Уморените коне ги убиват, нали?

I

На другата сутрин Долан бе застанал под душа в банята на долния етаж (другата все още не можеше да се използва: мисис Ратклиф — собственицата — беше неумолима), сапунисваше се и много внимаваше да не намокри бинтовете по главата си. Изведнъж вратата се отвори рязко. Долан си помисли, че е влязъл някой от съквартирантите му, но Елбърт, който се бръснеше, изкрещя от изненада.

Долан разтвори завесата, и какво да види — на прага стоеше Рой Менефи, възбуден, с пламнало лице и пистолет в ръката.

— Излез оттам — каза той на Долан.

— Излизам. — Долан спря водата, дръпна завесата на една страна, но остана във ваната. — Какво има?

— Къде е Ейприл?

— Откъде да знам. Защо питаш мен?

— Стига си ме лъгал, Долан, и ми кажи къде е.

— Казвам ти, че не знам. Не съм я виждал от няколко дни.

— Ще те убия, лъжец, мръсник…

На Долан му стана смешно. Менефи, хрисимият Менефи стоеше насреща му с пистолет, а Елбърт го гледаше с ужас и държеше бръснача до лицето си, без да спуска надолу ръка от страх да не помръдне. Напуши го смях.

— Почакай малко, Рой — каза Долан, но продължи да стои като статуя. — Не знам къде се намира жена ти. От една седмица съм страхотно зает и не съм се виждал с нея. Дори не сме се чували по телефона. Нали така, Елбърт? Кажи, идвала ли е тук?

— Не — успя да промълви той.

— Това е самата истина, Рой…

— А къде другаде може да е прекарала нощта? Не се прибра цяла нощ.

— Не знам къде е била, но тук не е идвала. Качи се горе и провери в леглото ми. Не е преспала тук. Всички ще го потвърдят. Прибери пистолета, Рой… този път нямаш абсолютно никакво основание.

Менефи се поколеба, но свали пистолета и накрая го прибра в джоба си. Беше много напрегнат. Примигваше често-често и лицето му пламтеше. Долан разбра, че стиска устни, за да не се разплаче. Уви се с една кърпа и излезе от ваната.

— Елбърт, остави ни за малко насаме…

Елбърт кимна и излезе с бръснача в ръка.

Долан свали капака на тоалетната.

— Ела тук, Рой. Седни…

Менефи се приближи и седна, а устните му трепереха.

— Защо смяташе, че Ейприл е тук?

— Все трябва да е някъде. Очите й все в тебе бяха, за всичко е виновен този театър, знам го. Месеци наред се опитвах да я откъсна от него.

— Може би вината не е само в театъра — отговори му Долан и започна да бърше краката си в кърпата. — Може би и Ейприл има известна вина. Не искам да кажа нищо лошо за нея, но тя обича да си похойква… такава си е. Знаеш го…

— Знам, че е спала с целия град. Така е. Научих го, след като се ожених за нея.

— Е…

— Не се опитвай да я оправдаеш, Долан. И ти си спал с нея. Това също ми е известно.

— Не съм спал с нея, след като се омъжи…

— Но ходеше с нея и след като беше сгодена. Има ли разлика?

— Голяма. Виж какво, Рой, не бива да се поддаваш на гнева си. Ще си докараш беля на главата с този пистолет…

— Ще убия човека, с когото е прекарала нощта — заяви той невъзмутимо.

— И какво от това? Ще се опозориш за цял живот, а може и да те обесят. Да не би да си някакъв дрипльо, ти си човек с положение. Не си струва да извършиш такова нещо за никоя жена на света.

— Не го правя заради Ейприл. Заради друго е.

— От гордост ли?

— Може би… Е, аз да си тръгвам. Ще отида до вашия любителски театър. — Менефи се изправи. — Щом не е била с теб, била е с някой от театъра. Ще го открия — закани се той и си излезе.

Долан го изпрати с поглед, вдигна хавлията си и напъха крака в червените си пантофи. После отиде във всекидневната и от прозореца проследи как Менефи се качва в двуместния си пакард и се отдалечава с голяма скорост. Върна се до телефона и набра номера на театъра. Обадиха му се по апарата зад кулисите, но той помоли да го свържат с администрацията. Почака малко и чу гласа на Дейвид.

— Обажда се Майк Долан, Дейв… Да, добре… Получи ли го?… Благодаря ти за заема. Оставих чека на Арлийн, исках да ти се издължа, докато все още имам пари. Виж какво, Дейв, Рой Менефи току-що излезе оттук, гледаше на кръв. Тръгнал е да търси Ейприл и носи пистолет. Подкара към вас и ако питаш мен, трябва да предупредиш всички да си мълчат за електротехника, а на него му кажи да се маха… Не знам, снощи не се е прибирала. Менефи е способен на всичко… Добре. Да, да, ще се видим тия дни…

Едва затвори телефона и Елбърт дотича при него. Пяната беше засъхнала по лицето му.

— Размина ти се на косъм, а?

— Аха…

— Този път наистина се изплаших. Боже мой, да не знае човек кога някой откачен тип ще дойде да го изпрати на оня свят…

Долан тръгна към стълбището, без да отговори. Главата го заболя отново.

— Едва те познах с тая превръзка — посрещна го бодро Майра, когато влезе в канцеларията на печатницата. — Какво ти каза лекарят?

— Зараства. Ще мине след ден-два.

— Здрасти, Долан — поздрави го и Грисъм.

— Здрасти…

Майра му подаде някакъв списък.

— Виж, вече девет души се обадиха за годишен абонамент. По своя инициатива.

— Казвах ти, че материалът за Карлайл ще свърши добра реклама — подхвърли Грисъм.

— Обади се също и Томас, търси те два пъти по телефона. Каза да отидеш при него по обяд. За някакво важно съвещание или нещо подобно…

— Що за съвещание?

— Не ми обясни. Само ми повтори, че било наложително и ти да си там. Щяло да бъде от голяма полза за теб.

— Нямам време за губене — намръщи се Долан. — Какво, по дяволите, иска той?

— Нищо няма да ти стане, ако отидеш да разбереш…

— Може и да отида.

Долан седна до телефона и набра номера на Съдебната палата. Поиска да го свържат с кабинета на шерифа и накрая успя да открие Макгонагил. Каза му, че е много важно да се видят незабавно. Макгонагил предложи да се срещнат вечерта, тъй като не било разумно Долан да се появява там.

— Не можеш ли да отскочиш дотук за малко? — попита го Долан. — Нямаше да те занимавам с това, Бъд… но случаят не търпи отлагане. Ще ти отнема само пет минути…

Макгонагил се съгласи.

— Редакцията е на Шесто авеню, до последната спирка. В печатницата на Грисъм… Благодаря ти, Бъд.

Долан остави слушалката на мястото й и се изправи.

— Това за абонаментите е чудесно, Майра — подхвърли й той. — Здрасти, Ед… как е хлапето днес?

— Благодаря, по-добре…

— Браво. Аз ще отскоча да изпия едно кафе. Ще се върна, преди да е дошъл Макгонагил…

Той отиде до близката дрогерия. Стана му приятно, като забеляза на рафта десетина броя „Космополит“. Седна на бара и си поръча кафе. Изпи го бавно и се върна в канцеларията. Майра му съобщи, че абонаментите са се увеличили с още два…

След десет минути се появи Макгонагил. Грисъм го посрещна на входа и му показа къде да се качи, а сам той отиде при Майра. Двамата останаха да си говорят.

— Извинявай за безпокойството, Бъд — започна Долан, когато Макгонагил влезе при тях.

— Няма нищо, Майк — отвърна Макгонагил, но с доста кисел тон. — Какво правиш, Ед…

— Добре съм, Бъд. Сядай.

— Снощи се натъкнах на нещо и си помислих, че ти можеш да ми помогнеш — продължи Долан. — Мога да разчитам единствено на теб и на инспектор Емет, на никой друг в този град. Все пак първо исках да поговоря с теб.

— Добре, добре. За какво става въпрос?

— Чувал ли си за кръстоносците?

— Не… не съм. Какви кръстоносци?

— Чувал си, чувал си, Бъд — тихо му каза Долан. — Както присви очи и вирна нос, веднага се издаде. Кои са те?

— Стига бе, Майк. Само за това ли ме извика?

— Само за това. Според мен никак не е малко. А ти какво мислиш?

— Не знам. Никога не съм чувал за кръстоносците…

— Те са също като лигата „Епуърт“ на методистката църква, само че малко се различават — подхвърли Бишъп със сарказъм.

— Бъд — надвеси се Долан над него, — хайде не се прави на ударен. Много добре ги знаеш. Няма начин да не си узнал…

— А ти кога узна за тях?

— Снощи. Всъщност тази сутрин.

— Е, щом си го научил тази сутрин, не допускаш ли, че е възможно и аз да не съм разбрал досега?

— Не. Снощи се запознах с един човек на име Троубридж. Жена му ме увери, че ти е разказала всичко за кръстоносците. Лично на теб.

— Троубридж ли? Не си спомням такова име.

— А би трябвало. Жената на същия онзи човек, когото са бесили и е останал парализиран…

— И все пак не се сещам — поклати глава Макгонагил. — Може да съм се срещнал с нея, но не я помня. Нали знаеш, с хора работя, толкова народ се изрежда…

— Не ме прави на глупак, Бъд. Знам, че знаеш кои са кръстоносците… пък и ти си съвсем наясно, че аз знам. Какво те притеснява толкова, че не искаш да ми кажеш?

