Удушената кралица

IГЛАДЪТ

От сто години насам населението на Франция не бе познавало такава мизерия и бичът на миналите векове, гладът, отново се появи.

В Париж цената на крина сол достигна десет сребърни су, а един чувал жито се продаваше едва ли не шестдесет су, небивало скъпо. Ненормалното поскъпване беше резултат, разбира се, преди всичко на плачевната реколта предишното лято. Но то се дължеше до голяма степен и на разстроената администрация, на вълненията, които лигите на бароните поддържаха в много провинции, затруднявайки търговския обмен, на паниката на хората, които трупаха храни в хамбарите от страх да не им липсват, и най-сетне на алчността на спекулантите.

През години на глад най-страшният месец за преживяване е февруари. Последните есенни запаси са изчерпани, а същевременно и телесната и душевна устойчивост. Студът се съюзява с глада. През този месец умират най-много. Хората не се надяват вече, че отново ще видят пролетта и това отчаяние у едни се превръща в униние, а у други в ненавист. Прекалено често ходят на гробището и всеки почва да се пита кога ще дойде и неговият ред.

В селата изяждаха кучетата, защото не можеха вече да ги хранят и ходеха на лов за котки, отново подивели. По липса на фураж добитъкът мреше. Хората се биеха около отпадъците след одирането им. Знаеше се, че от буковата кора става по-хубаво брашно, отколкото от дъбовата. Всеки ден се давеха младежи под леда на езерата при опитите си да уловят риба. Почти не бяха останали старци. Измършавели и капнали от умора, дърводелците без отдих ковяха ковчези. Мелниците бяха онемели. Обезумели майки люлееха трупчетата на мъртвите си деца. Понякога някой манастир биваше обсаден.

Но милостинята беше безсилна, когато можеше да се купят само погребални савани. Понякога залитащи орди идваха от селата в малките градчета с напразната надежда да си вземат насила хляб. Но те се сблъскваха с други изгладнели орди, идващи от градовете, и сякаш се запътваха към Второто пришествие.

Положението беше еднакво както в богатите области, така и в бедните, в Артоа, както и в Оверн, в Поату, както в Шампания, в Бургундия, както в Нормандия, Бос и Бри, а даже и в Ил-дьо-Франс. Същото беше и в Нофл и Кресе.

Проклятието, което тегнеше от една година над кралското семейство, се беше разпростряло като че ли през зимата над цялото кралство.

Когато, придружавайки Бувил, Гучо се върна от Авиньон в Париж, той прекоси засегнатата от страшното бедствие страна. Но настанен в превотствата или кралските замъци, снабден със звънко злато, за да насмогне на неимоверните цени в странноприемниците, той се бе отнесъл доста отвисоко към глада.

И една седмица по-късно, докато препускаше по пътя от Париж за Нофл, пак нехаеше за него. Подплатената му наметка беше топла, конят му вървеше бързо и той летеше към любимата жена. Изглаждаше мислено фразите, с които щеше да разкаже на хубавата Мари дьо Кресе, как бе говорил за нея с госпожа Клеманс Унгарска, скоро френска кралица може би, както и че нито един ден не е минал, без да си спомни за любимата си… това впрочем беше самата истина. Случайните изневери не само не пречат, а напротив, карат да мислиш за оня, комуто изневеряваш. И дори най-често именно на това се дължи постоянството на мъжете. После ще опише на Мари великолепието на Неапол… Чувствуваше се разкрасен от престижа на пътешествието и от високата мисия. Идваше, за да възбуди любов.

Едва когато наближи Кресе, тъй като много добре познаваше този край и го обичаше, Гучо отвори очи за нещо друго, а не само за себе си.

Пустите ниви, безмълвните селца, извиващият се само тук-там пушек над къщурките, отсъствието на каквито и да било животни, срещнатите няколко изпусталели и мръсни хора и главно погледите им, накараха младия тосканец да се почувствува неловко и несигурно. А когато влезе в двора на старото имение на брега на Модр, той предусети нещастието.

Нито един петел на торището, никакво мучене откъм оборите, никакъв лай на куче. Младежът се доближи, без никой — слуга или господар — да излезе насреща му. Домът изглеждаше мъртъв. „Дали пък всички са заминали? — попита се той. — Да не би да са ги арестували, докато ме нямаше? Какво се е случило? А може би тук е върлувала чума?“

Той завърза коня си за халката в стената и влезе в жилището. Пред него застана стопанката на Кресе.

— О, месир Гучо! — възкликна тя. — Наистина си мислех… наистина си мислех… Ето ви и вас…

Очите на дам Елиабел се напълниха със сълзи и тя се опря на една маса, като че ли залитна от изненада. Беше отслабнала поне двадесет ливри и се бе състарила с десет години. Силно опънатата доскоро рокля на ханша и гърдите сега й беше съвсем широка. Лицето й бе посивя-ло, а бузите й под вдовишката забрадка бяха увиснали.

За да прикрие изумлението си от промяната, станала с нея, Гучо хвърли поглед на голямата зала. Някога в нея се долавяше известно достойнство на благороднически начин на живот, поддържан въпреки скромните средсва. Днес всичко издаваше безпощадна мизерия, всичко бе потънало в прах, занемарено, жалко.

— Съвсем не сме в най-добрия си вид, за да приемем гост — тъжно промълви дам Елиабел.

— Къде са синовете ви?

— На лов, както всеки ден.

— А Мари?

— Уви! — възкликна дам Елиабел и сведе очи.

— Но какво се е случило?

Дам Елиабел повдигна рамене с отчаяно изражение.

— Тя толкова е отпаднала, толкова е отслабнала, че не се надявам да се съвземе някога, нито дори че ще дочака Великден.

— Но от какво е болна? — попита Гучо нетърпеливо обзет от тревога.

— От болестта, от която страдаме всички и от която мрат като мухи тук! Гладът, синьор Гучо. Помислете си, щом дебели тела, каквото беше моето, са съвсем изтощени, какви опустошения може да нанесе гладът при момичета, които още растат.

— Но боже мой, дам Елиабел! — извика Гучо. — Аз си мислех, че гладът засяга само бедните хора!

— А какви сме ние, ако не бедни? Само защото имаме благородническо звание и замък, който се руши, съвсем не сме в по-добро състояние. Цялото ни имущество на нас, дребните земевладелци, е в селяните ни и работата, която извличаме от тях. Но можем ли да очакваме да ни хранят, щом самите те нямат какво да ядат и умират пред вратата ни, протягайки ръка за парче хляб? Принудихме се да заколим добитъка си, за да го разделим с тях. Прибавете към цялата ни мизерия, че и превото ни накара, по заповед на краля, както казва той, да му доставим храни, навярно за да угоява сержантите си, защото те, виж, са всичките дебели… Когато селяните ни измрат, какво ще ни остане, освен и ние да сторим същото? Голата земя не струва нищо. Тя представлява нещо само дотолкова, доколкото я обработваш, а труповете, които заравяме в нея, няма да я накарат да ражда… Останахме без лакеи и слугини. Бедният ни куц приятел…

— Когото наричахте ваш щитоносец за рязане на месото?

— Да, нашият щитоносец за рязане на месото… — усмихна се тъжно тя. — Е, добре! Изпратихме го миналата седмица до гробището. Всичко е все така безрадостно.

Гучо поклати състрадателно глава. Но в цялата тази трагедия той се интересуваше само от едно лице.

— Къде е Мари?

— Горе, в стаята си.

— Мога ли да я видя?

— Елате.

Гучо тръгна подире й по стълбата. Тя се качваше бав-но, стъпало по стъпало, помагайки си с конопеното въ-же, закачено край спираловидното стълбище.

Мари дьо Кресе лежеше на тясно легло, стар стил Покривките не бяха оправени, а възглавниците бяха толкова повдигнати под гърдите на болната, че тя изглеждаше легнала върху наклонена плоскост, като че ли кря ката й ще се забият в земята.

— Месир Гучо… месир Гучо… — прошепна Мари.

Очите й бяха уголемени от сини кръгове. Дългите й кестеняво-златни коси бяха разпилени по възглавницата от износено до основата кадифе. Отслабналите й страни, крехката шия бяха тревожно прозрачни. Впечатлението за слънчева лъчезарност, която оставя ше по-рано, се бе заличило, сякаш голям бял облак бе минал над нея.

Дам Елиабел се оттегли, за да скрие сълзите си.

— Мари, хубава моя Мари — промълви Гучо, пристъпвайки към леглото.

— Ето ви най-сетне. Най-сетне се върнахте. Толкова ме беше страх, о, толкова ме беше страх, че ще умра, без да ви видя!

Тя гледаше напрегнато Гучо и в очите й се таеше важен и тревожен въпрос. Легнала наклонено върху повдигнатия дюшек и възглавници, тя не изглеждаше съвсем реална, а сякаш бе изрязана от някоя фреска или по-скоро от някой стъклопис.

— От какво сте болна, Мари?

— От слабост, мили, от слабост. И от непоносимия страх, че сте ме изоставили.

— Трябваше да отида в Италия по служба на краля и заминах толкова набързо, че не можах да ви предупредя.

— По кралска служба… — повтори тя тихо.

Безмълвният въпрос стоеше още в погледа й. И Гучо внезапно се засрами от цветущото си здраве, от подплатените си с кожа дрехи, от безгрижно прекараните в пътуване седмици, засрами се даже от неаполското слънце и главно от тщеславието, с което бе преизпълнен малко преди това, задето бе живял сред всесилните на този свят.

Мари подаде хубавата си отслабнала ръка. Гучо я улови. Пръстите им отново се запознаха, разпитаха се взаимно и накрая се съединиха, сплетени в жест, който обещава любов по-сигурно от целувката, като че ли ръцете на две същества се сливат в една и съща молитва.

Тогава безмълвният въпрос в погледа на Мари изчезна. Тя затвори клепачи и двамата постояха така, без да разговарят.

— Струва ми се, че като държа пръстите ви, черпя от тях сила — каза тя най-после.

— Мари, вижте какво ви донесох!

Той извади от кесията си две фини гравирани златни пластинки. На мода беше сред богатите класи да ги пришиват към якичките на наметките си. Мари взе плочките и ги вдигна до устните си. Сърцето на Гучо се сви. Бижуто, изработено и от най-сръчния златар във Флоренция или Венеция, не уталожва глада. „Бурканче мед или сладко от плодове би било днес по-подходящ подарък“ — помисли си той.

— Ще отида да намеря нещо, с което да ви излекувам — извика той.

— Да бъдете до мен, да мислите за мен, не искам нищо друго… Тръгвате ли си вече?

— Ще се върна след няколко часа.

Преди да пристъпи прага, той попита полугласно:

— Майка ви… знае ли?

— Не исках да разполагам с вас — отвърна Мари. — Вие трябва да разполагате с мен, ако бог пожелае да живея.

Като слезе в голямата зала, Гучо завари там дам Елиабел с двамата й сина. Току-що се бяха прибрали. С хлътнали лица и бляскави от умора очи, разкъсани и зле закърпени дрехи, Пиер и Жан дьо Кресе също носеха белезите на нищетата. Те се зарадваха на Гучо, както при вида на приятел. Но неволно изпитаха малко завист и горчивина заради цветущия външен вид на младия ломбардец. „Банката, решително, има повече борчески сили от аристокрацията“ — помисли си Жан дьо Кресе.

— Майка ни ви е разказала, а и сам сте видели Мари… — промълви Пиер. — Полюбувайте се на тазсутрешнияни лов. Един гарван, който си бе счупил крачето, и един лалугер. Пълноценен бульон за цяло едно семейство! Но какво искате? Пълно е с капани. Колкото и да заплашваме с бой с тояга селяните, ако ловуват за своя сметка, те предпочитат да понесат боя и да изядат дивеча. На тяхно място и ние бихме сторили същото. Останаха ни само три кучета…

— Дали поне ви служат добре миланските соколи, които ви подарих миналата година?

Двамата братя наведоха смутено очи. После Жан, по-възрастният се реши и отговори, дърпайки брадата си:

— Трябваше да ги отстъпим на превото Портфрюи, за да го склоним да ни остави последното прасе. Пък и нямахме вече стръв за тях.

— Много правилно сте постъпили. При случай ще ви набавя други.

— Тази невестулка, превото — възкликна Пиер дьо Кресе — съвсем не е станал по-добър, кълна ви се, откакто ни измъкнахте от ноктите му последния път. Само той е по-лош и от глада и го прави двойно по-мъчителен.

— Неудобно ми е, месир Гучо, че ще ви предложа толкова бедна трапеза — каза вдовицата.

Гучо се постара да откаже много деликатно, като изтъкна, че го чакат в кантората в Нофл.

— Ще гледам също да ви намеря някои припаси — добави той. — Не можете да продължавате така, особено дъщеря ви.

— Много ви благодарим за намерението — отвърна Жан дьо Кресе, — но няма да намерите нищо освен трева по пътя.

— Хайде де! — извика Гучо, потупвайки кесията си. — Няма да бъда ломбардец, ако не успея!

— И златото вече не е от полза.

— Това ще видим!

Речено бе всеки път, когато Гучо се отбиеше при това семейство, да играе ролята на рицар — избавител, а не на заемодавец. Той и не мислеше вече за тристата ливри дълг, изобщо неизплатени след смъртта на баща им.

Препусна към Нофл, убеден, че посредникът на кантората Толомей ще го извади от затруднението му. „Каквито ги познавам, сигурно благоразумно са се запасили или най-малкото знаят откъде да се снабдят, когато може да се плати.“

Но той завари тримата служещи, притиснали се един до друг край запаления торф. Лицата им бяха восъчни и носът, тъжно удължен към земята.

— От две седмици всякакъв трафик е прекъснат, синьор Гучо — му заяви управляващият кантората. — Не правим и една банкова операция на ден. Дадените в заем суми не се връщат и няма никакъв смисъл да се иска налагане на запор. Можеш ли да вземеш нищото… Залъка от устата?

Той повдигна рамене.

— Но ей сега ще се гостим с една ливра кестени и три дни ще си облизваме устните. Имате ли още сол в Париж? Да можехте само да ни пратите една крина! Превото в Монфор има, но не желае да я раздаде. Обра всичко наоколо, като че ли сме във война.

— Но истинска чума е вашият Портфрюи! — извика Гучо. — Ще си поговоря с него. Веднъж обуздах този измамник.

— Синьор Гучо… — опита се да прикани към благоразумие младежа управляващият кантората.

Но Гучо беше вече вън и пак яхна коня.

Чувство на ненавист, каквото никога досега не бе изпитвал, раздираше гърдите му. Само защото. Мари дьо Кресе умираше от глад, той мина на страната на бедните и страдащите. И по това си даде сметка, че истински я обича.

