Удряй където боли

4

Седях в колата пред резиденцията на Торсън и слушах монотонното барабанене на дъжда по покрива. Мислех за разговора, който бях провел с мисис Торсън. Поне беше дала зелена светлина на по-нататъшното разследване. То щеше да й струва много пари и трябваше срещу тях да направя максималното.

Подкарах бавно покрай високата стена, която ограждаше имението. Както очаквах, скоро стигнах до една алея вляво. Тръгнах по нея с надеждата, че ще ме отведе до къщата на Анджела Торсън. Оказах се прав.

Спрях колата на мократа трева край пътя, облякох с мъка шлифера си и продължих пеша, докато не видях постройката. Беше малка — може би с три стаи и голяма всекидневна. Отпред беше паркирана очуканата ръждясала таратайка на Анджела.

Отидох до пътната врата. Нямаше козирка и докато чаках да ми отворят, водата капеше в яката ми.

Вратата се отвори рязко. Пред мен застана една негърка, която изглеждаше достатъчно едра, достатъчно силна и достатъчно здрава, за да се боксира в тежка категория.

Тя ме огледа от горе до долу и попита с дрезгав глас:

— Какво искате, мистър?

— Търся мис Анджела Торсън — отговорих аз и се вгледах в очите й.

— Вървете си, мистър. Мис Анджела не приема непознати. Вървете си!

Вече бях извадил визитна картичка и й я напъхах под носа.

— Мен ще приеме — казах с глас на ченге. — Хайде, поразмърдай се! Станах вир вода!

Негърката прочете картичката, погледна ме още веднъж и скръцна със зъби:

— Чакайте! — и затръшна вратата.

Значи това беше Хана Смедли. Изпитах съжаление към Джош. Нищо чудно, че се бе пропил. Продължих да чакам на дъжда.

Минаха пет минути. Започна да ми писва. Сложих пръст на звънеца и се облегнах с цялото си тегло. Това ги накара да реагират. Вратата се отвори и мисис Смедли ме изгледа с гняв:

— Добре де! Влезте! Но махнете този шлифер. Не искам всичко да плувне във вода.

Свалих шлифера и шапката си и ги пуснах в дъждовната локва в антрето.

Тя отвори една врата и ме подкани с жест да вляза. Озовах се в просторна всекидневна, приятно обзаведена с удобни фотьойли и телевизор с голям екран.

Това забелязах с периферното си зрение, защото веднага насочих цялото си внимание към момичето, седнало на един от фотьойлите, което ме гледаше с очакване.

Сега Анджела Торсън не беше с големите слънчеви очила и сламената шапка. Слабата светлина от облачното небе падаше направо върху лицето й.

Изненадах се. Спомних си думите на майка й, когато попитах дали дъщеря й си има приятел: „Не мога да си представя, че някое прилично момче би проявило интерес към Анджела. Както казах, тя е грозна.“

Майчина ревност?

Вгледах се в момичето. Напомни ми за Одри Хепбърн при първото й появяване на екрана — същите правилни черти, тъмна коса, сериозни тъмнокафяви очи. Наистина, тялото й беше кльощаво, сякаш не си дояждаше, но лицето й беше привлекателно.

— Извинете, че нахълтвам така, мис Торсън — започнах аз, — но много се надявам да можете да ми помогнете.

Тя се усмихна и ми посочи стол.

— Надявам се да мога, мистър Уолъс. Моля седнете. Искате ли чай или кафе?

— Не, благодаря — отговорих аз и седнах.

— Значи сте частен детектив? — Видях, че гледа картичката ми.

— Така е, мис Торсън.

— Сигурно животът ви е много интересен. Непрекъснато чета книги за частни детективи.

— Животът на частните детективи всъщност е много скучен, мис Торсън. Освен в книгите — отговорих аз. — През повечето време или седя в колата, или се мъча да разговарям с хора, които не желаят това.

Тя отново се усмихна.

— Дошъл сте при мен. Моля ви, кажете ми защо?

— Наеха ме да открия брат ви — наблюдавах я, но усмивката й не изчезна. Просто изглеждаше заинтригувана.

— Брат ми? Тери?

— Точно така. Една възрастна жена му е завещала пари и трябва да го намерим, за да се уреди завещанието.

— Възрастна дама е оставила на Тери пари?

— Да, мис Торсън.

— Колко мило. И коя е тя?

Пуснах в действие тъжната си физиономия.

— Ето защо работата ми е толкова скучна — обясних аз. — Шефът само ми нареди: „Отиди да намериш Тери Торсън, защото една възрастна дама му е завещала пари“ и аз тръгнах. Не ми каза как се казва, а само че става дума за сто хиляди долара. И аз започнах да задавам въпроси.