— Заблуждаваш се, Майк. Нищо не ме притеснява. Щях да ти кажа, ако знаех…

— Ще ми кажеш, изобщо не си въобразявай, че ще те оставя…

— Я стига, Майк. — Макгонагил се навъси и стана. — Прекаляваш. Не си лош човек и си ми симпатичен, но няма да ти позволя да ме разиграваш…

— Наистина ще започна да те разигравам, ако не ми кажеш. Няма да ме стреснеш нито със свирепия си поглед, нито с резките по пистолета си. Пред мен не можеш да се правиш на много важен. Познавам доста хора, които само чакат да те стиснат за гърлото. Ако не ми кажеш, ще ги пусна по дирите ти и тогава да му мислиш. Сериозно ти го казвам.

Макгонагил огледа галерията, надвеси се над перилата, помълча известно време, после каза:

— Да слезем долу.

— Това вече е друго — отбеляза Долан и тръгна пръв.

Щом слязоха, Долан го поведе покрай тоалетната към задната врата.

— Не мога да ти кажа кой знае колко, защото и аз самият не съм съвсем наясно — започна Макгонагил. — Между нас да си остане, надявам се, че ще успееш да направиш нещо. Още месец и ще завземат страната. По-опасни са от ку-клукс-клан.

— Нима е възможно да са по-опасни? Ти член ли си?

— Глупости. Кой ще ме покани?

— Знаеш ли някой, който да е?

— Почти съм сигурен за Сам Рен. Единият от заместниците ми. Мисля, че и Креншо е техен човек. Дори мисля, че е някакъв главатар.

— Марвин Креншо ли?

— Да…

— Ха, та той е заместник-председател на колтънския клон на Националната банка. Големец. Председател на Търговската камара…

— И все пак Марвин Креншо е един от главатарите им. Трябва да ти е ясно едно — нищо от това, което ти казвам, не е информация от първа ръка. Каквото съм чул оттук-оттам…

— Ясно. Не се притеснявай, този път по изключение няма да действам необмислено. А каквото и да се случи, ще внимавам и няма да те забъркам.

— Трябва много да внимаваш. Всичко друго е детска игра в сравнение с тази работа. Затова и аз не съм се занимавал с оплакванията. Не мога да си го позволя…

— И още нещо, Бъд… Ако го изпълниш, никога вече няма да искам услуги от теб. Моля те да разбереш от Рен кога и къде ще се състои следващото им голямо събиране…

— Не мога да го направя, Майк. Това е тайна организация, няма шега. Може да събудя подозрения у Сам…

— Ти си знаеш работата. Имаш достатъчно опит и ще се справиш. В крайна сметка нали си му началник.

— Това не се знае. Напоследък е станал толкова противен. Разпорежда се с всички…

— Значи не се отнася с уважение към теб. Сигурно иска да заеме мястото ти.

— Иска…

— Ето ти още една причина да ми помогнеш. Разбери кога и къде ще се съберат и ще ги смачкам. Обещавам ти.

— Добре. Ще се постарая. Но за бога…

— Ще те пазя, Бъд. Благодаря ти, че дойде.

Макгонагил му кимна и си тръгна. Долан се качи в галерията.

— Защо трябваше да увърта толкова? — попита го Бишъп.

— Според мен и той не знае много…

— Ами, не знае. И той е един от тях…

— Не вярвам. Обеща да помогне колкото може…

— Така ли? Страхливец е той. Много е наперен, когато трябва да стреля по хората, но го е шубе, щом се стигне до нещо такова. Толкова го е шубе, че и собственото си семейство няма да защити…

— Отивам при Томас — прекъсна го Долан и тръгна надолу по стълбите.

— Искаш ли да обядваш после с нас? — попита го Майра.

— Не знам колко ще се забавя. Отивам при Томас…

II

Долан влезе в кабинета, но секретарката му каза, че Томас е в заседателната зала на втория етаж. Поръчал, ако Долан се появи, да отиде направо там. Долан се върна в помещението, където се списваше местната хроника, и се спря пред старата пощенска кутия, обзет от лека носталгия. Ушите му гърмяха от страхотен шум, той се обърна — всичко си беше както преди, телетипът си тракаше, пишещите машини чаткаха, хората сновяха и се промушваха между бюрата — след малко си даде сметка, че шумът не се е променил, но сега му се струва оглушителен само защото е отсъствал вече седмици…

Леката носталгия, която бе почувствал преди миг, изчезна, той постоя с надеждата, че ще го споходи отново, с надеждата, че тя ще дойде като могъщ съкрушителен прилив на скъп спомен, който ще погълне сърцето и душата му, ще залее ушите му и ще възбуди у него желанието да работи пак на същото място. Много пъти бе чувал максимата, че „който е бил веднъж репортер, остава репортер за цял живот“, и други изтъркани фрази за „миризмата на мастило“, „тръпката, когато списваш новината“ и още подобни, но сега проумя — това са празни приказки. Остана разочарован от откритието си. Тази максима беше едно от първите неща, които бе научил, а сега излизаше, че и тя е глупост. Няколко от репортерите го гледаха, а също и двама от старците иззад преградата на машинописното отделение, но никой не го заговори и не показа, че го е забелязал дори само с кимване или помахване.

Долан излезе от редакцията, тръгна надолу по стълбите към заседателната зала и в душата си усещаше, че прекосява мост и никога вече няма да мине по същия път… вървеше към библиотеката и си мислеше

добре 

зле 

добре 

зле 

добре 

зле добре зле добре зле добре зле добре зле добре зле добре зле добре зле добрезледобрезледобрезледобрезледобрезледобрезле 

но всъщност не можа да реши кое е вярното.

Отвори вратата на заседателната зала и влезе. Шестимата мъже, които седяха около масата, млъкнаха и обърнаха погледи към него. Долан познаваше и шестимата: Томас — на председателското място, Мастънбом — собственика на „Индекс“, утринния вестник с най-голям тираж, Хаветри — собственика на „Куриер“, Ридъл — икономическия директор на „Стар“ — следобедния вестник с най-малък тираж, Сандридж — отговорния му редактор, и Бариджър — завеждащ местната хроника на „Таймс Газет“.

— Заповядай, Долан — покани го Томас и му посочи място до себе си — тапициран с кожа стол. — Радваме се, че дойде. Познаваш се с господата, нали?

— Да. Добър ден — кимна към тях Долан.

— Седни. Какво ти има на главата?

— Нищо… пострадах малко…

— Много неприятно. Седни — повтори Томас и се обърна към останалите. — Аз ли да съобщя на Долан защо сме се събрали?

Чуха се две изсумтявания.

— Долан — започна Томас, — тази среща е нещо необичайно, ние нямаме такава практика. Всички вестници са изпратили тук свой представител в защита на обща цел. Държа да знаеш, че ние сме решени да отстояваме правата си. С това искам да кажа, че няма да позволим да се подлага на риск тиражът ни. Поканихме те тук, за да ти направим едно предложение…

Долан го изчака да продължи, без да каже нищо.

— Споразумяхме се да ти дадем по две хиляди и петстотин долара — общо десет хиляди — и да ти намерим редакторско място, в който вестник пожелаеш, в който град пожелаеш, стига този град да е на не по-малко от хиляда и петстотин километра от Колтън, при условие че се откажеш от списанието си и подпишеш документ, че няма да основеш ново в нашия град.

— Защо ми правите това предложение? — попита Долан.

— Ще бъдем откровени с теб. Има много теми, които ти можеш да засягаш в твоето списание, а ние във вестниците, поради безкрайни ограничения, дори не можем да споменем, камо ли да ги разнищим. Тези теми са интересни като четиво, защото имат разрушителна сила… Ето ти конкретния пример със самоубийството на доктор Хари Карлайл…

— Това самоубийство ли беше?

— Разбира се!

— Не знаех. Трябваше да гадая по това, което прочетох във вестниците. В никой от тях не се казваше, че е самоубийство. Пишеше, че е намерен мъртъв, а до него имало пистолет.

— Не се заяждай, Долан. Не сме се събрали да спорим как и какво трябва да се пише във вестниците и в какъв стил. Фактът си е факт — „Космополит“ е причината за смъртта на Карлайл, а това непременно ще направи впечатление на една категория читатели — навярно умствено недоразвити — и те ще го сметнат за много смело списание.

— Господа — усмихнато заговори Долан на цялата група, — давате ли си сметка, че по този начин се признавате за победени? Не разбирате ли — вие признавате, че ако някой вестник или списание от нашия град едва-едва мине покрай истината, ще има успех!

— Това няма връзка с въпроса, който обсъждаме — отговори Томас. — Ние ти направихме много великодушно предложение. Разбира се, ако искаш да своеволничиш, има и други начини да се справим с положението…

— Навярно трябва да приема последните ти думи в такъв смисъл: ако не взема парите и не замина за Ню Йорк, ще ме сполети същото, което се случи на Уитълси. Той основа тук илюстрован вестник, закрепи го три месеца… а после го принудиха да напусне по бързата процедура. Това ли искаше да ми кажеш?

