Убийства в Шведската академия

21

Стокхолмската нощ беше тиха, единствените звуци на улица „Руслагсгатан“ идваха от едно западнало кафене, чиито тенти и прозорци бяха украсени с изтъркани от неблагоприятните атмосферни условия букви: „Кафене Нашата“, винаги отворено“. Три електрически крушки се опитваха да осветят помещението, в полумрака почти не се виждаха трохите, прахът и мъртвите насекоми. На бара седяха няколко таксиметрови шофьори и говореха със собственика, понякога смехът им отекваше между боядисаните в зелено стени.

В уединен ъгъл зад автомата за цигари седяха Клаудия и Лео, на масата им беше разгърнато извънредното вечерно издание на „Афтонбладет“.

— Знаех, че Йеглерц е способен на какво ли не, на всичко. Но не вярвах, че е способен на това.

Клаудия промърмори думите под носа си, докато гледаше заглавията и добре познатите снимки. На средната страница на вестника имаше статия, в която подробно се описваше как тя се беше противопоставила на ръководството на полицията, как Лео се беше представил за полицай в Борсата, как двамата заедно бяха саботирали работата по разследването на най-големия криминален случай от убийството на премиера Улуф Палме насам. Не пишеше дори ред за откритието им в подземието на Академията, нито думичка.

С изморени очи Лео погледна снимката на директора на Национална служба „Полиция“, отговори му студеният поглед на Род Йеглерц.

— Дали е направил всичко това само за да се изгаври с теб и Ларш Льовден?

— Не, всъщност той пет пари не дава за нас. Просто си търси две изкупителни жертви.

— Изкупителни жертви?

— Ако попиташ някого от групата, която разследва убийството на Палме, защо не са разрешили случая за двадесет и шест години, те ще се оправдаят с аферата „Ебе Карлсон“. Ще кажат, че Ебе Карлсон и Ханс Холмер са провалили разследването с кюрдската следа и собствените си частни разследвания. Удобно е да хвърлиш цялата вина за провала на двама души.

— Значи Йеглерц иска ние да изиграем ролята на Карлсон и Холмер?

— Именно. Ако всичко отиде по дяволите, ако убиецът на академиците се изплъзне, ако успее да ги избие до крак, Йеглерц ще стовари цялата вина върху нас. Той е хитър. Единственият ни шанс е да разрешим този проклет случай сами.

— Напълно ли си…

— Да, напълно сигурна съм.

Клаудия се втренчи през прозореца: в сумрака покрай пешеходната алея бяха паркирани няколко таксита, автомобил на „Пътна помощ“, куриерски автомобил със запален двигател.

— Надявах се да разберем нещо от Столте — промърмори тя, — да ни даде някоя следа, от която да продължим. Но не стана така и сега имаме два проблема.

— Какви?

Клаудия вдигна палеца и показалеца си.

— Първо, нямаме нито една следа. Второ, не знаем къде се намира убиецът.

— Не съм завършил полицейската школа, но съм чел купища криминални романи и това ми звучи като два огромни проблема.

— Така е.

— Е, какво ще правим?

— Ще ядем — отговори тя и отхапа голяма хапка от сандвича си с шунка. — Трябва да хапнем нещо, иначе няма да ни стигнат силите.

След като опита сандвича с риба тон, Лео се огледа в мрачното кафене.

— Каквото и да говорим за това капанче, да ме вземат дяволите, ако този сандвич не е най-вкусният, който съм ял през живота си.

Докато ядеше, той продължи да разлиства вечерния вестник, прочете за убийствата на академиците, за Службата за охрана, за златистите дърволази и изведнъж се вцепени.

— Клаудия…

— Да?

— Те пишат… за него.

— За кого?

— За мъжа ти.

Без да оставя сандвича с шунка, Клаудия прегледа статията, по лицето й не помръдна нито мускул, докато четеше, тя не промълви нито думичка, а продължи да яде бързо. Над рамото й Лео виждаше части от написаното: петте години в университетската болница „Каролинска“ в Худинге, перманентната кома, няколко думи за някаква полицейска акция в Албю, престрелка. Накрая погледът му беше привлечен от снимката в левия ъгъл на страницата — сега споменатият в текста мъж придоби лице и име.

— Микаел Станкович?

— Да. Микаел.

— Изглежда симпатичен…

— Такъв е. Беше.

Лео прокара левия си палец по покривката, проследи шарката на зелени карета, поколеба се няколко секунди.

— Какво се случи?

— Искаш да разбереш какво се случи? С Мике?

— Да… ако искаш да ми разкажеш.

Клаудия остави сандвича в чинията, след което продължи с безизразен глас, лаконично, сякаш отговаряше на въпроси от анкета.

— Проникване с взлом в едно мазе. Аз влязох първа, той ме следваше. Беше тъмно, изглеждаше празно. Имаха полуавтоматичен „Глок“. Два изстрела улучиха Мике. В главата и гръдния кош.

Лео я погледна, усети как думите засядат в устата му.

— Ти беше с него?

— Да.

— Но се спаси?

— Без нито една драскотина.

— Трябва да е било…

— Да. Беше.

Тя не искаше да говори повече, беше ясно. Звуците в кафенето ги обгърнаха — гласовете на таксиметровите шофьори, машината за еспресо, някакво радио в кухнята. Те продължиха да ядат сандвичите си съвсем мълчаливо. Когато Лео приключи, пак хвърли поглед към тъмнокосия мъж, който го гледаше от вестника.

В същия момент външната врата се отвори и в кафенето влезе мъж на около петдесет години, голото му теме блестеше от пот, наполовина разкопчаната униформена риза на „Такси Стокхолм“ се развя на гърдите му, когато дотича до бара.

— Еркан, смени канала! Бързо, бързо!

— Добре, добре, успокой топката. Кой канал да пусна?

— Шведската национална телевизия, ТВ4 — който и да е.

Собственикът на кафенето вдигна дистанционното към завинтения за тавана аналогов телевизор. Когато увеличи звука на новинарската емисия на канал Ес Be Те 24 на Шведската национална телевизия, телевизорът започна да вибрира, в помещението отекна думата „атентат“. Клаудия и Лео се втренчиха в отсрещния ъгъл на кафенето, на екрана се виждаше жена с червеникава коса в студиото на „Новините“, която говореше със сериозен глас.

— … и невъзможното се случи. Въпреки стотиците войници от националната отбрана и формированието за парашутни рейнджъри, въпреки петдесетина охранители от Службата за охрана, въпреки електрическата ограда, инфрачервените охранителни камери и кучетата пазачи — въпреки всички тези предпазни мерки убиецът на академиците отне живота на още един член на Шведската академия, деветия поред. По-рано днес Гун-Брит Хьок беше отровена в дома си на френския южен бряг, а сега беше убит и писателят и член на Академията Вилгот Елмандер. Нашата репортерка във Вестерьотланд, Стина Блад Еквал, се намира на място в Карлсборг. Стина, какво можеш да съобщиш към момента?

На телевизионния екран се появи жена на средна възраст, стоеше до пътя с микрофон на Шведската национална телевизия, зад нея гората чернееше в нощта.

— Както виждате, се намирам съвсем близо до база КЗ, на няколко километра северозападно от Карлсборг. Обикновено мястото е спокойно, това е предимно горски и селскостопански район, няма кой знае какво друго. Но в момента тук прилича по-скоро на военните зони, които познаваме от Ирак и Афганистан. И в двете посоки по междуградски път 202 минават военни и полицейски автомобили. Над района кръжат бойни хеликоптери, осветяват го с огромни прожектори и претърсват с камери за нощно виждане. От обширните гори се чува лаят на кучетата следотърсачи. Извикани са всички войници от КЗ в Карлсборг и П4 в Шьовде, за да претърсят горите наоколо, повикана е и танкова рота от Скараборгския полк, а също и няколко отряда от Националната оперативна група. Следователно става въпрос за около пет хиляди души. Всъщност, като изключим Втората световна война, това е най-масивната военна операция в Швеция от 1814 година, когато сме били във война с Норвегия.

— Стина, какво е известно към настоящия момент за атентата във военната база?

— В първите съобщения се говореше за ракетно нападение, но Службата за охрана вече потвърди, че става въпрос за радиоуправляем хеликоптер. Предполага се, че този хеликоптер е долетял в базата на Кралския хусарски полк, преминал е покрай охранителите и защитните съоръжения на Службата за охрана и е стигнал чак до казармата, където се е намирал Вилгот Елмандер. Там е избухнало взривното вещество, което напълно е разрушило бронираната стая и е убило Елмандер.

— Казваш взривно вещество? Имали изобщо някакви Свенения за него?

— Нито Службата за охрана, нито ръководството на армията са излезли с официално изявление за самия взрив. Но разговарях с няколко души, които са се намирали на мястото на атентата, и всички смятат, че става въпрос за така наречена термобарическа или аерозолна бомба. Това означава бомба, при която във въздуха се разпръсква гориво, то се запалва и създава невероятна ударна вълна.

Отново се чу гласът на водещата от студиото:

— Колко сериозни са нараняванията? Колко души са загинали, има ли данни за това?

— Няколко войници и охранители се лекуват от телесни наранявания и увреждания на слуха. Няколко други са получи белодробни проблеми от създадения от аерозолната бомба вакуум. Но членът на Шведската академия Вилгот Елмандер е единственият загинал при нападението.

Когато Лео се облегна на стола, отчаянието в гласа му беше пълно.

— Значи е успял. В списъка не остават повече академици, Елмандер беше последният. Всички до един бяха убити.

Клаудия се взираше в телевизора, очите й проблясваха от ярост и разочарование.

— Моята работа беше да го спра и се провалих.

Лео понечи да протегне ръката си и да я сложи върху нейната, но се отказа, знаеше, че тя ненавижда да я докосват, когато е ядосана. Вместо това той отпи от шоколадовата си напитка.

— Сега сигурно все пак ще заловят убиеца. Не може да се измъкне от онези гори, невъзможно е. Нали кучета следотърсачи, полицейски хеликоптери и хиляди войници го търсят под всеки храст.

Отначало тя остана мълчалива и продължи да се взира в телевизора, след това изсумтя в отговор:

— Няма смисъл да претърсват горите на Вестерьотланд, той не е там.

— Откъде знаеш?

— Видях на какво е способен. Ако му е трябвал радиоуправляем хеликоптер, не си е купил играчка от хоби магазин — вероятно сам го е направил.

Лео остави празната бутилка.

— Собственоръчно?

— Да, сигурно е построил мощен хеликоптер, нали е трябвало да пренесе термобарическа бомба. За нея е необходим съд с няколко литра аерозол, вероятно пропилен, и две взривни устройства — едното, за да взриви съда, и още едно, за да възпламени течността. Трябва да е монтирал и инфрачервена камера на хеликоптера, иначе нямаше да може да навигира през горския терен в пълна тъмнина. Целият този товар води до значително по-голямо потребление на гориво.

За кратко тя се втренчи умислено в плота на масата.

— Вероятно е използвал истински газови турбини и реактивно гориво, за да може хеликоптерът да пренесе товара. Ако е конструирал много сполучлива летателна машина, а очевидно го е направил, тогава хеликоптерът може да прелети големи разстояния.

— Колко големи?

— Към сто километра.

— Сто километра! Значи може да е стоял където и да е в радиус от сто километра от Карлсборг? Може да е насочвал проклетия хеликоптер от Йоребру или Йоншьолинг.

— Да.

— Значи е напълно безсмислено да се претърсват горите? Той може вече да се намира почти навсякъде в Швеция.

— Да.

Лео се отпусна бавно на стола.

— Какво мислиш, че ще направи сега?

— Нямам представа, знам само едно. Трябва да го заловим, трябва да хванем този мръсник.

От телевизора отново звучеше повторението на някакво риалити шоу. На бара таксиметровите шофьори поръчваха сандвичи с кюфтета, шоколадови топчета, кафе, гласовете им изпълваха помещението, докато се опитваха да се надвикат един друг с конспиративни теории и разсъждения за убиеца.

Клаудия завъртя леко настрани пластмасовия си стол, настани се с гръб към бара.

— Ех, защо Шведската академия не е присъдила проклетата Нобелова награда на Стриндберг през 1911 година? Сега нямаше да седим в това долнопробно кафене.

Тя говореше, без да се замисля, но Лео се вторачи удивено в нея с полуотворена уста.

— Боже мой…

— Какво пък сега?

— Трябва да съм бил сляп — сляп като смок. Как можа да ми убегне такова нещо?

— За какво говориш, Лео?

— За убиеца. Откъде е можел да знае какво е направила Шведската академия през 1911 година? Как, по дяволите, е знаел, че са отказали да присъдят Нобеловата награда на Стриндберг?

— Какво искаш да кажеш?

— Онова гласуване на академиците през 1911 година — това е една от най-добре пазените тайни в литературната история. Тази информация е записана на едно-единствено място — в секретния архив в подземието на Борсата. До него имат достъп само осемнадесет души. Осемнадесет души от цялото земно кълбо и те са членовете на Шведската академия.

Погледите им се срещнаха над масата.

— Възможно ли е? — прошепна Клаудия. — Може ли някой от Академията да е разказал всичко на убиеца?

— Нямам представа, но трябва да разговаряме с членовете. Веднага.

— Лео, деветима от тях са убити, останалите се пазят денонощно от стотици полицаи. Освен това нас с теб ни издирват, забрави ли? Дори не можем да изпратим есемес на академиците. И думичка не можем да измъкнем от тях.

— Напротив, можем.

— Как по-точно?

— В архива в Борсата се намират ръчно водените протоколи от заседанията през годината. Там можем да прочетем какво е написал Хюберт Рюдквист на заседанието на Академията в четвъртък — онова, което се е провело преди малко повече от седмица, четири дни преди той да бъде убит в парка „Берцелиус“.

Без да сваля поглед от Клаудия, Лео се наведе към нея.

— Трябва пак да се вмъкнем в архива. Трябва да прочетем записките от заседанието — последните думи, написани от Рюдквист. В тях може би има някаква следа.

Тя се забави малко с отговора си.

— Не е кой знае каква възможност — каза накрая.

— Не, но е единственият ни шанс.

Клаудия прокара бавно пръсти през косата си, втренчи се в двете големи цветни снимки на първата страница на „Афтонбладет“.

— Онзи ден ни пусна уредникът на Шведската академия. Сега ни издирват, лицата ни са във всеки вечерен вестник в страната. Тази вечер няма да можем да влезем през главния вход.

— А как ще влезем тогава?

Клаудия погледна през мръсния прозорец и остави въпроса на Лео без отговор, вместо това отхапа за последен път от сандвича с шунка и се изправи.

— Ела, до Руслагстул има денонощна бензиностанция.

На няколко километра на юг, в подобна на пещера подземна стая под площад „Бренда томтен“, стоеше Вернер Столте. Над главата му висеше чугуненият полилей със седемте си почти изгорели свещи, пламъците трептяха неспокойно, сякаш предусещаха какво ще се случи.

Той стоеше неподвижно, но сянката му танцуваше бурно по скалната стена. Столте не отделяше очи от листа в стъкления шкаф, проядените от мастилото букви почти не се четяха, но думите се бяха врязали завинаги в паметта му. Онова, което в продължение на близо век беше изглеждало от ясно по-ясно, за една нощ беше станало неясно.

