Удряй където боли

6

Натиснах звънеца на апартамента си в единадесет часа. Бил се забави, колкото да ме огледа през шпионката и отвори.

— Някакви проблеми? — попитах аз, след като заключи отново.

— Настаних се — отговори той.

Влязохме във всекидневната. На масата беше папката „Торсън“.

— Прегледах я пак, Дърк. Струва ми се, че много скоро ще трябва да изсмучем нещо от нея. Все отнякъде ще излезе това, което ни трябва.

Аз се отпуснах на стола и му предадох разговора си с Джош Смедли.

— Мафията действа — завърших. — Е, това и очаквахме, нали? Заплашили са мисис Торсън. От Тери няма новини.

Млъкнах, за да запаля цигара.

— А сега за Ханк. Смятам да му вгорча живота — Разказах за бомбата. — Ще пратя заведението му по дяволите. След това ще му потроша колата. Искам да усети как примката се стяга. Ще съсипя дома му. Не искам да се досети, че аз съм го направил. Ако разбере, ще изтича при приятелчетата си и ще се разпищи за помощ, а тогава можем и да си изпатим.

Станах и отидох в кухнята. Намерих парче картон и написах с флумастер:

Върнах се при Бил и му показах написаното.

— Ще го залепя на вратата на клуба. Надявам се да отклони вниманието му от мен. На колата му също ще сложа такова нещо. Така ще имаме време поне колкото да си поемем дъх.

— Разбирам — кимна Бил.

— Естествено, рано или късно главорезите на мафията ще разберат кой стои зад тази работа и ще нанесат ответен удар. Ние трябва да бъдем готови за това. Щом веднъж започнем, ще се наложи да изчезнем от хоризонта за известно време. Знам къде можем да отидем. Съгласен ли си, Бил?

— Щом искаш, аз нямам нищо против. Станах.

— Ще си лягам. Искам да стоиш настрана от взривяването на кръчмата. Сам ще го направя.

— Няма да стане — каза Бил. — Където си ти, там съм и аз. Хайде да поспим.

— Не искам да идваш. Работата е за сам човек.

— Ако сме двама, ще бъде по-лесно.

Бил отиде да спи.

Взех набързо душ и си легнах. Сложих ръка на възглавницата до мен, където толкова често лежеше Сузи. Представих си как заливат лицето й с киселина, ужасната болка, която е изпитала, как е побягнала на платното, за да намери смъртта си под колелата на камиона. Тази нощ не можах да спя. Мислех си за времето, което бяхме прекарали заедно, за нещата, които тя направи за мен, за това, как беше обогатила живота ми.

Заспах, едва когато слънцето започна да просветлява покритото с дъждовни облаци небе, но само за около час. Сънувах Ханк — маймунската му физиономия — и се събудих плувнал в пот. Видях колко е часът, станах, взех душ и се избръснах.

Бил вече беше на крака. Беше направил кафе и препечени филийки с конфитюр. Седнахме един срещу друг.

Започнахме да се храним мълчаливо. След малко ме попита:

— Добре, Дърк, ще си разчистим сметките с Ханк, а какво ще правим след това?

Поклатих глава.

— Не знам. Докато не уредя сметките си с този боклук, не ми се мисли за нищо друго.

— Разбирам — каза той. — Но не мога ли да свърша нещо дотогава?

— Бог знае! — отговорих нетърпеливо. — Ти сам дойде при мен и ще трябва да търпиш положението такова, каквото е.

Бил допи кафето си.

— Добре. Ще отида да разгледам мястото. Предлагам да обядваме тук. Ти какво смяташ да правиш?

— Аз ще чакам — отговорих и бутнах настрана кафето. — Ти прави каквото искаш.

— Мога ли да взема колата?

— Естествено. Аз ще стоя тук. Нямам друга работа, освен да чакам Ханк да затвори онази дупка в три часа през нощта.

— Опитай се да се успокоиш, Дърк — каза Бил и излезе.

Измих чашите и разтребих масата колкото се може по-бавно. Движех се като призрак. Чувствах се като че ли имах набрал гноен цирей, който трябва да бъде срязан със скалпел. Циреят беше Ханк Смедли. Седях във всекидневната, пушех цигара след цигара и мислех за Сузи. Времето течеше ужасно бавно. Бил се върна някъде към един.

— Взех две пържоли — каза той и влезе в кухнята. Храната не ме интересуваше. Чух грила да цвърчи и запалих нова цигара.

След малко Бил донесе пържолите и малко обикновен черен хляб. Започнахме да се храним. Не изпитвах глад. Умът ми беше прекалено зает с Ханк и Сузи.

— Минах през пристанището — каза Бил, след като свърши с яденето. — Поразпитах. Заведението на Ханк затваря в два и половина и всички си отиват. Вътре не остава никой.

— Добре, Бил — отговорих аз и бутнах настрани недоизядената си пържола. — Ще отида там в два, за да наблюдавам какво става. Няма как да сложа бомбата, без да вляза вътре, и ще трябва да внимавам за двете ченгета от пристанището.

— Ще отидем заедно, Дърк — каза Бил категорично.

Свих рамене.

— Щом искаш, добре, няма да си ми излишен.

— Боже мой, Дърк! — възкликна Бил и се втренчи в мен. — Съвсем си се побъркал, нали?

