Удряй където боли

5

Смятах, че ще заваря Бил зад бюрото му, но не беше там, така че се обадих на адвоката на мис Ангъс — Соли Луис.

Вдигна телефона още след първото позвъняване, и говореше като човек, който с надежда очаква някой богат клиент.

— Соли Луис, адвокат — обяви той с твърд, решителен глас.

— А кой друг може да бъде? — попитах аз. — Обажда се Дърк Уолъс от „Перфект“.

— О! — Последва пауза на разочарование и после:

— Слушам ви, мистър Уолъс?

Гласът му спадна с около два тона.

— Зает ли си?

— В момента не. Какво има?

— Отпусни се и слушай.

Разказах му подробно за театралната постановка, разиграна този следобед в банката. Изслуша ме без да каже дума.

— Изглежда, Луис, парите на мис Ангъс са започнали да привличат мухи — завърших аз.

— Не разбирам — каза той. — Нали мис Торсън е потвърдила, че това е брат й?

— Хайде да не губим време. Съобщих ти фактите. Виждал ли си някога Тери Торсън?

— Не, не съм.

— Казах на Аклънд, че няма да позволиш да се изтеглят парите, докато не се увериш, че претендентът наистина е Тери Торсън. Добре ли направих?

— Парите са завещани на Тери Зиглер, Уолъс.

— Според моята информация — казах без да нервнича, — Торсън и Зиглер са едно и също лице.

— Не знам. Знам само, че парите са завещани на Тери Зиглер — Луис замълча за малко и попита: — Как така Торсън и Зиглер са едно и също лице?

Търпеливо му обясних, че когато Торсън е напуснал дома си, е започнал да свири на пиано в кръчмата „Последна спирка“ и е сменил името си на Зиглер.

— Добре, Уолъс — каза Луис, — значи мога да приема, че Зиглер е Торсън.

— Можеш да приемеш. А сега ми кажи какво ще стане с парите, ако Зиглер е мъртъв, или ако не бъде открит?

— Мис Ангъс ги завеща на него. Никой не може да ги вземе, докато не се докаже по безспорен начин, че Зиглер и Торсън са едно и също лице. Тогава ще ги получи най-близкия му роднина.

— Какво означава това? Майка му или сестра му?

— Майка му.

— О’кей, Луис. Ще те държа в течение. Може би няма да е лошо да се обадиш на мистър Аклънд и да му кажеш, че парите ще останат в банката, докато лично не се увериш, в самоличността на претендента. Става ли?

— Ще се обадя веднага.

— Добре. Ще се чуем пак, Луис — казах аз и затворих телефона.

Беше четири и петнадесет. Започнах да се чудя къде ли е Бил. Исках да обсъдя с него новото положение. Придърпах пишещата машина към себе си и започнах да пиша доклада си.

Бил се върна точно, когато свършвах.

Издърпах последната страница от валяка и го попитах:

— Къде се дяна? Помислих, че си умрял!

— Бих пийнал нещо — отговори той и се свлече на стола зад бюрото си. — Къде съм бил? Скъсах си задника от работа.

Извадих служебната бутилка. Забелязах, че е станало седем без двадесет. Напълних две чаши, намерих лед и му подадох едната.

— Е!

— Когато онзи дългокосият, дето искаше да мине за Тери изхвърча от кабинета на Аклънд, видях, че е побеснял. Излязох след него на улицата. Беше с мотоциклет — от онези хонди с форсиран двигател — и отпраши веднага. Тръгна към пристанището. Помислих, че ще отиде в дупката на Ханк Смедли, но сгреших. Отмина я и сви по „Ойстър“. Там има няколко квартала, в които живеят рибари. Не влязох в улицата. Чух, че угаси мотора на хондата. Когато оставих колата и отидох пеша, от него нямаше и следа, но моторът беше пред една порутена сграда. Записах номера му и отидох в регистрационния отдел. Там поне нямам проблеми. Името на този тип е Лу Джерандо и живее в апартамент 10, на улица „Ойстър“ номер 3.

Бил млъкна, за да отпие голяма глътка скоч.

— След това отидох в полицията и си поговорих с Джо Биглър. Искаше да знае защо се занимавам с Лу Джерандо. Казах му, че само ми е нужна информация и го помолих, ако знае нещо да ми го каже. Този тип е известен на полицията, но сега-засега е чист. Въпреки всичко, го държат под око. Баща му е работил за мафията. Изглежда с нещо се е провинил, защото са го очистили, когато Лу е бил петнадесетгодишен. Грижел се е за майка си, като се е хващал да работи каквото му падне долу на пристанището, до смъртта й. Сицилианци са и Биглър подозира, че Джерандо се занимава с тъмни дела, но няма как да го залови. След това слязох на пристанището и поговорих с няколко души, които познавам, но не можаха да ми кажат нищо определено. Не знаят как Джерандо си изкарва хляба. Това е всичко, Дърк.

