Убийствен бизнес

1.

Офисът на Нанси Ауербах беше скромен, практичен, подреден. Тя имаше твърдо ръкостискане и сериозен, пронизващ поглед — поглед, който те кара да се чувстваш сякаш незабавно те претеглят и оценяват. Което, разбира се, си беше така — тъй като нейната работа беше да състави професионално мнение за теб.

Тя цялата беше само бизнес. Пет минути по-рано, когато влязох за пръв път в офиса й, тя ме поздрави с решителен, рязък монолог, който звучеше почти като заучен предварително.

— Мистър Алън, здравейте, мога да ви наричам Нед, нали? Аз съм Нанси Ауербах, вашият консултант за намиране на работа. Добре, че ни открихте тази сутрин. Значи, ето ни тук и ще работим заедно в продължение на — колко дълга е програмата ви? — точно така, ето я, осем седмици. Добре, ние определено ще се опознаем през следващите два месеца. Да ви поръчам ли нещо, Нед? Чай? Кафе?

— Може ли чаша вода, моля? Трябва да си взема хапчетата.

— Водата не е проблем — кимна тя. — С водата можем да се справим. — Завъртя стола си, взе бутилка Перие и чаша. Завъртя се обратно и ги постави пред мен.

— Имате ли нужда от помощ? — попита ме, поглеждайки дясната ми ръка. Китката и горната част на ръката ми бяха уви ги в бяла хирургическа лепенка. Пръстите ми се показваха през тази медицинска обвивка, но третият, четвъртият и петият бяха свързани заедно с еластичен бинт. — Не се обиждайте.

— Мога да се оправя — казах аз, използвайки палеца и показалеца си, за да развия капачката на бутилката Перие, после си налях една чаша с лявата ръка.

— Боже, тези ваши пръсти наистина са черно-сини…

— Повече черни, отколкото сини — уточних аз, извадих от джоба на сакото си два флакона с хапчета, отворих ги и лапнах по едно от всеки флакон.

— Вие сте на болкоуспокояващи? — сви загрижено устни Нанси Ауербах, след като ги преглътнах с вода.

— Да, и на антивъзпалителни…

— Сигурно сте претърпял някакъв инцидент.

— Не беше инцидент, мис Ауербах.

Тя ме погледна право в очите.

— Знам.

— Знаете какво се случи?

— Знам точно какво се е случило… Сега онова, в което трябва да се вгледаме, Нед — продължи тя, — са професионалните усложнения във вашия случай и как те могат да повлияят на бъдещите ви перспективи. Но мисля, че най-напред трябва да започнем с определянето на целите ви в кариерата и да обсъдим как да усъвършенстваме програмата, за да бъде тя възможно най-полезна за вас.

Цели в кариерата… усъвършенстване на програмата… професионални усложнения. Нанси Ауербах говореше на нов език: реч, типична за нейната служба. Език, който трябваше да усвоя бързо.

Телефонът звънна.

— Имате ли нещо против да го вдигна, Нед?

Тя вдигна слушалката и за секунди бе погълната от разговора.

— … сега всичко, което трябва да направим тук, Мат, е да пропуснем Банковия тръст от вашата автобиография.

Докато тя продължаваше да дърдори, аз внимателно изучавах Нанси Ауербах. Висока, към петдесетте, с добре оформени крака, дълги елегантни пръсти (без венчална халка, но със снимки на двете й хлапета на бюрото — разведена), сив костюм — рибена кост. Определено от Източното крайбрежие. Вероятно родена и израснала във Феърфийлд Каунти, прекарвала е летата си в Гринуич кънтри клъб, от Розмари хол е постъпила в Смит или в Скидмор, вързала се е с някой глупав адвокат на име Брад, отглеждала е децата си в предградията докато бракът им се е провалил в пламъци, когато тя отново се е появила на пазара за работна ръка и започнала новата си кариера, консултирайки провалените жертви на корпоративна Америка.

— … Мат, ти знаеш техните условия… Разбира се, чувам те, и, да, преместването в Рочестър не влиза в представите ми за приятно прекарване. Но това е сделката. Това или нищо…

Докато продължаваше да дърдори, виждах как от време на време хвърля крадешком по някой поглед към мен — очите й постоянно се връщаха към счупената ми ръка, към посинелите пръсти. Сякаш ме държеше под око. Чудеше се дали не съм някакъв откачалник в моден костюм — маняк, на когото някой ден е съдено да влезе в Макдоналдс с АК-47 * в ръка и да обяви на посетителите: След като свърша с този Биг Мак, вземам всички ви със себе си.

Знаете какво се случи?

Знам точно какво се е случило.

Несъмнено всички в компютърния бизнес също знаеха. Любопитната сага, довела до края на „Компютърен свят“, изпълни всички вестници; Уол стрийт джърнъл, Таймс, даже Нюздей съобщаваха в бизнес страниците си как сме били подхвърляни като горещ картоф от Гец-Браун към Кланг-Мартелсман и към Потолм-Рутан, само за да бъдем унищожени като някой недорасъл уличен пънкар, посмял да си придава важност пред мистър Голям. Макар че съобщението в Таймс беше дълго само три абзаца, Джърнъл посвети на историята половин колонка. С наистина крещящ финален абзац:

Да, това беше вярно. Но онова, което Джърнъл (за щастие) не спомена, беше фактът, че след като нападнах Креплин, последва ужасен двеминутен период, в който си мислех, че наистина съм го убил. Легнал неподвижно на пода, кръвта сякаш извираше от носа и устата му (сега му липсва един зъб), Креплин незабавно беше заобиколен от двама служители от охраната. След като решиха бързо, че е в безсъзнание, те се опитаха да го съживят със сурови методи. Биеха му шамари по лицето, друсаха го силно, крещяха в лявото му ухо. После една от жените потърси пулса му.

— О, Исусе, той е спрял — изкрещя тя и започна да възстановява сърдечния ритъм, налагайки с юмрук гърдите на Креплин. Изведнъж се чу силно, отчетливо пъшкане, когато Креплин изведнъж отново дойде в съзнание и реагира с недоволство, усещайки, че има две счупени ребра. Другата охранителка сложи палец на лявата му китка.

— Пулсът е отличен — кресна тя на колежката си. — Не знаеш ли как да направиш това?

Извикаха ченгетата. Докато ги чакахме да пристигнат, Лоренцо ме закопча с белезници за един стол (поне беше достатъчно свестен да не закопчае току-що счупената ми дясна ръка). Най-напред пристигнаха двама санитари. Креплин продължи да охка високо, докато го товареха върху носилката и го откарваха. След като Креплин замина, аз помолих Лоренцо да ми разкопчее белезниците.

— Съжалявам, човече. Просто си върша работата.

После той се наведе напред и прошепна:

— Но нека ти дам един малък съвет. Следващия път, когато искаш да цапардосаш някого, използвай долната част на ръката си. Причинява максимална вреда на него и минимална на теб. Замахваш към някого със свит юмрук и двамата заминавате за Бърза помощ.

Но Бърза помощ не беше първата ми спирка. Най-накрая полицията се появи. На път към центъра в патрулната кола едно отегчено от света ченге се обърна и каза:

— Значи изрита говната на шефа си?

Аз кимнах.

— Трябва да си се почувствал добре.

В управлението бях регистриран за нападение. Дадоха ми възможност да се обадя веднъж по телефона. Слава Богу, Лизи беше зад бюрото си. Когато й съобщих къде се намирам — и какво ме е завело там — тя въздъхна. Но пристигна в полицията за по-малко от трийсет минути. Влизайки в стаята на дежурния, където ме държаха, тя ме прегърна и каза, че адвокатът вече е тръгнал.

Полицаят, който ме регистрира, беше на телефона. Когато затвори, той се обърна към нас и каза:

— Отпратете адвоката. Имам добри новини за вас, от всички фронтове. Вашата жертва е добре. Лошо е охлузен и му липсва един преден зъб, но няма вътрешни наранявания — с изключение на две счупени ребра. Както и да е, адвокатът ми каза, че оттеглят всички обвинения срещу вас. До колкото зависи от мен, ти трябва да изчезваш от тук, момче.

Докато Лизи ми помагаше да се изправя на крака, ченгето каза:

— Един безплатен съвет. Следващия път, когато решиш да бухнеш някого, не бъди такъв глупак да използваш свит юмрук…

Чувствах ръката си като торба от плът, натъпкана със счупени стъкла. В таксито на път към болницата Ленъкс хил най-накрая ме споходи и шокът. Лизи, усещайки колко съм зле, стисна здравата ми ръка и прошепна:

— Не се отчайвай, скъпи.

И тогава светлините в мозъка ми угаснаха.

Когато се свестих, бях разпънат върху болнична количка в спешно отделение. До мен стоеше лекар в бяла престилка. Държеше рентгенова снимка.

— Добре дошъл — поздрави ме той. — Искате ли да видите какво сте направил с ръката си? — Вдигна снимката над лицето ми и посочи към някакви деликатни костици на три от пръстите ми. Още несвикнал с ярката болнична светлина, аз трябваше да присвия очи, за да ги видя.

— Счупил сте четвъртата кост на третия, четвъртия и петия пръст. За пръв път виждам такова счупване. Сигурно сте използвал свит юмрук…

— Сериозно ли е, доктор…?

— Хардинг. Джеф Хардинг. Аз съм дежурен ортопед в Ленъкс хил. Ако бяхте концертиращ пианист, това може би щеше да е краят на кариерата ви. Във вашия случай ще са необходими осем-десет седмици в еластичен бинт…

Осем-десет седмици. Страхотно! Точно когато ще ме интервюират за нова работа. Тоест, ако някой посмееше да ме наеме. И даже ако по някакъв начин преди интервюто не знаеха за нападението, те с адска сигурност щяха да ме попитат за посинелите ми пръсти по време на самото интервю.

— … така че дългосрочната прогноза е отлична.

Само от ваша гледна точка, докторе.

Час по-късно ме изписаха от болницата. В таксито към центъра аз казах на Лизи:

— Никой вече няма да ме наеме…

— Не е вярно. Всеки в бизнеса знае колко успешно се справяше. Знаят също, че те прецакаха. Повярвай ми: хората ще ти съчувстват. За момент си изключил, това е всичко. И това е разбираемо, при дадените обстоятелства. Не е като да имаш досие за жестоки нападения.

— Въпросът с парите ме плаши до смърт. Имам предвид, без втората половина от премията…

— Даже не си мисли за това.

— … и от банката ще ме притиснат когато научат, че…

— Нед, моля те. Ти си в шок, надрусали са те с болкоуспокоителни, така че точно сега всичко ще ти се струва малко страшно. Но ще се оправи.

Лизи беше права. Хапчетата ме бяха замаяли толкова, че уикендът изчезна в мъгла. Имаше случайни моменти на просветление — по време на които аз бях преследван от дълги тиради за съсипаната ми кариера, а пък Лизи постоянно трябваше да ме успокоява, че всичко ще се нареди добре. В неделя вечерта успях да приема две телефонни обаждания. Първото беше от Фил Сирио.

— Шефе, знам, че се възстановяваш вкъщи, но се чу какво си направил и просто искам да ти кажа: това е било разкошно.

— Благодаря, Фил.

— Разбира се, не е трябвало да използваш свит…

— Знам, знам. Ти как приемаш новините?

— Нали разбираш, малко съм вбесен. Особено заради премиите. Остава ми една празнина.

— С колко си вътре?

— Четиринайсет.

— Уха.

— Всички изгоряхме. Но те са ми длъжници.

— И какво ще правиш сега?

— Това-онова. Имам приятели. Ще се оправя. Ами ти, шефе?

— Не знам. След това, което надробих, вероятно е най-уместно да стана бияч.

— Ще се оправиш, шефе. Не се коси. И запомни: когато преби този швабски шибаняк, ти го направи заради всички нас. Така че Фил ти е длъжник. Ако някога имаш проблем, аз съм насреща. Разбираш ли?

— Ти си страхотен, Фил…

— До скоро, шефе.

Второто обаждане беше от Деби Суарес. Както обикновено, тя дърдореше с пълна скорост.

— Тряб’а да ви кажа, просто тряб’а да ви кажа, наистина ми светна, когато чух, че сте го натупал. Вие сте моят герой, мистър Алън. Искам да кажа, знам, че си счупихте ръката, но си струваше, нали?

— Не съм напълно сигурен в това, Деби.

— Знам какво си мислите, но те ще се редят на опашка, за да ви дадат работа. Имам предвид, че вие сте най-добрият.

Цялата тази история, че съм готов за нова голяма работа, ме изнервяше. Приказки от отделението на смъртниците — всеки е много весел с момчето, на което му остават само два месеца живот.

Опитвайки се да сменя темата, аз попитах Деби как ще се оправи финансово. Тя притихна и каза:

— Аз вече имам работа.

— Толкова бързо.

— Да, е, Чък Зануси ми я предложи.

— Разбирам — отговорих аз.

— Знам, знам — той е задник. Но вчера ми се обади у дома и ме помоли да бъда част от екипа на „Телепродажби“ в РС Глоуб. Аз просто нямах избор…

— Това е страхотна новина, Деби…

— Честно, наистина ми се искаше да му кажа: Няма начин, Хосе. Но бях отчаяна…

— Не е нужно да ми обясняваш…

— Вижте какво ще ви кажа: той ми предложи скъперническа сделка. Същата заплата, без участие в печалбата през първите шест месеца. Поне ние с Раул все още имаме здравната застраховка от „Компютърен свят“ за осемнадесет месеца. Но — и заради това наистина ми се иска да изритам немците по топките — ако не бяха продали компанията до вчера, мама щеше да се включи към моята застраховка. Това е напълно нечестно, нали разбирате?

— Повярвай ми, Деби, разбирам.

— Поне с новата работа ще мога да използвам парите от „Компютърен свят“, за да покрия медицинските сметки на мама. А… това е страхотно. Много ще ви хареса. В петък, след като научих новината, се обадих на касиера в академията Фейбър, съвсем разстроена, да му кажа, че няма да мога да платя оставащите четири бона и половина, които дължа на училището в края на януари. Познайте какво ми каза той: тъй като моят шеф му е написал служебно писмо, с което компанията гарантира изплащането на парите, компанията ще трябва да покрие сметката.

За пръв път от дни насам успях да се усмихна. Според стандартните правила за корпоративно поглъщане, когато Потолм-Рутан купуват „Компютърен свят“, те приемат да уважат и всички претенции на кредиторите му (макар че незабавно закриват заглавието). Благодарение на моето писмо третият семестър на Раул Суарес във Фейбър сега щеше да бъде платен от новите работодатели на Деби.

— Както ви казах на тържеството — обади се сякаш някъде отдалеч Деби, — много съм ви задължена.

— Ще се чуваме, Деби…

На следващата сутрин, понеделник, силният сняг се завърна в Манхатън. Лизи трябваше да отиде в офиса — а аз седнах в леглото, наблюдавайки я мълчаливо как се облича. Точно тогава ударът попадна право в целта. Тя беше с костюм, аз бях по пижама. Тя имаше работа, аз нямах. Тя имаше бъдеще, аз — не.

Усещайки мрачното ми настроение, тя каза:

— Помогни си сам — дай си няколко дни почивка, преди да се обадиш на хората от Настаняване. Когато отидеш там, ще искаш да създадеш впечатление за увереност…

— Искаш да кажеш, че изглеждам трагично?

Лизи се стъписа от сърдития ми тон, но гласът й си остана деликатен, успокояващ.

— Просто казвам, че вероятно все още си малко травматизиран…

— Ти какво си, моят проклет психиатър?

Тя ме погледна, смаяна от онова, което току-що казах. Аз също бях смаян. Незабавно скочих на крака и зарових глава на рамото й.

— Съжалявам, съжалявам…

Тя се освободи и хвана лицето ми с две ръце.

— Не прави това, Нед. Моля те!

— Наистина не исках…

— Аз съм на твоята страна. Не забравяй това.

— Разбира се.

Целуна ме нежно по челото.

— Трябва да тръгвам. По-късно ще ти се обадя да видя какво правиш.

Щом тя излезе, аз се строполих обратно в леглото, дръпнах чаршафите върху главата си и затреперих от срам. Как, защо можах да се обърна толкова злобно към нея? Да нападна единствения истински съюзник, който имах в живота. Тя беше права: аз бях в следшоково състояние. И не можех да се престоря на щастлив пред съветничката по настаняването на работа. Трябваше да си остана вкъщи докато възстановя равновесието си.

Посегнах към телефона. Обадих се в местния цветарски магазин и поръчах голям букет рози да бъде изпратен в офиса на Лизи. Помолих ги да приложат картичка със следното съобщение:

През следващите няколко часа лежах отпуснат на дивана и гледах снега отвън. Ръката все още ме болеше адски. Натъпках се с още болкоуспокояващи. Задрямах и час по-късно се събудих от звъненето на домофона. Залитнах към него, натиснах копчето за разговор и чух равен глас:

— Вие ли сте Едуард Алън?

— Ъхъ.

— Куриерски услуги. Имам писмо за вас.

Натиснах му кончето за влизане и изчаках пред вратата докато той слезе от асансьора. Носеше черни ботуши до коленете, а главата му още бе покрита от черен мотористки шлем, наръсен със сняг. Сякаш Дарт Вейдър беше пристигнал да ми донесе новини.

— Карат ви да правите доставки в тази виелица? — попитах аз.

— Да — чу се глас изпод шлема. — Карат ме.

Подписах се за писмото, дадох му пет долара бакшиш, после се разкаях: вече наистина не можеш да харчиш толкова нашироко! Той кимна, обърна се и тръгна тежко по коридора, сякаш бе задвижван от батерии.

Пликът беше украсен с емблемата на Потолм-Рутан. Разкъсах го нервно. В писмото пишеше:

Смачках писмото и го хвърлих към прозореца си. После залитнах натам, вдигнах го и внимателно взех чека, който беше закачен с кламер в ъгъла. Не можех да си позволя да изхвърлям пари.

Отпуснах се отново на дивана, приглаждайки разсеяно смачкания чек върху коляното си. Копелетата! Потолм-Рутан бяха огромна мултинационална корпорация с годишен оборот доста над три милиарда. За тях четири хиляди и петстотин кинта бяха дребни пари, цената на пакет дъвки Джуси фрут. За човек като мен — изведнъж останал без работа, потънал в сериозни дългове — това си беше едно малко състояние. А сега отмъстителните говна настояваха да ме заковат със сметката — макар да знаеха, че просто съм помагал на Деби. Каква полза от това да вършиш добри дела? Никаква.

Но след като понастоящем изгубихте работата си — и за да ви спестим разходите за защита при подобно дело… Колко човечни, милосърдни хора! И тази работа с медицинската осигуровка. Онова безгръбначно копеле в Личен състав ми каза, че ще мога да се възползвам от медицинската осигуровка на компанията през следващата година. Но пропусна да спомене, че ще трябва да плащам половината сума. Почти двеста и тринадесет долара на месец! Това възлиза на две хиляди и петстотин годишно — което, когато се извади от последното ми плащане, ме оставяше с около две хиляди сто и двеста. Въшливи два бона разплащане за четири години с петнайсетчасови работни дни, с безкрайни опасения и саможертви в името на работата. Първо ти ограбват премията от трийсет бона. После — за да те изритат наистина по зъбите, когато знаят, че си отчаян — те те изхвърлят с някакви си мизерни няколко хиляди кинта.

Телефонът звънна. Посегнах към него.

— Айвън се обажда.

Звучеше напълно отпаднал духом.

— Днес щях да ти се обадя — казах аз.

— Бях решил да те посетя в болницата, но когато се обадих в събота, ми казаха, че са те изписали. Още ли те боли?

— Определено. А ти как се справяш?

— Обмислям какво ще правя в съда за дългове. Задникът ми зависеше от тази втора половина от премията. Дължаха ми осем и деветстотин. И всичките са вече похарчени.

— На мен го кажи.

— Чу ли какво е станало през уикенда?

— А трябваше ли?

— Току-що разговарях с Фил Сирио, Изглежда, че Чък Зануси се е обадил на всички външни търговци от Североизточни продажби — Мадуро, Блухорн и Фил — предлагайки им работа в РС Глоуб. На всички, освен на мен.

Бях на границата да смачкам отново този чек, но се спрях.

— Направо не мога да повярвам. Както и да е, когато Фил ми се обади снощи, той не спомена, че е получил предложение за работа.

— Защото са му се обадили едва преди час. После той позвънил тук-там, разбрал, че Зануси е търсил Мадуро и Блухорн още вчера и се чудеше дали не е предложил нещо и на мен.

— Значи всички те ще лижат задника на Зануси в РС Глоуб?

— Мадуро и Блухорн са приели, но Фил нарекъл Зануси измет и му казал, че предпочита да работи в отдела по чистотата.

— Страхотен човек е този Фил.

— Както и да е, през последния час се опитвам да се свържа със Зануси в новия му офис. Преди десет минути ми се обади секретарката му. Мистър Зануси желае да ви информирам, че за вас няма място в РС Глоуб, както и в другите издания на Потолм-Рутан.

— Наистина съжалявам, Айвън.

— Прецакан съм, Нед. Свършен.

— Айвън, минали са само седемдесет и два часа откак всичко се срути. Включили са те в програма, нали?

— Да, някаква компания за настаняване на работа, наречена Джерард Флин асоусиейтс.

— И аз съм в същата. Добре, виж какво, основното е следното: те са там, за да ти намерят работа. И те наистина ще ти намерят нещо ново. Ще си стъпиш на краката. Не се притеснявам за теб, приятел.

Това си беше абсолютна лъжа. Нашата индустрия беше малка — и щеше да изтече информация, че Айвън е единственият външен търговец от „Компютърен свят“, който не е получил предложение за работа от Чък Зануси. Даже ако все пак успееше да намери нещо, когато бъдещият му работодател се обадеше на Чък за подробности относно Айвън, много се съмнявам, че отмъстителното копеле щеше да му даде хвалебствени препоръки. За Зануси аз и Айвън бяхме двамата типове, които едва не му струваха работата. И той щеше да ни накара да платим висока цена за това.

— Благодаря за окуражителните думи — каза Айвън. — Имам нужда от тях. Ангажиран ли си днес за обяд?

— В този сняг и с моята ръка наистина нямам планове да излизам от апартамента.

— Виж какво — каза Айвън, — знаеш, че живея точно до Забар. Мога да взема някакви студени хапки, малко сирена, бутилка червено, да скоча в метрото и за час да пристигна у вас.

Точно в този момент имах достатъчно причини да си завра главата във фурната.

— Тези хапчета, които ми предписаха, наистина ме замайват, Айвън.

— Разбирам, разбирам…

— Ще се видим в компанията по настаняване — наканих се да приключа. — И престани да се тревожиш.

— Човече, как ми се иска да ти имам спокойствието.

Но аз бях всичко друго, освен спокоен. Щом Айвън затвори, взех един бележник и започнах да го запълвам с цифри. Правех си сметките. И те не изглеждаха окуражително:

Ако отрежех ресторантите, баровете, купуването на нови дрехи, книги, компактдискове, ходенето на кино или даже онези три долара месечно за транспорт — ако, накратко, изобщо не излизах от апартамента — вероятно щях да мога да водя елементарен живот за две хиляди седемстотин и осемнадесет долара на месец. Това правеше трийсет и две хиляди шестстотин и шестнадесет долара годишно след данъците — което означаваше (изчислявайки федералните, градските и щатските данъци), че все пак трябваше да печеля доста над петдесет и пет бона годишно. Невероятно! И тези петдесет и пет бона се базираха върху разделянето по равно на разходите между Лизи и мен. Сто хиляди кинта на година минимум за съществуване в Ню Йорк. Не е чудно, че се накиснах в такива дългове. Не е чудно, че стомахът ме болеше като разранен. Ако ликвидирах скромните си количества акции, облигации и спестявания, пак трябваше да намеря още двадесет и две хиляди триста осемдесет и четири долара, за да изчистя останалия си дълг.

Само ако бях малко по-благоразумен докато работех в „Компютърен свят“ и ако бях си оставил настрани някакъв финансов фонд в случай на прецакване, предназначен за лоши времена като тези… Но аз живеех нашироко. Мистър Бърза писта — който се смяташе за твърд като скала, устойчив на всякакви корпоративни пакости и вреди, винаги способен да достави мангизите, когато стане напечено.

Но после размахах юмруци. И…

Не се паникьосвай, не се паникьосвай! Може би Лизи беше права — бъдещите работодатели щяха да прегледат цялото ми досие, а не да съдят единствено по едно ирационално действие. На интервюто можех да ги убедя, че съм реагирал при извънредни обстоятелства, че съм бил под извънредно напрежение. И че — ако ми дадат шанс — ще бъда най-големият печалбар, който са виждали в своята компания. Имам предвид; видяхте ли как „Компютърен свят“ тръгна отникъде, за да надмине Компютър Америка като компютърно списание номер две в страната? Сега не се опитвам да печеля точки заради разширяването на пазарния му дял — но, приемете го така, в продължение на шестнадесетте месеца, през които ръководех Североизтока, нашите регионални приходи от реклама се утроиха. И връзките, които съм си създал с най-големите имена в нашата индустрия…

Веднъж продавач, завинаги…

Но сега бях един отчаян продавач. Отчаянието ми струваше двадесет и две хиляди триста осемдесет и четири долара. Не можех да си позволя продължително оздравяване. Трябваше да се върна в играта. Веднага.

Така че се пресегнах към телефона, обадих се в Джерард Флин асоусиейтс и си уредих среща с моята консултантка по настаняване на работа за следващата сутрин.

Ето защо седях срещу мис Нанси Ауербах в тази все още снежна сутрин във вторник, слушайки я как привършва телефонния си разговор с някакъв нещастен глупак, който не искаше да се мести в Рочестър, наблюдавах стоманените й погледи към бинтованата ми ръка и се чудех дали вече не ме е завела в графата: Безнадеждни случаи.

— … казах ти вече, Мат, казах ти го и преди — ти решаваш. Не искаш мястото, пропускаш, и се връщаме в началото. Но аз няма да зачеркна напълно Рочестър… добре, добре, не е Париж… виж, ще трябва да приключваме, аз съм с един клиент… утре по това време е добре.

Тя затвори и се обърна към мен с изкуствена професионална усмивка.

— Съжалявам за това, Нед. Как е ръката?

— Все още счупена.

— Чувство за хумор. Харесва ми. Хуморът е наистина важен в подобен момент. Също и перспективите. И — за да тръгнем отнякъде, нека да започнем да определяме областите на взаимен интерес — искам да ви попитам следното: каква е най-голямата ви грижа точно в този момент?

Погледнах я в очите и отговорих:

— Дали някой изобщо ще ме наеме отново?

Очите й отново се сведоха надолу към пръстите ми с цвят на мастило. После тя кимна няколко пъти и захапа разсеяно долната си устна. И с най-логичния си, рационален ще подбирам думите си внимателно тон тя каза:

— Това ми се струва доста разумна грижа.

2.

Около масата бяхме насядали десет души. Осем мъже, две жени. Всички бяхме облечени в костюми. Възраст: от трийсет до петдесет и пет. Образователно ниво: минимум бакалавърска степен. Обичаен среден доход: около седемдесет и пет бона. Професионално ниво: от среден мениджмънт до висш администратор. Настоящ професионален статус: Всичките Безработни.

Беше осем и трийсет сутринта в осмия ден от моята програма и аз щях да присъствам на първия си семинар по техники на интервюиране. През шестия и седмия ден посещавах часове с теми като: Правилно изготвяне на автобиография, Преоткриване на себе си в информационната епоха и Максимизиране на личните сили след уволнение. Не исках да присъствам на нито едно от тези занимания. Всъщност, в началото на предишната седмица — на втория ден от програмата — си помислих, че дните ми в програмата са преброени. Защото, като гръм от ясно небе, работата падна право в скута ми.

Това стана в сряда сутринта — един ден след първата ми среща с Нанси Ауербах. Срещата, на която определихме целите ми в кариерата; срещата, на която тя призна, че моето търсене на нова работа ще бъде едно предизвикателно усилие.

Това също така беше и срещата, на която започнах да дешифрирам част от езика й. Да се приземиш на жаргона на службата по настаняване на работа означаваше да си намериш работа. Изходното изявление бе обяснението, което си дал в автобиографията си (и, евентуално, на интервюто) защо предишните ти работодатели са ти показали вратата.

— Сега ако, без да му мисля много, трябва да ви съставя изходно изявление — каза тя, — вероятно ще напиша нещо такова: След като прекарах четири години като регионален мениджър по продажбите за Североизтока — през които моят отдел разшири пазарния си дял с триста процента — аз бях уволнен, когато Потолм-Рутан купиха заглавието и решиха да го закрият. Кратко и свежо. Посочва, че сте работил успешно, но осветлява и факта, че уволнението ви е дошло в резултат на корпоративно превземане, а не заради негативно представяне в работата.

— Имате предвид нещо като нападение на груповия издателски директор.

Измъкнах една усмивка от Нанси Ауербах.

— Харесвам това чувство за хумор — кимна тя.

— Но това ще е препъникамък, нали?

— Ще създаде определени затруднения…

— Заради които ще стане направо невъзможно да бъда нает, където и да е.

Тя замълча и ме погледна загрижено.

— Вие очевидно не искате да ви подслаждам живота?

Аз кимнах.

— Искате да ви го кажа направо?

Кимнах пак.

— Добре, ще ви го кажа направо. Вие сте в една шибана беда.

Аз премигнах — не заради нейната прогноза, а защото никога не бях очаквал много аристократичната мис Ауербах да използва мръсен език.

— Разбирам обаче, че човекът, когото сте нападнал, е бил подходящ кандидат за избит зъб. Ние трябва да накараме бъдещия работодател да разбере — ясно да разбере, ако ви наеме, че няма да има нужда от допълнителна зъболекарска застраховка.

— Звучи ми като непосилна задача.

— Приемете го така: ако успея да ви приземя, значи съм постигнала една от най-големите победи, и то в неравна борба, в своята кариера.

На следващата сутрин — точно когато си връзвах вратовръзката (нелесна работа с три счупени пръста) и се приготвях за ден втори от Програмата — телефонът звънна. Беше Нанси Ауербах.

— Дали имам новини за теб? Чувал ли си някога за един тип на име Фил Гудуин?

— Разбира се. Той е издателят на Компютър Америка. Срещал съм го няколко пъти на търговски изложения. Много свестен тип — като се има предвид, че беше най-силният ни конкурент на пазара.

— Е, той определено те помни. Нещо по-важно, цени те.

Това беше новина.

— Наистина ли? — направо се изумих аз.

— Точно това каза, когато ми се обади сутринта, чудейки се дали все още си на пазара за работа.

Изведнъж адреналинът ми се покачи.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно. Точните му думи бяха: Нед Алън е един от най-смелите продавачи в бизнеса. Ако е свободен, искам го.

Усетих приятен втори пристъп на адреналин. Последван от тревожна вълна.

— Но той не знае за историята с Креплин, нали?

— Нед — сега всеки в твоя бизнес знае за онзи инцидент. Ти си се превърнал в нещо като легенда. Но когато повдигнах въпроса пред Гудуин, той изглеждаше по-скоро весел, отколкото нещо друго. Каза нещо такова: Уважавам продавач, който може да забие един прав. Както и да е, в неговото списание има свободно място за групов директор по продажбите, който да наблюдава регионалните отдели по продажбите от едното крайбрежие до другото. Осемдесет хиляди основна заплата. Участие в печалбата. Обичайните медицински осигуровки. Интересуваш ли се?

Групов директор по продажбите в Компютър Америка? Това беше просто фантастично придвижване нагоре в кариерата; беше и ритник в задника на Чък Зануси. За една нощ щеше да възстанови професионалната ми сигурност.

— Кога мога да се видя с Гудуин? — попитах аз.

— Чудеше се дали си свободен днес за обяд.

Срещнахме се в кафето на Юниън скуеър, точно зад ъгъла след офисите на Компютър Америка на Парк авеню юг. Фил Гудуин не беше типичен корпоративен човек. Напротив, той имаше репутация на авантюрист. На петдесет и пет, дръзка уста, приятел на чашката, мустаци на морж, дръзки раирани костюми и вероятно най-сигурния нюх от всеки издател на компютърния пазар. Когато приближих до масата му, той шеговито вдигна ръце към лицето си, сякаш да се защити от удар. После посочи към полупразната чаша мартини пред себе си и попита:

— Пиеш ли от тези?

— Определено.

— Значи ще можем да работим заедно. Мразя смотаняците, които пият само минерална вода.

Седнах. Той даде знак на келнера да донесе още две мартинита.

— Нека те попитам нещо — Креплин усети ли какво ще стане?

— Не. Всичко стана мигновено. Даже аз се изненадах.

— Срещал съм се едн-два пъти с този тип. Мазна дребна шваба.

Отпи дълга, голяма глътка, отвори менюто и каза на келнера:

— Ще поръчаме веднага. — После се обърна към мен и ми смигна: — Щом момчето изчезне с поръчката ни, започваш да говориш — и ми кажи защо точно трябва да ти дам тази работа. Но щом се върне с ордьовъра, търговската ти тирада свършва. Ясно ли е?

Когато келнерът изчезна, аз се впуснах в действие — предавайки на Гудуин собственото си мнение за състоянието на пазара на компютърните списания след смъртта на „Компютърен свят“. После обясних как, чрез ловко преместване на позициите, Компютър Америка не само може да привлече най-елитните рекламодатели и читатели (някога територия на „Компютърен свят“), но може да измести РС Глоуб от фактическото му доминиране на средния пазар. Това беше вариация на същата тирада, която изнесох пред Креплин, когато той ми предложи поста на издател — само че внимателно прекроена към изискванията на Компютър Америка и освободена от всякакви хвалби. Защото много добре знаех, че Фил Гудуин мрази всякакви претенции. Точно когато привършвах, келнерът застана така, че да забележа, че той вече е готов с ордьоврите. И знаейки, че Гудуин също обича да мисли за бизнеса като за контактен спорт — аз реших да приключа цветисто:

— Не искам да поддържам статуквото — защото сега ние сме на една линия с РС Глоуб. Това е война. И повярвай ми — след онова, което стана през последните два дни — аз искам да спечеля тази война. Това е лично.

Ордьоврите пристигнаха. Гудуин гаврътна остатъците от мартинито си и поиска листа с вината.

— Добре — изгледа ме най-накрая. — Нает си.

Бях сащисан.

— Просто така? — попитах.

— Това е моята компания, моето списание и мога да правя каквото си искам, по дяволите! Така че щом казвам, че си на борда, значи си на борда. Започваш в понеделник. А сега, какво ще пием с храната?

Излязох от кафето Юниън скуеър в три следобед с приповдигнат дух. Чувствах се и малко не на себе си. Това не се дължеше на количеството пиячка, която бях погълнал, а на начина, по който започнаха да си взаимодействат алкохолът и болкоуспокоителните. Точно по времето, когато се сбогувах с Фил Гудуин и тръгнах на запад, в мозъка ми падна мъгла и светът започна да ми изглежда мрачен, тъмен, изпълнен със странни сенки. Макар че апартаментът ми се намираше само през пет преки, аз скочих в едно такси. Успях да стигна у дома точно когато стомахът ми започна да тупти и да се подува, а влажните лапи на гаденето ме сграбчиха за гърлото и стремителен порои от повръщано покръсти нашия много бял диван.

Залитайки в спалнята, аз се хвърлих напред и се строполих на камара в леглото. Щепселът беше изключен — и следващото нещо, което усетих, бе как Лизи ми крещеше в ухото и ме раздрусваше силно.

— Нед, Нед, Нед…

Аз изпъшках и се претърколих. Чаршафите бяха подгизнали от пот, а в устата си имах вкус на токсични отпадъци. Успях да кажа няколко думи.

— Лошо. Стана ми лошо…

— Ще повикам доктор — каза тя, посягайки към телефона.

— Не се безпокой. Най-лошото свърши.

— Какво стана, по дяволите?

— Мисля, че болкоуспокоителните не трябва да се месят с пиячка.

— Ти си седя тук и порка сам? — ужасена попита тя.

— Бях на обяд. С Фил Гудуин, издател на Компютър Америка. Той обича да си пийва. Не мислех…

— Идиот. Можеше да умреш.

