Тимъти ЗанУдарът на кобрата

1.

Нежният полъх на късното лято довя през отворения прозорец рева на трофтийските ракетни двигатели и събуди Джони Моро. За миг той изпита чувството, че отново е на бойното поле в Адирондак, но когато се изправи в шезлонга, болката в лактите и коленете го върна към действителността. Погледна към синьото небе над Капитолия, мобилизира всичките сили на тялото и духа си, пресегна се внимателно към писалището и вдигна слушалката.

— Заповядайте, губернаторе — чу се от интеркома гласът на Терон Юти.

Джони взе флакона с болкоуспокояващи и се отпусна в шезлонга.

— Коруин върна ли се от заседанието?

На екрана се появи работният кабинет на двадесет и седем годишния му син Джони.

— Още не съм отишъл, татко. Заседанието започва чак след един час.

— О! — Джони погледна часовника си. Спомни си, че заседанието бе насрочено за два, а сега едва минаваше един. — Имах чувството, че съм спал по-дълго — промърмори той. — Подготви ли се?

— Напълно, освен ако ти не си намислил още нещо. Изчакай ме, ще дойда да си поговорим.

Екранът изгасна. Джони внимателно се облегна на лакти и погледна флакончето с болкоуспокояващите таблетки. „По-късно — твърдо реши той. — Като се раздвижа, артритът ще позаглъхне. Хапчетата само размътват ума ми повече, отколкото мога да си позволя.“

Вратата се отвори и в стаята влезе Коруин Джейми Моро с неизменния бележник в ръката си. Момчето — мъжът, напомни си Джони — се беше посветило на световната политика с жар, на каквато баща му не беше способен. Коруин все повече заприличваше на по-големия брат на Джони, Джейми, който достигна до най-високите етажи на властта в човешкия Доминион. Преди четиринадесет години Джейми беше доверен сътрудник на един от членовете на самия Централен комитет. „Докъде ли е стигнал сега? — питаше се често Джони, — сътрудник, официален заместник, член вече на Комитета?“

Никога нямаше да научи; това беше едно от малкото последствия от затварянето на коридора на трофтите, за които искрено съжаляваше.

Коруин остави бележника си върху писалището на Джони и придърпа един стол.

— И така, дай да видим каква е задачата. Главните въпроси, които искаш да поставя, се отнасят изключително за търговското споразумение с Хойбе’рай’сарай — произнесе без запъване Коруин трудното име на трофтийската демесна — за прехвърляне на повече кобри за борба с рогатите леопарди във външните райони и дали си заслужава да запазим Целиан.

Джони кимна и почувства угризение, че отново пренебрегва задълженията си на почетен губернатор в Съвета.

— Особено наблегни на последните два въпроса. Не зная как рогатите леопарди са определили, че броят на кобрите е намалял, но засиленото им размножаване показва, че по някакъв начин разбират. Накарай и най-тъпите синдикали да проумеят, че не можем да възстановим напълно броя на кобрите и в същото време да решим въпроса за Целиан, без да занижим стандартите в Академията.

За миг Коруин смръщи вежди.

— Като стана дума за Академията… — Той спря смутено.

Джони затвори за миг очи, после погледна сина си.

— Имаш предвид Джъстин, нали? Прав си.

— Ами… да. Мама настоява да те убедя, когато в Съвета се гласува неговото приемане в Академията, да използваш правото си на вето.

— И защо трябва да му попреча да стане кобра? — попита Джони. — Джъстин е интелигентен, изключително стабилен емоционално, адаптивен и има силно желание да служи на своя свят.

— Единственото, което зная, е, че…

— И което е още по-важно — прекъсна го Джони, — Джъстин е на двадесет и две години, а още от шестнадесет годишен иска да стане кобра. Това означава, че цели шест години е имал прекрасната възможност да премисли какви ще са последствията върху организма му от всичките механизми, които ще бъдат имплантирани в него. — Той внимателно повдигна засегнатите си от артрит ръце, сякаш да илюстрира казаното. — Ако това не е охладило желанието му, а по всичко личи, че не е, аз нямам намерение да го спирам. Той е точно такъв, каквато трябва да бъде една истинска кобра.

Коруин примирително вдигна ръка.

— Заради мама ми се иска да мога да оспоря аргументите ти, но се страхувам, че трябва да се съглася с теб.

Джони погледна през прозореца.

— През живота си майка ти е имала много такива огорчения. Иска ми се да знаех как бих могъл да ги компенсирам.

В стаята надвисна неловка тишина. Наруши я Коруин, като се пресегна за бележника си.

— Значи остават въпросите за леопардите и за Целиан — каза той и стана. — След съвещанието тук ли да те търся или в лечебната зала?

Джони погледна към най-големия си син и се намръщи.

— И това ли влиза в задълженията ти? Няма как; ще отида да доставя удоволствие на екзекуторите. Когато свършиш, остатъците от мен ще бъдат отново тук.

— Добре, татко. И не бъди груб с тях. Те просто си вършат работата.

— Разбира се. До скоро. — Джони почака Коруин да затвори вратата и въздъхна. — Добра работа вършат! — промърмори под носа си. — Банда експериментатори, които ровят в тялото на човека, сякаш е опитно зайче, и всичко това с надеждата да открият терапия, способна един ден да помогне на подрастващите поколения кобри.

