Удушената кралица

IЛУИ ВИРОГЛАВИЯ СВИКВА ПЪРВИЯ СИ СЪВЕТ

От шестнадесет години Марини участвуваше в кралския съвет и седем от тях седеше от дясната страна на краля. Шестнадесет години бе служил на един и същ владетел и бе провеждал една и съща политика. В продължение на шестнадесет години бе сигурен, че ще срещне в съвета верни приятели и усърдни подчинени. Тази сутрин, още щом пристъпи прага на заседателната зала, разбра, че е настъпил коренен обрат.

Около дългата маса бяха насядали съветниците, почти толкова на брой, колкото обикновено, и камината разливаше в стаята същия мирис на изгорели дъбови дърва. Но местата около масата бяха разпределени по друг начин или заети от нови лица.

До членовете на съвета, участвуващи по право или по традиция, като принцовете от кралска кръв или конетабъла Гоше дьо Шатийон, Марини не видя нито Раул дьо Прел, нито Никол дьо Локтие, ни Гийом Дюбоа, видни легисти, верни служители на Филип Хубави. Бяха заместени от хора като Етиен дьо Морне, канцлер на граф дьо Валоа, или от Беро дьо Меркьор, шумен благородник, от дълги години отявлено враждебен на кралската администрация.

Колкото до самия Шарл дьо Валоа, той си бе присвоил обичайното място на Марини.

С изключение на конетабъла от старите служители на Железния крал бе останал само бившият шамбелан Юг дьо Бувил, навярно защото спадаше към висшата аристокрация. Съветниците с буржоазен произход бяха отстранени.

От пръв поглед Марини си даде сметка, че съставът и подреждането на членовете на съвета бяха съзнателно оскърбление и предизвикателство спрямо него самия. Той остана за миг неподвижен, прихванал с лявата си ръка яката на дрехата си под широката си брадичка и притиснал под десния лакът папката с книжа, сякаш си мислеше: „Няма как! Ще трябва да се преборим!“ и събираше сили…

После се обърна към Юг дьо Бувил и попита, но така, че да го чуят всички:

— Болен ли е месир дьо Прел? А дали месир Бурдьоне, дьо Бриансон и Дюбоа са били възпрепятствувани, та не виждам никого от тях? Предупредили ли са, че ще отсъствуват?

Дебелият Бувил се поколеба за миг и отговори с наведени очи:

— Не бях натоварен да свикам съвета. Месир дьо Морне се погрижи за това.

Като се облегна на стола, който бе присвоил, Валоа заяви с едва прикрито безочие:

— Не вярвам да сте забравили, месир дьо Марини, че кралят поканва в съвета когото пожелае, както пожелае и когато пожелае. Това е суверенно право.

Марини за малко не отговори, че ако наистина е право на краля да кани за съвета когото си ще, негов дълг също е да избира хора, които разбират от държавните работи, а компетентността не се изгражда от днес до утре.

Предпочете обаче да запази доводите си за по-уместен спор и седна, привидно спокоен, срещу Валоа на останалия празен стол, вляво от креслото на краля.

Отвори чантата с документи, извади пергаменти и бележници и ги нареди пред себе си. Нервни и тънки, ръцете му контрастираха с тежкото му тяло. Потърси машинално под плота на масата кукичката, на която закачваше обикновено чантата си и подтисна раздразнението си.

Валоа тайнствено разговаряше с племенника си Шарл Френски. Филип дьо Поатие четеше, приближил до късогледите си очи документ, отнасящ се до негов васал, конетабълът му го беше подал. Луи д’Еврьо мълчеше. Всички бяха облечени в черно. Но монсеньор дьо Валоа, въпреки дворцовия траур, бе натруфен по-пищно от когато и да било. Кадифената му наметка бе така украсена със сребърни бродерии и белки, че бе заприличал на кон от погребална колесница. Пред него нямаше нито свитък пергамент, нито бележник. Предоставяше на канцлера си унизителното занимание да чете и пише, а самият той само говореше.

Вратата към кралските покои се отвори и се появи Матийо дьо Три.

— Месир11, кралят — съобщи той.

Валоа стана пръв и се поклони с толкова подчертана почит, че можеше да бъде изтълкувана като царствено покровителство. Вироглавия каза:

— Извинете, месир, за закъснението ми…

Не довърши, ядосан от глупавите си думи. Забравил бе, че е крал и има право последен да дойде на съвета. Отново го обзе странно притеснение, както предния ден в Сен-Дьони и както през изминалата нощ в бащиното легло.

Действително бе настъпил часът да се прояви като крал. Но кралското държание не се придобива по чудо. Отпуснал ръце, със зачервени очи, Луи не помръдваше. Забрави самият той да седне или да подкани съветниците си.

Секундите течаха. Мълчанието ставаше мъчително.

Матийо дьо Три направи необходимото: шумно отмести назад креслото на краля. Луи седна и прошепна:

— Седнете, месир!

Пак мислено видя баща си на същото това място, и машинално зае позата му, опрял длани на облегалките на креслото. Това му вдъхна известна самоувереност. После той се обърна към граф дьо Поатие и му каза:

— Братко, първото ми решение се отнася до вас.

Възнамерявам да обявя графството ви Поатие за перство, щом дворцовият траур изтече. Така ще бъдете сред перовете и ще ми помагате да нося короната.

После се обърна към другия си брат:

— На вас, Шарл, искам да дам във владение графството Ла Марш със съответните права и доходи.

Двамата принцове станаха, приближиха се към двете страни на кралското кресло и целунаха ръка на по-голе мия си брат в знак на благодарност. Решенията в тяхна полза не бяха нито изключителни, нито неочаквани. Беше станало традиция да се дава титлата пер на първия брат на краля и от друга страна, отдавна се знаеше, че графството Ла Марш, откупено от Филип Хубави от Лузинян, ще принадлежи на младия Шарл.12

Въпреки това монсеньор дьо Валоа гордо се изпъчи, сякаш инициативата изхождаше от него. Същевременно кимна леко към двамата принцове, като че ли искаше да каже: „Виждате ли, потрудих се за вас.“

Луи X не беше така доволен обаче, защото бе пропуснал да отдаде най-напред почит на паметта на баща си и да каже няколко думи за приемствеността на властта. Предварително подготвените две красиви фрази бяха излетели от ума му. Сега вече не знаеше как да продължи.

Отново настъпи мълчание. Тягостно и неловко. Явно нечие отсъствие се чувствуваше на това заседание, отсъствието на покойния крал. Ангьоран дьо Марини гледаше младия владетел и явно очакваше да чуе: „Месир, утвърждавам ви във функциите ви на съуправител и главен ректор на кралството.“

Тъй като не чу нищо подобно, Марини даде вид, че тези думи са били произнесени, и попита:

— По кои въпроси, господарю, бихте желали да бъдете осведомен? За постъпленията на налозите и данъците, за състоянието на държавното съкровище, за декретите на парламента, за глада, който се шири в провинциите на кралството, за разположението на гарнизоните, за положението във Фландрия, за исканията, представени от Бургундския и Шампанския барон?

Това ясно означаваше: „Господарю, ето с какви въпроси се занимавам, а и с много други, които дълго бих могъл да ви изброя. Мислите ли, че ще можете да минете без мен?“

Вироглавия се обърна към чичо си Валоа, сякаш го молеше за помощ.

— Месир дьо Марини — каза Валоа, — кралят не ни е свикал днес за разглеждане на тези проблеми. Ще ги изслуша по-късно.

— След като не съм бил предупреден за дневния ред на съвета, монсеньор, не можех да отгатна.

— Кралят, месир — поде Валоа, без да обърне ни най-малко внимание на забележката му, — иска да чуе мнението ви по повод първата грижа, която трябва да има като добър владетел: грижата за потомството си и за осигуряване на наследник на трона.

— Точно така, месир — заяви кралят, като се опита да заговори царствено. — Мой пръв дълг е да осигуря наследник на трона, а за това ми трябва съпруга…

След тези думи отново не намери какво да каже. Валоа отново взе думата.

— Кралят смята, че още отсега трябва да избере друга съпруга и е спрял вниманието си на принцеса Клеманс Унгарска, дъщеря на крал Карло Мартело и племенница на Неаполския крал. Искаме да чуем мнението ви, преди да пратим посланици.

Думата „искаме“ изненада неприятно не един член на съвета. Нима монсеньор дьо Валоа управляваше? Филип дьо Поатие наклони глава към граф д’Еврьо.

— Ето защо най-напред ми погалиха ухото с перството — прошепна той, а после високо попита:

— Какво е мнението на месир дьо Марини по този въпрос?

Така той умишлено допусна некоректност спрямо по-големия си брат, защото бе право на суверена и само на него да подканва съветниците да изкажат мненията си. Никой не би дръзнал да прояви подобно незачитане в някое съвещание на крал Филип. Но днес като че ли всеки командуваше. И щом чичото на новия крал си даваше вид че ръководи съвета, и братът можеше да си позволи същите волности.

Марини леко изпъчи едрия си гръден кош.

— Унгарската принцеса без съмнение притежава всички качества, за да бъде кралица, щом мисълта на краля се е спряла на нея. Но, ако изключим обстоятелството, че е племенница на монсеньор дьо Валоа; което естествено е достатъчно, за да я обичаме, не виждам какво би донесъл на кралството този съюз. Баща й, Шарл Мартел, отдавна умря и бе унгарски крал само формално.

Брат й, Шаробер…

За разлика от Шарл дьо Валоа той произнасяше двете имена на френски.

— … брат й Шаробер успя най-сетне миналата година след петнадесет години домогвалия и борби да вземе маджарската корона, която не се крепи особено устойчиво на главата му. Всички владения на Анжуйската династия вече са разпределени между членовете на многочисленото семейство, което се е разляло по земята като зехтин по покривка. Скоро френското кралско семейство ще изглежда само като клон на анжуйското.13

От този брак не може да се очаква никакво увеличение на територията ни, а крал Филип толкова държеше на това, никаква военна помощ, защото всички тези далечни владетели си имат достатъчно грижи да заздравяват властта в собствените си земи. С други думи, Ваше Величество, сигурен съм, че баща ви щеше да се противопостави на съюз, при който зестрата би включвала повече облаци, отколкото земи.

Монсеньор дьо Валоа беше станал моравочервен и неспокойно раздвижи крака под масата. Всяка фраза на Марини вероломно бе насочена срещу него.

— Много ви е лесно, месир, да се позовавате на онзи, който е в гроба. Бих ви възразил, че добродетелността на кралицата струва повече от една провинция. Прекрасните съюзи с Бургундия, така добре комбинирани от вас, не се оказаха толкова изгодни, че да ви вземем за арбитър в тази област. Позор и горчивини — ето какъв бе резултатът.

— Да, така е! — внезапно се обади Вироглавия.

— Ваше Величество — отвърна Марини с отсянка на умора и презрение, — вие бяхте много млад, когато баща ви ви ожени, а монсеньор дьо Валоа съвсем не изглеждаше толкова враждебно настроен тогава, нито впоследствие, щом само преди две години реши да ожени собствения си син за сестрата на съпругата ви, за да се сроди по-близо с вас.

Валоа прие удара и петната по бузите му пламнаха още повече. Наистина бе сметнал за ловък ход женитбата на сина си Филип с по-малката сестра на Маргьорит, наричана Жана Малката или Куцата, защото единият й крак бе по-къс от другия.14

Марини продължи:

— Добродетелността на жените е нещо несигурно, Ваше Величество, както и хубостта им е преходна, а провинциите остават. През тези години кралството спечели от браковете повече земи, отколкото от войните.

Така например монсеньор дьо Поатие владее Конте — Франш, така…

Валоа грубо го прекъсна:

— Нима съветът ще слуша само перченията на месир дьо Марини или ще обсъди желанията на краля?

— Именно с оглед на тях, монсеньор — отвърна доста рязко Марини, — би трябвало да не слагаме колата пред впряга. Кралят би могъл да има всички принцеси на света и много добре разбирам нетърпението му. Но все пак трябва най-напред да разтрогнем брака със сегашната му съпруга. Монсеньор д’Артоа като че ли не е донесъл от замъка Гаяр очаквания отговор. Така че е необходим папа за анулирането на брака.

— Този папа, който ни обещавате вече шест месеца, Марини, но още не се е излюпил от ненамираемия конклав. Вашите пратеници така хубавичко са се подиграли и погаврили с кардиналите в Карпантра, че те са се разбягали със запретнати раса по полето. Нямате основание да се хвалите с този случай! Ако бяхте проявили повече умереност и уважение към служителите на бога — нещо, което ви е съвсем чуждо, — нямаше да бъдем така затруднени.

— Досега се стремях да осуетя избирането на папа, който да бъде креатура единствено на владетелите в Рим или на онези в Неапол, защото крал Филип искаше папа, който да служи на Франция.

Властолюбивите личности са движени преди всичко от желанието си да упражняват въздействие над цялата вселена, да създават събитията и да доказват правотата си. Богатство, почести, отличия са само средства в очите им. Марини и Валоа спадаха към тази категория хора. Открай време бяха противници и само Филип Хубави бе съумял да предотврати сблъсъка им, използувайки възможно най-пълноценно политическата мъдрост на легиста и военните качества на принца. Но техният спор беше над възможностите на Луи X и той бе съвсем безпомощен да го разреши.

Граф д’Еврьо се опита да усмири духовете и направи едно предложение, което бе прието от двете страни.

— А ако едновременно с обещанието за женитба с принцеса Клеманс накараме краля на Неапол да приеме за папа някой френски кардинал?

— Тогава естествено, монсеньор — заяви вече по-спокойно Марини, — този съюз би бил осмислен. Само че доста се съмнявам, че ще успеем.

— Нищо не губим да опитаме. Нека изпратим пратеници в Неапол, ако такова е желанието на краля.

— Разбира се, монсеньор.

— Какво ще кажете, Бувил? — попита внезапно Вироглавия, за да даде вид, че поема решението на въпроса в свои ръце.

Дебелият Бувил се стресна. Като шамбелан той беше превъзходен. Внимаваше за разходите, беше безупречен домоуправител, но умът му особено не се възвисяваше. Затова Филип Хубави се обръщаше в съвета към него май само за да му заповяда да отвори прозорците.

— Ваше Величество — заяви той, — семейството, от което ще вземете съпругата си, е благородно. Там се спазват рицарските традиции. За нас би било чест да служим на кралица…

Млъкна, смразен от погледа на Марини, който сякаш казваше: „Изменяш ми, Бувил!“

Между Бувил и Марини съществуваха стари, приятелски връзки. Та нали точно у бащата на Бувил, Юг II, тогава главен шамбелан, по-късно убит пред очите на Филип Хубави в Мон-ан-Певел, Марини най-напред бе постъпил като щитоносец. По време на необикновеното си издигане той винаги бе останал верен на сина на първия си господар.

Бувиловци спадаха към най-висшата аристокрация. Длъжността шамбелан поне, ако не главен шамбелан, беше едва ли не наследствена за тях. Юг III, който наследи брат си Жан, заместил на свой ред баща им Юг II, по темперамент и по атавизъм бе толкова предан служител на короната и така заслепен от кралското величие, че заговореше ли го кралят, можеше само да се съгласява с него. Обстоятелството, че Вироглавия бе некадърник и забъркана глава, нищо не променяше и щом бе станал крал, Бувил бе готов да пренесе върху него цялото усърдие, което бе засвидетелствувал на Филип Хубави.

Старанието му бе незабавно възнаградено, защото Луи X реши да изпрати в Неапол именно него. Този избор изненада всички, но не предизвика възражения. Въобразявайки си, че ще уреди всичко тайно с писма, Валоа смяташе, че един посредствен, но покорен човек е точно пратеникът, който му трябваше. А Марини си мислеше: „Пратете Бувил. Той е толкова способен да води преговори, колкото едно петгодишно дете. Сами ще видите резултата.“

Цял изчервен, добрият служител по този начин се оказа натоварен с висока мисия, на каквато не се надяваше.

— Не забравяйте, Бувил, че имаме нужда от папа — напомни му младият крал.

— Само за това ще мисля, господарю.

Внезапно Луи X почувствува властта си. Ако зависеше от него, пратеникът му щеше да е вече на път. Той добави:

— На връщане ще се отбиете в Авиньон и ще гледате да ускорите конклава. И тъй като, изглежда, кардиналите трябва да бъдат подкупени, ще се запасите с пари от месир дьо Марини.

— Откъде ще взема тези пари, господарю? — попита Марини.

— Ами че… от държавната хазна естествено!

— Хазната е празна, господарю, или по-право в нея има едва колкото да посрещнем плащанията до „Свети Никола“ в очакване на нови постъпления, нищо повече.

— Как така, хазната била празна, месир? — възкликна Валоа. — Защо не го казахте по-рано?

— Исках да започна с това, монсеньор, но вие не ми позволихте.

— А защо според вас сме така обеднели?

— Защото постъпленията от данъците не са редовни, когато населението гладува. Защото бароните, както отлично знаете, съвсем неохотно плащат дължимите помощи. Защото заемът, отпуснат ни от ломбардските компании, послужи да изплатим пак на бароните заплатите за последния поход във Фландрия, поход, За който вие много настоявахте…

— … и който вие благоволихте да приключите на своя глава, месир, преди рицарите ни да успеят да се прославят и нашите финанси да се оправят. Ако кралството не извлече изгода от прибързания договор, който сключихте в Лил, не вярвам да е било същото и за вас самия, защото обикновено никак не забравяте себе си в пазарлъците, които водите. Изпитал съм го на собствения си гръб.

Последните му думи бяха намек за размяната на владенията им Гайфонтен и Шанрон, извършена преди четири години, впрочем по искане на Валоа, но той се бе сметнал изигран. Голямото им скарване датираше оттогава.

— Независимо от това — заяви Луи — месир дьо Бувил трябва да замине възможно най-скоро.

Марини като че ли не чу думите на краля. Изправи се и за всички стана ясно, че ще се случи нещо непоправимо.

— Господарю, бих желал монсеньор дьо Валоа да изясни какво каза преди малко във връзка с конвенциите в Лил и Маркет или да вземе назад думите си.

За няколко секунди в залата настъпи пълна тишина. После монсеньор дьо Валоа се изправи на свой ред, като тръсна опашките от белки по раменете и хълбоците си.

