Устоите на Земята (Част първа)

I

В една широка долина, в подножието на полегат склон, край бистър ромолящ поток, Том градеше къща.

Стените бяха вече три стъпки високи и се вдигаха бързо. Двамата зидари, които Том бе наел, се трудеха здраво в ясния слънчев ден. Мистриите им правеха скръц, мляс и после туп, туп по зида, а ратаят им се потеше под тежестта на големите каменни блокове. Синът на Том, Алфред, бъркаше хоросана и броеше на глас, докато загребваше пясък от коритото. Имаше и дърводелец, който майстореше пейка. Внимателно оформяше с теслата си дългите брезови дъски.

Алфред беше четиринайсетгодишен и висок почти колкото баща си. Том стърчеше с цяла глава над повечето мъже, а Алфред бе едва с половин педя по-нисък и продължаваше да расте. А и приличаше на него: и двамата имаха светлокафява коса и зеленикави очи, напръскани с кафяво. Хората казваха за тях, че са хубави. Единственото, което ги различаваше, бе къдравата кафява брада на бащата, докато на Алфред му беше набол само тънък русоляв мъх. Косата на момчето също бе такава на цвят някога, припомни си с нежност Том. Искаше му се сега, докато Алфред възмъжава, да показва повече жив интерес към работата. Много имаше да учи, ако щеше да става зидар като баща си. Само че засега синът му си оставаше отегчен и основите на строителния занаят му убягваха.

Щом къщата се довършеше, щеше да е най-разкошният дом на мили околовръст. Долният етаж се оформяше като просторно подземно помещение за склад, с извит свод за таван, тъй че да не прихваща огън. Салонът, където всъщност живееха хората, трябваше да е горе и до него щеше да се стига по външно стълбище. Височината му го правеше труден за нападение и лесен за отбрана. До стената на салона щеше да има комин, който да извежда дима от огъня. Нововъведението беше радикално. Досега Том бе видял само една къща с комин, но беше поразен от добрата идея и бе твърдо решен да я използва. В единия край на къщата, оттатък салона, щеше да има малка спалня. На това държаха графските дъщери в днешно време — бяха твърде нежни, за да спят в общо помещение с мъжете, слугините и ловните псета. Кухнята щеше да е отделна пристройка. Всяка кухня рано или късно се запалваше и нищо не можеше да се направи, освен да се построи настрана от всичко друго, а стопаните да се примирят с поизстиналата храна.

Том майстореше входа на къщата. Стълбовете на вратата щяха да са закръглени, та да приличат на колони — лека отлика за двамата знатни младоженци, които щяха да живеят тук. Загледан в дървената мостра, която му служеше за модел, той опря под наклон длетото в камъка и леко го потупа с дървения чук. От повърхността се посипаха малки парченца и формата още малко се заглади. После го повтори. Гладко като за катедрала.

Веднъж беше работил на катедрала — в Екситър. В началото му се бе сторила работа като всяка друга. Беше се ядосал и обидил, когато майсторът строител го сгълча задето не работи съвсем по правилата — знаеше си, че е доста по-внимателен от един обикновен зидар. Но след това осъзна, че стените на една катедрала не трябва да са просто добри, а съвършени. Така беше, защото катедралата е за Господа, а също и защото сградата бе толкова голяма, че и най-малкият наклон в стените, най-нищожното отклонение от правото и равното можеха да отслабят фатално конструкцията. Огорчението му се замени от възхита. Съчетанието на такъв гигантски амбициозен строеж с безмилостното внимание към най-дребния детайл отвориха очите му за чудото на неговия занаят. От майстора в Екситър научи за важността на пропорцията, за символизма на различните числа и за почти магическите формули за пресмятане на правилната ширина на стена или ъгъла на стъпало във вито стълбище. Тези неща го завладяха. С изненада разбра, че мнозина зидари ги намират за непонятни.

След време Том стана дясната ръка на майстора строител и тогава започна да вижда недостатъците му. Беше голям майстор и некадърен организатор. Оплиташе се напълно в проблемите около доставката на нужното количество камък, за да не остават зидарите без материал. Не можеше да накара ковача да прави достатъчно от нужните сечива, не успяваше да организира гасенето на вар и карането на пясък за правенето на хоросана. Не го биваше да се справя със сеченето на дървета за дърводелците и взимането на достатъчно пари от управата на катедралата, за да се плаща всичко.

Ако беше останал в Екситър до смъртта на майстора строител, можеше да го замести един ден. Но управата изчерпа парите — отчасти заради лошото ръководене на строежа — и занаятчиите трябваше да тръгнат да си търсят работа другаде. Кастеланът на Екситър предложи на Том поста градски строител, да поправя и подобрява укрепленията. Щеше да е сигурна работа за цял живот. Но Том я беше отказал. Искаше да построи друга катедрала.

Жена му, Агнес, така и не разбра това решение. Можеше да си имат хубава каменна къща, със слуги и своя конюшня, с месо на трапезата всяка вечеря. И тя така и не прости на Том за отхвърлената възможност. Не можеше да проумее това негово неустоимо влечение да построи катедрала: убийствено сложното организиране, интелектуалното предизвикателство в изчисленията, самата огромност на стените, секващата дъха красота и величието на довършената сграда. След като веднъж вкуси от това вино, нищо друго не можеше да утоли жаждата му.

Това бе преди десет години. Оттогава така и не се бяха задържали никъде задълго. Планираше нова къща за управата на някой манастир, работеше година-две над някой замък или строеше нова градска къща за богат търговец. Но щом скъташе малко пари, напускаше с жена си и децата и хващаше пътя, за да търси друга катедрала.

Том вдигна очи от скамейката и видя Агнес, застанала в края на строежа с кошница с храна в едната си ръка и подпряла делва с бира на бедрото си. Беше пладне. Загледа я с обич. Никой нямаше да я нарече красива, но лицето й бе изпълнено със сила: широко чело, големи кафяви очи, прав нос и волева брадичка. Тъмната й права коса беше раздвоена по средата и стегната отзад. Агнес бе душата на Том.

Сипа бира на него и на Алфред. Постояха така, двамата едри мъже и силната жена, отпиха от дървените халби. А после от житната нива притича четвъртият член на семейството: Марта, седемгодишна и красива като нарцис, само че нарцис без венчелистче, защото имаше дупка на мястото, където бяха изпаднали двете млечни зъбчета и още не бяха поникнали нови. Тя изтича до Том, целуна го по прашната брада и помоли да пийне от бирата му, а той сгуши до себе си крехкото й телце.

— Не пий много, да не паднеш в някоя канавка — каза й, а тя се залюшка в кръг, уж пияна.

Насядаха на купчината дърва. Агнес му подаде комат пшеничен хляб, дебел резен варен бекон и малка глава лук. Той отхапа от месото и почна да бели лука. Жена му раздаде и на децата и започна да яде мълчаливо. Може би беше безотговорно да зареже скучната работа в Екситър, за да търси да строи катедрала, мислеше си Том. Но нали все успяваше да изхрани всички, колкото и да бе нехаен?

Извади ножа си за хранене от предния джоб на кожената си престилка, сряза от лука и го изяде със залък хляб. Лукът беше сладък и щипеше в устата му.

— Пак нося дете — наруши мълчанието Агнес.

Той спря да дъвче и я погледна. Обля го вълна на радост. Не знаеше какво да отвърне, затова само й се усмихна глупаво. След малко тя се изчерви и рече:

— Не е чак толкова изненадващо.

Том я прегърна, все още ухилен от радост.

— Добре, добре. Бебе, да ми скубе брадата. А си мислех, че следващото ще е на Алфред.

— Не бързай да се радваш още — предупреди го жена му. — Не е на добро да наричаш детето, преди да се е родило.

Той кимна съгласен. Агнес бе имала няколко помятания и едно мъртвородено, а имаха и още едно момиченце, Матилда, което доживя едва до две години.

— Ще ми се да е момче, обаче — промълви той. — След като Алфред вече порасна толкова. Кога го чакаме?

— След Коледа.

Том запресмята на ум. Грубият строеж на къщата щеше да приключи до първа слана, а после зидарията щеше да се покрие със слама, за да се опази през зимата. Зидарите щяха да прекарат студените месеци в дялане на камъни за прозорците, сводовете, касите на вратите и камината, дърводелецът трябваше да майстори дюшеме, врати и кепенци, а той самият щеше да вдига скелето за работата на горния етаж. После напролет щяха да изградят свода на приземието, пода на салона над него и да сложат покрива. Работата щеше да изхрани семейството до Петдесетница, а бебето щеше да е на половин година дотогава. След това можеха да си тръгнат.

— Добре — каза той доволно. — Това е добре. — Отхапа нов резен лук.

— Много съм стара вече за раждане — продума Агнес. — Това трябва да е последното.

Том се замисли над думите й. Не беше сигурен колко точно е стара, в години, но много жени около нейната възраст раждаха деца. Вярно беше, обаче, че страдаха повече и бебетата не бяха толкова здрави. Права беше, несъмнено. Но как можеше да е сигурна, че няма да зачене отново? После се сети и слънчевото му настроение помръкна.

— Може да си намеря добра работа, в някой град — заговори той, в желанието си да я умилостиви. — Катедрала или палат. Тогава може да си имаме голяма къща с дюшеме и със слугиня, която да ти помага с бебето.

Лицето й се стегна и тя отвърна скептично:

— Може би.

Не обичаше да слуша приказки за катедрали. Ако Том не беше работил никога на катедрала, говореше лицето й, можеше сега да живее в градска къща, със скътани и заровени под огнището пари, и без никакви грижи.

Том извърна очи и отхапа отново от бекона. Уж имаха повод за празнуване, но не бяха на един ум. Стана му тъжно. Подъвка от жилавото месо, а после му се стори, че чу конски тропот отдалече. Вдигна глава и се заслуша. Ездачът идваше през гората откъм пътя, хванал направо през дърветата, за да избегне селото.

Малко след това яхналият пони младеж спря и скочи от седлото. Приличаше на скуайър, рицар чирак един вид.

— Господарят ви идва — подвикна той.

Том се изправи.

— За лорд Пърси ли говориш?

Пърси Хамли беше една от най-важните особи наоколо. Владееше тази долина, че и много други, и именно той плащаше за къщата.

— За сина му — отвърна скуайърът.

— Младият Уилям.

Уилям, синът на Пърси, щеше да се настани в къщата след женитбата си. Беше сгоден за лейди Алиена, дъщерята на графа на Шайринг.

— Същият — рече скуайърът. — И е бесен.

Сърцето на Том изстина. И в най-добри времена се случваше да е трудно да се разбереш със собственика на строяща се къща. С побеснял собственик бе невъзможно.

— За какво е ядосан?

— Невястата му го отхвърли.

— Дъщерята на графа? — изуми се Том. Жегна го страх — току-що си беше мислил колко сигурно е бъдещето. — Мислех, че е уговорено.

— Всички мислехме така — освен лейди Алиена, явно — рече скуайърът. — Още щом го видя и обяви, че няма да се омъжи за него за нищо на света.

Том се намръщи притеснено. Не му се искаше да е вярно.

— Но момчето не изглежда зле, доколкото помня.

— Сякаш има значение в нейното положение — изсумтя Агнес. — Ако позволяваха на графските дъщери да се женят за когото им хрумне, всички щяхме да сме управлявани от скитащи менестрели и тъмнооки разбойници.

— Може пък да премисли момичето — въздъхна с надежда Том.

— Ще, ако майка й я напердаши с брезовата пръчка — каза Агнес.

— Майка й е умряла — подхвърли скуайърът.

Агнес кимна.

— Това обяснява защо не са й ясни нещата от живота. Но не разбирам защо баща й не може да я принуди.

— Изглежда й е обещал някога, че няма да я даде на човек, когото мрази — отвърна й младежът.

— Глупав оброк — ядоса се Том. Как можеше толкова влиятелен мъж да се обвърже така с момичешка прищявка? Бракът й можеше да повлияе на военни съюзи, на баронски финанси… дори на строежа на тази къща.

— Има брат — каза скуайърът. — Тъй че не е толкова важно за кого ще се омъжи тя.

— Все пак…

— А графът е неподатлив човек — продължи младежът. — Няма да отстъпи от обещание, дори да е дадено на дете. — Скуайърът сви рамене. — Така казват.

Том се озърна към ниските каменни стени на бъдещата къща. Смрази го мисълта, че не беше спестил все още достатъчно пари, за да изхрани семейството си през зимата.

— Може момчето да си намери друга невяста, с която да живеят тука. Цяло графство има за избор.

Алфред проговори с дрезгавия си юношески глас:

— Боже мой, мисля, че това е той!

Всички извърнаха погледи към полето. От селото в галоп приближаваше кон, вдигаше облак прах и пръст по черния път. Възклицанието на Алфред бе подсилено от бързината, както и от големината на животното: бе огромно. Том беше виждал преди толкова големи коне, но синът му — може би не. Беше боен жребец, висок при плешките почти цял човешки бой и с широк гръб. Такива бойни коне не се въдеха в Англия, а се внасяха от чужбина и бяха неимоверно скъпи.

Том пусна остатъка от хляба си в джоба на престилката и примижа срещу слънцето, загледан над полето. Конят беше с изпънати назад уши и с настръхнали ноздри, но главата му като че ли бе добре изправена — знак, че животното не е съвсем извън контрол. И наистина, щом се приближи, ездачът се изпъна назад, дръпна юздите и великанският жребец като че ли малко забави ход. Том вече чуваше тропота на копитата като тътен по земята под краката си. Озърна се за Марта с мисълта да я вдигне да не пострада. Агнес явно я бе споходила същата мисъл, но Марта я нямаше никаква.

— В житото — промълви жена му, но той вече бе съобразил и закрачи към края на нивата. Огледа със свито от страх сърце разлюлените класове, но не можа да види детето.

Единственото, което можа да измисли, бе да се опита да забави коня. Излезе на пътя и тръгна срещу връхлитащото животно, разперил широко ръце. Конят го видя, вдигна глава, за да огледа по-добре и видимо забави. После, за ужас на Том, ездачът го пришпори.

— Проклет глупак! — изрева строителят, въпреки че ездачът не можеше да го чуе.

В този момент Марта излезе от нивата и застана на пътя, на няколко крачки пред баща си.

В първия миг Том замръзна на място от паника. После се хвърли напред, закрещя и замаха с ръце, но това беше боен кон, обучен да връхлита при заповед, без да се плаши. Марта стоеше в средата на тесния път, зяпнала като омагьосана в огромния полетял към нея звяр. Отчаян, Том осъзна, че няма да успее да стигне до дъщеря си преди коня. Скочи встрани, разперената му ръка докосна стръковете жито и в този последен миг конят свърна на другата страна. Шпората на ездача забърса тънката коса на Марта; копитото изрови дълбока дупка в пръстта до босото й краче; след това конят вече бе отминал, засипал ги с пръст. Том сграбчи детето в обятията си и го притисна до разтуптяното си сърце.

Остана застинал на място и с омекнали колене, докато го обливаше вълна на облекчение. След това го обзе гняв от безразсъдната наглост на глупавия младеж върху грамадното бойно животно. Вдигна ядосано очи. Изправен в седлото си, с изпънати напред крака в стремената и стиснал юзди, лорд Уилям вече забавяше коня. Жребецът свърна настрани, за да избегне строежа. Замята глава и заподскача, за да изхвърли ездача си от седлото, но Уилям се задържа. Забави до тръс, след което го поведе в широк кръг.

Марта плачеше. Том я подаде на Агнес и зачака Уилям. Младият господар беше висок на ръст и широкоплещест, двайсетинагодишен. Косата му бе руса, а очите — присвити, все едно, че непрекъснато гледа примижал към слънцето. Носеше къса черна туника с черен клин и кожени обуща, с кръстосани до коленете каиши. Седеше добре на коня и не изглеждаше притеснен от случилото се току-що. Глупавото момче дори не бе разбрало какво е направило, помисли си Том с горчивина. „Ще ми се да му откъсна врата.“

Уилям спря коня си пред купчината дърва и изгледа отгоре строителите.

— Кой отговаря тук?

„Само да беше ранил момиченцето ми, щях да те убия“, дощя му се на Том да му отвърне, но успя да потисне гнева си. Преглътна го като горчив хап. Пристъпи до жребеца и хвана оглавника му.

— Аз съм майсторът строител. Името ми е Том.

— Тази къща няма да трябва повече — обяви Уилям. — Освободи хората си.

Точно от това се беше страхувал Том. Но все още таеше надежда, че младият господар се държи безразсъдно от яд и може да бъде склонен да премисли. Помъчи се да придаде малко дружелюбност и благоразумие на тона си.

— Но толкова много работа е свършена. Защо да пропилявате похарченото вече? Тази къща ще ви трябва един ден.

— Не ми казвай как да си уреждам нещата, Том Строителю — изръмжа Уилям. — Всички сте освободени. — Дръпна юздата, но Том задържа оглавника. — Пусни коня ми — процеди застрашително лордският син.

Том преглътна. Всеки момент Уилям щеше да се опита да дръпне главата на коня нагоре. Бръкна в джоба на престилката си и извади парчето хляб. Показа го на жребеца, а той наведе глава и отхапа.

— Има още за казване, преди да си тръгнете, милорд.

— Пусни коня ми или ще ти отсека главата.

Том го погледна право в очите, мъчейки се да не издаде страха си. Беше по-едър от Уилям, но това едва ли щеше да промени нещо, ако младият лорд извадеше сабята си.

— Направи каквото ти каза господарят, мъжо — промълви уплашено Агнес.

Последва мъртво мълчание. Другите работници стояха замръзнали като статуи и гледаха. Том знаеше, че най-разумно бе да отстъпи, но Уилям замалко щеше да прегази дъщеричката му и това го влудяваше. Затова каза с разтуптяно сърце:

— Трябва да ни платите.

Уилям дръпна отново юздите, но Том задържа оглавника здраво. Животното се бе залисало и душеше в джоба на престилката му за още храна.

— Обърнете се към баща ми за парите си! — каза Уилям ядосано.

В този момент дърводелецът заговори изплашено:

— Точно това ще направим, милорд, много ви благодарим.

Презрян страхливец, помисли си Том, но самият той трепереше. Все пак се овладя:

— Ако искате да ни освободите, трябва да ни платите според обичая, сър. Къщата на баща ви е на два дни път и докато стигнем, него може да го няма там.

— Някои са умирали и за по-малко — изръмжа Уилям. Бузите му се изчервиха от гняв.

С крайчеца на окото си Том видя, че скуайърът посяга към дръжката на сабята си. Разбра, че трябва вече да отстъпи и да се унизи, но ядът бе стегнал корема му на възел и колкото и да беше уплашен, не можа да се насили да пусне сбруята.

— Първо ни платете, после ме убийте — отвърна той безразсъдно. — Може да виснете на бесилото за това или не. Но рано или късно ще умрете и тогава аз ще съм в рая, а вие ще сте в ада.

Презрителната усмивка замръзна на лицето на Уилям и той пребледня. Том се изненада. Какво беше уплашило толкова момчето? Едва ли бе бесилото. Надали един благородник щяха да го обесят заради убийство на занаятчия. Адът ли го беше уплашил?

Гледаха се вторачено още няколко мига. С удивление и облекчение Том видя как маската на гняв и презрение се стопи от лицето на младия господар, заменена от панически страх. Накрая лордският син откачи кожена кесия от колана си и я хвърли към скуайъра си с думите:

— Хайде, плати им.

В този момент строителят насили късмета си. Когато Уилям отново дръпна юздите, а конят вдигна силната си глава и отстъпи настрани, Том тръгна, без да пусне сбруята и каза:

— Пълно седмично заплащане при освобождаване, такъв е обичаят. — Чу зад себе си рязкото вдишване на Агнес и разбра какво мисли за него: че е луд да продължава разпрата. Но упорито продължи: — Това е шест пенса за ратая, дванайсет за дърводелеца и всеки зидар, и двайсет и шест пенса за мен. Шейсет и шест пенса всичко. — Можеше да събира пенита по-бързо от всеки друг.

Скуайърът гледаше господаря си питащо.

— Много добре — проточи Уилям сърдито.

Майсторът пусна оглавника и отстъпи назад.

Уилям обърна коня, срита го силно и препусна по черния път през житата.

Том се отпусна тежко на купа дърва. Зачуди се какво го беше прихванало. Трябваше да е лудост, да се опълчи на лорд Уилям така. Имаше късмет, че все още е жив.

Тропотът на копитата заглъхна в далечен тътен, а скуайърът изсипа кесията на една дъска. Обзе го ликуване като след тежка победа, когато сребърните пенита се изтърколиха на слънчевата светлина. Стореното беше лудост, но бе свършило работа: осигурил бе справедливо заплащане за себе си и подчинените си.

— Дори господарите трябва да следват обичаите — промълви той по-скоро на себе си.

Агнес го чу.

— Дано само да не ти се наложи да искаш работа от лорд Уилям — рече тя кисело.

Том й се усмихна. Разбираше, че е кисела, защото се беше уплашила.

— Не се мръщи много, да не ти се пресече млякото в гърдите, като се роди бебето.

— Няма да мога да изхраня никой от нас, ако не си намериш работа за зимата.

— Зимата още е много далече — отвърна й той.

II

През лятото останаха в селото. По-късно щяха да оценят това решение като ужасна грешка, но за момента изглеждаше съвсем разумно, защото Том, Агнес и Алфред можеха да печелят всеки по пени на ден с работа по нивите през жътвата. Когато дойде есента и трябваше да си тръгнат, имаха си тежка кесия със сребърни пенита и едно тлъсто прасе.

Първата нощ изкараха на портика на една селска църква, но на втората намериха малък манастир в околностите и се възползваха от монашеското гостоприемство. На третия ден се озоваха сред горите на Шът, огромно обрасло с храсти и дървета пространство по път, не много по-широк от волска кола. Пищната лятна зеленина вехнеше между дъбовете от двете страни.

Том носеше по-малките си сечива в кожена чанта, а чуковете бе накачил на колана си. Наметалото си бе пъхнал на вързоп под лявата мишница, а железния си прът държеше в дясната ръка и го използваше за подпиране. Радваше се, че отново е на пътя. Следващата му работа можеше да е на някоя катедрала. Можеше да стане майстор зидар и да се задържи там до края на живота си. Можеше да построи толкова чудесна църква, че със сигурност да иде в рая.

Агнес беше прибрала малкото им домакинска посуда в котлето за готвене, което носеше вързано на гърба си. Алфред се грижеше за сечивата, с които някъде щяха да направят новия си дом: брадва, тесла, трион, чукче, шило за пробиване на дупки в кожа и дърво, лизгар. Марта беше твърде малка, за да носи каквото и да било, освен паницата си и ножчето си за ядене, завързани за колана й и зимното наметало, стегнато на гърба й. Имаше задължението обаче да кара прасето, докато успеят да го продадат на някой пазар.

Том държеше Агнес под око, докато крачеха през безкрайните гори. Беше вече на повече от средата до срока си и носеше доста тежест в корема си, в добавка към товара на гърба си. Но изглеждаше неуморна. Алфред също беше добре: беше на възрастта, в която момчетата имат толкова енергия, че не знаят какво да правят с нея. Само Марта се уморяваше. Тънките й краченца ставаха за весело лудуване, но не и за дълъг поход. Тя постоянно изоставаше, тъй че другите трябваше да спират и да изчакат детето и свинята да ги настигнат.

Докато вървеше, Том си мислеше за катедралата, която щеше да съгради един ден. Започна, както винаги, с представата за арка. Беше просто: две прави колони, крепящи полукръг. След това си представи втора, съвсем същата като първата. Прилепи двете една до друга в ума си, за да се образува дълбок свод. После прибави още една и още много, докато се получи цяла редица от тях, всички долепени една до друга и оформили тунел. Точно това бе същината на една сграда — покрив да пази от дъжда и две стени, които да крепят покрива. Една църква бе просто тунел с подобрения.

Тунелът беше тъмен, тъй че първите подобрения бяха прозорци. Ако стената е достатъчно здрава, можеш да направиш дупки в нея. Дупките щяха да са кръгли отгоре, с прави страни и плосък перваз — същата форма като първоначалната арка. Използването на сходни форми за арки, прозорци и врати бе едно от нещата, които правеха една сграда красива. Еднаквостта беше друго и Том си представи в ума си дванайсет еднакви прозорци, на равно разстояние един от друг по двете стени на тунела.

След това Том се опита да си представи корнизите над прозорците, но вниманието му се изплъзна, защото го обзе чувството, че някой го наблюдава. Глупаво чувство, помисли си той. Ако не друго, много ясно, че го гледаха всичките птици, лисици, котки, катерици, плъхове, мишки, невестулки, белки и полевки, които скитаха из леса.

По пладне седнаха край един поток. Пиха от чистата вода и ядоха студен бекон и киселици, които събраха по горската шума.

Следобеда Марта се беше уморила. В един момент се забави на стотина крачки зад тях. Докато стояха и я чакаха да ги настигне, Том си спомни Алфред на същата възраст. Беше красиво златокосо момче, здраво и храбро. Нежността се смеси с раздразнение, докато гледаше как Марта гълчи прасето, че е толкова мудно. След това от храстите точно пред нея изскочи някаква фигура. Онова, което се случи след това, бе толкова бързо, че Том едва можа да го повярва. Мъжът, появил се тъй внезапно на пътя, вдигна тояга над рамото си. В гърлото на строителя се надигна вик, но докато успее да изкрещи, разбойникът замахна с тоягата си към дъщеря му. Удари я с все сила в слепоочието и Том чу болезнения пукот при удара. Момичето му падна на земята като изтървана парцалена кукла.

Том се втурна назад по пътя към тях. В желанието си да стигне по-бързо, ходилата му заудряха земята като копитата на уилямовия жребец. Докато бягаше, наблюдаваше станалото и сякаш гледаше стенопис, изрисуван във висока църква, защото виждаше, но нищо не можеше да направи, за да промени стореното. Нападателят несъмнено бе избягал от закона престъпник. Беше нисък набит мъж в кафява туника, босоног. За миг той погледна право към него и Том видя, че лицето му е ужасно обезобразено. Устните му бяха отрязани — сигурно като наказание за престъпление, свързано с лъжа — и сега устата му бе замръзнала в неизменна уродлива усмивка, обкръжена от сбръчкана тъкан. Ужасната гледка щеше да спре строителя на място, ако не беше проснатото телце на Марта върху земята.

Скитникът отклони погледа си от Том и погледът му се спря на прасето. Бързо се наведе, вдигна го, пъхна под мишницата си квичащото животно и хукна обратно през гъсто заплетените храсталаци, отнасяйки със себе си едничкото ценно притежание на пътуващото семейство.

След това Том се свлече на колене до Марта. Притисна широката си длан на гърдите й, усети тупкането на сърцето й, ритмично и силно, и най-лошият му страх отлетя. Но очите й бяха затворени, а по русата й коса имаше яркочервена кръв.

Миг по-късно и Агнес коленичи до него. Опипа гърдите, шията и челото на Марта, а после прониза съпруга си с мрачен поглед.

— Ще живее. Прибери онова прасе.

Том бързо смъкна чантата с инструментите си и я пусна на земята. С лявата ръка свали от колана си големия чук с желязната глава. В дясната още държеше металния прът. Виждаше утъпканите храсти, откъдето беше излязъл и накъдето бе отишъл крадецът, и чуваше квиченето на прасето сред дърветата. Запровира се през храстите.

Дирята беше лесна за следване. Престъпникът бе едър мъж, който тичаше с дърпащо се прасе под мишница, тъй че бе прорязал широка просека през гората, изпотъпкал в бягството си цветя, храсти и млади дръвчета. Том затича след него, изпълнен с дивашко желание да го докопа в ръцете си и да го пребие до смърт. Профуча през малка горичка брезови фиданки, заора надолу по някакъв склон и зашляпа през малко блато към тясната пътека. Там се спря. Крадецът можеше да е продължил наляво или надясно и вече нямаше стъпкана зеленина, която да издаде посоката. Но се заслуша и чу квиченето на прасето някъде отляво. Успя да чуе и че някой тича запъхтян през гората зад него. Сигурно беше Алфред. Тръгна след прасето.

Пътеката го поведе през падина, после зави рязко и започна да се изкачва. Вече чуваше ясно прасето. Затича задъхан нагоре — годините дишане на каменната прах бяха отслабили дробовете му. Изведнъж пътеката се изравни и той видя крадеца, едва на двайсет-трийсет крачки напред. Тичаше все едно, че дяволът го гони. Том се втурна още по-силно и започна да го настига. Ако можеше да продължи, щеше да го догони, защото човек с прасе не можеше да тича толкова бързо като човек без прасе. Но гърдите вече го заболяха. Крадецът беше на петнайсет крачки напред, после на дванайсет. Том вдигна пръта над главата си като копие. Още малко по-близо и щеше да го хвърли. Единайсет крачки, десет…

Преди прътът да излети от ръката му, зърна с крайчеца на окото си някакво мършаво лице под зелена шапка, изникнало от храстите край пътеката. Беше много късно да свие встрани. Тежка тояга се заби пред него, Том се препъна и падна в пръстта.

Беше изтървал пръта си, но още държеше чука. Превъртя се и се вдигна на коляно. Видя, че противниците му са двама: онзи със зелената шапка и един плешив, със зацапана бяла брада. Затичаха към него.

Той се дръпна настрани и замахна с чука по зелената шапка. Мъжът се сниши, но голямата желязна глава на чука се стовари върху рамото му. Изврещя от болка и се свлече на земята, стиснал ръката си като счупена. На Том не му остана време да надигне чука си за нов съкрушителен удар, защото плешивият вече налиташе към него, тъй че просто заби желязната глава в лицето му и разцепи бузата му.

Двамата мъже заотстъпваха, стиснали раните си и Том разбра, че не им е останала воля за бой. Обърна се. Крадецът продължаваше да бяга по пътеката. Том отново тръгна след него, без да обръща внимание на болката в гърдите си. Но беше изминал едва няколко крачки, когато чу зад себе си познат глас.

Алфред.

Спря и погледна през рамо.

Алфред се биеше с двамата, с юмруци и крака. Удари с юмрук по главата три-четири пъти онзи със зелената шапка, после изрита другия в пищялите. Но двамата мъже му налетяха, влязоха му в обсега, за да не може вече да бие и рита толкова силно, че да ги нарани. Том се поколеба, раздвоен между гоненето на прасето и това да отърве сина си. После плешивият пъхна стъпалото си зад крака на Алфред и докато момчето падаше, двамата скочиха върху него и ударите заваляха по лицето и тялото му.

Том затича назад. Блъсна плешивия с тяло и го отпрати в храстите, после се обърна и замахна с чука по зелената шапка. Този беше опитал вече тежестта на инструмента, а и все още използваше само едната си ръка. Сниши се при първия замах и го избегна, после се обърна и скочи в храстите, преди Том да е успял да замахне отново.

Том се обърна и видя, че плешивият тича надолу по пътеката. Погледна в обратната посока: крадецът със свинята вече го нямаше никакъв. Задъхан, избълва мръсна богохулствена ругатня — онова прасе беше половината от спестеното това лято. Смъкна се на земята и задиша тежко.

— Набихме трима от тях! — възкликна Алфред до него.

Том го погледна.

— Да, ама ни взеха прасето.

Гневът кипна в стомаха му като вкиснал сайдер. Бяха купили прасето през пролетта, веднага щом се видяха с малко скътани пенита и го бяха угоявали през цялото лято. Угоено прасе можеше да се продаде за шейсет пенса. С няколко зелки и чувал зърно можеше да изхрани едно семейство цяла зима, да ги снабди с кожени обуща и някоя и друга кесия. Загубата му беше катастрофа.

Том изгледа сина си със завист. Алфред вече се беше съвзел от гонитбата и чакаше нетърпеливо. „Преди колко време беше, когато и аз можех да тичам като вятъра и почти не усещах ударите на сърцето си?“, запита се той. „Откакто бях на… двайсет години. Двайсет години. Сякаш беше вчера.“

Вдигна се на крака.

Отпусна ръка на широките рамене на момчето и поеха обратно по пътеката. Момчето все още беше по-ниско от баща си с една мъжка длан, но скоро щеше да го настигне, а и по-голям можеше да израсте. „Дано и умът му порасте“, помисли си Том.

— Всеки глупак може да се въвлече в свада, но умният човек знае как да се предпази от противниците си.

Алфред го погледна намръщено.

Завиха по пътеката, прецапаха застоялата вода и се заизкачваха по склона по дирята, оставена от крадеца. Докато се провираха през гъстата брезова горичка, Том се сети за Марта и гневът отново стегна корема му на възел. Разбойникът бе замахнал по нея съвсем безпричинно. Детето не представляваше никаква заплаха за него.

Ускори крачките си и след малко двамата с Алфред излязоха отново на пътя. Марта лежеше на същото място, без да е помръднала. Очите й бяха затворени и кръвта по косата й засъхваше. Агнес бе коленичила до нея, а с тях — за изненада на Том — имаше още една жена и някакво момче. Порази го мисълта, че неслучайно бе усетил по-рано през деня, че някой го наблюдава — гората като че ли гъмжеше от хора. Наведе се и отново положи длан на гърдите на Марта. Дишаше нормално.

— Скоро ще се събуди — каза с убеденост непознатата жена. — След това ще повърне. После ще е добре.

Том я погледна с любопитство. Беше коленичила над дъщеря му. Видя му се доста млада, може би с десетина години по-млада от самия него. Късата й кожена туника разкриваше жилави мургави ръце и крака. Имаше красиво лице, с тъмнокафява коса, която се сбираше на дяволски връх над челото й. За миг го жегна страстно желание. После тя отвърна на погледа му и Том се сепна: имаше напрегнати дълбоки очи с необичаен меденозлатист цвят, които придаваха нещо чародейно на цялото й лице и строителят бе убеден, че е разчела мислите му.

Извърна очи, за да прикрие смущението си и срещна погледа на Агнес. Изглеждаше сърдита.

— Къде е прасето? — попита тя.

— Имаше още двама разбойници.

— Набихме ги — намеси се Алфред. — Но онзи с прасето се измъкна.

Агнес гледаше мрачно, но си замълча.

— Можем да преместим момичето на сянка, но полека — каза непознатата.

После тя се изправи и Том разбра, че е доста мъничка, поне с една стъпка по-ниска от него. Наведе се и нежно вдигна Марта. Детското й телце беше почти безтегловно в ръцете му. Отнесе я на няколко крачки по пътя и я положи на тревата под сянката на стар дъб. Все още беше съвсем отпусната.

Алфред събираше инструментите, пръснати по пътя по време на свадата. Момчето на непознатата жена гледаше с ококорени очи и зяпнала уста, без да проговаря. Беше с около три години по-малко от Алфред и доста странно на вид дете, забеляза Том, без чувствената красота на майка си. Кожата му бе много светла, косата — оранжевочервена, а очите — сини и леко изпъкнали. Имаше напрегнато глуповатия поглед на тъпак, прецени той, от онези деца, които или умираха рано, или ставаха селски идиоти. Алфред видимо се чувстваше неловко под втренчения му поглед.

Пред очите на Том детето дръпна триона от ръката на сина му, без да каже нищо и почна да го оглежда все едно, че е нещо удивително. Алфред, възмутен от тази невежливост, го издърпа обратно и детето го пусна равнодушно.

— Джак! — сопна се майката. — Дръж се прилично! — Изглеждаше смутена.

Том я погледна. Момчето изобщо не приличаше на нея.

— Вие ли сте майка му?

— Да. Името ми е Елън.

— Къде е мъжът ви?

— Умря.

Том се изуми.

— Пътувате сама?

Гората бе достатъчно опасна дори за мъж като него. Сама жена едва ли можеше да се надява да оцелее.

— Не пътуваме — отвърна Елън. — Живеем в гората.

Том се стъписа.

— Искате да кажете, че сте… — Замълча, за да не я обиди.

— Горски скитници. Бегълци от закона. Да. Да не си мислехте, че всички скитници са като Фарамонд Зяпналата уста, дето ви открадна прасето?

— Да — отвърна Том, като премълча онова, което му се искаше да каже: Не бях си помислял никога, че беглец от закона може да е красива жена. Не можа да сдържи любопитството си и попита: — Какво беше престъплението ви?

— Проклех един свещеник. — Тя извърна очи.

На Том не му прозвуча като кой знае какво престъпление, но пък свещеникът можеше да е бил много влиятелен или много обидчив. Или навярно Елън просто не искаше да им каже истината.

Погледна към Марта. След миг тя отвори очи. Беше объркана и малко уплашена. Агнес коленичи до нея и й зашепна:

— В безопасност си. Всичко е наред.

Марта се надигна и повърна. Агнес я притисна до гърдите си, докато спазмите отминат. Том беше изумен: предсказаното от Елън се бе сбъднало. Беше казала също така и че Марта ще се оправи, а май и на това можеше да се разчита. Обзе го облекчение и силата на чувството малко го изненада. Нямаше да може да понесе да изгуби момиченцето си, помисли си той и едва сдържа сълзите си. Улови съчувствения поглед на Елън и отново го споходи усещането, че златистите й очи могат да проникнат в сърцето му.

Откъсна дъбова клонка, оскуба листата й и с тях изтри лицето на Марта. Още изглеждаше пребледняла.

— Трябва да си почине — каза Елън. — Оставете я да полежи три мили ходене време.

Том се озърна към слънцето. Още оставаше предостатъчно дневна светлина. Настани се долу да почака. Агнес люлееше нежно Марта в прегръдката си. Момчето Джак вече бе насочило вниманието си към дъщеря му и я зяпаше със същата глупашка напрегнатост. На Том му се дощя да научи повече за Елън. Зачуди се дали ще може да я склони да разкаже историята си. Не му се искаше да си тръгне.

— Как се стигна до всичко това? — попита я колебливо.

Тя отново го погледна в очите и започна разказа си.

Баща й бил рицар, каза им. Едър, силен, буен мъж, който искал синове, с които да може да язди, да ловува и да се бори, спътници, които да пият и пируват нощем с него. В тези си желания извадил толкова лош късмет, колкото е възможно да сполети един мъж, защото се сдобил с Елън, а след това жена му умряла. Пак се оженил, но втората му жена се оказала ялова. Взел да презира мащехата на Елън, а накрая я пропъдил. Трябва да е бил жесток човек, но изобщо не изглеждал такъв за Елън, която го обожавала и презирала втората му жена също като него. Когато мащехата напуснала, Елън останала и отраснала в домакинство почти само от мъже. Срязала си косата къса, носела кама и се научила да не си играе с котенца и да не се грижи за стари слепи псета. На годините на Марта вече можела да плюе по земята, да яде ябълка със семките и да срита конски корем толкова силно, че животното да сдържи дъха си, за да стегне с още една дупка каишката на сбруята. Знаела, че всички мъже, които не са от бандата на баща й, са педерасти, а всички жени, които не щат да ходят с тях, са свини ебливи, макар да не била много наясно — нито я интересувало — какво точно значат тези обиди.

Заслушан в гласа й, в топлия въздух на есенния следобед, Том затвори очи и си я представи: плоскогърдо момиче с мръсно лице, седнало на дългата маса с грубоватите приятели на баща си, пие от силния ейл и пее песни за битки, грабеж и насилие, коне, замъци и девици, докато заспи, а малката й късокоса главица клюма върху грубата дъска.

Само да можело да остане плоскогърда завинаги, щяла да си живее щастлив живот. Но дошло времето, когато мъжете започнали да я гледат другояче. Вече не се смеели гръмогласно, щом кажела: „Разкарай се от пътя ми, или ще ти отрежа топките и ще ги хвърля на свинете.“ Някои я заглеждали, докато смъквала вълнената си туника и лягала да спи в дългата си ленена долна риза. Когато се облекчавали сред дърветата, обръщали се с гръб към нея — нещо, което изобщо не правели преди.

Един ден тя видяла баща си увлечен в разговор с енорийския свещеник — рядко събитие — и двамата току я поглеждали, сякаш си говорели за нея. На другата сутрин баща й казал:

— Иди с Хенри и Евърард и стори каквото ти кажат.

После я целунал по челото. Тя се зачудила какво по дяволите го е прихванало — нима е почнал да се размеква на стари години? Оседлала сивия си бегач — отказала да яхне дамско ездитно конче или детско пони — и тръгнала на път с двамата въоръжени мъже.

Отвели я в един метох и я оставили там.

Цялата обител прокънтяла от мръсните й ругатни, когато двамата мъже препуснали оттам. Наръгала игуменката с нож и извървяла пеш целия път обратно до бащиния си дом. Той я върнал, с оковани ръце и крака, завързана на магарешко седло. Затворили я в килията за наказания, докато раната на игуменката заздравее. Вътре било студено, мокро и черно като нощта, и имало вода за пиене, но нищо за ядене. Когато я пуснали навън, пак се върнала у дома. Баща й отново я върнал и този път я набили с камшик, преди да я заключат в килията.

Най-сетне я прекършили, разбира се, и тя навлякла одеждите на послушница, подчинявала се на правилника и учела молитвите, въпреки че в сърцето си мразела сестрите, презирала светците и дълбоко не вярвала на нищо от това, което й говорели за Бога. Но се научила да чете и пише, усвоила музика, смятане и рисуване, и добавила латинския към английския и френския, които говорела в бащиния си дом.

Животът в светата обител не бил толкова лош, в крайна сметка. Било еднополова общност със своите собствени особени правила и ритуали, а тя била свикнала точно с това. Всички сестри трябвало да вършат някаква физическа работа и на Елън скоро й възложили да се грижи за конете. Не след дълго станала отговорник на конюшните.

Бедността изобщо не я притеснявала. Послушанието не й се удавало лесно, но и то си дошло с времето. Третото правило, целомъдрието, изобщо не я притеснявало особено, въпреки че от време на време, просто за да е напук на игуменката, запознавала една или друга нова сестра с удоволствието от…

На това място Агнес прекъсна разказа на Елън, взе Марта със себе си и отиде да потърси поток, в който да измие лицето на детето и да почисти дрехите му. Взе и Алфред, за да ги пази, макар да ги увери, че няма да се отдалечават. Джак се надигна да тръгне с тях, но Агнес му каза твърдо да остане и той изглежда я разбра, защото си седна отново на мястото. Том забеляза, че Агнес отведе децата достатъчно далече, за да не могат да слушат повече този нечестив и неприличен разказ. Само той остана да прави компания.

Един ден, продължи Елън, кончето на игуменката окуцяло, докато била на няколко дни път от манастира. Абатство Кингсбридж се оказало наблизо, тъй че игуменката заела друг кон от тамошния абат. След като се прибрала, казала на Елън да върне на абатството заетия кон и да прибере окуцялото й конче.

Там, в манастирската конюшня недалече от порутената стара катедрала на Кингсбридж, Елън срещнала един младеж, който приличал на пребито с камшик пале. Имал изящната отпусната походка на кутре и жива, мила и душеща муцунка, но бил свит и уплашен, сякаш са избили цялата игривост от него. Когато му заговорила, той не я разбрал. Опитала на латински, но младежът не бил монах. Накрая, когато казала нещо на френски, лицето му грейнало от радост и той отвърнал на същия език.

Елън не се върнала повече в манастира.

От него ден заживяла в гората, първо в груба колиба от клони и листа, после — в суха пещера. Не била забравила мъжките умения, които била научила в бащината си къща: все още можела да хване сърна, да лови зайци с примка и да стреля по лебеди с лък. Можела да изкорми, да почисти и сготви месото. Знаела дори как да остърже и обработи кожите за дрехите си. Наред с дивеча ядяла горски плодове, жълъди и зеленчуци. Всичко друго, което й трябвало — сол, вълнени дрехи, брадва или нов нож — трябвало да краде.

Най-лошото дошло, когато Джак се родил…

„Ами французинът?“, искаше да попита Том. „Той ли е бил бащата на Джак? И ако да, кога е умрял? И как?“ Но виждаше по лицето й, че няма да говори за тази част от историята, пък и приличаше на непреклонна личност, тъй че премълча въпросите си.

По това време баща й вече не бил между живите, а мъжката му банда се разпръснала, тъй че тя си нямала никакви близки или приятели на света. Когато Джак трябвало да се роди, стъкмила огън в пещерата си да грее цяла нощ. Приготвила се така, че да има вода и храна, а лъкът, стрелите и ножовете й да бъдат близо до нея, за да се пази от вълците и дивите псета. Имала дори едно тежко червено наметало, откраднато от някакъв епископ, в което да увие бебето. Но не била подготвена за болката и страха от раждането, и дълго време си мислела, че ще умре. Все пак бебето се родило здраво и силно, а тя оцеляла.

Елън и Джак живеели простичък и скромен живот през следващите единайсет години. Гората им давала всичко, което им трябвало, стига да се погрижат да струпат достатъчно запаси от ябълки, жълъди и осолено или пушено сърнешко за зимните месеци. Елън често си мислела, че ако ги нямало кралете, господарите, епископите и шерифите, то всички щели да могат да си живеят така и да бъдат напълно щастливи.

Том я запита как се е справяла с другите разбойници, с хората като Фарамонд Зяпналата уста. „Какво ли би станало, ако се промъкнат нощем и се опитат да я изнасилят?“, зачуди се той и слабините му се размърдаха при мисълта, макар никога да не беше взимал жена против волята й, дори и своята собствена съпруга.

Другите разбойници се страхували от нея, увери го тя, като го погледна с искрящите си светли очи и той разбра защо: мислеха я за вещица. Колкото до хората, които пътуваха през гората и се бояха единствено от закона, хора, които знаеха, че могат да ограбят, да изнасилят и да убият една горска скитница без страх от наказание — Елън просто се криеше от тях. Защо тогава не се беше скрила и от Том? Защото бе видяла ранено дете и искаше да помогне. Самата тя имаше дете.

Беше научила Джак на всичко, което знаеше от баща си за оръжията и лова. След това му бе предала и наученото от сестрите: четене и писане, музика и числа, френски и латински, как да рисува, даже библейските истории. Най-сетне, през дългите зимни вечери, му беше подарила и завещаното от французина, който знаел повече разкази, стихове и песни от всеки друг човек на света…

Том не повярва, че момчето Джак може да чете и пише. Самият той знаеше как да напише името си и още шепа думи като пени, разтег и бушел3. А Агнес, като дъщеря на свещеник, умееше и повече, макар че тя пишеше бавно и усърдно, с изплезен от крайчеца на устата език. Но Алфред и дума не можеше да напише, и едва разпознаваше собственото си име. Марта пък и това не умееше. Възможно ли бе това малоумно дете да е по-грамотно от цялото семейство на Том?

Елън каза на Джак да напише нещо, а той заглади пръстта пред себе си и задраска букви по нея. Том разпозна първата дума, Алфред, но не и другите, и се почувства глупаво. После Елън му спести неудобството, като прочете цялото на глас: „Алфред е по-голям от Джак.“ Момчето бързо нарисува две фигурки, едната по-голяма от другата и макар да бяха груби, едната бе с широки рамене и малко тъпо изражение, а другата — малка и ухилена. Самият Том имаше талант за скициране и беше изумен от простотата и силата на картинката, надраскана в пръстта.

Но детето изглеждаше като слабоумно.

Елън напоследък бе започнала да разбира това, както самата тя призна, отгатнала мислите на Том. Джак никога не беше имал компанията на други деца или на което и да е друго човешко същество, освен майка си. В резултат на това отрасваше като диво зверче. Въпреки всичките уроци, малкият не знаеше как да се държи с хора. Затова беше такъв мълчалив, ококорен и дръпнат.

Докато му разказваше всичко това, за първи път му се стори уязвима. Излъчването й на ненакърнима самоувереност бе изчезнало и я видя притеснена и доста отчаяна. Заради Джак трябваше да се върне отново сред хората. Но как? Ако беше мъж, би могла да склони някой лорд да й даде ферма, особено ако излъжеше убедително, че се е върнала от поклонничество в Йерусалим или Сантяго де Компостела. Срещаха се и фермерки, но те неизменно бяха вдовици с пораснали деца. Никой благородник нямаше да даде ферма на жена с малко дете. Никой нямаше да я наеме за ратайка, било в град или на село. Освен това нямаше и къде да живее, а черната работа рядко вървеше с осигурен подслон. Нямаше самоличност.

Том изпита жал за нея. Беше дала на детето си всичко, което можеше, но се бе оказало недостатъчно. Но не можеше да види никакъв изход от положението й. Колкото и да бе красива, находчива и силна, беше обречена да преживее остатъка от дните си сред горите с чудатия си син.

Агнес, Марта и Алфред се върнаха. Том се взря с тревога в дъщеря си, но тя изглеждаше все едно, че само е ожулила лицето си и нищо по-лошо не я е сполетяло. За известно време строителят бе погълнат от проблемите на Елън, но сега си спомни за собствената си орисия: оказал се бе без работа и без прасе. Следобедът гаснеше. Той заприбира останалите им вещи.

— Накъде сте се запътили? — запита ги горската жена.

— Уинчестър — отвърна й Том. Уинчестър имаше замък, няколко манастира и най-важното — катедрала.

— Солсбъри е по-близо — изтъкна Елън. — И последния път, когато бях там, престрояваха катедралата, за да я направят по-голяма.

Сърцето на Том подскочи. Точно това търсеше той. Знаеше, че ако получи работа на катедрален строеж, един ден ще стане истински майстор строител.

— Накъде е Солсбъри?

— Назад по пътя, по който дойдохте, на три-четири мили. Помните ли кръстопътя, откъдето тръгнахте наляво?

— Да… до едно езерце с мръсна вода.

— Точно там. Дясната вилка води към Солсбъри.

Сбогуваха се. Агнес не беше харесала Елън, но все пак успя да продума вежливо:

— Благодаря, че ни помогнахте да се погрижим за Марта.

Елън се усмихна и загледа тъжно след тях, щом си тръгнаха.

Като повървяха няколко минути, Том се обърна. Елън продължаваше да ги наблюдава, разкрачена на пътя и заслонила очи с длан, с чудатото момче до себе си. Махна й с ръка и тя му помаха в отговор.

— Интересна жена — сподели с Агнес.

Тя си замълча.

— Онова момче беше странно — рече Алфред.

Вървяха под ниското есенно слънце. Том се зачуди как ли изглеждаше Солсбъри. Никога не бе ходил там. Усещаше възбуда. Мечтата му, разбира се, бе да построи нова катедрала, от самите основи, но това беше почти невъзможно. Много по-вероятно бе да се намери стара църква, която подобряват, разширяват или отчасти преустройват. Но и това щеше да е съвсем добре за него, стига след време да му се удадеше възможност да построи сграда по свой проект.

— Защо ме удари онзи човек? — попита Марта.

— Защото искаше да открадне прасето ни — отговори й Агнес.

— Ами да си е взел свое прасе — възмути се дъщеря им, чак сега разбрала, че скитникът е направил нещо лошо.

Проблемът на Елън щеше да се е решил, ако владееше някой занаят, каза си строителят. Никой зидар, дърводелец, тъкач или кожар не би се оказал в нейното положение. Винаги можеше да иде в някой град и да потърси работа. Занаятчийки имаше тук и там, но те обикновено бяха жени или вдовици на занаятчии.

— Това, което й трябва на нея, е мъж — продума замислено Том.

— Е, не може да има моя — отвърна Агнес отривисто.

III

Денят, в който загубиха прасето, се оказа и последният хубав ден. Нощта прекараха в една плевня, а когато сутринта излязоха навън, небето бе с цвета на оловен покрив и студеният вятър навяваше дъжд. Разгънаха дебелите си плъстени наметала и ги облякоха, стегнаха си ги здраво под брадичките и дръпнаха качулките да пазят лицата им сухи. Когато отново поеха по пътя, настроението им бе мрачно. Четири унили призрака в дъждовната буря, с дървени обуща, които шляпаха из локвите по разкаляните друмища.

