Удушената кралица

IЗАМЪКЪТ ГАЯР

Кацнал върху варовит зъбер над градчето Пти-Андьоли, замъкът Гаяр се издигаше властно над цяла Горна Нормандия.

На това място Сена описва широк завой в тучните ливади. Замъкът Гаяр държеше десет левги нагоре и надолу по течението на реката.

Престъпвайки договорите, Ричард Лъвското сърце го бе построил преди сто години като предизвикателство срещу френския крал. Когато го бе видял завършен, стърчащ на шестстотин стъпки височина върху стръмния скалист бряг, чисто бял с прясно издялания си камък, с двойна крепостна стена, странични укрепления, решетки, зъбери и бойници, с тринадесетте кулички и голямата кула, Ричард бе възкликнал:

— Охо! Изглежда ми юначага!

И крепостта бе получила така името си1.

В отбранителните съоръжения на този исполински образец на военната архитектура бе предвидено всичко — пристъп, фронтална или обиколна атака, обграждане, изкачване на стените, обсада — всичко освен измяна.

Само седем години след изграждането му замъкът падна в ръцете на Филип Август, който същевременно отне на английския владетел и херцогство Нормандия.

Оттогава замъкът Гаяр се използуваше не толкова като крепост, а като затвор. Властта държеше там онези свои противници, чиято свобода застрашаваше държавата, а екзекутирането им би предизвикало смутове или конфликти с други сили. Който минеше по повдигащия се мост на тази цитадела, имаше малко надежда да види отново белия свят.

Цял ден под стрехите грачеха гарвани. Нощем вълци идваха да вият току в подножието на стените.

През ноември 1314 г. замъкът Гаяр, крепостните му валове и стрелковият гарнизон пазеха само две жени, едната на двадесет, другата едва на осемнадесет години — Маргьорит и Бланш Бургундски, две френски принцеси, снахи на Филип Хубави, осъдени на доживотен зат вор за изневяра на съпрузите си.

Беше последната сутрин на месеца в часа на утринната служба.

Параклисът се намираше във втория двор. Скалата му служеше за основа. Вътре беше мрачно и студено. По стените, лишени от каквато и да било украса, бе избила влага.

Имаше само три столчета — две вляво, заети от принцесите, и едно вдясно за коменданта на крепостта, Робер Берсюме.

Отзад стояха под строй войниците и по лицата им бе изписано същото отегчение и безразличие, както ако бяха ги повикали за събирането на фуража. Снегът, полепнал по подметките им, се топеше около тях и образуваше жълтеникави локвички.

Капеланът нещо се бавеше и не започваше службата. Обърнат гърбом към олтара, той триеше премръзналите си ръце с изпочупени нокти. Явно, непредвидено обстоятелство нарушаваше благочестивите му привички.

— Братя — произнесе той, — днес трябва да отправим особено горещо и особено тържествено молитвите си към небето.

Той се покашля, за да проясни гласа си, и се поколеба за миг, смутен от важността на събитието, което трябваше да оповести.

— Всевишният е призовал тези дни при себе си душата на нашия любим крал Филип. Тежка загуба за цялото кралство…

Двете принцеси обърнаха една към друга лицата си, пристегнати с касинки от грубо бежово платно.

— Нека ония, които са сгрешили пред него или са го оскърбили, се разкаят в сърцата си — продължи капеланът. — Нека ония, които приживе е засегнал с нещо, измолят за него милосърдието, от което се нуждае пред божия съд всеки смъртен в часа на смъртта, независимо дали е бил велик или нищожен…

Двете принцеси бяха паднали на колене и навели ниско глави, се мъчеха да прикрият радостта си. Не усеща ха вече студа, не чувствуваха тревогата и злощастието си. Огромна вълна на надежда ги заливаше. И ако в безмълвието си се обръщаха към бога, то бе за да му благодарят, че ги е избавил от страшния им свекър. От седем месеца насам, откакто ги бяха затворили в замъка Гаяр, светът най-сетне им пращаше една добра вест.

Войниците в дъното на параклиса се размърдаха. Те шушукаха, пристъпвайки от крак на крак.

— Дали ще ни раздадат по някое сребърно су?

— Защото кралят е умрял ли?

— Така се правело, както съм чувал.

— Ами-и-и… За смъртта не, може би за коронясването на новия.

— А как ще се казва новият крал?

— Дали ще води войни, та да видим малко свят?

Комендантът на крепостта се извърна и грубо заповяда:

— Молете се!

Новината го изправяше пред нови проблеми. По-възрастната затворничка беше съпруга на принца, който днес ставаше крал. „Ето ме ключар на френската кралица!“ — казваше си той.

Никога не е било лесно да си тъмничар на кралски особи. Робер Берсюме дължеше на двете осъдени жени, пристигнали при него с обръснати глави в края на месец април в каруци с черни чергила и ескорт от сто стрелци, най-лошите мигове от живота си. Две млади, прекалено млади жени, за да не изпитва състрадание към тях… Красиви, прекалено красиви, дори в грозните си шаячни рокли, за да не го вълнува близостта с тях през всичките тези дни, цели седем месеца… Ако съблазнеха някой сержант от гарнизона, ако избягаха, ако някоя от тях се обесеше или се разболееше тежко, все той, Берсюме, щеше да е виновен и упрекван за прекалената си мекушавост или суровост; във всеки случай нямаше да се отрази благоприятно на напредването му в службата. А и той като затворничките си съвсем нямаше желание да завърши дните си в крепост, шибана от ветровете, мокрена от мъглите, построена над тази част от долината на Сена, където от много време войната не се мяркаше вече, за да приюти две хиляди войници, а не едва сто и петдесет.

Църковната служба продължаваше, но никой не мислеше нито за бога, нито за краля. Всеки бе загрижен само за себе си.

— Requiem aeternam dona ei Domine…2 — пееше капеланът.

Доминиканец в немилост, изпаднал поради зла съдба и влечение към виното до затворнически свещеник, капеланът се питаше, докато пееше, дали смяната на краля няма да донесе някаква промяна в собствената му участ. Той реши да престане да пие една седмица, за да спечели провидението на своя страна и да се подготви да посрещне някое благоприятно събитие.

— Et lux perpetua luceat ei3 — отвръщаше комендантът.

Същевременно той си мислеше: „Не биха могли да ме упрекнат в нищо. Прилагах получените заповеди. И толкова. Но не съм налагал произволни мъчения.“

— Requiem aeternam… — подемаше отново капеланът.

— Няма ли да ни отпуснат поне по една половница вино? — прошепна редник Гро-Гийом на сержант Лален.

Колкото до двете затворнички, те само мърдаха устни, но не смееха да произнесат нито дума от полагаемите се реплики. Гласовете им биха прозвучали премного ясно и премного радостно.

Разбира се, този ден във френските черкви имаше много хора, които оплакваха крал Филип или си въобразяваха, че го оплакват. Но всъщност и тяхното вълнение беше един вид умиление над самите тях. Те бършеха очи, подсмърчаха, клатеха глави, защото ведно с Филип Хубави си отиваше и техният живот, всичките тия години под неговия скиптър, почти една трета от века, която щеше да носи неговото име. Мислеха за собствената си младост, даваха си сметка, че са остарели и бъдещето внезапно им се струваше несигурно. Дори когато умира, кралят си остава за другите олицетворение и символ на нацията.

Когато службата свърши, Маргьорит Бургундска каза на коменданта на крепостта, когато мина край него:

— Месир, искам да поговорим за важни неща, които засягат лично вас.

Берсюме се притесняваше всеки път, когато Маргьорит Бургундска, разговаряйки с него, го погледнеше в очите.

— Щом завърша обиколката си, ще дойда да ви изслушам, госпожо — отвърна й той.

После заповяда на сержант Лален да отведе затворничките, като му препоръча полугласно да удвои почитта и бдителността си.

Кулата, в която бяха затворени Маргьорит и Бланш, имаше само три големи, еднакви кръгли помещения, разположени едно над друго, всяко с камина и сводест таван. Трите етажа се свързваха с виеща се спираловидно стълба в дебелия зид. Отред охрана заемаше постоянно стаята в приземния етаж. Маргьорит бе настанена на първия, а Бланш — на втория. Нощем принцесите бяха разделени от дебели врати, заключени с катинари. Денем имаха право да общуват помежду си.

Когато сержантът ги придружи до стаята им и пантите и резетата в подножието на стълбата изскърцаха, те се спогледаха и под напора на едно и също чувство се спуснаха една към друга, викайки:

— Мъртъв е!

Прегръщаха се, танцуваха, смееха се, плачеха и безспир повтаряха: — Той е мъртъв!

Махнаха грубите си касинки и освободиха късите си, едва от седем месеца коси.

— Огледало! Първото нещо, което искам, е огледало! — извика Бланш, сякаш щяха да я освободят начаса и не й оставаше нищо друго, освен да се погрижи за външния си вид.

Ситните и гъсти черни къдри на Маргьорит образуваха истински шлем върху главата й. Косите на Бланш бяха поникнали неравно на остри бледи кичури, подобни на стърнище. Двете жени несъзнателно прокараха пръсти по главите си.

— Мислиш ли, че пак ще бъда хубава? — попита Бланш.

— Колко ли съм остаряла, за да ми задаваш такъв въпрос! — отвърна Маргьорит.

Онова, което двете принцеси бяха изтърпели от пролетта насам — драмата в Мобюисон, присъдата на краля, чудовищното изтезание на техните любовници, наложено пред очите им, посред площада в Понтоаз, оскърбителните крясъци на тълпата и после тази половин година в крепостта, лятната задуха сред нагорещените камъни, леденият студ, откакто бе настъпила есента, вятърът, стенещ без отдих в стрехите, черната каша от елда, поднасяна им за ядене, ризите, по-груби от конска четина, сменяни веднъж на два месеца, безкрайните дни зад тясното като бойница прозорче, през което, както и да извиеха глави, не забелязваха нищо освен каската на невидимия войник, караулещ по обходния път… — всичко това много силно бе изменило характера на Маргьорит. Тя съзнаваше това и чувствуваше, че не може да не е изменило и лицето й.

Бланш с осемнадесетте си години и странното си лекомислие, поради което се люшкаше от пълна покруса към безумни надежди, Бланш, която бе в състояние внезапно да престане да хълца, защото от другата страна на зида пееше птичка, и да възкликне удивена: „Маргьорит? Чуваш ли? Птичка!…“, Бланш, която вярваше в поличби, в какви ли не поличби, и безспир блену-ваше, както други жени безспир бродират фестони, ако Бланш излезеше от затвора, би могла да си възвърне някогашния си тен, поглед и сърце. Маргьорит — никога.

От началото на пленничеството си досега тя не бе проляла нито една сълза, не бе признала ни веднъж, че изпитва угризение. Капеланът, който я изповядваше всяка седмица, бе ужасен от коравосърдечието й.

Нито за миг Маргьорит не се бе съгласила да признае, че е отговорна за нещастието си. Нито за миг не бе допуснала, че за внучката на Луи Свети, за дъщерята на Бургундския херцог, кралица на Навара и бъдеща кралица на Франция, любовта с един щитоносец е опасна, наказуема игра, която може да й коства честта и свободата. Оправдаваше се с това, че е била омъжена за човек, когото никак не е обичала.

Не се упрекваше, че се бе впуснала в любовната си връзка. Ненавиждаше противниците си и единствено срещу тях насочваше безполезните си гневни изблици: срещу зълва си, английската кралица, която я бе изобличила, срещу Бургундския род, който не я бе защитил, срещу кралството и законите му, срещу църквата и заповедите й. И когато бленуваше за освобождение, тя бленуваше главно за отмъщение. Бланш обви шията й с ръце.

— Сигурна съм, миличка, че е дошъл краят на нещастията ни.

— Ще дойде, ако действуваме хитро и бързо — отвърна и Маргьорит.

Тя кроеше мислено неясен план, хрумнал й по време на църковната служба, без да знае още докъде ще я до-веде. Във всеки случай искаше да използува новото си положение.

— Ще ме оставиш да говоря сама с този дангалак Берсюме. Какво не бих дала да видя главата му забучена на копие, а не щръкнала над раменете му — добави тя.

Малко след това двете жени чуха, че издърпват резетата на долната врата. Те сложиха отново касинките си. Бланш застана в нишата на тесния прозорец. Маргьорит седна на столчето, единственото, с което разполагаше. Комендантът на крепостта влезе.

— Дойдох в отговор на молбата ви, госпожо — каза той.

Маргьорит не отговори веднага, изгледа го от глава до пети и подхвърли:.

— Месир Берсюме, знаете ли кого охранявате занапред?

