Ударът на кобрата

2.

Съветът на синдикалите — това беше официалното му название — през първите години от създаването на колонията наистина беше такъв: група от синдикали и генерал-губернатор на планета с ограничени права. Събираха се периодично да обсъждат различни проблеми и да набелязват общата насока за развитие на колонията. Когато населението се увеличи и бяха създадени предмостия към два други свята, в съответствие с практиката от човешкия Доминион, Съветът нарасна както по големина, така и по отношение на политическата си роля. Но за разлика от Доминиона, в половинмилионното население на този преден пост на човечеството имаше три хиляди кобри, които бяха представени във всички нива на управлението с двоен глас. Това неизбежно се отрази върху състава на Съвета. В него освен синдикалите и генерал-губернатора бяха включени и губернатори, без това съществено да намалява властта на неговия председател.

Коруин всъщност не поставяше под въпрос политическата философия, която бе довела до това изменение на структурата. Но от чисто утилитарна гледна точка, той смяташе, че при седемдесет и петчленен състав на Съвета трудно се работи.

Днес обаче, поне през първия час, заседанието вървеше делово. По-голямата част от дискусията — включително въпросите, поставени от Коруин — беше насочена към проблеми, които при предишните полемики бяха напълно изяснени. По някои имаше приети официални резолюции, останалите бяха върнати на членовете на Съвета за по-задълбочено анализиране, за разглеждане или просто за протакане. Дневният ред беше към края си. Изглеждаше, че този път ще свършат рано.

И точно тогава един въпрос, поставен от председателя Бром Стигър, промени хода на съвещанието.

Той започна с повдигането на стар проблем.

— Всички си спомняте доклада на проучвателната група за дългосрочно планиране отпреди две години — започна Стигър, — според който в радиус по-малко от двадесет светлинни години от Авентини, освен известните ни три планети не съществуват други, на които можем да се разширим в бъдеще. На времето всички се съгласихме, че числеността на населението и темповете на развитие не налагат този дългосрочен проблем да се реши незабавно.

Коруин слушаше внимателно и в същото време следеше реакциите на останалите. Стигър говореше спокойно, но в грижливо контролираната модулация на гласа му се долавяше безпокойство.

— Обаче — продължи той, — през последните няколко дни стана известно нещо, за което смятам, че трябва веднага да бъдете уведомени, преди да се предприеме каквото и да било. — Стигър погледна към кобрата, застанала на пост пред вратата и кимна. В отговор човекът отвори вратата и влезе един трофт.

Залата зашумя от възмущение. Когато този чуждоземец пристъпи до Стигър, Коруин настръхна. Вече четиринадесет години трофтите им бяха търговски партньори, но Коруин все още живо си спомняше страха от детските години. Повечето членове на Съвета имаха силни спомени от онова време: преди четиридесет и три години трофтите бяха окупирали планетите Силвър и Адирондак, което стана причина да се създаде първоначалния проект „Кобра“. Не случайно повечето хора, които сега имаха лични контакти с търговците-трофти, бяха под тридесетте. Само по-младите авентинци можеха да се изправят пред тези чужденци без да трепнат.

Трофтът застана до края на масата и зачака, а членовете на Съвета припряно взеха да измъкват слушалките си и да ги включват към механичния преводач. Докато регулираше нивото на звука в своята слушалка, Коруин видя, че един или двама от по-младите синдикали не си правят труда да се включат към преводача и почувства лека завист; разбирането на езика на трофтите не беше силната му страна.

— Мъже и жени от Съвета на световете на кобрите — прозвуча в слушалката гласът на трофта. — Аз съм първи говорител на демесна Тлос’кин’фахи от Асамблеята на трофтите. — Пискливият глас на чужденеца продължи една секунда след превода; двете раси отдавна бяха решили, че при общуване първите три срички от наименованията на трофтийските демесни са достатъчни, а буквалният превод на собствените имена ще е напразно губене на усилия и време. — Владетелят на демесна Тлос’кин’фахи, по искане на владетеля на вашата демесна подготви данни за другите части на Асамблеята. Резултатът е едно общо предложение за трите демесни, отправено от Пуа’ланек’зиа и Балиу’чка’спми.