Том се чудеше каква ли щеше да е катедралата на Солсбъри. Една катедрала по принцип си беше църква като всяка друга, само дето в нея бе тронът на епископа. На практика обаче катедралните храмове бяха най-големите, най-богатите, най-величествените и украсените. Катедралите рядко биваха просто тунел с прозорци. Повечето имаха три тунела, един по-висок между два по-ниски, подобно на глава и рамене. По тоя начин се образуваше нефът със страничните коридори. Стените на главния кораб се свеждаха до две редици колони, свързани с арки, които образуваха аркада. Страничните коридори се използваха за процесии — които можеше да са доста зрелищни в някои катедрални храмове — и можеха също така да осигурят пространство за малки параклиси, посветени на определени светци — важен източник на допълнителни дарения. Катедралите бяха най-скъпите сгради на света, много по-скъпи от дворци и замъци, и някак трябваше да набавят средства за поддръжката си.

Солсбъри се оказа по-близо, отколкото Том си беше мислил. Някъде преди обед прехвърлиха една височина и видяха, че пътят леко се спуска надолу пред тях на дълга извивка. А отвъд засипаните от дъжд нивя ги посрещна укрепеният хълм на град Солсбъри, издигащ се сред равнината като лодка над водите на езеро. Дъждът забулваше подробностите, но Том успя да различи няколко кули, четири или пет, зареяни високо над крепостните стени. Духът му се повдигна при гледката на толкова много каменна зидария.

Студеният вятър виеше през равнината и лицата и ръцете им измръзнаха, докато следваха пътя към източната порта. В подножието на хълма, насред купчината къщи, изсипали се надолу от града, се събираха четири пътя. Тук към тях се присъединиха още пътници. Присвили рамене и навели глави всички вървяха и се бореха с вятъра, за да достигнат заслона зад стените.

По склона, който водеше към портата, застигнаха волска талига, която караше товар камъни. За Том това бе обнадеждаващ знак. Коларят се беше огънал зад грубото дървено возило и буташе с рамо да помогне на двата вола, които пристъпяха педя по педя нагоре по хълма. Строителят видя в това възможност да завърже приятелство. Кимна на Алфред и двамата опряха рамене в колата, за да помогнат.

Грамадните дървени колелета затрополиха по гредите на моста, прострян над огромния сух ров. Изкопът беше внушителен. Изкопаването на рова и изхвърлянето на цялата тая пръст, за да се оформи градската стена, трябваше да е отнело труда на стотици мъже, прецени Том. Много по-голяма работа и от изкопаването основите на катедрала. Мостът над изкопа заскърца и запращя под тежестта на колата и двете грамадни животни, които я теглеха.

След това склонът се изравни и с приближаването към портата колата тръгна по-леко. Коларят се изправи. Том и Алфред последваха примера му.

— Благодаря ви от все сърце — рече коларят.

— За какво са тези камъни? — запита го строителят.

— За новата катедрала.

— Нова? Чух, че само разширявали старата.

Коларят кимна.

— Тъй говореха, ама допреди десет години. Но вече е повече ново, отколкото старо.

Още една добра новина.

— Кой е майсторът строител?

— Джон от Шафтсбъри, обаче повечето планове са на епископ Роджър.

Това беше нормално. Епископите рядко оставяха строителите сами да си вършат работата. Един от проблемите на майстора строител бе нуждата често да охлажда трескавото въображение на духовниците и да налага някои практични ограничения на волните им фантазии. Но този, който наемаше хората, щеше да е Джон от Шафтсбъри.

Коларят кимна към торбата с инструменти на Том.

— Зидар, а?

— Да. Търся работа.

— Може и да си намериш — отвърна равнодушно коларят. — Ако не на катедралата, то поне на замъка.

— А кой управлява замъка?

— Същият Роджър е и епископ, и кастелан.

Разбира се, помисли си Том. Беше чувал за могъщия Роджър от Солсбъри, близък на краля откакто го помнеха.

Преминаха през портите и навлязоха в града. Беше толкова претъпкан с постройки, хора и животни, че кръглите му крепостни стени сякаш бяха готови да се пръснат и да се сурнат в рова. Дървените къщи търкаха рамо една в друга, наблъскани като зяпачи около бесилка. И най-малкото парче земя се използваше за нещо. На едно място, където две къщи ограждаха уличка помежду си, някой беше издигнал и една наполовина по-малка, без прозорци, защото цялата й фасада бе заета от вратата. Където мястото бе прекалено тясно дори за колиба, щеше да е заето от сергия за продажба на ейл, хляб или ябълки. Ако дори за това не достигаше, щеше да има конюшня, кочина, сметище или каца с вода.

Освен това бе и шумно. Дъждът едва приглушаваше врявата от занаятчийските дюкяни, виковете на хвалещите стоката си продавачи, хората, които се поздравяваха, пазаряха или караха, цвиленето на животните, лаят и боричкането на уличните псета.

Марта извика, за да надмогне глъчката:

— На какво мирише толкова лошо?

Том се усмихна. Не беше стъпвала в град от две години.

— Това е миризмата на хората, момичето ми.

Улицата бе съвсем малко по-широка от волската кола, но коларят нямаше да остави животните си да спрат от страх, че после няма да успее да ги подкара. Заудря ги с камшика, без да обръща внимание на препятствията и воловете мудно си запробиваха път през множеството, избутвайки безразборно настрана било рицар на бойния му кон, било горянин с лък, дебел монах на конче, войници и просяци, стопанки и улични курви. Колата застигна един стар овчар, който се мъчеше да задържи на куп малкото си стадо. Трябваше да е пазарен ден, прецени Том. Докато ги подминаваше, една от овцете се вмъкна през отворената врата в една пивница и след миг цялото стадо се изсипа в сградата, заблея в паника и заобръща маси, столове и кани с ейл.

Земята под краката им беше море от кал и смет. Строителят разбираше от стичането на дъжд по покрив и можеше да сметне ширината на канавката, нужна за отвеждането му. Веднага разбра, че всичката вода, която се излива от покривите в тази част от града, се оттича точно през тази улица. При лоша буря, прецени той, на човек щеше да му трябва лодка, за да пресече от другата страна.

С приближаването им към замъка на билото на хълма, улицата се разшири. Тук имаше каменни къщи и една-две от тях се нуждаеха от малък ремонт. Бяха на майстори занаятчии и търговци, с дюкяни и складове по наземните етажи и с жилища — по горните. С опитно око Том гледаше какво е изложено за продан и прецени, че градът е процъфтяващ. Всеки се нуждаеше от ножове и гърнета, но само заможни хора купуваха извезани шалове, украсени колани и сребърни токи.

Щом стигнаха замъка, коларят подкара волския си впряг надясно, а Том и семейството му го последваха. Улицата описваше четвърт кръг, за да заобиколи бастиона. След като минаха през друга порта, оставиха зад себе си врявата на града толкова бързо, колкото бяха навлезли в нея и се озоваха сред друг човешки кипеж: трескавото, но подредено многообразие на голям строителен обект.

Намираха се в заграден със стена катедрален двор, който обхващаше цялата северозападна четвъртина на кръглия град. Том постоя на място за миг, за да попие всичко. Самата гледка, шумът и миризмите, стоплиха душата му като слънчев ден. Докато вървяха зад натоварения с камъни волски впряг, видяха други две талиги да заминават празни. В навесите покрай стените на църковния двор се виждаха зидари, които дялаха каменни блокове с железни длета и големи дървени чукове, за да ги изваят във форми, които щяха да се сглобят в плинтове, колони, капители, стълбове, подпори, сводове, прозорци, первази, кубета и парапети. В средата на двора, отдалечена от другите постройки, се издигаше ковачницата. Блясъкът на огъня се виждаше през широко отворената врата, а чукът кънтеше върху наковалнята, докато ковачът изработваше новите сечива, които да заменят похабените от каменоделците. Повечето хора биха си помислили, че цари хаос, но Том виждаше огромния сложен механизъм, какъвто копнееше да контролира. Знаеше какво прави всеки един и можеше тутакси да прецени докъде е стигнала работата. Строяха източната фасада.

По източния край минаваше скеле на височина от двайсет или трийсет стъпки. Зидарите се бяха скрили в притвора и чакаха дъждът да намалее, но работниците им тичаха нагоре-надолу по стълбите с камъни на раменете. По-високо, на покривните греди, бяха водопроводчиците. Лазеха като паяци по гигантската дървена паяжина, ковяха оловните плочи за подпорите и наместваха отводнителните тръби и улуци.

Том със съжаление разбра, че сградата е почти довършена. И да го наемеха тук, работата нямаше да продължи повече от две години. Едва ли времето щеше да стигне, за да се издигне до майстор зидар, камо ли до майстор строител. Все пак беше готов да приеме, ако му предложеха, защото зимата идваше. Със семейството му можеха и да преживеят студовете без друг поминък, ако още си имаха прасето, но без него той нямаше избор.

Продължиха след талигата през двора, където разтоварваха камъните. Воловете благодарно наведоха глави над коритото с вода. Коларят подвикна на минаващия покрай тях зидар:

— Къде е майсторът строител?

— В замъка — отвърна мъжът.

Коларят кимна и се обърна към Том.

— Ще го намериш в епископския палат, предполагам.

— Благодаря.

— И аз на вас.

Том излезе от двора, следван от Агнес и децата. Поеха обратно през гъмжащите с хора тесни улици и се отправиха към входа на замъка. Тук имаше друг сух ров и крепостен вал, обкръжаващ централното укрепление. Минаха по подвижния мост. В караулното встрани от портала плещест мъж в кожена туника седеше на трикрако столче, загледан в дъжда. На кръста си бе препасал меч. Том се обърна към него:

— Добър ви ден. Аз съм Том Строителя. Искам да видя майстора, Джон от Шафтсбъри.

— С епископа е — отвърна равнодушно пазачът.

Влязоха вътре. Като повечето замъци и този представляваше смесица от разнородни сгради, обкръжени от земен насип. Дворът беше около сто крачки широк. Срещу портата от другата страна се извисяваше масивната кула, последното укрепление по време на щурм, издигнато високо над бастионите за по-добра видимост. Вляво се намираха няколко ниски постройки, повечето дървени: дълга конюшня, кухня, пекарна и складове. В средата имаше кладенец. От дясната страна повечето от северната част на двора бе заета от голяма каменна къща, която явно трябваше да е палатът. Беше на два етажа, построен в същия стил като новата катедрала — с малки, закръглени отгоре врати и прозорци. Сградата бе нова — всъщност в единия й ъгъл все още работеха зидари, които като че ли вдигаха кула. Въпреки дъжда, из двора имаше много хора, които влизаха и излизаха, или пък притичваха от една сграда към друга — войници, свещеници, търговци, строителни работници и дворцови слуги.

Том успя да види няколко от входовете на палата — всичките отворени, въпреки дъжда. Не беше съвсем сигурен какво да направи по-натам. Ако майсторът бе с епископа, може би нямаше да е редно да ги прекъсва. От друга страна един епископ все пак не беше крал, а Том бе свободен човек и зидар, дошъл по законна работа, а не някакъв крепостен селяк, довлякъл се с оплакване. Реши да прояви дързост. Остави Агнес с Марта, закрачи с Алфред през разкаляния двор към палата и влезе през най-близката порта.

Озоваха се в малък параклис със сводест таван и прозорец в другия край над олтара. Близо до входа, зад високо писалище седеше свещеник и пишеше бързо върху свитък тънък пергамент. Той вдигна глава.

— Къде е майстор Джон? — попита Том отривисто.

— Във вестиария — отвърна свещеникът и кимна към една врата в страничната стена.

Том не помоли за разрешение да се види с майстора. Прецени, че ако се държи все едно, че знаят за него, щеше да си спести дългото чакане. Прекоси параклиса на две крачки и влезе във вестиария.

Представляваше малка четвъртита зала, осветена от много свещи. По-голямата част от пода беше заета от плитка пясъчна площадка. Финият пясък бе загладен съвършено с линеал. В помещението имаше двама мъже. Хвърлиха поглед към влезлия Том, след което отново насочиха вниманието си надолу. Епископът, сбръчкан старец с лъскави черни очи, рисуваше по пясъка с наострена клечка. Майсторът, облечен в кожена престилка, го наблюдаваше търпеливо със скептично изражение на лицето.

Том зачака смълчан и притеснен. Трябваше да направи добро впечатление, да е вежлив, но не и раболепен и да покаже знанието си, но без да се самоизтъква. Един майстор занаятчия държеше подчинените му да са не само изпълнителни, но и вещи. Знаеше добре това от опита си в наемането на работници.

Епископ Роджър скицираше двуетажна сграда с големи прозорци от трите страни. Беше добър чертожник, нахвърляше прави линии и точни прави ъгли. Рисуваше разрез и страничен изглед на сградата. Том веднага прецени, че това никога няма да бъде построено.

Епископът приключи и заяви:

— Ето това е.

Джон се обърна към Том.

— Е, кажете?

Том отвърна все едно е разбрал, че го питат за мнението му по скицата.

— Не може да имате толкова големи прозорци в приземие.

Епископът го погледна раздразнено:

— Писалищно помещение е, не приземие.

— Все едно, ще се срути.

— Той е прав — съгласи се Джон.

— Но трябва да имат светлина, на която да пишат.

Джон сви рамене и се обърна към Том.

— Кой сте вие?

— Казвам се Том и съм зидар.

— Досетих се за това. Какво ви води насам?

— Търся си работа. — Том затаи дъх.

Джон веднага поклати глава.

— Не мога да ви наема.

Сърцето на строителя се сви. Искаше му се да завърти пети и да си тръгне, но изчака вежливо да чуе причините.

— Тук строим от десет години — продължи майсторът. — Повечето зидари имат къщи в града. Вече сме към края и имам повече зидари на обекта, отколкото всъщност ми трябват.

Том разбра, че е безнадеждно, но попита:

— А палатът?

— Същото — отвърна Джон. — На него използвам хората, които са ми в повече. Ако не беше това и другите замъци на епископ Роджър, щях вече да освобождавам зидари.

Том кимна. Със сдържан тон, стараейки се да не прозвучи отчаяно, попита:

— Да сте чувал за работа някъде?

— По-рано тази година строяха в манастира в Шафтсбъри. Може би още работят. На един ден път е оттук.

— Благодаря. — Том се обърна да си тръгне.

— Съжалявам — подвикна след него Джон. — Изглеждате добър човек.

Том излезе, без да отвърне. Чувстваше се отпаднал духом. Беше се обнадеждил твърде рано, но нищо необичайно нямаше в това да ти откажат. Само че възможността отново да работи на катедрала го беше възбудила. Сега сигурно щеше да се наложи да се хване на строежа на някоя скучна градска стена или на грозната къща на дребен бижутер.

Изправи рамене, докато крачеше обратно през двора на замъка към чакащите го Агнес и Марта. Изобщо не издаде разочарованието си пред нея. Винаги се стараеше да създаде впечатлението, че всичко е наред, че държи положението под контрол и че не е толкова страшно ако няма работа тук, защото е сигурен, че ще се намери нещо в съседния град или в по-следващия. Знаеше, че ако покаже някакво притеснение, Агнес щеше да го подтикне да намери място, където да уседнат. А не искаше да направи това, освен в някой град с катедрала за строеж.

— Тук няма нищо за мен — каза й той. — Хайде да си ходим.

Изглеждаше оклюмала.

— Човек би си рекъл, че при катедрала и палат все трябва да се намери място за още един зидар.

— Двете сгради са почти довършени — обясни Том. — Имат повече хора, отколкото им трябват.

Семейството прехвърли подвижния мост и отново се вля в гъстата човешка гмеж по улиците на града. Бяха влезли в Солсбъри през източната порта, а щяха да го напуснат през западната, защото оттам се отиваше за Шафстбъри. Том зави надясно и ги поведе през частта от града, която още не бяха видели.

Спря се пред една каменна къща, която отчаяно се нуждаеше от ремонт. Хоросанът, използван при градежа, беше много слаб и вече се ронеше и падаше. В дупките бе проникнала слана и някои от камъните се напукваха. Ако се оставеше така за още една зима, щетите щяха да са много по-лоши. Том реши да предупреди собственика за това.

Наземният вход представляваше широка арка. Дървената врата бе отворена и до нея седеше занаятчия с чук в дясната ръка и шило, малък метален инструмент с остър връх, в лявата. Дялаше сложен модел дървено седло, поставено на скамейката пред него. Отзад се виждаха складирани дървения и кожи, а едно момче измиташе стърготините.

— Добър ти ден, майстор сарачо — поздрави Том.

Сарачът го погледна, прецени го като човек, който сам може да си направи седло ако му потрябва и кимна сухо.

— Аз съм строител — продължи Том. — Виждам, че ти трябват услугите ми.

— Че защо?

— Хоросанът ти се рони, камъните се пукат и къщата ти няма да издържи още една зима.

Сарачът поклати глава.

— В тоя град е пълно със зидари. Защо да наемам чужденец?

— Е, добре. — Том се обърна. — Бог да е с теб.

— Дано — отвърна сарачът.

— Невъзпитан човек — измърмори му Агнес, докато се отдалечаваха.

Улицата ги отведе на пазарище. Тук, сред половин акър море от кал, селяци от околностите разменяха малкото излишъци от месо или зърно, мляко или яйца, които им бяха останали, за неща, които им трябваха, а не можеха да си направят сами — грънци, плугове, въжета и сол. Пазарищата обикновено бяха пъстри и доста шумни. Пълно беше с добродушни пазарлъци, закачливо съперничество между съседни сергии, евтини сладкиши за децата, менестрел понякога или група улични акробати, или пък някой окуцял войник с приказки за източни пустини и диви орди сарацини. Направилите добра сделка често се поддаваха на изкушението да отпразнуват и похарчваха печалбата за силен ейл, тъй че по пладне винаги имаше шумна врява. Други губеха пенитата си на зарове и това водеше до свади. Но сега, в този мокър предобед, след като годишната реколта бе разпродадена или складирана, пазарът беше затихнал. Прогизнали от дъжда селяни кротко се пазаряха с продавачите по сергиите и всички бързаха да се приберат у дома край горящата камина.

Том и семейството му си пробиваха път през унилата тълпа, без да обръщат внимание на вялите подвиквания на продавача на наденици и точиларя. Почти бяха стигнали до другия край на пазара, когато строителят видя прасето си.

Беше толкова изненадан, че отначало не можа да повярва на очите си. После Агнес изсъска:

— Том! Виж! — И той разбра, че и тя го е видяла.

Нямаше съмнение: познаваше прасето си толкова добре, колкото познаваше Алфред или Марта. Бе притиснато в здравата хватка на мъж с червендалестото лице и едрата снага на човек, който яде толкова месо, колкото му трябва, че и още отгоре — касапин, несъмнено. Том и Агнес се спряха и се вторачиха в него, а тъй като преграждаха пътя му, нямаше как да не ги забележи.

— Е? — рече той, озадачен от зяпналите им погледи и нетърпелив да ги подмине.

Мълчанието бе нарушено от Марта.

— Това е нашето прасе! — извика момичето възбудено.

— Точно така — каза Том и изгледа навъсено касапина.

За миг мъжът срещу тях се озърна плахо и строителят разбра, че знае, че прасето е крадено. Но той им отвърна:

— Току-що платих петдесет пенса за него, с което вече е мое.

— Прасето не е на тоя, на който си дал парите си, тъй че не може да го продава. Явно затова си го взел толкова евтино. От кого го купи?

— Селянин.

— Познаваш ли го?

— Не. Слушай, аз съм касапин при гарнизона. Не мога да накарам всеки селяк, който продава прасе или крава, да доведе дванайсет души, които да се закълнат, че животното за продан е негово.

Мъжът се завъртя настрана да си тръгне, но Том го хвана за рамото и го задържа. За миг касапинът като че се ядоса, но после осъзна, че ако се въвлече в свада, щеше да му се наложи да пусне прасето, а ако някой от семейството на Том успееше да го хване, везните щяха да се обърнат и тогава той трябваше да доказва собственост. Затова се сдържа и рече:

— Ако искаш да предявиш обвинение, иди при шерифа.

Том го премисли набързо и го отхвърли. Нямаше никакво доказателство.

— Как изглеждаше той? Човекът, който ти продаде моето прасе?

Касапинът се заозърта крадливо.

— Като всеки друг.

— Държеше ли устата си покрита?

— Сега като си помисля, май да.

— Той беше престъпник. Криел е осакатяване — каза Том с горчивина. — Предполагам, че не си помислил за това.

— Вали като из ведро! — възрази касапинът. — Всички са се увили!

— Само ми кажи преди колко време си тръгна.

— Току-що.

— И накъде се запъти?

— Към някоя кръчма, предполагам.

— Да изхарчи моите пари — възмути се Том. — Хайде, разкарай се. Дано да те оберат някой ден и тогава да съжалиш, че има хора, готови да купуват, без да задават въпроси.

Касапинът го погледна ядосано и се поколеба, сякаш се канеше да отвърне нещо, но после премисли и се скри набързо в тълпата.

— Защо го остави да си иде? — попита Агнес.

— Защото тука го познават, а мен — не — отвърна й Том. — Ако се сбия с него, мен ще обвинят. И защото името ми не е написано на задника на прасето, тъй че кой ще каже дали е мое или не?

— Но всичките ни спестявания…

— Още можем да си вземем парите за прасето — заяви Том. — Млъкни и ме остави да помисля. — Препирнята с касапина го беше ядосала и грубостта, с която отвърна на Агнес, пооблекчи яда му. — Някъде в този град има човек без устни, но с петдесет сребърни пенса в джоба. Трябва само да го намерим и да си вземем парите.

— Точно така — каза твърдо съпругата му.

— Върни се откъдето дойдохме. Иди чак до катедралния двор. Аз ще заобиколя и ще дойда при катедралата от другата й страна. После се връщаме по другата улица и продължаваме по същия начин. Ако не е по улиците, ще е в някоя кръчма. Когато го видиш, оставаш близо до него и пращаш Марта да ме намери. Аз ще взема Алфред. Гледай разбойникът да не те забележи.

— Не се безпокой — мрачно отвърна Агнес. — Искам ги тия пари да си изхраня децата.

Том я потупа по рамото и се усмихна:

— Лъвица си ми ти, Агнес.

Тя го погледна в очите, а след това изведнъж се повдигна на пръсти и го целуна по устата, бързо и силно. После се обърна и тръгна обратно през пазара с Марта по петите си. Том ги погледа, докато се скриха в тълпата, притеснен за нея въпреки куража й. След това продължи напред с Алфред.

Крадецът изглежда вярваше, че е в пълна безопасност. Разбира се, когато му откраднаха прасето, Том се беше запътил за Уинчестър. Крадецът бе заминал в обратната посока, за да продаде плячката в Солсбъри. Но строителят беше разбрал от Елън, жената-беглец, че престрояват катедралата в Солсбъри и бе променил плановете си, а случайността го сблъска с крадеца. Престъпникът пък си мислеше, че няма да види повече жертвите си, а това предлагаше на Том шанс да го изненада.

Крачеше бавно по разкаляната улица и с привидно нехайство поглеждаше към отворените врати. Опитваше се да не се набива на очи, защото този епизод можеше да завърши с насилие и нямаше да е добре хората да запомнят един висок зидар, който се мотае из града. Повечето къщи бяха обикновени колиби от дърво, кал и сламен покрив, със слама по пода, огнище в средата и малко саморъчно скована мебел. Голямо буре и няколко пейки правеха пивница. Легло в ъгъла със завеса да го скрие означаваше курва. Шумна тълпа около маса издаваше игра на зарове.

Жена с начервени устни му разголи гърдите си, а той поклати глава и я подмина забързано. Тайно го заинтригува идеята да го направи с напълно непозната посред бял ден и да си плати за това, но никога през живота си не беше го опитвал.

Отново си помисли за Елън, жената разбойничка. Около нея също имаше нещо интригуващо. Беше ужасно привлекателна, обаче онези дълбоки и напрегнати очи плашеха. Поканата на курвата го разсея за няколко мига, но магията, хвърлена от Елън още не бе се изпарила и го обзе внезапно и глупаво желание да затича назад към гората, да я намери и да се хвърли отгоре й.

Стигна до двора на катедралата, без да е видял разбойника. Погледна водопроводчиците, които наковаваха оловната ламарина към триъгълния дъсчен покрив над главния кораб. Още не бяха започнали да покриват навесните покриви на страничните крила на църквата и все още бе възможно да се видят поддържащите полуарки, които свързваха външната стена на коридора с главната стена на кораба и подпираха горната половина на храма. Посочи ги на Алфред.

— Без онези опори стената на главния кораб ще се извие навън и ще се огъне заради тежестта на каменните сводове вътре — обясни Том. — Виждаш ли как полуарките се съединяват с контрафорсите в стената на страничното крило? Свързани са и с опорите на корабната аркада отвътре. И прозорците на крилото се съединяват с арките на аркадата. Силното се съединява със силно, слабото със слабо. — Алфред изглеждаше объркан и обиден. Том въздъхна.

Видя, че Агнес идва към тях от противоположната страна и умът му отново се върна на текущия проблем. Качулката на Агнес скриваше лицето й, но той я разпозна по издадената напред брадичка и уверените й стъпки. Широкоплещести ратаи се отдръпваха встрани, за да я пуснат да мине. Ако жена му се натъкнеше на крадеца и станеше бой, щяха да са равностойни, помисли той мрачно.

— Видя ли го? — запита тя.

— Не. Явно и ти не си. — Том се надяваше, че крадецът не е напуснал града все още. Все пак нямаше да си тръгне, преди да е похарчил малко от пенитата си, нали? Никаква полза нямаше от парите в гората.

Агнес си мислеше същото.

— Тук някъде е. Хайде да продължим да търсим.

— Ще се върнем по различни улици и ще се срещнем отново на пазара.

Том и Алфред прекосиха отново катедралния двор и излязоха през портала. Наметалата им вече бяха подгизнали от дъжда и той разсеяно си помисли за стомна бира и паница гореща телешка супа край огъня на някоя кръчма. Но после се сети за тежкия труд, който бе хвърлил, за да купи прасето, отново видя пред очите си мъжа с отрязаните устни, замахнал с кривака си към невинната главица на Марта и гневът го стопли.

Трудно беше да търсят внимателно, защото в улиците нямаше никакъв ред. Обикаляха тук и там според това къде хората бяха вдигали къщи, а имаше и много остри завои и задънени преки. Единствената права улица бе тази, която водеше от източната порта до подвижния мост на замъка. На първото обикаляне Том се бе задържал близо до укрепленията. Сега запретърсва крайните квартали, като тръгна на зигзаг покрай крепостната стена и после се върна обратно към вътрешността. Тези квартали бяха по-бедни, с най-схлупените постройки, най-шумните пивници и най-старите курви. Краят на града бе надолу от центъра, тъй че сметта от по-заможните му части се отмиваше надолу по улиците и се трупаше под стените. Нещо подобно беше станало и с хората, защото този район гъмжеше от просяци, гладни деца, жени с посинели лица и безпомощни пияници.

Но мъжът с отрязаните устни го нямаше никакъв.

На два пъти Том зърна мъж горе-долу с неговия ръст и външен вид и се загледа, но видя, че лицето на човека си е нормално.

Тъкмо привършваше търсенето из пазара и ето ти я Агнес — чакаше го нетърпеливо, напрегната и с блеснали очи.

— Намерих го! — изсъска тя.

Том го обзе възбуда, смесена с мрачно предчувствие.

— Къде?

— Отиде в една гостилница долу при източната порта.

— Заведи ме там.

Обиколиха замъка до моста, тръгнаха надолу по правата улица към източната порта, после свърнаха през лабиринта от тесни улички под стените. След миг Том зърна гостилницата. Не беше даже и къща, само един скосен покрив на четири пилона, вдигнати срещу градската стена с огромно огнище отзад, над което се въртеше на шиш овца и къкреше котел. Наближаваше обед и малкото пространство бе изпълнено с хора, предимно мъже. Стомахът на Том изръмжа при миризмата на месото. Очите му зашариха из неголямата тълпа със страх да не би разбойникът да си е отишъл през краткото време, докато стигнат тук. Забеляза го тутакси. Седеше на трикрако столче малко встрани от останалите и гребеше с лъжицата си от купа с яхния, придърпал шала над лицето си, за да си скрие устата.

Том бързо се обърна, за да не го види мъжът. Сега трябваше да реши как да се справи с това. Беше набрал достатъчно яд, за да събори крадеца и да му вземе кесията. Но тълпата нямаше да го пусне. Щеше да се наложи да обяснява не само на хората наоколо, а и на шерифа. Беше в правото си, а това, че крадецът е избягал от закона скитник означаваше, че не би се намерил никой, който да гарантира за честността му, докато Том явно беше почтен човек и зидар. Но установяването на всичко това щеше да отнеме време, навярно седмици — особено ако се окажеше, че шерифът е извън града, в някоя друга част на графството. А можеше и да го обвинят, че е нарушил кралския мир, ако се стигнеше до свада.

Не. Щеше да е по-разумно да хване крадеца насаме.

Мъжът не можеше да остане в града да пренощува, защото нямаше дом тук, а не можеше да си намери подслон, без да докаже някак, че е почтен човек. Тъй че трябваше да напусне, преди да затворят крепостните порти за през нощта.

А имаше само две порти.

— Вероятно ще се върне по пътя, от който е дошъл — прошепна Том на Агнес. — Аз ще изчакам извън източната врата. Алфред да пази на западната. Ти остани в града и виж какво прави крадецът. Дръж Марта с теб, но внимавай да не я види. Ако трябва да съобщиш нещо на мен или Алфред, използвай Марта.

— Добре.

— Какво да правя, ако дойде към мен? — попита възбудено Алфред.

— Нищо. Гледай кой път ще хване и изчакай. Марта ще ме извика и ще го заловим заедно. — Алфред изглеждаше разочарован, но Том настоя: — Прави каквото ти казвам. Не искам да си загубя и сина като прасето.

Момчето кимна с неохота.

— Да се разпръсваме, да не ни види, че сме се скупчили и заговорничим. Тръгвайте.

Остави ги веднага, без да поглежда повече назад. Можеше да разчита на Агнес, че ще спази плана. Бързо излезе през портата и прекоси разнебитения дървен мост, по който беше бутал волската кола заранта. Пред него беше пътят за Уинчестър. Водеше право на изток, изпънат като дълъг килим през хълмове и долини. Отляво бе Портуей — пътят, по който той сам, а сигурно и крадецът, бяха дошли в Солсбъри. Възвиваше нагоре по хълма и после се скриваше. Да, крадецът почти сигурно щеше да поеме по Портуей.

Том тръгна надолу през схлупените къщи на кръстопътя, а после зави към Портуей. Трябваше да се скрие. Повървя малко и се заоглежда за удобно място. Измина стотина разтега, без да намери нищо. Погледна назад и осъзна, че твърде много се е отдалечил: вече не можеше да вижда лицата на хората при кръстопътя, тъй че нямаше да може да разбере дали мъжът с отрязаната уста не е поел към Уинчестър. Отново огледа околността. От двете му страни имаше канавки, които можеха да предложат укритие в сухо време, но днес бяха пълни с вода. Зад всеки изкоп пръстта се издигаше на гърбица. В полето от южната страна на пътя няколко крави пасяха по стърнището. Том забеляза, че една от тях, отчасти скрита зад насипа пръст, лежи на място, от което щеше да му е удобно да наблюдава. Въздъхна и закрачи обратно. Прескочи канавката и изрита животното. Кравата се надигна мудно и се отдалечи, а той легна в топлото сухо парче земя, оставено от нея. Придърпа качулката над лицето си, отпусна се и зачака, съжалил, че не беше се сетил да купи малко хляб, преди да напусне града.

Беше неспокоен и поуплашен. Разбойникът беше по-дребен от него, но бързоподвижен и зъл — показа го, когато удари Марта с кривака и открадна прасето. Не беше го страх толкова, че ще пострада, колкото че можеше да не успее да си вземе парите.

Надяваше се Агнес и Марта да са добре. Знаеше, че Агнес може да се оправи сама. А и да я забележеше разбойникът, какво можеше да й стори? Щеше просто да е нащрек, нищо повече.

От мястото си Том виждаше добре кулите на катедралата. Жалко само, че не беше му останало време да разгледа вътре. Любопитен беше как са решени подпорите на аркадата. Обикновено бяха дебели колони, от чийто връх тръгваха арките: две арки на север и на юг, за да се свържат със съседните колони на аркадата; и по една на изток и на запад, през страничните крила. Ефектът беше грозен, защото имаше нещо нередно в една арка, изникваща от върха на кръгла колона. Когато построеше своята катедрала, всяка подпора щеше да е грозд от стълбове с арка, изникваща от всеки стълб — елегантно и логично решение.

Започна да си представя украсата на арките. Обичайните форми бяха геометрични — не се изискваше кой знае какво умение, за да се изваят начупени линии и ромбове — но Том обичаше растителната декорация, която придаваше мекота и усещане за природа на суровата грубост на камъка.

Въображаемата катедрала залиса ума му до ранния следобед, когато видя крехката фигура и русата главичка на Марта, заситнила по моста между къщите. На кръстопътя тя се поколеба, преди да хване посоката надясно. Том я погледа докато идваше към него, намръщена и зачудена къде може да е татко й. Щом детето се изравни с него, извика й тихо:

— Марта.

Момичето се сепна и изписка, после го видя, затича към него и прескочи канавката.

— Мама ти прати това — каза тя и извади нещо изпод наметалото си.

Беше горещ пай с месо.

— Честен кръст, майка ти е добра жена! — възкликна Том и отхапа огромен залък. Беше с телешко и лук, а вкусът беше божествен.

Марта клекна до него на тревата.

— Ето какво стана с мъжа, дето ни открадна прасето — заговори тя. Сбръчка носле и се напрегна да си спомни какво точно й бяха казали да съобщи. Толкова беше сладка, че го остави без дъх. — Той излезе от гостилницата, срещна една дама с боядисано лице и влязоха в къщата й. Ние изчакахме отвън.

„Докато разбойникът е харчил парите ни по курва“, помисли си Том с горчивина.

— Продължавай.

— Не остана дълго в къщата на дамата, а когато излезе, отиде в една пивница. Сега е там. Не пие много, но играе на зарове.

— Дано да печели — мрачно отрони баща й. — Това ли е?

— Това е всичко.

— Гладна ли си?

— Ядох кифла.

— Каза ли на Алфред всичко това?

— Още не. Сега трябва да отида при него.

— Кажи му, че трябва да се опита да остане сух.

— Да остане сух — повтори тя. — Преди да му разкажа за човека, дето ни открадна прасето ли да му кажа това, или после?

Беше все едно, разбира се.

— После — отвърна й Том, защото дъщеря му очакваше точен отговор. Усмихна й се. — Ти си умно дете. Хайде, върви.

— Харесва ми тази игра — рече тя.

Махна му с ръка и тръгна, момичешките й крачета заситниха щом прескочи канавката и затича обратно към града. Том я погледа с обич и гняв в душата си. Двамата с Агнес бяха хвърлили толкова труд, за да припечелят да изхранят децата си и той бе готов да убие, но да си върне това, което им бяха отнели.

Крадецът сигурно също бе готов да убие. Престъпниците престъпваха закона, както подсказваше името. Живееха в необуздано насилие. Едва ли за първи път Фарамонд Зяпналата уста щеше да се изправи срещу някоя от жертвите си. Щеше да е повече от опасен.

Денят започна да гасне изненадващо бързо, както ставаше понякога в мокри есенни следобеди. Том взе да се тревожи дали щеше да разпознае крадеца в дъжда. На свечеряване човешкият поток към и от града изтъня, защото повечето гости си бяха тръгнали, за да успеят да се приберат по селските си домове до стъмване. В по-високите къщи на града и в крайградските съборетини запримигваха запалени свещи и фенери. Строителят се замисли унило дали пък крадецът нямаше да пренощува в Солсбъри. Можеше да има непочтени приятели, които да го приютят, макар и да знаеха, че бяга от закона. Можеше да…

В този момент видя някакъв човек с шал през устата.

Вървеше по дървения мост до други двама мъже. Изведнъж на Том му хрумна, че двамата съучастници на крадеца, плешивият и оня със зелената шапка, можеше да са го придружили. Не беше видял нито единия, нито другия в града, но можеше да са се разделили за известно време и след това да са се събрали отново на връщане. Изруга тихо: едва ли щеше да може да надвие и тримата. Но когато го наближиха, групата се раздели и той облекчено въздъхна — не бяха заедно в крайна сметка.

Първите двама бяха баща и син, селяни с тъмни очи, събрани над кривите им носове. Поеха по Портуей и мъжът с шала ги последва.

Загледа походката му, докато крадецът се приближаваше. Изглеждаше трезвен. Жалко.

После хвърли поглед назад към града и видя, че на моста излязоха жена и момиче: Агнес и Марта. Това го смути. Не беше предвидил, че ще са тук, когато нападне крадеца. Но се сети, че не им беше наредил друго.

Когато всички се озоваха на пътя пред него, той се напрегна. Беше едър човек и повечето мъже му отстъпваха при свада. Но беззаконниците бяха отчаяни хора и никога не се знаеше какво може да се случи при един бой.

Двамата селяни подминаха. Бяха леко подпийнали и си говореха нещо за коне. Том откачи чука си с желязната глава от колана и го претегли в дясната си ръка. Ненавиждаше крадците. Нищо не работеха, а взимаха хляба на добрите хора. Никакви угризения нямаше да има, ако халосаше някой такъв с тоя чук.

Крадецът като че ли позабави, докато идваше към него, сякаш предусетил опасност. Том изчака докато се доближи на четири-пет крачки — твърде близо, за да избяга назад и твърде далече, за да го подмине бежешком. Претъркаля се през насипа, прескочи изкопа и застана на пътя.

Мъжът закова на място и го зяпна.

— Какво е това? — измърмори нервно.

Не ме позна, помисли си Том.

— Ти открадна прасето ми вчера, а днес го продаде на касапин.

— Никакво прасе не съм…

— Не отричай — изсъска строителят. — Само ми дай парите, които взе за него и няма да те ударя.

За миг си помисли, че крадецът се кани да направи точно това. Поотпусна се като видя, че се колебае. После мъжът се завъртя обратно и затича — право срещу Агнес.

Не беше се засилил достатъчно, за да я събори — а и тя бе жена, която не може да събориш току-така — и двамата запристъпяха насам и натам като в тромав танц. После той съобрази, че жената срещу него нарочно му пречи и я избута настрани. Тя изпъна крака си, докато я подминаваше. Стъпалото й се заклещи между коленете му и двамата паднаха.

Сърцето на Том беше скочило в гърлото му, когато се затича към тях. Крадецът се изправяше, притиснал коляното си в гърба й. Строителят го сграбчи за яката и го издърпа от жена си. Извлече го встрани от пътя, преди да е успял да се съвземе и го блъсна в канавката.

Агнес се изправи. Марта притича към нея.

— Добре ли си? — бързо попита Том.

— Да.

Двамата селяни бяха спрели, обърнаха се и зяпнаха зачудени. Крадецът стоеше на колене в канавката.

— Той е разбойник — извика им Агнес, за да не се месят. — Открадна ни прасето.

Селяните не отвърнаха, само зачакаха да видят какво ще стане по-натам.

Том отново заговори на крадеца:

— Дай си ми парите и ще те пусна.

Мъжът изскочи от канавката бърз като плъх, с нож в ръката и замахна към гърлото му. Агнес изпищя. Том се наведе. Ножът посече през лицето му и убийствената болка го ужили по челюстта.

Отстъпи и замахна с чука, докато онзи отново се опитваше да го намушка с ножа. Крадецът скочи назад и нож и чук засвистяха и закънтяха във влажния вечерен въздух, без да улучат.

За миг двамата мъже замръзнаха неподвижно един срещу друг, тежко задъхани. Бузата на Том го болеше. Съзнаваше, че силите им са равни, защото макар той да бе по-едрият, крадецът имаше нож, много по-опасно оръжие от един зидарски чук. Ледената хватка на страха го стисна за гърлото щом осъзна, че може всеки момент да умре. Изведнъж усети, че не може да диша.

С крайчеца на окото си улови внезапно движение. Крадецът също го видя, озърна се към Агнес и бързо сниши глава, за да се опази от камъка, полетял от ръката й.

Том реагира с бързината на човек, уплашен за живота си и замахна с чука по наведената глава на мъжа.

Улучи го точно докато поглеждаше нагоре. Желязното оръжие го удари в челото при линията на косата. Ударът беше припрян, без строителят да е вложил цялата си сила в него. Крадецът се олюля, но остана прав.

Том замахна отново.

Този път ударът бе по-силен. Имаше време да вдигне чука над главата си и да го нацели, докато замаяният крадец се мъчеше да фокусира погледа си. Том помисли за Марта, докато замахваше, за да нанесе нов удар. Удари с цялата си сила и крадецът се свлече на земята като изтървана парцалена кукла.

Раната на Том бе твърде тежка, за да изпита някакво облекчение. Смъкна се на колене до крадеца и започна да го претърсва.

— Къде му е кесията? Къде е кесията му, проклет да е! — Отпуснатото тяло беше натежало и трудно за местене. Най-сетне Том успя да го обърне на гръб и отвори наметалото му. Имаше голяма кожена кесия, увиснала от колана му. Развърза каишката. Вътре намери мека вълнена торба с връв. Том я издърпа. Беше лека.

— Празна е! Трябва да има друга.

Издърпа наметалото изпод мъжа и го опипа внимателно. Нямаше никакви тайни джобове, нищо твърдо. Смъкна ботушите. Нищо нямаше и в тях. Извади ножчето от колана си и сряза подметките. Нищо.

Обзет от паника, пъхна ножа си под яката на вълнената туника на крадеца и я разпра до пеша. Нямаше скрит пояс с пари.

Крадецът лежеше насред разкаляния път, гол, само по вълнени чорапи. Двамата селяни бяха зяпнали в Том все едно, че е полудял.

— Няма никакви пари! — изръмжа той побеснял към Агнес.

— Трябва да ги е загубил всичките на зарове — промълви тя горчиво.

— В пламъците на ада да гори дано — рече Том.

Агнес коленичи и опипа гърдите на крадеца.

— Той вече е там. Убил си го.

IV

По Коледа гладуваха.

Зимата дойде рано и беше студена, упорита и твърда като желязно длето на каменоделец. Още имаше ябълки по дърветата, когато полята побеляха от първата слана. Хората наричаха такива дни „щипка студ“, защото мислеха, че ще траят кратко, но тоя път не познаха. Села, отложили есенната оран за по-късно, оставяха палешниците върху спечената като камък земя. Селяците бързаха да изколят свинете си и да ги осолят за зимата, господарите избиваха добитъка си, защото зимната паша нямаше да изхрани толкова стока като лятната. Но безкрайният студ изсуши тревата и останалите животни тъй или иначе измряха. Вълците подивяха от глад и взеха да слизат в селата по здрач, за да крадат проскубани пилци и непослушни деца.

Още щом удари първата слана, по строежите из цялата страна започнаха припряно да покриват изградените през лятото зидове със слама и тор, за да ги опазят от най-лошия студ. Хоросанът в тях все още не беше съвсем изсъхнал и ако замръзнеше, щеше да се напука. Повече зидарска работа нямаше да се върши до пролетта. Някои от строителите бяха наети само за лятото и те се върнаха по родните си села, където ги знаеха повече като кърпачи, отколкото като строители. Там щяха да изкарат зимата в правене на плугове, седла, сбруи, коли, лопати, врати и всичко останало, за което трябваше опитна ръка с чук, длето и трион. Другите зидари се преместиха в навесите покрай строежите и по цял ден дялаха камъните в изкусни фигури. Но понеже студът дойде рано, работата напредваше твърде бързо. А тъй като селяните гладуваха, епископите, кастеланите и лордовете имаха по-малко пари за строене, отколкото се бяха надявали. Затова, докато зимата напредваше, някои от строителите бяха освободени.

Том и семейството му ходиха от Солсбъри до Шафтсбъри, а оттам до Шиърборн, Уелс, Бат, Бристол, Глостър, Оксфорд, Уолингфорд и Уиндзор. Навсякъде огньовете под навесите горяха, църковните дворове и стените на замъците кънтяха от песента на желязо и камък, а майсторите строители тъкмяха малките си точни модели на сводове и куполи с умелите си ръце, облечени във вълнени ръкавици без пръсти. Някои майстори бяха сприхави, резки и груби; други поглеждаха тъжно измършавелите деца на Том и бременната му жена и говореха кротко и съжалително. Но всички казваха едно и също: Не, няма работа за теб тука.

Когато можеха се осланяха на гостоприемството на манастирите, където пътниците винаги можеха да получат нещо за ядене и място за преспиване — изрично само за една нощ. Когато боровинките узряха по храстите, преживяваха с тях дни наред като птиците. В гората Агнес можеше да разпали огън под желязното котле и да свари овесена каша. Но все пак през повечето време се налагаше да купуват хляб от хлебари и осолена херинга от рибари, или да ядат в кръчми и гостилници, което бе по-скъпо, отколкото сами да си готвят храната, тъй че парите им неизбежно се стапяха.

Марта по рождение си беше слабичка, но още повече изтъня. Алфред продължаваше да се източва като бурен, израснал в плитка почва и ставаше длъгнест. Агнес се хранеше оскъдно, но бебето, което растеше в нея, беше лакомо и Том виждаше как я мъчи гладът. Понякога й нареждаше строго да яде повече и тогава желязната й воля се огъваше под властта на мъжа й и нероденото й дете. Все пък не стана пълна и зачервена като при другите си бременности. По-скоро изглеждаше мършава, въпреки издутия й корем, подобно на страдащо от недояждане дете.

Откакто напуснаха Солсбъри, бяха извървели три четвърти от един голям кръг, а към края на годината се озоваха отново в големия лес, простиращ се от Уиндзор до Саутхемптън. Бяха се запътили за Уинчестър. Том беше продал зидарските си инструменти и от тези пари бяха похарчили само няколко пенса. Щеше да се наложи да заеме инструменти или парите, с които да си ги купи, щом си намереше работа. Ако това не станеше в Уинчестър, не знаеше какво ще прави. В родното си градче имаше братя, но то бе на север, няколко седмици път, а семейството щеше да измре от глад много преди да стигнат дотам. Агнес беше единствено дете и родителите й бяха умрели. Земеделска работа нямаше посред зимата. Агнес сигурно щеше да може да докара по някое пени като слугиня в кухнята на богата къща в Уинчестър. Ясно беше, че не може да бъхти повече по пътищата, защото времето й наближаваше.

Но Уинчестър беше на три дни път, а те бяха гладни сега. Вече нямаха боровинки, наблизо нямаше никакъв манастир, а на Агнес не й беше останал повече овес в котлето, което носеше на гърба си. Предната нощ бяха заменили един нож за самун ръжен хляб, четири купи супа без месо в нея и място да пренощуват край огъня в една селска колиба. Оттогава не бяха виждали село. Но към края на следобеда Том видя вдигащ се над дърветата пушек и по него намериха дома на самотен лесничей от кралската горска стража. Той им даде торба ряпа в замяна на брадвичката на строителя.

Бяха се отдалечили само на три мили, когато Агнес каза, че е твърде уморена и не може да върви повече. Том изкопа малка яма за огнище с помощта на похабена дървена лопата — едно от малкото сечива, които им бяха останали, защото никой не искаше да я купи. Децата събраха клони и баща им разпали огъня, след което взе котлето и отиде да потърси поток. Донесе ледена вода и постави съда край огъня. Агнес наряза няколко репи. Марта събра кестените, нападали от дървото и майка й й показа как да ги обели и да стрие меките вътрешности на грубо брашно, за да сгъсти супата от ряпа. Том прати Алфред да събере още дърва, а сам той взе една пръчка и тръгна да мушка в сухата шума, надявайки се да намери някой спящ зимния си сън таралеж или катерица, за да ги сложи в супата. Не извади късмет.

Седна до Агнес, докато мракът падаше и супата къкреше край огъня.

— Останала ли ни е малко сол?

Тя поклати глава.

— Ядем каша без сол вече от няколко седмици. Не си ли забелязал?

— Не.

— Гладът е най-добрата подправка.

— Е, от нея имаме много. — Изведнъж се почувства ужасно уморен. Усещаше смазващото бреме на струпалите се разочарования от последните няколко месеца и не можеше повече да се прави на смел. Промълви със съкрушен глас: — Какво се обърка, Агнес?

— Всичко — отвърна тя. — Нямаше работа миналата зима. Получи работа пролетта. После дъщерята на графа отмени брака, а лорд Уилям прекрати строежа на къщата. После решихме да останем и да работим на жътвата, а това беше грешка.

— Със сигурност по-лесно щях да си намеря строителна работа лятото, отколкото есента.

— А зимата дойде рано. И въпреки всичко това все пак щяхме да сме добре, но после ни откраднаха прасето.

Том кимна унило.

— Единствената ми утеха е да знам, че крадецът сега се мъчи в ада.

— Надявам се.

— Съмняваш ли се?

— Свещениците не знаят толкова, колкото се правят, че знаят. Баща ми беше свещеник, не забравяй.

Том помнеше много добре. Една стена на енорийската църква на баща й се беше срутила непоправимо и го бяха наели да я пресъгради. На свещениците не беше разрешено да се женят, но този свещеник имаше икономка, а икономката имаше дъщеря и беше публична тайна, че свещеникът е бащата на момичето. Агнес не беше красива дори тогава, но кожата й имаше блясъка на младостта и като че ли пращеше от енергия. Заговаряше Том, докато той работеше, а вятърът понякога притискаше роклята по нея така, че той можеше да види извивките на тялото й, дори пъпа й толкова ясно, че все едно беше гола. Една нощ тя дойде в малката колиба, където той спеше, сложи ръка на устата му, каза му да мълчи и смъкна роклята си така, че да може да я види гола на лунната светлина… А после той взе силното й младо тяло в прегръдката си и се любиха.

— И двамата бяхме девствени — отрони той.

Тя разбра за какво си мисли. Усмихна се, а после лицето й отново се натъжи.

— Сякаш бе толкова отдавна.

— Може ли да ядем вече? — попита Марта.

Стомахът на Том изръмжа от миризмата на супата. Бръкна с купата си във врящото котле и гребна няколко резенчета ряпа, плуващи в рехавия овес. С тъпия ръб на ножа опита ряпата. Не беше се сварила цялата, но реши да не ги кара да чакат повече. Даде по паница на всяко дете, после гребна и за Агнес.

Изглеждаше умърлушена и замислена. Задуха супата си да я поохлади, след което вдигна купата към устните си.

Децата бързо пресушиха паниците си и поискаха още. Том издърпа котлето от огъня с пеша на наметалото, за да не опари ръцете си и им сипа останалото.

— А ти? — каза Агнес, щом се върна до нея.

— Ще ям утре — отвърна той.

Изглеждаше твърде уморена, за да спори.

После Том и Алфред разпалиха още повече огъня и насъбраха достатъчно дърва за цялата нощ. Всички се загърнаха в наметалата си и налягаха да спят върху горската шума.

Том спеше леко и когато Агнес простена, се събуди на мига.

— Какво има? — прошепна й той.

Тя отново изстена. Лицето й беше бледо, а очите затворени. След миг промълви:

— Бебето идва.

Сърцето на Том подскочи. Не тук, помисли си той. Не тук, на замръзналата земя сред гората.

— Но не му е време.

— Рано му е — съгласи се тя.

Том се постара да запази спокойствие.

— Водата ти изтече ли?

— Скоро след като напуснахме колибата на горския — изохка Агнес, без да отвори очи.

Том си спомни как тя внезапно свърна в храстите като в отговор на спешен естествен повик.

— А болките?

— Оттогава.

Беше напълно в характера й да си премълчи.

Алфред и Марта се събудиха.

— Какво става? — попита момчето.

— Бебето идва — отвърна Том.

Марта избухна в сълзи.

Том се намръщи.

— Можеш ли да издържиш да се върнем до колибата на лесничея?

Там поне щяха да имат покрив и слама, на която да легне, и някой да помогне.

Агнес поклати глава.

— Бебето вече се е изсипало.

— Скоро ще е, значи!

