Убийствен бизнес

1.

Те ми наредиха да карам обратно към гарата на Олд Гринич. На половината път дотам Главорез Номер Едно ми нареди да спра на тесен, тъмен път край голям обществен парк и да угася фаровете. По пътя нямаше никакво движение — макар че забелязах кола, паркирана недалеч.

— Ние слизаме — информира ме Главорез Номер Едно. — Ето как ще приключим малкото си сътрудничество. Ти ще седиш тук пет минути след като ние тръгнем. После ще отидеш до гарата на Олд Гринич и ще хванеш влак към града. Джери те очаква у тях.

— Джери? — изломотих дрезгаво аз.

— Да, Джери. Сега, преди да се сбогуваме, искам да знаеш още нещичко. Ако си помислиш, че ще се измъкнеш от това като отидеш в полицията, грешиш. Защото всичко, което направи, ще помогне да те обвинят в предумишлено убийство. Разбира се, можеш да избереш друга алтернатива — да вземеш да изчезнеш. Е, ако се скриеш, ние ще направим така, че полицията да получи информация за теб — че си заподозрян номер едно по този случай. И още утре сутринта федералните ще започнат да ти преследват задника. Така че постъпи умно — и не прави нищо. Освен, разбира се, да се върнеш при Джери. На твое място щях да бъда точен — защото той иска много ясно да разбереш, че ако не си там до полунощ, той ще се обади на ченгетата. Имаш по-малко от три часа да стигнеш до Манхатън, така че ако бях на твое място, не бих спирал по пътя за едно питие. Ясно ли е?

Аз кимнах.

— Някакви въпроси?

Аз поклатих глава.

— Радвам се да го чуя. Сега имаме да свършим една последна домакинска работа — ние с моя приятел ще изтъркаме хубаво колата — всяко местенце, което може да сме докоснали. Разбира се, ако се опиташ да подкараш преди да сме свършили тази домакинска работа…

— Няма да се опитам да подкарам.

— Знаеш ли нещо? Все повече и повече започвам да те харесвам.

— Поласкан съм — промърморих.

— Сега си стой на мястото, ’щото туй ще ни отнеме само секунда.

И така, двамата излязоха от колата, извадиха кърпички и внимателно излъскаха всяка повърхност. Отне им около пет минути. Аз седях там, по гърба ми се стичаше студена пот, пръстите ми стискаха здраво волана. В този момент това бе единственото нещо, което ме държеше изправен. Когато те свършиха, Главорез Номер Едно ми направи знак да си смъкна прозореца.

— Е, тук ние казваме adios. И не забравяй — след като тръгнем, ти чакаш пет минути преди да се отправиш към гарата. И повярвай ми, ще разберем, ако хукнеш по-рано.

— Наистина е приятно да се работи с теб, партньоре.

Наблюдавах ги докато извървяха стоте ярда до тяхната кола. Тя беше паркирана достатъчно надалеч от БМВ-то — и на тъмна като в рог отсечка от пътя — за да не мога да разпозная модела. Когато тръгнаха, не запалиха фаровете, докато не завиха зад ъгъла и не се скриха от погледа ми — сигурни, че няма да мога да забележа регистрационния им номер. Точността им беше ужасяваща. Защото това означаваше, че убийството на Питърсън (и моята роля в него) беше планирано старателно и внимателно.

Седях зад волана, вперил поглед в часовника на таблото, чакайки да изтекат петте минути. Изведнъж ми се догади. Залитнах от предната седалка и се строполих на колене точно когато водопад от повръщано се изля от гърлото ми. Продължих да повръщам почти до припадък.

Бях прекаран, подготвен да поема удара. И Джери беше автор на този заговор.

Цялото това шибано нещо е заплаха, беше ми изкрещял Питърсън в ресторанта.

Но аз не казах нищо заплашително. Всъщност вечерята трябваше да бъде опит за сдобряване. Тогава защо, по дяволите, Питърсън се държеше така, сякаш аз го подлагах на мъчения? Освен ако, разбира, се, Джери не му е казал предварително, че аз ще играя твърдо и ще искам…

Какво ще искам?

Кажи на Джери, че моята позиция не се е променила. Двеста бона предварително, осемпроцентова хапка от всички бъдещи сделки. Иначе… е, кажи го така: Знанието е сила.

Какво всъщност знаеше Питърсън — нещо, което му даваше такава сила? Сила, която очевидно толкова заплашваше Джери, че той беше уредил да го хвърлят под влака? Ясно, той беше разбрал, че Балантайн стои зад фонда — но нима това беше причина да го пречукат? Дали имаше нещо общо с онези двеста бона, които той искаше?

Ти ще си го получиш. Ти, Джери, шибаният мистър Високи сгради_. Това е едно от правилата в живота. Всички ние си го получаваме. Всичко е само въпрос на време._

Този последен коментар — последните му думи — продължаваше да отеква в главата ми. Беше извършено убийство. Полицията щеше да търси заподозрян. И аз бях, несъмнено, човекът, когото щяха да търсят, защото всичко, всичко сочеше към мен.

Щях да си го получа.

Трябваше да бягам. Но ако избягах, Джери щеше да ме поднесе на ченгетата на поднос. Както и да е, за бягството трябваха работа, планиране, пари, време — а времето определено не беше на моя страна. Всъщност, ако не се върнех в мансардата на Джери…

Погледнах си часовника. Петте минути бяха изтекли. Беше девет и петнайсет. И, като имах предвид колко внимателно бе планирал смъртта на Питърсън, аз бях убеден, че ако не се върна в мансардата му до полунощ, Джери щеше да изпълни заплахата си да ме предаде.

Така че се изправих, пропълзях обратно в колата и разтреперан карах пет минути до гарата в Олд Гринич.

Оставих колата в един отдалечен ъгъл на паркинга. Използвайки края на ризата си, изтрих волана, дръжката на вратата и всичко друго, което може би бях докосвал. После хвърлих ключовете в една канализационна шахта и скочих на влака в девет и двадесет и седем обратно към града.

Влакът беше празен. В моя вагон имаше само още двама пътници и те ме погледнаха с интерес — забелязвайки, без съмнение, извадената от панталона ми риза, измачкания ми костюм, остатъците от повръщано по устните ми, страха, набраздил лицето ми. След като седнах в задната част на вагона, кондукторът се качи и обяви:

— Като че ли пред нас е станал някакъв инцидент, така че ще почакаме известно време.

Аз замръзнах. И се чудех дали някой не е забелязал това.

— Знаете ли какво става? — попита един от пътниците.

— Боя се, че на релсите има труп, на около миля от тук. Разбрах, че е от северната страна, но ченгетата временно са затворили линията и в двете посоки.

Следващият половин час беше най-дългият в живота ми. Трябваше да устоя на незабавното изкушение да се стрелна от влака, да хвана такси и да помоля шофьора да ме закара до Манхатън. Това означаваше да привлека вниманието към себе си. Хората във влака и шофьорът щяха да ме запомнят като някой, който изглежда червен и отчаяно иска да се измъкне от града. Но се тревожех и заради това, че ако залепна за дълго на линията, бих могъл да изтърва крайния полунощен срок на Джери. Така че взех решение да изтичам навън и да намеря такси, ако влакът не тръгне до четиридесет и пет минути.

За щастие ние потеглихме напред след десет минути. В началото пълзяхме по релсите. Само за минута стигнахме до сцената на инцидента. Там имаше няколко полицейски коли, линейка и купища служебни лица, стълпили се от едната страна на релсите. Задните врати на линейката зееха отворени и аз видях трупа през белия найлонов чувал. Едно униформено ченге погледна към влака. Аз инстинктивно сведох глава, а после си помислих: … дали той забеляза това?… дали в момента не посяга към радиостанцията си, за да се обади на ченгетата на следващата гара да заловят един потенциален заподозрян във влака Метро Норт, пътуващ на юг?

— Грозна сцена, нали?

Аз подскочих и осъзнах, че гледам към кондуктора. Той явно се забавляваше, докато наблюдаваше свръх напрегнатата ми реакция.

— Извинете, ако ви уплаших — промърмори той.

— Не ви видях да идвате — обясних аз. — Аз просто…

Посочих към прозореца.

— Да, истинска каша. А когато бяхме спрели в Олд Гринич и ги чакахме да почистят линията, се чу слух, че машинистът видял двама мъже на релсите. Но бе открито само едно тяло.

— Без майтап? — попитах аз.

— Да. Мен ако питате, всичко това е някак подозрително. Направо до Гранд сентръл ли пътувате?

Аз кимнах и му подадох банкнота от двайсет долара. Той продупчи билета и ми го върна заедно с рестото.

— Приятно пътуване, сър.

Никакъв шанс да е приятно, искаше ми се да му кажа.

Слава Богу, след като минахме едва-едва покрай сцената на произшествието, увеличихме скоростта. Прекарах цялото пътуване загледан през прозореца в тъмната пустота на нощта; в мозъка ми постоянно изплуваха образи от последните минути на Питърсън върху железопътните релси. После се видях седнал на онази пейка в парка предишния ден, как обмислях подозренията на Елиът Кепъл относно фонда. Инстинктите бяха ми подсказали да напусна кораба, веднага да се откажа от работата. Но аз останах. Както останах и след като най-напред прочетох проспектите на „Екскалибър“ и изпитах безпокойство относно законността на фонда. Както се молех за тази работа, без даже да помисля какво всъщност мога да бъда принуден да върша.

И сега всяко от тези решения изглеждаше огромно, монументално, жизненоважно. Докато тогава не ми трябваха повече от няколко секунди да ги взема. Толкова ли време е необходимо да направиш погрешен избор? Няколко нервни милисекунди — когато си толкова отчаян, че се хващаш за всяка сламка, която ти предложат.

Стигнахме Гранд сентръл малко след единайсет. Махнах на едно такси и бях в мансардата четиридесет минути преди крайния срок. Джери седеше до кухненската маса, говорейки, както обикновено, по телефона. Затвори веднага щом влязох.

— Е, как мина вечерята с Питърсън? — доволно попита той.

— Знаеш точно как е минала, ти, кучи син…

— Съжалявам, не знам.

— О, така ли? — креснах аз. — Е, тогава ще ти кажа. След вечерята двама типове с пистолети ни натикаха в колата на Питърсън и ме принудиха да карам до едно тихо местенце край гарата в Олд Гринич, а после да гледам как те хвърлят Питърсън под идващия нюхейвънски експрес. Така че ето как мина проклетата вечер, Джери…

— Ако бях на твое място, щях да оставя този враждебен тон — охлади ме той, изправи се и отвори кухненския шкаф.

— Ще използвам такъв тон, какъвто си искам. Особено след като двамата типове, които убиха Питърсън, дадоха да се разбере, че ти си мозъкът на тази операция.

— Наистина ли казаха така? — попита благо той. После извади бутилка скоч и две чаши и попита: — Малко уиски? Мисля, че ще ти е необходимо след всичко, което си преживял.

— Да ти го начукам на уискито.

Той сви рамене.

— Както искаш — каза и си наля една чаша.

— Защо нареди да убият Питърсън?

— За какво говориш? Аз не съм убивал Питърсън. Ти го уби. Мен нищо не ме свързва с убийството. Нищичко. Имам предвид, че аз ти казах само да го изведеш на вечеря. И после чувам, че той е паднал под влака. Гаден начин да убиеш някого, а, Алън?

Аз се строполих на дивана и хванах главата си с две ръце. Той приближи и се наведе над мен, после продължи да говори с този спокоен, делови тон.

— Помисли си за това. Всички знаят колко ненавиждаше Тед Питърсън заради това, че той ти разруши кариерата. И всеки, който е присъствал снощи на приема на СОФТУС, може да свидетелства за степента на твоята омраза, благодарение на скандала, който вдигна. Обзалагам се, че ти си бил последният човек, който го е видял — както, несъмнено, ще потвърди пред ченгетата оберкелнерът от Хайт Риджънси. Тръгнали сте си заедно, нали? И от онова, което току-що ми разказаха моите колеги, по това време той е бил абсолютно гроги и очевидно на теб е било поверено задължението да го заведеш у тях.

— Сега, да погледнем фактите, Нед — сценарият, който описвам, ще бъде музика в ушите на местния окръжен прокурор от окръг Феърфийлд. Той не само ще докаже, че си бил на мястото на престъплението… той има и много добър мотив. Нещо повече, само няколко минути след като си го убил, ти си се качил на влака. Естествено, там трябва да е имало кондуктор, който те е видял. Обзалагам се, че във вагона е имало и няколко пътници, които лесно биха могли да те разпознаят.

Усетих още един пристъп на гадене, но в стомаха не беше останало нищо.

— Сега знам, че по време на разпита ти ще размахаш някаква история за това как си работил за Балантайн, как фонд „Екскалибър“ е наша собственост. Добре, не съществуват абсолютно никакви документи за това, че ти си бил нает от нас — и фондът, както вече ти казах, е разделен между три офшорно регистрирани компании. Да, ние наистина си плащаме данъците на държавата — в крайна сметка ние сме добри граждани — но холдингът е конструиран по такъв начин, че на хартия той никога не може да бъде проследен обратно до Балантайн индъстриз. И според бермудските, люксембургските и бахамските закони няма начин да бъде разкрита самоличността на действителния собственик. Тази информация е поверителна и според американските закони. Така че, нали разбираш, Нед — ние сме чисти, а ти си… е, убиец.

Ударих Джери. С отворена дясна ръка. Улучих го право в носа. Той падна на една страна, покри лицето си с ръце. Аз грабнах един тежък пепелник от масичката и се готвех да го стоваря върху главата му.

— Давай — подкани ме подигравателно Джери, — направи го. И ще бъдеш обвинен в две убийства.

Аз замръзнах с вдигнат над главата си пепелник. После го оставих на дивана. Строполих се обратно на възглавничките. Джери се надигна от пода, отиде до кухнята, отвори хладилника, напълни една кърпа с ледени кубчета и я опря о разкървавения си нос.

— Това беше тъпо, Алън — отбеляза той, — много тъпо.

Аз се надигнах с усилие от дивана.

— Аз изчезвам от тук.

— Боя се, че няма да отидеш никъде. Ако го направиш, полицията ще получи сигнал, че именно ти си човекът, когото търсят.

Не казах нищо.

Джери махна леда от носа си, огледа кърпата за кръв, сви рамене и я хвърли в мивката.

— Даже не можеш да удряш както трябва — ухили се той.

— Какво искаш?

— Да искам? Аз? Нищо не искам, Алън. Нищо друго, освен твоята лоялност. Защото сценарият, който току-що ти описах, ще се разиграе само ако извършиш нещо прибързано. Например да се раздрънкаш пред вестниците или да избягаш. Или да се опиташ да напуснеш работата.

— Полицията ще ме открие много бързо.

— Няма начин. Разбира се, във вестниците ще пише за някакъв тип, когото са видели с Питърсън — но докато някой не подшушне на ченгетата, кой ще знае, че това си ти? Искам да кажа, преди да го видиш в СОФТУС, кога беше последният ти контакт с Питърсън?

— Преди Коледа.

— Ето на. Както и да е, ако поради някаква непредвидена причина те посочат, ще ти помогна с алиби. Разбира се, че са те видели да се караш с Питърсън в Паркър меридиен. Но през нощта на неговата смърт ти си бил в командировка извън града.

— Как изобщо ще докажа това?

— Дай ми една от кредитните си карти. — Когато аз се поколебах, той излая: — Веднага.

Извадих си портфейла и му подадох своята Master Card (единствената, която функционираше).

— Днес е трябвало е да летиш до Маями във връзка с някаква работа на фонда. Отседнал си в къщата на Виктор Ромеро…

— Кой е той?

— Един от първите инвеститори във фонда. Както и да е, той ще гарантира за теб. А утре, използвайки твоята Master Card, ще купя билет с днешна дата Ню Йорк Маями на твое име. Ще уредя и квитанция за кола под наем — и така всичко ще изглежда наистина убедително.

— Това не е ли незаконно?

— Само ако те хванат. И повярвай ми, теб няма да те хванат. Защото това ще бъдат автентични документи.

— Как, по дяволите, ще уредиш всичко това?

— Познавам разни хора…

— Сигурен съм, че е така.

Той възрази заради тона на последния коментар.

— Искаш ли алиби, или не?

— Искам да се измъкна от тази ситуация?

— Е, точно това няма да стане. Така че едно солидно алиби е единственият начин да избегнеш удара.

— Разбираш ли, че даже с изфабрикувано алиби, работата няма да е чиста. Да започнем с това, че оберкелнерът в ресторанта ме помоли да закарам Питърсън у тях. Което повдига въпроса: защо не съм го закарал право в къщата му? Освен това ченгетата със сигурност ще разпитат секретарката на Питърсън. И ще разберат, че съм имал уговорена вечеря с него.

— Не, няма.

— Но ти накара Пеги да се обади на секретарката му и да уреди вечерята.

— Е, всъщност, аз лично му се обадих.

— Но той със сигурност е казал на секретарката си за вечерята. Или пък я е записал в деловия си бележник.

— Повярвай ми, не е.

— Не можеш да бъдеш сигурен…

— Знам, че е така. Защото вечерята с теб не беше нещо, за което той би искал всички да узнаят.

— Престани да ми говориш с тези шибани гатанки, Джери. Защо е искал срещата му с мен да бъде запазена в тайна?

— Това не те засяга.

— Разбира се, че ме засяга, Джери. Моят задник е на огневата линия.

— Нед, ако не вечеряш отново в Хайт Риджънси, няма да имаш никакви проблеми. Никой няма да те посочи — и ако го направят, колкото и да е невероятно, е, ти ще имаш алибито с Маями. Така че виждаш как стоят нещата — ти си чист. Всъщност, ако бях на твое място, щях да изляза и да празнувам. Купи си нов костюм. Чувам, че в Армани имало разпродажба…

— Как можеш да стоиш тук, мамка му, да се майтапиш, да ме караш да си купя костюм, след като си наредил убийство…

— Тц, тц, тц. Както каза веднъж великият Роналд Рейгън: пак започваш. Но, добре, ще се опитам да ти дам някакво обяснение. Имаше проблем, този мистър Тед Питърсън се опитваше да навреди на фонда, и, заедно с това, на репутацията на мистър Балантайн. Изглежда, че личните му финансови проблеми са били толкова остри, че той не е имал друг избор, освен да прибегне до шантаж — и започна да ни заплашва, казвайки, че ще разпространи лъжлива информация за „Екскалибър“, ако не му дадем една значителна сума.

Искаше ми се да кажа: Имаш предвид информацията, че фондът е фалшив? Но се въздържах. Знанието може да бъде сила… но може и да се окаже вредно за вашето здраве.

— Но въпреки че тъй наречената му информация за фонда беше напълно фалшива, фактът остава: калта полепва… нещо, което мистър Балантайн знае твърде добре. Ако Питърсън беше изиграл картата с шантажа, това малко говно можеше да подкопае доверието към всичко, свързано с Балантайн индъстриз — включително и твоята работа. Дали той щеше да изиграе тази карта? Съмнявам се. Но, ако си прочел Зоната на успеха, сигурно знаеш, че едно от великите правила в бизнес стратегията на Балантайн е следното: Съмнението поражда опасения. Така че действай нападателно и унищожи всички източници на съмнение. Аз направих точно това. Унищожих Питърсън. И затворих източника на съмнения, който бих могъл да имам спрямо теб, осигурявайки си постоянната ти вярност към мен.

— Ти ме хвана в капан.

— Това е една от интерпретациите. Ако бях на твое място обаче, щях да погледна на тази ситуация като на възможност. Докато ти си мълчиш и си гледаш работата, ще процъфтяваш. Ние наистина награждаваме лоялността — и тъй като знам, че си амбициозно момче, сигурен съм, че ще израснеш много бързо по организационната стълбица. Особено след като докладвам на мистър Балантайн, че (а) си изпълнил такава неприятна задача с такава огромна ефективност и (б) че може да ти имаме доверие.

Той ме погледна с триумфална усмивка.

— Може ли да ти вярваме, Алън?

Аз преглътнах с мъка.

— Можете да ми вярвате.

Защото ме хванахте. И защото нямам изход.

2.

Прекарах една дълга нощ, вперил поглед в тавана, потънал дълбоко в отчаяние, не исках да затворя очи от страх, че пак ще видя как главата на Тед Питърсън се разбива върху релсите. Умът ми продължаваше да препуска през целия сценарий, търсейки ъгъл, гледна точка, оправдателна клауза… каквото и да е, което би могло да ме измъкне от този капан. Не открих нищо. Джери ме беше притиснал в ъгъла, беше ме хванал натясно. Сега той контролираше живота ми. Ако го разсърдех — или откажех да изпълня заповедите му — той можеше да ми грабне свободата с едно анонимно обаждане до полицията. Освен че елиминира проблема с Питърсън, цялата тази инсценировка беше предназначена да ми устрои засада; да ме направи напълно зависим от Джери, за всичко в живота ми. А той, на свой ред, си имаше една послушна пешка, която щеше да изпълнява заповедите му.

Лизи. Лизи. Лизи. Искаше ми се да хукна към телефона, да се обадя в Ел Ей, да й разкажа всичко. Но ако го направех, щях да я изгубя завинаги. Щом чуеше как съм бил впримчен (поправка: как поради лоша преценка, липса на проницателност, поради отчаяние съм позволил да ме хванат в капан), тя щеше да ме отпише завинаги.

Сънят ме налегна чак около пет. Два часа по-късно се чу силно думкане по вратата на спалнята ми.

— Излизай от там — изкрещя Джери. — Тед Питърсън е новината на града.

Аз си наметнах хавлията и се завлякох в дневната. Джери вече беше изкъпан и облечен за работа. Стоеше пред телевизора с чаша кафе в ръка и гледаше новините по местната кабелна станция, наречена Ню Йорк едно. Когато влязох, той усили звука — тъкмо навреме за прегледа на новините в седем и петнадесет. Историята на Тед Питърсън беше топ новина. Фред Флетчър, говорителят с квадратна челюст, погледна сериозно към камерата.

— Полицията в Кънектикът днес разследва подозрителната смърт на компютърен администратор от Олд Гринич, който беше блъснат от влака Метро Норт около девет часа снощи. Мери Шипли от Ню Йорк едно на живо от мястото в Олд Гринич. Мери…

Когато камерата приближи до прелеза в Олд Гринич, аз затаих дъх. Мери Шипли — грубовата жена, преминала трийсетте — стоеше пред няколко полицейски коли с около дузина цивилни и униформени ченгета, които се занимаваха с нещо зад нея.

— Фред, щатската полиция в Кънектикът е объркана от това как Едуард Питърсън — трийсет и три годишен администратор в Глоубал бизнес системс в Стамфърд — е срещнал смъртта си, падайки под експреса към Ню Хейвън в осем и четиридесет и една снощи. От онова, което полицията е изяснила досега, мистър Питърсън, жител на Олд Гринич, е казал на жена си, че ще се върне късно от работа. Очевидно снощи се е върнал в Олд Гринич — защото по-късно колата му беше намерена паркирана край гарата в Олд Гринич. Но полицията не може да разбере как тялото му се е озовало на този прелез — който се намира на почти половин миля от гарата и не му е по път за вкъщи. Има непотвърдени слухове, че машинистът е информирал полицията, че е видял двама мъже на релсите. Това е голяма загадка, Фред. Очевидно е, че полицията не изключва някаква мръсна игра. От Олд Гринич, Мери Шипли за Ню Йорк едно.

Джери натисна копчето и картината изчезна.

— Това е голяма загадка, Фред — повтори Джери, имитирайки гласа на Мери Шипли. — Не обичаш ли тази страна? Човешката трагедия е редуцирана до бързо, силно ухапване. После ще разбереш, че смъртта на Питърсън е станала Репортажа на седмицата. Или епизод от Мис Марпъл.

— Те ще разберат, че съм аз…

— Няма ли да се отпуснеш? Няма да разберат, защото аз няма да им позволя да разберат. Ти си в отбора. А аз закрилям играчите си.

Той скочи от дивана.

