Устоите на Земята (Част първа)

I

След като Елън си отиде, неделите в къщата за гости станаха много кротки. Алфред риташе топка със селските момчета в ливадата отвъд реката. Марта, на която й беше мъчно за Джак, си играеше игри наужким. Събираше наужким зеленчуци, правеше супа наужким и обличаше кукла. Том работеше над плана на катедралата.

Беше намекнал веднъж-дваж на Филип, че трябва да помисли що за църква иска да построи, но приорът не му обърна внимание или пък бе предпочел да пренебрегне намека. Имаше много неща на ума си. Но Том не мислеше почти за нищо друго, особено в неделите.

Обичаше да седи отсам вратата на къщата за гости и да гледа над моравата към развалините на катедралата. Понякога нахвърляше скици върху восъчна табличка, но повечето работа беше в ума му. Знаеше, че за повечето хора бе трудно да си представят материални обекти и сложни пространства, но за него самия винаги беше лесно.

Беше спечелил доверието и благодарността на Филип с начина, по който се бе справил с развалините, но приорът все още гледаше на него като на търсещ работа зидар. Не беше го убедил, че е способен да планира и да построи катедрала.

Една неделя, около два месеца след като Елън си замина, се почувства готов да започне рисунките.

Направи подложка от оплетени тръстики и гъвкави клонки, около три на две стъпки. Сложи дървени страни на подложката, за да има издигнати ръбове, като тава. След това направи гасена вар, смеси я с малко количество силен гипс и напълни тавата със сместа. Докато замазката се втвърдяваше, начерта линии в нея с игла. Използва железния си, една стъпка дълъг линеал за прави линии, ъгълника си за прави ъгли и пергела си — за извити.

Щеше да направи три рисунки: вертикален разрез, за да обясни как е конструирана църквата; частичен разрез, за да илюстрира красивите й пропорции; план, за да покаже разпределението. Започна с вертикалния разрез.

Представи си, че катедралата е като дълъг самун хляб, после отряза кората при западния край, за да се вижда отвътре и започна да рисува.

Беше много просто. Нарисува висок свод с плосък връх. Това беше корабът, видян от края. Щеше да има плосък дървен таван, като старата църква. На Том много му се искаше да съгради извит каменен свод, но знаеше, че Филип не би могъл да си го позволи.

Над кораба нарисува триъгълен покрив. Ширината на сградата се определяше от ширината на покрива, а тя на свой ред бе ограничена от наличния материал за греди. Трудно беше да се сдобиеш с греди по-дълги от около трийсет и пет стъпки — а и те бяха ужасно скъпи. Добрият строителен материал беше толкова ценен, че едно хубаво дърво най-често се отсичаше и продаваше от собственика много преди да е израснало достатъчно високо. Корабът на катедралата на Том щеше да е с ширина от трийсет и две стъпки или два пъти дължината на железния му прът.

Корабът, който бе нарисувал, беше висок, невъзможно висок. Но една катедрала трябваше да бъде вълнуващо здание, да вдъхва благоговеен трепет с големината си, да тегли окото към небесата с височината си. Една от причините хората да идват в катедралите бе, че това бяха най-големите здания на света. Човек, който не е ходил в катедрала, можеше да изкара целия си живот, без да е видял постройка, по-висока от колибата, в която живее.

За жалост сградата, която Том бе нарисувал, щеше да падне. Тежестта на оловото и дървото в покрива би била твърде много за стените, които щяха да се огънат навън и да се сринат. Трябваше да бъдат укрепени.

За тази цел строителят нарисува два прохода, на половината височина на кораба, по един от всяка страна. Това бяха страничните крила. Те щяха да имат извити каменни тавани и тъй като крилата бяха по-ниски и по-тесни, цената на каменните сводове нямаше да е толкова голяма. Всяко крило щеше да има стръмен скосен покрив.

Страничните крила, свързани с кораба чрез каменните си сводове, осигуряваха известна опора, но не бяха достатъчно високи. Том щеше да построи допълнителни подпори на равни разстояния, в подпокривното пространство на страничните крила, над сводестия таван и под скосения покрив. Нарисува една от тях, каменна арка, която се издигаше от върха на стената на крилото и минаваше през него до стената на кораба. Там, където подсилващата арка се опираше на стената на крилото, Том я укрепи и с масивен контрафорс, издаващ се навън от страната на храма. Над контрафорса постави куличка, за да добави още тежест и за допълнителна красота.

Изумително висока църква не би могла да съществува, ако не се подсилят елементите на крилата, подпорите и контрафорсите. Но това може би щеше да е трудно да се обясни на един монах и Том беше нахвърлял скица, за да стане по-ясно.

Нарисува също тъй и основите, като навлезе дълбоко надолу под стените. Лаиците винаги се изненадваха колко дълбоки са основите.

Беше проста рисунка, твърде схематична, за да е от голяма полза за строителите. Но щеше да е добра за показ на приор Филип. Том искаше той да разбере какво му се предлага, да си представи сградата и да се запали от желание да я построи. Трудно беше човек да си представи голяма, солидна църква, като вижда пред себе си едва няколко линии, надраскани в гипс. Филип щеше да се нуждае от цялата помощ, която Том можеше да му предложи.

Вертикалният разрез показваше солидни стени, но те нямаше да бъдат такива. Том се залови да нарисува изглед от вътрешността на църквата към стената на кораба. Беше разделена на три нива. Долната половина трудно можеше да се нарече стена: беше просто редица от колони, чиито върхове се свързваха с полукръгли арки. Това се наричаше аркада. През сводовете на аркадата можеха да се видят прозорците на крилата. Прозорците щяха да са изрядно подредени спрямо сводовете, за да може светлината отвън безпрепятствено да пада в кораба. Колоните между тях щяха да се свържат с контрафорсите на външните стени.

Над всяка арка от аркадата имаше ред от три малки арки, образуващи галерията. Оттам нямаше да идва никаква светлина, защото зад тях беше скосеният покрив на страничното крило.

Над галерията беше прозоречното ниво, наречено така, защото бе накъсано с прозорци, които осветяваха горната половина на кораба.

По времето, когато бе строена старата катедрала в Кингсбридж, строителите бяха разчитали на дебели стени за здравина и боязливо бяха вкарвали малки прозорчета, които едва пропускаха светлината. Съвременните строители разбираха, че една сграда ще е достатъчно здрава, ако стените й са прави и точни.

Том планира трите нива на корабната стена — аркада, галерия и прозоречното ниво — в точно съотношение 3:1:2. Аркадата беше на половината височина на стената, а галерията — една трета от останалото. Пропорцията беше всичко в една църква: създаваше подсъзнателно усещане за вярност и правота на цялото здание. Но дали Филип щеше да разсъждава така? Том можеше да види в ума си редиците арки по дължината на църквата, с техните корнизи и резби, очертани на светлината на следобедно слънце… но щеше ли приорът да види същото?

Започна третата си рисунка. Това бе планът на храма. Във въображението си виждаше дванадесет арки в аркадата. Църквата следователно бе разделена на дванадесет секции, наречени просвети. Корабът щеше да е с дължина шест просвета, а канцелът — четири. Помежду им, заемайки пространството между седмия и осмия просвет, щяха да са трансептите, издаващи се от двете страни на кулата, издигната отгоре.

Всички катедрали и почти всички църкви бяха с кръстовидна форма. Кръстът бе изключителният и най-важен символ на Християнството, разбира се, но също тъй бе и практичен: трансептите осигуряваха полезно пространство за допълнителни параклиси и помещения като сакристията и вестиария.

След като приключи с плана, Том се върна на централната рисунка, която показваше вътрешността на църквата с изглед откъм западния край. Сега нарисува кулата, издигаща се над и зад кораба.

Кулата щеше да е един път и половина, а може би и два пъти по-висока от кораба. По-ниският вариант придаваше на зданието привлекателно симетричен профил, с крилата, кораба и кулата, издигащи се на равни стъпки, 1:2:3. По-високата кула щеше да предаде повече драматизъм, защото тогава корабът щеше да е двойно по-висок от крилата, а кулата — двойно по-висока от кораба, в съотношение 1:2:4. Том беше избрал драматизма: това бе единствената катедрала, която изобщо щеше да построи и искаше да се протяга към небето. Надяваше се Филип да изпитва същото.

Ако Филип приемеше замисъла му, Том щеше да прерисува плана отново, разбира се, по-грижливо и в точен мащаб. И щеше да има още много рисунки, стотици: плинтове, колони, капители, конзоли, врати, кулички, стъпала, водоливници и безброй други детайли — щеше да рисува години наред. Но това, което имаше пред себе си, бе същината на сградата — простота, икономичност, изящност и съвършени пропорции. Толкова бе хубаво.

Нямаше търпение да го покаже на някого.

Беше замислял да намери подходящ момент да го занесе на приор Филип. Но след като вече бе направено, искаше му се Филип да дойде и да го види веднага.

Дали Филип щеше да го сметне за самонадеян? Приорът не беше го молил да подготви планове за строеж. Можеше да има на ум друг майстор, някой, за когото да е чул, че е работил в друг манастир и е свършил добра работа. Можеше да укори Том за домогванията му.

От друга страна, ако Том не му покажеше нещо, Филип можеше да реши, че е неспособен да планира и би могъл да наеме някой друг, без дори да помисли за него, а той не беше готов за такъв риск. Предпочиташе да го вземат за самонадеян.

Беше все още светъл следобед — време за учение в портиците. Филип щеше да е в къщата на приора и да чете Библията си. Том реши да отиде и да почука на вратата му.

Излезе от къщата за гости, понесъл грижливо таблото си.

Докато вървеше покрай руините, перспективата да строи нова катедрала изведнъж му се стори плашеща: всичкия този камък, дървен материал, всичките тези работници, всичките тези години. Щеше да трябва да управлява всичко това, да се грижи за редовната доставка на материали, да следи за качеството на дървения материал и камъка, да наема и освобождава хора, неуморно да проверява работата им с оловната линия и отвеса, да нахвърля мостри за ваянията, да планира и строи повдигащи механизми… Зачуди се дали наистина ще е способен на това.

Сетне си представи колко възхитително щеше да е, да сътвори нещо от нищо. Да види в някой бъден ден нов храм, там, където сега нямаше нищо, освен отломки и да каже: „аз направих това“.

И друга мисъл се таеше в ума му, скрита някъде в прашен ъгъл. Нещо, което не му се щеше да признае. Агнес беше умряла без свещеник и бе погребана в неосветена земя. Искаше му се да се върне при гроба й, като заведе някой духовник да изреди молитви над него и може би да постави малък надгробен камък. Но се боеше, че ако привлече внимание по какъвто и да било начин към мястото, където тя почиваше, то цялата история с изоставянето на бебето щеше да се разкрие. Оставяне на едно бебе да умре все пак се смяташе за убийство. Докато седмиците минаваха, все повече и повече се безпокоеше за душата на Агнес и дали е на добро място или не е. Боеше се да попита свещеник за това, защото не искаше да издава подробности. Но се беше утешавал с мисълта, че ако построеше катедрала, то Бог със сигурност щеше да е благосклонен към него. И се чудеше дали би могъл да помоли Агнес да бъде дарена с тази благосклонност вместо него. Ако можеше да посвети работата си над катедралата на Агнес, щеше да чувства, че душата й е спасена и може да почива в мир.

Стигна до къщата на приора. Беше малка каменна постройка на един етаж. Въпреки студения ден вратата бе отворена. Поколеба се за миг. „Спокоен, съм, опитен съм, разбиращ, вещ съм“, каза си на ум. „Майстор съм във всички детайли на съвременното строителство. Точно човека, комуто с радост бихте се доверили“.

Пристъпи вътре в единствената стая. В единия й край имаше голямо легло с пищни завеси. В другия стоеше малък олтар с разпятие и свещник. Приор Филип бе до един от прозорците и четеше от веленова страница, тревожно намръщен. Вдигна очи и се усмихна на Том.

— Какво сте донесъл?

— Рисунки, отче — отвърна строителят, като се постара гласът му да прозвучи плътно и уверено. — За нова катедрала. Може ли да ви ги покажа?

Филип изглеждаше изненадан, но заинтригуван.

— Разбира се.

В един ъгъл стоеше голям аналой. Том го донесе на светлината от прозореца и постави гипсовата си рамка на наклонената му страна. Филип погледна рисунката, а Том започна да следи изражението му. Личеше, че приорът никога не беше виждал чертежи на сграда. Лицето му бе озадачено намръщено.

Строителят започна да обяснява. Посочи частичния разрез.

— Стоите в центъра на кораба и гледате към стената. Тук са колоните на аркадата. Свързани са с арки. През сводовете можете да видите прозорците в крилото. Над аркадата е галерията, а над нея са подтаванските прозорци.

Лицето на Филип се проясни, щом разбра. Учеше се бързо. Загледа се в плана и Том видя, че е също толкова озадачен от него.

— Когато обикаляме из обекта и отбелязваме къде ще се строят стените и къде колоните ще стъпват на земята, както и разположението на вратите и контрафорсите, трябва да имаме план като този, който да ни казва къде да поставяме колчетата си и да изпъваме канапите.

Лицето на Филип отново просветна. Не беше зле, че приорът разбираше трудно, помисли си Том. Това му даваше възможност да покаже увереност и опитност. Накрая монахът погледна вертикалния разрез. Том обясни:

— Тук е корабът, в средата, с дървен таван. Зад кораба е кулата. Тук са крилата, от двете страни на кораба. При външните ръбове на крилата са контрафорсите.

— Изглежда великолепно — промълви приорът.

Строителят разбра, че особено го е впечатлил вертикалният разрез, с показаната вътрешност на църквата, все едно, че западният край е люшнат настрани като врата на шкаф.

Филип отново погледна плана.

— Само шест просвета ли са към кораба?

— Да, и четири към канцела.

— Не е ли доста малко?

— Можете ли да си позволите строежа на по-голямо?

— Не мога да си позволя строеж на нищо — отвърна приорът. — Предполагам, че нямаш представа колко би струвало това.

— Знам точно колко би струвало — заяви Том. Забеляза изненадата на лицето на Филип: не беше разбрал, че строителят можеше да се оправя със сметки. Беше изкарал много часове, докато изчисли стойността на своя план до последното пени. — Би струвало не повече от три хиляди фунта.

Филип се изсмя глухо.

— В последните няколко седмици пресмятах годишния приход на приората. — Размаха веленовия лист, който толкова притеснено беше чел, когато Том влезе. — Тук е отговорът. Триста фунта годишно. И изразходваме всяко пени.

Том не беше изненадан. Беше очевидно, че манастирът е бил ръководен лошо в миналото. Имаше вяра, че Филип ще се справи с реорганизацията на финансите му.

— Ще намерите парите, отче — рече той. И добави благочестиво: — С Божията помощ.

Филип отново насочи вниманието си към рисунките. Не изглеждаше убеден.

— Колко време би отнело да се построи това?

— Зависи колко хора ще наемете — отговори строителят. — Ако наемете трийсет зидари с достатъчно ратаи, чираци, дърводелци и ковачи, които да ги обслужват, би могло да отнеме петнайсет години: една година за основите, четири години за канцела, четири за трансептите и шест години за кораба.

Филип отново изглеждаше впечатлен.

— Жалко, че старшите ми монаси нямат тази способност да мислят напред и да пресмятат. — Загледа се замислено в рисунките. — Значи трябва да намирам по двеста фунта на година. Не звучи толкова зле, като го поставиш така.

Том изпита възбуда. Филип започваше да вижда в идеите му изпълним проект, а не просто абстрактна схема.

— Да допуснем, че бих могъл да си позволя повече… можем ли да го построим по-бързо? — продължи приорът.

— До известна степен — отвърна Том сдържано. Не искаше да му вдъхва прекомерен оптимизъм, който можеше да доведе до обезверяване. — Бихте могъл да наемете шейсет зидари и да строите цялата църква наведнъж, вместо да се работи от изток на запад. И това би отнело от осем до десет години. Повече от шейсет, на строеж с такава големина ще започнат да си пречат един на друг и да забавят работата.

Филип кимна. Изглежда разбра това без затруднения.

— Все пак, дори само с трийсет зидари бих могъл да имам източния край завършен след пет години.

— Да, и можете да го използвате за служби и да устроите нова гробница за костите на Свети Адолфус.

— Така е. — Филип вече наистина беше възбуден. — Мислех си, че ще минат десетилетия, преди да можем да имаме нова църква. — Изгледа проницателно Том. — Строил ли си някога катедрала до сега?

— Не, макар че съм планирал и строил по-малки църкви. Но работих на катедралата в Екситър няколко години. Завърших като помощник-майстор строител.

— Искаш лично ти да построиш тази катедрала, нали?

Том се поколеба. Реши, че е по-добре да бъде откровен с Филип — мъжът не понасяше увъртанията.

— Да, отче. Искам да ме назначите за майстор строител. — Каза го възможно най-спокойно.

— Защо?

Том не беше очаквал този въпрос. Имаше толкова много причини. Защото съм го виждал лошо направено и знам, че мога да го направя по-добре, помисли си той. Защото няма нищо по-удовлетворително за един майстор занаятчия от това да упражни умението си, освен навярно да се люби с красива жена. Защото нещо като това дава смисъл на човешкия живот. Кой отговор искаше Филип? На приора може би щеше да му хареса да каже нещо благочестиво. С цялото си безразсъдство реши да каже самата истина.

— Защото ще бъде красиво.

Филип го погледна странно. Том не можа да разбере ядосан ли бе или имаше и нещо друго.

— Защото ще бъде красиво — повтори Филип. Том започна да усеща, че е глупава причина и реши да каже още нещо, ала не можеше да реши какво. След това осъзна, че приорът изобщо не го гледа скептично, а трогнато. Думите на строителя бяха докоснали сърцето му. Най-сетне Филип кимна, сякаш се бе съгласил след размисъл. — Да. А какво би могло да е по-добро от това да направим нещо красиво за Господа?

Том запази мълчание. Филип не беше обявил изрично, че той ще е майсторът строител. Зачака.

Приорът като че ли стигна до решение.

— След три дни с епископ Уейлрън ще идем да се срещнем с краля. В Уинчестър — заяви той. — Не зная какви точно са плановете на епископа, но съм сигурен, че ще помолим крал Стивън да ни помогне в плащането за нова катедрална църква за Кингсбридж.

— Дано да удовлетвори желанието ви — пожела Том.

— Той ни дължи услуга — рече Филип със загадъчна усмивка. — Би трябвало да ни помогне.

— И ако го направи?

— Мисля, че Бог те изпрати при мен с цел, Том Строителю — отвърна Филип. — Ако крал Стивън ни даде парите, можеш да построиш църквата.

Беше негов ред да се развълнува. Не знаеше какво да каже. Даряваха го с най-съкровеното желание в живота му, но имаше и условие. Всичко зависеше от това дали Филип щеше да получи помощ от краля. Кимна, приемайки обещанието и риска.

— Благодаря ви, отче.

Удари камбаната за вечерня. Строителят вдигна таблото си.

— Трябва ли ти това? — попита Филип.

Том съобрази, че беше добра идея да го остави върху аналоя. Щеше непрекъснато да напомня на приора.

— Не, не ми е нужно. Всичко е в главата ми.

— Добре. Бих искал да си го пазя тук.

Том кимна и тръгна към вратата.

Хрумна му, че ако сега не попита за Агнес, може би никога нямаше да го направи. Обърна се.

— Отче?

— Да?

— Моята първа жена… Агнес й беше името… тя умря без свещеник и е погребана в неосветено място. Не е съгрешила, беше просто… обстоятелствата. Чудех се… Понякога човек съгражда катедрала или основава манастир, с надеждата, че в отвъдния живот Господ ще си спомни благочестието му. Мислите ли, че моята църква би могла да послужи, за да се спаси душата на Агнес?

Филип се намръщи.

— Авраам бе помолен да принесе в жертва единствения си син. Бог не иска повече кръвни приношения, защото висшето жертвоприношение бе направено. Но урокът от историята на Авраам е, че Бог иска най-доброто, което имаме да предложим, онова, което ни е най-скъпото. Този храм най-доброто нещо ли е, което би могъл да предложиш на Бог?

— Освен децата ми, да.

— Бъди спокоен тогава, Том Строителю. Бог ще приеме дара ти.

II

Филип нямаше представа защо Уейлрън Бигод иска да се срещне с него в развалините на замъка на граф Бартоломю.

Беше се наложило да пътува до градчето Шайринг и да прекара нощта там, а на заранта да се отправи към Ърлскасъл. Сега, докато конят му тичаше в тръс към замъка, надвиснал от утринната мъгла пред него, реши, че вероятно е било въпрос на удобство: Уейлрън беше на път от едно място за друго, не минаваше покрай Кингсбридж по-близо, отколкото оттук, а замъкът бе удобен ориентир.

Филип съжаляваше, че не знае повече за плановете на Уейлрън. Не беше виждал новоизбрания епископ от деня, в който бе огледал катедралните руини. Уейлрън не знаеше колко пари му бяха нужни, за да построи църквата, а Филип не знаеше какво се кани епископът да поиска от краля. Уейлрън не обичаше да споделя плановете си и това го изнервяше силно.

Радваше се, че бе научил от Том Строителя колко точно щеше да струва строителството на новата катедрала, колкото и обезсърчаваща да беше новината. Отново изпитваше радост, че Том е при него. Строителят притежаваше изненадващо дълбоки дарования. Едва можеше да чете и пише, но можеше да проектира катедрала, да рисува планове, да пресметне броя на хората и времето, нужно за да се построи, и да изчисли колко точно щеше да струва всичко това. Беше кротък човек, но въпреки това имаше внушително присъствие: много висок, с брадато и загрубяло лице, проницателни очи и високо чело. Филип понякога се чувстваше леко притеснен пред него и се стараеше да го прикрие с благодушен тон. Но Том беше много прям, а и все едно, изобщо не беше му хрумнало, че изглежда малко плашещ в очите на Филип. Разговорът за жена му бе затрогващ и бе разкрил благочестие, което не беше толкова явно преди. Том беше един от онези хора, които пазеха вярата си дълбоко в сърцето. Понякога те се оказваха най-добрите сред вярващите.

Докато се приближаваше към Ърлскасъл, се чувстваше все по-притеснен. Доскоро това бе един процъфтяващ замък, бранеше земите наоколо, наемаше и изхранваше голям брой хора. Сега беше в руини и струпаните покрай него колиби бяха изоставени като празни гнезда по голите клони на някое дърво зиме. И Филип носеше вина за това. Беше разкрил мътещия се тук заговор и беше довел Божия гняв, в облика на Пърси Хамли, да се развихри над замъка и обитателите му.

Забеляза, че стените и порталът не бяха пострадали много. Това означаваше, че нападателите бяха проникнали вътре преди затварянето на портите. Подкара ходом коня си по дървения мост и влезе в първия от двата двора. Тук следите от битката бяха много по-явни: освен каменния параклис единственото, което бе останало от постройките на замъка, бяха няколко стърчащи от земята овъглени дървени трупи и вихрушка пепел, задухала покрай основата на крепостната стена.

От епископа нямаше и следа. Филип подкара през двора, прехвърли моста към другата страна и навлезе в горната част на крепостта. Тук имаше масивна каменна цитадела с паянтово на вид дървено стълбище, което водеше към входа на втория етаж. Приорът се взря нагоре към внушителните каменни зидове със зловещите тесни прозорци-амбразури: колкото и могъща да беше, цитаделата не бе защитила граф Бартоломю.

От онези прозорци горе можеше да гледа над стените на замъка и да наблюдава за епископа. Върза коня си за перилото на стълбището и се качи.

Вратата се отвори при докосването му. Пристъпи вътре. Голямата зала беше тъмна и прашна, а тръстиковите рогозки по пода бяха сухи като кости. Имаше изстинала камина и вито стълбище. Филип отиде до един от прозорците. Прахът го накара да закиха. Нямаше добра гледка навън, затова реши да се качи на следващия етаж.

На върха на витото стълбище се озова пред две врати. Предположи, че по-малката водеше към клозета, а по-голямата — към спалнята на графа. Влезе през по-голямата.

Помещението не беше празно. Филип замръзна на място стъписан. В средата на стаята срещу него стоеше млада и необикновено красива жена. За миг му се стори, че вижда привидение и сърцето му затупа силно. Облак от черни къдрици обрамчваше омайващото й лице. Тя също се бе втренчила в него с големите си тъмни очи и той разбра, че е не по-малко изненадана. Успокои се и понечи да направи втора стъпка навътре, когато някой го сграбчи отзад и усети студеното острие на дълъг нож на гърлото си, а един мъжки глас каза:

— Ти пък кой си, по дяволите?

Момичето пристъпи към него.

— Кажи името си или Матю ще те убие — промълви тя властно.

Държанието й издаваше, че е със знатно потекло, но дори благородниците нямаха право да заплашват монаси.

— Кажи на Матю да отдръпне ръце от приора на Кингсбридж или може да стане по-зле за него — заяви спокойно Филип.

Пуснаха го. Озърна се през рамо и видя дребен и слаб мъж, някъде на неговите години. Този Матю сигурно беше излязъл от клозета.

Обърна се отново към момичето. Тя изглеждаше около седемнайсетгодишна. Въпреки властното си държание, беше облечена дрипаво. Докато я оглеждаше, един скрин до стената зад него се отвори и от него излезе момче със сънен вид. Държеше меч. Беше лежало там в очакване или се беше крило — Филип не можа да прецени кое от двете.

— А вие кои сте? — попита той.

— Аз съм дъщерята на графа на Шайринг и името ми е Алиена.

„Дъщерята!“, помисли си Филип. „Не знаех, че все още живее тук“. Погледна момчето. Беше около петнайсетгодишно и приличаше на момичето, освен чипия нос и късата му коса. Приорът вдигна въпросително вежда към него.

— Аз съм Ричард, наследникът на графството — заяви момчето с дрезгавия юношески глас.

Мъжът зад Филип каза:

— А аз съм Матю, стюардът на замъка.

Тримата се бяха крили тук, откакто бяха пленили граф Бартоломю, разбра монахът. Стюардът се грижеше за децата — трябваше да разполага с хранителни запаси или скрити пари. Филип се обърна към момичето:

— Зная къде е баща ви, но майка ви?

— Тя умря преди много години.

Жегна го чувство за вина. Децата бяха пълни сираци и той отчасти бе отговорен за това.

— Но нямате ли роднини, които да се грижат за вас?

— Пазя замъка докато се върне баща ми — отвърна девойката.

Живееха в свят на фантазии, осъзна Филип. Тя се опитваше да живее все едно, че все още е от богата и властна фамилия. След като баща й беше затворен и в немилост, беше просто поредното момиче. Момчето не беше наследник на нищичко. Граф Бартоломю никога повече нямаше да се върне в този замък, освен ако кралят не решеше да го обеси именно тук. Съжали момичето, но донякъде също тъй се възхити на силата на волята й, която крепеше фантазията й и караше другите двама да я споделят. Помисли си, че би могла да бъде кралица.

Отвън се чу тропот на копита по дърво: няколко коня прехвърляха моста. Алиена запита:

— Защо сте дошъл тук?

— Просто среща — отвърна той. Обърна се и направи една стъпка към вратата. Матю беше на пътя му. За миг застанаха неподвижни, един срещу друг. Замръзнала картина с четиримата в стаята. Филип се зачуди дали щяха да го спрат да си иде. После стюардът се отдръпна встрани.

Излезе навън. Вдигна полата на расото си и бързо заслиза по витото стълбище. Когато стигна долу, чу стъпки зад себе си. Матю го догони.

— Не казвайте на никого, че сме тук.

Беше разбрал нелепото положение, в което се намираха.

— Колко дълго ще останете тук? — попита го монахът.

— Докато можем — отвърна стюардът.

— А когато се наложи да напуснете? Какво ще правите тогава?

— Не знам.

Филип кимна.

— Ще опазя тайната ви.

— Благодаря ви, отче.

Приорът прекоси прашната зала и излезе навън. Погледна надолу и видя епископ Уейлрън и още двама с него да спират конете си до неговия. Уейлрън носеше тежко наметало, обшито с черна кожа и черна кожена шапка. Вдигна нагоре светлите си очи.

— Милорд епископ — каза почтително Филип, докато слизаше по дървените стъпала. Образът на девицата все още беше жив в ума му и му се дощя да тръсне глава, за да го прогони.

Уейлрън слезе от коня си. Придружаваха го същите спътници като предния път, забеляза приорът: дякон Балдуин и войника. Кимна им, а след това коленичи и целуна ръката на Уейлрън.

Епископът прие резервирано почтителния жест. След миг отдръпна ръката си. Това, което обичаше, бе самата власт, а не капаните й.

— Сам ли си, Филип?

— Да. Приоратът е беден и за мен ескортът е ненужен разход. Докато бях приор на „Свети Джон в леса“ никога нямах придружители, а още съм жив.

Уейлрън сви рамене.

— Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.

Закрачи през двора към най-близката кула. Филип го последва. Уейлрън влезе през ниския вход в подножието на кулата и се заизкачва по стълбището вътре. Под ниския таван се бяха струпали на гроздове прилепи и му се наложи да сниши глава, за да не ги забърше.

Излязоха на върха на кулата и застанаха при бойниците, загледани над земята наоколо.

— Това е едно от по-малките графства в тази земя — каза Уейлрън.

— Така е. — Филип потрепера. Тук горе вятърът бе студен и влажен, а наметалото му не беше толкова дебело като на епископа. Зачуди се накъде ли клони.

— Част от тази земя е добра, но повечето е гори и каменисти хълмове.

— Да.

В ясен ден можеше да видят много акри гори и земеделска земя, но сега, въпреки че ранната мъгла се беше вдигнала, едва можеха да различат отсамния край на гората на юг и равните ниви около замъка.

— Това графство има също огромна кариера, която произвежда първокачествен варовик — продължи Уейлрън. — Горите предлагат много акри добър строителен материал. А стопанствата носят значителни доходи. Ако имахме това графство, Филип, щяхме да можем да построим нашата катедрала.

— Ако прасетата имаха криле, щяха да могат да летят — отвърна Филип.

— О, ти, невернико!

Филип го зяпна.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

Въпреки скептицизма го обзе плаха надежда. Да можеше само да е истина! Но каза:

— Кралят се нуждае от военна поддръжка. Ще даде графството на някой, който може да води рицари в битка.

— Кралят дължи короната си на Църквата, а победата си над Бартоломю — на теб и мен. Рицарите не са единственото, от което се нуждае.

Уейлрън наистина говореше сериозно, увери се Филип. Възможно ли беше? Щеше ли кралят да отстъпи графство Шайринг на Църквата, за да финансира пресъграждането на катедралата в Кингсбридж? Трудно беше да се повярва, въпреки аргументите на Уейлрън. Но Филип не можеше да се отърве от мисълта колко чудесно щеше да е, да има камъка, дървения материал и парите, с които да плаща на майсторите, всичко това поднесено му на тепсия. И си спомни думите на Том Строителя, че можеше да наеме шейсет зидари и да довърши църквата за осем до десет години. Самата мисъл бе завладяваща.

— Но какво ще стане с бившия граф?

— Бартоломю е признал измяната си. Изобщо не е отрекъл заговора, но известно време е настоявал, че стореното не е държавна измяна, на основание на това, че Стивън бил узурпатор. Но кралският инквизитор най-накрая го е прекършил.

Филип потръпна и се постара да не мисли какво трябваше да са направили на Бартоломю, за да принудят този корав мъж да се предаде.

Изтласка тази мисъл от ума си.

— Графството Шайринг — промълви той на себе си. Беше невероятно амбициозно искане. Но идеята беше възбуждаща. Почувства се изпълнен с безразсъден оптимизъм.

Уейлрън погледна към небето.

— Да тръгваме. Кралят ни очаква вдругиден.

Уилям Хамли наблюдаваше внимателно двамата Божии служители от скривалището си зад бойниците на съседната кула. Познаваше ги. Високият, който приличаше на кос с острия си нос и черното си наметало, беше новият епископ на Кингсбридж. Дребният енергичен мъж с бръснатата глава и светлосините очи беше приор Филип. Чудеше се какво ли търсеха тук.

Беше видял как пристигна монахът, как огледа наоколо сякаш очакваше да види хора тук, след което влезе в цитаделата. Уилям нямаше как да разбере дали беше срещнал тримата, които я обитаваха — беше се задържал вътре съвсем замалко, а те можеше да са се скрили от него. Веднага след идването на епископа, Филип беше излязъл и двамата се бяха качили на кулата. Сега епископът сочеше с жест земята около замъка с някак собственическо високомерие. По стойката и жестовете им личеше, че епископът е въодушевен, а приорът — скептичен. Сигурен беше, че мътят някакъв заговор.

Той обаче не беше дошъл тук, за да проследи тях. Беше дошъл, за да следи Алиена.

Правеше го все по-често напоследък. Тя гнетеше мислите му непрекъснато и го спохождаха фантазии, в които я виждаше вързана и гола сред житно поле, или свита от страх и разтреперана като паленце в ъгъла на спалнята му, или изгубена в леса късно вечерта. В такива мигове просто му се налагаше да я види на живо. Потегляше към Ърлскасъл рано сутрин. Оставяше Уолтър, коняря си, да пази конете в гората, а той тръгваше през нивите към замъка. Прокрадваше се вътре и си намираше скривалище, откъдето да може да наблюдава цитаделата и горния двор. Понякога се налагаше да чака дълго, докато я види. Търпението му биваше подлагано на тежко изпитание, но мисълта да си тръгне отново, без дори да я е зърнал, бе непоносима, затова винаги оставаше. После, когато тя най-сетне се появеше, гърлото му пресъхваше и сърцето му започваше да бие по-учестено, а дланите му се навлажняваха. Често пъти тя биваше с брат си или с женствения им стюард, но понякога излизаше сама. Един следобед, лятото, когато я бе чакал от зори, тя бе отишла до кладенеца, извадила беше вода и си беше смъкнала дрехите, за да се измие. Само споменът за тази гледка го възпламеняваше непрекъснато. Имаше пищни, гордо изпъкнали гърди, които се раздвижваха сластно, щом вдигнеше ръцете си, за да натърка сапун в косата си. Цицките й бяха щръкнали възбуждащо, когато плисна студена вода върху себе си. Имаше изумително голямо храстче тъмни къдрави косми между краката си, а когато започна да се мие там, като търкаше енергично с насапунената си ръка, Уилям бе изгубил самообладание и еякулира в дрехите си.

Нищо толкова хубаво не беше се случило оттогава, а тя със сигурност нямаше да се мие през зимата, но бе имало по-малки наслади. Щом останеше сама, тя често пъти запяваше или дори си говореше. Уилям беше гледал как сресва косата си и танцува, или гони гълъби от крепостния вал като малко дете. Докато я наблюдаваше тайно, увлечена в тези дребни интимни неща, Уилям изпитваше чувство за власт над нея, чувство, което бе много приятно.

Тя, разбира се, нямаше да излезе навън, докато епископът и монахът бяха тук. За щастие двамата не се задържаха дълго. Напуснаха бойниците много бързо, а няколко мига след това препуснаха от замъка с двамата си придружители. Дали бяха дошли тук само за да огледат околността от бойниците? Ако беше това, времето трябваше да ги е разочаровало.

По-рано, преди да дойдат посетителите, стюардът беше излязъл за дърва. Готвеше в цитаделата. Скоро щеше отново да излезе, за да донесе вода от кладенеца. Уилям предполагаше, че ядат каша, защото нямаха пещ, в която да си изпекат хляб. Към края на деня стюардът щеше да напусне замъка. Понякога взимаше със себе си и момчето. Щом заминеха, беше само въпрос на време, преди да се появи Алиена.

Когато се отегчеше от чакането, Уилям си представяше отново гледката как се мие. Споменът бе почти толкова хубав, колкото истинското изживяване. Но днес беше неспокоен. Посещението на епископа и приора като че ли бяха зацапали атмосферата. До този ден около замъка и тримата му обитатели витаеше някаква магия, но пристигането на тези дълбоко немагични мъже на опръсканите им с кал коне бе развалило заклинанието. Все едно да те смути шум посред чудесен сън, след което колкото и да се опитваш, не можеш да си върнеш загубеното.

Известно време постоя, мъчейки се да отгатне какво крояха посетителите, но нищо не можа да измисли. При все това беше убеден, че замисляха нещо. Имаше един човек, който вероятно щеше да го разгадае. Майка му. Реши да остави Алиена за днес и да се върне у дома, за да й съобщи видяното.

Пристигнаха в Уинчестър на втория ден на свечеряване. Влязоха през Кралската порта в южната стена на града и продължиха направо към катедралния двор. Там се разделиха. Уейлрън пое към резиденцията на епископа на Уинчестър, палат със свой отделен терен, съседен на катедралния двор. Филип тръгна да отдаде почит на приора и да помоли за постеля в монашеското спално помещение.

След трите дни път, спокойствието и тишината на манастира му се сториха освежителни като прохладен извор в горещ ден. Приорът на Уинчестър беше пълничък добродушен мъж с розови бузи и бяла коса. Покани Филип да вечеря с него в къщата му. Докато се хранеха, поговориха за епископите си. Домакинът му явно беше във възторг от епископ Хенри и бе изпълнен с раболепие. Филип предположи, че когато епископът ти е толкова богат и могъщ като Хенри, нищо не можеше да се спечели от препирни с него. При все това нямаше намерение да бъде толкова затиснат под палеца на своя епископ.

Спа като пумпал и в полунощ стана за нощната литургия.

Когато влезе в катедралата на Уинчестър, за първи път се почувства нищожен.

Приорът му беше казал, че е най-големият храм на света и когато го видя, повярва му. Беше с дължина една осма от милята. Филип беше виждал села, които можеха да се поберат вътре. Имаше две гигантски кули. Едната се извисяваше над пресечната точка с трансептите, а другата — на западния край. Централната кула беше рухнала преди трийсет години над гробницата на Уилям Руфъс, безбожен крал, който сигурно въобще не е трябвало да бъде погребван в църква. След това обаче срутеното бе пресъградено. Докато стоеше под новата кула и пееше молитвата, Филип усещаше как цялото здание внушава неимоверно достойнство и сила. В сравнение с нея, проектираната от Том катедрала щеше да е скромна — ако изобщо се построеше. Едва сега осъзна, че се движи сред много висши кръгове и изпита смут. Беше само едно момче от хълмист уелски хълм, имало щастието да стане монах. Днес щеше да говори с краля. Какво му даваше това право?

Върна се в постелята си с другите монаси, но остана буден и притеснен. Боеше се, че може да каже или да направи нещо, което да обиди крал Стивън или епископ Хенри и да ги обърне против Кингсбридж. Родените във Франция често пъти се подиграваха с начина, по който англичаните говореха езика им. Какво ли щяха да си помислят за уелския му акцент? В монашеския свят Филип винаги бе оценяван по своята благочестивост, покорство и отдаденост на Божието дело. Тези неща нищо не означаваха тук, в престолния град на едно от най-великите кралства на света. Беше извън свои води. Потискаше го усещането, че е някакъв натрапник, никой, който се прави на някой и със сигурност ще го разкрият и отпратят в немилост.

Стана призори, отиде на утренята, а след това закуси в трапезарията. Монасите получиха силна бира и бял хляб — това беше богат манастир. След закуска, когато братята отидоха в катедралния съвет, Филип се запъти към епископския палат — великолепна каменна сграда с големи прозорци и няколко акра градина зад високи стени.

Уейлрън беше уверен, че ще получи подкрепата на епископ Хенри в дръзкия си замисъл. Хенри беше толкова влиятелен, че помощта му наистина би могла да направи възможно всичко това. Все пак той бе Анри дьо Блоа, по-малкия брат на краля. Освен че беше духовникът с най-добри връзки в Англия, беше и най-богатият, защото освен това беше абат на богатия манастир Глостънбъри. Очакваше се също така да стане следващият архиепископ на Кентърбъри. Кингсбридж не можеше да има по-могъщ съюзник. „Може би наистина ще се получи“, надяваше си Филип. „Може би кралят ще ни даде възможност да построим нова катедрала“. Докато мислеше за тези неща, имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от надежда.

Един стюард го уведоми, че епископ Хенри едва ли ще го приеме, преди да е минал обеда. Филип се почувства твърде уязвен, за да може да се върне в манастира. Обзет от нетърпение, тръгна да разгледа най-големия град, който бе посещавал някога.

Епископският палат беше в югоизточния ъгъл на града. Филип тръгна покрай източната стена, през дворовете на още един манастир, абатството „Света Мария“ и излезе в квартал, явно отдаден на кожарския занаят и обработката на вълна. Районът беше кръстосан от малки потоци. Като погледна по-отблизо разбра, че не бяха естествени, а направени от човека канали, които отклоняваха част от река Ичън, за да тече през улиците и да осигурява големите количества вода, нужни за щавенето на кожи и прането на овчата вълна. Такива производства обикновено се развиваха край воден източник и Филип се удиви на дързостта на хората да докарат реката до работилниците си, вместо обратното.

Въпреки оживената дейност, градът беше по-тих и по-малко претъпкан от всеки друг, който Филип беше виждал досега. Места като Солсбъри или Хиърфорд изглеждаха ограничени от крепостните си стени като дебел мъж в тясна дреха: къщите бяха твърде близо една до друга, улиците — твърде тесни, а както хора и животни се блъскаха за място човек имаше чувството, че всеки момент може да избухнат свади. Но Уинчестър беше толкова голям, че като че ли имаше място за всеки. Докато обикаляше постепенно осъзна, че това усещане за свободно пространство отчасти се дължеше на квадратното решетъчно разположение на улиците. Повечето бяха прави и се пресичаха под прави ъгли. Никога досега не беше виждал това. Градът трябваше да е бил построен по план.

Имаше десетки църкви. Бяха с всевъзможни форми и размери; някои — от дърво, а други — от камък и всяка обслужваше малкия си квартал. Градът трябваше да е много богат, за да поддържа толкова много свещеници.

Докато вървеше по Месарската улица малко му призля. Никога не беше виждал толкова много сурово месо на едно място. Кръв се оттичаше от касапниците на улицата и тлъсти плъхове притичваха между краката на минаващите хора.

Южният край на Месарската улица го изведе на средата на Високата улица срещу стария кралски дворец. Дворецът не беше използван от крале, откакто бе построена новата цитадела в замъка, бяха му казали, но кралската монетарница продължаваше да сече сребърни пенита в приземието на сградата, защитено от дебели стени и порти с железни решетки. Филип постоя до решетките, изумен от невъобразимото богатство пред очите си.

Имаше още няколко други хора, зазяпани в същата гледка. Това несъмнено бе нещо, в което всички гости на Уинчестър се заглеждаха. Една млада жена, която стоеше близо до него, му се усмихна и той също й отвърна с усмивка. Каза му:

— Можеш да направиш каквото си поискаш за пени.

Не разбра какво имаше предвид и отново й се усмихна разсеяно. После тя разтвори наметалото си и той с ужас видя, че отдолу е съвсем гола.

— Всичко каквото пожелаеш, за едно сребърно пени — рече тя.

Усети в слабините си смътно разбуждане на страст, като призрака на отдавна погребан спомен. След това осъзна, че тя е курва. Лицето му се изчерви от смут. Обърна се и бързо се отдалечи. Тя подвикна след него:

— Обичам хубава кръгла глава.

Подигравателният й смях го подгони.

Развълнуван и притеснен, той свърна по една от страничните улички и се озова на пазара. Видя кулите на катедралата, извисени над пазарните щандове. Забърза през тълпите, глух за речовитите увещания на продавачите и си проби път към манастирския двор.

Редът и спокойствието на църковната земя му дойде като прохладен полъх. Спря се в гробището, за да събере мислите си. Чувстваше се посрамен и оскърбен. Как смееше тя да изкушава мъж в монашеско расо? Явно го беше разпознала като гост… Възможно ли беше монаси, озовали се далече от своя дом манастир, да са нейни клиенти? Разбира се, че бе възможно, осъзна Филип. Някои монаси извършваха същите грехове като обикновените хора. Просто беше стъписан от женското безсрамие. Гледката с голотата й остана в ума му както нажеженото ядро на пламъка на свещ продължава да гори дори зад затворените клепачи, ако човек се взира в него няколко мига.

Въздъхна. Утринта бе изпълнена с толкова живи образи: направените от човек потоци, плъховете в касапските дюкяни, купищата новоизсечени сребърници, а после и голотията на жената. Знаеше, че още дълго време тези картини щяха да смущават размислите му.

Влезе в катедралата. Чувстваше се твърде омърсен, за да коленичи и да се моли, но самото преминаване, докато излезе през южната врата, донякъде го пречисти. Прекоси приората и отиде до епископския палат.

Наземният етаж представляваше параклис. Филип се качи по стълбището към залата и пристъпи вътре. До вратата имаше малка група слуги и млади духовници, прави или насядали на пейка до стената. В другия край на помещението Уейлрън и епископ Хенри седяха на маса. Един стюард го спря и му каза:

— Епископите закусват. — Тонът му сякаш подсказваше, че Филип не може да се види с тях.

— Ще отида при тях на масата.

— По-добре е да изчакате.

Филип реши, че стюардът го е взел за обикновен монах.

— Аз съм приорът на Кингсбридж.

Стюардът сви рамене и се отдръпна.