Бяха в най-пустата част на гората. От сутринта не бяха виждали село, а лесничеят беше казал, че няма да видят през целия следващ ден. Това означаваше, че нямаше да намерят жена, която да акушира. Том трябваше да изроди детето сам, в студа, само с децата за помощ, а ако нещо се объркаше, нямаше никакви лекове и никакви знания…

„Вината е моя“, помисли си той. „Аз й направих дете и аз я докарах до тази нищета. Тя ми се довери да я издържам и закрилям, а сега ражда под открито небе, посред зима“. Винаги беше презирал мъже, направили деца и оставили ги след това да гладуват. А ето, че не беше с нищо по-добър от тях. Идеше му да потъне вдън земята от срам.

— Толкова съм уморена — промълви Агнес. — Не вярвам, че ще успея да помогна на бебето да види бял свят. Искам да отдъхна. — Лицето й лъщеше на светлината на огъня под капчиците пот.

Том осъзна, че трябва да се вземе в ръце. Трябваше да вдъхне сила на Агнес.

— Аз ще ти помогна.

Нищо странно или сложно нямаше в това, което предстоеше. Беше гледал ражданията на няколко деца. Работата обикновено се вършеше от жени, защото знаеха какво изпитва майката, а това им даваше възможност да са повече в помощ. Но нямаше причина мъж да не може да свърши необходимото. Първо трябваше да я накара да се почувства удобно; после да разбере колко е напреднало раждането; след това да подготви каквото трябва; после да я успокои и да й вдъхне вяра, докато чакат.

— Как се чувстваш? — попита я той.

— Студено ми е — отвърна му тя.

— Ела по-близо до огъня.

Свали наметалото си и го просна на една крачка от пламъците. Агнес се помъчи да се изправи на крака. Том я вдигна лесно и я положи върху постелката.

Коленичи до нея. Вълнената туника, която тя носеше под наметалото си, имаше копчета по цялата предница. Той разкопча две от тях и пъхна ръцете си вътре. Агнес изохка.

— Боли ли? — рече той изненадан и притеснен.

— Не — отвърна тя с къса усмивка. — Ръцете ти са студени.

Той опипа корема й. Издутото беше по-високо и по-изпъкнало от предната нощ, когато двамата бяха спали заедно в сламата на пода на една селска колиба. Той натисна малко по-силно, опипвайки телцето на нероденото бебе. Намери единия край на тялото, точно под пъпа на Агнес, но не можа да напипа другия.

— Усещам дупето му, но не главата — промълви.

— Това е, защото е тръгнало — обясни жена му.

Той я зави и затъкна наметалото под нея. Трябваше да свърши подготовката бързо. Погледна към децата. Марта подсмърчаше, а Алфред просто изглеждаше уплашен. Щеше да е добре да ги залиса с някаква работа.

— Алфред, иди с онова котле до потока. Измий го хубаво и го върни пълно с чиста вода. Марта, събери малко тръстики и ми оплети две върви, всяка колкото за гердан. Хайде, бързо. До заранта ще имате ново братче или сестричка.

Децата хукнаха. Баща им извади ножа си за хранене и един малък твърд камък, и започна да точи острието. Агнес простена отново. Той остави ножа и хвана ръката й.

Беше седял така с нея, когато се раждаха другите: Алфред, после Матилда, която умря след две години, Марта, както и детето, което се беше родило мъртво — момче, което Том тайно беше намислил да нарече Харолд. Но всеки път бе имало по някой друг, който да окаже помощ и да вдъхне сигурност — майката на Агнес за Алфред, селска акушерка за Матилда и Харолд, и не коя да е, ами господарката на имението, за Марта. Този път щеше да го направи сам. Но не биваше да издава тревогата си. Трябваше да я накара да се чувства щастлива и уверена.

Тя се поотпусна, щом спазмите отминаха. Том й заговори:

— Помниш ли когато се роди Марта и лейди Изабела ти бабуваше?

Агнес се усмихна.

— Ти строеше параклис за лорда и я помоли да прати слугинята си да доведе акушерката от селото…

— А тя вика: „Оная пияна дърта вещица ли? На нея не бих й дала да изроди котило палета на ловни хрътки!“ И ни взе в покоите си, а лорд Робърт не можа да си легне в леглото, докато Марта се роди.

— Беше добра жена.

— Не са много дамите като нея.

Алфред се върна с пълното котле. Том го постави край огъня, не толкова близо, че да заври, за да имат топла вода. Агнес бръкна в наметалото си и извади малка ленена торба с чисти парцали, които беше приготвила.

Марта се върна с пълни шепи с тръстики и седна да ги оплете.

— За какво са ти вървите? — запита тя баща си.

— Много е важно, ще видиш — отговори й той. — Направи ги добре.

Алфред изглеждаше неспокоен и притеснен.

— Иди да събереш още дърва — каза му Том. — Да разпалим по-голям огън. — Момчето тръгна зарадвано, че има нещо за вършене.

Лицето на Агнес се изопна, когато спазмите започнаха отново. Изтласкваше бебето от утробата си и издаваше тихи звуци като скрибуцащо в зимна хала дърво. Том виждаше колко скъпо й струва усилието и как изразходва последните си сили. Искаше му се от цяло сърце да може да поеме сам напрежението, да я облекчи. Най-сетне болката като че ли затихна и той си пое дъх. Агнес изглеждаше унесена в дрямка.

Алфред се върна с цял наръч съчки.

Агнес се събуди отново и промълви:

— Студено ми е.

— Алфред, разпали огъня — каза Том. — Марта, легни до майка си да я стоплиш.

Двамата се подчиниха угрижени. Агнес прегърна Марта и я задържа до себе си, трепереща.

Том се беше поболял от тревога. Огънят се разгоря буйно, но въздухът ставаше по-студен. Сигурно беше толкова студено, че можеше да убие бебето още при първия му дъх. Не беше необичайно деца да се раждат на открито. Всъщност това ставаше често по жътва, когато всички са толкова затрупани с работа и жените са изтощени до последната минута. Но по жътва земята бе суха и тревата бе топла, топъл бе и въздухът, мек като балсам. Не беше и чувал жена да е раждала навън в зимата.

Агнес се надигна на лакти и разтвори още по-широко краката си.

— Какво има? — попита я уплашено мъжът й.

Напъваше се твърде силно, за да може да му отвърне.

— Алфред — каза Том, — коленичи зад майка си и й позволи да се облегне на теб.

Когато Алфред се намести, Том разтвори наметалото на Агнес и разкопча горницата на роклята й. Коленичи между краката й и успя да види, че родилното отверстие вече малко по малко започва да се разтваря.

— Още малко, мила — промълви, мъчейки се да не издаде трепета на страха в гласа си.

Тя отново се отпусна и опря тежестта си на Алфред. Отверстието като че ли леко се сви. Гората бе затихнала, чуваше се само пращенето на големия огън. Изведнъж Том си помисли как ли онзи бегълка, Елън, бе родила сама в гората. Трябваше да е било ужасно. Беше казала, че се е бояла да не й скочи вълк и да отмъкне новороденото бебе. Тази година вълците бяха по-дръзки от обичайното, говореха хората. Но едва ли щяха да нападнат група от четирима души.

Агнес отново се напрегна и по измъченото й лице избиха нови капчици пот. Това е, помисли си Том. Беше изплашен. Гледаше как отверстието се разширява отново и този път видя, на светлината на пламъците, мократа черна коса на измъкващата се навън бебешка главица. Помисли да се помоли, но вече нямаше време за това. Агнес задиша накъсано и забързано. Отворът стана още по-широк — невъзможно широк — а след това бебето започна да излиза, с лице надолу. След миг Том видя сбръчканите уши, долепени до страните на бебешката глава; после видя нагънатата кожа на шията. Още не можеше да разбере дали бебето е нормално.

— Главата е навън — каза той, но Агнес вече го знаеше, разбира се, защото можеше да го усети. Отпусна се отново. Бебето бавно се обърна, тъй че Том успя да види затворените очи и устата, мокра от кръв и хлъзгавата течност от утробата.

— О! — извика Марта. — Вижте личицето му!

Агнес я чу и се усмихна късо, после отново започна да се напъва. Том се надвеси между бедрата й и задържа с лявата си ръка главичката, докато раменете излизаха, първо едното и после другото. След това изведнъж се изсипа останалата част от телцето. Том пъхна дясната си ръка под бедрата на бебето и го задържа, докато малките крачета се изхлъзваха навън в студения свят.

Отворът на Агнес мигновено започна да се затваря около пулсиращата синя връв, излизаща от пъпа на новороденото.

Том вдигна бебето и го огледа с тревога. Имаше много кръв и отпървом се уплаши, че нещо ужасно не е наред, но като огледа отблизо, не видя никакво нараняване. Погледна между крачетата му. Беше момче.

— Ужасно изглежда! — възкликна Марта.

— Прекрасен е — каза Том с омекнали от облекчение колене. — Прекрасно момче.

Бебето отвори уста и проплака.

Том погледна Агнес. Очите им се срещнаха и двамата се усмихнаха.

Том сгуши бебенцето до гърдите си.

— Марта, донеси ми купа с вода от онова котле. — Тя скочи да изпълни заповедта му. — Къде са онези парцали, Агнес? — Агнес посочи ленената торба на земята до рамото си. Алфред му я подаде. По момчешкото лице се стичаха сълзи. За първи път виждаше току-що родено бебе.

Том натопи един парцал в паницата с топла вода и леко отми кръвта и слузта от бебешкото лице. Агнес разкопча предницата на туниката си и той положи детето в ръцете й. Още ревеше. Синкавата връв, минаваща от бебешкото коремче до слабините на Агнес, спря да пулсира и пред очите на Том се сви и побеля.

Том се обърна към Марта.

— Подай ми онези върви, които направи. Сега ще видиш за какво са.

Момичето му подаде двете оплетки от тръстика. Той ги върза на две места около родилната връв, дръпна здраво възлите и сряза с ножа си между тях.

Седна тежко на земята. Беше го направил. Най-лошото беше свършило и бебето беше добре. Чувстваше се горд.

Агнес премести бебенцето така, че лицето му да е на гърдата й. Малката му уста намери уголеменото зърно, спря да реве и започна да суче.

— Как знае, че трябва да прави това? — попита с изумление Марта.

— Това е тайнство — отвърна Том и й подаде купата. — Дай на майка си да пийне прясна вода.

— О, да — промълви благодарно Агнес, като че ли едва сега осъзнала колко е жадна. Марта донесе вода и родилката пресуши купата. — Това беше чудесно. Благодаря ти.

Погледна сучещото бебе до гърдите си, после вдигна очи към Том.

— Ти си добър мъж. Обичам те.

Том усети сълзи в очите си. Усмихна й се, а после наведе поглед. Видя, че тя продължава много да кърви. Изсъхналата родилна връв, която все още бавно продължаваше да излиза, лежеше навита сред локва кръв върху наметалото му между краката на Агнес.

Пак погледна жена си. Бебето беше спряло да суче и спеше. Агнес придърпа наметалото над него и отново затвори очи.

След малко Марта го попита:

— Чакаш ли нещо?

— Последъка.

— Каква е това?

— Ще видиш.

Майката и бебето подремаха малко, после Агнес пак се размърда. Мускулите й се напрегнаха, отворът малко се ушири и плацентата се появи. Том я вдигна в ръцете си и я огледа. Приличаше на нещо, взето от касапски тезгях. Огледа по-внимателно и видя, че като че ли беше разкъсана, сякаш липсваше парче. Но никога не беше виждал последък толкова отблизо и предположи, че е нормално — нали бе изтръгнат от утробата. Хвърли го в огъня. Издаде неприятна миризма докато гореше, но ако го беше метнал настрани, можеше да привлече лисици или дори вълк.

Агнес продължаваше да кърви. Том си спомни, че заедно с последъка винаги изтичаше кръв, но не помнеше да е било толкова много. Разбра, че кризата все още не е свършила. Изпита леко замайване от напрежението и глада. Но пристъпът отмина и той се взе в ръце.

— Още кървиш малко — каза на Агнес, стараейки се да не издаде тревогата си.

— Скоро ще спре — отвърна тя. — Завий ме.

Том закопча горницата на роклята й и загърна наметалото й около краката.

— Мога ли да си почина вече? — попита Алфред.

Още стоеше на колене зад майка си, да я крепи. Трябваше да е изтръпнал от толкова дългото седене неподвижно, помисли си Том.

— Аз ще заема мястото ти.

На Агнес щеше да й е по-удобно с бебето, ако можеше да остане полуизправена, а и тялото му зад нея щеше да топли гърба й и да я пази от вятъра. Смениха местата си с Алфред. Момчето изпъшка от болка, щом изпъна изтръпналите си крака. Том прегърна жена си и бебенцето.

— Как се чувстваш?

— Малко уморена.

Бебето изплака. Агнес го премести така, че да може да намери зърното й. Докато сучеше, тя като че ли заспа.

Том се притесни. Нормално беше да е уморена, но летаргичната й отпуснатост го безпокоеше. Беше твърде изтощена.

Бебето спеше, а след малко заспаха и другите две деца. Марта се бе свила на кълбо до майка си, а Алфред се изпъна от другата страна на огъня. Том държеше Агнес в прегръдката си, галеше я нежно и от време на време я целуваше по темето. Усети, че тялото й се отпусна, докато потъваше във все по-дълбок сън. Беше може би най-доброто за нея, реши той. Докосна лицето й. Кожата й беше изстинала въпреки всичките му усилия да я стопли. Бръкна под наметалото й и опипа с пръсти бебешката гръд. Детето беше топло и сърчицето му тупаше силно. Том се усмихна. Кораво дете, каза си той. От оцеляващите.

Агнес се размърда.

— Том?

— Да.

— Помниш ли нощта, когато дойдох при теб, в колибата ти, когато работеше на църквата на баща ми?

— Разбира се — отвърна той и я погали. — Как бих могъл да го забравя?

— Никога не съм съжалила, че ти се отдадох. Никога, нито за миг. Всеки път, когато си помисля за онази нощ, се чувствам толкова радостна.

Той се усмихна. Беше хубаво, че го чува.

— Аз също. Радвам се, че го направи.

Тя подремна малко, после заговори отново.

— Надявам се да построиш своята катедрала.

Това го изненада.

— Мислех, че си против.

— Да, но не бях права. Ти заслужаваш нещо красиво.

Не разбра какво има предвид.

— Построй красива катедрала за мен.

В думите й нямаше смисъл. Зарадва й се, когато тя отново заспа. Този път тялото й се отпусна съвсем и главата й клюмна на една страна. Том трябваше да крепи бебето, за да не изпадне от гърдите й.

Полежаха дълго така. По едно време новороденото се събуди отново и заплака. Агнес не реагира. Плачът разбуди Алфред и той се превъртя и загледа малкото си братче.

Том леко разтърси Агнес.

— Събуди се. Бебето иска да се храни.

— Татко! — каза Алфред уплашено. — Погледни лицето й!

Обзе го предчувствие. Прекалено силно бе кървяла.

— Агнес! Събуди се!

Не реагира. Беше в несвяст. Той се надигна и леко я положи върху земята. Лицето й беше мъртво бледо.

Със страх от това, което очакваше да види, Том отви гънките на наметалото около бедрата й.

Имаше кръв навсякъде.

Алфред ахна и извърна глава.

— Господ да ни е на помощ — прошепна Том.

Бебешкият плач събуди и Марта. Тя видя кръвта и запищя. Том я вдигна, плесна я през лицето и детето млъкна.

— Недей да пищиш — каза й той кротко и я остави на земята.

— Мама умира ли? — промълви Алфред.

Том постави ръката си под лявата гръд на Агнес. Нямаше никакъв пулс.

Никакъв пулс.

Натисна по-силно. Плътта й бе топла и гръдта й докосна дланта му, но не дишаше и сърцето й не биеше.

Изтръпващият хлад го загърна като мъгла. Беше си отишла. Взря се в лицето й. Как можеше да я няма? Пожела с цялата си душа да се раздвижи, да отвори очи, да вдиша. Задържа ръката си на гърдите й. Понякога сърце може да забие отново, казваха… но бе изгубила толкова много кръв…

Погледна Алфред и прошепна:

— Мама е мъртва.

Алфред го зяпна. Марта заплака. Новороденото също плачеше. „Трябва да се погрижа за тях“, помисли си Том. „Трябва да съм силен заради тях“.

Но му се искаше да заплаче, да я прегърне и да задържи тялото й до себе си докато изстива, и да си я спомня като момиче, и как се смее и прави любов. Искаше му се да захлипа от гняв и да размаха юмрук към безмилостното небе. Вкорави сърцето си. Трябваше да се овладее. Трябваше да е силен заради децата.

Очите му останаха сухи.

„Какво да направя най-напред?“

„Да изкопая гроб.“

„Трябва да изкопая дълбока дупка и да я положа в нея, да я опази от вълците, и да съхрани костите й до Съдния ден; а после да се помоля за душата й. О, Агнес, защо ме остави сам?“

Новороденото все още плачеше. Беше стиснало очи и устата му се отваряше и затваряше ритмично все едно, че можеше поеме храна от въздуха. Трябваше му храна. Гърдите на Агнес бяха пълни с топло мляко. Защо не? — помисли си Том. Намести бебето до гърдата й. Детето намери зърното и засука, а той придърпа наметалото на Агнес около малкото телце.

Марта гледаше ококорена и смучеше палеца си. Баща й каза:

— Би ли могла да подържиш бебето така, че да не падне?

Тя кимна и коленичи до мъртвата си майка и братчето си.

Том вдигна лопатата. Беше избрала това място за отдих и беше седяла под клоните на кестена. Нека това да е мястото на вечния й сън, тогава. Преглътна с усилие, за да надвие подтика да се смъкне на земята и да заплаче. Очерта правоъгълник на няколко крачки от дънера, където нямаше да има корени близо до повърхността, и започна да копае.

Откри, че помага. Докато се съсредоточаваше над забиването на лопатата в коравата земя и изхвърлянето на пръстта, останалата част от ума му изтръпваше и можеше да съхрани хладнокръвие. Започна да се редува с Алфред, за да намери и той утеха в монотонното физическо усилие. Копаеха бързо, напрягаха се здраво и въпреки хапещия студ и двамата се запотиха като посред пладне.

В един момент синът му продума:

— Не е ли достатъчно това?

Том осъзна, че стои в дупка, дълбока почти колкото ръста му. Не му се искаше работата да свършва. Кимна с неохота.

— Става.

Измъкна се навън.

Зората бе напъпила, докато копаеше. Марта беше вдигнала бебето, седеше край огъня и го люлееше. Том отиде при Агнес и коленичи. Загърна я плътно с наметалото й, като остави лицето открито и я вдигна. Отиде при гроба и я положи до него. После слезе в дупката.

Вдигна я и леко я положи върху пръстта. Погледа я дълго, коленичил в студения й гроб. Целуна я веднъж по устните, леко. После склопи очите й.

Излезе от гроба.

— Елате тук, деца.

Алфред и Марта, която още държеше бебето на ръце, дойдоха и застанаха от двете му страни. Том ги прегърна. Гледаха в гроба.

— Кажете: „Господ да благослови мама“.

— Господ да благослови мама — повториха двамата.

Марта хлипаше, а в очите на Алфред имаше сълзи. Том преглътна своите.

Пусна децата и вдигна лопатата. Дъщеря му писна, когато хвърли в гроба първата лопата пръст и Алфред прегърна сестра си. Том продължи да зарива. Не можеше да понесе да хвърли пръст на лицето й, затова покри стъпалата й, после краката и тялото, и струпа пръстта на висока купчина, и с всяка лопата тя се изсипваше надолу, докато накрая имаше пръст около шията й, после над устата, която беше целунал, а накрая и лицето й изчезна, за да не го види никога вече.

Бързо напълни гроба.

Когато и това свърши, остана загледан в могилката.

— Сбогом, скъпа — прошепна Том. — Беше добра съпруга и те обичам.

Обърна се с усилие.

Наметалото му все още лежеше на земята, където Агнес бе родила. Долната му половина беше прогизнала от съсирваща се и съхнеща кръв. Той взе ножа и грубо разряза плата на две. Окървавената половина хвърли в огъня.

Марта още носеше бебето.

— Дай ми го — каза Том.

Тя го зяпна със страх в очите. Той загърна голото новородено момченце с чистата половина от наметалото и го положи върху гроба. Бебето заплака.

Том се обърна към децата. Гледаха го изтръпнали.

— Нямаме никакво мляко, за да го опазим живо, затова трябва да го оставим тук с майка му.

— Но той ще умре! — проплака Марта.

— Да. — Том се постара да запази гласа си стегнат. — Каквото и да направим, той ще умре. — Искаше му се бебето да престане да плаче.

Събра вещите им, прибра ги в котлето за готвене и го стегна на гърба си, както правеше Агнес.

— Да вървим.

Марта захлипа. Алфред беше пребледнял. Поеха по пътя в сивотата на хладното утро. По някое време звукът на бебешкия плач заглъхна.

Нямаше да е разумно да останат при гроба, защото децата нямаше да могат да заспят там и едно будуване цяла нощ не би им донесло нищо. Освен това вървенето само щеше да им помогне.

Том закрачи бързо, но мислите му вече бяха освободени и повече не можеше да ги владее. Нямаше какво друго да прави, освен да върви. Нищо нямаше за уреждане, никаква работа за вършене, нищо за подреждане, нищо за гледане, освен сумрачната гора и сенките, пробягващи на светлината на факлите. Понякога си помисляше за Агнес, тръгваше по дирята на някой спомен и се усмихваше на себе си, а после се извръщаше през рамо да й каже какво си е спомнил. Тогава се стъписваше, осъзнавайки, че тя е мъртва и болката го жегваше. Чувстваше се объркан все едно, че се е случило нещо съвсем непонятно, въпреки че беше съвсем обичайно на този свят жена на нейната възраст да почине при раждане и мъж на годините му да остане вдовец. Но усещането за загуба бе като рана. Чувал беше, че хора, на които са отсекли пръстите на краката, не могат да стоят прави, а постоянно падат, докато се научат отново да ходят. Точно така се чувстваше и той. Сякаш част от него беше отсечена и не можеше да привикне с мисълта, че си е отишла завинаги.

Мъчеше се да не мисли за нея, но непрекъснато си спомняше как бе изглеждала, преди да умре. Струваше му се невероятно, че е била жива едва допреди няколко часа, а вече я няма. Представяше си лицето й, докато се напрягаше да роди и гордата й усмивка след това, когато погледна малкото си момченце. Спомняше си какво му беше казала след това: „Надявам се да построиш своята катедрала“, а после: „Построй красива катедрала за мен.“ Беше го изрекла сякаш знаеше, че умира.

Докато вървеше, отново и отново се сещаше за бебето, което бе оставил върху гроба й, увито в половин наметало. Вероятно все още беше живо, освен ако някоя лисица го бе надушила вече. Щеше да умре преди разсъмване обаче. Щеше да поплаче, след това да затвори очи и животът да се изсипе от него, докато изстива в съня си.

Освен ако лисица го надушеше.

Нищо не можеше да направи Том за бебето. Трябваше му мляко, за да оцелее, а нямаше откъде да го вземе: никакви села, където да потърси дойка, никаква овца, коза или крава, от която да се вземе най-близката сходна храна. Можеше само ряпа да му даде, а тя щеше да го убие също като лисицата.

Докато нощта отстъпваше, все повече се ужасяваше от това, че е изоставил бебето. Знаеше, че подобна постъпка е съвсем обичайна — селяни с големи семейства и малки стопанства понякога оставяха новородените си да умрат на открито, а свещеникът понякога си затваряше очите. Но Том не беше такъв човек. Трябваше да го е взел и да го носи в ръцете си, докато издъхне, а после да го погребе. Нямаше полза от това, разбира се, но все пак щеше да е правилното.

Осъзна, че се е съмнало.

Изведнъж се спря.

Децата стояха смълчани и го гледаха с очакване. Бяха готови за всичко: вече нищо не бе нормално.

— Не трябваше да оставям бебето — заяви Том.

— Но ние не можем да го храним — продума Алфред. — Бездруго ще умре.

— Въпреки това не биваше да го оставям.

— Да се върнем — предложи Марта.

Строителят все пак се поколеба. Да се върне означаваше да признае, че е сгрешил, като е изоставил бебето.

Но беше истина. Беше сгрешил.

Обърна се.

— Добре. Да се върнем.

Сега всички опасности, които по-рано се бе опитвал да изключи, започнаха да изглеждат много по-вероятни. Със сигурност някоя лисица вече беше надушила бебето и го беше отмъкнала в бърлогата си. Или дори вълк. Дивите прасета бяха опасни, макар че те не ядяха месо. Ами бухалите? Бухал не можеше да отнесе бебе, но можеше да му изкълве очите…

Закрачи по-бързо, замаян от умора и глад. Марта трябваше да подтичва, за да не изостане от него, но не се оплака.

Ужасяваше го онова, което можеше да види, щом се върнеше при гроба. Хищниците бяха безмилостни и можеха да разберат кога едно живо същество е безпомощно.

Бе загубил усета си за време и нямаше представа колко са се отдалечили. Гората от двете страни му изглеждаше непозната, въпреки че току-що бе преминал през нея. Озърташе се, притеснен за мястото, където беше гробът. Огънят със сигурност не можеше да е угаснал все още — бяха го наклали силен… Оглеждаше дърветата, за да види характерните листа на конския кестен. Поеха по някакъв завой на пътя, който не помнеше и го влуди мисълта, че може вече да е подминал гроба, без да го е видял. След това му се стори, че вижда смътен оранжев блясък отпред.

Сърцето му подскочи. Забърза и присви очи. Да, беше огън. Затича. Чу Марта да проплаква зад гърба му сякаш си бе помислила, че татко й я оставя, и извика през рамо:

— Стигнахме!

Двете деца затичаха след него.

Стигна при конския кестен с разтуптяно сърце. Огънят пламтеше игриво. Ето я и струпаната купчина дърва. Ето го и зацапаното с кръв парче земя, където Агнес беше кървила до смърт. Ето го и гроба — могилка прясно изкопана пръст, под която тя сега лежеше. А върху гроба — нищо.

Том се заозърта в паника. Умът му се беше размътил. От бебето нямаше и следа. От очите му бликнаха сълзи на отчаяние. Нямаше я дори половината наметало, с което новороденото бе увито. И все пак гробът беше непокътнат — не се виждаха нито животински дири в меката пръст, нито кръв… Никакви следи, че бебето е отмъкнато…

Обзе го чувството, че не може да вижда добре. Не можеше да мисли ясно. Вече знаеше, че е направил нещо ужасно, като е оставил бебето, докато е още живо. Щом разбереше, че е мъртво, щеше да може да си отдъхне. Но то все още можеше да е живо някъде… някъде наблизо. Реши да обиколи в кръг и да потърси.

— Къде отиваш? — попита Алфред.

— Трябва да потърсим за бебето — смотолеви той, без да поглежда назад. Обиколи по края на полянката, като надничаше под храстите, все още леко замаян и отпаднал. Нищо не видя, дори и най-малка следа за посоката, в която вълкът можеше да е отнесъл сина му. Вече беше сигурен, че е било вълк. Леговището му сигурно бе наблизо.

— Трябва да обиколим по-надалеч — каза на децата.

Отново ги поведе в кръг, по-далече от огъня, като се провираше между храстите и ниските дървета. Започваше да се чувства объркан, но успя да съсредоточи ума си само над едно: властната нужда да намери детето. Вече не изпитваше никаква скръб, само сляпа и яростна решимост, и ужасното осъзнаване, че всичко това е по негова вина. Газеше през гората и очите му шареха между храсти и трева, спираше на всеки няколко крачки, за да се вслуша за монотонния бебешки плач, който не можеше да се сбърка с нищо. Но щом той и децата затихнеха, гората оставаше безмълвна.

Загуби представа за времето. Непрекъснато разширяващите се обиколки го връщаха периодично на пътя, но в един момент осъзна, че е минало много време, откакто го бяха прекосили. Зачуди се защо не бяха се натъкнали на колибата на лесничея. Смътно си помисли, че може би се е изгубил и вече не обикаля около гроба, а се скита напосоки из леса. Но вече бе все едно, след като продължаваше да търси.

— Татко — подвикна зад него Алфред.

Том го погледна през рамо ядосан, че са го разсеяли. Алфред носеше Марта, която май бе заспала дълбоко и клюмаше на гърба му.

— Какво?

— Може ли да отдъхнем?

Том се поколеба. Не му се искаше да спира, но синът му сякаш всеки миг щеше да рухне.

— Добре — каза той с неохота. — Но не задълго.

Бяха на някакъв склон. В подножието може би имаше поток. Усети, че е ожаднял. Взе Марта от Алфред, сгуши я до гърдите си и заслиза надолу. Както очакваше, намери едно поточе, заледено по краищата и остави дъщеря си на брега. Двамата с Алфред коленичиха и гребнаха с шепи от студената вода.

После Алфред легна до Марта и затвори очи. Том се озърна наоколо. Намираха се на поляна, застлана с окапали листа. Дърветата наоколо бяха ниски здрави дъбове, сплели клоните си като покрив. Мъжът прекоси поляната с мисълта да огледа за бебето зад дърветата, но щом стигна до другия край, краката му се подкосиха, той се подчини на умората и седна.

Вече се беше развиделило, но още се стелеше мъгла и сякаш не бе по-топло, отколкото през нощта. Трепереше неудържимо. Едва сега осъзна, че е обикалял само по долна риза. Зачуди се какво е станало с наметалото му, но не можа да си спомни. Мъглата се сгъсти или пък нещо странно стана със зрението му, защото вече не можеше да види децата в другия край на поляната. Прииска му се да стане и да отиде при тях, но и с краката му нещо не бе наред.

Бледото слънце едва се провря през облака и малко след това ангелът се появи.

Вървеше през поляната от изток, загърната в безцветно вълнено наметало, почти бяло. Без да усеща изненада или любопитство, я погледа как се приближава. Прекрачил бе границата на всякакво удивление или страх. Взираше се в нея с унилия, празен, безизразен поглед, с който беше оглеждал грамадните дънери на околните дъбове. Овалното й лице беше обрамчено с буйна тъмна коса, а наметалото скриваше стъпалата й тъй, че сякаш се плъзгаше над сухите листа. Спря се точно пред него и златните й очи като че се вгледаха в душата му и разбраха болката му. Изглеждаше му позната. Все едно, че беше виждал същия този ангел, изрисуван в някоя от църквите, в които бе стъпвал наскоро. После разтвори наметалото си. Отдолу беше гола. Имаше тялото на земна, около двайсет и пет годишна жена, със светла кожа и розови зърна. Том винаги си беше представял ангелските тела безукорно гладки и без косми, но това не бе такова.

Смъкна се на коляно пред него, както седеше скръстил крака до дъба. Наведе се към лицето му и го целуна по устата. Беше толкова замаян от преживяното, че дори това не го изненада. Избута го леко, докато се излегна на гръб, после разтвори наметалото си и легна отгоре му, а голото й тяло се притисна в него. Усети топлината й през ризата си. След няколко мига спря да трепери.

Тя взе брадатото му лице в шепите си и го целуна отново с жажда, все едно, че пиеше студена вода след дълъг и сух ден. Сетне дланите й пробягаха по ръцете му до китките, после вдигна шепите му към гърдите си и той инстинктивно се вкопчи в тях. Бяха меки и податливи, а зърната й настръхнаха под пръстите му.

Някъде от дълбините на ума му изплува мисълта, че е мъртъв. Раят като че ли не трябваше да изглежда точно така, но му беше все едно. От часове бе изгубил способността си да разсъждава трезво. Малкото му останала рационална мисъл отстъпи пред властта на тялото. Изпъна се нагоре, притисна се в нея и извлече сила от топлината и голотата й. Тя разтвори устни, езикът й се впи в устата му и потърси неговия, а той откликна жадно.

За миг тя се отдръпна и отлепи тялото си от неговото. Замаян усети как надигна ризата над кръста му, след което възседна бедрата му. Взря се в очите му с всевиждащия си поглед и се сниши. В един мъчителен миг, когато телата им се докоснаха, тя се поколеба; след това той усети, че влиза в нея. Усещането бе толкова възбуждащо, че бе готов да изригне от наслада. Тя задвижи бедрата си, усмихна му се и целуна лицето му.

След малко тя притвори очи и започна да стене, и той разбра, че губи контрол. Загледа я щастлив и замаян. Стенеше тихо и накъсано, движеше се все по-бързо и по-бързо, и екстазът й доведе Том до дълбините на изстрадалата му душа така, че не знаеше вече дали му се иска да заплаче, да извика от радост или да се разсмее неистово. А после взривът на насладата разтърси и двамата като дървета в буря, отново и отново, докато сетната им страст затихна и тя се отпусна върху гърдите му.

Дълго време лежаха така. Топлината на тялото й попи в него и той се унесе в лека дрямка. Кратка беше и приличаше повече на блян, отколкото на истински сън. Но когато отвори очи, умът му се бе прояснил.

Вгледа се в лежащата върху него красива млада жена и мигновено осъзна, че не беше никакъв ангел, а Елън, бегълката. Същата, която бе срещнал в тази част на леса, когато им откраднаха прасето. Тя усети раздвижването му и отвори очи. Погледна го със смесица от обич и безпокойство. Изведнъж той се сети за децата си. Отмести я леко от себе си и се надигна. Алфред и Марта лежаха в листата, загърнати в наметалата си и слънцето огряваше спящите им лица. Събитията от предната нощ се върнаха в ума му на ужасяващ порой. Спомни си, че Агнес е мъртва и че бебето — синът му! — го няма, и зарови лице в шепите си.

Чу странното изсвирване на Елън и вдигна глава. Откъм дърветата се появи фигура и строителят разпозна в нея чудатото й на вид момче, Джак, с мъртвешки бялата му кожа, рижата коса и светлосините птичи очи. Стана и заоправя дрехите си, а Елън също се изправи и се загърна в наметалото си.

Момчето носеше нещо в ръцете си и го поднесе на Том да го види. Позна го веднага. Беше половината от наметалото му, с което бе увил бебето, преди да го остави върху гроба на Агнес.

Объркан, той зяпна в момчето, а след това в Елън. Тя взе ръцете му в своите, погледна го в очите и каза:

— Твоето бебе е живо.

Не посмя да й повярва. Не можеше да се случи нещо толкова чудесно, толкова щастливо на този свят.

— Не може да бъде.

— Живо е.

Обзе го плаха надежда.

— Наистина ли? — промълви той. — Наистина ли?

Тя кимна.

— Наистина. Ще те заведа при него.

Том разбра, че го казва сериозно. Вълната на облекчение и щастие го заля. Падна на колене на земята и чак тогава даде воля на сълзите си.

V

— Джак чу плача на бебето — обясни Елън. — Беше тръгнал към реката до едно място на север оттук, където човек може да убие патици с камък, стига да се цели добре. Не знаеше какво да направи, затова дотича до вкъщи да ме доведе. Но на идване видяхме един свещеник на кон. Той носеше бебето ти.

— Трябва да го намеря… — почна Том.

— Не изпадай в паника — прекъсна го Елън. — Знам къде е. Свърна ей натам, съвсем близо до гроба. Пътека, която води до малък манастир, скрит в гората.

— Бебето има нужда от мляко.

— Монасите имат кози.

— Слава Тебе, Господи — промълви трескаво Том.

— Ще те заведа там, след като хапнеш нещо — каза тя. — Но… — Елън се намръщи. — Не казвай на децата за манастира засега.

Том се озърна към поляната. Алфред и Марта все още спяха. Джак бе отишъл при тях и ги зяпаше с глупавия си поглед.

— Защо не?

— Не знам… Просто си мисля, че може би ще е по-разумно да се изчака.

— Но синът ти ще им каже.

Тя поклати глава.

— Той видя свещеника, но не мисля, че се е досетил за останалото.

— Добре. Ако знаех, че си наблизо, можеше да спасиш Агнес.

Елън отново поклати глава и тъмната й коса заигра около лицето й.

— Нищо друго не можеше да бъде сторено, освен жената да се стопли, а ти направи това. Когато една жена кърви отвътре или спира и тя се оправя, или не спира и умира. — В очите на Том се появиха сълзи и Елън добави: — Съжалявам.

Той кимна мълчаливо.

— Но живите трябва да се погрижат за живите. А ти имаш нужда от храна и ново наметало — добави тя и стана.

Събудиха децата. Том им каза, че бебето е живо и здраво, че Елън и Джак са видели един свещеник да го носи и че той и Елън ще отидат по-късно да потърсят свещеника, но първо Елън ще им даде храна. Приеха спокойно изумителната новина — вече нищо не можеше да ги стъписа. Самият Том беше не по-малко объркан. Животът се движеше твърде шеметно, за да може да възприеме всички промени. Все едно, че беше на гърба на бягащ кон: всичко ставаше толкова бързо, че нямаше време да реагира на събитията и единственото, което можеше да направи, бе да стъпва здраво и да опази разума си. Агнес беше родила в мразовитата нощ и бебето като по чудо бе дошло на тоя свят здраво. Всичко изглеждаше наред, а след това Агнес, душата на живота му, бе издъхнала от загубата на кръв в ръцете му и той си беше изгубил ума. Бебето беше обречено и изоставено като мъртво. След това се бяха опитали да го намерят и не успяха. После Елън се бе появила и Том я беше взел за ангел и се беше любил с нея като в сън, и тя му каза, че бебето е живо и е добре. Нямаше ли животът малко поне да поспре, за да му позволи да премисли над всички тези ужасни събития?

Том винаги беше допускал, че избягалите от закона скитници живеят окаяно, но нищо окаяно нямаше в Елън и той се зачуди как ли щеше да изглежда домът й. Тя ги поведе, криволичейки между дърветата. Нямаше никаква пътека, но Елън нито веднъж не се поколеба, докато прегазваше през потоци, провираше се под ниски клони, прехвърляше някое замръзнало блато, гъсти храсти или огромен дънер на паднал дъб. Накрая тръгна към гъсталак от калина и сякаш изчезна. Том продължи след нея и противно на очакването си видя тясна пътечка, лъкатушеща през храстите. Клоните на калината се сплетоха над главата му и докато следваше жената, се озова в полумрак. Спря се, докато очите му се приспособят и постепенно осъзна, че се намира в пещера.

Въздухът вътре бе топъл. Пред него, в огнище от плоски камъни, грееше огън. Димът отиваше право нагоре — някъде имаше естествен отдушник. От двете му страни висяха животински кожи, вълча и сърнешка, закрепени на стените на пещерата с дървени клинове. Пушен бут от сърна се люлееше от покрива над главата му. Видя ръчно скован сандък, пълен с киселици, свещи от натопена в тръстика лой по скалните издатини и суха слама на пода. Край огъня имаше котле за готвене, също като в най-обикновен селски дом и ако се съдеше по миризмата, пълно със същото сготвено, каквото можеше да яде всеки друг — зеленчуци, сварени с кокали с месо и билки. Том беше смаян. Тук цареше повече уют, отколкото в домовете на много крепостни селяци.

Зад огнището бяха проснати два тюфлека, съшити от сърнешка кожа и натъпкани може би с тръстика, а върху всеки от тях лежаха грижливо навити вълчи кожи. Елън и Джак явно спяха там, с огъня между тях и входа на пещерата. В дъното имаше внушителна колекция от оръжия и ловни принадлежности: лък, стрели, мрежи, примки за зайци, няколко остри ками, грижливо изработено дървено копие със заострен и втвърден на огъня връх и сред всички тези примитивни вещи — три книги. Том се слиса: никога не беше виждал книги в къща, камо ли в пещера. Мястото на книгите бе в църквата.

Джак взе една дървена купа, бръкна в котлето и започна да пие. Алфред и Марта го загледаха с гладни очи. Елън го погледна извинително и рече:

— Джак, когато има гости, първо даваме храна на тях, преди да ядем.

Момчето я зяпна озадачено.

— Защо?

— Защото така е възпитано. Дай на децата от готвеното.

Джак не изглеждаше убеден, но се подчини на майка си. Елън сипа от супата и на Том. Той седна на пода и отпи. Имаше вкус на месо и го стопли отвътре. Тя загърна раменете му с кожа. След като я изгълта, загреба с пръсти от зеленчуците и месото. От седмици не беше вкусвал месо. Приличаше на патешко — сигурно ударена от Джак с камъни и прашка птица.

Ядоха, докато котлето се опразни. После Алфред и Марта легнаха върху тръстиките. Преди да заспят Том им каза, че двамата с Елън ще идат да потърсят свещеника, а Елън нареди на Джак да остане и да се погрижи за тях, докато се върнат. Двете грохнали от умора деца кимнаха в съгласие и затвориха очи.

Том и Елън излязоха навън. Бе загърнат с кожата, която Елън му беше дала. Увил я бе около раменете си да му пази топло. Щом навлязоха в гъстака от калина жената се спря, обърна се към него, придърпа го към себе си и го целуна.

— Обичам те — прошепна му пламенно. — Обикнах те от мига, в който те видях. Винаги съм искала мъж, който да е силен, благороден и мил, и си мислех, че такъв не съществува. А после те видях. Исках те. Но разбрах, че обичаш жена си. Боже мой, колко й завиждах. Съжалявам, че умря, искрено съжалявам, защото виждам скръбта в очите ти и всички сълзи, които чакат да бъдат пролети, и сърцето ми се къса, като те гледам толкова тъжен. Но след като нея вече я няма, искам те за себе си.

Том не знаеше какво да отвърне. Трудно му беше да повярва, че една толкова красива, силна и способна сама да се справя с трудностите жена, би могла да се влюби в него от пръв поглед. Още по-трудно му бе да определи какво изпитва самият той. Беше опустошен от загубата на Агнес. Елън бе права, че още таеше непролети сълзи. Усещаше тежестта им в очите си. Но също така бе погълнат от желание към Елън, с възхитителното й горещо тяло, златните й очи и безсрамната й страст. Чувстваше се ужасно гузен, че я желае толкова непреодолимо, докато Агнес лежи в гроба едва отпреди няколко часа.

Взря се в нея, очите й отново проникнаха до сърцето му и тя промълви:

— Не казвай нищо. Не бива да изпитваш срам. Знам, че я обичаше. Тя също го знаеше, виждах го. Все още я обичаш, разбира се. Винаги ще я обичаш.

А той бездруго нямаше какво да каже. Беше онемял, поразен от тази необикновена жена. Тя като че ли правеше всичко както трябва. Това, че сякаш знаеше всичко, което му е на сърцето, по някакъв начин го накара да се почувства по-добре, сякаш вече наистина нямаше от какво да се срамува. Том въздъхна.

— Така е по-добре — промълви тя. Хвана го за ръката и излязоха заедно от пещерата.

Пробиваха си път през девствената гора близо миля, след което излязоха на пътя. Докато вървяха, Том непрекъснато поглеждаше лицето на Елън. Спомни си как първия път, когато я срещна, бе решил, че не би могла да се нарече съвсем красива заради странните си очи. Сега не можеше да разбере как изобщо е могъл да си помисли нещо такова, защото виждаше в тези изумителни очи съвършения израз на неповторимата й същност. Сега тя изглеждаше абсолютно съвършена и единствената загадка бе защо е с него.

Извървяха три или четири мили. Той все още бе уморен, но храната му беше дала сила. И макар да вярваше безрезервно на Елън, изгаряше от желание да види бебето със собствените си очи.

Щом зърнаха манастира през дърветата, жената му прошепна:

— Нека не се разкриваме пред монасите в началото.

Том се озадачи.

— Защо?

— Ти изостави бебе. Брои се за убийство. Хайде да огледаме скришом от гората и да видим що за хора са те.

Том не смяташе, че може да си има неприятности, предвид обстоятелствата, но малко предпазливост нямаше да навреди, затова кимна в съгласие и я последва в гъсталаците. Малко след това двамата легнаха в края на поляната.

Манастирът бе много малък. Том беше строил манастири и предположи, че този трябваше да е от тъй наречените скитове, клон или външен пост на приорат или абатство. Имаше само две каменни сгради — параклис и спалнята на монасите. Останалото бе от дърво и замазан с глина плет: кухня, конюшня, плевник, и няколко по-малки стопански постройки. Мястото имаше чист, добре поддържан вид и създаваше впечатлението, че монасите се занимават със земеделие поне толкова, колкото се отдават на молитвите.

Наоколо не се мяркаха много хора.

— Повечето от братята са отишли по работа — обясни Елън. — Строят плевня горе на хълма. — Погледна към небето. — Ще се върнат към обед за ядене.

Том огледа поляната. Видя две човешки фигури, скрити отчасти зад стадо вързани кози.

— Погледни — посочи й той. Загледаха се към двамата и той забеляза още нещо. — Мъжът, който седи, е свещеник и…

— И държи нещо в скута си.

— Хайде да се приближим.

Тръгнаха през дърветата, заобикаляйки поляната и излязоха на едно място близо до козите. Сърцето на строителя се разтуптя, щом погледна седналия на трикракото столче свещеник. В скута му имаше бебе и бебето беше неговото. В гърлото му заседна буца. Беше вярно, наистина беше вярно! Бебето бе оживяло. Искаше му се да скочи и да прегърне свещеника.

Другият мъж беше млад монах. Като се вгледа по-внимателно, Том видя, че младият топна ленено парче плат във ведро с мляко — козе, сигурно — а след това постави намокрения край в устата на бебето. Това беше находчиво.

— Е — промълви плахо. — Най-добре да ида при тях, да им кажа какво съм направил и да си взема детето.

Елън го погледна намръщено.

— Малко помисли, Том. Какво ще правиш после?

Не я разбра накъде бие.

— Ще помоля монасите за мляко. Могат да разберат, че съм беден. Те дават милостиня.

— А след това?

— Ами, надявам се, че ще ми дадат достатъчно мляко, за да преживее три дни, докато стигна до Уинчестър.

— А после? — настоя Елън. — Как ще изхраниш бебето си след това?

— Ами, ще потърся работа…

— Търсиш си работа откакто те срещнах, от края на лятото — сопна се тя. Като че ли му беше малко ядосана, но той не разбра защо. — Нямаш нито пари, нито сечива — продължи да го поучава. — Какво ще стане с бебето, ако в Уинчестър няма работа?

— Не знам — отвърна Том. Почувства се уязвен, че му говори толкова грубо. — Какво да правя — да живея като тебе ли? Не мога да замервам патици с камъни. Аз съм строител.

— Би могъл да оставиш бебето тук.

Той се стъписа.

— Да го оставя? След като тъкмо го намерих?

— Ще си сигурен, че е на топло и нахранено. Няма да трябва да го носиш със себе си, докато търсиш работа. А щом си намериш нещо, можеш да се върнеш тук и да си вземеш детето.

Инстинктът на Том се възпротиви.

— Не знам. Какво биха си помислили монасите за това, че съм изоставил бебето?

— Те вече знаят, че си го направил — отвърна тя изнервено. — Въпросът е само дали ще си го признаеш сега или по-късно.

— Монасите знаят ли как да се грижат за бебета?

— Поне толкова, колкото знаеш и ти.

— Съмнявам се.

— Е, сетили са се как да нахранят новородено, което може само да суче.

Том започна да разбира, че е права. Колкото и да жадуваше да вземе малкото вързопче в прегръдката си, не можеше да отрече, че монасите можеха да се погрижат по-добре за бебето от него. Нямаше храна, нито пари, нито сигурност, че скоро ще си намери работа.

— Да го изоставя отново — каза той тъжно. — Май трябва.

Остана на мястото си, загледан през полето към малката фигурка в скута на свещеника. Синът му имаше тъмната коса на майка си. Беше взел решението си, но не можеше да се откъсне.

След това от другата страна на поляната се появиха група монаси — петнайсет или двайсет на брой — понесли брадви и триони. Стана опасно да не ги забележат. Двамата бързо се шмугнаха назад в гъсталака и бебето изчезна от погледа на Том.

Пропълзяха назад през храстите, а щом излязоха на пътя, се втурнаха в бяг. Избягаха на триста-четиристотин крачки назад, хванати за ръце и строителят се изтощи, но вече бяха на безопасно разстояние. Свърнаха от пътя и си намериха място, където да отдъхнат, скрити от хорските погледи.

Седнаха на затревена издатина, огряна от пъстра слънчева светлина. Том погледна Елън, излегната на гръб върху тревата. Лицето й се бе изчервило и му се усмихваше. Дрехата й се бе разтворила на шията и оголваше гърлото й и хълмчетата на гърдите й. Изведнъж го обзе желание отново да види голотата й и страстта бе по-силна от вината, която изпита. Той се наведе, за да я целуне, ала се поколеба — та тя бе така красива! Когато заговори, бе необмислено и собствените му думи го изненадаха.

— Елън — каза Том. — Ще бъдеш ли моя жена?

I

Питър от Уеърхам беше роден смутител.

Бяха го прехвърлили в малкия скит в гората от манастира-майка в Кингсбридж и не беше трудно да се разбере защо тамошният приор бе побързал да се отърве от него. Висок и дългокрак, близо трийсетгодишен мъж, той имаше могъщ интелект, надменен нрав и живееше в непрекъснато състояние на праведно възмущение. Още като пристигна и тръгна да работи на полето, наложи бесен темп, а после обвини другите в мързел. За негова изненада обаче повечето монаси не му отстъпиха, а по-младите дори го надминаха, докато го умориха. Тогава потърси друг порок вместо безделието и вторият избор се оказа лакомията.

Започна с изяждането само на половината от дажбата си хляб, без да кусне от месото. През деня пиеше вода от потоците, разреждаше бирата и отказваше вино. Нахока един млад монах здравеняк затова, че си поиска още от овесената каша и докара до сълзи едно момче, изпило на шега виното на друг послушник.

Монасите не показваха някакви признаци на лакомия, мислеше си приор Филип, докато се връщаше за обед от билото на хълма към манастира. Младите бяха тънки и мускулести, а по-старите мъже — загорели от слънцето и жилави. Никой нямаше онази бледа отпуснатост, идваща с многото ядене и безделничене. Според Филип всички монаси трябваше да бъдат слаби. Дебелите предизвикваха завист у бедните и омраза към Божиите служители.

По типичен за него начин, Питър беше прикрил обвинението си като изповед.

— Съгреших с греха на лакомията — заявил бе той тая сутрин, докато отдъхваха, насядали по дърветата, които бяха изсекли и похапваха ръжен хляб с глътка бира. — Не се подчиних на напътствието на Свети Бенедикт, който казва, че монасите не трябва да ядат месо, нито да пият вино. — Огледа останалите, вдигнал високо глава и с блеснали от гордост тъмни очи, а накрая погледът му се спря на Филип. — И всеки един тук е виновен в същия грях — довърши той.

Колко тъжно, че Питър трябваше да е такъв, помисли си Филип. Беше посветен на Божието дело, имаше чудесен ум и силно стремление. Но изглежда изпитваше непреодолима нужда да се чувства по-особен и непрекъснато да го забелязват, а това го караше да разиграва сцени. Беше истинска досада, но Филип го обичаше точно толкова, колкото и всеки друг от тях, защото виждаше зад надменността и презрението една неспокойна душа, която всъщност не вярва, че някой би могъл да я заобича.

— Това ни дава повод да си припомним какво точно е казал Свети Бенедикт по тази тема — отвърна Филип. — Помниш ли точните му думи, Питър?

— Той казва: „Всички, освен болните, трябва да се въздържат от месо“, а сетне: „Виното изобщо не е питие за монаси“.

Филип кимна. Точно както подозираше. Питър не знаеше правилото толкова добре като него.

— Почти вярно, Питър. Светецът не говори за месо, а за „плътта на четирикраки животни“ и при това прави изключения, не само за болните, а и за слабите. Какво е имал предвид под „слабите“? Тук, в нашата малка общност, се придържаме към възгледа, че хората, които са изтощени от усилния труд на полето, могат да хапват по малко телешко от време на време, за да укрепва силата им.

Питър изслуша това в мрачно мълчание, с набръчкано от неодобрение чело, свъсени над дългия клюнест нос черни вежди и лице, стегнато в маска на едва сдържано непокорство.

