разпръснати из залата с наболяващи ги кокалчета на пръстите и ръце. Георгиос кимна още веднъж към празния стол на претендентите.

— Още някой да си мисли, че има шанс? Никой ли? Никой ли не се осмелява?

Мисълта изникна отникъде, оформи се изведнъж в главата на Клаудия. Без да отмества поглед от великана, тя се наведе към Елена и прошепна няколко думи в ухото на приятелката си от детството. На устните на Елена веднага се появи усмивка. Тя хвърли поглед към баща си и отговори:

— Да.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Клаудия стисна силно ръката на приятелката си. След това свали коженото яке и си проправи път през тълпата, мина покрай застланите с покривки маси, покрай бара и седна на черния сгъваем стол.

— Добре, старче, крайно време е да си намериш майстора.

В боксовата зала се разнесе глъчка от развеселени гласове.

— Клаудия ще се състезава на канадска борба с Георгиос!

За няколко секунди около масата за кафе се струпаха петдесетина души, в помещението заехтяха насърчителни викове и подигравателни свиркания, разнесе се тропот от крака по балатума. Мокрите от пот кичури на Георгиос се разлюляха пред лицето му, когато той поклати глава.

— В Центъра сигурно минаваш за hot shot[6]. Арестуваш изнасилвани и прибираш на топло убийци. Но тук винаги ще си останеш малката ми Клаудита.

Със светкавично движение тя сграбчи дясната му ръка, впи поглед в живите очи, които я наблюдаваха от другата страна на масата.

— Днес се чувствам във форма, Георгиос. В много добра форма.

— Добре, добре, но не си мисли, че ще се размекна само защото си жена. От шестдесет години никой не ме е победил и не смятам да загубя на шестдесетия си рожден ден. Още по-малко пък от едно момиченце, което проходи в кухнята ми.

— Още много ли смяташ да дрънкаш, или вече можем да започваме?

Той избърса лицето си с лявата ръка и си пое дълбоко въздух.

— На три?

Тя кимна, без да изпуска очите му от поглед.

— На три.

Ръцете им трепереха от напрежението, по лицето на Георгиос се стичаха огромни капки пот, докато той отброяваше:

— Едно, две…

В този момент тя се наведе над пластмасовата маса и прошепна в ухото му:

— Георгиос, ще ставаш дядо.

Великанът се вцепени, застина като изсечена от гранит скулптура на Кронос, помръдваха само устните му, които безшумно повтаряха думите й. Тогава Клаудия натисна с цялата си сила и удари безпомощната му ръка в масата.

— Честит рожден ден — прошепна тя и го целуна по бузите.

Георгиос се опита да проговори, но думите заседнаха в гърлото му. Вместо това обърна поглед към единственото си дете — Елена — и повдигна вежди в безгласен въпрос: истина ли е?

Елена кимна и си проправи път през множеството, сложила лявата си ръка върху корема си.

— Ναι, μπαμπά[7].

Георгиос стана от сгъваемия стол и с неуверени крачки отиде при дъщеря си и я прегърна, около тях се скупчиха приятелите, роднините, младежите от боксовия клуб „Бутшюрка“. Помещението се изпълни с викове и смях, благопожелания на гръцки, шведски, испански и персийски. Невъзможно беше да се чуе сигналът на телефона във врявата, но Клаудия усети вибрациите в задния си джоб и го извади. Когато видя номера на екрана, тя притисна апарата към ухото си.

— Ало? Какво се е случило?

Заслуша се, напрягаше се да долови всяка дума, всяка подробност.

— След петнадесет минути съм там — отговори и изключи телефона.

Пъхна апарата в джоба си, махна бързо на Елена и стисна ръката на Георгиос. После издърпа каската и коженото яке и изскочи от спортен център „Бутшюрка“, дишането и стъпките й изпълваха нощта в предградието, докато прекосяваше тичешком паркинга. Малко по-късно вече летеше по пътя за Сьодертелие в посока към парка „Берцелиус“.

Среднощната тъмнина обгръщаше Вернер Столте, докато той прекосяваше Гамла стан[8] с бързи крачки. От другата страна на залива Салтшьон се виждаше лунапаркът — проблясващи светлини, възгласи и смях на хиляди хора. Но тук беше съвсем тихо, над сергиите танцуваха сенки, една скулптура сякаш оживя в полумрака.

Той извървя този маршрут за първи път на десетия си рожден ден, в късната есен на 1941 година. Тогава вечерната разходка му се стори загадъчна, величава. Държеше ръката на баща си и гледаше обгърнатите от сенки средновековни сгради, това беше началото на едно приключение. Сега, повече от седемдесет години по-късно, вървеше по същите улици — покрай двореца на Тесин и нагоре към улица „Шелагордсгатан“. По тези стръмни калдъръмени улици беше вървял по-често, отколкото можеше да си спомни, но сега усещането беше различно. Това не беше началото на едно приключение, а краят.

Скоро стигна до площад „Бренда Томтен“. Кестенът разстилаше клоните си над триъгълното площадче и Столте погледна към короната му, запита се дали някога отново ще види белите му цветове. След това продължи към дървената врата на „Шиндстюгатан“ и въведе кода с изтърканите стоманени бутони. Заключващият механизъм се отвори с цъкване и Столте влезе в сградата. С предпазливи крачки слезе по стълбището към мазето, привеждаше се под гредите на тавана и белите чугунени тръби, на челото му още личеше белегът, с който се беше сдобил на четиринадесет години. Тогава бързаше за срещата и забрави да се наведе — грешка, която повече не повтори.

Слезе в мазето, мина с бързи крачки покрай стария парен котел и килера и се насочи към стоманената врата в края на коридора. Най-горе над вратата имаше ръждясала ламаринена табелка: РАЗПРЕДЕЛИТЕЛЕН ШКАФ — ДОСТЪПЪТ ЗАБРАНЕН.

Той отключи стоманената врата и влезе в тъмния килер. Щом запали фенерчето, в снопа от светлина се появи овехтяло електрическо табло. Столте отвори вратата и се вгледа в тухлената стена, която се криеше зад ламарината. В хоросана беше зазидан равностранен триъгълник, чиито страни бяха от почерняла с годините сребърна сплав. До горния и левия ъгъл на триъгълника бяха написани две различни думи, всяка с височина на буквите един сантиметър — шестнадесет сребърни букви, излети във вътрешността на стената. От долния рафт на шкафа Столте взе избиван за гвоздеи и притисна върха му към осем от почернелите букви, една след друга, като изписа нова дума — име.

Когато докосна последната буква, сребърната конструкция издаде механичен звук и в зида се очерта процеп. Тухлите започнаха бавно да се отдръпват встрани върху релси в настлания с варовикови плочи под и скоро в стената се отвори тесен тунел. Високият Столте отново се наведе и тръгна през леко наклонената каменна шахта към приглушената светлина в края на прохода, на десетина метра навътре в скалата. Когато стигна там, пред него се разкри широка стая. От тавана висеше полилей с излети восъчни свещи, пламъчетата им потрепваха неспокойно.

Подземната стая беше пълна с вещи, в полумрака се криеха красиво подвързани книги, произведения на изкуството и отдавна забравени редки научни инструменти. Покрай каменните стени бяха наредени етажерки с книги в дълги редици, рафт след рафт с издания от евтина хартия и други с подвързии от марокен. Зад витрините се съхраняваха кореспонденция и ръкописи на ръчно пресована ленена хартия.

До зиданата камина на фотьойли от козя кожа седяха мъж и жена. Жената беше на възрастта на Столте, а мъжът — няколко години по-млад. Тримата бяха прекарали голяма част от живота си в тази подземна стая, тук бяха създали връзки, по-силни от семейните, по-силни от кръвните, но извън тези стени бяха чужди един за друг. Такава беше уговорката.

Той пристъпи бавно по каменния под и седна в едно от креслата, срещна погледа на другарите си, но не промълви нито дума. Чуваше се само пращенето от камината, цепениците скимтяха като бити кучета. До Столте имаше гардероб от първото десетилетие на XIX век, олющените му врати бяха широко отворени, а рафтът зееше празен. Той се вгледа в изпразнения гардероб и най-накрая наруши тишината.

— Тази нощ се започна и никой не може да го спре.

— Боже мой.

— Какво ще правим? — попита жената ужасено.

— Нищо не можем да направим. Нищо.

Вернер Столте затвори очи и отново прошепна:

— Започна се.

Клаудия се промуши под синьо-бялата полицейска лента. Пред нея светлинните снопове шареха около бронзовата статуя, около каменните стълбове на Карл Милее, в нощта отекваха шумни гласове. Откъм храстите птиче грозде се долавяха монотонни сигнали — детектор за метал, скрит сред тъмните листа.

На улица „Хамнгатан“, зад чугунената ограда, бяха спрели минувачи, тя различаваше сълзите и любопитните им погледи. Когато продължи по чакълената алея, зърна няколко полицаи в сумрака в североизточния край на парка. В средата на групичката стоеше криминалният инспектор от Нормалмския полицейски участък — мъж, за когото често бе слушала, но никога не беше срещала.

Проблеми.

Ще има проблеми.

Когато тя стигна до групичката, той продължаваше да разговаря с дежурните полицаи, без да сваля поглед от покритото мъжко тяло, което лежеше безжизнено до краката му.

— Клаудия Родригес, следовател от Национално звено „Убийства“.

Той бавно вдигна глава, отправи й поглед, който не се поддаваше на тълкуване.

— Дявол да го вземе. Мислех, че всички от Национално звено „Убийства“ са плешиви старчета.

— Не съвсем всички.

— Виждам. На вас сигурно ви остава половин век до пенсия. Казвам се Ролф Хедлунд — добави той и стисна здраво протегнатата й дясна ръка.

— Е, какво се е случило? Грабеж?

— Неуспешен опит за грабеж, струва ми се — отговори той. — Негодникът е нападнал Рюдквист, но се е паникьосал и е избягал. Без парите, портфейла или мобилния му телефон.

— Нищо не е било откраднато? Изобщо ли?

— Не, доколкото знаем.

— Кой е пристигнал пръв?

— Един от патрулите ни от Йостермалмския участък — Гран и Робертсон.

Той махна с ръка към двамата дежурни полицаи и дръпна от цигарата си, гъстият сив дим обгърна главата му.

— Ако трябва да съм съвсем откровен…

Той замълча, сви рамене.

— Какво?

— Ами не разбирам защо за случая е уведомено Национално звено „Убийства“.

Тя не каза нищо, а го изчака да продължи.

— Вие се заемате със сложни случаи, нали? Неразкрити убийства в затънтената провинция. Но тук не е Хюдиксвал или Шьовде, това е Сити[9].

— Да, разбира се — отговори тя. — Знам къде се намираме.

Той посочи с широко движение на ръката към тъмните улици на Йостермалм.

— Имаме десетина патрула в околността. Също и кучешки патрули, разузнавателен хеликоптер. До час-два ще хванем негодника.

— Надявам се да се окажете прав. Не бих отказала да се наспя добре тази нощ.

Тя се приближи към безжизненото тяло на чакълената алея, погледна очертанията под жълтото велурено одеяло.

— Значи това е Хюберт Рюдквист?

— Бил е Хюберт Рюдквист. За последен път в живота си е връчил Нобеловата награда.

Клаудия приклекна до застреляния член на Шведската академия, дръпна одеялото до гърдите му. Лицето му беше покрито със съсирена кръв — тъмночервени ивици от косата чак до шията, почти незабележима входяща рана в челото, зейнала изходяща рана на тила.

— Доста необичайно.

— Следите от барут ли имате предвид?

Тя кимна.

— По цялото лице, дори и по яката на ризата.

— Да, необичайно е, но може да има стотици обяснения. Може би изстрелът е бил произведен отблизо или пък оръжието на убийството е било дефектно.

— Може би.

Хедлунд долови колебанието в гласа й и очите му веднага се свиха в тъмнината. Тя видя как мускулите по долната му челюст се стегнаха.

Ще има проблеми.

От другата страна на парка се виждаше заливът Нюбрувикен, между завързаните за брега лодки мъглата се стелеше като воал, в катраненочерната вода на езерото Меларен се отразяваха улични лампи и неонови светлини. В градината пред хотел „Бернс“ се бяха събрали стотина души, облечени празнично, отчаяни, и сред тях изпъкваше едно женско лице, загрозено от сълзи и размазана очна линия.

— Жената с червената рокля — тя е съпругата на Рюдквист, нали?

— Yes.[10]

— Била ли е на празненството?

Хедлунд кимна и дръпна за последен път от цигарата.

— Но Рюдквист е вървял сам през парка?

— Жена му е останала в „Бернс“.

— Разговаряхте ли с нея?

— Опитахме се, но беше изпаднала в истерия. Успяхме само да я накараме да ни оповръща. Ще разговарям с нея утре, след като се успокои.

— Добре, ще ви придружа.

Хедлунд се поколеба, хвърли угарката си, преди да отговори.

— Не е нужно. Сигурно имате по-важни задачи.

— Няма проблеми, ще вместя и тази в графика си.

Когато звукът от двигателя на хеликоптера се разнесе над покривите в Нормалм, Хедлунд вдигна поглед, след което отново се втренчи в чакъла, а по устните му премина студена подигравателна усмивка.

— Родригес, ако искате, съберете група, която да изготви психологически профил на извършителя, да направи списък на свидетелите и всичко останало, с което се занимавате в Национално звено „Убийства“. Be my guest.[11] Но както казах, ние ще заловим този негодник, преди да сте успели да се съберете за първата си сутрешна пауза за кафе, от мен да го знаете.

— Нямам нищо против. И ненавиждам паузите за кафе.

В същия момент от катраненочерните храсти в западната част на парка се чу вик.

— Намерих нещо!

Двамата забързаха към мястото, от което беше дошъл викът, прескочиха лехите с незабравки, пробиха си път през храстите на двадесетина метра по-нататък. До чугунената ограда стоеше един от следователите от полицейското управление в Сити с детектор за метал до себе си. Нощният мрак го обгръщаше, но на главата си полицаят носеше челна лампа и в светлината й ясно се виждаше дясната му ръка. Със стоманена пинсета той показа сферичен предмет — малък оловен куршум, ръждясал и леко деформиран. Въпреки че беше изстрелян от ръчно огнестрелно оръжие в другия край на парка и беше преминал през черепа на Рюдквист, те различиха следи от кръв и остатъци от прозрачна смазка върху гилзата му.

Задъханият Хедлунд изпръхтя в тъмнината.

— Що за куршум е това, мамка му?

Клаудия огледа намерения предмет.

— Нямам представа. Но криминалистите скоро ще разберат.

2

Клаудия поднесе предпазливо термочашата към устата си, разтворимото кафе намокри устните й, силно и толкова горещо, че от него се вдигаше пара. Бюрото пред нея беше затрупано от купчини с документи: първите следствени доклади, свидетелски показания, протокол от разпит. С изморени очи тя следеше текста абзац по абзац, протегна се за червения флумастер и подчерта думата „миризма“ във всички документи, след което преброи подчертаните места.

Осем души. Всички са я усетили.

Силна миризма.

Върху жълто самозалепващо се листче записа МИРИЗМА, МН. СИЛНА!!! и го залепи на стената от гипсокартон вляво от бюрото. През нощните часове повърхността й се беше превърнала в шарена мозайка — петдесетина цветни листчета, изписани с бележки, часове, адреси.

Тогава прозвучаха два пронизителни сигнала. Тя взе мобилния телефон и прочете краткото съобщение, след което набра номера на подателя и се заслуша нетърпеливо в звъненето.

— Хайде, вдигни де…

Когато чу записаното съобщение на гласовата пощенска кутия, тя затвори ядосано телефона, изчака по-малко от минута и пак набра номера. Отново прозвуча механичният глас на телефонния секретар.

— Мамка му…

Клаудия стана от работния стол и погледна през отворения прозорец към центъра на Стокхолм, който бавно се събуждаше. На по-малко от два километра на североизток се виждаше болничният комплекс. Съобщението беше изпратено от една от ръждивочервените сгради — от някое от отделенията без прозорци. Тя си пое дълбоко въздух. После взе каската и излетя от кабинета.

След няколко минути пътуваше с 90 км/час при ограничение на скоростта 30 км/час по пътя, който минаваше покрай гара „Карлберг“ на локалния влак — така заобикаляше ремонта на улица „Рьорстрандсгатан“. На върха на хълма вятърът фучеше, а от другата страна на релсите се очертаха подобните на замък сгради на военното училище. Когато мина покрай вестникарската будка, пред погледа й се мерна заглавие, тя успя да разчете високите десет сантиметра букви: ЧЛЕН НА АКАДЕМИЯТА УБИТ.

Хвана се здраво за кормилото на мотоциклета, докато прекосяваше по диагонал автобусната отбивка и минаваше през кръстовището, след това продължи под бетонните конструкции на магистралата за Есинге и спря на „Рециус вег“ 5. Шумът от мотора заглъхна между постройките и Клаудия се затича през големия комплекс на Каролинския институт в посока към главния вход на отделението по съдебна медицина. Там притисна лицето си към заключената врата и погледна във фоайето през влажното от росата стъкло на прозореца. Щом видя празната рецепция, отново набра номера, но никой не отговори.

— По дяволите.

Тя пъхна мобилния телефон в задния си джоб и заудря по синята метална каса — отначало предпазливо, след това с всички сили. Стъклата на вратата затрепериха и скоро през преддверието дотича мъж, тя веднага позна младия лаборант. Пер Вилкинсон й махна иззад прозореца, докато изненадан и въодушевен се бореше с ключалката. Когато най-накрая успя да отключи, той се усмихна щастливо и отвори широко вратата.

— Нима си станала толкова рано, Клаудия? По убийството на Рюдквист ли работиш?

Тя мина през вратата и кимна кратко в отговор и на двата въпроса, не искаше да води излишни разговори, знаеше колко приказлив може да бъде Вилкинсон.

— Франк Ларшон е тук, нали?

— Да, да, разбира се. Ела. Между другото, още ли се боксираш?

— Понякога.

Прекосиха фоайето и Вилкинсон я погледна любопитно, жаден за компания по време на самотното нощно дежурство. Изведнъж вдигна юмруци и ги размаха шеговито във въздуха.

— Аз се боксирах в юношеските си години, разказвал ли съм ти? Всъщност доста ме биваше. Бихме могли да си организираме спаринг среща някой път. Какво ще кажеш? На „Санкт Ериксплан“ има боксов клуб.

— На „Уденплан“ — поправи го Клаудия, без да отговори на въпроса. — Франк в аутопсионната зала ли е?

— Да, нали ги знаеш какви са. Той и съдебните лекари цяла нощ се занимаваха със своите…

— Да, знам какви са.

Тя спря, погледна го.

— Виж какво, Пер, няма да те безпокоя повече. Мисля, че ще намеря пътя и сама.

Тя вдигна ръка за бърз поздрав и продължи по коридора, мина покрай автомата за кафе и затворената работна зала на съдебните токсиколози. Зад гърба си чу бързи стъпки от твърди гумени подметки върху прясно измития балатум. Когато я настигна, Вилкинсон каза задъхано:

— Не се притеснявай, Клаудия. Не ме безпокоиш.

Той докосна рамото й с дясната си ръка.

— Я кажи, има ли нещо ново за убийството на Рюдквист?

— Не, нищо.

— Нито Свенения, нито следи?

— Нищичко.

— А, между другото — каза той внезапно. — Хюберт Рюдквист е написал есе за смъртта, знаеше ли? Преди малко го чух по радиото.

На мястото, където коридорът се разделяше, тя зави наляво и разгледа пресованите метални табелки по протежението на тухлената стена — ЗЪБОТЕХНИЧЕСКА ЛАБОРАТОРИЯ, ГЕНЕТИЧЕН АНАЛИЗ. В същия момент Вилкинсон избухна в смях и пак сложи ръка на рамото й.

— Сега това есе сигурно ще стане бестселър, не мислиш ли? Убийството е най-добрият рекламен трик на света.

Тя спря рязко пред боядисаната с бяла гланцова боя врата.

— Слушай, Пер, трябва да поговоря с Франк. Доскоро.

Зад себе си долови гласа на Вилкинсон, но не чу сбогуването му, защото влезе в аутопсионната зала. Осветлението беше изгасено, но лампата на аварийния изход светеше в тъмнината, съседните помещения се виждаха ясно на зеленикавата светлина. Зад една притворена врата Клаудия съзря хладилни шкафове и номерирани метални чекмеджета. Тук се съхраняваха стотици мъртви тела — жертви на престъпления и злополуки, хора, сложили край на живота си, но мирисът на смърт бе премахнат с помощта на антисептични почистващи препарати или напълно беше изчезнал на четириградусовата температура. Щом стигна до последната врата, Клаудия спря и огледа облицованата с бели плочки зала.

Франк Ларшон стоеше до една аутопсионна маса от неръждаема стомана. Върху найлона, с който беше покрита, лежеше голо мъжко тяло, съсирената кръв и оголеният череп блестяха на яркобялата светлина от луминесцентните лампи.

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— И тук ли, Франк? В аутопсионната зала, на половин метър от труп?

Специалистът по обща криминалистика се обърна с нащърбена чаша в лявата ръка.

— Я виж ти… Здравей, Клаудия.

Тя влезе с решителни крачки в аутопсионната зала и застана до него.

— Май никога не съм те виждала без чаша какао.

— Всички имаме своите пороци — отговори той. — Аз обичам топло какао.

— Явно мобилните телефони не ти се нравят.

Той сбърчи сивите си рошави вежди и я погледна въпросително.

— Четири пъти ти звънях — обясни тя. — Не знаеш ли как се отговаря на телефонно обаждане?

Ларшон махна извинително с ръка, внимателно, за да не разлее топлото какао.

— Sorry, в тези стари тухлени сгради няма обхват, защото…

— Получих съобщението ти — прекъсна го тя. — Написа, че сте открили нещо.

— Да, направихме предварително техническо изследване на оловния куршум и следите от барут. Между другото искаш ли да закусиш? В коридора има автомат за кафе.

Клаудия поклати нетърпеливо глава.

— Какво установихте?

Ларшон отпи предпазливо от шоколада, след което се вгледа умислено в керамичната чаша, сякаш отговорът се криеше в димящото й съдържание.

— Убийствата се извършват в момент на разгорещеност. В повечето случаи.

Клаудия погледна към побелелия криминалист, не можеше да определи дали е задал въпрос, или просто е констатирал факт.

— Да — каза тя. — В повечето случаи.

— Някой се разгневява или уплашва. Изважда огнестрелно оръжие, произвежда смъртоносен изстрел. Всичко свършва за няколко секунди — обикновено така се случва.

— Да.

— Импулсивно действие, чисто и просто.

— Накъде биеш, Франк?

Той вдигна поглед от чашата.

— Това убийство не е било импулсивно действие.

Тя се наведе над аутопсионната маса, миризмата на медицински спирт и смърт проникна в ноздрите й.

— Да не искаш да кажеш, че убийството е било предумишлено?

— Не знам. Но извършителят е разполагал с достатъчно време, за да обмисли всичко — поне това е сигурно.

— Откъде знаеш?

Франк Ларшон избърса светлокафява ивица какао от горната си устна.

— Пълните резултати от пробите ще се забавят няколко часа, може би дори дни. Но едно можем да констатираме още сега.

— Какво?

— Извършителят е използвал оръжие, работещо с черен барут, вероятно револвер от средата на деветнадесети век.

— Револвер?

— Да.

— От деветнадесети век?

— Да, и същото се отнася за намерения оловен куршум.

— Куршумът на сто години ли е?

— На сто и петдесет, струва ми се, може би дори по-стар. Лаборантите ни от Линшьопинг току-що изготвиха предварителен спектроскопски анализ. Всичко говори, че става въпрос за нестабилизиран кръгъл куршум от вида, който се е използвал към средата на деветнадесети век. Освен това беше смазан с масло от торен бръмбар — мазнина, използвана по онова време.

Черен барут. Револвер.

Масло от торен бръмбар.

Неправдоподобните думи преминаха през ума й, когато тя Свене поглед към покрития с плочки под. Чуваше само жуженето на луминесцентните лампи. Бавно вдигна очи.

— Черен барут не се намира в близкия магазин „Ика“[12].

Франк Ларшон поклати глава и махна с ръка към голото мъжко тяло.

— Тъмните следи по лицето и врата — виждаш ли ги?

— Да.

— От черен барут са. Едрозърнест черен барут.

— Едрозърнест? Какво означава това?

— Означава, че някой е приготвил барутната смес сам, вероятно на ръка в хаван. Стрил е дървени въглища, сяра и селитра до зърнист прах.

— Разговаряхме с десетина души, които са се намирали в околността на парка „Берцелиус“ снощи. Много от тях са усетили силна миризма след изстрела. Възможно ли е да е била миризма на черен барут?

— Вероятно. Особено силна е миризмата на сяра.

Клаудия се приближи до аутопсионната маса. За втори път през изминалите няколко нощни часа тя се вгледа в застреляния член на Шведската академия — черните следи от барут около склопените му клепачи, широкия колкото палец отвор от куршум в черепа, оголената челна кост.

В долния край на масата имаше доклад от предварителния оглед на трупа — набързо нахвърляни записки с черно мастило. Тя позна небрежния почерк на съдебната лекарка Елисабет Йостберг — бележки за начина на проникване на куршума, предварително определен час на настъпване на смъртта, анализ на компютърната томография. В долния край на листа имаше подчертан ред: пълна съдебномедицинска аутопсия, 8:30 ч. Клаудия се обърна отново към криминалиста.

— Разговорите с теб са като игра на гатанки.

— Благодаря — отговори той искрено.

— Не ти правя комплимент, Франк. Какво общо, по дяволите, има черният барут с импулсивността? Хората не са ли могли да действат импулсивно през деветнадесети век?

— Не и с револвер.

Той вдигна лявата си ръка — свита в юмрук, с изпънат показалец и палец, вирнат под прав ъгъл, след което посочи към долната става на палеца.

— Тук се намира въртящият се барабан на револвера, нали така?

След като тя кимна, той продължи:

— Най-горното гнездо трябва да се напълни с черен барут. Нито прекалено много, нито прекалено малко. Трябва да дозираш абсолютно точно — тридесет grains[13], както американците наричат мярката за тежест. И за Бога, използваш специално пригодена фуния и мерителна чашка. След това взимаш кръгъл куршум и го намазваш със смазката, например масло от торен бръмбар. Поставяш куршума в отвора на барабана с помощта на клещи за сачми и го бутваш с ръчката за презареждане, бавно и много внимателно. Когато куршумът застане на правилното място, поставяш възпламенител върху нипела в задната част на гнездото. След това връщаш барабана в изходно положение и запъваш петлето. Сега можеш да стреляш.

Той погледна Клаудия с усмивка на устните.

— Не звучи много импулсивно, нали?

— Не, колко време отнема тази процедура?

— Няколко минути. Ако имаш опит в стрелбата с револвер с черен барут.

— А ако нямаш?

— Тогава сигурно всичко ще отиде по дяволите. Ако боравиш неправилно с барута, той може да се самовъзпламени. Ако в цевта има остатъци от барут, револверът може да се взриви. Моят опит с огнестрелни оръжия с черен барут показва, че стрелецът поема повече риск от набелязаната жертва.

— И убиецът на Рюдквист е използвал такъв револвер?

— Да, точно такова оръжие.

Тя започна да снове между аутопсионната маса и стената с бели плочки, с крайчеца на окото си виждаше триизмерните рентгенови изображения на компютъра.

— Защо?

Той я погледна въпросително.

— Какво защо?

— Защо човек би използвал револвер с черен барут?

— Не знам.

— Трудно се зареждат, трудно се стреля с тях. Когато стреляш, трясъкът се разнася из целия Йостермалм. А и мирише. Защо извършителят е използвал такова оръжие?

Франк Ларшон допи какаото.

— Не знам.

Два часа и половина по-късно въпросът й все още беше без отговор.

Клаудия погледна през напрашеното стъкло на тойотата — вляво автобусната спирка се очертаваше на фона на утринното небе. Колата се движеше бавно към виадукта „Клараберг“, заради уличния ремонт и натовареното движение пътят беше трудно проходим. До себе си тя чу ругатните на Ролф Хедлунд, когато светофарът при Централната гара светна червено. Изведнъж той обърна глава към седалката до шофьорското място:

— На колко си години? Двадесет и седем, двадесет и осем?

— Тридесет и пет.

— Изглеждаш по-млада, предполагах, че си на двадесет и седем.

През краткото пътуване от полицейското управление той не беше спрял да дрънка — за черния барут, бившата си жена, темповете на повишаване на заплатата в полицейската професия. Но през цялото време премълчаваше нещо, усещаше се — между думите се криеше нещо неизказано. Тя погледна към пълните му пръсти, които натискаха гумените бутони на радиото и търсеха между честотите. Когато от колоните се чу Sultans of swing, той започна да барабани в такт по волана.

— И си от Чили, предполагам. Или от Испания?

— Чили.

— По говора ти не личи. Звучиш като най-обикновена шведка.

— Имах достатъчно време да науча езика. Дойдохме през 1979 година.

— Седемдесет и девета? — възкликна той и плесна волана с ръка. — В същата година постъпих в полицейската школа. Хубави години, дявол да го вземе. Купони, мацки, целият живот беше пред мен.

Тя заби върховете на пръстите си в кожената тапицерия на седалката, знаеше как ще завърши всичко. Всяка излязла от устата на Хедлунд дума я дразнеше, всеки жест, всеки поглед. Рано или късно щеше да се поддаде на гнева, той щеше да избухне в нея като парата в дефектна тенджера под налягане.

Хедлунд продължи да барабани по волана, пръстите му потрепваха все по-бързо върху твърдата черна пластмаса. Понякога поглеждаше към нея — напрегнати погледи, които ставаха все по-чести, когато колата започна да приближава адреса до парка „Хумлегорден“ в Йостермалм.

Има нещо.

Нещо, което иска да разбере или да каже.

Нещо.

— Преди си работила в Бутшюрка, нали?

— Да, в следствения отдел в Сьодертьорн.

— А сега си от няколко месеца в Национално звено „Убийства“?

— От три години и половина.

— Виж какво, нека да ти кажа нещо. Между Бутшюрка и Сити има огромна разлика. В предградията се случват обири с взлом на мазета и кражби на велосипеди. Емигрантски банди си разчистват сметките на паркинг, някой иранец с магазин за плодове дава подкуп, за да получи разрешително за продажба. Тук правилата на играта са други, проблемите са по-различни. Казвам го, за да ти помогна, Родригес. A friendly advice[14], както се казва.

— Много мило от твоя страна. Благодаря.

Тя наблюдаваше пръстите му, които продължаваха трескавия си танц върху волана.

Това ли беше всичко?

Минаха покрай западната страна на Кралската библиотека и завиха по улица „Рюнебергсгатан“. До входа на номер 6 тя различи един мъж на около шестдесет, позна го от по-предната вечер, от парка „Берцелиус“. Хедлунд намали и паркира четиридесет метра по-напред и се покашля, преди да слязат от тойотата.

— Знаеш ли, мислех си за нещо.

— Какво?

— Ами ти си свикнала с Бутшюрка, нали? Сирийски дребни гангстерчета и югославяни, които продават анаболни стероиди в метрото. Но тук е моята територия, аз работя в полицейското управление на Сити от двадесет и пет години. Знам как се постъпва с такива типове. Така че остави ме да говоря, а?

Значи това било.

След няколко секунди Клаудия отговори с широка усмивка, засега успя да сдържи гнева, който пулсираше в нея.

— Няма проблеми, ти ще говориш, Хедлунд. Така ще бъде идеално.

Двамата слязоха от колата, всеки от своята страна, и затвориха вратите, погледите им се срещнаха отново над мръсния покрив.

— Аз ще слушам внимателно. Кой знае, може пък да науча нещо.

— Може — каза той и отвърна на усмивката й.

Пресякоха улицата и се приближиха към чакащия мъж. Той беше облечен в черен ленен костюм и бледоморава риза, които беше носил на вчерашното празненство, очите му бяха кървясали след безсънната нощ, тънката коса падаше несресана върху темето му.