— Заявявам в лицето ви, месир, това, което всеки шушука зад гърба ви, а именно, че фламандците са ви платили, за да оттеглите знамената ни, и сте прибрали в джоба си сумите, които би трябвало да отидат в държавното съкровище.

Стиснал челюсти, с побеляло от гняв сипаничаво лице и далечен поглед, Марини приличаше на статуята си в галерията.

— Господарю — каза той, — днес чух повече, отколкото всеки почтен човек би могъл да чуе през целия си живот. Аз дължа богатствата си само на щедростта на краля, вашия баща, чийто служител и помощник във всичко съм бил в продължение на шестнадесет години. Токущо бях обвинен пред вас в злоупотреба и пазарлъци с враговете на кралството ни. Тъй като нито един глас тук и главно вашият, господарю, не се вдигна да ме защити от подобна мерзост, настоявам да назначите комисия, за да проверите сметките ми, за които отговарям пред вас и само пред вас.

Посредствените владетели търпят край себе си само ласкатели, които прикриват посредствеността им. Държанието на Марини, тонът му, самото му присъствие напомняха прекалено красноречиво на младия крал, че стои по-долу от баща си. Той също избухна и кресна:

— Така да бъде! Ще назнача комисия, месир, щом сам настоявате.

С тези думи той се раздели с единствения човек, способен да управлява вместо него и да дава правилна насока на царуването му. Дълги години Франция щеше да изплаща този гневен изблик.

Марини взе чантата си, сложи вътре документите и се запъти към вратата. Жестът му още повече раздразни Вироглавия, който подхвърли:

— А дотогава ще благоволите да не се занимавате с хазната ни.

— Ще се пазя като от огън, господарю! — отвърна Марини от прага.

И стъпките му заглъхнаха в преддверието. Валоа тържествуваше, едва ли не изненадан от бързата екзекуция.

— Сгрешихте, братко — каза му граф д’Еврьо. — Такъв човек не се насилва, и то по такъв начин.

— Много правилно постъпих, братко — отвърна Валоа, — и вие скоро ще ми бъдете признателен. Този Марини е цирей върху лицето на кралството и час по-скоро трябва да бъде отстранен.

— Чичо — попита Луи X, връщайки се припряно към единствената си мисъл, — кога ще изпратите нашето посолство в Неаполския двор?

Щом Валоа му обеща, че Бувил ще замине още същата седмица, той разпусна съвета. Беше недоволен от всичко и всички, защото всъщност беше недоволен от себе си.

IIАНГЬОРАН ДЬО МАРИНИ

Предшествуван, както обикновено, от двама сержанти с тояжки, украсени с лилии, и следван от секретари и щитоносци, Ангьоран дьо Марини се задушаваше от гняв на път за в къщи. „Този негодник, тази лисица, да ме обвини, че спекулирам с договорите! Подобен упрек е най-малкото смешен, идвайки от него, който цял живот се продава на онзи, който му предлага повече… И това кралче с мозък на муха и злост на оса не каза нито дума в моя полза, а само ми отне властта над държавното съкровище!“

Той крачеше, без да вижда нито улиците, нито хората. Толкова дълго и толкова отвисоко управляваше другите, че бе загубил навика да ги гледа. Парижаните му правеха път, кланяха се, сваляха почтително шапки, а после се сподиряха с погледи, споделяйки някоя горчива забележка. Не го обичаха или вече не го обичаха.

Стигнал до двореца си на улица Фосе-Сен-Жермен, той прекоси с бързи крачки двора, хвърли плаща си на първата протегната ръка и без да се разделя с чантата си с документи, изкачи витата стълба.

Големи сандъци, големи свещници, дебели килими, тежки завеси — дворецът бе обзаведен само със солидна покъщнина, предназначена за продължителна употреба. Цяла армия лакеи бе в услуга на господаря и цяла армия писари работеше в услуга на кралството.

Ангьоран бутна вратата на стаята, където предполагаше, че е жена му. Тя бродираше край камината. Сестра й беше с нея, госпожа дьо Шантьолу, бъбрива вдовица. Две италиански хрътки, мънички и зиморничави, подскачаха в краката им. Като видя изражението на мъжа си, жена му веднага се разтревожи:

— Какво се е случило, мили приятелю?

Алипс дьо Марини, родена дьо Монс, вече почти пет години живееше в постоянно възхищение от мъжа, който се бе оженил за нея след смъртта на първата си жена, и се бе привързала трайно и страстно към него.

— Случи се това — отвърна Марини, — че сега, когато крал Филип вече го няма, за да ги сплашва с камшика си, кучетата се нахвърлиха върху мен.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Той й благодари, но така сурово, добавяйки, че е в състояние сам да се справи, че очите на младата жена се напълниха със сълзи. Тогава Ангьоран се наведе, целуна я по челото и прошепна:

— Зная добре, Алипс, че само вие истински ме обичате!

После мина в работния си кабинет и хвърли чантата върху един сандък. Заразхожда се известно време от единия до другия прозорец, за да даде възможност на разума да вземе връх над гнева. „Отнехте ми държавното съкровище, млади господарю, но забравихте останалото. Почакайте, няма да ме сломите толкова лесно.“

Той дрънна със звънчето.

— Незабавно четирима сержанти — нареди на влезлия камериер.

Извиканите сержанти се качиха в стаята на стражата. Марини разпредели помежду им следните поръчения:

— Ти ще намериш месир Ален дьо Парей в Лувъра. Ти ще извикаш брат ми, архиепископа, трябва да е в епископския дворец днес. Ти — месир Дюбоа и месир Раул дьо Прел, а пък ти — месир Локтие. Ако не са в домовете си, помъчете се да ги откриете. И на всички кажете, че ги чакам тук.

Щом четиримата мъже излязоха, той дръпна една завеса и отвори вратата на канцеларията на частните си секретари.

— Някой, за да му диктувам.

Дойде един писар с пюпитър и пера. Обърнат гърбом към огъня, Марини поде:

Той прекъсна диктуването, за да позвъни отново. Камериерът влезе. Марини му заповяда да потърси Луи дьо Марини, сина му. После продължи да диктува писмото.

От 1308 година, когато френската принцеса Изабел се омъжи за Едуард II Английски, Марини бе имал случай да окаже на английския крал не една политическа или лична услуга.

Положението в Аквитанското херцогство винаги бе трудно и напрегнато поради особения статут на огромното френско владение, собственост на чужд суверен. Там се чувствуваха последиците от водената сто и повече години война, от непрестанните ежби, от оспорваните или отхвърлените договори. Когато гиенските васали се обръщаха, водени от интерес и съперничество ту към единия, ту към другия владетел, Марини винаги се бе старал да осуетява конфликтите. От друга страна, Едуард и Изабел съвсем не бяха хармонично семейство. Когато Изабел се оплакваше от анормалните склонности на мъжа си и го упрекваше за любимците му, с които водеше открита война, Марини й препоръчваше спокойствие и търпение в името на благото на двете кралства. И най-сетне английската хазна често оставаше празна и когато Едуард изпитваше особени финансови затруднения, Марини успяваше да му издействува заем.

В знак на благодарност за толкова услуги предишната година Едуард бе удостоил първия съветник на френския крал с доживотна пенсия от хиляда ливри.15

Сега бе ред на Марини да се обърне към английския крал и да му поиска услуга. За добрите отношения между двете кралства бе важно да се запази досегашната политика на Франция спрямо Англия.

„… Става дума за нещо повече от благоволението, с което се ползвам, или богатството ми. Сам ще се убедите, че е застрашен мирът в двете империи, за който аз съм и ще бъда винаги ваш най-верен служител.“

Той накара да му препрочетат писмото и нанесе известни поправки.

— Препишете го и дайте да го подпиша.

— С конниците ли да го изпратим? — попита секретарят.

— О, не. Ще го подпечатам с малкия си печат.

Секретарят излезе. Марини разкопча робата си: вратните му жили се бяха издули от напрежение.

„Бедно кралство! — помисли си той. — В какъв хаос и нищета ще го хвърлят, ако не се противопоставя. Нима съм градил толкова много, за да видя всичките си усилия унищожени?“

Хората, които много дълго са упражнявали власт, накрая се отъждествяват с длъжността си и започват да смятат всяко посегателство към личността си за пряко посегателство спрямо държавните интереси. Марини се намираше точно в такова състояние и затова бе готов, без ни най-малко да си дава сметка, да действува против кралството от мига, когато ограничаваха възможността му да го ръководи.

В такова разположение на духа той прие брат си, архиепископа.

Жан дьо Марини, висок, скован във виолетовата си мантия, винаги се държеше изкуствено и кралският съветник не обичаше това. Всеки път бе изкушен да каже на по-малкия си брат: „Запази това изражение за канониците си, щом ти харесва, но не и с мен, който съм те виждал да се лигавиш над супата си и да се секнеш с пръсти!“

Разказа му накратко за заседанието, което бе напуснал, и му предаде нарежданията си със същия нетърпящ възражение тон, с който говореше на подчинените си.

— Не искам засега папа, защото докато няма папа, това злобно кралче е в ръцете ми. Не трябва следователно да има събрани на едно място кардинали, готови да изслушат Бувил, когато се върне от Неапол. В Авиньон не бива да цари сговор. Да спорят и да се карат. Ще направите всичко необходимо, братко, за да бъде така.

Жан дьо Марини, който отначало изглеждаше възмутен от онова, което му съобщи Ангьоран, се начумери, щом стана дума за конклава. За миг се замисли, загледан в епископския си пръстен.

— Е, братко? Чакам съгласието ви — подкани го Ангьоран.

— Знаете, братко, че единственото ми желание е да бъда във всичко на вашите услуги и си мисля, че бих могъл по-добре да го сторя, ако стана кардинал един ден. А всявайки в конклава повече разногласия, отколкото има сега, се излагам на опасността да загубя приятелството на един или друг кандидат за папа например Франческо Каетани и ако по-късно бъде избран, той ще ми откаже кардиналската шапка.

Ангьоран избухна:

— Кардиналска шапка! Намерил сте кога да говорите за нея! Клети ми Жан, ако въобще някой ден я получите, единствено аз бих я сложил на главата ви, както вече ви осигурих митрата, но ако от глупави сметки пощадите враговете ми, например този Каетани, уверявам ви, че скоро ще тръгнете не само без кардиналска шапка, а и без обувки като жалък монах, отпратен в някой манастир. Прекалено бързо забравяте какво ми дължите, Жан, и от каква неприятност ви измъкнах само преди два месеца, заради злоупотребата с имуществото на тамплиерите. Добре, че се сетих — добави той и погледът му под гъстите вежди стана още по-искрящ и проницателен, — успяхте ли да унищожите доказателствата, оставени така неблагоразумно у банкера Толомей, с които си бяха послужили ломбардците, за да ме принудят да отстъпя?

Архиепископът кимна с глава и жестът му можеше да бъде изтълкуван като потвърждение, но тутакси стана по-покорен и помоли брат си да му даде точни указания.

— Изпратете в Авиньон двама пратеници, абсолютно доверени духовни лица, напълно зависещи от вас. Накарайте ги да се поразходят в Карпантра, Шатоньоф, Оранж, навред, където са пръснати кардиналите, и да разпространят убедително сред тях, уж от името на френския двор, съвсем противоречиви твърдения. Единият ще съобщи на френските кардинали, че новият крал ще се съгласи папата да се върне в Рим. Другият ще каже на италианците, че сме склонни да установим Светия престол още по-близо до Париж, за да бъде по-зависим от нас. В крайна сметка това е самата истина, тъй като кралят е неспособен да реши този въпрос, а Валоа иска папата да бъде в Рим, докато аз държа да остане във Франция. Кралят има само една мисъл в главата си — да анулира брака си, — и не вижда по-далеч от това. Ще го постигне, но само когато аз пожелая, и то от папа, удобен на мен… Така че засега нека забавим избора му. Ще внимавате двамата ви пратеници да не установят връзка помежду си. Желателно би било изобщо да не се познават.

С тези думи той отпрати брат си и прие сина си Луи, който чакаше в преддверието. Но когато младежът влезе, Марини не каза нищо известно време. Мислеше си тъжно и горчиво: „Жан ще ми измени, щом сметне, че му е изгодно…“

Луи дьо Марини беше строен, добре сложен момък, елегантно облечен. По чертите на лицето напомняше чичо си, архиепископа. Син на политик, пред когото цялото кралство се прекланя и освен това кръщелник на новия крал, младият Марини не знаеше какво значи борба или усилие. Безспорно изпитваше възхищение и уважение към баща си, но в същото време страдаше от суровата му властност и груби маниери, които издаваха човек, издигнал се сам. Готов беше едва ли не да се сърди на баща си, че не е от благороден произход.

— Пригответе се, Луи. Заминавате незабавно за Лондон, за да предадете едно писмо.

Младежът смръщи лице.

— Не може ли да тръгна в други ден, татко, или няма ли някой друг, който да ме замести? Утре отивам на лов в Булонската гора… Скромен лов, защото сме в траур, но…

— На лов! Значи мислите само за преследване на дивеч! — извика Марини. — Няма ли някога да поискам най-малка услуга от близките си, за които правя всичко, без те да се опитат да изклинчат? Знайте, че сега мен ме преследват, за да ми одерат кожата, а и вашата… Ако можех да се задоволя с кой да е друг, сам щях да се сетя за него! Изпращам ви не при кого да е, а при английския крал, за да връчите лично нему писмото, без да плъзнат преписи, които вятърът може да довее и тук. При краля на Англия, не ласкае ли това достатъчно гордостта ви, за да се откажете от някакъв си лов?

— Извинете, татко — каза Луи дьо Марини, — ще изпълня волята ви.

— Когато предадете писмото на крал Едуард, като му припомните, че миналата година ви е забелязал в Мобюисон, ще добавите нещо, което не съм му писал, а именно, че Шарл дьо Валоа плете интриги, за да ожени новия крал за неаполитанската принцеса, а това би насочило нашите съюзи по-скоро на юг, отколкото на север. Само това. Разбрахте, нали? А ако крал Едуард ви попита какво може да направи за мен, кажете му, че би ми помогнал, ако енергично ме препоръча пред шурея си, крал Луи… Вземете със себе си необходимите щитоносци и прислуга, но не се дръжте като принц. Нека ковчежникът ми ви даде сто ливри. Някой почука на вратата.

— Дойде месир дьо Парей — съобщи прислужникът.

— Нека влезе… Сбогом, Луи. Секретарят ми ще ви донесе писмото. Нека бог ви закриля по пътя.

Ангьоран дьо Марини прегърна сина си, необичаен за него жест. После се обърна към влизащия Ален дьо Парей, хвана го подмишница, покани го да седне до камината и му каза:

— Стопли се, Парей.

Главният началник на стрелците имаше стоманеносиви коси, дълбоко белязано от времето и войните лице, а очите му бяха видели толкова сражения, преврати, бунтове, изтезания, екзекуции, че вече не можеха да се учудят от нищо. Обесените от Монфокон бяха обичайна гледка за него. Само през тази година той бе завел великия магистър на тамплиерите на кладата, братята д’Оне — на колелото за изтезание, и двете принцеси — в затвора.

Той командуваше стрелците и сержантите от всички крепости. Грижеше се за поддържане на реда в кралството, както и за изпълнението на присъдите на криминалните и политическите престъпници. Марини, който не говореше на „ти“ с нито един член от семейството си, се обръщаше така интимно към стария си другар, чужд на всеки недостатък и слабост, вярно оръдие на държавната власт.

— Имам две мисии за теб, Парей, свързани и двете с инспектиране на крепости. Искам най-напред да отидеш в замъка Гаяр, за да поразтърсиш онова магаре, което го пази. Как се казваше?

— Берсюме, Робер Берсюме.

— Ще кажеш, значи, на този Берсюме да се съобразява по-добре с получените инструкции. Узнах, че Робер д’Артоа е бил там и е бил допуснат при Маргьорит Бургундска. Това е нарушение на заповедите ми. Кралицата, доколкото можем да я наричаме така, е осъдена на строг затвор, следователно на пълно откъсване от света. Никакъв пропуск не е валиден, за да се влезе при нея, освен ако носи моя или твоя печат. Единствен кралят може да я посети. Но изгледите да му хрумне такава мисъл са нищожни. Така че никакви пратеници, никакви писма. И нека онова магаре знае, че ще му откъсна ушите, ако не ми се подчини.

— Какво искаш да стане с принцеса Маргьорит, монсеньор?

— Нищо. Да остане жива. Тя ми служи за залог и държа да я запазя. Да бдят над сигурността й. Да смекчат режима й по отношение на храната и жилището, ако вреди на здравето й… Второ, щом се върнеш от замъка Гаяр, поемаш на юг с три дружини стрелци и се настаняваш в крепостта Вилньоф, за да подсилиш гарнизона ни срещу Авиньон. Моля те, пристигни там много показно. Карай стрелците да маршируват шест пъти пред крепостта, та от другия бряг да си въобразят, че са пристигнали две хиляди души. Този военен парад ще бъде предназначен за кардиналите. Допълнение към номера, който им подготвям от друга страна. Щом свършиш това, веднага се върни. Може би ще ми бъдеш изключително необходим тези дни…

— … когато въздухът около нас никак не ни харесва, нали, монсеньор?

— Естествено не… Сбогом, Парей. Ще продиктувам инструкциите за теб.

Марини се почувствува по-спокоен. Различните пионки в играта му заемаха вече местата си. Останал сам, той се замисли. После влезе в стаята на секретарите. Дъбови седалки, украсени с резба, опасваха стаята, както хора на църква. Всяко столче бе снабдено с табличка за писане, на която висяха тежести за опъване на пергаментите. А на облегалките бяха прикрепени рогове, пълни с мастило. Регистри и документи бяха натрупани върху четирите страни на въртящи се пюпитри. Петнадесет писари безмълвно работеха там. Марини подписа и запечата мимоходом писмото до крал Едуард и отиде в следващото помещение, където вече се бяха събрали не само извиканите от него легисти, а и други, дошли по собствено желание за новини, като например Бурдьоне и Бриансон.

— Месир, не ви оказаха честта да ви поканят на тазсутрешния съвет, затова ви свиквам сега в съвсем тесен състав.

— Ще липсва само нашият господар, крал Филип — промълви Раул дьо Прел с печална усмивка.

— Нека се помолим душата му да ни подкрепи — каза Жофроа дьо Бриансон.

А Никол дьо Локтие добави:

— Той не се съмняваше в нас.

