Джеймс Хадли ЧейсУдряй където боли

1

Името ми е Дърк Уолъс — неженен, прехвърлил четиридесетте, висок, чернокос и с лице, което сега-засега не плаши дечицата. Аз съм един от двадесетте оперативни служители на детективска агенция „Перфект“, намираща се на последния етаж на „Трумън Билдинг“, авеню „Парадайс“ в град Парадайс, щата Флорида.

Детективска агенция „Перфект“ е най-добрата и най-скъпата по цялото Източно крайбрежие на САЩ. Основана е преди шест години от полковник Виктор Парнъл, ветеран от войната във Виетнам, и оттогава непрекъснато просперира. Парнъл беше проявил достатъчно съобразителност и беше разбрал, че рано или късно милиардерите, живеещи в град Парадайс, ще имат нужда от детективски услуги. Агенцията е специализирана в решаването на бракоразводни и родителски проблеми, в шантажите, хотелските измами, наблюдаването на съпрузи и почти всичко останало, без убийства и масови безредици.

Двадесетте оперативни служители, повечето от които са бивши ченгета и военни, работят по двойки. Всяка двойка е самостоятелна и, освен ако не възникнат някакви особени обстоятелства, не знае с какво се занимават останалите. Това се прави, за да се предотврати изтичането на информация в пресата. Ако все пак това стане, на двамата, които са го допуснали, незабавно се посочва вратата.

След осемнадесет месеца работа в агенцията на мен ми беше предоставен собствен кабинет. В него се намираше и бюрото на помощника ми Бил Андерсън — бивш заместник-шериф.

Бил Андерсън беше нисък като тапа, но по раменете му имаше доста мускули. Запознах се с него, когато ме изпратиха в Сърл, за да открия един изчезнал младеж. Тогава все още беше заместник-шериф и мечтаеше да дойде на работа при нас в агенцията. Та, с негова помощ успях да се справя с онзи заплетен случай, а в замяна уредих да го назначат при нас1.

За мен той се оказа безценен във всяко едно отношение. Не се интересуваше по колко часа работи на ден, а в нашата професия това е много съществено. Особено го биваше да измъква нужната ми информация, с което ми спестяваше дълги часове на тягостни проучвания. Когато нямахме конкретна работа, той изучаваше града и беше станал истински експерт по ресторантите, нощните клубове и кръчмите долу на пристанището. Биячите не му обръщаха внимание заради ръста, но това обикновено си оставаше за тяхна сметка. Макар и дребен, крошето му можеше да събори слон.

Тази юлска сутрин ние седяхме в кабинета и очаквахме да получим работа. Валеше дъжд и всичко беше мокро. По това време на годината само по-възрастните жители оставаха в града — богатите посетители и туристите изчакваха да дойде септември.

Андерсън дъвчеше дъвка и пишеше писмо до дома си. Аз бях качил краката си на бюрото и мислех за Сузи.

С нея се бяхме запознали преди шест месеца и се бяхме харесали още от пръв поглед.

Сузи Лонг работеше на рецепцията в хотел „Белвю“. Трябваше да проуча някакъв сакат тип, когото подозирахме в опит за шантаж. Обясних на Сузи за какво става дума, тя ми помогна и успях да събера достатъчно доказателства, за да го предам на ченгетата. Заключиха сакатия на топло за пет години.

Сузи имаше дълга, лъскава, кестенява коса с леко червеникав оттенък, живи сиви очи и закачлива усмивка. Тялото й беше точно като тези, които харесвам — с едри гърди, тънка талия, съблазнителен ханш и дълги крака. Започнахме да излизаме заедно и всяка сряда, когато беше почивният й ден, ходехме в един скромен рибен ресторант. След вечеря се отбивахме в малкия й апартамент и се търкаляхме в доста тясното й легло. Това продължи някъде към три месеца, след което и двамата разбрахме, че се обичаме. През живота си бях имал доста жени, но за мен Сузи означаваше много повече, от която и да било друга. Подхвърлих й, че може би не е лоша идея да се оженим, но тя ми се усмихна закачливо и отговори:

— Не още Дърк. Идеята наистина е чудесна, но имам хубава работа. Ако се омъжа, ще трябва да я напусна. Работното ни време просто не съвпада. Още не, любов моя. Малко по-късно.