— Трябва да дам урок на това черно копеле. Искам да го убия, но не искам да ставам убиец. Ще направя живота му ад.

— Знам, каза ми. Ще вдигнеш „Черната кутия“ във въздуха. А какво смяташ да правиш след като си го върнеш на Ханк?

— Има време да мисля и за това — отговорих аз. — Излизам, Бил.

Още валеше. Вървях, без да забелязвам дъжда, часове наред. По улиците на града почти нямаше хора. Не преставах да мисля за Сузи и Ханк. Непрекъснато си представях как тя излиза от входа, как колата спира, как я молят да ги упъти, после киселината… Ханк е карал колата. Някой друг главорез е плиснал киселината.

Спрях пред полицията, поколебах се и влязох. Поисках да се срещна със сержант Джо Биглър. Чарли Танър, сержантът на пропуска ме изгледа съчувствено:

— Съжалявам за станалото, Дърк — каза той. — Качи се горе. Джо ще те приеме.

Биглър стана от бюрото си и стисна ръката ми с две ръце. Опитваше се да изрази съчувствие. В момента имах нужда от съчувствие, колкото открита рана от лимон.

— Нещо ново, Джо? — попитах аз и се подпрях на бюрото му.

— Малко. Нищо съществено — отговори той и се отпусна на стола си. — Намерихме свидетел, който живее в блока на отсрещната страна на улицата. Видял е всичко и е записал номера на колата. Открадната е, разбира се. И двамата са били с ръкавици, не намерихме никакви отпечатъци. Карал я е черен. Дотук сме стигнали, но продължаваме да търсим.

— И свидетелят е сигурен, че колата е карал негър?

— Напълно.

— Щом като е само това, повече няма да губя времето ти.

Обърнах се и излязох вън на дъжда. Поне бях сигурен, че Ханк Смедли е участвал.

По една странична уличка стигнах до пристанището. След малко наближих „Черната кутия“ и забавих крачки. Отпред видях олдсмобила, принадлежал някога на Тери Торсън. Хубава кола. Тръгнах още по-бавно. Беше четири и половина. Ханк вероятно се подготвяше за вечерта. Продължих нататък и огледах добре луксозната яхта на Джо Волински. Можах да го направя незабелязано, защото една група туристи с дъждобрани и чадъри също се беше струпала, за да я позяпа.

Човекът, който се казваше Лу Джерандо, крачеше по палубата. Той се пулеше на туристите и им правеше подигравателни физиономии. Помислих си, че след кръчмата на Ханк, тази яхта също би трябвало да хвръкне във въздуха. Щеше да ми бъде необходима магнитна мина. Али Хасан щеше да ми я достави. Можеше да намери всичко, стига да му се плати както трябва.

Реших, че съм се разхождал достатъчно и взех такси до дома.

Бил го нямаше. Трябваше да убия още доста време. Насилих се да си почина. „Ще действам довечера — мислех си. — Сега трябва да събера сили.“

Бил се върна малко след осем часа. В едната ръка носеше найлонова торба, а в другата — сак.

— Хайде да ядем — каза той и остави багажа си на земята. — Умирам от глад.

Отиде в кухнята, а аз се върнах на стола си. Не изпитвах глад. Исках само да си отмъстя.

След няколко минути се появи Бил и донесе претоплени хамбургери. Нареди масата и седна.

— Дявол да го вземе, Дърк! — извика той рязко. — Ако продължаваш така ще се побъркаш напълно!

Аз взех единия хамбургер.

— Къде беше?

— Насам-натам. Слушай, май наистина е по-добре първо да приключим с Ханк. Може би след това отново ще бъдеш в състояние да действаш разумно и ще заприличаш на човек. Какво ще кажеш?

— Какво има в сака? — попитах аз.

— Всичко необходимо, за да влезем в дискотеката и всичко необходимо, за да потрошим колата.

Кимнах и изведнъж разбрах, че съм гладен. Изядох хамбургера.

— Говорих с Джо Биглър. Не са стигнали доникъде, но са намерили свидетел, който твърди, че шофьорът е бил черен.

— Повече или по малко бяхме сигурни в това — каза Бил с пълна уста. Той изтича в кухнята и се върна с още два хамбургера. Изядохме и тях. Непрекъснато поглеждах часовника си. Беше осем и тридесет и пет! Как бавно се точеше времето!

Върнах се на стола си и запалих цигара, а Бил разчисти масата. Искаше ми се да изпия двоен скоч, но се въздържах. Моментът не беше подходящ, за да проявявам безразсъдство.

Най-накрая, в девет часа, се изправих.

— Ще отида да взема бомбата, Бил.

— Добре. Идвам с теб. И без това нямам какво да правя.

Оставих Бил да чака в колата и отидох до сергията на Али Хасан. Въпреки дъжда по пристанището беше пълно с туристи, които зяпаха изложените за продан боклуци. Минаха няколко минути преди Хасан, седнал под брезентов навес, да ме види. Той стана, размени няколко думи с жена си и дойде при мен.

— Готова ли е? — попитах го.

— Да, мистър Доу. Много хубава стана. Струва си парите.

— Добре, донеси я, ще ти платя.