— Да седнем, месир — покани ги Марини, а когато всички седнаха, поде: — Най-напред трябва да ви уведомя, че преди малко ми бе отнето администрирането на държавното съкровище и че кралят ще се разпореди да бъдат проверени финансите на кралството. Това оскърбление ви засяга ведно с мен. Недейте се възмущава, месир. Силите ни са нужни за нещо по-полезно. Искам да представя съвсем чисти сметки. За тази цел… Замълча, облегна се назад и повтори:

— … за тази цел ще заповядате на всички ваши превота, бирници във всички кралски наместничества и интендантства незабавно да изплатят всичко дължимо, да уредят доставките, текущите строежи, всичко поръчано от кралския двор, без да пропуснат и Наварския двор. Да се разплатят, докато изчерпят всичкото злато, дори и ако плащанията търпят отлагане. А заплатите ще бъдат вписани в графата „дългове“.

Легистите изгледаха Марини, после се спогледаха помежду си. Разбраха, и някои не можаха да сдържат усмивките си. Марини изпука с пръсти, сякаш трошеше орехи.

— Монсеньор дьо Валоа иска да сложи ръка върху хазната? — каза в заключение той. — Нямам нищо против. Ще си изпочупи ноктите да я стърже и ще трябва да търси от другаде пари за интригите си!

IIIДВОРЕЦЪТ ВАЛОА

Голямата заетост, която цареше на левия бряг на Сена в двореца на Марини, бе нищо в сравнение с онова, което ставаше на десния бряг в двореца на Валоа. Там празнуваха победа. Надаваха се тържествуващи викове и малко оставаше да развеят флагове по прозорците.

„Марини вече не владее държавната хазна!“ Новината, предавана най-напред шепнешком, сега сновеше гласно. Всеки знаеше и държеше да покаже, че знае. Всеки коментираше, всеки правеше предположения, всеки предсказваше, дворецът кънтеше от хвалби, заговорни-чески шушукания и раболепни ласкателства. Най-незначителният бакалавър се караше на лакеите така властно като че ли бе конетабъл. Жените заповядваха по-енергично, дечурлигата пищяха по-силно. Давайки си важност, шамбеланите предаваха един на друг най-сериозно съвсем маловажни нареждания. И дори най-дребният писар в канцеларията бе склонен да се държи като висш сановник.

Придворните дами бъбреха безспир около графиня дьо Валоа, висока, суха и надменна дама. Каноникът Етиен дьо Морне, канцлер на графа, се носеше като кораб над вълните от почтително наведени глави. Възбудена, заинтересована тълпа от ласкатели влизаха, излизаха, стояха в нишите на прозорците, изказваха се по политически въпроси. Полъх на власт се бе разнесъл из Париж и всеки бързаше да го подуши по-отблизо.

Така продължи цяла седмица. Идваха, преструвайки се, че са били повикани, и надявайки се наистина да ги повикат, тъй като, затворен в кабинета си, монсеньор дьо Валоа се допитваше до мнозина. Появи се също — истински призрак от миналия век, — поддържан от белобрад щитоносец, старият благородник дьо Жоенвил, рухнал и смален от възрастта. Наследствен сенешал на Шампания, съратник на Луи Свети по време на кръстоносния поход през 1248 година и негов неуморен венцехвалител, той беше на деветдесет и една година. Полусляп, с гуреливи клепачи и оглупял, той поднесе на граф дьо Валоа уверенията на бившето рицарство и на феодалите, че стоят на негова страна.

За пръв път от тридесет години насам партията на бароните вземаше надмощие. И наблюдавайки блъсканицата на хората, които бързаха да се присъединят към нея, човек би казал, че истинският двор бе не в двореца Сите, а в дома на Валоа. Кралско жилище впрочем. Нито една греда по таваните, която да не е украсена с резба, нито една камина, над която да не стоят гербовете на Франция, Анжу, Валоа, Перш, Мен или Романия, а дори и емблемите на Арагон или имперският герб на Константинопол, тъй като Шарл дьо Валоа бе носил мимолетно и чисто формално арагонската корона, а после и короната на Източната римска империя. Навред подът бе покрит с губери от Смирна, а стените — с кипърски килими. Бюфетите и полиците бяха отрупани с искрящи изделия от злато и сребро, от емайл и богато орнаментирано позлатено сребро.

Но пищната и внушителна фасада прикриваше страшна проказа — липса на пари. Поне три четвърти от всички тези чудеса бяха заложени, за да покрият баснословните разходи в този дом. Валоа обичаше външния блясък. Масата му се струваше празна, ако на нея нямаше поне шестдесет сътрапезници, въобразяваше си, че е сведен до меню на покаяник, ако няма поне двадесет различни блюда на вечер. Както бе ненаситен на почести и титли, така бе ненаситен на скъпоценности, дрехи, коне, мебели, съдове. Трябваше да притежава прекалено много от всичко, за да има чувството, че притежава достатъчно.

Всеки около него се възползуваше от този разкош. Мао дьо Шатийон, третата графиня дьо Валоа, умееше да трупа рокли и украшения и нито една принцеса във Франция не бе така обшита с перли и скъпоценни камъни като нея. Филип дьо Валоа, първородният син, чиято майка бе анжуйска и сицилийска принцеса, обичаше падуански брони и кордовски ботуши, северни дървени копия и немски шпаги.

Никой търговец не връщаше стоката си, ако предложеше нещо рядко или пищно и ако бе достатъчно хитър, да даде да се разбере, че някой друг благородник би могъл да я купи.

Бродерачките към двореца и в града не смогваха да изпълняват поръчките за подризници, хоругви, килимчета за седла, конски наметала, връхни дрехи за монсеньора и жена му.

Доставчикът на вино крадеше от виното, конярите крадяха от фуража, шамбеланите — от свещите, и готвачът — от подправките. Както се грабеше от бельото, така се прахосваше и в кухнята. И това бе само най-обичаен, всекидневен разход.

Защото граф дьо Валоа трябваше да посреща и други нужди.

Плодовит баща, той имаше безброй дъщери от трите си брака. Заженеше ли някоя, биваше принуден да задлъжнява все повече, за да може зестрата и сватбената церемония да отговарят на троновете, край които избираше зетьовете си. Тази мрежа от бракове стопяваше богатството му.

Притежаваше, разбира се, огромни владения, най-обширни след владенията на краля. Но доходите от тях едва покриваха вече само лихвите на заемите му. Кредиторите го притесняваха с всеки месец все повече. Ако не трябваше така спешно да възстанови доверието в платежоспособността си, монсеньор дьо Валоа нямаше така да бърза да вземе в свои ръце държавните работи.

Само че след някои двубои победителят се оказва по-затруднен от победения. Вземайки в свои ръце хазната, Валоа всъщност не взе нищо. Пратените от него хора в наместничествата и превотствата, за да приберат известни суми, се връщаха с нещастни изражения. Пратениците на Марини ги бяха изпреварили навсякъде и в касите на превотата не бе останало ни едно дьоние16: бяха изплатили всички задължения, за да представят „чисти сметки“!

И докато в партера на двореца му цяла тълпа се грееше и пиеше на негов гръб, в кабинета си на първия етаж Валоа приемаше посетител след посетител и се чудеше как да напълни не само собствената си, но и държавната каса.

Една сутрин в края на същата седмица той се бе затворил с братовчед си Робер д’Артоа. Чакаха още едно лице.

— Нали за тази сутрин извикахте онзи банкер, ломбардеца? — попита Валоа. — Признавам, че доста бързам да го видя.

— Е, братовчеде — отвърна гигантът, — повярвайте ми, че и аз съм не по-малко нетърпелив от вас. Защото в зависимост от отговора на Толомей, стар разбойник, който няма равен на себе си, но е доста вещ във финансите, се каня да ви поискам самият аз нещо.

— Какво?

— Недоборите, братовчеде, недоборите от онова графство Бомон, което ми дадоха преди пет години уж в замяна на Артоа, а още не съм видял границите му.17

Досега ми дължат над двадесет хиляди ливри и срещу тях Толомей ми дава пари под лихва. Но щом имате на ваше разположение държавното съкровище…

Валоа вдигна ръце към небето.

— Братовчеде, задачата ми днес е да намеря необходимата сума, за да изпратя Бувил в Неапол, защото кралят ми проглуши ушите с това заминаване. Първото нещо, с което ще се заема после, е вашето искане. Обещавам ви.

Колко души от една седмица насам бе уверил в същото?

— Но номерът, който ни погоди Марини, ще бъде последният. И това ви обещавам. Това куче ще върне всичко, което нечестно е заграбило, а вашите недобори ще приберем от неговите земи. Къде, мислите, са отишли доходите от графството ви? В неговата каса, братовчеде, в неговата!

Монсеньор дьо Валоа, разхождайки се из кабинета си, още веднъж даде воля на озлоблението си срещу кралския съветник: по този начин отклоняваше исканията. В очите му Марини бе отговорен за всичко. В Париж е извършена кражба? Марини не е държал здраво уличната стража. И може би е делял припечеленото със злосторниците. Някой декрет на парламента накърнява интересите на даден благородник? Марини го е продиктувал.

Големи и малки беди — калните улици, непокорството на Фландрия, липсата на жито — имаха само един причинител, само един произход. Прелюбодеянието на двете принцеси, смъртта на краля и даже ранната зима биваха приписвани също на Марини: бог наказваше кралството, задето толкова дълго е търпяло един тъй зловреден министър!

Д’Артоа, обикновено шумен и бъбрив, гледаше безмълвно братовчед си и нито за миг не се отегчаваше. Всъщност за човек с кажи-речи еднакъв темперамент монсеньор дьо Валоа имаше особено обаяние.

Удивителна личност беше този принц, едновременно нетърпелив и упорит, буен и опак, смел физически, но слаб пред ласкателството и винаги въодушевен от крайно големи амбиции, винаги впускащ се в гигантски начинания и винаги пропадащ поради липса на точна преценка на реалното положение. Войната повече бе негова стихия, отколкото мирното управление. Поставен от брат си начело на френските войски, той бе опустошил, едва двадесет и седем годишен, въстаналата Гийена. Споменът за тази експедиция веднъж завинаги го бе опиянил. Извикан на тридесет и две години от папа Бонифаций и от неаполския крал да се бие с гибелините и да усмири Тоскана, той бе издействувал да му дадат индулгенции като за кръстоносен поход, както и титлата главен викарий на християнския свят и граф на Романия. Всъщност бе използувал кръстоносния си поход, за да иска откуп от италианските градове и да измъкне само от флорентинците двеста хиляди златни флорина, за да се съгласи да граби другаде.

Този благородник мегаломан имаше темперамент на авантюрист, вкусове на парвеню и амбиции на основател на династия. Освободеше ли се някой скиптър в света, останеше ли празен някой трон, Валоа тутакси протягаше ръка. И винаги без успех.

Сега, навършил четиридесет и четири години, Шарл дьо Валоа възкликваше с удоволствие:

— Изхабих толкова сили само за да погубя живота си!

Щастието винаги ми е изменяло!

Защото смяташе, че бляновете му са рухнали — мечтата за Арагон, мечтата за Арлско кралство, въжделенията за Византия и Германия, като сливаше всичките във величествен сън за империя, простираща се от Испания до Босфора, подобна на римския свят по времето на Константин хиляда години преди това.

Не бе успял да властвува над вселената. Оставаше му поне Франция, за да разгърне бурния си нрав.

— Наистина ли смятате, че вашият банкер ще приеме? — попита внезапно той.

— Но разбира се. Ще поиска залог, но ще приеме.

— Ето докъде стигнах, братовчеде! — промълви с дълбоко отчаяние Валоа, този път съвсем искрен.

— Да завися от благоволението на някакъв лихвар от Сиена, за да въдворя малко ред в кралството!

IVСТЪПАЛОТО НА ЛУИ СВЕТИ

Месер Толомей бе въведен в кабинета и Робер д’Артоа го посрещна с широко разтворени ръце.

— Приятелю банкере, имам големи дългове към вас и винаги съм ви обещавал да ги изплатя веднага щом съдбата се покаже благосклонна към мен. Е добре, този миг настъпи.

— Щастлива вест, монсеньор — отвърна Спинело Толомей, като се поклони.

— Най-напред — продължи д’Артоа — искам да ви засвидетелствувам признателността си, като ви свържа с клиент от кралското семейство.

Толомей се поклони повторно, този път по-ниско, пред Шарл дьо Валоа и каза:

— Кой не познава монсеньора поне отдалеч и по име…

Той остави незабравими спомени в Сиена…

Същите, както и във Флоренция, с тази разлика, че от Сиена, по-малък град, той бе взел само седемнадесет хиляди флорина, за да „въдвори мир“ в него.

— И аз останах с чудесни впечатления от вашия град — отвърна Валоа.

— Моят град сега е Париж, монсеньор.

С тъмен тен, пълни, увиснали бузи, хитро замижал с лявото си око, Толомей чакаше да го поканят да седне и Валоа стори тъкмо това, като му посочи един стол. Защото месер Толомей заслужаваше известно уважение. Колегите му, италианските банкери и търговци в Париж, наскоро го бяха избрали за капитан на сдруженията си след смъртта на стария Боканегра. Този пост, чрез който той контролираше или бе в течение на почти всички банкови операции в страната, му осигуряваше негласна, но първостепенна власт. Толомей беше един вид конетабъл на кредита.

— Не може да не знаете, драги банкере — поде д’Артоа, — за голямото раздвижване през тези дни. Месир дьо Марини, който, вярвам, съвсем не е ваш приятел, както не и наш, е твърде натясно.

— Зная — промълви Толомей.

— Затова посъветвах монсеньор дьо Валоа, който се нуждае от съвет на финансист, да се обърне към вас, тъй като познавам не само вещината, а и лоялността ви Толомей поблагодари с любезна усмивка. Наблюдаваше изпод полузатворените си клепачи двамата висши благородници и си мислеше: „Ако възнамеряваха да ми възложат управлението на държавното съкровище, едва ли щяха да ме ласкаят повече.“

— Какво мога да направя за вас, монсеньор? — обърна се той към Валоа.

— Ами че това, което може всеки банкер, месер Толомей! — възкликна чичото на краля с невъзмутимото си безочие, към което винаги прибягваше, наложеше ли му се да иска пари.

— И аз така мисля, монсеньор. Искате ли да вложите суми в добри стоки, които само след шест — месеца ще удвоят стойността си? Желаете ли да имате дял в търговския флот, който точно сега е в голям възход, защото внасяме по море толкова необходими неща? Ето какви услуги бих имал честта да ви окажа.

— А не, съвсем не става дума за това — отвърна енергично Валоа.

— Съжалявам, монсеньор, съжалявам, защото най-добри печалби се осъществяват във времена на оскъдица.

— Засега искам да ми отпуснете малко пари в брой… за държавното съкровище.

Толомей си придаде отчаяно изражение.

— Ах, монсеньор! Не бива да се съмнявате в желанието ми да ви услужа, но това е единственото нещо, което не мога да направя за вас. Сдруженията ни бяха здравата изцелени през последните месеци. Принудени бяхме да отпуснем без никаква изгода голям заем на държавната хазна, за да бъдат посрещнати разходите по войната във Фландрия.

— Това беше дело на Марини.

— Разбира се, монсеньор, но с нашите пари. И точно заради това ключалките на касите ни взеха да ръждясват. На каква сума възлизат нуждите ви?

— Десет хиляди ливри.

Валоа беше включил в тази цифра пет хиляди за мисията на Бувил, хиляда за Робер д’Артоа и останалото, за да се справи с най-неотложните си финансови затруднения.

Банкерът сключи ръце.

— Света Богородице! Но откъде да ги намеря? — възкликна той.

Възраженията му трябваше да се тълкуват като обичайна първа реакция. Д’Артоа бе предупредил Валоа. Затова графът заговори с властен тон, който обикновено внушаваше респект на събеседниците му.

— Хайде, хайде, месер Толомей! Нека не хитруваме и не си губим времето. Извиках ви, за да си вършите занаята, както сте го вършили открай време, и не без изгода за вас, предполагам.

— Занаятът ми е да заемам пари, монсеньор — отвърна невъзмутимо Толомей, — да заемам, а не да подарявам. А от известно време давам много, без да получа обратно нищо. Не фабрикувам пари и не съм изнамерил философския камък.

— Значи няма да ми помогнете да се отърва от Марини? Това, струва ми се, е във ваш интерес.

— Монсеньор, да плащаш данък на врага си, защото е на власт, а после пак да плащаш, за да загуби властта си, е двойна операция, която, сам ще се съгласите, не носи никаква изгода. Човек би трябвало поне да знае какви ще бъдат последиците и дали има известни изгледи да си възвърне изгубеното.

Шарл дьо Валоа мигом произнесе гръмко голословната декларация, която декламираше от една седмица пред всеки посетител. Стига само да му набавели необходимите средства, той щял да премахне всички „нововъведения“ на Марини и неговите легисти-буржоа. Щял да възстанови авторитета на бароните, да възвърне благоденствието на кралството, като въведе отново феодалното право, създало величието на Франция. Щял да въдвори „ред“. Подобно на всички объркани политици, той бе запленен от тази дума и влагаше в нея само едно съдържание — законите, спомените или илюзиите на миналото.

— Няма да мине много време и ще се върнем към славните обичаи на дядо ми Луи Свети, уверявам ви!

При тези думи той посочи сложеното в нещо като олтар ковчеже във форма на стъпало, където се съхраняваше кост от петата на дядо му. Сребърно стъпало със златни нокти.

Тленните останки на светия крал бяха пръснати: всеки член от семейството, всеки кралски параклис държеше да запази частица от тях. Горната част на черепа му се съхраняваше в красивия златен бюст в църквата „Сент-Шапел“. Графиня Мао д’Артоа притежаваше в замъка си Есден няколко косъма и част от челюстта му. И безкрайно много кокалчета на пръстите, парченца от кости и всевъзможни частици бяха разпределени така, че човек можеше да се запита какво ли съдържаше гробът на Луи Свети. Дали изобщо истинският труп бе някога погребан там. Защото в Африка упорито се носеше легендата, че тялото на френския крал било погребано близо до Тунис, а войските му отнесли във Франция само празен или с анонимен труп ковчег.18

Толомей набожно целуна сребърното стъпало и попита:

— Защо точно ви са нужни тези десет хиляди ливри, монсеньор?