Трябваше да се примиря с това и днес, беше сряда, си мислех за хубавата вечер, която щяхме да прекараме заедно. Тогава иззвъня интеркома.

Натиснах копчето и казах:

— Уолъс.

— Би ли дошъл за малко при мен?

Познах дрезгавия глас на Гленда Кери.

Гленда Кери беше секретарка на полковника и негова дясна ръка. Висока, тъмнокоса и красива, тя беше убийствено добра в професията си. Когато ти кажеше „Ела“ — нямаше как да не отидеш.

Бързо преминах по дългия коридор до кабинета й. Полковникът беше заминал за Вашингтон и Гленда го заместваше. Почуках и влязох. Тя седеше на бюрото, както винаги безупречна с черната си пола и бяла блуза.

— Имаме заявка — каза тя, когато седнах срещу нея. — Обади се мисис Хенри Торсън. Иска да й изпратим човек днес в дванадесет часа. Щяла да му обясни за какво става дума. Помоли да бъде интелигентен и прилично облечен.

— И ти незабавно си помисли за мен.

— Помислих си за теб, защото всички други в момента са заети — каза тя троснато. — Говори ли ти нещо името Хенри Торсън?

Свих рамене:

— Не мисля, че ми говори. Важна клечка ли е?

Гленда въздъхна.

— Той е починал. Мисис Торсън е вдовица вече близо година. Невероятно богата и влиятелна. Не я докосвай без бели ръкавици. Единствено мога да ти кажа, че е много капризна. Отиди и разбери какво иска.

Подаде ми лист хартия и добави:

— Ето адреса й и бъди точен. В дванадесет. Парите на Торсън няма да ни бъдат в излишък, така че гледай да се разберете.

— Значи да намина при нея и да клатя глава одобрително на всичко, което ми каже, така ли?

Гленда кимна.

— Точно така. После ми докладвай какво е станало.

Телефонът й започна да звъни и аз се върнах в кабинета си.

— Имаме работа, Бил — казах. — Жената на Хенри Торсън се нуждае от детектив. Искам да отидеш в моргата на вестник „Хералд“ и да изровиш за Торсън всичко, което можеш. Ще се срещна със старата вещица в дванадесет, а с теб ще се видим тук към четири. Донеси ми, каквото си намерил.

Бил скочи от стола си. Харесваше му да се занимава с подобни неща.

— Чао! — извика той и тръгна.

Пристигнах в резиденцията на Торсън в дванадесет без три минути.

Внушителната постройка беше заобиколена от два акра гори и ливади. До паркинга се стигаше по асфалтиран път. Това беше едно от малкото имения в града, които наистина бяха усамотени.

Отвън ми се стори, че в къщата би трябвало да има поне петнадесет стаи и няколко просторни зали с тераси, гледащи към градината.

Изкачих се по стълбите до входната врата и дръпнах верижката на звънеца.

Трябваше да изчакам цели пет минути преди едното крило на вратата леко да се открехне. Пред мен застана висок негър с бяло сако, черни панталони и черна папийонка. Реших, че е някъде към седемдесетгодишен — къдравата му сива коса започваше доста нагоре над челото.

Веднага забелязах кръвясалите му очи и подпухналата кожа на лицето. Разбрах, че обича да надига бутилката. От двадесет години съм частно ченге и мога да разпозная симптомите.

— Аз съм Дърк Уолъс — казах му. — Мисис Торсън ме очаква. От детективска агенция „Перфект“.

Негърът сведе глава в знак на съгласие и се отдръпна, за да ми направи път.

— Оттук, сър — каза той и като се опитваше да крачи с достойнство, въпреки че залиташе, ме преведе през голям вестибюл до една врата, която отвори.

— Мадам ще дойде веднага — обясни негърът и ми махна с ръка да вляза в просторната стая, обзаведена със старинна мебел. Имаше няколко огромни картини и беше уютно, колкото в чакалня на железопътна гара.

Застанах до големия прозорец и се загледах към широката окосена ливада и дърветата навън. В далечината виждах сивите, смръщени, натежали от дъжд облаци.

