Уилоу

ГЛАВА ТРЕТАСЪБОРЪТ НА НЕЛВИНИТЕ

Всички очакваха с нетърпение събора и дълго и прилежно се готвеха за него. Церемониите по откриването започваха преди изгрев и това беше накарало онези, които живееха по-далече, да тръгнат още в полунощ.

Други, като Уилоу и семейството му, щяха да ходят не повече от час.

Съборът се провеждаше всяка година в поляните край селото, разположено на Меандъра Угфуд, близо до развалините, останали от първото селище на Нелвините. Някога много отдавна те бяха избягали от север надолу по реката Фриин и се бяха установили тук, за да се спасят от гоненията и страданията. Преди започване на празника монаси благославяха руините и ги украсяваха с гирлянди от цветя. Съборът беше време за всеобщо веселие и забавление като същевременно се утвърждаваше жизнеспособността на Нелвините. Стари приятели се срещаха и дълго разговаряха, деца играеха навред, влюбени се усамотяваха край реката и се разхождаха, хванати за ръка.

Символ на благоденствието и независимостта беше величествената импровизирана статуя, изобразяваща Уикермън. Уикермън — закрилникът, Уикермън — пазителят на традицията, на хората и на цялата плодородна долина, въплъщение на непреклонния Нелвински дух.

Към обяд съборът беше в разгара си. Слънцето блестеше в безоблачното небе, танцьорите вихрено се въртяха под звуците на игривите мелодии, децата лудееха на воля, а уханната медовина веселеше сърцата на хората. Търговци, сергии, шарени палатки и стока допълваха картината на всеобща радост и разбирателство. Дори Конкар, строгият водач на Нелвинските войни, се разхождаше усмихнат и се спираше да поприказва с приятели и непознати.

Нищо не подсказваше неочаквани и тежки събития. Само Мимс на два пъти прекъсна игрите си, разтревожена от необясними и лоши предчувствия. Но двата пъти тя сама реши, че само така й се е сторило и продължи закачките и гоненицата с другарчетата си.

Точно на обяд дойде ред на Уилоу да излезе и да представи на сцената вълшебническите си способности. Всички кандидати за Чирак на Главния Жрец се явяваха според това как ги беше подредил жребият, и той трябваше да бъде последен. Доста от зяпачите вече бяха се отправили другаде, привлечени от многото интересни развлечения н приятни миризми. Показаното от предишните кандидати не ги беше заинтригувало. Започваше и състезанието „теглене на въже“ между отборите на фермерите и миньорите и техните привърженици така силно викаха и дюдюкаха, че почти никой не чу обявяването на Уилоу. Все пак той имаше своя публика, макар и малобройна, в лицето на Мимс, Ранон и Мегош — негов приятел от детинство. Мегош беше прегърнал двете деца и тримата така високо и ентусиазирано аплодираха всеки номер, който Уилоу правеше, че скоро привлякоха вниманието и на други около тях. Отдалече и с презрение Префектът Барглекат също хвърляше по едно око.

— И сега едно финално, смайващо изпълнение — викаше Уилоу. — Аз ще накарам едно цяло прасе да… изчезне!

— Браво! Браво! — приветстваха с пълен глас неговите почитатели.

Мимс и Ранон изкараха на сцената едно дърпащо се прасенце. Уилоу го вдигна високо с едната си ръка, а с другата раздипли плаща си. Прасенцето обаче се изплъзна, скочи в краката му и заприпка напред-назад за най-голямо удоволствие на Барглекат. Уилоу се спусна да го гони и заприлича на малък прилеп с разперения си плащ, докато напевно повтаряше някакви свои си заклинания:

— Уииитн баирн! Уипити баирн! Деру! Деру! Изведнъж прасенцето изчезна и публиката зяпна от почуда. Уилоу спокойно и триумфално се поклони, но в плаща му нещо започнала се дърпа и да квичи приглушено и след миг животното затропа по сцената и се скри между хората.

