На баща ми Томас Дж. Кенеди-младши и на брат ми Роджър.
„Истинският път върви по въже, което не е опънато нависоко, а едва над земята. Изглежда сякаш е предназначено да препъне някого, а не да вървиш по него.
Отвъд определена точка няма връщане. Тази точка трябва да бъде достигната.“
Днес бизнесът вървеше добре. Въртях се, набирах телефони, придумвах, приключих.
До седем вечерта — преди да приключа за деня — последвах съвета, който ми даде един от първите ми шефове, и изброих най-важните неща, свършени през последните десет часа. Ето какви бяха най-съществените от тях. Първо — заковах разпространение на двойна страница с Мулти Майкро; второ — най-накрая успях да си уредя среща с шефа на маркетинга от Айкън. И трето — Айвън Долински — главният ми външен продавач за Трите щата1 — ми се обади от Стамфърд много развълнуван и каза, че GBS са на път да се обвържат с многостранично приложение… сделка, която от седмици го притискам да приключи.
Както казах, нелоша работа за деня — работа, която ми дава възможност да достигна априлската си квота цели девет седмици преди плана. Разбира се, в работата тук съществуват променливи величини. Дали Ед Фишър — шефът Господ на маркетинга в Айкън — най-накрая ще купи работата ми и ще започне да ми подхвърля сериозен бизнес? Дали Айвън наистина ще успее да приключи тази продажба с GBS — или това ще се превърне в още една от неговите поредни хвалби (вече има три такива зад гърба си и това започва да ме тревожи). И макар че говорих с Адтел за първостепенна позиция при разпространение на техния нов Sat Pad DL бележник, аз бях малко разочарован, когато шефът на техните медийни продажби, Джо Доулинг, пусна зелена светлина само за един-единствен брой. Особено след като по-голямата част от телефонния ни разговор се състоеше в това, че аз пусках стръв, инициативи, подсладители — всичко, за да го накарам да се съгласи за повече пространство.
— Джо, обажда се Нед Алън.
— Кофти момент, Нед — отговори той с грубия си канарски вой. — Тъкмо тръгвах към вратата.
— Тогава ще свърша набързо.
— Казвам ти, трябва да бягам…
— Джо, знаеш, че при деветдесет и пет бона за двойна страница ние все още сме с трийсет процента по-евтини от конкуренцията…
— Даа, да, да. Но техният тираж е с трийсет и пет процента по-висок от вашия.
— Само ако вярваш на данните им. Видя ли статистиката на АВС миналия месец? Нашият тираж се е вдигнал със седем процента за третия месец в поредица…
— Те все още имат милион и двеста хиляди срещу вашите седемстотин и осемдесет, което, според мен, е значителна разлика в тиража.
— Виж какво, Джо, знаеш не по-зле от мен — когато стане дума за маркетингова ниша — подобни цифри не означават nada2. Имам предвид, какво като имат милион и двеста! За висококачествен продукт като Sat Pad DL ти трябва от средно до високо място на пазара, каквото ние можем да ти предложим. Ти просто тръгни само с тях и ще се прицелиш в най-ниската основа на сделката. Добре, добре, знам, че имат добра статистика — но и китайците я имат. Един милиард души. Твърде зле е обаче, че само хиляда от тях могат да си позволят да си купят нещо повече от кофа ориз. И тук е същата ситуация.
Джо Доулинг въздъхна шумно и изпъшка:
— Нед, и миналия месец ми пееше тази песен…
— А миналия месец ти не захапа. Но сега ние наистина правим бизнес. Двойно разпространение. Страхотно начало за нашите взаимоотношения.
— Колко пъти трябва да ти казвам — това не са взаимоотношения… това е еднократно.
— Знам, знам — но всички взаимоотношения започват с нещо еднократно. След като веднъж я уговориш да си легнете, знаеш, че следващото нещо е любовта и женитбата. И когато видиш резултатите от края на счетоводството ни…
— Тогава може би ще има още една еднократна сделка. Но не се обвързвам с нищо повече…
— Даже с оферта за двадесет и пет процента отстъпка и гарантирано предно място за цялото пролетно тримесечие?
— За това вече сме говорили. Твоят човек Айвън ми предложи същата сделка миналата седмица.
— Айвън ти е предложил двадесет процента. Но като негов шеф аз мога…
— Какво? Да ми примамиш задника с пет процента подсладител? Друг път!
— Сметни си го, Джо. Говорим за почти двадесет и два бона, които ще спестите в първокласно медийно пространство…
— Сметнал съм го, Нед. И съм взел решение.
— Виж какво — за априлския брой ще поместим илюстрация в четири цвята.
— Нед, този разговор е история…
— К’во ще кажеш за следващата седмица? В града ли си?
— Далас.
— По-следващата?
— Нед…
— Ти обичаш френската кухня, можем да отидем в Лутес?
— Откога „Компютърен свят“ може да си позволи Лутес!
— Откакто станахме играчи.
— Все още сте на трето място.
— Работим здраво, Джо. Е, какво ще кажеш за една седмица след другия петък?
— Ти си трън в задника, Нед.
— Но ефикасен. Другия петък?
Още една дълга въздишка от Джо боулинг.
— Обади се на секретарката ми — отсече той и затвори.
Гепих ги! Е, нещо такова. Както казах, тук говорим за променливи величини. Обади се на секретарката ми като че ли е най-старият начин за отказ. Но в случая с Джо Доулинг мисля, че в края на краищата това означаваше, че той иска да седне с мен. Несъмнено, перспективата да се натъпче в Лутес също е добра инициатива. В крайна сметка обяд в ресторант по сто кинта на глава — заобиколен от най-големите тузари в града — не можеше да не накара един тип от Канарси да се почувства така, сякаш най-накрая е улучил висшата лига (мамка му, аз самият съм едно пощальонче, устремено нагоре, израснало в един говнян селски край в Мейн). Но Доулинг знае също, че приемането на поканата ми е свързано с определена цена. Съгласявайки се да яде скъп хляб с мен, той изтъква факта, че бариерата е паднала и че между нас може да се играе нова игра. Дали ще реши да играе тази игра, зависи изцяло от успеха на обяда.
В продажбите, нали разбирате, всичко се свежда до една дума: убеждаване. И, приемайки обяда, Доулинг показва, че има желание да седне и да се подложи на моята убедителност — и да открие дали мога да го уговоря за продължително търговско обвързване. Ще иска да види как го омагьосвам, да провери стила ми. Дали съм хитра акула, която го въвлича в разговор за всичко друго, освен за бизнес, докато пристигне кафето? Или ще бъда свръхнапрегнат тип, който започва да го атакува още преди хлябът да е пристигнал на масата? Той ще прецени дали съм от онези продавачи, които желаят да продадат старата му майчица на арабите, ако това ще доведе до добри резултати… или се държа като някой благороден търговец, който благоволява да прави бизнес с такъв тъпанар като него? Най-многозначително ще оценява подхода ми. Прекалено много уважение, и той ще ме намрази заради това, че съм изпортил играта си. Прекалено малко, и ще си помисли, че не го вземам за нищо друго, освен за едно бруклинско nouveau3.
Както казах, всичко това се свежда до цял сноп променливи величини. Но именно променливите правят играта интересна. И именно променливите ме държат буден в три сутринта, разтревожен за това дали утре е денят, когато всичко това ще започне да избухва. Когато добре наточеният ми зъбец най-накрая изгуби силата си, спре на място от единствената дума, от която се ужасявам най-много в живота си:
Не.
Досега (а само в този бизнес съм от четири години) съм успявал да избегна този кошмар, от който се страхува всеки продавач: загубата на силата да убеждаваш. Настоящият ми шеф, Чък Зануси, резюмира това много красиво:
— Нали знаеш, Нед — каза ми той на един обяд и реди около осемнадесет месеца, — всяка проклета книжарница в тази страна е претъпкана с книга след книга за това как да приключиш тази сделка и да бъдеш най-тежкият пич в отдела си. Но забрави за всички бизнес гуру, запей онези говна в твоите зони на влияние. В края на деня продаването се свежда само до едно нещо: да накараш някого да каже да. Това е то. Това е целта на упражнението, шибаната същност на нещата. Да. Успехът е да; Провалът е не. Толкова е просто. Всъщност, както го виждам аз, всичко в живота се свежда до уговаряне на хората да ти дадат своето да. Освен ако не си изнасилен, ти не чукаш без да получиш да. Не получаваш работа без да. И определено не запазваш работата си без една камара посрани да. Разбираш ли, това правиш всеки ден: ти доставяш много да на тази компания. И мога да допълня, че го правиш доста добре… ето защо те повишавам с една стенен.
Точно тогава той ми предложи поста, на който съм и до днес — регионален мениджър по продажбите за Североизтока на третото най-голямо списание за компютри в Америка.
Списанието се нарича „Компютърен свят“ — и единствената причина, поради която сме на трето място зад конкуренцията, е, че сме нови в играта. Само на пет години — но, несъмнено, истинската нова звезда на пренаселения пазар. Не приемайте думите ми на доверие. Само преценете тези цифри: двете заглавия пред нас — РС Глоуб и Компютър Америка — притежаваха по общо тридесет и четири процента пазарен дял, когато ние се появихме на пазара през деветдесет и втора. Разбира се, тогава всеки анализатор предричаше, че за осемнадесет месеца ние ще се отправим към моргата. Ние вече говорим за два милиона читатели на утвърдените заглавия, на кого му трябва трето, няма място за парвенюта, тра-ла-ла…
Да за малко вяра. Вижте ни сега. Тираж от седемстотин и осемдесет — някакви си петдесет хиляди зад момчетата от номер две — Компютър Америка. По дяволите, преди две години ни делеше половин милион. Сега те кървят повече от един хемофилик, а ние сме заглавието, което е във възход. Видяхте ли онази история за нас в Адуиик миналата седмица? Феноменът „Компютърен свят“ — главният мотив, заради който нашето списание е посочено като владетел на най-голямата маса читатели, отдръпнали се от конкуренцията през последните десет години. Искате ли да знаете защо? Редакторско качество и чиста визуална класа. Имам предвид, когато дойде до мащаб на оформлението и графиките, ние сме Венити феър4 от списанията за потребителя. Добре, приемам гледната точка на Джо Доулинг — ние сме на значително разстояние зад РС Глоуб що се отнася до тиража. Но, както вече му казах, те са само едно мазе на улица Филен срещу нашето лъскаво Пето авеню. Имам предвид, че ако се интересувате само от масовата клиентела, непременно хвърлете по-голямата част от медийния си бюджет за две от големите брошури на РС Глоуб. Но ако се опитвате да достигнете до по-интелигентния корпоративен и индивидуален консуматор… Е, нека да погледнем нещата направо, днес на пазара имате само един избор — и той е…
Съжалявам, съжалявам — тук натискам нещата твърде силно. Както обича да ми казва жена ми Лизи, понякога има часове от денонощието, през които не трябва да преследвам да. Това е един вид маниакален бизнес, продажбите — той изисква непрестанни резултати. Разгледайте само месечните и годишните ми квоти. „Компютърен свят“ издава двадесет броя годишно. Средният обем на книгата е около 320 страници — от които аз отговарям за седемдесет страници реклама. Средно продаваме страница за тридесет и пет хиляди долара (въпреки че първокласни позиции като задната корица могат да струват до тридесет процента повече). И тридесет и пет пъти по седемдесет е равно на два милиона и четиристотин и петдесет милиона долара. Моята месечна квота. Умножете тази цифра по дванадесет и ще получите почти двадесет и девет и половина милиона долара — цифра, която ми изкарва ангелите всеки път, когато си помисля за нея.
Слава, Богу, аз не съм единственият човек в нашия офис, който живее в ужас от тази двадесет и девет и половина милионна планина. Като регионален мениджър по продажбите за Североизтока аз ръководя десет души персонал, всеки от които има собствен, индивидуален месечен план за продажбите. Има половин дузина служители от „Телепродажби“, които прекарват по цял ден, работейки на телефоните, опитвайки се да сключат малки сделки. Те са хлябът и солта ми. Те притискат продавачите на дребно и средните софтуерни компании, както и всички онези безпарични оператори, които пълнят класификационната секция в края на списанието. Много от големите клечки в редакцията се смеят на прякорите, които закачаме на онези от класификатора. Бизнесът на мама и тате, който продава скенери за отстъпка от цените на продуктите, или софтуерни собственици на заложни къщи, които предлагат Пари заради старите спомени. Но, повярвайте ми, всички тези дребни клиенти, които купуват по една осма от страницата, са важен компонент от цялостната ни пазарна стратегия. И те представляват двадесет процента от мястото, което трябва да запълним всеки месец.
Моят екип в „Телепродажбите“ работи в близък контакт с четиримата ми външни продавачи — Айвън Долински за Трите щата, Фил Сирио в Петте града, Денис Мадуро в Масачузетс (Бостънската област вероятно е ключовият пазар за производство на софтуер на Североизток) и Дунг Блухорн, който покрива останалата част от Нова Англия. Върху тези хора се прилага постоянен натиск да печелят големите риби за по половин и цяла страница и да оплитат здраво всички медийни продавачи и маркетолози на основните играчи в нашия регион Ад-Тел, Айкън, Инфо-Ком и чудовището, от което всички ние си искаме по парченце — GBS (Глоубал бизнес системс — най-големият производител на компютърен хардуер на планетата).
Говорейки точно, аз не трябва да продавам нито страница реклама — но го правя, когато някой тип като Джо Доулинг откаже да играе с някой от моите представители. Моята работа е стратегията. Аз съм треньорът, те са играчите. Аз координирам всички кампании, които провеждаме; аз направлявам напредъка на моя екип по продажбите. Аз окуражавам, стимулирам, заплашвам. Защото ако те не достигнат квотите си, аз получавам още по-силен удар. Не говоря само за това, че Чък Зануси ще ми издърпа ушите — говоря и за финансовия удар, тъй като премията ми зависи от това колко работа върши отделът ми. Основната ми заплата е шейсет хиляди годишно — почти на границата на бедността за администраторите в Америка. Ако екипът ми се изкачи на онази двадесет и девет и половина милионна планина, тогава аз получавам още шейсет в края на годината (продавачите също получават стимулираща премия за всеки долар, който внасят). Обаче ако достигнем по-малко от определената годишна квота, тогава цифрата на премията се свива съобразно с резултата.
Но откак аз поех работата като регионален мениджър по продажбите преди осемнадесет месеца, ние не сме получавали недостиг при изпълнение на квотата. И когато ни дадат коледните премии следващия петък, дванадесети декември (дата, която съм отбелязал със звездичка в календара си), аз основателно очаквам да видя думите шестдесет хиляди долара, написани върху чека ми… което ще ми помогне да спя по-добре, тъй като сега живея само от хвалби и обещания. Дължа някъде към двадесет хилядарки по петте си кредитни карти. Плащам по триста двадесет и пет долара месечна лихва върху двадесет и пет хиляди краткосрочен заем, който взех преди пет месеца. Просрочил съм с един месец плащането на годишната такса от хиляда и осемстотин долара за членството си в централния тенис клуб. Току-що ангажирах седемдневен коледен престой в хотела „Четири сезона“ в Невис (смайващи пет хиляди и шестстотин само за стаята и за полета — но, както постоянно говоря на Лизи, това е първата ваканция, от която се нуждаем вече три години). А зъболекарят, доктор Мортимър Гордън, миналата седмица ме уведоми, че ме чакат три хиляди и двеста долара за смяна на стар мост, който най-накрая си изживял живота след двадесет и една години (резултат от инцидент с велосипед на единадесетгодишна възраст, който ми струваше горен преден зъб). За нещастие направата на мост не се покрива от медицинската осигуровка на компанията. И макар че зъболекарската работа е, от финансова гледна точка, почти последното нещо, от което се нуждая точно в този момент, док Гордън казва, че нямам друг избор, освен да си поставя новия мост сега (старият е толкова опасно разхлабен, че може да падне във всеки момент — например посред обяда с Джо Доулинг в Лутес).
С други думи от тази шестдесетхилядна премия ще ми остане малко ресто. Но поне за пръв път от три години насам ще бъда на чисто. И голямото Новогодишно Решение за деветдесет и осма е: Никога не си насаждай пак задника в такова лошо финансово положение.
Телефонът на бюрото ми иззвъня. Вдигнах поглед от списъка с изпълнените задачи за деня и натиснах копчето на говорителя.
— Тук е Нед Алън.
— Колко пари ми спечели днес, Алън?
Беше шефът ми, Чък Зануси.
— Много — но всичките ги издухах.
— О, така ли? За какво?
— Животът се състои от важни дреболии: ново ферари, четири билета до корта за Никс…
— Аз получавам ли един от билетите? — попита Чък.
— Мислех, че си почитател на Нетс.
— Нали знаеш, някои шефове биха те уволнили за такава забележка.
— Но ти имаш страхотно чувство за хумор, Чък…
— То е необходимо в бизнеса. — Изостави шеговития тон. — Е, кажи ми…
Линията започна да пращи.
— Къде си? — попитах аз.
— Във въздуха между Чикаго и Ла Гуардия5.
— Не знаех, че днес се насочваш към Чикаго. Мислех, че ще долетиш направо от Сиатъл.
— Така и направих — докато не ми се обадиха да спра в Чикаго…
— Кой се обади?
— Ще стигнем и до това. Сега ми кажи…
— Мисля, че накрая успях да убедя Големия Буда, Джо Доулинг, да седне на масата.
— Нещо твърдо?
— Една страница за април.
— Това ли е всичко?
— Но той иска да обядва с мен по-следващата седмица.
— Предполагам, че това вече е нещо.
— Това е повече от нещо, Чък. Това е истински пробив. Ад-Тел все хитрува, откак Доулинг пое работата преди осем месеца. А Айвън ги преследва като призрак от ада.
— Но ти приключи сделката — не Айвън.
— При Айвън всичко е наред.
— Той ме притеснява. От месеци не е направил никакъв удар.
— Два месеца, това е всичко.
— Достатъчно дълго е — отбеляза Чък.
— Все още достигаме квотата.
— Само защото всички останали го покриват.
— Преди Айвън беше печеливша карта и пак ще бъде. И той е на ръба да приключи голяма сделка за две страници с GBS…
— Ще повярвам, когато видя мастилото върху договора.
— Хайде, знаеш какво му се струпа на главата…
— Да, да, да.
— Обичам състрадателните издатели.
— Покрих му задника, когато мина през подобен лош период преди две години.
— Той и тогава се измъкна. Даже надвиши квотата си с двадесет и два процента. Момчето пак ще се измъкне.
— Разчувстван съм от вярата ти в човечността, Нед. Това е толкова шибано оптимистично…
— И защо беше това отклонение в Чикаго?
— Утре.
— Какво?
— Ще ти кажа утре. На закуска. В осем сутринта, в „Уолдорф“.
— Нещо ново?
— Утре.
— Значи има нещо?
— Може би.
— Какво искаш да кажеш с това може би?
— Може би означава може би, това е всичко.
— Лошо е, нали?
— Нед, ще се справим с това.
— Наистина трябва да е лошо.
— Не е лошо.
— Тогава какво е?
— То е… интересно.
— О, страхотно!
— И ще бъде разкрито на закуска. Бъди там.
Затворих телефона. Започнах да барабаня с пръсти по бюрото. Захапах долната си устна. Копнеех за една цигара — и съжалих, че ги бях отказал преди шест месеца. Интересно. Това не ми харесваше. То можеше да означава само едно — промяна. А промяна — особено в голяма мултинационална организация като тази — обикновено беше синоним на неприятност.
Нали разбирате, „Компютърен свят“ е само едно от дузината интернационални заглавия, собственост на групата Гец-Браун. Те са компания, основана в Америка, която притежава верига от аудио-, видео- и компютърни списания в Германия, Великобритания, Франция, Япония, както и в САЩ. Те също така имат много успешен отдел, който планира и провежда основните панаири за търговия с компютри по цял свят. Това е надеждна, непревзета мултинационална компания — и силно корпоративна. След като веднъж се присъединиш към Семейство Гец-Браун, ти си защитен член на организацията докато си производител.
— Нека споделя с теб официалната и неофициалната страна на Гец-Браун — каза Чък Зануси на интервюто ми за работа през деветдесет и трета. — Официалната линия е следната: ти влизаш в една от най-доходните издателски компании в цял свят. Искаш да узнаеш колко е доходна? Вземи това: преди тринадесет месеца Беар-Стърнз купиха цялата световна организация за един милиард и седемстотин хиляди долара, после, седем месеца по-късно, я продадоха на сегашните ни японски собственици, Йокимура, за два милиарда. Не е лошо като ресто за половингодишна временна собственост… Сега неофициалната линия — начинът, по който или оцеляваш, или умираш — се свежда до два прости въпроса — можеш ли да потвърждаваш и да изпълняваш? Може да си неточен когато дойде до омайване на клиентите, но в офиса трябва да си играч от отбора. Ако вземеш да си играеш на моята пишка е по-голяма от твоята, ще изхвърчиш, преди да си успял да си закопчаеш дюкяна. Втора точка: докато правиш пари за компанията, задникът ти е на топло. Всичко се свежда до продуктивността и до това дали можеш да изпълняваш квотата си месец след месец.
Откак влязох в „Компютърен свят“, аз винаги съм изпълнявал квотата си… и съм бил награждаван с редовни повишения по служебната стълбица. По дяволите, през първите ми две години в „Телепродажби“ бях печалбар номер едно в списанието — вкарвах осемнадесет процента повече пари от всеки друг търговски представител. А след като ме назначиха за териториален мениджър по продажбите, екипът ми последователно надмина всички други регионални отдели, когато ставаше дума за събиране на приходи от реклама.
Защо тогава нещата изведнъж трябваше да станат… интересни? И защо Чък — мистър Бърз стрелец — беше толкова дяволски потаен за онова, което ставаше в Чикаго?
Станах и погледнах през стъклените стени на офиса си. Това не е точно офис — по-скоро кутийка два на два, забутана в задната част на невзрачна административна сграда от бели тухли на Трето авеню и Четиридесет и шеста улица, построена през шейсетте. Поне имам прозорец, който ми дава панорамна гледка към мрачния евтин хотел на Лексингтън авеню (от онези долнопробни вертепи, които привличат купища туристи от Източна Европа). През стъклените стени на офиса си мога да наглеждам работата: малък зайчарник от кутийки, в които моите хора от „Телепродажби“ са изцяло свързани с телефона по време на предписаните осем часа на ден. С изключение, разбира се, в края на офиса — на Деби Суарес — която, както винаги, още е тук в седем вечерта, бърборейки по миля на минута в слушалката си, докато обработва някой нещастен, нищо неподозиращ глупак, направил грешката да я остави да развихри търговските си наклонности.
В „Компютърен свят“ Деби е известна като Автомата Суарес — заради способността й да говори по-бързо от всеки друг на планетата. Тя също така е и необикновен шпионин — знае всичко нужно за всеки в списанието. Фактът, че е с размерите на розова кукличка Кюпи — около четири фута и десет инча, къса тъмна къдрава коса, големи зелени очи, със структура на боксьор от категория муха — превръща нейния Ниагарски водопад от думи в нещо още по-изумително.
Когато излязох от офиса си и се приближих до нейната кутийка, я чух как препуска с напълно отворени клапи.
— Знам, знам, знам, знам, но вижте, къде си мислите, че ще намерите по-добър пазар? Не, не, не. Те са ви казали това, но тогава ще останете без нищо. Казвам ви нищо, нищо. Мислите, че щях да ви говоря това в седем часа във вторник вечерта, когато можех да си бъда у дома при детето си, ако не мислех, че мога да направя нещо за вас? К’во имам предвид с това да направя нещо? Четири четвърт страници за шест месеца. Давам ви сделката на седмицата. Петстотин петдесет и две. Разбира се, разбира се разбира се, това е тридесет и пет на страница. Пълна страница. Но четвъртинките са десет на парче. Защо? Вие питате защо? Вървете по дяволите — вие знаете защо. Никога четвърт страница не е една четвърт от цената на пълна страница. Винаги ще плащате десет процента повече… освен сега, когато ви предлагам шест четвъртинки точно за това, за което молите. Това е осемстотин седемдесет и пет за брой — и вие спестявате… хей, бърз сте с изчисленията. Но сега умножете по шест с този ваш калкулатор… точно така, говорим за седемстотин и петдесет, които все още са в джоба ви. Искам да кажа, това отстъпка ли е, или какво? Да, да, да, разбира се, че ви даваме възможност накрая да одобрите разположението. Но вижте, това не е оферта, с която можете да преспите. Пускаме този брой утре на обяд. Имам още трима, които чакат за тази страница… Вие какво? Давам ви обещание, това е обещание. Откъде да знаете, че е обещание? Я се разкарай…
Завъртях се в съседната кутийка, слушайки с удоволствие тази маниакална реч. Деби беше великото ми откритие — безспорната търговска звезда за годината в „Компютърен свят“. Наех я да запълни мястото в „Телепродажби“, овакантено от мен, след като получих повишение. Имаше и други подходящи кандидати — но онова, с което Деби наистина ме спечели, не беше само експлозивният й, многословен глад за мястото (Вие ми дайте работата, мистър Алън, и няма да съжалявате. И когато казвам, че няма да съжалявате, наистина имам предвид, че няма, няма, няма да съжалявате.) Става дума и за миналото й — тъмните подробности от живота й, които тя не беше споменала в автобиографията си, но които разкри с малко, нежно подпитване от моя страна. Как израснала в отвратителен квартал в Източен Ню Йорк. Как баща й изчезнал завинаги в Сан Хуан, когато тя била на четири. Как забременяла на седемнайсет и овдовяла на деветнайсет, след като пропадналият й съпруг раздразнил своите работодатели наркотрафиканти, прибирайки приходите от сделка с кокаин. Как се върнала в гимназията и се озовала на секретарска работа и накрая успяла да се измъкне от Източен Ню Йорк, намирайки си малък едностаен апартамент в Стювесант таун, където сега живееше със старата си майка и синчето си Раул. Как знаела, че може да продаде всичко на всеки — нуждаела се само от някой като мен да й даде старта.
— … е, ще стане ли, или какво? Както казах, сега е седем и осемнадесет, бизнесът вече затваря. И елате утре… да, точно така, у-ха, да, да, да, без конкуренция покрай вас, с одобрение за броя, петстотин петдесет и две… тук на едно мнение ли сме?
Наблюдавах как всичките й лицеви мускули се стегнаха, а очите й се затвориха внезапно — като на човек, който не може да гледа изтеглянето на лотарията. После изведнъж раменете й се отпуснаха и лицето й придоби изражение на уморено облекчение.
— Добре, мистър Годфри — имате я. Утре ще се обадя, тогава ще се оправим с финия печат. Приятна вечер.
Тя затвори слушалката и притисна чело в дланите си.
— Приключи ли? — попитах я.
— Приключих — отговори тя, а гласът й звучеше изтощено като на спринтьор, току-що стигнал до финала.
— Кой беше?
— Дастскрийн — номер едно в Компютър дастшийлд екуипмънт.
Тя поклати глава, после вдигна поглед и ми се усмихна изтощено. Знаех какво си мислеше. Пребивам се, късам си гласните струни, държа се така, сякаш това е въпрос на живот и смърт. И какво ми плащат? Колкото за една нищо и никаква реклама на четвърт страница за някой тип, който прави брошури за монитори.
И аз свих рамене, сякаш исках да кажа: Добре дошла в продажбите. Но, Исусе, как добре познавах това чувство след приключване на сделката — усещане за изчерпване, за загуба. Спечелил си, и все пак какво си спечелил? Ти си някой, който продава рекламно място в едно списание. В огромния спектър на човешките стремежи онова, което правиш, е нищожно, може би даже не струва нищо. Но, както винаги казвам на новите си продавачи, истинската цел на упражнението — причината, поради която изразходваш толкова усилия, придумвайки, ласкаейки и убеждавайки клиента — е себеутвърждаването. Защото когато приключиш — когато получиш онова да — следва искрица на триумф. Уговарял си някого за нещо. Твоята гледна точка е надделяла. Потвърдил си стойността си. Макар и само за днес.
— Няма нищо лошо, че си хванала Дастскрийн — отбелязах аз. — Те са в бизнеса от десет-двайсет години. Добър продукт, добра разпространителска мрежа, малко по-напред от конкуренцията. За теб те трябва да са един добър, сигурен клиент. Давай, Деби…
Тя грейна.
— Благодаря, мистър Алън.
— Никога ли няма да започнеш да ме наричаш Нед?
— Когато вече не сте ми шеф.
— Имаш предвид когато ти завъртиш шоуто тук?
— Няма да е в този живот.
— Правило номер едно в продажбите, Деби: Не се подценявай. Как е майка ти?
— Горе-долу. Миналата седмица ангината й беше наистина лоша. Все пак ако се задържи така до 5 януари, ще трябва да я пратя в болница…
Пети януари беше първата годишнина на Деби в „Компютърен свят“ — също така и денят, който, според правилата в застрахователната политика на компанията, тя можеше (освен децата и съпруга) да прибави един близък член на семейството си към своя здравен план. Знаех, че тя отброява дните, докато нейната незастрахована майка (която през последната година боледуваше много често) най-накрая ще бъде защитена от осигурителната мрежа на компанията.
— Тя още ли гледа Раул след училище?
— Нямаме избор — сви рамене Деби. — С моята заплата няма да взема да плащам на гледачка… а на шест той е твърде голям за дневен център. Знаете ли, че за първи клас го приеха във Фейбър? — каза тя, споменавайки академията Фейбър, едно от най-добрите частни училища в града (и само на три преки от апартамента й в Стювесант таун).
— Да, чух. Това е фантастична новина. Трябва да е надарено хлапе.
— Той е най-добрият. Даже ще му позволят да започне от януари, вместо да го карат да чака до септември. Което е добре за мен — щото сега това PS40 е guana. Разбира се, първи клас във Фейбър струва девет хиляди долара годишно — и те няма да могат да му дадат стипендия. Така че тази премия наистина ми е необходима.
— Трябва да си изкарала повече от девет бона, нали?
— Тринадесет хиляди и четиристотин долара — уточни тя; — Онзи ден ги пресметнах.
— Без майтап? — казах аз и двамата се разсмяхме.
— Наистина ли ще ни платят премията другия петък? — попита тя.
— Деби, питаш ме вече за трети път.
— Извинявайте.
— Няма нужда да се извиняваш. Просто престани да се тревожиш за това. Както ти казах и преди, това е проста операция… а Йокимура наистина уважават ангажиментите си. Особено към служителите си. Те са японци, за бога! По-скоро биха си направили харакири, отколкото да не ти платят премията. Довери ми се.
— Доверявам ви се, мистър Алън. Това ми е първата година тук и тази премия, това наистина е от значение…
— Виж какво. Когато утре се видя на закуска с Чък Зануси, ще го помоля да потвърди това… каква цифра спомена ти…?
— Тринайсет и четиристотин.
— … добре, тринайсет и четиристотин е точната сума, която ще получиш на дванадесети. Той обикновено носи със себе си списъци с всички суми в отдел Продажби.
— Ще закусвате с мистър Зануси? Мислех, че той още е в Сиатъл, че оправя онзи проблем с мистър Роланд.
Тя наистина заслужаваше да работи в ЦРУ. До ушите на Чък беше стигнало, че Бил Роланд — териториален директор по продажбите за Северозападния Пасифик — станал много близък с някой си мистър Джак Даниълс6. Носеше се и непотвърден слух, че, след като най-накрая си уредил делови обяд с директора по маркетинг на Майкроком, той се напил до безсъзнание още преди десерта. Лоша търговска стратегия — особено във важен пазар като Сиатъл. Ето защо Чък полетя натам — макар че, естествено, Чък каза на всички в службата, че просто прави обичайната си четиримесечна визита в Сиатъл. Това бе типичната стратегия на Чък — да се държи така, сякаш нищо не се е случило, после да се справи с проблема, преди някой да разбере, че това е било истински проблем.
— Чуваш ли как вървят нещата в Сиатъл? — попитах аз.
Деби започна да оглежда ноктите си — наскоро лакирани в тон, който вероятно можеше да се нарече електрическо розово.
— Бил Роланд е история — каза тя.
Аз подсвирнах тихичко.
— Кога е станало това?
— Вчера сутринта.
— Спокойно ли го е приел?
— Мисля, че всъщност наистина го е приел с облекчение. Особено след като мистър Зануси му предложил шест месечни основни заплати и настаняване в някоя клиника за осем седмици, ако напусне на часа. Той точно това и направил. Наистина много свястно от страна на мистър Зануси, не мислите ли? Имам Предвид, това пиене… то изглежда е продължавало от месеци. Като че ли бракът на мистър Роланд тръгнал наистина на зле, дъщеря му — мисля, че е на около шестнайсет — избягала с някакъв рокер, пък и, нали знаете, в офиса в Сиатъл винаги има голямо напрежение… така че мистър Роланд започнал да удря по едно уиски още сутринта, сипвал си го в кафето…
Погледнах я изумен.
— Откъде, по дяволите, знаеш всичко това?
— Имам си източници.
— Сигурно си имаш някоя подводница и в чикагския офис, нали?
Друг поглед към онези електрическо розови нокти.
— Може би — измънка тя.
— Тогава какво ще кажеш да им звъннеш и да разбереш защо Чък Зануси днес е бил извикан там на съвещание.
Сега беше ред на Деби да се шокира.
— Изпратили са го в Чикаго?
— Да.
— Но аз мислех, че ще лети направо тук от Сиатъл…
— И аз така си мислех. Но той ми звънна от самолета на средата на пътя между О’Хеър7 и Ла Гуардия, каза ми, че са го помолили следобед да бъде в чикагския офис. Не каза защо. Не каза и кой му се е обадил за съвещанието — но можеш да се обзаложиш, че е била някоя важна клечка от Гец-Браун или Йокимура.