Анджела се наведе напред.

— Сто хиляди ли казахте?

— Точно така, мис Торсън.

Тя се облегна и отново ми се усмихна невинно.

— Колко хубаво.

— За него е хубаво — съгласих се аз, — но все едно трябва да го намеря. Можете ли да ми помогнете?

— Бих искала да можех. Не съм виждала брат си от няколко месеца.

— Не ви ли е писал? Не се ли е обаждал по телефона?

— Не — На мястото на усмивката се появи тъга. — Безпокоя се за него, мистър Уолъс. С него сме много близки.

Не можех да преценя дали ме лъже, но ако го правеше, значи владееше изкуството удивително добре.

— Може би познавате някой негов приятел, който да ме насочи? — предположих аз.

Тя поклати тъжно глава.

— Не познавам никого от приятелите му.

— Знаехте ли, че е свирел на пиано в един клуб на пристанището и е напуснал най-неочаквано?

Очите й се разшириха съвсем малко, може би от изненада.

— Не, не знаех това.

— Значи не можете да ми помогнете?

— Бих искала да можех, наистина. Ще задържа картичката ви. Ако Тери се обади, незабавно ще ви уведомя.

Станах.

— Ще се радвам, ако го направите. Срамота е, брат ви е наследил толкова много пари, а няма кой да му каже да отиде да си ги вземе.

Тя кимна и също стана.

— Наистина.

Тогава зададох въпроса, от който щях да разбера дали е опитна лъжкиня или казва истината:

— Знаете ли случайно къде мога да намеря Ханк Смедли?

Следях реакцията й много внимателно. Иначе изобщо не бих забелязал незначителното трепване на клепачите и лекото стягане на невинната й усмивка. Знаех, че съм я заварил със свален гард.

Последва кратка пауза, след което усмивката й се възстанови напълно:

— Ханк Смедли? Каква изненада! Да не би да имате предвид момчето, което работеше в градината ни?

— Точно така, мис Торсън. Става дума за Ханк, синът на мисис Смедли. Знаете ли къде мога да го намеря?

— Не — Отново невинната усмивка. — Не съм го виждала от дълго време. И майка му не е.

Разбрах, че ме лъже, при това с виртуозност, каквато не бях срещал преди. Много лесно би ме накарала да й повярвам, ако с очите си не я бях видял да влиза в заведението на Ханк Смедли.

Аз също можех да си позволя едно малко представление.

— Изглежда няма да е лесно да намерим брат ви, мис Торсън. — Пуснах в действие изпитателния поглед на ченге. — Но няма да се откажем от търсенето. Нашата агенция никога не се отказва, преди да свърши работата както трябва. Сигурен съм, че ще ви бъде интересно да научите, когато открием брат ви. — Усмихнах й се. — Ще ви уведомя.

Оставих я да стои изправена в стаята — усмивката й я нямаше. Отидох в антрето, взех си шлифера, сложих си мократа шапка и тръгнах по алеята към колата.

Забавено умствено развитие!? Грозна?! Това ми беше казала майка й.

Това момиче на двадесет и четири години беше най-изпечената лъжкиня, която някога съм срещал. За малко да й повярвам като пълен левак! Добре, че ми дойде наум да я попитам за Ханк, иначе щях да взема всичките й приказки за чиста монета.

Качих се в колата.

Запалих мотора и се зачудих какво ли ще направи. Дали щеше да се обади на брат си? Или на Ханк? Може би нямаше да направи нищо.

Обърнах и подкарах надолу към шосето.

Заварих Бил да пише на машината. Разказах му за срещата с Анджела и завърших с думите:

— Ето това е тя, момиче и половина. Лъже перфектно, притежава стоманени нерви, секси е, прави се, че не знае къде е брат й и най-безочливо заявява, че от години не е виждала Ханк Смедли.

— Все още не съм наясно защо искаш да намериш брат й — каза Бил. — Според мен Ханк е основната фигура в тази история.

— Може би си прав — отговорих аз и придърпах пишещата машина към себе си, — но имам чувството, че Тери може да ни даде ключа към всичко. Не съм сигурен. Хайде да свършваме с тези доклади.

Приключихме към седем и двадесет и ги мушнах в папката.

— А сега какво? — попита Бил.

— Ще хапнем нещо италианско, а после смятам да си поприказвам с Ханк Смедли.

Бил наклони глава и ме изгледа накриво:

— Смяташ да ходиш в онзи клуб за черни?

— Точно това смятам да направя.

— Добре, ще дойда с теб.

Отключих най-долното чекмедже на бюрото и извадих пистолета, 38-ми калибър. Проверих дали е зареден и го мушнах в колана си.