— Не се дръж като глупак — раздразнено му отвърна Томас. — Десет хиляди долара и служба, където пожелаеш. Ще си изплатиш всичките дългове, пък и ще ти останат за харчлък…

— Аз си имам достатъчно. Нещо повече, пуснал съм съобщение в следобедното издание на „Куриер“ точно в такъв смисъл…

— Значи отказваш?

— Да… но не съжалявам, че дойдох. Вие надали ще го признаете, но за мен това е голяма победа…

— Добре, нарадвай й се, защото сигурно ще е последна… — пророкува Томас.

От другата страна на масата се обади Мастънбом:

— Може би ще можем да увеличим малко вноските си…

— Откажете се, мистър Мастънбом — прекъсна го Томас. — Много добре го познавам. Няма смисъл…

Всички го загледаха втренчено и в крайна сметка Долан разбра, че те нямат повече какво да му кажат, че — солидни и важни — са се събрали само за да го стреснат с внушителния си общ фронт.

— Сбогом, господа. — Той стана и си излезе.

Отиде до дъното на коридора и зачака асансьора.

Иззад мрежата на асансьорната шахта се видя как някой бяга надолу по стълбите. Беше Басет, един от редакторите. Той сви тичешком покрай ъгъла и се спусна по коридора към заседателната зала. Томас и другите шефове на вестници го пресрещнаха насред път и той размени с тях няколко думи в кратък, но оживен разговор. Томас и Бариджър побягнаха нагоре, прескачайки по две стъпала. Басет се хвърли в асансьора, с който и Долан слизаше надолу. Беше много възбуден.

— Какво е станало? — попита го Долан.

— Трябва да предам на отдел „Разпространение“, че ще се наложи да търсят хора за разнасяне на допълнителния тираж…

— По какъв повод?

— Страхотно убийство в Уестън Парк. Рой Менефи току-що е застрелял жена си и някакъв…

Асансьорът спря на приземния етаж. Басет изхвърча навън и се втурна през вратата на отдел „Разпространение“.

— Какво ти е на главата, мистър Майк — попита Едуард, възрастният негър, който от години обслужваше асансьора.

Отговор не получи. Той поклати озадачено глава и проследи с поглед Долан, който излезе през парадния вход и тръгна по улицата…

III

В следобедното издание на вестника имаше само две неща, които интересуваха Долан. Едното беше с едри заглавия на цяла страница:

Не прочете какво са написали.

Другото, което потърси, беше предплатената обява — намираше се в долната половина на десета страница. В широка рамка с едър шрифт беше набрано:

Кредиторите преследваха Долан от толкова години, че той бе мечтал за деня, когато щеше да е в състояние да даде такова обявление. Това се бе превърнало в натрапчива негова идея.

А сега му беше все едно.

IV

Следобед си даде почивка и отиде с колата на брега на океана. Прекара там цели часове, но нямаше спомен да е правил или да е видял нещо конкретно. Не си спомняше дали е обядвал, или не. Когато се прибра вкъщи, Бишъп и Майра го чакаха.

— Чакаме те от часове — упрекна го Майра.

— Извинявайте. Отидох да се поразходя с колата.

— Очевидно няма смисъл да ти казваме, че не би трябвало да правиш такива неща — рече Бишъп. — Затова изобщо няма да хабя думите си. Но все пак ни интересува какво ти каза Томас.

Долан им разказа. Бишъп никак не се изненада.

— Това е истинско признание. Случай без прецедент.

Майра отбеляза:

— Трябва само да се напише — това е готов материал.

— Все още не сме навредили на тиража им — каза Долан, — а според мен вече си дават сметка, че ние сме реална опасност.

Бишъп поклати глава.

— Не, те не се опасяват за тиражите… тревожат се за престижа си. Това не им дава мира. Не искат читателите им да разберат, че са били лъгани…

— Навярно си прав… А Менефи? Как е могъл да извърши такова ужасно нещо?

— Не знам как да си обясня защо е застрелял Ейприл. Знаеше си я каква е. Сам ми го каза тази сутрин…

— Ти си се виждал с него тази сутрин, така ли? — попита Майра.

— Идва тук да я търси. Носеше пистолет. Мислеше, че е прекарала нощта при мен.

— Не ни каза нищо…

— Забравих. По дяволите, трябва ли да ти казвам всичко, което става? Забравих.

— Добре, добре, забравил си.

— Как е могъл да извърши такова ужасно нещо? — повтори Долан като на себе си. — Този човек имаше всичко на този свят: положение, пари, известност — сега извършва нещо необмислено и всичко се сгромолясва. Старият Коглин сигурно съжалява, че не позволи на Ейприл да се омъжи за мен…

— Ти се благодари, че се отърва — подхвърли Бишъп. — От това нищо нямаше да излезе.

— И все пак щеше ми се да опитам…

— За бога, седни и спри да сновеш из стаята — каза Майра.

На вратата се почука.

— Влез — извика Долан.

Появиха се Елбърт и Ернст.

— Извинявай — започна Елбърт. — Не знаехме, че имаш гости…

— Влизайте, влизайте.

— Искахме да разберем дали си решил как да постъпим с къщата — продължи Елбърт.

— Коя къща? Тази ли? С какво как да постъпим?

— Трябва да се изнесем. Юлисис не ти ли каза?

— Не съм го виждал.

— Ние го видяхме — призна Майра. — Каза на нас. Забравих да ти предам. Изнасяте се…

— Защо?

— Мисис Ратклиф е продала имота и трябва да се махнем незабавно — рече Елбърт. — Още утре. Ще строят бензиностанция.

— Искали да събарят веднага — обясни Ернст.

Долан не се стресна.

— Могат да почнат от тази вечер. Аз нямам кой знае какво да изнасям.

— С Томи и Юлисис излязохме следобед да търсим друга къща — взе да разказва Елбърт. — Мисля, че открихме нещо подходящо на Сикамор стрийт… почти същото разположение както тук. Ако я харесаш, ще пренесем и твоя багаж. Да не си губиш времето за такива работи…

— Нямам желание да я видя. Щом всички сте я одобрили, ще я одобря и аз.

— Чудесно. Значи оставаш с нас?

— Разбира се, че оставам с вас.

— Чудесно. Това искахме да разберем. Ще поговорим по-късно… сутринта. Трябва да обсъдим още някои подробности…

— Добре…

Те кимнаха, излязоха и затвориха вратата.

— Подробности! — иронизира ги Майра. — Знаеш какво означава това, нали? С други думи, парите за наема. Защо не си отвориш очите и не изриташ тия паразити на улицата, където им е мястото?

— Какво й е лошото на улицата? — Долан се подразни от жилото в тона й. — И аз съм израснал там… Защо им завиждаш толкова? Те са страхотно талантливи. Може би гении.

— О, боже мой — сви устни Майра. — Пройдохи с претенции. А и това не умеят да правят. Играят си на бохеми. Не знаеш ли, че това вече не е на мода?

— Ще млъкнеш ли? — изръмжа Бишъп. — Долан, това момче Гейдж, дето го взе за рекламен агент, може да излезе добро. Днес следобед осигури две солидни поръчки.

— Браво. Как мислиш, дали и мен ще ме забъркат в онази история? Имам предвид дали ще трябва да се явя пред съда.

— Това ще е отвратително…

Почука се отново.

— Влез — каза Долан.

Вратата се отвори. Беше Юлисис, но не влезе. Долан отиде при него във всекидневната и затвори вратата след себе си.

— Долу пред къщата има един човек, седи в колата си, искал да те види.

— Какъв човек? Кой е той?

— Рече ми само, че се казвал Бъд, а ти ще разбереш за какво е дошъл…

— Аха… разбрах. Веднага слизам.

Долан тръгна надолу. Чу как зад него вратата се отваря.

— Майк! — извика Бишъп. — Къде отиваш?

Долан се върна.

— Слизам долу да се видя за малко с Бъд Макгонагил. Имаш ли нещо против?

— Откъде знаеш, че е той?

— Чуй какво ще ти кажа. Много те моля да поседиш тук с Майра и да ме оставите за малко сам.

Той излезе от къщата. Бъд Макгонагил седеше на тъмно в служебна кола.

— Не исках да се качвам горе — обясни му той, — отсега нататък трябва да сме много внимателни. Разбрах къде ще се съберат кръстоносците тази вечер…

— Тази вечер ли?

— Да, имат нещо по-специално. Нали знаеш къде е старото летище? Там, до резервоара?

— Знам. От другата страна на пресъхналото корито…

— Така. Събират се там в полунощ. Заповядай. — Той му подаде увит във вестник пакет. — Ще ти потрябва…

— Какво е това?

— Униформата им. Няма да успееш да припариш, ако не я облечеш.

— Откъде я намери? Нали ми каза, че не си член?

— Не съм. Тази е на Сам Рен. Днес следобед го командировах да закара двама осъдени в затвора. После отворих служебното му шкафче с шперц и измъкнах униформата му. Върни ми я рано утре сутринта, ще я сложа на мястото й и той нищо няма да разбере.

— Благодаря ти, Бъд. — Долан взе пакета. — Много ти благодаря. Ще я пазя и ще ти я върна сутринта.

— Не се занимавай с това. Ще мина оттук да я прибера, като отивам на работа. Дотолкова мога да рискувам…

— Благодаря, Бъд. Страшен си.