Той, ломбардецът, детето на парите, внезапно вземаше страната на бедняците. Сега забелязваше, че по сте-ните на къщите сякаш бе избила като влага смъртта.

Чувствуваше се солидарен със залитащите семейства, които вървяха след ковчезите, с мъжете със залепнала по скулите кожа и погледи на хищници.

Искаше да забие! камата си в корема на превото Портфрюи. Твърдо бе решен. И да отмъсти за Мари, за цялата област и да изпълни ролята си на съдник. Беше почти сигурен, че ще го арестуват. Той искаше да го арестуват, работата щеше да отиде много далеч. Представяше си как вуйчо му Толомей пуска в ход всичките си връзки. Месир дьо Бувил и монсеньор д’Артоа са предупредени. Процесът стига до парижкия кралски съд и дори до краля. И тогава Гучо щеше да възкликне: „Господарю, ето защо убих вашия прево!“

Измина в галоп левга и половина и възмущението му малко се поуталожи. „Не забравяй, момчето ми, че труп не плаща лихви“ — бе чувал толкова пъти от вуйчовците си банкери още от най-ранно детство. В крайна сметка всеки се сражава най-добре с оръжието, което му е присъщо. Подобно на всеки заможен тосканец, и Гучо боравеше не зле с камата, но това не беше истинската му специалност.

Така че като навлезе в Монфор-л’Амори, той забави леко ход, смири коня и духа си и се представи в превотството. Тъй като дежурният сержант не му оказа очакваното внимание, Гучо извади изпод наметката си подпечатания с кралски печат пропуск, издаден му по искане на Валоа с оглед мисията му в Неапол.

Указанията бяха доста неопределени… „Искам от всички байита, сенешали и превота да оказват услуга и да подпомагат…“ и затова Гучо можеше още да го използува.

— Кралска служба! — заяви той.

При вида на кралския печат сержантът от превотството тутакси стана вежлив и услужлив и изтича да отвори вратите.

— Ще нахраниш коня ми — заповяда му Гучо.

Хората, над които сме взели надмощие веднъж, обикновено се смятат предварително бити, когато отново се окажат пред нас. И да се опитат да се противопоставят, това нищо не променя. Водата продължава да тече в същото направление. Такива бяха отношенията и между Портфрюи и Гучо.

Със закръглени вежди, със закръглени бузи, със закръглено шкембе, превото, смътно разтревожен, кажи-речи се изтъркули, за да посрещне посетителя си.

Като прочете пропуска, още повече се смути. Какви ли бяха тайните функции на младия ломбардец? Дали не идваше да анкетира, да инспектира? Крал Филип Хубави си служеше с такива тайнствени агенти, които обхождаха кралството под прикритието на друга професия, изготвяха докладите си, а после внезапно се окажеш зад затворническа решетка…

— Ах, месир Портфрюи, преди всичко искам да ви кажа, че изобщо не съм споменал на по-отговорно място за онази история с безвъзмездното мито на владетелите на Кресе, по чийто повод се запознахме миналата година. Допуснах, че е станало грешка. Казвам ви го, за ваше успокоение.

Чудесен начин наистина да успокои превото! Все едно да му каже недвусмислено още в самото начало: „Припомням ви, че ви улових на местопрестъплението в злоупотреба с властта и мога да съобщя за това, когато пожелая.“

Кръглото като луна лице на превото леко пребледня и виненочервеното петно, което имаше от рождение на слепоочието и челото, изпъкна по-ярко.

— Много съм ви признателен, месир Бальони, че сте преценили така. Наистина бе станало грешка. Впрочем накарах да проверят регистрите.

— Значи имаше нужда да се проверят? — забеляза Гучо.

Превото разбра, че е казал опасна глупост. Решително този ломбардец имаше дарбата да забърква главата му.

— Тъкмо се канех да вечерям — каза той, желаейки час по-скоро да смени темата. — Бихте ли ми направили честта да споделите…

Почна да става раболепен. Хитростта съветваше Гучо да приеме: хората се издават най-добре на масата. Освен това Гучо бе препускал целия ден, без да хапне нищо. Така че, тръгнал от Нофл, за да убие превото, той се озова удобно настанен срещу него и използваше камата си само за да си отреже къс хубаво опечено прасенце-сукалче, плувнало в златиста мазнина.

Трапезата на превото в този терзан от глад край беше направо скандал. „Като си помисля само, че дойдох да взема нещо, за да нахраня Мари, а сам съм седнал да се тъпча!“ Всеки залък увеличаваше ненавистта му. И тъй като превото, въобразявайки си, че така ще настрои добре посетителя, му предлагаше най-добрите си провизии и най-редките си вина, при всяка нова настойчива покана да пие Гучо си повтаряше: „Ще даде сметка за всичко това злосторникът! Ще направя така, че ще увисне на въжето.“ Никое ядене не е било някога поглъщано от госта с повече апетит и с по-малка изгода за домакина. Гучо не пропускаше нито един случай да накара превото да се почувствува неудобно.

— Узнах, че сте си купили соколи, месир Портфрюи — попита го внезапно той. — Нима имате право да ходите на лов като благородниците?

Превото се задави с виното.

— Ходя с околните благородници, когато благоволят да ме поканят — отвърна бързо той.

Пак се опита да промени насоката на разговора и подхвърли:

— Вие като че ли много пътувате, месир Бальони.

— Наистина много — отвърна нехайно Гучо. — Връщам се от Италия, по поръчение на краля бях при неаполската кралица.

Портфрюи си спомни, че при първата им среща Гучо се връщаше от мисия при английската кралица. Този младеж трябва да беше много могъщ, щом го използваха главно като пратеник при кралици. И освен това винаги знаеше неща, които човек би предпочел да премълчи…

— Метр Портфрюи, служителите на кантората на вуйчо ми в Нофл са изпаднали в страшна нищета. Заварих ги болни от глад. Уверяват ме, че нищо не можели да си купят! — заяви внезапно Гучо. — Как обяснявате, че налагате данъци в натура на област, опустошена от глада, и че секвестирате малкото храна, която е останала?

— Ах, месир. Бальони, това е тежък проблем за мен и ми причинява голяма мъка, кълна ви се. Длъжен съм обаче да се подчинявам на заповедите от Париж. Трябва всяка седмица да изпращам по три каруци хранителни припаси, защото монсеньор дьо Марини се страхува от бунт и иска да държи столицата в ръцете си. Както винаги, селското население страда.

— И когато вашите сержанти събират припаси за три те каруци, те могат също така да напълнят и четири и да ви оставят едната.

Сърцето на превото се сви тревожно. Ах, каква мъчителна вечеря!

— Никога, месир Бальони, никога! Какво ще си помислите!

— Хайде, хайде, прево! Ами откъде идва всичко та ва? — извика Гучо, сочейки масата. — Пушените бутове не се закачат самички на чукчето на вратата ви, доколкото зная. А и сержантите ви не изглеждат така цветущи, каквито са, само от близане на лилиите на тоягите си.

„Ако знаех — помисли си Портфрюи, — нямаше да го посрещна така добре!“

— Виждате ли, работата е там, че ако искаш да поддържаш реда в кралството, трябва да храниш достатъчно хората, натоварени да бдят над него.

— Разбира се, разбира се. Отговаряте ми, както подобава. Човек, удостоен с такъв висок пост като вас, не мо-же да разсъждава, нито да действува като обикновените хора.

Той внезапно взе одобрителен и приятелски тон, ся-каш напълно се съгласяваше с доводите на събеседника си. Превото, който бе пил доста много, за да си вдъхне кураж, се улови на въдицата.

— Същото е и с данъците за простолюдието… — поде Гучо.

— Данъците?

— Ами да! Нали вие сте ги откупили. А трябва да живеете, да плащате на служещите си… Тогава по неволя трябва да вземете повече, отколкото ви се изисква за хазната. Как точно постъпвате вие? Удвоявате данъка, така ли? Така правят, доколкото зная, всички превота.

— Почти двойно повече събираме — призна превото откровено, мислейки си, че разговаря с добре осведомен човек. — Принудени сме. Още за да купя длъжността си, трябваше да намажа лапата на един от чиновниците на Марини.

— Наистина ли на чиновник на Марини?

— Ами да… И продължавам да му пъхам по една кесия в ръката всеки „Свети Никола“. Трябва да деля и с бирника си, а да не говорим колко ми измъква байито, който ми е началство. В крайна сметка…

— …не ви остава кой знае колко за вас самия, разбирам… В такъв случай ще ми помогнете и ще ви предложа сделка, от която никак няма да изгубите. Затруднен съм с изхранването на служителите ни в Нофл. Вие ще им отпущате всяка седмица сол, брашно, бакла, мед и прясно или изсушено месо, които им са нужни, като те ви ги плащат по скъпи парижки цени с добавка от три су на ливра. Готов съм дори да ви оставя двадесет ливри аванс — и той дрънна кесията си.

Звънът на жълтиците приспа напълно недоверието на превото. Той поспори малко, просто така, за количеството и цените. Учудваше се, че Гучо иска големи количества.

— Но вашите служещи са само трима. Наистина, ли им трябват толкова мед и сини сливи? О, мога, мога да им ги доставя…

Тъй като Гучо желаеше веднага да вземе със себе си известни провизии, превото го заведе в собствения си килер, който доста приличаше на склад.

Сега, след като сделката бе сключена, защо да се преструва? Превото изпитваше известно задоволство да покаже — безнаказано, както той си въобразяваше, — хранителните си съкровища. Вирнал нос, разперил късите си ръце, той се движеше между чували с леща и изсушен грах, миришеше сиренето, галеше с поглед нанизалите наденички.

Макар да бе прекарал два часа на трапезата, като че ли пак му се бе дояло.

„Този хубостник заслужава да дойдат да го оберат с вили“ — мислеше си Гучо.

Един лакей приготви обемист пакет с хранителни продукти, бутнаха го в чувал и Гучо го закрепи за седлото.

— Ако случайно на самия вас нещо ви липсва в Париж… — му каза превото, изпращайки госта си.

— Благодаря ви, ще се сетя за вас. Но навярно скоро ще ме видите пак и тъй или иначе бъдете сигурен, че ще се отзова за вас както подобава.

При тези думи той тръгна отново за Нофл, където предаде на тримата слисани служители половината си плячка.

— Така ще бъде всяка седмица — каза им той. — Уговорил съм с превото. Ще делите на две доставените продукти, едната половина за вас, другата за семейство Кресе: или те ще идват да я вземат, или вие ще им я отнасяте предпазливо. Вуйчо ми живо се интересува от тях. По-добре поставени са в двора, отколкото изглеждат. Бдете следователно за продоволствието им.

— В брой ли ще заплащат продуктите или да увеличим кредита им? — попита управляващият кантората.

— Ще водите отделна сметка и ще ми я докладвате.

Само след десет минути Гучо пристигна в имението и сложи до възглавницата на Мари дьо Кресе мед, изсушени плодове и бонбони.

— Предадох долу на майка ви пушено свинско, брашно, сол…

Очите на болната плувнаха в сълзи.

— Как успяхте?… Месир Гучо, да не би да сте вълшебник? Мед!… Ах, мед!

— Бих направил много повече, за да ви видя възстановена и за радостта да бъда обичан от вас. Всяка седмица ще получавате по толкова от моите служещи в Нофл… Повярвайте ми — каза й той с усмивка, — това е по-лесна работа, отколкото да откриеш кардинал в Авиньон!

Това му припомни, че не бе дошъл в Кресе само за да нахрани изгладнелите му собственици и като се възползва, че са сами, той попита Мари дали поверената й миналата есен за съхранение кутия е все още на същото място в параклиса.

— Не съм я пипала — отвърна тя. — Много се тревожех да не би да умра, без да зная какво трябва да сторя с нея.

— Не се грижете, ще я взема. И за бога, ако ме обичате, не мислете повече за смъртта!

— Вече не мисля — каза тя и му се усмихна на свой ред.

Той се раздели с девойката, която вкусваше с наслада неговия мед.

„Цялото злато на света, готов съм да дам цялото злато на света, за да видя лицето й така щастливо! Тя ще живее, сигурен съм. Болна е от недояждане, разбира се, но главно от мъка по мен“ — мислеше си той с приятното тщеславие на младостта.

Когато слезе в парадната зала, той извика дам Елиабел настрана и й каза, че е донесъл от Италия чародейки реликви и би желал да се помоли насаме в параклиса за здравето на Мари. Вдовицата се очарова, че един толкова предан, енергичен и умен младеж е същевременно така набожен.

Като взе ключа от нея, Гучо отиде в параклиса и заключи вратата. Лесно намери плочата до олтара и измъкна измежду ронещите се кости на някой далечен благородник дьо Кресе оловната кутия, в която освен копието на сметките на английския крал и на монсеньор д’Артоа се съдържаше разписката, удостоверяваща злоупотребата на архиепископ Жан дьо Марини.

„Ето една чудесна рекликва, който ще излекува кралството“ — каза си той.

Постави плочата на мястото й, посипа я с малко прах и излезе, придавайки си набожно изражение.

Малко след това той тръгна на път, изпратен с благодарности, прегръдки и благословии от владетелката на имението и двамата й сина.

Не беше още прекосил рекичката Модр, и братята дьо Кресе се втурнаха към кухнята.

— Почакайте, момчетата ми, почакайте поне да ви сготвя ядене! — каза дам Елиабел.

Но не можа да попречи на двамата братя да си отрежат големи кравайчета от сухата наденичка.

— Не мислите ли, че Гучо е влюбен в Мари и затова се грижи толкова много за нас? — забеляза. Пиер дьо Кресе. — Не ни иска дълговете, нито дори лихвите, а напротив, отрупва ни с подаръци.

— Не, не — отвърна живо дам Елиабел. — Просто ни обича, това е всичко. Чувствува се почетен от дружбата с нас.

— Не би бил много лоша партия — обади се пак Пиер.

По-възрастният, Жан, измърмори недоволно нещо в брадата си. За него, като глава на семейството, перспективата да даде сестра си на един ломбардец противоречеше на всички благороднически традиции.

— Ако намеренията му са такива, никога не бих приел…

Но тъй като устата му бе пълна, той не довърши мисълта си. Някои обстоятелства приспиват временно скрупули и принципи, й Жан дьо Кресе замълча замислен, продължавайки да дъвче.

А Гучо, на път за Париж, се питаше дали не е сбъркал, като си тръгна така бързо и не използва случая да поиска ръката на Мари.

„Не, нямаше да бъде деликатно. Не се предявява подобно искане на гладни хора. Щеше да изглежда, че се възползвам от нещастието им. Ще изчакам Мари да оздравее.“

Всъщност не му бе достигнала смелост и той си търсеше извинения.

