Уилоу

ГЛАВА ВТОРАМЕАНДЪРЪТ УГФУД

Реката Фриин извираше всред скалите на двете Високопланински кралства и се вливаше в морето на сто левги на юг. Пенливите и води шеметно се спускаха по склоновете и се укротяваха малко преди езерото на Фин Разиел. В южния край на езерото реката минаваше през великолепна каскада от водопади, а след това лениво и меко криволичеше през Средните Равнини и живописно опасваше хълмовете Черлиндреа. Още по на юг водите й плавно пресичаха Долината на Нелвините, докато най-накрая се вливаха в морето трийсетина левги южно от реката Труун.

Преди хората по тези места наричаха реките „Двете сестри“, но това се отнасяше за времето, когато Бевморда още не беше заграбила престола на Високопланинските кралства. Още се помнеше, че сьомгата навлизаше по Труун чак до брода на Западния път. Носеха се дори легенди, че нимфите са правели своите предсказания по разноцветните камъчета на дъното, гледайки ги през кристално бистрите води. Но Труун вече не беше река на живота.

Мътните й води течаха бавно, а сочнозелените преди брегове бяха задръстени от гадни и разлагащи се отпадъци. Денем и нощем Труун влечеше купища подути трупове и беше станала свърталище на кръвожадните троли, непреодолимо привличани от задушливата и сладникава миризма на мърша.

Реката се беше превърнала в жива рана за долините, през които течеше и в инфекция за морето, в което се вливаше.

Малката започна своето пътешествие от притоците на Фриин, близо до мястото, където Етна намери смъртта си. Бързеите я отнасяха стремително на юг, когато войниците на Каел, опиянени от убийството, разбраха какво точно се беше случило.

Орли с протегнати нокти се спуснаха, за да измъкнат детето от опасността, но се оттеглиха в безметежните висини, когато видяха, че няма нужда от тяхната помощ. Салчето плаваше леко и детето се смееше от сърце. Случваше се салчето да заседне на някой брод или пясъчна коса, но тогава видрите и мечките се притичваха, за да го върнат отново в течението.

Една нощ малката тихо навлезе в Езерото на Фин Разиел. Нещо огромно се издигаше и потапяше около нея, като правеше вълни и водовъртежи с причудливата си опашка. Малкото салче безопасно премина опасните води и се отправи покрай острова в средата на езерото. От него долитаха тъжните песнопения на невидим хор.

Леко премина плаването чак до водопадите, където стотици мънички ръце и стотици трептящи крилца пренесоха малката до спокойните води в равнината.

Детето се смееше щастливо: весело звучеше и смехът на многото тънки гласчета край него.

На развиделяване салчето се носеше в меандрите, разстилащи се в Средните равнини, грижливо и упорито подкрепяно от множество риби. При брода на Западния път на реката Фриин срещата с отряд преследвачи беше избягната на косъм. Малката смълчано слушаше грубия смях, конския тропот и дрънченето на оръжия и сбруи, докато рибите-закрилници бързо я отдалечаваха от опасността. Скоро реката стана отново дълбока и течението се усили.

Към полунощ детето навлезе в Долината на Нелвините — долина осеяна с безчет заоблени конични хълмове.

Селищата на дребничките Нелвини бяха навред — чуваше се смях, блещукаха светлини. След усилния ден в полята беше време за отдих и сън. Градините, фермите и медните мини щяха да останат пусти до другата сутрин. Салчето отмина група кацнали на самия бряг къщурки и тихо заплува в Меандъра Угфуд. И тук, точно преди да изгрее Слънцето, то намали своя ход, отдели се от средата на реката и се сиря в тръстиките на северния бряг.

Детето се ослушваше и оглеждаше с широко отворени очи. Чуваха се мученето на добитъка, птичия хор и шумоленето на водните плъхове в листата на тръстиките. Изведнъж се чуха и звънки детски гласчета и малката, сякаш очаквала благосклонен сигнал, размаха ръчички и грейна в усмивка.

Слънцето погали гърбовете на хълмовете и се спусна в китната долина. Ястребът, който цяла нощ беше бдял над детето, сега спокойно и величествено се издигна в безбрежната синева, описвайки плавни кръгове над ниви и ливади, окъпани в светлина. Красавицата Фриин проблясваше като сребърна лента и волно отнасяше чистите си води към морето.

