Удряй където боли

8

Чух Бил да отключва доста след десет часа. Бях прекарал известно време с чаша скоч в ръка, дълбоко замислен.

Дъждът отново валеше и чувах как капките бият по прозореца. Когато вратата се отвори, аз скочих, готов да налея и на него, но само един поглед към лицето му и лъщящия от дъжда шлифер, ме накара да се замисля.

— Не казвай нищо! — възкликна той. — Искам да ям! Мога да изям пържола колкото бюрото ти! Хайде! Тръгваме!

— Успокой се, Бил. Трябва да ти кажа някои неща.

— Ти си мислиш така. Аз съм гладен. Осем часа стоя на дъжда само с един хот-дог в корема! Не се издържа повече! Никакви приказки! Отиваме да ядем!

Познавах добре Бил, затова си облякох шлифера, заключих апартамента и тръгнах с него към колата, която беше наел.

Едва четиридесет минути по-късно, след като погълна огромна пържола в лучен сос и купчина пържени картофи, той започна отново да прилича на човек, а не на умрял от глад емигрант.

В това време аз похапвах салата от раци и го наблюдавах. Когато забелязах, че започва да се отпуска, заговорих:

— Виждам, че не ти е било лесно, Бил. Имаш ли какво да ми кажеш?

— Още не — отсече той и поръча двойна порция ябълков пай.

Продължих да чакам с нарастващо нетърпение.

Най-накрая, доволен, той ми се ухили:

— Ей, Дърк! Точно за това си мечтаех!

— Попитах те, дали имаш какво да ми кажеш — припомних му аз, вече на края на търпението си.

— Съжалявам, Дърк, но бях умрял от глад — отговори той. — Да, случиха се много неща. Вися пред къщата на Анджи от единадесет тази сутрин. От нея — ни следа. Някъде преди обяд излезе мисис Смедли с пазарска чанта в ръка и подкара костенурката. Десет минути по-късно се появи и Анджи. Валеше доста силно, а тя беше само по фланелка и джинси… и тъмните очила. Започна да се разхожда из двора на дъжда. Бях скрил колата добре и можех да я виждам без да излизам. Обикаляше като дива котка в клетка. Стори ми се, че си говори сама. От време на време си удряше главата с юмруци. Не беше приятна гледка. На няколко пъти сиря и вдигна ръце към небето, след това продължи да си говори сама. Имаше вид на побъркана. После се върна в къщата и трясна вратата.

Аз продължих да стоя отвън. Мисис Смедли се върна с пълна чанта. След това още два часа не се случи нищо и тогава се започна. Отвътре се разнесоха истерични писъци, които наистина ме подлудиха. Бяха толкова безумни, че ми смразиха кръвта. Изтичах до къщата и погледнах през прозореца на всекидневната. Боже! Каква гледка! Мисис Смедли се беше свила в единия ъгъл, а Анджела пълзеше към нея с голям кухненски нож в ръка. Негърката изглеждаше спокойна и не спря да говори. Изведнъж Анджела изкрещя: „Искам да те няма, черна кучко! Искам Тери!“ — Бил замълча за миг и продължи:

— Сякаш беше някакъв филм на ужасите. Момичето бавно напредваше с ножа в ръка, а негърката стоеше, притисната в ъгъла и нямаше накъде да бяга. Изтичах до входа и натиснах звънеца. Тогава чак Анджи престана да пищи, че иска Тери. Продължих да звъня. Най-накрая се показа мисис Смедли. Лицето й беше обляно в пот и ме изгледа свирепо.

„Извинете — казвам. — От «Рийдърс дайджест» съм и искам да…“ Не успях да довърша. Трясна ми вратата под носа. Изчаках около минута, после пак погледнах през прозореца на всекидневната. Анджела седеше на един стол и блъскаше главата си с юмруци. Ножът беше на пода до нея. Мисис Смедли го вдигна и го занесе в кухнята, след това се върна и се зае с малката. Удари й такъв шамар, че тя май изгуби съзнание. После я изнесе от стаята. След малко се върнах в колата и продължих да чакам, но не се случи нищо повече. Е, това е, Дърк. Анджи наистина е луда и според мен трябва да се лекува.

— Казваш, че пищеше за брат си?

— Да, за брат си.

— Джош ми каза, че когато Тери си е отишъл, сякаш някой й е отнел слънцето. Какво е станало с него? Къде е той? Още от самото начало ми се струва, че това е ключът към всичко останало.

— Добре, и така да е. Какъв е следващият ни ход?

— Ще отида да поговоря с мисис Торсън. Само тя е в състояние да каже какво става с дъщеря й. Двамата души, от които бихме могли наистина да научим какво всъщност се е случило, са Джош и Хана Смедли. Съжалявам, Бил, но ще трябва да се върнеш и да продължиш да наблюдаваш къщата. Аз ще посетя мисис Торсън и ако имам късмет, ще успея да разбера нещо.

Бил простена.

— Добре. Щом смяташ, че е нужно… Да тръгваме.

На излизане от ресторанта, Бил попита:

— Докога искаш да стоя там? Цяла нощ ли?

— Ослушвай се, Бил. Опитай се да разбереш какво става. След като поговоря с мисис Торсън, ще дойда при теб. Изчакай ме.

Минахме покрай къщи, колкото да взема колата си и се отправихме към резиденцията на Торсън. Бил продължи по пътя към малката къща, а аз спрях пред оградата до входа за голямата.

Когато се приближавах в ситния дъжд, видях, че всички прозорци са тъмни, без тези на Джош Смедли.

Очевидно мисис Торсън беше излязла. Поколебах се известно време и реших пак да поговоря със стария негър. Беше към девет и половина. Помислих си, че може би тя ще се върне скоро и дръпнах верижката на звънеца. Вратата се отвори, едва когато направих това четири пъти.

Джош се втренчи в мен.

— Мистър… Уолъс — каза той, — мисис Торсън я няма.

— Искам пак да говоря с теб, Джош — отговорих аз и се промуших вътре с рамото напред.

Той ме пусна и се заклати след мен по дългия коридор към стаята си. Личеше си, че е пил много. Влязохме и седнахме. На масата до него имаше бутилка скоч и полупразна чаша. Джош сви черните си ръце в скута си и ме погледна със стъклен поглед.

— Чу ли за Ханк?