Умората в края на деня го принуди да спре. Спа няколко часа във Версай, тъжно и усамотено селце сред нездравословни блата. И там селяните умираха от глад.

На другата сутрин Гучо пристигна на улицата на банкерите. Тутакси се затвори с вуйчо си и му разказа възмутен за всичко, което бе видял. Разказът му продължи цял час. Седнал пред камината, месер Толомей го слушаше съвсем спокойно.

— Добре ли направих за семейство Кресе? Одобряваш, нали, вуйчо?

— Разбира се, разбира се, че одобрявам, приятелю. И още по-драговолно, защото няма никакъв смисъл да се спори с влюбен младеж… Донесе ли разписката на архиепископа?

— Да, вуйчо — каза Гучо и му подаде оловната кутия.

— Казваш, значи, че превото на Монфор те уверил, че взема двойно по-големи данъци и дава една част на чиновник на Марини? Знаеш ли на кой негов чиновник?

— Мога да узная. Онзи обесник сега ме смята за свой добър приятел.

— И твърди, че и другите превота правят същото?

— Без никакво колебание. Не е ли срамно? И търгуват нечестно с глада, и се угояват като прасета, докато народът около тях мре. Не би ли трябвало да предупредим краля?

Лявото око на Толомей, окото, което никога не се виждаше, внезапно се отвори: Цялото му изражение се промени. То стана едновременно подигравателно и обез-покояващо. Банкерът бавно потриваше пълните си ръце с остри пръсти.

— Чудесно! Отлични новини ми носиш, драги Гучо отлични! — усмихна му се той.

IIСМЕТКИТЕ НА КРАЛСТВОТО

Спинело Толомей не беше припрян по природа. Той умува цели два дни. На третия сложи пелерина над подплатената си дреха, защото валеше суграшица и отиде в двореца Валоа. Беше приет много скоро от самия граф дьо Валоа, както и от д’Артоа, и двамата доста посърнали и кисели, преглъщайки зле поражението си и опитвайки се да градят нови неясни планове за отмъщение.

Дворецът изглеждаше много по-спокоен, отколкото миналите месеци и явно се чувствуваше, че благоприятният вятър духа към Марини.

— Монсеньори — каза Толомей на двамата благородници, — през последните седмици се държахте така, че ако имахте банка или се занимавахте с търговия, трябваше направо да затворите канторите си.

Той можеше да си позволи този наставнически тон. Извоювал си бе правото за него с две хиляди ливри, излезли не от неговия джоб, но получени с негова гаранция.

— Не поискахте мнението ми, затова не го изказах пред вас. Щях обаче да ви уверя, че човек, така могъщ и така хитър като месир Марини, няма да се забавлява да бърка в кралските ковчежета. Чисти сметки ли? Разбира се, че сметките са му чисти. Ако е спекулирал, правил го е по други пътища. После се обърна лично към граф дьо Валоа:

— Издействувах ви известна сума, монсеньор Шарл, за да спечелите по-лесно доверието на краля. Тази сума трябваше да бъде върната скоро. — Това ще стане, месер Толомей, ще стане.

— Но кога, монсеньор? Не ще посмея да се усъмня в думата ви. Сигурен съм за тия пари. Но все пак се интересувам кога и как ще бъдат изплатени. Вие вече не управлявате държавното съкровище. То премина отново в ръцете на Марини. От друга страна, не виждам да е издаден декрет за сечене на монети, което ни беше особено присърце, нито пък относно възстановяването на правото за водене на войни между отделните барони. Марини се противопостави.

— А какво можете да ни предложите, за да се справим с този вонящ глиган? — извика Робер д’Артоа. — Ние държим не по-малко от вас на това, повярвайте ни, и ако можете да предложите идея, по-добра от нашата, тя ще бъде добре дошла. В този лов имаме нужда от резервна хайка.

Толомей изглади гънките на дрехата си, скръсти ръце върху корема си и каза:

— Монсеньори, аз не съм ловец, но съм тосканец по рождение и зная, че когато не можеш да сразиш противника си в лицето, трябва да го атакуваш изотзад. Вие се впуснахте много открито в борбата. Престанете следователно да обвинявате Марини и да разпространявате навред, че е крадец, защото кралят удостовери, че не е.

Дайте вид известно време, че нямате нищо против той да управлява. Престорете се дори, че се помирявате с него. А после, зад гърба му, проведете разследване в прови-циите на кралството. Недейте да натоварвате с него кралските чиновници, защото са креатури на Марини защото именно те трябва да бъдат обследвани. Кажете на благородниците — независимо от ранга им, — на които имате влияние, да ви уведомят за машинациите на превотата. На много места само половината от взетиданъци стигат до държавната хазна. Когато не вземат пари, вземат хранителни продукти и ги препродават на непозволени цени. Проведете анкета, повтарям. И от друга страна, убедете краля да свика всички превота бирници и финансови служители, за да бъдат прегледани сметководните им книги. От кого? От Марини, подпомогнат естествено от барони и съветници от сметната палата. Същевременно ще се явят вашите анкетьори. Тогава, повярвайте ми, ще излязат наяве такива злоупотреби, при това чудовищни, че лесно ще можете да прехвърлите вината върху Марини, без да ви е грижа дали е невинен, или виновен. Ако направите това, монсеньор Шарл, вие ще имате на ваша страна бароните, на които не е приятно сержантите на Марини да се бъркат и разпореждат във владенията им. Ще спечелите и простолюдието, което измира от глад и търси отговорници за мизерията си. Ето, монсеньори, какъв съвет си позволявам да ви дам и бих го дал и на краля, ако бях на ваше място… Знайте освен това, че нашите ломбардски сдружения, които имат кантори на много места, могат да подпомогнат разследването, ако пожелаете.

Валоа размисли няколко мига.

— Най-мъчното ще бъде да убедя краля, защото засега е направо влюбен в Марини и брат му архиепископа, от когото очаква папа.

— Колкото до архиепископа, не се тревожете — отвърна банкерът. — Разполагам с намордник за него, с който веднъж си послужих, и пак ще му го надяна, щом стане нужда. Когато Толомей излезе, д’Артоа каза на Валоа: — Това човече безспорно е по-силно от нас.

— По-силно… по-силно… всъщност само изказва по точно на търговския си език нещата, за които и ние мислехме вече.

Все пак той побърза още на другия ден да се съобрази с указанията на капитана на ломбардците, който срещу гаранция от десет хиляди ливри, дадена на италианските му колеги, си предложи лукса да ръководи кралството.

Цял месец бе нужен на монсеньор дьо Валоа, за да убеди краля. Напразно повтаряше на племенника си:

— Припомнете си последните думи на баща ви.

Припомнете си, че ви каза: „Луи, узнайте час по-скоро състоянието на кралството си.“ Е, добре. Именно като свикате всички превота и бирници, ще узнаете това. И светият ни прадядо, чието име носите, ни дава пример.

Той заповяда да се проведе такава анкета през 1247 г…

И Марини не беше по принцип против едно такова събрание. Той виждаше в него случай да утвърди властта си над кралските чиновници. И той бе установил разпущане в администрацията. Само че смяташе за благоразумно да го отложи за по-късна дата. Твърдеше, че моментът е зле избран. Нищетата озлобяваше народа, лигите на бароните се вълнуваха и не биваше наведнъж да се отдалечават от местата им всички кралски чиновници.

Не можеше да се отрече, че след смъртта на Филип Хубави централната власт отслабваше. Всъщност два авторитета се противопоставяха, преплитаха се и взаим-но се унищожаваха. Подчиняваха се или на Марини или на Валоа. Люшкащ се между двете партии, зле осведомен, неспособен да различи клеветата от истината и по природа негоден да вземе рязко становище, Луи X гласуваше доверие ту на единия, ту на другия противник и си въобразяваше, че управлява, докато всъщност бе управляван.

Като отстъпи пред силата на лигите и се вслуша в мнението на мнозинството в съвета, на 19 март същата 1315 година — след три месеца и половина царуване — Луи подписа хартата на нормандските барони, последвана почти веднага от харти за бароните в Лангедок Бургундия, Шампания и Пикардия, като последната особено много интересуваше граф дьо Валоа и Робер д’Артоа. Тези декрети отменяха всички скандални за привилегированите класи разпореждания, с които Филип Хубави бе забранил турнирите, войните между отделните барони и предизвикателствата. Отново на благородните бе разрешено „да воюват помежду си, да яздят, да сноват свободно изстраната и да носят оръжие“…

С други думи френските благородници си възвръщаха скъпото потомствено право да се разоряват в истински или привидни битки, да се избиват и да опустошават при случаи кралството, за да разрешат частни-те си спорове. Какъв чудовищен монарх наистина, чия-то памет заслужаваше да бъде опозорена, бе човекът, който цели тридесет години ги бе лишил от тези почте-ни занимания!

Благородниците си възвръщаха също свободата да раз дават земи и да си създават нови васали, а следователно и нови доходи, без да се допитват до краля. За всеки спор между им те трябваше занапред да се явяват само пред благороднически съдилища. Кралските сержанти и превота вече не можеха да арестуват престъпниците или да ги призовават в съда, без най-напред да уведомят местния владетел. Свободните буржоа и селяни вече нямаха право освен в няколко изключителни случая да напускат земите на владетелите, за да потърсят кралска справедливост. Колкото до военните помощи и до задължението да набират опълчения, бароните получаваха известна независимост сами да решат дали желаят или не да участвуват в националните войни и ако участвуват, колко биха искали да им се плати.

Марини успя да вмъкне в края на хартите една неопределена формула за върховната кралска власт и всичко, което „по стар обичай принадлежи на суверена и никому другиму“. Тази юридическа формула даваше възможност на някой силен монарх да отнеме параграф по параграф всичко, което бе отстъпил. Валоа обаче се съгласи, защото щом се кажеше „стари обичаи“, той разбираше „Луи Свети“. Но Марини хранеше малко илюзии. Рухваше не само духът на всички институции на Железния крал, но и самите те рухваха. Марини напусна съвета на 19 март с изявлението, че са подготвили почвата за страшни размирици.

В същото време най-сетне бе решено да свикат превотата, ковчежниците и бирниците. Във всички наместничества и интендантства бяха изпратени официални анкетьори, наречени „реформатори“, без обаче да им бъдат дадени подходящи за сериозна ревизия срокове, защото събранието бе насрочено за средата на идния месец. И тъй като се чудеха къде да се състои, Шарл дьо Валоа предложи Венсен в памет на Луи Свети.

И така, в уречения ден Луи Вироглавия, перовете, бароните, висшите сановници и първите служители на короната, членовета на кралския съвет и на Сметната палата се запътиха с целия си параден блясък към замъка Венсен. Великолепното шествие привлече хората на праговете на къщите им. Момченца вървяха подире му с викове: „Да живее кралят!“ с надеждата да получат шепа бонбони. Пръснал се бе слухът, че кралят щял да съди бирниците и по липса на хляб нищо друго не можеше да задоволи повече народа.

Априлският ден беше мек, леки облаци се носеха по небето над дъбовете на Венсенската гора. Истинска пролет, която вдъхваше надежди. Ако гладът продължаваше да се шири, поне не им бе вече студено и хората си казваха, че тазгодишната реколта ще бъде добра, ако сланата не попари едва покаралото жито.

Близо до кралския замък бе издигната огромна шатра като за празненство или тържествена сватба и двеста бирници, ковчежници и превота бяха насядали кой върху дървени пейки, кой на земята, кръстосал нозе.

Под балдахин с извезани на него гербове на френския двор, младият крал с корона на глава и скиптър в ръка зае креслото си, нещо като сгъваем стол, напомнящ креслото от слонова кост, което, откакто съществуваше френската монархия, служеше за трон на суверена, когато беше извън двореца. Облегалките бяха украсени с глави на хрътки, а на седалката имаше червена коприне-на възглавница.

Перовете и бароните се настаниха от двете страни на краля, а съветниците от Сметната палата — зад дълги маси, закрепени на дървени подставки. Кралските чиновници с регистрите си бяха викани един след друг заедно с реформаторите, обследвали съответните области. Колкото и прибързана да беше анкетата, тя бе дала възможност да се съберат доста изобличителни сведения, повечето от които се оказаха верни. Почти във всички отчети личаха разхищения, произвол и злоупотреби, особено през последните месеци след смъртта на Филип Хубави и главно след като авторитетът на Марини бе подронен.

Бароните започнаха да негодуват, като че ли всички те са били образци на почтеност или като че ли разхищенията бяха засегнали собственото им имущество. В редовете на чиновниците се вся уплаха, някои предпочетоха тихомълком да се измъкнат, отлагайки за по-късно доклада си. Когато дойде ред на превотата и бирниците от областите Монфор-л’Амори, Дурдан и Дрьо, срещу които Толомей бе доставил на реформаторите съвсем точни обвинения, всички около краля се раздвижиха. Най-възмутен от висшите сановници и най-високо даващ израз на гнева си бе Марини. Гласът му заглуши всички гласове и той заговори така властно с подчинените си, че те наведоха гърбове. Той настояваше за възстановяване на злоупотребените суми, заплашваше с наказания. Но монсеньор дьо Валоа стана и рязко го прекъсна:

— Чудесна роля разигравате пред нас, месир Ангьоран! — възкликна той. — Само че няма никаква нужда да крещите в лицето на тези мошеници, защото са хора, назначени от вас, предани на вас и по всичко личи, че сте делили с тях.

Такава дълбока тишина последва това публично обвинение, че дори се чу далечно кукуригане на петел. Видимо изненадан, Вироглавия се оглеждаше надясно и наляво. Всеки сдържаше дъха си, защото Марини пристъпи към Шарл дьо Валоа.

— Месир — каза с дрезгав глас той, — ако измежду цялата тази сбирщина… — той посочи с разперени пръсти свиканите чиновници — … ако се намери само един сред тези лоши служители на кралството, който да потвърди по съвест и да се закълне, че ме е подкупил по някакъв начин или ми е предал най-малка сума от постъпленията си, нека излезе напред.

Тогава, тласкан от голямата лапа на Робер д’Артоа от редиците излезе превото на Монфор, чиято дейност се обсъждаше в момента.

— Какво имате да кажете? За въжето ли плачете? — подхвърли Марини.

Цял треперещ, с кръгло лице, белязано от виненочервено петно, превото стоеше безмълвен. Все пак достатъчно го бяха подучили, най-напред Гучо, после Робер д’Артоа, който предната вечер му бе обещал, че ще се избави от всякакво наказание, ако свидетелствува против Марини.

— Е, какво имате да кажете? — попита на свой ред граф дьо Валоа. — Не се бойте да признаете истината, защото любимият ни крал е тук, за да я изслуша и да отдаде справедливост.