Филип се приближи до масата. Епископ Хенри седеше в челото, с Уейлрън от дясната му страна. Хенри беше нисък мъж с широки рамене и свадлива физиономия. Беше някъде на възрастта на Уейлрън, година-две по-голям от Филип, на около трийсет. Но за разлика от мъртвешки бледата кожа на Уейлрън и кокалестата фигура на Филип, имаше налятото тяло на човек, обичащ да си угажда с ядене. Очите му бяха живи и умни, а лицето — стегнато в израз на твърда решимост. Като най-младият от четирима братя, вероятно му се беше налагало да се бори за всичко през целия си живот. Филип се изненада, като видя, че главата на Хенри е обръсната — знак, че по някое време е дал монашеския обет и че все още се смята за монах. Не носеше обаче домотканото расо. Всъщност беше облечен в най-пищната туника, ушита от порфирна коприна. Уейлрън носеше безукорно бяла ленена риза под обичайната си черна туника и Филип разбра, че и двамата се бяха облекли за аудиенцията си с краля. Ядяха студено телешко и пиеха червено вино. Филип беше огладнял след разходката и устата му се напълни със слюнка.

Уейлрън вдигна глава, видя го и на лицето му пробяга леко раздразнение.

— Добро утро — поздрави Филип.

— Това е моят приор — каза Уейлрън на Хенри.

Не му допадаше много да го описват като приор на Уейлрън. Представи се:

— Филип от Гуинед, приор на Кингсбридж, ваше преподобие.

Очакваше да целуне отрупаната с пръстени ръка на епископа, но Хенри само кимна.

— Чудесно. — И захапа нов къс телешко.

Филип се почувства доста неловко. Нямаше ли да го поканят да седне с тях?

— Ще се видим след малко, Филип — рече Уейлрън.

Разбра, че са го освободили. Обърна се унизен и се върна при групата до вратата. Стюардът, който се бе опитал да го върне, само се подсмихна с физиономия, която сякаш говореше „Нали ви казах.“ Филип застана встрани от другите. Изведнъж изпита срам заради зацапаното си кафяво расо, което беше носил ден и нощ от половин година. Бенедиктинските монаси често боядисваха одеждите си в черно, но в Кингсбридж се бяха отказали от това преди години, за да пестят пари. Филип винаги беше вярвал, че обличането в хубави дрехи е чиста суета, съвсем неуместна за който и да е Божи служител, колкото и висок да е санът му. Но сега разбра смисъла му. Може би нямаше да се отнесат с него така пренебрежително, ако беше дошъл облечен в коприна и кожа.

„О, добре“, помисли си той. „Един монах трябва да е смирен, тъй че това ще е добре за душата ми“.

Двамата епископи станаха от масата и дойдоха до вратата. Един слуга подаде на Хенри пурпурен халат, извезан с изящна бродерия и обшит с коприна. Докато го обличаше, Хенри каза:

— Днес не трябва да говориш много, Филип.

— Остави говоренето на нас — добави Уейлрън.

— Остави говоренето на мен — рече Хенри, с леко натъртване на „мен“. — Ако кралят ти зададе някой и друг въпрос, отговори простичко, без да се опитваш да разкрасяваш много фактите. Той ще разбере нуждата ви от нова църква без плач и хленчене от твоя страна.

Филип нямаше нужда да му се казва това. Хенри се държеше неприятно снизходително. Все пак кимна в съгласие и прикри негодуванието си.

— Време е да ходим — разпореди епископът. — Брат ми е ранобудник и сигурно бързо ще приключи дневните дела, а после ще иде на лов в Новия лес.

Излязоха. Един войник с меч на колана и бойна тояга в ръката закрачи пред Хенри, щом тръгнаха към Високата улица и след това — нагоре по хълма към Западната порта. Хората се отдръпваха встрани пред двамата епископи, но не и пред Филип, тъй че накрая закрачи зад тях. Тук и там някой помолваше за благословия и Хенри правеше кръстния знак във въздуха, без да спира. Малко преди портала възвиха и тръгнаха по дървения мост над рова на замъка. Макар да го бяха уверили, че няма да се наложи да говори много, стомахът му пърхаше от страх. Скоро щеше да се види с краля!

Замъкът заемаше югозападния ъгъл на града. Западната и южната стени бяха част от градската стена. Но стените откъм задната страна на замъка бяха не по-малко високи и здрави от външните, сякаш кралят се нуждаеше от защита срещу гражданите толкова, колкото и от външния свят.

Влязоха през нисък проход в стената и веднага се озоваха пред внушителна цитадела, господстваща в този край на двора на замъка. Представляваше масивна четвъртита кула. Филип преброи тесните прозорци амбразури и прецени, че трябваше да има четири етажа. Както обикновено, наземният етаж служеше за складови помещения, а външно стълбище водеше до входа на горния етаж. Двама стражи в подножието на стълбището се поклониха, щом Хенри премина между тях.

Влязоха в залата. Имаше рогозки по пода, места за сядане в ниши в стените, няколко дървени скамейки и камина. В един ъгъл двама войници пазеха вградено в стената стълбище, водещо нагоре. Единият срещна погледа на епископ Хенри, кимна и се качи по стъпалата, сигурно за да съобщи на краля, че брат му чака долу.

Филип беше замаян от притеснение. Цялото му бъдеще можеше да се реши в следващите няколко минути. Съжаляваше, че не се чувства много сигурен в съюзниците си. Съжаляваше, че не бе прекарал ранното утро в молитви за успех, вместо да обикаля из Уинчестър. Съжаляваше, че не бе облякъл чисто расо.

В стаята имаше около двайсет-трийсет души, повечето мъже. Като че ли бяха смесица от рицари, свещеници и заможни граждани. Изведнъж Филип се стъписа изненадан: там край огъня стоеше Пърси Хамли и говореше с една жена и младеж. Какво правеше той тук? Хората, с които разговаряше, бяха грозната му жена и противният му син. Всъщност те бяха съучастниците на Уейлрън в провалянето на Бартоломю и едва ли беше съвпадение, че са тук точно днес. Зачуди се дали Бигод ги беше очаквал.

— Виждате ли… — заговори той на епископа.

— Виждам ги — сопна се той, видимо недоволен.

В присъствието им имаше нещо злокобно, въпреки че не можеше да определи точно защо. Филип ги огледа. Бащата и синът си приличаха: едри, плещести мъже с жълтеникава коса и намръщени лица. Жената бе като някой от демоните, които мъчат грешници на рисунките за ада. Постоянно опипваше раните на лицето си и костеливите й ръце се движеха неспокойно. Носеше жълта рокля, която я правеше още по-грозна. Пристъпяше от крак на крак и непрекъснато оглеждаше залата. Срещна погледа му и бързо извърна очи настрани.

Епископ Хенри обикаляше наоколо, поздравяваше хората, които познаваше и благославяше тези, които не познаваше, но изглежда държеше стълбището под око. Щом стражът отново слезе, епископът погледна към него, видя, че мъжът му кимна и прекъсна разговора си по средата на изречението.

Уейлрън последва Хенри нагоре по стъпалата и Филип тръгна след тях, със сърце в гърлото.

Помещението на горния етаж беше със същите размери и форма като входната зала, но обликът бе съвсем друг. Имаше стенни пана и овчи кожи, разстлани по излъсканите дъски на пода. Огънят гореше буйно и залата бе осветена ярко от десетките свещи. Близо до вратата имаше дъбова маса с пера, мастило и купчина листи от велен за писма, а зад нея седеше писар, готов да се заеме с диктовката на краля. Той самият седеше край камината в голям дървен и покрит с кожа стол.

Първото нещо, което Филип забеляза бе, че не носеше корона. Беше облечен в порфирна туника върху кожен клин, сякаш се канеше скоро да яхне коня. В нозете му лежаха две големи ловни кучета, досущ като придворни любимци. Приличаше на брат си, епископ Хенри, но чертите на Стивън бяха по-фини, което го правеше по-чаровен. Косата му бе буйна и светлокафява. Погледът в очите му обаче бе също толкова проницателен. Седеше с изправен гръб в големия си стол — Филип предположи, че беше трон — и изглеждаше отпуснат, изпънал крака и с лакти на облегалките, но въпреки стойката му в залата витаеше напрежение. Кралят беше единственият спокоен.

Докато епископите и Филип влизаха, един едър мъж в скъпи одежди напускаше. Той кимна фамилиарно на епископ Хенри, без да обръща внимание на Уейлрън. „Сигурно е някой влиятелен барон“, помисли си приорът.

Епископ Хенри се приближи до краля, поклони се и рече:

— Добро утро, Стивън.

— Още не съм видял копелдака Ранулф — рече крал Стивън. — Ако не ми се яви скоро, пръстите ще му отрежа.

— Днес-утре ще дойде, обещавам ти — отвърна Хенри. — Но може би все пак трябва да му отрежеш пръстите.

Филип нямаше представа кой е Ранулф, нито защо искаше кралят да го види. Но остана с впечатлението, че макар Стивън да бе недоволен, нямаше сериозно намерение да осакатява човека.

Преди да е успял да помисли още нещо, Уейлрън пристъпи напред и се поклони, а Хенри каза:

— Помниш Уейлрън Бигод, новия епископ на Кингсбридж.

— Да, но този кой е? — отвърна Стивън и погледна към Филип.

— Това е моят приор — обясни Уейлрън.

Уейлрън не каза името му, затова Филип допълни:

— Филип от Гуинед, приор на Кингсбридж. — Гласът му прозвуча по-силно, отколкото възнамеряваше. Поклони се.

— Елате насам, отче приор — подкани го Стивън. — Изглеждате уплашен. Какво ви притеснява?

Филип не можа да измисли какво да отговори на това. Беше притеснен от толкова много неща. В отчаянието си изтърси:

— Притеснен съм, защото нямам чисто расо, което да си облека.

Стивън се засмя, но не грубо.

— Тогава престанете да се притеснявате — рече той и добави, като се озърна към добре облечения си брат: — Харесва ми да видя монах, който прилича на монах, а не на крал.

Филип се почувства малко по-добре.

— Чух за пожара — каза Стивън. — Как се оправяте?

Филип отвърна:

— В деня на пожара Господ ни изпрати строител. Той възстанови портиците много бързо и използваме криптата за богослужения. С негова помощ разчистваме развалините да е готово за пресъграждане. И е нарисувал планове за нова църква.

Уейлрън повдигна вежди при тези думи: не знаеше за плановете. Филип щеше да му каже, ако го бяха попитали, но не бяха. Кралят каза:

— Похвално. Кога ще започнете да строите?

— Веднага щом успея да намеря пари.

Епископ Хенри се намеси:

— За това съм довел приор Филип и епископ Уейлрън да се видят с теб. Нито приоратът, нито диоцезът разполагат със средства да финансират толкова голям проект.

— Нито Короната, скъпи братко — заяви Стивън.

Филип се обезкуражи. Това не беше обещаващо начало.

— Знам — каза Хенри. — Затова търсех начин, по който да ги улесниш да пресъградят Кингсбридж, но без ти да плащаш цената.

Стивън го погледна скептично.

— И успя ли да измислиш такава гениална, за да не кажа магическа, схема?

— Да. Предложението ми е да дадеш земите на графството Шайринг на диоцеза, за да финансира строителната програма.

Филип затаи дъх.

Кралят изглеждаше замислен.

Уейлрън отвори уста да заговори, но Хенри с жест го накара да замълчи.

— Умна идея — каза кралят. — Бих искал да го направя.

Сърцето на Филип подскочи.

— За съжаление — продължи кралят, — току-що фактически обещах графството на Пърси Хамли.

От устните на Филип се изтръгна стон. Беше си помислил, че кралят ще каже „да“. Разочарованието го преряза като нож.

Хенри и Уейлрън бяха потресени. Никой от двамата не бе очаквал това.

Хенри проговори пръв:

— Фактически?

Кралят сви рамене.

— Бих могъл да се измъкна от обещанието си, макар и не без известно неудобство. Но в края на краищата Пърси бе този, който даде изменника Бартоломю на правосъдието.

Уейлрън избухна:

— Не без нашата помощ, милорд!

— Знаех, че сте изиграли известна роля в…

— Аз бях този, който каза на Пърси Хамли за заговора срещу вас.

— Да. Между другото, вие как научихте за него?

Филип помръдна на място. Бяха на хлъзгав терен. Никой не биваше да научи, че сведението бе дошло първоначално от неговия брат Франсис, защото Франсис все още служеше при Робърт Глостър, комуто бяха простили за участието му в заговора.

— Сведението дойде от изповед на смъртно легло.

Филип се успокои. Уейлрън повтаряше лъжата, която той му беше казал, но все едно, че „изповедта“ е била пред него, а не пред Филип. Беше повече от доволен, че вниманието към неговата роля в това е отклонено.

— Все пак не бяхте вие тоя, който нападна замъка на Бартоломю, постави на карта живота си и плени изменника. Беше Пърси — изтъкна кралят.

— Би могъл да възнаградиш Хамли и по друг начин — вметна Хенри.

— Шайринг е това, което иска Пърси — заяви кралят. — Той познава района. Ще управлява там ефикасно. Бих могъл да му дам Кеймбриджшър, но дали обитателите на блатата ще го последват?

— Би трябвало да се отблагодариш първо на Бога, а след това на хората. Бог те направи крал — извиси глас Хенри.

— Но Пърси арестува Бартоломю.

Хенри настръхна при тази непочтителност.

— Бог властва над всички неща…

— Не ме притискай в решението ми — прекъсна го Стивън, вдигайки дясната си ръка.

— Разбира се — отстъпи смирено брат му.

Беше ярка демонстрация на кралска власт. За момент бяха говорили почти като равни, но Стивън бе успял да върне надмощието си с една дума.

Филип беше горчиво разочарован. В началото си бе помислил, че е невъзможно искане, но постепенно бе започнал да се надява, че ще се удовлетвори. Дори бе започнал да си мечтае как ще използва богатството. Сега със здрав ритник го бяха върнали в реалността.

Уейлрън се обади:

— Милорд кралю, благодаря ви за готовността да премислите отново бъдещето на графство Шайринг и ще очаквам решението ви угрижено и в молитви.

Това беше ловко, прецени Филип. Прозвуча все едно, че Уейлрън елегантно отстъпва. Всъщност той сумира разговора като заяви, че въпросът все още е открит. Кралят не беше казал това. Отговорът му бе по-скоро отрицателен. Но нямаше нищо оскърбително в това да се настои, че кралят все още би могъл да реши едното или другото. „Трябва да запомня това“, каза си Филип. „Когато усетиш, че предстои да ти откажат, заложи на отлагането“.

Стивън се поколеба за миг все едно, че изпитваше смътното подозрение, че го манипулират. След това сякаш се отърси от тази мисъл.

— Благодаря на всички ви, че дойдохте да ме видите.

Филип и Уейлрън се обърнаха с намерението да си тръгнат, но Хенри се задържа и каза:

— Кога ще чуем решението ти?

Кралят отново изглеждаше донякъде притиснат.

— Вдругиден — обяви той.

Хенри се поклони и тримата излязоха.

Несигурността бе почти толкова лоша, колкото и категоричния отказ. За Филип чакането се оказа непоносимо. Прекара следобеда сред великолепната колекция книги на приората Уинчестър, но те не можаха да го разсеят от мисълта какво ли ставаше в ума на краля. Можеше ли да се откаже от обещанието си към Пърси Хамли? Колко важен беше Пърси? Беше от съсловието на дребните благородници, който се домогваше до графство и Стивън, разбира се, не можеше да се бои, че ще го обиди. Но колко сериозно искаше Стивън да помогне на Кингсбридж? Всеизвестно бе, че кралете ставаха благочестиви на старини. Стивън беше млад.

Филип прехвърляше отново и отново възможностите в ума си и гледаше, но без да чете „Утешението на философията“ на Боеций, когато един послушник застъпва на пръсти по пътеката на портика и свенливо се приближи.

— Някой пита за вас във външния двор, отче — прошепна момъкът.

Бяха накарали посетителя да изчака навън, което означаваше, че не е монах.

— Кой е той? — попита Филип.

— Жена е.

Първата ужасяваща мисъл на Филип бе, че е курвата, която го бе заговорила пред монетния двор, но нещо в изражението на послушника му подсказа, че не е това. Днес беше срещнал погледа на друга жена.

— Как изглежда тя?

Момчето сбърчи лице с отвращение.

Филип кимна разбиращо.

— Реган Хамли. — Що за беля му беше скроила сега? — Ще дойда веднага.

Тръгна бавно и умислено около портиците и излезе вън на двора. Трябваше да е нащрек, за да може да се оправи с нея.

Стоеше пред приемната на манастирския иконом, загърната в тежко наметало и скрила лицето си под качулка. Погледна Филип с такава нескрита злоба, че почти бе готов да се обърне и да се прибере моментално, но го беше срам да избяга от жена, тъй че остана на място и запита:

— Какво искате от мен?

— Глупав монах — изсъска тя. — Как може да сте толкова глупав?

Лицето му почервеня.

— Аз съм приорът на Кингсбридж и би било по-уместно да се обръщате към мен с „отче“ — рече той, но за негово огорчение гласът му прозвуча по-скоро сприхаво, отколкото властно.

— Добре, отче. Как можете да си позволявате просто ей така да бъдете използван от онези двама алчни епископи?

Филип си пое дълбоко дъх.

— Говорете ясно — каза ядосано.

— Трудно е да намеря достатъчно ясни думи за толкова безмозъчен като вас, но ще се опитам. Уейлрън използва изгорялата църква, за да получи земите на графство Шайринг за себе си. Достатъчно ясно ли говоря? Схванахте ли тази идея?

Презрителният й тон продължаваше да го дразни, но не можа да устои на изкушението да се защити.

— Нищо непочтено няма тук. Приходът от земите ще се използва за строежа на новата катедрала.

— Какво ви кара да мислите така?

— Ами в това е цялата идея! — сопна се той, но червеят на съмнението вече бе започнал да гризе ума му.

Презрителният тон на Реган се промени и тя заговори лукаво:

— А дали новите земи ще станат собственост на приората? Или на диоцеза?

Филип я зяпна за миг, след това извърна очи. Лицето й бе твърде отвратително за гледане. Беше работил над плановете си с допускането, че земите щяха да са на приората и под негов контрол, а не на диоцеза и под властта на Уейлрън. Но сега си спомни, че докато бяха с краля, епископ Хенри изрично бе помолил земите да се дадат на диоцеза. Филип беше приел, че е грешка на езика. Но не беше поправено, нито тогава, нито след това.

Изгледа подозрително Реган. Не беше възможно да е знаела какво ще говори Хенри с краля. Възможно беше да е права. От друга страна, можеше просто да се опитва да го въвлече в неприятност. Щеше да спечели всичко от един спор между Филип и Уейлрън в този момент.

— Уейлрън е епископът… трябва му катедрала.

— Много неща му трябват — вметна тя. Зазвуча не толкова злонамерено и по-човешки, когато започна да се аргументира, но на Филип все още му беше трудно да задържи задълго погледа си върху нея. — За някои епископи една хубава катедрала би била първа по важност. За Уейлрън съществуват други по-необходими неща. Все едно, ако той държи връзките на кесията, ще може да ви подхвърля милостиво толкова, колкото му харесва. На вас и на строителите ви.

Филип осъзна, че поне за това бе права. Ако Уейлрън събираше рентите, естествено щеше да задържа част за своите разходи. Той сам щеше да може да определи каква да е тази част. Нищо нямаше да може да го спре да отклони средства за цели, които нямат нищо общо с катедралата, ако решеше така. И в началото на месеца Филип така и нямаше да знае дали ще да може да плати на строителите си в края му.

Нямаше никакво съмнение, че би било по-добре, ако приоратът владееше земите. Но Филип беше сигурен, че Уейлрън ще се възпротиви на идеята, а епископ Хенри ще го подкрепи. Тогава единствената му надежда щеше да е да се обърне към краля. Който щом разбереше, че клириците са разделени, можеше да реши проблема, като даде графството на Пърси Хамли.

Точно това искаше Реган, разбира се.

Филип поклати глава.

— Ако Уейлрън се опитва да ме измами, защо изобщо ме доведе тук? Можеше да дойде сам и да отправи същото искане.

Тя кимна.

— Можеше. Но кралят можеше да се запита доколко искрен е Уейлрън, заявявайки, че иска графството, за да може да построи катедрала. Вие приспахте всички подозрения, които Стивън можеше да има, като се явихте тук в подкрепа на претенцията на Уейлрън. — Тонът й отново стана презрителен. — И изглеждате толкова жалък в мръсното си расо, че кралят ви съжалява. Не, Уейлрън постъпи много умно, като ви доведе тук.

Филип имаше ужасното чувство, че може би е права, но не искаше да го признае.

— Вие просто искате графството за своя съпруг — промълви той.

— Ако мога да ви покажа доказателство, бихте ли пътувал половин ден, за да го видите?

Последното, което Филип искаше, бе да се въвлече в кроежите на Реган Хамли. Но трябваше да разбере доколко твърдението й беше вярно. Отвърна с неохота:

— Да, ще пътувам половин ден.

— Утре?

— Да.

— Бъдете готов призори.

Този, който чакаше Филип във външния двор на следващата сутрин, докато монасите подемаха утренята, се оказа Уилям Хамли, синът на Пърси и Реган. Двамата напуснаха Уинчестър през Западната порта, след което веднага завиха на север по улица Ателинг. Палатът на епископ Уейлрън беше в тази посока, досети се Филип, и беше на около половин ден езда. Значи отиваха натам. Но защо? Беше силно подозрителен. Решил бе много да внимава да не го подведат. Хамли като нищо можеха да се опитват да го използват. Започна да размишлява как. Възможно бе Уейлрън да притежава някакъв документ, който Хамли искаха да видят или дори откраднат — някакъв едикт или вула. Младият лорд Уилям би могъл да каже на слугите на епископа, че двамата са дошли, за да вземат документа, а те биха му повярвали, защото Филип беше с него. Уилям лесно можеше да извади някаква подобна малка хитрина от ръкава си. Трябваше да бъде нащрек.

Беше мрачна сива сутрин и валеше ситен дъжд. Уилям наложи бърз бяг за първите няколко мили, а после забави до ходом, за да отпочинат конете. По някое време заговори:

— Значи, монаше, искаш да ми вземеш графството.

Филип се стъписа от враждебния му тон. Не бе направил нищо, за да го заслужи и възнегодува. Заради това отговорът му бе рязък:

— От тебе? Ти няма да го получиш, момче. Аз бих могъл да го получа или баща ти, или епископ Уейлрън. Но никой не е молил краля да го даде на теб. Самата идея е смешна.

— Аз ще го наследя.

— Ще видим. — Филип реши, че няма смисъл да се кара с Уилям. — Не искам да ви навредя. Искам просто да построя нова катедрала.

— Тогава вземете нечие друго графство — начумери се младежът. — Защо винаги се заяждат с нас?

В гласа на момчето имаше много горчивина, забеляза приорът.

— Наистина ли винаги се заяждат с вас?

— Човек би помислил, че ще се поучат от случилото се с Бартоломю. Той оскърби фамилията ми и ето го къде е сега.

— Мислех, че дъщеря му е отговорна за оскърблението.

— Кучката е горда и нагла като баща си. Но и тя ще страда. Всички ще коленичат накрая пред нас, ще видите.

Това не бяха обичайните чувства за двайсет и две годишен, помисли Филип. Уилям говореше по-скоро като ревнива и озлобена жена на средна възраст. Разговорът не му харесваше. Повечето хора щяха да загърнат голата си омраза в по-прилично облекло, но младежът беше твърде наивен за това. Филип отвърна:

— Възмездието е най-добре да се остави за Съдния ден.

— Защо вие не изчакате Съдния ден, за да си построите църквата?

— Защото дотогава ще е твърде късно да се спасят душите на грешниците от мъките на ада.

— Не започвайте с тези приказки! — възкликна с нотка на истерия Уилям. — Спестете си ги за проповедите.

Филип беше изкусен за нов рязък отговор, но го премълча. Нещо много особено имаше в това момче. Имаше чувството, че Уилям е в състояние да изпадне в неудържим гняв и че щом се разгневеше, можеше да стане убийствено буен. Приорът не се боеше от него. Буйстващите хора не го плашеха, навярно защото като дете беше виждал най-лошото, което можеха да направят те и го бе преживял. Но нищо нямаше да се спечели, ако разгневеше Уилям с укорите си, затова заговори кротко:

— Раят и адът са това, с което се занимавам. Добродетел и грях, опрощение и наказание, добро и зло. Боя се, че не мога да замълча за тях.

— Тогава си говорете сам — каза Уилям. Пришпори коня си в тръс и дръпна напред.

Щом се отдалечи на четирийсет — петдесет разтега, забави отново. Филип се зачуди дали момчето щеше да се смири и да тръгнат отново един до друг, но не го направи и през останалата част от утрото пътуваха разделени.

Чувстваше се изнервен и донякъде потиснат. Беше изгубил власт над собствената си съдба. Позволил беше на Уейлрън Бигод да се наложи над него в Уинчестър, а сега позволяваше на Уилям да го води на някакво загадъчно пътуване. „Всички се опитват да ме използват“, помисли си той. „Защо им го позволявам? Време е да поема инициативата“. Но точно в този момент нищо не можеше да направи, освен да обърне и да поеме обратно към Уинчестър, а това щеше да прилича на безсилен жест. Затова продължи след Уилям, загледан мрачно в задницата на коня му, докато караха в тръс по пътя.

Малко преди обед стигнаха долината, където беше епископският палат. Филип си спомни как бе дошъл тук в началото на годината, изпълнен с трепет и носещ една смъртно опасна тайна. Ужасно много неща се бяха променили оттогава.

За негова изненада Уилям подмина палата и продължи нагоре по хълма. Пътят се стесни до най-обикновена пътека през нивите: не водеше към нищо важно, разбра Филип. Щом наближиха върха, приорът видя, че е наченато някакво строителство. Малко преди билото ги спря земен насип, който изглеждаше сякаш е натрупан отскоро. Порази го ужасно подозрение.

Завиха настрани и подкараха покрай насипа, докато намериха пролука. Минаха през нея. От вътрешната страна имаше сух ров, който на това място бе запълнен, за да могат хора да минават през него.

— Това ли дойдохме да видим? — попита Филип.

Уилям само кимна.

Подозрението на Филип се потвърди. Уейлрън строеше замък. Гледката го съкруши.

Срита коня си напред и прехвърли изкопа, а младежът го последва. Изкопът и насипът обкръжаваха върха на хълма. От вътрешната страна беше вдигната дебела каменна стена на височина от две-три стъпки. Стената явно беше недовършена и ако се съдеше по дебелината й, беше замислена да е много висока.

Уейлрън строеше замък, но на обекта нямаше работници, не се виждаха никакви сечива и никакви купове камък или дървен материал. За кратко време беше свършено много. След това работата явно изведнъж бе прекъсната. На епископа очевидно му бяха свършили парите.

Филип каза на Уилям:

— Предполагам няма съмнение, че епископът строи този замък.

— Щеше ли Уейлрън Бигод да позволи на някой друг да си строи замък до неговия палат? — отвърна спътникът му.

Монахът се почувства уязвен и унизен. Картината беше кристално ясна: епископ Уейлрън искаше графството Шайринг с неговата кариера и дървения му материал, за да построи своя замък, а не катедралата. Филип беше само един инструмент, а изгарянето на катедралата в Кингсбридж — само един удобен повод. Ролята им беше да пробудят благочестието на краля, за да подари кралството на епископа.

Филип се видя така, както сигурно го виждаха Уейлрън и Хенри: наивен, смирен, усмихнат и кимащ, докато го водят на заколението. Бяха го преценили толкова добре! Беше им се доверил и отстъпил пред тях, дори бе понесъл пренебрежението им с храбра усмивка, защото мислеше, че му помагат, докато те през цялото време бяха играли с него двойна игра.

Стъписан бе от безскрупулността на Уейлрън. Спомни си тъжния поглед в очите му, докато гледаше разрушената катедрала. В онзи момент Филип бе зърнал у него дълбоко вкоренена благочестивост. Бигод вероятно мислеше, че благочестивите цели оправдават безчестните средства в службата на Църквата. „Никога не бих направил на Уейлрън това, което той се опитва да стори на мен“, помисли си.

Никога дотогава не беше се смятал за лековерен. Зачуди се къде беше сгрешил. Хрумна му, че си бе позволил да се прехласне — от епископ Хенри и копринените му одежди, от величието на Уинчестър и неговата катедрала, от куповете сребро в монетния двор и купищата месо в месарските дюкяни, от мисълта, че ще види краля. Забравил беше, че Бог вижда през копринените халати до грешното сърце, че единственото ценно богатство е съкровището на рая и че дори кралят трябва да коленичи в църква. Чувството, че всички други са по-властни и по-обиграни от него го беше лишило от погледа му за истинските стойности, потиснало бе способността му да разсъждава трезво и го бе накарало да им се довери. Възнаградили го бяха с предателство.

Хвърли един последен поглед на засипания от дъжда строителен обект, след което обърна коня и се отдалечи с наранено сърце.

— Е, какво ще кажеш за това, монахо? — подвикна с насмешка Уилям зад него. Филип не отвърна.

Спомни си, че бе помогнал на Уейлрън да стане епископ. Уейлрън беше казал: „Искаш аз да те направя приор на Кингсбридж. Аз искам ти да ме направиш епископ.“ Разбира се, Бигод не беше издал, че епископът вече е починал, тъй че обещанието изглеждаше донякъде несъществено. А на Филип му се бе сторило, че е длъжен да даде думата си, за да осигури избора си за приор. Но това бяха само извинения. Истината беше, че трябваше да остави избора на приор и на епископ в Божиите ръце.

Не беше взел това благочестиво решение и наказанието бе, че трябваше да се примири с епископ Уейлрън.

Когато си помисли как беше подигран, унизен, манипулиран и измамен, обзе го яд. Покорството беше монашеска добродетел, но извън манастира имаше своите недостатъци, осъзна той с горчивина. Светът на властта и собствеността налагаше човек да бъде подозрителен, твърд и настойчив.

— Онези лъжливи епископи ви изиграха, нали? — каза Уилям.

Филип дръпна юздите на коня си. Разтреперан от гняв, изпъна пръст към младия си спътник.

— Затваряй си устата, момче. Говориш за свети Божии служители. Кажеш ли още една дума, ще гориш, обещавам ти го.

Уилям пребледня от страх.

Филип сръга коня си и подкара напред. Насмешката на младежа му напомни, че Хамли имаха по-далечен мотив, за да го заведат да види замъка на Уейлрън. Искаха да предизвикат раздор между двамата, за да може спорното графство да не отиде нито при приора, нито при епископа, а да го получи Пърси. Е, нямаше да позволи да бъде манипулиран и от тях. Приключил беше с манипулациите. Оттук нататък никой нямаше да си играе с него.

Това добре, но какво можеше да направи? Ако се скараше с Уейлрън, Пърси щеше да получи земите. А ако не предприемеше нищо, щеше да ги вземе Уейлрън.

Какво искаше кралят? Искаше да помогне да се построи новата катедрала: този акт щеше да е уместен за един крал и щеше да облагодетелства душата му в отвъдния живот. Но трябваше да възнагради и верността на Пърси също така. Странното бе, че не съществуваше никакъв особен натиск над него да удовлетвори двамата по-влиятелни мъже, епископите. На Филип му хрумна, че може би имаше решение на дилемата, което да реши проблема на краля, като удовлетвори и него, и Пърси Хамли.

Виж, това беше интересна мисъл.

Идеята го зарадва. Един съюз между него и Хамли щеше да е последното нещо, което някой щеше да очаква — и по тази причина просто можеше да подейства. Епископите щяха да са напълно неподготвени за това. Щяха да ги хванат в грешна стъпка.

Това би бил добър обрат.

Но дали можеше да сключи сделка с алчните Хамли? Пърси искаше богатите орни земи на Шайринг, титлата граф и мощта и престижа на рицарска сила под свое командване. Филип също искаше богатата земеделска земя, но не му трябваше титлата, нито рицарите. Повече го интересуваха кариерата и гората.

Формата на компромис започна да се очертава в ума му. Започна да си мисли, че все още нищо не е загубено.

Колко сладко щеше да е да спечели сега, след всичко, което се бе случило.

Заобмисля подхода си към Хамли с нарастваща възбуда. Беше решил твърдо да не играе ролята на молител. Щеше да направи така, че предложението му да изглежда неустоимо.

Докато наближат Уинчестър, наметалото му беше прогизнало и конят му се бе изморил, но смяташе, че е намерил отговора.

Щом минаха под свода на Западната порта, Филип каза на Уилям:

— Да идем да се видим с майка ти.

Момчето се изненада.

— Мислех, че ще искате да се видите веднага с епископ Уейлрън.

Реган несъмнено го бе предупредила да очаква това.

— Не си прави труда да ми казваш какво си мислил, момче — сряза го той. — Просто ме заведи при майка си. — Чувстваше се готов за сблъсък с лейди Реган. Твърде дълго беше стоял пасивен.

Уилям зави на юг и го поведе към една къща на Златарската улица, между замъка и катедралата. Озоваха се пред голяма жилищна сграда. На височина около половин човешки бой стените й бяха каменни, а нагоре бе дървена. Вътре имаше входна зала с няколко апартамента около нея. Хамли навярно се бяха настанили тук: много граждани на Уинчестър даваха стаи под наем на хора, дошли да посетят кралския двор. Ако Пърси станеше граф, щеше да има своя градска къща.

Уилям заведе Филип в стая с голямо легло и камина. Реган седеше край огъня, а Пърси стоеше до нея. Лейди Хамли го погледна с изненада, но бързо се овладя.

— Е, монахо? Права ли бях?

— Толкова сбърка, че повече няма накъде, жено — отвърна той грубо.

Замълча, стъписана от гневния му тон.

Филип изпита задоволство, след като й даде да опита горчивината на собствения й хап. Продължи по същия начин:

— Мислеше си, че можеш да предизвикаш раздор между мен и Уейлрън. Нима си въобрази, че няма да се досетя какво кроиш? Хитра лисица си, но не си единственият човек на света, който може да мисли.

Лицето й издаде, че е разбрала, че планът й не е подействал. Очевидно мислеше трескаво какво да направи по-нататък. Филип продължи с атаката, докато все още беше объркана.

— Ти се провали, Реган. Сега имаш две възможности. Едната е да си седиш на мястото и да се надяваш. Да изчакаш решението на краля. Да заложиш рисковано на настроението му утре сутринта.

Тя проговори с неохота:

— А алтернативата?

— Алтернативата е да се споразумеем, вие и аз. Разделяме графството помежду си и не оставяме нищо на Уейлрън. Отиваме при краля насаме. Казваме му, че сме стигнали до компромис и получаваме благословията му преди епископите да могат да възразят. — Филип седна на пейката и продължи с привидно безгрижие. — Това е най-добрият ви шанс. Нямате друг избор. — Извърна очи към огъня, за да не се види колко беше напрегнат. Идеята трябваше да ги привлече, мислеше си. На везните бе сигурността, че ще вземат нещо срещу вероятността да не получат нищо. Но бяха алчни — можеха да предпочетат хазартното „всичко или нищо“.

Пърси заговори пръв:

— Да разделим графството? Как?

Най-малкото бяха заинтригувани, отбеляза си с облекчение Филип.

— Ще предложа толкова щедро разделяне, че трябва да сте луди, за да го отхвърлите — каза му той. Обърна се отново към Реган. — Предлагам ви най-добрата половина.

Загледаха го в очакване да уточни, но той замълча. Реган запита:

— Какво значи най-добрата половина?

— Кое е по-ценно — орната земя или гората?

— Орната земя, определено.

— Тогава вие ще получите орната, а аз гората.

Реган присви очи.

— Това ще ви даде дървен материал за катедралата.

— Правилно.

— А пасищата?

— Вие кое искате — пасищата за добитък или високите места за овце?

— Пасищата.

— Тогава аз ще взема планинските ферми с овцете им. Дохода от пазарите ли бихте искали или кариерата?

— Пазарния дох… — заговори Пърси, но Реган го прекъсна:

— Да речем, че кажем кариерата?

Филип знаеше, че е разбрала какво си е наумил. Искаше камъка от кариерата за катедралата си. Знаеше, че тя не иска кариерата. Пазарите носеха повече пари срещу по-малко усилие. Заяви уверено:

— Но не я искате, нали?

Тя поклати глава.

— Не. Ще вземем пазарите.

Пърси си даде вид все едно, че го ограбват.

— Гората ми трябва за лов. Един граф трябва да има места за лов.

— Можеш да ловуваш там — бързо отвърна Филип. — Аз искам само дървения материал.

— Това е приемливо — замислено проточи Реган. Съгласието й дойде някак твърде бързо и Филип изпита леко безпокойство. Беше ли им дал нещо важно, без да знае за него? Или тя просто бързаше да отметне дребен детайл? Преди да е успял да го обмисли, тя продължи: — Да предположим, че прегледаме актовете и вулите в съкровищницата на граф Бартоломю и открием, че има земи, които според нас трябва да са наши, а според вас — ваши?

Фактът, че навлизаше в такива детайли го окуражи да мисли, че ще приеме предложението. Филип прикри възбудата си и заговори сдържано:

— Ще трябва да се споразумеем за арбитър. Какво ще кажете за епископ Хенри?

— Свещеник? — възкликна тя с обичайната си презрителна нотка. — Дали ще е обективен? Не. Какво ще кажете за шерифа на Шайринг?

Той едва ли щеше да е по-обективен от епископа, помисли Филип. Но не можеше да измисли някой, който да удовлетвори и двете страни, затова каза:

— Съгласен — при условие, че ако оспорваме негово решение, ще имаме право да апелираме пред краля. — Това трябваше да е надеждна предпазна мярка.

— Съгласна — отвърна Реган. После се озърна към Пърси и добави: — Ако съпругът ми благоволи.

— Да, да — закима Пърси.

Филип разбра, че е близо до успеха. Пое си дълбоко дъх и рече:

— Ако сме се споразумели по принцип, то…

— Чакайте малко — спря го Реган. — Още не сме.

— Но аз ви дадох всичко, което искате.

— Все още бихме могли да получим цялото графство, без делби.

— И би могло изобщо да не го получите.

Реган се поколеба.

— Как предлагате да го постигнем в случай, че се съгласим?

Филип беше помислил за това. Погледна към Пърси.

— Бихте ли могъл да се видите с краля тази вечер?

Пърси изглеждаше притеснен, но отвърна:

— Ако имам добър повод — да.

— Идете при него и му кажете, че сме постигнали споразумение. Помолете го да го обяви като свое решение утре сутринта. Уверете го, че двамата с вас ще заявим задоволството си от него.

— А ако ме попита дали епископите са се съгласили с него?

— Кажете, че не е имало време да им го представим. Напомнете му, че приорът, а не епископът иска да построи катедралата. Намекнете, че щом аз съм доволен, епископите също би трябвало да са.

— Но ако епископите възразят, когато решението се обяви?

— Как биха могли? — каза Филип. — Те претендират, че молят за графството единствено, за да финансират катедралата. Уейлрън трудно би могъл да възрази на основанието, че вече няма да може да отклонява средства за други цели.

Реган се изкиска късо. Хитруването на Филип й допадаше.

— Планът е добър — призна тя.

— Има едно важно условие — продължи Филип и я погледна в очите. — Кралят трябва да обяви, че моят дял отива за приората. Ако не го заяви ясно, аз ще го поискам. Ако каже каквото и да е друго — диоцеза, сакриста, архиепископа, каквото и да е — ще отхвърля цялото споразумение. Не желая да храните съмнение в това.

— Разбирам — каза Реган, малко докачливо.

Раздразнението й го накара да заподозре, че се беше забавлявала с идеята да представи на краля малко по-различна версия на споразумението. Остана доволен, че е изразил позицията си твърдо.

Стана, за да си тръгне, но искаше по някакъв начин да подпечата договора.

— Значи се споразумяхме — каза Филип с леко питаща нотка в гласа. — Имаме официален договор.

Реган кимна леко, а Пърси отвърна:

— Имаме договор.

Сърцето на Филип заби по-бързо.

— Добре — рече той стегнато. — Ще се видим утре сутринта в замъка.

Запази лицето си безизразно, докато напускаше стаята, но щом излезе на тъмната улица се отпусна и си позволи широка, победоносна усмивка.

След вечерята Филип изпадна в тревожен и неспокоен сън. Събуди се посред нощ за службата, след което остана да лежи буден на сламеника и зачуден какво ли щеше да се случи на другия ден.

Чувстваше, че крал Стивън трябва да се съгласи на предложението. То решаваше проблема на краля: даваше му граф и катедрала. Не беше толкова сигурен, че Уейлрън щеше да го приеме примирено въпреки всичко, което бе казал на лейди Реган. Уейлрън можеше да намери основание да оспори договорката. Можеше, стига да мислеше по-бързо, да възрази, че сделката не му осигурява достатъчно средства да построи впечатляваща, престижна, богато украсена катедрала, каквато той иска. Кралят можеше да бъде склонен отново да премисли.

Малко преди разсъмване на Филип му хрумна друг възможен рискован ход: Реган можеше да реши да го изиграе. Можеше да се споразумее с Уейлрън. Да речем, че предложеше на епископа същия компромис? Уейлрън щеше да получи камъка и дървения материал, които му бяха нужни за замъка. Тази възможност го притесни и започна да се върти неспокойно в постелята си. Съжали, че не беше отишъл лично при краля, но кралят вероятно нямаше да го приеме — а и все едно, Уейлрън щеше да научи за това и да стане подозрителен. Не, никакво действие не можеше да предприеме, за да се предпази от риска на двойната игра. Единственото, което тепърва можеше да направи, бе да се моли.

И той се моли до разсъмване.

Закуси с монасите. Откри, че белият им хляб не засища стомаха му толкова задълго, колкото конския хляб. Но въпреки това днес не можа да изяде много. Отиде в замъка рано, макар да знаеше, че кралят нямаше да приема хора в този час. Влезе в залата и седна на една от каменните скамейки в стената да почака.

Помещението бавно започна да се изпълва с молители и придворни. Някои бяха ярко облечени, с жълти, сини и розови туники и пищни кожени обшивки на наметалата си. Прочутата Книга на Страшния съд се пазеше някъде в този замък, спомни си Филип. Сигурно беше в залата горе, където кралят бе приел него и двамата епископи. Не беше я видял, но бе твърде напрегнат тогава, за да забележи кой знае какво. Кралската съкровищница също беше тук, но тя вероятно щеше да е на горния етаж, в някой свод до спалнята на краля. За пореден път Филип се усети донякъде изпълнен с благоговение от заобикалящото го, но беше решил вече да не се плаши. Тези хора в изящните им халати, тези рицари, лордове, търговци и епископи, бяха просто хора. Повечето от тях не можеха да напишат много повече от имената си. Нещо повече, всички те бяха тук, за да получат нещо за себе си, но той, Филип, беше тук заради Бога. Мисията му, както и мръсното му кафяво расо, го поставяха над другите молители, а не под тях.

Тази мисъл му вдъхна кураж.

Вълна на напрежение премина през залата, когато на стълбището, водещо към горната зала, се появи свещеник. Всеки се надяваше, че това е знак, че кралят приема. Свещеникът размени тихо няколко думи с въоръжената стража, след което отново изчезна нагоре по стълбите. Стражът посочи един рицар от тълпата. Рицарят остави меча при охраната и се качи по стълбите.

Филип си помисли що за странен живот трябваше да живеят кралските духовници. Кралят трябваше да разполага с духовенство, разбира се, не просто за богослуженията, но за да вършат многото работа с четене и писане, свързана с управляването на кралството. Нямаше кой друг да го прави, освен клириците; малкото грамотни миряни не можеха да четат или пишат достатъчно бързо. Но нищо свято нямаше в живота на един кралски клирик. Братът на самия Филип, Франсис, бе избрал такъв живот и работеше за Робърт Глостър. „Трябва да го попитам какво е“, помисли си той. „Ако го видя някога отново“.

Скоро след като първият молител се качи горе, влязоха Хамли.

Филип надви подтика си веднага да отиде при тях. Все още не искаше да се знае, че имат споразумение. Загледа ги напрегнато, опитвайки се да разгадае мислите им по израженията. Реши, че Уилям изглежда обнадежден, Пърси сякаш бе притеснен, а Реган беше стегната като тетива на лък. След малко приорът стана и прекоси помещението колкото може по-безгрижно. Учтиво ги поздрави, а след това попита Пърси:

— Видяхте ли се с него?

— Да.

— И?

— Каза, че ще помисли над това през нощта.

— Но защо? — Беше разочарован и ядосан. — Какво има за мислене тук?

Пърси сви рамене.

— Питайте него.

Филип се вбеси.

— Добре, как изглеждаше — доволен или какво?

Реган отвърна:

— Според мен идеята да бъде освободен от дилемата му е допаднала, но е изпитал подозрение, че всичко звучи прекалено лесно.

Изглеждаше логично, но Филип все пак беше притеснен, че крал Стивън не се е вкопчил с две ръце в тази възможност.

— По-добре да не говорим повече — каза той след малко. — Не бива епископите да се досетят, че сме се споразумели против тях. Не и преди кралят да направи изявлението си. — Кимна учтиво и се отдалечи.

Върна се на каменната си скамейка. Опита се да си запълни времето с мисли какво ще направи, ако планът му подейства. Колко скоро щеше да започне строежът на новата катедрала? Зависеше от това колко бързо щеше да събере малко пари от новия си имот. Щеше да има доста много овце, а следователно руна за продан лете. Някои от хълмистите ферми щяха да са под рента, а повечето ренти се изплащаха скоро след жътвата. До есента можеха да се съберат достатъчно пари, за да наеме горски и майстор каменоделец и да започне да трупа дървен материал и камък. През това време работниците биха могли да започнат да копаят основите, под наставничеството на Том Строителя. Зидането можеше да почне някъде следващата година.

Беше чудесна мечта.

По стълбището със смущаваща бързина се качваха и слизаха придворни — крал Стивън работеше бързо този ден. Филип започна да се притеснява, че кралят може да приключи дневната си работа и да тръгне на лов, преди да пристигнат епископите.