— Съжалявам, наисти…

— Ще се обадя на доктор Трубек…

— Недей, моля те — изохках аз, съзнавайки, че не искам инцидент с барбитурати и поркане да бъде записан в медицинското ми досие. — Просто имам нужда от един душ.

Заклатушках се към банята, хвърлих подгизналите си дрехи и застанах под много студен водопад докато започна да мисля по-последователно. После си измих зъбите, направих си продължителна, двеминутна гаргара с Листерин, която най-после прогони онзи възхитителен вкус на повръщано от устата ми. Вдигнах си дрехите и ги захвърлих в коша за пране, облякох бяла хавлия и се приготвих да посрещна критиката с достойнство.

Влажните чаршафи вече бяха свалени от леглото. Лизи беше в дневната, надянала кухненски ръкавици, и се опитваше да почисти облятия с повръщано диван с помощта на салфетки.

— Аз ще направя това — предложих.

— Не се безпокой — каза тя, без да ме поглежда. — Съсипан е.

— Ще извикам да го оправят.

— Как?

— Намерих си нова работа. Групов директор по продажбите в Компютър Америка. Заради това беше обядът.

— Поздравления — апатично каза тя.

— Не ми се струваш доволна.

Тя посочи към изпоцапания диван.

— Имаш адски начин да празнуваш успехите си.

— Не мислех…

— Не си мислил твърде много през последните няколко дни.

— Съжалявам.

— И напоследък твърде често използваш тази дума.

— Съж…

Спрях се и й се усмихнах.

— Вземам си бележка.

— Понякога ме тревожиш.

— Просто два лоши дни.

— Надявам се, че е така.

— И нещата се развиват страхотно. Приземих се.

Тя погледна отново към дивана.

— По доста странен начин.

На следващата сутрин, след като Лизи замина на работа, аз се обадих на Нанси Ауербах да й съобщя страхотната новина.

— Какво мога да кажа? Освен — ти наистина ме изненадваш, Нед.

— В твоите документи има една жертва на сгромолясването по-малко. Благодарение на твоето посредничество.

— Ти го направи, Нед. Не аз.

Прегледах указателя и намерих един тапицер, който можеше да покрие дивана ни със същия бял кеневир за няколко седмици. Чудо на чудесата, този следобед той имал подръка свободен микробус и можеше да вземе повредения диван в два след обед. Цената на цялата работа: хиляда кинта. Това ме накара да премигна. Този обяд наистина ми излезе доста скъпичък.

Изтичах до местната бакалия, взех последните броеве на РС Глоуб и Компютър Америка, после прекарах цялата сутрин сравнявайки и противопоставяйки тяхното редакторско и рекламно съдържание, като същевременно проверявах и банката си с информация от „Компютърен свят“, за да намеря солидни решения, които вероятно можех да привлека в новото си заглавие. През целия следобед работих здраво, прекъсвайки само веднъж, за да помогна на работниците да изнесат дивана. До пет бях написал първата чернова за маркетинговата стратегия на Компютър Америка — план, който възнамерявах да изпратя рано сутринта на Фил Гудуин, просто за да му покажа, че съм завъртял нещата.

После звънна телефонът.

— Нед Алън? — попита жената от другата страна. — Моля ви да приемете обаждане от мистър Гудуин.

— Фил — казах аз, когато той вдигна, — тъкмо си седях тук и разработвах плана за битката с…

— Нед — прекъсна ме той, — съжалявам, че ти пикая на веселбата, но имаме проблем.

Счупените ми пръсти изведнъж започнаха да пулсират.

— Проблем? Какъв проблем?

— Познаваш ли един говняр на име Тед Питърсън?

О, не…

— Познавам го.

— Днес ми се обади по работа и по време на разговора аз му споменах, че започваш работа тук като групов директор по продажбите. За пет секунди той направо побесня. Каза ми, че ти си бил едно лъжливо копеле, с което той отказвал да работи…

— Аз да съм лъжлив? — възкликнах. — Единствената причина, поради която този тип ми има зъб, е тази, че го принудих да уважи една сделка, която беше сключил с един от нашите продавачи; сделка, от която той се опита да се отмет…

— Както и да е — прекъсна ме Фил Гудуин. — Основното, Нед, е следното: Питърсън ми даде да разбера много ясно, че ако ти започнеш работа тук, той ще прехвърли рекламите на GBS към PC Глоуб и другите печатни медии.

— Говори глупости. GBS просто не могат да се махнат от такъв основен пазар като Компютър Америка.

— Може и да е така — но има и още нещо, което ме тревожи. Той каза също, че ще говори с всичките си колеги от медийни продажби в NMI, Ad-Tel, Icon и така нататък, и така нататък… и че никой от тях няма да поиска да работи с теб.

Това беше бездната.

— Фил, моля те, слушай. Питърсън не игра честно, така че аз извадих моралната карта и го принудих…

— Не ми пука даже ако се облича като майка си, за да се възбуди. Фактът си остава: GBS са най-големият ни рекламодател. Повярвай ми, мисля, че Питърсън е леке. Но моето търговско здраве зависи от неговите реклами. Така че — макар да не обичам да се поддавам на заплахи — все пак трябва да взема предвид неговите интереси…

— Сигурен съм, че, за много кратко време, лесно мога да отслабя напрежението между нас…

— За колко кратко време? Два, три, четири месеца? Нед — това е труден пазар, аз все още съм независим и не мога да си позволя такива приходи да…

— Можем да ги покрием…

— Не и ако типовете от NMI, Ad-Tel и така нататък не пожелаят да правят бизнес с теб…

— Познавам тези момчета. Те ще се съгласят.

— Нед, просто не мога да поема риска.

— Поне ми дай възможност да…

— Това не ми доставя удоволствие — защото наистина те смятам за победител. Но повишавам едно момче от организацията в групов директор по продажбите. Той не е от твоята лига, но поне няма твоите врагове. Съжалявам, Нед. Пожелавам ти късмет. Сигурен съм, че ще се приземиш.

Линията замлъкна.

Аз набрах отчаяно директната линия на Нанси Ауербах. Тя все още беше в офиса.

— Карай по ред — каза тя, след като й предадох объркан отчет за разговора си с Фил Гудуин. — Опитай да се успокоиш.

— Този шибаняк Питърсън ме погубва, а ти ми казваш да се успокоя — крещях аз.

По линията настъпи много продължително мълчание; мълчание, което аз най-накрая прекъснах.

— Извинявам се…

— Няма нужда. Клиентите постоянно ми крещят. Част от работата. Сега по-спокоен ли си?

— Малко, да.

— Мисля, че ще е най-добре да погледнеш нещата направо. При историята с Креплин и враждата с този тип Питърсън ти нямаш бъдеще в бизнеса с компютърните списания. Тази фаза от кариерата ти е приключена.

Преглътнах с мъка. Все едно да ти кажат, че те депортират от страната, в която си планирал да прекараш остатъка от живота си. Нанси Ауербах усети отчаянието ми.

— Знам, че е трудно, истински удар. И е напълно нечестно. Но така стоят нещата. Това е криза. Но запомни — китайският йероглиф за криза означава две неща — опасност и възможност. Опитай се да мислиш за това като време за възможности. И ела да се видим утре.

По-късно тази вечер аз седях срещу Лизи на масата за вечеря.

— Знаеш ли какво ме дразни най-много в цялата тази история? — попитах я. — Фактът, че всичко това започна от една тъпа верига от събития. И не преставам да си мисля: ако компанията не беше продадена… само ако Айвън не беше изгубил сделката с GBS… само ако Креплин не беше ми предложил работата… само ако бях напълно откровен с Чък…

— Така стават нещата — мило ми рече Лизи и ми взе ръката. — Всеки е жертва на обстоятелствата. И погледът назад е просто един удобен начин за самобичуване. Консултантката ти е права: приеми това като момент за възможности. И моля те, престани да пиеш. Наистина не искам повторение на вчерашния епизод.

Посегнах към бутилката с червено вино на средата на масата и напълних отново чашата си.

— Престанах да вземам хапчетата.

— Това е петата ти чаша за тази вечер.

— Преди това никога не те е притеснявало.

Тя ме изгледа тъжно.

— Е, сега ме притеснява.

На следващата сутрин отидох да се видя с Нанси Ауербах.

— Връщаме се на кота нула — обяви тя. — И трябва да преосмислим целите ти. Ако те попитам: какъв е единственият ти истински талант?, какво ще отговориш?

— Аз съм роден продавач.

— Значи ще бъде в продажбите.

Както бързо разбрах, Джерард Флин груп не бяха отговорни за това да ти намерят работа. Като всички агенции за настаняване на работа, те действаха като информационен център — място, което беше включено в пазара за работна ръка и във всяко време знаеше коя компания какъв служител търси. Полагаха всички усилия да свържат клиентите си с бъдещите работодатели — но, както още в началото ми напомни Нанси Ауербах, клиентът беше този, който неминуемо си намираше работа.

— Можем да ви дадем съвети за свободни длъжности, може да използвате огромната ни база с информация, за да си създадете контакти, можем да ви научим как да напишете отново автобиографията си и да ги смаете на интервюто — но, в края на краищата, вие самият трябва да се приземите. И запомнете: имате само осем седмици с нас. Това са четиридесет работни дни. Така че ценете всеки ден.

След като прахосах първата седмица — благодарение на нещастието с Компютър Америка — аз включих на висока скорост. Прекарвах сутрините на семинари; следобед и рано вечер работех с информационната база на агенцията и изглаждах автобиографията си. И в Ден Осми седнах на тази заседателна маса с още седем безработни мениджъри да слушам един специалист по преквалификация на администратори на име Мел Тъкър, който ни поведе през модерните основи на техниките при интервюиране.

Мел Тъкър скоро беше преминал петдесетте, оплешивяващ, с фигура като щека за билярд, със скромни мустачки и с дикция на комедиант.

— Добре, момчета, хайде да завъртим нещата — каза той, заставайки пред една черна дъска в края на заседателната зала. — Сега, в началото, искам да изясня едно нещо: аз не съм тук, за да ви говоря за теорията на интервюирането, защото съществува само една теория на интервюирането — и тя се състои в това как вие ще предадете информацията.

— Добрите интервюиращи са мързеливи. Слабите интервюиращи са най-лошите. И така, разкажете ми за себе си… И така, Кен, ако ти беше кола, каква кола щеше да бъде това… Ако точно в този момент можеше да бъдеш навсякъде по света, къде щеше да бъдеш?… Ще ви задават всякакви тъпи въпроси. Но запомнете следното: невинаги най-квалифицираният печели при интервюто, а най-подготвеният. И съществува един прост съвет, който трябва да запомните, преди да отидете на това интервю: направете проучване. Опознайте работата — и нямам предвид само името й. Продавайте според нуждите на Купувача. Не влизайте там, за да му кажете: Аз мога да върша десет неща, защото той ще се обърне настрани и ще ви каже:_ Аз не се нуждая от десет неща — нуждая се само от три, но вие не можете да ги вършите._ В днешния пазар не е важно това, от което си мислите, че се нуждаят. Важно е онова, от което те наистина се нуждаят.

Той ни огледа и ме посочи.

— Добре, вие сте първата ми жертва, мистър…

Аз се представих.

— Добре, мистър Алън. Ето ви един въпрос, който задължително ще ви зададат на интервюто: Защо бяхте уволнен?

Размърдах се нервно в стола си.

— Лоша реакция — застреля ме Мел Тъкър. — Излъчвате нервност.

Аз веднага застанах спокойно, погледнах го право в очите и казах:

— Аз бях жертва на сгромолясване.

— Жертва на сгромолясване — високо повтори Мел Тъкър. — Звучи така сякаш банда типове със скиорски маски са нахлули в къщата ви и са ви сгромолясали.

Даже аз се разсмях.

— Важното тук е: Бъдете безпристрастни. Бъдете неемоционални за емоционални събития. Те минаха през А… после стана Б. Засягайте темата и избягвайте от нея колкото може по-бързо. Това е като другия страхотно глупав въпрос при интервю: Кажете ми слабите си страни. Ако искате вярвайте, но хората го правят. С един въпрос ние отиваме от интервю на терапевтичен сеанс. Един мой клиент — и не се майтапя — казал: Аз плюя. Много плюя когато говоря. И тъй като се смущавам от плюенето, получавам стрес. Знаете ли какво трябва да си е помислил интервюиращият? О, страхотно — плюе и при това става избухлив.

Казвайки думата избухлив, Мел Тъкър погледна бързо към превързаната ми ръка. А аз си помислих: Той знае. Всички знаят.

— И да кажем, че се изправите срещу най-тъпия от всички тъпи въпроси: Определи себе си с три думи. Запомнете: Въоръжен и опасен не са добра възможност.

Още по-остър смях от страна на класа. Да не би да печелеше точки за моя сметка? Или просто ме гонеше параноята?

Към дванайсет часа той ни даде обедна почивка.

— Хей, мистър Алън — подвикна Мел Тъкър, когато излизах от залата, — надявам се, че нямате нищо против това, че ви подразних заради коментара ви — жертва на сгромолясването.

— Аз не съм избухлив — отговорих. — Няма значение какво си мислите, аз наистина не се разхождам насам-натам, за да удрям хората.

Той опули очи. Ето кога разбрах, че наистина ме гони параноята.

— Вярвам ви, мистър Алън. Щом казвате, че не сте избухлив, значи със сигурност не сте. Но работата е там, че през ума ми изобщо не е минавала мисълта за това, че вие може да сте избухлив.

Сега се чувствах повече от притеснен.

— Радвам се да го чуя — промърморих аз и бързо излязох от стаята.

Това е от шока, казах си, докато вървях по коридора към асансьора. Ти си като човек, който току-що е стъпил в празна шахта на асансьора. Падаш надолу толкова бързо и не можеш да повярваш, че това се случва именно с теб. И отчаяно се опитваш да се вкопчиш в нещо, каквото и да е, което да спре падането ти.

Натиснах бутона за надолу и изчаках асансьорът да пристигне. Когато вратата се отвори, от нея излезе Айвън Долински. Той беше различен човек. Наскърбените му очи бяха весели и живи. Раменете му вече не бяха отпуснати. Даже се усмихваше.

— Нед, много се радвам да те видя — избъбри бързо, обви ме с ръка и ме прегърна сърдечно.

— Добър ден, Айвън. Добре ли си?

— Никога не съм бил по-добре. Всъщност днес реших нещо — има бог.

— Радвам се да го чуя — кимнах аз. — Какво става?

Този път усмивката му беше пламенна.

— Приземих се — съобщи ми той.

3.

Типично за Айвън. Точно когато изглежда така, сякаш ей сега ще подкара към ръба на скалата, той изведнъж скача на спирачките, включва на задна и нанася решителния удар.

— Приземих се.

Работата не беше съвсем очарователна — но поне беше работа. На обяд в малко италианско ресторантче на Тридесет и шеста и Медисън — където Айвън настоя да ме завлече (Аз черпя, Нед) — той ми каза, че е новият продавач за Трите щата на месечника Домашен компютър — ново лъскаво списание за средната класа, насочено изключително към домашния пазар в предградията.

— Нека го погледнем направо — обобщи Айвън, — не говорим за списание от същата лига като „Компютърен свят“. И работата включва преместване в Хартфорд.

— Застрахователната столица на Америка.

— Да, не е точно градът, който никога не заспива. Но все пак през повечето време ще бъда на път, издръжката на живота е три пъти по-евтина, отколкото в този град, а онова, което е наистина страхотно в работата, е, че ти помага да изградиш нещо нагоре от основите.

— Кой стои зад заглавието?

— Транс континентал комюникейшънс. Чувал ли си за тях?

Да. Търгаши на най-ниско ниво. Издатели на такива полезни списания като Супермаркетът днес, Интернационални зъбни технологии и Избор на видео. Не точно Конде Наст — и пословично стиснати, когато дойде време да плащат на служителите си.

— Че кой не е чувал за Транс континентал? — казах аз. — Заплатата свястна ли е?

— Както казах, не е висшата лига.

— Четиридесет?

— Тридесет и пет. Плюс седем процента комисиона от всички продажби. Пълна медицинска осигуровка след шест месеца. И три бона възнаграждение за преместването, които ще изплатят няколко сметки.

Точно както си мислех — сделка под стандарта, привлекателна само за наистина отчаян човек. Като Айвън. Или като мен.

— Чувал съм и за по-лоши заплати — казах аз, опитвайки се да звуча оптимистично.

— Повярвай ми, не се заблуждавам, мислейки си, че това е сделка за Ролс Ройс. И за да ми излезе сметката, ще трябва да продавам поне за петстотин хиляди годишно. Но, хей, това поне е работа. Все някакво бъдеще.

Той вдигна чашата си с домашно кианти и я чукна в моята.

— И двама ни чакат добри времена, Нед.

Искаше ми се да го попитам: Какви добри времена? Както ми се искаше и да го обидя заради това, че е подредил веригата от събития, които ми струваха работата в Компютър Америка. Но — както винаги с Айвън — аз реших да не излизам на пътеката на войната. Бях преценил, че трябва да предизвикам Питърсън на прага му — да намекна, че имам нещо против него — и си платих една жестока цена. Както и да е, това беше първият път след смъртта на Нанси, когато Айвън изглеждаше поне малко доволен от живота и аз определено нямаше да му разваля деня.

— Вече близо ли си до приземяването? — попита ме той.

— Пекат се няколко неща — отговорих неопределено. — Не съм притеснен.

Естествено, лъжех като циганин. И през следващите четири седмици тревогата ми се усили. Защото аз не само не успявах да се приземя; не получавах и един-единствен намек за възможности за работа. Не че не се опитвах. Мотаех се целенасочено в Джерард Флин асоусиейтс от осем и тридесет всяка сутрин докато най-накрая затвореха офиса в седем вечерта. Имах си своя собствена работна станция в техния Информационен отдел и (когато не се учех как да си продам задника на практическите упражнения) прекарвах по-голямата част от деня, ровейки из мрежата в търсене на перспективи за работа. Трябва да съм изпратил над сто автобиографии до всички големи компании, издаващи списания (Хърст, Конде Наст и Мърдок — получих отговор от всички, в който ми съобщаваха, че в момента нямат свободни места за продавачи) до лъскавите издания, специализирани в аудио/видео/камери/електроника, до около две дузини големи маркетингови агенции. И отново никакъв шанс — макар че директорът по продажбите на Стерео ревю поне беше достатъчно свестен да ми се обади в моя тъй наречен офис (работната ми станция си имаше директна линия), за да ми каже, че е впечатлен от автобиографията ми.

— Вие сте точно човекът, когото търсим — каза мистър Стерео ревю. — Отличен опит в продажбите на елитния пазар — точно това, което ние правим тук. Проблемът е, Нед — и това е причината, поради която реших да ви телефонирам, че се обадих на Личен състав в Потолм-Рутан, тъй като те са били последните собственици на „Компютърен свят“. Е, онзи тип ми каза, че си нападнал началника си и после си бил арестуван заради нападението. Моля ви, кажете ми, че това не е вярно.

— Обвиненията бяха оттеглени. И причината, поради която ударих онзи тип…

— Значи наистина си нападнал някого по време на работа?

— Имаше смекчаващи вината обстоятелства…

— Не ми пука какви обстоятелства е имало, Нед. Просто не мога да наема някого с подобно петно в досието.

— Ако просто бих могъл да обясня…

— Съжалявам, Нед. Впечатляваща автобиография, но… откъде да знам, че пак няма да удариш някого?

Беше съвсем очевидно, че не можех да стигна по-далеч от едно писмо със Съжалявам, няма свободни места и в другите сто компании, до които бях писал. Винаги когато директорът на Личен състав провереше служебното ми досие, от Потолм-Рутан му казваха едно и също: Не се приближавайте до него, ако си цените зъбите. Разбира се, знаех, че ще стане така — но напразно се надявах, че някой просто може да забрави да направи тази проверка.

В края на петата седмица от програмата попитах Нанси Ауербах:

— Има ли някакъв начин да попречим на работодателите да се обаждат в Потолм-Рутан?

— Само ако заличиш напълно „Компютърен свят“ от автобиографията си.

— Това ми се струва добра идея.

— И как тогава ще обясниш последните четири години? Служба във Френския чуждестранен легион?

— Бих могъл да кажа, че, не знам, че съм учил, че съм пътувал…

— Така ще изглеждаш като застаряващ битник — не като разумен професионалист, преминал трийсетте. Както и да е, да кажем, че някой те наеме въз основа на автобиография, която не включва „Компютърен свят“, а по-късно открие, че си работил там четири години? Ще те изритат по задника, преди да си успял да си поемеш дъх. Съжалявам, Нед — както ти казах в Ден Първи, това ще бъде трудна задача. Но мога да ти дам един съвет.

Аз свих рамене.

— Престани да преследваш всичко възможно в областта на Трите щата. Започни да си мислиш за преместване. Както виждам нещата, една малка организация във второразреден или треторазреден град може да си затвори очите пред историята с Креплин, за да привлече някого с голям опит като теб. Особено ако успееш да ги убедиш, че тогава си бил под екстремално напрежение.

— Кариерата на жена ми е изцяло базирана в Ню Йорк — казах аз. — Тя няма да поиска да напусне града.

— Откъде можеш да знаеш — учуди се Нанси Ауербах, — докато не я попиташ?

Но аз не исках да я питам — защото за мен идеята да си намеря работа извън Ню Йорк, беше признаване на поражението. Щеше да бъде като понижение във второстепенните лиги след дълга кариера с Янките, а аз все още не исках да правя такава стъпка назад. Нещо повече, отношенията между мен и Лизи определено не бяха достатъчно наред и даже не можех да си помисля да повдигна въпроса за потенциално преместване от Манхатън. Само за седмица след уволнението последното ми плащане се изпари — беше изядено от дребните ми нужди като дела ми от януарския наем, последната телефонна сметка, две хилядарки и половина, които изпратих, за да платя здравната си осигуровка за следващите дванадесет месеца.

Това беше преди месец. От тогава станах издържан мъж: разчитах финансово на Лизи за всичко.

И всичко наистина означаваше всичко. Когато в края на януари Чеиз Манхатън Банк започна да вдига шум търпението ни се изчерпва и ме заплаши с юридически действия, за да си върнат краткосрочния заем от двадесет и пет бона (е, бях пропуснал шест поредни месеца). Тогава взех радикално решение. Ликвидирах всичките си останали авоари (акции, спестявания, остатъците от моите 410 К) и изплатих целия заем наведнъж. Но това означаваше, че дължа двадесет и две хиляди на най-различни хора от бизнеса с пластмасови пари. Нещо по-тревожно, нямах никакви собствени пари.

Лизи ме убеди да погася заема към Чейз Манхатън. Тя винаги се ужасяваше от факта, че разчитам на краткосрочни заеми, за да финансирам изключително разточителните си навици.

— Най-важното точно сега е — каза тя — да изчистиш колкото можеш повече задължения и повече да не се набутваш на червено. Не се тревожи — аз мога да издържам и двама ни докато намериш нещо.

Пъблик рилейшънс никога не са били сред най-добре платените служби. И макар че Лизи беше важна клечка във фирмата си, заплатата й след облагането с данъци беше осемстотин долара седмично. Не беше зле докато работехме и двамата — но след като станахме семейство с един работещ, с нейните три хиляди и двеста на месец не можехме да стигнем далеч. След като платяхме наема от две и двеста за апартамента, ни оставаха само хиляда кинта на месец за храна, дрехи и отопление. Яденето навън остана в миналото, такситата — абсолютен лукс. Лиших се от такива излишни предмети като клетъчния си телефон (върнах го в компанията, от която го бях взел на изплащане). Едно кино седмично стана единствената ни вечер навън (освен, разбира се, ако Лизи не забавляваше клиенти за сметка на компанията). И всяка сутрин в понеделник тя ми оставяше по 100 долара джобни пари.

Заслужаваше безгранично уважение заради това, че нито веднъж не се оплака от мизерното ни финансово състояние. Докато аз, от друга страна, се чувствах все по-виновен заради своята зависимост.

Една събота, след около пет седмици в Програмата, се разхождахме из Сохо и спряхме да погледнем едно красиво черно дамско костюмче във витрината на Агнес В.

— Прекалено скъп парижки шик — каза Лизи.

— Страхотно ще ти отива — отбелязах аз.

— Сигурно — разсмя се тя.

— Хайде да го купим — предложих внезапно.

— Просто се шегуваш…

— Хайде — настоях аз и я бутнах нежно към вратата — да го вземем.

— Нямам нужда от него. Не го искам. И, освен това, не можем да си го позволим.

— Имам още малко възможност да ползвам моята Master Card.

— Не ставай луд. Това вероятно струва поне хиляда кинта…

— Мога да ти го купя — ядосах се аз.

— Защо правиш това?

— Ти искаш костюма, аз искам…

— Нед, моля те… хайде просто да продължим нататък.

— Защо не ми позволиш…?

— Знаеш защо. Сега престани. — Тонът й беше раздразнителен.

Раменете ми се отпуснаха.

— Добре — промълвих тихо.

Тя ме хвана от там.

— Хайде да пием по едно кафе.

Влязохме в Нюз кафе, на две преки южно от Западен Бродуей. Нонстоп CNN на видеомониторите. Обичайната сбирщина от бедните квартали, преструваща се на контета от центъра през уикенда. Обзалагам се, че всеки от вас, копелета, си имаше работа. Обзалагам се, че можете да си купите каквото, по дяволите, си поискате.

— Виж какво — обърнах се към Лизи, — щом започна работа, този костюм е твой.

Тя въздъхна силно и поклати глава.

— Не можеш да престанеш, нали?

— Какво да престана?

— Да престанеш да се измъчваш от мисълта, че те издържам…

— Просто не искам да бъда зависим…

— От мен?

— Да.

— Страхотно. Просто страхотно.

— Какво лошо съм казал?

— Нищо, нищо…

— Превръщам се в бреме и това ме тревожи…

— Ти определено не си бреме.

— Ние сме разорени — заради мен.

— Това е само за малко. Ще намериш нещо. Но онова, което трябва да направиш междувременно, е просто да приемеш нещата такива, каквито са. Сега аз плащам сметките. Доставя ми удоволствие да плащам сметките. Също както ми доставя удоволствие да изчиствам и част от дълговете ти.

— Няма начин да ти позволя…

— Е, аз вече го направих.

Погледнах я тревожно.

— Какво си направила?

— Вчера платих част от сметката ти по Дайнърс кард.

— Колко точно?

Тя ме погледна в очите.

— Пет хиляди долара.

— Пет бона? Да не си луда?

Тя посегна към ръката ми, но аз я дръпнах.

— Моля те… — каза тя.

— Как смееш…

— Просто се опитвах да помогна. Искам да кажа, знам колко ти струваха часовникът и ваканцията. А освен това имах малко излишни пари в сметката си на Мини Маркет, така че…

— Моите дългове са си мой проблем, не твой.

— Ако си в беда, това е мой проблем. И съм щастлива да ти помогна…

— Не искам шибаната ти помощ — изтърсих аз.

Настъпи дълго мълчание. Лизи ме гледаше в пълно отчаяние. Най-накрая каза почти шепнешком:

— Чу ли се какво каза току-що?

Изведнъж се почувствах като пълен тъпанар.

— Не исках…

Тя погледна през прозореца на кафенето и захапа силно устната си.

— Забрави го, Нед — изрече най-накрая. — Просто го забрави.

В понеделник сутринта пристигна писмо от Американ експрес, в което ме информираха, че членските ми права са преустановени, докато не оправя неизплатения дълг от девет хиляди и сто долара — който, тъй като е просрочен с два месеца, е обект и на два процента месечна лихва. Със същата поща пристигна и едно писмо като целувка за сбогом от тенис клуба, прекратяващо членството ми поради това, че не съм платил годишната такса от хиляда и осемстотин кинта. Веднага захвърлих това писмо в кошчето. Дясната ми ръка все още беше в лоша форма. Беше ми трудно да хвана писалка, камо ли ракета. При всички други проблеми, изключването от тенис клуба беше нещо, което можех да преживея.

Знаех, че писмото от Американ експрес е само първото от серия заплашителни депеши, които скоро щяха да пристигнат от Master Card, Visa и Барни. Знаех също, че — благодарение на обичайните такси, налагани от компаниите за пластмасови пари — дългът по кредитните ми карти от седемнадесет бона щеше да нараства с по шестстотин долара на месец. Ако не бях в състояние да изчистя този дълг през следващите дванадесет месеца… фокус-бокус — те магически щяха да набъбнат до почти двадесет и пет бона — нарастващи като рак с почти седемстотин кинта месечно.

Трябваше да намеря някакъв начин да се измъкна от тази дупка. Бързо.

Така че най-накрая послушах съвета на Нанси Ауербах и прекарах по-голямата част от шестата си седмица в Програмата, изпращайки автобиографии до дузина търговски и маркетингови компании извън областта на Трите щата. Ограничих се до корпорации на около час полет от Ню Йорк — мислейки си, че, може би, мога да стана нюйоркски представител на някоя извънградска фирма. За няколко дни в Джерард Флин асоусиейтс пристигнаха дузина писма, които ме информираха, че никоя от компаниите в момента не търси продавачи, но че ще задържат автобиографията ми в компютъра си, дрън-дрън-дрън.

— Започвам да се притеснявам много — казах на Нанси Ауербах в началото на седмата седмица.

— Разбирам те — отговори тя.

— Фалирал съм тотално. Имам нужда от нещо колкото може по-скоро.

— Както ти казах в началото на програмата, ние не сме чудотворци. Ние просто функционираме като консултанти. Както ти казах, и пак ще ти кажа, ние не можем да размахаме магическия жезъл и да заличим това от досието ти. То винаги ще си бъде там. Просто трябва да се справиш с проблема.

— С други думи, да приема, че не мога да бъда нает на работа.

— Ти го казваш, Нед. Не аз.

Онази нощ, докато Лизи беше излязла с клиент, а аз прахосвах част от парите си за седмицата за пица пипероне от 11 долара, поръчана от „Домино“, се обади Нанси.

— Късметът ти може би се променя — започна лъстиво тя. — Късно следобед ми се обади един познат на име Дейв Джадълсън. Беше едър ловец на глави30 в Атланта. Преди около две години беше подмамен в Шарлот, Северна Каролина, да основе голяма фирма за лов на глави там. Както и да е, една от компаниите, които той представлява — Info-Systems USA — търси висш администратор, който да поеме медийните им продажби. Знам, че това ще означава да отидеш от другата страна на бюрото — но, по дяволите, не би ли предпочел да бъдеш купувач за известно време?

— Не и в Шарлот, Северна Каролина — отговорих аз.

— Миналата седмица пращаше автобиографии до Бостън, Фили31, Балтимор, Вашингтон…

— Даа, но има голяма разлика между Бостън и Шарлот.

— Чакай малко. Шарлот наистина е процъфтяващ град. Един от най-бързо разрастващите се банкови центрове в страната и новия любимец на средните компании за софтуер и информационни технологии, които си търсят ефективна и евтина база без убийствени разходи. Е, добре, не съм била там, но от онова, което ми казват моите шпиони, КНЖ е наистина първокласно…

— КНЖ?

— Качеството на живота. Имат си отбори в NFL и в NBA, два театъра, симфоничен оркестър, добри ресторанти…

— Знаеш какво ти казах за преместването. Имам предвид, че ако намеря нещо в Бостън или във Фили… Но да се преместя в някакъв треторазреден град като Шарлот? Няма начин.

— Просто ме изслушай. Изпратих автобиографията ти на Джадълсън и ти направих наистина тази наистина страхотна реклама, че си роден търговец, точен стрелец, мистър Сто и десет процента… и човек, който е имал неприятно преживяване с бившия си немски работодател. Е, преди десет минути той се обади, след като разговарял с хората от Info-Systems; те му казали, че искат да летиш натам вдругиден за интервю. Защо не обсъдиш това с жена си…

— Както ти казах и преди, кариерата на жена ми е тук, в Ню Йорк.

Тя се разсмя скептично.

— Това е твоето извинение и ти се държиш за него, нали?

— Напускането на Ню Йорк не влиза в плановете на моята игра.

— Нед, както ти казах и преди, ти не си в положение, в което можеш да позволиш на гордостта да замъглява преценката ти. И, кой знае? Жена ти наистина може да хареса идеята да напусне за известно време манхатънския кръг. В Шарлот има много възможности за работа в пъблик рилейшънс. Попитай я, за Бога! И, докато говорим за това, кажи й, че основната заплата е петдесет и пет хиляди, с щедър план за участие в печалбата, служебна кола, пълна медицинска осигуровка, четири месеца безплатна квартира докато си намериш жилище и — ето я и истинската глазура върху тортата — стимулираща такса от двадесет бона за щастливеца, който приеме работата.

Двадесет бона. Щях да си изплатя дълговете.

— А с какво ме обвързва тази стимулираща такса? — попитах аз.

— Значи си заинтересован? — разсмя се Нанси Ауербах.

— Просто питам.

— Искат обвързване за минимум двадесет и четири месеца. Но, ако решат да се разделят с теб преди това, запазваш всичко.

— Звучи доста разумно. Лошото са двете години в Северна Каролина.

— Добре дошъл в Живота… където никога не получаваш онова, което искаш. Не мисля, че можеш да си позволиш да отхвърлиш Шарлот с пренебрежение. Хайде, попитай Лизи. Довечера. И ми се обади утре рано сутринта.

Двайсет бона. Двайсет бона. Двайсет бона! Преди два месеца — когато Креплин ми размахваше онези триста бона — двайсет бона ми се струваха дребни пари. Сега бяха критични. Нанси беше права — не бях в положение да бъда високомерен спрямо възможност за работа в Дикси32. Добре, все едно да бъда понижен временно във втора дивизия. Но това беше възможности. Шанс да оправя финансовото си положение, да дам старт на спрялата си на място кариера и да се надявам, че ще залича онази простъпка от досието си. А Лизи — която винаги намекваше, че не е свързана трайно с Ню Йорк — вероятно щеше да подскочи от радост при възможността да се преместим в място като Шарлот, където можехме да си устроим къща в провинциално уединение (наблизо до града). И да отгледаме няколко деца! А през уикендите да каним съседите на барбекю. Да се запишем в местния кънтри клуб. Да се научим да играем голф. Да започнем да носим жилетки. Да прехвърлим политическите си пристрастия към Републиканската партия. И да казваме на всички, че замяната на големия град с малкия Шарлот е най-хубавото нещо, което се е случвало в живота ни… докато, постоянно, аз тайно щях да скърбя заради факта, че съм заточен от професионалните висши лиги и завинаги съм хванат в капана на уютната безизходица, която съм си създал сам.

Майната му на Шарлот! Това щеше да ме убие. Щях да бъда мъртвец. Включих компютъра и натраках бърза електронна поща, която да поздрави Нанси при пристигането й в офиса сутринта.

Кратко и свежо. Несъмнено Нанси щеше да си помисли, че пропилявам една от малкото възможности за работа, които се откриваха пред мен точно в този момент. Но ако Лизи разбереше за тази перспектива, тя щеше да настоява да се заловя за нея. А ако опитах, вероятно щях да получа работата. И ако това станеше, тя щеше да събере багажа и за миг да се премести в Шарлот. И тогава…

Преместих курсора на Изпрати веднага и натиснах бутона два пъти. Пицата пристигна. Прокарах си я с няколко чаши евтин австралийски Шираз. После, с бутилка в ръка, аз се преместих в спалнята. Налях си още една голяма чаша вино, гаврътнах я, после включих малкия телевизор Сони срещу леглото и загледах разсеяно някакъв боклук в най-гледаното време, докато изливах останалата част от бутилката в празната си чаша.

На следващата сутрин чух звъна на телефона. Отворих едно око. Сутрешната светлина влизаше в стаята през пролуката в завесите. Главата ме болеше от евтиното вино. Празната бутилка беше на масата до леглото, до радиобудилника. Той показваше девет нула три. Чух как Лизи вдига телефона в кухнята. С мъка се изправих на крака, замъкнах се до банята, изпразних си мехура и мушнах глава под студената вода. После се завлякох до дневната, премигвайки изненадано, когато видях дюшек и възглавница да украсяват малкото сгъваемо легло, което бяхме донесли за гости. Лизи приключи разговора си и дойде при мен в дневната. Вече беше облечена за работа. От мрачния вид на лицето й можех да разбера, че съм изпаднал в сериозна беда.