Берсюме извърна очи, сякаш търсеше нещо около себе си.

— Зная, госпожо, зная — отвърна той — и не преставам да мисля за това, откакто тази сутрин ме събуди конникът, отиващ в Крикбьоф и Руан.

— Вече седем месеца съм затворена тук. Нямам бельо, нямам мебели, нямам чаршафи. Ям същата каша като войниците ви и ми палят огън само един час на ден.

— Подчинявах се на заповедите на месир дьо Ногаре, госпожо.

— Гийом дьо Ногаре е мъртъв.

— Той ми бе изпратил нарежданията на краля.

— Крал Филип е мъртъв.

Отгатвайки накъде клони Маргьорит, Берсюме възрази:

— Но монсеньор дьо Марини е все още жив, госпожо, а той се разпорежда с правосъдието и затворите, както и с всичко друго в кралството, и аз съм напълно зависим от него.

— Таз сутрешният пратеник не ви ли донесе нови разпореждания за нас?

— Никакви, госпожо.

— Скоро ще ги получите.

— И аз ги очаквам, госпожо.

Берсюме изглеждаше доста възрастен за своите тридесет и пет години. Имаше угриженото и начумерено изражение, което обичат да си придават военните. Отначало принудено, то накрая им става присъщо. За всекидневната си служба в крепостта той носеше калпак от вълча кожа и стара, малко халтава ризница, почерняла и омазнена, набрана под колана му. Веждите му бяха сключени.

В началото на пленничеството си Маргьорит почти недвусмислено му се бе предложила с надежда да го превърне в свой съюзник. Той бе отклонил всеки неин аванс не толкова от добродетелност, колкото от благоразумие. Но го беше яд на нея за лошата роля, която му бе отредила. Днес се питаше дали разумното му поведение щеше да му донесе облага или наказание.

— Съвсем не ми беше приятно, госпожо — поде той, — да бъда принуден да се държа така с жени… при това толкова високопоставени като вас.

— Мога да си представя, месир, мога да си представя — отвърна Маргьорит, — защото у вас се чувствува рицарят и мерките, които са ви предписали, сигурно са ви били много противни.

Комендантът на крепостта произхождаше от простолюдието. Затова думата „рицар“ приятно погали слуха му.

— Само че, месир — продължи затворничката, — до гуша ми дойде да дъвча дърво, за да запазя зъбите си бели и да си мажа ръцете с мазнината от супата си, за да не се напукат от студа.

— Разбирам, госпожо, разбирам.

— Бих ви била благодарна, ако занапред ме предпазите от студа, гадините и глада.

Берсюме наведе глава.

— Нямам никакви нареждания в този смисъл, госпожо.

— Аз съм тук само поради омразата на крал Филип и неговата смърт ще промени всичко — поде Маргьорит самоуверено. — Нима ще чакате да ви заповядат да ми отворят вратите, за да засвидетелствувате малко повече почит на френската кралица? Не смятате ли, че това би означавало да действувате доста глупаво срещу собствената си съдба?

Военните често са нерешителни по природа, което ги прави склонни към подчинение и това е причина да губят много сражения. Макар да избухваше бързо в ругатни и да биеше лесно подчинените си, Берсюме не беше способен на инициатива в случай на непредвидена ситуация.

Между недоволството на жена, която по собствените й твърдения щяла да бъде всемогъща утре, и гнева на монсеньор дьо Марини, който бе всемогъщ днес, коя опасност да избере?

— Бих желала също госпожа Бланш и аз да можем да излезем за час или два от тия стени под ваша охрана, ако сметнете за уместно, за да видим и нещо друго, а не само зъбците на кулата и копията на стрелците ви.

Маргьорит избърза и явно прекали. Берсюме подуши хитрина. Затворничките му се опитваха да общуват с външния свят, а може би дори да се изплъзнат от ръцете му. Следователно не беше толкова сигурно дали щяха да се завърнат в двора.

— Тъй като сте кралица, госпожо, ще разберете, че изпълнявам вярно служебния си дълг — отвърна той — и не мога да престъпя нарежданията, които са ми дадени.

При тия думи той излезе, за да не бъде принуден да спори повече.

— Какво куче! — извика Маргьорит, когато той се скри от погледа й. — Овчарско куче, което знае само да лае и да хапе.

Маргьорит беше провела погрешна маневра. И сега беснееше, крачейки из кръглата стая.

И Берсюме не беше доволен. „Трябва да очаквам всичко, щом съм тъмничар на кралица“ — мислеше си той. А да очаква всичко за професионален войник означава на първо място да очаква инспекция.

IIМОНСЕНЬОР4 РОБЕР Д’АРТОА

Снегът по покривите се топеше и се стичаше от стрехите. Навсякъде метяха и се пребиваха от умора. Жилището на стражата ехтеше от пълните с вода ведра, плисвани обилно върху плочите. Смазаха веригите на подвижния мост. Извадиха пещите за топене на смола, като че ли крепостта щеше всеки миг да бъде атакувана. От времето на Ричард Лъвското сърце замъкът Гаяр не помнеше подобна суматоха.

Опасявайки се от внезапно посещение, комендантът Берсюме бе решил да приведе гарнизона си в пълна готовност. С юмруци на хълбоците и раззината за крясъци уста, той обхождаше помещенията, избухваше при вида на зеленчукови отпадъци, замърсяващи кухнята, с яростно повдигане на брадичката сочеше паяжините, увиснали по гредите, преглеждаше снаряженията. Някой стрелец бе загубил колчана си? Къде се бе дянал този колчан? Ами ръждясалите под мишниците ризници? Хайде, гребете с шепи пясък и търкайте, докато блеснат!

— Ако месир Парей внезапно се изтърси — крещеше Берсюме, — никак не ми се иска да му покажа банда просяци! По-живо!

И тежко на онзи, който не тичаше достатъчно бързо! Войникът Гро-Гийом, оня, който се надяваше, че ще им отпуснат допълнителна дажба вино, получи солиден ритник по пищяла. Сержант Лален беше на края на силите си.

Тъпчейки разкаляния сняг, мъжете внасяха отново в сградата не по-малко мръсотия, отколкото изхвърляха. Блъскаха се врати. Замъкът Гаяр напомняше къща, от която се изнасят. Ако принцесите искаха да избягат, това беше най-подходящият момент.

До вечерта Берсюме остана без глас, а стрелците му дремеха по зъбчатите стени.

Но когато след два дни още в първите часове на деня съгледвачите забелязаха в снежния пейзаж край Сена група конници, които се приближаваха с развят флаг откъм Париж, комендантът на крепостта се поздрави за взетите мерки.

Той бързо навлече най-хубавата си ризница, прикрепи към ботушите си шпори, дълги три пръста, сложи си железния шлем и излезе на двора. Имаше още малко време, колкото да огледа с неспокойно задоволство строения гарнизон, с блеснало в млечната зимна светлина оръжие.

„Поне няма да могат да се заядат за вътрешния ред — каза си той — и с повече основание ще мога да се оплача от ниската си заплата и от ненавременното изплащане на издръжката за хората ми.“

В подножието на стръмния бряг засвириха вече тръби и по варовитата почва зачаткаха конски копита.

— Решетките! Мостът!

Веригите на подвижния мост заскърцаха и само след минута петнадесет щитоносци с кралския герб на гърдите си, обкръжили едър мъж в червено, застанал на коня си като че ли изобразяваше собствената си статуя, прекосиха в галоп сводестото преддверие на стражата и влязоха във външния двор на замъка Гаяр.

„Дали пък не е новият крал? — помисли си Берсюме и се втурна насреща му. — Господи! Дали кралят не идва да вземе жена си?“

От вълнение дъхът му секна. Мина известно време, преди да може да различи ясно мъжа с яркочервен плащ, който бе скочил вече на земята, и като същински колос от сукно, кожа и сребро си проправяше път сред щитоносците. От конете се вдигаше пара.

— Пратеник на краля! — извика исполинът, като размаха под носа на Берсюме, без да му даде време да го прочете, един пергамент, на който висеше печат. — Аз съм граф Робер д’Артоа!

Приветствията не продължиха дълго. Монсеньор Робер д’Артоа насмалко не събори Берсюме, като сложи ръка на рамото му, за да докаже, че не е надменен. После поиска топло вино за себе си и свитата си с толкова гръмък глас, че съгледвачите от върха на кулата се извърнаха към него.

Още от предната вечер Берсюме се бе подготвил да блесне, да се покаже като образцов управител на безупречна крепост и да се представи така, че да си спомнят за него. Беше си приготвил и реч. Тя остана завинаги в гърлото му. Той се чу да смутолевя жалки ласкателства, поканиха го да пие от виното, което му заповядаха да поднесе, и го тикнаха в четирите стаички на жилището му, чиито измерения му се сториха смалени. Досега Берсюме винаги се бе смятал за снажен мъж, но пред този великан се почувствува джудже.

— Как са затворничките? — попита Робер д’Артоа.

— Много добре, монсеньор, много са добре, благодаря — отвърна глупаво Берсюме, сякаш го питаха за собственото му семейство.

И съдържанието на канчето отиде в кривото му гърло.

Но граф д’Артоа беше вече излязъл с широки крачки от жилището му и миг след това Берсюме се катереше след него по стълбата на кулата, където бяха настанени двете затворнички.

По негов знак сержант Лален издърпа с разтреперани пръсти резетата на вратата.

Маргьорит и Бланш чакаха изправени в средата на кръглата стая. И двете инстинктивно се приближиха една до друга и се хванаха за ръце.

— Вие, братовчеде! — възкликна Маргьорит.

Д’Артоа се бе спрял на прага, изпълвайки цялата рамка. Беше замижал. Тъй като не отговаряше нищо, разглеждайки жадно двете жени, Маргьорит поде, възвърнала самообладанието си:

— Разгледайте ни, да, разгледайте ни хубавичко! И вижте до какво жалко положение сме доведени. Доста различно от гледката на кралския двор и от спомена ви за нас, нали? Никакво бельо. Никакви рокли. Никаква храна и нито един стол, за да го предложим на толкова високопоставен гост като вас!

„Дали знаят? — питаше се д’Артоа, докато пристъпваше бавно към тях. — Дали знаят колко голямо е участието ми за тяхното погубване и че именно аз устроих клопката, в която попаднаха?“

— Свобода ли ни носите, Робер? — извика Бланш Бургундска.

Тя се приближи до исполина с протегнати ръце и блеснали в надежда очи.

„Не не знаят нищо — помисли си д’Артоа — и това ще улесни задачата ми.“

Той се обърна рязко към Берсюме:

— Изобщо ли не се пали огън тук?

— Не, монсеньор.

— Да се запали! И няма ли никакви мебели?

— Не, монсеньор. Заповедите, които бях…

— Незабавно мебели! Махнете този одър! Внесете легло, столове, донесете завеси, свещници! Не казвай, че нямаш. Видях всичко необходимо в жилището ти.

Той сграбчи коменданта за рамото.

— И нещо за ядене — подсети го Маргьорит. — Кажете на добрия ни ключар, който ни поднася храна, която и прасетата биха оставили в копанята си, да ни даде най-сетне едно свястно ядене!

— И ядене естествено, госпожо! — потвърди д’Артоа. — Млин с месо и печено. Пресни зеленчуци, хубави зимни круши и конфитюр. И вино, Берсюме, много вино!

— Но, монсеньор… — простена комендантът.

— Разбра, нали? Доволен съм от теб — кресна д’Артоа, изтиквайки го навън.

После захлопна с ритник вратата.

— Мили братовчедки — поде той. — Всъщност очаквах най-лошото и виждам с облекчение, че тъжното ви пребиваване тук не се е отразило никак на двете най-хубави личица във Франция.

— Все още се мием — каза Маргьорит. — Вода поне имаме.

Д’Артоа бе седнал на трикракото столче и продължаваше да разглежда двете затворнички. „Ах, мои птички — ликуваше мислено той, — ето докъде стигнахте, задето пожелахте да си набавите украшения на кралици за сметка на наследството на Робер д’Артоа!“ Същевременно той се мъчеше да отгатне дали телата на двете млади жени под шаячните рокли бяха загубили някогашните си красиви форми. Приличаше на голяма котка, която се кани да си поиграе с уловени в капана мишки.

— Маргьорит — попита той, — в какво състояние са косите ви? Пак ли са така гъсти?

Маргьорит подскочи като ужилена.

— Станете, монсеньор д’Артоа! — извика тя гневно. — Колкото и изпаднала да ме виждате тук, все още не мога да изтърпя някой мъж да седи в мое присъствие, щом самата аз съм права!

