Устоите на Земята (Част първа)

Предговор

Нищо не става така, както го планираш.

Много хора бяха изненадани от „Устоите на Земята“, включително и аз самият. Известен съм като автор на трилъри. В книжния бизнес, когато постигнеш известен успех благоразумието диктува да пишеш в същото русло веднъж в годината до края на живота си. Клоуни не бива да се опитват да играят Хамлет; попзвезди не бива да се опитват да пишат симфонии. Аз също не биваше да рискувам репутацията си, написвайки нещо извън жанра и свръхамбициозно.

Нещо повече: не вярвам в Бог. Не съм от тъй наречените „духовни личности“. Според издателския ми агент най-големият ми проблем като писател е, че не съм „измъчена“ душа. Последното, което някой можеше да очаква от мен, бе история за построяването на катедрала.

Така че „Устоите“ беше неподходяща книга за мен… и замалко щеше да си остане ненаписана. Започнах я, след това я изоставих и не бях се връщал към нея десет години.

Ето как стана.

Като момче цялото ми семейство принадлежеше към пуританска религиозна група, наречена „Братята Плимът“. За нас църквата беше гола стая със столове около една маса в центъра. Стенописи, статуи и всякакви форми на украса бяха забранени. Сектата също така не одобряваше членовете й да посещават други съперничещи църкви. Ето защо отраснах до голяма степен в неведение за европейското богатство на великолепна църковна архитектура.

Започнах да пиша романи на двайсет и няколко годишна възраст, докато работех като репортер за лондонския „Ивнинг Нюз“. Тогава осъзнах, че така и не съм проявявал особен интерес към градския пейзаж наоколо си и не разполагах с речник за описание на сградите, в които героите им преживяваха приключенията си. Така си купих „Увод в европейската архитектура“ на Никълъс Певснър. Тази книга ми даде очите, с които да гледам сградите изобщо и в частност — църквите. Певснър е вложил истинска страст, когато е писал за готически катедрали. „Изобретяването на изострената арка“, пише той, „е било рядко събитие в историята, когато решението на един технически проблем — как да се построи по-висока църква — се е оказало също така изумително красиво“.

Скоро след като прочетох книгата на Певснър, вестникът ме изпрати в източноанглийския град Питърбъроу. Отдавна съм забравил случая, който трябваше да отразя, но ще помня винаги какво направих, след като подготвих статията. Трябваше да чакам около час за влак обратно за Лондон, тъй че си спомних възхищението и страстните описания на Певснър на средновековна архитектура, и отидох да видя катедралата Питърбъроу.

Беше един от онези мигове.

Западната фасада на Питърбъроу има три огромни готически арки, като портали за великани. Вътрешността е по-стара от фасадата, с аркади от обичайни кръгли нормански арки във величествено шествие по страничното крило на храма. Като всички големи църкви, вътре е едновременно тихо и красиво. Но беше и нещо повече. Заради книгата на Певснър вече имах понятие за усилията, вложени в това. Знаех историята за усилията на човечеството да се строят все по-високи и по-красиви храмове. Разбирах мястото на това здание в историята, моята история.

Бях запленен от катедралата Питърбъроу.

Посещението на катедрали се превърна в мое хоби. Веднъж на всеки няколко месеца отивах с колата до някой от старите английски градове, настанявах се в хотел и проучвах църквата. Така видях Кентърбъри, Солсбъри, Уинчестър, Глостър и Линкълн. Всеки от храмовете е уникален и всеки има да разкаже своя интригуваща история. Повечето хора отделят около час-два, за да „отметнат“ една катедрала, но аз обичам да прекарвам по ден-два.

Самите камъни разкриват историята на строителството: прекъсвания и започвания; повреди и преустройвания; разширявания във време на благоденствие; стъклописи, посветени на богати хора, които обикновено са плащали сметката. Друга история е разказана от начина, по който е разположена църквата в града. Линкълн е с фасада към замъка от другата страна на улицата — религиозна и военна власт нос в нос. Уинчестър се издига сред изрядна мрежа от улици, построени от един средновековен епископ, изживявал се като градостроител. Солсбъри се е преместила от укрепен хълм, на чието било все още се виждат останките от старата катедрала — на открита морава в знак, че е настъпил вечният мир.