Портфрюи коленичи пред Луи X и като скръсти късите си ръце, каза:

— Господарю, аз съм голям грешник. Принуден бях обаче от чиновника на монсеньор дьо Марини, който всяка година ми искаше една четвърт от данъците за гос-подаря си.

— Кой чиновник? Кажете името му и нека се яви! — извика Ангьоран.

— Какви суми сте му дали?

Тогава превото загуби самообладание, нещо, което можеха да предвидят подстрекателите, защото бе съмнително човек, огънал се пред Гучо, да не рухне в присъствието на Марини. Той произнесе името на чиновник, умрял преди пет години, заплете се, като назова друг съучастник, който обаче се оказа служител на граф дьо Дрьо, а не на Марини. Бе съвсем неспособен да обясни по какъв тайнствен път злоупотребените средства са могли да стигнат до ректора на кралството. Показанията му явно бяха неверни. Марини им сложи край с думите:

— Господарю, както сам можете да прецените, в брътвежа на този човек няма ни капка истина. Това е мошеник, който, за да се отърве, повтаря заучени, и то зле заучени думи на враговете ми. Нека бъда упрекнат, задето съм оказал доверие на подобни мизерници, чиято непочтеност бе така ярко разкрита. Нека бъда упрекнат в слабост, че не съм пребил от бой поне дузина от тях. Ще приема укора, макар че от четири месеца насам влиянието ми над тях бе твърде накърнено. Но нека не ме обвиняват в кражба. За втори път месир дьо Валоа си позволява това, но този път няма да го изтърпя.

Благородници и сановници разбраха тогава, че най-сетне големият спор между двамата ще се разрази.

Театрален, с ръка на сърцето, а другата, насочена към Марини, Валоа отвърна, обръщайки се към краля:

— Господарю, племеннико, ние сме излъгани от зъл човек, който премного дълго остана сред нас и чиито престъпления навлякоха проклятие над нашата фамилия. Той е причина за изнудванията, от които се оплакваме, пак той, за позор на кралството, издействува неведнъж примирие с фламандците срещу парите им. Затова баща ви изпадна в такава печал, че преждевременно си отиде. Ангьоран е виновен за смъртта му. Готов съм да докажа, че е крадец, че е предал кралството, и ако веднага не заповядате да го арестуват, кълна се, че няма повече да се мярна нито в двора нито във вашия съвет.

— Излъгахте, дявол ви взел! — извика Марини.

— Бога ми, вие лъжете, Ангьоран — отвърна Валоа. Те яростно се нахвърлиха един върху друг. Вкопчиха се за раменете. И хората видяха двамата принцове, двата бизона, единият от които бе носил короната на Константинопол, а другият бе имал възможност да се любува на статуята си в Галерията на кралете, да се бият като хамали, бълвайки ругатни, пред целия двор и цялата администрация на страната.

Бароните станаха, превота и бирници отстъпиха назад, събаряйки пейките. Луи X реагира по най-неочакван начин: затресе се от смях на креслото си.

Възмутен от този смях, както и от срамната гледка, която предлагаха двамата борещи се, Филип дьо Поатие излезе напред и с удивителна за толкова слаб човек сила раздели противниците, опрял ръце на гърдите им. Марини и Валоа се задъхваха с пурпурночервени лица и разкъсани дрехи.

— Чичо — каза Поатие, — как се осмелявате? Марини, овладейте се, заповядвам ви. Върнете се по домовете си и изчакайте да се успокоите.

Решителността и силата, които внезапно прояви двадесет и четири годишният младеж, внушиха респект на мъже, двойно по-възрастни от него.

— Идете си, Марини, повтарям — настоя Филип дьо Поатие. — Бувил! Отведете го!

Марини се остави да бъде повлечен от Бувил и излезе от замъка Венсен. Отдръпваха се от пътя му, както пред бик на корида, който се опитват да върнат зад преградата. Валоа не бе помръднал от мястото си. Цял трепереше от ненавист и повтаряше:

— Ще го обеся! Да не съм аз, ако не го обеся!

Луи X вече не се смееше. Намесата на брат му беше един вид урок по авторитет. Нещо повече, внезапно той си даде сметка, че е бил изигран. Подаде скиптъра си на своя шамбелан и каза грубо на Валоа:

— Чичо, трябва веднага да говоря с вас. Благоволете да дойдете с мен.

IIIОТ ЛОМБАРДЕЦ В АРХИЕПИСКОП

— Вие ме уверихте, чичо — крещеше Луи Вироглавия, кръстосвайки нервно една от залите на Венсенския замък, — обещахте ми, че няма повече да обвинявате Марини. А пак престъпихте думата си! Това е направо подигравка с моята воля!

Стигнал до края на залата, той се обърна рязко и късата наметка, която бе сложил вместо дългата парадна мантия, описа кръг около прасците му.

Все още запъхтян от борбата, с отекло лице и разкъсана якичка, Валоа отвърна:

— Как, племеннико, как да не се поддадеш на гнева пред такава непочтеност!

Той беше почти искрен и си внушаваше, че се е поддал на спонтанен порив, макар да подготвяше от доста дни тази комедия.

— Знаете по-добре от всеки друг, че ни трябва папа — поде Вироглавия, — знаете също защо не трябва да отчуждаваме Марини. Бувил ни предупреди достатъчно ясно!

— Бувил! Бувил! Вярвате само на думите на Бувил, който нищо не е видял и нищо не разбира. Младият ломбардец, който го придружаваше, за да бди над парите, ме осведоми много по-добре за работите в Авиньон от вашия Бувил. Папа би могъл да бъде избран още утре, при това склонен още на другия ден да анулира брака ви, ако Марини и само Марини не се противопоставяше с всички средства. Вие си въобразявате, че той се старае да ускори вашия въпрос? Той, напротив, го забавя колкото си ще, защото е разбрал защо го държите на предишното му място. Той съвсем не желае анжуйски папа. Не желае също да си вземете съпруга от Анжуйсската династия. И докато ви изменя във всичко, взема отново в ръцете си цялата власт, с която го бе натоварил баща ви. Къде ще бъдете тази вечер, племеннико?

— Реших да не мърдам оттук — отвъдна Луи начумерено.

— В такъв случай, преди да се е мръкнало, ще ви представя смазващи доказателства срещу Марини. И надявам се, че тогава ще ми го дадете.

— Дано да е така, чичо, защото иначе ще трябва да спазите думата си и повече да не се мяркате нито в двора, нито в съвета ми.

Луи X говореше така, сякаш скъсваше с него. Силно разтревожен от обрата, който вземаха отношенията им. Валоа замина за Париж заедно с Робер д’Артоа и щитоносците от ескорта им.

— Сега всичко зависи от Толомей — каза той на Робер докато се качваше на коня.

По пътя се разминаха с върволица коли, които откарваха във Венсен легла, сандъци, маси, съдове, необходими за пренощуването на краля.

Само след час, докато Валоа се прибра в двореца си, за да се преоблече, Робер д’Артоа стремително влезе при капитана на ломбардците.

— Приятелю банкере — каза му той още с влизането си, — настъпи моментът да ми предадете документа, който според думите ви удостоверява злоупотребите извършени от архиепископ Марини. Нали се сещате намордника… Монсеньор дьо Валоа се нуждае от него начаса.

— Начаса, начаса… Много добре, монсеньор Робер. Искате да се лиша от средство, което веднъж ни спаси, мен и всичките ми приятели. Ако то ви помогне да свалите Марини, много ще ми е приятно. Но ако за зла участ Марини остане, пишете ме мъртъв. Пък и как да ви кажа, доста мислих, монсеньор…

Робер д’Артоа кипеше от нетърпение по време на тия досадни обяснения, защото Валоа го бе заклел да бърза и той знаеше цената на всеки загубен миг.

— Да, много мислих — продължаваше Толомей. — Обичаите и мерките на Луи Свети, които се възстановя ват сега, безспорно са чудесни за кралството, но бих предпочел това да не важи за мерките относно ломбардците, които най-напред бяха обрани, а после изгонени за известно време от Париж. Не сме забравили още. На нашите сдружения бяха нужни дълги години, за да се съвземат. Затова Луи Свети, Луи Свети… приятелите ми се тревожат и бих желал да мога да ги успокоя.

— И таз добра, банкере! Та нали монсеньор дьо Валоа ви каза: той стои зад вас, той ви закриля!

— Да, да, но само на думи, а ние бихме предпочели да бъде написано черно на бяло. Затова представихме искане до краля да потвърди обичайните ни привилегии. И когато кралят подписва другите харти, бихме желали да одобри и нашето искане. След това с най-голямо удоволствие, монсеньор, ще ви снабдя със средство да обесите, да изгорите или да завържете на колелото за изтезаване — оставям на вас да изберете — Марини Млади или Марини Стари, или пък и двамата наведнъж — Един подпис и печат. Работа за ден, най-много два, ако монсеньор дьо Валоа се съгласи да се нагърби. Молбата е готова.

Гигантът удари с ръка по масата и всичко в стаята се разтресе.

— Стига хитрувалия, Толомей! Казах ви, че не можем да чакаме. Хартата ви ще бъде подписана утре, аз се заемам с това. Но дайте ми тази вечер другия пергамент. Съучастници сме в играта. Би трябвало веднъж поне да ми гласувате доверие.

— Нима монсеньор дьо Валоа не може да изчака един ден?

— Не.

— В такъв случай той съвсем е загубил благоволението на краля, и то много неочаквано — каза бавно банкерът, поклащайки глава. — Но какво стана във Венсен?

Робер д’Артоа му разказа накратко за свиканото събрание и последвалите събития. Толомей слушаше, като продължаваше да клати глава. „Ако Валоа бъде отстранен от двора — разсъждаваше той — и ако Марини запази властта си, сбогом, харта, освобождаване от налози и привилегии. Опасността в настоящия момент е голяма…“

Той се изправи и каза:

— Монсеньор, когато някой объркан владетел, какъвто е нашият, хареса истински някой свой служител, колкото и да разобличават престъпленията му пред него, той ще му прощава, ще го извинява и ще се привързва толкова повече към него, колкото повече го е закрилял.

— Освен ако се докаже на владетеля, че престъпленията са извършени спрямо него самия. Не става дума да разобличаваме архиепископа, а да го накараме да играе по гайдата ни… с намордник на уста.

— Разбирам, разбирам. Искате да си послужите с брата против брата. Това може би ще има успех. Архиепископът, доколкото го познавам, съвсем не е твърд духом… Няма как! Трябва да се поемат известни рискове! И той предаде на д’Артоа документа, донесен от Гучо.

Макар архиепископ на Санс, Жан дьо Марини беше най-често в Париж, главната подчинена нему епархия. Част от епископския дворец беше запазен за него. Там точно, в красива сводеста зала, миришеща силно на тамян, го изненадаха с внезапното си появяване граф дьо Валоа и Робер д’Артоа.

Архиепископът им подаде пръстени си, за да го целунат. Валоа се престори, че не е забелязал жеста му, а д’Артоа повдигна към устните си пръстите на архиепископа с такова нехайно безочие, сякаш се канеше да хвърли ръката му зад гърба си.

— Монсеньор Жан — каза Шарл дьо Валоа, — би трябвало да ни обясните защо вие и брат ви се противопоставяте така енергично на избирането на кардинал Дюез в Авиньон, че конклавът е заприличал на сонм призраци.

Жан дьо Марини пребледня леко и отвърна с най-смирен тон:

— Не разбирам упрека ви, монсеньор, нито пък мотивите ви. Не се противопоставям на ничий избор. Брат ми, сигурен съм, прави всичко, което е по силите му, в интерес на кралството и самият аз се старая да допринеса в границите на функцията ми. Но конклавът зависи от кардиналите, а не от нашите желания.

— Така ли отговаряте? Добре тогава! — възкликна монсеньор дьо Валоа. — Щом християнският свят може да мине без папа, и архиепископството би могло също да мине без архиепископ!

— Не разбирам нищо от приказките ви, монсеньор, освен че звучат като заплаха срещу един божи служител.

— Да не би случайно бог, месир архиепископе, да ви заповяда да присвоите някои имущества на тамплиерите? — подхвърли тогава д’Артоа. — И мислите ли, че кралят, който също е божи представител на земята, може да търпи на амвона в катедралата на столицата си един нечестен прелат? Познато ли ви е това?

И той подаде връчената му от Толомей разписка, която стискаше в огромния си юмрук.

— Тя е фалшива! — извика архиепископът.

— Ако е фалшива — заяви Робер, — да побързаме да докажем това, та да блесне справедливостта. Заведете процес пред кралския съд, за да се открие фалшификаторът!

— Величието на църквата няма да спечели нищо от това…

— … а пък вие ще загубите всичко, монсеньор, както ми се струва.

Архиепископът бе седнал на един стол с високо облегало. „Няма да се спрат пред нищо!“ — мислеше си той. — Преди повече от година беше извършил този измамнически акт. Печалбата бе изядена. Две хиляди ливри, които му бяха необходими… и целият му живот щеше да се провали заради тях! Сърцето му се бъхташе в гърдите и пот се стичаше под виолетовите му одежди.

— Монсеньор Жан — каза тогава Шарл дьо Валоа, — вие сте още много млад и имате хубаво бъдеще пред себе си в попрището на църквата, а и в кралството. Това, което сте допуснали… — той взе надменно пергамента от ръцете на д’Артоа — е напълно извинимо прегрешение в епоха, когато всякакъв морал се разпада. Действували сте под чуждо зловредно внушение. Ако не ви бяха заповядали да осъдите тамплиерите, нямаше да имате възможност да търгувате с техните имущества. Би било твърде жалко една грешка, в крайна сметка парична, да помрачи блясъка на вашия сан и да ви принуди да изчезнете от света. Защото ако този документ попадне пред очите на съвета на перовете, както и пред един духовен съд, колкото и да ни е неприятно, той ще ви отведе право в килията на някой манастир… Всъщност, монсеньор, вие вършите много по-тежко престъпление, като подпомагате машинациите на брат си против желанията на краля. Лично аз ви упреквам най-вече за това ваше прегрешение. И ако се съгласите да признаете тази втора ваша грешка, на драго сърце ще ви опростя първата.

— Какво искате от мен?

— Да изоставите партията на брат си, която вече не струва пукната пара, и да разкриете на крал Луи всичко, което знаете за зловредните му нареждания относно конклава.

Прелатът беше замесен от меко тесто. Подлостта го връхлиташе най-лесно в трудни часове. Обзелият го страх не му остави дори време да помисли за брат си, комуто дължеше всичко. Мислеше само за себе си. И именно липсата на колебание му позволи да запази привидно достойнство.