Той бавно прекоси издълбаната в скалите стая и седна на един от кожените фотьойли. На масата от тик до джобната месингова бутилка лежеше един брой на тазвечерния „Афтонбладет“. Погледът му пробяга по снимките и сензационните заглавия, които изпълваха централните страници на вестника. След това Столте погледна към камината, огнените езици ближеха почернелите й стени.

До него седяха двамата, които споделяха тайните му и дадените от него обети. Жената сложи ръката си върху неговата и погледите им се срещнаха в мълчание. До долапа седеше другият мъж — този, чийто дядо беше работил като докер на кея Стадсгордсхамнен, по челото му бяха избили едри капки пот, докато гледаше втренчено празните рафтове на шкафа. Той навлажни устните си и дълбоко в гръдния му кош се оформи въпрос, който излезе от устните му като шепот:

— Можехме ли да постъпим по-различно? Можехме ли да действаме по друг начин?

Вернер Столте насочи погледа си към мъжа.

— Не, приятелю, не можехме.

22

Североизточната част на Гамла стан беше безлюдна и пуста в среднощната тъмнина, само тук-там по някой купонджия се прибираше у дома, но никой не обърна внимание на мотоциклета, който мина покрай кея Стрьомкайен, изкачи се по „Шьопманбринкен“ и спря до бронзовата статуя на свети Георги и дракона.

— Готов ли си, книжен плъх такъв?

— Мисля, че да.

С безшумни крачки Клаудия и Лео се спуснаха по „Шьопмангатан“ и се отдалечиха по тъмните улички. В края на Средновековието, когато столицата се беше разраствала, хората наричали тази част от денонощието „призрачния час“. В залите на Кралския дворец се появявала Бялата дама, на улица „Дарестгатан“ се навъртали духовете на екзекутираните, под сводовете на басейна „Стуршюркубадет“ изниквали призраците на убити доминикански монаси. Нощи като тази карали жителите на Стокхолм през XVII век да вярват в привидения и не намерили покой духове.

Сега между църковните кули светеше зловещ лунен сърп, а воалите на мъглата се спускаха като призраци над залива Салтшьон, проникваха между сградите, очите на статуите сякаш следваха Клаудия и Лео в мрака. Когато минаха покрай един кестен с бели цветове, Клаудия спря и погледна към залепения на плоча от ПДЧ цирков афиш, който беше закован върху посивелия дънер.

— Ще ни свърши идеална работа.

Тя откъсна плочата от дънера и продължи с бързи крачки нагоре по улица „Свартмангатан“, пъхнала под мишница афиша на Джак Бразилеца. Когато стигнаха до дългата страна на „Стурториет“, се скриха зад едно скеле и огледаха площада за полицейски патрули и нощни пазачи. След малко повече от минута Клаудия кимна и тръгна към Борсата. На горния етаж светеха два прозореца, изглеждаше сякаш наблюдават зорко площада. Каменното стълбище беше все така отрупано с букети и съболезнователни писма, няколко паметни свещи трептяха на нощния вятър, но тълпите от хора и журналистите бяха изчезнали. Клаудия спря до един приземен прозорец на фасадата, остави раницата и цирковия афиш на земята и се огледа.

— Лео, досега действахме в рамките на закона, поне що-годе. Сега прекрачваме тази граница.

— Знам.

Четвърт час по-рано Клаудия беше спряла на денонощната бензиностанция до Руслагстул и беше купила хидравличен крик. Сега го извади от раницата и го сложи на калдъръма под решетката на прозорчето, след това натисна бързо двадесетина пъти с крика. Железните скоби, с които решетката беше закрепена, пращяха, когато се откъсваха от фасадата.

Лео се вторачи в нея смаян и омагьосан, но когато тя извади полуизядения сандвич с шунка от кафене „Чашата“, той прошепна:

— Боже мой, нали няма да ядеш сега?

— Не.

Тя изхвърли сандвича, но запази алуминиевото фолио, сгъна го на две, след което клекна до прозорчето и разгледа стъклото.

— Густав III е създал Шведската академия през осемнадесети век, нали?

— През 1786, защо?

— Тази алармена система с магнитен датчик е почти на същата възраст като Академията — отговори тя усмихнато. — Ако бяха монтирали модерна инфрачервена аларма с вибрационен датчик, щеше да бъде невъзможно да влезем оттук. Сега трябва само да внимаваме да не разделим двете половини на магнитния контакт.

Тя повдигна внимателно крика и притисна един парцал към горната част на стъклото. След това удари силно по парцала и приглушен звук от счупено стъкло изпълни пустите улици наоколо. Клаудия пъхна бързо ръката си през счупеното прозорче и закрепи алуминиевото фолио върху правоъгълния магнитен прекъсвач на алармата. Изчака десетина секунди, без да помръдва нито мускул, след което отвори рамката на прозореца.

— Внимавай за стъкълцата — прошепна, когато се вмъкна през тясното прозорче.

След като и двамата се спуснаха в подземието, Клаудия хвана цирковия афиш и го сложи пред прозорчето. После те се запромъкваха предпазливо и пипнешком през тъмния като катран архив.

— Лампите трябва да са някъде тук — прошепна Лео.

Тя чу как стъпките му заглъхват в мрака, чу как стъкленият шкаф се отвори, секунди по-късно подземието се изпълни с яркожълта светлина. Той стоеше на няколко метра разстояние, вдигна лампата за четене и снопът светлина обходи подземния архив. Лео се запровира бавно между етажерките, докато не стигна до махагоновия шкаф, и започна да търси сред старинните томове. Пръстите му се плъзгаха по гърбовете на книгите, по тайни писма и засекретени номинации, накрая спряха върху един годишник на най-горния рафт. Той беше подвързан с козя кожа — с марокенова подвързия в бронзов цвят точно като по-старите томове, но гърбът му беше в по-тъмен нюанс и нямаше щампован златен надпис. Лео свали книгата от рафта и я сложи върху катедрата за четене, а когато отвори кориците, текстилната подвързия изпращя. Той се обърна към Клаудия с възхитена усмивка.

— Yes, ето го.

— Добра работа — усмихна се тя в отговор.

Лео разлисти годишника много предпазливо и опитно, обръщаше страница след страница, разглеждаше датите. Преди малко повече от седмица Хюберт Рюдквист беше записал тези редове, тогава Академията бе провела заседанието си както всеки четвъртък, а членовете се бяха събрали в заседателната зала на втория етаж на Борсата. Сега деветима от тях бяха убити, застреляни с револвер и снайперска пушка, отровени със секрет от дърволази, взривени в атентат с аерозолна бомба.

Малко по-късно в полумрака се чу гласът на Лео:

— Представи си само, Хюберт Рюдквист е мъртъв от четири денонощия. Сега гласът му отново се чува — от гроба. Като на призрак.

Върху ръчно пресованите листове пред него се появиха последните записани от Рюдквист редове в живота му.

— Ето.

Ръцете на Лео обгърнаха кориците и се разтрепериха от очакване, когато започна да чете записките на висок глас.

Четвъртък, 10 май 2012 година, Стокхолм

В склада за материали липсват кламери и пликове размер АЗ — за пореден път! Да се обсъди с Класе и Ингер. (Да се определи кой за какво отговаря!!)

Дати за заседания на Нобеловия комитет: 24.05, 25.05, 04.06 и 05.06. (Елмандер ще закъснее с 45 минути на 4-ти заради влака от Гьотеборг — да преместим ли заседанието в по-късен час? Да! Предлага начало в 10:15 ч.)

Цветя с картичка за Лисбет в „Каролинска“. (Уви: състоянието й се е влошило.)

Постоянен секр.

Лео удари с двете си ръце по катедрата.

— Нищо, ама съвсем нищо.

Той обърна една страница назад, прочете записките от заседанието в предишния четвъртък — трети май 2012 година. Точно под датата беше записан кратък ред:

Заседанието бързо и ефективно. Като никога…

По-долу на същата страница Рюдквист беше записал бележка от четвъртък, 26 април:

ВиК фирма ще смени уплътнителите за крановете в зала „Рентметарсален“ на 23 май, 08:00–09:30. Топлата вода спряна в посочения период.

Лео заразлиства годишника все по-отчаяно, бележка по бележка — към седемдесет страници с кратки записки, накрая затвори с въздишка кориците от козя кожа.

— Мамка му…

— Абсолютно нищо ли?

— Нищо.

Когато вдигна поглед от годишника, лицето му беше мрачно и изразяваше безсилие.

— Въобразявах си, че последните записки на Рюдквист ще съдържат някакво разкритие. Следа, тайна — все нещо. Но тук пише само за тъпи канцеларски материали и други дреболии.

Той започна да снове напосоки между тъмните етажерки.

— По някакъв начин убиецът е научил абсолютно всичко. Всичко за Стриндберг, за не връчената Нобелова награда, всичко, записано в годишника от 1911 година. Някой член на Академията трябва да му е казал.

— Има още една възможност.

Той спря, втренчи се в Клаудия.

— Каква?

— Ако никой не му е казал, значи…

— Го е разбрал сам! — заключи Лео.

— Именно.

Той се спусна към нея и хвана ръцете й, въодушевен като дете.

— Имаш право, убиецът трябва да е бил тук, в подземието. Трябва да е влизал тук и да е чел годишника от 1911 година, това е единственото обяснение. Но как, по дяволите, е успял?

— Нямам представа.

— Може би е разбил прозореца? Като нас.

— Тогава проникването щеше да бъде разкрито и щяхме да сме чули за него. Не, трябва да е влязъл и излязъл напълно незабелязано. Тайно.

— Но как е успял тогава? Не може да се е проврял през стената.

Клаудия прокара ръка по масивните каменни стени.

— Може би точно това е направил.

Рикард Алстрьом се изплю върху асфалта. Пред него магистралата лъкатушеше през селскостопанския пейзаж тъмносива и самотна, а откъм полицейската кола долиташе шумът от комуникационната система — непрекъснати рапорти от горските райони между Карлсборг и Шьовде.

Няколко от колегите им от норшьопингската полиция бяха командировани там и сега участваха в най-голямото издирване на убиец на шведска територия за всички времена. Снабдени с кучета следотърсачи, бинокли за нощно виждане, бронирани жилетки и картечни пистолети, те претърсваха вестерьотландските гори и блата.

Но той трябваше да си остане у дома. Заедно с още десетина младши полицаи му бе наредено да постави бариери на път Е4 в северна посока, а също и на национален път 56. Намираше се в покрайнините на Ставшьо, на сто и четиридесет километра от центъра на събитията. Вместо да вземе участие в полицейския командоски отряд, работеше като регулировчик. Никога не беше побеснявал от ярост така, както когато районният директор на полицията не включи името му в списъка на младшите полицаи, които само преди два часа бяха отлетели за Карлсборг с военен хеликоптер.

Именно гневът и разтворимото кафе го държаха буден на поста му на самотната магистрала. Беше спрял петдесетина шофьори, предимно източноевропейци с тирове и жители на Нюшьопинг, които бяха посетили фестивала „Линди хоп“ в парка на Мутала. Той изплю тютюна си за смучене, изтри устата си с ръкава на якето и изплакна остатъците с изстинало кафе. Тогава горе на хълма се появи синапено жълт „Опел Кадет“. Движеше се бавно, в най-дясната част на пътното платно.

— Този е твой, Алстрьом — извика един от колегите му.

Той измърмори:

— Добре, добре.

Когато Алстрьом вдигна лявата си ръка, опелът забави и спря на банкета. Стъклото от страната на водача се спусна бавно и пред погледа на полицая се появи възрастен мъж. Седеше приведен над волана, силно прегърбен, а гласът му се оказа дружелюбен и писклив.

— Какво има? Нали не се е случило някое сериозно произшествие?

— Само рутинна проверка — отговори Рикард и светна с джобния си фенер.

Лицето на стареца се показа ясно на светлината. Беше към деветдесетгодишен, може би дори по-възрастен, голата му глава беше покрита със старчески петна и тук-там отделни кичури коса.

— Шофьорската ви книжка и регистрацията на автомобила, ако обичате.

Старецът се наведе бавно напред и завъртя копчето на слуховия си апарат.

— Извинете, какво казахте?

— Шофьорска книжка и регистрация!

— Разбира се, разбира се. Един момент.

Мъжът отвори жабката с треперещи ръце и извади документите си, бяха прилежно прибрани в плик за замразяване, пристегнат с ластици.

— Заповядайте.

През мръсния найлон Рикард различи снимка и име.

— Алрик Лундстет?

— Да, точно така.

— Изчакайте.

Алстрьом отиде до полицейската кола и въведе регистрационния номер и пълното име на мъжа в комуникационната система РАКЕЛ. Скоро екранът показа същата снимка като в шофьорската книжка, фигурираха и всички лични данни, телефонен номер с код 0158 и адрес в Енеста. След като Рикард прегледа данните, той се върна при „Опела“ и протегна плика за замразяване през спуснатото стъкло.

— Излезте за малко от колата, ако обичате.

— Да, разбира се, на секундата — отговори мъжът доброжелателно.

Той се подпря на рамката на вратата и излезе с усилие от колата. Беше среден на ръст, но толкова прегърбен, че главата му едва-едва се подаваше над покрива на опела.

— Можете ли да отключите багажника?

— Отключен е, полицай. Заповядайте, направо погледнете вътре.

Рикард отиде до задната част на „Опела“ и натисна заключващия механизъм. Капакът се вдигна и се показа тесният, почти празен багажник, в който имаше туба с бензин, няколко ръждясали инструмента, охлаждаща течност и нищо повече. Рикард попипа по настланото с филц дъно и зад тубата с бензин, след което затвори капака с трясък. Когато отиде от страната на шофьора, чу немощния глас на стареца:

— Извинете, полицай. Може ли пак да седна? Краката ми не са като едно време.

— Разбира се.

Мъжът се настани отново зад волана с голямо усилие, а Рикард го гледаше през отворената врата откъм шофьорското място.

— Откъде идвате?

— Посетих сестра си в болницата в Мутала. Тя от години страда от алцхаймер. Сега отгоре на всичко е развила и пневмония, а това не е шега работа на нейната възраст. Следващата неделя, да чукна на дърво, става на сто и три. Казва се Агнес Холм. Участва в лятната олимпиада в Берлин през 1936 година, макар че тогава се казваше Лундстет, естествено — Агнес Лундстет. Стигна до втория кръг на квалификациите по рапира. Може би сте чували за нея?

— Не. Накъде пътувате?

— Прибирам се у дома в Гнеста, разбира се. Но утре отивам отново в отделение 11 на болницата, така да знаете. Все някой трябва да наглежда бедната Агнес, не мислите ли?

Рикард кимна разсеяно и надникна в тъмното купе на автомобила. Когато го заля задушаващата миризма на пот и урина, той се отдръпна леко назад и направи гримаса. В сумрака не се виждаше добре, но в светлината от фенера той различи множество купони за храна и десетина вестника на задната седалка, няколко пожълтели броя на „Сьодерманландс Нюхетер“, а отдолу — порносписание.

