Уилоу

ГЛАВА ДЕСЕТААЙРК ТАУБАУЕР

Тогава Уилоу Уфгуд, нелвински фермер, наистина видя какво означава да си воин.

Той познаваше Мадмардиган, измамника и ласкателя, Мадмардиган женкаря, авантюриста и самохвалкото. По време на бягството им във фургона беше видял боеца Мадмардиган. Но никога не беше виждал маестрото на меча, описван му от Франджийн.

Сега го видя.

Мадмардиган се изсмя в лицето на Каел дори когато генералът се втурна през съдраната палатка. С едната си ръка притегли Сорша, за да я целуне, с другата опипа леглото й за скрития там меч. Изтегли го със замах, от който ножницата изхвръкна настрани.

— А! Най-после истински меч!

Мадмардиган се преметна назад и застана на краката си, преди Сорша да се измъкне и мечът на Каел да се стовари върху леглото. Над него острието проблесна и запя като живо. Първият му удар не улучи врата на Каел, но удари еполета му толкова силно, че той падна на едното си коляно. Неговият втори удар преряза ръката на друг връхлитащ го воин. Третият удар разсече стълба на палатката, която се свлече върху камарата от гърчещи се човешки тела.

— Насам, Уилоу! — мечът отново проблясна в тъмнината, разсичайки палатката. Мадмардиган се промъкна през пролома като теглеше нелвина и детето след себе си.

— Бягайте! Бягайте! — Фин Разиел кръжеше обезумяла над тях. — Оттук! Нагоре по пътеката!

Лагерът беше на крака. Цареше хаос. Някои от войниците се бореха с доспехите си, докато други бяха открили оръжията си и тичаха към съборената палатка в отговор на гневните викове на Каел. Дресьорите се спуснаха да освободят кучетата на смъртта, които опъваха каишките си. За секунди враговете заобиколиха Мадмардиган от три страни.

Уилоу побягна след Разиел. Малка козя пътека се извиваше от палатката на Сорша. Тя стигаше до отвесна бездна, през която нямаше начин да се премине. След сто ярда пътеката се превръщаше в корниз, толкова тесен, че той не смееше да продължи, въпреки увещанията на Разиел. Може би планинска коза, спокойна и уверена, би могла да премине по тясната издатина, но Уилоу знаеше, че и двамата с Елора със сигурност ще полетят към своята ужасна смърт.

Когато погледна надолу, коленете му омекнаха. Почти отвесна, урвата се спускаше под краката му. Ниско долу, в долината, забулена в мрак и мъгла, се гушеше малко селце. Оттук то изглеждаше толкова дребно, че пушекът от комините висеше във въздуха като фини влакна, наподобяващи нишките на паяжина. Между него и Уилоу лежеше страховитата пропаст. Ръбовете на паднали скали стърчаха от снега като хищни нокти. Черната паст на пещери и бърлоги зееше, лъснала ледени зъби. Далече долу кръжеше орел. Уилоу се притисна към скалната стена.

— Не! О, не!

Дори Фин Разиел изграчи и запляска обратно с крила, когато вятърът я понесе над бездната.

Но друг път нямаше.

— Продължавай, Уилоу! Навън! По корниза!

— Не мога, Мадмардиган! Не мога!

Докато отстъпваше бавно по тясната пътека към треперещия Уилоу и детето, Мадмардиган водеше битката блестящо, като задържаше рояк кучета и войници. Мечът му се въртеше, мушкаше и сечеше. От него се стичаше кръв. Кървава диря по снега водеше до Мадмардиган, а телата на дузина кучета и още толкова мъже лежаха мъртви или тежко ранени по пътеката. Но времето беше срещу него. Все повече войници се тълпяха, а той се уморяваше. Дори Уилоу забеляза как за частица от секундата Мадмардиган закъсня. Една пика одраска врата му и от него потече кръв.