— Не те чух да си идваш снощи — отбелязах.

Тя не отговори. Просто ме погледна продължително и строго.

— Гости ли сме имали? — попитах аз, посочвайки към леглото.

— Не, аз спах там — отговори тя.

— Защо?

— Защото те намерих заспал с празна бутилка от вино в ръце. А аз не искам да споделям леглото си с пияница.

— Това беше просто малко вино.

— Имаш предвид, както онова беше просто едно малко предложение за работа в Шарлот.

Аз седнах на леглото. Прокарах пръсти през косата си. Опитах се да запазя спокойствие.

— Откъде знаеш… — попитах най-накрая.

— Обади се твоята консултантка по настаняване на работа, Нанси Ауербах. Щом вдигнах, тя ми каза: О, мисис Алън, наистина съжалявам да разбера, че Нед е решил да не проучи възможността за работа в Шарлот. Когато я помолих учтиво да ми обясни, тя ми разказа. Всичко.

— Снощи щях да обсъдя това с теб…

— … но вместо това се напи до безсъзнание.

— Ъъъ, да.

Тя погледна към пода и поклати глава.

— Защо ме лъжеш? — прошепна.

Аз се изправих.

— Скъпа, аз не…

— За Бога, Нед, тя току-що ми каза, че късно вчера си й изпратил електронна поща и си отхвърлил работата. Така че какви са тези глупости снощи щях да поговоря с теб за това?

— Просто знаех, че това не е правилното решение.

— Все пак трябваше да го обсъдиш с мен.

— Добре — рекох глуповато, — не бях прав.

— Това не е достатъчно, Нед. Още веднъж ме изолираш…

— Не те изолирам…

— Е, поне така се чувствам. Защото, като ме изолираш, ти ми даваш да разбера много ясно, че не ме искаш в живота си…

Тя плачеше.

— Лизи, моля те…

— Добре, искаш ли да знаеш нещо? Не мисля, че вече те искам в живота си…

Грабна си палтото и изхвръкна като вятър.

Хванах си главата с две ръце. Наистина се спусках стремително надолу. И същевременно се чудех — защо продължавам надолу по тази самоубийствена спирала?

Грабнах телефона и се обадих на Нанси Ауербах. Ким, секретарката й, ми съобщи, че току-що съм я изпуснал и че тя няма да се прибере в офиса през цялата сутрин. Попитах я дали има някакъв начин да й предаде едно съобщение, че съм променил решението си и все още се интересувам от работата в Шарлот. Ким обеща, че ще направи всичко възможно.

После набрах номера на клетъчния телефон на Лизи. Когато чу гласа ми, тонът й стана леден.

— Слушай, скъпа — започнах разкаяно, — знам, че се държах като неконтролируем идиот…

— Нед, точно сега наистина не ми се говори с теб…

— Лизи, моля те… не знаеш колко зле се чувствам…

— Не ми пука как се чувстваш…

— Виж, току-що се обадих на Нанси Ауербах, реших да отида на интервюто в Шарлот…

— Прави каквото си искаш, Нед. Ти винаги правиш така.

— Чакай, не искаш ли да отида на това интервю?

— Ако искаш да се преместиш в Шарлот, това си е твоя работа. Но аз няма да дойда с теб…

— Лизи, не говори така…

Тя затвори. Когато се опитах да й позвъня отново, получих записано съобщение, което ме информираше, че клетъчният телефон, с който се опитвам да се свържа, е изключен. Лизи никога не изключваше телефона си. Това ми изкара ангелите — както и внезапният й пристъп на емоционално сгорещяване.

Чудейки се какво да правя по-нататък, аз се понесох към кухнята и си направих чаша кафе. Погледнах през прозореца. Студен, сив ден. За пръв път след уволнението преди почти пет седмици аз изведнъж изпитах огромна, непреодолима нужда от цигара. Без да спирам, за да обмисля глупостта, която се канех да направя, наметнах черния си анорак, изтичах до близката бакалия, купих си пакет Уинстън, отворих го, забих една цигара между устните си, запалих я, дръпнах дълбоко и усетих как онази топла, мила ласка на никотина се разтваря в кръвообращението ми.

За три минути бях изсмукал първата си цигара. Беше чудесна на вкус. Изпих кафето. Посегнах към пакета и запалих друга. После се обади Нанси Ауербах. От прашенето по линията беше очевидно, че говори от клетъчния си телефон.

— Е, Ким ми предаде съобщението ти — каза тя. — Това е страхотна новина — променил си решението си за работата в Шарлот.

Дръпнах дълбоко, сериозно от цигарата. И казах:

— Нанси, ситуацията отново се промени. Ще пропусна интервюто.

— Шегуваш се, нали?

— Бих искал.

— Какво стана?

— Знаеш какво е станало. Казала си на Лизи, че съм се отказал от интервюто с Info-Systems.

— Но само защото предположих, че ти си го обсъдил с нея.

— Е, не съм.

Въпреки силния шум по линията чух как Нанси въздиша силно.

— Нед, това не е игра…

— Знам, знам.

— И след разговора ми с Лизи не мога да повярвам, че тя е възразила толкова непреклонно срещу преместването в Шарлот.

— Това е мое решение.

— Наистина ми се иска поне да отидеш дотам и да прецениш тази възможност.

— Не ни върши работа.

— Сам знаеш, с твоето досие подобна възможност не бива да се отхвърля толкова леко…

— О, убеден съм в това.

— Добре, Нед. Ти решаваш. Но запомни: остават само още шест дни от програмата ти. И възможностите ти не са точно изумителни.

След като приключих разговора си с Нанси Ауербах, запалих друга цигара. И се обадих на Лизи в офиса й. Тя беше на съвещание. Обадих й се след час. Все още беше на съвещание. След трийсет минути се обадих пак.

— Съжалявам, мистър Алън… — каза асистентката й.

Обадих се след половин час. И след още половин час. Малко преди един на обяд успях да се свържа с нея.

— Да ме изложиш ли се опитваш, Нед? — тихо попита тя.

— Виж, просто исках да поговоря с теб…

— А аз просто нямах време да говоря с теб тази сутрин. Не че ми се искаше особено…

— Лизи, скъпа, знам, че бях глупак…

Тя ме прекъсна.

— Нед, имам една новина.

Сърцето ми прескочи четири удара.

— Току-що разбрах, че тази вечер ще трябва да летя до Лос Анджелис — съобщи ми тя. — Шери Лоебман, която управлява офиса ни на Западното крайбрежие, снощи била приета в болница със спукан апендикс. Вероятно няма да бъде на работа между десет дни и две седмици и шефовете искат да ръководя офиса докато тя се възстанови.

— Разбирам — смънках аз. — Вероятно ще мога да прескоча с някой евтин полет през уикенда…

— Нед, наистина мисля, че ние имаме нужда… онова, от което аз наистина се нуждая… е пространство.

Пространство. Най-ужасяващата дума в брачния лексикон.

— Пространство? — попитах аз. — Защо се нуждаеш от пространство?

— Ти знаеш защо.

— Не знам.

— Нещата не са наред.

— Няма ли да е по-добре, ако поне се опитаме да ги обсъдим…

— Да. Разбира се. Но след като се върна от Ел Ей. Наистина мисля, че ще ни се отрази добре да останем разделени за известно време. Да освежим атмосферата. Това ще ни даде малко критична дистанция.

— Не искам да те изгубя.

Тя замълча. Чувах само слабото бръмчене по линията. Най-накрая тя каза:

— Не знам какво искам точно сега, Нед. Много неща се натрупаха…

— Знам, знам, това бяха едни шибани, ужасни няколко седмици…

— Не седмици, Нед. Не сме общували от месеци. Много преди да те уволнят.

— Не те разбирам.

— Това е част от проблема…

— Определи какъв е проблемът. Моля те.

Неловко мълчание. После тя каза:

— Просто точно сега не ти вярвам, Нед. Защото вече не съм съвсем сигурна с кого си имам работа.

Дълго, объркано мълчание.

— О, Лизи, Исусе…

— Виж какво, трябва да бягам на друго съвещание. Хващам полета на Американ в шест…

— Мога ли поне да те изпратя до летището?

— Наистина съм вързана през целия ден; изпращам една от прислужничките с моя ключ да ми събере нещата. Казва се Сали, ще намине след около час. И от офиса заминавам направо за летище Кенеди.

— Ще ти се обаждам в Ел Ей. Всеки ден. Къде ще отседнеш?

— Нед, нека аз да ти се обаждам.

— Къде ще отседнеш. — Това вече не беше въпрос.

Тя въздъхна с примирение.

— Ще бъда в Мондриан.

— Лизи…

— Трябва да тръгвам. Чао.

Седях там, хванал заглъхналата слушалка, чувствах се изгубен. Накрая затворих телефона. След миг го вдигнах отново, с показалец, насочен към бутоните. Но не знаех на кого да се обадя. За пръв път в живота си наистина не знаех какво да правя по-нататък.

Вече не съм съвсем сигурна с кого си имам работа.

Нито пък аз.

4.

— Здравейте, мисис Рут Еделщайн? Обажда се Нед Алън от РС решения. Надявам се, че времето е подходящо да си поговорим…

Мисис Рут Еделщайн звучеше като около деветдесетгодишна жена:

— Как казахте, че ви беше името?

— Нед Алън. РС решения. От нашите документи забелязвам, че сте си купила компютър GBS Powerplan през септември деветдесет и пета…

— Беше синът ми…

— Моля?

— Синът ми, Лестър, той купи компютъра.

Погледнах към монитора пред себе си.

— Но според нашата информация компютърът е регистриран на вашето име.

— Това е ’щото Лестър го купи за мен.

— Значи това е вашият компютър?

— Никога не съм го пипвала. Само събира праха на шкафа. Абсолютно прахосване на пари.

— Е, щом синът ви е купил компютър, вие със сигурност можете да го ползвате.

— Не. Лестър го купи ’щото той и онази негова проста жена се преместиха във Финикс и на него му дойде тъпата идея, че ще можем да поддържаме връзка, като използваме това… как се казваше?

— Може би електронната поща?

— Точно така. Ще му кажа аз, аз съм на седемдесет и седем години, имам артрит, а вие очаквате да печатам здравей всяка сутрин? Чувстваш се виновен заради това, че не си ме взел във Финикс, пусни едно десетаче и вдигни телефона.

— Е, електронната поща вероятно е най-евтиният начин за комуникация…

— Лестър е известен дерматолог, няма нужда да се притеснява от един разговор за два кинта.

— Ами, да речем, че започнете да ползвате компютъра. Няма ли да ви се ще да притежавате най-съвременния софтуерен пакет? Защото този месец PC решения ви предлага точно това. Невероятен софтуерен комплект, включващ Windows 95, Netscape Navigator, Visual Basic, Power C, новата енциклопедия Гролие от деветдесет и осма, състезанията на Ал Юнсър Джуниър…

— Ал Юнсър, онзи със състезателните коли?

— Същият. И трябва да ви кажа, мисис Еделщайн, щом веднъж започнете да играете тази игра, никога няма да поискате да…

— Аз да стана автомобилен състезател? Това ли ви е представата за шега?

Продължих да разоравам напред с моята тирада.

— И ако решите да си купите целия този софтуер по отделно, той ще ви струва над хиляда долара. Но PC решения ви предлага този фантастичен комплект само за двеста двадесет и девет долара и деветдесет и пет цента, включително и безплатна доставка на следващия ден.

— Млади човече, чухте ли ме първия път? Аз никога не съм докосвала този тъп компютър…

— Не мислите ли, че е време да се научите?

— Не. — И затвори.

Въздъхнах уморено, нагласих слушалката по-удобно, преместих курсора надолу, на следващото име и телефонен номер на екрана ми, набрах и зачаках отсрещния телефон да отговори.

— Здравейте, мистър Тони Готшалк? Обажда се Нед Алън от РС решения. Надявам се, че е удобно да говорим…

Беше срядата след приключването на Програмата ми и вече за трети ден бях на новата си работа. Поправете това: моята нова временна работа. След като отхвърлих потенциалната кариера на директор по медийни продажби в Шарлот, аз прекарах последните шест дни от Програмата, опитвайки се да намеря нещо, каквото и да е, което би могло да ме оправи, докато продължавам да душа за постоянно място.

— Сега знам, че ще подскочиш като го спомена — каза Нанси Ауербах.

— Опитай — насърчих я аз.

— Може би си обмислял нещо в „Телепродажби“?

Аз подскочих.

— Знам, знам — възпря ме Нанси Ауербах. — След като си бил мениджър по продажбите, това е направо сгромолясване. Но каза, че имаш нужда от парите. Така че…

— Кажи ми името на компанията.

Ето как се озовах в РС решения. Супер магазинът за домашни компютри. Типът, който ме нае — Бърт Рубинек — беше първокласно леке — лоша кожа, очила като бутилки от кока-кола, найлонова риза с къс ръкав (макар че беше началото на март), пластмасова поставка за писалки в джобчето. Интервюто ни фактически не представляваше нищо. Влязох в малката кутийка, в офиса му, където го открих наведен над кошчето за боклук, да си реже ноктите. Когато си изпили и кутрето, той отбеляза присъствието ми с бързо кимване, прегледа мълчаливо автобиографията ми и каза:

— Щом желаете тази работа, трябва доста да сте загазил.

Отговорих му както бях репетирал:

— В момента съм в преходен период. Но, повярвайте ми, мога да продавам.

Той сведе поглед към автобиографията ми и промърмори:

— Ще видим. — После ми обясни условията на работата. Щях да бъда назначен в софтуерната секция и в началото щях да предлагам софтуерен пакет за двеста двадесет и девет долара. Заплатата щеше да бъде пет кинта на час, четиридесет часа седмично, без извънредно време, без медицинска осигуровка. Но щях да получавам по десет процента за всеки пакет, който продам. Минималната квота беше петнайсет броя на седмица. Ако не успеех да изпълня квотата, щях да бъда изхвърлен, никакви изключения от това правило.

— Петнайсет продажби на седмица няма да е трудно — отбелязах аз.

Той започна да си дъвче кожичката на пръста.

— Обичам оптимистите — избъбри. — Започваш в понеделник.

И така, най-накрая, след осем седмици консултации, аз се приземих. На работа, което вече ненавиждах — даже преди да съм я започнал.

— Мисли си за това като за временна спирка — каза ми Нанси Ауербах по време на последния ни официален разговор. — И въпреки че официално Програмата ти свършва днес, аз ще надавам ухо за нещо в големите продажби, което би могло да те устрои.

— И така — казах аз, — предполагам, че наистина се прецаках като не проучих работата в Шарлот.

— Това си е твоят брак, не е моят — макар че, даже с моя несполучлив опит, мога да кажа, че обсъждането на проблемите със съпругата обикновено спестява доста тревоги. Но се надявам, че нещата ще се оправят. На всички фронтове.

От всекидневните си разговори с Лизи не можех със сигурност да кажа как се развиват нещата помежду ни. През първата седмица от отсъствието си тя поддържаше с мен онзи неприязнен тон, който възприе още преди заминаването си. Но щом й се обадих в деня, когато Програмата ми свърши — и й казах, че съм се приземил в „Телепродажби“ — за минута-две тя стана по-сърдечна.

— Наистина не трябваше да приемаш такава унизителна работа.

— Парите ми трябваха…

— Както вече казах много пъти, приятно ми е да издържам и двамата…

— Имам нужда да върша нещо — прекъснах я аз, запалвайки цигара. — Отегчен съм до смърт. И ти ми липсваш.

Тя не обърна внимание на последните ми думи и каза:

— Имам новини. — Този път сърцето ми прескочи пет удара. — Шери Лоебман — жената, която замествам — е получила всевъзможни усложнения след операцията. И аз се съгласих да продължа да я замествам.

— За колко време?

— Ще бъда тук поне още две седмици.

— Разбирам — смотолевих аз. — Все още ли съм персона нон грата в Ел Ей или мога да ти дойда на гости?

— Ти си имаш работа, забрави ли?

— Разбрах намека — отговорих.

Последва неловко мълчание, през което аз дърпах силно от цигарата.

— Пушиш ли? — попита.

Разбира се, че пак пушех. Две седмици след като бях се върнал отново към този навик, аз изпушвах по пакет на ден и бях хванал една хубава кашлица с храчки. Повторната прегръдка с цигарите беше преоткриване — в трудни времена — на опасен, но близък стар приятел; някой, който с радост ми помагаше да живея в тази криза… но на каква цена. Обаче аз не мислех за далечните рискове за сърдечносъдовата ми система или за опасността от рак на белите дробове, или за факта, че баща ми беше труп на четиридесет и седем, благодарение на убийствения бурен. Исках, копнеех за долнопробната компания на цигарите. По същия начин исках и копнеех за всичката отровна храна, която можех да погълна. И можех да заспя само след като обърна шест бирички Буш (избрани заради неоправданата им евтиния) всяка вечер.

Разбира се, знаех, че поддържам една долнопробна диета. Но не ми пукаше. Бях напълно прецакан, професионално и лично. С усърдието на новопокръстен аз бях изоставил всякаква дисциплина, бях отхвърлил умереността, бях прегърнал нещастието, което бях самият аз. Преди три месеца бях образец на амбицията и трудолюбието, траекторията ми стигаше чак в стратосферата. Един момент на безразсъдство, няколко лоши попадения, малко сериозно невнимание на домашния фронт и изведнъж…

— Алън! В колко часа е определено да се започва бизнесът в тази компания?

Говореше Бърт Рубинек. Поправка: Бърт Рубинек ревеше. Това беше четвъртият ми ден на работа — и бързо откривах, че поведението на Рубинек като пасивен кретен е пълен камуфлаж. Зад тази глупава външност се спотайваше душата на садист — човек, който изпитва постоянна нужда да съсипва живота на хората наоколо.

— Чу ли ме, Алън? — изгърмя отново Рубинек. Вдигнах поглед от компютърния си терминал. Рубинек стоеше на десет крачки от мен, едно дребно петно насред залата, известна като Вагон за добитъка. Беше с размерите на половин футболно игрище, натъпкана с малки като кутийки работни помещения. Всяко помещение си имаше компютърен терминал, стол и телефон. Във Вагона за добитъка имаше сто и двадесет работни помещения, разделени на шест подразделения, всяко от които трябваше да продава по телефона специфичните продукти на РС решения. Компютрите и софтуерът бяха най-голямото подразделение (с над 80 оператори от „Телепродажби“, работещи на телефоните), докато останалите четиридесет служители се занимаваха с директни продажби на факсове, принтери, модеми и вълнуващи аксесоари като обичайните бележници за мишката (Изпратете ни снимка на някой любим човек и ние ще я превърнем в многопластов компютърен бележник за седем работни дни!) Бърт Рубинен постоянно обикаляше коридорите и пътечките във Вагона за добитъка. Като сержант по единично обучение от морската пехота той смяташе за свое задължение да заплашва и да наказва подчинените си, да им напомня, че в голямата схема на нещата те са говна, които не струват нищо. Наблюдавайки го как работи, аз не можех да прогоня от главата си мисълта, че той си отмъщава за някои наистина ужасни години в училищния двор.

— Алън? Ти глух ли си, или просто си на друга планета тази сутрин?

Подадох глава от кутийката си. Навсякъде около мен моите колеги бяха забили поглед в терминалите си — навик, към който се връщахме винаги, когато Рубинек решаваше да наругае някого, от страх, че той може да улови нечий поглед и да насочи отровното си внимание към нас.

— Не чух въпроса, Бърт — смънках аз.

— Значи наистина си глух.

— Просто бях зает с…

Той ме прекъсна.

— Ще повторя въпроса още веднъж: В колко часа е определено да се започва бизнесът в тази компания?

— Осем и трийсет — отговорих тихо.

— Много добре. Точно в осем и трийсет. Ние сме зад бюрата си в осем и трийсет, готови да направим първите си обаждания в осем и четиридесет и пет. А ти в колко часа влезе тази сутрин?

— Около осем и трийсет.

— Грешка! Ти пристигна тук в осем и трийсет и шест. С колко минути закъсня?

— Метрото закъсня. Някой скочи под влакчето на Трийсет и четвърта улица. Мисля, че е работил тук.

Кратко нервно кикотене от страна на няколко мои съседи по работа. Когато видяха, че лицето на Рубинек почервенява (сигурен знак, че ще обяви война), те веднага забиха поглед в мониторите си. Той приближи до моята кутийка и сниши глас. Почти шепнеше.

— Комедиант, а?

— Просто се опитвах да разведря обстановката, Бърт.

— Казвам се мистър Рубинек. Тази сутрин закъсня с шест минути. И проявяваш неподчинение.

— Това беше шега, мистър Рубинек.

— Не съм те наел, за да ми се ежиш. Наел съм те, за да пробутваш продукта. И да не се появяваш около осем и трийсет, а в осем и трийсет. Квотата ти за тази седмица е осемнадесет пакета.

— О, за бога…

— Ако не ти харесва, ето вратата. — Той погледна към големия метален часовник, който висеше на голямата стена на Вагона за добитъка. Осем часът, четиридесет и четири минути и петдесет и две секунди. Всички във Вагона за добитъка замлъкнаха, наблюдавайки как минават секундите.

— Добре, момчета… — изкрещя Бърт Рубинек. — Часовникът показа осем и четиридесет и пет.

Гръмна звънец. Денят за продажби беше започнал. Изведнъж в залата изригна брътвеж, тъй като всичките сто и двадесет оператори от „Телепродажби“ започнаха да преследват първата си продажба за деня, всеки гонеше уплашено седмичната си квота, за да може да се върне на работа в понеделник.

Рубинек ми обърна гръб и процеди:

— Осемнадесет пакета до затварянето на бизнеса утре или изчезваш от тук.

— Това не е честно и вие го знаете — казах аз.

Той се усмихна самодоволно. Усмивката му сякаш стигаше от едната стена до другата.

— Прав си. Не е честно. Знам това. И не ми пука.

Когато се отдалечи в търсене на друга жертва, на мен ми се прииска да изтръгна слушалката си, да стана от компютърния си терминал и да тръгна към най-близкия асансьор. Но успях да събера последните остатъци от своето самообладание и стиснах дъската на бюрото си толкова здраво, че в един момент си помислих, че ей сега ще си скъсам сухожилията.

Внимателно, внимателно. Той очевидно знае, че едно време си бил мениджър по продажбите. Проверил е и миналото ти и е разбрал за нападението над Креплин. А пък той е такъв непочтен деребей, че сега иска да види дали ще успее да те накара да избухнеш отново.

Така че преглътнах гордостта си и насочих вниманието си към монитора; поставих курсора на първия адрес за деня и…

— Здравейте, мисис Сюзан Силкокс? Обажда се Нед Алън от РС решения. Надявам се, че е удобно да говорим…

Беше удобно да разговаряме с мисис Силкокс. Както обясни, тя била домакиня от Шейкър Хайтс, Охайо, и току-що направила онова постфеминистко нещо, напуснала работа, за да се грижи за петмесечния си син, Майкъл. Винаги когато имала свободен момент, ровела из мрежата (Това ме кара да вярвам, че съм свързана с външния свят и не съм затворена постоянно в бебешката страна) и така, разбира се, щяла да бъде щастлива да вгради нашия софтуерен пакет за двеста двадесет и девет долара.

— Почакайте, ей сега ще си взема кредитната карта…

Хванах я. Не че имаше нужда от много принуждаване. Този тип теледомашен маркетинг беше насочен директно към хората, затворени в домашния карцер — хора като мисис Силкокс, които бяха залепнали вкъщи, отегчени, самотни, отчуждени и възприемаха оператора от „Телепродажби“ като временен приятел — някой, който с удоволствие слуша техните оплаквания за съпруга, който бил на път четири дни в седмицата. Или за дъщерята, която била важен администратор в една от холивудските студии, но през последните три месеца не се сетила да се обади на овдовялата си майка в Сейнт Луис. Или онзи тип от Сакраменто, който бил принуден да се пенсионира рано, на петдесет и седем, и който сега прекарвал по девет часа на ден в кибернетичното пространство, защото наистина не знаел какво друго да прави. Или…

Както разбрах бързо, номерът в домашния телемаркетинг беше да се появиш като един съчувствен глас в телефонната пустош. За разлика от телепродажбите, които използвахме в „Компютърен свят“, където търгувахме с големи, известни компании. В РС решения действахме с индивидуални консуматори — деветдесет и девет на сто от които определено не се нуждаеха от онова, което им набивахме в главите. Така че онова, което трябваше да им изтъргуваш, беше приятелството. В разстояние от няколко кратки минути ти трябваше да им станеш другарче, съюзник, довереник. Ти не им продаваш продукт; продаваш им чувство за лично присъединяване, подтекстът на което е: Ние поддържаме връзка. Нямаше значение, че тази връзка щеше да продължи само до края на обаждането. Целта на упражнението беше да се свържеш. Свържеш ли се, приключваш сделката.

Проблемът беше, че само един от двадесет клиенти желаеше да ти позволи да направиш тази връзка. През повечето време обаждането ти се посрещаше с моментално пренебрежение — което все пак беше за предпочитане пред онзи отегчен глупак, който ти отнема двадесет минути, мънка си под носа, кара те да повтаряш тирадата си два-три пъти и накрая ти казва: Не, това не е за мен.

Подобни клоуни бяха нещо обичайно сред клиентите на РС решения. Средният ми работен ден включваше седемдесет обаждания — при петдесет от които ми затваряха веднага. От останалите двадесет поне петнадесет клиенти нямаха намерение да купуват нищо от мен… но се наслаждаваха на възможността да си побъбрят за моя сметка. (През втория си работен ден например изкарах двайсет минути, правейки се на психотерапевт на една жена в Миртъл Бийч, Флорида, която току-що беше изгубила любимия си пекинез.) Когато най-накрая я върнах на въпроса за софтуерния пакет, тя ме информира: О, че аз си продадох компютъра на една приятелка още преди година.

И на края оставаха само пет обаждания, при които имаше шанс да приключа. И тъй като седмичната квота беше петнайсет продажби, не е чудно, че във Вагона за добитъка цареше такава отчаяна атмосфера. Спомняте ли си онези стари снимки от началото на века, на които стотици работници с подпухнали очи се прегърбват над шевните машини в някаква фабрика, опитвайки се отчаяно да изпълнят дневната си норма от трийсет чувала за картофи. Понякога през работния си ден, когато се изправях за момент от терминала си, за да протегна свръхнапрегнатите си рамене, поглеждах към безумния пейзаж от наведени глави във Вагона за добитъка и си мислех: това е експлоатацията на бъдещето. Кибернетичното пространство си изпълнява нормата. Едно място където — както в някоя фабрика за ризи в Ню Йорк от началото на века — работниците оцеляват или умират в зависимост от това дали изпълняват дневната си квота.

След като приключих продажбата с мисис Сюзан Силкокс от Шейкър Хайтс, Охайо, за тази седмица вече бях продал тринайсет комплекта. Преценявайки, че е само девет часът и пет минути в четвъртък сутринта, нямаше защо да се притеснявам ужасно, че ще имам затруднения с изпълнението на седмичната си квота до четири и четиридесет и пет в петък следобед. Но благодарение на наказателното действие на Рубинек срещу мен, аз бях принуден да направя още пет продажби през следващите два дни. Не невъзможно, но…

Останалата част от сутринта беше пълен бойкот. Всеки номер, който опитвах, или не отговаряше, или беше моментално няма продажба. В единадесет и четиридесет и пет си взех петнайсет минути обедна почивка — пет минути, за да излапам набързо един мокър сандвич с яйце и салата, купен от снекбара на приземния етаж в нашата административна сграда; другите десет минути прекарах застанал пред главния вход в ободряващия студ, поглъщайки лакомо два уинстъна в компанията на дузина други пушачи от Вагона за добитъка.

— Чух, че тази сутрин си се озъбил на Медузата — каза едно момче, което приличаше на латиноамериканец и се представи като Джейми Санчес (който пък погълна четири салема за същото време, през което аз изпуших двете си ракови пръчици).

— Наричате Рубинек Медузата!

— Да, ’щото този тип е леке с противни, жилещи пипала. Колко допълнителни комплекта ти даде?

— Три.

— Ще ги направиш ли?

— Нямам избор. Често ли прави подобни гадости?

— Човече, Медузата си умира да дърпа верижката на всички. Имаше един тип, Чарли Ларсън, към трийсетте, наистина образован и почтен, бил някакъв търговец в Кидър, Пийбоди, преди някакво голямо съкращение… Както и да е, Медузата мразеше голямата му уста и постоянно го преследваше. Все намираше причини да му вдигне квотата и все му викаше мистър Тузар Уолстрийт. Един следобед Чарли не можа да издържи и изведнъж, като гръм от ясно небе, проби монитора на терминала си с десния си юмрук. Бедното копеле трябваше да бъде закарано бързо в болницата Рузвелт с ръка в монитора. Вече не го видях.

— Защо, по дяволите, PC решения позволяват на Рубинек да се държи така?

— Просто той им прави пари, така че те си го обичат. Всеки път, когато някой се оплаче на началството, те казват на Медузата, който веднага удвоява седмичната квота, което пък означава, че оплакалият се е мъртъв автоматично. Животът във Вагона за добитъка е определен съвсем точно — ако не ти харесва как се играе играта, кофти. Проблемът е — къде ще отидеш, след като излезеш през вратата?

Не исках да обмислям подобен въпрос, така че се забързах обратно към работното си място и направих обаждане двадесет и две за деня.

— Здрасти, мистър Ричард Мазур? Обажда се Нед Алън от PC решения. Надявам се, че е удобно да си поговорим…

— PC решения? От известно време се каня да ви се обадя. Имам проблем с CD-Rom драйверите на моя Windows ’95. Вече не задвижват диска автоматично…

Бинго!

— Е, това официално е проблем на Майкрософт. И тъй като сте купил своя Compaq Presario от нас през февруари деветдесет и шеста, боя се, че гаранцията за софтуера ви е изтекла отдавна. Обаче добрата новина е, че ние ви предлагаме чисто нов страхотен Windows ’98 във феноменален софтуерен пакет само за…

Продадено. Деветдесет минути по-късно аз продадох и Комплект Номер Петнадесет. Благодаря ви, мис Шери Стауфър — йога инструктор на свободна практика от Кеймбридж, Масачузетс. Осемдесет и две минути след това (компютърът регистрира точното време на продажбата), пробутах Комплект Шестнадесет на мистър А. Д. Харт — писател на свободна практика от Сан Хосе, Калифорния. И после, в четири и тридесет и една — някакви си четиринайсет минути преди затварянето — аз направих финалния успешен удар за деня, тъй като Комплекти Седемнадесет и Осемнадесет бяха купени от преподобния Скот Дейвис — унитариански свещеник от Индианаполис, който планираше да инсталира пакета в компютъра на църквата си и да подари втория пакет на някакъв градски проект за подпомагане на бедните, в който участвал.

Тичах по печелившата писта — един от онези златни моменти в продажбите, когато всичко изведнъж сменя скорост и музиката на шанса е на твоя страна. Пет продажби за пет часа! Това беше неочакван късмет за какъвто не можех и да си мечтая. Повишената ми седмична квота вече беше достигната — цял ден преди петъчния краен срок. Когато се изправих до терминала си в четири и четиридесет и пет, вече усещах, че късметът може би отново се завръща при мен.

— Отчая се и се обади на няколко приятели, а, Алън?

Обърнах се към него с благ, объркан тон.

— Какво беше това, мистър Рубинек?

— Пет продажби за един следобед, ето какво. Което ме кара да се чудя дали не си прибягнал до приятелите и роднините, за да си спасиш задника.

— Просто имах добър ден, това е всичко.

Когато опитах да се отдалеча, той отново ми препречи пътя.

— Щом си такъв магьосник в продажбите, може би трябва да ти повиша квотата на осемнайсет за всяка седмица.

Изведнъж усетих онзи пристъп на смелост, който получавам винаги, когато някой подценява способностите ми.

— Мистър Рубинек, ще достигна всяка квота, която ми поставите.

— Още шест комплекта до затваряне на бизнеса утре или си история.

Той си тръгна, после се обърна назад и изсъска:

— Не те харесвам, Алън. Изобщо не те харесвам.

Започна да ме харесва още по-малко, когато до един и четиринадесет в петък следобед тези шест нови комплекта бяха продадени. Аз бях Златното Момче, не можех да направя нищо погрешно. Или поне така се чувствах, когато си тръгнах за уикенда. Когато минавах покрай офиса на Медузата, той ми се намръщи сприхаво като дерибей, който току-що е бил изобличен. Поне за днес.

Не направих нищо глупаво с моите хиляда кинта — защото поправеният диван се появи веднага щом се прибрах от работа и доставчикът имаше фактура C.O.D.33, която (както показва съкращението) трябваше да бъде заплатена веднага, принуждавайки ме да напиша чек за сума, каквато нямах в сметката си (но която щях да депозирам в понеделник, когато получа парите за първата си седмица в РС решения). Диванът беше по-бял от бял. Лизи щеше да бъде доволна. Когато си тръгваше, доставчикът ме попита:

— Жена ви няма ли я?

— Че ти как разбра? — попитах аз.

— Да не се майтапиш? — попита той, когато огледа апартамента. Купища празни картонени кутии от бързи храни, препълнени пепелници, смачкани кутийки от бира, половин дузина чинии с втвърдена храна, струпани нависоко в мивката, препълнено кошче за боклук.

— Един съвет, друже — каза доставчикът. — Ако не искаш да се запознаеш с адвоката по разводите, вземи си прислужница, преди да се е прибрала жена ти.

Той беше прав — апартаментът приличаше на индустриално сметище. Реших да го почистя през останалата част от вечерта. Реших също и да прекратя дружбата си с цигарите, а през следващите две седмици да не ям нищо друго, освен суши34 тъй като (според кантарчето в банята тази сутрин) теглото ми беше нараснало с дванадесет фунта и ми беше доста трудно да се намъкна в панталона си.

Но преди да започна този добродетелен уикенд на чистия живот, аз реших да изпуша една последна цигара, последвана от последната ми кутия Буш, докато изслушам телефонните си съобщения. Имаше само едно. Беше от Лизи. Звучеше приятно, но някак отдалечено.

— Здрасти, аз съм. Сега е около девет в Ел Ей, така че ти няма да чуеш това, докато не се прибереш от работа довечера. Тази сутрин трябва да летя до Сан Франциско, за да се видя с един клиент, после имам среща с една камара хора от офиса в този хотел до Кармел. Излезе в последната минута, но никога не съм ходила в тази част от Тихоокеанското крайбрежие, така че…

Потънах в дивана. Среща с една камара хора от офиса в този хотел до Кармел. Каква камара хора? И защо не ми е оставила името на проклетия хотел?

— … тъй като няма да се върна в Мондриан до полунощ в неделя, вероятно е най-добре, ако ми звъннеш в офиса в понеделник. Наистина искам да говоря с теб в понеделник, защото…

Моля те не казвай, че имаш новина.

— … е, трябва да го знаеш, в офиса се говори за възможното удължаване на престоя ми тук, може би за… от четири до шест месеца…

Цигарата в ръката ми затрепери. Пепелта падна върху по-белия от бял диван. Аз вперих поглед в него.

— Както и да е, все още нищо не е решено окончателно. Но ти ми се обади в понеделник и ще обсъдим всичко. Чао.

Щрак.

Седях дълго на дивана, неспособен да мръдна, цигарата догоря до филтъра, принуждавайки ме да я угася в кутийката Буш. Една мисъл изпълни ума ми — загубих я. Даже ако този уикенд в Кармел беше просто един невинен излет с група колеги, тя все пак не искаше аз да знам името и телефонния номер на хотела. А ако не беше невинно…

Ревност беше дума, която никога не бе влизала в домашния ми речник. Нито пък изневяра. Играех си моногамна игра — и, доколкото знаех, същото правеше и Лизи (щях да бъда удивен да науча обратното). Но сега…

Престани, престани! Нямаш доказателства, че изведнъж го е ударила през просото. Точно сега тя не иска да ти чува гласа. По скалата на брачните бедствия да не искаш да говориш със съпруга си се котира доста високо — но поне не е като да се чукаш с някой друг тип.