— Хайде, хайде. — Макгонагил запали двигателя. — Само внимавай да не я скъсаш. И още нещо, Майк… вземи си пистолета. Мисля, че с униформата ще минеш незабелязан, но по-добре го вземи…

— Благодаря ти, Бъд…

След като Макгонагил се отдалечи с колата, Долан се качи в стаята си с пакета. Бишъп полюбопитства:

— Какво е това?

— Нов костюм — отвърна Долан и започна да го разгъва.

— Откога Макгонагил се е захванал с шев и кройки? — подметна Майра.

— Да благодарим, че се е захванал. — Долан вече бе разтворил пакета. Извади отвътре черна мантия и черна качулка.

— Само това оставаше! — възкликна Бишъп.

Майра попита:

— Какво е това?

Долан разгърна мантията. Беше много дълга и много широка, с нея можеха да се обгърнат двама души. Отпред имаше бяла старинна буква „К“, пронизана от червена стрела. Качулката представляваше парче черен плат с един тегел и дупки за очите, носа и устата. На челото имаше по-малка старинна буква „К“.

— Сега разбра ли? — попита Долан.

— Значи това е униформата на кръстоносците. Какво ще правиш с нея?

— Ще я облека. Отивам на тяхното сборище тази вечер.

— Глупак, загубен глупак — отново не се сдържа Майра.

— Погледнете този евтин плат — показа им Долан мантията. — Давате ли си сметка, че някой е забогатял от продажбата му?

— Значи все пак Макгонагил е знаел нещо? — подхвърли Бишъп.

— На наша страна е. Помага ми…

— Помага ти да си намериш белята…

Бишъп и Майра се спогледаха. Инстинктът им подсказа какво мисли другият: няма смисъл да го разубеждават да не ходи на сборището, той си е Мик Твърдоглавия и щом си науми нещо, ще го направи, пък каквото ще да става… а и Долан знаеше какво си мислят в момента.

— Няма смисъл. Не си хабете думите напразно. Казах ви, че ще преследвам тези негодници, твърдо съм го решил. Тръгвам…

— В такъв случай — отговори му Бишъп — на нас ни остава единствено да се надяваме, че ще се измъкнеш жив…

— Май наистина е така — съгласи се Долан.

V

По пътя нямаше много движение, поне докато не прекоси пресъхналото речно корито и на километър-два след това, когато пое по старото шосе към резервоара. Това беше тясно, разбито макадамово пътче. Използваха го само неколцина фермери, които живееха из възвишенията. Фермерите и кръстоносците.

Долан шофираше много внимателно, плътно вдясно и на голяма дистанция. Не искаше точно тук да се блъсне в друга кола. Дори такава дреболия, като чукнат калник, можеше да се окаже фатална. Не искаше да се заговаря с никого, да се среща с никого. Затова яката на мушамата му беше вдигната до шапката, а шапката му беше смъкната до очите. Не че имаше вероятност и едно на хиляда някой да го разпознае от колата си, но той не биваше да поема дори и този минимален риск. Забави ход и видя, че автомобилите пред него са задръстили пътя. Движението беше както в Аройо Секо след големи състезания. Долан караше бавно и се стараеше да не отклонява вниманието си, да не мисли какво ще направи, когато стигне и където стигне. Поне това да знаеше.

Но как да не мисли за това, толкова беше тайнствено и опасно. Сърцето му биеше като лудо. Не му стигаше дъх. Вълнуваше се. Беше доволен, че зад него идеха стотици коли. Сега вече не можеше да обърне и да се откаже, дори да искаше. Не искам, помисли си той, но съм доволен, че са се наредили зад мен, защото дори и да искам, не бих могъл.

Колите напредваха все по-бавно и той вече не успяваше да се придържа плътно към дясната страна на пътя, защото започна да задминава паркирани автомобили. Изведнъж се запита (и доста се притесни, че не се е сетил по-рано за това) дали няма да му поискат карта. Вероятно това бе причината колоната да забави ход толкова много, сигурно някъде напред спираха колите и проверяваха членските карти. Колкото повече разсъждаваше, толкова повече растеше увереността му, че става точно така. Сега съжали, че не бе помолил Макгонагил за картата на Рен, но не се бе сетил. Всъщност и това надали щеше да му помогне — проверяващият сигурно щеше да познае, че той не е Сам Рен. Ами ако Макгонагил го беше измамил и ги беше предупредил за идването му? Търсете един тип на име Майк Долан. Метър и осемдесет, черна коса, кара стар спортен шевролет. Поставил си е за цел да ви изобличи. Търсете го. Спирайте всички коли. Ами ако Макгонагил го беше издал? „О, Бъд не би направил такова нещо“ — говореше разумът му. „Не! — предупреждаваше го подсъзнанието му. — Не му се предоверявай.“ — „По дяволите, той ми е приятел — настояваше разумът. — Помогнах му в изборите, помогнах на сина му да спечели стипендия за колежа, аз дадох тон на рекламната кампания, за да го лансирам в националния отбор. Пратих писма до Кристи Уолш, Грант Райе, Коръм и до кого ли не още. Бъд е честен човек. При него няма скрито-покрито.“ — „Не му се предоверявай — предупреждаваше подсъзнанието. — Паркирай колата и гледай да разбереш къде се намираш.“

„Това е добра идея“ — каза си Долан.

Докато се убеждаваше, че е време да спре, пропусна две подходящи за паркиране места — докато се убеди, ги подмина. В един миг забеляза още една пролука, сви вдясно и изгаси фаровете още преди да е изключил двигателя.

Измъкна се не през своята врата, а през другата — откъм края на шосето. Далеч напред видя светлините от колите, които биваха паркирани насред полето. Когато очите му свикнаха с тъмното (нямаше луна), забеляза, че няколко души стоят до колите си и навличат мантии. Това така го окуражи, че му се прииска да нададе вик. Значи все пак щеше да мине без членска карта. Бързо разгърна вързопчето си, облече мантията и нахлузи качулката. Остана истински изненадан, че тези две обикновени парчета плат могат да влияят на чувствата му до такава степен. Щом си ги сложи, сърцето му спря да се блъска и дишането му стана по-леко. Анонимността му осигуряваше абсолютна сигурност. Долан се усмихна доволно под качулката си. Това бе удивително. Даде си сметка, че е направил голямо откритие. Намерил бе обяснение защо някои мъже навличат мантии и обикалят с коли по нощите. Чувстват се в абсолютна сигурност.

Тръгна покрай шосето напред към светлините…

На едно широко място в равното, където нямаше растителност, се бяха насъбрали много черни мантии — неколкостотин силуета, едва различими в нощния мрак. Това беше старото военно летище, отдавна изоставената писта. Запазен бе само един голям хангар и през пролуките и пукнатините му се процеждаше светлина. Долан се запъти бавно натам.

Вратите му бяха отворени и той видя, че вътре стоят прави неколкостотин фигури в мантии. Покрай едната стена се издигаше грубо скован подиум, а върху него бяха поставени десетина-петнайсет стола, каквито нареждат в погребалните бюра.

Долан подмина вратата и излезе от другата страна. Тук в стройни редици встрани от хангара бяха паркирани трийсет-четиресет автомобила — все скъпи коли: открити, закрити, двуместни. Явно не принадлежаха на случайни хора. Той мина бавно покрай тях и в края на хангара, където шосето излизаше на старата писта, му се мярнаха двама мъже също в мантии — явно бяха застанали в ролята на регулировчици, за да не допуснат редовите членове в този специален паркинг. Долан се замисли колко ирония се крие в подобно дискриминиране вътре в една организация, след като нейният пръв и основен принцип гласи „равенство“. Извади молив и сгънато на две тефтерче и се зае да записва под мантията си номерата на скъпите коли. Не виждаше какво прави, но нищо не спъваше движенията му и той внимаваше само за едно — да не сбърка.

Някъде зад него гръмна сирена и тълпата мигом се понесе към предната част на хангара. Долан погледна ръчния си часовник. Той тръгна заедно с другите, въодушевен, че е успял да запише номерата. Сега щеше да е много лесно да се открият поне някои от кръстоносците.

Хангарът бе препълнен с хора, а облечените в мантии фигури продължаваха да прииждат през големите порти. Долан се тикаше към средата на множеството, така че трибуната се оказа почти насреща му. Сега оттам гледаха надолу седем души, а още един се изкачваше по стълбичката. Осем. Носеха същите мантии и качулки като стотиците мъже, застанали на по-ниското, но отпред на техните качулки имаше други отличителни знаци, малки бели символи, привилегия на високите чинове. Приличаха на букви от гръцката азбука, но бяха толкова дребни, а Долан — толкова далеч, че не можеше да ги различи.

Главатарите на трибуната взеха да си шушукат, а подир няколко минути се разнесе второ пронизително изсвирване откъм края на тълпата. Единият от водачите махна с ръка — портите заскърцаха, заскриптяха и се затвориха. Гълчавата от стотиците разговори затихна начаса. Същият главатар, който бе дал знака, пристъпи напред, застана с лице към тълпата под него и протегна ръка по подобие на хитлеристки поздрав. Настъпи мъртва тишина. Ръката му послужи като диригентска палка — вдигна я, после я свали рязко надолу и сведе глава.

запяха кръстоносците,

Песента се разнесе екзалтирано, после секна.