Изпълващата колата миризма беше непоносима, но заповедите на районния полицейски началник бяха ясни — всички автомобили трябваше да се претърсват за скривалища за оръжие. Всички, без изключение. Рикард се опита да не обръща внимание на миризмата, като си пое дълбоко дъх, а след това бутна напред облегалката на мястото на шофьора и започна да претърсва задната седалка, върховете на пръстите му опипваха под купоните и между приложенията на вестниците.

Старецът се обърна, между кафеникавите му зъби излизаше кисел въздух, когато говореше.

— Нали разбирате, бяхме много братя и сестри. Седмина, а Агнес беше най-голямата. Мама беше болна от туберкулоза. А татко работеше в желязната мина в Гренгесберг в Бергслаген, затова го виждахме само по празниците. А и тогава почти не го виждахме. Той веднага отиваше в ресторанта на гарата в центъра на града. Там имаше евтин „Пилзнер“, нали разбирате. Така че Агнес се грижеше за нас, малчуганите. Представяте ли си? Единадесетгодишно момиче, което се грижи за шестимата си братя и сестри?

Рикард не отговори, върховете на пръстите му внезапно напипаха подгъва в задната част на кожената седалка, а когато го дръпна, шевовете се разкъсаха. Старецът веднага се наведе към него, устните му докоснаха дясната скула на Рикард, когато повиши пискливия си глас.

— Тя переше и готвеше. Слагаше ни да си легнем вечер и ни изпращаше на училище в Льовосбериет сутрин. Агнес винаги ни е била като майка. Но сега тя е тази, която се нуждае от помощ, и на мен се пада да се грижа за нея, защото от всички братя и сестри останах само аз.

Слюнката се стичаше от ъгълчетата на устата на стареца, когато говореше, няколко капки паднаха на врата на Рикард, докато опипваше шевовете на задната седалка. Въпреки това той продължи да търси под регионалните вестници, порносписанието и купоните за храна, изведнъж обзет от любопитство, и през ума му премина една мисъл.

„Крие ли се нещо в този безпорядък?“

В този момент той усети нещо най-отзад до левия ъгъл на седалката — под списанията пръстите му докоснаха парче плат. Точно тогава треперливият глас на стареца стана още по-писклив.

— Да, останахме си саминки, Агнес и аз. Еверт почина още през 1929 година, когато се скъса язовирната стена до хартиената фабрика в Хова. Вера се зарази с туберкулозни бактерии точно като мама и умря на седемнадесети март 1934 година, в същия ден, когато навърши двадесет и една. А Ерланд, той…

Рикард бавно стисна парчето плат и го издърпа от купчината с вестници. Вонята, която сега го блъсна в лицето, беше ужасяваща, по китката му потече златистокафява течност. Платът беше чифт гащи, пропити с урина и изпражнения. С рязко движение Рикард издърпа главата си от опела и затръшна вратата. Жадно си пое дъх и гаденето се надигна в гърлото му, той затърка трескаво ръката си във влажната от росата трева край пътя. Когато се изправи, не беше в състояние да срещне погледа на възрастния човек. Преглътна гаденето и залепил поглед за асфалта, промърмори:

— Можете да тръгвате.

— Моля? — каза старецът и отново завъртя копчето на слуховия си апарат.

— Казах… че можете да продължите. Продължете пътя си. Тръгвайте!

Разочарованието в гласа на стареца беше явно, много му се искаше да продължи да си говори с него, Рикард разбра това. Вероятно сега за първи път от дълго време му се удаваше да си поговори с някого.

— Аха, ясно. Лека нощ, полицай.

С трепереща ръка той освободи ръчната спирачка и запали двигателя, а после потегли.

Рикард се загледа след синапено жълтия „Опел“, видя как той бавно продължи по пътя си в среднощния мрак. След това напълни устата си с огромна глътка от пластмасовата чаша, силното разтворимо кафе премахна донякъде разяждащия вкус от гаденето. После той се обърна и извика на колегата си, който стоеше на двадесетина метра по-надолу по магистралата:

— Колко типично. Можехме да търсим убиеца на академиците в горите на Вестерьотланд, да се промъкваме с по един АК4. Вместо това стоим тук на Е4 и претърсваме стогодишни напи кани старчета.

Смехът на колегата му отекна в пролетната нощ.

— Животът е несправедлив, Алстрьом, страшно несправедлив.

Клаудия седеше в средата на подземната стая и осветяваше архива с преносимата лампа. Прокара светлинния сноп покрай прозорчетата, покрай етажерките, по стълбището, което водеше нагоре към масивната желязна врата.

— Убиецът трябва да е бил тук.

— Да.

— Трябва да е чел годишниците. Но как, по дяволите, е влязъл?

— Може би е откраднал ключовете за вратата към подземието? — предложи Лео и кимна към катраненочерното стълбище.

— Не, този мръсник прави всичко скришом. Би представлявало прекалено голям риск да влезе през главния вход на Борсата и да отключи вратата на архива от външната страна.

Тя обхождаше бавно архива с лампата, осветяваше частите от стените, които се виждаха между редиците от етажерки.

— Вратата и прозорчетата са очевидните входове — тези, които са известни на всички. Може би има някакъв друг начин да се влезе.

— Трети вход?

— Именно.

Клаудия продължи да осветява каменните стени, проучваше всеки участък от грубата зидария метър по метър.

— Какво търсим всъщност?

— Нямам представа — промърмори тя в отговор.

Докато обхождаше подземието със светлинния сноп, попила с длан по неравната повърхност на стената, търсеше процеп или пролука в тъмнината, невидим райбер, скрито резе, ключалка.

Все нещо трябва да има тук. Каквото и да е.

Спря до шкафа с витрината и го бутна внимателно настрани, из архива се разнесе пронизително скърцане, докато краката се движеха по каменната настилка. Изведнъж тя спря и погледна участъка от стената, който допреди малко беше скрит.

— Лео, ела да видиш това.

Той притича между етажерките и спря до Клаудия, а когато забеляза стената, ахна.

— Боже мой…

Очите му бяха впити в една иззидана в стената емблема — равностранен триъгълник от сребърна сплав, почерняла е годините. До два от ъглите се различаваха по няколко сребърни букви, високи по един сантиметър, които бяха вградени в каменната стена.

Лео гледа втренчено триъгълника в продължение на десет секунди, а после гласът му отекна под сводестия таван на подземието.

— Това е тримурти!

— Какво?

Той отговори, без да отмества поглед от сребърната конструкция:

— Когато Стриндберг живял в Париж през 90-те години на деветнадесети век, често се отдавал на едно забавление, което наричал игра на тримурти. Тя произлиза от индуистката троица — Брахма, Вишну, Шива — и правилото е да нарисуваш равностранен триъгълник. След това пишеш по една дума във всеки ъгъл, а думите трябва да се римуват помежду си — много забавна игра. Брюнолфсон вероятно е най-големият експерт по тримурти в Швеция.

— Въобще не ме учудва. Но той не е тук.

— Не, не е.

— Какво да правим тогава? Случайно ти да си вторият най-голям експерт по тримурти в Швеция?

— Уви, не съм, но ще трябва да пробвам.

Когато той вдигна лампата, сребърните букви се видяха ясно в снопа светлина.

— Играта на тримурти е нещо като главоблъсканица, така да се каже — като гатанка в рими.

— Значи нещо като судоку, само че с букви вместо с цифри?

— Точно така.

За кратко той размишляваше върху думите, опипа старателно излятата сребърна конструкция.

— Добре, имаме две думи — Monsieur и Dynamitkö.

Той посочи с показалец към левия ъгъл на триъгълника.

— Тук трябва да има трета дума — продължи той, — предполагам, че трябва да я отгатнем.

— Звучи логично, каква може да е думата?

— Трябва да се римува с първите две, а буквите да бъдат включени в останалите думи.

— Защо смяташ така?

— Защото всяка буква е бутон. Пипни!

Тя прокара внимателно върховете на пръстите си по почернелите сребърни букви.

— Имаш право, буквите са бутони. Това да не е нещо като код за отключване на врата?

— Така мисля. Просто трябва да напишем третата дума — ако я напишем правилно, вратата ще се отвори.

— А ако я напишем погрешно?

— Дано никога да не разберем.

— Дано — каза тя. — Та значи коя дума може да бъде?

— Игрите на тримурти на Стриндберг са били налудничави безсмислици, с които се забавлявал. Колкото по-откачени рими, толкова по-добре, не би ме учудило, ако и тук важи същото.

Той отметна бързо бретона си, но косата веднага падна отново в очите му.

— Всъщност Monsieur и Dynamitkö изобщо не се римуват, това е просто измислена рима, нескопосана и натаманена. Но това няма значение в играта на тримурти, дори напротив. Целта не е да се измислят елегантни рими, а да се създаде трудна за решаване загадка.

— Колкото по-откачено, толкова по-добре?

— Именно, въпросът е колко откачена е третата дума.

Те наблюдаваха конструкцията в пълно мълчание, разглеждаха сребърните букви, но скоро Клаудия въздъхна.

— Та възможностите са стотици, вероятно дори хиляди. Мö, dö, snö, nysnö, tö, strö, matkö…

— Kymmendö!

— Kymmendö — какво е това?

— Остров в стокхолмския архипелаг — Шюмендьо — обясни Лео много въодушевено. — Там е била писателската хижа на Стриндберг и няколко от творбите му са създадени на острова. Например Шюмендьо е първообразът на острова от романа „Жителите на остров Хемсьо“.

— Май можеш да предизвикаш Брюнолфсон на тази игра на тримурти — каза Клаудия с широка усмивка. — „Шюмендьо“ ми се струва добра идея.

— Въпросът е как да го напишем.

— Какво искаш да кажеш?

— Официално думата се пише с две т, но жителите на острова и Стриндберг винаги са я писали само с едно. Така че въпросът е дали да опитаме с общоприетото изписване, или с това на Стриндберг?

Двамата се погледнаха и казаха едновременно:

— На Стриндберг.

Лео пак отметна бретона си и той отново падна върху очите му.

— Добре — каза Лео запъхтяно, — решаваме така: Kymendö с едно т. Сега ни трябва само някакъв остър предмет.

Клаудия пъхна ръката си в задния си джоб и му подаде клечка за зъби, която беше взела от кафене „Чашата“.

— Идеално.

Лео хвана клечката за зъби с палеца и показалеца на дясната си ръка и доближи върха й към вградения в стената символ.

— Лео, напълно ли си сигурен за това Kymendö?

— Не.

Той натисна внимателно с върха на клечката почернелите сребърни букви една по една: K-Y-M-E-N-D.

Когато накрая натисна последната буква, О, от скалата се чу механичен звук, нещо като тътен, и в стената на подземието се появи цепнатина. Тухлите бавно се отдръпнаха настрани една по една, закрепени на стоманени релси в застлания с варовикови плочи под. На мястото, където допреди малко имаше масивна каменна стена, сега зееше тунел — спускаща се под лек наклон скална шахта.

— Мисля, че намерихме третия вход.

— Така изглежда — отговори Клаудия.

— Искаш да слезем долу, предполагам?

— Правилно предполагаш.

Той си пое дълбоко въздух.

— Клаудия, нямаме никаква представа какво има там долу.

— Точно затова ще слезем.

Тя прекрачи предпазливо през отвора и светна в тъмнината с лампата за четене. Скоро чу стъпките на Лео зад гърба си, дишането му, което бавно се приближаваше. След няколко метра криволичещият подземен проход се разклоняваше.

— Надясно или наляво?

— Не знам, надясно.

— Добре.

Те тръгнаха бавно през десния тунел, започнаха да слизат все по-навътре в земята, навеждаха се под стърчащи скали и варовикови отлагания.

— Пази си главата.

Клаудия вдигна лампата за четене и освети скалните стени, катраненочерни и влажни, с падащи от тавана студени капки вода и пълзящи по камъните насекоми. Когато стъпи в една кална локва, два плъха побягнаха и изчезнаха в цепнатина в скалата.

— Що за място е това, по дяволите?

— Чел съм за него — каза Лео запъхтяно. — Предполага се, че в Гамла стан има много такива тунели. Тридесетина, може би дори повече. Съществуват от Средновековието.

— Шегуваш ли се?

— Не. Някои са построени от монасите доминиканци през петнадесети век. Други били тайни проходи, които кралете наредили да бъдат прокопани от двореца — така стигали незабелязано при любовниците си в града.

Те повървяха стотина метра през подземния проход, понякога той се спускаше рязко надолу, друг път се извиваше нагоре. Когато стигнаха до второ разклонение, Клаудия освети с лампата в двете посоки.

— Мамка му, надясно или наляво?

— Наляво?

— Добре. Не мога да проумея как кралете са се ориентирали тук долу.

Те продължиха през по-широкия от двата тунела. След няколко минути минаха покрай един сталактит, добре познатата му варовикова форма стърчеше от тавана на тунела.

— Мисля, че вече сме минавали оттук.

— И аз мисля така. Какво да правим?

— Не знам. Предполагам, че…

Изведнъж тя замлъкна, направи няколко крачки встрани и вдигна лампата покрай скалната стена.

— Тримурти!

Лео застана до нея и разгледа проблясващия сребърен символ — вградени в скалата букви.

По устните на Клаудия премина сурова усмивка, докато разглеждаше двете думи в ъглите на триъгълника.

— С този ще се справя дори и аз.

Тя извади клечката за зъби от задния си джоб, хвана я здраво с дясната си ръка и натисна сребърните букви: A-R-V–I-D-F-А-L-К[85]. Каменната стена се разтвори отново пред тях и този път разкри страничен тунел — кратък проход, в края на който се виждаше светлина. Те прекрачиха през отвора и Клаудия сложи дясната си ръка върху своя „Зиг Зауер“, Лео вървеше плътно зад нея. Само след няколко крачки пред тях се разкри огромна зала в скалите. От сводестия таван висеше кристален полилей от черен чугун, много от свещите бяха изгорели, но две продължаваха да горят, пламъците осветяваха пещерата и хвърляха златисточервено сияние върху Клаудия и Лео. Те веднага забелязаха трите фигури до камината — три човешки тела, които лежаха неподвижно на каменния под.

— По дяволите…

Втурнаха се към Вернер Столте и клекнаха до него, огледаха безжизненото му тяло.

— Значи ни е излъгал.

— Да, излъгал ни е.

— Мислиш ли, че той е бил убиецът… въпреки всичко?

— Не, но трябва да го е познавал, поне това е сигурно.

Бясна, Клаудия удари с юмрук по скалната стена.

— Мамка му, ако само бяхме дошли малко по-рано.

С опитни движения тя докосна каротидната артерия на жената и прокара пръсти по лицевата й мускулатура.

— Самоубили са се, нали?

— Да — отговори тя, — и не може да е било отдавна. Още не са се вкочанили. Ако бяхме дошли десет минути по-рано, може би сега щяхме да имаме всички отговори.

Тя се изправи, приближи се до масата от тик и хвана високата десет сантиметра месингова джобна бутилка. Внимателно поднесе отвора на бутилката към лицето си и острата миризма проникна в ноздрите й.

— Бял арсен, разтворен във вода, предполагам.

Тя остави бутилката и се обърна към Лео.

— Арсенът е бил най-често използваната отрова през деветнадесети век и в началото на двадесети.

