Уилоу - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Уейлънд Дрю (ГЛАВА ШЕСТА ЧАРЛИНДРЕЯ) #6

ГЛАВА ШЕСТАЧАРЛИНДРЕЯ

— Аз съм Франджийн, Крал на Света!

Някой стоеше изправен на гърдите на Уилоу.

Той се опита да се помръдне, но не можа. Болеше го всяко мускулче и всяка става. Раните от стреличките горяха, а кръвта лудо пулсираше в слепоочията му.

Уилоу внимателно отвори очи и видя кафявчото, който се беше носил с орела, да размахва малко копче и да го боде по носа с него. Това доставяше огромна радост на цяло множество други кафявчовци, заети да мушкат и дърпат пръстите на ръцете и краката му. Добре омотан и вързан с въжета, прострян на земята, Уилоу едва можеше да извърти глава на една страна, дотолкова, че да види Мегош в същото безпомощно положение.

— О, Уилоу — изстена Мегош, чиято ръка изглежда беше счупена. — Ние сме обречени! Знаеш какво правят кафявчовците, нали? Сега ще ни избодат очите, а след това живи ще ни изядат, късче по късче!

— Точно така! — възкликна Франджийн. — И това е само началото. След това ще…

— Къде е детето?

— Тихо! — Франджийн перна Уилоу но носа. — Аз говоря! Аз, Кралят на Света!

— Хе, хе! — смееха се подигравателно другите кафявчовци. — Чуйте го този! Крал на Света! Летя веднъж на гърба на орел и се самозабрави.

— Тишина! Уважение! — с неочаквана ярост се развика Франджийн, но в този момент Уилоу кихна и той се преметна презглава назад и падна зашеметен върху корема му.

— Ах, ти, проклет дребосък! Аз ще…

Изведнъж цялата поляна беше обляна от особена фосфоресцираща светлина, искряща и ослепителна. Уилоу я почувства като топъл, животворен дъжд.

— Дръж се прилично, Франджийн! — прозвуча ясен и мек глас, нежен и трептящ като сребърно звънче, като едва докосващи се кристали.

— Да, разбира се, Ваше Величество!

— Франджийн, Франджийн, какъв неразбран кафявчо си ти! Пратих те да ми доведеш двамата Нелвини, наши гости, а ти какво направи? Хвърли ги в яма, бодеш ги и им се подиграваш! Хайде, отвържи ги бързо!

— Крал на Света, а? — подмятаха скупчените един в друг кафявчовци. — Кралете не се страхуват и не треперят, Франджийн!

Един от тях, доста глуповат, с отпусната челюст и големи уши, приближи Уилоу и му каза на ухото:

— Знаеш ли, коя е тя? Това е Чарлиндрея! Франджийн да му мисли сега. Всички загазихме заради теб!

— Кажи ми, коя е Чарлиндрея — примоли се Уилоу, но кафявчото не успя да отговори, защото облакът, излъчващ ярката светлина, ги обгърна и двамата.

Изненадата на Уилоу беше безкрайна, когато забеляза, че облакът се състои от хиляди мънички крилати вълшебници. По-мънички дори от най-малката пеперуда. Крилцата им блестяха като коледни играчки, а жизнерадостният им смях ласкаво и игриво галеше слуха като ромон на планински бързей. Чудният облак обви неусетно и леко Уилоу и той почувства как неприятното главоболие изчезна, а парещите рани от стреличките се успокоиха.

Уилоу се изправи и погледна към приятеля си Мегош, който също се надигаше с шинирана и бинтована от мъничките внимателни пръсти на вълшебниците ръка.

— Доведете ми двамата Нелвини — настоя приказно нежният глас.

Уилоу и Мегош бяха полека отведени към ярко осветения край на поляната. В един момент светлината стана толкова силна, че те трябваше да замижат и да прикрият лицата си с ръце.

— О, извинявайте, съжалявам! — светлината стана много по-мека и поносима. — Така по-добре ли е? — попита Чарлиндрея.

Чарлиндрея, Кралицата на вълшебниците, се носеше в целия си блясък над тях. Уилоу беше очарован и омаян от красотата й. В приказките от детството му вълшебниците орисваха за добро и помагаха на хората, но незнайно защо винаги бяха описвани като съсухрени и грозни старици.

