Уморените коне ги убиват, нали?

VI

И така Марио отиде в затвора, а Мати се върна във фермата. Не мога да забравя колко се изненадах, когато арестуваха Марио за убийство. Не можех да повярвам. Той беше едно от най-добрите момчета, които познавах. Едно време беше, дето не можех да повярвам. Сега вече знам, че може да си добър човек и в същото време да си убиец. Не знам кой би се държал по-добре с Глория, но настъпи един момент, когато я застрелях. Така че виждате, да си добър още нищо не значи…

Мати беше дисквалифицирана автоматично, когато лекарят не й разреши да се състезава повече. Казал, че ако продължи да танцува, ще си увреди някои органи и няма да има деца. Тя се развикала, нарекла докторчето какво ли не — това ми го разказа Глория — и категорично отказала да напусне състезанието. Но го напусна. Нямаше как. У тях беше и хлябът, и ножът.

Така нейният партньор Кид Кам се събра с Джаки. Според правилата това беше допустимо. Можеше да останеш соло двайсет и четири часа и ако след това все още си без партньор, те дисквалифицират. И Кид, и Джаки изглеждаха доволни от новото си положение. Джаки не можеше да се радва, че е загубила Марио. И все пак партньорът си беше партньор. Кид обаче не успяваше да си събере усмивката. Май си мислеше, че урочасването му се е разминало.

— Тия ще спечелят като нищо — рече Глория. — Здрави са като коне. В Алабама нея са я тъпкали с царевица. Погледни как се е ухилила. Хващам се на бас, че могат да изкарат и шест месеца.

— Аз съм за Джеймс и Руби.

— След като се държаха така лошо с нас?

— Какво общо имат двете неща? И освен това какво ни има на нас? Нали и ние имаме шанс да победим?

— Така ли?

— Ти си мисли както искаш.

Тя поклати глава, но не ми отговори, само каза:

— Все повече и повече, и повече ми се ще да не съм жива.

Пак започваше. Каквото и да приказвах, тя едно си знаеше.

— Мога ли да кажа нещо, без то да ти напомни, че не искаш да си жива?

— Такова нещо няма.

— Вдигам ръце от теб.

На естрадата някой намали радиото. Сега музиката започна да звучи като музика. (Когато нямаше оркестър, свиреше радио. Беше следобед. Оркестърът идваше само вечер.)

— Дами и господа — заговори Роки по микрофона, — имам честта да обявя, че две фирми вземат под опеката си две от състезаващите се двойки. Козметичният салон „Помпадур“ на авеню Б 415 поема грижата за двойка номер 13 — Джеймс и Руби Бейтс. Бурни ръкопляскания за козметичния салон „Помпадур“, който се намира на авеню Б 415. Ръкопляскайте, дами и господа, и вие, младежи…

Всички заръкопляскаха.

— Втората двойка, която получава лична подкрепа, е номер 34 — Педро Ортега и Лилиан Бейкън. Те се радват на специалното внимание на сервиз „Океан“. И така, бурни аплодисменти за сервиз „Океан“, който се намира на Оушън Уокуей в Санта Моника.

Всички заръкопляскаха отново.

— Дами и господа — продължи Роки, — трябва да се намерят повече хора, които да подкрепят тези прекрасни младежи. Кажете и на вашите приятели и нека да обърнем специално внимание на всички младежи. Погледнете ги, дами и господа, след 242 часа непрекъснато движение, те са свежи като кукуряк… Бурни аплодисменти за тези прекрасни младежи, дами и господа. — Отново прозвучаха ръкопляскания. — И не забравяйте, дами и господа, можете да се възползвате от Палмовата градина в дъното на залата, където ще намерите вкусни напитки, всички видове бира и сандвичи. Посетете Палмовата градина, дами и господа… Давайте — обърна се той към радиото, завъртя копчето и отново изпълни залата с шум.

Двамата с Глория отидохме до Педро и Лилиан. Педро понакуцваше, единият му крак беше нещо пострадал. Разправяха, че се било случило на борби с бикове в Мексико Сити. Лилиан беше с кестенява коса. Тя също се опитвала да пробие в киното, когато чула за танцовия маратон. Поздравих ги.