— Да, Стриндберг заплашвал през ден, че ще се самоубие, особено докато пишел „Ад“. Твърди се, че носел у себе си джобна бутилка, съдържаща арсен на прах.

Лео хвана внимателно бутилката и я завъртя леко, гърлото й проблесна на светлината от огъня и той успя да различи надписа върху нея — двата инициала бяха гравирани в месинга: Ю. А.

— Юхан Аугуст.

Когато забеляза и останалите предмети, Лео се втурна в полумрака ококорен и поразен, освети с лампата за четене стотиците томове, снимките и научните инструменти, които бяха струпани покрай скалните стени. На рафтовете намери части от бутална парна машина, няколко дъгови лампи, ютии. При един ръкопис се спря и разгледа изтърканата хартия на заглавната страница.

— Чернова на „Майстор Улуф“ — прошепна той. — Сигурно е първата версия на Стриндберг — тази, която е била отказана от „Драматен“.

С бързи крачки продължи покрай етажерките, между архивните шкафове, погледът му се плъзгаше по стогодишните предмети.

— Това е невероятна съкровищница. Всички вещи на Стриндберг, които са изчезнали от почти сто години, са били скрити тук долу.

Накрая спря до един шкаф с витрина и разгледа разядената от мастилото хартия, положена върху червен копринен плат под стъклото. Клаудия го чу как се мъчи да си поеме дъх.

— Този почерк ми е познат — каза той. — Има само един човек, който може да е написал тези редове.

— Стриндберг?

Лео кимна и се наведе към защитното стъкло.

— Написани са върху лист на редове от марката „Лесебу“, произведен от ленени нишки. Стриндберг започва да използва толкова скъпа хартия едва когато издателство „Бониерш“ купува правата за сборните му съчинения — именно тогава забогатява. Следователно тези редове трябва да са написани през 1911-а или 1912-а, само няколко месеца преди смъртта му.

Клаудия застана до стъкления шкаф и разгледа проядените от мастилото букви.

— Можеш ли да прочетеш какво е написал?

— Може би.

Той разчете текста буква по буква — проядени букви и изтрити фрази, заключителните редове прочете на висок глас:

— Никога не забравяйте онези, които ме унищожиха. Трябва да отмъстите. Винаги помнете: Отмъщението!

Клаудия го погледна.

— Отмъщението?

— Да, така пише. Отмъщението.

Изведнъж от камината се чу звук — хъркане — и те се втурнаха към тухления цокъл, където лежеше прострян Вернер Столте. Лицето му беше бледо като на мъртвец, но очите му се движеха бавно в орбитите си. Клаудия клекна бързо на пода до него.

— Кой е убиецът? Кажете как се казва! Какво е истинското му име?

Столте изгледа и двамата и думите бавно си проправиха път през устните му, полузадушени от кръв и жлъчен сок.

— М-м-може би… може би допуснах… грешка. Ужасяваща г-г-грешка… М-може би е така… Може би…

— Каква грешка? Обяснете!

За момент той остана да лежи напълно неподвижно, безжизнен, но след това отново отвори очи.

— Т-той… той заговори за това п-преди седем години. Истинското Отмъщение… т-така го наричаше. От седем години се подготвя. Непрестанно… без почивка. Дори не сме подозирали, че ще осъществи плановете си… н-но накрая разбрахме.

— Защо не го спряхте? Защо не разказахте всичко на полицията?

— Ние принадлежим към… б-б-братството. Обвързани сме от дадения обет… заклети сме. Всички тези убийства, тези зверства… те ме и-измъчваха. Но как бих могъл да го и-издам? Та той е моя п-п-плът и кръв. Единственото ми дете… синът ми…

Лео взе ръката на умиращия мъж в своята, погали с пръсти грапавите му кокалчета.

— Поне вече всичко свърши. Убийствата — всичко свърши.

— Н-н-не… не е с-свършило. Има о-още един… ч-ч-човек. П-п-последен.

Клаудия стисна силно ръката му.

— Кой? Кажете, по дяволите! Кой е?

Вернер Столте затвори бавно очи, гласът му беше толкова слаб, че едва се чуваше.

— Не знам…

След това издъхна.

23

Те оставиха мотоциклета в самотната улица зад църквата „Хедвиг Елеонора“. После тръгнаха с бързи крачки покрай източното крило на Музея на армията и кея Нюбрухамнен. В тихата нощ на големия град се чуваха единствено стъпките и дишането им.

— Коя може да е последната набелязана жертва? — изпъхтя Лео.

— Нямам представа.

На кея вълните се удряха в корпусите на лодките за разходка из архипелага. От другата страна на залива Ладугордсландсвикен лунапаркът „Грьона Лунд“ почиваше в нощната си премяна, тих, черен, изоставен.

— Дали е някой от Шведската академия?

— Може би, но едно знаем с абсолютна сигурност. Убиецът ще действа бързо. Така направи при предишните убийства, по същия начин ще действа и сега. Всяка минута може да се окаже решаваща.

Улица „Страндвеген“ се извиваше покрай пристаните за лодки, след което продължаваше на изток покрай алеята с дървета. Без да промълвят и дума, те се затичаха между тъмните липи, през листата се мяркаше тухлената фасада на сградата „Бюнсов“ — на черни и тъмночервени квадрати. Когато приближиха номер 31, Лео се обърна към Клаудия и каза запъхтяно:

— Помниш ли?

— 95217.

— Добра памет за цифри.

Тя въведе кода и побутна леко масивната врата от тик. Стъпките им отекнаха върху мраморния под във фоайето, двамата минаха покрай статуите на русалки и стигнаха до асансьора. Решетката се отвори безшумно и за втори път тази нощ те се заизкачваха в асансьорната шахта на великолепната сграда от края на предишния век.

— Колко е часът?

Тя хвърли поглед към ръчния си часовник.

— Почти един и половина.

— Значи са минали три часа, откакто убиецът извърши бомбеното нападение в Карлсборг. Сега той може да се намира навсякъде в Швеция или пък в Норвегия. Или пък седи в самолет над Атлантическия океан.

— А може би е горе, в апартамента.

Когато асансьорът спря на четвъртия етаж, Клаудия отвори вратата, излезе на площадката и погледна двойните врати, които се издигаха пред тях. От задния си джоб извади ключовете, които бяха намерили в сакото на Вернер Столте, и отключи вратата. Служебното й оръжие стоеше стабилно в дясната й ръка, когато влязоха в тъмното преддверие. Тя спря на вратата на салона и показалецът й притисна леко спусъка.

— Тук няма никого — прошепна Лео до нея. — Апартаментът е празен.

— Да…

Но Клаудия не прибра своя „Зиг Зауер“, а го насочи право напред, включи кристалния полилей и влезе в осветения салон в стил ар нуво. Само след няколко крачки обърна поглед наляво, към кахлената печка.

— Той е.

На полицата имаше снимка в рамка. Показваше млад мъж с костюм на тънки райета, под бялата абитуриентска фуражка се подаваха няколко пепеляворуси къдрици. Най-долу, в десния ъгъл на снимката, беше написано с прилежен почерк: „На скъпия ни син, Фредрик, в деня на дипломирането — най-сърдечни благопожелания! Мама и татко“.

— Значи това е истинското му име. Фредрик Столте.

— Името му вече няма никакво значение — каза тя. — През последните години се е наричал Арвид Фалк, а вероятно е имал и дузина други имена.

За кратко те наблюдаваха младежкото лице, сиво пъстрите очи, които бягаха от фотоапарата, скованата усмивка. След това продължиха през пустия апартамент, покрай картината на Сорн и масата за бридж, където бяха разговаряли с Вернер Столте само няколко часа по-рано. Изведнъж Лео въздъхна отчаяно.

— Дявол да го вземе!

— Какво?

— Как не видях тази връзка по-рано!

— Коя връзка?

Той махна с ръка към скъпите предмети на изкуството, които изпълваха салона.

— Картините и скулптурите тук са дело на Андерш Сорн, Едвард Мунк, Карл Ларшон и Карл Елд. А в онзи ъгъл виси рисунка с гваш от Рикард Берг.

— И?

— Между тези творци има нещо общо.

— Стриндберг?

— Мда, всички са били близки приятели на Стриндберг и са създали известни негови портрети и скулптури. Тази стая е като сбирка на старата тайфа.

Той отново въздъхна огорчено.

— Ако се бях сетил за това по-рано, щяхме…

— Забрави за това — прекъсна го тя, — сега имаме друга работа.

Тя продължи през салона с предпазливи крачки, излезе в дългия и тесен коридор, мина покрай кухнята и един дрешник. Щом забелязаха двойната врата в дъното, двамата веднага се втурнаха към нея и разгледаха катинарите с шифър, които бяха монтирани един под друг по средата.

— Три катинара на обикновена вътрешна врата, доста необичайно.

Без да изпуска вратата от очи, тя кимна.

— Трябва да влезем тук.

— Да, но има един голям проблем с тази врата. Заключена е.

— Ще трябва да направим нещо по въпроса.

Тя свали една бронзова скулптура от стенната ниша до вратата и кимна доволно, когато попипа острите външни ръбове на гранитната основа.

— Това — отбеляза Лео, — изглежда, е фигура на Атина Палада от Карл Елд, вероятно струва два-три милиона.

— Би трябвало да свърши работа.

Тя замахна с цялата си сила със статуята по посока на двойната врата, удари я десетина пъти, накрая дървото се напука и вратата поддаде с пращене. Лео отвори предпазливо дясното крило и понечи да влезе в скритата стая.

— Не влизай! — изсъска Клаудия и го блъсна яростно на пода.

В същата секунда се чу свистене, последвано от оглушителен трясък. Лео вдигна ужасено очи и погледна към вратата. На мястото, където току-що се беше намирала главата му, сега имаше чугунена стрела — дългото десет сантиметра острие беше проникнало през вратата, острият като шило железен връх стърчеше от другата страна. Той се изправи с треперещи крака и видя странната конструкция, която се криеше в стаята.

— Това… арбалет ли е?

— Да.

Средновековното оръжие беше монтирано на една греда на тавана и насочено към вратите, покрай стените минаваше усукан конец от ленена прежда — от вратата на стаята до спусъка на арбалета. Клаудия погледна към острата желязна стрела, а след това към Лео.

— Внимавай тук вътре — прошепна тя — и не пипай нищичко.

— Добре.

Когато влязоха през вратата, ги лъхна застоялият въздух; топлината и влагата в стаята бяха угнетяващи. От отсрещния край на помещението се разпръскваше ослепително сияние — върху касетъчния таван бяха монтирани осем луминесцентни тела с 24-ватови тръби и дузина спотове. Всички прозорци на стаята бяха закрити със зелено полиестерно платнище. Лео отметна мокрия си бретон и избърса капките пот от челото си.

— Що за място е това? Тук е почти като в тропическа гора.

— То си е тропическа гора — отговори Клаудия и махна към спалната ниша вдясно.

В дълбоката ниша бяха сложени два терариума. Единият беше препълнен с дълги по сантиметър бръмбари, които пълзяха по лиани и цъфтящи орхидеи. В другата Лео различи пет златисти жаби и веднага ги позна от снимката в извънредното издание на „Афтонбладет“.

— Дърволази.

— Да, развъждал ги е тук, в апартамента. Хранил ги е с южноамерикански бръмбари и е взимал отровния им секрет.

Петте златисти дърволаза стояха напълно неподвижни върху парче дърво в терариума и наблюдаваха двамата посетители.

— Сигурно не са получавали храна от сутринта на петнадесети май — от убийството на Соня Бергвал. Оттогава има близо четири денонощия.

— Лео — прошепна Клаудия и хвана ръката му. — Тук сме, за да спасим човек, а не жаби.

Тя продължи да се промъква през претрупаната с вещи стая — през лабиринт от стелажи и струпани кашони. Навсякъде имаше клатушкащи се купчини с книги, които се издигаха към тавана като гранитни колони в римски храм. В една от купчините Лео видя няколко от книгите, взети от Стокхолмската градска библиотека три години по-рано на името на Арвид Фалк.

— Клаудия, какво всъщност търсим?

— Ще разберем, щом го намерим.

Всеки рафт, всяка купчина, всеки кашон, всеки участък от стените — всичко в стаята отвеждаше мислите към убийствата на академиците. В един ъгъл сред мъртви мухи и мокрици стоеше сандък с газови турбини и реактивно гориво „Джет А1“ в пожароустойчиви стоманени туби, до него имаше прояден от молци дюшек и преносима химическа тоалетна. На огромна купчина в долния край на дюшека бяха струпани перуки, радиопредавател с 6 канала, мерници, дрехи, алуминиеви профили, бинокли за нощно виждане, калъпи за силиконови отливки.

— Та тук е по-голяма бъркотия, отколкото в моя антиквариат — прошепна Лео.

На най-горния рафт на един стелаж бяха наредени девет класьора с ламинирани гланцови корици, на гърбовете на всеки от тях бе написано името на един от членовете на Шведската академия и номер на стол. Отстрани имаше бюро със стотици разпръснати върху него листчета с бележки. Лео се приближи и разгледа прилежно написаните с флумастер записки.

— Наистина е научил всичко за академиците — всяка подробност от живота им.

Удивен, той продължи да чете записките.

— Тук е написано името на котарака на Соня Бергвал. Адрес и код за входната врата на любовницата на Пер Биркенфелт в Упсала. Серията от рекорди на Сигурд Вилхелмсон по стрелба по глинени гълъби. Часовете на посещенията на социалните асистенти на Сикстен Йерпе. Карта на вечерната разходка на Хюберт Рюдквист и снимка, на която докосва статуята на Маргарета Крук. Тук е абсолютно всичко.

— Да — каза Клаудия, — тогава трябва да има и нещо за последното убийство.

Мина само половин минута, а може би и по-малко, докато Лео открие един предмет в най-десния край на бюрото.

— Май намерих нещо интересно тук…

Той се вгледа в протритото листче — записка точно като останалите, но качеството на хартията и почеркът се различаваха значително.

— Това е ръчно пресована ленена хартия с мастилени букви. Текстът е написан от Стриндберг през пролетта на 1912, мисля. Графологията не ми е силна страна, но по почерка личи, че ръката му е треперела, сигурно скоро е щял да умре.

— Какво е написал?

Лео взе внимателно листа и започна да разчита неравния почерк, тук-там със скрити от зачерквания и капки мастило букви.

До знанието ми достигна тайна! Сега тя почива в ръката ми като дълъг меч кавалерийски меч с добре наточено острие. За нея знаем само половин дузина неколцина души, а може би и по-малко. Това знание е превъзходно оръжие. То ще нанесе смъртоносен удар по оголения гръклян на моя враг. Ще разглася, че Свен Хедин, монархистът, псевдооткривателят, страхливецът, лакеят на военните, ненавистникът на справедливостта, мнимият учен, двуличникът, който ме охули в кафене „Бланш“, влечугото змията, която ме клеветеше и осуети номинацията ми за Нобеловата награда, демонът дяволът, който ме очерняше в „Дагенс Нюхетер“ и т. н, и т. н, и т. н., не е добродетелният човек, за какъвто се представя; Хедин е заченал дъщеря със своята слугиня — копеле! Слугинята, чието име е Мария Карлсон, е продала своето мълчание и сговорчивост благоразположение за четиристотин крони. Моето мълчание не може да бъде купено! Моето благоразположение не се продава! Това може ще бъде краят на Свен Хедин! Дано успея да отмъстя, преди смъртта да ме прибере.

