Ударът на кобрата

15.

На пазара в Хърисийм прекараха много време. „Повече — помисли си Йорк, — отколкото бяха прекарвали на едно място през цялата обиколка из Квазама.“ Когато най-после се видя края на това посещение, той тайно въздъхна с облекчение. Присъствието на толкова много мохи почти очи в очи беше особено изнервящо, а продължаващото отсъствие на Моф още повече увеличаваше напрежението. Той се чудеше как Инглис ще обясни този факт, когато излязат от тълпата на пазара. Сами с ескорта щяха да „забележат“ отсъствието на Моф и на Инглис щеше да му се наложи да съчини някаква история.

Йорк не искаше да я чува. Щяха да са куп очебийни лъжи. Изчезването на Моф беше доста хитро, доста добре подбрано по време, за да е случайно. Очевидно не бе предвидено изобщо той да се отделя от групата. Инстинктите на Йорк му подсказваха, че според квазаманците, признанието, че Моф се е отделил от групата, щеше да е също толкова компрометиращо, колкото и откровено да кажат къде е бил и с каква цел. Колкото повече опознаваше квазаманците, колкото повече слушаше уклончивите отговори на Моф, толкова по-добре разбираше какво им показват и какво не, а определенията на отговорите от „свръхпредпазливи“ и „съмнителни“ постепенно отстъпваха място на думата „параноидни“. Нямаше значение дали тяхното историческо минало ги караше да са такива. Йорк и по-рано бе виждал параноидни умове и знаеше как действат те. Отсъствието на Моф не му даваше никаква полезна информация, но квазаманците вероятно не осъзнаваха това. Те щяха да приемат, че целият им заговор или план, или схема, или дяволска изненада се е провалила и ще трябва да действат преждевременно.

Йорк не искаше това. Ако Моф готвеше нещо — каквото и да е — за всички щеше да е по-безопасно то да протече гладко и по план. „По дяволите, Моф, връщай се — помисли си той разярен. — Връщай се тук и остани с илюзията, че владееш положението“.

Йорк така се бе задълбочил в тайното търсене на Моф, че изпусна причината за дуела, който предстоеше.

Всъщност, забеляза го едва, когато един от помощниците на Моф го хвана за рамото и го заведе при струпаните на пазара хора. Те образуваха кръг с диаметър около двадесет метра. Вътре, на пет метра един от друг, стояха двама мъже без мохи и се гледаха свирепо.

— Какво става? — попита Йорк квазаманеца, който все още го държеше за рамото.

Отговори му Инглис, застанал през двама души от него в кръга.

— Ще има дуел — обясни той. — Нанесена е обида. Хвърлената ръкавица е приета.

Йорк видя противниците със затъкнати в поясите револвери, заобиколени от двеста или повече души зрители и усети, че устата му пресъхна. „Сигурно няма да се стрелят тук“ — помисли си той.

В кръга влезе мъж със синьо-сребриста лента на главата и отиде до двамата мъже. От голяма, закачена на рамото му торба извади тридесетсантиметрова ратанова тояга и две малки топки, вързани с млечнобяло, дълго петдесет сантиметра въже. Той подаде тоягата и топките на единия от мъжете, отиде при другия, даде и на него такъв комплект, оттегли се в края на кръга, вдигна ръка и със замах я свали.

Съперникът отдясно на Йорк, който лениво въртеше топките над главата си, изведнъж ги запрати към своя противник.

Хвърли ги добре — силно и точно. Но другият беше готов. Той протегна тоягата вертикално пред себе си, спря въртящите се топки и те се завиха около тоягата. В следващия миг неговото оръжие полетя към първия мъж, който го хвана по същия начин. Един миг пауза, през която всеки размота хванатото оръжие на противника си и те бяха готови да продължат.

— Какво става? — отново прошепна Йорк.

— Дуелират се, нали ви казах — промърмори в отговор Инглис. — Всеки от мъжете ще хвърля своята бола2 към другия, докато оръжията не се изгубят сред тълпата или единият от противниците не се откаже. Тези оръжия оставят впечатляващи ожулвания, но рядко причиняват по-тежки физически наранявания.

— Губят се сред тълпата ли?

— Ако бъдат хвърлени по-встрани или не бъдат хванати, зяпачите няма да ги върнат. Два такива пропуска и дуелът ще приключи.