Той се надигна бавно, свали качулката си и поздрави Маргьорит с подигравателен жест. Тя се извърна към прозореца. Под ивицата светлина, която струеше от него, Робер можа по-добре да различи лицето на жертвата си. Чертите й бяха пак така красиви, но всякаква мекота бе изчезнала. Носът бе станал по-тънък, очите — хлътнали. Трапчинките, които до миналата пролет се очертаваха на кехлибарените й страни, се бяха превърнали в малки бръчици. „Я виж ти! — каза си д’Артоа. — Тя все още е бойка. Значи играта ще бъде по-забавна.“ Той обичаше да извоюва с борба победата.

— Братовчедке — обърна се към нея с престорено добродушие. — Съвсем не възнамерявах да ви обидя. Злеме разбрахте. Исках само да зная дали косите ви са пораснали достатъчно, за да можете да се покажете в обществото.

Маргьорит не можа да скрие радостното си потрепване. „Да се покажа пред обществото?… Това значи, че ще изляза оттук! Дали съм помилвана? Нима той ми носи трона? Не, не е това, би ми го съобщил веднага…“

Мислите й течаха много бързо и тя почувствува, че се олюлява.

— Робер, не ме карайте да се измъчвам. Не бъдете жесток. За какво сте дошли?

— Братовчедке, дойдох, за да ви…

Бланш нададе вик и Робер си помисли, че тя ще загуби съзнание. Нарочно бе спрял посред изречението си.

— …предам едно съобщение — довърши той.

Достави му удоволствие да види, че двете жени отпуснаха унило рамене, и да чуе разочарованите им въздишки.

— Съобщение от кого? — попита Маргьорит.

— От Луи, вашия съпруг и наш крал занапред. И от милия ни братовчед монсеньор дьо Валоа. Но мога да говоря само лично на вас. Нали Бланш може да се оттегли?

— Разбира се — каза покорно Бланш. — Ще си отида. Но кажете ми преди това, братовчеде… Шарл, моят съпруг…

— Смъртта на баща му много го опечали.

— А… какво мисли той… за мен? Споменава ли името ми?

— Струва ми се, че тъгува по вас, независимо от всичко, което изстрада по ваша вина. След случилото се в Понтоаз нито веднъж не сме го виждали така весел, както преди.

Бланш избухна в ридания.

— Мислите ли, че ще ми прости?

— Това зависи много от братовчедка ви — отвърна д’Артоа, като посочи Маргьорит.

Той отвори вратата, проследи Бланш с очи, докато тя се качваше на втория етаж, и я затвори след нея. После седна на тясната столица, иззидана встрани от камина та, и каза:

— Позволявате ли ми сега да седна, братовчедке?

Трябва преди всичко да ви уведомя какво е в момента положението в двора.

Леденият полъх от комина го принуди да стане.

— Тук човек наистина замръзва — измърмори той и пак се настани на столчето, а Маргьорит седна с подвити крака на покрития със слама одър, който й служеше за легло.

— Напоследък, откакто крал Филип изпадна в агония Луи, вашият съпруг, изглежда напълно объркан. Ако заспиш като принц, а се събудиш крал, е нужно известно време, за да привикнеш. Луи заемаше Наварския си трон чисто формално и там всичко вървеше без него. Ще ми кажете, че Луи е на двадесет и пет години и един мъж на тази възраст може да царува. Но вие знаете не по-зле от мен, че умът, без да искам да го оскърбявам, съвсем не е качеството, с което той блести. И така, на първо време чичо му Шарл дьо Валоа му помага във всичко и ръководи държавните дела заедно с Ангьоран дьо Мари ни. Досадното е, че тия двама много умни мъже не се обичат твърде и никак не се вслушват във взаимните си мнения. Явно е даже, че скоро изобщо ще престанат да се спогаждат и това положение няма да продължи дълго защото кралската колесница не може да бъде теглена от два коня, които се ритат в зенгиите.

Сега д’Артоа говореше със съвсем различен тон: спокойно и ясно, сякаш държеше да покаже, че бурното му встъпление е било до голяма степен шутовщина.

— Лично аз, както знаете — продължи той, — не обичам особено Ангьоран, който много ми е навредил и от все сърце поддържам братовчед си Валоа. Това ще рече, че във всичко съм негов приятел и съюзник.

Маргьорит се мъчеше да се ориентира в дворцовите интриги, в които д’Артоа внезапно я въвеждаше. Тя не беше в течение на нищо и й се струваше, че се събужда след продължителен духовен сън.

— Още ли ме мрази Луи?

— А, колкото до това, не ще скрия, страшно ви ненавижда. Признайте си, че има защо. Рогата, с които украсихте главата му, много му пречат: не може да си сложи френската корона! Отбележете, братовчедке, че ако на мен ми бяха сторили същото, съвсем нямаше да бия барабан из цялото кралство. Бих постъпил така, че макар привидно, честта ми да изглежда неопетнена. Но тъй или иначе вашият съпруг и покойният крал, свекър ви, бяха на друго мнение по въпроса и се стигна до това положение.

Той имаше нахалството да изказва съжаление за скандала, който с всички сили се бе постарал да предизвика.

— Първата мисъл на Луи пред изстиналия труп на баща му и единствената му мисъл оттогава насам е да излезе от неудобното положение, в което се намира по ваша вина, и да заличи срама, който сте му донесли.

— Какво иска Луи? — попита Маргьорит.

Д’Артоа повдигна огромния си крак и тропна два-три пъти с пета по плочите.

— Възнамерява да поиска анулиране на брака ви — отвърна той, — виждате, че копнее това да стане час по — скоро, щом ме е пратил незабавно при вас.

„Значи никога няма да бъда кралица на Франция!“ — помисли си Маргьорит. Безумните мечти, които бе лелеяла от предния ден, бяха разбити. Един ден бленуване срещу седем месеца затвор… и срещу цял живот?

В този миг влязоха двама войници с дърва и съчки и запалиха огън.

Щом излязоха, Маргьорит жадно протегна ръце към пламъците, които лумнаха аленочервени под каменния свод на камината. Тя постоя безмълвно известно време, наслаждавайки се на благотворната топлина.

— Така да е — въздъхна най-сетне младата жена. — Нека поиска анулиране. С какво мога да допринеса аз за това?

— Ех, братовчедке, работата е там, че можете да сторите много и ще са готови да ви бъдат признателни за няколкото думи, които няма да ви костуват нищо.

Оказва се, че прелюбодеянието не е довод за анулиране на брак. Абсурдно звучи, но е така. Бихте могли да имате и сто любовници вместо един и дори да се валяте в бордей, пак щяхте да бъдете завинаги омъжена за човека, с когото сте се свързали пред бога. Попитайте капелана или когото искате. Самият аз накарах да ми обяснят тия неща, защото никак не съм сведущ по църковно право.

Бракът изобщо не се разтрогва и ако искате да го анулирате, трябва да докажете, че е имало пречка да бъде сключен или че не е бил консумиран. Следите ли мисълта ми?

— Да, да, разбирам ви — потвърди Маргьорит.

— И ето — поде исполинът — какво измисли монсеньор дьо Валоа, за да помогне на Луи.

Той замълча и се изкашля.

— Съгласявате се да признаете, че дъщеря ви Жана не е от Луи. Признавате, че винаги сте отказвали да отдадете тялото си на съпруга си, така че не е имало истински брак. Заявявате съвсем честно това пред мен и пред вашия свещеник, който ще подпише показанията ви. Между предишните ви прислужници или близки все ще се намерят няколко услужливи свидетели, които да удостоверят този факт. Така връзката помежду ви няма да бъде вече неразривна и анулирането ще стане от само себе си.

— И какво ми се предлага в замяна?

— В замяна ли? — повтори д’Артоа. — В замяна на това, братовчедке, ви се предлага да бъдете отведена в някой манастир в Бургундското херцогство, докато бъде произнесено анулирането, и да живеете после, както ви е угодно и както ще бъде угодно на семейството ви.

Първият порив на Маргьорит беше да отговори: „Приемам. Заявявам и подписвам всичко, каквото искате, при условие да се махна оттук!“ Но тя забеляза, че д’Артоа я дебнеше, полуспуснал клепачи над сивите си очи и жестокият му поглед твърде малко съответствуваше на добродушния тон, с който се мъчеше да говори. „Ще подпиша — каза си тя, — а после пак ще ме държат затворена.“ Щом бяха дошли да се пазарят, значи имаха нужда от нея.

— Това ще означава да ме накарат да изрека една груба лъжа — заяви тя.

Д’Артоа избухна в смях.

— И таз добра, братовчедке! Вярвам, че сте изричали и други, без толкова много скрупули!

— Може да съм се променила и да съм се разкаяла. Трябва да размисля, преди да реша.

Робер д’Артоа смръщи лице в странна гримаса, като изви устни на една страна.

— Тъй да бъде! — каза той. — Само че мислете бързо. Трябва да бъда в Париж другиден сутринта за тържествената погребална служба за крал Филип в Парижката света Богородица. Двадесет и три мили без да свалям ботушите си. При тия пътища, по които затъваш в два пръста кал и се мръква рано, а се съмва късно, съвсем нямам време за губене. Ще си дремна един час и ще дойда да похапнем заедно. Няма да ви оставя сама, братовчедке, първия ден, когато ще ядете, както подобава. Сигурен съм, че ще вземете необходимото решение.

Той излезе бързо и едва не събори по стълбата стрелеца Гро-Гийом, който се качваше, плувнал в пот, с огромен сандък на гърба. Друга покъщнина беше струпана в подножието на стълбата.

Д’Артоа се вмъкна в опразненото жилище на коменданта на крепостта и се просна на единственото останало легло.

— Берсюме, приятелю, нека обедът бъде готов след един час — поръча му той. — И извикай прислужника ми Лорме, трябва да е сред щитоносците, за да ме пази, докато спя.

Защото този колос се плашеше само от едно — да не се изложи беззащитен на неприятелите си, докато спи. А пред всеки камериер или бакалавър5 той предпочиташе за свой пазач набития, пълен и посивял слуга, който го придружаваше навсякъде и му прислужваше за всичко, като еднакво ловко му доставяше момичета и промушваше безшумно всеки досадник, ако работата дойдеше до бой в някоя кръчма. Хитър отгоре на всичко, а преструващ се чудесно на наивник и двойно по-опасен, защото съвсем не вдъхваше опасения, Лорме беше отличен шпионин.

Запитаха ли го какво го привързва толкова силно към монсеньор д’Артоа, нашият човек отговаряше с широка усмивка, която разкриваше три липсващи зъба:

— Защото от всеки негов стар плащ мога да си ушия два!

Щом Лорме влезе при него, Робер затвори очи и мигом заспа с разперени ръце и разкрачени нозе. Коремът му се издуваше и спадаше от мощното му дишане.

Лорме седна на едно столче с кама върху коленете, готов да бди над съня на гиганта.

След един час гигантът се събуди сам, протегна се като огромен тигър и стана с отпочинало тяло и свеж ум.

— Сега ти иди да поспиш, добри ми Лорме, само че преди това извикай капелана!

IIIПОСЛЕДНИЯТ ШАНС ДА СТАНЕ КРАЛИЦА

Доминиканецът в немилост пристигна тутакси, дълбоко развълнуван, че го вика лично толкова знатен благородник.

— Отче, вие познавате добре госпожа Маргьорит, тъй като я изповядвате. Кое е нейното слабо място?

— Плътта, монсеньор — отвърна капеланът, свеждайки скромно очи.

— Кой не знае това! Но все пак… Няма ли у нея някакво чувство, на което човек може да се позове, за да й втълпи някои неща, не само изгодни за нея, но и полезни за кралството?

— Не виждам, монсеньор, не виждам нищо у нея, което би се поддало… Освен в това отношение, за което ви намекнах… Душата на принцесата е корава като меч и дори затворът не е притъпил острието му. А, повярвайте ми, тя не е от лесните покаяници!

С ръце в ръкавите и наведено чело, капеланът се опитваше да се покаже едновременно благочестив и ловък. Не беше се стригал скоро и темето му над венеца от коси беше обрасло с ниско жълтеникаво руно. Бялото му расо беше изпъстрено с недобре заличени от прането винени петна.

Д’Артоа замълча, търкайки бузата си, защото тонзурата на капелана му напомни, че брадата му е почнала да расте.

— А в това отношение, за което ми споменахте — поде той, — намерила ли е тук нещо, за да…задоволи тази своя слабост, щом наричате така този вид сила?

— Доколкото зная, нищо, монсеньор.

— А Берсюме? Не се ли застоява при нея?

— Никога, монсеньор! Отговарям за това! — възкликна капеланът.

— А… с вас?

— О, монсеньор!