Филип продължи:

— По въпроса за виното, светецът казва: „Четем, че виното изобщо не е питието за монаси.“ Употребата на думата „четем“ подсказва, че той не одобрява изцяло предписанието. Освен това той казва, че половин литър вино би трябвало да е достатъчно за всекиго. И ни предупреждава да не пием до насита. Ясно е, че не очаква от монасите пълно въздържание, нали?

— Но той казва, че във всичко трябва да се проявява сдържаност — отвърна Питър.

— А нима твърдиш, че не сме сдържани тук? — попита Филип.

— Да, твърдя — заяви той звънко.

— „Нека ония, що Бог им дава благодатта на въздържанието знаят, че ще получат подобаваща награда“ — цитира Филип. — Ако чувстваш, че храната тук е твърде щедра, можеш да ядеш по-малко. Но си спомни какво още казва светецът. Той цитира Първото послание до Коринтяните, в което Свети Павел казва: „ала всеки си има своя дарба от Бога, един — тъй, други — инак.“4. А след това светецът ни поучава: „По тази причина не може безпристрастно да се съди колко храна е нужна на другите хора.“ Моля те помни това, Питър, докато постиш и размишляваш над греха на лакомията.

След това отново се бяха заловили за работа, а Питър се държа като мъченик. Нямаше да се смири толкова лесно, разбираше Филип. От трите монашески обета — за бедност, целомъдрие и послушание, най-трудното за Питър бе послушанието.

Имаше начини да се справя с непокорни монаси, разбира се: тъмничен затвор, хляб и вода, бичуване, най-сетне — отлъчване и прогонване от обителта. Филип обикновено не се колебаеше да прилага такива наказания, особено ако монахът поставяше на изпитание игуменската му власт. Поради това го смятаха за поддръжник на строга дисциплина. Но всъщност той мразеше наказанията — раздаването им внасяше разногласие в монашеското братство и натъжаваше всички. Все едно, в случая с Питър наказанието изобщо нямаше да свърши работа — всъщност щеше да го направи още по-горделив и непримирим. Филип беше намислил как да го държи под контрол и в същото време да смекчи нрава му. Нямаше да е лесно. Но пък ако всичко беше лесно, хората нямаше да се нуждаят от Божието напътствие.

Стигнаха до поляната в гората, където беше манастирът. Когато излязоха на открито Филип видя, че брат Джон им маха енергично откъм кошарата с козите. Наричаха го Джони Осем пенса и беше малко не на ред в главата. Филип се зачуди какво ли го беше възбудило сега. С Джони имаше някакъв мъж в свещеническо расо. Стори му се смътно познат и той забърза към него.

Свещеникът беше нисък, набит двайсет и няколко годишен мъж с високо подстригана черна коса и светлосини очи, които блещукаха живи и умни. Да го гледа, за Филип бе все едно да се гледа в огледало. Свещеникът, разбра той изумен, беше по-малкият му брат Франсис.

А Франсис държеше новородено бебе.

Филип не знаеше кое бе по-изненадващото, Франсис или бебето. Монасите се струпаха около тях. Франсис се изправи и подаде бебето на Джони. След това прегърна Филип.

— Какво правиш тук? — попита го Филип зарадван. — И защо си донесъл бебе?

— Защо съм тук ще ти кажа по-късно — отвърна Франсис. — Колкото до бебето, намерих го в горите съвсем самичко, лежеше край един тлеещ огън. — Франсис замълча.

— И… — подкани го Филип.

Франсис сви рамене.

— Не мога да ти кажа нищо повече от това, защото само това знам. Надявах се да стигна тук снощи, но не успях, тъй че преспах в колибата на един лесничей. Напуснах я на разсъмване и яздех по пътя, когато чух бебешки плач. Миг след това го видях. Взех го и го донесох тук. Това е цялата история.

Филип погледна невярващо малкото вързопче в ръцете на брат Джони. Посегна колебливо и повдигна крайчеца на завивката. Видя сбръчкано личице, отворена беззъба уста и малка плешива главица — миниатюра на състарен монах. Разгъна още малко вързопа и видя крехки раменца, махащи във въздуха ръчици и здраво стиснати юмручета. Огледа по-внимателно отрязаната пъпна връв, увиснала от коремчето на бебето. Изглеждаше малко противно. Нормално ли беше това? Раната като че ли заздравяваше добре и май щеше да е най-добре да не се пипа. Отви още малко одеялото.

— Момче е. — Покашля се смутено и го зави отново. Един от послушниците се изсмя глуповато.

Филип изведнъж се почувства безпомощен. „Какво, за Бога, да правя с това?“ — помисли си игуменът. „Да го храня?“

Бебето заплака и звукът дръпна струните на сърцето като любим псалм.

— Гладно е — промълви той и го порази мисъл: „Откъде ли го знам?“

— Не можем да го храним — каза един от монасите.

Филип се канеше да отвърне „Защо не?“, но веднага се сети, че нямаше никакви жени на мили околовръст.

Но Джони вече бе решил проблема, както скоро се увери Филип. Братът седна на столчето с бебето в скута си. Държеше в ръката си кърпа с усукан край. Топна края във ведро с мляко, остави кърпата да попие малко от течността, след което го поднесе към бебешката уста. Бебето отвори уста, засука от кърпата и преглътна.

Филип се обнадежди.

— Много умно, Джони. Браво — възкликна той изненадано.

Джони се усмихна на похвалата и отвърна гордо:

— Правил съм го преди, когато една майка коза умря, преди да се отбие козлето.

Всички монаси загледаха с увлечение, докато Джони повтаряше простичкото действие с топването на кърпата в млякото и даването на бебето да суче. Щом кърпата докоснеше бебешките устни, някои от монасите неволно отваряха устата си и гледката развесели Филип. Този начин на хранене щеше да е бавен, но храненето на бебета май бездруго си беше бавна работа.

Питър от Уеърхам, който се беше поддал на общото залисване с бебето и заради това бе забравил да се държи инатливо, най-после се съвзе и рече:

— Много по-лесно ще е да се намери майката на детето.

— Съмнявам се — възрази му Франсис. — Майката вероятно е неомъжена и е съгрешила. Допускам, че е млада. Може би е успяла да прикрие бременността си. После, когато срокът й е наближил, е дошла в гората, наклала е огън. Родила е сама, след което е оставила детето на вълците и се е прибрала откъдето е дошла. Ще се постарае да не я намерят.

Бебето беше заспало. Обзет от порив, Филип го пое от ръцете на Джони, доближи го до гърдите си, като го крепеше с една ръка отдолу, и го залюля.

— Горкото създание. Милото, горкичко същество.

Желанието, обзело го да защити и да се погрижи за бебето, бе непреодолимо. Забеляза, че монасите са го зяпнали слисани от тази внезапна проява на нежност. Никога не бяха го виждали се отнася тъй мило с някого, разбира се — физическата нежност бе изрично забранена в манастира. Явно бяха смятали, че е неспособен на това. Е, вече знаеха истината, помисли си той.

Питър от Уеърхам се намеси отново:

— Тогава ще трябва да занесем детето в Уинчестър и да се опитаме да му намерим жена, дето да го отгледа.

Ако го беше казал някой друг, Филип нямаше да възрази толкова бързо. Но го каза Питър и приорът заговори припряно, а животът му след това вече нямаше да е същият.

— Няма да му търсим гледачка — заяви той твърдо. — Това дете е дар от Господа. — Огледа ги бавно един по един. Монасите се бяха втренчили в него и поглъщаха всяка негова дума. — Ще се грижим за него сами — продължи той. — Ще го храним, ще го учим и ще го въведем в Божите дела. Сетне, като порасте и стане мъж, и той ще стане монах и така ще го върнем на Господа.

Последва изумено мълчание.

След това Питър рече ядосано:

— Това е невъзможно! Не може бебе да бъде гледано от монаси!

Филип улови погледа на брат си и двамата се усмихнаха, затаили общ спомен. А щом Филип заговори отново, гласът му бе натежал от бремето на миналото.

— Невъзможно ли? Не, Питър. Напротив, напълно сигурен съм, че може да стане, както и моят брат. Знаем го от опит. Нали, Франсис?

В деня, за който Филип вече мислеше като за сетния ден, баща му се беше върнал у дома с рана.

Филип пръв го бе видял да се изкачва на коня си по лъкатушещия по склона път към малкото селце в планинския Северен Уелс. Шестгодишното дете изтича да го посрещне, както обикновено. Ала този път тате не се наведе, за да метне малкото момче на коня пред себе си. Яздеше бавно, отпуснат в седлото. Държеше юздите в дясната си ръка, а лявата бе увиснала безпомощно. Лицето му бе пребледняло, а дрехите му бяха оплискани с кръв. Филип бе едновременно заинтригуван и уплашен, защото никога не бе виждал тате толкова изтощен.

Тате му каза:

— Доведи майка си.

Когато го вкараха в къщата, мама разряза ризата му. Филип бе ужасен: гледката как пестеливата му майка с готовност съсипва добрите дрехи бе по-стъписваща и от кръвта.

— Не се тревожете за мен сега — беше казал тате, но обичайното му ръмжене бе спаднало до глухо мърморене и никой не го послуша — още едно стъписващо събитие, защото обикновено думата му беше закон. — Оставете ме и заведете всички в манастира. Проклетите англичани скоро ще са тук.

На билото на хълма имаше манастир с църква, но Филип не можа да разбере защо трябваше да ходят там, след като дори не бе неделя.

— Ако загубиш още кръв, няма да можеш да идеш никъде вече — каза мама, но леля Гуен рече, че ще вдигне тревога и излезе.

След години, щом се замислеше за последвалите събития, Филип разбираше, че в този момент всички бяха забравили за него и четиригодишния му брат, Франсис. Никой не се сети да ги отведат в манастира, където щяха да са в безопасност. Хората мислеха за своите деца и бяха решили, че с Филип и Франсис всичко ще е наред, защото бяха с родителите си. Но тате кървеше до смърт, а мама се опитваше да го спаси и стана тъй, че англичаните ги хванаха четиримата.

Нищо в краткия житейски опит на Филип не беше го подготвило за появата на двамата войници, когато отвориха с ритници вратата и нахлуха в едностайната им къщурка. При други обстоятелства нямаше да са толкова страшни, защото приличаха на големите непохватни младоци в градчето, които се подиграваха на старите жени, налитаха на евреи и се биеха с юмруци пред пивниците посред нощ. Но този път — Филип го осъзна след години, когато най-после можеше да мисли обективно за онзи ден — младите мъже бяха обзети от кръвожадност. Бяха имали битка, бяха чули писъците на издъхващи от болка мъже, бяха видели да умират техни приятели и буквално бяха обезумели от страх. Но бяха спечелили битката и бяха оцелели, и сега гонеха враговете си, за да отмъстят, и нищо нямаше да ги удовлетвори, освен още кръв, още писъци, още рани и смърт. И всичко това бе изписано на изкривените им лица, когато нахлуха в стаята като лисици в кокошарник.

Движеха се много бързо, но Филип след това можеше да си спомни всяка стъпка все едно, че бе продължило много дълго. Облечени бяха в лека броня, само по къси ризници и кожени шлемове с железен обков, и с извадени мечове. Единият беше грозен, с голям изкривен нос и примижал, а зъбите му бяха оголени в застрашителна маймунска усмивка. Другият имаше пищна брада, която бе зацапана с кръв — чужда кръв сигурно, защото не изглеждаше да е ранен. Двамата огледаха стаята в движение. Безмилостните им пресметливи очи подминаха Филип и Франсис, забелязаха мама и се спряха на татко им. Бяха почти стигнали до него, преди някой да е успял да помръдне.

Мама се беше надвесила над тате и превързваше лявата му ръка. Тя се изправи и се нахвърли срещу натрапниците с пламнали в безнадеждна храброст очи. Тате скочи на крака и здравата му ръка посегна към дръжката на меча му. Филип извика от ужас.

Грозният вдигна меча си над главата и замахна с дръжката напред към главата на мама, а после я избута настрани, без да я промуши, сигурно защото не искаше да рискува мечът му да е забит в тяло, докато тате все още бе жив. Филип се досети за това след години; тогава просто затича към майка си, без да разбира, че тя вече не може да го защити. Мама залитна замаяна, а грозният я подмина и отново вдигна меча си. Филип се вкопчи в полата на майка си, докато тя се олюляваше, но не можеше да откъсне очи от баща си.

Тате извади оръжието си от ножницата и го вдигна в защита. Грозният замахна надолу и двете лезвиета се удариха и изкънтяха като камбана. Като всички малки момчета и Филип си мислеше, че татко му е непобедим. В този момент разбра истината. Тате бе изтощен от загубата на кръв. Когато двата меча се сблъскаха, неговият падна, а нападащият вдигна своя съвсем малко и отново замахна бързо. Ударът падна там, където едрите вратни мускули на тате се вдигаха от широките му рамене. Филип запищя, когато видя как острият ръб на оръжието се вряза в тялото на баща му. Грозният мъж издърпа ръката си назад, за да намушка и върхът на меча се заби в корема на тате.

Вцепенен от ужас, Филип погледна нагоре към мама. Очите й срещнаха неговите точно когато другият мъж, оня с брадата, я удари. Тя падна на пода до момчето и от раната в главата й потече кръв. Брадатият смени хватката на меча си тъй, че върхът да сочи надолу и го стисна в двете си ръце. После го вдигна високо, почти колкото човек да намушка себе си и силно заби надолу. Чу се болезнен пукот от счупена кост, щом върхът прониза гърдите на мама. Оръжието се вряза дълбоко, толкова дълбоко — Филип го забеляза, колкото и да го бе заслепил влудяващият страх, — че трябваше да е излязъл през гърба й, заковавайки я като гвоздей за пода.

Обезумял, Филип отново погледна към баща си. Видя как се смъкна напред върху меча на грозния и от устата му швирна кръв. Убиецът му отстъпи назад и издърпа оръжието си в опит да го освободи. Татко му залитна още стъпка напред и се задържа за него. Грозният изрева яростно и изви меча в корема на тате. Този път острието излезе. Тате падна на пода и притисна ръце в корема си, сякаш искаше да запуши зейналата рана. Филип винаги си бе мислил, че човешките вътрешности са повече или по-малко твърди и му призля от гледката с грозните слузести жили и органи, които се изсипваха от баща му. Нападателят вдигна оръжието си високо, с върха надолу над тялото на тате, също като брадатия над мама, и нанесе последния удар по същия начин.

Двамата англичани се спогледаха и най-неочаквано Филип разчете облекчение на лицата им. Обърнаха се едновременно и погледнаха към него и Франсис. Единият кимна, а другият сви рамене и Филип разбра, че ще убият него и брат му, като ги посекат с онези остри мечове, а щом осъзна колко много щеше да боли, ужасът кипна в него докато усети, че главата му ще се пръсне.

Мъжът с кръв по брадата се наведе бързо и хвана Франсис за глезена. Вдигна го във въздуха с главата надолу, докато момченцето пищеше за мама, без да разбира, че тя е мъртва. Грозният мъж изтръгна меча си от тялото на тате и изпъна ръка, готов да промуши Франсис в сърцето.

Ударът така и не последва. Откъм входа прокънтя властен глас и двамата мъже замръзнаха. Писъкът секна и Филип осъзна, че самият той беше запищял. Погледна към вратата и видя абат Питър, застанал там в домашнотъканото си расо, с гняв Божи в очите и вдигнал дървен кръст в ръката си като меч.

Когато Филип съживяваше този ден в кошмарите си и се събуждаше нощем плувнал в пот и с писъци, винаги успяваше да се успокои и после отново да се отпусне в сън, щом върнеше в ума си последната сцена и как писъците и раните бяха отметени настрана от невъоръжения мъж с кръста.

Абат Питър заговори отново. Филип не разбра езика, на който говореше — беше английски, разбира се — но смисълът бе ясен, защото двамата мъже изглеждаха засрамени и брадатият много кротко остави Франсис на пода. Докато говореше, монахът пристъпи уверено в стаята. Двамата войници се дръпнаха назад сякаш се уплашиха от него — бяха с мечовете си и в броня, а той във вълнено расо и с кръст! Обърна им гръб в жест на пълно презрение, наведе се и заговори на Филип. Гласът му беше спокоен.

— Как се казваш?

— Филип.

— А, да, спомням си. А братчето ти?

— Франсис.

— Добре. — Абатът погледна към плувналите в кръв тела върху пръстения под. — Това е майка ви, нали?

— Да — отвърна Филип, разтреперан от паника, а после посочи осакатеното тяло на баща си и каза: — А това е тате!

— Знам — промълви монахът утешително. — Не трябва да пищиш повече, трябва да отговориш на въпросите ми. Разбираш ли, че те са мъртви?

— Не знам — отвърна отчаяно Филип. Знаеше какво означава, когато животни са мъртви, но как можеше да се случи това с мама и тате?

— Все едно, че са заспали — каза абат Питър.

— Но очите им са отворени! — проплака Филип.

— Шшт. По-добре да им затворим очите тогава.

— Да — отвърна Филип. Имаше чувството, че това ще реши нещо.

Абат Питър хвана двете деца за ръцете и ги поведе през стаята към тялото на баща им. Коленичи и взе дясната ръка на Филип в своята.

— Сега ще ти покажа как. — Поднесе ръката му над лицето на татко му, но изведнъж Филип се уплаши да докосне баща си, защото тялото изглеждаше толкова странно и бледо, отпуснато и грозно наранено, че той издърпа дланта си. После се озърна с тревога към абат Питър — мъж, на когото никой не се опълчваше — но абатът като че ли не му беше ядосан. — Хайде — каза той кротко и отново взе ръката на Филип. Този път момчето не се възпротиви. Задържал показалеца на Филип между палеца и показалеца си, монахът накара момчето да докосне клепача на баща си и да го смъкне надолу, докато покрие страховито взряната нагоре очна ябълка. После абатът пусна ръката му и каза: — Затвори другото му око. — Този път, без чужда помощ, Филип се пресегна, докосна клепача на баща си и го затвори. И се почувства по-добре.

— А сега ще склопим ли и очите на мама? — попита абат Питър.

— Да.

Коленичиха до тялото й. Абатът изтри с ръкава си кръвта от лицето й.

— Ами Франсис? — попита Филип.

— Може би и той трябва да помогне.

— Направи като мен, Франсис — промълви Филип на братчето си. — Затвори очите на мама както аз ги затворих на тате, за да може да спи.

— Те заспали ли са? — попита Франсис.

— Не, но все едно, че са заспали — каза Филип уверено. — Тъй че очите й трябва да са затворени.

— Добре тогава — отвърна Франсис и без колебание протегна пълничката си ръка, и грижливо затвори очите на майка си.

А после абатът ги вдигна и двамата, по един под всяка мишница, и без да погледне повече двамата войници ги изнесе от къщата и ги носи по целия път нагоре по стръмната пътека на склона, до убежището на манастира.

Нахрани ги в манастирската магерница. След това, за да не се залисат с мислите си, им каза да помогнат на готвача в приготвянето на вечерята за монасите. На другия ден ги взе да видят телата на родителите си, измити, облечени, с почистени рани, закърпени и отчасти покрити, в ковчезите един до друг в кораба на църквата. Там бяха и няколко техни близки, защото не всички от селото се бяха добрали навреме до манастира, за да се спасят от нашественическата армия. Абат Питър ги заведе на погребението и се постара да видят как свалиха двата ковчега в общия им гроб. Когато Филип заплака, заплака и Франсис. Някой им изшътка да замълчат, но абат Питър рече:

— Оставете ги да си поплачат.

Чак след това, когато вече бяха приели в сърцата си, че родителите им наистина си бяха отишли и никога вече нямаше да се върнат, той най-сетне им заговори за бъдещето.

Сред близките им нямаше нито едно семейство, което да е оцеляло цялото: или бащата, или майката бяха убити. Нямаше роднини, които да се погрижат за момчетата. Така оставаха две възможности. Можеха да бъдат дадени или продадени дори на някой стопанин, който да ги използва за робски труд докато пораснеха големи и силни, за да избягат. Или можеха да бъдат вречени на Господа.

Не беше нещо необичайно малки момчета да влязат в манастир. Обичайната възраст бе около единайсет години, а най-ниската граница — около пет, защото монасите не умееха да се оправят с гледане на бебета. Понякога момчетата бяха сираци, понякога бяха загубили само единия родител, а понякога родителите им имаха твърде много синове. Обикновено семейството даваше заедно с детето някое сериозно дарение на манастира — ферма, църква и дори цяло село. В случаи на най-окаяна бедност дарението можеше да се заобиколи. Бащата на Филип обаче бе оставил скромна планинска ферма, тъй че случаят с момчетата не беше благотворителност. Абат Питър предложи манастирът да вземе момчетата и фермата. Оцелелите им близки се съгласиха, а уговорката бе утвърдена от принца на Гуинед, Гръфид ап Кинън, който временно бе унизен, но не напълно свален от власт от завоевателната армия на крал Хенри, убила и бащата на Филип.

Абатът знаеше много за скръбта, но въпреки цялата си житейска мъдрост се оказа неподготвен за онова, което стана с Филип. Около година по-късно, когато скръбта вече изглеждаше отшумяла и двете момчета се бяха нагодили към манастирския живот, Филип бе обзет от някаква непреклонна ярост. Условията в обителта на хълма не бяха толкова лоши, че да оправдаят гнева му: имаше храна, дрехи и огън в спалнята зиме, и дори малко обич и привързаност, а строгата дисциплина и монотонните ритуали поне внасяха ред и стабилност. Но момчето започна да се държи все едно, че е несправедливо затворено. Не се подчиняваше на заповеди, подронваше авторитета на монашеските служители по всякакъв повод, крадеше храна, чупеше яйца, пускаше коне, присмиваше се на недъгавите и обиждаше по-старите братя. Единственото оскърбление, пред което се сдържаше, бе светотатството и заради това абатът му прощаваше всичко останало. Една Коледа той се вгледа назад към изминалите дванайсет месеца и си даде сметка, че за цялата година не беше прекарал и една нощ в килията за наказание.

Нямаше никаква конкретна причина за връщането му към нормалния живот. Вероятно помогна интересът му към уроците. Математическата теория на музиката го очароваше, дори в спрежението на латинските глаголи намираше определена удовлетворителна логика. Бяха му възложили да помага на иконома — монаха, който трябваше да осигурява всички запаси на манастира, от сандалите до зърното — и това също тъй завладя интереса му. Привърза се с искрено обожание към брат Джон, хубав мускулест млад монах, който изглеждаше в очите му като въплъщение на ученост, святост, мъдрост и доброта. Било в подражание на Джон или заради вродена склонност, а може би и двете, започна да намира утешение в ежедневните молитви и служби. Така навлезе в юношеството, с манастирския ред в ума си и светите хармонии в ушите си.

В учението си Филип, както и Франсис, далеч бяха надминали всички момчета на тяхната възраст, които познаваха, ала допускаха, че това е така, защото живееха в манастира и ги образоваха по-усилено. На този етап не осъзнаваха, че са изключителни. Дори когато започнаха да поемат голяма част от преподаването в малкото манастирско училище и да взимат уроците си от самия абат, вместо от педантичния стар учител на послушниците, смятаха, че са напреднали толкова само защото бяха получили толкова ранен старт.

Когато се вглеждаше назад към младостта си, на Филип му се струваше, че е имало някакъв кратък Златен век, година или може би по-малко, между края на бунта му и съблазънта на плътската страст. В живота му дойде мъчителното време на нечистите помисли, нощните изхвърляния, ужасните и смущаващи беседи с изповедника му — самия абат, безкрайните наказания и умъртвяването на плътта с бичуване.

Плътската страст така и не го остави напълно, но след време престана да бъде нещо толкова важно, тъй че го притесняваше само от време на време, когато умът и тялото му останеха бездейни — като стара рана, която те наболява все още във влажно време.

Франсис беше водил тази битка малко по-дълго и макар да не бе споделял с брат си нищо по темата, Филип бе останал с впечатлението, че той не воюва тъй храбро с греховните помисли и че приема с известна охота пораженията си. Главното обаче бе, че и двамата се бяха смирили със страстите, най-големия враг на монашеския живот.

Както Филип работеше с иконома, тъй и Франсис помагаше на приора, заместника на абат Питър. Когато икономът умря, Филип бе на двайсет и една години и въпреки младостта си пое задълженията му. А когато Франсис стана на двайсет и една, абатът реши да създаде нов пост за него, помощник-приор. Но това решение ускори една криза. Франсис помоли да бъде освободен от този пост и същевременно да напусне манастира. Поиска да бъде ръкоположен за свещеник и да служи на Господа във външния свят.

Филип беше стъписан и ужасен. Идеята, че един от тях би могъл да напусне манастира, изобщо не беше му хрумвала и го смути толкова, колкото ако му бяха казали, че е наследникът на трона. Но след много кършене на ръце и сърдечни терзания все пак желанието на брат му се изпълни. Франсис отиде сред миряните и скоро след това стан капелан на графа на Глостър.

Преди това да се случи, Филип си беше представял живота си съвсем просто, ако въобще се замисляше над него. Щеше да е монах, да живее смирен и покорен живот, а на стари години може би да стане абат и с много рвение да следва примера, оставен от Питър. Но сега се зачуди дали Бог не му е отредил друга съдба. Помнеше притчата за талантите5: Бог очакваше от слугите Си да укрепват царството Му, а не само да Го съхраняват. С известна боязън сподели тези мисли с абат Питър, в пълното съзнание, че рискува да бъде порицан за прекомерна горделивост.

За негова изненада, абатът отвърна:

— Чудех се колко време ще ти трябва, за да осъзнаеш това. Разбира се, че си предопределен за нещо друго. Роден в близост до манастир, осиротял на шест години, отгледан от монаси, станал иконом на двайсет и една… Бог едва ли щеше да си прави толкова труд за един човек, който е обречен да преживее живота си в малко манастирче на гол хълм, в затънтено владение. Тук няма достатъчно мащаб за теб. Трябва да напуснеш това място.

Филип беше слисан от думите му, но преди абатът да си тръгне, му хрумна въпрос и той побърза да го изрече:

— Ако този манастир е толкова маловажен, защо Бог остави вас тук?

Абат Питър се усмихна.

— Може би, за да се погрижа за теб.

По-късно същата година абатът отиде в Кентърбъри, за да поднесе почитанията си на архиепископа и когато се върна, рече на Филип:

— Дал съм те на приора на Кингсбридж.

Филип се уплаши не на шега. Приоратът на Кингсбридж бе един от най-големите и най-важните манастири в страната. Беше катедрален приорат — църквата му бе катедрала, седалище на епископа, а самият епископ всъщност се водеше абат на манастира, който инак формално се ръководеше от собствения си приор.

— Приор Джеймс е стар приятел — каза абат Питър на Филип. — В последните няколко години е доста отпаднал духом, не знам защо. Все едно, Кингсбридж има нужда от млада кръв. В частност Джеймс има проблем с един от скитовете си, малка горска обител, и ужасно му е нужен напълно благонадежден човек, който да поеме скита и да го върне в пътя на светостта.

— Значи ще съм приорът на скита? — изненада се Филип.

Абатът кимна.

— И ако с право сме преценили, че Бог има много работа за теб, можем да очакваме, че ще помогнеш в решаването на проблемите, които тази обител изпитва.

— А ако грешим?

— Винаги можеш да се върнеш тук и да бъдеш моят иконом. Но не грешим, синко. Ще видиш.

Сбогуването го разплака. Беше прекарал седемнайсет години тук и монасите бяха семейството му, по-истинско за него от родителите, които тъй жестоко му бяха отнети. Навярно никога повече нямаше да види тези монаси и това го наскърби.

В началото Кингсбридж го изуми. Защитеният със стени манастир беше по-голям от много села. Катедралната църква бе огромна и сумрачна зала, също като пещера. Затова пък къщата на приора беше един малък палат. Но след като привикна с големината, започна да вижда признаците на духовен упадък, които бе забелязал абат Питър у своя приятел. Църквата видимо се нуждаеше от основен ремонт, молитвите се измърморваха припряно, правилата за мълчание непрекъснато се нарушаваха и имаше твърде много слуги, повече от монасите. Филип бързо надмогна изумлението и започна да се ядосва. Искаше му се да хване приор Джеймс за гърлото и да каже: „Как смеете да правите това? Как смеете да поднасяте така припряно молитвите си към Бога? Как смеете да позволявате послушници да играят на зарове и монаси да държат домашни любимци? Как смеете да живеете в палат, обкръжен от слуги, докато Божията църква грохва в развалини?“ Нищо такова не каза, разбира се. Имаше кратка формална беседа с приор Джеймс, висок, слаб и изгърбен мъж, който сякаш носеше цялата тежест на световните беди на изгърбените си рамене. След това поговори със заместник-приора, Ремигий. В началото на разговора Филип намекна, че според него приоратът се нуждае от някои промени, като очакваше заместник-приорът да се съгласи с цялото си сърце. Но Ремигий го изгледа надменно, все едно казваше „Ти за кого се мислиш?“ и смени темата.

Ремигий му обясни, че скитът „Свети Джон в леса“ бил основан преди три години с малко земя и имот, и трябвало вече да се самоподдържа, но всъщност продължавал да зависи от поддръжката на манастира — майка. Имаше и други проблеми: дякон, който случайно прекарал една нощ там, останал недоволен от службите; пътници твърдели, че били ограбени от монаси в околностите му; имало слухове за безнравственост… Фактът, че Ремигий не можеше или пък не желаеше да даде подробности, бе само още един знак за леката ръка, с която се ръководеше всичко. Филип напусна разтреперан от гняв. Един манастир трябваше да прославя Господа. Не правеше ли това, не беше нищо. Приоратът Кингсбридж беше по-лошо от нищо. Позореше Господа със своята леност. Но самият той нищо не можеше да стори по този проблем. Единственото, на което можеше да се надява, бе да вкара в правия път един от скитовете му.

По време на двудневната езда до горска обител, Филип размишляваше над малкото сведения, които му бяха дали и вглъбено обмисляше как да подходи. Реши, че ще е добре в началото да тръгне полека. Обикновено приорът се избираше от монасите, но при един скит, който бе само външен пост на главния манастир, можеше просто да го избере приорът на дома-майка. Тъй че Филип не бе поканен да се подложи на избор, а това означаваше, че не можеше да разчита на добрата воля на монасите. Трябваше да си подбира пътя внимателно. Налагаше се да научи повече за проблемите на обителта, преди да може да прецени как най-добре ще ги разреши. Трябваше да спечели уважението и доверието на монасите, особено на по-старите от него, които можеше да възнегодуват против назначението му. После, след като научеше достатъчно и укрепеше властта си, щеше да предприеме твърди действия.

Изобщо не стана така.

Беше втория ден на свечеряване, когато дръпна юздите на понито в края на една поляна и огледа новия си дом. В онези дни имаше само една каменна постройка, параклиса. На следващата година Филип бе построил новото каменно общежитие. Другите пристройки, дървените, изглеждаха порутени. Филип се възмути — всичко, направено от монаси, трябваше да е трайно, а това означаваше наистина всичко — от катедралите, до кочините. Като огледа по-добре, забеляза още доказателства за същата отпуснатост, която бе видял в Кингсбридж: нямаше огради, сеното се разсипваше от вратата на плевника, а до рибарника имаше сметище. Усети как лицето му се изопна от едва сдържан укор и си каза: „спокойно, спокойно“.

Отпървом не видя никого. Така и трябваше да бъде, защото бе време за вечерня и повечето монаси щяха да са в параклиса. Шибна леко хълбока на понито с камшика и пое през поляната към някаква съборетина, която приличаше на конюшня. Един младок със слама в косата и завеян поглед надникна през вратата и зяпна изненадан в новодошлия.

— Как те викат? — запита го Филип, а след кратък смут добави: — Синко.

— Викат ми Джони Осем пенса — отвърна младокът.

Филип слезе и му подаде юздите.

— Е, Джони Осем пенса, можеш да разседлаеш кончето ми.

— Да, отче. — Джони върза юздите за оградата и тръгна нанякъде.

— Къде отиваш?

— Да кажа на братята, че е дошъл непознат.

— Трябва да упражняваш послушание, Джони. Разседлай коня ми. Аз ще кажа на братята, че съм тук.

— Да, отче. — Уплашен, Джони се зае със задачата.

Филип огледа наоколо. По средата на поляната се издигаше дълга постройка, която може би служеше за трапезария. Близо до нея имаше малка кръгла пристройка и от дупка в покрива й се носеше дим. Това трябваше да е магерницата. В манастирите със строг режим се поднасяше ядене само веднъж на ден, на обед. Но тук явно режимът не беше строг и щеше да има лека вечеря след вечернята, малко хляб със сирене или осолена риба, или може би купа ечемичена супа, сготвена с билки. Но щом се приближи към кухнята, надуши безпогрешната овлажняваща устата миризма на печено месо. Спря се намръщен, след което продължи.

Двама монаси и едно момче седяха в средата около огнището. Пред очите на Филип единият подаде делва на другия и той отпи. Момчето въртеше шиш, а на шиша се печеше прасенце.

Вдигнаха изненадано глави, щом Филип пристъпи на светлината. Той взе мълчаливо делвата от монаха и подуши, а после рече:

— Защо пиете вино?

— Защото радва сърцето, страннико — отвърна монахът. — Почерпи се. Пий дълбоко.

Явно не бяха ги предупредили да очакват новия приор. Явно също така не ги беше страх за последствията, ако някой минаващ монах съобщи за поведението им в Кингсбридж. На Филип му се дощя да вземе делвата с вино и да я счупи в главата му, но си пое дъх и заговори смирено:

— Децата на бедните гладуват, за да ни осигурят месо и вино. Това е направено за Божията слава, а не за да радва сърцата ни. Никакво вино повече тази вечер.

Обърна се и понесе делвата.

На излизане чу монаха да казва:

— Ти за кого се мислиш?

Не отвърна. Много скоро щяха да разберат.

Остави делвата на земята пред кухнята и тръгна през поляната към параклиса, като стискаше и отпускаше юмруци, за да овладее гнева си. „Не прибързвай“, казваше си. „Внимателно. Спокойно“.

Поспря за миг в притвора, докато се успокои, после леко открехна голямата дъбова врата и влезе безшумно вътре.

С гръб към него в нестройни редици стояха дванайсетина монаси и няколко послушника. Срещу тях сакристът6 четеше от разтворена книга. Редеше службата набързо, а братята измърморваха небрежно отговорите. На покривката на олтара пращяха три свещи с неравна дължина.

Отзад двама млади монаси водеха разговор, пренебрегнали службата и оживено обсъждаха нещо. Когато Филип се изравни с тях, единият каза нещо смешно, а другият се разсмя на глас, като заглуши ломотенето на четеца. Това бе последната капка и всякакви мисли за предпазлив подход се отвяха от ума му. Филип отвори уста и извика с цяло гърло:

— Замълчи!

Смехът секна. Сакристът спря да чете. В параклиса се възцари тишина и всички се обърнаха и зяпнаха във Филип.

Той се пресегна към монаха, който се бе изсмял и го сграбчи за ухото. Беше някъде на неговата възраст и по-висок, но бе твърде изненадан, за да се възпротиви, когато Филип го дръпна надолу.

— На колене! — изрева му той.

За миг като че ли монахът щеше да се издърпа. Но съзнаваше, че е сгрешил и както Филип очакваше, съпротивата бе потушена от гузната съвест и когато дръпна по-силно ухото му, младият мъж коленичи.

— Останалите също! — заповяда Филип. — На колене!

Всички бяха дали обет за покорство и скандалното безредие, в което явно бяха живели напоследък, не бе достатъчно, за да заличи дългогодишния навик. Половината монаси и всички послушници се смъкнаха на колене.

— Нарушили сте обетите си — заговори той, без да крие презрението си. — Вие сте богохулници, всички до един. — Огледа ги, срещайки погледите им. — Покаянието ви започва от сега.

Коленичиха и останалите, един по един, докато само четецът остана прав. Беше надебелял мъж със сънливи очи, около двайсет години по-възрастен от Филип. Той се приближи до него, заобикаляйки коленичилите монаси.

— Дай ми книгата.

Сакристът го изгледа с непокорство и не отвърна нищо.

Филип се пресегна и леко хвана за единия край дебелия том. Сакристът го стисна по-здраво. Филип се поколеба. Два дни беше обмислял, докато реши да бъде предпазлив и да действа полека, а ето че сега още с прахта от пътя по краката си рискуваше всичко в открит сблъсък с човек, за когото не знаеше нищо.

— Дай ми книгата и падни на колене — повтори той.

По лицето на сакриста пробяга усмивка.

— Кой си ти?

Филип отново се поколеба. Заради остриганата му коса и расото бе очевидно, че е монах, а от поведението му би трябвало да са се досетили, че разполага с власт. Но все още не беше ясно дали рангът му го поставя над сакриста. Трябваше само да каже „Аз съм новият ви приор“, но не го искаше. Изведнъж му се стори много важно да надделее с тежестта на моралния си авторитет.

Сакристът долови колебанието му и се възползва от него.

— Кажете на всички ни, моля — заговори той с насмешлива вежливост. — Кой ще да е тоя, който ни повелява да коленичим в негово присъствие?

Всякакво колебание го изостави моментално и той си помисли: „Бог е с мен, тъй че от какво ме е страх?“ Пое си дълбоко дъх и думите излязоха като рев, който отекна от пода до сводестия каменен таван.

— Бог е тоя, който ви повелява да коленичите в Негово присъствие!

Сакристът не изглеждаше вече толкова уверен. Филип се възползва от краткото му разколебаване и дръпна книгата. Противникът му вече бе изгубил цялата си власт и най-сетне с неохота се смъкна на колене.

Прикрил облекчението си, Филип бавно огледа всички и заяви:

— Аз съм новият ви приор.

Накара ги да останат на колене, докато прочете службата. Отне много време, защото ги караше да повтарят отговорите многократно, докато съумяха да ги изрекат в съвършена хармония. После ги изведе от параклиса и през поляната поеха към трапезарията. Върна печеното свинско в кухнята и заповяда да донесат хляб и слаба бира. Освен това назначи един монах да чете на глас, докато се хранят. Щом всички приключиха, ги отведе, пак така в мълчание, до спалното.

Заповяда да донесат постелята на приора от отредената му къща — щеше да спи в същата стая с монасите. Беше най-простият и най-сигурен начин да предотврати греховността на разврата.

Цялата първа нощ не спа, а седя със запалена свещ и мълчаливо се молеше, докато стана среднощ — времето да събуди братята за полунощницата. Проведе бързо службата, за да им покаже, че не е съвсем безмилостен. Легнаха си отново, но Филип остана буден.

На разсъмване, преди останалите да са се събудили, излезе навън и огледа наоколо с мисъл за предстоящия ден. Една от нивите наскоро бе извоювана от леса, а в средата й стърчеше огромният пън от някогашен масивен дъб. Това му подсказа идея.

След като мина утренята и закусиха, ги отведе всички в нивата с въжета и брадви. Целия предобед изкараха в изкореняване на огромния пън, като половината от тях теглеха въжетата, а другата половина нападаха корените с брадви и всички викаха заедно: „Хей-ех!“ Когато пънът най-сетне излезе, Филип даде на всички им бира, хляб и по резен от свинското, което им бе отказал на вечерята.

Това не беше краят на проблемите, но бе началото на решаването им. От самото начало отказа да иска от дома майка каквото и да било, освен зърно за хляб и свещи за параклиса. Знанието, че няма да получат никакво месо, освен онова, което сами са си отгледали или уловили, превърна монасите в грижливи стопани на стоката и ловци на птици. И докато по-рано бяха гледали на службата като на начин да избягат от работа, сега се радваха, когато Филип съкрати часовете в параклиса, за да имат повече време за нивите.

След две години започнаха да се самоиздържат, а след още две вече снабдяваха приората Кингсбридж с месо, дивеч и сирене от козе мляко, което стана блазнещ деликатес. Скитът процъфтяваше, службите се извършваха безупречно, а братята бяха здрави и щастливи.

Филип щеше да е доволен. Но домът-майка, приоратът Кингсбридж, отиваше от зле на по-зле.

Трябваше да е един от водещите религиозни центрове в кралството, да гъмжи от дейност, библиотеката му да се посещава от чуждоземни учени, приорът му да съветва барони, светите мощи да привличат поклонници от цялата страна, гостоприемството му да се цени от благородниците, а благотворителността му да е прочута сред бедните. Но църквата рухваше, половината манастирски сгради бяха празни, а приорът бе натрупал дългове към лихвари. Филип ходеше до Кингсбридж поне веднъж годишно и всеки път се връщаше кипнал от гняв заради начина, по който богатството, дадено от предани вярващи и увеличено от труда на усърдни монаси, се ръководеше немарливо като наследството на блуден син.

Част от проблема бе в местоположението на приората. Кингсбридж бе малко село насред затънтен път, който не водеше никъде. От времето на първия крал Уилям — когото наричаха Завоевателя или Копелето според това кой говореше — повечето катедрали бяха прехвърлени в големи градове. Но Кингсбридж бе преживял това сътресение. Това обаче не беше непреодолим проблем според Филип. Един оживен манастир с катедрална църква трябваше да е като град сам по себе си.

Същинската беда беше летаргията на стария приор Джеймс. След като кормилото бе водено с вяла ръка, вълните тласкаха кораба без посока и той не плаваше на никъде.

И за горчиво съжаление на Филип, упадъкът на приората Кингсбридж щеше да продължи, докато приор Джеймс бе жив.

Увиха бебето в чисти ленени пелени и го положиха в голяма кошница за хляб вместо люлка. След като коремчето му се напълни с козе мляко, малкият бързо заспа. Филип възложи на Джони Осем пенса да се грижи за него, защото, макар и да беше малко нещо глуповат, младежът проявяваше грижовна нежност към малките и крехки същества.

Филип беше нетърпелив да разбере какво бе довело Франсис в манастира. Подпита го по време на вечерята, но брат му не се отзова и се наложи да потисне любопитството си.

След вечеря беше час за учение. Нямаха подходящи помещения, но монасите можеха да седят на притвора на параклиса и да четат или да се разхождат нагоре-надолу по поляната. Позволено им бе да ходят до магерницата от време на време, за да се сгреят край огъня според обичая. Филип и Франсис тръгнаха покрай поляната, както често бяха обикаляли портиците на манастира в Уелс. Тогава Франсис заговори.

— Крал Хенри винаги се е отнасял към Църквата като към нещо, подчинено на кралството му — започна той. — Нареждал е на епископи, налагал е данъци и е пречил на прякото прилагане на папската власт.

— Знам. И какво?

— Крал Хенри е мъртъв.

Филип замръзна на място. Не беше очаквал това.

Франсис продължи:

— Умрял е в ловното си имение край Лион ла Форет в Нормандия, след ядене на миноги, които много обичаше, макар да не му понасяха.

— Кога?

— Днес е първият ден на годината, следователно точно преди месец.

Филип бе слисан. Хенри седеше на кралския трон още преди раждането му. Не беше преживявал смъртта на крал, но знаеше, че това означава беди и вероятно война.

— Какво ще стане сега? — попита той с безпокойство.

Тръгнаха отново. Франсис отвърна:

— Проблемът е, че кралският наследник беше убит в морето преди много години — може би помниш това.

— Помня.

Беше на дванайсет години тогава. Това бе първото събитие от национална величина, проникнало в момчешкия му ум и накарало го да осъзнае съществуването на света извън манастира. Кралският син бе умрял при крушение на един съд, наречен „Белия кораб“ край брега на Шербург. Абат Питър, съобщил му за всичко това, беше обезпокоен, че смъртта на наследника ще бъде последвана от война и анархия, но в крайна сметка крал Хенри удържа властта и животът продължи необезпокояван за двете осиротели момчета.

— Кралят имаше много други деца, разбира се — продължи Франсис. — Поне двайсет, включително моя лорд, граф Робърт от Глостър. Но както знаеш, всички те са незаконни. Въпреки половата му разюзданост и плодовитост, успя да направи само още едно законно дете — и то беше момиче, Мод. Незаконен син не може да наследи трона, но жена е почти също толкова зле.

— Крал Хенри не е ли посочил наследник? — попита Филип.

— Да. Избра Мод. Тя има син, също наречен Хенри. Най-скъпото желание на стария крал бе неговият внук да наследи трона. Но момчето няма и три години още. Тъй че кралят накара бароните да се закълнат във васална вярност на Мод.

Филип се озадачи.

— Щом кралят е направил Мод своя наследница и бароните вече са й се заклели във вярност… какъв е проблемът?

— Дворцовият живот изобщо не е толкова прост. Мод е омъжена за Жофроа д’Анжу. Анжу и Нормандия са били съперници от поколения. Нашите нормански владетели мразят анжуйците. Честно казано, проява на много голям оптимизъм беше от страна на стария крал да очаква, че тълпа англо-нормански барони ще даде Англия и Нормандия в ръцете на анжуец, въпреки клетвата.

Филип беше донякъде озадачен от познанията на по-малкия си брат и от непочтителното му отношение към най-важните хора в страната.

— Откъде знаеш всичко това?

— Бароните се събраха в Льо Нойбург да решат какво да правят. Излишно е да ти казвам, че моят господар, граф Робърт, също бе там, а аз отидох с него, за да пиша писмата му.

„Колко различен трябва да е животът на Франсис от моя“, помисли си Филип и погледна с любопитство брат си. После си спомни нещо.

— Граф Робърт е най-големият син на стария крал, нали?

— Да, и е много амбициозен. Но приема общия възглед, че незаконните синове трябва да завоюват кралствата си, не да ги наследяват.

— Кой друг бе там?

— Крал Хенри имаше трима племенника, синовете на сестра му. Най-големият е Теобалд от Блоа; след него е Стивън, много обичан от покойния крал и дарен от него с огромни имения тук в Англия; и най-малкият на семейството, Хенри, когото знаеш като епископа на Уинчестър. Бароните предпочетоха най-големия, Теобалд, съгласно традиция, която сигурно ще прецениш, че е съвършено разумна.

— Съвършено разумна — повтори Филип с усмивка. — Значи Теобалд е новият ни крал?

Франсис поклати глава.

— Така си помисли и той, но ние, по-малките синове все успяваме да се изтикаме напред. — Стигнаха най-далечния кът на поляната и тръгнаха обратно. — Докато Теобалд благосклонно приемаше клетвите на бароните, Стивън прехвърли Ламанша, озова се в Англия, препусна към Уинчестър и с помощта на най-малкия брат Хенри, епископа, завладя тамошния замък и — най-важното — кралската хазна.

Филип се накани да каже „Значи Стивън е новият ни владетел“, но се въздържа — беше го казал вече за Мод и Теобалд, и беше сгрешил и двата пъти.

Франсис продължи:

— На Стивън му трябваше само още едно нещо, за да утвърди победата си: подкрепата на Църквата. Защото, докато не бъде коронован в Уестминстър от архиепископа, не би могъл действително да се назове крал.

— Но това, разбира се, не е станало лесно — предположи Филип. — Брат му Хенри е един от най-влиятелните духовници в страната — епископ на Уинчестър, абат на Глостънбъри, богат като Соломон и могъщ почти колкото архиепископа на Кентърбъри. А ако епископ Хенри не е смятал да го подкрепи, защо му е помогнал да вземе Уинчестър?

Франсис кимна.

— Трябва да кажа, че действията на епископ Хенри през цялата тази криза бяха гениални. Виждаш ли, той не помагаше на Стивън от братска любов.

— Тогава какъв беше мотивът му?

— Преди няколко минути ти напомних как покойният крал Хенри се отнасяше към Църквата като към част от кралството си. Епископ Хенри иска да гарантира, че новият ни крал, който и да е той, ще се отнася по-добре към Църквата. Тъй че преди да осигури подкрепа, Хенри накара Стивън да положи тържествена клетва, че ще съхрани правата и привилегиите на Църквата.

Филип бе силно впечатлен. Отношенията на Стивън с Църквата бяха определени, от самото начало на управлението му, според условията на Църквата. Но още по-важен навярно бе прецедентът. Църквата трябваше да коронова кралете, но досега тя нямаше правото да поставя условия. Навярно идваше времето, когато никой крал нямаше да може да дойде на власт, без първо да се договори с Църквата.

— Това би могло да означава много за нас — промълви той.

— Стивън би могъл да наруши обещанията си, разбира се — отвърна Франсис. — Но все пак си прав. Той никога няма да може да бъде толкова безскрупулен с Църквата, колкото беше Хенри. Но има друга опасност. Двама от бароните възнегодуваха горчиво от стореното от Стивън. Единият беше Бартоломю, графът на Шайринг.

— Знам го. Шайринг е само на един ден път оттук. За Бартоломю казват, че е благочестив човек.

— Може би. Знам само, че е един самоуверен и твърдоглав барон, който няма да отстъпи от клетвата си за вярност към Мод, въпреки обещанието за прошка.

— А другият недоволен барон?

— Моят Робърт от Глостър. Казах ти, че е амбициозен. Душата му се терзае от мисълта, че само ако беше законен, щеше да е крал. Иска да постави полусестра си на трона с вярата, че тя ще се осланя толкова много на братското му напътствие и съвет, че той ще бъде неофициалният крал.

— Ще предприеме ли нещо?

— Боя се, че да. — Франсис продължи тихо, въпреки че нямаше кой да ги чуе. — Робърт и Бартоломю, заедно с Мод и нейния съпруг, ще разпалят бунт. Планът им е да свалят Стивън и да поставят Мод на трона.

Филип се спря.

— А това ще провали всичко, което епископът на Уинчестър е постигнал! — Стисна брат си за рамото. — Но, Франсис…

— Знам за какво си мислиш. — Изведнъж цялата самоувереност на Франсис го напусна и той изглеждаше притеснен и уплашен. — Ако граф Робърт разбере, че съм го казал дори на теб, ще ме обеси. Той ми се доверява изцяло. Но все пак най-висшата ми преданост е към Църквата — така трябва да бъде.

— Но какво можеш да направиш?

— Мислех да потърся аудиенция с новия крал и да му разкажа всичко. Разбира се, двамата бунтовни графове ще отрекат, а аз ще бъда обесен за измяна, но бунтът ще се обезсили и ще отида в рая.

Филип поклати глава.

— Учили са ни, че е суета да търсим мъченичество.

— А и мисля, че Бог има повече работа за мен тук на земята. Ползвам се с доверие в двора на един могъщ барон и ако остана там и се издигна с упорит труд, бих могъл да направя много за утвърждаване правата на Църквата и властта на закона.

— Има ли някакъв друг начин…?

Франсис го погледна право в очите.

— Точно затова съм тук.

Филип потръпна. Франсис щеше да го помоли да се въвлече в това, разбира се. Нямаше друга причина да му разкрива толкова опасна тайна.

Франсис продължи:

— Аз не мога да издам бунта, но ти можеш.

— Иисус Христос и всички светии да ме пазят! — възкликна Филип.

— Ако заговорът бъде разкрит тук, на юг, никакво подозрение няма да падне върху двора на Глостър. Никой не знае, че съм тук. Никой дори не знае, че си ми брат. Би могъл да измислиш някое правдоподобно обяснение как си се натъкнал на сведението: може да си видял някое събиране на войници или пък някой в двора на граф Бартоломю да ти е разкрил заговора, докато е изповядвал греховете си на свещеник, когото познаваш.

Филип потрепери и придърпа плътно наметалото си. Сякаш внезапно стана много по-студено. Това беше много, много опасно. Ставаше дума за намеса в кралската политика — нещо, което редовно убиваше опитни участници. Голяма глупост щеше да е намесата на външен човек като него.

Ала залогът бе толкова голям. Филип не можеше да стои отстрани и да гледа бунт срещу крал, избран от Църквата, не и след като имаше шанс да го предотврати. А колкото и да беше опасно за него, за Франсис щеше да е самоубийствено да разкрие заговора.

— Какъв е планът на бунтовниците? — попита той.