Бил допи уискито си.

— Добре, Бил — казах аз. — Ще поговоря с Ал Барни. Може би той ще ми каже нещо.

Иззвъня интеркомът и натиснах бутона.

— Дърк? — каза Гленда рязко. — Донеси ми документацията по случая „Торсън“, моля.

И затвори.

Спогледахме се с Бил и аз взех папката.

— Какво ли я е прихванало? — зачудих се аз и тръгнах.

Влязох в кабинета и сложих папката на бюрото й.

— Попълнена е до днес.

— Полковник Парнъл се връща утре сутрин — каза Гленда. — Ще иска да се запознае с това. — Тя тупна папката с длан. — Разследването приключва. Обади се мисис Торсън, за да ни уведоми, че повече няма да ни плаща и се отказва. Така че, Дърк, забрави за случая „Торсън“.

Аз я гледах без да вярвам на ушите си.

— Искаш да кажеш, че досега си губихме времето? — Стоварих юмрук върху папката.

Гленда се усмихна.

— От мисис Торсън спечелихме добри пари. Не бих нарекла това време „загубено“.

— Точно, когато започна да става интересно — свих рамене аз. — О’кей, какво друго ще ни дадеш?

— Ще реши полковникът. Утре ще се видиш с него. Върнах се в кабинета си и съобщих новината на Бил.

— Дявол да го вземе! — възкликна той отвратен.

— И двамата сме на едно мнение — казах аз. — Е, това е положението. Полковникът ще ни намери друга задача.

Погледнах часовника си. Беше седем и двадесет.

— Хайде да отидем да хапнем. Какво ще кажеш за Лусино?

Лицето на Бил просветна.

— Страхотна идея. Да тръгваме.

Тогава звънна телефонът на бюрото ми. Грабнах слушалката нетърпеливо. Бях гладен и се чувствах подтиснат, но нямах представа, че това обаждане ще промени целия ми живот.

— Дърк Уолъс! — изръмжах. — Кой се обажда?

— О, Дърк! — Беше разтреперан женски глас. — Аз съм Бети Стоуъл.

Бети Стоуъл беше близка приятелка на Сузи и също работеше на рецепцията на хотел „Белвю“. Бяхме се виждали — симпатично, обичливо момиче без никакви комплекси, с постоянен приятел и надежди да има голямо семейство.

— Здрасти, Бети — казах аз и замръзнах, защото чух, че плаче. — Дявол да го вземе! Какво се е случило?

— О, Дърк! Да ми прости Бог, че трябва да ти го кажа, но все някой трябва да го направи… О, Дърк…

По гърба ми потече студена пот.

— Нещо със Сузи ли…

— Да, Дърк… Тя е мъртва!

— Какви ги дрънкаш! — изкрещях аз. — Как така?

— Да, Дърк.

Замръзнах на мястото си. Само чувах риданията й в слушалката и знаех, че не може да е грешка. Сузи наистина беше мъртва. Сузи, която обичах, за която смятах да се оженя, която направи толкова много за мен… мъртва!

— Какво се случи? — изкрещях аз.

— Моля те… В полицията знаят. Не мога да говоря повече…

Разплака се още повече и прекъсна линията. Затворих очи. Сузи мъртва!

Смътно дочух Бил да казва: „Боже! Съжалявам, Дърк!“. После ме остави сам. Бях му благодарен за това. Останах където бях, загледан в пространството. Мислех за Сузи — какво означаваше тя за мен. Може би за първи път си дадох сметка колко я обичам.

Останах като вцепенен може би десет минути, после се съвзех.

Как е станало?

Придърпах телефона към себе си и набрах номера на полицията. Поисках да говоря с Джо Биглър. Познавахме се и бяхме в добри отношения. Ако някой знаеше какво е станало, това щеше да е той.

Обади се.

— Джо, обажда се Дърк Уолъс.

— Слушай, Дърк, тъкмо си тръгвах. Не може ли да остане за утре?

— Сузи Лонг — казах аз. — Какво се е случило?

— Каква ти е Сузи Лонг? — попита Биглър.

— Беше ми приятелка, Джо. Смятахме да се оженим. Ето каква ми е.

— О, Боже! Ужасно съжалявам, Дърк.

— Какво се случи?