— Да, мистър Уолъс. Предупреждавах го, предупреждавах го… но той само ми се смееше. Смяташе, че някой друг ще се погрижи за него. Моля се сега най-после да е намерил покой…

— Спомена, че Тери и Анджи са били много близки — казах аз. — Колко близки, Джош? Искам да знам точно.

— Не разбирам, мистър Уолъс.

— Помисли си, Джош. Колко близки бяха?

— Тя го боготвореше. Когато той отиваше в музикалния салон, за да свири, тя седеше с часове на стълбите пред вратата и слушаше. Ето колко близки — Джош поклати тъжно глава и отпи глътка уиски.

— Когато мистър Тери напусна дома, тя се промени. Стана ужасна. Само жена ми можеше да се справя с нея.

— Според мен, в състоянието, в което е била, Анджела е решила, че Тери ще се върне, ако мистър Торсън умре. Той се е махнал заради баща си. Имам ли право да мисля така?

Джош се размърда смутено.

— Не знам какво си е мислила мис Анджи.

— Според мен тя съвсем умишлено се е скарала с баща си, при това много жестоко, защото се е надявала сърцето му да не издържи. После го е блъснала и при падането си е ударил главата в бюрото.

Старецът седеше неподвижно, с празен поглед, вперен в пространството.

— Чу ме какво казах, Джош. Мисля, че Анджела е убила баща си, за да може брат й да се върне у дома. Мисля, че някой е видял какво се е случило, и затова са я шантажирали чрез Ханк Смедли, твоя син.

Джош въздъхна тежко и ме погледна изпод натежалите си вежди.

— Не е така, мистър Уолъс. Наистина имаше караница, при това голяма, но мис Анджела излезе от стаята преди баща й да падне. Само аз видях как стана това. Чух крясъците им и влязох, но той вече беше сам и се мъчеше да достигне таблетките си, които бяха на бюрото. Трябваше да ги пие, ако се почувства зле. Аз го видях и той ме видя. Намерих таблетките.

— И какво?

— Намерих ги и ги взех. Той падна и главата му се удари в бюрото. Не съм го докосвал. Когато влязох след това, го заварих както им казах — мъртъв. Ето така го убих.

Аз се вгледах в него.

— Знаеш ли какво говориш, Джош? Ти ли си убил мистър Торсън?

Той кимна.

— Да, сър. Казвам, че го убих, защото го оставих да умре.

— Но защо?

Джош се замисли.

— Това е дълга история, мистър Уолъс. Служил съм у мистър и мисис Торсън тридесет години. Преди това работих при нейното семейство. Когато се омъжи, дойдох тук. Добре си гледах работата. Мистър Торсън беше доволен от мен. Неприятностите започнаха след като се роди синът ми. Ханк винаги ни е създавал проблеми. По едно време помолих мистър Торсън да му позволи да се грижи за градината. Той се съгласи и дори му отпусна заплата. Ханк пое работата и известно време тя му доставяше удоволствие. Справяше се добре. Стори ми се, че ще улегне. Тогава мис Анджела започна да се увърта около него. Тя беше на тринадесет, а той на двадесет и шест. Нещата станаха сериозни, мистър Уолъс, и мисис Торсън научи. Изгониха Ханк. Оттогава той непрекъснато има проблеми с полицията. Прекара шест месеца в затвора.

Джош замълча, за да отпие.

— След това започнахме да се караме с жена ми. Винаги заради Ханк. Това ме разстройваше много и започнах да пия. Предполагам, че вече не мога да не пия. Тогава, един ден мистър Торсън ме повика и ми каза, че тъй като съм бил на работа у тях толкова време, смята да ми завещае пет хиляди долара. На вас може да не ви се струват много, но за мен бяха цяло състояние. Времето си минаваше, Ханк продължаваше да върши лоши неща, а аз пиех все повече и повече. След известно време мистър Торсън ми каза, че в края на месеца трябва да напусна и че смята да промени завещанието си. За мен това беше тежък удар. Както казах, той беше суров човек. Да напусна тази хубава къща… — Джош сви отчаяно рамене. — После при мен дойде Ханк и ми каза, че ако намери отнякъде пет хиляди долара, ще може да наеме онзи клуб. Помоли ме да му помогна. Аз нямах толкова пари и му го казах. Той пък ми каза да не се тревожа, защото щял да ограби някоя банка. Бях сигурен, че ако направи нещо такова, ще го хванат и ще лежи в затвора с години. Накарах го да изчака няколко дни. Предполагам, че наистина съм прекалявал с пиенето. Мислех си, че ако мистър Торсън умре, аз ще продължа да работя тук и ще мога да дам петте хиляди долара на сина си. Мисис Торсън никога не би ме изхвърлила. Така че, когато мистър Торсън умря, казах вече как стана, аз запазих мястото си и получих парите. Сякаш сам Бог изпрати тази караница с Анджела. Не постъпих добре, знам. И Ханк е мъртъв — Джош ме изгледа със стъклен поглед. — Сега единствено желая и аз да умра.

Станах. Не исках да слушам повече. Гледах този съсипан човек и изпитвах съжаление към него.

— Официалното заключение е, че мистър Торсън е умрял от инфаркт. Вече забравих каквото ми каза. Сбогом, Джош. Повече няма да се видим с теб.

Той продължи да седи, втренчен в чашата с уиски. Не знаех дали думите ми са проникнали в напоения му с алкохол мозък. Имах чувството, че желанието му скоро ще се изпълни.

Оставих го и тръгнах по алеята към колата си. Дъждът продължаваше да вали.

Светлините на града образуваха красива цветна дъга на фона на смръщеното, натежало от дъжд небе. Не бях впечатлен. Бях виждал това и преди. Застанах до колата и се заслушах в далечния рев на автомобилите. Виждах как светлините на фаровете им се движат по булевардите.

Отключих вратата се отпуснах на седалката. Замислих се за Джош Смедли. Какви неща може да направи един любящ баща за непрокопсания си син! Все едно. Сега исках да видя Бил и да разбера дали се е случило нещо в къщата на Анджела. Тъкмо се канех да запаля двигателя, когато чух звук, който ме накара да спра. Беше сирена, която се приближаваше все повече и повече. След малко край мен профуча линейка, следвана от друга кола. Продължиха нагоре, по тесния път към малката къща. Забелязах, че в колата отзад седят двама души. Реших, че щом Бил е горе, няма нужда да ходя и аз. Не исках допълнително да обърквам положението. Запалих цигара и зачаках. Стори ми се безкрайно. Около четиридесет минути по-късно, започнах да губя търпение и тогава край мен мина Ролс Ройс, каран от шофьор с фуражка. На задната седалка успях да зърна мисис Торсън. Отправи се по тесния път към къщата на Анджела. Реших да стоя настрана. Запалих нова цигара и продължих да чакам. Мина още един безкраен половин час и отново чух сирената. След минута се появи и самата линейка и продължи към града, следвана от другата кола. Вероятно в нея бяха лекарите.