Ноктите на едно от кучетата на смъртта се врязаха в бедрото му. Дори когато мечът му потъна в гърлото на звяра, разтворените челюсти оголиха зъби, които се стремяха да го докопат. Сорша и Каел се провряха през мелето от хора, като крещяха да им сторят път. За Уилоу стана ясно, че изтощеният Мадмардиган не би бил равностоен на бодрия и разярен генерал.

Той простена.

Прииждаха все по-добре въоръжени войници. Когато изскочиха пред Каел, един от тях, огромен като мечка, изрева с боен вик, разбутвайки останалите с огромен бронзов щит. Острието на меча проблясваше, а свирепите му очи се белееха над него. Той връхлетя толкова бързо и мощно, че не прецени правилно и първият му удар се вряза точно над главата на Мадмардиган, откъртвайки къс от канарата над него. Щитът се стовари върху Мадмардиган, когато той се наведе, и двамата мъже с рев се свлякоха. Уилоу не видя какво се случи под купола на големия щит. Разнесе се ужасен писък, който мигновено премина в хриптене. Огромните крака на воина от Нокмаар ритаха конвулсивно. Останалите мъже се отдръпнаха ужасени и в този момент Мадмардиган се измъкна, като изтръгна кървавия щит и го завъртя по снега към Уилоу.

— Качвай се!

Уилоу се поколеба и Мадмардиган извика отново, бягайки към него под ударите на мечовете. И Уилоу скочи. В следващия момент Мадмардиган се строполи по корем до него. Щитът се плъзна и завъртя под вършачката на нокмаарските пики.

— Стрелци! — надвика Каел врявата. Щитът се завъртя, когато една стрела от арбалет рикошира в ръба му. Стрела от лък изсвири и се заби в пухкавия сняг на няколко инча от главата на Уилоу. Тогава щитът се плъзна по гладкия лед, водещ надолу към пропастта.

Приближаваха ръба на бездната, Мадмардиган седна и разтвори широко ръце, когато щитът полетя във въздуха. В този момент той беше напълно уязвим, идеална мишена. Невероятно, но той се смееше. Уилоу зърна Сорша, стъпила здраво, само на няколко ярда от тях. На докрай опънатата тетива на лъка й имаше бойна стрела. Със студени очи се прицелваше в гърдите на Мадмардиган.

— Сорша, обичам те! — извика той.

Стрелата остана на лъка. Щитът прелетя над ръба на пропастта и започна да пропада надолу. Смехът на Мадмардиган се промени в сподавен вик. Уилоу почувства стомаха си в гърлото. Опита се да извика, но не можа. Опита се да види накъде лети щитът, но за миг всичко се беше променило — бяха останали само скали, които застрашително нарастваха пред тях и Фин Разиел, свила криле, за да се спусне. Тя беше стиснала здраво очи. Уилоу също затвори очи. Останали му бяха само Елора и въртящият се диск, от които не се отделяше.

Само детето гледаше всичко.

Само то се смееше.

Спускаха се в пропастта, като се блъскаха в големи каменни блокове, носеха се стремглаво по снежни преспи, профучаваха през ледени тунели и цепнатини. Острите ръбове на скалите се протягаха хищно към тях.

Едва не се преобърнаха в снега. Снежните преспи забавиха скоростта на щита, преди той да се удари в скалите. Завъртя се като пумпал на другата страна. Накрая, когато почувства щита малко по-стабилен, Уилоу се осмели да отвори едното си око. Вече не се въртяха. Летяха като стрела срещу гората, от която започваше долината. Гъста и тъмна, стената от стволове израстваше застрашително пред тях. Уилоу притисна Елора към себе си. Пое дълбоко дъх й изрече имената на Кайя, Ранон и Мимс. Беше готов да умре.

Стиснал очи, Уилоу усети щита да завива надясно, но не видя как префучаха през отвора на леден тунел — гладък зеленикав улей, който пресичаше гората, а след това се връщаше назад и се спускаше през склона с все по-плавни зигзаги към долината. Като по чудо улеят ги изведе невредими на последния хълм над селото, където смеещи се деца играеха с кожени шейни.