— Фактите са такива — каза Биглър. — Тази сутрин, когато мис Лонг е тръгвала на работа, до нея спряла кола и един мъж поискал от нея да му обясни как да стигне до „Уестбъри драйв“. Чули са го две възрастни жени, които минавали оттам. Мис Лонг се приближила до колата, за да го упъти. Той залял лицето й с киселина и подкарал. Двете възрастни жени казват, че мис Лонг изпищяла, хванала се за лицето и изтичала на платното, където я блъснал минаващ камион. Умряла веднага.

Усетих как стомашните сокове се надигат в гърлото ми и трябваше да се напрегна, за да не повърна.

Биглър разбра как се чувствам и замълча. След това продължи:

— Момчетата работят по случая, но досега не са разбрали нищо. Двете свидетелки са стари и не вършат никаква работа. Не успяха да опишат колата. На едната й се сторило, че шофьорът бил негър, но другата твърди, че не било така. Разпитваме хората от околните апартаменти. Може някой да е видял нещо.

Шофьорът е вил негър. Поех си дълбоко дъх.

— Къде е тя?

— В градската морга — Биглър отново замълча, после продължи: — Слушай, Дърк. Не ходи там. Мис Стоуъл ни помогна много. Управителят на хотела идентифицира тялото. Уведомихме баща й и той ще дойде, за да се погрижи за погребението. Послушай ме, Дърк, не я гледай. Киселината е свършила своето, после камиона… По-добре стой настрана…

— Благодаря ти, Джо — казах аз и затворих. Той беше прав. Исках да запазя в паметта си хубавото, весело лице на Сузи, а не обезобразения от киселината труп. Казах си, че дори няма да отида на погребението. Мъртвите са си мъртви.

Облегнах се и запалих цигара. Ужасната празнота, която чувствах, постепенно се превърна в изгарящо желание за мъст. Останах така може би в продължение на двадесет минути. След това взех решение. Заключих чекмеджетата на бюрото си, загасих лампата и тръгнах по коридора към асансьорите.

Върнах се у дома. Спрях се пред външната врата, за да намеря ключовете си, и видях, че на нея е залепен лист хартия. На него беше написано с не много големи букви:

Когато намерих място за паркиране на пристанището, пълната луна се изкачваше мързеливо по безоблачното небе.

Преди да изляза взех душ и облякох спортна риза и ленени панталони. Проверих и последното съобщение за банковата си сметка. Имах дванадесет хиляди долара. Бях ги спестил за времето, когато със Сузи щяхме да имаме дом. Сузи вече я нямаше — нямаше да има и дом.

Оставих колата и тръгнах по пристанището, което сега гъмжеше от туристи. Те зяпаха с интерес муцуните, които слизаха от рибарските лодки.

Беше девет и половина. Въздухът беше влажен и горещ, но поне нямаше да вали.

Отидох до таверна „Нептун“. Около масите бяха насядали няколко рибари, които се хранеха. Заведението не беше туристическа атракция. В своя ъгъл отсреща седеше Ал Барни. Ядеше, а до лакътя му имаше халба бира.

Когато седнах до него, той остави ножа и вилицата. Лицето му беше тъжно.

— Надявах се да те видя, мистър Уолъс. Вземи си нещо за сметка на заведението.

Сам, съдържателят, дойде веднага.

— Приемете един сандвич с телешко, мистър Уолъс — каза той. — Ще ви хареса. От сърце е… Моите съболезнования, мистър Уолъс…

Погледнах Барни.

— Да, новината се разчу. Тази киселина… — Той поклати глава. — Искам да ти кажа, че всички наоколо, които струват нещо, съжаляват ужасно. Аз съжалявам два пъти повече. — Ал отряза парче месо и го лапна.

— Мога ли да направя нещо? — попита той след малко с пълна уста.

Сам донесе голям сандвич и чаша, пълна почти догоре със скоч.

— От сърце, мистър Уолъс — каза той и се отдалечи.

Изчаках, докато Барни подхрани тлъстините си. Хапна още няколко залъка и остави ножа и вилицата.

— Мистър Уолъс — поде той, — в миналото ти си правил много добри неща за мен. Аз не забравям хората, които са добри с мен. Направи ми удоволствието, а и на Сам, да изядеш този сандвич. Човек мисли и работи по-добре като се нахрани.

Изядох сандвича, който би могъл да е и по-лош, и изпих уискито. Когато запалих цигара, малко се посъвзех.

Барни ми се усмихна.

— Така е по-добре, мистър Уолъс. Кажи какво ти трябва.

— Ал, искам да подредя копелетата, които направиха това, но най-напред трябва да знам някои неща.

Барни кимна.