— Отворихте ми очите — каза той — и съм готов, монсеньор, да изкупя грешката си, както вие намерите за добре. Бих желал само да ми върнете този пергамент.

— Това е вече свършен факт — отвърна граф дьо Валоа и му предаде документа. — Достатъчно е, че аз и монсеньор д’Артоа сме го видели. Нашето свидетелствуване важи пред цялото кралство. А сега ще ни придружите до Венсен. Долу е приготвен кон за вас.

Архиепископът заповяда да му донесат наметката, бродираните ръкавици, шапката и слезе бавно и величествено по стълбата пред двамата барони.

Д’Артоа пошепна на Шарл дьо Валоа:

— Никога не съм виждал човек да пълзи така гордо!

IVГОРЯЩ ОТ НЕТЪРПЕНИЕ ДА ОВДОВЕЕ

На всеки крал, на всеки човек са присъщи някои развлечения, които по-добре от всичко друго разкриват дълбоките склонности на природата му. Луи X не показваше особено влечение към лова, към състезанията, хватките при фехтуване и общо взето към всички физически упражнения, при които рискуваше да бъде наранен. От детските си години обичаше играта с кожени топки — „ла пом“. Само че много-бързо се задъхваше и сгорещяваше. Любимото му развлечение беше да се нас-тани с лък в ръка в някоя затворена градина и да прострелва в полет, от много близо, птици — гугутки или гълъби, — пускани една след друга от един щитоносец, кой-то ги измъкваше от голяма тръстикова кошница.

Възползувайки се от станалите по-дълги дни, той се бе отдал на това жестоко забавление в малкия двор на Венсен, подобен на манастирска градинка, когато чичо му и братовчед му доведоха късно следобеда архиепископа.

Зелената нискоокосена трева на двора беше замърсена с пера и кръв. Един гълъб, закован за крилото към дървен стълб от околовръстната галерия, продължаваше да се бъхта и писука. Други, ударени по-сполучливо, лежаха пръснати тук-там с вкочанясали сгърчени крачка. Вироглавия надаваше радостен вик всеки път, когато стрелата му пронижеше някоя птичка.

— Друга! — викваше тутакси той на щитоносеца.

Ако стрелата пропуснеше целта си и се удареше в някоя стена, Луи упрекваше щитоносеца, че е пуснал гълъба в неподходящ момент или не оттам, откъдето е трябвало.

— Господарю и племеннико — каза Шарл дьо Валоа, — струва ми се, че днес сте по-сръчен от когато и да било. Но ако благоволите да преустановите за малко подвизите си, ще ви занимая със сериозните въпроси, за които ви споменах.

— Какво? Какво има пак? — попита нетърпеливо Вироглавия.

Челото му беше влажно, а скулите червени. Забеляза архиепископа и направи знак на щитоносеца да се отдалечи.

— И така, монсеньор, вярно ли е, че вие ми пречите да имам папа? — обърна се той към прелата.

— Уви, господарю — отвърна Жан дьо Марини, — идвам да ви разкрия някои неща, които смятах, че се вършат по ваша заповед и с голямо огорчение узнавам, че били противни на волята ви.

След тия думи, възможно най-искрено и дори леко патетично, той докладва на краля за маневрите на Ангьоран с оглед забавянето на конклава и провалянето на всяка кандидатура, както на Дюез, така и на някой римски кардинал.

— Колкото и да ми е тежко, Ваше Величество, че съм принуден да разоблича грозните деяния на брат си — завърши той, — още по-тежко ми е да видя, че дейността му е насочена против благото на кралството и на църквата и че той изменя едновременно и на господаря тук долу, и на господаря горе на небето. Не го считам вече за член на семейството ми, защото когато човек се е отдал на моето поприще, истинското му семейство са бог и кралят.

„Още малко и този обесник ще ни разплаче от умиление! — помисли си Робер д’Артоа. — Наистина умее да си служи с езика си, мошеникът!“

Един забравен гълъб бе кацнал на стряхата на галерията. Вироглавия изпрати една стрела, която прониза птицата и размести керемидите.

После той внезапно се разсърди и кресна:

— Каква полза за мен от всичко това, което ми дрънкате? Избрали сте момент да разобличите злото, след като вече е извършено! Махайте се от очите ми, месир архиепископе, защото ще се разгневя!

Робер д’Артоа повлече архиепископа, чиято мисия беше вече приключена. Валоа остана сам с краля.

— Добре се наредих — продължаваше да се вайка той. — Ангьоран ме е излъгал, така да е! А вие тържествувате. Но какво печеля аз, че вие тържествувате? Вече сме средата на април. Лятото наближава. Спомняте ли си, чичо, условията на Мария Унгарска? „Преди лятото.“ За два месеца ще ми изберете ли папа?

— Честно казано, племеннико, не ми се струва вече възможно.

— Тогава нямате никакво основание да ми се перчите и надувате.

— Много пъти ви съветвах от зимата насам да изгоните Марини.

— Но щом това не е станало — изрева Вироглавия, — не е ли все пак по-добре да използваме него? Ей сега ще го извикам, ще му се скарам, ще го заплаша! Ще не ще, ще се подчини накрая!

Не по-малко упорит, отколкото вбесен, Вироглавия се връщаше все на Марини, като на единствена възможност. Той крачеше наслуки из двора, със залепнали по обувките му бели пера.

Всъщност всеки така добре бе провеждал собствената си игра — кралят, Марини, Валоа, д’Артоа, Толомей, кардиналите и дори Неаполската кралица, — че всички се оказаха в пълна безизходица, упреквайки се взаимно, без да могат да направят нито крачка напред. Валоа си даваше сметка за това, както и за това, че ако иска да запази преднина, трябва на всяка цена да изнамери средство да се излезе от затрудненото положение. И то да го намери бързо!…

— Ах, наистина, племеннико! — възкликна той. — Като си помисля само, че на два пъти овдовях в живота си, като загубих при това две образцови съпруги, мисля си, че действително е много жалко, че това не може да ви се случи с една безсрамна жена.

— Естествено, естествено… — каза Луи, — ако тази мизерница пукнеше…

Внезапно той се спря, погледна Валоа и разбра, че думите му не означаваха празно остроумничене или оплакване от несправедливостта на съдбата.

— Зимата беше студена, затворите са нездравословни за жените — поде Шарл дьо Валоа, — а и Марини отдавна не ни е уведомявал за състоянието на Маргьорит. Учудвам се, че е могла да устои на режима, на който е подложена… Може би Марини… такъв номер много му подхожда… скрива от вас, че тя скоро ще умре. Би трябвало да се отиде там…

И двамата оцениха тишината, която ги обкръжаваше. Между двама принцове е толкова важно да се разбират тъй добре, че думите да не са необходими…

— Вие ме уверихте, племеннико — каза само Валоа след известно време, — че ще ми предоставите Марини в деня, когато имаме папа.

— Бих могъл също така да ви го предоставя в деня, когато остана вдовец — отвърна Вироглавия, снишавайки глас.

Валоа поглади с отрупаните си с пръстени ръце пълните си бузи с червени жилки.

— Би трябвало най-напред да ми предоставите Марини, защото той командува всички крепости и не позволява да се влиза в замъка Гаяр.

— Така да бъде — каза Луи X. — Вдигам ръка от него. Можете да кажете на канцлера ви да ми представи за подпис всички заповеди, които сметнете за уместни.

Същия ден след вечеря Ангьоран дьо Марини, затворен в кабинета си, пишеше докладната записка, която бе решил да отправи към краля, за да поиска, съгласно новите разпореждания, разрешение да „хвърли ръкавицата“. Всъщност щеше да извика граф дьо Валоа на двубой и по този начин пръв поиска да бъдат приложени прословутите „харти на благородниците“, срещу които толкова се бе борил. Точно в този момент му съобщиха за пристигането на Юг дьо Бувил. Той го прие веднага. Бившият главен шамбелан на Филип Хубави беше мрачен и изглеждаше разкъсван от противоречиви чувства.

— Дойдох да те предупредя, Ангьоран — каза той, гледайки в килима. — Не оставай тази нощ у вас, защото искат да те арестуват. Узнах това.

— Да ме арестуват? Напразни закани! Няма да посмеят! — отвърна Марини. — Пък и кой би дошъл да ме задържи? Ален дьо Парей? Ален никога не би приел да изпълни подобна заповед. Той би бранил по-скоро със стрелците си двореца ми, ако бъда обсаден!…

— Грешиш, като не ми вярваш, Ангьоран. Не беше прав и в машинациите си през последните месеци, уверявам те. Когато някой заема пост като нашите, работи ли срещу краля, какъвто и да е той, работи всъщност против себе си. И аз в момента върша нещо против краля поради приятелството си към теб и защото бих желал да те спася.

Дебеланкото се чувствуваше наистина нещастен. Лоялен служител на владетеля, верен приятел, добросъвестен сановник, тачещ божиите заповеди и законите на кралството, той бе движен от еднакво честни пориви, станали внезапно непримирими.

— Ангьоран, научих това от монсеньор дьо Поатие, който в момента е единственият, последният ти поддръжник. Монсеньор дьо Поатие би желал да те отдалечи от бароните. Той посъветва брат си да те изпрати като заповедник в някоя далечна област, например в Кипър.

— Кипър! — извика Марини… — Да се оставя да ме заточат на остров на другия край на морето, след като съм управлявал френското кралство? Там ли искат да ме заточат? Или ще продължа да се разхождам като господар в Париж, или ще умра в него.

Бувил печално поклати посивялата си глава.

— Повярвай ми, не преспивай тази нощ у вас — повтори той. — И ако считаш дома ми за сигурно убежище… Постъпи съгласно волята си. Аз те предупредих.

Щом Бувил излезе, Ангьоран отиде в покоите на жена си и балдъзата си дам Шантьолу, за да ги постави в течение за опасността. Чувствуваше нужда да говори и да бъде между близките си. Двете жени бяха на мнение, че незабавно трябва да замине за някоя от земите им близо до нормандската граница и оттам, ако има опасност, да потърси убежище при крал Едуард.

Но Ангьоран се разгневи.

— Нима съм обкръжен само от жени и от скопени мъже!

И той си легна, както всяка друга вечер. Погали любимото си куче, накара камериера си да го разсъблече и му заповяда да смъкне топуза на стенния часовник, купен много скъпо, какъвто нямаше дори в много благороднически дворци. Припомни си мислено последните изречения от докладната си бележка до краля и ги записа. Доближи се до прозореца, дръпна завесата и се загледа в покривите на притихналия в тъмнината град. Уличните сержанти минаха по улица Фосе-Сен-Жермен, повтаряйки на всеки двадесет крачки машиналния си призив:

— Минава охраната… Полунощ е… Спете спокойно!…

Както винаги, бяха закъснели с четвърт час според часовника му…

Призори Ангьоран бе събуден от силно тропане на ботуши в двора и от удряне по вратите. Един обезумял от страх щитоносец дойде да го предупреди, че долу са дошли стрелци. Той заповяда да му донесат дрехите, облече се набързо и се сблъска в преддверието с жена си и сина си, които идваха разстроени при него.

— Вие бяхте права, Алипс — каза той на жена си, целувайки я по челото, — не се вслушах достатъчно в съветите ви. Заминете още днес с Луи.

— Бих тръгнала с вас, Ангьоран. Но сега не бих могла да бъда далеч от мястото, където ще ви подложат на страдания.

— Кралят е мой кръстник! — възкликна Луи. — Ще изтичам веднага във Венсен…

— Кръстникът ти има мозък на пиле и короната едва се държи на главата му — отвърна гневно Марини.

После, тъй като в преддверието беше тъмно, извика на лакеите:

— Хей! Дайте свещи насам! Елате да ми светите!

И когато лакеите се подчиниха на заповедта му, той слезе царствено между свещниците.

Дворът беше претъпкан със стрелци. В сивия утринен здрач пред вратата се открояваше нечий висок силует в ризница.

— Как прие, Парей?… Как се осмели? — възкликна Марини, вдигайки ръце.

— Аз не съм Ален дьо Парей. Той вече не командува стрелците — отговори офицерът.

Той се дръпна, за да направи път на един мъж в духовнически дрехи — канцлерът Етиен дьо Морне. Също както Ногаре осем години преди това бе дошъл лично да арестува великия магистър на тамплиерите, така и Морне идваше днес да задържи лично бившия ректор на кралството.

— Месир Ангьоран — каза той, — моля ви да ме последвате в Лувъра. Имам заповед да ви затворя там.

В същия час всички изтъкнати легисти буржоа на покойния крал — Раул дьо Прел, Мишел дьо Бурдьоне, Гийом Дюбоа, Жофроа дьо Бриансон, Никол дьо Локтие, Пиер д’Оржьомон — бяха арестувани в домовете си и отведени в различни затвори, а един отред стрелци бяха изпратени в Шалон за Пиер дьо Латий, приятеля от младини на Филип Хубави, когото умиращият крал така настойчиво бе искал да доведат край смъртната му постеля.

С тях сякаш цялото царуване на Железния крал влизаше в затвора.

VУБИЙЦИТЕ В ЗАТВОРА

Когато посред нощ чу, че спускат подвижния мост на замъка Гаяр и в двора отеква тропот от много копита, най-напред Маргьорит Бургундска не сметна тези звуци за реални. Толкова дълго бе очаквала, толкова бе бленувала за този миг, откакто бе пратила писмото си до Робер д’Артоа, с което бе признала падението си и се бе отказала не само от всички свои права, но и от правата на дъщеря си в замяна на обещаното освобождение, което все не идваше!

Никой не й бе отговорил, нито Робер, нито кралят. Никакъв пратеник не се бе появил. Седмиците течаха в мълчание, по-унищожително от глада, по-изтощително от студа, по-унизително от плъпналата гад. Сега Маргьорит почти не ставаше от леглото, измъчвана от треска, за която душата имаше не по-малък дял от тялото, почти през цялото време със замъглено съзнание. Вперила широко разтворените си очи в мрака на кулата, тя с часове се вслушваше в ускорените удари на сърцето си. Тишината се изпълваше с несъществуващи шумове. В мрачевината витаеха злокобни заплахи, идващи вече не от земята, а отвъд нея. Бълнуванията през безсънните нощи разстройваха разсъдъка й… Филип д’Оне, красивият Филип, не беше напълно мъртъв, той вървеше със счупени нозе и кървящи вътрешности край нея. Тя протягаше ръка, но не можеше да го досегне. И все пак той я увличаше по пътя, който води от земята към небето, без да усещат земята, без никога да стигнат небето. И това жестоко пътуване щеше да продължи до веки веков, чак до Второто пришествие. Дали именно то не бе чистилището?…

— Бланш! — извика тя. — Бланш, идат!