В този последен етап на техния шеметен полет Мадмардиган падна. Уилоу почти не усети липсата му. Сега беше тук, а в следващия момент го нямаше. Уилоу и Елора се плъзгаха сами надолу към селото и когато стигнаха равнината близо до първите къщи, спряха. Децата се струпаха около тях. Елора, която се беше смяла по време на цялото пътуване, все още се смееше.

Уилоу с мъка се свлече от щита и като се олюляваше, направи няколко крачки, преди да се строполи. Люлеещият се пред погледа му свят — селото, планините, децата — бавно се успокояваше.

Фин Разиел, която крещеше нещо над него, го накара да се осъзнае. Видя, че някои от децата бяха вдигнали щита и триумфално го носеха заедно с Елора към селото. Други сочеха към голяма снежна топка, която се търкаляше по склона. Като пресече полето, тя забави движението си и се разби в камара дърва, изхвърляйки замаяния Мадмардиган, стиснал здраво меча на Сорша.

Уилоу изтича към него.

— Дребосък, къде си?

— Тук съм.

— Какво се случи там горе? — Мадмардиган удряше с юмруци слепоочията си.

— Не си спомняш?

— Нищо! Последното, което си спомням, е, че бях в онази клетка и горското духче човъркаше ключалката. После нещо ми влезе в очите.

— Самодивски прах — прахът на Разбитите Сърца.

— Това е всичко, което си спомням.

— Добре — каза Уилоу, като изкусна дълга въздишка. — Доста неща се случиха. Обясни се в любов на Сорша, води голяма битка. Спусна се дотук на онзи…

— Какво? — Мадмардиган поклати недоверчиво глава. — Сорша?

— Целуваше я. Каза й, че тя е твоята луна, звезди и слънце.

— Невъзможно! Аз мразя тази жена!

Уилоу повдигна рамене.

— Ами така й каза. Тогава…

— Каел! Каел! — извика Фин Разиел пронизително над тях. — Идва!

Мадмардиган скочи на крака. По виещия се към селото път яздеха конници от Нокмаар начело с Каел и Сорша. Бяха на по-малко от половин левга от тях и се приближаваха бързо. Децата се засуетиха около бегълците, като ги дърпаха за ръцете.

— Бързо — казаха те. — Оттук! — Поведоха Уилоу и Мадмардиган през задните, тесни улички на селцето, покрай обори и купища дърва. — Ще ви заведем при другите.

— Другите? — попита Мадмардиган. — Кои Други?

— Ще видите — отговориха децата. — Побързайте! Нокмаарци са почти тук!

Селото беше бедно, по-бедно от това на Уилоу. Къщите бяха малки за Дайкини, а плевниците — порутени. Вестта за тяхното пристигане се беше разпространила бързо. От всяка къща излизаха хора, които ги заобикаляха. Скоро тълпата ги скри.

Отпред Уилоу видя щита с Елора Данан върху него да изчезват в нещо като паянтов обор. Когато се приближи, той видя, че това е голямо помещение, където жителите на селото провеждат събранията си. Изкачиха стъпалата и влязоха подтиквани от тълпата. Белобрад старец разбута разстланата по пода слама и повдигна капак, скрит в единия ъгъл, докато останалите и децата се престориха, че правят събрание. Един от тях заговори високо, като да бе по средата на реч, а останалите слушаха, цъкаха с език и мърмореха, изразявайки съгласие или неодобрение. Всички поглеждаха към пътя.

Последното, което Уилоу видя, беше ужасният, изработен от череп шлем на Каел. Генералът излизаше от завоя и се насочваше към селото в пълен галон. Близо зад него яздеше Сорша. Червената й коса се развяваше, а лъкът все още беше в ръката й. След нея в добре разгърнат строй се приближаваха трийсет-четирийсет воини от Нокмаар.

— Слизай! — прошепна някой на Уилоу. Една ръка натисна силно главата му и той се плъзна по стръмните стъпала в мрака на подземието. Капакът се затръшна и се чу звук от ботуши, които припряно утъпкваха разстланата слама.