Това — и нищо друго — е последното ми желание!

Лео измърмори под нос, докато бавно смъкваше ръката си с листа:

— Значи все пак е имал дете.

— Какво?

Той отметна потния си бретон и поясни:

— Свен Хедин е последният шведски гражданин, който получава благородническа титла, но тъй като умира бездетен, родът му се прекъсва. Или поне така пише в учебниците по история. Но явно има потомък.

Клаудия се вторачи в изтъркания лист в ръцете на Лео, в заключителните редове, и каза задъхано:

— Потомъкът на Хедин… това е последната жертва!

— Божичко, наистина може да е така.

— Стриндберг е искал да отмъсти на Хедин преди сто години, нали? Това — и нищо друго — е последното ми желание! Сега Фредрик Столте смята да изпълни желанието му!

— Имаш право. Сякаш Стриндберг се провиква от гроба си и изисква отмъщение. По дяволите, дори за неполучената си Нобелова награда обвинява Свен Хедин!

Клаудия направи няколко трескави крачки между стелажите, не можеше да се спре на едно място.

— Чувала съм за този Хедин, май се появяваше в някое контролно по история в гимназията. Но кой е бил всъщност?

— Откривател, световна знаменитост. Освен това е бил един от най-големите врагове на Стриндберг. В началото на двадесети век двамата се счепкват няколко пъти, особено по време на скандала „Стриндберг“.

— Скандалът „Стриндберг“?

— През пролетта на 1910 година Стриндберг публикува статия в един вестник за некадърността на Карл XII. Тя поставя началото на огромна препирня, в която е намесен целият шведски културен елит. В продължение почти на година Стриндберг и враговете му написват стотици статии. Те кипят от обвинения и груби лични нападки, а Стриндберг е нападан най-ожесточено от…

— Свен Хедин?

— Именно, той въплъщава всичко, което Стриндберг мразел — кралското семейство, армията, висшата класа. През тридесетте години Хедин се превръща и в един от най-големите симпатизанти на нацистите в Швеция, в края на Втората световна война публикува хвалебствие за Адолф Хитлер. Като че ли не бих могъл да го опиша по-добре от Стриндберг. Свен Хедин е лъжец, двуличник.

Клаудия огледа лабиринта от етажерки и боклуци в стаята и избърса потта от челото си.

— Хедин трябва да е мъртъв от половин век, нали?

— Умира в началото на петдесетте, струва ми се.

— Точно. Значи не е възможно да бъде застрелян с револвер с черен барут или отровен с жабешки секрет. Но ако има роднина, за когото никой не знае…

Тя не завърши разсъжденията си, вместо това хвана ръкава на ризата на Лео.

— Трябва да разберем кой е този наследник.

— Невъзможно е, Клаудия, може да бъде всеки. Начален учител от Кируна или тибетски будистки монах, който…

— Знам — прекъсна го тя. — Но ще постъпим точно като Фредерик Столте.

— Как, по дяволите, е постъпил той?

— Отишъл е тук — каза Клаудия и вдигна една брошура от бъркотията върху бюрото.

Архив на град Стокхолм

Адрес за посещения: ул. „Кунгсклипан“ 6.

Работно време на читалнята* и гишето:

пон. — ср. и пет. 9-16; четв. 9-20.

* Без течности, връхни дрехи, напитки

или храна в читалнята.

В долния край на брошурата беше написано с прилежния почерк на Фредрик Столте: „Мария Карлсон — слугиня — извънбрачна дъщеря преди 14.05.1912 — Хедин баща“.

— Нямаме време за губене. Трябва да намерим този наследник, преди Фредрик Столте да стигне до него.

Клаудия пъхна брошурата и бележката на Стриндберг в задния си джоб, след което двамата излязоха от задушната стая и апартамента и се втурнаха по стълбите. Половин минута по-късно излязоха през външната врата в стил ар нуво на сградата, свежият въздух откъм езерото Меларен брулеше лицата им, докато тичаха покрай кея. Само на няколко пресечки на север се намираха улиците „Стриндбергсгатан“ и „Хединсгатан“, кръстосваха се като две саби в бой, но Клаудия и Лео тичаха в обратната посока — през катраненочерната йостермалмска нощ, към църквата „Хедвиг Елеонора“, където беше паркиран мотоциклетът.

— Клаудия — изпъхтя Лео изведнъж и хвана ръката й. — Ти отиди в Градския архив. Аз трябва да проверя нещо друго — една книга.

Тя се вторачи в него.

— Каква книга?

— Има една биография на Хедин — „Приключения не на шега: историята на откривателя Свен Хедин“. Там може да има нещо злепоставящо за него. Може би се споменава за онази слугиня, Мария Карлсон. Трябва да надзърна в тази книга.

— Часът е два през нощта, забрави ли? Не можеш да се добереш до книгата сега, всички книжарници и библиотеки са затворени.

По устните на Лео премина усмивка.

— Има едно сносно място, където можеш да прочетеш почти всичко, дори и далеч след полунощ. Казва се антиквариат „Дорфман“. Там красиво и прилежно на най-горния рафт на секцията за биографии стои „Приключения не на шега“.

— По дяволите, Лео. Преследват ни, издирвани сме от полицията. Ако искаме да успеем, трябва да се държим един за друг. Ела вместо това с мен в Градския архив, а после ще отидем в антиквариата заедно.

— Клаудия, ти сама каза, че всяка минута може да се окаже решаваща, нали? Ако се разделим, ще спечелим много време.

Тя погледа няколко секунди към бушуващите вълни в залива Салтшьон. Накрая кимна.

— Добре, добре, но бъди много внимателен. Напълно е възможно Хедлунд да е сложил някого да наблюдава магазина ти, вероятно цивилни полицаи. Ако са там, сигурно ще седят в сребристо „Ауди Кю 3“. Няма да използват същия „Форд Мондео“ като онази нощ. Аудито ще бъде паркирано на петдесетина метра от вратата ти — от другата страна на улицата с видимост към антиквариата. Ако видиш сребристо „Ауди“ със затъмнени стъкла, се махай оттам, и то веднага.

— Добре.

За момент те останаха неподвижно между тъмните силуети на дърветата на „Страндвеген“, гледаха се мълчаливо. След това, без да промълви и дума, тя се обърна и тръгна с бързи крачки към улица „Артилеригатан“, мъглата обгърна тялото й като сиво кожено палто.

24

Двадесет и пет минути по-късно мъж и жена се изкачваха бързо по улица „Пармметаргатан“ от южната страна на „Кунгсклипан“. Лицето на Ларш Льовден едва се различаваше в полумрака, но когато той мина покрай една улична лампа, изтощените очи и сивкавите му бузи се виждаха ясно. Между пръстите му висеше почти изгоряла цигара „Голоаз“, а от устата му се извиваха тънки струйки дим.

Вървящата до него жена беше няколко години по-млада — към петдесетинагодишна. Льовден я беше събудил едва преди четвърт час, но въпреки това тя се взираше в мрака с ясен поглед. Двамата спряха пред дългата тухлена сграда на Градския архив и жената се огледа, в гласа й се долавяше известно раздразнение.

— Къде се губи? Трябваше да бъде тук, нали ти така каза?

В същия момент в храстите зад тях се чу шумолене и между гъсто преплетените клони на хвойната се появи една фигура.

— Здрасти.

Льовден се обърна, угарката проблясваше между устните му.

— Клаудия, добре ли си?

— Да.

— Добре, чудесно, но какво, по дяволите, става?

— Разказах всичко на Фрида Сетерлунд, тя ще се погрижи. Но трябва да влезем веднага в Градския архив, може да е въпрос на минути да успеем да предотвратим следващото убийство.

— Следващото убийство?

Гласът на Льовден отекна между жилищните сгради, но Клаудия не отговори, а се обърна към жената.

— Клаудия Родригес, следовател от Национално звено „Убийства“.

— Знам, чела съм вестниците — отговори тя и хвана протегнатата ръка на Клаудия. — Маргарета Дювермарк, архивар. С Ласе сме стари познати.

Клаудия направи крачка към главния вход на тухлената сграда, но Дювермарк не се помръдна, а се обърна към областния полицейски началник.

— Ласе, само един въпрос. Тя все пак е издирвана от цялата полиция. Снимката й е на първата страница на всички вестници. Във всяка новинарска емисия говорят за нея и за онзи антикварен търговец. Ако пусна двама ви в Градския архив, ще има ли за какво да съжалявам до края на живота си?

— Не знам, Маргарета. Може би.

За кратко Дювермарк остана загледана в стокхолмския пейзаж, който се разкриваше над ръба на скалата — отвъд тъмния силует на Кметството се виждаха хиляди улични лампи и осветени прозорци. Тя си пое дълбоко въздух, след това още веднъж. А после с решително движение извади картата си за достъп, въведе личния си код за сигурност, който се изискваше след 22:00 часа, и отвори вратата на главния вход.

— Най-добре да слезем в архива — прошепна тя. — Там никой няма да може да ни види.

Те прекосиха тъмното фоайе, минаха покрай рецепцията и тръгнаха към бронираната врата в дъното на обществената читалня. Дювермарк отключи и продължи през отделението за персонала в посока към асансьорите. Отвори вратата на левия асансьор и се качи в кабината, там отново постави картата си в разчитащото устройство и въведе кода. Когато след това натисна бутона — 7, асансьорът се разклати и започна да се спуска към подземните етажи. Льовден погледна към Клаудия с изпълнен с тревога и въпроси поглед.

— Клаудия, с какво всъщност се занимавахте през последните денонощия с Дорфман? Знаете ли кой е убиецът на академиците?

— Казва се Фредрик Столте. Живее в апартамент на „Страндвеген“ 31, на четвъртия етаж. Фрида сигурно е изпратила група от специалните части на адреса, ще намерят всички необходими доказателствени материали. Има и смъртоносни капани, затова трябва да внимават, когато влизат. Друга група ще отиде в Борсата — през подземен тунел от секретния архив на Шведската академия могат да стигнат до огромна пещера. Намира се дълбоко в земята под Гамла стан и съдържа хиляди ръкописи и предмети на изкуството. Там има и три трупа.

— Боже мой, да не би този мръсник да е убил още трима души?

— Не, тези са се самоубили, изпили са отровен разтвор, съдържащ бял арсеник. Но Фредрик Столте търси още един човек — последна набелязана жертва.

Льовден се вторачи в нея.

— Кой? Кой е последната жертва?

— Нямам представа — отговори Клаудия, — затова сме тук.

Асансьорът спря рязко и те излязоха: седем етажа и повече от тридесет метра под земята. Забързаха през тесни коридори и архивни помещения, а когато минаха покрай Хранилището за карти и чертежи, Дювермарк се обърна към Клаудия.

— Така, значи търсиш неизвестен човек. Предполагам, че имаш някаква отправна точка, някаква следа, в противен случай архивите ни са неизползваеми.

— Имам едно име — на жена, която е живяла в началото на двадесети век. Казвала се е Мария Карлсон.

— Мария Карлсон?

— Да.

— Лошо, много лошо.

— Какво искаш да кажеш?

— Мария е най-често срещаното женско име в Швеция, а Карлсон е на второ или трето място сред фамилиите. В началото на двадесети век вероятно само в Стокхолм са живели няколкостотин жени на име Мария Карлсон. В останалата част от страната трябва да е имало хиляди.

Дългият коридор се разклони, Дювермарк тръгна наляво, високите й токчета отекваха в помещението.

— Нямаш ли други лични данни за тази жена? Например дата на раждане или пък пълното й име?

— Не, но знам няколко други неща.

Клаудия вдигна три пръста във въздуха.

— Първо, работела е като слугиня в дома на Свен Хедин. Второ, някъде около 1912 година е родила дъщеря. И трето, бащата на детето е бил Хедин. Но това е тайна, която едва ли е известна на някого, нито тогава, нито сега.

— Свен Хедин ли? — възкликна Льовден. — Какво общо има той с това? Нали е бил някакъв световноизвестен откривател и нацистки симпатизант?

— Така е — каза Клаудия, — но е бил и един от най-големите врагове на Стриндберг. В началото на двадесети век написва множество вестникарски статии за него, бъкащи от груби нападки и обиди. Сега, сто години по-късно, идва отмъщението.

При една пожароустойчива стоманена врата Маргарета Дювермарк беше принудена отново да извади пропуска си. Зад вратата се криеше зала, покрай боядисаните в бяло бетонни стени стояха пет компютъра „Компак d6z” и десетина сървъра, които бучаха приглушено. Клаудия влезе в претъпканата компютърна зала и завърши разсъжденията си:

— Някъде живее неизвестен наследник на Свен Хедин. Може би в Швеция, може би в чужбина. Може да е неговият внук или правнук. Знам само едно — този човек трябва да е последната мишена на Фредрик Столте.

Дювермарк седна на един работен стол и погледна замислено към бежовите гипсови плоскости на тавана.

— Добре, ето какво е положението. За да открием човек в Швеция, обикновено са необходими три неща: пълно име, точен единен граждански номер и рождена енория. Ако разполагаме с трите, можем да намерим абсолютно всеки в нашите бази с данни или архиви. Детска играчка е, no problems. Но ти не разполагаш с никое от тези Свенения — нито едно. Честно казано, нямаш нищичко, от което да тръгнеш. Само приблизителна година и непълно женско име, което освен това ще даде десет хиляди попадения в регистрите на населението и списъците от преброяванията.

Тя разпери ръце в израз на отчаяние.

— Sorry, но е невъзможно да намерим тази жена, поне не тази нощ.

Със светкавично движение Клаудия хвана ръката на Дювермарк.

— Сега ме слушай адски внимателно. Можем да намерим името на тази жена тук в Градския архив, знам го с абсолютна сигурност.

— Откъде го знаеш?

Клаудия бавно отпусна ръката на архиварката.

— Защото убиецът е успял.

След като се разделиха половин час по-рано, Лео остана под липите на „Страндвеген“, загледан след Клаудия, докато тя не изчезна в обвитите в мъгла улици на Йостермалм. Сега той се отдалечаваше забързано покрай кея. Когато мина покрай парка „Берцелиус“, пред погледа му се мярнаха синьо-бели полицейски ленти и букети, те все още показваха мястото, където Хюберт Рюдквист беше застрелян преди четири денонощия.

Лео откъсна поглед от мястото на убийството и продължи към източното пристанище на Гамла стан, вървеше покрай улични лампи и неонови табели, които се отразяваха във водата на Стрьомен, мина през зле осветените и вонящи тунели на „Слусен“ и се качи по стълбите, които водеха към театър „Тур Муден“, накрая сви по улица „Сьодерманагатан“. Когато наближи антиквариата, луната надзърна иззад облаците и освети самотните улици на Сьодермалм.