— Какво спира противниците да не се нахвърлят един срещу друг?

— Това, поради което не използват и револверите си — спокойно отговори Инглис. — Техните мохи — там и там. — Той посочи двама души от публиката, всеки с по една допълнителна птица на рамото. Йорк се намръщи.

— Искате да кажете, че мохите не допускат никакви атаки, дори без оръжие? Аз пък мислех, че те реагират само при вадене на револвери.

— О, разбира се, те не могат да ни защитят срещу всякакви нападения — вдигна рамене кметът. — Вие можете неочаквано да ме ударите, преди моето мохо да успее да ви спре. Но то няма да ви позволи да продължите. — Той кимна към дуелиращите се, по чиито чела от напрежение вече се стичаха капки пот. — Но те се бият по правилата и мохите им стоят настрана.

— Разбирам. — Йорк се запита как ли ще реагират птиците, ако евентуално се наложи на кобрите да се бият с квазаманците. Когато в битката блеснат смъртоносните лъчи, ще открият ли мохите лазерните им оръжия? Нямаше начин да се разбере. — Това обяснява защо никой не се опита да излезе с револвер или оръжие, което мохите познават. Човек ще може да стреля само веднъж в противника.

— Вас, авентинците много ви занимават междуличностните конфликти — отбеляза със странно напрегнат глас Инглис. — Изглежда на вашата планета е страшно да се живее. Може би, ако и вие имахте мохи… Във всеки случай сте прав относно алтернативните оръжия. В началото, когато започнало опитомяването на мохите, много хора се опитвали да използват оръжия с току-що предсказания от вас резултат.

— Аха — кимна Йорк и отново се обърна да гледа дуелиращите се.

Макар да изглеждаше, че е минало много време, фактически дуелът продължи само няколко минути. Йорк не можеше да каже как бе приключил, но когато тълпата огради противниците и около тях се струпаха приятели и поддръжници, той реши, че според квазаманците боят е бил добър. Може би, като се върнат на кораба, Намиди ще им обясни този бой от гледна точка на социологията и психологията. За Йорк дуелът беше маловажен. Той огледа разпръсващата се тълпа и откри, че островите на относително спокойствие са останалата част на контактната група, кметът Инглис и ескорта.

И Моф.

Йорк примигна и се постара да не допусне на лицето си никакви следи на изненада или възмущение. Въпреки цялото си старание, той бе допуснал квазаманецът да се промъкне обратно в групата така незабелязано, както се беше измъкнал. Изведнъж дуелът му се стори съмнителен. Ако този дуел бе предизвикан умишлено, тогава тайната мисия на Моф сигурно е била изключително важна. Провеждането на подобен спектакъл за отвличане на вниманието изискваше или ангажирането на много хора, които на момента бяха събрани, или участието на по-малка група, способна да заблуди както авентинските гости, така и местните жители. И в двата случая това означаваше много усилия и, вероятно, грижливо предварително планиране.

Нима квазаманците ги следят? И ако ги следят, от колко време?

— Извинявам се за онова, което трябваше да видите — каза Моф, когато контактната група и ескортът се оттеглиха от тълпата. — Това е форма на агресия, която не сме преодолели напълно.

— Тя изглежда доста безобидна в сравнение с някои, които съм виждал — увери го Серенков. Нито той, нито някой от другите показа, че е изненадан, когато Моф отново се появи и Йорк тихо си отдъхна.

— Въпреки всичко в едно цивилизовано общество не бива да се случват такива неща — поклати глава Моф. — Силата на нашата воля трябва да бъде насочвана навън, към завладяване на този свят.

— И отвъд него? — промърмори Риндстат.

Моф го погледна. На лицето му се четеше напрежение.

— Бъдещето на човечеството са звездите — заяви той. — Ние няма да останем вечно затворени в този свят.

— Човечеството няма никога отново да бъде затворено — тържествено се съгласи Серенков. — Кажете, често ли има такива дуели? Кой беше онзи мъж със синята лента на челото, който изглежда ръководеше дуела?