— Граф Бартоломю в момента се връща към Шайринг. Оттам ще разпрати съобщения до поддръжниците си в цяла южна Англия. Граф Робърт ще пристигне в Глостър ден или два по-късно и ще събере силите си в Западния дял. Накрая Браян Фицконт, който държи замъка Уолингфорд, ще затвори портите му. И цялата югозападна Англия ще принадлежи на бунтовниците без битка.

— Значи почти сме закъснели!

— Не съвсем. Имаме около седмица. Но ще трябва да действаш бързо.

Филип осъзна притеснен, че повече или по-малко е готов да го направи.

— Не знам на кого да кажа. Нормално би било да се отиде при графа, но в този случай той е престъпникът. Шерифът вероятно ще с него. Трябва да помислим за някой, който със сигурност ще е на наша страна.

— Приорът на Кингсбридж?

— Моят приор е стар и уморен. Най-вероятно е да не направи нищо.

— Трябва да има някой.

— Епископът.

Филип всъщност никога не беше говорил с епископа на Кингсбридж, но той със сигурност щеше да го приеме и изслуша. Щеше автоматично да вземе страната на Стивън, защото той бе изборът на Църквата. И бе достатъчно властен, за да предприеме нещо.

— Къде живее епископът? — попита Франсис.

— На един ден и половина път оттук.

— Добре ще е да тръгнеш още днес.

— Да — отвърна Филип с натежало сърце.

Франсис го погледна разкаяно.

— Би ми се искало да беше някой друг.

— И на мен — въздъхна Филип. — И на мен.

Филип събра монасите в малкия параклис и им съобщи, че кралят е мъртъв.

— Трябва да се молим за мирно наследяване и нов крал, който ще обича Църквата повече от покойния Хенри — рече той. Но премълча, че ключът за мирното наследяване по някакъв начин бе попаднал в неговите ръце. Вместо това обясни: — Има други причини, които ме задължават да навестя нашия дом майка в Кингсбридж. Трябва да тръгна веднага.

Помощник-приорът щеше да чете службите, а икономът да ръководи стопанството, но никой от двамата не можеше да се мери с Питър от Уеърхам. Филип се боеше, че ако се забави повече, Питър би могъл да създаде толкова неприятности, че да не остане манастир, докато се върне. Не бе успял да измисли как да държи Питър под юзди, без да накърни самочувствието му, а вече нямаше и време, тъй че се налагаше да вземе най-доброто възможно решение.

— По-рано днес говорихме за лакомията — продължи той след кратко мълчание. — Брат Питър заслужава благодарностите ни за напомнянето, че когато Бог благославя нашето стопанство и ни дава богатство, то не е, за да ставаме дебели и да живеем в охолство, а заради Неговата още по-голяма слава. Част от светия ни дълг е споделяме богатствата си с бедните. Досега пренебрегвахме този свой дълг, най-вече защото тук в леса нямаме никой, с когото да ги споделим. Брат Питър ни напомни, че наш дълг е да излезем навън и да подирим бедните, за да можем да им донесем облекчение.

Монасите бяха изненадани. Бяха си въобразили, че темата за лакомията е приключила. Самият Питър изглеждаше смутен. Радваше се, че отново е станал център на внимание, но се опасяваше от онова, което Филип можеше да крие в ръкава си. И с право.

— Решил съм — продължи Филип, — всяка седмица да даряваме на бедните по едно пени за всеки монах в общността ни. Ако това означава, че всички ще трябва да ядем малко по-малко, ще ни възрадва чаканата ни небесна награда. По-важното е, че трябва да се погрижим парите ни да се изразходват добре. Дадеш ли пени на някой беден мъж, за да купи хляб за семейството си, той може веднага да иде в пивницата и да се напие, а после да се върне у дома и да набие жена си, поради което за нея би било по-добре без нашето милосърдие. По-добре да му дадем хляба; още по-добре е да дадем хляба на децата му. Раздаването на милостиня е свята задача, която трябва да се върши с толкова грижовност, колкото лекуването на болните и образоването на младите. По тази причина много монашески домове си назначават алмонер, служител по раздаването на милостиня. И ние ще направим същото.

Филип ги огледа мълчаливо. Всички бяха напрегнати и заинтригувани. Питър изглеждаше доволен, явно решил, че това е победа за него. Никой не предполагаше какво предстои.

— Работата на алмонера е тежка. Той ще трябва да ходи до най-близките градове и села, най-често до Уинчестър. Там ще обикаля между най-окаяните, мръсни, грозни и озлобени клетници, защото такива са бедните хора. Той трябва да се моли за тях, когато богохулстват, да ги навестява, когато са болни и да им прощава, когато се опитват да го измамят и окрадат. Ще му трябва сила, смирение и безкрайно търпение. Ще му липсва уюта на тази обител, защото ще е навън повече, отколкото е сред нас.

Отново ги огледа. Сега всички бяха нащрек, защото никой не искаше тази работа. Накрая погледът му се спря на Питър от Уеърхам. Питър разбра какво предстои и лицето му помръкна.

— Питър бе този, който привлече вниманието ни към недостатъците ни в тези дела — бавно изрече Филип. — Ето защо реших Питър да е удостоеният с честта да бъде нашият алмонер. — После се усмихна. — Можеш да започнеш от днес.

Лицето на Питър бе като буреносен облак.

„Ще те няма достатъчно дълго оттук, за да създаваш неприятности“, помисли си Филип. „А близостта със злите въшливи бедняци по вмирисаните улички на Уинчестър ще посмири малко негодуванието ти към безметежния живот“.

Но Питър чисто и просто бе видял в това наказание, и го гледаше с такава омраза, че Филип неволно потрепера.

Откъсна погледа си от него и огледа другите.

— След смъртта на един крал винаги има опасност и несигурност — каза им. — Молете се за мен, докато ме няма.

II

По обед на втория ден от пътуването си, приор Филип бе на няколко мили от епископския палат. Беше мислил за версия, която да обясни как е научил за подготвяния бунт. Но епископът можеше да не повярва на разказа му. Или ако повярваше, можеше да настоява за доказателство. Още по-лошото — и тази възможност хрумна на Филип едва след като се разделиха с Франсис — допустимо беше, макар и малко вероятно, епископът да е един от заговорниците и да подкрепя бунта. Можеше да е близък с графа на Шайринг. Не беше необичайно някои епископи да поставят личните си интереси над тези на Църквата.

Епископът можеше да го подложи на изтезание, за да разкрие източника на сведението. Нямаше право, разбира се, но нямаше право и да заговорничи против краля. Филип си припомни инструментите за изтезания, изписани в стенописи за ада. Такива рисунки черпеха вдъхновение от ставащото в тъмниците на барони и епископи. Не се чувстваше достатъчно силен за мъченическа смърт.

Когато доближи група спешени пътници, първият му подтик бе да дръпне юздите и да не ги подминава, защото бе сам, а се срещаха много скитници, на които нямаше да им мигне окото да ограбят монах. После видя, че двама от пътуващите са деца, а едната — жена. Семейство на път обикновено не беше опасно. Сръга коня напред, за да ги настигне.

Щом се приближи, успя да ги огледа по-ясно. Бяха висок мъж, дребна жена, младеж на ръст почти колкото мъжа и две деца. Видимо бяха бедни: не носеха никакви вързопи с вещи и бяха облечени в дрипи. Мъжът изглеждаше здравеняк, но измършавял, все едно, че умираше от продължителна болест или просто гладуваше. Той погледна предпазливо към Филип, придърпа децата към себе си и им промърмори нещо. Филип отначало бе предположил, че е на около петдесет, но сега видя, че е трийсет и няколко годишен, макар лицето му да беше набръчкано от грижи.

— Ей! Здрасти, монахо! — подвикна жената.

Филип я изгледа накриво. Беше необичайно жена да заговаря преди мъжа си, а макар монах да не беше съвсем невежливо обръщение, много по уважително щеше да е брате или отче. Жената беше с около десет години по-млада от мъжа и имаше хлътнали очи с необичаен светлозлатист цвят, които й придаваше доста смущаващ вид. „Тази жена е опасна“, помисли си Филип.

— Добър ден, отче — каза мъжът като в извинение за грубостта на жена си.

— Бог да те благослови — отвърна Филип и забави кобилата си. — Кой си ти?

— Том, майстор строител. Търся работа.

— И не намираш никаква, май.

— Самата истина.

Филип кимна. Беше обичайна история. Строителите обикновено се скитаха в търсене на работа и понякога не я намираха, било заради лош късмет, или защото малцина строяха. Такива хора често се възползваха от гостоприемството на манастирите. Ако се връщаха от работа, даваха щедри дарения на тръгване, макар че ако бяха дълго време на пътя, можеше да нямат нищо за предлагане. Предоставянето на еднакво топло гостоприемство и в двата случая, често подлагаше на изпитание монашеското милосърдие.

Този строител явно беше от безпаричните, въпреки че жена му изглеждаше съвсем добре.

— Е — каза Филип, — имам храна в дисагите си и е време за обед, а милосърдието е свято задължение. Тъй че ако ти и семейството ти похапнете с мен, ще бъда възнаграден в небесата, а също тъй ще си имам и компания за обяд.

— Много мило от ваша страна — отвърна Том и погледна жена си. Тя съвсем леко сви рамене и кимна сдържано. Мъжът почти веднага добави: — Ще приемем милостта ви и благодарим.

— Благодарете на Господа, не на мен — каза по навик Филип.

— Благодарим на селяните, чиито десятък е осигурил храната — подхвърли жената.

„Рязка е“, помисли си Филип. Но си замълча.

Спряха край малка поляна, на която кончето на Филип можеше да попасе от излинялата зимна трева. Филип тайно се радваше на повода да отложи пристигането си в палата на епископа и да забави опасния разговор с него. Строителят каза, че също се е запътил към епископския палат. Надявал се, че епископът може да иска да направи ремонт или дори разширение. Докато си говореха, Филип огледа крадешком семейството му. Жената изглеждаше твърде млада, за да е майка на по-голямото момче. Беше като юнец, силен, непохватен и малко глуповат на вид. Другото момче бе малко и изглеждаше странно, с червена като морков коса, снежнобяла кожа и блестящи светло сини очи; и имаше навика да се вторачва напрегнато в нещата, с едно разсеяно изражение, което му напомни за бедния Джони Осем пенса, само дето, за разлика от Джони, това момче отвръщаше с някак много възрастен, разбиращ поглед, щом срещнеше очите му. По свой начин бе точно толкова смущаващ, колкото и майка си, прецени Филип. Третото дете беше момиче, около шестгодишно. Тя току проплакваше, а баща й все я поглеждаше със загриженост и от време на време я потупваше утешително по рамото. Явно много я обичаше. Веднъж докосна с ръка и жена си, и Филип забеляза припламналата страст, когато погледите им се срещнаха.

Жената прати децата да подирят широки листа за покривка, докато Филип отваряше дисагите си.

— Къде ви е манастира, отче? — попита Том.

— В гората, на един ден път оттук, на запад. — Жената го погледна рязко, а Том повдигна изненадано вежди. — Знаете ли го?

Незнайно защо, Том сякаш се смути.

— Трябва да сме минали покрай него на път от Солсбъри — отвърна той.

— О да, би трябвало, но е отдалечен от главния път, тъй че няма да го видите, освен ако знаете къде е и тръгнете да го потърсите.

— Аха. Разбирам — рече Том, но умът му изглежда беше залисан с друго.

На Филип изведнъж му хрумна нещо.

— Кажете ми… да сте срещали някаква жена на пътя? Вероятно много млада, сама и, хм, с дете?

— Не — рече Том. Тонът му прозвуча небрежно, но Филип имаше чувството, че е силно заинтригуван. — Защо питате?

Филип се усмихна.

— Ще ти кажа. Вчера рано заранта в гората бе намерено бебе и го донесоха в моя манастир. Момче е и не мисля, че е на повече от един ден. Трябва да е било родено същата нощ. Тъй че майката трябва да е била наоколо по същото време като вас.

— Не сме виждали никого — повтори Том. — Какво направихте с бебето?

— Нахранихме го с козе мляко. Май му хареса.

Двамата го гледаха напрегнато. Историята щеше да трогне всяко сърце, помисли си Филип. След малко Том рече:

— И сега търсите майката ли?

— О, не. Попитах между другото. Ако я срещна, бих й върнал бебето, разбира се. Но е ясно, че не го иска и ще се постарае да не бъде намерена.

— Тогава какво ще стане с бебето?

— Ще го отгледаме в манастира. Ще бъде Божие дете. Така бях отгледан и аз, както и брат ми. Родителите ни бяха отнети докато бяхме малки, а след това абатът ни беше баща, а монасите — семейството ни. Хранеха ни, бяхме на топло и научихме четмото.

— И двамата станахте монаси — подхвърли жената с лека ирония, все едно доказваше, че монашеското милосърдие в крайна сметка е продиктувано от личен интерес.

Филип се радваше, че може да я обори.

— Не, брат ми напусна ордена.

Децата се върнаха. Не бяха намерили широки листа — не беше тъй лесно зиме — тъй че щяха да се хранят на тревата. Филип им раздаде хляб и сирене. Нахвърлиха се на храната като прегладнели животинчета.

— Това сирене го правим в моя манастир — заговори той. — Повечето хора го харесват прясно, както е сега, но още по-хубаво е, ако се остави да узрее. — Но бяха твърде гладни, за да ги интересува. Набързо изядоха хляба и сиренето. Филип имаше и три круши. Извади ги от торбата си и ги даде на Том, а той ги раздаде на децата.

После Филип стана.

— Ще се моля да си намериш работа.

— Ако се сетите, отче — рече Том, — споменете за мен на епископа. Знаете нуждата ни и се уверихте, че сме почтени хора.

— Ще го сторя.

Том задържа коня, докато Филип се качи.

— Вие сте добър човек, отче — продума той и Филип с изненада видя сълзи в очите му.

— Бог да е с вас.

Том задържа още малко главата на коня.

— Бебето, за което ни казахте… намереничето. — Говореше тихо, сякаш не искаше децата да чуят. — Вие… дадохте ли му име вече?

— Да. Наричаме го Джонатан, което значи Божи дар.

— Джонатан. Харесва ми. — И Том пусна коня.

Филип го изгледа с любопитство за миг, след което сръга коня и пое по пътя.

Епископът на Кингсбридж не живееше в Кингсбридж. Палатът му се издигаше на един южен склон в тучна долина, на цял ден път от студената каменна катедрала и скръбните й монаси. Предпочиташе така, защото прекалено многото църковни дела щяха да пречат на задълженията му по събиране на ренти, въздаване на правосъдие и интриги в кралския двор. Това устройваше монасите, разбира се, защото колкото по-далече бе епископът, толкова по-малко им се месеше.

Следобеда, в който Филип пристигна там, бе достатъчно студено, че да завали сняг. През долината виеше зъл вятър и ниски сиви облаци се мръщеха на имението върху планинския склон. Не беше чак замък, но все пак бе добре укрепен. Гората бе разчистена на стотина разтега околовръст. Къщата бе защитена с масивна дървена ограда на височина човешки ръст, с ров за дъждовна вода извън нея. Пазачът на портата се държеше отпуснато, но мечът му бе тежък.

Палатът представляваше великолепна каменна сграда, построена във формата на буквата „Е“. Долният етаж служеше за склад и дебелите му стени бяха накъсани от няколко тежки врати, но без прозорци. Една от вратите бе отворена и зад нея Филип успя да зърне в сумрака бъчви и сандъци. Другите бяха затворени и заключени с вериги. Зачуди се какво ли се крие зад тях. Ако епископът имаше затворници, сигурно там щяха да гният.

Късата черта на „Е“-то представляваше външно стълбище, което водеше към жилищните помещения над приземието. Главната стая, правата черта на буквата, щеше да е залата. Двете стаи, оформящи горната и долната черти, трябваше да са параклис и спалня, предположи Филип. Имаше малки, затворени с канати прозорци като кръгли светещи очи, загледани подозрително към света.

Вътре в двора имаше кухня и пекарна от камък, както и дървена конюшня и плевник. Всички постройки бяха добре поддържани — жалко за Том Строителя, помисли си той.

В конюшнята имаше няколко добри коня, сред които и два ловни, а вътре се бяха изтегнали и убиваха времето си шепа войници. Епископът сигурно имаше гости.

Филип остави коня си на едно конярче и се заизкачва по стълбището, обзет от мрачно предчувствие. Цялото място имаше смущаващо военен облик. Къде бяха опашките от молители с тъжби, майките с бебета, чакащи епископската благословия? Навлизаше в напълно непознат му свят, а носеше ужасна тайна. „Май няма скоро да си тръгна оттук“, помисли си той с боязън. „Ще ми се Франсис изобщо да не беше идвал при мен“.

„Какви недостойни мисли“, каза си Филип, щом стигна до горната площадка. „Ето, че имам възможност да служа на Господа и на Църквата, а се безпокоя за личната си безопасност. Някои хора се изправят срещу опасността ежедневно, в битка, по море, на тежки поклонничества или в кръстоносни походи. Всеки монах трябва да преживее малко страх и трепет понякога“.

Пое си дълбоко дъх и влезе.

Залата беше тъмна и опушена. Филип бързо затвори вратата, за да не влезе студеният въздух, след което се загледа в сумрака. В другия край на помещението пращеше голям огън. Пламъците му, както и малките прозорци, осигуряваха единствената светлина вътре. Около камината седяха група мъже. Някои бяха в раса на духовници, а други — в скъпите, но доста износени дрехи на дребни благородници. Бяха увлечени в сериозен разговор и гласовете им звучаха приглушено и делово. Столовете им бяха разпръснати безразборно, но гледаха и говореха на един свещеник, който седеше в средата като паяк в центъра на паяжина. Беше слаб мъж, а начинът, по който седеше разкрачен и отпуснал дългите си ръце на облегалките на креслото, създаваше впечатлението, че всеки момент е готов да скочи. Имаше провиснала лъскаво черна коса, бледо лице и остър нос, а черните одежди го правеха едновременно благороден и застрашителен.

Не беше епископът.

От стола до вратата стана един стюард и се обърна към Филип.

— Добър ден, отче. Кого искате да видите?

В същото време една изтегната до огъня хрътка вдигна глава и изръмжа. Мъжът в черното бързо вдигна очи, видя Филип и моментално спря разговора, като вдигна ръка.

— Какво има? — попита той рязко.

— Добър ви ден — вежливо поздрави Филип. — Дошъл съм да видя епископа.

— Той не е тук — отвърна небрежно свещеникът.

Сърцето на Филип се сви. Беше се боял от разговора и съпътстващите го опасности, но сега се почувства в безизходица. Какво щеше да прави с ужасната си тайна? Обърна се към свещеника.

— Кога очаквате да се върне?

— Не знам. Каква работа имате с него?

Тонът му беше малко груб и го уязви.

— По Божии дела го търся — каза рязко Филип. — Вие кой сте?

Свещеникът вдигна вежди изненадан, че го предизвикват, а останалите изведнъж затихнаха в очакване на взрив. Но след кратко мълчание той отвърна съвсем кротко.

— Неговият архидякон. Името ми е Уейлрън Бигод7

Добро име за свещеник, каза си Филип.

— Аз съм Филип. Приорът на „Свети Джон в леса“. Скит е към приората Кингсбридж.

— Чувал съм за вас — рече Уейлрън. — Вие сте Филип от Гуинед.

Филип се изненада. Не можеше да си представи защо един архидякон ще знае името на толкова низшестоящ като него. Но рангът му, колкото и скромен да бе, се оказа достатъчен, за да промени отношението на Уейлрън. Раздразнението се махна от лицето на архидякона.

— Елате край огъня — прикани го той. — Ще пийнете ли малко греяно вино да ви стопли кръвта? — Махна на един слуга, който седеше на пейка до стената и опърпаният мъж скочи да изпълни поръката му.

Филип се доближи до огъня. Уейлрън каза с тих глас нещо на другите и те наставаха и започнаха да си тръгват. Монахът седна и поднесе ръцете си над пламъците, за да ги сгрее, докато Бигод придружи гостите си до вратата. Зачуди се какво ли бяха обсъждали и защо архидяконът не закри събирането с молитва.

Дрипавият слуга му подаде дървена купа. Той отпи бавно от горещото вино с подправки и заобмисля следващия си ход. Щом епископът го нямаше, към кого можеше да се обърне? Помисли дали да не иде при граф Бартоломю и просто да го склони да се откаже от бунта си. Идеята беше нелепа: графът щеше да го затвори в тъмница и да хвърли ключа. С това оставаше шерифът, който формално беше представител на кралската власт в графството. Но нямаше как да се разбере чия страна можеше да е избрал шерифът, след като все още имаше съмнение кой щеше да стане крал. Все пак бих могъл просто да поема този риск, в края на краищата, помисли си Филип. Копнееше да се върне към простичкия живот в манастира, където единствената му неприятност представляваше Питър от Уеърхам.

Гостите напуснаха и вратата се затвори с шума от конете в двора. Уейлрън се върна при камината и издърпа един голям стол.

Филип се беше улисал над проблема си и не му се искаше да поведе разговор с архидякона, но се почувства задължен да прояви учтивост.

— Надявам се, че не прекъснах събирането ви — каза той.

— Моля ви. Беше му време да приключи — отвърна Уейлрън. — Тези неща винаги продължават по-дълго, отколкото е нужно. Обсъждахме подновяването на наемните договори за епархийските земи. Нещо, което може да се реши много бързо, стига хората да са по-решителни. — Махна с костеливата си ръка, с пренебрежение към всякакви епархийски земи и наемателите им. — Е, чувам, че сте свършил добра работа в онзи ваш малък скит в гората.

— Изненадан съм, че знаете за това — отвърна Филип.

— Епископът официално е абат на Кингсбридж, тъй че е длъжен да проявява интерес.

Или си има добре осведомен архидякон, помисли си Филип.

— Ами, Бог ни благослови.

— Несъмнено.

Говореха на нормански френски, езика, който бяха използвали Уейлрън и гостите му, езика на властта. Но нещо в акцента на Уейлрън бе малко странно и след няколко мига Филип осъзна, че говореше с интонацията на човек, отгледан в англоезична среда. Това означаваше, че не е нормански аристократ, а местен, издигнал се със собствени усилия — като самия него.

Това скоро се потвърди, когато Уейлрън мина на английски, като каза:

— Да можеше Бог по същия начин да благослови и приората Кингсбридж.

Значи Филип не беше единственият обезпокоен от положението в Кингсбридж. Уейлрън навярно знаеше повече за събитията там.

— Как е приор Джеймс? — попита Филип.

— Болен — отвърна кратко Уейлрън.

В такъв случай определено нямаше да може да направи нищо, за да се осуети бунта на граф Бартоломю. Филип посърна. Явно се налагаше да отиде до Шайринг и да рискува с шерифа.

Хрумна му, че Уейлрън трябваше да е от хората, които познават всички влиятелни личности в графството.

— Що за човек е шерифът на Шайринг? — попита той.

Уейлрън сви рамене.

— Безбожен, нагъл, алчен и покварен. Такива са всички шерифи. Защо питате?

— Щом не мога да говоря с епископа, може би ще трябва да отида да се видя с шерифа.

— Радвам се на пълното доверие на епископа, знаете ли — каза с лека усмивка Уейлрън. — Ако мога да помогна… — допълни той с жест с отворена ръка като човек готов да прояви щедрост, макар да знае, че може да му откажат.

Филип се беше поотпуснал малко, помислил си за миг, че кризата е отложена за ден — два, но сега отново се изпълни с боязън. Можеше ли да се довери на архидякон Уейлрън? Равнодушието му бе престорено, прецени той. Архидяконът само изглеждаше скромен, но всъщност изгаряше от желание да узнае какво толкова важно има да съобщи монахът. Това обаче не бе основание да не му се довери. Изглеждаше разсъдлив човек. Дали имаше достатъчно власт, за да предприеме нещо около заговора? Ако не можеше да го направи сам, навярно можеше да намери епископа. Хрумна му, че в идеята да сподели проблема си с Уейлрън има голямо предимство, защото докато епископът можеше да настои да разбере кой е истинският му източник на информация, то архидяконът нямаше тази власт и щеше да се задоволи с версията му, все едно дали щеше да му повярва или не.

Уейлрън отново го удостои с лека усмивка.

— Ако продължавате така да се чудите, ще си помисля, че не ми се доверявате!

Филип усети, че го разбира. Уейлрън донякъде приличаше на него: млад, добре образован, от ниско потекло и умен. Беше някак прекалено светски за вкуса му може би, но това бе извинително у един свещеник, задължен да прекарва толкова много време с лордове и дами, и който не разполагаше с привилегията на защитения монашески живот. Уейлрън беше благочестив в сърцето си, прецени Филип. Щеше да направи нужното за Църквата.

Поколеба се, преди да вземе решение. До този момент само той и Франсис знаеха тайната. Кажеше ли я на трето лице, всичко можеше да се случи. Пое си дълбоко дъх.

— Преди три дни в моя манастир в гората дойде един ранен човек — започна той, като се помоли на ум за прошка заради лъжата. — Беше въоръжен, на хубав бърз кон и беше паднал от коня на миля — две разстояние. Трябваше да е препускал силно, когато е паднал, защото ръката му беше счупена, а няколко ребра — натрошени. Ръката му наместихме, но за ребрата не можехме нищо да направим, а той храчеше кръв, признак за вътрешно увреждане. — Докато говореше, наблюдаваше лицето на Уейлрън. Дотук не издаваше нищо повече от вежлив интерес. — Посъветвах го да изповяда греховете си, защото е в опасност да издъхне. Той ми каза една тайна.

Поколеба се за миг, защото не знаеше дали Уейлрън може да е чул политическата новина.

— Предполагам знаете, че Стивън от Блоа е изявил претенции за трона на Англия с благословията на Църквата.

Уейлрън знаеше повече от Филип.

— И беше коронован в Уестминстър три дни преди Коледа — рече той.

— Вече! — Франсис не бе научил за това.

— Каква беше тайната? — попита Уейлрън с нотка на нетърпение.

Филип се осмели.

— Преди да издъхне, конникът ми каза, че господарят му Бартоломю, граф на Шайринг, се е споразумял с Робърт от Глостър да вдигнат бунт срещу Стивън. — Взря се в лицето на Уейлрън, затаил дъх.

Бледите му страни пребледняха още повече. Уейлрън се наведе напред в стола си.

— Смятате ли, че е говорил истината? — попита той напрегнато.

— Един умиращ обикновено казва истината на изповедника си.

— Може би е повторил слух, разнесъл се из графския двор.

Филип не бе очаквал този скептицизъм. Импровизира бързо.

— О, не. Той беше пратеник на граф Бартоломю, изпратен да събере графските сили в Хемпшир.

Умните очи на Уейлрън се впиха в лицето му.

— Носеше ли съобщението писмено?

— Не.

— Някакъв печат или знак за графската власт?

— Нищо. — На челото на Филип избиха капчици пот. — Разбрах, че е добре известен на хората, с които щеше да се види, като упълномощен представител на графа.

— Как се казваше?

— Франсис — отвърна глупаво Филип и му се дощя да си прехапе езика.

— Само това?

— Не ми каза друго име или прозвище. — Имаше чувството, че версията му ще се разпадне под разпита на Уейлрън.

— Оръжията и бронята му биха могли да го идентифицират.

— Нямаше никаква броня — отвърна Филип отчаяно. — Оръжията му погребахме с него — монасите не боравят с мечове. Бихме могли да ги изровим, но мога да ви уверя, че бяха прости и без нищо отличително по тях — не мисля, че ще се намерят податки в това… — Трябваше да отклони Уейлрън от тази насока на разпита. — Какво би могло да се направи според вас?

Уейлрън се намръщи.

— Трудно е да се каже без доказателство. Заговорниците могат просто да отрекат и тогава ще бъде осъден обвинителят. — Не добави „особено ако историята се окаже измислица“, но Филип предположи, че точно това си мисли. Уейлрън продължи. — Казал ли сте го на някой друг?

Филип поклати глава.

— Къде ще отидете, след като напуснете тук?

— Кингсбридж. Трябваше да измисля повод за напускането на скита и казах, че ще навестя приората. Сега трябва да го направя, за да оправдая лъжата.

— Не говорете с никого за това там.

— Няма.

Не беше и възнамерявал, но се зачуди защо Уейлрън настоя за това. Можеше да е личен интерес: поемеше ли риска с разкриването на заговора, щеше да иска лично да се възползва от наградата. Беше амбициозен. Толкова по-добре за целите на Филип.

— Оставете го на мен. — Уейлрън стана отново делови и контрастът с досегашното му поведение накара Филип да осъзнае, че можеше да навлича и смъква любезността като връхна дреха. Архидяконът продължи: — Сега ще отидете в приората Кингсбридж и ще забравите за шерифа, нали?

— Да. — Осъзна, че всичко щеше да е наред поне за известно време и бремето се смъкна от гърба му. Нямаше да го хвърлят в тъмница, да го разпитват с изтезания или да го обвинят в заговор. Също тъй бе прехвърлил отговорността на друг — човек, който изглеждаше готов да я поеме с радост.

Стана и отиде до най-близкия прозорец. Беше следобед и оставаше още много дневна светлина. Изпита желание час по-скоро да си тръгне оттук и да остави тайната зад гърба си.

— Ако тръгна веднага, мога да измина осем-десет мили до свечеряване — рече той.

Уейлрън не настоя да остане.

— Това ще ви отведе до село Басингбърн. Там ще намерите подслон. Ако продължите рано сутринта, до обед може да сте в Кингсбридж.

— Да. — Филип се извърна от прозореца и погледна към Уейлрън. Архидяконът се мръщеше на огъня, потънал в размисъл. Погледа го мълчаливо за миг, но Уейлрън не сподели мислите си. Искаше му се да узнае какво се върти в тази умна глава. — Ще тръгна веднага.

Уейлрън се измъкна от унеса си и отново стана любезен. Усмихна се и се изправи.

— Добре.

Отиде с госта си до вратата, а след това го последва по стълбището до двора.

Конярчето доведе коня на Филип и го оседла. Уейлрън можеше да каже „сбогом“ в този момент и да се върне при огъня си, но изчака. Филип допусна, че иска да се увери, че е хванал пътя за Кингсбридж, а не към Шайринг.

Яхна коня по-щастлив, отколкото на идване. Канеше се да се сбогува, когато видя Том Строителя да влиза през портата заедно със семейството си. Обърна се към Уейлрън и каза:

— Този човек е строител, когото срещнах на пътя. Изглежда почтен човек, изпаднал в неволя. Ако имате нужда от ремонти, ще сте доволни от него.

Уейлрън не отвърна. Беше се загледал в групата хора, които прекосяваха двора. Цялата му уравновесеност и сдържаност го бяха оставили. Устата му бе зяпнала, а очите — облещени. Приличаше на човек, обзет от пълен потрес.

— Какво има? — попита Филип обезпокоен.

— Онази жена! — Гласът на Уейлрън излезе почти като шепот.

Филип погледна към нея.

— Доста красива е — отвърна, осъзнал го едва сега. — Но са ни учили, че за свещеник е добре да е целомъдрен. Извърнете очите си, архидяконе.

Уейлрън не го слушаше.

— Мислех, че е мъртва — промълви той. И сякаш изведнъж си спомни за Филип. Откъсна погледа си от жената и се обърна към него, вече съвзел се. — Предайте поздравите ми на приора на Кингсбридж — рече той.

После плесна задницата на коня му. Животното скочи напред и препусна през портата, и докато Филип стегне юздите и го овладее, вече бе твърде далече, за да каже „сбогом“.

III

Филип зърна Кингсбридж отдалеч някъде по обед, както бе предсказал архидякон Уейлрън. Излезе от гористия склон и се загледа над пейзаж от безжизнени замръзнали поля, едва съживен от скелета на някое и друго голо дърво. Не се виждаха никакви хора, защото посред зима нямаше полска работа. Отвъд студената околност на едно възвишение се издигаше катедралата на Кингсбридж: огромно тромаво здание, прилично на гробница върху гробна могила.

Пое надолу към една падина и Кингсбридж се скри от очите му. Кротката кобилка внимателно си подбираше пътя по замръзналите бразди. Филип си мислеше за архидякон Уейлрън. Бе му се видял тъй спокоен и уравновесен, че го караше да се чувства млад и наивен пред него, макар да нямаше голяма разлика във възрастта им. Без никакво усилие бе ръководил цялата среща; беше се отървал изящно от гостите си, изслушал беше внимателно разказа му, веднага бе доловил критичния момент с липсата на доказателство, бързо бе осъзнал, че посоката на разпита е безплодна, а след това веднага го бе отпратил по пътя — без никаква гаранция, че ще се предприемат действия.

Филип се усмихна тъжно, едва сега осъзнал колко ловко го бяха подвели. Уейлрън дори не беше обещал да съобщи на епископа за полученото сведение. Но беше убеден, че заради голямата амбиция, която бе доловил у него, донесението щеше да се използва по някакъв начин. Дори имаше чувството, че архидяконът би могъл да се почувства малко задължен към него.

А тъй като беше впечатлен от Уейлрън, още повече го интригуваше единствената слабост, проявена от архидякона — реакцията му към жената на Том Строителя. Самият Филип я беше намерил за някак смътно опасна. Уейлрън явно я намираше за съблазнителна — което можеше да се сведе до същото, разбира се. Имаше обаче и нещо повече в това. Трябваше да я е виждал и преди, защото бе изрекъл „Мислех си, че е умряла.“ Звучеше все едно, че бе съгрешил с нея в далечното минало. Ясно бе, че имаше нещо, заради което се чувстваше гузен, ако се съдеше по това как прибърза да отпрати Филип, за да не стане тъй, че да узнае повече.

Дори тази гузна тайна не можеше да смали високото му мнение за Уейлрън. Уейлрън беше свещеник, а не монах. Целомъдрието винаги бе съществена част от монашеския начин на живот, но никога не беше налагано строго за свещениците. Епископите си имаха любовници, а енорийските свещеници — икономки. Подобно на забраната против зли помисли, целомъдрието сред клира бе твърде сурово изискване, за да се спазва изрично. Ако Бог не можеше да прости на похотливите свещеници, в рая щеше да има твърде малко духовенство.

Когато Филип прехвърли следващото възвишение, Кингсбридж отново се появи. Масивната църква господстваше над целия пейзаж със закръглените си сводове и малките си дълбоки прозорци, също както манастирът господстваше над селото. Западният край на храма, обърнат към него, имаше две ниски кули, едната от които се бе срутила при гръмотевична буря преди четири години. Все още не беше пресъградена и фасадата й имаше отблъскващ вид. Тази гледка винаги ядосваше Филип, защото купчината отломки при входа на църквата позорно напомняше за упадъка на монашеския морал в приората. Манастирските сгради, построени от същия светъл пясъчник, се издигаха близо около храма подобно на група заговорници около престол. Извън ниската стена, заобикаляща приората, се бяха струпали обикновени колиби, направени от дъски и кал, със сламени покриви и обитавани от селяците, които обработваха нивите наоколо и слугите, които работеха за монасите. Тесен и буен речен бързей прорязваше югоизточния ъгъл на селото и носеше прясна вода до манастира.

Филип вече изпитваше горчивина, докато прехвърляше реката по стария дървен мост. Приоратът Кингсбридж носеше срам за Божията Църква и монашеското братство, но той нищо не можеше да направи по въпроса, а ядът и безсилието ведно усилваха жлъчния вкус в устата му.

Мостът бе собственост на приората и оттам събираха налог, тъй че щом гредоредът заскърца под тежестта на Филип и дребния му кон, един престарял монах се появи от заслона си на другия бряг и се приближи, за да издърпа върбовия клон, служещ като бариера. Позна Филип и му махна за поздрав. Филип забеляза, че накуцва и попита:

— Какво е станало с крака ти, брате Пол?

— Само е измръзнал. Ще се отпусне, като дойде пролетта.

Имаше само сандали на краката си, забеляза Филип. Пол беше корав старец, но вече бе напреднал твърде с годините, за да прекарва по цял ден навън в такова време.

— Би трябвало да напалиш огън — предложи му той.

— Щеше да е милост — отвърна Пол. — Но брат Ремигий казва, че огънят ще струва повече, отколкото носи налогът.

— По колко взимаме?

— Пени на кон и фардинг на човек.

— Много ли хора използват моста?

— О, да, доста.

— Тогава как тъй не може да си позволим огън?

— Е, монасите не плащат, разбира се, нито слугите на приората, нито селяните. Тъй че остава по някой пътуващ рицар или калайджия на ден-два. После на светите дни, когато идват хора от цялата страна да слушат службите в катедралата, събираме фардинги колкото щеш.

— Според мен бихме могли да слагаме човек само на светите дни и да ви даваме огън за работата — каза Филип.

Пол се притесни.

— Няма да кажеш нищо на Ремигий, нали? Ако си помисли, че се оплаквам, ще се ядоса.

— Не се безпокой.

Филип срита коня си, тъй че Пол да не види изражението на лицето му. Глупости като тази го вбесяваха. Пол беше отдал живота си в служба на Бога и манастира, а сега, в заника на дните му, го караха да търпи болка и студ заради един фардинг на няколко дена. Беше не просто жестоко, а разхитително, защото на един търпелив старец като Пол можеше да се възложи някоя по-полезна работа — да гледа пилци, да речем — и приоратът щеше да се облагодетелства много повече, отколкото от няколко несигурни фардинга. Но приорът на Кингсбридж бе твърде стар и летаргичен, за да разбере това, а същото изглежда важеше и за Ремигий, помощника му. Тежък грях бе да се хабят така безгрижно човешките и материални придобивки, дарявани на Бога с толкова благочестива обич, помисли си Филип с горчивина.

Беше го обзела неприязън, когато подкара понито си през голите ивици земя между колибите към портата на манастира. Приоратът представляваше правоъгълен двор с църквата в средата. Сградите бяха разположени така, че всичко на север и запад от храма да е открито, светско и практично, а на юг и изток — усамотено, духовно и свято.

Поради това входът към двора бе при северозападния ъгъл на правоъгълника. Портата зееше отворена и младият монах в къщичката за пазача махна с ръка, когато Филип се запъти да влиза. От вътрешната страна, плътно до западната стена на заграждението, беше конюшнята — здрава дървена постройка, съградена по-добре от някои къщи отвън стената. Двама коняри седяха вътре върху бали слама. Не бяха монаси, а ратаи, наети от приората. Изправиха се с неохота, сякаш негодуваха, че е дошъл посетител да ги кара да вършат още работа. Вмирисаният въздух го удари в ноздрите и Филип видя, че яслите не бяха чистени сигурно от три-четири седмици. Днес не беше в настроение да си затваря очите за хорската немарливост. Подаде им юздите и нареди:

— Преди да приберете понито ми, можете да почистите една от яслите и да нахвърляте прясна слама. После направете същото за другите коне. Ако подът им стои постоянно влажен, копитата им изгниват. Нямате толкова много за вършене, че да не можете да държите тази конюшня чиста. — Двамата го изгледаха навъсено, затова той добави: — Направете каквото казвам, или ще се погрижа безделието ви да изяде дневния ви надник. — Канеше се да си тръгне, когато се сети за още нещо. — В дисагите ми има сирене. Занесете го в кухнята и го дайте на брат Милий.

Излезе навън, без да дочака отговор. Приоратът имаше шейсет наемници, които се грижеха за четирийсет и пет монаси. Срамно разхитителство на слуги, по негово мнение. Хора, които нямаха достатъчно за вършене, можеха лесно да станат толкова мързеливи, че да гледат през пръсти и на малкото работа, която имаха, както явно беше станало с двамата коняри. Беше просто поредният пример за нехайството на приор Джеймс.

Филип тръгна покрай западната стена на манастирския двор и зави към къщата за гости, любопитен да види дали обителта има някакви посетители. Но голямата едностайна постройка беше студена и занемарена, с навята ланска шума на прага. Зави наляво и закрачи през широката ивица рехава трева, отделяща къщата за гости — която приютяваше понякога безбожни хора и дори жени — от църквата. Мина откъм западния край на църквата, публичния вход. Натрошените камъни от срутената кула лежаха там, където бяха нападали, на голям куп, два пъти колкото човешки бой.

Като повечето църкви, катедралата в Кингсбридж бе построена във формата на кръст. Западният край се отваряше към кораба, който оформяше надлъжната страна на кръста. Напречната се състоеше от два нефа, които се издаваха на север и юг от двете страни на олтара. Източната част зад нея се пазеше главно за монасите. В най-източния край бе гробницата на Свети Адолфус, която все още привличаше случайни поклонници.

Филип пристъпи в храма и огледа низовете от закръглени арки и внушителни колони. Гледката още повече потисна настроението му. Усойното сумрачно здание изглеждаше още по-зле от последния път, когато го беше видял. Прозорците в ниските странични крила приличаха на тесни тунели в неимоверно дебелите стени. Горе на покрива по-големите прозорци над централния кораб осветяваха изрисувания дървен таван, само за да покажат колко е избелял, а апостолите, светците и пророците ставаха все по-смътни и неизбежно се сливаха с фона. На прозорците нямаше стъкла и при все, че вътре духаше студено, въздухът бе просмукан със смътна миризма на гниещи покривки. От другия край на катедралата ехтеше звукът на отслужваната Божествена литургия с изричаните с напевен глас латински фрази и изпяваните хорово отговори. Филип тръгна из галерията. Подът тук никога не беше застилан с плочи и по голата пръст в ъглите, където рядко стъпваха дървени обуща на селяни и монашески сандали, растеше мъх. Изваяните спирали и канелюри на масивните колони и гравираните орнаменти на арките между тях, някога бяха боядисани и позлатени, но сега бе останал само по някой прашен златен лист и петна от някогашната боя. Хоросанът между камъните се ронеше и падаше на малки купчини покрай стените. Монахът усети как познатият гняв отново се надига у него. Когато хората дойдеха тук, трябваше да бъдат поразени от величието на Всемогъщия Бог. Но селяните бяха прости хорица, които съдеха по външния вид и влизайки в храма щяха да си рекат, че Господ е едно безгрижно и безразлично същество, което едва ли ще оцени преклонението им или ще забележи греховете им. В крайна сметка селяните плащаха за църквата с потта на челата си и беше кощунство да бъдат възнаградени с този рушащ се мавзолей.

Филип коленичи пред олтара и постоя там за миг със съзнанието, че това праведно възмущение не беше уместното състояние за ума на един богомолец. След като се поуспокои малко, стана и продължи напред.

Източното рамо на църквата, там, където бе олтарът, беше разделено на две. Най-близо до пресечната точка се намираше хорът, с дървени скамейки, на които седяха и стояха монасите по време на службите. Зад хора бе светилището, приютяващо гробницата на светеца. Филип понечи да мине зад олтара с намерението да се настани при хористите. И в този момент се спря изненадан пред един ковчег.

Никой не беше му казал, че е починал монах. Но беше говорил, разбира се, само с трима души: Пол, който беше стар и малко завеян, и двамата ратаи в конюшнята, на които не беше дал възможност да поведат разговор. Приближи се до ковчега, за да види кой се е споминал. Надникна вътре и сърцето му подскочи.

Беше приор Джеймс.

Зяпна стъписан. Вече всичко се бе променило. Щеше да има нов приор, нова надежда…

Не беше редно такова ликуване при кончината на почитан брат, каквито и да са били прегрешенията му. Филип се овладя и лицето му се стегна в изражение на скръб. Огледа покойника. Приорът беше гърбав мъж с побеляла коса и изтъняло лице. Сега вечно изнуреното му изражение бе изчезнало и вместо да изглежда унил и отчаян, чертите му изразяваха умиротворение. Щом Филип коленичи до носилото и зашепна молитва, се зачуди дали някоя голяма беда бе натежала на сърцето на стария мъж в последните години от живота му: неизповядан грях, скръб по жена или неправда, сторена на невинен човек. Каквото и да беше, нямаше вече да разкрие стореното чак до Съдния ден.

Въпреки решимостта си, Филип не можа да възпре ума си да се обърне към бъдещето. Приор Джеймс, нерешителен, притеснен и безгръбначен, бе докоснал манастира с мъртва ръка. Вече щеше да има някой нов, някой, който да дисциплинира ленивите слуги, да ремонтира срутващата се църква и да впрегне огромното богатство от недвижими имоти, като превърне завинаги приората в могъща сила. Беше твърде възбуден, за да може да стои смирено. Стана от ковчега, закрачи с подновена лекота към хора и зае място в последния ред на скамейките.

Службата се водеше от сакриста, Андрю от Йорк, сприхав червендалест мъж, който вечно изглеждаше на ръба на сърдечния удар. Беше един от обедиентарите, старшите служители на манастира. Сферата на отговорностите му включваше всичко свято: службите, книгите, свещените реликви, одеждите и украсите, но най-вече самата църковна сграда. Под неговите заповеди се трудеха канторът, който се грижеше за музиката и ковчежникът, който отговаряше за златните и сребърни свещници, потирите и останалата църковна утвар. Никой друг нямаше власт над сакриста, освен приора и помощник-приора Ремигий, който беше голям приятел на Андрю.

Андрю водеше службата с обичайния си тон на едва сдържан гняв. Мислите на Филип бяха объркани, тъй че мина известно време докато забележи, че литургията не протича по подобаващ начин. Група млади монаси вдигаха шум, говореха и се смееха. Филип видя, че се забавляваха със стария учител на послушниците, който беше заспал в стола си. Младите монаси — повечето от които доскоро бяха послушници под наставничеството му и навярно все още помнеха жиленето на пръчката му — хвърляха топчици пръст по него. Всеки път, щом някоя удареше лицето му, той трепваше и се размърдваше, но не се събуждаше. Филип се озърна за циркуитора — монаха, който следеше за дисциплината. Намираше се в другия край на хора, увлечен в разговор с друг брат, без да обръща внимание на службата или на поведението на младите.

Погледа още малко. Не можеше да търпи подобно нещо и в най-доброто си разположение на духа. Един от монасите изглежда беше водачът на групата, хубав на вид около двайсет и една годишен младок с дяволита усмивка. Филип видя как топна върха на ножа си за хранене във върха на горяща свещ и след това метна стопената мазнина към плешивото теме на учителя на послушниците. Щом горещата лой капна на черепа му, старият монах се събуди с охкане, а младите се запревиваха от смях.

С въздишка Филип стана от мястото си. Приближи се отзад до младока, хвана го за ухото и безцеремонно го издърпа от хора в южния неф. Андрю вдигна глава от требника и ги изгледа намръщено, докато излизаха. Изобщо не беше забелязал суматохата.

Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги слушат другите монаси, Филип спря, пусна ухото на младежа и запита:

— Името?

— Уилям Бовис.

— И що за дявол те облада по време на светата литургия?

Уилям гледаше намусено.

— Отегчих се от службата.

Монаси, които се оплакваха от съдбата си, никога не получаваха съчувствие от Филип.

— Отегчен? — повиши той глас. — Какво си правил днес?

Уилям отвърна предизвикателно:

— Полунощница с възхвалите посред нощ, преди закуска — утренята, после третия час, после четене на Светото писание, учене, и сега Божествената литургия.

— Какво си ял?

— Закуска.

— И очакваш да получиш вечеря.

— Да.

— Повечето хора на твоята възраст кършат гръб на полето от сутрин до здрач, за да получат закуската и вечерята си — и въпреки това дават къшей от хляба си на теб! Знаеш ли защо правят това?

— Да — смотолеви Уилям, като пристъпяше от крак на крак, забил поглед в земята.

— Кажи.

— Правят го, защото искат монасите да пеем службите заради тях.

— Точно така. Отрудените селяни ти дават хляб, месо и градено от камък спално помещение с огън зиме — а ти си толкова отегчен, че не можеш да стоиш мирно по време на литургията заради тях!

— Съжалявам, брате.

Филип го погледа мълчаливо. Нямаше голяма вина в него. Истинската вина бе на хората с по-висш сан, които позволяваха да има лудории в църквата. Заговори му кротко:

— Ако службите те отегчават, защо стана монах?

— Бях петият син на баща си.

Филип кимна.

— И несъмнено той е дал някаква земя на приората при условие, че те вземат?

— Да… ферма.

Беше обичайна история. Баща, на когото са се народили много синове, даваше един на Господа, а за да е сигурен, че Бог няма да отхвърли дара му, подаряваше и парче от имота си, достатъчно, за да поддържа сина си в монашеска бедност. По този начин хора, които нямаха призвание, ставаха непослушни монаси.

— Ако те преместят — каза Филип, — да речем в друга обител или в моя малък скит „Свети Джон в леса“, където има много работа за вършене на открито и много по-малко време се прекарва в богослужение — смяташ ли, че това би ти помогнало да участваш в службите с подобаваща благочестивост?

Лицето на Уилям грейна.

— Да, брате. Мисля, че да!

— Така си и помислих. Ще видя какво мога да направя. Но не бързай да се радваш — може да се наложи да почакаш докато имаме нов приор, когото да помолим да те премести.

— Благодаря ви все пак!

Службата свърши и монасите започнаха да напускат църквата в процесия. Филип опря пръст на устните си, за да прекрати разговора. След като братята се изнизаха през южното крило, Филип и Уилям се вляха в колоната и излязоха в четириъгълната сводеста галерия, прикрепена към южната страна на кораба. Там процесията се разпръсна. Филип зави към кухнята, но пътят ме бе преграден от сакриста, заел нападателна поза пред него, разкрачен и с ръце на кръста.

— Брат Филип.

— Брат Андрю — отвърна той почтително и си помисли: „Какво го е прихванало този път?“

— Какво искахте да покажете с това смущаване на Божествената литургия?

Филип се слиса.

— Смутил съм службата? — възкликна той невярващо. — Младежът се държеше непорядъчно. Той…

— Напълно съм в състояние да се справя с непорядъчно държание по време на моите служби! — повиши глас Андрю. Около тях разотиващите се монаси се спряха, за да чуят какво си говорят.

Филип не можа да разбере цялата тази суетня. Понякога, по време на службите, младите монаси и послушници трябваше да бъдат вкарвани в правия път от по-старшите си братя и нямаше правило, което да казва, че само сакристът може да прави това.

— Но вие не видяхте какво става…

— Или може би видях, но реших да се заема с него по-късно.

Филип беше съвсем сигурен, че не бе видял нищо.

— Какво видяхте тогава? — попита той язвително.

— Не си позволявайте да ме разпитвате! — кресна Андрю. Червеното му лице беше станало мораво. — Може да сте приор на един малък скит в горите, но аз съм сакристът тук от дванайсет години и ще водя катедралните служби така, както аз смятам за добре — без помощта на външни, два пъти по-млади от мен!

Филип започна да мисли, че може би наистина беше сгрешил — иначе защо Андрю щеше да е толкова разгневен? А още по-важно бе, че една кавга насред катедралната галерия не беше поучително зрелище за другите монаси и трябваше бързо да приключи. Филип преглътна гордостта си, стисна зъби и сведе покорно глава.

— Поправям се, брате, и смирено ви моля за прошка — промълви той.

Андрю беше настроен за препирня и ранното отстъпване на противника му не го задоволи.

— Не допускайте да се случва отново, тогава — отвърна му той невежливо.

Филип си замълча. Андрю държеше да има последната дума, тъй че всяка реплика в повече от негова страна щеше само да предизвика нова свада. Стоеше свел поглед към пода и прехапал език, докато Андрю го погледа ядосано няколко мига. Най-после сакристът му обърна гръб и се отдалечи, вдигнал високо глава.

Другите монаси се бяха вторачили във Филип. Глождеше го, че беше унизен от Андрю, но трябваше да го понесе, защото един горд монах беше лош монах. Напусна галерията, без да продума на никого.

Килиите на монасите бяха на юг от четвъртитата галерия, общата спалня — в югоизточния ъгъл, а трапезарията — в югозападния. Филип тръгна на запад, като мина през трапезарията и се озова отново в общата част на манастирския двор, която гледаше към караулното при портата и към конюшните. Тук, в югозападния ъгъл, беше дворът на магерницата, обкръжен от три страни от трапезарията и самата кухня, пекарната и пивоварната. Кола, натоварена догоре с ряпа, чакаше да я разтоварят. Филип се изкачи по стъпалата до кухненската врата и влезе.