Всички погледи се приковаха в мъжете на трибуната. Сега друг пристъпи напред, вдигна ръка в хитлеристки поздрав, сведе рязко глава и застина в тази поза. Долан се усети, че всички около него гледат надолу, и той направи същото, но без да се престарава, за да вижда какво става на трибуната — главатарите също бяха свели глави.

— О, господи. Отче небесен… — Явно този беше нещо като техен проповедник или капелан. — Благослови всички, които са се събрали тук тази нощ; дарувай и този път с мъдростта си новите кръстоносци, взели името на средновековните пилигрими, които пресякоха Червеното море, за да се преборят с черните неверници — осквернители на твоите храмове; дай ни сила и смелост, за да вдъхваме страх в душите на твоите врагове. Амин.

Проповедникът им, капеланът, вдигна рязко глава и отстъпи назад. Всички си поеха шумно дъх. Под качулката си Долан се подсмихна, защото си зададе въпроса колко ли от тях са разбрали, че този техен проповедник или капелан бе сварил да направи две фактически грешки. В това време първият от водачите им, който очевидно стоеше над останалите, пристъпи още по-напред, застана мирно и изчака всички да притихнат. Накрая вдигна ръка и се провикна:

— Свободно!

Командата отекна в ламаринените стени на хангара.

— Кръстоносци — започна той, — тази вечер нашата могъща организация свиква своята седма среща. Ден след ден ние се възправяме срещу явленията, които си поставихме за цел да изкореним, и ден след ден ние постигаме нови резултати. Ден след ден нашите редици набъбват с нови чистокръвни американци, които идват при нас, защото им е омръзнало безсилието на закона и защото в нашето всекидневие съществуват неща, над които законът и съдилищата нямат контрол. Америка за американците!

— АМЕРИКА ЗА АМЕРИКАНЦИТЕ! — ревна тълпата.

Водачът й вдигна още веднъж ръка в хитлеристки поздрав.

Друг от предводителите на трибуната му подаде лист хартия и той го разгъна пред себе си.

— Кръстоносци, това е официалното ни известие номер седем. С настоящото се въвежда незабавен бойкот на пивоварната Зелъруайн. Причини: Когато членове на комитета за избирането на Ото Хенри за сенатор са се отнесли до мистър Зелъруайн за парична помощ и подкрепа в организирането на неговите хиляда работници, той не само отказал, но и заплашил членовете на комитета с физическа разправа. Макар и да е натурализиран американец, мистър Зелъруайн е роден в друга страна и затова няма нищо чудно, че представите му за добро обществено ръководство са по природа подривни. Също така поради напълно основателни причини трябва да бъдат бойкотирани следните търговски предприятия: Мидуей Маркет на Ендикот Булевард 1215, ресторант „Мосманс“ на Шеста улица 415, галантерийният магазин на Грейсън на Съдърн авеню…

Той замълча, защото сега пък един друг от предводителите се приближи до него и му пошепна нещо.

— Както ме уведомиха, трима наши членове работят при Грейсън. Искам от тях да представят пред комитета подробен доклад за естеството на работата си, за доходите си, за състава на семействата си и с какви спестявания разполагат за непредвидени обстоятелства. Комитетът ще се опита да им намери работа в магазини, чиито собственици имат положително отношение към делото ни. Списъкът на магазините и предприятията, които трябва да бъдат бойкотирани, ще ви бъде представен в края на събранието ни. Искам всички вие да запомните фирмите и адресите им и при никакви обстоятелства да не допускате никакви делови контакти с тях под страх от наказание. Тримата служители на Грейсън могат да продължат работата си при него до второ нареждане на комитета.

— А сега… — изджавка той и посочи с глава, — Ейбрахам Уошингтън!

В подножието на трибуната отново се понесе вълна — чуваше се как някой си тътри тежко краката, а после започна и да стене. Подир малко двама кръстоносци се заизкачваха по стълбичката, повлекли нагоре някакъв негър, на вид около петдесетгодишен. Домъкнаха го на подиума, пуснаха го и отстъпиха. Негърът погледна към стотиците фигури в мантии пред себе си и започна сам да се окайва. Изобщо не се разбираше какво говори.

Главатарят се обърна към него:

— Ейбрахам Уошингтън! Нееднократно са те чували да критикуваш на всеослушание системата за подпомагане на бедните в окръга. Ти дезорганизираш…

— Недей така бе, началство. Не съм го правил нарочно. Началство, честен кръст, не съм го правил нарочно. Само дето…

— Подбуждал си негърското население във вашия район, подстрекавал си го към протестни действия. Кръстоносците виждат всичко, знаят всичко. Ти носиш имената на двама велики безсмъртни американци и ние ще ти покажем, че трябва да ги зачиташ…

— Началство, началство…

— Черните трябва да си знаят мястото. Сега ще ти дадем един урок, макар и да не е най-тежкият, но ако не си затваряш устата, следващия път ще те обесим на ей тези трегери. Катран и перушина!

— Пада му се! — ревнаха кръстоносците и запляскаха с ръце.

Други двама кръстоносци тръгнаха по стълбичката, а след тях вървеше още един. Носеха обикновен казан, но бяха проврели дебели парчета плат под дръжките му, за да не си изгорят ръцете. Дъното на казана беше почерняло. Третият държеше чувал и баданарка. Стигнаха до средата на подиума и спряха.

— Съблечете го — нареди водещият.

Ейбрахам Уошингтън, негърът, не оказа съпротива. Само мяташе глава и стенеше.

„Ей сега да можех да ги гръмна тия мръсници — помисли си Долан и докосна пистолета си. — Шестима щях да подбера…“

Кръстоносците, които донесоха катрана и перушината, разсъблякоха негъра — оставиха само обувките и чорапите му. Долан видя как потръпват и се свиват мускулите под черната му кожа.

Главатарят отново вдигна ръка. Единият от кръстоносците потопи четката в катрана и започна да маже негъра, а той мяташе глава и стенеше, но не извика. След като го намаза, другите двама пъхнаха ръце в чувала, започнаха да вадят шепи перушина и да ги хвърлят по негъра. Перата полетяха като дъжд… Накрая черното тяло започна да се изгубва, изчезна симетрията на човешката фигура и негърът все повече заприличваше на някаква гротескна птица. Сам главатарят нанесе le coup de grâce32. Потопи баданарката в катрана, прекара я през лицето му, взе две шепи перушина, запрати я по главата му и нареди:

— Отведете го.

Първите двама кръстоносци накараха Ейбрахам Уошингтън да се обърне и го помъкнаха надолу по стълбите, другите прибраха казана и баданарката и тръгнаха след тях. Кръстоносците, събрани в хангара, нададоха викове и отново заръкопляскаха, но скоро се умириха и настъпи тишина.

Главатарят излезе напред и поздрави:

— Америка за американците!

— АМЕРИКА ЗА АМЕРИКАНЦИТЕ! — ревнаха и те в отговор.

Долан мълчеше, стиснал здраво устни.

— Арнолд Смит! — извика главатарят.

Арнолд Смит се изкачи по стълбите, следван от трима кръстоносци — пазачи. Изглеждаше към четиресетгодишен, доста скромно облечен, хубав мъж. Гледаше смръщено.

Главатарят му нареди:

— Застани с лице към кръстоносците.

Арнолд Смит се обърна към множеството. Долан разгледа внимателно лицето му. Нямаше и следа от вълнение, виждаше се една мрачна смръщена маска.

— Три пъти вече ти се отправя предупреждение от комисията по нравствеността — започна главатарят. — Станал си прословут.

Арнолд Смит заговори спокойно към събраните кръстоносци:

— Хора, в това няма нищо вярно…

— Млък! — изджавка главатарят.

— Не зная какво се каните да ми направите — обърна се Арнолд Смит към него, все още спокоен, — но държа да ви обясня какво точно стана. Хора, признавам си, наистина вкарах в беля едно момиче. Платих каквото трябваше, за да се оправи положението. И много от вас са правили същото. Само че момичето се оказа сестра на…

Пазачите го сграбчиха и му затвориха устата с плесници. Арнолд Смит не се опита да се освободи. Този път пазачите не го пускаха.

Главатарят заговори отново:

— Този човек представлява опасност за всяко момиче в района на Бей Шор. Три пъти е бил предупреждаван да се поправи и да не закача жените. Той не обърна внимание на предупрежденията. Нашата организация, кръстоносци, е подготвена да се справи точно с такива случаи. Законът е безсилен пред този човек с цялата му разюзданост. Ние трябва да му дадем урок.

— Пада му се!

Главатарят направи знак с ръка. Двама от водачите им бързо излязоха напред. Единият държеше малка черна чанта. Отвори я, извади шишенце и маска за етер. Други двама пък изнесоха напред малка масичка. Пазачите задърпаха Арнолд Смит към масичката. В един миг той разбра какво се готви, отхвърли ги от себе си със страхотна сила, освободи се и застина ужасен. Поколеба се, огледа се и скочи от подиума сред тълпата.

Пред Долан настана страхотен хаос.

— Запазете спокойствие — разпери ръце главатарят и се опита да внесе ред. — Той няма къде да отиде. Върнете го тук.

Няколко души надвиха Арнолд Смит и го понесоха по стълбата. Повалиха го върху масичката, без да го пускат, а главатарят му нахлузи маската и започна да излива върху нея етер… След една-две минути Арнолд Смит престана да се съпротивлява. Редовите кръстоносци се оттеглиха назад и слязоха по местата си сред тълпата.