— Хайде, хайде — поде д’Артоа. — Виждали сме такива работи и познаваме не един ваш събрат, който, щом махне расото, е не по-малко мъж от всеки друг. Лично аз не виждам нищо лошо в това и дори ако искате да бъда искрен, бих го намерил даже похвално… Ами с братовчедка си? Дали двете дами не се утешават мъничко взаимно?

— Монсеньор! — възкликна капеланът, представяйки се за все по-непримиримо благочестив. — Вие искате да издам поверена ми при изповядване тайна.

Д’Артоа го потупа приятелски по рамото.

— Хайде, хайде, капелане, не се шегувайте! Не са ви назначили за свещеник в затвор, за да пазите, а за да издавате тайни… на онзи, който има право на това.

— Нито госпожа Маргьорит, нито госпожа Бланш са се обвинили пред мен в подобно провинение, освен насън — каза капеланът със сведен поглед.

— Това не доказва тяхната невинност, а само благоразумието им. Знаете ли да пишете?

— Естествено, монсеньор.

— Така ли? — възкликна учудено д’Артоа. — Значи не всички монаси са така невежи, както разправят!… Тогава, отче, ще вземете пергамент, перо и всичко необходимо, за да се напише едно писмо, и ще ме чакате долу в кулата на принцесите, готов да се качите, щом ви извикам.

Капеланът се поклони. Той искаше да добави нещо, но д’Артоа се загърна в широкия си пурпурен плащ и излезе. Капеланът изтича подире му.

— Монсеньор, монсеньор — обърна се угоднически към него той, — бихте ли имали голямата добрина, ако не ви оскърбявам с молбата си, бихте ли имали огромната добрина…

— Какво има? Каква добрина?

— Ами да кажете на брат Рьоно, великия инквизитор, ако ви се случи да го видите, че все още съм негов много покорен син и да не ме забравя много дълго в тази крепост, където служа възможно най-добросъвестно, защото бог ме е пратил тук, но имам известни качества, монсеньор, както сам можахте да се уверите, и бих желал да ги приложа другаде.

— Няма да забравя, ще му предам — отвърна д’Артоа, макар да знаеше отлично, че няма да направи нищо.

Двете принцеси довършваха тоалета си в стаята на Маргьорит. Те току-що се бяха мили продължително пред огъня, като удължаваха умишлено това отново вкусвано удоволствие. По късите им коси още блестяха капчици. Тъкмо бяха облекли дълги бели ризи, твърдо колосани, много широки и пристегнати с шнур около шията.

Когато вратата се отвори, двете отстъпиха свенливо.

— О, мили братовчедки — провикна се Робер, — не се притеснявайте! Останете си така. Нали сме роднини! Пък и тези ризи ви скриват по-добре от роклите, в които се представяхте — до неотдавна. Имате вид на същински млади монахини. Но явно изглеждате по-добре, отколкото преди малко и руменецът ви се възвръща. Признайте, че съдбата ви много бързо се промени с моето пристигане!

— О, благодарим ви, братовчеде! — възкликна Бланш.

Стаята беше преобразена. Внесли бяха легло, два сандъка, които служеха за пейки, стол с облегало, триножни столчета и маса, върху която бяха сложени чинии, чаши и виното на Берсюме. Запалена бе свещ, макар малката и тясна камбанария на параклиса да не бе избила още пладне, навън валеше сняг и светлината на зимния ден не стигаше до вътрешността на кулата. В камината горяха дебели пънове и влагата излизаше с леко цвъртене на малки мехурчета откъм краищата им.

Веднага след Робер влязоха сержант Лален, стрелецът Гро-Тийом и още един войник. Те носеха гъста, димяща супа, дебел хляб, кръгъл като погача, баница с месо, тежка пет ливри, с позлатена кора, печен заек, парчета варена гъска, консервирана в мас, и няколко жалки круши, които Берсюме бе успял да открие в Андьоли, заплашвайки, че ще срине до основи градчето.

— Как? — извика д’Артоа. — Само това ли ни поднасяте, след като поръчах хубаво ядене?

— Истинско чудо е все пак, монсеньор, че можахме да намерим и това в такова гладно време — отвърна Лален.

— Гладно време за голтаците може би, които са такива безделници, че им се ще земята да ражда, без да я обработват, на не и за свестните хора! Откакто съм сукал от майчината си гръд, не съм имал по-бедна трапеза!

Затворничките мятаха погледи на млади хищници към сложените на масата лакомства, спрямо които д’Артоа показваше такова пренебрежение. Очите на Бланш бяха пълни със сълзи. А и тримата войници гледаха масата със смаяни и жадни очи.

Гро-Гийом, който се бе тъпкал само с варена ръж, се приближи внимателно да нареже хляба, тъй като бе свикнал да прислужва на масата на коменданта.

— Назад! — кресна му д’Артоа. — Не докосвай хляба ни с мръсните си ръчища! Сами ще си го нарежем.

Махайте се, докато не съм се разсърдил!

Щом стрелците си отидоха, той добави уж шеговито:

— Тъй да е! Нека свикна със затворническия живот. Кой знае…

Д’Артоа покани Маргьорит да седне на стола с облегало.

— Бланш и аз ще се сместим на пейката.

Наля виното и като вдигна канчето си, подхвърли на Маргьорит:

— Да живее кралицата!

— Не се подигравайте с мен, братовчеде — каза Маргьорит Бургундска. — Това е жестоко.

— Съвсем не се подигравам. Вникнете в точния смисъл на думите ми. Вие наистина сте кралица, поне днес… И аз чисто и просто ви пожелавам да сте жива.

След тези негови думи настана тишина, защото започнаха да се хранят. Всеки друг на мястото на Робер би се развълнувал, ако видеше как младите жени се нахвърлиха като последни беднячки на яденетата. Дори не се и опитваха да проявят привидна сдържаност, а направо сърбаха супата и лакомо отхапваха от баницата, почти без да си поемат дъх.

Набол заека на камата си, д’Артоа го въртеше над жаравата в огнището, за да го стопли, като междувременно не преставаше да наблюдава братовчедките си. Доволен смях се надигаше в гърдите му: „Ако сложа копаните им на земята, ще лазят на четири крака, за да ги лижат!“

Младите жени пиеха виното на коменданта, сякаш искаха наведнъж да наваксат седемте месеца, през които бяха пили вода от водоемите. Страните им порозовяха. „Ще се разболеят — мислеше си д’Артоа — и ще завършат деня, като си повърнат и червата.“

Самият той ядеше колкото цял взвод. Удивителният му апетит, наследствен в неговото семейство, не беше преувеличение и всяка негова хапка би трябвало да се раздели на четири, за да може да влезе в нормално гърло. Разкъсваше варената гъска, както обикновено се ядат пъдпъдъци, и сдъвкваше и костите. Извини се скромно, че не може да постъпи така и със скелета на заека.

— Заешките кости се чупят косо — обясни той — и раздират червата.

Когато най-сетне всеки утоли глада си, д’Артоа кимна на Бланш, за да я подкани да се оттегли. Тя стана, без да чака да й се повтаря, макар че краката й леко се огъваха. Главата й се въртеше и тя явно се нуждаеше спешно от постеля.

В този миг по изключение Робер изпита състрадание: „Ако излезе така на студа, ще пукне.“

— Запалили ли са огън и при вас? — осведоми се той.

— Да, благодаря ви, братовчеде — отвърна Бланш. — Животът ни съвсем се промени благодарение на вас. Ах, колко ви обичам, братовчеде… Наистина много ви обичам. Ще кажете на Шарл, нали… ще му кажете, че го обичам… да ми прости, защото го обичам.

Тя обичаше всички сега. Беше се хубавичко напила и едва не се строполи по стълбите. „Ако бях дошъл само за развлечение — помисли си д’Артоа, — тази хубавица съвсем не би се противила. Дайте достатъчно вино на някоя принцеса и скоро ще я видите да се държи като уличница. Но и другата ми се струва вече на градус.“

Той прибави още една голяма цепеница в огъня и напълни канчето на Маргьорит и своето.

— И така, братовчедке, размислихте ли?

Маргьорит изглеждаше съвсем размекната от топлината и виното.

— Размислих, Робер, размислих. И ми се струва, че ще откажа — отвърна тя, като доближи стола си до огъня.

— И таз добра, братовчедке, не говорите разумно.

— Напротив, напротив. Струва ми се, че ще откажа — повтори тя тихо.

Исполинът махна нетърпеливо с ръка. — Изслушайте ме, Маргьорит. Много изгодно е за вас да приемете именно сега. Луи е припрян по природа, готов е да отстъпи какво ли не, за да получи веднага онова, което желае. Никога друг път няма да бъдете в по-благоприятно положение. Съгласете се да потвърдите това, което се иска от вас. Делото няма защо да стига до светия престол. Може да бъде разгледано и от епископския съд в Париж. Преди да минат три месеца, вие ще разполагате свободно със себе си.

— А в противен случай?…

Тя се бе навела малко към огъня, обърнала длани към пламъците, и леко поклащаше глава. Шнурът, който пристягаше дългата риза около шията й, се бе развързал и тя предлагаше на погледите на братовчеда си дълбоко разтвореното си деколте.

„Мръсницата има все още хубави гърди! — помисли си д’Артоа. — И хич не й се свиди да ги показва.“

— А в противен случай?… — повтори тя.

— В противен случай, тъй или иначе ще се стигне до анулиране, миличка, защото винаги се намира довод, за да се анулира бракът на един крал. Щом имаме нов папа…

— А, значи все още нямаме папа? — попита Маргьорит.

Робер д’Артоа прехапа устни: бе допуснал грешка. Не бе съобразил, че в затвора Маргьорит Бургундска не знае нещо, известно на всички, а именно, че след смъртта на Климент V конклавът не бе успял да избере нов духовен отец. Сам бе дал добро оръжие на противницата си, която, ако се съдеше по първата й реакция, не беше толкова размекната от виното, колкото искаше да изглежда.

След като бе извършил вече това неблагоразумие, той се опита да го обърне в своя полза, като се престори на съвсем искрен — отлично владееше тази игра.

— Но именно в това е вашият шанс! — извика той. — И точно това искам да ви обясня. Щом онези обесници, кардиналите, които се пазарят за разни обещания като че ли са на панаир, се уморят да продават гласовете си и се споразумеят, Луи няма да има вече никаква нужда от вас. Ще постигнете само едно — да ви намрази малко повече и да ви държи завинаги затворена тук.

— Разбирам ви много добре. Но ми е ясно също, че докато няма папа, не могат да направят нищо без мое съгласие.

— Глупаво е да упорствувате, миличка.

Той се приближи до нея, обви шията й с тежката си лапа и започна да гали рамото й под ризата.

Допирът на тази голяма, мускулеста ръка като че ли смути Маргьорит.

— Какъв толкова голям интерес имате вие, Робер, да приема предложението? — попита го тихо тя.

Той се наведе толкова, че докосна с устни черните й къдрици. Миришеше на кожа и конска пот. На умора и кал. На дивеч и силна храна. Маргьорит бе сякаш обгърната от плътната мъжка миризма.

— Обичам ви много, Маргьорит — отвърна той. — Винаги съм ви обичал, знаете го. А сега интересите ни са обединени. Вие трябва да си възвърнете свободата, а аз искам да задоволя Луи, за да спечеля благоволението му. Виждате, че се налага да се съюзим. В същото време той плъзна дълбоко ръка под ризата на Маргьорит, без тя да окаже и най-малка съпротива. Напротив, облегнала глава на ръката на братовчеда си, тя сякаш се отдаваше.

— Не е ли жалко — поде Робер — това толкова красиво тяло, тъй нежно и съблазнително, да бъде лишено от естествени наслади?… Приемете, Маргьорит, и още днес ще ви отведа далеч от този затвор. Най-напред ще отидете в някоя приятна манастирска странноприемница, където ще мога да ви посещавам често и да бдя над вас…

Какво значение има наистина за вас да заявите, че дъщеря ви не е от Луи, след като никога не сте обичали това дете?

Тя вдигна поглед.

— Щом не обичам дъщеря си, нима това всъщност не е доказателство, че е наистина от моя съпруг?

Младата жена се замисли за миг с празен поглед. Пъновете в огнището рухнаха, като озариха стаята с избликналите искри. А Маргьорит внезапно се разсмя.

— Какво ви се стори толкова забавно? — попита я Робер.

— Таванът. Току-що забелязах, че прилича на тавана в кулата Нел.

Д’Артоа се изправи смаян. Неволно изпита възхищение пред толкова цинизъм и порочност. „Тя поне е истинска жена!“ — помисли си той.