— По-добре да включвам на скорост — приключи и тръгна към спалнята си. После се обърна към мен: — О, щях да те помоля за нещо дребно. Искам утре да летиш до Маями.

— Бизнес на фонда? — попитах напрегнато.

— Абсолютно. Ще се видиш с един представител на Виктор Романо. Снощи ти споменах за него…

— Човекът, който ще ми осигури алибито в Маями?

— Имаш отлична памет. Както и да е, мистър Романо прави нов принос към фонда — така че е уредено ти да го вземеш от неговия представител утре, в бара на хотел Делано, после да хванеш полета за Насау в два часа и да депозираш неговия принос в сметката на фонда в Бахамската търговска банка.

Изведнъж усетих, че съм адски нервен.

— Мистър Романо прави принос за фонда в брой? — попитах аз.

— Той има много разнообразни интереси — особено в своя строителен и транспортен бизнес — и повечето плащания там стават в брой.

— Не е ли незаконно да пренасям пари в брой от американска територия до офшорна банка?

Лукава усмивка от страна на Джери.

— Само ако те хванат. Според федералния закон, ако изнасяш от страната повече от десет бона, трябва да попълниш митническа декларация и да декларираш сумата. Но, съвсем честно, това проваля идеята за изнасяне на парите в офшорна банка — защото щом попълниш тази митническа декларация, започват да те водят на отчет. И преди да успееш да изречеш ревизия, IRS ти чукат на вратата.

— Но ако митничарят ме спре? Как ще обясня куфарче, пълно с пари?

— Нед, тъй като не приличаш на наемен убиец от картела Кали, вероятността да те спрат, преди да се качиш на самолета е хиляда към едно. Защото те търсят големи риби. И защото това са само пари.

— Имаш ли нещо против да проверя куфара, за да се уверя, че там няма нищо незаконно или контрабандно…

Той ме прекъсна.

— Нед, щом казвам, че са само пари, значи са само пари. Разбираш ли?

— Да, разбирам те.

— Както и да е, просто за да се успокоиш, ще накарам хората на Романо да скрият добре парите в куфара.

— Чудесно — избъбрих сломено.

Той ме изгледа свирепо.

— Ще изпълниш тази задача, нали?

Тонът му казваше всичко. Това е заповед. А ти изпълняваш заповеди или си носиш последствията. Затаих дъх.

— Ще направя всичко, за което ме помолиш — изрекох тихо.

— Ето това исках да чуя — усмихна се той. — Днес по-късно ще накарам някого да ти остави билетите в офиса.

Когато тръгна към вратата, той се обърна към мен и каза:

— Алън, ти постъпи умно. А аз харесвам умниците.

Трийсет минути по-късно го последвах към центъра. Беше гореща сутрин, необичайна за сезона — загатване за предстоящите летни горещини. Излизайки на улицата, аз сякаш се хвърлих в басейн с врял кленов сироп. Но бях безразличен към жестоката влага, към безмилостното слънце, към врявата на пневматичните чукове, разкопаващи улицата край спирката на Кенъл стрийт. Носех се в свое собствено пространство, затворено за всичко около мен. И защо да забелязвам живота, когато вече си нямах свой собствен живот?

Когато стигнах в офиса, аз се отпуснах на стола си и вдигнах крака върху бюрото, изритвайки рекламните брошури на „Екскалибър“. Те се пръснаха по пода. Не виждах причина да ги събирам. Вместо това заковах поглед в лъскавите им корици. Те изглеждаха толкова официални. Толкова професионални. Толкова обещаващи. Но бяха причината за смъртта на човек и заради тях аз бях превърнат в слуга. Те бяха входът към лъскавия капан, заложен за мен. Сега разбирах защо Джери ме е натикал в такъв малък офис. Даваше ми възможност да опитам вкуса на своето бъдеще като затворник.

Около обяд някой почука на вратата. Все още отпуснат в стола, аз извих глава и извиках:

— Да?

— Как си, партньоре.

Вцепених се и осъзнах, че гледам към тъмен, едър тип, облечен в прекалено голям черен костюм.

— Вие сигурно сте Нед Алън, нали?

В гласа му се усещаше далечен южняшки оттенък. И въпреки че последния път го видях с бейзболна шапка и тъмни очила, веднага разбрах, че предишната ни среща се състоя снощи на паркинга на Хайт Риджънси, когато той опря пистолет в главата ми.

Това беше Главорез Номер Едно.

— Да не си глътна езика? — осведоми ме загрижено той.

— Да, ъъъ, аз съм Нед Алън. А ти кой си?

— Аз съм От Горе, ето кой съм. Нося ти нещо.

Подаде ми дебел плик.

— Ето ти самолетния билет за утре. Имаш запазено място за полета на Американ от Ла Гуардия в седем и десет, приземяваш се в Маями в десет и петнайсет и хващаш такси до хотел Делано. Срещаш се с мистър Бърт Чейзън в бара на хотела — опитай една от техните пини колади, между другото… те са убийци — а после хващаш такси до международното летище в Маями интернешънъл за полета на Американ ийгъл до Насау в един и петдесет. Кацаш в Насау в два и четиридесет и пет, вземаш такси директно до Бахамската търговска банка. Мениджърът, Оливър Макгуайър, те очаква, имаш билет обратно до Маями в пет и четиридесет и пет, сменяш самолетите и скачаш на полета на Американ към Ню Йорк в седем и двайсет и пет. Запомни ли всичко?

— Мисля, че да.

— Сигурен си. ’Щото няма напечатан пътеводител.

Не бях много изненадан да чуя това. Джери внимаваше много да не оставя никакви писмени следи, които биха могли да ме свържат с Балантайн индъстриз. Плащаше ми се в брой, разходите ми бяха възстановявани в брой. Несъмнено наемът на офиса ми и самолетните билети се изплащаха от сметка на фонд „Екскалибър“, която нямаше никаква връзка с Балантайн. И от първия ден, в който започнах да работя тук, ми беше казано, че не трябва да се показвам в Балантайн индъстриз на осемнадесетия етаж. Джери беше прав — даже да отида при ченгетата или вестниците и да им разкажа приказката за съмнителните офшорни холдингови фондове, управлявани от моя работодател, Джак Балантайн, те нямаше да открият никакво проклето доказателство, за да ме свържат с него.

— Вътре ще намериш и четиристотин кинта в брой, които трябва да ти покрият всички таксита от и до летищата. Ако ти остане нещо, купи си една хубава вечеря.

— Много си резултатен — казах аз.

— Това ми е второто име.

— А — значи така трябва да ти викам. Мистър Тире Резултатен Тире.

Той присви очи.

— Това ли ти е представата за майтап?

Срещнах погледа му и направих всичко възможно, за да прикрия нервността си.

— Не сме ли се виждали преди? — попитах.

Той не премигна.

— Никога в живота си не съм те виждал.

— Сигурен ли си?

— Наистина съм сигурен. И съм сигурен, че и ти наистина си сигурен.

Беше време да приключа с това. Бързо.

— Трябва да съм те сбъркал с някой друг — рекох небрежно аз.

— Да, сигурно така си направил.

Той отвори вратата.

— Приятно прекарване в Маями. Ти очевидно обичаш да ходиш там.

— Никога не съм бил в Маями.

— Бил си. Вчера беше там, забрави ли?

— Разбира се — отговорих. — Естествено, че вчера бях в Маями.

— Точно така. Беше там. А в плика ще намериш още някои нещица, които да ти освежат паметта. Беше истинско удоволствие да се запозная с теб.

Вратата се затвори зад него. Аз веднага разкъсах плика. Вътре беше билетът ми за следващия ден. И още един билет до Маями на мое име, с вчерашна дата, с откъснати бележки за влизане и излизане, за да създадат впечатление, че той наистина е бил използван. Имаше и квитанция — с прикачена извадка от кредитна карта — от Коли под наем Аламо, показваща, че вчера на летището в Маями съм наел кабриолет Мустанг. Моята Master Card изпадна от плика. Също и три снимки — очевидно направени със специален, високоскоростен нощен филм — ясно показващи как извеждам очевидно пияния Тед Питърсън от Хайт Риджънси.

Много дълго гледах тези снимки. После бръкнах в плика и извадих последния предмет. Беше малко касетофонче. През мъничкото пластмасово прозорче видях, че касетата е още вътре. Натиснах бутона за старт. Качеството на записа беше лошо — тракането на сребърните съдове доминираше над всички останали звуци. Но въпреки околния шум, можеше да се чуе съвсем ясно какво се казва:

— Не бих се притеснявал чак толкова много за този тип Тед Питърсън.

— Джери — той е като Терминатора. Няма да се откаже докато не се превърна в история.

— Ти не спомена ли, че той работи в GBS?

— Да, той е шеф на отдела им за медийни продажби.

— Искаш ли да го разкарам от теб?

— Искам го мъртъв.

— Не осигуряваме тази услуга.

Натиснах стопа и хванах главата си с две ръце. Проклетият кучи син беше записал това по време на вечерята ни в Були Бейкъри — вечерята, когато ми предложи работата. Джери сигурно не е можел да повярва на късмета си, когато ме е чул да споменавам името на Тед Питърсън предишния ден, когато Лизи ме изрита и аз се оставих на милостта му. И, като върховен стратег, какъвто несъмнено е, той изведнъж е съзрял начин да се справи с проблема си с Питърсън и едновременно с това да ме матира.

Но какъв точно беше проблемът с Питърсън? Какво имаше Питърсън срещу Джери, срещу Балантайн, срещу фонда? И каква погрешна карта беше изиграл, та се наложи Джери да го унищожи?

Скъсах снимките на малки парченца. Извадих касетката от касетофона и я стъпках с тока на обувката си. Събрах останките в празния плик. После вдигнах телефона и се обадих на Джери.

— Благодаря, че ми напомни грубо как действа шантажът.

— Аз не те шантажирам — каза той, явно му беше забавно.

— Добре… от езикова гледна точка си прав. Това не се нарича шантаж, това е принуда. Демонстрация на груба сила. Напомняне за това кой е шефът.

— Съжалявам, съжалявам, наистина беше грубичко. Вземам си бележка и се извинявам смирено. Май че от време на време преигравам ръката си.

Пример за което е начинът, по който уреди Питърсън да бъде обезглавен от нюхейвънския експрес.

Подбрах думите си внимателно.

— Знам си мястото, Джери.

— Това беше само проверка, нищо повече. Просто исках да се уверя, че си на борда заедно с нас.

— На борда съм, Джери.

— В такъв случай въпросът няма да бъде повдиган повече.

— И ще престанеш да записваш всичките ни разговори?

— Аз не съм записвал всички наши разговори, Нед. Само подбрани.

И затвори.

Грабнах плика и излязох от офиса. Когато тръгнах на юг по Медисън, видях боклукчийски камион, паркиран на две преки южно от ъгъла на Петдесет и първа улица и хвърлих плика в свистящата му центрофуга за боклук. После спрях пред една вестникарска будка и си купих истински боклук — по-добре познат като Ню Йорк поуст. Историята, която търсех, покриваше горната половина на трета страница.

Поуст бе посветил на историята над дванадесет абзаца (което, по таблоидните стандарти, беше равносилно на обема на „Война и мир“). В основата си тя покриваше същата информация като репортажа от Ню Йорк едно — с две изключения. Поуст беше успял да се добере до цитат от машиниста, Хауърд Бубриски, в което той потвърждаваше, че преди удара на линията е имало двама мъже — и единият от тях като че отскочи от влака тъкмо навреме. Второто ново откритие идваше от неназован източник, който твърдеше, че според колегите на Питърсън в GBS напоследък той изглеждал разстроен и депресиран и очевидно бил погълнат от някакъв личен проблем…

По-добре познато като това, че е опявал на Джак Балантайн по неподходящ начин.

Понесох се към центъра, спрях в кафене Ню уърлд на Четиридесет и трета улица за сандвич и ледено кафе. Седейки там, прочетох историята в Поуст няколко пъти — облекчен да забележа, че никой не беше видял Питърсън преди малкия му инцидент. Докато я поглъщах за четвърти път, клетъчният ми телефон звънна.

— Шефе, видя ли шибания Поуст?

— Фил?

— Същият. Как си? Трябва да се чувстваш много добре, след като мистър Тед Задник Питърсън се гмурна под онзи влак.

Прекъснах го.

— Фил, може ли да ти се обадя веднага от друг телефон?

— Няма проблеми — каза той и ми даде номер седемстотин и осемнадесет в Куинс. Гаврътнах си кафето и се стрелнах към монетния телефон. Пуснах няколко монети и бързо набрах номера на Фил. Той вдигна след едно позвъняване.

— Нещо не е наред, а, шефе? — веднага попита.

— Да, така е. Но най-напред най-важното — този телефон сигурен ли е?

— Абсолютно.

— Добре.

— В беда ли си?

— Голяма беда.

— Колко голяма?

— Най-голямата.

Той спря за момент.

— Не ми казвай, шефе…

— Какво?

— За Питърсън ли става дума?

— Убеден ли си, че линията е сигурна?

— Кълна се в майка си…

— Добре, добре — прекъснах го бързо.

— Ти ли го очисти?

— Няма начин.

— Е, това все пак е нещо. Не че бих те обвинил…

— Повярвай ми, не съм го очистил.

— Но знаеш кой го е направил?

— Ъхъ.

— А те знаят ли, че ти знаеш?

— Със сигурност.

— Беше ли там?

— Фил, по-добре да не казвам…

— Разбрано. Как мога да ти помогна, шефе?

— Познаваш някои хора, нали?

— Разбира се. Познавам хора, които познават хора, които пък познават други хора… ако можеш да следиш мисълта ми.

— Е, имам нужда от малко информация.

— Имаш я.

— Чувал ли си някога за един тип на име Виктор Романо?

— Не. Той ли е човекът?

— Нямам представа. Знам само, че има строителен и транспортен бизнес в Маями. Но имам чувството, че това не е единствената му работа…

— Ще се обадя тук-там и ще се свържа с теб.

— Не, по-добре аз да се свържа с теб.

— Тревожиш ме, шефе.

— И аз съм доста разтревожен.

Но колкото и да бях разтревожен, нямаше начин да се измъкна от пътуването си до Маями. И така, в седем и десет на следващата сутрин аз се озовах в задната част на Боинг 757 на Американ еърлайнс в посока юг. Да ми вземе билет във втора класа бе само един от начините на Джери да затвърди робския ми статус — така беше сигурен, че ще остана дискретен и анонимен. В крайна сметка, освен ако не си буен, стюардесите рядко запомнят лицата на хората в задната част на самолета.

Външната температура в Маями достигаше сто градуса по Фаренхайт46. Нямах много време за директен контакт с горещината. Скочих в таксито с климатична инсталация към хотел Делано на Саут Бийч, после влязох направо във фоайето с климатична инсталация. Барът беше празен. Изкатерих се на едно столче, поръчах си Перие и зачаках. След пет минути влезе кльощав мъж с тънки мустачки, оредяваща коса и евтин, не по мярка светлосин костюм. Носеше черно куфарче за компютър. Приличаше на счетоводител. Седна на столчето до мен и сложи куфарчето помежду ни. Вдигна пръст към бармана и помоли за една кола. После, фокусирайки поглед право напред, попита:

— Нед Алън?

Когато се обърнах към него, той каза:

— Няма нужда да ме гледате. Само отговорете на един прост въпрос: как се казвам?

— Бърт Чейзън.

— Преминахте теста. Куфарчето е в краката ви. Вътре има триста и петдесет бона — заедно с едно документче, което банката изисква. Не го вземайте, докато не изляза от бара. И кажете на мистър Шуберт, че следващата седмица може да направим още един депозит.

Той глътна колата си и остави пет кинта на бара.

— Аз ще се погрижа за питието — предложих.

— Ние не сме заедно, забравихте ли?

После се обърна и тръгна. Все още ближейки минералната си вода, аз преместих крака си надясно и го пъхнах под дръжката на куфарчето. Държах го така, докато си изпия водата. После, хвърляйки два долара на бара, взех куфарчето, отидох в най-близката тоалетна, заключих се и го отворих.

Вътре имаше портативен компютър Тошиба. Вдигнах капака му, натиснах бутона за включване и наблюдавах как екранът оживява, после го изключих. Компютърът лежеше върху дебела противоударна възглавничка, предназначена да го предпази от всякакви случайни раздрусвания. Извадих лаптопа и прокарах пръсти по вътрешните ръбове на куфарчето, докато най-сетне открих две малки платнени халки. Дръпнах ги нагоре. Вдигна се цялото фалшиво дъно на куфарчето. Погледнах надолу към триста и петдесетте бона в противоударна възглавничка.

Сигурно имаше петдесет дебели тухлички с пари, натъпкани в това фалшиво дъно. Самите размери на сухото бяха зашеметяващи. Имаше и наглед редовна фактура — от Екзетър индустриал икуипмънт инкорпорейтид (с адрес в Тампа, Флорида) до компания, наречена Веритас демолишън корпорейшън. Фактурата съдържаше дълъг списък с машини, купени от Веритас, за сумата триста и петдесет хиляди долара. Имаше и печат ПЛАТЕНО.

Много внимателно извадих всички тухлички и ги струпах в скута си. Прокарах пръсти по всеки инч от куфарчето, уверявайки се, че под подплатата не е пъхнато нищо. Когато се уверих, че е чисто, върнах парите на мястото им и внимателно поставих отново фалшивото дъно. Компютърът се върна върху тази скъпа противоударна възглавница. Дръпнах ципа на затворения куфар, излязох от хотела и хванах такси направо до летището.

Върнах се на международното летище в Маями в единайсет и четирийсет и пет — само някакви си деветдесет минути, след като се бях приземил от Ню Йорк. Забелязвайки, че нося само ръчен багаж, служителят от Американ ийгъл се заинтересува дали не искам да побързам за по-ранния полет за Насау в дванайсет и петнайсет.

— Естествено — отговорих аз — и с бордов пропуск в ръка хукнах към вратата. Имаше доста изнервящи моменти, когато трябваше да подам куфарчето на офицера от охраната, който го подхвърли на конвейера към рентгена. Докато минавах през металния детектор, аз наблюдавах движението на куфарчето — надявайки се, че мрачният служител, загледан в рентгеновия екран, няма изведнъж да реши, че си струва да го отвори.

Но то премина прегледа и се плъзна надолу към преградата. Добре облечен възстар джентълмен го грабна по погрешка. За секунди моята ръка стискаше неговата.

— Мисля, че сбъркахте куфарчето, сър — казах аз.

Той погледна към черното компютърно куфарче в ръката си.

— О, хей, абсолютно си прав, синко. Наистина съжалявам за това.

Подаде ми го и после посегна към едно кафяво куфарче в края на конвейера, което смътно наподобяваше моето. Реших, че човекът наистина е направил грешка.

— Няма проблеми — казах аз, облекчен, че не се наложи да му чупя ръката.

На шейсетместния лек самолет му трябваха само четиридесет минути да прескочи като жаба до Бахамите. Още пет нервни минути на бахамската митница. Но униформеният служител ми махна да минавам и аз махнах на едно скапано такси пред терминала. Минахме през колибите в предградията на Насау. Преди да стигнем до главния туристически център на града, завихме надясно и паркирахме пред малка, тумбеста, нова сграда, която спешно се нуждаеше от пребоядисване. Табела, написана на ръка — Бахамска търговска банка — се люлееше над главния вход. Пристъпих навътре и влязох в голяма открита зала с лошо флуоресцентно осветление, олющени сини стени, протрит линолеум и вентилатори на тавана, които допълваха старата климатична инсталация, хриптяща като туберкулозно болен. Из залата бяха пръснати половин дузина стоманени бюра, зад които седяха половин дузина доста възрастни бахамки. Ако върху бюрата нямаше компютри ΙΒΜ, щях да се закълна, че току-що съм влязъл в друго измерение — в Карибите през петдесетте години. В задната част на залата имаше два остъклени офиса, и двата боядисани в цвят, който би могъл да се определи като зелено електрик, обзаведени с евтини тръстикови мебели, каквито можеш да очакваш в най-долнопробния хавайски курорт. Елиът Кепъл беше прав — Бахамската търговска банка наистина не внушаваше доверие.

— Здравейте, мистър Алън — изчурулика жената зад бюрото, поставено най-близо до входа.

— Ъъъ, здравейте — отговорих аз, стъписан от факта, че тя знае името ми.

— Мистър Макгуайър ни каза, че идвате, да си отваряме очите за вас. Вървете направо отзад — той ви очаква.

Оливър Макгуайър беше бахамски джентълмен около четиридесетте. Висок бе почти шест фута и четири инча и имаше сериозно надут вид на човек, който отхвърля глупостите за средната възраст. На стената му, до една негова снимка на млади години в екип за крикет, висеше портрет на кралица Елизабет. И днес беше облечен в бяло: бял памучен панталон, бяла ленена риза, разкопчана на шията, и бели платнени обувки. Не приличаше на банкер от Уолстрийт.

— Е, най-накрая да видя едно лице, което стои зад фонд „Екскалибър“ — каза той и ми стисна ръката.

— Никога досега не сте срещал някого от фонда? — попитах аз.

Той ми направи знак да седна в тръстиковия стол срещу бюрото му.

— Не познавам много от офшорните си клиенти. Те общо взето са невидими.

— Е, ами кой откри сметката на „Екскалибър“ тук?

— Подобна информация е поверителна, но вашият бахамски адвокат, Уинстън Паркхил, предаде цялата документация. Вие видяхте ли се с него?

— Аз започнах работа във фонда преди около месец. Но нямате ли някакво име, на което да се води сметката?

— Според бахамските закони, ако компанията е регистрирана тук, няма нужда от име, на което да се води сметката. Ако обаче вие лично искате да си откриете сметка при нас, законът ни задължава да я открием на ваше име — макар че, разбира се, ако вашите данъчни служби почукат на вратата ни, ние нямаме и най-малкото задължение да ги информираме дали имате, или нямате сметка при нас.

Той се усмихна.

— Добре дошли в света на офшорното банкерство — където наистина можеш да кажеш на американското правителство да върви на майната си.

— Бих искал да си открия сметка при вас — казах аз. — Само заради удоволствието да натрия носа на IRS.

— Непременно — кимна Макгуайър, бръкна в едно странично чекмедже и извади два формуляра. — За нас ще е удоволствие да бъдете наш клиент. Всичко, което искаме, е някакъв документ за самоличност — паспортът ще свърши работа — и подписът ви на тези формуляри.

Взех формулярите, сгънах ги и ги пъхнах във вътрешния джоб на сакото си.

— Ще си помисля — казах. Онези хиляда сто и петдесет долара седмично, които получавах от Балантайн индъстриз, не ми даваха голяма възможност да се възползвам от една офшорна сметка.

Мистър Макгуайър насочи вниманието си към куфарчето до стола ми.

— Предполагам, че днес ще направите депозит? — каза той.

Сложих куфарчето върху бюрото му. Отворих го, извадих лаптопа и вдигнах фалшивото дъно. Макгуайър даже не премигна.

— Това са триста и петдесет хиляди долара — осведомих го.

— Имате и документация за източника на парите?

— Върху парите има фактура, ако говорите за това.

— Точно за това говоря — кимна той. — Според новото законодателство против прането на пари бахамските банки не могат да приемат депозит над десет хиляди долара без писмено доказателство за произхода на парите.

Спря за момент и разсеяно почука по куфарчето ми с левия си показалец.

— Разбира се, това не означава, че ние трябва да проучваме задълбочено дали тази документация е законна… или, в този случай, да задаваме въпроси за това по какви тайнствени начини парите са стигнали до нашия бряг. Красиво куфарче, мистър Алън. Хубава кожа. Откъде го купихте, ако нямате против да ви попитам?

— Подарък е.

— Разбира се — избъбри той и се изправи. — Ей сега ще накарам някого да ги преброи.

Тръгна с куфарчето към предния офис. Върна се след минута.

— Как пристигаха предишните депозити за фонда? — попитах аз.

— Чрез трето лице. Но до днес вашите депозити са само… колко…?