Малките Нелвини вече стягаха лодки и мрежи, за да излязат на риболов; други се отправяха в горите на лов или за дърва, а трети сънено се прозяваха край добитъка, който отиваше на паша. Далеч, далеч на юг, там където Фриин напускаше долината и се устремяваше към Равнинните Кралства, пълноводна и дълбока, се виждаше наперено търговско корабче, готово за път.

Накрая на нелвинското селце, разположено край Меандъра Угфуд, се простираше стопанство, също наречено Угфуд. То беше малко дори за Нелвинските представи — две искрящо бели къщурки, покрити със слама и свързани с пътека; няколко оградени с плет дворчета за животни и рохкава нивица, опасана с цяла редица замечтани върби, досягащи с клонки тихата вода на реката.

Едно момиченце, увлечено в криеницата с другарчетата си, реши да се мушне между клоните на върбите и тръстиките. Пробивайки си път напред, то изведнъж откри салчето с малката и взе възбудено и радостно да вика братчето си.

Ястребът, който беше следил всичко с острите си очи, изви на север и се изгуби в далечината.

Щеше да бъде горещ и тягостен ден. Ден, от който нищо добро не можеше да се очаква.

Уилоу Угфуд не се съмняваше в това.

Всички знаци вещаеха само ядове и неприятности.

Уилоу беше сънувал баща си, а това винаги беше знаменателно. Най-неприятната част от съня идваше в момента, в който той се явяваше като прост магьосник, а не като велик заклинател и чародей, какъвто винаги бе искал да бъде. Хората му се подиграваха, замерваха го с развалени плодове н се заливаха от смях, а баща му, сякаш оживял, поклащаше глава и повтаряше: „Уилоу, Уилоу, най-голямата магия за мен ще бъде, ако се хванеш за ралото и излезеш на полето или ако поправиш течащия покрив на къщурката си! Погледни, сине, стопанството ти запада, докато ти бръщолевиш щуротии и се опитваш да правиш разни фокуси!“

В съня си Уилоу пристъпяше смутено от крак на крак и мънкаше извинения като дете. Баща му беше размахал бастуна си и недоволно го беше упрекнал, преди да изчезне: „Мечти, мечти! Само мечти! Нито те, нито магарешките тръни стават за ядене, запомни!“

Уилоу се събуди, седна в леглото и погледна през прозореца. Само неговата нива не беше изорана и само от неговата ограда липсваха пръти.

Вторият лош знак беше, че Кайя, неговата мила и работлива жена, беше пуснала рано-рано Мимс и Ранон да играят на реката. Уилоу непрестанно се притесняваше за децата. В неговото съзнание стотици ужасии безспир ги връхлитаха и повечето от тях той неволно свързваше с реката. В края на краищата за едно Нелвинче дори щуката беше опасна, дори пъстървата. „Ами ако…“ — мърмореше Уилоу и нервно потриваше ръце, разхождайки се из кухнята. „А какво ще стане, ако…“ — не спираше той, докато накрая Кайя го спря с усмивка: „Хайде, Уилоу, замълчи. Остави децата да растат на воля. Неволята и опитът най-добре учат, нали знаеш?“

Уилоу взе да бърка супата намръщено и се успокои чак след като тя го прегърна нежно.

Третият лош знак беше начумереният Бетс, свинчето. Бетс гледаше недоволно в една точка с червените си малки очи и Уилоу разбра, че орането ще бъде трудно. Точно така и излезе. Най-напред Бетс дълго се запъва, после пък два пъти го настъпи, а накрая, за капак, така силно го блъсна, че Уилоу се преметна презглава, падна и здравата се натърти.

Когато Мимс и Ранон дотичаха от реката възбудени и размахали ръце, беше ясно, че поредната неприятност се задава.

— Тате, тате, бързо! — викаха децата в един глас. — Намерихме нещо на реката! Бързо, татко, бързо, молим те!

Уилоу захвърли настрана ралото и семената, падна на колене, за да прегърне по-силно децата и взе тревожно да ги разпитва:

— Какво се е случило, миличките ми? Добре ли сте?

— Няма нищо, тате — побързаха да отговорят те, — ти само ела с нас на реката да видиш какво намерихме!

Децата го отведоха бързо до гъсталака край реката. И там, между тръстиките, се виждаше малкото салче. Малката се смееше и протягаше ръчички към тях.

— Бебче, татко, бебче! — викаше радостно Мимс и подскачаше от крак на крак.