Барглекат щеше да се пръсне от смях. Зяпачите свиркаха и крещяха недоволно.

— Не се тревожи, татко — окуражително каза Ранон и понечи да прегърне смутения Уилоу. — Не беше твоя вината. Догодина ще намерим по-добро прасе, ще видиш.

Уилоу слезе от сцената, а Мегош взе да го потупва по рамото и усмихнато да го успокоява:

— Хубаво представление, хубаво. Трябва само още малко да го изпипаш. Да ти кажа честно, доста си напреднал в сравнение с миналата година. Хайде, засмей се, приятелю, н не приемай всичко толкова на сериозно.

— Ама че зрелище! — възбудено изгрухтя незабелязано приближилият се Барглекат. — Пак се направи на глупак, а Угфуд? Изчезващо прасе! Единствено фермата ти ще изчезне!

Лихварят се отдалечи със смях към палатките със закуски, без да дочака отговор.

— Кажи „здрасти“! — Мегош се хилеше и мушкаше Уилоу с пръст.

— Мегош, не ми е до това сега. Пък и не мислиш ли, че сме малко стари вече за такива закачки.

— Кажи, кажи „здрасти“!

— Е, добре. Здрасти.

— Дебели задни части! — извика Мегош след Барглекат като грееше от удоволствие.

— Остави го това магаре.

— Точно така. Хайде да се повеселим. Двамата приятели се засмяха на детинщините си и Уилоу се почувства доста по-добре.

— Като те избере Великият Заклинател за свой чирак днес след обяд, ще го забравиш този Барглекат веднъж за винаги.

Те се разходиха с децата, а после хапнаха добре. Когато сянката на Уикермън докосна трона на Великия Заклинател, хората започнаха да се събират в кръг около него. Мегош качи Мимс и Ранон на рамената си, за да виждат по-добре.

Сянката трептеше върху трона като странна птица. Тълпата се смълча и изведнъж се появи Великият Заклинател. В един момент тронът беше празен, а в следващия той седеше на него.

— Добър ден! — поздрави той.

— Добър ден, Велики Заклинателю! — отговориха хората в един глас.

Барглекат и другите съветници се поклониха дълбоко.

Той беше много стар и много малък. Косата и брадата му бяха къдрави и съвсем бели, като почти скриваха лицето му. Сините му очи грееха ясни и чисти. Носеше малка бродирана островърха шапчица и наметало, украсено със звезди, които блещукаха и трептяха. В дясната си ръка държеше жезъл, в чийто горен край блестяха две златни крилца и череп на бухал.

— Готови ли сме? Готови ли сме? — попита той малко объркано и зашеметено. Така ставаше всеки път, когато се появеше. Някои казваха, че току-що се събужда, други — че долита от безкрайното пространство.

— Готови сме, Велики Заклинателю — казаха съветниците.

— Да започваме тогава. Нека излязат кандидатите.

Тази година те бяха само трима.

— Угфуд! — учуди се Барглекат и разпери широко ръце. — Угфуд избран за кандидат? Това шега ли е? — той се засмя високо, но никой не се присъедини и Заклинателят го накара да замълчи с властен поглед.

Слънцето огря трона и изпитанието на тримата кандидати започна.

— Великата Мистерия — каза Заклинателят, като ги гледаше строго — е живителната сила на всемира, а вълшебството е пътят към нейната енергия. Вълшебството не е магия, не е занаят. Нито пък е мисъл или знание — той се наведе напред н втренчи сините си очи в тримата смълчани мъже пред себе си, Уилоу се почувства разколебан и сам. Гласът ставаше все по-дълбок и изразителен. — Забравете всичко, което знаете или мислите, че знаете. Трябва ви само вашата интуиция, само собственото ви чувство кое е право и кое не. Отговорете сега! — Заклинателят вдигна дясната си ръка, сгъна палеца си и посочи четирите си пръста.

— В кой пръст се съдържа силата, която ще ви позволи да овладеете енергията на всемира?

Очевидно объркан и смутен първият кандидат избра показалеца.