Той набра няколко цифри на компютъра си, после впери поглед в екрана.

— Шест милиона двеста осемдесет и четири хиляди петстотин и трийсет и два долара. — Огледа ме внимателно. — Ако нямате нищо против, че го казвам, това не е значителна сума за един частен холдингов фонд. Имам предвид, че според моя опит двеста милиона е една по-типична сума — макар че това се основава на петдесет милиона долара в брой, а останалото са заеми. И, разбира се, когато говорим за фонд с такива размери, обикновено са включени само трима-четирима основни инвеститори. Играчи като Джордж Сорос, Хенри Кравиц…

— Изглежда знаете доста за тези неща.

— Имате предвид като за бахамски банкер — сухо отбеляза той.

— Не съм искал да ви обидя.

— Не съм се обидил. Причината, поради която знам толкова много за холдинговите фондове, е, че в продължение на дванайсет години работих в Лондон, за една малка компания, наречена Лемън брадърс.

Ако целта му беше да ме обърка, той успя.

— Лемън брадърс… уха. Защо се отказахте?

— И в замяна на това дойдохте в тази малка порутена банка? Случвало ли ви се е да бъдете в Лондон през януари, мистър Алън?

— Никога не съм бил в Лондон.

— След дванадесет януарски зими в Лондон ще бъдете доволен да приемете по-малката заплата и по-лошите условия в замяна на късче небе. Както и да е, аз съм бахамец. Това е моята страна. Исках да се върна у дома. И офшорното банкерство е едно постоянно забавление. Особено след като ни дава възможност да се срещаме с колоритни бизнесмени като вас.

— Аз не съм колоритен, мистър Макгуайър.

— Мистър Алън, всеки, който се появи в офиса ми с компютърно куфарче, съдържащо триста и петдесет хиляди долара, е, според мен, колоритен герой.

Телефонът на бюрото му звънна. Той го вдигна, каза около дузина думи и отново ме погледна.

— Вашите триста и петдесет хиляди долара са в наличност и са вписани в сметката ви.

Придърпа към себе си голяма тъмножълта книга с квитанции, попълни квитанцията и отрязъка, взе печат, намокри го, удари го два пъти върху книгата си, после откъсна квитанцията и ми я подаде.

— Сега всичко е официално — обясни той. — Можете да си вземете куфарчето на рецепцията. И, разбира се, не си забравяйте лаптопа.

Аз станах, мушнах тошибата под мишница, а после му благодарих за помощта.

— Сигурен съм, че скоро пак ще се видим — усмихна се той.

— Зависи.

— От какво?

— От това колко бързо ще нарастват инвестициите във фонда ни.

Той ми се усмихна съзаклятнически.

— Или от това колко компютърни куфарчета, пълни със сухо, можете да носите наведнъж — каза той.

Аз се възпротивих:

— Аз не съм куриер, мистър Макгуайър. — Но, разбира се, вече знаех, че ще бъда точно това, което Джери Шуберт поиска от мен.

Жабешки прескок до Маями, бърза връзка за Ню Йорк и се върнах на Ла Гуардия в десет и двайсет същата вечер. На излизане от терминала си купих един брой на Поуст. Този път историята на Тед Питърсън беше запратена чак на пета страница, но заглавието все пак ме накара да настръхна.

Както се опасявах, оберкелнерът в ресторанта на Хайт Риджънси, Майкъл Олгър (според Поуст) се появил и информирал полицията, че Питърсън бил в неговото заведение вечерта преди смъртта си под колелата на влака Метро Норт. Нещо по-лошо, Олгър съобщил на ченгетата, че Питърсън не е бил сам в ресторанта, че бил забелязан как спори разгорещено с друг човек, с подобен на неговия костюм, на една ъглова маса — спор, който по-късно, както става обикновено, избухнал в скандал.

Последният абзац от историята наистина ме довърши:

Несъмнено полицейският художник сега седеше срещу мистър Олгър и рисуваше портрет по описание на предполагаемия престъпник. Несъмнено няколко колеги на Питърсън от GBS вече са били разпитани от полицаите. Имаше ли врагове?, щяха да попитат. И всички щяха да кажат едно и също. Е, онзи тип, Нед Алън, наистина му вдигна много грозен скандал онази вечер преди смъртта му.

Когато влязох в едно такси към Манхатън, телефонът ми звънна. Щом го вдигнах, Джери попита:

— Как мина?

— Нямаше спънки — отговорих.

— Радвам се да го чуя.

— Видя ли тазвечерния Поуст?

— Винаги чета Поуст — информира ме той с тон, който показваше, че не трябва да повдигам подобни въпроси в толкова лесен за проследяване разговор. — Чудесен вестник. Пълен с интересни истории. Ти сега в такси ли си?

— Да.

— Тогава хайде да се срещнем във Фанели. Ще те черпя с една късна вечеря.

Фанели бе една дупка в махалата — вероятно единственият бар с грил в стар стил, останал в Сохо. По пътя нямаше движение, така че пристигнах малко преди единадесет. Джери вече седеше на масата в малката трапезария зад бара. Беше спокойна вечер. Ние бяхме единствените клиенти в задната стая.

— Правило Номер Едно на съвременния живот — поде Джери, след като седнах. — Никога, никога не обсъждай нещо дискретно по клетъчен телефон.

— Уплашен съм до смърт, Джери.

— Защо? Защото някакъв шибан хотелски оберкелнер казва, че видял Питърсън с някого?

Взе моя брой на Поуст, обърна на пета страница и зачете на глас:

— … около трийсетгодишен, висок около шест фута, с нормално телосложение, със сламеноруса коса, облечен със светлосив костюм. Това се отнася за половината мъжко население на окръг Феърфийлд.

Аз говорех почти шепнешком.

— Но да предположим, че някой разкаже на полицията за скандала ми с Питърсън на приема на СОФТУС? И да предположим, че ме изправят за разпознаване пред управителя на ресторанта?

— Параноята те е превзела напълно. Какво от това, че са те видели да се караш с Питърсън? Първо, ако ченгетата разпитат в GBS, вероятно ще открият още половин дузина хора, които са се карали с този тип. Защото той беше задник, който си прокарваше път в живота, карайки се с всички. Второ, ако ченгетата наистина те извикат на разпит, ти си имаш алибито с Маями. И щом веднъж видят, че имаш законно доказателство за това, че по време на убийството си бил другаде, те няма да те разследват за случая в Кънектикът.

— Наистина ми се ще да ми дадеш някаква насока за това защо Питърсън беше толкова опасен за теб — подхвърлих аз.

— Чувал ли си някога онзи забележителен американски израз: Онова, което не го знаеш, не може да ти навреди? На твое място щях да последвам този съвет. Но знай следното: ако — поради някаква изключителна причина — около теб наистина стане горещо, ние ще предприемем всичко, за да те измъкнем от опасността. Както казах вчера, казвам го и пак: докато си в нашия отбор, няма за какво да се тревожиш.

Едва не му благодарих. После си помислих: значи това наричат стокхолмски синдром — когато заложникът изведнъж започва да гледа на своя похитител като на свой защитник. Така че не казах нищо, а просто потвърдих последния му коментар с кимване.

— Сега имаме да обсъдим един малък бизнес — смени темата той. — Искам утре да летиш за Атланта и да се видиш с един друг клиент на фонда. Ед Симеоне. Той също прави инвестиция в брой за „Екскалибър“…

— … и, нека се досетя, искаш да я взема, после да скоча в самолета до Насау и да я депозирам на нашата сметка.

— Ти си много умно момче.

Джери бръкна в джоба на сакото си и извади от там един плик.

— Ето ти билетите. Боя се, че трябва да тръгнеш в шест сутринта. И след срещата ти на летището с представителя на мистър Симеоне ще трябва да летиш до Маями, преди да смениш самолета за Насау.

Аз го прекъснах.

— Искам да знам нещо.

— Не, няма да пренасяш никаква контрабанда. И да — мистър Симеоне е напълно законен бизнесмен, който ръководи един от най-големите заводи за обработка на храни на Юг.

— Това отговаря само на част от въпроса ми.

— Каква е другата част? — попита той безпристрастно.

— Променена ли е длъжностната ми характеристика?

Той с мъка удържа усмивката си.

— Да кажем, че се е развила. Защото през последните няколко дни ние взехме корпоративно решение да трансформираме „Екскалибър“ във фонд, съставен изцяло от частни инвеститори. Което, боя се, означава, че…

— … че сега съм куриерът на фонда.

Той не обърна внимание на грубия ми тон.

— При огромното количество на инвестициите в брой, които наскоро успях да привлека за фонда, боя се, че сега имаме нужда ти да изпълняваш тази куриерска функция. Знам, че не те наех за това. Знам също, че така не използваме забележителния ти талант на продавач. Обаче, след като достигнем инвестиционната цел на фонда от двадесет и два милиона…

— Двадесет и два милиона! Всеки ден ще бъда на този самолет за Насау.

Гласът на Джери остана спокоен както винаги.

— Боя се, че през следващите няколко месеца ще покриеш доста мили. Обаче щом веднъж достигнем целта си…

— Какво? Ще започнете да ме карате да пренасям кокаин от Колумбия? Или ще започнете да проучвате възможностите за износ на оръжие в Ирак?

Продължителна пауза. Джери забарабани с пръсти по масата, после отново погледна към мен.

— Ще го кажа само веднъж: ако не ти харесва работата, която ти предлагам, ти си свободен да напуснеш. Но ясно разбираш какви ще бъдат последствията от подобна стъпка.

— През цялото време си планирал това, нали? От момента, в който се появих в офиса ти, ти си помисли: ето перфектната пионка.

— Приписваш ми твърде много предварително планиране и коварство. Аз не съм по-различен от повечето благоразумни преуспяващи бизнесмени: когато видя възможност, просто я използвам.

Подаде ми билетите за самолета.

— Е, кажи сега — ще летиш ли за Атланта, или не?

Беше мой ред да забарабаня с пръсти по масата. Но след миг се пресегнах и взех плика от ръката му.

Той кимна с одобрение.

— Нещо последно. Носи това компютърно куфарче със себе си — и можеш да сложиш вътре парите на Симеоне. Всъщност мисля, че ще трябва да използваш това куфарче при всичките си куриерски задачи. Ако митничарите в Насау или в САЩ те виждат всеки път с различни чанти, може да станат подозрителни.

— Няма ли да станат много подозрителни, след като ме проследят, че отивам и се връщам от Бахамите няколко пъти?

— Обещавам ти, цялата тази куриерска операция ще отнеме само няколко седмици. И, повярвай ми, на тях им трябват поне няколко месеца преди да си набележат някой, който лети много често. Така че няма абсолютно нищо, за което да се тревожиш.

Не казах нищо.

— Добре тогава, хайде да поръчваме — предложи Джери.

— Изгубих си апетита.

Джери използва липсата ми на апетит като извинение, за да отиде на среща с новата си жена на седмицата. Щом излезе, аз отидох до телефонния автомат в ресторанта и набрах Куинс.

— Здрасти, шефе — обади се Фил. — Как си?

— Все по-зле и по-зле. Чувал си някога за човек на име Ед Симеоне?

— Не — но открих малко информация за онзи Виктор Романо.

— Той бойскаут ли е?

— Ийгъл скаут47. Да, наистина има законен строителен и транспортен бизнес — но също така е бил разследван от федералните за всичко — от контрабанда с оръжие до наркотици, както и за две убийства на тъй наречени бивши другари. Но федералните не успели да открият нищо, за което да се хванат.

— Исусе — възкликнах аз.

— Ти работиш ли с този Ийгъл скаут?

— Нещо такова.

— Разумно ли е?

— Приеми го така: нямам голям избор по въпроса.

3.

Представителят на Ед Симеоне се оказа шофьор. Беше облечен в тъмносин блейзър и носеше класическа черна шофьорска шапка с лъскава черна козирка. Както беше уговорено, ние се срещнахме в района за пристигащите. Той държеше табела с моето име, написано на нея. Когато приближих към него, той ме помоли да го последвам до колата му. Влизайки вътре, аз открих куфарче на задната седалка.

— Двеста и осемдесет хиляди, сър — докладва късо — Ще намерите и плик с необходимата документация.

— Добре — отговорих.

— Пак ли ще летите с Делта?

— Не, с Американ.

Докато ме караше към терминала на Американ еърлайнс, аз бързо изпразних куфарчето върху задната седалка. После отворих моето компютърно куфарче и натъпках тухличките с пари в отделението под лаптопа. Огледах приложените документи. Това беше фактура от Фей & Синове (консултантска фирма, базирана в Далас) за компания от Сан Антонио, наречена Купър-Мюлин за двеста и осемдесет хиляди долара в хонорари. Не изглеждаше законна.

— Всички пари ли са там? — попита шофьорът.

— Изглежда.

— Трябва да сте много талантлив — да успеете да преброите толкова сухо, и то толкова бързо.

Спря пред терминала на Американ.

— Приятен полет, сър.

Сто минути до Маями. Шейсет минути престой. Един час до Насау. И хитрата усмивка на Оливър Макгуайър, когато влязох в банката.

— А вие казвахте, че няма да се върнете скоро — избърбори той, докато се здрависвахме.

— Сгреших.

— Колко ми носите днес?

— Двеста и осемдесет хиляди — отговорих аз, подавайки му куфарчето.

Той леко сбърчи чело.

— Фондът ви очевидно излита нагоре.

— Очевидно.

Куфарът беше предаден на една жена на име Мюриъл. Докато я чакахме да преброи парите, ние седнахме в офиса на Макгуайър и пийнахме по една кола. Аз му подадох фактурата, която придружаваше парите. Той я погледна набързо, после я хвърли в кошчето, пълно с документи, което стоеше на бюрото му.

— Е, кажете ми, мистър Алън… в какъв точно вид бизнес инициативи инвестира фондът ви?

— Общо взето, компании за нови информационни технологии.

— А вашите инвеститори — те, общо взето, въртят бизнеса си с пари в брой?

— Аз съм просто куриер, така че не познавам лично никого от тях.

— Разбира се, че не ги познавате — закани ми се той шеговито. — И защо ви е? В крайна сметка невежеството е блаженство.

Той ми се усмихна, наслаждавайки се на неудобството ми.

— Както казах, мистър Макгуайър, аз съм просто момче за поръчки. Вземам парите, нося ви ги, връщам се в Ню Йорк с квитанцията. Не задавам въпроси, навеждам глава, както са ми наредили.

— Искате ли да вършите тази работа?

— Вие как мислите?

Той ме погледна загрижено.

— Ако бях на ваше място, щях да внимавам много, ето какво мисля.

Аз го погледнах в очите.

— И защо ми казвате това?

— Е… вижте какво стана с Тед Питърсън.

Аз едва не паднах от стола.

— Вие сте познавал Тед Питърсън? — попитах.

— Да, познавах мистър Питърсън.

— Като клиент?

— Да, той имаше сметка при нас. Ужасно нещастие го е сполетяло, нали?

— Вестниците тук отразиха ли смъртта му?

— Не, но в Насау получаваме Ню Йорк таймс. Както можете да си представите, аз бях шокиран, когато прочетох за този инцидент… ако, разбира се, е било инцидент. Полицията все още не е изключила хипотезата за мръсна игра, нали?

— Не, не е — отговорих тихо.

— Вие очевидно също сте познавал мистър Питърсън?

— Работех в компютърния бизнес — така че, да, срещали сме се няколко пъти.

— И това бе степента на познанството ви?

— Да — отговорих внимателно, — просто случайни професионални срещи.

Той отново ме погледна със задоволство.

— Значи не знаете…

— Какво?

— Че Тед Питърсън беше джентълменът, който всъщност откри при нас сметката на фонд „Екскалибър“?

Сега бях напълно объркан. Преди да успея нещо друго, освен да покажа, че съм шокиран, телефонът върху бюрото на Макгуайър звънна. Той го вдигна, промърмори няколко думи, после затвори и придърпа към себе си книгата с квитанциите.

— Точно двеста и осемдесет хиляди долара — каза той, пишейки квитанцията.

— Защо не споменахте връзката с Питърсън още вчера? — попитах аз.

— Защото исках първо да ви опозная — предпазливо отговори той.

— Чакайте малко — не споменахте ли, че местният адвокат на фонда е открил сметката?

— Не, разбрал сте ме погрешно. Адвокатът просто оформи документацията. Но именно Питърсън се появи тук с първия депозит на „Екскалибър“ миналата година.

Печатът му се стовари върху квитанцията.

— Разбира се, едновременно с това той си отвори и лична сметка при нас.

— Много ли имаше в нея?

— Това е поверителна информация. Но ще ви го кажа така: не беше незначителна сума. И макар да знам, че е мъртъв от няколко дни, адвокатите му все още не са се свързали с нас.

— Мислите ли, че никой не знае за съществуването на сметката?

— Твърде рано е да се каже.

— Не разбирам нещо: ако той е открил своя собствена сметка по пощата, тогава защо не е правил депозитите си също по пощата?

— Защото всички депозити бяха в брой. И защото, както много наши клиенти, той вероятно не е искал документална следа, свързваща го с тази сметка.

Ако — както твърдеше Джери — Тед Питърсън е бил изпаднал в сериозно финансово затруднение, как тогава е могъл да прави депозити в брой в офшорна сметка на свое име? В края на краищата една голяма мултинационална компания като GBS не плаща на служителите си в брой. И, според Джери, Балантайн индъстриз са започнали да му плащат консултантски хонорар преди три-четири седмици. Така че откъде е вземал парите?

— Мистър Питърсън казвал ли ви е някога кой стои зад фонд „Екскалибър“? — попитах аз.

— Що за абсурдна идея — учуди се Макгуайър, подавайки ми квитанцията. — Разбира се, че не е споменал и дума за имената на съдружниците си. А даже да ме беше информирал, аз нямаше да ви кажа. Бахамският банкер е като свещеник: той не може да разкрие нищо, споделено по време на изповед.

После се разсмя и допълни:

— Но не може да дава и опрощение. Може само да прибира в банката нечии пари — и да предложи инвестиционен съвет, ако го помолят. Така че аз не задавах въпроси на мистър Питърсън за нищо, свързано със сметките му тук. Нито за личностите зад фонда. Нито за произхода на шестте милиона долара, с които той откри сметката на „Екскалибър“.

Аз премигнах.

— Питърсън се е появил тук с шест милиона в брой? — възкликнах аз.

— Да — и всичките натъпкани в два туристически сака. Четири мои служителки трябваше да ги броят цял ден. Шест милиона са много пари.

— След това правил ли е други депозити по сметката.

— Не. Сметката не е получавала допълнителни фондове до вчера — когато се появихте вие. Което, предполагам, ви превръща в наследник на мистър Питърсън.

Той си погледна часовника.

— Ще трябва да ме извините — след половин час трябва да играя тенис с нашия финансов министър.

— Един последен въпрос…

Мистър Макгуайър се изправи.

— Трябва да бъдете кратък. Ако закъснея, министърът може да вдигне основния лихвен процент.

— Защо ми казахте да внимавам?

Той сви рамене, после каза:

— Защото куриерите винаги се харчат лесно, ето защо.

През целия обратен път до Ню Йорк аз не преставах да си мисля: значи Питърсън е бил мой предшественик като куриер на фонда. Което означава, че е бил съучастник на Джери и Балантайн по-дълго от три седмици. Което, на свой ред, означава също…

Мозъкът ми включи на обратно превъртане. Изведнъж си спомних телефонния ни разговор с Питърсън, след като той капитулира във връзка с рекламното приложение за „Компютърен свят“.

— Давай направо, Алън. Накъде отива това? Или да кажа така: какви са твоите условия?

— Моите условия? Ти изпълни моите условия. Одобри сделката с Айвън…

— Хайде да оставим тези скромни глупости, нали? Искаш да играеш, хайде да играем. Сигурен съм, че ще можем да измислим начин да уредим това заедно и всички да са доволни.

След като най-накрая го убедих, че наистина не знам за какво говори, настъпи продължително мълчание. Когато Питърсън заговори отново, гласът му беше изгубил жлъчността си.

— Алън, какво точно знаеш?

Когато казах, че знам всичко за инцидента с Джоан Гластън, в гласа му наистина се усети облекчение — сякаш това бе едно съвсем дребно провинение в сравнение с…

С какво? Умът ми се стрелна назад, в онази сутрин, когато карах на север към Олд Гринич и се изправих пред Питърсън на неговата алея. Той замръзна, когато споменах Гранд Кайман — после се обърна към мен, а очите му бяха изпълнени с опасения.

— Просто се махни от тук — каза той тихо.

Гранд Кайман. По време на това посещение беше станало нещо, което се бе раздвижило…

Чакай малко. Може би именно на Гранд Кайман той е открил… какво?

Открил е нещо, което по-късно е направило неизбежна срещата му с експреса Метро Норт?

Питърсън изглеждаше толкова уплашен и напрегнат, когато разговаряше с Джери на приема на СОФТУС. Дали Джери го беше заплашил по същия начин, по който после заплаши мен? Може би се е опитал да превърне Питърсън в своя пионка — и, след като не е успял, е решил, че аз съм съвършеният кандидат? Джери бе нагласил умно случайната ми среща с Питърсън на приема на СОФТУС. И после бе изиграл един майсторски удар, настоявайки да се срещна с Питърсън в Хайт Риджънси…

Става дума за една перфектно изпълнена двойна игра. Устата на Питърсън е затворена, аз съм хванат в капан — и за всичко това е нужно едно малко нечестно планиране. И сега щях да остана постоянно хванат в този капан. Освен ако…

Ето къде изтеглих празно билетче. Защото все още не можех да намеря изход от тази ситуация. Всичко, което можех да измисля беше:

Куриерите винаги се харчат лесно.

Върнах се в Ню Йорк в пет следобед. Тръгнах си към мансардата, проверих съобщенията си (никакви), после нахлузих чифт джинси и тениска и реших да се измъкна за една ранна вечеря във Вилидж. Но когато стигнах до Блийкър стрийт, клетъчният ми телефон звънна.

— Нед?

Трябваше ми момент, за да осъзная чий е този глас.

— Лизи?

— Здрасти. — Тонът й беше приятен, любезен.

— Ето това се казва изненада — казах аз и бързо допълних: — Приятна изненада.

— Обадих се в офиса ти, но телефонният ти секретар ме посъветва да опитам на клетъчния ти телефон.

— Да, тази сутрин бях в командировка извън града. Току-що се върнах. Откъде се обаждаш?

— От офиса.

— В Ел Ей?

— Не, тук в Ню Йорк.

— Ти си в града? — уточних аз, опитвайки се да прикрия вълнението си.

— От понеделник съм тук по работа. Отседнала съм при Йан и Джина — ’щото, както знаеш, апартаментът все още е нает.

Поддържай небрежен тон.

— А кога се връщаш на Крайбрежието?

— Утре, рано сутринта — каза тя.

— Разбирам — рекох тихо аз.

— Слушай… ъъъ… програмата ми наистина е претоварена… и след малко съм на вечеря…

Нервността й беше осезаема. Искаше й се да не се бе обаждала.

— Разбирам, Лизи — промълвих тъжно. — Наистина беше много приятно да…

— Виж — прекъсна ме тя, — имаш ли възможност да се срещнем някъде в центъра след половин час? Няма да имам много време, но…

— Кажи къде. Ще бъда там.

— Дъбовата зала на Плаза.

— Не съм облечен подходящо…

— Не се притеснявай за това. Слушай, трябва да приема друго обаждане. Половин час, нали?

Намерих един шофьор на такси, който — с доста насърчения от моя страна — си прокара път като булдозер през натовареното движение. И аз наистина успях да пристигна навреме в Плаза.

Лизи вече ни беше намерила една ъглова маса в Дъбовата зала.

— Надявам се, че не си ме чакала дълго — извиних се, навеждайки се през масата да я целуна. Тя извъртя лице и ми позволи да я целуна само по бузата. Лошо начало.

— Пристигнах минутка преди теб. — Погледна светкавично часовника си. — Боя се, че имам само двайсет минути.

— Изглеждаш страхотно — казах аз.

