Уморените коне ги убиват, нали?

IX

Дербито се разправи с двойките една по една. Петдесетина двойки бяха елиминирани за две седмици. На два пъти за малко да приключим и ние с Глория, но със сетни усилия успяхме да се задържим. След като променихме тактиката, вече нямахме проблеми — не се опитвахме да победим, не ни интересуваше на кое място ще завършим, само гледахме да не сме последни. Намери се и кой да ни поеме под опеката си: бира „Джонатан“ — диетична. Съвсем навреме. Обувките ни се бяха изтъркали, дрехите ни заприличаха на парцали. Мисис Лейдън бе подшушнала на бира „Джонатан“ да си направи реклама чрез нас. Подшушни и на свети Петър да ме пусне в рая, мисис Лейдън. Май нататък съм се запътил. Дадоха и на мен, и на Глория по три чифта обувки, по три сиви спортни панталона и по три сиви пуловера с рекламни надписи на гърба.

От началото на състезанието бях напълнял с два килограма и половина и вече започвах да си мисля, че може би имаме шанс да спечелим наградата от хиляда долара. Но Глория беше песимистично настроена. Попита ме:

— Какво ще правиш, когато свърши всичко това?

— Защо да се притеснявам отсега? Тогава ще му мисля. Не виждам защо трябва да говориш за това. Никога не сме били по-добре, поне знаем, че след малко ще има какво да ядем.

— Ще ми се да не съм жива. Ще ми се господ да ме убие на място.

Все това повтаряше. Започваше да ми действа на нервите.

— Някой ден господ ще вземе да го направи.

— Дано да е така… Ако имах смелост, нямаше да го чакам.

— Ако спечелим, можеш да си вземеш петстотинте долара и да отидеш някъде. Можеш да се омъжиш. Има толкова мъже, готови да се женят. Никога ли не си мислила за това?

— Мислила съм, и още как, но няма начин да се омъжа за човек, какъвто аз искам. А пък тези, които биха се оженили за мен, не ги искам. Я крадци, я сводници, я нещо друго такова.

— Знам защо си толкова потисната. Ще ти мине след ден-два. Тогава ще се оправиш.

— От това мен дори глава не ме боли. Не е това причината. Всичко е като на въртележка. Когато приключим с маратона, ще бъдем точно там, откъдето тръгнахме.

— Имахме какво да ядем и къде да спим.

— Добре де, но каква полза, след като само отложихме нещо, което не може да не стане.

— Хей, бира „Джонатан“ — извика Роки Грейво. — Елате тук…

Беше застанал встрани от естрадата заедно със Сокс Доналд. Отидохме при тях.

— Какво ще кажете, младежи, за сто долара? — попита Роки.

— Срещу какво? — веднага попита Глория.

— Ами вижте какво, младежи — подхвана Сокс Доналд, — имам една страхотна идея, но не мога да я осъществя сам…

— Ето ти влиянието на Бен Бърни — подхвърли ми Глория.

— Моля? — Сокс не можа да включи.

— Нищо. Продължавай — казваше, че не можеш да я осъществиш сам…

— Да, искам вие двамата да се ожените тук. Да направим една сватба, че да се порадват хората.

— Да се оженим ли? — попитах аз.

— Чакай, чакай малко. Не е толкова лошо. Ще ви дам по петдесет долара на човек, а като свърши маратонът, можете да се разведете, ако пожелаете. Не е казано, че е завинаги. Погледнете на нещата като на шоубизнес. Какво ще кажете?

— Ще кажа, че нямаш ум в главата — рече Глория.

— Тя не искаше да каже такова нещо, мистър Доналд… — обадих се аз.

— Не съм искала, друг път. Нямам нищо против да се омъжа, но защо не докарате Гари Купър или някоя важна клечка — продуцент или режисьор? Не искам да се омъжвам за това момче. Достатъчно проблеми си имам, та и него ли да гледам…

— Не е казано, че е завинаги — повтори Роки. — Това си е шоубизнес.

— Точно така — продължи Сокс. — Естествено, церемонията трябва да си бъде редовна, дължим го на публиката. Но…

— Изобщо не ви е необходима сватба, за да привлечете публика. И без това залата вече ще се спука по шевовете. Не ви ли стига, дето всяка вечер им показвате нещастници, които изпокапват по земята като круши?

— Ти не възприемаш нашата гледна точка.

— Че как да я възприема, след като отдавна съм те задминала.

— Нали искаш да пробиеш в киното, това е твоят шанс — каза Сокс. — Вече съм уредил с няколко големи магазина да ти предоставят булчинската рокля и обувките, а с един фризьорски салон да изпратят човек да ти направи косата… Ще има много режисьори и директори на продукции и ще гледат теб и само теб. А ти какво ще кажеш, мой човек?