Най-после дойдоха. Приорът бавно се изправи на крака, щом влязоха. Уейлрън изглеждаше напрегнат, но Хенри просто бе отегчен. За него това беше дребен проблем: дължеше подкрепа на събрата си, но изходът нямаше да е от голямо значение за него. За Уейлрън обаче изходът бе съдбоносен за плана му да построи замък — а един замък бе само стъпка в изкачването му нагоре по стълбата на властта.

Филип се колебаеше как да се отнесе към тях. Бяха се опитали да го изиграят и му се искаше да ги укори, да им каже, че е разкрил измяната им. Но това щеше да ги предупреди, че нещо се крои, а той искаше да не заподозрат нищо, тъй че кралят да утвърди компромиса, преди да са се усетили. Затова прикри чувствата си и се усмихна учтиво. Оказа се, че не е било нужно да се притеснява: пренебрегнаха го напълно.

Много скоро след това стражите ги повикаха. Хенри и Уейлрън първи се качиха по стълбището, последвани от Филип. Хамли се заизкачваха след тях. Сърцето на Филип бе в гърлото му.

Крал Стивън стоеше пред огъня. Днес изглеждаше по-енергичен и делови. Това беше добре: всякакво недоволство от страна на епископите щеше да го изнерви. Епископ Хенри продължи и застана до брат си край огъня, а всички останали се подредиха в редица в средата на стаята. Филип усети болка в дланите си и осъзна, че е впил ноктите на пръстите си в тях. Освободи ги с усилие.

Кралят заговори на епископ Хенри тихо, тъй че никой друг да не чуе. Хенри се намръщи и каза нещо също тъй нечуто. Поговориха няколко мига, после Стивън вдигна ръка, за да накара брат си да замълчи. И погледна към Филип.

Приорът си напомни, че кралят му бе заговорил вежливо предния път, когато го подкачи затова, че е притеснен и му каза, че харесва монах да се облича като монах.

Днес обаче нямаше учтивости. Кралят се покашля и заговори:

— Моят верен поданик, Пърси Хамли, днес става граф на Шайринг.

С крайчеца на окото си Филип видя как Уейлрън понечи да тръгне напред, сякаш за да протестира, но епископ Хенри го спря с бърз заплашителен жест.

Кралят продължи:

— От бившите графски владения Пърси ще притежава замъка, цялата земя, наета от рицари плюс цялата друга орна земя и ниско лежащи пасища.

Филип едва успя да сдържи вълнението си. Изглеждаше, че кралят е приел споразумението! Отново погледна крадешком към Уейлрън, чието лице беше олицетворение на безсилието.

Пърси коленичи пред краля и вдигна двете си ръце в молитвен жест. Кралят поднесе ръцете си над неговите.

— Обявявам теб, Пърси, за граф на Шайринг, да притежаваш и да се наслаждаваш на преждеспоменатите земи и приходи.

В отговор, Пърси заяви:

— Заклевам се във всичко свято да бъда ваш верен васал и да воювам за вас срещу всеки друг.

Стивън пусна ръцете на Пърси и той се изправи.

Стивън се обърна към останалите.

— Всички други земеделски земи, принадлежали на бившия граф, давам на… — Замълча за миг и запремества поглед от Филип към Уейлрън и обратно. — … Давам ги на приората на Кингсбридж, за строителството на новата катедрала.

Филип едва се сдържа да не изреве от радост — беше спечелил! Не успя да се овладее и лицето му засия от задоволство към краля. Погледна към Уейлрън. Беше стъписан до дъното на душата си. Дори не се опита да запази самообладание: устата му беше широко отворена, очите му бяха облещени и бе зяпнал в краля с откровено неверие. Погледът му се измести към Филип. Беше разбрал, че се е провалил и че Филип е облагодетелстваният от провала му, но не можеше да си обясни как е станало това.

Крал Стивън заяви:

— Приоратът Кингсбридж също така ще има правото да взима камък от графската кариера и дървен материал от горите му, без ограничения, за строителството на новата катедрала.

Гърлото на Филип пресъхна. Сделката не беше такава! Кариерата и гората трябваше да са притежание на приората, а Пърси трябваше да има само ловни права. Реган все пак бе променила условията. Сега Пърси щеше да притежава имота, а приоратът имаше правото само да взима дървен материал и камък. Разполагаше само с няколко секунди, за да реши дали да отхвърли цялото споразумение. Кралят продължаваше:

— В случай на разногласие, шерифът на Шайринг ще отсъжда, но страните ще имат правото да се обръщат към мен като последна инстанция.

Филип мислеше трескаво. Реган беше постъпила възмутително, но имаше ли значение? Сделката все пак му даваше повечето от това, което бе искал. В този момент кралят обяви:

— Вярвам, че това споразумение вече е одобрено от двете страни тук. — Вече нямаше време да реагира.

— Да, милорд кралю — заяви Пърси.

Уейлрън отвори уста, за да отрече, че е одобрил компромиса, но Филип го изпревари:

— Да, милорд кралю.

Епископ Хенри и епископ Уейлрън извърнаха глави и го зяпнаха. Израженията им издаваха пълно изумление, след като бяха осъзнали, че Филип, младият приор, който дори не беше съобразил да облече ново расо за пред кралския двор, беше сключил сделка с краля зад гърба им. След миг лицето на Хенри се отпусна в добродушна усмивка като на възрастен човек, победен на мерелс от хитроумно хлапе. Но погледът на Уейлрън беше злонамерен. Филип имаше чувството, че може да отгатне какво става в ума му. Епископът осъзнаваше, че е допуснал дълбоката грешка да подцени противника си и беше унизен. За Филип този момент компенсираше всичко: предателството, унижението, пренебрежението. Вдигна брадичка, рискувайки да извърши греха на гордостта и удостои Уейлрън с поглед, който казваше: „Ще трябва много да се постараеш, за да надхитриш Филип от Гуинед.“

— Нека Бартоломю, бившият граф, да бъде уведомен за решението ми — разпореди кралят.

Бартоломю беше в тъмница някъде наблизо, предположи Филип. Спомни си за онези деца, които живееха със слугата си в разрушения замък и го жегна чувство за вина, щом си помисли какво ли щеше да стане с тях сега.

Кралят освободи всички, освен брат си. Филип прекоси залата окрилен от възторг. Стигна до стълбищната площадка едновременно с Уейлрън и се отдръпна, за да го пропусне пръв. Епископът го прониза с отровен поглед. Когато заговори, гласът му беше изпълнен с жлъч и въпреки възторга, думите му го смразиха до костите. Маската на омраза отвори устата му и Уейлрън изсъска:

— Кълна се във всичко свято, никога няма да построиш църквата си.

После придърпа черния халат около раменете си и заслиза по стълбището.

Филип разбра, че си е създал враг за цял живот.

III

Уилям Хамли трудно можеше да затаи възбудата си, когато Ърлскасъл се появи пред очите му.

Беше следобеда в деня, след като кралят бе взел решението си. Уилям и Уолтър бяха яздили близо два дни, но младежът не изпитваше умора. Имаше чувството, че сърцето му се е издуло в гърдите и спира дъха му. Скоро щеше да види отново Алиена.

Някога се беше надявал да се ожени за нея, защото бе дъщеря на граф, а тя го беше отхвърлила три пъти. Потръпна, щом си спомни присмеха й. Беше го накарала да се чувства все едно, че е никой, прост селянин. Беше се държала все едно, че фамилията Хамли не значи нищо. Но играта се бе обърнала. Сега нейната фамилия не значеше нищо. Той беше синът на граф, а тя — нищо. Нямаше никаква титла, никакво положение, никаква земя, никакво богатство. Той щеше да владее замъка и щеше да я изхвърли навън, и тогава тя дори дом нямаше да си има. Беше твърде хубаво, за да е истина.

Щом наближиха замъка, забави коня си. Не искаше Алиена да бъде предупредена за пристигането му. Искаше шокът за нея да бъде внезапен, жесток и опустошителен.

Граф Пърси и графиня Реган се бяха върнали в старото си имение в Хамли, за да подготвят съкровищницата, най-добрите коне и домашни слуги за преместване в замъка. Задачата на Уилям бе да наеме няколко местни хора, за да почистят новия им дом, да разпалят огньове и да направят мястото обитаемо.

В небето бяха кипнали ниски стоманено сиви облаци — толкова близо, че сякаш докосваха бойниците. Вечерта щеше да завали. Още по-добре. Щеше да изхвърли Алиена посред буря.

Двамата с Уолтър слязоха от конете и ги поведоха по дървения мост. „Последния път, когато бях на това място, го завладях с меч“, помисли си с гордост Уилям. В долния двор вече бе израснала трева. Вързаха конете и ги оставиха да пасат, а той даде на бойния си жребец и шепа зоб. Седлата си струпаха в каменния параклис, тъй като нямаше конюшня. Конете пръхтяха и тъпчеха на място, но духаше вятър и звукът се губеше. Двамата прехвърлиха втория мост към горния двор.

Нямаше никакви признаци на живот. Уилям изведнъж си помисли, че Алиена трябваше да си е отишла. Какво разочарование би било това! На двамата с Уолтър щеше да се наложи да прекарат една отегчителна гладна нощ в студен и мръсен замък. Качиха се по външното стълбище до вратата на залата.

— Тихо — каза той на Уолтър. — Ако са тук, искам да ги изненадам.

Бутна рязко вратата. Голямата зала беше празна и тъмна. Миришеше все едно, че не е използвана от месеци. Както очакваше, бяха живели на най-горния етаж. Застъпва тихо през залата към стълбището. Под стъпалата му зашумоля изсъхнала тръстика. Уолтър го последва по петите.

Заизкачваха се по стъпалата. Не можеха да чуят нищо: дебелите каменни стени на цитаделата приглушаваха всякакъв звук. На средата на стълбището Уилям се спря, обърна се към Уолтър, опря пръст на устните си и посочи. Под вратата горе до стълбището се процеждаше светлина. Имаше някой тук.

Продължиха нагоре и спряха пред вратата. Отвътре се чу момичешки смях. Уилям се усмихна доволно. Намери бравата, леко я завъртя, след което отвори вратата с ритник. Смехът премина в уплашен писък.

Картинката в стаята беше мила. Алиена и по-малкият й брат, Ричард, седяха до една масичка и играеха на някаква игра, а стюардът Матю стоеше зад момичето и гледаше над рамото й. Лицето на Алиена беше порозовяло от сиянието на огъня, а тъмните й къдрици проблясваха с кестенява светлина. Беше облечена в светла ленена туника. Сега гледаше Уилям, а червените й устни бяха разтворени в изненадано „О“. Той я понаблюдава мълчаливо, докато се наслаждаваше на уплахата й. След малко тя се овладя, стана и каза:

— Какво искаш?

Уилям бе репетирал многократно тази сцена във въображението си. Закрачи бавно в стаята и застана до огъня, за да сгрее ръцете си. После каза:

— Аз живея тук. Ти какво искаш?

Алиена извърна очи от него към Уолтър. Беше уплашена и объркана, но въпреки това тонът й остана предизвикателен.

— Този замък е на графа на Шайринг. Кажете по каква работа сте дошли и след това напуснете.

Уилям се усмихна тържествуващо.

— Графът на Шайринг е моят баща. — Стюардът изпъшка, сякаш се беше страхувал от това. Алиена изглеждаше объркана. Уилям продължи. — Кралят направи моя баща граф вчера, в Уинчестър. Замъкът вече е наш. Аз съм господарят тук, докато дойде баща ми. — Щракна с пръсти към стюарда. — И съм гладен, така че ми донеси хляб, месо и вино.

Стюардът се поколеба. Хвърли притеснен поглед към Алиена. Боеше се да я остави. Отиде до вратата.

Алиена пристъпи към вратата, сякаш се канеше да го последва.

— Остани тук — заповяда й Уилям.

Уолтър застана между нея и вратата и прегради пътя й.

— Нямаш никакво право да ми заповядваш! — заяви с властна нотка Алиена.

Матю заговори уплашено:

— Останете, милейди. Не ги ядосвайте. Ще се върна бързо.

Алиена го погледна намръщено, но се задържа на мястото си. Матю излезе.

Уилям седна в стола й. Тя се измести до брат си. Младежът ги огледа бавно. Имаше прилика между тях, но цялата сила бе в лицето на момичето. Ричард беше висок непохватен юноша и все още не беше му поникнала брада. Харесваше му усещането, че са под неговата власт.

— На колко години си, Ричард?

— Четиринайсет — отвърна момчето намръщено.

— Убивал ли си някога човек?

— Не — отвърна той, а след това с малко насилена дързост добави: — Все още.

„И ти ще страдаш, малък надут дребосък“, помисли си Уилям. После насочи вниманието си към Алиена.

— А ти на колко си?

Отначало тя като че ли се канеше да не отговаря, но след това изглежда премисли, може би спомнила си казаното от Матю: „Не ги ядосвайте.“

— Седемнайсет.

— Виж ти, цялата фамилия могат да броят — каза Уилям. — Девствена ли си, Алиена?

— Разбира се! — избухна тя.

Изведнъж Уилям се пресегна и сграбчи гърдата й. Изпълни едрата му длан. Беше твърда на допир, но податлива. Тя се дръпна рязко назад и гръдта се изплъзна от ръката му.

Ричард пристъпи напред закъснял и избута настрани ръката му. Нищо нямаше да зарадва Уилям повече. Стана бързо от стола си и го удари в лицето със силен замах. Както подозираше, малкият бе мекушав: изрева и вдигна ръце към очите си.

— Остави ни на мира! — извика Алиена.

Уилям я погледна изненадано. Изглеждаше по-загрижена за братчето си, отколкото за себе си. Това може би си струваше да се запомни.

Матю се върна, понесъл дървена табла със самун хляб, парче шунка и стомна с вино на нея. Пребледня, щом видя, че Ричард държи ръцете си на лицето. Остави таблата на масата и отиде при момчето. Взе ръцете му, леко ги отдръпна и погледна лицето му. Вече бе зачервено и подпухнало около окото.

— Казах ви да не ги ядосвате — промърмори той, но изглеждаше успокоен, че не е нещо по-лошо. Уилям беше разочарован. Беше се надявал Матю да кипне от гняв. Стюардът заплашваше да му развали удоволствието.

Устата му се навлажни от гледката с храната. Уилям придърпа стола си до масата, извади ножа си за хранене и отряза дебело парче шунка. Уолтър седна срещу него. С пълна с месо и хляб уста, Хамли заповяда на Алиена:

— Донеси чаши и налей виното. — Матю посегна да го направи, но Уилям го спря: — Не ти — тя.

Алиена се поколеба. Матю я погледна с тревога и кимна. Девойката пристъпи до масата и вдигна стомната.

Когато се наведе, Уилям бръкна отдолу, плъзна ръката си под пеша на туниката й и пръстите му бързо пробягаха нагоре по крака й. Напипа тънкия прасец с меки косъмчета, после мускулите зад коляното й и след това меката кожа от вътрешната страна на бедрото й. После тя се дръпна рязко назад, завъртя се и замахна с тежката стомна с вино към главата му.

Уилям отби удара с лявата си ръка и я зашлеви през лицето с дясната. Вложи цялата си сила в шамара. Дланта го опари съвсем удовлетворително. Алиена изпищя. С ъгъла на окото си Уилям видя как Ричард се задвижи. Беше се надявал точно на това. Избута я рязко настрани и тя падна тежко на пода. Брат й му налетя като сърна, нападаща ловеца. Младият Хамли избегна първия му дивашки замах, след което натресе юмрука си в стомаха му. Когато момчето се сви на две, Уилям го удари няколко пъти в бърза последователност около очите и носа. Не беше толкова възбуждащо като да удря Алиена, но все пак го задоволи достатъчно и след няколко мига лицето на Ричард беше плувнало в кръв.

Изведнъж Уолтър извика предупредително и скочи на крака, загледан над рамото на господаря си. Той се завъртя рязко и видя идващия към него Матю, вдигнал високо нож над главата си, готов да намушква. Уилям беше изненадан — не бе очаквал такава храброст от женствения стюард. Единственото, което можеше да направи, бе да вдигне двете си ръце, за да се защити и за един ужасен миг си помисли, че ще го убият точно сега, в часа на триумфа му. По-силен нападател щеше да избие ръцете му настрани, но Матю беше с дребна фигура и изнежен от домашния живот, и ножът така и не стигна до шията му. Изведнъж го обзе облекчение, но все още не беше в безопасност. Стюардът вдигна ръката си за нов удар. Уилям отстъпи назад и посегна за меча си. В този момент Уолтър заобиколи масата с дълга остра кама в ръката си и прониза нападателя в гърба.

На лицето на Матю се изписа ужас. Уилям видя как върхът на камата се показа от гърдите му и раздра туниката. Ножът на стюарда падна от ръката му и издрънча на дъските на пода. Опита се да си поеме дъх, но от гърлото му излезе хъхрене и като че ли не можеше да вдиша. Отпусна се. От устата му бликна кръв. Очите се затвориха и той се свлече надолу. Уолтър издърпа дългата кама и тялото се смъкна на пода. За миг от отворената рана швирна кръв, но почти мигновено секна и закапа едва-едва.

Всички гледаха трупа на пода: Уолтър, Уилям, Алиена и Ричард. Главата на Уилям още беше замаяна от близкия допир със смъртта. Вече се чувстваше готов да направи всичко. Пресегна се и сграбчи деколтето на туниката й. Ленът беше мек и тънък, много скъп. Тя рязко се дръпна. Туниката се раздра. Продължи да дърпа, докато се разкъса по цялата предница. Ивица с една стъпка ширина остана в ръката му. Алиена изпищя, след това се опита да придърпа останките от туниката отпред. Разкъсаните краища не можеха да се съберат. Гърлото на Уилям пресъхна. Внезапната й уязвимост бе много по-възбуждаща, отколкото когато я гледаше как се мие, защото сега тя знаеше, че я гледа и изпитваше срам, а срамът още повече го възбуждаше. Тя покри гърдите си с една ръка и слабините си с другата. Уилям пусна ивицата плат и я сграбчи за косата. Дръпна я рязко към себе си, завъртя я и раздра останалото от дрехата на гърба й.

Имаше нежни бели рамене, тънък кръст и изненадващо пълни бедра. Той я притегли към себе си, притисна се в гърба й и потърка бедрата си в задника й. Наведе глава и я захапа силно по меката шия докато вкуси кръв, а тя отново изпищя. Видя, че Ричард се раздвижи.

— Дръж момчето — просъска на Уолтър.

Конярят го сграбчи и го задържа, извил ръката му.

Притиснал Алиена до себе си с една ръка, Уолтър заопипва тялото й с другата. Опипа гърдите й, претегли ги и след това ги стисна, защипа малките й цицки. После ръката му пропълзя по стомаха й и в триъгълника косми между краката й. Бяха гъсти и къдрави като косата на главата й. Прониза я грубо с пръстите си. Членът му беше толкова вдървен, че имаше чувството, че ще се пръсне.

Отстъпи от нея и я дръпна силно назад върху изпънатия си крак. Тя падна на гръб с трясък. Падането изби въздуха й и девойката зяпна да си поеме дъх.

Уилям не беше замислял това и не беше съвсем сигурен как стана, но вече нищо на света не можеше да го спре.

Вдигна туниката си и й показа члена си. Гледаше го с ужас. Сигурно никога не беше виждала възбуден член. Беше истинска девственица. Толкова по-добре.

— Доведи момчето тук — обърна се Уилям към Уолтър. — Искам да види всичко.

По някаква причина мисълта, че го прави пред очите на Ричард, се оказа ужасно пикантна.

Уолтър бутна момчето напред и го натисна на колене.

Лордът коленичи на пода и разтвори краката на Алиена. Тя започна да се бори. Падна отгоре й, опитвайки се да я принуди да се предаде, но тя продължи да се съпротивлява и не можеше да проникне в нея. Ядоса се. Това разваляше всичко. Надигна се на лакът и я удари през лицето с юмрука си. Тя изкрещя и бузата й пламна, но щом се опита да влезе в нея, започна отново да се бори.

Изведнъж Уилям се вдъхнови.

— Отрежи ухото на момчето, Уолтър.

Алиена се укроти.

— Не! — извика хрипливо. — Оставете го на мира… не го наранявай повече.

— Разтвори си краката тогава.

Зяпна го, с широко отворени от ужас очи пред отвратителния избор, който й беше наложил. Болката й му носеше наслаждение. Уолтър, който играеше играта си съвършено, извади ножа си и го опря до дясното ухо на Ричард. Поколеба се за миг, след което с почти нежно движение отряза меката част на момчешкото ухо.

Ричард изпищя. От малката рана плисна кръв. Парченцето плът падна върху задъханите й гърди.

— Спрете! — Изкрещя тя. — Добре. Ще го направя. — Разтвори краката си.

Уилям плю на ръката си и потърка влагата в слабините й. Вкара пръстите си в нея. Тя изпищя от болка и това го възбуди още повече. Наведе се отгоре й. Лежеше неподвижна и напрегната. Очите й бяха затворени. Тялото й беше хлъзгаво от пот заради борбата, но трепереше. Уилям се намести удобно, след това се задържа, наслаждавайки се на очакването и страха й. Озърна се към другите двама. Ричард продължаваше да гледа ужасено. Уолтър наблюдаваше алчно.

— После е твой ред, Уолтър.

Алиена простена отчаяно.

Изведнъж той я прониза грубо, натика го колкото може по-силно и навътре. Усети съпротивата на девствеността й — истинска девственица! — и влезе отново, брутално. Заболя го, но нея я заболя още повече. Тя изпищя. Блъсна още веднъж, още по-силно и усети разкъсването. Лицето на Алиена беше пребледняло, главата й се отпусна настрани и тя припадна. Най-сетне Уилям изля семето си в нея и започна да се смее и да се смее, с триумф и наслада, докато се изцеди.

Бурята бушуваше почти през цялата нощ, а някъде на разсъмване секна. Внезапната тишина събуди Том Строителя. Докато лежеше в тъмното, заслушан в тежкия дъх на Алфред от едната си страна и по-тихото дишане на Марта от другата прецени, че утрото може би щеше да е ясно. А това означаваше, че ще може да види изгрева на слънцето за първи път от две или три седмици. Бе чакал този миг.

Стана и отвори вратата. Все още беше тъмно. Имаше много време. Сбута сина си с крак.

— Алфред! Събуди се! Ще има изгрев.

Алфред изпъшка и се надигна. Марта се обърна в постелята, без да се събуди. Том отиде до масата и вдигна капака на глинената купа. Извади полуизядения самун и отряза два дебели резена, един за себе си и един за Алфред. Седнаха на пейката и закусиха.

В стомната имаше малко ейл. Том удари една дълга глътка и я подаде на сина си. Агнес щеше да ги накара да пият с чаши, както и Елън, но в къщата сега нямаше жена. Щом Алфред изгълта дела си, излязоха навън.

Небето ставаше от черно на сиво, докато прекосяваха манастирския двор. Том се канеше да иде до къщата на приора и да вдигне Филип от сън, но той вероятно бе разсъждавал по подобен начин, защото вече стоеше сред руините и редеше молитви, коленичил и загърнат в тежко наметало. Задачата им бе да установят точна линия изток — запад, която щеше да очертае оста, около която да се строи новата катедрала.

Строителят беше приготвил всичко от доста време. В източния край беше забил в земята железен прът с отвор на върха като ухото на игла. Прътът беше висок почти колкото него, тъй че „ухото“ му бе на равнището на очите му. Беше го укрепил със смес от каменни парчета и хоросан, за да не може да се мести произволно. Тази сутрин щеше да постави друг такъв прът, право на запад от първия, в другия край на терена.

— Смеси малко хоросан, Алфред.

Алфред тръгна да донесе пясък и вар. Баща му отиде до навеса с инструментите си и взе един малък чук и втория прът. После застана до западния край на обекта и се приготви да чака изрева на слънцето. Филип привърши молитвите си и дойде при него, докато момчето бъркаше пясъка и варта с вода на дъската.

Небето изсветля и тримата се напрегнаха. Наблюдаваха източната стена на манастирския двор. Най-сетне червеният слънчев диск надникна отгоре.

Том се измести, докато можеше да види ръба на слънцето през малкия отвор в пръта в отсрещния край. После, щом Филип започна да се моли на глас на латински, задържа втория прът пред себе си така, че да затули гледката му към слънцето. Бавно го сниши към земята и натисна заострения му край във влажната пръст, като през цялото време го държеше точно между окото си и небесното светило. Издърпа чукчето от колана си и внимателно наби пръта в земята, докато „ухото“ се изравни с очите му. Сега, ако беше свършил работата точно и ако ръцете му не бяха треперили, слънцето щеше да блесне през отворите на двата пръта.

Затвори едното си око и погледна през близкия прът към далечния. Слънцето продължи да блести в окото му през двата отвора. Двата пръта лежаха в съвършена линия изток-запад, което щеше да осигури ориентацията на новата катедрала.

Беше обяснил това на Филип, а сега се отдръпна встрани и даде възможност на приора сам да погледне през отворите и да се увери.

— Идеално е — потвърди монахът.

Том кимна.

— Да.

— Знаеш ли кой ден е днес?

— Петък.

— И също тъй е денят на мъченичеството на Свети Адолфус. Бог ни изпрати ясен изгрев, за да можем да ориентираме църквата в деня на нашия покровител. Не е ли това добър знак?

Том се усмихна. В опита му като строител майсторството бе по-важно от добрите поличби. Но се радваше за Филип.

— Да, наистина. Много добър знак е.

I

Алиена беше решила да не мисли за това.

Цялата нощ седя на каменния под на параклиса, подпряла гръб на стената и загледана в тъмното. В началото не можеше да помисли за нищо друго, освен за пъклената сцена, която бе преживяла. Но постепенно болката понамаля и тя можа да съсредоточи ума си върху шумовете на бурята — дъжда, леещ се на покрива на параклиса и вятъра, виещ покрай бастионите на запустелия замък.

Беше гола в началото. След като двамата мъже бяха… Когато свършиха, се бяха върнали на масата, като я оставиха да лежи на пода, а Ричард кървеше до нея. Бяха започнали да ядат и пият все едно, че ги бяха забравили и тогава двамата с брат си се възползваха и избягаха от стаята. Бурята вече бе започнала. Притичали бяха по моста в поройния дъжд и се подслониха в параклиса. Но Ричард почти веднага се върна в цитаделата. Трябваше да е влязъл в стаята с мъжете, дръпнал беше наметалата им от куката до вратата и беше избягал преди Уилям и конярят му да реагират.

Но той все още не искаше да й проговори. Даде й наметалото и се загърна в своето. После седна на пода на крачка от нея и подпря гръб на същата стена. Алиена копнееше да я прегърне някой, който я обича и да я утеши, но брат й се държеше все едно, че бе извършила нещо ужасно срамно. А най-лошото бе, че тя се чувстваше точно така. Чувстваше се виновна все едно, че тя бе извършила грях. Напълно разбираше нежеланието му да я утеши и това, че не искаше да я докосне.

Радваше се, че е студено. Помагаше й да се чувства откъсната от света, съвсем сама. И като че ли притъпяваше болката. Не искаше да заспи, но по някое време през нощта двамата изпаднаха в нещо като транс и дълго време седяха вцепенени като мъртъвци.

Внезапният край на бурята развали магията. Алиена осъзна, че може да вижда прозорците на параклиса, малки сиви петна в непроницаемия доскоро мрак. Ричард се надигна и отиде до вратата. Тя го загледа с раздразнение, че е нарушил покоя й. Искаше й се да седи така до стената, докато замръзне до смърт или издъхне от глад, защото не можеше да измисли нищо по-привлекателно от това да потъне кротко във вечна забрава. После той отвори вратата и смътната светлина на утрото огря лицето му.

Алиена излезе от унеса си стъписана. Ричард беше почти неузнаваем. Лицето му беше подпухнало и безформено, покрито с изсъхнала кръв и синини. Доплака й се от гледката. Брат й винаги беше изпълнен с куха детинска храброст. Като малко момче беше препускал из замъка на въображаемия си кон, като се правеше уж, че мушка хората с въображаемата си пика. Рицарите на баща им винаги го окуражаваха, преструвайки се на уплашени от дървения му меч. Всъщност Ричард можеше да се уплаши от съскаща котка. Но миналата нощ беше дал всичко от себе си и го бяха пребили лошо заради това. Сега тя трябваше да се грижи за него.

Бавно се вдигна на крака. Тялото й беше изтръпнало, но болката не беше толкова лоша като миналата нощ. Зачуди се какво ли става в цитаделата. Уилям и слугата му трябваше да са довършили стомната с вино някъде през нощта и сега сигурно спяха. Може би щяха да се събудят по изгрев-слънце.

Дотогава двамата с Ричард трябваше да са се махнали.

Отиде до другия край на параклиса, при олтара. Беше прост дървен сандък, боядисан в бяло и без украса. Наведе се над него, след което го бутна рязко и го събори.

— Какво правиш? — попита момчето уплашено.

— Това е тайното скривалище на татко — отвърна тя. — Каза ми за него, преди да замине.

На пода на мястото на олтара лежеше платнен вързоп. Алиена го разгъна и извади цял боен меч, с ножницата и оръжейния колан, и една зловеща на вид кама, дълга една стъпка.

Ричард се приближи да види. Нямаше голям опит с меч. Взимал беше уроци една година, но все още беше непохватен. Само че Алиена съвсем не можеше да борави с него, затова му го даде. Той закопча колана на кръста си.

Алиена огледа камата. Никога не беше носила оръжие. През целия си живот имаше някой, който да я защитава. Сега, разбрала, че смъртоносното оръжие щеше да й трябва за самозащита, се почувства съвсем изоставена. Не беше сигурна дали изобщо щеше да може да го използва. „Забивала съм дървено копие в дива свиня“, каза си. „Защо да не мога да забия това в някой мъж — някой като Уилям Хамли?“ Потръпна от мисълта.

Камата имаше кожена кания с ухо, за да се закача на колана. Ухото бе достатъчно голямо, за да мине около тънката й китка като гривна. Пъхна я на лявата си ръка и натика ножа в ръкава си. Беше дълъг и стигаше до лакътя й. Дори да не можеше да намушка някого, можеше поне да плаши хората с него.

— Хайде да се махаме, бързо — каза Ричард.

Алиена кимна, но когато тръгна към вратата, се спря. Дневната светлина бързо се усилваше и тя видя на пода на параклиса две тъмни неща, които не бе забелязала дотогава. Огледа ги отблизо и разбра, че са седла. Едното — средно голямо, другото — огромно. Представи си Уилям и коняря му, как идват предната нощ въодушевени от триумфа си в Уинчестър и уморени от пътуването си, как вдигат небрежно седлата от конете си и ги хвърлят тук, преди да забързат към цитаделата. Нямаше да си помислят, че някой би дръзнал да им ги открадне. Но отчаяните хора намираха смелост.

Алиена отиде до вратата и надникна навън. Светлината бе ясна, но все още слаба и всичко беше сиво. Вятърът бе затихнал, а небето — безоблачно. От покрива на параклиса бяха паднали няколко дъски. Дворът беше празен, освен двата коня, които скубеха мократа трева. Погледнаха към нея и наведоха отново глави. Единият беше грамаден боен кон: това обясняваше голямото седло. Другият беше пъстър жребец, не толкова хубав на вид, но стегнат и здрав. Загледа се в тях, после — в седлата и отново в конете.

— Какво чакаме? — попита Ричард ядосано.

Алиена реши.

— Хайде да им вземем конете.

Брат й я погледна уплашено.

— Ще ни убият.

— Няма да могат да ни хванат. Ако не им вземем конете, могат да ни догонят и да ни убият.

— А ако ни хванат, преди да тръгнем?

— Трябва просто да побързаме. — Не беше толкова уверена, колкото се преструваше, но трябваше да окуражи Ричард. — Хайде първо да оседлаем бегача — той изглежда по-дружелюбен. Донеси обикновеното седло.

Забърза през двора. Конете бяха вързани с дълги въжета за пилони на изгорелите сгради. Алиена хвана въжето на по-дребния жребец и дръпна леко. Това трябваше да е конят на слугата, разбира се. Щеше да предпочете нещо по-малко и кротко, но смяташе, че ще може да се справи с този. Ричард трябваше да се оправи с бойния кон.

Бегачът я погледна подозрително и наостри уши. Бързаше ужасно, но овладя нетърпението си, заговори му тихо и леко задърпа въжето. Хвана главата му и го погали по муцуната, после Ричард нахлузи оглавника и пъхна юздечката в устата му. Алиена се успокои. Ричард вдигна по-малкото седло на гърба му и го стегна с бързи, уверени движения. Двамата бяха свикнали с коне от ранната си възраст.

От двете страни на седлото на коняря имаше затегнати дисаги. Алиена се надяваше, че има полезни неща в тях — кремък, малко храна или зоб за конете — но нямаха време сега да гледат съдържанието им. Озърна се плахо през двора към моста за цитаделата. Никой нямаше там.

Бойният кон беше гледал как оседлават бегача и знаеше какво предстои, но не беше склонен да се примири с двама напълно непознати. Запръхтя и се възпротиви на дърпането на въжето.

— Шшт! — каза му Алиена. Държеше въжето изпънато, дърпаше здраво и конят с неохота тръгна към нея. Но беше много силен и ако решеше наистина да се бори, щяха да изпаднат в беда. За миг се зачуди дали бегачът би могъл да отнесе и двамата. Но тогава Уилям щеше да може да ги настигне на бойния кон.

Когато успя да го приближи достатъчно, намота въжето на пилона, за да не може да се издърпа. Но щом Ричард посегна да сложи оглавника му, конят изметна глава и го избегна.

— Опитай се първо да поставиш седлото — каза му тя. Говореше към животното и го потупваше по мускулестата шия, докато брат й надигна грамадното седло и го завърза. Конят изглеждаше донякъде победен. — Хайде, бъди добър — заговори му твърдо Алиена, но конят не се излъга: долови паниката й под повърхността. Ричард се приближи с оглавника, а конят изпръхтя и се опита да се отдръпне. — Имам нещо за теб — каза девойката и бръкна в празния джоб на наметалото си. Животното се подведе. Поднесе му празна шепа, но конят наведе глава и задуши в дланта й, търсейки храна. Тя усети грапавия му език по дланта си. Докато главата му беше наведена и устата отворена, Ричард нахлузи оглавника.

Алиена погледна отново със страх към цитаделата. Всичко беше тихо.

— Качвай се — заповяда на брат си.

Той сложи стъпалото си на високото стреме — не без усилие — и се метна на гърба на грамадния кон. Момичето отвърза въжето от пилона.

Конят изцвили силно.

Сърцето й бързо заби. Звукът можеше да е стигнал до цитаделата. Мъж като Уилям щеше да разпознае цвиленето на собствения си кон, особено на толкова скъп кон като този. Можеше да се е събудил.

Побърза да развърже другия. Изстиналите й пръсти зашариха в паника по възела. Мисълта как Уилям се събужда я беше накарала да изгуби самообладание. Щеше да отвори очи, да се надигне, да се озърне наоколо, да си спомни кой е и да се зачуди защо конят му беше изцвилил. Щеше със сигурност да дойде. Не можеше да понесе да види лицето му отново. Онова срамно, жестоко, ужасно болезнено нещо, което й бе причинил, отново се върна в ума й.

— Хайде, Али! — прошепна припряно Ричард. Конят му вече беше изнервен и нетърпелив. Беше му трудно да го задържи на място. Трябваше да го подкара в галоп на миля-две, докато го умори, след това щеше да е по-отстъпчив. Животното изцвили отново и започна да пристъпва настрани.

Най-сетне Алиена успя да развърже възела. Изкушаваше се да хвърли въжето, но така нямаше да може отново да върже жребеца при нужда, затова го намота набързо и го пристегна за една каишка на седлото. Трябваше да пригоди стремената — бяха с подходяща дължина за коняря на Уилям, с около педя по-висок от нея, тъй че щяха да са много ниско за нея, докато е на седлото. Но си представи как Уилям слиза по стълбите, минава през залата, излиза навън и…

— Не мога да задържам този кон повече — оплака се Ричард.

Алиена беше наплашена и изнервена като бойния кон. Метна се на жребеца. От сядането я заболя отвътре и единственото, което можеше да направи, бе да се задържи на седлото. Ричард подкара коня си към портата, а нейният го последва, без да го е пришпорила. Не можеше да стигне шпорите, както беше очаквала и трябваше да го стегне с колене. На излизане чу вик някъде зад себе си и простена:

— О, не.

Видя как брат й сръга коня си и огромното животно се понесе напред в лек тръс. Нейният пое след него. Беше благодарна, че правеше всичко като бойния кон, защото сама нямаше да може да го управлява. Ричард отново пришпори бойния кон и той набра скорост, докато преминаваха през порталния свод. Алиена чу нов вик, много по-близо този път. Погледна през рамо и видя Уилям и слугата му, които тичаха задъхани през двора зад нея.

Конят на Ричард бе неспокоен и щом видя откритото поле пред себе си, наведе глава и се втурна в галоп. Прехвърлиха с тропот дървения подвижен мост. Алиена усети, че нещо я дърпа за бедрото и видя с крайчеца на окото си мъжка ръка, която посягаше към връзките на седлото. Но след миг вече я нямаше и тя разбра, че са се измъкнали. Вълна на облекчение я обля, но после болката отново я жегна. Усети как я прониза отвътре, докато конят препускаше в галоп през полето — също както докато мръсният Уилям проникваше в нея — и по бедрото й потече гореща кръв. Остави коня да тича сам и стисна очи, за да притъпи болката, но ужасът от предната нощ се върна в ума й и тя отново видя всичко зад затворените си клепачи. Препускаха през полето, а тя шепнеше в ритъм с тропота на конските копита: Не помня, не помня, не помня, не помня.

Конят й зави надясно и Алиена усети, че се изкачват по лек склон. Отвори очи и видя, че Ричард е отклонил от разкаляната пътека и е поел косо към горите. Помисли си, че сигурно иска бойният кон хубаво да се умори, преди да забави хода. Двете животни щяха да са по-лесни за управляване след тежка езда. Скоро усети, че силите на нейния отпадат и се поизправи в седлото. Конят забави, после премина в тръс, сетне — до ходом. Конят на Ричард все още имаше енергия за изгаряне и дръпна напред.

Девойката погледна назад над полето. Замъкът беше на миля от тях и не беше сигурна дали виждаше или не две фигури, застанали на подвижния мост и загледани към нея. Щеше да им се наложи да извървят дълъг път, докато си намерят други коне. За известно време бяха в безопасност.

Ръцете и стъпалата я засърбяха, докато се стопляха. От коня се вдигаше топлина като от огън и я загърна в пашкул от топъл въздух. Ричард най-сетне остави бойния жребец да забави и се обърна към сестра си, яхнала тежко стъпващото и задъхано животно. Подкараха през дърветата. Двамата познаваха тези гори добре, преживели бяха тук почти целия си живот.

— Къде отиваме? — попита я той.

Алиена се намръщи. Къде отиваха наистина? Какво щяха да правят? Нямаха никаква храна, нищо за пиене и никакви пари. Нямаше никакви дрехи по себе си, освен наметалото, в което бе загърната — нито туника, нито долна риза, шапка и обувки. Решила беше да се погрижи за брат си, но как?

Чак сега започна да разбира, че последните три месеца беше живяла като в сън. Беше съзнавала, в някое тайно кътче на ума си, че старият живот е свършил, но беше отказвала да го приеме. Уилям Хамли я беше събудил. Не се съмняваше, че версията му е вярна и че крал Стивън е направил Пърси Хамли граф на Шайринг. Но може би имаше и нещо повече. Може би кралят бе предвидил някакво обезпечаване за нея и Ричард. Ако не, трябваше да го направи и те със сигурност можеха да се обърнат към него. Тъй или иначе трябваше да стигнат до Уинчестър. Така поне щяха да разберат какво е станало с баща им.

Изведнъж се пречупи. „О, татко, къде и кога се провали всичко?“

Откакто беше умряла майка й, баща й беше полагал особени грижи за нея. Знаеше, че й отделя повече внимание, отколкото други бащи на дъщерите си. Чувстваше се зле заради това, че не беше се оженил отново, за да й даде нова майка. Беше й обяснявал, че е по-щастлив със спомена за жена си, отколкото изобщо щеше да е с друга на мястото й. Алиена тъй или иначе изобщо не беше искала друга майка. Баща й се беше грижил за нея, а тя — за Ричард, тъй че нищо лошо да не може да сполети и двамата.

Онези дни си бяха отишли завинаги.

— Къде отиваме? — попита Ричард отново.

— В Уинчестър — отвърна тя. — Ще отидем и ще видим краля.

Ричард се въодушеви.

— Да! И като му кажем какво направиха Уилям и коняря му снощи, кралят естествено ще…

Изведнъж я обзе неудържим гняв.

— Затваряй си устата! — изкрещя тя. Конете се сепнаха уплашени. Дръпна силно юздите. — Повече да не си споменал това! — Гневът я давеше и едва успя да изтръгне думите. — Няма да кажем на никого какво направиха — на никого! Никога! Никога! Никога!

В дисагите на коняря имаше голяма буца кораво сирене, няколко глътки вино в кожен мях, кремък и малко подпалки, а освен това — фунт-два смесено зърно, което според нея трябваше да е за конете. Двамата с Ричард изядоха сиренето и изпиха виното по обед, докато конете пасяха излиняла трева и зелени храсти и пиеха от близкия поток. Беше спряло да й тече кръв и слабините й бяха изтръпнали.

Срещнали бяха няколко пътници, но Алиена бе казала на Ричард да не заговаря никого. За по-небрежния наблюдател изглеждаха внушителна двойка — особено Ричард на огромния му кон и с меча. Но един разговор много скоро щеше да издаде, че са две деца, които никой не пази и можеше да се окажат уязвими. Затова заобикаляха другите хора отдалече.

Щом денят започна да преваля, затърсиха къде да изкарат нощта. Намериха поляна близо до един поток, на стотина разтега от пътя. Алиена даде на конете малко зоб, докато Ричард накладе огън. Ако имаха котле за готвене, щяха да си направят каша от зърното за конете. Така трябваше просто да дъвчат зърната, освен ако не намереха малко сладки кестени и да ги изпекат.

Докато обмисляше това, а Ричард се бе отдалечил из гората да събира дърва, дълбок глас близо до нея я стресна:

— А ти коя ще да си, девойче?

Алиена изпищя, а конят се дръпна назад подплашен. Обърна се и видя мръсен брадат мъж, облечен от глава до пети в кафява кожа. Той пристъпи към нея.

— Стой далече от мен! — изкрещя му тя.

— Няма от какво да се боиш.

С крайчеца на окото си видя как Ричард пристъпи на поляната зад непознатия с наръч дърва в ръцете. Замръзна на място и ги загледа. „Извади меча си!“, помисли Алиена, но той изглеждаше прекалено уплашен и объркан, за да предприеме нещо. Тя отстъпи назад така, че конят да се озове между нея и непознатия.

— Нямаме никакви пари. Нищо нямаме.

— Аз съм кралският лесничей — каза мъжът.

Алиена едва не припадна от облекчение. Лесничеят беше кралски служител, плащаха му, за да налага закона в горите.

— Защо не го каза веднага, глупав човек? — заговори тя ядосана, че си е позволила да се уплаши. — Взех те за разбойник!

Изглеждаше стъписан и доста обиден, все едно, че беше казала нещо неучтиво. Но отвърна само:

— Благородна дама ще да сте, значи.

— Аз съм дъщерята на графа на Шайринг.

— А момчето ще да е синът му — каза лесничеят, въпреки че като че ли не беше видял Ричард.

Брат й пристъпи напред и пусна дървата на земята.

— Така е. А вашето име?

— Браян. Тук ли се каните да прекарате нощта?

— Да.

— Сам-сами?

— Да. — Алиена разбра, че се чуди защо нямат ескорт. Но нямаше да му каже.

— И нямате никакви пари, казахте.

Алиена го изгледа намръщено.

— Съмняваш ли се в мен?

— О, не. Виждам, че сте благородничка. По маниерите ви. — Нямаше ли нотка на ирония в гласа му? — Щом сте сами и безпарични, може би ще предпочетете да пренощувате в моята къща. Не е далече.

Алиена нямаше намерение да се остави на милостта на този груб човек. Канеше се да откаже, когато той заговори отново:

— Жена ми ще се зарадва да ви предложи вечеря. А имам и топла пристройка, където можете да преспите, ако предпочетете да спите сами.

Това, че имаше жена, променяше нещата съществено. Приемането на гостоприемство от едно семейство щеше да е достатъчно безопасно. Все пак Алиена се поколеба. След това си помисли за огнище, купа с гореща каша, чаша вино и сламена постеля с покрив отгоре.

— Ще съм ви благодарна — каза тя. — Нямаме нищо, с което да ви платим — казах истината, че нямаме пари — но един ден ще се върнем и ще се отплатим.

— Става — отвърна лесничеят. Отиде при огъня и го стъпка.

Алиена и Ричард се качиха на конете — още не бяха ги разседлали. Лесничеят се върна при тях и рече:

— Дайте ми юздите.

Беше разколебана, но му ги отстъпи, Ричард също. Мъжът закрачи през гората, повел животните. Алиена щеше да предпочете да държи юздите сама, но реши да го остави да ги води.

Оказа се по-далече, отколкото ги бе уверил. Бяха пътували три или четири мили и вече бе станало тъмно, докато стигнат малката дървена къща със сламен покрив в края на някакво поле. Но от кепенците струеше светлина и миришеше на сготвено, и тя слезе зарадвана от коня.

Жената на лесничея чу шума от копитата и се показа на вратата. Мъжът й каза:

— Млад лорд и лейди, сами в гората. Дай им да пият нещо. — Обърна се към Алиена. — Хайде, влизайте. Аз ще се погрижа за конете.

