Ударът на кобрата

20.

За трети път в продължение само на пет минути насреща му се зададе кола и за трети път Пири си наложи да върви спокойно. Колата го отмина без да намали и кобрата с облекчение въздъхна.

В най-добрия случай беше временно облекчение. Ако споменът му за плана на Солас бе верен, той се намираше само на две или три пресечки от сградата, където Джошуа и останалите се бяха срещнали с градския наместник Кимерон. Пътуването му досега с нищо не показваше, че някой от квазаманците смята за възможно авентинци да проникнат толкова навътре в града, но беше ясно, че всеки момент това мнение може да се промени. Сигурно около кметството имаше много часовои, както и разни хора, които щъкаха и изпълняваха различни поръчки, докато този уж миролюбив народ продължаваше войната си срещу „Капка роса“. Откритото проникване в сградата с или без огневата мощ на кобра вероятно щеше да доведе до много жертви. И от двете страни.

Засега не виждаше по-добро решение. Мина покрай няколко паркирани коли. Бързата проверка показа, че двигателите им са заключени, а той не знаеше как да ги отключи. Другият вариант беше да се придвижи по покривите, но ползата от това намаляваше правопропорционално с нарастването на броя на намиращите се наоколо уши, които могат да чуят удара от падането и очи, които да видят самия скок. Ако имаше бомба със закъснител, можеше да я използва, за да отвлече вниманието от своята цел, но никое от малкото устройства, с които разполагаше, не бе подходящо. Може би щеше да свърши работа зарядът от патроните на убития квазаманец? Те сигурно бяха добре натъпкани с барут, иначе не беше възможно да се убие такова грамадно животно като бололин.

Бололини…

Изведнъж през ума му мина една мисъл. Пири бързо се огледа, за да се увери, че не го следят, намери една тъмна стена и се заизкачва.

На покрива не откри онова, което търсеше. Внимателно се огледа и прецени, че вероятно се намира през две сгради от целта. Направи два скока и клекна до една квадратна жълта кутия с монтиран върху нея голям рупор.

Алармена инсталация за сигнализиране при нахлуване на бололини.

Лазерите в пръстите му бързо откриха достъп до панела и Пири внимателно заопипва проводниците и детайлите в кутията. Логично беше подобно устройство да работи с автономно захранване и да се включва и изключва няколко етажа по-долу в същата сграда. Но ако квазаманците и тук бяха толкова предпазливи, колкото изглежда бяха във всичко…

Оказа се прав. Захранващата батерия заемаше почти три четвърти от обема на кутията.

За броени минути проследи проводниците и разбра системата. Ако прережеше главната захранваща линия тук, батерията — и което бе по-важно, аварийният пусков бутон — щеше да може да се включи във веригата. Ключът на батерията обаче изглежда беше конструиран за радиоуправление. Трябваше да намери някакъв друг начин да задейства инсталацията.

Докато извършваше предварителните настройки, му хрумна една идея. Може би щеше да свърши работа.

След около петнадесет минути аварийното пусково устройство беше преработено. Пири обърса потта от челото си и отдели един миг за изучаване на околността. Онази сграда сигурно бе кметството. Той огледа внимателно около нея и намери един покрив, върху който можеше да чака.

Погледна часовника си и се намръщи. Времето летеше, а с всяка изминала минута нарастваше вероятността квазаманците да убият някой от заложниците или да предприемат действия срещу „Капка роса“. Слезе от покрива и тихо затича по безлюдните улици.

Провървя му. Минути по-късно беше на избрания покрив, готов да действа. През две преки се намираше кметството. От приглушените звуци, които достигаха до ушите му, разбра, че около него наистина има много хора. На четири пресечки зад кметството беше алармената система за бололини и върху нея — откраднатата бинокулярна система за нощно виждане на убития квазаманец. Пири пое дълбоко дъх, повдигна левия си крак, прицели се и изпрати един маломощен бронебоен изстрел към нея.

