Убийства в Шведската академия

13

Гробището беше обгърнато от тъмнина. Над върховете на дърветата се подаваше църквата „Свети Йоан“ — бледозелен шпил на фона на нощното небе, огромният готически прозорец отразяваше лунната светлина. Тухлената фасада беше украсена с гранитни фигури, апостоли, статуетка на Христос, лица без тела, които се взираха в гробището. В тъмнината всички изглеждаха еднакви, ужасяващи и жадуващи за отмъщение.

Станислав Косински извади бутилката си с водка и се сгуши до старата камбанария до южната страна на църквата. Той често търсеше подслон тук през нощта, гробовете и историите за призраци не го плашеха. Гробището беше чудесно място за почивка за живи и мъртви, алкохолът и старите вестници щяха да топлят Станислав през нощните часове. Той поднесе бавно бутилката към напуканите си устни, усети как водката се разля по гърлото му и после се настани удобно до каменния зид.

В този момент до чугунения кръст в мемориалния парк се появиха две фигури. Те едва се виждаха зад дърветата, но намеренията им бяха очевидни, в пустинно тихата нощ Станислав чу, че споменават името му. С решителни стъпки те се приближиха до тревната площ от южната страна на църквата и камбанарията, погледите им се насочиха към него и ужасът го обзе. Потта изби по челото му, когато той се изправи и тръгна да се отдалечава в тъмнината, като се олюляваше, а нараненият му крак се влачеше по чакъла.

Когато се обърна, все още можеше да различи двете фигури, този път между паметниците на около четиридесет метра разстояние. Опита се да ги замери яростно с бутилката с водка, единственото му оръжие, но тя се счупи в надгробна плоча наблизо още преди да я беше хвърлил, а стъкълцата се забиха в свитата му ръка. С капеща от кокалчетата на пръстите му кръв той закуцука по улица „Давид Багарес гата“, покрай тъмни входове и самотния закрит паркинг. Когато се огледа, му се стори, че фигурите са изчезнали, погълнати от мрака, но не забави ход. С несигурни крачки продължи в стокхолмската нощ, мина покрай редица таксита и святкащи неонови надписи. Човешки гласове и приглушена танцова музика изпълваха улица „Биргер Ярлсгатан“ и прииждаха на талази от нощните клубове. На площад „Стюреплан“ фигурите отново се появиха — мъж и жена, които изникнаха отникъде като призраци и препречиха пътя му.

— Станислав — каза жената, — не се страхувай. Не ти мислим злото. Казвам се Клаудия и работя в полицията. Това е Лео. Искаме само да поговорим с теб.

Когато Лео му подаде няколко носни кърпички, Косински ги взе, все така нащрек, и ги уви бързо около разранените си ръце.

— Отдавна те търсим — каза Клаудия, — и тук, и в Сьодермалм. Една от управителките на Градската благотворителна мисия, май се казва Лоти, каза, че често се навърташ в района на църквата „Свети Йоан“. Така те намерихме.

Станислав дишаше тежко, а зачервеното му и подуто лице лъщеше от пот.

— Гробищата са хубави места — отговори той запъхтяно.

— Разбирам.

Клаудия пристъпи предпазливо към него и сложи ръката си върху неговата, която трепереше.

— Станислав, знаем какво си видял в парка „Берцелиус“. Можеш ли да разкажеш всичко, което си спомняш от онази нощ? Ще ни направиш ли тази услуга?

— Вече разказах всичко.

Тя извади две стотачки от задния си джоб и ги сложи в лявата му ръка.

— Разкажи още веднъж.

— Добре — каза Станислав и скри банкнотите в джоба на якето си. — Случи се много бързо, но видях всичко. Убиецът трябва да е чакал зад някое дърво. Или храст. Когато писателят дойде, той се приближи към него и каза: Часът на отмъщението настъпи, Карл Билт.

— Нищо повече ли не си казаха?

— Мисля, че не.

— Би ли познал гласа на убиеца, ако го чуеш отново?

— Може би. Не знам.

— Какво стана после?

— После той застреля писателя. С револвер. Тук, по средата на челото.

— Спомняш ли си нещо друго?

— Само едно — револверът на убиеца беше много стар. Моят дядо във Вроцлав имаше същия. А когато стреля, замириса на… siarka.

— Сяра?

— Да, сяра! Замириса на сяра и се вдигна дим. Много дим. Нищо повече не знам. След като убиецът стреля, той си тръгна — към площад „Нормалмсторг“.

— Как изглеждаше? Можеш ли да го опишеш?

— Имаше шапка.

— Шапка?

— Да. Голяма черна шапка.

— Спомняш ли си нещо друго за външността му? Имаше ли някакви отличителни белези?

Неоновите надписи и уличните лампи на „Стюреплан“ се отразиха в лицето на Станислав, когато той поклати глава, неувереността пролича ясно в погледа му.

— Имаше мустаци. Може би. Или брада. И мисля, че…

Изведнъж думите заседнаха в гърлото му, той се втренчи като омагьосан над рамото на Клаудия и посочи.

— Ето така изглежда! Така!

Тръгна по каменните плочи към книжарница „Хеденгрен“, като се олюляваше, и притисна дланите си към витрината. Зад осветеното стъкло имаше нови издания на „Червената стая“ и „Защитната реч на един луд“, биографии и антологии, публикувани по повод на стогодишнината. Книгите с твърди корици бяха натрупани на високи по един метър купчини, между които висеше уголемена снимка в цвят сепия на писателя, направена с неговия фотоапарат „Вундер“. Станислав посочи с ръка към стогодишния портрет.

— Ето така изглежда убиецът!

Лео се приближи и погледна снимката на прочутия писател.

— На Аугуст Стриндберг ли напомняше убиецът?

Станислав тръсна глава, а когато заговори, от устата му се разнесе отблъскващ дъх на хвойнова водка.

— Не напомняше. Той е убиецът.

Само половин час по-късно Ларш Льовден вървеше през парка „Крунуберг“ в среднощната тъмнина. Между пръстите му висеше горяща цигара „Голоаз“, небесносинята кутия се подаваше от джоба на ризата му. Той бавно поднесе угарката към устните си и дръпна. След това продължи на запад, спусна се по пустия хълм и се отправи към своето „БМВ Купе“, което стоеше паркирано пред денонощната фитнес зала на улица „Санкт Йорансгатан“. Когато мина покрай бъзовите храсти, от тъмнината прозвуча глас.

— Ти не пушиш, забрави ли?

Областният полицейски началник спря рязко и се обърна към потъналите в сянка храсти, от ъгълчетата на устата му се извиваше цигарен дим, когато прошепна:

— Клаудия?

Откъм бъзовите храсти се чу пращене и сред обсипаните с бели цветчета клони се появиха двама души. Умората в очите на Льовден изчезна на мига.

— Добре ли си?

— Да — отговори Клаудия, — но бях принудена да те намеря по този начин. Надявам се, че не сме те изплашили.

— Прекарах деня в компанията на Род Йеглерц, след него нищо не може да ме изплаши.

— Има ли нещо ново?

— Доста — отговори Льовден, — но нищо съществено. Криминалистите откриха още единадесет микрочипа, всичките скрити в обувки и рокли, собственост на…

— Гун-Брит Хьок?

— Откъде знаеш, по дяволите?

— Просто предположение — отговори тя с крива усмивка. След това махна с ръка наляво, към кльощавия мъж до себе си.

— Това е Лео Дорфман.

— Старият приятел на Клаудия? Антикварният търговец?

— Да, точно така. Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен.

Льовден пое протегнатата ръка на Лео и пак се обърна към Клаудия.

— Звънях ти няколко пъти през деня, но не отговори. Какви ги вършихте?

Тя излезе бавно от храстите, на светлината от уличните лампи Льовден видя блясъка в тъмнокафявите й очи.

— Какви ги вършихме ли? Е, ще разбереш.

14

В заседателната зала цареше тишина. Всички от разследващата група присъстваха и погледите им, изморени и удивени, бяха насочени към областния полицейски началник, който току-що беше разказал за срещата си с Клаудия Родригес и Лео Дорфман.

До прозоречната ниша, на няколко метра встрани, стоеше Род Йеглерц, загледан в тъмните нощни улици на столицата. Невъзможно беше да се прочетат мислите на директора на Национална служба „Полиция“. Накрая мълчанието беше нарушено от Лена Бувин, началничката на Националната оперативна група.

— Това е пълно безумие. Убиецът застрелва онези членове на Академията, или по-точно номерата на столовете, които не са искали да дадат Нобеловата награда на Аугуст Стриндберг през 1911 година? Правилно ли съм разбрала?

— Да — отговори Ларш Льовден. — Убийствата явно са акт на отмъщение — за една неприсъдена Нобелова награда.

— И всичко сочи, че извършителят е бил предрешен като Аугуст Стриндберг?

— Точно така.

— Клаудия имаше право — каза Биргер Шьолин. — Трябва ни експерт по литература.

Думите му останаха да висят във въздуха неоспорени. След малко Льовден продължи:

— Тазвечерните разкрития дават отговор на много въпроси. Например знаем защо убиецът е решил да пожали Беатрис Елмстен.

Представителят на Службата за охрана Клаес Рутман кимна.

— Значи тя седи на стол, чийто представител е гласувал „за“ това Стриндберг да бъде номиниран за Нобеловата награда през 1911 година?

— Именно. Знаем точно какво е искал да каже Сикстен Йерпе с последните си думи: Винаги съм те презирал, проклет самодоволен мръсник такъв. Не е говорил на литературен критик от „Дагенс Нюхетер“ или на някой гръмогласен съсед от блока си. Говорил е на най-великия писател на Швеция за всички времена.

— Изглежда, че Сикстен Йерпе е бил на друго мнение.

По устните на Льовден премина усмивка:

— Лео Дорфман разказа една интересна случка от края на осемдесетте. Тогава е била учредена наградата „Аугуст“ и във връзка с нея Йерпе публикувал широко обсъждана статия в „Експресен“. Писал, че Аугуст Стриндберг бил позорно петно в шведската литература, и призовал читателите да използват книгите му по правилното им предназначение — за подпалки и тоалетна хартия. Освен това предложил новото отличие да бъде наречено „Селма“, а не, Аугуст“ — на името на Селма Лагерльоф.

Облегалката на пластмасовия стол изскърца, когато Льовден се облегна.

— Всички действия на убиеца сега изглеждат като миниатюрни парченца от огромен пъзел.

— Да — каза Биргер Шьолин, — човек веднага се сеща за датата.

— Датата ли?

— Хюберт Рюдквист беше застрелян на 14 май 2012 година, нали? Това е точно сто години след смъртта на Аугуст Стриндберг. Освен това убийството беше извършено на няколко крачки от салона на „Бернс“, където същата вечер са отбелязали стогодишнината от кончината му, едва ли става въпрос за случайности.

Франк Ларшон кимна в знак на съгласие.

— А използваният от убиеца револвер с черен барут е „Ремингтън Ню Модел Арми“, вероятно произведен през 60-те години на деветнадесети век в Илиън на Източното крайбрежие на САЩ. Установиха го криминалистите ни в Линшьопинг. Стриндберг е роден през 1849 година, ако не ми изневеряват старите знания от училище. Следователно той е представител на същата епоха като оръжието на убийството, това също едва ли е случайност.

Клаес Рутман изсумтя.

— Убиецът се облича като Стриндберг, говори като Стриндберг, използва револвер с черен барут от деветнадесети век. Дявол да го вземе, все едно самият Аугуст Стриндберг е излязъл от гроба, за да отмъсти.

Род Йеглерц продължаваше да стои до тъмния прозорец, сега погледна към останалите с прословутите си сребристосини очи, които никога не мигаха. Когато вдигна дясната си ръка, всички в стаята веднага замълчаха.

— Стоим на кръстопът. Трябва да вземем решение, и то сега. Да разкрием ли тази информация пред обществеността?

За кратко въпросът остана без отговор, но след това Клаес Рутман поклати глава.

— Недостатъците на този вариант са очевидни. В момента убиецът не знае, че сме запознати с мотива и дегизировката му. За първи път сме една крачка пред този мръсник, знаем нещо, което той не знае.

— Може би — каза Лена Бувин, — но все някой в тази държава трябва да знае за увлечението на убиеца по Стриндберг. Все някой трябва да го е виждал с мустаци като на Стриндберг или да го е чул как говори с озлобление за Нобеловата награда, която Стриндберг така и не е получил. Затова смятам, че трябва да оповестим информацията, с която разполагаме.

— Съгласен съм — каза Льовден, — предимствата надделяват над недостатъците. Трябва да дадем пресконференция колкото е възможно по-скоро, и да съобщим всичко, което знаем.

— Въпросът е как да съобщим.

Всички погледи в стаята се насочиха към Биргер Шьолин.

— Какво искаш да кажеш?

— През последните месеци наляво и надясно се организират мероприятия в чест на Стриндберг. Стогодишнината беше отбелязана в цялата страна, а и в чужбина. Във вестниците и телевизионните програми видяхме купища снимки на Стриндберг. Театри в цялата страна поставиха „Госпожица Юлия“, „Бащата“ и всички останали пиеси. Бьорие Алстет изигра остарелия Стриндберг в „Драматен“. Шанти Рони играе младия Стриндберг в „Стадстеатерн“, самият аз гледах премиерата преди няколко дни. Най-известните му романи бяха издадени наново с различни негови портрети на кориците. Има черно-бели снимки и цветни портрети. Понякога виждаме Стриндберг като младеж с едва наболи мустаци, друг път като сбръчкан старец с рунтави вежди. С две думи, има стотици изображения на Стриндберг. Трябва да създадем наш собствен портрет.

Фрида Сетерлунд се наведе над заседателната маса.

— Тук в полицейското управление има специалист, който може да конструира дигитални портрети. Казва се Андерш Фредин. Използва компютърна програма, която се казва Е-ФИТ. Ако някой може да създаде вярно изображение, това е той.

Льовден попипа небесносинята си кутия „Голоаз“.

— Фредин трябва да разговаря със Станислав Косински и да получи подробно описание. След това ще може да създаде портрет на убиеца в образа на Стриндберг — чисто и просто нещо като фоторобот.

Повечето около масата кимнаха одобрително, но Клаес Рутман сбърчи чело.

— Имаме лош опит с фотороботите. Мъжа от Хага[47], убийството на Палме, Лазерния човек — в тези случаи фотороботите по-скоро затрудниха работата по разследването, вместо да помогнат.

Изведнъж Род Йеглерц се втурна към масата и така удари с юмрук по нея, че кафето се разплиска в чашите.

— Доведете специалиста по Е-ФИТ и онзи полски бездомник и не се помайвайте. Утре сутринта искам да дам пресконференция, на която да оповестим всичко. Тогава фотороботът трябва да бъде готов.

Той втренчи поглед в насядалите около масата и изсъска:

— Този мръсник трябва да е оставил някаква следа.

Микаела Далстрьом, специалистката по поведенческа психология, намести яката на пуловера си с надпис „Систърс ъф Мърси“, неуверена и непривикнала към такива ситуации. За първи път на тазвечерната среща тя отвори уста, заговори толкова тихо, че всички трябваше да се наведат напред, за да чуят монотонния й глас.

— Сигурно е оставил — каза тя. — Следа, искам да кажа. Създава впечатление за типична личност със CWS.

— CWS?

— Celebrity Worship Syndrome[48]. В психиатрията се говори за личности със CWS предимно в поп културата и света на спорта. Обикновено става въпрос за хора, чието обожествяване на някоя рок звезда или футболист, например Мадона или Дейвид Бекъм, е придобило екстремни форми на изразяване. Убиецът на академиците наистина отговаря на тази диагноза.

С предпазливо движение Микаела намести черните си очила и леко повиши глас:

— Световната история е пълна с личности със CWS, извършили актове на насилие в името на идолите си. Джон Хинкли-младши е класически пример, който често се използва в съдебната психиатрия. Хинкли се възхищаваше на актрисата Джоди Фостър и през 1981 година стреля по Роналд Рейгън, за да я впечатли. Друг добре познат случай е…

— Добре, схванахме — прекъсна я Ролф Хедлунд, — тези типове със CWS са смъртоносно опасни луди. Освен това имат кофти вкус за филми. Но как това ще повлияе на разследването ни? Имаш ли нещо предвид с тъпите си психологически врели-некипели?

Бузите на Микаела Далстрьом пламнаха, тя отново намести рамките на очилата си и си пое дълбоко въздух, преди да отговори:

— Убиецът планира тези престъпления от поне пет години, но увлечението му по Стриндберг трябва да е започнало значително по-рано. В групата за психологическо профилиране преценихме, че е на средна възраст, може би от четиридесет до четиридесет и пет годишен. Затова има основания да се допусне, че през по-голямата част от зрялата си възраст е имал много специално отношение към Стриндберг, а личностите със CWS не правят нищо половинчато. Целият им живот се върти около идолите им. Чисто и просто са крайни екстремисти.

Микаела не изпускаше Ролф Хедлунд от поглед, убедеността в гласа й нарастваше с всяка следваща дума.

— Може би убиецът на академиците знае наизуст „Жителите на остров Хемсьо“. Може би гардеробът му е пълен с костюми като на Стриндберг и изкуствени мустаци. Може би се е сбил с някой съсед, който не харесва „Червената стая“. Може би си е татуирал известни цитати от Стриндберг по цялото тяло. Това, което описвам в момента, вероятно е ежедневието на убиеца, неговата действителност, а такъв човек трябва да е привлякъл нечие внимание през годините. Ни най-малко не би ме учудило, ако получим цяла камара отлични идеи веднага след утрешната пресконференция.

Микаела се облегна на стола и се втренчи в криминалния инспектор в другия край на масата.

— Това, Ролф, имам предвид с моите врели-некипели.

Род Йеглерц погледна младата психоложка с нещо като усмивка.

— Добре — каза той, — през следващите няколко часа имаме две основни задачи. Първата е да изготвим фоторобот и да оповестим цялата свързана със случая информация на пресконференцията утре. Другата е да преразгледаме личната охрана на всички членове на Академията, но особено на двамата, които са в списъка на убиеца. С други думи, Гун-Брит Хьок и Вилгот Елмандер — тяхната сигурност е най-високият ни приоритет.

След това той се обърна към началника на звеното за лична охрана на Службата за охрана.

— Клаес, свържи се незабавно с КЗ в Карлсборг и френската служба за охрана. Информирай ги за настоящата ситуация, погрижи се да бъдат направени всички необходими корекции.

Рутман кимна веднага.

— Разбира се, не мога да говоря от името на френските ни колеги, но що се отнася до Вилгот Елмандер, мога само да констатирам, че дори и в момента получава най-добрата възможна лична охрана. Военната база КЗ е заобиколена от ограда с бодлива тел, а в района се намират двете главни групи от звено „Лична охрана“, околността се наблюдава от патрули от полицейското управление на Вестра Йоталанд и област Йоншьопинг. Денонощно има кучета, обучени да откриват взривни вещества и да проследяват. Освен това сме поставили система за идентификация по пръстови отпечатъци, термокамери и четиридесетина детектора за движение, които се активират нощем.

Рутман разпери ръце, по лицето му се разстла доволна усмивка.

— Напълно невъзможно е убиецът да…

Род Йеглерц се спусна към него и го хвана за ръката.

— Слушай ме, и то дяволски внимателно. Този мръсник уби седем души под носа ни. Успя да се измъкне, въпреки че всички полицаи в страната го гонят, играе си на котка и мишка с нас. Ако успее да застреля още членове на Академията, това разследване и всички ние в тази стая ще бъдем запомнени като най-големия провал в европейската криминална история.

Той бавно отпусна хватката си около ръката на началника на Службата за охрана.

— Веднага удвои броя на постовите и да не съм те видял повече с това доволно изражение, докато убиецът не бъде тикнат в затвор с подсилена охрана или не получи куршум в челото, разбрано ли е?

Клаес Рутман кимна и Свене поглед към плота на масата като смъмрен ученик.

— Добре, сега всички знаят какво трябва да правят — завърши Йеглерц и се върна до прозореца.

Отново погледна навън към спящата столица. Долу пред полицейското управление се виждаха няколко репортери от вестници, бяха изчакали там в търсене на сензационно заглавие. След няколко часа желанието им щеше да се изпълни.

Внезапно Ларш Льовден се прокашля и стана, погледна към директора на Национална служба „Полиция“.

— Разкритията от тази нощ са най-големият ни пробив в разследването — единственият ни пробив, а тази, която изрови информацията, беше Клаудия заедно с Лео Дорфман, експерта по литература. Всичко това е тяхна заслуга.

Йеглерц веднага кимна.

— Сбърках за Родригес. Тя наистина има глава на раменете си, трябва да го призная.

— Род, трябва отново да ги включим в разследването. Притежават единствена по рода си специализирана компетентност, която ни е нужна. Какво ще кажеш, да им се обадя ли и да ги помоля да дойдат?

— Не.

Йеглерц се обърна към Ролф Хедлунд и обясни със спокоен глас:

— Дорфман се е представил за полицай в Борсата. А Родригес е продължила да работи самостоятелно по случая въпреки изричната забрана. Те застрашават цялото разследване. Затова ни остава само едно.

Той отново се вгледа в нощната тъмнина.

— Трябва да задържим и двамата, и то незабавно.

15

Светлината от уличните лампи проникваше между гърбовете на книгите — тънки светлинни ивици върху най-значимите произведения от жанра на ужасите на X. Ф. Лъвкрафт. Там отзад, на пода, стоеше самотна свещ и осветяваше малко пространство в тъмния антиквариат.

Клаудия беше изритала кубинките от краката си и седеше на протрития дюшек между редиците с етажерки, облегната на Г-образната препълнена секция за научна фантастика. Босите й крака бяха подпрени върху купчина стари списания „Ню Йоркър“.