— Улуф Русен, издателят на Хюберт.

Хед лунд пое протегнатата му ръка.

— Трябваше да се срещнем със съпругата на Рюдквист.

— Нея я няма.

— Виждам. Къде е?

Русен дръпна дълбоко от почти изгорялата цигара и я попипа с пръсти.

— Наистина ли е необходимо? Минали са броени часове от смъртта на Хюберт. Не може ли да изчакаме поне няколко…

— Изчакахме — прекъсна го Хедлунд. — Сега трябва да разговаряме с нея.

Русен погледна с крайчеца на окото си към жилищната сграда, която се намираше на отсрещния тротоар, редиците от прозорци гледаха към тях като любопитни очи.

— Добре, но не тук.

Той пусна угарката на земята, стъпка я и въведе кода за входната врата. Те влязоха след него, качиха се по сводестото стълбище. На втория етаж Русен извади връзка ключове, отключи вратата на апартамента и влезе предпазливо.

— Трябва да ви помоля да пазите тишина. Не искам да безпокоя Маргот.

— Маргот?

— Съпругата на Хюберт — обясни Русен шепнешком и кимна към една затворена врата в края на вестибюла. — Тя е в спалнята заедно с дъщерите им и лекаря. В състояние на тежък шок е и в никакъв случай не бива да бъде обезпокоявана.

— Трябва да разговаряме с нея.

— Изключено, тя прие случилото се ужасно тежко. Лекарят спомена как се нарича състоянието й — остра стресова реакция или нещо подобно. Дал й е успокоително и сега спи.

— Няма проблеми — намеси се Клаудия. — Можем да обсъдим въпроса с вас, това е достатъчно. Нали, Ролф?

Хедлунд направи леко, неподдаващо се на тълкуване движение с глава.

— Супер — каза тя. — Има ли някоя стая по-встрани, където можем да поговорим на спокойствие?

Русен кимна, в сивкавите му очи проблесна искрица на благодарност.

— Насам.

Тримата прекосиха просторния вестибюл. Стените бяха украсени със снимки в рамки: деца и внуци, портрет на членовете на Шведската академия, няколко известни художници и писатели. Тя разпозна чертите на лицето на южноафриканската нобелова лауреатка Надин Гордимър. Опита се да прочете посвещението в долния край на снимката, но беше невъзможно да се разгадае тънкият почерк.

Когато влязоха в дневната, Хедлунд спря и се загледа в махагоновата библиотека. Рафтовете бяха препълнени с редки издания и томове, книги с кожена и сатенена подвързия, с гърбове от телешки бокс с щампи и златни орнаменти.

— Рюдквист е чел много, предполагам?

— Той беше един от водещите литературоведи в Европа — отговори Русен. — А също и страстен библиофил.

Русен продължи към прозоречната ниша и махна с ръка към трите фотьойла в стил „Карл Малмстен“, черният телешки бокс изскърца, когато седнаха.

— Е, какво ви интересува?

Ролф Хедлунд скръсти едрите си ръце върху гръдния кош и навлажни устните си в знак, че смята да започне разпита. Но преди да успее да отвори уста, Клаудия се приведе напред във фотьойла и каза:

— Рюдквист е бил в „Бернс“ снощи, нали?

Тя долови разярения поглед на Хедлунд, усети как търси нейния, как я изгаря като нажежено желязо, но не отмести очи от издателя.

— Да — отговори Русен, — в „Бернс“ се проведе голям юбилеен банкет.

— Празникът в чест на Стриндберг?

— Точно така, чествахме стогодишнината от смъртта на Аугуст Стриндберг. Хюберт беше един от почетните гости и изнесе изключителна реч, но това едва ли има някакво значение сега.

— Вие също сте присъствали, нали? А и съпругата на Рюдквист?

— Да, и двамата с Маргот бяхме там.

— Но Рюдквист си е тръгнал сам? Съпругата му е останала?

— Да.

— Не ви ли се струва странно?

— Странно?

— Нали съпрузите си тръгват заедно от празненствата?

— В техния случай изобщо не беше необичайно. На Маргот й харесваха такива приеми, но не и на Хюберт. Смокинг, запознанства, празни учтивости. С годините беше намразил всичко това.

С крайчеца на окото си тя различаваше фигурата на Хедлунд, гневните му погледи, които бяха по-красноречиви от всякакви думи, но се престори, че не го вижда, и вместо това продължи:

— Значи Рюдквист си е тръгнал сам? Малко след полунощ?

— Да — отговори Русен, — малко след полунощ.

— И е щял да си отиде вкъщи?

— Предполагам. Къде иначе да отиде?

— Нямам представа. Може би му се е доял хотдог? Или пък е имал връзка с друга жена? А може би е взимал амфетамини и е щял да се срещне с пласьор?

Русен погледа Клаудия за няколко секунди, а когато отговори, натъртваше на всяка дума.

— Хюберт не се срещаше с други жени и не беше наркоман. Тръгнал си е за вкъщи, а не за някъде другаде.

— Добре. Забелязахте ли нещо по-особено у Рюдквист снощи?

— Нещо по-особено?

— Беше ли нервен? Ядосан? Уплашен? Имаше ли нещо странно в поведението му?

— Не, доколкото видях, се държеше както винаги.

— Вие сте познавали Рюдквист добре, нали?

— Бях негов издател в продължение на двадесет и шест години. Често се срещахме в издателството и обсъждахме всевъзможни теми. Литература, политика, последният мач на „Юргорден“. Понякога играехме на петанк в зала „Принц Бертил“. Да, може да се каже, че познавах Хюберт доста добре.

— Значи познавате хората, с които е общувал?

— Донякъде.

— Имаше ли врагове?

— Врагове?

— Да. Врагове, съперници, неприятели.

— Какво… какво искате да кажете? Боже мой, нали не смятате, че някой от неговите…

— Не смятаме нищо. Само искаме да разберем дали Рюдквист е имал врагове.

Очите на Русен бяха широко отворени, гласът му трепереше.

— Снощи разговарях с един от колегите ви. Той каза, че става въпрос за нападение. Отчаян наркоман. Или младежка банда, която е искала да му открадне мобилния телефон.

— Променихме становището си в някои отношения.

— Какво искате да кажете?

— Открихме следи от черен барут по тялото на Рюдквист. Всичко говори, че оръжието на престъплението е било револвер от средата на деветнадесети век.

Той се взря в копринения килим на шарки, осмисли чутото.

— Черен барут? Боже мой, звучи като случка от приключенски роман на Александър Дюма. Кой, по дяволите, използва такива неща днес?

— И ние се питаме същото. Наркоманите и членовете на младежките банди могат да бъдат въоръжени, но обикновено не носят антични оръжия в задния си джоб. И така, известно ли ви е Рюдквист да е имал врагове?

— Сигурно всички имат врагове, също и Хюберт. Но със сигурност не такъв, който да го застреля.

— Какви врагове е имал?

— Не искам да отправям неоснователни обвинения, които…

— Какви врагове е имал?

Русен си пое дълбоко въздух, преди да отговори.

— Със Сикстен Йерпе не бяха винаги на едно и също мнение, така да се каже. Това не е тайна.

— Сикстен Йерпе? Друг от членовете на Академията?

— Да, двамата не са престанали да спорят от началото на седемдесетте. Случваше се Йерпе да изрече или напише ужасни неща за Хюберт. На заседанията на Академията, по страниците на вестниците. Но той никога не би му отнел живота, абсолютно невъзможно е.

— За какво са спорили?

— Ставаше въпрос за дълбоки различия в мненията, литературни диспути. Не бива да отнемам от времето ви с…

— Какви диспути?

— Ха, откъде да започна? Спореха почти за всичко. Значението на тълкувателите на Маларме за постмодернистичната лирика. Политическите позиции на Хорхе Луис Борхес. Магическият реализъм в южноамериканската литература от седемдесетте. Но преди всичко застъпваха крайно различни становища за това как трябва да работи Шведската академия.

— Постмодернистичната лирика? Литературата от седемдесетте?

— Да.

— Не звучи като кървави схватки с ножове.

— Те са изтъкнати професори по литература, а не членове на „Ангелите от ада“[15]. Пререканията им са по-различни, но бих казал, че са не по-малко бурни.

— Случайно да знаете дали Йерпе притежава оръжие с черен барут?

— Нямам представа. Трябва да го посетите в дома му на Реймершхолме и сами да го попитате.

— Ще го направим. Трябва да разговаряме и със съпругата на Рюдквист. Възможно най-скоро.

Клаудия понечи да се изправи от фотьойла, но изведнъж размисли и се облегна бавно назад, усетила гневните погледи на Хедлунд.

— Всъщност още нещо. Преди малко казахте, че Рюдквист е щял да се прибере у дома след празненството.

— Да, така е.

— Защо в такъв случай е тръгнал през парка „Берцелиус“?

— Какво искате да кажете?

— Домът му се намира тук, на улица „Рюнебергсгатан“. Ако е идвал насам, е трябвало да тръгне в обратната посока — покрай площад „Нормалмсторг“. Но снощи е тръгнал на изток, през парка „Берцелиус“.

За кратко погледът на Русен зашари върху рафтовете, върху томовете с твърди корици и другите с подвързия от козя кожа и щамповани букви, избягваше тъмнокафявите очи, които го наблюдаваха. След това отговори много решително:

— Това са лични въпроси, които нямат никаква връзка с разследването на убийството. Не искам в никакъв случай да накърня репутацията на Хюберт.

— Той е бил убит преди по-малко от девет часа — бил е застрелян хладнокръвно в главата с револвер. Нима може да му се нанесе по-голяма вреда от тази?

Нямаше и следа от учтивата усмивка, погледът й беше пронизващ, съсредоточен.

— Искаме да научим абсолютно всичко за Рюдквист. Затова трябва да разбера защо е тръгнал към площад „Нюбруплан“ — на изток, в обратната посока на жилището си.

Фотьойлът изскърца, когато Русен промени положението на тялото си, а след това отговори с леко свиване на раменете:

— Хюберт имаше навик да излиза на дълги вечерни разходки. Винаги по един и същ маршрут, по едно и също време.

— Вечерни разходки? Това много лични въпроси ли са? Те биха ли накърнили репутацията му?

Тя пак се приведе напред във фотьойла.

— Защо Хюберт Рюдквист е тръгнал през парка „Берцелиус“ снощи?

Русен хвърли поглед към вестибюла и понижи глас до почти недоловим шепот.

— Вижте какво, тези неща нямат никаква връзка с разследването на убийството и…

— Ние ще решим дали имат, или нямат връзка. За какви лични въпроси става дума?

— Това наистина са неща, за които аз не искам…

— Защо, по дяволите, Хюберт Рюдквист е тръгнал през парка „Берцелиус“?

Русен пак погледна с крайчеца на окото си към вестибюла, към затворената врата на спалнята.

— За Бога, говорете по-тихо.

— Защо не е тръгнал право към дома си?

Русен изрече с усилие думите, сякаш бяха залепнали за гърлото му:

— Добре, добре. Но това не е известно на никого и така трябва да си остане.

Клаудия кимна.

— Къде е отивал?

— Щеше да разговаря с Маргарета Крук.

— Актрисата?

— Да, актрисата.

— Поправете ме, ако греша, но тя не почина ли преди няколко години?

— Да, така е. Почина през пролетта на 2001 година.

Той поглади темето си с ръка, намести тънките кичури.

— Хюберт обожаваше театъра, а Маргарета Крук беше безспорната му любимка. Може да се каже, че беше влюбен в нея, силно влюбен. Гледаше всичките й постановки, всичките й роли. Когато тя игра Адел фон Рипа в средата на деветдесетте, той през седмица седеше до Голямата сцена на „Драматен“[16]. Сигурно знаеше репликите по-добре от самата Крук. След смъртта й пред „Драматен“ беше издигнат паметник в нейна чест — бронзова статуя[17]. Оттогава Хюберт я посещаваше всеки ден.

— Посещавал я е?

— По време на вечерните си разходки той винаги тръгваше по улица „Нюбругатан“, минаваше покрай статуята и й пожелаваше лека нощ. Може би прошепваше няколко думи, понякога я потупваше приятелски по ръката. С годините това се превърна в неизменен ритуал.

— Смятате ли, че снощи е отивал към статуята?

— Убеден съм в това.

— Този ритуал — колко хора са знаели за него?

— Хюберт ми довери чувствата си. Никой друг не знаеше за неговия… ритуал.

— Дори съпругата му?

— Дори тя.

Русен погледа през прозореца, след което отново обърна очи към Клаудия.

— Това беше влюбване за цял живот, беше красиво. Но в очите на другите може да изглежда странно. Дори да прилича на лудост. Не искам Хюберт да бъде запомнен така.

Той погледна към Клаудия умоляващо и решително.

— Моля ви, нека си остане между нас.

— Давам ви думата си.

Тя стана от фотьойла и направи няколко крачки към вратата на салона, а после изведнъж се обърна към Хедлунд.

— Добре, май това беше всичко. Или имаш нещо да допълниш, Ролф?

Три минути по-късно Клаудия седеше в тойотата, на изтърканата седалка до шофьорското място. През прозореца на движещата се кола отново се мяркаха гледки от столицата — църквата „Адолф Фредрик“, площад „Нора Банториет“. Тя бутна седалката назад, колкото беше възможно, и сложи краката си на контролното табло. С крайчеца на окото си виждаше до себе си огромната фигура на Хедлунд и ръцете му, шито стискаха волана.

Проблем.

От сега нататък всичко ще се превръща в проблем. Всичко.

Въпреки това изпитваше голямо удовлетворение, наслаждаваше се на гледката на пламналите бузи на Хедлунд, пулсиращите вени на тила му, разярения поглед.

— Не научихме много от Русен. Или си на друго мнение, Ролф?

Той не отговори, а продължи да се взира право напред. Чуваше се единствено шумът на двигателя и тежкото дишане на Хедлунд, но той нямаше да мълчи още дълго, тя виждаше как гневът се надига в гърдите му. Изведнъж той удари с юмрук по волана.

— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш?

Удари волана още веднъж, този път по-силно.

— Аз щях да водя разпита, Родригес. Така се бяхме разбрали, дявол да го вземе!

— Sorry, Ролф, забравих. Ние от Бутшюрка не сме от най-паметливите.

— Мамка му, точно толкова откачена си, колкото те изкарват. От сега нататък ще си държиш езика зад зъбите, разбра ли?

Тя погледна ръцете му, те се бяха вкопчили във волана, а кожата върху кокалчетата беше опъната до побеляване.

Не е приключил. Има още.

— Слушай, Родригес, ще ти дам един съвет.

— A friendly advice?

Той удари с цялата си сила волана с юмрук.

— Виж какво, много по-добре е да си ми приятелка, а не враг, вярвай ми.

Тя смъкна седалката още малко назад и се облегна.

— Нито за секунда не се съмнявам.

3

Мотиви на Шведската академия:

за неговото богато на идеи творчество, което със своя дух на свобода и стремеж към истината оказа широко влияние върху нашето съвремие

15 май 2012 година

Писклив женски глас изтръгна Лео Дорфман от съня му. Някой заблъска толкова силно по витрината, че стъклото се разтърси в рамката, а след това се чу пронизителен вик откъм улица „Бундегатан“.

— Ало! Има ли някой вътре?

Дорфман потърси сънено с ръка мобилния телефон и го намери между две прашни купчини с книги, цифрите на часовника светеха размазано върху напукания екран: 10:07. В същия момент блъскането по витрината започна отново, този път още по-силно.

— По дяволите…

Той се изправи рязко и удари лакътя си в един от препълнените рафтове на секцията за издания с меки корици. Един оръфан криминален роман от Джеймс Елрой падна на пода и няколко секунди Дорфман седя като вцепенен, затаил дъх, а после се изхлузи от изтъркания дюшек и навлече ризата и дънките, както беше легнал. С лице към пода запълзя зад етажерката с научна фантастика, а когато вдигна поглед, между гърбовете на книгите се показа мършавата фигура на Сигрид Евертс. Тя стоеше пред антикварния магазин и притискаше лицето си към мръсната витрина.

— Мамка му…

Той продължи да пълзи по дъските на пода в посока към задния вход. Когато стигна до вратата, обу си изтърканите маратонки и се изправи до клекнало положение. Предпазливо натисна бравата и се промъкна през процепа, незавързаните връзки на обувките се полюшваха около глезените му, когато се втурна в задния двор. Изтича покрай стойката за велосипеди и зеленчуковата леха и стигна до южния край на двора — там отвори вратата, изскочи на улица „Сконегатан“ и замалко да се блъсне в няколко тийнейджърки.

— Sorry, sorry! — каза той запъхтяно и бързо зави зад ъгъла.

Зад себе си чу подсвиркванията на групичката момичета и осъзна, че ризата му е разкопчана. Веднага я закопча и спря до един от магазините за стоки втора употреба, огледа се набързо в стъклото, приглади рошавия си бретон и оправи яката на ризата. След това отиде до ъгъла на сградата и погледна към сводестия портал на „Бундегатан“ 16. Там стоеше жена на около шестдесет години, облечена с розов анцуг, и удряше по витрината на антикварния магазин.

— По дяволите…

Дорфман си пое дълбоко въздух и зави зад ъгъла с изненадано изражение.

— Я виж ти… Здравей, Сигрид. Така значи, отиваш на фитнес, както обикновено?

— Да — отговори тя хладно. — Както обикновено.

— Аз пък малко закъснях днес — продължи той през смях. — Типично, нали? Живея на една пряка от тук, но въпреки това закъснявам за работа.

Той изтри потта от челото си с ръкава на ризата и погледна въпросително към Сигрид Евертс.

— За нещо специално ли си дошла? Ако търсиш книга, мога да ти дам съвет. Роберто Боланьо е много добър.

Тя не отговори, вместо това се приближи към него и го погледна втренчено.

— Видях някого.

— Какво искаш да кажеш?

— Снощи в антиквариата ти имаше някого. Отново.

— Снощи?

— Да, към два часа.

— Наистина ли си сигурна?

Тя кимна, без да го изпуска от поглед.

— Странно — каза той, — много странно.

— Значи не си бил в магазина в два часа снощи?

— Не, тогава си бях вкъщи и спях като пън.

— Бил си си вкъщи?

— Да.

— В апартамента си?

— Мда.

— А кого, по дяволите, съм видяла в антиквариата ти?

Той поглади умислено с ръка върха на небръснатата си брадичка.

— Някой плъх може би?

— Опитваш се да се майтапиш ли, Дорфман? Мамка му, в състояние съм да различа плъх от човек.

— Някои плъхове са ужасно големи.

— Не беше никакъв плъх!

— Може да е бил крадец. Все пак имам някои ценни книги. Например един прошит екземпляр от „Черни балади“ на Дан Андершон — първо издание от 1917 година със запазена хартиена подвързия. А и е с автограф. По-добре да проверя да не е откраднат. Чела ли си „Черни балади“?

— Слушай, Дорфман. Това помещение не може да се използва за лично жилище, нали не е необходимо да ти го напомням?

— Не, разбира се, знам го.

Тя направи още една крачка към Лео, лицето й беше само на десет сантиметра от неговото.

— Ако наемател злоупотреби с доверието ни и използва отдаденото му под наем помещение за лично жилище, това би означавало незабавно прекратяване на договора. Наясно си, нали?

— Естествено, естествено. Не трябва да се безпокоите. Не възнамерявам да заживея в тесен магазин, където постоянно става течение.

Сигрид го погледна недоверчиво и измърмори нещо, което приличаше на „Чао“, след което продължи с бързи крачки към басейна „Ериксдалсбадет“.

Лео се загледа след нея. Приглади още веднъж залепналия за челото му потен бретон и през ума му премина въпрос:

Колко дълго може да продължава това? Колко?

В началото на април го бяха изхвърлили от едностайния му апартамент на улица „Готландсгатан“. Не беше плащал наема повече от година, получи няколко предупреждения и накрая хазяинът му изгуби търпение. След прекратяването на договора Лео се нанесе в антиквариата, това беше единственото решение, сега спеше там на протрит дюшек между секцията за издания с меки корици и етажерката за лирика. Но тъй като помещението можеше да се използва само за стопанска дейност, той всяка вечер затваряше магазина така, както го беше правил през последните четиринадесет години. Заключваше бронираната врата и тръгваше към „Готландсгатан“, но щом завиеше зад ъгъла, продължаваше на изток — към „Сконегатан“ 61. Там отваряше тъмнозелената порта, връщаше се през вътрешния двор, отключваше задната врата на антиквариата и се промъкваше в магазина си като крадец.

Понякога пренощуваше при някоя жена, в телефона си имаше номерата на няколко, които го приемаха с отворени обятия, щом им се обади. Но повечето нощи оставаше в антиквариата, сам, лежеше на дюшека, скрит зад пълните етажерки, и четеше на слабата светлина от джобното си фенерче с презареждаща се батерия. Никога не палеше лампата на тавана, нито се осмеляваше да включи компютъра или да вдигне телефона при позвъняване. Когато се събудеше сутрин, повтаряше процедурата от вечерта, но в обратен ред.

Но приятелката на хазяина, Сигрид Евертс, държеше под око всички наематели в квартала и скоро в ума й се зародиха подозрения. През всичките тези години не беше харесвала Лео, не одобряваше антиквариата и сега видя шанса си да се отърве от наемателя.

Колко дълго може да продължава това?

Този въпрос изпълваше ума му, докато стоеше на улица „Бундегатан“ и гледаше как Сигрид се отдалечава с розовия си анцуг. След малко се обърна, отключи бронираната външна врата и отвори изкривената вътрешна врата, тя се плъзна със скърцане и той погледна примирено към разядените от ръжда панти.

Влезе вътре с уморени стъпки, окачи написаната на ръка табелка ОТВОРЕНО на прозореца и остави вратата притворена, за да влезе малко свеж пролетен въздух в помещението. Нави дюшека и го скри в килера. Вдигна от пода романа на Елрой — издание в голям формат с меки корици на „Поверително от Ел Ей“ — и го сложи на мястото му на рафта с криминална литература.

В тесния кухненски бокс си направи чай с подправки и два сандвича с кашкавал. След това се настани на стола, модел „Мадмоазел“, зад касата, сложи краката си върху античното писалище и включи старото радио на дядо си. От високоговорителите се чу заплашително пращене, но гласът на говорителя надви шума:

— … а това са сутрешните новини на емисия „Еко”. Постоянният секретар на Шведската академия Хюберт Рюдквист е мъртъв. Бил е застрелян тази нощ в парка „Берцелиус“ в центъра на Стокхолм. Смъртта му е настъпила веднага поради тежките наранявания, които са му били нанесени в областта на черепа. Полицията не е заловила извършителя, но предполага, че…

Гласът на говорителя се изгуби в шума между честотите на радиото, а Лео остави сандвича с кашкавал. Отмести бавно поглед към секцията за история на литературата — към най-горния рафт, където бяха събрани няколко от сборниците с есета и антологиите на Рюдквист. Поклати глава.

— Хюберт Рюдквист… убит? Накъде отива светът, по дяволите?

Клаудия се беше излегнала на работния стол с крака върху бюрото, повърхността около кубинките й беше заета от дузина празни чаши за кафе и нощните доклади на следствените екипи. Под прозореца улиците на Кунгсхолмен се бяха събудили, звуците и ароматите на големия град проникваха през процепа.

Пред нея имаше комуникационна система РАКЕЛ, от време на време от цифровото радио се чуваха гласове — битов скандал в Биркастан, обир до църквата „Енгелбрект“. Докато слушаше съсредоточено докладите по радиото, тя отпи от разтворимото си кафе, то беше хладно и силно, кофеинът се бореше с умората в тялото й.

— Е, как е да работиш с Ролф Хедлунд?

На вратата се появи закръглената фигура на Биргер Шьолин. Началникът на Национално звено „Убийства“ беше облечен с дънки и кафяво сако от рипсено кадифе, очите му бяха дружелюбни, както винаги, но значително по-изморени. Тя отговори на въпроса му с дълъг безизразен поглед.

— Толкова ли е зле?

— Дори повече.

Шьолин влезе в стаята и седна на края на бюрото.

— Добре, нека да отгатна. Казал е нещо провокативно. Ти си побесняла и си му го върнала, и то доста безмилостно, ако те познавам добре.

— Нещо подобно.

— Значи сега водиш разследване за убийство заедно със следовател, който отказва да говори с теб?

— Не е обелил и дума от сутринта. Освен няколко ругатни и заплахи.

Тя вдигна отчаяно ръце.

— Знам, знам, но не се сдържах. Като бик съм — ако някой ми размаха червен плащ под носа, полудявам.

— Знам, няколко пъти си ме наръгвала с рогата.

Тя го потупа по крака, след което махна към комуникационната система на бюрото.

— Сега седя и подслушвам радиото като разузнавачите от шпионските филми. Нямам представа какви ги върши той.

— Но аз знам, затова дойдох.

Тя веднага се изправи.

— Какво?

— И аз помислих, че ще ти бъде интересно да разбереш.

— Какво, по дяволите, прави той, Биргер?

— Току-що изпрати два патрула да проучат антикварните магазини в Нормалм и Йостермалм. Също и Музея на армията, знаеш, че той се намира на една крачка от парка „Берцелиус“. Ще проверят дали през нощта не е било откраднато оръжие с черен барут.

— Няма да открият нищо. Това не е откраднато оръжие.

— Откъде си толкова сигурна?

— Тази сутрин говорих с Франк Ларшон. Той смята, че извършителят сам си е смесил барута — стрил го е на ръка в хаван.

— Щом Франк смята така, сигурно е вярно. Но какво общо има домашно направеният барут с убийството?

— Ако човек си приготвя сам черния барут, вероятно притежава собствен револвер.

— Може би, но въпреки това Хедлунд постъпва правилно, като проверява всички възможности.

Шьолин попипа ръба на бюрото, обмисляше как да формулира мислите си.

— Хедлунд е абсолютен тъпанар — каза той накрая, — сигурно всички тук ще се съгласят. Но доста го бива като криминален инспектор. Когато се срещам с него, се опитвам само да се смея на простащините му, така е значително по-лесно да водиш разследване на убийство.

На устните на Клаудия се появи широка усмивка.

— Какво? — попита той. — На какво се смееш?

— Биргер, откога се познаваме?

— Не знам. От три години и половина може би, защо?

— Три години и половина и нито веднъж не съм те видяла да губиш контрол. Никога не си избухвал, не си пращал никого по дяволите. Мамка му, дори не съм те чувала да повишаваш тон.

— Никога не си била на мач на „Брате“ — засмя се той и изведнъж в гласа му прозвуча лек диалект от Бурленге. — Ела някой път с мен на „Домнарвсвален“[19], ако искаш да ме чуеш как крещя и псувам като луд.

На облото му червенобрадо лице грейна усмивка.

— Знаеше ли, че Моника и близнаците отказват да седят до мен на мачовете? Срамували се. Затова аз седя в сектор „Е“ на северната трибуна, а те в…

Той млъкна изведнъж, съжали, че е споменал съпругата и децата си. За миг не се чуваше друго освен кратките металически сигнали на комуникационната система РАКЕЛ.

Клаудия беше свикнала със ситуации като тази. В стаята за почивка колегите й често говореха за семействата си. За плановете за ваканцията, взимането на децата от детската градина, петъчната семейна вечер, сватбите, трудните тийнейджъри, които искат да си направят пиърсинг — разговорите се чуваха надалеч в коридора, но в секундата, в която тя влизаше в стаята, всички се умълчаваха и сменяха темата.

— Десет часа — каза тя внезапно.

Шьолин я погледна благодарен, че е нарушила мълчанието.

— Десет часа ли?

— Повечето убийства в Швеция се разкриват за не повече от десет часа, след това шансът намалява с всеки изминал час.

Клаудия вдигна поглед към светлосиния стенен часовник, секундната стрелка се движеше неумолимо върху циферблата.

— Изминаха точно десет часа, откакто Рюдквист е бил застрелян.

Тя се обърна бавно към Шьолин и продължи:

— Има нещо особено в този револвер с черен барут. Не ми излиза от главата.

— Какво?

— Не знам, просто имам такова усещане. Ако оръжието на убийството е специално, би трябвало същото да важи и за мотива.

Тя сложи ръцете си върху гарвановочерната си коса, притисна върховете на пръстите си към слепоочията, сякаш можеше да изцеди отговора от главата си.

— Спомняш ли си онзи петнадесетгодишен младеж? — каза след известно време. — Нали се сещаш, в Упландс Весбю преди няколко години?

— Петнадесетгодишният младеж?

— Да, тенисистът. Баща му беше от онези откачалки — беше решил, че синът му ще стане новият Бьорн Борг. Професионален тенисист, мултимилионер. Петнадесет години му опявал и му крещял. Научил го да бие топспин форхенд, преди още да може да си стои на краката. Измислял и най-различни жестоки наказания. Веднъж синът трябвало да спи гол върху коприва, защото изгубил сет от състезанието за купата „Патокът Доналд“. Накрая момчето не издържало. Излязло посред нощ от апартамента на майка си, прекосило целия Упландс Весбю и отишло в къщата на баща си. Там го убило с ракетата си — с тридесетина силни удари по главата. Спомняш ли си?

— Ракета „Уилсън Про Тур Би Ел Екс“ — такова оръжие на убийство не се забравя лесно.

— Това момче е можело да застреля баща си. По време на предварителното следствие в гардероба му бяха открити два полуавтоматични пистолета „Застава“, при това заредени. Но не беше използвало пистолетите, а ракетата си. Може би става въпрос за нещо подобно.

— Символично действие?

— Да, защо иначе извършителят би взел тромаво оръжие от деветнадесети век? Защо би използвал черен барут и сто и петдесет годишен кръгъл куршум?

— Нямам представа.

— Било е символичен акт, Биргер. Смятам, че убиецът иска да каже нещо.

Тя се загледа навън през мръсния прозорец.

— Въпросът е какво иска да каже.

Соня Бергвал остави чашата с чай. Подпря лактите си на кухненската маса, а погледът й се плъзна по текста, ред по ред, огледа внимателно всяка дума, всеки препинателен знак.

Пред нея имаше парцалива коректура, малко над шестстотин страници, събрани на купчина. Безброй пъти беше прекосявала Стокхолм по куриер — ту напред, ту назад между дома й и офиса на издателството до парка „Ванадислунден“. Страниците се пълнеха с все повече стрелки, задрасквания и почти нечетими библиографски бележки, хиляди коментари, вмъкнати между абзаците — нейните, написани с черна химикалка, а на редактора — с червен молив.

Тази седмица тя все още можеше да нанесе корекции в книгата — последния том за развитието на скандинавските езици. След това ръкописът щеше да бъде изпратен в печатницата във Фалун, нейните думи и мисли щяха да бъдат подвързани с твърди корици, печатарското мастило щеше да попие в белите листове хартия, окончателно и безвъзвратно.

Книгата беше погълнала цялото й внимание. Тя си взе отпуск от университета, съобщи, че няма да присъства на заседанията на Академията всеки четвъртък, пропусна снощния юбилеен банкет. През последните денонощия работеше непрестанно, изключи телефона от контакта, за да не я безпокоят.

Отпи от чая си с мед и погледна към епилога на книгата, на челото й се появиха няколко тревожни бръчки, когато взе химикалката. Написа бележка в дясното поле на листа, но веднага я задраска. В този момент се чу добре познат звук: вратата на балкона в дневната се отвори и по паркета се чуха тихи, предпазливи стъпки. Соня отмести неохотно поглед от заключителния абзац на епилога, стана от кухненския диван и забърза през апартамента.

— Значи благоволи да се върнеш у дома, Толстой? Сигурно си гладен, разбира се.

Но в дневната нямаше никого, сивият абисински котарак не се виждаше. Тя погледна под креслото и зад ръчно рисуваната ракла, но и двете любими места на котарака зееха празни. Когато дъските на пода изскърцаха, Соня се обърна с усмивка на устните, но не срещна любящия поглед на Толстой. Пред нея стоеше тъмна фигура — мъж. Беше облечен с протрит черен балтон и ниски обувки, на главата си носеше цилиндър. Слънчевите лъчи от прозореца падаха върху дясната му скула и осветяваха острите му черти.