— Разбира се, мистър Доу, но трябва обясни нещо. От горна страна има един копче. Кога дръпне надясно, бомба ще гърми след десет минути. Ако не пипа това копче, тя напълно безопасна. Може даже изпусне. Нищо не стане.

Скрихме се в една сянка, аз извадих от портфейла си останалите пари и му го дадох. Али Хасан ги преброи внимателно и ги мушна в дрехата си.

— Почака минутка, мистър Доу — каза той и се заклатушка нанякъде. След малко се върна с една пластмасова чанта, която ми подаде.

— Щраква копче надясно, мистър Доу, и бяга. Избухне след десет минути. Голям трясък и много поразии.

— Може да ми потрябва и нещо друго — казах аз. — Нещо, което да може да потопи тридесетметрова яхта. Ще се намери ли?

— Много скъпо, мистър Доу. Мога уредя, но трябва говори със сержант от морска пехота, а това вече много сериозно.

— Но можеш да го направиш, нали?

— Има достатъчно пари, всичко може направи.

— Може да намина пак — казах аз и се върнах при колата.

Сложих чантата на задната седалка и седнах зад кормилото.

— Това ли е? — попита Бил и погледна назад.

— Това е — отговорих аз и запалих двигателя. Ще отидем да чакаме у дома.

— Не си падам много по бомбите — каза Бил. — Тази играчка безопасна ли е?

— Бива си я — отговорих аз. — Успокой се.

Подкарах към къщи. В подземния гараж взех чантата и извадих бомбата — представляваше черен куб. Както каза Али Хасан, на едната стена имаше малко копче. Бил наблюдаваше с изцъклени очи.

— Буташ това нещо надясно — казах му аз — и след десет минути гърми.

Прибрах отново бомбата и с асансьора се качихме до апартамента.

— Остават цели пет часа — Погледнах Бил. — Хайде да си направим кафе.

— Разбира се — отговори той и отиде в кухнята. Сложих бомбата на масата, седнах и запалих цигара.

След малко дойде Бил с кафето, но само с една чаша.

— Аз ще подремна, Дърк. Събуди ме, когато трябва да тръгваме.

Той се прибра в стаята си, а аз пих кафе, пуших цигари и се разхождах из всекидневната, като непрекъснато гледах часовника си. Мислите ми бяха насочени единствено към предстоящото отмъщение — щях да объркам живота на Ханк Смедли така, както той обърка моя.

Най-накрая, в два без петнадесет, събудих Бил, който спеше като младенец. Завиждах му.

— Да тръгваме — казах. — За да имаме време да огледаме какво става.

Взехме чантата с бомбата и картончето с надписа и се отправихме към пристанището. Отново беше започнало да вали. Нямаше почти никой. Няколко рибари се прибираха. Туристите отдавна спяха. От двете ченгета нямаше и следа.

Не беше проблем да намеря място за паркиране на стотина метра от „Черната кутия“.

— Ще отида да погледна, Бил — казах аз и се измъкнах от колата.

Минах покрай клуба и отвътре чух джаз. Предположих, че малката уличка отстрани ще ме изведе на гърба на заведението. Тръгнах тихо по нея и надникнах през един от задните прозорци. Стъклото беше най-обикновено. Помещението изглежда се използваше за нещо като кухня. Вътре видях двама черни.

Единият от тях свали престилката си, сякаш се канеше да си тръгва, а другият седна на масата и започна да яде сандвич.

Аз се отдръпнах и тихо се върнах при колата.

— Отзад има прозорец — казах на Бил. — Няма да има никакъв проблем.

Замълчахме и зачакахме. На пристанището вече нямаше жива душа. Дъждът продължаваше да вали. Единствената светлина идваше от „Черната кутия“.

Когато стрелките на часовника ми показаха два и половина, някои от прозорците на клуба угаснаха. След това се чуха гласове и тридесетина негри — мъже и жени — излязоха през вратата. Вдигаха врява като свраки. След малко групата започна да се разотива. С много викове и ръкомахания, всеки тръгваше по пътя си.

Най-накрая отвътре излязоха четирима едри мъже, които предполагам бяха от персонала, и забързано се качиха на една кола, паркирана недалеч от нашата. Потеглиха.

Ханк Смедли се появи малко след три часа. Не можех да сбъркам гигантската му, маймунска фигура. Излезе с още един мъж, с широкопола шапка и голямо бяло сако. Двамата се спряха за миг, докато Ханк заключи. След това се качиха в олдсмобила и потеглиха.

— Кой беше този с шапката? — попита Бил. — Стори ми се, че е бял.

— Не знам и не ме интересува — отговорих аз. — Хайде, чака ни работа.

Излязохме от колата. Бил взе къс лост, а аз бомбата.

Отворихме прозореца към вонящата кухня за по-малко от минута. Запалих фенерчето, което носех и влязох.

— Аз ще сложа бомбата — казах на Бил. — Ти отиди да залепиш на вратата картона с надписа.

Стигнах до залата с дансинга и поставих бомбата в ъгъла до бара. След това с фенерчето проверих да не би някой да е останал да спи вътре. Нямаше никой.

Върнах се при бомбата и щракнах копчето, после бързо излязох през прозореца и отидох при Бил в колата.

— Мислиш ли, че сме достатъчно далеч? — попита той разтревожен.