Чудех се колко ли време ще му трябва на този пиян камериер, за да уведоми мисис Торсън, че съм пристигнал.

Изминаха двадесет и пет минути — по моя часовник. Дотогава вече бях преценил достойнствата на картините, бях пресметнал цената на старите мебели и в общи линии се чувствах отегчен. Тогава вратата се отвори и влезе мисис Торсън.

Очаквах да видя дебела, натруфено облечена застаряваща жена, като тези, които можеш да срещнеш навсякъде в града.

Мисис Торсън беше висока, слаба и явно полагаше грижи за фигурата си. Косата й беше стоманеносива, а лицето — изпито, с приятни черти. Безупречната фризура подхождаше на проницателните й сиви очи.

Тя затвори вратата след себе си и ме разгледа. Никаква усмивка. Повдигна свъсените си вежди и ме измери с очи така, сякаш бях забравил да закопчая ципа на панталоните си.

— Мистър Уолъс? — Гласът й беше дрезгав и леден.

— Точно така — отговорих аз. Посочи ми с ръка един стол.

— Седнете — каза тя. — Ще бъда кратка.

Атмосферата беше толкова топла и предразполагаща, колкото при погребение. Гленда ме беше предупредила да се отнасям внимателно с тази жена, така че се поклоних леко и седнах на ужасно неудобния стол, който ми посочи.

След това започна да обикаля из стаята и една по една да намества скъпите дрънкулки по шкафовете. Отзад изглеждаше два пъти по-млада. Предположих, че е на около петдесет и шест, може би повече, но бях сигурен, че полага много грижи за тялото си.

Аз чаках. Бива ме за това. То е част от професията ми.

Тя стигна до далечния край на стаята, обърна се и още веднъж се втренчи в мен, но този път и аз се втренчих в нея.

Чух дрезгавият й леден глас, макар че бяхме на около двадесет метра разстояние.

— Казаха ми — започна тя, — че агенцията ви е най-добрата по цялото Източно крайбрежие.

— Ако не беше така, не бих работил в нея, мисис Торсън.

Тя тръгна към мен. Движенията й напомняха течението на голяма спокойна река.

— В такъв случай, мистър Уолъс, предполагам, че се считате за добър детектив.

Подигравателната нотка в гласа й ме подразни.

— Не, не се смятам за добър детектив — отговорих аз враждебно. — Аз съм добър детектив.

Беше се доближила на около три метра. Отново ме погледна замислено, след това кимна и седна на един от ужасните старинни столове, от които може да ти се изкриви гръбначния стълб и да получиш хемороиди.

— Имам причини да подозирам, че шантажират дъщеря ми. — Тя сви ръце в скута си. Бяха с удивително дълги пръсти. — Разбрах, че вашата агенция се справя добре с подобен род неприятности.

— Ние сме най-добрите, мисис Торсън — казах аз с каменно лице и леден глас.

— Искам да откриете защо шантажират дъщеря ми и кой го прави.

— Ако мога да разчитам на съдействието ви, това не би представлявало никакъв проблем. Ще ми кажете ли кое ви кара да смятате, че я шантажират?

— Всеки месец дъщеря ми тегли от банковата си сметка по десет хиляди долара в брой. Това продължава вече десет месеца. — Мисис Торсън се намръщи и сведе глава към ръцете си. — Накрая Мистър Аклънд се е обезпокоил и беше така добър да ме уведоми.

— Мистър Аклънд?

— Той се занимава с финансовите дела на семейството ни. В банка „Пасифик енд Нешънъл“. Той и покойният ми съпруг бяха много близки приятели.

— Дъщеря ви има собствени приходи и собствена банкова сметка?

— Да, за жалост. Покойният ми съпруг много обичаше Анджела, дъщеря ни, и й остави голяма сума пари. Месечният приход от тази сума е петнадесет хиляди. Разбира се, това е абсурдно за момиче на нейната възраст.

— А каква е възрастта й, мисис Торсън?

— Двадесет и четири години.

— Не мисля, че е ненормално за момиче на двадесет и четири, което има месечен приход от петнадесет хиляди, да харчи десет от тях. Но може би ще ме убедите в противното?