Нямаше как, Валоа трябваше да разкрие отчасти непосредствените си планове. Сиенецът го слушаше, клатейки глава, и вмъкваше по някоя дума, сякаш мислено си вземаше бележка:

— Месир дьо Бувил в Неапол… да… да. Ние търгуваме с Неапол посредством братовчедите ни Барди… Да се ожени кралят… да, да, разбирам ви, монсеньор… Да се свика конклавът… Ах, монсеньор! Да се свика един конклав струва по-скъпо, отколкото да се построи един дворец, като при това основите далеч не са така сигурни… Да, монсеньор, слушам ви…

Когато най-сетне узна онова, което искаше да знае, капитанът на ломбардските банкери заяви:

— Всичко това безспорно е добре замислено, монсеньор, и от все сърце ви желая успех, но нямам никаква гаранция, че ще ожените краля, нито че ще имате папа, нито дори в такъв случай, че отново ще видя златото си, ако допуснем, че съм в състояние да ви го доставя.

Валоа хвърли гневен поглед към д’Артоа. „Що за чудак сте ми довели — сякаш му казваше той, — и нима говорих толкова дълго, за да не получа нищо?“

— Хайде, банкере — извика д’Артоа и стана. — Каква лихва искаш? Какъв залог? Какъв налог искаш да премахнем?

— Никакви, монсеньор, никакъв залог — запротестира Толомей, — не от вас, отлично знаете, нито от монсеньор дьо Валоа, на чиято протекция много държа. Просто сам се питам… как бих могъл да ви помогна?

Като се обърна отново към сребърното стъпало, добави тихо:

— Монсеньор дьо Валоа каза преди малко, че ще възвърне в кралството славните обичаи от времето на Луи Свети. Какво точно разбира той под това? Всички ли обичаи ще бъдат възстановени?

— Естествено — отвърна Валоа, без да му е много ясно какво цели събеседникът му.

— Ще възстановите ли например правото на бароните да секат пари в земите си? Ако този обичай бъде подновен, монсеньор, — ще бъда повече в състояние да ви подкрепя.

Валоа и д’Артоа се спогледаха. Банкерът намекваше за най-важната мярка, която проектираше Валоа. Той я държеше най-грижливо в тайна, защото изключително много увреждаше на държавната хазна и можеше да бъде горещо оспорвана.

Всъщност уеднаквяването на монетата в кралството ведно с кралския монопол за сечене на пари бяха реформи на Филип Хубави. Преди това едрите земевладелци сами фабрикуваха или поръчваха успоредно с кралските пари свои собствени златни или сребърни монети, които бяха в сила в границите на владенията им. Така печелеха и хора, които, подобно на ломбардските банкери, доставяха метала и използваха различната му стойност в отделните области. Валоа разчиташе много на този „славен“ обичай, за да възстанови богатството си.

— Искате ли да кажете също така, монсеньор — продължи Толомей, все още загледан в ковчежето за реликви, сякаш го оценяваше, — че ще възстановите правото на бароните да воюват?

Това беше един прерогатив, отменен от Железния крал с цел да попречи на крупните васали да вдигат знаме, когато им хрумне, и да заливат в кръв кралството, било да уреждат личните си разногласия, било да изваждат на показ тщестлавието си или да убиват скуката си.

— О, нека този свещен обичай ни бъде по-скоро възвърнат — извика Робер, — и веднага ще си взема графството д’Артоа от леля си Мао!

— Ако имате нужда от въоръжения за войските, монсеньор — предложи Толомей, — ще ви издействувам най-изгодни цени от тосканските оръжейници.

— Месер Толомей, току-що изказахте гласно точно онова, което възнамерявам да изпълня — заяви Валоа, като се изпъчи. — Затова искам от вас да се присъедините с доверие към мен.

Финансистите имат не по-малко въображение от пълководците и зле ги познаваме, ако мислим, че се водят единствено от жаждата за печалба. Сметките им често прикриват абстрактни мечти за власт.

Капитанът на ломбардските банкери също бе мечтател, по-различен от граф д’Артоа, но все пак мечтател. Вече се виждаше доставящ злато на бароните на кралството и насочващ разприте им, тъй като точно той би ги снабдявал и с оръжие. А който държи в ръцете си златото и оръжието, той държи и истинската власт. Месер Толомей мечтаеше да царува…

— Е какво — поде Валоа, — решихте ли се сега да ми отпуснете исканата сума?

— Може би, монсеньор, може би. Това не ще рече, че съм в състояние лично аз да ви я дам. Но вероятно ще мога да я намеря в Италия и това би било много удобно, защото вашите пратеници отиват точно там. За вас е безразлично откъде ще я получите.

— Естествено — съгласи се по неволя Валоа.

Но споразумението съвсем не отговаряше на съкровеното му желание, защото при новите условия бе трудно, ако не и невъзможно, да присвои част от заема за собствените си нужди. Когато видя, че Валоа се намръщи, Толомей заби острието още по-навътре.

— Като гаранция ще ми предложите държавната хазна. Но всеки знае — поне във Франция, — че тя е празна и този слух бързо ще плъзне сред банковите кантори. Следователно, ще се наложи да гарантирам лично аз. И на драго сърце ще го сторя, монсеньор, за да ви услужа. Необходимо ще бъде обаче един представител от сдружението ми, носител на полиците, да придружи пратеника ви, за да изтегли парите и после да се отчете за тях.

Валоа още повече се намръщи.

— Ех, монсеньор — каза Толомей, — ами че аз не съм сам в тази сделка. Италианските банкери са по-мнителни и от нас и трябва да им дам пълна увереност, че няма да бъдат изиграни.

Всъщност той държеше да има свой човек всред пратениците, който от негово име и за негова сметка да шпионира Бувил, да следи за употребата на парите, да се осведоми за брачния проект, да узнае намеренията на кардиналите и да работи тайно в насока, определена лично от него. Така че месер Спинело Толомей вече царуваше, макар отчасти.

Робер д’Артоа беше предупредил Валоа, че сиенецът ще поиска залог, но и през ум не им бе минало, че този залог ще бъде участие във властта.

Волю-неволю чичото на краля, именно за да задоволи краля, трябваше да приеме условията на банкера.

— А кого ще посочите като достоен придружител на месир дьо Бувил? — попита Валоа.

— Ще си помисля, монсеньор, ще си помисля. В момента почти не разполагам с хора. Двамата ми най — добри посредници са на път… Кога би трябвало да замине месир дьо Бувил?

— Утре, ако е възможно, или най-късно други ден.

— Ами онзи момък — предложи Робер д’Артоа, — който бе отишъл по моя работа в Англия…

— Племенникът ми Гучо ли? — попита Толомей.

— Точно така, вашият племенник. Все още ли е при вас? — В такъв случай защо не изпратите него? Изтънчен е, умен, с красива външност. Ще помогне на нашия Бувил, който едва ли говори италиански, да се оправи по пътищата. Бъдете спокоен, братовчеде — добави д’Артоа, обръщайки се към Валоа, — момъка си го бива.

— Много ще ми липсва тук — забеляза Толомей. — Но така да бъде, монсеньор, давам ви го. Съдено ми е да получавате от мен всичко, което пожелаете.

Скоро след това той се сбогува. Щом Толомей излезе от кабинета, на Валоа, Робер д’Артоа се протегна с наслада и заяви:

— Какво ще кажеш, Шарл? Излъгал ли се бях?

Като всеки вземащ заем при подобни условия, Валоа бе едновременно доволен и недоволен. Избра си държане, което да не издаде нито облекчението, нито разочарованието му. На свой ред се спря отред ковчежето с мощите на Луи Свети и каза:

— Виждате ли, братовчеде, ей това тук, видът на свещената реликва накара вашия човек да се реши. Във Франция все още съществува уважение към благородното, значи кралството може да бъде възстановено.

— Един вид чудо, така ли? — намигна му гигантът.

В същото време Толомей уведомяваше племенника си, Гучо Бальони, че трябва да тръгне на път след два дни, и му даваше нарежданията си. Младежът не се показа особено въодушевен.

— Come sei strano, figlio mio!19 — извика Толомей.

— Съдбата ти предлага възможност за чудесно пътуване, което няма да ти струва нищо, защото в крайна сметка ще плати държавната хазна. Ще видиш Неапол, Анжуйския двор, ще общуваш с принцове и ако си ловък, ще си създадеш приятели измежду тях, а може би ще присъствуваш и на подготовката на конклав! Ами че един конклав е вълнуващо нещо! Амбиции, ходатайства, рушвети, съперничества… и дори вяра у някои. Интересите на целия свят са замесени в играта. С очите си ще видиш всичко това, а удължаваш лице, като че ли ти съобщавам за някакво нещастие. На твое място и на твоята възразст бих скачал от радост и вече щях да си стягам багажа… За да ми правиш такава физиономия, сигурно има някое момиче и съжаляваш, че ще се разделиш с него. Да не би това да е случайно госпожица дьо Кресе?

Маслиненотъмното лице на младия Гучо стана малко по-тъмно: така се изчервяваше.

— Ако те обича, ще те почака — поде банкерът. — Жените са създадени да чакат. Винаги ги намираме пак. А ако се страхуваш, че ще те забрави, порадвай се на жените, които ще срещнеш по пътя. Единственото нещо, което не можеш да си върнеш, е младостта и енергията да обхождаш света.

VМАРИЯ И КЛЕМАНС УНГАРСКИ

Има градове, по-силни от вековете. Времето не ги променя. Владичествата се редуват едни след други, цивилизациите се наслагат като наноси, а те запазват през вековете характера си, собственото си ухание, ритъм и ропот, които ги отличават от всички други градове на земята. Неапол открай време е спадал към тези градове. Такъв е бил, такъв си оставаше и щеше да остане в бъдеще. Полуафрикански, полулатински с гъстите си улички, гъмжащ от крясъци, изпълнен с мирис на зехтин, шафран и пържена риба, със слънчев прах и звънци на мулета.

Гърците го бяха основали, римляните го бяха завладели, варварите го бяха опустошили, византийци и нормани едни след други бяха отсядали в него. Неапол бе абсорбирал, оползотворил, претопил техните изкуства, закони и речник. Въображението на улицата се подхранваше от спомена за тях, от ритуалите и митовете им.

Населението не беше нито гръцко, нито римско, нито византийско. Беше исконното неаполско население, единствено по рода си в света, за което веселието е маска на мим, предназначена да прикрие трагедията на нищетата, патосът — средство да се оцветят еднообразните дни, а привидната леност е продиктувана от мъдрото решение да не се преструваш на деен, когато няма какво да правиш. Население, което от веки веков е обичало да живее и да говори, което винаги е трябвало да хитрува със съдбата и винаги се е отнасяло с презрение към военната суматоха, защото никога не му е омръзвал мирът, на който тъй рядко се е радвало.

По онова време Неапол бе сменил от около половин век владичеството на Хохенщауфен с Анжуйската династия. Възкачването й на неаполския трон по настояване на Светия престол бе станало посред убийствата, репресиите и кланетата, залели тогава с кръв полуострова. Безспорен принос на новата династия бяха, от една страна, фабриките за вълна в предградията, основани с оглед на доходи, и от друга, огромната резиденция, полудворец, полукрепост, построена близо до морето от френския архитект Пиер дьо Шон, Новият замък, гигантска розова кула, насочена към небето. Верни на чувството си за хумор и на старите култове на зачатието, неаполитанците мигом я прекръстиха Маскио Анджоино (Анжуйският мъжкар).

В една януарска сутрин на 1315 година в дворцова зала с висок таван Роберто Одеризи, млад неаполски художник, ученик на Джото, съзерцаваше току-що завършения портрет в центъра на триптих. Неподвижен пред статива, захапал четката си, той продължаваше да проучва картината, чиито още неизсъхнали маслени бои проблясваха. Питаше се дали малко по-бледожълто или, напротив, леко по-оранжево жълто би предало по-сполучливо златистия блясък на косите, дали челото е достатъчно светло, дали окото — красивото, леко закръглено синьо око, гледа като живо. Чертите бяха точно възпроизведени, о, да, безспорно, чертите… А погледът? От какво зависи погледът? От бяла точица върху зеницата? От малко по-силна сянка в крайчеца на клепача? Как изобщо би успял със смесени и наложени една до друга бои да предадеш едно действително лице и странните игри на светлината по очертанията му? Може би в крайна сметка не окото, а прозрачната ноздра или светлият блясък на устните беше най-същественото… „Рисувам премного мадони с все същото наклонено лице и все същото унесено и отсъствуващо изражение…“ — помисли си художникът.

— Е, синьор Одеризи, свършихте ли? — попита хубавата принцеса, която му позираше.

От седмица насам прекарваше по три часа всеки ден, седнала в тази стая, за да позира за портрета, поискан от френския двор.

През отворения висок готически прозорец със стъклописи се забелязваха мачтите на кораби от Ориента, хвърлили котва в пристанището, а отвъд тях се ширеше Неаполският залив, тъмносиньото море под златистото искрене на слънцето. Триъгълният профил на Везувий се очертаваше на хоризонта. Въздухът беше мек, истинско щастие беше да живееш в такъв ден.

Одеризи извади четката от устата си.

— Уви, да! — промълви той. — Свърших.

— Защо „уви“?

— Защото ще бъда лишен от щастието да виждам всяка сутрин дона Клеменца и занапред ще ми се струва, че слънцето не изгрява вече.

Това не беше кой знае какъв комплимент, защото минималната, задължителна вежливост изискваше от неаполитанеца да казва на всяка жена, било принцеса или прислужница в странноприемница, че ще се разболее тежко, ако не я вижда. И знатната дама, която безмълвно бродираше в ъгъла на стаята, за да следи за благоприличието на разговора, не намери за нужно дори да вдигне глава.

— И освен това, Ваше Височество… казвам „уви“, защото портретът не е хубав. Той не изобразява красотата ви толкова съвършена, колкото е в действителност.

Ако потвърдеха тези негови думи, той би се засегнал, но бе искрен в критиката си. Пред завършената си творба изпитваше огорчението на художник, че не се е справил още по-добре. Седемнадесетгодишният младеж вече проявяваше взискателност на голям майстор.

— Мога ли да го видя? — попита Клеманс Унгарска.

— О, Ваше Височество, бъдете милостива! Зная, че на моя учител трябваше да се падне честта да изпълни този портрет.

Действително бяха поканили Джото. Един конник бе препускал през Италия за тази цел. Но видният тосканец, зает през тази година с изписването на живота на свети Франческо Асизки по стените на църквата „Санта-Кроче“ във Флоренция, без да слиза от скелето, бе препоръчал да се обърнат към младия му ученик в Неапол.

Клеманс Унгарска стана и се приближи до статива. Висока и руса, тя бе по-скоро царствена, отколкото грациозна, и излъчваше не толкова женственост, колкото благородство. Но чистотата на лицето й и очарованият й поглед смекчаваха възстрогото впечатление от държането й.

— Но, синьор Одеризи! — възкликна тя. — Вие сте ме нарисували по-красива, отколкото съм.

— Предадох вярно чертите ви, дона Клеменца, и се постарах да нарисувам душата ви.

— В такъв случай бих желала огледалото ми да бъде толкова талантливо, колкото вас.

Те се усмихнаха, благодарейки си взаимно за любезните думи.

— Да се надяваме, че ликът ми ще се хареса във Франция… Искам да кажа на вуйчо ми Валоа — поправи се тя, леко смутена.

Защото съгласно една фиктивна уговорка, на която никой не вярваше, портретът бе предназначен за Шарл дьо Валоа, заради голямата му привързаност към племенницата му.

Произнасяйки тези думи, Клеманс почувствува, че се изчервява. На двадесет и две години лицето й все още пламваше лесно и тя се упрекваше, смятайки това за слабост. Колко пъти баба й, кралица Мария Унгарска, й бе повтаряла: „Клеманс, принцеса и бъдеща кралица не може да се изчервява!“

Дали наистина щеше да стане кралица! С обърнати към морето очи, Клеманс бленуваше за далечния братовчед, непознатия крал, за когото толкова й говореха вече двадесет дни, откакто бе пристигнал неофициалният пратеник от Париж… Месир дьо Бувил й бе представил крал Луи X като нещастен владетел, измамен жестоко в чувствата си, но чието лице, ум и сърце се отличавали с всички приятни черти, които могат да се харесат на дама от високо потекло. Колкото до френския двор, той бил образец на кралски двор и съчетавал съвършено семейните радости с кралското величие… А нищо не можеше да изкуши повече Клеманс Унгарска от перспективата да излекува душевните рани на мъж, изтерзан едно след друго от измяната на недостойна съпруга и от ранната смърт на обожавай баща. За нея любовта бе неразделна от предаността. А към това се прибавяше и гордостта, че е била избрана от Франция… „Толкова дълго чаках да се омъжа, че вече не се надявах. А ето че бог ще ме дари с най-добрия съпруг и най-щастливото кралство.“

Затова от три седмици Клеманс живееше с чувството, че е станало чудо, и преливаше от признателност към Създателя и цялата вселена.

Избродираната с лъвове и орли завеса се повдигна и влезе дребен младеж с остър нос, пламенни, весели очи и много черна коса. Поклони се.

— О, синьор Бальони, ето ви и вас. — посрещна го радостно принцесата.

Младият сиенец, който служеше за преводач на посланика, й беше много симпатичен, и той бе за нея един от вестоносците на щастието.

— Ваше Височество — каза той, — месир дьо Бувил пита дали може да ви посети.

— Винаги с голямо удоволствие виждам месир дьо Бувил. Но приближете се и ми кажете как ви се струва портретът ми, той вече е завършен.

— Намирам, Ваше Височество, че портретът е удивително верен — отвърна Гучо, след като постоя безмълвно пред картината, — и показва най-хубавата дама, на която са се любували очите ми.

С изцапани с охра и кармин ръце Одеризи просто пиеше похвалата.

— Нима не обичате една френска девойка, както подразбрах? — попита усмихната Клеманс.

— Обичам, разбира се, Ваше Височество…

— Тогава никак не сте искрен или спрямо нея, или спрямо мен, месир Гучо, защото винаги съм чувала да се твърди, че за човек, който обича, няма по-хубаво лице от онова, в което е влюбен.

— Дамата, на която съм се заклел във вярност и която също ми е вярна — отвърна спонтанно Гучо, — сигурно е най-красивата след вас, дона Клеманс, и ако казвам истината, това не значи, че не я обичам достатъчно.