Но през цялото време ме глождеше един въпрос: Защо са били строени тези църкви?

Съществуват прости отговори — Божията прослава, епископската суета и прочие. Но те не ми бяха достатъчни. Строителството на средновековните катедрали е един изумителен европейски феномен. Строителите не са разполагали с никакви мощни механизми, не са разбирали математиката или строителното инженерство и са били бедни: най-богатите принцове не са живеели толкова добре, колкото, да речем, един затворник в съвременен затвор. И въпреки това са вдигнали най-красивите здания, съществували някога, и са ги построили толкова добре, че все още ги има, стотици години по-късно, за да ги проучваме и да им се удивляваме.

Започнах да чета за тези църкви, но книгите ми се сториха незадоволителни. Имаше много естетски приказки за възвишеност, но не и за живото строителство. След това ми попадна „Строителите на катедрали“ на Жан Гимпел. Гимпел, черната овца на френска фамилия търговци на произведения на изкуството, не понасял също като мен дискусии дали прозорците на централния кораб на катедралата „въздействат“ естетически. Неговата книга бе за обитателите на пръстени колиби, които всъщност са съградили тези приказни здания. Изчел е архивите на френски манастири и е проявил интерес кои са били строителите и какви са били доходите им. Той първи е забелязал, например, че значително малцинство от имената били женски. Средновековната църква е била сексистка, но катедралите са били строени и от жени, както и от мъже.

От друг труд на Гимпел, „Средновековната машина“ научих, че Средните векове са били време на бързи технологични нововъведения, през което водната сила е била впрегната в широко разнообразие от промишлени приложения. Скоро започнах да проявявам интерес към средновековния живот изобщо. И започнах да си съставям картина как строенето на величествени катедрали трябва да се е оказало напълно подходяща дейност за средновековните хора.

Обяснението не е просто. Прилича малко на опита да се разбере защо хората от двайсети век изразходиха толкова много средства за проучване на космическото пространство. И в двата случая е действала цяла мрежа от влияния: научно любопитство, търговски интереси, политически съперничества, както и духовните аспирации на земните хора. И ми се стори, че има само един начин да очертая тази мрежа: като напиша роман.

Някъде през 1976 г. нахвърлих основната рамка и около четири глави от романа. Изпратих ги на своя агент, Ал Цукерман, който ми написа: „Създал си гоблен. Това, което ти трябва, е поредица от свързани мелодрами.“

Като погледна назад разбирам, че на двайсет и седемгодишна възраст не съм бил в състояние да напиша такъв роман. Бях като чиракуващ акварелист, който замисля огромно платно с блажни бои. За да е справедливо към тематиката, книгата трябваше да е много дълга, да обхване период от няколко десетилетия и да съживи величествения размах на средновековна Европа. Пишех далеч не толкова амбициозни книги и въпреки това все още не бях усвоил занаята.

Изоставих книгата за катедралите и ми дойде друга идея, трилър за немски шпионин във военна Англия. За щастие това се оказа по силите ми и под заглавието „Окото на иглата“ стана моят първи бестселър.

През следващото десетилетие писах трилъри, но продължих да посещавам катедрали и идеята за моя „катедрален роман“ така и не ме напусна. Възкресих я през януари 1986 г., след като бях довършил шестия си трилър, „Долината на лъвовете“.

Издателите ми бяха нервни. Искаха поредната шпионска история. Приятелите ми също бяха неспокойни. Знаеха, че обичам успеха. Не съм от писателите, които могат да се справят с един провал, като заявят, че книгата е била добра, но читателите са се оказали неадекватни. Пиша, за да доставям удоволствие и го правя с удоволствие. Един провал щеше да ме отчая. Никой не се опита да ме разубеди, но много хора изразиха загриженост и резерви.