— В нейния случай е абсолютно ненормално — каза рязко мисис Торсън. — Трябва да знаете, че самата Анджела не е нормално момиче. За жалост преболедувах от морбили. — Тя замълча и отново ме прониза със сивите си очи. — Разбирате, нали?

— Да, разбирам. Ако майката се разболее от морбили по време на бременността, плодът може да бъде увреден.

— Точно така. Анджела беше със забавено развитие. Наложи се да й вземем частен учител, но не може да се каже, че е получила някакво по-сериозно образование. Едва когато стана на двадесет години у нея се появиха признаци на съзряване. Мъжът ми направи такова абсурдно нещо… През първите два месеца тя не е проявила никакъв интерес към парите, след това започнала да тегли тази голяма сума редовно. Мистър Аклънд, който е и мой скъп приятел, се обезпокоил и миналата седмица решил да ме уведоми. Предполага, че я шантажират. Той е проницателен човек. Разчитам на него.

— Да обобщим, мисис Торсън. Доколкото разбрах, съпругът ви е починал преди една година. След това дъщеря ви е започнала да получава месечен приход от петнадесет хиляди, а през последните десет месеца, редовно е теглила по десет хиляди от тях. Така ли е?

— Да.

— А през първите два месеца изобщо не е пипала парите?

— Мистър Аклънд ми каза, че в началото е теглила само по две хиляди, за дребни разходи и за да плаща на чернокожата жена, която се грижи за нея.

— При вас ли живее дъщеря ви?

Лицето на мисис Торсън се изопна.

— Разбира се, че не! Ние не сме много близки. Освен тези абсурдни пари, мъжът ми й завеща и малка къща в другия край на имението. Живее там с една негърка, която се грижи за домакинството и готви. Не съм виждала Анджела от няколко седмици. Тя не желае да има нищо общо с моя социален кръг. За жалост, не е привлекателна и изобщо не умее да води нормален разговор.

— Има ли някакви приятели?

— Нямам представа. Тя има своя живот, аз своя.

— Не се ли познава с момчета? Може би има приятел?

Мисис Торсън ме погледна кисело.

— Никак не е вероятно. Не мога да си представя, че някое прилично момче би проявило интерес към Анджела. Както казах, тя е грозна.

— Но пък е богата, мисис Торсън — отбелязах аз. — Доста мъже биха изтърпели и най-грозната жена, стига да има пари.

— Аз и мистър Аклънд не изключваме тази възможност, но истината ще трябва да разберете вие.

— Това мога да направя много лесно — отговорих аз. — Бих желал да ми кажете малко повече за дъщеря си, мисис Торсън. Как прекарва времето си? Плува ли? Играе ли тенис? Ходи ли на танци? С какво се занимава?

Мисис Торсън сви рамене нетърпеливо.

— Нямам представа. Както ви казах, не се срещаме често.

Тази жена започна да не ми харесва. У нея се появиха признаци на съзряване. Не бих й дал най-високата оценка като майка.

— Тя ли е единственото ви дете?

Лицето на мисис Торсън отново се изопна и очите й заблестяха.

— Имах син, но няма нужда да говорим за него. Достатъчно е да спомена, че напусна дома ни преди известно време. С радост мога да кажа, че не съм го виждала, нито чувала, откакто замина. Така или иначе, той няма нищо общо с проблема около Анджела.

— Ще имате ли нещо против, ако се видя с мистър Аклънд?

— Не, разбира се. Мистър Аклънд се ползва с пълното ми доверие. Всъщност той ми предложи да потърся помощта на агенцията ви. Говорете с него на всяка цена.

— А дъщеря ви? Ще трябва да я видя, най-малкото, за да знам как изглежда.

— Да. Утре е първи и е почти сигурно, че ще отиде в банката. Мистър Аклънд ще се погрижи да я видите, но в никакъв случай не трябва да разговаряте с нея. Не желая да разбере, че съм наела детектив. Не искам да научи и никой друг, освен мистър Аклънд. Доколкото съм осведомена, агенцията ви работи дискретно.