Лазерният лъч индуцира електрически импулс в електронната част на апарата за нощно виждане. Направеното от Пири свързване го изпрати не към лещите, а към пусковото устройство на алармата.

Силен вой раздра тъмнината.

Пири беше готов. Все още съществуваше риск да бъде съгледан от някой случаен наблюдател, но бе невъзможно човек от улицата да чуе удара от скока. Той достигна края на покрива, скочи и зърна по улицата долу бягащи хора. Приземи се на съседния покрив, прекоси го тичешком и като отправи кратка молитва към бога на глупците, отново скочи.

Не се приземи върху покрива на кметството. Удари с крака по средата на фасадата, за да падне на улицата с по-малка сила. Сградата беше седеметажна, осветените прозорци свидетелстваха за напрегната работа вътре. Пири знаеше, че поема голям риск, като слиза на земята. Но кабинетът на градския наместник беше на приземния етаж, а кобрата бе готова да се обзаложи, че с присъщата им параноя квазаманците са разположили най-важните си комплекси под земята.

Приземи се на улицата. Нямаше никакво време за планиране и размисъл. Тридесетината души, които се виждаха, се разбягаха по посока на ревящата аларма, но двамата часовои пред вратата останаха на мястото си… и тяхното стъписване не се предаде на кацналите върху раменете им мохи.

Птиците обаче не видяха извадени оръжия и вместо да се приготвят за атака, учудено го заразглеждаха. Пири се прицели и застреля двете мохи още преди да бяха излетели. Часовоите реагираха със закъснение. Застреля и тях. С един скок премина трите метра, които го деляха от входа, и се вмъкна вътре.

Когато групата на Серенков беше на посещение тук, той не обърна достатъчно внимание на пътя, но за щастие вътрешното разпределение беше просто. Пири мина по главния коридор до първата пресечка и зави вдясно. В следващия коридор зави вляво и се насочи към центъра на сградата… И там, само на десет метра пред него, стояха двама облечени в ливреи пазачи. Спомни си, че ги беше видял пред кабинета на градския наместник.

Те го погледнаха изненадани, намръщиха се и посегнаха към револверите си. Пири ги застреля, след това уби и мохите, преди да са измъкнали ноктите си изпод пагоните на своите господари. Ободрявайки се наум, той бутна вратата и влезе с готови за стрелба ръце.

Сцената беше почти същата като онази, която бе видял последния път чрез сензорите на Джошуа. Но с две важни изключения: миризмите, които и той, и контактната група бяха избегнали по-рано, сега бяха непоносими. Полузадушен, той изведнъж спря; покритият с възглавници трон на градския наместник беше празен.

След няколко удара на сърцето Пири възстанови дишането си и възвърна гласа си. За хората, седнали пред ниските маси около трона, тези няколко секунди се оказаха спасителни. Той не знаеше дали парите усилваха мисловната им дейност или по природа бяха наблюдателни, но когато отново беше в състояние да действа, те бяха изчезнали. Очевидно се бяха досетили кой е. Като по даден знак, помещението се опразни.

— По дяволите — промърмори тихо Пири, открил, че пушекът има и странен вкус. Той включи звуковите усилватели, затаи дъх… Някъде иззад свободно висящите завеси чу леко дишане.

Значи не всички се бяха измъкнали през резервния изход. Дали останалият квазаманец бе въоръжен? Вероятно, макар че никой от другите не се опита да използва револвера си. Това го наведе на някои интересни изводи. Но дори скритият квазаманец да не посмееше да стреля, Пири нямаше желание да го търси в тази мъгла, като се ориентира само по слабия звук от дишането. Може би имаше друг начин. Ако мохите наистина бяха толкова докачливи, както изглеждаха, когато контактната група за първи път излезе от шлюза на „Капка роса“…

С готова за всякакви изненади лява ръка, той се пресегна с дясната и извади откраднатия револвер.