До нея седеше Лео. Разбъркваше старателно течността в чайника, гледаше стария часовник от 70-те на стената и следеше движението на секундната стрелка по циферблата.

— Нито прекалено кратко, нита прекалено дълго. Листенцата чай трябва да се запарват точно три минути и петнадесет секунди.

— Три минути и петнадесет секунди?

Той отговори сериозно, без да изпуска секундната стрелка от погледа си:

— Да, доказано е научно. А аз налучках точния момент след много опити.

Когато стрелката стигна до правилната позиция, той напълни чашите с димящ билков чай, едната подаде на Клаудия, а другата вдигна сам.

— Наздраве.

— Наздраве, Лео, и честито. Днешното ти постижение вероятно е най-важното в шведската криминална история, не е зле за антикварен търговец.

Двамата чукнаха със звън чашите си и отпиха от горещия руски чай.

— Бива си го, а?

— Става. Може би нямаше да е лошо да го оставим да се запари още няколко секунди.

Той отвърна само с крива усмивка и погледна към пламъка на свещта, който потрепваше в полумрака.

— Е, какво ще направи полицията сега? Ще съобщят ли на обществеността за дегизировката на убиеца като Стриндберг?

— Предполагам, че Йеглерц ще свика пресконференция утре сутринта — тогава сигурно ще оповести всичко.

— А какво ще стане после? Мислиш ли, че ще заловят убиеца?

— Нямам представа, този убиец не прилича на никой друг. Планирал е всичко до най-малката подробност.

Тя сви рамене и пак отпи от димящия чай.

— Всички полицаи в страната са ангажирани с този случай. Също и френската служба за сигурност и Интерпол, но въпреки това дори не сме се доближили до…

Изведнъж Лео поклати глава, очите му проблеснаха в тъмнината.

— Какво? Какво има?

— Нищо, нищо — отговори той, — просто ми хрумна колко странно е всичко. Аз, антикварен търговец без пукната пара, участвам в мащабно разследване на убийства.

Бретонът му се разлюля напред-назад, когато поклати глава.

— Обикновено си седя тук в антиквариата по цял ден, пия чай и чета книги. Понякога влиза някой клиент, ако имам късмет, а ако наистина ми провърви, дори купува нещо. Може би два-три изтъркани романа на Джон Фаулс по петнадесет крони парчето. Най-вълнуващото, което може да се случи, е Брюнолфсон, редовният ми клиент, да открие някоя смешна правописна грешка в Националната енциклопедия.

— Звучи като доста приятно съществуване.

— Харесва ми тук, спокойно и уютно е. Но само си помисли, днес тършувахме в тайния архив на Шведската академия. Промъкнахме се в гробище след полунощ, проследихме очевидец и разрешавахме загадки за убийства. Чувствам се като главния герой в криминале от Реймънд Чандлър.

— Лео, това е разследване на убийства, а не някакво идиотско криминале от секцията ти с меки корици.

Етажерката се разклати, когато Клаудия се облегна. Тъмнината я обгърна, но ядосаният й поглед се виждаше ясно в светлината на свещта.

— Не трябваше да те въвличам в това. Не трябваше да…

В този момент някой потропа силно по прозореца, отвън се чуха шумни викове, а из антиквариата зашариха заслепяващи светлини. Клаудия обърна поглед към препречената с решетка входна врата и видя фигурата на Ролф Хедлунд, която се беше появила в нощния мрак. Зад него се забелязваха няколко униформени полицаи с прожектори и щанги тип кози крак, един от тях беше сложил ръка на полуавтоматичното си служебно оръжие. Изведнъж гласът на Хедлунд отекна между тъмносивите фасади на улица „Бундегатан“.

— Родригес, знаеш защо сме дошли! Отвори проклетата врата, иначе ще я разбием!

Клаудия се изправи бавно, дъските на пода изскърцаха под босите й крака, когато се приближи до залостената входна врата. Скоро те стояха плътно един до друг — Хедлунд и тя, разделяха ги само прозорецът на вратата и ръждясалата желязна решетка. Зад тънкото стъкло по лицето на Хедлунд се разля подигравателна усмивка.

— Родригес, всичко свърши. Знаеш какво те чака.

Тя не можеше да чуе думите му, но разбра всичко. Той извади белезници и удари с тях по решетката, в нощта се разнесе дрънченето на желязо.

— Родригес, сама ли ще си ги сложиш, или аз да го направя?

Тя бързо преброи тъмните силуети, които се криеха от другата страна на витрината, разгледа оръжията на полицаите, колите — специално оборудван микробус и патрулна кола „Форд Мондео“. После се върна при секцията за научна фантастика, обу си кубинките и духна свещта.

— Лео — прошепна тя. — Трябва да вземем решение. Веднага.

— Мисля, че вече сме го взели, нали?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Добре…

След това хвана ръката на Лео и двамата се втурнаха през антиквариата, изскочиха навън през задната врата и прекосиха тъмния като в катран вътрешен двор, притичаха покрай контейнерите за боклук и навеса за велосипеди. Откъм улица „Бундегатан“ чуваха ругатните на Хедлунд, бързи стъпки и рязко потеглящи автомобили в пролетната нощ.

— Лео, изключи си мобилния телефон и извади батерията! Иначе могат да ни проследят.

Двамата изтичаха към отсрещния край на двора, отвориха вратата и излязоха на „Сконегатан“, само на няколко метра стоеше паркиран мотоциклетът. Скочиха на кожената седалка и Клаудия запали двигателя, потеглиха с тътен на изток, през пустите улици на Сьодермалм. Когато подминаха площад „Нюториет“, полицейските автомобили се появиха на петдесетина метра от тях, най-напред сребристият „Форд“, а точно след него микробусът. Шумът на двигателя отекваше в ушите на Лео, а вятърът брулеше лицето му, но той все пак успя да долови вика на Клаудия.

— Дръж се! Колкото можеш по-здраво!

Гумите изсвистяха върху асфалта, когато тя заобиколи площада. Зави по улица „Реншернас гата“ и се провря на зигзаг между няколко таксита, свърна по „Лила Мейтенс гренд“ в парка „Витаберг“. Тогава Лео заби пръсти в ръката й и изкрещя, за да надвика шума от двигателя.

— Луда ли си? Ако се заврем тук, няма да можем да излезем!

Тя не му отговори, а ускори и профуча покрай старинната сграда, заизкачва се по склона към църквата „София“, която се издигаше на фона на нощното небе. С бясна скорост те преминаха покрай църковната порта и продължиха към северозападната част на парка и обявените за паметници на културата дървени сгради, където бяха живели най-бедните жители на Стокхолм в края на XIX век. Аугуст Стриндберг беше описал бедняшкия квартал около улица „Бергспренгаргренд“ в Червената стая“, сега Клаудия и Лео летяха по същите улички, сто и четиридесет години по-късно.

Изведнъж гласът на Лео отекна в нощта.

— Това е улица без изход!

— Знам!

Тя наби рязко спирачки и чакълът се разлетя във всички посоки. На около половин метър зад стоманената ограда скалите се спускаха към улица „Реншернас гата“. Сребристият патрулен автомобил се приближаваше с пълна скорост, а зад люляковите храсти се подаде бялата каросерия на микробуса.

— Дръж се — извика Клаудия, — ще ни пораздруса!

След това тя се спусна с мотоциклета по дървените стълби — по високите десет сантиметра стъпала. Стълбището се извиваше по западния и северния склон на хълма, тясно и стръмно, и на един завой Клаудия бе принудена да строши перилата с ритници, за да успеят да минат.

Лео се беше вкопчил в кожената седалка с дясната си ръка, а с лявата беше обгърнал талията на Клаудия. Зад себе си чуваше стъпки и силни викове, а когато се обърна, видя двама полицаи от специалните части в горната част на стълбището. Те се приближаваха бързо, скоро се оказаха само на няколко метра разстояние, но когато мотоциклетът стигна до последното стъпало, Клаудия завъртя ръчката за газта и двамата се понесоха с пълна скорост по улица „Реншернас гата“. Съвсем скоро специалните части и паркът „3итаберг“ изчезнаха зад тях, над билата на покривите се подаваше само шпилът на църквата, когато продължиха през криволичещите улички на града, на север, на изток, на северозапад. На кръстовището тип детелина на Слусен свиха по улица „Хурнсгатан“ и навлязоха в тунела на магистралата „Сьодерледен“, с жълтеникавата му светлина, в посока към лабиринта от тунели на „Сьодра ленкен“. След няколко минути се намираха на магистрала Е4 и се движеха в югозападна посока със 160 км/час.

Нощта беше все така тъмна, но първите слънчеви лъчи си проправяха път между блоковете в Бутшюрка, а небето се оцветяваше в пурпурен нюанс. Скоро забавиха и спряха до шестетажна сграда в центъра на Албю. Клаудия извади връзка ключове от раницата си и отключи масивната врата на мазето. Прекара бързо мотоциклета по стоманената рампа и го паркира в гаражна клетка, пълна с детски колички, кашони и развалена аудиотехника. После махна с ръка към изтъркана сива желязна врата.

— Оттук.

Двамата се качиха по тясното стълбище, между бетонните стени ухаеше на пури и ирански плосък хляб. На петия етаж Клаудия спря до една бежова стоманена врата и натисна два пъти звънеца. От вътрешността на апартамента веднага се чуха стъпки и вратата се отвори. На прага се появи мъж с причудлива външност, носеше само протрити плъстени чехли и боксерки в цветовете на гръцкото знаме.

Георгиос Пападакис се втренчи сънено и ужасено в тях.

— Клаудия… какво се е случило? Нещо се е оплескало, това ми е ясно.

Тя стисна огромната му ръка.

— Оплескало ли? Да, може да се каже.

Когато Лео отвори очи, беше принуден да замижи. Вдигна ръка, за да се защити от сутрешното слънце, което блестеше през прозореца и осветяваше дивана, на който беше прекарал нощта. Зад затворената кухненска врата чу Клаудия и Георгиос. Говореха с приглушени гласове, но въпреки това долови думите „негодници“ и „Йеглерц“.

Дневната, в която се намираше, беше претъпкана с грамофонни плочи с гръцка музика, саксии и боксови принадлежности. На стената висяха шест чифта боксови ръкавици, върху една изтъркана лява ръкавица имаше автограф от Ингемар Юхансон — черни мастилени черти върху напуканата кожа.

Внезапно кухненската врата се отвори и Клаудия и Георгиос влязоха в стаята.

— Добро утро — каза Клаудия и се настани на широката странична облегалка на дивана.

Георгиос все още беше обут с боксерки и чехли, но сега си беше сложил и син мрежест потник. Щом видя, че Лео се е събудил, отиде и го прегърна възхитено.

— Аха, поспаланкото е буден. Най-накрая! Добре ли спа, приятелю?

Лео кимна, сдържа се да не изскимти в силната прегръдка на Георгиос.

— Да, благодаря… страхотно — успя да изрече.

— Чудесно, чудесно. Клаудия ми разказа всичко. Ама че нощ сте прекарали, а?

— Така си е.

Без да сваля поглед от Лео, Георгиос седна на един от фотьойлите.

— Значи се интересуваш от бокс?

— Е, не чак толкова. Но съм чел „The Fight“[49] от Норман Мейлър, там се разказва за мача за титлата между Мохамед Али и Джордж Форман в Конго през 1974 година.

— The Rumble in the Jungle![50] Може би най-добрият боксов мач на всички времена. Какво мислиш за серията от пет удара на Али в осмия рунд?

— Не съм гледал мача, само съм чел за него.

Георгиос се изправи леко удивен и свали една видеокасета от най-горния рафт на секцията.

— Боксът се гледа, не се чете за него. След закуска ще гледаме мача заедно, нали?

— Добре, супер.

— Нали разбираш, да четеш за бокс е като да се боксираш срещу книга.

По лицето на Георгиос засия усмивка.

— Нали чуваш, аз съм философ. Всички големи философи са били гърци, сигурно знаеш? Сократ, Платон, Аристотел.

— Хераклит, Питагор — продължи Лео.

Георгиос се взря в него със свъсени вежди и съсредоточен поглед, сякаш току-що бяха започнали да се боксират помежду си.

— Добре, момче, ако смяташ, че знаеш повече гръцки философи от мен, ще трябва да размислиш.

Той се настани във фотьойла, изпука кокалчетата си и започна да изрежда:

— Архимед, Софокъл… Зенон.

Лео прие предизвикателството и продължи в бързо темпо:

— Демокрит, Анаксимен, Епикур, Есхил, Евклид.

Георгиос почеса небръснатите си бузи с угрижено изражение. Отначало изглеждаше, че е победен, нокаутиран, но изведнъж избухна триумфално:

— Амалтея!

— Амалтея ли? Този не го знам.

— Тази — поясни Георгиос. — Това беше баба ми. Много мъдра жена!

Той потупа мощно Лео по гърба и сърдечният му смях изпълни дневната. Клаудия не можа да сдържи усмивката си.

— Браво, Георгиос, спечели този мач. А сега можеш ли да ни приготвиш малко закуска? Умираме от глад, а ти правиш най-вкусните бъркани яйца в цяла Бутшюрка.

— Най-вкусните в цяла Швеция — поправи я той.

После се обърна въодушевено към Лео като дете, което се е запознало с ново, интересно другарче за игра.

— Сега ще опиташ бъркани яйца, каквито не си подозирал, че съществуват. Черни маслини, пресен босилек, чесън, запържен в зехтин, и не на последно място: сирене фета. Истинско сирене фета! Не от тези, които можеш да си купиш от „Ика“. Това е от моя приятел, Сакис. Той има гръцки магазин в Шерхолмен. Ще те запозная с него, Лео. Той харесва книгите точно като теб. Издал е осем стихосбирки. Последната се казва „Сенките…“.

Клаудия му нанесе светкавичен ляв прав по ръката.

— Георгиос, ако продължиш да плямпаш, яйцата ще станат за вечеря, а не за закуска.

Той я погледна и кимна, изпълнен с възхищение.

— Хубав удар! Бърз, неочакван. Но имаш право, време е за закуска.

Отиде с широки крачки в кухнята. След няколко минути апартаментът се изпълни с миризма на пържено и с тракането на бъркалки и чугунени тигани, през процепа под вратата проникна аромат на запържени скилидки чесън.

— И вкусът на бърканите му яйца ли е толкова хубав, колкото ароматът?

— Дори по-хубав.

Клаудия се плъзна гъвкаво от облегалката и се изтегна върху дивана, пръстите на краката й докосваха десните ребра на Лео, но и двамата се престориха, че не забелязват, и продължиха да разговарят.

— Е, какво мислиш за Георгиос? Истински чешит, а?

— Не бих искал да изляза срещу него в боксов мач, поне за това съм сигурен.

— Не би се затруднил. Георгиос е най-добрият треньор на света, но за нищо не го бива като боксьор.

— Не го бива ли? Още ме боли от прегръдката му.

— Прегръдките му са по-страшни от неговия десен прав.

— Да бе, майтапиш се.

Тя поклати глава.

— Георгиос е прекалено добродушен. През целия си живот не е насинил нито едно око, нито е сцепил нечия устна. На ринга трябва да бъдеш хищник. Трябва да се стремиш да нараниш противника си, иначе не става боксьор от теб.

— От теб нищо ли не става?

Тя се забави няколко секунди с отговора си.

— Аз спечелих три златни медала в шампионата на Швеция, всичките с нокаут.

— Така си и помислих.

В този момент Георгиос изхвърча от кухнята с буркан с черни маслини „Каламата“ в едната ръка и мобилен телефон в другата.

— Току-що говорих с Елена — каза той задъхано. — Полицията ще дава пресконференция, започва сега.

Той включи малкия аналогов телевизор, който беше заклещен между доматените растения, и Клаудия и Лео се настаниха само на метър разстояние от него. На екрана се виждаше тясната зала на приземния етаж на полицейското управление. Беше претъпкана, а на подиум най-отпред стоеше директорът на Национална служба „Полиция“, Род Йеглерц, сребристосините му очи оглеждаха тълпата от журналисти.

— Добре дошли в полицейското управление и на тази извънредна пресконференция. Welcome to this press conference. I will first make a statement in Swedish and after that in English. Our press spokesman, or spokeswoman rather, Viveka Ostling, will make the same statements in German and French afterwards.[51]

Йеглерц отпи от минералната си вода, преди да продължи.

— Издирването на убиеца на академиците навлезе в нова фаза. Тази нощ, след изключителна работа от страна на полицията, нашите следователи откриха важни доказателствени материали. Постигнахме истински break through[52], така да се каже, и вече са ни известни мотивите и описанието на убиеца.

В залата избухнаха въпроси и светкавици на фотоапарати. Журналисти и телевизионни репортери махаха с ръце, протягаха микрофони, диктофони, цифрови камери.

— Какъв е мотивът за убийствата?

— Is there a suspect? Do you know who the Academy killer is?[53]

— Как попаднахте на тази информация?

Йеглерц вдигна ръце и изчака, докато в залата отново настана тишина.

— Тези ужасяващи убийства са акт на отмъщение, насочен срещу Шведската академия. Отмъщение за това, че през 1911 година са решили да не присъдят Нобеловата награда по литература на писателя Аугуст Стриндберг.

В залата отново избухнаха стотици въпроси и викове, а Йеглерц повиши леко глас:

— Когато приключа след няколко минути, сте добре дошли да зададете въпросите си. Онези, които не спазват това просто правило, ще бъдат изведени извън сградата на полицията, а след това ще им бъде отказван достъп до нашите пресконференции.

В очите на Йеглерц се четеше непреклонност, която журналистите от всички страни разбраха. Когато в залата настана тишина, той кимна доволно.

— Що се отнася до описанието на извършителя, знаем едно. Минимум в четири от случаите, но може би при всички убийства, е бил дегизиран като Аугуст Стриндберг. По тази причина нашият технически отдел конструира цифрово триизмерно изображение — фоторобот, ако мога да се изразя така. Той се основава на описания на очевидци и показва убиеца в дегизировката му като Стриндберг. Следователно така се предполага, че е изглеждал убиецът по време на извършените в Стокхолм убийства през нощта на четиринадесети и сутринта на петнадесети май.

На плазмен екран зад Йеглерц се появи лице — мъж на средна възраст, който много приличаше на Аугуст Стриндберг. Имаше същата буйна тъмноруса коса, същите характерни мустаци, същите изпъкнали скули, изпод периферията на бутнатата назад шапка гледаха две очи в същия син нюанс като на прочутия писател.

Клаудия и Лео гледаха фоторобота.

— Значи така изглежда убиецът на академиците.

Клаудия кимна.

— Андерш Фредин е свършил добра работа, едва ли е разполагал с много часове.

Тя не отместваше поглед от телевизионния екран, но вниманието й беше привлечено не от триизмерния фоторобот, а от синеокия мъж до подиума. Род Йеглерц. Името му проблесна като проклятие в ума й.

— Той е взел решение — прошепна тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Йеглерц няма да пусне този кокал. Ще ни преследва денонощно, из цялата страна, ако е необходимо. Има само един начин да се измъкнем.

— Как?

Тя вдигна бавно лявата си ръка към телевизора и посочи към фоторобота.

— Като заловим убиеца на академиците.

8 юни 1865 година

Юхан Аугуст Стриндберг пълзеше сред боровинкови и хвойнови храсти. Лятното слънце проникваше през короните на дърветата и топлеше врата му. Той беше на шестнадесет години, едновременно момче и мъж, само малко юношески мъх украсяваше все още горната му устна. Сините му очи бяха изпълнени със свян и любопитство.

Около него се виждаха останалите членове на Стокхолмското доброволческо стрелково сдружение, бяха на път към Тюресьо за учение по стрелба. Наоколо се ширеше боровата гора, а Стриндберг се промъкваше предпазливо напред, прекрачваше над сухите клонки, за да не издаде позицията си на мнимите вражески войски. Накрая спря на една стръмна скала и подпря огнестрелното си оръжие на един камък. Повечето от ротата се бяха сдобили срещу четиридесет риксдалера с по една винтовка с предно пълнене модел i860 година, но Стриндберг трябваше да се задоволи с револвер с черен барут, семейно наследство.

Стрелковият батальон продължи пътя си и скоро се натъкнаха на врага — мишени с диаметър шестдесет сантиметра. Батальонът откри огън начаса, гората се изпълни със залпове и с изплашеното пляскане с криле на глухарите. Но младият Стриндберг остана на скалата над стръмния склон, загледан в архипелага.

Като омагьосан.

Тази гледка към архипелага очерта посоката на живота му, на творчеството му. В този островен свят той щеше да разположи много от произведенията си. Карлсон и мадам Флуд, главните герои в „Жителите на остров Хемсьо“, щяха да живеят и умрат тук, а също и Алрик Аундстет, романтичният клисар. Самият Стриндберг щеше да прекара голяма част от живота си на островите Даларьо и Шюмендьо в южната част на архипелага.

Бъдещето щеше да го превърне в най-противоречивия писател в страната, а дори и в Европа. Но всичко това — шедьоврите, браковете, разводите, обвиненията в безнравственост, съдебните процеси, скандалите, заплахите за убийство, депресиите, чудовищните заговори, помислите за самоубийство, враждите, авантюрите с жени — то все още беше пред него.

Сега Аугуст Стриндберг още беше шестнадесетгодишно момче, облечено в униформа на стрелец. Лежеше на възвишението край Тюресьо и нагрятата от слънцето скала топлеше тялото му, а револверът тежеше в ръката му.

Изведнъж той забеляза една речна рибарка, проследи с поглед полета на птицата над вълните. Вдигна револвера — „Ремингтън Ню Модел Арми“, който баща му беше наследил от своя тъст — и стреля. От цевта на оръжието бликнаха тънки бели струйки дим. Оглушителният трясък проехтя над островчетата и в ноздрите на Стриндберг проникна остра миризма на сяра и прах от дървени въглища.