Все пак осъзнах фактите — ако нейната компания възнамеряваше да удължи престоя й в Ел Ей с поне още четири месеца — и ако тя продължаваше да отхвърля идеята да отида при нея на Крайбрежието, тогава бъдещите ни перспективи да останем заедно бяха доста мрачни.

Вдигнах телефона, набрах код триста и десет, последван от служебния номер на Лизи на Западното крайбрежие. Помолих да ме свържат със секретарката й.

— Мисис Хауърд няма да се върне до понеделник. Мога ли да попитам кой се обажда?

— Съпругът й.

— О!

— Тя не остави ли някакъв номер, на който бих могъл да я намери по време на уикенда?

— Не ми е позволено да давам подобна информация.

— Както казах, аз съм съпругът й.

— Сигурна съм, че сте, но все пак не мога да ви дам този номер…

— Можете ли поне да й предадете едно съобщение?

— Мога да опитам. Спешно ли е?

Исках да кажа, че е спешно, за да съм сигурен, че Лизи ще се обади. Но прецених, че няма да е много доволна като открие, че това спешно е просто хитрина, за да я накарам да ми звънне. И не исках да получавам още черни точки срещу името си в бележника на Лизи. Така че казах само това:

— Просто й предайте, че ако иска да си поговорим, аз ще си бъда у дома през целия уикенд.

— Ще направя всичко възможно тя да получи съобщението.

В неделя следобед аз се чудех дали Лизи наистина е получила съобщението. Защото все още не ми беше звъннала. Тревогата ми растеше, а заедно с нея растеше и фикс идеята ми да си подредя живота. Така че се заех безпощадно с почистването. Прочистих хладилника от всички висококалорични боклуци. Освободих апартамента от кутиите от отровни храни, от претъпканите боклукчийски торби и другите боклуци. Изпразних пепелниците, измих ваната, изтърках мивките, минах килимите с прахосмукачка и избърсах праха с Пледж. Изпрах чаршафите, измих прозорците, даже подредих чекмеджето си с чорапи. Посетих местния магазин Д’Агостино и се върнах с шест бутилки минерална вода и две торби, натъпкани с пресни плодове. През целия уикенд останах на диета, включваща само вода и плодове; в неделя вече бях свалил три фунта. Макар че не успях съвсем да откажа цигарите, все пак се ограничих до три на ден. И в неделя следобед, опитвайки се да се отърва от малко излишни тлъстини (и от многото стрес), аз си грабнах тенис ракетата и две топки и отидох на игрището на Двадесета и Девето авеню, където имаше хандбален корт, който вършеше същата работа като тенис стена.

Беше студен, сив следобед и цялото игрище беше на мое разположение. Докато биех топката в стената — упражнявайки ниските си удари, изостряйки бекхенда си, и размишлявах върху факта, че това не е съвсем като тенис клуба в центъра — изведнъж чух глас зад себе си.

— Приготвяш се за открития шампионат, а, Алън?

Обърнах се и видях Джери Шуберт. Той стоеше там с една много висока, много слаба блондинка току-що преминала двайсетте. Несъмнено модел.

— Това ли ти е местният клуб? — попита ме Джери докато се здрависвахме.

— Да, и аз съм единственият му член. Ти наблизо ли живееш?

— Не, аз съм долу в Сохо. Но Синди живее наблизо.

Той ни представи. Синди Мейсън имаше силен южняшки акцент.

— Откъде си, Синди?

— От едно малко старо градче — Шарлот, Северна Каролина.

— Чувал съм го — казах.

— Дяволски си добър с ракетата — похвали ме тя. — Професионално ли играеш?

— Ако беше така, нямаше да бъда на това игрище.

— Прочетох в Джърнъл историята за „Компютърен свят“ — рече Джери, после допълни с усмивка: — И за това как си подобрил немско-американските взаимоотношения.

— Да, това бяха моите петнайсет минути на славата.

— Знаеш ли какво каза мистър Балантайн, след като прочете историята? Това момче е направило нещо, за което си мечтаят деветдесет процента от американската работна сила.

— О, всички наистина бяха впечатлени — освен бъдещите работодатели.

— Трудно ли ти е сега?

— Може да се каже — „Телепродажби“ на компютърен софтуер не е точно представата ми за нещо приятно.

— Работих една седмица в „Телепродажби“, когато пристигнах в Ню Йорк — сподели Синди. — Беше като в ад.

— Повярвай ми, все още е. Но съм сигурен, че ще намеря нещо по-добро преди да навърша четиридесет. Как вървят нещата при Великия Мотиватор?

— Процъфтяват. През лятото издаде нова книга, последвана от промоции в тридесет и пет града. Малко разнообразихме нещата. Разработихме два интересни инвестиционни проекта. Обади ми се някой път. Ще те черпя един обяд и ще ти разкажа за тях. Все още ли имаш номера ми?

Кимнах. И поех протегнатата ръка на Джери.

— Наистина ми беше приятно да се запознаем — каза Синди. — Надявам се да си намериш по-добър тенис партньор от тази стара стена.

Когато тръгнаха надолу по улицата, Джери прегърна тънката талия на Синди, а тя отпусна глава на рамото му. И аз усетих отчаян пристъп на завист. Той имаше кариера, жена, бъдеще. Всичко, което и аз имах някога. Докато направих няколко грешки и този живот изведнъж изчезна.

Продължих да налагам топките срещу стената, докато спускането на нощта ме принуди да се върна в празния апартамент. Придържах се към диетата си от вода и плодове, изпуших полагаемата ми се вечерна цигара, пропилях няколко часа пред телевизора, легнах си и не можах да заспя. В полунощ звъннах в хотелската стая на Лизи в Ел Ей. Никакъв отговор. Глътнах няколко таблетки Мелатонин и изпих голяма чаша чай от лайка. В един отново се обадих в Ел Ей. Съжалявам, мисис Хауърд още я няма. Претърсих каналите и се загледах в една реклама за революционна система за избелване на зъбите. В два се обадих за последен път в хотел Мондриан. Лизи все още я нямаше. Така че й оставих съобщение да ми се обади по всяко време. После, устоявайки на изкушението да изпия една бира за приспиване, аз се върнах в леглото, вземайки със себе си новия роман на Том Кланси. Той постигна желания ефект. След петнайсет минути мозъкът ми най-после заспа.

И после беше вече сутрин. И телефонът звънеше. Погледнах към радиобудилника, спомняйки си, че бях забравил да го наглася да звъни. Осем и три минути. Мамка му. Мамка му. Мамка му! Никога нямаше да успея да стигна в РС решения до осем и трийсет. Медузата щеше да е доволен; това щеше да му даде повод да удвои седмичната ми квота. Прецаках се. Пак.

Изправих се в леглото. Главата ми още беше замъглена от съня. Телефонът продължаваше да звъни. Успях да го вдигна и да промърморя:

— Да?

— С мистър Нед Алън ли говоря — попита жив женски глас. Несъмнено „Телепродажби“.

— Продавате ли нещо? — попитах.

Жената се ядоса.

— Нищо не продавам. Просто се опитвам да открия мистър Нед Алън. Вие ли сте този мистър Алън?

— Да, аз съм.

— Аз съм детектив Дебра Кастър…

Сега бях напълно объркан.

— С ченге ли говоря?

— Говорите с детектив от полицейското управление на Хартфорд, Кънектикът.

Хартфорд? Защо, по дяволите, ще ми звъни някакво ченге от Хартфорд?

— Съжалявам — казах аз, — още не съм се събудил съвсем. И закъснявам за работа. Може би ще можете да ми се обадите пак?

Тя не обърна внимание на молбата ми и продължи:

— Познавате ли мистър Айвън Долински?

Изведнъж се събудих съвсем.

— Айвън? Разбира се, че го познавам.

— Каква е връзката ви с него?

— Случило ли се е нещо?

— Моля ви, отговорете на въпроса, мистър Алън.

— Две години му бях шеф. Той добре ли е?

— Оставил е името ви и телефонния ви номер в бележката си…

— Бележка? Каква бележка?

Възцари се дълго мълчание. И аз изведнъж потреперих. Защото осъзнах какво ще ми каже тя.

— Съжалявам да ви информирам, че мистър Долински се е самоубил нощес.

5.

Тя ме чакаше на гарата. Към петдесетте. Пет фута и два инча. Посребрена коса. Тъмносин костюм с панталон, който подчертаваше леката й пълнота. Издатина на бедрото, където под сакото й не чак толкова дискретно бе скрит служебният й револвер. Ръкостискане, което временно блокира кръвообращението в пръстите ми.

— Нед Алън? — попита тя, когато приближи до мен на перона. — Детектив Кастър.

— Много мило от ваша страна, че ме вземате от тук — отбелязах аз.

— Част от службата. Благодаря, че пристигнахте тази сутрин. Искаме да уредим тези въпроси колкото може по-бързо. Шефът ви добре ли възприе факта, че си вземате почивен ден?

— Не.

— О, той е от онези, нали?

— Недоизказването на годината.

— Ако искате, мога да му се обадя, да му обясня защо се нуждаем от вас тук.

— Благодаря, но това няма да помогне много. Този тип е кръгла нула, що се отнася до съчувствието.

Всъщност, когато се обадих на Медузата след разговора си с детектив Кастър и обясних, че трябва да отида до моргата в Хартфорд, за да идентифицирам един труп, той попита:

— Починалият член на семейството ти ли беше?

— Не — един човек, с когото работих, но…

Медузата ме прекъсна.

— Ако беше член на семейството, щяха да ти се полагат три почивни дни с пълно заплащане. Но щом е просто човек, с когото си работил…

— Виж какво, той наистина няма никакви близки роднини, така че…

— Това си е негов проблем. Щом трябва да отидеш в Хартфорд, губиш днешната си надница. Ако те няма и утре, губиш вторника и квотата ти скача с още три. Ясен ли съм?

— Утре ще бъда там. — И после затворих, преди да кажа нещо, заради което да ме уволни.

Влязохме във форд ескорта на Кастър, по който нямаше отличителни полицейски знаци. Тя си закопча колана, завъртя ключа на стартера, бръкна в жабката и извади пакет цигари Мериш.

— Надявам се, че не възразявате?

Аз прерових джобовете на палтото си, докато намеря своите Уинстън.

— Колега пушач — усмихнах се, пъхайки цигара между устните си.

— Е, значи ще се разбираме добре — кимна доволно детектив Кастър и натисна запалката на колата.

Включихме се в движението и последвахме знаците към центъра.

— Ще спрем на три места. Първо в моргата — която се намира в едно предградие, наречено Фармингтън, на около десет минути от тук. След като идентифицирате тялото, ще отидем до апартамента на мистър Долински, преди да се отправим към офиса му в месечника Домашен компютър. Шефът му… — тя отвори малък черен бележник — … някой си мистър Дуейн Хелман помоли да се види с вас. Мисля, че е доста разстроен от случилото се.

— Какво точно се е случило?

— Мистър Долински се е хванал с тръбата.

— Какво е направил?

— Обгазил се е. В колата си. — Тя посегна пак към бележника, отвори го и докато шофираше, прочете бележките си. — Тойота Корола от осемдесет и седма, намерена в Елизабет парк снощи в два и тридесет и три от патрулна кола по време на рутинна обиколка. Починалият е паркирал в гориста местност край малко езеро. Двамата полицаи намерили градински маркуч, закачен към ауспуха, другият край на маркуча пъхнат в десния преден прозорец, всички прозорци на колата облепени с тиксо, колата пълна с дим… С други думи — класическото самоубийство на тръбата. Имаме по две-три такива всеки месец.

Дръпнах силно от цигарата си и погледнах през прозореца.

— Съдейки по приготовленията, които е направил мистър Долински, не е имало викове за помощ. Полицаите са открили квитанция от Уол-Март на предната седалка. От времето, когато е написана квитанцията… — Още един поглед в бележника. — … Пет и тридесет и осем вчера следобед, изглежда, че мистър Долински е купил тиксото и градинския маркуч от Уол-Март, наблизо до апартамента му в Западен Хартфорд, а после е подкарал направо към Елизабет парк.

Пет и трийсет и осем. В една тъмна, пуста зимна нощ. Ако на път към този Уол-Март Айвън се беше забавил само с двайсет и две минути, тогава магазинът щеше да затвори до пристигането му. И това може би щеше да го принуди да отложи смъртта си за следващия ден. И може би, на сутринта, всеобхватното чувство за безпомощност щеше да премине.

— Обзалагам се, че знам за какво си мислите — погледна ме детектив Кастър. — Само ако ми се беше обадил. Само ако знаех колко зле се чувства той. Само ако… Права ли съм?

Свих рамене.

— Най-лошото при самоубийствата е начинът, по който са наказани живите. Но… може ли да бъда откровена? Той очевидно е искал да си замине. Защото намерихме бутилка уиски и празно шишенце валиум на седалката до него. Рецептата е била на негово име, което ме кара да се чудя: отдавна ли е изпаднал в депресия?

Обясних й за смъртта на дъщеря му, за провала на брака му, за проблемите в работата, начинът, по който „Компютърен свят“ изведнъж беше погубен.

— Значи на мистър Долински са му се струпали доста големи проблеми — каза детектив Кастър.

— Онова, което ме смущава, е, че преди шест-седем седмици Айвън беше в най-добрата си форма от години насам. Тъкмо беше намерил тази нова работа и наистина гледаше с оптимизъм към бъдещето…

— Говорил ли сте с него от тогава?

— Не, бях доста зает. Той не е ли оставил някаква бележка, някакво обяснение?

Обратно към бележника.

— На арматурното му табло имаше писмо. Кратко и ясно: вашето име и телефонният ви номер, както и лично послание към вас: Кажете на Нед, че съжалявам заради това, че пак го карам да подрежда след мен. Това беше то.

Издишах шумно и усетих как гърлото ми се стяга, за да потисне риданието.

— Той правеше ли грешки в работата? — тихо попита детектив Кастър.

— След смъртта на дъщеря си, да.

— И вие често трябваше да го покривате?

— Предполагам.

— Значи ви е възприемал като свой приятел.

Очите ми започнаха да се насълзяват.

— Да. Аз бях негов приятел.

Влязохме във Фармингтън, после подкарахме към Университета в Кънектикът по медицина и стоматология. Офисът на хартфордския медицински патолог беше разположен в мръснобяла бетонна сграда. Паркирахме колата. Когато приближихме главния вход, покрай нас зави една линейка и се насочи към задната част на сградата.

— Отзад правят доставките — тихо ми обясни Кастър. После допълни: — Ще приключим с това колкото е възможно по-бързо. Хартфордската морга се гордее с бързото си обслужване.

В сградата едно униформено ченге разговаряше с администратора на моргата. Детектив Кастър приближи до бюрото, показа си значката и посочи към мен. После ми кимна да я последвам в стаята за роднините. Просто, функционално обзавеждане. Кафе-машина. Бележка на една от стените с множество имена на болнични свещеници от различни вероизповедания.

Без да мисля, аз извадих цигара и я приготвих между пръстите си. Същото направи и Кастър.

— Моля ви, в болницата не се пуши — предупреди ни служителят с бяла манта, който влезе в стаята за роднините. Погледна към документацията. — Мистър Алън, готови сме за вас.

Очаквах обичайната сцена на ченгеджийска показност в моргата. Долапи месо в стая, чиято стена е пълна с лъскави метални вратички. Някой служител, който отваря едно от хладилните отделения. Студен въздух, който ме удря в лицето, докато служителят грабва дръжката и изважда плочата, върху която лежи тяло, покрито с бял чаршаф. После, след като ме попита дали съм готов, бавно открива лицето…

Но хартфордската морга беше хигиенизирала преживяването по идентифициране на тяло. Бяхме заведени в нещо, което приличаше на приемна — син диван, два стола и видеомонитор (екранът му беше покрит с бял плат), разположен върху малка масичка. Служителят се представи като доктор Левън и каза, че той е направил аутопсията на Айвън. Попита ме дали имам някакви въпроси, преди да започне идентифицирането. Аз поклатих глава. Той приближи до монитора. Не преставах да си мисля: това е като търговска конференция, а пък онзи тип с бялата манта ще използва някакви аудио-визуални материали, за да изнесе тирадата си. Помоли ме да седна. Намерих един стол и вперих очи в монитора.

— Готов ли сте? — попита доктор Левън.

Аз кимнах. Уредът беше готов — и аз осъзнах, че гледам към мъртвешки бледото лице на Айвън Долински.

Снимката беше отблизо. Ярките светлини придаваха на синьо-сивата кожа на Айвън спектрален блясък. Не като баща ми, жертва на рака — който приличаше на глава на амазонска мумия когато почина — въглеродният окис и коктейлът с валиум, които бяха убили Айвън, не бяха навредили на лицето му. Той изглеждаше спокоен; неспокойното му, обременено лице най-накрая се беше освободило от многобройните мъчения, които го преследваха през последните няколко години. Усетих, че несъзнателно потискам още едно ридание. Всеки се опитва да планира живота си толкова внимателно, нали? Ние сме като деца с комплект кубчета за строене — методично нареждаме тухличките една върху друга. Работата, домът, семейството, боклуците, които купуваме — тухла върху тухла, трупаме ги нависоко, молейки се това да е стабилна, дълготрайна конструкция. Но ако животът като възрастен те научава на нещо, то е следното: нищо не е фиксирано, солидно, трайно. И даже не е необходим катаклизъм, за да може цялата сграда да се срути отгоре ти. Само едно малко раздрусване ще свърши работа.

Докторът попита:

— Това ли е мистър Айвън Долински?

Аз кимнах. И ми се щеше да допълня: Искате да узнаете истинската причина за смъртта? Неуспех да приключи сделката. Ето какво го беше убило. Приключването беше критерият, с който той измерваше личната си стойност. След смъртта на Нанси, след развода си, способността му да продава беше единственото нещо, което го задържаше на повърхността. Това беше неговият занаят, неговото изкуство, онова, в което беше добър. Докато и това умение избяга от него. И после… може би, това беше само въпрос на време.

Катастрофата е толкова случайно нещо, нали? Айвън беше заложник на случайността. Като всички нас.

Обръщайки поглед към документацията, докторът зададе няколко общи въпроса. После ме информира, че тялото ще бъде готово за погребалното бюро в девет часа на следващата сутрин, дали знам на кого трябва да бъдат изпратени тленните останки на мистър Долински. Казах, че, доколкото знам, той няма роднини — само една бивша съпруга, която сега живее (ако не ме лъже паметта) някъде край Нейпълс, Флорида.

— Имате ли нещо против да се свържете с нея и да разберете какви приготовления ще желае да се направят? — попита ме докторът.

— Ще й се обадим от моя офис — предложи детектив Кастър, после попита рязко лекаря. — Това урежда ли нещата, док?

— Ъъъ, да — отговори той и ми подаде документите, за да подпиша официалната идентификация. После натисна копчето на дистанционното и Айвън Долински потъна в черния екран.

По пътя към офиса на Айвън детектив Кастър попита:

— Уплашихте ли се тук?

— Това е доста странно преживяване, нали? Да го видиш само на екран.

— Да — съгласи се тя и запали цигара, — очакваш във всеки момент да прекъснат за реклама. Ще се върнем с тялото веднага след това послание от…

Последният дом на Айвън беше малко жилище с една спалня в подобна на мотел сграда от шейсетте, построена малко встрани от бензиностанция в запуснато ъгълче на Западен Хартфорд. Детектив Кастър беше взела ключа от хазяина и отвори. Апартаментът се състоеше само от две тесни стаички — дневна с мъничка кухня, метална маса и столове и тръстиков диван с мръсни възглавнички на цветя; в спалнята нямаше нищо друго, освен царско легло с дъски на цветя, евтин шкаф с чекмеджета, облепен с фурнир, баня с джобни размери, с лоши плочки, с мивка и тоалетна с цвят на авокадо. Замазани тапети по стените. Купчина евтини трилъри с меки корици до леглото. С изключение на два костюма и няколко ризи, провесени в гардероба, единствените лични вещи, които Айвън бе донесъл в тази дупка, бяха половин дузина снимки на Нанси, разположени из целия апартамент, за да може тя винаги да е пред погледа му.

Детективът се обърна към мен.

— Имате ли някаква представа къде би искал да бъдат изпратени личните му вещи?

Лични вещи. Когато се премести в Хартфорд, той продаде малкото си мебели от студиото си на Западна Осемдесет и трета улица. И сега всичките вещи на Айвън Долински се състояха от два куфара, пълни с дрехи, куп романи от Том Кланси и Кен Фолет, десетгодишната тойота, в която се самоуби, и половин дузина снимки на мъртвото му дете.

— Дайте всичко за благотворителност — казах аз и събрах шестте снимки. — Тях ще изпратя на жена му.

На обяд останахме за дълго в полицейското управление на Западен Хартфорд, където детектив Кастър имаше бюро. Много лесно открихме телефонния номер на бившата съпруга на Айвън, Кристи, във Флорида. Тя беше записана в указателя на Нейпълс с неговата фамилия. Оставих детектив Кастър да й съобщи новината. След около триминутен разговор Кастър закри слушалката с ръка и каза:

— Иска да говори с теб.

Бях срещал Кристи само два пъти. Веднъж на някакъв семеен излет на „Компютърен свят“, край едно езеро в Поконос преди около четири години; втория път — на погребението на дъщеря им. Опитах се да възстановя първоначалното си впечатление от Кристи — дребна, костелива жена с около десет години по-млада от Айвън (което означава, че сега е към четиридесетте), много напрегната и изключително загрижена да наглежда Нанси, особено когато детето си играеше близо до езерото.

Когато детектив Кастър ми подаде телефона, Кристи ридаеше.

— О, Исусе, Нед… Излъжи ме. Кажи ми, че той не е…

— Съжалявам, Кристи. Толкова съжалявам…

Хълцането й се засили. Когато успя да се поуспокои, тя ме попита:

— Как го е направил?

Разказах й за колата. Това предизвика друг дълъг порой от сълзи. Казах колкото е възможно по-спокойно:

— Има няколко, ъъъ, практически проблема, които трябва да обсъдим. — И после, след внимателен разпит, научих, че Айвън е искал да бъде кремиран, че вероятно би желал прахът му да бъде разпръснат над Мексиканския залив (където те често ходели на почивка през първите години от брака си), дали бих могъл да й изпратя праха (надрасках адреса й), защото, не, нямало да дойде на север заради погребението.

— Тук си намерих тази нова работа — на рецепцията в Риц-Карлтън в Тейпълс. Не е точно очарователна, но ми плаща наема. През следващите три дни съм нощна смяна, така че ще ми е доста трудно да си взема почивни дни…

Тя отново прекъсна и се разплака.

— Знаеш ли какво не ми излиза от ума? — попита тя. — Ако Нанси беше жива, ако не беше се появил този шибан менингит…

Не успя да довърши изречението. Вече не можеше да овладее плача си.

— Кристи — опитах се да спра риданията й аз, — има ли кой да се грижи за теб точно в този момент? Съпругът ти, може би… — Бях чул от Айвън, че тя се е омъжила повторно за някакъв местен тенисист след преместването си в Нейпълс.

— Това приключи преди десет месеца — отговори тя. Сега гласът й беше твърд, почти го контролираше. — Нямам си никого.

Не знаех какво да кажа. Тя разбра това.

— Трябва да тръгвам, Нед. Благодаря, че се оправяш с всичко.

Щрак. Затвори.

Когато се обърнах да обясня същината на разговора на детектив Кастър се поразих от мисълта, че може би вече никога няма да говоря с Кристи Долински. Тя щеше да изчезне от съществуването ми. Случаен образ. Както толкова други в живота.

Детектив Кастър се впусна в действие. За петнадесет минути тя намери погребално бюро, което щеше да вземе тялото и да го подготви за кремацията на другия ден. Те щяха да осигурят и свещеник, който да каже няколко думи.

— Помоли ги да доведат равин — казах аз, спомняйки си, че Нанси бе погребана в еврейското гробище в Куинс.

— Ти ли ще бъдеш единственият опечален? — попита тя.

Аз вдигнах телефона, намерих номера на РС Глоуб в Манхатън и ги помолих да ме свържат с Деби Суарес.

— Мистър Алън! Това е невероятно! Днес мислех да ви се обадя. Да видя дали сте свободен за обяд или нещо такова. Как сте?

— Можеше и да съм по-добре. Добре ли се отнасят с теб в РС Глоуб?

— Е, не като в добрите стари времена с вас, но, хей, момичето трябва да си изкарва хляба, нали? Добре ли сте, мистър Алън? Не ми се струвате много добре.

Разказах й защо точно не съм добре. Може би за пръв път в живота си Деби Суарес не знаеше какво да каже. След трийсет секунди мълчание аз я попитах:

— Още ли си там, Деби?

— Да, да — каза тя, а гласът й едва се чуваше. — Защо?

— Не знам. Може би не успя да преодолее онази работа с Нанси. Може би просто се предаде. Просто не знам.

Чух я как преглъща с мъка.

— Кога е погребението?

— Утре. Три и половина следобед. В Хартфорд. — Дадох й адреса на крематориума. — Мислиш ли, че ще успееш да си вземеш половин ден, да хванеш влака за насам? Иначе ще присъствам само аз.

— Ще направя всичко възможно да дойда, мистър Алън. Обещавам. И освен това ще се обадя на старата банда — Денис, Дъг, Фил, Хилди. Ще видя дали и те няма да могат да дойдат. Ние всички го харесвахме…

Тя се разрида.

— Една последна услуга — помолих я аз.

— Каквото кажете.

— Щом затвориш телефона, искам да отидеш в офиса на Чък Зануси и да му кажеш точно какво се е случило. И се увери, че е разбрал, че става дума за самоубийство.

— Вече съм тръгнала.

От управлението до офисите на Домашен компютър беше само десет минути с кола. Те бяха разположени в малък индустриален парк, граничещ с I-93 — и съдейки по сградата, сглобена от готови елементи, в която те заемаха първия етаж, списанието приличаше на много евтин бизнес, както подозирах.

Докато ни водеха по коридора с бюра към офиса на издателя, Дуейн Хелман, ние с детектив Кастър си разменихме много нервни погледи. Хелман беше на около трийсет и две, голям парцал от мазна черна коса, лъскав син костюм, влажно, слабо ръкостискане. Беше видимо притеснен от присъствието ни.

— Помолихте да се видите с мистър Алън? — каза детектив Кастър, когато седнахме.

Дуейн Хелман взе един молив и започна да почуква разсеяно по бюрото си.

— Мога ли да ви предложа нещо? Чай? Кафе? Диетична кола?

— Давайте направо на въпроса, мистър Хелман — прекъсна го детектив Кастър. — Нямаме цял ден на разположение.

Той продължи да чука по бюрото си с проклетия молив.

— Айвън ми разказа всичко за вас. Каза, че сте бил може би най-добрият дяволски шеф, който може да има един продавач. Наистина ви представи като някакъв удивителен…

Не исках да слушам това, така че го прекъснах.

— Имате ли някаква представа защо се е самоубил? — попитах.

Чукането с молива стана два пъти по-бързо.

— Трябва да ви кажа, че бях адски шокиран. Искам да кажа, че Айвън беше при нас само от шест седмици, но всички го харесваха. И като че ли беше в много бодро настроение…

— Моля ви, отговорете на въпроса на човека — настоя детектив Кастър доста ядосано. — Защо мислите, че се е самоубил?

Хелман преглътна с мъка, избегна погледите ни и захвърли молива. Когато най-накрая проговори, гласът му звучеше като грачене.

— В петък го освободих.

Трябваше ми известно време, за да възприема това.

— Вие какво?

— Петък беше последният му ден тук — поясни той.

— Защото си го уволнил?

— Не исках да…

— Отговори на проклетия въпрос…

— Спокойно, мистър Алън — намеси се детектив Кастър.

Сега лицето на Дуейн Хелман доби цвят на талк. И изглеждаше искрено уплашен от мен.

— Харесвах го, той вече продаде някои малки неща. Наистина не исках да го освобождавам. Но…

— Какво имаш предвид с това не исках да го освобождавам? — попитах аз. — Ти си му бил шеф — така че решението дали да остане, или да си ходи, е било твое.

Хелман пак взе молива. Чук-чук-чук.

— Превърна се в заплаха — каза той.

— Какво имаш предвид? — поисках да разбера по-ясно.

— Имам предвид… че щеше да ни струва много, ако продължеше да работи тук.

— Ако вече е бил продал няколко неща, ако наистина си го харесвал, как тогава по дяволите можеш да го наречеш заплаха?

Чук-чук-чук. Чук-чук-чук.

— Ето какво стана — изгледа ме с няма молба Хелман, опитвайки се да говори спокойно. — Един от главните ни рекламодатели ме информира, че ще прекрати всички бъдещи взаимоотношения с нас, ако Айвън остане на тази работа.

— Кой рекламодател каза това? — попитах настоятелно.

Хелман опря чело на дланта си и впери поглед в надрасканото си бюро.

— GBS.

Вцепених се, обезумях. И накрая попитах:

— Тед Питърсън?

Хелман, все още вперил поглед в плота на бюрото, кимна бавно.

— И ти се хвана на заплахата му?

— Опитах се да го защитя, но Питърсън беше непреклонен.

— И ти изрита Айвън по задника, без да задаваш въпроси.

— Те са GBS, за бога! Ние зависим от тях…

— А Айвън Долински зависеше от теб.

Хелман започна да се поти, две големи воднисти капки се спуснаха надолу по тлъстото му лице.

— Виж, ако знаех…

— Той моли ли те…?

— Не мога да ти кажа колко разстроен…

— Айвън моли ли те…

— Решението не беше мое…

— По дяволите, Айвън моли ли те за работата си?

Бях се надвесил над бюрото на Хелман и крещях.

С нежна настойчивост детектив Кастър хвана дясната ми ръка и ме дръпна обратно на стола. Хелман беше хванал главата си с две ръце, сякаш очакваше да го ударя. Чувах го как хленчи.

— Да — каза той. — Моли ме.

Дълго мълчание. Накрая нарушено от мен:

— Убиец.

6.

Беше безсмислено да се връщам в Манхатън тази нощ. Както и да е, след сцената в офиса на Дуейн Хелман имах нужда от няколко силни питиета — а Кастър, сега официално свободни от дежурство, просто бе много щастлива да ми направи компания.

Ето как се озовахме в едно заведение за пържоли в стар стил, наречено Кани, в жилищния квартал на Западен Хартфорд — където през следващите четири часа Кастър и аз се черпихме с бърбън и бира, излапахме по едно лондонско печено на глава и накрая започнахме да си обменяме тайни. Нейната беше голяма: предишния месец, след двадесет и пет години криене, тя съобщила на всеослушание, че е лесбийка.

— Малко се изненадах когато видях как всички в отдела го приеха доста леко. Особено когато се появих на един служебен купон с моето гадже Бет-Ан.

— С какво се занимава тя?

— Водопроводчик.

След като сподели това откровение с мен, беше мой ред (според неписаните правила на непознати пият заедно) да разкрия едно-две поверителни неща. И разказах на Кастър за историята с Креплин, за разнообразните ми професионални и семейни неприятности от тогава насам.

— Имаш късмет, че не цапардоса този тъпанар Хелман — каза тя и гаврътна бърбъна си, — ’щото този път щяха да те регистрират за нападение. Винаги ли си бил толкова избухлив?

— След като започна всичко това.

— Е, аз бих го спряла. Още сега. И тъй като тази вечер раздавам купища безплатни съвети…

Тя ми пусна една пиянска усмивка.

— … ето ти още една перла на мъдростта от пийналата детективка. Сега бих дала на жена ти точно толкова пространство, отколкото се нуждае. Знаеш ли какво най-много мразят жените в мъжете? Нуждата. Отиваш при нея отчаян и можеш да забравиш, че ще я върнеш обратно.

Запомних този съвет когато се нанесох в близкия мотел Мариот, който ми препоръча Кастър. Беше десет вечерта. Отпуснах се на леглото и проверих съобщенията си у дома. Нито дума от Лизи. Обадих се в офиса й в Ел Ей. Секретарката й, Джулиет, работеше до късно.

— Предадох съобщението ви от петък, мистър Алън. Но вчера Лизи не се върна в Ел Ей. От Кармел трябваше да замине направо за Сан Франциско. Днес се отвори една спешна работа. Тя ще остане там на вечеря, така че не я очакваме в Ел Ей до утре. Друго съобщение?

— Всичко е наред.

Обадих се в Мондриан и помолих да ме свържат с телефонния й секретар. Оставих просто, прямо съобщение, в което й обясних за самоубийството на Айвън, как е трябвало да идентифицирам тялото и да уредя погребението, казах й, че няма да се върна в града до късно във вторник вечерта. Не говорех емоционално. Не й оставих номер в Хартфорд, където да ме намери. Не я умолявах. Както ми препоръча Кастър, играх хладно и звучах много, овладян. Но се чувствах всякак, освен овладян. И ми се искаше да изкрещя в телефона: Полудявам… Липсваш ми… моля те, моля те, позволи ми да скоча в един самолет до Крайбрежието и да се опитам да оправя нещата.

Защо става така — ако кажем онова, което наистина чувстваме, на най-важния човек в живота си, често рискуваме изобщо да изгубим този човек?

Обмислях този въпрос и в три и трийсет на следващия следобед, докато стоях пред крематориума в Западен Хартфорд с детектив Кастър и дърпах от цигарата. Пред крематориума спря такси. Вратата се отвори и от него излезе Деби, придружена от Фил Сирио. Аз изтичах и ги прегърнах и двамата. Те определено изглеждаха малко стреснати от повишеното ми тегло и от цигарата, която бях стиснал между пръстите си.

— Благодаря ви — казах аз. — Много ви благодаря. Помислих, че ще трябва да направя това сам.

— Няма проблеми, шефе — каза Фил. — Напоследък работя за брат си, снабдявам ресторанта, така че мога да отида и да си тръгна когато си поискам.

— Да, и мистър Зануси ми даде един свободен следобед, без да прави проблеми — обясни Деби.

— Как прие новината?

— Утихна съвсем. Надявам се да се е засрамил. Вие добре ли сте?

— Можеше да е и по-добре.

— Ами тази цигара? — попита Деби.

— Просто временно падение.

— Вие да не сте луд, мистър Алън? Тези говна ще ви убият…

— Само ако наистина поработи по въпроса — включи се детектив Кастър, приближавайки към нас. Но бяхме прекъснати от мазния директор на погребалното бюро, облечен в черен костюм, с документи в ръка, който поглеждаше часовника си като анализатор на времето и движението.

— Мисля, че трябва да започваме — съобщи той.

Детектив Кастър добави шепнешком:

— Защото следващият клиент ще се появи след половин час.

Параклисът беше грозна, обикновена стаичка. Бели тухлени стени, песъчлив под, лакирани борови пейки, имитация на мраморна носилка, върху която бе поставен обикновеният дървен ковчег, който аз бях избрал за Айвън. Когато влязоха, Деби и Фил се стреснаха при вида на ковчега. Не че не бяха очаквали да го видят — но винаги има нещо дълбоко обезпокоително във вида, на тази кутия. Защото знаеш, че вътре в нея лежи някой, който само допреди ден е бил жив като теб сега. И защото знаеш също: тази кутия е и твоята съдба.

Седнахме един до друг на предния ред. Влезе равинът. Около шейсетте. Черен костюм, черна вратовръзка, черна йармулка35. Равинът ме попита какво искам на службата. Нека да е обикновена, отговорих аз. Молитви — но не и хвалебствия. Идеята някой непознат да възхвалява присъщата почтеност и добротата на Айвън в празен погребален параклис беше нещо, което не бих могъл да понеса.

Равинът застана отдясно на ковчега и започна да напява някакви молитви на иврит, очите му се затвориха, той се люлееше леко напред-назад, като клон във вятъра. После, на английски, той обясни, че сега ще изпее Kaddish — молитвата за мъртвите — за нашия починал брат Айвън.

Най-напред гласът му почти не се чуваше. Но много бързо той се извиси в дълбок, завладяващ баритон — пламенен, могъщ, дълбоко трагичен. И макар че никой от нас не разбираше и дума от онова, което той пееше, подчертаната сила на тези молитви казваше всичко. Беше умрял човек. Трябваше да се обърне внимание.

