Устоите на Земята (Част първа)

Пролог1123

Хлапетата дойдоха рано за бесенето.

Беше още тъмно, когато първите три-четири от тях се измъкнаха от колибите си, тихи като котки в плъстените си ботуши. Тънка пелена пресен сняг бе боядисала градчето в бяло и стъпките им бяха първото, което накърни гладката повърхност. Запровираха се между схлупените дървени навеси по улиците, застлани със замръзнала кал, към стихналия пазар, където бесилото се издигаше в очакване.

Момчетата презираха всичко, което родителите им ценяха. Присмиваха се на красотата и се подиграваха на добротата. Превиваха се от смях при гледката на някой хром, а видеха ли наранено животно, пребиваха го с камъни до смърт. Хвалеха се с раните си, носеха белезите си с гордост, но най-много тачеха осакатяването: момче с липсващ пръст би могло да им бъде крал. Обичаха насилието. Готови бяха да тичат цели мили, за да видят кръвопролитие. И никога не пропускаха бесене.

Едно от момчетата се изпика под скелето. Друго се качи на стълбата, опря палци на гърлото си, изгърби се и изкриви лице в грозна пародия на удушване. Останалите заврещяха от възхищение, а две псета дотърчаха на пазара и ги залаяха. Едно много малко момче безразсъдно захапа ябълка, а друго, по-голямо, го шибна през носа и му я отмъкна. Малкият облекчи чувствата си, като замери с остър камък едно от кучетата и то хукна назад с вой. Нямаше какво друго да се прави, тъй че наклякаха по сухите плочи на притвора на голямата църква и зачакаха да се случи нещо.

Свещи запримигваха зад кепенците на внушителните къщи от дърво и камък около площада. Бяха домовете на преуспяващи занаятчии и търговци, чиито слугинчета и чираци разпалваха огньовете, топлеха вода и приготвяха овесена каша. Цветът на небето от черен стана на сив. Градските хора заизлизаха. Загърнати в тежки наметала от груба вълна, те се навеждаха, за да минат под ниските сводове на вратите си и зъзнейки поемаха към реката, за да донесат вода.

Малко след това група младежи — коняри, ратаи и калфи — важно и наперено излязоха на площада. С шамари и ритници разгониха хлапетата от църковния притвор, после се облегнаха на каменните арки, зачесаха се, заплюха по земята и с надута самоувереност заговориха за смъртта от обесване. Ако е късметлия, рече един, вратът му се прекършва още като падне. Бърза смърт, че и безболезнена. Обаче ако не е, виси и почервенява, устата му се отваря и затваря като риба на сухо, и тъй, докато се задуши до смърт. Друг пък каза, че такова умиране можело да се проточи колкото човек да извърви миля, а трети изтъкна, че можело да бъде и по-лошо: той бил видял как един докато издъхне, вратът му станал цяла стъпка дълъг.

Стариците се струпаха от другата страна на пазара, колкото се може по-далеч от младите мъже, които имаха навика да подвикват мръсни обиди на бабите си. Възрастните жени винаги ставаха рано, макар и да нямаха вече бебета и деца, за които да се грижат. Първи помитаха огнищата си и разпалваха огньовете. Признатата им водачка, мускулестата вдовица Брустър, се присъедини към тях, като търкаляше буре с бира толкова леко, колкото дете търкаля обръч. Още преди да отвори капака, се насъбра малка тълпа клиенти с кани и ведра.

Приставът отвори главната порта, за да пропусне селяците, които обитаваха колибите в предградието отвъд крепостната стена. Някои носеха яйца, мляко и прясно масло за продан, други идваха да купят бира или хляб, а някои просто застанаха на пазара и зачакаха бесенето.

От време на време хората надигаха глави като настръхнали врабци и се озъртаха към замъка на хълма над града. Виждаха дима, вдигащ се от кухнята и по някое примигване на факла зад амбразурите на каменната кула. После, по времето когато слънцето трябваше да е почнало да се вдига над плътната облачна пелена, масивните дървени порти на крепостта се отвориха и от там излезе малка група. Шерифът беше най-отпред. Яздеше хубав черен жребец, а зад него волска талига возеше окования пленник. Зад колата яздеха трима мъже и макар лицата им да не можеха да се видят от толкова далече, дрехите им издаваха, че са рицар, свещеник и монах. Процесията свършваше с двама войници.