Защото наистина в долния етаж на кулата щракнаха катинарите и резетата, вратата изскърца. Многобройни стъпки отекнаха по каменните стъпала.

— Бланш, чуваш ли?

Но отслабналият глас на Маргьорит бе заглушен от дебелата врата, която нощем делеше двете килии, и не стигна до горния етаж.

Светлината само на една свещ заслепи кралицата затворничка. Мъже се бяха струпали под сводестата врата Маргьорит не можа да ги преброи. Тя различаваше само исполина с червен плащ, светли очи и сребърен кинжал, който пристъпваше към нея.

— Робер — прошепна тя. — Ето ви най-сетне, Робер.

Един войник носеше стол зад влезлия и го сложи до леглото.

— Е, какво, братовчедке — каза той, сядайки. — Здравето ви като че ли не е блестящо, както ми казаха и както сам виждам. Какво ви боли?

— Боли ме всичко — каза Маргьорит. — Не зная вече дали изобщо живея.

— Крайно време беше да дойда. Скоро всичко ще свърши. Вашите врагове са повалени. В състояние ли сте да пишете?

— Не зная.

Д’Артоа накара да доближат свещта и разгледа по-внимателно изпитото, изсъхнало лице, изтънелите устни, неестествено лъскавите, потънали в орбитите, черни очи, полепналите от пот коси по издутото чело.

— Ще можете поне да продиктувате писмото, което кралят очаква. Капелане! — извика той и щракна с пръсти.

Бяла, смачкана и цялата на петна роба и жълтеникаво теме изплуваха от полумрака.

— Произнесоха ли вече анулирането? — попита Маргьорит.

— Но как, братовчедке, щом вие отказахте да признаете онова, което искаха от вас?

— Не съм отказала. Приех. Всичко приех… Не зная вече. Нищо не разбирам.

— Донесете стомна вино, за да се подкрепи — извика Робер, без да се обръща.

В стаята и по стълбата се чуха отдалечаващи се стъпки.

— Опитайте се да се съсредоточите, братовчедке — поде д’Артоа. — Сега поне трябва да приемете това, — което ще ви посъветвам.

— Но аз ви писах, Робер! Изпратих ви едно писмо, за да го предадете на Луи и в него признах… всичко, което вие желаехте… че дъщеря ми не е от него…

Стените, лицата сякаш се клатеха около нея.

— Кога? — попита Робер.

— Но отдавна… преди седмици, струва ми се, два месеца и оттогава все чакам да бъда освободена…

— Кому поверихте писмото си?

— Но… на Берсюме.

И изведнъж Маргьорит си помисли, обезумяла от уплаха: „Писах ли наистина? Ужасно е, но вече сама не зная… Не зная вече нищо.“

— Попитайте Бланш — прошепна тя.

Около нея настана страшна врява. Робер д’Артоа скочи и разтърси някого за яката, като крещеше така силно, че Маргьорит с мъка разбираше думите му.

— Но, да, монсеньор, лично аз… го занесох… — отговори уплашено Берсюме.

— Къде го предаде? Кому?

— Пуснете ме, монсеньор! Пуснете му! Ще ме удушите!… На монсеньор Марини. Подчиних се на получените нареждания.

Комендантът на крепостта не можа да избегне юмрука право в лицето, истински удар с боздуган, под който простена и залитна.

— Нима аз се наричам Марини? — крещеше д’Артоа. — Когато те натоварват с писмо до мен, другиму ли трябва да го дадеш?

— Но той ме увери, монсеньор…

— Млъкни, животно! След малко ще ти видя сметката. И щом си толкова верен на Марини, ще те пратя да му правиш компания в килията му в Лувъра!

После се обърна към Маргьорит:

— Изобщо не съм получил писмото ви, братовчедке. Марини го е задържал за себе си.

— А, така ли! — каза тя.

Чувствуваше се почти успокоена. Поне придобиваше увереността, че наистина е писала.

В този миг влезе Лален с исканата стомна вино. Робер д’Артоа седна отново и загледа как Маргьорит пие.

„Защо ли не взех отрова! — каза си той. — Това би било най-лесното средство. Колко съм глупав, не се сетих… Значи тя била приела, а ние не знаехме нищо. Да, много нелепо наистина. Но сега е премного късно, за да се промени каквото и да било. Пък и в състоянието, в което я виждам, едва ли й остава да живее още дълго.“

След като бе излял гнева си на Берсюме, той се почувствува чужд на цялата тази история и едва ли не печален. Седеше, грамаден, с ръце на хълбоците, обкръжен от въоръжени до зъби мъже пред този одър, върху който лежеше една омаломощена жена. А колко бе мразил Маргьорит, когато тя бе Наварска кралица и я очакваше в перспектива френският трон! Какво не бе скроил, за да я погуби, колко много интриги, пътувания, съюзил бе английския и френския двор срещу нея! Дори през същата зима, колкото и могъщ барон да бе самият той, колкото и жалка затворница да беше тя, с какво удоволствие би я смазал, когато му противопостави отказа си! Сега тържеството му го отвеждаше по-далеч, отколкото бе желал. Не изпитваше съжаление, но някакво безразличие и погнуса, горчива умора. Толкова средства, мобилизирани срещу едно измършавяло и болно тяло, срещу едно беззащитно съзнание! Омразата у Робер бе угаснала внезапно, защото не срещаше вече съпротива, съответствуваща на силата му.

Той дори съжаляваше, да, най-искрено, че писмото й не бе получено и си даваше сметка колко абсурдни са ходовете на съдбата. Без тъпото престараване на това магаре Берсюме крал Луи X щеше вече да може да се прежени, Маргьорит щеше да бъде настанена в някой тих манастир, а Марини вероятно още щеше да бъде свободен. Ако не и на власт. Никой нямаше да бъде принуден на крайни решения и самият той, Робер д’Артоа, нямаше да е тук, натоварен да екзекутира една умираща.

„Необходимо е да овдовее, но тайната трябва да остане в кръга на семейството“ — му беше поръчал Шарл дьо Валоа.

И Робер бе приел мисията, първо защото тя щеше да му даде известна власт занапред и над Валоа, и над краля. За подобни услуги човек винаги е длъжник… Пък и съдбата, ако поразмислиш малко, е абсурдна само привидно. Всеки с действията си, продиктувани му от собствената му природа, бе допринесъл нещата да не се развият иначе. „Та нали именно аз започнах лани тази история в Уестминстър? На мен тогава се пада и да я приключа. Но щях ли да я започвам, ако Марини, в желанието си да уреди женитбите с бургундските принцеси, не ме бе лишил от графството Артоа в полза на леля ми Мао? А Марини сега зъзне в Лувъра.“ Съдбата се показваше логична.

Робер осъзна, че всички в стаята го гледат: Маргьорит от одъра си, Берсюме, триещ брадичката си, Лален, взел отново стомната, слугата Лорме, облегнат на стената в полумрака, капеланът, притиснал до шкембето си дъсчица за писане. Всички бяха смаяни, гледайки го потънал в размисъл.

Гигантът се опомни.

— Сама виждате, братовчедке, какъв враг ви е Марини, както и на всички нас. Това открадното писмо ни дава още едно доказателство. Ако не бе Марини, бас държа, че никога нямаше да бъдете нито обвинена, нито съдена, нито подложена на такова наказание. Този измамник се чудеше как да ви навреди, както и на краля и кралството. Но днес той е задържан и съм дошъл да чуя оплакванията ви срещу него, за да ускоря както кралското правосъдие, така и вашето помилване.

— Какво трябва да заявя? — попита Маргьорит.

Изпитото вино още повече бе ускорило пулса й. Тя дишаше на пресекулки, притиснала с ръце гърдите си.

— Ще диктувам вместо вас на капелана — предложи Робер.

Доминиканецът в немилост седна на земята с дъсчицата за писане върху коленете. Сложената до него свещ осветяваше изотдолу лицата и на тримата.

Робер извади от чантата на пояса си сгънат лист с предварително написан текст, който прочете на капелана.

— „Господарю и съпруже, умирам, сломена от мъка и болест. Умолявам ви да ми простите, защото ако не го сторите бързо…“

— Момент, монсеньор, не смогвам да ви следя. Аз не пиша като вашите клеркове в Париж…

— „… защото, ако не го сторите бързо, чувствувам, че ми остава малко да живея и душата ми ще ме напусне. Всичко е по вина на месир дьо Марини, който искаше да ме очерни в очите ви и в очите на покойния крал чрез донос, в чиято невярност се заклевам, и чрез отвратителния режим, на който ме подложи, ме сведе…“

— Монсеньор, моля ви се… спрете за миг.

Капеланът потърси стъргалката си, за да изглади една грапавина на пергамента.

Робер изчака малко, преди да продиктува края:

— …сведе до сегашното ми окаяно положение. Още веднъж ви моля да ме избавите и ви уверявам, че никога не съм преставала да бъда ваша покорна съпруга по божия воля.

Маргьорит се надигна от одъра си. Не разбираше ни що от невероятното противоречие — сега пък искаха да се обяви за невинна!

— Но в такъв случай, братовчеде, всички ония признания, които искахте от мен?

— Не са вече необходими, братовчедке — отвърна Робер. — Писмото, което ще подпишете, замества всичко друго. Защото засега за Шарл дьо Валоа бе най-важно да събере възможно повече доказателства — верни или неверни-против Ангьоран. А за това си го биваше. То предлагаше и предимството да измие поне привидно позорното петно от краля и главно — в него самата кралица съобщаваше, че я грози опасност от близка смърт. Не може да се отрече, че Валоа и д’Артоа бяха хора с въображение!

— Ами Бланш? Какво ще стане с нея? Помислихте ли за Бланш?

— Не се грижете — отвърна Робер. — Ще направим всичко за нея.

Маргьорит драсна името си в долния край на пергамента.

Тогава Робер д’Артоа стана и се наведе над нея. Присъствуващите се бяха отдръпнали в дъното на стаята. Исполинът сложи ръка на рамото на Маргьорит.

— Сбогом, братовчедке — каза той. — Сбогом. Пожелавам ви да спите спокойно тази нощ.

— Робер — попита го тихичко тя, извръщайки назад глава, за да срещне погледа му, — когато дойдохте миналия път и искахте да ме имате, наистина ли ме желаехте?

Никой човек не е напълно безсърдечен. В този момент Робер д’Артоа изрече малкото милосърдни думи, излезли някога от устните му:

— Да, хубава братовчедке, много ви обичах!

Той почувствува, че тя се отпуска под ръката му, успокоена, едва ли не щастлива. Да бъде обичана, да бъде желана бе истинският смисъл в живота на тази кралица, много повече от всяка корона.

Тя видя, че братовчед й се отдалечава от нея ведно със светлината… Стори й се нереален, толкова бе висок, и й напомни в полутъмната килия непобедимите герои от далечните легенди.

Бялата роба на доминиканеца, вълчият калпак на Берсюме изчезнаха. Робер тикаше хората пред себе си. Спря се за миг на прага, като че ли се колебаеше и искаше да каже още нещо. После вратата се затвори, мракът стана пълен и Маргьорит, смаяна, не чу обичайното изщракване на резетата.

Значи не я заключваха вече и пропущането на този обичаен жест за пръв път след триста и петдесет дни й се стори обещание за освобождение.

Утре щяха да й разрешат да слезе и да се разходи на воля из замъка Гаяр. А после, много скоро, щяха да я вземат с носилка и да я отведат при дърветата и хората… „Ще мога ли да се държа на краката си? Ще имам ли сили? О, да! Силите ми ще се възвърнат!“

Челото й, шията, ръцете пламтяха. Но тя ще оздравее, знаеше, че ще оздравее. Знаеше също, че няма да може да заспи през остатъка от нощта. Но надеждата щеше да й бъде другарка до идването на зората!

Внезапно тя долови съвсем малък шум, не дори шум, по-скоро леко трепване в тишината от нечий сдържан дъх. В килията имаше някой.

— Бланш! — извика тя. — Ти ли си?

Може би бяха отключили и вратата към горния етаж. Не, не й се бе сторило, че се отваря. Пък и защо братовчедка й би се приближила толкова предпазливо? Освен ако… Освен ако внезапно не е полудяла…

— Бланш! — извика повторно Маргьорит с тревожен глас.

Отново настъпи тишина и Маргьорит си помисли за миг, че поради високата температура си въобразява, че има някой. Но в следния миг пак чу сдържаното дишане, вече по-близо, и леко дращене по пода като от нокти на куче. Може би наистина бе куче, кучето на Берсюме влязло след господаря си и забравено вътре. Или пък плъховете… плъховете с човешкото ситнене на стъпките си, с пробягванията, със странните си заговори и зае-тост нощем с тайнствени задачи. На няколко пъти в кулата се бяха появявали плъхове и Берсюме бе довеждал кучето си да ги изтребва. Но дишането на плъховете не се чува.

Тя рязко се изправи в постелята си с обезумяло от страх сърце. Някакъв метален предмет — оръжие или то-ка на колан, звънна в каменната стена. С отчаяно разтворени очи, Маргьорит се взираше в гъстия мрак.

— Кой е тук? — попита тя.

Отново настъпи тишина. Но вече знаеше, че не е сама И напразно сдържаше дъха си. Тревога, каквато никога досега не бе изпитвала, я задуши. Щеше да умре след няколко мига. Беше непоносимо уверена в това и ужасът, който я терзаеше в очакване на недопустимото, с удвояваше от ужаса, че не знае как точно ще умре, коя част от тялото й ще бъде сразена и чие е невидимото присъствие, което се примъква към нея покрай стената.

Някаква кръгла форма, малко по черна от нощта се блъсна изведнъж в леглото. Маргьорит нададе такъв вой, че Бланш Бургундска на горния етаж го чу през камъните и никога вече не го забрави. Викът рязко секна.

Две ръце метнаха чаршафа върху устата на Маргьорит и го увиха около шията й. С глава, опряна до масивна гръд, размахала ръце във въздуха и бореща се с цялото си тяло да се освободи, Маргьорит хъркаше задавено. Чаршафът около шията й се затягаше като на-шийник от разтопено олово. В слепоочията й забиха огромни бронзови камбани. Но убиецът владееше хватка, присъща само нему. Въжето на камбаните мигом се скъса и Маргьорит потъна в тъмната бездна, където няма стени, нито дъно.

В двора на замъка Гаяр Робер д’Артоа убиваше времето, пиейки канче вино с щитоносците си. След няколко минути до него се доближи Лорме и се престори, че затяга каишите на коня му. Факлите бяха угасени. Скоро щеше да съмне. Мъже и коне плуваха в сивкава мъгла.