Оловният куршум пропусна целта си, рибарката продължи полета си над запенените вълни на архипелага.

Очите на Аугуст Стриндберг проблеснаха на предобедното слънце с израз на облекчение и гняв.

16

Главният инспектор от Стренгнес Сьорен Едлунд вървеше покрай сенчестата страна на катедралата, покрай вратата с лъвовете и боядисаната в червено къща от дънери, където беше живял Пер Биркенфелт. Когато стигна до двора, той хвърли кос поглед към короната на дъба.

Отдалеч идваха хора да разгледат прословутото дърво — от Осло, Стокхолм, Люлео. За две денонощия дъбът се превърна в главната, може би дори единствена забележителност на града, короната му с направения в нея проход беше показвана в телевизионни репортажи и на страниците на вестниците по целия свят. Предния ден френският „Ле Фигаро“ сложи снимка на дъба на първата си страница. Една студентка по акушерство беше стигнала още по-далеч и срещу такса развеждаше група германски и холандски пенсионери през старите улици на града. Показваше им къщата от дънери на Биркенфелт, дъба с подрязаната корона, постовете на телохранителите и белия църковен приют, където убиецът беше съхранявал и стрелял със снайперската си винтовка.

През последните денонощия на Сьорен Едлунд се бяха обадили неколкократно и шведски, и чуждестранни журналисти и един въпрос се задаваше по-често от всички останали:

Как убиецът на академиците е успял да избяга от Стренгнес?

Този въпрос го държеше буден нощем и не му даваше мира денем.

Той клекна, за да се провре под лентата, с която беше отцепено мястото, поздрави дежурните от местния полицейски участък и влезе през дървената врата на някогашния църковен приют. Мина бавно през антрето и при всяка негова стъпка дъските на пода скърцаха в полумрака със звука на прогнило дърво.

Точно над него се намираше наетата от убиеца таванска стая, оръжието на убийството беше съхранявано в шлакобетонния под, който разделяше етажите. От гърлото на Сьорен се изтръгна въздишка на примирение, а после той обърна поглед към дневната, където бяха скаутите. Гласовете на децата се чуваха ясно през отвора на вратата. Когато влезе вътре, видя тридесетина деца от началното училище, които бяха получили разрешение да дойдат тук преди обяд. Всички бяха облечени със сини скаутски ризи.

— Здравей, Елса, надявам се, че не ви преча.

Скаутската водачка, жена на около четиридесет и пет години, му се усмихна дружелюбно.

— Ни най-малко. Заповядай, Сьорен, влез. Да не си дошъл да видиш как се прави прав възел?

— Не, но с радост ще се науча. Никога не се знае кога може да ти потрябва хубав, здрав възел.

Той пристъпи към жената.

— Елса, имаш ли нещо против да задам няколко въпроса на децата? Ще отнеме само минута.

— Нямам нищо против. Питай спокойно.

Той се обърна към децата и срещна любопитните им погледи.

— Здравейте, деца.

— Здравей! — отговориха те в хор.

— Както сигурно знаете, в района се случиха доста събития — ужасяващи неща, които ние в полицията трябва да разследваме.

Веднага се изправи едно светлокосо момиченце.

— Един убиец застреля писателя от червената къща — каза то и посочи през старинния прозорец. — Ей там.

— Точно така. Тук беше извършено убийство и именно него полицията се опитва да разкрие. Затова имам няколко въпроса към вас. Кой знае, може би ще ни помогнете да разрешим тази загадка, горе-долу като Тюре Свентон. Или може би Батман? Да пробваме ли?

Дневната се изпълни с въодушевен вик.

— Дааа!

Сьорен не можа да сдържи смеха си.

— Чудесно.

Той извади прилежно сгънат лист формат А4 от вътрешния си джоб.

— Кажете, виждали ли сте непознат мъж в тази къща? Може би някой, който е изглеждал така?

Той вдигна фоторобота и децата го огледаха внимателно от всички ъгли, сбърчиха замислено носове, започнаха да обсъждат помежду си с недоловим шепот и неясни жестове, но накрая всички поклатиха глави.

Тогава едно момче вдигна ръка.

— Не съм виждал този човек. Но веднъж видях една възрастна леличка тук.

Клаудия стоеше до прозореца на дневната, под него във всички посоки на километри разстояние се простираха сивкавите сгради от шедесетте. Всяка улица носеше спомен от детството, парченце от живота й. Зад търговския център се виждаше старата й прогимназия. Зад будката за хотдог до южния изход на метрото се беше събрала с първото си гадже, три дни по-късно скъса с него до северния изход. На няколкостотин метра на север се намираше полицейският участък на Халунда — първото й работно място.

С раздразнено тръсване на главата тя откъсна поглед от спомените и бетонния пейзаж на Бутшюрка. Откъм душкабината в банята чуваше песните на Георгиос — гръцки шлагери от седемдесетте, които беше слушала почти ежедневно през целия си живот. Много от тях можеше да запее и сама на звучен гръцки, въпреки че не разбираше нито думичка. Сега тя се опита да не обръща внимание на ритмичната песен в стил ребетико и закрачи напред-назад из дневната като диво животно в клетка.

— Не можем да останем тук — промърмори тя.

— Не.

— Хедлунд рано или късно ще намери този адрес.

— Вероятно.

Лео лежеше на протрития диван с ръце под тила, гледаше я изпод бретона си и следеше бясното й сноване. После погледна с крайчеца на окото си към видеото под телевизора — цифрите на екрана светеха яркозелени: 13:08.

— Трябваше да отворя антиквариата преди три часа.

Клаудия не отговори. На стената между боксовите ръкавици беше залепила петдесетина листчета в различни цветове. Погледът й премина по нахвърляните записки, обходи списъците с точки.

— Убиецът трябва да е оставил следа.

— Да.

— Все някъде трябва да е сгрешил.

— Всички грешат.

Клаудия продължи да снове неспокойно между саксиите с бакла и разхвърляните из стаята боксови принадлежности. Лео слушаше бързите й крачки, босите й крака, които тропаха по балатума. А после вдигна поглед и се загледа в едно от светлосините листчета: ПРОФИЛЪТ НА УБИЕЦА. Отдолу имаше списък от точки — дузина неоновозелени листчета, които образуваха криволичеща ивица по тапета на жълти цветчета.

Възраст: 35–60 години (вероятно 40–45)

Мъж

Среден ръст (прибл. 180 см?)

Патологично изряден

Интелектуална среда

Добра физическа форма

Висок коефициент на интелигентност (изключително висок?)

Убийствата нямат сексуален характер

The mask of sanity (нормален, симпатичен?)

Книги, литература (изключителен интерес)

Финансово независим

Неплащащ данъци?

Целия предобед той гледа списъка, изучаваше го внимателно в търсене на следа, на знак. Сега очите го боляха от умора и разочарование. Бавно изпъна краката си върху възглавниците на дивана и затананика в съпровод на гръмогласното пеене на Георгиос, което се носеше от банята. Вече беше слушал тези лирични шлагери на Харис Алексиу толкова пъти, че знаеше мелодията на няколко от тях. Лео затвори очи изтощен и затананика мелодичните припеви, размърда пръстите на краката си под приятния ритъм на ребетикото.

Изведнъж, насред припева на „Та tango tis Nefelis”[54], той спря да мърда с пръсти и да си тананика. Надигна се на дивана и погледна към листчетата.

— Убиецът навярно обича книгите, нали?

— Да. Вероятно.

— Сигурно е истински библиофил, не мислиш ли? Изключително изряден библиофил.

Клаудия се приближи и го погледна.

— Какво става, Лео? Да не би да ти хрумна някоя идея?

— Може би.

Двадесет и пет минути по-късно на улица „Тюлегатан“, само на няколко метра от чугунената ограда на гимназия, Дора Реал“, спря сребристочерна „Хонда Шадоу“. Клаудия и Лео слязоха от мотоциклета и тръгнаха с бързи крачки, подминаха широката тухлена сграда и продължиха надолу по улица „Марквардсгатан“.

— Мислиш ли, че днес е на работа?

— Надявам се — отговори Лео. — Иначе сме загубени.

Когато стигнаха до улица „Свеавеген“, ги посрещнаха оживеното движение и яркото следобедно слънце. Пресякоха улицата и продължиха покрай североизточната част на парка „Обсерватуриелунден“, покрай фонтана и десетина души, които разхлаждаха краката си в студената му вода. Само след сто метра свиха наляво, изкачиха се по широките каменни стъпала към входа на Градската библиотека, над тях като светилище се издигаше прочутата й сграда, наричана „Асплундхюсет“. Влязоха през вратата и бързо се изкачиха по тясното стълбище, покрай сиво-черните релефи на гранитните стени: воините и бойните коне от „Илиада“ сякаш оживяваха на тъмното стълбище.

В края на стълбището пред тях се откри Ротондата — огромната главна зала. Посетителите се движеха тихо из помещенията на библиотеката, въпроси и отговори се прошепваха с приглушени гласове и дискретни жестове. В съседните читални седяха учени и студенти, потънали дълбоко в работата си, с осветени от лъскавите зелени лампи, марка „Фагерхулт“, лица. Под настлания с балатум под, в подземни катакомби и складове, се съхраняваха стотици хиляди издания, много от които не бяха виждали дневна светлина от края на 20-те, когато беше построена библиотеката.

Когато Клаудия и Лео стигнаха до гишето за заемане на книги, Лео се облегна на тъмния дървен плот и погледна към стоящия до архивния шкаф библиотекар, който разлистваше картончетата. Той беше мъж на около петдесет години. Панталоните му от рипсено кадифе бяха кърпени толкова много пъти, че приличаха на пачуърк, червената му карирана бархетна риза беше разкопчана до средата, а раменете и огромният му гръден кош бяха покрити с пърхот и трохи от дребни сладки.

Лео се наведе над плота.

— Bon jour.[55]

Протритата бархетна риза потрепна за секунда, когато Брюнолфсон се обърна.

— Дорфман, какво правиш тук? Намери ли онова евтино издание, за което говорихме?

— Нет, днес ролите ни са разменени. Този път ти трябва да ми помогнеш.

После той посочи вдясно от себе си.

— Това е Клаудия.

— Здрасти — каза тя, — приятно ми е да се запознаем.

Брюнолфсон пое протегнатата й ръка и се ръкува объркано с нея, сякаш това беше странен ритуал, който не му беше добре познат. След това се обърна отново към Лео.

— Да ти помогна? С какво?

— Трябва да поговорим — каза Лео и добави шепнешком: — На място, където няма… да ни безпокоят.

Брюнолфсон не изглеждаше ни най-малко изненадан от желанието му.

— Естествено, естествено — промърмори той. — Всъщност имам кабинет, елате с мен.

Те излязоха от Ротондата и тръгнаха към западното крило на библиотеката, покрай бронзовата статуетка на Гунар Екельоф, в посока към белия авариен изход между секцията за лирика и Специализирана читалня 3. Едрото туловище на Брюнолфсон едва се побираше между перилата, докато слизаха по спираловидното стълбище към подземните коридори, шито се разклоняваха под основната сграда. Вървяха около четиридесет метра по коридора и спряха пред една сива и покрита с петънца желязна врата.

— Заповядайте в кабинета ми.

— Благодарим — каза Клаудия и мина през ниската врата.

Намираха се в складово помещение без прозорци. По бетонните стени минаваха сиво-бели канализационни тръби, а луминесцентните лампи на тавана бръмчаха и трепкаха. Стелажите бяха препълнени с кашони. На един пишеше „Бракувани учебници, Кс. З“. На друг — „Повредени от влага, Fc.OO“. Около кашоните имаше валма прах, хартийки от лакомства, товарителници и мъртви насекоми, върху един сандък в ъгъла стоеше прашен компютър „Дел“, а между стелажните конзоли с тиксо бяха залепени илюстрации на Спайдърмен.

— Виждам, че харесваш Спайдърмен.

Брюнолфсон се обърна към Клаудия и поясни тържествено:

— Уилям Шекспир и Стан Лий, създателят на Спайдърмен, са двамата най-големи гении в човешката история.

— Брюнолфсон — обясни Лео — има най-богатата колекция от комикси за Спайдърмен в Европа.

— Един белгиец от Антверпен твърди, че неговата колекция е по-пълна, но зависи как броиш. Той залага на количеството, а аз — на качеството. Например имам добре запазен екземпляр от „Amazing Fantasy“ № 15 от 1962 година.[56]

След това Брюнолфсон погледна замислено към посетителите си.

— Е, за какво искате да поговорим?

Лео махна към изтъркания работен стол.

— Седни, ще отнеме известно време.

За десет минути Клаудия и Лео обобщиха събитията от последните денонощия. Отначало Брюнолфсон ги гледаше, без да ги прекъсва, но когато Лео спомена посещението в секретния архив на Шведската академия, библиотекарят не можа да се сдържи.

— Правилно ли чух? Бил си в архива на Шведската академия?

— Съвсем правилно си чул.

— Тоест говорим за тайното подземие на Академията? Това, което е скрито под Борсата? В Гамла стан?

— Да.

Брюнолфсон избърса няколко капки пот от горната си устна. Беше задъхан, въпреки че седеше съвсем неподвижно на стола.

— И си прочел ръчно написаните протоколи от заседанията? Тези, които никой извън Академията не е чел?

— Точно така.

— Дорфман, разбираш ли колко велико е това? Все едно си открил Атлантида на дъното на океана. Или живот на някоя планета в космоса. Все едно… все едно си срещнал Елвис Пресли.

— Знам.

На устните на Клаудия се появи усмивка.

— Искаш ли да разбереш какво открихме там долу, в подземието?

Брюнолфсон кимна, неспособен да изрече и думичка, възторгът беше заседнал на гърлото му като тапа.

Клаудия седна на единия кашон и разказа за записките на Виршен, за отмъщението за неприсъдената Нобелова награда, за дегизировката на убиеца като Стриндберг, а въодушевлението на Брюнолфсон растеше с всяка изминала минута. Когато тя привърши разказа си, библиотекарят я гледаше със зяпнала уста.

— Но… защо сте дошли тук… при мен?

— Нуждаем се от помощта ти, разбира се.

— Не знаем много за убиеца — каза Лео, — но в едно сме сигурни: книгите са важни за него и може би ще успеем да го открием по този начин — чрез тях.

— Как така?

— Той е изключително изряден — обясни Клаудия, — затова съществува вероятност да е чел книгите на членовете на Академията. Не бих се учудила, ако е прочел всичко, написано от тях. Всеки роман, всяка стихосбирка.

— Въпросът е откъде се е снабдил с книгите им — каза Лео. — Може да ги е купил от интернет книжарница. Или ги е намерил по време на намаленията или на битпазара във Векшьо. А ако имаме късмет, е…

— Взел книгите от библиотека! — възкликна Брюнолфсон.

— Именно. Ако намерим човек, който да е взел няколко от книгите на членовете на Академията, значи може би сме открили убиеца.

Брюнолфсон веднага включи настолния компютър и кимна толкова въодушевено, че трохите от сладки по яката на ризата му се посипаха върху клавиатурата.

— Може да излезе нещо от тази работа — каза той запъхтяно, — наистина може.

Вентилаторът на компютъра забръмча, когато оперативната система се включи, а след това Брюнолфсон влезе с потребителското си име: „Д-р Октопус“.

— С нашата търсачка може да се търси само по един начин. Трябва да прегледаме всеки отделен екземпляр и да проверим дали някой не го е заел за вкъщи точно сега.

— Добре — каза Клаудия, — от коя книга да започнем?

Лео сви рамене.

— Какво ще кажете за дебютния роман на Сигурд Вилхелмсон „Кръвни връзки“?

— Перфектен избор — констатира Брюнолфсон, — класика.

Месестите му пръсти затанцуваха по клавиатурата. В сивото поле за търсене написа: „Кръвни връзки, Сигурд Вилхелмсон, swe Нс” и веднага на монитора излезе дълга таблица. Той разгледа внимателно списъка.

— В четиридесет и четирите библиотеки в Стокхолм има общо тридесет и седем бройки от дебютния роман на Вилхелмсон. От тях приблизително половината са заети, но кажи-речи всички са били поискани след смъртта му, това е обичайно явление. Само една бройка е била заета, преди убиецът да започне да действа. Това е станало в библиотеката на Юртхаген на двадесет и девети април.

— Как работи търсачката ви? — попита Клаудия. — Можеш ли да извадиш информация за човека, който е заел книгата?

— Мога да извадя всичко. Everything, alles, tout[57].

Той хвана мишката и натисна раздел „Идент. номер“ — веднага в средата на екрана се появи каре.

— Името на читателката е Шарлота Хален Йорансон, живее на улица „Артемисгатан“ 49 С.

— Взимала ли е още книги, написани от членове на Академията?

С бързо движение на пръстите Брюнолфсон натисна „Заети книги“.

— Не, в момента у нея има още пет книги от библиотеката. Четири са детски, а петата е „Измислици“ от Хорхе Луис Борхес, което показва, че има великолепен вкус. Но у нея няма нищо друго, написано от членове на Академията.

— Тогава да видим следващата — каза Лео. — Какво ще кажете за „Любовният батальон — истинска измислица“ на Гун-Брит Хьок?

— Не ми е любима, но става.

Ръцете на Брюнолфсон отново заскачаха по клавишите и информацията се появи върху прашния екран. Седем души бяха заели „Любовният батальон“ преди 14 май 2012 година, от тях шест бяха жени. Една беше заела още един роман от Гун-Брит Хьок — „Нощем в Буенос Айрес“, но никоя не беше заемала други книги, написани от членове на Академията.

Така те продължиха до късния следобед, читател по читател. Веднъж колегата на Брюнолфсон почука на вратата и попита с какво се занимават. Тогава Брюнолфсон обясни, и то с любезност, която учуди и Лео, и Клаудия, че е поел грижата за важна и спешна поръчка, свързана със съхранявана на склад книга от Карл Юнас Луве Алмквист от 1846 година за справки само в библиотеката.

След почти двучасово търсене в компютърния каталог на Градската библиотека все още не бяха открили нищо интересно — нито един съмнителен читател или странни обстоятелства около някоя заета книга, но Брюнолфсон продължаваше със същото въодушевление като преди.

— Добре, Дорфман, с кого да продължим сега? С Клас Фален може би? Някоя от ранните му стихосбирки?

— Провери „Зимен сън“ от 1969 година, тя ми е любимата.

В бледосивото поле Брюнолфсон въведе ключовите думи „Зимен сън, Клас Фален, swe Нс. ОЗ“ и разгледа данните, които се появиха на екрана.

— Както виждате, Фален не оглавява класациите. „Зимен сън“ се намира само в три бройки на цялата територия на Стокхолм — една от тях е била заета тук, в Градската библиотека.

Брюнолфсон отново натисна „Идент. номер“, а след това „Заети книги“. Когато се появи списъкът с попаденията, той ахна.

— Боже мой! С-струва ми се… че го открихме.

Лео се втурна към сандъка. Втренчи се в дългия списък и зачете на висок глас, заглавие по заглавие:

— „От старошведски до шведския в Ринкебю“ от Соня Бергвал. „Отломки“ от Сикстен Йерпе. „Удивителната съдба на госпожа Буден“ от Вилгот Елмандер. „Борбата за ректорския пост“ от Пер Биркенфелт.

Брюнолфсон гледаше опулено към раздела със заети книги.

— В списъка със заети книги има четиридесет и девет заглавия и всички са написани от членове на Шведската академия.

— Кой е заел книгите? — извика Клаудия. — Покажи името!

Брюнолфсон натисна бутона на мишката и на екрана се появиха името и адресът на читателя. Клаудия се втренчи в името, в нормалмския адрес и прошепна с едва доловим глас:

— Арвид Фалк. Улица „Дротнинггатан“ 85.

Когато се обърна, очите й блестяха от въодушевление.

— Готово. Имаме името и адреса на убиеца.

Но Лео и Брюнолфсон продължиха да гледат към монитора, не откъсваха поглед от раздела с идентификационния номер и разочарованието в очите им беше очевидно.

— Това не е истинското име на убиеца — каза Лео. — Нито пък адресът му — измислени са.

— Откъде знаеш?

Той се обърна към Клаудия.

— На „Дротнигтатан“ 85 е бил последният дом на Стриндберг. Там е починал.

— А Арвид Фалк — каза Брюнолфсон — е главният герой в Червената стая“.

17

Един „Мерцедес Бенц S600” в цвят черен металик потегли рязко от правителствената сграда „Русенбад“ и се понесе по моста „Стадсхюсбрун“ в центъра на Стокхолм. Затъмнените бронирани стъкла проблеснаха на вечерното слънце, когато автомобилът зави на запад по улица „Хантверкаргатан“, по средата на платното между двете ленти за движение, и подмина спрелите в задръстването коли, кръстовището с „Пулхемсгатан“ и скупчените пред полицейското управление стотина журналисти и телевизионни репортери, които не бяха получили акредитация за новата пресконференция, започваща след седем минути в конферентната зала.

Черната кола сви по улица „Дротнингхолмсвеген“, мина покрай будката на пазача и бариерите и продължи през дългия тунел под парка „Крунуберг“. Накрая стигна до слабо осветения гараж във вътрешността на полицейското управление и чакащата в дъното му тъмна фигура на областния полицейски началник. Когато мерцедесът спря до Ларш Льовден, лявата задна врата се отвори и от автомобила слезе Род Йеглерц.

— Пресконференцията започва след шест минути и половина. Преди това искам да чуя за онова момче скаут от Стренгнес.