Соня се втренчи ужасено в мъжа, в лицето му, което й беше едновременно непознато и добре известно. Отвори уста, за да изпищи, но ужасът беше затъкнал гърлото й като тапа, от устните й излезе само тих шепот:

— В-вие?

Мъжът отговори тържествено:

— Да, това съм аз.

От десния джоб на балтона си извади револвер. Вдигна бавно огнестрелното оръжие и с леко движение на палеца издърпа посребреното петле.

— Дойдох. Най-накрая.

Когато сви пръст около спусъка, прозвуча оглушителен изстрел и апартаментът се изпълни с бял барутен дим и пареща миризма на сяра. Тялото на Соня Бергвал се свлече на пода, падна безжизнено на наредения под формата на рибена кост паркет. Куршумът беше проникнал под челюстта й, кръвта се стичаше на тънка струйка по гърлото и назад към врата. Лицето й беше изкривено в ужасена гримаса, окончателна и безвъзвратна.

Необикновеният мъж остана за малко в задната част на стаята, като не отместваше поглед от жертвата си. Сложи внимателно огнестрелното оръжие в десния джоб на балтона си и излезе от апартамента по същия начин, както беше дошъл — през вратата на балкона, по котешката стълба. След това се отправи бързо към северния край на моста Вестербрун.

4

Клаудия се взираше през прозореца, в процепа между щорите се виждаше градският пейзаж на Стокхолм на десетки километри наоколо. В стъклото се различаваше и отразеният силует на Биргер Шьолин, началникът на Националното звено „Убийства“ седеше на няколко метра зад нея, подпрян на шкафа до бюрото.

— Този мръсник е някъде тук — каза тя, — точно под носовете ни.

— За извършителя ли говориш или за Хедлунд?

Устните й се извиха в изморена усмивка.

— За извършителя. Може би седи в някой апартамент от другата страна на улицата. Или в някоя стая за почивка и си похапва бадемови сладки с колегите си.

— Все някъде трябва да бъде.

— Да, все някъде.

Тя се подпря на перваза, промърмори:

— Мразя това усещане.

— Кое усещане?

— Че убиецът продължава да си живее живота. Сякаш нищо не се е случило.

Шьолин стана, направи няколко крачки към вратата, но се спря на прага.

— Може би трябва да си отидеш вкъщи, Клаудия? Да поспиш няколко часа?

— Може би — отговори тя без убеденост.

— Поне да подремнеш, явно имаш нужда.

— Погледни се в огледалото, Биргер. И ти не изглеждаш особено бодър.

— Спрях да се оглеждам, когато навърших четиридесет, прекалено потискащо стана.

Двамата се спогледаха твърде изтощени, за да се засмеят или дори да се усмихнат.

— Добре, добре — каза Шьолин с примирен жест, докато излизаше от стаята.

Когато стъпките му заглъхнаха в коридора, тя седна на работния стол и отпи няколко глътки от студеното разтворимо кафе, но дори и кофеинът вече не й действаше. Очите я боляха от умора, когато погледна към купчините върху бюрото — протоколи от разпити, свидетелски показания, първите експертизи от Националната криминалистична лаборатория. Протегна бавно ръка към една от купчините с документи.

— Тук патрул 57… говори младши полицай Юхан Рюдолфсон.

Клаудия обърна глава и погледна към комуникационната система РАКЕЛ, имаше нещо особено в гласа, който идваше от високоговорителя.

Нещо.

Тя долови дишането на младшия полицай, паузите, как преглъща уплашено.

— С колегата ми току-що извършихме проверка по подаден сигнал… от Мариеберг. В един апартамент намерихме простреляна жена… на около петдесет години. Изстрелът е преминал през гърлото й точно под брадичката… а входящата рана изглежда странно. Има… как да се изразя…

Тя слушаше внимателно всяка дума, всяко вдишване.

— Ами… около отвора от куршума има точици.

Тя скочи от стола, грабна радиостанцията.

— Тук Клаудия Родригес от Национално звено „Убийства“. Как изглеждат точиците?

Минаха няколко секунди, преди да се чуе отговорът.

— Трудно е да се види заради многото кръв — каза полицаят най-накрая, — но гърлото на жената е покрито с малки черни пръски.

Пръски.

Малки. Черни.

Трите думи проникнаха в съзнанието й като токови удари.

— Къде се намирате? — извика тя. — На какъв адрес?

— Апартамент на подземния етаж на „Вивалиусгатан“ 11, в най-долния край до…

— След пет минути съм там!

Коридорите се простираха пред него като лабиринт от прозорци и стени от гипсокартон, но това беше работното му място от двадесет и пет години насам и той познаваше всяка топла връзка, всяко кътче.

Ролф Хедлунд отвори рязко сивата врата на един авариен изход и забърза по спираловидната евакуационна стълба. Когато стигна до петия етаж, мина през още една стоманена врата и сви наляво. С бързи крачки тръгна по коридора, накрая спря до отворената врата на областния полицейски началник и почука по касата.

Ларш Льовден седеше на бюрото, вперил очи в един компютърен монитор. Когато чу почукването, веднага вдигна поглед.

— Здравей, Ролф. Нещо ново за убийството на Рюдквист?

— Разследването напредва, имаме няколко интересни Свенения, които проверяваме. Но имам въпрос.

— Кажи.

Хедлунд влезе в просторния кабинет и се подпря на бюрото на Льовден.

— Защо, по дяволите, Национално звено „Убийства“ се бърка в нашето разследване?

— Не се бъркат, Ролф. Оказват ви помощ с персонал и със специализираната си компетентност.

— Защо?

Льовден остави чашата си за кафе, поглади с ръка прошарената си коса и отговори категорично:

— Хюберт Рюдквист беше постоянен секретар на Шведската академия. От двадесет години излиза през онази бяла врата и съобщава кой получава Нобеловата награда за литература. От двадесет години, а целият свят го гледа. Това убийство е по първите страници на всички вестници, Ролф, и в Швеция, и в чужбина.

Той махна към монитора, посочи електронното издание на „Ню Йорк Таймс“. В горната част на сайта се виждаше снимка на Хюберт Рюдквист в голямата зала на Борсата, а отдолу заглавие в морскосиньо: ASSAULT ON THE NOBEL PRIZE. Member of the Swedish Academy murdered in Stockholm[20].

— Това не е обикновено разследване на убийство — продължи той. — Всяко действие на полицията ще се разглежда под лупа, всяка погрешна стъпка ще се превърне в сензационно заглавие. Ще гъмжи от репортери и фотографи — и тук в управлението, и в парка „Берцелиус“ — навсякъде. Вече ми се обадиха десетина шведски и чуждестранни журналисти. Това е обществено значимо убийство от същата величина като убийството на Анна Линд. Именно за този вид разследвания Национално звено „Убийства“ трябва да оказва експертно съдействие, не смяташ ли?

— Нямам нищо против експертното съдействие. Напротив, приветствам го с отворени обятия. Но Клаудия Родригес не е никакъв експерт и да ме вземат дяволите, ако оказва някакво съдействие.

Ларш Льовден погледна едрия криминален инспектор и претегли всяка своя дума, преди да отговори. Наистина пред него стоеше Ролф Хедлунд и се подпираше на бюрото му, но спокойно можеше да бъде и директорът на Национална служба „Полиция“. Всичко, казано в тази стая, щеше да бъде повторено пред Род Йеглерц, той го знаеше.

— Назначих Клаудия да ръководи следствените работи заедно с теб, Ролф. Проблем ли е това за теб?

— Тя е помощник-следовател по този случай, нали така?

— Точно така.

— Това е първият проблем. Тя не знае какво означава думата „помощник“.

— Ти си й обяснил, предполагам.

— Опитах, но трудно се разговаря с човек, който не схваща какво казваш. Може би трябва да потърся „помощник“ в някой шведско-испански речник.

— Ролф, слушай ме много внимателно. Не искам да слушам такива глупости. Клаудия е един от най-добрите следователи в Националната криминална полиция.

— Аз чух друго.

Няколко секунди двамата се гледаха неотклонно, в пълно мълчание.

— Чух всички слухове — продължи Хедлунд най-накрая. — Създавала е проблеми тук още откакто е дошла от Сьодертьорнската полиция, нали? Била единачка, не се сработвала с другите.

Той махна бързо с лявата си ръка.

— Don’t get me wrong.[21] Със сигурност е била звезда в следствения отдел в Бутшюрка и точно това искам да кажа — мястото й е в предградията, тук, в Сити, не представлява друго освен риск за сигурността.

— Това ли е мнението ти?

— Да, това е мнението ми. Клаудия Родригес не трябва да участва в това разследване и съм сигурен, че и Йеглерц ще го потвърди.

— Аз взимам това решение, не Род Йеглерц.

— Ще видим — отговори Хедлунд.

След това излезе от стаята и изчезна в безкрайните коридори на полицейското управление.

Гумите изскърцаха върху асфалта, когато Клаудия спря рязко пред бледосивата жилищна сграда на улица „Вивалиусгатан“ 11. Тя скочи от мотоциклета и прекоси тичешком обръщалото, като мина покрай паркираната полицейска кола. Потта се стичаше по лицето й, когато дръпна каската от главата си, а гарвановочерната й коса беше залепнала за челото.

В секундата, в която отвори стъклената врата, усети острата миризма на сяра, която опари ноздрите й. Втурна се надолу по бетоновото стълбище, взимаше по три стъпала наведнъж, стъпките и дишането й отекваха в помещението. До отворената врата на апартамента на подземния етаж чакаше жена младши полицай.

— Къде е тя? — каза запъхтяно Клаудия и показа полицейската си значка. — Къде е простреляната жена?

— Във всекидневната.

Тя влезе бързо в апартамента, мина през антрето и стигна до всекидневната, където се изправи срещу двама души: върху паркета в средата на стаята лежеше неподвижна женска фигура, а до нея стоеше младши полицай, стените около тях бяха покрити с препълнени с книги лавици.

— Вие ли сте Юхан Рюдолфсон?

— Да, аз съм.

— Разкажете ми всичко, което знаете.

— Преди четвърт час съседът на жената се обадил на номера за спешни случаи на полицията, бил чул силен трясък. Ние пристигнахме няколко минути по-късно. Имаше странна миризма и чухме мяукането на котка от апартамента. Никой не отвори, когато позвънихме на вратата, затова я разбихме и намерихме простреляната жена. Разбира се, веднага докладвахме и вие отговорихте. Това е всичко.

Клаудия клекна до безжизненото тяло, разгледа тъмните следи от барут по гърлото на жената, почти незабележимата входяща рана до трахеята, зеещата изходяща рана на тила. Наведе се внимателно напред, сложи ухо до полуотворената уста на жената, хвана лявата й китка. Нямаше пулс, нито дишане.

— Какво знаете за жената? Как се казва?

— Не знам, но на вратата пише Бергвал.

Тя се обърна към полицайката.

— Проверете кой живее на „Вивалиусгатан“ 11 — на подземния етаж. Погледнете и на рафтовете и в чекмеджетата и вижте дали няма да намерите портфейл или сметка за битова услуга — нещо, на което да пише името на жената.

След това погледна пак към Рюдолфсон.

— Разговаряхте ли със съседа?

— Не, да се качим ли сега?

— Не още. Вратата на балкона беше ли отворена, когато пристигнахте?

— Да.

— Казахте, че котката е мяукала, тя в апартамента ли беше?

— Да, седеше до жената.

— Има ли признаци за обир? Разбити ключалки на кутии за бижута? Отворени чекмеджета?

— Не мисля, но не успяхме да проверим подробно.

Клаудия се изправи и отметна потните кичури от челото си. Погледа за кратко женското тяло на пода.

— Точно така ли лежеше, когато пристигнахте? В това положение?

— Да, точно така.

— Някъде там трябва да се намира причинилият смъртта куршум — каза тя и посочи към рафтовете с книги в другия край на стаята. — Вероятно намазнен оловен куршум, малък и кръгъл, от деветнадесети век. Опитайте да го намерите.

— Откъде… откъде знаете как изглежда куршумът?

Клаудия не отговори, вместо това попита:

— Идват ли още патрули?

— Всеки момент ще пристигнат.

— Кажете им да претърсят цялата околност, и то колкото може по-детайлно. Извършителят вероятно има видими следи от барут върху някоя от ръцете си, може би и по лицето.

— Жената се казва Соня Бергвал. Родена през 1962 година.

Клаудия се обърна и погледна към полицайката. Тя стоеше под сводестия отвор на всекидневната и четеше от екрана на комуникационната си станция РАКЕЛ.

— Соня Бергвал?

— Да, само тя е регистрирана на този адрес. Професор е по скандинавски езици, работи в Стокхолмския университет, а от 2011 година е член на Шведската академия, където…

Адреналинът избухна в гръдния кош на Клаудия, разнесе се из тялото й като приливна вълна. Със светкавично движение тя извади мобилния си телефон и пръстите й затанцуваха по клавиатурата. След две иззвънявания отговори напрегнат глас:

— Да… Льовден.

— Обажда се Клаудия, намираме се в кризисна ситуация, по дяволите! Още една членка на Академията е била застреляна, вероятно със същото оръжие с черен барут.

Тя чу как областният полицейски началник си пое дъх.

— Още една? Членка на Шведската академия?

— Да, Соня Бергвал.

Гласът на Льовден се чу от телефона като треперене:

— Академията има осемнадесет членове, нали?

— Вече остават шестнадесет.

— Боже мой, мислиш ли, че някой луд се опитва…

— Не знам, но всяка секунда е жизненоважна. Трябва да поставим всички членове под полицейска охрана, а само ти имаш такива правомощия. И Йеглерц.

— Веднага ще се погрижа.

Клаудия затвори телефона и усети как бие сърцето й — ритмични удари, които пулсираха в гръдния кош и слуховите й канали. Погледа към парка, към залива Ридарфиерден, закова поглед върху няколко медночервени покрива. Различаваше ги от другата страна на залива, отвъд върховете на дърветата на остров Лонгхолмен, и в ума й проблесна една-единствена мисъл, две думи.

Може би.

Тя се обърна към двамата младши полицаи.

— Останете тук. Не пипайте нищо!

С мобилния телефон в ръка изскочи от апартамента, изкачи тичешком бетонните стълби и набра прекия номер на следствения отдел. Когато изтича навън през вратата, долови норландския диалект на Пер Фалкман в слушалката.

— Ало?

— Обажда се Клаудия! — изкрещя тя, за да надвика вятъра. — Писателят Сикстен Йерпе живее на Реймершхолме, намери адреса му!

Минаха само няколко секунди, след което се чу гласът на главния следовател.

— Живее на „Андерш Реймерш вег“ 9, на шестия етаж. Намира се…

— Знам.

Клаудия пъхна мобилния телефон в джоба на якето си и се качи на своята „Хонда“, която избумтя, когато тя запали двигателя и потегли по улицата в посока към моста Вестербрун и остров Реймершхолме.

5

Предобедното слънце проникваше през тъмнозелените кадифени завеси и осветяваше мрачния салон за четене на Сикстен Йерпе, дълги слънчеви лъчи пълзяха по дъските на пода като позлатени змии.

Четиримата членове на Академията се бяха настанили на меките мебели покрай прозорците на салона. Очите им бяха кървясали от плач, лицата — пребледнели от отчаяние.

Беатрис Елмстен въздъхна, след което помръдна объркано глава. Хроничната й глаукома се бе влошавала с всяка изминала година, сега слепите й очи се взираха в нищото. Тя се наведе бавно напред, погали с пръсти златистата козина на тила на кучето си водач.

— Не мога да осъзная, че Хюберт е мъртъв. Наистина всички се намираме в тази възраст, когато смъртта дебне зад ъгъла, през последните години съм била на повече погребения, отколкото рождени дни. В това няма нищо чудно, разбира се, злополуки и болести сполетяват всички ни, такъв е животът. Но убийство!

Тя поклати глава отчаяно и огорчено.

— Ничия смърт не ме е съкрушавала така, както смъртта на Хюберт. Едно е съдбата — или пък Бог, ако щете — да реши, че дните ни са преброени. Но убийството се извършва от човешка ръка.

Орвар Шеле кимна в знак на съгласие и отпи от димящото кафе.

— Вчера разговарях дълго с Хюберт в „Бернс“. Трябва да беше към дванадесет часа, значи по-малко от час по-късно е бил застрелян. Говореше за вилата си. Искаше да я пребоядиса в тъмночервено, това бяха последните му думи.

Сикстен Йерпе отдавна мълчеше. Кожата около скулите му висеше отпусната като прекалено голяма маска, тежкото му дишане можеше да се сбърка с хъркане, но погледът му беше буден, пронизващ като на хищна птица. Когато Йерпе се покашля, останалите веднага замълчаха.

— Както ви е известно, с Хюберт имахме своите стълкновения, искам да добавя, че така и трябва да бъде. Спорим от над тридесет години. Казвам „спорим“, а не „караме се“, защото, както знаете, между двете има съществена разлика. Така сме спорили, че между Борсата и „Юлене Фреден“[22] прехвърчаха и кифлички, и ругатни. Веднъж, Орвар, си спомням, че се наложи ти и Вилхелмсон да ме усмирявате със сила, когато исках да убедя физически още младия Рюдквист в превъзходството и значението на тълкувателите на Маларме за съвременната ни лирика.

На устните на Йерпе се появи печална усмивка. Тогава се усмихнаха и останалите, които си спомняха инцидента.

— Двамата с Хюберт не се погаждахме. Някои са ни наричали врагове и може би имат право. Но — и всички трябва да са наясно с това — Хюберт Рюдквист беше най-добрият ми враг. За да мога да се сражавам срещу острия му като бръснач интелект, от тридесет години подострям перата и доводите си. Ще ми липсва невероятно много.

Над членовете на Академията се спусна тишина, те Свеноха погледи, изгубиха се в мисловните си светове. Когато звънецът издаде писклив и продължителен звън, Сикстен Йерпе погледна към стенния часовник.

— Сигурно е Соня. Тя, както винаги, трябва да отбележа, си е изключила телефона от контакта. Но оставих съобщение на гласовата й поща и я помолих да тръгне насам. Клас, ти си млад и бодър, ще бъдеш ли така добър да й отвориш?

Клас Фален, който наскоро беше отпразнувал седемдесетия си рожден ден, стана от дивана.

— Разбира се. Ние, младежите, се радваме да бъдем полезни.

Той прекоси с усилие салона и изчезна зад домашно ушитата завеса, която отделяше помещението от антрето. Из апартамента се разнесе скърцане, когато Фален освободи веригата и отвори външната врата. Скоро откъм антрето се чуха гласове, единият беше добре познатият глас на Клас, а другият принадлежеше на непознат мъж. Изведнъж в апартамента отекна гърмеж и през завесата проникна сиво-бял дим.

— Клас, какво, за Бога, става?

Двамата мъже се втренчиха в отвора на салона. Беатрис Елмстен обърна бледите си очи в същата посока и веднага усети острата миризма на сяра.

В същия миг завесата беше дръпната настрани и в салона влезе мъж с балтон с двойно закопчаване и цилиндър, леко килнат назад на темето. В затворената ръка на мъжа имаше револвер с гравирани метални орнаменти, от обработената против ръжда цев все още излизаха струйки дим. Когато забеляза многобройната компания, той спря и се втренчи в тях.

Сикстен Йерпе срещна погледа му и се изправи с голямо усилие от фотьойла.

— Какво, по дяволите, означава това?

Непознатият стоеше напълно неподвижно, лицето му беше безизразно под периферията на цилиндъра. След това устните му се извиха в израз на дълбоко удовлетворение и той вдигна огнестрелното оръжие със сигурна ръка, насочи го към гръдния кош на Йерпе и натисна спусъка. Гърмежът беше оглушителен, цевта на револвера отново избълва дим, а от въртящия се барабан изскочиха парещи сажди. Йерпе беше улучен от два оловни снаряда, бархетната му риза се оцвети в карминеночервено от бликащата кръв, а огромното му тяло се свлече безжизнено в кожения фотьойл.

Тогава Орвар Шеле се надигна от дивана. До него кучето водач оголи зъбите си и започна да лае като подивяло.

За част от секундата нахлулият в апартамента мъж се поколеба, след което се обърна бързо наляво и стреля два пъти — първият оловен куршум уцели бетонната стена, а вторият се заби в лявото око на лабрадора. Лаят утихна мигновено и кучето водач се свлече на пода. В същия момент Шеле успя да хване ръкава на балтона на нападателя, заби върховете на пръстите си в ръката му и посегна да го стисне за гърлото. Но мъжът се изскубна и му нанесе силен удар с ръкохватката на револвера. Прикладът се удари в челото на Шеле и възрастният историк залитна назад със зееща рана над веждата. Опита се да се изправи, като се олюляваше, но беше прекалено замаян.

Сега мъжът вдигна необезпокояван оръжието си, прицели се и стреля още веднъж. Когато оловният куршум разтроши лявата му скулова кост, силата на изстрела запрати мощно Шеле назад и той се удари в библиотеката. След това в салона за четене настана пълна тишина. Беатрис Елмстен седеше до прозоречната ниша и търсеше безпомощно с ръце във въздуха. Тя усещаше присъствие пред слепите си очи, долавяше дълбоко дишане, движения, скърцането на дъските под тежестта на човек.

— С-сикстен? Орвар? Какво… какво става? Клас! Отговорете! Отговорете ми! Къде е Немо?

Отначало тя не получи друг отговор на въпросите си освен мълчание, а след това стаята се изпълни с непознат мъжки глас:

— Приятелите ви са мъртви, кучето ви също. Естествено, намерението ми не беше и кучето да умре, но вече нищо не може да се направи. Моля за извинение.

— К-кой… кой сте вие? Какво сте… сторили?

— Едно дълго чакане завърши — отговори гласът. — Часът настъпи.

Изведнъж от другия край на салона се чу звук. Сикстен Йерпе изскимтя, прозвуча почти като животински вой. Той запълзя бавно по пода и вдигна поглед към палача си, а после отвори уста и от нея избликнаха кръв, жлъчка и ругатни.

— В-винаги съм… те презирал… п-проклет самодоволен мръсник такъв…

Мъжът не се засегна от обидните думи. С голямо спокойствие той отново вдигна огнестрелното оръжие и сви показалеца си около посребрения спусък, но този път от барабана на револвера се чу само глух звук. В синкавите очи на мъжа се появи леко раздразнение. Без да се бави, той пъхна лявата си ръка в джоба на балтона и извади кръгла месингова кутийка, чийто капак бе украсен със старателно оформен надпис: Ю. А.

Отвъртя месинговия капак. В кутийката имаше въгленовочерен прах, голяма колкото напръстник мерителна чашка, странично отделение с възпламенители и муниция. Мъжът взе чашката и напълни горното гнездо на барабана с тъмния прах. Сложи кръгъл оловен куршум в отвора и го притисна с помощта на ръчката за презареждане, силно и старателно. Накрая постави възпламенител върху нипела в задната част на барабана.

Сикстен Йерпе лежеше неподвижно на паркета с поглед, в който се четяха гняв и безпомощност. Когато мъжът вдигна зареденото огнестрелно оръжие, Йерпе се опита да заговори, но от устните му излязоха само кръв и жлъчка.

В апартамента отново отекна тътен от изстрел и се разнесе вонята на сяра. Оловният куршум проникна в широко отворената уста на възрастния писател и тялото му беше обгърнато от дим.

Беатрис Елмстен се притисна ужасена към облегалката на фотьойла, само на метър от мъртвия си приятел. Ръцете й трепереха неконтролируемо, а невиждащите й очи се напълниха със сълзи.

— Не ме убивайте… моля ви, не ме застрелвайте…

— Защо, по дяволите, ще искам да ви застрелям?

Абсолютното удивление в гласа на мъжа не можеше да се сбърка.

— Няма от какво да се боите, мога да ви уверя в това.

После той напусна апартамента с бързи крачки. Елмстен остана седнала на фотьойла и чу как мъжът се отдалечава по стълбите, след което салонът се изпълни с непоносима тишина. Тя седеше неподвижна, парализирана от ужас. Дишаше тежко, пръстите й се бяха вкопчили в облегалката на фотьойла.

Минаха тридесетина секунди, малко повече от минута. След това външната врата отново се отвори, изтърканите панти изскърцаха. Беатрис Елмстен чу скърцането на пода, задъхано дишане и приближаващи се тихи стъпки.

— Не, не ме убивайте! Пощадете ме!

Но не й отговори непознатият мъж, а до ухото й прошепна женски глас:

— Няма да ви нараня. Казвам се Клаудия. От полицията съм.

Клаудия клекна до сляпата жена. В дясната си ръка държеше служебното си оръжие — „Зиг Зауер“ Р226, насочи го първо към двете врати на салона, а след това към кадифените завеси. С лявата си ръка погали треперещите пръсти на жената и каза с едва доловим глас:

— Извършителят в апартамента ли се намира?

— Т-той… той изчезна. Точно преди да пристигнете… само няколко м-минути по-рано…

Изчезнал.

Само няколко минути по-рано.

Клаудия изруга наум, когато разбра колко близо е била. Дали се беше разминала с убиеца в двора? Той беше ли сред събралите се на спирката на автобус 66 хора? В някоя кола на моста Вестербрун? За момента тя прогони тези мисли от главата си, извади мобилния си телефон и набра един номер.

Ларш Льовден отговори незабавно.

— Клаудия, къде си?

— В апартамента на Сикстен Йерпе на Реймершхолме, но не стигнах навреме. Изпрати подкрепления и линейка, тук има трима застреляни и една оцеляла.

Областният полицейски началник си пое въздух, след кратко мълчание успя да проговори.

— Ти добре ли си?

— Да.

— Започнахме да действаме и вече знаем, че убиецът се намира тук, в Стокхолм. След няколко минути всички членове на Академията ще имат полицейска охрана.

— Добре.

Клаудия затвори телефона и се огледа. Двамата мъже лежаха застреляни в различни ъгли на салона, до външната врата беше видяла още едно тяло на мъж. На пода до краката на сляпата жена лежеше куче водач, изглеждаше, сякаш е легнало с удобно поставена между лапите муцуна, но зеещият отвор около лявото му око разкриваше истината. Клаудия стисна измършавялата ръка на жената.

— Знаете ли кой е извършил това?

— Н-не…

След като си пое дълбоко дъх, тя добави:

— Н-но Сикстен знаеше.

— Откъде знаете?

— Преди… преди Сикстен да умре, той промълви няколко думи. Каза: Винаги съм те п-презирал, проклет самодоволен… мръсник такъв.

Клаудия запамети последните думи на убития писател, след което се обърна отново към жената.

— Може ли да ви попитам нещо? Ще имате ли сили да ми отговорите? Изключително важно е.

Възрастната жена кимна.

— Ами — започна Клаудия — този убиец е застрелял петима членове на Шведската академия. Но вас не е застрелял. Защо?

Сълзите потекоха по бузите на Беатрис Елмстен.

— Не знам — отговори тя. — Не знам.

6

Клаудия прекоси салона за четене, като внимаваше къде стъпва върху ръчно тъкания копринен килим. Телата вече не бяха там, бяха преместени в Центъра за образни изследвания и визуализация на Университетската болница на Линшьопинг, за да бъдат подложени на виртуален оглед, но върху килима и пода бяха останали ясни следи от случилото се.

Тя заобиколи предпазливо ръждивочервените петна от кръв и спря до фотьойла, вгледа се в посивелия мъж, който беше клекнал до него. Между палеца и показалеца на дясната си ръка Франк Ларшон държеше кръгла четка, с която нанасяше тънък слой магнитен прах върху извитата странична облегалка на фотьойла.

— Трябва да тръгвам.

Ларшон отговори, без да вдига поглед.

— Знам.

— Обади ми се веднага, ако откриете нещо.

— Добре.

— Каквото и да е — мигла, човешка следа в двора. Тогава ми се обади веднага.

— Добре, Клаудия. Тръгвай, трябваше да си стигнала преди десет минути.

Тя огледа за последен път салона, бетонните стени, широката един сантиметър кухина, която беше оставил оловният куршум. За последен път се заслуша в разговорите, които се водеха във всички части на стаята — на екипа по оръжията от Националната криминалистична лаборатория, на криминалистите, на двамата съдебни медици — всички те обсъждаха с приглушени гласове. Всяка дума беше парче от налудничавия пъзел, който тя беше започнала да реди през нощта.

Парчетата стават все повече и повече.

Пъзелът — все по-голям.

След това тя напусна апартамента на Сикстен Йерпе и слезе по виещите се стълби на сградата. Когато излезе през външната врата, пред очите й се появиха очертанията на стотина души — зад загражденията стояха репортери от вестниците, фотографи, телевизионни екипи. Един криминален репортер от Шведското радио позна Клаудия и извика след нея, но тя продължи в обратната посока, без да се обърне.

За втори път през последните петнадесет часа се провря под синьо-бялата найлонова лента, с която ограждаха местата на убийствата. Тръсна се върху нагорещената от слънцето кожена седалка на хондата и запали двигателя. Преди репортерът от радиото да успее да стигне до нея, тя изчезна между построените през 40-те години сгради с цвят на кайсия. Мотоциклетът вибрираше под ръцете й, докато караше през западната част на столицата, по моста Вестербрун, покрай площад „Фридхемс план“, към оживените улици на Кунгсхолм. Паркира до южния край на парка „Крунуберг“ и се отдалечи от обсадения главен вход на полицейското управление и тридесетината журналисти, които се бяха събрали пред стъклената врата. Влезе през служебния вход на улица „Пулхемсгатан“ и взе асансьора до шестия етаж, след което изтича до заседателната зала.

Там беше горещо и задушно, вентилаторът в дясната част на тавана не работеше, а този в лявата издаваше механичен звук, докато перките бавно се въртяха над масата.

До прозореца стоеше Фрида Сетерлунд, началничката на щаба на областния полицейски началник, и говореше с напрегнат вид по телефона, като превключваше между френски и английски. Клаудия долови думите responsabilite[23] и killing spree[24]. На стол с текстилна дамаска откъм дългата страна на масата седеше Биргер Шьолин, началникът на Национално звено „Убийства“, и си водеше записки върху няколко листа хартия.

— Истински ад — каза задъхано той, когато Клаудия седна до масата.

— Добро обобщение. Къде е Льовден?

— Идва насам. През последния час беше в „Русенбад“[25], за да докладва за ситуацията на премиера и министъра на правосъдието. Добре ли си, Клаудия?

— Да. А ти?

— Никога не съм преживявал подобно нещо. През последните четири часа тук е пълен хаос.

— Представям си.

Тя взе термоса, наля димящо шварц кафе в бяла пластмасова чаша и опита предпазливо горещата напитка. В същия момент вратата се отвори и влезе Ларш Льовден, запъхтян, челото му проблесна от пот, когато се приближи до Клаудия.

— Нещо ново? Някакви следи от този мръсник?

— Нищичко. Но всичко говори, че извършителят е един — и при снощното убийство, и при днешните. Как мина в „Русенбад“?

Льовден седна до заседателната маса и отговори с примирено кимване, обезсърчението личеше по лицето му като бледосив прах.

— Не сме имали сериен убиец в Стокхолм от Снайпериста[26] насам. Оттогава минаха двадесет години, а и формално погледнато, той не беше сериен убиец. Отне живота само на един човек, а този ненормалник вече е убил пет.

Вече.

Това само началото ли е?

Зашеметяващата мисъл премина през ума на Клаудия, но тя я запази за себе си.

— Тринадесет от членовете на Шведската академия са още живи — каза областният полицейски началник и обърна изморените си очи към Фрида Сетерлунд. — Кажи къде се намират, каква охрана им е осигурена. Искам да чуя всичко.

— Има много за разказване — отговори тя.

— Знам, разкажи всичко.

Сетерлунд разлисти записките си, страниците на бележника й зашумоляха между пръстите й — множество разговори, обобщени в бележки, разпръснати върху листовете.

— Добре — каза тя, — да започнем от Стокхолм.

— В района на Стокхолм има шестима членове на Академията, нали?