Не й хареса заповедническия му тон — щеше да предпочете тя да се разпорежда — но не изпитваше желание да разседлава сама коня си, затова влезе. Ричард я последва. Къщата беше опушена и вмирисана, но вътре бе топло. Имаше крава, вързана в ъгъла. Алиена се радваше, че мъжът бе споменал за пристройка: никога не беше спала с добитък. Над огъня къкреше котле. Седнаха на пейка и жената им даде по паница със супа от котлето. Миришеше на дивеч. Като видя лицето на Ричард, тя се стъписа.

— Какво е станало с вас?

Ричард отвори уста да отвърне, но Алиена го изпревари.

— Имахме много премеждия. Тръгнали сме да видим краля.

— Разбирам — рече жената. Беше дребна жена, с мургава кожа и сдържана. Не настоя с въпросите си.

Алиена бързо изяде супата си и й се дощя още. Протегна паницата си, но жената извърна поглед и тя се озадачи. Не разбираше ли какво иска? Или нямаше повече. Канеше се да й заговори рязко, когато лесничеят влезе.

— Ще ви покажа плевника, където можете да спите — рече той. Откачи лампа от куката до вратата. — Елате с мен.

Алиена и Ричард станаха. Тя се обърна към жената:

— Още нещо ми трябва. Можеш ли да ми дадеш някоя стара рокля? Нямам нищо под това наметало.

Жената кой знае защо я изгледа ядосано.

— Ще видя какво мога да намеря — измърмори тя.

Алиена отиде до вратата. Лесничеят я оглеждаше някак странно, зяпнал в наметалото й все едно, че можеше да види под него, ако се взреше по-добре.

— Води ни! — заповяда му тя рязко.

Той се обърна и излезе навън.

Поведе ги покрай задната страна на къщата през зеленчукова леха. Полюшващата се светлина на лампата огря малка дървена постройка, сайвант по-скоро, отколкото плевник. Мъжът отвори вратата и тя се блъсна в кацата, оставена да събира дъжда от покрива.

— Погледнете. Вижте дали ви устройва.

Ричард влезе пръв.

— Донеси светло, Али.

Тя се обърна да вземе лампата от лесничея. В това време той я бутна силно, тя се прекатури на една страна през прага в плевника и се блъсна в брат си. Двамата паднаха на кълбо на пода. Стана тъмно и вратата се затръшна. Отвън се чу някакъв странен звук, сякаш преместиха нещо пред входа.

Не можеше да повярва на случващото се.

— Какво става, Али? — извика Ричард.

Тя се надигна. Този човек наистина ли беше лесничей, или беше разбойник? Не можеше да е разбойник — къщата му съвсем биеше на очи. На ако наистина беше лесничей, защо ги беше затворил? Закона ли бяха нарушили? Дали се беше досетил, че конете не са техни? Или имаше някакъв друг, безчестен мотив?

— Али, той защо го направи това? — попита Ричард.

— Не знам — отвърна тя уморено. Не бяха й останали сили да се тревожи или ядосва. Стана и бутна вратата. Не искаше да помръдне. Предположи, че лесничеят я е затиснал с кацата. Заопипва стените на плевника в тъмното. Можеше да стигне с ръце чак до ниските части на скосения покрив. Постройката беше направена от здрави, набити плътно една до друга греди. Построена бе грижливо. Беше затворът на лесничея, където държеше нарушители, преди да ги отведе при шерифа.

— Не можем да излезем — установи Алиена.

Седна отново. Подът беше сух и покрит със слама.

— Заклещени сме тук, докато той ни пусне — прошепна тя примирено.

Ричард седна до нея. След малко легнаха един до друг. Алиена чувстваше, че е твърде пребита, уплашена и напрегната, за да може да заспи. Но също тъй бе изтощена и след няколко мига потъна в изцерителен сън.

Събуди се, когато вратата се отвори и дневната светлина огря лицето й. Сепна се и се надигна моментално, уплашена и без да знае коя е, нито защо спи на твърдата земя. После си спомни и още повече се уплаши: какво ли щеше да направи лесничеят с тях? Но не той влезе, а малката му смугла жена и макар лицето й да беше изопнато и навъсено като предната нощ, носеше комат хляб и две чаши.

Ричард също се надигна. Двамата загледаха жената нащрек. Тя нищо не каза, а само им подаде чашите, разчупи хляба на две и им връчи по половина на всеки. Алиена изведнъж си даде сметка, че е прегладняла. Натопи хляба си в бирата и започна да яде.

Жената стоеше на прага и ги гледаше, докато привършиха закуската си. После подаде на Алиена нещо, което приличаше на сгънат похабен и пожълтял лен. Девойката го разви. Беше стара рокля.

— Облечи го това и си вървете оттук — каза жената.

Алиена се озадачи от странната смесица доброта и груби думи, но не се поколеба да вземе роклята. Обърна се с гръб, смъкна наметалото си, бързо нахлузи роклята през глава и отново се загърна в наметалото.

Почувства се по-добре.

Жената й подаде и чифт дървени обуща, много големи.

— Не мога да яздя с налъми — каза й Алиена.

Жената се изсмя грубо.

— Няма да яздиш.

— Защо?

— Отвел е конете ви.

Сърцето й изстина. Прекалено нечестно беше да преживеят още лош късмет.

— Къде ги е отвел?

— Не ми казва тези неща. Но предполагам, че е отишъл до Шайринг. Ще продаде животните, после ще разбере кои сте и дали може да се измъкне още нещо от вас, освен конската плът.

— Тогава ти защо ни пускаш?

Жената я огледа от глава до пети.

— Защото не ми хареса как те изгледа, когато му каза, че си гола под наметалото. Може да не го разбираш сега, но ще го разбереш, като се омъжиш.

Алиена вече го разбираше, но не го каза.

— Няма ли да те убие, като разбере, че си ни пуснала? — попита Ричард.

Жената се усмихна цинично.

— Не ме плаши толкова, колкото някои други. Хайде, да ви няма.

Излязоха. Алиена разбираше, че тази жена се е научила как да живее с един жесток и безсърдечен човек, и при това дори бе успяла да съхрани малко приличие и състрадателност.

— Благодаря ти за роклята — промълви тя смутено.

Жената не искаше благодарностите й. Посочи й пътеката и рече:

— Уинчестър е натам.

Отдалечиха се и повече не погледнаха назад.

Когато къщата на лесничея се скри зад тях, Ричард запита:

— Али, защо ни се случват тези неща?

Въпросът я обезсърчи. Всички бяха жестоки с тях. Хората имаха правото да ги бият и ограбват все едно, че бяха коне или кучета. Нямаше никой, който да ги защити. Момичето си помисли, че бяха прекалено доверчиви. Бяха живели три месеца в замъка, без дори да залостят вратите. Реши твърдо на никого повече да не се доверява в бъдеще. Никога повече нямаше да позволи на някой друг да вземе юздите на коня й, дори да се наложеше да бъде груба, за да го предотврати. Никога повече нямаше да позволи на някой да пристъпи зад нея като лесничея предната нощ, когато я бутна в сайванта. Никога повече нямаше да приеме гостоприемство от непознат, никога нямаше да си остави вратата незаключена нощем, никога нямаше да приеме нечия доброта за чиста монета.

— Хайде да тръгнем по-бързо — каза на Ричард. — Може да стигнем Уинчестър до довечера.

Продължиха по пътеката до поляната, където бяха срещнали лесничея. Останките от огъня им още си бяха там. Оттам лесно намериха пътя за Уинчестър. Ходили бяха много пъти в града и познаваха пътя. Щом излязоха на него, вече можеха да се движат по-бързо. Сланата бе втвърдила калта след бурята отпреди две нощи.

Лицето на Ричард се оправяше. Беше го измил предния ден в един студен ручей в горите и повечето засъхнала кръв се беше махнала. На мястото на отрязаната мека част на дясното му ухо имаше грозен струпей. Устните му все още бяха подпухнали, но отоците бяха спаднали. Но все още беше лошо натъртен и възпаленият цвят на подутините му придаваше плашещ вид. Все пак това нямаше да им навреди.

На Алиена й липсваше топлината на коня под нея. Ръцете и ходилата й бяха простинали болезнено, въпреки че тялото й се беше стоплило от уморителното вървене. Времето през цялата сутрин си остана студено, после към пладне малко се стопли. Междувременно беше огладняла. Спомни си как едва предния ден се бе почувствала, че й е все едно дали изобщо ще се стопли или нахрани отново. Но не искаше да мисли за това.

Щом чуеха коне или видеха хора в далечината, притичваха към дърветата и се криеха, докато пътниците подминат. През селата минаваха бързо, без да заговарят никого. Ричард искаше да изпроси храна, но Алиена не му позволяваше.

Към средата на следобеда бяха на няколко мили от крайната си цел и никой не беше ги притеснил. Алиена вече си мислеше, че не е толкова трудно да избегнат неприятностите. После, на една особено пуста ивица на пътя, от храстите изведнъж излезе някакъв човек и застана пред тях.

Нямаха време да се скрият.

— Не спирай — каза Алиена на Ричард, но мъжът се премести да прегради пътя им и все пак им се наложи да спрат. Тя се озърна назад с мисълта да побегнат, но от гората бе изникнал друг мъж и беше застанал на десет-петнайсет крачки зад тях, преграждайки пътя им за бягство.

— Я да видим какво имаме тук — заговори на висок глас мъжът отпред. Беше дебел, със зачервено лице, с голям издут корем и мръсна, зацапана брада. Държеше в ръце тежък кривак. Почти сигурно беше разбойник. По лицето му личеше, че е от хората, готови на всякакво насилие и сърцето на Алиена се изпълни със страх.

— Оставете ни на мира — замоли се тя. — Нямаме нищо за крадене.

— Не съм толкова сигурен. — Мъжът пристъпи към Ричард. — Това май е добър меч, ще струва няколко шилинга.

— Той си е мой! — отвърна възмутено момчето, но прозвуча просто като уплашено дете.

„Никакъв смисъл няма“, помисли Алиена. „Безпомощни сме. Аз съм жена, а той е само момче. Хората могат да правят каквото си искат с нас“.

Със смайваща пъргавина дебелият мъж вдигна кривака си и замахна по Ричард. Той се опита да го избегне. Ударът беше нацелен в главата му, но го порази в рамото. Дебелакът беше силен и брат й се смъкна на земята.

Изведнъж Алиена подивя. Бяха се отнесли несправедливо с нея, бяха я насилили жестоко и я бяха ограбили; бе премръзнала, гладна и трудно можеше да се владее. Малкият й брат беше пребит почти до смърт само преди два дни и сега гледката как някой го удря с кривак я влуди. Изгуби всякакво чувство за благоразумие и предпазливост. Без да помисли дори, издърпа камата от ръкава си, хвърли се към дебелия разбойник и заби ножа в големия му корем, като крещеше:

— Остави го намира, псе!

Изненада го напълно. Наметалото му се беше разтворило, докато удряше Ричард и ръцете му все още бяха заети с кривака. Беше съвсем неподготвен: несъмнено си бе помислил, че няма опасност да го нападне момичето, което изглеждаше невъоръжено. Върхът на ножа мина през вълната на туниката му и лена на долната му риза и се спря в дебелата кожа на корема му. Алиена изпита мигновено отвращение и пълен ужас при мисълта как разкъсва човешка кожа и пронизва плътта на жив човек. Но страхът й даде сили и тя заби острието през кожата, и го навря в меките органи на корема му. След това се ужаси, че можеше и да не го убие, че той би могъл да остане жив и да си отмъсти. Затова продължи да натиска, докато дългият нож го прониза чак до дръжката и не можеше да влезе повече.

Изведнъж страшният, нагъл и жесток мъж се превърна в наранено животно. Изрева от болка, пусна кривака и зяпна в забиващото се в него острие. За миг Алиена осъзна, че е разбрал, че раната бе смъртоносна. Издърпа ръката си в ужас. Разбойникът залитна назад. Алиена си спомни, че имаше друг зад нея и паниката я стисна за гърлото: той със сигурност щеше жестоко да отмъсти за смъртта на съучастника си. Отново сграбчи дръжката на ножа и го издърпа. Раненият леко се беше извърнал и трябваше да извърти оръжието настрани. Усети как се хлъзна през меките вътрешности и излезе от дебелия му корем. Кръв плисна по ръката й, а мъжът изрева като звяр и рухна на земята. Тя се завъртя рязко с ножа в окървавената си ръка и се озова с лице срещу другия. В това време Ричард се надигна с усилие и извади меча си.

Вторият крадец зашари с поглед от единия към другия, после към мъртвия си приятел и без повече суетене се обърна и побягна през дърветата.

Алиена загледа след него невярващо. Бяха го уплашили. Трудно й беше да го проумее.

Озърна се към мъжа на земята. Лежеше на гръб и червата му се свличаха от голямата рана в корема му. Очите му бяха широко отворени и лицето му бе изкривено от болка и страх.

Не изпита нито облекчение, нито гордост от това, че е защитила себе си и брат си от безскрупулни хора — беше твърде отвратена и отблъсната от гнусната гледка.

Ричард нямаше подобни угризения.

— Ти го намушка, Али! — Възбудата в гласа му бе на ръба на истерията. — Направи го вместо тях!

Алиена го погледна. Трябваше да му се даде урок.

— Убий го — каза му тя.

Ричард я зяпна.

— Какво?

— Убий го — повтори тя. — Сложи край на нещастието му. Довърши го!

— Защо аз?

Тя вложи колкото можеше повече грубост в гласа си.

— Защото се държиш като момче, а аз имам нужда от мъж. Защото никога нищо не си правил с меч, освен да си играеш на война и трябва да започнеш отнякъде. Какво ти става? От какво се боиш? Той все едно умира. Не може да те нарани. Използвай меча си. Поупражни се малко. Убий го!

Ричард държеше меча си в двете ръце и изглеждаше разколебан.

— Как?

Мъжът на земята изврещя отново.

Алиена изрева на брат си:

— Не знам как! Отсечи му главата или го пронижи в сърцето! Все едно! Просто го накарай да млъкне!

Ричард изглеждаше затруднен. Вдигна меча си, после отново го отпусна.

— Ако не го направиш — каза Алиена, — ще те оставя сам, кълна се във всички светии. Ще стана някоя нощ и ще си ида, и когато се събудиш на заранта, аз няма да съм там и ти ще бъдеш съвсем сам. Сега го убий!

Ричард вдигна отново меча си. Точно в този момент, най-невероятно, издъхващият мъж спря да крещи и се опита да се изправи. Превъртя се на една страна и се надигна на лакът. Ричард изрева — колкото боен вик, толкова и рев на страх — и заби с все сила острието в оголения врат. Оръжието беше тежко, а острието — остро, и ударът посече над половината от дебелата шия. Кръвта плисна като фонтан, главата нелепо се наклони на една страна, а тялото се смъкна на земята.

Двамата зяпнаха в него. От горещата кръв в зимния въздух се вдигна пара. И двамата бяха стъписани от онова, което бяха сторили току-що. Изведнъж на Алиена й се дощя да се махне оттук. Затича и Ричард я последва.

Спря се, когато вече не можеше да бяга повече и тогава усети, че хлипа. Продължи да върви бавно, без да се притеснява повече, че брат й ще я види разплакана. Той бездруго не изглеждаше смутен.

Постепенно се успокои. Дървените обуща я нараняваха. Спря се и ги свали. Продължи да върви боса, понесла налъмите в ръка. Скоро щяха да стигнат до Уинчестър.

Малко след това Ричард каза:

— Ние сме глупаци.

— Защо?

— Онзи мъж. Просто го оставихме така. Трябваше да му вземем ботушите.

Алиена се спря и се вторачи в брат си с ужас.

Той й отвърна с къс смях.

— Нищо лошо няма в това, нали?

II

Привечер Алиена отново се обнадежди, докато минаваше през Западната порта на Уинчестър и продължи по Високата улица. В горите се беше чувствала заплашена, че може да бъде убита и никой така и да не разбере какво се е случило, но сега се беше върнала в цивилизацията. Градът, разбира се, беше пълен с крадци и главорези, но не можеха да вършат престъпленията си посред бял ден и безнаказано. В града все пак имаше закони и нарушителите им ги гонеха, осакатяваха или бесеха.

Спомни си как беше минавала по тази улица с баща си едва преди около година. Бяха на коне, естествено. Той — на породист дорест бегач, тя — на малко красиво ездитно конче. Хората им правеха път, докато яздеха по широките улици. Имаха къща в южния край на града и когато пристигнаха, ги посрещнаха осем или десет слуги. Къщата беше почистена, имаше прясна слама по пода и всички огнища бяха запалени. По време на престоя им Алиена всеки ден беше носила красиви дрехи: тънък лен, коприна и мека вълна, всички боядисани в разкошни цветове; ботуши и колани от телешка кожа и брошки и гривни със скъпоценни камъни. Работата й беше да се грижи винаги да има гостоприемно посрещане за всеки, който дойдеше да види графа: месо и вино за богатите, хляб и ейл за по-бедните хора и усмивка и място край огъня за всички. Баща й беше стриктен по отношение на гостоприемството, но не беше достатъчно добър да го изразява лично — хората го намираха за хладен, отчужден и дори високомерен. Алиена компенсираше този недостатък.

Всички уважаваха баща й и най-висшите особи го търсеха: епископът, приорът, шерифът, кралският канцлер и придворните барони. Зачуди се колко от тези хора щяха да я познаят сега, както вървеше боса през калта и мръсотията на същата тази Висока улица. Мисълта не попари оптимизма й. Важното бе, че вече не се чувстваше като жертва. Върнала се беше в свят, където съществуваха правила и закони, и имаше шанс отново да вземе живота си в ръце.

Минаха покрай къщата си. Беше празна и заключена. Хамли все още не бяха я заели. За миг Алиена се почувства изкусена да се опита да влезе. „Та това е моята къща!“ помисли си. Но не беше, разбира се, а представата как ще прекара нощта тук й напомни за начина, по който бе живяла в замъка, затворила очи за реалността. Продължи решително напред.

Другото хубаво на пребиваването им в града бе, че тук имаше манастир. Монасите винаги щяха да осигурят подслон за всеки, който ги помолеше. Двамата с Ричард щяха да преспят под покрив, безопасно и на сухо.

Намери катедралата и влезе в двора на приората. Двама монаси стояха до маса на дървени магарета и раздаваха конски хляб и бира на над стотина души. На Алиена не беше й хрумвало, че толкова много други хора ще просят гостоприемство от монасите. Тя и Ричард се подредиха на опашката. Беше удивително, според нея, как хора, които обикновено щяха да се блъскат и бутат с лакти, за да получат безплатно храна, можеха да бъдат принудени да стоят кротко и подредено в колона, само защото някакъв монах така им е казал.

Получиха вечерята си и влязоха в къщата за гости, за да си я изядат. Това бе голяма, подобна на плевник дървена постройка, без никакво обзавеждане, смътно осветена от пламъците на свещи от тръстика и лой, и силно вмирисана от струпаните вътре плътно хора. Седнаха на пода, за да се нахранят. Беше покрит с отдавна несменяна тръстика. Алиена се зачуди дали да каже на монасите коя е. Приорът може би я помнеше. В такъв голям приорат естествено щяха да имат по-добра къща за знатни гости. Но се улови, че не изпитва охота да го направи. Може би защото не искаше отново да я отхвърлят с презрение, но също така усещаше, че отново щеше да се постави под нечия власт, а макар да нямаше причини да се бои от един приор, все пак се чувстваше по-удобно да си остане безименна и незабелязвана.

Повечето от другите гости бяха поклонници. Освен тях имаше и няколко пътуващи занаятчии, които се познаваха по сечивата им; имаше и няколко амбуланти, пътуващи от село на село, за да продават неща, които селяните не можеха да си направят сами: игли, ножове, котлета за готвене и подправки. Някои от тях водеха със себе си и семействата си. Децата им бяха шумни и възбудени; тичаха наоколо, боричкаха се и се търкаляха. От време на време някое се блъскаше в голям човек, тогава го перваха по главата и то се разреваваше. Някои от тях нямаха добро домашно възпитание — Алиена видя как няколко деца се изпишкаха върху тръстиките на пода. Подобни неща сигурно бяха без значение в къща, където добитъкът спеше в една стая със стопаните си, но в едно препълнено с хора помещение бе доста отвратително, според нея: всички щяха да спят на същите тези тръстики след това.

Започна да я гложди чувството, че някои я гледаха все едно, че знаеха, че девствеността й е отнета. Беше нелепо, разбира се, но чувството не я изостави. Непрекъснато се проверяваше дали не й тече кръв. Нищо нямаше. Но всеки път, щом се обърнеше, виждаше как някой се е вторачил в нея с пронизващ поглед. Щом срещнеха очите й се извръщаха, но скоро след това засичаше някой друг да прави същото. Повтаряше си, че това е глупаво, че не зяпат в нея, че просто се озъртат с любопитство в едно пълно с хора помещение. Все едно, нищо за гледане нямаше. Не беше по-различна на външност от тях — беше мръсна, зле облечена и уморена като всички. Но чувството си остана и въпреки волята си тя се ядоса. Имаше един, който непрекъснато засичаше погледа й, пилигрим на средна възраст с голямо семейство. Накрая се вбеси и му подвикна:

— Ей, какво ме гледаш? Престани да ме зяпаш така! — Той като че ли се смути и извърна очи от нея, без да отвърне.

— Защо го направи това, Али? — тихо попита Ричард.

Сопна му се да си затваря устата и той млъкна.

Скоро след вечерята монасите обиколиха и прибраха свещите. Искаха хората да заспят рано; така нямаше да обикалят градските пивници и бардаци нощем, а на заранта щяха по-лесно да ги отпратят от манастира. Няколко мъже без семейства напуснаха помещението, щом светлината угасна — за да търсят забавления несъмнено — но повечето от приютените се загърнаха в наметалата си на пода.

Много години бяха минали, откакто Алиена беше спала в зала с много хора като сега. Като дете винаги беше завиждала на хората на долния етаж, налягали един до друг пред тлеещия огън в задименото и миришещо на ядене помещение, с кучетата за пазачи. Това придаваше усещане за общност в залата, което липсваше в просторните и празни покои на господарското семейство. В онези дни понякога тя напускаше леглото си и слизаше по стъпалата на пръсти, за да спи с любимите си слуги, Медж Перачката и Старата Джоан.

Унесена в сън с мириса на детството в ноздрите си, тя засънува майка си. Обикновено не й беше лесно да си спомни как изглеждаше майка й, но сега, за своя изненада, виждаше лицето на мама съвсем ясно, с всяка подробност: деликатните черти, плахата усмивка, крехката фигура, безпокойството в очите й. Виждаше походката й, леко наклонена на една страна сякаш все се опитваше да се доближи до стената, а другата ръка леко изпъната за равновесие. Чуваше смеха й, с онзи изненадващо щедър и плътен глас, готов винаги да избие на песен или смях, но обикновено се боеше да го направи. Знаеше в съня си нещо, за което изобщо не беше си давала сметка наяве: че баща й толкова бе наплашил майка й и потиснал чувството й на радост от живота, че тя бе изсъхнала и умряла като цвете в суша. Всичко това дойде в ума й като нещо много познато, нещо, което винаги бе знаела. Но стъписващото бе, че Алиена беше бременна. Мама като че ли беше доволна. Двете седяха в една спалня, а коремът на Алиена беше толкова издут, че трябваше да седи с леко разтворени крака и ръце скръстени отгоре му, в старата от векове поза на бъдеща майка. После Уилям Хамли нахлу в стаята с камата с дългото острие и Алиена разбра, че ще намушка корема й, както тя бе намушкала дебелия разбойник в гората, изпищя силно и се събуди стресната. Тогава осъзна, че Уилям го нямаше и че дори не беше изпищяла, писъкът бе само в главата й.

След това остана да лежи будна и притеснена дали наистина беше забременяла.

Мисълта не беше й хрумвала дотогава и я ужаси. Колко отвратително щеше да е, да има бебе от Уилям Хамли. Можеше да не е негово — можеше да е на слугата му. Можеше така и да не разбере. Как щеше да обича такова бебе? Всеки път щом го погледнеше, щеше да й напомня за онази ужасна нощ. Щеше да го роди тайно, закле се тя, и да го остави да умре в студа още щом се роди, както правеха селяните, когато имаха твърде много деца. Решена твърдо на това, отново се унесе в сън.

Едва-що се беше разсъмнало, когато монасите донесоха закуската. Шумът я събуди. Повечето други гости вече се бяха разсънили, защото бяха заспали много рано, но Алиена бе продължила да спи — много се беше уморила предния ден.

Закуската беше овесена каша със сол. Алиена и Ричард я изгълтаха прегладнели и съжалиха, че нямаше и хляб с нея. Тя се замисли какво щеше да каже на крал Стивън. Беше убедена, че той просто е забравил, че графът на Шайринг има две деца. Смяташе, че още щом се появят и му напомнят, той на драго сърце щеше да ги осигури. Но в случай, че се наложеше да го убеди, трябваше да е готова с няколко думи. Реши да не настоява, че баща й е невинен, защото това щеше да намекне, че кралят е сгрешил и щеше да го обиди. Нито щеше да протестира затова, че Пърси Хамли е станал граф. Деловите хора мразеха да се оспорват миналите им решения. „За добро или за лошо, това вече е решено“, щеше да каже баща й. Не, щеше само да изтъкне, че тя и брат й са невинни и да помоли краля да им даде някое рицарско имение, за да може да се издържат скромно, а Ричард да може да се подготви да стане един от кралските воини за няколко години. Едно малко имение щеше да й даде възможност да се грижи за баща си, щом кралят благоволи да го освободи от затвора. Той вече не представляваше заплаха: нямаше нито титла, нито привърженици, нито пари. Щеше да напомни на краля, че баща й вярно бе служил на стария крал, Хенри, който бе чичо на Стивън. Нямаше да е настоятелна, само смирено твърда, ясна и откровена.

След закуската попита един монах къде би могла да измие лицето си. Изглеждаше стъписан: явно такъв въпрос не беше обичаен. Монасите обаче тачеха чистотата и той й показа една открита вада, по която през манастирския двор течеше чиста студена вода. Но я предупреди да не се мие „неприлично“, както се изрази, за да не би някой от братята случайно да я види и с това да опетни душата си. Монасите вършеха много добрини, но поведението им можеше да е дразнещо понякога.

След като двамата с Ричард измиха прахта от пътя от лицата си, напуснаха приората и тръгнаха нагоре по Високата улича към замъка, който се издигаше от едната страна на Западната порта. С ранното си идване Алиена се надяваше да се сприятели или да очарова човека, който отговаря за пускането на молителите и да не я забравят в тълпата от важни хора, които щяха да дойдат по-късно. Но атмосферата между стените на замъка се оказа още по-тиха, отколкото се беше надявала. Толкова дълго ли беше стоял крал Стивън тук, че малко хора да искат да го видят? Не беше сигурна кога можеше да е дошъл. Кралят обикновено беше в Уинчестър по време на Велики пости, според нея. Но не знаеше кога бяха започнали Велики пости, защото бе загубила представа за датите, докато живееха без свещеник в замъка с Ричард и Матю.

В подножието на стълбището на цитаделата стоеше плещест страж със сива брада. Алиена понечи да мине покрай него, както бе направила, когато бе дошла тук с баща си, но пазачът сниши копието си на пътя й. Тя го изгледа властно.

— Да?

— И къде си мислиш, че отиваш, момичето ми? — рече стражът.

Алиена осъзна обезсърчена, че е от тези, които обичат да пазят, защото това им даваше възможност да пречат на хората да отидат където искат.

— Тук сме с молба до краля — отвърна тя хладно. — Сега ни пусни да минем.

— Теб ли? — усмихна се стражът презрително. — Дето носиш дървени обуща, от които жена ми щеше да се срамува? Разкарайте се.

— Отдръпни се от пътя ми, пазачо. Всеки гражданин има правото да се обърне с молба към краля.

— Но по-бедните обикновено не са толкова глупави да се опитват да упражнят това право…

— Не сме от по-бедните! — избухна Алиена. — Аз съм дъщерята на графа на Шайринг, а брат ми е неговият син, тъй че ни пусни, за да не те хвърлят да гниеш в тъмница.

Пазачът вече не изглеждаше толкова важен, но каза самодоволно:

— Не можете да поднесете молбата си пред краля, защото не е тук. Той е в Уестминстър, както би трябвало да знаете, ако сте тези, които казвате, че сте.

Алиена се стъписа.

— Но защо е отишъл в Уестминстър? Трябва да е тук за Великден!

Стражът разбра, че все пак не беше уличница.

— Великденският двор е в Уестминстър. Изглежда няма да прави всичко точно като стария крал, а и длъжен ли е?

Беше прав, разбира се. Но идеята, че един нов крал ще следва различна програма, така и не беше й хрумвала. Беше твърде млада, за да помни времето, когато Хенри е бил млад крал. Обзе я отчаяние. Беше смятала, че знае какво прави и бе сгрешила. Чувстваше се на ръба на поражението.

Тръсна глава, за да се отърве от усещането за обреченост. Беше временно отстъпление, но не и поражение. Да се моли на краля не беше единственият начин да се погрижи за брат си и за себе си. Беше дошла в Уинчестър с две цели и втората бе да разбере какво е станало с баща й. Той щеше да знае какво трябваше да направи по-натам.

— Кой е тук тогава? — попита тя пазача. — Трябва да има някакви кралски служители. Искам просто да видя баща си.

— Има един писар и стюард горе — отвърна стражът. — Не каза ли, че графът на Шайринг е баща ти?

— Да. — Сърцето й подскочи. — Знаеш ли нещо за него?

— Знам къде е.

— Къде?

— В затвора тук, в замъка.

Толкова близо!

— Къде е затворът?

Пазачът посочи с палец над рамото си.

— Надолу, покрай параклиса, срещу главната порта. — Това, че бе успял да ги задържи извън цитаделата задоволи злобата му и той стана по-услужлив. — Най-добре ще е да се видите с тъмничаря. Казва се Одо и има дълбоки джобове.

Алиена не разбра подхвърленото за „дълбоките джобове“, но беше твърде развълнувана, за да си го изяснява. До този момент баща й се намираше в някакво смътно и далечно място, наречено „затвор“, но сега изведнъж се оказваше тук, в същия този замък. Забрави напълно за явяването си с молба при краля. Искаше само да види татко. Мисълта, че той е наблизо, готов да им помогне, я накара още по-остро да почувства опасността и несигурността от последните няколко месеца. Искаше й се да се хвърли в прегръдката му и да го чуе как казва: „Хайде, всичко е наред вече. Всичко ще се оправи.“

Цитаделата се издигаше на малко възвишение в един ъгъл на двора. Алиена се обърна и огледа останалото от замъка. Беше пъстра смесица от каменни и дървени постройки, обкръжени от високи стени. Надолу, беше казал пазачът; покрай параклиса… зърна спретната каменна постройка, която приличаше на параклис… и срещу главната порта. Главният вход представляваше порта във външната стена, която даваше възможност на краля да влиза в замъка си, без да влиза първо в града. Срещу този вход, плътно до задната стена, която отделяше замъка от града, имаше малко каменно здание, което можеше да е затворът.

Двамата с Ричард забързаха надолу по хълма. Алиена се зачуди как ли щеше да е той. Даваха ли достатъчно храна на хората в затвора? Затворниците на баща й в Ърлскасъл винаги получаваха черен хляб и каша, но беше чувала, че на някои места се отнасят зле с тях. Надяваше се баща й да е добре.

Сърцето й беше скочило в гърлото, докато прекосяваха двора. Замъкът беше голям, но пълен със сгради: кухни, конюшни и казарми. Имаше два параклиса. След като вече знаеше, че кралят го няма, можеше да види признаците за отсъствието му и ги забелязваше разсеяно, докато обикаляше между постройките към затвора: безпризорни овце и прасета бяха влезли от предградията извън портата и ровеха из купищата смет, войници се шляеха наоколо без работа и подвикваха неприлични закачки по минаващите покрай тях жени, някакви игри със залози се въртяха на портика на единия параклис. Атмосферата на разпуснатост я притесни. Боеше се, че това можеше да означава, че баща й е оставен без никакви грижи. Започна да се плаши от това, което можеше да открие.

Затворът се оказа порутена каменна сграда, която можеше да е била къща за висш кралски служител, съветник или съдия, преди да я занемарят. Горният етаж, който трябваше да е бил залата някога, беше съвсем срутен, след като повечето таван бе пропаднал. Само приземието бе останало цяло. Тук нямаше никакви прозорци, само една голяма дървена врата с железен обков. Вратата стоеше леко открехната. Докато Алиена се колебаеше отвън, една пищна, облечена в хубаво наметало жена на средна възраст мина покрай нея, отвори вратата и влезе. Двамата с Ричард я последваха.

Вътрешността тънеше в сумрак и миришеше на стара прах и гнило. Приземието бе използвано за открит склад някога, но след това бе разделено на малки килии с набързо иззидани от отломките стени. Някъде от дълбините на зданието се носеше монотонен стон, като глас на самотен монах, редящ молитви в църква. Пред вратата бе оформено малко преддверие със стол, маса и огнище насред пода. Едър, глуповат на вид мъж с препасан меч метеше вяло пода. Вдигна глава и поздрави хубавата жена.

— Добро утро, Мег. — Тя му даде едно пени и потъна навътре в тъмното. Той погледна Алиена и Ричард. — Какво искате?

— Дошла съм да видя баща си — отвърна Алиена. — Той е графът на Шайринг.

— Не е — рече тъмничарят. — Вече е само Бартоломю.

— По дяволите с уточненията, тъмничарю. Къде е той?

— Колко имате?

— Нямаме никакви пари, тъй че не си прави труд да ми искаш подкуп.

— Щом нямаш пари, не може да видиш баща си. — Захвана се отново с метенето.

Искаше й се да запищи. Беше само на няколко крачки от баща си и не я пускаха при него. Тъмничарят беше едър и въоръжен: нямаше начин да го преодолеят. Но нямаше никакви пари. Беше се уплашила от това, когато видя как Мег му даде пени, но можеше да е заради някаква специална привилегия. Явно не беше: пени трябваше да е цената за пропуска.

— Ще намеря пени и ще ти го донеса веднага щом мога — каза тя. — Но няма ли да ни пуснеш да го видим сега, само за мъничко?

— Първо ми дай пенито — отвърна тъмничарят. Обърна им гръб и продължи да мете.

Едва надви сълзите си. Искаше й се да извика няколко думи с надеждата, че баща й ще я чуе. Но си даде сметка, че едно лошо разбрано послание щеше да го изплаши и обезсърчи; щеше да го разтревожи, без да може да го осведоми. Отиде до вратата, почувствала се влудяващо безсилна.

Обърна се на прага.

— Как е той? Кажете ми само това… моля ви. Добре ли е?

— Не е — отвърна й тъмничарят. — Той умира. Хайде, разкарайте се оттук.

Погледът й се замъгли от сълзите и тя залитна навън през вратата. Отдалечи се, без да вижда накъде върви, блъсна се в нещо — прасе или овца — и едва не падна. Започна да хлипа. Ричард я хвана под мишницата и тя се остави да я води. Излязоха от замъка през главната порта, сред пръснатите колиби и нивички на предградията. Най-сетне стигнаха до някаква морава и седнаха на един пън.

— Мразя, когато плачеш, Али — жално промълви Ричард.

Тя се помъчи да се вземе в ръце. Беше намерила баща си — това все пак беше нещо. Беше научила, че е болен: тъмничарят беше жесток човек и може би преувеличаваше сериозността на болестта му. Трябваше само да намери някое пени и щеше да може да поговори с него, и да се погрижи за себе си, и да го попита какво да направи — за Ричард и за него.

— Как да намерим пени, Ричард?

— Не знам.

— Нямаме нищо за продан. Никой няма да ни заеме. Ти не си достатъчно закоравял, за да крадеш.

— Можем да изпросим.

Това беше идея. По хълма надолу към замъка идваше добре облечен, заможен на вид селяк, яхнал нисък, як черен кон. Алиена скочи и притича на пътя. Щом се приближи, каза му:

— Милостиви сър, ще ми дадете ли едно пени?

— Разкарай се — тросна се той ядосано и срита коня напред.

Върна се при пъна.

— Просяците обикновено молят за храна или стари дрехи — каза обезсърчено. — Не съм чувала някой да им дава пари.

— Добре, а как взимат хората пари? — попита Ричард. Въпросът явно не беше му хрумвал никога досега.

— Кралете взимат пари от данъци — отвърна тя. — Лордовете взимат ренти. Свещениците имат десятък. Дюкянджиите имат нещо за продан. Занаятчиите взимат надници. На селяните не им трябват пари, защото си имат ниви.

— Чираците взимат надници.

— Ратаите също. Можем да работим.

— За кого?

— Уинчестър е пълен с работилнички, където правят кожа и плат — рече Алиена. Отново я обзе оптимизъм. — Един голям град е добро място да си намериш работа. — Скочи отново на крака. — Хайде, да почваме!

Ричард още се колебаеше.

— Не мога да работя като прост човек. Аз съм синът на граф.

— Вече не си — каза тя грубо. — Чу какво каза тъмничарят. Време е вече да разбереш, че не си по-добър от никой друг.

Беше се намусил и не отвърна нищо.

— Добре, аз отивам. Стой тук щом искаш. — Закрачи към Западната порта и се отдалечи от него. Познаваше мусенията му — никога не траеха дълго.

Той разбира се я настигна, преди да стигнат до града.

— Не се сърди, Али. Ще работя. Съвсем здрав съм, всъщност — мога да стана добър ратай.

Тя му се усмихна.

— Сигурна съм. — Не беше вярно, но нямаше смисъл да го обезкуражава.

Продължиха надолу по Високата улица. Алиена си спомни, че Уинчестър беше планиран и разпределен много логично. Южната половина, вдясно от тях, бе разделена на три части: в първата беше замъкът, след това следваше кварталът с домовете на богатите хора, после катедралният двор и в най-югоизточния ъгъл — епископския палат. Северната половина, вляво от тях, също бе разделена на три: еврейския квартал, средната част, където бяха дюкяните и работилниците в североизточния ъгъл.

Алиена продължи по Високата улица към източния край на града, после зави наляво по една улица, покрай която течеше речен поток. От едната страна бяха нормални домове, повечето дървени и няколко отчасти каменни сгради. От другата страна имаше безразборно струпани, стъкмени набързо и от каквото падне постройки, повечето — не повече от покрив, подпрян на пилони и изглеждаха готови всеки момент да рухнат. Тук-там мостче или няколко дъски превеждаха през потока, но някои от постройките всъщност обрамчваха коритото му. Във всяка сграда или двор мъже и жени правеха неща, за които бяха нужни големи количества вода: пране на вълна, щавене на кожа, тепане и боядисване на плат, варене на пиво и други дейности, които Алиена не разбираше. Всевъзможни непознати миризми щипеха ноздрите й, люто и кисело, сяра и пушек, дървесина и гнило. Хората изглеждаха ужасно заети. Разбира се, селяните също имаха много работа, но те си вършеха нещата бавно и отмерено, и винаги имаха време да спрат и да погледат нещо любопитно, или да заговорят с минувач. Хората в работилниците изобщо не вдигаха глави. Работата им като че ли поглъщаше цялото им внимание и енергия. Движеха се бързо, все едно дали носеха чували или изливаха големи ведра с вода, или тупаха кожа или плат. Както се суетяха над странните си занимания, напомняха й на дяволите, бъркащи казаните си на картините за ада.

Спря се пред едно място, където правеха нещо понятно за нея: тепане на плат. Мускулеста на вид жена вадеше вода от потока и я изливаше в огромно каменно корито, облицовано с олово, като от време на време спираше, за да добави мярка хума от един чувал. На дъното на коритото, напълно потопена, лежеше дълга ивица плат. Двама мъже с дебели дървени пръти — наричани тепавичарски бухалки, спомни си Алиена — бъхтеха плата в коритото. От това платът се свиваше и стягаше, ставаше по-непромокаем, а хумата или „тепавичарската пръст“ избелваше мазнините от вълната. В дъното на двора имаше струпани бали с необработен плат, нов и хлабаво изтъкан, и чували с тепавичарска пръст.

Алиена прекоси потока и се приближи към хората, които работеха при коритото. Хвърлиха й бегли погледи и продължиха работата си. Земята около тях беше навсякъде мокра и момичето забеляза, че работеха боси. Като разбра, че няма да спрат и да я питат какво иска, каза високо:

— Майсторът ви тука ли е?

Жената й отговори, като врътна глава към задната част на работилницата.

Алиена подкани Ричард да я последва и влязоха през порта в двор, където на дървени рамки се сушаха ивици плат. Видя един мъж, който оправяше наведен плата на една от рамките.

— Търся майстора — каза тя.

Той се изправи и я погледна. Беше грозен мъж, едноок и леко изгърбен, сякаш се беше прегъвал над рамките за сушене толкова много години, че вече не можеше да стои съвсем прав.

— Какво има?

— Вие ли сте майсторът тепавичар?

— Върша тая работа има-няма от четирийсет години, от момче още, тъй че надявам се да съм майстор, да. Какво искаш?

Алиена разбра, че си има работа с човек, който винаги държи да покаже колко е остроумен. Заговори смирено:

— Двамата с брат ми си търсим работа. Ще ни наемеш ли?

Той помълча, докато я оглеждаше от глава до пети.

— Иисусе Христе и вси светии, какво бих могъл да правя с вас, ако ви взема?

— Ще правим каквото и да е — отвърна Алиена. — Трябват ни малко пари.

— Не ставате за мен — рече мъжът пренебрежително, обърна им гръб и се захвана отново с работата си.

Алиена нямаше да се примири току-така.

— Защо не? — заговори тя ядосано. — Не просим, искаме да си заработим нещо.

Той отново се обърна към нея.

— Моля — добави тя, колкото и да мразеше да се моли.

Мъжът я изгледа с досада все едно, че гледаше куче и се чуди дали да си прави труда да го изрита. Но тя усети, че е изкусен да й покаже колко е глупава и колко той е умен, за разлика от нея.

— Добре — въздъхна майсторът. Ще ви обясня. Елате с мен.

Поведе ги към коритото. Мъжете и жените вадеха изтепаното платно от водата и го навиваха на топ. Майсторът заговори на жената:

— Ела тука, Лизи. Покажи си дланите.

Жената послушно се приближи и изпъна ръцете си. Бяха загрубели и червени, мазолести и с напукана кожа.

— Опипай ги тия — каза й майсторът.

Алиена докосна дланите на жената. Бяха студени като сняг, покрити с мазоли, но най-смайващото бе колко груби бяха. Погледна своите ръце, докато държеше нейните: изведнъж й се сториха меки, бели и много малки.

— Тя държи ръцете си във вода от малка, затова е свикнала — каза майсторът. — Ти си различна. Няма да оцелееш до заранта на такава работа.

Искаше й се да му възрази, да му каже, че ще свикне, но не беше никак сигурна. Преди да е успяла да отвърне, Ричард заговори:

— Ами аз? По-едър съм от двамата мъже тук — бих могъл да върша тази работа.

Вярно, по-висок беше и по-широк в раменете от двамата, които боравеха с бухалките. А и с боен кон можеше да се оправи, напомни си Алиена, тъй че трябваше да може да тепа плат.

Двамата навиха плата и единият метна топа на рамо да го отнесе в двора за съхнене. Майсторът го спря.

— Дай на младия лорд да опита тежестта на плата, Хари.

Мъжът на име Хари вдигна плата от рамото си и го сложи на рамото на Ричард. Ричард се огъна под тежестта, надигна се с огромно усилие и се смъкна на колене така, че единият край на топа се отпусна на земята.

— Не мога да го нося — изпъшка той.

Мъжете се разсмяха, майсторът ги изгледа тържествуващо, а Хари взе отново плата, метна го на рамото си с приучено движение и го понесе. Майсторът каза:

— Това е друг вид сила, идва от това, че трябва да работиш.

Алиена беше ядосана. Подиграваха й се, докато тя искаше само да си намери честен начин да изкара едно пени. Майсторът просто се забавляваше, като я правеше на глупачка. Сигурно щеше да продължи, докато тя го оставеше, но изобщо нямаше да ги наеме с Ричард.

— Благодаря ви за добрината — каза тя много язвително, обърна се и тръгна по улицата.

Ричард беше притеснен.

— Беше тежко само защото бе толкова мокро! Не го очаквах.

Алиена осъзна, че трябваше да запази бодрост, за да не го обезсърчи съвсем.

— Има и други работи, тази не е единствената — каза му тя, докато крачеше по разкаляната улица.

— Какво друго бихме могли да правим?

Не му отговори веднага. Стигнаха северната стена на града и завиха наляво, на запад. Тук бяха най-бедните къщи, вдигнати до стената и най-често не повече от навеси, а тъй като нямаха задни дворове, улицата беше потънала в мръсотии. По някое време Алиена заговори:

— Помниш ли как в замъка идваха момичета понякога, когато за тях вече нямаше място у дома им, а още нямаха мъж? Татко винаги ги приемаше. Работеха в кухните или в пералната, или в конюшните, и татко им даваше пени на светите дни.

— Мислиш ли, че можем да живеем в замъка Уинчестър? — попита Ричард със съмнение.

— Не. Няма да приемат хора, докато кралят го няма — сигурно имат повече хора, отколкото им трябват. Но в града има много богати хора. Някои от тях би трябвало да търсят слуги.

— Това не е работа за мъж.

Искаше й се да отвърне: „Защо ти не измислиш нещо, вместо да намираш слабости в моите предложения?“ Но го премълча и вместо това каза:

— Нужно е само един от нас да поработи достатъчно, за да спечели пени и тогава ще видим татко и ще го питаме какво да правим по-нататък.

— Добре. — Ричард не възрази на идеята да работи само един от тях. Особено след като това най-вероятно щеше да е Алиена.