Откакто бе в Неапол и бе вплетен в проектите за височайшия брак, племенникът на банкера Толомей с голямо удоволствие си даваше вид на героичен рицар, влюбен в красива, далечна девойка. Всъщност любовта му чудесно се примиряваше с отдалечението и не бе пропуснал нито едно от случайните наслаждения, предлагани от всяко пътуване.

Принцеса Клеманс от своя страна бе изпълнена с отзивчивост и любопитство към чуждите любовни връзки. Би желала всички младежи и девойки на земята да са щастливи.

— Ако бог някой ден пожелае да отида във Франция… — тя пак се изчерви, — … с удоволствие ще се запозная с жената, за която толкова мислите и с която ви пожелавам да се свържете.

— Ах, ваше височество! Да даде бог да дойдете! Няма да имате по-верен слуга от мен и, сигурен съм, по-предана служителка от нея.

И той коленичи най-изящно, сякаш се намираше по време на турнир пред ложата на дамите. Тя му благодари с жест. Имаше красиво изваяни пръсти, леко удължени като пръстите на светиците по фреските.

„Ах, какъв добър народ, какви мили хора!“ — мислеше Клеманс, гледайки дребния италианец, който в този миг олицетворяваше за нея цяла Франция.

— Бихте ли ми казали името й? — попита го пак тя. — Или може би е тайна?

— Съвсем не е тайна за вас, ако ви е приятно да го узнаете, дона Клеманс. Казва се Мари… Мари дьо Кресе. От благородно потекло е. Баща й е бил рицар. Тя ме чака в замъка си на десет левги от Париж… Шестнадесетгодишна е.

— Е добре, бъдете щастлив, пожелавам ви го от все сърце, синьор Гучо, бъдете щастлив с вашата хубава Мари дьо Кресе.

Гучо излезе и се спусна, танцувайки из галериите на двореца. Вече виждаше френската кралица на сватбата си. Ех, за сбъдването на тази хубава мечта би трябвало и крал Луи да може да се ожени за дона Клеманс, от една страна, а от друга, семейство дьо Кресе да се съгласи да даде на един ломбардски банкер ръката на Мари.

Младежът завари Юг дьо Бувил в апартамента, където го бе настанил. Бившият главен шамбелан, с огледало в ръка, гледаше откъде идва светлината и се въртеше като пумпал, за да се увери, че изглежда добре, и за да подреди черните и бели кичури коса, поради които приличаше на дебел шарен кон. Беше вече почнал да мисли дали няма да е по-добре, ако си боядиса косата.

Пътешествията обогатяват младежите, но понякога хвърлят смут в душите на зрелите мъже. Италианският въздух бе опиянил Бувил. Този почтен благородник, който спазваше задълженията си, не бе можал да устои още във Флоренция и бе изневерил на жена си, но тутакси бе изтичал в една черква, за да се изповяда. В Сиена, където Гучо познаваше няколко жени, чиято професия бе любовта, той повторно бе съгрешил с по-малко угризения. В Рим се бе държал сякаш се бе подмладил с двадесет години. В Неапол, толкова щедър на леки наслади град, стига да имаш малко злато, Бувил живееше в плен на някаква омая. Това, което навсякъде другаде би се сметнало за порок, тук изглеждаше обезоръжаващо естествено и едва ли не невинно. Малки дрипави дванадесетгодишни сводници със златиста кожа хвалеха с антично красноречие задника на по-голямата си сестра, а после седяха послушно в антрето и чешеха краката си. Така човек имаше дори чувството, че върши добро дело, като дава възможност на цяло семейство да се изхрани в продължение на седмица. Ами удоволствието да се разхождаш през януари без връхна дреха? Беше се облякъл по последна мода и сега носеше надризница с двуцветни ръкави на райета. Разбира се, крадяха го по мъничко на ъгъла на всяка улица. Не много висока цена за толкова наслади!

— Приятелю — каза той на влезлия Гучо, — знаете ли, толкова съм отслабнал, че има изгледи кръстът ми пак да стане тънък!

Подобно предположение свидетелствуваше за голям оптимизъм.

— Месир — каза му младежът, — дона Клеменца е готова да ви приеме.

— Надявам се, че портретът не е още завършен.

— Завършен е, месир. Бувил дълбоко въздъхна.

— Тогава това означава, че трябва да се връщаме във Франция. Съжалявам, не отричам, защото обикнах тази нация и с удоволствие бих дал на художника няколко флорина, за да проточи работата си. Няма що, и най-приятните неща имат край.

Размениха съучастнически усмивки и на път за покоите на принцесата дебелакът улови Гучо приятелски подръка.

Между двамата мъже, толкова различни по възраст, произход и обществено положение, се бе породило истинско приятелство, което се бе затвърдило от етап на етап по време на пътуването. В очите на Бувил младият тосканец беше като че ли олицетворение на това пътуване с волностите, новостите и чувството за възвърната младост. Освен това момъкът бе деен, умен, спореше с доставчиците, следеше за разходите, отстраняваше трудностите, организираше развлеченията. Колкото до Гучо, благодарение на Бувил той водеше съществувание на аристократ и общуваше отблизо с владетели. Поради не съвсем ясно определените си функции на преводач, секретар и ковчежник се ползуваше с уважение. Пък и Бувил не скъпеше спомените си и докато яздеха продължително или разговаряха вечер в хановете и манастирските странноприемници, Гучо бе узнал много неща за Филип Хубави, за френския двор и кралското семейство. Така взаимно си разкриваха непознати светове и чудесно се допълваха: забавен впряг, в който често младокът водеше възрастния мъж.

Така и влязоха при дона Клеменца, но безгрижното им изражение мигом изчезна, щом видяха старата кралица майка, Мария Унгарска, застанала пред портрета. С дълбоки поклони те пристъпиха предпазливо към нея.

Унгарската кралица майка беше на седемдесет години. Съпруга на покойния неаполски крал Карло II Куция, майка на тринадесет деца, тя бе надживяла кажи-речи половината от тях. Многото майчинства бяха разширили таза й, а скръбта по починалите й близки бе издълбана дълбоки бръчки от очите чак до беззъбата й уста. Беше висока на ръст, със сивкав тен и снежнобели коси и от цялата й физиономия лъхаше сила, решителност и властност, несмекчени от възрастта. Още със събуждането си тя слагаше короната на главата си. Сродена с цяла Европа, претендираща за унгарския трон за потомците си, тя най-сетне го бе извоювала след двадесетгодишна борба.

Сега, когато внук й Карл Робер или Шаробер, наследник на първородния й син Карло Мартело, умрял преждевременно, заемаше трона в Буда, а канонизирането на втория й син, покойния епископ на Тулуза, беше почти свършен факт, когато третият й син Роберто царуваше в Неапол и Пулия, четвъртият бе владетел на Таренто и титулован император на Константинопол, петият — херцог де Дурацо, а живите й дъщери бяха омъжени — едната за краля на Майорка, а другата за Фредерик Арагонски, — кралица Мария все още не смяташе, че е изпълнила мисията си: грижеше се за внучката си, която бе отгледала, сирачето Клеманс, сестра на Шаробер.

Тя се обърна изведнъж към Бувил, като планински сокол, съгледал угоена гъска, и му кимна да се приближи.

— Е, месир, как ви се струва портретът?

Бувил изпадна в съзерцание пред статива. Разглеждаше не толкова лицето на принцесата, колкото двете странични пана, предназначени да предпазят портрета.

Върху едното Одеризи бе нарисувал Анжуйския мъжкар, а върху другото — пристанището и Неаполския залив в перспектива. Загледан в този пейзаж, с който скоро трябваше да се раздели, Бувил вече изпита носталгия.

— Безупречно е нарисуван — заяви накрая той. — Само бордюрът ми изглежда малко скромен може би за толкова красиво лице. Не ви ли се струва, че ако има един позлатен фестон…

Гледаше да спечели още един-два дни.

— Това няма значение, месир — отсече старата дама. — Намирате ли, че прилича на принцесата?

— Да.

— Това е важното. Изкуството е празна работа и бих се учудила, ако крал Луи държи на гирлянди. Интересува го лицето, нали така?

Тя не се церемонеше и за разлика от всички други в двора не държеше да скрива целта на посолството. Все пак отпрати Одеризи с думите:

— Добре свършихте работата си, млади момко.

Ковчежникът ми ще ви наброи дължимото възнаграждение. А сега продължете да изписвате църквата ни и гледайте дяволът да е достатъчно черен, а ангелите — достатъчно блестящи.

За да се отърве и от Гучо, тя му заповяда да помогне на художника да отнесе четките си. Със същия тон изпрати и знатната дама другаде да бродира.

Като отстрани по този начин свидетелите, тя се върна при Бувил.

— И така, месир, вие си заминавате за Франция.

— С безкрайно съжаление, Ваше Величество, защото сърдечният прием, оказан ми тук…

— Тъй или иначе — прекъсна го тя, — вашата мисия е изпълнена или най-малкото почти изпълнена.

Черните й очи бяха втренчени в очите на Бувил.

— Почти, Ваше Величество?

— Искам да кажа, че въпросът принципно е уреден, защото синът ми кралят и самата аз одобряваме проекта. Но съгласието ни, месир… — тя стисна челюсти и жилите на шията й изскокнаха, — … не забравяйте, че това съгласие зависи от едно условие. Защото макар да се смятаме много почетени от намерението на братовчед ни, френския крал, макар да сме готови да го обичаме с чисто християнска вярност и да му осигурим многочислено потомство, защото жените в семейството ни са плодовити, не по-малко вярно е, че окончателният ни отговор все пак зависи от по-бързото и действително освобождаване на господаря ви от Маргьорит Бургундска. Не бихме могли да се задоволим с разтрогване на брака, извършено от услужливи епископи, което би могло да бъде оспорено от по-висша църковна инстанция.

— Скоро ще издействуваме анулиране на брака, Ваше Величество, както имах вече честта да ви уверя.

— Месир, говорим на четири очи. Не уверявайте в нещо, което още не е станало.

Бувил се изкашля, за да прикрие затруднението си.

— Анулирането на брака на краля е първата грижа на монсеньор дьо Валоа. Той ще направи всичко възможно, за да го ускори, и според него това е вече почти свършен факт…

— Да, да — промърмори недоволно старата кралица. — Познавам зет си! На думи няма нищо невъзможно за него и конете му са здрави и читави, докато не ги е вкарал в дола.

Макар че дъщеря й Маргьорит бе умряла преди петнадесет години и Шарл дьо Валоа се бе преженил два пъти след това, тя все още го наричаше „зет ми“.

— Разбрали сме се също, че няма да дадем земя. Струва ми се, че Франция си има достатъчно. Неотдавна, когато дъщеря ми се омъжи за Шарл, тя му занесе в зестра Анжу и това не беше малко. Но затова пък по-миналата година, когато една дъщеря от втория брак на Шарл се омъжи за сина ни, владетеля на Таренто, тя ни донесе Константинопол.

И старата кралица махна с подпухналата си ръка, за да намекне, че красивата титла е вятър и мъгла.

Зад тях, застанала до отворения прозорец и загледана в морето, Клеманс присъствуваше с чувство на неловкост на този разговор. Нима любовта трябваше да се съпътствува от такива предварителни уговорки, които напомняха обсъждане на клаузи на договор? Та нали в крайна сметка ставаше въпрос за щастието и живота й? Без да я питат, бяха отказали от нейно име на толкова кандидати, сметнати за неравностойни! И ето че й се предлагаше френският трон, докато само месец преди това се питаше дали няма да бъде принудена да стане монахиня! Струваше й се, че баба й говори много рязко. Самата тя бе склонна да се отнася по-внимателно към тази възможност, да не предявява такава придирчивост към каноническото право… Далеч в залива един кораб с висока палуба издуваше платна към бреговете на Северна Африка.

— На връщане, Ваше Величество — каза Бувил, — ще се спра в Авиньон по нареждане на монсеньор дьо Валоа. И скоро ще имаме папата, който ни липсва.

— Ще ми се да ви вярвам — отвърна Мария Унгарска, — но искаме всичко да бъде уредено до лятото. Имаме кандидати за ръката на принцеса Клеманс. И други владетели я искат за съпруга. Не можем да ви дадем прекалено дълъг срок.

Жилите на шията й отново се издуха.

— Знайте, че в Авиньон наш кандидат е кардинал Дюез — продължи тя. — Много бих искала и френският крал да се спре на него. Ако той стане папа, много бързо ще получите анулиране на брака, тъй като ни е много задължен и е изцяло спечелен за каузата ни. Освен това Авиньон е в Анжу, наше владение, естествено под върховната власт на френския крал. Не забравяйте това.

Сбогувайте се със сина ми и дано всичко стане така, както желаете… Преди лятото, месир, преди лятото, напомням ви!

Бувил се поклони и се оттегли.

— Бабо — каза разтревожена Клеманс, — мислите ли, че…

Старата кралица лекичко я потупа по ръката.

— Всичко е в божиите ръце, мое дете, и ни се случва само онова, което той желае.

Тя също излезе.

„И крал Луи може да има други принцеси предвид помисли си Клеманс, когато остана сама. — Разумно ли е да го притесняваме така и няма ли да насочи на друга страна избора си?“ Тя стоеше пред статива със скръстени ръце, заела неволно позата от портрета. „Дали на някой крал ще му бъде приятно да целуне тези ръце?“ — попита се принцесата.

VIНА ЛОВ ЗА КАРДИНАЛИ

Бувил и Гучо потеглиха след два дни. Решено бе да се върнат по море, за да спечелят време. В багажа си носеха малко сандъче с метална обкова. Вътре беше златото, отпуснато от банкерите Барда в Неапол. Гучо пазеше ключето до гърдите си. Облегнати на перилото на кърмата, Бувил и той тъжно гледаха чезнещите в далечината Неапол, Везувий и островите. Виждаха се групи бели платноходки, които напускаха брега за всекидневния риболов. Скоро се озоваха в открито море.

Средиземно море бе спокойно. Духаше само лек вятър, който носеше кораба. Гучо си спомняше отвратителното прекосяване на Ламанша предишната година и се плашеше да се качи на кораб, но сега се радваше, че нищо му няма. Само след два часа вече се възхищаваше от здравината на плавателния съд и от собствената си издръжливост. Едва-що не се сравни с месер Марко Поло, прочутия венециански мореплавател, чиято книга „Разделението на света“, съчинена наскоро след пътешествието му, бе много четена и популярна през онези години. Гучо сновеше от моряк на моряк, осведомяваше се за морските термини и си играеше на пътешественик, докато бившият главен шамбелан все още съжаляваше за чудния град, който бе принуден да напусне.

След петдневно плаване спряха в Ег-морт. Оттук някога бе тръгнал Луи Свети на кръстоносен поход, но пристанището бе истински завършено едва при Филип Хубави.

— Няма как — каза дебелият Бувил, опитвайки се да се отърси от носталгията си, — трябва да се заемем сега с неотложните си задачи.

На конярите бе възложено да намерят коне и мулета, на прислугата — да нагласи солидно куфарите, портрета на Одеризи, опакован в сандък, и ковчежето на Барди, което Бувил не изпускаше от очи.

Времето беше студено, облачно и Неапол вече и на двамата се струваше само далечна мечта.

Трябваше да яздят ден и половина с кратък престой в Арл, за да стигнат в Авиньон. Месир дьо Бувил се простуди по пътя. Свикнал с италианското слънце, той не се бе облякъл достатъчно топло. А зимите в Прованс са кратки, но понякога сурови. Като кашляше, храчеше и се секнеше, Бувил непрестанно проклинаше лошия климат на тази страна, която сякаш не беше вече собствената му родина. Пристигането им в Авиньон под напорите на мистрала много ги разочарова: там нямаше нито един кардинал. В най-добрия случай странно за папска резиденция! Никой не можа да осведоми пратеника на френския крал. Никой не знаеше или не искаше да знае.

Папският дворец бе затворен: и врати, и прозорци. Пазеше го един ням или малоумен вратар.20 Тъй като нощта се спускаше, Бувил и Гучо решиха да се подслонят в крепостта Вилньоф от другата страна на реката.

Един много начумерен и скъп на обяснения комендант ги уведоми, че вероятно кардиналите са в Карпантра, затова трябва да ги потърсят там. И осигури храна и квартира на пътниците, но без особено да се престарава.

— Този капитан на стрелци не е много любезен с представители на краля. Ще изтъкна това, като се върнем в Париж — каза Бувил.

Призори всички бяха на седлата, за да изминат шестте левги между Авиньон и Карпантра. Бувил беше обнадежден. Тъй като последната воля на папа Климент V била конклавът да се събере в Карпантра, можеше да се предположи, че ако кардиналите са се върнали там, конклавът най-сетне заседава или възнамерява да заседава.

В Карпантра ги очакваше разочарование. Ни помен от червена кардиналска шапка! Затова пък бе мразовито и вятърът, който духаше непрестанно, се втурваше в уличките и просто режеше лицата. Освен това пътниците се чувствуваха несигурни и долавяха някакви машинации: защото едва излезли Бувил и хората му от Авиньон, двама конници ги надминаха, без да отвърнат на поздрава им, препускайки с все сили към Карпантра.

— Странно! — бе забелязал тогава Гучо. — Като че ли тези хора нямат друга грижа освен да пристигнат преди нас там, където отиваме.

Градчето беше пусто: жителите му сякаш бяха потънали вдън земя или бяха избягали.

— Как тъй щом пристигнем някъде, всичко опустява? — удиви се Бувил. — Свитата ни не е чак толкова голяма, че да всява страх.

Откриха в катедралата само един стар каноник, който най-напред се престори, че ги смята за лица, дошли да се изповядат, и ги помъкна към ризницата. Говореше шепнешком или обясняваше с жестове. Гучо пристъпваше с ръка на кинжала си, тъй като се боеше от засада и беше неспокоен за багажа, оставен с мулетата пред входа на църквата.

След като ги накара да повторят пет пъти въпросите си, след като дълго умува, клати глава и чисти от прах изтърканата си пелерина, най-сетне каноникът призна, че кардиналите се били оттеглили в Оранж. Оставили го сам, съвсем сам…

— В Оранж ли? — извика месир дьо Бувил.

При тези думи той се разкиха и кихавицата му отекна в катедралата.

— Но кълна се в Христовото тяло! — възкликна той, когато успя да си поеме дъх. — Ами че вашите кардинали не са прелати, а лястовици! Сигурен ли сте поне, че са в Оранж?