Той спря до обявеното за паметник на културата занаятчийско ателие на ъгъла и се скри зад един контейнер. От скривалището си имаше видимост към цялата улица „Бундегатан“ в западна посока. Покрай тротоара пред входа на антиквариата бяха паркирани десетина леки коли, но нямаше сребристо „Ауди“, нито автомобил със затъмнени стъкла. Повечето коли му бяха познати, принадлежаха на живеещи наоколо хора. Двадесетина метра по-нататък, от другата страна на улицата, стоеше тъмнозелен „Пасат“, който Лео никога преди не беше виждал. Беше стар модел, капачките на джантите липсваха, а на страничните стъкла бяха сложени сенници с мотиви от „Цар Лъв“.

Едва ли е цивилен полицай.

Въпреки това той остана на мястото си, държеше под око всички коли и входове, оглеждаше се за движещи се тела, за човешки силуети, скрити в сенките. След няколко минути тръгна към улица „Сконегатан“, там постъпи по същия начин. Когато се увери, че наблизо няма цивилни полицаи, се приближи до номер 61, отключи и притича през коридора, прекоси вътрешния двор и стигна до скрития заден вход на антиквариата. Беше толкова тъмно, че ключалката едва се виждаше, но накрая той успя да отключи изкривената брава. Шмугна се вътре предпазливо като крадец и тръгна на пръсти между етажерките. Помещението беше почти катраненочерно, но светлината от уличните лампи на „Бундегатан“ проникваше през витрината и осветяваше донякъде. Лео обиколи бавно с поглед антиквариата, не беше стъпвал тук от две денонощия — откогато Ролф Хедлунд се появи от другата страна на витрината.

Две денонощия!

Не си спомняше да е отсъствал толкова дълго от антиквариата, може би никога не се беше случвало. Огледа се между рафтовете и купчините с книги и гръдният му кош се изпълни с топлина. Прокара бавно пръсти по гърбовете на книгите от рафта с лирика — леко докосване, както се поздравява близък приятел или любовница. Щом мина покрай кухненския бокс, не се сдържа и влезе. Без да пали лампата на тавана, свари вода в каната от марка „Хьоганес“ и намаза с масло два пълнозърнести сухара, приготви цялата закуска на светлината на газовия пламък. След това отиде с претрупан поднос при секцията за биографии и избута няколко книги и една празна кутия от консерва сардини, която се търкаляше на пода. От чекмеджето на писалището извади късо моливче и бележник и свали биографията на Аксел Оделберг за Свен Хедин от най-горния рафт. После седна удобно на дървения под и отвори дебелата 600 страници книга.

— Е, Хедин, какви си ги вършил всъщност?

Лео запали една свещ и зачете с бясна скорост, глава след глава. Понякога отпиваше от чая с подправки, но никога не отместваше поглед от книгата, продължаваше да чете жадно за детството на Хедин по улиците около площад „Хьоториет“. За пътуванията до Персия и Пекин, до Санкт Петербург, Хималаите, пустинята Гоби. За срещите с Теодор Рузвелт, Адолф Хитлер, Оскар II, Ото фон Бисмарк, Панчен Лама, Саломон Аугуст Андре, Херман Гьоринг. Погледът му бягаше по страниците в търсене на следа, на разкритие.

Непрекъснато взимаше нови книги от всички кътчета на антиквариата, проучваше непознати имена и далечни пустинни места. Скоро се обгради с купчини с книги — атласи, речници, енциклопедии. На пода бяха разтворени няколко тома от „Скандинавска семейна книга“ и Националната енциклопедия, прашни и изтъркани. След малко повече от час първите страници на бележника бяха запълнени с размисли и записки с неравния му почерк:

— „Нора Бласиехолмсхамнен” 55: дом на Хедин 1404-а…

— Семейството на Хедин (родители/сестра) живяло в същата сграда на Бласиехолмен, от другата страна на коридора (Мария К. работила ли е при тях?)

— Мария Линдстрьом (по баща Бруман): младежка любов на Хедин и негова любовница от 1910-а!!! Може ли тя да е Мария К.? Стриндберг е бил стар и болен, може би е сбъркал фамилията?

— Апартамент на „Дастюгатан”: любовно гнездо, където Хедин тайно се срещал с Мария Линдстрьом. Срещал ли се е и с други там? С кои?

— Пътувания на Хедин: 1405-04 в Тибет; 1427-35 в Централна Азия. Тоест: предимно в Стокхолм 1404-27.

— Важен въпрос: как е можел Стриндберг да знае, че Хедин има дете от слугинята си? Тази тайна едва ли е известна на някого. Познавал ли е Стриндберг някого, свързан с Хедин? Кого? Карл-Ото Бониер (издателят и на двамата)? Свен Палме (общ познат в края на XIX век)? Професор Вилхем Карлхейм-Юленшъолд (от Академията на науките)?

— Хора, с които Стриндберг е контактувал през последната година от живота си: Аксел и Анна (неговите брат и сестра); почитателите на Бетовен (Карл Елд, Алберт Енгстрьом, Рикард Берг); Фани Фалкнер; дъщерята Грета и нейният мъж, Хенри фон Филп. Може ли някой от тях да му е казал за слугинята на Хедин?

Изтощен, Лео остави книгата и се облегна на рафта с научна фантастика, едва сега усети схващането на врата и умората, от която клепачите му тежаха. Нощта се беше превърнала в сутрин, първите лъчи на изгряващото слънце надничаха над черните и червени ламаринени покриви на Сьодермалм. С последно усилие той прегледа записките, отпи от студения чай, изгриза последния останал пълнозърнест сухар. Тогава от отсрещния край на магазина се чуха скърцащи стъпки.

— Клаудия, приключи ли вече? — попита той и вдигна поглед. — Откри ли нещо в Градския архив?

Но в полумрака до задната врата на антиквариата не стоеше Клаудия Родригес. Беше Аугуст Стриндберг.

Те седяха на пластмасови столове в подземното хранилище на Градския архив, на тридесет метра под земята, потънали дълбоко в мислите си, търсещи следа, стратегия. В помещението се чуваше единствено бръмченето на сървърите, върху кутиите от твърда пластмаса блещукаха светлозелени и оранжеви индикаторни лампички.

Накрая мълчанието беше нарушено от Маргарета Дювермарк.

— Да направим търсене за Мария Карлсон в списъците от гражданския регистър или от преброяването на населението от 1910 година е безсмислено, ще получим хиляди резултати. Но може би трябва да търсим не точно нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Детето на Мария Карлсон е родено преди 1917 година, това го знаем.

— Да — каза Клаудия, — има ли някакво значение?

— Може да има голямо значение. Между 1864 и 1917 година е било незаконно да родиш извънбрачно дете в Швеция, в много случаи дори наказуемо. Затова следите на нежеланите раждания често били прикривани. Дори по закон било забранено да се помага на жените, раждащи извънбрачни деца. Трябвало да се оправят сами, както могат. Това може и да улесни, и да затрудни търсенето ни.

Тя пое дълбоко въздух и констатира:

— Поне едно е сигурно. Ако убиецът на академиците е успял да намери този потомък на Хедин, значи е бил дяволски умел.

След това тя вдигна поглед към тавана и се опря с дългите си токчета в перваза на пода, изтърканите метални части изскърцаха леко, когато се залюля върху работния стол напред-назад с ритмични движения, но изведнъж спря. Клаудия вдигна глава и видя как угрижените бръчки около очите на Дювермарк бавно изчезнаха, нещо се появи в погледа на архиварката.

Очакване.

— Хрумна ти идея, нали?

— Членка съм на управителния съвет на Шведския съюз за родословни изследвания — отговори Маргарета Дювермарк замислено. — Ако председателят ни, Арне. Г. Клементсон, беше чул необоснованите ми предположения преди малко, щеше да ме изхвърли от Съюза като мръсно коте. Но нямаме избор. Разполагаме единствено с непълно име и приблизителна година. Освен това трябва да се съобразим и с фактора време, нали така?

Клаудия кимна.

— В най-лошия случай потомъкът на Хедин вече е покойник — констатира тя, — застрелян с PSG 90 или взривен с аерозолна бомба само преди няколко минути. Какво е твоето необосновано предположение?

— Трябва да открием къде е живял Свен Хедин през 1912 година.

Дювермарк включи най-близкия компютър и на екрана се появиха регистрационни полета за парола и потребителско име.

— В началото на двадесети век всички лични данни са били събрани в Регистъра „Рутеман“. По онова време Хедин, разбира се, често е пътувал — в Тибет, Сибир и бог знае къде. Но ако е имал постоянен адрес в Стокхолм, той ще фигурира в цифровия ни архив.

Тя влезе в базата с данни на Градския архив и написа пълното име на Хедин в полето за търсене на архива „Рутеман“.

Няколко секунди по-късно личните данни на прочутия авантюрист се появиха на екрана — данни, записани в тетрадките за регистрация на населението преди малко повече от век от чиновниците в Нормалм:

БРОЙ ПОПАДЕНИЯ: 1 от 8 >>>

Име: Свен Андерш Хедин

Титла: д.ф.

Рождени данни: 19.02.1865 г. (Клара), град Стокхолм

Семейно положение: неженен

Улица: „Нора Бласиехолмсхамнен“ 5Б

Сграда: „Бласиехолмен“ 40

Енория: Якоб

Регистрационно поделение и квартал: 07 (Нормалм)

— Ето го — живял е в Бласиехолмен.

Ларш Льовден гледаше объркано данните.

— Сега изобщо не схващам. Какво общо има старият адрес на Хедин с потомъка му, който живее през двадесет и първи век?

— Много, надявам се — отговори Маргарета Дювермарк, — иначе никога няма да намерим правилния човек. Това е единственият ни шанс.

Тя се завъртя бързо на стола.

— В началото на двадесети век — обясни тя — в Стокхолм е имало електрически трамваи и към шестдесет хиляди велосипеда. Хората били започнали да се придвижват за работа от единия до другия край на града. Един фабричен работник можел да живее в Сундбюберг и да работи в телефонния завод на „Д М. Ериксон“ във Васастан. Един пристанищен работник можел…

— Добре — прекъсна я Клаудия, — през двадесети век е имало много велосипеди и работници. Накъде биеш?

— Натам — продължи Дювермарк, — че фабричните работници можело да живеят в единия край на града, а да работят в другия. Същото се отнася за администраторите, докерите, надничарите от завода за безалкохолни напитки в Грьондал. В началото на двадесети век всички тези професионални групи започнали да пътуват на по-големи разстояния, за да отидат на работа. Но слугините не го правели, поне не толкова често. Ако Мария Карлсон е работила в Нормалм, има вероятност също да е живяла там. В такъв случай е принадлежала към някоя от енориите на Нормалм, а ако е родила дете около 1912 година, законно или незаконно, това раждане трябва да е вписано в техните църковни книги.

— Звучи логично — каза Клаудия и неохотно се усмихна.

Дювермарк отвърна едва-едва на усмивката и продължи разсъжденията си.

— Следователно Свен Хедин е живял на „Нора Бласиехолмсхамнен“. Днес Бласиехолмен е част от Стокхолмската катедрална енория, но в началото на двадесети век този район е бил разделен на три енории — Катедралната, „Клара“ и „Якоб“. Искам да разгледам по-подробно църковните книги на трите енории от 1912 година.

— Звучиш като вряла и кипяла следователка от отдел „Убийства“ — каза Льовден впечатлено.

— Аз съм архиварка, това е на практика същото.

Плотът на масата се разклати, когато тя се наведе над клавиатурата и много въодушевено започна да въвежда справочни кодове и ключови думи в SVAR — Базата с данни на шведските архиви, но очите й веднага се присвиха, щом започна да разглежда появилите се в сивото поле данни.

— Мамка му…

— Какво?

— Страхотни каръци сме. Но и страхотни късметлии.

— Какво искаш да кажеш?

Вместо да отговори, Дювермарк се изправи рязко и тръгна бързо към вратата.

— Елате!

Тя пак забърза през криволичещите коридори на Градския архив, стъпките на двамата полицаи отекваха на метър зад нея.

— Маргарета — изпъхтя Льовден, — за какво става въпрос?

Отговорът на Дювермарк проехтя между стените:

— Към осемдесет процента от църковните книги в цялата страна са сканирани и вече са достъпни в цифров вид. Мога да извадя тези материали на компютъра с натискането на един клавиш. Like this![86] — извика тя и щракна с пръсти.

— Но книгите, които искаш да разгледаш, още не са сканирани?

— Именно.

В асансьора тя отново използва картата си за достъп и кода за сигурност. Качиха се два етажа нагоре, след което излязоха от кабината и продължиха по нови коридори, нови лабиринти на петия етаж.

— А защо да сме късметлии? — попита Клаудия до нея.

— Защото микрофишовете с оригиналите се съхраняват тук…

Дювермарк спря до още една пожароустойчива врата. Най-горе в десния ъгъл на вратата имаше метална табелка с щамповани обозначения: М5—СПИСЪЦИ НА ЕНОР. // ЦЪРКОВНИ КН. // РЕГИСТРИ НА НАСЕЛ. Тя отвори оранжевата стоманена врата, влезе в помещението и запали осветлението на тавана, луминесцентните лампи премигаха няколко пъти, когато се включиха. Клаудия и Льовден се огледаха в осветеното архивно помещение — стотина сиви стелажа бяха наредени плътно един до друг в дълги редици, монтирани върху железни релси в бетонния под.

— Някъде тук — промърмори Дювермарк и се приближи до един стелаж на четвъртия ред.

Хвана ръчката и я завъртя по посока на часовниковата стрелка. Стелажът изскърца, когато започна да се плъзга по релсите.

— Върху тези стелажи са струпани петнадесет тона архивни материали — изпъхтя тя. — Следователно да преместиш такъв стелаж отговаря на това да носиш три възрастни слона. Понякога човек се чувства като Пипи Дългото чорапче, когато работи в Градския архив.

Със съвместни усилия преместиха останалите архивни стелажи и скоро се добраха до секцията, която беше обозначена като: ЦЪРКОВНИ АРХИВИ GVI:1 — РШ:70 // АШ:1 — AIVd: l // В1а:47 — FIL13. Между секциите А058 и А059 се беше получил тесен процеп, през който успяха да се проврат странично. Дювермарк вървеше по тесните пътеки между редиците и разглеждаше обозначенията за година, енория и серия, накрая спря до една секция в най-вътрешната част до бетонната стена. Там започна да търси между папки и класьори.

— През 50-те всички църковни книги в Швеция са били прехвърлени на микрофилми. По някое време през есента на 1985 година започнахме да пренасяме съдържанието им върху микрочипове. Да се надяваме, че документацията за ражданията, която търсим, е тук.

— Невъзможно ли е да се открие потомъкът на Хедин иначе?

— Не, не е невъзможно, но вместо тридесет минути, ще отнеме тридесет часа. Или тридесет дни. Само в държавните архиви има четиристотин километра документация.

— Въпросът е дали името на детето на Мария Карлсон фигурира в архива ви.

— Отговорът може да се намира тук — каза Дювермарк и извади една папка с прозрачни фишове във формат А6. — Това са книгите за ражданията и кръщенията на Катедралната енория от 1903 до 1926 година.

Тя продължи да търси между рафтовете и скоро намери още две папки, и двете с маркировка от гравираща машина в десния ъгъл.

ЕНОРИЯ „КЛАРА“ — КНИГИ ЗА РАЖДАНИЯ

И КРЪЩЕНИЯ 1909–1918—SE/SSA/0010/C I d/9

ЕНОРИЯ „ЯКОВ“ — КНИГИ ЗА РАЖДАНИЯ И КРЪЩЕНИЯ 1907–1915—SE/SSA/6609/C1/1

— Сега ще отидем в читалнята, там ще можем да разгледаме по-подробно фишовете.