Продължих да чакам. След още двадесет минути се появи Ролс Ройсът и влезе в двора на голямата къща.

Запалих двигателя и подкарах по тесния път. От време на време гасях и палех фаровете, за да предупредя Бил, че идвам.

Заварих го пред портата. Спрях на банкета, а той се затича към мен, качи се в колата и трясна вратата.

— Кажи какво стана, Бил — подканих го аз.

— Видях всичко през прозореца — каза той. — Боже! Какво нещо! Предполагам, че дойдох тъкмо навреме. В началото мисис Смедли седеше на един стол и не правеше нищо. Може би се мъчеше да реши как да постъпи. След малко вратата се отвори тихо и се появи Анджела с кухненския нож в ръка. Започна да се промъква към негърката. Имаше вид на луд, жесток човек. Не бих искал пак да срещам такива физиономии. Наистина ме побиха тръпки. Щях да счупя стъклото, за да предупредя мисис Смедли, но тя изглежда усети опасността. Въпреки че тялото й е като на японски борец, реакцията й беше впечатляваща. Скочи моментално на крака, грабна ножа от Анджи и й фрасна такъв шамар, че я запрати в другия край на стаята. След това я грабна и я занесе в спалнята, предполагам.

След десетина минути негърката се върна във всекидневната, вдигна слушалката и набра някакъв телефонен номер. Реших, че се обажда за помощ и, повярвай ми, наистина имаше нужда от помощ. След това Анджела се разпищя отново, но предполагам, че мисис Смедли я беше вързала. Крещеше, че иска Тери. След обаждането по телефона станаха много неща…

Двадесет минути след това дойде една линейка…

— Знам — прекъснах го аз. — Видях я. Какво се случи?

— Изнесоха Анджела на носилка и я откараха. Пристигна мисис Торсън, поговори с двамата лекари и те си тръгнаха. Докато траеше това, мисис Смедли стоеше облегната на стената и слушаше. Мисис Торсън започна да говори и с нея. Не чух какво й каза, но по лицето й личеше, че не е нещо приятно. След това отвори чантата си, извади две банкноти по петстотин долара и ги хвърли на масата. Това е, Дърк. Предполагам, че мисис Торсън каза на негърката да си събира багажа и да си върви.

— Добре, Бил. Стой тук. Мисля, че сега е моментът да поговоря с мисис Смедли.

Излязох от колата. Дъждът беше спрял, така че свалих шлифера си и го хвърлих на задната седалка. Тръгнах към къщата. Натиснах звънеца и пробвах дръжката на вратата. Беше отключено, така че влязох направо.

Заварих мисис Смедли да седи на един стол, останала без сили.

— Пак ли ти? Какво искаш?

В гласа й нямаше враждебност, така че седнах до нея.

— Мисис Торсън ти каза да си събираш багажа и да се махаш, нали?

Тя кимна.

— Точно така и ще го направя с радост. Дойде ми до гуша от тях. Ще се върна при нашите. За първи път от двадесет години се чувствам свободна да правя каквото си поискам.

— Радвам се — казах колкото се може по-успокоително. — Но преди това, искам да ми кажеш някои неща за семейство Торсън. Защо шантажираха Анджи? Знаеш ли?

Тя се замисли без да отделя поглед от мен, след това сви рамене.

— Да — каза накрая. — Имам нужда да поговоря с някого преди да си тръгна. Искам да освободя ума си от тази гадост, преди да се прибера при моите хора. Имам четирима братя и три сестри. Всички те ще ме приемат с радост. Семейството ни е голямо. Ако не беше мис Анджи, да съм се върнала при тях преди години. Отгледала съм я от бебе. Знаех, че не е съвсем с всичкия си. Помагах й много. Правех всичко за нея и тя ме обичаше. Майка й никога не си е помръднала пръста за децата си. Анджи боготвореше брат си. Всичко беше много добре, докато той не порасна. Тогава започна да се отегчава от нея и да я избягва. Тя пък не го оставяше на спокойствие нито миг. Много пъти й говорих, но не искаше й да чуе. След това Тери започна да свири на пиано. Заключваше се в музикалния салон, а Анджи седеше пред вратата с часове и слушаше. Обожаваше свиренето му. След време Тери се скара с баща си и се махна от къщи. Дори не се сбогува с Анджи. За нея това беше голям удар и оттогава състоянието й се влошаваше все повече и повече. Доста неприятности съм имала с нея, но все някак успявах да се справя. Тогава мистър Торсън почина и й остави много пари, заедно с тази къща. Тя веднага се премести да живее тук. Мразеше майка си. Не правеше нищо. Можеше по цял ден да седи на някой стол, да гледа тавана и да си мърмори нещо. Изглежда сгреших. Трябваше да кажа на мисис Торсън да повика лекар, но не можех да я понасям, а и се надявах, че е само временно настроение заради брат й. Мислех си, че ще мога да се справя сама. Мъчех се да я накарам да се занимава с градината, да върши някои домашни работи, но тя не ми обръщаше внимание. Това продължи една седмица след като дойдохме тук. Канех се да повикам помощ, но дойде някакъв мъж.

Мисис Смедли замълча, за да попие потта, която се стичаше по лицето й.

— Той не позвъни. Влезе направо. Бях в кухнята и готвех. Седна ей там и си свали шапката. На главата му нямаше нито един косъм и лицето му беше като на самия Дявол. Тъкмо щях да вляза тук, когато го чух да казва, че знае къде е Тери. Спрях и започнах да слушам. Мис Анджи изведнъж се промени напълно, сякаш се съживи. „Къде е?“ — попита. Мъжът й каза, че брат й не желае никой да знае къде се намира. Жънел успехи със свиренето си, изпращал й поздрави. После премина към деловата част. Каза, че се грижел за безопасността на брат й, но не можел да го прави за едно „благодаря“. Поиска от нея всеки месец да ходи в „Черната кутия“ и да оставя по десет хиляди долара. Докато носела парите, брат й щял да бъде в безопасност. Ако престанела, някой щял да му натроши ръцете с чук и той никога повече нямало да може да свири. За да го пази, му трябвали пари.