Всички те бяха присъствали на графския съд, провел се в църквата предния ден. Свещеникът беше заловил крадеца на местопрестъплението. Монахът бе разпознал сребърния потир като манастирска утвар. Рицарят беше господарят на крадеца и го бе уличил като беглец. А шерифът го бе осъдил на смърт.

Докато слизаха бавно по хълма, около бесилото се насъбра останалата част от града. Сред последните дошли бяха най-важните градски особи: касапина, хлебаря, двама кожари, двама ковачи, ножаря и майстора на стрели. Всички водеха и жените си.

Настроението на тълпата бе необичайно. Бесенето обикновено ги радваше. Най-често осъденият биваше крадец, а те мразеха крадците със страстта на хора, заработили имуществото си с пот на челото. Но този тук беше по-различен. Никой не знаеше кой е и откъде е. Не беше откраднал от тях, а от манастир, отдалечен на двайсет мили. И беше откраднал скъпоценен потир, вещ, чиято цена бе толкова голяма, че всъщност щеше да му е невъзможно да я продаде. Съвсем различно бе от кражбата на свински бут, нов нож или добър колан, загубата на които щеше да нарани някого. Не можеха да мразят този човек заради толкова безсмислено престъпление. Докато осъденият минаваше през пазара, се дочуха по някое дюдюкане и подвикване, но оскърбленията бяха някак неискрени и само хлапетата му се подиграваха с повече въодушевление.

Повечето от гражданите не бяха присъствали на съда, понеже дните за съд не бяха празнични, а всички те трябваше да си изкарват поминъка. Ето защо виждаха крадеца за първи път. Беше доста млад, някъде между двайсет и трийсетгодишен, обикновен на ръст и телосложение, обаче външността му бе странна. Кожата му беше бяла като снега по покривите, имаше изпъкнали и изумително зелени очи, а косата му бе с цвета на белен морков. Девиците си помислиха, че е грозен, стариците изпитаха жалост към него, а хлапетата се запревиваха от смях.

Всички познаваха шерифа, но другите трима, решили съдбата на крадеца, бяха чужди за града. Рицарят, възпълен мъж с жълтеникава коса, явно беше някаква важна личност, защото яздеше боен кон — огромно животно, струващо колкото дърводелец ще напечели за десет години. Монахът бе доста по-стар, някъде над петдесетте, слаб и изгърбен в седлото си, сякаш бе понесъл живота си като тягостно бреме. Най-странен беше свещеникът, млад мъж с дълъг нос и провиснала черна коса, облечен в черно расо и яхнал дорест жребец. Имаше опасния остър поглед на черна котка, надушила гнездо с мишлета.

Едно хлапе се прицели внимателно и плю към вързания. Целенето беше добро и храчката го улучи в очите. Пленникът изръмжа някаква ругатня и залитна към заплюлия го, но бе задържан от въжетата, стегнали го за страните на колата. Случката не беше забележителна с нищо, само дето думите, на които проговори, бяха на нормански френски, езика на господарите. Да не би да беше от знатно потекло? Или просто бе далеч от дома си? Никой не знаеше.

Волската талига спря под бесилото. Приставът се качи на нея с клупа в ръка. Осъденият започна да се бори. Хлапетата се развикаха радостно — щяха да са разочаровани, ако бе останал спокоен. Въжетата, овързали китките и глезените му, пречеха на движенията му, но той отмяташе глава, за да избегне клупа. След малко приставът, грамаден мъж, отстъпи назад и удари с юмрук пленника в стомаха. Жертвата се преви на две, изпусна дъха си, а палачът нахлузи въжето през главата му и стегна възела. После скочи на земята, изпъна въжето и върза другия му край за една кука в основата на бесилото.

Това беше повратният момент. Ако пленникът продължеше да се съпротивлява, щеше само да умре по-скоро.

Войниците развързаха краката на пленника и го оставиха да се изправи сам върху талигата, с ръце, вързани зад гърба. Тълпата притихна.

Дойдеше ли тоя час, все възникваше някакъв смут. Или майката на осъдения ще се разпищи, или жена му ще извади нож от пазвата си и ще се втурне към платформата в отчаян опит да го спаси… Понякога смъртникът молеше Господа за прошка или пък изричаше смразяващи кръвта проклятия към палачите си. Въоръжените мъже вече бяха застанали от двете страни на платформата, готови да се справят с всякакви неприятности.