През това време Ранон си беше свалил вече ботушките и шляпаше във водата между тръстиките.

— Не! — извика Уилоу. — Спри се, момчето ми!

— Но, татко…

— Не, сине! Виж клоните, виж шала… такива наблизо няма никъде. Това салче сигурно е дошло от много далече. Кой знае, може би е било спуснато в реката отвъд кръстопътищата на Север дори.

— Но, татко, това е само едно бебе… — настоя момчето.

— Е, да… прилича — все така разколебан продължи Уилоу. — Но може да е заразено или да е някоя предрешена магьосница или…

— О, татко! — прекъсна го Мимс. — Не виждаш ли, че това мъничко детенце има нужда от нашата помощ?

— Не е чак толкова мъничко, Мимс — отбеляза Ранон, който се беше приближил съвсем. — Доста по-голямо е от самата теб, когато беше бебе.

— Точно така! Това дете е Дайкини. Назад, деца! — извика Уилоу.

Мимс намръщи носле и попита:

— Какви са тези Дайкини, татко?

— Великани — отвърна той. — Ужасни, ненаситни и зли! Живеят далеч на Север.

Уилоу се наведе, взе един сух клон и понечи да върне салчето в реката.

— Какво правиш, татко? — изписка Мимс.

— Ами… ще го пусна по реката. Все ще се намерят други хора, да се погрижат за детето. Освен това, ние не можем да си го позволим.

— Недей — смирено каза момиченцето, — не го прави.

Мимс беше права. Всъщност Уилоу, вместо да отблъсне детето по течението, го придърпваше към себе си. Мимс се усмихна и каза:

— Ти все така ни учиш, нали татко?

— Как така?

— Ами да вярваме на чувствата си.

— Е, добре. Сега май… ще трябва да нахраним и да подсушим това пътешествениче — каза Уилоу и после и той се усмихна.

— Угфуд! Къде си бе, човек? Идвай бързо насам! — един груб и грухтящ глас викаше Уилоу откъм нивата.

„О, не! Това е Барглекат!“ — помисли си той и сърцето му трепна.

— Ранон, Мимс, тишина за Бога! — прошепна Уилоу. — Ако Барглекат разбере, че сме намерили дете-Дайкини, ще си имаме големи неприятности, големи! — Хайде сега, пазете тук малката, а аз ще отида да се разбера с него.

Кайя също беше излязла и викаше с ръце на кръста:

— Мъжът ми нищо не е откраднал, нищо! Махайте се от семената!

В това време Барглекат ровеше с пълната си ръка в торбата, провесена на ралото. Барглекат — Съдията-изпълнител и Префект на Долината. Най-стиснатият и подъл лихвар в цялата околност. Той беше нисък, но много набит и широкоплещест. Когато носеше плащ и церемониалната си шапка, приличаше на пирамидка. Дългогодишното лакомо пресмятане и печалбарство бяха направили очичките му малки и дръпнати — почти като на свинчето Бетс, което се ровеше в пръста около него.

— Угфуд, откъде, проклетнико, взе тези семена?

Уилоу се беше изправил пред съдията и се смееше на приликата между него и Бетс.

— Смешно, а? Така ли? — подразни се Барглекат.

— Не, господине, не. Въпросът ви в никакъв случай не е смешен.

— Още една пропусната вноска и нивата ще бъде моя, така да знаеш. Хайде сега, отговори прилично. Откъде взе семената?

Уилоу се престори на много смутен, а всъщност колебаеше дали да каже истината. Бяха му помогнали неговите съседи, които знаеха за трудностите му, но ако си признаеше, те можеха да си имат неприятности. Изведнъж той вдигна предизвикателно брадичка и каза:

— Може просто да съм използвал магията си.

— Магия! Ха — ха!

Уилоу се смути.

— Ти не си нито чародей, нито заклинател, Угфуд! Това всеки го знае! Ти си шут или шарлатанин, както искаш. А сега, казвай истината! Аз продавам семена в цялата околност, но на тебе не съм продал нищо. Ти сигурно си ги откраднал от моя хамбар!

— Не ги е откраднал! — викна Кайя и тропна с крак. — Макар и бедни, ние сме добри стопани, а и какво всъщност ви влиза в работата откъде ги имаме? Може Уилоу наистина да е направил вълшебство, може да сме ги събирали по пътя или да са ни подарък, най-после, може да ги е довлякла реката! Тези семена са наши — не мирясваше тя, — и земята също е наша, а не твоя!