— Мистър Зануси не каза ли нещо за това какво ще става на съвещанието?
— Само че било интересно.
— Mierda.
Деби също разбираше, че в корпоративния живот интересно беше дума, натоварена с много значения дума, която не предвещаваше нищо добро за бъдещето. Тя отново вдигна слушалката и нервно набра десетцифрен номер.
— Може ли да говоря с Мария Сзабо, моля — каза тя, след като й отговориха. Докато чакаше връзка, Деби дъвчеше телефонния кабел. — Мария… Деби от Ню Йорк. Как си? Да, да, да… бизнес както обикновено. Но слушай, днес виждала ли си из вашия офис нашия издател, мистър Зануси? Там ли беше?… Кой друг беше там?… Не ме будалкаш, нали? Всичките? Мамка му… Казваш ми, че става нещо… но никой не е изпуснал нищо, а? Нито даже секретарката му? Добре, добре. Но виж какво, ако чуеш нещо друго, веднага ми се обади. И аз ще направя същото, ако чуя някакви новини тук. Разбра ли? Благодаря, скъпа…
Тя остави слушалката и ме погледна тревожно.
— Беше приятелката ми Мария — от „Телепродажби“ в Чикаго. Мистър Зануси пристигнал в офиса днес по обяд и направо отишъл на съвещание с мистър Херцберг, мистър Гец, мистър Ватанабе…
— Исусе! — възкликнах аз. — Исусе Христе… — Моа Херцберг беше главен изпълнителен директор. Боб Гец беше шеф на борда на директорите. А Хидео Ватанабе беше главен самурай в нашата родителска компания Йокимура. Не можеше и да се молиш за по-страхотна сбирка от корпоративни тузари.
— Приятелката ти Мария спомена ли и за някой друг?
— Да. Някакъв европейски тип с двама лакеи.
— Какво имаше предвид с това европейски тип?
— Не знам. Каза, че приличал, е, ами, на европеец.
— Имаш предвид не американец!
— Предполагам.
— Мария каза ли дали той говори английски?
— Да… но с онзи акцент?
— С европейски акцент?
— Така мисля.
— Ами лакеите с него? Бодигардове ли са били?
— Каза, че носели куфарчета.
— Адвокати — досетих се аз.
— Какво става, мистър Алън?
Имах много добра представа, но знаех, че ако й кажа, тя няма да спи нощес. Така че вместо това й пуснах най-добрата си търговска усмивка — онази усмивка не се тревожи, с мен си в безопасност, която поражда надежда и доверие… която маскира факта, че (както при всички, покрай които минаваш по улицата в тези дни) наистина не знаеш дали земята под краката ти все още е твърда.
— Приеми го така, Деби — казах аз. — Ще бъде интересно.
Докато изляза от офиса, стана седем и половина — един час в Ню Йорк, когато да съзреш свободно такси е почти толкова обичайно, колкото да видиш блуждаещ лос по Трето авеню; когато отчаяно закъснели за театър и изтощени служители се хвърлят на пътя на всяка минаваща жълта кола, молейки всички тези свободни от смяна шофьори да направят един последен курс заради тях.
Падаше лек снежец — което означаваше, че перспективата да намериш такси бе смалена от никаква до по-малко от никаква. И така, вдигнал яката на палтото си, аз се насочих на север по Трето в продължение на девет преки, после свих на запад по Петдесет и шеста улица. На път успях да догоня Денис Мадуро (пътуващ търговец от Масачузетс) някъде на I-290 на юг от Уорсестър.
— Шефът ме вика — информира Мадуро, когато чу гласа ми.
— Само защото ти не ми се обади, Денис — отговорих спокойно.
— Знаеше, че през целия следобед бях в офиса с Джак Драбъл от „Инфоком“.
— Е, и?
Продължителна въздишка.
— Вече не сме там.
— Проблемът?
— Той все още не иска да се обвърже с онова многостранично приложение за юни.
Моментално разбрах защо гласът на Денис, звучи толкова обидено. Многостраничното приложение е специална шестстранична рекламна секция, на която се опитваме да наблягаме във всеки брой. И тя струва (при най-високия удар) двеста и десет хиляди от рекламни постъпления. Това се приемаше за най-висок успех на нашия търговски екип… а Денис дебнеше „Инфоком“ от месеци, надявайки се да ги пипне.
— Защо се дърпа? — попитах аз.
— Не качва по-високо от сто и осемдесет…
— С това не можем да си изкараме и хляба.
— … а освен това иска и четири цвята на всички страници.
— Крадец. Трябва ли ти помощ?
— Днес бях толкова сигурен, че ще пипна копелето. А после той ми изважда тези говна с четирите цвята…
— Денис, Трябва Ли Ти Някаква Помощ В Тази Работа?
Дълга, упорита пауза.
— Да — изрече най-накрая Денис.
— Дай ми директния му телефон — скръцнах със зъби аз. След като казах на Денис, че ще му се обадя на другия ден, веднага набрах номера на Джак Драбъл. Бедният Денис — винаги мрази да ме моли за услуга, както не може да понася и факта, че, на тридесет и две, аз съм с шест години по-млад от него… и съм му шеф. И като всеки продавач той чезне от отчаяние, когато не може да приключи сделка.
Телефонът звънна четири пъти. Не исках да говоря директно с Джак Драбъл точно в този момент — рискувах, разчитайки на факта, че той вече си е отишъл у дома. И рискувах правилно — свързах се с телефонния му секретар.
— Джак, обажда се Нед Алън от „Компютърен свят“. Не съм те виждал от събирането на Амком през октомври, но чувам страхотни неща. Слушай, за онази многостранична притурка — Грийнап компютърс те конкурират за това място… ако искаш, можеш да провериш при колегата си в Грийнап… но аз наистина, честно, искам да го дам на теб. Е, хиляда и осемстотин става — знаеш, че ти отстъпваме с трийсет хиляди от максималната си такса. Но четири цвята на всяка страница? Не става. Просто сметките не излизат. Но — и това е повече от онова, което предлагаме на момчетата от Грийнап — ще направим цветоотделката на първата и на задната страница от притурката ти. И, разбира се, ти ще вземеш мястото, което искат Грийнап. После онази малка подробност за годишното ни зимно търговско събиране. Тази година е във Вейл. От тринадесети до шестнадесети февруари. Ние плащаме, ти караш ски, идва и жена ти. Но искам отговор утре до девет сутринта. Ще се видим по пистите, Джак.
Пъхайки телефона в джоба си, аз изпитах онова наркотично бучене, което винаги ме връхлита, след като направя добър удар. Ще се видим по пистите, Джак. Структурирай всеки удар като филмов сценарий, посъветва ме веднъж Чък Зануси. Удари ги с някаква бърза експлозия, привлечи интереса им, дай им причина да се тревожат заради това накъде са тръгнали нещата, после ги закови с изненадващ край. Запомни: както писането, и това е занаят. Може би дори изкуство.
Когато стигнах до Парк авеню, снегът се стелеше тежко. Тъй като съм прекарал голяма част от детството си в Северна Нова Англия, на мен ми е приятно да се скитам през снега. Харесва ми тишината, която той налага над обичайния манхатънски рев; начинът, по който магически прогонва хората от улиците и те кара да се чувстваш самотен, сякаш бродиш през горите на Мейн.
Не ме разбирайте погрешно — не изпитвам носталгия по онези зими в Далечния изток. Не копнея за вълнени ризи, кожени ботуши и ушанка от еленова кожа. Откак станах на шестнайсет, можех да си мисля само за пътя с посока Юг, надалеч от Мейн. Минаха още шест години, преди най-накрая да успея да тръгна по този път. Това беше преди повече от десетилетие — и нито веднъж, след заминаването не съм почувствал желание да се върна и да се подчиня на Повика на Дивото. Сега аз съм градско момче — и след десет години в Ню Йорк все още се чувствам запленен от маниакалния му ритъм — от неговата сила, от неговата арогантност, от атмосферата на надменно безразличие. И прекосявайки Парк авеню, аз заставам насред едно от неговите малки островчета в уличното движение, вперил поглед на юг към този епически каньон от административни сгради — коледното сборище в Хелсмли, предлагащо тиха благословия на всички онези, които се състезават на тази детска площадка на амбицията. Това е любимата ми гледка в Ню Йорк, изгледът към парка. Защото тя подчертава факта: аз най-накрая съм там, където искам да бъда.
Продължих на запад по Петдесет и пета, после се шмугнах в преддверието на хотел „Сейнт Риджис“ и се насочих към фоайето, покрито с плюш. В съблекалнята подадох палтото си и продължих към мъжката тоалетна, където възрастен прислужник с отпуснати рамене се обърна към мивката, докато аз си източвах мехура. След като си измих ръцете, той церемониално ми подаде кърпа. Между две мивки имаше табла с одеколони и парфюми. Напръсках се с малко Армани. Веднъж четох някъде, че този одеколон излъчва аура на изтънчена сила. Знам, знам — това е доста мазна търговска миризма. Но подобна миризма издига продукта. Особено ако се стремиш към възвисения връх на пазара от млади администратори — с други думи, към типове като мен.
Застаряващият прислужник — италиански имигрант с перманентно сълзящи очи и малка като на костенурка главичка, сгушена между раменете му — ми подаде гребен и четка. Прокарах гребена през косата си (още влажна от топящия се сняг), после се обърнах и извих глава, опитвайки се да огледам малкото петънце оредяваща коса на темето ми. Когато казвам малко, наистина имам предвид малко — плешивината не е по-голяма от десетаче. Все пак тя ми напомня, че навлизам в онова все по-бързо спускане към средната възраст. Всички ми казват, че все още приличам на двадесет и пет годишно момче — вероятно защото фигурата ми прилича на умерено здраво плашило (шест фута и два инча, сто шестдесет и шест фунта, талия тридесет и четири инча)8. Досега не съм показвал видими белези на застаряване (освен тази микроскопична плешивина). В сравнение с почти всеки друг тип, който познавам от продажбите, аз съм ходеща реклама за здравословен начин на живот. Всеки път, когато екипът по продажбите от „Компютърен свят“ се събира на своите двегодишни конференции — или присъствам на големи компютърни изложби, организирани от групата Гец-Браун — аз съм изумен от това колко отровени и свръхнапрегнати изглеждат всички останали. Търговските пътници са очевидно с тридесет фунта наднормено тегло (от пътната диета с бърза храна… и откритието, че двойно разбърканият млечен шейк или половината дузина бири могат да им осигурят временно въглехидратно облекчение, когато не успеят да сключат сделка). Жените от „Телепродажби“ от друга страна като че ли страдат от анорексия или пък са фанатизирани и пристрастени любителки на упражненията, изхвърлящи целия си натрупан стрес и разочарования в здравния клуб, и имат бицепси, с които биха могли да засрамят и някой културист. А регионалните мениджъри по продажбите са или заклети никотинови маняци, или натрапчиви дъвкачи на моливи, или ХБН (хора без нокти).
Няма съмнение, че играта в продажбите може да нанесе противен удар върху здравето ти. Освен ако не си изработиш стратегия за справяне с тежестите й. Като да играеш тенис два пъти седмично. Да поддържаш диета с малко мазнини и малко натрий. И никога да не пиеш по време на обяда (освен, разбира се, ако съм с един от няколкото клиенти, които ще хвърлят шестцифрено число в бизнеса само ако се натряскам с тях). И научавайки как да се отърсиш от стреса — онези глупости за това как да го превърнеш в позитивна енергия, които четеш в най-различни книги за бизнес усъвършенстване… виждаш, че най-важното е да сключиш нова сделка винаги когато се чувстваш крайно неспокоен.
Всъщност в живота си аз контролирам повечето от тези крайности. С едно голямо изключение: трябва да преценя как да престана да харча крайно големи суми пари.
Прислужникът в тоалетната извади малка дървена кутия изпод мивката. Плъзна я към мен, стъпи върху нея и започна да четка раменете ми.
— Хубав костюм, сър — изгъгна той.
Определено трябва да е — приемайки, че е Черути и ми струваше 1200 долара. Ако надникнете в гардероба ми, ще допуснете, че костюмите са моята слабост. Имам близо дузина — и всичките маркови. Купувам си също и най-добрите английски обувки, както и обичайните скъпи аксесоари. Но не съм пристрастен към модата или някакъв напорист администратор, който наистина вярва, че скъпият костюм те превръща в корпоративен воин. За мен да изглеждаш изтупан, е просто съществена част от играта в продажбите. Това винаги ти дава предимство пред клиента и така винаги привличаш вниманието на типовете от висшия мениджмънт. Но нищо повече. Постоянно се срещам с типове, които се хвалят със своите премени — дърпат френските си ръкавели, за да покажат ролекса си за пет хиляди долара, или те отегчават с това, че е дошъл денят да си купят Порше 911. Аз се правя на крайно впечатлен, но тайничко си мисля: победителите не се мерят по техните часовници за пет бона. Победителите се мерят само по едно нещо: способността им да сключват сделки.
Дадох на прислужника десет кинта — щедър бакшиш, знам… но можете ли да си представите да работите в тоалетна? Винаги чувствам вина към някой доведен до такова раболепно положение. Може би защото дълбоко в душата си винаги съм се страхувал от подобно ниско положение — след като прекарах две лета в колежа, работейки в закусвалня за бързи закуски; работа, убиваща мозъка, в която прекарвах по цял ден, повтаряйки един въпрос: искате ли пържени картофки с шейка?
Прислужникът премигна шокирано, когато видя десетте кинта. После, пъхайки ги в джоба на жилетката си, ми каза:
— Наистина прекарайте една приятна вечер, сър.
Отидох в бара. Целият беше в черен мрамор, със сребърни огледала, с дълъг извит цинков тезгях и разкопано украсени столове. Заведението беше претъпкано с костюми — повечето мъже между трийсетте и четирийсетте; членове на деловата класа администратори, всичките безупречно пригладени, насищащи въздуха със своите пури Дънхил Робусто, за да се изтъкнат.
Открих тиха ъглова масичка и тъкмо си бях поръчал чисто мартини, когато телефонът ми звънна. Отговорих бързо — тъй като клетъчните телефони (макар и да не са забранени в бара на Сейнт Риджис) се приемат като проява на лошо възпитание в подобна снобска дупка.
— Аз съм. — Едва успях да различа гласа на Лизи от бръмченето по линията.
— Тръгнала ли си? — попитах, погледнах часовника си и забелязах, че закъснява.
— Още съм залепнала на една среща в Роял таун.
С кого си?
— С един бъдещ клиент. Милър, Бийдъл & Смарт. Средно голяма брокерска къща от Уолстрийт, опитваща се да разшири бизнеса си.
— Звучи забавно.
— Ако ти харесва да търгуваш със застаряващи пубертети.
— Искаш ли да тръгна надолу и да те посрещна там? То е на колко… само на десет преки.
— Тук трябва да оправя някои неща за около половин час. А после…
— Да?
— Е, имам голяма новина — изрече тя с подигравателно драматичен глас.
— Колко голяма? — попитах аз, включвайки се в играта.
— Такава, че да разтърси Земята. Голяма, че да ти спре дъхът.
— Неизвестността ме убива.
Тя спря за ефект.
— Успях да запазя маса в Патруун.
— Това не е ли заведението, за което четох миналата седмица в Ню Йорк?
— Не, това е заведението, за което аз ти казах да прочетеш в Ню Йорк…
— Някаква евтина закусвалня, нали? С огромни хамбургери?
— Новата любима дупка на манхатънските големи брокери, ако вярваш на всичко, което четеш:
— Никога не вярвам на нищо, което чета в Ню Йорк. Но Джина вярва. Това нейна идея ли беше?
— Имаш шестица за досетливост. Разбира се, според Джина Йан също си умирал да хапне там.
Джина работеше заедно с Лизи в Мосман & Кийтинг, средна фирма за пъблик рилейшънс9. Съпругът й, Йан, водеше колоната Из града в Дейли Нюз. Те също бяха добре платени членове на нюйоркската бързо забогатяваща класа — и, за наше взаимно удивление, обичаха да показват наяве своите безвкусни привилегии винаги когато е възможно.
— Ще Дойдат при нас в Патруун, след като се отбият в някаква галерия в Сохо10 на откриването на някакво фантастично шоу от този фантастичен аборигенски художник, който рисува с пръсти…
— … и се обзалагам, че галерията ще бъде пълна с фантастични хора. Лу Рийд ще бъде там, нали?
— Разбира се. Заедно с Тим Робинс и Сюзан Сарандън. Може да се отбие и Гор Видал.
— Да не споменаваме Джон Ф. Кенеди…
— Шарън Стоун…
— И онзи стар и винаги готов Далай лама.
Разсмяхме се.
— Както и да е, Джина е изпълнена с благоговение — каза Лизи. — Защото в Патруун на масата им уж чакал списък с резервации за пет седмици напред… който аз успях да надхитря само преди тридесет минути.
— Смея ли да попитам как?
— Аз съм най-умната жена от пъблик рилейшънс в Ню Йорк, ето как.
— Не мога да не се съглася с това.
— Виж какво, трябва да се връщам на тази среща. Патруун е на Източна Четиридесет и шеста, номер сто и шестдесет. Масата е резервирана за девет и петнайсет. Чао.
И затвори.
Остави на Лизи да гепи маса за четирима в най-шикарния ресторант в града. И освен това, ако Лизи си науми нещо, тя неизбежно постига резултати. Защото, също като мен, тя е човек, за когото резултатите означават всичко.
Тя също е селянче от пущинака. Да сте чували за Ютика, Ню Йорк? Малко петънце посред снежния Североизток. Такова място, където буквално има шест белоснежни месеца в годината и където най-доброто светско удоволствие е пътят към града. Баща й бил сержант в местната полиция, депресиран тип, склонен към адски мрачни настроения, които давел в евтина местна бира. Майка й била типична домакиня, която винаги имала усмивка на лицето си, докато се занимавала с хиляда и една домашни подробности, но също така била голям любител на валиума и на ирландската бира.
— Не бяхме точно най-щастливото семейство — призна ми тя малко след като се запознахме. — Щом чукнах седемнайсет, нямаше за какво да си мисля, освен как да се пръждосам.
Определено разбирах подобни чувства — не бях се връщал у дома откак напуснах Брунзуик през есента на осемдесет и седма. Не че вече имах дом, в който да се върна. Баща ми почина, а мама се омъжи повторно за някакъв професионален състезател по голф и се премести в Аризона.
Не бяхме точно най-щастливото семейство. Не — ние определено не бяхме. Ние бяхме хора, които изглеждаха умерено доволни и никога не признавахме никакви трудности на домашния фронт. Татко беше осъден да живее живот на военен — момче от Индианаполис, което видяло в морската пехота начин да се измъкне от сушавия Среден запад. Записал се на осемнайсет — и до смъртта си, двадесет и девет години по-късно, морската пехота била за него Големия Бял Баща, който му давал наставления и се занимавал с всичките му насъщни нужди. Бил малко палав в гимназията (както обичаше да ни казва), но морската пехота му дала дисциплина, насока и гордост. Записвайки се на осемнайсет, той бързо израснал до младши лейтенант, после прекарал четири години обучение за машинен инженер. Две години в подкрепяните от Чичо Сам учебни заведения в Сан Хосе, където се запознал с мама (тя била английски майор) — ето, както той винаги обичаше да ни казва, как морската пехота му намерила и съпруга. Оженили се една седмица след като завършили през шейсет и втора. Роб се появил следващото лято; аз съм видял бял свят през януари шейсет и пета. Детството ни беше наниз от временни жилища в различни военновъздушни бази из цялата страна: Сан Диего, Кий Уест, Пенсакола и накрая единадесет години в Брунзуик, Мейн — където баща ми беше начело на въздушните операции. Това се оказа последният му пост. Умря на втори януари осемдесет и седма. Беше само на четиридесет и седем — жертва на доживотната си привързаност към цигарите.
Точно както не мога да си представя баща си без Уинстън между зъбите, така не мога да си спомня някога родителите ми да са се карали. Нали разбирате, татко беше наистина обсебен от идеята за редовен живот. Играй играта добре и играта винаги ще се отнася добре към теб — още един от любимите му изрази, който също така обобщаваше и убедеността му, че играчът в отбор, доброто момче, винаги бива награждаван за своята вярност и служба. Но освен че беше добър офицер, той се трудеше упорито да бъде и добър баща и глава на семейството. Разбира се, щом станах тийнейджър, започнах да усещам, че има нещо гнило в брака на моите родители — че мама не е особено развълнувана от постоянното си положение на домакиня, че животът в базата я ограничава и че тя и татко вероятно са се разлюбили преди доста години. Но кодът за дълга на моя старец гласеше, че семейството трябва да бъде заедно. Гласеше също, че той никога не може да покаже предпочитание към един от синовете… макар да беше съвсем ясно, че Роб е неговото златно момче — не само защото той продължи пътя на баща ми в морската пехота след като завърши гимназия, но и защото, за разлика от мен, той сякаш не мечтаеше за свят, отдалечен от реалностите на живота в базата.
Една вечер, когато бях на шестнайсет, татко влезе в стаята ми и ме завари да чета Ескуайър в леглото.
— Ако искаш Плейбой, ще те абонирам за него — каза той. — Но Ескуайър… Исусе, че там няма нищо друго, освен гъзарски писания и гъзарски костюми.
Поради което, разбира се, аз си умирах по него. То представляваше столичния свят, към който се стремях. Виждах се как водя нюйоркски живот, ям в онези модерни ресторанти, които рекламираше Ескуайър, обличам се с онези костюми от по шестстотин долара, които украсяваха страниците му, разговарям на градския, клюкарски език, който изглежда беше втора природа на авторите му. Не защото наистина копнеех за тези неща — а защото те ми се струваха най-важните компоненти на истинския успех.
Разбира се, татко знаеше това — както знаеше, че мама ме насърчава да простра амбициите си отвъд Брунзуик и Морската пехота на САЩ.
— Разбери го от мен — каза ми тя, когато се мъчех с молбите за постъпване в колеж, — по целия широк свят има само един човек, който може да те спре да стигнеш там, където искаш да бъдеш — и това си самият ти.
И така, поставих си висока цел и подадох молба за Боудуин — елитен либерален колеж по изкуствата, разположен на миля от военновъздушната база. Израснал в Брунзуик, за мен Боудуин представляваше едно друго, отбрано царство, в което копнеех да вляза, но от което бях отхвърлен.
— Това е писмото, в което ми съобщават, че съм резерва — казах аз, показвайки на баща си писмото за приемане в Боудуин през пролетта на осемдесет и трета. Той долови нотката на разочарование в гласа ми.
— Резерва в Боудуин не е чак толкова зле, нали?
— Все още не означава, че съм приет, тате. И според мистър Челенър…
— Кой е мистър Челенър?
— Колежкият ми съветник. Както и да е, той каза, че вероятно щях да бъда приет, ако не се нуждаех от финансова подкрепа.
Незабавно съжалих за глупостта си. Баща ми ме погледна така, сякаш неочаквано го бях изритал по топките. Дисциплина… насока… гордост — кредото на баща ми. И без да искам, аз бях пробил това сложно, отбранително достойнство — и чувството му за дълг към своя син.
— Колко струва една година в Боудуин? — попита той тихо.
— Няма значение, татко.
— Колко?
— С пълен пансион около седемнадесет…
Той подсвирна тихо и заби поглед в пожълтелия линолеум на пода в кухнята.
— Това е една адска камара мангизи — промълви той най-накрая, запалвайки своя Уинстън.
— Знам, тате.
— Но сметката не излиза, сине. Разбираш ли го?
— Естествено, че разбирам — излъгах. — Както казах, няма значение.
— Това са глупости, сине — прекъсна ме той и на лицето му се изписа маска на поражение. — Има значение. Знаеш го и аз го знам. Това наистина има значение.
И ето как приключих в един достъпен, много второкласен клон на Мейнския университет във Фармингтън — където бях почти единственият, който не специализираше селскостопански науки. Естествено, мразех да се завра в това никакво градче, заобиколен от хора, пишещи дипломни работи за бруцелозата11. Повярвайте ми, след Фармингтън, Брунзуик приличаше на същински космополит. Винаги когато се виждах с баща си обаче, аз скривах колко ненавиждам този селяшки университет, както и това, че още съжалявам заради факта, че именно липсата на пари е била най-съществената причина, препречила пътя ми към Боудуин… и към света, който той представляваше.
Но той знаеше. Винаги когато се прибирах у дома за уикенда и мама повдигаше въпроса Как е училището?, по лицето на татко се изписваше онова потиснато изражение и той запалваше друга цигара. Според него той ме беше провалил — и собственото му сложно чувство за гордост не му позволяваше да види, че аз не го ценя по-малко заради това, че е на армейска заплата. И така в нашите отношения пропълзя една болезнена дистанцираност — скована резервираност. Даже когато му поставиха диагнозата за рак на белите дробове (в края на първата ми година), той избегна всичките ми опити да се сближим отново.
— За какво, по дяволите, плачеш, сине? — попита той една вечер към края на боледуването си, когато — шокиран от това колко е отслабнал и се е съсухрил — аз се разридах. Когато сълзите ми спряха, аз се опитах да подхвана по-оптимистична нотка. Тя прозвуча глухо.
— Слушай, като се оправиш…
Той ме прекъсна.
— Няма да го бъде — пресече ме с преднамерено нелюбезен тон. — Така че хайде да не дърдорим за неизбежното, нали? Както и да е, след няколко месеца, когато завършиш, ти ще бъдеш толкова далеч от Мейн, че няма да има значение дали съм жив, или мъртъв…
— Това не е вярно…
— Познавам те, Нед. Знам какво искаш… и какво мислиш, че трябва да докажеш. И поради тази причина знам също, че, за разлика от мен, твоите сметки ще излизат.
Разбираше ме по-добре, отколкото подозирах. Също както разбираше, че сметките ни определят. Дават ни чувство за стойност. Подхранват нашите амбиции. Хранят нашата несигурност. Прецакват ни. Карат ни да ставаме от леглото сутрин. Дават ни основание да се борим през деня.
Мартинито ми пристигна. Вдигнах чашата, допрях устни до заскрежения ръб и оставих джинът да потече към гърлото ми. Точно когато той вцепеняваше гласните ми струни, телефонът ми отново звънна.
— Нед Алън на телефона.
— Ти никога ли не преставаш да работиш? — попита гласът от другата страна.
— Джак Драбъл?
— Може би.
— Както казваше баща ми, Само победителят отива на вечеря. Още си в офиса, а, Джак?
— Да. Когато ми се обади, тъкмо ставах от бюрото си.
— Осем и петнадесет. Ти си гордост за „Инфоком“.
— А пък ти се опитваш да ми лижеш задника.
— Няма нужда, човече. Аз си седя тук в бара на Сейнт Риджис, пийвам си адски сухо мартини, имам среща за вечеря с красивата си съпруга, а Грийнап са готови да грабнат тази многостранична притурка в девет нула нула утре сутринта, ако ние с теб не се свалим преди това. Така че — без да се обиждаш, Джак — но на кого му е притрябвало даже да ти поглежда задника, когато животът е толкова сладък?
— Едно седем пет.
— Сега ти обиждаш моята интелигентност. Сделката е едно и осем… и като входна награда ще ви направим две цветни страници.
— Плюс уикенда във Вейл, нали?
Гепих ги.
— Само на едно и осемдесет.
— Какво са пет бона?
— Разликата между това да се звериш под колорадското слънце вместо да си седиш на дупето в красивия Уорсестър, Мас12. Приемай или се отказвай.
— Утре ще ти се обадя.
— Няма продажба. Обади се тази вечер, търгувай тази вечер. Едно и осемдесет. Давай, давай…
— Добре, добре, добре. Вътре съм.
— Умен ход, Джак — казах аз, поемайки едра глътка мартини. И когато оставих чашата, се замислих: Прав си, тате. На мен сметките ми излизат.
О, Исусе, как обичам да продавам…
— Онзи там не е ли Ралф Лоурън? — попита Лизи.
— Добър удар — кимна Джина.
— Ами виждаш ли онези двамата в ъгъла? — обади се Йан, обърна погледите на всички ни напред и кимна към двама добре облечени мъже, които бъбреха на една предпазливо издадена маса. — По-важният, с раирания костюм — това е Грейдън Картър.
— Онзи Грейдън Картър? — уточни Лизи.
— Единствения! — отговори Йан.
— Писал ли си някога за Венити феър? — попитах аз Йан.
— Бих искал — рече той и допълни: — А типът с Грейдън е известният Дейвид Халберщам.
Джина бързо кимна, но Лизи изглеждаше озадачена.
— Кой е Дейвид Халберщам?
Тя веднага съжали за откровеността си, тъй като Йан поде с подигравателен глас.
— Лизи, ако живееш в този град, просто трябва да знаеш кой е Дейвид Халберщам.
Жена ми дръпна кичур от косата си — адско издаване (но само за мен), че се чувства притеснена.
— Чувала съм името му — промърмори тя.
— Та той е един от най-значимите журналисти през последните трийсет години — продължи да я дразни Йан. — Бивш журналист в Ню Йорк таймс, автор на Най-добрите и най-умните и на Петдесетте…
— … и фантастичен тип — допълних аз, усмихвайки се широко на Йан. — Нека да се досетя — ти си се запознал с него на събиране във вилата на Тина Браун в Хемтънс, където също така си говорил за външна политика с Джоан Дидиън…
— Всъщност — смръщи се Йан — аз говорих с Тони Робинс за политиката в Близкия изток. Той ми каза, че ви бил много близък личен приятел.
Даже и аз се разсмях.
— Как върви животът във вестника? — попита Лизи.
— Малко прилича на живот по време на Френската революция — изръмжа приглушено Йан. — Всеки ден новият редактор праща по някого на гилотината. Е, като че ли не иска моята глава. Засега.
— Това е, защото ти си една от най-големите им звезди — поясни Джина.
— Ти си предубедена, скъпа — позасмя се Йан. — Всеки, който може да свърже едно изречение на кръст и да бъбри със знаменитостите, може да води клюкарска колонка.
— Добре ли се чувстваш? — попитах аз. — Имам предвид, че тези внезапни пристъпи на скромност могат да се окажат опасни за здравето ти…
Йан вдигна поглед към небесата.
— С такива приятели…
— Както и да е, ти няма да водиш клюкарската колона още дълго — намеси се Джина. После, обръщайки се към Лизи и към мен, допълни: — Чухте ли, че предложиха на Йан един страхотен договор на хонорар?
— Колко страхотен? — попитах аз.
— Не е лош — отговори уклончиво Йан.
— Не е лош ли? — възмути се Джина. — Става дума за петдесет хиляди долара за шест портрета.
— У-ха — възкликна Лизи.
— Ти, скромно копеле — казах аз и вдигнах чашата си към Йан. — Това е невероятна новина.
— Е, все още не е Ню Йоркър — избъбри Йан.
— Всичко с времето си, скъпи — вдигна ръка Джина. — Всичко с времето си.
— Кой е първият ти обект? — попита Лизи.
— Поетът лауреат на Генералния щаб — Том Кланси.
— Много популярно момче, мистър Кланси — отбелязах аз.
— Вие, търговците, го обичате — допълни Йан с намигване.
— Да не споменаваме таблоидните журналисти — контрирах го аз с усмивка.
Джина погледна към Лизи:
— Не ти ли се струва, че ние сме излишни?
— Момчетата ще си останат момчета — сухо изрече Лизи.
— Продавачите не обичат да се състезават — отбелязах аз.
— Освен ако не ги срещнеш на тенис корта — каза Йан. — Казвам ти, Лизи, мъжът ти има убийствен инстинкт.
— Предполагам, защото съм усъвършенствал играта си на обществени кортове, а не в кънтри клуба на тате.
Незабавно съжалих за закачката. Йан се отдръпна, а Лизи ме стрелна с поглед, който казваше: Извини се бързо.
Което и направих.
— Само се шегувам, приятелю — казах притеснено.
Но, разбира се, това не беше съвсем шега. Защото една част от мен завиждаше на големите възможности на Йан през неговото детство. Също като жена си той излъчваше аура на превъзходство и увереност; самоувереност, която навремени граничеше с арогантност. Йан и Джина бяха израснали в елитното манхатънско царство. Бяха посещавали училища като Чепин и Колиджиейт. Бяха израснали, използвайки мамините кредитни карти в Блумингдейл и Барни. Бяха ги изпращали на летни лагери във Върмонт и Ню Хемпшир. Имаха татковци, които бяха старши партньори в лъскави правни фирми или в брокерски къщи на Уолстрийт, които лесно можеха да си позволят да платят обучението им в Браун и Смит. Бяха прекарали младежките си години в Дъблин и Флоренция. След колежа се бяха завърнали в града, напълно уверени в убеждението си, че ще могат да влязат сравнително лесно в професионалната област, която си изберат. Не само защото имаха всички необходими връзки; те имаха онова най-ценно качество от притежанията на кореняците манхатънци: онзи entitlement complex — убеждението, че са помазани като двама победители в живота и че успехът е тяхната естествена среда.
Да погледнем нещата: колкото и да осмиваше положението си на наемен кон за клюки в Дейли нюз, Йан се беше установил на тази доста популярна работа на преждевременната възраст от двадесет и шест години. Сега, на тридесет, той без усилие правеше стъпката към журналистиката в списанията. Несъмнено след няколко години щеше да нацели Венити Феър и Ню Йоркър. Щяха да последват договори за книги. Щеше да стане прочут писател — член на литературната гилдия, с портрети в Ню Йорк таймс, щеше да бъде интервюиран от Марли Роуз, седейки на ъгловата маса заедно с Дейвид Халберщам и Грейдън Картър. Защото по природа Йан възприемаше успеха като нещо, което му се полага, като свое наследствено право. Докато аз винаги възприемах ъгловата маса, както и успеха, като нещо, за което трябва да се боря. Често се чудех: ако най-накрая успея да стигна до тази маса, дали ще се чувствам достатъчно сигурен, за да седна на нея?