Коруин се намръщи. Той не харесваше договори с две и повече демесни на трофтите — както поради деликатното политическо равновесие, което трябваше да се поддържа между световете, така и защото хората никога нищо не научаваха за споразуменията между трофтийските демесни. Такива сто на сто съществуваха — демесните никога не правеха нещо даром една за друга.

Същата мисъл изглежда се въртеше в умовете и на други в залата.

— Вие говорите за предложение към три, вместо четири демесни — обади се губернаторът Дилан Феърли. — Какво ще бъде участието на демесна Тлос’кин’фахи?

— Владетелят на моята демесна е избрал ролята на посредник — отговори без да се замисля говорителят. — За себе си ние не предвиждаме никакво възнаграждение. — Трофтът докосна нещо върху пояса си и на дисплея на Коруин се появи изображение на почти половината от Асамблеята на трофтите. В един далечен край на картата започнаха да мигат три червени звездички. — Световете на кобрите — уточни без нужда говорителят. На една четвърт от разстоянието до тях светна зелена звездичка, също извън територията на трофтите. — Местните жители наричат този свят Квазама. Владетелят на демесна Балиу’чка’спми ги описва като чужда раса, представляваща голяма заплаха за Асамблеята. Тук някъде — до по-близката страна на зелената звезда се появи една неясна сфера — се намира група от пет планети с условия за живот на хора. Ако вашите кобри поемат задължението да премахнат заплахата от квазамците, владетелят на демесна Пуа’ланек’зиа ще ви съобщи точното им местонахождение и ще получите официално потвърждение от Асамблеята, че планетите стават притежание на човешкия Доминион. Очакваме вашето решение.

Трофтът се обърна и излезе и едва тогава Коруин осъзна, че е затаил дъх. Пет съвсем нови планети срещу задължението да станат наемни войници.

Питаше се дали трофтът си даваше сметка за страстите, които бе възбудил.

Ако чужденецът не си даваше сметка за последиците, за Съвета това определено не беше вярно. Повече от минута в залата бе тихо като в изолационна камера. Очевидно всички се мъчеха да предвидят каква ще бъде цената на това предложение. Накрая Стигър се прокашля.

— Макар че ние, разбира се, нямаме намерение да отговорим на предложението още днес, нито дори да обсъждаме евентуалните относителни изгоди от него, искам да чуя предварителните ви мнения.

— Аз, например, бих желала малко повече информация, преди всякакви по-категорични коментари — каза губернатор Лизабет Телек. Вечно тъжният й глас не позволи да се разбере каква е нейната собствена реакция. — Като начало да научим нещо за тези нови чужденци — биологични характеристики, технологично равнище, вида на заплахата от тях. Неща от този род.

Стигър поклати глава.

— Първият говорител на Асамблеята на трофтите или не разполага с повече данни, или не може да ни ги даде безплатно. Вече се опитах да го притисна. Лично аз предполагам, че е първото. Демесна Тлос не чувства никаква нужда да плаща за нещо, което за тях си е чисто абстрактно знание. Същото се отнася и за информацията за петте планети, които демесна Пуа ни предлага, без някой да я е молил.

— С други думи, от нас се иска да подпишем споразумение, което представлява бял лист — отбеляза един по-млад синдикал.

— Не съвсем. — Губернатор Хемнър поклати глава, твърде рисковано на вид движение за една толкова крехка фигура. — Съществуват множество междинни възможности, включително да откупим данните от Балиу или да изпратим наш разузнавателен екип на място. Стандартната търговска процедура на трофтите изисква тези предложения да излязат от нас. Онова, което ме тревожи, е дали идеята за такъв прецедент е добра.

— Защо не? — обади се някой близо до Коруин. — Нали благодарение на страха от кобрите трофтите се държат приятелски с нас. Какъв по-добър случай да им покажем, че този вид предпазна мярка е разумна политика?

— Ами ако изгубим? — скептично попита Хемнър.

— Досега кобрите никога не са губили.

Коруин погледна губернатора Хауи Вартансън от Целиан и се запита дали той ще каже нещо. Ала Вартансън само сви устни. Коруин бе забелязал, че когато идват в Авентини, политиците от Целиан избягват да се набиват в очи. Но смяташе, че в този случай трябва да се изрази становище. По възможност — деликатно.