Той тръгна бързо в полумрака, следван плътно от Ларш Льовден. Стъпките на двамата съперници отекнаха в паркинга, около тях се разнесе острата миризма на бензин и изгорели газове.

— Шьолин ми се обади тази сутрин преди срещата с премиера и ми каза за показанията на момчето. Какво е развитието оттогава?

— Голямо — каза задъхано Льовден.

— Искам да чуя и най-малката подробност, разполагаш с шест минути и десет секунди.

Йеглерц отвори една желязна врата и тръгна през бетонния коридор, вървеше толкова бързо, че Льовден едва успяваше да го следва.

— Всичко е започнало в девет тази сутрин — изпъхтя той. — Тогава главният инспектор на полицейското управление в Стренгнес показал нашия фоторобот на скаутската група в бившия църковен приют. В отговор едно от момчетата разказало нещо интересно. Преди около месец видяло от вратата на къщата да излиза възрастна жена и успяло да я огледа добре, въпреки че било късно вечерта. Била сбръчкана и посивяла, облечена с пола, тъмнобежово палто и по думите на момчето носела истински бабешки обувки.

— Но какво се е случило оттогава? Открили ли сме някоя следа?

Льовден кимна, когато продължиха по бетонното стълбище.

Тежкото му дишане отекваше в стълбищната клетка.

— Момчето е гледало нашата видеокасета.

В края на стълбището имаше бронирана врата. Йеглерц въведе кода, отвори вратата и влезе в помещението от другата страна. То беше претъпкано, десетина оператори се щураха между монитори, превключватели и прожектори, от тавана висяха макари и оптични аудио кабели като увивни растения в тропическа гора. В мига, в който Йеглерц се появи, между пултовете притича една продуцентка от Шведската национална телевизия.

— Крайно време беше, Род. След четири минути и двадесет секунди излизаме в ефир. Пресконференцията ще се излъчва на живо в над тридесет държави, така че…

Йеглерц вдигна ръка, за да я прекъсне, след което влезе в импровизираната гримьорна, която беше изградена до конферентната зала. Помещението беше тясно и задушно, топлината от стоватовите лампи — натрапчива. Щом Йеглерц седна на стола, една гримьорка започна да пудри челото и скулите му.

— Каква видеокасета, по дяволите? — попита той.

Льовден все още беше задъхан след бързия преход през полицейското управление и се подпря на един гардероб.

— На шестнадесети май, точно след убийството на Пер Биркенфелт, сьодерманландската полиция постави бариери на осем места в района на езерото Меларен. На всяка бариера имаше охранителна камера. Днес, след показанията на момчето, нашите компютърни специалисти започнаха да преглеждат филмовия материал от тези осем камери. Става въпрос за общо двеста часа нередактиран филм. Всички жени, които отговарят на описанието на момчето, се регистрират и проверяват. Освен това показваме материалите на Елиас, момчето скаут. Горкото, половин ден седя в управлението в Стренгнес и гледа стотици възрастни жени. Има и по-забавни начини за прекарване на един хубав пролетен ден, не мислиш ли? Но се грижихме за доброто му настроение с лакомства и сладолед.

— Ларш, пет пари не давам дали на момчето му е приятно, или не. То откри ли проклетата лелка?

Льовден кимна.

— След няколко часа ни излезе късметът. Една от охранителните камери, тази на остров Мершьон, беше запечатала кадри на възрастна жена, която кара виненочервен „Сааб 99 Турбо“. Когато Елиас я видя, замалко да се задави с лакрицовата пръчка. Веднага разбра, че е същата жена, която е видял до църковния приют миналия месец.

Изведнъж вратата на гримьорната се отвори и влезе Франк Ларшон, специалистът от Националната криминалистична лаборатория.

— Sorry, че закъснях. Току-що говорих с моята колежка, която се намира в Стренгнес. Тя ми докладва подробно за работата през последния час.

Той сложи разпечатка на снимка върху гримьорската маса.

— Ето как изглежда убиецът. Понякога.

На снимката се виждаше жена на около осемдесет години, която стоеше до виненочервен „Сааб 99“, подпряна на бастун от тъмно дърво. Тънките й, посивели, почти бели кичури падаха върху темето. Беше прегърбена, с хлътнало и набръчкано лице. Дрехите й бяха простички, но стилни — бежово палто от петдесетте, зеленикава тясна пола, под карирания шал се долавяха очертанията на бюста.

До снимката Франк сложи фоторобота — старица и Стриндберг на средна възраст. Между двата образа нямаше почти никаква прилика, но погледът и формата на челюстта бяха абсолютно еднакви.

— Боже мой — изпъхтя Льовден. — Изглежда, че е той… дегизиран.

— Да.

Франк Ларшон посочи точно определено място на снимката — ръждясалата кола, която се подаваше отчасти в десния й край.

— Както виждате тук, може да се различи малък фрагмент от регистрационната табела на сааба. Следобед работихме по този детайл и успяхме да възстановим всички цифри и букви на табелата. Само преди няколко минути открихме името на собственичката на автомобила. Казва се Фрида Юл.

В този момент изпълнителната продуцентка на Шведската национална телевизия подаде глава през вратата.

— Една минута и тридесет секунди до ефир.

Йеглерц изобщо не обърна внимание на продуцентката.

— Говорихте ли с тази Фрида Юл? Колата й била ли е открадната? Или да я е заемала на някого?

— Нито едно от двете, предполагам — отговори Льовден. — Фрида Юл едва ли е действително лице.

— Какво, по дяволите, знаеш по въпроса, Ларш?

— Не съм експерт по Стриндберг, но си спомням едно-друго от ученическите години. Фрида Юл е втората му съпруга, нали?

Франк Ларшон кимна.

— Точно така. Убиецът си е създал алтернативна самоличност — женско алтер его. Снабдил е Фрида Юл с документи за самоличност, имейл, телефонен номер. Дори е вписана в гражданския регистър с адрес тук, в Стокхолм — на улица „Ридархолмсхамнен“ 12.

Йеглерц удари толкова силно с юмрук по гримьорската маса, че кутийките с пудра паднаха на пода.

— Този мръсник трябва да е допуснал някоя грешка, да е оставил някоя следа. Например този проклет адрес — проверете го.

— Направихме го. На „Ридархолмсхамнен“ 12 се е намирала къщата, където е роден Аугуст Стриндберг. Била е съборена в средата на деветнадесети век, когато той бил тригодишен, от сто и шестдесет години не съществува.

Изпълнителната продуцентка от Шведската национална телевизия отново надникна през вратата, очите й бяха ококорени, а в гласа й се долавяше паника.

— Род… остават четиридесет и пет секунди до ефир…

Йеглерц се наведе бавно над разпечатката, сиво-сините му очи се втренчиха в нея, леденостудени и ясни.

— Значи този мръсник отново ни е измамил? Все още не знаем нищичко за него.

Продуцентката вдигна треперещата си ръка, за да погледне часовника си.

— Двадесет и пет секунди…

Йеглерц не побърза да излезе от гримьорната, вместо това смачка разпечатката и я хвърли на пода. След това хвана ръката на Льовден и прошепна почти недоловимо:

— Ако всичко отиде по дяволите, Ларш, ако този негодник се измъкне, ако бъда запомнен с пълен провал, ще те завлека с мен в лайната, така да знаеш.

Двамата мъже се изгледаха втренчено като в безсловесна канадска борба.

— Десет секунди — каза продуцентката задъхано.

Йеглерц бавно отпусна хватката си около ръката на Льовден, изправи се от стола и излезе от гримьорната.

През отвора на вратата веднага се чу как конферентната зала се изпълни с глъчка и светкавици от фотоапарати. Тогава Франк Ларшон се наведе и взе снимката.

— Всъщност знаем немалко за убиеца.

Със старателни движения той заглади хартията.

— Например е напълно възможно, дори вероятно, точно в този момент да седи зад волана на виненочервен „Сааб 99 Турбо“, с перука на главата и с пола и да пътува към следващата си цел.

Ларш Льовден затвори очите си за кратко, след което въздъхна:

— Франк, моля те, обади се на отговорниците по сигурността в КЗ в Карлсборг и на френската служба за охрана на средиземноморското крайбрежие. Кажи им да се оглеждат за посивяла бабка.

Гун-Брит Хьок погледна през прозореца на спалнята, под стръмния склон се простираше Средиземно море като мозайка от сини нюанси и вълни с бяла пяна. Между скалите се виждаха кактуси и пинии, морският въздух се изпълваше с ароматите на скарата и песента на цикадите. Именно тук, между планинските върхове, се намираше средновековното селце Ез.

Обикновено туристите на Ривиерата се качваха и тук, посещаваха галериите и екзотичната градина до руините на замъка, но сега площадите и калдъръмените улички на селото бяха пусти, белязани от призрачна тишина. Полицейското управление на Ница беше затворило планинския път, който лъкатушеше между скалите, само на местните беше позволено да минават по него, туристите бяха принудени да се връщат, щом стигнат до градската порта.

В ресторанта на открито седеше кметът на селото, Франсоа Рощо, със заредена въздушна пушка в ръка. До него на пейката от кедрово дърво седяха двете му сестри. По-възрастната, Матилд, беше въоръжена с дебела точилка. Тези трима възрастни хора бяха основали прочутата гражданска гвардия. Всички френски вестници и телевизионни канали бяха разказали за тяхната смелост и предприемчивост и как патрулират по улиците и площадите на селото, за да защитят шведската писателка, прекарала толкова голяма част от живота си тук, в село Ез.

В малкото планинско селце живееха само двадесетина постоянни жители, сега тук имаше повече охранители, отколкото местни хора. Зад ресторанта се различаваха няколко тъмни фигури — трима облечени в черно мъже от френската служба за охрана, ДСТ[58]. До църквата от осемнадесети век „Нотр-Дам дьо л’Асонсион“ стояха още двама, Еун-Брит Хьок ги виждаше ясно от прозоречната ниша в спалнята си.

Тя дръпна предпазливо дантелената завеса настрани, след което се приближи до прозореца, за да види кулата в кайсиев цвят на бароковата църква. Веднага един от охранителите от ДСТ се появи на прага на спалнята, беше облечен в черен добре изгладен костюм и бяла ленена риза.

— Madame Höök, je vous prie. Ne vous tenez pas prѐs de la fenêtre.[59]

Тя кимна, отстъпи крачка назад, но продължи да гледа към пенещите се вълни на Средиземно море.

Тази средновековна каменна къща беше нейното убежище от близо двадесет години, тук беше написала повечето си романи и пиеси, тук се беше омъжила за втория си съпруг, акварелиста Улуф Хултен, тук се беше спасила от журналистите в родината си. Ривиерата — Кот д’Азюр — беше нейният пристан. Сега Гун-Брит Хьок беше нейна затворничка.

— Знаеш ли — прошепна тя на Улуф предната вечер. — Граф Монте Кристо също бил държан затворен тук, на южния френски бряг, в крепост в покрайнините на Марсилия.

Той сложи ръката си върху нейната.

— Да, и успял да избяга, нали? Спасил се, ние също ще успеем.

За миг тя понечи да спомене приятеля на графа, абат Фариа, който не успява да избяга от острова затвор, а умира в пленничество. Но се въздържа. Сега стоеше до прозореца на спалнята и гледаше към голите скали и прибоя на Средиземно море, точно както графът сигурно ги беше гледал през годините си в плен.

Изведнъж се чу скърцане, тя обърна глава и забеляза мършавата фигура на Улуф на вратата. Той й се усмихна.

— Гун-Брит, искаш ли нещо за ядене? В хладилника има картофена салата.

— Не съм гладна.

— Има и бутилка вино. „Шато дьо Бейе“, ако не ме лъже паметта. Може би малко червено вино ще ти дойде добре?

— Ти си пийни, Улуф. Аз не искам.

Той погали внимателно с длан нейната загоряла от слънцето ръка, след което понечи да излезе от спалнята, но се спря.

— Между другото, сега започва пресконференцията. Няма ли да гледаш?

— Не мога повече, не и днес.

Преди обяд беше видяла лицето на убиеца — цифровия фоторобот, който Стокхолмската полиция беше направила. На телевизионния екран се появи главата на Аугуст Стриндберг и се втренчи в нея с разсеян поглед. Онзи мъж, ľAssassin de ľAcademie[60], както беше наричан във френските вестници, беше убил седем от колегите й, хладнокръвно ги беше застрелял, включително Орвар Шеле, най-близкия й приятел. Сега Гун-Брит не искаше да гледа повече — никакви вестникарски хроники, никакви телевизионни дебати, никакви пресконференции.

Когато от дневната долетя гласът на директора на Национална служба „Полиция“, тя затвори вратата на спалнята, но един от охранителите от ДСТ я отвори на мига.

— Non, madame. Ne fermez pas la porte.

— Bien sûr — отговори тя. — J’ai oubliѐ.[61]

Приближи се бавно до вградената в стената варовикова лавица, взе Библията си и седна на ръба на леглото. Звеното за лична охрана на ДСТ беше отстранило повечето от личните й вещи от къщата, но точно с тази Библия Хьок отказваше да се раздели. Тя беше нейно притежание от 18 май 1959 година. Тогава, преди точно петдесет и три години, Гун-Брит беше получила първото си причастие в църквата на Сколерюд до езерото Венерн в югоизточен Далсланд.

Тя сложи ръката си върху изтърканата подвързия от козя кожа на Библията, докосна орнаментите, които някога бяха златисти. След това отвори на четиринадесета глава от Евангелието от Матея и зачете за ужасяващата смърт на Йоан Кръстител, за обезглавяването в тъмницата на Ирод. Произнасяше всяка от думите, прекарваше ги през устните си като молитви.

Това беше преводът на Светото писание от 1911 година на баптиста Хелге Окесон. Тя знаеше наизуст противоречивото тълкувание на Окесон, но въпреки това искаше да прочете тихо всеки стих. Пасажът й напомняше за живота, едновременно мощен и преходен, напомняше й за нейната майка.

Навлажни показалеца си е върха на езика си, обърна страницата и продължи да чете. Когато разгръщаше страниците, сгънатите листове шумоляха. Четеше пасаж след пасаж, глава след глава, както правеше от четиринадесетата си година. Изведнъж челюстта й се схвана, думите от Евангелието от Матея залепнаха върху устните й, заседнаха в гърлото й.

Тя изпищя, но езикът й не оформи нито звук.

Вдиша, но дробовете й не се изпълниха с въздух.

Размаха ръце, но те останаха неподвижни върху кувертюрата.

Библията на Окесон се плъзна бавно от ръцете й и падна върху настлания с варовикови плочи под. Веднага на вратата се появиха двама от охранителите от ДСТ.

— Appelez un medecin! Vite, vite![62]

В стаята нахлуха още двама охранители с извадени служебни оръжия, един от тях изкрещя няколко команди по радиостанцията си. Веднага след това в спалнята влетя Улуф Хултен, хвърли се до съпругата си и хвана вкочанените й ръце. Погледите им се срещнаха.

— Гун-Брит! Не ме оставяй! Обичам те!

— И аз те обичам — отговори тя. — И аз те обичам.

Но вместо думи от широко отворената й уста излезе пяна и кървава слюнка; в следващата секунда тя беше мъртва.

18

— Арвид Фалк!

Клаудия изплю името, сякаш то беше проклятие, ругатня, и стисна толкова силно ръцете си в юмруци, че кожата върху кокалчетата й се опъна. Седеше върху картонен кашон с бракувани учебници, прозрачното опаковъчно фолио с мехурчета под капака изпука, когато тя се обърна към компютърния монитор и се взря в раздела с идентификационни данни, където се виждаше измисленото име.

Въпроси вместо отговори.

Герой от роман вместо убиец.

Ядосана, тя отмести погледа си от монитора. Извади от кашона „Шведското общество в периода 800-1720 година: епохата на свещениците и благородниците“, започна да си вее с бракувания учебник. В складовото помещение под Градската библиотека ставаше все по-топло, беше задушно, върху преградения с решетка вентилационен отвор над нея се беше образувал конденз на едри капки.

До сандъците, на по-малко от метър, седеше Брюнолфсон. Клаудия чуваше дишането му и усещаше острата миризма на пот. Червената му карирана бархетна риза беше подгизнала под мишниците и най-долу на гърба, а когато заговори, от брадичката му паднаха няколко капки.

— Интелигентен мръсник е този убиец на академиците. Напомня малко за The Vulture[63], един от най-страшните врагове на Спайдърмен.

— Изигра ни — чу се гласът на Лео в другия край на помещението. — Това е положението.

Изведнъж между рунтавите вежди на Брюнолфсон се появи гънка, той стисна мишката и натисна върху един раздел от цифровия каталог на Градската библиотека. Пръстите му отново заиграха по изтърканите клавиши. Започна да си мърмори под носа, но Клаудия дочу думата „странно“ и веднага се наведе към него.

— Откри ли нещо?

Брюнолфсон не отговори, а продължи трескавото търсене между разделите на каталога. Внезапно изпъхтя.

— Т-те… те са забавени…

— Кои?

— Книгите, които убиецът е заел — той има неплатени глоби за закъснение в размер над пет хиляди крони.

— Глоби за закъснение?

Брюнолфсон кимна и продължи задъхано:

— В Стокхолм е разрешено да имаш едновременно по петдесет заети от библиотека книги, това е максималният брой. Арвид Фалк в момента има четиридесет и девет и всичките до една е трябвало да бъдат върнати преди три години.

Той продължи да чете в разделите със заети книги и скоро устните му се извиха в усмивка.

— Заел е още една книга — имал е петдесет.

— Имал?

— Да, имал, и знам къде се намира петдесетата книга сега.

— Къде?

— Тук, в нашата секция за художествена литература. Стои си красиво и спретнато на рафта за електронни книги, точно над главите ни.

— Сигурен ли си?

— Oui[64], книгата е била върната в Градската библиотека точно преди десет дни.

Той изтри потта от челото си е ръкава си, след което продължи запъхтяно:

— Приела я е колежката ми, казва се Анет Фредриксон. Лео, ти сигурно си я виждал. Висока, слаба, червенокоса, привлекателна, на петдесетина години, винаги носи колие със скарабей на шията си.

— Да, виждал съм я.

— Анет е малко педантка, вижте какво е написала, когато забелязала заетата от Фалк книга.

Брюнолфсон натисна с показалеца си светлосивото поле за съобщения:

По време на сутрешната ми смяна на гишето за заемане на книги се случи странен инцидент.

Възрастен господин връщаше книгите си (4 бр.). Оказа се, че една от тях — Вилгот Елмандер//авт. „По море“//загл. (He swe) — е била заета от друг читател, а именно АРВИД ФАЛК (идентификационен номер: GLY9010370MN). При връщането на книгата компютърната система реагира на мига и червената сигнална лампа светна. Веднага проверих заемния статус на Арвид Фалк. Стана ясно, че въпросният Фалк в продължение на ТРИГОДИШЕН ПЕРИОД е държал цели 50 заети книги у дома (Внимание! Максималният брой!!!), поради което е задлъжнял с общо 5180 КРОНИ. Когато възрастният господин чу това, той направи нещо, което едновременно ме изненада и зарадва. Въпреки че това, разбира се, не е негово задължение, той настоя да плати дълга (140 крони) за върнатия екземпляр от „По море“ на Вилгот Елмандер. „Правилата трябва да се спазват“ — каза той, а аз не мога да не се съглася. Но ми се иска всички наши читатели да бяха толкова съвестни и симпатични като този възрастен господин.

Опитах се — безуспешно — да открия Арвид Фалк (тел.: 08-555 351 45 НЕ съществува).

Анет Фредриксон, в.и.д. началник „Снабдяване“ в Градската библиотека, 8 май 2012 г.

Клаудия скочи от кашона и се вкопчи в прогизналата от пот риза на Брюнолфсон.

— Възрастен господин? Може ли да се провери в системата как се казва? Къде живее? Може ли да се намери някаква информация за него?

— За редовия библиотекар е напълно невъзможно да намери такава информация.

След това Бюнолфсон добави с лукава усмивка:

— Но за мен — no problems[65].

Той се отблъсна с крака, както седеше на стола, придвижи се до сивата изтъркана врата и завъртя резето.

— Колегите ми не бива да виждат това — прошепна и се увери, че вратата е заключена.

После се върна при сандъците и обясни с приглушен глас:

— Тази зима шефката на Градската библиотека си взе ливанско ястие за обяд. След това използва компютъра в стаята за персонала и въведе паролата си. Big mistake![66] Мазните й отпечатъци личаха ясно върху клавиатурата, оттогава имам свободен достъп до всички тайни на библиотеката.

Той въведе паролата й — JariKurri 17 — и влезе в сървъра на административния отдел. Веднага на екрана се появи подробна схема.

— Тук се вижда всичко — изплатени заплати, закупени книги, наложени глоби, хонорари за посещения на писатели, разходи за кетъринг за празненството на персонала — всичко, и погледнете тук.

Той натисна най-напред „Глоби за закъснение“, а след това подраздела „Плащания“. Когато дългият списък се появи на екрана, се придвижи надолу по страницата.

— Yes, ето го. На осми май в 10:52 часа е направено плащане с карта тук, в Градската библиотека. Плащането е било за точно сто и четиридесет крони, а сумата е била удържана от сметка номер 8327-8 64 471 333-4.

— Само номер на сметка ли е посочен? Без име, без адрес?

— Nope[67] — отговори Брюнолфсон разочаровано. — Само номерът.

Клаудия седна по турски върху клатушкащия се сандък до клавиатурата и протегна ръка.

— Дай ми телефона си.

Брюнолфсон извади безжичния си телефон от калъфа на колана си и й го подаде. Тя бързо набра номера на централата на полицейското управление и когато телефонистката отговори, помоли с учтив, малко превзет глас да я свържат с Ян Видеман от „Финансова полиция“.