— Ще бъде! — уверено каза Барглекат и посочи с ръка всичко наоколо. — Още една слаба година и готово. Ще построя страноприемница, хамбари и нова канцелария.

— Кой знае? А сега се махайте оттук! Права ли съм, Уилоу?

Уилоу кимна утвърдително.

Барглекат преглътна, за да сдържи гнева си, но не можа. Зачервен и ядосан, той взе да сипе закани:

— Магия, а? Така ли било? Ще ви дам аз една магия, ако пропуснете само още едно плащане! Само още едно! Всичко ще бъде мое, всичко!

Бирникът вирна нос и побърза да се отдалечи, но се спъна в Бетс и падна по очи. Цялото му лице се покри с прах и мръсотия. Кайя прихна да се смее:

— Толкова много искате земята ни, че чак започнахте да я ядете! Яжте, яжте, добър апетит!

Барглекат се изправи на крака и заслепен от ярост, глухо заекваше и ръмжеше:

— Щ-ще ми платите вие, ще ми платите! Помнете ми думата!

И той се изгуби по пътя, като накуцваше.

— Е-е, Кайя. Трябваше ли така да го вбесяваш — каза Уилоу.

— О-о, не можах да се въздържа. Но този мръсник си го заслужаваше. Браво, Бетс! Браво, свинчето ми! — отвърна тя.

В този момент Мимс и Ранон се показаха откъм реката, носейки детето.

— Мамо! Ела, ела, виж! — крещяха радостно те.

— Какво става, Уилоу? Какво носят децата?

— Едно бебе, скъпа!

— Бебе ли?

— Да, Кайя. Момиченце. Дошла е по реката на едно салче, но ние ще я върнем пак там, нали? Кайя, чуваш ли какво ти…? — но Уилоу не успя да довърши, защото тя вече тичаше през нивата да посрещне децата.

— Не се влюбвайте в нея, моля ви! — викаше Уилоу, но… вече беше късно.

Мимс и Ранон се смееха заедно с момиченцето, а Кайя, щом я видя, я притисна до гърдите си угрижено, като не спираше да говори:

— Мъничката ми тя! Детето е мокро и гладно, Уилоу, и как весело се смее!

— Кайя, остави я, моля те. Нали знаеш какво ще стане, ако Барглекат разбере, че сме намерили дете-Дайкини?

— Пфу! Барглекат!

— До, но той е Префектът и ако… — настояваше Уилоу, но Кайя го прекъсна:

— Какво, „ако“? Децата не воюват и нямат вратове, скъпи мой. Ти иди, отпрати салчето по реката, а ние ще нахраним и повием малката. Мисля, че така е най-добре.

Уилоу погледна щастливото си семейство, помълча малко и накрая се примири, че малката ще остане при тях.

Докато носеше салчето към реката, нещо доста странно му направи впечатление — вървите, с които бяха скрепени клоните, нямаха възли. Те изглеждаха съвсем хлабави, но не бяха! Той се опита няколко пъти да ги разплете, но уви, напразно. Някаква тайнствена сила ги държеше така здраво, че Уилоу дори не можа да ги помръдне. „Магия!“ — помисли си той.

Уилоу се огледа наоколо, но не видя никой. Тогава си нави ръкавите, плю си на ръцете и реши да опита-силата на своето вълшебство. „Щом магия стяга тези върви така здраво, сигурно само магия ще ги отхлаби!“ — реши той и се приготви за ритуала, развалящ магии. Беше го използвал и преди — за да освободи крака на Бетс, заклещен между камъните, или за да дойде пролетта по-рано.

Уилоу разпери ръце, затвори очи и започна да изговаря заклинанието:

— Йоун тамаат ефоркат фруме!

Това беше опасно начинание, магьосничество! Понякога, ако заклинанието не се произнесеше правилно, тайнствената сила си отмъщаваше. Но Уилоу поемаше риска съзнателно, защото много искаше да стане велик чародей и заклинател.

— Йоун тамаат ефоркат фруме! — повтори той още по-настойчиво.

Нямаше светкавици, нямаше гръм или експлозии. Нищо. Уилоу внимателно отвори едното си око и… Да! Беше успял! Макар вървите да не бяха се разхлабили, салчето само пресече калния бряг, мина през тръстиките и пое по течението на реката.