Аз обаче не замислях „трудна“ книга. Канех се да пиша приключенска история, пълна с колоритни характери, които са амбициозни, порочни, секси, героични и остроумни. Исках обикновените читатели да бъдат също така завладени като мен от романтиката на средновековните катедрали.

Междувременно си бях създал метод на работа, който продължавам да прилагам и до ден-днешен. Започвам с написването на рамка на повествованието, с описание какво се случва във всяка глава и грубо щрихиране на действащите лица. Но тази книга не беше като другите ми. Началото тръгна лесно, но докато историята се разгъваше през десетилетията и хората израстваха от младост към зрялост, се оказваше все по-трудно да измислям нови премеждия и обрати в живота им. Разбрах, че една дълга книга е много по-голямо предизвикателство от три къси.

Героят в историята трябваше да бъде един вид Божи човек. Това бе трудно за мен. Щеше да ми е трудно да се заинтригувам от характер, съсредоточен над задгробния живот (както и за мнозина читатели). За да направя приор Филип по-симпатичен, му придадох една много практична, земна вяра, грижата за хорските души тук на земята, а не просто на онзи свят.

Сексуалността на Филип също беше проблем. През Средните векове от всички монаси и свещеници се е очаквало да бъдат целомъдрени. Очевидният драматизъм щеше да е в мъж, който води ужасна вътрешна битка със своите страсти. Но не можах да се ентусиазирам от тази тема. Отраснал съм през 60-те и сърцето ми винаги е било с тези, които се справят с изкушението, като му се отдават. Затова го превърнах в един от малцината хора, за които сексът всъщност не е кой знае какво. Той е единственият весел целомъдрен герой, който някога съм създавал.

Установих връзка с Жан Гимпел, който ме беше вдъхновил преди десет години и с изненада научих, че той не само живее в Лондон, но и на моята улица. Наех го за консултант и станахме приятели и противници на тенис на маса до смъртта му.

До март следващата година, 1987, бяха нахвърлял сюжета само на първите две трети от книгата. Реших, че би трябвало да е достатъчно. Започнах да пиша.

До декември имах готови около двеста страници.

Беше пълна катастрофа. Бях работил над сюжета две години и единственото, с което разполагах, беше грубо и непълно скициране на няколко действащи лица. Не можех да прекарам остатъка от живота си над тази книга. Но какво трябваше да се направи? Е, можех да я оставя и да напиша нов трилър. Или да заработя по-усилено. През онези дни обикновено пишех от понеделник до петък, а в събота преди обед се занимавах с деловата си кореспонденция. Някъде от януари 1988 г. започнах да пиша от понеделник до събота, а да чета и пиша писма в неделя. Производителността ми се увеличи драматично, отчасти заради допълнителния ден, но главно защото влагах много повече интензивност в работата си. Проблемът с края на книгата, който все още не бях очертал, се реши в един проблясък на вдъхновение, когато ми хрумна да въвлека основните герои в прословутото реално убийство на Томас Бекет.

Както си спомням, довърших първата чернова в средата на същата година. Съчетанието от възбуда и нетърпение ме тласна да заработя още по-усилено в пренаписването и започнах да се трудя по седем дни в седмицата. Деловата ми кореспонденция бе изоставена, но довърших книгата през март 1989 г., три години и три месеца след започването й.

Бях изтощен, но щастлив. Чувствах, че съм написал нещо особено, не просто пореден бестселър, а може би голям популярен роман.

Малцина бяха съгласни.

Американският ми издател на книгата с твърди корици, William Morrow & Co, отпечата приблизително същия тираж като „Долината на лъвовете“ и след като продадоха същото количество, бяха доволни. Лондонските ми издатели бяха по-въодушевени и там „Устоите“ се продаде по-добре от която и да е от предишните ми книги. Но първоначалната реакция на издателите по света бе, че Фолет най-после е довършил безумния си проект и се е отървал от него. Книгата не спечели никакви награди — не беше дори номинирана. Няколко критици й се възхитиха, но повечето не бяха впечатлени. В Италия стана бестселър № 1, но там читателите винаги са били добри към мен. Меките корици бяха № 1 за една седмица в Британия.