Мисис Смедли отново избърса лицето си.

— Това стана преди десет месеца. Мис Анджи се съгласи да плаща. Мъжът с ужасното лице й обясни къде е „Черната кутия“. Трябвало само да ходи там на първо число всеки месец и всичко щяло да бъде наред. Там щяла да срещне стар приятел. Разбира се, това е синът ми. Да не беше се раждал! — Хана Смедли удари коленете си със свити юмруци. — Опитах се да говоря с мис Анджи, но напразно. Не искаше и да чуе. Опитах се да й обясня, че всичко това е измама и че онзи едва ли знае къде е брат й. Не искаше да слуша. Продължаваше да пищи: „Да счупят тези хубави ръце с чук!“ Така че, всеки месец тя вземаше парите от банката и ги даваше на сина ми. От друга страна, това сякаш я успокояваше. По-лесно се справях с нея. Нямаше какво да направя, така че само се грижех за нея, доколкото мога.

Скоро след това същият мъж дойде отново. Аз пак подслушвах от кухнята. Каза й, че ако му даде сто хиляди долара, ще може да й уреди среща с брат й. След това дойде ти и й каза, че брат й е наследил точно толкова, и че го търсиш, за да си ги вземе. Освен това ти й каза, че е достатъчно Тери да се яви в банката и веднага ще получи парите. Мис Анджи ги искаше, за да може да се види с него отново. С безумния си мозък тя реши да намери някой, който да се представи за Тери, и да ги вземе. Наистина искаше да ги даде на онзи, за да види брат си отново. Отиде при Ханк и той намери човек. Знаеш какво стана после. Анджи се върна в ужасно състояние. Държеше се като подивяло животно. Уплаших се и се затворих в кухнята, а тя не преставаше да крещи. „Ще му дам да разбере на този кучи син — викаше. — Сигурно има гадже. Ще говоря с Ханк и ще му дам да разбере!“ След това излезе някъде с колата. Не се прибра няколко часа. Върна се доста по-спокойна. „Дадох му да разбере“ — каза ми. Нямах представа какво е станало, докато не прочетох във вестниците за смъртта на онова момиче — Тя потрепери. — Съжалявам, но Анджела е луда.

Помислих си за Сузи — киселината, болката, връхлитащият камион.

— Какво ще стене сега с Анджи? — попитах аз. Мисис Смедли сви отчаяно големите си рамене.

— Ще я приберат в лудницата. Казват му психиатрична клиника. Слушах, докато лекарите говореха с мисис Торсън. Казаха, че това, от което боледува дъщеря й не се лекува. Нямало никаква надежда. Единственото, което можело да се направи, било да я тъпчат с успокоителни и да я държат затворена. Мисис Торсън не възрази. Мис Анджи все едно че е мъртва.

Нищо повече не исках да слушам. Нищо повече не ме интересуваше. Станах.

— Ако мога да направя нещо за теб, кажи ми. С кола съм, мога поне да те закарам до града — предложих й аз.

Тя ме погледна и поклати глава.

— Не ми трябва ничия помощ. Върви си. Отивам при нашите.

Останах за малко в градината, заслушан в далечния рев на колите.

Ханк беше мъртъв. Анджи нямаше да излезе от лудницата цял живот. Оставаше още един.

Хюла Мински.

Знаех, че никога няма да се успокоя, ако не си разчистя сметките с тази плешива маймуна. След това ядът ми можеше и да утихне. Сузи щеше да се превърне в чудесен спомен. Глупави надежди? Дали отмъщението можеше да заличи спомена за ужаса на последните й мигове?

Върнах се при Бил.

— Да се прибираме вкъщи. Там ще говорим — казах аз.

Качихме се в колите и тръгнахме.

Разказах му всичко, което бях чул, докато той правеше кафе. Премълчах единствено историята на Джош. Бях дал дума да я забравя.

— Е, това е, Бил — казах накрая. — Утре ще се видя със Сандра. Сега искам само да си разчистя сметките с Мински. Лягам си.

Изпих три приспивателни и заспах непробудно.

Телефонът иззвъня, точно когато приключвахме със солидната закуска, приготвена от Бил.

Беше единадесет и петнадесет. И двамата бяхме спали добре. Стреснах се.

Вдигнах слушалката и казах:

— Дърк Уолъс.

— Мистър Уолъс, обажда се Сам от „Нептун“. Мистър Барни иска да ви види. Каза, че е много важно.

— Къде е той, Сам?

— Тук при мен. Закусва. Каза, че ще почака.

— Ще дойда след двадесет минути, Сам. Благодаря ти, че се обади.

Казах на Бил.

— Ти стой тук. Скоро ще се върна.

— Чакай малко! — отговори троснато той. — Писна ми да стоя тук и там. Ще дойда с теб и щом се налага да стоя някъде, мога да стоя и в колата.

Оставихме останките от закуската на масата, слязохме в гаража, за да вземем колата и тръгнахме към „Нептун“. Оставих Бил да ме чака и отидох до кръчмата. Ал Барни седеше на любимата си маса в ъгъла и излъскваше чинията си със залък хляб.

Седнах срещу него. Той ме погледна и кимна.

— Искаш ли да закусиш, мистър Уолъс? — попита ме най-напред.

Отговорих, че съм закусвал и му предложих бира.

— Никога не се отказвам от бирата, мистър Уолъс.

Махна на Сам, който веднага дойде с пълна халба и чиния от смъртоносните наденички.

Ал погълна половината съдържание на халбата, сложи я на масата, избърса устата си с ръка, после лапна три наденички и едва тогава се отпусна.

— Мистър Уолъс, нали каза да се ослушвам. Ослушвам се. Не задавам въпроси, само слушам какво се говори. Нали искаше да знаеш какво става с Тери Зиглер? Добре. Още ли те интересува?

— Да, Ал.

Той лапна още три наденички, сдъвка ги, изсумтя и се наведе напред. Отровният му лютив дъх ме зашемети.