Чарлиндрея беше млада, грациозна и усмихната, а прекрасните й свилени коси, изящната й фигурка и трептящите й крилца излъчваха изкряща светлина. До нея, върху купчинка мек горски мъх, беше сложена малката.

— Слава Богу! Детето е живо и здраво! — възкликна Уилоу и тръгна към него, но светлината изведнъж се усили и той залитна назад заслепен.

— Да, малката е добре, Уилоу Угфуд, и не след дълго ще можеш да я вземеш в ръцете си, но най-напред чуй, какво ще ти кажа!

— Н-но, откъде знаете името ми?

— Елора ми го каза. Тя ми разказа всичко за теб. Елора Данан е много необикновено дете, Уилоу. Тя е дъщеря на Слънцето и Луната, законна владетелка на всички царства.

— Значи, вие ще се грижите за нея? — попита Уилоу.

— О, да! Ние всички трябва да се грижим за нея.

— А Мегош и аз можем да си вървим у дома, нали?

— Мегош да, но ти не, Уилоу. Твоето пътуване едва-сега започва.

— Едва сега започва?! Но разберете ме, моля ви! Аз имам семейство, което много обичам и при което искам да се върна. Кайя и децата имат нужда от мен!

— Елора също има нужда от теб, Уилоу, и това е дори още по-важно. Тя е избрала теб като свой закрилник и придружител за дългото пътешествие, което й предстои.

— Избрала мен? Не може да бъде, та тя е все още бебе.

Чарлиндрея се засмя звънко.

— Едно много, много необикновено бебе — тя нежно пое детето и го постави в прегръдките на Уилоу. Тънък блестящ лъч светлина докосна Знака на мъничката ръка. — Не забравяй Знака, тя е избрана. А сега, Мегош, време е да се разделиш с твоя приятел и да тръгваш към дома. Трябва да дам на Уилоу някои напътствия и да му разкрия тайни, които никой друг не бива да чуе.

— Ще бъде ли опасно за Уилоу?

— Да, много опасно.

— Тогава защо…

Светлината рязко се усили и заслепи Мегош.

— Добре. Съжалявам.

Двамата приятели си стиснаха ръцете и замълчаха, после Мегош каза:

— Не мисля, че трябва да поемаш такъв голям риск, Уилоу. Великият Заклинател…

— Това е вярно, но ако аз не отида, кой ще го направи?

— Е, добре — въздъхна Мегош. — Бъди внимателен и се пази тогава.

Уилоу кимна.

— Като се върнеш, кажи на Кайя и децата, че ги обичам, кажи им, че сме прекарали добре и всичко е минало гладко и безпрепятствено. Не им казвай какво видяхме край Кръстопътя на Дайкините.

— Не се безпокой — през смях отвърна Мегош.

— Барглекат вече се е погрижил за това. Предполагам, че здравата е сгъстил боите и е нагостил цялото село с такива страхотии, че дълго ще има да се стряскат в съня си.

— Мегош, да се грижиш за семейството ми, чуваш ли.

— Добре, обещавам. Хайде сега, кажи „здрасти“.

Уилоу се поколеба за момент, после се захили като хлапе и каза „здрасти“. Детинската шега го разведри и му припомни безметежното време на отминалите момчешки години.

Мегош се отдалечи на юг към гората, съпровождан от цял облак светещи вълшебници.

— Те ще го пазят по целия път до дома, Уилоу — каза Чарлиндрея. — А сега, да поговорим за твоя път, който води на север.

— На север! Отвъд Кръстопътя на Дайкините?

— Далеч отвъд него. Трябва да отведеш Елора Данан до Тир Аслийн.

— Тир Аслийн! — Уилоу не можеше да си поеме дъх, той седна на земята, защото коленете му се подгъваха. — Тир Аслийн наистина ли съществува?

— О, да.

— Но, аз си мислех… аз си мислех…

— Мислил си си, че е само легенда, нали? Не, Уилоу, Тир Аслийн съществува и ти трябва да отведеш малката жива и здрава дотам. Ще вземеш със себе си и тази магическа пръчица.

— Но защо? — разтреперан попита Уилоу.

— А-а, ето, стигнахме до въпроса — оживено се разбъбриха кафявчовците. Те оставиха малките си стрелички и лъкове настрана, седнаха с подгънати крака и се приготвиха да чуят отговора.