Това беше проблемът да си хлапе от малък град в Ню Йорк — независимо от това колко добре се справяш в Готъм13, дълбоко в душата си ти винаги се възприемаш като самонадеян селяндур. Още гледаш нагоре и се чудиш на всичките тези високи сгради, опитвайки отчаяно да излъчваш бляскава изтънченост, чудейки се постоянно дали изтънченото ти поведение не е прозрачно като плексиглас.
— Вижте кой седи в левия ъгъл — стресна ни Джина, опитвайки се да отклони разговора след нетактичната ми забележка.
Йан погледна в тази посока и каза:
— О, да. Той е. — После ме погледна с иронична усмивка и допълни: — Е, този тип винаги е притежавал частен тенис корт.
— Едгар Бронфман Джуниър? — попита Лизи.
— Наистина си добра в тази игра — похвали я Джина.
— Тя е най-добрата — коригирах я аз.
Лизи сви рамене.
— Просто чета клюкарските колони като всички останали.
Аз се усмихнах — защото този коментар беше типичен за Лизи. Макар да беше опитен играч в манхатънската игра Познай кой е, това всъщност не определяше характера й. Тя виждаше в играта онова, което й трябваше — нищо повече от основен компонент в работата й. Информацията беше основната валута, с която тя търгуваше.
Малко след първата ни среща тя ми обясни същността на работата си:
— В пъблик рилейшънс са важни само две неща: кого познаваш… и кого познаваш.
— Не трябва ли да сключваш и сделки?
Тя прокара пръсти по главата ми и ми се усмихна лукаво.
— Ти приключваш — уточни тя, — аз влияя.
Говорим за удара на прелъстителната продажба. Не е чудно, че аз бях омагьосан веднага. Като погледна назад, запознанството ми с Лизи стана по същото време (през пролетта на деветдесет и трета), когато нюйоркският ми късмет започна да се променя. До този момент си погребвах живота като Администратор по наемане на работа в една голяма комерсиална трудова агенция в Мидтаун. Това бе една от многото служби, водещи до задънена улица, на които се озовавах откак най-напред попаднах в града шест години по-рано.
Говорейки професионално, бях започнал да се чувствам като неудачник — неспособен да стигна по-далеч от досадните безперспективни служби, предлагани на задните страници на Ню Йорк таймс. Най-напред самото ми установяване в града ми изглеждаше като триумф. Намерих си невзрачен, в работнически стил, апартамент с една спалня за осемстотин и петдесет долара месечно на Седемдесет и пета, между Първо и Йорк (напълно в този дух на ниския наем — вана в кухнята). После се хванах на първата работа, която успях да намеря „Телепродажби“ в Братя Брукс — (т.е. тъпанарят, който приема глупавите ти поръчки по телефона). Определено нямах кариеристични цели. Не знаех какво точно искам да правя когато израсна. Всичко, което знаех, беше: Ню Йорк е центърът на космоса. Място, което всеки като мен (въоръжен както с безгранична амбиция, така и с безграничен работохолизъм) може най-накрая да завладее.
Човече, не заслужавах ли да ме изритат по хлапашкия задник! Както разбрах много бързо, едно момче от Мейн с диплом от третокласен държавен университет и без връзки не можеше да превземе Манхатън точно за една нощ. Вярно, опитах се да нахлуя на Уолстрийт — но конкуренцията за места беше брутална и онези, които влизаха през задните вратички, или онези от добрите училища винаги печелеха. Момчета като мен, от друга страна, бяха хванати в адския капан на служителите от средното ниво.
Макар че бях отчаян да намеря някаква административна работа, аз продължавах да подскачам от по-ниска към още по-ниска длъжност, като винаги се надявах, че тя може да ме доведе до повишение. Даже когато приемах телефонни поръчки при Братя Брукс, не преставах да се опитвам да си проправя път към мениджърския отдел на организацията — само за да ми кажат, че, при моето отчаяно ниско входно положение, ще трябва да работя няколко години, преди да бъде обмислено повишението ми.
Но аз не исках да прекарам три години, вързан за слушалката, задавайки на клиентите въпроси като: Какво искате — пуловер с висока яка или отворен? Знаех, че имам умения, талант — нещо, което най-накрая щеше да ми позволи да разцъфтя в Ню Йорк. Проблемът беше: все още не бях разбрал какъв е този талант.
Така че продължих да се нося — сменяйки онази идиотска работа за серия други, включително и една глупава служба в издателския отдел на Пето авеню.
След седем тъпи месеца бумащина продължих напред — станах служител по пласмента в една трудова агенция на центъра. След три месеца на тази наелектризираща работа се запознах с Чък Зануси. Той беше помолил агенцията да му намери нова секретарка. Аз бях натоварен със задачата и ние прекарахме около седмица, разговаряйки редовно по телефона, докато той преглеждаше подбраните кандидатки. Трябва да съм го впечатлил с енергичния си стил — защото по време на последния ни разговор той ме попита:
— Защо умно момче като теб работи такава безнадеждна работа?
— Търся начин да се измъкна. Бързо.
— Мислиш ли, че можеш да продаваш?
— Повярвайте ми — излъгах, — мога да продавам.
— Тогава ела да се видим.
Само след седмица в „Компютърен свят“ обаче започнах да разбирам, че това абсурдно надуто твърдение всъщност е било вярно. От момента, в който вързах първата си сделка (една осма страница на софтуерна компания за защита на дискретността, наречена Заключи го вътре), аз разбрах, че съм открил моя талант, моята професия, моето призвание. Открих, че всяка продажба е една малка победа, изпълнение (да не споменаваме още няколкото долара в джоба ми). Колкото повече пространство продавах, толкова повече от нюансите на търговията започнах да научавам; как да придумвам, да говоря сладко-сладко, да впримчвам.
— Мисли за всяка сделка като за прелъстяване — посъветва ме Чък Зануси скоро след като постъпих в „Компютърен свят“. — Целта е да свалиш клиента — но да го направиш по такъв начин, че той да не разбере, че му смъкваш гащите. Ако вземеш да пипаш грубо, да му се лигавиш на главата, той ще ти каже да се разкараш. Запомни: оперативната дума в прелъстяването е финес.
Спомних си този съвет две седмици по-късно, когато се мотаех из конгресния център Джавитс. Присъствах на първото си индустриално-търговско изложение — СОФТУС — национален маратон по придумване в софтуерната индустрия. Обикаляйки край хилядите щандове, пръснати около главната конгресна площадка, аз забелязах един щанд на компания, наречена „Майкро хелп“ — която се намираше високо в хит списъка от компании, които Чък Зануси ми възложи скоро след като постъпих в компанията.
— Тези типове от „Майкро хелп“ имат страхотен продукт, наречен Uninstaller — каза Чък. — Но проблемът е, че се колебаят, когато стане дума да рекламират при нас. Прочети каквото можеш за Uninstaller и закови шибаняците.
До този момент „Майкро хелп“ отказваха да отговарят на обажданията ми. Ето защо бях толкова доволен да се натъкна на един от техните търговски щандове — и да забележа, че представителката им е направо убиец. Дълги крака. Високи скули. Кехлибарено черна коса, подстригана късо по модата, издокарана в красиво черно костюмче. Много заета с телефона, докато приближавах към щанда.
— Здравейте — каза тя, приключи разговора и протегна ръка. — Лизи Хауърд. С какво мога да ви помогна?
Ръкостискането беше здраво, без излишни формалности; зад изтънченото лустро в гласа й се усещаше акцент от северната част на щата Ню Йорк.
— Нед Алън, „Компютърен свят“ — обявих аз, отвръщайки на твърдото ръкостискане. — Познавате ли нашето списание?
— Може би отговори тя с кокетен блясък в очите.
— Щом сте в софтуера, трябва да ни познавате. Ние сме едно от най-големите компютърни списания в Америка.
— Третото по големина — уточни тя.
— Значи ни познавате?
Още една от немирните й дяволити усмивки.
— Може би.
— Е, аз определено знам всичко за вас.
— Наистина ли?
— О, да — отговорих, опитвайки се да не обръщам внимание на сарказма. — „Майкро хелп“. Производители на Uninstaller 4. Най-сигурният, най-лесният начин да освободите пространство на диска. Проектиран специално за Windows 3.1 и NT 4.0, Uninstaller 4 е най-добрият приятел на вашия хард диск. Изтрива ненужните файлове и приложения, които заемат ценно пространство на диска.
— Много впечатляващо — одобри Лизи.
— Всъщност — продължих аз — Uninstaller 4 е по-сигурен от всяко друго почистващо устройство за Windows. По-точен от приложения към програмата деинстолър. И по-бърз от…
— Е, наистина сте прочел рекламната ни брошура.
— Част от работата ми. А друга част от нея е да ви убедя да рекламирате в „Компютърен свят“.
— Но PC Globe е най-големият играч на пазара — и ние винаги сме поддържали връзки с тях.
— Знаете ли, Лизи, проблемът с главните играчи е, че винаги са убедени, че са единствените; че не дължат на клиента и най-малко уважение.
— Само уважение?
— И, естествено, отстъпка.
— Каква отстъпка?
— Да кажем така, най-високата ни ставка за цяла страница, в средата на списанието, е тридесет и пет. Но за нов клиент като „Майкро хелп“ ние сме в състояние да отстъпим на…
— Трийсет — довърши тя.
— Бих искал, но не мога да отсека двайсет процента от…
— Трийсет и едно и пет.
— Това все пак са десет процента. Тридесет и две и пет от друга страна…
— Продадено.
— Какво? — попитах стъписан аз.
— Продадено — повтори тя.
— Какво е продадено? — изпелтечих аз.
— Рекламата на „Майкро хелп“. Цяла страница. В юлския ви брой, ако това е възможно…
— Лично ви уверявам, че ще излезе тогава.
— Добре. Само едно нещо: макар че не гоним първа позиция, ако ни заровите край класификациите, няма да разговаряме повече.
— Това няма да стане.
— Радвам се да го чуя.
— Защото, ъъъ… е, ще бъде чудесно да си поговорим пак.
— Така ли? — каза тя, избегна погледа ми и се захвана да оправя брошурите.
— Да. Ако, вие, ъъъ, сте заинтересована…
— Може би — каза тя и ми подаде картичката си, преди да се заеме отново с подреждането на щанда.
— Мосман & Кийтинг пъблик рилейшънс — прочетох на глас аз, изучавайки името на компанията върху картичката й. — Каква е връзката ви с „Майкро хелп“?
— Аз съм техен PR представител14.
— Ами кой се занимава с рекламата?
— Брус Харисън от Огилви & Матер. Но той винаги одобрява всяко предложение за реклама, което аз му направя. Разбира се, ако искате да разговаряте директно с него…
— Не, не, не съм предлагал…
— Искам да кажа, ако ви притеснява това, че търгувате с нископоставен представител…
— Обидих ви, нали?
Тя сви рамене.
— Ще го преживея.
— Съжалявам.
— Извинението е прието. Вие сте нов в тази игра, нали?
— Толкова ли си личи? — попитах аз.
— Правило номер едно: никога не преигравайте ръката си. Особено когато другата страна е дала сигнал, че е възприела приказките ви.
— Значи ще разговаряме пак?
Леко свиване на вежди.
— Може би.
През следващата седмица аз й се обаждах три пъти в офиса. Тя винаги беше на събрание. На четвъртия път благоволи да отговори.
— Вие сте от упоритите, нали? — каза тя, след като прие обаждането.
— А пък вие сте много добра в играта на недостъпност.
— О, ето на! Ако една жена не ви се обади веднага, това непременно трябва да е някаква игра, някакво флиртуване. Няма нищо общо с факта, че тя може да е претоварена с работа.
— Е, предполагам, че и дума не може да става за вечеря утре?
— Смятам, че мога да прекарам една вечер в слушане на търговските ви истории.
Е, ето какво наричам отношение — от типа, който на повечето момчета ще им се стори малко трудничък за овладяване. Но аз бях очарован от увереността на Лизи. Усетих, че зад флирта и предизвикателството тя беше сродна душа с надежда за приобщаване — човек, който също като мен се опитваше да си намери мястото в големия лош град, но при нея това не беше безрадостна проява на гола амбиция.
Ти приключваш. Аз влияя.
Помня момента, когато тя изрече тази фраза и потупа ръката ми с показалец. По време на първата ни вечеря заедно. Беше късно, чиниите бяха вдигнати, бяхме ударили по едно мартини и бутилка Зинфандел15 и тъкмо бяхме помолили келнера да ни донесе още две чаши вино, за да поддържаме действието на алкохола. Може би заради повечето пиячка или може би заради дискретното осветление тя ми се стори още по-сияйна от първия път когато се видяхме. Или може би беше заради факта, че откак седнахме заедно, два часа по-рано, нямаше и наносекунда затишие в разговора. Разбрах, че си паснахме. Не знам защо, но изведнъж вдигнах поглед и изтърсих:
— Знаеш ли, ще се оженя за теб.
След това тъпо откровение настъпи много дълго мълчание — по време на което аз наистина се молех подът под краката ми да се разтвори и да ме погълне целия. Но Лизи не изглеждаше ни най-малко объркана от пиянското ми предложение. Вместо това тя продължи да ме гали с пръст по главата, докато едва успяваше да сдържи смеха си. Накрая ме удостои с отнесена усмивка и каза:
— Ти наистина имаш да учиш много за продажбите.
— Съжалявам, съжалявам, съжалявам. Това беше най-глупавото изречение за всички времена на документираната история…
— Млъкни и ме целуни — прекъсна ме тя.
Много по-късно същата нощ, в малкото й апартаментче на Деветнадесета и Второ, тя се обърна към мен в леглото и каза:
— Нали виждаш, упоритостта дава резултат.
— Също и играта на недостъпност.
— Умно момче — разсмя се тя.
— Давам толкова, колкото получавам.
— Искаш да кажеш точно като мен.
— Стара ирландска поговорка: в това сме двама.
— О, така ли?
Прегърнах я и я придърпах към себе си.
— Така мисля.
Тя се сгуши в мен.
— Ще видим…
Четири години и половина след тази пиянска нощ заедно, и все още сме двамата в това. Не ме разбирайте погрешно — не съм един от онези самодоволни клоуни, които стават лирични, когато заговорят за своите перфектни взаимоотношения в семейството. Ние сме съвсем различни хора. Лизи има твърде черно-бял поглед към света — убеждение, че линията между правилното и погрешното е ясно определена. И макар че аз също се смятам за етичен, обикновено виждам как зад всяка ситуация се крият няколко гледни точки.
И макар да сме били неразделни след тази първа вечеря (оженихме се през деветдесет и четвърта), ние сме изживявали неизбежните пристъпи на разногласия… точно миналия месец си проправяхме път през един труден проход, който (ако бяхме позволили) можеше да ни погълне. Но кой брак не познава лоши времена? И в сърцето си знам, че сме заедно задълго, защото… Е, да го кажа така: думи като недей, не може или няма да позволя никога не са се разменяли помежду ни. Ние не се конкурираме професионално, нито пък си играем мозъчни игрички, за да изтъкнем нечие превъзходство. Всъщност ние се харесваме. Нещо по-показателно, все още имаме сили да се разсмиваме помежду си. Колко двойки могат да кажат това след почти пет години заедно?
Разбира се, имаме различия в мненията. Като например за Йан и Джина. Аз харесвам Джина и се забавлявам с Йан на малки дози. Разбира се, аз обичам да се закачам с него. Но докато Лизи се справя лесно с неговата игра на имена, аз усещам, че се състезавам с него. Може би защото в сърцето си съм впечатлен от факта, че той е посещавал училището на Джон Ф. Кенеди и наскоро написа дълъг портрет на Питър Дженкинс в Мирабела и като че ли познава всички важни личности в журналистическите и литературните среди в Ню Йорк.
Това е фундаментална разлика между Лизи и мен — тя не се прехласва пред всичко ефектно — онзи свят, който според Ню Йорк мегъзин ти диктува какво трябва да ядеш, да пиеш, да гледаш, да четеш или да обсъждаш. Разбира се, тя се стреми да бъде в течение — и върви по вътрешната столична писта, което е толкова съществена част от работата в пъблик рилейшънс. Но за разлика от мен тя никога не се страхува, че може да загуби силата си да убеждава. Нито пък има нужда да доказва положението си на тузар, като размахва постоянно златната си карта AMEX.
— Ние ще се погрижим за това — предложих аз, когато пристигна сметката.
Лизи стисна устни, но не каза нищо.
— Нед, това е цяло състояние — възрази Джина. — Нека поне я разделим.
Разтворих сгънатата на две сметка, която келнерът беше оставил пред мен. Триста и осемнадесет долара. У-ха!
— Вие ще черпите следващия път — казах аз, хвърляйки картата си Американ експрес върху малкия поднос, молейки се от все сърце да бъде приета (в началото на седмицата получих писмо от AMEX, в което те ме заплашваха с жестоки последствия, ако не си платя просрочената сметка).
— Трябва да кажа — обади се Джина, — че поне веднъж преувеличенията се оказаха верни. Тези оризови кейкове със свинското рагу наистина бяха удивителни.
— Поне не ни таксуваха за високо прехваления коефициент — допълни Лизи.
— Говорейки за това — обади се Йан, — вижте кой влиза точно сега.
Заедно с всички останали в голямата трапезария ние бързо извихме глави, за да наблюдаваме влизането на висок мъж със силно телосложение, току-що преминал петдесетте. Всичко у него излъчваше авторитетно спокойствие. Шест фута и четири инча, той се извисяваше над залата. Във властната му фигура нямаше и унция тлъстина. Лицето му бе с постоянен тен. Костюмът и ризата му приличаха на Савил Роу. Синьо-сивите му очи бяха ясни и сурови. Но онова, което наистина ме порази, бяха ръцете му. Огромни като мечешки лапи. Заграбващите всичко ръце на заграбващ всичко човек.
— Добре, добре — отбеляза Йан, — пристига Великият Мотиватор.
Великият Мотиватор. По-добре познат като Джак Балантайн. Човек, който навремето си беше наричан също Мистър Високи сгради и Великият Преден Защитник на Капитализма. Ако сте осведомени за събитията от последните двайсет години, вие несъмнено сте прочели цялата история на Джак Балантайн. Как израснал като син на работник в стоманодобивната промишленост в Харисбърг, Пенсилвания, в гимназията открил таланта си на футболист, спечелил пълна стипендия за Мичиганския държавен, станал най-известният колежки преден защитник в средата на шейсетте, после довел Далас каубойс до три супер купи по време на много успешната си професионална кариера.
Обаче Джак Балантайн не беше само първокласен преден защитник. Той беше и запален поклонник на външния блясък — човек, който кара със сто и петдесет мили по бързото платно. По време на десетилетието, прекарано с Каубойс, той си създаде репутация на пълен последовател на света на Плейбой. Поредица ферарита. Поредица гаджета — холивудски актриси. Поредица луксозни ергенски бърлоги в Ню Йорк, Холивуд, Вейл и Далас. Предразположение към неприятности — предизвикване на побоища в барове, изхвърляне с юмруци на любопитни журналисти, слухове за връзки с типове, чиито имена бяха добре познати на федералните агенции за разследване.
Всички очакваха Балантайн да приключи като архитипичен прецакан спортист — някой, който след оттеглянето си от НФЛ16, ще издуха по-голямата част от състоянието си за кокаин, алчни мадами и лоши инвестиции. Вместо това той изненада света с преместването си в Ню Йорк през седемдесет и пета, където стана търговец на недвижими имоти със собствен стил. Циниците се смееха — и предричаха, че той ще банкрутира за дванадесет месеца. Но Балантайн се оказа проницателен бизнесмен. Започвайки със серия малки недвижими придобивки във външните градчета, той постепенно се премести на манхатънския пазар, сключвайки серия знаменити сделки в началото на осемдесетте, които му гарантираха мултимилионерски начин на живот и статус на играч.
Но Балантайн, верен на себе си, не се задоволи с баналната роля на мултимилионер търговец. Той трябваше да се преобрази във Великия Строител — Мистър Насоки Сгради, който по времето на възхода на рейгъномиката удари свой собствен печат върху архитектурния облик на Манхатън. Големи сгради. Големи сделки. Два публично рекламирани брака. Два публично рекламирани развода. Човек, който се продаваше на публиката като Великия предприемач — патриот на своето време — Великият Преден Защитник на Капитализма.
Разбира се, носеха се безкрайни слухове, че по-голямата част от империята на Балантайн е построена върху пясък — че той постоянно е на ръба на финансовия колапс. Носеха се и слухове, че играе безотговорно в бизнеса — човек с гъвкаво чувство за скрупули.
И през деветдесет и първа най-накрая всичко тръгна наопаки. Една сделка с казино в Атлантик сити се провали. Строежът на огромна висока сграда в Батери парк сити надхвърли бюджета си. Корпоративният оборотен капитал на Балантайн пресъхна. Той остана с дълг от двеста милиона долара. Банкерите му решиха, че вече не си струва да се играе с него. Така че дръпнаха щепсела. Строителната империя на Балантайн се сгромоляса и изгоря.
Това беше падение, широко огласено в медиите. И публиката го хареса много. За много хора имаше някакво дълбоко удовлетворение да наблюдават поражението на едно такова извисяващо се олицетворение на самолюбието. В Америка може би боготворим успеха, но също така сме привлечени и от провала. Особено когато въпросният индивид е извършил греха на надменността. Гордостта върви преди падението. Особено в Ню Йорк.
Макар че бизнесът му бе притиснат до стената, Балантайн не беше доведен дотам, че да продава моливи пред Блумингдейл, тъй като успя да задържи много от значителните си лични авоари. Но след като обяви фалит, той се скри от погледа на обществото за около три години. Човекът, чието лице доминираше в нюйоркските медии, просто изчезна от поглед — понесоха се всякакви клюки за това как изпаднал в нервна криза и станал отшелник на някакъв неизвестен карибски остров.
Както се оказа, Балантайн използвал тези три години неуморно, за да се изправи на крака и да обмисли следващия си ход. Защото когато се появи отново в светлините на прожекторите през деветдесет и четвърта, това стана под маската на новооткрита личност. Мистър Високи Сгради се беше превърнал във Великия Мотиватор — и започна да печели много в преподавателското поприще, изнасяйки повдигащи духа, поучителни беседи за своята печеливша философия в живота, как тя му дала сили да преоткрие себе си, след като видял краха на империята си.
Започна да издава и книги за личното усъвършенстване. Вече беше написал три. Всички те станаха национални бестселъри. Носеха заглавия като Зоната на успеха и Завоеванието Ти. Бяха препълнени с футболни метафори и всички те разтръбяваха основния възглед за света на Балантайн: макар че умелият тактик може да стигне далеч по игрището, момчето, което удря най-силно, всъщност печели точка.
И така, изгубил благоговението, сега Балантайн отново стоеше твърдо в публичното пространство — появяваше се редовно на интервюта, пълнеше три хиляди местни зали за конференции, лицето му те гледаше от всяка книжарска витрина. Разбира се, сред столичния елит се носеха много подигравки относно завръщането му. Независимо от смесените мнения, ето го факта — човекът можеше да влезе в един от най-тузарските ресторанти като Патруун и да накара всички да замлъкнат. А това за мен беше истинска сила.
Балантайн пристигна с двама мъже в черни костюми. Единият носеше куфарче и изглежда беше личният асистент на Великия Мотиватор. Другият очевидно беше главорезът от охраната, очите му сканираха всеки посетител в ресторанта. Балантайн спря за кратко край масата на Едгар Бронфман — наследникът на Сийграм вече се беше изправил на крака и поздрави Балантайн като му подаде и двете си ръце.
— Виждаш ли онзи тип с куфарчето? — попита Йан. — Обзалагам се, че Балантайн ще го накара да ходи от маса на маса и да продава касетите му за мотивация.
— Йан, гласът ти — прошепна Джина.
— Че какво ще направи? Ще дойде тук и ще ми разкраси лицето?
Сякаш дочул репликата, мъжът с черния костюм приближи нашата маса. Йан побеля като платно. Но човекът не се интересуваше от него. Вместо това погледна към мен.
— Нед Алън? — попита той.
Аз кимнах бавно. Той беше някъде на моята възраст, с длетовидна брадичка. Бях сигурен, че съм виждал това лице някъде преди. Той протегна ръка.
— Джери Шуберт — представи се той. — Гимназията в Брунзуик, класът от осемдесет и трета.
— Исусе — възкликнах аз, изправих се и му стиснах ръката. — Исусе Христе! Не мога да повярвам.
— Светът е малък. От колко време си в града?
— Откак завърших колежа. А ти?
— Също. През последните три години съм личен асистент на мистър Балантайн.
— Добре се справяш.
Забелязвайки ръката на Лизи върху облегалката на стола ми, той я погледна и кимна с одобрение.
— И ти.
— Съжалявам. Съпругата ми Лизи.
Лизи се усмихна едва-едва.
— Йан и Джина Дийн.
— Чакай, вие ли сте онзи тип, който води колоната в Нюз!
Йан изглеждаше малко изнервен.
— Да, аз съм.
— Мистър Балантайн наистина оценява бележката, която направихте за него миналата седмица.
Йан избегна недружелюбния поглед на Джери.
— Това беше просто шега.
— Интересно чувство за хумор имате, мистър Дийн. — Лицето му грейна. — Но мистър Балантайн знае как да приема шегите.
Погледна към шефа си. Балантайн тъкмо се отдалечаваше от масата на Бронфман и бодигардът правеше дискретни движения с глава, даваше му да разбере, че трябва да отиде там веднага.
— Слушай, трябва да вървя — каза той, бръкна в горния джоб на сакото си и ми подаде картичката си.
— Ще бъде страхотно да се видим. Да поговорим за Мейн.
— Още ли играеш хокей? — попитах аз, подавайки му една от моите визитки.
— Само в мечтите си. — Погледна картичката ми. — Директор Териториални продажби. Впечатляващо. Слушай, беше ми приятно, че ви видях — даже вас, мистър Дийн. Ще ми се обадиш, нали?
— Добре — казах аз.
— Сериозно говоря.
Когато се отдалечи, Джина отбеляза:
— Е, впечатлена съм.
— Какво, по дяволите, си казал за Балантайн в колонката си? — попитах Йан.
— Просто си направих една малка шегичка за новата книга на Балантайн. Писах, че е пълна със страхотни напътствия как да банкрутираш, но все пак да задържиш яхтата си.
— По смешка на минута, това е моят съпруг — поясни Джина.
— По дяволите, това беше самата истина — настоя Йан. — Бизнесът на Балантайн се строполи като падането на Рим, а той продължи да си живее като Доналд Тръмп. И сега отново възкръсна от мъртвите. Този човек е толкова неразрушим, че пред него Разпутин прилича на мушица.
— Ти добре ли познаваше този Джери в гимназията? — попита Лизи.
— Бяхме в един клас, във втори курс се шляехме заедно, но после Джери стана страхотен играч в отбора по хокей и се превърна в част от тълпата на спортистите.
Ако Йан го нямаше на масата, щях да спомена и факта, че освен като убиец на леда Джери Шуберт имаше и безславна репутация в гимназията в Брунзуик. Защото през последната си година той беше замесен в малък местен скандал, когато беше обвинен (заедно с още двама играчи), че е продал много важен мач в щатския шампионат. Тръгнаха слухове, че е свързан с местни букмейкъри, които заложили много на мача, но полицейското разследване не откри убедителни доказателства и най-накрая той беше реабилитиран. Това беше стара история — но за продавач на клюки като Йан не съществуваше такова нещо като стара история. Щеше да отпечата историята още на следващия ден (Из града се говори, че личният асистент на Джак Балантайн може би някога е бил замесен в хазартен скандал в едно малко градче…) И аз щях да бъда обвинен справедливо, че ръся мръсотии за един стар приятел. Така че не казах нищо друго освен:
— В един местен вестник прочетох, че след колежа Джери се опитал да влезе в НХЛ17. Явно не е успял.
— Е, и сега носи куфарчето на Великия Мотиватор — допълни Йан.
— Знаеш ли какво обичам у теб, скъпи? — погледна го загрижено Джина. — Твоята сърдечна, всеобхватна любов към човечеството.
— Как можеш да очакваш хуманност от един журналист? — вметнах аз, усмихвайки се бързо на Йан.
— Нед е прав — отговори Йан. — То е все едно да очакваш изтънченост от продавач.
Успях да се разсмея глухо. Копелето отново спечели последната дума.
В таксито на връщане към нашия апартамент Лизи каза:
— Наистина ми се иска да престанеш да се опитваш да се състезаваш постоянно с Йан.
— Това беше просто шегичка.
— За него — да. Но за теб е сериозно.
— Не, не е…
— Нед, както съм ти казвала много пъти, ти не трябва да се състезаваш с никого или пък постоянно да доказваш, че си победител. Ти си победител.
— Не се опитвам да доказвам нищо.
— Тогава защо взе чека тази вечер?
— Не се тревожи за цената на вечерята…
— Тревожа се за цената на вечерята. Ние сме невероятно разточителни.
— Не, не сме.
— Шейсет бона на червено не е ли разточителност?
— След две седмици ще пристигне чекът за премията ми и отново ще влезем в крак.
— Докато не започнеш да харчиш отново.
— Е, ще престана да харча — уверих я аз.
— Не, няма. Защото ти имаш нужда да харчиш. Това винаги ти дава усещане, че си над нещата.
Трябваше да приключа този разговор бързо.
— Харченето е забавно — отбелязах аз. — Особено с теб.
Тя взе лицето ми в ръцете си и се усмихна иронично.
— Ето на това му викам романтично измъкване.
Апартаментът ни се намираше на Двадесета улица, между Пето и Шесто, тъй нареченият квартал Флетирън — по-добре познат като Сохо Нуово, ако вярвате на онова, което четете в списание Ню Йорк. Нови просторни апартаменти. Нови ресторанти и барове. Луксозни магазини (Емпорио Армани, Пол Смит, даже de rigeur18, предни постове на Гап, Дж. Крю и Банана рипъблик.) Нашата мансарда с една спалня (подове от бял паркет, прозорци от пода до тавана, кухня — произведение на изкуството) ни струваше две хиляди и двеста долара на месец — със заплахата от страна на хазяина за петнадесет процента увеличение след изтичане на договора през февруари. Бях израснал във верига от временни жилища и тайно се ужасявах, че в тези дни това беше цената да притежаваш своя малка ниша в Манхатън.
Лампичката на телефонния секретар мигаше. Натиснах бутона и чух гласа на Айвън Долински. Беше добавил покритие от убита увереност в гласа си, но тя не можеше да скрие несигурността и вълнението — аурата на разклатените ценности — която отдавна се бе превърнала в негова отличителна черта.
— Шефе, Айвън е тук. Виж какво, съжалявам, наистина съжалявам, че ти се обаждам вкъщи. Щях да звънна на клетъчния ти телефон, но тогава си помислих, хей, човекът си има собствен живот, нали така? Не е нужно да го чувам на живо толкова късно вечерта. Ето защо реших да опитам на домашния. Всичко е страхотно, просто страхотно, истински страхотно е с това приложение на GBS. Приключвам утре следобед — след което, ще се чувствам като най-големия убиец на Запада. Но слушай, въпросът, по който те безпокоя у дома… чува се, че Чъки Зануси е направил незапланувано отклонение в Големия Ч…
Мамка му. Мамка му. Мамка му. В „Компютърен свят“ биеха барабаните на джунглата. И аз знаех кой ги бие най-шумно. Деби Суарес. Великата ракета. Голямата уста.
— … Както и да е, ти ме познаваш, мистър Нервна Възбуда, чашата още не е и наполовина празна, но това е и последната капка вода на света… Ето какво ме интересува: имаме проблем, а? Може би малък японски проблем? Не ме разбирай погрешно — Йокимура винаги е бил добър с мен. Но когато един японец иска да те прецака…
Натиснах паузата. Лизи ококори очи.
— Очарователно — отбеляза тя.
— Е, той е ветеран от Виетнам.
— Не бях разбрала, че във Виетнам сме се били с японците — каза Лизи, насочвайки се към спалнята. Включих отново машината.
— … Е, шефе, ако нямаш нищо против, обади ми се набързо като се прибереш довечера, само за да мога да спя спокойно и да не се тревожа, че могат да ми духнат под опашката. Звъни по всяко време. Няма значение колко е късно — само моля те звънни ми и ми помогни да успокоя тревогите си.
Страхотно. Просто страхотно. Да се разправям с Айвън Долински — който едно време беше моят продавач номер едно, за Бога — се бе превърнало в нещо като лудница. Обади ми се набързо, като се прибереш довечера, само за да мога да спя спокойно… Бедното копеле не беше спало спокойно повече от две години — откак единственото му дете, Нанси, почина от менингит. Тя беше бебе от епруветка — чудото (както я наричаше Айвън), което се роди след пет дълги години на опити да си имат дете. Фактът, че когато тя се роди той беше на четиридесет и шест (и че беше първо дете след два провалени брака), превърна раждането на Нанси в нещо още по-емоционално… а смъртта й донесе неописуема скръб. Няколко месеца след като я изгубиха, бракът му се превърна в история. Концентрацията му се разстрои. Той започна да пропуска срещи. И престана да приключва сделки.