— Следващият! — извика Заклинателят, като недоволно клатеше глава.

След доста двоумене вторият кандидат избра кутрето.

— Следващият! — отново извика Заклинателят явно разочарован.

Беше ред на Уилоу. Притеснен и треперещ, той избра средния пръст.

— Забравихте какво ви казах. Забравихте най-простото и най-важното нещо — без да отваря уста произнесе Заклинателят. — Тази година няма да взема чирак!

После той удари силно в земята жезъла си и пушеци обвиха трона.

Тълпата въздъхна разочаровано и започна да се разпръсква. Само Барглекат проговори:

— Точно както очаквах! Хайде, вие тримата, вървете си. За тази година всичко приключи. Чуваш ли, Угфуд? Не досаждай на Заклинателя!

Уилоу се беше приближил до трона.

— Простете ми, но искам да разговарям с вас. Много е важно. Става дума за…

Заклинателят го погледна безстрастно, но все пак с внимание.

— Става дума за едно дете.

В този момент Мимс изкрещя внезапно и пронизително. Крещеше с ужас, сякаш самата смърт беше показала грозното си лице пред нея.

— Пазете се! Пазете се!

— Какво става? — питаха се хората неразбиращо. — Какво му става на това дете?

Вонкар също предупреждаваше високо и мощно, но беше твърде късно.

Едно куче-убиец изскочи от гората и се втурна с все сили към веселящите се хора. То беше най-силното и най-свирепото от зверовете на Бевморда, беше по-голямо от който и да е Нелвин. От много дни то следваше слабата миризма, която го водеше към Долината на Нелвините. Спираше само за да разкъса някой заек или млад елен. С блестящи очи и разпенена уста то се хвърли в посока точно към Мимс. Миризмата беше влудяващо силна и кучето напрегна мощните си мускули и сухожилия в крайно усилие, за да достигне целта си.

Уилоу сграбчи ръката на Великия Заклинател и отчаяно извика:

— Направете нещо!

Старият човек го погледна изненадано.

— Да направя нещо? Аз ли Уилоу Угфуд?

Кучето събори статуята на Уикермън, то хапеше и трошеше всичко по пътя си. Хората се разбягаха кой, накъдето види. Само Мимс остана на мястото си, изправена върху развалините. Тя престана да крещи и без да потрепва, следеше приближаването на звяра с широко отворени очи.

След няколко скока той щеше да я докопа и разкъса с окървавените си страшни челюсти, но неочаквано се препъна и за един кратък миг падна тежко на земята. С яростно ръмжене и вой звярът отново беше на крака, но Вонкар и бойците му вече бяха успели да го вземат на прицел. Две големи стрели пронизаха кучето. Първата се заби в гърдите му, а втората улучи врата и челюстта му. Убиецът се изправи на задните си лапи, като виеше бясно и дращеше във въздуха напосоки. Вонкар му нанесе няколко удара меча си, докато бойците надаваха оглушителни и войнствени викове. Викове, с които Нелвините неведнъж бяха вземали страха на противници, значително превъзхождащи ги по ръст и въоръжение. Друг войн изскочи напред, бърз като светкавица, той разсече главата на звяра с острия си меч. Повален на земята, звярът беше пронизан окончателно право в сърцето от копието на Вонкар. В предсмъртна агония звярът успя да се изправи на крака, но веднага беше съборен и хората можаха да си отдъхнат с облекчение.

— Внимание! — извиси се гласът на Вонкар. — приберете се по домовете си и пазете децата, защото може и други зверове да са се устремили насам!

— Мимс! Ранон! Тръгваме си! — Разтревожен и уплашен, Уилоу ги поведе към дома. По пътя съзнанието му беше изпълнено от грозни и страшни картини. Отдъхна си едва когато видя Кайя да храни детето край прозореца на малката им къща.

— Слава Богу! — възкликна той и я прегърна. — Слава богу, че всичко е наред!

— Защо, Уилоу? Какво се е случило?