— Можете да разчитате на нас, мисис Торсън — Аз станах. — Ще се обадя на мистър Аклънд днес следобед. Когато имам какво да ви съобщя, ще ви се обадя.

— Надявам се да не ви отнеме много време. Намирам, че тарифата ви е прекалено висока.

— Имаме много работа, мисис Торсън, но можете да бъдете сигурна, че ще действаме колкото се може по-бързо и че ще ви дадем информацията, която ви интересува.

— Когато свършите, много ви моля, обадете се предварително, за да си уговорим среща. Аз съм много заета. — Тя махна към вратата. — Нямате нищо против да не ви изпращам, нали? Смедли, камериерът, е пияница и искам да го безпокоя колкото се може по-малко.

— Не мислите ли, че е по-добре да се отървете от него, мисис Торсън? — попитах аз от вратата.

Тя вдигна вежди и ме изгледа студено.

— При нас е от тридесет години. Знае привичките ми и поддържа сребърните прибори добре. Освен това, забавлява приятелите ми. Ще го държа, докато състоянието му не се влоши съвсем. Приятен ден, мистър Уолъс.

Аз излязох от притихналата къща, затворих пътната врата и изтичах под напоителния дъжд до колата си.

След като хапнах един хамбургер за обяд, се отправих към банката „Пасифик енд Нешънъл“, където пристигнах в три часа.

Едва ли можех да открия някакви недостатъци на това учреждение. Имаше вид на богато — за сигурността се грижеха двама души с бдителни погледи, а касиерите работеха зад гишета от бронирано стъкло. Имаше много вази с цветя и дебел мъхест килим. Климатичната инсталация жужеше леко.

Под зорките погледи на охраната аз се приближих до едно бюро, на което имаше флагче с надпис: „Информация“. Зад него стоеше застаряваща дама с обло лице, която ме изгледа без особено въодушевление. По изражението й можех да преценя, че е обучена да надушва парите, а аз изобщо не излъчвах техния аромат.

— Да?

— Търся мистър Аклънд — казах аз.

— Имате ли уговорена среща?

Извадих една визитна картичка от портфейла си и й я подадох.

— Дайте му това и той ще ме приеме.

Жената погледна картичката, после се втренчи в мен.

— Мистър Аклънд е много зает. По каква работа идвате?

— Щом сте толкова любопитна — казах аз и й се усмихнах широко и приятелски, — можете да се обадите на мисис Хенри Торсън и тя ще ви обясни всичко, но, от друга страна, е в състояние да направи живота ви неприятен. Ако искате, рискувайте!

Изглежда името на мисис Торсън я впечатли. Тя взе визитната ми картичка, изправи се и тръгна нанякъде с гордо изправена глава и вдървен гръб.

Единият от охраната се приближи. Аз му смигнах, той веднага отмести поглед, опипа дръжката на пистолета си и се върна на мястото си.

Минутите се занизаха, а аз започнах да наблюдавам как възрастните хора внасят или теглят пари, как разговарят със служителите, които на свой ред се размазваха от усмивки, кланяха се и правеха всички възможни сервилни неща, освен да се изправят на главите си.

Кръглоликата се върна.

— Мистър Аклънд ще ви приеме — В гласа й имаше достатъчно студ, за да направи климатичната инсталация излишна. — Ето там. Първата врата вдясно.

— Благодаря — казах аз и следвайки упътването й се озовах пред една лакирана дъбова врата, на която с големи златни букви беше написано: „Хоръс Аклънд, генерален директор“. Впечатляваща гледка. Почуках, натиснах лъскавата месингова дръжка и се озовах във внушителен кабинет с удобни кресла, канапе, барче с напитки и бюро, не по-малко от маса за билярд.

Хоръс Аклънд седеше зад него. Когато влязох и затворих вратата, той стана. Беше дебел, нисък и плешив, добродушен на вид, но в бдителните му кафяви очи нямаше следа от добродушие. Погледът му би могъл да се сравни с лазерен лъч. Посочи ми един стол.

— Мисис Торсън ме предупреди, че ще дойдете мистър Уолъс — каза той с неочаквано гърлен глас. — Предполагам, че искате да ми зададете някои въпроси.

Седнах в удобното кресло срещу него, а той се отпусна назад.