— Точно така. Нилс Т. Флудстрьом, Кристин Далберг, Ян Коскинен и Йоран Валин се намират в управлението — в сектора за повишена сигурност на подземния етаж. Там е и Беатрис Елмстен. Тя ще бъде охранявана по същия начин като останалите, въпреки че извършителят по някаква причина е избрал да я пощади. Няма да поемаме никакви рискове, разбира се.

Льовден кимна.

— Естествено.

— Всички са в състояние на шок, а някои, особено Елмстен, показаха и признаци на психическа травма. Нашите разпитващи полицаи и психолози започнаха да разговарят с тях, зададоха им най-спешните въпроси, например дали напоследък е имало конкретни заплахи срещу Шведската академия, но досега не сме установили нищо, което да бъде от полза.

— Абсолютно нищо ли? — каза Клаудия учудено.

— Да.

— Никакви заплашителни писма? Гневни телефонни обаждания?

— Нищо.

— А останалите членове на Академията — къде се намират те?

Биргер Шьолин опря лакти на масата и отговори:

— В Стокхолм има още един член на Академията — поетесата Лисбет Хансон. Тя е претърпяла тежко отравяне на кръвта миналата седмица и сега лежи в отделението по ЕКМО — екстра-корпорална мембранна оксигенация на болница „Каролинска“, където диша с помощта на апарат сърце бял дроб.

— Не може да бъде местена?

— Не — отговори Шьолин. — Нуждае се от денонощно наблюдение, а такава апаратура има само в „Каролинска“. Но е поставена под надеждна охрана. До отделението се стига само по едно стълбище и с един асансьор — и двете се охраняват от екипи на Службата за охрана. До стаята на Хансон имаме поставени и още охраняващи полицаи.

— Колко?

— Четирима, а освен това в района на болницата има няколко патрула и цивилни полицаи от нормалмската полиция. В охраната е включено и частното охранително дружество, което отговаря за сигурността на болницата. Служителите му са наясно със ситуацията и са на наше разположение, ако имаме нужда от тях. Разбира се, разчитаме и на всички охранителни камери, които са разположени в болницата и около нея.

На челото на Клаудия се появи угрижена бръчка.

— Това не ми харесва. Болниците се охраняват трудно, убиецът може спокойно да влезе с превръзка на лицето, без да събуди подозрения.

— Нищо не може да се направи. Хансон е на осемдесет и седем години и е на границата между живота и смъртта. Главният лекар преценява шансовете й за оцеляване на по-малко от петдесет процента. Убиецът не е най-големият й проблем в момента.

— Не, предполагам, че не е. А какво е положението на западния бряг?

След бърза справка със записките си Фрида Сетерлунд отговори:

— Там се намират Сив Першон Макензи, Вилгот Елмандер и Лейф Линдер. Засега ги пазят в домовете им, но Службата за охрана няма достатъчно служители, за да осигури безопасността им по този начин за дълго време. Не и след вчерашните събития.

— Какво означава това?

— Че трябва да бъдат преместени. Утре сутринта ще бъдат отведени във военната база КЗ до Карлсборг, всички засегнати са дали съгласието си за това решение. Там тримата членове на Академията ще бъдат настанени в общежитие, разположено на петдесетина метра от обществената зона. Около базата има висока четири метра ограда от бодлива тел, по която тече ток, а точно тази казарма е оборудвана с бронирани стъкла. В околността по всяко време на денонощието ще има минимум два дежурни екипа от Службата за охрана, освен това там са разположени към седемдесет професионални военни и формирование на парашутни рейнджъри. Говорих с началник-щаба на полка и той ме увери, че ще увеличат броя на постовете и ще въведат максимална готовност. В интерес на истината тази кризисна ситуация за тях сигурно е перфектно военно учение.

— Звучи добре. А онзи езиковед?

— Ханс Екберг ли?

— Да, той не живее ли в Даларна?

— Да, Екберг е във фермата си между Бурленге и Фалун. Неговата охрана ще се организира на смени от полицията на Бурленге в сътрудничество с екипите на Службата за охрана. Освен това можем да разчитаме на помощ и от самата ферма.

— Каква помощ?

По устните на Сетерлунд премина изморена усмивка.

— Семейство Екберг има пет добермана — обясни тя, — а те обикалят малко или много свободно из имота. Според самия Екберг никой не може да се прокрадне незабелязан покрай кучетата.

— Нуждаем се от всяка възможна помощ — въздъхна Льовден.

— А Еун-Брит Хьок? — каза Клаудия. — Тя е в чужбина, нали?

— Хьок се намира в къщата си на френското средиземноморско крайбрежие — отговори Биргер Шьолин. — Разговаряхме с френската полиция, която прояви голяма отзивчивост. Разквартируваха шестима полицаи в малкото планинско селце. Освен това жителите основаха гражданска гвардия по собствена инициатива и патрулират улиците и площадите на селото.

— Не е зле.

— Това не е всичко, дори френският президент даде своя принос.

— Онзи новият — Оланд? Който встъпи в длъжност днес?

— Да, щом чу за сериозното положение, веднага изпрати четирима от личните си телохранители. Сигурно е било първото му решение като президент. В момента пътуват към вилата на Хьок в покрайнините на Ница.

— Французи! — възкликна Льовден и удари с ръка по масата. — Знаят как се действа в криза.

За първи път този следобед на устните на областния полицейски началник се появи лека усмивка.

— Добре, дотук са единадесет членове на Академията. Трябва да са тринадесет.

Шьолин и Сетерлунд си размениха бърз поглед.

— Имаме някои проблеми с последните двама — отговори Фрида Сетерлунд.

Усмивката на Льовден изчезна на секундата.

— Какви проблеми?

— Пер Биркенфелт отказва да приеме лична охрана.

Клаудия се изправи толкова рязко, че пластмасовият стол се разлюля.

— Отказва?

— Да, отказва.

— Навън има ненормалник, който убива членове на Академията на конвейер. Петима от колегите на Биркенфелт току-що са били хладнокръвно убити. А той отказва да получи защита?

— Биркенфелт не иска да има нищо общо с Академията — отговори Фрида Сетерлунд. — Той не взима участие в дейността й от аферата „Рушди“ през 1989 година, не е стъпвал в Борсата от над двадесет години. Вече не смята себе си за част от Шведската академия.

— Но убиецът може би го смята!

— Обяснихме му, че е налице изключително сериозна заплаха — каза Сетерлунд. — Началникът на полицията на Стренгнес, който го познава от дете, каза същото.

— И какво, по дяволите, отговори Биркенфелт?

— Отказва да ни послуша, отказва изобщо да разговаря с нас. В момента шестима служители на Службата за охрана пазят зоната около къщата му в центъра на Стренгнес, там е съсредоточена и по-голямата част от местната полиция. Но той не допуска никого в границите на имота си. В такъв случай щял да извади сачмената пушка на дядо си.

— Невероятно — промърмори Льовден, — дядото ни забранява да го спасим. Никога не съм чувал подобно нещо.

— По-нататък става още по-зле — каза Биргер Шьолин.

Льовден затвори очи и пъхна никотинова дъвка в устата си.

— Добре, слушам.

— Сигурд Вилхелмсон, нали се сещате — онзи писател от Йемтланд, който написа трилогията за ловците на лосове на север в…

— Какво го е прихванало пък него? Да не си е нарисувал мишена на гърдите?

— Няма го.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Нямаме представа къде се намира.

— Тогава разберете! Разпитайте и последния човек в Йемтланд.

— Разговаряхме със сестрите му, с издателя му, съседите, познати, с останалите членове на Академията и всички казват едно и също. Вилхелмсон е тръгнал на туристически преход в някаква посока.

— В някаква посока?

— Да, в някаква посока.

— И никой не знае къде ходи на преходи обикновено?

— Вероятно се намира в Швеция. Но може да бъде и в Североизточна Норвегия, понякога ходи там. Или във финландската част на Лапландия.

— Занасяш ли се?

— Нищо подобно, прави го няколко пъти годишно от средата на седемдесетте. Не продумва и думичка на никого, просто потегля на продължителен преход, за да проясни мислите си.

Льовден скри лице в ръцете си и прокара пръсти по надупчените си от шарка бузи.

— Писатели…

Изведнъж вратата се отвори рязко и в заседателната зала влязоха Ролф Хедлунд и директорът на Национална служба „Полиция“ Род Йеглерц.

Погледите на Йеглерц и Льовден се срещнаха над правоъгълната работна маса. От близо четиридесет години двамата водеха безмилостна борба за власт. Сблъсъците им бяха започнали от полицейската школа през втората половина на седемдесетте, а оттогава се сражаваха помежду си за длъжности, ръководни постове, жени и Йеглерц побеждаваше във всяка от схватките.

Двамата новодошли седнаха в отсрещния край на масата, до прозорците. В продължение на няколко секунди не се чуваше друго освен жуженето на вентилатора на тавана, но накрая Льовден наруши мълчанието:

— Чудесно е, че дойдохте, Род. Току-що обобщихме ситуацията и можем да констатираме, че…

Йеглерц вдигна лявата си ръка, за да го накара да замълчи, но не каза и дума. Вместо това взе едно дистанционно и включи монтирания на стената телевизор.

По всички канали течаха извънредни новинарски емисии, фрагменти от по няколко секунди на пет-шест езика, кореспонденти, предаващи пряко от каменното стълбище пред Борсата в Гамла стан, на площадките се виждаха букети, горящи свещи, съболезнователни писма. Когато камерите показваха площад „Стурториет“, се виждаше море от хора, стотици скърбящи, които се бяха стекли там, за да изразят подкрепата си.

Накрая Род Йеглерц вдигна дистанционното и изключи телевизора.

— Шведската национална телевизия, Си Ен Ен, Би Би Си Нюз, РАИ, френската ТВ5, „Дойче Веле“, дори „Ал Джазира“, мамка му. Всички предават пряко от Стокхолм. Това е big news[27] в целия проклет свят и така и ще продължи, докато не заловим убиеца.

Погледът на началника на шведската полиция премина бавно в полукръг около заседателната маса.

— Това е ситуация с мащабите на убийството на Палме, вероятно и по-значима. В следващите дни ще се реши ходът на кариерите ни. Всички ще бъдем запомнени с този случай — или като герои, или като абсолютни некадърници.

Той втренчи поглед в Льовден и прошепна почти беззвучно:

— Аз не възнамерявам да бъда запомнен като абсолютен некадърник. Ясно ли ти е, Ларш?

Двамата мъже не отместваха поглед един от друг. Накрая Льовден Свене очи и извади още една никотинова дъвка. Тогава Йеглерц се обърна към Клаудия.

— Значи ти си Родригес?

— Да, аз съм.

— Добре, Родригес, сега ще трябва да покажеш за какво те бива. Навън има ненормалник, който застрелва членовете на Шведската академия. Петима вече са убити, застреляни с оръжие от каменната ера, мамицата му. Целият свят следи тази драма. Цялата полиция работи по случая, но нямаме нито извършител, нито следи — нищичко. И така, Родригес, имам въпрос към теб. Какво, по дяволите, да правим сега?

— Трябва да повикаме експерт.

Чертите на началника на шведската полиция не помръднаха, той не промълви нито дума, но Ролф Хедлунд се наведе напред със студена усмивка на лицето.

— Дявол да го вземе, та полицията бъка от експерти. You name it.[28] Криминалисти, психолози, които изготвят профил на извършителя, специалисти по оръжията, които…

— Липсва ни един вид — прекъсна го Клаудия. — Трябва ни експерт по литература.

7

Лео Дорфман духна димящия си чай с подправки, остави парата да облъхне лицето му.

Лъчите на вечерното слънце проникваха в помещението през прашните прозорци на антикварния магазин, падаха върху радиото на перваза и се отразяваха в медните елементи. Това беше стар транзистор — „Грундиг 941 WS“, купен от дядо му в средата на петдесетте, но все още работеше отлично. Понякога сигналът на станция Р1 се губеше сред шума между честотите — тогава Лео почукваше леко с дясната си ръка по изкривеното копче за регулиране на звука и сигналът веднага се възстановяваше. През следобедните часове редакцията на програма „Ехо“ предаваше без прекъсване — само съобщения за смъртоносните изстрели в центъра на Стокхолм.

Лео отпи от билковия чай, отхапа от сандвича си и се заслуша съсредоточено в думите на пресаташето на Службата за охрана — изморен глас, който излизаше от триватовия високоговорител на радиото.

Тогава звънецът на входната врата на антиквариата издрънча и ръждясалата врата се отвори със скърцане. В магазина влетя пълен мъж на около петдесет години, облечен с изтъркана бархетна риза и панталони от рипсено кадифе с повече кръпки, отколкото човек можеше да преброи. Буйната му коса падаше разрошена покрай слепоочията и около почти голото му теме, на дясното му ухо имаше засъхнала пяна за бръснене, останала след сутрешния тоалет. С тежки стъпки мъжът пристъпи към писалището. Опита да поздрави, но беше прекалено задъхан, от зейналата му уста излизаше само силно пъхтене.

Лео изключи радиото и погледна със сериозно изражение редовния си клиент.

— Здрасти, Брюнолфсон. Чул си за убийствата в Академията, предполагам?

Брюнолфсон се подпря на писалището и кимна, все още неспособен да говори. Най-накрая зададе запъхтяно въпроса си — същия, който от три седмици задаваше почти ежедневно.

— Н-намери… ли я?

— О, да, намерих я. Най-накрая.

— Наистина ли?

Лео кимна.

— Слушай… нали не се майтапиш с мен?

— Не — отговори Лео и извади подшита книга, която сложи на капака на писалището.

Книгата беше добре запазено първо издание на дебютния криминален роман на Стиг Трентер от 1943 г. „Никой не може да спре смъртта“. След няколкоседмични усилия и след като наду главата на един готландски колекционер, беше успял да купи редкия екземпляр от него за две хиляди и петстотин крони. Брюнолфсон погледна криминалния роман със светнали очи.

— Перфектно. Идеална е.

Той хвана книгата с двете си ръце, плъзна пръсти по корицата с мраморни шарки, по зелената сатенена подвързия, по етикета със заглавието на гърба на книгата, който беше направен от козя кожа в червено и охра. След това отвори книгата на заглавната страница и огледа много внимателно колофона.

— Първо издание, първа разпечатка, 3000 бройки.

Той прошепна думите със страхопочитание, сякаш бяха редове от молитва.

— Точно така — каза Лео. — Колко бройки си имал преди?

— Две, наследих ги от дядо. Но те са второ качество, евтинийки, които могат да се купят от битпазар или на Книжната борса за петдесет крони.

Изведнъж той изгледа въпросително Лео.

— Можеш ли да познаеш кои две издания имам, Дорфман? Би трябвало да можеш, ако претендираш да се наричаш антикварен търговец.

— Две издания второ качество, нали така каза? На „Никой не може да спре смъртта“?

— Да, две истински издания второ качество.

— Добре, едното трябва да е лепеното издание на издателството към супермаркети „Ика“ от 1948 година. Но за второто ми е значително по-трудно да отгатна.

Лео помисли известно време, но накрая сви рамене.

— Нямам представа. Може ли да е издание на „Б. Валстрьом“? От средата на шестдесетте вероятно?

— Нет.[29] Но трябва да призная, че предположението ти си го бива.

— Добре, предавам се. Кажи ми.

Лицето на Брюнолфсон се озари от лукава усмивка, но той изчака няколко секунди с отговора за повече драматизъм.

— Втората бройка — каза той тържествено — е с кожена подвързия, издадена като част от поредицата „Кримка на месеца“ през хиляда деветст…

— 1979! — възкликна Лео и се плесна по челото с двете ръце. — Дяволите да го вземат, трябваше да се сетя.

— Да, трябваше.

Лео сложи ръката си върху огромното ляво рамо на Брюнолфсон и го потупа леко няколко пъти.

— Е, вече имаш оригинала.

— Да, най-накрая.

Брюнолфсон отново прокара пръсти по сиво-зелената илюстрация на корицата, по сенчестия планински склон, по стоящата на билото загадъчна женска фигура. Но изведнъж между веждите му се появи угрижена гънка и той веднага остави криминалния роман.

— Цената! Не сме обсъдили цената, Дорфман. Колко струва книгата?

Лео погледна с крайчеца на окото си към Брюнолфсон — редовния клиент, който влагаше цялата си заплата, всичките си спестявания в книги и комикси от четиридесетте, петдесетте и шестдесетте, за предпочитане в ненарушена оригинална опаковка и с обозначението за редки издания R.R.R. или R.R., но винаги поне r.r.

— Да кажем две хиляди?

Гънката се вряза още по-надълбоко в челото на Брюнолфсон.

— Безмилостен търговец си ти, Лео, наистина безмилостен.

Той прехапа замислено долната си устна, след което неохотно извади четири измачкани банкноти по петстотин крони от задния си джоб и ги сложи върху спуснатия капак на писалището.

— Понякога човек трябва да си позволи малко лукс, нали?

— На същото мнение съм — отговори Лео усмихнато. — Слушай, искаш ли малко чай? В каната има готов. Или може би сандвич с кашкавал?

— Нямам време, трябва да побързам.

Брюнолфсон хвана дебютния роман на Трентер с върховете на пръстите си и го сложи внимателно в огромния джоб на ризата си, а след това разсеяно вдигна дясната си ръка за поздрав.

— До свидания[30], Дорфман!

Външната врата се затръшна зад колосалната фигура на Брюнолфсон и Лео видя как редовният му клиент тръгна по улица „Бундегатан“ и се изгуби в посока към улиците около площад „Нюториет“. Той се облегна на дървения стол, извади измачканите банкноти, сгъна ги и ги пъхна в една тенекиена кутия зад секцията с лирика: в покафенялата от ръжда кутия за чай държеше всичките си пари и ценности. Обикновено кутията беше празна, но когато му се намираха няколко стотачки, те ухаеха силно на руски чай с подправки. Той затвори рязко тенекиения капак и остави кутията зад изпокъсаната от четене книга на Вернер Аспенстрьом „Избрани стихове“.

Тогава звънецът на вратата отново издрънча и тя се отвори. Лео се уплаши, че Брюнолфсон е съжалил за решението си и връща книгата на Трентер. Дали не беше намерил дразнещо подгънат ъгъл на страница в книгата, или пък бе открил драскотина на последната страница, а може би на заглавната имаше петно от влага. Но на прага стоеше не високият редовен клиент, а една жена, която той от много години обичаше.

— Здравей, Лео — каза Клаудия Родригес и влезе в магазина.

Двамата бяха имали кратка лятна връзка — младежко влюбване, когато той беше на двадесет и четири, а тя — на двадесет. Запознаха се случайно на празненство по случай деня на лятното слънцестоене, на което и двамата се чувстваха не на място. Всичко започна с маринована херинга и състезание по скачане с чували и завърши с това, че правиха любов под нощното небе в парка „Витаберг“.

Клаудия и Лео бяха напълно различни и точно в това беше очарованието, но когато дойде есента, тя произнесе думите, от които той се беше страхувал, думите, които очакваше. Бяха отишли на любимото си място — сладкарница „Гунаршон“ до северния изход на метрото на станция „Сканстул“. Там хапнаха късна закуска, докато съседките им по маса, две възрастни дами, ядяха ранна вечеря. Клаудия довърши франзелата си с шунка на няколко бързи хапки и изтръска трохите от ръкава на пуловера си.

— Виж какво, Лео, тази работа няма да я бъде.

— Да, знам.

Той отпи от топлия си чай от жълт кантарион и попита:

— Защо да не я бъде?

— Ще ти покажа.

Тя извади бележник и молив от раницата си и начерта старателно таблица, в която сравни чертите на характерите им, сякаш връзката им беше математическо уравнение, което можеше да се пресметне, диаграма, където всички грешки личаха ясно.

Клаудия

Обожава месо на скара

Обича да е сред хора

Католичка (понякога)

Обожава да пътува

Обича животните (особено кучетата)

Често спортува

Иска да научи китайски

Предпочита да е отгоре при секс

Харесва Паулу Коелю

Член на Младежкото движение на Социалдемократическата работническа партия

Лео

Вегетарианец

Единак

Атеист (винаги)

Не мърда от Сьодермалм

Алергичен към козина (особено кучешка)

Ненавижда спорта

Иска да научи елфски

Също предпочита да е отгоре

Отказва да прочете „Алхимикът“

Два пъти поред е пуснал празна бюлетина

Той разгледа внимателно таблицата, след това взе молива и дописа още едно поле в своята колона: „Обича Клаудия“ Тя веднага взе късото моливче и записа в своята колона: „Обича Лео!!!“

— Но това няма да е достатъчно — добави с окончателност в гласа.

С върховете на пръстите си погали бузата му, неизбръснатата му брадичка. А после излезе от сладкарница „Гунаршон“ и повече не се бяха виждали.

Оттогава бяха минали петнадесет години.

Сега тя стоеше точно до прага на антикварния магазин в светлината на вечерното слънце и го гледаше с изморени очи.

— Здравей — каза той и свали босите си крака от капака на писалището.

Клаудия затвори вратата зад себе си и погледна към етажерките, които изпълваха помещението — полирани рафтове от брезово дърво, които се огъваха под тежестта на десетки хиляди книги.

— Най-накрая успях да видя прословутия ти антиквариат, чудех се как ли изглежда.

— Така ли, знаела си, че имам антиквариат?

— Понякога те търся в Гугъл.

Тя се огледа с буден поглед и установи, че магазинът е празен.

— Трябва да говоря с теб за нещо.

— Разбира се. Влез, Клаудия, влез.

Ръкавите на ризата му се разлюляха, когато той махна към каната от марка „Хьоганес“ на перваза.

— Искаш ли малко чай?

Тя поклати нервно глава.

— Или може би нещо за ядене? Тук някъде имам орехов хляб.

— Sorry, ужасно бързам.

Той се опита да скрие разочарованието си, като отхапа голям залък от сандвича си с кашкавал.

— Е — каза с пълна уста, — за какво искаш да поговорим?

— Предполагам, че си чул за убийствата на петимата членове на Академията?

Въпросът го изненада.

— Да… естествено. Защо питаш?

— Работя по разследването, затова дойдох тук.

Двамата се гледаха мълчаливо няколко секунди, след което тя поясни:

— Следовател съм в Националното звено „Убийства“ и ни трябва експерт по литература. Някой, който да знае всичко за Шведската академия, за членовете, за книгите им. Какво ще кажеш, Лео, искаш ли да ни помогнеш?

Той прокара бавно лявата си ръка през косата, а след това думите излетяха от устата му.

— Да, да, разбира се. И още как.

— Супер!

Клаудия отиде до външната врата, обърна табелата ОТВОРЕНО и завъртя резето.

— Тези разстрели не са случайност. Убиецът има мотив, убедена съм в това. Нещо го движи. Защо някой ще иска да убие членовете на Шведската академия? Лео, можеш ли да се сетиш за причина?

Той прехапа долната си устна, започна бавно да снове между етажерките с книги, между прашните купчини с издания с меки корици и месечните списания.

— Причина — промърмори той на себе си, — причина някой да иска да убие членовете на Шведската академия.

Клаудия го гледаше нетърпеливо, следеше всяко движение на тялото му, чакаше.

Нищо не се е променило. Нищичко.

Сноването, мърморенето, дългият пепеляв бретон, който постоянно му падаше в очите — всичко си беше същото. Накрая тя пристъпи към него.

— Академията изказвала ли се е по някой спорен въпрос напоследък?

— Те никога не се изказват по никакви въпроси, особено по спорни.

— Някой от членовете да е публикувал оспорвана статия? Да е направил някакво изявление? Някой да е написал книга, която да е разбунила духовете?

— Винаги има кой да се подразни, но не е имало големи противоречия, които да…

— Кой се е дразнил?

— Това са дреболии. Не е нещо, което да доведе до убийството на петима…

— Какви дреболии, Лео?

— Ами например през седемдесетте имаше много радикално леви, които критикуваха лириката на Клас Фален.

— Критикували са? Как по-точно?

— Смятаха, че в стиховете му трябва да се засягат големите политически въпроси. Защо пишел за затоплените от слънцето камъни край езерото Венерн, вместо да описва бомбардировките с напалм на САЩ в Северен Виетнам? Защо възпявал вермландските гори, вместо да разказва за намесата на ЦРУ в преврата на Пиночет? Веднъж активисти от Комунистическата партия марксисти-ленинисти (революционери) хвърлиха петстотин яйца по къщата му в покрайнините на Филипстад.

— Петстотин?

— Да, по едно за всеки убит в клането в Ми Лай. Но това беше през есента на 1972-ра, никой не се е сещал за тази акция от четиридесет години.

Тя кимна, ставаше все по-нервна.

— Добре, но членовете на Академията писали ли са други оспорвани книги? Нещо, публикувано наскоро?

— Почакай една секунда…

Той се изправи и изчезна между етажерките, босите му крака се движеха почти безшумно по дъбовия паркет. След малко се върна с пълни с книги и стари вестници ръце. Когато ги сложи на пода, се вдигна облак прах и прашинките проблеснаха на светлината от залязващото слънце.

— Разбира се, нямам всичко написано от членовете на Академията — каза той задъхано, — но имам много.

Лео започна да притичва из антиквариата, от етажерка на етажерка, и извади още десетина издания. Скоро дъските около писалището изчезнаха под сборници с лирика, изпокъсани от четене романи, есета и докторски дисертации. Той седна пак на дървения стол и махна с ръка към разпръснатите купчини.

— Ще разлистя тези за начало.

— Доста има за четене тук.

— Напълно ме устройва. Кой знае, може би ще успея да намеря някоя следа. Все отнякъде трябва да се започне, нали?

— Вече имаме няколко следи. Три от убийствата са извършени в апартамента на Сикстен Йерпе на Реймершхолме, сигурно вече си чул за това.

— По радиото не говорят за нищо друго. Вероятно всички по целия свят са разбрали за убийствата.

— Сигурно, но не са разбрали за странните обстоятелства.

— Какви обстоятелства?

— Извършителят не е застрелял Беатрис Елмстен, пощадил я е.

— Пощадил ли я е?

— Да, тръгнал към апартамента на Йерпе на Реймершхолме. Там се намирали четирима от членовете на Академията — Орвар Шеле, Клас Фален, Беатрис Елмстен и самият Йерпе, разбира се. Извършителят застрелял тримата мъже хладнокръвно, без да се поколебае. Застрелял и кучето водач на Елмстен. Но когато тя помолила убиеца да пощади живота й, той казал: Защо, по дяволите, ще искам да ви застрелям? Няма от какво да се боите, мога да ви уверя в това. След това напуснал апартамента.

Лео повтори бавно думите на убиеца, търсеше скрит смисъл между редовете, послание.

— Лео, има ли нещо, което да отличава Беатрис Елмстен от останалите членове?

— Да, има.

— Какво?

— Спомнят ли си историята с Рушди?

— В края на осемдесетте?

— Точно така, тогава аятолах Хомейни издаде фатва срещу Салман Рушди — религиозна смъртна присъда. Няколко седмици по-късно Беатрис Елмстен и Пер Биркенфелт настояха Шведската академия официално да заклейми смъртната присъда. Това беше през есента на осемдесет и девета, ако не се лъжа. Когато желанието им не беше изпълнено, двамата прекратиха участието си в дейността на Академията. Биркенфелт не е стъпвал в Борсата оттогава, а Елмстен се върна в Академията в средата на деветдесетте.

Клаудия извади бележник със спирала от коженото си яке и нахвърли набързо няколко бележки, подчерта думите „смъртна присъда“ и името „Пер. Б.“

— Да — каза тя, — знаех, че Биркенфелт е напуснал Академията.

Тогава Лео поклати решително глава.

— Избраните не могат да напуснат — абсолютно никога. Оставаш член на Шведската академия до смъртта си.

— До смъртта си?

— Да. Така е записано в устава, който Густав III съставя в края на осемнадесети век. Има само два изхода от Академията — изключване и смърт.

— А какво става, когато някой член почине?

— Тогава останалите избират нов — или писател, или професор по нещо. А новоизбраният трябва да седне на стола, на който по-рано е седял покойникът.

— Явно смъртта играе важна роля в Шведската академия.

Въпреки че бяха сами в антиквариата, Клаудия понижи още повече глас:

— Искам да ти кажа още нещо. Сикстен Йерпе е познавал извършителя и го е ненавиждал.

— Откъде знаеш?

— Преди да умре, Йерпе говорил с убиеца. Казал: Винаги съм те презирал, проклет самодоволен мръсник такъв. Беатрис Елмстен седяла точно до него, не можела да види нищо, разбира се, но чула всичко — до последната дума.

Клаудия хвана ръкава на ризата на Лео, сякаш можеше да изтръгне отговор от него със сила.

— На кого може Йерпе да е казал тези думи? Имал ли е враг, някого, когото наистина да ненавижда?

Лео помисли върху последните думи на прочутия писател, промърмори ги под носа си.

— Сикстен Йерпе имаше много врагове, вероятно стотици. Но един човек ненавиждаше повече от всеки друг.

— Кош?

Лео отвърна с крива усмивка:

— Хюберт Рюдквист. Но нали той е бил вече мъртъв, когато убиецът е застрелял Йерпе, това е доста солидно алиби, предполагам?

— Да, да си мъртъв е сносно алиби, но никога не можем да бъдем съвсем сигурни.

Тя погледна с крайчеца на окото си към оранжевия часовник от седемдесетте на тухлената стена — минутната стрелка беше счупена по средата, а цифрите бяха толкова изтъркани, че едва се различаваха.

— Виж, Лео, съжалявам, че изникнах така и освен това те въвличам в разследване на убийство. И то след като не съм се обаждала от четиринадесет години.

— Петнадесет — поправи я той.

Те се усмихнаха леко, и двамата се засмяха.

— Няма нищо, Клаудия. Радвам се, че дойде.

Тя хвана лявата му китка, стисна я силно.

— Сега трябва да бягам. Но ако ти хрумне нещо интересно за членовете, нещо за Шведската академия, ми се обади веднага. По което и да е време на денонощието.

— Добре, ще го направя.

За кратко двамата останаха загледани един в друг.

— Приятно ми беше да те видя отново, Клаудия.

— И на мен.

— Може би някой ден ще намериш време за чаша чай?

— Може би.

След това тя сложи визитната си картичка върху капака на писалището и излезе от антиквариата, без да се сбогува, без да помаха, точно както правеше преди петнадесет години.

— Никога не казвай довиждане — прошепна Лео сам на себе си.

Той отиде до витрината и погледа след притичващата фигура на Клаудия, видя как тя се качи на сребристочерния мотоциклет и изчезна зад ъгъла с висока скорост — потегли по улица „Йостьотагатан“, която светеше огненочервена на вечерното слънце. След малко Лео се върна при писалището, столът изскърца, когато той седна. Отпи голяма глътка от чая, който вече беше изстинал, и вдигна една изтъркана книга от пода, отвори я напосоки и зачете.

Вернер Столте стоеше в средата на подземната стая. Над главата му висеше полилеят, черният чугун беше почти незабележим в сумрака, а восъчните свещи сякаш се рееха свободно във въздуха. Пламъците потрепваха на въздушното течение, а сенките танцуваха буйно по каменната зидария.

Той държеше много внимателно в ръцете си един полуразпаднал се лист, който беше скъсан през средата. Небрежният почерк беше труден за разчитане, мастилото криволичеше по хартията като разгневен черен слепок, но Столте познаваше всяка буква, всеки препинателен знак, още на десетгодишна възраст беше научил наизуст тези прощални думи.

Тогава, преди малко повече от седемдесет години, неговите баща и дядо стояха до него тук в подземието и слушаха внимателно. От онзи момент Столте многократно беше размишлявал върху значението на думите.

Той бавно обърна поглед към скритите под сводестия таван предмети — стотиците писма и ръкописи, които се съхраняваха зад витрините, в архивните шкафове. Повечето струваха цяло състояние, търсеха се от учени и колекционери от целия свят, но нищо не беше толкова ценно, колкото изтъркания лист в ръцете на Столте.