Започнах да мисля, че съм сбъркал. Може би книгата наистина беше поредното бързо четиво, добра, но не и голяма.

Едно лице обаче повярва страстно, че тази книга е особена. Моят германски издател в „Gustav Luebbe Verlag“ отдавна бе мечтал да публикува роман за строителство на катедрала. Дори бил обсъждал идеята с някои от немските си автори, но нищо не беше се получило. По тази причина бе много въодушевен от това, което пишех, а когато получи ръкописа почувства, че надеждата му се е осъществила.

До този момент работата ми имаше съвсем скромен успех в Германия. (Злодеите в книгите ми обикновено бяха германци, тъй че едва ли бих могъл да се оплаквам.) Фрицше беше толкова ентусиазиран, че според него „Устоите“ можеше да се превърне в огромен успех и да ме направи най-популярния писател в Германия.

Дори аз не го вярвах.

Но се оказа прав.

„Luebbe“ издадоха книгата превъзходно. Наеха млад художник, Аким Киел, за корицата, но когато той настоя да направи оформлението на цялата книга, третирайки я като предмет на изкуство, Luebbe намериха куража да приемат концепцията му. Цената му беше висока, но успя да предаде към купувача усещането на Фрицше, че в тази книга има нещо специално. (След това той продължи, като направи оформлението на всички мои немски издания години наред и създаде облик, който Luebbe използват многократно.)

Първия намек, който получих, че читателите виждат книгата като нещо особено беше, когато Luebbe пуснаха реклама по повод продаването на 100 000 екземпляра. Никога дотогава не бях продавал толкова копия в твърди корици в друга страна, освен Съединените щати (които имат три пъти повече население от Германия).

След две години „Устоите“ започна да се появява в класациите на най-дълго продавани книги, с около осемдесет появи в немския списък на бестселъри. С времето просто си остана там. (До днес има над триста седмични появявания.)

Един ден проверявах съобщението за процентното си възнаграждение от „New American Library“, моя американски издател в меки корици. Тези съобщения се съставят внимателно, за да не може авторът да разбере какво всъщност става с книгата му, но след десетилетия настойчивост се бях научил да ги чета. И забелязах, че „Устоите“ продават около 50 000 копия на всеки шест месеца. За сравнение, „Окото на иглата“ продаваше към 25 000, както и повечето ми други книги.

Проверих продажбите си във Великобритания и открих същото съотношение: „Устоите“ се продаваха двойно.

Започнах да забелязвам, че „Устоите“ се споменават повече от всяка друга моя книга в кореспонденцията ми от почитатели. По време на срещи и книжни панаири откривах, че все повече читатели ме уверяват, че „Устоите“ са любимата им моя творба. Много хора ме молеха да напиша продължение. (Ще го направя някой ден.) Някои твърдяха, че е най-добрата книга, която са чели в живота си — комплимент, какъвто не бях получавал за никоя друга своя книга. Една британска туристическа компания се обърна към мен с предложение да направят празник „Устоите на Земята“. Започваше да прилича на култов хит.

След време разбрах какво точно става. Това бе книга „от уста на уста“. Банална истина в книжния бизнес е, че най-доброто рекламиране е това, което не можеш да купиш: личната препоръка от един читател на друг. Точно това продаваше „Устоите“. Правеше го ти, скъпи читателю. Издатели, агенти, критици и хората, които раздават литературни награди като цяло бяха пренебрегнали тази книга, но ти — не. Ти забеляза, че е различна и специална, и каза на приятелите си. И накрая се разчу.

И ето, че стана. Изглеждаше неподходящата книга. Аз изглеждах неподходящият писател и за малко не успях да я направя. Но това е моята най-добра книга и ти я зачете.

Оценявам това. Благодаря ти.

Кен Фолет

Стивънейдж, Хертфордшиър

Януари, 1999 г.