— Искам да видя какво ще стане — отговорих аз и стиснах волана, без да изпускам клуба от поглед. Това беше първата част на отмъщението ми и се чувствах добре.

Започнахме да чакаме. След малко часовникът на арматурното табло показа, че са минали десет минути. Бил се размърда притеснено.

— Може би този арабин те е измамил! — каза той, когато стрелките показаха, че са минали петнадесет минути.

— Мълчи и чакай! — просъсках аз.

Бомбата избухна почти веднага след това. Взривната вълна ни раздруса заедно с колата. Предните стъкла на клуба излетяха напред и се пръснаха по тротоара. Покривът се срути с ужасен трясък. Видях, че входната врата, заедно с бележката, се клати, увиснала на една панта.

Това ми беше достатъчно. Запалих двигателя и подкарах колата, преди ченгетата и пожарникарите да успеят да дойдат.

Бях направил каквото исках. „Черната кутия“ повече нямаше да работи и сякаш някакво тегло падна от раменете ми.

— Хубава бомба — каза Бил. — А сега какво?

— Нали знаеш къде живее Ханк?

— Разбира се.

— Ще отидем там и ще се погрижим за колата му. Бил ми показа пътя към „Сийгроув роуд“.

— Ей там живее. Вдясно.

Паркирах и двамата, въоръжени с големи чукове с къси дръжки, слязохме в подземния гараж.

Бяха ни необходими по-малко от десет минути, за да превърнем колата на Ханк в купчина старо желязо. Аз се занимавах със стъклата, а в това време Бил се трудеше върху двигателя. Наистина, вдигаше се много шум, но кой обръща внимание на такива неща в четири и петнадесет сутринта? Нарязахме гумите и после с флумастера написах „ККК“ на единствената несмачкана врата.

Върнахме се в колата.

— Доволен ли си? — попита Бил, а аз запалих мотора.

— Да — отговорих. — Сега ще спя спокойно. Благодаря ти.

Тръгнахме към апартамента ми.

За първи път след смъртта ма Сузи спах без да сънувам нищо. Когато станах, взех душ и се избръснах, беше единадесет и петнадесет.

Бил приготви закуска и докато се хранехме, ме наблюдаваше с любопитство.

— Мисля, че най-трудното мина, Дърк — каза той и счупи трето яйце.

— Струва ми се, че си прав — отговорих аз. — Ханк е карал колата. Остава този, който е плиснал киселината. Трябва да пипна и него.

— Ще го пипнем, Дърк. Ще поразпитаме наоколо.

След закуска отидохме до пристанището. Имаше много коли, но най-накрая успях да намеря свободно място и след като паркирах, тръгнахме покрай сергиите с боклуци, риболовните траулери и накрая стигнахме до останките на „Черната кутия“. Наоколо имаше тълпа зяпачи, повечето туристи. Двете ченгета от пристанището ги задържаха назад. Видях инспектор Том Лепски да разговаря с някакъв пожарникар.

— Стой тук — казах на Бил и си запробивах път през тълпата.

Едно от пристанищните ченгета веднага тръгна към мен.

— Здрасти, Том — извиках аз и когато Лепски ми махна в отговор, то се върна назад. Застанах до инспектора.

— Погледни само — каза той и махна с ръка към входа. — Такова нещо май не си виждал.

Доста усилия ми струваше да прикрия задоволството си, когато разглеждах развалините. Бомбата наистина беше свършила добра работа.

— Прилича ми на бомба — казах аз.

— Дяволски си прав. И такова нещо в нашия град не се е случвало досега. Кметът бълва змии и гущери. — Ленски се ухили. — Време беше някой да ликвидира този клуб. Е, който и да е бил той, добре го е подредил!

— И на мен така ми се струва — отговорих аз и забелязах, че Лепски ме наблюдава замислено.

— На вратата са оставили бележка, уж от Ку Клукс Клан, само че няма да се хвана на тази въдица. И не виждам кой друг ще се хване. Някой си е разчистил сметките със Смедли. Така мисля.

Аз кимнах.

— Може и да си прав, Том. Видя ли се със Смедли?

— Да, разбира се — сви рамене Лепски. — Но не искам да се занимавам с копеле като него. Освен това, някой е натрошил и колата му. Предполагам, че е същият, който е сложил и бомбата. Смедли е бесен. Непрекъснато ни крещи да открием кой го е направил. Е, наша работа е да поразпитаме наоколо, но не смятам да се потим прекалено много. Смедли си го търсеше. — Погледна ме с твърд поглед на ченге. — Чух, че си напуснал агенцията, Дърк?

— Така е. Смъртта на Сузи уби желанието ми за работа. Може би ще се върна след време. Как върви разследването за нея, Том?

— Още търсим. Намерихме нова свидетелка, която твърди, че е видяла този, който е плиснал киселината. Не успя да направи кой знае какво описание, но все пак може и да помогне. Бил е широкоплещест, с бяло сако и широкопола шапка. Търсим човек с подобна външност.

Кимнах с безизразно лице.

Спомних си онзи, който излезе с Ханк от заведението предната нощ. Беше с бяло сако и широкопола шапка. Тръгнаха нанякъде заедно.

Лепски все още ме гледаше.