Уилоу се оказа в голямо студено мазе. По всяка вероятност това беше склад за нетрайни продукти. Миришеше на сирене, прясно мляко и зеленчуци. В началото не виждаше абсолютно нищо. Постепенно очите му свикнаха с тъмнината и когато потърси Елора на светлината, процеждаща се през процепите на пода, видя, че не са сами. Мазето беше претъпкано с мъже. Уморени мъже. Ранени мъже. Победени мъже. Насядали върху бурета, налягали на сламеници, те гледаха внимателно новопристигналите. Някои бяха извадили мечовете и камите си, обърнали лица по посока на тропота на подковите и неподражаемия рев на Каел. Само един стоеше спокоен. Едър мъж с кестенява коса. Уилоу премигна в мрака, присви очи и започна да се рови в спомените си. Той познаваше този човек. Спомни си една горда армия и високо развени знамена. Спомни си…

— Айрк Таубауер! — прошепна Мадмардиган, пристъпи напред и постави ръцете си на рамената на едрия мъж, като го побутваше леко. — Остави ме да умра в онзи капан за плъхове!

— Знаех си, че ще се измъкнеш. Ти си като котките — имаш девет живота.

— Какво стана с теб, Айрк?

— Сеч. Бяха твърде много.

— Виж сега. Трябваше да ми дадеш поне…

— Тихо там долу — прошептя някой над тях. — Те са тук!

Виковете и дюдюканията на „събранието“ замряха. Глъчката спря. Тълпата утихна.

Скърцане от тежки ботуши прекоси залата.

— Избирайте, отрепки — прогърмя гласът на Каел. — Или ще кажете къде сте скрили Нелвина и детето, или Префектът ви ще бъде убит, а селото ви изгорено.

Тълпата затаи дъх.

— Не би посмял! — заяви Префектът и стовари жезъла си върху пода с такава сила, че по лицето на Уилоу се посипа прах. Той беше най-старият, с надиплена бяла брада, същият, който беше държал капака, за да може Уилоу да се промъкне надолу по стълбите. Беше по-нисък от повечето Дайкини и Каел се извисяваше над него. Погледна нагоре към Каел и когато заговори, лицето му пламна.

— Стига! В продължение на години ни държахте в страх. Ограбвахте долината ни. Правехте с хората ни каквото си поискате. Насила ни принуждавахте да ви плащаме налози и глоби. Държахте ни в бедност. А сега прекъсвате събранието ни и ни заплашвате с палежи и убийство. Затова ви казвам: Стига! Няма да го направите. Не и този път.

Като удряше силно с жезъла по пода, той се приближи към Каел:

— Няма да посмееш, Каел! Казвам ти…

Никой никога нямаше да разбере какво възнамеряваше да каже развълнуваният малък старец, защото никога не го каза.

Той умря.

Каел замахна с меча си.

Острието отсече главата на Префекта, както ударът с брезова клонка откъсва пъпката от стъблото. Главата падна в сламата. Очите все още блестяха срещу генерала. Тялото падна, ръцете и краката потрепваха конвулсивно. Кръвта прокапа през процепите на пода върху мъжете на Айрк, които тихо проклинаха с ръце на оръжията си. Като вятър в клоните на високи борове от тълпата се разнесе стон — по-пронизителен и по-висок от всеки друг: Елора Данан. Погледът на детето беше прикован в тавана, в мястото, където стоеше Каел, а в плача й се долавяше оскърбление.

— Каквооо? — Каел се огледа. Погледна надолу. Мъжете в скривалището изтеглиха оръжията си и се приготвиха да умрат в боя. Дори най-тежко ранените с усилие се изправяха на крака.

Спаси ги Фин Разиел. Гарванът връхлетя от единия прозорец с грак, подражаващ на плача на Елора и излетя от другия, профучавайки на сантиметри от главата на Каел.

Генералът се изсмя гърлено.