Атмосферата вътре го удари като юмрук в лицето. Въздухът беше горещ и натежал от миризмата на печена риба; дрънчаха тигани и ехтяха ядосани гласове. Трима готвачи, всички зачервени от горещина и бързане, приготвяха вечерята с помощта на шест-седем млади кухненски ратайчета. Имаше две огромни огнища, по едно във всеки край на магерницата. И двете пламтяха буйно, а над всяко от тях се печаха по над двайсет риби, въртени на шишове от запотено момче. Устата на Филип се изпълни със слюнка от миризмата. Цели моркови се варяха в окачени над пламъците големи железни котли. Двама млади мъже стояха край тезгяха и режеха дълги самуни бял хляб на дебели комати, които щяха да се използват като паници. Един монах надзираваше цялата тази привидна суматоха: брат Милий, магерника, мъж някъде на възрастта на Филип. Седеше на висок дървен стол и наблюдаваше трескавата дейност около себе си с невъзмутима усмивка, сякаш всичко бе подредено и съвършено организирано — и може би беше така за опитното му око. Щом видя Филип, се усмихна още по-широко и рече:

— Благодаря ти за сиренето.

— Ах, да. — Беше забравил за това, толкова много неща се бяха случили откакто пристигна. — Правено е от мляко само от сутрешното доене — ще забележиш, че вкусът е някак по-друг.

— Устата ми вече се овлажни. Но изглеждаш намусен. Да не би нещо да не е наред?

— Нищо няма. Размених няколко груби думи с Андрю. — Филип махна с ръка пренебрежително. — Може ли да взема един горещ камък от огъня ти?

— Разбира се.

В кухненските огнища винаги имаше по няколко камъка, готови да се извадят за бързо нагряване на малки количества вода или супа. Филип обясни:

— Брат Пол на моста. Премръзнал му е кракът, а Ремигий не дава да си напали огън. — Взе две маши с дълги дръжки и измести сгорещения камък от огнището.

Милий отвори един долап и извади парче стара кожа, останала от някогашна престилка.

— Дръж. Увий го в това.

— Благодаря. — Филип постави камъка по средата на кожата и загърна краищата предпазливо.

— Не се бави — рече Милий. — Вечерята е готова.

Филип махна с ръка на излизане. Прекоси двора на магерницата и се запъти към портата. Вляво от него, досами стената, беше манастирската воденица. Преди години в приората бе прокопан канал, който отвеждаше вода от реката до воденичното езеро. След като задвижеше воденичното колело, водата течеше през подземен канал до пивоварната, кухнята, чешмата в галерията, където монасите си миеха ръцете преди ядене и най-сетне до нужника в спалното помещение, след което завиваше на юг и се вливаше в реката. Някой от старите приори беше планирал умно.

Пред конюшнята имаше купчина мръсна слама, забеляза Филип. Ратаите бяха изпълнили нареждането му и бяха изхвърлили мръсотията от яслите. Мина през портата и тръгна през селото към моста.

„Дали не беше нахално от моя страна, че скастрих младия Уилям Бовис?“ — запита се той, докато вървеше между съборетините. В крайна сметка реши, че не беше. Всъщност, грешно щеше да е, ако пренебрегнеше такова нарушение по време на службата.

Стигна моста и надникна в малкия навес на Пол.

— Стопли си краката върху това — каза му, като подаде увития в кожата горещ камък. — Като поизстине малко, развий кожата и си сложи стъпалата направо на него. Би трябвало да си запази топлината до среднощ.

Брат Пол го погледна с трогателна благодарност. Бързо смъкна сандалите си и постави стъпалата си на вързопа.

— Вече усещам, че болката понамалява.

— Ако го върнеш на огъня в кухнята нощес, до заранта пак ще е топъл.

— Брат Милий ще даде ли? — попита Пол притеснено.

— Гарантирам.

— Много си добър към мен, брат Филип.

— Нищо не е. — Филип си тръгна, преди да са го смутили благодарностите на Пол. Беше само един горещ камък.

Върна се в приората. Отиде в галерията и уми ръцете си в басейна на южния портик, а после влезе в трапезарията. Един от монасите четеше на глас от аналоя. По канон храненето трябваше да протича в пълна тишина, ако се изключи четенето, но шумът от обядващите над четирийсет монаси приличаше на постоянно бръмчене, а се чуваше и твърде много шепот, въпреки правилото. Филип се шмугна на едно празно място край една от дългите маси. Монахът до него се хранеше с огромна охота. Улови погледа му и промърмори:

— Прясна риба днес.

Филип кимна. Беше я видял в кухнята. Стомахът му изръмжа.

— Чуваме, че имате прясна риба всеки ден в скита ви в гората — рече монахът, с нескрита завист в гласа.

Филип поклати глава и прошепна:

— Имаме пилешко през ден.

Монахът го погледна с още по-голяма завист.

— Солена риба тук, шест пъти седмично.

Един слуга постави пред Филип хлебна копанка, върху която имаше риба, ухаеща щедро на билките на брат Милий. Устата на монаха се овлажни. Тъкмо се канеше да нападне рибата с ножа си за хранене, когато някакъв брат в другия край на масата стана и посочи към него. Беше циркуиторът, отговорникът за дисциплината. „Сега пък какво?“ — помисли си Филип.

Циркуиторът разполагаше с правото да нарушава мълчанието и се възползва:

— Брат Филип!

Всички спряха да се хранят и помещението утихна.

Филип задържа ръката си с ножа над рибата и вдигна питащо очи.

— Правилото е: без ядене за закъснелите.

Въздъхна. Днес май нищо не можеше да направи както трябва. Прибра ножа си, върна копанката и рибата на слугата и сведе глава да изслуша четенето.

След обяда Филип отиде до склада под кухнята, за да поговори с Кътбърт Белоглавия, манастирския иконом. Приземното помещение бе голямо и тъмно, с ниски дебели колони и малки прозорчета. Въздухът вътре бе сух и изпълнен с миризмите на провизии: хмел и мед, ябълки и сушени билки, сирене и оцет. Брат Кътбърт обикновено можеше да бъде намерен тук, защото работата не му оставяше много време за службите, което напълно устройваше предразположенията му: беше умен, земен човек без особен интерес към духовния живот. Икономът бе материалната противоположност на сакриста: Кътбърт трябваше да осигурява всички практически нужди на монасите, да събира реколтата от манастирските стопанства и житници, и да ходи на пазар, за да купува онова, което монасите и слугите им не можеха да си осигурят сами. Работата изискваше грижливо обмисляне и пресмятане. Кътбърт не я вършеше сам: Милий магерникът отговаряше за приготвянето на храната, а имаше и домакин, който се грижеше за монашеското облекло. И двамата се подчиняваха на брата, а имаше и още трима служители, които формално му бяха подчинени, но с известна степен на независимост: хоспитарият — отговорникът за гостите, инфирмарият, който се грижеше за старите и болни монаси в отделна сграда, и алмонерът. Дори с всички тези хора, които изпълняваха заповедите му, задачата на Кътбърт беше тежка. При все това той пазеше всичко в главата си, като казваше, че е срамно да се хаби пергамент и мастило. Филип подозираше, че така и не беше научил добре четмото и писмото. Косата на Кътбърт бе побеляла още на младини, откъдето идеше и прякорът му Белоглавия, но вече беше над шейсет и единствените косми, които му бяха останали, растяха на гъсти туфи от ушите и ноздрите му, сякаш за да компенсират плешивината му. Тъй като самият Филип бе иконом в първия си манастир, разбираше проблемите на брата и съчувстваше на недоволните му мърморения. На свой ред Кътбърт обичаше Филип и сега, понеже знаеше, че е пропуснал обеда, извади няколко круши от едно буре. Бяха позасъхнали, но още вкусни и Филип ги изяде с благодарност, докато Кътбърт се оплакваше за манастирските средства.

— Не мога да разбера как приоратът може да е в дългове — рече Филип с пълна с плод уста.

— Не би трябвало да е — отвърна Кътбърт. — Притежава повече земя и събира десятък от повече енорийски църкви, отколкото когато и да било.

— Тогава защо не сме богати?

— Знаеш каква система имаме тук. Манастирското имущество е разделено главно между обедиентарите. Сакристът си има своите земи, аз своите, а има и по-малки дарителства за надзорника на послушниците, хоспитария, инфирмария и алмонера. Останалото е на приора. Всеки използва прихода от имуществото си, за да си изпълнява задълженията.

— Какво лошо има в това?

— Ами, трябва да се полагат грижи за цялата тази собственост. Например, да речем, че имаме някаква земя и я отстъпим за парична рента. Не бива просто да я дадем на тоя, дето предложи най-високо и да събираме парите. Трябва да се погрижим да намерим добър арендатор и да го надзираваме, за да сме сигурни, че я обработва добре. Иначе пасищата се затлачват, почвата се изтощава, а арендаторът не може да изплаща рентата и ни връща земята в окаяно състояние. Или да вземем една житница, поддържана от наши работници и надзиравана от монаси. Ако никой не я навестява, освен за да прибере реколтата, монасите стават мързеливи и покварени, а работниците крадат реколтата, и житницата произвежда все по-малко с годините. Дори за една църква трябва да се полага грижа. Не е редно просто да събираме десятъка. Трябва да поставим добър свещеник, който да знае латински и да води свят живот. Иначе хората изпадат в безбожност, женят се, раждат и умират без благословията на Църквата и лъжат с десятъците си.

— Обедиентарите би трябвало да се грижат усърдно за имотите си — каза Филип, след като доизяде последната круша.

Кътбърт наточи паница вино от едно буре.

— Трябва, но други неща имат на ум. Все едно, какво знае наставникът на послушниците за стопанисването? Защо инфирмарият трябва да е добър уредник на имот? Разбира се, един добър приор ще ги принуди да стопанисват източниците си донякъде. Но имахме слаб приор петнайсет години и сега нямаме пари, за да ремонтираме катедралната църква, ядем солена риба шест пъти седмично, а в училището почти няма нови послушници и никой не идва в къщата за гости.

Филип отпи от виното в мрачно мълчание. Трудно му беше да размишлява хладнокръвно за тази ужасна разсипия на Божиите имоти. Искаше му се да хване виновника за това и да го разтърси хубаво, докато види, че се е вразумил. Но в този случай виновникът лежеше в един ковчег зад олтара. В това поне имаше някакъв проблясък надежда.

— Скоро ще имаме нов приор — рече той. — Той би трябвало да поправи нещата.

Кътбърт го изгледа странно.

— Ремигий ли? Той ли да оправи нещата?

Филип не беше сигурен, че го е разбрал добре.

— Ремигий няма да е новият приор, нали?

— Напълно е възможно.

Филип се стъписа.

— Но той не е по-добър от приор Джеймс! Защо биха гласували монасите за него?

— Ами, подозрителни са към външни, тъй че няма да гласуват за някой, когото не познават. Това означава, че трябва да е някой от нас. А Ремигий е заместник-приорът, най-старшият монах тук.

— Но няма правило, според което трябва да изберем най-старшия монах — възрази Филип. — Би могъл да е някой друг от обедиентарите. Би могъл да си ти.

Кътбърт кимна.

— Вече ме поканиха. Отказах.

— Но защо?

— Остарявам, Филип. Работата, която имам сега, щеше да ме надвие, само дето толкова съм свикнал с нея, че мога да я върша, без да влагам усилия. А повече отговорност би ми дошла твърде много. Определено нямам нужната енергия да взема един западнал манастир и да го преустроя. В крайна сметка няма да съм по-добър от Ремигий.

Филип не можеше да го повярва.

— Има други — сакристът, циркуиторът, наставникът на послушниците…

— Наставникът е стар и по-уморен и от мен. Хоспитарият е лакомник и пияница. А сакристът и циркуитурът са се зарекли да гласуват за Ремигий. Защо ли? Не знам. Но ще предположа. Допускам, че Ремигий е обещал да повиши сакриста в помощник-приор и да направи циркуитора сакрист, като награда за подкрепата им.

Филип се отпусна на чувалите с брашно, на които беше седнал.

— Искаш да ми кажеш, че Ремигий вече е уредил избора си.

Кътбърт не отговори веднага. Стана и отиде в другия край на склада, където бе подредил в редица дървено корито, пълно със змиорки, ведро с чиста вода и буре със саламура.

— Помогни ми с тия — рече той и извади ножа си. Избра от коритото една змиорка, чукна главата й в каменния под и я изкорми с ножа. Подаде на Филип още гърчещата се риба. — Измий я във ведрото и я пусни в бурето. Това ще умъртви апетита ни за Постите.

Филип оплакна полуумрялата змиорка много грижливо, след което я метна в бурето със солена вода.

Кътбърт заговори, докато кормеше друга:

— Има още една възможност: кандидат, който добре е преустроил някой клон като игумен и чийто ранг, макар и да е по-нисък от този на помощник-приора, е равен на сакриста и на иконома.

Филип топна змиорката във ведрото.

— Кой?

— Ти.

— Аз! — Беше толкова изненадан, че изтърва рибата на пода. Формално рангът му го правеше обедиентар на приората, но никога не беше се смятал за равен на сакриста и другите, след като бяха толкова по-стари от него. — Твърде млад съм…

— Помисли за това — рече Кътбърт. — Прекарал си целия си живот в манастири. Стана иконом на двайсет и една години. Беше игумен на малка обител в продължение на четири-пет години и я преустрои добре. Ясно е за всички, че Божията десница е над тебе.

Филип вдигна изтърваната змиорка и я пусна в бурето.

— Божията десница е над всички ни — отвърна той уклончиво. Беше стъписан донякъде от предложението на Кътбърт. Искаше му се Кингсбридж да има нов енергичен приор, но не беше и помислял за себе си на поста. — Вярно е, че бих могъл да съм по-добър приор от Ремигий — добави Филип замислено.

Кътбърт изглежда остана доволен.

— Ако имаш недостатък, Филип, той е простодушието ти.

Филип не се смяташе за простодушен.

— Какво имаш предвид?

— Не търсиш низките мотиви у хората. Повечето от нас го правят. Например, целият манастир вече допуска, че си кандидат и си дошъл тук, за да подириш гласовете им.

Филип се възмути.

— На какво основание казват това?

— Опитай се да погледнеш на поведението си както би го видял един подозрителен ум. Пристигна скоро след смъртта на приор Джеймс все едно, че някой тук те е уведомил тайно.

— Но как си представят, че съм организирал това?

— Не знаят… Но са убедени, че си по-умен от тях. — Кътбърт се захвана отново с корменето на змиорки. — И виж как се държа днес. Влезе и се разпореди да почистят конюшните. После се разправи с онази лудория по време на месата. Говори за прехвърлянето на Уилям Бовис в друг дом, след като всеки знае, че прехвърлянето на монаси е привилегия на приора. Мълчаливо упрекна Ремигий, като занесе горещ камък на брат Пол на моста. И най-сетне донесе в кухнята вкусно сирене и всички получихме по хапка от него след вечерята… и макар никой да не каза откъде е дошло, никой от нас не би сбъркал вкуса на сирене от „Свети Джон в леса“.

Филип се смути от мисълта, че действията му са изтълкувани така превратно.

— Всеки би могъл да стори тези неща.

— Всеки старши монах би могъл да направи едно от тях. Никой друг не би могъл да ги направи всички. Ти още с идването си пое властта! Вече започна да преустройваш обителта. И, разбира се, поддръжниците на Ремигий вече отвръщат на удара. Точно затова Андрю сакриста те смъмри в галериите.

— Значи това е обяснението! А аз се чудех какво го е прихванало. — Филип изплакна змиорката замислено. — И предполагам, че когато циркуиторът ме накара да оставя храната си, беше по същата причина.

— Точно така. Начин да те унизи пред монасите. Между другото подозирам, че и двата хода дадоха обратен резултат: и двата упрека не бяха оправдани, но въпреки това ти ги прие с благородство. Всъщност, държа се много свято.

— Не съм го направил преднамерено.

— Светците също. А, ето я и камбаната за деветия час. Най-добре остави останалото на мен. След службата е време за занимания и в портиците са разрешени беседите. Много братя ще искат да поговорят с теб.

— Не толкова бързо! — възкликна Филип с безпокойство. — Само защото някои хора допускат, че искам да стана приор, още не означава, че ще се явя на избор. — Плашеше го перспективата от изборно състезание, а и изобщо не беше сигурен дали искаше да остави добре подредената си горска обител и да се залови с огромните проблеми на приората Кингсбридж. — Трябва да размисля — добави той умолително.

— Знам. — Кътбърт изправи рамене и го погледна в очите. — Докато размисляш, моля не забравяй това: прекалената гордост е познат грях, но човек може също тъй лесно да осуети Божията воля с прекомерна скромност.

Филип кимна.

— Ще го запомня. Благодаря ти.

Напусна склада и забърза към църковния двор. Умът му беше в смут, когато се присъедини към останалите монаси и влезе в храма. Осъзна, че вероятността да стане приор на Кингсбридж го възбужда силно. Години наред се беше ядосвал заради безобразния начин, по който се ръководеше приората, а сега имаше възможност сам да поправи нещата. Но изведнъж изпита несигурност доколко би могъл да се справи. Не идеше реч просто да види какво трябва да бъде сторено и да се разпореди да го извършат. Трябваше хора да се убеждават, имот да се управлява, пари да се намерят. Беше работа за някоя мъдра глава. Отговорността щеше да е тежка.

Както винаги църквата го успокои. След непристойното си поведение сутринта, монасите бяха смълчани и сериозни. Докато слушаше познатите фрази на службата и мълвеше отговорите, както беше правил толкова много години, се почувства способен отново да мисли ясно.

„Искам ли да бъда приор на Кингсбридж?“ — запита се той и отговорът дойде веднага: „Да! Да поема в ръцете си този рушащ се храм, да го ремонтирам, пребоядисам и да го изпълня с песента на сто монаси и с гласовете на хиляда набожни поклонници, които мълвят «Отче наш».“ Само заради това искаше работата. После идваше ред на манастирското имущество. Трябваше да бъде преподредено, съживено, заздравено и да стане отново доходно. Искаше да види множество малки момчета, които се учат на четмо и писмо в някой ъгъл на църковния двор. Искаше къщата за гости да е изпълнена със светлина и топлина, тъй че барони и епископи да идват да я навестяват и да даряват с ценни дарове приората на тръгване. Искаше да има заделено помещение за библиотека, пълно с книги за мъдрост и красота. Да, искаше да бъде приор на Кингсбридж.

„Има ли някакви други причини? Когато си се представям като приор, докато правя тези подобрения заради Божията прослава, има ли някаква гордост в сърцето ми?“

О, да.

Не можеше да се самозалъгва в хладната и свята атмосфера на храма. Целта му беше Божията прослава, но и прославата филипова го блазнеше. Харесваше му мисълта да раздава заповеди, които никой не може да отмени. Виждаше се как взима решения, раздава правосъдие, съветва и окуражава, налага наказания и опрощава, също както се виждаше годен за всичко това. Представяше си как хората казват: „Филип от Гуинед преустрои това място. Беше в упадък докато той го пое, а вижте как изглежда сега!“

„Но аз все пак ще съм добър“, мислеше си. „Господ ми е дал ум, с който да управлявам имот и способност да водя хора. Доказал съм го, като иконом в Гуинед и като приор на «Свети Джон в леса». И когато ръководя едно място, монасите са щастливи. В моя приорат старците не премръзват, а младите не се разочароват от Божието служителство заради липсата на работа. Грижа се за хората“.

От друга страна, Гуинед, както и „Свети Джон в леса“ бяха лесни за управление в сравнение с приората Кингсбридж. Обителта в Гуинед винаги бе ръководена добре. Горският скит беше изпаднал в беда, когато той го пое, но беше малък и не носеше проблеми. Преустройването на Кингсбридж беше предизвикателство за цял живот. Можеше да му отнеме седмици само докато разбере какви са имотите му — колко земя има и къде е, да научи какво има на земята — гори, пасища или житни ниви. Да установи контрол над пръснатите имоти, да разбере кое не е както трябва и да го изправи, да сплете частите в едно процъфтяващо цяло — всичко това щеше да отнеме години. Единственото, което Филип бе сторил в горския скит, бе да накара около дузина млади мъже да работят усилно на полето и да се молят тържествено в църквата.

„Добре“, призна си той. „Мотивите ми са опетнени, а способностите ми — под съмнение. Може би трябва да откажа да се явя на избор. Поне бих могъл със сигурност да избегна греха на гордостта“. Но какво беше казал Кътбърт? „Човек би могъл също тъй лесно да осуети Божията воля с прекомерна скромност.“

„Какво иска Бог?“ — запита се той накрая. — „Иска ли Ремигий? Способностите на Ремигий са по-малки от моите, а мотивите му навярно са не по-чисти. Има ли друг кандидат? Не засега. Докато Бог разкрие трета възможност, трябва да приемем, че изборът е между мен и Ремигий. Ясно е, че Ремигий ще да ръководи манастира тъй, както го е правил и докато приор Джеймс беше болен. Това означава, че ще е небрежен и нехаен, ще позволи упадъкът му да продължава. А аз? Изпълнен съм с горделивост и дарбите ми са недоказани… но ще се опитам да реформирам манастира и ако Бог ми даде сила, ще успея.“

„Добре, тогава“ — рече той на Господа, щом службата свърши. — „Добре. Ще приема предложението и ще се боря с цялата сила, която имам, за да спечеля избора. А ако не ме искаш по някаква причина, която Си предпочел да не ми разкриваш, добре, ще трябва просто да ме спреш така, както можеш“.

Макар да бе преживял двайсет и две години в манастири, Филип винаги беше служил под наставничеството на дълголетни приори, тъй че изборът му беше непознат. Това бе уникално събитие в монашеския живот, защото с даването на гласовете си братята не бяха длъжни да съблюдават послушание — изведнъж всички се оказваха равни.

Някога, стига легендите да казваха истината, монасите били равни във всичко. Група мъже ще решат да обърнат гръб на света на плътската страст и да си съградят свята обител сред дивата пустош, където да могат да живеят в богослужение и себеотричане. Ще се заемат с парче гола земя, ще разчистят леса и ще пресушат блатото, ще изорат пръстта и ще вдигнат заедно храма си. В онези дни те наистина били като братя. Приорът, както самата титла намекваше, бил само първият между равните. Заклевали се в послушание към Правилото на Свети Бенедикт, а не към висши монаси. Но единственото, останало днес от онази примитивна демокрация, бе изборът на приора и абата.

Някои от монасите се чувстваха неловко с дадената им власт. Искаха да им се каже как да гласуват или предлагаха решението да се предостави на група от старши монаси. Други злоупотребяваха с привилегията и ставаха нагли или искаха услуги в замяна на поддръжката си. Повечето просто се притесняваха дали ще вземат правилното решение.

Същия следобед в двора на храма Филип разговаря с повечето от братята, поединично или на малки групи, и откровено им каза, че иска поста и че чувства, че може да върши работата по-добре от Ремигий, въпреки младостта си. Отговори на въпросите им, повечето от които бяха за порционите храна и пиене. Завършваше всеки разговор с думите: „Ако всеки от нас направи избора си разсъдливо и искрено, Бог несъмнено ще благослови стореното.“ Беше благоразумно да го каже, а и го вярваше освен това.

— Ние печелим — рече на другата сутрин Милий магерника, докато двамата с Филип закусваха с клисавия черен хляб и малко бира, а кухненските ратаи наклаждаха огньовете.

Филип отхапа залък от коравия хляб и отпи глътка бира, за да го смекчи. Милий беше умен и пламенен младеж, протеже на Кътбърт и почитател на Филип. Имаше черна права коса и малко лице с изрядни правилни черти. Като Кътбърт, и той се радваше да служи на Бога по практичен начин и пропускаше повечето служби. Филип не споделяше оптимизма му.

— Как стигна до това заключение? — попита той скептично.

— Всички на страната на Кътбърт подкрепят теб — домакина, инфирмария, наставника на послушниците, аз самият — защото знаем, че си добър грижовник, а осигуряването на провизии е най-големият проблем при сегашното управление. Много от обикновените монаси ще гласуват за теб по подобна причина: смятат, че по-добре ще ръководиш манастирското богатство, а това ще доведе до повече удобство и по-добра храна.

Филип се намръщи.

— Не бих искал да подведа никого. Приоритетът ми ще е да ремонтирам църквата и да подобря службите. Храната е следващата грижа.

— Точно така, и те го знаят — отвърна малко припряно Милий. — Точно затова отговорникът за гостите и един-двама други все пак ще гласуват за Ремигий — предпочитат хлабав режим и кротък живот. Всички останали, които го подкрепят, са негови приятели, дето очакват специални привилегии, ако той е на власт — сакриста, циркуитора, ковчежника и прочие. Канторът е приятел на сакриста, но мисля, че може да бъде спечелен на наша страна, особено ако обещаеш да назначиш библиотекар.

Филип кимна. Канторът отговаряше за музиката и чувстваше, че не би трябвало да се грижи за книгите свръх другите си задължения.

— Идеята бездруго е добра. Трябва ни библиотекар, който да изгради колекцията ни от книги.

Милий стана от столчето си и започна да точи един кухненски нож. Кипеше от енергия и трябваше да върши нещо с ръцете си, реши Филип.

— Има четирийсет и четири монаси с право на глас — засмята той на глас. Бяха четирийсет и пет, разбира се, но един беше умрял. — По мои сметки осемнайсет са за нас, а десет са с Ремигий, с което остават шестнайсет колебаещи се. Трябват ни двайсет и три за мнозинство. Това означава, че трябва да спечелим поне петима колебливи.

— Като го казваш така, изглежда лесно — рече Филип. — Колко време ни остава?

— Трудно е да се каже. Изборът го свикват братята, но ако го направим много рано, епископът може да откаже да потвърди избраника. А ако много се забавим, може да ни заповяда да го свикаме. Също тъй има правото да посочи кандидат. В момента вероятно дори не е чул, че старият приор е умрял.

— Може да мине много време, значи.

— Да. А веднага щом се убедим, че имаме мнозинство, трябва да се върнеш в скита си и да не се вясваш тук, докато всичко свърши.

Този съвет озадачи Филип.

— Защо?

— Фамилиарността поражда пренебрежение. — Милий махна въодушевено с ножа във въздуха. — Прощавай, ако звучи непочтително, но ти попита. В момента около теб има аура. Ти си една отдалечена, обкръжена със святост фигура, особено за нас, младите монаси. Направи чудо в онзи малък скит, преустрои го и той започна да се самоиздържа. Блюстител си на строгата дисциплина, но храниш монасите си добре. Роден си за водач, но можеш да склониш глава и да приемеш укор като най-младия послушник. Знаеш Светото писание и правиш най-хубавото сирене в страната.

— А ти преувеличаваш.

— Не много.

— Не мога да повярвам, че някои хора може да мислят за мен така. Не е естествено.

— Не е, наистина — съгласи се Милий с леко свиване на рамене. — И няма да продължи дълго, ако започнат да те опознават. Ако се задържиш тук, ще загубиш ореола си. Ще видят, че си чоплиш зъбите и се чешеш по задника, ще те чуят, че хъркаш и пърдиш, ще разберат какъв си, когато си ядосан или гордостта ти е наранена, или главата те боли. Не искаме да разберат всичко това. Нека гледат как Ремигий се лута и бърка от ден на ден, докато твоят образ си остава бляскав и съвършен в умовете им.

— Не ми харесва това — отвърна Филип обезпокоен. — Имам чувството, че има нещо измамно в това.

— Нищо нечестно няма тук — възрази Милий. — Израз е на това колко добре би могъл да служиш на Бога и манастира, ако си негов приор — и колко зле би го управлявал Ремигий.

Филип поклати глава.

— Отказвам да се правя на ангел. Добре, няма да остана тук — бездруго трябва да се върна в гората. Но трябва да бъдем откровени с братята. Молим ги да изберат един податлив на грешки несъвършен човек, който ще се нуждае от тяхната помощ и молитви.

— Кажи им това! — отвърна Милий въодушевено. — Идеално е — ще го харесат.

Беше непоправим, помисли си Филип. Побърза да смени темата.

— Какво ти е впечатлението за колебаещите се — братята, които още не са взели решението си?

— Те са консервативни — отвърна тутакси Милий. — Гледат на Ремигий като на по-стария, този, който ще направи по-малко промени. Предсказуемия, човека, който в момента ръководи ефективно.

Филип кимна в съгласие.

— А мен гледат нащрек. Като непознато псе, което може да ухапе.

Удари камбаната, известяваща за събора. Милий изгълта останалото от бирата си.

— Ще има някаква атака по теб, Филип. Не мога да предскажа каква форма ще приеме, но ще се опитват да те представят като незрял, неопитен, твърдоглав и неблагонадежден. Трябва да изглеждаш спокоен, внимателен и разсъдлив, но остави на мен и Кътбърт да те защитим.

Филип започна да се безпокои. Беше нов начин на мислене — да претегля всеки свой ход и да пресмята как ще го изтълкуват и оценят. Когато отвърна, в гласа му се прокрадна леко неодобрителна нотка:

— Обикновено мисля само как Бог би оценил поведението ми.

— Знам, знам — заговори Милий нетърпеливо. — Но не е грях да помогнеш на по-простите хора да видят действията ти във вярната светлина.

Филип се намръщи. Милий беше смущаващо прав.

Напуснаха кухнята и минаха през трапезарията към църковния двор. Филип беше силно притеснен. Атака? Какво означаваше това, атака? Щяха ли да лъжат за него? Как трябваше да реагира? Ако заговореха за него лъжи, щеше да се ядоса. Трябваше ли да потисне яда си, за да изглежда спокоен, сдържан и всичко останало? Но ако направеше това, нямаше ли братята монаси да си помислят, че лъжите са истина? Реши да се държи като себе си; може би само малко повече сдържаност и достойнство.

Катедралният съвет представляваше малка кръгла постройка, прикрепена към източния портик на църковния двор. Беше обзаведена с пейки, подредени в концентрични кръгове. Огън нямаше и след топлината на кухнята на Филип му се стори доста студено. Светлината идваше от високи прозорци, разположени над нивото на очите, тъй че нямаше нищо за гледане, освен другите монаси из залата.

Филип направи точно това. Почти целият манастир присъстваше. Имаше хора на всякакви възрасти, от седемнайсет до седемдесет години; високи и ниски, с тъмни и светли коси; всички облечени в грубото домашнотъкано расо от неизбелена вълна и в кожени сандали. Отговорникът за гостите беше тук, а закръгленият му корем и зачервеният нос издаваха пороците му — пороци, които можеха да са извиними, стига изобщо да имаше гости, помисли си Филип. Тук беше шамбеланът, който заставяше монасите да сменят расата си и да се бръснат по Коледа и Петдесетница — банята по същото време бе препоръчителна, макар и не задължителна. На отсрещната стена се беше облегнал най-старият брат — слаб, умислен, невъзмутим старец, чиято коса все още беше по-скоро сива, отколкото бяла; мъж, който говореше рядко, но въздействащо и който навярно трябваше да стане приор, ако не бе толкова скромен. Тук беше и брат Саймън с лукавия поглед и нервните ръце, мъж, който изповядваше грехове на безнравственост толкова често, че — както бе нашепнал Милий на Филип — изглежда го забавляваше повече изповядването, отколкото греха. Тук беше Уилям Бовис, който сега се държеше прилично; брат Пол, който изобщо не куцаше; Кътбърт Белоглавия, който изглеждаше съвършено спокоен; Джон Дребосъка, нисичкия ковчежник; циркуитора Пиер, мъжът със злобната уста, който го бе лишил от обяда предния ден. Щом огледа наоколо Филип осъзна, че всички са се втренчили в него и наведе очи притеснено.

Ремигий влезе с Андрю сакриста и седнаха до Джон Дребосъка и Пиер. Значи нямаше да крият, че са фракция, прецени Филип.

Съборът започна с четене за Симеон Стълпник, светеца, чийто ден се празнуваше днес. Беше отшелник, изкарал повечето си живот на един стълб и макар да нямаше никакво съмнение за себеотрицанието му, Филип винаги беше таял съмнение за истинската стойност на свидетелстването му. Тълпи се бяха стичали да го видят, но дали за да се извисят духовно или за да погледат един побъркан?

След молитвите дойде четенето на глава от книгата на Свети Бенедикт. От това ежедневно четене на глава от Правилото идваше наименованието на събирането, както и на малката постройка, където ставаше то.8 Ремигий се изправи да чете и когато застина за миг с книгата пред него, Филип напрегнато се взря в профила му, виждайки го за първи път с очите на съперник. Ремигий жестикулираше и говореше енергично и въздействащо, като създаваше впечатление за компетентност, в пълно противоречие с истинската му същност. По-съсредоточеното наблюдение издаваше онова, което се криеше зад фасадата: изпъкналите му сини очи се движеха бързо и някак неспокойно, устата му потреперваше два-три пъти, преди да проговори, а дланите му непрекъснато се свиваха и разтваряха, колкото и да изглеждаше спокоен иначе. Авторитетът, доколкото го имаше, произтичаше от арогантност, сприхавост и пренебрежителност към подчинените му.

Филип се зачуди защо е избрал лично да чете главата. Скоро след това разбра.

— „Първата степен на смирението е навременното покорство“ — зачете Ремигий. Беше избрал Пета глава, която обсъждаше смирението, за да напомни на всички за своето превъзходство и тяхната подчиненост. Беше тактика за сплашване. Хитрост не можеше да му се отрече. — „Те не живеят както сами ще възжелаят, нито се покоряват на своите желания и страсти; но като следват повелите и наставленията на друг и обитават в манастирите си, желанието им е да бъдат управлявани от игумен“ — продължи да чете той. — „Тия неща несъмнено отговарят на казаното от Господа наш: Дойдох, за да изпълня не Своята воля, а волята на Оногова, Който Ме е пратил.“ Ремигий насочваше битката в очакваната посока: в тази надпревара той щеше да представлява установения авторитет.

Главата бе последвана от заупокойна, а днес, разбира се, всички молитви бяха за душата на приор Джеймс. Най-оживената част бе оставена за накрая: обсъждане на делови неща, изповеди за прегрешения и обвинения в лошо поведение.

Ремигий започна с думите:

— Имаше един смут по време на месата вчера.

Филип почти изпита облекчение. Вече знаеше как ще бъде атакуван. Не беше сигурен доколко постъпката му вчера бе правилна, но знаеше защо го е направил и бе готов да се защити.

Ремигий продължи:

— Аз лично не присъствах — задържан бях в къщата на приора, за да свърша неотложни делови неща — но сакристът ме уведоми за случилото се.

Прекъсна го Кътбърт Белоглавия:

— Не се самоукорявайте за това, брат Ремигий. — Изрече го с утешителен тон. — Знаем, че по принцип манастирските дела не бива никога да стоят над Божествената литургия, но разбираме, че кончината на нашия възлюблен приор е била причина да се наложи да се справите с много неща, които са извън обичайните ви задължения. Убеден съм, всички ще се съгласим, че не е нужно никакво наказание.

Хитрата стара лисица, помисли си Филип. Разбира се, Ремигий не беше имал никакво намерение да изповяда вина. При все това Кътбърт го бе извинил, което остави у всички чувството, че всъщност е била призната вина. Сега дори Филип да бъдеше уличен в грешка, това нямаше да доведе до нищо повече, освен да го постави на същото равнище като Ремигий. Освен това Кътбърт бе посял подозрението, че Ремигий среща трудности в справянето със задълженията на приора. Само с няколко добронамерено изречени думи Кътбърт напълно бе подронил авторитета на Ремигий. Ремигий изглеждаше разярен. Филип усети как възбудата на триумфа стегна гърлото му.

Андрю сакристът свъси вежди и изгледа Кътбърт обвинително.

— Сигурен съм, че никой от нас не желае да критикува нашия преподобен помощник-приор — заяви той. — Смутът, за който се упомена, бе причинен от брат Филип, който ни гостува от скита „Свети Джон в леса“. Филип взе младия Уилям Бовис от мястото му в хора, извлече го до южното крило и там го нахока, докато аз водех службата.

Ремигий надяна на лицето си маска на печален укор.

— Всички бихме могли да се съгласим, че Филип е трябвало да изчака до края на службата.

Филип огледа израженията на другите монаси. Не изглеждаха нито съгласни, нито несъгласни с казаното. Следяха развоя като зрители на рицарски турнир, където няма право и криво, а интересът е само кой ще спечели.

Искаше да възрази „Ако бях изчакал, непристойното поведение щеше да продължи през цялата служба“, но си спомни съвета на Милий и запази мълчание. А Милий заговори вместо него:

— Аз също пропуснах Божествената литургия, както ми се случва често, за жалост, тъй като тя е точно преди обеда. Тъй че навярно бихте могъл да ми кажете, брат Андрю, какво е ставало в хора преди брат Филип да прибегне до този акт. Всичко ли беше порядъчно и благопристойно?

— Имаше някаква суетня сред младежите — отвърна с неохота сакристът. — Възнамерявах да им поговоря за това след службата.

— Разбираемо е да са ви убегнали подробностите — бил сте съсредоточен над службата — каза снизходително Милий. — За щастие, имаме си циркуитор, чийто главен дълг е да се справя с непристойното поведение между нас. Кажете ни, брате Пиер, вие какво наблюдавахте?

Циркуиторът го изгледа враждебно.

— Същото, което и сакристът ви рече.

— Изглежда ще трябва да попитаме самия брат Филип за подробностите — каза Милий.

Беше много умен, прецени Филип. Беше установил, че нито сакристът, нито циркуиторът са видели какво са правили младите по време на службата. Но колкото и да го възхити диалектичното умение на Милий, Филип не беше склонен да играе тази игра. Изборът на приор не беше състезание на умове, беше стремеж да се разбере каква е Божията воля. Ето защо се поколеба. Погледът на Милий говореше: „Сега е твоят шанс!“ Но у Филип имаше една упорита черта, която най-ясно се проявяваше, когато го тласкаха да приеме нравствено оспорима позиция. Погледна го в очите и отвърна:

— Беше както го описаха братята ми.

Лицето на Милий посърна и той го зяпна невярващо. Отвори уста, но видимо не знаеше какво повече да каже. Филип изпита угризение, че го е подвел. Ще му обясня мотивите си след това, каза си той. Стига да не е прекалено ядосан.

Ремигий се канеше да продължи с обвинението, когато друг глас заяви:

— Бих искал да се изповядам.

Всички се озърнаха. Беше Уилям Бовис, първоначалният виновник, изправен и със засрамено лице.

— Хвърлях топчета кал по наставника на послушниците и се смеех — призна той с тих, но ясен глас. — Брат Филип ме накара да се засрамя. Моля Господ за прошка и моля братята да ми наложат наказание. — Младежът седна тежко на мястото си.

Преди Ремигий да успее да реагира, друг от младежите стана и заяви:

— Изповядвам се. Аз правех същото. Моля за наказание. — И седна отново. Този внезапен изблик на гузна съвест се оказа заразителен: изповяда се трети монах; после четвърти, пети.

Истината бе разкрита въпреки скрупулите на Филип и той не можеше да не изпита задоволство. Видя как Милий се мъчи да потисне победоносната си усмивка. Изповедта не оставяше съмнение, че е имало малка размирица, разиграла се под носовете на сакриста и циркуитора.

Виновниците бяха наказани от крайно недоволния Ремигий на седмица в пълно мълчание: нямаха право да говорят и никой нямаше да им проговаря. Беше по-сурово наказание, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Филип го беше изтърпявал на младини. Дори за ден изолацията бе потискаща. Цяла седмица беше ужасно мъчение.

Но Ремигий само беше отприщил гнева си затова, че е надигран. След като се бяха изповядали нямаше друг избор, освен да ги накаже, макар да признаваше с наказанието, че Филип преди всичко е бил прав. Атаката му срещу него се бе провалила ужасно и Филип триумфираше. Мигът го възрадва, въпреки жегналото го чувство за вина.

Но унижението на Ремигий все още не беше пълно.

Кътбърт заговори отново.

— Имаше още едно нарушение, което е редно да обсъдим. Случи се в храма точно след месата. — Филип се зачуди какво ли още ще последва. — Брат Андрю се нахвърли на брат Филип и го обвини в непристойно поведение. — „Разбира се“, помисли си Филип. „Всеки го знае.“ Кътбърт продължи: — Прочие, всички знаем, че времето и мястото за такива обвинения е сега и тук, в съборната. Има добри основания нашите предшественици да постановят така. Нравите се охлаждат през нощта и недоволствата може да се обсъдят на другата сутрин в атмосфера на спокойствие и умереност, тъй щото цялата общност да съумее да вложи колективната си мъдрост, за да разреши проблема. Но, за съжаление, Андрю пренебрегна това благоразумно правило и направи сцена в църковния двор, като смути всички и говори невъздържано. Да се подмине подобна неблагопристойност би било нечестно спрямо по-младите ни братя, които бяха наказани за стореното от тях.

Безмилостно и гениално, помисли си с радост Филип. Въпросът доколко той е бил прав да изведе Уилям от хора по време на службата всъщност така и не бе обсъден. Всеки опит да се повдигне, се бе обърнал в разследване на поведението на обвинителя. И точно така трябваше да бъде, защото оплакването на Андрю срещу Филип беше неискрено. Заедно, Кътбърт и Милий вече бяха дискредитирали Ремигий и двамата му главни съюзници, Андрю и Пиер.

Обикновено червендалестото лице на Андрю стана мораво от гняв, а Ремигий изглеждаше почти уплашен. Филип беше доволен — заслужаваха си го! — но вече се притесняваше, че има опасност да се прекали с унижението им.

— Непристойно е по-младши братя да обсъждат наказанието на по-старшите от тях — заяви той. — Нека помощник-приорът се занимае с този въпрос насаме.

Огледа наоколо. Видя, че монасите одобряват великодушието му и разбра, че неволно си е спечелил още една точка.

Като че ли всичко бе свършило. Настроението на събранието бе на страната на Филип и той се чувстваше сигурен, че е спечелил повечето от колебаещите се. Тогава Ремигий заяви:

— Има още един въпрос, който трябва да повдигна.

Филип се вгледа в лицето на помощник-приора. Изглеждаше отчаян. След това се озърна към Андрю сакриста и Пиер циркуитора и видя, че двамата са изненадани. Значи това бе нещо непланирано. Може би Ремигий се канеше да пледира за длъжността?

— Повечето от вас знаят, че епископът има правото да ни посочи кандидат за обсъждане — започна Ремигий. — Той също така би могъл да отхвърли нашия избор. Това разделение на власти може да доведе до раздор между епископ и манастир, както от опит знаят някои от по-възрастните наши братя. В крайна сметка епископът не може да ни принуди да приемем неговия кандидат, нито ние можем да наложим своя. Поради това там, където има конфликт, трябва да бъде разрешен чрез преговаряне. В този случай изходът до голяма степен зависи от решимостта и единството на братята — особено от тяхното единство.

Някакво лошо предчувствие обзе Филип при това начало. Ремигий бе потиснал гнева си и отново беше станал спокоен и надменен. Все още не знаеше какво предстои, но усещането му за триумф се изпари.

— Поводът да спомена за всичко това днес е, че до мен достигнаха две важни сведения — продължи Ремигий. — Първото е, че сред нас в тази зала може би ще бъде издигнат повече от един кандидат. — Това не изненада никого, прецени Филип. — Второто е, че епископът също ще посочи кандидат.

Последва напрегнато мълчание. Това бе лоша вест и за двете страни. Някой попита:

— Знаете ли кого иска епископът?

— Да — заяви Ремигий и в този момент Филип беше убеден, че мъжът лъже. — Изборът на епископа е брат Озбърт от Нюбъри.

Един-двама от монасите ахнаха. Всички бяха в потрес. Познаваха Озбърт, защото бе служил известно време като циркуитор в Кингсбридж. Беше незаконен син на епископа и гледаше на Църквата единствено като на източник, от който може да си осигури живот в безгрижие и охолство. Никога не беше правил сериозен опит да съблюдава монашеския си обет, но поддържаше полупрозрачна фасада и разчиташе роднинството да го пази от всякакви неприятности. Перспективата той да им стане приор бе ужасяваща, дори за приятелите на Ремигий. Само отговорникът за гостите и един-двама от непоправимо покварените му приятели можеха да предпочетат Озбърт в очакване на режим с разхайтена дисциплина и небрежно снизхождение.

Ремигий продължи:

— Братя, ако издигнем двама кандидати, епископът би могъл да каже, че не сме в състояние да постигнем единение и поради това той трябва да реши вместо нас, а на нас ще се наложи да приемем неговия избор. Ако искаме да се противопоставим на Озбърт, би било добре да издигнем само един кандидат. И може би, бих добавил, би трябвало да се погрижим щото нашият кандидат да не може да бъде лесно пренебрегнат, на основание младост или неопитност, например.

Последва одобрително мърморене. Филип беше разбит. Само допреди миг се чувстваше уверен в победата, но му я бяха измъкнали от ръцете. Сега всички монаси бяха с Ремигий, като виждаха в него безопасния кандидат, единния кандидат, този, който щеше да победи Озбърт. Филип беше убеден, че Ремигий лъже за Озбърт, но беше все едно. Монасите вече бяха уплашени и щяха да подкрепят Ремигий. А това означаваше още много години упадък за приората Кингсбридж.

Преди някой да е успял да вземе думата, Ремигий обяви:

— Нека сега се разпръснем, за да помислим и да се помолим за решението на този проблем, тъй както работим ежедневно по Божиите дела.

Стана и си тръгна, последван от Андрю, Пиер и Джон Дребосъка, и тримата — замаяни, но триумфиращи.

Веднага щом излязоха, стаята забръмча от възбудени разговори.

— Изобщо не си помислих, че Ремигий може да извърти такъв номер — измърмори Милий към Филип.

— Той лъже — отвърна Филип с горчивина. — Сигурен съм в това.

Кътбърт се приближи до тях и чу думите му.

— Всъщност е без значение дали лъже, нали? Заплахата е достатъчна.

— Истината рано или късно ще излезе наяве — отвърна Филип упорито.

— Какво друго можем да направим? — запита Милий.

— Трябва да разберем истината.

— Не можем.

Филип замисли трескаво. Безсилието беше мъчително.

— Защо да не можем просто да попитаме?

— Да попитаме? Какво имаш предвид?

— Да попитаме епископа какви са намеренията му.

— Как?

— Бихме могли да пратим съобщение до епископския палат, нали? — разсъди Филип на глас и погледна Кътбърт.

Кътбърт мислеше.

— Да. Аз непрекъснато пращам хора. Мога да пратя някого до палата.

— И ще питаш епископа какви са му намеренията? — скептично процеди Милий.

Филип се намръщи. Това беше проблемът.

Кътбърт се съгласи с Милий.

— Епископът няма да ни каже.

Изведнъж Филип го осени вдъхновение. Лицето му се проясни и той плесна възбудено с юмрук в дланта си.

— Не. Епископът няма да ни каже. Но архидяконът му ще каже.

Същата нощ Филип сънува Джонатан, изоставеното пеленаче. В съня му детето лежеше в притвора на параклиса „Свети Джон в леса“. Филип беше вътре и отслужваше утренята, когато откъм гората се промъкна вълк и се плъзна като змия през полето право към бебето. Филип го беше страх да помръдне, за да не предизвика смут по време на литургията и да не бъде порицан от Ремигий и Андрю, защото и двамата бяха там, макар в действителност да не бяха стъпвали в скита. Реши да извика, но колкото и да се опитваше, викът не излизаше, както често се случва насън. Накрая се напрегна толкова, че се събуди разтреперан и остана да лежи буден и заслушан в дишането на спящите монаси около себе си, докато бавно се убеди, че вълкът не е истински.

Почти не беше помислял за бебето, откакто бе дошъл в Кингсбридж. Зачуди се какво ли щеше да прави с малкия, ако станеше приор. Тогава всичко щеше да е различно. Бебе в малък и скрит в горите манастир бе нещо не особено важно, колкото и да беше необичайно. Същото това бебе в приората Кингсбридж щеше да предизвика вълнение. От друга страна, какво лошо имаше в това? Не беше някакъв грях, който да даде на хората повод за приказки. Щеше да е приор, тъй че можеше да прави каквото намери за добре. Можеше да доведе Джони Осем пенса в Кингсбридж да се грижи за бебето. Идеята го зарадва необичайно. „Точно това ще направя, помисли си той“. А после си спомни, че най-вероятно нямаше да стане приор.

Лежа буден до разсъмване, обзет от нетърпение. Нищо не можеше да направи в подкрепа на каузата си. Безполезно беше да говори с монасите, защото мисленето им беше обсебено от заплахата с Озбърт. Неколцина от тях дори се обърнаха към него и изразиха съжалението си, че е загубил. Държаха се сякаш изборът вече се бе провел. Беше устоял на изкушението да ги нарече безверни страхливци. Просто се усмихна и им каза, че е възможно тепърва да се изненадат. Но собствената му вяра не беше толкова силна. Архидякон Уейлрън можеше и да не е в епископския палат, а и дори да беше, бе възможно по някаква своя причина да не иска да разкрие плановете на епископа. Или пък — най-вероятно, предвид характера на архидякона — да си има свои планове.

На разсъмване Филип стана с другите монаси и отиде в църквата за утренята, първата служба за деня. След това се запъти към трапезарията, за да закуси с останалите, но Милий го пресрещна и с потаен жест го привика в кухнята. Филип го последва с изпънати нерви. Пратеникът трябваше да се е върнал. Това наистина бе бързо. Сигурно бе получил отговора веднага и бе тръгнал обратно още вчера следобеда. Въпреки това бе твърде скоро. Филип не знаеше да има кон в манастирската конюшня, който да може толкова бързо да измине пътя. Но какъв ли можеше да е отговорът?

Но не пратеникът го чакаше в конюшнята. Беше самият архидякон, Уейлрън Бигод.

Филип го зяпна изненадан. Тънката, загърната в черно фигура на архидякона, беше кацнала на столчето като врана на пън. Върхът на клюнестия му нос бе зачервен от студ. Топлеше кокалестите си бели длани около купа горещо вино с подправки.

— Добре е, че сте дошъл! — промълви Филип.

— Радвам се, че ми писахте — хладно отвърна Уейлрън.

— Истина ли е? — попита нетърпеливо Филип. — Вярно ли е, че епископът ще предложи Озбърт?

Уейлрън вдигна ръка да го спре.

— Ще стигна и до това. Кътбърт тъкмо ми разказва за вчерашните събития.

Филип прикри разочарованието си. Отговорът не беше прям. Вгледа се в лицето на Уейлрън, мъчейки се да разгадае мислите му. Уейлрън наистина имаше някакви свои планове, но не можеше да предположи какви са.

Кътбърт, когото Филип не бе забелязал в началото, седеше край огъня и топеше комат черен хляб в бирата си, за да го посмекчи за старите си прогнили зъби. Възрастният брат подхвана отново описанието си на вчерашното събрание. Филип не го свърташе на място, докато се мъчеше да отгатне какво би могъл да е замислил Уейлрън. Опита залък от хляба, но беше твърде напрегнат, за да може да го преглътне. Отпи от рядката бира само колкото да са заети с нещо ръцете му.

— И тъй — довърши Кътбърт, — изглеждаше, че единственият ни шанс бе да се опитаме да проверим намеренията на епископа, а за щастие Филип се сети, че познанството му с вас би могло да помогне, тъй че ви пратихме съобщението.

— А сега ще ни кажете ли това, което ни интересува? — попита Филип нетърпеливо.

— Да, ще ви кажа. — Уейлрън остави виното си, без да го опита. — Епископът би искал синът му да стане приор на Кингсбридж.

Сърцето на Филип изстина.

— Значи Ремигий е казал истината.

Уейлрън продължи:

— Епископът обаче не желае да рискува, като влезе във вражда с монасите.

Филип се намръщи. Повече или по-малко, Ремигий беше предсказал същото… но нещо не беше наред. Обърна се към Уейлрън.

— Не сте бил целия този път, само за да ни кажете това.

Уейлрън му отправи поглед, пълен с уважение и Филип разбра, че не греши.