Една от тях ще бъде и неговият собствен син.

Джони въздъхна, хвана се за страничните облегалки на стола и бавно се изправи на крака. Ще отиде до колата си без чужда помощ, без хапчета, дори ако трябва да заплати с живота си. И ще докаже, че „старецът“, както обичаше да се нарича, още не е за изхвърляне.



Макар през тези дни движението в столицата на световете на кобрите да беше много интензивно, до сградата, където заседаваше Съветът, се стигаше само за десет минути. Въпреки това Коруин побърза да събере магнитните си карти и всички необходими документи, за да отиде по-рано и да поговори с някои от членовете на Съвета преди заседанието. Баща му отиде на лечебни процедури и Коруин беше готов да тръгва, когато влезе майка му.

— Здравей, Терон — усмихна се тя на Юти. — Коруин, баща ти вкъщи ли си е?

— Току-що излезе, мамо. — Коруин почувства как мускулите му се напрегнаха в очакване на конфликта, който щеше да възникне. — Ще се върне след процедурите.

— Успя ли да го убедиш?

— Съжалявам, мамо. Отказа да упражни правото си на вето.

Бръчките на лицето й като че ли станаха по-дълбоки.

— Това означава ли, че и ти няма да гласуваш против? — попита тя, без да скрива огорчението си.

— Виж какво, мамо, и двамата няма да упражним правото си на вето.

— Значи така — отбеляза хладно Крис. — Ще им позволите да обрекат твоя брат на…

— Мамо! — Коруин се изправи и посочи към стола си. — Седни, моля те.

След кратко колебание тя седна. Докато придърпваше един стол срещу нея, с крайчеца на окото си Коруин забеляза, че Юти бе открил нещо в кабинета на Джони, което очевидно трябваше да бъде свършено. Коруин седна и впи изпитателен поглед в майка си.

От старите снимки и ленти знаеше, че като млада Крис Моро е била красива. И сега, на средна възраст, тя все още беше много привлекателна жена, въпреки че годините я бяха променили. Но в нея бяха настъпили и такива промени, които не можеха да се обяснят нито само с оформените й житейски възгледи, нито с продължителното боледуване на нейния съпруг. В последно време тя като че ли се усмихваше по-малко, движеше се така, сякаш се страхуваше да не счупи нещо. Коруин разбираше, че до известна степен това се дължи на решението на Джъстин да стане кобра, но чувстваше, че има и нещо друго. До този момент не бе успял да намери нужните думи, за да я предразположи към откровение.

Не вярваше да успее и сега.

— Не си прави труда да повтаряш старите си доводи в защита на Джъстин — започна Крис. — Зная ги наизуст и ако не се отнасяше до собствения ми син, вероятно щях да ги приема. Но той е мой син и колкото и ирационално да ти изглежда, мисля, че не е справедливо да го пусна да стане кобра.

Коруин я остави да довърши, въпреки че нейните думи не бяха нови за него.

— Помоли ли Джошуа да му поговори? — попита той.

Крис кимна.

— Да, но той отказа. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всеки друг.

Въпреки сериозността на момента, Коруин почувства как устните му се разтварят в лека усмивка под напора на спомените, които го обзеха. Макар и пет години по-голям от близнаците, той бе участвал с тях в безброй различни приключения. Непоклатимата им лоялност един към друг се съпътстваше от също толкова непоклатими алибита, дори пред заплахата от строги родителски наказания.

— Страхувам се, че нищо не зависи от нас, мамо — каза тихо той. — Юридически… без да говорим за моралната страна… Джъстин има абсолютното право да си избере професия. Освен това, политическите последствия от такова фаворизиращо вето ще бъдат изключително неприятни.

— Политическите последствия! — Крис обърна глава към прозореца. — А пък аз си мислех, че като се оттегли от губернаторския пост, баща ти ще скъса с политиката. Трябваше да се досетя, че няма да го пуснат да се измъкне така лесно.

— Неговата мъдрост и опит са ни нужни, мамо. — Коруин погледна часовника си. — И като стана дума за това, се сетих, че трябва да тръгвам, за да изнеса пред Съвета редовната месечна информация.

По лицето на Крис премина тъмна сянка, но тя кимна и стана.

— Разбирам. Ще дойдеш ли на вечеря? Близнаците също обещаха да присъстват.

До завършването на подготовката на Джъстин като кобра това бе последната възможност за семейството да вечеря заедно.

— Разбира се — отзова се Коруин и тръгна към вратата. — След заседанието имам разговор с татко. Като свършим, ще дойдем заедно.

— Чудесно. Към шест добре ли е?

— Идеално. До довечера.

Той я придружи до колата й и я изпрати с поглед. С въздишка се отправи към своята кола и потегли към сградата на Съвета на Доминиона. Защо, запита се Коруин, проблемите на собственото ми семейство винаги изглеждат по-непреодолими от онези, които стоят пред цели три свята? Може би, защото няма нищо, с което Съветът може да ме изненада — реши дръзко той.

По-късно щеше да си спомни тази мисъл и злочестия момент, в който му бе дошла.

Загрузка...