Главатарят обяви:

— Сега ще видите какво се случва на хората, които застрашават нравствеността в нашия град. Наказанието е строго, да. Но е абсолютно необходимо, за да опазим домовете си, за да опазим нашите сестри…

Той кимна към човека с чантата и всички водачи от подиума се събраха около масичката, така че я закриха от погледите на множеството. Иззад телата пред себе си Долан виждаше как се движат ръцете на този човек… а на няколко пъти зърна как се отразява в скалпела светлината от лампата на тавана…

Долан не си говореше наум, не мислеше за нищо. Мозъкът му беше студена маса от отделни клетки. Съзнаваше, че ще е нелепо да се намеси. Направо самоубийство. Започна да се придвижва към вратата, местеше се по малко, по малко, за да не привлече вниманието върху себе си. Но никой не го забеляза. Всички бяха премного заети с това, което ставаше на подиума.

VI

Бишъп клатеше глава и хапеше устни.

— „О, за тебе, моя страна“. Господи, това е невероятно. Не можеш да публикуваш такъв материал, Майк. Никой няма да ти повярва…

— Ще повярват, когато им доведа Арнолд Смит…

— Как ще го откриеш, ако няма телефон? Можеш да си сигурен, че няма да го настанят в болница, защо да рискуват?

— Ще го открия. Ще обходя целия район на Бей Шор от единия до другия край. Ще го открия аз…

— Господи! — повтори Бишъп, въздъхна и прекара ръка през лицето си. — Само се изненадвам, че не си ги изпозастрелял тия мръсни садисти. Ето какво прави твоят капитализъм от хората — свине. Сигурно няма да доживея до времето, когато ще рухне, но поне ще умра доволен, че нещата са тръгнали нататък…

Долан му подаде един списък.

— Това четиво ще ти достави истинско удоволствие.

Бишъп изчете няколко имена и адреси и го изгледа въпросително.

— Какви са тия?

— Главатарите на кръстоносците.

— Откъде разбра?

— Поетическата правда съществува. За тях бяха отделили специален паркинг зад хангара и като видях насъбрани много скъпи коли, взех, че си записах номерата им. Тази сутрин първата ми работа беше да отида в полицията и да проверя кои са собствениците им. И ето ти резултата…

Бишъп беше поразен.

— Опасен си.

— Давай, дочети списъка.

Бишъп изчете листа докрай със затаен дъх.

— Все едно че си взел целия списък на лицата, заемащи висши постове. Или справочника „Кой, кой е“.

— Ще изглежда прекрасно, когато се напечата, нали?

— Разбира се. Ще има не по-малко въздействие от едно въздушно нападение. Ти си имал вдъхновение свише, когато си записал тези номера.

— Късмет имах. В момента дори не обърнах особено внимание. Едва тази сутрин ми проблесна какво точно означава това. Така. А сега препиши го и го скрий някъде. Аз ще отида да потърся Арнолд Смит.

— Да дойда ли с теб?

— Не.

— Добре. Не искам да се разправяме. Но предполагам, и ти си наясно, че с всеки изминал ден развръзката приближава и ще има експлозия. Не забравяй Карлайл…

— Карлайл не ме притеснява. Вече не.

— Добре. Поддържай връзка с нас поне по телефона. Да имаме представа къде се намираш…

— Ще се обаждам. Когато дойде Майра, кажи й да приготви материалите за светската страница. Можем да пуснем следващия брой един-два дена по-рано…

— Добре. Хей, какво е станало с главата ти? Къде ти е превръзката?

— Докторът ми я махна тази сутрин.

— Изглеждаш ми странно без чалмата…

— И аз се чувствам особено. Като разсъблечен. Кажи на Майра да напише и статията за театъра. Знаеш какво имам предвид…

— Да спомене ли и историята с Менефи?

— Защо не? Аз също искам да добавя нещо за Тим Адамсън. Нещастник. Изобщо поеми нещата за известно време…

— Ами кредиторите ти? Забрави ли за съобщението, което пусна вчера?

— Ще се върна. За нищо на света не бих пропуснал това преживяване…

Той слезе по стълбите и изскочи на улицата. Качваше се в колата си, когато Грисъм му извика „добрутро“. Долан му махна, без да се обръща, включи двигателя, обърна колата си насред улицата и пое към Бей Шор.

В района на Бей Шор живееха обикновени хорица. За прехраната си разчитаха на двете големи фабрики за мебели. Вонята от тях се долавяше още щом прекосиш кръстовището на две нива и започнеш да слизаш по хълма към пресушените блата.

Долан спря пред едната фабрика, влезе в помещението на портиера, представи се като репортер на „Таймс Газет“ и поиска да му дадат сведения за Арнолд Смит. Портиерът прехвърли присъствената книга и му каза, че съжалява, но при тях нямало никакъв Арнолд Смит не само сега, но и през последните две години.

Долан му поблагодари и отиде в другата фабрика.

Тук портиерът го осведоми, че Арнолд Смит работел при тях допреди шест месеца, но бил уволнен. Долан поиска да му го опише. Докато му обясняваше как изглежда, портиерът дъвчеше края на един молив.

— Много прилича на него — заяви Долан. — Можете ли да ми дадете адреса му?

Портиерът провери на картона му.

— Пери стрийт 315. За какво ви е притрябвал? — прояви той любопитство.

— Паднали са му големи пари. Пери стрийт 315. Благодаря.

Долан подкара към Пери стрийт 315. Беше малка едноетажна къща. Почука на вратата, отвътре излезе около шейсетгодишна жена.

— Извинявайте, тук ли живее Арнолд Смит?

— Да, аз съм неговата майка. За какво го търсите?

— Търся един човек, който се казва Арнолд Смит, но не съм сигурен дали е точно той — отговори Долан. — Може ли да вляза за малко?

— Заповядайте. — Мисис Смит му отвори вратата.

Долап влезе в малко салонче.

— Казвам се Долан. Мога ли да се срещна с мистър Смит?

— Няма го вкъщи. За какво го търсите? — Мисис Смит явно започваше да се безпокои.

— Исках да поговоря с него. Да го попитам за някои неща…

— Вие ли щяхте да му намерите работа?

— Точно затова исках да се срещна с него. — Долан се постара гласът му да прозвучи естествено.

— Какво имате да уреждате с него? Къде е той? — попита неспокойно мисис Смит.

— Намира ли ви се негова снимка, да ми покажете…

— Господине, какво има…

— Моля ви се, не се притеснявайте, мисис Смит. — Долан показа значката си на помощник-шериф. — От полицията съм. Нямаме нищо срещу него, само искам да видя негова снимка. Може да се окаже, че не е същият Арнолд Смит, когото търся…

Възрастната жена постоя малко, изгледа го, на челото й се появи дълбока бръчка, но накрая влезе в някаква стая. Долан си запали цигара и с изненада откри, че дланта му е мокра, като че ли я е топил във вода… Жената се върна и му подаде една снимка.

Долан я разгледа внимателно.

— Този ли е Арнолд Смит?

— Да, синът ми.

— Много се извинявам, че ви обезпокоих, мисис Смит — каза той и й върна снимката. — Оказа се, че търся друг човек. Благодаря ви…

Долан си тръгна. По пътя не можа да си отговори дали е постъпил правилно, като излъга жената.

Върна се през същото кръстовище на две нива, влезе в някаква дрогерия, поръча си кока-кола и се обади по телефона в редакцията. От Бишъп научи, че няма нищо ново, само Окс Нелсън минал оттам и поръчал да му предадат, че иска да се срещне с него. И, о, да, получило се препоръчано писмо от мисис Марсдън с благодарност за издължаването на заема. Изпратено от Лос Анжелис.

Майра била на работа и подготвяла материалите, а той успял ли е да открие Арнолд Смит?

Долан отговори, че не, но разбрал къде живее майка му, а всичко това не може да се разкаже по телефона и ще му обясни, когато се върне. Затвори, набра номера на полицейското управление и поиска да го свържат с лейтенант Нелсън. Лейтенантът много се радвал да го чуе. Имал нещо важно да говори с него, може ли да намине веднага? Не, не, не можело да почака. В тона на лейтенанта се долавяше заповедническа нотка. Долан обеща да намине.

VII

— Виж какво, Майк, трябва да проявиш малко здрав разум, разбери го. Не си вчерашен. — Нелсън стана от бюрото си, без да откъсва поглед от Долан.

— Откъде научи всичко това?

— Откъде съм научил! Та нали това ми е работата. Ти как си мислиш, че съм научил?

— Дрън-дрън. Кой ти нареди?

— Не се опитвай да ме подлагаш на разпит. Не те засяга кой ми е наредил. И мадамата, и Бишъп — и двамата са проклети комунисти и ти се постарай да им обясниш как стоят нещата, защото в противен случай ще им предявя обвинение за неморално поведение.

— Ти ли ми казваш да проявя здрав разум? Сега пък аз ще ти кажа да проявиш здрав разум. Ед Бишъп си е един и същ човек от петнайсет години. Не се е променил от времето, когато пишеше какво става из полицейските участъци, и ти го знаеш. Защо така изведнъж реши да го разкараш от града?