— Не. Епископът ме помоли да проверя настроенията в манастира. Освен това ме е упълномощил да издигна кандидат от негово име. Всъщност, нося със себе си епископския печат, тъй че мога да напиша писмо за предложение, да го направя официално и обвързващо. Тоест, както разбирате, разполагам с всичките му пълномощия.

На Филип му отне известно време, докато смели всичко това. Уейлрън беше упълномощен да направи предложение и да го подпечата с епископския печат. Това означаваше, че епископът е оставил целия въпрос в ръцете му. Сега той говореше с цялата епископска власт зад себе си.

Пое си дълбоко дъх.

— Съгласен ли сте с казаното от брат Кътбърт? Че ако бъде предложен Озбърт, това би предизвикало разногласието, което епископът иска да избегне?

— Да, разбирам това — отвърна Уейлрън.

— Значи няма да предложите Озбърт.

— Няма.

Филип се чувстваше натегнат до скъсване. Монасите щяха да са толкова щастливи да се отърват от заплахата с Озбърт, че с благодарност щяха да гласуват за всеки, когото Уейлрън предложеше.

Бигод в момента държеше в ръцете си избора на новия приор.

— И кого ще предложите тогава? — запита Филип.

Уейлрън помълча малко, преди да отвърне:

— Вас… или Ремигий.

— Способностите на Ремигий да ръководи приората…

— Запознат съм със способностите му, както и с вашите — прекъсна го Уейлрън, вдигнал отново тънката си бледа ръка, за да го спре. — Зная кой от двама ви ще бъде по-добър приор. — Помълча. — Но има друг проблем.

„Сега пък какво?“ — зачуди се Филип. Какво друго съображение можеше да има, освен кой може да стане най-добрият приор? Погледна другите. Милий също беше озадачен, но старият Кътбърт леко се усмихваше, сякаш знаеше какво предстои.

Уейлрън продължи:

— Също като вас горя от желание важните постове в Църквата да бъдат поети от енергични и способни хора, без оглед на възрастта им, вместо да се раздават като награда за дълга служба на по-възрастни братя, чиято святост би могла да е по-голяма от административните им способности.

— Разбира се — отвърна Филип изнервено. Не разбираше смисъла на тази лекция.

— Трябва да работим заедно за постигането на тая цел — вие тримата и аз.

— Не разбирам за какво намеквате — несигурно изрече Милий.

— Аз — да — вметна Кътбърт.

Уейлрън го погледна с тънка усмивка и отново насочи вниманието си към Филип.

— Позволете да бъда откровен. Самият епископ е стар. Един ден ще умре и тогава ще ни трябва нов епископ, точно както днес ни трябва нов приор. Монасите на Кингсбридж имат правото да изберат новия епископ, защото епископът на Кингсбридж е също така абат на приората.

Филип се намръщи. Всичко това изглеждаше без връзка с настоящия проблем. Избираха приор, а не епископ.

Но Уейлрън продължи.

— Разбира се, монасите няма да са напълно свободни да изберат когото харесат за епископ, защото архиепископът и кралят също ще имат мнения. Но в крайна сметка монасите са тези, които утвърждават назначението. А когато дойде това време, вие тримата ще имате силно влияние над решението.

Кътбърт кимаше все едно, че предположението му се бе оказало вярно, а Филип вече също се досещаше какво предстои.

Уейлрън довърши:

— Искате да ви направя приор на Кингсбридж. Аз искам да ме направите епископ.

Значи това беше!

Филип се втренчи мълчаливо в Уейлрън. Толкова бе просто. Архидяконът се опитваше да сключи сделка.

Беше стъписан. Не бе съвсем същото като купуването и продаването на църковни длъжности, известно като греха на симонията. Но все пак неприятно намирисваше на търгашество.

Опита се да помисли обективно над предложението. Щеше да означава, че ще стане приор. Сърцето му заби по-бързо при тази мисъл. Не искаше да шикалкави на дребно с възможност, която би могла да му даде приората.

Това обаче означаваше, че в един момент Уейлрън ще стане епископ. Но дали би бил добър епископ? Със сигурност поне щеше да е компетентен. Като че ли нямаше сериозни пороци. Показваше доста светски, практичен подход към служенето на Господа, но и с Филип бе така. Чувстваше, че на този човек му е присъща известна безскрупулност, каквато на самия него му липсваше, но също така усещаше, че тя се основава на искрена решимост да защитава и да се грижи за интересите на Църквата.

Кой друг би могъл да наследи епископа, когато един ден се споминеше? Вероятно Озбърт. Не беше нещо нечувано религиозни длъжности да се предават от баща на син, въпреки официалното изискване към духовниците да упражняват целомъдрие. Озбърт, разбира се, щеше да е дори по-голяма опасност за Църквата като епископ, отколкото като приор. В такъв случай би си заслужавало да се подкрепи дори по-неподходящ кандидат от Уейлрън, само за да се избегне опасността.

Щеше ли да има още някой в надпреварата? Невъзможно бе да се предвиди. Сигурно щяха да минат години, преди епископът да умре.

Кътбърт се обърна към Уейлрън.

— Не бихме могли да гарантираме, че ще бъдете избран.

— Знам — отвърна Уейлрън. — Моля само да ме предложите. Съответно, точно това мога и аз да предложа в замяна — да ви предложа.

Кътбърт кимна и заяви сериозно:

— Ще се съглася на това.

— Аз също — потвърди и Милий.

Архидяконът и двамата монаси погледнаха Филип, който се колебаеше, разкъсван между възможностите. Знаеше, че не това бе начинът да се избере епископ, но приоратът му бе едва на ръка разстояние. Може и да не бе редно да търгуват една свята длъжност за друга като някакви конетърговци… но ако откажеше, резултатът можеше да е Ремигий за приор и Озбърт за епископ!

Разумните доводи обаче сега изглеждаха някак отвлечени. Желанието да стане приор тлееше в него като някаква неустоима сила и той не можеше да откаже, независимо от всички витаещи „за“ и „против“. Спомни си молитвата, която бе отправил предния ден, когато бе заявил на Господа, че ще се бори за тази длъжност. Вдигна очи и мълчаливо отправи нова молитва: „Ако не искаш да стане това, спри езика ми, парализирай устата ми, спри дъха в гърлото ми и ме възпри да го изрека.“

А след това погледна Уейлрън и рече:

— Приемам.

Леглото на приора беше огромно, три пъти по-широко от всяка постеля, на която Филип бе спал през живота си. Дървената основа се издигаше на половин човешки ръст, а отгоре на това бе застлано и с пухен дюшек. Търпеливите ръце на някоя благочестива жена бяха извезали с библейски сцени тежките завеси, които пазеха от течение. Филип огледа ложето с неприятно чувство. Струваше му се прекалено екстравагантно приорът да разполага с цяла спалня единствено за себе си — самият той никога през живота си не бе имал своя стая и тази нощ за първи път щеше да спи сам. Леглото беше прекалено. Помисли дали да не се разпореди да му донесат сламеник от спалното и да преместят нелепото съоръжение в лазарета, където можеше да облекчи кокалите на някой стар и болен монах. Но, разбира се, леглото нямаше да е само за него. Когато приоратът имаше някой особено изтъкнат гост, епископ или висш благородник, или дори самия крал, то той щеше да разполага с тази стая, а приорът трябваше да се настани колкото се може по-добре някъде другаде. Тъй че всъщност не можеше да се отърве от огромната мебел.

— Добре ще си поспиш тази нощ — каза Уейлрън Бигод не без нотка на завист.

— Така предполагам — отвърна Филип уклончиво.

Всичко беше станало много бързо. Уейлрън беше написал писмото до приората още там, в кухнята, като нареди на монасите да проведат избора незабавно и издигна кандидатурата на Филип. Беше подписал писмото с името на епископа и го подпечата с епископския печат. После четиримата отидоха в катедралния съвет.

Веднага щом Ремигий ги видя да влизат разбра, че битката е приключила. Уейлрън прочете писмото, а монасите завикаха радостно, като чуха името на Филип. Ремигий прояви благоразумието да проведе веднага избора и да признае поражението си.

И Филип стана приор.

Излезе замаян от залата, сетне вървя през моравата, докато се озова до къщата на приора, която се издигаше в югоизточния край на манастирския двор. Предстоеше му да се настани в покоите.

Когато видя леглото осъзна, че животът му се е променил окончателно и безвъзвратно. Вече беше друг, специален, отделен от останалите си братя. Имаше власт и привилегии. Носеше и отговорност. Той лично трябваше да се погрижи малката общност от четиридесет и петима монаси да оцелее и процъфти. Ако гладуваха, щеше да е по негова грешка; ако живееха в поквара, щеше да е по негова вина; ако позоряха Божията църква, Бог щеше него да държи отговорен. Търсил бе това бреме, напомни си Филип. Сега трябваше да го носи.

Първото му задължение като приор щеше да е въвеждането на монасите в църквата за Божествената литургия. Днес се празнуваше Богоявление, дванадесетия ден от Коледа. Всички селяни щяха да са тук, а можеше и още хора да дойдат от околностите. Една добра катедрала със силно монашеско тяло и прочута със зрелищните си служби би могла да привлече над хиляда души, но дори и мрачният Кингсбридж щеше да събере повечето местни благородници. Празничната меса беше също тъй и светско събитие, където съседите можеха да се срещнат помежду си и да обсъдят делови въпроси.

Но преди да започне службата, на Филип му се налагаше да обсъди още нещо с Уейлрън. Най-после бяха сами.

— Онова сведение, което ти предадох — започна той. — За графа на Шайринг…

Уейлрън кимна.

— Не съм забравил. Всъщност то може да се окаже по-важно от въпроса кой да бъде приор или епископ. Граф Бартоломю вече е пристигнал в Англия. Очакват го утре в Шайринг.

— И какво ще направиш? — попита Филип с тревога.

— Ще се обърна към сър Пърси Хамли. Всъщност се надявам днес да е сред богомолците.

— Чувал съм за него, но никога не съм го виждал.

— Оглеждай се за един дебел лорд с отвратителна жена и чаровен син. Жената няма как да не забележиш — ужасна грозотия е.

— Какво те кара да мислиш, че ще вземат страната на крал Стивън срещу граф Бартоломю?

— Мразят графа с цялата си страст.

— Защо?

— Имаха уговорка синът им Уилям да се ожени за дъщерята на графа, но тя му отказа и бракът бе отменен, за голямо унижение на Хамли. Още са огорчени от обидата и ще се вкопчат във всяка възможност да си отмъстят.

Филип кимна удовлетворено. Радваше се, че се е отървал от тази отговорност. Имаше си предостатъчно други грижи. Приоратът Кингсбридж беше достатъчно голям проблем, за който да мисли. Уейлрън можеше да се погрижи за външния свят.

Напуснаха къщата на приора и се запътиха към притвора. Монасите ги очакваха. Филип зае мястото си в челото на колоната и процесията тръгна.

Мигът, когато влезе в църквата с пеещите зад него монаси, бе хубав. Хареса му повече, отколкото бе очаквал. Каза си, че новото му положение е символ на доброто, което щеше да стори с дадената му власт. Ето защо бе тъй разтреперан. Съжали, че не можеше да го види абат Питър от Гуинед — старецът щеше да е толкова горд.

Поведе монасите към мястото на хора. Специална служба като тази често пъти се поемаше от епископа. Днес щеше да се води от епископския наместник, архидякон Уейлрън Бигод. Щом Уейлрън започна, Филип огледа богомолците, за да потърси семейството, което архидяконът му беше описал. В храма стояха около сто и петдесет души; богатите — увити в зимни наметала и обути с кожени обувки, селяните — в груби вълнени елеци и с плъстени или дървени обуща на краката. Филип лесно открои фамилията Хамли. Бяха отпред, близо до олтара. Първо видя жената. Уейлрън не беше преувеличил — изглеждаше отблъскваща. Беше си дръпнала качулката, но повечето от лицето й бе открито. Видя, че кожата й е покрита с грозни мехури, които тя непрекъснато опипваше нервно. До нея стоеше едър мъж на около четирийсет години — това трябваше да е Пърси. Дрехите му издаваха, че е доста богат и влиятелен мъж, но не и от висшия ранг на бароните и графовете. Синът им се бе подпрял на една масивна колона. Беше млад мъж със стройна и изящна фигура, с много светло руса коса и с присвит, надменен поглед. Един брак с графско семейство щеше да позволи на Хамли да прехвърлят чертата, разделяща обикновените благородници от кралската аристокрация. Не беше никак чудно, че се ядосани от отхвърлянето на брака.

Умът му отново се върна на службата. Уейлрън я водеше малко прекалено бързо за вкуса му. Отново се зачуди дали беше прав, като се съгласи да го предложи за епископ, след като настоящият се спомине. Архидяконът беше човек, предан на каузата на Църквата, но като че ли подценяваше важността на богослужението. Просперитетът и мощта на Църквата все пак представляваха средство за постигането на крайната цел: спасението на душите. Реши, че не бива да се безпокои чак толкова. Работата вече бе свършена. А и все едно, епископът вероятно щеше да попари амбицията на Уейлрън, като поживее още двайсетина години.

Богомолците бяха шумни. Естествено, никой не знаеше отговорите. Само от свещениците и монасите се очакваше да вземат участие в службата, освен при най-познатите молитви. Някои от миряните наблюдаваха в почтително мълчание, но други обикаляха из храма, поздравяваха се и си бъбреха. Бяха прости хора, помисли си Филип. Човек би трябвало да стори нещо, за да задържи вниманието им.

Литургията беше към края си, когато архидякон Уейлрън се обърна към тях:

— Повечето от вас знаят, че нашият възлюблен приор на Кингсбридж се спомина. Тялото му, което лежи тук с нас в църквата, ще бъде положено за вечен покой в гробището на приората днес следобед. Епископите и монасите избраха за негов наследник брат Филип от Гуинед, който тази сутрин ни въведе в храма.

Замълча, а Филип стана, за да поведе процесията навън. В този момент Уейлрън продължи:

— Имам още една тъжна вест.

Филип се изненада. Седна тежко на мястото си.

— Току-що получих съобщение — обяви Уейлрън.

Не беше получил никакво съобщение, знаеше Филип. Цялата сутрин бяха заедно. Какво бе намислил сега хитрият архидякон?

— Съобщението ме известява за загуба, за която всички ние ще скърбим дълбоко.

Отново замълча.

Някой беше умрял… но кой? Уейлрън беше знаел за това, преди да пристигне, но го беше запазил в тайна и сега щеше да се престори, че току-що е чул новината. Защо?

Можеше да се досети само за една възможност. И ако подозрението му се окажеше основателно, то Уейлрън бе по-амбициозен и безскрупулен, отколкото Филип си беше представял. Нима беше заблудил и изиграл всички? Нима Филип беше само една пионка в играта му?

Последните думи на архидякона го потвърдиха.

— Скъпи мои възлюблени — заяви той със скръбен глас. — Епископът на Кингсбридж е мъртъв.

I

— Оная кучка ще е там — каза майката на Уилям. — Сигурна съм.

Младежът се загледа със смесено чувство на страх и копнеж към изплуващата от далечината катедрала. Ако лейди Алиена се окажеше на Богоявленската служба, това щеше да е убийствено смущаващо за всички тях, но въпреки това сърцето му заби по-бързо при мисълта, че ще я види отново.

Препускаха в тръс към Кингсбридж. Уилям и баща му яздеха бойни коне, а майка му бе яхнала изящно конче. Съпровождаха ги трима рицари и трима коняри. Групата вдъхваше респект и дори страхопочитание, което радваше Уилям. Селяните на пътя се пръскаха настрани пред мощните им коне, но мама кипеше.

— Всички знаят, дори тези окаяни селяци — процеди тя през зъби. — Даже ръсят шеги за нас. „Кога една булка не е булка? Когато женихът е Уил Хамли!“ Заповядах да набият един с камшик за това, но полза никаква. Ще ми се да я хвана онази кучка, жива да я одера, да окача кожата й на пирон и да оставя птиците да й изкълват плътта.

На Уилям му се искаше да престане с това. Семейството бе унизено и то по негова вина — или поне така твърдеше мама. Искаше му се да не му напомнят повече.

Изтрополиха по разнебитения дървен мост, който водеше към село Кингсбридж и пришпориха конете си нагоре по стръмната улица към приората. Имаше вече двайсет-трийсет коня, които поскаха оскъдната трева на гробищата от северната страна на църквата, но ни един не бе тъй хубав като конете на Хамли. Стигнаха до конюшните и оставиха животните си на грижите на манастирските коняри.

Прекосиха зелената морава на двора под строй: Уилям и баща му от двете страни на мама, следваха ги рицарите, а конярите вървяха в ариергарда. Хората се отдръпваха от пътя им, но младежът виждаше как се бутат с лакти и ги сочат. Сигурен бе, че си шепнат за отменения брак. Озърна се плахо към мама и разбра по мрачното й като гръмоносен облак лице, че и тя мисли за същото.

Влязоха в храма.

Уилям мразеше църквите. Бяха студени и сумрачни дори в хубаво време, и винаги я имаше онази смътна миризма на гнило, задържала се в тъмните ъгли и ниските проходи на страничните крила. Най-лошото бе, че църквите му напомняха за изтезанията на ада, а адът го плашеше.

Очите му обходиха множеството. Отначало едва успяваше да различи лицата на хората заради сумрака. След няколко мига очите му привикнаха. Не можеше да види Алиена. Продължиха да вървят към олтара. Изглежда я нямаше тук. Почувства се едновременно облекчен и съкрушен. След това я видя и сърцето му подскочи.

Стоеше отпред, в южната част на храма. Придружаваха я рицар, когото Уилям не познаваше, телохранителите й и няколко придворни дами. Беше с гръб към него, но буйната й къдрава черна коса не можеше да бъде на никоя друга. Щом я забеляза, тя се извърна, показвайки гладката извивка на бузата си и властния си прав нос. Погледите им се срещнаха и дъхът му секна. Големите й очи, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни, се разшириха още повече, когато го видя. Възнамеряваше погледът му да я подмине разсеяно сякаш не я е забелязал, но не можеше да отдели очите си от нея. Искаше му се тя да му се усмихне, макар и с най-беглата извивка на устните, не повече от официален поздрав. Съвсем леко сведе глава към нея — беше по-скоро кимване, отколкото поклон. Лицето й се вцепени и тя отново се извърна напред.

Уилям потрепера, жегнат от болка. Почувства се като куче, изритано встрани. Прищя му се да се свие в някой ъгъл, където никой нямаше да може да го вижда. Озърна се, зачуден дали някой бе забелязал размяната на погледи. Докато крачеше напред с родителите си осъзна, че хората поглеждат към Алиена и отново към него, подбутват се и си шепнат. Впи поглед право пред себе си, за да избегне очите им. Беше му нужно усилие, за да задържи главата си изправена. „Как ни го причини това?“ — помисли си. „Ние сме една от най-гордите фамилии в Южна Англия, а тя ни накара да се почувстваме нищожни“. Мисълта го разгневи. Дощя му се да извади меча си и да посегне на някого, на когото и да било.

Шерифът на Шайринг поздрави баща му и двамата си стиснаха ръцете. Хората вече се обръщаха, търсеха някой друг, за когото да поклюкарстват. Уилям все още кипеше отвътре. Пред Алиена се точеше постоянна върволица от млади благородници, които й изразяваха почитанията си. На тях тя се усмихваше с охота.

Литургията започна. Уилям се замисли как така всичко се бе провалило толкова ужасно. Граф Бартоломю имаше син, който да наследи титлата и богатството му, тъй че единствената полза, която можеше да има от дъщеря си, бе да сключи съюз. Алиена беше на шестнайсет години, девица, не показваше никаква склонност да става монахиня, поради което се предполагаше, че би се омъжила на драго сърце за един здрав деветнайсетгодишен благородник. В края на краищата политическите съображения можеха също толкова лесно да накарат баща й да я омъжи за някой дебел и страдащ от подагра граф или дори за оплешивял шейсетгодишен барон.

След като сделката бе сключена, Уилям и родителите му не бяха я премълчали и оповестиха вестта из околните графства. Срещата между него и Алиена бе сметната за формалност от всички. Освен от самата Алиена, както се оказа.

Не бяха непознати, разбира се. Помнеше я като малко момиче. Тогава имаше дяволито личице, чипо носле, а буйната й коса винаги бе късо подстригана. Беше властна, упорита, свадлива и дръзка. Винаги тя организираше игрите на децата, тя решаваше на какво да играят и кой от кой отбор да бъде, тя разрешаваше споровете и отсъждаше кой печели. Още тогава бе очарован от нея, като в същото време негодуваше от начина, по който се налагаше над всички. Винаги беше възможно да развали игрите й и поне за известно време да стане център на внимание — просто трябваше да се сбие с някого. Но това не траеше дълго и накрая тя отново налагаше властта си, като го принуждаваше да чувства потиснат, съкрушен, отхвърлен, ядосан и в същото време запленен… точно както се чувстваше сега.

След като майка й почина, тя започна да придружава баща си при пътуванията му и срещите им се разредиха. Все пак я беше виждал достатъчно често, за да знае, че израства в пленително красива млада жена и се зарадва, когато му казаха, че ще бъде неговата годеница. Прие, че тя ще трябва да се омъжи за него все едно дали й харесва или не, но все пак отиде на среща с нея, с намерението да направи всичко, което бе по силите му, за да заглади пътеката към брачния олтар.

Тя можеше да е девствена, но той — не. Някои от момичетата, които бе очаровал, бяха хубави почти колкото Алиена. Почти, макар че никоя от тях не беше с толкова знатно потекло. В личния му опит много от девойките оставаха впечатлени от изящното му облекло, от буйните коне, които яздеше и от небрежността, с която харчеше пари за сладко вино и панделки. И ако успееше да остане насаме с тях в някоя плевня, накрая все пак му се покоряваха, повече или по-малко доброволно.

Обичайният му подход към момичетата беше малко безцеремонен. В началото ги караше да си мислят, че не го интересуват особено. Ала когато се озова насаме с Алиена, цялата му сдържаност го изостави. Беше облечена в ефирна и свободно падаща светлосиня копринена рокля, но единственото, за което можеше да мисли, бе тялото под нея, което много скоро щеше да вижда, когато си поиска. Беше я заварил да чете книга — странно занимание за жена, която не е монахиня. Запита я какво пише вътре, в усилие да отклони ума си от начина, по който се движеха гърдите й под синята коприна.

— Казва се „Роман за Александър“. Разказва за един крал, наречен Александър Велики, който завладял чудни земи на изток, където скъпоценни камъни растат на лозници като гроздове и растения могат да говорят.

Уилям не можа да си обясни защо човек би поискал да си губи времето с такива глупости, но го премълча. Разказа й за конете си, за кучетата си и за постиженията си в лова, борбите и турнирите. Не я впечатли толкова, колкото се надяваше. Каза й за къщата, която баща му строеше за тях и за да й помогне за дните, когато тя щеше да управлява домакинството му, й бе нахвърлил грубо как иска да е уредено то. Беше усетил, че губи вниманието й, макар да не разбра защо. Седна до нея колкото се може по-близо, защото искаше да я хване натясно, да я почувства, да разбере дали тези гърди наистина бяха толкова големи, колкото ги виждаше. Ала тя се отдръпна от него, скръсти крака и ръце и си придаде тъй недостъпен вид, че бе принуден с неохота да се откаже от намерението си и да се утеши с мисълта, че скоро ще може да прави с нея всичко, което си пожелае.

Но докато бяха заедно, тя с нищо не издаде, че ще вдигне скандала, който щеше да направи след това. Много кротко му бе казала: „Не мисля, че си допадаме особено“, а той го беше приел като израз на чаровната й скромност и я беше уверил на свой ред, че тя напълно му приляга. Представа си нямаше, че още щом напусне имението, тя ще нахлуе в покоите на баща си и ще му заяви, че няма да се омъжи за него, че нищо не би могло да я склони, че по-скоро би отишла в манастир и че могат с вериги да я замъкнат до олтара, но няма да изрече клетвата. Кучка, помисли си Уилям. Истинска кучка. Но не можеше да събере толкова жлъч, колкото майка му храчеше, когато заговореше за Алиена. Не искаше да одере жива Алиена. Искаше да легне върху горещото й тяло и да целува устните й.

Богоявленската служба завърши със съобщението за смъртта на епископа. Уилям изпита надежда, че тази новина най-сетне ще засенчи сензацията около отмененото бракосъчетание. Монасите напуснаха в процесия и богомолците се разшумяха, докато се отправяха към изходите. Много от тях имаха както духовни, така и материални връзки с покойния епископ — било като негови арендатори или като наемни работници в земите му — и всички се интересуваха от въпроса кой щеше да го наследи и дали наследникът ще въведе промени. Смъртта на един голям земевладелец винаги беше опасна за зависимите от него.

Когато Уилям тръгна след родителите си през храма, с изненада видя, че архидякон Уейлрън идва към тях. Движеше се енергично през паството като голямо черно псе сред стадо крави, и също като крави хората нервно го поглеждаха през рамо и се отдръпваха на крачка-две от пътя му. Подминаваше селяците с пренебрежение, но разменяше по някоя и друга дума с всекиго от благородниците. Щом стигна до Хамли, поздрави бащата на Уилям, пренебрегна него самия и насочи вниманието си към майка му.

— Какъв срам с този брак — изрече той.

Уилям се изчерви. Глупакът наистина ли си въобразяваше, че проявява учтивост със съчувствието си?

Майката не беше по-склонна да говори за това от самия Уилям.

— Не съм от тези, които ще таят злоба — излъга тя.

Уейлрън не обърна внимание на думите й.

— Узнах нещо за граф Бартоломю, което може би ще ви заинтересува. — Гласът на архидякона стана по-тих, за да не го чуят наоколо и Уилям трябваше да напрегне слух, за да долови думите му. — Графът изглежда няма да се отметне от клетвите си към мъртвия крал.

— Бартоломю винаги е бил един високомерен лицемер — изсумтя бащата.

Уейлрън изглеждаше огорчен. Искаше да го слушат, а не да коментират.

— Бартоломю и граф Робърт от Глостър няма да приемат крал Стивън, който е изборът на Църквата и бароните, както знаете.

Уилям се зачуди защо един архидякон трябваше да обсъжда тази обичайна баронска вражда с благородник. Баща му явно мислеше същото, защото отвърна:

— Но графовете няма какво да направят по въпроса.

Майката споделяше нервността на Уейлрън от прекъсванията на бащата.

— Слушай — изсъска му тя.

Уейлрън продължи:

— Чувам, че замислят да вдигнат бунт и да направят Мод кралица.

Уилям не можа да повярва на ушите си. Архидяконът наистина ли беше направил това безразсъдно съобщение? С този негов кротък и равнодушен тон, тук, насред катедралата в Кингсбридж? Човек можеше да бъде обесен за това, все едно дали е лъжа или истина.

Бащата също беше стъписан, но майката отвърна замислено:

— Робърт Глостър е полубрат на Мод… Звучи логично.

— Всеки, който би могъл да премахне граф Бартоломю и да спре бунта, преди да е започнал, би спечелил вечната благодарност на крал Стивън и на Светата майка Църквата — каза Уейлрън.

— Наистина ли? — промълви баща му замаян, но майката кимаше мълчаливо.

— Очаква се Бартоломю да се завърне у дома си утре. — Щом каза това, Уейлрън вдигна глава и улови нечий поглед. Погледна отново майка му и рече: — Помислих си, че точно вие бихте се заинтересували от това. — След тези думи ги остави, за да поздрави някой друг.

Уилям зяпна след него. Наистина ли само това щеше да им каже?

Родителите му продължиха напред и той ги последва навън през сводестата порта. И тримата се бяха умълчали. Младежът се беше наслушал на много приказки през последните пет седмици за това кой би могъл да е новият крал, но проблемът изглеждаше разрешен, когато Стивън бе коронясан в Уестминстърското абатство три дни преди Коледа. Сега, ако Уейлрън беше прав, въпросът отново се оказваше открит. Но защо архидяконът беше избрал да го съобщи точно на тях?

Тръгнаха към конюшните през моравата на манастирския двор. Още щом се измъкнаха от притвора и вече никой не можеше да ги чуе, бащата възкликна възбудено:

— Какъв късмет… същият, който оскърби фамилията ни, е уличен в държавна измяна!

Уилям не можа да разбере защо трябваше да е късмет, но майка му явно схвана, защото кимна в съгласие.

Баща му продължи:

— Можем да го арестуваме с оръжие и да го обесим на най-близкото дърво.

Уилям не беше се сетил за това, но сега мигновено го проумя. Ако Бартоломю беше държавен изменник, имаха пълното право да го убият.

— Можем да си отмъстим — избухна той. — И вместо да ни накажат за това, ще получим награда от краля! — Щяха да могат отново да вдигнат високо глави и…

— Тъпи глупци! — изведнъж злобно изсъска майка му. — Слепи, безмозъчни идиоти. Ще обесите Бартоломю на най-близкото дърво, тъй ли? Искате ли да ви кажа какво ще стане след това?

Никой от двамата не отвърна. Беше по-благоразумно човек да не реагира на въпросите й, когато си наумеше нещо.

Тя продължи:

— Робърт от Глостър ще отрече, че е имало какъвто и да било заговор, ще прегърне каузата на крал Стивън и ще му се закълне във вярност. И с това ще се приключи, само дето и двама ви ще обесят като убийци.

Уилям потръпна. Представата, че го бесят го ужасяваше. Сънувал го беше в кошмари. Но разбираше, че майка му има право: кралят можеше да повярва или да се престори, че е повярвал, че никой не би дръзнал да се разбунтува срещу него. И без да се замисли можеше да пожертва два живота, за да придаде повече достоверност на решението си.

— Права си — съгласи се баща му. — Ще го вържем като прасе за клане и ще го отведем жив при краля в Уинчестър, там ще го изобличим и ще си получим наградата.

— Защо не мислиш? — изсумтя майка му презрително. Беше много напрегната и Уилям виждаше, че е възбудена покрай всичко това не по-малко от баща му, но по различен начин. — Нима архидякон Уейлрън не би искал да отведе предателя вързан при краля? Нима той не желае наградата за себе си? Нима не знаете, че с цялото си сърце жадува да стане епископ на Кингсбридж? Защо отстъпи на вас привилегията да извършите ареста? Защо реши да се срещне с нас в църквата, уж случайно, вместо да ни посети в Хамли? Защо целият ни разговор беше толкова кратък и заобиколен?

Направи драматична пауза, уж че чака отговор, но Уилям и баща му знаеха, че всъщност не иска такъв. Младежът си припомни, че за духовниците не бе прието да гледат кръвопролитие и допусна, че може би затова Уейлрън не искаше да се замесва в задържането на Бартоломю. Но след това бързо прецени, че архидяконът нямаше подобни скрупули.

— Ще ви кажа защо — продължи майка му. — Защото не е сигурен дали Бартоломю наистина е изменник. Сведението му е неблагонадеждно. Не мога да предположа откъде го е получил — може да е чуто от някой пиянски разговор или да е прихванато съмнително съобщение, или да е говорил с неблагонадежден шпионин. Тъй или иначе той не желае да си оголва врата. Няма да обвини открито Бартоломю, за да не би обвинението да се окаже фалшиво и самият той да бъде обвинен в сплетничество. Иска някой друг да поеме риска и да свърши мръсната работа вместо него. А когато приключи, ако измяната се докаже, той ще излезе напред и ще получи своя дял от благодарността. Но ако Бартоломю се окаже невинен, Уейлрън просто няма да признае, че е казал каквото ни каза днес.

Изглеждаше очевидно, след като го описа така. Но без нея Уилям и баща му щяха да паднат в капана на Уейлрън. Доброволно щяха да действат като негови агенти и да поемат рисковете вместо него. Майка му имаше остър политически нюх.

— Искаш да кажеш, че просто трябва да забравим за това ли? — попита баща му.

— Разбира се, че не. — Очите й блеснаха. — Все пак е възможност да унищожим хората, които ни унизиха. — Един коняр доведе оседлания й кон. Тя пое юздите и го освободи с махване на ръката, но не се качи веднага. Потупа животното по шията и заговори тихо. — Трябва ни доказателство за заговора, за да не може никой да го отрече, след като предявим обвинението си. Ще трябва да получим това доказателство с измама, без да се разкрие какво точно търсим. Едва когато вече разполагаме с него, можем да пленим граф Бартоломю и да го отведем при краля. Изправен пред доказателството, Бартоломю ще признае и ще помоли за милост. Тогава ще поискаме наградата си.

— И ще отречем, че Уейлрън ни е помогнал — добави баща му.

Майка му поклати глава.

— Нека и той получи своя дял от славата и бъде възнаграден. Тогава ще ни е задължен. Това само може да ни донесе добро.

— Но как ще успеем да го уличим в заговор? — попита баща му притеснено.

— Ще трябва да измислим начин да огледаме из замъка на Бартоломю — отвърна майка му намръщено. — Няма да е лесно. Никой няма да повярва, че сме дошли на учтива визита — всички знаят, че мразим графа.

На Уилям му хрумна нещо.

— Аз бих могъл да отида.

Родителите му го погледнаха леко изненадани.

— Ти би събудил по-малко подозрение от баща си, предполагам — проточи майка му. — Но какъв повод би могъл да използваш?

Уилям беше помислил за това.

— Бих могъл да отида, за да видя Алиена — отвърна той и сърцето му отново се разтуптя. — Бих могъл да я помоля да премисли решението си. В края на краищата, тя всъщност не ме познава добре. Преценила ме е погрешно, когато се срещнахме. Бих могъл да й стана добър съпруг. Може би просто трябва да бъде поухажвана по-упорито. — Постара се да го довърши с цинична усмивка, за да не разберат, че го мислеше искрено.

— Съвършено правдоподобен повод — кимна майка му и го погледна твърдо. — Боже мой, чудя се дали момчето не е наследило все пак малко от ума на майка си.

За пръв път от няколко месеца Уилям бе обзет от оптимизъм, когато се отправи към Ърлскасъл в деня след Богоявление. Утрото бе ясно и студено. Северният вятър щипеше ушите му, а покритата със слана трева пращеше под копитата на бойния му кон. Беше загърнат в сиво наметало от фин фламандски плат, обшито със заешка кожа върху пурпурната куртка.

Придружаваше го Уолтър, конярят му. Когато Уилям бе на дванайсет години, Уолтър бе започнал да го обучава да борави с оръжия. Учеше го и на езда, лов, фехтовка и борба. Сега бе станал коняр, спътник и телохранител на младия си господар. Беше колкото него на ръст, но по-широк, като бъчва. Девет-десет години по-голям от Уилям, все още бе достатъчно млад за пиене и гонене на момичетата, но и достатъчно възрастен, за да пази момчето от неприятности, когато се наложеше. Беше най-близкия приятел на наследника на Хамли.

Уилям изпитваше някаква странна възбуда при мисълта за предстоящата си среща с Алиена, макар и да знаеше, че отново го чака отхвърляне и унижение. Когато я зърна в катедралата в Кингсбридж и за миг се вгледа в бездънните й тъмни очи, почувства как страстта му към нея се разгаря отново. Очакваше с жадно нетърпение да поговори с нея, да се доближи до нея, да погледа как се повдигат и разтърсват извивките на гърдите й, да се полюбува на движенията на тялото под роклята й.

В същото време възможността за отмъщение бе изострила омразата му. Беше напрегнат от възбуда при мисълта, че може да заличи унижението, което той и семейството му бяха понесли.

Съжаляваше, че няма по-ясна идея какво трябваше да търси. Беше напълно убеден, че ще открие дали казаното от Уейлрън е истина, тъй като в замъка със сигурност щяха да са налице признаци за подготовка за война — събиране на коне, почистване на оръжия, складиране на храна… Макар че подобна активност естествено щеше да е маскирана като нещо друго — подготовка за ловна експедиция примерно, за заблуда на случайния външен наблюдател. Но да се самоубеди в съществуването на заговор не беше като да намери доказателство. Уилям не можеше да измисли точно как да докаже измяната. Смяташе да държи очите си отворени и да се надява нещо да се издаде от само себе си. Ала това не беше кой знае какъв план и го глождеше безпокойството, че отмъщението би могло да се изплъзне от пръстите му.

Колкото повече наближаваше, толкова повече напрежението в него се усилваше. Зачуди се дали можеха да му откажат достъп до замъка и за миг го обзе паника, докато осъзнае колко малко е вероятно. Замъкът беше обществено място и ако графът го затвореше за местните благородници, все едно обявяваше измяната си открито.

Граф Бартоломю живееше на няколко мили от град Шайринг. Самият замък на Шайринг беше зает от шерифа на графството, тъй че графът си имаше личен замък извън града. Малкото селце, израснало около стените на замъка, бе известно като Ърлскасъл — Графския замък. Уилям беше ходил там преди, но сега го гледаше с очите на нападател.

Имаше широк и дълбок ров във формата на осмица, с горния кръг по-малък от долния. Изкопаната от рова пръст беше струпана от вътрешната страна на двата кръга, оформяйки отбранителни насипи.

В подножието на осмицата имаше мост през рова и отвор в земния вал, осигуряващ достъп до по-долния кръг. Това беше единственият вход. Нямаше никакъв друг път към горния кръг, освен като се мине през долния кръг и се прекоси по друг мост над рова, който разделяше двата кръга. Горният кръг бе вътрешната светая светих на укреплението.

Докато Уилям и Уолтър яздеха в тръс през откритото поле, забелязаха усилено движение. Четирима конници ги изпревариха и минаха по моста, а двама войници излязоха от крепостта и препуснаха в различни посоки.

Уилям забеляза, че последният отсек на моста можеше да се прибира в масивната каменна стражева сграда, която оформяше входа към замъка. Каменни кули се издигаха на равни интервали по целия земен вал, така че периметърът можеше да се покрие с отбраняващи стрелци. Да се превземе този замък с фронтален щурм щеше да е дълга и кървава работа, а Хамли не можеха да съберат достатъчно мъже, за да са сигурни в успеха, прецени той мрачно.

Днес, разбира се, замъкът бе отворен. Уилям каза името си на пазача в караулното и го пуснаха без повече суетене. В долния кръг, защитен със земни насипи от външния свят, се издигаха обичайните домашни постройки: конюшни, кухни, работилници, жилищна кула и параклис. Във въздуха се долавяше известна възбуда. Коняри, оръженосци, слуги и слугини се движеха енергично и си говореха шумно, подвикваха си поздрави и шеги. За един нищо неподозиращ ум тази приповдигнатост, както и оживената дейност наоколо, можеше да не е нищо повече от нормална реакция на завръщането на господаря, но за Уилям изглеждаше нещо повече от това.

Той остави Уолтър с конете при конюшнята и отиде на отсрещната страна на двора, където над рова срещу стражевата сграда лежеше поредният мост, който водеше към горния кръг. След като го премина, бе спрян от друг пазач. Този път го попитаха по каква работа идва и той отвърна:

— Дошъл съм да се видя с лейди Алиена.

Стражът не го познаваше, но го огледа от глава до пети, забеляза финото му наметало и червената куртка, и го оцени като надяващ се на успех кандидат-жених.

— Можете да намерите младата дама в голямата зала — каза му с насмешлива усмивка.

В центъра на горния кръг имаше четвъртито каменно здание, три етажа високо и с дебели стени. Това беше цитаделата. Наземният етаж обикновено служеше за склад. Над него бе голямата зала, с достъп по дървено външно стълбище, което можеше да се вдига и прибира в сградата. На най-горния етаж сигурно се намираше графската спалня, която щеше да е последното убежище на Бартоломю, когато Хамли дойдеха да го пленят.

Цялото разположение предлагаше внушителна поредица от препятствия за нападателя. Това беше идеята, разбира се. Ала сега, докато Уилям се опитваше да открие как може да се преодолее съпротивата, разбираше съвсем ясно функцията на отделните елементи от плана. Дори нападателите да превземеха долния кръг, трябваше да преминат още един мост и още една стражева кула, а след това да щурмуват здравата цитадела. Щеше да им се наложи по някакъв начин да стигнат до горния етаж — вероятно като си построят свое стълбище — а дори тогава щеше да има поне още една битка, за да се доберат до стълбището към графската спалня. Единственият начин да се завземе този замък беше с хитрост и той започна да прехвърля в главата си възможни идеи как да се проникне вътре.

Изкачи стъпалата и влезе в залата. Беше пълна, но графът го нямаше. В отсрещния ляв ъгъл се намираше стълбището, което водеше към спалнята на Бартоломю и около подножието му седяха петнайсет или двайсет рицари и войници. Необичайно бе такова струпване на хора от различни съсловия. Рицарите бяха земевладелци, които се издържаха от рента, докато на войниците им се плащаше ежедневно. Двете групи се сприятеляваха само когато във въздуха замиришеше на война.

Уилям позна някои от тях: Джилбърт Котешкото лице, свадлив стар боец със старомодна брада и дълги мустаци, прехвърлил четиридесетте, но все още як; Ралф от Лайм, който харчеше повече за дрехи, отколкото за конска сбруя и днес носеше синьо наметало с червен копринен хастар; Жак фиц Гийом, вече рицар, макар че едва ли беше по-голям от Уилям. Имаше и още няколко човека, чиито лица му бяха смътно познати. Кимна отдалече към тях, но те едва ли го забелязаха — знаеха го добре, но бе твърде млад, за да ги заинтересува.

После се обърна, огледа другата страна на залата и веднага видя Алиена.

Днес тя изглеждаше доста различно. Предния ден се бе облякла като за църква — в коприна, фино тъкана вълна и лен, с пръстени, панделки и ботуши с остри върхове. Днес носеше късата туника на селска жена или момиче, а ходилата й бяха боси. Седеше на пейка и оглеждаше игрално табло, на което имаше пулове с различни цветове. Пред очите му повдигна туниката си, скръсти крака и коленете й се оголиха, а после се намръщи и сбърчи носле. Предния ден изглеждаше респектиращо изискана; днес приличаше на лесно наранимо дете и му се стори още по-съблазнителна. Внезапно изпита срам от страданието, което тя бе предизвикала у него. Закопня да намери някакъв начин да й покаже, че може да я подчини. Чувството бе силно почти като любовна страст. Алиена играеше с едно момче, с около три години по-малко от нея. Детето изглеждаше неспокойно и изнервено — играта явно не му харесваше. Уилям забеляза семейна прилика между двамата играчи. Всъщност съперникът й приличаше на Алиена както я помнеше от детството, с чипо носле и къса коса. Това трябваше да е по-малкият й брат Ричард, наследникът на графството.

Уилям се приближи. Ричард вдигна очи към него, след което отново насочи вниманието си към играта. Алиена се беше съсредоточила. Боядисаното им дървено табло беше с формата на кръст, разделено на квадрати с различни цветове. Пуловете като че ли бяха направени от слонова кост, бели и черни. Играта явно беше вариант на мерелс или морис с деветимата9 донесена им като подарък от Нормандия от баща им. Когато се наведе над дъската, деколтето на туниката й се издаде навън и той успя да види връхчетата на гърдите й. Бяха големи както си ги представяше. Устата му пресъхна.

Ричард премести един пул на таблото, а Алиена каза:

— Не, не можеш да направиш това.

Момчето се притесни.

— Защо да не мога?

— Защо е против правилата, глупаче.

— Не ми харесват правилата — каза кисело Ричард.

Алиена кипна.

— Длъжен си да се подчиняваш на правилата!

— Че защо?

— Просто защото си длъжен, затова!

— Няма пък — каза той и бутна таблото от пейката на пода, а пуловете се разхвърчаха.

Бърза като мълния, Алиена го плесна през лицето.

Момчето писна, с ужилена гордост, както и лице.

— Ти… — Ричард се поколеба за миг. — Дяволска кучко! — изкрещя той, обърна се и побягна, но само след три крачки налетя на Уилям.

Уилям го подхвана с една ръка и го задържа във въздуха.

— Внимавай свещеника да не те чуе, че наричаш сестра си с такива имена.

Ричард се загърчи и заскимтя.

— Боли ме така… пусни ме!

Подържа го така още малко. Ричард спря да се бори и се разплака. Уилям го пусна на пода и той побягна, плувнал в сълзи.

Алиена го беше зяпнала, забравила за играта и лицето й се намръщи озадачено.

— Ти… Защо си тук? — попита тя. Гласът й беше тих и спокоен, глас на възрастна жена.

Уилям седна на пейката, доволен от ловкостта, с която се беше справил с Ричард.

— Дойдох да те видя.

Изгледа го нащрек.

— Защо?

Уилям се настани така, че да може да наблюдава стълбището. Видя как в залата слезе около четирийсетгодишен мъж, облечен като високопоставен слуга, с кръгла шапка и къса туника от фин плат. Слугата махна на някого и двама мъже — рицар и войник — се качиха заедно горе. Младежът отново се обърна към Алиена.

— Искам да поговорим.

— За какво?

— За теб и мен.

Погледна през рамо и видя, че слугата се приближава към тях. Имаше нещо леко женствено в походката му. В едната си ръка държеше буца захар, мръсно кафява на цвят и оформена като конус. В другата стискаше крив корен, може би джинджифил. Мъжът явно беше домашния стюард и бе ходил до долапа с подправките, заключен в графската спалня, за да набави нужните скъпи продукти, които сега носеше на готвача. Захарта сигурно щеше да подслади пая от кисели ябълки, а джинджифилът трябваше да подправи миногата.

Алиена проследи погледа му.

— О, здравей, Матю.

Стюардът се усмихна и й отчупи парче от захарта. Уилям имаше чувството, че Матю е много привързан към момичето. Нещо в държанието й сигурно му беше подсказало, че се чувства неловко, защото усмивката премина в загрижено мръщене и той попита тихо:

— Всичко наред ли е?

— Да, благодаря ти.

Матю го изгледа и на лицето му се изписа изненада.

— Младият Уилям Хамли, нали?

Уилям се смути, че са го познали, макар и да беше неизбежно.

— Задръж си захарта за децата — каза той, въпреки че не му бяха предложили. — Не ме интересува.

— Ясно, милорд. — Погледът на Матю подсказа, че не е стигнал до сегашното си положение, влизайки в пререкания със синовете на благородници. Обърна се отново към Алиена. — Баща ви е донесъл чудесна коприна — ще ви я покажа по-късно.

— Благодаря ти — отвърна му тя.

Матю се отдалечи.

— Женствен глупак — изсумтя Уилям.

— Защо си толкова груб с него? — каза Алиена.

— Не позволявам на слуги да ме наричат „Младия Уилям“. — Младежът моментално осъзна, че не беше най-доброто начало за ухажване и изстина. Трябваше да се държи чаровно. Усмихна се и й каза: — Ако беше моя жена, слугите ми щяха да те наричат лейди.

— Дошъл си тук, за да говориш за брак? — попита тя и му се стори, че долови нотка на неверие в гласа й.

— Ти не ме познаваш — възрази й той с обиден тон. Не успяваше да държи разговора под контрол, осъзна той отчаян. Беше намислил да побъбрят в началото за дребни неща, преди да стигне до същината, но тя бе толкова пряма и откровена, че се принуди да избълва набързо посланието си: — Прецени ме погрешно. Не знам какво направих, когато се срещнахме последния път, за да те накарам да изпиташ неприязън към мен, но каквато и да е била причината, много прибърза.

Тя извърна очи настрани, обмисляйки отговора си. Уилям видя как зад нея рицарят и войникът слязоха по стълбището и много целенасочено излязоха през вратата. Малко след това някакъв мъж в расо на духовник се появи на горната площадка и махна с ръка. Двама от рицарите станаха и се заизкачваха нагоре: Ралф от Лайм, чийто яркочервен хастар на наметалото лъсна за миг, и един по-възрастен мъж с плешива глава. Явно мъжете, които чакаха в залата, се срещаха с графа в покоите му, по един и по двама. Но защо?

— След всичкото това време? — говореше Алиена. Потискаше някакво чувство. Можеше да е яд, но у Уилям се прокрадна усещането, че е по-скоро насмешка. — След цялата онази неприятност, гнева и скандала? Точно когато най-после заглъхва, точно сега ми казваш, че съм направила грешка?

Уилям се даде сметка, че след като го каза така, наистина изглеждаше малко неубедително.

— Изобщо не е заглъхнало. Продължават да говорят за това, майка ми още е вбесена, а баща ми не може да държи главата си изправена пред хората — отвърна той ядосано. — За нас не е приключило.

— За теб всичко това е заради фамилната чест, нали?

В гласа й имаше опасна нотка, но Уилям я пренебрегна. Тъкмо се беше досетил какво трябваше да прави графът с всички тези рицари и войници: разпращаше съобщения.

— Фамилната чест ли? — отвърна разсеяно. — Да.

— Знам, че би трябвало да мисля за чест и за съюзи между фамилии, и всичко останало — каза Алиена. — Но бракът не се свежда само до това. — Като че ли разсъди за миг, преди да стигне до решение. — Може би трябва да ти разкажа за майка си. Тя мразеше баща ми. Баща ми не е лош човек, всъщност е чудесен и аз го обичам, но е ужасно строг и стриктен, и така и не разбра мама. Тя беше мила и чистосърдечна, обичаше да се смее, да разказва истории и да свири музика, но баща ми я направи нещастна. — В очите на Алиена се появиха сълзи, забеляза разсеяно Уилям, но вече мислеше за съобщенията. — Затова и умря тя — защото той не й позволи да бъде щастлива. Знам го. И той го знае, виждаш ли. Точно затова ми обеща да не ме принуждава да се омъжа за човек, когото не харесвам. Сега разбираш ли?

Тези съобщения трябваше да са заповеди, мислеше си Уилям. Заповеди до приятелите и съюзниците на граф Бартоломю, предупреждаваше ги да се готвят за бой. А пратениците са доказателство.

Усети, че Алиена го гледа втренчено.

— Да се омъжиш за човек, когото не харесваш? — повтори той думите й. — Не ме ли харесваш?

Очите й блеснаха от гняв.

— Ти не ме слушаш! Такъв егоист си, че дори за миг не можеш да помислиш за чувствата на друг човек. Последния път, когато дойде тук, какво направи? Говореше и говореше за себе си, и така и не ми зададе един въпрос!

Гласът й се беше извисил до вик и когато спря, Уилям забеляза, че мъжете от другата страна на залата се бяха смълчали и слушаха. Почувства се притеснен.

— По-тихо.

Тя все едно, че не го чу.

— Искаш ли да знаеш защо не те харесвам? Добре, ще ти кажа. Не те харесвам, защото ти липсва изтънченост. Не те харесвам, защото едва можеш да четеш. Не те харесвам, защото се интересуваш само от своите кучета, от своите коне и от себе си.

Джилбърт Котешкото лице и Жак фиц Гийом вече се смееха на глас. Уилям усети, че лицето му почервеня. Онези двама мъже бяха никои, бяха прости рицари, а се смееха на него, на сина на лорд Пърси Хамли. Стана.

— Много добре — каза припряно, опитвайки се да спре Алиена.

Без полза.

— Не те харесвам, защото си егоистичен, скучен и тъп — изрева тя. — Вече всички рицари се смееха. — Не те харесвам, презирам те, мразя те и те ненавиждам. И точно затова няма да се омъжа за теб!

Рицарите завикаха одобрително и заръкопляскаха. Уилям потъна в земята от срам. Смехът им го накара да се почувства дребен, слаб и безпомощен като малко момче, а когато бе малко момче, се плашеше непрекъснато. Обърна гръб на Алиена в опит да овладее изражението на лицето си и да скрие чувствата си. Прекоси помещението колкото се можеше по-бързо и без да побегне, докато смехът зад него се усилваше. Най-сетне стигна до вратата, отвори я рязко и залитна навън. Тръшна я зад гърба си и затича надолу по стъпалата задавен от срам, а заглъхващият звук от презрителния им смях кънтеше в ушите му по целия път през разкаляния двор до портата.

Пътеката от Ърлскасъл до Шайринг пресичаше главния път след около миля. На кръстопътя пътникът можеше да обърне на север за Глостър и да поеме към границата на Уелс, или на юг към Уинчестър и морския бряг. Уилям и Уолтър завиха на юг.