— Едно огромно куче връхлетя събора и уби няколко души.

— О, не!

Уилоу поклати глава, като си хапеше устните.

— Знаех си аз! Знаех си, че нещо отвратително ще се случи! — Кайя взе детето на ръце и каза:

— Мислиш ли, че тя е причината?

— Малката не е виновна, разбира се, но всичко стана заради нея. Трябва незабавно да я занесем пред Съвета. Всички трябва да знаят. Освен това Великият Заклинател ще ни каже какво да правим.

— Страх ме е, Уилоу — прошепна Кайя.

— О, Кайя, и мен ме е страх, но не можем да стоим просто ей-така, уплашени. Трябва да действаме, да направим нещо, нали деца?

— Точно така, татко — отвърна Ранон.

— Хайде да вървим, тогава.

Кайя уви детето в шала си и малкото семейство се отправи към селото.

— Когато си дойдеш, татко, аз ще съм нарисувала много картини за теб — каза замислено Мимс.

— Стига глупости, момичето ми. Аз никъде не отивам. Просто ще покажем малката на Великия Заклинател и това е.

— Много картини, татко, по една за всеки ден — продължи Мимс, сякаш без да чува думите му.

Всички бързаха за събранието в най-голямата и най-стара сграда в Долината. Хората вървяха смълчани и внимателно избягваха трупа на убитото куче. Докато семейство Угфуд пристигне, залата вече беше почти пълна и Великият Заклинател беше седнал на трона си. Той слушаше с притворени очи нещо, което Барглекат с приглушен и напрегнат глас му обясняваше. Откъслечни фрази и думи достигаха до ушите на Угфуд.

— … хълмове на юг… Кой знае още колко? Според мен…, каквото търсят да им го дадем… Нелвини загинаха!

Друг един от съветниците се изправи и каза:

— Кучето беше само един знак. Знак за още по-лоши неща, които ни очакват. Може би суша, може би чума, кой знае? Аз съм съгласен с Префекта Барглекат. Трябва на всяка цена да намерим нещото, което търсят или причината, водеща нещастието насам. Ако се окаже, че виновникът е между нас, ще го хвърлим в ямата за назидание!

Хората зашумяха одобрително. Само Уилоу се сви в дъното на залата, а Кайя стисна силно ръката му.

Великият Заклинател се изправи и залата утихна.

— Уилоу Угфуд! — строго прозвуча гласът му.

Уилоу преглътна и вдигна ръката си.

— Тук съм.

— Излез напред.

Направиха му път и той бавно и неохотно тръгна с малката в ръце. В това време Мегош застана до Кайя и децата.

— Ти искаше, нещо да ми кажеш, Уилоу. Какво беше то? — попита Заклинателят.

Уилоу се поклони и с мъка проговори.

— Моите деца, Заклинателю… всъщност аз… Ние намерихме едно бебе на реката.

Хората отново възбудено зашумяха. Вълшебникът вдигна повелително ръка, за да успокои духовете, а след това бавно я постави върху главицата на детето.

— Това дете е Дайкини — каза той меко. — Но има нещо, което…

— Чухте ли това? — извика Барглекат и скочи на крака. — Дайкини в нашата долина! Ето какво е търсил звярът! Трябва да се отървем от него! Да им го върнем!

— Не може така — възпротиви се Уилоу, — те ще го убият.

Малките очички на Барглекат злобно заблестяха.

— Ха! Намерил се кой да ни дава съвети! Ние трябва да пазим нашите деца, а не чуждите. Освен това един Дайкини повече или по-малко за нас не е от значение.

— Не говори глупости, Барглекат! — чу се ясният глас на Вонкар.

Много от хората не споделяха несъгласието на война, обаче. Те бяха достатъчно изплашени, за да не подкрепят Барглекат. Някои дори сърдито размахваха юмруци. Великият Заклинател изпадна в транс. Очите му се обърнаха, устата му леко се отвори и за известно време изглеждаше, като че ли ще изчезне. Беше станал леко прозрачен и Уилоу можеше да вижда през него. После той бавно се върна към реалността, вдигна високо ръцете си и хората постепенно утихнаха и се приготвиха да чуят неговите думи.