Твърде доволен, че за пореден път погрешно произнесено заклинание не му се стовари на главата с цялата си отмъстителност, Уилоу се втурна по брега, без да изпуска салчето от очи. То се понесе леко и плавно върху чистите води, когато изведнъж изчезна. Дали защото вървите все пак се бяха разхлабили, или защото някакъв водовъртеж го бе погълнал, Уилоу така и не разбра.

Бетс и господарят му отново се хванаха на работа. Свинчето си беше върнало доброто настроение след падането на Барглекат в калта и теглеше ралото съвсем послушно, грухтейки ситно и високо като че ли се смееше. До обяд нивата беше наполовина изорана и засята. Беше време за почивка. Седнал под сянката на един кичест кестен, Уилоу се загледа в реката и взе да си мисли на глас:

— Много, много отдалече.

Бетс го погледна и наостри уши.

— Това момиченце трябва да е тръгнало отвъд брода при кръстопътищата. Много, много по-нагоре от него.

Свинчето изгрухтя и също се загледа в реката.

— И знаеш ли какво? Някой трябва да й е помагал по време на цялото това пътуване. Така си мисля аз, Бетс. Това бебе си има п-р-и-я-т-е-л-и.

Уилоу дълго седя замислен, дъвчейки стръкче трева, без да сваля очи от водата. В един момент му се стори, че тя казва: „Мисли, каквото искаш, но направи, каквото трябва“. Цял следобед той не можа да се успокои. Какво, всъщност, трябваше да направи? Детето не изглеждаше да е носител на Злото, но той добре знаеше, че Злото има много лица. Ами, ако се бяха излъгали? Една такава грешка можеше да се окаже фатална — за него и мъничкото му семейство, за селцето, за цялата Нелвинска долина дори! Уилоу настръхна. От друга страна, всеки път, когато минаваше близо до къщичката си с ралото, той чуваше жизнерадостен смях и глъч и това го караше да мисли точно обратното.

Не можеше Злото така добре да се прикрива. Невъзможно. Все някак щеше да се издаде.

Тогава му хрумна нещо съвсем неочаквано. Детето може би беше прицел на Злото! Преследвачите можеха да връхлетят долината с огън и меч всеки миг!

Уилоу съвсем се обърка. Беше му неприятно, че в сърцето си чувстваше скритата чародейна сила, а не знаеше как да я използва срещу надвисналите неприятности. Но нали все пак той беше освободил салчето от магията.

Късно следобед Уилоу и Бетс се прибираха уморени към дома. Колкото повече приближаваха, толкова повече малкият стопанин си мислеше за очарователната гледка, която то очакваше. Сърцето му винаги се изпълваше с радост, когато застанеше пред скрибуцащата порта. В къщичката му цареше обичайният весел шум и шарен безпорядък. Кайя беше изтъкала чудесни черги и шарени одеяла, Мимс и Ранон се надпреварваха да рисуват фантастични картини с боички и четки, които сами си приготвяха; неговият магьоснически реквизит висеше по стените; черги, одеяла, картини и причудливите шапки и наметала създаваха неповторим уют и топлота и Уилоу забравяше за умората и грижите още на прага. Веднъж той беше попитал децата какво изобразяват техните необичайни рисунки, а те му бяха отговорили през смях, че това е тяхната собствена магия. „Така ли? И какво е това двуглаво разкривено животно? — беше посочил Уилоу една от картинките. М, м… дракон! Дракон от Еборсиск! — му отговори Мимс. — Чака. Чака… кого чака той, Мимс? Да не би мен? — взе да се преструва Уилоу. О, не, не, татенце! Надявам се, че не!“ — възкликна момиченцето полушеговито, полусериозно и го погледна с грейнали очи.

— Ето го, идва си! Изненада, изненада! — вратата на къщичката се отвори и цялото семейство излезе да го посрещне.

Те цял ден се бяха грижили за детето. Ранон беше измайсторил малка люлчица, а Мимс я беше украсила с разноцветни мъниста. Изплетеното от Кайя малко одеялце покриваше малката. Навред беше окичено с цветя и билки от полето, а Мимс и Кайя така се бяха нагиздили и пременили, като че беше празник. Всички се смееха и протягаха ръце към Уилоу. Той също се засмя. Тихичко, възхитен от бликащата отвред жизнерадост, наведе се внимателно над малката и каза:

— Е, госпожичке, по всичко личи, че се намираш у дома.