— Вземи и твоя, Бил — казах аз. — Може да потрябва.

Той отключи чекмеджето на бюрото си и извади два месингови бокса. Сложи си ги на ръцете и ги погледна влюбено.

— Щом ти имаш пистолет, Дърк, на мен няма да ми трябва.

— Ей! Това нещо е незаконно!

— Прав си. Не е законно — отговори Бил и пусна боксовете в джоба си. — Но няма нищо по-добро от него, ако се стигне до бой.

Свих рамене. Знаех, че с юмрук може да приспи катър. С тези смъртоносни месингови парчета би могъл да приспи и слон.

— Ще се обадя по телефона и тръгваме.

Набрах номера на хотел „Белвю“. Този път имах късмет и се свързах със Сузи. Беше останала без дъх. Чувах гласовете на тълпата клиенти пред рецепцията.

— Само една дума, скъпа — казах аз. — Благодаря за стената и за ключалката. Невероятна си!

— С теб ставаме двама, храбрецо мой. Пази се. Ще се видим в сряда — и затвори.

С Бил излязохме от кабинета и отидохме при колата. Все още ръмеше. Тръгнахме по главната улица на квартал „Сийкоум“, преборихме се за място за паркиране и влязохме в ресторанта на Лусино.

Често вечеряхме там и Лусино — нисък, удивително дебел и по италианец от италианците — ни посрещна сърдечно усмихнат. Здрависахме се, казахме си това-онова и ни заведе до една ъглова маса. Беше рано и почти нямаше посетители.

— Нещо специално, Лусино — казах аз и седнахме.

— За вас, мистър Уолъс, нещо много, много специално.

Донесе ни резливо италианско вино, напълни чашите и си отиде.

— Ако излезем живи от тази дискотека — каза Бил, — какво ще правим след това?

— Най-напред ще влезем вътре като детективи от агенция „Перфект“ — отговорих аз. — Ще поискам да говоря с Ханк. Ако дотогава не се започне бой и ако Ханк се появи, ще поискам да ми помогне да намеря Тери. Виждаш ли колко важна роля играе Тери?

Бил се почеса по главата.

— Може и да си прав — каза той, изпълнен със съмнение. — Осигурява ти предлог да се пъхаш тук и там.

— Това е цялата работа. Питаш какво ще правим след това. Зависи как ще се държи Ханк. Не мисля, че ще ни каже каквото и да било. В такъв случай ще се залепим за Анджела и ще започнем да я следим от сутринта, чак докато си легне да спи.

Бил кимна. Обичаше такъв тип работа.

— Мислиш ли, че ще има полза от подобно нещо.

— Не знам, но си струва да опитаме.

Лусино дойде с огромен поднос спагети, украсени с крехки пържени октоподи, парченца пиле и скариди. Донесоха ни затоплени чинии и купа сос, който миришеше на чесън и домати.

— Най-доброто, мистър Уолъс — ухили се Лусино.

— За вас само най-доброто.

Започнахме да се храним. И двамата бяхме гладни. Когато в чиниите ни не остана нищо, се облегнахме назад и се спогледахме.

— Готов ли си да се биеш, ако стане напечено, Бил? — попитах го аз.

Той се ухили.

— След такава вечеря съм готов да се бия и срещу морската пехота.

Беше осем и петнадесет — малко рано, за да е отворена дискотеката.

Стигнахме до пристанището, намерихме място за паркиране и отидохме до „Черната кутия“ пеша. Когато стигнахме изпомазаната врата, аз наместих пистолета, за да мога да го извадя веднага, ако се наложи, и забелязах, че Бил също държи ръцете си в джобовете.

Бутнах вратата и се оказахме в голямо помещение, покрай стените на което бяха подредени малки масички. В средата беше излъсканият дансинг, а в дъното имаше бар.

Във въздуха съвсем определено се усещаше миризма на марихуана. Както си и мислех, заведението още не работеше, но по масите бяха насядали няколко посетители — мъже и жени. Някои пиеха бира.

Трима музиканти — тромпетист, саксофонист и барабанист — бяха заели една издигната платформа.

Заведението като цяло имаше почтен вид.

Когато влязохме изведнъж настъпи напрегната тишина. След секунда някъде от сенките се измъкна едър негър и препречи пътя ни. Изглеждаше достатъчно силен, за да може да събори бик.

— Не можете ли да четете? — попита той със силен, пресипнал глас.

— Дръпни се от пътя ми, ако обичаш — отговорих аз. — Искам да говоря с Ханк Смедли.

Кръвясалите му очи засвяткаха.

— Бели боклуци не могат да влизат тук!