Преди година Чък искаше да го уволни след загубата на основен Техуърлд M.P.I., който буквално ни беше вързан в кърпа (докато Айвън не пропусна четири последователни срещи с техния медиен шеф). Но аз уредих успешно случая му с Чък, после накарах Айвън да отиде при психолог и започнах да го подхранвам с лесни сделки, за да му върна постепенно способността да продава. И през последните няколко месеца той отново започна да върши работа — до такава степен, че му се доверих и му дадох голямото приложение на GBS. Но на това момче постоянно му трябваха нежност, любов и грижи. И имаше този злополучен навик да ти надува ушите когато се обади — делово бизнес обаждане се превръщаше в двадесетминутен монолог. Ето защо не ми се щеше да му се обаждам тази вечер. Отидох до компютъра си (който държахме в малката домашна офис ниша, съседна на кухнята) и натраках една бърза електронна поща, кратка и успокоителна.
„Айвън,
Няма нужда да си губиш съня заради дреболии. При мен няма такова нещо. Защото нищо — повтарям, нищо — зловещо не се носи във въздуха. Утре уреди нещата с GBS. И си направи една услуга: Успокой се.
Прочетох съобщението отново и си помислих: Исусе, как ми се иска да повярвам на собствените си глупости. После натиснах Изпрати веднага и си легнах.
Лизи вече се беше сгушила в ъгълчето си и четеше Венити феър. Тя остави списанието и ме погледна.
— Защо не ми каза за пътуването на Чък Зануси до Чикаго? — попита тя.
— Не е ставало дума за това — отговорих.
— Става нещо голямо, а?
— Не и такова, за което да знам.
— Тогава защо Айвън звъни тук и звучи така, сякаш има нужда от бавачка?
— Защото той има нужда от бавачка, постоянно.
— Ти би ми казал…
— Какво?
— Ако ставаше нещо в работата.
Не, честно, не бих. Защото съм възпитан с представата, че страхът или безпокойството са нещо, което не трябва да споделяш с най-близките си. Както ми казваше баща ми: Никога не давай на някого да разбере, че след малко ще се насереш в гащите. Фактът, че ти си уплашен, ще разстрои семейството ти и ще достави адско удоволствие на враговете ти.
Вместо това трябва да задържиш страха вътре. Да не се вижда… и постепенно да го изхвърлиш от съзнанието си. Или поне такава беше теорията на татко — теория, която се опитвах да следвам постоянно. Което още повече усилваше болезненото нетърпение на жена ми — която, през много редките моменти на враждебност, ме обвиняваше, че отказвам да призная, че и аз мога да имам една-две уязвими кости в тялото си.
— Разбира се, че щях да ти кажа — избъбрих аз.
— Глупости.
— Не са глупости. Само…
— Не искаш да ме тревожиш.
— Точно така.
— Което означава, че има за какво да се тревожа.
— Няма нищо, за което да се тревожиш. Чък е бил извикан на събрание в Чикаго, това е всичко.
— Важно събрание?
— Аз не съм притеснен.
— Значи става нещо.
— Всичко, което знам на този етап, е: това е било просто едно събрание. А утре на закуска…
— О, така ли…
— Лизи.
— Чък те кани на закуска?
— Ние често закусваме заедно.
— Не, не е така.
— Добре де, права си. Това може би е първият път, не знам…
— Чък мрази да дава закуски.
— Откъде знаеш?
— Ти си ми казвал.
— Сигурно е така. Но, хей, това е просто една закуска, нали така?
— Наистина ми се иска да не си толкова дяволски потаен.
— Не съм потаен. Просто скромен.
— Ти си невъзможен, знаеш ли го?
Промъкнах се в леглото до нея.
— Но ти въпреки това ме обичаш.
— За нещастие, да.
Притеглих я към себе си. Тя веднага започна да се дърпа.
— Скъпи… не — каза тя.
Неловко мълчание. Нещо, чийто отговор знаех.
— Знам — едва прошепна тя. — Но лекарят каза, че могат да минат двадесет и един дни пред…
— Както и да е. Не се опитвам да те насилвам…
— Знам, че е така. И аз скоро ще го искам. Но само недей…
— Добре, добре — погалих я по косата аз. — Нямаме бърза работа. Но ти се чувстваш добре, ъъъ, за…?
— Да — категорично отговори тя.
Отново неловко мълчание. Мълчание, което беше трудно да се запълни с нещо. Напоследък това се случваше твърде често. И беше свързано само с едно: помятането на Лизи преди три седмици.
Бременността беше пълна случайност; механичен недостатък, причинен (както открихме по-късно) от микроскопична дупчица в мембраната на Лизи. И така, новината, че ще ставаме родители, ни удари като електричество от две хиляди волта. След началния шок Лизи беше доволна от новината. Но когато тестът за домашна диагностика на бременността се оцвети в светлорозово, аз пребледнях.
— Хайде, скъпи — каза Лизи, след като усети силното ми безпокойство. — Винаги сме знаели, че по-нататък ще искаме деца. Е, това просто е начинът природата да ни подскаже, че това по-нататък е дошло по-скоро, отколкото сме го очаквали.
— Природата няма нищо общо с това — уточних аз мрачно.
— Уплашен си от това, нали?
— Не уплашен — просто притеснен.
— Ти не искаш ли това дете? — попита тя, докосвайки неволно корема си.
— Разбира се, че го искам — излъгах. — Просто… е, сега не е точно най-подходящият момент, нали? Особено като се вземе предвид професионалното напрежение, на което и двамата сме подложени.
— Подходящият момент никога няма да дойде. Винаги ще има някакъв притискащ краен срок, ще върви някаква сделка. Такъв е животът. Добре, едно дете ще направи нещата малко по-сложни. Но то ще бъде и най-хубавото нещо, което ни се е случвало.
— Сигурен съм, че си права — смотолевих аз.
Тя дръпна ръката си и ме погледна загрижено.
— Бих искала да си по-щастлив от новината.
— И аз бих искал.
Да си говорим направо, аз никога не съм се чувствал добре при мисълта, че ще бъда родител. Всъщност това беше нещо, което се надявах да отлагам безкрайно. За мен идеята да имам деца винаги е била ужасяваща. Защото знам, че ще бъда баща, който ще живее в страх да не сгреши, който ще бъде напълно обсебен от благополучието на децата си. И защото си спомням онзи поглед на дълбоко отчаяние в очите на баща ми, когато той усети, че ме е провалил.
Както и да е, обмислих всичко, защо да създаваш ненужно объркване в живота си — особено когато, от професионална гледна точка, си уцелил правилния ход? Нещата за нас вървяха доста добре. Един ден щяхме да бъдем готови и за трети. Но само когато можехме да си позволим да дадем на детето най-доброто.
И така, паникьосах се. Слисването на Лизи във връзка с моето колебание беше очевидно. И макар да се опитвах да компенсирам с изключително внимание при сутрешните й неразположения, тя беше малко предпазлива. Такава си е тя Лизи — никой не може да я заблуди, винаги е въоръжена с изключително чувствителен уред за измерване на глупостите, който показва дали говоря онова, което мисля.
И така, след около осем седмици аз започнах да убеждавам себе си, че трябва да се успокоя и да приема новината. Лизи беше права — да имаме дете, щеше да бъде най-хубавото нещо, което ни се е случвало. Защото, в крайна сметка, тя беше най-хубавото нещо, което ми се беше случвало.
И после, един следобед, преди около три седмици, ми се обадиха в офиса. Беше Джина. Тонът й веднага ме разтревожи. Беше толкова контролиран, толкова равен.
— Нед — започна тя, — не искам да се паникьосваш, но…
Аз веднага се паникьосах.
— Какво е станало с Лизи?
— Лизи ще бъде добре. Но се наложи да я закараме в нюйоркската болница — започна да кърви силно…
Аз преглътнах.
— Бебето?
— Нед, наистина съжалявам…
Петнадесет минути по-късно бях в нюйоркската болница. Дежурната ми каза, че Лизи е пометнала и че била откарана в операционната.
— След като излезе, ще бъде доста слаба, да не споменаваме, че ще бъде и малко травматизирана, когато осъзнае загубата на бебето. Но бих казала, че помятането е било доста спонтанно — така че няма причина да не зачене отново.
Чак след три часа ми позволиха да я видя. Беше завита в леглото, закачена на система, лицето й беше пребледняло от силната загуба на кръв. Но онова, което ме порази веднага, бяха очите й. Те бяха почти безумни.
Седнах и стиснах здраво ръката й.
— Предполагам, че си облекчен — тихо рече тя.
Почувствах се така, сякаш ме бяха зашлевили по лицето.
— Знаеш, че не е вярно.
Тя изведнъж се наведе напред, отпусна глава на рамото ми и започна да ридае неудържимо. Държах я докато престане да плаче.
— Следващия път всичко ще бъде наред — смотолевих най-накрая.
— Не искам да говоря за това — прекъсна ме тя.
Така че за известно време оставихме въпроса настрани. На следващия ден, когато се върнах в болницата, за да я отведа у дома, аз направих грешката да симулирам бодряшки тон.
— Щом се оправиш, наистина трябва да опитаме пак.
Тя впери поглед в пода и не каза нищо. Разбрах намека й и повече не повдигнах въпроса за помятането. През първата седмица мъката й беше очевидна — както и желанието й да не обсъжда проблема с мен. Докато се опитваше да се справи със скръбта си, тя издигна временна стена помежду ни. И въпреки че уважавах нуждата й от това тъй наречено пространство, не преставах да се страхувам, не помежду ни се е отворила празнина — че за пръв път, откакто се срещнахме, в нея се надига чувство на съмнение към мен. Продължих да се самонаказвам заради това, че посрещнах новината за бременността й навъсено; че позволих на собствените си тревоги и съмнения да засенчат онова, което би трябвало да бъде най-страхотният момент помежду ни.
Но след тази първа седмица настроението й започна да се повдига и аз наблюдавах с облекчение как празнината помежду ни започва да се затваря. Аз вече не споменах за провалената бременност. Нито Лизи. До тази вечер. Когато над нас отново се спусна онова мълчание — като тъмен облак, довян от вятъра в зноен летен ден.
Но, хей — това вероятно е съвсем нормално след помятане. През повечето време никой от двама ни не е мълчалив. Все още сме адски щастливи заедно. Това е само фаза, нещо, което ще преодолеем с времето. С което имам предвид — скоро. Наистина скоро.
— Ще се опитам да поспя — каза Лизи и се обърна да ме целуне.
— Не се тревожи за нищо. Това е моя работа.
Тя изключи нощната си лампа, прегърна възглавницата и за секунди заспа непробудно. Аз се взирах в тавана, чакайки да пристигне сънят. И си казвах: Наистина няма за какво да се притесняваш. Защото ти си победител, нали? И само победителят може да отиде на вечеря.
Дан Шугърман сервираше за сет, когато започна да изпитва съмнения. След като проби сервирането ми в шестия гейм, сега той водеше с пет на три, само още две точки, за да приключи сета. Но тогава направи двоен фал — заби светкавичен втори сервиз, който с лекота излезе от очертанията на корта.
Трийсет — петнайсет.
Погледнах си часовника, шест и четиридесет и една сутринта. Още деветнадесет минути до определения ни час на корта. Шестдесет и четири минути преди закуската ми с Чък Зануси. Не мисли за това, не мисли за това, казах си аз. Само се концентрирай за следващата точка.
Първият сервиз на Шугърман бе още един гуляйджийски опит за ас — успях да го достигна с ракетата си и да запратя топката във въздуха. Топката беше много висока и Дан изтича към нея, готов да изпълни coup de grace19. Но изпусна топката от очи и я заби право в мрежата.
Трийсет равни.
Този път опита различен сервиз — ниска скорост, но със значително завъртане. Обаче аз успях да се пласирам правилно и да ударя чист печеливш форхенд точно на линията.
Трийсет — четирийсет.
Когато Дан се върна на линията, той поклати глава, мърморейки нещо неразбираемо. После ме погледна бързо — поглед на раздвоеност и несигурност; на колебание и липса на вяра. Продължи да ме гледа само секунда — но погледът му казваше всичко. Знаех, че ще спечеля сета.
Свиреп първи сервиз, далеч от централната линия. После ултрапредпазлив мамка му, това е брейк пойнт втори сервиз, който цопна право по средата на игрището. Придвижих се напред, с ракета далеч назад, привидно готов да изпълня силен удар. Но когато Дан излетя зад базовата линия, аз смених тактиката и чукнах лек удар точно над мрежата. Дан положи всички усилия да го достигне, но топката се удари повторно, преди той да се озове близо до нея.
— Кучи син — изкрещя той, когато налетя право върху мрежата, но после вдигна ръка за моментално извинение. Тенисът все пак е джентълменска игра. Докато започнеш да изпитваш съмнения и да правиш грешки. После той изведнъж се превръща в битка на живот и смърт. Със самия себе си.
Дан Шугърман винаги водеше такава битка със себе си. Отвсякъде погледнато, той беше атакуващо куче в търговията с метали — тип, който докарваше до нервен срив всичките си подчинени и прекрачваше бъдещите ями на стоковата борса като психясал генерал. Или поне това бях дочул в съблекалнята на Даунтаун рекет клъб — където аз и Шугърман играехме два пъти седмично от шест сутринта. Макар че се срещах с него на мрежата през последните три месеца (събра ни управителят на клуба, след като споменах, че желая да играя рано сутринта), аз все още не знаех нищо за живота на Шугърман — освен че току-що бе преминал четиридесетте, струваше големи мангизи, живееше в Сатън плейс, беше женен за луда по пазаруването жена на име Митзи, която обработваше здраво при редките им срещи… и че имаше този навик да удря графитната си ракета Уилсън за триста седемдесет и пет долара по корта винаги когато спечели точка.
Даа, Шугърман беше истински образец Тип А за аз трябва да спечеля състезанието — за когото животът беше едно постоянно бойно поле. И, разбира се, тъй като беше пет фута и четири инча, той имаше и своя Наполеонов комплекс на постоянния автопилот — истинската нужда на дребния човек да се изтъкне, на всяка цена. Същото беше и при тениса — след като си играл няколко пъти срещу един и същ човек, ти започваш да виждаш всичките му ограничения, страховете и съмненията му. Защото победата на корта зависи само частично от твоите умения и от психическата ти издържливост. Онова, което в крайна сметка определя изхода от мача (особено когато играеш срещу равностоен опонент), е дали можеш да задържиш предимството си, когато дойде твоят ред. Можеш ли да го превърнеш в успех? Наистина ли толкова отчаяно искаш да спечелиш? Или има някаква заядлива, латентна несигурност в способността ти да се справиш докрай…
Това беше проблемът на Шугърман. Всеки път, когато играехме, той вземаше ранно предимство — и после неизбежно го прецакваше, след като се развълнуваше. Може би защото на корта той е толкова прозрачно определен. Аз съм играч с хъс, който се тревожи само за това как да спечели следващата точка — и по този начин гледам на мача като на поредица от малки победи. Шугърман, от друга страна, е маниакално амбициозен играч — за когото всеки мач е война, в която той просто трябва да триумфира. Но когато човекът вижда победата пред себе си — бум, два агресивни лоши удара и той започва да се разпада.
Сервирайки на четири на пет, аз бързо спечелих гейма благодарение на серия от импулсивни грешки. При пет равни първото му сервиране се съживи. Той ми направи два аса, после удари брилянтно изпълнен висок удар, който ме обърка. Изведнъж той водеше с четирийсет — нула, сервираше за гейм и ми се усмихваше самодоволно. Усмивка, която казваше: … а ти се мислиш за победител.
Точно тогава аз минах в нападение и наказах експерименталния му пръв сервиз, като го забих право в краката му. После, на следващата точка, ударих чист форхенд право на линията. Трийсет — четирийсет. Следващият му сервиз пристигна със силно въртене, но аз успях да нанеса бекхенд през корта, който беше недостижим. Равни. Той получи нервна атака и направи двоен фал. И тогава, получил ниско отбиване над мрежата, аз изведнъж поведох шест на пет и сервирах за сет.
Шугърман вече не се усмихваше. Защото знаеше, че аз съм решен да приключа бързо.
Два аса, последвани от отмъстителен удар над главата, и дойде време за сет пойнт. Подхвърлих топката нагоре и ударих чист печеливш удар в централната линия. Шугърман се хвърли да го посрещне, но топката профуча край него и той залитна на игрището като пиян.
— Мамка му, мамка му, мамка му! — изкрещя той. В този момент от високоговорителя иззвъня звънецът, обявяващ, че нашият час на корта е свършил. Шугърман приближи уморено към мрежата. Аз го последвах. Ръкувахме се.
— Тази сутрин умът ми беше някъде другаде — промърмори той.
— Да, и моят.
— Не ми се стори така. Тук ти беше съдията, съдебните заседатели и екзекуторът. С такова начало си готов за един добър ден, приятелю.
— От твоите уста в Божиите уши — изрекох с надежда аз.
След петнадесет минути, на излизане от корта, аз си бях взел душ, бях се облякъл и се насочвах към центъра в такси. На Четиридесет и девета улица се натресохме директно в страхотно задръстване. Стояхме четвърт час без да мръднем и ярд.
— Не можеш ли да направиш нещо? — казах най-накрая на шофьора.
— Не съм хеликоптер — информира ме той.
Седем и трийсет и седем. Нямаше начин да стигна до Уолдорф за петнайсет минути. Така че подхвърлих десет кинта на шофьора, отворих вратата и казах:
— Благодаря, тук слизам. — После, под акомпанимента на три дузини виещи клаксони, започнах да си пробивам път през задръстената улица. Насочих се към изхода на Петдесет и първа и хукнах надолу по склона. Седем четиридесет и една. А ходенето на запад по Петдесет и първа беше също толкова лошо колкото и по предишния път: една дълга, извита като корона опашка от чакащи коли. Затичах се, избягвайки пешеходци, велосипедисти, кучета на ремъци и момчета за доставки от Д’Агостина, тичащи като камикадзе. Йорк. Първо аве… защо пресечките са толкова дълги?… Второ. Трето. Гледай къде тичаш, тъпанар, изкрещя възрастна жена, след като едва не се блъснах в нея. Лексингтън. Парк. Бърз завой на юг. Седем четиридесет и осем. Внимавай за момчето с подноса от Старбъкс кафе. Уолдорф вече се виждаше. Пет, четири, три, две, едно…
Влетях през входната врата и се облегнах запъхтян на стената. Макар че отвън бе едва двадесет градуса, ризата ми беше подгизнала, а от лицето ми капеше пот. Искаше ми се да отида до тоалетната и да се измия, но вече бях закъснял с пет минути. Така че се обърнах към пиколото до вратата и го помолих за кърпичка.
Той бръкна в джоба си и извади пакет Клинекс. Разкъсах опаковката, грабнах сноп кърпички и бързо изтрих лицето си. После му подадох празната кесийка заедно с един долар.
— Благодаря, това трябва да стигне за още една — казах аз.
— Добре ли сте, сър?
Изправих се, разкърших рамене и си поех дълбоко дъх.
— Страхотно. Чувствам се направо страхотно.
И влязох в ресторант Палм коурт.
Чък Зануси седеше на ъгловата маса с лице към една ниша. Всеки, който надникнеше в Палм коурт, веднага щеше да забележи Чъки. Защото — при шест фута и три инча, двеста и седемдесет фунта, с тройна брадичка, две мечешки лапи вместо ръце и шкембе на сумо борец — той беше човекът, който като връх Рашмоур привличаше вниманието. Когато приближих до масата, забелязах димяща купчина палачинки пред него. Те бяха накиснати в малък резервоар с кленов сироп.
— Съжалявам, малко закъснях — извиних се аз. — Движението беше адски невъзможно…
Чък се окашля и кимна с неудобство към другата страна на масата, където седеше мъж, преминал трийсетте, скрит от погледа в дъното на нишата. Висок, кльощав като вейка, със зализана коса (кехлибарено черна), облечен в добре ушит сив костюм, бяла риза с широка яка и дискретна вратовръзка на точки. Определено евро. И от начина, по който задълбочено изучаваше пръстите си, той незабавно можеше да бъде заведен под заглавие: неприятност.
— Съжалявам, съжалявам — повторих аз, все още без дъх. — Не разбрах…
Европеецът сви безгрижно рамене, после се усмихна мазно. Чък го представи:
— Нед, искам да те запозная с Клаус Креплин.
— Чувал съм много за вас — каза Креплин, английският му беше страховито прецизен.
— Наистина ли? — сепнах се аз, хвърляйки на Чъки един поглед, който казваше: кой е този шегаджия?
— Разбира се, че съм чувал за Нед Алън — потвърди Креплин и направи жест, с който ме покани да седна. — Питайте когото си поискате в „Компютърен свят“ кой е регионален мениджър номер едно — магьосникът на рекламата — и те винаги ще изрекат вашето име.
— Това е, ъъъ, приятно да се чуе — смотолевих аз, отпуснах се в стола и хвърлих на Чък още един слисан поглед. Но очите на Чъки бяха твърдо фиксирани в чинията с палачинките.
Креплин продължи.
— Естествено, в нашата компания ние винаги обичаме да позволяваме на талантите да просперират…
Нашата компания. Пулсът ми прескочи няколко удара.
— … и ние вярваме в награждаването на супернормалните… извинете, извинете моя английски… на по-високо скроените, на по-висшите. На хора като вас.
Аз зададох следващия си въпрос на Чък Зануси.
— Той е купил компанията?
Креплин се разсмя напрегнато.
— Не, не, не, не аз купих „Компютърен свят“, макар че подобна перспектива ме забавлява. Моята компания купи вашето списание.
— И всички други заглавия в групата Гец-Браун — допълни Чък. — Клаус е от Кланг-Мартелсман.
— Чувал ли сте за нас? — попита Креплин.
Те бяха само една от най-големите информационни мултинационални компании в Европа — и основен играч на разрастващите се комуникационни пазари в Азия и Южна Америка.
— Че кой не е? — отговорих утвърдително.
Още една мазна усмивка от Клаус Креплин.
— От известно време търсим северноамериканска платформа — поясни Креплин. — И видяхме в Гец-Браун перфектната среда, в която да пребиваваме от тази страна на Атлантика.
Перфектната среда. Кланг-Мартелсман вероятно са лапнали Гец-Браун за повече от три милиарда долара, но в устата на Креплин това звучеше така, сякаш само са променили вътрешната декорация.
— И каква е вашата роля в тази нова среда? — попитах аз.
— Клаус е нашият нов издател? — информира Чък.
— Не, не, не — поправи го Клаус. — Както ти казах, Чък, ти все още си издател на „Компютърен свят“. Аз съм просто юбер-издател20 на всички аудио- и компютърни заглавия на Гец-Браун. Но…
Сега се обърна директно към мен.
— … моля, нека ви уверя: ще уважаваме индивидуалния суверенитет на всяко списание. Това казах и на Чък в самолета на връщане от Чикаго вчера вечерта…
— Когато ти ми си обади — подхвърлих на Чък.
Креплин отново се намеси.
— Когато аз помолих Чък да ви се обади и да уреди тази среща. И причината, поради която исках да ви видя без отлагане, Нед, е следната: Кланг-Мартелсман залага голямо доверие в идеята за една подредена общност. Ние имаме голям опит в подобни преходни корпоративни ситуации и се гордеем, че се намесваме колкото е възможно по-малко в текущите дела на жизнеспособно заглавие като вашето.
— Имате предвид, че мога да кажа на всички, че работата им е гарантирана? — попитах аз.
— Несъмнено. И, между другото, много уважавам мениджър, който защитава подчинените си.
— Те не са подчинени, мистър Креплин.
Усетих обувка по пищяла си. Начинът на Чък да ми напомни да се въздържам.
— Разбира се, разбира се. Пак моят английски. Колеги, нали?
— Този път улучихте. И най-добрият екип от продавачи в бизнеса.
— Ето пак, нека да ви уверя — вашият екип ще си остане ваш екип. И моля ви — казвам се Клаус, окей?
— Разбира се — кимнах сковано аз. — Имате ли нещо против да си поръчам кафе?
— Боже мой — възкликна Креплин, — колко грубо от моя страна. — Щракна с пръсти на келнера. — Кафе и…
— Само кафе — възпрях го аз.
— Но вие със сигурност ще трябва да закусите? — учуди се Креплин.
— Не съм гладен.
— Чък?
Той погледна към камарата палачинки.
— Аз съм добре, Клаус.
Креплин си погледна часовника, после извади от куфарчето си малък клетъчен телефон.
— Трябва да се обадя в главния офис в Хамбург. Ще ме извините ли за минута?
Ние двамата кимнахме и той се насочи към фоайето. Настъпи дълго мълчание, по време на което Чък продължи да разбърква лагуната от кленов сироп. Щом Креплин се изгуби от погледа ни, Чък ми даде знак да се наведа и прошепна:
— Какво беше това агресивно, копелдашко поведение?
— Копелдак? Копелдак? — изсъсках аз. — Ти си абсолютният копелдак тук, Чъки. Да ме натопиш във всичко това без предупреждение!
— Да не мислиш, че на мен ми е забавно? Строполиха ми този сценарий едва снощи в пет. Хей, Чъки, к’во ще кажеш да спреш за един малък обяд в Чикаго на връщане от Сиатъл? И после бум-бам, бум-бам — ето ти двама тежки шваби, които обявяват, че сега те ръководят шоуто.
— Все пак трябваше да ми се обадиш…
— Поотпусни ме малко, а? Мистър Главен Състезател Креплин ме наглежда по целия път обратно до Ла Гуардия — и щом се приземихме, той трябваше да порази града. Аз просто исках да хвана лимузината от летището и да кажа лека нощ, но този тип е настоятелен. И тъй като изведнъж се оказва, че ми е шеф, какво да направя? Да му кажа да ходи да духа супата? Копелето ме държа навън до един и половина. Настоява да ме завлече в някакъв стриптийз бардак на Седмо и Четиридесет и девета, където шампанското е по сто и петдесет долара мехурчето. Виждал ли си някога момиче с игриви очи, а пискюлите на циците му да се въртят по часовниковата стрелка? Представата на Креплин за хубаво прекарване. Не се прибрах у дома чак до три, два часа и половина сън и отново съм в тези говна. Чудя се дали Креплин се е прицелил в нас, или просто се опитва да ни заблуди.
— Мислиш, че ни се пече яйце на задника?
— Приеми го така: уплашен съм… но не до смърт.
— Страхотно!
— Виж, Неди, иска ми се да вярвам в позицията на Кланг-Мартелсман, че ние ще си останем едно голямо щастливо семейство… но, хей, кога за последен път си вярвал на подобни говна?
— Преходна корпоративна ситуация… супернормален. Този тип е един проклет нацист.
— По-тихо, а? Ако те чуе Креплин, ще лъска обувки на Гранд сентръл.
— Ний уважаваме индивидуалния суверенитет. Хитлер не използва ли същите думи за Чехия през тридесет и девета?
— Неди, Неди, слушай ме — попаднали сме в една ситуация. И тя не е печеливша — защото, нека го погледнем открито, Кланг-Мартелсман сега държат всички карти. Така че не се вбесявай на Креплин…
— Аз не се вбесявам.
— Играеш си със сарказма — което вероятно не е най-разумният ход точно сега. Особено когато знаем, че нашият нов юбер-издател може да ни изхвърли и двамата на улицата за отрицателно време.
Той имаше право. Вдигнах рамене в неохотно съгласие.
— Слушай, Неди, ти знаеш, че си нашето върховно момче в продажбите. Можеш да очароваш и Саддам Хюсеин. Сега трябва да направиш така, че този Креплин да те хареса. Имам предвид, той е чул всички хубави клюки за теб в компанията. И мисля, че е достатъчно умен, за да разбере, че в крайна сметка „Компютърен свят“ е надеждна, печеливша операция — така че защо да въвежда нов режим, когато този му доставя благинките? Само се продай на този задник, нали?
— Добре, добре — съгласих се аз. — Сега започва офанзивата на очарованието.
— Умно момче. И повярвай ми, аз също съм шокиран. Искам да кажа — с тези три деца, които имам да издържам, майка с ипотека, сметки ми се трупат отвсякъде, приближават и коледните гуляи — този малък обрат на събитията доста ме изнервя.
— Някой друг знае ли за смяната на собствениците?
— Още не, но можеш да се обзаложиш, че клюките вече са плъзнали. Така че когато се върнем в офиса, искам да хванеш телефона и персонално да информираш всички от екипа си какво е станало — опитай се да ги успокоиш, че това е просто бизнес както обикновено.
Помислих си за късното съобщение от Айвън Долински. Бедният тип щеше да мине само на успокоителни, когато чуе новината.
— Още нещо, което ще трябва да им обясниш… — продължи Чък, гласът му отново беше напрегнат, — … е начинът, по който ще бъдат изплащани премиите им отсега нататък.
— О, Исусе! — Възкликнах аз, повишавайки неумишлено глас. — Не ми казвай, че ще ни прецакат с премиите.
— Никога не бихме направили подобно нещо.
Вдигнах поглед. Клаус Креплин се беше върнал на масата и сияеше от удоволствие заради моя гаф.
— Извинявам се, мистър Креплин — измънках аз, опитвайки се гласът ми да звучи гузно.
— Моля те, трябва да ме наричаш Клаус.
— Не съм имал предвид нищо обидно, Клаус.
— Не съм го и приел така, Нед.
— Но моля те да разбереш…
— Знам, знам. Мислиш, че току-що си се приземил в опасна зона. Нов мениджмънт, нов корпоративен ред. И ти, естествено, се тревожиш: няма ли да ни отстранят всичките, йа?
Въздържах се да не отговоря с Йа (убий сарказма) и просто кимнах.
— Разбирам тези тревоги — продължи Креплин. — И ги уважавам. Защото те отразяват по-големите тревоги за бъдещето на онези, които работят с теб. Но, моля те, имаш моето уверение — докато продуктивността на твоя отдел си остава висока, няма да има ограничения.
— Оценявам това — обадих се аз.
— А колкото до коледната премия — на всеки ще бъде платено точно толкова, на колкото има право. Нашият проблем — и това не е точно проблем, по-скоро малка счетоводна подробност — е, че краят на фискалната година за Кланг-Мартелсман е тридесет и първи януари и ние никога не плащаме премии преди тази дата. Обаче, уважавайки американската традиция за премия преди Коледа, ние предлагаме следното: петдесет процента от премията следващия петък преди Коледа. И останалите петдесет процента на тридесет и първи януари. Добра комбинация, нали?
Не, не беше добра. Особено за някои, потънали до гуша в дългове като мен. Или за Деби Суарес, която разчиташе на цялата премия преди Нова година, за да плати обучението на хлапето си. Или за Денис Мадуро — който едва жонглираше, плащайки две издръжки. Или за почти всички останали, за които мога да се сетя в Североизточни продажби — всички те образци за финансова безотговорност. (Е, покажете ми продавач, който да живее според чергата си!) И така, съжалявам, хер Креплин — но това е изцяло говняна комбинация.
Погледнах към Чък. Очите му казваха всичко: Не спори с копелето. Тук нямаме никаква опорна точка. Така че успях да скалъпя една делова усмивка.
— Звучи ми като един съвършено разумен компромис.
— Чудесно — каза той, щастлив, че е отстранил тази неприятна тема. — Сега, ако програмата ти го позволява, Нед, бих искал довечера да ми направиш компания за вечеря. А после вероятно ще можеш да ми покажеш тази сцена Сохо и Трибека, за която сме чели толкова много в немската преса.
Отново усетих как обувката на Чък ме почуква по пищяла.
— Разбира се, Клаус. Ще се обадя на жена си и…
— Отлично. Ще направя резервации за осем и половина за онзи забавен нов ресторант, за който четох… на Лафайет стрийт.
— Имаш предвид Правда? — попитах.
— Много впечатляващо — кимна Креплин. — А знаете ли какво означава Правда на английски?
— Да — отговорих. — Истина.
Креплин се извини и каза, че трябва да се качи в апартамента си в Уолдорф тауърс, за да проведе няколко трансатлантически разговора. Аз и Чък се отправихме към офиса. Беше само на пет минути пеш. Не си казахме нищо, докато не стигнахме пресечката на Трето авеню и Четиридесет и осма, където един Дядо Коледа от Армията на спасението звънеше с камбанката си и крещеше Весели празници с писклив глас.
— Мисля, че изгубих коледното си настроение — отбеляза Чък.
— Както каза… защо да ни губи, когато знае, че ние представляваме нещо повече от обикновено съвещание в края на финансовата година?
— Непрестанно си казвам: не се паникьосвай. И ми е много трудно да следвам собствения си съвет. Но слушай — когато стигнем в офиса, ние двамата съобщаваме новината любезно и спокойно. Бизнес както обикновено. Нали така?
Обаче когато влязохме в офиса, спокойствието съвсем не беше на дневен ред. Чак бе притиснат веднага от секретарката си, Луиз. Тя изглеждаше поразена.
— Мистър Зануси, телефонът не е спирал да звъни. Имам около двайсет спешни съобщения за вас. Трябва да ми кажете: все още ли имам работа тук?
— Луиз, няма нищо, нищо, за което да се тревожиш — успокои я той и я поведе към офиса си, пожелавайки ми късмет преди да затвори вратата.
Аз се обърнах и тръгнах по коридора към Североизточни продажби. Не стигнах много далеч. Обезумялата Деби Суарес ми препречи пътя.
— Няма да ни платят премията, нали? — попита тя с открит страх в гласа.
Бъдете сигурни, че Деби ще е първата, която ще узнае последните новини.
— Деби…
— Това ми казаха тази сутрин…
— Кой ти го каза?
— Хората.
— Кои хора?
— Хората, които знаят. Казаха, че са ни купили някакви германци и че ще ни изхвърлят на улицата. И…
— Чакай малко…
— Ще приберат проклетата ми премия в джобовете си, задниците.
Всеки, който имаше офис на този коридор, сега стоеше на вратата си и наблюдаваше това избухване. Всички изглеждаха изпълнени с опасения.