— Във всяко село, в зависимост от населението му, има по един или няколко съдии — обясни Моф. — Освен контрола на дуелите, те имат много други задължения. Но да тръгваме. Тук ни чакат още много други места, които трябва да посетим. Кметът Инглис иска да ви покаже центъра на местните органи на властта, а и смятам да посетим един типичен жилищен район, преди ловците на крисджо да се завърнат. Ще можем да разгледаме и селскостопанските площи.

Серенков се усмихна.

— Разбрах намека ви, Моф. Програмата ни наистина е натоварена. Моля ви, водете.

Те завиха зад ъгъла и се насочиха към колите, които хората на Инглис бяха докарали зад пазара. Йорк реши да е предпазлив оптимист. Щом Моф в този момент се придържаше към програмата, значи смяташе, че отсъствието му е останало незабелязано. Което пък на свой ред означаваше, че нямаше промяна в първоначалния план на квазаманците.

Изведнъж Йорк почувства лек натиск от калкулаторния часовник върху китката си. Същото усещане имаше и от сапфирената звезда върху ръката си. Заедно с писалката, те бяха части от сглобяемото ръчно оръжие, което нито квазаманците, нито мохите бяха открили. „Един изстрел — прозвучаха думите в мозъка му. — Един безпрепятствен изстрел преди мохите да могат да ме спрат. Трябва да съм страшно точен.“

Случи се вечерта, когато се връщаха в Солас. Първото предупреждение бяха неочакваните статични смущения, които заглушиха тихото бръмчене по радиоканала с „Капка роса“. Моф се изправи на предната седалка на автобуса и се подпря на лявата си ръка. В дясната държеше револвер.

— Арестувани сте — прогърмя един глас от човека до него или по-скоро от кутията с размерите на телефон в ръката на квазаманеца. — Заподозрени сте в шпионаж срещу народа на Квазама. До пристигането в крайния пункт не трябва да правите никакви агресивни движения. При неподчинение корабът ви ще бъде разрушен.

— Какво? — излая Серенков с глас, който изразяваше шок, изненада и ярост. — На какво основание?

Но от преводача на врата му не излезе никакъв звук и думите му останаха непонятни за квазаманските уши.

— Моф… — започна Серенков и се надигна.

— Не си прави труда — тихо го посъветва Риндстат. — Това е само рекордер, а не преводач. Ще трябва да почакаме, докато се върнем в Солас, за да си изясним какво става.

Серенков отново отвори уста, размисли и седна. Йорк забеляза, че револверът в ръката на Моф не трепва. Спокоен човек, с железни нерви. Това силно ограничаваше хитростите, които можеха да използват срещу него и неговото мохо.

Когато собственикът му извади револвер срещу друго човешко същество, мохото само изграчи. Другите птици изобщо не реагираха. По неизвестни причини — външен вид, миризма, говор — авентинците очевидно бяха изключени от защитата, която птиците осигуряваха на квазаманските си господари. Йорк се бе надявал, че всяко враждебно действие на Квазама най-малкото ще бъде смекчено от присъствието на мохите. Но явно не беше така.

От другата страна на пътеката Джошуа се размърда на мястото си.

— Техният компютър трябва да е голям като гаунта, за да е в състояние да извърши толкова бързо дори такъв малък превод — промърмори той.

— Може би са записвали едновременно и думите ни, и техния превод — каза Риндстат. Той изглеждаше спокоен, почти безразличен и за момент Йорк се зачуди на това негово спокойствие. „Не разбира ли този идиот в каква беда сме изпаднали? Това не е игра — изръмжа той наум. — Тези хора са сериозни и са изплашени.“

Но потисна думите в гърлото си. Разбира се, че Риндстат ще е спокоен. Нали на „Капка роса“ има четири кобри, готови да изскочат и със сиянието на лазерния огън да ги спасят!

Само че нямаше да е толкова лесно. И ако никой от другите не го разбираше, това определено не се отнасяше за Йорк. Той погледна през прозореца и заоглежда притъмняващото небе и още по-тъмната гора, която ограждаше пътя. „Моф добре е избрал момента — помисли си той с чувство на професионално одобрение. — Далече от «Капка роса», в опасна и непозната територия. С настъпването на нощта само луд би се опитал да избяга.“ През една пролука между дърветата проникваше слънчев лъч и той неочаквано разбра, че през последните няколко минути се бяха отклонили на югозапад от прекия път между Хърисийм и Солас. На юг, към следващия град от веригата? Вероятно. Така на пленниците им се отнемаше надеждата за спасение, докато на самите потенциални спасители… Какво? Какво възнамеряваха квазаманците да направят с „Капка роса“?