— Това показва, че поне има някой, който иска да спечелим…

— Щом не става въпрос за Метро Голдуин Майер, все ми е едно дали е автомобилен сервиз или нещо друго — каза Лилиан. — Само дето ми изглежда странно, че автомобилният сервиз ще ми подарява бельо.

— Защо си мислиш, че ще ти дадат бельо? — намеси се Глория. — Бельо не ти дават. Ще получиш фланелка с името на сервиза, изписано на гърба.

— На мен ще ми дадат и бельо.

— Хей, Лилиан — обади се Роло, съдията на дансинга, — жената от сервиз „Океан“ иска да поговори с теб.

— Кой?…

— От вашата фирма, мисис Иърган…

— На̀ ти сега — извика Лилиан. — Педро, май ти ще получиш бельото.

Преместихме се с Глория встрани от естрадата. През двойния прозорец над бара в Палмовата градина минаваше голям триъгълник слънчева светлина. Задържаше се само десетина минути, но през тези десет минути аз се движех съвсем бавно (трябваше да се движа, за да не ме дисквалифицират) и се оставих да потъна в нея. За първи път оценявах истински слънцето. Казвах си: „Веднъж да свърши този маратон, ще прекарам остатъка от живота си на слънце. Изгарям от нетърпение да замина за пустинята Сахара да снимам филм“. Сега, разбира се, това никога няма да се случи.

Гледах как триъгълникът на пода все повече се смалява.

После вече не можеше да стига до земята и започна да пълзи нагоре по краката ми. Движеше се като живо същество. Когато стигна до брадичката ми, се изправих на пръсти, за да огрява главата ми колкото е възможно по-дълго. Не си затворих очите. Държах ги широко отворени и гледах право в слънцето. Изобщо не ме заслепяваше. След миг изчезна.

Огледах се да видя къде е Глория. Беше застанала до естрадата, поклащаше се и говореше с Роки, който беше клекнал. Роки също се поклащаше. (Всички служители — лекарят, сестрите, съдиите на дансинга, конферансието и дори момчетата, които продаваха газирани напитки, трябваше да се движат непрестанно, ако говорят със състезателите — така им беше наредено. Управата много държеше на това.)

— Изглеждаше много смешен, както се беше изправил на пръсти — каза Глория. — Приличаше на балетист.

— Поупражнявай се и ще ти дам възможност за солово изпълнение — изсмя се Роки.

Глория продължи:

— Ами да. Как беше слънцето днес?

— Не се оставяй да те пързалят — предупреди ме Мак Астън от двойка номер 5.

— Роки — извика някой. Беше Сокс Доналд. Роки слезе от естрадата и отиде при него.

Казах на Глория:

— Защо ми се подиграваш? Аз никога не ти се подигравам.

— Ти къде се слагаш, че да ми се подиграваш? С мене се е заел специалист. Господ се подиграва с мене… Знаеш ли защо Сокс Доналд извика Роки? Искаш ли да узнаеш една тайна?

— Каква?

— Нали знаеш двойка номер 6 — Фреди и онова момиче, Мански му е фамилията. Майката на момичето предявява обвинение към Фреди и към Сокс. То избягало от къщи.

— Не виждам какво общо има едното с другото.

— Заради малката ще го тикнат в затвора. Тя е само на петнайсет години. Боже мой, като ги знае човек какви са, все трябва да има малко разум.

— Защо обвиняват Фреди? Може да не е негова вината.

— Според закона е негова. Само това има значение.

Поведох обратно Глория към мястото, където стояха Сокс и Роки, и се опитах да ги подслушам, но те говореха много тихо. Всъщност Сокс говореше. Роки слушаше и кимаше. Чух Сокс да казва: „Сега, веднага“. Роки кимна и се върна на дансинга, а като минаваше край нас, смигна съучастнически на Глория. Отиде при Роло Питърс, извика го настрана и няколко минути му шепна разгорещено. После Роло си тръгна, като се оглеждаше, сякаш търси някого, а Роки се върна на естрадата.