Отново завиха наляво и навлязоха в един квартал на града, наречен „Еврейския“. Алиена се спря пред голяма къща.

— Тук трябва да имат слуги.

Ричард се стъписа.

— Не може да работим за евреи, нали?

— Защо не? Няма да прихванеш ереста на хората както им хващаш бълхите, нали?

Ричард сви рамене и влезе след нея.

Беше каменна къща. Като повечето градски домове, имаше тясна фасада, но продължаваше много навътре. Озоваха се в преддверие, заемащо цялата ширина на сградата, с огнище и няколко пейки. Устата й се навлажни от миризмата от кухнята, макар да беше по-различна от обичайното готвене, с чуждоземни подправки. От задната част на къщата дойде младо момиче и ги поздрави. Имаше мургава кожа и кафяви очи, и им заговори учтиво:

— Искате ли да видите златаря?

Златар беше, значи.

— Да, моля — отвърна Алиена.

Момичето се скри отново, а тя огледа наоколо. На златар му трябваше каменна къща, разбира се, да му пази златото. Вратата между тази стая и задната част на къщата бе направена от тежки дъбови дъски, обковани с желязо. Прозорците бяха тесни и много малки, за да не може някой да се качи през тях, дори дете. Алиена си помисли колко късащо нервите трябваше да е, да държиш цялото си богатство в злато или сребро, което можеше да бъде откраднато за един миг и да останеш пълен несретник. После си спомни, че баща им беше богат с много по-нормално богатство — земя и титла — и въпреки това бе изгубил всичко за един ден.

Златарят излезе. Беше дребен мургав мъж и ги загледа с присвити очи и намръщен, сякаш оглеждаше малко бижу и преценяваше стойността му. След миг като че ли ги оцени и каза:

— Имате нещо, което искате да продадете ли?

— Добре ни оценихте, златарю — отвърна Алиена. — Досетихте се, че сме от благороден дом, но сега сме в окаяно положение. Само че нямаме нищо за продан.

Мъжът я погледна угрижено.

— Ако търсите заем, боя се, че…

— Не очакваме някой да ни заеме пари — прекъсна го Алиена. — Както нямаме нищо за продан, така нямаме и нищо за залог.

Той се поуспокои.

— Тогава как мога да ви помогна?

— Бихте ли ме взели за слугиня?

Мъжът се стъписа.

— Християнка? Разбира се, че не! — Чак потрепера от мисълта.

Алиена се разочарова.

— Защо не? — примоли се тя.

— Никога не бих го направил.

Почувства се много обидена. Идеята, че нейната религия ще е отблъскваща за някого, бе унизителна. Спомни си умната фраза, която беше казала на Ричард.

— Няма да прихванеш религията на хората както хващаш бълхите им.

— Хората в града ще възразят.

Алиена не знаеше дали използва хорското мнение само за повод, но все пак можеше да е вярно.

— Май ще е по-добре да потърся при някой богат християнин тогава.

— Струва си да опиташ — каза той не много убедено. — Да ти кажа нещо откровено. Разумен човек не би те наел за слугиня. Свикнала си да заповядваш и много ще ти е трудно да привикнеш да си от другата страна. — Алиена понечи да възрази, но той вдигна ръка да я спре. — О, знам, че ще се стараеш. Но през целия ти живот други са ти слугували и дори сега чувстваш дълбоко, че нещата трябва да се подредят така, както ще е добре за теб. От родените благородници не се получават добри слуги. Непокорни са, упорити, неразумни, докачливи и си мислят, че се трудят усърдно, макар да вършат по-малко от всеки друг — така създават неприятности сред другите в домакинството. — Мъжът сви рамене. — Казвам го от опит.

Алиена забрави, че се е обидила заради неприязънта му към вярата й. Беше първият добронамерен човек, когато бе срещнала откак напусна замъка.

— Но какво можем да направим?

— Мога само да ви кажа какво щеше да направи евреин. Щеше да намери нещо, което да продава. Когато дойдох в този град, започнах с изкупуване на накити от хора, на които им трябваха пари в брой, после стопявах среброто и го продавах на секачи на монети.

— Но откъде намерихте парите да изкупувате накитите?

— Взех ги назаем от чичо ми… и платих лихва, между другото.

— Но никой няма да заеме на нас!

Мъжът се замисли.

— Какво бих направил, ако си нямах чичо? Мисля, че щях да ходя в горите и да събирам орехи, после да ги нося в града и да ги продавам на стопанки, които нямат време да ходят в гората и не могат да отглеждат дървета, защото задните им дворове са пълни с боклук и мръсотия.

— Не е подходящото време на годината за това. Сега нищо не расте.

Златарят се усмихна.

— Нетърпението на младите. Ами, поизчакайте.

— Добре. — Нямаше смисъл да му обяснява за татко. Златарят беше направил всичко по силите си, за да им помогне. — Благодаря ви за съвета.

— Сбогом. — Златарят се върна и затвори масивната, обкована с желязо врата.

Алиена и Ричард излязоха навън. Човекът се беше отнесъл с тях добре, но все пак бяха прекарали половината ден да ги връщат и да им отказват. Чувстваше се обезсърчена. Без да знаят какво да правят по-натам, обиколиха из Еврейския квартал и излязоха отново на Високата улица. Алиена започваше да усеща глад — беше време за обед — и знаеше, че ако тя е гладна, то Ричард щеше да умира от глад. Вървяха безцелно по улицата, поглеждаха със завист охранените плъхове, които гъмжаха по сметищата и най-сетне стигнаха до стария кралски дворец. Там се спряха, както правеха всички външни гости на града, да погледат през решетките как вътре сечаха монети. Алиена се вторачи в купищата сребърни пенита с мисълта, че искаше само едно, а не можеше да го получи.

След малко забеляза едно момиче. Беше някъде на нейните години, стоеше встрани от тях и се усмихваше на Ричард. Момичето изглеждаше дружелюбно. Алиена се поколеба, после отново видя, че се усмихва и я заговори.

— Тук ли живееш?

— Да — отвърна момичето. Интересуваше я Ричард, а не Алиена.

— Нашият баща е в затвора — промълви Алиена. — Опитваме се да намерим някакъв начин да си изкараме прехраната и да съберем пари да подкупим тъмничаря. Да знаете какво бихме могли да направим?

Погледът на момичето се измести от Ричард на Алиена.

— Безпарични сте и искате да разберете как да изкарате пари ли?

— Точно така. Готови сме да работим здраво. Ще направим всичко. Можеш ли да измислиш нещо?

Момичето я огледа дълго и преценяващо.

— Мога — каза накрая. — Знам някой, който може да ти помогне.

Алиена се развълнува. Това беше първият човек, който й казваше „да“ от цял ден.

— Кога можем да го видим? — попита тя нетърпеливо.

— Нея.

— Какво?

— Жена е. И сигурно можеш да я видиш веднага, ако дойдеш с мен.

Алиена и Ричард се спогледаха радостни. Трудно можеше да повярва, че късметът й най-после е проработил.

Момичето се обърна и те тръгнаха след нея. Отведе ги до една голяма дървена къща на южната страна на Високата улица. Повечето от къщата бе на приземното ниво, но имаше малък горен етаж. Момичето се заизкачва по външното стълбище и им махна с ръка да я последват.

Горният етаж се оказа спалня. Алиена зачудено се заозърта: беше по-богато украсена и обзаведена от всички стаи в замъка им, дори докато майка им беше жива. Стените бяха покрити с гоблени, подът бе застлан с кожи и черги, а леглото бе обкръжено с извезани завеси. Една жена на средна възраст седеше на един стол сякаш като на трон. Беше облечена в пищна рокля. Трябваше да е била красива като млада, предположи Алиена, макар лицето й вече да бе покрито с бръчки и косата — изтъняла.

— Това е госпожа Кейт — каза момичето. — Кейт, това момиче е без пари и баща й е в затвора.

Кейт се усмихна. Алиена се отзова с усмивка, но беше някак насила: имаше нещо в тази Кейт, което не й харесваше. Жената разпореди:

— Заведи момчето в кухнята и му дай чаша бира, докато си поговорим.

Момичето изведе Ричард. Алиена се зарадва, че ще получи малко бира — може би щяха да му дадат и нещо за ядене.

— Как се казваш? — попита я Кейт.

— Алиена.

— Необичайно е. Но ми харесва. — Хвана брадичката й. — Много ти е хубаво личицето. — Дъхът й миришеше на вино. — Свали си наметалото.

Този оглед я смути, но Алиена се подчини: не виждаше нищо опасно, а и след всички откази предобеда не искаше да отхвърли първата прилична възможност, като създаде впечатление, че е неотзивчива. Смъкна наметалото от гърба си, пусна го на една пейка и застана в старата ленена рокля, която жената на лесничея й беше дала.

Кейт я обиколи. По някаква причина остана впечатлена.

— Скъпо мое момиче, не бива никога да изпитваш нужда от пари или от каквото и да било друго. Ако работиш за мен, и двете ще бъдем богати.

Алиена се намръщи. Звучеше безумно. Искаше само да помогне с пране, готвене или с шиене и не разбираше как можеше да направи някого богат.

— За каква работа говорите?

Кейт се бе озовала зад гърба й. Прокара ръце по хълбоците й, опипа бедрата й и застана толкова близо до нея, че Алиена усети гърдите й, притискащи се в тялото й.

— Имаш красиво тяло — заговори Кейт. — И кожата ти е хубава. Потеклото ти е благородно, нали?

— Баща ми беше графът на Шайринг.

— Бартоломю! Виж ти. Помня го — не че е бил някога мой клиент. Много целомъдрен мъж беше баща ти. Е, разбирам, че си обедняла.

Значи Кейт имаше клиенти.

— Какво продаваш? — попита Алиена.

Кейт не отговори пряко. Мина отново пред Алиена и я погледна в лицето.

— Девствена ли си, скъпа?

Алиена се изчерви от срам.

— Не бъди срамежлива — каза Кейт. — Виждам, че не си. Е, все едно. Девиците се ценят много високо, но не траят дълго, разбира се. — Сложи ръце на бедрата й, наведе се и я целуна по челото. — Толкова си сластна, въпреки, че не го знаеш. В името на вси светии, неустоима си. — Плъзна ръката си нагоре от бедрото й до бюста и нежно взе едната й гърда в шепата си, претегли я и леко я стисна, после се наведе отново напред и я целуна по устните.

Алиена разбра всичко за миг: защо момичето се беше усмихвало на Ричард пред монетния двор, откъде печелеше Кейт парите си, що за жена беше тя. Почувства се глупаво, че не беше го разбрала по-рано. Остави се на Кейт да я целуне — беше толкова различно от онова, което Уилям Хамли бе направил, че не се почувства ни най-малко отблъсната — но не беше това, не беше това, което трябваше да прави, за да спечели пари. Отдръпна се от прегръдката й.

— Искате да стана курва.

— Дама за удоволствие, скъпа — каза Кейт. — Ставаш късно, обличаш красиви дрехи всеки ден, даваш щастие на мъжете и забогатяваш. Можеш да си една от най-добрите. В тебе има нещо… би могла да взимаш колкото поискаш, всичко. Повярвай ми, знам го.

Алиена потръпна. Винаги бе имало по някоя и друга курва в замъка — нужно беше за място, където имаше толкова много мъже без жените си — и ги бяха смятали за най-долните от долните, най-унизените между жените, по-долу дори и от метачките. Но не ниското положение я накара да затрепери от погнуса. Беше представата как мъже като Уилям Хамли щяха да влизат и да я обладават за пени. Мисълта върна спомена за едрото му тяло, наместено върху нея, докато тя лежеше на пода с разтворени крака и трепереща от страх и погнуса в очакване да проникне в нея. Сцената се върна в ума й с нов ужас и й отне цялата увереност и самообладание. Чувстваше, че ако се задържи в тази къща миг повече, всичко щеше да се случи отново и я обзе паническо желание да се махне. Заотстъпва към вратата. Страх я беше да не обиди Кейт, страх я беше да ядоса когото и да било.

— Съжалявам — промълви тя смутено. — Моля да ми простите, но не бих могла да правя това, наистина…

— Помисли си! — каза Кейт ведро. — Върни се, ако премислиш. Аз пак ще съм тук.

— Благодаря ви — измънка Алиена. Най-после намери вратата. Отвори я и бързо излезе навън. Разстроена изтича надолу по стълбището на улицата и отиде до предната врата на къщата. Отвори я, но се боеше да влезе. — Ричард! — извика. — Ричард, излез вън! — Не последва отговор. Вътре беше сумрачно и не можа да види нищо, освен няколко смътни женски фигури. — Ричард, къде си? — изкрещя истерично.

Усети, че няколко минувачи са я зяпнали и това още повече я притесни. Ричард изведнъж се появи с чаша ейл в едната ръка и пилешка кълка в другата.

— Какво има? — попита той с уста, пълна с месо. Тонът му издаваше яд, че го е обезпокоила.

Сграбчи го за ръката и го дръпна навън.

— Излизай оттам. Това е къща на курви!

Няколкото зяпачи наоколо се разсмяха, един-двама от тях заподхвърляха пиперливи шеги.

— Можеше да ти дадат малко месо — каза брат й.

— Искат да им стана курва! — кипна тя.

— Добре, добре. — Ричард изгълта бирата си, остави чашата вътре на пода и пъхна останалото от кълката в ризата си.

— Хайде — подкани го Алиена нетърпеливо, макар че за сетен път необходимостта да се оправи с по-малкия си брат я поуспокои. Не изглеждаше ядосан от това, че някой иска сестра му да стане курва, но явно съжаляваше, че трябваше да напусне място, където даваха пиле и бира само с едното влизане.

Повечето зяпачи си тръгнаха щом разбраха, че веселбата е свършила, но една остана. Беше добре облечената жена, която бяха видели в затвора. Беше дала пени на тъмничаря, а той я беше нарекъл Мег. Гледаше Алиена с любопитство, примесено със състрадание. Вече започваше да изпитва неприязън, когато я зяпнеха така и тя извърна лице ядосано. После жената й заговори:

— В беда сте, нали?

Нотката доброта в гласа на Мег я накара да се обърне.

— Да — отвърна след миг мълчание. — В беда сме.

— Видях ви в затвора. Мъжът ми е там — посещавам го всеки ден. А вие какво правихте на това място?

— Баща ни е там.

— Но не влязохте.

— Нямахме пари да платим на тъмничаря.

Мег погледна над рамото й към курвенския дом.

— Това ли правеше там? Опита се да намериш пари?

— Да, но не знаех какво е, докато…

— Горкичката ми. Моята Ани щеше да е колкото теб, ако беше жива… Защо не дойдете с мен до затвора утре сутринта, да видим дали няма да можем да накараме Одо да постъпи като християнин и да съжали две осиротели деца.

— О, това би било чудесно — отвърна Алиена. Беше трогната. Нямаше гаранция за успех, но това, че някой бе готов да им помогне, я просълзи.

Мег продължаваше да я гледа съсредоточено.

— Яла ли си?

— Не. Ричард получи нещо в… онова място.

— По-добре елате в къщата ми. Ще ви дам малко хляб и месо. — Забеляза притеснението й и добави: — Няма да трябва да правиш нещо за това.

Алиена й повярва.

— Благодаря ви. Много сте добра. Не много хора бяха така добри с нас. Не знам как да ви се отблагодаря.

— Няма нужда. Елате с мен.

Съпругът на Мег беше търговец на вълна. В къщата си в южната част на града, на щанда си в пазарни дни и на големия ежегоден панаир, провеждан на хълма Свети Джайлс, изкупуваше овчи руна, носени му от селяни от околностите. Тъпчеше ги в огромни вълнени чували, всеки побиращ руното на двеста и четирийсет овце и ги складираше в плевника зад къщата си. Веднъж в годината, когато фламандските тъкачи пращаха посредниците си да купуват меката здрава английска вълна, мъжът на Мег продаваше всичко и уреждаше превоза на стоката през Дувър и Булон до Брюж и Гент, където руното се превръщаше във висококачествен плат и се продаваше по целия свят на твърде високи цени за селяните, които продаваха вълната. Така разправяше Мег на Алиена и Ричард над късния обяд, с онази топла усмивка, която казваше, че каквото и да се случи, не е нужно хората да са лоши един към друг.

Мъжът й го бяха обвинили, че продава с подбиване в теглото — престъпление, което градът взимаше доста насериозно, защото процъфтяването му се основаваше на доброто име и пазарната почтеност. Ако се съдеше по начина, по който го каза Мег, според Алиена сигурно беше виновен. Отсъствието му обаче не беше се отразило особено на търговията. Мег просто бе заела мястото му. Зимата бездруго нямаше много за вършене и тя бе пътувала до Фландрия. Уверила беше посредниците на мъжа си, че предприятието функционира нормално. Освен това беше извършила ремонт на плевника, като в същото време го бе поразширила. Щом започнеше стриженето, щеше да изкупи вълна също като него. Знаеше как да оцени качеството й и да постави цена. Вече я бяха допуснали в търговската гилдия на града, въпреки опетненото име на съпруга й, защото имаше традиция търговците да си помагат взаимно в трудни времена, а и бездруго вината му все още не бе доказана.

Ричард и Алиена ядяха храната й, пиеха виното й и седяха край огъня й, докато навън започна да се стъмва. После се върнаха в приората да преспят. Отново я споходи кошмар. Този път сънува баща си. В съня й той седеше на трон в затвора, висок, блед и властен както винаги, и когато отиде да го види, трябваше да му се поклони като пред крал. След това той й заговори обвинително, като я укори, че го е изоставила в затвора и е отишла да живее в курвенски дом. Тя се разгневи от обидата и каза сърдито, че той е изоставил нея. Канеше се да добави, че я е оставил на милостта на Уилям Хамли, но изпита неохота да му сподели какво й беше причинил той. После видя, че Уилям също е в стаята, седеше на едно легло и ядеше череши от купа. Изплю костилката на една череша към нея, улучи я по бузата и я жилна. Баща й се усмихна, а после Уилям започна да хвърля меки череши по нея. Оплискаха лицето и роклята й и тя заплака, защото макар дрехата да беше стара, й беше единствената, а сега цялата бе нацапана с черешов сок като петна от кръв.

Чувстваше се толкова непоносимо тъжна в съня си, че когато се събуди и разбра, че не е истина, изпита огромно облекчение, въпреки че реалността — това, че беше бездомна и безпарична — бе много по-лоша от това да те замерват с меки череши.

Светлината на утрото се процеждаше през пукнатините в стените на къщата за гости. Наоколо й хората се събуждаха и се раздвижваха. Скоро монасите влязоха, разтвориха врати и кепенци и призоваха всички на закуска.

Алиена и Ричард се нахраниха бързо и отидоха до къщата на Мег. Жената бе готова за тръгване. Беше направила пикантна телешка яхния, за да занесе топъл обяд на съпруга си и момичето нареди на брат си да й носи тежкото гърне. Съжаляваше, че няма какво да даде на татко си. Не беше помислила за това, но и да беше, нямаше да може да купи нищо. Ужасно бе, че нищо не можеха да направят за него.

Тръгнаха нагоре по Високата улица, влязоха в замъка през задната порта, а после минаха покрай цитаделата и се спуснаха надолу по хълма към затвора. Алиена си спомни какво й беше казал Одо предния ден, когато го попита дали татко й е добре. „Не е“, беше казал тъмничарят. „Той умира.“ Бе си помислила, че преувеличава от жестокост, но сега започна да се безпокои. Запита Мег:

— Болен ли е баща ми?

— Не знам, скъпа — отвърна й жената. — Никога не съм го виждала.

— Тъмничарят каза, че умира.

— Тоя човек е зъл като котка. Сигурно го е казал просто за да те натъжи. Все едно, скоро ще го разберем.

Въпреки добрите намерения на Мег, Алиена не се утеши и беше изпълнена със страх, докато влизаше през входа във вмирисания на гнило сумрак на затвора.

Одо грееше ръцете си на огъня в средата на преддверието. Кимна на Мег и погледна Алиена.

— Намери ли парите?

— Аз ще платя за тях — каза Мег. — Ето ти два пенса, за мен и за тях.

На глупавото му лице се появи хитра усмивка.

— За тях е два пенса — по пени за всеки.

— Не се дръж като псе, Одо — каза Мег. — Ще пуснеш и двамата или ще ти създам неприятности с търговската гилдия и ще си загубиш работата.

— Добре де, добре, няма нужда от заплахи — изръмжа той намръщено. Посочи сводестия проход в каменната стена отдясно. — Бартоломю е натам.

— Ще ни трябва светлина — каза Мег. Извади две свещи от джоба на наметалото си и ги запали от огъня, после подаде едната на Алиена. Лицето й беше разтревожено. — Дано всичко да е наред. — Наведе се и я целуна, а после тръгна бързо през прохода от другата страна.

— Благодаря ви за пенито — извика Алиена след нея, но Мег вече се беше скрила в тъмното.

Девойката погледна плахо натам, където Одо им беше посочил. Вдигна високо свещта, тръгна през прохода и се озова в малък пруст. Светлината на свещта открои три тежки врати, всяка залостена отвън. Тъмничарят извика:

— Право пред вас.

— Вдигни лоста, Ричард.

Брат й вдигна тежкия дървен лост от скобите и го подпря на стената. Алиена бутна вратата навътре и отправи бърза безмълвна молитва към Бога.

Килията бе съвсем тъмна, освен светлината на свещта в ръката й. Тя се поколеба на прага, присвила очи към раздвижените сенки. Миришеше като в нужник. Някакъв глас отвътре каза:

— Кой е?

— Татко? — Успя да различи тъмна фигура, седнала на покрития със слама под.

— Алиена? — В гласа се долавяше неверие. — Алиена ли е това? — Звучеше като гласа на баща й, но по-състарен.

Алиена пристъпи навътре, вдигнала високо свещта. Той я погледна отдолу, светлината на свещта огря лицето му и тя ахна от ужас.

Беше почти неузнаваем.

Баща й от край време беше слаб мъж, но сега приличаше на скелет. Беше потънал в мръсотии и облечен в дрипи.

— Алиена! — промълви той. — Ти си! — Лицето му се изкриви в усмивка като хилещ се череп.

Тя избухна в сълзи. Оказа се съвсем неподготвена за истината, затова, че го вижда така преобразен. Беше най-ужасното нещо, което можеше да си представи. Мигновено разбра, че умира — злият Одо не бе излъгал. Но все още беше жив, все още страдаше и изпитваше мъчителна радост, че я вижда. Беше решила твърдо да остане спокойна, но сега напълно изгуби самообладание и падна на колене пред него. Зарида с дълбоки накъсани хлипове, които извираха от дълбините на душата й.

Той се наведе, прегърна я и я потупа по гърба, сякаш утешаваше малко дете заради ожулено коляно или счупена играчка.

— Не плачи — каза й тихо. — Не плачи, когато направи баща си толкова щастлив.

Алиена усети, че взеха свещта от ръката й. Баща й запита:

— А онзи висок млад мъж не е ли моят Ричард?

— Да, татко — отвърна Ричард сковано.

Алиена прегърна баща си и усети костите му като торба съчки. Съвсем се беше стопил: никаква плът нямаше под кожата му. Искаше нещо да му каже, някакви думи за обич или утеха, но не можеше да заговори от хлипането.

— Ричард — говореше татко й, — пораснал си! Имаш ли брада вече?

— Едва е покарала, тате, но е много руса.

Алиена усети, че брат й е на ръба да заплаче и се сдържа с усилие. Щеше да се почувства унизен, ако избухнеше пред баща им, а той сигурно щеше да му каже да спре и да се държи като мъж, което още повече щеше да влоши нещата. Притеснена за брат си, спря да плаче и се овладя. Притисна още веднъж ужасно измършавялото тяло на баща си до себе си, а след това се отдръпна от прегръдката му, изтри очи и издуха носа си в ръкава.

— Добре ли сте двамата? — попита баща им. Говореше по-бавно от обичайното и гласът му трепереше. — Как се оправяхте? Къде живяхте? Нищо не пожелаха да ми кажат за вас — това бе най-тежкото изтезание, което можаха да измислят. Но изглеждате добре — силни и здрави! Това е чудесно!

Споменаването за изтезание я накара да се зачуди дали бе претърпял физически мъчения, но не го попита: страх я беше от онова, което можеше да й каже. Само отговори на въпроса с лъжа:

— Добре сме, тате. — Знаеше, че истината щеше да е опустошителна за него. Щеше да заличи този миг на щастие и да изпълни последните дни от живота му с болката на самообвиненията. — Живяхме в замъка и Матю се грижеше за нас.

— Но вие не можете да живеете повече там — каза той. — Кралят направи сега онзи тъпак Пърси Хамли граф — той ще получи замъка.

Значи го знаеше.

— Всичко е наред. Махнахме се оттам.

Той опипа дрехата й, старата ленена риза, която жената на лесничея й беше дала.

— Какво е това? — попита рязко. — Продала си дрехите си?

Все още беше схватлив, помисли си тя. Нямаше да е лесно да го заблуди. Реши да му каже част от истината.

— Напуснахме замъка набързо и нямахме никакви дрехи.

— Къде е Матю сега? Защо не е с вас?

Беше се бояла от този въпрос. Поколеба се.

Беше съвсем кратка пауза, но той го забеляза.

— Хайде! Не се опитвай да криеш нещо от мен! — каза баща й, възвърнал донякъде стария си властен тон. — Къде е Матю?

— Убиха го Хамли — отвърна тя. — Но нас не ни пипнаха. — Затаи дъх. Дали щеше да й повярва?

— Горкият Матю — тъжно отрони той. — Никога не се е бил. Надявам се, че е отишъл направо в рая.

Беше приел версията й. Алиена се успокои. Измести разговора от този опасен терен.

— Решихме да дойдем в Уинчестър да помолим краля за някаква осигуровка за нас, но той…

— Няма полза — прекъсна я бързо баща й, преди да е успяла да обясни защо не бяха могли да видят краля. — Той няма да направи нищо за вас.

Пренебрежителният му тон я наскърби. Беше направила всичко по силите си, беше се борила и искаше той да й каже „Браво, момичето ми“, а не „Било е загуба на време“. Винаги беше бързал да я поправя и рядко я хвалеше. „Би трябвало да съм свикнала с това“, каза си Алиена. Попита покорно:

— Какво да правим сега, татко?

Той се размърда на пода и се чу дрънчене. Алиена разбра стъписана, че е окован. Баща им заговори:

— Имах възможност да скрия малко пари. Не беше кой знае какъв шанс, но трябваше да рискувам. Имах петдесет бизанта в един колан под ризата си. Дадох колана на един свещеник.

— Петдесет! — Алиена се изуми. Бизантът беше златна монета. Не се сечаха в Англия, а идваха от Византия. Никога не беше виждала повече от един наведнъж. Един бизант се равняваше на двайсет и четири сребърни пенса. Петдесет трябваше да струват… не можа да го пресметне.

— Кой свещеник? — попита Ричард практично.

— Отец Ралф, от църквата „Свети Майкъл“ близо до Северната порта.

— Добър човек ли е? — запита Алиена.

— Надявам се. Всъщност не го познавам. В деня, когато Хамли ме докараха в Уинчестър, преди да ме заключат тук, се озовах насаме с него само за няколко мига и разбрах, че това е единственият ми шанс. Дадох му колана и го помолих да го пази за вас. Петдесет бизанта струват пет фунта сребро.

Пет фунта. Щом тази новина се утаи в ума й, Алиена разбра, че парите щяха да преобразят съществуването им. Нямаше да са окаяни. Нямаше да се налага повече да живеят ден за ден. Можеха да си купят хляб и чифт ботуши на мястото на тези дървени налъми, от които толкова я боляха краката, та дори и две евтини понита, ако се наложеше да пътуват. Не решаваше проблемите им, но отнемаше ужасното чувство, че живеят постоянно на ръба между живота и смъртта. Нямаше да й се налага да мисли непрекъснато как да оцелеят. Вместо това щеше да може да насочи вниманието си към нещо градивно — например как да измъкне баща си от това ужасно място.

— Когато вземем парите, какво да правим? — попита тя. — Трябва да те освободим.

— Аз няма да изляза оттук — каза той рязко. — Забравете за това. Ако вече не умирах, щяха да са ме обесили.

Алиена ахна. Как можеше да им говори така?

— Изненадана ли си? Кралят трябва да се отърве от мен, но така няма да тежа на съвестта му.

— Татко — заговори Ричард. — Това място не се пази добре, докато кралят го няма. С няколко души вярвам, че можем да те извадим оттук.

Алиена знаеше, че това няма да стане. Ричард нито можеше, нито имаше опит да организира бягство, а и беше твърде млад, за да убеждава мъже да тръгнат след него. Боеше се, че баща им ще го нарани, като се изсмее презрително на предложението му, но той каза само:

— Да не си и помислил за това. Ако проникнете тук, ще откажа да изляза с вас.

Алиена знаеше, че няма смисъл да се спори с него, след като веднъж е взел решението си. Но й се късаше сърцето от мисълта, че ще свърши живота си в този вмирисан затвор. Хрумна й обаче, че можеше да направи много, за да му е удобно поне тук. Промълви:

— Добре, щом ще останеш тук, можем да почистим и да донесем пресни тръстики. Ще ти носим топла храна всеки ден. Ще донесем свещи, а може и да заемем Библия, за да четеш. Можеш да имаш огън и…

— Спри! — прекъсна я той. — Няма да правите нищо от това. Няма да позволя децата ми да си похабят живота в мотаене около един затвор и да чакат един старец да умре.

Очите й отново се просълзиха.

— Но не можем да те оставим така!

Той я пренебрегна — обичайната му реакция към хора, които имаха глупостта да му противоречат.

— Скъпата ви майка имаше сестра, леля ви Едит. Тя живее в селото Хънтли, на пътя за Глостър с мъжа си, който е рицар. Трябва да отидете там.

На Алиена й хрумна, че все пак щяха да могат да виждат баща си от време на време. И може би той щеше да позволи на роднините си по брак да му направят килията по-удобна. Помъчи се да си спомни леля Едит и чичо Саймън. Не беше ги виждала откакто мама умря. Имаше някакъв смътен спомен за една слабичка, боязлива жена и за един едър, сърдечен мъж, който ядеше и пиеше много.

— Те ще ни гледат ли? — попита колебливо.

— Разбира се. Роднини са ви.

Алиена се зачуди дали бе достатъчна причина едно скромно рицарско семейство да приюти двама големи и гладни младежи в дома си. Но баща й каза, че всичко ще е наред и тя му се довери.

— Какво ще правим? — попита го.

— Ричард ще стане скуайър на чичо си и ще учи уменията на рицарството. Ти ще помагаш на леля Едит, докато се омъжиш.

Докато говореха, Алиена имаше чувството, че е носила тежък товар няколко мили и не е забелязвала болката в гърба си. Сега, след като баща й пое нещата в ръцете си й се стори, че отговорността от последните няколко дни е била твърде тежка за носене. А властта му и способността да владее положението, дори когато беше болен и в тъмница, и даде утеха й притъпи донякъде тъгата й, защото изглеждаше ненужно да се тревожи за човека, който командва.

А той стана още по-властен.

— Преди да ме оставите, искам и двамата да положите клетва.

Алиена се изненада. Винаги я беше убеждавал да не дава клетви. „Да се закълнеш означава да изложиш душата си на риск“, казваше й. „Никога не давай клетва, освен ако си сигурна, че си готова по-скоро да умреш, отколкото да я нарушиш.“ А той бе тук заради клетва: другите барони бяха нарушили думата си и бяха приели Стивън за крал, но татко не беше я престъпил. Готов бе по-скоро да умре, отколкото да наруши клетвата си и ето, че умираше.

— Дай ми меча си — каза той на Ричард.

Ричард извади меча си и му го подаде.

Баща им го взе и го обърна, като го изпъна с дръжката напред.

— Коленичи.

Ричард коленичи пред баща им.

— Сложи ръката си на дръжката. — Баща им помълча, сякаш събираше силите си. След това гласът му прокънтя като ек на камбана:

— Закълни се във Всемогъщия Бог, Иисус Христос и във всички светии, че няма да се примириш, докато не станеш граф на Шайринг и владетел на всички земи, които аз владеех.

Алиена се изненада и донякъде стъписа. Беше очаквала баща й да настои за някое по-общо обещание, например да казва винаги истината и да се бои от Господа. Но не, той възлагаше на Ричард съвсем конкретна задача, която можеше да отнеме цял живот.

Ричард си пое дълбоко дъх и заговори с трепет в гласа:

— Заклевам се във Всемогъщия Бог, Иисус Христос и във всички светии, че няма да се примиря, докато не стана граф на Шайринг и владетел на всички земи, които ти владееше.

Татко им въздъхна, сякаш изпълнил непосилна задача. После отново я изненада. Обърна се и изпъна дръжката на меча към нея.

— Закълни се във Всемогъщия Бог, Иисус Христос и във всички светии, че ще се грижиш за своя брат Ричард, докато той изпълни клетвата си.

Обзе я чувство на обреченост. Това значи беше съдбата им: Ричард да отмъсти за баща им, тя — да се грижи за Ричард. За нея щеше да е мисия на възмездие, защото ако Ричард станеше граф, Уилям Хамли щеше да изгуби наследството си. Хрумна й за миг, че никой не бе я попитал как тя иска да преживее живота си. Но глупавата мисъл си отиде толкова бързо, колкото дойде. Това бе предопределението й и то беше подобаващо и справедливо. Не се противеше, но разбираше, че този миг е съдбовен и имаше чувството, че врати се затварят зад нея и пътят на живота й е предначертан невъзвратимо. Сложи ръката си на дръжката на меча и положи клетвата. Гласът й я изненада със силата и решимостта си.

— Заклевам се във Всемогъщия Бог, Иисус Христос и във всички светии, че ще се грижа за моя брат Ричард, докато той изпълни клетвата си.

Прекръсти се. Беше свършило. „Дадох клетва“, каза си, „и трябва да умра, но не и да изменя на думата си“. Мисълта й донесе мрачно удовлетворение.

— Така. — Гласът на баща й отново прозвуча немощно. — Вече никога повече не трябва да идвате тук.

Алиена не можеше да повярва, че го казва сериозно.

— Чичо Саймън може да ни взима да те виждаме от време на време, можем да се грижим да ти е топло и да имаш храна…

— Не — прекъсна я твърдо баща й. — Имате да изпълните задача. Няма да губите силите си с посещения в затвор.

Отново долови безапелационната нотка в гласа му, но не можеше да не възрази на жестокото му решение.

— Позволи ни тогава да дойдем поне веднъж, да ти донесем малко утеха!

— Не искам утешения.

— Моля те…

— Никога.

Тя се предаде. Винаги беше точно толкова суров към себе си, колкото към другите.

— Добре тогава… — Думите излязоха с хлип.

— Сега по-добре си вървете.

— Вече?

— Да. Това е място на отчаяние, развала и смърт. След като вече ви видях и знам, че сте добре, а вие ми обещахте да възстановите онова, което изгубихме, съм утешен. Единственото, което би могло да унищожи щастието ми, е да видя, че си губите времето със затворнически посещения. Хайде, тръгвайте.

— Тате, не! — проплака тя, макар да знаеше, че е без полза.

— Слушай! — каза й той и гласът му най-сетне се смекчи. — Живях достоен живот и сега ще умра. Изповядал съм греховете си. Готов съм за вечността. Молете се за мен. Вървете.

Алиена се наведе и го целуна по челото. Сълзите й закапаха несдържани по лицето му.

— Сбогом, скъпи мой тате — прошепна тя и се изправи на крака.

Ричард се наведе и го целуна.

— Сбогом, тате. — Гласът му трепереше.

— Бог дано ви благослови и ви помогне да изпълните клетвите си — каза баща им.

Ричард му остави свещта. Отидоха до вратата. На прага Алиена се обърна и го загледа на колебливата светлина. Безплътното му лице бе стегнато в онзи израз на спокойна решимост, който й бе толкова познат. Гледаше го, докато сълзите замъглиха погледа й. Тогава обърна гръб, прекоси преддверието и залитна навън в студения въздух.

III

Ричард поведе. Алиена беше замаяна от скръб. Все едно, че баща им беше умрял, само че беше още по-лошо, защото още страдаше. Чу как Ричард попита за посоки, но не обърна внимание. Изобщо не мислеше накъде вървят, докато той спря пред малка дървена църква с колиба — сайвант до нея. Тя огледа наоколо и видя, че са в бедняшки квартал с малки паянтови къщи и мръсни улички, из които подивели псета гонеха плъхове по купищата смет и боси деца си играеха из калта.

— Това трябва да е „Свети Майкъл“ — каза Ричард.

Съборетината до църквата трябваше да е къщата на свещеника. Имаше един прозорец с кепенци. Вратата зееше отворена. Влязоха.

В средата на единствената стая гореше огнище. Вътре имаше грубо рендосана маса, няколко трикраки столчета и буре с бира в единия ъгъл. Подът беше застлан с рогозки. Край огъня седеше мъж и пиеше от голяма купа. Беше дребен, слаб около петдесетгодишен човек, с червен нос и рехава сива коса. Носеше обичайно ежедневно облекло: мръсна риза, кафява туника и дървени обуща.

— Отец Ралф? — попита неуверено Ричард.

— И к’во, ако съм аз? — измърмори той навъсено.

Алиена въздъхна. Защо хората все създаваха неприятности, след като вече без друго имаше толкова много на света? Сили не бяха й останали да се занимава със свадливци, затова го остави на Ричард, а той попита:

— Значи ли това „да“?

Въпросът им получи отговор, но не от мъжа. Някой извика отвън:

— Ралф? Вътре ли си?

Малко след това влезе жена на средна възраст и даде на свещеника комат хляб и голяма купа с нещо, което миришеше на яхния с месо. Този път поне устата й не се овлажни: беше твърде изтръпнала, за да изпита глад. Жената сигурно беше от енориашите на Ралф, защото облеклото й бе също толкова бедно като неговото. Той взе храната от ръцете й, без да каже дума и започна да яде. Жената хвърли равнодушен поглед към Алиена и брат й и си излезе.

Ричард не се предаде:

— Е, отче Ралф, аз съм синът на Бартоломю, бившия граф на Шайринг.

Мъжът прекъсна яденето си и ги погледна. На лицето му се четеше враждебност и още нещо, което Алиена не можа да разгадае… страх? Гузна съвест? Той отново насочи вниманието си към храната, но измърмори:

— Какво искате от мен?

Жегна я страх.

— Знаеш какво искам — отвърна Ричард. — Парите си. Петдесет бизанта.

— Не знам за какво говориш — измърмори Ралф.

Алиена го зяпна невярващо. Това не можеше да се случва. Баща им беше оставил пари за тях при този свещеник — беше им го казал! Татко им не грешеше за такива неща.

Ричард беше пребледнял.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че не знам за какво говориш. Сега се разкарайте.

Лъжеше, разбира се. Но какво можеха да направят? Ричард настоя упорито:

— Баща ми е оставил пари при теб. Петдесет бизанта. Казал ти е да ги дадеш на мен. Къде са?

— Баща ти не ми е дал нищо.

— Каза, че ти е дал…

— Излъгал е тогаз.

Това бе едно от нещата, за които човек можеше да е сигурен, че баща им нямаше да направи. Алиена проговори едва сега:

— Ти си лъжецът и ние го знаем.

Ралф сви рамене.

— Оплачете се на шерифа.

— Ще си имаш неприятности, ако го сторим. В този град режат ръцете на крадците.

Сянка на страх за миг премина по лицето му, но беше съвсем за кратко и той отвърна предизвикателно:

— Моята дума ще натежи пред думата на един затворник изменник и то ако баща ви доживее да свидетелства.

Алиена осъзна, че е прав. Нямаше да се намерят независими свидетели, които да потвърдят, че баща им му е дал парите. Цялата идея бе да стане тайно, пари, които да не може да се вземат от краля или от Пърси Хамли, или от другите лешоядни врани, които кръжаха над собствеността на един съсипан човек. Нещата тук бяха същите като в горите, осъзна тя с горчивина. Хората можеха безнаказано да ограбят нея и брат й, защото бяха децата на изпаднал благородник. „Защо се плаша от тези хора?“ — запита се тя ядосано. — „Защо те не се плашат от мен?“

Ричард я погледна и промълви тихо:

— Той е прав, нали?

— Да — отвърна тя злобно. — Няма никакъв смисъл да се оплакваме на шерифа.

Мислеше си за единствения път, когато хора се бяха уплашили от нея: в гората, когато бе намушкала дебелия разбойник, а другият беше побягнал от страх. Този свещеник не беше с нищо по-добър от разбойник. Но беше стар и доста хилав, и сигурно бе разчитал, че никога няма да се наложи да се изправи пред жертвите си. Сигурно можеше да бъде уплашен.

— Какво ще правим тогава? — обезкуражи се брат й.

Обзе я внезапен гняв и тя се поддаде на импулса.

— Ще му запалим къщата.

Пристъпи до огнището в средата на стаята, изрита огъня с дървените си обуща и горящите главни се пръснаха. Рогозките близо до огнището пламнаха веднага.

— Ей! — изрева Ралф.

Понечи да се надигне от стола си, изтърва хляба и разля яхнията в скута си. Но преди да е успял да се изправи на крака, Алиена вече се беше нахвърлила върху него. Беше изгубила всякакво самообладание и действаше, без да мисли. Блъсна го, той се изхлузи от стола си и се изтърколи на пода. Изуми се колко лесно се оказа да го събори. Падна върху него, затисна гърдите му с колене и изкара въздуха му. Побесняла от гняв, заби лицето си в неговото и изкрещя:

— Мръсен, лъжлив и крадлив безбожнико! Жив ще те изгоря!

Очите му пробягаха настрани и той зяпна още по-уплашен. Алиена проследи погледа му и видя, че Ричард беше извадил меча си, готов да посече. Мръсното лице на свещеника пребледня и той изшепна:

— Ти си дявол…

— Ти си тоя, който краде пари от бедни деца! — С крайчеца на окото си зърна пръчка, единият край на която гореше буйно. Вдигна я и поднесе пламъка към лицето му. — Сега ще ти изгоря очите, едно по едно. Първо лявото око…

— Недей, моля ти се — зашепна той. — Моля ти се, не ме наранявай.

Беше изумена от бързината, с която се прекърши. Забеляза, че рогозките около нея горят.

— Къде са парите тогава? — Гласът й изведнъж отново прозвуча нормално.

Свещеникът все още беше уплашен.

— В църквата.

— Къде точно?

— Под камъка зад олтара.

Алиена погледна към Ричард.

— Пази го, докато отида и видя. Ако мръдне, убий го.

— Али, къщата ще изгори.

Стана, отиде до ъгъла и вдигна капака на бурето. Беше наполовина пълно с бира. Алиена го сграбчи за ръба и го преобърна. Бирата се изля на пода, намокри рогозките и потуши пламъците.

Излезе от къщата. Знаеше, че наистина бе готова да извади очите на свещеника, но вместо да изпитва срам, беше обсебена от усещането за силата си. Беше решила твърдо да не позволява на хората да я превръщат в жертва и бе доказала, че може да държи на решението си. Закрачи към входа на църквата и опита вратата. Оказа се заключена с малко резе. Можеше да се върне при свещеника за ключа, но извади камата от ръкава си, пъхна я в пролуката на вратата и счупи резето. Вратата се люшна и тя се втурна вътре.

Беше от най-бедните църкви. Нямаше никакви вещи, освен олтара и никакви украси, освен грубите рисунки по варосаното дърво на стените. В един ъгъл мигаше свещ под малка статуетка, която сигурно трябваше да изобразява Свети Майкъл. За миг триумфът й бе помрачен от осъзнаването, че пет фунта представляват ужасно изкушение за толкова беден човек като отец Ралф, но бързо изтласка съчувствието от ума си.

Подът беше пръстен, но зад олтара имаше една голяма каменна плоча. Беше доста набиващо се на очи скривалище, но, разбира се, никой нямаше да си прави труда да обира толкова видимо бедна църква като тази. Алиена се смъкна на едно коляно и бутна камъка. Беше много тежък и не помръдна. Започна да изпитва тревога. На Ричард не можеше да се разчита, че ще задържи безкрайно дълго Ралф. Свещеникът можеше да се измъкне и да повика помощ, и тогава тя щеше да трябва да доказва, че парите са нейни. Всъщност това щеше да е най-малката й грижа вече, след като бе нападнала свещеник и беше нахлула в църква. Побиха я тръпки при мисълта, че бе прекрачила чертата на закона.

Тръпката на страха й даде още малко сила. С мощно напъване повдигна камъка и го измести на няколко пръста. Покриваше дупка с дълбочина около една стъпка. Успя да измести каменната плоча още малко. Вътре имаше широк кожен колан. Пъхна ръката си и го издърпа.

— Ето го! — каза на глас. — Намерих го.

Мисълта, че е надвила безчестния свещеник и е прибрала парите на баща им й донесе неимоверно задоволство. После, щом се изправи разбра, че победата й е спорна: коланът изглеждаше подозрително лек. Развърза краищата и извади монетите. Бяха само десет. Десет бизанта струваха един фунт сребро.

Какво беше станало с другите? Отец Ралф ги беше похарчил! Гневът я обзе отново. Парите на баща й бяха всичко, което имаха на този свят и някакъв крадлив свещеник бе отнел четири пети от тях. Излезе бясна от църквата, размахала колана. На улицата някакъв минувач се стресна, щом срещна погледа й, видял сякаш нещо странно в изражението й. Подмина го и влезе в къщата на свещеника.

Ричард стоеше над отец Ралф, опрял меча си на гърлото му. Алиена прекрачи прага на вратата и изкрещя:

— Къде са другите пари на баща ми?

— Отидоха си — прошепна свещеникът.