— Ти пък ми отговори на един въпрос. Какво знаеш за тая Барновски? Нищо. Появява се от не знам къде, а ти я вземаш на работа при себе си. Будала си ти. В Тексас е лежала в затвора за разпространяване на подривна литература. Действа под диктовката на Москва, да го знаеш. Това не ти го е казала, нали?

— Попитах те защо реши така изведнъж да разкараш от града Ед Бишъп.

— Не съм длъжен да отговарям на глупавите ти въпроси. Казвам ти какво трябва да направиш. Виж какво, Майк, симпатичен си ми. Симпатичен си и на всичките ми момчета. А тия двамата са ти приятели. Затова говоря с теб и те оставям да им го съобщиш, а не се изтърсвам…

— Та ти си се изтърсил преди един час. Защо не им го каза тогава?

— По дяволите — ядоса се Нелсън, — нали това ти обяснявам. Приятели са ти, затова.

— Добре, Окс, ще им кажа… Мисля, че от това няма да има никаква полза, но ще им предам. А сега ще ми направиш ли една услуга? Чия е тази инициатива?

— Не мога да ти кажа, Майк. Мога само да те уверя, че идва доста от високо.

— Заповед ли е?

— Голям си бил шегаджия. Това е повече от заповед…

— От Карлайл ли е?

— Не съм казал, че…

— Добре — усмихна се Долан и започна да се изправя. Когато стана, усмивката се бе изпарила от лицето му. — Знаеш ли, Окс, през целия си живот не съм срещал по-голям мръсник от теб…

Нелсън примижа и пусна една-две криви усмивчици, с които да покаже превъзходството си. Долан продължи с леден тон:

— Честна дума, наистина си голям мръсник…

Обърна се и си тръгна.

Когато се върна в редакцията, свари Бъд Макгонагил да го чака.

— Здрасти, Бъд.

— Искам да ти кажа нещо.

— Тук или да слезем долу?

— И тук може — отвърна Макгонагил, без да усуква. — Какво си направил, да те вземат дяволите, на онази баба от Пери стрийт?

— Нищо не съм направил. Какво говориш?

— Не ми ги разправяй тия… Тя се обади в полицията и каза, че един помощник-шериф на име Долан ходил при нея. Слава богу, че на телефона се случих аз. Жената се късаше да реве, че нещо лошо се е случило със сина й. От нея разбрах, че снощи някакъв човек му се обадил и му съобщил къде може да си намери работа, веднага след това той излязъл. Що за история е това, дявол да го вземе?

— Знаеш толкова, колкото и аз. Наистина ходих там и се видях с някаква мисис Смит, защото търсех сина й. Показах й значката си, тъй като нямаше друг начин да видя негова снимка…

— Започна ли да разбираш? — саркастично подхвърли Бишъп към Макгонагил.

Долан направи знак към него и към Майра да кротуват.

— Защо ти е притрябвало да видиш негова снимка?

— За да го идентифицирам. Исках да разбера дали съм го виждал.

— Същият ли беше?

— Да, но казах на жената, че не е, за да не се притеснява.

— Ти достатъчно си я притеснил. А какво ще ми кажеш за тоя човек? Кой е той? Водим го изчезнал. Трябва да го открия.

— Аз самият бих искал да го открия, но се опасявам, че ще си остане изчезнал поне докато се оправи. Снощи му направиха операция…

— Къде е той сега?

— Де да знаех.

— Каква операция са му направили?

— Ти каква мислиш?

— Сериозно!

— Кръстоносците. Тез достойни кръстоносци…

— „О, за тебе, моя страна“ — припя тихичко Бишъп.

— Да му се не види! — извика Макгонагил. — Значи те са уплашили жената. Веднага след като ти си напуснал къщата, някой й се обадил по телефона и се представил като същия човек, който предната вечер съобщил на Арнолд, че му е намерил работа. Казал й, че Арнолд ще замине за Южна Америка и няма да му остане време да й телефонира, защото трябва да си стегне каквото му е необходимо, но ще й пише от Ню Орлиънс. Явно точно от това се е разстроила. Не е можела да си обясни как така синът й няма да се сбогува с нея поне по телефона.

— Не е можела да си обясни, но ние можем. Ти знаеш какво означава това, нали? Арнолд Смит е мъртъв…

— По всяка вероятност не е, но все пак си остава неприятна история. От тая работа не се умира…

— Да, невинаги, само понякога — прекъсна го Долан. — И точно такъв е случаят с Арнолд Смит, ясно е като две и две четири. Да, сър… той е мъртъв, ясно е като две и две четири…

— Какво може да се направи…

— Нищо не можеш да направиш, Бъд, кротувай си и се надявай да не е най-лошото. Излишно е да се тревожиш, докато някой не се препъне в трупа му, а това не е много вероятно. Бъд, ти се държа страхотно почтено към мен, много съм ти благодарен и ще се постарая да не те забъркам в нищо. За себе си и аз не знам докъде ще стигна, но съм се хвърлил презглава и ще продължавам…

Макгонагил се обърна и заслиза по стълбите, без да каже дума. Долан го проследи с поглед как минава през вратата и излиза на улицата. После се надвеси над перилата.

— Грисъм, кажи на твоите хора да дойдат рано утре сутринта.

В три часа същия следобед кредиторите му се появиха по един, по двама, по трима, за да си получат дължимото. Поздравяваха го и го уверяваха, че обявлението му във вестника било много оригинална идея. Долан не изпита никакво удовлетворение. Чакал бе този момент дълги години, но нито самата церемония, нито даването на обявата предния ден, нищо не му достави удоволствие. Най-сетне всички се разотидоха.

— Не позна — каза му Майра. — Все пак останаха пет хиляди и малко отгоре…

— Знаех си го. — Той взе парите и ги напъха в джоба си. — Ела…

— Къде ще ходим! Сума ти работа трябва да свършим, ако ще печатаме списанието утре сутринта…

— Ще се върнем след половин час. Ела…

— Къде? Къде ще ходим?

— Ела. Отиваме да се оженим. Ще се женя за теб…

— Майк, ти да не си откачил? — обади се Бишъп.

— Ела… — повтори Долан на Майра.

VIII

Долан остави коректурите, които четеше, стана от леглото и отиде да отвори вратата. Беше Юлисис.

— Много се извинявам, мистър Майк, ама нали утре ще се изнасяме, та…

— Отдалече се разбира, когато ще ми поискаш пари, Юлисис. Колко?

— Ами такова, сър, човекът каза, че ще иска двайсет долара за два курса, ама мен ако питаш, ще излязат четири.

Долан извади една банкнота от петдесет долара и му я подаде.

— Това е за преместването, а не за някоя от твоите мулатки.

— Добре, сър. Хубава къща си намерихме, мистър Майк. Ама ти още не си я видял, а?

— Не съм. Ернст ми каза едва тази вечер.

— Твоята стая е най-хубавата. Аз ти я избрах. Както е тръгнало, ще трябва да се грижа за всичко вместо теб, щом като си толкоз зает…

— Да, да. Благодаря ти, Юлисис. А сега изчезвай…

— Добре, сър — рече Юлисис и тръгна да излиза. — Аз твоята стая ще ти я оправя още за утре вечер. И като си помисля, мистър Майк — застана той на вратата, — до утре вечер нищо няма да е останало от тази къща. Още днес следобед започнаха да събарят откъм задната страна.

Долан продължи да чете коректурите, но след няколко минути влязоха Бишъп и Майра. Бишъп я хвана за ръката.

— Ето, доведох я пред леглото на господаря, мисис Майкъл Долан II, здрава, читава и нахранена със сандвичи с шунка и млечен шейк… Виж го ти, какъв плутократ е станал.

Долан му показа коректурите.

— Струва ми се, че е добре. Ти какво ще кажеш?

— Статията е фантастична. Пък и на подобни материали няма какво да им се придиря дали са написани елегантно. Важно е какво казваш, оттам нататък всичко само си върви. Научи ли нещо повече от мисис Смит?

— Преди малко й се обадих по телефона. Нищо не знае. Този човек не е между живите, казвам ви. След като излезе нашият материал, ще открият трупа му…

— Ако не са го кремирали — вметна Майра.

— И на мен ми мина такава мисъл, но после я забравих. Няма да посмеят. Това е чисто убийство.

— Така или инак, все е убийство.

— Е, доволен ли си, че най-сетне успяхме да хванем натясно Джак Карлайл? И Томас. За него и през ум не би ми минало.

— А какво ще кажеш за Креншо? Бивш председател на Търговската камара…

— За Карлайл съм най-доволен. Особено като имам предвид Нелсън…

— Нелсън ли? Какво Нелсън?

— Ще ви обясня. Затова поисках да дойдете тук тази вечер. Сутринта Нелсън ме повика, за да ми припомни закона за обществения ред…

— Мен ли имаше предвид? — попита Бишъп.

— И двама ви.

— Значи затова те търсеше, така ли?

— Да. Каза, че трябва да напуснете града или…

— Блъфира…

— Не, не блъфира. Някой му е наредил. Получил е заповед. От Джак Карлайл. Началото на неговото отмъщение…

— Защо не ни го каза по-рано? — попита Майра.

— Не исках да ви разстройвам. Гледах да го отложа колкото е възможно по-дълго…

— Сега си обяснявам защо се ожени за мен.

— Седни и млъкни за малко — каза й Бишъп.

— Затова се ожени за мен, нали? Нали?