Телефонистката прехвърли разговора и след четири иззвънявания Клаудия чу, че отговори дрезгав мъжки глас.

— Яне — каза тя, — обажда се Клаудия Родригес. Нуждая се от помощта ти и е спешно. Трябва да разбера на кого е сметка номер 8327 — 8 64 471 333 — 4. Изглежда като обикновена спестовна сметка в „Свенбанк“, нали? Можеш ли да провериш?

Докато слушаше отговора на Видеман, тя барабанеше нетърпеливо с пръсти по олющения сандък.

— Няма проблеми — каза тя накрая, — ще изчакам.

Лео и Брюнолфсон я гледаха любопитно, както седеше там, в склада се чуваше само монотонен звук от ръждясалите канализационни тръби. След малко повече от минута Клаудия отново чу дрезгавия глас на Видеман в слушалката. Тя се заслуша съсредоточено и записа няколко думи на гърба на пакетче с дъвки.

— Благодаря ти, Яне. Следващия път, когато се видим, имаш една бира от мен. „Старопрамен“, нали?

Тя изслуша усмихнато отговора на Видеман.

— Добре, добре, две бири. Доскоро!

Затвори телефона и се обърна към двамата мъже:

— Знаем името на дядото.

Остави пакетчето с дъвки върху плота на масата и те видяха небрежните й записки, тънките, написани с молив букви проблясваха на светлината от луминесцентните лампи:

Вернер Столте.

Улица „Страндвеген” 31.

На шестия етаж на полицейското управление, до претрупаната заседателна маса, седеше Биргер Шьолин. Лицето му беше бледо, медночервената му коса се извиваше леко на струята въздух от вентилатора на тавана.

През последните три часа беше разговарял по телефона с няколко началници от френската служба за охрана с помощта на позабравения френски от ученическите години. Разговорите протекоха хаотично и изобилстваха от недоразумения и обърквания, породени от езиковата бариера. Сега трябваше да обобщи тричасовите разговори в няколко минути. С изтощени очи той погледна към останалите в следствената група и вдигна шест пръста — по един за всяка жертва на револвера с черен барут.

— Рюдквист, Бергвал, Йерпе, Фален, Шеле и Вилхелмсон. Тези шестима членове на Академията убиецът е могъл да застреля от три-четири метра разстояние със стар револвер с черен барут. Що се отнася до Пер Биркенфелт, положението беше по-различно. Жилището му, а всъщност и целият Стренгнес се охраняваха от звеното за лична охрана на Службата за охрана. Беше невъзможно Биркенфелт да бъде застрелян е револвер и нестабилизирани оловни куршуми. Вместо това убиецът използва една от най-съвършените снайперски винтовки в света — PSG 90. Затова успя да произведе смъртоносния изстрел от разстояние точно сто и седемнадесет метра.

Ларш Льовден кимна, разбра накъде бие Шьолин.

— Гун-Брит Хьок — констатира той — се намираше на около две хиляди километра оттук — на френското средиземноморско крайбрежие. Тогава дори добре калибрирана PSG 90 не върши работа.

— Именно — каза Шьолин. — Убиецът е знаел, че Хьок ще се намира на Френската Ривиера, тя винаги прекарва пролетните месеци там. Знаел е, че ще бъде под закрилата на френската служба за охрана. Знаел е, че самият той ще се намира в Швеция и ще бъде преследван от всички полицаи в страната. Следователно е бил принуден да убие Хьок, без да се приближава до нея. Затова е сложил отрова на Библията й или по-точно е намазал с отрова долните ъгли на страниците от евангелието от Матея, глави 14–18.

Всички в стаята вдигнаха погледи.

— Само Евангелието от Матея?

— Да.

— Глави 14–18?

— Да, става въпрос за пет или може би шест страници.

От ноздрите на Ролф Хедлунд се разнесе сумтене.

— Как е могъл този мръсник да знае всичко това? Че Хьок ще вземе със себе си старата си Библия във Франция и освен това ще чете точно Евангелието от Матея. Можела е вместо това да чете Първото послание до коринтяните или Откровението на свети Йоан Богослов, а и защо да чете Библията точно днес? Дявол да го вземе, можела е да я прочете преди пет месеца, за коледната литургия!

Биргер Шьолин опря лакти на масата, няколко секунди обмисля как да разясни сложната верига на събитията. Накрая си пое дълбоко въздух и започна:

— През последните часове експертите от ДСТ разговаряха с мъжа на Гун-Брит Хьок — художника Улуф Хултен. Разбира се, той е в пълен шок, но разпитите са протекли добре, доколкото е възможно при тези обстоятелства, и се е оформила по-ясна представа за събитията. Едно можем да установим със сигурност. Нищо не е случайност или съвпадение, убиецът е знаел точно какво прави.

Шьолин отпи няколко големи глътки минерална вода, преди да продължи.

— Когато Гун-Брит Хьок била на четиринадесет години, взела първо причастие. Службата се провела на осемнадесети май 1959 година в църквата на Сколерюд, а Хьок трябвало да прочете няколко глави, които свещеникът бил подбрал за нея.

— Евангелието от Матея, тави 14–18?

— Именно. Била получила стара Библия като подарък за първото причастие от майка си. Всяка вечер в продължение на няколко седмици четяла тези пет глави. В деня на първото причастие можела да изрецитира всеки стих като по вода. Стояла в църквата заедно с останалите взимащи първо причастие и чакала реда си да чете. На пейките виждала много от роднините и приятелите си, но един човек липсвал. Тогава изведнъж вратата на църквата се отворила. Влезли двама полицаи, които носели ужасяващи новини. Майката на Хьок била загинала в автомобилна катастрофа, докато отивала на службата — блъснала се в млековоз в покрайнините на Мелерюд. Оттогава Гун-Брит Хьок изпълнява един и същ ритуал всяка година. На осемнадесети май изважда Библията си, която и е подарък за първото причастие от майка й. След това прочита тези пет глави от Евангелието от Матея. Прави го от 1959 година насам и го е направила и днес.

Лена Бувин сбърчи чело в недоумение.

— Но как е била отровена? Французите имат ли някаква представа?

— Гун-Брит Хьок имала особен навик, докато чете — отговори Шьолин, — или може би по-скоро лош навик. Винаги навлажнявала показалеца си с върха на езика, преди да обърне страницата. При извършването на тази процедура няколко пъти е облизала смъртоносна доза от отровното вещество, което убиецът е нанесъл върху долните ъгли на страниците.

Тишината в стаята беше пълна. След малко Ларш Льовден се изправи и взе думата.

— Значи убиецът е бил запознат с всичко това — че майката на Хьок е починала в автомобилна катастрофа на осемнадесети май 1959 година, че Хьок чете тези библейски стихове на годишнината от смъртта й, че обръща страниците по този начин — като си наплюнчва пръста.

— Да — отговори Шьолин, — така изглежда.

— Трябва да я е проучвал старателно в продължение на години.

— Това е единственото обяснение.

— Какво отровно вещество е използвал убиецът? — попита Льовден. — Знае ли се?

За първи път по време на заседанието Биргер Шьолин не можа да отговори. Точно щеше да обясни, че анализът на френските криминалисти не е готов, когато откъм вратата се чу мъжки глас.

— Батрахотоксин.

На прага се появи фигурата на Франк Ларшон.

— Отровата се нарича батрахотоксин — каза той и влезе в стаята. — Тоест секрет от кожата на жаба дърволаз.

С препълнена чаша топло какао в ръката криминалистът прекоси заседателната зала и седна до масата.

— Дърволаз? — възкликна Клаес Рутман. — Това да не са онези южноамерикански жаби, които индианците използват при лов?

— Точно така, индианците ембера в западните джунгли на Колумбия от векове използват секрета на дърволазите. Потапят стреличките си в отровата, след което стрелят с фунии по маймуни и птици, които умират веднага при досег с върха на стреличката.

Преди Франк да продължи, той отпи от димящото какао.

— Убиецът демонстрира необичайно старание във всички свои действия — грижите, които е полагал за снайперските си винтовки, подрязването на короната на дъба в Стренгнес, скриването на микрочиповете в шевове на дрехи и токове на обувки. Но нищо не е било така добре обмислено, както избора на отровно вещество.

Ролф Хедлунд погледна раздразнено към експерта криминалист.

— Какво, по дяволите, е толкова забележително в тази жабешка отрова? Та нали има купища опасни за живота вещества — стрихнин, газ зарин, цианкалий, нервнопаралитичния газ VX, арсен, антракс. You name it! Изборът е богат. Убиецът на академиците е можел спокойно да избере циановодород, това е най-обичайното отровно вещество през последните години.

Франк Ларшон погледна Хедлунд с повдигнати вежди, след което обясни търпеливо като учител на незнаещ ученик.

— Като оръжие за убийство циановодородът има няколко недостатъка, например издава силна миризма. На чист шведски: смърди, та се не трае. И се случва набелязаните жертви да усетят острата миризма на горчив бадем и така да си спасят кожата. Освен това може да минат до три минути, докато жертвата умре от отравяне с циановодород, а и има няколко противоотрови, например натриев сулфат.

— Следователно — каза Льовден — лекар, който си разбира от работата, може да спаси живота на отровения.

— Точно така, а същото важи за антраксните спори, стрихнина, VX и нервнопаралитичния газ зарин. Всички тези отровни вещества имат известни противоотрови, а естествено, убиецът иска да избегне това.

Франк Ларшон отпи голяма глътка какао.

— Ролф, ти спомена циановодорода, а той, разбира се, е изключително силна отрова. Петдесет милиграма са достатъчни, за да убиеш възрастен човек. Но е необходима много по-силна отрова, ако се приема така, както е било при Гун-Брит Хьок — с навлажняване на показалеца с върха на езика няколко пъти. Всъщност в света има само няколко вещества, които са достатъчно силни, за да имат смъртоносен ефект в толкова ниска доза.

Франк Ларшон започна да изброява на пръстите на лявата си ръка.

— Ботулинов токсин, рицин, тетрахлордибензо-парадиоксин и някои хемотоксични змийски отрови. Но всички тези отровни вещества имат очевидни недостатъци. Някои губят действието си при излагане на въздух, други трябва да бъдат инжектирани или вдишани, за да бъдат смъртоносни. Накрая остава едно-единствено вещество в целия свят, отговарящо на всички изисквания, които убиецът трябва да е поставил. Това е батрахотоксинът — секретът от кожата на дърволаз.

От джоба на ризата си Франк извади разпечатана снимка и я сложи на масата. На снимката имаше малка жълтеникава жаба.

— Това е най-опасното животно на света. Phyllobates terribilis — жабата златист дърволаз.

— Значи не бихме я отглеждали като домашен любимец?

— Едва ли. Именно секрет от такава жаба е убил Гун-Брит Хьок. Батрахотоксинът от златистия дърволаз е нечувано мощен. Достатъчни са само четиридесет милиграма, за да убиеш възрастен човек — това съответства на две кристалчета обикновена трапезна сол. А и няма противоотрова и жертвата умира за няколко секунди. Следователно няма значение колко добри лекари има френската служба за охрана на Ривиерата. Ако Гун-Брит Хьок е погълнала четиридесет милиграма отрова, смъртта е неизбежна.

— Две кристалчета трапезна сол? — каза Лена Бувин. — Не е много.

— Така е, а и кожният секрет от дърволаз има още едно предимство — това е сравнително непознато отровно вещество. Никога не е било използвано във военни действия или от терористи. Не го търсят службите за сигурност или кучетата, които са обучени да откриват отрови. Освен това отровата е трудна за откриване, не издава кой знае каква миризма. А и не се влияе от контакт с кислород или друг материал. Напротив, запазва смъртоносното си действие цяла година, след като бъде извлечена от жлезите на жабата.

Франк Ларшон разпери ръце в обобщаващ жест.

— С две думи, батрахотоксинът е перфектният избор за отрова.

— Как всъщност действа тази жабешка отрова? — попита Клаес Рутман.

На лицето на Франк се появи угрижено изражение.

— Гун-Брит Хьок е починала от бърза, но ужасяваща смърт. Мускулатурата й е престанала да действа, дихателната функция на белите дробове се е преустановила. Тялото й е било обхванато от пълна парализа и всички нервни импулси са били прекъснати. Тоест била е в пълно съзнание, но неспособна да говори или да се движи. През последните секунди от живота си е била затворена в собственото си тяло, негова пленничка. И е починала в рамките на петнадесет секунди.

— Добре — каза Лена Бувин, — значи убиецът е използвал секрет от дърволаз. Това означава ли, че е имал от него в дома си?

— Няма такава вероятност — отговори Франк Ларшон. — В пленничество дърволазът не произвежда отрова. Трябва да се намира в естествената си среда в джунглата на Южна Америка и да се храни с особен вид бръмбари — те съдържат съвсем малки дози батрахотоксин. Чисто и просто дърволазите трябва да поглъщат големи количества бръмбари, за да напълнят жлезите си с отрова.

— Следователно това означава, че убиецът трябва да е бил в Южна Америка през последната година и да е набавил отровата там.

— Да, вероятно.

Ларш Льовден се обърна към началничката на щаба на областния полицейски началник.

— Фрида, свържи се с всички авиокомпании, които имат полети до Южна Америка. Провери дали са имали пътничка на име Фрида Юл през последната година.

Фрида Сетерлунд кимна и нахвърля набързо няколко думи в бележника си.

Лена Бувин вдигна бавно поглед към залепения с тиксо на стената лист във формат А4, разгледа записаните девет имена на членове на Шведската академия: осем от деветте бяха задраскани с черен флумастер.

— Той успя да убие още един член на Шведската академия. Това е катастрофа, пълна катастрофа.

— Защо?

Род Йеглерц беше седял мълчаливо през цялата среща. Сега той се обърна към Лена Бувин.

— Защо убийството на Гун-Брит Хьок да е катастрофа? Тя не беше наша отговорност, а на французите.

Директорът на Национална служба „Полиция“ закрачи около заседателната маса, погледът му беше съсредоточен, а гласът — овладян.

— Тази серия от убийства започна в нощта на петнадесети май, оттогава бяха убити осем членове на Академията. Но ние, шведската полиция, не можем да бъдем държани отговорни за никое от тези убийства — за нито едно. Първите пет разстрела настъпиха, преди да бъде установена връзката между тях. Шестата жертва, Биркенфелт, отказа да има нещо общо с полицаите от Службата за охрана. Вилхелмсон беше безследно изчезнал в пустошта. А Хьок, която беше отровена тази вечер, се намираше под закрилата на френската служба за охрана, а не на нашата.

Той спря до късата страна на масата и вдигна десния си показалец.

— Сега в списъка остава само един академик — един-единствен човек.

— Вилгот Елмандер.

Йеглерц кимна и обърна очи към Клаес Рутман.

— Нищо не бива да се случи на този човек.

Без да отвръща на погледа на Йеглерц, началникът на Службата за охрана кимна и огледа седящите около масата.

— Както всички знаете, Вилгот Елмандер се намира в КЗ до Карлсборг. Разбира се, охраната там е изрядна. Освен това през последното денонощие направихме и няколко промени в списъка с приоритети. Лисбет Хансон все още се лекува в отделението за ЕКМО на университетската болница „Каролинска“, но намалихме личната й охрана. Седем от охранителите, които бяха разпределени при Хансон, сега са преместени в КЗ, същото важи и за фермата на Ханс Еклунд до Бурленге. Там намалихме охранителите от четирима само на един, а вместо това увеличихме присъствието и правомощията на запасната полиция. А точно под нас, в сектора за повишена сигурност на полицейското управление, продължават да се намират петима членове на Академията, които…

Изведнъж вратата се отвори и в заседателната зала нахлу един младши полицай.

— Хванахме негодника! Убиецът е заловен!

Четиридесет и пет минути по-късно над върховете на дърветата на десетина километра североизточно от Бурленге се появи полицейски хеликоптер. Долу се разстилаше боровата гора, дива и обхващаща десетки километри площ, медночервеният здрач се спускаше над Даларна.

Хеликоптерът тътнеше във вечерната тъмнина, зави рязко около пасището и кацна на едно бърдо между овесените ниви, вратата веднага се отвори и от кабината слязоха двама мъже. Род Йеглерц и Ролф Хедлунд си проправиха път през нивите. От околните гори настъпваха мракът и нощната мъгла, която се отъркваше в краката им като гальовна селска котка. Когато шумът от хеликоптера утихна зад тях, се чу жуженето на насекомите и лятната вечер се изпълни с буйната любовна песен на дървесните скакалци. По средата на бърдото ги посрещна мъж на четиридесетина години — беше облечен с черни дрехи, но избръснатата му глава се забелязваше ясно в полумрака.

— Матиас Борнедал, началник на останалото тук звено за лична охрана на Службата за охрана. Не очаквах да дойдете тук и…

— Къде е той?

Борнедал посочи към два огромни обора.

— Ей там. Състоянието му е критично, но лекарският екип прави всичко възможно. Вероятно ще бъде най-добре да изчакате в къщата. Засега си вземете по една канелена кифличка и чаша кафе. Лекарите искат да го преместят в болницата във Фалун, за да…

— Трябва да видя този мръсник. Веднага.

В очите на Йеглерц се четеше упорство и Борнедал кимна. Тримата забързаха през нивата и минаха покрай старинната селска къща, където живееше членът на Шведската академия Ханс Екберг. На прозореца на спалнята се очертаваше силуетът на академика — едрият езиковед стоеше там със съпругата и четирите си деца и гледаше ужасено към двора. Многочисленото семейство току-що беше станало свидетел на ужасяваща драма, в която самото то играеше главните роли.

Зад хамбара се различаваха мъжете от Службата за охрана, точно до тях, около канавката, се бяха събрали десетина униформени полицаи от управлението на Бурленге и запасната полиция. Джобните им фенерчета бяха насочени към земята, сноповете светлина шареха в нощната тъмнина, а във високата към метър трева полицейски кучета търсеха следи.

Йеглерц погледна към канавката.

— Това ли е мястото, където го открихте?

Борнедал кимна, очите му проблеснаха неспокойно.

— Да… но го открихме не ние, а доберманите на Екбергови.

— Кучетата?

— Те са пуснати свободно в двора, денонощно. Винаги е било така и не е имало причина да правим промени, дори напротив. Отлични пазачи са, убедихме се в това преди малко повече от час, когато се разлаяха като побеснели. Петте кучета се спуснали и нападнали нарушител, който се криел в канавката. По това време аз се намирах в къщата. Веднага изтичах до северния прозорец на спалнята и видях светеща червена точка в тъмнината навън. В същата секунда кучетата го настигнаха. Замалко да убият мръсника, хапеха го по лицето, по гърлото, по слабините. Минаха тридесетина секунди, докато запасната полиция стигне до мястото, а пет озлобени добермана могат да нанесат големи поражения за половин минута. Убиецът на академиците не е приятна гледка, само това ще ви кажа, ще носи белезите от ухапванията до края на живота си.

— Звучи добре — каза Хедлунд със студена усмивка на устните.

Лицето на Йеглерц остана безизразно.

— Червена точка ли казахте? Тоест лазерен мерник?

— Това беше първото, което ми хрумна — отговори Борнедал, — но не сме открили лазерен мерник, нито прибор за нощно виждане. Но пък убиецът носеше цифров фотоапарат, вероятно индикаторът за светкавицата е светел в тъмното.

Тримата мъже закрачиха бързо през полето. Пред тях се простираха овесените ниви — идеално прав хоризонт, на който отделни бараки се очертаваха на фона на кървавочервеното небе на запад. До бараките имаше десетина души: лекари, полицаи, болничен персонал, охранители. Няколко прожектора осветяваха двора и линейката в отсрещното крило на обора. Върху кожената носилка до задната врата на линейката лежеше мъж в безсъзнание, до него имаше стойка със система и блещукащ електрокардиограф, изпод леглото се подаваха две кислородни бутилки.

Мъжът беше на около четиридесет години, пясъчнорусата му коса беше изтъняла на темето и гъста около главата, събрана в плитка, която изчезваше под лопатката. Очите бяха затворени, устата зееше.

Той лежеше на носилката чисто гол. Тялото му беше покрито с дълбоки драскотини — по лицето, гърлото, ръцете от лактите надолу, бедрата, дори и върху половите му органи ясно личаха кучешки ухапвания. Лекарите се опитваха да спрат кървенето, лепяха раните. Една медицинска сестра размахваше ръце над лицето на мъжа и пишеше, но беше невъзможно да прогони нощните пеперуди, върху кървавите рани лазеха мухи и комари. Челюстната кост на мъжа беше оголена и блестеше бяла в светлината от прожекторите.

От ремонтираната наскоро къща се чуваше необузданият лай на доберманите — напомняше за случилото се.

Йеглерц огледа внимателно мъжа.

— Ще оцелее ли?

— Вероятно — отговори един от лекарите, — но ще бъде значително обезобразен.

Йеглерц поглади бавно с ръка гладко избръснатата си буза, след което се обърна на запад и погледна към канавката.

— Канавката е съвсем близо до къщата на Екбергови, как, по дяволите, този негодник е успял да се приближи толкова много?

— По дренажните тунели.

— Какво?

Борнедал си пое дълбоко въздух, преди да започне да обяснява:

— Пропълзял е по дренажните тунели. Те са прокопани покрай горските пътища и овесените ниви в околността. Находчив е, мръсникът му с мръсник, трябва да му се признае. Сигурно е планирал това деяние старателно и от дълго време. Промъкнал се гол, намазан с орехово масло, за да се придвижва по-лесно през тесните тръби, те са не повече от шестдесет сантиметра в диаметър. Трябва да е пропълзял над два, може би три километра през тези пълни е шлака тунели чисто гол.

— Гол? Нищо ли не е носел?