По-старите текстове бяха записани върху пресована ленена хартия през втората половина на XIX век, те все още бяха в отлично състояние, но листът, който Столте държеше, беше от второто десетилетие на XX век — ръчно произведена хартия за писане от хартиената фабрика в Лесебу в югоизточен Смоланд. Ленените й нишки бяха разядени от френското мастило и бавно корозираха около всяка буква. С всяка изминала година хартията ставаше все по-тънка. Двамата бяха остарели заедно — Вернер Столте и този лист — и дните им скоро щяха да свършат. Той погледна листа за последен път, след което го постави във витрината върху карминеночервената копринена дреха.

Зад него, на протритите фотьойли от козя кожа, седяха жената и мъжът, които споделяха неговите тайни и обещания. Тревогата и безсънните нощи бяха оставили дълбоки следи върху лицата им.

На масата от тиково дърво пред тях бяха разпръснати ежедневниците, издания от няколко държави, във всички се съобщаваше за жестокостите от последното денонощие. Върху плота на масата имаше и джобна бутилка за алкохол, тя проблясваше златисточервена на светлината от камината. Бутилката беше произведена от месинг и върху тънкото й гърло имаше надпис — две тънки като паяжини букви: Ю. А.

Мъжът на фотьойла не отместваше очи от месинговата бутилка.

— Всичко трябва да е приключило вече, нали? Не мислите ли?

Въпросът остана да виси в подземието, проникна във всяко ъгълче, но не получи отговор. Тогава мъжът отвърна поглед от джобната бутилка и го насочи към тъмносивия силует на Вернер Столте.

— Разбира се, полицейските власти не са запознати с всички обстоятелства, но сигурно знаят достатъчно. Сега всичко ще приключи, убеден съм в това.

От гърлото на Столте се изтръгна тежка въздишка.

— Не знам, приятелю. Не знам.

— Но членовете на Академията са поставени под полицейска охрана. Той вече не може да ги достигне, невъзможно е.

— Няма нищо невъзможно — отговори Столте.

Тогава жената се наведе напред във фотьойла и хвана безсилната ръка на Столте в своята.

— Вернер, аз го познавам не по-зле от теб и едно нещо е отвъд всякакво съмнение. Той не е убиец, не и дълбоко в себе си. Не е такъв човек.

Вернер Столте кимна тъжно.

— Не, не притежава душата и характера на убиец, имаш пълно право.

После добави:

— Но отне живота на петима души. И да пази Бог, но броят на убитите може да се увеличи многократно.

8

Пер Биркенфелт държеше здраво мелничката за кафе, ръцете му обгръщаха емайлираната метална конструкция. Той въртеше ръчката с резки движения и в кухнята се разнасяше приятно ухание от смлените кафеени зърна.

Понякога поглеждаше през касетирания прозорец. Отвън се виждаха двама от служителите на Службата за охрана, силуетите им се очертаваха на фона на перилата като в театър на сенките. До украсената с лъвска глава врата на главния вход на катедралата стояха няколко полицаи от запасния корпус, сред храстите се виждаха тъмните им униформи. Беше им казал да се махат, да вървят по дяволите, но въпреки това обикаляха като призраци около неговата боядисана в червено къща от цели дънери. Понякога стъпките им отекваха по калдъръмената улица, а лаконичните им разговори се долавяха иззад ъгъла.

След като смля кафеените зърна, той остави мелничката и приготви кафето по обичайния начин. Накрая напълни двете керамични чаши, като капна по капка мляко във всяка.

— Заповядай, Агнес.

Съпругата му седеше мълчаливо откъм дългата страна на масата за хранене и гледаше чашата. Цяла сутрин мълчеше като риба, дори не срещаше погледа му. Сега вдигна очи и продължи спора, който не бяха престанали да водят през предишния ден чак до нощните часове.

— Пер, искам да ме изслушаш, наистина да се вслушаш в думите ми. Някакъв ненормалник е застрелял петима от приятелите ти, а ти…

— Те не ми бяха приятели и много добре го знаеш.

— Но са мъртви, това поне е сигурно. Застреляни са и ако не послушаш съветите на полицията…

— Дума да не става Няма да се оставя да ме сплашат — нито ненормалници, нито полицията. И дума да не чувам повече за това.

— Но все пак можеш…

— Нито дума повече, Агнес! Нито гък!

Яростта искреше в очите на Биркенфелт, а вените по врата му пулсираха. Той затвори очи за малко, а после седна до масата срещу съпругата си. Внимателно приближи чашата към устата си, остави горчивото кафе да се разлее върху върха на езика му. Скоро спокойствието се върна в погледа му, а гневът, който допреди малко го владееше, сякаш се изпари, гласът му прозвуча почти любящо:

— Агнес, пий, докато е топло. Изстиналото кафе не става за нищо.

Той отряза две дебели филии хляб, намаза ги е домашен мармалад от касис и отхапа голям залък.

— Тази година реколтата от горски плодове ще бъде отлична — каза с пълна уста, — разбрах от онова симпатично закръглено момиче от „Консум“[31], нали се сещаш.

След това погледна през старинния прозорец, очите му преминаха покрай полицаите и люляковите храсти. Наблюдаваше тази гледка от дете; с изключение на няколко телевизионни антени, пейзажът се не беше променил от началото на четиридесетте. Над билата на покривите можеше да различи катедралата на Стренгнес, шпилът й се очертаваше на фона на ясното сутрешно небе.

— Знаеш ли какво, това лято сигурно ще можем да напълним целия зимник с червени боровинки и касис, не мислиш ли?

В този момент върху гръдния му кош се появи точка — кръг с широчина едва един сантиметър. Трептеше и сияеше червеникава, премина бързо над гръкляна, над носната кост и накрая спря върху челото. Съпругата му забеляза светещата червена точка и в гърлото й се надигна вик, но така и не успя да излезе през устата й.

Куршумът с кух връх строши касетирания прозорец и проби челото на Биркенфелт, главата му се отметна назад с мощен тласък под дъжд от парченца стъкло и трески, след което той се свлече върху плота на масата. Когато викът на съпругата му най-накрая прозвуча, масата вече беше покрита с кръв и лимфна течност, а безжизнените очи на Пер Биркенфелт гледаха втренчено към неговата другарка в живота.

Няколко секунди по-късно телохранителите от Службата за охрана разбиха залостената външна врата и нахлуха в кухнята. Хвърлиха се с извадени автомати на пода до прозоречната ниша и издърпаха безжизненото тяло на Биркенфелт от масата. Един от тях притисна показалеца си към гърлото на застреляния литературовед — към гръкляна му, докато напразно търсеше признаци за живот. Другият хвана съпругата му и я хвърли на пода под мивката. След това клекна до прозореца и огледа навън, в северозападна посока към катедралата и дъбовете от другата страна на двора.

— Стрелецът трябва да се намира там горе! Тичайте! Колкото ви държат краката!

Охранителите и полицаите, които се намираха при дървената къща, се втурнаха веднага в указаната от командващия офицер посока, прекосиха двора, притичаха между дървените бараки и покрай буйно разклонените дъбове. В подножието на хълма Шюркбериет стигнаха до каменна къща, пред тях се издигаха бели стени от шлакобетон. На горния етаж на къщата един тавански прозорец беше широко отворен, в отвора му ясно се виждаше предната част на цевта на пушка.

Командирът на охранителите даде безшумни нареждания на останалите, посочи им старателно как да се разположат около бялата постройка към църквата, след което насочи автомат „Зиг 552“ към таванския прозорец.

— Тук Службата за охрана! Незабавно поставете оръжието си на пода! Застанете на прозореца с ясно видими ръце!

Заповедта му беше посрещната от мълчание, чуваше се само шумоленето на клоните на дърветата и тежкото дишане на полицаите. Командирът на звеното повтори заповедта си, този път на по-висок глас, но положението на пушката остана същото, никой не се появи на прозореца, нито отговори на виковете му. Тогава той повика с ръка трима от останалите полицаи от екипа на Службата за охрана. Подредени в каре, те изтичаха до червеникавокафявата врата на каменната къща. Когато командирът натисна бравата, вратата бавно се отвори. Четиримата полицаи от Службата за охрана махнаха предпазителите на автоматите си и се промъкнаха предпазливо през вратата, минаха през тъмното антре и се изкачиха по дървените стълби, площадките скърцаха под тежестта им.

Таванският етаж беше продълговат и сумрачен. Тук имаше четири врати — по една във всяка посока на света, а вратата в отсрещния край стоеше притворена, през процепа проникваше тънък слънчев лъч. Охраняващите полицаи се приближиха бавно към стаята в предната част на таванския етаж, всеки насочил оръжието и погледа си към една от четирите врати. Двама се разположиха от двете страни на таванското помещение, другите двама се засилиха, вдигнаха оръжията си и ритнаха полуотворената дървена врата.

Инстинктивно изкрещяха командите си, но в стаята нямаше никого, вътре беше останал само статив с монтирана снайперска винтовка.

Само четиридесет и пет минути по-късно долината на езерото Меларен беше огласена от тътена на двигател. Хеликоптер ЕС-135 прелетя над разпенената вода, над залива Улвхелсфиерден, ниско над покривите на сградите в центъра на Стренгнес, завъртя се около шпила на катедралата и се приземи до югоизточния склон на хълма Шюркбериет.

Предната врата се отвори и от хеликоптера слезе Клаудия. Посрещна я Ян Магнусон, командващ екипа от Службата за охрана. Двамата се приведоха под свистящите роторни перки, приличаха през пасището и минаха покрай портата с лъвска глава на църквата. След петдесетина метра Клаудия сложи свитата си дясна ръка пред устата и изкрещя, за да надвика шума от двигателя:

— Хванахте ли го?

Магнусон поклати разочаровано глава, левият ръкав на ризата му беше още влажен от кръвта на Биркенфелт.

— Повикани са всички патрули от полицейските управления в Сьодерманланд — извика той в отговор. — Претърсват централните части на Стренгнес и държат околността под око. Успяхме да преградим магистрала Е20 на няколко места и в двете посоки, а също и път 55 на две места — на моста Юлстабрун“ северно от Мершьон и при кръстовището в Малмшьопинг.

Тя кимна нетърпеливо, вече беше запозната с всички тези подробности.

— Но има ли следи от стрелеца?

— Не.

— Никакви?

— Оставил е магазинната си пушка — PSG 90 с лазерен мерник и оборудване. Това е всичко.

Двамата пресякоха улица „Юлениелмсгатан“ и продължиха през датиращия от Късното средновековие двор. На разстояние се чуваха напрегнати викове, а на шестдесетина метра надолу по покрития с обли камъчета хълм се виждаха множество човешки фигури, улицата беше пълна с патрулни коли и полицейски екипи.

— Ето я къщата на Биркенфелт — каза Магнусон и посочи една боядисана в червено къща от цели дънери.

Двамата подминаха катедралата с бързи крачки и продължиха през по-старите части на града, настланата с калдъръм улица криволичеше между храсти и сгради от дъбова дървесина от XVII век. Накрая спряха пред бялата каменна фасада на някогашния църковен приют. Клаудия обърна очи на югоизток, погледна към квартала, където се намираше къщата на члена на Академията.

— Невъзможно е да се стреля оттук, абсолютно невъзможно.

— Да.

— Няма удобен ъгъл.

— Така е…

— Тогава как, по дяволите, е успял да застреля Биркенфелт?

— Трябва да видиш със собствените си очи, за да разбереш.

Двамата влязоха през широко отворената врата на църковния приют и се качиха по дървеното стълбище, кимнаха на младшите полицаи в тъмния коридор. После Клаудия мина през вратата и се огледа в пустата таванска стая. С изключение на снайперската винтовка и статива, помещението беше напълно празно. Дъските на пода бяха изгнили, а кадифените тапети бяха покрити с мухъл, миризма на гнилост изпълваше стаята и проникваше в ноздрите на Клаудия. Паяжини, мъртви насекоми и изпражнения на плъхове във всички ъгли. В отсрещния край на стаята лежаха отместените дъски, на чието място сега се разкриваше тайно отделение в пода. Магнусон кимна към продълговатото скривалище.

— Рано е да се каже, но безспорно прилича на тайно отделение. Има същата дължина и форма като винтовката. Няма да бъде пресилено да се предположи, че пушката е била съхранявана там долу. В скривалището намерихме и балистичен калкулатор, резервен мерник и три пълнителя с муниции — 7,62 милиметра, куршуми с кух връх.

— Това е същото снаряжение, което се използва от взвода на бреговата охрана, нали? От снайперисткия отряд.

Магнусон кимна в отговор.

— Значи убиецът е заменил оръжието си с черен барут за една от най-модерните снайперски винтовки на света?

— Да, така изглежда — отговори Магнусон. — А по всичко личи, че притежава и други умения.

— Какво искаш да кажеш?

Магнусон заведе Клаудия до прозореца и й подаде бинокъл.

— Погледни тук — каза той и посочи на югоизток.

Тя взе бинокъла и погледна навън през тясното прозорче. През половинчасовото пътуване с хеликоптера си беше задала въпроса как опитен охраняващ полицай като Магнусон е могъл да пропусне нещо толкова съществено: прозорец, осигуряващ видимост към кухнята на обекта на охрана. Сега всичко й се изясни.

Боже мой.

На двора пред белия църковен приют имаше дъб, чиято корона напълно закриваше гледката от таванския прозорец, но клоните в средата бяха старателно подрязани, малките клонки и листата бяха отстранени. Сега през избуялата растителност се разтваряше свободен, почти незабележим проход.

Зад дъба, на стотина метра надолу по склона, между билата на покривите и зиданите комини, се виждаше малко от кухненския прозорец на Пер Биркенфелт.

Тя едва успя да изрече думите:

— Това… това е перфектното място за снайперист.

Магнусон погледна примирено в същата посока като Клаудия.

— Никога не съм виждал подобно нещо, дори не съм чувал за такъв случай.

Изведнъж някой почука на касата на вратата — три бързи потропвания. Клаудия се обърна и видя двама души в тесния отвор — единият беше началникът на полицията на Стренгнес, а до него стоеше жена на около шестдесет и пет години с цивилно облекло. Лицето й беше омазано със сълзи и разтекла се спирала.

— Това е Брита Оман — обясни началникът на полицията. — Работела е като органистка в близката катедрала, тя е собственичката на тази постройка.

Брита Оман направи няколко колебливи крачки към Клаудия.

— И-истина… ли е? Застрелян ли е Пер? М-мъртъв… ли е?

— Да, за съжаление.

— Двамата с него се познавахме. Учихме заедно в гимназията до Сьорйердет и…

Полицейският началник сложи дясната си ръка на рамото на жената и я прекъсна тактично.

— Брита, разбирам огромното отчаяние, което изпитваш в момента. Но щяхме да говорим за нещо конкретно, нали си спомняш?

Тя кимна, но когато отвори уста, се чу само скимтене, стон, нищо повече. Полицейският началник я потупа успокояващо по рамото и се обърна към Клаудия.

— Преди малко разговарях с Брита и тя каза нещо много важно, а по-точно, че тази таванска стая напоследък е била дадена под наем на един мъж.

Клаудия се втурна към жената и сграбчи ръцете й.

— Кой е наел стаята? Как се казва? Как изглежда?

— Не… н-не знам. Никога не съм го виждала.

— Той е наел тази таванска стая от вас, но никога не сте го виждали? Дори веднъж?

Брита Оман поклати глава и изтри сълзите си с ръкава на палтото.

— Но сигурно сте разговаряли?

— Да, веднъж. Когато той се обади по обявата.

Клаудия погледна към плачещата жена и кимна нетърпеливо, изчака тя да продължи.

— От цяла вечност със сина ми се опитвахме да дадем стаята под наем — каза тя накрая. — Но е в толкова лошо състояние, че никой не я искаше. Често пускахме обяви в „Ескилстюна-Курирен“, без да намерим наемател. Но този човек дори не държеше да види стаята. Искаше да я наеме независимо от състоянието й и от наема.

— Не сте ли подписали договор за наем?

Жената се размърда смутено и погледна с крайчеца на окото си към полицейския началник.

— Имаме само устно споразумение, той поиска така. А ние много бързахме да дадем стаята под наем.

— Но сигурно имате някаква информация за него? Телефонен номер, адрес? Все някак трябва да поддържате връзка.

— Не, нямаме. В това отношение той беше категоричен. Каза, че ако искам да му оставя съобщение за наема или нещо друго, може да пъхна листа под вратата.

— А как смяташе да плаща наема?

— Веднъж в месеца. Сутринта на първия ден в пощенската ми кутия имаше кафяв плик, а вътре беше цялата сума — две хиляди крони.

— На плика не пишеше ли име на подател или адрес? Нямаше ли марка, пощенско клеймо?

— Не, нищо.

— Явно е бил ужасно потаен. Не заподозряхте ли нищо?

Бузите на Брита Оман пламнаха, тя Свене поглед.

— Мислех, че използва стаята като място за… е, нали знаете… за любовни срещи.

Клаудия не можа да скрие разочарованието си, когато кимна на полицейския началник и жената.

— Добре, благодаря за помощта.

Брита Оман каза нещо, но думите се изгубиха в кърпичката между сълзите. Издуха си два пъти носа, след което тръгна бавно към вратата.

— Чакайте!

Викът на Клаудия отекна в таванската стая и тя се приближи с бързи крачки към жената.

— Кога е наел този мъж стаята?

— Ох, трудно ми е да кажа. Трябва да погледна в книжата си, за да мога да отговоря с точност.

— Но поне приблизително. Преди седмица ли? Месец? Два месеца?

— Не, не, значително по-рано — отговори Брита Оман категорично. — Струва ми се, че беше преди около пет години.

Пет години.

Думите удариха Клаудия като юмрук и тя си пое дъх. Погледна потресена към покривите на къщите, към разбития кухненски прозорец на Пер Биркенфелт и по гръбнака й полазиха тръпки.

Убиецът е планирал това престъпление от пет години.

Всичко е премислено.

Може да се случи всичко.

9

Оглушителният тътен на роторните перки обгърна Клаудия, плътен като стена. Пилотът се обърна към нея, каза нещо, но думите му се изгубиха в шума на двигателя. Пътуваха над Стокхолм и следобедното слънце светеше през прозореца в тясната пилотска кабина. Клаудия трябваше да предпазва очите си с ръка, когато поглеждаше навън. Водата на езерото Меларен си проправяше път между островчетата като вените на гигантско тяло.

На около осемдесет метра под тях сянката на хеликоптера се плъзгаше над парка „Роламбсховспаркен“, над бледи тревни площи, над колата, която я чакаше отстрани. Описаха няколко широки кръга над градския парк, след това започнаха да се спускат все повече към тревните площи. В момента, когато кацнаха, тя отвори вратата и изскочи навън, притича приведена до сребристосивото „Волво“. Когато отвори предната врата на колата, зад волана седеше началникът на Националното звено „Убийства“.

— Какво правиш тук? Да не са те понижили до шофьор?

— Имах нужда да изляза от онази лудница — отговори Биргер Шьолин. — Ако беше присъствала на двучасова среща с Йеглерц, и ти щеше да направиш същото.

— Вероятно — каза тя и се тръшна на седалката до него.

Шьолин подкара колата и тръгна покрай прашния като всяка пролет парк в посока към централните части на Кунгсхолмен.

— Как си, Клаудия?

Тя сви рамене, без да отговаря.

— Не си спала от три денонощия, нали?

— Нито пък ти.

— Аз имам малки деца — усмихна се той. — Никога не спя.

Тя не отвърна на усмивката, а само се взираше през прозореца, мислите й все още бяха в Стренгнес.

— Не проумявам как е действал онзи негодник. Би трябвало да е невъзможно да се измъкне оттам.

— Знам.

— Абсолютно невъзможно, Биргер.

— Да.

Тя затвори очи само за няколко секунди, пред себе си в тъмнината видя белия църковен приют, разбития старинен прозорец, снайперската винтовка.

— В улиците около дома на Биркенфелт са охранявали над тридесет души. И пиле не е можело да прехвръкне незабелязано.

Тя удари яростно с кокалчетата на ръката си по командното табло.

— Цялата долина на Меларен беше отцепена! Криминалисти и обучени да откриват оръжие кучета претърсваха дори мотопедите с ремарке в цял Сьодерманланд, всички мъже над осемнадесетгодишна възраст бяха изследвани за следи от барут. Свеаландската железопътна линия беше спряна, регионалните автобуси също. Дявол да го вземе, това беше най-мащабната полицейска акция в шведската криминална история.

Шьолин кимна и зави надясно по „Нор Меларстранд“.

— И въпреки това той се измъкна.

Да. Въпреки това.

Клаудия погледна към Ридарфиерден, последва с очи една от покритите с бяла пяна вълни, докато тя не се разби в кея.

— Пет години, Биргер. Той е планирал това цели пет проклети години и не е оставил нищо на случайността. Криминалистите изследваха с магнитен прах абсолютно всичко в таванското помещение — приклада на пушката, перваза, лазерния мерник — всичко. Нито един отпечатък, всичко почистено като в болница. Дори по възвратната пружина имаше следи от почистващ препарат.

Тя отпусна изтощена главата си на облегалката.

— Трябваше да видиш проклетия дъб. Проходът минава точно през средата на короната, по идеално права линия, и се вижда само от таванския прозорец. От никъде другаде.

— Да, старателен негодник, и то не само по отношение на дъбовете и прикладите.

— Какво искаш да кажеш?

— Преди пет години убиецът се обадил на Брита Оман, за да наеме таванската стая, и…

— Знам.

— Но не знаеш, че сме проследили разговора.

Тя се изправи рязко на пътническата седалка.

— Откъде се е обадил? Намерихте ли някакъв частен номер?

— Използвал е телефонен автомат на централната станция на метрото, обадил се е от онзи дълъг коридор между синята линия и стълбището на изхода към улица „Брюгаргатан“.

— Там трябва да има охранителни камери. Проверихте ли при охранителната фирма?

— Да, проверихме.

— И?

С рязко натискане на спирачките Шьолин паркира до източната дълга страна на парка „Крунуберг“. Слязоха от колата и тръгнаха към служебния вход на улица „Пулхемсгатан“, докато той отговаряше:

— През април 2007 година в района на метростанцията е имало дванадесет телефонни автомата. Единадесет от тях са се виждали на охранителните камери на „Панаксия Секюрити“, дванадесетата била скрита зад голяма бетонна колона. Познай от кой телефон се е обадил убиецът.

— Дванадесетият?

— Да, и едва ли е било случайно.

— Едва ли.

Отвори входната врата, прекоси преддверието с настлания с гранитогрес под и продължи по лъкатушещата мрежа от коридори на полицейското управление, зад себе си чуваше тежкото дишане на Шьолин.

— По стълбите или с асансьора?

— По стълбите — отговори Клаудия и го потупа по корема. — Имаш нужда от движение.

Тя отвори стоманената врата вляво и се заизкачва по тясното евакуационно стълбище, като взимаше по две стъпала наведнъж.

— Нещо ново за Сигурд Вилхелмсон?

Половин етаж зад нея Шьолин отговори запъхтяно:

— Преди шест дни е използвал дебитната си карта на бензиностанция в Биспгорден.

— Биспгорден? Това е само на няколко километра от фермата му, нали?

— Да, там е купил двадесет и девет чувала храна на гранули и осемдесет литра бензин, това е последната следа, която имаме от него.

— Осемдесет литра бензин стигат за дълго време.

— Да.

— Дяволите да го вземат, може да се намира в Йостерлен или в Северозападна Финландия.

— Или на норвежкото западно крайбрежие — каза задъхано Шьолин. — Или в Долна Саксония в Северозападна Германия, където и преди е ходил.

Тя удари разочаровано с лявата си ръка по перилото и продължи да изкачва остъкленото стълбище.

— Двадесет и девет чувала храна на гранули ли каза?

— Да, двадесет и девет.

— Значи планира дълго пътуване.

— Така изглежда.

— Имате ли новини от Националната оперативна група?

— Продължават да обикалят с хеликоптери местата, където по-рано е ходил, но има един голям проблем.

— Какъв?

— Вилхелмсон — той е проблемът.

Клаудия спря рязко и впери поглед в Шьолин, който се приближаваше към нея по стълбите сред заслепяващите я слънчеви лъчи.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Той тръгва на тези преходи, за да бъде на спокойствие. За да се отърве от всички досадници, както се изразиха сестрите му.

— Значи търсим човек, който не иска да бъде намерен.

— Според сестрите му Вилхелмсон е експерт по пустошта, истински вълк единак. Види ли и най-малка следа от човек, тръгва в обратната посока. Ако зърне претърсващ хеликоптер, сигурно ще се маскира като хвойнов храст или нещо подобно.

— Проклети писатели.

— Не бих могъл да се изразя по-добре.

Потта изби по челото й, когато дръпна вратата на шестия етаж и влезе с бързи крачки в помещенията на следствената група. Мина през оживената канцелария, през хаоса, проби си път покрай временните работни маси и колегите от Националната криминална полиция.

В предната част на помещението имаше четири телевизора. Шведската национална телевизия, Си Ен Ен, „Дойче Веле“ и френската ТВ5 излъчваха непрекъснати новинарски емисии за зверствата в Швеция. На единия от плазмените екрани се виждаше старият буржоазен квартал на Стренгнес, където Клаудия се беше намирала само преди четиридесет минути.

Тя спря до претрупаното бюро на Фрида Сетерлунд в най-отдалечения край на помещението. Ръководителката на щаба на областния полицейски началник говореше едновременно по два телефона, но прекрати и двата разговора, щом видя Клаудия.

— Нещо ново от Стренгнес?

Клаудия поклати глава.

— А тук? Да не сте намерили Вилхелмсон на някоя пейка в парка „Дата“?

— Този човек е невъзможен за откриване — отговори Сетерлунд отчаяно. — Все едно да търсим чудовището от езерото Стуршьон.

— Не е ли изскочило нещо от разпитите на сестрите му?

— Nada.[32]

— А роднините му?

— Не знаят нищичко.

Сетерлунд понижи леко глас.

— През последните часове разговаряхме с неговия братовчед. Казва се Холгер Першон, истински особняк. Сигурно е изял всички сладкиши в управлението и…

— Тук ли е братовчедът? В управлението?

— Да, седи ей там, в кухненския бокс, и се тъпче с кошнички с малиново сладко и…

— Ще отида да поговоря с него.

— Клаудия, разпитващите полицаи разговаряха вече два пъти с него, а скоро и поведенческият психолог ще…

Гласът на Сетерлунд се изгуби сред глъчката, докато Клаудия притичваше през помещението. Тя излезе в коридора и отиде до тесния кухненски бокс. До разтегаемата маса седеше нисък и прегърбен мъж на около шестдесет и пет години, масата беше покрита с трохи от сладкиши и опаковки от кифлички.

Тя отиде до късата страна на масата, седна на стола стълба и протегна ръката си.

— Клаудия Родригес, следовател в Национално звено „Убийства“.

Ръката на мъжа беше топла и влажна, той срещна погледа й за кратко, но не каза нищо.

— А вие сте Холгер Першон, нали? Братовчедът на Сигурд Вилхелмсон?

— Три часа — отговори той. — От три часа седя тук.

Погледът му се премести върху семплата лампа на тавана, а после върху абсорбатора.

— Първо говорих с една жена, каза, че отговаря за разпитите на свидетели. След това говорих с мъж, който зададе същите въпроси и получи същите отговори. А сега явно трябва да говоря и с теб. Може би полицията си мисли, че разполагам с цялото време на света?

— Днес беше необикновен ден.

— Да, и още как.

Клаудия взе термоса в средата на масата и напълни една бледосива чаша до средата.

— Искате ли още кафе? Да ви долея чашата?

— Кафе вече ми дадоха. Повече чаши, отколкото мога да преброя. Сега си задайте въпросите.

Тя бавно поднесе порцелановата чаша към устата си, отпи една глътка от горчивото, почти изстинало шварц кафе. Изчака, опита се да улови погледа на Холгер Першон, но той непрекъснато се местеше.

— Разбирам, че няколко пъти са ви задавали този въпрос, но въпреки това ще започна с него. Имате ли изобщо някаква представа къде се намира братовчед ви?

— Както казах на колегите ви — и на жената, и на мъжа, Сигурд може да се намира абсолютно навсякъде.

— Познавате го много добре, нали? Двамата общувате от деца, ако съм разбрала правилно.

— Да, така е. Със Сигурд сме родени в една и съща година, затова животът ни протече сходно. Учихме в един и същ клас в Биспгорден, бяхме в един и същ футболен отбор. Но той не си падаше много по спортовете с топка. Предпочиташе пустошта.

— Да, разбрахме, че обича пустошта. Как всъщност избира накъде да се отправи? Споделял ли е някога?

— Сигурд не говори много. Отваря си устата само ако иска да каже нещо за риболов или лов. Например може да попита колко тежи пъстървата. Дали някой е виждал следи от мечка в Стур-Льовбериет — за такива неща може да говори с часове. По други теми не обелва и думичка.

Изведнъж той се наведе напред над разтегаемата маса и погледна към Клаудия.

— Нали знаете, че е болен от рак и умира? Рак на червата.

— Да, известно ни е.

Той отново се облегна на стола и погледът му се плъзна по голите кухненски стени.

— На никого не каза, ще знаете. Лекарят му се изпуснал на празника след прибирането на реколтата в Рагунда. Там срещнал сестрата на Сигурд и попитал как е болният. „Болният ли?“ — казала тя. И така излязло наяве, че на Сигурд му била поставена диагноза преди три месеца. Ракът е в корема му, а докторите не могат да направят нищо. Остават му няколко месеца живот, може би половин година. Така че разбирате — без значение дали го дебне убиец или не, той си е обречен.

Клаудия се облегна на стената, влажната тениска залепваше за плешките й.

— Казвате, че обича лова и риболова. Смятате ли, че е взел оръжие на прехода?

В гръдния кош на Холгер Першон се надигна хриплив смях.

— Той не ходи дори за мляко в „Ика“ без ловджийския нож и сачмената пушка. Вие тук в големия град си мислите, че Сигурд е писател, който пише за лова. Но той е ловец, който понякога си наумява да напише книга.

— Значи вероятно носи и пушка, и нож?

— Сигурд може да си забрави панталоните вкъщи, въобще няма да се учудя, но не и пушката. Винаги я носи със себе си, напълно заредена.

— Добър стрелец ли е?

— Познавам Сигурд от над шестдесет години. Виждал съм го да стреля с въздушна и със сачмена пушка от началото на петдесетте. Но никога не съм го виждал да пропуска изстрел, никога.

— Значи е ловец, рибар. Ходи ли на преходи на места, където може да се занимава с такива неща?

— Да, разбира се, че се случва да се отправи към река Бюске, когато сьомгата пуска хайвера си. Обича да ходи във вермландските гори на лов за вълци. Допада му и да наблюдава птици. Но както може би ви е известно, в тази страна има много гори и реки. Може да се намира на север или на юг, в резервата „Мосатреск“ в Лапландия или на полуостров Фалстербу в Сконе. Кой знае, може би си седи до езерото Лилдигерлемен и лови сивен само на няколко километра от къщата си.

Той махна с ръце в знак, че разговорът е приключил.

— Казвам ви същото, което казах на колегите ви. Нямам ни най-малка представа къде се е дянал.

Клаудия погледна лицето му, оловносивите очи, които непрекъснато се движеха в орбитите си.

— Братовчед ви вероятно е в голяма опасност. Сериен убиец е застрелял шестима от колегите му в Академията, но вие не изглеждате много разтревожен.

— Всички в цялата страна търсят Сигурд. Полицията го търси, вестникарските репортери и фотографи също. Търсят го и сестрите му, първите и вторите му братовчеди. Всички го търсят, но никой не може да го намери, никой. Как тогава би могъл да го намери един напълно непознат убиец?

Холгер Першон разбърка кафето си с десния си показалец и облиза старателно пръста си.

— Между другото двамата с братовчед ми никога не сме се харесвали. Въобще не бих се трогнал, ако някой вземе, че го застреля.

Станислав Косински седеше на сива изтъркана пейка в парка „Васа“. Вкочанените му пръсти се сключиха около угарката от цигара „Марлборо Голд“, която беше намерил до бордюра на улица „Атласмюрен“. Той поднесе бавно угарката към устните си и си дръпна. Струйките дим се извиха от ноздрите му, обгърнаха подутото му и зачервено лице.