Той погледна към Джошуа и видя върху опънатото лице на младия мъж отразени собствените му страхове и несигурност. Син на кобра, брат на кобра, той разбираше много по-добре от Риндстат ограничените възможности за защита на „Капка роса“.

„Малко страх мобилизира тялото; паниката го парализира“ — спомни си той любимия афоризъм на инструктора от флота. Йорк съзнателно забави дишането си, потисна паниката и остави страха. Трябваше да е готов, ако се наложи.

Съобщението, което за момент проникна през радиосмущенията и достигна до „Капка роса“, беше кратко и изключително важно: „Вие сте заподозрени в шпионаж срещу народа на Квазама. До пристигането в крайния пункт не трябва да правите никакви агресивни движения. При неподчинение корабът ви ще бъде разрушен“.

Смущенията отново се появиха и Кристофър изстреля нещо богохулно.

— Как, по дяволите, са успели да разберат…

— Млъкни! — озъби се настръхнала Телек. Случи се. Сбъднаха се най-лошите й кошмари. Тя не успя да измъкне групата, преди да щракне капанът. Провали се. „О, Господи, какво да правя?“

Един глас от интеркома прекъсна мислите й.

— Губернаторе, виждам движение и горещи точки на върха на контролната кула — чу тя гласа на капитан Ф’ахл. — Още не се виждат никакви оръдия или хора, но може да използват гаубици или управляеми ракети, които стрелят от закрито.

Със силата на волята си Телек потисна нарастващата в нея паника.

— Разбирам, капитане. Нашите лазери могат ли да съборят цялата кула?

— Едва ли, но не бих искал и да опитвам, докато не вземем на борда всички, които можем.

— Не предлагам да започнете сега — хладно каза тя. Значи Ф’ахл вече е готов да допусне, че групата ще даде жертви. Проклета да е, ако се даде така лесно. — Вижда ли се нещо на компютърния екран? Сигналът с разделена честота от предавателя на Джошуа обикновено пробива през заглушаванията.

Без предупреждение снежинките на дисплеите неочаквано изчезнаха и на тях отново се появи картина от квазаманския автобус.

Стиснала до побеляване ръце Телек се наведе към екрана, но не видя касапницата, която очакваше. Сцената беше почти същата както преди няколко минути, когато прекъсна връзката, с тази разлика, че сега Моф беше с лице към авентинците и с револвер в ръка.

Телек грабна микрофона.

— Джошуа, покажи ми останалата част от групата — извика тя.

Картината остана непроменена.

— Той не може да те чуе — измърмори Кристофър. — В този край на връзката успяхме да изчистим сигнала, но при него нямаме компютърна апаратура, която да извърши същото.

— Чудесно! — въздъхна Телек. — Това означава, че не можем да се свържем и с Алмо. По дяволите. — Тя погледна още веднъж дисплея, след това се обърна към двамата притихнали до вратата на салона мъже. — Е, господа, по всичко личи, че вашата ваканция свърши. Някакви предложения?

Майкъл Уинуърд посочи един от дисплеите, на който се виждаше съседната гора.

— Квазаманците вероятно не знаят, че Алмо е там, което теоретически е предимство за нас. Но ако няма как да му съобщим какво става, това предимство е съвсем безполезно. Трябва по някакъв начин да привлечем вниманието му, така че той да използва лазерната връзка.

— С други думи, искаш да се промъкнеш до него. — Телек се замисли и поклати глава. — Не. Много е рисковано. Дори и да успеем да извършим някаква диверсия, с която да ангажираме вниманието на квазаманците, те ще те открият преди да си стигнал до него. Нека се опитаме да изчакаме връзката в уговорения час.

Другата кобра, Дорджей Линк, погледна Уинуърд и леко кимна.

— Квазаманците може да разположат хора и оръжия в гората, за да обградят от другата страна „Капка роса“ — каза той на Телек. — Алмо може да слезе от своето гнездо и да попадне в ръцете им.

— Но нали ще ги чуе или види? — обади се Намиди.