— Свършено, монсеньор — прошепна Лорме.

— Никакви следи? — попита Робер с нисък глас.

— Предполагам, монсеньор. Лицето няма да посинее, счупих шийните прешлени. И оправих леглото.

— Не ти е било много лесно.

— Нали знаете, че съм като кукумявките, монсеньор: виждам в нощта. Д’Артоа се метна на седлото и извика Берсюме.

— Заварих госпожа Маргьорит в много лошо състояние. Много се опасявам, предвид състоянието й, че ще изкара тая седмица. Ако случайно умре, ето заповедите ми: препускаш за Париж, и то само в галоп, и се представяш право при монсеньор дьо Валоа, при никого другиго. При монсеньор дьо Валоа, нали ме разбра? Постарай се този път да не сбъркаш адреса и гледай да си държиш езика! Не забравяй, че твоят Марини е в затвора и можеш да попаднеш и ти в партидата, която се готви за кралските бесилки.

Зората се показваше вече зад гората на Андьоли и сивкаворозовият хоризонт леко светлееше. Долу рекичката проблясваше едва-едва.

Слизайки от стръмнината, Робер д’Артоа усещаше подскачането на коня, чиито топли хълбоци трепкаха под ботушите му. Той пое дълбоко сутрешния въздух.

— Хубаво е все пак да си жив — измърмори полугласно.

— Да, монсеньор, хубаво е — отвърна Лорме. — Днес сигурно ще имаме прекрасен слънчев ден.

VIПЪТЯТ КЪМ МОНФОКОН

Макар че отдушникът беше тесен, Ангьоран можеше да види между дебелите, взидани на кръст пречки модрото небе, на което блестяха априлските звезди.

Не му се спеше. Вслушваше се в редките нощни шумове на Париж — провикването на нощната стража, трополенето на селски каруци, откарващи зеленчуци в халите… От две седмици насам той бе възненавидял, както се ненавижда жив човек, този град, а сам бе разширил улиците му, бе разхубавил сградите, бе успокоил смутовете на този нервен град, в който всеки миг се долавяше пулсът на кралството, град, който цели шестнадесет години бе средище на мислите и грижите му.

Лошото му чувство се бе породило точно онази сутрин, когато Шарл дьо Валоа, опасявайки се да не би Марини да намери съучастници в Лувъра, бе решил да го премести в затвора Тампъл. Марини бе прекосил една част от столицата на кон, обкръжен от стрелци, и си бе дал сметка, че жителите — от толкова години той бе виждал само наведените им глави — го мразят. Оскърбленията, сипещи се при минаването му, изблиците на радост по улиците, заканително вдигнатите юмруци, подигравките, смеховете, заплахите със смърт, бяха за бившия ректор по-мъчително сгромолясване от самото му арестуване.

Човек, който дълго е управлявал хората, стараейки се да работи за общото благо, и който ясно съзнава колко много му е коствала тази задача, изпитва безкрайно голямо огорчение, когато внезапно забележи, че никога не е бил нито обичан, нито разбран, и започва да се пита дали правилно е живял живота си.

„Имах наистина всички почести, но не и щастие, защото никога нямах чувството, че съм завършил напълно делото си. Заслужаваше ли си толкова да се мъча за хора, които така дълбоко са ме мразели?“

И онова, което последва, беше също така ужасно. Върнаха го във Венсен, но този път не за да заседава ведно с висшите сановници, а за да се яви пред съд от барони и прелати и да изслуша духовника Жан д’Аниер, който в качеството си на прокурор прочете обвинителния акт.

— Non nobus, Domine, non nobis, sed nomini tuo…25 — възкликна Жан д’Аниер в началото.

От божие име той изреждаше четиридесет и едно обвинения срещу Марини: обсебване на държавни пари, измяна, злоупотреба, тайни връзки с враговете на кралството, все обвинения, основани на странни показания. Марини бе упрекнат, че до сълзи огорчил крал Филип Хубави, че изиграл монсеньор дьо Валоа при оценката на имението Гайфонтен, че го били видели да разговаря насаме сред някаква нива с Луи дьо Невер, син на Фландърския граф…

Ангьоран поиска думата. Отказаха да му я дадат. По зова се на правото си да извика на дуел, отказаха му. Обявиха го виновен, без да го оставят да се защити, сякаш съдеха мъртвец.

А между членовете на съда беше и Жан дьо Марини. Ангьоран много лесно можеше да си представи каква сделка бе сключил брат му, за да запази архиепископския сан, който сам той му бе издействувал. През целия този процес без разисквания Ангьоран търсеше погледа на по-младия си брат, но срещна само безизразно лице, извърнати очи и красиви ръце, бавно гладещи панделката на окачения на гърдите кръст.

— Няма ли да ме погледнеш, Юда? Няма ли да ме погледнеш, Каин? — мърмореше полугласно Ангьоран.

Щом дори брат му се нареждаше с такъв цинизъм сред обвинителите му, можеше ли да очаква от някого най-малък порив на честност или признателност?

Сред съдиите не заседаваха нито граф дьо Поатие, нито граф д’Еврьо: само с отсъствието можеха да изразят неодобрението си на тази пародия на правосъдие.

Дюдюканията на тълпата пак съпроводиха Марини при връщането му от Венсен в Тампъл, където този път го затвориха с окови на краката в същата килия, където бе живял Жак дьо Моле. Веригата му бе занитена на същата халка, където някога бяха закрепяли веригата на великия инквизитор и по мухлясалата стена още личаха резките, издълбани от стария рицар, за да отбелязва изтеклите дни.

„Седем години! Ние го осъдихме да прекара тук седем години, за да го пратим после на кладата! А аз съм затворен само от една седмица и вече разбирам всичко, което е изстрадал.“

От висините, от които упражнява властта си, закрилян от съдилищата, полицията, войската, държавникът не вижда човека в осъдения, когото предава на тъмничарите или на палача. Той смазва една съпротива. Марини си спомни какво неприятно чувство бе изпитал, когато тамплиерите се печаха на кладите на Еврейския остров. Тогава си даде сметка, че това не са вече абстрактни враждебни сили, а същества от плът и кръв, негови ближни. За кратък миг през онази нощ, упреквайки се при това за тази своя реакция като за слабост, той се бе почувствувал солидарен с изтезаваните. Сега, в килията, той изпитваше същите чувства. „Наистина всички бяхме прокълнати за това, което извършихме тогава!“

А после още веднъж го отведоха във Венсен, за да присъствува на най-зловещото, най-гнусното развихряне на омразата и низостта.

Като че ли всички обвинения срещу него не бяха достатъчни, като че ли трябваше на всяка цена да се заличи всяко съмнение в съвестта на кралството, скимна им да го обвинят в най-чудати престъпления, удостоверени от смайващо шествие лъжесвидетели.

Монсеньор дьо Валоа беше страшно горд, че е открил обширен магьоснически заговор, вдъхновен естествено пак от Ангьоран. Жената на Марини и сестра й, дам дьо Шантьолу, извършвали престъпни магии с восъчни кукли, изобразяващи краля, граф дьо Валоа и граф дьо Сен-Пол. Това поне твърдяха разни типове, дошли от улица Бурдоне, където с разрешението на полицията имаха магьоснически лаборатории. Довлякоха пред кралския съд една куца жена, явно дяволско изчадие, и някой си Павио, и двамата наскоро осъдени за подобна дейност.

Те без никакви задръжки се обявиха съучастници на дам дьо Марини, но болезнено се изненадаха, когато бе потвърдена присъдата, изпращаща ги на кладата. И лъжесвидетелите в този процес бяха измамени!

Най-сетне бе известено за смъртта на Маргьорит Бургундска и сред голямото вълнение, предизвикано от тази новина, бе прочетено писмото на кралицата, написано в навечерието на смъртта й до нейния съпруг.

— Убили са я! — извика Марини, който най-сетне прозря ясно цялата машинация на Валоа.

Но сержантите около него го принудиха да млъкне, а Жан д’Аниер прибави още една точка към обвинителния акт.

Напразно в дните, предшествували процеса, английският крал отново се бе намесил с писмо до шурея си, френския крал, заклевайки го да пощади Ангьоран. Напразно Луи дьо Марини се бе хвърлил в краката на Вироглавия, негов кръстник, молейки го за милост и справедливост. Щом произнесяха името на Марини, Луи X имаше само един отговор:

— Вдигнал съм ръце от него.

Повтори го още веднъж и във Венсен.

Тогава Ангьоран чу, че го осъждат на обесване, жена му щеше да бъде затворена, а имуществото му конфискувано.

Но Валоа продължаваше да се вълнува. Нямаше да си даде отдих, докато не видеше Ангьоран увиснал на въжето. И за да осуети всеки опит за евентуално бягство, определи трети затвор на своя враг — Шатле.

Така че през нощта на 30 април 1315 година Марини съзерцаваше небето през отдушника на една килия в Шатле.

Той не се боеше от смъртта. Тренираше се поне да приеме неизбежното. Но мисълта за проклятието натрапчиво обсебваше съзнанието му. Срещу него бе извършена такава пълна несправедливост, че той неволно виждаше отвъд внезапната човешка ярост явна поличба за нечия по-висша воля. „Дали наистина през устата на великия магистър е говорил божият гняв? Защо бяхме всички прокълнати, дори и ония от нас, които не бяхме назовани, само задето присъствувахме? Та нали действувахме за благото на кралството, за величието на църквата и чистотата на вярата? Какво предизвика ожесточението на небето срещу всеки от нас?“

Докато едва няколко часа го деляха от собственото му изтезание, той се връщаше мислено на отделните етапи на процеса срещу тамплиерите, като че ли именно в него, повече отколкото във всяка друга негова обществена или лична проява, се криеше върховното обяснение, което трябваше да открие, преди да умре. И изкачвайки бавно стъпалата на паметта си, с добросъвестната старателност, която бе влагал във всичко, той стигна до някакъв праг, където внезапно стана светло, и той разбра всичко.

Проклятието не идваше от бога. То идваше от него самия и се коренеше в собствените му дела. И това бе еднакво вярно за всички хора и за всички възмездия.

„Тамплиерите вече почти не спазваха правилата си. Отклонили се бяха от служенето на християнството и се занимаваха само с парични сделки. Порокът се промъкваше в редиците им и подкопаваше величието им. Затова те носеха в себе си своето проклятие и бе справедливо орденът им да бъде премахнат. Но за да ликвидирам тамплиерите, назначих за архиепископ брат си, амбициозен и подъл човек, който ги осъди за измислени престъпления. Така че никак не е изненадващо, че брат ми участвува в съда, който осъди и мен за измислени престъпления. Не трябва да го упреквам за измяната му: аз я подкладох… Защото Ногаре бе изтезавал много невинни хора, за да измъкне от тях признания, които той си въобразяваше, че са необходими за общественото благо, неприятелите му в крайна сметка го отровиха… Защото Маргьорит Бургундска бе омъжена от политически съображения за принц, когото не обичаше, тя му изневери. А защото изневери, бе разобличена и хвърлена в затвора. Защото изгорих писмото й, което можеше да освободи крал Луи, аз погубих Маргьорит и погубих същевременно самия себе си… Какво ще се случи на Луи, задето е заповядал да я убият, а обвини мен в това престъпление? Какво ще се случи на Шарл дьо Валоа, който тази сутрин ще ме обеси за прегрешения, измислени от него? Какво ще се случи на Клеманс Унгарска, ако приеме, за да бъде френска кралица, да се ожени за един убиец?… Дори когато сме наказани заради неверни обвинения, винаги има една истинска причина за възмездието. Всяка несправедлива постъпка, извършена за справедлива кауза, носи в себе си своето проклятие.“

И когато стигна до това откритие, Ангьоран дьо Марини престана да мрази когото и да било и да смята някого другиго отговорен за съдбата си. Това бе неговото дълбоко разкаяние, много по-ценно, отколкото заучените молитви. Той се чувствуваше напълно умиротворен и сякаш сдобрен с бога, за да приеме земният му път да завърши така.

Остана все така спокоен чак докато се зазори, все с усещането, че е още на онзи светъл праг, където бе стигнал в съзерцанието си.

Към шест часа сутринта долови през стените някакъв шум. Когато превото на Париж, заповедникът на Шатле и прокурорът влязоха, Марини се изправи бавно и зачака да свалят оковите му. Взе пурпурния плащ, който носеше в деня на арестуването си и се наметна с него. Усещаше странна сила и си повтаряше постоянно истината, блеснала пред него: „Всяка несправедлива постъпка, дори ако е извършена в името на справедлива кауза…“

— Къде ме водите? — попита той.

— В Монфокон, месир.

— Много добре е така. Аз заповядах да реконструират бесилката, така че ще приключа живота си на съоръжение, построено от мен.

Напусна Шатле в каруца, теглена от четири коня, като пред, зад и около нея яздеха няколко дружини стрелци и сержанти от градската охрана. „Когато управлявах кралството, вземах само трима сержанти за ескорт. А сега ме придружават триста, за да ме отведат към смъртта…“

Прав в колата, Марини отвръщаше на крясъците на тълпата:

— Добри хора, молете се за мен.

Шествието спря на края на улица Сен-Дьони пред манастира „Фий-Дийо“. Поканиха Марини да слезе и го заведоха в двора, в подножието на голямо дървено разпятие, издигнато под балдахин. „Вярно, така се прави, само че не съм присъствувал никога. А колко хора съм пратил на бесилото!… Дадени ми бяха шестнадесет години щастие в отплата за доброто, което съм можал да сторя, и шестнадесет дни злочестина и една утрин на смърт като възмездие за злото… Бог е милосърден.“

Свещеникът на манастира произнесе под разпятието молитвата за мъртвите пред коленичилия Марини. После монахини донесоха на осъдения чаша вино и три залъка хляб, които той бавно сдъвка, радвайки се за последен път на вкуса на земната храна. На улицата парижаните продължаваха да крещят. „Хлябът, който ще ядат след малко, няма да им се стори толкова вкусен, колкото залчетата, които ми дадоха“ — помисли си Марини, докато се качваше в колата.

Конвоят премина стените на града. След четвърт левга, излезли извън предградията, зърнаха, щръкнала на едно възвишение, бесилката Монфокон.

Изградена наново през последните години на мястото на старата, останала още от времето на Луи Свети, Монфокон приличаше на голяма недовършена зала без покрив. Шестнадесет зидани стълба, изправени към небето, се издигаха върху обширна квадратна площадка, поддържана самата тя от големи блокове недялан камък. В средата на площадката зееше широк трап, който служеше за костница. Бесилките бяха наредени около него. Зиданите стълбове бяха съединени с двойни греди и железни вериги, на които окачваха телата след екзекуцията. Оставяха ги да изгният, изложени на вятъра и гарваните, За да служат за назидание и да вдъхват респект към кралското правосъдие.