— Аз бих желал да изтъкна — започна той, — че една или повече нови планети ще ни позволят да решим проблема за Целиан, без да лишаваме деветнадесетте хиляди души там от правото им да се разпореждат със свой собствен свят.

— Само ако те самите пожелаят да напуснат — каза Стигър. Все пак споменаването на Целиан, както бе предполагал Коруин, изглежда насочи мислите на членовете на Съвета към съществуващата понастоящем безизходица в отношението между кобрите и враждебната екология на този странен свят. В официалните доклади деликатно я наричаха „Текуща генетична адаптация“. Определението на целианците беше по-безцеремонно: „Дяволска смесица“. Всяко живо същество от тази планета, от най-простата личинка до най-големия хищник, изглеждаше безумно решено да запази своята екологична и териториална ниша и с всички сили се съпротивляваше срещу опитите да бъде изтикано от нея. Разчистете някакъв терен и го защитете с растителна бариера и само за броени дни ще изникнат цяла дузина нови растения, които ще се опитват да възстановят предишния му вид. Постройте къща на място, където преди това е имало гора и не след дълго по стените ще се появят плесени. Създайте град, дори малко селце и прогонените животни по някакъв начин отново ще се върнат и то не само малките. „Свят под непрекъсната обсада“ — така някога го бе нарекъл Джони. Само целианци знаеха как и защо продължаваха да живеят там.

В залата отново настъпи продължителна тишина. Стигър огледа присъстващите и кимна.

— Добре. Според мен можем да се съгласим с губернатор Телек, че ни е необходима много повече информация, преди да поставим въпроса на обсъждане. За момента обаче, запазете в пълна тайна това предложение и обмислете всички плюсове и минуси. За да приключим, остава да решим един последен въпрос. Предстои да одобрим кандидатите за кобри.

На монитора на Коруин се появи списък с дванадесет имена — необичайно голям брой, — заедно с техните родни градове и региони. Всички те му бяха познати. Приемната комисия в Академията бе изпратила резултатите от тестовете преди един месец. Моро беше седми поред.

— Някой да е против тези граждани да станат кобри? — зададе Стигър обичайния въпрос. Двама души, седящи близо до Коруин обърнаха глави към него. Стиснал зъби, той гледаше без да трепне генерал-губернатора. — Няма. Тогава Съветът утвърждава решението на Академията и ги задължава да започнат необратимите етапи на процеса „кобра“. Закривам заседанието.

Необратими етапи. Коруин беше чувал тези думи най-малко двадесет пъти, но те никога не му бяха звучали така съдбовно. Ала и никога не се бяха отнасяли за неговия собствен по-малък брат.

Джъстин Моро спря колата пред къщата и почувства, че напрежението от раменете му се е пренесло в ръцете. Кокалчетата му бяха побелели от стискане на волана. Само преди час бе научил по телефона, че Съветът е одобрил неговата кандидатура. Утре хирургът щеше да започне онези операции, които окончателно и безвъзвратно щяха да го въведат в жизнения път на баща му, но тази вечер щеше да стане свидетел на болката на майка си.

— Готов ли си? — попита го Джошуа, който седеше до него.

— Толкова готов, колкото бих могъл да бъда някога.

Джъстин отвори вратата, слезе от колата и се отправи към къщата, следван от брат си.

Посрещна ги Коруин и въпреки напрежението, Джъстин се развесели при неизбежната половин секунда, необходима на по-големия им брат, за да ги различи. Много трудно ги разпознаваха и в живота им бяха ставали немалко обърквания. Семейството и близките приятели обикновено разбираха номера, но дори и при тях тайната смяна на дрехите понякога оставаше неоткрита в продължение на часове. Безброй пъти като малки си бяха правили такива шеги. От тези игри се отказаха, чак когато баща им ги заплаши, че ще ги бележи с боя.

— Джошуа, Джъстин. — Коруин кимна и ги изгледа, за да се увери, че не е сбъркал. — Простете се с надеждата за лек разговор. Тази вечер заседава „военният съвет Моро“.

„О, Всемогъщи Боже“ — изстена мислено Джъстин. Но Джошуа вече влизаше и беше късно за връщане. Той изправи рамене и го последва.