— Още като чух за станалото, ми мина през ум, че ще решиш да направиш нещо. Какво те интересува?

— Какво знаеш за Лу Джерандо?

Барни замръзна и очите му се отвориха широко.

— Джерандо! Само не ми казвай, че той е замесен в това!

— Може и да е. Какво знаеш за него?

— Лошо — каза Барни. — Слугува на Джо Волински. Той има голяма яхта и Джерандо я охранява, когато Джо е извън града. Кара и колата му. Момче за всичко.

— Знаеш ли дали по някакъв начин не е свързан с Ханк Смедли?

— Предполагам, че е. Виждал съм ги заедно — Барни отпи от бирата си. — Познават се, това е сигурно.

— Кой е този Джо Волински?

Барни се размърда притеснено.

— Мистър Уолъс, започваш да газиш в дълбоки води. Не обичам да говоря за Джо Волински. Не е здравословно.

Изглеждаше разтревожен. Аз чаках.

Барни махна на Сам, който веднага долетя с чиния, пълна с ужасните наденички.

— Да ви донеса ли още нещо, мистър Уолъс? — попита ме той. — Чаша кафе или може би още един скоч?

— Благодаря, Сам. Не искам нищо — отговорих аз, като се стремях гласът ми да не звучи нетърпеливо.

Сам взе празните чинии и се върна на бара. Барни лапна три наденички, хлъцна, избърса просълзените си очи с опакото на ръката си и ме погледна.

— Мистър Уолъс, ако се разчуе, че съм се разприказвал за Джо Волински, ще ме намерят във водата с прерязано гърло.

— Ако ти не кажеш на никого и аз не кажа на никого, как, по дяволите, ще се разчуе? Кой е Джо Волински?

Ал изяде още три наденички, прокашля се, наведе се напред и като ме облъхна с миризма на лют пипер, каза:

— Добре, мистър Уолъс, ще говоря. За никой друг не бих го направил, но за теб…

— Кой е Джо Волински? — потретих аз с ръмжене.

— Събира мангизите на мафията по цялото Източно крайбрежие. Идва с яхтата си всяко първо число на месеца и остава за около седмица. През това време събира парите от шантажите и изнудванията, от казината. Ето това е Волински — опасен тип. По-опасен от цианкалий. Не се заблуждавай, мистър Уолъс. Цялото пристанище знае за какво става дума, но никой не смее да се обади. И ченгетата знаят, но си мълчат. Някъде около три часа през нощта, на първо число всеки месец, на яхтата се качват хората, които носят мангизите. В това време ченгетата гледат на другата страна. И никой не смее да се приближи, освен ако не го очакват. Абсолютно никой!

— Как се казва яхтата, Ал?

— „Хермес“. Малко зад риболовните траулери, вдясно.

— И Ханк Смедли е човек на Волински?

Барни лапна още три наденички, сдъвка ги и кимна.

Никога не съм го виждал толкова разтревожен. Реших, че няма да е почтено да го насилвам повече, станах и му протегнах ръка. Той я стисна несръчно, но сърдечно.

— Съжалявам за случилото се, мистър Уолъс. Недей да правиш нищо необмислено.

Кимнах и отидох при Сам.

— Може ли да платя?

— Мистър Уолъс, ужасно съжалявам, както и Барни. Не, не, няма за какво да плащате. Желая ви късмет.

Излязох навън в тъмната влажна нощ и тръгнах по кея. Туристите се бяха прибрали по дупките си, за да вечерят. Тук-там бяха останали малки групички рибари, които разговаряха. Двете ченгета от пристанището зяпаха траулерите с блуждаещи погледи. Разгледах ги внимателно. Тези двамата знаеха с какво се занимава Волински и бях сигурен, че получават подкупи, за да държат устите си затворени. Бяха едри, по-дебели отколкото трябва, а палките им се люлееха отстрани на коланите — изглеждаха недодялани и глупави.

Прикрит в тъмнината, стигнах до яхтата „Хермес“. Беше дълга поне тридесет метра, с каюти и всички удобства — хубава, луксозна изработка.

Спрях в сянката на една палма. На палубата различих очертанията на мъж. Виждах червения отблясък на цигарата му. Нямаше никакви други светлини.

Предположих, че Лу Джерандо е на поста си.

Трябваше да обмисля много неща. Обърнах се и тръгнах към колата. Минах покрай „Черната кутия“. Зад тънките, изпоцапани завеси на прозорците прозираше светлина. Чуваше се ритмична танцова музика.

Качих се в колата и се прибрах у дома. Прекарах безсънна нощ, потънал в мисли за Сузи, в спомени за прекрасните моменти, които бяхме изживели заедно, за плановете, които крояхме за бъдещето.