Всъщност тя изглеждаше чудесно. Лицето й беше хванало тен. Беше се позагладила. Сякаш спеше по осем часа всяка нощ и ядеше само зеленчуци. Очевидно се бе адаптирала добре в Южна Калифорния.

— И ти изглеждаш добре, Нед.

Дръпнах си тениската.

— Ако имах повече време, щях да се наконтя за случая.

Тя сви рамене.

— Вината е моя. Не трябваше да ти се обаждам в последната минута.

— Радвам се, че го направи.

За момент се умълчахме. Тя ми се усмихна, стегнато, нервно, после започна да барабани с пръсти по масата и попита:

— Ще поръчваме ли?

— Разбира се. — Вдигнах ръка. Келнерът пристигна незабавно. Аз се обърнах към Лизи.

— Мартини — каза тя. — Чисто, с парченце лимон. А ти?

— Минерална вода — поръчах си аз.

Келнерът кимна и се отдалечи.

— Само минерална вода? — учуди се тя.

— Напоследък това е станало основната ми напитка. Не съм се докосвал до алкохол от… е, откакто ти си тръгна.

— Изненадана съм. Ти си обичаше пиячката.

— Обичах много неща. — Погледнах я право в очите. — И все още ги обичам.

Тя сведе поглед към масата. Аз бързо смених темата.

— Какво те води в града?

— Няколко важни срещи. Компанията ми предложи две възможности — да стана постоянен шеф на офиса в Ел Ей или да се върна в Ню Йорк като младши вицепрезидент.

— Хубави възможности. И кое от двете ще бъде?

— Връщам се. В Ел Ей е забавно за няколко месеца — но има прекалено много слънце.

— Да, и на мен това би ми лазило по нервите. Кога се местиш насам?

— В понеделник сутринта. Бих предпочела да не се връщам в Ел Ей точно сега, но имам някои неща за довършване.

— Защо искат да се върнеш тук толкова бързо?

— Защото наистина улучихме голяма риба. Балантайн индъстриз.

Аз преглътнах.

— Това наистина е голяма риба — отбелязах.

— Да. И предполагам, че е доста трудна. Според репутацията му Джак Балантайн е пълен работохолик. Все пак тази задача е много привлекателна. И доста предизвикателна. Особено след като първата ми работа е да се заема с новата му книга за самоусъвършенстване.

— Имаш предвид Най-добрата защита е нападението? — изтърсих аз.

— Много впечатляващо.

— Е, ъъъ, нали знаеш за връзката ми с Джери Шуберт…

— Да, всъщност днес разговарях по телефона с Джери. Ще поддържаме близки връзки заради проекта с книгата. Не бях разбрала, че живееш при него.

— Да. Той ми предложи стаята си за гости след като ние… — заекнах аз, макар да се опитвах да говоря спокойно.

— Добре — кимна тя. — Както и да е, най-накрая тази вечер трябва да се срещна с великия човек. Ще вечеряме в Льо Сирк. Той избра мястото. Ето защо имам само няколко свободни минути.

— Джери ще бъде ли там?

— Не, извикаха го извън града.

Е, това поне беше една малка милост.

— Както и да е — продължи тя, — мисля, че Балантайн искаше да подготви вечеря a deux48. Предполагам, че той е голям женкар.

— Сигурен съм, че можеш да се грижиш за себе си.

— Повярвай ми — мога.

— Както и да е, поздравления за този удар — смотолевих аз. — Това е страхотна новина.

— Не съм много сигурна. От онова, което чувам, Балантайн не получава нервни сривове — причинява ги. Все пак, така ще бъда заета — което е най-важното напоследък.

Не срещнах безрадостния й поглед.

— Ти работиш ли? — попита тя.

— Нещо такова.

— За кого?

Тук трябваше да внимавам. Трябваше да излъжа.

— Ами след като изгубих работата в „Телепродажби“…

— Не знаех. Съжалявам.

— Недей. Всеки ден там ми скъсяваше живота с една година. Както и да е, след като това приключи, аз бях отчаян, отидох в бюрото по труда и ги помолих да ми намерят каквото и да е. И те ми предложиха работа в една компания за финансови услуги. Главният им офис е в Сиатъл, а аз, най-общо казано, ръководя офиса им в Ню Йорк. Това е някаква комуникационна работа. Проследявам движението на капитали, уреждам куриерски услуги за клиенти, такива неща. Най-забавното е, че офисът ми е в една и съща сграда с Балантайн индъстриз.

— Харесва ли ти работата?

— Всъщност не е онова, за което бих си мечтал.

— Тогава напусни.

— Имам нужда от работата. Дължа пари.

— На кого?

— Amex, Visa, Barneys — обичайните заподозрени. Мисля, че все още съм в списъка им за Десетте Най-Издирвани.

— Ако се нуждаеш от пари, мога да ти помогна.

— Наистина е много мило, но…

— Ти все още изплащаш почивката ни в Невис, нали? И моя часовник. И…

— Това си е мой проблем. Както и да е, ти ми даде онзи заем, не помниш ли?

— Това не беше заем. Беше подарък.

— Както и да е, бавно започвам да оправям нещата на паричния фронт.

— Все пак ме караш да се чувствам виновна.

— Защо? Моят дълг не е твоя вина, Лизи.

— Виждах се с друг човек.

Изречението се приземи пред мен като задействана ръчна граната. Опитах се да не премигна. Сведох поглед. Показалецът й описваше кръгове в празния пепелник на масата ни. Не казах нищо.

— Чу ли какво казах? — попита нежно тя.

— Да. Чух. И?

— Той беше сериозен. Реших, че аз не съм.

— Приключи ли?

Тя кимна.

— Да. Наскоро. Той беше мил. Солиден. Сигурен. Скучен.

— Адвокат.

— Как позна?

— Не съм. Просто стрелях напосоки.

— Срещал си го веднъж, преди няколко години. Питър Бъкли.

— Не е ли домашният адвокат на Мосман?

Тя кимна.

— Живее тук, нали? — попитах.

— Има и голям бизнес на Крайбрежието. Така че постоянно е насам-натам…

— А ти? Ти много ли ходеше насам-натам?

Тя, без да иска покри устата си с ръка.

— Малко — призна. — Съжалявам.

Питиетата пристигнаха. Не вдигнахме наздравица. Тя отпи голяма глътка от мартинито си, очите й запремигваха бързо, когато усети въздействието на алкохола. Завиждах й за това усещане.

— Искам да знаеш нещо — продължи тя, — и трябва да ми повярваш — това не е започнало, преди да се разделим.

— Добре — кимнах.

— Адски ти бях ядосана.

— А сега?

— Не знам.

— Липсваш ми. Не мога да ти кажа колко ми липсваш…

— Предпочитам да не чувам това.

— Беше една тъпа, пиянска грешка.

— Това не я извинява…

— Не се опитвам да се извинявам.

— Не беше само това, че ми изневери. Отблъсна ме. Аз исках да ти помогна. Ти ме намрази заради това.

— Никога не съм те мразил.

— Не искаше дете от мен.

Това ме закова на място.

— Просто бях уплашен.

— Защо не го каза?

— Защото… се страхувах да си призная, че съм уплашен.

— Наистина никога не можеше да разговаряш с мен, нали? Особено когато ставаше дума за големи неща. Никога не показваше слабост, страх.

— Не, не можех. И сега знам, че е трябвало да ти кажа много неща.

— Аз — също. Все ги избягвахме…

— Всичко — съгласих се аз. — И аз наистина съжалявам…

— Аз също съжалявам заради това как се обърнаха нещата.

Тя отпи голяма глътка от мартинито си, пресушавайки половината чаша.

— Както и да е…

Покрих ръката й със своята.

— Върни се — прошепнах.

Тя си издърпа ръката.

— Вчера говорих с адвокат — съобщи ми.

— Разбирам.

— Всичко ще мине много бързо, освен ако ти не се противопоставиш на развода.

Погледнах към чашата си.

— Наистина ли искаш да приключим с всичко?

— Така мисля.

— Мислиш?

— Да, мисля.

— Ако не си сигурна…

Тя си погледна часовника.

— Нед, не сега.

— Просто… наистина ми е трудно, Лизи. Просто искам…

— Трябва да тръгвам — прекъсна ме тя.

— Може ли да се видим като се върнеш?

Тя стана.

— Не знам. И на мен ми е трудно.

Стисна ми бързо ръката и се стрелна навън — преди да успеем да си кажем още нещо.

Исках да хукна след нея, но знаех, че това не е добра идея. Така че си наложих да остана на мястото си, вперил поглед в недопитото мартини на Лизи. Посегнах към него, вдигнах го близо до устните си, но после го оставих. Не се чувствах добродетелен. Само депресиран. Поисках сметката. Осемнадесет кинта за едно мартини и минерална вода. Исусе! Неохотно оставих една двайсетачка на масата. И излязох.

Изведнъж келнерът излезе от ресторанта, понесъл моята банкнота от двадесет долара.

— Сър — каза той, пъхайки парите в ръката ми, — вашата гостенка се погрижи за сметката на излизане.

Гърлото ми се стегна. Премигнах и усетих сълзи.

— Благодаря — отговорих му.

Тръгнах обратно към мансардата. Не знаех какво да правя и гледах телевизия. Но не можех да се концентрирам върху екрана. Лизи и Балантайн. Лизи и Питър Бъкли. Лизи и шибаният Джери Шуберт. Несъмнено именно на него му беше хрумнала гениалната идея да наеме Мосман & Кийтинг да се грижат за пъблик рилейшънс на Балантайн. Сигурен съм, че е поискал Лизи Хауърд лично да поеме работата. След като впримчи мен, сега щеше да привлече и нея в своята постоянно разширяващата се паяжина — за да бъде наистина сигурен, че няма къде да мърдам.

Опитах се да поспя. Около четири сутринта — след часове взиране в тавана — вече бях решил какво да правя. Това беше игра вабанк, но трябваше да опитам. Станах от леглото. Взех си душ, излязох от мансардата и тръгнах към Двадесета улица, после се насочих към Осмо авеню. Беше четири и четиридесет и пет. Имах да убия повече от половин час и седнах в едно кафене, където изпих около три пинти гъсто черно ямайско кафе. Не преставах да си мисля, че несъмнено именно сега е моментът да пропуша отново — но все пак успях да устоя на изкушението.

После, малко след пет и петнайсет, изминах половин пряка на запад по Двадесета, застанах срещу една добре поддържана тухлена къща и зачаках.

В пет и двайсет един дълъг черен линкълн спря пред Двадесета улица номер двеста тридесет и четири. Пет минути по-късно Лизи излезе от апартамента на Йан и Джина. Докато вървеше към колата, тя вдигна поглед и ме видя да пресичам улицата и да се приближавам към нея. Най-напред като че ли не можеше да повярва на очите си, после на лицето й се изписа слисване.

— О, Христе, Нед. Защо…?

Но после спря и видя онова, което може да забележи само най-близкият ти съюзник — неподправен страх.

— Какво е станало?

— Моля те — казах аз. — Позволи ме да те изпратя до летището.

Тя се поколеба за част от секундата, но после ми кимна бързо.

Когато колата потегли, забелязах, че стъклената преграда между шофьора и задната седалка е спусната. Сякаш прочела мислите ми, тя помоли шофьора да ни остави насаме.

Моторчето забръмча и стъклената преграда си отиде на мястото. Когато се затвори, тя ме погледна.

— Е… — попита.

— Е… — повторих аз.

И започнах да разказвам. Превеждах я стъпка по стъпка през всичко, което се случи, след като Джери ме прибра при себе си. Не й спестих подробностите. Въпреки че не каза нищо, тя изглеждаше направо смаяна. Особено когато й разказах подробно за събитията в Олд Гринич в началото, на седмицата и й обясних как сега Джери е моят тъмничар.

Тя не ме прекъсна нито веднъж — макар да знаех какво си мисли: и аз ще работя с тези хора!

Когато най-накрая свърших, настъпи продължително мълчание. Посегнах към ръката й. Очаквах да я дръпне или да ме отблъсне. Но тя взе ръката ми. И за момент я стисна. Силно.

4.

Тя ми предложи пари. Предложи ми самолетен билет в посока, която сам си избера. Каза ми, че трябва да изчезна — да избягам в Огромната Американска Пустош, да си създам нова самоличност и да се надявам, че изчезването ми ще убеди Джери, че възнамерявам да си мълча. Можех дори да му оставя бележка, изразявайки позицията си: ти ме остави на мира и аз ще те оставя на мира.

— Той не работи по този начин — обясних й аз. — Или си в неговия отбор, или си враг. А всички врагове трябва да бъдат унищожени. Казвам ти, ако напусна града, той само за миг ще ме впише в списъка на ФБР за Най-Издирвани Престъпници.

— Тогава трябва да отидеш в полицията.

— И какво да направя там? Да се появя с някаква сбъркана конспиративна теория. Историята, която ще им разкажа, ще звучи толкова объркано, че те ще ме пъхнат в изолатора в лудницата — а после ще ме обвинят в предумишлено убийство, след като Джери уреди да им подшушнат това. Ченгетата просто ще трябва да извикат мениджъра на ресторанта да ме идентифицира. И след като получат изявление от един от двестате свидетели, които са присъствали на скандала ми с Питърсън, всичко ще си дойде на мястото. И аз ще излежавам доживотна присъда в Бриджпорт — или в затвора в Кънектикът с максимална сигурност, който и да е той, по дяволите.

— Не мога да повярвам, че положението е толкова отчайващо.

— Повярвай ми, напълно отчайващо е.

Тя притисна длани към очите си.

— Ти, идиот такъв! Глупав идиот. Как, защо прие работата? Особено след като си усетил, че вони толкова лошо?

— Нямах пари. Нямах жилище. Нямах перспективи. А това беше Джак Балантайн. Направи си сметката.

Тя дръпна ръце от лицето си.

— Обвиняваш ли ме? — попита ме тихо.

— Не, разбира се.

— Аз се обвинявам.

— Недей.

— Държах се непростимо.

— Ти беше наранена.

— Да, и исках да те накажа за това. И, о, Христе, нима бях си мислила…

— Аз постъпих зле, не ти.

— Аз не ти дадох избор.

— Паникьосах се и реших, че това е единствената ми възможност. А след като веднъж се паникьосаш, преставаш да преценяваш ситуацията правилно.

Стигнахме на летище Кенеди и подкарахме към рампата на терминала на Американ еърлайнс. Шофьорът отвори багажника и остави чантата на Лизи на бордюра.

— Не знам как да ти помогна — промълви тя.

— Мога ли поне да ти се обаждам?

— Предполагам — кимна тя. После излезе от колата, грабна си чантата и хукна към терминала. Не се обърна назад.

Колата ме върна в града. Когато приближихме до Сохо, помолих шофьора да ме остави на Бродуей и Спринг. Едва беше минало седем. Намерих телефон. Обадих се в Куинс.

— Извинявай за ранния час, Фил.

— Няма проблеми, шефе. Гласът ти все още звучи така, сякаш са ти опрели пистолет в главата.

— Повярвай ми, така си е. Откри ли нещо за този тип Симеоне?

— Да. Управлява няколко големи завода за обработка на храни в Джорджия, Южна Каролина и Алабама. Но има и бизнес оттатък границата.

— Какъв бизнес?

— Фабрика за кетчуп в Мексико Сити, две работилници в Богота и Меделин…

— Меделин? — възкликнах аз. — Това не е ли световната столица на кокаина?

— Прочел си си урока по география, шефе. Както и да е, никой от хората, с които разговарях, не спомена, че той по някакъв начин е свързан с бизнеса с белия прах. Но няма съмнение, че познава хората там, които играят тази игра. Въртиш ли бизнес с този тип?

— Просто транспортирам част от сухото му до една офшорна банка.

— Приятна работа — подметна той язвително.

— Нямам избор.

— Здравата си загазил.

— Искам направо да или не, Фил. Според теб мислиш ли, че парите, които пренасям, може да са от Южната страна на границата?

— Според мен абсолютно, мамка му. Имам предвид, че бизнесът с белия прах се върти само с пари в брой. И парите трябва да се депозират някъде, capeesh49?

Затаих дъх.

— Благодаря за мнението.

— Шефе, измъкни се от това.

— Бих искал да мога.

Върнах се в мансардата и седнах на леглото си. Заспах за секунди. А когато се събудих отново, беше късно следобед и телефонът звънеше.

— Къде се губиш, по дяволите? — сопна ми се Джери, когато най-накрая успях да вдигна слушалката. — Аз все още съм в Ел Ей, но трябва да съм ти звънил поне шест пъти в офиса и на клетъчния телефон.

— Прекарах лоша нощ. Не можах да заспя. Така че сега наваксвам.

— Ти трябва да работиш за нас, забрави ли? Което означава да бъдеш в офиса през работното време…

— О, за Бога. Джери — куриерите нямат работно време.

— Щом казвам, че те искам там…

— Да, да, сър.

— Утре заминаваш за Далас.

— Страхотно.

— Още една среща на летището. Ще се срещнеш с представител на клиент на фонда на име Чък Батърсби. И после заминаваш направо за Насау през Маями. Ще уредя да ти донесат билетите в мансардата.

— Добре — изломотих глухо.

— Мистър Балантайн каза, че прекарал чудесно с жена ти снощи. Вечеряли са заедно. Съжалявам: с бившата ти жена. Абсолютна чаровница, така я нарече той. Умна, красива, адски забавни — Алън сигурно се е прецакал царски, за да я загуби. Точните му думи, Нед.

Процедих през зъби:

— Има ли смисъл във всичко това, Джери?

— Никакъв. Макар че би трябвало да знаеш, че сме ангажирали Мосман & Кийтинг да се занимават с PR на мистър Балантайн. И аз лично изисках Лизи да поеме сделката.

Не ми се щеше той да разбере, че вчера съм се срещал с Лизи — или че вече знам тези факти. Така че избъбрих:

— Ти си много умно момче, Джери. Първо мен, сега Лизи.

— Това се нарича всичко да си остане в семейството, Нед. А ти знаеш колко ценим семейството в нашия бизнес — и как се грижим един за друг. Като стана дума, разбирам, че портретът ти е по вестниците; дават го и по телевизията.

— Какво? — успях да възкликна.

— Всъщност не е точно портрет. Някаква скица. Както и да е, трябва да бягам. Приятно прекарване в Далас.

Щом той затвори, аз грабнах дистанционното управление на телевизора и превключих на Ню Йорк едно. Трябваше да почакам десет минути до новините. Историята на Питърсън беше трета по ред. Говорителят разказа за интригуващата смърт на Тед Питърсън — компютърния администратор от GBS, убит в четвъртък вечерта, след като бил ударен от влака Метро Норт, пътуващ на север, на прелеза в Олд Гринич, Кънектикът. От мястото на събитието в Олд Гринич репортерката на Ню Йорк едно_ Мери Шипли. Мери…_

Камерата прескочи при Мери Шипли. Все още навъсена и сериозна. Все още застанала пред този прелез в Олд Гринич — само от вида им пулсът ми се ускори поне двойно.

— Фред… — откликна Мери Шипли. — Мистерията около смъртта на компютърния администратор Тед Питърсън се задълбочава с всеки изминал ден. Сега щатската полиция твърди, че според доклада на съдебния следовател мистър Питърсън е бил жестоко натровен, когато е паднал под влака Метро Норт за Ню Хейвън в четвъртък. Според офиса на съдебния следовател в Стамфърд съдържанието на алкохол в кръвта на мистър Питърсън е било четири и половина промила — почти десет пъти над законното ограничение. Разбира се, все още не е ясно дали мистър Питърсън е шофирал в часа на смъртта си. По-рано същата вечер е бил видян как излиза от хотел Хайт Риджънси с този мъж…

Камерата показа полицейска скица на около тридесетгодишен мъж с уморени очи, отсечени устни и обичайния намусен израз на лицето Издирван убиец. Под шията бяха скицирани вратовръзка и сако. Бях виждал и по-добри подобия на себе си — но бях облекчен, че не прилича много на мен.

— … когото полицията желае да разпита. Той е бял мъж между тридесет и тридесет и пет, със сламеноруса коса, висок около шест фута, с нормално телосложение и е облечен с костюм. Същият човек вероятно е забелязан от кондуктора на Метро Норт по посока Гранд сентръл. Той се е качил на влака в Олд Гринич около час след убийството на Питърсън. Щатската полиция на Кънектикът предполага, че това е същият човек, който е бил видян от машиниста върху релсите непосредствено преди инцидента.

Камерата се върна на Мери Шипли.

— Репортаж за Ню Йорк едно…

Изключих телевизора. И си помислих: щом изляза от мансардата, рискувам да бъда арестуван. Полицейската скица ще излезе в днешния следобеден брой на Поуст. Ще бъде показана и в На живо в пет, новини от свидетели и по всички други местни телевизионни новинарски програми. И макар че от полицейския портрет можеше да се желае още доста, някой някъде щеше да забележи приликата.

Проверих телефонния си секретар в офиса. Получих следното съобщение:

Най-напред съобщението ме обърка. После изведнъж разбрах. Тя ме прикриваше — правеше така, че да не се разбере за вчерашната ни среща, за всеки случай, ако Джери прослуша телефонния ми секретар или ако е наредил да ме подслушват (две твърде вероятни възможности при неговата нужда да контролира всичко и всекиго). И страхувайки се, че той вероятно записва разговорите от телефона в мансардата (а тъй като не исках и да рискувам да кажа нещо поверително по клетъчния телефон), аз нямах друг избор, освен да използвам монетен автомат. Но преди да се осмеля да изляза, си сложих чифт тъмни очила и бейзболна шапка — за всеки случай, ако някой погледне в Поуст точно когато минавам покрай него.

Поех на запад и спрях в корейската бакалия, за да разваля пет долара на монети. После намерих телефонна будка в тихия край на Кинг стрийт, набрах номера на Лизи в Ел Ей и пуснах три долара и седемдесет и пет цента на четвъртинки. След като ме накара да чакам около шейсет секунди, секретарката й ме свърза.

— Можеш ли да ми се обадиш обратно? — попитах аз. — Разполагам само с две минути.

— Това ще отнеме само няколко секунди. Кога си пак в Насау?

— Утре.

— Ще правиш нов депозит?

— Разбира се.

— Добре, докато си в банката, наистина мисля, че ще трябва да откриеш сметка на името на Джери Шуберт.

— Сериозно ли говориш?

— Много. И имаме само деветдесет секунди. Така че поне веднъж в живота си млъкни и ме изслушай.

И аз заслушах. После, след деветдесет секунди, Лизи затвори, а аз се върнах в мансардата да потърся паспорта на Джери.

Намерих го лесно — той го държеше в едно незаключено чекмедже на бюрото си. Прелистих го. Имаше скорошни входни печати за Колумбия, Еквадор, Бразилия, Каймановите острови и Люксембург… но не и за Бахамите. Проучих подписа му на вътрешната страница. Очаквах Джери да има екстравагантен, смел автограф, но той се оказа стегната, издължена драскулка. След около двайсет опита върху празен лист хартия (който после накъсах на парченца и пуснах в тоалетната чиния) можах да надраскам приемливо подобие на подписа му върху двата формуляра, които се изискваха за откриване на сметка в Бахамската търговска банка. После попълних останалата част от молбата, използвайки паспорта му, за да впиша най-различни подробности като датата и мястото на раждането му. Заградих отговора Не в ъгълчето на формуляра — срещу въпроса дали подаващият молба иска да му бъде изпратено банково извлечение на домашния адрес.

Следващия следобед представих тези формуляри на Оливър Макгуайър.

— Значи вашият приятел, мистър Шуберт, иска да си отвори сметка при нас? — повдигна вежди Макгуайър.

— Е, между нас да си остане — казах аз, подхвърляйки паспорта на Джери върху бюрото на Макгуайър. — Той всъщност ми е шеф. Фондът е негова рожба — и той иска сигурен офшорен дом за своята двадесетпроцентова комисиона от всички депозити.

— Двайсет процента? — възкликна Макгуайър и ме огледа внимателно. — Това наистина е значителна комисиона.