— А ти можеш ли да четеш? — попитах го аз и заврях пред носа му визитната си картичка.

Тя го впечатли. Втренчи се в нея и видях как докато чете дебелите му устни мърдат.

— Ченге ли си? — попита той с по-малко пресипнал глас.

— Слушай сега! — изръмжах аз. — Занеси тази картичка на Ханк Смедли и му кажи, че искам да говоря с него. Хайде, мърдай!

Той се поколеба, после затътри крака през дансинга и изчезна в една странична врата.

Десетина черни наблюдаваха сцената без да помръднат и без да кажат нищо. Предполагам, мислеха, че сме ченгета.

Нямах намерение да развалям впечатлението им.

— Хайде! — казах на Бил и тръгнахме през дансинга към вратата, в която потъна черният. Оказахме се в слабо осветен коридор, на чиито край имаше още една врата. Тръгнахме по него и тя рязко се отвори.

Пред мен застана Ханк Смедли.

Бил ми го беше описал, но трябваше да го видя, за да си дам сметка колко едър беше в действителност. Не, не едър — беше огромен, поне метър и деветдесет и пет, а раменете му бяха широки като врата на обор. Бил каза, че главата му е малка — това беше истина. Ханк имаше малка глава, грозен, сплескан и широк нос, устни като гьон и святкащи кръвясали очи. Би пожънал невероятен успех като герой във филм на ужасите.

— Какво искаш? — изръмжа той, като препречи пътя ни. Юмруците му, свити отстрани, наистина бяха като чукове.

С възможно най-благия тон го попитах:

— Мистър Ханк Смедли?

Това сякаш го размекна. Вероятно досега бял човек не се беше обръщал към него с „мистър“. Юмруците му се отпуснаха.

— Аз съм. Какво искате?

— Мистър Смедли, работя за детективска агенция „Перфект“ — започнах да му обяснявам без да изоставям благия тон. — Надявам се да можете да ми помогнете.

Той ме изгледа враждебно. Струваше ми се, че чувам скърцането на малкото мозък, който имаше.

— Да помагам? — изръмжа той. — Не помагам на бели боклуци! Разкарайте се. Осмърдяхте ми заведението!

— Хайде да оставим за малко това „бели боклуци — черни боклуци“ — казах аз. — Името ми е Уолъс. Аз ще те наричам Ханк, а ти мен — Уолъс. Така ще можем да поговорим цивилизовано.

Този подход не му беше по вкуса. Виждах как се колебае. Недоразвитият му мозък се мъчеше да вземе решение дали просто да не ме удари и всичко да свърши, или да не прави нищо.

Не направи нищо.

— Търся Тери Зиглер — казах аз бавно и разчленено, сякаш говорех на дете.

Това предизвика реакция. Той се наклони напред и ме изгледа злокобно. В този момент ми се стори, че пред него Кинг Конг прилича на бебешка играчка.

— За какво ти е? — попита той.

Аз погледнах отзад, където се криеше негърът, който пръв ни заговори.

— Кажи на онова момче да се разкара. Не мога да говоря пред него.

Съвсем умишлено се мъчех да наложа волята си над тази маймуна. Успях.

Ханк се обърна и изръмжа:

— Разкарай се!

Черният ме сбута настрана, за да мине, и се върна в заведението.

— Опитвам се да намеря Тери — казах аз, — защото са му завещали една купчина мангизи. Ако не го намеря, купчината ще си остане в банката.

В кръвясалите му очи се появи искричка интелигентност.

— Колко?

— Може би сто хиляди. Не знам със сигурност.

— Сто хиляди! — възкликна Ханк и се втренчи в мен.

Явно парите винаги го впечатляваха.

— Доколкото успях да разбера. Не мога да се закълна, че са толкова. Може и да са повече. Къде да го намеря?

Докато мислеше, синьочерните вени на слепоочията му се издуха.

Най-накрая попита:

— И какво ще стане, ако го намериш?

— Ами много просто — ще го заведа в банката, ще се подпише на няколко формуляра и ще си прибере парите. Просто като фасул.

Той се почеса по темето и продължи да измъчва мозъка си.

— Сто хиляди! — възкликна накрая. — Това са много пари!

— Много са — съгласих се аз. — Къде да го намеря?

— Не знам къде е, но мога да разбера. Ще поразпитам. Доколкото знам, вече не живее тук. Може да се е запилял навсякъде.

Имах чувството, че ме лъже, но трябваше да проявявам търпение.

— О’кей, Ханк — казах аз. — Дадох ти картичката си. Ако се свържеш с Тери и той иска да си вземе парите, можеш да ми се обадиш, става ли?

— Аха.