— Слушай, Дърк — каза той. — Ханк получи каквото си търсеше. Не искаме повече неприятности. Спокойствието е много важно за града ни. По новините вече разтръбиха, че е взривена бомба, а това плаши богатите повече от самия Дявол. Хотелите вече получават откази за следващия месец. Разбираш ли?

— Защо ми го казваш на мен, Том? По-добре го кажи на бомбаджията, ако иска да те изслуша.

Лепски сви рамене.

— Прави каквото знаеш — каза той, — но ти казвам, че ако избухне още една бомба, ще разберем кой го е направил и ще му лепнем най-малко петнадесет годинки.

— Кажи го на бомбаджията — повторих аз. — Довиждане, Том.

Отново се смесих с тълпата.

Махнах на Бил да стои, където беше и тръгнах към таверна „Нептун“. Намерих Ал Барни, който седеше на връзвалото за кораби и разговаряше с двама млади туристи с очила. Изчаках. Най-накрая го снимаха и мъжът извади десетдоларова банкнота. Ал я грабна и когато се отдалечаваха им махна за довиждане.

— Бизнесът с туристите потръгва, а, Ал? — попитах аз, след като се приближих.

— А, мистър Уолъс — отговори той и прибра банкнотата в джоба на мръсната си фланела. — Още не е както трябва. Другият месец ще потръгне.

Ал ме изгледа с малките си като на акула очички и добави:

— Хубава бомба. Смедли си намери каквото търсеше.

— Ал, познаваш ли широкоплещест мъж, който ходи с бяло сако и широкопола шапка?

Барни направи гримаса.

— Хюла Мински. По-добре стой настрана от него.

— Кой е той?

Барни се огледа боязливо около себе си, после снижи глас и отговори:

— Един от главорезите на Волински. Опасен е!

— Къде мога да го намеря?

— Не ти трябва да го намираш. Казах ти, че е опасен, мистър Уолъс.

— Къде да го намеря, Ал — повторих въпроса си. Барни простена.

— Когато е в града, отсяда при Ханк Смедли. Идва преди първо число на месеца, за да се погрижи всички да си платят.

— Благодаря ти, Ал — казах аз и го потупах по дебелата ръка. След това тръгнах към Бил.

— Ченгетата направо са сигурни, че аз съм сложил бомбата — завърших аз, след като му разказах какво съм правил. — Лепски съвсем недвусмислено ме предупреди, но нямат доказателства.

Бил сви рамене и се качи в колата.

— Ченгетата винаги имат теории. Хюла Мински! Ама че име! Какво смяташ да правиш с него?

— Ще го настъпя. Ще го настъпя така, че да се движи с инвалидна количка цял живот.

Запалих двигателя.

— Кога? — попита Бил.

— Тази вечер. Около седем. Ще отидем на гости на Ханк Смедли и ще го почакаме.

— Това може да се окаже доста трудно.

— И да се окаже, какво от това?

— Ти ще се разправяш с Мински, а аз — с Ханк. Ръцете ме сърбят да цапардосам това черно копеле.

— Това беше замисълът, Бил.

Върнахме се у дома, аз запалих цигара и се замислих, а Бил започна да се разхожда неспокойно.

Тогава иззвъня телефонът. Протегнах се и вдигнах слушалката.

— Мистър Уолъс? — чух твърд, металически глас на жена, която би могла да е на всякаква възраст.

— Точно така. Кой се обажда?

— Аз съм секретарката на мистър Волински. Мистър Волински би желал да разговаря с вас. Възможно ли ви е да дойдете в хотел „Спаниш бей“ в пет часа? Ще ви очаквам във фоайето, за да ви заведа до апартамента му.

Линията прекъсна, преди да успея да кажа и дума. Оставих слушалката и предадох разговора на Бил. Той подсвирна тихо. И двамата знаехме, че хотел „Спаниш бей“ е може би най-скъпият по цялото Източно крайбрежие. Не всеки можеше да отседне в него.

— Добре се грижи за себе си. Ще отидеш ли?

— Ще отида — отговорих аз.

Няколко минути преди уреченото време влязох в натруфеното фоайе на хотел „Спаниш бей“.

Заварих обикновената обстановка — по креслата наоколо седяха възрастни хора, които пиеха и си приказваха. Мястото беше само за богати. Двама келнери обикаляха и бутаха колички, натоварени с коктейли и приготвени с фантазия сладкиши. Не им липсваха клиенти.

Тя стоеше до рецепцията. Висока, с гарвановочерна коса и зелени очи. Не беше кой знае каква красавица, но беше много сексапилна — сякаш от тялото й изскачаха искри. Носеше много елегантно късо бяло сако и прекрасна пола — изглеждаше като милион долара в куфарче.

Махна ми с изящната си ръка, завършваща с дълги слаби пръсти, и се приближи.

— Мистър Уолъс? Аз съм Сандра. Другото ми име няма значение. Всички ме наричат Сандра.

— Здравей, Сандра — казах аз без да свалям поглед от тялото й. Имаше всичко, за което би могъл да мечтае един мъж — големи гърди, тънка талия, твърд задник и дълги крака. — Защо трябваше да идвам?

— Мистър Волински иска да разговаря с вас — Тя ме огледа замислено. — Той не е това, което си мислите.