— Деби, моля те… Спокойно.
— Трябва да получа тези пари, мистър Алън.
— Знам, че трябва — казах тихо, докато я насочвах обратно към кутийката й. — И ще си ги получиш.
Тя спря и ме погледна.
— Честно ли ми говорите?
— Повярвай ми. И работата ти също е сигурна.
— Не казвате това само за да ми затворите устата, нали?
Успях да се разсмея.
— Слушай, защо не събереш всички от „Телепродажби“ в моя офис — там ще ви обясня какво точно става.
— Мистър Долински е във вашия офис.
Хвърлих един поглед към витрината на работното си пространство. Там наистина беше Айвън Долински, стоеше до прозореца и гледаше вяло към улицата.
— Каза ли какво има?
— Нищо — освен това, че трябвало да ви види веднага. Изглежда ми наистина зле, мистър Алън.
Той вероятно беше потресен като всички останали. Или поне беше така според най-добрия ми сценарий. Точно в този момент се нуждаех от Айвън толкова, колкото се нуждаех от колостомия21. Така че помолих Деби да му занесе чаша кафе (и три валиума, ако й се намират подръка) и да му каже, че ще отида при него след десет минути — след краткото ми изложение пред хората от „Телепродажби“ в залата за конференции.
Осем много уплашени жени изпълниха стаята без прозорци, която „Компютърен свят“ използваше за съвещания. Те не седнаха. Стояха в полукръг, докато аз кацнах на края на масата и започнах да си пея песента за това как Няма от какво да се страхуваме, освен от самите себе си. Кланг-Мартелсман, уверих ги аз, не са група за един ден. Те искат да играят със същия отбор. Никакви персонални промени. Ще си останем едно голямо печелившо семейство, дрън-дрън-дрън.
После подхванах въпроса за премиите — и децибелното ниво в залата за конференции изведнъж премина в червената зона.
— Те не могат да постъпят така с нас, мистър Алън — ужаси се Деби.
— Да, могат — отговорих аз. — Сега това е тяхната компания. Могат да правят каквото си искат.
— Мислите ли, че е честно? — извика Хилди Хайман — една от най-старите служителки в „Компютърен свят“. На шейсет и три, стара мома, все още живееше с престарялата си майка в Кю Гардънс и й оставаха само две години до пенсия.
— Разбира се, че не е честно, Хилди — отговорих аз. — Но ние вече не живеем в онзи благороден корпоративен свят. Ако някой има достатъчно сухо, за да те превземе, той е напълно в правото си да го направи…
— Особено ако са немци — отбеляза Хилди. — Трябва да си поговорите с майка ми. Изгорили са аптеката на баща й в Мюнхен през тридесет и втора…
— Хилди — прекъснах я аз, — знам какво се е случило с майка ти. И то е ужасно…
— Тогава те са унищожили бизнеса на семейството ми. Сега унищожават нашия бизнес.
— Не, не е така. Те ни задържат заедно — макар че не са длъжни да го правят. И да, знам, че е отвратително да чакате премията си още един месец — но все пак ние ще получим премии. Имам предвид, че можеха да ни кажат да си вървим по пътя. И, доколкото разбирам, няма да има промени в условията за здравните осигуровки, пенсиите, трудовите механизми. Наистина мисля, че те се опитват да бъдат почтени по отношение на всичко това.
— Почтени немци — махна с ръка Хилди. — Това е оксиморон.
— Какво, по дяволите, е оксиморон? — заинтересува се Деби Суарес.
До края на това импровизирано съвещание аз успях да успокоя най-лошите страхове на екипа си от „Телепродажби“ — макар те да не бяха най-щастливата групичка, когато се върнаха при бюрата си. И кой можеше да ги обвинява? Превземането е нашествие. Изведнъж осъзнаваш, че си погълнат от някаква суперсила. Сега те могат да вземат решения на живот и смърт за твоето бъдеще. Можеш само да се надяваш, че новите ти господари не са завършили школата по мениджмънт на Йосиф Сталин.
Когато се отправих към офиса си, видях, че Деби се мотае съсредоточено из коридора. Излъчваше стрес.
— Вижте, мистър Алън — поде тя и ме дръпна в една странична ниша. — Трябва да кажа нещо. Наистина се тревожа за тази работа с премиите. Имам предвид, че трябва да платя обучението на Раул до първи януари. Освен това те карат да платиш депозит за един срок, който не получаваш обратно, докато детето не завърши или не напусне. Значи трябва да плащам за три срока: девет бона. Но какво ще правя, ако получа само шест и седемстотин? Ами онези лекарства за сърце за майка ми, ами парите, които дължа на Master Card, и всичките неща, които трябва да приготвя за Коледа? Няма да се справя…
— Виж какво ще направя — казах и аз. — Намери финансиста в училището на Раул и аз ще поговоря с него. Ще му обясня какво става, ще го придумам да ти позволи да платиш половината пари, когато получиш втория си чек в края на януари. Става дума за академията Фейбър, нали?
— Да, наистина добро квакерско училище.
— В такъв случай те не трябва да са чак такива шушумиги, що се отнася до парите.
— Благодаря, мистър Алън.
— Един съвет: това е нов мениджмънт, не е улицата. Така че просто се захвани с работата си. Защото — повярвай ми — мисля, че всичко ще се развие добре.
— Наистина ви вярвам, мистър Алън.
Тогава Бог да ти помага! Защото лично аз не вярвах и на една дума, която казвах. Но исках да кажа нещо утешително, ако това щеше да поддържа спокойствието на войската.
След като успокоих страховете на Деби, ми предстоеше да се справя с още една персонална криза. Айвън Долински. Когато влязох в офиса, той все още стоеше до прозореца ми и изглеждаше толкова вглъбен, че не ме чу докато не казах:
— Мислех, че тази сутрин трябва да си на среща с GBS в Стамфърд? — учудих се аз.
— Срещата е отложена — каза той, без да се обръща към мен.
— За кога?
— За по-късно.
— Добре ли си, Айвън?
Той най-накрая се обърна и ме погледна. Кожа с цвета на хартия. Огромни сенки под очите. Невзрачен тъмносин костюм с широки ревери, с който — благодарение на драстичното отслабване на Айвън — приличаше на плашило на мормонски мисионер. Ноктите му ги нямаше, кожата на пръстите му беше червена и изранена. Макар че почти всеки ден говорехме по телефона, той беше постоянно на път, така че не бях го виждал повече от два месеца. Трябваше да положа големи усилия, за да скрия колко съм притеснен от външния му вид. Запитах се дали все още ходи при психоложката, която му намерих.
— Предполагам, че си чул новината — рекох му предпазливо.
Той кимна и пак се обърна към прозореца.
— Снощи, когато ти изпратих електронната поща, наистина не знаех какво става. И не исках да се тревожиш…
Спрях по средата на изречението. Айвън се разплака. Най-напред слабо — задушено ридание, което се мъчеше да овладее, но което бързо ескалира. Аз затворих вратата на офиса си, бързо пуснах щорите на стъклената стена, която гледаше към кутийките на „Телепродажби“, и настаних Айвън в стола си. Грабнах телефона и казах на Лили от централата да задържа всички обаждания. После седнах срещу Айвън и изчаках пристъпа му на плач да приключи.
— Кажи ми — помолих го аз.
Той сведе поглед към бюрото и каза:
— Току-що изгубих сделката с GBS.
Това беше като прав удар по челюстта. Подскочих. И Айвън ме видя как подскачам.
— Съжалявам, наистина съжалявам, не знаеш колко съжалявам…
Гласът му отново започна да трепери. Опитах се да отговоря много спокойно, много концентрирано.
— Какво точно се случи?
— Откъде можех да знам. През последните два-три месеца изграждам взаимоотношения с този тип Тед Питърсън в техния отдел за медийни продажби, вчера си стиснахме ръцете за това шестстранично приложение за април, тази сутрин тръгвам на север към Стамфърд по I-95, документите са в чантата ми за подпис и някъде край Рай той ми се обажда: Слушай какво, съжалявам, но ние променихме маркетинговата си стратегия за късната зима. И така — точно сега никаква продажба. Колата ми едва не изскочи от пътя.
— И това беше всичко?
— Разбира се, че не беше, Нед. Имам предвид, че сега топките ми са на касапския дръвник, инвестирах три месеца да омайвам духача, вчера бяхме дяволски близо… така че мислиш ли си, че аз просто ще се откажа така, О, хей, това е малко неприятно… но в живота на всеки трябва да пада по малко дъждец, нали?
Той крещеше. Аз вдигнах ръце.
— Айвън. Успокой се. Аз не съм ядосан (лъжа). Не съм разстроен (по-голяма лъжа). Просто искам да науча фактите.
— Съжалявам, съжалявам… Наистина се понесох по течението, Нед. Това е просто, като с всичко друго, което става, тази лоша новина беше…
— Разбирам те. — И наистина го разбирах. Детето му. Бракът му. Професионалната му стойност. Загуба. Загуба. Но макар че една част от мозъка ми съчувстваше на деликатното му положение, друг сектор от него изпращаше бързи червени сигнали. Защото след като многостраничната притурка на изведнъж изчезна, сега за априлския брой ни оставаха шест празни страници (а той трябваше да влезе в печатницата в петък). А шест празни страници означаваха двеста и десет хиляди долара загуба от рекламни приходи. Все едно да си поднесем главите на Кланг-Мартелсман на поднос. Ако те търсеха начин да изхвърлят една част от нас, това щеше да им даде перфектно извинение.
— Каква цена плащат GBS за многостраничното приложение? — попитах аз.
— Сто осемдесет и девет. Стандартната десетпроцентова отстъпка.
— Той намекна ли ти нещо за възможно свиване на бюджета? Или може би конкуренцията ни измества?
— Нед, както вече ти обясних, той просто каза няма начин и затвори. Опитах се да му се обадя пак, не знам, може би пет-шест пъти през следващия един час. На връщане към града трябва да съм му звънил на всеки десет мили. Задникът винаги беше на съвещание.
— Добре, виж какво, това е временен неуспех.
— Това е една шибана катастрофа, Нед. Знаеш го. И аз го знам…
Сложих пръст на устните си.
— Това е ситуация. И ние трябва да се справим с нея — но така, че никой в компанията да не се разприказва. Ако се чуе и дума за това, ситуацията се превръща в критична ситуация — нещо, което ние определено не желаем, и то когато новият мениджмънт ни гледа през рамото. Така че сега ни остава да видим какви са възможностите ни. Имаш ли предвид нещо друго?
— Не знам… NMI говореха за възможна двустранична притурка за техния компютър Powerplan през май.
— Можеш ли да ги уговориш да скочат с един месец назад?
— Струва си да опитам.
— Тогава го направи веднага. Предложи им двайсет процента отстъпка и им кажи, че четирицветното оформление е за сметка на списанието. Междувременно съм сигурен, че момичетата от „Телепродажби“ ще покрият другите четири страници.
— Обаче ще прилича на боклук — една камара говняни странички, разделени на осминки, и то на първокласно място. И всички ще знаят, че това пространство е мое…
— Айвън, основното тук е: ако за страниците е платено, всички са доволни.
— Това вече няма да се случи, Нед. Имаш думата ми…
— Това е лоша ръка, Айвън. Копелето е играло мръснишки. Не се обвинявай.
— Лесно е да се каже…
— Още ли ходиш на сеанси с твоята психоложка… как й беше името?
— Доктор Голдфарб. Престанах преди две седмици.
— Не е добра?
— Тя беше страхотна. Наистина ми помогна. Но здравният план на компанията покрива само една година…
— Ще се обадя до Синия кръст22, ще видя какво мога да направя.
— Благодаря, длъжник съм ти.
Той стана, разтривайки очите си с ръкав.
— Наистина ли ще се почувстваш добре? — попитах аз.
— Не, ако не престана да се дъня така…
— Ще се оправиш, Айвън — излъгах аз. — Както казах: това е провалена сделка, но не е Армагедон23. Сега сключи договора с NMI. И запомни: ти си добър в тази работа.
Той кимна и тръгна към вратата. Щом затворих зад него, аз хванах главата си с две ръце. Мамка му. Мамка му. Мамка му. Това беше Армагедон. Моят Армагедон. Освен ако…
Правило номер едно по време на криза: бъди систематичен. Изследвай всяка възможност да си пробиеш път и да се измъкнеш от задънената улица, на която си попаднал. Вдигнах телефона и се обадих на Джоел Шмид, производственият мениджър на „Компютърен свят“. Когато го попитах дали може да ми отпусне два допълнителни дни за броя на GBS, той направо експлодира.
— Да не си се побъркал, Нед? Преди десет минути някаква немска ледена девица влиза в офиса, представя се като някаква си Юте, казва, че е производствен супер-вайзор за всички заглавия на Кланг-Мартелсман и иска да знае всичко за начина, по който работим. Знае също, че списанието влиза за печат в петък — което, според нейните изчисления, било четири дни изоставане от програмата. Което, на свой ред, струвало на компанията, дрън-дрън-дрън… Разбираш ли картинката?
— Нещо като хладен клиент?
— Хладен? Това маце е без капчица топлина. И вече казах, че е решена да ме надзирава в земята. Така че няма абсолютно никакъв начин да ти дам отсрочка. Последната реклама в петък или те сграбчват за топките.
Край с опита ми да спечеля още малко време. Вдигнах телефона и звъннах в офиса на Тед Питърсън в GBS. Секретарката му беше истинска чаровница. Щом чу името „Компютърен свят“, тя ме информира, че мистър Питърсън бил на съвещание и вероятно щял да остане на тъй нареченото съвещание през следващите пет години. Или поне така успя да ме отпъди.
— Само ако можех да му отнема пет минути.
— Днес той не разполага с пет минути, мистър Алън — решително изрече тя.
— Всеки разполага с пет минути.
— Ще му съобщя, че сте се обаждал. Нищо повече не мога да направя. — И затвори.
Тед Питърсън. Запознах се с него на големия панаир на Гец-Браун миналата година. Типичното корпоративно леке. На трийсет и две и решен да стане вицепрезидент преди да навърши тридесет и пет. Истински играч, който печели.
— Чух, че си дяволски добър тенисист — каза той на коктейла, даван от Сий гейт технолоджи инкорпорейтид (водещ доставчик на технологии за съхранение и осигуряване на информация).
— Играех по малко в колежа. Но сега… сега съм просто сериозен аматьор.
— За кое училище си играл?
— Мейн, Фармингтън.
Видях как устните му се изкривиха в иронична усмивка.
— Не мисля, че сме играли заедно.
— Ти къде си учил?
— В Принстън.
След като той спечели тази точка, разговорът някак си премина на темата за любимите ни играчи на всички времена.
— Стефан Едберг, долу ръцете — казах аз. — Джентълмен на корта, но с истински смъртоносно жило. А ти?
— Иван Лендъл. Живото въплъщение на безпощадна ефективност.
Несъмнено Питърсън си мислеше, че е безпощадно ефективен, когато изхвърли Айвън зад борда… макар че копелето със сигурност знаеше всичко за многобройните трагедии на Айвън. Обичам самаряните.
Петте лампички на телефона ми присветваха лудо. Натиснах копчето на говорителя.
— Някакви съобщения, Лили? — попитах аз.
— Тук сигурно имате две дузини съобщения, мистър Алън.
— Страхотно. Дай ми големите.
— Всички външни търговски представители. Типовете от медийните продажби на Ad-Tel, Icom, Info-Com. Microcom… списъкът наистина е дълъг.
Все по-лошо и по-лошо. Слухът за превземането очевидно се беше разпръснал из индустрията като рак — и всеки основен рекламодател в „Компютърен свят“ се беше обадил, очевидно за да разбере дали все още сме в бизнеса.
— Имаш ли нещо против да ми изпратиш целия списък с обажданията по електронната поща, Лили?
— Няма проблеми, мистър Алън. О, едно последно нещо, жена ви се обажда, каза, че е чула новината. Иска веднага да разговаря с вас.
— Сега на линията ли е?
— Не. На първа имате мистър Мадуро, мистър Сирио е на втора, мистър Блухорн — на трета…
Всичките ми основни момчета на терена. Всичките разбираемо разтревожени дали все още имат работа.
— Ще говоря със Сирио. Кажи на останалите, че ще им се обадя по-късно.
— Имате го, мистър Алън. Нещо последно: да започвам ли да преглеждам обявите за работа?
— Приеми го така, Лили: аз не съм разтревожен.
— Разбирам ви, мистър Алън.
Натиснах втория бутон на телефона си.
— Здрасти, Фил — поздравих аз. — Съжалявам, че те накарах да висиш така.
— Забра’и за туй, Нед. Струва ми се, че там тече някакъв много шибан ден.
Добрият стар Фил. Мистър Лаконичен. И твърд като скала. От целия ми екип продавачи Фил беше несъмнено човекът, с когото можех да работя най-лесно. Току-що преминал четиридесетте, неоправдано пълен, роден и откърмен в Куинс, все още жител на махалата (на Озоновия парк, за да бъдем точни), човек, който се обличаше на бърза ръка, обичаше сиви двуредни костюми и имаше нулева толерантност към глупостите. След срива на Айвън Долински Фил беше моят продавач номер едно. Никога в живота си не съм виждал по-добър търговец. Трябваше само да вдигне телефона, и приключваше сделката. Списъкът му с клиенти беше затворен херметически — не случайна пратка, скочила на противоположната страна. (Често се чудя дали издръжливостта на Фил, мистър Голяма Работа, поддържаше клиентите на линия.) И за разлика от другите ми момчета на терена, той никога не мърмореше, не хленчеше и не се оплакваше от бизнеса. Справяше се с работата.
— Значи си чул новината? — попитах.
— Да. Чух. Немци. Ще работят ли с нас?
— Така казват.
— Тогава всичко е наред. Чух и за историята с премиите. Не е точно в представите ми за нещо приятно.
— Не е и в моите.
— Но нали ще ги дадат?
— Увериха ме…
— Тогава и това е наред.
Обичах това момче. Никакъв гняв. Никакви глупости.
— Слушай, Фил! Трябва да те помоля за една услуга.
— Кажи.
И аз му обясних за кризата с GBS — как сега се опитваме да запълним шест страници за априлския брой.
— Този ебач на прасета Питърсън ли погоди номера? — попита Фил.
— Боя се, че е така.
— Такива типове, иска ми се да ги кастрирам с резачка. Искаш ли да поговоря с него?
— Той не приема никакви обаждания. Повярвай ми, вече опитах.
— Даа, но Питърсън ще приеме обаждане от мен.
— Защо?
— Защото знам някои работи.
— Какви работи?
— Работи за Питърсън.
— Например…?
— Спомняш ли си миналогодишното зимно търговско събиране на Каймановите острови? Е, последната нощ ние сме там, аз излизам от хотела, мисля да се поразходя до плажа, когато като гръм от ясно небе идва Джоан Гластън, върви по улицата цялата окъсана, изглежда уплашена до смърт, напълно потресена. Познаваш Джоан, нали?
— „Телепродажби“ Чикаго?
— Даа, точно тя. Дяволски добър оператор и страхотни крака. Както и да е, тя тича право в ръцете ми пред хотела, истерична. Въвеждам я вътре, водя я на една спокойна маса в бара, поя я с уиски, поуспокоявам я. Оказва се, че била на приема на долу на плажа край Гранд Хайт, и се заприказвала с Питърсън. Когато решила да си тръгва, Тед, нали си е такова мило момче, й предложил да я изпрати до хотела. На половината път спрели да погледат водата. В следващия момент Джоан осъзнала, че Питърсън се е озовал върху нея. Но когато казала на мистър Семейни Стойности да се дръпне, вместо да се разбере от една дума, Питърсън я съборил на пясъка и се опитал да й разтвори краката. И тогава Джоан го улучила с коляно между краката и успяла да се измъкне от там — точно когато се натъкна на мен.
— Исусе Христе — възкликнах аз. — Докладвала ли е в полицията?
— Исках бързо да я заведа до най-близкото управление, но тя се страхуваше да не би Питърсън да измисли някоя мръсна история за пред ченгетата. Така че й казах: Добре, майната им на кайманските ченгета. Върви директно при началниците му в GBS и ги накарай да уволнят извратеното копеле. Но тя пак се уплаши, че, даже ако в GBS й повярват, те никога няма да търгуват отново с нея. И тъй като половината от месечната й квота зависеше от продукти, свързани с GBS, тя беше ужасена от перспективата да прецака връзките си с компанията. Както и да е, казах й да не се плаши от Питърсън или от GBS. Тя каза, че ще почака и ще го обмисли. На следващата сутрин пристигам на летището и кой мислиш, че чака зад мен, ако не самият мистър Романтик. Казвам аз Как вървят нещата, Тед?, пък той веднага започва да имитира акцента ми. Скапаното копеле се мисли за комик. Започва направо като истерик: Гот ми е, Фили. Как е семейството — имам предвид това с главно С? И то след като съм срещал този клоун не повече от веднъж-дваж в живота си — а аз не обичам да ставам обект на подигравки. Така че се навеждам и му прошепвам в ухото: Поне снощи не се опитах да изнасиля някого на плажа. Както чувам, единственият начин, по който Джоан успяла да те спре, бил да ти изрита един шут под колана. Човече, умирам си да видя израза върху лицето на жена ти, когато преглежда охлузените ти принадлежности. Е, кръвта се дръпна толкова бързо от лицето на Питърсън, сякаш току-що бе ухапан от Дракула.
— Той каза ли ти нещо?
— Копелето беше твърде зашеметено, за да говори. После, след около два дни, ми се обади Джоан. Беше се върнала в Чикаго и искаше да ми благодари, че си е поплакала на рамото ми. Но не, нямаше да предяви обвинения срещу Питърсън. Защото в деня, в който се прибрала от Каймановите острови, й се обадил един от подчинените на Питърсън, казал й, че шефът му толкова харесал срещата си с нея на Каймановите острови, че искал да й поръча пълна страница на GBS за следващите шест месеца. Джоан си направила сметката, изчислила комисионата и се съгласила… макар да знаела, че се измъква лесно. Но поне копелето знаело, че тя има нещо срещу него.
— Не го вярвам — казах аз.
— Чакай малко — става по-добро. Около час след разговора ми с Джоан ми се обажда някакъв търговски представител на GBS от Куинс, казва, че компанията иска да ми подари един от новите им страхотни лаптопи. 804FE. Улична цена: пет бона и триста.
— Ти не го взе, нали? — попитах аз.
— Нед, Нед — да не ме мислиш за толкова глупав? Разбира се, че не го взех — макар че, тряб’а да ти кажа, за около минута бях изкушен, ’щото туй е един секси лаптоп. Но ето какво направих: казах на търговеца да благодари лично на мистър Питърсън за щедрото му предложение и да го информира, че той е в мислите ми… постоянно.
— Исусе — пак възкликнах аз. — Исусе Христе…
— Единственият син на Бога. Ето ти на. Сега Тед Питърсън ми дължи услуга. Вдигам телефона. Той ми прави услугата. Ти получаваш твоето шестстранично приложение за април. Айвън приключва сделката с този духач. Всички се измъкваме щастливи.
Затворих очи. Усетих как ръцете ми стават лепкави — същата стара лепкава влажност, която винаги ме сполетява когато се изнервя. А този път бях сериозно изнервен. Защото… о, Христе, колко лесно беше това. Трябваше просто да кажа на Фил Обади се и проблемът щеше да бъде решен.
Но. Но. Но! След като веднъж си санкционирал подобно обаждане, какво следва? Измама тук, измама там, затваряш си очите за това, сбутваш онзи с лакът, аз гледам на другата страна, човече. И, разбира се, Фил щеше да има нещо срещу мен. Не, разбира се, че Фил щеше даже да си помечтае да използва това нещо. Докато няма нужда от него. Информацията е власт в крайна сметка.
— Нед, още ли си на телефона? — попита Фил.
— Да.
— Е, искаш ли да се обадя?
Още едно дълго мълчание. Няма никаква тръпка в това да постъпваш правилно, нали? Особено когато има нещо толкова примамващо в незаконното, в лъжливото. То е във всички нас — нуждата да си играем с опасността. Проблемът е, че когато постъпваш неправилно, рядко се измъкваш. И трябва да живееш с последствията.
— Наистина оценявам предложението ти, Фил — казах аз. — И макар че ще разреши адски много проблеми…
— Слушам те, човече.
— Просто не мога да работя по този начин.
— Сигурен ли си, че не си католик?
Аз се разсмях.
— Просто едно момче от Мейн.
— Ами какво ще правиш тогава с шестте страници?
— Няма ли някаква възможност да придумаш някой от твоите клиенти да купи още място, веднага?
— Кога е крайният срок?
— В петък рано сутринта.
— Като стана дума, к’во ще кажеш за една молитва към врачката Фатима?
— Мислиш, че е чак толкова невъзможно?
— Освен ако не предложа пространство на най-ниски цени.
— Направи го — казах. — По-късно ще се оправяме с финансовите изчисления.
— Добре, шефе. Ще видя какво мога да направя.
След като Фил затвори, аз седнах на бюрото си, барабанейки с пръсти по масата, гледайки танцуващите светлинки върху телефона си. Беше близо. Толкова близо. Обади се. Две думи. Кажи ги и ръцете ти са мръсни завинаги. Зачертай ги и ти си етичен тъпанар, все още изправен пред голяма бизнес криза. Моралните дилеми никога не са в черно и бяло. Те винаги са в най-грозния нюанс на сивото.
Натиснах втория бутон на телефона. Беше Денис Мадуро. Гласът му не звучеше щастливо.
— Денис, съжалявам, тази сутрин целият ад е пуснат на свобода. Но виж…
— Никакви фантазьорски глупости, Нед. Говори направо: имам ли все още работа?
Това беше въпросът, който всичките ми външни продавачи задаваха най-напред. И през по-голямата част от сутринта аз ги успокоявах, галех тяхното его, изнасях им обичайната утешителна тирада и ги молех някак си да се докопат до една допълнителна страница реклама. Както бях запланувал, казах и на екипа от „Телепродажби“, че основно пространство в списанието трябва да се запълни до вдругиден. Това беше много рискова стратегия, защото щеше да изтече информация, че Североизточни продажби изпитват малка криза с рекламното пространство. Но нямах друг избор. Несъмнено Чък щеше да чуе за несполуката на Айвън с GBS, но аз играх хазартно с факта, че той е много зает с поглъщането, и слухът за спешна ситуация ще стигне до него поне след трийсет и шест часа, когато, ако Аллах пожелае, страниците щяха да бъдат запълнени. Само се надявах Айвън да договори нещо с NMI. Иначе този път Чък щеше да поиска главата му.
Денят се изпаряваше край мен. Щом успокоих продавачите си, трябваше да се справя с около осемнадесет обаждания от всички основни рекламодатели. На всичките им изпях една и съща песен:
„Сега даже сме по-големи и по-добри благодарение на нашите нови собственици, Кланг-Мартелсман. И, нека погледнем нещата така, тези немци нямат навика да подкрепят губещите. Само гледайте как ще увеличим пазарния си дял през следващото тримесечие. Компютър Америка вече знаят, че дните им като номер две са преброени. Защото Кланг-Мартелсман са подготвили план за битка, за да ги издухат от пазара. И за да затвърдят новата си собственост, те ме карат да ви предложа шестстранична притурка в мартенския ни брой при двадесет и пет процента отстъпка от официалната такса. Търсенето за това пространство е толкова голямо, че ние поставяме краен срок до днес в пет часа…“
Разбира се, никой не се хвана. Не че очаквах някой да захапе. Тежката артилерия в компютърния бизнес вече бе изготвила рекламната си стратегия за месеци напред — така че вероятността някой да се съгласи на многостранично приложение в последната минута (и да представи проекта за по-малко от тридесет и шест часа) беше равна на възможността следващия месец да полетя с космическа совалка на НАСА.
Все пак си струваше да опитам. Сега всичко си струваше.
До пет приключих с последното име от списъка и се обадих за осми път (и реших, че ще е последен) в офиса на Тед Питърсън. Не бях ял цял ден, не бях мърдал от бюрото и мозъкът ми беше почти мъртъв. Тогава Деби подаде глава в офиса ми и каза, че комбинираните сили на „Телепродажби“ се сражават на рекламния фронт.
— Всички, на които се обадих, все ме питат: Още ли сте в бизнеса? Така че ми беше доста трудно да ги убедя набързо да купят по осминка страница. И, трябва да ви го кажа, Хилди и другите се тревожат, че стигаме до отчаяние, борейки се за това рекламно пространство в последната минута. Искам да кажа, че вече работим за май…
— Чувам те, Деби.
— Не ме разбирайте погрешно, ние тук си съдираме задниците. Особено ’щото всички знаем, че работата на мистър Долински е застрашена.
Невероятно. Сигурно ми подслушваха офиса.
— Тъй че какво искате да направим, мистър Алън?
Аз въздъхнах. Силно.
— Концентрирайте се върху майския брой. Сигурен съм, че някой от външните продавачи ще се справи успешно.
Но това не стана. Десет минути по-късно поръчвах на Лили дванадесетата си чаша кафе за този следобед, лампичките на телефона ми отново започнаха да пламтят. Първо Денис Мадуро, после Дъг Блухорн, последван от Фил Сирио. И всички те имаха един и същ отговор за мен: никой от клиентите им не можел да се ангажира с повече пространство за толкова кратко време.
— Не е нужно да ти казвам името на проблема — подсети ме Фил Сирио. — Нарича се Коледа. Бюджетът на всички е изстискан до последния цент и точно сега никой не иска да си усложнява живота. Повярвай ми, опитах всичко възможно. Никакъв шанс.
— Все пак благодаря за опита, Фил.
— И как ще разрешиш това?
— Не знам какво да правя. Освен да се изкормя ритуално пред немците.
— Шефе, нека да се обадя на Тед Питърсън.
— Това е изнудване.
— Я стига! Това е убеждаване, нищо повече. Както този тип е казал на Айвън, че ще подпише договора. Просто ще му напомня, че устният договор струва точно колкото всеки друг.
Облегнах глава върху влажната си ръка. Накрая казах:
— Ще помисля.
Шест и десет. Погледнах си ноктите. За пръв път от около десет години те бяха изгризани до дъно. Също като на Айвън. Още един ден като този и щях да започна да се замислям върху медицинската полза от цигарите.
Още една лампа на телефона мигаше. Какво следва? Натиснах бутона неохотно.
— Къде беше, по дяволите?
Лизи. Много развълнувана Лизи — и с основателна причина, тъй като не бях отговорил на нито едно от половин дузина съобщения, които тя ми беше оставила днес.
— Лизи, мило, съжалявам, съжалявам, не мога да ги опиша какво е тук…
— За какво мислеше? Напълно ме разтревожи. Имам предвид, влизам тази сутрин в офиса и всички тичат при мен да ми кажат, че Кланг-Мартелсман са купили Гец-Браун. И после, когато ти не ми се обади…
— Виж, тук се развихря криза. Нямах и минута…
— Всеки има една минута — прекъсна ме тя, повтаряйки саркастичната ми забележка към секретарката на Тед Питърсън преди няколко часа. — Особено за съпругата си.
— Лизи, не се сърди. Не исках…
— Не се сърдя. Просто съм малко наранена. И, естествено, разтревожена. — Гласът й омекна. — Добре ли си?
— Не съвсем.
— Показаха ти вратата?
— Не, но със сигурност ще го направят в петък сутринта.
Разказах й всичко, което се случи, след като влязох в ресторанта на закуската с Чък Зануси. Всичко, освен предложението на Фил Сирио да изнудваме Тед Питърсън. Когато свърших, тя каза:
— О, миличко, това е един шибан ден…
Успях да се разсмея.
— Възможно най-шибаният. И още не е свършил. Имам предвид, че наистина не знам как да запълня тези шест страници — освен с голи снимки на Чък Зануси.
— Виж какво ще ти кажа — дай ми един час и ще те заведа на пиянска вечеря…
— Не, не мога. Онзи кретен Креплин вече ме хвана за вечеря.
— Страхотно.
— Повярвай ми, ако можех, веднага щях да откажа. Но няма начин да се измъкна. Особено сега, когато Креплин е новият фюрер тук.
— Ясно, ясно. — Но по гласа й разбрах, че е разочарована… и разтревожена.
— Ти си разстроена…
— Просто отново се чувствам в периферията. Искам да кажа, снощи като че ли знаеше, че превземането е неизбежно — но не поиска да ми кажеш нищо.
— Както ти обясних, защо да споделям тревогите…
— Защото сме женени, ето защо! Защото да бъдем женени, означава, че трябва да споделяме подобни неща. И защото усещам известно снизхождение, когато ти не…
— Никога, никога не бих се отнасял снизходително към теб.
— Може би не нарочно. Но за мен тези глупости: не искам да тревожа малката ти главичка, скъпа определено са проява на снизхождение…
— Лизи, моля те…
— … и ако нещата се развиваха обратно — ако нашата компания изведнъж беше купена от някого — ти щеше да си първият, на когото щях да се обадя.
Хванах главата си с две ръце. Точно сега ми трябваше малко семейно напрежение. Най-добре да не казвам нищо, освен…
— Виновен по всички обвинения.
— Не те обвинявам за нищо. И не се опитвам да те наскърбявам — особено след всичко, което си изтърпял днес, ти просто… не трябва да си играеш на продавач с мен. Винаги се държиш така, сякаш си на един постоянен печеливш маратон…
Тя бе прекъсната от гласа на Лили от говорителя ми.
— Мистър Алън, наистина съжалявам, че ви прекъсвам, но мистър Долински е на втора линия. Казва, че е спешно.
— Кажи му, че ще се свържа след секунда.
— Ще те оставя — въздъхна Лизи.