Ханк погледна зад мен, където Бил се подпираше на стената и дъвчеше дъвка.

— Кое е това джудже?

— Бодигардът ми — отговорих аз, без да ми мигне окото. — Върши добра работа, ако някой хитрец вземе да си мисли, че е много печен.

— Тая дребна муха?! — Ханк се ухили подигравателно. — Че той не може да духне пяната от халба бира!

Забелязах, че Бил бръква в джобовете си и го дръпнах да си вървим. Исках да изляза от тази дупка цял.

— Тръгваме, Бил — казах аз настоятелно. — Това е, Ханк. Ако намериш Тери Зиглер, обади ми се.

Стиснах Бил за ръкава и го задърпах през дансинга към блъсканицата и влажната горещина навън на пристанището.

— Защо не ме остави да й цапна един на тази маймуна? — попита Бил, когато стигнахме до колата.

— Търпение — отговорих аз. — И на това ще му дойде времето. Още е рано.

Когато потеглихме, Бил попита:

— Какъв ще бъде следващият ни ход?

— Отиваме си вкъщи. Все още си мисля, че Тери може да ни даде ключът към загадката. Пуснах две въдици. Сега и Анджела, и Ханк знаят, че Тери струва сто хиляди долара, а съм сигурен, че могат да го намерят. Надявам се някой от тях да му каже и той да изпълзи.

— Ами ако не знаят?

— Не мисля. Ще видим. Ще се срещнем в агенцията утре в девет.

Бил сви рамене.

— Добре.

Оставих го пред тях и подкарах към хотел „Белвю“. Когато пресичах фоайето, Сузи ми се усмихна влюбено от рецепцията.

— Бебчо, какво ще кажеш за довечера? — попитах аз. — Колкото и късно да е?

Тя поклати глава.

— Не може, Дърк. Няма да се освободя преди три. Дотогава ще бъда почти умряла. Имай търпение. До сряда, както обикновено.

Двама дебели възрастни господа се приближиха до рецепцията и Сузи отиде при тях усмихната.

Аз се върнах при колата и подкарах към дома. По телевизията даваха някаква помия, така че взех душ и си легнах.

На следващата сутрин, към девет и половина, аз и Бил седяхме зад бюрата си в кабинета, когато телефонът иззвъня.

Вдигнах слушалката.

— Уолъс? — Познах хрипкавия глас на Ханк.

— Здрасти, Ханк — поздравих аз и махнах на Бил, който грабна слушалката на деривата. — Имаш ли новини?

— Аха — Последва пауза, след това добави: — Намерих го и си иска парите веднага.

— Къде го намери, Ханк? — попитах. Отново дълга пауза.

— Няма значение. Кога ще може да си вземе парите?

— Няма проблеми, Ханк — Смигнах на Бил. — Ще организирам всичко и ще ти се обадя.

— Какво значи това? Какво има да организираш?

— Трябва да се обадя в банката, за да уговоря среща. Мистър Аклънд, директорът, ще има нужда от малко време, за да подготви документите, които Тери трябва да подпише. Ще иска и някой да потвърди самоличността му. Няма проблеми. Ще ти се обадя.

Затворих.

— Мирише ми на измама — каза Бил и затвори деривата.

— Може и да си прав — отговорих аз. — Ето какво ще направиш. Отиди при Хари Рич от кръчмата „Последна спирка“ и го попитай, дали би искал да потвърди самоличността на Тери в банката. Мисля, че ще се съгласи, защото има нужда от него. Погрижи се за това. Аз ще се заема с Аклънд.

След двадесет минути влязох в кабинета на мистър Аклънд. Той стана, стисна ми ръката и пак се усмихна като добродушен епископ.

— Как напредваме, мистър Уолъс? — осведоми се той, когато седнахме.

— Разбрах, че при вас са депозирани сто хиляди долара на името на Терънс Торсън или Тери Зиглер. Завещани са му от мис Ангъс, наемателка в общежитието „Брейкърс“.

Той ме изгледа.

— Това е така, но не разбирам, мистър Уолъс… Аз съм във връзка с адвоката на мис Ангъс, мистър Соли Луис, който е и изпълнител на завещанието й. Докато той не открие мистър Торсън, който изглежда е изчезнал, парите ще останат в банката. Какво общо има това с разследването ви?

— Надявам се, че Терънс Торсън ще може да ми помогне, мистър Аклънд. Негови приятели са му предали, че може да получи тази голяма сума и изглежда се е появил отново. Досега никой не го беше виждал, но новината за наследството го е накарала да се покаже.

— Удивително! — възкликна мистър Аклънд.

— Знаете ли как изглежда Тери Торсън? — попитах го аз.