Аз посегнах надолу и вдигнах компютърното куфарче, натъпкано с парите, които бях взел сутринта от летището в Далас. Оставих го върху бюрото на Макгуайър.

— Да, това е хубав дял, но вижте колко пари носи на фонда.

— Днес колко са?

— Четиристотин и десет хиляди.

— От които… — Той надраска няколко цифри върху плота на бюрото си. — … точно осемдесет и две хиляди трябва да бъдат депозирани на сметката на мистър Шуберт?

— Абсолютно.

Той огледа подробно формулярите. Накрая сви рамене.

— Е, не е същото като да отваряте сметка на ваше име. Но паспортът му е у вас. И подписът върху формулярите съвпада с подписа в паспорта. Което ме води до заключението, че това или е напълно законно, или вие сте страшно умен.

Преди да успея да защитя своята невинност, той вдигна пръст.

— Направете ми една услуга, мистър Алън, и си задръжте отговора на този въпрос. Защото не е моя работа да знам подобни неща. И наистина не искам да ги знам.

Изчезна заедно с куфарчето. Когато се върна след петнайсет минути, той носеше малка депозитна книжка.

Подаде ми я. Беше издадена на името на Джеръм Д. Шуберт.

— Сметката е открита официално.

Върнах му книжката.

— Можете да я задържите на съхранение тук — казах аз.

— Искате да кажете, че мистър Шуберт не иска да види запис на депозитите си?

— Той ми вярва.

— Разбира се — кимна мистър Макгуайър и се захвана да пише квитанциите.

— Е, нали ще му предам квитанциите.

— Разбира се, че ще му ги предадете.

— Щях да ви питам нещо — Джери Шуберт не ви ли е искал да му изпратите документите на „Екскалибър“?

Той ме погледна като попарен.

— „Екскалибър“ не е негова сметка, мистър Алън.

— Разбира се — съгласих се аз в опит да прикрия гафа си. — Той не може да бъде проследен до нито един индивид персонално. И поради това никой не получава документите му.

— Точно така. Но…

Той ми направи знак да се приближа до него.

— … ще ви споделя една малка тайна. Адвокатът на фонда, мистър Паркхил, ми се обажда всеки път, когато ни посетите с депозит, просто за да се увери, че парите са пристигнали. И винаги ме пита за сумата, която сте депозирал.

— И сега ще му кажете ли, че парите са разделени на две сметки?

— Ще продължа да правя онова, което съм правил винаги — ще го информирам за общата сума, която сте депозирал… и няма да му казвам нищо повече.

— Много съм ви задължен. Мога ли да ви помоля за още две услуги?

— Опитайте.

— Бихте ли написали името Батърсби върху квитанцията на фонда?

Той направи това, за което го помолих, после удари печатите няколко пъти, преди да ми подаде квитанциите на „Екскалибър“ и на Джери Шуберт. Аз ги пъхнах в джобчето на сакото си.

— А втората услуга? — попита.

Аз подбрах много внимателно думите си.

— Ако някога си помислите, че трябва да знам за нечий друг интерес към сметката, бихте ли ми се обадил?

Той помисли един момент.

— Добре… мисля, че едно телефонно обаждане няма да противоречи на правилата на банката. И така…

Блъсна един бележник към мен. Аз му надрасках номера на клетъчния си телефон. После станах да тръгвам.

— Наистина оценявам помощта ви — казах аз.

Той ми стисна ръката.

— Много любопитна игра играете, мистър Алън. Надявам се, че в нея има някаква стратегия.

Не, аз просто импровизирах.

Преди да си тръгна от банката обаче, успях да изпълня една маневра, която бях планирал на път към Насау. Спрях на предното гише да поздравя касиерката на име Мюриъл, която винаги ми викаше такси, след като приключа бизнеса си с мистър Макгуайър. Тя беше набита жена около петдесетте, с пищна прическа и силно начервени устни. Беше и умела кокетка. Когато приближих до гишето, тя каза:

— Здравейте, богати човече, колко пари ни дадохте днес?

— Не достатъчно, за да те спечеля, Мюриъл — отговорих.

— Дяволски сте прав. Сигурна съм, че не са достатъчно. Защото аз не съм евтина.

— Обзалагам се, че не си.

— Такси до летището, скъпи?

— Моля.

Зад гишето нямаше телефон, така че Мюриъл отиде в офиса отзад. Щом тя се скри от погледа ми (а аз се огледах добре, за да се уверя, че никой не ме наблюдава), грабнах бързо два предмета от гишето — една неизползвана книжка с квитанции и официален банков печат. Цялата кражба не ми отне повече от три секунди и плячката ми бързо се скри в куфарчето. Когато Мюриъл се върна, настъпи един нервен момент — помислих, че тя е забелязала липсата на предметите — но той мина и тя ми се усмихна широко.

— Таксито ще бъде тук след секунда, скъпи.

— Този път ще избягаш ли с мен? — попитах я.

— Предложение ли ми правиш?

— Абсолютно.

— Човече, много бързо действаш.

— Най-бързо от всички.

— Мисля, че е по-добре най-напред да обсъдя това със съпруга си. На него идеята може и да не му хареса. А освен това си мисля, че ти и така си имаш достатъчно проблеми, скъпи.

През целия път обратно до Маями коментарът на Мюриъл не ми даваше мира. Караше ме да се чудя дали не излъчвам тревога — или пък дали Макгуайър и колегите му знаеха повече за малкото ми затруднение, отколкото даваха да се разбере. Те със сигурност бяха много любопитни да разберат произхода на милиона, който бях внесъл в банката им тази седмица. Аз също бях доста любопитен.

Във фоайето за заминаващи в Маями развалих една банкнота от пет долара, пуснах три и седемдесет и пет в автомата и се обадих на Лизи.

— Откри ли сметката? — попита тя.

— Да.

— Без проблеми?

— Имаше няколко сбръчкани чела, но после мениджърът, мистър Макгуайър, видя, че депозирам четиристотин и десет бона и реши, че може да преживее малко съмнения относно законността на сметката.

— Както и да е, това си е законна сметка. На името на Джери Шуберт. Взе ли и двете квитанции?

— Да.

— Тогава най-добре намери някое сигурно място, където да скриеш квитанцията по сметката на Джери.

— Даже свих една книжка с квитанции и официален депозитен печат от Бахамската търговска банка.

— Трудно ли беше?

— Оказа се, че съм роден крадец.

— Слушай, в неделя ще летя за Ню Йорк. Току-що разбрах, че компанията ми е намерила жилище за три месеца на Седемдесет и четвърта и Трето.

— Може ли да те посрещна на летището?

— Нед, ние сме разделени. Нека да си останем разделени.

— Просто си помислих…

— Какво?

— Ти беше страхотна, това е всичко.

— Просто се опитвам да помогна. Защото, за Бога, ти се нуждаеш от помощ. Но нищо повече от това. Разбрано?

— Дааа… разбрано.

— Обади ми се утре с нова информация. О, и виж дали ще можеш да проникнеш в компютъра на Джери. Единственият начин да се измъкнеш от всичко това, е да разбереш как точно работи фондът и какво е запратило Питърсън под влака.

На вестникарската будка до изхода попитах продавача дали имат мастило за печати.

— Единственото, което имам, върви в комплект с няколко героя на Дисни.

— Продадено.

Самолетът към Ню Йорк беше пълен наполовина. Имах две места за себе си. След излитането си отворих куфарчето, извадих книжката с квитанциите и попълних квитанция на името на Фонд „Екскалибър“ за сумата от четиристотин и десет хиляди американски долара. После извадих банковия печат, отворих кутийката с мастило на Дисни, напоих печата и го ударих върху квитанцията — давайки на Джери достоверно доказателство, че целият депозит от Далас е на сигурно място в сметката на фонда.

Стигнахме в Ню Йорк чак в десет часа вечерта. Светлините в мансардата бяха изгасени, но аз не рискувах. Преди да взема асансьора нагоре, оставих куфарчето си в шкафа за метли в задната част на фоайето на партера. Но Джери не ме чакаше в засада, чудейки се защо му е изчезнал паспортът. Мансардата беше празна. Аз върнах паспорта в чекмеджето, после включих компютъра му. Веднага се появи съобщение: „ВКАРАЙТЕ ПАРОЛА.“

По дяволите. По дяволите. По дяволите! Но можеше да се очаква — Джери беше ултра предпазлив що се отнася до сигурността. Прерових чекмеджетата на бюрото му, надявайки се, че е написал паролата в книгата си с адреси или на вътрешната страница на упътването за компютъра си. Но самият факт, че беше оставил бюрото си отключено, ми казваше онова, което вече знаех — там нямаше нищо от поверително естество. Така че пробвах няколко варианта за пароли:

ДЖЕРИ

ДЖШУБЕРТ

ДШ

Д.Ш.

ДЖЕРИС

БАЛАНТАЙН

ДБ

БАЛАНТАЙН ИНД

БАЛИНД

ЕКСКАЛИБЪР

ЕКСКАЛФОНД

ФОНД УСПЕХ

ЗОНАТА НА УСПЕХА

БРУНЗУИК

ХОКЕИСТ

ТЕЖЪК

БИЗНЕСЪТ Е ВОЙНА

Когато изобретателността ми започна да се изчерпва, аз опитах с рождената му дата. Никакъв шанс. Обърнах числото обратно. Пак нямах късмет. Но точно когато извадих паспорта му и възнамерявах да напечатам номера му, чух издайническо щрак във външната врата. Асансьорът спря на нашия етаж. Аз затворих компютъра като обезумял, едва успях да изключа монитора и да се хвърля на дивана, когато Джери влезе през вратата.

— Останал си до късно — каза той и си хвърли чантата до вратата. — В Далас всичко ли мина добре?

— Нямаше спънки — промърморих аз, опитвайки се да изглеждам спокоен.

— И успя за връзката към Насау?

— С половин час престой.

— Носиш ли квитанцията?

— Да — кимнах, бръкнах в джоба на ризата си и му я подадох. Той я огледа набързо, после я пъхна в портфейла си.

— Как беше в Ел Ей? — попитах.

— Страхотно пътуване. На крайбрежието проявяват голям интерес към книгата на мистър Балантайн. Открих и нов клиент за фонда.

— Разбирам.

— Изглежда, че в понеделник ще летиш за Града на ангелите. Обадих се на туристическия ни агент. Тя ще ти вземе билет за полета на Американ в три следобед, ще бъдеш в Ел Ей в шест, ще имаш два часа на летището, за да се справиш с целия бизнес, после имаш запазено място за десет часа към Маями, а там хващаш полет в седем сутринта към Насау.

— Както кажеш — изсумтях аз, мислейки си, че два трансконтинентални полета в един ден придават друго значение на термина разлика във времето.

Джери отвори хладилника, извади една бира, отвори я и отпи голяма глътка.

— Трябва да ти кажа нещо, Нед. И разбери — правя го като реверанс.

— Да?

Той отпи още една глътка от бирата.

— Какво ще си помислиш, ако започна да излизам с Лизи?

Опитах се да скрия чувствата си.

— Ние сме разделени, забрави ли? Така че не е моя работа с кого се вижда тя.

— Вчера обядвахме заедно.

— Какво? — рекох объркано аз.

— Вчера обядвахме заедно в Западен Холивуд. Делови обяд, разбира се. По време на обяда имахме да си кажем много неща за книгата на мистър Балантайн. Но трябва да ти кажа — тя е изключителна жена.

— Да, знам това.

— Така че, естествено, аз си помислих… е, как бих искал да започна да се срещам с нея. Особено след като тя сега се мести обратно тук. И особено след като определено усетих, че и тя се интересува от мен. Разбира се, може и да греша, но…

Аз станах и тръгнах към вратата.

— … може и да си прав — допълних го аз. — Ще изляза да подишам малко въздух.

— Разстроих те.

— Да — промърморих нервно. — Разстрои ме.

Нямах търпение да изчакам асансьора. Спуснах се надолу по стълбите, грабнах куфарчето от шкафа, изтичах през вратата и се озовах пред най-близкия телефонен автомат. Беше полунощ. Тъй като това беше последният й ден в офиса в Ел Ей, аз заложих на това, че тя ще работи до късно. Преди тя да успее да ме поздрави, аз изкрещях:

— Защо, по дяволите, си обядвала с Джери Шуберт?

— Говорихме за бизнес. — И веднага си промени тона.

— Той каза, че помежду ви прелетели искри като при горски пожар…

— О, за Бога…

— … и че наистина усетил как ти излъчваш онези силни романтични вибрации.

— В сънищата му. Сега, моля те, ще пораснеш ли най-после…

— Липсваш ми, по дяволите! Липсваш ми. Липсваш ми. Липсваш ми!

Мълчание. Тя ме изчака докато престана да ридая.

— Добре ли си? — попита най-накрая.

— Не.

— Нед, повярвай ми. Мисля, че Шуберт е абсолютен задник.

— Добре.

— Но трябва да работя с него. И наистина мисля, че си струва да пофлиртувам с този тип. Защото, като повечето мъже, той си отваря устата когато си помисли, че има шансове. А вчера следобед…

— Да?

— Попита ме дали някога сме поддържали приятелски отношения с Тед Питърсън и с жена му.

— Наистина ли те попита за това?

— Да, направи го.

— Но защо?

— Е, уж случайно, той спомена как прочел във вестника за смъртта на Питърсън и как после разбрал, че ти си имал някаква история с него… и че също така случайно се чуди дали някога сме се срещали с мисис Питърсън. Дали тя е била близка със съпруга си, дали е знаела всичко за работата му. Казах му истината — че никога не съм се срещала нито с нея, нито с починалия глупак — съпруга й. Но това ме кара да си мисля…

Дълга пауза. Накрая казах:

— Той се притеснява да не би мисис Питърсън да се е натъкнала на някаква улика, която Тед може да е държал вкъщи?

— Получаваш шест плюс за досетливост.

5.

Две неща ме спряха да не изтичам и да се срещна с Мег Питърсън в Олд Гринич. Първото беше заглавието, което видях в неделния Ню Йорк таймс. Беше на трета страница:

Шибаният Джери. Този тип беше повече от безмилостен. Той нямаше никакви скрупули. Инстинктите на Лизи не бяха я подвели. Разтревожен, че може би Питърсън е запазил някакви изобличаващи документи у дома си, той е решил да инсценира взлом в къщата на Питърсън и да го маскира като грабеж. Само че, разбира се, вместо да откраднат бижутата и семейното сребро, те са отмъкнали настолния компютър на Тед, всичките му дискети и документи. И с безупречно, внимателно планиране той е организирал грабежа точно когато семейството и тъй наречените му приятели са изричали молитви над тялото му.

Това сложи край на намеренията ми за среща с мисис Питърсън. Джери ме беше лишил от тази възможност.

Второто нещо, което ме възпираше да посетя мисис Питърсън, беше полицията. Около девет часа в понеделник сутринта — само няколко часа преди да полетя за Лос Анджелис — ми се обади детектив Том Флин от щатската полиция в Кънектикът. Той просто случайно бил по работа в Манхатън и много щял да оцени възможността да се отбие в офиса ми и да ми зададе няколко въпроса за Тед Питърсън. Когато му обясних, че следобед заминавам за Ел Ей, той каза:

— Няма проблеми. Приключвам разговора си с един човек на Източната Четиридесет и осма улица. Мога да бъда в офиса ви след половин час.

— Е, сутринта ми е доста натоварена — излъгах аз.

— Трябват ми само петнайсет минути от времето ви, не повече — обеща той и затвори, преди да успея да кажа не.

Детектив Том Флин наближаваше петдесетте. Нисък и жилав, той имаше телосложение на боксьор в лека категория и лице на улично хлапе — застаряващ Джими Кагни50, изоставен в предградията на Кънектикът.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си — изрече вместо поздрав той и седна на стола срещу бюрото ми.

— Няма проблеми — кимнах аз, правейки всичко възможно да не изглеждам нервен.

— Нека още в началото да ви обясня нещо, мистър Алън. Това не е официален разпит. Нито пък вие сте официално заподозрян. И не сте задължен да отговаряте на въпросите ми. Всичко това е просто един разговор.

— Благодаря за пояснението.

— Вие въртите собствен бизнес? — попита той, оглеждайки малкия ми офис.

— Нещо такова. Представител съм за Северна Америка на един международен частен холдингов фонд.

— Частен холдингов какво? — попита той, записвайки нещо в малкото си тефтерче.

Обясних му набързо как действат частните холдингови фондове и как пътувам из цялата страна, опитвайки се да възбудя интереса на клиентите относно нашите инвестиционни перспективи. Той като че ли се хвана на тази лъжа.

— По-рано сте бил в компютърния бизнес, нали?

— В компютърните списания. Бях териториален директор по продажбите за Североизтока в „Компютърен свят“.

— И кога приключи тази работа…?

— В началото на януари. Нашето заглавие беше закрито.

Той направи справка с бележника си.

— Тогава, когато сте нападнал шефа си, мистър Клаус Креплин?

Произнесе погрешно немското име. Аз усетих пристъп на страх. Детектив Флин беше разследвал внимателно миналото ми.

— Да, имахме един… ъъъ… спор с мистър Креплин, след като компанията беше продадена.

Очите му се върнаха върху тефтерчето.

— И той беше настанен в болница, а вие — арестуван?

— Обвиненията бяха свалени.

— Знам това, мистър Алън. Запознат съм също и с факта, че не сте се погаждали с покойния мистър Тед Питърсън.

— Не беше любимият ми човек на земята.

— Не премълчавате ли нещо? Според неговата секретарка…

О, Христе, онази чаровница.

— … имали сте голям бизнес спор с него преди Коледа. А детектив Барбара Кастър от полицията в Хартфорд ни уведоми, че сте обвинил Питърсън за самоубийството на ваш колега. Така ли е?

Престани да избягват погледа му.

Погледнах детектив Флин право в очите и казах:

— Да. Така беше.

— И после, разбира се, следва публичното ви спречкване с мистър Питърсън на търговския прием тук в Манхатън вечерта преди смъртта му.

— Да — това беше първият ми контакт с него от… е, отпреди Коледа.

— И въпреки факта, че са минали седем месеца, вие все още сте му бил много ядосан.

— Той причини огромни професионални вреди — на мен и на мъртвия ми колега Айвън Долински.

Той отново заби поглед в тефтерчето.

— Джентълменът, който се е самоубил в Хартфорд през март тази година.

Кимнах.

— Значи вие мразехте Питърсън?

Тук стъпвай внимателно.

— Както казах, не ми беше любимец…

— Значи сте бил доволен от смъртта му?

Въпросът бе зададен в небрежен стил, все едно че бе изпуснат случайно. Но аз все пак подскочих.

— Никой не заслужава подобна смърт — казах най-накрая.

— И предполагам, че ще можете да докажете къде сте бил през нощта на убийството?

— Да. Бях в Маями. В командировка.

— Както споменах в началото — това не е официален полицейски разпит. И вие не носите отговорност, нямате задължение да представите доказателства за местонахождението си. Но ако наистина докажете пътуването си до Маями, това ще ни бъде от полза, за да ви елиминираме от…

— С радост ще ви помогна — прекъснах го аз. Отворих чекмеджето на бюрото си, разрових куп папки, после извадих една с надпис Маями и му подадох самолетния билет и квитанцията за наетата кола. Детектив Флин огледа документите, преписа нужните подробности в тефтерчето си и ми ги върна.

— Значи много пътувате? — попита той.

— По няколко пъти седмично — но никога не оставам извън Ню Йорк за повече от една нощ.

— Значи ако имаме нужда отново да се свържем с вас…

— Тук съм.

Той се изправи.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си.

— Удоволствието беше мое.

Той се обърна да излиза, после се извъртя към мен.

— Нещо последно — промърмори той, бъркайки в куфарчето си. — Имате ли някаква представа кой може да е този тип?

Вдигна полицейската скица на компаньона от последната вечеря на Питърсън.

— Никога преди не съм го виждал — отвърнах.

— Сигурен ли сте, че не можете да познаете лицето му?

— Трябва да познавам поне дузина, които приличат на него. Типично лице.

Той ме огледа внимателно.

— Да… така е — отбеляза и излезе.

Този следобед, преди да се кача на самолета за Ел Ей в три часа, аз се обадих на Лизи. Това беше първият й ден откак се върна на работа в манхатънския офис и ми се стори доста сприхава.

— Как е апартаментът?

— Стерилен.

— Кога ще мога да дойда да го видя?

— Наистина никога не чуваш какво ти казвам, нали?

— Чух точно какво каза. Но не очаквай да те оставя да си отидеш без борба.

— Нед, не е необходимо да ме оставяш да си отида. Аз вече съм си отишла. Приеми го.

Промених темата. Бързо.

— Видя ли вчерашния Ню Йорк таймс? — попитах я.

— Не мога да го повярвам. Да се промъкнат в къщата на Питърсън по време на погребението му.

— Точно както ти предсказа: Джери се тревожи, че Питърсън е скътал нещо опасно. И сега всяка улика е изчезнала.

— На твое място все пак бих се видяла с жена му.

— Защо?

— Може би ще успее да ти каже нещо…

— Какво например?

— Не знам. Временно съм изчерпала блестящите си идеи.

— Ставаме двама. И за да стане още по-сложно, ченгетата идваха при мен тази сутрин.

Отново усетих тревога в гласа й.

— Как мина?

— Оправих се. И им показах фалшивите доказателства за тъй нареченото ми пътуване до Маями през въпросната нощ.

— Хванаха ли се?

— Изглежда.

Високоговорителят до мен обяви, че полет единадесет на Американ еърлайнс за Лос Анджелис предстои.

— Слушай, това е повикването ми за самолета.

— Днес имаш куриерски задължения?

— Боя се, че е така.

— Как, по дяволите, успя да се замесиш в това…

— По начина, по който винаги се спъваш в нещо — като не гледаш.

— Внимавай — тихо завърши тя.

Слязох от самолета на международното летище в Лос Анджелис. Влязох в залата за пристигащи и подадох компютърното си куфарче на представителя на мистър Тарик Айзък. Той изчезна за няколко минути, после се върна и седна на пейката до мен. Остави куфарчето на пода помежду ни.

— Шестстотин и дванадесет хиляди — прошепна в ухото ми.

След като си тръгна, аз убих почти четири часа във фоайето за заминаващи, преди да се кача на самолета за Маями. Заспах, прегърнал куфарчето. Стигнахме в Маями около шест на следващата сутрин. Хванах полета в седем за Насау. Парите бяха депозирани в банката в девет и тридесет (сто двадесет и две хиляди и четиристотин долара депозирани на сметката на Джеръм Д. Шуберт, а останалите четиристотин осемдесет и девет хиляди и шестстотин — на фонд „Екскалибър“). И се върнах в Ню Йорк в четири на същия следобед. Хванах такси до Уустър стрийт и извадих куфарчето от шкафа за метли в партера. Качих се в мансардата, извадих различните банкови джунджурии, написах депозитна квитанция за шестстотин и дванадесет бона с етикет Фонд „Екскалибър“, датирах я, намокрих печата с мастило и го цапнах върху квитанцията. После я откъснах от книгата и я оставих на Джери върху кухненската маса.

Отворих куфарчето и сложих истинските квитанции в плика, където събирах всички предишни документи. После опаковах всичките банкови книжа и реших да не оставям куфарчето обратно в шкафа на партера. Това не беше сигурно скривалище — и ако портиерът го откриеше и започнеше да чука по вратите, търсейки собственика, дните ми на този свят можеха да се окажат преброени.

Взех едно такси към центъра, до една книжарница на Четиридесет и пета и Лексингтън, където можеше да се наеме и пощенска кутия. Платих двадесет долара депозит и още двадесет наем за първия месец и след като ми дадоха ключ за кутия номер двеста четиридесет и две, аз заключих там съдържанието на куфарчето.

Когато влизах в административната сграда, Джак Балантайн излизаше заедно с две горили. Веднага разпознах единия. Беше Аз съм от Горе.

— Хей, това е моят тенис партньор — избъбри Балантайн, протягайки ръка.

— Приятно ми е да ви видя, мистър Балантайн — поздравих тихо.