Тя коленичи до главата му и опря ножа си в лицето му.

— Къде са отишли?

— Похарчих ги — призна той с пресъхнал от страх глас.

Искаше й се да го прониже или да го пребие, или да го хвърли в някоя река. Но нищо от това нямаше да помогне. Казваше истината. Погледна обърнатото буре: един пияница можеше да прахоса много за бира. Имаше чувството, че ще се пръсне от безсилие.

— Бих ти отрязала ухото и да го продам за пени — изсъска му тя.

Погледна я сякаш вярваше, че ще го направи.

— Похарчил ни е парите — каза с тревога Ричард. — Да вземем каквото имаме и да се махаме.

Беше прав, осъзна тя с неохота. Гневът започна да се изпарява, оставяйки след себе си утайка на горчивина. Нищо не можеше да се спечели с повече плашене на свещеника, а и колкото по-дълго се задържаха, толкова по-голям ставаше рискът да дойде някой и да им създаде още неприятности. Вдигна се на крака.

— Добре. — Прибра монетите в колана и го затегна около кръста си под наметалото. Изпъна пръст към мъжа. — Може да се върна някой ден и да те убия.

Излезе навън и закрачи по тясната улица. Ричард я догони забързан.

— Беше страхотна, Али! — заговори брат й възбудено. — Уплаши го почти до смърт… и взе парите!

Тя кимна.

— Взех ги, да — отвърна кисело. Все още беше напрегната, но след като гневът вече бе затихнал, се почувства отмаляла и нещастна.

— Какво ще купим? — попита той нетърпеливо.

— Само малко храна за из път.

— Няма ли да купим коне?

— Не и с един фунт.

— Все пак, бихме могли да ти купим някакви ботуши.

Помисли над това. Дървените обуща я мъчеха, но земята бе твърде студена, за да върви боса. Само че ботушите бяха скъпи, а не искаше да похарчат парите толкова бързо.

— Не — реши тя. — Ще преживея още няколко дни без ботуши. Засега ще задържим парите.

Брат й се разочарова, но не оспори властта й.

— Каква храна ще си купим?

— Конски хляб, твърдо сирене и вино.

— Хайде да си вземем пироги.

— Много са скъпи.

— О. — Помълча малко, след което каза:

— Ужасно си кисела, Али.

Алиена въздъхна.

— Знам.

И се замисли: „Защо всъщност се чувствам така? Би трябвало да съм горда. Доведох ни чак до тук от замъка, защитих брат си, намерих баща си, намерих парите ни… Да, и забих нож в корема на един дебел мъж, и накарах брат си да го убие, и държах горяща пръчка до лицето на свещеник, и бях готова да извадя очите му.“

— Заради татко ли е? — попита я Ричард съчувствено.

— Не — отвърна Алиена. — Заради мен е.

Алиена съжали, че не си купи ботуши.

По пътя за Глостър носи налъмите, докато краката й закървиха, а след това продължи боса, докато повече не можеше да издържи на студа, при което отново сложи налъмите. Откри, че да не гледа в краката си помагаше: боляха повече, когато можеше да види раните и кръвта.

В гористата околност имаше много дребни имоти, в които селяните гледаха по акър овес или ръж и хранеха по няколко мършави животни. Когато реши, че трябваше да са наближили Хънтли, Алиена спря в покрайнините на едно селце да поговори с някакъв селяк, който стрижеше овца в заградения двор до ниска селска къща от плетени пръти и кал. Беше заклещил главата на овцата в дървена стяга и режеше вълната с нож с дълго острие. Близо до него чакаха неспокойно още две овци, а вече остриганата пасеше на нивата, гола на студа.

— Рано е за стригане — отбеляза девойката.

Селянинът я погледна и се ухили добродушно. Беше млад мъж с рижа коса и лунички и беше навил ръкавите на ризата си, под които се показваха космати ръце.

— Аха, ама ми трябват пари. По-добре на овцата да й е студено, отколкото аз да гладувам.

— Колко взимаш?

— Пени за руно. Но трябва да ида до Глостър да го взема, тъй че губя ден на полето, точно напролет, когато има много за вършене. — Беше ведър човек, въпреки недоволството му.

— Кое е това село? — попита го Алиена.

— Чуждите му викат Хънтли — отвърна той. Селяните никога не използваха име за селото си — за тях си беше просто селото. Имената бяха за чуждите. — Кои сте вие? — попита той с искрено любопитство. — Какво ви води насам?

— Племенничката съм на Саймън от Хънтли — каза Алиена.

— Нима. Ами, ще го намерите в голямата къща. Върнете се по тоя път няколко разтега и хванете пътеката през нивите.

— Благодаря ти.

Селото лежеше като овъргаляно прасе насред изораните си ниви. Имаше двайсетина малки колиби, струпани около господарската къща, която не беше по-голяма от дома на заможен селянин. Леля Едит и чичо Саймън май не бяха много богати. Пред къщата стояха няколко мъже с два коня. Един от тях изглежда беше господарят: носеше пурпурно наметало. Алиена го огледа по-внимателно. Бяха минали дванайсет-тринайсет години, откакто бе виждала чичо си Саймън, но реши, че е той. Помнеше го като едър мъж, а сега беше по-дребен, но това несъмнено трябваше да е защото тя самата беше порасла. Косата му бе оредяла и имаше двойна брадичка, която не помнеше отпреди. После го чу да казва:

— Много е високо в плешките това животно. — И тя разпозна хрипливия, малко задъхан глас.

Започна да се отпуска. От сега насетне щяха да са нахранени, облечени, обгрижени и пазени: никакъв конски хляб и твърдо сирене повече, никакво спане в плевници, никакво вървене по пътищата с едната ръка на ножа. Щеше да има меко легло, нова рокля и печено телешко за вечеря.

Чичо Саймън улови погледа й. Отначало не я позна.

— Я вижте — каза на хората си. — Хубаво слугинче и момче войниче ни идат на гости. — После очите му уловиха още нещо и сякаш разбра, че не са съвсем непознати. — Ама аз ви познавам отнякъде, нали?

— Да, чичо Саймън, познаваш ни.

Подскочи все едно, че го уплаши нещо.

— В името на вси светии! Гласът на призрак!

Алиена не разбра това, но след малко той обясни. Приближи се до нея и присви очи все едно, че се канеше да огледа зъбите на кон. После каза:

— Майка ти имаше същия глас, като мед, изливащ се от гърне. И си красива също като нея, за Бога. — Протегна ръка да опипа лицето й, но тя бързо отстъпи назад. — Но си упорита като проклетия си баща, виждам. Предполагам, че той ви е пратил тука, нали?

Алиена настръхна. Не й харесваше да говорят за татко й като за „проклетия ти баща“. Но ако му възразеше, щеше да го приеме за ново доказателство, че е упорита. Затова го преглътна и отвърна кротко:

— Да. Каза, че леля Едит ще се погрижи за нас.

— Е, сбъркал е — попари надеждите й чичо Саймън. — Леля ти Едит умря. Нещо повече, откакто баща ти изпадна в немилост, изгубих половината си земи от оня дебел дявол Пърси Хамли. Трудни времена са тук. Тъй че обръщайте и хващайте пътя обратно за Уинчестър. Няма да ви взема.

Алиена беше стъписана. Изглеждаше толкова твърд.

— Но ние сме ти близки!

Намери поне приличие малко да се засрами, но отговорът му беше рязък:

— Не сте мои близки. Ти беше племенничка на първата ми жена. Дори докато Едит беше жива, изобщо не виждаше сестра си заради онзи надут задник, за когото се омъжи майка ти.

— Ние ще работим — замоли го Алиена. — Двамата сме готови да…

— Не си хаби приказките. Няма да ви взема.

Алиена се изуми. Беше толкова категоричен. Беше ясно, че нямаше смисъл да спори с него или да проси. Но беше изтърпяла толкова много разочарования и подобни обрати, че изпитваше по-скоро горчивина, отколкото тъга. Допреди седмица нещо такова щеше да я накара да се разплаче. Сега изпитваше желание да го заплюе. Каза:

— Ще си спомня това, когато Ричард стане графът и си върнем замъка.

Той се изсмя.

— Дали ще живея толкова дълго?

Тя реши да не стои повече тук и да се унижава.

— Хайде да си вървим — сопна се на брат си. — Ще се погрижим сами за себе си.

Чичо й Саймън вече им беше обърнал гръб и гледаше високия кон. Мъжете с него бяха малко смутени. Ричард и Алиена си тръгнаха.

Когато се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуят, Ричард проплака:

— Какво ще правим, Али?

— Ще покажем на тези безсърдечни хора, че сме по-добри от тях — отвърна тя мрачно. Но не изпитваше смелост. Беше просто изпълнена с омраза — към чичо Саймън, към отец Ралф, към Одо Тъмничаря, към разбойниците, към лесничея и най-вече към Уилям Хамли.

— Добре поне, че взехме някакви пари — каза Ричард.

Така беше. Но парите нямаше да се задържат вечно.

— Не можем просто да ги похарчим — разсъди тя, докато крачеха по пътеката назад към главния път. — Ако ги дадем всички за храна и други такива неща, ще сме също толкова бедни, когато свършат. Трябва да направим нещо с тях.

— Не разбирам защо — отвърна Ричард. — Мисля, че трябва да си купим пони.

Тя го зяпна. Шегуваше ли се? Нямаше усмивка на лицето му. Той просто не разбираше.

— Нямаме никакво положение, никаква титла, никаква земя — заговори тя търпеливо. — Кралят няма да ни помогне. Не можем да се наемем като работници — опитахме в Уинчестър и не искаха да ни вземат. Но трябва някак да си изкарваме прехраната и да те направим рицар.

— О. Разбирам.

Усети, че все още не разбира съвсем.

— Трябва да се заемем с някаква дейност, която ще ни изхранва и ще ни даде поне възможност да съберем достатъчно пари, за да ти купим хубав кон.

— Имаш предвид, че трябва да стана чирак при някой занаятчия?

Алиена поклати глава.

— Трябва да станеш рицар, а не дърводелец. Срещал ли си някога някой, който да си има независим поминък, но никакви умения?

— Да — отвърна неочаквано Ричард. — Мег в Уинчестър.

Беше прав. Мег беше търговец на вълна, без изобщо да е била чирак.

— Но Мег си има пазарен щанд.

Подминаха селянина с рижата коса, който ги беше упътил. Неговите четири остригани овци пасяха в нивата, а той връзваше руната им на вързопи с връв от плетени тръстики. Вдигна глава от работата си и им махна за поздрав. Хора като него носеха вълната си до града и я продаваха на търговците. Но търговецът трябваше да има място, дюкян например, където да върти търговията си.

А дали?

В ума й вече се оформяше идея.

Изведнъж се обърна.

— Къде отиваш? — попита я Ричард.

Беше твърде възбудена, за да му отговори. Облегна се на оградата на селянина.

— Колко каза, че можеш да вземеш за вълната си?

— Пени за руно — отвърна той.

— Но трябва да загубиш цял ден, да идеш до Глостър и обратно.

— Там е бедата.

— Да речем, че аз ти купя вълната? Това ще ти спести пътуването.

— Али! — каза Ричард. — Не ни трябва вълна!

— Млъкни, Ричард. — Не искаше да му обяснява идеята си сега — гореше от нетърпение да я пробва със селянина.

Селянинът отвърна:

— Добра услуга ще е. — Но изглеждаше несигурен, сякаш подозираше уловка.

— Не бих могла да ти предложа пени за руно, обаче.

— Аха! Знаех си, че ще има пречка.

— Бих могла да ти дам два пенса за четири руна.

— Но те струват по пени всяко! — възрази той.

— В Глостър. Тук е Хънтли.

Той поклати глава.

— По-добре да взема четири пенса и да загубя ден на полето, отколкото два пенса и да спечеля ден.

— Да речем, че ти предложа три пенса за четири руна.

— Губя пени.

— И спестяваш ден за пътуване.

Изглеждаше объркан.

— Никога не бях чувал за такова нещо досега.

— Все едно, че съм колар и ти ми плащаш пени, за да закарам вълната ти на пазара. — Несхватливостта му беше дразнеща. — Въпросът е, един ден на нивата струва ли едно пени за теб или не?

— Зависи какво ще правя този ден — отвърна той умислено.

— Али, какво ще правим с четири руна? — попита Ричард.

— Продаваме ги на Мег — отвърна тя нетърпеливо. — За пени всяко. Така излизаме с едно пени отгоре.

— Но трябва да ходим чак до Уинчестър за едно пени!

— Не, глупако. Купуваме вълна от петдесет селяни и занасяме всичко в Уинчестър. Не разбираш ли? Бихме могли да спечелим петдесет пенса! Бихме могли да се храним и да пестим за хубав кон за теб!

Обърна се отново към селянина. Веселата усмивка беше изчезнала и той се чешеше по рижата брада. Алиена съжали, че го е притеснила, но искаше да приеме предложението й. Направеше ли го, щеше да знае, че е възможно да изпълни клетвата си пред баща й. Но селяните бяха упорити хора. Искаше й се да го хване за яката и да го разтърси. Вместо това бръкна под наметалото си и порови в кесията си. Бяха разменили златните бизанти за сребърни пенита в къщата на златаря в Уинчестър и сега тя извади три пенса, и ги показа на селянина.

— Ето. Взимаш или отказваш.

Гледката със среброто помогна на селяка да реши.

— Готово — отвърна той и взе парите.

Алиена се усмихна. Като че ли беше намерила отговора.

Тази нощ спа с вързоп руна за възглавница. Миризмата на овце й напомни за къщата на Мег.

Когато се събуди на заранта откри, че не е бременна.

Нещата се оправяха.

Четири седмици след Великден, Алиена и Ричард влязоха в Уинчестър с една стара кранта, теглеща грубо скована талига, натоварена с огромен чувал, натъпкан с двеста и четирийсет руна — точния брой за един стандартен чувал вълна.

В този момент откриха налозите.

Преди винаги бяха влизали в града, без да привличат ничие внимание, но сега научиха, че градските порти са тесни и винаги пазени от градски служители. Имаше налог от пени за всеки товар стока, влизащ в Уинчестър. За щастие все още им бяха останали няколко пенита и можаха да платят — иначе щяха да ги върнат.

Повечето руна им бяха стрували между половин и три четвърти пени всяко. Бяха платили седемдесет и два пенса за стария кон, а разнебитената каруца им я бяха дали към него. Повечето останали пари бяха отишли за храна. Но тази вечер щяха да имат фунт сребро и кон и каруца.

Планът на Алиена беше да излязат отново и да изкупят друг чувал вълна, и да правят същото пак и пак, докато острижат всички овце. Към края на лятото искаше да има пари, за да купят силен кон и нова каруца.

Чувстваше се много възбудена, докато водеше старата кранта по улиците към къщата на Мег. До края на деня щеше да е доказала, че може да се грижи за себе си и за брат си без никаква помощ от другиго. Чувстваше се много зряла и независима. Държеше съдбата си в свои ръце. Нищо не беше получила от краля, не й трябваха роднини и нямаше нужда от съпруг.

Очакваше с нетърпение да се види с Мег, която я бе вдъхновила. Мег беше от малцината, които й бяха помогнали, без да се опитат да я ограбят, насилят или използват. Алиена имаше много въпроси към нея за търговията изобщо и особено за търговията с вълна.

Беше пазарен ден, тъй че им отне доста време, докато откарат талигата си през гъмжащия от хора град до улицата на Мег. Най-сетне стигнаха до къщата й. Алиена влезе в голямото помещение. Завари вътре някаква жена, която изобщо не беше виждала преди.

— О! — Спря се смутена пред прага.

— Какво има? — попита я жената.

— Приятелка съм на Мег.

— Тя вече не живее тук — отсече непознатата.

— О, Боже. — Не разбираше защо е толкова груба. — Къде се е преместила?

— Отиде с мъжа си, който напусна този град опозорен — каза жената.

Обзе я разочарование и страх. Беше разчитала на Мег да продаде лесно вълната.

— Това е ужасна вест!

— Той беше безчестен търговец и на твое място не бих се хвалила, че съм й приятелка. Сега се махай.

Алиена се ядоса, че си позволява да говори лошо за Мег.

— Не ме интересува какво е направил мъжът й, Мег беше чудесна жена и много над крадците и курвите в този вмирисан град — заяви тя и излезе навън, преди непознатата да измисли какво да отвърне.

Утехата от словесната й победа бе много кратка.

— Лоша новина — оплака се на Ричард. — Мег е напуснала Уинчестър.

— А тоя, дето живее сега тук, също ли е търговец на вълна? — попита той.

— Не попитах. Много бързах да наддумам стопанката. — Почувства се глупаво.

— Какво ще правим сега, Али?

— Ще ги продадем тези руна — отвърна тя притеснено. — Хайде да идем на пазара.

Обърнаха коня и поеха отново по Високата улица, а след това се запровираха през тълпата към пазара, който се намираше между Високата улица и катедралата. Алиена водеше коня, а Ричард вървеше зад талигата и буташе, щом на коня му дотрябваше помощ, което ставаше почти непрекъснато. Пазарът гъмжеше от човешки тълпи, които се точеха по тесните проходи между щандовете, а други талиги като тяхната постоянно задръстваха пътя им. Тя се спря, качи се на чувала с вълна и огледа за изкупвачи. Успя да види само един. Слезе и подкара коня натам.

Мъжът въртеше добра търговия. Разполагаше с голямо, оградено с въже пространство, с навес зад него. Навесът беше направен от плет, лека дъсчена рамка, запълнена с оплетени клони и тръстика, и явно беше временна постройка, която се вдигаше на всеки пазарен ден. Търговецът беше мургав мъж, чиято лява ръка свършваше до лакътя. Към пънчето на отрязаната ръка беше затегнат дървен гребен и щом му предложеха руно, той пъхаше ръката си във вълната, разчесваше малко с гребена и го опипваше с дясната си ръка, преди да предложи цена. После с гребена и дясната си ръка отброяваше пенитата, които се бе съгласил да плати. За по-големи количества претегляше пенитата на везна.

Алиена се провря през тълпата до скамейката. Един селянин предлагаше на търговеца три доста тънки руна, овързани с кожен колан.

— Доста рехаво — рече търговецът. — Три фардинга всяко. — Един фардинг беше четвърт пени. Отброи две пенита, после взе малка брадвичка и с бърз приучен удар насече трето пени на четвъртини. — Три по три фардинга прави два пенса и фардинг. — Селянинът свали колана от руната и ги подаде.

След него двама млади мъже довлякоха цял чувал вълна до импровизирания щанд. Търговецът го огледа грижливо.

— Пълен чувал е, но качеството е лошо. Ще ви дам фунт.

Алиена се зачуди как можеше да е сигурен, че чувалът е пълен. Може би човек се научаваше да го преценява от практика. Погледа как претегли фунт сребърни пенита.

Към тезгяха идваха някакви монаси с огромна талига, натоварена с чували вълна. Реши да си направи продажбата преди тях. Махна на Ричард и той смъкна чувала им с вълна от талигата и го донесе до тезгяха.

Търговецът огледа вълната.

— Смесено качество. Половин фунт.

— Какво? — попита тя невярващо.

— Сто и двайсет пенса — заяви той.

Алиена се ужаси.

— Но вие току-що платихте фунт за чувал!

— Заради качеството беше.

— Платихте фунт за лошо качество!

— Половин фунт — повтори той упорито.

Монасите пристигнаха и се скупчиха при щанда, но Алиена нямаше да мръдне от мястото си: прехраната й висеше на косъм тук и я плашеше повече бедността, отколкото търговеца.

— Кажи ми защо — настоя тя. — Нищо лошо й няма на вълната, нали?

— Не.

— Тогава ми дай колкото даде на онези двамата.

— Не.

— Защо? — едва не изкрещя тя.

— Защото никой не плаща на момиче толкова, колкото би платил на мъж.

Искаше й се да го удуши. Предлагаше й по-малко, отколкото бе заплатила. Беше възмутително. Ако приемеше цената му, цялата работа щеше да се окаже напразна. Още по-лошо, планът й да осигури прехрана за себе си и за брат си щеше да се е провалил и краткият й период на независимост щеше да е приключил. И защо? Защото той не искаше да плати на момиче същото, което плаща на мъж!

Водачът на монасите я гледаше. Мразеше хора да се зазяпват в нея.

— Стига си ме зяпал! — каза му грубо. — Пазари се там с този безбожен селяк.

— Добре — отвърна кротко монахът. Махна на хората си и те довлякоха един чувал.

— Вземи десетте шилинга, Али — каза тихо Ричард. — Иначе нищичко няма да имаме, освен един чувал вълна!

Алиена гледаше с гняв търговеца, докато оглеждаше вълната на монасите.

— Смесено качество — заяви той, а тя се зачуди дали изобщо обявява вълна за добро качество. — Фунт и дванайсет пенса на чувал.

Защо трябваше да се случи това? Защо Мег си бе заминала? Алиена се давеше от горчивина. Всичко щеше да е наред, ако тя си беше останала тук.

— Колко чувала имате? — попита търговецът.

Млад монах в расо на послушник отвърна:

— Десет.

Но водачът им го поправи:

— Единайсет.

Послушникът сякаш се канеше да му възрази, но си замълча.

— Това прави единайсет и половина фунта сребро плюс дванайсет пенса. — Търговецът почна да тегли парите.

— Няма да се предам — каза тя на Ричард. — Ще отнесем вълната другаде — Шайринг може би, или Глостър.

— Целия този път! А ако не можем да я продадем там?

Беше прав. Другаде можеха да си имат същата неприятност. Същинската трудност бе, че нямаха никакво положение, никаква подкрепа, никаква защита. Търговецът нямаше да посмее да обиди монасите, а дори бедните селяни сигурно можеха да му създадат главоболия, ако се отнесеше нечестно с тях. Но никакъв риск нямаше за човек, който се опитва да измами две деца без никой на този свят, който да им помогне.

Монасите мъкнеха чувалите си в навеса на търговеца. При всеки стоварен чувал, търговецът връчваше на главния монах претеглен фунт сребро и дванайсет пенита. Когато се прибраха всички чували, на тезгяха остана кесия сребърници.

— Само десет чувала са — рече търговецът.

— Казах ви, че са само десет — измърмори послушникът на главния монах.

— Този е единайстият — заяви главният монах и сложи ръка на чувала на Алиена.

Тя го зяпна изумена.

Търговецът беше също толкова изненадан.

— Предложих й половин фунт — каза той.

— Аз го купих от нея — отвърна монахът. — И го продадох на теб. — Кимна на другите монаси и те отнесоха чувала й в навеса.

Търговецът изглеждаше вкиснат, но му връчи последния фунт в кесия и още дванайсет пенита. Монахът на свой ред ги даде на Алиена.

Беше онемяла от изумление. Всичко се беше провалило, а сега този напълно непознат човек я беше спасил — и то след като беше груба с него, при това!

— Благодарим ви, че ни помогнахте, отче — каза Ричард.

— Благодарете на Господа — рече монахът.

Алиена не знаеше какво да каже. Беше замаяна от вълнение. Сгуши парите до гърдите си. Как можеше да му се отблагодари? Зяпна в спасителя си. Беше дребничък, слаб, жилав на вид мъж. Движенията му бяха бързи и изглеждаше пъргав и чевръст като малка птица със сиви пера, но с будни и живи очи. Очите му бяха сини всъщност. Ивицата коса около бръснатото му теме беше черна и прошарена със сиво, но лицето му беше младо. Алиена започна да осъзнава, че й е смътно познат. Къде го беше виждала преди?

Неговият ум бе тръгнал в същата посока.

— Вие не ме познавате, но аз ви знам — заговори той. — Вие сте децата на Бартоломю, бившия граф на Шайринг. Знам, че преживяхте големи нещастия и се радвам, че имам възможност да ви помогна. Ще ви купувам вълната по всяко време.

Искаше й се да го разцелува. Не само, че я беше спасил днес, ами беше готов да гарантира и бъдещето й! Най-сетне намери дар слово.

— Не зная как да ви благодаря — промълви тя. — Бог знае, имаме нужда от закрилник.

— Е, вече си имате двама — каза той. — Бог и мен.

Алиена бе трогната до дъното на душата си.

— Вие спасихте живота ми, а аз дори не зная кой сте.

— Името ми е Филип — усмихна се той. — Аз съм приорът на Кингсбридж.

I

Беше голям ден, когато Том Строителя поведе каменарите към кариерата.

Отидоха няколко дни преди Великден, петнайсет месеца след като изгоря старата катедрала. Толкова време бе отнело на приор Филип да събере достатъчно пари, за да наеме занаятчии.

Том беше намерил дървосекач и майстор каменар в Солсбъри, където палатът на епископа бе почти довършен. Горският работник и хората му се трудеха вече от две седмици, намираха и сечаха високи борове и зрели дъбове. Съсредоточили бяха усилията си в горите край реката, нагоре по течението от Кингсбридж, защото беше много скъпо да се превозва материалът по криволичещите разкаляни пътища и можеше да се спестят много пари, като дървото просто се пуска по течението до строежа. Дърветата се одялваха грубо за пилони на скелето, извайваха се грижливо в мостри за зидарите и каменоделците или — с най-високите стволове — се заделяха за бъдеща употреба като тавански греди. В Кингсбридж вече редовно пристигаше хубаво дърво и единственото, което Том трябваше да прави, бе да плаща на дървосекачите всяка събота вечер.

Каменарите бяха пристигнали през последните няколко дни. Майсторът, Ото Черното лице, беше взел със себе си двамата си сина, и двамата опитни каменоделци, четирима внуци, всички чираци, и двама ратаи, единият негов братовчед, а другият — зет му. Такова роднинство беше нормално и Том нямаше възражения: от семейна група обикновено се получаваше добър работен екип.

Засега все още нямаше занаятчии, които да работят в Кингсбридж на самия строеж, освен Том и манастирския дърводелец. Беше добра идея да се натрупа малко материал. Но скоро Том щеше да наеме хората, които да оформят гръбнака на строителния екип, зидарите. Това бяха хората, които редяха камъните един върху друг и вдигаха стените. Тогава щеше да започне голямото начинание. Том крачеше живо и отривисто: на това се беше надявал и за това се беше трудил от десет години.

Решил беше, че първият зидар, когото ще наеме, щеше да е синът му, Алфред. Алфред беше почти на шестнайсет години и бе придобил основните умения: можеше да издялва камъните четвъртити и да гради права стена. Щом започнеше наемането, Алфред щеше да получава пълна надница.

Другият му син, Джонатан, бе на петнайсет месеца и растеше бързо. Здраво и жизнено дете, той беше галеничето на целия манастир. В началото Том се безпокоеше малко, че бебето го гледа малоумният Джони Осем пенса, но Джони се оказа грижовен като всяка майка и разполагаше с повече време от повечето майки, което да посвети на подопечния си. Монасите все още не подозираха, че Том е бащата на Джонатан и навярно вече никога нямаше да заподозрат.

Седемгодишната Марта имаше дупка между предните си зъбчета и й липсваше Джак. За нея Том най-много се безпокоеше, защото имаше нужда от майка.

Не липсваха жени, които щяха да се радват да се оженят за строителя и да се грижат за малката му дъщеря. Знаеше, че не беше ни най-малко непривлекателен мъж, а и поминъкът му изглеждаше сигурен вече, след като приор Филип започна да строи сериозно. Том се беше преместил от къщата за гости и си бе построил в селото хубава двустайна къща с комин. След време, като майстор строител, ръководещ целия проект, можеше да очаква заплата и облаги, на каквито можеха да завидят не малко дребни благородници. Но не можеше да си представи как ще се ожени за някоя друга, освен за Елън. Беше като човек, свикнал да пие от най-хубавото вино и открива, че ежедневното вино има вкус на оцет. Имаше една вдовица в селото, пълничка симпатична жена с усмихнато лице, пищна гръд и две добре възпитани деца, която му беше опекла няколко пая и го целуна много топло на коледното празненство. Щеше да се омъжи за него веднага щом пожелаеше. Но той знаеше, че нямаше да е щастлив с нея, защото винаги щеше да копнее за възбудата да е женен за непредсказуемата, избухливата, омайващата, страстната Елън.

Елън беше обещала да се върне някой ден, да го навести. Том изпитваше пламенна увереност, че ще спази това си обещание и се беше вкопчил в идеята упорито, макар да беше изтекла повече от година, откакто тя си замина. А когато все пак се върнеше, щеше да я помоли да се омъжи за него.

Смяташе, че тя вече ще може да го приеме. Не беше вече беден и окаян; можеше да изхрани семейството си, както и нейното. Чувстваше, че с правилен подход биха могли да се предотвратят свадите между Алфред и Джак. Ако Джак бъдеше накаран да работи, Алфред нямаше да негодува толкова срещу него, смяташе Том. Щеше да предложи да вземе Джак за чирак. Момъкът бе показал интерес към строителството, имаше бърз и буден ум, а след около година щеше да е достатъчно голям за тежка работа. Тогава Алфред нямаше да може да казва, че Джак е безделник. Другият проблем беше, че Джак можеше да чете, а Алфред не можеше. Том щеше да помоли Елън да научи Алфред на четмо и писмо. Можеше да му дава уроци всяка неделя. Тогава Алфред щеше да може да се чувства толкова добър, колкото Джак във всяко отношение. Момчетата щяха да са равни, и двамата образовани, и двамата работещи, и много скоро щяха да се изравнят на ръст.

Знаеше, че на Елън всъщност й харесваше да живее с него, въпреки всичките им изпитания. Харесваше тялото му и харесваше ума му. Щеше да иска да се върне при него.

Доколко щеше да може да оправи нещата с приор Филип, беше друг въпрос. Елън бе оскърбила вярата на Филип доста сериозно. Трудно му бе да си представи нещо по-обидно за приор от това, което тя бе сторила. Строителят все още не беше решил този проблем.

Междувременно цялата му мисловна енергия бе съсредоточена над планирането на катедралата. Ото и групата му щяха да вдигнат груб заслон за себе си до каменоломната, където да могат да преспиват нощем. След като се устроеха, щяха да си построят истински къщи и женените щяха да си доведат семействата да живеят с тях.

От всички занаяти, свързани със строителството, каменарството изискваше най-малко умения и най-много мускули. Майсторът каменар вършеше умствената работа: той решаваше кои зони да се разкъртят и в какъв ред; той се грижеше за направата на стълбите и повдигащите механизми; ако се разработваше отвесна стена, той конструираше скелето; той се грижеше кариерата постоянно да се снабдява със сечива от ковачницата. Всъщност къртенето на камъни беше сравнително просто. С помощта на желязна кирка каменарят правеше първоначален жлеб в скалата, после го вдълбаваше с чук и длето. Щом жлебът станеше достатъчно голям, за да отслаби скалата, забиваше в него дървен клин. Ако бе преценил скалата добре, тя щеше да се разцепи точно където той искаше.

Работниците изнасяха камъните от кариерата, като ги носеха на носилки или като ги вдигаха с въже, закрепено за навиваща се макара. В навеса каменоделците щяха грубо да насекат камъните във форми, определени от майстора каменар. Точното извайване и оформяне щеше да се прави в Кингсбридж, разбира се.

Най-големият проблем щеше да е превозът. Кариерата беше на един ден път от строежа, а един колар вероятно щеше да взима четири пенса на курс — а не можеше да кара повече от осем-девет от големите камъни, без колата му да се строши или да убие коня си. Скоро след като каменарите се устроеха, Том щеше да проучи района и да види дали нямаше някои водни пътища, с които да се съкрати разстоянието.

Бяха тръгнали от Кингсбридж на разсъмване. Докато вървяха през леса, надвисналите над пътя дървета напомниха на Том за колоните на катедралата, които щеше да строи. Новите листа едва покарваха. Винаги го бяха учили да украсява капителите над колоните с волути и спирали, но сега му хрумна, че украсата им с листа щеше да изглежда възхитително.

Движеха се добре, тъй че рано следобеда вече бяха в околностите на каменоломната. За своя изненада Том чу в далечината кънтене на метал в скала, сякаш някой работеше там. Формално кариерата бе собственост на графа на Шайринг, Пърси Хамли, но кралят беше дал на приората Кингсбридж правото да я използват за катедралата. Може би, разсъди Том, граф Пърси възнамеряваше да разработва кариерата за своя изгода едновременно с приората. Кралят сигурно не беше го забранил изрично, но това щеше да причини много неудобства.

Щом се приближиха, Ото, мургав мъж с грубовати обноски се намръщи, но нищо не каза. Другите мъже си замърмориха неспокойно. Том ги пренебрегна, но закрачи по-бързо, нетърпелив да разбере какво става.

Пътят възви през ивица гора и свърши в подножието на хълм. Самият хълм представляваше кариерата и предишни каменари бяха откъртили голям отрязък от скалното лице. Първоначалното впечатление на строителя бе, че ще е лесна за работа: един хълм трябваше да е по-добър от яма, защото винаги беше по-лесно да се смъкват камъните от височина, отколкото да се вдигат от дупка.

На кариерата се работеше, нямаше спор. В подножието на хълма имаше заслон — грубо скеле, стигащо до над дванайсет стъпки нагоре по разядения склон — и грамада от камъни, чакащи да бъдат прибрани. Том видя най-малко десет каменари. Най-злокобното от всичко бяха двамата войници със сурови лица. Излежаваха се пред заслона и мятаха камъчета в едно буре.

— Не ми харесва тая гледка — изръмжа Ото.

На строителя също не му се хареса, но се престори на спокоен. Навлезе в кариерата все едно, че беше негова и бързо тръгна към двамата войници. Те се надигнаха с притеснените и малко гузни физиономии на стражи, останали да пазят твърде много досадни дни. Том бързо огледа оръжията им: всеки имаше меч и кама, а освен това носеха тежки кожени якета, но без броня. Самият той имаше зидарски чук, окачен на колана. Изобщо не беше в положение да влиза в бой. Тръгна мълчаливо право към двамата, а в последния момент зави настрани покрай тях и продължи до заслона. Те се спогледаха, без да знаят какво да правят: ако Том беше по-дребен или ако нямаше чук, можеше да побързат да го спрат, но сега беше късно.

Той влезе в заслона. Беше голяма постройка с огнище. По стените висяха чисти сечива и в ъгъла имаше голям камък за наточването им. Двама каменоделци стояха до грамадната дървена маса, наречена бенкър, и дялаха камъни с брадви.

— Добър ви ден, братя — поздрави Том с обичайното между занаятчиите обръщение. — Кой е майсторът тук?

— Аз съм майсторът каменар — отвърна единият. — Харолд от Шайринг.

— Аз съм майсторът строител на катедралата в Кингсбридж. Името ми е Том.

— Добър ти ден, Том Строителю. За какво си тук?

Том огледа Харолд, преди да отвърне. Беше блед прашасал мъж с прашасали зелени очи, които присвиваше, докато говореше, сякаш винаги трябваше да маха каменната прах от тях. Подпря се небрежно на бенкъра, но не беше толкова спокоен, колкото се правеше. Беше нервен и настръхнал. „Знае много точно за какво съм тук“, помисли си Том.

— Довел съм моя майстор каменар да работи тук, разбира се.

Двамата войници го бяха последвали, а Ото и групата му бяха влезли след тях. Някои от хората на Харолд също се струпваха при вратата, любопитни да разберат за какво е целият шум.

— Кариерата е собственост на графа — каза Харолд. — Ако искаш да вземеш камък, трябва да се видиш с него.

— Не, няма — отвърна Том. — Когато кралят даде кариерата на граф Пърси, даде също така правото на приората Кингсбридж да вади камък. Повече разрешение не ни трябва.

— Е, не можем всички да я работим, нали?

— Сигурно можем — рече Том. — Не бих искал да лишавам хората ти от работа. Цял хълм с камъни има, достатъчно за две катедрали, че и за повече. Би трябвало да измислим начин да разработим кариерата тъй, че всички да можем да сечем камък тук.

— Не мога да се съглася с това — отвърна Харолд. — Нает съм от графа.

— Добре, аз съм нает от приора на Кингсбридж и хората ми ще започнат работа тук утре сутринта, все едно дали ви харесва или не.

Тогава един от войниците проговори:

— Няма да работите тук. Нито утре, нито в който и да е друг ден.

До този момент Том се беше вкопчил в идеята, че макар Пърси да нарушаваше духа на кралския едикт, като работеше кариерата за себе си, ако го понатиснеха, щеше да се подчини на буквата на спогодбата и да разреши на приората да взима камък. Но на тези ратници явно им бе наредено да връщат каменарите на приората. Това вече беше друго нещо. Обезсърчен Том разбра, че никакъв камък нямаше да вземе оттук без бой.

Ратникът, който бе заговорил, беше нисък набит тип на около двайсет и пет години, с войнствена физиономия. Изглеждаше тъп, но упорит. С такива най-трудно можеше да се разбере човек. Строителят го изгледа предизвикателно и попита:

— Кой си ти?

— Надзирател съм на графа на Шайринг. Той ми каза да пазя тази кариера и ще го направя.

— И как смяташ да го направиш?

— С ей тоя меч. — Пипна дръжката на оръжието на колана си.

— А какво мислиш, че ще направи кралят, като те заведат при него за нарушаване на мира му?

— Ще си поема риска.

— Но вие сте само двама — заговори му с благоразумен тон Том. — Ние сме седем мъже и четири момчета, и имаме разрешението на краля да работим тук. Ако ви убием, няма да ни обесят.

Двамата ратници изглеждаха разколебани, но преди Том да е успял да подсили предимството си, Ото заговори.

— Чакай малко — каза той на строителя. — Доведох си хората тук да сечем камък, не да се бием.

Сърцето на майстора се сви. Ако каменарите не бяха готови да държат на своето, нямаше надежда.

— Не бъдете толкова боязливи! Нима ще се оставите да ви лишат от работа тия двама млади негодници?

Ото гледаше навъсено.

— Няма да се бия с въоръжени хора — заинати се той. — Изкарвах добре десет години и не съм толкова закъсал за работа. Освен това, аз не знам кое е правото и кое — кривото тука — за мен е само твоята дума срещу тяхната.

Том огледа останалите от групата на Ото. Двамата каменоделци изглеждаха също толкова упорити като него. Разбира се, щяха да правят каквото той кажеше: беше им не само майстор, но и баща. А и разбираше гледната точка на Ото. Всъщност, на неговото място сигурно щеше да направи същото. Нямаше да се въвлече в свада с въоръжени мъже, освен ако не е съвсем отчаян.

Но това, че го разбираше, не му донесе утеха. Всъщност го обезсърчи още повече. Реши да опита още веднъж.

— Никакъв бой няма да има. Те знаят, че кралят ще ги обеси, ако ни наранят. Дайте просто да си запалим огън и да се настаним за през нощта, а на сутринта ще почнем работа.

Споменаването на нощта се оказа грешка. Един от синовете на Ото възропта:

— Как можем да спим с тия главорези наблизо?

Другите замърмориха одобрително.

— Ще поставим постове — каза отчаян Том.

Ото поклати твърдо глава.

— Напускаме тая вечер. Веднага.

Строителят огледа мълчаливо мъжете и разбра, че е победен. Тази сутрин беше тръгнал толкова обнадежден и трудно можеше да повярва, че плановете му са осуетени от тези двама жалки катили. Толкова нагло беше, че думи нямаше. Не можа да се въздържи и изръмжа жлъчно на Харолд на тръгване:

— Тръгнали сте срещу краля и това е опасна работа. Кажи това на графа на Шайринг. И му кажи, че аз съм Том Строителя и ако го спипам някой ден за дебелия врат, ще го стискам, докато се задави.

Джони Осем пенса беше ушил миниатюрно монашеско расо за малкия Джонатан, чак с широките ръкави и качулката. Изглеждаше толкова сладък в него, че разтапяше всяко сърце, но дрешката не беше много практична: качулката все падаше напред и му пречеше да гледа, а когато пълзеше, расото се заплиташе в коленете му.

Следобеда, когато Джонатан вече беше подремнал, както и монасите, приор Филип се натъкна на бебето с Джони Осем пенса в бившия кораб на църквата, който послушниците сега използваха за игрище. По това време на деня на послушниците се позволяваше да изпуснат малко пара и Джони ги гледаше как си играят на гоненица, докато Джонатан разучаваше плетеницата от колчета и канап, с които Том Строителя бе очертал наземния план на източния край на новата катедрала.

Филип поседя малко до Джони в дружелюбно мълчание. Беше заобичал много младежа, който компенсираше малоумието с необикновеното си добросърдечие.

Джонатан вече се беше вдигнал на крака, подпрян на един кол, който Том беше забил в земята, където щеше да е северният портик. Държеше връвта, вързана за кола и с тази несигурна опора направи две непохватни, но упорити стъпки напред.

— Скоро ще проходи — каза Филип на Джони.

— Опитва се, отче. Но все си пада на дупето.

Филип се наведе и протегна ръце към Джонатан.

— Ела към мен. Хайде.

Малкият се ухили и показа неравните си зъбки. Направи още една стъпка, стиснал връвта на Том. После посочи към Филип, сякаш това щеше да му помогне и с внезапен изблик на храброст прекоси делящото ги пространство с три бързи, решителни крачки.

Филип го взе в ръцете си и възкликна:

— Ето на, браво!

Сгуши го до себе си горд, сякаш постижението бе негово, а не на бебето.

Джони беше също толкова възхитен.

— Той проходи! Проходи!

Джонатан взе да се бори да го пуснат. Филип го остави на земята да види дали пак ще тръгне. Но му стигаше за днес и той веднага се смъкна на колене и запълзя към Джони.

Някои от монасите бяха скандализирани, спомни си Филип, когато бе довел в Кингсбридж Джони и бебето Джонатан. Но с Джони беше лесно да се оправи човек, стига да не забравя, че по същество беше едно дете в мъжко тяло. А Джонатан беше надвил всякаква съпротива със силата на личния си чар.

Джонатан не беше единственият повод за вълнения през онази първа година. След като бяха гласували за добър осигурител, се бяха почувствали излъгани, когато Филип въведе суров режим, за да намали ежедневните разходи на приората. Филип малко се беше наскърбил: смяташе, че съвсем ясно бе дал да се разбере, че главната му цел ще е новата катедрала. Монашеските висши служители също се бяха възпротивили на плана му да отнеме финансовата им независимост, макар и да знаеха много добре, че без реформи приоратът щеше бързо да рухне. А когато беше похарчил пари за увеличаване на манастирските стада овце, беше се стигнало почти до бунт. Но монасите по същество бяха хора, които искаха да им се казва какво да правят. А епископ Уейлрън, който сигурно щеше да окуражи бунтовниците, бе прекарал повечето време от годината в ходене до Рим и обратно. Тъй че ропотът накрая остана далече зад гърба им.

Филип бе преживял няколко самотни момента, но беше убеден, че резултатите щяха да го оправдаят. Действията му вече носеха доста задоволителни плодове. Цената на вълната отново се беше вдигнала, а той вече бе започнал стрижбата. Ето защо можеше да си позволи да наеме дървосекачи и каменари. Щом финансовото положение се подобреше и строителството на катедралата напреднеше, положението му на приор щеше да стане непоклатимо.

Потупа сърдечно Джони Осем пенса по темето и тръгна през строежа. С малко помощ от слугите на приората и по-младите монаси, Том и Алфред бяха поставили началото на копаенето на основите. Само че все още бяха дълбоки едва пет-шест стъпки. Том беше казал на Филип, че на някои места дупките на основите трябва да са двайсет и пет стъпки дълбоки. Щеше да му трябва голяма работна сила плюс вдигащи механизми, за да копае толкова дълбоко.

Новата църква щеше да е по-голяма от старата, но все пак щеше да е малка за катедрала. Отчасти на Филип му се искаше да е най-дългата, най-високата, най-богатата и най-красивата катедрала в кралството, но потискаше това желание и си казваше, че трябва да е благодарен за какъвто и да е храм.

Влезе в сайванта на Том и погледна дървенията на пейката. Строителят беше прекарал повечето от зимата тук, работеше с железен прът за мерене и комплект тънки длета и правеше тъй наречените от него мостри — дървени модели за зидарите, които да ги насочват, докато дялат камъните в желаната форма. Филип беше наблюдавал с възхита как Том, едър мъж с груби длани, извайваше точно и с болезнено усърдие дървото в съвършени извивки, прави ръбове и точни ъгли. Сега той взе една от мострите и я заоглежда. Беше оформена като ръб на цветче маргаритка, четвърт кръг с няколко закръглени издатини като венчелистчета. Що за камък трябваше да е оформен така? Открил беше, че му е трудно да си представи тези неща и силата на въображението на строителя непрекъснато го впечатляваше. Погледна рисунките му, изваяни върху гипса в дървени рамки и най-сетне реши, че държеше модел за колоните на аркадата, които щяха да приличат на снопове стебла. Филип беше мислил, че ще са снопове стебла, но сега разбра, че щеше да е илюзия: щяха да са масивни каменни колони с наподобяваща стебла украса.

Пет години, беше казал Том, и източният край щеше да е довършен. Пет години и Филип щеше да може отново да отслужва литургии в катедралата. Единственото, което трябваше да направи, бе да намери пари. Тази година едва беше успял да задели достатъчно, за да положи скромно начало, защото реформите бавно щяха да донесат резултат. Но следващата година, след като продадеше новата пролетна вълна, щеше да може да наеме повече майстори и да започне сериозното строителство.

Камбаната удари за вечерня. Филип напусна малкия сайвант и се запъти към входа на криптата. Озърна се към портата на манастира и се стъписа, като видя, че Том Строителя влиза през нея с всички каменари. Защо се връщаха? Том беше казал, че ще се задържи навън седмица, а работниците щяха да останат там неопределено дълго. Забърза се насреща им.

Когато се приближи видя, че са уморени и отпаднали духом все едно, че се беше случило нещо ужасно обезкуражаващо.

— Какво има? — рече той. — Защо сте тук?