Те си проправиха път между стелажите, излязоха от архива, отново взеха асансьора до най-долния етаж и притечаха до вратата от плексиглас в края на коридора. Тя зееше и когато влязоха, осветлението на тавана се включи автоматично.

— Заповядайте в читалнята на Хранилището за карти и чертежи.

В правоъгълната читалня имаше прикрепени за стените работни маси по протежение на двете по-дълги страни на помещението, а върху масите имаше десетина прожекционни апарата за микрофишове и един за микрофилми. Дювермарк седна до един от апаратите за микрофишове, натисна превключвателя, сложи трите папки на масата и започна да търси между тънките пластмасови фишове, които се съхраняваха вътре.

— Микрофишовете са като диапозитиви — обясни тя, — но вместо една-единствена снимка, могат да поберат цели църковни книги. Тоест става въпрос за стотици, може би хиляди страници, които са умалени и разположени върху тези пластмасови фишове.

Тя вдигна един от тях и го сложи внимателно върху четящото устройство на монитора — осветеният фиш веднага се проектира върху екрана, уголемен и ясен.

— Добре, започваме.

Маргарета Дювермарк започна да изучава методично книгите за раждания и кръщения на Катедралната енория, ден по ден, седмица по седмица. С опитни движения нагласяше ръчката на апарата, а погледът й не се отлепяше от екрана. Пред очите им се сменяха изтъркани листове и църковни документи, кръщелни имена и рождени дати. Свидетели на кръщения, родители, свещеници. Мъже и жени, живели в Стокхолм в началото на века, които тогава са били живи хора от плът и кръв. Сега бяха мъртви, останали бяха само имената и рождените им данни, преснимани върху микрофишове и съхранени в Градския архив, скрити в подземен лабиринт от бетонни хранилища и архивни стелажи, заключени зад половин дузина бронирани врати.

От двете страни на архиварката Клаудия и Льовден мълчаха като риби и се опитваха да схванат нещо от огромния текстови поток, който преминаваше пред очите им.

— Какво търсим всъщност? — попита Клаудия.

— Трудно е да се каже — отговори Дювермарк, — може би ще успеем да намерим името на Мария Карлсон или издайническа бележка, вписана от някой свещеник. Те често записвали клюки и необичайни обстоятелства в църковните си книги.

Тя разгледа подробно всички записи за раждания и кръщения в Катедралната енория от януари 1910 до май 1912 година. След това внимателно извади микрофиша и сложи следващия в четящото устройство. Така продължи да изучава записаните на ръка рождени данни, които се сменяха на монитора, бележка по бележка, раждане по раждане. Първо книгите на Катедралната енория, след това на енориите „Клара“ и „Якоб“. След четиридесет и пет минути Маргарета Дювермарк въздъхна от отчаяние и умора. Блещукалото в очите й очакване беше угаснало.

— Цялото ни търсене е основано на необосновани предположения. Никакви факти, нито пък потвърдени лични данни. Мария Карлсон може да е живеела до Руслагстул и затова да е принадлежала към енория „Юханес“. Или може би е живеела в работническия квартал до улица „Хурнсгатан“ и да е спадала към енория „Мария Магдалена“. Може да е живеела у Хедин, но да е произхождала от Даларна и да е била вписана в някоя енория в Мура или Силянснес. Годината на раждане на детето също не ни е известна. Може би е била 1912-а, но също може и 1911-а или 1910-а, или пък по-ранна. Освен това има още една възможност и тя би била най-лошата — раждането на Мария Карлсон да не е вписано в никоя църковна книга. Понякога ражданията на извънбрачни деца са били скривани, за да се избегнат правните последствия.

Льовден хвърли поглед към бръмчащия прожекционен апарат.

— Значи това е като да търсиш игла в купа сено.

— Още по-зле. Иглата поне е някъде в купата, но ние търсим човек, който може би никога не е фигурирал в шведските църковни книги.

Тя продължи да претърсва документацията за ражданията, но движенията й ставаха все по-вяли. Въртеше бавно ръчките за настройване, проследяваше трудните за разчитане ръкописни текстове с изморени очи. Но изведнъж спря да върти ръчките и се изправи толкова рязко, че столът падна на пода. Посочи с десния си показалец към екрана — към протрития, пресниман върху микрофилм църковен документ.

— Ето я… дъщерята!

На монитора пишеше с прилежен свещенически почерк:

— Хедвиг Мария Еушения…

Сърцето на Клаудия биеше силно в гръдния й кош, докато тя гледаше пълното име и рождени данни на момиченцето.

— A. N.?

— Ante Nuptialis — обясни Дювермарк, — c други думи, родена преди брака. Това е било по-изискано обозначение в църковните книги за незаконородените деца. Може да се каже, че е било вратичка в закона — както казах, според законите на Кралство Швеция е било забранено да имаш незаконородено дете. Но да родиш дете, преди да си сключил брак — Ante Nuptialis, било само греховно и осъдително.

Погледът на Клаудия беше втренчен в първото попълнено поле.

— Значи е родена на четвърти май, само десет дни преди смъртта на Стриндберг.

Ларш Льовден кимна, но в погледа му имаше колебание.

— Можем ли наистина да бъдем сигурни, че това е точната жена? Маргарета, самата ти каза, че в началото на двадесети век в Стокхолм е имало стотици на име Мария Карлсон. Тази може би е някоя от другите.

— Не, точната жена е. Погледни тук.

Дювермарк протегна ръка към екрана на прожекционния апарат и посочи към името на третия свидетел.

— Фани Фалкнер? — каза Льовден. — Коя, по дяволите, е тази?

— Тя е била последната любов на Стриндберг. Двамата си пишели редовно и често се срещали в апартамента му на „Дротнинггатан“ 85. Така трябва да е разбрал за историята с Хедин — от Фани Фалкнер.

— Добре — каза Клаудия въодушевено, — вече имаме трите най-важни данни: дата на раждане, енория и пълно кръщелно име. Тогава остава само да включим някой компютър и да потърсим в цифровите ви граждански регистри, нали? И там трябва да направим подробно търсене с всички информационни променливи, за да може тя да излезе дори ако се е омъжила и е сменила фамилията си или ако е пишела „Карлссон“ с две с-та.

Маргарета Дювермарк кимна впечатлена.

— Би могла да работиш като архивар.

— Аз съм следователка от Национално звено „Убийства“, това е на практика същото.

Те излязоха от читалнята и забързаха по дългите коридори на най-долния етаж на Градския архив.

— Сега би трябвало да намерим потомъка на Хедин — каза задъхано Льовден няколко метра зад тях. — Мамка му, сега вече трябва да успеем.

— Да — отговори Клаудия, — но може да изникне проблем. Хедвиг Карлсон може да е имала пет или шест деца, кой знае? А те може също да са имали много деца и още повече внуци. В такъв случай днес има стотици потомци на Хедин и не знаем кого от тях Фредрик Столте е избрал за своето отмъщение. Беше невъзможно да защитим осемнадесет членове на Шведската академия, как тогава ще успеем да защитим няколкостотин наследници на Хедин?

Токчетата на Маргарета Дювермарк отекнаха между бетонните стени, когато тримата влязоха в компютърната зала. Тя седна пред компютъра, влезе в цифровия архив и започна да си мърмори, докато търсеше между прозорците.

— Вероятно е мъртва, а тогава трябва да фигурира тук.

С две бързи движения тя натисна иконата РЕГИСТЪР НА СМЪРТНИТЕ СЛУЧАИ В ШВЕЦИЯ 5 и въведе данните от книгата за раждания и кръщения. За няколко секунди намери последната енория, в която беше вписана Хедвиг Карлсон.

— Починала е през 1947 година в енория Тебю.

— 1947-а? Значи е била на тридесет и пет.

Дювермарк влезе във вътрешната мрежа на Градския архив и започна да отваря засекретени прозорци, накрая влезе в A-IV-d: ЛИЧНИ ДОСИЕТА НА ПОКОЙНИЦИ И ОБЯВЕНИ ЗА ПОЧИНАЛИ. В полетата за търсене въведе пълното кръщелно име на Хедвиг Карлсон, датата на раждане и последната й вписана енория.

— В миналото всички лични данни бяха разпръснати из цялата страна, скрити в попълнени на ръка формуляри в хиляди църковни килери и енорийски домове. Можеше да отнеме седмици, понякога дори месеци, за да се съберат такива данни. Сега мога да ги изкарам на екрана си с натискането само на един клавиш.

Когато тя натиска Enter, на екрана веднага се появи сканиран списък — попълнени на машина букви във формуляр.

Лично досие — RSV 7190 (версия 1) — Досието обхваща

брой страници: 1

Име: Хедвиг Мария Еушения

Фамилия: Бюрман, по баща Карлсон

Пол: Ж

Дата на раждане и ЕГН: 1912-05-04-058

Занятие: продавачка

Гражданство: Швеция

Място на раждане: „Якоб“, област Стокхолм

Раждане: извънбрачно

Родители:

Баща: —

Майка: Екхолм, Мария Алберта Лувиса, по баща Карлсон

Брак:

Сключване: 23.10.1943 // Бюрман, Антон Манфред

Разтрогване: —

Деца:

Пол: Ж // 06.12.1947 // Бюрман, Рос-Мари Клара

Матилда / / Тебю, Стокхолм

Вписана (прехвърлена) в енорията (регистър на отписаните лица):

1: „Якоб“, Стокхолм

2: „Мария Магдалена“, Стокхолм / / 22.01.1931

3: Тебю, Стокхолм // 19.04.1943

Настъпване или обявяване на смъртта: 06.12.1947, Клиника по акушерство и гинекология на болница „Дандерюд“

Причина за смъртта: При раждане /—/ Cysta ovarii, retroflexio uteri gravidi[87]

— He е имала шест деца. Родила е едно и е починала при раждането.

Дювермарк хвана пак мишката, натисна два пъти иконата НАСЕЛЕНИЕ НА ШВЕЦИЯ 1990 и написа личните данни на Рос-Мари Бюрман — когато съобщението за резултатите се появи на екрана, тя удари шумно по масата с лявата си ръка.

— Мамка му, нула попадения! Значи личното й досие не е въведено в енорийския регистър.

— Какво означава това?

— Да се надяваме, че означава, че е починала преди 30 юни 1991 година. В противен случай цялото ни търсене е безсмислено.

Дювермарк натисна още веднъж РЕГИСТЪР НА СМЪРТНИТЕ СЛУЧАИ В ШВЕЦИЯ 5 и повтори търсенето, данните се появиха и тя си отдъхна с облекчение.

— А, ето, починала е в енория „Катарина“ през 1989 година

Архиварката отново влезе в системата с личните досиета на покойници и обявени за починали и когато въведе датата на смъртта на Рос-Мари Бюрман и последната й вписана енория, на екрана се появи същият формуляр:

Лично досие — CFJ 3901 XII.67 — Досието обхваща брой страници: 1

Име: Рос-Мари Кдара Матилда

Фамилия: Дорфман, по баща Бюрман

Пол: Ж

Дата на раждане и ЕГН: 1947-12-06-1389

Занятие: художничка, разни

Гражданство: Швеция

Място на раждане: Тебю, област Стокхолм

Раждане: в брак

Родители:

Баща: Бюрман, Антон Манфред

Майка: Бюрман, Хедвиг Мария Еушения, по баща Карлсон

Брак:

Сключване: 13.03.1972 // Дорфман, Тобиас Теодор

Разтрогване —

Деца:

Пол: М // 1972-09-22-1599 // Дорфман, Лео Валдемар //

Готсунда, Упсала

Вписана (прехвърлена) в енорията (регистър на неоткриваемите лица):

1: Тебю, Стх

2: Готсунда, Упсала // 05.08.1967

3: „Катарина“, Стокхолм / / 30.11.1972

Настъпване или обявяване на смъртта: 29.09.1989, болница „Сьодершюкхюсет“

Причина за смъртта: Хронично сърдечно заболяване /—/

Ruptura cordis [88]

Клаудия се втренчи в сиво-бялото поле е данните най-долу вляво на монитора с течни кристали, в което бяха показани децата на жената от личното досие, и от устата й се изтръгна един-единствен звук — шепот:

— Лео…

След това тя изхвърча от компютърната зала, чу виковете на Льовден зад гърба си, но не можа да различи думите. Пробяга криволичещите коридори на Градския архив, всяка нейна стъпка отекваше между бетонните стени. От задния си джоб извади мобилния телефон, който беше взела назаем от Георгиос Пападакис, но тук, на тридесет метра под земята, нямаше сигнал.

— Мамицата му!

Тя влетя като побесняла в асансьора, отвори рязко вратата и натисна бутоните на таблото, но за да използва асансьора, се нуждаеше от карта за достъп и код за сигурност. Изскочи от кабината и сви зад ъгъла, изкачи на бегом спираловидното стълбище етаж по етаж, по три стъпала наведнъж. Когато стигна до приземния етаж, дишаше тежко, потта се стичаше по челото й. Извади отново мобилния телефон и сега той проработи. Докато тичаше през тъмното преддверие, набра един номер, отвори входната врата и изскочи навън в ранната стокхолмска сутрин. В същия момент до ухото й прозвучаха първите сигнали на телефона.

— Вдигни, по дяволите. Вдигни…

След десетия сигнал тя пъхна телефона в задния си джоб и затича надолу по хълма към Кунгсхолмската църква и люляковия храст, където беше паркирана нейната „Хонда“.

25

С револвера в ръка Фредрик Столте закрачи бавно през антиквариата, дъските на пода скърцаха под лъснатите му до блясък ниски обувки, балтонът с двойно закопчаване се поклащаше леко на въздушното течение. На главата си носеше гарвановочерния цилиндър, леко килнат назад.

Това беше Стриндберг на средна възраст, мъж от 1890 година. Като пропътувал през времето, излязъл от Латинския квартал на Париж от края на XIX век. Лицето му бе изгубило младежкия си блясък, но посивелите коси и бръчките на старостта още не се бяха появили. Пъстро сините му очи просветваха изпод копринената периферия и наблюдаваха Лео Дорфман.

Лео стоеше само на няколко метра от него, свит между секцията за история и рафта за научна фантастика. Между двамата мъже стоеше почти изгорялата свещ, лицата им меняха цветовете си на светлината от пламъка, сенките им танцуваха по редиците с етажерки и купчините с книги. Пронизителното звънене ги накара да обърнат погледи към телефона върху капака на писалището. След третия сигнал Федрик Столте разтвори устни и ги навлажни с върха на езика си.

— Може би се обажда приятелката ти, Клаудия Родригес, която се опитва да се свърже с теб от Градския архив.

Щом Лео чу името на Клаудия, все едно го удари ток. Той кимна, парализиран от ужас.

— Може би…

Тъмнобежовият телефон от седемдесетте иззвъня още няколко пъти, остро и оглушително. Когато и последният сигнал утихна, Фредрик Столте заговори отново:

— Или може да е била жената на хазяина ти. Сигрид Евертс — онази, която се опитва да те изгони от антиквариата през всичките тези години.