— Скоро трябва да уредим една игра.

— Когато кажете.

Той наведе глава към мен и ми намигна:

— Джери ми разказа за страхотната работа, която си свършил за фонда.

Хвърлих бърз поглед към Аз съм от Горе. Той се обърна.

— Доволен съм, че той е доволен.

— Знам, че това не е точно онова, което имаше предвид…

Още един поглед към Аз съм от Горе.

— Някои страни на работата ме… ъъъ… изненадаха.

— Добре, повярвай ми, знам какви усилия влагаш в работата и щом свърши тази обиколка с книгата ми, ние двамата с теб ще си позволим един дълъг обяд и ще поговорим за бъдещето ти при нас. Как ти се струва?

— Очаквам това с нетърпение, мистър Балантайн.

— О, един малък съвет. Ако бях на твое място, щях да преместя планини, за да си върна съпругата. Тя е доста впечатляваща. И…

Той се наведе напред и ми прошепна в ухото.

— … със сигурност знам, че някой вече я преследва активно, ако разбираш какво имам предвид.

Аз кимнах.

— Между другото — не си споменавал на Лизи за твоята, ъъъ, връзка с нас, нали?

— Разбира се, че не съм.

— Радвам се да го чуя. Продължавай добрата работа.

Потупа ме бащински по рамото и тръгна към очакващата го кола. Аз съм от Горе погледна през мен когато мина.

Със сигурност знам, че някой вече я преследва активно. И тъй като този някой случайно беше всемогъщият ми шеф, той можеше удобно да ме изпрати извън града за почти две седмици докато преследва активно жена ми.

И точно това направи. На сутринта, след като се срещнах с Балантайн, Джери ми връчи куп самолетни билети и дълъг устен пътеводител, който ме помоли да си запиша (защото, разбира се, никаква документация не трябваше да води до него). Това беше изтощителна програма. Мемфис, Далас, Ел Ей, Маями, Детройт, Маями, Денвър, Ел Ей, Хюстън, Ню Орлийнз, Маями — със спиране в Насау след всеки град.

— Няма ли да ти излезе по-евтино да хванеш Федерал експрес да се заемат с това? — попитах шеговито.

— Да не би наистина да очакваш, че нашите инвеститори ще доверят толкова много пари на куриерска компания? Както и да е, като ги вземаш лично, си създаваме добри връзки с клиентите. Нещо повече, ти ги уверяваш, че парите ще стигнат до Бахамската търговска банка без никакви спънки. И така нашите инвеститори разбират, че с нас са в добри ръце.

Нашите инвеститори. Трябваше да му се признае на Джери — този тип се държеше така, сякаш вярваше на собствените си глупости. Наистина ми се искаше да му кажа: само между нас двамата, защо не се изясним за всичко това и не признаем, че се правиш на банкер на банда отвратителни типове. Защото, благодарение приятелите на Фил, бях започнал да събирам доста дебело досие за нашите тъй наречени инвеститори.

— Добре, ето ти накратко кой е Тарик Айзък — ми каза Фил, когато му се обадих от летището в Маями между два полета. — Роден в Ливан, живее в Ел Ей и е голяма клечка в нелегалната игра с оръжие…

Седмица по-късно, когато му се обадих от Денвър, той имаше доклад за нашия инвеститор от Хюстън.

— Мени Ругоф — независим търговец на петрол с големи бизнес интереси в Гватемала, Еквадор и Венецуела. Носят се слухове, че е в много близки отношения с някои умници от южната страна на границата.

— Страхотно — беше реакцията ми.

Докато бях на път, поддържах редовни контакти с Лизи. Джери наистина я преследваше активно.

— Офисът ми започна да прилича на мафиотско погребение — каза ми тя един следобед, когато й се обадих от летището в Маями.

— Какво имаш предвид?

— Ежедневният букет цветя от мистър Шуберт.

— Исусе…

— Е, трябва да се възхитиш от упоритостта му.

— Канил ли те е вече да излизате?

— Само около две дузини пъти.

— И?

— Най-накрая се предадох и се съгласих да вечерям с него утре вечер.

— Чудесно.

— Неблагодарник!

На следващата вечер, когато нощувах в един хотел на далаското летище, се обадих на Лизи в новия й апартамент.

— Ти какъв си ми, баща? — сърдито ме смъмри тя.

— Просто се тревожех…

— Сега е един през нощта, Нед.

— Сама ли си?

— Наистина трябва да ти затворя.

— Просто исках да се уверя…

— Какво? Че не съм преспала с онзи тип?

— Ами…

— Ти си пълен глупак.

— Пълен, загрижен глупак.

Чух я как потиска смеха си.

— Да спя с Джери, би било пълно естетическо престъпление.

— Но той е голяма клечка.

— И убиец — което, ако искаш вярвай, наистина не го превръща в мой тип.

— Наистина? Изненадан съм. Той опита ли?

— Заведе ме в един много хубав ресторант…

— Кой?

— Джо-Джо на Източната Шестдесет и четвърта улица.

— Веднъж хапнахме там, нали?

— Да. На втората ни годишнина.

— Беше много романтична вечер.

— Не се хващам на това.

— Нали знаеш, има два основни типа техники за прелъстяване. Първият е, когато мъжът кара жената да се смее цяла вечер и с шеги си проправя път до леглото й. Вторият е, когато мъжът се проявява като искрен и чувствителен, а после прави убийствения ход. Обзалагам се на всичко, че Джери е представител на втората техника…

Тя отново потисна смеха си.

— Лека нощ, Нед — промълви тя.

Три дни по-късно, докато сменях самолетите (както обикновено) в Маями, успях да я хвана на работа.

— Надявах се да се обадиш — каза тя.

— Това звучи обещаващо…

— Колко бързо можеш да се върнеш тук?

— Остават ми още два дни куриерски задачи. После…

— Видя ли сутрешния Ню Йорк таймс?

— Още не.

— Къщата на Тед Питърсън отново е била претърсена.

— Мамка му, Исусе Христе! Взели ли са нещо?

— Нищо важно — макар че според статията тя наистина е била обърната нагоре с краката.

Умът ми започна да препуска. Накрая я попитах:

— Хората на Джери не са намерили онова, което са търсили, нали?

— Така изглежда. Което означава, че мисис Питърсън е скрила уликата, която търсят някъде другаде. Или може би…

Бинго!

— Самият Питърсън го е скрил на сигурно място — вметнах аз, завършвайки изречението й.

— Сигурно и офшорно, може би? — попита тя.

— Може би, разбира се — съгласих се аз.

Изтичах до най-близкия вестникарски щанд и си купих Ню Йорк таймс. После хукнах към самолета. Два часа по-късно влязох в Бахамската търговска банка.

— Знаете ли, наистина станахте най-добрият ни клиент — посрещна ме мистър Макгуайър, хвърляйки поглед към куфарчето, което оставих върху бюрото ми.

— Какво да кажа? Бизнесът е много задоволителен.

— Четири милиона и двеста хиляди долара депозити само за две седмици е повече от задоволително. Особено ако, също като мистър Шуберт, и вие получавате двайсет процента комисиона.

— Да, той вече трябва да е събрал близо милионче в сметката си.

— Завиждате ли?

— Той си ги заслужава — изрекох хладно.

— Сигурен съм, че е така — кимна мистър Макгуайър и сбърчи чело. — Е, колко ми носите днес?

— Сто четиридесет и една хиляди.

— Скромно по вашите стандарти.

Да, добре — въпросният инвеститор (Бил Пърл — голям търговец на части втора употреба в Денвър) вероятно е най-дребният ни бизнесмен.

Парите бяха предадени на Мюриъл, за да ги преброи. А аз подхвърлих Ню Йорк таймс върху бюрото на Макгуайър.

— Обърнете на част втора, страница пет — насочих го аз.

— Имате предвид историята за второто нахлуване в къщата на мистър Питърсън? Ужасна работа, нали? Какво, по дяволите, мислите, че търсят?

— Вие не знаете ли?

— Че защо трябва да знам?

— Защото вие сте бил неговият офшорен банкер. И защото той е имал при вас не само сметка, но и сейф.

— Вие не знаете това.

— Не, но бих заложил голяма сума, че той съществува. Ако имах някакви пари, разбира се…

— Мистър Алън, знаете, че ако такъв сейф съществуваше, аз не можех да ви кажа за него.

— Но бихте могъл да разкриете тайната на вдовицата на мистър Питърсън, нали?

— Ако може да ми представи необходимата документация, да, бих могъл.

— Значи сейфът наистина съществува.

Той въздъхна, после ме погледна, преструвайки се на сърдит.

— Напомнете ми никога да не играя покер с вас, мистър Алън.

— Какви документи ще й бъдат необходими?

— Брачното им свидетелство, смъртния му акт, завещанието и изявление, показващо, че е оставил всичките си финансови авоари на жена си.

— Това ли е всичко?

— Да… но ще ви бъдем благодарни ако, за ваше удобство, ни върнете печата и депозитната книжка, които откраднахте от нас.

— Дайте ми още няколко дни — помолих го аз.

— Имате късмет, че сте такъв добър клиент.

Тази вечер изпуснах връзката си в Маями, така че трябваше да прекарам нощта в един хотел на летището. Набрах номера в офиса си и проверих за съобщения. Имаше само едно.

— Тук е детектив Флин от полицията в Гринич. Възможно ли е да ми се обадите колкото можете по-скоро — или в управлението, или у дома. Номерата ми са…

Погледнах си часовника. Беше девет и петнайсет. Набрах домашния номер на детектива.

— Хей, благодаря за обаждането, мистър Алън. В Ню Йорк ли сте?

— Маями.

— Кога се връщате в града, сър?

— Най-рано след седмица — излъгах.

— Не можете ли да се върнете по-рано?

— Не, освен ако не искам да си изгубя работата.

— Е, ще бъда откровен с вас — трябва да ви видим.

— Защо?

— Искаме да вземете участие в разпознаване.

— Разпознаване? — повторих аз и думата заседна на гърлото ми. — Но аз мислех, че сте ме елиминирали от…

— Бяхме. После успяхме да се доберем до няколко снимки, направени на приема на СОФТУС. Изглежда, че там е имало фотограф, нает от СОФТУС, който е бродел из залата и е снимал всички гости, а снимките, както разбирам, са щели да бъдат използвани в тяхното списание. Оказва се, че има няколко снимки от дискусията ви с мистър Питърсън. Те, трябва да се каже, са леко замъглени. Все пак днес сутринта ние показахме всичките снимки от приема на мистър Майкъл Олгър — оберкелнерът от Хайт Риджънси — с надеждата, че той може да открие човека, който е излязъл от ресторанта заедно с Питърсън. И сега трябва да ви информирам, мистър Алън, че той посочи вашата снимка и каза, че може би именно вие сте човекът.

Исках да избягам от стаята. Вместо това си поех дълбоко дъх и се опитах да не издавам безпокойството си.

— Но това е абсурдно. Аз бях в Маями. Показах ви доказателство, че съм бил там.

— Знам. Знам също, че снимката беше леко замъглена и че мистър Олгър само си мисли, че вие сте човекът, когото е видял с Питърсън. И, разбира се, фактът, че ми се обадихте у дома, също показва вашето желание да съдействате на нашето разследване.

— Аз определено не съм човекът, когото търсите.

— Радвам се да чуя това, сър. Но след като мистър Олгър по-късно ни даде някаква причина да се усъмним във вашето твърдение за невинност, ние ви молим да дойдете и да вземете участие в разпознаването. Така веднъж завинаги ще приключим с цялата работа. И ако той не ви идентифицира като човека, когото е видял с Питърсън, никога вече няма да чуете за нас. Така че кога ще можете да се върнете тук?

Печели време, печели време.

— В понеделник — отговорих.

— Няма начин, мистър Алън — това е чак след една седмица.

— Както казах — имам уредени срещи из цялата страна през тази седмица…

— А аз водя разследване за убийство — разследване, в което вие сега сте фигура, представляваща значителен интерес за нас. Имам предвид, че ако Олгър беше ви идентифицирал със сигурност, аз още сега щях да имам заповед за арестуването ви. Но при дадените обстоятелства мога да ви дам четиридесет и осем часа от утре сутринта да се явите в кабинета ми. И ако не сте там в девет в четвъртък сутринта, тогава наистина ще издадем заповед за арестуването ви. Ясно ли е?

— Нещо последно — може би ще искате адвокатът ви да присъства на разпознаването. За всеки случай.

Той затвори. Аз рухнах назад в хотелското легло. Бях ужасен. После пак скочих, грабнах телефона, готов да поискам Услуги в Олд Гринич, Кънектикът, и да попитам за домашния номер на Едуард Питърсън на Шор роуд. Но после си помислих: ако Джери е накарал пионките си на два пъти да проникнат в къщата му, търсейки отчаяно някаква улика, то е твърде възможно да подслушва и телефона му. И тъй като ми оставаха само четиридесет и осем часа, аз имах право само на един изстрел, и то точен, така че…

Обадих се на Лизи. Щом вдигна, й казах:

— Лизи, изпаднал съм в страхотна беда…

— О, разбирам… — Звучеше много обезпокоена.

— Добре ли си?

— Ъъъ, разбира се. Но… точно сега не мога да разговарям.

— Какво имаш предвид с това не мога да разговарям? Това е криза…

— Имам предвид — прошепна тя, — че не мога да разговарям.

Стомахът ми се преобърна.

— О, Исусе… — промърморих.

— Трябва да затварям…

— Той е там, нали?

— Обади ми се утре.

— Джери е там, нали?

— Да.

— Страхотно.

— Вярвай ми — прошепна тя. И затвори.

6.

Бях на сутрешния самолет от Маями за Ню Йорк. Преди да се кача, изключих клетъчния си телефон. През следващите двадесет и четири часа имах нужда да бъда недостижим, непроследим.

На Ла Гуардия направих две резервации за връщане в Насау (през Маями) за същия следобед, после наех кола. В десет стигнах в Олд Гринич. Карайки по главната улица Саунд бийч авеню, аз сведох глава надолу, за всеки случай, да не би детектив Флин да е в града… или ако Майкъл Олгър, известният оберкелнер от Хайт Риджънси, случайно пресича главната улица.

Десет часът. Ако налудничавият план, който бях скалъпил, проработеше, в този момент Мег Питърсън трябваше да си е у дома. А ако тя не се хванеше на моята история, нямах друг избор, освен да бягам. Защото ако се появях на разпознаването, се насочвах право към затвора.

На Шор роуд завих надясно. На половината път покрай мен мина един форд Експлорър, подкарал към града. Трябваше ми само миг, за да осъзная какво става: зад волана на тази кола седеше Мег Питърсън. Аз скочих на спирачката, моментално завих обратно — но не и преди пред мен да се вмъкне един лексус. Шофьорът му беше мистър Бавен. Караше поне с десет мили по-малко от ограничението, а бясното свирене на клаксона ми го насърчи да кара още по-бавно. Пътят беше двулентов и движението от другата страна беше плътно, така че беше невъзможно да го изпреваря. Чак когато най-после стигнахме до Саунд бийч авеню, аз успях да натисна педала докрай и да изрева покрай този демон на скоростта. Погледнах го. Беше към седемдесет и пет годишен, наконтен, с комплект стикове за голф на задната седалка. Несъмнено пенсиониран адвокат — който в истински патрициански стил отговори на бясното ми преследване, като ми показа среден пръст.

За един кратък, ужасяващ момент помислих, че съм изгубил експлоръра. Но после го видях как завива надясно в една странична уличка. Минах, без да спирам покрай един стоп и успях да го настигна, докато той се спускаше по една тиха уличка, наречена Парк авеню. После пресече тясно авеню и влезе в паркинга зад банката. Спрях точно когато Мег Питърсън излизаше от колата си. Тя изглеждаше преуморена, сякаш не беше спала много дълго. Спрях с изсвирване на гуми и изскочих от колата си.

— Мисис Питърсън? — извиках аз.

Тя се обърна и ме погледна с презрение.

— Ако сте от пресата, не искам да ви виждам — сърдито изсъска тя.

Приближих до нея, вдигнал и двете си ръце, опитвайки се да постигна примирие.

— Повярвайте ми, мисис Питърсън — не съм от пресата.

— Да, така ми каза и онова копеле от Поуст.

— Срещали сме се и преди.

— Никога в живота си не съм ви виждала.

— Миналия декември в алеята пред къщата ви, спомняте ли си? Аз съм Нед Алън. Работех за едно списание, наречено „Компютърен свят“, и вие ме намерихте заспал зад волана на колата си…

— Да, да спомням си. Тед каза, че сте го преследвали заради някакво рекламно приложение… и че той решил да ви помогне, когато се оказало, че работата ви зависи от тази сделка.

— Точно така. Съпругът ви наистина постъпи страхотно като…

— Глупости! Тед никога не е правил нищо свястно. Това беше против религиозните му убеждения. Сега бихте ли ме извинили…

— Наистина трябва да поговоря с вас.

— А пък аз не искам да говоря с вас. През последните две седмици постоянно говоря с някого — с ченгетата, с пресата, с адвокатите и най-вече с моите много объркани и разстроени деца. Така че наистина ми е писнало, до гуша ми е дошло от приказки…

Тя се облегна о паркираната кола и се опита да потисне риданието си.

— Мисис Питърсън, моля ви…

Сгреших, като сложих успокояваща ръка на рамото й.

— Не ме докосвайте…

— Съжалявам. Не исках…

— Изчезвайте от тук или ще повикам ченгетата.

— Мисис Питърсън, просто ме изслушайте.

— Изчезвайте!

Няколко минувачи в паркинга спряха и ни погледнаха. Имах един последен коз на тази среща. Трябваше да рискувам.

— Знам кой уби съпруга ви — изрекох почти шепнешком.

Най-напред тя не осъзна думите ми.

— Вие… какво?

Продължих да говоря тихо.

— Знам кой уби съпруга ви.

Тя ме огледа внимателно и с абсолютно недоверие.

— И откъде знаете това? — попита.

— Бях там.

Тя заби поглед в земята.

— Слушайте — продължих аз, — може ли да ви почерпя едно кафе?

— Вървете си — помоли тихо тя, — не искам да знам…

— Ще ви отнема само десет минути, не повече.

— Откъде да знам…?

— Какво?

— Че не сте един от тях.

— Кои са те?

— Хората, които преровиха къщата ми. Два пъти.

— Защото… аз работя за тях. И защото те се опитват да ме натопят за убийството на мъжа ви.

Тя сви рамене.

Аз настоях.

— Десет минути — само за това ви моля. Вие изберете мястото.

Тя се огледа и аз забелязах колко отчаяно се опитва да вземе решение.

— Сега отивам до банката — рече тя и започна да се отдалечава от мен. След като направи няколко крачки обаче, се обърна и каза: — До пожарната на Саунд бийч има кафене. Бъдете там след пет минути.

Слава Богу, кафенето беше празно. Седнах в най-задното сепаре. Десетте минути минаха. Аз си помислих — ще се появи с ченгетата.

Но пет минути по-късно, тя влезе. Сама.

— В банката имаше големи опашки… — извини се тя и седна.

— Наистина съм ви благодарен…

— Господине, не знам кой, по дяволите, сте вие и след всичко, което ми се струпа на главата, определено не вярвам на никого на тази планета, с изключение на двете си депа. Така че давайте направо. Веднага.

Аз започнах да говоря. Стъпка по стъпка аз я преведох през цялата история. Не й спестих никакви подробности. Кризата около рекламното приложение за „Компютърен свят“. Как Тед се паникьоса, когато изиграх картата с Гранд Кайман — но как стана отмъстителен, когато разбра, че всичко, което имам срещу него, е един потулен случай за опит за изнасилване. (Лицето й видимо се стегна, когато й разказах подробно за инцидента с Джоан Гластън.) Обясних как той ми е провалил работата в Компютър Америка. Как подтикна Айвън към самоубийство. Как потънах до дъното и бях спасен от един мой стар приятел, Джери Шуберт, който пък работеше за Джак Балантайн, за когото случайно работеше и нейният съпруг.

Тя ме прекъсна.

— Джак Балантайн? — прошепна тя. — Онзи Джак Балантайн?

Разказах й подробно за мошеничеството с фонд „Екскалибър“. Как съм открил, че е фалшив. Как е бил използван за някаква сложна, незаконна измама, свързана със значителни количества съмнителни пари. Как Тед по някакъв начин е бил включен в тази схема и как Джери е инсценирал скарването ни на приема на СОФТУС, последван от тъй наречената помирителна вечеря в Хайт Риджънси, след която…

Главата й остана наведена докато описвах как е станало убийството. Не каза нищо, когато й обясних как Джери ме е натопил като виновник и ме е заплашил, че ще ме предаде, ако не стана куриер. И как, докато съм пренасял тези много съмнителни пари до една офшорна бахамска банка, съм открил, че именно Тед Питърсън си е открил сметка там. Че има и сейф в трезора на същата банка. Обясних, че съм сигурен, че в този сейф се намират нещата, заради които главорезите са преобърнали къщата й с главата надолу. Че след четиридесет и шест часа трябва да взема участие в разпознаване в полицейското управление в Олд Гринич и че със сигурност ще бъда прибран на топло, ако не…

— Ако не какво? — прекъсна ме тя.

— Ако не видя какво има в сейфа.

— И имате нужда от мен, за да получите достъп до сейфа.

— Абсолютно. В банката изискват само брачното ви свидетелство, завещанието на Тед, смъртния му акт и паспорта ви, разбира се… Вие нали имате паспорт…?

Тя ме прекъсна.

— Вие да не сте се побъркал?

— Знам, че всичко това звучи…

— Очаквате да захвърля всичко и да се кача на самолета с вас? С вас — а може би именно вие сте човекът, който е блъснал онзи мой шибан съпруг под влака. Вие — който може би сте един от чаровниците, които преровиха къщата ми по време на погребението на мъжа ми, а после се върнаха и го направиха още веднъж. Вие — та вие вероятно ще ме ударите по главата още в мига, в който се кача в шибаната ви кола…

Тя говореше опасно високо.

— Мисис Питърсън, моля ви…

— Аз изчезвам от тук…

— Просто ме чуйте…

— Чух достатъчно.

— Вие сте затънала в дългове, нали?

— Какво?

— Оставил ви е дългове. Сериозни дългове, нали?

— Това не е ваша…

— Добре, вярно, вземам си бележка. Но трябва да знаете следното: в Бахамската търговска банка съществува сметка на името на съпруга ви. Не знам на каква сума възлиза — но мисля, че е значителна. И ако желаете да ме послушате само още две минути, ще ви обясня как е възможно да наследите около милион долара.

Последва много дълга пауза.

— Две минути — отсече тя.

Моето обяснение продължи около пет минути, но тя не ме прекъсна. Когато приключих, тя ме попита:

— Имате ли телефонния номер на тази банка?

Извадих тефтерче и го написах.

Тя бръкна в чантата си и извади клетъчен телефон. Видях я как натиска нула и иска да се свърже с Международна информация.

— Насау, Бахамите — каза тя в телефона. — Трябва ми номерът на Бахамската търговска банка… Имате ли го? Почакайте…

Тя дръпна тефтерчето към себе си, погледна номера, който бях написал, и после докосна с пръст всяка цифра, докато операторката потвърждаваше тяхната автентичност.

Когато затвори, ме погледна отново.

— Добре, наистина съществува Бахамска търговска банка. Сега, как се казва мениджърът?

— Оливър Макгуайър. Но ако искате да му се обадите, не използвайте клетъчния си телефон. Някой може да подслушва…

— Просто ще трябва да поемете този риск, ясно ли е? — И тя започна да набира.

— Бих искала да говоря с мистър Макгуайър, моля… Кажете му, че се обажда вдовицата на Тед Питърсън… и че Нед Алън ми е предложил да му се обадя.

Аз хванах главата си с две ръце и се запитах дали Джери подслушва разговорите й.

— Мистър Макгуайър? — попита тя, после изведнъж се изправи и отиде в другия край на кафенето, където не можех да я чувам. Върна се след пет минути, седна срещу мен и хвърли телефона си обратно в чантата.