Маргьорит го погледна: огромен пред камината, изправен на солидните си като стволове на дървета крака. Червените му ботуши бяха огрени от пламъците, а токата на колана му искреше.

Тя стана и го привлече към себе си.

— Ах, братовчедке — каза той. — Ако ви бяха омъжили за мен… или ако ме бяхте избрали за любовник вместо оня млад, глупав щитоносец, нещата съвсем нямаше да се развият така за вас… И щяхме да бъдем много щастливи.

— Може би — прошепна тя.

Той я държеше през кръста и му се струваше, че сам след миг Маргьорит ще загуби способност да разсъждава.

— Не е много късно, Маргьорит.

— Може би… — съгласи се тя със задавен глас.

— Да се отървем най-напред от писмото, което трябва да напишете, та после само да се любим! Да извикаме капелана, който чака долу…

Маргьорит рязко се освободи от прегръдката му и очите й гневно блеснаха.

— Чака долу, така ли? О, братовчеде, нима ме сметнахте толкова глупава да се поддам на ласките ви? Вие току-що постъпихте с мен както правят обикновено проститутките с мъжете: възбуждат ги, за да ги подчинят по-лесно на собствените си желания. Само че забравяте, че жените са по-силни в този занаят, а самият вие сте едва чирак.

Изправена, нервна, тя го гледаше предизвикателно, докато завързваше шнура на ризата си.

Робер я увери, че се лъже, че той желае само доброто й, че бил искрено влюбен в нея…

Маргьорит го гледаше подигравателно. Той отново я взе в обятията си и макар че сега тя се противеше, я отнесе към леглото.

— Не! — извика тя. — Няма да подпиша. Изнасилете ме, ако искате. Много сте силен, за да мога да ви се противопоставя, но ще кажа на капелана, ще кажа на коменданта, ще съобщя на Марини що за посланик сте и как сте злоупотребили с мен.

Вбесен, той я пусна.

— Никога, чувате ли, никога няма да ме накарате да призная, че дъщеря ми не е от Луи. Защото ако случайно Луи умре — пожелавам му го от все сърце, — дъщеря ми ще стане френска кралица и тогава ще трябва да се съобразявате с мен, кралицата — майка.

Д’Артоа се смая. „Умно разсъждава мръсницата — каза си той — и съдбата би могла да й даде право.“ Призна се за победен.

— Много малък шанс за успех имате — каза той накрая.

— Нямам никакъв друг, затова държа на него.

— Както искате, братовчедке — каза той и се отправи към вратата. Без ни дума за сбогом, слезе бързо по стълбата и завари долу капелана, посинял от студ под жълтеникавите си коси. Стиснал няколко гъши пера в ръка той удряше крака о плочите, за да се стопли.

— Вие сте магаре и половина! — му кресна д’Артоа. — И не знам къде, дявол взел го, откривате слабости у вашите покаяници!

После извика:

— Щитоносци, на конете!

Берсюме изскочи, все още с желязната каска на главата.

— Монсеньор, не искате ли да видите крепостта?

— Благодаря. Стига ми това, което видях.

— Вашите заповеди, монсеньор?

— Какви заповеди? Подчинявай се на онези, които си получил.

Доведоха коня му и Лорме подложи под крака му стремето.

— Ами разходите по обеда, монсеньор? — попита още веднъж Берсюме.

— Ще накараш да ти ги брои месир Марини! Хайде, спускайте моста!

С един скок д’Артоа се метна на седлото и подкара коня си в галоп. Последван от свитата си, той мина през караулното помещение. Сбърчил вежди, отпуснал безпомощно ръце, Берсюме гледаше конниците, които се спуснаха към Сена сред пръски кал.

IVСЕН-ДЬОНИ

Пламъците на стотици свещи, залепени нагъсто около колоните, хвърляха треперливите си отблясъци върху кралските гробници. По легналите каменни изваяния пробягваше трепет и те напомняха отред заспали конници, омагьосани сред огнена гора.

В кралската гробница, базиликата Сен-Дьони, бе събран целият двор за погребението на Филип Хубави. В централния неф на църквата срещу новия гроб се тълпеше многочисленият род на Капетите, в тъмни пищни одеяния: чистокръвни принцове, перове лаици, перове духовници, членове на кралския съвет, придворни свещеници, конетабли, висши сановници.6

Придружен от петима придворни, до гробницата, която вече бе спуснат ковчегът, се приближи тържестве-но главният кралски домоуправител. Той хвърли вътре украсения си с резба жезъл, символ на длъжността му, в произнесе формулата, която обозначаваше официално преминаването от едно царуване към друго:

— Кралят е мъртъв! Да живее кралят! Присъствуващите тутакси повториха:

— Кралят е мъртъв! Да живее кралят!

И този вик, изтръгнат от сто гърди, отпращан от свод на свод, дълго кънтеше високо в църквата.

Принцът с убягващ поглед, тесни рамене и хлътнали гърди който ставаше в този миг крал на Франция, изпита странно усещане в тила си, сякаш в главата му избликнаха звезди. Обзе го такова вълнение, че се уплаши да не би да изгуби съзнание. Двамата му братя вдясно от него, Филип граф дьо Поатие и Шарл, който още нямаше собствено владение, гледаха втренчено гроба.

Вляво бяха застанали двамата му чичовци — граф дьо Валоа и граф д’ Еврьо, — и двамата снажни мъжаги. Първият бе минал четиридесетте, а вторият ги наближаваше.

Граф д’Еврьо беше в плен на отдавнашни спомени. „Преди двадесет и девет години и ние бяхме трима синове, изправени на същото това място пред гроба на баща си… А ето че сега първият от нас си отива. Животът кажи-речи отмина.“ Погледът му се спря върху най-близкия покойник, крал Филип III. „Татко — помоли се горещо Луи д’Еврьо, — приемете в другото царство брат ми Филип. Той ви последва там.“

По-далеч се намираше гробницата на Луи Свети, а зад нея тежките статуи на великите предци. От другата страна на централния кораб имаше празни места. Един ден те щяха да се отворят за младия мъж, десетия поред Луи, който се качваше сега на трона, а след него за всички бъдещи крале, възцарили се един след друг. „Мястото ще стигне за още много векове“ — помисли си Луи д’Еврьо.

Монсеньор дьо Валоа наблюдаваше зорко всичко и скръстил ръце и вирнал брадичка, следеше за правилното протичане на церемонията.

— Кралят е мъртъв! Да живее кралят!…

Този вик отекна в базиликата още пет пъти, докато пред гроба минаваха дворцовите домоуправители и хвърляха жезлите си. Последният жезъл отскочи върху ковчега и после настана тишина.

В този миг Луи X беше обзет от силен пристъп на кашлица и въпреки всичките си усилия не можа да я овладее. Вълна кръв обагри бузите му и той се затресе конвулсивно в продължение на цяла минута, сякаш се канеше да изхрани душата си пред гроба на баща си.

Присъствуващите се спогледаха. Митри се доближиха до митри, корони до корони. Чуха се тревожни и състрадателни шепнения. Всеки си мислеше: „Ами ако и този умре след някоя седмица?“

Застанала сред перовете лаици, могъщата графини Мао д’Артоа, висока, пищна, с червени петна по скули-те, наблюдаваше племенника си Робер, чийто челюсти стърчаха над всички глави. Питаше се защо ли предната вечер той бе дошъл в Парижката света Богородица посред погребалната служба, небръснат, изкалян до кръста Откъде идваше? Какво бе правил? Появеше ли се Робер, във въздуха веднага се чувствуваше някаква интрига, Изглежда напоследък бе гледан добре в двора и това не можеше да не безпокои Мао, тъй като самата тя бе в немилост, откакто двете й дъщери бяха затворени — една-та в Дурдан, другата — в замъка Гаяр.

Обкръжен от легистите от кралския съвет, Ангьоран дьо Марини, пръв помощник на владетеля, когото по требваха, носеше траур като принц. Марини спадаше към редките личности, които могат да бъдат сигурни, че са влезли в историята, защото сами са я изковани.

„Ваше величество, кралю мой… — разговаряше мислено той с ковчега. — Толкова дни сме работили един до друг! Мислехме еднакво по всички въпроси. Допуснахме грешки, поправихме ги… През последните си дни вие бяхте отдалечили малко от мен, защото умът ви бе отслабнал, а и завистниците се мъчеха да ни разделят. Сам ще трябва да работя сега. Заклевам ви се, че достойно ще браня онова, което извършихме заедно.“

За да си даде сметка колко е могъщ, но и самотен, Марини трябваше да си представи удивителната си кариера, мислено да види откъде бе тръгнал и докъде бе стигнал. „Делото на държавника никога не е завършено“ — казваше си той. Този забележителен и ревностен политик действително мислеше за кралството като втори крал.

Коленичилият до гроба абат дьо Сен-Дьони, Ежидиюс дьо Шамбли, за последен път се прекръсти, после се изправи и шестима монаси бутнаха тежката плоча, предназначена да закрие гробницата.

Никога вече Луи Наварски, сега Луи X, нямаше да чуе страшния глас на баща си по време на заседанията на кралския съвет: „Млъкнете, Луи!“ Но вместо да се чувствува освободен, той изпитваше паническо малодушие. Подскочи, защото някой до него каза:

— Хайде, Луи!

Беше Шарл дьо Валоа, който го подканваше да тръгне. Луи X се обърна към чичо си и прошепна:

— Вие сте видели как е станал крал. Каква направи той? Какво каза?

— Мигом пое функциите си — отвърна Шарл дьо Валоа.

„А е бил осемнадесетгодишен… Седем години по-млад от мен“ — помисли си Луи X. Всички погледи бяха приковани в него. Той си наложи с усилие да раздвижи краката си. След него прекоси семейната гробница цялото племе на Капетите — принцове, перове, барони, прелати, сановници, сред гората от свещи и кралски статуи.

Монасите от Сен-Дьони, с ръце в ръкавите си, завършваха шествието, пеейки псалми.

Минаха така от базиликата в голямата зала на абатството, където бе сервирано традиционното ядене, с което приключваше всяка погребална церемония.

— Ваше величество — каза абат Ежидиюс, — занапред ще четем две молитви — една за краля, когото бог ни отне, другата за този, когото ни дава.

— Благодаря ви, отче — отвърна неуверено Луи.

После седна, уморено въздъхна, поиска веднага чаша вода и на един дъх я изпи. През цялото време, докато ядяха, не каза ни дума. Чувствуваше се трескав, смазан тялом и духом.

„Трябва да си як, за да бъдеш крал“ — повтаряше някога Филип Хубави на синовете си, когато се опитваха да изклинчат от езда или фехтовка. „Трябва да съм як, за да бъда крал“ — повтаряше си Луи X в тези първи мигове на царуването си. Умората обикновено пораждаше у него раздразнение и той с яд си мислеше, че щом някой! наследява трона, би трябвало да наследи ведно с това и силата да седи изправен на него.

Действително всичко онова, което церемониалът из-сква от владетеля при встъпването му във — власт, бе направо изтощително.

След като бе присъствувал на агонията на баща си, Луи бе задължен да се храни цели два дни край балсамирания му труп. Тъй като кралското начало не търпи нито застъпване, нито прекъсване във въплъщението си, предполага се, че умрелият крал продължава да царува до погребването му, затова наследникът му ядеше един вид вместо него, за него, край тленните му останки.

За Луи гледката на бащиното сърце, поставено до погребалното ложе в ковчеже от кристал и позлатен бронз, бе по-мъчителна дори от присъствието на големия труп, изпразнен от вътрешностите и облечен в парадни одежди. Всеки, който видеше сърцето зад стъклото с прерязаните до корен артерии, оставаше смаян от малките му размери. „Сърце на дете… или на агне“ — шепнеха посетителите. И трудно можеха да повярват, че толкова мъничък орган бе вдъхвал живот на толкова страшен монарх.7

После пренесоха тялото по водния път от Фонтенбло до Париж. В самата столица се заредиха яздения, бдения, безкрайни църковни служби и процесии, а зимата се бе случила отвратителна: ту трябваше да джапа в ледената кал, ту губеше дъх от коварния вятър или пък злобен ситен сняг шибаше лицето му.

Луи X завиждаше на чичо си Валоа, който, неотлъчно до него, решаваше всичко, произнасяше се по въпросите за етикета, неуморен, енергичен, сякаш имаше нерви на крал.

Разговаряйки с абат Ежидиюс, Валоа вече се тревожеше за коронацията на Луи, която щеше да стане чак идното лято. Абатството Сен-Дьони пазеше не само кралските гробници и френското знаме, а и одеждите и атрибутите за коронясването. Валоа държеше да знае дали всичко е наред. Дали широката мантия не се е повредила през изминалите двадесет и девет години? В добро ли състояние бяха ковчежетата, в които щяха да бъдат пренесени в Реймс жезълът, шпорите и ръката от слонова кост8? Ами златната корона? Златарите би трябвало час по-скоро да я пригодят за новия крал.