Родителите му седяха на дивана във всекидневната. По стар навик Джъстин набързо огледа баща си. Стори му се малко по-слаб от последния път, когато го бе видял, но не кой знае колко. По-голямо значение имаше лекото трепване от болка, щом махна с ръка да поздрави близнаците. Болкоуспокояващите хапчета за артрит не се отразяваха чак толкова на умствените му способности; щом бе решил да мине без тях, значи предстоеше важен разговор. Тъжното лице на майка му го потвърждаваше. Една безкрайно дълга минута Джъстин се питаше дали не бе подценил степента на семейната съпротива срещу неговата амбиция да стане кобра.

Съмнението му не трая дълго.

— Вечерята ще бъде готова след половин час — каза Джони на близнаците, докато сядаха. — Дотогава искам да чуя вашето мнение за едно предложение, което Стигър е направил днес в Съвета. Коруин, слушаме те!

Коруин си избра място, от което можеше да вижда лицата на другите.

— Това, естествено, трябва да се пази в тайна — започна той и им разказа най-невероятната история, която Джъстин някога беше чувал.

След като най-големият му син свърши, Джони изчака няколко секунди и се обърна към близнаците.

— Е? Какво ще кажете?

— Не им вярвам на трофтите — отвърна бързо Джошуа. — Особено на демесна Тлос. Защо ще ни предлагат безплатно услугите си?

— Съвсем очевидно е — вдигна рамене Джони. — В политиката е известно като „безплатна проверка“ и действа в двете посоки. Ако ние приемем и демесна Балиу хареса нашата работа, тлосите несъмнено ще се самопредложат за наши агенти на много други заинтересовани демесни.

— А ако ние харесаме сделката, те ще си предложат услугите да ни намират и други такива работи — продължи Коруин. — Когато за първи път започнахме търговски отношения с трофтите, те използваха същата схема и затова сега отново залагат на нея.

— Добре — кимна Джошуа. — Да допуснем, че предложението е законно. Петте планети оправдават ли една с нищо непровокирана война?

— Остави това — каза Коруин. — Ами я си представи, че тази нова чуждоземна раса наистина представлява заплаха за нас. Можем ли да си позволим просто да не й обърнем внимание и да се надяваме, че тя няма да ни открие? Може би действително ще е по-добре да се справим с нея сега, докато това е относително лесно.

— И какво означава „относително лесно“? — попита Джошуа.

Джъстин погледна стиснатите устни на майка си. Картината му беше позната: в тези кръгли маси Коруин обикновено заемаше позицията на песимист, а Джони застъпваше обратното становище. Интересно бе да се чуят съображенията му, но той навярно нямаше да ги сподели, преди да е изслушал мнението на близнаците. Крис може би нямаше да е толкова сдържана.

— Мамо, ти нищо не казваш. Какво мислиш по въпроса?

Тя го погледна, а ъгълчетата на устните й трепнаха в тъжна усмивка.

— Когато ти се каниш да станеш кобра? Аз, разбира се, не искам да излагаш живота си на риск заради някакви си светове, от които през следващото хилядолетие едва ли ще имаме нужда. Но, като оставим настрана емоционалната реакция, умението ми да разсъждавам логически ме кара да се питам защо трофтите искат ние да свършим работата. Тяхната военна машина не е по-лоша от тази на Доминиона. Ако те не могат да се справят с въпросната чуждоземна заплаха, какво очакват от нас?

Джъстин погледна Джошуа и видя, че той е спокоен. Беше разбираемо; Джъстин познаваше много по-добре от него както възможностите, така и ограниченията на кобрите. Той се обърна към баща си, който изглежда го наблюдаваше.

— Странно — каза Джъстин.

— Наистина странно — съгласи се Джони. — Единственото предимство на кобрите пред редовната армия е, че нашите оръжия са скрити. Трудно мога да си представя една нормална, не партизанска война, в която това да е от решаващо значение.

— Най-близката известна боеспособна армия, която може да се използва за случая, се намира в Доминиона… — започна Коруин.

— Но ако могат да наемат нас, те биха могли също толкова лесно да наемат и тях — довърши Джъстин мисълта му. — Прав ли съм?

Коруин кимна.

— Което, в крайна сметка, води до един-единствен отговор на въпроса на мама — заключи Джъстин.

Настъпи кратка пауза.

— Че това е тест — обади се най-после Джошуа. — В действителност трофтите искат да проверят силата на кобрите.

Джони кимна.