— Ще ми кажете ли мнението си за дъщерята на мисис Торсън? Майка й ми каза, че е със забавено развитие. Какво мислите вие?

— Честно да ви кажа, не знам. Може би вече е надмогнала недъга си — Аклънд замълча за миг и продължи: — Наистина, тя изглежда съвсем нормална, но аз я виждам само за няколко минути, когато получава парите си. Облича се странно, но и много други млади хора правят така. Не бих се ангажирал с преценка.

— Доколкото разбрах, на нейно име има банкова сметка, но тя има право да тегли само лихвите, което означава петнадесет хиляди на месец. Какво ще стане с тези нари, в случай, че умре?

Веждите му се вдигнаха.

— Тя е само на двадесет и четири, мистър Уолъс.

— Човек може да умре на всякаква възраст, мистър Аклънд.

— Ако Анджела умре, тази сметка ще бъде закрита и авоарите по нея ще бъдат прехвърлени към състоянието на семейството.

— Колко пари притежава то?

— Мистър Торсън беше един от най-богатите хора в света. Не е възможно да ви кажа точно колко пари е имал.

— Богатството му е наследила мисис Торсън, а ако дъщеря й умре, ще получи и нейните пари, така ли е?

— Да. Мистър Торсън няма други наследници.

— Има и един син.

Аклънд направи гримаса.

— Да, Терънс Торсън, но той беше лишен от наследство, когато напусна дома си преди две години. Няма никакви права.

— Значи само това са наследниците?

Аклънд се размърда, сякаш въпросите ми започваха да го отегчават.

— В завещанието имаше и няколко изрично посочени лица. Например Смедли, камериерът, получи пет хиляди долара, веднага след смъртта на мистър Торсън.

— Мистър Аклънд, смятате ли, че тази сума от десет хиляди долара месечно дава основание да се мисли за шантаж?

Аклънд съедини върховете на пръстите си. Изведнъж доби вид на епископ.

— Мистър Уолъс, занимавам се с банково дело от тридесет и пет години. Мис Торсън е на двадесет и четири и си мисля, че е в състояние да отговаря за постъпките си. Тя има право да се разпорежда с парите си както намери за добре. Но Хенри Торсън и аз бяхме много добри приятели и се доверявахме един на друг. Обещах му, че ако нещо се случи с него, ще следя какво прави Анджела с наследството си. С мисис Торсън също сме добри приятели. Тя разчита на съветите ми по финансовите въпроси, а и на помощта ми при всеки проблем, който би могъл да възникне. Ако тези особени обстоятелства не бяха налице, не бих й казал, че дъщеря й тегли такива суми. Признавам, известно време се колебах, защото не смятах, че е съвсем етично да я уведомявам. Изчаках цели десет месеца, но Анджела не престана и реших, че като стар приятел съм длъжен да уведомя мисис Торсън. Според мен не е изключено дъщеря й да е станала жертва на шантаж и смятам, че тази възможност трябва да се проучи.

— Разбирам, мистър Аклънд.

— Това, което ви казах, е строго поверително, надявам се осъзнавате това?

— Не се безпокойте. Мистър Аклънд, трябва да знам как изглежда Анджела. Майка й настоя под никакъв предлог да не се срещам и да не разговарям с нея. Как бих могъл да я видя?

— Нищо по-лесно от това. Утре ще дойде да изтегли парите. Ще ви я посочим, когато влиза в кабинета ми. После всичко остава във ваши ръце.

— Това ме устройва. В колко часа да дойда?

— Тя обикновено пристига към десет. Предлагам да сте тук в девет и четиридесет и пет. Ще кажа на мисис Кърч да ви даде знак, когато влиза.

Телефонът на бюрото му иззвъня тихо. Той загуби добродушния си вид и се превърна в това, което знаех, че е — хитър, безскрупулен банкер.

Вдигна слушалката, кимна и каза:

— След три минути, мисис Кърч — След това се обърна към мен и добави: — Съжалявам, мистър Уолъс, но не мога да ви отделя повече време. Ако има нещо, което…

Аз станах.

— Може да се наложи да поговоря с вас отново, мистър Аклънд. Сега няма да ви губя времето повече. Утре ще бъда тук в девет и четиридесет и пет.