— Сигурен… — промълви старият свещеник, възмутен от изреченото богохулство. — Можем ли да бъдем сигурни на тоя свят освен в съществуването на бога? Мисля, че в Оранж ще намерите поне италианските кардинали.

После млъкна, като че ли се уплаши, че е казал прекалено много. Явно му се искаше да излее душата си, но не смееше да им се довери.

— Е добре! Тъй да е! Да вървим в Оранж! — реши, раздразнен и уморен, Бувил. — Колко път има дотам? Пак шест левги ли? Нека да са шест! Качвайте се на конете, всички от свитата!

Щом Бувил и Гучо поеха по пътя за Оранж обаче, пак ги настигнаха и надминаха двама конници, препускащи с все сила. Този път нашите пътници не можеха да се съмняват, че тези галопиралия стават именно заради тях.

Внезапно обзет от войнствено настроение, Бувил пожела да нападнат двамата конници, но Гучо енергично се противопостави.

— Движим се много бавно, месир Юг, и никога няма да успеем да ги настигнем. Конете им са отпочинали, а нашите са уморени. И главно в никакъв случай не искам да оставяме сандъчето зад нас.

— Вярно — съгласи се Бувил, — мулето ми не го бива. Цяло се огъва под мен и на драго сърце бих го сменил.

Не се учудиха кой знае колко, когато разбраха, пристигайки в Оранж, че монсеньорите ги няма там.

Все пак Бувил кипна, когато им отговориха, че трябва да ги потърсят в Авиньон.

— Та ние вчера бяхме в Авиньон! — извика той на писаря, който благоволи да ги осведоми. — Нямаше жива душа! Ами монсеньор Дюез? Къде е монсеньор Дюез?

Писарят отвърна, че тъй като монсеньор Дюез е епископ в Авиньон, би трябвало да го търсят в неговата епархия. Излишно беше да спорят.

По злощастно съвпадение точно този ден превото на Оранж бе вън от града и служителят, който го заместваше, не бе получил никакви нареждания за настаняването на новопристигналите. Трябваше да прекарат нощта в доста мръсен и студен хан край тревясало поле с развалини тук-там, между които свиреше вятърът. Седнал срещу смазания от умора Бувил, Гучо си мислеше, че трябва да вземе в свои ръце експедицията, ако иска да се приберат някога в Париж, постигнали или не някакъв резултат.

Когато един щитоносец от свитата им сваляше седлото на едно муле, то така го ритна, че счупи крака му, и се наложи да го оставят в Оранж. Вратовете на две добичета бяха изранени, други трябваше да бъдат наново подковани. Носът на самия Бувил така течеше, че той представляваше печална гледка. На другия ден се чувствуваше страшно отпаднал и се отчая, когато видя отново стените на Авиньон, затова съвсем лесно се съгласи Гучо да поеме функциите му.

— Никога няма да посмея да се явя пред краля! — вайкаше се той. — Но как да изберем папа, питам ви, след като всичко, което носи расо, бяга при вида ни? Никога вече няма да заседавам в кралския съвет, никога! С една-единствена мисия загубих извоюваното през целия си живот.

Тревожеше се за дреболии. Дали бе добре опакован портретът на принцеса Клеманс и дали не се бе повредил при пътуването?

— Оставете всичко на мен, месир Юг — каза му убедително Гучо. — Най-напред трябва да ви настаня някъде на топло. Според мен това не търпи отлагане.

Отиде да потърси коменданта на града и така възприе тона, с който Бувил трябваше да говори още в самото начало, така гръмко провъзгласи с италианския си акцент титлите на шефа си и званията, които сам си приписа, толкова естествено изложи исканията си, че само след час изпразниха една къща и му я предоставиха. Гучо настани всички там, като сложи Бувил в добре затоплено легло. А когато шишкото, който лицемерно се извиняваше с простудата си, за да не взима повече каквито и да било решения, се пъхна под завивките, той му каза:

— Подушвам, че ни готвят клопка и това хич не ми харесва. Затова ми се ще златото ни да бъде на сигурно място. Тук има един представител на Барди. Ще му поверя парите. След това ще бъда по-свободен да издиря проклетите ви кардинали.

— Моите кардинали, моите! — измърмори Бувил. — Съвсем не са мои и на мен самия ми е още по-неприятно за номерата, които ми погаждат. Но нека поговорим за това след като си дремна малко, ако нямате нищо против, защото цял треперя от треска. Сигурен ли сте поне напълно във вашия банкер? Можем ли да му се доверим?

Тия пари в крайна сметка принадлежат на френския крал.

Гучо отвърна наперено:

— Не забравяйте, месир Юг, че се тревожа за тези пари, все едно че принадлежат на човек от собственото ми семейство.

И отиде в банката в квартала Сен-т-Агрикол. Представителят на Барди, братовчед на капитана на това могъщо сдружение, го прие с дължимата на племенника на виден колега сърдечност и собственоръчно заключи парите в касата си. Размениха подписи, а после банкерът отведе госта си в голямата зала, за да му разкаже затрудненията си. Слаб, леко прегърбен мъж, застанал пред камината, се обърна при влизането им и възкликна:

— Guccio Baglioni! Per Bacco, sei tu? Che piacere di vederti!21

— Carissimo Boccacio, che fortuna? Che fai qua?22

Все същите хора се срещат на път, защото едни и същи хора пътуват. Нямаше нищо необикновено в присъствието на Бокачо, тъй като беше главен представител на сдружението Барда. Но приятелствата, породили се при случайни срещи по пътищата между хора, които са постоянно в движение, са по-спонтанни, по-възторжени и често по-трайни от дружбата между заседнали на едно място хора.

Бокачо и Гучо се бяха запознали преди една година на път за Лондон. Няколко пъти се бяха срещали в Париж и сега се гледаха като че ли са били приятели открай време. Дадоха израз на радостта си с доста просташки тоскански ругатни. Някой незапознат с флорентинските привички слушател трудно би разбрал защо такива весели другари взаимно се наричат „копелета“, „сифилитици“ и „педерасти“.

Докато авиньонският представител на Барда им наливаше вино с подправки, Гучо разказа за мисията си, за преживените през последните дни злополучия в гонитба на кардиналите и описа плачевното състояние на дебелия месир дьо Бувил. Скоро Бокачо се разсмя от сърце.

— La caccia ai cardinali, la caccia ai cardinali! Vi hanno preso per il culo, i Monsignori!23

После стана сериозен и се помъчи да обясни на Гучо.

— Не се чуди, че кардиналите се крият. Внушено им е да бъдат предпазливи и те хукват, щом дойде пратеник на кралския двор или нещо подобно. Миналото лято Бертран дьо Гот и Гийом дьо Бюдо, племенници на покойния папа, пристигнаха тук, изпратени от добрия ти приятел Марини уж за да върнат в Бордо тялото на вуйчо си. Дойдоха с петстотин души въоръжена охрана, доста много носачи само за един труп! Мисията им бе да подготвят избора на френски кардинал за папа и доводите им се оказаха твърде груби. Една прекрасна сутрин домовете на техни преосвещенства бяха разграбени и в същото време манастирът в Карпантра, където заседаваше конклавът, бе обсаден. Кардиналите скочили през една пролука в стената и избягали в полето, за да спасят кожата си. Без тази пролука, отредена им от провидението, работата им била спукана. Някои тичали цяла левга със запретнато до коленете расо. Други се напъхали в хамбарите. Още не са забравили това.

— Трябва да имате предвид и обстоятелството, че наскоро е бил засилен гарнизонът във Вилньоф — забеляза братовчедът Барда, — и кардиналите очакват всеки миг стрелците да преминат моста. Видели са ви да отивате към Вилньоф, да се връщате оттам — това им стига… А знаете ли кои са били конниците, които на няколко пъти са ви задминавали? Готов съм да се закълна, че са хора на архиепископ Марини. В момента наоколо гъмжи от тях. Не ми е много ясно каква работа вършат, но сигурно не това, за което вие сте дошли.

— Щом идвате от името на френския крал, Бувил и ти няма да постигнете нищо — поде Бокачо. — Излагате се само на опасността да изгълтате някоя вечер супа с такива подправки, че изобщо да не се събудите. За кардиналите сега… за някои кардинали… важи само препоръка, идваща от неаполския крал. Не ми ли каза, че идвате оттам?

— Направо оттам — отвърна Гучо. — И имаме дори благословията на кралица Мария да се срещнем с кардинал Дюез!

— Че защо не го каза? Та ние познаваме само него!

Странна личност е между другото този кардинал. Като че ли имаше големи изгледи да бъде избран за папа в Карпантра.

— Защо тогава не го избраха? Той е французин.

— По рождение французин, но е бил канцлер в Неапол и затова Марини не го иска. Мога да ти уредя среща с него когато пожелаеш, още утре, ако ти е удобно.

— Значи знаеш къде се намира?

— Та той не е мърдал оттук! — засмя се Бокачо. — Прибери се у дома си и преди да се мръкне, ще ти се обадя. Ако разполагате с малко пари, както ми каза, това само ще улесни срещата ви. Защото добрият кардинал често закъсва и ни дължи доста крупни суми.

Три часа по-късно синьор Бокачо почука на вратата на къщата, където бе настанен Бувил. Носеше добри вести. На другия ден към девет часа сутринта кардинал Дюез щял да направи обичайната си разходка на около една левга северно от Авиньон в местността Поите, носеща името си от някакво мостче. Кардиналът би приел да се срещне случайно с месир дьо Бувил, ако той се отбие там, но при условие да бъде придружен най-много от шест души. Придружаващите ги лица трябвало да останат от двете страни на ливадата, докато Дюез и Бувил разговарят по средата, далеч от всяко око и ухо. Папският кардинал умееше да се обкръжава в тайна.

— Гучо, момчето ми, вие ме спасявате и винаги ще ви бъда благодарен — възкликна Бувил и ведно с надеждата и силите му като че ли се повъзвърнаха.

И така, на следващата сутрин Бувил, придружен от Гучо, синьор Бокачо и четирима щитоносци, отиде в местността Понте. Гъста мъгла беше паднала. Тя заличаваше очертанията и приглушаваше звуците, а мястото беше възможно най-безлюдно.

Най-сетне от мъглата изскочиха няколко ездачи и сред тях млад мъж на бяло муле. Той чевръсто слезе от мулето. Носеше тъмна пелерина, под която се отгатваха червените му дрехи, а на главата бе нахлупил кожена шапка. Пристъпи с бързи, почти скокливи крачки по заледената трева и едва тогава видяха, че това е самият кардинал Дюез и че негово юношество е на седемдесет години. Единствено лицето му с хлътнали бузи и слепоочия, с побелели вежди върху съсухрената кожа издаваше възрастта му. Но очите му бяха запазили зорката младежка живост.

Бувил също се запъти към него и те се срещнаха до нисък зид. Загледаха се, и двамата озадачени от външния си вид. Бувил с вродената си почит към църквата очакваше да види величествен, малко мазен прелат, а не този подскачащ в мъглата немирник. Папският кардинал, който си въобразяваше, че изпращат при него воин от рода на Ногаре или Бертран дьо Гот, разглеждаше шишкото, увит в шалове като луковица, секнещ се шумно.

Пръв заговори кардиналът. Гласът му не можеше да не изненада всеки, който го чуеше за пръв път. Приглушен като погребален барабан и в същото време енергичен, забързан и задавен, този глас сякаш не излизаше от него, а от някой друг, застанал наблизо, когото човек неволно търсеше с очи.

— И така, месир дьо Бувил, вие идвате от името на крал Роберто Неаполски, който ми оказва чест с християнското си доверие. Неаполският крал… неаполският крал — повтори той. — Отлично. Но в същото време вие сте пратеник на френския крал. Бяхте главен шамбелан на крал Филип, който твърде не ме обичаше… не зная защо, тъй като действувах в духа на неговата политика на Виенския консил за унищожаване на тамплиерите.

Бувил разбра, че разговорът ще вземе чисто политическа насока и се почувствува в небрано лозе, също както ако искаха мнението му в кралския съвет. Благослови мислено паметта си, че му достави един аргумент за отговор.

— Струва ми се, монсеньор, че бяхте против осъждането на папа Бонифаций като еретик и крал Филип не бе забравил това.

— Наистина, месир, тогава поискаха премного от мен. Кралете не съзнават онова, което искат. Когато си член на колегиума, от който се избират папите, не ти е приятно да създаваш подобни прецеденти. Когато някой крал се качва на престола, съвсем не заявява високо, че баща му е бил предател, прелюбодеец и разсипник, макар често да е така. Папа Бонифаций умря, след като бе загубил разсъдъка си. Всички знаем това. В такова състояние отказа светото причастие и изрече страшни богохулства. Но той полудя, защото му удариха плесница на самия му престол. Какво щеше да спечели Църквата, ако изложеше на показ този срам? А колкото до вулите, които папа Бонифаций беше издал, преди да обезумее, единствената им еретичност бе, че не бяха по вкуса на френския монарх. Ала все пак в тази област преценката принадлежи на папата, а не на краля. И Климент V, многоуважаваният ми благодетел… знаете, че на него дължа малкото, което съм… беше на това мнение. Монсеньор дьо Марини също не ме обича твърде. Той направи всичко възможно да провали кандидатурата ми, от както Светият престол е свободен. Затова именно не ми е ясно защо искате да се срещнете с мен? Все още ли Марини е така могъщ във Франция или само се преструва на всесилен? Говори се, че вече не управлявал, но все още всички му се подчиняват.

Странен човек беше този кардинал, който си служеше с разни хитрини най-напред за да избегне кралския пратеник, после за да се срещне с него, и още в първия миг заговаряше по най-щекотливия въпрос, сякаш открай време познава събеседника си.

— Истината, монсеньор — отвърна Бувил, който не желаеше да се впуска в разговори за Марини, — е, че съм дошъл да ви предам желанието на крал Луи и на монсеньор дьо Валоа да имаме час по-скоро папа. Кардиналът повдигна белите си вежди.

— Хубаво желание, след като с интриги, рушвети или насилие цели девет месеца ми пречат да бъда избран! Не че се смятам достоен за толкова висока мисия… но кажете има ли изобщо човек, достоен за нея… Нито съм по-алчен от кой да е друг за папската тиара, чиято тежест ми е много добре позната. Авиньонската епархия ми създава доста грижи, да не говорим за трактатите, на които посвещавам цялото си свободно време. Заел съм се с един Thesaurus pauperum24, с „Изкуството на превращението“ за алхимическите рецепти, а и с Еликсира на философите. Тези съчинения са доста напреднали и бих желал да ги завърша, преди да умра… Изменено ли е решението в Париж спрямо мен? Искат ли ме за папа?

В този миг Бувил си даде сметка, че инструкциите на монсеньор дьо Валоа бяха както винаги колкото категорични, толкова и неясни. Бяха му казали само: „Папа“.

— Но, разбира се, монсеньор, защо не вие? — отвърна меко той.

— Това означава, че ще поискат от мен нещо важно… Искам да кажа: от онзи, който бъде избран. Каква услуга очакват?

— Оказва се, монсеньор, че кралят трябва да анулира брака си…

— За да може да се ожени за принцеса Клеманс Унгарска? — подсказа му кардиналът.

— Значи проектът ви е известен?

— Та не останахте ли цели три седмици в Неапол и не носите ли портрета на принцеса Клеманс?

— Виждам, че сте добре осведомен, монсеньор.

Кардиналът не отговори и се загледа в небето, сякаш по него прелитаха сонм ангели.

— Да се анулира… — промълви той с приглушения си глас, който се стопи в мъглата. — Разбира се, винаги може да се анулира. Дали вратите на църквата в деня на сватбата са били действително отворени? Вие сте присъствували… но не си спомняте. А други може да си при помнят, че по недоглеждане са били затворени. Кралят ви е доста близък братовчед на съпругата си! Може би са пропуснали да поискат разрешение! Поради тази причина бихме могли да разведем кажи-речи всички европейски монарси: те са братовчеди и по бащина, и по майчина линия. Достатъчно е да се видят плодовете на тези съюзи, за да се убедим в това. Един куца, друг недочува, трети напразно се сили да бъде мъж. Ако от време на време сред тях не се промъкне прегрешение или неравен брак, скоро биха измрели от скрофулоза и немощ.

— Френската династия е здрава — отговори засегнат Бувил. — Нашите владетели са яки като колари.

— Да, да… само че когато болестта не засяга телата им, тя засяга главите им. Пък и много от децата им умират още съвсем малки. Не, наистина не се натискам да стана папа.

— Но ако станете, монсеньор — каза Бувил, мъчейки се да улови нишката на разговора, — бихте ли сметнали възможно анулирането преди лятото?

— Да се анулира не е толкова мъчно — каза горчиво Жак Дюез, — колкото да си възвърна гласовете, които загубих по чужда вина.

Разговорът се въртеше в омагьосан кръг. Наблюдавайки хората си, които тъпчеха на място в края на ливадата, Бувил съжаляваше, че не може да извика Гучо или синьор Бокачо, който изглеждаше толкова съобразителен. Мъглата се бе поразсеяла и зад нея се отгатваше, много бледо, слънцето. Нямаше вятър. Бувил се радваше на затишието, но се умори да стои прав, а и почна да усеща тежестта на трите си наметала. Несъзнателно приседна на стеничката на плоски камъни и попита:

— Но какво е положението с конклава, монсеньор?

— Конклавът ли? Ами че няма никакъв конклав! Кардинал д’Албано…

— Имате предвид месир Арно д’Ок, който дойде в Париж миналата година…

— …като легат, за да осъди великия магистър на тамплиерите. Точно той, като кардинал-наместник именно той трябва да ни свика, а гледа да не прави нищо, откакто месир дьо Марини — говори се, че бил негова креатура, — му е забранил да свиква конклава.

— Но да, в крайна сметка…

В същия миг Бувил осъзна, че е седнал, докато прелатът продължава да стои прав, и бързо стана, като се извини.

— Не, не, месир, моля ви се… — успокои го Дюез и го накара отново да седне. Сам той също приседна на зида.

— Ако най-сетне се свика конклав — поде Бувил, — какво решение ще вземе?

— Никакво, съвсем разбираемо е.

Съвсем разбираемо естествено за кардинал, който като всеки кандидат преди избор все изчислява евентуалните си гласове. Не така ясно за Бувил, който с мъка разбра последвалите обяснения, произнесени все така тихо, като в изповедалня.