— Напротив, на челото си имаше закрепена с ластик лампа, а след себе си е влачел найлонов чувал, завързан за глезена му. Той също беше намазнен, за да се плъзга по-лесно в тунелите. Носел е и малък винтоверт с батерия, с него е отвинтил всички филтри и тръби, които са препречвали пътя му.

Йеглерц се приближи и разгледа пострадалия мъж.

— Казахте, че е носел найлонов чувал, какво имаше в него?

— Няколко карти и чертежи на района на Бурленге, например подробни геоложки карти от геоложкия архив на Градостроителната комисия. Имаше и въздушни снимки и подробни схеми на всички дренажни тунели и повърхностни води в централната част на Даларна. В чувала имаше и две бурканчета с бял вазелин и четири шишенца с орехово масло, носеше и цифров апарат и огнестрелно оръжие.

— Револвер с черен барут?

— Не, модерен пистолет — напълно зареден „Берета 92“ със седемнадесет патрона.

— Това ли беше всичко? Не носеше ли нещо друго, дрехи?

— Не, нямаше дрехи, но имаше още нещо. Книга.

Йеглерц вдигна поглед.

— Каква книга, по дяволите?

— „Das rote Zimmer“.

— Какво?

— Червената стая“ — на немски.

Изведнъж мъжът изхърка, от устата му излязоха съсиреци и жлъчен сок, когато дойде в съзнание. Очите му бяха широко отворени и трескави, а погледът — блуждаещ. Всички лекари и сестри се втурнаха към носилката, наведоха се над него и погледнаха към заобикалящите го медицински апарати.

— Пулсът се е стабилизирал — каза запъхтяно една медицинска сестра. — PQ-интервалът е 204, малко височко, но в норма.

С решителни крачки Йеглерц си проправи път между медицинския персонал, застана до кожената носилка и се наведе над разкъсаното лице на голия мъж.

— Погледни ме. Погледни ме, мръсник такъв!

Очите на мъжа блуждаеха, въртяха се в орбитите като порцелановите очи на повредена антична кукла. Йеглерц хвана оголената му челюст и го накара да срещне погледа му.

— Падна ми в ръцете, мръснико. Сега ще започне кошмарът ти.

Един от лекарите се опита да препречи пътя на директора на полицията и полицейския комисар, но Хедлунд се добра до кожената носилка и хвана ръката на голия мъж.

— Знаем, че си намазал библията на Хьок с някаква гадна жабешка отрова. Сложил ли си отрова и някъде другаде?

Мъжът не отговори, от устата му излезе само безсловесно скимтене.

— Защо се опита да убиеш Екберг? — изсъска Хедлунд. — Нали не е в проклетия ти списък с деветимата академици. Кои академици си набелязал, гадино?

Мъжът направи опит да заговори, но думите заседнаха на кървавите му устни.

— Отговори, по дяволите. Отговори! Само ще загазиш още повече, ако мълчиш, разбираш ли?

Главният лекар стисна силно ръката на Хедлунд.

— Знам, че това е важен случай за полицията. Знам, че търсите много отговори и е спешно. Но този човек се нуждае от грижи, и то незабавно, в противен случай ще…

Тогава се чу звук: почти неразчленими думи, които се оформиха в гърлото на мъжа.

— … w-was ist l-l-los? Ich h-habe schmerzen…[68]

Всички на двора веднага се скупчиха около кожената носилка и се вгледаха в лежащия на нея мъж.

— Говори така, че да те разбираме, мръснико! — изсъска Хедлунд.

— М-ту face… it h-hurts…[69]

Долната челюст на мъжа трепереше, всяко вдишване, всяка дума изискваха огромно усилие.

— I-ich bin nicht der Morder. Verstehen Sie? I am not… the Academy killer.[70]

Хедлунд сграбчи напоената c кръв плитка на мъжа.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

Главният лекар веднага отмести ръката на Хедлунд и се наведе над мъжа.

— Who are you? — попита той. — Wer bist du?[71]

Когато мъжът отвори уста, от нея излезе кръв и едно име.

— K-karsten. Мy n-name is Karsten Schulze.[72]

Той попипа с пръсти обезобразеното си лице.

— Mein Gotti Was haben Sie mir angetan? I am not the Academy killer. I am not the Academy killer.[73]

Гласът на Хедлунд отекна между стените на обора:

— За идиоти ли ни взимаш, нещастнико? Of course you‘re the fucking killer! Why else would you crawl in a pipeline for two kilometers? Through water and horseshit! Only a crazy serial killer would do something like that![74]

Главният лекар погали ръката на мъжа.

— Karsten, can you hear me? If you‘re not the killer, then why did you come here?[75]

— Ich bin Fotograf. lch arbeite bei der Bild-Zeitung. I am a photographer. Verstehen Sie?[76]

— You‘re a photographer?[77]

— Yes, a paparazzi. I take fucking pictures. What have you done to me? What have you done?[78]

— Karsten, listen to me — каза главният лекар. — This is important. Why did you bring a gun?[79]

Гласът на мъжа едва се чу от разкъсаната му уста.

— Wir sind in Schweden. There are wolves and bears in the forest. I was scared.[80]

Веднага се чу отговорът на Йеглерц:

— You’ll wish you met wolves and bears instead of me.[81]

C цялата си сила той удари с юмрук мъжа по лицето, ужасяващ звук изпълни нощната тъмнина, когато носната кост се счупи и човекът извика от болка. След това Род Йеглерц закрачи през обгърнатото в мъгла поле към чакащия хеликоптер.

22 януари 1912 година

Аугуст Стриндберг стоеше до прозоречната ниша и чакаше. Намести внимателно настолната лампа, побутна месинговия и крак няколко сантиметра настрани.

Четиридесет и шест години по-рано беше провел учение по стрелба на остров Тюресьо, на десетина километра на юг. Тогава беше срамежлив младеж и целият живот беше пред него. Сега беше остарял и болен. Сам, с помощта на особени математически изчисления, беше установил, че през тази година ще настъпи смъртта му. Изчисленията щяха да се окажат верни. Този ден — 22 януари 1912 година — се оказа неговият последен и най-паметен рожден ден.

Той бавно се отдалечи от прозореца и с несигурни крачки се отправи към трапезарията. През целия си живот беше вървял, беше излизал на ежедневни разходки след закуска, но това беше, преди да се разболее. Сега този кратък преход от спалнята до трапезарията предполагаше огромно усилие. Дишането му стана тежко и неритмично. Той се подпря на касата на вратата, а след това на черното пиано „Нойфелд“.

До масата в трапезарията седяха две от дъщерите му — Грета и Ан-Мари. Грета погледна тревожно към баща си, световноизвестния писател. Отначало тя се поколеба, защото познаваше темперамента му. След това махна към плетения стол.

— Не искате ли да поседнете, татко?

— Не.

— Жаден ли сте? Има два вида лимонада, да ви донеса ли една бутилка от хладилника?

— Не.

— Напълно ли сте сигурен, татко?

— Да.

Той пестеше думите си, не искаше да ги прахосва в празни приказки, беше им обяснил. Продължи с мъка към прозоречната ниша.

— Би трябвало да хапнете мъничко, татко. Има от варената херинга с копър, която толкова обичате.

Той отново поклати глава.

— Но нали докторът обясни колко е важно да…

Изведнъж в бистро сините очи проблесна светкавица.

— Докторът ли? Кой от всички? Бях при четирима и ми намериха четири различни болести. Камъни в жлъчката, рак на стомаха, перитонит и тения. Не ми трябва варена херинга, а еднозначна диагноза!

Усилието му дойде в повече, думите заседнаха на гърлото му и в гръдния му кош се чуха силни хъркания.

До масата в трапезарията седеше зет му, Хенри фон Филп. Той беше един от четиримата лекари, които бяха лекували Стриндберг. Перитонит — това беше неговата диагноза. Сега той протегна ръка, за да може тъстът му да се подпре, докато кашля. Но Стриндберг не обърна внимание на жеста на зет си, а направи няколко несигурни крачки към прозореца на трапезарията. Оттук виждаше улица „Дротнинггатан“ в южна посока, чак до парка „Сентралбад“. Той погледна към дългите улици на Стокхолм, но все още не се виждаше нищо. Нито тълпи, нито факелно шествие.

Шега ли беше всичко това — жесток номер, който бяха поводили на един умираш, човек?

Градът се простираше пред него, вечерно тъмен, замръзнал, изоставен. Тези нормалмски улици бяха станали негови и такива щяха да си останат, той щеше да бди над квартала като призрак сто години след смъртта си. На „Дротнинггатан“ щяха да бъдат увековечени цитати от неговите творби и кореспонденция — вградени в асфалта железни букви. На погребението му в Северното гробище щяха да се стекат шестдесет хиляди души и да го изпратят във вечния му покой до черния дъбов кръст със златния надпис: О CRUX AVE SPES UNICA[82].

В парка „Тегнерлунден“ щеше да бъде издигната статуята на Стриндберг от Карл Елд, а стените на източния изход на метрото на станция „Родмансгатан“ щяха да бъдат украсени с портрети и реплики от неговите пиеси. Подозираше ли той това, когато стоеше до прозореца през 1912 година?

Може би.

Същия ден Карл Елд беше съобщил, че бронзовата статуя е готова. Но Аугуст Стриндберг не искаше да бъде увековечаван в бронз или с маслени бои, искаше да бъде увековечен в литературата.

Той се добра с мъка до вратата на балкона в спалнята, откъдето потърси с поглед онези, които щяха да го обезсмъртят. Все още не виждаше пламъците им в зимния мрак.

Няколко дни по-рано беше писал на приятеля си, уредник на музей, Рикард Берг: „За да могат хората да разпознават балкона ми измежду всички, слагам най-красивата си електрическа лампа с червения абажур до прозореца от страната на „Тегнерлунден“. Сега той отново протегна треперещата си ръка и намести лампата на скрина, завъртя светещия в червено кристален абажур леко на югозапад.

През първата година на века беше очаквал да получи Нобеловата награда. В дневника си, Окултния дневник, записа, че небесните звезди са показали недвусмислени знаци: щял да получи парична награда през декември! Но когато стоеше там, до прозореца в спалнята, на шестдесетия си рожден ден, той знаеше, че Нобеловата награда никога няма да стане негова.

Никога.

С изморени очи продължи да наблюдава зад кадифените завеси. Дъщеря му Грета и нейният съпруг още седяха до масата в трапезарията и го наблюдаваха тревожно през вратата на спалнята

— Днес беше дълъг ден. Изморен ли сте, татко?

Той поклати глава, но очите му отговориха друго — в тях имаше умора, която никога нямаше да изчезне.

Грета погледна към ръчния часовник на съпруга си.

— Може би все пак трябва да седнете, докато чакате, татко?

В този момент във вечерната тъмнина се появиха първите пламъци.

— Ето ги.

Факелното шествие напредваше в здрача. Виеше се из стокхолмските улици като горяща змия, приближаваше се бавно към жилището на ъгъла на улиците „Тегнергатан“ и „Дротнинггатан“. Между фасадите на къщите отекваше звукът от хиляди гласове и се издигаше към черното зимно небе.

— Пристигнаха — прошепна той отново.

Изведнъж в пъстрите му очи проблесна нещо, наподобяващо възторг. Той взе принадлежностите си за писане от писалището: английска стоманена перодръжка с френско мастило, лист хартия от мярката „Лесебу“. С пламенно въодушевление записа няколко реда. Произнасяше задъхано думите с трескав шепот. След това облече най-топлия си зимен балтон, сложи листа във външния джоб и с несигурни стъпки отиде до вратата на балкона.

Малката дъщеря, деветгодишната Ан-Мари, се изправи бързо.

— Да ви помогна ли, татко? Можете да се подпрете на ръката ми.

Той кимна, хвана протегнатата й лява ръка и двамата излязоха заедно на балкона. Ликуването и виковете „ура“ не стихваха.

— Да живее Стриндберг!

— Да живее кралят на перото!

Под балкона му и по улиците наоколо се бяха събрали десет хиляди души. Горящи факли и червени профсъюзни знамена оцветяваха стокхолмската вечер, оркестри я изпълваха с музика. Най-напред изсвириха „Марсилезата“, после и други песни за свободата. Сред множеството стоеше Ялмар Брантинг, водачът на Шведската социалдемократическа работническа партия. Той оглавяваше грандиозното честване за рождения ден и показа събраната за няколко месеца в цялата страна сума.

„Антинобеловата награда“, както я наричаха сред народа.

Шведската академия беше отказала да присъди на Стриндберг Нобеловата награда за литература, народът беше на друго мнение. Повечето бяха работници сиромаси от фабриките и пристанищните квартали на столицата, но заедно бяха събрали четиридесет и пет хиляди крони за Стриндберг.

Членът на Шведската академия Пер Халстрьом се опита да спре събирането на сумата. Писа в „Свенска Дагбладет“, че би било скандал, ако хулителят Стриндберг бъде отличен. Фредерик Бьок и Свен Хедин очерняха Стриндберг в ежедневниците и списанията, осмиваха го с години. Но народът не се остави да бъде спрян. Сега хората се бяха събрали пред апартамента му и гледаха към балкона на петия етаж.

А там стоеше той, прочутият писател. Зимният студ хапеше бузите му, а вечерният мрак го обгръщаше плътно. Неговият зет Хенри фон Филп вдигна един свещник, пламъците трептяха в тъмнината и осветяваха лицето на Стриндберг. То беше измършавяло и белезникаво, лице на умиращ.

Внезапно Стриндберг пъхна ръката си в джоба на балтона, извади сгънатия лист и се наведе през перилото на балкона. Пусна листа, който падна в тъмнината към скандиращата тълпа.

19

Покрай пристанищния док се простираха водите на езерото Меларен, катраненочерно и издължено, отвъд протока се виждаше остров Юргорден като приказен свят с подобните си на замъци сгради и въртележките на увеселителния парк, които блещукаха на фона на нощното небе. Но Клаудия и Лео стояха с гръб към величествената гледка, очите им не изпускаха дори за секунда входа на сградата на номер 31. От близо четири часа се криеха между дърветата на улица „Страндвеген“ и наблюдаваха самотната сграда. Веднъж Лео изтича през улицата и купи сладкиши, чай и лате от едно отворено до късно кафене. Сега отхапа от третия си шоколадов мъфин и отпи от студения чай.

— Работата в антиквариат може да бъде еднообразна, понякога чак до обяд не се случва нищо. Но това разследване е още по-зле.

Клаудия сви рамене.

— Е, четири часа е нищо, в края на деветдесетте работих четири месеца по едно разследване. Бяхме по следите на хероинова банда и се криехме в един занаятчийски магазин в РогСвен. Час след час, ден след ден. Огладнявахме и ни се допикаваше, но бяхме принудени да останем там, пласьорите можеше да се появят всеки момент.

— И сте карали така четири месеца?

— Да.

— Заловихте ли бандата?

— Не.

Той отхапа още веднъж от мъфина си и изчисти трохите от брадата си.

— Знаеш ли какво?

— Какво?

— Професиите ни доста си приличат. Ти търсиш злодеи, аз — книги.

— Но твоите издания с меки корици не вадят полуавтоматичен „Глок“, когато ги откриеш, нали?

— О, не. Веднъж си сецнах кръста, докато вдигах кашон от банани, пълен с научна фантастика. Но нищо по-лошо не ми се е случвало. Да чукна на дърво.

— Добре звучи — каза тя, но не отвърна на усмивката му.

Вторачи се в облия варовиков свод на входа, съсредоточи изцъкления си поглед върху вратата. На няколко глътки допи оставащото кафе и смачка празната картонена чаша. Когато я изхвърли, забеляза напрегнатия поглед на Лео.

— Столте ли е? Виждаш ли го?

Той поклати предпазливо глава.

— Не се обръщай. Идва полицейска кола.

Тя веднага обгърна с ръце врата на Лео, целуна го, няколко секунди по-късно специализираният автомобил на стокхолмската полиция мина точно зад вплетените им едно в друго тела.

— Видях този номер в някакъв филм — прошепна Клаудия с устните си върху неговите.

— Бива си го.

Той я придърпа към себе си и проследи полицейската кола с поглед — тя се отдалечаваше по „Страндвеген“ в посока на изток и подмина будката за хотдог. Когато най-накрая се изгуби по улица „Нарвавеген“, Лео пусна талията на Клаудия.

— Отминаха.

— Знам.

Но тя не отслаби прегръдката си, а вместо това хвана гайките на дънките му и го придърпа към себе си.

— Клаудия… сигурна ли си за това?

— Не — отговори тя, докато устата й търсеше неговата.

Ръцете им започнаха да опипват под коланите на панталоните и пуловерите, двамата впиха устни, диви и необуздани, сякаш телата им искаха да наваксат петнадесетте изгубени години. Когато върховете на пръстите му докоснаха драскотина под лявата й гърда, той спря.

— Белег?

— Да.

— Преди петнадесет години го нямаше.

— Нима помниш такива дреболии?

— Помня всичко.

— Значи ти предстоят много открития: четири татуировки и три белега.

— Три белега?

— Една огнестрелна рана, две прободни. Да видим дали ще ги намериш.

— Ще се постарая.

Той бавно прокара пръсти по голата й кожа, лопатките, гърдите.

— Тук няма.

След това пръстите му се плъзнаха по пъпа й, по извивката на гърба, талията, хълбоците, дишането на двамата ставаше все по-тежко с всяка изминала секунда, с всяко движение.

— Ето го!

Запъхтените думи бяха произнесени от Клаудия. Двамата се обърнаха, дишащи тежко, и се втренчиха в тротоара покрай фасадите, веднага познаха високия, слаб мъж, който вървеше по пешеходната алея на „Страндвеген“.

В Градската библиотека четири часа по-рано Брюнолфсон беше направил търсене в „Гугъл“ за Вернер Столте и бе намерил скорошна снимка и няколко реда в „Уикипедия“:

Вернер Юхан Столте е роден на 3 ноември 1931 година в Йостермалм в Стокхолм.

В. Столте е внук на строителния предприемач Карл-Оскар Столте, който участва в строежа на Олимпийския стадион на Стокхолм през 1912 година. От януари 1974 година В. Столте е изпълнителен директор на строителната фирма „Палмариус“ АД. Тя е основана от неговия дядо Карл-Оскар през 1905 година и днес има над 2300 служители в скандинавските и балтийските страни.

Лео издърпа разпечатката от задния си джоб и сравни снимката с лицето на високия мъж, който крачеше бързо на около четиридесет метра от тях.

— Той е — Столте.

Той закопча ризата си с максималната бързина, на която бяха способни пръстите му, след което хвана ръката на Клаудия и направи една крачка към тротоара.

— Трябва да побързаме, иначе ще влезе в сградата.

— Искам да влезе.

— Защо?

Тя не отговори, само продължи да стои в сумрака зад липата и проследи Столте с поглед, докато той с бързи стъпки стигна до боядисаната в зелено врата от тик на „Страндвеген“ 31. Там въведе кода и се изгуби във фоайето на сградата на името на милионера Бюнсов. В момента, когато вратата хлопна, Клаудия се отправи към построеното в края на миналия век здание, притисна лицето си към домофона и дъхна върху правоъгълната метална кутия. Веднага се появиха следите от пръстите на Столте — ясни отпечатъци върху бутони 1,2,5,7,9.

— Петцифрен код, необичайно.

— Да — каза Лео запъхтяно зад нея. — Тези цифри могат да образуват стотина комбинации, ще ни отнеме цялата нощ да намерим правилния код.

— Ръката на Столте се премести най-напред нагоре — по диагонал от дясно наляво. След това право надолу, значи кодът би трябвало да е… 95217.

Показалецът й се местеше по стоманените бутони и повтаряше движението на ръката на Столте, а когато накрая натисна седмицата, заключващият механизъм издаде жужащ звук.

— Заповядай.

Двамата побързаха да влязат в сградата — енергични крачки, които тропаха по мраморния под. Над тях се издигаха стените на фоайето, украсени с лампи и гранитни скулптури. Между две скулптури на русалки Лео откри списъка на живеещите тук — десетина имена върху алуминиево табло.

— Столте, четвърти етаж.

Асансьорът беше от края на миналия век, но добре смазаната решетка не издаде нито звук, когато Клаудия я отвори. Двамата влязоха в кабината и когато Лео натисна бутон 4, асансьорът се заизкачва през сградата от XIX век. Лео гледаше през решетката към етажите, които бавно подминаваха.

— Мислиш ли, че Столте може да е убиецът на академиците?

— Не, според групата за психологическо профилиране убиецът трябва да е към четиридесетгодишен, а Столте е на повече от осемдесет. Но в някой момент пътищата им трябва да са се пресекли.

Когато асансьорът спря на най-горния етаж, Лео бутна вратата, двамата излязоха и погледнаха двете двукрили врати в цвят теракота на етажа. На лявата имаше месингова табелка с черни емайлирани букви: „Семейство Столте“. Клаудия веднага пристъпи напред и натисна звънеца. Изминаха само няколко секунди, преди Вернер Столте да отвори вратата, да се вгледа в двамата посетители и да погледне към полицейската значка в протегнатата ръка на Клаудия. Лицето му не изразяваше нито учудване, нито тревога.

— Моля за извинение, че ви безпокоим по това време в петък вечер. Казвам се Клаудия Родригес, а това е Лео Дорфман. Изпратени сме от Национално звено „Убийства“ и трябва да поговорим с вас, ще отнеме само няколко минути.

Столте се усмихна доброжелателно, без да свежда поглед и да бави отговора си.

— Разбира се. За какво става въпрос? Не се е случило нищо сериозно, надявам се?

— Не, не, нищо подобно. Трябва само да ви зададем няколко рутинни въпроса.

— Заповядайте, влезте.