Изглежда се стресна.

— Не, никога не съм го виждал.

— Значи, ако някой влезе в кабинета ви и предяви претенции за тези сто хиляди долара, вие няма да знаете със сигурност, дали това е Тери, или не?

Аклънд понечи да стане, после отново се отпусна на стола.

— Искате да кажете, че може да се яви мошеник?

— Е, това са сто хиляди. Не е шега.

— Разбира се, някой ще трябва да потвърди самоличността му.

— Помислих си, мистър Аклънд, че най-подходящо ще бъде да поканите за това мис Анджела Торсън. Ако тя потвърди самоличността на брат си, мисля, че всичко ще е наред.

Дебелото му лице просветна.

— Много разумно предложение, мистър Уолъс.

— Ще можем ли да уредим въпроса по някое време днес следобед?

— Момент… — той погледна дневника с ангажиментите си. — Да, мисля, че ще може да стане в три часа.

— Ще се обадите ли веднага на мис Анджела Торсън, за да видим дали ще може да дойде? Мисля, че няма да има нищо против да види брат си отново.

— Да, разбира се. Искам да направя всичко възможно, за да помогна на това семейство. Момент да видя, дали ще мога да се свържа с нея.

Той натисна един бутон и нареди на мис Кърч да позвъни на мис Анджела Торсън.

Последваха пет минути, през които аз пушех цигара, а мистър Аклънд прехвърляше разни документи по бюрото си. Когато го свързаха, щеше да се размаже по бюрото:

— Обажда се Хоръс Аклънд от „Пасифик енд Нешънъл“. Мис Торсън, толкова се надявам да не съм ви обезпокоил…

Той замълча, кимна и каза:

— Мис Торсън, може би не знаете, но брат ви Терънс е наследил сто хиляди долара…

Аклънд се заслуша за малко и продължи:

— Да, мистър Уолъс помогна много. Мис Торсън, налага се да сме напълно сигурни, че човекът, който ще дойде да поиска сумата е вашият брат. Разбира се, това е формалност, но тъй като никога не съм виждал брат ви, трябва някой да потвърди самоличността му. Ще ви бъде ли възможно да се отбиете в банката днес следобед в три часа, за да направите това?

Той отново се заслуша, кимайки.

— Да, разбирам ви напълно. Много време е минало, откакто не сте се виждали. Разбирам, че ще се радвате да го видите отново… Чудесно! Тогава ще ви очаквам в кабинета си днес в три часа… Благодаря ви, мис Торсън!

Аклънд затвори телефона. Погледна ме и каза:

— Естествено, ще дойде с радост. Не виждам никакъв проблем.

Изпитах съжаление към него. Той не познаваше Анджела Торсън така добре, както я познавах аз.

— Добре тогава — казах аз и станах. — Ще дойда в три.

— Разбира се, мистър Уолъс — Той също се изправи, протегна ръка през бюрото и стисна моята. — Тази среща ще бъде много интересна.

— Предполагам — отговорих аз и си тръгнах.

В два и четиридесет и пет влязох в „Пасифик енд Нешънъл“ и се усмихнах най-дружелюбно на мис Кърч. Усмивката ми отскочи от лицето й като топка за голф от бетонна стена.

— Мистър Аклънд е зает — просъска тя.

— Няма значение — отговорих аз. — Само му кажете, че съм тук.

Отидох до фотьойла и се разположих.

Винаги съм смятал, че банките са много интересни учреждения. Наблюдавах как хората влизат и излизат, как дебели жени тъпчат пари в чантите си, как бъбрят с касиерите, които бяха готови да се усмихнат на всяка стара крава, застанала пред гишето им. „Не ставам за банкер“ — помислих си аз.

Преди това с Бил хапнахме по два залъка. Каза ми, че се е видял не само с Хари Рич, но и с Лайза Манчини — приятелката на Тери Зиглер до момента на изчезването му.

— Много добре, Бил. Справил си се чудесно.

— Не беше проблем да ги убедя, Дърк — отговори той, дъвчейки хамбургера си. — Рич иска да говори с Тери. Надява се да го убеди да продължи да свири в кръчмата му. Лайза пък няма търпение да го вкара отново в леглото си. Ще дойдат и двамата.

— О’кей, Бил. Вземи ги с колата и ги докарай пред банката в три и двадесет. Но не преди това. Искам да се появят неочаквано.

След десет минути мис Кърч каза:

— Мистър Аклънд вече е свободен.

Аз станах и влязох в кабинета му. Ръкува се с мен както обикновено и пусна усмивката си на епископ.