Звукът от стърженето на стомана в кожа проехтя като гърмеж в тихата стая… Последвалото единично пляскане на крила беше достатъчно, за да определи посоката. Вляво пред него… Той се спусна към завесите и се изправи лице в лице с приведен, ужасен мъж.

Двамата мълчаливо се гледаха цяла секунда. Пири насочи вниманието си към мохото върху рамото на квазаманеца, но птицата изглежда разбираше, че атаката ще означава самоубийство и остана неподвижна. Пири прехвърли цялото си внимание върху човека и произнесе единствената дума, която знаеше на квазамански:

— Кимерон?

Другият очевидно го разбра неправилно и поклати енергично глава.

— Сибио — каза той с треперещ глас, удари се по гърдите и се вторачи в револвера, който Пири все още държеше в ръка. — Сибио.

Пири се намръщи и повтори:

— Кимерон? Кимерон? — Той махна със свободната си ръка неопределено из стаята.

Сега квазаманецът разбра. Дори през димната завеса Пири видя как човекът пребледня. „Или не знае къде е градският наместник, или мястото е строго секретно“, реши той. — Подозираше, че е последното. Дрехите на Сибио бяха прекалено богати, за да е обикновен прислужник. Кобрата пристъпи напред и погледна строго мъжа.

— Кимерон? — гневно излая той.

Квазаманецът погледна Пири в очите и мълчаливо се изправи.

Резервният изход беше точно там, където трябваше да се намира — пред покрития с възглавници трон. Но за това Пири си спомни по-късно. Сибио му показа скрития лост, който освобождаваше врата към една изба. Пири погледна в отвора и видя шахта с размери метър на метър. Няколко метра по-надолу тя преминаваше в извита рампа, която вероятно водеше в силно охранявана подземна стая.

За нещастие положението на вратата подсказваше, че тя е удобна и за отстраняване на нежелани лица, което означаваше, че охраната долу е подготвена да се справя с евентуални неприятности. Но при малкото време, с което разполагаше Пири, не можеше нищо да се направи. Сега, когато вратата беше отворена, нямаше никакъв смисъл да се колебае. Той погледна за последен път мохото на Сибио и влезе в шахтата.

Подът беше гладък, макар че доста отрано плавно се спускаше надолу. Само в последната си част наклонът бе тридесет градуса. Премина го по гръб. Пътят беше много по-къс, отколкото очакваше. Пири едва успя да зърне неясното квадратно очертание, което се носеше към него, когато се удари в леката завеса, падна по гръб върху гигантски дюшек от дунапрен и изпусна оръжието. Присви очи…

И откри, че е заобиколен от квазаманци с насочени револвери.

Докато лежеше неподвижен, преброи пет души. Войникът, който беше най-близо до падналото оръжие, го вдигна и го пъхна в празния си кобур.

— Стой, не мърдай! — заповяда на развален английски мъж, застанал до краката му.

Пири втренчи очи в него, след това лениво огледа наредените в кръг войници.

— Искам да се срещна с градския наместник Кимерон — каза той на мъжа.

— Не мърдай, докато не се уверим, че не носиш оръжие! — заповяда квазаманецът.

— Тук ли е Кимерон?

Мъжът не му отговори, а се обърна към хората си. Двама предадоха оръжията си на други и коленичиха от двете страни на Пири.

Тогава той силно удари с пети дунапреновия дюшек и се завъртя около точката, в която се опираше главата му. Един от револверите изтрещя, но твърде късно. А след това стана съвсем късно за каквато и да била реакция, тъй като Пири изстреля лазерен залп по целите, незабелязано хванати от системата, докато оглеждаше войниците. За миг стаята лумна, обхваната от лазерен огън. Когато тялото на Пири извърши пълно завъртане, петимата квазаманци бяха коленичили на пода или проснати в различни фази на шок, а нагретите им револвери лежаха разпръснати между мъртвите мохи.

Пири се изправи на крака и потърси с очи говорителя.