— Това дете е необикновено — започна драматично Заклинателят. — Не мога да ви кажа всичко за нея, защото не виждам края на дългото й пътешествие, но повече приказки, че ще дадем това или някое друго дете на кучетата няма да има.

Възцари се пълна тишина, нарушавана само от нежния смях на момиченцето в ръцете на Уилоу.

— Някой трябва да отнесе детето на север — продължи той. — На север чак до Кръстопътя на Дайкините.

Хората зяпнаха от почуда. Дори мисълта за Кръстопътя на Дайкините беше плашеща и объркваща. Мълвата и безкрайните разкази, изпълнени с фантастични събития и ужаси, бяха превърнали мястото в мит дотолкова, че повечето Нелвини го смятаха за измислица.

— Но… кой ще направи това, Заклинателю? — осмели се да попита някой плахо.

— Угфуд! — обади се Барглекат и посочи Уилоу. — Угфуд, кой друг? Той е прекъснал пътешествието на детето по реката и го е донесъл в селото, а сега ще трябва да го отведе по-нататък. Ти ще отидеш, Угфуд!

Хората се оживиха, някои започнаха да ръкопляскат.

— Правилно, правилно… най-подходящ… справедливо е…, който се бърка… длъжен е.

— Аз имам семейство, хора! Имам стопанство! — защитаваше се Уилоу.

— Трябваше да помислиш за това, преди да се намесиш. Сега е твърде късно — не го остави да продължи Барглекат.

Великият Заклинател се изправи и въздъхна тежко.

— Донесете костите за гадание — кратко каза той.

Един от съветниците изтича да ги донесе и бързо се върна. Вълшебникът взе торбичката, в която бяха сложени, тържествено я разклати към четирите посоки на света, наведе се и разпръсна костите пред себе си. Той дълго се взира в тях, като обмисляше какви знаци и предвещания съдържа тяхното подреждане. Накрая погледна към Уилоу и му кимна да се приближи.

— Костите съвсем нищо не ми казват. Трябва да ми помогнеш, Уилоу Угфуд. Обичаш ли детето? — прошепна той.

— …Да — отвърна Уилоу, макар и с известно колебание.

Великият Заклинател изведнъж се окуражи и се провикна към събранието.

— Костите проговориха! Уилоу ще занесе детето. Съдбата на долината ни е в негови ръце!

— Слава на костите! — извика Барглекат.

— Ура-а! Слава на костите! Да живее Уилоу Угфуд! — подеха хората въодушевено.

— Но… — понечи да каже Уилоу.

— Но ще имаш нужда от помощ, от защита. Светът е продажно и опасно място. Пътят е дълъг, а детето е преследвано от зверове. Сега аз се обръщам към всички. Кой ще има смелостта да придружи Уилоу?

— Аз ще отида с него — отсече Вонкар.

Двама опитни воини също излязоха напред и предложиха да защитават Уилоу и детето.

— Вонкар! Вонкар! Той ще отиде! — насърчително викаха хората.

— Не Вонкар! — размаха Барглекат дебелите си ръце. — Той е най-добрият ни боец. Какво ще стане, ако ни връхлетят още кучета-убийци? Той трябва да брани нас.

— Не Вонкар! Да остане тук! — отново се развикаха хората с жар, но с променено настроение.

— Е, ако не той, тогава кой? — попита Заклинателят.

Настана мълчание. Мъжете пристъпваха от крак на крак и си потриваха носовете. Уилоу търсеше очите на приятели и съседи, но те го отбягваха.

— Аз ще отида — каза Мегош.

— Отлично! Чудесно! — със задоволство го подкрепи Барглекат. — Да живее Мегош!

— Точно така — кисело се обърна Великият Заклинател към съветника. — Имаме вече двама смели доброволци, но на тях им трябва водач. Според костите, това сте вие, Префект Барглекат.