— Следващият! — прогърмя той, като размахваше меча си пред утихналата тълпа. — Кой друг желае да предизвика мощта на Нокмаар?

Никой не проговори.

— Къде криете бегълците?

Отново никой не проговори.

— Много добре! Принцесо, ти и мъжете ти претърсете и изгорете това мизерно място. Започнете оттук, с този обор. А вие елате с мен. Разпръснете се из гората. Искам ги живи!

Ботушите на Каел изтрополиха по пода и след секунда мъжете в подземието чуха дрънченето на амуниции и тропота на копита, които се отдалечаваха в галоп.

— Какво не бих дал за двайсетина от тези коне! — прошепна Айрк Таубауер.

— Шшш! — каза Мадмардиган. — Принцесата!

В бъркотията, настъпила при потеглянето на Каел и подкарването на старейшините към площада, Сорша слезе от коня си и влезе в сградата със своя лейтенант.

— Факли — извика лейтенантът на хората си — тук и тук!

— Чакайте! — каза Сорша.

Тя прекоси залата, после се върна обратно. Стъпките й отекваха. Лъкът се удряше в бедрото й.

— Има нещо странно. Има нещо… — Тя разрита сламата настрани и откри капака на скривалището. — Така си и мислех! Отворете го!

Лейтенантът се наведе, за да изпълни заповедта й. Той вдигна капака и с насочен надолу меч се спусна в подземието. Мъжете на Айрк се спотайваха. С кама в ръка Сорша се появи близо зад него.

Айрк нанесе удар пръв, изниквайки безшумно от сянката. С два бързи удара той свали лейтенанта от стълбата и преряза гърлото му. Тъкмо вдигна меча си към Сорша, когато Мадмардиган го изпревари и я сграбчи, преди тя да успее да изкачи обратно стъпалата.

— Тук, долу! — извика тя.

Стълбището загъмжа от Нокмаарски войници.

— Хвърлете оръжията си — процеди Мадмардиган с опрян в гърлото на Сорша нож. — Хвърлете ги или ще убия тази червенокоса вещица.

— Не му вярвайте! — каза Сорша, като сочеше Елора, която плачеше в прегръдките на Уилоу. — Вземете бебето!

Но като видяха Сорша заловена, а себе си — заобиколени от отчаяните бегълци с мечове в ръце, Нокмаарци изведнъж загубиха кураж. Подчиниха се на Айрк. Само след секунди те се озоваха в мазето върху капака, на което войните на Таубауер обърнаха тежка вагонетка. Вече контролираха залата. Мадмардиган издърпа Сорша със себе си, обвил гърлото й с ръка.

— Само една думичка — каза той меко, като наблюдаваше групата войници, които, без да забелязват събитията вътре, задържаха селяните на площада, — една думичка и ще те убия!

— Ти никога…

Мадмардиган запуши устата й с ръка.

От другата страна на селото виждаха хората на Каел, които претърсваха гората. Те ту се появяваха, ту изчезваха между дърветата.

Уилоу пропълзя в сеното в другия край на сградата и се погрижи за Елора. Докато я преповиваше, той се опитваше да я успокои, доколкото това беше възможно, като се имаше предвид собствения му страх. Нищо не го плашеше повече от войските на Нокмаар, а сега те отново бяха тук. Точно тук, от другата страна на стената. Скоро щяха да разберат, че нещо не е наред. Скоро щяха да потърсят другарите си. Тези мисли и стремежът му да накара Елора да мирува го занимаваха толкова силно, че не забеляза приближаването на Айрк Таубауер, докато големият мъж не постави ръка на рамото му.

— Какво иска Бевморда от това дете?

— Тя е Елора Данан — отговори му Уилоу. — Тя е владетелката, която ще разгроми Нокмаар. Ние сме нейните пазители.

— Ние?

— Мадмардиган и аз.

— Къде я носите?

— В Тир Аслийн — каза Уилоу, без дори да помисли.

— Тир Аслийн! Невъзможно! Никой не е стъпвал там от години. Освен това дори да намерите пътя, армията на Нокмаар никога няма да ви позволи да се доберете дотам. Никога!