— Както се разбрахме — Аклънд стана и ми подаде твърдата си, но влажна длан. — Сигурен съм, че ще успеете да се справите с този малък проблем. Чувал съм много добри неща за агенцията ви.

Когато се качих в колата, си помислих, че следващият ден може би щеше да бъде интересен. Горях от нетърпение да видя Анджела Торсън.



Гленда Кери ме изслуша, като от време на време си записваше нещо.

— Мисис Торсън иска да приключим бързо — казах в заключение. — Смята, че вземаме прекалено скъпо.

— Всички смятат така, но въпреки това продължават да ни търсят — отбеляза тя с хладна усмивка. — Какво смяташ да направиш?

— Ще отида до банката, ще проследя Анджела, ще видя къде оставя парите и с малко късмет ще разбера за какво става дума. Накарах Бил да се поразрови в миналото на Торсън.

Тя кимна:

— О’кей, действай.

Протегна ръка към телефона.

Заварих Бил седнал пред пишещата машина и му разказах подробно за разговорите си с мисис Торсън и Хоръс Аклънд.

— Засега толкова — казах накрая. — Само едно ме притеснява. Не мога да разбера защо мисис Торсън, която явно и пет пари не дава за дъщеря си, е решила да ни наеме срещу толкова тлъста сума, за да научи дали не я шантажират. Защо? Това искам да знам. Тук има нещо гнило, което ме безпокои.

— Това не е наш проблем, Дърк — отговори Бил. — Наели са ни, за да разберем дали шантажират едно момиче и ако е така, да узнаем за какво. Подбудите и мотивите на мисис Торсън не ни засягат.

— Според мен те са много интересни. Горя от нетърпение да видя Анджела. Ще трябва да действаме много внимателно, Бил. Ще отида в банката и ще чакам да ми я покажат. Ти ще стоиш отвън и когато ти дам знак, ще тръгнеш след нея. И двамата ще сме с коли. Едва ли Анджела би тръгнала пеша с толкова пари. Не бива да я изпускаме. Предполагам, че ще ни заведе направо при изнудвача.

— О’кей, Дърк. Нищо чудно да се окаже и толкова просто.

— Кажи ми сега какво разбра ти.

— И то не е безинтересно. Цяла сутрин се рових в изрезките на „Хералд“, посветени на Торсън. Няма никакво съмнение, че е бил голяма клечка. Старши съдружник в „Торсън & Чартърис“ — най-големите борсови посредници в града. Имат представителство и в Ню Йорк, но основният им бизнес е с най-богатите хора в този град. Торсън е имал магьосническата способност да подбира най-добрите акции и облигации, да надушва точно момента, в който да купува и да продава. Сключвал е отлични сделки не само за клиентите си, но и за самия себе си.

На тридесет и пет години се е оженил за Катлийн Ливингстън, чийто баща е Джо Ливингстън. Джо се е занимавал с добив на нефт, но непосредствено след сватбата е банкрутирал. Три от кладенците му пресъхнали. Катлийн извадила голям късмет с този брак, защото скоро след това семейството й останало без пукната пара. Имат две деца — Терънс и Анджела. Във вестниците за тях няма нищо интересно, но пък е пълно с описания на приемите на майка им и на начините, по които е пилеела парите на мъжа си. Дори и сега я смятат за една от най-големите светски дами на града. Хората се тълпят на увеселенията й и я използват кой както може.

Миналата година, на шестдесет и две, мъжът й е бил намерен мъртъв в библиотеката си. Отдавна е имал увредено сърце и през последните десет години докторът му непрекъснато се е опитвал да го закрепи. Винаги е живял много напрегнато — трупал е и се е грижел за богатствата на много влиятелни хора в този град. Лекарят и мисис Торсън не са били изненадани от смъртта му, а и медицинското заключение е съвсем недвусмислено. Съдебният медик е бил озадачен единствено от факта, че починалият е успял да получи грозно разкъсване в областта на слепоочието, но експертите са категорични, че това е станало след инфаркта. Според тях се е ударил в ръба на бюрото при падането. Камериерът, Джош Смедли, който служи в дома му от много време, свидетелства, че чул нещо като тежко тупване и веднага отишъл да види какво става. Намерил господаря си мъртъв. Проверил дали диша с малко огледалце, което намерил на бюрото. Естествена смърт. Най-искрени съболезнования на вдовицата и семейството изказва и съдебният лекар, Херберт Доусън. Изглежда и той е много добър приятел на мисис Торсън. Така. Тя наследява всичко, за да може да поддържа приемите си на ниво, Анджела получава петнадесет хиляди на месец, а мистър Терънс не получава нищо.