— Папата ще бъде избран с три четвърти от гласуващите. Ние сме двадесет и трима — петнадесет французи и осем италианци. От тези осем пет са за кардинал Каетани, племенник на Бонифаций… непоклатимо. Никога няма да ги спечелим за нас. Искат да отмъстят за Бонифаций, ненавиждат френската корона и всички, които пряко или посредством папа Климент, моя многоуважаван благодетел, са й служили.

— А другите трима?

— … ненавиждат Каетани. Става дума за двамата Колона и дьо л’Орсини. Потомствени съперничества. Тъй като никой от тези тримата не може да се надява лично за себе си, те са благосклонни към мен, доколкото се явявам пречка за избирането на Каетани. Освен ако… освен ако не им обещаят, че ще върнат Светия престол в Рим, нещо, което би обединило за момента всички италианци, макар после да стане причина да се избият помежду си.

— А петнадесетте французи?

— Ах, ако французите гласуваха единодушно, отдавна щяхте да имате папа! Отначало шестима от тях бяха за мен, защото неаполският крал се бе показал щедър кьм тях по мое настояване.

— Шестима французи и трима италианци прави девет.

— Е да, месир… девет, а ни трябват шестнадесет гласа, за да бъда избран. Отбележете, че останалите девет французи пак не стигат, за да бъде избран папа по волята на Марини.

— Значи, остава да се спечелят за вас седем гласа. Смятате ли, че някои от тях могат да бъдат привлечени с пари? Бих могъл да ви оставя известна сума. По колко на кардинал предполагате?

Бувил реши, че е стигнал много ловко до предложението си, но за негова изненада Дюез като че ли не се въодушеви особено.

— Не ми се струва, че недостигащите ни френски кардинали са чувствителни към подобен довод. Не че почтеността е най-голямата им добродетел, нито живеят в пост и молитва. Но засега страхът, вдъхнат им от месир дьо Марини, взема връх над изкушенията на земните блага. Италианците са по-алчни, но при тях омразата замества съвестта.

— И така, всичко се дължи според вас на Марини и на влиянието му върху деветте френски кардинали?

— Всичко зависи от това, месир, днес… Утре може да зависи от нещо друго. Колко злато можете да ми дадете?

Бувил изблещи очи:

— Но нали току-що ми казахте, монсеньор, че парите не могат да ви свършат работа!

— Зле сте ме разбрали, месир. Тези пари не могат да ми помогнат да спечеля нови привърженици, но са ми необходими, за да запазя малцината, които имам. Докато не съм избран, не мога да им предложа никаква облага. Хубава работа ще свършим, ако в момента, когато ми намерите липсващите гласове, вече съм загубил досегашните си поддръжници.

— С каква сума бихте желали да разполагате?

— Ако кралят на Франция е достатъчно богат да ми отпусне шест хиляди ливри, наемам се да ги употребя ползотворно.

В този миг на Бувил пак му се наложи да се изсекне. Кардиналът сметна това за ловък ход и се уплаши да не би да е поискал много висока сума. Това бе единствената точка, която отбеляза Бувил през целия им словесен двубой.

— Дори с пет хиляди — прошепна Дюез — ще бъда в състояние да се справя… за известно време.

Беше му съвсем ясно, че по-голямата част от тези пари нямаше да излязат от кесията му или по-скоро щяха да погасят собствените му дългове.

— Банкерите Барди ще ви предадат тази сума.

— Нека я запазят като влог на мое име — отвърна кардиналът. — Имам сметка при тях. Ще тегля, когато се наложи.

След тези думи внезапно бе обзет от нетърпение да яхне мулето си. Увери Бувил, че няма да пропусне да се моли за него и че ще му бъде приятно да се видят пак. Подаде ръка на шишкото, за да целуне пръстена му, и си тръгна, подскачайки по тревата, както бе дошъл.

„Забавен папа ще имаме в негово лице! Ще се занимава колкото с алхимия, толкова с религия — мислеше си Бувил, гледайки подире му. — Наистина ли е създаден за попрището, което е избрал?…“

Междувременно Бувил не беше недоволен от себе си. Натоварили го бяха да се срещне с кардиналите? Успял бе да се доближи до един от тях… Да намери папа? Този Дюез като че ли не искаше нищо друго… Да раздаде пари? Това поне бе свършен факт.

Когато отиде при Гучо и с доволно изражение му разказа за резултата от срещата си, племенникът на Толомей възкликна:

— И така, месир Юг, вие сте успели да купите доста скъпо единствения кардинал, който и без това е бил за нас!

И златото, което банкерите Барди от Неапол бяха заели на френския крал чрез посредничеството на Толомей, се върна у техния авиньонски представител, за да покрие отпуснатия от тях кредит на кандидата на неаполския крал.

VIIОПРАВДАТЕЛЕН АКТ ЗА ПАПА

С мършави крака, подобен на щъркел, Филип дьо Поатие стоеше с наведена глава пред Луи…

— Господарю, братко — той говореше с рязък и студен глас, който неволно напомняше гласа на Филип Хубави, — връчих ви заключението от анкетата ни. Не можете да искате от мен да отрека истината, когато е Комисията, назначена да провери финансовата дейност на Ангьоран дьо Марини, бе привършила работата си предния ден. В продължение на няколко седмици Филип дьо Поатие, графовете Валоа, Еврьо и Сен-Пол, главният ковчежник Луи Бурбонски, архиепископ Жан дьо Марини, каноникът Етиен дьо Морне и шамбеланът Матийо дьо Три под председателството на строгия граф дьо Поатие ред по ред проучиха разходните регистри на държавната хазна през последните шестнадесет години. Искали бяха обяснения, представяне на оправдателни и архивни документи, без да пропуснат нито едно перо. Строгата анкета, проведена в атмосфера на вражда и често на омраза, защото комисията бе разделена по равно на привърженици и противници на Марини, не можа да открие нищо, което да свидетелствува срещу него. Оказа се, че се бе разпореждал най-прецизно и добросъвестно с кралските имущества и с обществените средства. Ако бе забогатял, той дължеше това на щедростта на покойния крал и на собствената си ловкост като финансист. Но нищо не позволяваше да се предполага, че някога е смесил частните си и държавните интереси, и още по-малко, че е ощетил държавното съкровище. Валоа, изпаднал в яростно отчаяние на играч, заложил на погрешна карта, докрай упорито отричаше очевидното. И единствен неговият канцлер Морне го поддържаше неохотно в неудържимата му позиция.

И така, Луи X държеше вече в ръцете си заключението на комисията, прието с шест гласа срещу два, и все пак се колебаеше да го парафира. Колебанието му жестоко оскърбяваше брат му.

— Сметките на Марини са чисти. Представих ви доказателства — повтори Филип дьо Поатие. — Ако сте искали друг доклад, а не този, който отразява истината, трябваше да назначите друг докладчик, а не мен.

— Сметките!… — отвърна Луи X. — Кой не знае, че можеш да ги накараш да кажат това, което искаш. Кой не знае също, че обичате Марини!

Поатие изгледа брат си със сдържано презрение.

— Не държа на нищо, Луи, освен на кралството и справедливостта. Затова ви представям за подпис оправдателния акт, който трябва да дадем на Марини.

Всички противоположности в темперамента, които съществуваха между Филип Хубави и Шарл дьо Валоа, проличаваха и между Луи X и Филип дьо Поатие. Само че ролите този път бяха разменени. Неотдавна царуващият брат притежаваше действително всички качества на крал и Валоа играеше край него ролята на заядливец. Сега заядливецът царуваше, а по-малкият му брат проявяваше способности на владетел. Цели двадесет и девет години Валоа си мислеше: „Ех, как не съм се родил пръв!“ А сега Поатие започваше да си казва, с повече основание: „Сигурно щях по-достойно да заемам мястото, отредено по рождение на брат ми.“

— А и сметките не са всичко. Други неща не ми харесват твърде — каза Луи. — Например това писмо от английския крал, който ми препоръчва да окажа на Марини същото доверие, както баща ми, и изтъква заслугите на Марини към двете кралства…

— Нима само защото нашият зет ви дава мъдър съвет, веднага трябва да не се вслушате в него?

Луи X отвърна поглед и се размърда в креслото си. Той отговаряше уклончиво и явно искаше да печели време.

— Ще изчакам да чуя Бувил, преди да се произнеса. Преди малко ми съобщиха, че се е върнал.

— И какво общо има Бувил с решението ви?

— Искам да узная новините от Неапол и какво става с конклава — отвърна раздразнен Вироглавия. — Не искам да действувам против вуйчо ни Шарл точно когато той ми намира съпруга и ми избира папа.

— Значи сте готов да пожертвувате на прищевките на вуйчо ни един честен министър и да отстраните от властта единствения човек, който в този момент умее да ръководи държавните дела? Внимавайте, братко. Няма да можете да се спрете посред път. Видяхте, че докато се ровехме в сметките на Марини, сякаш е бил недобросъвестен служител, всички във Франция продължаваха да му се подчиняват, както в миналото. Ще се наложи или да му върнете цялата предишна власт, или да го смъкнете напълно, като го обвините в измислени престъпления и го накажете за верността му. Избирайте. На Марини може би ще му трябва още цяла година, за да ви даде папа, но той ще ви избере такъв, който да се съобразява с интересите на кралството. — Вуйчо ни Шарл ще ви обещае папа от днес за утре. И на него навярно ще му е нужно пак толкова време, но ще ви натресе някой Каетани, който ще пожелае да се върне в Рим и оттам ще назначава епископите ви и ще ръководи всичко в кралството ви.

Той взе финансовия акт, който бе изготвил, доближи го до очите си, защото бе късоглед и го препрочете за последен път:

„… одобрява, възхвалява и приема финансовата дейност на месир Ангьоран дьо Марини и го смята оправдан — него и преките му наследници — за всички постъпления от управлението на хазната на Тампъл, Лувър и кралската сметна палата.“

На пергамента липсваше само кралският подпис и печат.

— Братко — поде Поатие, — уверихте ме, че щом траурът свърши, ще ме направите пер, както и че вече трябва да се считам такъв. В качеството си на пер на кралство то ви съветвам да подпишете. Това ще бъде акт, продиктуван от справедливостта.

— Справедливостта принадлежи само на краля! — извика Вироглавия с обичайната си внезапна грубост, която проявяваше, когато чувствуваше, че не е прав.

— Не, Ваше Величество — възрази невъзмутимо Филип, — не! Кралят принадлежи на справедливостта, за да я олицетворява и за да осигурява тържеството й.

В същия ден и почти в същия час Бувил и Гучо пристигнаха в Париж. Столицата беше притихнала в мраза и рано спусналия се здрач на зимната вечер.

Матийо дьо Три чакаше пътниците при Порт Сен-Жак. Беше натоварен да поднесе приветствия на Бувил от името на краля и веднага да го заведе при него.

— Как? Без ни минута отдих? — учуди се Бувил. — Та аз не само съм смазан от умора, но и мръсен, приятелю. По чудо се държа на краката си. Вече не съм млад за подобни пътешествия. Не можеха ли да ми разрешат да се поизмия и да дремна малко?

Беше недоволен от цялата тази припряност Представял си бе, че за последен път ще вечеря с Гучо в някоя славна странноприемница, сами в помещението за специални гости, че ще си кажат всичко, което не са успели да споделят през двумесечното пътуване и онова, което човек изпитва нужда да изкаже още веднъж послената вечер, като че ли никога друг път няма да има такъв случай. А вместо това трябваше да се разделят посред улицата, и то не особено сърдечно, защото присъствието на Матийо дьо Три го смущаваше.

Бувил бе печален. Съжаляваше за изживените мигове. И докато гледаше подир отдалечаващия се Гучо, струваше му се, че ведно с него се отдалечават дивните дни в Неапол, чародейният миг на младост, с който съдбата бе дарила неговата есен. Сега отавата бе окосена и нямаше да поникне отново.

„Не благодарих достатъчно на това мило момче за всички услуги, които ми оказа, и за удоволствието от компанията му“ — мислеше си той.

Дори не забеляза — сякаш това бе съвсем естествено, — че Гучо отнесе със себе си ковчежето с останалото злато на Барди. Малка сума впрочем след всички разходи по мисията и лептата, дадена на кардинала. Все пак тя щеше да даде възможност на банкерите Толомей да получат дължимата им комисионна.

Между другото и Гучо бе развълнуван от раздялата с дебелия Бувил. У богато надарените за сделки хора заинтересоваността никак не пречи на проявата на емоционалност.

Още с влизането си в двореца Бувил забеляза някои подробности, които никак не му харесаха. Служителите като че ли бяха загубили прецизното си прилежание, което бе съумял да им наложи по времето на крал Филип и почтителното церемониално държание, което при най-незначителния им жест доказваше, че спадат към кралския дом. Явно се бяха разпуснали.

Въпреки това, щом бившият главен шамбелан се озова пред Луи X, и през ум не му мина повече да критикува: намираше се пред краля и съзнанието му бе заето само с едно — по-ниско да се поклони.

— Е, Бувил — попита го Вироглавия, след като благоволи за миг да го притисне до гърдите си, — как е Нейно унгарско Височество?

— Страшна е, Ваше Величество! През цялото време треперех от нея. Но е удивително умна за възрастта си.

— А как изглежда външно? Какво е лицето й?

— Все още е царствена, господарю, макар че е останала съвсем без зъби.

Обезпокоен, Луи X отстъпи назад, а Шарл дьо Валоа, който присъствуваше на аудиенцията, избухна в смях.

— Не, не, Бувил! — намеси се той. — Кралят не ви пита за кралица Мария, а за принцеса Клеманс.

— О, извинете, Ваше Величество! — възкликна Бувил и се изчерви. — Принцеса Клеманс ли? Ей сега ще ви я покажа.

И заповяда да донесат портрета на Одеризи. Извадиха го от сандъка и го сложиха върху една витрина. Отвориха двете крила, които го предпазваха, и доближиха свещниците.

Луи предпазливо пристъпи, сякаш се боеше от очната ставка. После се усмихна на вуйчо си.

— Колко хубава е тази страна, господарю, ако само знаехте — извика Бувил, като отново видя Неапол върху двете странични пана. — През цялата година грее слънце, хората са весели, навред ехтят песни…

— Е, племеннико, излъгах ли ви? — каза Валоа. — Полюбувайте се на свежия тен, на косите с цвят на мед, на красивата, благородна поза! Ами гърдите, племеннико, каква чудна женска гръд!

Самият той се почувствува успокоен и доволен от себе си: не беше виждал младата принцеса десетина години.

— Длъжен съм да кажа на краля — добави Бувил, — че принцеса Клеманс е още по-хубава, ако стои пред вас…

Луи мълчеше. Сякаш бе забравил присъствието им. Издал напред глава, леко прегърбен, той странно общуваше с портрета. Не само го проучваше, а го разпитваше, разпитваше и себе си. В сините очи на Клеманс Унгарска съзираше нещо от погледа на Йодлин — замечтаност, търпение, умиротворяваща доброта. А и в усмивката и цветовете й също имаше известна прилика с хубавата дворцова перачка. Все едно Йодлин, но потомка на крале, предопределена за кралица.

За миг Луи се опита да си представи в рамката на портрета лицето на Маргьорит Бургундска, каквато си я спомняше: изпъкналото чело, черните къдрави коси, мургавата кожа, враждебните при най-малък повод очи…

После този образ се разсея и пак се появи лицето на Клеманс, тържествуваща във ведрата си красота. И Луи доби увереност, че край тази руса принцеса тялото му няма да бъде застрашено от немощ.

— Ах, тя е красива, тя наистина е красива! — промълви най-сетне той. — Чудесна идея, чичо, че сте поръчали портрета й. Много съм ви благодарен. А на вас, месир дьо Бувил, ще дам двеста ливри рента от държавното съкровище… в деня на сватбата.

— О, Ваше Величество! — прошепна признателно Бувил. — Честта да ви служа е достатъчно възнаграждение за мен.

Кралят се разхождаше силно развълнуван.

— И така, сгодени сме! Сгодени сме… Остава само да се освободя.

— Да, господарю, и това трябва да стане до лятото. При такова условие ще може да сключите брак с принцеса Клеманс.

— Надявам се, че няма да се наложи да чакам толкова дълго. Но кой постави това условие?

— Кралица Мария, господарю… — поде Бувил. — Тя има и други кандидати за внучката си и макар вие да сте най-блестящата и най-желаната партия в нейните очи, не възнамерява да се заангажира след този срок.

Луи X се обърна въпросително към Валоа, който си придаде учуден вид. Докато Бувил отсъствуваше, в желанието да си припише заслугата, че е уредил всичко, поддържайки контакт с Неапол, Валоа бе уверил племенника си, че там са на път да поемат окончателен ангажимент, без уговорки за срока.

— В последния ли момент постави това условие унгарската кралица? — попита той Бувил.

— Не, монсеньор. На няколко пъти спомена за това. И в последния момент отново се върна към този въпрос.

— Ами! Празни приказки, за да ни пришпори малко и да си даде важност. Ако случайно — макар и да е съвсем невероятно, — анулирането се забави повечко, унгарската кралица ще потьрпи.

— Не съм сигурен, монсеньор, условието бе поставено съвсем сериозно и категорично.

Валоа не се чувствуваше много удобно и забарабани с пръсти по облегалката на креслото си.

— До лятото… — прошепна Луи, — до лятото… А в какво състояние заварихте конклава?

Тогава Бувил разказа накратко за мисията си в Авиньон, без особено да наблегне на личните си неудачи. Предаде получените от Гучо сведения, разказа за срещата си с кардинал Дюез и подчерта, че избирането на папа зависи преди всичко от Марини.

Луи X слушаше много внимателно, като час по час поглеждаше портрета на Клеманс Унгарска.

— Дюез… — каза той. — Защо пък не Дюез?… Готов е да провъзгласи анулирането на брака ми… Не му достигат гласовете на седем френски кардинали… Значи вие, Бувил, твърдите, че само Марини може да се справи с този проблем?

— Абсолютно съм уверен, господарю.

Вироглавия бавно пристъпи към масата, където бе оставил оправдателния акт, изготвен от Филип дьо Поатие. Взе едно гъше перо и го потопи в мастилницата. Шарл дьо Валоа пребледня.

— Племеннико! — извика той, като се спусна към него. — Няма да освободите от отговорност този мошеник, нали?