Апартаментът беше огромен, трите салона в стил ар нуво бяха разположени в редица и на всяка стена, във всяко ъгълче имаше множество произведения на изкуството. Когато Лео се огледа, той веднага разпозна няколко картини и скулптури — творби на Карл Ларшон, Андерш Сорн, Карл Елд, Едвард Мунк.

— Виждам, че колекцията ми от произведения на изкуството събуди интереса ви.

— Да, имате страшно красиви неща тук.

Погледът му се стрелна нагоре към един акварел над кахлената печка.

— Тази картина на Сорн съм виждал само в учебници по история на изкуството и брошури от аукциони. „Ева“, нали така се казва? Спомням си, когато беше продадена в аукционна къща „Бюковски“ преди няколко години, наддаването стигна до близо единадесет милиона, ако не ме лъже паметта. Отдавна се чудех кой я е купил.

Лицето на Столте грейна в усмивка.

— Вече знаете.

Той седна до една маса за бридж и даде знак на посетителите си да последват примера му.

— С годините се превърнах в колекционер на произведения на изкуството, но няма да се поколебая да призная, че страстта ми надхвърля знанията ми. Привилегия е да имаш възможността да се обградиш с творбите на най-големите майстори, това донесе голяма радост на мен и съпругата ми. За съжаление Май-Лис заболя от левкемия и си отиде преди близо петнадесет години. Но заедно със сина ни продължих да развивам започнатото от нея.

За няколко секунди той остана загледан в паркета със звездовидни шарки и сякаш забрави за посетителите си, но след това отново вдигна поглед.

— Като всеки изкуфял дъртак, и аз се увлякох в спомени за по-добрите времена. Извинете ме.

— Няма нищо.

Столте им се усмихна и се поизправи.

— Имахте рутинен въпрос, нали?

— Чиста дреболия — каза Клаудия, — но в полицейската работа трябва да проучиш всяка следа. Никога не се знае накъде водят.

— Понякога дреболиите се оказват най-важни. За какво става въпрос?

— Една книга от библиотеката.

Столте вдигна посивелите си вежди, учудването в гласа му не можеше да се сбърка.

— Книга от библиотеката?

— Да, преди малко повече от седмица сте върнали няколко книги в Градската библиотека на „Свеавеген“. Имаме няколко въпроса за една от книгите — „По море“ на Вилгот Елмандер.

Столте кимна, по устните му се разля усмивка.

— А, да, този епизод си го спомням много добре. Трябваше да върна няколко книги и изведнъж мониторът на библиотекарката замига в червено. Горката жена май се поизплаши. Оказа се, че за една книга е натрупано закъснение от цели три години и беше именно прелестният пътепис на Елмандер, но точно тук идва забавният обрат в историята. Разбирате ли, тази книга не беше от моите, някой друг я беше заел. Представяте ли си? Погрешка неговата книга се беше озовала между моите.

Изведнъж на челото на Столте се появи угрижена гънка.

— Но кажете ми, защо Национално звено „Убийства“ търси върнати със закъснение книги от библиотеката? Сигурно в обществото ни има по-тежка престъпност?

— Не търсим „По море“, но проявяваме огромен интерес към човека, който е заел книгата.

Клаудия огледа внимателно Столте, разгледа ръцете му, устата, сиво пъстрите очи.

— Той се казва Арвид Фалк — продължи тя, — познавате ли го?

Столте поклати мълчаливо глава.

— Уви. В младостта си имах съученик в техникума, казваше се Алберт Фалк. Симпатично момче. Но не, не познавам никого на име Арвид Фалк.

— Но именно той е заел „По море“. Как така книгата се озова у вас?

Столте се забави малко с отговора си, след което попита замислено:

— Познат ли ви е Уилям Окам, средновековният философ? Този, който създава научната теория, наречена на английски Ockham s razor[83].

Лео кимна.

— Най-простото обяснение вероятно е правилното.

— Точно така — каза Столте. — Кое обяснение е най-простото в този случай — това не знам. Може би някой библиотекар е допуснал грешка. Може би този Арвид Фалк и аз сме посетили Градската библиотека едновременно и сме разменили книгите си. Може би сме седели един до друг в трамвая и сме объркали книгите. Във всички случаи нямам ни най-малка представа кой е този човек, за съжаление.

Когато Клаудия се наведе над масата за бридж, тонът на гласа й се промени.

— И въпреки това сте платили глобата му в размер на сто и четиридесет крони. Много щедро от ваша страна да помогнете така на непознат.

Столте навлажни устните си, след което отговори все така доброжелателно:

— Народните библиотеки са може би най-хубавата ни институция. Ядосвам се, направо побеснявам, когато хората злоупотребяват и саботират тази дейност. Затова платих глобата на онзи нехранимайко.

Той посочи към картината на Сорн над кахлената печка.

— Както забелязахте, съм купил произведения на изкуството за няколко милиона. В такъв случай мога да си позволя да помогна на Градската библиотека с една-две стотачки, не мислите ли?

— По-рано споменахте трамвая — каза Лео. — Има ли друго място, на което може да сте срещнали този Фалк?

— Стотици. Ежедневно посещавам музеи и галерии. И обядвам, и вечерям навън, обикновено в „Гранд Хотел“, но понякога в други ресторанти и кафенета наоколо. Всеки понеделник сутрин посещавам басейна „Стуршюркубадет“ заедно с Брур Аксен, един от най-старите ми приятели. В четвъртък вечер играя бридж в пенсионерския клуб на площад „Карлаплан“. Член съм на управителните съвети на няколко фирми и на няколко комитета. Кръстосвам Европа нашир и надлъж, за да проучвам и купувам произведения на изкуството. Е, сами чухте. Посещавам много места и се срещам с много непознати, не мога да отговоря на въпроса дали някой от тях е заел „До море“ на Вилгот Елмандер.

Той сключи ръце и в интонацията му се долавяше окончателност.

— Уви, не мога да ви помогна.

Клаудия продължи да седи до масата за бридж, не изпускаше от очи белокосия мъж.

Има нещо.

Нещо под кожата му, в движенията на ръцете, във фините мускулчета около устата, нещо скрито в думите му.

Нещо.

Тя изчака десетина секунди, чакаше той да каже още нещо, да прояви признак на тревога, да попипа нервно плота на масата. Но лицето на Столте не помръдна, той не промълви нито дума, срещна погледа й с абсолютно самообладание. Накрая Клаудия се изправи и стисна ръката му — беше топла и суха.

— Благодаря ви — каза тя и се обърна, за да излезе от салона.

В същия миг чу гласа на Столте зад гърба си.

— Между другото, просто от любопитство, за какво става въпрос всъщност? Този Арвид Фалк — той издирван престъпник ли е? Някакъв гангстер?

Клаудия спря на вратата на вестибюла и обърна леко глава, когато отговори:

— За съжаление не можем да обсъждаме този въпрос, това е текущо полицейско разследване.

— Има ли нещо общо с убийствата на академиците?

Тя се обърна към възрастния човек, адреналинът течеше на тласъци във вените й.

— Защо… предполагате така?

— Та това е доста близо до ума, вие работите по този случай, нали? Водите разследването. Или по-точно го водехте.

Ударите на сърцето пулсираха мощно в гръдния й кош, когато тя се приближи до масата за бридж и втренчи поглед във Вернер Столте.

— Откъде, по дяволите, сте запознати с тези подробности?

— Моля за извинение, ако съм казал нещо неуместно, но тези подробности сигурно са известни на всеки в тази страна. Е, или поне скоро ще станат известни.

— За какво говорите?

— За това.

С дясната си ръка той протегна вечерната притурка на „Афтонбладет“, сложи я на масата пред нея. На първата страница на вестника имаше две снимки и две имена, написани с едри черни букви.

КЛАУДИЯ МАРИЯ ЕВАНХЕЛИНА РОДРИГЕС. ЛЕО ВАЛДЕМАР ДОРФМАН.

Отдолу пишеше една-единствена дума, печатарското мастило изпълваше страницата: ИЗДИРВАНИ.

22 януари 1912 година

Карл-Оскар Столте вървеше в средата на шествието. Беше с една глава по-висок от повечето, но не виждаше нито началото, нито края на морето от хора, горящи факли осветяваха тъмния зимен град, докъдето му стигаше погледът. Стокхолм се изпълваше с бойни песни и червени профсъюзни знамена.

Казваха, че са се събрали десет хиляди души, цялата столица щяла да разбере за рождения ден на Стриндберг, независимо дали жителите й искат, или не. Празненствата бяха като неговите творби — не убягваха на никого. Полицията беше затворила улиците около дома му, файтоните и малкото автомобили трябваше да заобикалят по улица „Вестманагатан“. Носеше се и един забавен за мнозина слух: трамваят бил толкова претъпкан с почитатели на Стриндберг, че един вагон излязъл от релсите до площад „Густав Адолфс порт“.

През последните години Карл-Оскар работеше като главен инженер на строежа на Олимпийския стадион на Стокхолм. Много от мъжете, които крачеха до него, работеха точно там. Пред него вървеше якият зидар, който беше поставил последната тухла на камбанарията. Сто неща деляха Карл-Оскар Столте от тези мъже, но едно и обединяваше — един човек.

Аугуст Стриндберг.

Накрая факелното шествие стигна до дома на писателя. На прозореца на спалнята Карл-Оскар виждаше червената електрическа лампа, която отличаваше жилището на Стриндберг. Най-отпред в множеството се забелязваше един черен цилиндър — той беше на главата на Ялмар Брантинг. Скоро водачът на Работническата партия щеше да отчете резултата от националната кампания за събиране на пари.

Когато рожденикът излезе на балкона, улицата се изпълни с оглушително ликуване, сигурно се чу в цял Стокхолм! Оркестърът отново изсвири „Марсилезата“, събралите се скандираха, а Карл-Оскар се включи във възгласите им.

— Кралят на перото! Кралят на перото!

Някои крещяха и обиди по адрес на Хейденстам и Свен Хедин, един се осмели дори да хули Густаф V, но веднага го накараха да замълчи.

На балкона зетят вдигна свещник и в светлината от пламъците се видя ясно колко е пребледнял и измършавял световно известният писател. Той махаше и се усмихваше, но изглежда всяко движение му струваше усилие. Тогава внезапно извади нещо от джоба на балтона си, Карл-Оскар ясно го видя от мястото си срещу магазина за кафе. Стриндберг направи една несигурна крачка към перилото на балкона, след което почти незабелязано отвори ръката си и пусна предмета. Той полетя бавно в тъмната стокхолмска вечер, рееше се напред-назад от тласъците на вятъра, кръжеше над тълпата и замалко да бъде опърлен от горящите факли

Карл-Оскар проследи движението на предмета — от балкона на петия етаж чак до „Тегнергатан“, а след това протегна ръка и го улови само на няколко сантиметра от пламъка на една факла. Беше сгънат лист хартия.

Двама работници до него също бяха забелязали пуснатия от балкона лист. Единият, изглежда, беше докер на пристанището, другият беше зидарят от камбанарията.

— И аз искам да хвърля едно око на този лист — каза той.

— Аз също — каза пристанищният работник.

Карл-Оскар разкопча балтона си и сложи внимателно листа във вътрешния си джоб.

— Ако искате да видите листа, ще имате възможност за това. Но не тук и сега. Тази необуздана тълпа ще го разкъса или ще го подпали с факлите си. Предлагам да се срещнем след това в някоя кръчма или винарна. Там ще можем да разгледаме листа на спокойствие. Какво ще кажете, господа?

Двамата работници го погледнаха и в очите им се надигна един и същ въпрос, накрая заговори зидарят:

— Как, по дяволите, да бъдем сигурни, че няма да офейкате и да запазите листа за себе си?

— Имате думата ми.

През голямата стачка от 1909 година зидарят и Карл-Оскар стояха от двете страни на барикадата. Зидарят беше стачен водач от новооснованата профсъюзна организация, а Карл-Оскар — посредник от Съюза на работодателите. Тогава за малко да се сбият пред трамвайното депо. Но сега между мъжете възникна доверие. Те стояха там, насред десетте хиляди участници в шествието, и се гледаха. След това си стиснаха ръцете и си уговориха среща в „Ерхарт“ на улица „Йотгатсбакен“, далеч от този квартал.

След малко повече от час тримата мъже се срещнаха пред бирарията в Сьодермалм, влязоха вътре и си поръчаха по един „Пилзнер“. После седнаха на отделна маса, далеч от бара и прозорците, а и от любопитни погледи. Там отпиха мълчаливо от бирата си.

Смехът и песните на останалите посетители отекваха между стените от шлакобетон, но тримата непознати не се включиха в тях. Масата им потъна в тъмнина, само една самотна свещ озаряваше лицата им.

— Сега е моментът да се представим, не мислите ли? Казвам се Карл-Оскар Столте.

— О, да — отговори зидарят, — знам много добре как се казвате. Но вие едва ли знаете името ми — Хенинг Андершон.

Докерът остави празната си халба.

— Нилс Блумберг. Сега ни покажете листа, Столте. Покажете ни какво Стриндберг хвърли от балкона си.

Карл-Оскар кимна и извади листа от вътрешния си джоб. Много предпазливо го разгъна на половин метър от халбите и пламтящата свещ. Сложи го на масата и в светлината на свещта тримата различиха забързания почерк на Стриндберг.

Скъпи приятели! Вече не съм мъжът, който някога бях. Силите ми ме напуснаха. Трябва вие да продължите да носите запалената от мен факла. Никога не забравяйте онези, които ме унищожиха. Трябва да отмъстите. Винаги помнете: Отмъщението!

Те няколко минути размишляваха върху написаното от Стриндберг, накрая мълчанието беше нарушено от Карл-Оскар. Той изрази с думи чувствата и мислите на всички тях и така щеше да бъде до края на живота им.

— Господа, случи се нещо величествено, нещо нечувано.

Двамата работници кимнаха.

Карл-Оскар Столте стисна листа, гласът му прошепна в най-тъмния ъгъл на бирарията:

— Ние бяхме избрани.

През следващите години тримата мъже щяха да продължат борбата на Стриндберг, да се борят за същите идеали и срещу същите врагове.

Покрай работата си като строител Карл-Оскар познаваше добре Стокхолм, знанията му изиграха решаваща роля. В скалата под една къща до площад „Бренда томтен“ имаше голяма кухина. През XVI век монасите доминиканци я бяха използвали за едно от многобройните си скривалища, а след това пещерата бе потънала в забвение, с векове беше стояла неизползвана. В началото на XX век само няколко души знаеха за това кътче от Късното средновековие — Карл-Оскар беше един от тях. За сто и тридесет хиляди крони той купи къщата до „Бренда томтен“, след което подготви подземната стая заедно с Андершон и Блумберг. В скритото подземие братството им щеше да се събира в продължение на сто години, оттам водеха борбата си срещу враговете на Стриндберг.

Братството се бореше с хитрост и със силата на перото, те очерняха, саботираха, вандалстваха, изпращаха заплашителни писма, клеветяха, разкриваха доказателствени материали, сплашваха, фалшифицираха документи. Но никога не предприемаха насилствени действия, никога. През есента на 1915 година подкупиха един критик да оплюе „Нови стихове“ на Вернер фон Хейденстам. През 30-те разпространяваха ужасяващи слухове и за Хейденстам, и за Свен Хедин — някои бяха верни, други измислени.

През 1922 година повредиха валяците в една печатница в Гьотеборг, почти седемстотин бройки от книгата на Свен Хедин „Войната срещу Русия“ бяха съсипани. На следващия ден вината за инцидента беше хвърлена върху бригадира и той беше уволнен. Тогава Карл-Оскар се погрижи бригадирът да получи анонимно дарение. Късно една нощ през процепа под вратата на апартамента му беше пъхнат плик, в който имаше едногодишна заплата — две хиляди шестстотин шестдесет и две крони.

Братството се грижеше и да събира и съхранява хиляди предмети, които бяха принадлежали на Стриндберг: стоманени перодръжки, дрехи, един фотоапарат от марката „Кодак“, заложени книги, кореспонденция, мебели, презервативи от вулканизиран каучук, снимки, ръкописи на книги, един телефонен апарат, китайски речник с бележки в полетата, научни инструменти.

През 1917 година Карл-Оскар се отправи към Копенхаген. Там проведе продължително детективско издирване, проучи няколко следи, подкупи полицаи и чиновници. Накрая успя да открие ръчното огнестрелно оръжие, с което Аугуст Стриндберг беше стрелял на площад „Конгенс Нюторв“ през 1887 година, след като беше отпразнувал положителните рецензии на критиците за постановката на „Бащата“ в театър „Казино“: револвер с черен барут, който датската полиция беше конфискувала и от три десетилетия криеше в един склад на улица „Пугордсгеде“. Карл-Оскар даде четиристотин и петдесет датски крони — две месечни заплати — на управителя на склада. След това пренесе тайно револвера до подземието в Гамла стан и го сложи на съхранение там в стария долап на Стриндберг.

Братството просъществува дълго време и понякога пътищата на тримата мъже се пресичаха и извън подземието. Веднъж семейства Столте и Андершон се качиха на един и същ трамвай на площад „Нормалмсторг“, но Карл-Оскар и Хенинг се престориха, че не се познават. Нямаше издаващи познанството погледи, нито дискретни поздрави. Такова беше споразумението. Но в подземието под „Бренда томтен“ в Гамла стан те завързаха връзки, които бяха по-силни от кръвните, и така щеше да продължи сто години.

Когато настъпваше подходящият момент, някои от децата и внуците им биваха посвещавани в тайната. Карл-Оскар Столте беше още жив, на седемдесет и девет години, когато внукът му, Вернер, отиде с него на първата си сбирка в подземието. Годината беше 1941.

Тридесет и шест години по-късно, в една тъмна и ясна ноемврийска вечер през 1977 година, Вернер Столте взе за първи път собствения си син със себе си. Тогава той беше десетгодишен.

Двамата вървяха заедно по тесните улички на Гамла стан, сенките танцуваха по фасадите на къщите, а статуите изглеждаха като живи в зимната тъмнина. Очите на сина светеха от очакване. Той гледаше учудено обгърнатите от сенки средновековни сгради, всичко това му се струваше като началото на невероятно приключение. До „Бренда томтен“ се издигаше голият кестен, клоните му се полюляваха на лунната светлина като пръстите на зли вещици, дълги и мършави

— Оттук — каза Вернер и се приближи към една врата.

Той отключи вратата и двамата прекрачиха прага и заслизаха по стълбището към мазето.

— Внимавай за гредата на тавана, по-ниско е, отколкото на човек му се струва.

Вернер се обърна и посочи към познатия белег до косата си.

— Нали питаше за белега ми, а аз ти отговарях винаги едно и също?

Момчето кимна.

— Че ще ми разкажеш, когато му дойде времето.

— Когато бях четиринадесетгодишен, бързах да сляза по тези стълби и си ударих главата. Резултатът беше двадесет и два шева — сега вече знаеш.

Двамата свиха наляво, минала покрай парния котел и килера и накрая спряха до една стоманена врата. Тя беше ръждясала и изкривена и когато Вернер дръпна бравата, вратата изскърца и се отвори. Момчето надзърна в килера, там имаше разпадащо се електрическо табло, кутия с инструменти, малко паяжини в ъгъла — нищо друго.

— Това ли е голямата тайна?

Разочарованието в гласа му беше безгранично, но Вернер не отговори, а отвори електрическото табло. На тухлената стена зад ламаринената врата имаше равностранен триъгълник, зазидан в хоросана, със страни от сребърна сплав. До горния и левия ъгъл имаше две думи — шестнадесет букви, излети в стената.

От кутията за инструменти Вернер извади лапландски нож. Притисна много старателно върха му към осем от почернелите букви, една по една — така изписа име: ЛУНДСТЕТ. Когато докосна второто „т“, сребърната конструкция издаде механичен звук и в стената на подземието се появи цепнатина.

Момчето погледна ококорено. Тухлите се отдръпваха настрани като вълшебна врата на замък една след друга, закрепени върху релси в настлания с варовикови плочи под. Сега то видя тунела, а в края му се долавяше светлина.

— Ще… ще влезем ли?

— Да.

Вернер приведе едрото си тяло и тръгна през леко наклонената шахта на тунела, а синът му го последва. Когато стигнаха до края на прохода, пред тях се разкри просторна стая. В средата й, под пламтящите свещи на полилея, стояха мъж и жена, и двамата към петдесетгодишни. Момчето застана плътно до баща си и хвана ръката му. Със свободната си лява ръка Вернер махна към двамата непознати.

— Това са Еверт и Барбру, тук, в подземието, нямат други имена. Когато идваме тук, те са ми като брат и сестра. Също толкова близки, дори по-близки, отколкото някога са ми били истинските ми братя и сестри.

Жената пристъпи към тях, звукът от токчетата й отекна между каменните стени. Тя сложи дланта си върху бузата на момчето и го погледна със сърдечни, дружелюбни очи.

— Само да знаеше колко сме те чакали, Фредрик, и ето че сега си тук. Най-после!

Момчето се отдръпна леко, докосването до бузата му беше приятно, но необичайно. То отново се огледа в подземието.

— Какво… какво е това място?

Тримата възрастни не можаха да сдържат усмивките си при въпроса на момчето. Вернер сложи ръката си на рамото ivy, докато обясняваше.

— Твоят дядо се казваше Карл-Оскар Столте, знаеш. Заедно с дядовците на Еверт и Барбру той построи тази подземна стая и основа нашето братство.

Вернер отиде до един шкаф с витрина и синът му го последва. В шкафа върху червена копринена покривка имаше лист хартия. Беше изтъркан и избледнял, мастилените букви бяха започнали да разяждат стогодишната хартия с марка „Лесебу“.

— Фредрик, нито дума за това. На никого. Не трябва никога да издаваш тайната ни, да разказваш на какво сме се посветили.