— Лоша новина — отвърна Том Строителя.

Филип кипеше от гняв през цялата вечерня. Направеното от граф Пърси беше възмутително. Никакво съмнение нямаше кой бе прав и кой крив в този случай, никакво двусмислие нямаше в разпоредбите на краля: графът лично беше присъствал, когато бе направено изявлението, а правото на приората да разработва кариерата бе утвърдено в харта. Дясното му стъпало потупваше нервно и ядосано по каменния под на криптата. Ограбваха го. Пърси все едно, че беше откраднал пенита от църковна хазна. Една троха оправдание нямаше за това. Хамли нагло се бе опълчил и на Бога, и на краля. Но най-лошото бе, че Филип не можеше да строи новата катедрала, ако не взима безплатно камък от кариерата. Вече работеше с почти минимален бюджет и ако се наложеше да плаща пазарната цена за камъка си и превоза от още по-далече, въобще нямаше да може да строи. Щеше да се наложи да чака още година или повече, а така щяха да станат шест или седем години, преди да може отново да води служби в катедралата. Мисълта беше непоносима.

Проведе спешен катедрален съвет веднага след вечернята и съобщи на монасите новината.

Беше си разработил техника за справяне с катедралните съвети. Ремигий, помощник-приорът, все още хранеше неприязън към него заради това, че го беше победил на избора и често пъти я издаваше, когато се обсъждаха манастирските дела. Беше консервативен, лишен от въображение педантичен човек и целият му подход към ръководенето на приората противоречеше на този на Филип. Братята, които бяха подкрепили Ремигий в избора, обикновено го поддържаха и на съвета: Андрю, сприхавият сакрист; Пиер циркуитора, който отговаряше за дисциплината и имаше тесногръд подход, който донякъде вървеше със службата му; Джон Дребосъка, мързеливият ковчежник. По същия начин най-близките братя на Филип бяха мъжете, които се бориха за него: Кътбърт Белоглавия, старият иконом и младият Милий, на когото Филип беше дал новосъздадения пост на касиер, за да контролира манастирските финанси. Филип винаги оставяше именно него да спори с Ремигий. Обикновено обсъждаше всичко важно с Милий преди съвета, а когато се случеше да не го направи, на касиера можеше да се разчита, че ще представи гледна точка близка до тази на приора. След това той сумираше решението като безпристрастен арбитър и макар Ремигий рядко да поддържаше неговото, често пъти приемаше някой от аргументите му или леко пригаждаше предложението му, за да поддържа усещането за управление в мир и съгласие.

Монасите се разгневиха от стореното от граф Пърси. Всички се бяха се възрадвали, когато крал Стивън бе дал на приората неограничено безплатен дървен материал и камък, и сега бяха възмутени, че Пърси е дръзнал да се противопостави на повелята на краля.

Обаче щом протестите затихнаха, Ремигий изтъкна друго.

— Помня, че казах това преди година — почна той. — Договорът, според който кариерата се притежава от графа, но ние имаме права да вадим материал, беше неудовлетворителен. Трябваше да държим на пълна собственост.

В тази забележка имаше известна справедливост, но от това на Филип не му беше по-лесно да го преглътне. За пълна собственост се беше споразумял с лейди Реган, но тя го беше измамила в последната минута. Изкушаваше се да заяви, че е направил най-добрата възможна сделка и че би искал да види как Ремигий щеше да се оправи по-добре в измамния лабиринт на кралския двор. Но го премълча, защото в края на краищата беше приорът и трябваше да носи отговорност, когато нещата се объркат.

Милий му се притече на помощ.

— Всичко това е много добре, да ни се иска кралят да ни беше дал пълно право на собственост над кариерата, но той не го даде и главният въпрос е какво да правим сега?

— Според мен е съвсем очевидно — заговори веднага Ремигий. — Не можем сами да прогоним хората на графа, тъй че трябва да накараме краля да го направи. Трябва да пратим делегация до него и да го помолим да наложи хартата си.

Последва одобрително мърморене. Андрю сакристът рече:

— Трябва да пратим най-мъдрите си и най-красноречиви говорители.

Филип веднага разбра, че Ремигий и Андрю се виждаха като водачи на делегацията.

Ремигий продължи:

— След като кралят чуе какво е станало, не мисля, че Пърси Хамли ще остане задълго граф на Шайринг.

Филип не беше сигурен в това.

— Къде е кралят? — попита Андрю, сякаш едва сега му дойде на ум. — Знае ли някой?

Филип беше ходил наскоро в Уинчестър и беше чул за движението на Стивън.

— Заминал е за Нормандия.

Милий бързо взе думата:

— Ще мине много време, докато стигнем до него.

— Търсенето на справедливост винаги изисква търпение — заяви Ремигий надуто.

— Но всеки ден, който похабим в търсене на справедливост, не строим катедралата си — отвърна Милий. Тонът му издаваше раздразнение от бързата готовност на Ремигий да приеме забавяне на строителната програма. Филип споделяше това чувство. Братът продължи: — И това не е единственият проблем. Щом намерим краля, ще трябва да го убедим да ни изслуша. Това може да отнеме седмици. После той може да даде възможност на Пърси да се защити — още забавяне…

— Как би могъл Пърси изобщо да се защити? — попита сприхаво Ремигий.

— Не знам — отвърна Милий. — Но съм сигурен, че ще измисли нещо.

— Но в крайна сметка кралят е длъжен да държи на думата си.

Намеси се нов глас:

— Недей да бъдеш толкова сигурен. — Всички се извърнаха да погледнат. Заговорилият беше брат Тимъти, най-стария монах в приората. Дребничък, скромен човек, рядко говореше, но вземеше ли думата, си заслужаваше да бъде изслушан. Филип понякога си мислеше, че Тимъти трябваше да стане приор. Обикновено седеше кротко на катедралния съвет и изглеждаше полузаспал, но сега се надвеси напред, с пламнали от убеденост очи: — Кралят е същество на момента — продължи той. — Той непрекъснато е под заплаха, от бунтовници в собственото си кралство и от съседни монарси. Трябват му съюзници. Граф Пърси е могъщ човек, с много рицари. Ако кралят има нужда от Пърси в момента, когато представим тъжбата си, ще ни се откаже, без оглед колко справедлива е каузата ни. Кралят не е съвършен. Има само един истински съдия и това е Бог. — Отпусна се отново в стола си и подпря гръб на стената, притворил очи все едно, че изобщо не го интересува как се приема словото му. Филип прикри усмивката си: Тимъти съвсем точно бе формулирал опасенията му около ходенето при краля в търсене на справедливост.

Ремигий никак не беше склонен да се откаже от перспективата за едно дълго вълнуващо пътуване до Франция и визита в кралския двор. Но същевременно не можеше да оспори логиката на Тимъти.

— Какво друго можем да направим тогава? — попита той.

Филип не беше сигурен. Шерифът нямаше да може да се намеси в този случай. Пърси беше твърде силен, за да се подчини на някакъв местен шериф. А на епископа също не можеше да се разчита. Беше отчайващо. Но не искаше да се примири и да приеме поражението. Щеше да вземе онази кариера, дори да се наложеше да го направи сам…

Виж, това беше идея.

— Един момент — каза той.

Щеше да включи всички здрави и читави братя в манастира… трябваше да се организира грижливо като военна операция, но без оръжия… щеше да им трябва храна за два дни…

— Не знам дали това ще успее, но си струва да се опита. Слушайте.

И им описа плана си.

Потеглиха почти веднага: трийсет монаси, десет послушници, Ото Черното лице и групата му каменари, Том Строителя и Алфред, два коня и талига. Щом се стъмни, запалиха фенери да им показват пътя. Към полунощ спряха да отдъхнат и да хапнат от походната храна, която кухнята им бе приготвила набързо: пиле, бял хляб и червено вино. Филип винаги беше вярвал, че тежката работа трябва да се възнаграждава с добра храна. Щом тръгнаха отново, запяха службата, която трябваше да извършват в манастира.

В един момент, в най-тъмния час, Том Строителя, който ги водеше, вдигна ръка да ги спре. Каза на приора:

— Само още една миля до кариерата.

— Добре. — Филип се обърна към монасите. — Свалете си налъмите и сандалите и обуйте плъстените ботуши. — Смъкна своите сандали и си навлече чифта плъстени ботуши, каквито селяните обуваха зиме.

Отдели двама от послушниците.

— Едуард и Филимон, вие останете тук с конете и каруцата. Пазете тишина и чакайте, докато напълно се съмне. Тогава елате при нас. Ясно ли е?

— Да, отче — отвърнаха двамата в хор.

— Добре. Останалите, тръгнете след Том Строителя, веднага. И в пълна тишина, моля.

Всички поеха напред.

Духаше лек западен вятър и шумоленето на дърветата прикриваше шума от дишането на петдесетимата мъже и тътренето на петдесет чифта плъстени ботуши. Филип започна да се чувства напрегнат. Сега, когато предстоеше да се задейства, планът му се стори малко налудничав. Зашепна тихо молитва за успех.

Пътят зави наляво и на мъждукащата светлина на фенерите се показа дървен заслон, грамада полудовършени каменни блокове, няколко стълби и скеле, а зад тях тъмен хълмист склон, разяден от белите дири на ломенето на камъни. Филип изведнъж се зачуди дали хората, които спяха в заслона, имаха кучета. Ако имаха, елементът на изненадата се губеше и целият замисъл се подлагаше на риск. Но за връщане беше твърде късно.

Цялата тълпа монаси се затътри покрай заслона. Филип затаи дъх, очаквайки всеки момент да чуе кучешки лай и шумотевица. Но нямаше никакви кучета.

Накара хората си да спрат в подножието на скелето. Беше горд, че са толкова тихи. Трудно беше да се опази тишина дори в църква. А може би бяха твърде уплашени, за да вдигат шум.

Том Строителя и Ото Черното лице започнаха тихо да разставят каменарите по обекта. Разделиха ги на две групи. Едната се струпа на равния терен пред скалната фасада. Другите се качиха на скелето. Когато всички заеха местата си, Филип с жестове упъти монасите да застанат или насядат около работниците. Самият той се отдели от останалите и застана между заслона и скалната фасада.

Разчетът във времето бе съвършен. Зората се появи няколко мига след като всички заеха местата си. Филип извади свещ изпод наметалото си и я запали от фенера, след това се обърна с лице към монасите и я вдигна високо. Беше предварително уговореният сигнал. Всичките четиридесетима монаси и послушници извадиха свещи и ги запалиха от един от трите фенера. Ефектът бе драматичен. Денят изгря над каменоломна, обкръжена от мълчаливи призрачни фигури, всяка от тях държаща малка мъждукаща светлина.

Филип отново се обърна с лице към заслона. Там все още нямаше признаци на живот. Отпусна се и зачака. Монасите ги биваше в това. Стоенето неподвижно часове наред бе част от ежедневния им живот. Работниците обаче не бяха толкова навикнали и скоро започнаха да губят търпение, размърдаха се по местата си и си замърмориха тихо един на друг. Но вече беше без значение.

Мърморенето или усилващата се дневна светлина разбуди обитателите на заслона. Филип чу как някой вътре се закашля и изхрачи, после до ушите му стигна стърженето на вдигнатото мандало зад вратата. Вдигна ръка за пълна тишина.

Вратата на заслона се отвори широко. Филип задържа ръката си във въздуха. Навън излезе мъж и разтърка очи. Приорът го разпозна по описанието на Том като Харолд от Шайринг, майстора каменар. Отпървом Харолд не видя нищо необичайно. Подпря се на гредата на вратата и се закашля отново, с дълбоката и хъхреща кашлица на човек, чиито дробове са пълни с каменна прах. Филип смъкна ръката си. Някъде зад него канторът подаде тон и всички монаси запяха. Кариерата закънтя, изпълнена със зловещи съзвучия.

Ефектът над Харолд бе съкрушителен. Главата му рязко се вдигна все едно, че го дръпнаха с пружина. Очите му се опулиха и челюстта му увисна, щом видя призрачния хор, появил се като на магия в каменоломната му. Вик на ужас се изтръгна от зяпналата му уста. Залитна назад през вратата на заслона.

Филип си позволи доволна усмивка. Беше добро начало.

Само че свръхестественият страх нямаше да се задържи много дълго. Той вдигна отново ръката си и я размаха, без да се обръща. В отговор на сигнала му каменарите започнаха да работят и кънтежът на желязо в скала накъса мелодията на хора.

Две-три лица боязливо надникнаха от входа. Мъжете скоро осъзнаха, че гледат съвсем обикновени монаси и работници от плът и кръв, а не видения или духове, и излязоха навън за по-добра гледка. Двама войници също излязоха, затегнаха оръжейните си колани и застанаха зяпнали. Това беше критичният момент за Филип: какво щяха да направят войниците?

Гледката с двамата едри, брадати и мръсни мъже, с коланите им с железни брънки, с мечовете и камите им, с тежките кожени елеци, върна в ума му живия, кристалночист спомен за двамата войници, които бяха нахлули в дома му, когато бе едва на шест години, и убиха майка му и баща му. Внезапно и неочаквано го жегна скръбта по родителите, които едва помнеше. Загледа с омраза двамата храненика на граф Пърси и виждаше не тях, а един грозен мъж с крив нос и друг, тъмен и с кръв по брадата. И се изпълни Филип с гняв, с отврат и свирепа решимост да надвие тези двама безмозъчни безбожни убийци.

Известно време не предприемаха нищо. Постепенно всички каменари на графа излязоха от заслона. Филип ги преброи: бяха дванайсет работници плюс двамата ратници.

Слънцето надникна над хоризонта.

Каменарите на Кингсбридж вече къртеха камъни. Ако войниците пожелаеха да ги спрат, трябваше да посегнат на монасите, обкръжили работниците. Филип бе заложил на това, че войниците ще се поколебаят да приложат насилие над молещи се монаси.

Дотук се беше оказал прав: колебаеха се.

В този момент се появиха двамата послушници, които беше оставил назад, повели конете с талигата. Двамата се заозъртаха боязливо. Филип им посочи с жест къде да спрат. После се обърна, срещна погледа на Том и кимна.

До този момент бяха откъртени няколко камъка и сега Том даде знак на няколко млади монаха да ги вдигнат и отнесат на талигата. Хората на графа наблюдаваха с интерес новото развитие на нещата. Камъните бяха твърде тежки, за да се вдигнат от един човек, затова се наложи да ги смъкнат с въжета от скелето и след това да се закарат на носилки до талигата. Щом вдигнаха първия камък на возилото, войниците се събраха с Харолд и заговориха. Натовариха в талигата още един камък. Тогава двамата се отделиха от тълпата при заслона и закрачиха към колата. Един от послушниците, Филимон, се качи в талигата, седна на камъните и ги изгледа предизвикателно. „Храбро момче!“ помисли си Филип, но изпита страх.

Мъжете се приближиха към колата. Четиримата монаси, които бяха донесли двата камъка, застанаха пред тях в жива стена. Приорът се напрегна. Мъжете спряха и се изправиха лице в лице срещу монасите. Сложиха ръце на дръжките на мечовете си. Пеенето секна и всички загледаха към тях със затаен дъх.

Нямаше да дръзнат да посегнат с мечове на беззащитни монаси, разбира се. Или поне Филип се надяваше на това. След това си помисли колко лесно щеше да е за тези едри и силни мъже, привикнали с клането на бойното поле, да пронижат с острите си мечове хората срещу тях, от които нямаше за какво да се боят. Не ги грозеше дори възмездие. Но пък трябваше да помислят за наказанието свише, което щяха да си навлекат с убийството на Божии хора. Дори главорези като тях трябваше да знаят, че рано или късно ще застанат на Съдния ден. Дали се бояха от вечния огън? Може би. Но също така се бояха от своя работодател, граф Пърси. Филип допускаше, че главната мисъл, която се въртеше сега в умовете им, бе дали той щеше да прецени, че имат добро оправдание за провала си в задачата, която им бе поставил: да не допуснат хората на Кингсбридж в кариерата. Загледа как стоят разколебани пред шепата млади монаси, с ръце на мечовете, и си представи как претеглят опасността от провала пред Пърси спрямо Божия гняв.

Двамата мъже се спогледаха. Единият поклати глава. Другият сви рамене. Обърнаха се и се отдалечиха от кариерата.

Канторът подаде нов тон и монасите подеха триумфален химн. Откъм работниците заехтяха победоносни викове. Филип въздъхна облекчено. За миг всичко изглеждаше гибелно опасно. Не можа да се сдържи и лицето му засия от радост. Кариерата беше негова.

Духна свещта си и отиде при талигата. Прегърна един по един четиримата монаси, които се бяха опълчили на пазачите и двамата послушници, докарали колата.

— Гордея се с вас — заговори им топло. — И вярвам, че Бог също.

Монасите и каменарите си стискаха ръце и се поздравяваха. Ото Черното лице се приближи до Филип и рече:

— Много добре стана, отец Филип. Вие сте смел човек, ако мога да кажа така.

— Бог ни защити — отвърна Филип.

Погледът му се спря на графските каменари. Стояха умърлушени пред вратата на заслона. Не искаше да ги превръща в свои врагове, защото макар да губеха днес, винаги оставаше опасността Пърси да ги използва за нови неприятности. Реши да поговори с тях.

Хвана Ото за ръката и го поведе към заслона.

— Божията воля се изпълни тук днес — каза на Харолд. — Надявам се да няма лоши чувства.

— Без работа сме — рече Харолд. — Това е лошо чувство.

Филип изведнъж видя начин да привлече Харолд и хората му на своя страна. Заговори импулсивно:

— Можете да се върнете на работа още днес, ако искате. Работете за мен. Ще наема целия ви екип. Няма дори да трябва да се местите от заслона си.

Харолд бе изненадан от този развой. Гледаше стъписан, но бързо се овладя и попита:

— На какви надници?

— Обичайните — отвърна Филип веднага. — Два пенса на ден за занаятчиите, пени на ден за ратаите, четири пенса за теб и ти плащаш на чираците си.

Харолд се обърна и погледна колегите си. Филип отведе Ото настрана, за да ги остави да обсъдят предложението му насаме. Всъщност не можеше да си позволи още дванайсет души и ако го приемеха, щеше да му се наложи да отложи още деня, в който да започне да наема зидари. Това означаваше, че ваденето на камъни щеше да върви по-бързо от използването им. Щеше да натрупа голям запас, но щеше да е лошо за паричните приходи. Но пък привличането на каменарите на Пърси на страната на манастира щеше да е добър защитен ход. Ако Пърси поискаше да опита отново да разработва кариерата, първо трябваше да наеме нов екип каменари. Това можеше да се окаже трудно, след като се разчуеше за днешните събития. А ако в бъдеще Пърси опиташе друга тактика, например да затвори кариерата, Филип щеше да разполага с добър запас от камък.

Харолд изглежда спореше с хората си. След няколко минути ги остави и отново се обърна към приора.

— Кой ще ръководи, ако работим за вас? Аз или вашият майстор каменар?

— Ото е старшият тук — отвърна Филип без колебание. Харолд определено не можеше да е старши, за да не бъде купен отново от Пърси. А не можеше да има двама старши, защото това водеше до разногласия. — Ти можеш да командваш своя екип. Но Ото ще е над теб.

Харолд изглеждаше разочарован и се върна при хората си. Обсъждането продължи. Том Строителя дойде при Филип и Ото, широко усмихнат.

— Планът ви успя, отче. Върнахме си кариерата без една капка кръв да се пролее. Страхотен сте.

Филип беше склонен да се съгласи, но бързо осъзна вината си в греха на гордостта.

— Бог е този, който направи чудото — отвърна той, за да го напомни на себе си и на Том.

— Отец Филип предложи да наеме Харолд и хората му да работят с мен — каза Ото.

— Нима? — Том като че ли остана недоволен. Работниците уж трябваше да се наемат от майстора строител, а не от приора. — Не мислех, че може да си го позволи.

— Не мога — призна Филип. — Но не искам тези мъже да се мотаят без работа и да чакат Пърси да измисли друг начин да си върне кариерата.

Том се позамисли и кимна.

— А и няма да е зле да имаме камък в резерв, ако Пърси успее.

Филип се зарадва, че Том бърза схвана разумността на решението му.

Харолд като че ли стигаше до споразумение с хората си. Върна се при Филип и попита:

— Ще плащате ли надниците на мен и ще ме оставите ли да разпределям парите както аз намеря за добре?

Филип се поколеба. Това означаваше, че майсторът можеше да вземе повече от полагащия му се дял. Но отвърна:

— Зависи от майстора строител.

— Съвсем обичайно е — каза Том. — Ако това иска екипът ви, не възразявам.

— В такъв случай приемаме — рече Харолд.

Двамата си стиснаха ръцете. Филип обобщи:

— Значи всички получават каквото искат. Хубаво!

— Има една личност, която не получава каквото иска — отвърна Харолд.

— Кой?

— Жената на граф Пърси, Реган — мрачно отвърна мъжът. — Когато тя разбере какво е станало тук, ще има кръв по целия под.

II

Днес нямаше лов, затова младежите в Ърлскасъл играеха на една от любимите игри на Уилям: пребиване на котката с камъни.

В замъка винаги имаше много котки, тъй че една по-малко беше без значение. Мъжете затвориха вратите и пуснаха кепенците на прозорците в залата на цитаделата, а после избутаха мебелите до стените, за да не може котката да се скрие зад нищо. После струпаха камъни в средата на помещението. Котаракът, престарял ловец на мишки, надуши жаждата за кръв във въздуха и клекна на пода до вратата, надявайки се да се измъкне навън.

Всеки трябваше да сложи пени в гърнето за всеки камък, който хвърли, а този, който хвърлеше фаталния камък, печелеше гърнето.

Докато теглеха жребий за реда на хвърлянето, котката се възбуди и започна да крачи неспокойно напред-назад около вратата.

На Уилям се падна да хвърля пръв. Беше късмет, защото макар котката да беше настръхнала, все още не знаеше характера на играта и можеше да бъде изненадана. С гръб към животното Уолтър взе камък от купчината и го скри в шепата си. После бавно се обърна и изведнъж хвърли.

Не улучи. Камъкът издрънча във вратата, а котаракът скочи и побягна. Другите се разсмяха.

Не беше късмет да хвърляш втори, защото котката беше със свежи сили и пъргава в краката, докато по-късно щеше да е уморена и сигурно наранена. Следващият беше млад скуайър. Той загледа тичащата из залата котка, търсеща изход и изчака докато забави. Тогава хвърли. Беше добро мятане, но котката го видя и го избегна. Мъжете замърмориха разочаровано.

Животното отново затича, вече по-бързо, изпадна в паника, мяташе се нагоре по магаретата и дъските, струпани до стената и скачаше долу на пода. След това хвърли един по-възрастен рицар. Замахна лъжливо да види накъде ще скочи котката и хвърли истински щом тя се засили, целейки се малко пред главата й. Другите аплодираха хитрината му, но котката видя идващия камък, спря изведнъж и го избегна.

В отчаянието си котаракът се опита да се свре зад един дъбов скрин в ъгъла. Следващият стрелец видя шанс в това и не го изпусна: хвърли бързо, докато бе застинал на място и го удари в задницата. Разнесоха се викове. Котката се отказа от опитите да се напъха зад скрина и затича из залата, но вече куцаше и се движеше по-бавно.

Отново дойде ред на Уилям.

Смяташе, че може би ще успее да я убие, ако внимава. За да умори животинчето още малко, той му изрева, принуждавайки го да затича по-бързо. После замахна лъжливо, със същия ефект. Ако някой друг се беше забавил така, щяха да го освиркат, но Уилям беше графският син, тъй че зачакаха търпеливо. Котаракът забави, явно от болката и умората. Запристъпва с плаха надежда към вратата. Уилям изпъна ръката си назад. Съвсем неочаквано, котката спря до стената при вратата. Уилям понечи да хвърли. Преди камъкът да излети от ръката му, вратата рязко се отвори и в рамката застана свещеник в черно расо. Уилям хвърли, но котаракът излетя като стрела от лък, с победоносен вой. Свещеникът на прага отвърна с уплашен врясък и се вкопчи в полите на расото си. Младежите вътре избухнаха в смях. Котката се блъсна в краката на свещеника, падна на лапите си и профуча през вратата. Свещеникът стоеше замръзнал и с изкривено от паника лице като старица, уплашена от мишка, а младите мъже вътре се разреваха от смях.

Уилям позна свещеника. Беше епископ Уейлрън.

Това го разсмя още повече. Фактът, че уплашилият се като жена от една котка свещеник беше и съперник на семейството, правеше случката още по-забавна.

Епископът се овладя много бързо. Изчерви се, посочи обвинително с пръст към Уилям и изръмжа дрезгаво:

— Ще страдаш вечно в най-долните кръгове на ада.

Смехът на Уилям секна моментално и той потрепера от ужас. Като малък, майка му беше причинявала кошмари, като му разправяше какво правят дяволите на хора в ада, как ги горят в пламъците, бодат им очите и режат срамните им части с остри ножове. Оттогава мразеше да слуша приказки за това.

— Млъкни! — изкрещя той на епископа. В залата се възцари тишина. Уилям извади ножа си и тръгна към Уейлрън. — Не идвай тук да ми проповядваш, змия такава! — Уейлрън изобщо не изглеждаше уплашен, просто заинтригуван, сякаш му бе интересно, че е открил слабостта на Уилям, а това го вбеси още повече. — Ще увисна заради теб, тъй че ми помогни…

Беше толкова побеснял, че щеше да промуши епископа, но един глас от стълбището зад него го спря:

— Уилям! Престани!

Беше баща му.

Уилям се спря и след миг прибра ножа в канията.

Уейлрън влезе в залата. Последва го още един свещеник, който затръшна вратата след себе си: дякон Балдуин.

— Изненадан съм, че ви виждам, епископе — каза баща му.

— Защото последния път, когато се срещнахме, придумахте приора на Кингсбридж да ме изиграе ли? Да, предполагам, че ще сте изненадан. Обикновено не съм от тези, които прощават. — Извърна за миг ледения си поглед към Уилям, след което отново се обърна към баща му. — Но не храня неприязън, когато е против интересите ми. Трябва да поговорим.

Баща му кимна замислено.

— По-добре се качете горе. Ти също, Уилям.

Епископ Уейлрън и дякон Балдуин се заизкачваха по стъпалата към покоите на графа, а Уилям ги последва. Изпитваше разочарование, че котката му беше избягала. От друга страна разбираше, че и той се е измъкнал щастливо: ако беше посегнал на епископа, сигурно щяха да го обесят за това. Но имаше някаква деликатност и префиненост в този Уейлрън, които Уилям ненавиждаше.

Влязоха в спалнята на баща му, стаята, където Уилям бе изнасилил Алиена. Спомняше си онази сцена всеки път, щом влезеше тук: пищната белота на тялото й, страха на лицето й, писъците й, изкривената от ужас физиономия на братчето й, когато го принудиха да гледа, а след това — най-големия му удар — как даде на Уолтър да й се наслади след това. Искаше му се да я беше задържал тук, в плен, за да може да я има всеки път, когато пожелае.

Оттогава беше мислил за нея натрапчиво. Дори се беше опитал да я издири. Бяха хванали някакъв лесничей, опитал се да продаде коня на Уилям в Шайринг и той беше признал при мъченията, че го е откраднал от едно момиче, което отговаряше по описания на Алиена. Уилям беше научил от тъмничаря в Уинчестър, че е посетила баща си, преди да умре. А приятелката му, мадам Кейт, собственичка на бардак, който посещаваше често, му беше казала, че е предлагала място на Алиена в къщата си. Но следата се беше заличила.

— Не й позволявай да ти гложди ума, Уили момчето ми — беше казала Кейт съчувствено. — Искаш големи цици и дълга коса? Имаме ги. Защо не вземеш Бети и Мили заедно тази нощ, четири големи гърди само за теб?

Но Бети и Мили не бяха невинни и с бяла кожа, и уплашени до смърт; и не бяха го задоволили. Всъщност, той не беше постигал истинско удовлетворение с жена след онази нощ с Алиена, тук, в спалнята на графа.

Изтласка мисълта от ума си. Епископ Уейлрън говореше с майка му.

— Предполагам знаете, че приорът на Кингсбридж е сложил ръка на кариерата ви?

Не знаеха. Уилям беше изумен, а майка му кипна.

— Какво? Как?

— Явно охраната ви е успяла да върне каменарите, но на другия ден, когато са се събудили, кариерата била завзета от монаси, пеещи химни и вашите са се уплашили да посегнат на Божии хора. Приор Филип след това е наел каменарите ви и сега всички работят заедно в пълен сговор. Изненадан съм, че пазачите ви не са се върнали да ви го съобщят.

— Къде са тези страхливци? — кресна майка му побесняла. Лицето й беше пламнало. — Аз ще се разправям с тях… ще заповядам топките им да отрежат…

— Разбирам защо не са се върнали — каза Уейлрън.

— Остави ги пазачите — сопна й се баща му. — Те са просто войници. Онзи лукав приор е виновникът. Изобщо не си представях, че може да ни извърти такъв номер. Надхитри ни, това е.

— Точно така — кимна Уейлрън. — При цялата свята невинност, която излъчва, тоя е хитър като домашен плъх.

Уилям си помисли, че Уейлрън също приличаше на плъх, черен, с остра муцуна и лъскави черни косми, който клечи в ъгъла с коричка в лапите, а очичките му шават из стаята, докато си гризе обеда. Защо го интересуваше кой е завзел кариерата? Той беше също толкова хитър като приор Филип, също кроеше нещо.

Майка му заяви:

— Не можем да позволим да се измъкне така. Хамли не трябва да позволят да изглеждат победени. Онзи приор следва да бъде унизен.

Баща му не беше толкова убеден.

— Само една кариера е. А и кралят нали…

— Не е само кариерата, става дума за семейната чест — прекъсна го майка му. — Остави какво е казал кралят.

Уилям беше съгласен с нея. Филип от Кингсбридж се беше опълчил на Хамли и трябваше да бъде смачкан. Ако хората не се боят от теб, нямаш нищо. Но не разбираше къде е проблемът.

— Защо не отидем с няколко души и просто да изхвърлим работниците на приора?

Баща му поклати глава.

— Едно е да нарушиш пасивно кралската воля, както направихме, като разработихме сами кариерата. Съвсем друго е да пратиш въоръжени хора да изгонят работници, които са там с изричното разрешение на краля. Може да загубя графството заради това.

Уилям със съжаление разбра, че е прав. Баща му винаги беше предпазлив, но предпазливостта му обикновено се оказваше оправдана.

— Аз имам предложение — заяви епископ Уейлрън. Уилям още в началото бе убеден, че крие нещо в извезания си черен ръкав. — Смятам, че тази катедрала не трябва да се строи в Кингсбридж.

Думите му озадачиха младежа. Не можеше да схване връзката. Баща му също. Но майка му ококори очи. Спря замалко да чеше лицето си и каза замислено:

— Интересна идея.

— В старо време повечето катедрали бяха в села като Кингсбридж — продължи Уейлрън. — Много от тях допреди шейсет-седемдесет години бяха преместени в градове, по времето на първия крал Уилям. Кингсбридж е малко затънтено селце. Там няма нищо, освен един порутен манастир, който не е достатъчно богат, за да поддържа катедрала, още по-малко да я строи.

— А вие къде бихте пожелал да се построи? — попита майка му.

— Шайринг — отвърна Уейлрън. — Това е голям град — населението трябва да е хиляда души и отгоре. Има си пазар и ежегоден панаир на вълната. И е на главен път. Шайринг е разумно решение. И ако заедно направим кампания за това — епископът и графът в съюз — бихме могли да го наложим.

Баща му каза:

— Но ако катедралата е в Шайринг, монасите на Кингсбридж няма да могат да се грижат за нея.

— Точно това е идеята — намеси се нетърпеливо майка му. — Без катедралата Кингсбридж ще е едно нищо, приоратът ще потъне в забрава, а Филип отново ще е нищожество, каквото заслужава да е.

— Тогава кой ще поддържа новата катедрала? — настоя баща му.

— Нова църковна управа — каза Уейлрън. — Назначена от мен.

В началото Уилям бе също толкова озадачен като баща си, но вече започваше да схваща мисълта на епископа: с преместването на катедралата в Шайринг, Уейлрън също така щеше да наложи личен контрол над нея.

— А парите? — попита баща му. — Кой ще плаща за новата катедрала, ако не приоратът Кингсбридж?

— Смятам, че ще открием, че повечето имот на приората е посветен на катедралата — отвърна Уейлрън. — Ако катедралата се премести, имотът върви с нея. Например, когато крал Стивън раздели старото графство Шайринг, той даде планинските ферми на приората Кингсбридж, както знаем много добре. Но го направи, за да подпомогне финансирането на новата катедрала. Ако му кажем, че някой друг ще строи новата катедрала, ще очаква приоратът да отстъпи тези земи на новите строители. Монасите ще упорстват, разбира се. Но огледът на хартите им ще реши въпроса.

Картината ставаше все по-ясна за Уилям. С този ход Уейлрън щеше не само да наложи властта си над катедралата. Щеше също така да сложи ръка на повечето богатство на приората.

Баща му мислеше в същата посока.

— За вас това е голям замисъл, епископе, но какво носи той на мен?

Отговори майка му:

— Не разбираш ли? — започна тя сприхаво. — Твоя Шайринг. Помисли си колко богатство ще се стече към града с катедралата. Ще има стотици занаятчии и работници, които ще строят църквата години наред: всички те ще трябва да живеят някъде и да ти плащат наем, да купуват храна и облекло на твоя пазар. След това ще са клириците, които ръководят катедралата. И миряните, които ще идват в Шайринг вместо в Кингсбридж на Великден и Петдесетница за големите служби. И поклонниците, които идват да видят светините… Всички те ще харчат пари. — Очите й бяха блеснали от алчност. Уилям не помнеше да я е виждал толкова въодушевена от дълго време. — Ако успеем с това, бихме могли да превърнем Шайринг в един от най-важните градове в кралството!

„И всичко ще е мое“, помисли си Уилям. „Когато татко умре, аз ще съм графът“.

— Добре — каза баща му. — Ще съсипем Филип, това ще ви донесе власт, епископе, а мен ще направи богат. Как би могло да се направи?

— Решението за преместване на катедралата трябва да се вземе от архиепископа на Кентърбъри, теоретично.

Майка му го изгледа рязко.

— Защо „теоретично“?

— Защото точно в момента няма архиепископ. Уилям от Корбъл умря по Коледа, а крал Стивън все още не е посочил неговия наследник. Ние обаче знаем кой най-вероятно ще получи поста: нашият стар приятел Хенри от Уинчестър. Той много иска тази длъжност. Папата вече му е поверил временно властта. А кралят му е брат.

— Доколко е приятел? — попита баща му. — Не направи много за вас, когато се опитахте да вземете това графство.

Уейлрън сви рамене.

— Ще ми помогне, ако може. Трябва да поднесем убедителен аргумент.

— Няма да иска да си създава силни врагове — изтъкна майка му. — Точно сега, ако иска да стане епископ.

— Правилно. Но Филип не е толкова силен. Едва ли ще го питат за избора на архиепископ.

— Тогава защо Хенри просто не ни даде каквото искаме? — попита Уилям.

— Защото не е архиепископът, все още. И знае, че хората го наблюдават да видят как се държи като надзорник. Иска да го видят, че взима справедливи решения, а не просто раздава услуги на приятели. Много време имаме за това след избора.

Майката на Уилям разсъди на глас:

— Значи най-доброто, което може да се каже, е, че ще изслуша съчувствено аргумента ни. Кой, обаче, е нашият аргумент?

— Това, че Филип не може да построи катедрала, а ние можем.

— А как ще го убедим в това?

— Били ли сте в Кингсбридж напоследък?

— Не.

— Аз бях, по Великден. — Уейлрън се усмихна. — Още не са започнали строителството. Имат само един изравнен терен с няколко колчета набити в земята и някакви въженца, очертаващи къде се надяват да строят. Започнали са да копаят основите, но са стигнали само до няколко стъпки. Някакъв зидар работи там с чирака си и по един-двама монаси им помагат от време на време в черната работа. Жалка гледка, особено при дъжд. Иска ми се епископ Хенри да го види.

Майка му кимна замислено. Уилям разбираше, че планът е добър, колкото и противна да му беше мисълта за сътрудничество с омразния Уейлрън Бигод.

Който продължи:

— Ще обясним на Хенри предварително колко малко и невзрачно място е Кингсбридж, и колко беден е манастирът. След това ще му покажем обекта, където им е отнело повече от година, за да изкопаят няколко плитки дупки. После ще го заведем в Шайринг и ще го впечатлим с това колко бързо би могло да се построи там катедрала, с цялата енергия на епископа, графа и гражданството, впрегната в проекта.

— Хенри ще дойде ли? — попита майка му с тревога.

— Можем само да го помолим — отвърна Уейлрън. — Ще го поканя да посети Кингсбридж на Петдесетница в качеството си на епископ. Така ще го поласкаем с намека, че вече го смятаме за новия архиепископ.

— Трябва да го запазим в тайна от приор Филип — каза баща му.

— Не мисля, че това ще е възможно — отвърна Уейлрън. — Епископът не може да направи изненадваща визита в Кингсбридж — би изглеждало доста странно.

— Но ако Филип знае предварително, че епископ Хенри идва, може да положи голямо усилие да задвижи напред строителната си програма.

— С какво? Той няма никакви пари. Особено сега, след като нае вашите каменари. Каменарите не могат да зидат стени. — Уейлрън поклати глава с доволна усмивка. — Всъщност нищо не може да направи, освен да се надява да грее слънце на Петдесетница.

Отначало Филип се зарадва, че епископът на Уинчестър се кани да дойде в Кингсбридж. Това щеше да означава служба под открито небе, разбира се, но нищо. Щяха да я отслужат на мястото на старата катедрала. При дъжд манастирският дърводелец щеше да вдигне временен навес над олтара и непосредствено около него, за да опази епископа сух, а паството можеше и да се мокри. Гостуването приличаше на акт на вяра от страна на епископ Хенри, все едно заявяваше, че все още смята Кингсбридж за катедрала, а липсата на истинска църква е само временен проблем.

Хрумна му обаче да се замисли какъв би могъл да е мотивът на епископа. Обичайната причина човек от такъв ранг да посети манастир бе, за да получи безплатно храна, пиене и подслон. Но Кингсбридж беше прочут — за да не се каже прословут — със скромната си храна и сурови условия на живот, а реформите на Филип само бяха повишили стандарта му от ужасен до едва поносим. Хенри също така беше най-богатият духовник в кралството, тъй че със сигурност не идваше в Кингсбридж заради храната и пиенето му. Но приорът беше установил, че е човек, който не прави нищо без причина.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече подозираше, че епископ Уейлрън има нещо общо с посещението. Беше очаквал, че Уейлрън ще дойде в Кингсбридж до ден или два след писменото уведомление, за да обсъдят организирането на службата и настаняването на епископа, за да се погрижи Хенри да остане доволен и впечатлен от Кингсбридж. И докато дните се нижеха, а Уейлрън така и не се появи, опасенията на Филип се задълбочаваха.

Но дори в миговете на най-големи съмнения не беше и сънувал за коварството, което се разкри десет дни преди Петдесетница, благодарение на едно писмо от приора на катедралата Кентърбъри. Също като Кингсбридж, катедралата Кентърбъри се поддържаше от бенедиктински монаси, а монасите винаги си помагаха взаимно, когато можеха. Приорът на Кентърбъри, който естествено работеше в близост с временния архиепископ, бе научил, че Уейлрън е поканил Хенри в Кингсбридж с изричната цел да го убеди да премести диоцеза и новата катедрала в Шайринг.

Филип беше стъписан. Сърцето му заби учестено и ръката му, която държеше писмото, затрепери. Беше дяволски хитър ход от страна на Бигод и приорът не беше го предвидил, не беше си представил дори нещо такова.

Това, което го потресе, бе собствената му непредвидливост. Знаеше колко коварен е Уейлрън. Епископът се беше опитал да го измами преди година, за графството Шайринг. Никога нямаше да забрави колко ядосан беше Уейлрън, след като го бе надхитрил. Още можеше да си представи лицето му, изкривено от гняв, когато изрече: „Заклевам се във всичко свято, никога няма да построиш църквата си.“ Но с времето заплахата на тази клетва се бе заличила в ума му и Филип беше станал непредпазлив.

„Епископ Уейлрън твърди, че нямате никакви пари и за петнайсет месеца не сте построили нищо“, пишеше приорът на Кентърбъри. „Казва, че епископ Хенри ще види лично, че катедралата никога няма да бъде построена, ако се остави на приората Кингсбридж да я строи. Настоява, че моментът да се направи това преместване е сега, преди да се е стигнало до някакъв напредък.“

Уейлрън беше твърде хитър, за да позволи да го хванат в явна лъжа, затова прибягваше до голямо преувеличение. Филип всъщност бе постигнал твърде много. Беше разчистил развалините, одобрил беше плановете, разчертал беше новия източен край, започнал бе да разкопава основите, бе започнал да сече дървен материал и да вади камъни. Но нямаше много за показване на един гост. И беше преодолял ужасни препятствия, за да постигне всичко това: реформиране на манастирските финанси, спечелване на голямо дарение земи от краля и надвиване на граф Пърси за кариерата. Не беше честно!

С писмото от Кентърбъри в ръка отиде до прозореца и се загледа към строителния терен. Пролетните дъждове го бяха превърнали в море от кал. Двама млади монаси с дръпнати над главите качулки носеха дървен материал от речния бряг. Том Строителя беше измайсторил съоръжение с въже и скрипец за вдигане на бурета с пръст от изкопа за основите и навиваше колелото, докато синът му Алфред долу в ямата пълнеше буретата с кал. Изглеждаха все едно, че могат да работят вечно и щеше да е все едно. Всеки друг, освен професионалист, щеше да види тази сцена и да заключи, че тук няма да се построи катедрала до Съдния ден.

Филип остави прозореца и се върна на писалището си. Какво можеше да се направи? За миг беше изкусен да не предприема нищо. Нека епископ Хенри да дойде, да види и да си вземе решението, каза си той. Ако катедралата трябваше да се построи в Шайринг, така да бъде. Нека епископ Уейлрън да сложи ръка на нея и да я използва за своите си цели. Нека донесе богатство и растеж за град Шайринг и за злата фамилия Хамли. Да бъде Божията воля.

Знаеше, че това няма да мине, разбира се. Да имаш вяра в Бога не означаваше да седнеш скръстил ръце и да не правиш нищо. Означаваше да вярваш, че ще имаш успех, ако дадеш всичко от себе си в делото, честно и усърдно. Светият дълг на Филип бе да направи всичко, което можеше, за да не позволи катедралата да попадне в ръцете на цинични и безнравствени хора, които щяха да я използват за собственото си възвеличаване. Това означаваше да покаже на епископ Хенри, че строителната му програма напредва добре и че Кингсбридж има енергията и волята да я осъществи до край.

Вярно ли беше? Факт бе, че за Филип щеше да се окаже убийствено трудно да построи тук катедрала. Вече едва не бяха го принудили да изостави проекта, само защото графът му бе отказал достъп до кариерата. Но знаеше, че ще успее в края на краищата, защото Бог щеше да му помогне. Само че вярата му нямаше да е достатъчна, за да убеди епископ Хенри.

Реши да положи всички усилия да направи мястото да изглежда по-впечатляващо. Щеше да се разпореди всички монаси да работят на обекта през десетте дни, оставащи до Петдесетница. Може би щяха да успеят да изкопаят част от дупките на основите до пълната дълбочина, за да могат Том и Алфред да започнат да редят темелите. Може би част от основите щяха да се довършат до наземното ниво, тъй че Том да започне да строи стена. Това щеше да е малко по-добре от сегашната гледка, но не много. Това, което всъщност му трябваше, бяха сто работника, но нямаше парите и за десет.

Епископ Хенри щеше да пристигне в неделя, разбира се, тъй че никой нямаше да работи, освен ако Филип не приканеше паството. Това вече щеше да осигури сто работника. Представи си как е застанал пред тях и обявява нов вид литургия за Петдесетница: вместо да пеем химни и да редим молитви, ще копаем дупки и ще носим камъни. Щяха да са изумени… Щяха да…

Какво щяха да направят, всъщност?

Вероятно щяха да съдействат с цялото си сърце и душа.

Филип се намръщи. Каза си, че или се бе побъркал, или тази идея всъщност би могла да успее.

Обмисли го още малко. „Ставам в края на богослужението и заявявам, че днешното наказание за опрощението на всички грехове е половин ден труд на катедралния строителен обект. Хляб и бира ще се осигурят за обеда.“

Щяха да го направят. Разбира се, че щяха да го направят.

Изпита нужда да пробва идеята си пред някой друг. Помисли за Милий, но бързо го отхвърли: Милий разсъждаваше по начин, твърде сходен с неговия. Трябваше му някой с малко по-различен поглед. Реши да поговори с Кътбърт Белоглавия, иконома. Загърна се в наметалото си, придърпа напред качулката си да пази лицето му от дъжда и излезе навън.

Забърза през разкаляния строителен терен, подмина Том с небрежно махване с ръка и се отправи към кухненския двор. Тези постройки вече включваха кокошарник, ясла за една крава и мандра, защото не искаше да харчи оскъдните пари за прости стоки, които монасите можеха да си осигурят сами, като яйца и масло.

Влезе в склада на иконома в приземието под магерницата. Вдиша сухия въздух, пълен с миризми на билките и подправките, които Кътбърт бе събрал. Възрастният мъж броеше чесъна, заничаше примижал към връзките глави и мърмореше числа. С лека изненада Филип забеляза, че Кътбърт застарява: плътта му сякаш линееше под кожата.

— Трийсет и седем — обяви високо икономът. — Да ти сипя ли чаша вино?