Деби беше покрила лице с едната си ръка и тихо плачеше. Фил се взираше в ковчега, не откъсваше поглед от него, правейки всичко възможно да контролира емоциите си посред фронталната атака на Kaddish. Даже детектив Кастър изглеждаше странно разчувствана от ужасяващата самота на тази служба. А аз? Аз просто усещах, че… се нося. Бях загубил ориентация. Чудех се защо един етичен човек като Айвън трябва да си отиде, докато едно безскрупулно говно като Тед Питърсън процъфтяваше. И си мислех колко лесно беше всичко да се обърка.

Kaddish внезапно свърши — последните акорди на баритона отекнаха в стените на параклиса. После, след минута мълчание, се чу бръмчене на някаква машина и ковчегът бавно изчезна от погледа ни. Равинът приближи и подаде ръка на всеки един от нас. Мазният началник на крематориума ни изкара на светло. Погледнах си часовника. Цялата служба бе траяла само десет минути.

Детектив Кастър трябваше да се връща в управлението. Подаде ми визитката си, целуна ме по бузата и ми каза, че ако имам нужда от водопроводчик, мога да се обадя на Бет-Ан. Благодарих й за всичко.

— И спокойно — посъветва ме тя. — Пази си нервите.

Директорът на погребалното бюро ни извика такси. Помоли ме дискретно за кредитната ми карта (Приемаме всичко, освен American Express и Дайнърс). Отклонихме поканата му да почакаме в стаята за роднините. Слънцето все още грееше ясно, мартенският студ беше поносим. Запалих цигара и получих укорителни погледи от Деби и Фил. Но те не казаха нищо. Защото бяхме онемели от службата. И защото всички гледахме към дима от комина.

Директорът на погребалното бюро се върна с фактура и извлечение от кредитната карта, което трябваше да подпиша. Погледнах цената. Осемстотин и двадесет долара, включваща основното балсамиране, ковчега, транспорта, службата, кремацията. Смъртта не беше евтина. Забелязах, че извлечението е изготвено на една от онези старомодни печатни машини. Слава Богу за това. Ако беше нова машина, с незабавно потвърждение, моята Master Card щеше да бъде отхвърлена веднага… макар да не знаех какво точно би могъл да направи мазният гробар срещу това. Освен, може би, да дръпне щепсела на пещта, преди работата да е свършена докрай.

— Не ми казахте къде трябва да изпратя праха — рече загрижено началникът.

Подадох му листчето, на което бях записал името и адреса на Кристи Долински.

— Включено е в цената — поясни той, — но това е пощенска услуга втора класа, до всички точки на САЩ. Ние можем обаче да изпратим праха с първа класа, но с допълнителна такса от двадесет долара. Разбира се, гарантираме доставка на следващия ден.

Фил Сирио каза:

— Не искам Айвън да пътува с втора класа. — После, измъквайки голяма пачка пари, той отдели една двайсетачка, смачка я на топка и я пусна право в краката на гробаря.

— Ето ти твоите допълнителни двайсет — процеди с неприкрито презрение. — И ако Айвън не е във Флорида утре, ще си имаш работа с мен.

Хванахме Атмарк експрес в четири и двадесет обратно към гара Пен. Седнахме във вагон–ресторанта. Фил се наливаше с бира, аз удрях бърбън с лед, Деби бързо унищожи един ром с кола и се разплака. На глас.

— Това просто не е честно — изхлипа тя. — Това просто не е честно, по дяволите…

Аз я прегърнах. Тя отпусна глава на рамото ми. Галих я по косата докато се успокои. Фил ме погледна с онези негови маслинени очи сякаш искаше да каже: я не ме будалкай и додаде, вече на глас:

— Добре шефе, разкажи ми.

— Тед Питърсън уби Айвън.

Пихме през целия път обратно до Ню Йорк. Фил продължи да ме черпи с бърбън, а аз усетих, че не мога да престана да говоря — цялата ужасна история за последните десет седмици избликна в порой от думи. Това наистина приличаше на продължителна тирада в изповедалнята. И макар че Фил и Деби не можеха да ми дадат опрощение, те поне можеха да ме слушат със съчувствие.

— Човече, какво прави жена ти — да избяга от теб точно в такъв момент? — изуми се Деби.

— Всичко това не е съвсем по нейна вина — обясних аз. — Имам предвид, че за да се прецака един брак, са нужни двама, нали? А напоследък аз не бях най-лесния човек покрай нея.

Слава Богу, не обсъждахме твърде дълго състоянието на брака ми, тъй като Фил наистина искаше да излее яростта си към Тед Питърсън.

— Това разглезено, недорасло говно — изръмжа той. — Този тип създава впечатление на тузар, на един шибан, справедлив човек, но в сърцето си той е един отмъстителен мазник. Познавам наемни убийци, които имат повече морал от този клоун. Не искам да го казвам, шефе, но ти трябваше да…

— Знам, знам. Опитвах се да постъпя правилно.

— Какво ти казах тогава? Не можеш да се правиш на мил и благороден с един неетичен шибаняк. Трябваше да ми позволиш да се обадя.

Деби попита:

— За какво обаждане говорите?

— Забра’и за туй — смънка Фил и изостави темата.

Когато стигнахме Гранд сентръл, Фил настоя да ни завлече до бара на хотел Гранд хайт за по едно последно питие. Четири часа по-късно — когато Деби започна да гали бедрото ми под масата — аз реших, че е време да пожелая лека нощ. Изправих се и казах:

— Слушайте приятели, трябва да тръгвам. Искам още веднъж да ви кажа колко съм ви благодарен, че дойдохте в Хартфорд…

Деби се изправи с мъка.

— Щом вие тръгвате, и аз тръгвам. Особено пък щом мама гледа Раул…

Бръкнах в джоба си за портфейла.

— Фил, нека ти помогна в сметката…

— Твоите пари не са нужни тук — отсече той.

После надраска няколко цифри върху една салфетка и каза:

— Ето моя номер в офиса на брат ми. Ако имаш нужда от мен, знаеш къде да ме намериш.

Изправи се, прегърна ме и пъхна салфетката в джобчето на сакото ми. Пред хотела махнах на едно такси. Отворих вратата на Деби, а тя ми сграбчи ръката и ми се усмихна пиянски.

— Качете се с мен до центъра — предложи.

— Съсипан съм, Деби. Повече от съсипан.

— Оставете ме у дома, тъй като не ви е по път, после можете да вземете таксито към другия край на града. Имам да ви кажа някои неща.

Аз неохотно влязох след нея, решен да махна ръката й от бедрото си, ако започне да го гали отново. Точно в този момент си имах достатъчно проблеми.

Деби даде адреса си на шофьора и се насочихме на север. После бръкна в портмонето си, извади сгънато парче хартия и ми го подаде.

— Това е за вас — каза ми.

Разгънах хартията. Беше чек. На мое име. За четири хиляди и петстотин долара.

— Какво, по дяволите, е това, Деби? — попитах аз.

— Знаете какво е.

Надписът на чека се замъгли пред мен. Бях пиян.

— Наистина не знам.

— Парите, които дадохте на академията Фейбър за обучението на Раул…

— Не аз съм дал парите за училището. Даде ги „Компютърен свят“…

— Мистър Алън…

— Наистина можеш да ме наричаш…

— Добре, добре, Нед. Преди два дни бях в училището. На някаква родителска среща. И отидох да поговоря с касиера — който всъщност е много свестен тип. Както и да е, той ми каза, че Потолм-Рутан му се обадили преди два месеца и вдигнали голяма врява заради писмото, което сте подписал и в което се казвало, че „Компютърен свят“ гарантира изплащането на парите, които аз дължа на училището. А когато той им казал, че гаранцията си е гаранция, те отговорили, да, да, да, те щели да я уважат, но ти си нямал право да пишеш това писмо. И щели да ти удържат парите. Онези говна ти удържаха четири и петстотин, нали?

— Деби…

— Знам, че са го направили… ’щото имам една нова приятелка, Пола, горе в счетоводството. Вчера сутринта, преди да се обадиш, я накарах да извади досието ти, да огледа последното ти плащане. Тряб’а да ти кажа, мистър Алън… Нед… направо заплаках, когато тя ми измъкна писмото, което са ти написали.

Погледнах надолу към чека.

— Не точно, аз се направих на приказен кръстник, Деби. Те решиха, че ще бъда мистър Благотворителност.

— Да… но важното е, че не си се противопоставил. И не си ме накарал да се почувствам неудобно като ме известиш…

— Не ми е в стила.

Тя сложи ръката си върху моята.

— Харесвам стила ти.

Нежно отстраних ръката й и скъсах чека на две.

— Знаех си, че ще постъпиш така — каза тя, после се разсмя и допълни: — Но именно заради това го написах.

Умълчахме се. После Деби каза:

— Благодаря.

Както му бяхме казали, таксито спря на Деветнадесета и Първо — точно до един от тъмните входове на онзи лабиринт от петдесетте, съставен от жилища със среден наем, наречен Стювесант таун. По улицата се мотаеха двама оръфани типове.

— Колко надалеч е твоята сграда? — попитах Деби.

— На половината път до реката — отговори тя.

Това уреждаше нещата. Пъхнах някакви пари в прозорчето на шофьора.

— Ще те изпратя до вратата.

Не казахме нищо когато тръгнахме към сграда номер пет. Когато стигнахме до вратата, тя предложи:

— Влез да видиш Раул…

— Наистина съм скапан…

Тя извади ключа от портмонето си и отвори входната врата.

— Само за минутка. Все пак не искаш ли да видиш къде отиват парите ти?

— Добре, само за минутка — съгласих се аз, — но всъщност си говорех сам.

Апартаментът се намираше на приземния етаж. Беше много тесен, много набързо подреден. Стари, грохнали мебели от благотворителните магазини. Разпънати закачалки за пране, пълни с току–що изпрани дрехи. Старички телевизор и видео. Училищните рисунки на Раул, залепени с тиксо по стените.

В дневната имаше малка ниша, обзаведена с двуетажно легло, взето от спален вагон. На горната койка лежеше хъркащото тяло на майката на Деби. Раул спеше на долната койка. Дълга, къдрава черна коса, отлична кожа без нито едно петънце, лека усмивка в съня. Ангелски невинен.

— Той е красив — прошепнах аз. Деби кимна. Очите й бяха навлажнени. — Време е да вървя — казах.

Излязохме от нишата. Наведох се да я целуна по бузата за лека нощ. Но изведнъж се озовахме един върху друг, ръцете ми се плъзнаха в косата й, по гърдите й, под полата й, ние двамата залитнахме назад към вратата, строполихме се върху нейното легло, а мозъкът ми започна да изпраща опасни сигнали, после сигналите заглъхнаха, ръцете й сграбчиха ризата ми, един последен, умолителен глас в главата ми: това е лудост…

И всичко потъна в мрак.

Дневна светлина. Лъч дневна светлина, за да бъдем точни, който се прокрадваше през мъничък отвор в щорите. Отворих едно око. Сериозна грешка. Светлината улучи оптическия нерв, изпращайки заредена с електричество болка в дълбоките кътчета на черепа ми. Отворих и второто око. Бум. Пляс. Туп. Сякаш главата ми беше разполовена с кирка. Устата ми беше пресъхнала като Сахара. Очите ми бяха подпухнали; лицето ми — подуто и мазно. И за миг–два усетих, че се чудя — къде, по дяволите, съм се приземил?

А после забелязах, че съм гол и че лежа до също толкова голата Деби Суарес. Тя спеше дълбоко и хъркаше силно. Изпитах онзи неясен ужас, познат на всеки мъж или жена, който се събужда на следващата сутрин, откривайки, че е на място, където не трябва да бъде, че лежи до някого, до когото не трябва да лежи. И макар че можех да се опитам да обвиня пиячката, късния час, емоционалното натоварване от смъртта на Айвън, моментното разгорещяване, както и всяко друго извинение, за което можех да се сетя, фактът си оставаше: това си беше мое собствено прецакване.

Погледнах си часовника — 7:12. Трябваше да се измъквам. Бързо. Изправих се в леглото и, колкото може по-тихо, спуснах крака на пода. Когато пръстите ми докоснаха оръфания килим, аз забелязах (с моментално облекчение) използван презерватив на пода — и с малко усилие на мозъка смътно си спомних как Деби прекъсва страстните процедури, за да прерови чекмеджето на нощната си масичка и да извади презерватива от там. Бог да я благослови, че се държа толкова разумно и заради двама ни.

Използваният презерватив беше Добрата Новина. Лошата Новина ми се разкри пред огледалото на стената до леглото. От дясната страна на шията ми имаше малко, но непогрешимо петънце и освен него няколко ясно очертани драскотини по гърлото ми. Слава Богу, че Лизи беше все още в Ел Ей и нямаше да се върне поне още една седмица. Защото беше съвсем ясно каква дейност е довела до тези белези.

Дрехите ми бяха скупчени до леглото. Грабнах ги и потънах в банята. Костюмът ми изглеждаше така, сякаш е бил смачкан на топка и използван в импровизирана баскетболна игра. Облякох се бързо, намазах един инч паста за зъби на показалеца си и го разтърках по венците си, опитвайки се да очистя устата си от сутрешната й воня. После се промъкнах обратно в спалнята. Деби все още спеше дълбоко и аз се почувствах силно облекчен. Съвсем честно, не знаех какво да й кажа. Освен: Ооох.

Изпълзях бавно до вратата на спалнята, отворих я внимателно, после я затворих зад себе си. Само десет стъпки ме деляха от входната врата на апартамента. Чух гръмотевичното хъркане на бабата от горния нар. Като крадец, ужасен, да не задейства алармата, аз минах на пръсти през дневната. После чух глас:

— Можеш ли да ми кажеш как се пише Откритие, моля те?

Завъртях се и го видях — Раул. Седеше в малкото, кътче за хранене на апартамента. Беше по пижама и ровеше в купа със захарни пръчици. Беше си отворил учебника и пишеше някакво домашно с малко парченце молив. Беше доста едър за осемгодишно хлапе. Сложих пръст на устните си и приближих до него.

— Каква беше думата? — попитах аз.

— Откритие — повтори високо той.

— Нека да не будим баба.

— Откритие — прошепна той. — Трябва да попълня това изречение: Томас направи интересно…

— О-Т-К-Р-И-Т-И-Е.

Той изговори всяка буква поотделно и ги записа в тетрадката си.

— Какво откритие направи Томас? — попитах аз.

Раул погледна внимателно към тетрадката си и прочете:

— Томас отиваше на… Как се пише пътешествие?

— Как мислиш, че се пише пътешествие?

— П-А-Т…

— П-Ъ-Т…

— П-Ъ-Т-Е-Ш-Е-С-Т-В-И-Е.

— Добър правопис — похвалих го аз и го стиснах за рамото. — Аз трябва да вървя…

— Ти приятел на мама ли си?

— Да, аз съм приятел на майка ти.

— И отиваш на П-Ъ-Т-Е-Ш-Е-С-Т-В-И-Е?

— Отивам на работа. Моля те, кажи на мама, че ще й се обадя.

— Аз се казвам Раул. Това се пише Р-А-У-Л. А твоето име как се пише?

— Н-Е-Д.

Той ми се усмихна срамежливо.

— До скоро, Нед.

— До скоро, Раул.

Скочих в едно такси за другия край на града. Докато стигна до къщи, беше станало седем и четиридесет и осем. Бърз душ и бръснене, шепа витамини за енергия и после спринт към центъра, за да стигна навреме, в осем и трийсет, в РС решения. Ужасявах се, като си помислех как ще ме посрещне Медузата. Осемнадесет комплекта бяха наказанието за отсъствието ми от работа във вторник (да не споменаваме, че щях да бъда лишен от заплащането си за още един ден). Трябваше да приключа много сделки до петък следобед, ако исках да имам работа и следващата седмица.

Обърнах ключа в бравата на нашата врата и с изненада открих, че не е заключена два пъти. Когато отворих вратата, чух звука на течаща вода от кухнята. После с нарастваща тревога видях малък сак отдясно до вратата.

Лизи се беше върнала.

Първият инстинкт ми подсказа да бягам — да се измъкна тихичко през вратата, да хвана пожарната стълба и да изчезна от погледа й, докато бойните ми рани оздравеят. Но в паниката си отстъпих от вратата и я затръшнах зад себе си.

Кранчето в кухнята изведнъж замлъкна.

— Нед? — извика Лизи от другата стая. Аз посегнах към вратата, но преди да успея да я отворя, тя стоеше пред мен. Беше облечена в делови костюм, очевидно току-що бе пристигнала от Ел Ей. Изглеждаше озадачена от факта, че, току-що пристигнал, аз отново съм хванал дръжката на вратата. После аз се обърнах и лицето й се стегна моментално — отначало от шок, после от гняв, после от отчаяна болка.

Наблюдавах как забеляза мъничките драскотини и петното с размери на десетаче на шията ми. Но повече от всичко, видях как усеща ужасното ми чувство за вина.

Тя затвори очи и потрепери. После ги отвори отново — и този път върху лицето й се четеше чисто отчаяние.

— Задник — прошепна тя.

— Лизи, моля те…

— Мамка ти — изсъска тя и влезе в спалнята. Аз се втурнах след нея, но вратата се затръшна под носа ми. Тя я заключи. Аз затраках с дръжката, ударих с юмрук по вратата, молех я да отвори, казвах й, че ще й обясня всичко… макар да знаех, че за онова, което направих, нямаше обяснение. Освен едно — пълна и чиста глупост.

След около три минути чукане и молби аз се свлякох на пода, чувствайки се изтощен, обезсилен и искрено уплашен. Вратата на спалнята изведнъж се отвори. Аз мигновено скочих на крака.

— Лизи, трябва да ми позволиш да се опитам да…

После забелязах, че държи по един куфар в двете си ръце.

— Скъпа — запелтечих аз, — моля те, не си тръгвай…

Тя пусна куфарите в краката ми.

— Аз не си тръгвам — отсече тя. — Ти си тръгваш.

— Почакай една минута…

— Сега аз плащам наема, аз поемам всички сметки, така че ако този брак приключва, не виждам защо именно аз трябва да си тръгвам…

— Този брак не приключва.

— Прав си. Използвах погрешно глаголно време. Той е приключил.

— Скъпа… — казах аз, опитвайки се да докосна рамото й.

Тя ме пропъди с ръка сякаш бях оса.

— По дяволите, не ме докосвай…

— Добре, добре — закимах сковано аз, опитвайки се да понижа емоционалната температура. — Можем ли просто да седнем и да поговорим…

— Да поговорим? Да поговорим? — Тя крещеше. — Ти чукаш някоя друга и после искаш да си поговориш за това?

Връхлетя в дневната като буря. Аз я последвах.

— Нещата не стоят така. Нищо не се е случило.

— Нищо не се е случило? Наистина ли можеш да стоиш там — покрит с доказателства — и да ми казваш, че нищо не се е случило? Изчезвай от живота ми.

Разридах се.

— Бях пиян, бях глупав, бях съсипан след тази история с Айвън, не исках да…

— Не искам да слушам глупавите ти извинения, Нед…

— Поне ми дай възможност…

— Да ти дам възможност? След като получих съобщението ти за Айвън, аз зарязах всичко и полетях през цялата страна, цяла нощ — защото си помислих: Добре, той заслужава да му дам възможност… ние заслужаваме тази възможност. И какво откривам тук? — че моят говнян съпруг даже не е бил способен да каже на курвата си да не го хапе по врата…

— Тя не е моята курва…

— Хич не ми пука коя е, каква е. Между нас е свършено.

— Не можеш просто да приключиш така…

— Не мога ли? Кой си ти, че да ми кажеш, че не мога?

— Направих грешка. Ужасна грешка.

Отпуснах се на дивана и хванах главата си с две ръце. Лизи стоеше права и ме гледаше как плача. Когато плачът ми се засили, тя не се помръдна, не престана да ме гледа с безсърдечно презрение. Когато се поуспокоих, ми каза:

— И аз направих грешка. Мислейки си, че имаме възможност да върнем нещата и отново да заживеем заедно.

Гласът й секна, очите й се напълниха със сълзи.

— Как можа? Как можа, по дяволите…?

— Не исках…

— На кого му пука какво си искал, Нед! Ти си го направил. Знаейки много добре, че бракът ни беше разклатен, ти все пак си продължил напред и си го направил. А за това няма извинение.

Тя изтри очи с опакото на ръката си. После вдигна двата куфара, отиде до входната врата, отвори я и остави куфарите в коридора.

— Тръгваш веднага — нареди късо тя.

Аз не помръднах.

— Чуваш ли ме? Искам да се изметеш от тук — повиши тон тя.

— Моля те, Лизи…

— Нямаме какво повече да си кажем…

— Имаме да си кажем всичко…

— Днес ще говоря с адвокат…

— Ами ако откажа да си тръгна.

— Тогава ще накарам адвоката да те изгони. Със съдебно разпореждане. Искаш ли грозна сцена, Нед? Ще ти направя една грозна сцена.

Не бях в печелившо положение. Бях се прецакал — и никакви спорове или молби нямаше да я разубедят. Така че се изправих и тръгнах към вратата. С ръка на дръжката, аз се обърнах и се канех да подхвана една последна молба. Но преди да успея да кажа и дума, тя ме прекъсна:

— Не искам да знам!

Влезе в спалнята и вратата се затръшна след нея. После я чух да плаче.

Приближих до затворената врата.

— Лизи… — промълвих нежно.

Плачът й внезапно престана.

— Измитай се и умри — кресна злобно тя.

Замръзнах на място като парализиран. Огледах отчаяно апартамента сякаш там имаше нещо — сватбена снимка, спомен от някоя ваканция, глупава малка дрънкулка, която сме купили заедно поради някакъв каприз — което би могло да пооправи всичко, да приключи кризата, да ни събере отново. Но видях само лъскав вътрешен дизайн и полирани дървени подове, големи светли прозорци, които рамкираха небосвода в центъра с цялата му вертикална перспектива. И си помислих — тук няма нищо от нас. Абсолютно нищо.

После, както бях инструктиран, отидох до входната врата. Отворих я. Така ли свършва един брак? Отваряне и затваряне на една врата? Дотам ли стига всичко?

Вратата зад мен се затвори. С хлопване.

7.

Имах в джоба си седем долара и шестдесет цента. И валеше дъжд. Не леко, ситно ръмене, а почти порой. Повлачих куфарите си през този водопад към Шесто авеню и изгубих десет минути, опитвайки се отчаяно да хвана такси. Нямах късмет. Погледнах си часовника. Осем и осемнадесет. Даже ако успеех да завлека багажа си до метрото, нямаше начин да стигна в РС решения до съдбовния час осем и тридесет. Намерих телефонна кабина и се обадих на Медузата. Преди да успея да му съобщя, че ще закъснея, той ме прекъсна.

— Защо не беше на работа вчера? — попита ме рязко.

— Когато се обадих в понеделник, аз ви предупредих, че може да се наложи да остана в Хартфорд още един ден.

— Не, ти каза, че ще отсъстваш само в понеделник. Тогава аз те предупредих, че ако пропуснеш и вторник, ще бъдеш лишен от дневната си надница и седмичната ти квота ще нарасне на осемнадесет комплекта. Но не съм ти давал разрешение да отсъстваш за деня.

— Сигурно съм ви разбрал погрешно, мистър Рубинек — смотолевих аз, опитвайки се да запазя спокойствие. — Но, както ви обясних, почина един добър мой приятел.

— Това не е мой проблем. Сега квотата ти е двадесет и два комплекта. И още три комплекта върху това, ако те няма тук в осем и тридесет. Имаш девет минути…

Изведнъж се чух как казвам:

— Мамка ти, перверзен садист! — После затръшнах слушалката. След което си помислих: току-що напуснах.

След като най-накрая казах на това жалко чудовище какво мисля за него, усетих бръмчене на триумфално удовлетворение. То продължи около една наносекунда — и в този момент аз се сетих, че съм бездомен и безработен, а всичките ми земни авоари сега възлизаха на седем долара и четиридесет цента.

Обмислих ограничените си възможности. Можех да опитам да се настаня в хотел — но никоя от кредитните ми карти нямаше да ми позволи подобно разточителство (а ако напишех личен чек за стаята, той щеше да подскочи като баскетболна топка — позволявайки на банката да ме преследва по федералния закон). Така че трябваше да се хвърля в обятията на някой приятел и да разчитам на състраданието му. Но кой? След снощната лудост наистина не исках да се свързвам с Деби Суарес — защото се ужасявах от мисълта, че тя може да приеме обаждането ми като израз на продължаващ романтичен интерес. Тя беше вдовица с дете, в крайна сметка. Ако разбереше, че Лизи ме е напуснала, вероятно щеше да се нахвърли върху мен като заблуден, търсещ топлина. Точно в този момент аз бях възможно най-лошата плячка. Аз бях беда — а тя, повече от всички хора, не заслужаваше беда.

Можеше, разбира се, да опитам при Йан и Джина — но ясно чувах яростта на Лизи, когато Джина й се обади в Ел Ей, за да й каже, че съм им измуфтил едно легло за няколко нощи. А и бях убеден, че Йан и Джина щяха да се почувстват доста обидени, когато Лизи ги информира за истинската причина, поради която съм изхвърлен от апартамента си. Кой друг? Фил Сирио. Бинго! Започнах да ровя из портфейла си, търсейки салфетката, върху която ми беше надраскал телефонните си номера. Но докато тършувах из всичките боклуци в портфейла си (бележки от кредитни карти, квитанции от таксита, стари визитки) аз съзрях визитката на Джери Шуберт. Той ме помоли да му се обадя (Не се дръж като непознат) — и, за разлика от Фил, живееше в Манхатън. Той със сигурност щеше да спаси едно старо приятелче от гимназията в Брунзуик за няколко дни. Пуснах четвъртак в телефона и нервно набрах служебния му номер. След като ме накара да почакам за момент, секретарката му ме свърза.

— Нед! — каза той, изглеждаше много доволен да ме чуе. — Надявах се да се обадиш. Май че си на улицата…

— Може да се каже.

— Откъде се обаждаш? От тенис клуба си на Западна двайсета улица!

— От една телефонна кабина на Деветнадесета и Шесто…

Сигурно съм звучал малко потресен, защото Джери попита:

— Всичко ли е наред, Нед?

— Не съвсем. Изпаднал съм в беда, Джери.

— Каква беда?

— Голяма беда — например, нямам представа къде ще спя довечера.

— Това ми звучи сериозно. — После допълни със смях: — Не ми казвай, че жена ти те е изхвърлила.

— Боя се, че наистина го направи.

— Хей, съжалявам…

— Стават такива гадости — изрекох отпаднало.

— Да — особено в брака. Слушай, трябва да тичам на едно съвещание с мистър Балантайн. Качи се до офиса ми — той е на Медисън авеню осемстотин четиридесет и осем, между Петдесет и трета и Петдесет и четвърта — и ще тръгнем от тук, става ли?

Дъждът все още се изливаше като из ведро. На Шесто авеню нямаше таксита. А когато се опитах да взема пари в брой от всичките кредитни и дебитни карти в портфейла си, машината постоянно светваше с едно и също съобщение: Недостатъчни средства. И така, аз повлачих куфарите към дълбините на метрото и се промъкнах в един претъпкан вагон към центъра. Огромните ми куфари не ми спечелиха приятели сред моите спътници. Особено след като случайно изпуснах единия върху пръстите на делова жена, застанала до мен.

— Внимавайте! — строго процеди тя, когато куфарът падна върху крака й.

— Наистина съжалявам — извиних се.

Тя поклати глава с презрение. Промърмори под носа си крайната нюйоркска обида:

— Турист!

Аз затворих очи и поисках този ден да е свършил вече.

Слязох на Петдесет и трета и Пето. След като измъкнах куфарите нагоре по стълбите до улицата, усещах раменете си като изкълчени. Пороят беше преминал в упорито ръмене. Аз с мъка изминах две преки на изток и едва не паднах на Медисън авеню осемстотин четиридесет и Осем.

Офисите на Балантайн индъстриз бяха разположени в луксозен небостъргач от петдесетте — едно от онези горди, вертикални свидетелства на следвоенния оптимизъм и корпоративна увереност. До асансьорите стоеше охранител. Той хвърли поглед към мократа ми, раздърпана външност (и към двата ми големи куфара) и веднага ме регистрира в графата Не е наред. Препречи ми пътя.

— Кого ще посетите, сър?

— Джери Шуберт в Балантайн индъстриз.

Той посочи към многото столове.

— Можете да почакате там докато му се обадя.

— Но той ме очаква.

— Сигурен съм, че е така — каза пазачът, връщайки се към бюрото си. — Моля ви, седнете.

Аз се настаних на един стол. Палтото ми беше подгизнало, обувките — пълни с вода; усещах, че хващам някаква простуда. Пазачът затвори телефона и каза:

— Мистър Шуберт идва насам.

Джери се появи след две минути, облечен с връхно палто и с куфарче в ръка.

— Приличаш на удавен плъх — усмихна се той. — Лош ден ли имаше?

— Най-лошият.

— Хайде — подкани ме той и взе един от куфарите ми. — Отвън ни чака кола.

До тротоара беше паркиран линкълн. Униформеният шофьор взе багажа ни и сложи двата куфара в багажника. Седнахме на задната седалка. Джери нареди на шофьора:

— Първата ни спирка е на Уустър стрийт сто и петнадесет, после отивам на Бродуей сто и единадесет, на кръстовището на Бродуей и Уолстрийт.

После се обърна към мен и предложи:

— Отивам на съвещание с няколко финансисти, но по пътя мога да те оставя у дома.

— Слушай, ако е неудобно, просто ми заеми сто кинта и мога да намеря някой евтин хотел за една-две нощи.

Джери разтърка десния си палец и показалец.

— Знаеш ли какво е това? — попита той. — Най-малката цигулка на света. Престани с това скапано самосъжаление, Алън. На мен не ми минава.

— Съжалявам.

— Ако искаш легло, аз имам свободна стая в мансардата си.

— Продадено — съгласих се аз. — Наистина не мога да ти кажа колко съм ти благодарен…

Той вдигна ръка.

— Благодарностите са приети. Какво, по дяволите, е това на шията ти?

— Осмукано.

— Реверанс от страна на жена ти?

— Де да беше така…

Той се разсмя.

— Е, това ли е проблемът?

— То е дълга история. Всичко това е една много дълга история.

В таксито на път към центъра аз му разказах цялата ужасна приказка — от момента, когато Гец-Браун беше продаден, до момента, в който Лизи ме изгони. Когато приключих, Джери подсвирна продължително.

— Това е като някакъв епос — избъбри той.

— И още не е свършил — приемайки факта, че сега съм бездомен…

— Правило Номер Едно от житейската философия на Джак Балантайн: ако искаш да подскочиш обратно нагоре, ти ще го направиш.

— Бих искал да вярвам на това — промърморих тихо аз.

Апартаментът на Джери се намираше между Принс и Спринг. Беше чист и празен. Избелени подове, обикновени бели стени, голям диван от черна кожа, телевизор, стереоуредба, дълга стоманена маса и столове. Спалнята за гости беше мъничка. В нея нямаше нищо друго, освен двоен матрак и закачалка за дрехи. Аскетична беше меко казано — тя изглеждаше лишена от всякакви признаци на действителен живот.

— Какво местенце — изрекох почти беззвучно аз.

— Рядко съм тук — обясни той, — освен за шест часа през нощта, когато спя. Ако си подреден, можеш да останеш тук безкрайно.

— Много съм подреден — уверих го. — И много благодарен.

— Имаш ли някаква представа какъв ще бъде следващият ти ход — попита той.

— Сега търся каквото и да е — признах. — Особено след като съм на път да спечеля наградата Длъжник на месеца.

— С колко си затънал?

— Около седемнадесет бона.

— Впечатляващо.

— Това е един от начините да го погледнеш.

— Както и да е, да видим сега. Първо се почувствай като у дома си. Окачи си дрехите в резервната стая, поръчай храна по твое желание, ’щото в хладилника няма нищо друго, освен бира. Добре ли си със сухото?

— Добре — излъгах.

— Глупости. — Той извади пачката си, отдели две банкноти по петдесет долара и ми ги подаде.

— Джери, не мога да приема благотворителността ти…

Той пъхна банкнотите в джобчето на сакото ми.

— Да, добре, тази глупава мейнска гордост не ми минава. Довечера ще закъснея…

— Бизнес?

— Удоволствие.

— Красивата Синди?

— Не, тя е история.

— Исусе, толкова бързо…

— При мен това е нещо обичайно. Слушай, трябва да ходя на това съвещание. Сутринта ще поговорим. Но ето ти един съвет, Нед: опитай се да изриташ назад днешния ден и да не се тревожиш за утрешния. Защото животът ще ти изглежда много по-хубав след като си поспиш дванайсет часа.

— Ти си добро момче.

— Я млъквай — усмихна се той. — Ще се видим по-късно.

Аз си разопаковах куфарите, съблякох мокрите си дрехи, взех си продължителен горещ душ, облякох чифт джинси и тениска и си направих кана кафе. Малко по малко започнах отново да се чувствам като човек. Докато не помислих за Лизи — и за това колко лошо се бях прецакал. Погледнах си часовника. Беше точно преди обяд. Знаех какво трябва да направя. Да й се обадя в службата, да я помоля да се видим, да се извиня от все сърце и (ако се наложи) да падна на колене и да я моля за още една възможност. Това щеше да е най-трудната продажба в живота ми — и ако тя не я купеше, знаех, че ще бъда загубен.

Вдигнах телефона и набрах офиса на Лизи. Вдигна асистентката й Поли. Тя очевидно знаеше какво става, защото тонът й беше нервно хладен.

— Току-що изпуснахте Лизи — информира ме тя. — Тази сутрин тя имаше няколко срещи и после хвана обедния полет на Американ за Ел Ей. Нали знаете, че тя все още ръководи офиса ни там.

Значи тя наистина беше захвърлила всичко и беше прелетяла над цялата страна, за да се опита да се сдобри с мен. Ох ти, тъп, глупав задник, Алън! Натикал си се право на вълка в устата.

Поли продължи да говори. Звучеше извънредно изнервена.

— Ъъъ, Нед, не знам как да ти го кажа… но Лизи ме помоли също да те информирам, че тя… ъъъ… помолила хазяина да преотстъпи апартамента. Казала му също, че ти вече не живееш там и го помолила да даде всички вещи на съхранение. Така че ако ти трябва нещо от твоите вещи, трябва да се обадиш…

— Имам името и телефона на хазяина — прекъснах я аз.

— Разбира се, че ги имаш — тихо изрече тя.

— Моля те, кажи на Лизи, че съм отседнал при един приятел в Сохо — и че може да ме намери на 555–7894.

— Нещо друго, Нед?

— Просто й кажи колко съжалявам.

Затворих бързо, за да не ме чуе как избухвам в плач. Минаха около десет минути преди да се успокоя. Ако баща ми ме видеше в този момент, щеше да се ужаси. Когато направиш грешка, признай си грешката, каза ми веднъж баща ми, после преглътни мъката си мълчаливо. Мъжете от семейство Алън не плачат.

Нито пък се прецакват толкова лошо, както се прецаках аз.

Устоях на изкушението да си успокоя нервите с няколко маши от малцовото уиски на Джери. А когато изпитах нужда от цигара, отидох в кухнята, пуснах водата в мивката и изсипах пакета си Уинстън. Вече никаква пиячка, никакъв тютюн и от утре сутринта щях да започна да тичам. Помислих си цитата на Джери от събраните поговорки на Председателя Балантайн: ако искаш да подскочиш обратно нагоре, ти ще го направиш. Вярно. Проблемът беше: дали Лизи някога щеше да ми даде шанс да подскоча обратно при нея?

Прекарах целия следобед върху дивана на Джери, четейки безразборно събраните съчинения на Джак Балантайн (които бяха изложени на видно място в бедно населената библиотека на Джери). Необходимо е сериозно чувство за ирония, за да изчетеш всички тези евангелия за самоусъвършенстването. С дълбоките си до коляното футболни метафори те сякаш бяха ушити по мярка за онзи тип, който бях някога — ловкия, енергичен продавач, който искаше да повярва, че съществува действителна рецепта за успеха; стратегическа формула, която можеш да използваш, за да максимизираш целите си и да постигнеш оптимални резултати.