— Мистър Макгуайър каза, че според банковите правила той не може да отрече или да потвърди съществуването на сметка или на сейф на името на съпруга ми… но че ако се появя в банката с цялата документация, за която споменахте, той ще може да ми помогне. Каза също, че сте почтен човек.

— Имам билети за Маями в един и трийсет — така че можем да успеем, ако…

— Откъде да знам, че не сте подкупил този Макгуайър да ми напълни главата с разни глупости за офшорна сметка, за да можете да ме примамите там.

— Няма откъде да знаете. Вие решавате.

Почти минута тя не каза нищо. После стана.

— Чакайте тук. След малко ще се върна.

Излезе от кафенето. Беше десет и четиридесет и седем. Бях изтощен, съсипан емоционално и ужасен. Умирах от глад и си поръчах огромна закуска. Две бъркани яйца, наденички, дреболии, препечени филийки. Но успях да сдъвча само една препечена филийка.

Единадесет и десет. Единадесет и осемнадесет. Единадесет и тридесет и една. Продължих да се взирам в часовника и започнах да се страхувам от най-лошото — че тя се е паникьосала, не е повярвала на историята ми и се е обадила на детектив Флин.

Единадесет и тридесет и осем. Вратата се отвори и Мег Питърсън се втурна вътре. Носеше малък сак.

— Най-добре да тръгваме, ако искаме да успеем за самолета — подкани ме задъхано тя.

Излязохме от кафенето и бързо тръгнахме към паркинга, където бях оставил наетата си кола. Когато се отправихме на юг по I-95, аз все си мислех, че съм преследван от един сребрист кътлас, но после го видях да изчезва сред колите и реших, че ме гони параноята.

— Трябва да се върна до утре на обяд, не по-късно — осведоми ме тя.

— Ще се върнете.

— Кога ще стигнем в Насау довечера?

— Малко преди шест, ако успеем да хванем връзката.

— Банката няма ли да е затворена?

— Ако Макгуайър знае, че пристигаме, мисля, че ще ни чака там.

Тя извади телефона от чантата си и натисна бутона за повторно избиране.

— Мисис Питърсън, хайде да изчакаме докато стигнем до телефонен автомат…

— Не се качвам на самолета, докато не съм сигурна, че той ще ни посрещне довечера.

— Вероятно ни подслушват…

— Те не са ЦРУ… Здравейте? Да, мистър Макгуайър, моля. Пак е мисис Питърсън… Здравейте, мистър Макгуайър. Мег Питърсън… Слушайте, мистър Алън и аз пристигаме в Насау довечера в шест. До утре ще трябва да се върна в Щатите, така че… Сигурен ли сте, че няма никакъв проблем?… Страхотно, добре, наистина съм ви благодарна за това… Ще се видим тогава.

Тя изключи телефона.

— Каза, че ще ни чака в банката към шест. Звучи ми като много услужлив човек.

— Аз съм добър клиент.

— Обзалагам се, че е така.

— Кой ще се грижи за децата ви? — попитах аз.

— Сестра ми. Тя живее в Ривърсайд. Ще ги вземе от училище и тази нощ ще останат у тях.

— Какво й казахте?

— Само че основният заподозрян за смъртта на Тед ме отвлича до Бахамите за през нощта.

— Разбирам.

— Явно нямате чувство за хумор.

— Изгубих го на втори януари тази година.

— Какво се провали на втори януари?

— Аз се провалих.

— Това чувство ми е познато. Моята дата аз се провалих беше двадесет и седми юли осемдесет и седма.

— Какво стана тогава?

— Омъжих се за Тед Питърсън.

Тя ми разказа някои неща за себе си — как отраснала край Филаделфия, ходила на училище в Уийтън и след като завършила, отишла в Ню Йорк, там успяла доста в рекламата, когато срещнала чудесния Тед.

— Той беше мистър чаровник. Мистър Корпоративният Тузар. Говното, за което ми беше съдено да се омъжа.

— Защо тогава го направихте?

— Много ми приличаше на татко.

За две години тя разбрала, че бракът им е пълна трагедия. Но през тези две години Тед бил прехвърлен в главната квартира на GBS в Стамфърд, а Мег била бременна с Дете Номер Едно.

— И всичко се превърна в един Кошмар от Предградията — продължи с равен глас тя. — И по настояване на Тед аз направих тъпата грешка да напусна работа.

— Можело, е да се съпротивлявате — вметнах съчувствено.

— Предполагам, че притежавам талант за нещастие.

Дете Номер Две се появило осемнадесет месеца след Дете Номер Едно. И Мег научила за първата афера на Тед.

— Барманка в онази дупка в Стамфърд, където той си пийваше след работа.

— Класика.

— Това му беше второто име.

— Как открихте?

— Тя се обади вкъщи, вбесена, разплакана, пияна и каза как Тед й обещал луната, звездите и собствена каравана. Разбира се, той отрече всичко. Както отрече, че е инвестирал двеста бона в някакво лозе в Бордо — пари, които отидоха на вятъра. Или че е изгубил сто и петдесет хиляди в някакъв налудничав взаимен фонд. Или че е направил втора ипотека на къщата ни. Или че е изпаднал дотам, че миналия месец се наложи да моля татко да ми даде десет бона. А сега вие ми казвате, че копелето през цялото това време си е имало скътани пари. Това вероятно са били парите му за бягство — постоянно ми намекваше, че някой ден ще изчезне. Че ще ме остави с децата и с всичките му дългове.

— И колко точно бяха дълговете му?

— Шестстотин хиляди долара.

— Мили Боже…

— Да. В работата смятаха Тед за мистър Успех, мистър Сто и десет процента. Но в душата си той имаше онази напълно безразсъдна, самоубийствена нишка. Сякаш постоянно се опитваше да види колко далеч може да стигне върху тънкото клонче. И когато падна под този влак, аз получих триста хиляди за застраховка живот. Но ми останаха да изчистя още триста бона — и къщата определено ще бъде обявена на търг, ако тази офшорна сметка не ми спаси задника.

— Повярвайте ми, ще го спаси.

— Никога вече не ми казвайте тези две думи.

— Съжалявам…

— Повярвай ми. Това беше безкрайният припев на Тед. Повярвай ми, не спя с никоя друга… Аз само ги чукам. Повярвай ми, ние сме в страхотно финансово състояние… но децата наистина ли имат нужда от нови обувки? Повярвай ми, повярвай ми, повярвай ми…

— А вие защо останахте?

— Страх. Глупост. Ниско самочувствие. Обичайните класически причини на съпругата. Но аз му казах, преди около месец, че искам да се махна. Някои мои приятелки знаят, че бях му споменала за развод — и се чудят дали не се е хвърлил под влака, защото е бил депресиран от перспективата да го напусна. Знаеш ли какво им казах: Тед никога не би се самоубил за нещо толкова тривиално като загубата на семейството си…

— Но той е бил доста отчаян заради дълга, който ви е оставил.

— Толкова отчаян, че се е хванал с някакъв наистина отвратителен тип — като този Джери Шуберг.

— От мен да го знаете, мисис Питърсън — отчаянието е нещо опасно.

Точно преди да спрем пред летище Ла Гуардия, аз погледнах в огледалото и ми се стори, че пак видях сребристия кътлас. Но после той изчезна.

Успяхме да хванем гюлета за Маями в един и трийсет. Изтичахме към самолетчето за Насау в пет. А Макгуайър ни очакваше в банката. Видях удивлението на Мег Питърсън от жалкото състояние на тази уважавана офшорна финансова институция — но вродената учтивост на Макгуайър я спечели веднага. Тя му представи необходимите документи. Той ги огледа внимателно — особено завещанието на Питърсън. Накрая поиска да види паспорта на Мег. После произнесе присъдата.

— Мисис Питърсън, от документите, които ми показахте, аз мога да потвърдя, че вашият покоен съпруг наистина има сметка в тази банка. И макар да е ясно, че вие сте наследник на тази сметка, аз не мога да ви позволя достъп до фондовете в неговата сметка, докато адвокатите по имуществото му не ме уведомят писмено, че валидността на завещанието е потвърдена официално.

— Утре мога да се погрижа за това.

— След като получа зелена светлина от тях, парите са ваши.

— И колко са парите?

Мистър Макгуайър натисна няколко клавиша на компютъра си. После погледна към екрана и каза:

— Един милион двадесет и осем хиляди седемстотин и петдесет долара.

Мег Питърсън замръзна за миг. Накрая все пак изрече:

— Сериозно?

— Много съм сериозен.

На устните й се оформи плаха усмивка.

— Е, щом сте много сериозен, тогава аз съм много, много доволна. Имате ли нещо против да повторите цифрата отново, мистър Макгуайър?

— Един милион двадесет и осем хиляди седемстотин и петдесет долара.

— Благодаря — въздъхна тя.

— Сега по въпроса за сейфа му… — продължи мистър Макгуайър. — Не мисля, че трябва да се притесняваме и да чакаме одобрение от адвокатите, преди да видите съдържанието му, тъй като е оставил писмени инструкции, че трябва да бъде отворен от наследника му, ако той умре. Наскоро ни постави необичайно условие — изпрати ми ключа от сейфа на съхранение.

Отвори горното чекмедже на бюрото си и извади голяма връзка с ключове, както и малко ключе с етикет В21. Излязохме от офиса му и тръгнахме по тесен коридор към обкована със стомана врата. Тя имаше пет ключалки, които мистър Макгуайър отключи систематично. Вътре имаше малка тъмна стаичка с маса и столове и две стени със сейфове. Макгуайър пъхна малкото ключе в сейф номер В21, после помоли Мег да го превърти. Малката вратичка се плъзна напред. Макгуайър извади дълго стоманено сандъче и го остави на масата.

— Сега ако желаете да останете насаме докато го огледате… — изгледа внимателно Мег.

— Искам да останете и двамата — настоя Мег.

— Сигурна ли сте? — попита Макгуайър.

— Като сме повече е по-сигурно — отговори тя и вдигна капака на сандъчето. Вътре имаше малко касетофонче, двайсет микрокасети, куп документи и сгъната бележка. Мег я отвори, прочете я, после ми я подаде. В нея пишеше:

Подадох писмото на Макгуайър. Когато той го прочете, Мег каза:

— Кучият му син. С това, което е вложил тук, е можел да изчисти дълговете си за минута. Това наистина е била сметката му за изчезване.

— Но защо не е изчезнал, щом се е тревожел, че Джери може да го хване? — попитах аз.

— Мисля, че трябва да чуем касетите — предложи Мег.

Трябваха ни повече от три часа да прослушаме всичките десетминутни микрокасети. Трябваха ни още три часа да направим копия на двайсетте микрокасети, използвайки личния касетофон на Макгуайър (и резервен комплект празни касети, които той успя да изрови от склада на банката). После чакахме един час, докато Макгуайър ни откара в нощта до къщата на един свой приятел — адвокат на име Керил Дженкинс, който беше също и нотариус и завери подписа на Мег върху писмото, оторизиращо банката да изпрати тези касети до Федералното бюро за разследване (в манхатънския клон), в случай че един от двама ни умре. После се върнахме в банката, където оригиналните касети на Питърсън бяха прехвърлени в нов сейф, регистриран на името на Мег Питърсън.

Изведнъж осъзнахме, че е станало седем сутринта, слънцето изгряваше и Оливър Макгуайър настоя да ни откара до летището.

— Не се тревожете, че Керил Дженкинс може да каже нещо на адвоката на фонда, мистър Паркхил, относно вашата работа тази нощ. Избрах Керил, защото знам, че той не може да понася Паркхил.

— Не знам как да ви благодаря — промълви Мег, докосвайки ръката на Макгуайър.

— Това беше една много поучителна нощ — взря се в очите й той. — И още днес ми изпратете официалното потвърждение за валидността на завещанието. Щом то пристигне, мога да прехвърля сметката на ваше име и вие ще имате незабавен достъп до парите.

На летището аз стиснах ръката на Макгуайър. И го попитах:

— Защо ми позволи да се измъкна с печата и книжката с депозитните квитанции?

— Защото прецених, че онова, което правиш с тях, не може да навреди на имиджа на банката.

— Как можеше да бъдеш сигурен?

Той сви рамене.

— Инстинкт. Доверие. И съчувствие. Особено към някой, който е прав.

— Помогна ми. Много.

Той подхвана с официален подигравателен тон.

— Щом не са ме помолили да наруша закона, винаги съм щастлив да помогна на клиентите с каквото мога. Всичко, за което ти ме помоли, в общи линии беше законно, така че…

— Все пак си приятел.

Той се усмихна.

— Да, но съм и банкер.

В сградата на терминала хич не харесах вида на стария рентгенов апарат, с който проверяваха ръчния багаж, страхувайки се, че на него могат да се видят касетите. Така че помолих дежурния митничар да провери багажа ми лично.

— Какво има в чантата? — попита той, преди да я отвори.

Погледнах към Мег Питърсън. И се въздържах да не кажа: Динамит.

7.

Щом слязохме от самолета в Маями, телефонът ми звънна.

— Мистър Алън, обажда се Макгуайър от банката.

— Не ти ли казах довиждане преди малко?

— Щях да се обадя още преди половин час, но през цялото това време ти беше във въздуха.

Гласът му звучеше необичайно напрегнато.

— Нещо не е наред?

— Спомняш ли си, когато ме помоли да ти се обадя, ако адвокатът на „Екскалибър“ ми се обади и поиска да провери баланса на фонда?

— О, Исусе…

— Съжалявам, Нед. Но той ми се обади веднага след като се върнах в банката. И аз нямах избор — трябваше да му дам официалния баланс. Все пак той е представител на сметката в края на краищата.

— Добре, Оливър, благодаря, че ме предупреди.

— Внимавай.

Обърнах се към Мег и й обясних какво се е случило току-що.

— Значи адвокатът ще докладва на Шуберт, че в сметката липсват един милион долара? — попита тя.

— Точно така. И той ще помисли, че аз съм си ги присвоил…

Телефонът звънна отново.

— Нед.

Беше Лизи. Не ми се стори спокойна.

— Не се прибирай у дома — каза тя.

— Какво?

— Не се връщай в мансардата. Те те чакат.

— Кои са те?

— Главорезите на Джери. Знаят със сигурност с кого си и къде сте били и търсят онова, до което си се докопал. Кажи и на мисис Питърсън да не се прибира. И нея я чакат.

— Ти откъде знаеш?

— Джери ми каза.

— Преспа ли с него? — попитах аз и веднага съжалих за това.

— Ти си пълен глупак.

— Съжалявам.

— Сега слушай ме, моля те. Джери пристигна ненадейно, за да ми съобщи, че току-що е чул някаква новина: ченгетата в Кънектикът имат свидетел, който ще те посочи като човека, убил Питърсън.

О, Христе! Именно Джери им беше изпратил снимките от приема.

— Сега е пределно ясно защо се появи на прага ми, за да ми съобщи тази новина — той се надяваше, с глупавия си мозък, с пубертетската си романтичност, че аз веднага ще зарежа всичко и ще се хвърля в обятията му. Но аз никога няма да се откажа от теб, Нед. Никога. Макар че, бог знае, исках да…

Стори ми се, че въздъхна.

— Както и да е, аз се престорих, държах се така, все едно че съм едва ли не облекчена от факта, че ти ще бъдеш арестуван, пофлиртувах с глупака, но му излязох с номера не съм разположена когато той започна да си въобразява, че това е щастливата му нощ. И щях да ти се обадя веднага след като той си тръгна, ако знаех къде си или ако клетъчният ти телефон беше включен. Бях обезумяла. Особено когато той ми се обади снощи, за да ми каже, че ти си изчезнал с жената на Питърсън и ми напълни главата с лъжи, че ченгетата от Кънектикът поставили постови на мансардата и покрай къщата на мисис Питърсън и чакали да ви хванат. Че трябвало да му се обадя незабавно, ако ти се появиш…

— Успокой се, Лизи. Успокой се.

— Не мога да се успокоя. Те ще те убият.

— Ето какво ще направиш — обади се на Джери, кажи му, че си се чула с мен и че аз съм решил да се скрия в Маями за няколко дни. Кажи му, че съм се регистрирал в Делано. Остави го да изпрати хора тук…

— Добре, добре… ти какво ще правиш?

— Ще се върна в Ню Йорк и ще се опитам да се измъкна от тази задънена улица.

— Внимавай.

Изключих телефона. Мег Питърсън ме гледаше разтревожена.

— Децата със сигурност ли са у сестра ти? — попитах аз.

Тя пребледня.

— О, Христе, не ми казвай…

— Джери е поставил група посрещали пред къщата ти. Така че се обади на сестра си и й кажи да не приближава до къщата ти… и й предложи още днес да замине с децата извън града.

Мег бръкна в чантата си, търсейки клетъчния си телефон.

— Земна линия, Мег — обадих се аз и посочих към монетния автомат на стената в транзитното фоайе.

— Разбирам.

Обявиха полета ни за Ла Гуардия. Мег още беше на телефона, когато чух последното повикване. Служителят от летището приближи до нас.

— Сър, мадам, моля ви — трябва да се качвате на борда.

Мег приключи разговора си и ние бяхме подкарани към самолета.

— Те са добре, слава Богу — каза Мег, докато се качвахме по стълбичката. — И всички заминават на гости на една наша братовчедка в Милфърд. О, трябва да ти кажа: местните вестници съобщавали, че полицията още утре възнамерява да арестува някого за убийството на Тед.

— Имаш предвид щом мистър Хайт Риджънси ме идентифицира.

Открихме местата си в най-задната част на самолета. Почти веднага се отстранихме от вратата и хукнахме по пътечката. Телефонът ми звънна.

Ето какво ще направиш — обади се на Джери, кажи му, че си се чула с мен и че аз съм решил да се скрия в Маями за няколко дни.

Усетих силни студени тръпки по гърба си — когато чух как Джери повтаря дословно разговора ми отпреди пет минути.

— Какво ти казах за клетъчните телефони, Алън? Щом някой може да подслушва клетъчния телефон на принц Чарлз, да не си мислиш, че не могат да подслушват и твоя? Не че вече трябва да се притесняваш за такива дреболии като телефоните. Защото ти си мъртъв. М-Ъ-Р-Т-Ъ-В. Колкото до тая двулична кучка, която наричаш своя жена…

Стюардесата изтича по пътечката.

— Сър, веднага изключете клетъчния телефон. Смущава навигационните уреди.

Направих каквото ми беше наредено. И прошепнах на Мег:

— Трябва да слезем от този самолет.

— Какво?

— Обади се Джери Шуберт. Подслушвал е. И ти обещавам, че ще изпрати комитет по посрещането на Ла Гуардия. Така че трябва да…

Изведнъж самолетът зави и, без да спираме, ние се стрелнахме по пистата.

— Хич не си го мисли вече — каза Мег.

Забелязах телефон за кредитни карти в дръжката на седалката си. Огледах се да видя къде е седнала стюардесата.

— Може ли да използвам това? — попитах аз, дърпайки отчаяно слушалката от дръжката на седалката.

Тя кимна. Извадих си кредитната карта и я мушнах в малкия канал в края на слушалката. Нищо не стана. Мушнах я отново. На малкото екранче върху слушалката се появи съобщение: недостатъчни фондове.

— Мамка му, мамка му, мамка му — промърморих. Мег Питърсън ме потупа по рамото с нейната карта Amex.

— Това може да свърши работа.

И точно така стана — свързах се с Лизи в апартамента й.

— Веднага изчезвай от там — казах й аз. — Той е подслушвал. Знае, че си ми предавала всичко, което ти е казал. И наистина е вбесен.

— О, Исусе…

— Не ходи в офиса. Не ходи никъде, където може да му дойде наум да те търси. Просто изчезни. И вече не ми се обаждай. Върви на някое безопасно място… в някой музей.

— Помниш ли онзи бенефис, където ходихме през октомври…?

— Разбрах.

Следващото ми обаждане беше до Фил Сирио.

— В самолета ли си, шефе? — попита той.

— Затънал съм много.

— Колко много?

Обясних му какъв е проблемът. Той веднага намери решение. Щял да вземе брат си и колата на брат си и да ни посрещне на Ла Гуардия. После щели да ни скрият на безопасно място в Озон парк докато е необходимо.

— Можеш да скриеш мисис Питърсън. Аз имам малко работа в града.

— Както кажеш — съгласи се Фил. — Кога кацате?

— Малко преди единадесет. Ние сме на полета на Американ номер единадесет петдесет и две.

— Ще бъдем там, шефе.

Обърнах се към Мег и я информирах, че сега имаме закрила под формата на Фил Сирио и на брат му. После, говорейки почти шепнешком, аз й обясних целия сценарий на играта, която щях да изпълня щом стигна в Манхатън — че ще й се обадя когато имам нужда от нея. Тя написа телефонния си номер в тефтерчето ми. После изпаднахме в напрегнато мълчание. То продължи чак докато докоснем пистата на Ла Гуардия.

Слязохме последни от самолета. Фил и брат му Вини (нисък мечок с копринена риза, разкопчана на врата и няколко златни вериги) ни чакаха на входа. Когато им махнахме, аз забелязах как Аз съм от Горе приближава бързо към нас. Точно когато се готвеше да ме сграбчи за ръката, Вини го потупа по рамото. Аз съм от Горе се извъртя и незабавно се срещна със свития юмрук на Вини. Юмрукът го улучи между очите и той се строполи на земята. Хората се пръснаха. После Вини бързо заби крак между краката му, просто за да се увери, че той наистина няма да ни преследва. И тогава ние четиримата изтичахме на улицата.

— Колата ни е ей там — Фил посочи един златист олдсмобил, неправилно паркиран до стоянката за таксита. — Можем да те закараме до Манхатън.

— Само приберете Мег на някое сигурно място. Аз ще ви се обадя когато ми потрябвате. И Вини…

— Да?

— Радвам се, че се запознахме.

Скочих в едно такси.

— Четиридесет и пета и Лексингтън.

Строполих се на задната седалка. Моментално затворих очи. Когато ги отворих пак, вече бяхме насред Манхатън. Трябваше ми малко време докато се опомня. Платих на шофьора. Грабнах си куфарчето и влязох в книжарницата, където бях наел пощенска кутия. Извадих ключа, отворих кутията, извадих плика, натъпкан с квитанциите от Бахамската търговска банка и с печата, изтичах отново на улицата, махнах на друго такси и помолих шофьора да ме остави пред Медисън авеню осемстотин четиридесет и осем.

Боях, се че Джери може да е оставил отряд главорези да ме чакат във фоайето — но охраната се състоеше само от обичайния дежурен пазач, който ме поздрави с отсечено кимване. Хванах асансьора до осемнадесетия етаж, очаквайки горилите да ме посрещнат в рецепцията на Балантайн индъстриз. Обаче там беше само секретарката. Тя ме погледна през стъклената врата, прецени, че съм добре облечен (макар и малко раздърпан) администратор и натисна копчето, за да ме пусне.

— С какво мога да ви помогна?

— С нищо — отговорих аз и минах покрай нея. Тя извика след мен, но аз вече тичах, а очите ми бяха фокусирани в края на коридора. Масивната махагонова врата крещеше с внушителността си и можеше да принадлежи само на един човек в тази организация. Чух бързи стъпки зад себе си — но знаех, че ще стигна пръв до вратата. Хвърлих се срещу нея с всички сили и се изтърсих направо в офиса на Джак Балантайн.

Седеше зад огромно бюро в стила на Овалния кабинет. Но щом се появих с гръм и трясък, той скочи на крака. Скочи и Джери Шуберт, седнал на стола срещу бюрото. Джери посегна към телефона.

— Джени, дай ми охраната…

Но охраната вече беше там — във формата на Главорез Номер две от славните времена на паркинга на Хайт Риджънси. Изви ми ръката. Балантайн приближи до мен, поклащайки глава.

— Ти ме разочарова, Нед. Ето на, аз те мислех за момче, което е готово да играе професионално. Но, както се оказва, ти си от младшите студентски отбори — далеч от нашата лига.