— Добре, Бил — казах аз. — Доста интересно. Замислих се за момент и свалих краката си от бюрото.

— Както казваш, не е наша работа да се занимаваме с каквото и да било друго, освен с въпроса за шантажа. И все пак, миналото на това семейство ме интересува. Интересува ме сина, Терънс, а също и този пиян камериер, Джош Смедли. Добре, хайде за начало да заведем досие. Знаеш що за птица е полковникът. Когато се върне, ще иска да се запознае с всички подробности.

— Така е — въздъхна Бил и придърпа пишещата машина към себе си.

Когато свършихме, вече беше шест и половина и мислите ми се насочиха към Сузи Лонг. Тази вечер, както обикновено, трябваше да се срещнем в ресторант „Омар и рак“ долу на брега. Беше пълно с подобни на него, но този беше сравнително евтин, а собственикът му, Фреди Кортъл, знаеше повече за омарите и раците дори и от рибарите, които ги ловят.

— Какво ще правиш тази вечер, Бил? — попитах аз, докато разчиствах бюрото си.

Той сви рамене.

— Ще си ида в бърлогата, предполагам. Ще забъркам набързо нещо за ядене и ще гледам телевизия, докато ми се доспи.

Аз поклатих глава. Чувствах известно превъзходство.

— Не трябва да живееш така. Бил. Защо не си намериш някое хубаво и всеотдайно момиче, както направих аз.

Бил се ухили:

— Само си помисли колко пари спестявам. И така ми е добре. Довиждане, Дърк!

Той махна с ръка и си тръгна.

Подкарах колата към двустайното си апартаментче в Сийкоум — бедняшкия квартал, в който живееха предимно работници. Паркирах отпред и със скърцащия асансьор се изкачих на четвъртия етаж.

Когато пристигнах в град Парадайс за първи път, този апартамент ми се видя евтин и реших, че е добър за мен, макар и да беше доста неприветлив и подтискащ.

Стените бяха боядисани в тъмнокафяво, мебелите бяха изпокъсани и неудобни. Леглото скърцаше, а дюшекът беше на буци.

Бях си казал, че няма да се задържа много време в него и тъй като наемът наистина не беше висок, реших, че е разумно да го взема.

Когато Сузи започна да настоява да ми дойде на гости, всичко това се промени. Тя се огледа ужасена още първия път и възкликна:

— Не можеш да живееш в такава дупка!

Казах й какъв е наемът и цифрата я впечатли.

— Добре — отговори тя. — Остави на мен.

Само за една седмица, която прекарах в малката бърлога на Бил, Сузи превърна апартаментчето ми в нещо наистина добро с помощта на двама бояджии от хотел „Белвю“ и мебели от склада му, взети по цени на старо. Хареса ми! Тя започваше да мърка винаги, когато дойдеше.

Като отвориш външната врата, непосредствено пред теб има широка бяла стена. Още не бяхме решили какво да правим с нея. Мислех си за някакви рафтове за книги, но Сузи настояваше да намеря репродукции на съвременни художници. Доста време прекарахме в приятни спорове по този въпрос и бях започнал да добивам чувството, че в края на краищата ще стане както иска тя.

Когато влязох сега, стената пред мен не беше бяла. Вместо това, с големи букви, напръскани с черна аерозолна боя, беше написано:

СТОЙ НАСТРАНА ОТ АНДЖИ ИЛИ ЩЕ СИ ИЗПАТИШ!

Трябва да ме е чакал зад вратата. Беше бърз и много ловък. Само чух свистенето на летящата палка, после пред очите ми избухна бяла светлина и изгубих съзнание.

Загрузка...