— Трябва да поговориш с Чък Солски. Преди да се намеси мафията, той пласираше наркотици. Дочух, че Тери Зиглер му е бил доста добър приятел. Солски има нужда от пари. Ако му покажеш малко банкноти, ще ти каже какво е станало с него. Ще го намериш на улица „Клам“, номер десет, на последния етаж. Това е всичко.

— Благодаря ти, Ал.

Извадих портфейла си, но той махна с ръка.

— Ние сме приятели, мистър Уолъс. Не вземем пари от приятели.

Стиснах дебелата му ръка.

— Благодаря ти още веднъж, Ал.

Върнах се при Бил и му казах какво съм научил.

— Ще проверим, дали този тип си е у дома.

— Улица „Клам“? Това е в далечния край на пристанището. Обречено гето. Бих се изненадал, ако все още някой живее там. Ще го съборят съвсем скоро.

— Откъде знаеш?

Бил се усмихна.

— Не само Ал Барни се ослушва в този град. Няма смисъл да ходим пеша. Далече е.

Бил седна зад кормилото и бавно потеглихме. Пристанището отново беше пълно с туристи. След малко спряхме.

— Улицата е точно насреща — каза Бил.

— Наистина добре познаваш района — отговорих аз и слязох.

Бил тръгна с мен.

— Ще дойда за всеки случай, Дърк. Номер десет е ей там.

Това беше най-западналото място, което някога бях виждал. Имаше четири пететажни блока и всичките им прозорци бяха изпочупени.

Входната врата на номер десет висеше като пияна на една панта. Промуших се с рамо напред във вонящия, мръсен вход. Бил ме последва.

— Дявол да го вземе! — възкликна той. — Не ми се вярва в тази помийна яма да живее някой.

Пред нас бяха стълбите.

— Ал каза, че е на последния етаж. Тръгнах.

— Внимавай, Дърк — каза Бил. — Тези стълби са гнили. Можем да си счупим главите.

Започнахме да се изкачваме, а под краката ни се разнасяше ужасно скърцане. Вратата на първия апартамент зееше отворена. Беше празен и пода беше обсипан с боклуци. Качихме се на втория етаж. Положението беше същото. На третия — същото. Тук отдавна не живееше никой. Най-накрая стигнахме до последния етаж. От вонята стомахът ми се обръщаше наопаки. Пред себе си видях затворена врата — единствената затворена врата в цялата сграда.

Почуках, но не отвори никой. Почуках пак, но отново не последва нищо. Натиснах дръжката и вратата се отвори със скърцане. Влязох предпазливо в малка таванска стаичка. Бил остана на прага.

Виждал съм негърските гета в Маями, но нищо не би могло да сравни с тази малка стаичка. За маса служеше един сандък, а освен него имаше още два стола и креват. Целият под беше покрит с остатъци от храна, стари вестници и всякакви други мръсотии. Не можех да си представя, че може да има такава невероятна мизерия.

На кревата лежеше мъж. Чаршафите не бяха прани от години. Видът на този човек напълно отговаряше на обстановката.

Приближих се до кревата и го огледах. Беше с изпокъсани мръсни джинси — кльощав като скелет. Сплъстената му черна коса стигаше до раменете. Мръсната брада скриваше по-голямата част от лицето му. Предположих, че е на около тридесет и пет години. Вонеше сякаш не се беше къпал с месеци.

Изглежда спеше.

Гнусях се да го докосна, но нямаше как — хванах го за ръката и го дръпнах рязко.

— Ей! Чък! — изръмжах с глас на ченге. — Събуди се.

Очите му се отвориха рязко, той се втренчи в мен, после спусна кльощавите си крака на пода.

— Кой, по дяволите, си ти! — попита той с пресипнал глас. Седеше като вдървен.

— Аз съм човек, който има малко пари за харчене — отговорих и отстъпих назад. — Искам да ми кажеш някои неща.

Извадих портфейла си и му показах две стодоларови банкноти.

— Тези представляват ли интерес за теб? Гледаше парите, сякаш му бях показал всичкото злато на Калифорния.

Прокара пръсти през мазната си коса. Аз стоях далеч. Не исках да взема за спомен някоя от въшките му.

— Боже мили! — възкликна той. — Как ми трябват малко пари!

— На мен ми трябва информация, Чък. Можем да се споразумеем.

— Каква информация?

— Най-напред ми кажи добре ли си. Защото нямаш такъв вид. Можеш ли да мислиш нормално?

В продължение на няколко минути той остана загледан в мръсния под. Виждах, че се мъчи да се съвземе. Най-накрая вдигна глава и кимна.

— Спя много — каза той. — Няма какво друго да правя. Надявам се да заспя и да не се събудя повече, но въпреки това се будя. И вечно в тази проклета дупка. Нямам смелост да скоча в морето. В края на седмицата ще дойдат и ще започнат да събарят тези вонящи съборетини. Не знам къде мога да отида. Стигнал съм до края, но този край все не свършва.

— Чък, искам да ми кажеш някои неща и съм готов да ти платя двеста долара.

— Какво искаш да ти кажа? — той ме огледа. — Ти не си ченге, нали?

— Не съм. Искам да намеря Тери Зиглер.

Продължаваше да седи, да чеше противната четина на главата си и да ме гледа.

— Защо ти е? — попита накрая.

— Това не е твоя работа, Чък. Предлагам ти двеста долара, за да ми кажеш къде мога да намеря Тери Зиглер и всичко, което знаеш за него.

Чък направи гримаса.

— Истината ли казваш? Ами ако ти кажа и ти ми се изплюеш в лицето без да ми дадеш парите?

Хвърлих едната банкнота в скута му.

— Ще ги получиш, Чък. Започвай да говориш. Слушам те.

Той заопипва банкнотата.

— Боже! — измърмори едва чуто. — Как ми трябват! Знаеш ли, че не съм хапвал нищо от три дни?

— Започвай да говориш за Зиглер — изръмжах аз. — Хайде, Чък! Вонята в тази стая ще ме задуши.

И той започна.

Седнах на сандъка, който служеше за маса и го изслушах.

Каза ми, че се е запознал с Тери в кръчмата, в която е свирел. Станали приятели. Не можел без спринцовката и скоро разбрал, че и Тери е пристрастен към наркотиците. Това ги свързало още повече. Чък се опитвал да завърти търговия и да печели от тях. Имало откъде да се снабдява, но не успявал да ги пласира. Споделил с Тери и той решил да опита. Започнал да излиза следобед и да продава. Потръгнало му. Създал си много постоянни клиенти сред хлапетата. Всички те обичали да го слушат, когато свири. Двамата, Чък и Тери, развили доста добър бизнес. Чък осигурявал стоката от някакъв стар китаец, Тери я продавал.