Барглекат се хвана за сърцето и залитна напред. Шапката му се килна, лицето му пребледня.

— Аз ли?

— Да, ти — потвърди Заклинателят.

— Слава, слава на костите! — радостно изразяваха хората одобрението си.

— Вонкар! Ти и бойците, пригответе се за път! — с усилие произнесе Барглекат.

Приготовленията за дългото пътуване отнеха цели два дни. Най-напред трябваше да се усили охраната на селото, защото споменът за връхлитащия звяр беше твърде ярък и гробовете твърде пресни, за да се чувства някой спокоен. Вонкар и мъжете поставиха капани и преградиха с подострени колове всички пътища и пътеки. Бяха поставени постове, които не се снемаха дори и нощем.

Рано сутринта на третия ден всичко беше готово. Мястото, от което щяха да тръгнат, се намираше в близост до руините на старото селище. Мегош и майка му бяха вече там, когато Уилоу, Кайя и децата пристигнаха. Утринната мъгла се стелеше бавно между долмени и мегалити, а високите треви се поклащаха леко, на талази. Мястото изглеждаше глухо и призрачно.

Мегош прегърна майка си, която плачеше неутешимо, сякаш никога повече нямаше да го види, а Уилоу разговаряше тихо с децата си.

— Страх ли те е, татко? — понита Ранон.

— Не… да — объркано отвърна Уилоу.

— Нищо, аз не те обвинявам за това, татко — каза Мимс. — На твое място и аз бих се страхувала, но ако ме вземеш със себе си, аз ще те предпазя от вълшебниците, които могат да те омагьосат и да те приспят в гората за сто години.

— А без мен кафявчовците ще те хванат, ще те вържат и ще те гъделичкат до смърт! — Ранон махаше възбудено с ръце срещу въображаеми противници, печално известни с жестокостта си.

— Ами тролите! — каза Мимс с разширени очи. — Те могат жив да те одерат, ако аз не съм край теб, за да ги спра. Те могат…

— Мимс, престани, моля те. Знаеш, че мразя тролите.

— Аз мога да те пазя от тях, татко. Бих могла да ти нося копието.

Уилоу се засмя и прегърна децата си.

— Щастлив баща съм аз! Щеше да е хубаво да дойдете с мен, но мисля, че Вонкар по-добре ще ме пази. Освен това, кой ще се грижи за майка ви, докато ме няма?

— Вярно, по-добре да останем, татко — съгласиха се децата.

Здраво натоварени и въоръжени, тримата бойци се задаваха по пътеката.

Беше време за тръгване. Кайя подаде на Уилоу специалната кошничка, която беше приготвила. В нея малката щеше да е на топло и сигурно, завита в нейното шарено одеялце и покрита с меки кожи.

— Вече ми липсваш, Уилоу — нежно промълви Кайя, като му помагаше да закрепи кошничката на гърба си.

Уилоу я прегърна и двамата дълго стояха, смълчани.

— Обичам те, Кайя. Остани със здраве и не намирай, моля те, повече бебета по реката.

Кайя плачеше безутешно.

— Аз се шегувам, мила моя.

— Знам — хлипаше Кайя. — Да се грижиш добре за детето и до се пазиш. Ето, вземи това, носи го като талисман — и тя му подаде една къдрица.

— Кайя, ти си си отрязала косата!

— Сложи я тук — тя внимателно мушна къдрицата в джоба на палтото му, точно до сърцето. — Да ти носи късмет.

Мърморене и тежки стъпки в мъглата обявиха идването на Барглекат.

— Това, което не разбирам, е какво точно трябва да правим. Да извървим пътя до Кръстопътя на Дайкините и нищо друго? Да чакаме знак ли? Кой знае?

— Аз знам! — отекна гласът на Великия Заклинател между старинните погребални камъни.