Абат Ежидиюс наблюдаваше младия крал, който все още се разтърсваше от кашлица, и си мислеше: „Естествено, ще приготвим всичко, но дали той ще издържи дотогава?“

Когато привършиха яденето, Юг дьо Бувил, главен шамбелан на Филип Хубави, счупи пред Луи X позлатения си жезъл в знак, че е настъпил краят на службата му, Очите на дебелия Бувил бяха пълни със сълзи. Ръцете му трепереха и той не можа да счупи отведнъж позлатения си жезъл, символ на великия златен скиптър. После прошепна на първия шамбелан на Луи, Матийо дьо Три, който щеше да заеме поста му:

— Ваш ред е сега, месир!

Тогава Капетите станаха от масата и се отправиха към двора, където конете вече чакаха.

Навън тълпата, която викаше „Да живее кралят!“, не беше многочислена. Хората достатъчно бяха премръзнали предния ден, докато гледаха голямото шествие с участието на войската, парижкото духовенство, професорите от университета и корпорациите. Днешното шествие не им предлагаше нищо удивително. Валеше суграшица, която пронизваше дрехите и стигаше чак до кожата. За това само няколко настървени зяпачи поздравяваха новия крал заедно с обитателите на крайбрежните улици, които можеха да викат от прага на къщите си, без да се измокрят.

Още от дете Луи Вироглавия се готвеше да царува. При всяко наставление, неуспех или неприятност, които му навличаха посредственият му ум и характер, той ядно се заканваше: „Да стана само веднъж крал!…“ И стотици пъти пожелаваше съдбата да ускори кончината на баща му.

И ето че удари този час. Ето че преди малко го провъзгласиха за крал. Излизаше от Сен-Дьони…Но никакъв вътрешен глас не известяваше, че в него самия е станала коренна промяна. Чувствуваше се само по-слаб, отколкото предния ден, и мислеше много повече за баща си, когото толкова малко бе обичал приживе.

С наведена глава и зъзнещи рамене, той караше коня си през пустото поле, по което тук-там над неразтопения сняг стърчаха сухи треви. Бързо се здрачаваше. При вратите на Париж шествието спря, докато стрелците от свитата запалят факли.

И населението на столицата не беше по-възторжено от жителите на Сен-Дьони. Пък и какво основание имаше да се радва? Ранната зима спъваше транспорта и умножаваше смъртните случаи. Реколтата през последните години беше лоша. Храната поскъпваше, колкото по-трудно се намираше. Заплаха от глад бе надвиснала над страната. А и малкото, което се знаеше за новия крал, не вдъхваше особени надежди. Разправяха, че е свадлив, жесток и опърничав. Хората го наричаха вече с прякора му и не можеха да го свържат с ни една великодушна или значителна постъпка. Прочут бе единствено с брачните си несполуки.

„Точно заради това народът не ми засвидетелствува никаква обич — казваше си Луи X, — заради онази мръсница, която ме направи за смях пред всички… Но ако не пожелаят да ме обикнат, ще направя така, че да треперят при вида ми и да ме приветствуват високо, като че ли умират от любов към мен. А най-напред искам повторно да се оженя, да имам до себе си кралица… да залича позора си.“

Уви! Докладът на братовчед му Робер д’Артоа след завръщането му от замъка Гаяр унищожи всички изгледи за лесно осъществяване на желанието му. „Онази развратница ще отстъпи! Ще я подхвърля на такъв ре-жим и изтезания, че ще отстъпи!“

Тъй като сред простолюдието се говореше, че кралят щял да хвърля пари по пътя си, по ъглите на улиците се бяха струпали бедняци. Факлите на стрелците осветяваха за миг мокри лица, алчни погледи и протегнати ръце Но ни една дребна монета не звънна.

През Шатле и Моста на Менителницата шествието стигна до двореца Сите. Графиня Мао даде знак да се разотидат, като заяви, че всеки има нужда сега да и стопли и да си почине, затова Самата тя се прибра в двореца Артоа. Прелати и барони поеха към домовете си Дори и братята на новия крал се оттеглиха. Така че когато слезе от коня, Луи X се видя обкръжен извън личните си прислужници и щитоносци само от двамата свои чичовци Еврьо и Валоа, Робер д’Артоа, Марини и Матийо дьо Три.

Минаха през търговската галерия, огромна и почти пуста в този час. Няколко търговци, които заключваха с катинари сергиите си, свалиха шапки. Вироглавият при-стъпваше бавно, с изтръпнали от тежките ботуши крака и пламнало в треска тяло. Гледаше вдясно и вляво огромните кралски статуи, поставени високо върху широки, красиво изваяни пиедестали. Филип Хубави нарочно бе избрал точно това място за тях, преддверието на кралското жилище, на тези копия на статуите върху гробниците в Сен-Дьони, само че изправени, та всеки поситител да вижда в живия суверен продължител на свещена раса, предопределена от бога да властвува.

Това колосално каменно семейство с бели очи под светлината на факлите още повече подтискаше злощастния жив принц, негов приемник.

Един галантерист подхвърли на жена си:

— Новият ни крал не изглежда много наперен.

Търговката отвърна, хилейки се:

— Прилича най-вече на рогоносец.

Не произнесе високо тези думи, но острият й глас отекна в тишината. Вироглавия трепна и с почервеняло от гняв лице се опита да открие оскърбителя. Всеки от свитата му бе извърнал очи, преструвайки се, че не е чул.

В горната част на парадното стълбище, от двете страни на сводестия вход, се издигаха симетрично статуите на Филип Хубави и Ангьоран дьо Марини. Защото първият кралски съветник единствен се радваше на честта статуята му да фигурира в галерията на кралете. Чест, оправдана между другото, тъй като реконструкцията и разкрасяването на двореца бяха предимно негово дело.

Но тази статуя на Ангьоран дразнеше повече от всичко Шарл дьо Валоа и всеки път, когато му се налагаше да мине край нея, той се възмущаваше, че един обикновен гражданин се бе издигнал така високо. „Толкова безочлив е станал в лукавството и интригантството си, че се държи като че ли е от нашата кръв. Много добре, месир — мислеше си Валоа, — ще ви смъкнем от цокъла, бог ми е свидетел, и много скоро ще ви дадем да разберете, че времето на омразното ви величие е отминало.“

— Месир Ангьоран — високомерно каза той на неприятеля си, — струва ми се, че кралят желае вече да остане в семеен кръг.

За да избегне скандала, Марини се престори, че не е почувствувал оскърблението. Но тъй като все пак държеше да покаже, че приема нареждания само от краля, той се обърна към него:

— Ваше величество, присъствието ми е необходимо за разрешаването на неотложни въпроси. Мога ли да се оттегля?

Луи мислеше за друго. Думите на галантеристката не му даваха покой.

— Вървете, месир, вървете — отвърна той припряно.

VКРАЛЯТ, ЧИЧОВЦИТЕ МУ И ЧОВЕШКИТЕ СЪДБИНИ

Майката на Луи X, кралица Жана, наследница на Навара, бе починала в 1305 година. От 1307 година, или с други думи, откакто, още осемнадесетгодишен, носеше официално наварската корона, Луи разполагаше с двореца Нел за своя лична резиденция. Затова изобщо не бе живял в двореца след нововъведенията на баща му през последните години.

Когато в тази декемврийска вечер на връщане от Сен-Дьони Луи влезе като собственик в кралските покои, нищо не му напомни детството. Нито някоя отдавна позната счупена плоча, нито някое по-особено старо скърцане на врата не можеха да го разнежат или развълнуват. Погледът му не се натъкваше на нищо, което би го накарало да си каже: „Пред тази камина майка ми ме вземаше на коленете си… От този прозорец за пръв път видях пролетта…“ Прозорците имаха други размери, камините бяха нови.

Пестелив и едва ли не стиснат владетел в личните си разходи, Филип Хубави не знаеше мярка, когато трябваше да се възвеличи идеята за кралската власт. Бе пожелал дворецът да е внушителен, поразяващ отвътре и отвън, и да съответствува в сърцето на столицата на „Парижката света Богородица“. Там — величието на църквата, тук — величието на държавата. Там — прослава на бога, тук — прослава на краля.

За Луи това бе жилището на баща му, мълчалив, далечен, вдъхващ страх баща. От всички стаи най-познато му бе помещението, където заседаваше съветът и къде то толкова пъти бе чувал, едва осмелил се да изкаже някакво мнение: „Млъкнете, Луи!“

Минаваше от зала в зала. Лакеи се плъзгаха на пръсти край стените. Секретари му правеха път по стълбите. Всички пазеха още от предната вечер траурно мълчание. Най-сетне Луи се спря в стаята, където Филип Хубави обикновено работеше. Тя беше със скромни размери, но с огромна камина с толкова буен огън в нея, че можеше да се опече цял вол. За да се използува топлината без неприятното парене на пламъците, пред огнището бяха сложени паравани от ракита, които един лакей овлажняваше от време на време. Свещници с шест свещи във форма на корона хвърляха достатъчно светлина.

Луи свали мантията си и я преметна на един параван. Чичовците му, братовчед му и шамбеланът последваха примера му. Скоро от тежките, напоени с вода тъкани — кадифета, кожи, бродерии, — се заиздига пара, а петимата мъже по ризи и тесни панталони до коленете грееха гърбовете си на огъня, също като петима селяни, върнали се от селско погребение.

Внезапно от ъгъла, където беше писалището на Филип Хубави, долетя протяжна въздишка, едва ли не стон. Луи извика пискливо:

— Какво е това?

— Ломбар, ваше величество — каза лакеят, който мокреше параваните.

— Ломбар ли? Ами че нали беше във Фонтенбло с цялата хайка. Как е дошъл тук?

— Сам, както изглежда, господарю. Прибра се целият окалян оная нощ, когато докараха тялото на покойния господар в „Света Богородица.“ Навря се под масата и не иска да мръдне оттам.

— Изгонете го! Затворете го в конюшните!

Противно на баща си, Луи ненавиждаше кучетата.

Страхуваше се от тях, откакто веднъж бе ухапан като дете.

Лакеят се наведе и дръпна за нашийника голямата бежова хрътка със залепнала по ребрата козина и жълтеникави трескави очи.

Това куче, подарък на банкера Толомей, не се разделяше от крал Филип през последните месеци. То като че ли не искаше да излезе и дращеше пода с нокти. Луи X го ритна в хълбока.

— Това животно носи нещастие. То дойде тук в деня, когато изгориха тамплиерите, в деня, когато…

В съседната стая се чуха гласове. Лакеят и кучето се разминаха на вратата с облечено в траурна рокля момиченце. Една придворна дама го побутваше да влезе.

— Идете, госпожа Жана. Идете да поздравите Негово Величество краля, зашия баща.

Това едва четиригодишно момиченце, с бледи бузи и много големи очи, беше засега наследницата на френския престол.

То имаше кръглото, изпъкнало чело на Маргьорит Бургундска, но тенът и косите му бяха светли. Пристъпваше, като гледаше право пред себе си, с упоритото изражение на малко обичаните деца.

Луи X махна гневно с ръка и не му позволи да се приближи.

— Защо са я довели? Не желая да я виждам тук. Незабавно да я отведат в двореца Нел. Тя трябва да живее там, защото именно там…

— Племеннико, овладейте се — посъветва го граф д’Еврьо.

Луи изчака да излязат малката принцеса и придворната дама, която беше по-изплашена и от детето.

— Не искам да виждам вече това копеле! — възкликна той.

— Сигурен ли сте, че не е ваше дете, Луи? — попита граф д’Еврьо, като дръпна дрехата си, за да не се опърли от огъня.

— Достатъчно ми е, че се съмнявам и не желая да призная нищо от жена, която ми е изменила.

— Детето обаче е русо като всички нас.

— И Филип д’Оне беше рус — горчиво възрази Вироглавия.

Граф дьо Валоа подкрепи младия крал.

— Навярно Луи има сериозни основания, братко, за да говори така — каза той властно.

— И освен това — кресна Луи X — не желая вече да чувам думата, която ми подхвърлиха преди малко в пасажа. Не желая да я отгатвам непрестанно в съзнанието на хората. Не желая да давам повече повод да мислят така за мен, щом ме видят.