Този ден висяха десетина тела, едни голи, други облечени до кръста, а хълбоците им бяха препасани с парцал, в зависимост от това, дали палачите са имали право на всичките дрехи или само на част от тях. Някои трупове се бяха вече превърнали почти в скелети. Други бяха почнали да се разлагат, със зелени или черни лица и отвратителни течности, стичащи се от ушите и устата, и късове месо, откъснати от птиците, увиснали над дрехите. Отвратителна миризма се разнасяше наоколо.

Многочислена, ранобудна тълпа бе дошла да присъствува на изтезанието. Стрелците образуваха кордон, за да задържат човешките вълни.

— Не, отче — каза Марини.

Той отрече, че е искал да омагьоса краля или който и да е принц от кралското семейство, отрече, че е крал от държавното съкровище, отрече всички отправени срещу него обвинения и още веднъж заяви, че всички постъпки, за които го обвиняват, са били извършени по заповед или с одобрението на покойния крал, негов господар.

— Но аз съм извършил в името на справедливи каузи несправедливи постъпки и за тях се разкайвам.

Той изкачи зад главния палач каменната стълба, водеща към площадката, и с властния тон, който винаги бе имал, попита, посочвайки бесилките:

— Коя?

Хвърли последен поглед към ревящото множество като от висока естрада. Не позволи да завържат ръцете му.

— Не ме подкрепяйте!

Сам вдигна косата си и пъхна главата си на бик в примката, която му поднесоха. Пое си дълбоко дъх, за да задържи възможно най-дълго живота в дробовете си, стисна юмруци. Дръпнато от три чифта ръце, въжето го издигна на два тоаза над земята.

Макар да чакаше само това, тълпата нададе учуден крясък. Тя видя Марини да се гърчи няколко минути с изскокнали очи, като лицето му най-напред стана синьо, после мораво, с изплезен език, той махаше с ръце и крака, сякаш за да се покатери по невидима мачта. Най-сет-не ръцете се отпуснаха, конвулсиите отслабнаха, спряха и очите станаха безизразни.

А тълпата, винаги изненадваща, защото винаги е изненадана, млъкна.

Валоа бе заповядал осъденият да остане напълно облечен, та по-лесно да се разпознава. Палачите свалиха тялото, помъкнаха го за краката по площадката, подпряха стълбите си на предната част на Монфокон, към Париж, и закачиха на веригите, за да гние между труповете на неизвестни злосторници, един от най-бележитите министри, които Франция някога е имала.26

VIIПОВАЛЕНАТА СТАТУЯ

През нощта в изпълнения със скърцащи вериги мрак на Монфокон крадци откачиха знатния мъртвец, за да го ограбят. Сутринта намериха тялото на Марини, положено голо на земята.

Монсеньор дьо Валоа, който беше още в леглото, когато му съобщиха това, заповяда да облекат отново трупа и пак да го закачат. После сам той се облече, и, здрав и читав, по-жив от когато и да било, преизпълнен с непокътнатата си сила, се вля в потока на града, за да участвува в общуването с хората, във властта на кралете.

Придружен от каноника дьо Морне, свой бивш канцлер, когото назначи пазител на държавните печати, той отиде в двореца в Сите.

В галантерийната галерия търговци и зяпльовци наблюдаваха четиримата зидари, качени на скеле, които сваляха огромната статуя на Ангьоран дьо Марини. Не само подставката, а и гърбът й бяха взидани в стената. Кирките и длетата се забиваха в камъка, от който излитаха бели късове.

Един прозорец на двореца, който гледаше към галерията, се отвори. На перваза се показаха Валоа и канцлерът му. Когато забелязаха новите си господари, зяпльовците свалиха шапки.

— Продължавайте, добри хора, продължавайте да се любувате на хубавата работа, която се върши — извика Валоа, като дружелюбно махна на малката тълпа.

После се обърна към Морне и го попита:

— Завършихте ли описа на имуществата на Марини?

— Завърших, монсеньор, и общата сума е доста тлъстичка.

— Не се съмнявам — каза Валоа. — По този начин кралят ще разполага със средства, за да възнагради ония, които му служиха вярно в тази история — заяви Валоа. — Най-напред аз искам да ми се върне владението Гайфонтен, което онзи мошеник ми взе с измама при една неравностойна размяна. Това не е никаква награда, а просто справедливост. От друга страна, би трябвало синът ми Филип най-сетне да разполага със собствен дворец и собствена прислуга. Марини притежаваше две къщи, на „Фосе-Сен-Жермен“ и на улица Австрийска. Склонен съм за втората… Зная също, че кралят иска да прояви известна щедрост към Анрие дьо Мьодон, своя ловец, онзи, който му отваря кошниците с гълъби. Отбележете си това негово желание. А! Не забравяйте главно, че монсеньор д’Артоа чака от пет години доходите си от графство Бомон. Сега е случай да му се изплати част от тях. Кралят е много задължен към братовчед ни д’Артоа.

— Кралят ще трябва също да предложи на новата си съпруга традиционните подаръци — забеляза канцлерът — и е готов в любовното си увлечение да прояви най-голяма щедрост. А касетката му далеч не е в състояние да я посрещне. Не бихме ли могли посредством имуществата на Марини да заплатим любезното внимание, което ще бъде оказано на новата кралица?

— Умно го измислихте, Морне. Пригответе един проект за подялба в този смисъл, като поставите начело на списъка племенницата ми, Унгарската принцеса. Кралят не може да не подпише.

Докато говореше, Валоа не преставаше да наблюдава работата на работниците.

— Разбира се, монсеньор, аз ще се въздържа да поискам каквото и да било за мен самия…

— И ще постъпите много правилно, Морне, защото лошите езици веднага ще кажат, че преследвайки Марини, сте целели личната си изгода. Поувеличете малко моя дял, за да мога да ви възнаградя съразмерно със заслугите ви… Ах! Мръдна! — добави Валоа, сочейки с пръст статуята.

Голямата статуя на Марини беше вече напълно отделена от стената. Завързваха я с въжета. Валоа сложи отрупаната си с пръстени ръка върху рамото на канцлера.

— Странно създание е наистина човекът! Знаете ли, че внезапно почувствувах някаква празнота в душата си?

Така бях свикнал да мразя този злосторник, че сега ми се струва, че ще ми липсва…

Вътре в двореца в същото време привършваха бръсненето на Луи X. До него стоеше дам Йодлин, розова и свежа. Тя държеше за ръка десетгодишно момиченце, русо, възслабо, наплашено, което не знаеше, че този крал, чиято брадичка сушеха с топли кърпи, е негов баща.

Първата перачка на двореца очакваше развълнувана и обнадеждена да чуе защо Луи бе поръчал да ги извикат и двете: и нея, и дъщеря й.

Бръснарят излезе, като отнесе легена, бръсначите и мехлемите.

Кралят на Франция стана, разтърси дългите коси около шията си и каза:

— Народът ми е доволен, нали, Йодлин, че обесих Марини?

— Разбира се, монсеньор Луи… господарю, искам да кажа… Всекиму се ще да мисли, че лошите времена са отминали…

— Добре, добре. Искам да бъде така.

Той прекоси стаята, наведе се над едно огледало, проучи лицето си няколко мига и се обърна.

— Бях ти обещал, че ще осигуря това дете… Казва се Йодлин като теб…

Сълзи на вълнение изпълниха очите на перачката. Тя притисна лекичко рамото на дъщеря си. Малката Йодлин коленичи, за да чуе от устата на монарха очакваната щедрост.

— Господарю, това дете ще ви благославя до последния си ден в молитвите си…

— Тъкмо това реших — отвърна Вироглавия. — Нека се моли. Ще стане монахиня в манастира „Сен-Марсел“, отреден за благородни девици, и ще бъде по-добре там от всякъде другаде.

Лицето на Йодлин-майката изрази смайване.

— Нима това искате за нея, господарю? Да я затворите в манастир?

— Че какво? Нима няма да я устроя добре? Пък и така трябва да бъде: тя не може да остане в обществото. И намирам, че е добре за нашето и нейното спасение да изкупи с благочестив живот грешката, която ние извършихме при раждането й. Колкото до теб…

— Монсеньор Луи, и мен ли ще затворите в манастир? — попита ужасена Йодлин.

Колко се беше променил Вироглавия за толкова малко време! В този крал, който диктуваше заповедите си с нетърпящ възражение тон, тя не откриваше вече нищо нито от неспокойния юноша, когото бе научила да прави любов, нито от жалкия принц, треперещ от тревога, безсилие и студ, когото бе стоплила в обятията си в една зимна вечер. Само очите му бяха запазили убегливото си изражение.

— Колкото до теб, ще те назнача да надзираваш във Венсен покъщнината и бельото, та всичко да бъде готово, когато се отбивам там.

Йодлин кимна с глава. Почувствува като оскърбление отдалечаването си от Париж и изпращането във второстепенна резиденция. Не бяха ли доволни от нея? В известно отношение би предпочела манастира. Гордостта й поне нямаше да страда.

— Аз съм ваша покорна слугиня и ще се подчиня на заповедите ви — отговори тя студено.

Подкани малката Йодлин да стане и я улови за ръка. Преди да излезе, забеляза портрета на Клеманс Унгарска, поставен върху един бюфет, и попита:

— Тя ли е?

— Това е бъдещата френска кралица — отвърна Луи X високомерно.

— Бъдете в такъв случай щастлив, господарю — каза Йодлин на излизане.

Беше престанала да го обича.

„Разбира се, разбира се, че ще бъда щастлив“ — повтаряше си Луи, крачейки из стаята, заляна обилно от слънце.

За първи път от възкачването си на трона той се чувствуваше напълно доволен и сигурен в себе си. Беше се освободил от невярната си съпруга, отървал се беше и от всемогъщия министър на баща си. Отдалечаваше от двора първата си любовница и пращаше незаконородената си дъщеря в манастир.27

Разчистил всички пътища, можеше сега да посрещне красивата неаполска принцеса и се виждаше изживяващ край нея дълго славно царуване.

Позвъни на дежурния шамбелан.

— Поръчах да извикат месир дьо Бувил. Дойде ли?

— Да, господарю. Той чака заповедите ви.

В този миг стените на двореца отекнаха от глух удар.

— Какво е това? — попита кралят.

— Статуята, господарю, трябва да е паднала.

— Добре…

Кажете на Бувил да влезе.

И се накани да приеме бившия главен шамбелан.

В галантерийната галерия статуята на Ангьоран лежеше върху плочите. Въжетата се бяха плъзнали малко бързо и двадесетте квинтала камък грубо се строполиха на земята. Краката на статуята се счупиха.

В първата редица зяпачи Спинело Толомей и племенникът му Гучо Бальони съзерцаваха поваления колос.

— Дочаках това! Дочаках това!… — шепнеше капитанът на ломбардците.

Той не проявяваше, като монсеньор дьо Валоа от прозореца, показния си триумф, но и неговата радост не беше примесена с тъга. Изпитваше пълно доволство. Толкова пъти под властта на Марини италианските банкери бяха треперели за имуществата си и дори за кожата си! Отворил едното си око и притворил другото, месер Толомей най-сетне дишаше свободно.

— Този човек не беше наш приятел — каза той. — Бароните се гордеят, че са го повалили, но и ние имаме не малък дял в това. Гучо, ти много ми помогна. Държа да те възнаградя и да те включа по-добре в работата ни.

Имаш ли някакво желание?

Те се разхождаха между сергиите на галантеристите. Гучо наведе тънкия си нос и черните си мигли.

— Бих искал да ръководя кантората ни в Нофл, вуйчо!

— Какво? — извика изненадано Толомей. — Това ли е цялата ти амбиция? Някаква селска кантора с трима служещи, които са напълно достатъчни. Мечтите ти са премного скромни!

— Много обичам тази кантора — отвърна Гучо — и съм сигурен, че може да се разрасне.

— А пък аз съм сигурен, че любовта, а не банката, те влече натам… Дьомоазел дьо Кресе, нали? Видях сметките. Тия хора са не само наши длъжници, ами ги и храним отгоре на това.

Гучо погледна Толомей и видя, че се усмихва.

— Тя няма равна на себе си по хубост, вуйчо, и е истинска благородничка.

— Ах! — въздъхна банкерът, като вдигна ръце. — Благородна девойка! Ще си навлечеш големи неприятности. Аристокрацията, момчето ми, винаги е готова да взема пари от нас, но не и да позволи кръвта й да се смеси с нашата. Съгласно ли е семейството й?

— Ще се съгласи. Сигурен съм, че ще се съгласи. Братята й се държат с мен като със свой човек.

Влачена от два коня, статуята на Марини излизаше от галантерийната галерия. Зидарите навиваха въжетата си и тълпата се разпръскваше.

— Мари ме обича, колкото я обичам и аз — поде Гучо, — и ако някой пожелае да ни накара да живеем един без друг, това ще рече, че иска да ни убие! С новите печалби, които ще извлека от Нофл, ще мога да поправя замъка, който е хубав, уверявам ви, вуйчо, но си заслужава малко труд и вие ще дойдете да живеете в замък като истински благородник.

— Аз, виж, не обичам полето — каза Толомей. — Ако ми се случва понякога да имам работа в Грьонел или Вожирар, чувствувам се на края на света и остарял със сто години… Мечтаех си за друг брак за теб, с дъщерята на нашите братовчеди Барди…

Той млъкна за миг.

— Но лошо обичаш хората, които обичаш, ако искаш да ги направиш щастливи против волята им. Хайде, момчето ми, заеми се с Нофл! И ожени се по вкуса си. Сиенците са свободни хора и човек трябва да избере жена по любов. Но доведи колкото може по-скоро твоята хубавица в Париж. Ще бъде добре приета в моя дом.

— Благодаря ти, вуйчо Спинело! — възкликна Гучо и се хвърли на врата му.

Точно тогава граф дьо Бувил на излизане от краля пресече галерията. Дебеланкото крачеше уверено, както винаги когато монархът му окажеше честта да му даде някоя заповед.

— Ах, приятелю Гучо! — извика той, като забеляза двамата италианци. — Какъв късмет, че ви срещам тук! Щях да пратя някой щитоносец да ви търси.

— С какво мога да ви услужа, месир Юг? — попита младежът. — Вуйчо ми и аз сме изцяло на ваше разположение.

Бувил се усмихваше на Гучо с истински приятелско изражение.

— Ще ви съобщя една приятна новина. Да, много приятна. Разказах на краля за вашите качества и колко полезен ми бяхте…

Младежът се поклони в знак на благодарност.

— И така, приятелю Гучо, отново заминаваме за Неапол!