— Е, мистър Уолъс, чувствам се много заинтригуван — каза той и ме покани с жест да седна. — Не всеки ден се случват подобни неща. — Размърда се неспокойно. — Подготвил съм всички документи. Разговарях и с мистър Луис. Ако мис Торсън разпознае брат си, ще може да вземе парите.

Запалих цигара и се отпуснах.

Точно в три звънецът на бюрото на мистър Аклънд иззвъня.

Чух квакането на мис Кърч:

— Мистър Терънс Торсън е тук.

— Нека дойде — каза Аклънд и разцъфна в усмивка.

— Тази среща, ще бъде повече от интересна!

— Без съмнение — отговорих аз.

Вратата се отвори и влезе мъж на около двадесет и пет. Беше с бяла риза и тъмни панталони, напъхани в мексикански ботуши. Черната му коса достигаше до раменете. Беше слаб и строен, а лицето му напомняше муцуна на плъх — с малки недоверчиви очички.

Усмихнат, Аклънд стана на крака:

— Мистър Торсън?

— Да — отговори мъжът и се вторачи в мен. — Кой е този?

— Аз представям интересите ви — отговорих и станах. — Казвам се Уолъс. Работя с мистър Соли Луис, който е изпълнител на завещанието на покойната мис Ангъс.

Очичките му започнаха да шарят неспокойно и той се обърна към Аклънд:

— Е, хайде. Нямам много време. Къде са парите?

— Тонът му беше рязък и определено се държеше враждебно.

Аклънд се смути.

— Разбира се, мистър Торсън, преди да ви предам сумата, ще трябва да имам потвърждение за самоличността ви.

Епископската му усмивка беше изчезнала.

— Какво искате да кажете? — изръмжа мъжът и в това време звънецът иззвъня.

— Мистър Аклънд — изквака мис Кърч, — мис Торсън е тук.

— Сестра ви, мистър Торсън — каза банкерът. — Сигурен съм, че ще се радвате да я видите след толкова много време.

Вратата се отвори и влезе Анджела Торсън. Беше с памучната фланела, слънчевите очила и мексиканската сламена шапка. Тя се спря за миг и после тръгна направо към този, който твърдеше, че е Терънс Торсън.

— Тери! — възкликна тя. — Колко се радвам! Толкова време мина!

— Аха — отвърна мъжът, който твърдеше, че е Торсън. — Слушай, ще приказваме после. Нека да взема парите и да изчезваме оттук.

Анджела кимна.

— Разбира се, Тери — тя се обърна към Аклънд, който беше станал от стола си и се усмихваше. — Това е брат ми. Ще му дадете ли парите? Имаме да си кажем много неща?

— Разбира се, мис Торсън. Значи потвърждавате самоличността му?

— Разбира се, нали ви казах вече! — сопна се тя. — Искам да поговоря с брат си!

Смутен, Аклънд бутна към тях някакви документи:

— Моля ви да подпишете тук, мистър Торсън, и ще уредя да ви изплатят сумата незабавно. — Банкерът беше готов да пролази и на четири крака, за да угоди на Анджела Торсън. — Как искате да получите парите, в брой или в чекове?

— В брой — озъби се дългокосият младеж, сграбчи химикалката, която му подаде Аклънд и надраска нещо на местата, които му беше посочил.

Докато траеше това, аз отидох до вратата, отворих я и се показах навън. Видях Бил, край когото стояха двама души — явно Хари Рич и Лайза Манчини.

— Мистър Рич, ако обичате — извиках аз и дадох знак на Бил да задържи мис Манчини.

Хари Рич изглеждаше изнервен, сякаш имаше да върши нещо важно, а му бяха попречили.

Безупречно облечен, той влезе в кабинета. Банкерът изглеждаше объркан.

— Кой е този джентълмен?

— Това е мистър Хари Рич, собственик на нощно заведение, мистър Аклънд — обясних аз. — Мистър Торсън е работил при него като пианист. Бил е известен под името Тери Зиглер. Реших, че ще бъде по-добре и той да потвърди самоличността на мистър Торсън, преди да се разделите с парите.

— Но мис Торсън вече направи това! — запъна се Аклънд.

Обърнах се към Рич:

— Това ли е Тери Зиглер?

Рич се вгледа напрегнато в дългокосия, но след малко поклати глава:

— Облечен е като него, но не е Тери Зиглер. Не знам кой е, но знам, че не е Тери.

— Сигурен ли сте, мистър Рич?

— Разбира се, че съм сигурен! Тери беше при мен няколко месеца. Плащах му заплатата на ръка всяка седмица. Не знам какво целите, Уолъс, но мога да ви кажа, че ми губите времето!

Хари Рич излезе ядосано.