— Ами аз не знам… — измърморих, за да не го ядосам. В крайна сметка той беше организаторът. Знаех, че ако го ядосам, все едно че са ни дисквалифицирали.

— Той казва „не“ — заяви Глория.

— Ето кой решава вместо него — подхвърли саркастично Роки.

— Е, добре — сви рамене Сокс, — след като сто долара са ви излишни, все ще се намери кой да ги оползотвори. — После се обърна към мен: — Най-малкото, сега поне знаеш кой от вас командва парада.

И той, и Роки се разсмяха.

— С никого ли не можеш да се държиш учтиво? — попитах Глория, когато те се отдалечиха. — Всеки миг могат да ни изхвърлят на улицата.

— Все едно дали сега или утре.

— Никога не съм срещал по-мрачен човек от теб. Понякога започва да ми се струва, че май наистина ще ти е по-добре, ако не си жива.

— Знам.

Когато се върнахме пред естрадата, видяхме, че Сокс и Роки разговарят най-сериозно с Вий Лъвъл и Мери Холи, двойка номер 71.

— Май Сокс успя да я забаламоса — каза Глория, — тая кранта Холи на две магарета сено не може да раздели.

Джеймс и Руби Бейтс дойдоха при нас и четиримата тръгнахме един до друг. Откакто Глория спря да убеждава Руби да махне детето, пак се държахме като приятели. Руби попита:

— Сокс ви предложи да се ожените, нали?

— Да — отвърнах. — Откъде знаеш?

— Той на всички предлага.

— Срязахме го веднага.

— Такава сватба не е чак толкова лошо нещо — рече Руби. — И ние така се оженихме…

— Така ли? — изненадах се аз. Джеймс и Руби бяха тихи, скромни хора с достойнство и бяха толкова влюбени един в друг, че не можех да си ги представя как се женят за удоволствие на тълпата.

— Оженихме се на един танцов маратон в Оклахома — продължи тя. — Получихме подаръци за около триста долара…

— А от баща й получихме по един ритник… — засмя се Джеймс.

Изведнъж зад нас се разнесе женски писък. Обърнахме се. Викаше Лилиан Бейкън, партньорката на Педро Ортега. Тя отстъпваше и се опитваше да избяга от него. Педро я настигна и я удари с юмрук по лицето. Тя седна на пода и отново започна да пищи. Педро я стисна за гърлото с две ръце, започна да я души и в същото време се опитваше да я изправи. Имаше вид на побъркан. Нямаше съмнение, че се опитва да я убие.

Всички едновременно се спуснахме към него. Настъпи страхотно объркване.

Аз и Джеймс стигнахме първи, хванахме го и го принудихме да пусне Лилиан. Тя остана седнала на пода като парализирана, ръцете й висяха назад, главата й беше вдигната нагоре, устата й отворена, сякаш я бяха сложили на зъболекарски стол.

Педро бръщолевеше нещо и май не можеше да познае никого от нас. Джеймс го избута и той се отмести, залитайки. Хванах Лилиан под мишниците и й помогнах да се изправи. Трепереше като лист.

Сокс и Роки се спуснаха и хванаха Педро за ръцете.

— Какво искаше да направиш? — изрева Сокс.

Педро го погледна, устните му трепнаха, но не каза нищо. После забеляза Роки и изразът на лицето му се промени. Сега вече издаваше неприязън и ожесточение. Той се изви изведнъж, освободи ръцете си, отстъпи назад и бръкна в джоба си.

— Внимавай… — извика някой.

Педро се хвърли напред с нож в ръката. Роки се опита да се измъкне, но всичко стана толкова бързо, че той всъщност изобщо не би могъл да успее. Ножът разпори ръката му на пет сантиметра от рамото. Той изрева и побягна. Педро се обърна, за да го подгони, но преди да направи и една крачка, Сокс го цапна отзад по главата с оловна палка, обвита в кожа. Ударът се чу ясно, макар да свиреше радио. Същият звук се получава, като почукаш диня. Педро остана на място усмихнат идиотски, а Сокс още веднъж го удари с палката.

Педро отпусна ръце и ножът падна на земята. Той самият се олюля и се свлече.

— Изнесете го оттука — рече Сокс и прибра ножа.

Джеймс Бейтс, Мак Астън и Вий Лъвъл вдигнаха Педро и го отнесоха в съблекалнята.

— Останете по местата си, дами и господа — обърна се Сокс към публиката. — Моля…

Все още крепях Лилиан откъм гърба. Тя продължаваше да трепери.