— За да ти отговоря и за да разбереш какво те очаква, Уилоу, ще ти разкажа една история…

РАЗКАЗЪТ НА ЧАРЛИНДРЕЯ

Преди много много години в замъка Тир Аслийн живеел крал, който владеел и управлявал земите на юг далеч отвъд Долината на Нелвините, на изток отвъд Галадорн, а на запад чак до безбрежното море. Хората живеели свободно и щастливо без вражди, без заговори и убийства. Дайкини, вълшебници, Нелвини и кафявчовци съжителствали в хармония и времето течело неусетно — дните, месеците и сезоните се търкаляли незабелязано в дълга, несмущавана от нищо върволица.

От много поколения кралете на Тир Аслийн управлявали не със сила, а с мъдрост и разум. Ето защо, всички неразбирателства и спорове били бързо и ефикасно разрешавани. В онези времена имало и такива, които притежавали особена, тайнствена сила. Те често започвали като обикновени фокусници, правели разни номера пред приятелите си, измисляли различни скрити джобове и изчезващи предмети; единици от тях успявали да надмогнат посредствеността и да се докоснат до енергията и мощта на Великата Мистерия.

Най-младата, която изобщо някога успяла да стане истинска вълшебница и заклинателка, била Фин Разиел. Още от най-ранно детство всички забелязали нейната връзка с Мистерията, защото животните идвали без страх при нея. Елените излизали от горите по здрач и чакали в полето, за да й се поклонят, а ястребите и врабчетата кацали в мир едни до други и свирели и чуруликали весело всеки път, когато тя се покажела на прозореца. Даже саламандрите и жабите изпълзявали от блатата, за да я погледат с големите си блестящи очи.

Още докато била дете, Фин Разиел напускала дома си и се връщала след много дни. Родителите й не се страхували, защото знаели, че тя следва повика на сърцето си и защото били убедени, че нищо и никой не може да й навреди. Къде ходела или какво правела и виждала, те никога не разбрали. Някои казвали, че на пет години тя вече била летяла с орли из висините, а преди да навърши десет, опознала всички най-далечни краища на кралството, дори вечно забулените в мъгли Западни острови.

В своите пътешествия тя се срещала с жреците на кафявчовците, с господарите на горските духове и кралиците на вълшебниците — нейни истински наставници и покровители, които я водели по пътя на великите чародеи.

Дните минавали незабелязано и малката и жизнерадостна Фин се превърнала в прекрасна и загадъчна жена, която както всички Дайкини, била подвластна на страстта и прищевките. Макар и възвишена и недосегаема като вълшебница, тя се оказала ранима и чувствителна като всеки човек — влюбила се отчаяно и силно.

Младежът бил красивият и благороден принц на Тир Аслийн. Смелостта, щедростта и умът му били ненадминати. Имал огненочервена коса, с каквато се отличавало цялото кралско семейство. Често яздел белия си жребец и обичал веселието и игрите. Принцът бил олицетворение на младостта и силата и спонтанната любов на Фин Разиел към него била съвсем обяснима.

С настъпването на есента тя все по-рядко отвръщала на призивите на своите покровители и с нарастващо нежелание следвала техните напътствия. Ставала все по-потайна и затворена, докато най-накрая съвсем изоставила чародейството.

Един ден радостна новина се разнесла из всички земи на Дайкините. Техният прекрасен принц си намерил годеница, която не му отстъпвала по красота и достойнство. Хората празнували и се радвали от сърце. Замъкът и всички къщи били украсени с цветя и разноцветни знамена, пратеници от далечни царства пристигнали, за да поднесат даровете си, но… сватбата, уви, не се състояла.

В долината Тир Аслийн живеела и една друга млада вълшебница — Бевморда. Вълшебствата й също били многообещаващи. Бухалите, козодоите, нощните чапли и всички останали нощни животни се събрали край люлката й в деня на нейното раждане. Бевморда също била закриляна и обучавана от жреците, вълшебниците и чародеите, включително и от нея, Чарлиндрея. Но как горчиво съжалили те, когато нейната магическа сила се насочила към тъмните и неконтролируеми области на тайното познание.