— Съжалявам, но точно сега Айвън е начело в списъка ми за интензивното.
— Престани да се извиняваш, Нед. Наистина разбирам какво става.
— Ти си звезда.
— Ще закъснееш ли?
— Боя се, че ще закъснея много. Креплин ми намекна, че иска да си прекара страхотно в града.
— Тогава няма да те чакам. И виж какво — ако всичко се разпадне, ние пак ще бъдем добре. Запомни това.
— Ще го запомня.
— Обичам те!
— И аз — отговорих аз и натиснах бутон номер две. През пукането на телефона в колата му чух странно жизнерадостния глас на Айвън Долински.
— Нед, имам новина за теб…
— Приключи ли с NMI?
— Можеш да се обзаложиш, че го направих. Не само това, те се съгласиха на пълно шестстранично приложение за тяхната серия Powerplan.
— Фантастично, мамка му — извиках аз и ударих с юмрук във въздуха. Кризата е преодоляна.
— … даже отидох до главната им квартира в Патерсън да се уверя, че са подписали договора. Тъкмо излизам от съвещанието и сега се насочвам към града.
— Това е страхотна новина.
— Има само един малък проблем.
О, Боже…
— Те се непреклонни — приложението трябва да излезе в майския брой.
Издишах. Шумно.
— Айвън…
— Знам, знам… И, повярвай ми, едва не им облизах обувките, молейки ги да го преместят за април. Но именно през май те пускат новите модели на Powerplan…
Имаш ли представа в какви застрашаващи кариерата ми говна ме пусна? Искаше ми се да изкрещя. Но знаех, че подобно избухване е безполезно. Фил беше прав: след като се беше съгласил на многостранично приложение и после се беше отдръпнал от сделката, Питърсън бе пронизал Айвън право в сърцето. Добре, Айвън трябваше да го накара да подпише договора още тогава, още там — но можеш ли да очакваш, че администратор от GBS няма да удържи на честната си дума. Айвън не беше виновен. И точно сега беше приключил нещо голямо. Не онова, от което се нуждаех точно в този момент — но все пак голямо. Опитах се да говоря оптимистично.
— Ти си се справил страхотно, Айвън — похвалих го щедро.
— Какво ще правим за април?
— Мисля, че можем да оправим нещата — излъгах. — Върви да пийнеш една бира. Заслужаваш го.
Затворих, преди да се разпадне ролята ми на мистър Готин. Шибаният Айвън! Съчувствах на това момче, но едновременно с това ми се искаше да му цапна един. Безупречно избираше времето за неприятности.
Шест и четиридесет. Погледнах към телефона; искаше ми се той да звънне и да ме свърже с Тед Питърсън, с новината, че — след изненадващо късно следобедно посещение на Призрака на Коледното бъдеще в умивалнята на GBS — той е бил нападнат от угризения на съвестта и не само е решил незабавно да даде зелена светлина на априлския M.P.I., но също така да организира и кухня със супа за бездомните…
Няма да стане.
Шест и четиридесет и една. Погледът ми не се откъсваше от телефона. Той винаги беше моят изход от всяка трудна бизнес ситуация. Когато говорейки препусках с пълна пара, усещах, че мога да убедя всекиго за всичко. Но за пръв път в живота си не можех да се сетя за нито едно обаждане, което да ми спаси задника. Телефонът вече не беше мой съюзник.
Шест и четиридесет и две. Силно почукване на вратата на офиса ми. Чък Зануси влезе, без да изчака моето Влез. Гледаше сърдито. Веднага разбрах, че е чул за фиаското на Айвън.
— През първия ти ден тук — кога беше, преди четири години? — и какво ти казах тогава — какво е Правило Номер Едно при работата с мен?
— Чък, нека да ти обясня…
— Правило Номер Едно — сигурен съм, че го помниш…
— Казвам ти, ситуацията е под контрол…
— Какво беше Шибаното Правило Номер Едно, Нед? — Гласът му не беше съвсем приглушен.
Аз преглътнах с мъка.
И казах:
— Ако има проблем, трябва да знам веднага.
— Много добре. Имаш отлична памет. Сега няма ли да се съгласиш, че загубата на многостраничното приложение от GBS — само някакви си два дни преди крайния срок за броя — представлява проблем?
— Днес имаше много проблеми, Чък…
— Не ме будалкай, Шерлок.
— … и заради това не ти се обадих.
— Глупости! Причината, поради която не ми се обади, беше това, че покриваш задника на Айвън. Опитваш се да си осигуриш канонизация като светец — патрон на продавачите, които се прецакват.
— Просто прецених, че имаш достатъчно боклуци в собствената си чиния и без…
— Грешно си преценил.
— Ситуацията е под контрол…
— Още глупости. От онова, което чувам, можеше да издадеш пълен бюлетин, в който да обявиш катастрофата с GBS. И сега — благодарение на твоята брилянтна стратегия — всички в индустрията гадаят дали Кланг-Мартелсман ще изритат целия персонал на „Компютърен свят“, клюкарстват и за това колко сме отчаяни, опитвайки се да запълним цяла камара страници в априлския брой. А отчаянието — казвал съм ти го милион пъти — е главният грях в продажбите. Но ти понякога забравяш това, Нед — така че нашият рейтинг за надеждност сега е под нулата. Поздравления.
— Поемам цялата отговорност…
— По дяволите, правилно постъпваш. Особено след като тези страници трябва да бъдат запълнени. Иначе изчезваш от тук. Разбираш ли?
Някога ритали ли са ви в корема? Докато се мъчиш да си поемеш дъх, светът пред очите ти изведнъж се разводнява. Всичко се замъглява. Чудиш се къде си.
— Разбираш ли ме, Нед? — скръцна със зъби Чък.
— Разбирам те — отговорих аз, а гласът ми едва се чуваше.
— Нали знаеш, че тази заплаха — тя не ми доставя удоволствие. Но именно ти трябваше да ми се обадиш, имаше цял ден за това — сега брадвата ще се стовари върху твоя врат. Повярвай ми, искам да се измъкнеш от това…
— Ще се измъкна.
— Как? С молитва?
Аз свих рамене.
— Ще го направя. Ти само гледай.
— Ще гледам. От близо. Нещо друго, което трябва да направиш…
— Да?
— Уволни Долински.
— Чакай малко, Чък…
— Никакви спорове за това, Нед. Той е основната причина за това огромно прецакване…
— Тед Питърсън беше истинският подлец в тази история…
— Може и да е така, но Долински е забавил подробностите по договора, позволявайки на този крадец Питърсън да се измъкне от сделката. Виж, след смъртта на Нанси съм прощавал адски много на Айвън. Покрих му задника, когато не можеше да се справя — защото аз наистина искрено съжалявам това копеле. Но, нека го погледнем, две години по-късно и този тип още не се е съвзел. А сега неговата некомпетентност заплашва задниците и на двама ни…
— Айвън не е некомпетентен. Днес следобед сключи голяма сделка за шестстранично приложение с NMI. За майския брой. И има подписани договори, за да го докаже.
— Със сигурност ще си вземе комисионата от продажбата с последната заплата…
— Хайде, Чък! Бъди разумен…
— Решението е взето. Той е история.
Гласът на Фил Сирио бръмчеше в главата ми. Това е убеждаване, нищо повече… Просто ще му напомня, че устният договор струва точно колкото всеки друг.
— Да кажем, че успея да взема M.P.I. обратно от GBS?
— Няма да стане. Продължавай да си мечтаеш.
— Просто да предположим, че убедя Тед Питърсън да си промени решението.
— Ще те нарека чудотворец и пак ще настоявам Айвън да си замине.
— Това не е честно…
— Майната й на честността. Човекът не си е на мястото. Добре, уцелил е нещо голямо с NMI. Първата му голяма сделка от две години…
— Това е завръщане.
— Това е късмет. NMI се опитват да пробутат своята серия Powerplan навсякъде. И Доналд Дък може да сключи тази сделка. И ти знаеш не по-зле от мен, че е само въпрос на време Айвън отново да ни накисне в някоя дълбока каша. Съжалявам, Нед. Той изчезва от тук. И ако ти не го уволниш до утре на обяд, аз ще го направя.
— Имаш предвид точно преди да уволниш мен.
— Ако решиш проблема, все още имаш работа. Това е главното. Схващаш ли?
Аз кимнах. Чък отвори вратата и каза тихо:
— Не ме карай да те уволнявам, Нед. Моля те!
Много дълго седях неподвижен зад бюрото си, загледан навън към снежната нощ. Имаше само едно разрешение на проблема, само един начин да си спася кожата. Шефе, моля те, нека да се обадя на Тед Питърсън. Утре рано сутринта ще инструктирам Фил Сирио да направи точно това. По дяволите последствията. Сега въпросът беше на живот и смърт.
И отново силният сняг означаваше, че всички нюйоркски таксита са заспали зимен сън. Така че отидох пеш до Гранд сентръл и скочих на шестицата към центъра. На Четиринадесета улица в купето се качи един типичен градски пънкар: мазна кожа, тънки мустачки, дебела риза с цип и качулка, маратонки Найкис за двеста долара, много позьорство. Цопна се срещу мен и ме изгледа злобно. Погледнах го право в очите — Прочети по устните ми, скапаняк. Ще одобря едно сериозно изнудване. Е, кой тогава е истинският мръсник тук?
— Какво, по дяволите, гледаш? — попита ме пънкарят.
Погледът ми стана суров.
— Ти какво гледаш, по дяволите? — изстрелях обратно към него.
— Опитваш се да създаваш неприятности?
— Само ако и ти го правиш — процедих аз и внимателно плъзнах ръка под палтото си, сякаш там имах скрит патлак. Точно в този момент той отклони погледа си.
— Не искам неприятности — увери ме бързо.
— Ставаме двама — казах аз.
Пътувахме мълчаливо. Метрото спря на Лафайет стрийт и аз се изправих да слизам.
— Ей, ти — извика пънкарят.
— Какво? — попитах аз.
— Весела Коледа, човече!
— И на теб — пожелах му аз и открих, че се усмихвам за пръв път през деня.
Тръгнах през виелицата по Лафайет стрийт и се насочих към Правда. Когато пристигнах, Клаус Креплин вече се беше настанил на видна маса. Той ми се усмихна коварно, даде ми знак да седна, после взе от масата пакет Дънхил и запали една цигара с елегантна сребърна запалка.
— Знаеш ли защо избрах този ресторант? — попита той. — Заради хайвера и цигарите. Това е едно от малкото заведения, останали в този здравно невротизиран град, където можеш да пушиш, без да рискуваш да те арестуват.
Всички сервитьорки бяха късо подстригани, със секси черни роклички. Една от тях приближи до масата ни с поднос в ръка. Креплин я наблюдаваше напрегнато.
— И, разбира се, обстановката е очарователна, не си ли съгласен?
Сервитьорката остави подноса, върху който имаше леден блок и две малки, изящно украсени таблички от неръждаема стомана. Върху всяка табличка имаше по шест малки чашки, напълнени догоре с прозрачна течност. Тя остави по една пред двама ни.
— Надявам се, че нямаш нищо против — каза Креплин, — но си позволих волността да поръчам и за двамата.
— Шест водки? — попитах аз.
— Това е от специалната им водка. Придружена с хайвер, разбира се — поясни той, когато сервитьорката остави ледения блок между нас. Вътре беше закрепен тежък буркан с хайвер „Белуга“. Ужасих се като си помислих за цената.
Креплин вдигна първата чаша от табличката. Аз го последвах.
— Prost24 — каза той, чуквайки чашата ми, после обърна своята на един дъх. Аз обърнах моята, гърлото ми изтръпна от замръзналата водка. Незабавно усетих успокояващите й качества.
— Мисля, че имаше нужда от водка — изгледа ме Креплин.
— Не беше лесен ден — отговорих аз. — Но мисля, че ги знаеш всичко, нали?
— Чух, че си се озовал в опасно затруднение. Ще решиш ли проблема?
— Абсолютно.
— Тогава трябва да пием за тази добра новина — ухили се Креплин. И двамата надигнахме втората си чаша водка. Чук. Хайде в гърлото.
— Знаеш ли как разбрах, че ще работим добре заедно? — попита Креплин, намаза голямо парче хайвер върху блината си и после я лапна наведнъж. — Когато се срещнахме за пръв път, ти се държеше малко хладно с мен. Беше склонен към конфронтация. Харесвам този стил — добър човек от екипа, добър капитан на своите войски — съжалявам колеги — човек, който не се съгласява веднага с онова, което кажат началниците му. Уважавам човек, който може да балансира между корпоративната лоялност и един независим поглед. Не като Чък Зануси.
— Чък е добър човек.
— Искаш мнението ми за твоя шеф? Чък Зануси е много дебел. И се страхува до смърт от мен. Което е една от причините да не го уважавам. Тази — както и фактът, че физическата му шишкавост намеква за пълна липса на дисциплина.
— Той може да яде прекалено много понички, но ако списанието се развива успешно, това се дължи на Чък. Наистина е забележителен издател и познава компютърния бизнес от главата до петите.
— Впечатлен съм, Едуард. Такава лоялност към човек, който само преди час те заплаши да те уволни, ако не разрешиш кризата с GBS.
— Ти откъде знаеш?
— Нали аз инструктирах Чък Зануси да те уволни, ако не намериш разрешение на този проблем.
— Благодаря.
Креплин се изкикоти приглушено.
— Това е тест. Тест, който знам, че ще преминеш успешно. Брилянтно. Така че Чък Зануси няма да те уволни, нали?
Фил, обади се!
— Не, Клаус. Няма.
— Отлично. Защото след кризата — и, разбира се, след Коледа — аз ще уволня Чък Зануси. Лично.
Посегнах към третата чаша водка и се опитах да изглеждам спокоен.
— Сериозно ли говориш? — попитах.
— В бизнеса винаги съм сериозен, Едуард.
— Сигурен съм, че е така — кимнах стегнато.
— Толкова сериозен, че вече знам кой ще бъде наследникът на Чък.
— И кой е щастливецът?
— Ти.
Аз премигнах.
— Аз?
— Да, ти.
— Няма начин.
— Всичко е решено. Дойде ли втори януари, ако искаш, ние ще те назначим за нов издател на „Компютърен свят“. Поздравления.
Без да мисля, аз вдигнах водката и я гаврътнах.
— Ъъъ… благодаря.
Не можах да заспя. В продължение на час се взирах в танцуващите сенки по тавана на спалнята ни. Светещият будилник до леглото ни показваше три и дванадесет през нощта. Бях у дома от два, след като най-накрая успях да се измъкна от лапите на Клаус Креплин. След като хвърли онази малка бомба за това, че ми предлага работата на Чък, той започна да ме разпитва за идеите ми за списанието. Опитах се да остана на висотата на положението, обяснявайки как можем да засилим редакторското съдържание чрез провокативни напътствия за консуматора, иновационни очерци, а също така и да разширим рекламния си пазарен дял (особено в критичното бойно поле на Северозапада). На петата водка се хванах, че казвам:
— Няма причина — с подходяща маркетингова стратегия — за шест месеца да не станем Номер Две в бизнеса. Компютър Америка играят добре, но те не са нито толкова евтини, колкото РС Глоуб, нито толкова елитни, колкото нас. Моят подход ще бъде да запазя общия визуален стил на елитно списание, но постепенно да разширя привлекателността му, концентрирайки се върху толкова важния сектор за домашните компютри. И, разбира се, един по-остър визуален подход няма да ни навреди. Искам да кажа, че не предлагам нищо оригинално. Само добрата стара разумна търговия. И ако получа работата…
— Ти получаваш работата — увери ме Креплин.
На шестата водка аз казвах:
— Трябва да ти кажа, Клаус, че се чувствам малко странно…
— Странно? — учуди се той, търкаляйки думата върху езика си сякаш беше някаква непозната субстанция. — Какво значи странно?
— Изнервен. Уплашен. Виновен.
— Мога да разбера изнервен и уплашен — изгледа ме втренчено той. — Това е нормална човешка реакция спрямо голям напредък в кариерата. Но виновен! Едуард, моля те! Това е бизнес…
— Чък ми е шеф.
— Аз пък съм шеф на Чък. А Дитрих Мартелсман е мой шеф. А акционерите в края на краищата са шефове на хер Мартелсман. Всички трябва да отговаряме пред някого. И ако този някой е недоволен от нас…
— Той ме доведе в компанията, той ми даде старт…
— Както казах преди, много уважавам твоята вяра в лоялността. Но не ти го отстраняваш. И не ти си провокирал падението му. Искам да го изхвърля, защото според мен той е слабохарактерен. Слабохарактерен що се отнася до теглото му, слабохарактерен в бизнеса. Но ако си мислиш, че като не заемеш поста ще спасиш Чък, просто грешиш. Той е свършен. Капут.
След като приключихме вечерята заедно с бутилка Каберне совиньон за петдесет и пет долара, Креплин отново върна разговора към бизнеса.
— Нито веднъж не ме попита за парите? — натърти той. — Защо?
— Хранехме се.
— Много учтиво от твоя страна. Искаш ли да узнаеш цифрата?
— Абсолютно.
Креплин отново се разсмя тихо.
— Е, това е доста привлекателна сумичка. Основната заплата е сто и петдесет хиляди долара годишно, но ще можеш да удвоиш тази цифра с участие в печалбата и с премии.
Аз преглътнах.
— Разбира се, в допълнение към стандартните пенсионни и пълни медицински планове, ние ще ти осигурим и служебна кола — марка по твой избор, на стойност до, да речем, петдесет хиляди долара. И ако си член на някой спортен клуб… ти си тенисист, нали?
— Направил си проучването си.
— Естествено. Както и да е, ще покрием и таксата за тенис клуба. Кланг-Мартелсман обичат администраторите им да са — как го каза — надеждни и осигурени.
Поиска сметката. После ме попита:
— Е… одобряваш ли тази сума?
Бях ударил джакпота. Бях спечелил от лотарията. Бях разорил банката. Е, не съвсем… но, Христе, триста бона на година? Дъхът ми спря. Щях да вляза в елитната лига.
— Клаус, определено одобрявам. — Макар че щом казах това, си помислих: Но аз ще се намразя заради това, че предавам Чък.
Тъй като снегът беше твърде силен за пиянска разходка до Сохо, той настоя да отида в апартамента му в Уолдорф тауърс за една чашка преди лягане. В таксито на път към центъра той се обърна към мен.
— Трябва да те помоля за една услуга.
— Разбира се, Клаус.
— Това всъщност не е услуга… Боя се, че по-скоро е изискване. И то е следното: с никого не трябва да обсъждаш това предложение за работа.
— Допусках това.
— Като казвам с никого, имам предвид, че не трябва да повдигаш въпроса даже пред жена си.
— Е, тя трябва да знае. Имам предвид, че това е голяма новина.
— Съгласен съм. И ще я узнае. В петък, на втори януари. Денят, в който ще се върнеш от почивката си на Бахамските острови…
— Да не си пуснал някой да ме следи? — пошегувах се.
Креплин се усмихна.
— Когато преди няколко месеца започнахме да обмисляме купуването на Гец-Браун, аз, естествено, започнах да проучвам досиетата на висшите администратори в заглавията, които щях да надзиравам. А пък Чък Зануси беше толкова ентусиазиран в похвалите си за теб, че започнах да разследвам…
Не можех да повярвам на ушите си.
— Чакай малко — прекъснах го, — да не би да искаш да кажеш, че Чък още преди месеци е знаел, че вие се готвите да купите компанията?
— Не. Знаеше само, че се интересуваме от Гец-Браун и това, че през септември се заехме да осъществим проучване, което включваше среща с висшите администратори и проверка на досиетата на персонала. Но той не беше чул нищо за продажбата до вчера — когато го помолиха да спре в Чикаго. Секретността е изключително важна при превземане.
— Той определено беше секретен що се отнася до интереса на Кланг-Мартелсман към нас.
— Това е така, защото той беше инструктиран да запази в тайна нашите проучвателни съвещания. А и не знаеше дали превземането ще се осъществи — и беше държан далеч от комуникационната примка преди тя да бъде fait accompli25. Знаеше обаче, че ако информира някого за нашия интерес към Гец-Браун, няма да има никакво бъдеще в компанията. Така че реши мъдро да си държи устата затворена.
— Но въпреки това той ще бъде уволнен.
— Това, приятелю, са приливите и отливите в корпоративния живот. Не се страхувай — ще му дадем много красив парашут, преди да го блъснем от самолета. И няма да го отстраняваме преди Коледа — което, в крайна сметка, би могло да му развали празника. Но има една още по-наложителна причина, поради която трябва да запазиш абсолютно мълчание за твоето повишение. Нашите изследователи на пазара се боят, че това би могло да сплаши рекламодателите на „Компютърен свят“ — ако преди Нова година тръгне слух, че назначаваме нов издател. В Кланг-Мартелсман ние сме много систематични по подобни въпроси. Планираме ги прецизно, за да сведем до минимум възможните търговски загуби и за да осигурим най-гладкото прехвърляне на властта.
— Разбрано, но, наистина, жена ми няма да проговори…
— Тя работи в пъблик рилейшънс, нали? Не се обиждай, но в природата на хората от PR е заложено да говорят. Може би ще каже, под секрет, на най-близката си колежка за твоето повишение. После най-близката колежка казва, също под секрет, на съпруга си, който пък случайно се оказва адвокат на някой клиент, който купува важна мрежова система от GBS. Той случайно споменава на клиента, че е чул, че „Компютърен свят“ назначават нов издател, клиентът небрежно изпуска тази информация на следващото съвещание на GBS и преди да разбереш…
— Моите уважения, Клаус, но наистина си мисля, че си прекалено предпазлив.
— Моите уважения, Едуард, това е мой прерогатив и ще те помоля да го уважаваш. Защото ако предварително изтече информация за твоето назначение, това може да изложи нещата на опасност. Жена ти ще получи чудесна новогодишна изненада, когато ти станеш издател на втори януари. В този ден ти просто трябва да й се обадиш от офиса и да се държиш така, сякаш току-що си научил новината. Ти си, отвсякъде погледнато, брилянтен продавач. Което означава, че си и актьор. Със сигурност ще можеш да се направиш на учуден и смаян.
— Предполагам…
— Така че ми дай дума да не споделяш това с никого.
Защото ако предварително изтече информация за твоето назначение, това може да изложи нещата на опасност.
Триста бона. Кимнах. Креплин ме потупа по гърба.
— Отлично — каза той. — Въпросът е решен.
Държеше ъглов апартамент на седемнайсетия етаж на Уолдорф тауърс. От него имаше страхотен изглед към небето в центъра на града. Дневната беше с размерите на футболно игрище. Имаше две спални и голяма кухня.
— Какво местенце — възкликнах аз.
— В Уолдорф обичат Кланг-Мартелсман, така че винаги ни дават най-доброто. Шампанско?
— Защо не?
Той вдигна телефона, обади се на рум сървиз и поръча бутилка Крюг. Ако се опитваше да ме впечатли със своето парите не са проблем, той наистина успяваше. След около минута някой почука на вратата.
— Нашите гости са пристигнали — каза Клаус, тръгвайки към вратата.
— Гости? — учудих се аз. — Не знаех, че очакваш…
Не бях успял да завърша изречението, когато влязоха две много високи, много руси, много силно гримирани жени. И двете бяха на около двайсет и пет. Подадоха палтата си на Клаус и под тях се разкриха две почти еднакви черни роклички, прилепнали по тях като хирургически ръкавици. Истински материал от Агенция за придружителки. Изведнъж се почувствах неудобно.
— Дами — каза Креплин, въвеждайки ги в дневната, — искам да ви представя моя колега, мистър Алън. Едуард, това са Анджелика и Моник.
— Как си, скъпи? — попита Моник; по резките й гласни си личеше, че тя в никакъв случай не е французойка. И двете се настаниха на дивана. Креплин ми пусна една от акулските си усмивки и аз бързо разбрах, че това е тест; начин, по който Креплин да провери верността ми. Ако се направех на възмутен, че са ми погодили номер с две проститутки (а това очевидно беше добре планиран номер), той щеше да ме уволни като Фарисей. Ако обаче преспях с Моник или с Анджелика, щеше да има нещо срещу мен… и щеше да знае, че в същността си съм слаб — човек, който е готов да компрометира брака си, за да напредне в кариерата.
Докато Моник и Анджелика палеха цигари, Креплин приседна до мен и прошепна:
— Надявам се, че нямаш нищо против тази изненада.
Аз подбрах внимателно думите си.
— Това определено е изненада, Клаус.
— Но забавна, нали? Малка коледна почерпка от Кланг-Мартелсман. Реши ли коя предпочиташ?
Анджелика дъвчеше дъвка, докато дърпаше яко от своя Салем. Моник — бог да й помага — малко повече приличаше на по-висша версия на онези работни момичета, които можете да видите на Осмо авеню (но вместо да носи пурпурни гащенца, тя беше натъпкана в тясна черна рокля).
— Виж какво — прошепнах аз, — ще отида да пусна една вода. Когато се върна, ще решим. Става ли?
— Отлично — съгласи се той.
Банята беше огромна — един акър мраморен под, дълбока вана, златни кранчета. Седнах на ръба на ваната, обмисляйки следващия си ход. Копелето наистина ме постави в деликатна ситуация — несъмнено, за да види как ще реагирам на очевидния натиск. Можех просто да стана и да си тръгна — но това щеше да се възприеме като грубо и нетактично. Но нямаше начин да остана за фойерверките. Станах и разсеяно потупах горния джоб на сакото си, докосвайки клетъчния си телефон. Бинго. Пуснах водата и набрах 1-5-1: цифрова служба за отговори, която беше програмирана и за събуждане. Погледнах си часовника. Един и седемнадесет.
Бързо набрах един и двадесет и една, натиснах два пъти копчето със звездичката и прибрах телефона в джоба си.
Когато се върнах в дневната, шампанското беше пристигнало. Келнерът от рум сървиз вадеше тапата. Креплин седеше между Анджелика и Моник, бъбреше нещо и прокарваше левия си показалец нагоре-надолу по черните чорапи на Анджелика. И двете жени изглеждаха страхотно отегчени. Несъмнено те просто искаха да си свършат работата, да си вземат парите, да се приберат и да си легнат. Но Креплин беше решен да празнува. Щом шампанското беше разлято, той изпрати келнера с бакшиш от десет долара, после подаде чаши на жените.
— Познавате се с Крюг, нали, дами? — попита той.
— Има мехурчета и е френско, нали? — попита Анджелика.
— Познавате шампанското — кимна доволен Креплин.
Подаде ми една чаша и ми прошепна в ухото:
— Направи ли вече избора си?
Наблюдавах как Анджелика си изплюва дъвката в пепелника, преди да си пийне от шампанското. Защо телефонът не започва да звъни? Опитвайки се да спечеля време, аз казах:
— Ще оставя на теб да вземеш решението, Клаус.
— Не, не, не. Аз съм домакинът, така че настоявам ти пръв да избереш.
— Откъде намери тези момичета?
— Една агенция, която често използваме за забавления — винаги, когато сме в Ню Йорк. Много надеждна агенция, така че няма защо да се притесняваш за болести.
— Приятно е да се чуе такова нещо.
— И така, Едуард — времето върви. Твоят избор…
Поех си дълбоко дъх.
— Е…
И тогава, слава Богу, клетъчният ми телефон звънна. Креплин и двете жени се стреснаха. Трябваше да положа усилия да прикрия облекчението си.
— Да? — казах аз, когато го включих. Един електронен глас ми каза: Това е вашето обаждане за събуждане в един и двадесет и една… Това е вашето обаждане за събуждане в един и двадесет и една.
Притиснах слушалката до ухото си, опитвайки се никой освен мен да не чуе гласа.
— О, Лизи — казах в слушалката, после я покрих с ръка и се обърнах към Креплин: — Жена ми. — Той вдигна очи към небето. Аз продължих да говоря в слушалката: — Да, да… Аз съм в апартамента на Клаус Креплин в Уолдорф… Какво?… О, Христе, не. Кога?… Зле ли е?… О, скъпа… Добре, добре. Веднага ще дойда. Спешното отделение в Рузвелт? Дай ми десет минути.
Затворих и веднага си грабнах палтото.
— Проблем ли има? — попита Креплин.
— Беше жена ми, Лизи. Баща й, който от няколко дни живее при нас, е получил силни болки в гърдите. Закарали са го в болницата Рузвелт…
Облякох си палтото.
— Слушай, Клаус… съжалявам, че постъпвам така, но…
Той сви рамене.
— Трябва да направиш това, което е необходимо — каза той.
— Благодаря за страхотната вечер — казах аз, стискайки ръката му. — Утре ще поговорим. Бързо махнах за довиждане на двете проститутки. Те не ми отвърнаха.
Когато отворих вратата, Креплин каза с глас, пропит с ирония:
— Моите най-добри пожелания на прекрасната ти жена.
Трийсет минути по-късно аз се мушках в леглото до моята прекрасна, но много сънлива жена. Наведох се за целувка, на която тя реагира с несвързано охкане, преди да се претърколи надалеч от мен. Дръпнах възглавницата към себе си и затворих очи с напразната надежда, че сънят ще ме споходи. Исках да залича този ден, да дръпна щепсела на всичко, което се беше случило, и да си взема пет часа почивка от множеството етични дилеми. Като например: можех ли утре да погледна Чък Зануси в очите, знаейки съвсем определено, че той беше, по отношение на компанията, обречен човек — и че аз щях да прекрача през трупа му, за да му отнема работата? Трябваше ли наистина да мълча по този въпрос пред Лизи — особено след малката постановка, която Креплин ми направи тази вечер? И отново, дали Креплин можеше да промени решението си за моето повишение, след като се измъкнах хитро от неговия малък коледен празник с двете проститутки? И, разбира се, ако силната тактика на Фил Сирио с Тед Питърсън се разчуеше, аз не само щях да остана безработен завинаги, но вероятно щях да стана и близък познат на манхатънския окръжен прокурор…
Очите ми отново се ококориха. И през следващия един час лежах вцепенен от ужас; остър случай на среднощна нервна криза. Само че за разлика от обикновеното свободно плаване, страховете в четири сутринта, тези страхове бяха реални, веществени, наистина опасни.
Най-накрая бях победен от неизбежното и се измъкнах от леглото. Строполих се на големия бял диван в дневната и се загледах навън към неясните светлини на заспалия град. Обади се, Фил! След четири часа щях да изрека тази фраза. Питърсън щеше да се страхува от изобличение, щеше да капитулира и да одобри M.P.I. Моят задник щеше да бъде спасен. На втори януари щях да стана новият издател на „Компютърен свят“ и да се търкалям в мангизи. Край на историята.
Като се изключи, разбира се, това, че щяха да последват много нощи като тази — когато ще се събуждам в три сутринта и ще се чудя: наистина ли ще ми се размине? Можеш ли да се забъркаш в морална катастрофа и наистина да се измъкнеш невредим? Или някой мъничък гласец ще пропълзи при теб в моменти на уязвимост като този и ще прошепне: няма безплатен обяд… няма чукане, без да си разкопчееш ципа…
Проклетият ми баща. Мистър Етичен — който винаги ни тъпчеше главите със своето основно кредо в живота: винаги си плащаш, когато постъпиш погрешно. Но понякога погрешната стъпка е единствената стъпка, нали? Особено в ситуация, от която няма изход — освен, разбира се, да паднеш грациозно върху меча си… и заедно с това да прецакаш едно вече решено повишение в кариерата си.
Големият задник Тед Питърсън. Вероятно сега си спи дълбоко в дома си в Кънектикът, без да знае за факта, че неговото лекомислено решение да откаже една въшлива реклама е заложило на карта няколко кариери. Типично аморално юпи26. Прецаква бизнеса, унижава жена си. Не е верен на никого, освен на алчната си амбиция. Спомням си онова изложение на Каймановите острови — как в деня преди Тед да нападне Джоан той седеше в бара в Хайт и се хвалеше със снимките на новата си къща в Кънектикът. Точно до водата в едно градче, наречено Олд Гринуич. Къщата струвала седемстотин и петдесет хиляди долара, настоя да ме информира той. Огромна веранда с изглед към пролива. Пет минути с кола до гарата. Четиридесет и пет минути до Гранд сентръл. Страхотни училища. И единственото не бяло лице, което можеш да видиш, принадлежи на домашната прислуга.
Олд Гринуич, Кънектикът. Вероятно трябва да се наричаш Брад или Чип, или Еймс, или Едуард Арлингтън Питърсън-младши, за да живееш там.
Олд Гринуич, Кънектикът. Четиридесет и пет минути с влак. Един час с кола. Вероятно по-малко — по това време през нощта.
Вдигнах телефона. Набрах информация за кода на Олд Гринуич. Операторката ме информира, че в тази област имало двама Е. Питърсън.
— Какви са адресите? — попитах аз.
— Сър, не даваме подобна информация по телефона — отговори тя.
— Това е Т. Питърсън, чийто адрес е до пролива — поясних аз.
— Имате предвид Шор роуд?
Хванах я.
— Точно така. Номер тридесет и три, нали?
— Шор роуд четиридесет и пет. Моля ви изчакайте за вашия номер…
След като измъкнах адреса на Питърсън, аз пуснах компютъра, включих се в линията, свързах се със системата за търсене Йаху и ги помолих да намерят карта на Олд Гринуич, Кънектикът. За десет секунди картата се появи на екрана и ме попитаха за точния адрес в Олд Гринуич. Аз напечатах: Шор роуд 45, натиснах клавиша за търсене и… бинго: появи се подробна карта от този район на Олд Гринуич.