Лео се вторачи в тъмната фигура на Стриндберг, която препречваше пътя му.

— К-как… как си научил толкова много за мен? Откъде знаеш тези… неща?

— Знам почти всичко за теб, а през последните денонощия следях двама ви с Клаудия Родригес с голям интерес. Разследването ви беше достойно за възхищение.

— Следил си ни?

Фредрик Столте кимна в полумрака.

— Два пъти посетихте Борсата. И двата бяхте в югозападната част на сградата. С други думи, били сте в секретния архив на Шведската академия, нали?

Лео кимна, неспособен да отговори.

— Снощи — продължи Фредрик Столте — дори направихте откритие. Намерихте механичната тайна врата — онази, която прадядо ми е конструирал преди близо сто години.

Докато говореше, върхът на показалеца му се плъзгаше напред-назад по запънатия спусък на револвера.

— Много от най-изтъкнатите писатели и професори в страната са били в този подземен архив. Всички членове на Шведската академия от 1914 година насам, когато архивът започва да се използва, са гледали малкия сребърен триъгълник в стената. Но никой не е успял да разреши загадката на Карл-Оскар. Освен теб.

Лео си пое дълбоко въздух и успя да проговори.

— Шюмендьо.

— Именно, Шюмендьо. Само с едно „м“, както го пишат Стриндберг и жителите на острова. Разбирам, че си разгадал и тази главоблъсканица, иначе варовиковата врата нямаше да се отвори.

Той направи няколко крачки между редиците с етажерки, приближаваше се все повече.

— След това намерихте пътя през подземните тунели на доминиканските монаси. Там долу успяхте да откриете тайната пещерна стая на братството. Е, имаше ли хора в нея?

Лео се поколеба за миг, стисна ръцете си в юмруци.

— Имаше трима души — каза той най-накрая.

— Наистина ли, и тримата? И какво направиха, когато с Клаудия Родригес прекрачихте прага на стаята ни? Тази, която никой външен човек не е виждал. Какво казаха баща ми и двамата му съмишленици, когато влязохте?

— Не казаха нищо, бяха изпили джобна бутилка с бял арсен. Бяха мъртви.

Няколко секунди Фредрик Столте остана напълно неподвижен, сякаш беше статуя на Стриндберг, изсечена от камък или излята от бронз. След това продължи да говори със същия тон на гласа като преди:

— От подземната стая отидохте в Йостермалм, нали? Паркирахте до църквата „Хедвиг Елеонора“, зад надгробния паметник на Карл фон Кардел, предполагам. След това се отправихте към апартамента ни. Там влязохте в моята стая. Кажи, златистите дърволази бяха ли живи?

— Да… живи бяха.

— Радвам се да го чуя. Не искам да им се случи нещо.

Ръцете на Лео трепереха от ужас и гняв.

— О-откъде… откъде знаеш всичко това? Откъде, по дяволите, знаеш кои места сме посещавали?

В гръдния кош на Фредрик Столте се надигна безгрижен смях.

— О, обяснението е съвсем просто. В лявата ти маратонка, в цепнатина между каучуковата подметка и стелката, има микрочип. С негова помощ можех да те следя неотлъчно през последните две денонощия.

— Това е… невъзможно. Кога, по дяволите, си успял да сложиш микрочип в обувката ми? Напълно невъзможно е!

Фредрик Столте отговори спокойно.

— Всичко се случи в една студена и снежна априлска нощ. Може би си я спомняш? Ти прекара нощта при една позната дама, а когато се върна в антиквариата на сутринта, някой беше разбил задната врата с щанга, тип кози крак, и беше откраднал една книга. Аз бях. През нощта влязох в магазина и сложих осем микрочипа в няколко от дрехите ти. Сложих и един в подметката на маратонките, с които си сега. Освен това взех екземпляр с автограф от автобиографията на Пати Смит „Просто деца“. Моля за извинение, не съм привърженик на кражбите. Но бях принуден да открадна нещо, за да може влизането с взлом да изглежда като истинско, нали? Няколко дни по-късно, когато ти беше зает с един клиент, влязох в антиквариата и оставих три стотачки на писалището. Това беше преди пет седмици.

Лео поклати глава, сянката му върху гърбовете на книгите потрепна.

— Т-това… е невъзможно, тогава убийствата на академиците не бяха започнали. Не си можел да знаеш, че ще се замеся в разследването.

— Не, не можех да го знам. Но съдбата въпреки това насочи стъпките ми към твоя антиквариат. И към теб.

— Съдбата? Какво… какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Фредрик Столте не отговори, а пристъпи още по-близо до Лео между етажерките.

— В стаята ми, на бюрото, трябва да сте намерили една ръчно написана бележка от май 1912 година. Разбира се, прочели сте я с голям интерес, а след това сте се разделили. Клаудия Родригес е отишла в Градския архив, за да търси информация за споменатата в бележката слугиня. А ти си дошъл тук, в антиквариата си, за да прочетеш за Свен Хедин, нали?

— … да.

— С други думи, знаете, че той е имал дъщеря — копеле, и че днес има неизвестен потомък на Свен Хедин.

Лео кимна мълчаливо.

— Но не знаете кой е той?

— Не.

— Нека тогава да ти помогна в търсенето. Родената през 1912 година дъщеря е била кръстена Хедвиг. Името звучи ли ти познато?

Лео поклати глава, върхът на езика му беше съвсем сух, докато се движеше в устата.

— Хедвиг е често срещано име.

— Да, така е. Но точно тази Хедвиг се е омъжила, приела е фамилията на съпруга си — Бюрман, и двамата са имали дете — дъщеря. При раждането в АТ клиниката на болница „Дандерюд“ възникнали сериозни усложнения, май медицинският термин е руптура на матката. Лекарят се опитал да спре вътрешния кръвоизлив с големи дози морфин, но положението по-скоро се влошило, отколкото да се подобри. Животът на Хедвиг не можел да бъде спасен, но новородената й дъщеря Рос-Мари оцеляла. Израснала в градчето Тебю североизточно от Стокхолм. Живеела там с баща си и новата му съпруга. На двадесет и една години започнала да учи журналистика в Университета на Упсала. Там се запознала с бъдещия си съпруг, културния журналист, поета и пътеписеца Т. Т. Дорфман, и им се родил син.

Когато Лео чу имената на покойните си родители, сякаш земята се разтвори под краката му. Той се хвана за рафта с лирика, за да не падне.

— 3-значи… значи аз съм потомъкът на Хедин?

Фредрик Столте кимна.

— Ти си правнукът на Свен Хедин. Единственият му жив наследник по права линия.

На устните на Фредрик Столте се появи усмивка.

— През последните дни много пъти се заигравах с една мисъл. А по-точно, че ти търсиш мен, а в същото време аз търся теб. Тази случайност, това съвпадение, щеше да бъде оценено по достойнство от Аугуст Стриндберг. Може би щеше да напише няколко реда за него в Окултния си дневник.

След това усмивката изчезна и ъгълчетата на устата му се върнаха в обичайното си положение.

— Сега двамата с теб най-накрая се намерихме.

Фредрик Столте вдигна револвера с решително движение, излъсканите му метални орнаменти проблеснаха в полумрака.

— Както разбираш, съм дошъл по особен въпрос.

— Ч-чакай…

— Много години чаках. Сега чакането свърши.

Той се прицели, нагласи показалеца си върху спусъка и каза с решителен глас:

— Часът на отмъщението настъпи, Свен Хедин.

Лео се втренчи в дулото на револвера, парализиран от ужас, и зачака оглушителния трясък на черния барут. Но се чу друг звук — звукът на счупено стъкло, и ръмжащ 750-кубиков двигател изпълни антиквариата, във всички посоки се разлетяха парченца стъкло и книги с меки корици, когато през витрината влетя мотоциклет „Хонда Шадоу“. Предното стъкло удари Фредрик Столте по лопатките и той беше запратен с мощен тласък към рафта с фентъзи романите. Десният му крак беше премазан от останалия без водач мотоциклет, въртящата се предна гума притисна черепа му и отлепи силиконовата отливка и грима от дясната половина на лицето му. Когато той вдигна глава, чертите му бяха оголени: наполовина Аугуст Стриндберг, наполовина Фредрик Столте. С огромно усилие успя да избута мотоциклета настрани. Изправи се окървавен, насочи погледа си и револвера към счупеното стъкло и улица „Бундегатан“, но там не се виждаше никой.

— П-п-покажете се!

Той тръгна през лабиринта от етажерки и купчини с книги, като се олюляваше, под обувките му скърцаха стъкълца и шумоляха изпокъсани стихосбирки. Погледът му обхождаше все още тъмното помещение разярен и уплашен — като наранен хищник, преследван ловец. Кръвта се стичаше по челото му, строшеният череп пращеше.

— Къде… сте?

Внезапно долови движение зад писалището, обърна се светкавично въпреки раните и стреля няколко пъти. Антиквариатът се изпълни с барутен дим и ехтящ тътен. После Фредрик Столте застина на място, напрегна слуха си да чуе падащо на пода човешко тяло, стон, звукът от капеща кръв, но в антиквариата цареше абсолютна тишина. Той продължи бавно между етажерките, запъна спусъка на револвера и изпъхтя:

— Не… можете… да… се… скриете…

Когато мина покрай секцията с класика, забеляза нещо между гърбовете на книгите — в пролуката между „Острова на съкровищата“ и „Доктор Джекил и господин Хайд“ се подаваше един „Зиг Зауер“. Фредрик Столте се хвърли настрани и стреля четири пъти към рафта, където бяха сложени романите на Робърт Луис Стивънсън. Оглушителните трясъци отекнаха в стените и в антиквариата отново се разнесе барутен дим. После пак всичко утихна, настана мъртвешка тишина. Фредрик Столте се свлече бавно на пода, притисна лявата си ръка към горната част на шията си, точно под челюстта, където гърлото му беше пронизано от куршум с калибър 9 х 19 мм от полуавтоматичен полицейски служебен пистолет. Той се задъхваше, мъчеше се да си поеме дъх, но гърлото му се пълнеше с кръв вместо с въздух. Тогава чу скърцане, приближаващи се решителни крачки зад рафта с класика и скоро пред него застана фигура. Той вдигна револвера с огромно усилие и го насочи към появилата си тъмнокоса жена. Но когато пръстът му се сви около спусъка, барабанът издаде кух звук.

— Вече стреля шест пъти, револверът „Ремингтън“ от 1860 година не побира повече патрони.

Клаудия се провря между етажерките и насочи служебното си оръжие към гръдния кош на Фредрик Столте, без да откъсва поглед от него. До нея куцукаше Лео, двамата бавно се приближаваха към простреляния мъж, към убиеца, когото издирваха от четири дълги денонощия. Фредрик Столте ги гледаше втренчено с трескав поглед, отвори бавно уста и успя да изговори няколко изречения с разкъсаното си гърло.

— П-п-приятели… Ще п-п-позволите ли да ви н-н-нарека така… У-учудени сте… виждам го в о-о-очите ви… Но аз г-г-гледам на вас като на свои приятели… въпреки че т-т-това… е п-п-първатани… с-с-среща…

Само толкова успяха да разберат. От устата на Столте излизаха пяна, съсиреци и неразбираеми думи. Лео повдигна внимателно главата му, сложи ленена възглавница между дъските и пукнатия череп.

Фредрик Столте продължи да говори, изрече запъхтяно последните си думи, изкашля ги и ги изплю. Неразличим шепот, удавени в кръв и жлъчен сок изречения. Клаудия и Лео бяха клекнали плътно до него сред стъкълца и преобърнати етажерки, опитваха се да чуят какво казва умиращият убиец на академиците. Но последните думи на Фредрик Столте бяха неразбираеми, неразчленими, само той знаеше значението им. Накрая той склопи клепачи зад маската на Стриндберг, мускулите изгубиха живеца си, а револверът се плъзна бавно от кървавите му пръсти.

Те гледаха мълчаливо мъртвия мъж, отдалеч се чуваха само сирените на приближаващи се полицейски коли. Миризмата на прах от дървени въглища и сяра изпълваше антиквариата, бели воали от барутен дим обгръщаха Лео и Клаудия.

— Лео, добре ли си?

— Така мисля.

Откъснати страници от книги е меки корици и сборници с лирика се рееха на въздушното течение, някои излетяха през счупената витрина, вятърът ги понесе и ги разпръсна из самотните улици на Сьодермалм.

Двадесет минути по-късно „Бундегатан“ се изпълни с полицейски автомобили и линейки, с напрегнати викове и звуци от радиостанции, със сини лампи, които осветяваха фасадите. По асфалта бяха разпръснати стъкълца, скъсани корици на книги и парченца пластмаса.

Лео седеше на носилка срещу антиквариата. Той се понамръщи, докато медицинската сестра почистваше раните на лактите и скулите му, дезинфекциращият спирт пареше върху кожата.

— Само драскотини са и няколко синини.

Той кимна и се загледа след медицинската сестра, докато тя се изгуби в суматохата. Погледът му се задържа върху антиквариата и счупената витрина. В ярката неонова светлина на помещението различи десетина души — криминалисти, цивилни полицаи, един съдебен лекар, Клаудия — движеха се бързо между купчини с книги и преобърнати етажерки. Повечето спираха при рафта с лирика — до тялото на Фредрик Столте, което се очертаваше под жълто велурено одеяло.

В западния край на улицата, зад синьо-белите ленти, се мяркаха журналисти, телевизионни репортери и фотографи, вече имаше тридесетина и прииждаха още. Протягаха напред цифровите си фотоапарати и диктофони, викаха на шведски, английски, немски, докато въпросите им отекваха без отговор между жилищните сгради.

Лео се подпря на носилката и се изправи, втренчи се в асфалта и забеляза протрит лист до бордюра. Вдигна го, опита се да разчете кратките строфи, но под мръсотията и следите от автомобилни гуми се различаваха само няколко отделни думи.

— Съжалявам, че ти съсипах антиквариата.

Той веднага вдигна глава и погледна към Клаудия с крива усмивка.

— Така или иначе трябваше да поразчистя.

Тя застана до него, марлята на лявата й ръка беше оцветена от кръв, ръждивочервена. Погледът й се насочи към беемвето, което стоеше паркирано на десетина метра разстояние, и чакащия на задната седалка Ларш Льовден — в лявата му ръка просветваше угарка, а димът се извиваше през отворената задна врата. Зад прозореца от страната на пътническото място тя долови силует — неподвижно очертание, което принадлежеше на директора на Национална служба „Полиция“.

— Трябва да тръгвам.

— Към полицейското управление ли?

— Да.

— Ще имаш ли проблеми? С Йеглерц?

— Не.

Той отметна бавно бретона от очите си, след което пусна листа и го остави да отлети към напукания сив асфалт.

— Клаудия…

Тя го погледна, изчака да продължи.

— Какво ще стане сега?

— Нямам представа.

— Искам да кажа…

— Ясно ми е какво искаш да кажеш, Лео. Не знам.

Те се погледаха. Между билата на покривите и комините се показа бледото утринно слънце и озари лицата им. Тя погали бузата на Лео. После забърза към чакащото беемве и се настани на задната седалка, затвори вратата, не се обърна, когато колата бавно изчезна надолу по улицата.