— Със същата лекота бих могъл да избия всички ви — каза спокойно той. — Не съм дошъл да убия градския наместник Кимерон…

Без предупреждение, другите четирима квазаманци скочиха на крака и се спуснаха към него.

Той ги изчака и когато първият приближи достатъчно, замахна и го удари с длан в гърдите. Чу се едно „пуф“ от изкарания въздух, остро изпукване на счупени ребра и квазаманецът отлетя два метра назад и се стовари на пода.

Останалите трима спряха. Пири видя на лицата им изписан безграничен страх. „Едно е — разсъждаваше той — да бъдеш обезоръжен от магически светлинен взрив, а съвсем друго да видиш груба физическа сила в действие. Особено, ако я изпиташ.“ Временната вцепененост на дланта му отминаваше, но кожата силно го болеше. Когато се свестеше, квазаманецът щеше да се чувства много по-зле от него. Ако изобщо дойдеше в съзнание.

Пири отново вдигна очи към говорителя.

— Не съм тук, за да убия градския наместник Кимерон. Искам само да говоря с него — каза той толкова спокойно, колкото позволяваше горящата му ръка. — Заведи ме при него! Веднага!

Квазаманецът облиза устни и погледна към мястото, където един от хората му оказваше помощ на ранения си колега. После обърна глава към Пири и кимна.

— Последвай ме! — Той нареди нещо на хората си, обърна се и тръгна към вратата в далечния край на стаята. Пири го последва. Останалите двама квазаманци тръгнаха зад него.

Минаха през вратата и за части от секундата Пири почувства deja vu: същият трон с възглавници и ниски маси, както в кабинета на горния етаж. Но тази стая беше по-малка и вместо завеси имаше редове с дисплеи.

Намръщен, градският наместник Кимерон гледаше в един дисплей.

Когато Пири и ескорта приближиха, той вдигна глава. Кобрата почака неизбежната реакция. Погледът на Кимерон се плъзна по сплъстената коса и неподстриганата брада на Пири, по чуждата куртка над камуфлажния костюм, по мъртвото мохо, увиснало на рамото му само на един конец. Изразът на лицето му остана непроменен, но когато отново погледна към Пири, той беше поразен от блясъка на очите му.

— Ти си от кораба — хладно отбеляза Кимерон. — Напуснал си го преди да поставим кордона. Как го направи?

— С магия — отговори Пири. Той огледа стаята. Не по-малко от петнадесет квазаманци бяха втренчили очи в него. Всичките бяха с обичайното лично оръжие и мохо на рамото, но изглежда никой нямаше желание да посегне към револвера си. — Това е твоят подземен команден пункт, нали? — попита Пири.

— Един от тях — кимна Кимерон. — Има още много. Нищо няма да спечелиш, ако го разрушиш.

— Нямам намерение нищо да разрушавам — увери го Пири. — Дойдох, за да уредя освобождаването на нашите другари.

Кимерон изви устни.

— Вие, авентинците изключително трудно разбирате — изсъска той. — Смъртта на другия ваш пратеник на нищо ли не ви научи?

Пири почувства как устата му пресъхва.

— Какъв друг пратеник? Контактната група ли имаш предвид?

За момент градският наместник се намръщи. После лицето му се проясни.

— Ах, да, разбирам. Заглушаването на вашите радиосигнали ви е попречило да научите. Разбирам. Значи не знаеш, че Уинуърд е напуснал вашия кораб без разрешение от нас и е застрелян.

Уинуърд? Нима Телек вече е започнала опит за изтегляне?

— Защо го застреляхте? — озъби се той. — Ти каза, че е бил пратеник…

— Всички вие сте отговорни за непровокираната смърт на осем квазаманци в Пурма и шест тука. Вие шпионирате и убивате. По законите на Квазама тези престъпления се наказват със смърт.

Пири го гледаше и умът му не можеше да проумее станалото. Уинуърд… застрелян като рогат леопард, вероятно дори без предупреждение. „Тогава защо не стрелят по мен?“ Обикновен страх? Нямаше да бъде изненадан. Или бе нещо по-специално? След като Уинуърд беше убит и дявол знае какво се бе случило в Пурма… каквото и да беше то… всичко бе свършено. Сега може би искаха само да се сдобият с една жива кобра за изследване.