Разпечатах картата, посегнах отново към телефона и се обадих на Коли под наем Ейвис. Дали имат двадесет и четири часова агенция в Манхатън? На Четиридесет и трета между Второ и Трето? Чудесно. Дали имат кола, която да наема за тази нощ? Шевролет Ятаган! Ще свърши работа. Погледнах си часовника. Три и четиридесет и три. Казах им, че ще бъда там да я взема в четири и тридесет.
Взех си душ, обръснах се. Облякох костюм и сложих вратовръзка. Направих си една бърза чаша нес кафе, глътнах пет витамина и оставих бележка на Лизи:
„Скъпа,
Не можах да заспя. И трябва да отида на една ранна командировка до Кънектикът. Обади ми се като станеш и ще ти обясня всичко.
Ти си най-добрата…“
Грабнах картата на Олд Гринуич. Взех палтото си в ръка. Измъкнах се от апартамента колкото може по-тихо. Махнах на едно такси на улицата. За десет минути бях в офиса на Ейвис. В пет часа се носех на север по улица Хенри Хъдзън, завих надясно на Крос Бронкс и последвах знаците за I-95 на север към Кънектикът.
Бях решил да предизвикам Питърсън. Очи в очи, на прага му. Това беше единственият ден, в който можех да го принудя. Щях да апелирам към неговата почтеност — и да му продам идеята да постъпи правилно. Но ако откажеше, ако ме посъветваше да си гледам работата, щях да извадя тактическите ядрени оръжия. Щях да позволя на Фил да се обади.
Стигнах Олд Гринуич в пет и петдесет. Използвайки картата, лесно намерих пътя към Шор роуд. Все още беше тъмно и трябваше да карам бавно по тесния двупосочен път, поглеждайки номерата на къщите върху пощенските кутии. Домът на Питърсън се намираше в края на дълга алея. Беше даже по-внушителен, отколкото на снимките, които Тед ми показа — с формата на неправилен правоъгълник върху около половин акър земя. Питърсън не беше излъгал, когато каза, че има изглед към пролива; къщата беше опасана от веранда, издадена над водата — имаше си даже собствен кей за лодки. Сега разбрах защо му е излязла седемстотин и петдесет хиляди долара.
Угасих фаровете и влязох в алеята, паркирайки точно зад БМВ-то на Тед и един Форд Експлорър, предназначен за съпругата и децата. Отвън беше студено — около десет градуса по Фаренхайт според термометъра в шевролета — така че оставих двигателя да работи. Дяволски ми се искаше да бях взел по пътя чаша кафе и вестник. Сега можех само да си пусна WINS 1010 и да се надявам, че Тед не става късно. Отпуснах шофьорската седалка назад, усилих парното (пръстите на краката ми започваха да изтръпват) и се опитах да прогоня умората, концентрирайки се върху новините.
WINS 1010. Всички новини по всяко време. Вие ни давате двайсет минути, ние ви даваме света.
Отпуснах се назад в седалката си и усетих още една вълна на изтощение да се носи през мозъка ми.
Време за новини по WINS…
Изведнъж се чу остро почукване — метал се удряше в стъкло. Премигнах и осъзнах, че гледам към ярката зимна слънчева светлина.
… сега е седем и десет сутринта.
По дяволите. По дяволите. По дяволите! Изведнъж се разсъних. И осъзнах, че гледам към една чипоноса жена, току-що преминала трийсетте, облечена с черен анорак и бял пуловер с висока яка, а една черна лентичка придържаше лъскавата й руса коса. Зад нея стояха две добре гледани деца. И двете носеха ученически чанти и гледаха смаяно как майка им чука с венчалната си халка по прозореца на една кола, която те не бяха виждали преди, приютила заспал мъж, когото също не бяха виждали преди, който беше блокирал алеята им.
— Сър, сър, сър — изкрещя жената. Аз изскочих от колата, студеният въздух изведнъж ме разбуди напълно.
— Съжалявам. Наистина съжалявам — извиних се аз, разтърквайки очи. — Заспал съм…
Тя разтревожено отстъпи назад.
— Спал сте на алеята ни цяла нощ?
— Не, само около час. Тук ли живее Тед Питърсън?
— Аз съм съпругата му, Мег.
— Радвам се да се запознаем, Мег. Аз съм…
Но бях прекъснат от шокиран глас откъм входната врата.
— Нед Алън?
Вдигнах поглед. Там стоеше Тед — в своето най-хубаво въгленово сиво палто от Брукс брадърс, с лъскавите си обувки и черното си куфарче — гладкото му патрицианско лице беше стегнато от безпокойство. Приближи бавно към мен.
— Е, това се казва изненада — изрече той предпазливо, докато се ръкувахме. Макар че беше разбираемо изумен да ме намери на алеята си в седем и десет сутринта, той хитро успя да запази самообладание, докато разбере защо съм там. Този тип беше съвършен актьор. Но също така излъчваше тревога.
— Добро утро, Тед — казах аз, опитвайки се да остана много спокоен, много уравновесен. — Съжалявам, че ти се изтърсих така, но…
Той ме прекъсна.
— Знам, знам — каза, сега съвсем приятелски. — Притиска те крайният срок и вчера не можа да се свържеш с мен в офиса за онова многостранично приложение, нали така?
— Абсолютно правилно — отговорих аз, изумен от любезния му тон. — Наистина ми е неприятно да се озова на прага ти така, но имаме една малка криза.
— Напълно разбирам — потупа ме окуражително по рамото. — Хей, съжалявам, не те представих на жена си. Мег, това е Нед Алън от „Компютърен свят“…
— Вече се видяхме — каза Мег Питърсън.
— И децата ми, Уил и Сара.
— Здравейте, хлапета — усмихнах им се аз, но те продължиха да ме гледат с подозрение.
— Мег, скъпа — продължи Питърсън, — ако нямаш нищо против… трябват ми само три минути за един бърз бизнес с Нед…
— Знаеш, че тази сутрин Сара трябва да бъде на училище в седем и четиридесет и пет. — После се обърна към мен и додаде: — Днес нейният клас ще ходи на екскурзия до Тайнственото пристанище.
— Най-много три минути — увери я Тед.
— Не повече, моля те — метна му бърз поглед Мег и поведе децата обратно към къщата. Тед ми направи знак да го последвам до края на алеята.
След като стигнахме на безопасно разстояние от къщата, той се обърна към мен. Усмивката му беше изчезнала.
— Ах ти, долнопробно лайно… — изсъска той.
— Тед, изслушай ме… — прошепнах аз.
— Как смееш да ми погаждаш такъв номер…
— Тук съм само защото Айвън Долински ще бъде уволнен днес на обяд…
— Това не е мой проблем. Сега се разкарай…
— Това е твой проблем, Тед. Защото ти си се съгласил за тази реклама…
— Съгласил съм се, майната ти! Сделката не беше финализирана и после ние решихме да променим маркетинговата си стратегия за април. Край на историята.
— Айвън ме уверява, че си му дал дума.
— Айвън е дребосък, неудачник. Ще каже всичко, за да си спаси жалкия задник.
— Работя с човека от четири години. Той е напълно честен, когато стане дума за бизнес.
— Щом искаш да мислиш така, добре. Но фактът си остава: няма подписан договор, така че няма сделка. Случаят е приключен. Сега имаш една минута да се изметеш от алеята ми…
— Той ще си изгуби работата заради това.
— Случва се.
— Знаеш какво му се струпа на главата. И той наистина ще затъне, ако го уволнят. Така че бъди добро момче. Одобри сделката. Това няма да разори банката. Коледа е, за Бога…
— Разговорът е приключен — отсече той и тръгна обратно към къщата.
Тогава реших, че е дошло време да изиграя асото си. Погледнах към дома му и извиках след него:
— Знаеш ли какво, това наистина е доста хубав имот, Тед. Даже е по-хубав от онези снимки, които показа на мен и на Фил Сирио на Каймановите острови миналата година.
Той замръзна. След миг се обърна към мен. Очите му бяха пълни с опасения.
— Просто се разкарай от тук — процеди тихо той.
Докато вървеше към входната врата, аз едва не изкрещях: Джоан Гластън ти праща много поздрави. Но се въздържах и вместо това казах:
— Днес до обяд, Питърсън.
Скочих в шевролета, включих на задна и се разкарах от там.
Пет минути надолу по пътя ръцете ми трепереха толкова силно, че трябваше да спра. Нима току-що бях го шантажирал? Питърсън определено се шокира, когато споменах тази история за Фил Сирио и Каймановите острови… но все пак аз не направих онази досадна забележка за историята с Джоан Гластън. Така че, макар да се чувствах малко мръсен, аз всъщност не можех да бъда обвинен, че съм го заплашил, нали?
Но след тази противна реакция на молбата ми аз наистина не знаех дали Питърсън ще отстъпи по въпроса с Айвън. Което означаваше, че, ако исках да си спася задника, все още можех да прибегна до изнудване до днес на обяд.
Върнах се на пътя и се насочих на юг към I-95. Когато излязох на магистралата, клетъчният ми телефон звънна и аз едва не подскочих. Натиснах бутона за разговор.
— Трябва да е минало добре — каза Лизи — или известно време няма да мога да говоря с теб.
Осведомих я набързо за сцената в алеята на Питърсън, но не споменах историята с Каймановите острови. Когато свърших, тя подсвирна.
— Ти си луд — каза само.
— Вярно е. И вероятно ще изхвърча от работата.
— Не си сигурен.
— Той е безмилостен бизнесмен. И се тревожа, че може би съм преиграл ръката си.
— Но ти просто си го помолил да бъде почтен…
— Този задник няма никаква почтеност.
— Но фактът е, че ти имаш. Това е важно.
Само да знаеше плановете за изнудване на почтения си съпруг, Лизи…
— Слушай — каза тя, — имам среща за закуска в осем часа, така че по-добре да бягам. Остава ли уговорката ни за вечеря?
— Определено — само че след като аз остана без работа, ти вероятно ще трябва да платиш сметката.
— Дадено. Как мина вечерта с онзи тип Креплин?
Не беше моментът да се впускам в подробности за това как е минала вечерта. Защото, колкото и да ми се искаше да й кажа, аз постоянно чувах в главата си гласа на Креплин, който ми обещаваше фатална доза от лоша карма, ако изтече информация за повишението ми преди втори януари. И как да кажа за тази нагласена среща с двете проститутки… да цитирам Фил Сирио: забрави за туй.
— Беше просто опознаване.
— Среднощно опознаване.
— Какво да ти кажа. Този тип обича да порка. Късно.
— Щом като това е всичко, което обича да прави късно…
Защо жените винаги са способни инстинктивно да надушат аромата на близка или на действителна изневяра? Даже когато просто разговаряш с тях по телефона?
— Приеми го така — казах аз, — това е всичко, което аз обичам да правя късно.
— Радвам се да го чуя.
— Освен ако ти не си наблизо, разбира се.
— Знаеш ли, понякога си мисля, че си защитил докторат по романтически глупости…
— Най-после го разбра.
— Довиждане, сладурче. Пази си нервите. И ми се обади веднага щом получиш някакви новини от GBS.
— Обещавам — рекох ентусиазирано аз.
Благодарение на адското задръстване ми трябваха почти два часа, за да стигна до Манхатън. Клетъчният телефон беше на седалката до мен. Не звънна нито веднъж. В девет се обадих в офиса да кажа, че ще закъснея и да проверя съобщенията си. Нито дума от Тед Питърсън. Докато оставя колата в Ейвис и хвана такси към центъра, вече наближаваше десет. Точно когато таксито спря пред офиса, телефонът звънна. Когато го вдигнах, ръцете ми трепереха. Беше Фил Сирио.
— К’во става, шефе? — попита той.
— Сега знам какво са изпитвали онези пилоти камикадзе, когато са им казвали, че е техен ред да летят.
— Значи си взел решение за Питърсън?
— Още не.
— Просто кажи една дума и ще вдигна телефона.
Погледнах отново часовника си.
— Дай ми два часа — казах.
На бюрото ме чакаше цяла камара съобщения. Но нито едно от GBS. Казах на Лили да прекъсне всеки разговор, ако се обади Тед Питърсън.
— Мистър Зануси тук ли е тази сутрин? — попитах.
— На съвещание е и няма да се върне до обяд — отговори Лили.
Слава Богу! Това щеше да ми отпусне още час-два, през които да играя. Мисли. Мисли. Мисли! Включих компютъра си и прегледах отново списъка на клиентите ни с напразната надежда, че може би съм пропуснал някого — който и да е — който би могъл да грабне голямото приложение за утре. Никакви възможности. Макар да знаех, че няма абсолютно никакъв шанс, потърсих териториалните мениджъри по продажбите в Сиатъл, Чикаго, Хюстън и в Силиконовата долина, чудейки се дали те нямат подръка някое излишно многостранично приложение. От едното до другото крайбрежие получих отговора, който очаквах:
Да не си луд? Боб Брубейкър — колегата ми в Пало Алто и вероятно най-борбеният тип в компанията — наистина се озлоби.
— Погаждаш такъв номер в деня, в който са ни погълнали… и после очакваш аз да ти спася задника?
— Това не е номер, Боб. Бяхме подведени лошо от един клиент.
— И това подвеждане ще удари всички ни. При шест празни страници в априлския брой Кланг-Мартелсман ще си помислят, че целият екип по продажбите е сбирщина от родени неудачници.
— Виж, аз съм се провалил. Нали така? Мен ще пречукат, не теб.
— Обещавам ти, човече! Ако се сгромолясам заедно с теб…
— Боб, моля те, знам, че на всички ни е трудно…
— … плащам две издръжки и имам две деца в колежа. Така че не ми излизай с тези успокоителни говна…
— Те няма да те уволнят заради това, че аз съм прецакал работите.
— Така ли? Е, ако го направят, ти си мъртъв. Разбираш ли ме, Алън? Мъртъв.
Затворих. Силно. Точно това ми трябваше тази сутрин. Смъртна заплаха. Психясало копеле. Но аз постъпих глупаво като му се обадих. Брубейкър беше мистър Спусък на Косъм — един от онези типове, които винаги са на две секунди от детонацията. И просто изказваше онова, което всички ние чувствахме: чист, неподправен страх.
В единадесет и половина се обади Чък Зануси. Накарах Лили да му каже, че съм зает, но тя отново се върна на линията, информирайки ме, че мистър Зануси е излязъл от съвещанието си само за да се обади и настоява да разговаряме. Натиснах копчето за първа линия.
— Е? — попита Чък.
— Почти успяхме — отговорих.
— Глупости.
— Във всеки момент очаквам обаждане от Питърсън…
— Имаш тринайсет минути.
— Може да е след обяд…
— Тринайсет минути, Нед.
— За Бога, Чъки, не превръщай това в някаква смъртоносна сцена. Нима губернаторът ще се обади за отменяне на присъдата, преди да му поднесат сока…
— През следващите тринайсет минути аз все още съм твой шеф. Така че ще правя каквото си искам.
— Моля те, Чъки, моля те, само още малко време…
— Молбата е отхвърлена — отсече той. И линията заглъхна.
Сега знаех всичко за свободното падане.
Мистър Сирио на трета линия…
Погледнах си часовника. Единадесет и петдесет и три. Грабнах слушалката.
— Е, как е? — попита Фил.
— Все още нито дума от Питърсън.
— Вече е почти обяд, шефе.
— Много добре го знам.
— Е, какво ще правим?
Очите ми се затвориха плътно, пулсът ми препускаше. Повторих сцената в алеята на Питърсън. На ръба на изнудването аз бях натиснал спирачките. Дали сега можеше да ми се размине? Избирай, по дяволите. Избирай!
— Съжалявам, Фил. Няма продажба.
Той въздъхна.
— Твоето погребение.
— След около шест минути.
— Мога ли да кажа нещо?
— Давай.
— Никога няма да стигнеш доникъде в живота, ако си почтен с един задник.
— Звучи като добра епитафия за мен. Все пак благодаря, Фил.
— Късмет, шефе.
Единадесет и петдесет и пет. Това е то. Гейм. Сет. Мач. Облегнах се на стола. Вцепенен. Току-що бях захвърлил всичко. Четири дълги години катерене по корпоративната стълба. Цялото убеждаване, придумване, нуждата да приключа сделката. Очакваш, че това води донякъде. Всъщност даже зърваш това място. На десет фута от върха. И тогава се подхлъзваш, земята поддава и… чао-чао.
Играеш играта. Мислиш си, че знаеш правилата. Но после един ден се събуждаш и откриваш: играта си играе с теб.
Безумно чукане по вратата ми. Тя се отвори и Деби Суарес връхлетя като буря.
— Мистър Алън, имам…
— Деби — казах аз, вдигайки ръка, — не сега, а?
— Но аз трябва да ви покажа…
— Не се обиждай, но току-що си загубих работата и…
— Моля ви нека ви кажа…
— Вече не съм твой шеф. Върви занимавай Чък Зануси с…
Тя стовари юмрук върху бюрото ми — толкова сензационно действие, че аз моментално замлъкнах.
— Сега привлякох ли вниманието ви? — попита тя. Аз кимнах. — Тогава прочетете това.
Тя хвърли пред мен лист хартия.
— Току-що пристигна по факса. Лили ме помоли да ви го дам.
Погледнах надолу към листа. Видях главата на писмото. Съдържаше три букви: GBS. И под тях това:
„Мистър Едуард Алън
Регионален мениджър, Североизточни продажби
«Компютърен свят»
Гец-Браун пъбликейшънс
Трето авеню 1734
Ню Йорк, Ню Йорк 10021
Скъпи мистър Алън,
Радвам се да Ви информирам, че GBS ще даде ход на многостраничното приложение за техния компютър Минерва за априлския брой на Вашето списание.
Моля ви, накарайте вашия производствен отдел да се свърже с нашия художествен отдел, за да уредят незабавен трансфер на материала.
Искрено ваш,
Прочетох го веднъж. Не можех да го проумея. Прочетох го втори път. Все още не бях напълно убеден. Четях го за трети път, когато Деби Суарес каза:
— К’во направихте, мистър Алън? Направихте му предложение, на което не можа да откаже?
Когато вдигнах поглед към нея, очите ми бяха премрежени. Тя също забеляза това и ми стисна ръката.
— Вие приключихте, мистър Алън — избухна нервно. — Вие приключихте сделката.
Телефонът изведнъж гръмна отново.
— Мистър Зануси на първа линия…
— Лили — казах аз, — помоли го да ти даде номера на факса, където се намира сега…
— Твърдо настоява да разговаряте…
— Кажи му, че и аз искам да разговаряме. Но само след като види документа, който ще му изпратиш по факса. Деби веднага ти го носи в приемната.
Затворих и се обърнах към Деби.
— Чък ще ме уволни след две минути, ако не види този факс. Така че…
— Не вървя, летя…
Набрах офиса на Тед Питърсън. Секретарката му веднага позна гласа ми.
— Мистър Алън — каза тя, гласът й звучеше ледено както винаги. — Мистър Питърсън е на съвещание.
— Разбира се, А аз съм духът на Елвис. Виж какво, свържи ме. Просто искам да му благодаря набързо…
Тя ме свърза. След миг чух гласа му на линията.
— Питърсън.
— Тед, не мога да ти кажа колко съм ти благодарен. Исках да ти благодаря и се надявам, че няма да останат лоши чувства…
— Давай направо, Алън. Накъде отива това? Или да кажа така: какви са твоите условия?
— Моите условия? Ти изпълни моите условия. Одобри сделката с Айвън…
— Хайде да оставим тези скромни глупости, нали? Искаш да играеш, хайде да играем. Сигурен съм, че ще можем да измислим начин да уредим това заедно и всички да са доволни.
Изведнъж се обърках.
— Не знам за какво говориш, Тед.
— Да бе, точно така. Е, предполагам, че това е само въпрос на време…
— Въпрос на време преди какво? Ти наистина ме обърка, Тед.
Настъпи дълго мълчание. Когато Питърсън заговори отново, гласът му беше изгубил жлъчността си.
— Алън, какво точно знаеш?
— Само онова, което съм чул.
— И то е?
Внимателно подбрах думите си.
— Само че си се забъркал в някаква глупава каша с Джоан Гластън.
Още едно дълго мълчание.
— Това ли е всичко? — попита той.
— Ъъъ, да.
— Исусе Христе! — изведнъж изкрещя той и гневът му се върна. — Ти евтино, подло малко лайно. Онази кучка беше повече от щастлива да сключи сделката — така че даже не си мисли да ме доиш повече, копеле от селската лига.
После линията заглъхна.
Отчаяно набрах отново номера на Питърсън. Секретарката му ме прекъсна, преди да си кажа името.
— Радвам се, че се обадихте, мистър Алън. Мистър Питърсън ме помоли да ви предам едно съобщение, ако се обадите пак.
— И то е?
— Иска да ви информирам, че — макар да е одобрил сегашното приложение — той вече никога няма да прави бизнес с вас. Нито пък ще общува с някой от вашите колеги. Връзката на GBS с „Компютърен свят“ е приключена.
— Почакай малко…
— Нямам какво друго да ви кажа, мистър Алън. Освен приятен ден.
Тя затвори. А аз си помислих: Фил беше прав. Никога няма да стигнеш доникъде в живота, ако си почтен с един задник. Особено с опасен задник — който крие нещо.
— Той вероятно е блъфирал — каза Лизи.
— Този тип не е блъфьор — отговорих аз.
— Но се стреми към властта, нали?
— Чудесно вирее в обятията й. Нуждае се от нея — както един наркоман се нуждае от дозата си.
— Е, това е начинът на Тед Питърсън да ти покаже кой, според него, има по-голяма нишка.
— Ако списанието изгуби всички поръчки от ще ме държат отговорен…
— Няма да изгубите GBS. Вие сте много важен пазар за продукта им. Те се нуждаят от вас колкото…
— Той е отмъстително копеле, Лизи.
— Обещавам ти, че след Коледа, след като той се поуспокои, няма да има друг избор, освен пак да прави бизнес с теб. Искам да кажа, че ако той наистина обяви бойкот на „Компютърен свят“, неговите шефове в постепенно ще започнат да забелязват, че не рекламират във вашето списание. И когато открият това, какво ще им каже той? — О, аз се отказах от един договор с „Компютърен свят“, а гадното копеле Нед Алън се появи на прага ми и ме постави в неудобно положение, накара ме да сключа сделката. Но аз му го върнах, като реших, че ние ще престанем да рекламираме в тяхното списание. Даже Питърсън знае, че ако им разкаже подобна история, ще го пратят обратно в детската градина.
Тя взе ръцете ми в своите.
— Така че престани да се притесняваш заради онзи глупак.
Ако Лизи знаеше за историята с Джоан Гластън — и за това колко странно се държа Питърсън по време на последния ни телефонен разговор — може би щеше да се притесни много. Но аз реших да не й разказвам тази част от историята, защото знаех, че тя ще бъде ужасена да научи факта, че през главата ми дори е минала мисълта за изнудване. Но това все пак не уталожваше растящото ми безпокойство — не само заради загубата на GBS, но и заради начина, по който Питърсън ми затвори телефона. Той определено криеше нещо. Имам предвид, че този тип действително изглеждаше облекчен, когато разбра, че знам за инцидента с Джоан Гластън. Значи имаше и още нещо. Нещо много по-мръсно. И аз усетих, че копелето няма да позволи всичко да излезе наяве. Беше спечелил предимство и сега щеше да ме накара да платя жестока цена заради това, че се забърках с него.
— Ти си го накарал да постъпи правилно — обобщи Лизи и вдигна чашата си към мен. — Ти спечели. Бъди щастлив. Изпий още едно мартини.
— Добра идея — кимнах в знак на съгласие аз и вдигнах ръка към келнера. Седяхме в Сиркос — абсурдно екстравагантен нов италиански ресторант на Западната петдесет и пета. Това наистина беше скъпо заведение — и ние никога не излизахме от там, без да оставим поне сто и петдесет кинта. Но храната беше страхотна и напитките, които сервираха в коктейлбара, бяха като кофа с вода при пожар. Което ме устройваше. Особено тази вечер. Защото след събитията от последните тридесет и шест безсънни часа исках просто да се напия. Много.
— Поне Чък Зануси трябва да е доволен от новината — отбеляза Лизи.
— Чък Зануси днес си показа истинската същност…
— Винаги става така, когато хората са под напрежение. Беше уплашен, така че ти си станал най-удобната му жертва.
— Той искаше кръв.
Не само моята кръв, но и на Айвън Долински. Веднага след като получи писмото от той се обади в офиса ми.
— Това не е ли измамата, на която се надяваше? — попита.
— Благодаря за милите поздравления, Чък — казах аз.
— Просто питам.
— Не, всичко е напълно законно. Ако не ми вярваш, вземи телефона и се обади на Питърсън…
— Как, по дяволите, успя да уредиш това?
— Апелирах към християнския му морал.
— Този тип има точно толкова християнски морал колкото и полковник Кадафи.
— Поне не казва на подчинените си, че, ако сделката не бъде сключена за тринайсет минути, те са история.
— Знаеш защо трябваше да те притисна така…
— За да си спасиш задника (и, разбира се, можех да допълня: защото Креплин ти е казал да го направиш).
— Нед, ако бях на твое място, наистина нямаше да се забърквам с това. И престани с този агресивен тон. Беше на косъм, но все пак приключи. Поздравления. Окей?
— Значи все още имам работа тук?
— За Бога, разбира се, че имаш! Забрави за деня, пълен с гадости помежду ни. Ти все още си най-доброто ми момче.
И се готвя да ти забия нож в гърба.
— Слушай — казах аз, — след като измъкнахме сделката на GBS, прав ли съм, ако предположа, че Айвън Долински може да си запази работата?
— Онова, което ти казах вчера, все още е валидно: той изчезва.
— Чък, това просто не е честно.
— Честно, свястно… Ти измъкна това от огъня, не Айвън. Вече цяла година го носиш на гърба си. Погледни фактите — той е изгубен, Нед. И при новите обстоятелства, и при начина, по който Кланг-Мартелсман ще ни управляват като кардиологично отделение, ние просто не можем да си позволим излишен товар…
— Дай му още една възможност.
— Той почти щеше да ни струва работата, Нед. Отговорът е не. И не отстъпвам от това. Но виж какво, ще бъда доста щедър, когато дойде време за последното му плащане. Шест месеца основна заплата и ще запазя медицинската му осигуровка за дванайсет месеца. Не може да ме моли за нещо повече.
— Виж какво — продължих с агитацията си, — знам, че за Коледа отива на гости на някакво семейство в Мичиган. Състоянието му е толкова деликатно, че може да се срути напълно, ако го уволним преди празниците. Така че нека го направим като се върне на пети януари.
— Ти се връщаш от ваканцията си на втори. Направи го тогава.
— Не и на първия ден от завръщането ми, Чък. Искам да кажа, че не ми се ще да разваля новогодишното настроение, като съобщя, че някой е изпържен. Понеделник, пети януари, Айвън си заминава. Става ли?
Чък мърмори много за това как три седмици отсрочка щели да струват пари на компанията. Така че аз опитах различна тактика, посочвайки, че ще бъде отвратително за духа на персонала, ако отстраним Айвън преди Коледа.
— Ще видят, че Айвън глътва куршума и ще си помислят: кой е следващият? А това ще ги отвлече от работата им. А ние не искаме подобно нещо — при положение че имаме нужда всеки да преизпълни плана си за следващите два броя и така да впечатлим до побъркване Кланг-Мартелсман…
— Добре, добре — уморено клекна Чък, — заминава си на пети януари. А междувременно искам да започнеш да се оглеждаш за някой, който да го замести. И без много шум, естествено.
Естествено, Чък — но мога да ти дам още един неофициален съвет — самият ти може би ще бъдеш заинтересован от подаване на молба за работа…
Разбира се, не споменах на Чък нищо за бойния вик на Питърсън — и за страховете ми, че може би сме загубили GBS завинаги. Когато предавах на Лизи разговора ми с Чък, аз съвсем разумно не споменах защо наистина се боря да задържа Айвън на работа до пети януари.
Много пъти бях на ръба да й съобщя новината, но умът ми отново подскачаше назад, към разговора ми с Клаус Креплин, който проведохме по-рано през деня.
Той се обади малко след обяда. Никакви поздрави, никакви приказки, даже не каза здрасти. Само:
— Тъстът ти е починал през деветдесет и първа.
С мъка успях да се разсмея приглушено. Провалих се.
— Мислиш, че това е смешно?
— Да, Клаус, наистина мисля така.
— Смешно, не. Малко забавно, да. И много находчиво.
— Просто трябваше да се прибера у дома, Клаус. Бях адски уморен.
— Не, ти попадна в ситуация, която не ти хареса. И намери начин да се измъкнеш от тази ситуация, без да обидиш никого. Умна стратегия. Обичам този тип изобретателно странично мислене. Възхищавам се също така и на твоята вярност към жена ти — въпреки че през моя кратък опит в брачния живот лично аз стигнах до заключението, че верността е безполезно и неблагодарно понятие. Но все пак човек трябва да уважава подобна добродетел…
— Аз не съм чак толкова добродетелен, Клаус.
— Това го знам — иначе нямаше да намериш решение на проблема с GBS.
— Определено не съм направил нищо неетично, за да си върна рекламата…
— Разбира се, че не си. Предполагам, че си бил просто… находчив. Искрените ми поздравления.
Искрени? Защо не кажеш ласкателни…
— Е, след като сега няма да те отстраняваме… ти си готов да приемеш ролята на нов издател на втори януари, нали?
Поех си дълбоко дъх.
— Готов съм.
— Мога ли да ти напомня още веднъж, че назначението ти зависи от твоята секретност. Нито дума на никого.
Jawohl, mein commandant. Когато пристигна второто мартини, аз реших просто да следвам заповедите на Креплин. Не беше чак толкова критично да казвам сега на Лизи, убеждавах се за кой ли път. Ситуацията в службата бе твърде деликатна. По дяволите, не че криех от нея нещо на живот и смърт (с изключение на факта, че предавах Чък Зануси). В крайна сметка това беше добра новина. И нямаше нищо чак толкова погрешно в това, че задържах добрата новина. Особено когато ставаше дума само за няколко седмици.
— Наистина ли смяташ, че трябва да се отървеш от Айвън щом се върнем от ваканцията? — попита Лизи.
Сетих се за разговора ми с Айвън по някое време следобед — как се разрида, когато му съобщих, че Питърсън е капитулирал. Но докато той дърдореше, обещавайки да бъде най-големият печалбар на компанията през следващата година, аз си мислех; най-добре е да започнеш да носиш печалба, приятелю. Защото ако погодиш още един такъв номер, няма да мога да те спася отново.
— Надявам се, че това отлагане може да е от полза за Айвън — казах аз на Лизи. — Ако успее да сключи още поне две големи сделки до началото на януари, може да успея да му издействам отсрочка. Но наистина не ми се ще да мисля за това преди втори януари…
След последните тридесет и шест часа наистина не исках да мисля за нищо, свързано с бизнеса, да оставим настрани факта, че се опитвах да си проправя път през едно морално минно поле. Продължавах да си казвам: щом като нищо не е излязло наяве, животът след втори януари няма да е толкова объркан. Чък ще си замине. Ти ще се престориш — пред него и пред Лизи — че предварително не си знаел нищо за неговото уволнение и за твоето внезапно повишение. Айвън ще запази работата си. След малко дипломация и целуване на задници (може би на обяд в Льо Сирк) Питърсън ще се вразуми и пак ще започне да рекламира в списанието. Креплин ще забрави за това, че едва не загубихме най-големия си клиент. И никой няма да разбере за сложната мрежа от лъжи, объркване и за почти незаконното поведение, в което се бях заплел, за да си спася задника.
Оказа се, че животът в „Компютърен свят“ доста бързо се върна към своята полуманиакална нормалност доста бързо. Макар че сега трябваше да се справяме с буйния поток от корпоративни посетители от новата ни главна квартира в Хамбург (мениджъри, страдащи от запек, които бяха пратени отвъд Атлантика, за да ни учат как да организираме ефикасно вътрешните комуникации в офиса според разбиранията на Кланг-Мартелсман), ние бързо се адаптирахме към изискванията на новите си собственици. А те, на свой ред, никога не проявиха деспотизъм в отношенията си с нас. Креплин удържа на думата си да запази персонала непокътнат. Нямаше кръв по пода, нямаше деспотично показване на тевтонски мускули, нямаше внезапни уволнения. Креплин и другарчетата му бяха съвършен модел на корпоративна ефективност и дипломация. И в петък преди Коледа — деня, в който изплатиха първата половина от премиите ни — те даже организираха коктейл за целия персонал.
Той се проведе в голямата зала за конференции на петдесет и шестия етаж на Парк Хайт хотел на ООН плаза — и, съвсем в стила на Креплин, беше обслужван екстравагантно. Безкраен поток от Moet et Chandon27. Съвършени ордьоври (сурово говеждо филе върху черен хляб, мини суши, плодови питки с пъдпъдъчи яйца). И — това беше доста стилна подробност — подарък, химикалка Мон Блан, за всеки един от осемдесетте гости. Креплин изнесе кратка реч, в която наистина звучеше сърдечно и човешки, приветства ни с добре дошли в семейството на Кланг-Мартелсман и ни увери в убедеността си, че химикалките ще влязат в добра употреба през следващата година, че с тях ще подпишем сделки, които ще превърнат „Компютърен свят“ във второто по значимост периодично издание на американския компютърен пазар.
Дълъг пиянски поздрав приветства този последен коментар, защото той подсили нещо, в което на всички ни се искаше да вярваме — през цялото време Кланг-Мартелсман щеше да ни подкрепя.
— Не ми трябва модерна писалка — оплака се Деби Суарес, когато се сблъсках с нея в бара след речта на Креплин. — Трябва ми само цялата премия.