Великата Мистерия е вечна и необозрима и всеки, който се насочи към нея, без значение дали е Дайкини, или не, трябва да се владее отлично и ясно да различава доброто от злото. Макар и рядко, някои обаче изгубват този толкова важен контрол и се отдават изцяло на жаждата за власт, без да избират средствата за нейното постигане. Една от тях била Бевморда. Нейният егоизъм и необуздани страсти взели връх над всичко. Освен това тя така добре се прикривала, че дори учителите й не разбирали накъде се е насочила. Когато, все пак, един ден те открили истинската й цел, вече било твърде късно. Бевморда притежавала огромно и страшно могъщество и никой не можел да я спре.

Физически тя не се променила, дори напротив, станала още по-красива и чаровна. Естествено, когато тя насочила вниманието и страстта си към принца на Тир Аслийн, той се оказал напълно беззащитен; бързо забравил прекрасната Фин Разиел и се влюбил лудо в нейната съперница.

Бевморда и принцът се разхождали с дни из горите и се любели в тайни кътчета и пещери, които само Магьосницата знаела. Съвсем за кратко той бил напълно обсебен от нея. Съдбата на кралството Тир Аслийн била решена. Бедната Разиел! Тя също твърде късно осъзнала какво става. Хвърлила се да търси помощ от вълшебниците и чародеите, но те били безсилни, а и не искали да се впускат в една разгорещена борба на страсти.

Най-накрая Фин Разиел се обърнала за помощ към Чарлиндрея. Молела я горещо да й даде нейната магическа пръчица, за да се изправи срещу Бевморда и когато вълшебницата й отказала, тя така горчиво и безутешно заплакала, че се успокоила едва на следващия ден. Чарлиндрея дълго, откровено и вещо я убеждавала да изостави пагубното за нея съперничество, макар добре да познавала природата и склонностите на Дайкините и да знаела, че те трудно приемат съвети. Усилията на вълшебницата дали резултат и Разиел, смълчана и примирена, обещала да я послуша. Тя щяла да получи желаната пръчица някой ден, когато Бевморда станела твърде опасна и светът трябвало да се отърве от нея. Дотогава тя трябвало да следва своя път към Великата Мистерия и да чака.

Фин Разиел изпълнила обещанието си. Тя станала възвишена и добра вълшебница, всички същества я обичали и почитали, но била тъжна и много самотна.

Бевморда се оженила за принца. Родило им се момиченце, което нарекли Сорша. Момиченцето било червенокосо като баща си и имало неговия благороден характер, но още от малко попаднало под властта на тираничния си майчин характер.

Не след дълго старият крал и неговата кралица умрели заедно. Мълвата разнасяла съмнението, че Бевморда имала пръст в тяхната неочаквана кончина.

И така, от деня, в който тя се възкачила на престола на Тир Аслийн, настанали мрачни времена. Бевморда бързо и безсрамно разкрила истинския си себичен, жлъчен, и страшен лик. Кралят се поболял, животните линеели; растенията вехнели. Старите и доверени слуги били унижавани и наказвани за дреболии. Новата кралица поставила своя стража в двореца и тя скоро се прочула със своята грубост и жестокост. С чудовищни и непознати същества населила Бевморда и крепостта, и рова около нея, че дори и близките градини и поля. Хората шепнели и се страхували да изразят открито недоволството си. Но те още не знаели за големите мъки, които ги очаквали. Кралицата решила за построи нова грамадна крепост в долината Нокмаар. Строежът причинил много страдания и отнел живота на много хора, преди да бъде завършен. Когато всичко било готово, Бевморда и ужасната й свита се преселили в новия дворец, а Тир Аслийн бил отрязан от света с непроходим лабиринт — толкова сложен и неразгадаем, че никой никога не успял да го премине. Никой не видял повече и младия крал. Сорша била отведена в Нокмаар, но по пътя толкова горко плакала, че цялата гора се смълчала и Сякаш тъгувала заедно с нея. Единствено Фин Разиел се противопоставила на Бевморда, но била сразена и заточена на един остров в едно голямо езеро на север. Там живеела тя и досега.

— Ето защо, Уилоу Угфуд, ти трябва да отнесеш вълшебната пръчица на Фин Разиел. Дойде часът да се сложи край на омразния деспотизъм и мракобесие. Бевморда трябва да бъде победена и детронирана.