Обърна се и ме поведе към асансьорите. Качихме се на шестия етаж и тръгнахме по дългия коридор. Спряхме пред вратата на апартамента, тя отключи и ме погледна.

— Бъдете внимателен.

Каза го съвсем тихо. Отдръпна се и с жест ме покани да вляза в просторна стая с голяма тераса. Всичко беше много луксозно.

Влязох.

— Мистър Волински, мистър Уолъс е тук — извика тя и ми обясни: — На терасата е.

Прекосих стаята и излязох на терасата, която гледаше към палмите, плажа и къпещите се в морето хора.

Джо Волински стоеше до парапета. Обърна се и дойде при мен.

Изненада ме. Очаквах да видя едър, страховит главорез. Знаех, че е мафиот и изнудвач, но външният му вид просто ме извади от равновесие.

Усмихнат и дружелюбен, нисък и набит, той по нищо не се отличаваше от стотиците преуспяващи бизнесмени, които идваха в града на почивка. Беше съвсем малко по-дебел, отколкото трябва, оплешивяващ, загорял от слънцето, безупречно облечен с лек светлосин костюм, бяла копринена риза и вратовръзка с емблема на някакъв клуб. Краката му бяха обути в скъпи мокасини.

На кръглото му, добре охранено лице, се мъдреше къс нос. Имаше широка уста, почти без устни и раздалечени синьо-сиви очи. На брадичката имаше трапчинка. От него лъхаше здраве и добро настроение.

— Благодаря ви, че дойдохте, мистър Уолъс — каза той и ми протегна ръка.

Аз се поколебах за миг и се ръкувах. Стисна ръката ми здраво, но не агресивно.

— Да седнем. Изглежда пак ще вали. През този сезон има много валежи.

Заведе ме до една маса, над която имаше брезентов сенник, и ми посочи стол.

Седнахме и усетих, че се мъчи да разбере що за птица съм. Синьо-сивите очи ме проучваха — бяха от тези, които никога не пропускат нищо.

— Кафе? — попита той. — Струва ми се, че е малко рано за алкохол.

— Не, благодаря. Не желая нищо.

— Може би чай?

— Не, благодаря. Повдигна тежките си рамене.

— Добре тогава. Нека да поговорим. Аз съм зает човек, вие също. Да не си губим времето.

Аз чаках.

— Искам да ви кажа колко искрено съжалявам за мис Сузи Лонг. Това отвратително нещо беше направено без знанието ми. Но го направи човек, който работи за мен. Той беше безумец, готов на всичко, за пари. Призна, че е получил пет хиляди долара, за да го направи. Каза ми, че му ги е дал Ханк Смедли, който пък бил нает от някой друг. Не знаеше кой. Когато го притиснах, призна, че било някакво разчистване на лични сметки.

Слушах го. Спомних си случката в банката, когато Анджела Торсън изсъска: „Ще те накарам да съжаляваш за това! Ей, Богу, ще съжаляваш!“ Пред очите ми отново се появи озлобеното й лице. Може би тя беше платила, за да обезобразят Сузи.

— Мистър Уолъс, вие уредихте сметките си с Ханк Смедли. Аз уредих сметките си с моя човек. — Джо Волински замълча и изведнъж синьо-сивите му очи станаха стоманено сиви. — Сега той принадлежи на миналото. Моята организация има грижата за такива, като него. Що се отнася до Ханк Смедли, той повече няма да работи за мен. Ако смятате, че ще се почувствате по-добре, той също може да стане част от миналото. Желаете ли това?

— Искате да кажете, че ще посочите с палец надолу и Ханк ще умре?

— Изразихте се много грубо, мистър Уолъс, но да не губим време. Кажете ми „да“ или „не“.

— Нека живее.

— Прекалено лесно прощавате, мистър Уолъс. Ако някой беше постъпил така с моето момиче, никога нямаше да му простя.

— Нека живее — повторих аз. — Ще го накарам да съжалява, че се е родил.

Той кимна.

— Не се съмнявам в това.

Дойде Сандра и донесе табла с кафе. Напълни две чаши и се прибра вътре.

Беше толкова наелектризираща, че с мъка се удържах да не се обърна, за да видя как прекосява терасата.

Почувствах, че Волински ме наблюдава.

— Много добра секретарка е — каза той и се усмихна добродушно. — Баща й някога работеше за мен, но после умря. Взех я на работа и сега просто не мога без нея.

Не казах нищо.

— Е, мистър Уолъс, нека да приключим тази среща. Надявам се, че сте удовлетворен. Искам да е така. Моят човек сгреши и вече го няма. Оставям бъдещето на Смедли във ваши ръце. Но има нещо друго. Разбирам, че взривяването на заведението му, е бил най-бързият и най-добър начин да си отмъстите. Но, когато в този спокоен град избухват бомби, богатите хора, които го посещават, започват да се страхуват. Моят бизнес е преди всичко с тях. Не искам да има повече бомби, мистър Уолъс. Ако има, клиентите ми ще предпочетат да ходят другаде, а това ще ми се отрази зле. Вие сте интелигентен човек и ще разберете какво ви казвам. Но в същото време, не е изключено да ви се прииска да създавате още неприятности. Моля ви да не правите това.

Той се усмихна. Вече започвах да мразя широката му, добродушна усмивка. Имах чувството, че ми се усмихва гърмяща змия.