Но макар да се смеех на безкрайните футболни сравнения на Балантайн, аз наистина ококорих очи, когато прочетох следния пасаж от последния бестселър на Великия Мотиватор, Зоната на успеха:

В „Компютърен свят“ аз винаги се опитвах да спазвам правилата; да се придържам към едно етично поведение. Докато онова копеле Креплин не ми предложи работата на Чък, а Питърсън дръпна чергата изпод краката на Айвън — след което аз започнах да играя безотговорно. От законова гледна точка аз не бях неетичен. Никога не изнудих открито Питърсън и се заклех пред Креплин да пазя повишението си в тайна. Но аз знаех, че бях изоставил скрупулите си. Щом веднъж се пльоснеш в аморалното, ти губиш ориентация. И се понасяш. Право към морето.

През този следобед излязох от мансардата само веднъж — да изтичам до местната бакалия и да се заредя с плодове, зеленчуци и газирана вода. Към девет вечерта, след изобилна вечеря със заешка храна, ме налегна изтощението. Отидох в резервната стая, хвърлих се на матрака и веднага потънах в сън.

Не се пробудих единайсет часа. Когато най-накрая отворих очи и отидох в кухнята, забелязах бележка за мен върху стоманената маса. До нея се мъдреше чисто новичка банкнота от сто долара.

Прочетох бележката няколко пъти, чудейки се какво, по дяволите, има предвид Джери с това за всеки случай, ако имаме нужда да поговорим с теб. Освен ако, разбира се, работейки за Великия Мотиватор, не беше се превърнал в Джери надменния и не използваше царското Ние.

Пъхнах парите в джоба си, малко притеснен заради това, че приемам благотворителността на Джери. После изпих чаша портокалов сок и излязох да потичам.

Планът ми беше да бягам направо през Западен Бродуей, а после да направя бърза обиколка около Уошингтън скуеър парк преди отново да се отправя на юг. Стигнах само до кръстовището на Западен Бродуей и Хюстън (с други думи около пет пресечки), преди да се превия одве от внезапна, остра болка в гърдите.

Не, не беше нещо сърдечно. Просто строго напомняне от сърдечносъдовата ми система, че сериозно съм излязъл от форма… и че цигарите са чудесни за вашето здраве.

Убих останалата част от сутринта в почистване на мансардата. Да се намирам на работа — и да поуспокоя чувството си за вина заради това, че приемах благотворителността на домакина си. Около обяд звънна телефонът. Беше секретарката на Джери.

— Мистър Шуберт цял ден е вързан на срещи. Но иска да се видите на вечеря в девет в Були Бейкъри. Адресът е…

— Знам къде е — прекъсна я, сещайки се, че веднъж ходихме там с Лизи и че цените бяха абсурдно високи.

— Чудеше се дали няма да имате нещо против да занесете два от костюмите му в химическо чистене Колумбия на Западен Бродуей — срещу грандхотел Сохо.

— Няма проблеми. Някакви други поръчки? — Чудех се дали е усетила нервното ми желание да помогна с нещо. Защото в този критичен момент Джери беше единственото нещо, застанало между мен и улицата, и аз желаех да изпълня всяка разумна задача, която ми поставеше, за да остана с червени точки в бележника му.

— Това е всичко, което спомена — каза тя. — Ще се видите в девет.

Були Бейкъри се намираше в Трибека — на десет минути пеш от мансардата на Джери. В ресторанта имаше само десет маси. Заведоха ме до една запазена на името Шуберт. До девет и петнайсет все още нямаше и следа от Джери и аз упорито продължавах да отклонявам любезния въпрос на сервитьора — Аперитив, сър? — защото, след като оставих тридесет долара за продукти и платих двадесет и два долара за химическото чистене на костюмите на Джери, цялата ми земна нетна стойност беше сто четиридесет и осем кинта и десет долара за мартини щяха да понижат посочената по-горе стойност с шест процента. И тъй като не знаех откъде ще дойдат следващите двеста долара, трябваше да бъда благоразумен.

И така информирах учтиво сервитьора, че ще изчакам пристигането на моя приятел. Продължих да забивам поглед в менюто, избягвайки погледа на оберкелнера — защото ако Джери не пристигнеше, щях да бъда поставен в неудобното положение да му кажа, че няма да се нуждаем от безценната му маса, за която се записваш отпреди пет седмици (освен ако не си в Балантайн индъстриз).

Или можех да реша да не се държа глупаво и да си поръчам вечеря.

С ордьоврите, започващи от четиринадесет долара, ястия от по двадесет и девет и минимум четири кинта за бутилка вода, можех да се оправя с шейсет и пет долара, включително бакшиша и данък добавена стойност. Боже, шейсет и пет камъка на човек за една вечеря беше нищо за мен преди няколко месеца. Щях да хвърля кредитната си карта сякаш е незначителен чип за покер от два долара и да не мисля за финансовите последствия. Когато станеше дума за пари, аз не бях просто безразсъден; бях напълно невнимателен. Препусках през пари; никога не се притеснявах за усложненията. Всъщност никога не гледах по-далеч от следващата сделка, следващия марков костюм, следващото изискано ядене в супер скъп ресторант. Ето истинското определение за глупак: някой, който е толкова зает с борбата си да стигне донякъде, че губи единственото нещо, което придава някакво значение на тази борба.

— Изглеждаш тъжен, Нед.

Вдигнах поглед от менюто и видях, че Джери е пристигнал.

— Просто замислен, това е всичко — отговорих аз.

— Тази замисленост може би е заради жена ти?

— Може би.

— Много ли ти липсва?

— Повече от много. Това ме убива.

— Тогава направи нещо по въпроса.

— Какво например?

— Ами стъпи си на краката. Обещавам ти — щом се стегнеш, тя ще се върне.

— Не и след онова, което забърках.

— За пръв път ли те хваща?

— За пръв път правя нещо такова.

— Исусе, ти да не си скаут!

— Обичам жена си.

— Поздравления. Но, хей, предполагам, че такава вярност е много впечатляваща. И повярвай ми, тя определено знае колко много я обичаш…

— След онова, което направих, не мисля, че това има значение.

— Виж какво, всички жени знаят, че мъжете могат да бъдат тъпанари. Особено в това отношение. И, по дяволите, това е било едно набързо след погребението на приятел и докато вие двамата сте били разделени. Обещавам ти — щом се стегнеш отново, ще я спечелиш пак.

Питиетата пристигнаха. Аз вдигнах моята чаша Перие.

— Джери, наистина не знам как да ти се отблагодаря…

— Алън, моля те — спокойно с тази признателност. Караш ме да се чувствам като свети Юда37.

— Добре, добре — но ще ти кажа това — ти ми спасяваш задника.

— Ти сам ще си спасиш задника, Алън. Знаеш ли защо? Защото си роден продавач. А хора като теб винаги излизат на върха.

— Даже с някой, който се опитва да унищожи кариерата ти?

— Не бих се притеснявал чак толкова много за този тип Тед Питърсън.

— Джери, той е като Терминатора. Няма да се откаже, докато не се превърна в история.

— Не спомена ли, че той работи в GBS?

— Да, шеф е на отдела им за медийни продажби.

— Искаш ли да го разкарам от теб?

— Искам го мъртъв.

Джери се разсмя мрачно.

— Не осигуряваме тази услуга. Но съм сигурен, че мистър Балантайн познава някого в мениджмънта на GBS. Мистър Балантайн познава по някого навсякъде. Както и да е, след едно обаждане от подходящия човек аз съм сигурен, че Питърсън ще получи заповед да се отдръпне. Всъщност се обзалагам, че GBS не знаят какво наистина прави той.

— Благодаря за предложението, но мисля, че вредата, която той нанесе, е невъзвратима. Имам предвид, че Айвън е мъртъв, а също и аз, що се отнася до компютърния бизнес.

Джери сведе поглед надолу към лъскавата повърхност на своето мартини и попита:

— Какво най-много ти харесва в продажбите?

— Да уговоря някого да каже да.

— Има ли голямо значение какво продаваш?

— Никакво. Играта в продажбите няма нищо общо със стоката, а с убеждаването. Така че, да, щом въпросният продукт не е незаконен, мога да го продам.

— Това е добра новина.

— Защо?

— Защото онова, което искам да ни продадеш, едва ли е незаконно. Всъщност — както ще ти каже всеки на Уолстрийт — това е доста авангарден продукт…

— Съжалявам — прекъснах го аз, — но мисля, че не виждам мястото си в това.

Той вдигна поглед от питието си и ми се усмихна язвително.

— Ти не следиш ли мисълта ми?

— Не съвсем.

— Добре, ще ти го кажа направо. Интересуваш ли се от работата?

8.

Джери Шуберт беше майстор на напрежението. След като хвърли тази малка бомба, предлагайки ми работа, той ме информира, че никога не говори за бизнес, преди да си изяде десерта. Това беше жестока, но умна стратегия; начин, по който Джери да прецени дали съм някой, който, когато е отчаян, преиграва ръката си, и веднага ще грабне разклатения пред него морков.

Аз определено бях отчаян, но все пак разбрах, че това е тест. След като бях прекарал по-голямата част от изминалия следобед, потопен в евангелията за самоусъвършенстването на Балантайн, си спомних няколко абзаца от Зоната на успеха, в които Великия Мотиватор показваше ясно, че приема отчаянието като слабост, основен грях в бизнеса.

Несъмнено Джери също приемаше тази философия. Така че аз не направих огромната грешка да се покажа свръхнапрегнат. Вместо това оставих на Джери да диктува дневния ред на разговора. Когато той спомена, че ще говорим открито за бизнес след като пристигне кафето, аз кимнах небрежно в знак на съгласие. И след три ястия и бутилка Клауди Бей Шардоне, ние прекарахме следващия час, увлечени в разговор за това как се е развил животът на двама ни. След като го снабдих със съкратеното издание на историята си от последните петнайсет години, Джери най-накрая се нави да ми разкаже някои ефектни подробности за живота си след гимназията в Брунзуик (макар че не спомена нищо за скандала с продадената игра, който по-късно беше изчистил от биографията си). След завършването той спечелил пълна хокейна стипендия за университета Сейнт Лоурънс, но не могъл да понесе схоластиката и използвал възможността да влезе в един канадски професионален отбор от ниските лиги в Алберта.

— По онова време бях само на двайсет и смятах, че съм хванал света за топките. Защото бях голяма работа — професионален хокеист. И макар че печелех само по триста и петдесет кинти седмично, аз се чувствах като Уейн Гретски. Следващата спирка — договор за милион долара в NHL.

Разбира се, договорът за милион долара (и придвижването нагоре в света на хокея от висшите лиги) никога не се превърнал в реалност. Вместо това Джери останал залепен в този никакъв отбор от Алберта, играел срещу дръвници пред тълпи от дръвници, в дървеняшки градчета като Саут Сейнт Пиер, Йелоунайф и Медисин Хет. Шест години се изпарили за миг. Оженил се за някаква журналистка от Алберта — а бракът им, според Джери, продължил около пет минути. Изведнъж станал на двайсет и шест. Сега му плащали огромната сума от шестстотин долара седмично, за да бъде главна мишена на тъпанари, кацнали върху кънки. Коленете му започнали да отслабват, а лекарят на отбора предрекъл големи ортопедични проблеми, ако Джери не се оттегли. Бързо.

И така, той се понесъл обратно през американската граница, приземявайки се в Детройт, където един бивш играч, когото познавал от ниските канадски лиги, сега въртял малка охранителна агенция.

— Бях закъсал сериозно, нямах диплома от колеж и никакви перспективи. Макар да не прегърнах с радост идеята да работя като наемен главорез на свободна практика в Мотаун38, парите не бяха лоши. А аз бях отчаян.

Около година Джери работил като бодигард на различни автомобилни администратори от средното ниво — типове, които живеели в страх да не бъдат очистени от някой съмнителен профсъюзен бос или страдали от обичайната параноична мания за отвличане. Понякога бил наеман да охранява някоя гостуваща важна клечка. Като Джак Балантайн — който през деветдесета прекарал десет дни в Детройт. Той проучвал някакъв потенциален сложен проект за търговски комплекс край Грос Пойнт и искал да бъде охраняван от някое местно момче, което познава района. Джери допаднал на Великия Преден Защитник на Капитализма (Мисля, че му хареса миналото ми на хокеист) и след около седмица му се обадил някой от организацията на Балантайн, информирайки го, че мистър Балантайн си търсел нов бодигард. Би ли му харесала работата?

— Озовах се в самолета за Ню Йорк секунди след като затворих телефона. Това беше преди седем години и никога не се обърнах назад. Защото мистър Балантайн върти бизнеса си на много проста основа — ако ти се грижиш за него, и той се грижи за теб. Имам предвид, че даже след като цялата му империя за недвижими имоти беше притисната до стената, той все пак ме задържа на заплата. Знаеш ли защо? Защото, както ми каза тогава, Когато един преден защитник се опитва да вземе топката, той има нужда от най-добрия си заден защитник до себе си, за да бъде сигурен, че няма отново да бъде провален.

Балантайн знаел също, че професионалните аспирации на Джери се простират отвъд ролята му на бодигард. Така че когато решил да се преоткрие като гуру по самоусъвършенстването, той повишил Джери в ролята на посредник — позволил му да поддържа връзка с издателите, с литературния агент и с компанията, която организирала лекционните му пътувания.

— След като първата книга на мистър Балантайн Завоеванието Ти стана национален бестселър, той ми позволи да се занимавам с деловата страна. Искам да кажа, че първата книга се продаде за триста бона, втората за един милион и осемстотин милиона, третата — за два и половина милиона, а сега той получава по около петдесет бона за лекция. Само миналата година изнесе някъде около двеста мотивационни лекции — което води до една доста впечатляваща сума, не си ли съгласен?

Аз кимнах. Много пъти.

— Сега, разбира се, Великия Мотиватор е такава огромна индустрия, че трябваше да наема екип от трима координатори, които да се занимават с цялата тази организация на пътуванията. Което е добре за мен — защото, да ти кажа честно, бях започнал да се отегчавам от целия този бизнес със самоусъвършенстването. След като всичко се превърна в такъв успех, вече чувствахме нещо като бях там, направих го. И тъй като мистър Балантайн е човек, който не обича да стои на едно място — и винаги мисли за потенциално разрастване на бизнеса — той се съгласи, че е време да обмислим други предприемачески перспективи. И след като проучихме различните инвестиционни възможности, ние решихме да се впуснем в нещо доста рисковано — но и много примамливо.

Замълча, но само за миг.

— Чувал ли си някога за частните холдингови фондове, Нед?

Кафето току-що бе пристигнало на масата. Също и тирадата. Аз се поизправих в стола, за да съм сигурен, че изглеждам съсредоточен.

— Те не са ли като взаимните фондове? — попитах.

— Не точно. Взаимните фондове са много рестриктивна, консервативна форма на инвестиране. Те са онова, което мистър Балантайн нарича мисионерски училища във висшите финанси — защото макар и ефективни, те не са точно най-привлекателният начин да направиш финансов удар. Нали разбираш, взаимните фондове се регулират строго. Можеш да инвестираш само в изброените в списъка им компании, ограничен си в условията за инвестициите, които ти е позволено да правиш, и оперираш на един изключително претъпкан пазар. Знаеш ли, че американците инвестират четиринадесет милиарда долара месечно във взаимни фондове? И камарата от пари, привързана към тези фондове, е толкова голяма, че възвръщаемостта е точно такава, каквато може да ти предложи пазарът — най-много двайсет процента през наистина фантастична година. Което — ако обичаш да играеш на сигурно — вероятно ще те устрои.

Въздъхна бързо. И продължи:

— Но — когато стане дума за пари, както и за всичко друго в живота — Джак Балантайн определено не е от хората, които играят на сигурно. Нито пък аз. Ето защо решихме да заобиколим цялата тази работа с взаимните фондове. И тогава открихме това нещо, наречено частни холдингови фондове — което се оказа една съвсем различна спекулативна игра. И чудесна за някой с хазартен хъс.

Както го описа Джери, да управляваш частен холдингов фонд беше като да залагаш на някой съвсем неизвестен кон. Това представляваше схема за колективна инвестиция, в която група играчи купуваха акции във все още неустановени компании (или нерегистрирани на Фондовата борса) и които се нуждаеха от капитал, за да се разраснат.

— Същината на работата е следната — не спираше разясненията Джери. — Ние, като оператори на фонда, се обръщаме към финансови институции и богати хора, насърчавайки ги да инвестират в нашето холдингово партньорство. После издирваме нови инициативи, които разработват потенциално горещи продукти. Ако решим, че въпросният бизнес е вълнуваща инвестиция, ние използваме част от парите на фонда, за да купим дял в компанията. Когато тя излезе на пазара, ние вече притежаваме доста апетитно парче от акциите й. Ако изберем подходящата компания, печалбата от инвестицията може да бъде фантастична.

Погледна ме хитро.

— Ето например ние подкрепихме една малка софтуерна компания, която е разработила онзи нов, авангарден броусър39 за Интернет. В замяна на инвестиция от един милион сега ние притежаваме половината от акциите й. После няколко средни доставчици на мрежата решават да включат нов броусър в софтуера си. Изведнъж нашата малка Интернет броусър компания е гореща перспектива за инвестиране. След първоначалното публично наддаване тя изплува на Фондовата борса за трийсет милиона. Ние печелим петнадесет милиона срещу инвестицията си от един милион. И това е само началото на нашата печалба. Защото ако цените на акциите отидат по-нависоко, ние бихме могли да направим едно малко състояние.

На това място се намесих.

— С други думи, целта на упражнението е да забележите следващия Майкрософт докато все още е напъпваща, малка компания.

— Знаех си, че ще го схванеш бързо — кимна Джери. — Майкрософт е точно мечтаната инвестиция, която всеки частен холдингов фонд би искал да направи. Да кажем, че през седемдесетте години срещаш тези двама компютърни чудаци с имена Бил Гейтс и Пол Алън, които току-що са започнали да развиват онова странно нещо, наречено DOS, и спешно търсят капитали, за да се придвижват напред. И да кажем, че им подхвърлиш два милиона срещу петпроцентно участие в тяхната малка компания. Знаеш ли колко щеше да струва днес този дял, ако си задържал акциите?

— Неколкостотин милиона?

— Опитай с милиарди. Разбира се, да се натъкнем на някой нов Майкрософт е нашата крайна фантазия. Междувременно обаче ние търсим интригуващи малки компании, които биха могли да ни донесат начална печалба от петнайсет до двайсет процента когато излязат на пазара — и които биха могли, разбира се, да струват много повече, ако цената на акциите им продължи да расте.

— Това е хазартна инвестиция. Но ако говориш с който и да е фондов мениджър на Уолстрийт, той ще ти каже, че частните холдингови фондове са възможно най-горещата инвестиция. Има и много финансови институции, както и заможни хора, които желаят да дадат около десет от инвестиционните си фондове в ръцете на мениджъри от частни холдингови фондове. Защото всеки знае, че ако заложиш на правилната компания, печалбата ще бъде огромна.

С всяка изминала минута вълнението ми растеше. Това беше точно този тип професионална арена, в която винаги съм мечтал да вляза — арената на висшите финанси, едно царство, пред което продажното пространство в компютърно списание изглеждаше незначително, от ниска класа. Това щеше да бъде огромен скок в кариерата. Най-накрая щях да играя във висшите лиги.

Джери направи знак на сервитьора да ни налее още кафе, после каза:

— Сега сигурно си мислиш за нашия частен холдингов фонд и се чудиш как би могъл да се впишеш в общата му структура.

— Слушам те — подканих го.

— Фондът се нарича „Екскалибър“. Специализиран е изцяло в нови технологии. Работи от шест месеца. Понастоящем се състои от частни инвеститори, повечето от които в миналото са въртели бизнес с Джак Балантайн. Обаче при новата му известност като Великия Мотиватор името на Балантайн не се свързва директно с фонда. След като бизнесът му с недвижимо имущество беше опрян до стената, мистър Балантайн стана много чувствителен и не иска да се идентифицира с никакви форми на открита финансова спекулация, давайки по този начин на пресата повод да му се подиграва винаги когато това е възможно. И така — поради съвсем ясни обществени причини (и за да избегне всякакви конфликти с империята за самоусъвършенстване Балантайн) — фондът е автономна единица, регистрирана офшорно40 като холдингова компания, дъщерна на Балантайн индъстриз. Но, разбира се, IRS41 знаят за съществуването на фонда.

Джери въздъхна за нещо си.

— Говорейки официално, офшорните фондове не плащат данъци в Америка. Обаче IRS очакват всеки американец с офшорни интереси да се прояви като добър гражданин и да докладва за своето участие в подобен фонд. Което, разбира се, ние сме направили. Защото IRS могат да станат много гадни, ако открият, че ги мамиш. — Той сбърчи чело. — И защото ние сме такива добри граждани.

Досега фондът бил инвестирал само в една-единствена операция с информационни технологии в Източна Европа. Сега се нуждаели от нови инвестиционни възможности. И Джери ме искаше, за да използва широката ми мрежа от контакти в областта на информационните технологии и софтуера, чрез която да откривам таланти сред новопоявяващите се компании, които биха могли да се превърнат във вълнуващи инвестиции.

— Ти трябва да ни намериш онази група от чудаци, които работят в някакъв гараж в Пало Алто и наскоро са открили начин да утроят скоростта на чипа Пентиум. Или онази фирма от трима души в Спокейн, която е разработила нова, подобрена система за спешно възстановяване на софтуерните програми. И ако успееш както в продаването на фонда, така и в откриването на доходоносни нови компании, можеш да станеш едно доста заможно момче.

После ми каза каква ще е заплатата. Тъй като фондът все още бил много нов и нямал печалба, той можел да ми плаща само шейсет бона основна годишна заплата. Обаче щях да получавам и трипроцентово дялово участие във всички компании, които открия и в които фондът реши да инвестира.

— Помисли си за това. Да предположим, че ни убедиш да купим за два милиона петдесетпроцентно дялово участие в софтуерна компания в Спокейн. Тя изплува на борсата за четиридесет милиона. Това означава моментална печалба от двайсет милиона за нас и ти притежаваш три процента от акциите. С други думи, незабавни шестстотин хиляди. Намирай ни само по два такива победителя всяка година, и ще бъдеш, от финансова гледна точка, много добре устроен.

Не можех да повярвам на ушите си. Това не беше просто работа — това беше възможност, която потенциално можеше да преобрази целия ми професионален живот. Щях да мога да залича всичките си дългове, да събера малко капитал, да си възвърна малко от самоуважението. И в хода на всичко това да се надявам да си върна Лизи.

— Е, какво мислиш, Нед?

— Мисля, че това е точно работата, която винаги съм търсил.

— Добре, всичко в живота е свързано с улучване на подходящия момент. Защото от известно време аз душа наоколо за човек като теб, с твоя опит в продажбите и компютърния бизнес. И когато ми се обади вчера, не можех да не си помисля — ето какво се нарича синхрон.

— Само че има един малък организационен проблем — вметнах аз. — Ще трябва да се възползвам от свободното ти легло още няколко дни, докато си намеря нов апартамент.

— Защо да харчиш пари за ново жилище? Остани в мансардата колкото си искаш. Както ти казах вчера, аз рядко се задържам там.

Не можех да повярвам на късмета си. Да не се притеснявам за наема в близкото бъдеще, означаваше, че ще мога да си платя дълговете веднага.

— Между другото — каза Джери, — макар че оценявам жеста ти, наистина не е нужно да чистиш жилището — аз си имам жена, която идва два пъти седмично да го прави.

— Хей, трябва да правя нещо, за да успокоя чувството си за вина…

— Колкото се отнася до мен, ти не си навлек — ти си инвестиция. Някой, който ще ни спечели много пари.

— Точно това искам да направя — казах аз.

— Точно това ще направиш.

— Е, кога започвам? — попитах.

— След като поиграеш тенис с Джак Балантайн.

Най-напред си помислих, че Джери се шегува. Но той беше абсолютно сериозен.

— Казах на мистър Балантайн, че освен първокласен продавач, ти си и чудовище на корта. Знаеш ли какво отговори той? Е, преди да наемем това момче, нека да видим дали ще може да ми изрита задника на корта.

Изведнъж се изнервих.

— Имаш предвид, че работата зависи от това дали ще го бия, или не?

— Не — отговори Джери. — Работата зависи от това дали той ще хареса как играеш.

Опитах се да възразя, че наистина не съм във форма и вече не съм онзи убиец иззад базовата линия, който бях в гимназията. Но Джери просто сви рамене и каза, че Балантайн ме очаква в девет сутринта в тенис клуба в центъра и че ако искам работата, е най-добре да отида.

— Непременно ли трябва да бъде в този клуб? — попитах аз.

— Мистър Балантайн винаги играе там. Всъщност той е един от основателите.

— И аз бях член едно време.

— Но вече не си?

— Пропуснах да си платя членския внос.

Джери се усмихна с разбиране.

— Колко им дължиш?

— Това наистина няма значение…

— Колко, Нед?

— Осемнайсет стотачки — смънках аз и преглътнах смутено.

— Това е нищо — обяви Джери, бръкна в джоба си и извади доста голяма пачка пари.

— Джери, наистина не трябва да правиш това…

— Всичко, което правя — обясни той, отброявайки осемнадесет банкноти по сто долара, — е за да се уверя, че играта ти с мистър Балантайн утре ще мине без засечки. Така че върви там по-рано и направи всичко възможно ръководството на клуба да получи тези пари, преди да се появи мистър Балантайн. Не ни трябва някоя неприятна сцена.

— Как ще ти ги върна?

— От първото си дялово участие.

— Ами ако не получа работата?

— Ще я получиш. Само запомни едно нещо. Когато излезеш на корта с Балантайн, играй, за да спечелиш. Това е единствената игра, която той разбира.

Опитах се да запомня този съвет на следващата сутрин, докато се мотаех нервно във фоайето на тенис клуба, очаквайки нетърпеливо пристигането на Джак Балантайн. Както предложи Джери, аз пристигнах двайсет минути по-рано, за да оправя малкия проблем с просрочената ми годишна такса. Управителката на клуба — дребна, пълна жена над четиридесетте на име Зелда — не беше особено възхитена, когато влязох.

— А, мистър Алън — сухо изрече тя, — помислихме, че сте напуснал страната.

— Известно време бях извън града — излъгах, — но постоянно си мислех за вас.

И с тези думи й подадох плик, пълен с осемнадесет стодоларови банкноти.

— Това трябва да оправи нещата.

— По-добре късно отколкото никога — макар че се наложи да ви пращаме шест писма…

— Както казах, доста време ме нямаше. Но се извинявам…

— Вие разбирате, естествено, че тези пари просто изчистват просрочената ви такса от миналата година. Членството ви обаче все още си остава изтекло. Така че ако искате отново да играете тук, ще трябва да напишете нова молба.

— Добре, но днес съм гост.

— Предполагам, че човекът, с когото ще играете, е платежоспособен член на клуба? — попита тя с досаден сарказъм.

— Да, така е — чух глас отблизо.

Зелда вдигна поглед и беше изумена, когато видя пред себе си Джак Балантайн. Той стоеше точно зад мен, облечен в сив спортен костюм Ралф Лоурен, носеше жълто-кафява тенис чанта.

— Добро утро, Зелда — поздрави Балантайн и й пусна една голяма бяла усмивка. Тя веднага стана сервилна.

— О, мистър Балантайн, колко мило да ви…

— Създаваш неприятности на госта ми, а, Зелда?

— Разбира се, че не, мистър Балантайн.

— На мен така ми се стори.

— Просто имаше малко объркване по един въпрос за старо членство.

— Но сега всичко е уредено, нали? И няма да се наложи моят приятел да подава нова молба, нали така?

— Разбира се, че няма, мистър Балантайн. Веднага ще го възстановим. Много ви се извинявам, мистър Алън…

— Извинението е прието — резолира Балантайн вместо мен. После ме потупа по рамото и каза: — Хайде, момче.

И аз го последвах към съблекалнята.

Щом се отдалечихме достатъчно, Балантайн се обърна към мен и ме попита:

— Властта не е ли майтап? — После протегна ръка. — Приятно ми е да се запознаем, Нед.

— Мистър Балантайн, наистина съжалявам, че трябваше да се намесите там…

— Защо, по дяволите, трябва да съжаляваш? Колко дължеше на клуба?

— Хиляда и осемстотин. Но аз ги платих…

— Значи можеш да играеш тенис с мен?

— Е, ъъъ, да.

— Хлапе, това едновременно е умно и тъпо. Умно, защото ти наистина ме впечатли. Но тъпо, защото никога, никога не трябва да ставаш раболепен или да целуваш задници за толкова тривиален дълг като осемнайсет стотачки. Не забравяй, ти разговаряш с човек, който преди пет години беше хлътнал с двеста милиона — така че за мен осемнайсет стотачки не са даже дребни пари. Сега си вкарай задника в тази съблекалня и после ела на корт четири. Часът ни започва да тече след три минути.

Аз се преоблякох и излязох на корта за две минути. Балантайн беше свалил костюма си и сега носеше безупречно бяла блуза Ралф Лоурен и също толкова бели тенис шорти. Застанал в средата на корта, той правеше някакви доста впечатляващи упражнения за разгряване и се наслаждаваше на факта, че всички от съседните кортове го забелязват.

— Тук насам, хлапе — извика Балантайн и ми направи знак да отида при него. — Джери ми каза, че си бил страхотен убиец на корта.

— Може би едно време. Сега съм просто среден.

— Никога не се наричай среден. Особено когато можеш да изритваш задници. Все още можеш да изритваш задници, нали, Нед?

— Ъъъ, да, предполагам.

Той ми подхвърли една топка.

— Добре, да видим как ще се опиташ да изриташ моя.

Само за пет минути ми стана дяволски ясно, че Джак Балантайн наистина играе, за да спечели. Тъй като не бях стъпвал на корта от няколко месеца — и тъй като бях някак си напрегнат, за да изляза в битка (въпреки неговото увещание да видим дали ще можеш да ми изриташ задника) — той спечели на нула и двата гейма, в които сервираше, и ме пресече по време на една напрегната игра, в която изравнява пет пъти.

Изведнъж той водеше три на нула и ме поглеждаше изпитателно през корта сякаш искаше да ми каже: Защо не опиташ да направиш нещо? Точно тогава аз изведнъж засилих играта си и започнах да го карам да тича за всяка точка. Балантайн беше класически залпов играч. Опитва се да те закове на корта още със сервиса. Ако това не успееше, той удряше навътре и тичаше към мрежата. За него една точка трябваше да бъде спечелена с няколко бързи наказателни изстрела. Като боксьор в тежка категория искаше набързо да свърши с теб. Но като повечето боксьори от тежка категория той започна да се колебае, когато беше принуден да влезе в продължителна битка. А аз му дадох тази продължителна битка — връщайки колкото може повече топки в далечните краища, принуждавайки го да тича по целия корт. Започнах да пречупвам и високата скорост на сервиса му — който, макар и изпълнен със зверска сила, нямаше нужното въртене или измамния ъгъл, който да го направи неспасяем. Това беше всичко в тениса на Балантайн — той беше силов и динамичен, но му липсваше финес. Като го карах да се движи постоянно, аз можех да се възползвам от двайсетте години разлика във възрастта ни.

Преди да се усети, аз пробих две негови сервирания, спечелих две мои и вече водех с четири на три. После дойде един напрегнат осми гейм, който Балантайн успя да спечели с късметлийски удар по мрежата при четиридесет — тридесет. Но аз продължих силно напред, спечелвайки следващия гейм на нула. И тогава Балантайн загуби самообладание — направи два двойни фала и див удар нависоко, което ме доведе до три сет пойнта. Усещайки загубата, Балантайн нито веднъж не показа страх или загриженост. Той просто удряше силно, нави три последователни аса и изравни. Тогава аз направих един неволен лош бекхенд в мрежата и прецаках играта с лош залп, който отскочи извън очертанията на корта.

Сега резултатът беше пет на пет и знаех, че ще го оставя да спечели. Не че борбеният дух ме беше напуснал. По-скоро, след като успях от пасив три на нула да стигна до три сет пойнта, аз му бях показал, че съм боец. Но знаех също, че, след като Балантайн все още беше на корта, ще бъде стратегическа грешка изведнъж да го унищожа. Този човек не само беше единственото нещо, застанало между мен и безработицата. Имах нужда да му подаря победата — и, правейки това, да му покажа, че знам кой е шефът.

И благодарение на няколко неволни грешки и два повече от досадни двойни фала, Джак Балантайн ме би със седем на пет. Аз приближих към мрежата с протегната ръка. Но преди да я поеме, Балантайн ме изгледа строго.

— Защо продаде играта? — попита.

От острия му тон разбрах, че сега не е моментът да му пробутвам разни глупости като вие спечелихте честно. Така че го погледнах в очите и му казах:

— Защото наистина се нуждая от работата, която ми предлагате. И защото, както вие сам казвате в Зоната на успеха, има моменти, когато е от стратегическо предимство да загубиш една-две игри.

Балантайн си позволи една лека усмивка. После най-накрая ми стисна ръката и реши:

— Добре… смятам, че си нает.

9.

Офисът ми беше малък. Килер два на два, мебелиран с нищо повече, освен стоманено бюро, стоманен стол с висока облегалка и телефон. Нещо по-лошо, тази кутийка беше разположена в най-затънтено го място на небостъргача, подслонил Балантайн индъстриз. Докато центърът на империята Балантайн беше разположена в голям, стилен апартамент с офиси на осемнадесетия етаж на Медисън авеню осемстотин четиридесет и осем, аз се озовах в най-задната част на третия етаж. Това беше районът от административната сграда с най-ниските наеми — дълъг, мръсен коридор, осветен от флуоресцентни тръби, с около двадесет матови врати, зад които работеха Джон Мейс: Частен детектив и Бентъм Колекшън Ейджънси (Никой дълг не е твърде малък), и Мансур & синове: Търговци на килими. Моята дупка беше в края на коридора. Миниатюрното й прозорче ми даваше панорамен изглед към съседната вентилационна шахта. Освен че естествената светлина беше оскъдна, офисът бе лишен и от всички основни бизнес принадлежности. Адски ме депресира.

— Знам, знам — възпря ме Джери, когато видя обърканата ми реакция спрямо тази дупка, — не е най-разточителната обстановка…

— Това е смекчаването на годината — промърморих аз. — Не можа ли да ми намериш нещо горе, при всички вас, на осемнадесетия етаж?

— Както вече ти казах, ние наистина все още оперираме на дребно. Така че и пространството ни е ограничено — дотам, че две секретарки са настанени в един и същ офис. Все пак, както знаеш, фондът трябва да се държи настрани от Балантайн индъстриз. Казвам ти, много хора в този град мразят мистър Балантайн и наистина не могат да понесат факта, че той се върна на върха като автор на бестселъри. И в момента, в който някой проклет финансов журналист или продавач на клюки разбере за връзката на мистър Балантайн с „Екскалибър“, ще ни се струпат всякакви лоши коментари в пресата, говорещи с пренебрежение за фонда. А след като веднъж имиджът на един частен холдингов фонд бъде опетнен, той е мъртъв. И можеш да целунеш работата си за сбогом.

Определено не исках да правя нищо, което би могло да застраши фонда — защото, в крайна сметка, той беше моят спасителен пояс; средството, чрез което отново щях да се измъкна нагоре. Но все още се чувствах силно унизен от този офис — и го казах.

— Добре, съгласен съм с теб — разпери ръце Джери. — Това определено не е идеално. Но, хей, мистър Балантайн вероятно ти е казал вчера — твоята работа наистина е пионерска. Ти помагаш да изградим нещо от земята нагоре. И ако всичко се развие точно така, както си мислим, че трябва да се развива, ще можем да ти наемем някое местенце тук.

Разбира се, мистър Балантайн наистина ме бе залял със същата търговска тирада. След тениса ние се оттеглихме в приемната на клуба и тогава Великия Мотиватор ми демонстрира своите страхотни умения в областта на самоусъвършенстването. Като всеки хитър гуру той притежаваше способността да ме накара да се почувствам като най-важната личност, която някога е срещал, и че вижда в мен потенциал за… е, за величие.