— Какво стана? — попита я Сокс.

— Обвини ме, че го мамя… После ме удари и започна да ме души…

— Продължавайте, младежи — каза Сокс. — Дръжте се, сякаш нищо не се е случило. Хей, сестра, помогни на това момиче да се прибере в съблекалнята… — Сокс даде знак на Роло, който беше останал на естрадата, и сирената изсвири за почивка. Всъщност оставаха още няколко минути. Сестрата подхвана Лилиан и освободи ръцете ми, всички момичета се събраха около тях и заедно влязоха в съблекалнята.

Докато се прибирах, чух по високоговорителите, че Роки прави някакво съобщение, колкото да каже нещо.

Роки стоеше пред мивката, беше съблякъл сакото и ризата си и бършеше рамото си с книжни салфетки. Кръвта се стичаше по ръката и канеше от пръстите му.

— Повикай докторчето да те види — каза му Сокс. После изрева: — Къде, по дяволите, се губи туй докторче?

— Тук съм… — обади се то. Излизаше от тоалетната.

— Един път да имаме нужда от тебе, а ти къде си се заврял — продължи да го ругае Сокс. — Виж какво му е на Роки.

Педро лежеше на пода, а Мак Астън го беше възседнал и му правеше нещо като изкуствено дишане.

— Пази се… — рече Вий Лъвъл, който беше донесъл кофа вода. Мак се дръпна и Вий лисна водата в лицето на Педро. Оказа се безполезно. Той продължи да лежи като труп.

Джеймс Бейтс донесе още една кофа вода и пак го поля. Сега вече Педро започна да дава признаци на живот. Размърда се, отвори очи.

— Идва на себе си — забеляза Вий Лъвъл.

— Ще взема да закарам Роки до болницата с моята кола — рече докторчето. — Раната е дълбока, почти до костта. Ще трябва да се зашие. Кой го направи?

— Тоя негодник… — Сокс посочи Педро с крак.

— Сигурно е имал бръснач.

— Ето с това — подаде му Сокс ножа. В другата си ръка все още държеше палката, увил ремъка й около китката си.

— То е едно и също — рече докторчето и му го върна.

Педро седна все още зашеметен и взе да си търка бузата.

„Не те удариха по бузата — му казах в ума си, — удариха те отзад по главата.“

— Хайде да тръгваме най-сетне — подкани Роки докторчето. — Кръвта ми изтече. А пък ти му мисли, негоднико — обърна се той към Педро, — ще предявя частно обвинение към тебе…

Педро го изгледа на кръв, но замълча.

— Няма да се предявяват никакви обвинения — заяви Сокс. — И без това едва удържам да не забранят маратона. А ти внимавай следващия път на кого въртиш номера.

— На никого не съм въртял номера.

Сокс каза нещо съвсем нецензурно, а после се обърна към лекаря:

— Изведи го през задната врата.

— Да вървим, Роки — подкани го докторчето. Роки тръгна. Временната марлена превръзка на ръката му вече беше подгизнала. Докторчето наметна Роки с някакво сако и двамата излязоха.

— Ти какво искаше — да провалиш състезанието ли? — Сега вече Сокс реши да обърне повече внимание на Педро. — Не можеше ли да изчакаш маратонът да свърши, че тогава да си оправяш сметките с него?

— Исках да му прережа гърлото — заяви спокойно Педро с хубаво английско произношение. — Той прелъсти годеницата ми…

— За да прелъсти годеницата ти тук, той трябва да е магьосник. Къде виждаш място за прелъстяване?

Помислих си: „Аз знам едно“…

Роло Питърс влезе в съблекалнята.

— Момчета, вие трябва да поспите. — После се огледа и попита: — Къде е Роки?

— Докторчето го заведе в болницата — отговори Сокс. — Какво става навън?

— Успокоиха се. Казах им, че репетираме нов номер. Какво му е на Роки?

— Нищо му няма. Само дето за малко не му отрязаха ръката с тази играчка, нищо повече. — Той му подаде ножа на Педро. — Вземи го и направи така, че да изчезне. Ти ще конферираш, докато разберем какво става с Роки.

Педро се изправи на крака и взе да се оправдава:

— Много се извинявам, но такъв ми е характерът — избухлив.

— Можеше да бъде и по-зле — рече Сокс. — Представям си, ако беше вечерно време, когато залата е препълнена. Как ти е главата?

— Боли. Много се извинявам, че се случи така. Исках да спечеля хилядата долара.

— Все още имаш шанс — каза Сокс.

— Да не искате да кажете, че не сте ме дисквалифицирали? Прощавате ли ми?

— Прощавам ти… — рече Сокс и прибра палката в джоба си.