В първия момент не се виждаше никой. После за всеобща изненада най-близкият камък започна да променя формата си. Появиха се ръце и глава, бели кълба от мъглата се превърнаха в коси и рошава брада. Пред тях стоеше Великият Заклинател.

— У-у, колко е студено тук, колко е пусто и диво — той измъкна една манерка в кожена торбичка. — Иска ли някой медовина? Не? Добре тогава… — след дългата глътка той примлясна доволно и продължи. — Така е по-добре. Сега елате по-близо, по-близо. Ето какво трябва да направите. Онова място изобщо не е за Нелвини, затова стойте там, колкото е възможно по-кратко. Щом стигнете до кръстопътя, дайте детето на първия срещнат Дайкини и веднага се връщайте.

— И това ли е всичко? — понита Уилоу.

— Да, това е всичко.

— Но много от тях са лоши или луди — каза Мегош.

— А много от тях и лоши, и луди — потупа меча си Вонкар.

— Как тогава да знаем, че сме намерили този, когото търсим? — понита Уилоу.

Великият Заклинател затвори очи и поклати глава.

— Няма значение. Дайте детето на първия срещнат и се връщайте у дома, по най-бързия начин.

— Но…, но какво ще стане, ако… — гласът на Уилоу се смесваше с детския смях, идващ от кошничката на гърба му.

— Какво има, Уилоу? Не ми ли вярваш? Искаш знак? Много добре. Ето — Заклинателят вдигна един камък. — Следвайте птицата. Вървете, накъдето тя ви отведе. Таута! Локуа — трик! Таута!

Той хвърли камъка силно нагоре, високо над мъглата. Щом първите лъчи на изгряващото слънце го докоснаха, камъкът се превърна в искрящо бял гълъб.

Гълъбът направи няколко кръга и леко полетя на юг.

— Чудесно! — ликуваше Барглекат. — Отлетя към селото, към дома!

— Какво? — Великият Заклинател изглеждаше смутен, той бързо отпи още една глътка и заговори. — Грешка, грешка! Много е студено тази сутрин, много. Забравете птицата, следвайте реката. Вярвайте ми. Всичко ще бъде наред, но ви предупреждавам: Не отивайте отвъд Кръстопътя на Дайкините!

Всички потеглиха към гората, само Уилоу остана замислен и смутен.

— Нещо не е ли наред, Угфуд? — прошепна старият мъж.

— Аз не…

— Вчера, когато те попитах кой пръст съдържа силата, която ще ти позволи да овладееш енергията на всемира, кой беше първият ти отговор?

Уилоу се засмя.

— Е, беше толкова глупав…

— Нищо, кажи ми го.

— Ами, щях да кажа, че трябва да избера някой от моите пръсти.

— Точно така, точно така, глупчо! — Заклинателят потупа лекичко Уилоу по рамото. — Ах, момчето ми, ако само имаше повече вяра в себе си, в това, което наистина чувстваш! В теб се крие могъществото на Велик Магьосник, но ти трябва сам да повярваш в това! Слушай единствено сърцето си и никога няма да сгрешиш! Ето. Вземи тези три вълшебни жълъда. Щях да дойда с теб, но не мога, знаеш. Ще превърнеш всяко нещо в камък; щом хвърлиш някой от тях.

— Първият май ще е за Барглекат — не без лукавство отвърна Уилоу.

— Не, не! Ако използваш магията да правиш злини, злото ще те обсеби и никога няма да те пусне. Ти имаш още много да се учиш, Уилоу. Учи се добре. Хайде, сбогом! — Заклинателят махна с ръка и изчезна в облак от дим.

Уилоу сложи внимателно жълъдите при къдриците на Кайя и побърза да настигне другарите си. Той се обърна и махна за сбогом на семейството си и на хората от селото, дошли да ги изпратят, като се опитваше да се засмее, но… едва не се разплака.

Много от изпращачите хлипаха и не криеха сълзите си.

Такова беше началото на дългото пътешествие на Уилоу Угфуд, което щеше да завърши много по-неочаквано и странно, отколкото беше започнало.