— Нещата изглеждаха много добре — каза Чък и почеса яростно главата си. — И двамата печелехме много. Бях наел хубаво апартаментче и живеех сам. Жените никога не са ме интересували. Тери също имаше хубава бърлога и живееше в нея с Лайза, гаджето му. Проблемите започнаха, точно когато си мислехме, че всичко върви по мед и масло. Както обикновено, един понеделник отидох до китаеца, за да взема стока, но вместо него на бюрото му седеше Хюла Мински — Чък замълча за малко и ме попита: — Познаваш ли Хюла Мински?

— Познавам го — отговорих. — Не ми говори за него. Давай нататък.

— Тази маймуна много ме изплаши — продължи той и потрепери. — Е, аз не мога без спринцовката и затова никак не съм смел. Хюла ми каза, че бизнесът ми с наркотиците приключва. Каза ми и да предупредя приятеля си, Тери, че трябва да остави търговията. Толкова ме беше страх, че ако беше поискал, можех да му целуна и обувките — Чък прокара кирливата си ръка през кирливата си брада. — Знаех, че Тери беше с Лайза. Обадих му се по телефона и му предадох каквото каза Мински. Тери пък ми каза да не се паникьосвам, а да се видим и заедно да решим какво да правим. Щял да дойде при мен. Дойде с два куфара. Обсъдихме положението. Повече нямаше откъде да вземаме стока. Не можех да си плащам наема. И двамата бяхме изпукали мангизите си. Казах му, че ще се наложи да напусна апартамента. Той настояваше да потърсим друг снабдител. Пет пари не давал за Мински. Казах му, че се отказвам — не можеш да се бориш срещу маймуна като Мински. Тери реши, че трябва да намери друг снабдител. Аз не исках да имам нищо общо с това, но той беше упорит. Непрекъснато повтаряше: „Мински да върви по дяволите“. Предупреждавах го, но не ме послуша. Помня как ме гледаше. Каза, че повече от петдесет хлапета разчитали на него за дозата си. Нямало да измами доверието им. Каза още, че заради него тези хлапета били свикнали с иглата и сега трябвало да поддържа навика им. Не можел да прави нищо друго. Отказах се да го убеждавам. Отиде си и намери друг китаец, който да му дава стока. Взе от него веднъж и продаде всичко на хлапетата. Знаех, че нещо ще се случи и не исках да имам нищо общо с това. Не исках да взема и от парите, които беше спечелил. Толкова ме беше страх, че само седях в бърлогата си и треперех. Това продължи само една седмица, после онова се случи. Знаех, че ще се случи. Непрекъснато предупреждавах Тери. Един ден тъкмо ми се хвалеше колко пари е спечелил и ми обясняваше, че в края на седмицата ще получи още стока, когато вратата се отвори с ритник и влезе Мински с още двама главорези. Беше толкова бързо, че чак не помня какво точно се случи. Лежах на пода и криех главата си с ръце. Чуваха се ужасни звуци — трошене на кости, удари… Ужасни звуци… Това беше краят на Тери. Предупреждавах го. След това Мински ме изрита. Каза, че съм направил каквото ми е казал. Да съм забравел всичко. Имал съм късмет, че съм оживял. След това затръшнаха вратата. Станах и се огледах. От Тери нямаше и следа. Не можеш да се шегуваш с маймуна като Мински. Искаш да знаеш къде е Тери, така ли? Мисля, че натрошените му кокали са някъде на дъното на морето, облечени в бетонен ковчег. Размазаха го на парчета и изнесоха останките му. Нищо не можех да направя. Нямах никакви пари. Преместих се в тази забравена от Бога дупка. Тук никой не искаше да му плащам наем. Чакам да умра. Ето какво искам, да умра.

Към тази отрепка не изпитвах и грам от съжалението, което изпитвах към Джош Смедли. Безумен кретен, който е в състояние да продава хероин на недорасли хлапета, напълно заслужава да му се случат и най-големите ужаси.

Станах, пуснах другата стодоларова банкнота на леглото до него и отидох при Бил, който чакаше до вратата. Слязохме внимателно по гнилите скърцащи стълби и излязохме навън, на чист въздух.

— Чух всичко — каза Бил, докато отивахме към колата. — Ясно е какво е станало с Тери. Мистър и мисис Торсън са отгледали две прекрасни деца.

Отключих.

— Случва се и това. Самите те също не са били прекрасни родители.

Седнахме и останахме мълчаливи в продължение на доста време. Накрая Бил каза:

— Добре. Ханк е мъртъв. Анджи е на сигурно място. Тери е мъртъв. Остава Мински, нали?

— Точно така — отговорих аз. — Досега беше лесно, но с Мински няма да е така. Ще се видя със Сандра след два часа. Искам да разбера докъде е стигнала. Ще действаме довечера.

Запалих двигателя.

— Да се прибираме вкъщи.

В ресторант „Трите рака“ ме посрещна Уоли с ослепителната си усмивка.

— Мис Уилис ви очаква, мистър Уолъс. Вече знаете пътя, нали?

Кимнах, изкачих се по стълбите, почуках на вратата и влязох.

Сандра седеше на масата. Пред нея имаше голям шейкър за коктейли и две чаши.

— Здравей, Дърк — поздрави ме тя и махна към шейкъра. — Обслужвай се.

Седнах срещу нея.

— Не сега — отговорих и я погледнах.

Беше с бяла рокля и гъстата й черна коса падаше свободно върху загорелите от слънцето рамене. Зелените й очи блестяха. Реших, че това е най-сексапилната и най-зла жена, която някога съм виждал и която се надявам никога повече да не видя.

— И така? — попита тя, като си наля мартини от шейкъра. — Какво имаш да ми кажеш?

Джо Волински този път ще прибере с десет хиляди долара по-малко. Тя стана сериозна.

— Защо?

Разказах й накратко за Анджела Торсън.

— Няма повече да вземат парите й — казах в заключение. — Твоите хора не могат да изнудват човек, затворен в лудницата.

Тя се облегна и се засмя. Смехът й беше остър, метален.

— Това може и да преобърне колата на Джо. Организацията ще го замени с друг.