— Знаеш ли какво харесвам в играта ти на тенис, Нед? — попита ме той, отпивайки от портокаловия си сок. — Фактът, че тя е твърда, но тактическа. Видях те какво правиш там. Ти се опитваше да изтощиш този старец. Но не се опита да ме заковеш на корта. Игра една много последователна игра и нямаше нищо против да почакаш малко преди да спечелиш точка. Сега, за мен тази стратегия е ключът към търговията. Ти показа твърдост и прилежност, никога не преигра ръката си, но знаеше точно кога да се придвижиш за coup de grace. И ето защо съм убеден, че ти не само ще успееш идеално с „Екскалибър“… но можеш и доста да забогатееш в този процес. Защото, приятелю, онова, което виждам в теб, е точно същото, което виждам в този смел нов свят на частните холдингови фондове: неограничен потенциал.

Добре, може би Балантайн преувеличаваше малко. Той очевидно знаеше какво съм преживял — защото всичко, което каза, имаше за цел да възстанови смачканата ми самоувереност.

— Ти не си просто боец, Нед. Ти умееш да оцеляваш. Познавам хората, момче. Аз също съм бил притискан до стената — и, повярвай ми, разбирам колко боли. Особено когато са разбити не само професионалните ти мечти, но и личните. И ще споделя с теб една малка тайна, Нед. По скалата за измерване на болката пред сгромолясването на втория ми брак сгромолясването на бизнеса ми с недвижимо имущество изглеждаше просто като изкълчен глезен. Никога в живота си не съм изпитвал такава болка.

Очите ми се замъглиха. Аз се обърнах с гръб към Балантайн, не исках да види мъката ми.

— Съжалявам — казах, разтърквайки очи. — Наистина не знам защо съм…

— По дяволите, никога не се извинявай заради чувствата си, Нед. Чувството означава, че разбираш загубата и съжаляваш. А докато не разбереш загубата, никога няма да усетиш растежа. Растежът води до позитивна промяна. А позитивната промяна винаги води до успех. Сега ти се движиш по възходяща траектория, Нед. Така че всеки път, когато изпитваш завладяващото чувство на загуба заради сгромолясването на брака ти, си казвай това: Осъзнавайки болката, аз започвам своето пътешествие обратно към успеха.

Забавно е как, когато си най-уязвим и в най-голяма нужда, загубваш чувството си за хумор — и се успокояваш от сантименталности, които нормално би възприел като смешни. Разбира се, аз знаех, че Джак Балантайн дърдори психо глупости. Но в моето емоционално състояние те бяха точно това, което исках да чуя. Защото той усещаше със сърцето си, че сега се чувствам като много изоставено, много уплашено малко момченце — изведнъж останало само в големия лош свят и търсещо отчаяно своя татко. И той щеше да изпълни тази роля.

Той щеше да бъде бащата на моите мечти — човекът, който щеше да ми вярва напълно и да ме откърми, да ми върне себеуважението.

И ако, в замяна на това откърмяне, трябваше да се примиря с офис като кутия за обувки, нека да бъде така. Това беше малка цена за вярата, която Джак Балантайн имаше в мен.

— Добре, ще преживея този офис — казах на Джери, — но мога ли поне да купя някои важни неща, за да го направя функционален?

— Няма проблеми — сви рамене Джери и по-късно следобед ми даде плик с пет бона в брой.

— Ще ти стигнат ли, за да започнеш? — попита той.

— Даже ще са много — отговорих. — Ще уредя да получиш квитанции за всичко, което купя.

— Разбира се, разбира се — разсеяно избъбри Джери. — Само запомни: ако поръчваш някаква доставка, не им казвай да я изпращат на Балантайн индъстриз. Трябва да пристига директно за фонд „Екскалибър“.

— Имаш предвид, за всеки случай, ако продавачът в Comp-USA се окаже репортер от Ню Йорк таймс.

— Много смешно — сряза ме Джери и направи гримаса.

Comp-USA — на Тридесет и осма и Пето — беше първата спирка от пазарната ми експедиция. Купих настолен IBM Aptiva, факс/модем, лазерен принтер, телефонен секретар и комплект софтуер за офиса. Продавачът се потруди здраво да запази благоприличие пред нюйоркското изобилие — но очите му го издадоха.

— Къде искате да ги доставя? — попита той.

Аз напечатах Фонд „Екскалибър“, Медисън авеню 848, трети етаж, Ню Йорк, Ню Йорк 10013. Поглеждайки към адреса, той попита:

— За какъв фонд работите?

— Ами за такъв, който прави пари на хората — отговорих.

— Това го виждам — каза той.

Излизайки от Comp-USA, аз извървях една пряка на изток до магазина за офисобзавеждане на Медисън и Тридесет и седма, където открих стилно буково бюро с фурнир втора употреба, стол в черно и хром и високо технологична настолна лампа Тизио — и всичко това за по-малко от хиляда и двеста кинта. Мениджърът на магазина ми позволи да използвам телефона му. Обадих се в телефонната компания и уредих още в понеделник да инсталират в офиса ми отделна факс/модем линия, помолих ги да доставят и съвременен телефон с бутони. После тръгнах нагоре към Четиридесет и втора улица и Лексингтън и отделих сто деветдесет и девет долара за клетъчен телефон в един от онези евтини магазини за електроника, които поникнаха като гъби на източната страна на Гранд сентръл стейшън.

Имах още една последна задача в тичането си по пазара. Отбих се в Кинко на Петдесет и четвърта между Медисън и Пето и направих поръчка за фирмени листи на името на Фонд „Екскалибър“, както и за хиляда визитки с моето име и длъжност — Администратор на фонда — разположени в долния десен ъгъл. След като ми помогна да избера елегантни светлосиви фирмени листи, печатарят от Кинко ме попита:

— Имате ли фирмен знак, който бихте искал да отпечатаме?

Подадох му една много лъскава, добре отпечатана брошура. Името ФОНД „ЕКСКАЛИБЪР“ беше отпечатано с релефни, сребърни букви върху корицата.

— ’Можете ли да използвате същия печат за листите и за визитките? — попитах.

— Няма проблеми — отговори той, прелиствайки проспекта. — Това ли е вашето създание?

— Нещо такова.

— Много впечатляващо. Ще ви направи ли богат?

— Такава е идеята.

Или поне в това ми се щеше да вярвам. Фактът беше, че аз наистина не знаех как (или дали) фондът ще заработи. Знаех само онова, което Джери сподели на вечерята ни в Були Бейкъри. Досега фондът беше съставен от половин дузина мастни инвеститори (бивши бизнес приятели на Балантайн), всеки от които беше поверил на фонда по един милион. Наскоро те бяха подкрепили една малка компания — Майкромагна — която току-що беше излязла на борсата.

— Спечелихме много добре от първоначалните борсови оферти за Майкромагна — сподели Джери. — Както и да е, сега е време да използваме твоите контакти, за да ни намериш горещите нови компании на бъдещето.

Рекламната брошура на фонд „Екскалибър“ беше ключовият документ за търсене на нови инвеститори. Джери ми я показа, когато се върнахме в мансардата след вечерята в Були Бейкъри.

— Наскоро отпечатахме това — рече той, отвори куфарчето си и ми подаде брошурата. — Сам я написах. Ще изчезна за половин час, ще взема един душ. Прочети я, да видим как ще ти се стори.

През следващия половин час аз прочетох документа няколко пъти (особено след като исках да бъда добре запознат с делата на фонда преди тениса с Балантайн на следващата сутрин). Това беше изключително сладкодумна реклама — която започваше с Изявление за целите:

По-нататък рекламната брошура обясняваше динамичния потенциал на частните холдингови фондове — как, ако се ръководят правилно, те могат да донесат на сериозния инвеститор холдингов дял в някоя от днешните най-горещи нови компании, на които им предстои да излязат на борсата.

„Екскалибър“ — според брошурата — държеше пръст върху пулса на най-резониращата, най-доходната съвременна индустрия — информационните технологии. Посредством дълбокото си познаване на софтуерния и компютърния бизнес фондът можел да открие появяващи се нови компании с авангардни възможности. После обясняваше с подробности същността на единствената инициатива, която беше подкрепил до днес — Майкромагна, американска компания за производство на софтуер, базирана в Будапеща, която била постигнала феноменален успех, продавайки евтини, висококачествени текстообработващи програми на възникващия източноевропейски пазар.

Имаше графики и карти, обясняващи как оперира фондът. Имаше подробно обяснение за структурата на фонда — как бил регистриран офшорно и бил разделен на три оперативни отдела: Северноамерикански (регистриран на Бермудските острови), Европейски (регистриран в Люксембург) и Южноамерикански (регистриран в Насау, Бахамските острови). Всеки отдел имал търсач на таланти (базирани в Ню Йорк, Люксембург и Сан Паоло) — специалист по международни инвестиции, който бил активно ангажиран с откриването на най-доброто в новите инициативи в областта на информационните технологии.

— Ти не ми каза, че вече имате хора на фонда в Европа и Южна Америка — посочих на Джери, когато той се върна в дневната, след като си беше взел душ.

— Те са търсачи на таланти на свободна практика. Но когато започнат да ни намират солидни инвестиционни възможности, вероятно ще ги наема на постоянно място. И, казвам ти — ако печалбите, които получихме от Майкромагна са барометър за бъдещето — след една година ти не само ще работиш в по-голям офис. Ще си наемеш и поне двама асистенти.

Естествено, аз бомбардирах Джери с въпроси. Бях малко загрижен заради сложната структура на фонда — начинът, по който беше регистриран в три различни офшорни бази.

— Повярвай ми, това е стандартно положение, когато работиш с фонд с различно географско разположение — успокои ме Джери. — Нима една възникваща американска информационна фирма ще се притеснява, ако някой неизвестен латиноамерикански или европейски инвеститор купи дял от тяхната компания? Само ако позволят на тези инвеститори да изкупят петдесет и един процента, контролния пакет в бизнеса им. Факт е, Нед, че една група измъчени компютърни хакери, сврени в някакво мазе, не дават пет пари кой ще им дава сухото. След като мангизите им помагат да развият продукта си, те ще бъдат доволни. Особено след като разберат, че „Екскалибър“ ще ги направи богати щом ги изкараме на борсата.

После изказах най-упоритата си тревога: как, по дяволите, щях да намеря вълнуващи нови компании?

— Е, ти имаш доста контакти в компютърния бизнес, нали?

— Да, но повечето от тях са в медийните продажби.

— Добре, боя се, че ще трябва да започнеш от нулата и да издирваш потенциални инвестиционни възможности. Намери имената на хората, които ръководят изследователските отдели във всяка компютърна компания, с която си струва да си имаме работа. Забий ги с по една рекламна брошура и с по едно писмо за запознаване, после ги уговори да се срещнете, изпомпай информация от тях и открий на кои възникващи компании си струва да се заложи. Знам, че това не е най-лесният начин за търсене на таланти…

— Не е лесен? — възкликнах аз. — Джери, това, за което ме молиш, е възможно най-трудното нещо. Особено след като „Екскалибър“ няма история, няма известни имена, свързани с него. Поне ако можех да спомена, че мистър Балантайн е дал на фонда своето одобрение…

Джери ме прекъсна.

— Знаеш, че това е невъзможно. И аз ще се нуждая от твоето обещание, че никога няма да споменаваш името му във връзка с…

Сега беше мой ред да го прекъсна.

— Джери, разбрах каква е идеята. Джак Балантайн няма нищо общо с „Екскалибър“. Казвам само следното: искам да ви свърша добра работа. Искам… нуждая се да върша това успешно. Но, съвсем честно, уплашен съм до смърт за перспективите да ударя на камък даже с дребни компании, опитващи се да надушат горещи нови инвестиционни перспективи.

— Разбирам — оценявам — какво казваш. Искаш да се справиш добре. И ние искаме да се справиш добре. И не очакваме да станеш чудотворец за една вечер, който ще ни открие новия Майкрософт до края на следващата седмица. Знаем, че този вид лов на интелекти е постепенна операция. Знаем също, че щом веднъж ни намериш една възможност за инвестиция, силата ще бъде на твоя страна — и ти ще се понесеш бързо напред.

Замълча, колкото да ми хвърли един преценяващ поглед.

— Но, повярвай ми, ние наистина гледаме на „Екскалибър“ в далечна перспектива. Доколкото зависи от мен и от мистър Балантайн, ти имаш шест месеца да опипаш пътя си в този бизнес и да сключиш първия си значителен инвестиционен договор. Междувременно си сигурен в основната си заплата — тоест хиляда сто и петдесет долара на седмица — и безплатно жилище chez moi42. Бих казал, че това не е лоша сделка.

Не, това изобщо не беше лоша сделка, отчитайки факта, че другите ми възможности за работа възлизаха на нула. Успокоих се и от факта, че Джери и Балантайн разбират, че това наистина е операция, която трябва да започне от нищо.

Естествено, аз все още имах големи опасения за този мъгляв, ембрионален продукт. Но когато си отчаян, ти се вкопчваш за всяко разумно предложение — без значение колко неоформено ти се струва. Особено когато човекът, който ти разклаща морковчето, е легендарният Джак Балантайн. Така че всеки път, когато се съмнявах във възможностите си да продам „Екскалибър“, аз се сещах, че самият Балантайн е създал своята империя за недвижими имоти от нищо.

Така че реших да махна с ръка на всичките си опасения относно „Екскалибър“ и да се захвана за работа. Да си кажа — точно в стила на Балантайн, че единственото нещо, което стои между мен и успеха, са моите собствени съмнения.

И нищо — даже този проклет офис, който приличаше на тоалетна — не можеше да намали доверието ми във фонда. Защото той беше потенциалното ми спасение.

И завъртях нещата. След като излязох от Кинко, аз се върнах в офиса, обадих се на Бои Джановик на Седемдесет и втора и Бродуей и ги помолих да доставят три галона бяла емулсия и половин галон бяла политура, валяк и кофа, две четки, бутилка терпентин и няколко парцала за покриване на пода. Когато ми поискаха кредитна карта, аз ги убедих да приемат плащане при доставката.

Боята пристигна в четири следобед. Беше петък и тъй като исках да боядисам офиса преди започването на бизнеса в понеделник, вдигнах телефона и се обадих на Джери, обясних му за боядисването и го попитах дали мога да взема от него един ключ от сградата за през уикенда.

— Няма проблеми — засмя се той. — Ще се обадя на охраната и ще ги помоля да ти оставят един. Но това е дяволски, адски начин да си прекараш уикенда, Алън.

— По-евтино е, отколкото да наема някой да го направи. И знаеш ли какво казват за прясното боядисване…

— Чакай да се сетя. Така всичко изглежда по-живо?

— И боята покрива всички пукнатини.

— Повярвай ми, има само едно нещо, което наистина покрива всички пукнатини — и това са парите. Нещо, което ти ще печелиш с камари. И то скоро.

— Говорейки за пари… ако имам някакви бизнес разходи…

— Просто ги сложи на твоята кредитна карта, а после ние ще ти възстановим парите.

— Е, има един малък проблем с кредитните ми карти… — смотолевих неловко.

Джери нямаше нужда от повече обяснения.

— Колко ти трябват? — попита.

— Хиляда биха освободили моята Master Card.

— Дадено — каза той. — Като излизам, ще ти оставя парите на рецепцията.

— Ще си свободен ли за по една бира довечера?

— Не мога. Мистър Балантайн току-що ми каза, че иска да летя за Ел Ей довечера, за да уредя някакви проблеми, които имаме с предстоящото рекламно пътуване във връзка с книгата му по Западното крайбрежие.

— Как ми се иска да се отправя към Лос Анджелис… — изрекох аз разсеяно.

— Не мисли за нея, Нед.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Приятен уикенд.

— На теб също. И не се преуморявай с боядисването.

Но, разбира се, аз наистина се преуморих — защото се надявах, че работата някак си ще отклони мислите ми от Лизи. Така че се заех усърдно да придам приличен вид на офиса. Пристигнах в осем в събота сутринта и си тръгнах в десет вечерта. В неделя също направих тринайсет часа работен ден — и докато си тръгна през нощта, малката ми дупка изглеждаше два пъти по-просторна, благодарение на свежата боя. На следващата сутрин пристигнаха новото ми бюро и столът заедно с оборудването от Comp-USA — и офисът ми изведнъж заприлича на малко, стилно бизнес кътче. Захванах се за работа. Прегледах бележника си с адреси, обадих се над трийсет пъти на различни познати в широката сфера от компютърни компании из цялата страна. Всяко обаждане удряше на камък. Всичките ми познати бяха на съвещание, извън града или просто ги нямаше точно в този момент.

Опитвайки се да не се стъписвам, аз включих компютъра, влязох в мрежата и с помощта на системата за търсене Йаху открих имената на всички компютърни компании в страната. Удивително — бяха изброени над дванадесет хиляди и петстотин. През следващите три дни аз систематично преглеждах този списък, стеснявайки го до около шестстотин компании, с които си струваше да се занимавам.

Още три дни бяха прахосани в телефониране на всяка една от тези компании, за да разбера името на ръководителя на изследователския отдел. След като приключих с тази задача, аз прекарах следващите два дни в изпращане на шестстотин рекламни брошури, придружени с писмо (върху новите фирмени листи на Фонд „Екскалибър“), в което представях себе си и „Екскалибър“, информирайки получателя, че ние търсим интересни нови инвестиционни перспективи в информационните технологии; съобщавах, че скоро ще се обадя, за да уредя среща очи в очи.

Това беше бавна, досадна работа — но поне ме караше да се чувствам продуктивен. Обаче, макар да бях постоянно погълнат от работата, аз не можех да се отърся от всички мисли за Лизи. Тя все още ми липсваше ужасно. Бяха минали две седмици откак тя отлетя обратно към Крайбрежието и аз всеки ден й звънях в Лос Анджелис — обаждах се както в офиса, така и в хотелската й стая. Но тя не отговаряше на обажданията ми. Най-напред секретарката й, Джули, ми казваше все едно и също: че тя е на едно постоянно съвещание. След няколко дни с тези глупости ангажирана в Джули най-сетне ми каза всичко направо: Лизи не искала да разговаря с мен и проучвала всичките си обаждания в Мондриан, за да е сигурна, че няма да се свърже с мен по невнимание.

Леденото отношение не ме спря да й изпратя по факса едно дълго, умолително писмо, в което постоянно се наричах глупак, казах й, че тя е най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога, че не мога да живея без нея и че от все сърце я моля да ми прости.

Изпратих писмото преди седмица. До този момент отговорът на Лизи беше опустошителен: пълно мълчание. Мълчание, което ми даваше да разбера, че тя не е склонна да се помирим.

Но аз отказвах да приема, че бракът ни е капут или че Лизи никога вече няма да разговаря с мен И така, с типичната упоритост на продавача, аз продължих с преградния огън от телефонни обаждания — надявайки се, без всякакво основание, че берлинската стена, която тя беше изградила помежду ни, най-накрая ще се срути.

И сега беше петък следобед, аз току-що се бях върнал в офиса, след като изпратих последните сто рекламни брошури на „Екскалибър“ до различни компании, и бях решил, че е време да направя ежедневното си обаждане до Ел Ей.

— Ало, офисът на Лизи Хауърд.

— Здравей, Джули, обажда се…

— О… мистър Алън. — Тонът й казваше всичко: остави ме на мира, неудачник такъв.

— Тя там ли е? — политах.

— Не. Извън града е за няколко дни. Но тя…

— По работа?

— Разбира се.

— Къде по-точно?

— Мистър Алън, не мога да кажа…

— Добре, добре. Може ли просто да й оставиш съобщение, че…

— Че вие сте на (212) 555–7894, а през работно време номерът ви е (212) 555–9001.

Това ме обезсърчи веднага.

— Да. Това са номерата. И моля те, моля те кажи й, че искам просто пет минути на телефона.

— Имам съобщение от Лизи за вас.

— Така ли?

— Да, точно това се опитвам да ви кажа…

— Е, кажи ми сега.

Чух как посяга към бележника си. Гласът й доби онази официална интонация, толкова обикната от съдебните стенографи.

— Лизи ме помоли да ви информирам, че тя е назначена за изпълнителен директор на офиса в Ел Ей за през следващите шест месеца и че ще ви се обадят от правната фирма „Плат и Макхенри“ във връзка с официалната ви раздяла…

— Каква официална раздяла?

Гласът на Джули изведнъж зазвуча глупаво.

— Мистър Алън, аз просто ви чета това, което тя ми е продиктувала. „Плат и Макхенри“ ще се свържат с вас, за да подпишете документите за официалната ви раздяла, така че вашият адвокат трябва да се свърже с…

— Аз нямам адвокат — прекъснах я и затръшнах телефона.

Преборих се с желанието си да запаля цигара. Преборих се с нуждата си да пийна нещо. Просто взех главата си в ръце и бях нападнат от една от онези вълни на отчаяние, когато си мислиш, че животът ти е една неспасяема каша. После звънна телефонът. Вдигнах го, поздравих и изведнъж чух в ухото си буря от английски с испански акцент.

— Къде беше, по дяволите, Нед?

О, боже. Деби Суарес. След онази нощ аз не бях събрал кураж да й се обадя отново… макар да знаех, че тя се опитва да се свърже с мен, тъй като беше оставила около пет съобщения на стария ми домашен телефон. Новите наематели още не бяха пристигнали, така че аз все още можех да прослушвам съобщенията от телефонния секретар в стария си апартамент. Чак вчера се наканих да сменя съобщението, оставяйки номера в мансардата на Джери и в моя нов офис за всеки, който се опитва да се свърже с мен. Да, това беше доста мръсен начин да избягам от обажданията на Деби. Но аз не само бях твърде объркан заради това, че се озовах в леглото й, бях погълнат и от факта, че тази забежка за една нощ доведе до края на брака ми.

— Здрасти, Деби — рекох доста нервно.

— Какво, по дяволите, ти става? — попита тя. — Преспиваш в леглото ми и после изчезваш?

— Това е дълга история…

— И после изобщо не ми се обади, макар че аз ти телефонирах постоянно…

— Това наистина е дълга история.

— Искам да я чуя…

— Деби, моля те… напоследък съвсем не ми беше лесно.

— Не искаш да се видим…

— Искам, но… животът ми напоследък наистина доста се усложни.

— Казваш, че ще ти усложня живота? — Стори ми се, че е обидена.

— Разбира се, че не. Това е просто… изобщо не съм наред.

— По едно кафе, това е всичко, за което те моля.

— Добре, добре.

И се уговорихме да се срещнем в Старбъкс на Петдесет и трета и Парк авеню в шест вечерта.

Но когато влязох в Старбъкс шейсет минути по-късно, бързо стана очевидно, че Деби се интересува от нещо много повече от една бърза среща. Целуна ме страстно по устните, прегърна ме силно. Зарови пръсти в косата ми и ми се усмихна любовно. Когато седнахме на малката масичка, тя взе ръката ми и я стисна силно. Изкара ми ангелите.

— Тряб’а да ти кажа, че сметнах, че си напуснал града или нещо такова — поде тя.

Внимателно издърпах ръката си от хватката й.

— Нещата доста се усложниха след погребението на Айвън. — И й обясних всичко за това как са ме изгонили от апартамента и от работата в „Телепродажби“. Тя внезапно взе ръката ми отново.

— О, мистър А… Нед… чувствам се ужасно. Как разбра жена ти?

— Бях, ъъъ, малко маркиран от преживяването.

Тя се разсмя нервно.

— Знам, знам… вината е моя. Но проблемът е там, че ти си толкова неустоим…

— Деби…

— Сега разбирам защо е било толкова трудно да те открия. Къде си отседнал?

— В жилището на един човек, с когото бяхме съученици.

— Нали знаеш, ако имаш нужда от жилище, винаги можеш да останеш при мен. Раул почти всеки ден пита за теб. Казва, че си му помогнал с домашното. Да ти кажа, той наистина, наистина те харесва. Все ме пита кога ще те види…

Не казах нищо. Просто избегнах погледа й и забих очи в масата, чувствайки се наистина ужасно. Деби удари спирачки на маниакалния си монолог, очите й се навлажниха.

— Притеснявам те — разбра тя. — Притеснявам и себе си.

— Не притесняваш никого…

— Ако бях на твое място, щях да си помисля: Тази жена е отчаяна…

— Не мисля така.

— Добре де, аз мисля така. ’Щото откак онзи мой говнян съпруг се остави да го застрелят преди три години, не е имало никой в живота ми, в леглото ми. Нито дори за една нощ. Докато не се появи ти. И знаеш…

Гласът й утихна, сякаш се смали.

— … винаги съм си падала ужасно по теб. Онази вечер на коледния банкет… не че бях пияна. Така се чувствах. Исках да те целуна…

— Деби… недей.

— … и така, когато ти дойде у дома, аз си помислих, надявах се, молех се, че, може би, това ще бъде началото на… Особено след като Раул ми каза колко много те харесва.

— Съжалявам. Наистина съжалявам.

— Не се извинявай, човече. Нямам нужда от съчувствие. Просто имам нужда от… теб. Или поне такава е глупавата ми мечта. Ти. Аз. Раул. Някаква вълшебна приказка…

— Деби… аз обичам жена си.

— Жена ти те напусна…

— Знам. Прецаках всичко. Да спя с теб беше…

— Не го казвай.

Аз кимнах. Възцари се мълчание. Деби отново покри ръката ми с нейните.

— Тя си отиде, Нед. Аз съм тук.

Възможно най-внимателно аз й отговорих:

— Разбираш, че не се получава. Бих искал да стане. Но…

— Млъкни — прошепна тя.

— Добре.

Тя издърпа ръката си, бръкна в чантичката си, извади пакетче кърпички, измъкна една и бързо изтри очи.

— Знаеш ли какво си мислех днес? — попита тя. — Колко съм уморена. Как всичко е една голяма, дълга борба. Парите никога не стигат. Никога не ми остава достатъчно време за хлапето. Непрестанни тревоги — за наема, за обучението, за медицинските сметки, за това дали следващата седмица все още ще имам шибаната работа. Продължавам да се надявам, че всичко ще стане по-лесно. Но тайно си знам: това никога няма да стане. И така, когато се замислиш, цялата тази борба има смисъл само ако съществува едно основно нещо в живота ти: някой да те чака, когато вечер се прибираш у дома.

— Поне си имаш Раул — вметнах неуверено.

— Знам, знам. Понякога си мисля, че той е единствената причина, поради която ставам сутрин, крещя в телефона по цял ден, продавам боклуци.

Тя си пое дълбоко дъх. И стана.

— Трябва да тръгвам, мистър Алън.

— Аз съм Нед.

Тя поклати глава.

— Ще се видим, Деби.

— Не, няма — каза тя и тръгна към вратата.

Отидох до метрото на Лексингтън авеню и хванах влакчето към центъра. Когато то спря на Четиринадесета улица, трябваше да се преборя с импулса да скоча, да изтичам три преки на изток до Стювесънт таун, да почукам на вратата на Деби, да се хвърля в ръцете й, да прегърна Раул като мой новооткрит син, да изнеса една сълзлива реч за това, че семейните ценности са единствените ценности и после да тръгнем тримата, хванати за ръце, към залеза.

Ако сценарият за реалния живот можеше да бъде написан в Холивуд.

Но вместо това аз останах във влакчето до Кенъл стрийт, тръгнах на север към жилището на Джери и проверих телефона за съобщения. Имаше само едно — и то от Йан Дейвис.

— Е, здравей, страннико! Джина и аз се чудехме къде, по дяволите, изчезна. После, когато вчера говорих с Лизи…

Не изчаках останалата част от съобщението. Бързо набрах номера на Йан и молех Бога той да си е у дома. Беше там.

— Е, какво каза Лизи? — попитах аз веднага щом той вдигна телефона.

— И добър вечер, мистър Алън — разсмя се Йан.

— Съжалявам, съжалявам. Това е просто…

— Разбрано. Как вървят нещата?

— Бил съм и по-добре.

— Тогава защо, по дяволите, не се обади?

— Знаеш защо, Йан. А съм сигурен, че и Лизи ви е казала защо?

— Да, наистина каза нещо на Джина за…

— Как съм се прецакал.

— Случва се.

— Бях толкова глупав…

— Добре, добре, това е било доста глупаво. Но всички ние понякога вършим глупости.

— Не чак толкова глупави.

— Все пак трябваше да ни се обадиш, Нед.

— Наистина си мислех, че няма да искате да разговаряте с мен…

— Мамка му, Нед! — Ние сме ти приятели. И няма да вземаме страна в това.

— Даже Джина?

— Добре, трябва да призная, че тя клонеше малко към Лизи. Особено заради… ъъъ…

— Да, разбирам…

— Но хей, да не би да очакваш да започна да ти чета морал. Имам предвид, такова нещо… това е било някакъв пиянски инцидент, нали?

— Да, пих много, после се обърках и накрая се озовах гол в леглото на друга жена…

— Просто си нямал късмет, това е всичко.

— Имаш предвид, че са ме хванали?

След известна пауза Йан каза:

— Да, предполагам, че точно това имам предвид. Но, хей, това не е военно престъпление.

— Не, но заради това бракът ми е унищожен. Тя няма да се върне, нали, Йан?

— Е, доколкото мога да разбера, Лизи все още е доста разстроена заради тези неща. И, да, мисля, че ти предстои трудна битка…

— Да.

— Усещам също, че точно сега тя има нужда от малко пространство…

Пространство. Пак тази шибана дума.

— Но кой знае? — додаде Йан. — Като мине известно време, тя може да…

— Какво? Да не ме мрази толкова много?

Чух как Джина вика нещо на Йан.

— Слушай какво, трябва да сядаме на вечеря. А утре заминаваме за Бермудите на едноседмична ваканция. Но се връщаме следващата неделя. Така че ще очаквам да се обадиш, ясно? Внимавай. И не забравяй — тук имаш съюзник.

Аз затворих телефона и не преставах да си мисля какъв глупак съм бил да заведа Йан под етикет Арогантен манхатънски тъпанар. Пак заради моята завист на момченцето от Мейн — заради нуждата ми да се състезавам на всяка цена — заради нея не бях видял крещящо очевидната истина: Йан Дейвис се считаше за мой приятел.

И макар че ми се искаше да послушам приятелския му съвет — и временно да прекратя кампанията си по връщането на Лизи — не бях способен да се вслушам в този съвет. През уикенда й оставих пет съобщения.

После, във вторник сутринта, в мансардата пристигна писмо (по федералния Експрес).

Претърсвайки апартамента на Джери, аз открих куп жълти, официални листи и химикалка. Седнах на масата в трапезарията и написах:

На път за работа пуснах писмото в една пощенска кутия. И си помислих: Сега тя е на ход. И ако реши да не отговори на това, по-добре да започна да приемам, че всичко между нас наистина е свършено.

Две седмици по-късно все още нямах отговор от Лизи и бях изпаднал в пълно отчаяние. Не само заради това, че беше съвсем ясно, че жена ми вече не иска да има нищо общо с мен, но и защото все още нямах нито един положителен отговор на изпратените рекламни брошури на „Екскалибър“. Поправка: след като се обадих на над двеста места, нито един производствен мениджър даже не благоволи да разговаря с мен. Съжалявам, просто не ни интересува беше отговорът, който получавах постоянно от секретарки, лични асистенти и други видове подчинени. За щастие през повечето време Джери беше по работа извън града — така че не се налагаше да му представям доклад за продължаващия прогрес или да му изнасям тиради за това как всичко процъфтява.

Но аз знаех, че, ако продължа да удрям на камък в продажбите, трябваше да си изясня нещата с Джери — и да призная, че това просто не проработва. И защо не проработва? Ако си добър продавач, има една-единствена реална причина, поради която не можеш да пробуташ нещо: хората не харесват продукта.

Но все пак продължих да се обаждам — свързвайки се с по около петдесет компании от списъка си на ден. Съжалявам, точно сега не търсим частни инвестиции… Съжалявам, вече имаме други холдингови фондове, които се интересуват от нас…

Но в един момент извадих късмет. Един следобед ми се обади някакъв тип на име Дуайт Кепъл. Кача ми, че е завършил M.I.T.43 и управлява малка компания в Медфорд, Масачузетс, която в момента разработвала превъзходно графично табло (хардуер, който позволява на компютрите да работят с пълноценни видеопрограми).

— Имаме един наистина авангарден продукт, но нямаме бюджет, за да направим добре проклетия маркетинг. Така че когато пристигнаха брошурата и писмото ви, аз си помислих: може би това е инвестицията, която търсим.

Когато го попитах дали мога да отида в Медфорд, за да се видим, той ме информира, че предпочитал да се срещна с неговия финансов съветник — който случайно му бил и брат. Казвал се Елиът Кепъл. Бил главен финансов мениджър във Федерал & Стейт, базиран в Бостън пенсионен фонд, и снощи Дуайт му дал материалите за „Екскалибър“.

— Така че се обадете на Елиът, и ако той се навие за офертата, тогава предполагам, че ще можем да правим бизнес заедно.

Да се свържеш с Елиът Кепъл не беше лесна работа. През следващите два дни той постоянно беше зает. Накрая, изпаднал в отчаяние, на третия ден му се обадих в шест и половина сутринта и той вдигна телефона собствено лично.

— Е, това е някакво щастливо съвпадение — каза ми след като се представих. — Защото най-накрая намерих време да прочета рекламната брошура на „Екскалибър“.

Аз изведнъж се оживих.

— Добрите бизнес сделки винаги започват с щастливи съвпадения — казах аз. — Наистина ми се иска да развием това съвпадение и да дойда при вас, за да си поговорим как компанията на брат ви може да спечели от инвестициите на „Екскалибър“.

— Отдавна ли работите за фонда, мистър Алън?

— Моля ви, Нед. Но отговорът на въпроса ви е: не. От няколко седмици, за да бъдем точни. Но, разбира се, аз съм невероятно впечатлен от цялостния потенциал на „Екскалибър“ и…

Той ме прекъсна.

— Значи нямате нищо общо със структурирането на фонда или с написването на брошурата?

— Както казах, просто съм нает от фонда.

— И никога преди не сте работили в частен холдингов фонд?

— Ъъъ, не съм. За мен това е един вид промяна в кариерата. Но вижте, мистър Кепъл, ако намерите прозорец в разписанието си през следващите няколко дни, ще се радвам да долетя в Бостън и да се срещна с вас.

— Какво ще кажете за утре, да кажем, около единадесет.

Гепих ги! Най-накрая първият пробив, първата среща.

— Единадесет ме устройва, мистър Кепъл. И ако имате време да обядваме заедно, с радост ще…

— Дума не може да става за обяд. Мога да ви отделя най-много двайсет минути от времето си. Но ако все още желаете да дойдете тук и да се срещнете с мен, този прозорец от двайсет минути е ваш.

— Ще бъда там, сър.

— Само че трябва да ви кажа, мистър Алън, единствената причина, поради която желая да се видя с вас, е тази, че ми се струвате разумен човек, който като че ли не разбира, че продава едно много неразумно предложение.

Ръцете ми изведнъж се изпотиха.

— Не ви разбирам съвсем точно, мистър Кепъл.

— Добре, ще ви го кажа направо, мистър Алън. Няма абсолютно никакъв начин да позволя на брат си да вземе дори цент от вашия фонд. И причината е много проста. Според моя професионален поглед фонд „Екскалибър“ е абсолютна и пълна глупост.

10.

Елиът Кепъл беше човек, който държи на думата си. Отдели ми точно двайсет минути от времето си, после учтиво ми показа вратата. Срещата свърши, преди да разбера. Излязох от офиса на Кепъл на Копли скуеър и тръгнах надолу към бостънския пазар. Макар че денят беше изумителен — безоблачно небе, приятен ветрец — аз всъщност не го възприемах така. Не обръщах внимание на изтънчените удоволствия на пазара, нито на миризмата на морска сол във влажния въздух, нито на удивителното изобилие от жени с дълги крака в къси полички. Бях твърде погълнат, твърде изгубен в тревожните си мисли, за да забележа каквото и да е.

— Е, обяснете ми сега — каза Елиът Кепъл веднага щом седнах срещу него, — кой точно стои зад фонд Екскалибър?

Аз подбрах думите си много внимателно.

— Той се състои от консорциум от бизнесмени…

Прекъсна ме.

— Объркване — каза.

— Моля? — учудих се аз.