Без да давам време на Аклънд да се съвземе от шока, отидох до вратата и махнах на Бил.

— Това е мис Манчини — казах аз. — Живяла е с Терънс Торсън, известен й като Тери Зиглер, в продължение на доста време.

Обърнах се към Лайза Манчини, която тръгна напред със светнало лице, нетърпелива да види приятеля си отново. Изведнъж замръзна на място и се втренчи в дългокосия, от чиито очи изскачаха мълнии.

— Мис Манчини — попитах аз. — Това ли е Тери Зиглер?

Разочарованието и объркването й бяха твърде неподправени, за да предизвикат съмнение.

— Този боклук? Това да е Тери!? Да не мислите, че не мога да го позная, ако го видя?

— Според вас, това не е Тери Зиглер, така ли?

— Разбира се, че не е! Мислите ли, че бих могла да пусна в леглото си боклук като този? — Гласът и стана пронизителен. — Боже мили! Мислех, че отново ще видя Тери!

Разплака се.

Бил, който беше застанал до нея, я улови здраво за ръката и я изведе.

Последва тишина. Погледнах човекът, който твърдеше, че е Тери Зиглер. По челото му се стичаше пот, а в очите му имаше бяс. Погледнах и Анджела Торсън. Стоеше неподвижно, скрила очите си зад тъмните очила. Обърнах се към Аклънд — той се беше отпуснал като дроб — сякаш гръбначният му стълб беше счупен.

Както и очаквах, Анджела първа дойде на себе си и пое инициативата. Приближи се до бюрото на банкера и се надвеси над него:

— Мистър Аклънд — каза тя с дрезгав глас, — сигурна съм, че този човек е брат ми. Нима ще повярвате на някакъв си собственик на долнопробна кръчма и на една курва, а не на мен?

„Добро изпълнение“ — помислих си аз и погледнах как реагира Аклънд.

— Разбира се, че не, мис Торсън, но трябва да е станала някаква грешка… — замънка той.

— Няма никаква грешка! — сопна се Анджела. — Тези двамата не искат Тери да си вземе парите! Лъжат нарочно! Моля ви, наредете да платят на брат ми!

Притекох се на помощ на Аклънд. Приличаше на човек, който всеки момент ще получи инфаркт.

— Мис Торсън! — изръмжах с глас на ченге. — Мистър Аклънд не е упълномощен да изплати сумата. Аз съм представител на мистър Соли Луис, който се грижи за завещанието на мис Ангъс и не съм удовлетворен. Твърдите, че този човек е брат ви. Двама души, които познават брат ви много добре, казват, че пред нас стои мошеник. Мистър Аклънд няма да получи разрешение да изплати сумата от сто хиляди долара, докато не се уверя напълно, че не става дума за мошеничество.

Тя се обърна. Много ми се искаше да махна слънчевите й очила, които скриваха по-голямата част от лицето й, но и без това можех да видя, че цялото й тяло трепери от гняв.

— Настоявам брат ми да си получи парите! — каза тя с нисък, удебелен глас, пълен с омраза.

— Няма никакъв проблем — отговорих аз. — Отсреща има ресторант. Предлагам да отидем там, а аз ще помоля собственикът, който ми е приятел, да позволи на този човек да седне на пианото и да посвири. Ако свири достатъчно добре, ще получи парите. Съгласни сте, нали?

Мъжът, който се мъчеше да мине за Тери Зиглер изведнъж обезумя:

— Казах ли му на онзи скапан боклук, че нищо няма да излезе! — изкрещя той. — Казах ли ти и на теб, кучко мръсна, да не вършиш глупости!

Той ме избута и излетя навън от кабинета.

— Е, мистър Аклънд — казах аз, изпълнен със съжаление към него. Тлъстото му лице беше побеляло, сякаш бе преживял най-големия удар в живота си. — Смятам, че нещата са ясни. Когато истинският Тери Торсън се появи, ще ви уведомя.

Погледнах Анджела, която стоеше неподвижно като статуя:

— Направихте добър опит, мис Торсън, но не достатъчно.

Тя бавно се обърна към мен.

— Ще те накарам да съжаляваш за това! Ей, Богу, ще съжаляваш!

Злокобната заплаха в гласа й не можеше да се сгреши с нищо друго.

— Опитайте се да пораснете, мис Торсън — казах аз спокойно. — Парите не са всичко на този свят.

Излязох от кабинета с чувство на съжаление към Аклънд, който трябваше да се справя с това зло същество.

Очаквах да намеря Бил навън, но го нямаше. Отидох до мястото, където бях паркирал колата си. И нея я нямаше. Спрях такси и се върнах в агенцията.

Имах да пиша доста голям доклад за случая „Торсън“.