Някъде към четири часа не можах повече да издържа и глътнах две хапчета за сън. Най-накрая заспах.

Влязох в кабинета на Гленда Кери в единадесет и половина.

— Закъсняваш, Дърк — посрещна ме тя. — Полковникът те търси. — Тя се втренчи в мен. — Случило ли се е нещо? Не изглеждаш добре!

— Полковникът може ли да ме приеме веднага? — попитах рязко.

Тя продължи да ме гледа и махна към кабинета на шефа:

— Свободен е.

Парнъл седеше зад бюрото си. Беше гигант, прехвърлил шестдесетте. Месестото му, загоряло от слънцето лице, малките пронизващи сини очи и подобната на капан за плъхове уста безпогрешно издаваха войникът ветеран, който не може да надживее спомените си.

— Добро утро, Дърк — посрещна ме той, когато влязох в обширния кабинет с големи прозорци, гледащи към пристанището. — Седни.

Седнах срещу него.

— Прочетох докладите ви за случая „Торсън“. Стори ми се доста интересен. Свършили сте добра работа. Е, мисис Торсън се е отказала от по-нататъшно разследване, така че ще го изоставим. За теб и Андерсън имам нещо друго.

— Не за мен, шефе — отговорих аз тихо. — Напускам.

Той вдигна ръцете си и ги отпусна върху плота на бюрото.

— Имах чувството, че ще кажеш точно това, Дърк. Надявах се, че ще надмогнеш станалото. Научих за Сузи. Ужасно съжалявам. Разбирам какво чувстваш и ако се беше случило на мен, с човек, когото обичам, също щях да тръгна след копелетата.

— Точно това ще направя, шефе — отговорих аз.

— Добре. Ще те освободя от работа за един месец. Ще получаваш заплата както обикновено. Андерсън ще се оправи сам, докато се върнеш. Съгласен?

Поклатих глава.

— Благодаря, полковник, но напускам. Ще започна война, за която е по-добре да не знаеш. Мога да свърша дори в градската морга или в затвора, така че агенцията по никакъв начин не трябва да бъде замесена. — Изправих се и погледнах дебелата папка „Торсън“ на бюрото му.

— Само една последна услуга, шефе — казах аз и я взех. — Искам това.

— Мислиш ли, че има нещо общо със смъртта на Сузи?

— Не само мисля, а съм сигурен, че е така. В тази папка не е събрано всичко, шефе. Има неща, които съм убеден, че не би искал да знаеш. Благодаря. С удоволствие работих в агенцията и съжалявам, че всичко трябва да свърши така.

Полковникът стана и протегна ръка.

— Ако се измъкнеш от тази каша, Дърк, винаги си добре дошъл при нас, знаеш това.

— Не зная дали ще се измъкна от тази каша — казах аз и поклатих глава. — Смятам да ги удрям там, където най-много ги боли.

— Само не прави глупости, Дърк.

— Ще ги удрям там, където ги боли. Рано или късно ще отвърнат на удара. Това е. Ще напиша молбата си за напускане и ще кажа на Бил да поеме работата.

Оставих го разтревожен и се върнах в кабинета, където заварих Бил.

Погледна ме, а аз седнах на бюрото си, срещу неговото.

— Бил, ще поемеш работата изцяло — казах. — Полковникът ще те повика. Аз напускам.

— И аз ще напусна, Дърк — отговори той тихо. Изгледах го.

— Как така?

— Ето така. Щом ти напускаш и аз ще напусна. Много е просто.

— А защо ти е да го правиш? Слушай, Бил, не искам да си имам неприятности. Ще поемеш работата тук, а аз напускам и толкова.

— Когато някакви отрепки залеят лицето на момиче като Сузи с киселина, и когато това момиче е приятелка на най-добрия ми приятел, аз не мога да не тръгна с него, това е. Може и да не ме искаш, но няма да се отървеш от мен. Ще напуснем заедно и заедно ще подгоним тези копелета.

— Не!

Бил вдигна ръка.

— Знам. Може и двамата да свършим зле, но преди това ще им създадем доста неприятности. Напиши си молбата за напускане и ми я дай, за да видя как се пише. След това ще направя и моята. После ще отидем у вас и ще решим как да действаме.

— Не. Слушай, Бил. Наистина съм ти благодарен за това, но…

— Дявол да го вземе! — извика той. — Не ме ли чу? Или ще вървим заедно, или поотделно. Ако се наложи и сам ще ги подгоня.

Гледах го и наистина се развълнувах. Знаех, че щеше да ми бъде повече от полезен. Знаех, че ако съм сам, шансовете ми да оцелея са много по-малки.