Той се опита да не слуша, опита се да затвори съзнанието си за всяка дума, всяко име, но не беше възможно. Радиото стоеше на дървения плот на будката за сладолед, а звукът беше много увеличен. Извиращият от високоговорителите глас разказваше за убийствата в Шведската академия.

Станислав изплю няколко люспи тютюн зад дървената пейка и няколко микроскопични парченца чакъл, шито бяха залепнали за езика му. След това извади бутилката от вътрешния си джоб и отпи голяма глътка, остави евтината водка да се разлее по гърлото му.

Предишната нощ не му даваше мира.

Разговори на улицата, заглавия на вестници, ужасяващи сънища

След няколко минути му дотегна и хвърли угарката, реши да се махне от парка и шумното радио. Но нещо улови вниманието му — една дума — и той скочи от дървената пейка. Болното коляно се огъна под тежестта му и чакълът се разхвърча във всички посоки, когато Станислав закуцука към будката за сладолед. С подобно на спазъм движение пъхна главата си между стъклата и се втренчи във възрастния собственик.

— И-има… има ли награда? Онзи от радиото пет милиона крони ли каза?

Мъжът в будката огледа бездомника, погледна треперещите му пръсти и зачервеното и надрано лице.

— Да, пет милиона. Ще купувате ли нещо?

— Не.

Станислав си тръгна от будката и прекоси парка. Болката пулсираше в капачката на коляното му, но той се добра с усилие до моста „Санкт Ериксбрун“, без да спре, след което продължи към улица „Кунгсхолмсгатан“. От осем години странеше от тези квартали, но сега слезе по каменните стълби на полицейския участък в Нормалм, бутна вратата и докуцука до регистратурата. Очите му горяха от опиянение и очакване.

— Имам информация. Важна информация. За извършителя на убийствата в Академията.

Рецепционистката вдигна бавно поглед от монитора си.

— Тогава попълнете този формуляр, ако обичате.

Той погледна химикалката и дългия формуляр, след това показа дясната си ръка — деформирания палец, напоената с гной превръзка, покритите с корички от рани кокалчета.

— Не мога да пиша. В момента не.

Рецепционистката въздъхна леко, взе химикалката с дясната си ръка и обърна формуляра към себе си.

— Как се казвате?

— Станислав Косински. С-т-а-н-и-с-л-а-в К-о-с-и-н-с-к-и. Правилно ли го написахте? Косински със „с“. Имам приятел във Вроцлав, който се казва Коцински с „ц“. Не искам той да получи парите ми.

— С каква информация разполагате?

Той се огледа, а след това прошепна потайно:

— Знам как изглежда убиецът. Видях го.

— Видели сте го?

— Да. Бях в парка. В „Берцелиус“. В храстите. Опитвах се да спя, но ме събудиха. Имам проблеми със съня.

— Добре, можете ли да опишете външността на мъжа?

— Носеше черна шапка. И… как се казва… plaszcz.

Рецепционистката погледна живото ръкомахане на Станислав, опита се да го разтълкува.

— Яке? Палто?

— Да, палто.

— Имаше ли други отличителни белези? Как изглеждаше лицето му?

— Трудно ми е да обясня. Но знам още.

— Какво?

Той се поколеба, забарабани с пръсти по мраморния плот, преди да продължи:

— Кажете на началника си, че искам десет милиона. Иначе няма да кажа.

По лицето на рецепционистката се разля доброжелателна усмивка.

— Знаете ли, сигурно сумата на наградата е била определена от премиера, а не мисля, че той ще размисли.

— Добре — каза Станислав замислено, — казваме пет милиона. Нали написахте името ми правилно? Косински със „с“.

— Да, записах го. Е, имате ли да съобщите още нещо?

Той се наведе фамилиарно към рецепционистката през мраморния плот, от устата му се разнесе отблъскващият дъх на развалени зъби и водка.

— Знам какво каза убиецът в парка „Берцелиус“. Знам какво каза, преди да застреля писателя.

— Какво?

— Каза: Часът на отмъщението настъпи, Карл Билт.

Рецепционистката вдигна поглед от формуляра.

— Карл Билт ли? Министърът на външните работи на Швеция?

— Точно така. Карл Билт. Така каза убиецът.

10

Клаудия бързаше по самотния коридор — отиваше към асансьора на петдесетина метра по-напред. Когато мина покрай помещенията на групата, която разследваше убийството на Улуф Палме, не се сдържа да обърне леко глава и да надникне вътре. Зад стъклената врата етажерките бяха пълни с прашни папки със засекретени документи и стотици изрезки от вестници и снимки, много от тях избледнели, след като бяха престояли с десетилетия на тези рафтове.

И ние ли ще седим тук след двадесет и шест години?

С неприключено разследване за убийства.

Тя отклони поглед от измачканите от пипане изрезки и отпи глътка от черното кафе, което се плискаше в термочашата. Когато стигна до края на коридора, се качи на асансьора, притисна пропуска си към четеца за карти и натисна бутон — 1. Асансьорът се разклати и започна да се спуска към подземния етаж на сградата на Централното полицейско управление. Сама в кабината, Клаудия затвори очи и се подпря на стоманеното перило, умората вече започваше да си казва думата и пулсираше под клепачите й.

Когато вратите се отвориха, тя вдигна клепки с усилие на волята си, излезе от асансьора и тръгна през подземния етаж, през бетонния лабиринт от коридори и работни стаи без прозорци. С бързо кимване поздрави охраняващите полицаи: два силуета, които стояха на пост на приглушената светлина от лампите на тавана. Някъде зад масивните бетонни стени се намираха петима от членовете на Шведската академия, скрити от околния свят в затворения сектор за повишена сигурност, скрити от убиеца, от патрони с кух връх и кръгли оловни куршуми. Когато коридорът се раздели на две, Клаудия продължи наляво, мина през по-тесен, наподобяващ тунел пасаж и спря едва когато влезе в криминалистичната лаборатория.

Франк Ларшон седеше до работната маса, наведен над сребрист микроскоп „Лейка“. Без да отмества поглед от лещата, той промърмори:

— Ако искаш кафе, в коридора има автомат.

— Вече си имам.

Тя седна на едно дървено столче и разгледа работната маса. Освен голямата чаша с топло какао върху плота бяха разпръснати десетина предмета. Шесто грами, демонтирани лазерни мерници, патрони, оптични прицелни устройства, балистични калкулатори. В един бележник се виждаше разкривеният почерк на Франк — изписани с молив букви, които се нижеха по листа: Подкалибрен 7,62 мм — евентуално модифицирана барутна натривка. КТ-М43/КТ-М44 (Внимание! Обади се на Ева Г. в 21:15 ч., преди срещата на следствената гр.?!)

Накрая очите й се насочиха към далечния край на лабораторията — към най-долния рафт. В средата, върху две ватирани метални скоби, стоеше магазинната винтовка. Само преди няколко часа убиецът беше хванал приклада, окото му бе погледнало през лещата на мерника, показалецът му се бе сключил около сърповидния спусък.

Само преди няколко часа.

До себе си тя чуваше съсредоточеното дишане на Франк Ларшон, с внимателни движения на пръстите той въртеше копчето на микроскопа, милиметър по милиметър.

— Снабдил се е с качествени муниции, Клаудия. И страхотна пушка.

— Две страхотни пушки.

Франк пусна винта и вдигна поглед от окуляра.

— Две ли?

— Да, току-що говорих с Гьотеборгската полиция.

Тя не сваляше очи от огнестрелното оръжие, но усещаше въпросителния поглед на Ларшон.

— След като Биркенфелт беше застрелян — обясни, — се свързахме с всички собственици на недвижими имоти в районите, където живеят членовете на Академията, и на всички зададохме един и същ въпрос: „Имате ли наемател, който плаща месечния наем в брой в кафяви пликове без марки?“.

— Хубав въпрос.

— Преди четиридесет и пет минути един хазяин от Гьотеборг отговори положително на този въпрос.

Тя отпи от термочашата и продължи:

— Тъкмо са започнали да изследват онзи тавански апартамент, но вече са открили нещо. Зад една извадена ПДЧ плоскост в гардероба намерили пушка — PSG 90 с пълно снаряжение и лазерен мерник.

Работният стол изскърца, когато Франк Ларшон се приведе леко напред.

— Предполагам, че апартаментът има хубав изглед?

— Направо прелестен — отговори тя. — От другата страна на парка „Скан“ се виждат и двата прозореца на хола на Вилгот Елмандер.

Ларшон бавно прокара пръсти през посивялата си коса.

— Значи убиецът се е снабдил с две снайперски винтовки.

— Да.

— Това вероятно означава, че…

— Че има още пушки? Сигурна съм, че е така.

Погледът й продължаваше да бъде вперен в етажерката — в специалното военно оръжие.

— Отначало използваше револвер от деветнадесети век, а след това — модерна снайперска винтовка. Между двете има огромна разлика, Франк.

— Да, има известна разлика.

Той се изправи предпазливо, разтри схванатия си врат, който от часове стоеше приведен над микроскопа и частите от оръжието.

— Ако убиецът използва оръжие с черен барут с ненарязана цев и нестабилизирани оловни куршуми, трябва да се намира близо до набелязаната жертва — ужасно близо.

— Колко?

— На десетина метра, а по-добре още по-близо.

— А ако използва PSG 90?

— Тогава ефективният обхват трябва да е осемстотин метра, но при благоприятни условия един добър стрелец може да улучи обекти на над два километра разстояние. С други думи, би могъл да стои най-горе в кулата на кметството и да застреля човек на моста „Юргордсбрун“.

— Значи това е много хубава снайперска винтовка?

— Една от най-добрите в света. Но е интересен най-вече един детайл, а именно свойствата на ръждата в цевта на пушката.

— Ръждата?

Ларшон кимна и поглади черното лаково покритие на пушката.

— Цевите на пушките са изключително податливи на ръждясване и за това има просто обяснение — отлаганията от барут са хигроскопични и освен това съдържат соли. Това означава, че се получава електролиза, когато металните отлагания и остатъците от олово реагират с…

— По същество, Франк.

— В тази пушка няма ръжда.

— Никаква ли?

— Пушката е използвана редовно през последните години, дори много редовно. Но в цевта няма локална корозия, нито отлагания от снаряди, нито дори едно петънце ръжда. Никога не съм виждал нещо подобно.

Тя се втренчи във възрастния криминалист, проследи всички движения на тялото му, когато той стана от стола и започна да снове напред-назад между бетонните стени.

— Сигурно ежедневно е смазвал цевта на пушката с разтворител за медни остатъци, с часове я е чистил с фосфор-бронзова четка. Възвратните пружини и нефиксираните части е мазал със смазка — всеки ръб, всяко винтче. Нулирал е прицелното устройство с точност до милиметър, нагласил е оптималния контраст на лещите на окуляра. Успял е да калибрира перфектно лазерния мерник.

— Дяволите да го вземат, от твоята уста звучи като произведение на изкуството.

— То си е, Клаудия.

Изведнъж в стаята отекна пронизителен сигнал, след това още един. Франк Ларшон потърси в джобовете на панталона си, в джоба на ризата, попипа с ръка върху претрупаната работна маса. След петия сигнал намери мобилния телефон под една разтворена папка.

— Ало?

След това не промълви нито думичка повече, не зададе нито един въпрос, не направи нито един коментар, слушаше гласа в слушалката в пълна концентрация.

Клаудия седеше на дървеното столче на няколко метра от него и го наблюдаваше внимателно. От три и половина години работеше заедно със специалиста по обща криминалистика, до момента по десетина разследвания за убийства в цялата страна, но сега в погледа на Франк Ларшон се появи нещо, което не беше виждала никога преди.

Учудване, удивление.

Когато той затвори телефона, тя стана от столчето и го погледна.

— Какво се е случило?

Отговорът му се забави няколко секунди, той навлажни устните си, подпря се на плота на масата.

— Криминалистите ни са изследвали апартамента на Орвар Шеле — каза Ларшон най-накрая.

— И?

— В шевовете на яката на сакото му от рипсено кадифе са открили микрочип — проследяващо устройство.

— Проследяващо устройство? Какво означава това?

— Това — отговори той — означава, че убиецът използва същия вид високотехнологично оборудване за проследяване, като например американското разузнаване.

— А как, по дяволите, работи тази проследяваща техника?

— Съвсем просто е. Използва се цифров радиоприемник, а микрочипът действа като предавател. Ако чипът се сложи в дреха, е възможно да се открие човекът, който я носи.

— Да не искаш да кажеш, че убиецът може да открие всеки? Където и да било?

Франк Ларшон бавно Свене глава с почти незабележимо кимване.

Сигурд Вилхелмсон вдиша дълбоко, остави аромата на опушен костур да изпълни ноздрите му. Намираше се в почти пресъхнало тресавище на няколко километра западно от норвежката граница, мястото имаше формата на долина между две плата. На североизток, от шведската страна, се виждаха няколко планински върха — голи масиви, където снегът още не се беше стопил. В останалите посоки боровите гори се разстилаха над земята като зелени вълнени одеяла.

Веднъж в миналото беше идвал тук — първият му преход в началото на седемдесетте. Сега се беше върнал, може би за да затвори един кръг, тази мисъл му се струваше привлекателна. Подобно на дъговите пъстърви — след като са се отдалечили на хиляди километри от речното устие, където са прекарали детството си, през чужди морета и бурни води, накрая се завръщат в реката, където са израснали, към произхода си.

Това щеше да бъде последният му преход, знаеше го. Болестите в тялото му нямаше да позволят повече натоварвания. Такива бяха мислите на Сигурд Вилхелмсон, когато забеляза фигурата, появила се до каменната могила точно под планинското било. Движенията й бяха прекалено равномерни, за да принадлежат на мечка, прекалено дръзки, Вилхелмсон веднага го забеляза. Северните елени пък не бродеха сами по платата като това същество.

Фигурата скоро придоби форма, а след това — добре познати черти на лицето. Беше човек, облечен с черен балтон, ниски обувки и килната назад на темето шапка. Приближаваше се с бързи крачки към лагера, спря чак до скалата само на няколко метра разстояние.

— Добър вечер.

Вилхелмсон кимна в отговор и изтри следите от тютюна за смучене от горната си устна, докато наблюдаваше мъжа.

— Трябва да призная, че ме изненада. Не очаквах да срещна човек тук в пустошта, още по-малко пък теб.

Върху торфа между двамата мъже имаше четири повалени борови дънера върху ивица от камъни, те тлееха кротко под връзка димящи хвойнови клонки. Над дънерите висяха половин дузина сладководни риби, набучени на издялани борови клони.

— Виждам, че си направил огнище от дънери.

— Да, то е за предпочитане, когато имаш предостатъчно време, но малко гориво.

Малките рибки се поклащаха над лагерния огън с разпорени кореми и оголени гърла. Вилхелмсон махна към опушения си улов.

— Гладен ли си? Улових костур и няколко лъчеперки от едно малко езеро и има повече храна, отколкото мога да изям сам.

— Няма да ти откажа. Пътувах дълго и нямах време да мисля за провизии.

— Вземи каквото е останало.

Мъжът седна на един от покритите с мъх камъни и започна да яде мълчаливо, поглъщаше бързо костурите един след друг. Пъхаше и главите им в устата си, дъвчеше старателно, преди да изплюе разтрошените парченца от хрущяли и рибните люспи. След малко вдигна очи и погледна сачмената пушка, която стоеше опряна на палатката на няколко метра от него.

— Хубава пушка имаш. „Браунинг В25“, ако не греша.

— Да, точно така.

— Красиво оръжие. Жозе Бертен ли е гравирал приклада?

— Не, Луи Вранкен.

Над поляната отново се спусна тишина, чуваха се само отделни звуци, когато непознатият изсмукваше някоя рибена кост или облизваше пръстите си.

— Колко странно, че случайността те е довела дотук, до това тресавище далеч в пустошта.

— Няма нищо общо със случайността. Дойдох по определен въпрос — да се срещна с теб.

Вилхелмсон поглади бавно с ръка наболата си брада.

— Тук има само гора, голи планини и блата, докъдето стига погледът. За да ме намериш по тези краища, ти трябва обонянието на вълк или зрението на северен мишелов. Да не би да имаш носа на вълк или очите на мишелов?

— Не, но имам ето това.

Мъжът извади една кутийка от джоба на балтона си — електронен уред със сгъваема антена и екран от течни кристали.

— Това е дигитализиран локатор, а в десния ти ботуш има микрочип. Така успях да те открия тук сред пустошта.

Вилхелмсон разгледа сребристия инструмент.

— Напредъкът на техниката е поразителен. В юношеските ми години през шедесетте ме омагьосваше транзисторът. Баща ми имаше „Луксор 4096W“, беше ми позволено да го разглобявам и сглобявам отново и отново, за да разбера устройството му. Инженерната наука е интересна, трябва да го призная. Но какво, по дяволите, търси този микрочип в ботуша ми?

— Става въпрос за отмъщение.

— Отмъщение?

— Да, за сторената неправда.

Вилхелмсон не поиска по-подробно обяснение, а обмисли мълчаливо получения отговор.

Тогава мъжът се наведе към него.

— А как си със здравето? Болен си от две болести, а както разбирам, и двете са смъртоносни.

За първи път на лицето на Вилхелмсон се появи намек за удивление — леко свиване на мускулите около очните кухини.

— Половин Йемтланд вече знае за рака, който е обхванал дебелото ми черво — докторът се погрижи за това. Само три месеца успя да си държи езика зад зъбите. Но откъде, по дяволите, знаеш за болестта на кръвта ми? Никой не знае за нея. Дори сестрите ми, а те са си поставили за цел в живота да си врат носа в чуждите работи.

— Отбих се в къщата ти до Биспгорден. Там, най-долу в чекмеджето на скрина ти, намерих опаковка от специално отпуснато лекарство — „Гливек“. Ако съм разбрал правилно, то се използва, когато се разболееш от остра лимфобластна левкемия.

— Точно така. В тялото ми има две болести, които се надпреварват коя да ме довърши. Отначало мислех, че ракът на дебелото черво ще надделее, но вече не съм сигурен.

— Болестите ти ме разтревожиха много. Ами ако беше умрял, преди да имам възможност да отмъстя, какво щях да правя тогава?

— Но сега си тук, а както виждаш, аз съм още жив. Мога ли да ти предложа кубинска пура?

— И нея няма да ти откажа.

Вилхелмсон извади тенекиена кутия от раницата си, отвори я, извади две пури „Хабанос“ и хвърли едната на мъжа от другата страна на лагерния огън. Двамата отрязаха много прецизно краищата на пурите, запалиха върховете им от огъня. След това се спогледаха мълчаливо, лицата им блестяха на светлината на вечерното слънце.

— Тук е много спокойно, разбирам защо си дошъл на това място.

— Да, хубаво е.

Двамата продължиха да пушат мълчаливо, понякога се чуваше далечната песен на някоя синьо гушка, на няколко пъти тлеещите дънери изпращяха. Вечерното слънце бавно се спускаше над върховете на дърветата, а ивицата небе смени цвета си от бледомораво до кървавочервено.

Изведнъж мъжът се изправи, този път с решителност в движенията си. От десния джоб на балтона си извади револвер.

— Часът настъпи. Както казах, искам отмъщение.

Очите на Вилхелмсон не изразяваха нито страх, нито учудване. Той седеше съвсем неподвижно и гледаше към отвора на огнестрелното оръжие, както опитомените животни понякога гледат човека, който ги коли, в последния миг от живота си.

Мъжът вдигна дясната си ръка и се прицели. Когато натисна спусъка на револвера, в долината отекна изстрел, а от оръжието избликна бял барутен дим.

В същия момент Вилхелмсон се хвърли рязко настрани с бързината на светкавица, а оловният куршум мина точно там, където току-що се беше намирала главата му. От кожената ножница на хълбока си писателят извади ловджийски нож и с издадени навън лопатки като рогата на животно се втурна към нападателя си, яростно и непредсказуемо като росомаха.

Проехтя още един изстрел и снарядът проби лявата раменна става на Вилхелмсон. За момент той загуби опора, олюля се, но продължи напред, сякаш куршумите и барутът не можеха да го спрат. Замахна силно с дясната си ръка и опря върха на ножа в гърлото на мъжа. Тогава отекна трети изстрел и този път кръглият куршум проби гръдния кош и сърцето му.

Сигурд Вилхелмсон спря. Ножът в протегнатата му ръка докосна шията на нападателя му, а острието остави кървавочервена резка върху гръкляна му. След това мъртвият писател бавно се свлече на земята, легна — за последен път — в обраслото с мъх тресавище.

11

Клаудия влезе в тъмния кабинет на петия етаж. Тук имаше само един източник на светлина — компютърен монитор, поставен по средата на бюрото, чието сияние придаваше белезникав нюанс на лицето на Микаела Далстрьом.

Когато Микаела чу стъпките, тя вдигна поглед от клавиатурата и отговори, преди Клаудия да успее да зададе въпроса си.

— Казах вече — не — промърмори и продължи да пише.

С усмивка на устните Клаудия се подпря на касата на вратата, загледа се мълчаливо в специалистката по поведенческа психология, погледна гарвановочерната фланелка на „Дъ Кюър“, лакираните в лилаво нокти, които се движеха по клавишите. Микаела беше единачка в Централата, странна птица, на която повечето се подиграваха. Майтапеха се за призрачно бледото й лице, за черните й готически дрехи и монотонния й глас, но на Клаудия веднага й допадна социалната психоложка особнячка.

Микаела Далстрьом продължи да пише със светкавична скорост, но след тридесетина секунди спря и въздъхна продължително.

— Клаудия, знаеш как работим в групата за психологическо профилиране. Не сме готови още.

— Но сте започнали, нали?

— Да, започнахме.

Клаудия бавно прекоси мрачния кабинет, без да сваля поглед от връстничката си.

— Предполагам, че си чула за микрочиповете?

— Да, говорих с Франк. Единадесет чипа, нали?

— Преди малко повече от половин час бяха толкова — отговори Клаудия. — Вече са намерили седемнадесет — в жилищата на шестима от членовете.

Тя продължи, без да отмества поглед от Микаела:

— След няколко минути разследващата група има среща. Тогава ще ни трябва някаква следа за убиеца.

— Клаудия, не можем да извадим цвета на косата и телефонния му номер от цилиндър. Профилът на извършител отнема поне три седмици…

— След три седмици членовете на Академията може да са мъртви. Трябва ни профил сега, тази вечер.

— Невъзможно е. Трябва да проучим внимателно местопрестъпленията, знаеш. Да погледнем докладите от аутопсиите и протоколите от разпитите, да прочетем всяка страница от становищата на съдебните лекари. Преди малко повече от час проведохме първата си среща и само нахвърляхме профил, който…

— До какви изводи стигнахте?

— Не искам да правя прибързани заключения, би означавало…

— Какво можеш да кажеш за убиеца?

— Ама виж какво, би било грешка при изпълнението на служебните ми задължения да…

— По дяволите, Микаела, до какви изводи стигнахте?

Двете се вгледаха една в друга в сумрака — две двойки решителни очи, които отказваха да отстъпят. Накрая устата на Микаела се изкриви в примирена усмивка.

— Добре, добре. Нямам сили да се разправям с теб, Клаудия, не и сега.

— Супер. Кажи за профила.

— Тава са само догадки, трябва да го имаш предвид. Но наистина, развитието на събитията през днешния и вчерашния ден вероятно говори много за извършителя.

— Или извършителите.

Микаела тръсна категорично глава.

— Трите разстрела в апартамента на Йерпе са дело на един-единствен човек, знаем го благодарение на показанията на Беатрис Елмстен. Убийствата на Рюдквист и Бергвал са извършени по абсолютно същия начин, със същия револвер с черен барут, само на няколко километра едно от друго в центъра на Стокхолм. Затова можем да констатираме, че един и същ човек е извършил петте първи убийства.

— А шестото? Биркенфелт беше убит в друг град, с друго оръжие. Няма нито една връзка с извършителя.

— Напротив. Гласът му.

— За какво говориш?

— Когато Брита Оман е дала под наем стаята в Стренгнес, двамата са разговаряли по телефона и тя описва маниера му на говорене като старомоден и необичаен. Това съвпада напълно с разказа на Елмстен. А има и още нещо.

— Какво?

— Статистиката — отговори Далстрьом. — Деветдесет и девет процента от всички серийни убийства се извършват от един-единствен извършител.

— Добре, да приемем, че е така. Какво можеш да кажеш за него?

Микаела Далстрьом хвърли поглед към записките на екрана.

— Успял е да скрие микрочипове в дрехите на членовете, нали?

— Да.

— Нулирал е две пушки PSG 90 с голямо усърдие. Изрязал е проход в короната на дърво с математическа прецизност. Използва високотехнологично оборудване и сам си произвежда черния барут. Когато се е обадил от телефонен автомат на Централната метростанция, се е погрижил охранителната камера да бъде закрита от бетонна колона. Значи трябва да е изучил системата за сигурност на „Панаксия Секюрити“ до най-малката подробност и…

— Знам какво е направил убиецът — прекъсна я Клаудия и погледна ръчния си часовник. — Какво говори всичко това за него?

— Обикновено разграничаваме организираните от неорганизираните серийни убийци. Организираните по правило имат коефициент на интелигентност значително над средния, тоест над сто. Няколко са имали коефициент от почти сто и четиридесет, т. е. по-висок, отколкото на много нобелови лауреати. Убиецът на членовете на Академията явно спада към тази категория, всичко, извършено от него, говори за изключително висока интелигентност.

— Значи си имаме работа с гениален психопат?

Микаела отново поклати глава, боядисаните й в черно плитки се разлюляха пред монитора и хвърлиха дълги сенки върху стените от гипсокартон.

— Серийните убийци рядко страдат от психози, точно обратното. Често обкръжението им ги възприема като нормални, дори общителни. В криминалната психология този феномен се нарича the mask of sanity — маската на нормалността. Отвън изглеждат като хармонични личности, но под повърхността се крие чудовище, способно на невъобразима жестокост.

— Това описание съответства на вратаря на отбора ни по хокей на трева.

— Симон? Да, той отговаря доста точно на профила на сериен убиец.

Лицето на Микаела засия в усмивка, тя намести очилата си и продължи много сериозно.

— Убийствата на даден сериен убиец почти винаги следват предварително определен модел, така наречения modus operandi. Моделът може да се основава например на етническия произход на жертвите, на техния пол или професионална принадлежност. В този случай има съвсем ясен modus operandi.

— Всички жертви са членове на Шведската академия.

— Точно така, а изборът на жертви показва страшно много за самия убиец.

— Добре, застрелва членове на Академията. Какво говори това за него?

— Разбира се, това са само предположения, но мисля, че произлиза от интелектуално семейство. Напълно е възможно да е учил дълги години в университета, но едва ли е завършил. Вероятно го движи дълбока завист, жажда за отмъщение, която насочва срещу литературния елит.

— Завист? Да не искаш да кажеш, че е неуспял поет, чиито стихове са били отхвърлени?

— Искам да кажа, че литературата вероятно заема централно място в живота му.

Клаудия стана бавно от бюрото и тръгна през сумрачната стая, трите безсънни денонощия напомняха за себе си във всяко нейно движение. Очите я заболяха, когато погледна към часовника — към секундната стрелка, която се движеше безмилостно по циферблата.

— Що за човек е той?

— Невъзможно е да знаем — отговори Микаела, — но пък можем да констатираме какъв не е. Не работи обикновена работа от девет до пет, а и като цяло е слабо вероятно да работи. Няма семейство, деца, вероятно и приятели.

— Откъде знаеш?

— Повечето серийни убийци страдат от ананкастно разстройство на личността, което прави невъзможни продължителните връзки или задържането на една и съща работа, но има и друга причина.

Микаела посочи лявата си китка — въображаемия часовник, който липсваше на ръката й.

— Времето.

— Времето ли?

— Да, в продължение на пет години е оставял кафяви пликове за писма в Стренгнес и Гьотеборг, а може би и на други места. Смазвал е цевите на пушките си с часове. Изучавал е задълбочено членовете на Академията, прониквал е в жилищата им, крил е микрочипове в дрехите им.

— Да, изглежда, че графикът му е запълнен.

— Именно, а в такъв случай не може да ходи на работа всяка сутрин в осем. Не може да взима децата от детската градина в три. Не може да води нормален живот, просто няма време. А и финансовото му положение — то също е интересно.

— Какво имаш предвид?

— Харчи големи суми, но вероятно няма работа — това води до един налагащ се от само себе си допълнителен въпрос.

— Откъде, по дяволите, идват парите?

— Точно така. Или ги набавя от криминална дейност, например с банкови обири.

— Като Лазерния човек?

— Да, или пък има някакво състояние, може би наследени пари. Едно е сигурно — разполага с големи суми.

Клаудия веднага промърмори една-единствена дума:

— Данъчната служба.

— Какво?

— Убиецът не е припечелил нито крона от няколко години, нали?

— Вероятно не.

— Значи няма обложен с данък годишен доход. Така че се обади на Данъчната служба и направи списък на всички, които са декларирали нулев доход през последните пет години. Сигурно става въпрос за десетки хиляди души, но…

— Но си струва да се опита — каза Микаела решително и записа в бележника си.

Клаудия погледна изтощено към балатума на пода, където бяха струпани вестници от няколко държави: The Academy Murders, Les assassinats de I’Academie, Akatemia-tappajat, Vermoord Academy[33]. Тя откъсна поглед от заглавията с удебелен шрифт и се обърна отново към Микаела Далстрьом.

— Какво още можеш да кажеш за убиеца? Кажи ми всяка подробност, която ти хрумва.

Микаела погледна с крайчеца на окото си към дългите списъци на екрана и се поколеба, преди да каже:

— Сега стрелям напосоки.

— Слушам.

— Както казах, само предполагам, няма доказателства, че…

— По дяволите, Микаела. Изплюй камъчето!

Микаела отново намести очилата си и леко повдигна лъскавите черни рамки.

— Мисля, че убиецът живее при близък роднина.

— Защо смяташ така?

— Серийните убийци, които страдат от зависимо личностово разстройство, често се нуждаят от помощ, за да се оправят в ежедневието, в противен случай са безпомощни.

— И убиецът на академиците страда от такова разстройство?

— Убедена съм в това. Той е способен да планира и изпълнява сложни деяния, използва високотехнологично оборудване, за да проследява жертвите си, отстранява отпечатъците си с клинична прецизност. Но с прости дейности като тези да купи кутия мляко със средна масленост от „Консум“ вероятно не е в състояние да се справи. Удивително често се оказва, че серийните убийци живеят с член на семейството, който се грижи за ежедневните задачи.

— Някой, който да им купува млякото?

— Да.

Клаудия се наведе толкова рязко над бюрото, че мониторът се разтърси.

— Мислиш ли, че този човек знае тайните на убиеца?

— Може би, ако изобщо има такъв човек.

Клаудия пак погледна ръчния си часовник.

— Дяволите да го вземат! — възкликна тя и тръгна към вратата. — Трябва да бягам, оперативката е започнала вече.

— Клаудия, трябва да те попитам нещо, имаш ли време?

— Не.

Защо отиде точно при него?

Клаудия спря на вратата, обърна се.

— При кого?

— Онзи антикварен търговец — Лео Дорфман.

— За какво говориш?

— Можеше да отидеш в университета, да разговаряш с някой професор по литературознание. Или с литературен критик от някой вестник. Можеше да отидеш при дузина други експерти.

— Отидох при Лео, защото е най-добрият.

— Но двамата сте имали връзка, ти го спомена по време на един обяд преди няколко години. Не сте се виждали от края на деветдесетте, а сега изведнъж го търсиш. Не бих му отдавала голямо значение, но човек би могъл да го тълкува като…

— Микаела, нямам време за тези глупости.

Клаудия излезе ядосана от кабинета, кубинките й трополяха по пода, докато притичваше през коридора, покрай стаята за почивка, асансьора, до североизточния край на Централното полицейско управление.

— Чакай!

Когато чу вика, се обърна и погледна към младия полицай от Националната криминална полиция, който излезе от асансьора.

— Да? — каза тя, без да забавя крачка.

Полицаят се опита да я настигне, на няколко метра зад нея съобщи задъхано за какво е дошъл.