Погледът му се насочи към дисплеите пред Кимерон. Стаи, коридори, външни изгледи. Три показваха „Капка роса“. „Трябва да са от кулата на летището — помисли той. — Предаване на живо? Ако е така, все още има надежда някои да се измъкнат. Корабът изглежда незасегнат.“

— Засега предпочитаме да те оставим жив — обади се Кимерон и прекъсна мислите му. — Ти и онези двамата, Серенков и Риндстат, нямате никаква възможност да избягате. Казвам ти го, за да не се опитваш и да не ни принудиш да те убием преждевременно.

— Нашият кораб ще се спаси — заяви Пири. — И тогава другарите ни ще съобщят на нашия народ, че сте ни арестували.

— Вашият кораб също не може да се спаси. — Кимерон беше съвсем уверен. — Преди да достигне до края на пистата, насочените срещу него оръдия ще го разрушат.

Но „Капка роса“ можеше да излети вертикално. Дали това щеше да помогне? Нямаше начин да разбере, но при националната параноя на квазаманците, Пири беше склонен да се съмнява.

— Все пак, бих желал да поговоря с теб за освобождаването на нашите другари — каза той на градския наместник, само колкото да не мълчи.

Кимерон свъси вежди.

— Говориш глупости — отсече той. — Ние имаме теб и тялото на Уинуърд и сигурно ще можем да разберем така наречената от теб „магия“.

— Нашата магия не може да се научи от мъртвец — излъга Пири.

— Ти все още си жив — напомни му Кимерон. — От Серенков и Риндстат ще получим информация за вашата култура и технология, което ще ни подготви за всякакви атаки срещу нас в бъдеще. А от вашия кораб… цял или на парчета… ще научим още повече — може би достатъчно, за да подновим междузвездните си пътувания. Всичко това е в наши ръце. Какво повече можете да ни предложите, за да ви пуснем?

На този въпрос Пири не успя да отговори. Но методът, по който за една седмица бяха научили английски, може би наистина щеше да им позволи да възстановят „Капка роса“ и неговите системи, независимо какво би останало след неговото разрушаване.

Което означаваше, че смелият му опит за освобождаване, сега и винаги е бил обречен на неуспех. На Серенков и Риндстат не можеше да помогне, а той щеше да прекара последните си минути тук, в подземния команден център на градския наместник. „Ако по някакъв начин успея да намеря комуникационния пулт… а след това и начин да го изключа… и измисля как да сигнализирам на «Капка роса» веднага да се измитат… и направя всичко това преди многобройните квазамански войници да ме убият…“

И когато абсурдността на всяка от изброените стъпки се изправи пред него непреодолима като планина, вселената му поднесе подарък. Един малък подарък, почти знак, но той го видя, а Кимерон — не. С искрена усмивка на удовлетворение Пири се обърна към градския наместник.

— Питаш какво ти предлагам, господин градски наместник? — каза спокойно той. — Предлагам ти изгодна сделка, защото всичко, което преди малко държеше в ръцете си, сега се изнизва като пясък между пръстите ти.

Кимерон се намръщи. И точно, когато започна да говори, Пири чу как войникът-говорител до него ахна. Кимерон погледна зад себе си… и се обърна към Пири пребледнял.

— Как го направиха?

— Какво „как са направили“? — Пири погледна над рамото на Кимерон към дисплея, който показваше летищната кула и околностите.

Или по-точно, който преди минути ги показваше. Сега дисплеите бяха угаснали.

— Питаш как? Много просто, господин градски наместник — заяви Пири и потрепери при спомена от детските години. Както Макдоналд преди него през онзи ужасен ден на отмъщение срещу Чалинор… — Изглежда, че Уинуърд се е върнал от мъртвите.