— Благодаря ти, Бил — казах аз. — Добре. Ще действаме заедно.

Придърпах пишещата машина и написах молбата си за напускане. Подадох листа на Бил, за да напише своята.

— Ще отида при полковника — каза той.

— Занеси му и двете.

Бил заобиколи бюрото и сложи ръка на рамото ми.

— Дърк, щом сме двамата ще се справим.

— Не знаеш с какво се захващаш, Бил. Може би преди да отидеш при полковника е по-добре да поговорим.

— Пет пари не давам с какво се захващам — отговори той и се ухили. — Връщам се веднага.

Излезе.

Докато Бил беше при полковника, аз се заех да разчистя бюрото си. В един от шкафовете имах сак, така че прибрах всичко, което ми трябваше, плюс папката „Торсън“, плюс полуизпитата бутилка уиски.

Бил се върна и се ухили широко още от вратата.

— Никакви проблеми. Полковникът се ядоса, но каза, че ме разбира. Той е с нас, Дърк. Така че, ако се измъкнем от тази каша, работата ни очаква отново.

— Искаш ли да си разчистиш бюрото?

— Няма какво да разчиствам. Гладен съм. Хайде да вървим да хапнем.

— Ти вечно си гладен — казах аз. — Седни малко. Искам да ти кажа нещо.

— Дърк, когато човек е гладен, колкото съм аз, се съсредоточава много трудно. Хайде да хапнем, пък след това ще говорим, а?

Свих рамене.

— Добре. Ще се отбием да кажем „довиждане“ на Гленда и след това ще отидем при Лусино.

Макар че вече беше станало седем и половина, Гленда още бе на бюрото си.

— Искаме да се сбогуваме, Гленда — казах аз, когато с Бил застанахме на прага на кабинета й.

— Влезте, Дърк — Тя се изправи. — Искам да ти кажа колко ужасно се чувствам и колко съжалявам. Опитай се да намериш тези зверове. На твое място бих направила съвсем същото.

Тя избута два плика към нас.

— Това са заплатите ви за месеца. Без възражения. Заповед на полковника.

— Той е добър човек — казах аз и взех пликовете. — Е, да се надяваме, че ще се видим отново.

— Разбира се. И още нещо, Дърк. Ако ти трябва някаква информация и мислиш, че бихме могли да помогнем, естествено неофициално, обади се.

— Благодаря, Гленда.

Стиснахме си ръцете и с Бил тръгнахме към асансьора.

Отидохме в ресторанта на Лусино. Още когато ни видя, собственикът излезе иззад бара и дойде да ни посрещне.

— Ще ви сложа на масата за специални гости, мистър Уолъс — каза той, като се ръкува с нас.

Заведе ни до една маса, отделена от останалите. По това време нямаше много клиенти.

Седнахме и Лусино ме погледна съчувствено.

— Чух, мистър Уолъс. Ужасно съжалявам. Не мога да кажа нищо повече. Съчувствам ви искрено.

Очите му бяха просълзени. Потупах го по ръката.

— Благодаря, Лусино. Ти си истински приятел.

— А сега, мистър Уолъс, смятам да ви приготвя нещо много специално. Доставете ми удоволствието да бъде за сметка на заведението. Това е израз на моето съчувствие. Моля ви не казвайте „не“. Оставете всичко на мен.

Бях силно развълнуван, но се овладях.

— Благодаря, Лусино.

Той отиде в кухнята и чух как крещи на двамата си готвачи.

Бил се отпусна назад.

— Наистина имаш добри приятели, Дърк — каза той. — Боже! Колко съм гладен!

След няколко минути келнерът донесе две плата с раци и кошничка хрупкав препечен хляб.

Знаех, че е безполезно да се опитвам да говоря с Бил преди поне малко да притъпи апетита си, така че започнахме да се храним мълчаливо. Келнерът донесе бутилка изстудено бяло вино и ни наля.

Аз нямах апетит. Мислех за прекалено много неща и храната не ме интересуваше. Когато видях, че Бил изяде порцията си, му дадох и половината от моята. Той ме погледна, кимна и се захвана за работа. Най-накрая, когато свърши и се облегна с доволна въздишка назад, го попитах:

— Сега вече можеш ли да се съсредоточиш?

Келнерът дойде и прибра празните чинии.

— А сега какво, ли ще последва? — попита Бил.

— Бог знае! — отговорих нетърпеливо. — Слушай, Бил. Спестил съм малко пари, а пари ще бъдат необходими. Сега няма да печелим нищо. Ти как си финансово?