— Чакай…

— Това е причината, нали?

— Не бива да възприемаш нещата по този начин. — Долан търсеше подходящи думи.

— Кретен! — Майра го зашлеви силно през лицето.

Долан стисна устни, но не каза нищо, само я изгледа. Тя го удари още веднъж, по-силно. Бишъп се хвърли към нея и я сграбчи през кръста, но от силата на скока му и двамата паднаха на леглото.

— Ще ти спукам бузите — изрева Бишъп.

Долан не се бе помръднал.

— Ед! — повика го той, без да повишава тон.

Бишъп се изправи. Изведнъж Майра се обърна по корем и се разплака.

— Ед — повтори Долан и извади купчината пари от джоба си, — ето ти пет хиляди. Взимай семейството си и се преместете някъде другаде.

Бишъп се усмихна, ухили се широко, засмя се с глас.

— Не — поклати той глава.

— Взимай ги — подаде му Долан парите.

— Не.

В един миг Долан напъха банкнотите в джоба на сакото му.

— Помисли малко с тая глава.

— Оставам, Майк. — Бишъп извади парите от джоба си. — Прибери си ги или ще ги изхвърля през прозореца. Да знаеш, ще ги изхвърля.

Майра вече не плачеше и сега седна на леглото.

— Чакай малко, Ед. Те са за децата. Ще имат нужда от много неща, знам го. Парите са за тях — за лекарства, за лекари…

Ръката, с която Бишъп държеше парите, увисна покрай тялото му.

— Оставам — повтори той упорито.

— Занеси парите на жена си. Кажи й, че са за нея…

— Добре… но оставам.

— Голям глупак си ти — отговори му Долан.

Иззвъня телефонът.

— Да се обадя ли аз? — предложи Бишъп.

Долан му кимна и той излезе.

— Ставай оттам и стига с тия фасони — обърна се Долан към Майра. — Честна дума, не съм искал да те обидя. Само се опитах да ти помогна…

— Седя тук и се мъча да разбера що за човек си ти. Може ли да видя ръцете ти?

Долан отиде при нея и протегна ръце. Тя ги обърна с дланите нагоре. Усмихна се, вдигна очи и сълзите й отново започнаха да напират.

— Какво има? — попита той в недоумение.

— Исках да видя къде са белезите ти от пироните.

Бишъп се върна възбуден.

— За малко да оплескам всичко. Казах й, че те няма. Чака те на телефона.

— Кой ме чака?

— Мисис Смит. Иска да говори с теб…

Долан излезе. Бишъп веднага упрекна Майра.

— Защо не се опиташ да се държиш с него както трябва? Цял живот ли ще си останеш глупачка? Твоят Мик е най-прекрасният мъж на света. Влюбен е в теб…

— Показва го по много особен начин.

— Важното е, че е така. Постарай се да се разбереш с него.

— Ще се опитам…

— Трябваше да блъскам главите ви една в друга.

Долан се втурна в стаята.

— Арнолд Смит се е прибрал вкъщи — съобщи той със светнал поглед. — Току-що. Само това ни оставаше, за да доведем работата докрай. Сигурен съм, че ще ни помогне. Отивам да поговоря с него…

— Всички отиваме — отвърна Бишъп. — Всички…

— Искаш ли? — Долан отправи въпроса специално към Майра.

— Разбира се. — Тя стана веднага.

— Това е нещо друго — коментира Бишъп. — Хайде.

IX

„Космополит“ разпространи новината късно следобед, помести имена и факти. Долан нарочно изчака и тиражът бе разпратен едва след четири часа, за да е сигурен, че е приключил работният ден и за редакционния, и за техническия състав на следобедните вестници. Не искаше да им даде и най-малък шанс да преработят някое от последните си издания.

Това беше написано на разпространените из целия град афиши. Долан се опита да откупи по пет минути от програмите на трите радиостанции, като предложи да плати тройно, но навсякъде му отказаха категорично, щом разбраха за какво се кани да говори. Той изпадна в бяс от омраза. Искаше всички в града да научат. В шест часа вечерта всички вече знаеха. Хората гъмжаха по улиците, телефоните звъняха, телетипните машини тракаха… Добър материал щеше да излезе дори ако някаква анонимна тълпа бе осакатила Арнолд Смит и не се знаеше нищо повече. Но след като водачите на тълпата се оказаха известни и имената им бяха отпечатани в две колони на цяла страница, това вече беше сензация. С един удар Долан бе обърнал града с главата надолу.

Стоеше сам на долния етаж в печатницата, когато някой почука на задната врата. Стана и отвори на Бъд Макгонагил.

— За Бога, махай се оттука — каза му той. — Идвам направо от Съдебната палата. Съдията Пентланд е свикал извънредно заседание на предварителното жури. Вече са тръгнали насам…

— Точно това исках. Ще се явя да им кажа…

— Изчакай до сутринта. Скрий се някъде. Използвай времето, за да си провериш още веднъж фактите…

— Фактите ми са проверени. Всичко е отпечатано в списанието. Освен това Смит ми е на разположение… и е на сигурно място. Готови сме…

— Майк, за бога, опитвам се да те спася. Измъкнах се, защото точно в този момент изготвят призовка за теб… а тази вечер не бива да се явяваш в съда. Не се знае какво може да се случи…

— Слушай, Бъд…

— Упорит си като муле, казвам ти, че не бива да се явяваш тази вечер. Изчакай до сутринта. Тогава ще ми се обадиш по телефона и ще дойда с още няколко души, за да те охраняваме. Ти май не можеш да разбереш — предизвикал си същинска експлозия в нашия град. Намесил си хора, за които не си и сънувал… съдии, че и един член на Конгреса… трябва веднага да се махнеш оттук…

— Добре — съгласи се Долан накрая. — Ще си тръгна, но ще се прибера у дома. Пък ако ме предизвикат, и аз ще им отвърна със същото, какво толкова. Не съм забравил как се стреля…

— Не ме интересува къде ще отидеш, само се махни оттук. Най-напред тук ще дойдат…

— Добре, Бъд. Благодаря ти. А сега най-добре тръгвай и ти.

— Обещаваш ли, че няма да останеш тук?

— Само да си облека сакото…

— И да ми се обадиш утре рано сутринта!

— Обещавам…

— Хич недей да ми се хилиш. Да не си въобразяваш, че се шегувам? Не си ли даваш сметка, че на Карлайл не му пука какво пише в списанието ти, стига ти да не можеш да свидетелстваш в съда. На списанието може да се изсмее…

— Може, ама…

— Не бива да оставам повече, Майк.

— Добре, Бъд, заминавай. Не си въобразявам, че се шегуваш. Обличам си сакото и тръгвам. Трябваше да се срещна тук с Грисъм, Бишъп и Майра в седем часа, но ще тръгна.

— Със здраве…

— Със здраве…

Долан го изчака да излезе през задната врата и се качи горе, за да вземе сакото си. Влезе в канцеларията, включи осветлението и се обади по телефона в новото си жилище. Юлиеис му каза, че мис Майра е там в момента.

— Здравей, моето момиче. Слушай, току-що оттук си тръгна Макгонагил. Доста е загрижен от това как се развиват нещата. Предварителното жури е свикано на извънредна сесия заради кръстоносците, но той не иска да се явявам тази вечер… Иска да изчакам до сутринта, за да ми осигури телохранители. Това как ти се струва? Издигам се, нали?… Боже мой, та ти си по-тежък случай и от него… Какво толкова, не ме е страх. Чаках го този момент. И така, свържи се с Бишъп и Грисъм и им кажи да не се връщат тук, а да се срещнем у дома. Какво ще кажеш за новата къща?… Това да се чува… Да, да, тръгвам си веднага. Довиждане, моето момиче…

Затвори телефона, изгаси лампата в редакцията и тръгна към пътната врата. Изгаси осветлението над входа и тръгна да излиза, но после се отказа, заключи и се върна до задната врата.

Отвори я, излезе и я тръшна след себе си. Тръгна по уличката към паркинга. В тъмното се препъна в някаква кутия, паднала встрани от купа с отпадъци зад долнопробното кафене на ъгъла. Оказа се, че се е подпрял на кофа за смет без похлупак, от която се разнасяше киселата миризма на кори от изстискани портокали и утайка от кафе.

— Дяволите да ги вземат! — извика той не защото се бе препънал, а защото го лъхна миризмата на непокрити боклуци. Утайка от кафе… „Чудна работа“ — каза си той и в един миг долови зад себе си шумолене — без каквато и да е разумна причина внезапно го обзе страх, неизпитван никога дотогава, див, животински страх. Не бе успял да се помръдне, когато усети, че някой е докоснал периферията на шапката му изотзад и разбра, че ще се случи нещо ужасно, че само едно тупкане на сърцето му го дели от смъртта. Краят на улицата и малката точка светлина, която означаваше спасение, бяха на хиляди километри разстояние. В гърлото му се зароди вик на ужас, но преди да се разнесе, тъпанчетата му гръмнаха и светлата точка от дъното на улицата се спусна към него със страхотна скорост, червена, боботеща, неудържима. Разбра, че го убиват, но през съзнанието му премина само една мисъл: „Ами ако онзи път Майра бе отишла да пие кафе?“…

После главата му се пръсна и той падна по очи над кофата за смет, вдигнал ръка, за да стисне деликатния си нос.