— Вие се опитвате да ме объркате, мистър Алън. По-добре познато като търгуване с глупости.

Гласът му беше сдържан, спокоен, леко академичен. Със сивия си вълнен костюм, със закопчаната си до горе оксфордска риза, с вратовръзката си на райета и с роговите си очила Елиът Кепъл наистина приличаше на професионалист. Докато говореше, той барабанеше с пръсти и фокусираше бледосините си очи в мен с такава сила, че аз се чувствах така, сякаш бях подложен на разпит. Както всъщност си и стояха нещата.

— Аз наистина не ви обърквам, мистър Кепъл — отвърнах що-годе спокойно. — Както казах, „Екскалибър“ е чадърна44 организация, съставена от три компании…

— Три черупкови компании, мистър Алън45.

— Черупкови компании?

— Точно това казах, мистър Алън. Май че сте изненадан.

— Просто имах впечатлението…

— Какво?

— Че трите компании, които образуват фонда, са…

— Законни, може би?

— Е, да.

— Те може и да са. Защото съществуват много офшорни компании, които са напълно законни. Но защо една законна компания ще има борд на директорите, съставен от един бахамски адвокат и неговата секретарка?

— Не ви разбирам точно…

— Един от моите асистенти направи проверка на компанията, представляваща тъй наречения Южноамерикански отдел на вашия фонд: „Екскалибър Ю.А.“, регистрирана на Бахамите. Председателят й е адвокат от Насау на име Уинстън Паркхил и бордът има само още един член — жена на име Сейла Марки… която, както открихме след няколко телефонни обаждания, случайно се оказва секретарка на мистър Паркхил. Тази новина ме заинтригува и аз помолих асистента си да направи проверки на Европейския и Северноамериканския отдел на фонда — регистрирани, ако не греша, съответно в Люксембург и Бермудите. Досещате ли се какво открих? И в двата случая структурата на компаниите е една и съща: местен адвокат, секретарката му и никакви други членове на борда. Разбира се, това не е необичайна постановка при някои офшорни компании. Но какво показва това — поне за мен — е, че индивидът или групата индивиди, които стоят зад вашия фонд, не искат имената им да се свързват директно с „Екскалибър“. И пак казвам, може да има напълно сериозна, оправдана причина за тяхната секретност…

Трябваше да се въздържа, за да не изтърся: Да, има — Джак Балантайн се притеснява за възможния негативен натиск, който може да бъде приложен към „Екскалибър“, ако се разбере, че той е човекът, който стои зад фонда.

Елиът Кепъл продължи:

— Пак казвам, може да има напълно сериозна, но незаконна причина за това с фонда да не се свързват никакви имена. Това е проблемът с офшорните компании. Никога не можеш да кажеш кой или какво точно стои зад тях. Искам да кажа — вие лично познавате ли хората, които стоят зад фонда?

Опитвайки се да сдържа нервите си, аз му отговорих така, както Джери ме беше научил да отговарям, ако ми зададат този въпрос по време на срещите:

— Както знаете, мистър Кепъл, имената на принципалите, които стоят зад много частни холдингови фондове, често остават в тайна. Но както несъмнено сте видели от нашите проспекти, „Екскалибър“ има подкрепата на такива водещи финансови институции като Люксембург тръст къмпани, Бахамската търговска банка…

— Водещи финансови институции? Кого се опитваш да будалкаш? Люксембург тръст къмпани е незначителна частна банка… макар че, в сравнение с Бахамската търговска банка, изглежда като Чейз Манхатън.

Аз избегнах погледа му:

— Наистина не знаех, че тези банки са толкова малки…

— Вие като че ли не знаете страшно много неща за фонда, който предлагате.

— Както ви казах вчера, аз съм нов в този бизнес.

— Това е ясно. И с какво сте се занимавал, преди да попаднете в тази игра?

Предадох му една съкратена версия на автобиографията си. Той слушаше с интерес — особено когато му обясних как съм попаднал на фонд „Екскалибър“ след като съм се озовал на дъното.

— Значи това наистина е било нещо като Приемам всякаква работа? — попита той.

— Ами бях доста отчаян, но също така си помислих, че това може да бъде един мост…

— Към какво? Към кариера на престъпник с бяла якичка?

— Не говорите сериозно, нали?

— Приемете го така, мистър Алън — ако бях на ваше място, щях да бъда много предпазлив със своите работодатели и вероятно много внимателно щях да проуча тяхното минало.

— Повярвайте ми — те са изключително почтени хора — уверих го аз.

— Добре, щом са почтени, защо тогава Майкромагна е толкова съмнителна операция?

Опитах се да не покажа, че съм смаян. Майкромагна беше главната находка на фонда — производител на софтуер, базиран в Будапеща, според проспектите на „Екскалибър“, постигнал феноменален успех — ниска продажна цена, висококачествени текстообработващи програми на възникващия източноевропейски пазар.

Много внимателно подбрах думите си.

— Какво имате предвид с това съмнителна операция, мистър Кепъл?

— Много просто, Майкромагна не съществува.

Клетъчният ми телефон звънна. Аз бях изтръгнат от бленуването си. Гласът на Елиът престана да отеква в главата ми и аз открих, че съм се озовал на една пейка в парка, вперил празен поглед в добре поддържана розова леха. Отворих куфарчето си и вдигнах телефона. Беше секретарката на Джери.

— Мистър Алън, имам съобщение за вас от мистър Шуберт…

— Мога ли лично да говоря с него?

— Боя се, че през целия ден ще бъде навън, на срещи, но ме помоли…

— Важно е — настоях аз.

— Той е с мистър Балантайн и остави строго нареждане никой да не го безпокои, но иска да се видите довечера.

— Ставаме двама.

— Възнамерява довечера да присъства на приема на СОФТУС в хотел Паркър меридиен на Западна петдесет и седма и се надява да се срещнете там в шест.

— Кажи му, че ще бъда там.

И — искаше ми се да допълня — кажи му, че току–що се срещнах с един мениджър на взаимен фонд, Елиът Кепъл, който разследва подробно нашия фонд. И е открил, че „Екскалибър“ не е нищо повече от три празни черупкови компании, които имат тъй наречената подкрепа на три дребни, съмнителни финансови институции. Не само това — после мистър Кепъл ми каза, че неговият асистент се е обадил в Международна информация и е попитал за телефонния номер на Майкромагна в Будапеща._ Искаш ли да чуеш нещо весело, Джери? Номерът на Майкромагна го няма в указателя. И кой, по дяволите, е чувал за фирма, чийто номер да го няма в указателя? Накратко, мистър Кепъл е стигнал до заключението, че Майкромагна може би не е автентичен, функционален бизнес. Което на свой ред ме кара да се чудя — какво, по дяволите, става тук?_

През целия път към Ню Йорк аз репетирах речта, с която щях да се изправя пред Джери вечерта — реч, в която щях да поискам да разбера защо структурата на фонда е толкова дяволски подозрителна. И ако той не ми дадеше отговорите, които исках, аз щях…

Какво? Да напусна? И после да си намеря един хубав кашон, в който да се подслоня през нощта на Западен Бродуей? Напускането в този момент означаваше незабавно бедствие, пълно нещастие. Имах нужда от тази работа. Трябваше да я доведа до успех. Сигурно имаше някаква много приемлива причина, поради която компанията беше структурирана по този тайнствен начин и поради която телефонът на Майкромагна не беше записан в указателя. Искам да кажа, че този фонд бе изцяло рожба на Джак Балантайн. Макар той да не искаше името му да се свързва с него, следите в крайна сметка водеха обратно до него. И така — при положение че журналистите все още сновяха покрай него като изгладнели лешояди — нямаше начин той да се захване с нещо съмнително. Никакъв начин.

В пет се върнах в Манхатън и скочих в едно такси направо към Паркър меридиен. Не се вълнувах от срещата с Джери на приема на СОФТУС. В крайна сметка това годишно събиране на американските производители на софтуер винаги е било ключово събитие през годините, когато работех в „Компютърен свят“. Нещо по-важно, това беше мястото, където за пръв път се срещнах с Лизи. Така че присъствието ми на този прием бе още едно напомняне за това колко лошо си бях прецакал живота. Исках да се измъкна, но трябваше да се видя с Джери спешно и да получа отговори на някои трудни въпроси.

— Мамка му, това е Нед Алън…

Щом минах през вратите на приемната в Паркър меридиен, аз се почувствах така, сякаш пътувах по Мемориалната алея, в която цялата бивша история на бизнеса в компютърното списание мина пред мен като в забързан кадър. Коментарът Мамка му бе направен от Джо Доулинг — медийният шеф на Ад-Тел с предизвикателна талия. Предлагайки ми протегнатата си лапа, той направи мелодраматична стъпка назад, преди да я поема.

— Не възнамеряваш да ме цапардосаш, нали, Нед?

Успях да се усмихна.

— Много смешно, Джо — казах аз и грабнах чаша вода от таблата на минаващия покрай нас сервитьор.

— Какво, по дяволите, те води насам? — попита той. — Чух, че си напуснал бизнеса.

— Да, но сега съм в сроден бизнес. Висшите финанси, за да бъдем точни. Частен холдингов фонд, който се занимава изключително с нови технологии. И, нали разбираш, Джо, много ми се ще някога да обядваме заедно. Особено след като търсим нови компании, които може би се нуждаят от финансиране…

Джо Доулинг вече надничаше през рамото ми, надявайки се да срещне нечий поглед.

— Не мога да повярвам… Бил Джейнс! — извика той на някого. После се обърна към мен и каза: — Страхотно беше, че се видяхме, Нед. Надявам се, че това, с което сега се занимаваш, ще успее…

— Ами обяда, за който ти споменах…?

— Обади се на секретарката ми — каза той, после бързо се стрелна към другата страна на залата.

Минута по-късно се сблъсках с Денис Мадуро, бившия ми външен продавач за Масачузетс.

— Денис! — извиках аз. — Как си, по дяволите?

Той изглеждаше смаян да ме види — сякаш бях някой, който, след като са го считали за мъртъв, изведнъж се беше появил отново сред живите.

— О, Нед — изблея той. — Каква изненада…

— Добре изглеждаш, Денис. Как се отнасят към теб в РС Глоуб?

— Добре, добре… — отговори той. Звучеше обезпокоен.

— Виждал ли си някой от старата банда тази вечер? — попитах аз.

— Някъде зърнах Дъг Блухорн. Но Чък е извън града, уговаря някакви потенциални нови рекламодатели в Сан Хосе.

Е, това беше облекчение. Ужасявах се от перспективата да срещна Чък.

— Семейството добре ли е, Денис?

— Да, страхотно… — смотолеви той и (като Джо Доулинг) очите му започнаха да търсят някого, който би могъл да го отърве от мен.

— Слушай — казах аз, опитвайки се да поддържам разговора, — от време на време прескачам до Бостън и бих искал да те поразпитам за някои нови производители на софтуер…

— Нямаш проблеми, Нед — съгласи се набързо. — Знаеш ми телефона…

И изчезна.

Навсякъде в Паркър меридиен бях посрещан с неспокойна неувереност от бившите си бизнес партньори. Или забелязвах как хората шепнат нещо на ухото на някой колега, който, на свой ред, крадешком хвърляше поглед към мен. Можех да си представя какво си мърморят:

Виждаш ли онзи тип ей там? Нед Алън. Беше играч, когато работеше в „Компютърен свят“. После наби немския си шеф… да, той беше човекът… и от това, което чувам сега, бедният нещастник даже не бил арестуван…

Беше очевидно, че ужасявах бившите си колеги. Защото аз олицетворявах всичките им страхове, събрани на едно място; прецаканият тип — една съдба, от която всички те се ужасяваха. Чувствах се като странен музеен експонат: Неудачникът, Бившият. И тъй като не можах да открия Джери сред тази гъста тълпа, аз реших, че е време да се отправя към вратата.

Но тогава чух гласа му.

— Нед, Нед… тук съм — подвикна отнякъде Джери.

Обърнах се и го видях застанал в далечния ъгъл на залата. Махна ми с ръка и ми направи знак да отида при него.

Но тогава видях кой стои до Джери. И изведнъж замръзнах.

Беше Тед Питърсън.

Самият Питърсън също изглеждаше шокиран да ме види. Обаче когато се опитах да си тръгна, Джери го сграбчи за рамото. После, вдигайки пръст към лицето му, той като че ли го смъмри строго. Питърсън побеля като платно. Не можех да повярвам на очите си.

— Нед!

Джери отново ми извика. Нямах избор, трябваше да отида при него.

— Познавате се, нали?

— Да — смънка Питърсън, — познаваме се. — Протегна ръка. — Как си, Нед?

Аз задържах ръцете си зад гърба.

— Как съм? — изръмжах. — Я върви се шибай — ето как съм.

— Спокойно, Нед — намеси се Джери.

— Спокойно? Спокойно? — почти изкрещях аз. — Това говно не заслужава спокойно.

— Всичко е минало — каза тихо той.

— Минало! Минало! Ти ми разби кариерата и уби Айвън Долински, а сега искаш да забравим всичко?

Крещях. Залата утихна. Всички гледаха към нас. Джери се опита да ме успокои като сложи ръка на рамото ми.

— Нед, престани с това сега.

Аз се отърсих от ръката му ядосано.

— Този шибаняк трябва да бъде съден. Не само защото докара Айвън до самоубийство, но и заради опит за изнасилване.

— Прекрачваш всички граници, мистър — изкрещя Питърсън.

— Защо? Защото казвам истината за това как са те сграбчили лекичко за топките миналата година на Гранд Кайман…

— Добре, добре — опита се да се намеси Джери.

— Нямаш доказателства… — изкрещя Тед.

— Тя се казва Джоан Гластън…

— Нищо не знаеш, мамка ти…

— … и единствената причина, поради която не повдигна обвинения, беше, че ти я подкупи…

— Внимавай…

— … но след като тя те изрита по топките.

В този момент той тръгна към мен, размахвайки юмруци. Но преди да успее да ме удари, Джери скочи помежду ни, хвана Питърсън за ръцете с оная жестока хватка, която използваше навремето върху леда.

— Искам да се изпариш от тук — излая ми Джери.

— С удоволствие — казах аз, после се обърнах и излях питието си в лицето на Питърсън. — Това е за Айвън.

— Ти си мъртъв — изкрещя Питърсън, борейки се да се освободи от хватката на Джери.

— Вън, веднага — изсъска Джери и тълпата от зяпачи се раздели на две, за да ми направи път към вратата.

Пред Паркър меридиен трябваше да се облегна о един стълб докато се успокоя. После, след като възстанових равновесието си, тръгнах на юг по Шесто авеню и бях толкова влуден от всичко, което стана, че не разбрах колко бързо се движа, докато не вдигнах поглед и не осъзнах, че се намирам на Двадесет и трета улица. Исках да се сгромолясам в някой бар и да успокоя разбитите си нерви с половин бутилка Джак Даниълс. Но все още се придържах към чистата си и трезва диета — така че продължих да крача бързо на юг. През Вилидж, покрай Сохо, в Трибека, пресякох Уолстрийт, после стигнах до крайната линия: Бетъри парк. Не знаех колко е часът, нито колко път бях изминал — защото мозъкът ми се опитваше да осъзнае всичко, което се беше случило през този ден. Но не намирах никаква логика в онова, което бях видял и чул. В главата ми напираха само въпроси.

Като: Защо, по дяволите, Джери разговаряше с Тед Питърсън?… Защо го смъмри толкова строго?… Знаейки дългата ми история с този задник, защо не спомена, че познава Питърсън?… Какво, накратко, ставаше помежду им?

И когато престанах да размишлявам върху тези въпроси, трябваше да обмисля всички съмнения на Елиът Кепъл по отношение на фонда.

Тръгнах на север от Бетъри парк, върнах се през празните каньони на финансовия район, ударих на изток през Китайския квартал и Малката Италия и накрая завих обратно към Уустър стрийт. Тръгвайки към източния край на квартала, видях, че мансардата свети. За пръв път от около месец насам Джери се беше прибрал преди полунощ. Не бях изненадан. След всичко, което бях надробил в Паркър меридиен, той очевидно ме чакаше в засада — и несъмнено възнамеряваше да ми изрита задника.

Исках да избегна тази конфронтация — да продължа да вървя в нощта, надявайки се, че на сутринта положението ми може и да се подобри. Но знаех, че — според Принципите за бизнес мениджмънт на Балантайн — да избягаш от отговорността (особено след като си сгрешил в преценката си) се смяташе за основен смъртен грях (почти равен на това да отбележиш тъчдаун за противниковия отбор). Винаги посрещай музиката, признавай грешката си, преценявай нещата цялостно — съветва Джак Балантайн в Зоната на успеха, защото когато признаваме грешките си с мъжко достойнство, ние се учим.

Нямаше как да се измъкна. Трябваше да си призная грешката и тогава да прегърна положението си на бездомник с мъжко достойнство.

Когато влязох, Джери се беше настанил на дивана. Беше погълнат от телефонен разговор — така че аз се отправих към стаята си и започнах да си събирам дрехите. След пет минути Джери влезе при мен. Забелязвайки отворения куфар върху матрака, той попита:

— Какво правиш, по дяволите?

— Заминавам.

— Защо, за бога?

— Реших, че след всичко, което се случи в Паркър меридиен…

— Постъпи тъпо. Абсолютно тъпо. Но… част от вината е моя. Защото трябваше да ти кажа, че Питърсън работи за нас.

— Какво? — успях да попитам.

— Изглеждаш шокиран — почти се засмя Джери.

— Аз съм шокиран.

— Това стана наскоро. И както и да е, той просто ни помага като съветник. Ослушва се за нови компании, в които може да си струва да инвестираме.

— Защо не ми каза?

— Защото като знам миналите ти истории с този тип, прецених, че може би ще приемеш зле новината.

— Правилно си преценил. Искам да кажа… не мога да повярвам, Джери. Този тип беше моето наказание. И Враг Номер Едно. Да не говорим, че е един напълно зъл шибаняк. А сега ти искаш да работиш с него…?

— Той е важен играч в GBS. Може да ни бъде много полезен. И когато се запознах с него преди три седмици…

— Това продължава от три седмици?

— Нед, престани да се правиш на предаден съпруг. Говорим за бизнес. Двама мои бизнес партньори ме представиха на Питърсън, той ми се стори умен играч, напипал пулса на тази индустрия, така че му предложих една консултантска сделка с нас. Която, честно казано, не е в съгласие с правилата на GBS — но тук става дума за това, че ние двамата просто ще се срещаме веднъж месечно на обяд и аз ще го разпитвам за нови компании. Както и да е, знаейки колко мразиш Питърсън…

— С основателна причина…

— Добре, съгласен съм, той се е държал отвратително с теб… И, знаейки това, аз наистина не исках да те разстройвам с факта, че това е — е, нищо повече от една консултантска дейност, която всъщност няма нищо общо с теб. Но като стана дума, тази вечер нещата малко се промениха.

— Как?

— Когато ти влезе, аз разговарях с мистър Балантайн. Той вече е чул за сцената на приема. Знаеш ли какво ми каза? Трябва да се възхищаваш от Нед, че е поставил това копеле на мястото му. Но все пак това е магарешка постъпка.

Аз вдигнах рамене и казах:

— Виновен по всички обвинения. Съжалявам.

— Извиненията са приети. Извади си дрехите от куфара. Никой не те уволнява.

— Благодаря, Джери.

— Но все още имаме проблем. GBS е най-големият световен играч в компютърната индустрия. Тед Питърсън е нашата връзка с него. Той може да е кучи син, но е наш кучи син. Не искаме да го изгубим. Така че ето какво предлага мистър Балантайн: ти го извеждаш на вечеря и изглаждаш нещата с него…

— Мамка му, няма начин…

— Нед, когато мистър Балантайн предлага нещо, то е равносилно на заповед.

— Той разбира ли моята история с Питърсън?

— Напълно. И, разбира се, е на твоя страна. Но, както казах преди, това е бизнес — и, както обича да отбелязва мистър Балантайн, в бизнеса често се налага да спиш със задници. Както и да е, той мисли, че за теб срещата с Питърсън на мъжки разговор ще бъде нещо като изграждане на характера и така ще отслабиш напрежението помежду ви.

— Все пак не ми харесва.

— Такъв е шибаният живот, Нед.

— Ами ако откажа?

— Боя се, че тогава наистина ще си събираш багажа.

Това беше отговорът, който очаквах. И от който се ужасявах. Вдигнах ръце високо във въздуха — универсално разбираем жест за капитулация.

— Добре, добре, ще се срещна с него.

— Добро момче.

— Но ако той откаже да се срещне с мен? Особено след говната, които му наговорих на публично място?

— Няма да откаже.

— Как можеш да бъдеш толкова сигурен?

— Защото знам, че иска тази консултантска работа. Много. Всъщност, той наистина се нуждае от нея.

— Но защо? Той е голяма клечка в GBS.

— Голяма и много разточителна клечка. С обичайните парични проблеми на хората от горния слой на средната класа. Опитва се да свърже двата края с триста бона на година. Изглежда, че Тед просто не може да направи това с по-малко от триста седемдесет и пет. Което означава, че той има постоянно нарастващ проблем с дълговете. Проблем, който може да се реши лесно като играе по нашата свирка.

Телефонът звънна. Джери посегна към него. Бързо накара човека от другата страна на линията да млъкне, после затвори.

— Това беше срещата ми за тази вечер. Сериозно прецаканата ми среща. Трябваше да се видя с нея в Одеон преди трийсет минути.

— Можеш да кажеш, че аз съм виновен.

— Повярвай ми, ще го направя. Утре вечер свободен ли си?

— Да, предполагам.

— Ще се опитам да уредя тази среща с Питърсън за тогава. Вероятно някъде наблизо до офиса му в Стамфърд. Най-добре е да оставиш всичко това зад гърба си колкото може по-скоро. Между другото, как минаха нещата в Бостън?

— Исках да поговоря с теб за това. Онзи тип, с когото се срещнах във Федерал & Стейт…

— Страхотно е, че си се видял с някого от там. Те наистина са много добри в играта с взаимните фондове…

— Да, но онзи тип, когото видях… е, той имаше, ъъъ, няколко въпроса за „Екскалибър“…

— Виж, сега наистина нямам време за това.

— Какво ще кажеш за утре на закуска?

— Ще закусвам във Фили. После заминавам за Уилмингтън и Балтимор за две последователни срещи. Няма да се върна в града преди десет. Но, хей, ще се видим тук в десет и трийсет, ще пийнем някъде по нещо и тогава можеш да ми разкажеш какво е станало в Бостън и как си уредил нещата с Питърсън. Ще накарам Пеги да уговори вечерята със секретарката му — и тя ще ти се обади, щом научи подробностите кога и къде.

И, разбира се, в единайсет на другия ден телефонът в офиса ми звънна. Секретарката на Джери, Пеги, ми съобщи, че вечерята с мистър Питърсън е уредена за седем вечерта в Кънектикът, в преддверието на хотел Хайт Риджънси, разположен на Пост роуд в Олд Гринич.

— Мистър Питърсън ще тръгне с колата си към Хайт направо от работа — обясни Пеги. — Но ако вие хванете Метро Норт в шест нула четири от Гранд сентръл, ще бъдете в Олд Гринич в шест и четиридесет и осем. А после имате точно десет минути с такси до ресторанта. Така че и двамата можете да се срещнете точно навреме.

Точно така трябваше да стане — ако влакът в шест часа и четири минути от Гранд сентръл не беше спрял пред Порт Честър за почти половин час, благодарение на сигнал за голяма повреда. Използвайки клетъчния си телефон, аз се обадих в ресторанта и съобщих, че ще закъснея. Вече се ужасявах от тази среща лице в лице с Питърсън, а сега опасенията ми полетяха нагоре като космическа ракета.

На спирката в Олд Гринич повиках такси. Трябваха ми десет минути, за да пристигна — което означаваше, че не успях да стигна до Хайт Риджънси преди седем и четиридесет и пет. Преддверието беше обзаведено тематично: Райската градина от предградията, с поточе, чакълени пътечки и полутропически дръвчета. Питърсън седеше на една ъглова маса. Изглеждаше ужасно. Кожата му беше бледна, под очите му имаше големи черни кръгове, ноктите на пръстите му бяха изгризани. Приличаше на човек, който не е спал от няколко дни и е в състояние на постоянно вълнение. И пиеше. Здравата. Когато седнах на масата, келнерката му сервираше нов скоч с лед. Той вече вонеше на Джони Уокър.

— Благодаря за точността — отбеляза той.

— Не ти ли предадоха съобщението ми? Влакът…

— Да, получих го. Питие? Аз ти водя с три.

— Перие, моля — поръчах на келнерката.

— Ти какъв си — мормон?

— Просто не пия, Тед.

— Е, аз пък пия — тръсна той и отпи голяма глътка от скоча си.

— Повярвай ми — казах аз, — и аз не искам да съм тук.

— Снощи направи едно шибано шоу в Паркър меридиен. Настина искам да ти благодаря за това.

— Ти си го заслужаваше.

Наистина си решил да ме съсипеш, нали?

— О, моля те! Кой се обади на онзи глупак в Домашен компютър, заплашвайки да изтегли рекламите на GBS, ако не уволнят Айвън? Кой разбърка същите говна с Фил Гудуин, за да не ме наеме на работа…?

— А кой ме принуди да подпиша договора за онова рекламно приложение в „Компютърен свят“?

— Ти се отметна от сделката, не помниш ли?

— А ти се опита да играеш твърдо с мен… което ме накара да настръхна.

— О, разбирам. Ти си един от онези глупаци, за които бизнесът е война. Ако някой те ядоса, това ти дава право да му разрушиш кариерата…

— Работя по един много основен принцип: Ти ме прецакваш, аз те прецаквам. Мисля, че това се нарича законът на джунглата.

— Не, това е законът на неморалните задници като теб…

Питиетата пристигнаха и аз бях принуден да прекъсна това изречение по средата. Когато келнерката остави новия скоч пред Тед, той гаврътна наведнъж предишната си чаша.

— Ще поръчате ли вечеря? — попита тя.

— Аз не съм гладен — отговори Тед.

— Аз също — допълних аз.

Щом тя се отдалечи, Тед изсъска:

— Искаш да узнаеш една малка тайна? Наистина не ми пука на оная работа какво си мислиш за мен. И наистина няма да извадя моралната карта. Особено след като знам с какво си се захванал…

— С нищо не съм се захванал.

— Разбира се, че ще кажеш така. Но аз знам…

— Какво?

— … играта, която играеш.

— Каква проклета игра?

— Не ми се прави на наивен, друже. Не мислиш ли, че съм уловил насоката, подтекста на тази среща? Повярвай ми, можеш да кажеш на шефа си Джери, че съм схванал намека. Силно и ясно.

Погледнах го озадачен.

— Тук съвсем ме обърка.

— Така ли? — ококори се той и се засмя злъчно. — Човече, ти си по-добър, отколкото те мислех в играта на будалкане. Е, какво да очаквам от един последовател на Джак Балантайн.

Усетих пристъп на страх. Тед забеляза това и се усмихна. Щракна с пръсти на келнерката и посочи към празната си вече чаша.

— Не знам за какво говориш — смънках.

— Джери ли те програмира да говориш така?

— Никой не ме програмира…

— Съжалявам, съжалявам. Забравих, че ти не си последовател на Муун — просто си покръстен в Църквата на Великия Мотиватор.

— Аз не работя за Джак Балантайн.

— Работиш. Защото и аз работя за Балантайн.

Сега наистина се уплаших.

— Тук наистина се обърках — казах.

— Разбира се. Ти не знаеш нищо. Изобщо.

— Аз наистина не…

— Тогава какво търсиш тук тази вечер?

— Джери искаше да се видя с теб…

— И ти дойде…

— … надявайки се, че ние, може би, бихме могли да оправим нещата.

— Е, можеш да му предадеш, че аз не се огъвам автоматично, когато ме заплашат.

— Аз не те заплашвам.

— Цялото това шибано нещо е заплаха — почти извика той. После, забелязвайки, че привлича погледа на околните, се наведе напред и прошепна: — Кажи на Джери, че моята позиция не се е променила. Двеста бона предварително, осемпроцентова хапка от всички бъдещи сделки. Иначе…

Скочът му пристигна. Той го глътна на един дъх.

— Иначе какво? — попитах аз.

— Иначе… е, кажи го така: Знанието е сила.

— Все още не схващам за какво говориш — казах аз.

Той ме погледна с пиянско възхищение.

— Ти си добър. Наистина си добър. Сега разбирам защо Джери и Великия Мотиватор са те наели. Ти си съвършен…

— Съвършен за какво?

Той се изправи.

— Наистина нямам какво повече да кажа по темата. Освен това: ти ще си го получиш. Ти, Джери, шибаният мистър Високи сгради. Това е едно от правилата в живота. Всички ние си го получаваме. Всичко е само въпрос на време.

След като тръсна това, той се обърна и залитна. Не стигна много далеч, тъй като шестте уискита, които обърна, го хванаха и той политна право към един келнер с поднос храна. Подносът се разби на пода, келнерът се плъзна към една маса, а Питърсън се строполи, удряйки се в тезгяха. След секунди на сцената се появи оберкелнерът. Помогна на Питърсън да се изправи, усети миризмата в дъха му и започна да го блъска към вратата. Аз хвърлих на масата малко пари и ги застигнах във фоайето. Оберкелнерът стискаше Питърсън за ръката, опитвайки се да го задържи във вертикално положение.

— Може ли да ви помогна? — предложих услугите си.

— Той с вас ли е? — попита ме оберкелнерът.

— Боя се, че да.

— Добре, явно е пиян и искам да се измете от тук. Вие можете ли да шофирате?

— Пих само Перие — можете да проверите при келнерката си.

— Тогава ви предавам отговорността да го заведете у тях. И утре, когато изтрезнее, му кажете, че тук вече няма място за него. Завинаги.

Той ми подаде Питърсън. Аз го сграбчих за ръката, изведох го през вратата и го насочих към паркинга.

— Къде са ти ключовете от колата?

— Мамка ти — изпелтечи той.

Стиснах го по-здраво и със свободната си ръка го опипах бързо. После бръкнах в левия джоб на сакото му и извадих ключовете. Бяха на ключодържател с емблемата на БМВ.

— Какъв цвят е колата ти? — попитах го.

— Черна!

— Къде си я паркирал?

Той посочи към далечния ъгъл на паркинга.

— Там.

— Страхотно — изсумтях аз и го поведох да търсим БМВ-то.

Слънцето беше залязло, паркингът бе изненадващо огромен, а уличното осветление беше слабо, така че търсенето на черното БМВ се оказа изморителна работа. Особено с пиян човек, когото се налагаше да направлявам. Питърсън се носеше непоследователно насам-натам и постоянно се блъскаше в брони и капаци. Когато си одраска пищяла в едно волво, той ме заплаши:

— Ако направиш това отново, ще те цапардосам.

— Хайде, хайде — подканих го аз и го хванах за колана, — колкото по-скоро стигнем до колата, толкова по-скоро ще се прибереш у дома.

След пет минути залитане през препятствията на паркираните коли най-накрая стигнахме до БМВ-то. Но когато облегнах Питърсън о вратата и се наведох да я отключа, чух зад себе си глас:

— Виж какво ще ти кажа, партньоре — всички ние ще го закараме обратно.

Обърнах се, без да пускам Питърсън. Зад мен стояха двама тъмни, едри типове. И двамата бяха с бейзболни шапки и слънчеви очила. И двамата носеха пистолети. За секунди пистолетите се насочиха към нас. Когато се опитах да изкрещя, усетих нещо студено и метално да опира о главата ми. Това беше малък деветмилиметров пистолет, насочен директно към лявото ми слепоочие.

— Ако бях на твое място, щях да млъкна, по дяволите — изсъска Главорез Номер Едно с южняшки акцент. Грабна ми ключовете и ги подхвърли на Главорез Номер Две. После насочи пищова си към сърцето на Питърсън, но уискито беше размътило мозъка на Тед толкова лошо, че той всъщност не разбираше какво става. Главорез Номер Две отключи задната врата, напъха Питърсън вътре, после седна до него на задната седалка и подхвърли ключовете на Главорез Номер Едно. Той ме поведе към шофьорската врата, отвори я и ми нареди да вляза вътре. Когато Главорез Номер Две насочи пистолета си към мен, Главорез Номер Едно заобиколи бързо до другата предна врата и влезе. После ми подхвърли ключовете в скута и каза:

— Карай.

— Ако искате парите ми, вземете ми парите — смънках аз. — Само ни оставете…

Не можах да довърша изречението. Главорез Номер Едно отново мушна дулото на пистолета в слепоочието ми — но този път така, че да ме заболи.

— Ако искаш незабавна мозъчна хирургия, продължавай да дрънкаш.

— Добре, добре промърморих ужасен.

— Сега подкарай шибаната кола.

Сложих ключа на стартера и го завъртях. Моторът запали от първия път, включих на първа и подкарах към изхода на паркинга. Главорез Номер Едно махна пистолета от главата ми, но го държеше готов в скута си. Поглеждайки в огледалото, аз видях как Главорез Номер Две също свали пистолета си. Не че му трябваше — Питърсън се беше проснал на задната седалка в дълбок алкохолен унес.

— Добре — изръмжа Главорез Номер Едно. — Ето как ще стане работата. Ти ще правиш точно каквото ти кажа да правиш, ще караш точно натам, накъдето ти кажа да караш. Отвориш ли си устата, и си застрелян. Опиташ ли се да извикаш помощ, си застрелян. Минаваш на червено, и си застрелян. Разбираш ли?

— Ще правя каквото…

Той ме мушна с пистолета по крака.

— Казах, никакво шибано говорене. Сега завий надясно.

Насочихме се на север по Пост роуд, минахме около миля, после завих надясно под междущатския и тръгнах надолу към Олд Гринич. Ръцете ми се потяха толкова силно, че постоянно се плъзгаха по волана. А очите ми сълзяха от чист, неподправен страх. Защото бях сигурен, че ще ни убият.

Когато влязох на главната улица на Олд Гринич, Главорез Номер Едно ми заповяда да завия остро надясно под железопътния мост, после наляво по един път, който вървеше успоредно на релсите. След петдесет ярда стигнахме до прелез с бариери от двете страни на релсите. Главорез Номер Едно се обърна към колегата си и попита:

— Това ли е мястото?

Главорез Номер Две кимна. Казаха ми да спра колата до пътя и да угася фаровете.

Седяхме там около минута-две, тишината беше прекъсвана от хъркането на Питърсън. После в далечината чухме глухото бучене на приближаващия влак, последвано от сирени и проблясващите светлини на спускащите се бариери.

— Сега — обяви Главорез Номер Едно на Главорез Номер Две.

Главорез Номер Две веднага издърпа Питърсън от колата, изправи го на крака и го поведе сгънат одве към прелеза. Бариерите се спускаха. Главорез Номер Едно се наведе заедно с Питърсън под спускащата се бариера точно преди тя да падне на мястото си. Сега от релсите ги деляха само няколко инча. И аз изведнъж разбрах какво предстои.

— О Исусе Христе — простенах. — Не можете, вие…

— Просто си стой на мястото — избъбри ми нежно Главорез Номер Едно и отново опря пистолета в челото ми.

Аз се взирах тъпо напред. Гледах как Главорез Номер Две води Питърсън между двете релси. Питърсън се люлееше напред-назад, без да осъзнава къде се намира или какво предстои да му се случи. Изведнъж те двамата бяха осветени ярко от фаровете на влака. Машинистът започна да надува бясно свирката. Главорез Номер Две се освободи от Питърсън и се стрелна встрани от релсите. Сега свирката нищеше непрестанно. Питърсън изглежда не осъзнаваше този звук, защото се обърна към влака, премигвайки от светлината. После, изведнъж, той осъзна къде се намира. Устата му се отвори широко. Свирката заглуши вика му. Главорез Номер Две бе прескочил бариерата и тичаше към колата. Чу се свирене на спирачки. Питърсън се опита да отскочи, но се препъна и главата му падна на релсата точно когато влакът…

Аз вдигнах ръце и закрих лицето си. За миг сякаш целият свят утихна. После Главорез Номер Едно се обърна към мен и се усмихна.

— Ти като че ли току-що извърши убийство — каза той.