— Ами… получихме купища въпроси и Свенения от обществеността.

— Не се учудвам. И повечето са съвсем налудничави, нали?

— Направо не е за вярване. Един дядо попита дали наградата се облага с данък. Искаше да разбере за данъчната декларация…

— Виж какво, в момента ужасно бързам. Ще поговорим по-късно, става ли?

— Да… но получихме свидетелски показания.

Клаудия спря рязко.

— От очевидец?

— Да, може би.

Полицаят от Националната криминална полиция й подаде измачкан формуляр.

— Това е най-налудничавото, което съм чел досега, но е най-добре да хвърлиш едно око.

Тя дръпна листа и си пое дъх, докато четеше краткия документ.

— Получи се… преди три часа.

— Да.

Няколко секунди Клаудия стоя като вкаменена, формулярът трепереше в ръката й. След това се обърна и затича в противоположната посока — обратно към сребристите врати на асансьора в другия край на коридора.

Областният полицейски началник Ларш Льовден хвърли поглед към ръчния си часовник и прекоси задушната заседателна зала. Лицето му беше бледосиво, измършавяло от умора, която дори сънят не можеше да победи. Той седна до дългата страна на масата и прошепна в ухото на началничката на щаба:

— Не можем да чакаме повече.

— Сигурно ще дойде скоро — отговори Фрида Сетерлунд.

Льовден погледна към останалите в групата: осем души и един празен пластмасов стол.

— Добре, тогава започваме. Клаудия Родригес ще дойде скоро, а в бъдеще ще присъства и някой от групата за профилиране. Ние сме разследващият екип, всеки ден ще се събираме тук на шестия етаж и целта, разбира се, е всички екипи да бъдат в течение на случващото се.

— А както знаете — добави Фрида Сетерлунд, — се случват доста неща.

Льовден изплю дискретно никотиновата си дъвка и веднага извади нова.

— От вчерашните събития всичко се промени. Сега изглежда, че онова, което тази сутрин ни се струваше случайно насилие, всъщност е поредица от изключително добре планирани атентати и е ясно, че ще работим от позицията на worst case scenario[34]. А именно, че извършителят планира още атентати срещу членовете на Академията. Може да се каже, че работим с оглед на две основни цели.

Той вдигна палеца и показалеца на лявата си ръка.

— Едно — да заловим извършителя. Две — да защитим членовете на Академията. Що се отнася до личната охрана, най-добре информиран по въпроса е Клаес.

Клаес Рутман, завеждащ отдела за лична охрана на Службата за охрана, отпи от минералната си вода, преди да заговори.

— Мерките за сигурност бяха значителни още преди тазсутрешните събития. Сега са повишени до степен, каквато никога по-рано не сме наблюдавали. Сигурд Вилхелмсон е единственият от членовете на Академията, който понастоящем не се намира под нашата закрила.

— Трудно се охранява дъртак, който не може да бъде открит, а?

Рутман обърна главата си надясно, кимна, но продължи, без да отвърне на хапливия коментар на Ролф Хедлунд.

— Под нас, в сектора за повишена сигурност, се намират петима от членовете на Академията. Други трима са във военната база КЗ до Карлсборг. Абсолютно невъзможно е извършителят да достигне до тези осем охранявани обекта. Гун-Брит Хьок също е в пълна безопасност на френското средиземноморско крайбрежие, разстоянието и френската служба за охрана гарантират това. Но има двама членове, за чиято сигурност има какво да се желае.

— Ханс Екберг и Лисбет Хансон?

— Точно така. Разбира се, мерките за сигурност около фермата на семейство Екберг в покрайнините на Бурленге са значителни. Опитваме се да наблюдаваме всеки квадратен метър, всяка проклета стопанска постройка, но става въпрос за площ от 240 хектара.

Временно изпълняващата длъжността началник на Националната оперативна група Лена Бувин подсвирна.

— Това е по-голям район от Сьодермалм.

Началникът на Службата за охрана кимна.

— В границите на фермата на Екбергови са разквартирувани осемнадесет служители на звено „Лична охрана“, денонощно. Освен нашите кадри има и двадесетина полицаи от запаса. Но огромният земеделски имот е разположен на плато, върху широко открит терен. От северозападната страна на фермата има иглолистна гора, там е невъзможно да се осигури охрана за цялата територия. В останалите посоки има ниви с ръж и овес.

— С други думи, свободна видимост за снайперист.

— Именно. Ако извършителят има PSG 90, може би оборудвана с термовизионен мерник, тогава това, за съжаление, е идеално място за снайперист.

Фрида Сетерлунд вдигна поглед от бележника си.

— Защо не доведем Екберг в управлението? Или да го заведем на друго сигурно място?

— Говорихме с него с часове, но той отказва да напусне фермата и семейството си.

Рутман отпи отново от минералната си вода и продължи:

— Що се отнася до Лисбет Хансон, знаете какво е положението. Не можем да я преместим от отделението по ЕКМО, не можем и да затворим университетска болница „Каролинска“. Това означава, че тя се намира в сграда, където денонощно влизат и излизат хиляди души — персонал, пациенти, роднини. Освен това болничната среда е особено сложна, това е място, на което необичайното поведение се смята за нормално. Куцане, писъци, превързано лице, обилно кървене — всичко това е напълно нормално в една болница. Тези фактори улесняват извършителя и затрудняват нашата работа.

— А проклетите микрочипове не подобряват положението — каза Льовден. — Както сигурно вече знаете, технолозите от Националната криминалистична лаборатория откриха седемнадесет микрочипа и…

Франк Ларшон поклати глава — предпазливо, за да не разлее топлото какао в пълната чаша.

— Току-що говорих с колежката ми Ева Гунаршон. Вече са открили двадесет и осем микрочипа.

Всички погледи в стаята се насочиха към прошарения криминалист.

— Двадесет и осем?

— Да, а три от тях са открити в стопанството на Сигурд Вилхелмсон до река Индалселвен.

Франк Ларшон остави внимателно чашата.

— Преди по-малко от два часа криминалистите от полицейското управление на Вестерьотланд започнаха да изследват фермата на Вилхелмсон. На таванския етаж намериха три чифта туристически обувки и във всичките имаше цифрови микрочипове, пъхнати между гумената подметка и тока. Предполагаме, че Вилхелмсон е обут с четвъртия чифт, едва ли е тръгнал на преход по чорапи, а в тези обувки вероятно има още един микрочип.

— Значи убиецът има възможност да проследи и открие Сигурд Вилхелмсон?

— Да, вероятно.

В стаята настана тишина, чуваше се само механичният звук на вентилатора на тавана — боядисани с бял лак метални перки, които се въртяха бавно над заседателната маса. След десетина секунди Льовден наруши мълчанието с примирена въздишка.

— А нямаме никакви следи, нищичко.

— Имаме нещо.

Всички в стаята се обърнаха към закръгления силует, който стоеше подпрян на перваза. Биргер Шьолин направи няколко крачки към центъра на стаята и повтори добре познатите думи:

— Винаги съм те презирал, проклет самодоволен мръсник такъв.

— Последните думи на Сикстен Йерпе?

— Да. Знаем, че Йерпе е познавал и презирал убиеца, това е единствената ни истинска следа.

Той седна до масата и продължи:

— Може да е съседът на Йерпе. Може да е някой съученик от тридесетте или назначен по заместване служител във видеотеката, от която е вземал под наем порнофилми. Може да е рецензент от, Дагенс Нюхетер“, който…

— Добре, we get the point![35] Може да бъде абсолютно всеки. Може да е уличен продавач, който е продал хотдог с картофено пюре на Йерпе през 1947 година.

— Именно, Ролф. Затова двама следователи от Криминалната полиция се опитват да направят списък на всички, с които Йерпе се е срещал — абсолютно всеки човек, с когото се е запознал през своите осемдесет и три години живот, до последния продавач на хотдог.

На устните на Ролф Хедлунд се прокрадна студена усмивка.

— Дяволите да го вземат, списъкът ще включва половин Европа.

— Да, първоначално, но с времето ще изтънее. Някои имат безупречно алиби, други отдавна са покойници. От Беатрис Елмстен знаем, че убиецът е мъж, вероятно на около четиридесет и пет години. Знаем, че говори шведски и използва културен, малко старомоден език. Знаем също, че може да борави с оръжия с черен барут. Освен това се е изкачил до балкона на Соня Бергвал по тясна и крива котешка стълба, това говори за превъзходна физическа форма. Също така знаем, че на дванадесети април 2007 година се е обадил на Брита Оман от Централната метро станция в Стокхолм. Онези, които могат да докажат, че са били на друго място, можем да зачеркнем веднага. Списъкът, който току-що обхващаше половин Европа, се скъси значително, нали? В него ще останат може би десетина души и някой от тях вероятно е убиецът. Този списък е доста интересен, не мислиш ли, Ролф?

Хедлунд помръдна едва забележимо главата си, отвори уста, за да каже нещо, когато боядисаната с бяла гланцова боя врата изведнъж се отвори и Клаудия се втурна в залата с развяващ се в дясната й ръка лист хартия.

— Имаме очевидец!

С бързо движение на ръката тя отметна черната запотена коса от челото си.

— Току-що бях долу на регистратурата, показанията са приети от рецепционистката.

Льовден я погледна с широко отворени очи, предишната умора беше изчезнала от лицето му.

— Свърза ли се със свидетеля?

— Може да се окаже трудно да го открием.

— Какво искаш да кажеш?

Тя не отговори, а вместо това му подаде документа. Краткият формуляр беше измачкан и опръскан с кафе и сос уасаби. Льовден веднага го взе, зачете на висок глас и всички в залата се заслушаха съсредоточено.

В секундата, когато Льовден вдигна поглед от последните редове на документа, от другия край на заседателната зала се чу изсумтяване. Ролф Хедлунд поклати глава.

— Попадал съм на този пияница Косински. Не трябва да се има вяра на бръщолевенето му, believe me[36]. Би продал и майка си за половин бутилка „Коскенкорва“.

Клаудия погледа за кратко през прозореца, изтощеният й поглед се плъзна по кървавочервените била на покривите, по комините и телевизионните антени, които се очертаваха на фона на вечерното небе.

— Ролф — каза тя внезапно и се обърна, — онзи Косински лъже почти винаги, нали?

— Always.[37]

— И е доста добър лъжец, а?

— Ако имаше световно първенство по лъжи, той щеше да спечели златния медал. Но накъде, по дяволите, биеш, Родригес? Свидетелските му показания са абсолютно crazy[38].

— Съгласна съм с теб, Ролф. Показанията му са абсолютно crazy и точно затова вярвам, че всяка от думите му е истина. Ако се опитваше да ни измами, щеше да измисли по-достоверна лъжа.

Хедлунд отново изсумтя в отговор. Но Льовден кимна замислено и се обърна към началника на Национално звено „Убийства“.

— Няма да поемаме рискове с този убиец, Биргер. Веднага се свържи с Министерството на външните работи, съобщи им, че е налице предполагаема заплаха срещу министъра. Клаес, предполагам, че Карл Билт се намира под ваша охрана?

— Той винаги има многобройна лична охрана, денонощно. След кралското семейство Билт е един от най-стриктно охраняваните хора, така е от средата на осемдесетте.

— Звучи добре — каза Льовден, — но в такъв случай увеличи броя на дежурните охранители. Дори акар да не може да проникне в йостермалмския му апартамент. И претърсете всичките му дрехи. Всяко сако, всеки чорап. Имате ли достатъчно хора?

— Ще трябва да се обадим тук-там, да задействаме някоя и друга връзка. Но няма проблеми, до десет минути личната охрана на министъра на външните работи ще бъде от най-високата, десета степен на сигурност, гарантирам.

— Добре.

Ролф Хедлунд продължаваше да стои до прозореца, лицето му светеше огненочервено на светлината на залеза, когато се втренчи в Клаудия.

— За каква се мислиш, по дяволите? Нямаш място тук, кучко. Comprende?[39]

Преди Клаудия да успее да отговори, Льовден се изправи и застана между тях, вдигна ръце като рефер между двама боксьори от тежка категория.

— Всички сме на края на силите си. Не мисля, че някой в тази стая е спал и за секунда през последните дни — тогава се стига до такива сблъсъци. Не можем да работим денонощно без сън и почивка. Все пак сме просто хора, трябва да се съобразяваме с това.

— Не.

Гласът на Род Йеглерц дойде откъм вратата и изпълни заседателната зала. След това той влезе и затвори след себе си.

— Имаме работа с убиец, който не се съобразява с нищо, затова и ние не можем да го правим. Трябва да бъдем безскрупулни като него.

Льовден погледна изненадано към своя колега и съперник.

— Род, какво правиш тук?

— Не съм длъжен да давам обяснения на никого, Ларш. Още по-малко пък на теб.

— Но тази сутрин решихме разследващата група да…

— Това беше тази сутрин — прекъсна го Йеглерц.

Огледа десетимата около масата един по един.

— От сега нататък аз ще ръководя следствените действия в разследващата група, всички решения ще се съгласуват с мен. Последната дума е моя, без изключения.

С решителни крачки той отиде до дългата страна на масата и застана под въртящите се перки на вентилатора, плътно до Клаудия.

— А, да, ще направим още една съществена промяна. Родригес, отстранена си от разследването.

Над задушната стая се спусна тишина, абсолютно безмълвие, което най-накрая беше нарушено от Йеглерц.

— Може би се нуждаеш от няколко дни почивка, кратка отпуска. Няма никакви проблеми, замини за една седмица на Банг Саен Бийч в Тайланд. След това можеш да се върнеш към обичайната си работа в Национално звено „Убийства“, задълженията ти в тази следствена група ще се поемат от Рофл Хедлунд.

Клаудия остана напълно безизразна, но Льовден направи няколко бързи крачки към директора на Национална служба „Полиция“.

— По дяволите, Род. Този случай е прекалено важен, за да стане част от играта между теб и мен.

— Между нас няма игра — отговори Йеглерц. — Ти не заемаш място в мислите ми, Ларш. Само правя най-доброто за разследването. Отървавам се от посредствена следователка, която до момента, за две денонощия, не е свършила нищичко. Тя не притежава необходимата квалификация за работа от този мащаб, така стоят нещата. Би трябвало да се занимава с обири на мазета и магазини в Бутшюрка, а не с най-големия проклет криминален случай в шведската история.

Той се обърна отново към Клаудия.

— Отстранена си от случая. Ако кракът ти стъпи в помещенията на следствената група, ако си навреш носа в работата по разследването, ако дори помислиш за убийствата в Академията, ще те тикна зад решетките за грубо нарушение на служебните задължения, разбрано ли е?

Клаудия стоеше на малко повече от десет сантиметра от директора на Национална служба „Полиция“ — толкова близо, че усещаше миризмата на дъха му.

— Ясно ли е, Родригес?

Тя срещна студените му сини очи, кимна, без да отмести поглед. След това излезе от стаята.

В антиквариата беше тъмно почти като в катран, между редиците с етажерки се движеха сенки без очертания, а огромни купчини с книги се издигаха към тавана като тъмни сталагмити в пещера.

Самотна чаена свещ осветяваше работното място до писалището и хвърляше сияние върху лицето на Лео Дорфман. Той отпи от димящия си чай, опита се да изпъне краката си, но в претъпканата стая беше невъзможно да се движиш. Върху капака на писалището се намираха ранните сбирки с лирика на Клас Фален от първата половина на шедесетте, до тях лежеше последната книга на Сигурд Вилхелмсон „Там, където изгрява слънцето“ — последната част от поредицата романи за ловната дружинка от Йораватнет. Книгите бяха пълни с разделители и страници с прегънати ъгли, които обозначаваха интересни части от текста, други стояха отворени с лаконичните, почти нечетливи записки на Лео в полето.

В лявата си ръка той държеше екземпляр от устава на Шведската академия — лепена книжка. Обърна страницата с върха на палеца си и се зачете в старинния език от XVIII век. Когато стигна до един интересен член, остави чашата и записа няколко изречения в бележника си, след което продължи да чете с голямо въодушевление.

Внезапно забеляза един сиво-черен силует навън във вечерния сумрак, две тъмни очи, които следяха и най-малкото му движение. Сепна се, замалко да изпусне книжката в чашата с руски чай, но след това лицето му засия в усмивка и той махна на Клаудия да влезе. Тя кимна, както стоеше отвън на тъмната улица „Бундегатан“. Няколко секунди по-късно звънецът на входа издрънча и Клаудия влезе през тясната врата.

— Надявах се да дойдеш пак.

Тя направи няколко предпазливи крачки през затъмнения антиквариат, прекрачи през стихосбирките и разтворените томове на Националната енциклопедия. Когато се приближи, лицето й се освети от златистата трепкаща светлина на чаената свещ.

— Изглеждаш изморена.

— Не съм спала от три денонощия.

Той стана от стола „Мадмоазел“, ръкавите му се разлюляха, щом махна към разпръснатите изрезки от вестници и купчините с книги, които се издигаха в полумрака.

— Не съм намерил надеждна следа, sorry. Не съм госпожица Марпъл, очевидно е. Но в компютърния архив на „Дагенс Нюхетер“ намерих доста интересна статия, тук някъде е.

— Лео, трябва да ти кажа нещо.

— Само секунда.

Той зарови сред книги и бележници и накрая намери измачкана разпечатка в бъркотията.

— Така, тук пише за страхотен скандал, който избухнал в Академията през есента на 1992 година. Тогава Лейф Линдер тъкмо бил наследил Ингвар Боргстрьом на стол номер 3 и много професори по китаистика по целия свят смятали, че…

— Лео — прекъсна го Клаудия, — много мило, че ми помогна. Но вече няма да има нужда.

— Какво искаш да кажеш? Заловихте ли убиеца?

— Разследването на това убийство е затворена страница за мен, отстраниха ме. Отбих се да ти кажа.

— Отстранили са те? Защо?

— Това е дълга история.

— Обичам дългите истории.

— Двамата най-големи началници се ненавиждат. В конфликт са от седемдесетте, а аз се оказах между чука и наковалнята, това е накратко цялата работа.

Тя сви рамене. Умората изгаряше тялото й като огън и всяко движение изискваше усилие.

— Виж, Лео, беше ми приятно да се видим отново, но сега трябва да се прибера и да поспя. Вече едва се държа на краката си.

Тя го погали по брадичката за безмълвно довиждане и тръгна към входната врата. Тогава той се наведе над писалището и думите излетяха от устата му:

— Можеш да спиш тук.

Тя спря, след секунда колебание пусна дръжката на вратата и огледа препълненото помещение.

— Тук?

— Временно живея в антиквариата. Това също е дълга история.

— Представям си.

— Какво ще кажеш? Има дюшек и прилично чисти чаршафи.

Тя отново се поколеба, след това кимна и остави каската на една стойка за вестници.

— Добре.

— Супер. Uno momento, роr favor.[40]

Лео изчезна зад етажерките в затъмнения антиквариат, не се затрудни да намери шкафа с принадлежностите за чистене. Извади спалното бельо и изтъркания дюшек, успя да ги натика до секцията за фентъзи литература и постла между етажерките, колкото беше възможно. След това запали презареждащото се джобно фенерче и го пъхна между два от романите на Урсула Ле Гуин от 70-те.

— Не е Гранд хотел, но се ядва, нали?

— Перфектно е.

Тя изрита кубинките, захвърли дънките и коженото яке върху купчините с книги в полумрака, сви се под изтърканата завивка и затвори очи.

— Ще спя цяла седмица. Клиентите ти ще трябва да ме прескачат, ако им трябва книга от секциите по-назад.

— Спокойно, почти нямам клиенти.

Той седна с кръстосани крака до дюшека, облегна се на лавицата с лирика и погледна лицето й: гарвановочерната коса, скулите, устните, затворените очи — всичко онова, което се бе променило, но въпреки това беше същото.

— Е, какви ги вършиш през последните петнадесет години?

Тя отвори очи и го погледна ядосано.

— Мислех, че ще мога да поспя тук, а не да ме разпитват.

— Наистина ми е любопитно. Например имаш ли деца? Омъжена ли си? Нали такива въпроси си задават хората един на друг, когато не са се виждали от петнадесет години?

— Вероятно.

— И?

— Добре, добре, ще отговоря на проклетите ти въпроси. Ще може ли да поспя след това?

— Може би, ако съм доволен от отговорите.

Тя вдигна поглед от ленената възглавница и отговори кратко:

— Мъжът ми беше прострелян преди пет години, оттогава е в кома. Сега може ли да поспя?

Лео протегна предпазливо ръката си към нейната, но се спря.

— Клаудия… ужасно съжалявам. Не исках да…

— Знам. Може ли да спя вече?

— Да…

Тя отново затвори очи и се настани удобно на изтъркания дюшек. След няколко секунди спеше.

12

Когато Клаудия се събуди, антиквариатът беше облят от пролетно слънце, а около нея се издигаха кули от книги с меки и твърди корици. Под етажерките се виждаха валма прах, квитанции, неплатени телефонни сметки, една празна консервена кутия, която блещукаше на сутрешната светлина.

За миг в главата й проблеснаха събитията от предишния ден, в мислите й изскочиха лицата на Йеглерц и Хедлунд, както и мъжът от стая 12 от отделението по обща неврология в Худинге.

Тя се изправи и погледна към бившия си любовник. Лео спеше на голия дървен под до долния край на дюшека, увит във вълнено одеяло, за възглавница му служеше сгъната жилетка. Може би той почувства изпитателния й поглед: събуди се и отметна косата от очите си.

— Добро утро, как спа?

— Много добре — отговори тя.

— Не те ли събуди боклукчийската кола преди няколко часа?

— Дори и земетресение нямаше да ме събуди.

Тя се протегна на дюшека и сложи краката си на най-долния рафт на секцията за научна фантастика. До нея Лео се подпря на лакти и повдигна горната част на тялото си.

— Клаудия?

— Да?

— Мъжът ти… случилото се… искаш ли да поговорим за него?

— Не.

— Добре. Но ако размислиш…

— Тогава ще знам, че мога да поговоря с теб.

— Казвам го съвсем искрено.

— Знам. Какво ще закусваме?

— Ами трябва да има хляб и може би малко…

Той млъкна и вдигна поглед към витрината. После скочи на крака и затършува бясно из рафта с класика, зад стойките с вестници и под една отворена сбирка с есета. Накрая намери мобилния телефон под вълнената жилетка, успя да различи часа на счупения дисплей: 10:14.

— Мамка му!

Грабна маратонките и протритите дънки, замалко да падне, докато навличаше дрехите.

— Лео, какво става?

— Остани тук, Клаудия, и си дръж главата наведена. Тя не бива да те вижда.

— Коя?

— Сигрид Евертс.

Той запълзя между етажерките с лице към пода, промъкна се покрай кухненския бокс, скри се зад теологичната секция и надникна иззад събраните съчинения на Барух Спиноза.

— Дълга история — прошепна над изтърканите гърбове на книгите. — Ще ти обясня, когато се върна.

— Когато се върнеш ли? Къде отиваш?

— Трябва да отворя антиквариата, десет часът минава.

— Лео, ние сме в антиквариата.

— Знам, сложно е — каза той и изхвърча през задната врата.

Клаудия се изправи и се загледа след него през прозореца, видя как прекоси тичешком огрения от слънцето вътрешен двор. Когато изчезна през портата, тя се облегна на секцията за научна фантастика и зачака. След по-малко от минута той се появи пред входната врата на антиквариата на улица „Бундегатан“, потта блестеше на челото му, а пепеляворусата му коса стърчеше. Извади връзка с ключове, отключи желязната врата и ръждясалата секретна брава, през магазина премина полъх, когато външната врата се отвори и той прекрачи през прага.

— Добре, Лео, сега трябва да ми разкажеш. За какво, по дяволите, става въпрос?

— Това е дълга история — каза той задъхано.

— Обичам дългите истории.

Той седна запъхтян на дюшека. Пое си въздух, а след това й разказа, че помещението може да се използва само за търговска дейност и той влиза и излиза скришом, за да заблуди хазяйката. Когато свърши, Клаудия го погледна със сериозно изражение.

— И караш така от пет седмици?

— Да.

— Всяка сутрин?

— Да.

— И всяка вечер?

— Аха.

Няколко секунди двамата се гледаха в пълно мълчание. После избухнаха в неудържим смях, проснаха се на дюшека, а сълзите се стичаха по бузите им. През пристъпите на смях Клаудия успя да изрече няколко откъслечни думи:

— Лео… така ли мислиш да се промъкваш… година след година?

Той кимна, неспособен да говори, смехът запушваше гърлото му като тапа. Накрая и двамата утихнаха, само по лицата им останаха няколко бръчици от смях.

— А какво ще закусваме? Имаш ли нещо, което да става за ядене?

— Има орехов хляб, може би и малко кашкавал.

— Идеално.

Той побърза да отиде в кухненския бокс. Малката стая беше пълна е всевъзможни боклуци — празни консервени кутии, картонени опаковки от суши и мръсни чинии бяха натрупани на купчини по пода и в мивката, но накрая той успя да намери чайника и кутията с чай.

— Нямам кафе — извика през отвора на вратата. — Искаш ли чай?

Чу отговора й иззад етажерката с лирика — няколко псувни на испански, които му бяха добре познати.

След половин час те седяха на възглавниците в прозоречната ниша. Остатъците от закуската стояха върху писалището пред тях — няколко корички хляб и сухари, кашкавал, един празен пакет от масло, две четки за зъби в празната чаша от сок. Външната врата беше отворена и през нея влизаше свеж въздух и глъчката от големия град. Лео погледна към „Бундегатан“, направи си последен сандвич от пълнозърнест сухар с кашкавал и изтръска трохите от наболата си брада.

— Е, какво ще правим сега?

— Първо ще допия този блудкав чай. После ще отида в някое кафене и ще си купя едно голямо лате.

— Имах предвид полицейското разследване.

— Знам какво имаше предвид.

Тя се облегна на витрината, в крайчеца на окото й за секунда проблесна раздразнение, когато повтори отговора си от предишния ден:

— Това е затворена страница за мен. Finito[41].

По време на закуската им в антиквариата бяха влезли двама души. Първият, студент по литература, разлисти всички книги на Дейвид Фостър Уолъс, но не купи нито една. Втората посетителка, жена на средна възраст, попита как да стигне до сладкарница „Вивел“. Сега в магазина влезе трети човек — мъж на около осемдесет години, облечен с ленени панталони и синя карирана риза. Сигурно в младостта си беше изглеждал едър и силен, но сега беше леко закръглен, светлосините му очи се вгледаха в седящите в прозоречната ниша Клаудия и Лео.

— Здрасти, да не ви прекъсвам обяда?

— Закуската — поправи го Лео, — но изобщо не ни безпокоите. Как мога да ви помогна? Хубава книга ли търсите?

— Не, точно обратното.

— Обратното?

Мъжът се приближи, кимна.

— Жена ми, Астрид, почина преди няколко години.

— Съжалявам да го чуя.

— Последните години бяха трудни, не мога да го отрека. Алцхаймер. Но преди да се разболее, тя винаги беше изпълнена с живот и пипето й сечеше. Много обичаше книгите, нали разбирате. Самият аз никога не съм си падал много по четенето, но Астрид постоянно седеше с книга на фотьойла вкъщи. През годините събра цяла библиотека.

— Звучи прекрасно.

— Да, така си беше.

За няколко секунди мъжът загуби нишката на мисълта си, улиса се в стари спомени, но изведнъж се изкиска.

— Ама че се заплеснах! Ами сега книгите й стоят вкъщи и събират прах, затова си помислих, че…

— Разбира се, с удоволствие ще им хвърля око. Къде живеете?

— Точно зад ъгъла, на „Катарина Бангата“. Как разбрахте какво ще кажа?

— От четиринадесет години имам антиквариат — отговори Лео с усмивка. — Веднага ли да отидем?

— Да, устройва ме напълно. Ще изчакам отвън.

Лео се изправи, духна свещите и обу маратонките на босите си крака, клекна до Клаудия, развълнуван като малко дете, и прошепна:

— Обожавам да разглеждам библиотеките на хората, почти като фетиш ми е. Какво ще кажеш, ще дойдеш ли с нас?

— И още как. Искам да видя по-отблизо този фетиш.

— Супер, ела!

От чекмеджето на писалището той извади флумастер и написа на гърба на телефонна сметка „Скоро се връщам, Лео“, залепи я с тиксо от вътрешната страна на вратата и заключи. След това тримата тръгнаха по „Бундегатан“, завиха зад ъгъла и продължиха само две пресечки на юг. Докато вървяха по алеята между дърветата, старецът вдигна глава, погледна към сутрешното слънце, което надничаше между короните, и се обърна към Клаудия.

— Пролетта е прекрасна, нали?

— И то много.

— С Астрид се оженихме през пролетта — на деветнадесети април 1958 година. Между другото, казвам се Свен-Улуф.

— Приятно ми е да се запознаем. Аз се казвам Клаудия, а това е Лео.

Мъжът спря при номер 38 на улица „Катарина Бангата“ и извади измачкано листче с четири записани цифри.

— Паметта ми не е като едно време — обясни той и въведе кода.

Клаудия и Лео влязоха след възрастния човек и се заизкачваха по стълбите. Следваха го на няколко стъпала разстояние. Когато стигнаха до втория етаж, Клаудия хвана ръката на Лео и прошепна в ухото му:

— Как мислиш, дали в библиотеката ще има находки?

— Едва ли. Но винаги е еднакво вълнуващо да провериш.

На най-горния, пети етаж Свен-Улуф отключи боядисана в зелено врата и ги покани да влязат.

— Влизайте направо, не е нужно да си събувате обувките.

Те минаха покрай банята и гардероба, слаба миризма на готвено и затворено изпълваше апартамента. Свен-Улуф спря в края на дългото антре и махна към една врата.

— Вие си разглеждайте спокойно, а аз ще свърша малко работа в кухнята. На леглото съм оставил няколко празни торбички от „Консум“. Ако намерите интересни книги, можете да ги сложите в тях.

— Добре, благодарим.

Когато той отиде в кухнята, те влязоха в спалнята и забелязаха лавиците от тиково дърво покрай стените. Лео се приближи бързо до най-близката и започна любопитно да разглежда гърбовете на книгите, прегледа избледнелите от слънцето заглавия рафт по рафт.

— Еха…

Книгите представляваха своеобразен музей на издадените през двадесетте и тридесетте години криминални романи на английски език: Марджъри Алингам, Гилбърт Кийт Честъртън, Агата Кристи, Найо Марш, Дороти Л. Сейърс, псевдонимите Куентин Патрик и Патрик Куентин, Роналд Нокс — стотици писатели, подредени по азбучен ред, а заглавията — хронологично.

— Невероятно, цялата поредица за лорд Питър Уимзи! И то изданията с меки корици и зелен фон на криминалните романи на „Пенгуин“.

— Значи това е твоят фетиш? Парцаливите книги?

— Няма нищо по-хубаво на света.

С голямо въодушевление той започна да изважда един след друг криминалните романи, слагаше ги в оставените от Свен-Улуф торбички. Докато ги разлистваше, на пода падаха откъснати страници и гърбове на книги, залепени с лепило или закрепени с телчета. Книгите изобилстваха от подчертани места, прилежно прегънати ъгли на страници и преведени думи в полетата, тук-там личаха петна от чай и мармалад.

— Наистина ли смяташ, че някой ще иска да ги купи?

— Луда ли си? Та те не стават дори за подарък.

— Какво ще правиш с тях тогава?

— Ще ги чета, естествено. Отдавна мечтаех за някои от тези заглавия, особено за криминалетата от тридесетте на Джорджет Хайър. „Why shoot a butler“[42] е върхът, ако не ме лъже паметта.

— Значи вече си я чел?

— Когато бях на осемнадесет или деветнадесет. Но не си спомням кой беше убиецът.

— Лео, може ли да те попитам нещо?

— Разбира се — отговори той и продължи да търси между книгите.

— Въпросът няма да ти хареса.

— Вероятно не, но питай.

— Как, по дяволите, се издържа антиквариатът ти?

— Много хора са ми задавали този въпрос, страшно много.

— Какво им отговаряш?

— Само свивам рамене и се усмихвам загадъчно — отговори той и се усмихна.