— Заведи го в моя офис — заповяда Джери на горилата.

— Ти допусна класическа грешка, Нед — продължи с огорчение Балантайн. — Забрави, че играчите, които не са в отбора, ги прегазват…

Дясната ми ръка все още беше свободна, така че бръкнах в джоба на сакото си и извадих касетофона.

— Преди да започнете да ме газите, мисля, че най-напред трябва да чуете това — казах аз и натиснах старта, после усилих звука до край.

— Казваш ми, че Джак Балантайн стои зад този фонд?

— Точно това ти казвам. Ето защо, ако не играеш с нас ти и семейството ти ще пострадате. Защото Джак Балантайн е като бог от Стария Завет. Разсърдиш ли го, той ти помита задника. Завинаги.

Джери тръгна към мен.

— Дай ми тази шибана касета — заповяда той.

— Не бързай толкова — възпря го Балантайн и приближи към мен. — Пусни го пак.

— Казваш ми, че Джак Балантайнстои зад този фонд?

— Точно това ти казвам. Ето защо, ако не играеш с нас, ти и семейството ти ще пострадате. Защото Джак Балантайн е като бог от Стария Завет. Разсърдиш ли го, той ти помита задника. Завинаги.

Джери посегна отново към касетофона. Но Балантайн блокира опита му, хващайки го за ризата.

— Назад, синко — рече му той спокойно, — иначе можеш да се нараниш.

Блъсна Джери в един стол, после се обърна към мен.

— Кой е другият на тази касета? — попита.

— Покойният Тед Питърсън. А ако погледнете в това куфарче, ще видите още двайсет касети — на всичките са записани разговорите между мистър Питърсън и мистър Шуберт и всички те съдържат много изобличителен материал.

Балантайн се наведе, вдигна куфарчето и надзърна вътре. Аз продължих да говоря.

— И трябва да ви информирам, мистър Балантайн, че моите съдружници очакват да им се обадя по телефона само след петнадесет минути. Ако не се чуят с мен, те ще предположат най-лошото и ще предоставят оригиналните касети на ФБР…

— Това са глупости, мистър Балантайн — изписка Джери.

Аз не обърнах внимание на Джери и погледнах директно към Балантайн.

— Бих ви посъветвал да приемете тази заплаха на сериозно, сър. Ще ви помоля също още сега да помолите тази шибана горила да се махне от мен.

След момент на размисъл Балантайн махна с ръка към Главорез Номер две. Той ме пусна и застана на пост до вратата.

— Мога ли сега да ви разкажа една история? — попитах.

— Този тип е един шибан изнудвач — изръмжа Джери.

— Джери — изгледа го Балантайн, — ще го кажа само веднъж: млъкни.

После ми кимна.

— Добре, Алън. Говори.

— Не съм дошъл, за да ви изнудвам, мистър Балантайн. Дойдох, за да ви продам една идея. Всичко в майсторството на продаването е разказване на истории. Не бяхте ли написал това в Зоната на успеха? Добре, ето я историята…

Тъй като не ме спряха, започнах.

— Тед Питърсън, администратор и абсолютен задник, преди около година се запознава с Джери Шуберт на някакъв коктейл. Джери подхваща разговор за частния холдингов фонд, който се готви да създаде, Тед проявява интерес — защото, макар че е висш администратор, този тип също така е абсолютен глупак, когато трябва да управлява собствените си пари и е натрупал дълг от неколкостотин хиляди. Те двамата виждат взаимна възможност за забавление и за печалба. Особено след като Тед е член на строго секретния комитет на GBS, в който всички хора от изследователския отдел обсъждат продуктите, които мислят да закупят от малки софтуерни компании, на които им предстои да излязат на борсата.

Взех си само въздух. И продължих:

— Преди да успеете да изречете вътрешна информация. Джери започва да плаща на Тед по пет бона месечно за тази строго поверителна корпоративна информация — която той после разпространява в широкия кръг от богатите ви приятели… които, на свой ред, купуват акции в тези нововъзникващи компании и получават добра печалба…

Никой не беше помръднал.

— Дотук добре. Но, разбира се, Джери има амбиции, които се простират по-далеч от обикновената търговия с вътрешна информация. Той знае, че вашият широк кръг от богати приятели, мистър Балантайн, търси интригуващи инвестиционни възможности — и начин да изпере много мръсни пари. Така че той основава частен холдингов фонд, наречен „Екскалибър“, и пита Тед дали може да стане главен търсач на таланти за фонда. Тед е доволен — петте процента комисиона могат да се окажат много примамлив страничен доход. И освен това Джери го кара да лети из страната през уикендите и да се среща с някои от заможните инвеститори, които Джери привлича към фонда. И за изненада на Тед, тези хора започват да му дават куфарчета, пълни с пари. Той се обажда на Джери. Какво да правя с всички тези пари?, пита той. Открихме сметка на фонда на Гранд Кайман, отговаря Джери. Скочи на един самолет и ги депозирай там.

Хвърлих един поглед. Вниманието беше абсолютно. Интересно им беше.

— Тед се съгласява. И всеки уикенд в продължение на един месец той прави тези малки пътешествия из страната до богатите приятели на Джак Балантайн — които толкова много харесват тирадите му за мастните холдингови фондове, че продължават да му дават куфарчета, пълни с пари. И преди да се върне при семейството си в неделя вечерта, Тед минава набързо през банката в Гранд Кайман, която за щастие приема депозити седем дни в седмицата. За няколко седмици сметката на фонда набъбва до петнадесет милиона. Но тогава Джери подхвърля една малка бомбичка на Тед. Той не възнамерява да инвестира всички тези пари в нововъзникващи компании — защото фонд „Екскалибър“ е въздух под налягане. Вместо това той иска Тед да пере парите… защото всички пари, които му дават, са мръсни. От наркотици. От оръжие. От детска порнография. Извинете ме за редакторското отклонение, мистър Балантайн — но вие познавате някои много интересни предприемачи…

— Връщай се към историята, Алън.

— С удоволствие. Тед се уплашва и иска да излезе от играта. Джери го заплашва, че ще разкрие всичките му вътрешни предателства в GBS. Тед си купува касетофон и започва да записва всичките си делови разговори с Джери. По-късно, след множество заплахи — като онази, която току-що чухте и в която се споменава и вашето име, мистър Балантайн — Тед капитулира. И — след малко проучване — той създава фалшива софтуерна компания в Будапеща, наречена Майкромагна. Те уж продават текстообработващи програми на други страни в Източния блок. Но те всъщност продавали празни кутии от дискети на несъществуващи компании от един човек в телефонна будка във Варшава, Букурещ, Братислава — които, на свой ред, плащали за тези фалшиви стоки с пари, които получавали от фонд „Екскалибър“. Това е съвършена схема за пране на пари — мръсните пари се използват за мними законни сделки. Всъщност никой не слага в джоба си нито пени. Парите излизат от схемата и миришат на чисто.

Въздъхнах. Само малка въздишка.

— Схемата работи блестящо — но за съжаление Тед не е доволен от дребната сума от двайсет бона, която получава за тежката си работа. Джери му обещава повече за следващия път — и изпраща Тед да вземе крещящата сума от шест и половина милиона долара от консорциума на вашите предприемчиви приятели отвъд мексиканската граница. Този път решават да ползват банковите улеснения на Бахамските острови. Тед се приземява в Насау с шест и половина милиона. Ползва услугите на местен адвокат. Адвокатът се обажда в Бахамската търговска банка. Тед посещава банката и открива сметка на Фонд „Екскалибър“. Докато е там, банковият мениджър му предлага да си открие лична сметка за комисионите, които ще получи от фонда. Тед начаса решава, че този път заслужава щедра комисиона и казва на банкера да сложи пет и половина милиона в сметката на „Екскалибър“ и един милион в неговата лична сметка.

Никой не ме прекъсна.

— Е, Джери се обезпокоява малко, когато разбира за комисионата на Тед, и заплашва него и семейството му с жестока физическа разправа, ако парите не бъдат върнати. В този момент Тед изиграва коза си. Той притежава голяма библиотека със записи от техните разговори — които ще разгласи, ако не си задържи милиона. Нещо повече, той иска хонорар от петнадесет бона месечно, за да си държи устата затворена. Трябва да чуете как се заплашват тези момчета, мистър Балантайн. Просто не могат да спрат да си раздават заплахи и контразаплахи. И трябва да ви кажа не можех да разбера само това защо Тед просто не е взел парите и не е избягал — докато, разбира се, не чух касетката, в която Джери уверява Тед, че ще причини неизразима мъка на децата му, ако той случайно изчезне. Даже неморален тъпанар като Тед Питърсън е трябвало да се поддаде на тази заплаха и да си остане в Олд Гринич.

Джери се канеше да изкрещи нещо в свое оправдание, но Балантайн го накара да млъкне, като го изгледа свирепо.

— И Тед има този голям проблем. Той все още е задлъжнял с шестстотин бона. И макар че има милион в офшорната си сметка, знае, че Джери ще го убие, ако се докосне до парите. Джери също има голям проблем, тъй като милионът, който си е присвоил Тед, принадлежи на неговите тъй наречени инвеститори — а те не са такива джентълмени, които обичат някой да ги краде.

Увеличавах темпото. Приближавах към края.

— Но тогава на сцената се появявам аз и Джери вижда начин да елиминира цялата криза с Тед. Преди да успеете да изречете пуф-паф, Тед е под влака, аз съм новото пощальонче на Джери, а къщата на Питърсън на два пъти е обърната надолу с главата от пионките на Джери в търсене на касетките… които, както вече знаете, през цялото време са били някъде другаде.

Седнах.

— Ето това е историята, мистър Балантайн — история, която може да бъде потвърдена изцяло от двайсетте касетки в това куфарче. Те наистина са интересни за слушане — особено ако сте от ФБР…

Джери скочи на крака.

— Тук искам да кажа нещо — изджавка той.

— Не искам да го чувам — прекъсна го Балантайн.

— Е, мамка му, аз все пак ще го кажа дори да…

Лицето на Балантайн стана злобно, но гласът му си остана приглушен.

— Не, няма да кажеш нищо. Седни.

Джери погледна към вратата, сякаш си мислеше да хукне към нея. Главорез Номер две поклати глава, сякаш искаше да каже: Даже не се опитвай. И той потъна обратно в стола си. Балантайн отново се обърна към мен.

— Значи това е цялата история, мистър Алън?

Аз, без да искам се усмихнах на внезапното, внушаващо уважение прибавяне на мистър към името ми.

— Не, сър. Както вие самият казвате в Защитата Ти: В бизнеса никога не съществува една действителна история. Има много истории. Ако тези касетки успеят да стигнат до полицията или до медиите, цялата история ще се появи такава, каквато я описах — с ужасяващи лични последствия за вас. Обаче има и начин да се прекрои историята, така че да се избегне подобен негативен изход. И той е Джери да бъде посочен като виновен за всичко. В крайна сметка не съществува документация, свързваща Балантайн индъстриз нито с „Екскалибър“, нито с някоя от офшорните сметки. Така че ето как ще извъртите нещата. Джери сам е основал фонд „Екскалибър“. Качил е Тед на борда. Открили са сметката на Гранд Кайман. Използвали са Майкромагна, за да перат парите. Постоянно са спорили за пари. Джери е хвърлил Тед под влака. Край на историята.

Джери пак скочи на крака. Балантайн просто го посочи с пръст и той отново потъна в стола си.

— Това е интересен сценарий — отбеляза Балантайн, — но по този начин няма ли да излязат наяве инвеститорите във фонда на Гранд Кайман?

— Че защо? Парите са изпрани, няма документи за индивидуалния им принос и даже ако Джери спомене някакви имена, какво доказателство има?

— Това ми харесва — изрече бавно Балантайн. — Ами сегашният фонд?

— Е, това ви изправя пред съвсем различни проблеми, но всички те могат да се решат много лесно. Отивате при вашите инвеститори и им съобщавате, че ще им върнете парите с десет процента лихва, защото сте открил, че Джери Шуберт, дясната ви ръка, човекът, към когото сте се отнасял като към син, си е присвоил значителна част от парите.

Джери отново скочи.

— Това са пълни глупости. Алън е крадецът. И аз имам доказателство. Ето го…

Бръкна в джоба на сакото си, извади лист хартия и го размаха с маниакално отчаяние пред Балантайн.

— Това е факс от адвоката ни в Насау, който показва, че над един милион от парите, които носеше Алън, са изчезнали от сметката на „Екскалибър“.

Балантайн грабна факса от ръката на Джери. След като го огледа, той се обърна към мен и попита:

— Вярно ли е това? Един милион от парите на нашите инвеститори липсват?

— Да, сър — съвсем вярно. Един милион долара от сметката на „Екскалибър“ липсва… но това не е необяснимо, тъй като всичките пари са прехвърлени на личната сметка на името на Джери Шуберт.

Джери се хвърли срещу мен. Но Главорез Номер две застана помежду ни и бързо го спря.

— Мистър Балантайн, Джак, копелето лъже, никога, никога не бих си мечтал да открадна от теб.

Бръкнах в куфарчето и извадих от там плика, пълен с квитанции.

— Мистър Балантайн, той ме помоли да открия сметка на негово име…

— Говно — изписка Джери.

— Вътре ще намерите депозитната му книжка и копия от квитанциите за всички пари, които ме помоли да впиша в неговата сметка. Просто за протокола, това са двадесет процента от всички авоари. Добрата новина обаче е, че аз съм водил точна документация за всичко, което са внесли вашите инвеститори — всеки път, когато към правил депозит, си записвах името на инвеститора върху квитанцията. Така че няма да ви е трудно да им върнете парите. Просто прибавяте двадесет процента към всичко, което е записано… както и лихвата, която ще им платите, разбира се.

— А на вас какво ще ви платя, мистър Алън?

— След малко ще стигнем и до мен. Първо нека поговорим за проблема с мисис Питърсън. Тя ме помоли да преговарям с вас от нейно име. Сега, както сам можете да прецените, напоследък тя пострада много. Единственият работещ член на семейството й беше хвърлен под влака. Къщата й беше преобърната на два пъти. Отвратителни хора обикалят около децата й. И, разбира се, тя притежава доказателства, които могат да отнемат свободата ви завинаги, сър.

Изгледах го. Чакаше.

— Но имате думата ми: тя не иска нищо друго, освен спокоен живот. И определена компенсация за загубите си. Значи ето я сметката… и трябва да кажа, че тя ми се струва доста разумна. Тя ще задържи милиона в офшорната сметка на Питърсън — което общо взето ще измъкне семейството й от дълга, който Питърсън им е оставил, и ще плати първата ипотека върху къщата. После тя ще иска още един милион, който възнамерява да инвестира в надеждни спестовни тръстове и взаимни фондове, за да осигури приличен годишен доход за себе си и за двете си деца.

— Ами касетките? — заинтересува се Балантайн.

— Вие ще запазите този комплект. Оригиналите остават заключени на сигурно място — и с инструкции да бъдат предадени на федералните ако аз или мисис Питърсън бъдем настигнати от зловеща смърт. Но това няма да се случи, нали?

— Откъде да знам, че вие никога вече няма да използвате тези касети и отново да се пазарите с мен?

— Защото, въпреки цялото ми уважение, след днешния ден аз не искам да ви виждам повече. А мисис Питърсън изобщо не иска да се среща с вас. Така че…

Извадих клетъчния си телефон.

— … договорихме ли се?

— Не е евтино.

— Все пак ще трябва да намерите около три милиона, за да уредите уговорката с мисис Питърсън и да платите на вашите инвеститори. Но, хей, това е ниска цена за вашата свобода, за вашия живот. И какво са три милиона долара за Джак Балантайн?

Той поклати нетърпеливо глава.

— Дай ми телефона — нареди.

— Номерът вече е програмиран. Трябва само да натиснете изпрати.

Той направи каквото му казах.

— Мисис Питърсън? Обажда се Джак Балантайн. Имах дълъг разговор с вашия представител, мистър Алън. Приятно ми е да ви съобщя, че съм съгласен с вашите условия. Сега ви давам мистър Алън.

Върна ми телефона.

— Здрасти, Мег.

Тя беше като ошашавена.

— Той наистина ли се съгласи с всичко?

Погледнах към него.

— Той държи на думата си.

— Сигурно си удивително убедителен, мистър Алън.

— Мога да играя само с картите, които държа. А ти ми раздаде четири аса. Как се отнасят към теб Фил и Вини?

— Страхотно, но постоянно ми пускат албумите на Ал Мартино.

— Е, за всичко си има цена.

— Мисля, че те заслужават награда от моя неочакван късмет. Дали ще приемат десет бона?

— Съмнявам се — Фил е по-етичен, отколкото му се иска да си признае. Слушай, трябва да затварям.

— Бог да те благослови, Нед.

— Не кихнах ли току-що?

Изключих телефона.

— Тя е много доволна — съобщих.

— Сигурен съм в това — сряза ме сухо Балантайн. — А сега, сър, как мога да удовлетворя вас? Милион? Нова работа? И двете? Каква е цената?

— Искам от вас само две неща. Първото е следното — утре сутринта в девет часа трябва да се явя в полицията в Олд Гринич, за да взема участие в разпознаване, където оберкелнерът от ресторанта в Хайт Риджънси — мистър Майкъл Олгър — със сигурност ще ме посочи като човека, видян за последен път с Питърсън. Искам да убедите мистър Олгър — с известно количество сухо — да посочи Шуберт вместо мен.

Джери се опита да възрази на идеята ми, но Главорез Номер две просто му изви ръцете зад гърба.

— Шуберт заповяда смъртта на Питърсън — поясних аз. — Шуберт уби Питърсън задочно. Шуберт трябва да поеме вината.

— Дадено — отсече Балантайн.

Изведнъж Джери ритна с пета левия крак на Главорез Номер две и се освободи от хватката му.

— Не поемам никаква шибана вина — изкрещя той и хукна през вратата. Главорез Номер две се канеше да хукне след него, но Балантайн каза:

— Обади се на охраната, нека те да го намерят.

Главорез Номер две вдигна телефона. Аз попитах Балантайн:

— Не се ли тревожите, че може да избяга?

— Повярвайте ми, той никога няма да излезе от сградата — каза той делово. — Сега, докъде бяхме стигнали, мистър Алън?

— Щяхме да обсъждаме последната ми молба — напомних аз.

— Която е?

— Аз излизам от тук и вие никога повече няма да приближавате до мен.

— Това ли е? — учуди се Балантайн.

— Да — това е.

— А предложението ми за един милион?

— Все още ли е в сила?

— Както сам казахте, аз си държа на думата. А освен парите, в момента си търся нова дясна ръка. Двеста бона на година — и, не е нужно да го казвам, много премии. Всичко е ваше, мистър Алън.

— Не, благодаря — отговорих след известен размисъл.

— Не ми казвайте, че даже не сте изкушен.

— Разбира се, че съм изкушен.

— Един милион долара и впечатляваща нова работа решават много проблеми.

— И създават нови, много големи. Не мога да се състезавам във вашата лига, мистър Балантайн. Не съм достатъчно голям задник.

Той се усмихна едва-едва.

— Много жалко, Нед — промърмори. — Защото задниците винаги печелят. Както и да е… това си е твоят живот.

— Точно така. Мой си е. И си го искам обратно.

— От моя страна нямаш проблеми. Как се казваше оберкелнерът?

— Майкъл Олгър. Хотел Хайт Риджънси, Олд Гринич.

— Запомни ли всичко това? — попита той Главорез Номер две.

— Да.

— Предложи му двайсет и пет бона, не повече — разпореди Балантайн. — Намери снимка на Шуберт и му я занеси. Сигурен съм, че няма да имаш проблеми с него.

— Фасулска работа — ухили се Главорез Номер две и излезе.

— Е… — проточи Балантайн, протягайки ръце пред себе си — … гейм, сет и мач. Много впечатляващо изпълнение, Нед.

— Благодаря. Мога ли да ви задам един въпрос?

— Давай.

— Наистина ли ще предадете Джери на ченгетата?

— Ти как мислиш?

— Е, ами какво ще правите с него?

— Няма да е приятно. Но ще прилича на инцидент.

— Наистина ли е необходимо?

— Аз съм задник, забрави ли?

— Ще си навлечете много лоша слава…

Той ме прекъсна.

— Аз оцелявам. Винаги.

— Знам, мистър Балантайн. Всъщност всички знаят това.

Той протегна ръка. Аз не я поех. Той сви рамене, сякаш искаше да каже: Мога да живея и без твоето одобрение.

— И какво следва, Нед?

— Ще се поразходя.

— Имам предвид след това…

— Сега си мисля само за разходката, мистър Балантайн.

— Внимавай — посъветва ме той.

Срещнах погледа му.

— Вие също внимавайте.

Взех асансьора до първия етаж и излязох от сградата. Когато се озовах на улицата, хванах такси и помолих шофьора да ме закара на Седемдесет и седма улица между Сентръл парк уест и Колумб.

Помниш ли онзи бенефис, където ходихме през октомври…?

Помнех го. Беше някакъв благотворителен прием с официално облекло, който се състоя в Залата с динозаврите в Музея по естествена история.

Когато таксито спря пред музея, аз изтичах вътре, платих входната такса, после тръгнах нагоре по стълбите към Залата с динозаврите на четвъртия етаж. Но когато стигнах до входа — и забелязах Лизи (с гръб към мен) до тиранозавъра Рекс — аз натиснах спирачки. Сега внимателно. Не преигравай ръката си.

Излязох от залата. Извадих си тефтерчето и химикалката от джоба и написах:

Най-отдолу си написах името, после откъснах страницата от бележника и открих пазача на музея, който стоеше наблизо.

— Бихте ли ми направили една услуга? — попитах го.

— Зависи — отговори той.

— Виждате ли жената, застанала ей там до Рекс? Имате ли нещо против да й предадете тази бележка?

Той погледна бележката предпазливо сякаш можеше да е нещо неприлично.

— Прочетете я, ако искате — предложих. — Както и да е, аз съм съпругът й.

— Да бе, човече — каза той и дръпна бележката от ръката ми.

Наблюдавах го как приближава към Лизи. Когато й подаде листчето, аз се измъкнах надолу по стълбите и тръгнах към главния вход.

Завих на запад по Седемдесет и седма улица, после на север по Амстердам и спрях пред магазин за канцеларски материали на ъгъла на Седемдесет и девета улица.

— Продавате ли пликове с подложки? — попитах жената зад щанда.

— Разбира се — усмихна се тя. — Колко голям?

Аз бръкнах в джоба на сакото си и извадих печата на Бахамската търговска банка.

— Достатъчно голям, за да побере това — казах й.

Тя бръкна под щанда и ми подаде плик с размери осем на десет. Написах отпред името на Оливър Макгуайър и адреса му, после отново извадих бележника си и надрасках шест думи:

Откъснах бележката и я пъхнах в плика заедно с банковия печат.

— Ако искате, мога да ви продам марки и да ви го изпратя по пощата — предложи жената.

— Това ще бъде страхотно — съгласих се аз, подавайки й малко пари.

— Бахамите, а? — каза тя, поглеждайки към адреса. — Ще трябва да залепя митнически стикер отпред. Как да опиша съдържанието?

Помислих за момент, после й казах:

— Сувенир.

Тя ме погледна весело.

— За какво, ако нямате нищо против да попитам?

— За минали неща.

Излязох отвън. Тръгнах на запад. Докато вървях, се надявах да изпия едно кафе с жената, която може би — или може би не — все още беше моя съпруга. Опитах се да не мисля за това какво ще кажа (ако, разбира се, тя се появи) или как ще реагирам, или каква стратегическа поза ще заема. Това не беше делова среща. Това беше само едно кафе. Нищо повече. Можеше да бъде приятно прекарване на кафе. Можеше да бъде ужасно. Да става каквото има да става — аз щях да се справя с изхода.

Ето на какво те учат продажбите: никога не е лесно и по-голямата част от живота ти минава в борба. Но поне веднъж можеш да седнеш с някого и да изпиеш едно кафе.

И когато седнеш с някого на чаша кафе… е, това винаги е начало.