Той се ухили щастливо:

— Няма проблеми. Вдигнал съм настрана двадесет и пет бона. Каквото имам аз е твое, каквото имаш ти е мое, съгласен ли си?

Келнерът дойде с още две плата, в които имаше по една сочна пържола и половин омар. Донесе и голяма купа пържени картофи.

— О! — възкликна Бил. — Ето това се казва истинска вечеря!

Започнахме да ядем. Последва лимонов пай, а след него голяма кана кафе.

Отказах се от пая и с нарастващо нетърпение зачаках Бил да свърши.

Най-накрая той се отпусна назад и потупа корема си.

— Прекрасно! — каза доволно. — Просто прекрасно!

— А сега готов ли си да ме изслушаш?

Казах му какво съм научил от Ал Барни.

— В тази история е забъркана мафията. Все още не е късно да се откажеш. Искам да те предупредя, че се захващаме с нещо наистина опасно.

Бил отпи от кафето.

— Мафията, казваш, а?

— Точно така.

Той кимна.

— Мислех си за тази киселина. Наистина е в стила на мафията. Добре. Заедно ще успеем да се справим. Само ми кажи какво искаш да направя.

— Сигурен ли си, че искаш да се захванеш, Бил? Можем да свършим и в моргата. Даваш ли си сметка?

Бил се замисли за минута, след това се ухили и сви рамене:

— И какво от това? Човек умира само веднъж. Щом сме двамата, ще успеем. Какъв ще бъде първият ход?

— Най-напред, понеже ще работим заедно, струва ми се, че ще е по-добре да дойдеш да живееш в моя апартамент. Имам свободна стая. Заключи бърлогата си и ела при мен. Става ли?

Бил кимна.

— Нямам нищо против.

— Добре. Отиди да вземеш каквото ти трябва и ела — Сложих ключовете от апартамента на масата. — Аз ще се прибера след час-два.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще ти кажа по-късно. Ти се нанеси. Ще се видим след известно време.

Стиснах ръката на Лусино, благодарих му за вечерята и излязох навън на влажния нощен въздух. Качих се в колата и подкарах към резиденцията на Торсън. Както се надявах, цялата къща беше тъмна. Светеше само стаята на Джош Смедли.

Паркирах извън оградата и тръгнах по алеята пеша. Наложи се да позвъня три пъти, преди вратата да се отвори и да видя блесналите от алкохола очи на Джош.

— Мистър Уолъс?! — каза той като се взираше в тъмнината. — Съжалявам, мистър Уолъс, но мисис Торсън не е тук. Отиде на опера. Съжалявам.

Избутах го и влязох, а той се олюля.

— Ти ми трябваш, Джош — казах аз. — Време е да поговорим.

Изглеждаше напълно съкрушен — само човек, просмукан с алкохол, може да изглежда така, когато се сблъска с някоя неприятност.

— Не мисля, че… — започна да мрънка той, но аз го улових за ръката и го поведох по коридора към стаята му. На масата имаше бутилка скоч и чаша. Когато се свлече на стола си, старецът сякаш изпита облекчение.

Налях му още уиски и седнах срещу него.

— Джош, време е да погледнеш фактите в очите — казах аз и се втренчих в него като ченге. — Сина ти, Ханк, е загазил много сериозно.

Старецът взе чашата си с трепереща ръка, но не отпи.

— Предполагам, че е така, мистър Уолъс.

— Знаеш ли, че се е забъркал с мафията?

Джош простена и кимна утвърдително.

— Да, мистър Уолъс. Знам това. Научих неотдавна. Опитах се да говоря с него, но той има много труден характер. Смее ми се. Знам, прав сте. Търси си белята.

— Не, Джош, не си я търси. Вече я е намерил. Знаеш ли, че и Анджела се е забъркала?

— Мис Торсън? — Той кимна и отпи. — От това, което чувам, изглежда, че е така. Тя е една от клиентките на Ханк. Знам.

— Една от тези, които изнудва?

Джош потрепери и кимна.

— Така е, мистър Уолъс, но не се заблуждавайте. Никой не може да си играе с мафията безнаказано.

— Защо шантажират мис Торсън?

— Не знам и не искам да знам.

— А Ханк знае ли?

— Нямам представа. Той само събира парите.

— Мисис Торсън ме нае, за да разбера кой шантажира дъщеря й. Сега се отказа от разследването. Знаеш ли защо?

Джош отпи жадно и известно време остана неподвижен, вперил почти невиждащ поглед в мен.