— На младежите им остават само още няколко минути, преди да се приберат за заслужената си почивка — обяви Роки по микрофона. — И докато дансингът е свободен, дами и господа, на пода ще се очертае пътеката за дербито тази вечер. Дербито е тази вечер, дами и господа, дербито е тази вечер, не забравяйте. Сигурен съм, че не сте виждали нищо по-вълнуващо… Браво, младежи, още две минути до почивката… покажете на дамите и господата колко сте свежи… А вие, дами и господа, покажете на тези прекрасни младежи, че ги поддържате, високо, високо…

Той увеличи звука на радиото, започна да пляска с ръце и да тропа с крака. Публиката последва примера му. Всички запристъпихме малко по-живо, но не защото публиката ни ръкопляскаше. След минута-две щяхме да почиваме, а веднага след това щяха да ни поднесат храната.

Глория ме смушка с лакът, за да се обърна — видях, че Роло Питърс върви между Фреди и онова момиче, Мански. То плачеше. Преди да успеем да ги настигнем, сирената даде сигнал и всички се спуснаха към съблекалните.

Фреди стоеше над леглото си и пъхаше чифт чорапи в малка чанта с цип. Казах му:

— Научих вече. Много съжалявам.

— Какво да се прави? Но ако е имало някой изнасилен, не е била тя… Добре ще е, ако успея да изляза извън града, преди да ме пипнат ченгетата. Голям късмет имах, че са предупредили Сокс.

— Къде ще отидеш?

— Сигурно ще тръгна на юг. Отдавна ми се иска да отида в Мексико. До скоро…

— До скоро.

Той изчезна, преди някой да разбере. Докато излизаше през задната врата, зърнах океана, блеснал под слънцето. За миг останах така поразен, че не можах да се помръдна. Не зная дали бях по-изненадан от това, че виждах истинско слънце за пръв път от почти три седмици, или че забелязах вратата. Тръгнах нататък, с надеждата, че слънцето няма да се скрие, докато изляза. Такова нетърпение бях изпитал само веднъж преди това на една Коледа, когато бях малък, първата година, когато все пак бях достатъчно голям, за да разбирам, че е Коледа: та тогава влязох в гостната и видях елхата със запалените свещи.

Отворих вратата. На другия край на света слънцето потъваше в океана. Толкова беше червено, заслепяващо и нажежено, че се изненадах защо не се издига пара. Веднъж съм виждал пара да излиза от океана. Няколко работници правеха нещо с барут на алеята пред плажа. Изведнъж барутът избухна и те целите пламнаха. Втурнаха се към океана и се хвърлиха във водата. Тогава видях да се вдига пара.

Слънцето беше оцветило няколко тънки облачета и сега те червенееха. Там, където залязваше слънцето, океанът беше много спокоен, направо не приличаше на океан. Беше прекрасно, прекрасно, прекрасно, прекрасно, прекрасно, прекрасно. На кея няколко души ловяха риба и не обръщаха никакво внимание на залеза. Глупаци. „Имате по-голяма нужда от залеза, отколкото от вашата риба“ — им казах наум.

Вратата се изтръгна от ръцете ми и се тръшна със силата на оръдеен изстрел.

— Ти да не си оглушал? — изкрещя някой в ухото ми. Беше един от треньорите. — Тази врата не бива да се отваря. Да не искаш да те дисквалифицираме?

— Гледах залеза.

— Да не си полудял? Трябва да спиш. Имаш нужда от сън.

— Нямам нужда от сън. Чувствам се добре. Никога досега не съм се чувствал по-добре.

— И така да е, имаш нужда от почивка. Остават ти само няколко минути. Трябва да полегнеш.

Той дойде с мен до леглото ми. Сега забелязах, че съблекалнята мирише на лошо. Чувствителен съм към неприятни миризми и ми стана чудно как не съм обърнал внимание на тази — миризмата на много мъже в затворено пространство. Изух обувките си и легнах по гръб.

— Да ти направя ли масаж на краката?

— Така ми е добре. Нищо ми няма на краката.

Той измърмори нещо и се махна. Лежах и си представях залеза, опитвах се да си припомня цвета му. Нямам предвид червения цвят, а другите оттенъци. На няколко пъти почти успявах да го възстановя — по същия начин се опитваш да си представиш някой отдавнашен познат, когото вече си забравил, спомняш си какъв ръст има, каква длъжност заема, как говори, но не можеш да събереш всичко това заедно.

По краката на леглото ми долавях как океанът се блъска в пилоните под мен. Нагоре-надолу, нагоре-надолу, напред-назад, напред-назад.

Зарадвах се, когато сирената изсвири и ни събуди, за да се върнем на дансинга.