Луи д’Еврьо за малко не отговори: „Ако беше по-великодушен и по-добросърдечен, момчето ми, жена ти може би щеше да те обикне…“ Помисли си за нещастното момиченце, което щеше да живее заобиколено само от равнодушни слуги в огромния и пуст дворец Нел. Луи възкликна неочаквано:

— Колко самотен ще се чувствувам тук!

Смаян и изпълнен със състрадание, д’Еврьо гледаше племенника си, който бранеше лошите си чувства, както скъперник златото си, гонеше кучетата, защото бил ухапан, гонеше дъщеря си, защото бил измамен, а се оплакваше, че е сам.

— Всяко човешко същество е самотно, Луи — поде сериозно той. — Всеки от нас е сам в часа на смъртта. Суета е да си въобразява, че не е същото и докато живее. Дори тялото на съпругата, с която спим, си остава чуждо тяло. Дори децата, които сме създали, ни са чужди.

Навярно създателят е пожелал да бъде така, та отделният човек да общува само с него и всички хора заедно само с него… Единственият ни лек срещу самотата е съчувствието и милосърдието или с други думи съзнанието, че и другите страдат от същото нещастие, както и ние.

С увиснали влажни коси, блуждаещ поглед и прилепнала към слабите му хълбоци риза, Вироглавия приличаше на току-що изваден от Сена удавник. Той замълча. Някои думи, точно от рода на милосърдие и съчувствие, бяха лишени от смисъл за него и той ги разбираше кажи-речи толкова, колкото латинския на свещениците.

— Значи, Робер, вие сте сигурен, че тя няма да отстъпи? — обърна се той към Робер д’Артоа.

Исполинът продължаваше да суши дрехите си и от панталоните му се вдигаше пара. Той поклати глава.

— Господарю и братовчеде, както ви казах снощи, най-настойчиво увещавах жена ви и си послужих с най — силните си доводи пред нея. Сблъсках се с много твърд отказ. И наистина смея да ви уверя, че няма да постигнем нищо… Знаете ли на какво разчита — коварно добави той. — Надява се вие да умрете преди нея.

Луи X инстинктивно докосна през ризата малката реликва която носеше на шията си. После се обърна към граф дьо Валоа:

— Е, какво ще кажете, чичо, виждате, че не е така лесно, както ми обещахте, и анулирането няма да стане много скоро!

— Виждам, мили племеннико, и мисля усилено как да го уредим — отвърна Валоа.

— Братовчеде, ако се боите от дългите пости — обади се Робер д’Артоа, — мога да ви доставя, щом пожелаете, сладки женички в леглото, които ще бъдат толкова поласкани да доставят наслада на един крал, че ще бъдат страшно мили…

Беше така разговорлив, сякаш ставаше въпрос за добре опечено месо или вкусна яхния.

Шарл дьо Валоа разпери отрупаните си с пръстени пръсти.

— Но кажете най-напред за какво ви е да анулирате брака си, докато още не сте се спрели на жената, за която искате да се ожените? Не се безпокойте толкова за анулирането, в крайна сметка всеки владетел винаги го получава. Нужно ви е главно да си изберете отсега съпруга, която да изглежда достолепно до вас като кралица и да ви даде потомство.

Монсеньор дьо Валоа имаше своя тактика — възникнеше ли трудност, той я пренебрегваше и мигом се насочваше към следващия етап. По време на война не обръщаше внимание на изолирани участъци на съпротива, заобикаляше ги и атакуваше следващата крепост. Понякога тази тактика излизаше успешна.

— Братко — обади се д’Еврьо, — смятате ли, че това е много лесно, като се има предвид положението на Луи, особено ако той не иска да вземе жена, недостойна за кралския трон?

— Хайде де! Мога да ви назова десет принцеси в Европа, които биха минали през най-големи трудности с надеждата да сложат на главата си короната на Франция. Ето, без да търсим надалеч, моята племенница, Клеманс Унгарска… — предложи Валоа, като че ли идеята току-що бе покълнала у него, макар че всъщност я лелееше вече цяла седмица.

Той изчака ефекта от предложението си. Вироглавия вдигна глава, видимо заинтересован.

— Тя е от нашата кръв, защото е Анжуйска принцеса — продължи Валоа. — Баща й, Карло Мартело, който се отказа от трона на Неапол и Сицилия, за да се бори за унгарския трон, отдавна почина. Сигурно затова тя още не се е омъжила. Но брат й Кароберто сега царува в Унгария, а чичо й е крал на Неапол. Наистина малко е надхвърлила обичайната възраст за женене…

— На колко години е? — неспокойно запита Луи Вироглавия.

— На двадесет и две. Но нима не е по-добре, отколкото тези момиченца, дето ги водят пред олтара, когато още си играят на кукли, а щом пораснат, се оказват проклети, лъжливи и развратни? Пък и, мили племеннико, това няма да е за вас първо венчило!

„Всичко това звучи прекалено приемливо. Сигурно ми скриват някакъв недостатък — помисли си Вироглавия. — Тази Клеманс трябва да е я едноока, я гърбава.“

— А как изглежда… външно? — попита той.

— Мили племеннико, та това е най-хубавата жена в Неапол и художниците, както ме уверяват, се опитват да възпроизвеждат чертите й, когато рисуват в църквите лицата на мадоните. Още докато беше дете, тя обещаваше, такава, каквато си я спомням, да стане забележителна красавица и по всичко изглежда, че е удържала обещанието си.

— Наистина била много хубава — потвърди Луи д’Еврьо.

— И добродетелна — добави Валоа. — Очаквам да открия в нея всички качества, които красяха леля й, Маргьорит Анжуйска, първата ми жена, която бог прибра при себе си. Ще кажа още — но кой от вас не го знае?… — че другият й вуйчо и мой шурей, Луи Анжуйски, беше същият онзи свят епископ на Тулуза, който се отказа от трона, за да се посвети на църквата, и гробът му днес върши чудеса.

— Така ние скоро ще имаме двама Луи Свети в рода ни — подхвърли Робер д’Артоа.

— Идеята ви е удачна, чичо, както ми се струва — каза Луи X. — Дъщеря и сестра на крал, племенница на крал и на светец, хубава и добродетелна… Ах! Дано само не е тъмнокоса като бургундката! В такъв случай не бих могъл!

— О, не, не, мили племеннико — побърза да го успокои Валоа. — Не се тревожете. Тя е руса, чисто франкска раса.

— И вие смятате, Шарл, че това семейство, толкова благочестиво, както го описвате, ще се съгласи на годеж преди анулирането на брака му? — обърна се към него Луи д’Еврьо.

Монсеньор дьо Валоа изпъчи и гърди, и корем.

— Премного добър съюзник съм на роднините си в Неапол, за да ми откажат каквото и да е — отвърна той. — Пък и двете начинания могат да се проведат успоредно. Кралица Мария, за която някога бе чест да ми даде дъщеря си за жена, охотно ще даде внучката си на най-милия ми племенник, за да бъде кралица на най-хубавото кралство в света. Оставете на мен това.

— Да действуваме тогава, вуйчо — каза Луи X. — Да пратим посланици в Неапол. Какво мислите, Робер?

Робер д’Артоа направи крачка напред с разперени ръце, сякаш предлагаше незабавно да замине за Италия.

Граф д’Еврьо се намеси още веднъж. Съвсем не беше враждебен към този проект, но подобно решение не беше само лична, а и държавна работа, и той предложи да го внесат за обсъждане в съвета.

— Матийо — каза веднага Луи X, като се обърна към шамбелана си, — съобщете на Марини да свика съвета утре сутринта…

Когато чу собствените си думи, Вироглавия изпита известно доволство: внезапно се почувствува крал.

— Защо Марини? — възрази Валоа. — Аз мога също, ако искате, да сторя сам това или да натоваря канцлера си. Марини се е нагърбил с много задачи и подготвя набързо съветите, чиято роля е само да одобрява решенията му, без да се вглеждат отблизо в ходовете му. Но ние ще сложим край на тази система, господарю мой и племеннико, и аз ще ви свикам съвет, по-достоен да ви служи.

— Съвсем правилно. Е, добре, погрижете се, чичо, погрижете се — отвърна Луи X с още по-голямо самочувствие, сякаш инициативата изхождаше от него самия.

Дрехите бяха вече сухи и всички се облякоха.

„Хубава и добродетелна, хубава и добродетелна…“ — си повтаряше Луи X. В този миг отново се закашля конвулсивно и едва чу прощалните думи на приближените си.

Като слизаха по стълбата, д’Артоа каза на Валоа:

— Ах, братовчеде, как славно му пробутахте племенницата си Клеманс! Зная един, който тази вечер няма да може да си намери място в леглото!

— Робер! — престорено го смъмра Валоа. — Не забравяйте, че занапред говорите за краля.

Граф д’Еврьо вървеше безмълвен зад тях. Мислеше си за принцесата, която живееше в замъка си в Неапол, докато, без да подозира, съдбата й се беше решила може би днес. Монсеньор д’Еврьо винаги се удивяваше колко случайно и тайнствено се подреждат човешките съдби.

Тъй като един велик крал бе умрял преждевременно, тъй като младият му наследник трудно понасяше ергенския си живот, тъй като чичо му нямаше търпение да го задоволи, за да затвърди властта си над него, тъй като се бяха спрели на случайно подхвърлено име, една русокоса девойка на петстотин левги разстояние, която си мислеше пред вечно синьото море, че изживява един най-обикновен ден, внезапно стана център на грижите на френския двор.

Луи д’Еврьо още веднъж излита известни угризения.

— Братко — каза той на Валоа, — сигурен ли сте, че малката Жана е незаконородена?

— Днес не съм още сигурен в нищо, братко — отвърна Валоа, като сложи върху рамото му отрупаната си с пръстени ръка. — Но мога да ви уверя, че не след дълго всички ще я смятат такава.

След тези думи съзерцателният граф д’Еврьо би могъл да си каже и следното: „защото една френска принцеса е имала любовник, защото зълва й, английската кралица, я е издала, защото справедливият крал е направил този скандал публично достояние, защото оскърбеният съпруг е пренесъл отмъщението си върху едно дете и е пожелал да го обяви за незаконно…“ Последиците принадлежаха на бъдещето, на съдбовните случайности, възникващи безспир от непрекъснатото преплитане на силата на нещата и на човешките дела.

VIПЕРАЧКАТА ЙОДЛИН

Балдахинът на леглото от тъмносин старинен брокат, осеян със златни лилии, напомняше къс нощно небе. Завесите на леглото, направени от същата тъкан, проблясваха под слабата светлина на нощната лампа с дървено масло, окачена на три бронзови вериги.9 Кувертюрата от златен брокат, падаща на твърди дипли чак до земята, преливаше в странни отблясъци.

От два часа вече Луи X напразно търсеше съня в това легло, доскоро легло на баща му. Задушаваше се под подплатените със скъпи кожи завивки и зъзнеше, щом ги отметнеше.

Макар че Филип Хубави бе умрял във Фонтенбло, Луи се чувствуваше неприятно в леглото, усещаше сякаш присъствие на труп. Всички спомени от последните дни, всички опасения за бъдещите дни се блъскаха в главата му… Някой сред тълпата викаше: „Рогоносец!“ Клеманс Унгарска му отказваше или беше вече годена… Строгото лице на абат Ежидиюс се навеждаше над гробницата… „Занапред ще четем две молитви…“ „Знаете ли на какво разчита тя? Надява се да умрете преди нея!…“ В кристалното ковчеже бе заключено едно сърце с прерязани артерии, малко като на агне…

Изведнъж той се изправи. Собственото му сърце биеше като стенен часовник с откачено махало, а уж придворният лекар го бе прегледал, преди да си легне, и не беше установил нарушение в органичните течности10. Сънят щял да заличи лесно обяснимата умора. Ако продължавал да кашля, на другия ден щял да му предпише чай с мед или да му постави пиявици… Но Луи не му бе признал, че по време на церемонията в Сен-Дьони на два пъти му бе призляло, нито бе споменал за студените тръпки по тялото си и за обзелия го внезапен шемет. Ето че същото странно неразположение пак го измъчваше. Терзан от кошмарите си, Вироглавия крачеше из стаята в дългата си бяла нощница с подплатена наметка върху раменете, сякаш бягаше пред самия себе си и ако за миг се спреше, животът щеше да го напусне.

Нямаше ли да умре също като баща си, поразен в главата от божията десница? Помисли си ужасен: „И аз присъствувах, когато изгориха тамплиерите пред този дворец…“ Знае ли някога човек в коя нощ ще умре? А и ако оцелее след ужасната нощ, ако дочака да изгрее късната зимна зора, колко ли изтощен ще е на другия ден, когато ще трябва да ръководи първия си съвет? Той ще каже: „Месир…“ Какви думи всъщност да произнесе?… „Всеки от нас, мили племеннико, е сам в часа на смъртта и суета е да си въобразява, че не е сам и докато живее…“

— Ах, чичо — произнесе гласно Вироглавия. — Защо ми казахте това?