— Кобрите също са хора — подхвърли язвително Уинуърд. — И ако не се събуди, докато заемат позиция, след това те няма да вдигат никакъв шум.

Телек загледа изображението на гората върху дисплея. „Направо не мога да разбера — призна пред себе си тя. — Как така най-неочаквано попаднахме в капан?“

Не. Не беше неочаквано. И това бе най-обидното. Сега стана съвсем ясна целта на загадъчното изчезване на Моф преди няколко часа. Той е организирал тази операция, координирал е действията по неизвестната им трижди проклета съобщителна система. В такъв случай…

— Войниците и оръжията вероятно вече са на позиция — заяви на глас тя. — Единственият начин да събудим Алмо и едновременно с това да му кажем, че сме в беда… — Тя млъкна и погледна двете кобри.

Уинуърд кимна, но Телек не можа да разбере дали изрази разбиране или съгласие.

— Внезапна атака. Артилерийски огън и прочие. Чакайте да си облека камуфлажните дрехи. След минутка се връщам. Дорджей, изясни как най-добре може да стане това, моля те.

— Разбира се — рече Линк. — Има ли някакъв шанс да изчакаме, докато се стъмни, губернаторе?

— Не — отговори Кристофър, преди Телек да успее да каже нещо. — Губернаторе, възникна нов проблем. Контактната група не се връща в Солас.

— По дяволите. — Телек отиде до него и погледна дисплея. Сега на него бе изобразена аерофотоснимка на района между Солас и Хърисийм. — Как разбра?

— Джошуа погледна за малко навън и видях слънцето от страничния прозорец на автобуса. Струва ми се, че са тръгнали по този път — той посочи с пръст. — Към съседния град на югозапад оттук.

Телек погледна мащаба.

— По дяволите. Най-късото разстояние от „Капка роса“ до тях е не по-малко от двадесет километра. Къде е следващият свързващ път? О, ето го. На три километра от онова място. Имаш ли някаква представа точно къде се намират?

Кристофър разпери безпомощно ръце.

— Когато компютърът е натоварен с такива заглушаващи сигнали, далекомерът не работи. Единственото, което мога да направя, е да определя скоростта и да екстраполирам местонахождението от Хърисийм. Изглежда са тук — може би на петнадесет или двадесет минути от онова кръстовище.

Телек погледна Джъстин, който седеше неподвижен и безмълвен на дивана. Ако му беше позволила да замести брат си, както бяха запланували… Но не, тя искаше да има своя проклет прозорец към Квазама.

— Трябва да пресрещнем този автобус — обърна се тя към всички в салона. — Или открито да освободим контактната група, или по някакъв начин да сменим Джошуа с Джъстин.

— При повишената бдителност на Моф малко се съмнявам, че последното е възможно — отбеляза Линк, застанал пред дисплея на Намиди.

— Зная — изскърца със зъби Телек и обърна глава към интеркома. — Капитане, изпратете веднага импулсно лазерно съобщение до поддържащите кораби на трофтите. Кажете им колкото се може по-бързо да дойдат.

— Слушам, губернаторе.

От това нямаше да има никаква полза. Тя го знаеше не по-зле от останалите на борда. Трофтите бяха много далече и преди разсъмване нямаше да успеят да дойдат дори на орбита. „Капка роса“ беше сам.

Което означаваше, че след няколко минути Уинуърд трябваше да проведе своята внезапна самоубийствена атака и преди да разбере какво става, Алмо можеше да бъде пленен. Във всеки случай всичко беше безполезно, защото една кобра и дори две не можеха да нападнат от засада онзи автобус, без при стрелбата, която щеше да последва, да убият или най-малкото да ранят всички в него.

Неизбежното заключение бе, че е най-добре веднага да отлетят, с надежда „Капка роса“ да достигне нужната скорост, за да се спаси от квазаманските снаряди или ракети.

Да намалят загубите си. И ако това беше единствената възможност, решението трябваше да се вземе преди Уинуърд да излезе навън и да жертва живота си, което означаваше през следващите деветдесет секунди.

Никаква възможност да спечелят. Докато тя се чудеше какво да предприеме, в гората далеч на юг от тях се появи слабо движение, един невидим лазерен лъч се стрелна и удари „Капка роса“ право в носа.