— При всички е така, Деби — казах аз, осъзнавайки, че краткосрочният ми заем от двадесет и пет хиляди долара няма да бъде изплатен до началото на февруари. Поне преди няколко дни успях да реша един от паричните проблеми на Деби — когато, както обещах, проведох кратък разговор с касиера на академията Фейбър, След много уговорки и пазарлъци, след като заложих на картата на либералното състрадание, най-накрая убедих този мил, почтен квакер неохотно да се съгласи да отложи половината от вноската на Раул за края на януари.
— Аз, разбира се, съчувствам на положението на мис Суарес — заломоти касиерът — и на факта, че тя е самотна майка, която се грижи и за една стара жена. Но все пак ние трябва да имаме някакви уверения…
— Вижте какво — прекъснах го аз, — новите ни собственици, Кланг-Мартелсман, са четвъртия по големина издателски конгломерат на планетата…
— Всичко, за което ви моля, мистър Алън, е писмо от компанията, подписано от вас, като началник на мис Суарес, гарантиращо, че разликата от четири хиляди и петстотин долара, дължима на Семинарията, ще бъде платена до първи февруари.
— Имате го — уверих го аз, макар че докато изготвях писмото до училището, аз моментално помислих за факта, че до втори януари не съм в положение да гарантирам нищо. Но по дяволите… кой пък щеше да узнае нещо за това писмо?
— Тази сутрин говорих с онзи касиер във Фейбър — каза Деби и ми подаде още една чаша шампанско. — Каза, че е получил писмото ви и че наистина този път ще направи изключение — защото обичайната практика е парите предварително или няма училище. Но ми каза, че вашето телефонно обаждане е обърнало нещата. Вашият шеф, той е някакъв наистина шибан продавач.
Аз се разсмях.
— Сигурен съм, че не е казал шибан, Деби.
— Много съм ви задължена, мистър Алън.
— Всичко е част от работата, Деби.
Тя се наведе към мен и ме целуна силно по устните. Малко се стреснах от тази спонтанна изява на привързаност — но поне запазих присъствие на духа да си държа устата затворена. Самата Деби беше още пообъркана. Направи една гигантска стъпка назад от мен и се изчерви като домат.
— Ооох — изпъшка високо тя.
— Да — обадих се и аз, — ооох.
— О, мистър Алън, такава глупачка съм…
— Не се притеснявай за това — успокоих я аз.
— Твърде много шампанско — извини се тя.
— Това е обичайно извинение, нали?
Деби се завъртя и в този момент се появи Клаус Креплин, усмихнат широко към нас.
— Хубава реч, Клаус — поздравих го аз, опитвайки се да остана спокоен.
— Да не би да прекъсвам нещо? — попита той и веждите му се присвиха лукаво.
— Нищо — отговорих му. — Клаус, искам да те запозная с Деби Суарес…
— А, да — кимна той, — брилянтната звезда на „Телепродажби“, за която винаги ми разказваш.
Сега беше мой ред да се изчервя. Креплин със сигурност можеше да доведе до максимум нашето объркване. Той взе ръката й, вдигна я до устните си и я целуна.
— Очарователна — каза. Съдейки по реакцията й какво е това мамка му?, аз много се съмнявах дали някой беше й целувал ръката преди.
— Даа, ъъъ, нещо такова — каза тя, сякаш си беше глътнала езика. — Вие, момчета, ще ме извините…?
И изтича през залата.
— Възхитителна млада дама — отбеляза Креплин, — с което ти очевидно си съгласен.
— Това беше целувка, Клаус. Нищо повече.
— О, да, забравих. Ти, разбира се, си Принцът на Добродетелта.
Усмихнах се едва-едва.
— Но всички ние сме изкушени от изневярата, нали? — усмихна се и Креплин.
— Животът е непрестанно изкушение — отговорих аз.
— А, ти си бил и философ. Но, надявам се, такъв, който разбира цената на мълчанието?
— Не съм казал нищо на никого, ако това имаш предвид. Аз изпълнявам заповедите.
— Едуард — засмя се щастливо насреща ми той, потупвайки ме в същото време по рамото, — ще бъдем отлични колеги — ето в това съм сигурен.
Бръкна в горния джоб на сакото си, извади визитка и я пъхна в джоба ми.
— Утре вечер се връщам в Хамбург — каза. — На тази картичка съм написал телефонните си номера в главната квартира, у дома и на клетъчния си телефон. Трябва да ми се обадиш дори да възникне и най-дребен проблем.
— Няма да има проблеми. Аз съм в офиса в понеделник и вторник, после заедно с Лизи летим към Невис на двадесет и шести. Там ще бъдем в хотел „Четирите сезона“, ако имаш нужда от мен. Иначе…
Протегнах ръка.
— Ще се видим в Ню Йорк на втори януари.
— Ще бъда там, хер Издател — прошепна Креплин. Когато той се обърна да си тръгва, забелязах Чък, който ни наблюдаваше от далечната страна на залата. Махнах му бързо, усмихнах се непринудено, чудейки се дали изглеждам много гузен.
После приближих до него и казах:
— Страхотно парти, а?
— Какво каза Креплин? — попита той рязко, думите му бяха малко неразчленени (е, всички ние бяхме изпили много шампанско).
— Обичайните швабски глупости. Поздравяваше ме за успеха с GBS. Ти каза ли му нещо?
— Даа, споменах, че сме имали проблем и че ти си го разрешил.
Преглътнах.
— Много свястно от твоя страна, Чък.
— Да, добре, винаги съм си бил глупак.
Аз останах много спокоен.
— Глупак? Ти? Я стига! Не знам за какво говориш.
— Така ли? — изгледа ме той.
Аз поклатих глава и свих рамене.
— Не ме ли будалкаш?
— За какво точно?
Настроението му като че ли се разведри.
— Мисля, че ставам параноик в моята напреднала средна възраст.
— Аз пък мисля, че през последните две седмици ни се струпа много на главите.
— Така е. — Той протегна месестата си дясна лапа.
— Въпреки всички глупости, които ни се струпаха, ние все още сме си приятелчета, нали?
— Можеш да се обзаложиш — уверих го аз, посягайки към ръката му. Но изведнъж се озовах в БМП28, тъй като Чък ме обви в една пиянска, бащинска прегръдка. Радвах се, че не може да види лицето ми — защото щеше да съзре вина. Добре, аз не бях го продал. Това си беше решение на Креплин. Но, отвръщайки на прегръдката му, аз все пак се чувствах като Юда.
— Трябва да се прибирам у дома — избъбри той. — Утре заминаваме при родителите на Мери Ан в Бъфало. Ако ти трябвам, ще бъда в офиса на двадесет и шести. Завиждам ти за Карибите, момче. Хвани малко слънчеви лъчи и заради мен.
— Ще видя какво мога да направя, шефе.
Когато той залитна да си търси палтото, аз започнах да се боя от втори януари — и от ужасната сцена, която той щеше да направи щом научи новината.
Но се опитах да сдържам подобни мисли. И през следващите няколко дни — опитвайки се да добие празнично настроение — хер Издател щеше да излезе и да пръска пари. Много пари. Както бях пресметнал — половината ми дългове бяха уредени, всичките ми кредитни карти бяха на нула, следващата част от премията щеше да погаси и банковия ми заем. После, на втори януари…
Така че защо да не пръсна малко мангизи? Все пак беше Коледа. А доктор Мортимър Гордън, зъболекарят, беше повече от щастлив да постави веднага новия ми преден зъб (особено след като беше направил моста преди месеци — и ми изпращаше все по-сприхави бележки).
— Беше време да се появите, мистър Алън — посрещна ме док Гордън, когато се изтърсих в кабинета му сутринта на двадесет и трети. — Бяхме започнали да се чудим дали не сте напуснал страната.
— Бях невероятно зает.
— Добре — кимна док Гордън, — радвам се, че намерихте време за това. Но в случай че по Нова година сте много зает и забравите за сметката ни, нашата практика сега е да приемаме Visa или Master Card — така че на излизане можете да оправите сметката в приемната. Сега отворете широко…
Три хиляди и двеста кинта за това кратко присядане в зъболекарския стол (макар че, трябва да призная, новата работа по моста беше значително подобрение на разбития стар изкуствен зъб, забит в устата ми от някакъв зъболекар на Морската пехота преди двадесет години).
Както и да е, три и двеста за нов преден зъб изглеждаше евтино в сравнение с три хиляди и четиристотин, с които се изръсих, купувайки часовник Jaeger-LeCouture за Лизи. Добре, добре — несъмнено, една прекалена екстравагантност. Но пък знаех, че тя от години се възхищава от този часовник. Като хер Издател можех да си го позволя. Както можех да си позволя да изпратя на мама комплект титанови стикове за голф Калауей — защото се чувствах виновен заради това, че не поддържах близки връзки с нея.
И като хер Издател можех също така да си позволя да настаня Лизи и себе си в първа класа по време на нашия полет с Американ еърлайнс на двадесет и шести към Сейнт Китс — Невис.
— Да не си се побъркал? — попита Лизи, когато я поведох към гишето за първа класа на летище Кенеди.
— Имам предвид, че часовникът бе достатъчно голям шок…
Тя онемя, когато предишната сутрин отвори елегантно опакованата кутийка и видя Jaeger-LeCouture, какъвто винаги бе желала.
— Ти си луд, ти си напълно луд — ахна тя. Изобщо не изглеждаше щастлива.
— Това е просто часовник — информирах аз.
— Разбира се, и Конкорд е просто самолет.
— Значи ти харесва?
— Това е… чудесно. Повече от чудесно. Но ме плаши. Защото не можем да си го позволим.
Сега — докато чакахме зад един друг пътник пред бюрото на първа класа — Лизи се обърна към мен и попита:
— Криеш ли нещо от мен?
— Какво например?
— Не знам. Но начинът, по който харчиш пари… или става нещо, или си станал патологично вреден за самия себе си. Просто не разбирам това безразсъдство…
— Това са просто пари.
— Знам колко струва един от тези часовници. Говорим за прекалено много пари.
— Мога да се справя.
— Иска ми се да повярвам на това — промърмори озадачено тя.
Целунах я.
— Успокой се, не съм обрал банка.
По целия път до Сан Хуан пихме шампанско, после се прехвърлихме на малък шестместен самолет за бързо, четиридесетминутно прелитане до Сейнт Китс. През този последен етап от пътуването ни Лизи подремна около десет минути. Наблюдавайки я как спи, аз не можах да заглуша онзи упорит, мъничък гласец, който неизбежно прозвучава във вътрешното ти ухо, когато си направил нещо глупаво. Тук прецакваш нещата. Тя знае, че става нещо. Сега си извън страната — така че майната му на Креплин и на неговата патологична нужда от секретност. Тя ти е жена, за Бога! Време е за пълен обрат. Приключи с това. Кажи й.
И аз реших да го направя веднага щом се нанесем в стаята си.
Приземихме се в Сейнт Китс, където живакът показваше деветдесет по Фаренхайт и във въздуха се носеше онази тежка, благоуханна миризма на евтин ромов пунш. Микробусът на „Четири сезона“ ни взе от летището и ни прекара край варосани колиби до един вълнолом, където се качихме на борда на една моторница. Моторите гръмнаха, ние бавно се отделихме от пристанището, после капитанът отвори клапата и ние се стрелнахме през тесния залив, който отделяше Сейнт Китс от Невис. Слънцето беше нажежено до побеляване, водата беше равна като чиния и — не можех да повярвам на очите си — пред нас се мержелееше голяма планина, цамбурнала насред Атлантика. Върхът на тази планина беше покрит с фин бял прах, който създаваше илюзията, че е заснежен. Когато приближихме, видях, че склоновете се изравняват и че са покрити от дълбоката, зелена плетеница на тропическия листак. Листакът се простираше от север на юг на около десет мили и беше разсечен от павиран път. Под тази тарзанска обстановка се виждаше тясна, девствена ивица от чисто бял пясък, която като че ли обикаляше целия остров.
— Това ли е Невис? — попитах един човек от екипажа.
— Единственият, човече.
Лизи ми се усмихна сияеща.
— Одобрявам рая.
Стаята ни се намираше в единия край на курорта — далеч от шумния му епицентър. И беше с изглед към плажа, давайки ни панорамна гледка към Атлантика. Докато стояхме на малката тераса и гледахме водата, Лизи тихо попита:
— Първоначално не изключихме ли гледката към океана, защото щеше да ни струва хиляда долара седмично повече?
— Мислех, че ще те изненадам…
— Ти си пълен с изненади, Нед.
— Трябва да признаеш — това е една страхотна гледка.
— Предполагам, че бутилката Дом Периньон е още една от твоите изненади? — каза тя, посочвайки към потопеното в кофичка с лед шампанско, което ни чакаше при пристигането ни.
— Скъпа, Коледа е — казах аз, вдигнах бутилката и се захванах с тапата.
— А пък ти се държиш като Доналд Тръмп. Какво става, Нед? Искам да знам.
Извадих тапата, налях две чаши и й подадох едната. Тогава казах:
— На втори януари ставам новия издател на „Компютърен свят“.
Тя се дръпна, сякаш я бях зашлевил. Това не беше реакцията, която очаквах.
— Все си мислех да ти кажа…
— От кога? — прекъсна ме тя. — Дни? Седмици?
— От скоро — глупаво казах аз. — Нищо не беше потвърдено до…
— Значи от известно време си знаел за това.
— Не исках да казвам нищо, докато не съм абсолютно сигурен…
— Не ти вярвам…
— Клаус Креплин ме закле да пазя тайна.
Веднага съжалих, че съм изтърсил това изречение.
Реакцията на Лизи беше смразяваща.
— Тайна? Даже от мен? — изгледа ме тя.
— Спокойно…
— Не мога да бъда спокойна. Ти постоянно правиш това.
— Какво правя?
— Лъжеш ме.
— Това едва ли е лъжа, Лизи. Добре, признавам, сгреших — трябваше да ти кажа…
— Не, трябваше да ми се довериш, че ще запазя тайната.
— Аз наистина ти вярвам, скъпа…
— Не, не ми вярваш. Нито пък ме приемаш достатъчно на сериозно, за да споделиш с мен нещо важно в живота си…
— Знаеш, че това не е истина.
— Не смей да ми говориш за истина…
— Просто бях предпазлив.
— Ти ме изолира както обикновено.
— Аз не те изолирам…
— Върви се шибай — кресна тя, хвърли чашата си с шампанско върху теракотения под и излетя през вратата.
Първият ми инстинкт беше да я догоня. Но се спрях — отчасти защото от опита на предишни домашни схватки знаех, че е най-добре да стоя надалеч от Лизи докато тя все още е ядосана, а също така защото, след тази словесна кавга, трябваше да си дам десет минути, за да се успокоя.
Глупак. Глупак. Глупак. Никога ли няма да се научиш?
Пресуших чашата си с шампанско; искаше ми се да е нещо по-ободрително, например водка. После грабнах две чисти чаши и бутилката с шампанско, излязох от стаята и тръгнах по плажа. Покрай бледите си тлъсти съотечественици, търсейки си рак на кожата под безмилостното южно слънце. Келнерите носеха подноси с пина колада. Две дечица се замерваха с кален пясък. Минах покрай колибите, където можеш да наемеш платноходка. Покрай източното крило на хотела. Покрай демаркационната линия, която отбелязваше края на плажа за „Четирите сезона“. Покрай едно място, където местни контета с плитчици продаваха омари на плажа. И после излязох на част от плажа, където нямаше нищо друго, освен вода, пясък и тучни палмови гъсталаци.
Беше пусто. С изключение на жена ми. Тя седеше до водата и се взираше в дълбокия син залив. Приближих се и седнах до нея. Тя не реагира на пристигането ми. Погледът й остана твърдо фиксиран в хоризонта.
— Едно питие? — попитах я, вдигайки бутилката. Тя не каза нищо. Налях две чаши и оставих едната на пясъка пред нея.
— Весела Коледа — вдигнах чашата си аз.
— Не ме глези, Нед…
— Съжалявам.
— Това не е достатъчно.
— Много съжалявам.
— Ти наистина ли искаш този брак? — попита тя.
— Разбира се, че го искам. Ти си всичко…
— О, моля те…
— Говоря сериозно.
— Не знам дали говориш сериозно, Нед. Никога не се държиш така, сякаш разбираш, че това е партньорство. Правиш луди сметки и ми казваш да не се тревожа. Криеш от мен важни неща — което ме води до мисълта, че не ми се доверяваш, смяташ, че не мога да пазя тайна. Изглеждаш толкова погълнат от това да постъпваш постоянно така — да доказваш на света, че си играч — че забравяш, че в този брак сме двама. Заедно в него.
— Не го забравям — отговорих аз.
— Забравяш го. Постоянно. И после, когато открих, че съм бременна…
Избегнах погледа й, изпълнен с обвинения.
— Бях уплашен — казах най-накрая.
— Ти беше един себичен задник, мислеше само за себе си и за безценната си работа. И ме накара да се чувствам много самотна.
— Не беше само работата… Не бях прав.
— Ще ме изгубиш, Нед.
Протегнах се да хвана ръката й. Тя не ме отблъсна.
— Не искам да те изгубя.
— Тогава ме накарай да го повярвам.
Тя вдигна чашата с шампанско от пясъка и я изпи на един дъх.
— Весела Коледа, Издателю — весело ме поздрави тя.
До края на деня между нас се установи тревожно примирие. На вечеря й разказах всичко за предложението за работа, уверявайки я, че не съм плел никакви интриги срещу Чък, че това е решение на Креплин. Тя не изглеждаше напълно убедена. Притесняваше се за това как Чък ще приеме новината и дали в компанията ще ме вземат за подло говно, което забива нож в гърба. После й споменах за заплатата и тя изглеждаше едновременно наелектризирана и загрижена.
— Това са луди пари — възкликна тя.
— Ще бъдем богати.
— Ще живеем удобно.
— Много удобно. И нали знаеш какво казват за парите — те ти дават възможности. Ако искаме да участваме в някое дружество, да наемем вила в Хемтънс, да имаме дете…
Тя ме прекъсна.
— Едно по едно, Нед.
Тук внимавай. Целунах я, прегърнах я и я привлякох към себе си.
— Ти си права — прошепнах аз. — Едно по едно.
Озареният от слънцето мързел в Невис постепенно ни принуди да се отпуснем, да се плъзнем в летаргията през останалата част от седмицата — никога не се събуждахме преди десет, закусвахме на терасата, правехме си дълги разходки по плажа, прекарвахме късния следобед в леглото, избягвахме компанията на нашите съотечественици в курорта, като се хранехме в някоя от сгушените на плажа бараки, където сервираха омари. Дните се сливаха неусетно. Ноктите ми пораснаха отново, претоварената ми нервна система започна да се успокоява. Макар че всички, в офиса имаха номера ми, телефонът не звънна нито веднъж. Домашното спокойствие се възстанови — но няколко пъти усетих как Лизи ме наблюдава загрижено.
И седмицата свърши. Приветствахме Новата година с бутилка шампанско и пиянска разходка по плажа, строполихме се на пясъка и оставихме топлата вода от залива да ни облива. Дрехите ни подгизнаха. На нас не ни пукаше. Лежахме по гръб и гледахме шоуто в небето. След дълго мълчание Лизи каза:
— Какво ще кажеш да не се връщаме.
— Да, разбира се…
— Сериозно говоря. Просто да кажем майната му. По дяволите кариерата, напрежението, безкрайното целуване на задници, безсънните тревожни нощи, натрупването на всички боклуци, от които нямаме нужда…
— Какво предлагаш? Да намерим остров като този и да се нанесем в колиба от трева?
— Това е прекрасна мечта, нали?
— Да, но…
— Какво?
— За една седмица ще се отегчим до смърт.
— Ти наистина имаш нужда от това, нали? — попита тя.
— От какво?
— От града. От напрежението. От търговията.
— Да, имам нужда. А ти?
— Така си мислех — отговори тя. — Сега не съм сигурна. Както и да е… край с моите тропически фантазии.
— Това е чудесна теория. Но…
— Знам. Връщаме се…
— Да. Връщаме се.
И рано на следващата сутрин ние се върнахме.
Сменихме изпъстрената от слънцето мараня на Бахамите за сивото манхатънско небе. Когато се приземихме, падаше лапавица. Включихме се в движението на BQE и запълзяхме бавно към града като част от погребално шествие. Премръзналият дъжд се стичаше надолу. Таксито беше претоплено, шофьорът надуваше естонски популярни ритми, а аз изведнъж бях обхванат от остро безпокойство. Лизи — усещайки опасенията ми — ми стисна ръката.
— За утре ли си мислиш? — попита тя.
Аз кимнах.
— Това е голям ден.
— Всичко ще бъде наред. Но запомни — това е просто работа, Нед.
Сънят не ме споходи през по-голямата част от тази нощ в Ню Йорк. Бях се отпуснал на дивана, загледан навън към проясняващото се небе. Взех си душ, обръснах се, облякох си тъмносивия двуреден костюм и се оттеглих към спалнята, където Лизи вече беше на крак.
— Приличаш на отговорен човек — каза тя и ме целуна леко по бузата. — Късмет!
Когато излязох от апартамента, беше едва седем. Улиците бяха пусти — а аз не исках да отивам в офиса преди десет. Преди Коледа Креплин беше споменал, че ще свърши работата веднага щом Чък влезе в девет, така че беше най-добре, ако се появя около час след като той бъде изхвърлен от помещенията.
Това ми даваше три часа за убиване. Беше сияйно ясна сутрин — по небето нямаше облаци, студът щипеше, но беше поносим, ако не спираш да се движиш. Така че залъкатуших бавно по Пето авеню, поръчах си Ню Йорк таймс и закуска в едно кафене до Гранд сентръл, изминах пеш целия път на изток до реката и накрая тръгнах полека обратно към Трето и Четиридесет и шеста. Погледнах си часовника. Така. Беше време.
Влязох в нашата сграда. Взех асансьора нагоре към единадесетия етаж. Вратата се отвори и…
Там беше Деби Суарес. Обезумяла. Очите й бяха зачервени и подути, сякаш бе плакала с часове. До нея стоеше Хилди Хайман. Лицето й беше поразено от шок. И двете носеха картонени кутии. Между тях (не можех да повярвам на очите си) стоеше огромна, мускулеста жена с лице като затворнически хляб. Беше облечена в тъмносиня униформа и носеше полицейска шапка с емблема Корпоративна охрана под козирката.
— Деби? Хилди? — възкликнах аз. — Какво става…
Деби се разрида.
— Задниците. Шибаните задници…
Пазачката ги сбута и двете напред към асансьора.
— Те ни го направиха, мистър Алън — изстена Хилди. — Точно както казах, тези немски копелета…
Но после вратите на асансьора се затръшнаха и те изчезнаха. Обърнах се. Пред мен, на страж пред входната врата на „Компютърен свят“, стояха двама мъже от охраната. Една охранителка беше настанена зад бюрото в приемната. През стъклената преграда успях да видя как други охранители ескортират по коридора няколко жени от моя екип в „Телепродажби“. Бях зашеметен. Нямах думи. Закован на място. След малко охранителката зад бюрото попита:
— Мога ли да ви помогна?
— Аз работя тук.
— Вие сте служител на „Компютърен свят“ инкорпорейтид?
— Аз съм териториален директор по продажбите за…
Пазачката щракна нетърпеливо с пръсти и каза:
— Служебната ви карта.
Извадих си портфейла и й подадох посребрената пластмасова карта с метална ивица, която служеше като ключ за офисите на „Компютърен свят“. Пазачката остави картата на бюрото и се зарови в списък с имена, докато намери моето. После кимна на един от въоръжените охранители до вратата.
— Добре, мистър Алън — Лоренцо ще ви заведе до Личен състав…
Побиха ме тръпки. Личен състав беше смъртна присъда — отделът, който се занимаваше с наемането на нови служители и с уволненията.
— Може ли да видя шефа си, мистър Зануси? — попитах аз.
— Мистър Зануси вече не работи тук — осведоми ме охранителят.
— Е, ами Клаус Креплин?
— Мистър Алън, ако просто придружите Лоренцо до Личен състав…
Гласът ми затрепери.
— Никъде не отивам, докато не видя проклетия Клаус…
Лоренцо пристъпи напред и застана пред мен. Беше шест фута и четири инча, много напомнен, със злобно намръщена физиономия, която казваше: Дръж се прилично. Когато заговори, гласът му беше толкова тих, че трябваше да напрегна слух, за да го чуя как казва:
— Съветвам ви да ме придружите горе, сър.
Потупа ме по рамото и посочи към асансьора.
— Ами служебната ми карта? — попитах аз.
— Ще я задържим — отговори Лоренцо.
Возихме се мълчаливо до осемнадесетия етаж. Лоренцо ме придружи по дълъг, тесен коридор с малки офиси с матови стъкла на вратите. Той почука на една от тях, подаде глава вътре, после ми направи знак да вляза. Затвори вратата зад мен. Офисът беше мъничък — колкото да побере един метален стол, обърнат към функционално бюро. След малко вратата се отвори и вътре влезе безличен мъж около четиридесетте. Костюм, вратовръзка, рогови очила, ред химикалки в джоба на ризата му, прошарена пясъчноруса коса.
— Съжалявам, че ви накарах да чакате, мистър Алън — каза той и се настани зад бюрото. — Бил Фройдлих, Личен състав. Моля ви, седнете.
Не ми подаде ръка за поздрав, не ме погледна в очите. Вместо това отвори голямата дебела папка, която носеше. Снимката ми беше закачена в ъгълчето й. Досието ми.
— Вие вероятно се чудите какво става тук — изрече той с глас, трениран да не издава никакви емоции.
— Уволнен съм, ето какво става.
— Не съвсем. Ето какво става: „Компютърен свят“ инкорпорейтид беше продадена…
— Те са ни продали? — изкрещях аз. Вратата се отвори и Лоренцо подаде глава.
— Всичко е наред — увери го Бил Фройдлих, после ме изгледа студено. — Нали?
Отпуснах се в стола и вперих поглед в пода. Бил Фройдлих продължи да говори.
— Знам, че това е шок, но, моля ви, и за двама ни ще бъде по-лесно, ако ми позволите да ви обясня последователността от събитията, които предстоят.
Изчака ме да отговоря, но аз не казах нищо, твърдо насочил поглед надолу към мръсния линолеум.
— Както казах, „Компютърен свят“ инкорпорейтид беше продадена още при отварянето на пазара тази сутрин и поради това всички служители на компанията са уволнени. Обаче родителската компания, Кланг-Мартелсман, ще спази всички условия на щата Ню Йорк при уволнение на служители. Което означава, че ще ви бъде изплатена по една седмична заплата за всяка година служба в компанията. Ще продължите да ползвате медицинска осигуровка през първото тримесечие на тази година. След това ще имате право да продължите осигуровката си според закона COBRA, но ще трябва да правите месечните вноски. И като администратор от „Компютърен свят“ инкорпорейтид вие ще бъдете записан на осемседмична програма за отстранени служители — която, казано направо, ще ви помогне да си намерите пост, съизмерим с настоящето ви корпоративно положение.
Изложението му беше анемично, лишено от съчувствие. Думите се изляха върху мен като мръсна вода. Дали във вените на този задник наистина течеше кръв?
— Сега вие ще бъдете доволен да разберете, че в компанията за отстранени служители, към която сте записан — Джерард Флин асоусиейтс — работят, според мен, едни от най-добрите специалисти по възстановяване на администратори, с подход, ориентиран към резултатността, който, говорейки статистически, дава първокласни резултати…
Престанах да гледам към линолеума и го прекъснах.
— Ами премиите?
Той спря. Съвсем за кратко… но все пак спря.
— Ще се спра на проблема, след като свърша с…
— Спрете се сега — изръмжах аз.
— Бих предпочел…
— На тридесет и първи януари ни дължат петдесет процента от премиите…
— Поправка: когато Кланг-Мартелсман беше ваша родителска компания, тя ви дължеше половината от премиите на тридесет и първи. Но сега, когато ваша родителска компания е Потолм-Рутан.
Не можех да повярвам на ушите си. Потолм-Рутан беше мултинационалната компания, която притежаваше нашия конкурент номер едно PC Глоуб.
— Казахте, че сме закрити. Но сега казвате, че сме собственост на Потолм-Рутан…
— Много е просто — не спря и за миг Бил Фройдлих. — Кланг-Мартелсман продаде „Компютърен свят“ инкорпорейтид на Потолм-Рутан, които на свой ред решиха, че „Компютърен свят“ ще престане да съществува.
— Не говорите сериозно.
— Боя се, че съм много сериозен, мистър Алън. Но вероятно е най-добре, ако някой от Потолм-Рутан ви обясни това по-подробно.
Фройдлих вдигна телефона, набра три цифри и промърмори: Той е тук, после затвори.
— Всъщност въпросният джентълмен ме помоли да му звънна, когато пристигнете в офиса ми…
Почукване на вратата. И вътре влезе Чък Зануси.
— Здрасти, Нед — каза той весело, когато Фройдлих се измъкна от офиса, затваряйки вратата след себе си. — Предполагам, че не си очаквал да ме видиш тази сутрин.
Направо онемях.
— Да не си глътна езика, хер Издател?
Искаше ми се да избягам от стаята.
— Ако си изненадан, даже не можеш да си представиш как се почувствах, когато в деня преди Коледа един мой приятел от Потолм-Рутан ме откри в Бъфало да ми съобщи, че те са на път да купят „Компютърен свят“. Предполагам, че сме свършили доста добра работа, нахлувайки в пазарния дял на РС Глоуб — защото, според моя приятел, Потолм-Рутан започнали да се притесняват за начина, по който ги следваме по петите, как търговската арена не била достатъчно голяма за три компютърни списания. И те решили да ни купят и да ни закрият. И знаеш ли кое беше наистина забавно във всичко това? Изглежда, че те са се обърнали към Кланг-Мартелсман по въпроса с продажбата още в средата на декември. Долу-горе по същото време, когато вие с Клаус Креплин сте заговорничили ти да ми вземеш работата.
Спря, за да мога да осъзная този последен коментар. Аз казах:
— Чък, повярвай ми, не съм заговорничил с Креплин. Той искаше да те изхвърли…
— … и ти предложи работата ми, така ли?
— Аз му казах…
— О, мога да се досетя какво си му казал: Чък ме доведе в компанията. Чък ме научи на всичко, което знам за продажбите. Чък е мой приятел…
Усмихна ми се мрачно и кисело.
— За щастие моят приятел в Потолм-Рутан наистина ми е приятел. Защото ми предложи работа. Да надзиравам ликвидацията на „Компютърен свят“, а после да поема ролята на групов издател за всички софтуерни и компютърни списания на Потолм-Рутан. Каза даже, че мога да си наема помощник. Естествено, аз си помислих за теб — докато той не ми даде подробен отчет за разговора си с Клаус Креплин преди два дни, след като Кланг-Мартелсман се съгласили да продават. Чък Зануси, извадил е голям късмет, че сте го наели. Защото той щеше да бъде уволнен другата седмица и Нед Алън се съгласи да бъде негов наследник.
Още една неловка пауза.
— Е, Нед, сигурен съм, че можеш да разбереш, че бях мъничко притеснен да чуя, че ти планираш, говорейки професионално, да ме изриташ…
— Моля те, изслушай ме. Не съм планирал…
Той ме прекъсна.
— Няма да те слушам. Защото вече нищо, което казваш, няма значение. — Изправи се и се наведе над бюрото. — Но знай следното: ако постигна своето, ти никога, никога няма да работиш отново в този бизнес.
Отиде до вратата и ми изпрати една последна, смъртоносна усмивка.
— Честита Нова година, Нед!
Вратата се затвори. Аз се отпуснах назад в стола си. Бях насред зала с огледала. Лабиринт без изход. А изводите — професионални и финансови — от това, което току-що рухна, едва започваха да се вписват в мозъка ми. Светът се изтощаваше и губеше контрол — а аз бях толкова слисан, че почти не забелязах влизането на Бил Фройдлих.
Той седна отново и продължи безкръвното си бръмчене — но аз бях толкова надалеч, че успях да хвана само по някоя откъслечна фраза: вашият последен чек ще бъде изпратен… Джерард Флин асоусиейтс ще ви очакват на… Ние наистина съжаляваме за внезапното естество на това…
После Фройдлих се изправи и Лоренцо влезе в стаята, обявявайки, че ще ме придружи до офиса ми, където ще ми даде петнайсет минути да го очистя от личните си вещи. Бях толкова нестабилен, че Лоренцо ме хвана за лакътя, докато се връщахме по коридора и влизахме в асансьора.
— Добре ли сте? — попита той, когато вратите се затвориха.
— Не — успях да кажа.
Смъкнахме се до единайсетия етаж. Вратите се отвориха. И там, застанал пред мен, се мъдреше Клаус Креплин. В началото отскочи, изненадан, че ме вижда. Но после сви рамене и върху устните му се оформи тънка, като на невестулка, усмивка.
— Какво мога да кажа, Нед? Освен: съжалявам, това е биз…
Не успя да завърши това изречение. Улучих го по устата с десния си юмрук, после го ударих силно в стомаха. Той се преви одве. Когато падна на пода, аз изгубих самообладание и започнах да го ритам по гърдите, по главата, по зъбите. Цялото нападение беше див, заблуден устрем, продължил не повече от пет секунди. Пазачите се втурнаха напред, а Лоренцо изведнъж изви лявата ми ръка нагоре.
Но аз бях странно отдалечен от всичко, което ставаше около мен. Сякаш се носех някъде високо над тази сцена, гледах я как се развива като невинен страничен наблюдател. Докато не отпуснах десния си юмрук и не усетих електрическото раздрусване на болката, преминаващо нагоре по ръката ми. Изведнъж отново се озовах на земята, виещ от болка.
После погледнах към пода. Клаус Креплин лежеше в локва от кръв. И не помръдваше.