— Пет пари не давам за Джо Волински. Интересува ме единствено Мински.

— Да — намръщи се тя. — Проверих някои неща. Този плъх знае как да се грижи за себе си. Искаше ми се да го закарам някъде и да го умъртвя бавно и мъчително, да го накарам наистина да плати за смъртта на баща ми, но това е невъзможно. Никъде не ходи без горили. Има само един начин да се справим с него. Имам автоматичен пистолет. Ще му напълня карантията с куршуми. Само това мога да направя.

Поклатих глава.

— Не. Това не ми харесва. То е равно на самоубийство. Горилите му няма да те оставят да си тръгнеш безнаказано. Можеш да го убиеш, съгласен съм. Да речем, ще успееш да го изненадаш. А те?

Тя се усмихна злокобно.

— Не, Дърк. Няма да посмеят да ме докоснат. Всички ме познават или поне знаят коя съм. Аз съм дясната ръка на Джо Волински. Джо е в Ню Йорк. Ще се върне утре вечер. Едва тогава ще посочи с палец надолу, но аз вече ще бъда много далече. Багажът ми е готов. Веднага щом си разчистя сметките с Мински ще изчезна. Ще потъна така, че никой няма да може да ме намери. Не бива да се тревожиш за мен. Ако не друго, поне съм се научила да се грижа за себе си.

Погледнах каменното й лице и безмилостните й зелени очи и кимнах в знак на съгласие. Наистина Сандра Уилис умееше да се грижи за себе си.

— Дърк — продължи тя. — Каза ми, че и ти имаш сметки за уреждане с Мински. От теб искам да ми го посочиш. Виждал си го. Аз не съм. Не искам да пострада невинен човек. Просто трябва да ми го посочиш, това е всичко.

Поколебах се. Да направя каквото искаше от мен, означаваше съучастие в убийство. След това си спомних Сузи. Това брутално копеле, което заля лицето й с киселина трябваше да си получи заслуженото.

— Ще ти го посоча, Сандра — казах аз.

— Сега парите ще се събират в ресторанта на Фу Чанг. Мински ще отиде да ги прибере някъде към три часа сутринта. Ще се погрижа да отиде. Ще бъда там с колата си и искам да дойдеш и ти. В два. Ще почакаме малко, но не е изключено да подрани. Ти само ще ми го посочиш. Друго не искам. Нататък ще се справя сама. Съгласен ли си?

Станах.

— Ще дойда — казах аз. — Надявам се само сметките ти да не излязат погрешни.

Тя взе шейкъра и си наля още мартини.

— Сметките ми не могат да излязат погрешни, Дърк. Ще се видим в два. Ще бъда с мерцедес и ще паркирам пред ресторанта. Ти само ще ми посочиш Мински. Това е.

— Разбрах — отговорих аз и излязох. Отидох при Бил в колата.

— Какво знаеш за ресторанта на Фу Чанг? — попитах го след като седнах до него. Бил изсумтя презрително.

— Лети към фалита с пълни обороти. Намира се в една ъглова сграда към източния край на пристанището. В началото тръгна добре, но после Фу Чанг изпусна юздите. Наближава деветдесетте. Много е стар за тази работа. Защо питаш?

— Вече там ще се събират парите от шантажите.

Предадох му разговора си със Сандра.

— Това е положението, Бил — завърших аз. — В два часа ще паркираме колкото се може по близо до ресторанта на Фу Чанг. Сандра ще бъде там с колата си — мерцедес. Ще отида при нея. Когато се появи Мински, аз ще й го посоча, а тя ще му пръсне черепа. Ти трябва да бъдеш готов. Ако всичко мине добре, тя ще си тръгне, а ние ще се приберем вкъщи, но ако стане нещо, ще трябва да я прикриваме.

— Мислиш ли, че ако убие Мински и успее да се измъкне, ние ще можем да отидем при полковника, за да започнем пак работа? Искам да кажа, ще се чувстваш ли удовлетворен, заради Сузи?

Замислих се за миг и отговорих:

— Разбира се. Щом Мински умре, ще се върнем на работа.

— Добре. Хайде да отидем някъде да хапнем.

Бил запали и подкара към ресторанта на Лусино, за да се насладим на омарите и пържолите му. Нахранихме се, без да говорим. И двамата бяхме потънали в мисли. Поръчахме кафето и Бил попита:

— Мислиш ли, че ще успее?

Запалих цигара и му подадох пакета.

— Тази жена не е случайна — отговорих аз. — Мисля, че ще успее, но ако я застрелят преди това, ще довърша работата лично. Твърди, че горилите няма да посмеят да стрелят срещу нея. Не знам дали ще стане така. Бил, все още имаш време да размислиш и да не дойдеш. В края на краищата, всичко това не те засяга.

Той ме погледна и допи кафето си.

— Не говори глупости, Дърк. Хайде да се прибираме. Имаме на разположение три часа. Бих подремнал.

Когато минахме покрай пристанището, видях, че патрулират две млади ченгета. Нямаха вид на лигльовци. Лепски се беше раздвижил.

Тези двамата наистина можеха да усложнят живота на Волински.

Когато се прибрахме вкъщи, Бил веднага се изпъна върху кревата. През следващия час почистих и заредих пистолетите, а след това също задрямах в креслото.

Събудих Бил в два без петнадесет, дадох му пистолета и тръгнахме с колата към пристанището. Той ми показваше пътя.

— Ето я бърлогата — извика след малко. — Вдясно.

Ресторантът на Фу Чанг наистина беше видял и по-добри времена. Сега приличаше на развалина. През мръсните прозорци се виждаха няколко електрически крушки. Всичко изглеждаше замряло. Над вратата имаше силна лампа, която осветяваше тротоара, поставена с надеждата някой да се излъже и да влезе да вечеря.

Не беше трудно да намерим място за паркиране. Спряхме на около тридесет метра от ресторанта.

— Може да се наложи да чакаме дълго, Бил — казах аз и изключих мотора.

— За това поне ни бива, нали? — отговори той и се намести удобно.

Докато чакахме, в заведението започнаха да влизат тъмни фигури — повечето кубинци, по-малко китайци и няколко бели. Влизаха, оставаха вътре за секунди и отново изчезваха в тъмнината. Това бяха жертвите на шантажите. Идваха да платят, каквото се искаше от тях.

Няколко минути след два часа дойде един мерцедес.