— Други пък, чичо, твърдят, че сметките му са чисти. Шестима от бароните, натоварени с анкетата, са на това мнение. Само вашият канцлер поддържа становището ви.

— Племеннико, умолявам ви да почакате… Този човек ви лъже, както лъжеше баща ви! — извика Валоа.

Бувил би предпочел да бъде извън стаята.

Луи X втренчи упорития си, зъл поглед в чичо си.

— Казах ви, че ми трябва папа! — натърти той.

— Но Марини е против Дюез!

— Какво от това? Нека избере друг!

И за да пресече всяко ново възражение, той добави съвсем не на място, но затова пък много авторитетно:

— Не забравяйте, че кралят принадлежи на правосъдието, за да наложи тържеството му.

И подписа акта.

Валоа се сбогува, без да скрива яда си. Задушаваше се от ярост. „По-добре да бях му намерил някоя непривлекателна гърбуша. Нямаше толкова да бърза. Ето ме изигран и Марини ще се върне в двора благодарение на интригите, които изплетох, за да го изгоня оттук.“

VIIIПИСМО, ПРОДИКТУВАНО ОТ ОТЧАЯНИЕ

Силен напор на вятъра разтресе тясното прозорче и Маргьорит Бургундска отскочи назад: стори й се, че от дълбините на небето някой иска да я порази.

Над Нормандската равнина едва-едва се развиделяваше. В този час първата стража се изкачваше покрай назъбените стени на замъка Гаяр. Бурята от запад подгонваше огромни облаци, понесли в тъмните си утроби планини от вода. Тополите край Сена огъваха оголените си гръбнаци.

Сержант Лален отлости вратите по спираловидната стълба, които изолираха двете принцеси. Стрелецът Гро Гийом остави в стаята на Маргьорит две дървени гаванки с димяща каша и излезе, без да продума, влачейки крака.

— Бланш!… — извика Маргьорит, като се доближи до стълбата.

Никой не й отговори.

— Бланш! — повтори тя по-високо.

Мълчанието, което последва, я изпълни с тревога.

Най-сетне чу бавното потропване на дървените сабо по стъпалата. Бланш влезе, залитаща и разстроена. В сивата светлина, заливаща стаята, светлите й очи имаха обезпокоителен израз, едновременно отсъствуващ и упорит.

— Поспа ли малко? — попита я Маргьорит.

Без да каже ни дума, Бланш пристъпи към сложената върху столчето стомна, коленичи, наклони я към устата си и отпи няколко големи глътки. От известно време заемаше странни пози, за да извърши най-обичайни движения.

В стаята не беше останало почти нищо от мебелите на Берсюме. Комендантът на крепостта ги бе взел обратно още преди три месеца, веднага след доста бруталното посещение на Ален дьо Парей, който му бе припомнил инструкциите на Марини. Внесените в чест на монсеньор д’Артоа сандъци и столове бяха изчезнали. Изчезнала бе и масата, на която кралицата затворничка бе вечеряла, седнала срещу братовчед си. Кръглата килия бе снабдена само с най-проста покъщнина, войнишка. Върху леглото имаше дюшек, напълнен със сухи грахови шушулки. Но тъй като Парей бе казал, че Марини държи на здравето на кралица Маргьорит, Берсюме бдеше тя да има много завивки. Затова пък чаршафите не бяха сменяни нито веднъж и огън се палеше само когато навън имаше лед.

Двете жени седнаха една до друга на ръба на леглото с гаванки върху коленете си. Бланш започна да лапа кашата направо от гаванката, без да си служи с лъжицата. Маргьорит не ядеше. Обвила с ръце дървената гаванка, тя топлеше пръстите си. Това бе една от малкото приятни минути от деня й и последната чувствена радост, която й бе останала. Затваряше очи, отдадена цяла на жалкото удоволствие да събере малко топлинка в шепите си.

Внезапно Бланш се изправи и запрати гаванката на земята. Кашата се разля по пода и щеше да вони цяла седмица.

— Какво ти става? — попита Маргьорит.

— Искам да умра! Ще се самоубия! — изкрещя Бланш. — Ще се хвърля от стълбата… И ти ще останеш сама… Сама!

Маргьорит въздъхна и потопи лъжицата в паницата.

— Никога няма да излезем оттук заради теб — поде Бланш, — защото не пожела да напишеш писмото, което ти поиска Робер. Ти си виновна, само ти. Не е живот стоенето ни тук. Но аз ще умра! И ти ще останеш сама.

Измамените надежди са гибелни за затворниците. Когато узна за смъртта на Филип Хубави и особено след пристигането на Робер д’Артоа, Бланш бе сметнала, че ще я освободят. А после нищо не бе последвало освен почти пълното отменяне на смекчения режим, от който се бяха ползували няколко дни след посещението на братовчед им. Оттогава Бланш бе станала друг човек. Престана да се мие, линееше. Ту внезапно избухваше в ярост, ту обилно лееше сълзи, които оставяха дълги сиви бразди по мръсните й бузи. Порасналите й малко коси подаваха залепнали и разчорлени изпод платнената касинка. Изпълнена бе с упреци и обвинения срещу Маргьорит и неуморно ги предъвкваше. Смяташе, че тя е отговорна за всичко, винеше я, че я била тласнала в ръцете на Готие д’Оне, оскърбяваше я, после настояваше, тропайки с крака, да пише в Париж, че приема направеното и предложение. И между двете жени, всяка от които имаше само другата за компания и утеха, се възправяше омразата.

— Че какво, пукни, щом вече нямаш сили да се бориш! — отвърна Маргьорит.

— Защо да се боря? Да се боря срещу стените? — За да станеш кралица? Защото все още се надяваш, че ще станеш кралица! Кралицата! Кралицата! Вижте кралицата!

— Но ако бях отстъпила, щяха да освободят може би мен, но не и теб.

— Сама, сама, ще останеш сама! — повтаряше Бланш.

— Още по-добре! не искам нищо друго освен да бъда сама! — отвърна Маргьорит.

И у нея последните седмици бяха причинили повече опустошения, отколкото всичките шест първи месеца затворничество. Лицето й бе измършавяло, сурово, цялото в лишеи. Дните се нижеха, без да донесат нищо. Все същият въпрос непрестанно терзаеше съзнанието й: не сбърка ли, като отхвърли предложението?

Бланш пристъпи кьм стълбата. Маргьорит си помисли: „Нека се пребие! Да не чувам повече стенанията и вие нето й! Няма да се убие, но поне ще я отведат, ще я махнат!“ — и тя се затича към етърва си с протегнати напред ръце, сякаш се канеше да я й бутне по виещото се надолу стълбище.

Бланш се обърна. Един миг двете се гледаха. Маргьорит изведнъж се опря на стената, съвсем омаломощена.

— И двете ще полудеем… — промълви тя. — Няма що, изглежда, че трябва да напиша това писмо. И аз не мога повече да издържам.

Наведе се над стълбата и извика:

— Пазачи, извикайте капелана!

Отговори й само зимният вятър, който събаряше керемиди от стрехите.

— Виждаш ли… — промълви Маргьорит, повдигайки рамене. — Ще накарам да го извикат, когато ни донесат вечерята.

Но Бланш слезе тичешком по стъпалата и заудря с юмруци долната врата, като крещеше, че иска да види коменданта. Дежурните стрелци прекъснаха играта на зарове в долното помещение и един излезе.

Берсюме дойде след малко, нахлупил до вежди вълчия си калпак. Изслуша искането на Маргьорит.

Капеланът ли? Нямало го този ден. Пера, пергамент? Защо? Затворничките нямали право да общуват с когото и да било, нито устно, нито писмено. Такива били заповедите на монсеньор Марини.

— Трябва да пиша на краля — заяви Маргьорит.

На краля? Ех, естествено Берсюме трябваше да си помисли. Определението „който и да е“ включваше ли и краля?

Маргьорит заговори с толкова висок и гневен глас, че комендантът се огъна.

— Хайде, не се бавете — извика тя.

Берсюме отиде в ризницата на параклиса и лично донесе необходимите принадлежности за писане.

Преди да започне писмото си, Маргьорит за последен път се разбунтува, за последен път се изкуши да откаже. Никога вече, ако по чудо процесът срещу нея бъде възобновен, не би могла да защити невинността си и да твърди, че братята д’Оне са направили неверни признания, когато са ги изтезавали. И отнемаше на дъщеря си всяко право над короната…

— Хайде, хайде! — подтикваше я Бланш.

— Наистина едва ли може да има нещо по-лошо от сегашното ни положение — прошепна Маргьорит.

И написа своя отказ.

„… Признавам и изповядвам, че дъщеря ми Жана изобщо не е ваше дете. Признавам и изповядвам, че съм ви отказвала тялото си, така че не сме имали помежду си плътска връзка… Признавам и изповядвам, че нямам никакво право да се считам омъжена за вас… Очаквам, както ми обеща от ваше име месир д’Артоа, че ако искрено се разкая и призная грешките си, ще се смилите над страданията ми и ще ме пратите в някой бургундски манастир…“

Берсюме стоеше над нея, изпълнен с подозрение през цялото време, докато тя пишеше. После взе писмото и втренчи известно време погледа си в него, но това бе преструвка, защото почти не можеше да чете.

— Трябва да бъде предадено час по-скоро на монсеньор д’Артоа — каза Маргьорит.

— А, това променя всичко, госпожо! Уверихте ме, че е за краля…

— На монсеньор д’Артоа, за да го връчи на краля! — кресна Маргьорит. — Нали е написано отгоре! Толкова ли сте тъп, че не сте прочели!

— А, да, вярно… А кой ще занесе писмото?

— Лично вие.

— Нямам такива нареждания.

Целия ден комендантът на крепостта не можа да реши как да постъпи и изчака да се върне капеланът, за да се посъветва с него.

Тъй като писмото не бе запечатано, капеланът се запозна със съдържанието му.

— Признавам и изповядвам… признавам и изповядвам… Или ме е лъгала, когато се е изповядвала пред мен, или лъже, когато пише — промълви той, чешейки обраслото си с жълтеникави косми теме.

Беше малко пиян и дъхаше на ябълково вино. Спомни си все пак, че монсеньор д’Артоа го бе накарал да чака три часа на студа, за да вземе някакво писмо от принцеса Маргьорит и си бе тръгнал с празни ръце, като му бе запратил куп ругатни в лицето… Той убеди Берсюме да отвори една бутилка и след многословни коментари го посъветва да прати писмото, виждайки известни изгледи за лична изгода.

Самият Берсюме бе склонен да направи същото, и той поради лични съображения. В Андьоли много се говореше, че Марини бил изпаднал в немилост, разправяха дори, че кралят готвел процес срещу него. Едно бе сигурно: Марини продължаваше да изпраща инструкции, но бе престанал да изпраща пари. Преди три месеца Берсюме неочаквано бе получил забавените си възнаграждения, но след това — нищо. Наближаваше часът, когато нямаше да има нужните средства, за да изхранва хората и затворничките си. Предлагаше му се удобен случай да се осведоми на място какво точно става.

— На твое място, коменданте — опитваше се да му внуши, капеланът, — бих предал писмото на великия инквизитор който същевременно е изповедник на краля. Тя е писала! „изповядвам“, това е църковен и кралски въпрос. — Ако те затруднява, и аз мога да се нагърбя… Лично познавам отеца инквизитор. Той е от моя манастир в Поаси…

— Не, не, сам ще отида — отвърна Берсюме.

— В такъв случай не пропущай да напомниш за мен, ако видиш великия инквизитор!

На другия ден, предал нарежданията си на сержант Лален, с шлем на глава, яхнал най-доброто си муле, Берсюме пое към Париж.

Пристигна на следващия ден следобеда под проливен дъжд. Изкалян до уши, с измокрен мундир, Берсюме вле-зе в една кръчма до Лувъра, за да се отмори и поумува Защото през целия път го глождеше неспокойство.

Как да узнае дали постъпва добре или зле, дали дей-ствува за или против интересите си? Трябваше ли да потърси Марини или да отиде направо при д’Артоа? ако нарушеше заповедите на единия, щеше ли да има някаква изгода от другия? Марини, д’Артоа, д’Артоа, Марини? Или пък защо не и великия инквизитор?

Понякога провидението бди над глупците. Докато Берсюме сушеше корема си на огъня, силно приятелско потупване по гърба го изтръгна от размишленията му.

Беше сержант Катр-Барб, бивш другар по служба. Беше влязъл преди малко и го бе познал. Не бяха се виждали от шест години. Прегърнаха се, отстъпиха крачка назад, за да се разгледат взаимно, пак се прегърнаха и много шумно поръчаха вино, за да отпразнуват срещата си.

Катр-Барб, мършав веселяк с черни зъби и кривогледи очи, беше сержант на стрелкови взвод в Лувъра. Беше обичаен посетител на тази кръчма. Берсюме го облажаваше, че живее в Париж. Катр-Барб пък му завиждаше, че по-бързо се е издигнал по чин и командува крепост. Значи всичко беше наред, защото всеки от тях можеше да си въобразява, че другият му се възхищава!

— Как? Нима ти пазиш кралица Маргьорит? Разправят, че имала сто любовници. Трябва да е много страстна и бас държа, че никак не скучаеш, стари обеснико! — възкликна Катр-Барб.

— Ами, недей да си въобразяваш!

От шегите минаха на спомените, после на проблемите на деня. Какво вярно имаше, че Марини уж бил изпад в немилост? Катр-Барб навярно знае, щом живее в столицата. Така Берсюме узна, че монсеньор Марини е преодолял номерата, които искали да му погодят, че преди три дни кралят го извикал отново и го прегърнал няколко барона и че отново бил толкова могъщ, колкото всякога.

„В хубава каша се забърках с това писмо…“ — помисли си Берсюме.

С развързан от виното език той се впусна в откровения и като помоли Карт-Барб да му се закълне, че ще пази тайната, която сам бе неспособен да съхрани, му разкри целта на пътуването си.

— Как би постъпил на мое място?

Сержантът заклати малко дългия си нос над канчето, после отвърна:

— На твое място бих се поставил под заповедите на месир дьо Парей. Той е прекият ти шеф. Така поне ще се подсигуриш.

— Добре го измисли. Така и ще постъпя.

Следобедът изтече в бъбрене и пиене. Берсюме се понапи и главно изпитваше облекчение, че друг бе решил вместо него. Но времето бе доста напреднало, за да приложи начаса на дело решението. Пък и Катр-Барб не беше дежурен тази вечер. Двамата другари вечеряха в кръчмата. Съдържателят се извини, че може да им предложи само кренвирши с грах и надълго се заоплаква от трудностите по снабдяването.

— Вие сте по-добре от нас, на село. Почнаха да продават и кората на дърветата — каза му Берсюме.

След това, за да бъде празненството пълно, Катр-Барб отведе Берсюме в уличките зад „Света Богородица“ при леките жени, които, съгласно нареждане от времето на Луи Свети продължаваха да си боядисват косите медно червени, за да ги отличават от порядъчните матрони.

Призори Катр-Барб покани приятеля си да се приведе в ред в казармата в Лувъра. И към обед, изчеткан, излъскан, избръснат до кръв, Берсюме се яви в караулната на двореца и поиска да види месир дьо Парей.

Главният началник на стрелците никак не се поколеба, когато Берсюме му обясни случая.

— От кого получавате инструкции?

— От вас, месир.

— А кой, по-високо от мен, се разпорежда с кралските крепости?

— Монсеньор дьо Марини, месир.

— Кому сте длъжен да докладвате за всичко?

— На вас, месир.

— А по-горе от мен?

— На монсеньор дьо Марини.

Берсюме изпита отново смесицата от чувство на чест и обезпеченост, които внушава у всеки добър воин човекът с по-голям от неговия чин, когато му заповядва как да се държи.

— И така — заключи Ален дьо Парей, — вие трябва да предадете това писмо на монсеньор дьо Марини. Но внимавайте да го предадете само лично нему.

Половин час по-късно, на улица Фосе-Сен-Мартен съобщиха на Ангьоран дьо Марини, който работеше в кабинета си, че някакъв си комендант Берсюме, идващ от страна на месир дьо Парей, настоявал да го види.

— Берсюме… Берсюме — промълви Ангьоран. — Ах, това е онова магаре, което командува крепостта Гаяр! Нека влезе.

Цял треперещ, че е въведен при толкова знатна личност, Берсюме с голяма мъка извади изпод мундира и бронята си предназначеното за монсеньор д’Артоа писмо. Марини тутакси го прочете много внимателно, без лицето му да изрази каквото и да било чувство.

— Кога бе написано това? — попита той.

— Онзи ден, монсеньор.

— Много добре сте направили, че ми го донесохте. Поздравявам ви. Уверете госпожа Маргьорит, че писмото ще отиде на предназначението си. И ако й се прииска да пише други писма, предайте ги по същия път… Как е госпожа Маргьорит?

— Как може да бъде в затвор, монсеньор. Но тя безспорно е по-устойчива от госпожа Бланш, чието умствено състояние е застрашено.

Марини махна неопределено с ръка, сякаш искаше да каже, че малко го интересува умственото състояние на затворничките.

— Бдете над телесното им здраве. Да бъдат нахранени и да им е топло.

— Известни ми са заповедите ви, монсеньор, но мога да им предложа само ръж, защото ми е останал малък запас. Колкото до дървата, трябва да изпращам стрелците да ги секат, а не мога да изисквам често извънредна работа от хора, които не ядат достатъчно.

— Защо не ядат?

— Липсват ми пари в замъка Гаяр. Не съм получил средства, за да уредя заплатите им, нито да подновя доставките на продукти, които страшно поскъпнаха, както знаете, през тия гладни времена.

Марини повдигна рамене.

— Не ми казвате нищо учудващо. Навсякъде положението е същото. През последните месеци не аз управлявам държавното съкровище. Но нещата ще се оправят Бирникът във вашето наместничество ще изплати дължимите суми още тази седмица. Колко има да получавате самият вие?

— Петнадесет ливри и шест су, монсеньор.

— Веднага ще получите тридесет. И Марини извика един свой секретар, който да заведе Берсюме да му заплатят цената на покорството му.

Останал сам, Марини препрочете писмото на Маргьорит, размисли малко и го хвърли в огъня. През цялото време, докато горя пергаментът, той остана пред камината.

В този миг наистина се чувствуваше най-мощният чо-век в кралството. Държеше в ръцете си всички съдбини, дори и съдбата на краля.