— Но…, но Чарлиндрея, защо си толкова сигурна?

— Защото малката носи Знака, който Разиел предсказа. Елора е детето, което ще върне славата и величието на Тир Аслийн.

— Но защо ти не отнесеш вълшебната пръчица? Това не би трябвало да те затрудни особено.

Кралицата на вълшебниците поклати глава и тъжно се усмихна.

— Бих искала, но не мога. Моята магическа сила се простира само в границите на тази гора, освен това детето избра теб.

— Мен? Но аз съм малък дори за Нелвин. За такава трудна задача трябва боец, трябва цяла армия.

— Аз не мога да те накарам, Уилоу. Изборът е изцяло твой. Не крия, че те чакат големи опасности. Войниците на Бевморда са побеснели и търсят Елора навсякъде. Ако те хванат с нея, поне ще загинеш незабавно…

— Поне ще загина незабавно?!

— Може да ти се случи и нещо много по-лошо. Може да бъдеш подложен заедно с детето на ужасния Ритуал на унищожението.

Светлината на мъничките вълшебници помръкна и те развълнувано прошепнаха:

— Много, много по-лоша смърт.

— Ритуалът изпепелява всичко, което си бил и което си, без остатък.

Уилоу прегърна Елора силно и потрепери.

— Запомни всичко, нали? Така че, не бързай да приемаш. Вълшебната пръчица трябва да бъде отнесена до езерото на Фин Разиел и да бъде предадена лично на възвишената и изстрадала чародейка — Чарлиндрея поднесе пръчицата пред Уилоу. Той се поколеба, преглътна и с треперещи ръце я взе.

Силна и нежна светлина заля Уилоу и хиляди малки, признателни целувки го обсипаха. Чарлиндрея се засмя радостно и започна полека да изчезва, прекрасната й свилена коса се превърна в сноп искрящи лъчи.

— Не забравяй, трябва да дадеш вълшебната пръчица само на Фин Разиел.

Уилоу и Елора останаха сами в края на поляната, заобиколени от няколко мърморещи кафявчовци. Една вълшебница беше заспала на тревата, а кафявчото с големите уши, който беше говорил с Уилоу преди, припълзя до нея и я посипа със сребрист прашец от мъничка кожена торбичка.

— Руул! Какво правиш? — извика ядосано Франджийн. — Откъде взе любовния прах?

— Намерих го! Ей, там! — кафявчото посочи малка пещера в края на поляната.

— Намери го! Искаш да кажеш: „Откраднах го“! Дай ми го бързо! — Франджийн грабна торбичката и я завърза на колана си точно в момента, когато вълшебницата се събуди и го погледна влюбено. Тя протегна ръчички към него като шепнеше безспир нежности и трептеше с крилца. Руул я поля с вода, събрана в чашката на едно цвете, и това доста поохлади чувствата и възторзите й. Скоро и тя се загуби всред дърветата след другарките си.

Франджийн пристъпи напред и с престорена важност каза:

— Дребосъче, искам да кажа, господинчо, аз ще бъда вашият водач до езерото на Фин Разиел.

— Какво? Точно ти, който ме убоде няколко пъти така лошо!

— Знам, знам, господинчо — очите на Франджийн блестяха дяволито, — но тогава не знаех за важната ти мисия. Сега, след като Елора е избрала теб за свой закрилник, а Чарлиндрея мен и Руул за водачи, трябва вече да тръгваме.

— Руул?

— Аз, аз! — хилеше се глуповатият кафявчо с големите уши.

— Внимавай да не се отделяш от нас, господинчо, защото светът отвъд горите на Чарлиндрея е пълен с опасности — троли, бандити, кучета-убийци. Ще се придвижваме само нощем. Сега стига повече приказки, тръгваме.

— Но детето…

— Вълшебниците нахраниха детето, не се безпокой — Франджийн кимна и тръгнаха полека на север.

Руул го последва, като махаше за сбогом на приятелите си с две ръце.

— Сбогом, Руул — крещяха весело те. — Гледай да не загубиш пътеката и се грижи добре за Краля на Света!

Уилоу въздъхна, прибра вълшебната пръчица, погали магическите жълъди и къдриците от Кайя. След това внимателно нарами кошничката с Елора Данан и последва водачите си.