Собственият му глас му се стори чужд. Той продължи да обикаля задъхан и треперещ около голямото, потънало в сянка легло.

Именно то го изпълваше с ужас. Именно то бе прокълнато и никога нямаше да може да заспи в него. Леглото на мъртвия. „Така ли ще прекарвам всички нощи на царуването си, обикаляйки около леглото, за да не умра?“ — питаше се той.

Но как да легне другаде? Как да извика хората си, за да му приготвят друга спалня? Откъде да почерпи смелост, за да каже: „Не мога да живея тук, защото се боя!“ И да се покаже пред домоуправителите и пред шамбеланите така разстроен, разтреперан и объркан?

Беше крал, а не знаеше как да управлява. Беше човек, а не знаеше как да живее. Беше женен, а нямаше жена… И дори унгарската принцеса да приемеше, колко седмици, колко месеци още трябваше да чака, преди нечие човешко присъствие да умиротвори нощите му?

„И дали тя ще ме обикне? Няма ли да постъпи като другата?“

Изведнъж той се реши. Отвори вратата и разтърси първия шамбелан, който спеше облечен в преддверието.

— Дам Йодлин ли се грижи все още за бельото в двореца?

— Да, господарю… Така ми се струва, господарю… — отвърна Матийо дьо Три.

— Узнайте дали е така и ако е тя, извикайте я незабавно. — И си помисли с ненавист: „Този тук спи!“

Изненадан, сънен, шамбеланът попита краля дали иска да сменят чаршафите му. Вироглавия кимна нетърпеливо.

— Точно така. Идете да я извикате, повтарям.

Върна се в стаята и поднови тревожното си сноване.

Питаше се: „Дали все още живее тук? Дали ще я намерят?“

Само след десет минути дам Йодлин влезе с куп чаршафи в ръка и Луи X тутакси усети, че вече не зъзне от студ.

— Монсеньор Луи, исках да кажа, Ваше Величество! — възкликна перачката. — Знаех си, че не трябваше да ви слагат нови чаршафи. В тях се спи зле. Месир дьо Три настоя, твърдеше, че обичаят го изисквал. Аз исках да ви сложат често прани и много тънки чаршафи.

Дам Йодлин беше едра, руса, пищна жена с големи гърди, създадена за кърмачка. Внушаваше представа за топлина и покой. Скоро бе навършила тридесет години, но на лицето й бе изписано юношеско ведро удивление. Под бялото боне, което си слагаше нощем, се изплъзваха дълги плитки с цвят на злато и падаха свободно върху нощницата й. Беше наметнала набързо една дреха.

Луи X я загледа безмълвно, докато Матийо дьо Три, готов да помогне с нещо, разбере, че нямат вече нужда от него.

— Извиках ви съвсем не за чаршафите — промълви най-сетне кралят.

— О, монсеньор… господарю, исках да кажа! Значи, щом се върнахте в двореца, си спомнихте за мен?…

Тя беше първата му любовница преди десет години. Когато Луи, едва петнадесетгодишен, бе разбрал, че скоро ще го женят за една бургундска принцеса, той бе обхванат от безумно желание да открие любовта, както и от страшна паника при мисълта, че няма да знае как да се държи със съпругата си. И докато Филип Хубави и Марини преценяваха политическите изгоди от този съюз, младият престолонаследник мислеше само за това природно тайнство. Нощем си представяше всички дами в двора, отстъпили пред неговия плам. Но денем стоеше безмълвен пред тях, с разтреперани ръце и убягващ поглед.

И после, един летен следобед в една безлюдна галерия внезапно се нахвърли върху това хубаво момиче с куп бельо в ръце. Спуснал се бе буйно, гневно, сякаш го беше яд на него за собствения му страх. Тя или никоя друга, сега или никога… Впрочем не я бе изнасилил: пък и би бил неспособен поради вълнението, тревогата и несръчността си. Поискал бе от Йодлин да го научи на любов. Понеже му липсваше самочувствие на мъж, беше използвал правата си на принц. Имал бе щастие. Йодлин не се подигра с него. Сметнала бе за чест да отвърне на желанието на кралския син в стаята за бельо, като дори остави у него впечатлението, че е изпитала удоволствие. По-късно той винаги се чувствуваше мъж с нея.

Някои сутрини, когато се канеше да се облече за лов или за тренировка, той я викаше и Йодлин бързо разбра, че само страхът поражда у него желание за любов. Няколко месеца преди идването на Маргьорит Бургундска, а и след това, Йодлин бе помагала на Луи Вироглавия да преодолява страха си.

— Къде е дъщеря ви сега? — попита я той.

— Живее при майка ми, тя я гледа. Не исках да остане тук с мен, много прилича на баща си — отвърна с лека усмивка Йодлин.

— За нея поне мога да си мисля, че е моя дъщеря — каза Луи.

— О, разбира се, монсеньор. Тя наистина е ваша дъщеря… Ваше Величество, исках да кажа… Лицето й с всеки ден все повече прилича на вашето. Ще се притеснявате, ако хората от двореца я видят.

Защото от беглите им връзки се бе родило едно дете, кръстено Йодлин като майка си. Всяка малко по-ловка жена би осигурила материалното си благополучие чрез подобна бременност и би създала потомство на барони. Но Вироглавия така се боеше да признае този факт на Филип, че Йодлин, пак от жалост, бе замълчала.

Бе омъжена и по това време мъжът й, дребен писар при месир Ногаре, все препускаше след легиста по пътищата на Франция и Италия. Когато при завръщането си завари жена си на път да ражда, той преброи на пръсти и се накани да избухне. Но даден тип жени обикновено привличат мъже с една и съща природа. Писарят не беше особено силен духом. Щом жена му призна откъде идеше този подарък, страхът угаси гнева му, както вятърът духва свещта. След като също предпочете да премълчи, той умря малко по-късно, не впрочем от огорчение, а от неизлечима болест в червата, която бе донесъл от римските блата.

Дам Йодлин бе продължила да се грижи за прането в двореца срещу пет су за сто изпрани покривки. Беше станала първа перачка, завидно положение в кралския дворец. През това време малката Йодлин растеше и потвърждаваше склонността на извънбрачните деца да издават с лицата си незаконния си родител. И дам Йодлин се надяваше, че Луи ще си спомни някой ден за нея. Той така горещо й бе обещал, така тържествено се бе заклел, че в деня, когато стане крал, ще отрупа със злато и титли дъщеря си!

Тази вечер Йодлин си мислеше, че с право се е надявала, и се удивляваше, че той така бързо държи да изпълни обещанието си. „Не е лош по сърце — казваше си тя. — Заядлив е, но не е лош.“

Развълнувана от спомените, от чувството, че времето лети, от странните прищевки на съдбата, тя гледаше този владетел, който неотдавна бе проявил за пръв път в обятията й тревожната си мъжественост и който седеше сега в дълга нощница на старинния стол, обвил колене с ръце, с паднали по лицето коси.

„Защо — питаше се тя, — защо точно на мен се случи това?“

— На колко години е дъщеря ти днес? — попита Луи X. — Девет, нали?

— Точно девет, господарю.

— Щом стане на възраст за женене, ще й създам положение на принцеса, държа на това. А какво искаш самата ти?

Нуждаеше се от нея. Сега или никога бе моментът да се възползва. За високопоставените на земята скромността няма никаква стойност. Трябва да побързаш да предявиш нужда, искане, желание, дори ако нямаш такова в мига, когато те са готови да го изпълнят. Тъй като те по-късно не се чувствуват задължени само защото веднъж са предложили, и забравят да дадат. Вироглавия с готовност би уточнявал цяла нощ с нея подаръците си, стига само да остане с него до разсъмване. Но изненадана от въпроса му, тя отговори само:

— Каквото обичате, господарю.

Скоро мисълта му се върна към него самия.

— Ах, Йодлин, Йодлин, трябваше да те извикам в двореца Нел, където така се измъчих през тези месеци.

— Зная, монсеньор Луи, зная, че съпругата ви не ви е обичала, както трябва, но как бих посмяла да дойда при вас! Не знаех дали ще се зарадвате или засрамите, като ме видите.

Той я гледаше, но вече не я слушаше. Очите му бяха втренчени, прибулени. Йодлин много добре знаеше какво означава този поглед, познат й още от времето, когато Луи беше на петнадесет години.

— Легни — внезапно й заповяда той.

— Тук ли, монсеньор… искам да кажа, господарю — прошепна ужасена тя, като посочи леглото на Филип Хубави.

— Точно тук! — отвърна с глух глас Вироглавия.

За миг тя се поколеба, струваше й се светотатство. Но в крайна сметка Луи беше сега крал и това легло бе станало негово. Свали нощната си шапчица, смъкна наметката и ризата си. Златните й плитки се разплетоха. Беше малко по-пълна от преди, но тялото й бе запазило хубавата си линия, широкия, успокояващ гръб, копринено гладките бедра, по които трепкаше светлината… Жесто-вете й бяха покорни, а в този миг той жадуваше именно за покорство. Както затоплят с грейка леглото, за да изгонят студа, така това хубаво тяло щеше да изгони от него демоните. Малко тревожна, зашеметена, Йодлин се плъзна под златната завивка.

— Права съм била — веднага каза тя, — новите чаршафи са твърди! Знаех си аз.

Луи трескаво се освободи от нощницата си. Мършав, с костеливи рамене, тромав поради несръчността си, той се нахвърли върху нея с отчаян порив, като че ли не можеше да търпи най-малко отлагане.

Напразно бързаше! Кралете не заповядват на всичко и в някои неща са изложени на същите разочарования, както другите мъже. Страстта на Вироглавия беше въображаема. Вкопчен в раменете на Йодлин, подобно на удавник за шамандура, той напразно се мъчеше да надвие нищо необещаващата си немощ. „Ех, ако само с това е удостоявал мадам Маргьорит, не е чудно, че му е изменила“ — мислеше си Йодлин.

Всички нейни безмълвни насърчения, които не скъпеше, всички негови усилия, съвсем неприсъщи на победоносен принц, останаха безуспешни. Той се дръпна от нея разстроен, засрамен. Трепереше, на границата да избухне в ярост или в сълзи.

Тя се опита да го успокои.

— Толкова сте пътували днес! Така студено ви е било, а и навярно сте били толкова натъжен! Съвсем естествено е, след като днес сте погребали баща си, и това може да се случи с всеки, нали знаете.

Вироглавия съзерцаваше хубавата руса жена, предлагаща се и недостъпна, легнала като олицетворение на пъклено наказание, макар и да го гледаше със съчувствие.

— Това е заради онази мизерница, заради онази мръсница…

Йодлин се дръпна, въобрази си, че оскърблението е отправено към нея.

— Исках да я убия след престъплението й — продължи той със стиснати зъби. — Баща ми отказа. Собственият ми баща не отмъсти за мен. А сега самият аз съм като труп… в това легло, където си давам сметка колко съм нещастен, където не бих могъл никога да заспя!

— Ще заспите, монсеньор Луи — прошепна Йодлин нежно и го привлече към себе си. — Леглото е хубаво, разбира се, само че е легло на крал. И за да изгоните това което ви пречи, до вас в него трябва да легне кралица. Тя беше искрено развълнувана и в скромността си нито го упрекваше, нито се чувствуваше засегната.

— Наистина ли така мислиш, Йодлин?

— Но, разбира се, монсеньор Луи, уверявам ви. В легло на крал е нужна кралица — промълви тя.

— Може би скоро ще имам кралица. Изглежда, че е руса като тебе.

— Много ме ласкаете с тези думи.

— Казват, че била много хубава — продължи Вироглавия — и добродетелна. Живее в Неапол.

— Но, разбира се, монсеньор Луи, разбира се. Сигурна съм, че тя ще ви направи щастлив. А сега трябва да си отдъхнете.

Тя майчински му предложи топлото си рамо с дъх на лавандула и го изслуша, докато той мечтаеше гласно за непознатата жена, за далечната принцеса, чието място напразно бе заела тази нощ. А той търсеше в миражите на бъдещето утеха за миналите си злочестини и за сегашните поражения.

— Но, разбира се, монсеньор Луи, точно такава съпруга ви трябва. Ще видите колко силен ще се почувствувате до нея…

Най-сетне той замълча. А Йодлин остана така, без да смее да помръдне, вперила широко отворените си очи в трите вериги на нощната лампа, очаквайки да съмне, за да си отиде.

Кралят на Франция спеше.