— Ето я — казах аз. — Това е, Бил. Ако стане нещо лошо, ще я прикриваме. Ти стой тук. Аз отивам при нея.

— Дърк — каза Бил, когато слизах от колата, — на месо ли ще стреляме?

— Ако не стреляме на месо, ще ни убият. Копелето просто трябва да си получи заслуженото.

Изминах няколкото метра до мерцедеса. Сандра седеше зад волана. В тъмнината можех да различа само силуета й. Отворих вратата и седнах до нея.

— Здравей, Дърк — каза тя. — Моментът настъпи. Вече чувствам, че пристигат.

— Ще успееш ли, Сандра? — попитах я тихо.

— Ще успея — В гласът й имаше решителност. — Успокой се, ще трябва да почакаме.

Останах до нея и вдъхвах парфюма й, докато през вратата на ресторанта продължаваха да влизат и излизат хора.

През следващия половин час, мълчахме. Тя ми напомняше скулптура. Чувствах, че не желае да говори. От време на време опипвах дръжката на пистолета си. Досега не бях убивал никого, но бях готов да го направя.

Замислих се за Сузи. Представих си последните й мигове живот. Тези ужасни последни мигове… ослепяла от киселината, размазана от връхлитащия камион. Ако Сандра не успееше да го застреля, щях да го направя аз.

— Ето ги, идват — прошепна тя.

От тъмнината изплува голям кадилак. Бяха запалени само габаритите му. Спря пред ресторанта.

От него излязоха четирима. До един носеха автомати. Сякаш гледах някакъв гангстерски филм. Мъжете се раздалечиха и се заоглеждаха наляво и надясно. Вече бях извадил пистолета си. Тогава се появи Мински. В сравнение с горилите, приличаше на джудже.

— Това е той — казах аз. — Ниският.

— Благодаря, Дърк.

Сандра излезе от колата и затръшна вратата.

Четиримата мъже веднага се обърнаха по посоката на звука. Без никакво колебание, тя се запъти към тях. Те я гледаха втренчено.

— Мински? — Гласът й беше ясен и остър. — Аз съм Сандра. За теб имам специално послание от Джо Волински.

След това тя застана в светлината на силната лампа над вратата.

Направи го великолепно. Не й мигна окото. Никога не съм виждал жена да изглежда толкова величествено. Носеше разкошна червена рокля, плътно прилепнала по тялото й. Блестящата й черна коса падаше свободно върху голите рамене. Сякаш беше излязла от модно списание.

Четиримата главорези отпуснаха оръжията и се вторачиха в нея.

Аз се измъкнах тихо от колата и се прикрих в една сянка. Погледнах на отсрещната страна на улицата и видях, че Бил също е навън.

Горилите се дръпнаха и Мински остана сам. Гледаше Сандра и маймунското му лице беше светнало.

— Значи ти си Сандра? — каза той. — Какво иска Джо?

— Трябва да ти предам специално послание — каза тя.

Металическият й глас се открояваше съвсем ясно в тишината на нощта.

— Добре, сладурче. Да го чуем.

Тя държеше голяма дамска чанта. Вече беше на около метър от него.

— Тук е.

Горилите се бяха отдръпнали още назад. Сандра дръпна ципа и отвори чантата. Движенията й бяха толкова професионални и бързи, че Мински нямаше никакъв шанс.

Докато я събличаше с очи, пистолетът вече беше в ръката й и затрещяха изстрели. При това разстояние и четирите куршума го улучиха и го разкъсаха.

Четиримата главорези стояха неподвижно. Бях готов да стрелям, за да я прикрия, но не се наложи.

— Това е момчета — каза Сандра. — Джо Волински нареди да го извадя от играта. Махнете го оттук, преди да са дошли ченгетата.

Един от тях, който може би имаше малко повече мозък от останалите, каза:

— Щом вие казвате, мис Сандра…

Тя спра за миг, за да погледне окървавения труп на Мински. После се обърна и без да бърза, се отправи към колата си.

Изигра етюда великолепно и невероятно хладнокръвно.

Отворих вратата на мерцедеса и тя се качи зад волана.

— Видя ли, Дърк? Сметките ми винаги излизат. А сега се махай, преди да са дошли ченгетата.

Тя ме погледна през прозореца.

— Сега сме квит, нали? И ти, и аз.

— Да — отговорих. Запали двигателя.

— Повече няма да се видим.

— Пази се, Сандра. Мафията има дълги ръце.

Тя се засмя.

— А аз имам дълги крака. Сбогом.

Натисна газта и колата полетя напред.

В далечината чух полицейски сирени. Поспрях, колкото да видя как четиримата главорези натъпкват трупа на Мински в багажника на кадилака, и изтичах към моята кола. Бил вече седеше зад кормилото и моторът работеше. Качих се, той потегли и по една тъмна уличка излезе на булеварда. Тогава намали скоростта и се отправихме към къщи.

Не каза нищо.

Анджи, Ханк, а сега и Мински, бяха получили каквото трябваше. Повече нищо не можех да направя, но знаех, че с години ще си спомням Сузи — живата, пълна с енергия и радост Сузи — и ужасната й смърт. Нищо не можеше да я върне. Никоя друга не можеше да заеме мястото й.

Едва когато влязохме в апартамента ми, заключихме вратата и седнахме във всекидневната, Бил каза:

— Каква жена! Истинска професионалистка. Хайде да си лягаме.

— Да. Нямаме повече работа. Благодаря ти, Бил.

Той погледна часовника си.

— Минава пет. Трябва да се наспим като хората. Утре ще закусим и ще отидем да говорим с полковника, да ни върне на работа.

— Добре — съгласих се аз.

Той ме погледна замислено и каза:

— Дърк, трябва да забравиш. Никой не бива да живее само с миналото. Бъдещето е важно. Утре е нов ден. Това е, хайде да спим.

Легнах в голямото двойно легло и се замислих. Зората вече се процеждаше през завесите. Отмъщение?

Ханк го няма, Анджела е в лудницата, Мински го няма.

Сложих ръка на възглавницата до мен. Толкова често на нея беше лежала главата на Сузи!

Не можах да заспя. Видях как слънцето бавно се издига и облива стаята със златиста светлина.

Бил беше прав. Не можех да живея само с миналото. Замислих се над думите му. Утре е нов ден.

С тази мисъл и с ръка все още върху възглавницата до мен, най-накрая заспах.