— Както може би знаете — продължи Волински, — аз съм част от една много голяма организация, която има клонове по целия свят. — Допи кафето си и остави чашата. — Така че, моят искрен съвет към вас е да не ни създавате повече никакви грижи в този град. Ако го направите, ще съжалявате за необмислената си постъпка. Разбирате ли ме?

Станах.

— Чух ви, мистър Волински.

Обърнах се и влязох в голямата стая. Сандра ме очакваше и ме изпрати до вратата. Улови дръжката и за миг спря. Погледнах я в очите. Никоя жена не можеше да се сравни с нея. Не, не бих могъл да я обичам така, както обичах Сузи. Просто беше много различна от всички, които познавах. На зелените й очи трудно можеше да се устои — бяха опасни, омагьосващи. Чувственото й тяло също беше факт, както и абсолютната, хладна самоувереност, която толкова малко жени притежават.

Тя отвори вратата и когато минавах край нея, прошепна в ухото ми:

— Довечера в единадесет. Ресторант „Трите рака“.

Отначало не можах да повярвам на ушите си. Обърнах се, но вратата се затръшна.

Върнах се вкъщи малко след шест часа.

Бил седеше зад бюрото и отново преглеждаше папката „Торсън“. Той я остави неохотно и седна на креслото до мен, за да изпием по един скоч.

Разказах му за срещата с Волински подробно. Той слушаше, без да каже дума.

— Бил — казах аз накрая, — мисля, че това не е работа на мафията, а разчистване на сметки. Ханк Смедли и Мински са го направили за пет хиляди долара. Мински е погребан на място, което няма да можем да открием, така че няма защо да го търсим повече. Остава Ханк…

— Да, Ханк — кимна Бил.

— Ще се отбием при него и ще го накараме да ни каже кой му е платил за тази работа. Имам чувството, че е Анджела Торсън, но искам да бъда съвсем сигурен. След като пропее и ако наистина е тя, ще се заемем с нея.

Бил кимна отново.

— Как, според теб, ще е най-добре да накараме такава голяма маймуна като Ханк да се разприказва?

— Можеш ли да намериш бензинова горелка?

Бил се ухили.

— Разбира се. Това е добра идея. Ще го поопърлим и ще отвори уста.

Докато допиваше уискито си, Бил се замисли.

— Как ти се стори Волински, Дърк?

— Опасен. Змия. Не всеки може да си прави шеги с него.

След това му казах за Сандра. Той ме гледаше опулен.

— Ще се срещнеш ли с нея?

— Защо не? Що за ресторант е „Трите рака“?

Бил знаеше всичко за ресторантите и кръчмите.

— На пристанището е. Добро заведение. Скъпо. Намира се до дупката на Соли Джоуъл, знаеш ли го?

— Да, сетих се. Бил, погрижи се за горелката. Аз ще се обадя на Ханк по телефона.

— При портиера не може да няма — отговори той и излезе. Аз бръкнах в шкафа и извадих два чифта белезници. Извадих пистолета от кутията, проверих дали е зареден и го пуснах в джоба си. Намерих в указателя телефонния номер на Ханк и го набрах.

Иззвъня десетина пъти, преди Ханк да вдигне и да изръмжи:

— Кой е?

— Мистър Смедли? — направих гласа си да звучи твърдо и грубо. — Търся ви от полицията.

— Така ли? И какво от това? Да не би да намерихте копелето, което взриви дискотеката ми?

— За това именно става дума, мистър Смедли. Само няколко въпроса. Ще изпратя двама инспектори, нещо против?

— Добре. Само че бързо, защото след час трябва да излизам.

Ханк затвори.

Бил се върна с горелка в ръце.

— Чисто нова е — каза той. — Работи отлично.

— Добре, да тръгваме.

— Слушай, Дърк, искам аз да се разправям с тази маймуна. Ще ми отстъпиш ли предната позиция?

— Искаш да провериш как ще му се отрази юмрука ти?

— Ще му се отрази добре.

Стигнахме до „Сийгроув роуд“ за по-малко от десет минути. Качихме се на последния етаж.

— Остави на мен — каза Бил.

Аз се дръпнах настрани с пистолет в ръка. Бил натисна звънеца.

След малко вратата се отвори рязко. Пред нас беше Ханк — гол до кръста, само по тесни джинси. Вгледа се в Бил и трябва да кажа, че такива мускулести тела имат само професионалните боксьори.

— Ти ченге ли си? — изръмжа той и се втренчи. — Познавам те! По дяволите! Разкарай се оттук, преди да съм те смачкал!

Бил каза нещо под носа си, толкова тихо, че Ханк не можа да го чуе. Направи точно това, което искаше Бил — наведе се напред и му предостави маймунската си физиономия. Идеална мишена. Юмрукът, защитен от месинговия бокс, се стовари върху челюстта му със звук, който ме накара да подскоча.

Ханк пребели очи и се свлече тежко като наръган със сабя бик.

— Като тесто! — каза Бил презрително.

Двамата завлякохме тялото във всекидневната. Само за няколко секунди щракнах белезниците на китките му зад гърба и на глезените.

Бил затвори и заключи външната врата. Спряхме, колкото да огледаме обстановката.