— Айрк — Мадмардиган се приведе. Ръката му все още затискаше устата на Сорша. — Ще трябва да се промъкнем до онези коне. Иначе…

— Знам. Слушай, Мадмардиган, какво става тук? Откога стана рицар? Половината ми армия падна в битка с Бевморда, а сега чувам, че ти и този дребосък смятате да пренесете детето през Нокмаар? Ти? Не го вярвам!

— Добре тогава. Ела и виж сам.

Айрк поклати глава.

— Погледни ни. Скитаме из полето, откакто Бевморда с вероломството си ни прогони от Галадорн. Вече месеци. Уморени сме, Мадмардиган. С теб сме до онези коне. След това… — Айрк стисна свободната ръка на Мадмардиган. — Ей Богу!… Някой ден единият от нас ще стои на гроба на другия!

— Помисли, Айрк! Галадорн го няма, за да го защитаваш. Мъжете ти са сила. Какво добро можеш да направиш с нея? — Уилоу се беше изправил, прегърнал Елора. С двете си ръчички детето улови един от големите пръсти на Айрк, като се смееше сладко.

— Помисли — каза пак Мадмардиган, като поклати глава. — Готов ли си, Уилоу?

— Готов съм.

— Тогава да тръгваме.

Той помъкна Сорша през вратата и се насочи към конете. Тя успя да се освободи и извика. Лейтенантът, който беше на площада се завъртя, видя какво става и хвърли хората си напред. Те се подчиниха. Мадмардиган повдигна Уилоу и Елора върху седлото на едра дореста кобила и провеси Сорша през врата на друг кон.

— Тръгвай — извика той на Уилоу. — Изчезвай оттук! — и шибна задницата на кобилата точно когато първите войници го достигнаха.

— Още една крачка — каза им той с кама, притисната към гърлото на Сорша — и тя е мъртва!

Колебанието им беше достатъчно дълго, за да се хвърли в седлото. Пресече площада на заден ход и не откъсна очите си от тях, докато не излезе на пътя. Тогава обърна коня и се спусна след Уилоу, който вече беше стигнал покрайнините на селото.

— Давайте! Давайте! — крещеше Фин Разиел над тях. — Насам!

Препускаха в пълен галоп. Виждаха единствено пътя пред себе си. От края на гората се чуваха виковете на Каел и войниците му. Мадмардиган и Уилоу никога нямаше да узнаят за това, което се случи в селото зад тях.

Лейтенантът даде заповед за преследване. Някои от войниците достигнаха конете си. Някои дори ги яхнаха. Но никой не препусна. Пътят им беше отрязан от група хора, същите хора, чието село те се готвеха да изгорят, същите, чийто префект Каел току-що беше обезглавил. Техният префект беше изразил чувствата им точно: до гуша им беше дошло от Нокмаарския гнет. На това трябваше да се сложи край — не по-късно, когато можеше и да са по-добре организирани, да имат по-добри водачи или оръжия. Трябваше да приключат с това сега. Именно сега. Имаха само грубите си полски сечива — търнокопи, мотики, сърпове, коси и лопати, но те знаеха как да си послужат с тях.

И все пак, въпреки своята решителност, тези фермери и занаятчии не биха издържали и един набег на ездачите от Нокмаар. Лейтенантът се разсмя.

— На конете! — изкомандва той. — Разпръснете се в редица! — Все още се смееше, когато възвърна коня си, за да се изправи срещу селяндурите и смешните им оръжия.

Но те не бяха вече сами. Редица от непоколебими воини се беше появила пред тях — мъжете на Айрк Таубауер. Някои бяха ранени тежко. Всички бяха уморени. Но все още бяха армия. Армия от мъже, на които също им беше дошло до гуша от Нокмаар. Армия, която се нуждаеше от коне.

Айрк даде сигнал за атака. Знаменосецът развя флага.

Смехът на Нокмаарския лейтенант умря заедно с него.