Точно тогава пленникът запя.

Имаше висок, ясен и много чист глас. Думите бяха на френски, но дори тези, които не разбираха езика, можеха да усетят по тъжната мелодия, че е песен за скръб и злочестина.

Пееше и гледаше право към някого в тълпата. Пространството там постепенно се ушири и тогава всички я видяха.

Беше още девойка, на около петнайсет години. Когато хората заобръщаха погледи към нея, се зачудиха защо не бяха я забелязали досега. Дългата й тъмнокафява коса, гъста и буйна, се събираше на остър връх над широкото й чело в прическа, наричана от някои „дяволски връх“. Имаше гладки черти и чувствени, пълни устни. Стариците забелязаха наедрялата й талия и налетите й гърди. Заключиха, че е бременна и предположиха, че осъденият е бащата на нероденото й дете. Но останалите бяха слепи за всичко друго, освен за очите й. Би могла да мине за красавица, ако не бяха напрегнатите й хлътнали очи с изумително златист цвят. Искряха тъй ярки и пронизващи, че хората, попаднали под взора й, оставаха с чувството, че тя надниква чак до сърцата им и извръщаха погледа си уплашени, че тайните им ще бъдат разкрити. Момичето бе облечено в дрипи и по гладките му страни се стичаха сълзи.

Коларят погледна пристава с очакване, който на свой ред обърна поглед към шерифа, очаквайки кимването му. Той обаче не реагира дори когато младият свещеник със злия поглед го сръга нетърпеливо. Остави осъдения да продължи песента си. Възцари се зловеща тишина, докато чудесният глас на грозния мъж задържаше смъртта:

Когато песента свърши, шерифът погледна пристава и кимна. Мъжът извика „Дий!“ и плесна вола по задницата. В същото време коларят шибна с камшика. Волът пристъпи напред, изправеният на колата пленник залитна, животното дръпна колата, а нещастникът пропадна и увисна във въздуха. Въжето се изпъна и вратът на осъдения се прекърши с пукот.

Последва писък и всички извърнаха погледи към момичето.

Не беше изпищяла тя, а жената на ножаря, която стоеше до нея. Но причината за писъка все пак бе девойката. Беше се свлякла на колене пред бесилото с изпънати напред ръце — поза за изричане на проклятие. Хората се присвиха назад от страх: знаеше се, че клетвите на онеправданите са особено силни, а всички бяха подозирали, че нещо около това обесване не беше съвсем наред. Хлапетата гледаха с ужас.

Момичето извърна пронизващите си златни очи към тримата чужденци — рицаря, монаха и свещеника. А след това зареди проклятието си. Смразяващите думи закънтяха във въздуха:

— Проклинам ви с болест и скръб, с глад и болка. Домовете ви да погинат в пламъци, децата ви да виснат на бесилките, враговете ви да тържествуват, а вие да остареете в мъка и разкаяние, за да умрете в неволя и горест…

Докато изричаше последните думи, момичето бръкна в торбата, която лежеше до нея на земята и извади живо петле. С един замах отряза главата му с ненадейно появилия се в ръката й нож.

Докато кръвта още бликаше от прерязаната шия, тя хвърли обезглавения петел към свещеника с черната коса. Не го достигна, но кръвта плисна към него, към монаха и рицаря, които стояха от двете му страни. Тримата се отдръпнаха с погнуса, но кървавите пръски попаднаха по лицата и дрехите им.

Момичето се обърна и побягна.

Тълпата й направи път, а после плътно се затвори зад гърба й. За известно време се възцари хаос. Най-после шерифът успя да привлече вниманието на двамата войници и ядосано им извика да я подгонят. Започнаха да си пробиват път през множеството, избутваха грубо мъже, жени и деца по пътя си, но само за едно мигване на окото момичето бе изчезнало и колкото и да му се искаше на шерифа да я залови, знаеше, че няма да я намери.

Извърна се отвратен. Рицарят, монахът и свещеникът не бяха забелязали бягството на девойката. Продължаваха да се взират вторачено към бесилото и той проследи погледа им. Мъртвият крадец висеше на въжето, бледото му младо лице посиняваше, а под леко полюшващия се труп обезглавеното, но още не напълно умряло петле тичаше в раздран кръг по оплискания с кръв сняг.