— Това ли е загадъчната ти усмивка?

— Мда.

— Трябва да поработиш по нея. Изглеждаш като Джим Кери в „От глупав по-глупав“.

— Имаш ли други коментари за бизнеса ми?

— Цял куп, но не знам дали въобще може да мине за бизнес. Явно нищо не продаваш.

— Онзи ден продадох една книга за три хиляди крони — „Украсеният с рози олтар“ от Едит Сьодергран, оригинално издание от 1919 година.

— За три хиляди крони?

— Si, sehora.[43]

— За колко я купи?

Той сви рамене и докара най-загадъчната усмивка, на която беше способен. После взе още една торбичка от „Консум“ от леглото и започна да я пълни с внимателно подбрани криминални романи. След няколко минути Свен-Улуф подаде главата си през отвора на вратата и погледна доволно към пълните хартиени торбички.

— Колко хубаво, намерили сте нещо, което си струва четенето.

— И още как, тук е пълно със съкровища.

— Великолепно.

— Но мога да ви дам само по хилядарка на торбичка, за съжаление. Може би две хиляди.

Свен-Улуф размаха ръце в знак на отказ.

— Не искам нито крона. Правите ми услуга.

— Но поне петстотин можете…

— И дума да не става. Искате ли да пийнем кафе?

— С удоволствие, но не искаме да ви се натрапваме.

— Кафето вече е готово. Имам и малко дребни сладки. Купешки — добави той със съжаление в гласа. — Астрид печеше сладки няколко пъти седмично, но аз съм безнадежден случай по отношение на печивата.

— Малко кафе ще ми дойде добре — каза Клаудия и кимна към Лео. — Този тип има само билков чай в антиквариата си.

— Астрид винаги пиеше чай, а аз — кафе. Тя обичаше чай с мед и мляко, особено вечер. Елате, сложил съм масата ето тук.

Те тръгнаха след него, прекосиха дневната и отидоха в кухненския бокс, където преобладаваха кафявите нюанси: кафеварката, възглавничките за сядане, карираните тапети от класическата марка „Бурос“ — всичко беше кафяво. На перваза беше сложено радио, от високоговорителите звучеше втората соната на Брамс за виолончело и пиано. Те седнаха около масата, Свен-Улуф наля кафе в три чаши и посочи към подноса със сладки.

— Просто си взимайте. Колкото искате.

— Благодарим.

Клаудия веднага си взе една бисквита, Лео — две.

— Е, тук в Сьодермалм ли живеете?

Главата на Лео трепна, той понечи да спомене стария си апартамент на „Готландсгатан“ само на няколко крачки улук, но не успя.

— Сьодермалм е красив — продължи Свен-Улуф. — Аз съм роден и израсъл на „Бергсундсстранд“ до Хурнстул. Но когато бях на девет, се преместихме на улица „Бюрхолмсгатан“ и оттогава живея тук в покрайнините. Виждате ли статуята там долу?

Лео кимна, без да погледне.

— Статуята на Нака Скуглунд?

— Знаехте ли, че изобразява как Нака вкарва гол от ъглов удар? Ние бяхме на този мач с големия ни син — срещу отбора на Карлстад през 1964 година, ако не ме лъже паметта. А вие?

Клаудия отпи глътка кафе.

— Какво ние?

— Отдавна ли сте заедно?

— Не сме заедно.

— Наистина ли? Изглеждате толкова…

Той не завърши изречението, а само махна с ръце.

— Познаваме се отдавна — обясни Лео.

В този момент радиото изпращя, втората соната на Брамс беше прекъсната от сериозен мъжки глас.

— Прекъсваме временно предаването за извънредна емисия новини. Още един член на Шведската академия е бил намерен мъртъв тази сутрин.

Клаудия остави с трясък чашата с кафе и се втренчи в радиото на перваза.

— Рано сутринта, малко след седем часа, група норвежки любители орнитолози са открили мъртвото тяло на Сигурд Вилхелмсон във Фемундсмарка, на няколко километра западно от шведско-норвежката граница. Полицията не дава Свенения за смъртта, но вече е ясно, че Вилхелмсон е бил застрелян, и се предполага, че извършителят е същият, който по-рано уби шестима от членовете на Шведската академия. Говорителят на полицията, Вивека Йостлинг, не желае да коментира, преди да бъде готов техническият анализ, но в 13:00 часа този следобед в полицейското управление в Стокхолм ще се проведе пресконференция. Разбира се, ние ще я предаваме пряко и ще прекъсваме периодично сутрешния ни блок с новини за последния разстрел. Както разбрахте, Сигурд Вилхелмсон е мъртъв. Почина на шестдесет и седем години.

Новинарската емисия свърши и втората соната на Брамс продължи от мястото, на което беше прекъсната — точно след алегрото.

— Ужасяваща история — каза Свен-Улуф и отпи от кафето си. — Наистина ужасяваща.

Лео кимна, опита се да улови погледа на Клаудия, но тя не отместваше очи от прозореца.

— Мисля, че трябва да си тръгваме — каза той и се изправи. — Кой знае, в антиквариата може да дойде клиент.

Свен-Улуф не можа да скрие разочарованието си, искаше му се да си поговорят още малко.

— Разбира се, разбира се. Но сте добре дошли отново. Може би ще намерите още интересни книги.

— Сигурно.

Тримата излязоха заедно в антрето, Лео с пълните торбички в ръце. Той остави едната на пода и се ръкува със Свен-Улуф, благодари му отново за книгите.

— Няма защо. И както казах, винаги сте добре дошли в дома ми.

Клаудия хвърли кратък поглед към възрастния човек, кимна, но не каза нищо. Едва навън на площадката отвори уста, изсъска под нос, докато бързаше по тясното стълбище.

— Седем души. Този мръсник уби седем членове на Академията и ще продължи… докато не го спрем.

— Как е успял да открие Вилхелмсон?

Тя обърна глава изненадана, почти беше забравила, че Лео е на стълбището зад нея.

— Какво?

— Нали полицията търси Вилхелмсон с кучета и хеликоптери. Училища и пенсионерски клубове го издирваха с хайки, но никой не го намери. Как, по дяволите, убиецът е успял да го открие?

— По микрочипа.

— Сигурно се шегуваш?

— Открихме тридесетина микрочипа в дрехите на членовете на Академията. Бяха сложени в шевовете, под токовете на обувките, в периферията на една шапка. Убиецът ги е поставял през последните пет години. През този период е могъл да открие членовете на Академията по цялото земно кълбо.

— Явно този убиец на академици се е подготвил старателно.

Клаудия въздъхна раздразнено, когато излязоха през вратата и се озоваха на „Катарина Бангата“.

— Това разследване се разраства с всеки изминал ден — промърмори тя и тръгна по алеята между дърветата. — Вече е въвлечен и министърът на външните работи.

— Министърът на външните работи ли? — каза Лео задъхано с по една тежка торбичка с книги във всяка ръка. — Как така?

— Имаме очевидец на убийството на Рюдквист — бездомник пияница. Според него убиецът е казал: Часът на отмъщението настъпи, Карл Билт.

— Карл Билт?

— Да.

— Не ти ли се струва странно?

— Да, дори много, но мисля, че свидетелят казва истината.

Когато стигнаха до улица „Йостьотагатан“, завиха зад ъгъла, покрай магазина за хранителни стоки.

— Знам, че звучи странно, но възможно ли е да има някаква връзка между Билт и Шведската академия? Някаква допирна точка?

— Не ми се вярва — отговори Лео.

— Възможно ли е той да познава някого от членовете на Академията?

— Не, доколкото знам.

— Карл Билт изказвал ли се е някога за литература или изобщо за книги?

— Струва ми се, че любимият му писател е Ларш Густафсон. Май е чел „Тенисистите“ през седемдесетте, но това…

Изведнъж той спря.

— Карл Билт? Така ли е казал убиецът?

— Да…

— Възможно ли е?

— Кое?

— Може би паметта ме лъже.

— За какво, по дяволите, говориш, Лео?

Той не отговори, а забърза към „Бундегатан“ с развяващите се наляво-надясно торбички. Накрая се затича, измъкна връзката с ключове от дънките си и започна да човърка в ръждясалата ключалка. Когато най-после успя да отключи входната врата, Клаудия го беше настигнала.

— Лео, какво, по дяволите, става?

— Трябва да проверя нещо…

Когато влязоха в антиквариата, той остави торбичките и отиде запъхтян до една етажерка, която беше скрита зад останалите. На най-горния рафт намери подвързан том — твърдите корици от козя кожа бяха изтъркани, но златистата украса блестеше на слънчевата светлина: СКАНДИНАВСКА СЕМЕЙНА ЕНЦИКЛОПЕДИЯ, ТОМ III — ОТ БИЕ ДО БРЮНЕ. Никой не беше отварял тази книга от десетилетия, страниците зашумоляха, когато той я сложи на писалището и започна да я разлиства. Накрая спря на едно място в средата на енциклопедията.

— Ето!

Лео проследи с показалеца си редовете в най-долната част на страницата. Клаудия зачете над рамото му и се вгледа в кратката бележка:

Карл Нилс Даниел Билт (1850–1931) — шведски камерхер, историк и писател. Почетен доктор по философия от Университета на Упсала. Представител на Постоянния арбитражен съд в Хага. От 1901 година чл. на Шведската акад., заемал стол № 1,

— Божичко…

Във въздуха се разлетя прах, когато той затвори енциклопедията и вдигна поглед към Клаудия.

— Ами ако убиецът е имал предвид писателя Карл Билт — члена на Академията, живял преди сто години?

Клаудия се втренчи в него.

— Този Карл Билт — академика, искам да кажа — знаеш ли нещо за него?

— Не много. В началото на двадесети век е бил дипломат, ако не ме лъже паметта. Дори на него е наречена улица в Рим — „Виа Карло де Билт“. Но като писател е напълно забравен. Аз се занимавам с литература от двадесет години, но никога не съм чувал да споменават книгите му.

— Но какво означава всичко това? Часът на отмъщението настъпи, Карл Билт. Какво може да е имал предвид убиецът?

— Нямам представа, но знам къде може да се намери отговорът.

— Къде?

— В добре охранявано подземно помещение под Борсата — там се съхранява архивът на Шведската академия. Ако някъде има отговор, то той е там.

Клаудия затвори очи. Когато отново ги отвори десетина секунди по-късно, беше взела най-трудното решение в живота си.

— Отивам там. Веднага.

— Това не беше ли затворена страница за теб?

— Така мислех. Но трябва да проверя този архив.

— Добре. Идвам с теб.

Тя веднага се вкопчи в него, заби пръстите си в ръката му.

— Това е разследване на убийства, а не литературен кръжок.

— Клаудия, архивът се състои от хиляди записки от заседания и писма, написани на ръка, с наименования, които никой не е използвал от началото на миналия век. Ще съм ти нужен там.

— Слушай ме внимателно, Йеглерц ми забрани да продължавам с разследването. Заплаши, че ще подаде жалба срещу мен за грубо нарушение на служебните задължения. Не обикновено, а грубо нарушение, разбираш ли какво означава това?

— Ни най-малко.

— Ако извършиш нарушение на служебните си задължения, ти налагат глоба. Ако те признаят за виновен в грубо нарушение, може да отидеш в затвора за шест години.

Тя пристъпи към него, лицето й беше толкова близо до неговото, че почти се докосваха.

— Йеглерц не би се поколебал да ме вкара в затвора. Ако дойдеш с мен, ще се отнесе не по-малко безскрупулно с теб, разбираш ли, Лео? Това не ти е някаква си игра, дявол да го вземе.

Той отвърна на погледа й за кратко, след което извади табелката с надпис ЗАТВОРЕНО и я окачи на вратата.

— Хайде да тръгваме.

Само десет минути по-късно Клаудия паркира своята „Хонда Шадоу“ на „Шьопманбринкен“ — завиваща под ъгъл улица до югоизточното крило на Кралския дворец. Зад нея Лео слезе от мотоциклета и двамата забързаха по тесните калдъръмени улички на Гамла стан, които бяха пълни с туристи и наситени с аромати от кафенетата.

Площад „Стурториет“ беше средището на града от Средновековието насам, неговото сърце и сцена на важни събития. Тук бяха екзекутирани благородници и техните прислужници по време на Стокхолмската кървава баня, тук жителите на столицата се бяха събирали за кралски сватби и коронации, но мястото никога не беше изглеждало като сега.

Площадът гъмжеше от журналисти, фотографи и оператори, репортажи на двадесетина езика отекваха тук, където през Средновековието се беше помещавал пазар. Радиорепортери се опитваха да се надвикат един друг, звукооператори от „Дойче Веле“ и Норвежкото радио и телевизия се бяха сбили.

По целия площад седяха хора, които разлистваха книгите на членовете на Академията и търсеха утеха в романите и стихосбирките на починалите писатели. На калдъръма до чешмата на „Стурториет“ се бяха настанили десетина студенти по литературознание, които четяха на глас от дебютния разказ на Сигурд Вилхелмсон „Кръвни връзки“. Над всички тях се издигаше Борсата като бдящ родител, нейната фасада в стил рококо и пастелни цветове сияеше на слънчевата светлина. Площадките на стълбището, което водеше към Голямата борсова зала, бяха покрити с букети, съболезнователни писма, свещи, чиито пламъчета трептяха на пролетния бриз.

Клаудия и Лео си проправиха път в тълпата покрай микробусите на телевизионните канали и се добраха до боядисаната в бяло дървена врата на югозападната страна на сградата. Лео погледна облата брава.

— В момента, в който влезем вътре, извършваш грубо нарушение на служебните си задължения, после няма връщане назад. Клаудия, напълно сигурна ли си?

— Не.

След това тя натисна най-горния бутон на домофона, под пластмасовата козирка се виждаше написано на машина: СЕКРЕТАРИАТ НА ШВЕДСКАТА АКАДЕМИЯ. Дървената врата се отвори почти моментално й на прага се появи белокос мъж.

— Махайте се. Go away![44] Академията е временно затворена, по причини, които едва ли е необходимо да разяснявам. The Academy is closed.[45] Geschlossen![46] Молим журналистите да се обръщат към други институции.

Без да изчака отговор, той започна да затваря масивната дървена врата, но Клаудия прекрачи прага с дясната си кубинка. В процепа на вратата тя различи гневното лице на мъжа.

— Не сме журналисти — обясни тя спокойно. — Аз съм следовател от Национално звено „Убийства“. Казвам се Клаудия Родригес и съм тук по повод на убитите членове на Академията.

Мъжът разгледа обстойно полицейската значка в протегнатата ръка на Клаудия, след което отвори вратата и им позволи да влязат в сградата на Борсата. Те тръгнаха бавно по настлания с варовикови плочи под и прекосиха широкото преддверие, докато той залостваше вратата зад тях.

— Аз съм уредник в секретариата на Шведската академия — обясни мъжът и ги настигна. — Извинете ме за грубото посрещане. Но както разбирате, през последните дни тук е абсолютно…

Думите му заседнаха на гърлото.

— Да, разбирам — каза Клаудия и сложи ръката си върху неговата. — Сигурно сте прекарали няколко ужасни дни.

Уредникът си пое дълбоко дъх и се поуспокои.

— Да, наистина ужасяващи, а тази сутрин до мен достигна новината, че и Сигурд е бил застрелян. Убит далеч на север в норвежките планини, вярно ли е?

— Да, съжалявам.

Тя хвърли поглед към стълбището и самотния горен етаж.

— Сам ли сте тук?

— Да, началникът на канцеларията не може да дойде, ковчежникът също. Преживели са прекалено силен шок, същото важи и за останалите служители. Нобеловият музей също е затворен. Разбира се, аз приех разстрелите не по-малко тежко от другите, но все някой трябва да държи настрана всички проклети журналисти.

— Да, няма спасение от тях — каза Лео. — Приличат на глутница гладни вълци, надушили плячка.

— Да, като глутница вълци са, имате пълно право. Тези така наречени журналисти са хищници без никаква съвест. Снощи един се изкачи по фасадата — един от онези папараци, нали разбирате. Беше се вкопчил като маймуна в улука на горния етаж и се опитваше да снима Борсовата зала, но успях да го прогоня с един ръжен. Трябва да беше французин, негодникът му с негодник. Или поне ругатните му, когато падна на земята, бяха на френски и не бяха никак изтънчени, ще знаете.

След това той разтвори ръце във въпросителен жест.

— Е, с какво мога да помогна на полицията?

— Нуждаем се от достъп до архива на Шведската академия.

Учтивостта изведнъж се изпари от лицето на уредника.

— И дума да не става. Архивът не е народна библиотека, където всеки може да влезе и да…

— Ние не сме всеки. Разследваме убийства.

— Никой — изсъска той, — абсолютно никой извън Шведската академия няма право да посещава секретния архив. Това беше първото, което Хюберт Рюдквист ми обясни, когато започнах работа тук преди двадесет и три години.

Клаудия отговори тихо, почти шепнешком, но гласът й се чу ясно в огромното преддверие.

— Хюберт Рюдквист е мъртъв. Беше убит преди три дни, застрелян в главата с револвер. Шестима други членове на Академията също станаха жертви на убиеца. Ако не ни позволите да влезем и да погледнем в архива, може и други да загубят живота си. Искате ли това да тежи на съвестта ви?

Уредникът Свене поглед, втренчи се в каменната настилка и поклати бавно глава.

— Тогава отворете архива — каза Клаудия — и ни позволете да влезем.

Той се поколеба още няколко секунди, след което махна към тесен коридор, който водеше към подземието.

— Оттук.

Те тръгнаха по коридора и накрая спряха пред ниска желязна врата, вградена в зида. Уредникът погледа вратата, след което извади връзка с много ключове и отключи двете ключалки. На подземния етаж отекна скърцане, когато мъжът бутна вратата и я притисна към стената с райбер.

— Тук долу — каза той — се съхраняват най-големите литературни съкровища на страната. С тях трябва да се борави много предпазливо.

— Не се безпокойте — отговори Клаудия. — Книгите ще бъдат в сигурни ръце.

Тя кимна към Лео.

— Неговите.

Уредникът хвърли бърз поглед с крайчеца на окото си към Лео. След това слязоха по каменното стълбище и минаха под тесния свод от XVIII век. В края на стълбището се разтваряха три подземни зали, а няколко електрически крушки разпръскваха златистокафява светлина. Трите зали се намираха в редица по протежение на западната страна на Борсата, отвън пред запредените с решетки прозорчета се различаваха уличките на Гамла стан и множество крака, които бързаха покрай сградата.

— Тук не са влизали много външни лица, вие може би сте първите.

Когато уредникът продължи нататък през залите, стъпките му отекнаха под каменния свод, гордостта личеше ясно в жестовете и се долавяше в гласа му.

— Това е секретният архив на Шведската академия, една от най-значимите съкровищници на литературния свят. Оказвам ви голямо доверие, като ви позволявам да пребивавате тук и да се запознаете с тайните на Академията.

Той се взря в тях.

— Не злоупотребявайте с това доверие.

Лео сложи лявата си ръка на рамото на уредника.

— Няма да злоупотребим, имате думата ни.

Уредникът погледна Лео и кимна. Сякаш ги свърза безсловесна роднинска връзка.

— Ако ви трябвам за нещо, ще бъда в кабинета си, до Борсовата зала. А ако ви е необходима повече светлина за четене, от секцията с витрините могат да се вземат преносими лампи.

Той направи няколко крачки през залата на архива, но спря на най-долното стъпало и обърна леко глава.

— Постарайте се да заловите проклетия убиец, само това ви моля.

След това изчезна по кривите каменни стълби, стъпките му се чуваха все по-отдалеч и накрая напълно заглъхнаха.

Клаудия и Лео останаха в средата на залата, заобиколени от етажерки с книги и хиляди засекретени ръкописи. В подземното помещение цареше някаква тържественост, нещо плашещо, около себе си те усещаха поривите на хладния въздух като духове в обитавана от нечисти сили гробница. На рафтовете на архива продължаваха да живеят мъртви писатели като призраци от пресована ленена хартия и мастило. Старинни томове, протоколи, кореспонденция, написани на ръка от поети и кралски особи преди стотици години.

— Какво всъщност правят членовете на Академията в Борсата?

Лео отвърна шепнешком, както се говори в погребален параклис.

— Събират се всеки четвъртък точно в 17:00 часа. Сядат в заседателната зала, която се намира над нас, и на тези срещи могат да присъстват само членовете на Академията.

— Никой друг?

— Не, нито дори кралят или децата му. Всъщност точно така е записано в устава.

— Сигурно на мнозина им е любопитно какво се говори в тази зала.

— Повечето журналисти от секциите за култура и литературоведите биха дали дясната си ръка, за да могат да подслушват заседанията на Академията.

— Ти също, предполагам.

— Вероятно — отговори той с усмивка.

— Какво обсъждат на заседанията?

— Най-важната им задача е да определят лауреата на Нобеловата награда за литература. Събират се горе в залата привечер всеки четвъртък и разискват в продължение на няколко часа, а постоянният секретар записва всичко важно, което се казва, в протокола си от срещата.

— Но никой никога не разбира какво е било обсъждано?

— Всички номинации за Нобеловата награда и експертни становища се засекретяват за срок от петдесет години, а след това се публикуват в сборници, които могат да се купят от всяка книжарница. Но ръчно воденият протокол на секретаря съдържа най-големите тайни. Те се съхраняват тук, в подземието, и никой извън Шведската академия никога няма право да ги прочете.

— Никой освен теб.

Лео кимна замислено. Той разгледа хилядите томове на рафтовете покрай каменните стени, поглади с ръка някои гърбове от телешки бокс и тъкани корици с дантелена украса.

— Само предполагам, разбира се, но може би тук пише нещо за члена на Академията Карл Билт — нещо, което обяснява защо убиецът е споменал точно неговото име.

— Да, може би.

Той тръгна бавно покрай рафтовете, изучаваше щампованите със златни букви заглавия върху гърбовете на книгите.

— Карл Билт е избран за член на Шведската академия през 1901 година, това е много специален момент от историята й.

— Защо?

— Тогава за първи път се връчва Нобеловата награда.

— Добре, значи Билт е бил избран през 1901-ва. Колко дълго след това е бил член?

— До смъртта си през 1931 година.

— С други думи, тридесет години?

— Да.

— Това означава, че имаш да изчетеш тридесет годишника. Дано да ти се чете.

Той отвърна с широка усмивка. След това се отдалечи между криволичещите етажерки на архива и скоро откри правилната секция: медночервен махагонов рафт в далечния край на залата.

— Тук са записките на постоянния секретар от заседанията — от времето на Густав III до днес.

Трите най-горни рафта бяха препълнени с дебели годишници, подредени в хронологичен ред. Лео свали един том от средния рафт, позлатените букви на заглавието се виждаха ясно в светлината от електрическите крушки: „Годишник на Шведската академия за 1901 година“. Той хвана тома с двете си ръце, внимателно, сякаш беше новородено дете.

— Представи си само — прошепна, — едва няколко души са докосвали тази книга през последното столетие. Кой знае, може би аз съм първият, който чете бележките, откакто са били записани.

Той извади една лампа за четене от витрината. След това седна в един от фотьойлите и започна да разлиства внимателно годишника и да чете записки, засекретени между марокеновите корици от над един век. Клаудия седна на отсрещния фотьойл.

— Какво търсим всъщност?

— Нямам представа.

Лео четеше бързо записките от заседанията на постоянния секретар, трудният за разчитане почерк лъкатушеше по листовете от ленена хартия страница след страница, стотици бележки, зачеркнати пасажи, нечетливи поправки, мастилени петна.

След малко повече от час четене той затвори внимателно кориците от козя кожа в бронзов нюанс на годишника и се изправи, опъна изтръпналите си крака.

— Намери ли нещо интересно?

— Намерих много, но не за Карл Билт.

Върна годишника на мястото му на рафта и извади следващия том, продължи със записките от заседанията през 1902 година.

В такива занимания, час след час, двамата прекараха деня в подземието на Борсата. Веднъж уредникът слезе отново в архива и погледна строго Лео, който точно беше започнал да чете годишника от 1911 година.

— Виждам, че обръщате страниците много предпазливо, без да натискате хартията на протритите от мастилени петна места. Очевидно е, че и преди сте си имали работа с ценни документи.

— Никога толкова ценни.

Уредникът кимна, след което отиде до масичката на един крак между фотьойлите и сложи две бутилки с минерална вода и малко плодове.

— Помислих, че сте гладни, седите тук и четете вече цял работен ден.

— Благодарим ви, много мило от Ваша страна — каза Клаудия и се протегна за една ябълка.

— Намерихте ли нещо, което може да ви бъде от полза?

— Не.

— Още не — добави Лео с пълна с банан уста.

— Само кажете, ако мога да ви услужа с нещо. Тук долу аз се ориентирам по-добре от всеки друг.

— Разбира се — каза Лео. — Веднага ще ви кажем… ако има нужда.

Уредникът остана още малко в подземието, може би очакваше въпрос за сложната структура на архива, за объркващата номерация на секциите, но и двамата посетители мълчаха като риби на фотьойлите си и ядяха от плодовете.

— Както казах, само ме повикайте.

След това той излезе от архива. Клаудия отхапа голяма хапка от втората си ябълка, погледна към каменното стълбище и изчака стъпките на уредника да заглъхнат.

— Май никога не съм била толкова гладна.

— Нито пък аз.

За няколко минути те изядоха плодовете и изпиха водата в бутилките до последната капка. Лео продължи да преглежда разтворения годишник, безкрайните пасажи, и скоро се свечери. Сумракът се спусна пред прозорчетата на подземието, минаващите отвън крака ставаха все по-малко, гласовете от „Стурториет“ все повече утихваха.

Изведнъж Клаудия забеляза изражението на Лео, видя как той попипва умислено ръба на корицата.

— Намери ли нещо?

— Не знам — промърмори той в отговор. — Може би.

— Нещо за Карл Билт ли пише?

— Да. И не.

— Какво искаш да кажеш?

— Карл Билт — отвърна той — не е споменат в никой от годишниците. Абсолютно никъде. Но в този текст се споменава номерът на стола му.

Тя стана от фотьойла и клекна до Лео.

— Какъв текст е това?

— Бележка от 1911 година, записана от Карл Давид аф Виршен.

— Кой е той?

— Бил е постоянният секретар на Академията в края на деветнадесети и началото на двадесети век и изглежда, че тук е написал нещо за Нобеловата награда.

И двамата се наведоха над разтворения протокол и прочетоха записките на Виршен от заседанието — черни мастилени букви, които криволичеха върху пожълтели и избледнели листове.

Натан Сьодерблум, професор по история на теологията в Университета на Упсала и свещеник в църквата „Света Троица“, след близо двуседмично закъснение предложи номинация за Нобеловата награда за литература за 1911 година. Номинацията се отнася за познатия на всички ни писател и литератор Аугуст Стриндберг.

Трябва ли Шведската академия да номинира гореспоменатия писател като кандидат за Нобеловата награда за литература за 1911 година, въпреки че предложението беше получено след края на установения срок?

С оглед на горното взехме решение по поставения въпрос с открито гласуване на втори февруари, четвъртък. По този повод на всички членове беше напомнено в съответствие със завещанието на Алфред Нобел да вземат надлежно предвид националната принадлежност. Беше изрично желание на Алфред Нобел наградата да не се присъжда на скандинавци по-често, отколкото на други кандидати. В изготвения от Нобеловия комитет списък вече има двама души от шведска националност: № 13 — Густаф Фрьодинг, предложен от Адолф Нурен и С. Ю. Боетиус, професори в Университета на Упсала, както и № 23 — Вернер фон Хейденстам, предложен от Фредрик Вулф, професор в Университета на Аунд. Освен това носителката на Нобелова награда за литература за 1909 година Селма Лагерльоф също е от шведски произход.

Гласуването се проведе по следния въпрос: Трябва ли Аугуст Стриндберг да бъде номиниран за Нобеловата награда за литература за 1911 година? Решението на осемнадесетте членове беше, както следва:

Стол № 1: He

Стол № 2: Да

Стол № 3: Да Стол № 4: He

Стол № 5: Да

Стол № 6: Да

Стол № 7: Да

Стол № 8: Не

Стол № 9: Да

Стол № 10: Не

Стол № 11: Да

Стол № 12: Не

Стол № 13: Не

Стол № Ц: Не

Стол № 15: Да

Стол № 16: Да

Стол № 17: Не

Стол № 18:He

Решението от гласуването, както се вижда по-горе, е девет гласа „за“ и девет „против“. Когато гласуването не доведе до единодушно решение, уставът на Академията постановява ясна процедура: гласът на постоянния секретар е решаващ. В този случай секретарят, на стол номер 8, гласува „не“.

Така въпросът се смята за решен.

А Стриндберг няма да бъде номиниран за наградата за литература на Алфред Нобел за 1911 година. Предложилият номинацията, професор Натан Сьодерблум, трябва да бъде уведомен възможно най-скоро, че предложението му няма да бъде взето предвид, тъй като е получено след края на срока за номиниране.

Карл Давид аф Виршен

Постоянен секретар на Шведската академия

2 февруари 1911 година

Погледът на Лео се плъзна по ръкописа, по списъка на гласувалите преди един век, и когато забеляза схемата, която се криеше в прилежните записки на Виршен, ръцете му затрепериха.

— Боже мой…

— Какво?

— Не може да е случайност, невъзможно е.

— За какво, по дяволите, говориш, Лео?

— Чакай…

От задния джоб на дънките си той извади листче с имената на настоящите членове на Шведската академия и го сложи до списъка с гласувалите в годишника. След това сравни двата списъка, подчерта бързо на няколко места със съвсем късо парченце молив.

Членове 2012 година

Стол № 1: Хюберт Рюдквист

Стол № 2: Беатрис Елмстен

Стол № 3: Лейф Линдер

Стол № 4: Сикстен Йерпе

Стол № 5: Кристин Далберг

Стол № 6: НилсТ. Флудстръом

Стол № 7: Ян Коскинен

Стол № 8: Соня Бергвал

Стол № 9: Лисбет Хансон

Стол № 10: Сигурд Вилхелмсон

Стол № 11: Ханс Екберг

Стол № 12: Гун-Брит Хьок

Стол № 13: Орвар Шеле

Стол № 14: Пер Биркенс Селт

Стол № 15: Йоран Валин

Стол № 16: Сив Першон Макензи

Стол N217: Вилгот Елмандер

Стол Ne 18: Клас Фален

Членове 1911 година

Стол № 1: Не

Стол № 2: Да

Стол № 3: Да

Стол № 4: Не

Стол № 5: Да

Стол № 6: Да

Стол № 7: Да

Стол № 8: Не

Стол № 9: Да

Стол № 10: Не

Стол № 11: Да

Стол № 12: Не

Стол № 13: Не

Стол № 14: Не

Стол № 15: Да

Стол № 16: Да

Стол № 17: Не

Стол № 18: Не

Когато приключи, Лео остави молива и прошепна едва доловимо:

— Той не убива членове на Академията…

— Какво?

— Убива столове.

— Столове ли?

— Да, виж!

Показалецът на Лео се плъзна бързо по първия ред от списъка с гласувалите в годишника, а след това посочи към същия ред на листчето.

— Виждаш ли схемата?

— Да — отговори тихо Клаудия. — През 1911 година Карл Билт е седял на стол номер 1. Сто години по-късно на същия стол седеше Хюберт Рюдквист.

Лео кимна, лицето му беше съвсем бледо.

— Убиецът отнема живота на седелите на онези столове, които са гласували с „не“. Убива противопоставилите се на предложението Аугуст Стриндберг да бъде номиниран за Нобеловата награда за литература през 1911 година.

Клаудия закрачи напред-назад в стаята, сянката й трептеше върху каменните стени.

— Всичко това е отмъщение — промърмори тя. — Налудничаво стогодишно отмъщение.

Внезапно спря и погледна списъка с настоящите членове на Академията.

— Убиецът вече е застрелял седем от деветимата, които са гласували против, остават само два стола — номер 12 и номер 17.

Лео кимна, треперещият му глас изпълни подземието.

— Да, а на тези столове седят Гун-Брит Хьок и Вилгот Елмандер.