— Не виждам друго обяснение. Особено като се вземе предвид, че по време на войната демесните в този край на Асамблеята вероятно не са имали пряк контакт с човешки военни сили. Единственото, с което разполагат, са докладите на демесните от другия край на Асамблеята и те вероятно мислят, че казаното в тях е преувеличено.

— И така. Какво ще правим? — попита Джошуа. — Ще отговорим, че не сме наемни войници, така ли?

— Моят съвет е такъв — въздъхна баща му. — За нещастие… по-добре да ви го каже Коруин.

— Веднага след заседанието проведох една бърза анкета в Съвета — започна Коруин. — Говорих с осем синдикали и двама губернатори и всички са на това мнение. Единствено по въпроса дали ненамесата няма да се приеме като признак на слабост мненията се разделят поравно.

— А ако се съгласим и не успеем, признак на какво ще е? — изръмжа Джошуа.

Джъстин погледна към Коруин.

— Кобрите в Съвета на какво мнение са? — попита той. — Говори ли с тях?

— Само с една. Интересуваше се от възможностите да приведем кобрите в пълна бойна готовност.

— Всъщност ще трябва само да се подмени оптическата усилвателна система — обясни Джони. — Тази, с която разполагаме сега, няма многоцелево действие, каквото неминуемо ще ни потрябва. При подготовката ще се наложи да съкратим и част от теоретичните занимания, както и някои от упражненията, но с изключение на това, другото лесно ще се пригоди. Нанокомпютрите сигурно все още позволяват да се програмират всички бойни рефлекси.

Джъстин леко цъкна с език. Бойни рефлекси! Информацията в кобра-проспектите съвсем не звучеше така откровено; но, в края на краищата, какво представляваше способността за мигновена отбрана? Бойни рефлекси. Онова, което беше достатъчно при среща лице в лице с рогат леопард, не изглеждаше толкова надеждно за условията на истинска война. През трите години партизанска война срещу трофтите един от тези същите малки компютри бе помогнал на баща му да остане жив; на баща му, на Кали Халоран и на стотици други. Компютърът и пластините, подсилващи костите, и системата от двигатели, и лазерите, и звуковите… Неочаквано той се улови, че докато изрежда въоръжението и устройствата, очите му опипват тялото на баща му, където бяха имплантирани. А утре в академията „Кобри“ ще бъдат имплантирани и в неговото тяло.

Някой извика името му. Той излезе от унеса и погледна по-големия си брат.

— Извинявай — усмихна се Джъстин. — Бях се замислил. Какво каза?

— Питах какво мислиш по идеята да бъдеш наемен войник, ако в края на краищата нещата се сведат до това — отговори Коруин. — Имам предвид, от етична гледна точка.

Джъстин неловко вдигна рамене, отбягвайки да погледне майка си в очите.

— Според мен, в този случай ние не можем да бъдем чисто наемни войници. Бихме могли да защитаваме планетите от чуждоземна заплаха; ще заявим категорично и пред Общото събрание на Асамблеята на трофтите какви са отбранителните ни възможности. В края на краищата, ние служим на нашия народ… което се и очаква от кобрите.

— Да разбирам ли, че си готов да се биеш? — тихо попита Крис.

Джъстин трепна от нейния тон, но отговори спокойно.

— Нямам нищо против да се бия, ако това е наложително. Но аз не мисля, че сега е моментът да го съобщим на трофтите. Първо Съветът трябва да събере всички данни за квазаманците и след това да вземе решение, без да се блазни от мисълта за обещаните пет планети.

Откъм кухнята се чу мелодичен звън.

— Време за вечеря — съобщи Джони и внимателно се надигна от дивана. — С това обявявам край на политическата дискусия. Благодаря ви за размяната на мнения. Приятно е човек да знае, че по този въпрос имаме семеен консенсус. Сега бягайте в кухнята да помогнете на майка си. Трябва да се сложи масата, да се измият зеленчуците, а доколкото си спомням, твой ред е да нарежеш печеното, Коруин.

Коруин кимна и тръгна към кухнята. Джошуа го последва. Крис остана до Джони. Джъстин се забави и видя как баща му измъкна флакона с болкоуспокояващите. „Политическата дискусия наистина свърши“ — каза си той.

Джъстин остави родителите си сами и забърза към кухнята да помогне на братята си.