Детето изгука и посегна с ръчичка към лицето му. От вътрешната й страна се виждаше Знакът.

— Кайя…

— Ш-шт. Тихо — прошепна тя и сложи ръка на рамото му. — Хайде, деца, вървете да се умиете, ще вечеряме след няколко минути.

— Кайя, какво е това? — продължи Уилоу, когато те излязоха.

— Родилен знак.

— Да, но аз никога не съм виждал такъв досега. Странен знак. Като нарисуван с малка вълшебна четчица.

Кайя поклащаше глава и хапеше леко устни.

— Знам, Уилоу — промълви тя. — И това не е всичко. Погледни в очите й, Уилоу. Хубаво ги разгледай.

И наистина, детето имаше необичайни очи — спокойни и безбрежни като дълбините на времето. За момент Уилоу почувства, че тези малки очи го увличат в едно дълго пътешествие, от което той можеше и да не се върне, или ако се върнеше, нямаше вече да бъде същият.

— Видя ли? — извади го от унеса Кайя. — Какво ще правим сега? Трябва ли да разкажем всичко пред Съвета на селото?

— Не, не! — рязко отговори Уилоу и погледна заплашително към нея.

— Но Уилоу, тя не е обикновена, сам виждаш това!

— Именно, Кайя. Какво ще си помислят старейшините, когато им я занесем? Те веднага ще познаят, че детето е Дайкини, ще видят Знака и без много да му мислят, ще решат, че всичко това вещае само зло. Недай Боже, след известно време да настъпи суша в долината и аз ще съм първият, когото ще набедят. Трябва само някой да ни посочи и да каже тогава: „Това е на Угфуд работа! Той домъкна отнякъде онова странно дете-Дайкини! Хайде да му отмъстим!“ — и с нас е свършено.

— Малко посгъсти боите, Уилоу. Успокой се. Знаеш, че Главният Жрец никога не би позволил…

— Главният Жрец! Точно така! Ето още една добра причина да не казваме нищо. Утре той ще ме избере за свой чирак.

Кайя въздъхна и поклати глава.

— Не преувеличаваш ли мъничко, Уилоу? Той вече шест години подред не избира никой за свой чирак. И освен това…

— Какво „освен това“?

— … магията ти е малко странна.

— Моята магия? Странна? Ти знаеш ли какво направих днес на реката?

Уилоу щеше да разкаже подробно случката, но децата се върнаха шумно в стаята за вечеря.

— Ах, татко! Тя много те харесва. Виж как закачливо ти дърпа ризата. Няма да я изоставим, нали, татко? — умолително каза Мимс.

— Няма, няма, успокой се, детето ми.

— Ще я вземем ли с нас утре на събора? — понита Ранон.

— Разбира се, че не! Ще има много хора, животни. Освен това ще бъде горещо. Доста горещо — побърза да отговори Уилоу.

— Но какво ще правим тогава? Всички искаме да отидем. Кой ще се грижи за нея, ако не я вземем със себе си?

— Аз ще я гледам — каза Кайя и започна да слага масата.

— А наградата за най-добър хляб и най-красива черга?

— Е, ще почакат до догодина. Хайде, сядайте, яденето ще изстине.

— Но, майко…

— Решено е, Ранон. Стига вече приказки.

Уилоу сложи малката в новата люлка и я зави с новото й топло одеяло. Детето гледаше съсредоточено в него и дългото, страховито пътуване, като че ли пак започваше, когато очите им се срещнаха. Уилоу отстъпи бързо назад и разпери ръце. Това, изглежда, успокои малката и тя заспа, докато семейството вечеряше.

— Това дете не плаче ли? — учуди се Уилоу. — Повечето бебета плачат.

— Може би не знае как — предположи Ранон.

— О, разбира се, че знае — намеси се Мимс, довършвайки десерта си. — Просто не иска да го прави.

— Така ли? И защо, Мимс? — засмяно попита Кайя.

— Защото в момента няма нужда от нищо.

Уилоу и Кайя изглежда се учудиха от проницателността на малката си дъщеря и дълго и замислено се спогледаха.

Навън започна леко да вали и дъждецът не спря цяла нощ. Тихо напояваше той прясно изораната нива до двете бели къщурки и шепнеше приятни обещания в разрошените им сламени покриви.