Момчето погледна към баща си с широко отворени, любопитни очи.

— На какво сме се посветили, татко?

Вернер Столте погледна тържествено към своя син и каза:

— На Отмъщението. Посветили сме се на Отмъщението.

20

Синапено жълт „Опел Кадет“ се движеше бавно в югозападна посока по път Е4. Около магистралата се простираха нивите на Йостерьотланд, предните фарове на автомобила се опитваха да осветят засетите с ръж площи в здрача.

Шофьорът беше възрастен мъж, седеше зад волана прегърбен и с треперещи ръце. Кожата на главата му беше увиснала, покрита със старчески петна и тънки кичури коса на темето. Беше облечен със сив костюм и червена копринена риза, около него се разнасяше натрапчива миризма на афтършейв и урина.

След като подмина Линшьопинг, той сви по междуградски път 206. Щом го настигнаха други коли, отби в десния банкет и махна с треперещата си ръка, когато преминаващите шофьори му благодариха. Движенията му бяха мудни, но очите му се въртяха зорко напред-назад в хлътналите си орбити. Скоро той зави по един черен път между нивите и гумите на опела изскърцаха върху чакъла. От другата страна на залива се виждаше замъкът Вадстена, оръдейният купол и сводестият му покрив се очертаваха на фона на нощното небе на север.

От южната страна на залива, в края на скалистия нос, имаше горичка: огромни дъбове, хвойнови храсти, каменни могили от викингско време, малка полянка, където мъжът паркира. За миг той се вгледа в остарялото си лице в огледалото за обратно виждане, среса кичурите си, намести най-голямото старческо петно на челото, преди да излезе от колата. Изглеждаше така, сякаш краката поддаваха под тежестта на тялото му, докато вървеше бавно покрай лявата страна на опела, наложи се да се подпре на топлия капак на двигателя.

Мъжът се огледа внимателно в полумрака, но не се виждаше нищо — нито възбудени тийнейджъри в лятната трева, нито ловящи раци градски жители на брега. Тогава изправи прегърбеното си тяло, треперенето на лявата му ръка спря, а краката му изведнъж застанаха уверено във влажната от росата трева. С мощни движения той отвори пътническата врата и наклони седалката напред, попипа с върховете на пръстите си под изтърканото покривало на задната седалка и разкопча три кожени катарами. След това вдигна възглавничката за сядане и разгледа широкото тайно отделение, което беше скрито в каросерията на колата и изпълнено с жълтеникавата светлина на един светодиод. Тук имаше женски дрехи от края на петдесетте, сива дамска перука, регистрационни табели, снайперска винтовка модел PSG 90. До резервната гума бяха събрани няколко дебели пачки с банкноти по петстотин крони, до тях имаше старателно сгънат балтон, ниски обувки, изтъркан черен цилиндър, сгънат. В кутия от ясен се съхраняваше револверът с черен барут, който Карл-Оскар Столте беше намерил в Копенхаген преди почти сто години.

Но мъжът не се интересуваше от тези предмети сега. Той извади от скривалището десетина боядисани в черно алуминиеви профили, пластмасови винтове и гайки, медни кабели, резервоар за гориво и няколко електрически апарата, както и две газови турбини, задвижвани със самолетно гориво. Сложи всичко в тревата до опела. В нощната тъмнина беше невъзможно да се различат отделните части, но той ги беше сглобявал много пъти в миналото, често с превръзка на очите или в стаи с изгасено осветление. Сега мъжът сглоби светкавично конструкцията, затегна винтовете един по един.

Само след няколко минути хеликоптерът беше готов, роторните перки се разстлаха върху тревата с дължина колкото широчината на опела. Мъжът отиде бързо до скривалището в колата, извади кутия от твърда пластмаса и я закрепи върху шасито на хеликоптера, внимателно, за да не разплиска прозрачната течност. После взе няколко инструмента от тайното отделение: телевизионен монитор, екран с течни кристали, собственоръчно конструиран радиопредавател с шест канала. Екраните постави върху капака за двигателя на опела, след което погледна между дъбовете право на запад, където вечерното слънце беше залязло преди час и бе оставило след себе си кървавочервена ивица небе.

За първи път от почти две денонощия мъжът отвори уста и заговори, езикът му се движеше непривично в устната кухина.

— О Crux Avе Spes Unica.

Той издърпа антената до пълната й дължина, близо три метра над земята, нагласи честотата на предавателя на 35 мегахерца, натисна ръчката за управление и нагласи руля за височина. Опашната и главната перка на хеликоптера се завъртяха, отначало бавно, после все по-бързо, двете газови турбини издадоха оглушителен тътен и от тях изскочиха огромни пламъци. Високата лятна трева се разлюля от въздушното течение и огнените езици на реактивните двигатели я опърлиха. Хеликоптерът се издигна бавно от земята и се зарея над главата на мъжа, който сякаш не забелязваше горещината и шума, докато наблюдаваше творението си. Внимателно натисна руля за управление и сега летателната машина набра скорост и височина и прелетя с тътен над водите на широкото десет километра езеро Ветерн и покрай голите, диви скали.

Мъжът продължаваше да стои на поляната, на шестдесетина метра от брега. С уверени движения на китката той въртеше ръчката за управление на радиопредавателя, като през цялото време погледът му беше насочен към двата екрана. На телевизионния монитор виждаше картината от термокамерата на носа на хеликоптера — все още само покрити с бяла пяна вълни в нощната тъмнина. На монитора с течни кристали се забелязваха две червени точки. Едната показваше позицията на хеликоптера и се движеше бавно по екрана.

Другата точка беше Вилгот Елмандер.

Стаята се намираше на най-горния етаж на войнишкото общежитие. Вилгот Елмандер куцукаше неспокойно между бетонните стени, спря до прозореца, прокара ръка по мръсното бронирано стъкло и погледна към вътрешния двор на военната база. В сумрака се появиха десетина фигури: между бараките, хангарите и казармите патрулираха телохранителите от Службата за охрана и парашутни рейнджъри.

Той продължи да крачи напред-назад из стаята. Намести панталоните си и тясната яка на ризата, чуждите дрехи му бяха неудобни, чувстваше се смешен, беше се принудил да вземе назаем дори боксерките от един охранител.

За първи път тримата членове на Шведската академия бяха съвсем сами в стая във военната база. Но Лейф Линдер, професорът по китаистика, беше заспал почти веднага на ратановото кресло, при всяко вдишване от устата му излизаше свистене.

Сив Першон Макензи, полуизлегната на леглото, разлистваше вечерен вестник. Дрехите й бяха в крещящи цветове, ноктите на краката — с розов лак: младежки вид, който караше Вилгот Елмандер да се чувства остарял. Двамата с нея бяха връстници, родени през зимата на 1934 година, но никой нямаше да се досети за това.

Изведнъж тя хвърли вестника.

— По дяволите, чашата преля!

Елмандер се сепна, очите му изразяваха загриженост, която не се долавяше в гласа му.

— Какво, нещо за нас ли пише?

— „Синьо-белите“ играят срещу ГАИС[84] в понеделник. За първи път от пет години ще пропусна дерби.

Тя се усмихна като ученичка след сполучлива шега.

— Дяволите да го вземат, Сив. Винаги се шегуваш, дори сега.

— Особено сега.

Тя кръстоса гъвкаво краката си и хвана ръката му, очите й изведнъж се изпълниха със същата сериозност като тази в стихосбирките и пиесите й.

— Вилгот, аз също изгубих осем близки приятели. И също седя тук заключена и се крия от един луд. Но не мога да позволя това да ме пречупи, за мен е невъзможно. Искам винаги да мога да се смея, а и да плача. С теб сме коренно различни в това отношение.

С голяма топлина в погледа тя стисна ръката му.

— Може би затова бяхме толкова добри приятели през всичките тези години — точно защото сме така различни.

— Наистина ли сме толкова различни?

— Естествено! — засмя се тя. — Аз съм жизнерадостна жена, а ти си мрачен дъртак.

Сърдечният й смях беше заразен, устата на Вилгот Елмандер се изкриви против волята му в нещо като усмивка, но тя изчезна също толкова бързо, колкото се беше появила. Той отново закрачи из стаята с подозрителен поглед.

— Сив, трябва да поговорим за нещо.

— За какво?

Елмандер се озърна във всички посоки и прошепна:

— Службата за охрана крие от нас информация, и то важна.

— Можеш да говориш нормално, Вилгот. Зад рамките на картините няма поставени микрофони, нито под огледалото има шпионка. Проверих.

— Говоря сериозно, с тези неща шега не бива. Службата за охрана знае повече, отколкото ни казва.

Ядосан, той подръпна ризата на сини цветчета и прекалено дългите си ленени панталони.

— Вие с Лейф не сте облечени във взети назаем дрехи. Оставили са ви вашите, нали?

— Да.

— Не са ви взели четките за зъби и чехлите, нали? Не са ви взели книгите, химикалките, компютрите, халатите, инсулиновите писалки, бележниците.

— Не, не ни ги взеха.

— Ето, виждаш ли, с мен се отнасят по-различно. Ти живееш в една и съща стая, откакто дойдохме тук преди три дни, Лейф също. Но аз трябваше да се местя три пъти. Защо?

— Сигурно е заради тези микрочипове, които намериха в дрехите ти.

— Точно, става въпрос за проклетите микрочипове. Криминалистите от полицията откриха чип дори в шапката ми с надпис ГАИС, разбра ли?

— Да, ти ми каза.

— Абсолютно всички мои вещи са били бъкани с онези проклети микрочипове. Под яката на любимата ми риза, в тока на обувките ми, навсякъде. Но при теб не са открили нито един, нито пък при Лейф. Нито при Ханс Екберг или Лисбет Хансон, само при мен.

— Да, но полицията вече претърси вещите ти и намери всички микрочипове, напи?

Той кимна.

— И от съображения за сигурност — продължи тя — се наложи да си смениш стаята и да предадеш вещите си, в това няма нищо странно, не мислиш ли? Вилгот, полицаите от Службата за охрана просто си вършат работата. Не търси налудничави заговори.

— Не става въпрос за заговори, става въпрос за факти. Допреди няколко дни Службата за охрана държеше под пълно наблюдение фермата на Хасе в Бурленге, говорих с него и знам. Денонощно се сменяха четири дежурни групи. Изведнъж преди два дни три от групите бяха пренасочени тук. Защо?

Той се втренчи със съсредоточен поглед през прозореца в пролетната нощ.

— Какво, по дяволите, се е случило преди два дни — ето това искам да знам. Службата за охрана трябва да е получила нова информация, това е единственото обяснение. Изведнъж намалиха наблюдението в Бурленге и го усилиха тук, става въпрос за най-обикновен консеквенциализъм.

— Приключи ли с анализа, професоре?

Тонът й беше шеговит, но той отговори много сериозно:

— Не.

Елмандер се подпря на стената, хвана се за левия си хълбок и лицето му се изкриви от болка, но той отказа да седне на някой от столовете.

— Службата за охрана изпрати тук почти всичките си охранители, знаеш ли? Четиридесет и осем души — повече, отколкото има кралското семейство. А знаеш ли какво правят тук?

— Не, какво?

— Охраняват мен.

Тя не можа да сдържи смеха си.

— Теб?

— Да, охраняват мен по-стриктно, отколкото теб и Лейф. През последното денонощие не ми позволяват дори до тоалетната да отида сам, не си ли забелязала?

— Вилгот, защо Службата за охрана да охранява точно теб по по-различен начин?

— Не знам. Сигурно смятат, че съм в по-голяма опасност от вас, това е единственото обяснение. Става въпрос за най-обикновен…

— Консеквенциализъм?

Той кимна и отиде до вратата.

— Късно е, трябва да си тръгвам.

Тогава тя стана от леглото.

— Вилгот, почакай, исках да ти кажа нещо. Всъщност чакам удобен случай, откакто дойдохме тук.

— Нима, какво искаш да ми кажеш?

Тя отново хвана ръката му, сключи пръстите си около неговите.

— Че може би най-красивият момент в живота ми беше онази октомврийска нощ през седемдесет и осма, когато ми предложи да се оженим. Искам да го знаеш.

Той бавно затвори очи.

— Защо, по дяволите, ми отказа, след като е било толкова красиво?

— Знаеш защо, Вилгот. И също знаеш, че и двамата живяхме по-добре един без друг, разделени.

Той отвори очи и срещна погледа й.

— Знам, че ти имаше по-хубав живот, и това ме радва много. Но, Сив, не е минал и ден, в който да не ми се е искало да беше до мен.

Двамата се гледаха дълго. За разлика от друг път, от устата на Сив не излезе саркастична реплика, нито лекомислен смях.

— Сега е време да тръгвам — каза той накрая и почука по вратата.

Тя веднага се отвори отвън от двама охранители. Вилгот хвърли бърз поглед към Лейф Линдер, който продължаваше да спи на ратановото кресло, след което погледна за последно към Сив Першон Макензи и излезе с решителни крачки от стаята. Придружен от двамата охранители, тръгна бързо по коридора, хвана се за болния си хълбок, но ги помоли да не забавят крачка.

Единият охранител приближи радиостанцията си към устата.

— Излизаме с обект 3. Край.

От радиостанцията веднага отговори глас:

— Прието. Край.

Минаха през вратата и прекосиха вътрешния двор, който беше осветен от ярки прожектори. От всички страни наоколо се простираха катраненочерните гори. Чакълът пращеше под взетите назаем маратонки на Вилгот Елмандер, бяха му малко тесни на петите, но и за това си замълча. Побързаха да влязат в жълтата казарма, където в момента беше настанен, и се качиха по стълбите до третия етаж.

— Е, лека нощ — промърмори той и отвори вратата си.

— Лека нощ.

Вилгот влезе бавно в стаята и затвори вратата след себе си. Казармената стая беше просторна и гола, тук нямаше нищо негово. На хавлиените кърпи и халата пишеше „Кралски хусарски полк, КЗ“. Върху кувертюрата на леглото имаше няколко книги, които беше заел от полковата библиотека, върху възглавницата лежеше отворена „Записки от подземието“ на Фьодор Достоевски.

Вилгот Елмандер си пое дълбоко дъх, след което докуцука до прозореца и се загледа в нощта.

Хеликоптерът прелетя над катраненочерните води на Ветерн само на няколко метра над пенещите се вълни, а газовите турбини оставиха след себе си оранжево сияние в пролетната нощ.

След няколко минути отпред се появи западният бряг на езерото, в далечината блещукаха уличните лампи и жилищните сгради на Карлсборг. Сега наклонът на роторните перки се промени леко, само с няколко градуса, и хеликоптерът започна бавно да се изкачва. Когато полетя над сушата, достигна височина сто и петдесет метра. Долу, на площ от десетки километри, се простираха вестерьотландските гори и блата, само тук-там еднообразната гледка се нарушаваше от някоя самотна ферма, бензиностанция и езерце.

Над националния парк „Стуре Мосе“ турбините се изключиха. Когато скобите охлабиха захвата си около реактивните двигатели и резервоара с гориво, те полетяха надолу и изчезнаха в блатото. Хеликоптерът веднага изгуби височина и започна да пада към гарвановочерната вода. В този момент електрическият двигател се включи и построената летателна машина прелетя над върховете на боровете, като издаваше само глух, почти недоловим звук.

Така хеликоптерът продължи да лети в нощта, километър след километър. Накрая пред него се показа висока ограда с бодлива тел. Покрай електрифицираното заграждение имаше няколко трупа: катерици, фазани, синигери, един бобър, някои от животинските тела бяха овъглени и неразпознаваеми. Хеликоптерът прелетя бавно над оградата, мина само на двадесет-тридесет сантиметра над железните шипове, навлезе между боровете и скалите и продължи право през обширната военна зона. Изведнъж инфрачервената камера примигна: в северозападна посока, на малко повече от сто метра, имаше три източника на топлина, които се приближаваха. Хеликоптерът веднага се спусна зад няколко хвойнови храсти, приземи се тихо и мощните движения на роторните перки утихнаха. Зачака там в тъмнината, зад хвойната и папратта. Скоро от другата страна на храстите, само на няколко метра разстояние, минаха трима мъже от Службата за охрана, сноповете светлина от джобните им фенери обхождаха пространството между дънерите. Мъжете бяха толкова наблизо, че гласовете им проникваха в микрофона върху шасито на хеликоптера.

— По дяволите, Карлберг, привижда ти се. Да не си се накъркал пак?

— Видях нещо, може да е било сова, разбира се.

— Да, да, внимавай да не се блъснеш в електрическата ограда, пияндурник такъв.

— Затваряй си човката. Ела да проверим ей там.

Охранителите продължиха с бърза крачка в горската тъмнина и пет минути изминаха в пълна тишина. След това се чу жуженето на двигател и зад хвойновите храсти отново се появиха роторните перки. Хеликоптерът се издигна бавно. Когато достигна над върховете на дърветата, набра отново скорост и продължи да лети към целта си на северозапад. След малко повече от километър гората свърши и започна откритото пространство на военната база — десетина казарми и войнишки спални, разпръснати из двора. Летателната машина профуча с максимална скорост между хангарите и покрай паркираните военни автомобили. Тогава между казармите отекна мъжки глас.

— Видях нещо! Изглеждаше като хеликоптер, мамка му!

От една барака изскочиха двама млади мъже от формированието за парашутни рейнджъри, вдигнаха автоматите си и се прицелиха, но хеликоптерът изчезна зад ламаринената фасада на хангара, преди да успеят да стрелят. Напрегнатите им гласове отекнаха из базата.

— В района има радиоуправляем хеликоптер!

Хеликоптерът заобиколи хангара с пълна скорост и продължи да лети над жълтеникавата казарма. От всички страни изскочиха охранители и войници от националната отбрана, техните викове и команди отекнаха из военната база, някой стреля с пистолет, но не уцели хеликоптера.

— По дяволите, ще се разбие в сградата!

В този момент хеликоптерът спря, закръжи във въздуха точно до казармата и прелетя пред един прозорец на третия етаж.

До прозореца стоеше Вилгот Елмандер с изкривено в гримаса лице, случващото се пред очите му беше по-страшно, по-невъобразимо от всичко, описано в книгите му. Само на метър зад бронираното стъкло кръжеше черен сглобяем хеликоптер и го наблюдаваше.

Наблюдаваше го!

Изведнъж летателната машина изтрещя, в пластмасовата кутия върху шасито на хеликоптера избухна малко взривно устройство и кутията веднага се разцепи, течността в нея се разнесе по вятъра като красив фонтан. Тогава избухна друго взривно устройство и искрите запалиха течността, последвалата експлозия беше нечувана, ударната вълна връхлетя като невидим юмрук. Притичалите охранители и парашутни рейнджъри бяха хвърлени на земята. Някои бяха уцелени от парченца стъкло, други — от бетонни късове и огънати алуминиеви профили, във въздуха се разхвърчаха откъснати страници от взети от библиотеката книги.

Мъжете бавно се изправиха един по един и се огледаха замаяно. След като облакът от дим и прах се разнесе, те осъзнаха мащабите на атентата. Укрепената стая на третия етаж на казармата зееше, бронираното стъкло и бетонът се бяха взривили на парченца, бяха се разтрошили като къщичка от джинджифилови курабии. Тялото на академика висеше върху няколко огънати арматурни железа, безжизнено и обезобразено. Лицето му беше неразпознаваемо, дясната ръка — откъсната от рамото. Взривната вълна беше запратила Вилгот Елмандер като парцалена кукла през убежището, създаденият от бомбата вакуум беше изпразнил дробовете му и ги беше разкъсал.

Началникът на звеното от Службата за охрана огледа мястото, отначало неспособен да говори, неспособен да се помръдне, а след това над военната база прозвучаха заповедите му.

— Обявете тревога, по дяволите! Разпратете всички групи, включително парашутните рейнджъри. Претърсете всички храсти до един, отцепете всички пътища!

С трепереща ръка той избърса лицето си от хоросан и прах, а после огледа чернеещата гора.

— Този мръсник трябва да е наблизо.

На малко повече от тридесет километра на изток — отвъд горите и блатата, отвъд границите на град Карлсборг, отвъд огромното езеро — стоеше Фредрик Столте. Намираше се на поляната, съвсем близо до брега на Ветерн. В лявата си ръка държеше радиопредавателя, дългата антена се протягаше към ясното и обсипано със звезди нощно небе.

Пред него върху капака на двигателя на опела стояха телевизионният монитор и мониторът от течни кристали, и двата със сиво-черни трепкащи екрани. Само преди няколко секунди той можеше да различи ужасеното лице на Вилгот Елмандер и да чуе виковете на охранителите. На монитора от течни кристали двете червени точки се припокриха и сляха.

Последният микрочип на Вилгот Елмандер, той си спомняше ясно как беше протекло всичко.

Беше заминал за университетската болница „Салгренска“ в центъра на Гьотеборг. Облечен като шофьор на линейка, проникна в клиниката по ортопедия, отделение 233, и с помощта на лазерен скалпел вмъкна микрочип във вътрешността на изкуствената тазобедрена става, която на следващата сутрин щеше да бъде сложена на Вилгот Елмандер.

Оттогава бяха минали малко над три години. Как щеше да постъпи, ако хрущялът на лявата тазобедрена става на Елмандер не беше износен?

Как?

С рязко движение на главата той се отърси от спомените и прибра всичко в тайното отделение в задната седалка. Затегна старателно катарамите и заглади коженото покривало, разпръсна голям брой купони за храна и измачкани от четене регионални вестници върху седалката. После се настани на шофьорското място и потегли. Отново старец, прегърбен, с мудни движения и непрестанно трепереща лява ръка. Пътуваше бавно в пролетната нощ между йостерьотландските ниви към Стокхолм, към крайната си цел.