— Не, благодаря. — Филип беше открил, че пиенето на вино през деня го прави ленив и сприхав. Несъмнено заради това Свети Бенедикт съветваше монасите да пият с умереност. — Съвета ти искам, а не благините ти. Ела, седни тук.

Докато се провираше между сандъците и буретата, Кътбърт се спъна в някакъв чувал и едва не падна, преди да седне на трикракото столче пред приора. Складът не беше толкова спретнато подреден като преди, отбеляза си той. Порази го мисъл.

— Имаш ли трудности със зрението, Кътбърт?

— Не е каквото беше, но бива — отвърна той късо.

Очите му сигурно бяха зле от години — навярно заради това не беше се научил да чете много добре. Но явно беше докачлив по въпроса, затова Филип си премълча, но си отбеляза на ум да започне да подготвя заместник иконом.

— Получих много обезпокоително писмо от приора на Кентърбъри. — Разказа му за кроежите на епископ Уейлрън. Заключи с думите: — Единственият начин да направя това място да заприлича на врящ от дейност кошер, е да накарам паството да работи на него. Можеш ли да измислиш някаква причина да не правя това?

Кътбърт дори не се замисли, а отвърна веднага:

— Напротив, добра идея е.

— Но е малко в разрез с общоприетото, нали?

— Правено е преди.

— Наистина ли? — Филип се изненада и зарадва. — Къде?

— Чувал съм за това на няколко места.

Филип се развълнува.

— И става ли?

— Понякога. Може би зависи от времето.

— Как се прави? Свещеникът ли обявява в края на службата или какво?

— По-организирано е. Епископът или приорът разпраща пратеници до енорийските църкви да обявят, че опрощение за грехове може да се получи в замяна на работа на строителния обект.

— Това е грандиозна идея — възкликна Филип. — Бихме могли да съберем по-голямо паство от обичайното, привлечено от новостта.

— Или по-малко — отвърна Кътбърт. — Някои хора ще предпочетат да дадат пари на свещеника или да запалят свещ на светец, вместо да изкарат цял ден в газене из калта и носене на тежки камъни.

— Изобщо не помислих за това — въздъхна приорът унило. — Може би не е чак толкова добра идея, в края на краищата.

— Други идеи имаш ли?

— Никакви.

— Тогава трябва да опиташ тази и да се надяваш на най-доброто, нали?

— Да — каза Филип. — Да се надяваме на най-доброто.

III

Филип изобщо не спа през нощта преди неделята на Петдесетница.

Изтеклата седмица беше слънчева, идеално за плана му — повече хора щяха да се притекат в хубаво време — но щом се стъмни в съботата, започна да вали. Лежеше буден и заслушан недоволно в капките дъжд по покрива и вятъра в дърветата. Чувстваше, че се е молил достатъчно. Бог трябваше вече да е съвсем наясно с обстоятелствата.

Предишната неделя всеки монах в приората бе посетил една или повече църкви, за да говори на миряните и да им каже, че биха могли да получат опрощение на греховете си като работят неделите на строителния обект. На Петдесетница щяха да получат опрощение за предната година, а оттогава насетне един ден работа изплащаше седмица обичайни грехове, без убийство и светотатство. Самият Филип беше отишъл в Шайринг и говори във всяка от четирите църкви на енорията. Беше изпратил двама монаси в Уинчестър да посетят колкото може повече от многобройните църквички в града. Уинчестър беше на два дни път разстояние, но Петдесетница беше шестдневен празник и някои хора щяха да предприемат такова пътуване за голям панаир или за зрелищно богослужение. Като цяло, много хиляди хора бяха чули посланието. Не се знаеше обаче колко от тях щяха да откликнат.

През останалото време всички бяха работили на обекта. Хубавото време и дългите дни на ранното лято бяха помогнали и бяха постигнали повечето от онова, на което Филип се беше надявал. Бяха положени основите за стената и източния край на канцела. Някои от основите за северната стена бяха прокопани до пълна дълбочина, готови за полагане на темелите, а Том построи достатъчно повдигащи механизми, за да има работа за десетки и десетки хора в изкопаването на останалото от огромната яма, стига обаче такива да дойдеха. Освен това речният бряг беше затрупан с дървен материал, пуснат по течението от дървосекачите и с камъни от кариерата, и всичко това беше отнесено горе по склона до катедралния обект. Работа имаше за стотици.

Но щеше ли някой да дойде?

Към полунощ Филип стана и тръгна през дъжда към криптата за полунощницата. На връщане след службата дъждът бе спрял. Не се върна в леглото, а седна да чете. Напоследък този период между полунощ и разсъмване бе единственото време, което му оставаше за учение и размисъл, тъй като целият ден винаги беше зает с ръководенето на манастира.

Тази нощ обаче му беше трудно да се съсредоточи и умът му непрекъснато се връщаше към предстоящия ден и шансовете за успех или провал. Утре можеше да загуби всичко, за което се беше трудил в последната година и повече. Хрумна му, може би защото се чувстваше фаталист, че не бива да иска успех заради самия успех. Да не би гордостта му да бе заложена тук? Гордостта беше грехът, на който бе най-податлив. След това си помисли за всички хора, които зависеха от него за подкрепа, закрила и работа: монасите, манастирските слуги, каменарите, Том и Алфред, селяните от Кингсбридж и богомолците от цялата околност. Епископ Уейлрън нямаше да се грижи за тях, както го правеше Филип. Уейлрън като че ли смяташе, че има правото да използва хората така, както той намери за добре в служба на Господа. Филип вярваше, че грижата за хората е служба на Господа. Нали за това беше самото спасение. Не можеше да допусне, че Божията воля е епископ Уейлрън да спечели тази надпревара. „Може и гордостта ми да е заложена малко“, призна си Филип, „но на везните са поставени и човешки души“.

Най-сетне утринното зарево пропука нощта и той отново отиде до криптата, този път за утренята. Монасите бяха неспокойни и възбудени: знаеха, че този ден е съдбовен за бъдещето им. Сакристът претупа набързо литургията и за първи път Филип му прости.

Когато напуснаха криптата и се запътиха към трапезарията за закуска, беше се разсъмнало напълно и небето бе ясно и синьо. Бог поне беше пратил време, за каквото се бяха молили. Беше добро начало.

Том Строителя знаеше, че този ден бе заложено бъдещето му.

Филип му бе показал писмото от приора на Кентърбъри. Том беше сигурен, че ако катедралата се строеше в Шайринг, Уейлрън щеше да наеме свой майстор строител. Нямаше да пожелае да използва план, одобрен от Филип, нито да рискува да назначи някой, който можеше да остане верен на Филип. За Том това означаваше или Кингсбридж, или нищо. Това бе единствената възможност изобщо да строи катедрала и днес тя беше изложена на риск.

Поканиха го да присъства на катедралния съвет сутринта. Случваше се от време на време. Обикновено беше заради това, че щяха да обсъждат строителната програма и можеше да им потрябва експертното му мнение по въпроси около планирането, цената или сроковете. Днес щеше да организира разпределението на доброволците, ако изобщо дойдеха такива. Искаше строителният обект да ври и кипи от дейност, когато пристигнеше епископ Хенри.

Строителят седеше търпеливо при четенията и молитвите, без да разбира латинските думи и мислеше за плановете си за деня. След това Филип мина на английски и го покани да очертае организацията на работата.

— Аз ще градя източната стена на катедралата, а Алфред ще полага камък в основите — започна Том. — Целта и в двата случая е да покажем на епископ Хенри колко е напреднало строителството.

— Колко души ще трябват на двама ви за помощ? — попита Филип.

— На Алфред ще му трябват двама работници да му носят камъните. Ще му трябва и някой, дето да му забърква хоросана. На мен също ще ми трябва един за правене на хоросан и двама носачи. Алфред може да използва необработени камъни в основите, стига да се плоски отгоре и отдолу, но моите камъни ще трябва да са добре издялани, защото ще се виждат над земята, затова върнах двама каменоделци от кариерата да ми помагат.

Филип добави:

— Всичко това е много важно, за да впечатлим епископ Хенри, но повечето доброволци ще копаят основите.

— Точно така. Основите са очертани за целия канцел на катедралата и повечето от тях са все още едва на няколко стъпки дълбочина. Монаси трябва да работят на скрипците — вече съм показал на няколко от вас как се прави — а доброволците могат да пълнят буретата.

— А ако дойдат повече доброволци, отколкото можем да използваме? — попита Ремигий.

— Можем да намерим работа за всякакъв брой — отвърна Том. — Ако нямаме достатъчно повдигащи устройства, хората могат да изнасят пръст от дупките във ведра и кошове. Дърводелецът ще трябва да е под ръка да прави допълнителни стълби — дървото го имаме.

— Но има граница в броя хора, които могат да слязат в този изкоп за основите — настоя Ремигий.

Том имаше чувството, че Ремигий просто иска да спори.

— Ще поеме няколкостотин души — отвърна той сухо. — Ямата е голяма.

— А има и друга работа за вършене, освен копаенето — изтъкна Филип.

— Точно така — кимна Том. — Другата важна работа е носенето на дървен материал и камък до обекта от речния бряг. Вие, монасите, трябва да се погрижите материалите да се струпат на подходящите места на обекта. Камъните трябва да отидат до дупките на основите, но извън терена на църквата, за да не пречат. Дърводелецът ще ви каже къде да се струпа дървеният материал.

— Всички ли доброволци ще са неопитни? — попита Филип.

— Не е задължително. Ако получим хора от градовете, между тях може да има някои занаятчии, надявам се. Трябва да разберем кои са те и да ги използваме. Дърводелците могат да строят заслони за зимна работа. Всички зидари могат да дялат камъни и да редят основи. Ако има ковач, ще го поставим да работи в селската ковачница, да прави сечива. Всички такива неща ще са изключително полезни.

Милий касиерът се намеси:

— Всичко това е съвсем ясно. Бих искал да започнем. Някои от селяните вече са тук, чакат да им се каже какво да правят.

Имаше още нещо, което Том трябваше да им каже, нещо важно, но деликатно и той затърси подходящите думи. Монасите можеше да се държат нагло и да отблъснат доброволците. Том искаше днешната операция да върви леко и с ведър дух.

— Работил съм преди с доброволци — подхвана той. — Важно е да… да не се отнасяме с тях като със слуги. Ние може да смятаме, че се трудят, за да получат небесна награда и би трябвало поради това да работят по-усилено, отколкото за пари. Но не е задължително и тяхната гледна точка да е същата. Те чувстват, че работят за нищо и че поради това ни правят голяма добрина. И ако им се стори, че сме неблагодарни, ще работят бавно и ще правят грешки. Най-добре ще е да ги водим со кротце.

Улови погледа на Филип и видя как приорът едва сдържа усмивката си, сякаш разбираше какви опасения стоят под благите му думи.

— Уместна забележка — каза Филип. — Ако се държим с тях добре, тези хора ще се чувстват щастливи и с приповдигнат дух, а това ще създаде добра атмосфера, което ще направи положително впечатление на епископ Хенри. — Огледа бавно събраните монаси. — Ако няма повече въпроси, да започваме.

Алиена се беше радвала на цяла година сигурност и благополучие под крилото на приор Филип.

Всичките й планове бяха успели. Двамата с Ричард бяха обикаляли околността, изкупувайки вълна от селяните през цялата изминала пролет и лято, като продаваха на Филип всеки път, щом съберяха стандартен чувал вълна. Бяха приключили сезона с пет фунта сребро.

Татко им беше умрял няколко дни след като го видяха, макар че тя го разбра едва по Коледа. Беше намерила гроба му в едно бедняшко гробище в Уинчестър, след като похарчи много от трудно спечеленото сребро в подкупи. Плака силно, не просто за него, а заради живота, който бяха живели заедно, сигурен и безгрижен, живота, който никога нямаше да се върне. В известен смисъл се беше сбогувала с него, преди да умре: когато напусна затвора знаеше, че никога повече няма да го види. В друг смисъл той все още беше с нея, защото бе обвързана с клетвата, която я бе накарал да даде и бе приела да преживее живота си, изпълнявайки волята му.

През зимата двамата с Ричард живяха в една малка къща до стената на приората Кингсбридж. Бяха си направили кола, като купиха колелата от майстора на талиги в Кингсбридж, а пролетта купиха млад вол, който да я тегли. Сезонът за стригане вече бе в разгара си и бяха припечелили повече от цената на вола и на новата кола. Следващата година може би щеше да наеме човек, който да й помага, а на Ричард да намери място като паж в домакинството на някой дребен благородник, за да може да започне обучението си за рицар.

Но всичко това зависеше от приор Филип.

Като самотно осемнайсетгодишно момиче, всеки крадец и мнозина законни търговци все още я смятаха за добра плячка. Беше се опитала да продаде чувал вълна на търговци в Шайринг и Глостър, просто за да види какво ще стане. И двата пъти й бяха предложили половината цена. В едно градче никога нямаше повече от един търговец, тъй че знаеха, че няма избор. След време щеше да си има свой склад и да продава цялата си наличност на фламандските изкупвачи. Но дотогава имаше още много време. Междувременно зависеше изцяло от Филип.

А положението на Филип изведнъж се бе оказало застрашено.

Алиена постоянно беше нащрек пред опасността от разбойници и крадци, но сега, когато всичко бе тръгнало толкова гладко, беше голям потрес за нея да разбере, че цялото й съществуване е заплашено така неочаквано.

Ричард не искаше да работи на строежа на катедралата на Петдесетница — пълен неблагодарник — но Алиена го бе принудила да се съгласи и скоро след изгрев-слънце двамата извървяха няколкото разтега до манастирския двор. Беше дошло почти цялото селце: тридесет или четиридесет мъже, повечето довели жените и децата си. Алиена се изненада, докато си спомни, че приор Филип беше техният господар, а когато господарят ти помоли за доброволци, сигурно беше неразумно да се откаже. В последната година бе придобила смайващо нова перспектива за живота на обикновените хора.

Том Строителя разпределяше селяните на работа. Ричард веднага отиде да поприказва със сина му, Алфред. Бяха почти на една възраст — Ричард беше на петнайсет, а Алфред с около година по-голям — и всяка неделя играеха на топка с другите момчета в селото. Момиченцето, Марта, също бе тук, но Елън и странното момче с рижата коса бяха изчезнали, никой не знаеше къде. Алиена помнеше, когато семейството на Том бе дошло в Ърлскасъл. Тогава бяха окаяни. И също като нея приор Филип ги беше спасил.

На Алиена и Ричард им дадоха по една лопата и им казаха да копаят основи. Земята беше мокра, но слънцето бе изгряло и скоро щеше да изсуши повърхността. Алиена започна да копае енергично. Дори с петдесет души отнемаше много време, докато дупките станеха забележимо по-дълбоки. Ричард доста често се подпираше на лопатата. По едно време Алиена му каза:

— Ако изобщо искаш да станеш рицар, копай!

Но без особен резултат.

Беше станала по-тънка и по-силна, отколкото преди година, благодарение на тъпченето по пътищата и вдигането на тежки товари сурова вълна, но сега откри, че от копаенето гърбът все пак я заболяваше. Беше благодарна, когато приор Филип удари камбана и обяви почивка. Монаси донесоха горещ хляб от кухнята и поднесоха слаба бира. Слънцето се усилваше и някои от мъжете се разсъблякоха до кръста.

Докато отдъхваха, през портата дойдоха група непознати. Алиена ги погледна обнадеждено. Бяха само няколко души, но може би предшестваха голяма тълпа. Дойдоха при масата, където раздаваха хляб и бира и приор Филип ги поздрави.

— Откъде сте? — попита ги той, докато гълтаха благодарно бира от глинените си чаши.

— От Хорстед — отвърна един от тях и отри устата си с ръкава. Това беше обещаващо: Хорстед беше село от двеста-триста души, на няколко мили от Кингсбридж. С малко късмет можеше да се надяват за още стотина души оттам.

— А колко души идвате всичко? — попита Филип.

Въпросът сякаш изненада човека.

— Само ние, четиримата — отвърна той.

В следващия час през портата на манастира капеха хора, докато някъде към средата на сутринта вече работеха около седемдесет или осемдесет доброволци, включително селяните. След това притокът съвсем секна.

Не беше достатъчно.

Приорът стоеше при източния край и гледаше как Том гради стена. Вече бе построил основите на два контрафорса до нивото на третия ред камъни и сега градеше стената между тях. Може би така и щеше да си остане недовършена, помисли си Филип унило.

Първото нещо, което Том правеше, щом работниците му донесяха камък, бе да вземе един железен инструмент с форма на буквата „Г“ и с него да провери дали ръбовете на камъка са четвъртити. След това хвърляше пласт хоросан на зида, заглаждаше хоросана с мистрията, поставяше отгоре новия камък и остъргваше излишния хоросан. За поставянето на камъка се водеше по стегнат канап, изпънат между двата контрафорса.

Филип забеляза, че камъкът бе почти толкова гладък отгоре и отдолу, където беше хоросанът, колкото и отстрани, където щеше да се вижда. Това го изненада и той попита Том за причината.

— Един камък не бива изобщо да се опира до тези отгоре и отдолу — отвърна майсторът. — Точно затова е хоросанът.

— Защо не трябва да се допират?

— Причинява пукнатини. — Том се изправи, за да обясни. — Ако стъпваш по покрив с плочи, стъпалото ти ще мине през него. Но ако поставиш дъска през покрива, можеш да вървиш по нея, без да увредиш плочите. Дъската разпределя тежестта и същото прави хоросанът.

Филип изобщо не беше помислял за това. Строителството бе интригуваща работа, особено с някой като Том, който можеше да обясни какво прави.

Най-грубата стена на камъка беше отзад. Но нали тази страна щеше да се вижда отвътре? Филип се зачуди, но после си спомни, че Том всъщност зидаше двойна стена с кухина отвътре, тъй че гърбът на всеки камък щеше да е скрит.

След като Том постави камъка върху ложето от хоросан, взе либелата си. Това беше железен триъгълник с кожена каишка, закрепена на върха му и деления по основата му. Към каишката имаше закрепена оловна тежест, за да виси винаги право надолу. Постави основата на инструмента върху камъка и загледа как пада кожената каишка. Ако висеше на едната или другата страна от централната линия, потупваше камъка с чука си, докато се изравни точно. След това изместваше инструмента, докато застане над фугата между двата съседни камъка, за да провери дали върховете на камъните са точно подравнени. Накрая обръщаше инструмента странично върху камъка да се увери, че не се накланя на едната или другата страна. Преди да вземе нов камък, дръпваше опънатия канап да се увери, че страните на камъка са в права линия. Филип не бе осъзнал досега, че е толкова важно каменните стени да са в съвършено права и точна линия.

Вдигна поглед към останалата част от строителния обект. Беше толкова голям, че осемдесетте мъже и жени, и няколкото деца се губеха в него. Работеха с радост под топлата слънчева светлина, но бяха толкова малко, че сякаш имаше някаква безплодност в усилията им. Първоначално се беше надявал за стотина души, но сега разбра, че дори толкова нямаше да са достатъчно.

През портата влезе нова малка група и Филип насила се надигна и тръгна да ги поздрави с усмивка. Нямаше нужда да им показва, че усилията им ще са напразни. Все едно, щяха да си спечелят опрощение за греховете.

Като се приближи към тях видя, че групата всъщност не беше никак малка. Наброяваха дванайсет души, а после влязоха още двама. Може би щяха да се съберат сто души все пак до пладне, когато се очакваше епископът.

— Бог да ви благослови всички — поздрави той. Канеше се да им каже да започнат да копаят, когато го прекъсна силен вик.

— Филип!

Намръщи се неодобрително. Гласът беше на брат Милий. Дори Милий трябваше да се обръща към него с „отче“ пред външни хора. Филип се озърна натам, откъдето бе дошъл викът. Касиерът едва се крепеше върху манастирската стена в доста недостойна поза. Със спокоен, но отекващ глас, Филип отвърна:

— Брат Милий, слезте от стената.

За негово изумление, Милий се задържа там и викна отново:

— Ела бързо да видиш това!

Новодошлите получаваха лошо впечатление за монашеското подчинение, помисли си Филип, но все пак неволно се зачуди какво толкова беше възбудило брата, че да забрави всякакво благоприличие.

— Ела тук и ми го кажи, Милий — рече той с тон, който пазеше обикновено за шумни послушници.

— Трябва да видиш! — ревна Милий.

„Гледай само да имаш много сериозно основание за това“, помисли си ядосан Филип. Но тъй като не искаше да нахока пред тези външни хора най-близкия си съратник, принуди се да се усмихне и да изпълни молбата му. Раздразнен и почти ядосан, прегази разкаляния двор пред конюшнята и скочи горе на ниската стена.

— Какво означаваше това поведение? — изсъска му.

— Просто погледни! — отвърна Милий и посочи.

Филип проследи жеста му и се загледа навън, над покривите на селото и отвъд реката, към пътя, лъкатушещ нагоре-надолу през ниските хълмове на запад. В началото не можа да повярва на очите си. Между нивите със зелени жита криволичещият път се беше превърнал в плътна маса от хора, стотици хора, и всички идеха към Кингсбридж.

— Какво е това? — промълви той недоумяващо. — Армия? — А след това осъзна, че бяха, разбира се, неговите доброволци. Сърцето му подскочи от радост. — Погледни ги! — извика той. — Трябва да са петстотин… хиляда… повече!

— Точно така! — отвърна щастливо Милий. — Дойдоха, в края на краищата!

— Спасени сме.

Филип бе твърде развълнуван, за да си спомни защо трябваше да е ядосан на Милий. Човешкото множество изпълваше пътя чак до моста, а колоната им се виеше през селото чак до портата на манастира. Хората, които бе поздравил, бяха челото на фаланга. Вече се изливаха през портата, трупаха се при западния край на строителния обект и чакаха някой да им каже какво да правят.

— Алилуяааа! — изрева той, забравил за всякакво благоприличие.

Радостта не стигаше. Трябваше да използва тези хора. Скочи долу от стената и подвикна на Милий:

— Хайде! Отзови бързо монасите от работа — ще ни трябват за разпоредители. Кажи на магерника да изпече всичкия хляб, който може и да изтъркаля навън още няколко бурета бира. Ще ни трябват повече ведра и лопати. Трябва да вкараме всички тези хора в работа, преди да е дошъл епископ Хенри!

В следващия час Филип работеше трескаво, а наоколо му вреше и кипеше. Отначало, просто за да ги разчисти от пътя си, отпрати над сто души да носят материали от речния бряг. Веднага щом Милий успя да събере надзираваща група монаси, започна да разпределя доброволците долу в основите. Скоро им свършиха лопатите, буретата и ведрата. Филип се разпореди да донесат от магерницата готварските котли и накара някои от доброволците да започнат да правят груби дървени сандъци и да плетат кошове за изнасяне на пръстта. Нямаше достатъчно стълби и повдигащи механизми, затова вдигнаха дълъг полегат склон в единия край на една от най-големите основи, за да могат хората да влизат и излизат от нея. Съобрази, че не е помислил достатъчно над въпроса къде да отива огромното количество пръст, която излизаше от основите. Вече беше много късно да разсъждава над това. Взе бързо решение и нареди пръстта да се трупа на една ивица камениста земя край реката. Сигурно щеше да може да се култивира. Докато даваше тази заповед, Бърнард магерника дотича при него в паника и му каза, че има продукти най-много за двеста души, а тук май са поне хиляда.

— Наклади огън в кухненския двор и направи супа в желязното корито — нареди му Филип. — Разреди бирата. Използвай всички запаси. Накарай от селяните да приготвят храна на техните си огнища. Импровизирай! — Обърна гръб на магерника и отново се зае с организирането на работниците.

Все още раздаваше заповеди, когато някой го потупа по рамото и заговори на френски:

— Приор Филип, бихте ли ми обърнал внимание замалко?

Беше дякон Балдуин, помощникът на Уейлрън Бигод.

Филип се обърна и видя пред себе си цялата гостуваща група, всички на коне, достолепно облечени и зяпнали в изумление в сцената наоколо. Епископ Хенри, нисък набит мъж с вечно заядливото си изражение и късо подстриганата си по монашески коса, в странен контраст с извезаното му пурпурно палто. До него епископ Уейлрън, облечен в черно както винаги, с не съвсем прикрит смут зад обичайното си хладно презрение. Дебелия Пърси Хамли до него, с мускулестия си син Уилям и грозната си жена Реган. Пърси и Уилям изглеждаха объркани, но Реган разбираше съвсем точно какво бе направил Филип и отвътре кипеше от гняв.

Вниманието на Филип се върна на епископ Хенри и за своя изненада той забеляза как епископът го удостои с поглед, изпълнен с жив интерес. Филип го погледна открито в очите. Изражението на епископа издаваше изненада, любопитство и някак леко насмешлива почит. След миг Филип се приближи към госта си, задържа главата на коня му и целуна подадената му от Хенри, отрупана с пръстени ръка.

Хенри слезе с плавно пъргаво движение, а останалите от свитата му го последваха. Филип извика двама монаси да отведат конете в конюшнята. Хенри беше приблизително на неговата възраст, но червендалестото му лице и пищно облечената фигура го правеха да изглежда малко по-възрастен.

— Е, отец Филип — заговори той. — Дойдох да проверя някои сведения, че не сте способни да строите нова катедрала тук в Кингсбридж. — Замълча и бавно огледа стотиците работници, после погледът му се върна на приора. — Изглежда, че съм бил погрешно информиран.

Сърцето на Филип прескочи. Хенри едва ли можеше да го каже по-ясно: Филип беше спечелил.

Обърна се към епископ Уейлрън. Лицето му се беше стегнало в едва сдържан гняв. Знаеше, че отново е надвит. Филип коленичи, сведе глава, за да прикрие триумфалната радост на лицето си и целуна дланта на своя епископ.

Том изпитваше наслада от зидането на стената. Толкова отдавна не беше го правил, че бе забравил дълбокото спокойствие, идващо от това да редиш камък върху камък в съвършено прави линии и да гледаш как зидът расте.

Когато доброволците започнаха да прииждат на стотици и той разбра, че планът на Филип ще успее, радостта му стана още по-голяма. Тези камъни щяха да са част от неговата катедрала. А тази стена, която сега бе само стъпка висока, след време щеше да се извиси към небето. Чувстваше, че това бе началото на остатъка от живота му.

Том разбра кога пристигна епископ Хенри. Като камък, хвърлен във вир, епископът отпрати вълна през множеството работници, щом хората започнаха да спират работата си за миг и да поглеждат нагоре към пищно облечените фигури, които придирчиво си пробираха път през калта. Самият той продължи с реденето на камъните. Епископът трябваше да се е слисал от гледката с хилядата доброволци, които весело и въодушевено се трудеха, за да съградят новата си катедрала. Сега Том трябваше да направи също толкова добро впечатление. Никога не беше спокоен в компания на богато облечени хора, но трябваше да изглежда вещ и мъдър, вярващ и уверен в себе си, точния човек, на когото с благодарност някой би поверил обременителната сложност на толкова огромен и скъп строителен проект.

Наблюдаваше с едно око гостите и когато групата им се приближи, остави мистрията си. Приор Филип поведе епископ Хенри към него и Том коленичи и целуна ръката на епископа. Филип рече:

— Том е нашият строител, пратен ни от Бога в деня, когато старата църква изгоря.

Том отново коленичи пред епископ Уейлрън, а след това погледна останалите от групата. Напомни си, че е майсторът строител и не бива да проявява прекалено раболепие. Позна Пърси Хамли, комуто бе построил половин къща някога.

— Милорд Пърси — поздрави го със сдържан поклон. Зърна грозната жена на Пърси. — Милейди Реган. — След това погледът му се спря на сина. Спомни си как Уилям едва не беше прегазил Марта на големия си боен кон и как Уилям се беше опитал да купи Елън в горите. Гадна издънка беше този младеж. Но Том задържа лицето си в маска на хладна учтивост. — И младия лорд Уилям. Моите почитания.

Епископ Хенри го гледаше проницателно.

— Начертал ли сте плановете си, Том Строителю?

— Да, милорд епископ. Желаете ли да ги видите?

— Определено.

— Ако благоволите, насам.

Хенри кимна и Том го поведе към навеса си, на няколко разтега от обекта. Влезе в малката дървена постройка и извади наземния план, нарисуван в гипса на голяма дървена рамка, дълга четири стъпки. Подпря я на стената на навеса и се отдръпна назад.

Това беше деликатен момент. Повечето хора не можеха да четат план, но епископите и лордовете мразеха да го признават, тъй че трябваше да им се обясни идеята така, че да не се разкрие невежеството им пред останалата част от света. Някои епископи всъщност го разбираха, естествено, и тогава се обиждаха, че някакъв си жалък строител си позволява да ги поучава.

Притеснен, Том посочи на плана и каза:

— Това е стената, която зидам.

— Да, източната фасада, очевидно — отвърна Хенри. Това отговаряше на въпроса: можеше да чете план съвършено добре. — Защо трансептите не са с крила?

— За икономия — отговори Том бързо. — Само че няма да започнем да ги строим в следващите пет години, а ако манастирът продължи да процъфтява като в първата година под ръководството на приор Филип, напълно е възможно дотогава да сме в състояние да си позволим трансепти с крила. — Беше похвалил Филип и отговорил на въпроса едновременно. Остана доволен от себе си.

Хенри кимна одобрително.

— Разумно е да се планира скромно и да се остави място за разширяване. Покажете ми вертикалния разрез.

Том извади чертежа. По него не направи никакъв коментар, след като вече знаеше, че Хенри може да разбере това, което гледаше. Това бързо се потвърди от думите на Хенри:

— Пропорциите са приятни за окото.

— Благодаря ви — отвърна Том. Епископът изглеждаше доволен от всичко. Том добави: — Това е скромна катедрала, но ще бъде по-лека и по-красива от старата.

— А колко време ще отнеме, докато се довърши?

— Петнайсет години, ако работата върви без прекъсване.

— Което никога не става. Както и да е. Можете ли да ни покажете как ще изглежда — имам предвид на някой, който стои отвън?

Том го разбра.

— Искате да видите скица.

— Да.

— Разбира се.

Том се върна при зида си със свитата на епископа след него. Коленичи над дъската за бъркане на хоросана и разстла хоросан на равен пласт, като заглади повърхността. След това, с върха на мистрията си, започна да нахвърля скица на западния край на църквата. Знаеше, че е добър в това. Епископът, свитата му и всички монаси и доброволци наблизо наблюдаваха с възхищение. Рисуването винаги приличаше на чудо за хора, което не го умееха. След няколко мига Том бе създал рисунка на западната фасада с нейните три сводести входа, големия й прозорец и куличките от двете страни. Беше прост номер, но винаги впечатляваше силно.

— Забележително — каза епископът, след като рисунката бе готова. — Дано Божията благословия се добави към умението ви.

Том се усмихна. Това се считаше за много висока похвала за назначаването му.

— Милорд епископ — каза приор Филип, — ще благоволите ли да получите закуска, преди да извършите литургията?

— С радост.

Том се отпусна. Изпитът му бе свършил и той го беше взел.

— Може би ще желаете да посетите къщата на приора, която е ей там — предложи Филип на епископа. Групата тръгна. Филип стисна ръката на Том и промълви с едва сдържано тържество: — Успяхме!

Том въздъхна облекчено, щом важните особи го оставиха. Чувстваше се доволен и горд. Да, помисли си, успяхме. Епископ Хенри бе повече от впечатлен: беше изумен, въпреки сдържаността си. Уейлрън очевидно го бе настроил да очаква сцена на запуснатост и безделие, тъй че реалността се оказа още по-изненадваща. В крайна сметка злонамереността на Уейлрън бе проработила срещу него и бе извисила победата на Филип и Том.

Тъкмо когато душата му се къпеше в блясъка на една честно спечелена победа, чу познат глас.

— Здравей, Том Строителю.

Обърна се и видя Елън.

Беше негов ред да се изуми. Катедралната криза толкова бе изпълнила ума му, че не беше помислял за нея през целия ден. Зяпна в нея щастлив. Изглеждаше съвсем същата като в деня, в който си бе заминала: слабичка, смугла, с тъмна коса, която се движеше като вълни по пясъчен бряг, и онези дълбоки, искрящи златни очи. Усмихна му се със сочните устни, които винаги го караха да мисли за целувка.

Обзе го порив да я стисне в прегръдката си, но го надви. Едва успя да промълви:

— Здравей, Елън.

Един младеж до нея рече:

— Здравей, Том.

Том го погледна с любопитство.

— Не помниш ли Джак? — запита Елън.

— Джак! — възкликна той. Момъкът се бе променил. Беше по-висок от майка си и имаше онази кокалеста фигура, която караше някои баби да казват, че момчето е надраснало силата си. Все още имаше светлорижа коса, бяла кожа и сини очи, но чертите на лицето му бяха станали някак по-привлекателни и някой ден можеше дори да бъде красив.

Том отново се втренчи в Елън. За миг просто се наслаждаваше да я гледа. Искаше му се да каже „Липсваше ми, не мога да ти опиша колко ми липсваше“, и замалко да го направи, но изгуби кураж и вместо това промълви:

— Е, къде беше?

— Живяхме там, където сме живели винаги, в леса — отвърна тя.

— А какво те накара да се върнеш, точно днес?

— Чухме за призива ви за доброволци и ни обзе любопитство да видим как се оправяте. А и не съм забравила, че обещах да се върна един ден.

— Толкова се радвам, че го направи — каза Том. — Копнеех да те видя.

Тя го изгледа нащрек.

— О?

Това беше моментът, за който бе чакал и който бе обмислял от година, а след като бе дошъл, се уплаши. Досега бе могъл да живее в надежда, но ако днес тя го отхвърлеше, щеше да знае, че я е изгубил завинаги. Страх го беше да започне. Мълчанието се проточи. Най-сетне си пое дъх.

— Слушай. Искам да се върнеш при мен. Не, моля те не казвай нищо, преди да си чула какво имам да кажа… моля те.

— Добре — отвърна тя сдържано.

— Филип е много добър приор. Манастирът забогатява непрекъснато, благодарение на доброто му ръководство. Моята работа е сигурна. Няма да се наложи да тъпчем пътищата отново, никога, обещавам.

— Не беше това…

— Знам, но искам да ти кажа всичко.

— Добре.

— Построил съм къща в селото, с две стаи и комин, и мога да я направя по-голяма. Няма да трябва да живеем в приората.

— Но селото е на Филип.

— Филип в момента ми е задължен. — Том махна с ръка да посочи гледката наоколо. — Знае, че не би могъл да направи това без мен. Ако го помоля да ти прости за това, което направи и да приеме едногодишното ти изгнание за достатъчно наказание, ще се съгласи. Не може да ми откаже това, точно днес.

— А момчетата? — каза тя. — Трябва ли да гледам как Алфред пуска кръв на Джак всеки път, когато се почувства ядосан?

— Мисля, че имаме отговор на това, всъщност — отвърна Том. — Алфред вече е зидар. Ще взема Джак за мой чирак. Така Алфред няма да негодува за безделието на Джак. А ти можеш да учиш Алфред да чете и пише, тъй че двете момчета да са равни — и двамата работещи, и двамата грамотни.

— Много си мислил за това, а? — каза тя.

— Да.

Зачака реакцията й. Не беше хубаво да е настоятелен. Единственото, което можеше да направи, бе да опише положението. Да можеше само да нарисува скица! Чувстваше, че се е справил с всяко възможно възражение. Трябваше вече да се съгласи! Но тя все още се колебаеше.

— Не съм сигурна — промълви тя.

Самообладанието му рухна.

— О, Елън, не казвай това. — Страх го беше да не заплаче пред всичките тези хора, а беше толкова задавен, че едва можеше да говори. — Толкова те обичам, моля те, не си отивай отново — замоли я той. — Единственото, което ме крепеше, бе надеждата, че ще се върнеш. Просто не мога да понеса да живея без теб. Не затваряй портите на рая. Нима не разбираш, че те обичам с цялото си сърце?

Държането й мигновено се промени.

— Защо не го кажеш, тогава? — прошепна тя и пристъпи към него. Той я прегърна. — Аз също те обичам, глупчо такъв.

Коленете му отмаляха от радост. „Тя наистина ме обича, наистина“, помисли си Том. Притисна я силно, после се вгледа в лицето й.

— Ще се омъжиш ли за мен, Елън?

В очите й имаше сълзи, но също тъй се усмихваше.

— Да, Том, ще се омъжа за теб — отвърна тя. Вдигна лицето си.

Той я придърпа към себе си и я целуна по устата. Беше мечтал за това от година. Затвори очи и се съсредоточи на сладостния допир на пълните й устни в своите. Устата й бе леко отворена и устните й бяха влажни. Целувката бе толкова сладка, че за миг се забрави. Тогава някой наблизо каза:

— Ей, да не я глътнеш, човече!

Отдръпна се от нея и промълви:

— В църква сме!

— Все ми е едно! — отвърна тя весело и го целуна отново.

„Приор Филип ни надхитри отново“, мислеше си с горчивина Уилям, докато седеше в къщата на приора, пиеше разреденото вино на Филип и похапваше захаросани ядки от кухнята на приората. Беше му отнело известно време, докато проумее гениалността и пълнотата на победата. Нищо погрешно не беше имало в първоначалната оценка на епископ Уейлрън на положението: вярно беше, че парите на Филип не стигаха и щеше да му е изключително трудно да строи катедрала в Кингсбридж. Но въпреки това хитрият монах бе постигнал успех, наел беше майстор строител, започнал беше строителството, а след това като с магия от едното нищо бе събрал огромна работна сила, за да баламоса с нея епископ Хенри. И Хенри беше дълбоко впечатлен, още повече заради мрачната картина, която Уейлрън беше описал предварително.

Проклетият монах също знаеше, че е победил. Не можеше да махне победоносната усмивка от лицето си. В момента се беше увлякъл в разговор с епископ Хенри, говореше оживено за породи овце и за цената на вълната, а събеседникът му го слушаше съсредоточено, почти уважително и междувременно грубо пренебрегваше майката и бащата на Уилям, които бяха далеч по-важни от някакъв си жалък монах.

Филип щеше да съжали за този ден. Никой не можеше да надиграва Хамли и да се отърве безнаказано след това. Не бяха стигнали до положението, на което се радваха днес, позволявайки на някакви монаси да ги надвият. Бартоломю от Шайринг ги беше оскърбил и беше умрял в затвора като предател. Филип не го чакаше нищо по-добро.

Том Строителя беше другият човек, който щеше да съжали за това, че се е опълчил на Хамли. Уилям не беше забравил как Том се изпречи на пътя му в Дърстед, задържа главата на коня му и го принуди да плати на работниците. Днес пренебрежително го бе нарекъл „младия лорд Уилям“. Сега явно беше в тандем с Филип, строеше катедрали, а не имения. Щеше да се научи, че е по-добре да залагаш на Хамли, а не да се съюзяваш с враговете им.

Уилям седеше кротко и кипеше от яд, докато епископ Хенри най-после стана и заяви, че е готов да поведе литургията. Приор Филип даде знак на един послушник, който напусна стаята бежешком и след малко камбаната закънтя.

Всички излязоха от къщата, първо епископ Хенри, след него епископ Уейлрън, после приор Филип и накрая миряните. Всички монаси чакаха отвън и тръгнаха в колона зад приора, образувайки процесия. Хамли трябваше да останат най-накрая.

Доброволците бяха изпълнили цялата западна половина на манастирския двор, насядали по стени и покриви. Хенри се качи на платформа, издигната в центъра на строителния терен. Монасите се строиха в редици зад него там, където щеше да е хорът на новата катедрала. Хамли и другите миряни от свитата на епископа се отправиха към кораба на бъдещия храм.

Когато заеха местата си, Уилям видя Алиена.

Изглеждаше много променена. Беше в грубо евтино облекло и с дървени обуща, а буйните къдрици, обкръжаващи лицето й, бяха влажни от пот. Но определено беше Алиена и все още бе толкова красива, че гърлото му пресъхна, щом зяпна в нея, без да може да откъсне погледа си, докато литургията започваше и манастирският двор се изпълни със звука на хиляда гласа, мълвящи „Отче наш“.

Тя като че ли усещаше напрегнатия му поглед, защото изглеждаше притеснена, пристъпваше от крак на крак и се озърташе неспокойно. Най-сетне срещна очите му. По лицето й пробяга ужас и страх, и тя се присви назад, въпреки че ги деляха десетина разтега и десетки хора между тях. Страхът й я направи още по-желана за него и той усети как тялото му откликва по начин, по който не помнеше да е реагирало от година. Страстта му към нея се смеси с негодувание заради магията, която му бе направила. Тя се изчерви и наведе очи все едно, че изпитваше срам. Заговори на едно момче до нея — беше брат й, разбира се, помисли си Уилям, разпознал лицето му в проблясъка на един похотлив спомен — а след това се обърна и изчезна в тълпата.

Уилям се почувства съкрушен. Изкушаваше се да я проследи, но не можеше да го направи, разбира се, не и в средата на богослужение, пред родителите си, двама епископи, четиридесет монаси и хиляда богомолци. Затова отново се обърна напред, разочарован. Изгубил беше шанса да открие къде живее.

Макар да си беше отишла, все още изпълваше ума му. Уилям се зачуди дали беше грях, че има ерекция в църква.

Забеляза, че баща му е възбуден.

— Виж! — говореше той на майка му. — Виж онази жена там!

Отначало Уилям си помисли, че говореше за Алиена. Но тя не се виждаше никъде, а когато проследи погледа на баща си, видя една около трийсетгодишна жена, не толкова сластна като Алиена, но жива и необуздана на вид, което я правеше интересна. Стоеше малко встрани от Том, майстора строител и Уилям си помисли, че беше сигурно жена му, същата, която се бе опитал да купи в гората един ден, преди около година. Но защо баща му трябваше да я познава?

— Тя ли е? — изшепна баща му.

Жената извърна глава все едно, че ги беше чула. Погледна право към тях и Уилям отново видя светлите й, пронизващи златни очи.

— Наистина е тя, Господи — изсъска майка му.

Погледът на жената разтърси баща му. Червендалестото му лице пребледня и ръцете му затрепериха.

— Иисус Христос да ни пази — каза той. — Мислех, че е умряла.

А Уилям си помисли: „Това пък за какво е, по дяволите?“

Джак се беше опасявал от това.

През цялата година беше знаел, че майка му тъгува за Том Строителя. Не беше така спокойна и уравновесена като преди. Често пъти погледът й ставаше унесен и отчужден. А нощем понякога издаваше стонове, сякаш сънуваше или си представяше, че се люби с Том. Знаел беше през цялото време, че тя ще се върне. А сега се бе съгласила да остане.

Не можеше да го понесе.

Двамата винаги бяха живели щастливо заедно. Обичаше майка си и майка му го обичаше, и нямаше никой друг помежду им.

Животът в гората бе някак безинтересен, вярно. Липсвало му беше обаянието на тълпите и градовете, които беше видял в краткото си съжителство със семейството на Том. Липсваше му Марта. Странно, но облекчаваше скучното си ежедневие в леса с мечти за онова момиче, за което мислеше като за Принцесата, макар да знаеше, че името й бе Алиена. И щеше да му е интересно да работи с Том и да научи как се строят сгради. Но нямаше вече да е свободен. Други хора щяха да му казват какво да прави. Щеше да е длъжен да работи, все едно дали иска или не. И щеше да дели майка си с останалия свят.

Седеше на стената недалече от манастирската порта, умислен и натъжен, когато изведнъж я зърна: Принцесата.

Джак примига изумено. Тя се измъкна през тълпата и се запъти към портата. Изглеждаше отчаяна. Беше дори още по-красива, отколкото я помнеше. В онези дни бе имала закръглено, сластно момичешко тяло, облечено в скъпи дрехи. Сега изглеждаше по-тънка и повече жена, отколкото момиче. Прогизналата от пот ленена рокля, която носеше, бе полепнала по тялото й, показвайки пълните й гърди и ребрата под тях, плосък стомах, тесни бедра и дълги крака. Лицето й бе зацапано с кал и буйните й къдрици бяха разрошени. Беше притеснена от нещо, уплашена и отчаяна, но чувството само правеше лицето й по-лъчезарно. Джак беше запленен от гледката. Усети странно раздвижване в слабините си, каквото не беше изпитвал никога досега.

Тръгна след нея. Не беше съзнателно решение. В един момент седеше на стената зяпнал в нея, а в следващия вече бързаше през портата зад нея. Настигна я на улицата отвън. Миришеше на мускус като след тежък труд. Спомни си, че обикновено ухаеше на цветя.

— Нещо не е наред ли? — заговори й той.

— Всичко е наред — отвърна тя кратко и ускори стъпките си.

Джак продължи с нея.

— Ти не ме помниш. Последния път, когато се срещнахме, ми обясни как се зачеват бебета.

— О, я млъкни и се разкарай! — извика му тя.

Той се спря и я остави да продължи. Почувства се разочарован. Явно беше казал нещо неуместно.

Отнесла се беше с него като с досадно хлапе. Той беше на тринайсет, но от висините на нейните близо осемнайсет това сигурно приличаше на детство.

Видя как отиде до една къща, извади ключ, който висеше на каишка на шията й и отключи вратата.

Тя живееше тук!

Това промени всичко.

Изведнъж перспективата да напусне леса и да заживее в Кингсбридж вече не изглеждаше толкова лоша. Щеше да вижда Принцесата всеки ден. Това щеше да компенсира много.

Остана на място, загледан към вратата, но тя не се появи повече. Беше нелепо, да стои така на една улица с надеждата да види момиче, което едва го познаваше. Но не искаше да помръдне. Ново чувство кипеше в душата му. Нищо друго вече не изглеждаше особено важно, освен Принцесата. Мислеше само за нея. Беше омагьосан. Беше обсебен.

Беше влюбен.