Някога всекидневната може и да е била уютна и добре обзаведена, но сега изглеждаше запусната и мръсна. С пистолет в ръка надникнах в двете стаи и малката кухничка, която беше затънала в боклук, после проверих и банята — също потънала в безпорядък. Ханк живееше сам.

— Добре, Бил — казах аз, — да не губим време с това копеле. Вземи малко вода и да го върнем към действителността.

Бил отиде в кухнята, намери кофа, напълни я с вода и я лисна върху безчувствената муцуна на Ханк. След това напомпа горелката и я запали. Синьожълтият пламък засвистя през отвора.

Ханк се размърда, отвори очи, разтърси глава и пак ги затвори. Изритах го здравата в ребрата. Той простена и седна. С тока на обувката си го изпратих отново на мокрия килим. Изръмжа срещу мен като дива пантера, попаднала в капан.

— Кой ти плати пет хиляди, за да залееш момичето с киселина? — попитах.

Опита се да се измъкне от белезниците, но напразно. Бяха от онези, които се затягат повече, ако се дърпаш.

— Не знам за какво говориш — измънка той. Погледнах Бил.

— Позагрей го.

— С удоволствие.

Той се приближи и прекара пламъка с бързо движение по голите му гърди. Ханк изпищя. Стори ми се, че рухна. Ръмженето и омразата изчезнаха и на тяхно място се появи дълбок страх.

— Не правете това! — изохка той. — Ще ви кажа, само не го правете повече.

— Кой? — повторих аз и клекнах до него.

— Анджи. Махнете тази горелка.

— Разкажи ми как стана.

Бил се наведе и приближи свистящия пламък до лицето му. Ханк изскимтя. От челото му течеше пот.

— Как стана? — изкрещях.

— Анджи дойде при мен. Беше бясна, задето си и попречил да вземе парите на Тери. Казвам ти, беше побесняла! Чак ме уплаши! Тя предложи това с киселината. Каза, че ще даде пет хиляди и аз поговорих с Хюла, който урежда всичко. И го направихме, това е. Не искахме да я убиваме! Кълна се, че не искахме. Мислехме само да й обелим кожата. И през ум не ми е минавало, че ще изтича на пътя и ще я смачка камион! Кълна се!

Погледнах го с отвращение.

— Даде ли ви парите?

— Да, разбира се. Когато Анджи каже, че ще плати, плаща. Взех половината, Хюла взе другата.

— Къде е Хюла?

— Не знам. Снощи му се обадиха по телефона и каза, че ще излезе по работа. Не се е връщал оттогава.

— Не каза ли къде отива?

— Аз не му задавам въпроси — каза Ханк, без да изпуска от поглед горелката. — Никой, който е с всичкия си, не задава въпроси на Хюла Мински. Не знам къде е.

Можех и да му кажа, но реших да си мълча.

— Добре, Ханк — има известен напредък. — Сега ми разкажи за Анджи. Тя ти плащаше по десет хиляди на месец, нали?

Бил приближи пламъка и Ханк поклати глава.

— Не на мен. Слушай, ето за какво става дума. Хюла идваше при мен и използваше дискотеката ми за пощенска кутия. Даваше ми за това по петстотин долара на седмица. Така че нямах нищо против. Този апартамент е негов. Оставил ме е да живея в него. Нищо повече не знам, кълна се!

— Продължавай да говориш — казах аз.

Бил се приближи още малко, за да може Ханк да почувства топлината на горелката. Сгърчи се и се дръпна назад.

— В клуба идваха хора и оставяха пликове, Анджи оставяше цяла чанта. Аз прибирах всичко в един сак и не задавах въпроси. Хюла идваше на първо число всеки месец и вземаше сака, това е всичко.

— Защо шантажират Анджи?

— Не знам! Кълна се, че не знам. Не искам да знам. Хюла изравя мръсотията за хората. Аз не го питам нищо. Сигурно се е докопал до нещо за Анджи. Трябва да е било голямо, за да му дава толкова много пари. Тя не е нормална. Куку е. Винаги е била.

Погледнах го и реших, че ми казва истината. Брутален, безмилостен тип като Мински не би казал нищо съществено на празноглавец като Ханк Смедли.

Изведнъж ми стана противен. Както и стаята, и всичко наоколо.

— Добре, Бил. Махни белезниците — казах аз. Бил изгаси горелката и отключи белезниците, а аз стоях отстрани с насочен пистолет.

Ханк стана, разтри китките си и се вторачи в мен.

— Слушай внимателно — казах му аз. — В този град за теб повече няма място. Говорих с боса на Хюла. Хюла сега храни червеите. Няма да го видиш повече, аз също не искам да те виждам. Давам ти дванадесет часа, да се разкараш от града. Ако те срещна пак, ще ти надупча капачките и на двете колена, така че повече да не можеш да ходиш. Изчезвай оттук! Ясно ли е?

Ханк продължи да ме зяпа и да клати объркано глава.

— Не знам къде да отида — измърмори. — Нямам никакви пари.

— Няма да повтарям. Ако не се махнеш от града до дванадесет часа, ще останеш инвалид за цял живот. — Обърнах се. — Хайде, Бил. Гади ми се от това лайно.

Слязохме с асансьора и тръгнахме към колата.