— Защо? — повиших глас. Той се поколеба и отговори:

— Някакъв мъжки глас я заплаши, мистър Уолъс. В стаята ми има дериват. Когато звънна, вдигнах слушалката и чух да й казва, че ако не спре разследването, ще подпали къщата й. Тази къща, мистър Уолъс, тази хубава къща.

— Кой беше той?

— Кой може да е бил? Човек от мафията, разбира се. Само един глас. От тези, от които могат да те побият тръпки. Мисис Торсън само го изслуша и затвори. Повече не знам нищо.

— А знаеш ли, че Ханк го чакат петнадесет години зад решетките като съучастник в изнудване? — попитах бавно и отчетливо, за да може да осъзнае какво му говоря.

Джош се сепна.

— Петнадесет години!

— Така е, Джош. Петнадесет години.

Изпитах съжаление към тази развалина.

— Предупредих го — каза Джош след малко. — Той само ми се изсмя. Какво да правя, мистър Уолъс, син ми е и го обичам.

— Наистина ли не знаеш защо шантажират мис Торсън?

— Ако знаех, щях да ви кажа.

— Има ли някакви новини от Тери Торсън?

Преди да реагира трябваше да потретя въпроса си, но отговори отрицателно:

— Нищо не съм чувал за него.

Повече нямаше смисъл да оставам в тази тъжна, подтискаща стая. Станах.

— Може би ще се видим пак, Джош.

Оставих го вперил невиждащ поглед в чашата.

В моя занаят всякаква информация може да се окаже полезна.

Качих се в колата и подкарах към пристанището — там, където имаше сергии, мръсни магазинчета и най-обикновени маси, отрупани с боклуци за продан.

Паркирах и отидох до една от сергиите, която държеше някакъв арабин или може би палестинец. Не мога да ги различавам. Казваше се Али Хасан и продаваше дрънкулки на туристите.

Заварих го да пуши цигара с марихуана зад купчина невероятни боклуци. На земята до него седеше жена му, която имаше вид на надут балон, готов да полети.

Хасан беше нисък, дебел и носеше арабска одежда с чаршаф на главата. Имаше вид на човек, способен да задоволи всяка прищявка на туристите.

— Мистър Хасан — казах аз, след като спрях пред него. — Казвам се Доу и имам едно предложение, свързано с пари. Можете ли да дойдете да поговорим на спокойствие?

Той ме огледа с малките си, подобни на мокри маслини очи, промърмори нещо на жена си, която сви рамене с безразличие, изправи се и тръгна с мен.

— Всичко, щом свързано с пари, интересува — обясни ми той. — Къде отидем?

Заведох го при колата и го сложих да седне на предната седалка до мен. Миризмата, която излъчваше тялото му, беше прекалено силна и се наложи да отворя прозореца. Това помогна, но не много.

— Мистър Хасан — започнах аз. — Не искам да губя нито вашето, нито своето време. Знам, че сте експерт по взривни устройства. Трябва ми една бомба и съм готов да платя добре. Можете ли да свършите работа?

Той дръпна от цигарата си, без да отмества втренчения си поглед.

— Откъде знае това?

— Има ли значение? Искам бомба. Ако не можете да ми помогнете, просто кажете и ще отида другаде.

— Каква бомба?

— Трябва ми нещо малко, с голяма разрушителна сила, което да не предизвика пожар.

Арабинът остана мълчалив, загледан в блъсканицата по пристанището. Напомняше ми навита на кълбо дебела змия. След малко кимна.

— Мога направя. Възможно е, но колко ще плаща?

— Какво вземате обикновено?

— За малка, непалеща бомба, безопасна, аматьор да може използва, с голям заряд, взема три хиляди долара.

Очакваше да се пазаря и не го разочаровах. За това отделих цели тридесет минути. Нямах бърза работа. Накрая се споразумяхме за хиляда и триста.

— Съгласен, мистър Доу — каза той. — Утре вечер, също време, елате на сергия и дам. Няма проблеми. Ще направя малко нещо — вдигне много шум, направи много беля, но не подпали нищо.

Извадих портфейла си и му дадох петстотин долара. Той ги мушна някъде из гънките на надиплената си роба, а аз му казах:

— Мистър Хасан, зная, че имате добра репутация. Потвърдете го и сега. Иначе мога да направя живота ви ад.

— Няма има проблеми, мистър Доу.

Той се усмихна смутено, измъкна се от колата и се заклатушка към сергията си сред потока туристи.

Пуснах климатичната инсталация, за да се отърва от миризмата му, затворих прозореца и подкарах към дома.

Карах по натоварените улици на града и си мислех, че много скоро „Черната кутия“ ще изпадне от бизнеса.

Да, щях да си отмъстя. Само че това нямаше да ми върне Сузи.