Мъката на младежа беше преляла в гняв. Бе толкова вбесен, че не можеше да проговори. Искаше му се да нарани Алиена и да избие всички онези рицари. Щеше да му хареса да забие меча си във всяка смееща се уста и да го натика във всяко гърло. И беше намислил как да си отмъсти поне на един от тях. Ако се получеше, в същото време щеше да се сдобие с доказателството, което му трябваше. Възможността му носеше жестока утеха.

Но първо трябваше да залови поне един от тях. Щом пътя навлезе в леса, Уилям слезе и тръгна пеша, повел коня си. Уолтър го последва мълчаливо, уважавайки настроението му. Стигнаха до една по-тясна отсечка на пътя и господарят му се спря. Обърна се към слугата и запита:

— Кой е по-добър с нож, ти или аз?

— В близък бой аз съм по-добър — отвърна конярят предпазливо. — Но вие хвърляте по-точно, лорде. — Всички го наричаха „лорде“, когато беше ядосан.

— Предполагам, че можеш да спънеш галопиращ кон и да го накараш да падне?

— Да, с добър и здрав прът.

— Иди намери някое малко дърво тогава, отсечи го и го подкастри, и ще имаш добър здрав прът.

Уолтър се отдалечи.

Уилям поведе двата коня през дърветата и ги върза на една поляна, доста отдалечена от пътя. Смъкна седлата им и взе няколко връзки и каишки от такъмите — достатъчно, за да се овържат ръцете и краката на човек, че дори и да остане малко отгоре. Планът му беше груб, но нямаше време да измисля нещо по-сложно, тъй че трябваше да се надява на най-доброто.

На връщане намери едно здраво парче от дъбов клон. Сух и твърд, от него щеше да се получи хубава тояга.

Уолтър го чакаше с пръта си. Младият мъж избра мястото зад широкия ствол на едно буково дърво край пътеката, където конярят щеше да лежи и да дебне.

— Не замахвай с пръта прекалено рано, иначе конят ще го прескочи — предупреди той. — Но и не го пускай много късно, защото няма да успееш да го спънеш за задните крака. Идеалното е да го напъхаш между предните. И се опитай да забиеш края в земята, за да не може да го изрита встрани.

Уолтър кимна.

— Виждал съм го това.

Уилям се отдалечи на около трийсет крачки назад към Ърлскасъл. Ролята му щеше да е да накара коня да побегне бързо, за да не може да избегне пръта на слугата му. Скри се колкото се може по-близо до пътя. Рано или късно един от пратениците на граф Бартоломю щеше да дойде насам. Надяваше се да е рано. Безпокоеше се дали планът му ще успее и гореше от нетърпение час по-скоро да приключи с тази работа.

„Онези рицари си нямаха представа, докато ми се смееха, че ги шпионирам“, помисли си той и това малко го утеши. „Но един от тях ще го разбере. И тогава ще съжали, че се е смял. Тогава ще съжали, че не е паднал на колене да ми целуне ботушите, вместо да се смее. Ще плаче, ще се моли и ще ме умолява да му простя, а аз само ще го нараня още повече“.

Имаше си и други утешения. Ако планът му подействаше, можеше в крайна сметка да доведе до разгрома на граф Бартоломю и възкресението на Хамли. Тогава всички онези, които им се бяха подигравали заради отменения брак, щяха да треперят от ужас, а някои от тях щяха да претърпят и повече от единия страх.

Поражението на Бартоломю щеше да е и поражението на Алиена, а това бе най-хубавата част. Надутата й горделивост и високомерното й държане щяха да се променят, след като баща й увиснеше на бесилото като изменник. Ако искаше мека коприна и захар тогава, щеше да й се наложи да се омъжи за него, за да ги получи. Уилям си я представи, свита и примирена, как му носи горещи сладкиши от кухнята, вдига глава и го поглежда с онези големи тъмни очи, жадна да го задоволи, надяваща се за ласка, а меките й устни са леко разтворени и молят да бъдат целунати.

Фантазията му бе прекъсната от тропота на конски копита по вкочанената от зимния студ кал на пътя. Той извади ножа си и го премери в дланта си, за да си припомни тежестта и баланса. Беше наточен от двете страни при върха, за да пронизва по-добре. Изправи се, опря гръб на дънера, който го скриваше, стисна ножа за острието и зачака, почти затаил дъх. Беше изнервен. Беше го страх, че може да не улучи или че конят няма да падне, или че ездачът ще убие Уолтър с щастлив удар, тъй че да му се наложи да се бие сам… Нещо го притесни в приближаващия се шум на копита. Видя, че конярят му наднича към него през храстите, притеснен и намръщен: той също го беше чул. Тогава Уилям осъзна какво беше. Имаше повече от един кон. Трябваше да вземе бързо решение. Да нападнат ли двама души? Това щеше да е почти равностоен бой. Реши да ги пропусне и да изчака за самотен ездач. Беше разочароващо, но това бе най-благоразумният ход. Махна с ръка на Уолтър, сочейки му да се отдръпне. Мъжът кимна разбиращо и се прибра зад укритието си.

Веднага след това двата коня се появиха. Уилям зърна за миг червена коприна: Ралф от Лайм. После видя плешивата глава и на спътника му. Двамата минаха в тръс покрай него и се скриха от погледа му.

Въпреки разочарованието Уилям се радваше, че предположението му се потвърждава: графът изпращаше тези мъже по задачи. Притесни го обаче мисълта дали Бартоломю щеше да ги праща по двама. Това би била естествена предпазна мярка. Ако имаха възможност, хората предпочитаха да пътуват на групи, за да подсигурят безопасността си. От друга страна Бартоломю имаше да разпраща твърде много съобщения, но разполагаше с ограничен брой хора, тъй че можеше и да реши, че е излишна екстравагантност да използва по двама рицари за отнасянето на една вест. Нещо повече, рицарите бяха силни мъже, на които можеше да се разчита, че ще дадат добър урок на обикновения разбойник. Престъпникът твърде малко би спечелил от подобна схватка, тъй като рицарят не притежаваше нищо ценно за грабене, освен меча си, а той трудно би могъл да се продаде, без да се налага човек да отговаря на неприятни въпроси. Оставаше конят, но той пък най-вероятно щеше да е окуцял в битката. Един рицар беше в по-голяма безопасност от повечето хора в горите.

Уилям се почеса по главата с дръжката на ножа си. Можеше да е едното или другото.

Седна долу и зачака. Гората беше затихнала. Появи се вялото зимно слънце, поогря треперливо през гъстата зеленина и отново се скри. Коремът му напомни, че отдавна бе минало времето за обед. Сърна прекоси пътеката на няколко крачки от него, без да усети, че я наблюдава гладен човек. Обзе го нетърпение.

Ако дойдеше нова двойка, щеше да се наложи да нападне, реши той. Беше рисковано, но разполагаше с предимството на изненадата, а имаше със себе си и Уолтър, който бе добър боец. Освен това можеше да е последният му шанс. Знаеше, че могат да го убият и бе уплашен, но това може би щеше да е по-добре, отколкото да живее в постоянно унижение. Поне беше доблестен край, да загинеш в битка.

Най-добре би било, помисли си той, да се появи Алиена, съвсем сама и препускаща на бяло пони. Щеше да падне от коня, да си натърти ръцете и краката, и да се изтърколи в къпините. Тръните щяха да одраскат меката й кожа и да й пуснат кръв. Уилям щеше да скочи върху нея и да я притисне в земята. Щеше да е унизена до смърт.

Поигра си с тази идея, като си представи подробно раните й, представи си с наслада как се надигат и смъкват гърдите й, докато той я възсяда и си представи изражението на ужас, изписано на лицето й, когато разбере, че е напълно във властта му. А после отново чу конски тропот.

Този път ездачът бе сам.

Изправи се, извади ножа си, притисна гръб в дървото и се вслуша отново.

Беше добър кон, бърз. Не чак боен кон, но здрав ловен жребец навярно. Товарът му не бе тежък — мъж без броня вероятно, и се приближаваше в стабилен тръс, без дори да е силно задъхан. Уилям улови погледа на Уолтър и кимна: това беше човекът им, тук беше доказателството. Вдигна дясната си ръка, хванал ножа за върха на острието.

Собственият му кон изцвили в далечината.

Звукът се разнесе през смълчаната гора и се чу съвсем ясно над лекия тропот на приближаващия се жребец. Животното се сепна и наруши ритъма си. Ездачът му извика „Стоой!“ и конят забави до ходом, а Уилям изруга тихо. Жертвата вече бе нащрек, а това щеше да направи всичко много по-трудно. Твърде късно съжали, че не беше отвел коня си по-надалеч.

Вече не можеше да прецени колко се е приближил конят, след като забави ход. Всичко се объркваше. Едва устоя на изкушението да надникне иззад дървото. Вслуша се, целият напрегнат. Изведнъж чу как конят изпръхтя стъписващо близо, а после се появи само на крачка от него. Животното го забеляза миг след като и той го видя. Дръпна се назад, а ездачът изсумтя изненадано.

Уилям изруга на ум. Осъзна моментално, че конят можеше да обърне и да препусне в обратната посока. Сниши се зад дървото и излезе от другата страна зад жребеца, вдигнал ръката си за мятане. Зърна за миг ездача, докато дърпаше юздите — брадатият и намръщен мъж бе коравия старец Джилбърт Котешкото лице. Уилям метна ножа.

Хвърлянето бе съвършено. Ножът удари задницата на коня с върха напред и потъна на един пръст в плътта му.

Животното се сепна като стъписан човек и преди Джилбърт да е успял да реагира, препусна напред в бесен галоп… право към чакащия в засада Уолтър.

Уилям затича след него. Конят взе разстоянието до Уолтър за няколко мига. Джилбърт вече не се опитваше да го удържи — стараеше се единствено да не падне от седлото. Изравниха се с позицията на коняря и Уилям си помисли: „Сега, Уолтър, хайде!“

Уолтър пресметна замаха си толкова точно, че Уилям всъщност така и не разбра как прътът излетя иззад дървото. Видя само как предните крака на коня се огънаха, сякаш цялата сила изведнъж ги беше напуснала. След това задните крака сякаш догониха предните и се оплетоха. Накрая главата му се смъкна надолу, задницата подскочи нагоре и животното рухна тежко на земята.

Джилбърт излетя във въздуха и Уилям скочи след него, но падналият кон препречи пътя му.

Старецът се приземи добре, претърколи се и се вдигна на колене. За миг Уилям се уплаши, че можеше да побегне и да се измъкне. После от храстите се появи Уолтър, хвърли се във въздуха, блъсна се тежко в гърба на Котешкото лице и го събори.

Двамата мъже се стовариха тежко на земята. Съвзеха се едновременно и Уилям с ужас видя, че противникът му се изправя с нож в ръката. Прескочи падналия кон и замахна с кривака, докато рицарят вдигаше ножа. Тоягата удари Джилбърт в слепоочието.

Мъжът залитна, но се изправи на крака. „Адски корав е“, изруга на ум Уилям и издърпа тоягата си, за да удари отново, но Джилбърт беше по-бърз и се хвърли към него с ножа. Младежът се беше облякъл като за дворцов прием, не за бой и острото лезвие се вряза през финото му вълнено наметало, но той успя да скочи назад достатъчно бързо, за да спаси кожата си. Рицарят продължи да налита към него, без да му даде възможност да си развърти кривака. При всеки негов замах Уилям отскачаше назад, но така и не му оставаше достатъчно време да се закрепи, а Джилбърт бързо го застигаше. Изведнъж Уилям се уплаши за живота си, но тогава зад Котешкото лице изникна Уолтър, препъна го и го отново събори.

Уилям изпъшка облекчено. За миг го беше споходила мисълта, че ще умре. Благодари на Бога, че имаше Уолтър със себе си.

Джилбърт понечи да се надигне, но конярят го изрита в лицето. Уилям го удари още два пъти с кривака за всеки случай и рицарят повече не помръдна.

Обърнаха го по очи и Уолтър седна върху главата му, докато Уилям върже ръцете му на гърба. После смъкна дългите му черни ботуши и затегна голите му глезени със здраво парче от кожената сбруя.

Изправи се и се ухили на слугата си, а той му отвърна с усмивка. Беше истинско облекчение, че са вързали сигурно жилавия стар боец.

Следващата стъпка бе да накарат Джилбърт да признае.

Вече се съвземаше. Уолтър го обърна. Щом видя Уилям, лицето на възрастния мъж издаде веднага, че го е познал, а след това изражението му се промени в изненада и страх. Уилям беше удовлетворен. Джилбърт вече съжаляваше за смеха си, помисли си той. Скоро щеше да съжали още повече.

Конят на рицаря изненадващо се бе вдигнал на крака. Беше избягал на няколко крачки от тях, но се бе спрял и сега поглеждаше назад и се сепваше при всяко изшумоляване на вятъра в дърветата. Ножът на Уилям беше паднал от задницата му. Прибра си го, а Уолтър отиде да хване животното.

Уилям се заслуша за нови ездачи. Всеки момент насам можеше да дойде друг пратеник. Случеше ли се това, трябваше да извлекат пленника си по-далече и да запушат устата му. Но не идваше никой и Уолтър успя да хване коня на рицаря без големи усилия.

Метнаха Джилбърт през седлото на жребеца му и го поведоха през гората до поляната, където Уилям беше вързал техните коне. Другите животни се възбудиха, щом надушиха кръвта, закапала от ранената задница на коня на рицаря, затова младият лорд го върза по-далече от тях.

Огледа се за дърво, подходящо за целта му. Видя един бряст със здрав клон, издаден напред на височина осем-девет стъпки над земята и го посочи на Уолтър.

— Искам да увесиш Джилбърт от онзи клон.

Конярят се ухили жестоко.

— Какво ще правите с него, лорде?

— Ще видиш.

Сбръчканото лице на жертвата им бе пребледняло от страх. Уилям прекара въже под мишниците му, стегна го зад гърба му и го преметна през клона.

— Вдигни го — нареди на слугата си.

Уолтър надигна Джилбърт. Той се замята, измъкна се от хватката му и падна на земята. Конярят подбра тоягата на господаря си, изпердаши стареца няколко пъти по главата докато го омаломощи и отново го надигна. Уилям преметна хлабавия край на въжето няколко пъти през клона и го дръпна здраво. Уолтър пусна Джилбърт и той леко се люшна със стъпала на крачка от земята.

— Събери малко дърва за огън — нареди Уилям.

Наредиха клони под краката на стареца и Уилям ги подпали с искра от кремъка си. Скоро пламъците се разгоряха. Горещината извади Джилбърт от замаята.

Щом разбра какво става с него, започна да стене от ужас.

— Моля ви! Моля ви, пуснете ме. Съжалявам, че ви се смях, моля ви, имайте милост.

Уилям замълча. Унижението на рицаря го удовлетворяваше напълно, но не това беше целта му.

Когато топлината започна да пари босите пръсти на Котешкото лице, той сви краката си до коленете, за да издърпа ходилата си от огъня. Лицето му беше плувнало в пот и щом дрехите се сгорещиха, смътно замириса на пърлено. Уилям прецени, че е време да започне разпита.

— Защо отиде днес в замъка?

Джилбърт го зяпна ококорен.

— Да изразя почитта си. Важно ли е това?

— Защо отиде да изразиш почитта си?

— Графът току-що се беше върнал от Нормандия.

— Не те ли извика специално?

— Не.

Можеше да е вярно, прецени Уилям. Разпитът на пленник не беше толкова проста работа, колкото си бе представял. Помисли отново.

— Какво ти каза графът, когато се качи горе в покоите му?

— Поздрави ме и ми благодари, че съм дошъл да го посрещна.

Не беше ли притеснение онова в очите му? Уилям не бе сигурен.

— Какво още?

— Попита ме за семейството ми и за селото ми.

— Нищо друго?

— Нищо. Защо ви интересува какво е казал?

— Какво ти каза за крал Стивън и за кралица Мод?

— Нищо, уверявам ви!

Джилбърт не можеше да държи повече коленете си свити и краката му отново се спуснаха към усилващите се пламъци. След секунда от гърлото му се изтръгна болезнен рев и тялото му се сгърчи. За миг спазъмът изхвърли стъпалата му от огъня и той разбра, че може да избегне болката, като се люлее напред-назад. С всяко люшване обаче минаваше през пламъците и отново надаваше рев.

Уилям отново се зачуди дали Джилбърт все пак не казваше истината. Нямаше как да се разбере. В един момент вероятно щеше да го заболи толкова, че щеше да е готов да каже всичко, което си помисли, че мъчителят му би искал да чуе, само за да получи малко облекчение. Ето защо бе важно да не му издава съвсем ясно какво иска да разбере, прецени Уилям с тревога. Кой можеше да си помисли, че разпитът с изтезания може да е толкова труден?

Заговори спокойно, с почти разговорен тон.

— Къде отиваш сега?

Джилбърт изкрещя от болка и безсилие.

— Има ли значение?

— Къде отиваш?

— Вкъщи!

Мъжът губеше самообладание. Уилям знаеше къде живее и беше на север от тук. Тръгнал бе в грешната посока.

— Къде отиваш? — повтори Уилям.

— Какво искате от мен?

— Зная кога лъжеш — каза Уилям. — Просто ми кажи истината. — Чу как Уолтър изсумтя одобрително и си помисли: „Ставам все по-добър в това.“ — Къде отиваш? — попита той за четвърти път.

Джилбърт вече бе твърде изтощен, за да може да се люлее повече. Той изстена от болка, спря се над огъня и отново сгъна краката си, за да се спаси. Но пламъците вече се бяха разгорели достатъчно високо, за да опарят и коленете му. Уилям долови миризма, смътно позната и в същото време — леко противна. Малко след това осъзна, че е миризмата на горяща плът и му бе позната, защото приличаше на миризма на ядене. Кожата по краката и стъпалата на Джилбърт ставаше кафява и пращеше, космите на прасците му почерняваха, а тлъстината от плътта му капеше в огъня и цвърчеше. Гледката с мъчението го плени. При всеки болезнен вик на Джилбърт, Уилям изпитваше силна възбуда. Имаше власт над болката на човек и това го караше да се чувства чудесно. Напомняше малко за онова усещане, което имаше с момиче насаме, някъде, където никой не можеше да чуе виковете й, докато я притиска в земята, вдига полите й около кръста и знае, че нищо вече не може да му попречи да я има.

Попита отново, почти с неохота:

— Къде отиваш?

С глас, който приличаше по-скоро на приглушен писък, Джилбърт отвърна:

— В Шиърборн.

— Защо?

— Срежете това въже и ме пуснете долу, за Бога, и ще ви кажа всичко.

Уилям усети, че победата е почти в ръцете му. Удовлетворението беше неописуемо. Но все още не беше стигнал до нея. Каза на Уолтър:

— Само издърпай стъпалата му от огъня.

Уолтър сграбчи Джилбърт за туниката и го издърпа назад, тъй че краката му да излязат от пламъците.

— Хайде — каза Уилям.

— Граф Бартоломю има петдесет рицари из Шиърборн — със задавен вик отвърна Джилбърт. — Трябваше да ги събера и доведа в Ърлскасъл.

Уилям се усмихна. Всичките му предположения се оказваха възхитително точни.

— И какво смята да прави графът с тези рицари?

— Не каза.

— Пусни го да погори още малко.

— Не! — Изкрещя Джилбърт. — Ще ви кажа!

Уолтър се поколеба.

— Бързо — предупреди Уилям.

— Трябва да се бият за кралица Мод, срещу Стивън — избълва най-сетне пленникът.

Ето на. Това беше доказателството. Успехът изпълни душата му с наслада.

— А когато те попитам за това пред баща ми, ще отговориш ли същото?

— Да, да.

— А когато баща ми те попита пред краля, ще кажеш ли пак истината?

— Да!

— Закълни се в кръста.

— Заклевам се в кръста, ще кажа истината!

— Амин — каза доволно Уилям и започна да тъпче огъня.

Вързаха Джилбърт към седлото, сложиха повод на коня и подкараха бавно. Рицарят едва можеше да стои изправен, а Уилям не искаше да умре, защото тогава нямаше да има никаква полза от него, затова се стараеше да не се държи твърде грубо с човека. Следващия път, когато минаха през един поток, хвърли студена вода върху изгорелите му стъпала. Джилбърт изкрещя от болка, но може би му помогна.

Усещането за триумф, което Уилям изпитваше, беше чудесно, но примесено с някакво странно неудовлетворение. Никога в живота си не бе убивал човек и съжаляваше, че не може да убие Джилбърт. Да изтезаваш някого, без да го убиеш, беше все едно да съблечеш едно момиче до голо, без да го изнасилиш. Колкото повече си мислеше за това, толкова повече чувстваше, че има нужда от жена.

Може би като се върнеше у дома… не, нямаше да има време. Трябваше да разкаже на родителите си какво се е случило, а те щяха да поискат Джилбърт да повтори признанието си пред свещеник и може би още няколко други свидетели. А след това трябваше да обсъдят как да пленят граф Бартоломю, което със сигурност трябваше да стане утре, преди заговорникът да е събрал твърде много мъже за бой. А Уилям все още не беше измислил как да превземат замъка с хитрост, без продължителна обсада…

Тъкмо си мислеше с отчаяние, че може би ще да мине много време, преди изобщо да види привлекателна жена, когато една такава се появи на пътя пред тях.

Бяха група от петима души и вървяха към него. Жената беше тъмнокоса, около двайсет и пет годишна — не съвсем момиче, но достатъчно млада. Когато се приближи, Уилям се заинтригува още повече: беше доста красива, с тъмнокафява коса, събираща се на дяволски връх на челото й, и дълбоки очи с наситен златист цвят. Имаше тънка гъвкава фигура и гладка смугла кожа.

— Остани назад — каза той на Уолтър. — Задръж рицаря зад себе си, докато говоря с тях.

Групата се спря и го изгледаха предпазливо. Явно бяха семейство: имаше един висок мъж с тях, който трябваше да е съпругът; останалите бяха напълно отраснал младок, макар и с непоникнала още брада, и двама изтърсаци. Мъжът изглеждаше познат, осъзна с изненада Уилям.

— Познавам ли те?

— Познавам ви — отвърна мъжът. — И коня ви го познавам, защото двамата едва не убихте дъщеря ми.

Уилям започна да си спомня. Конят му не беше докоснал детето, но бе почти на косъм.

— Ти строеше къщата ми. А когато те освободих, поиска да ти се плати и едва ли не ме заплаши.

Мъжът го изгледа предизвикателно и не го отрече.

— Не си толкова наперен сега — подхвърли Уилям с насмешка. Цялото семейство явно гладуваше. Оформяше се един чудесен ден за разчистване на сметки с хора, които бяха обидили Уилям Хамли. — Гладни ли сте?

— Гладни сме, да — отвърна строителят сприхаво.

Уилям отново погледна жената. Стоеше с леко разтворени стъпала и вдигната брадичка, и го гледаше без страх. Алиена го беше възбудила и сега искаше да уталожи страстта си с тази. Щеше да е жива, да се извива и да драска. Толкова по-добре.

— Не си женен за това момиче, нали, строителю? Спомням си жена ти — една грозна крава.

Лицето на строителя помръкна за миг и той отвърна:

— Жена ми почина.

— А тази не си я завел в църква, нали? Нямаш пени да платиш на свещеника. — Зад Уилям, Уолтър се покашля, а конете се раздвижиха неспокойно. — Да речем, че ти дам пари за храна — подхвърли той на строителя, колкото да го подразни.

— Ще приема с благодарност — отвърна мъжът, макар да личеше, че раболепието не му беше по сърце.

— Не говоря за подарък. Ще купя жена ти.

— Не съм за продан, момче — отвърна му самата тя.

Подигравката й беше добре насочена и Уилям се ядоса. „Като остана с теб насаме, ще ти покажа мъж ли съм или момче“, помисли си той. Заговори на строителя:

— Ще ти дам един фунт сребро за нея.

— Тя не е за продан.

Уилям се ядоса още повече. Вбесяващо беше да предложи цяло състояние на прегладнял несретник и да му откажат.

— Глупако, ако не вземеш парите, ще те пронижа с меча си и ще я начукам пред децата ти!

Ръката на строителя посегна под наметалото му. Трябваше да има някакво оръжие, помисли си Уилям. Освен това беше много едър и макар да бе изтънял като нож, можеше да окаже лют бой, за да отърве жена си. Самата тя дръпна наметалото си настрана и отпусна ръка на дръжката на изненадващо дълга кама. По-голямото момче също бе достатъчно едро, за да създаде неприятности.

Уолтър отзад каза тихо, но гласът му стигна до тях:

— Лорде, нямаме време за това.

Уилям кимна с неохота. Трябваше да отведе Джилбърт в имението. Твърде важно бе, за да се бави заради свада за някаква пачавра. Просто трябваше да изтърпи.

Погледна отново малкото семейство — петима дрипави прегладнели несретници, готови да се бият до края с двама яки мъже на коне и с мечове. Не можеше да ги разбере.

— Добре тогава, мрете от глад — изсумтя той.

Срита коня си и препусна напред, а след няколко мига се скри от погледите им.

II

След като се отдалечиха на около миля от мястото, където се бяха натъкнали на Уилям Хамли, Елън попита:

— Може ли да позабавим вече?

Том си даде сметка, че беше наложил убийствена крачка. Беше се уплашил. За малко не се бе стигнало до бой между него и Алфред с двама въоръжени мъже на коне. Нямаше дори оръжие. Беше бръкнал под наметалото за зидарския си чук и тогава си спомни с мъка, че го беше продал преди две седмици за торба овес. Така и не разбра защо Уилям бе отстъпил накрая, но искаше да се отдалечат колкото може повече, преди злото мозъче на младия лорд да е премислило.

Не беше успял да намери работа в палата на Кингсбридж, а и навсякъде другаде, където бе търсил. Имаше обаче една каменна кариера в околностите на Шайринг, а кариерите — за разлика от строежите — наемаха зиме толкова хора, колкото и лете. Разбира се, обичайната работа на Том беше по-майсторска и по-добре платена от каменоделството, но той вече отдавна не се интересуваше от това. Искаше само да нахрани семейството си. Кариерата при Шайринг бе собственост на граф Бартоломю и му бяха казали, че може би ще намери графа в замъка му на няколко мили западно от града.

След като имаше вече и Елън, беше още по-отчаян. Знаеше, че тя бе свързала съдбата си с него от любов и не беше премислила грижливо последствията. Освен това нямаше много ясна представа колко трудно можеше да се окаже за Том да си намери работа. Не беше допуснала възможността да не преживеят зимата, а той не бе разсеял илюзиите й, защото му се искаше да остане с него. Но една жена обикновено бе склонна да постави детето си над всичко останало и Том се страхуваше, че Елън щеше да го напусне.

Бяха заедно вече от седмица: седем дни отчаяние и седем нощи радост. Всяка сутрин Том се будеше щастлив и обзет от оптимизъм. Към края на деня прегладняваше, децата се уморяваха, а Елън помръкваше. Някои дни се нахранваха — като онзи път, когато срещнаха монаха със сиренето, а някои дни дъвчеха изсъхналото на слънце сърнешко месо от запасите на Елън. Беше все едно да ядеш сърнешка кожа, но по-добре от нищо все пак. Ала щом се стъмнеше, лягаха си премръзнали и окаяни и се сгушваха един в друг, за да се топлят. А малко след това започваха да се галят и целуват. В началото Том винаги бързаше да проникне в нея веднага, но тя му отказваше нежно: искаше да си играят и целуват много по-дълго. Започна да го прави по нейния начин и това го замайваше. Проучваше тялото й дръзко, галеше я по места, където никога не бе докосвал Агнес, под мишниците, ушите й и цепката на дупето й. Някои нощи се кикотеха заедно, скрили глави под наметалата си. В други изпитваха много нежност. Една нощ, когато бяха сами в къщата за гости на един манастир и децата заспаха грохнали от умора, тя беше властна и настойчива, заповяда му да й прави разни неща, показа му как да я възбуди с пръстите си и той се подчини, смутен и разпален от безсрамието й. Щом всичко свършеше, потъваха в дълбок и ободряващ сън, а любовта заличаваше ежедневните страхове и ядове.

Вече беше обед. Том прецени, че Уилям Хамли е достатъчно далече и реши да спрат за почивка. Нямаха друга храна, освен сушеното сърнешко. Сутринта обаче си бяха изпросили малко хляб при една самотна селска къща и жената им беше дала ейл в голяма дървена бутилка без запушалка, и им каза да задържат съдината. Елън беше запазила половината ейл за обеда.

Том седна на края на широк стар дъбов пън и тя приседна до него. Отпи дълга глътка от бирата и му я подаде.

— Искаш ли и малко месо?

Той поклати глава и също отпи. Можеше като нищо да я изгълта цялата, но остави малко за децата.

— Запази месото. Може да получим вечеря в замъка.

Алфред надигна бутилката към устата си и я пресуши.

Лицето на Джак посърна, а Марта се разплака. Алфред се подсмихна странно.

Елън погледна Том, а малко след това промълви:

— Не бива да позволяваш на Алфред да прави така.

Том сви рамене.

— По-голям е от тях — трябва му повече.

— Той бездруго винаги взима голям пай. И за малките трябва да има нещо.

— Губене на време е да се месиш в детските кавги — отвърна Том.

Гласът на Елън стана по-груб.

— Искаш да кажеш, че Алфред може да се налага над по-малките деца колкото си иска и ти няма да направиш нищо?

— Не се налага — отвърна Том. — Децата винаги се карат.

Тя поклати глава, видимо изненадана.

— Не те разбирам. Във всяко друго отношение си добър човек. Но за Алфред просто си сляп.

Преувеличаваше, реши Том, но не искаше да я дразни повече, затова отвърна:

— Дай на малките от месото тогава.

Елън отвори торбата си. Още изглеждаше сърдита. Отряза тънко парче за Марта и друго за Джак. Алфред също протегна ръка, но тя не му обърна внимание. Том си помисли, че трябваше и на него да даде малко. Нищо му нямаше на Алфред. Елън просто не го разбираше. Беше голямо момче, помисли си Том с гордост, и имаше голям апетит и буен нрав, а ако това беше грях, то всички юноши на света бяха прокълнати.

Отдъхнаха си малко, след което отново поеха на път. Джак и Марта отидоха напред, като още дъвчеха жилавото месо. Двамата малки се разбираха добре, въпреки разликата във възрастта им — Марта беше на шест, а Джак сигурно на единайсет или дванайсет. Но Марта смяташе, че Джак е изключително привлекателен, а той като че ли се радваше на новото преживяване с това, че има дете, с което да си играят. Жалко само, че Алфред не харесваше Джак. Това изненадваше Том. Би очаквал възмъжаващият му вече син да е безразличен към хлапето, но не беше така. Алфред бе по-силен, разбира се, но малкият Джак беше по-умен.

Реши да не се тревожи повече. Бяха си просто момчета. Твърде много други грижи си имаше, за да си губи времето с детски кавги. Понякога тайно се чудеше дали изобщо някога ще си намери работа. Можеше да продължи да тъпче пътищата ден след ден, докато накрая всички издъхнат: дете, намерено изстинало и безжизнено някоя мразовита сутрин; друго — твърде изтощено, за да надвие треската; Елън — насилена и убита от някой минал по пътя негодник като Уилям Хамли; самият той — отслабващ ден след ден, докато накрая се окаже твърде слаб, за да може да стане на заранта и остане да лежи в шумата, потънал в несвяст.

Елън щеше да го е оставила преди това да се случи, разбира се. Щеше да се върне в пещерата си, където все още имаше каца с ябълки и чувал орехи; достатъчно, за да опазят живи двама души до пролетта, но недостатъчно за петима. Сърцето му щеше да е разбито, ако тя стореше това.

Замисли се какво ли ставаше с бебето. Монасите го бяха нарекли Джонатан. Том харесваше името. Означаваше дар от Бога, според монаха със сиренето. Представи си малкия Джонатан, зачервен, със сбръчкано личице и плешив, както се беше родил. Вече щеше да е различен: една седмица е дълго време за новородено бебе. Трябваше да е по-голям и очите му да са широко отворени. Нямаше вече да е безчувствен към околния свят: силен шум щеше да го стряска, приспивна песен — да го утешава. Когато се наложеше да се оригне, малката му уста щеше да се закъдри в ъгълчетата. Монасите сигурно нямаше да знаят, че е оригване и щяха да го вземат за истинска усмивка.

Том се надяваше, че се грижат добре за него. Монахът със сиренето беше оставил у него впечатление, че са добри и грижовни хора. Все едно, определено щяха да се грижат за бебето по-добре от него, както беше бездомен и безпаричен. „Ако стана някога майстор на голям строителен проект и печеля по четирийсет и осем пенса на седмица, с храната отгоре, ще дам пари на онзи манастир“, помисли си той.

Излязоха от гората и скоро след това замъкът изникна пред очите им.

Духът на Том се повиши, но той побърза да потисне оптимизма си: беше преживял месеци разочарование и се беше научил, че колкото повече е обнадежден в началото, толкова по-болезнен се оказваше отказът накрая.

Продължиха към замъка по пътека между голите ниви. Марта и Джак се бяха натъкнали на ранена птица и всички се спряха да я видят. Беше орешарче, толкова малко, че лесно можеха да го подминат, без да го забележат. Момичето се наведе над него и птичето подскочи встрани — явно не можеше да полети. Тя го хвана и го вдигна, сгушила малкото същество в шепите си.

— То трепери! — каза им тя. — Усещам го. Трябва да е уплашено.

Птицата не се опита повече да избяга, а остана в ръцете на Марта. Блестящите й очички зяпнаха хората наоколо.

— Мисля, че има счупено крило — предположи Джак.

— Дай да видя — каза Алфред и взе птичето от ръцете на сестра си.

— Бихме могли да се грижим за нея — промълви Марта. — Може да се оправи.

— Не, няма — каза Алфред. С бързо движение на едрите си ръце изви шията на орешарчето.

— О, Господи — прошепна Елън.

Марта избухна в сълзи за втори път този ден.

Алфред се изсмя и пусна птицата на земята.

Джак я вдигна.

— Мъртва е.

— Какво ти става, Алфред? — каза Елън.

— Нищо му няма — намеси се Том. — Птицата щеше да умре.

Продължи напред и те го последваха. Елън отново беше ядосана на Алфред и това го подразни. Защо беше целият този шум заради някакво си проклето орешарче? Том помнеше какво е да си на четиринайсет години. Момче с тяло на мъж — отчайващ живот. Елън твърдеше, че е сляп за Алфред, но тя не разбираше.

Дървеният мост, който водеше над рова към стражевата сграда, беше слаб и разнебитен, но може би графът го харесваше точно такъв: един мост е средство за достъп на нападатели и колкото по-лесно можеше да падне, толкова по-безопасно беше за замъка. Обиколните заграждения бяха земни насипи, с каменни кули на равни интервали. След като прехвърлиха моста, пред тях се извиси караулната сграда — две кули със свързващ ги проход. Много каменна зидария имаше тук, помисли си Том; не като някой от онези замъци, дето бяха само пръст и дърво. От утре можеха и да го наемат на работа. Спомни си допира на хубавите сечива в дланите му, стърженето на длетото по каменния блок, докато оформя четвъртитите му страни, сухата каменна прах в ноздрите. „Утре коремът ми може да е пълен — с ядене, което съм си спечелил, а не изпросил“.

Когато се приближи, забеляза с очите на зидар, че бойниците на върха на караулната сграда са в лошо състояние. Някои от големите камъни бяха паднали, оставяйки парапета съвсем равен на места. Имаше и разхлабени камъни в арката на прохода.

На портата стояха двама пазачи. Изглеждаха настръхнали. Навярно очакваха някаква беда. Единият попита Том по каква работа е дошъл.

— Зидар и каменоделец съм. Надявам се да ме наемат в кариерата на графа.

— Потърси стюарда на графа — подсети го услужливо пазачът. — Матю се казва. Сигурно ще го намериш в голямата зала.

— Благодаря — отвърна Том. — Що за мъж е той?

Пазачът се ухили на колегата си и подхвърли:

— За мъж хич го няма. — И двамата се изсмяха.

Сигурно скоро ще разбера какво имат предвид, предположи Том. Влезе вътре, а Елън и децата го последваха. Постройките отсам стените бяха повечето дървени, въпреки че някои бяха вдигнати върху каменна основа, а имаше една изцяло от камък — сигурно това бе параклисът. Докато прекосяваха двора, Том забеляза, че всички кули по обиколния вал са с разхлабени камъни и повредени бойници. Прехвърлиха втория ров към горния кръг и спряха пред втората караулна. Строителят каза на пазача, че търси Матю стюарда. Влязоха в горния двор и се приближиха към четвъртитата каменна цитадела. Дървената врата на долния етаж явно водеше към приземния склад. Продължиха по дървеното стълбище към залата.

Том видя стюарда и графа веднага щом влезе. Разбра кои са по облеклото им. Граф Бартоломю носеше дълга туника с широки маншети на ръкавите и извезани пешове. Матю стюардът беше облечен в къса туника със същата кройка като тази на Том, но ушита от по-мек плат и носеше малка кръгла шапка на главата. Бяха близо до камината. Графът бе седнал, а стюардът стърчеше прав. Строителят пристъпи към двамата и остана по-настрани, за да не чува разговора им, в очакване да му обърнат внимание. Граф Бартоломю беше висок мъж, над петдесетте, с бяла коса и бледо, тънко и изпито лице. Нямаше вид на особено великодушен човек. Стюардът беше по-млад. Нещо в стойката му напомни на Том подхвърленото от пазача: изглеждаше женствен. Не знаеше какво да реши за него.

В залата се намираха още няколко души, но никой не му обръщаше внимание. Той зачака, изпълнен с надежда и с боязън едновременно. Разговорът на графа с домакина му се проточи сякаш безкрайно. Най-сетне приключи и стюардът се поклони и се извърна. Том пристъпи към него със свито сърце.

— Вие ли сте Матю?

— Да.

— Казвам се Том. Майстор зидар и каменоделец съм. Добър занаятчия съм, а децата ми гладуват. Чух, че имате каменна кариера. — Затаи дъх.

— Имаме кариера, но не мисля, че ни трябват повече работници — отвърна Матю. Озърна се през рамо към графа, а той едва забележимо поклати глава. — Не. Не можем да ви наемем.

Това, което разби сърцето на Том, беше бързината на решението. Ако хората го изслушаха сериозно и помислеха, а после му откажеха със съжаление, можеше по-лесно да го понесе. Матю като че ли не беше жесток човек, но изглеждаше много зает и Том с гладното му семейство бяха просто поредният проблем, който трябваше да отметне колкото се може по-бързо.

— Бих могъл да направя някои ремонти тук из замъка — каза той отчаяно.

— Имаме си майстор, който ни върши цялата тази работа — отвърна Матю.

Един домашен майстор беше „момче за всичко“, обучен обикновено като дърводелец.

— Аз съм зидар. Правя здрави стени.

Матю се подразни от настойчивостта му и изглеждаше готов да го скастри ядосано. Но после погледна отново децата и поомекна.

— Бих ти дал работа, но нямаме нужда от теб.

Том кимна. Трябваше да приеме смирено отговора на стюарда, да го погледне жалостиво и да изпроси малко храна и място за пренощуване. Но Елън беше с него и го беше страх, че ще го остави, затова се реши на още един опит. Каза достатъчно високо, за да стигне до ушите на графа:

— Надявам се само да не ви предстои битка скоро.

Въздействието на думите му се оказа по-драматично, отколкото бе очаквал. Матю се сепна, а графът се изправи и попита рязко:

— Защо казвате това?

Том усети, че е напипал слабо място.

— Защото укрепленията ви са много зле.

— В смисъл? — попита графът. — Бъди по-точен, човече!

Строителят си пое дълбоко дъх. Графът беше раздразнен, но силно заинтригуван. Повече шанс Том нямаше да получи.

— Хоросанът в стените на караулното е изпаднал на места. Остава място за вклиняване на лост. Противник би могъл лесно да откърти някой и друг камък, а щом се отвори дупка, ще е лесно да се събори стената. Освен това — забърза той на един дъх, преди някой да го е прекъснал и да възрази, — освен това бойниците ви са повредени. Изравнени са на места. Така стрелците и рицарите ви ще са незащитени от…

— Знам за какво служат бойниците — прекъсна го графът докачливо. — Нещо друго?

— Да. Цитаделата има приземие с дървен под. Ако аз щурмувах цитаделата, бих пробил през онази врата и запалил складовете.

— А ако беше граф, как би предотвратил това?

— Бих струпал дялани камъни, пясък и вар за хоросан, и бих оставил там зидар, готов да блокира вратата в момент на опасност.

Граф Бартоломю го изгледа съсредоточено. Светлосините му очи бяха присвити, бледото чело — намръщено. Том не можа да отгатне изражението му. Беше ли му се ядосал затова, че е толкова критичен към защитата на замъка? Човек не би могъл да предскаже как ще реагира един лорд на критика. Общо взето, най-добре беше да ги оставиш да си правят грешките. Но Том беше в отчаяно положение.

Най-сетне графът като че ли стигна до решение. Обърна се към Матю и рече:

— Наеми този човек.

В гърлото на Том се надигна възторжен вик и той едва успя да го сподави. Трудно му бе да повярва. Погледна към Елън и двамата се усмихнаха щастливо. Марта, която не страдаше от скрупулите на възрастните, извика несдържано:

— Урраа!

Граф Бартоломю се обърна и заговори с един от стоящите наблизо рицари. Матю се усмихна на Том.

— Яли ли сте днес?

Том преглътна. Беше толкова щастлив, че още малко и щеше да се просълзи.

— Не, не сме.

— Ще ви заведа до кухнята.

Последваха нетърпеливо стюарда извън залата и по моста към долния двор. Кухнята се оказа голяма дървена постройка на каменна основа. Матю им каза да изчакат отвън. Из въздуха се носеше сладостен аромат — вътре печаха сладкиши. Коремът на Том изкъркори и устата му толкова се навлажни, че заболя. След малко Матю излезе с голяма делва с ейл и му я връчи.

— Ще изнесат хляб и студен бекон след малко — рече той и ги остави.

Том удари глътка ейл и подаде делвата на Елън. Тя даде малко на Марта, после отпи и я подаде на Джак. Алфред понечи да я грабне преди Джак да е отпил, но Джак се обърна и задържа делвата далече от ръката му. Том не искаше нова разправия между децата, не и сега, когато всичко най-после се оправяше. Канеше се да се намеси — като наруши при това правилото си да не се бърка в детски препирни — но Джак отново се обърна и кротко подаде делвата на Алфред.

Алфред надигна делвата към устата си и почна да пие. Том беше отпил само глътка и мислеше, че делвата отново ще мине през него, но Алфред изглежда бе решил да я пресуши. А после стана нещо странно. Когато Алфред обърна делвата, за да допие последните капки ейл, нещо като животинче цопна върху лицето му.

Синът му изрева уплашено и пусна делвата. Забърса косматото нещо от лицето си и скочи назад.

— Какво е това? — писна той.

Нещото падна на пода. Той го зяпна с пребледняло лице и разтреперан от погнуса.

Всички погледнаха. Беше мъртвото орешарче.

Том улови погледа на Елън и двамата изгледаха Джак. Беше взел делвата от Елън, после се беше обърнал уж да избегне Алфред, а след това му я беше подал с изненадваща готовност…

А сега седеше кротко и гледаше ужасения Алфред със смътна усмивка на доволство, заиграла на умното му, детско-възрастно лице.

Джак знаеше, че ще си изпати за това.

Алфред все някак щеше да си отмъсти. Докато другите не гледат, сигурно щеше да го удари с юмрук в стомаха. Това му беше любимият удар, защото болеше много, а не оставяше следи. Джак го беше видял да го прави няколко пъти на Марта.

Но си струваше да изтърпи един юмрук в стомаха, само за да види стъписването и страха на лицето на Алфред, когато умрялата птица падна от бирата му.

Алфред мразеше Джак. За Джак това бе ново преживяване. Майка му винаги го беше обичала, а никой друг не бе изпитвал каквито и да било чувства към него. За враждата на Алфред нямаше никаква явна причина. Той като че ли изпитваше същото и към Марта. Непрекъснато я щипеше, дърпаше й косата и я спъваше, радваше се на всяка възможност да развали нещо, което тя цени. Майката на Джак виждаше какво става и негодуваше, но бащата на Алфред като че ли смяташе, че всичко е съвсем нормално, въпреки че самият той бе добър и мил човек, който явно обичаше Марта. Всичко това беше объркващо и в същото време — интригуващо.

Всичко беше интригуващо. Джак никога в живота си досега не беше изпитвал толкова възбуда. Въпреки Алфред, въпреки усещането за глад през повечето време, въпреки че се чувстваше наранен от начина, по който майка му обръщаше внимание на Том вместо на него, Джак беше замаян от непрекъснатия поток странни събития и преживявания.

Замъкът беше най-последното от безкрайния низ чудеса. Бе слушал за замъци: през дългите зимни вечери в леса, майка му го бе научила да рецитира шансони, истории на френски за рицари и магьосници, повечето от които дълги хиляди стихове. И в тези приказки замъците бяха места на убежище и романтика. Тъй като никога не беше виждал замък, представяше си го като малко по-голям вариант на пещерата, в която живееше. Истинският се оказа нещо изумително: бе толкова голям, с толкова много сгради и толкова много хора, и всички заети — подковават коне, вадят вода, хранят пилета, пекат хляб и носят разни неща, винаги носят разни неща, слама за подовете, дърва за огньовете, чували брашно, топове плат, мечове и седла, плетени ризници. Том му каза, че ровът и земният насип не били естествена част от пейзажа, но всъщност били прокопани и натрупани от десетки мъже, като всички работели заедно. Джак не че не вярваше на Том, но просто не можеше да си представи как е направено всичко това.

Към края на следобеда, когато вече стана много тъмно за работа, всички заети хора започнаха да се стичат към голямата зала на цитаделата. Запалиха свещи от тръстика и лой, накладоха висок огън и всички кучета влязоха вътре, за да се скрият от студа. Някои от мъжете и жените взеха струпаните от едната страна на залата дъски и дървени магарета и подредиха маси с формата на буквата „Т“. Сетне наредиха столове по горната черта на буквата и пейки от двете страни на дългата черта. Джак никога досега не беше виждал много хора да работят заедно и беше изумен от това колко ги радваше работата. Усмихваха се и се смееха, докато вдигаха тежките дъски, подвикваха „Хоп!“ и „На мен, на мен“, и „Леко, леко.“ Джак им завиждаше за приятелството и се чудеше дали и той ще може да го сподели един ден.

След малко всички насядаха на пейките. Един от слугите на замъка раздаде големи дървени купи и дървени лъжици, като броеше на глас, докато им ги подаваше. После обиколи отново и постави по един дебел резен клисав кафяв хляб на дъното на всяка купа. Друг слуга донесе дървени чаши и ги напълни с ейл от няколко големи делви. Джак, Марта и Алфред, седнали заедно в долния край на „Т“-то, получиха по чаша ейл всеки, тъй че нямаше за какво да се бият. Джак вдигна чашата си, но майка му каза да изчака малко.

След като разляха ейла, залата затихна. Джак зачака, омаян както винаги, какво ще се случи по-натам. След миг граф Бартоломю се появи на стълбището, което водеше надолу от спалнята му. Слезе в залата, последван от Матю Стюарда и още трима или четирима хубаво облечени мъже, едно момче и най-красивото създание, на което очите на Джак се бяха спирали някога.

Беше момиче или жена, не можеше да определи кое от двете. Бе облечена в бяло и туниката й имаше изумително разкроени ръкави, които пълзяха по стъпалата зад нея, докато слизаше по стълбището. Косата й бе на бухнали тъмни къдрици, падащи около лицето й и имаше тъмни, тъмни очи. Джак осъзна, че точно това имаха предвид шансоните, когато разказваха за красиви принцеси в замък. Нищо чудно, че всички рицари плачеха, когато принцесата умре.

Когато тя стигна до подножието на стълбището Джак видя, че е доста млада, само с няколко години по-голяма от него самия. Но държеше главата си вдигната високо и пристъпи към челото на масата като кралица. Седна до граф Бартоломю.

— Коя е тя? — прошепна момчето.

Марта отвърна:

— Трябва да е дъщерята на графа.

— Как се казва?

Марта сви рамене, но едно момиче с мръсно лице, което седеше до Джак, отговори:

— Нарича се Алиена. Прекрасна е.

Графът вдигна чашата си към Алиена, после бавно огледа цялата маса и отпи. Това се оказа сигналът, който хората очакваха. Всички го последваха, като също вдигнаха чашите си, преди да пият.

Донесоха вечерята в огромни димящи котли. Първо сервираха на графа; после на дъщеря му, на момчето и на мъжете с тях в челото на масата; после всички останали си взеха. Беше осолена риба в яхния с люти подправки. Джак напълни купата си и изяде всичко, а после изяде и подложката хляб на дъното на купата, омекнала от мазния сос. Между глътките наблюдаваше Алиена, запленен от всичко, което правеше тя, от изяществото, с което бодваше късчета от рибата на върха на ножа си и деликатно ги поставяше между белите си зъби, до властния тон, с който викаше слугите и им даваше заповеди. Като че ли всички я обичаха. Идваха бързо, щом ги повикаше, усмихваха се, щом им заговореше и бързаха да изпълнят поръката й. Младите мъже около масата се заглеждаха много по нея, забеляза Джак, а някои от тях се стараеха да й привлекат интереса, когато сметнеха, че гледа към тях. Но тя като че ли обръщаше внимание най-вече на възрастните мъже до баща й, грижеше се да имат достатъчно хляб и вино, задаваше им въпроси и внимателно изслушваше отговорите им. Джак се зачуди какво ли щеше да е една красива принцеса да те заговори, а после да те гледа с големи тъмни очи, докато отговаряш.

След вечерята имаше музика. Двама мъже и една жена засвириха мелодии с овчи търбуси, барабан и свирки, направени от кости на животни и птици. Графът затвори очи и сякаш се унесе в музиката, но на Джак не му харесаха натрапчивите тъжни мелодии, които свиреха. Предпочиташе веселите песни, които пееше майка му. Другите хора в залата май изпитваха същото, защото мърдаха неспокойно и шумяха, а щом музиката свърши, се възцари всеобщо облекчение.

Джак се надяваше да може да погледне по-отблизо Алиена, но за негово разочарование тя напусна залата, след като музикантите спряха да свирят и се качи горе. И нейната спалня трябваше да е там, реши той.

Децата и някои от възрастните поиграха на шах и „морис на деветимата“ през вечерта, докато по-работливите хора правеха колани, шапки, чорапи, ръкавици, купи, свирки, зарове, лопати и конски камшици. Джак изигра няколко игри на шах, като ги спечели всички, но един войник се ядоса, че го е надвило дете и майка му каза да спре да играе. Обиколи из залата да послуша различните разговори. Откри, че някои хора говореха разумно — за ниви и за животни, за епископи и за крале — докато други само се дразнеха едни други, хвалеха се и си разказваха смешни истории. И едното и другото му беше еднакво интересно.

Най-сетне свещите догоряха, графът се прибра в покоите си, а останалите шейсет-седемдесет човека в залата се загърнаха в наметалата си и налягаха по покрития със слама под, за да спят.

Както обикновено, майка му и Том си легнаха заедно, под голямото наметало на строителя и тя се сгуши до него така, както гушваше Джак до себе си, докато беше малък. Загледа ги със завист. Чуваше ги как си шепнат и майка му отвръщаше с тих, задушевен смях. След малко телата им започнаха да се движат ритмично под наметалото. Първия път, когато ги беше видял да правят това, Джак ужасно се беше обезпокоил. Мислеше си, че каквото и да бе това, сигурно болеше. Но те се целуваха един друг, докато го правеха и макар майка му понякога да простенваше, той разбираше, че е стон на удоволствие. Някак неудобно му бе да я попита за това, а не знаеше защо. Сега обаче, докато огънят догаряше, видя друга двойка да прави същото и бе принуден да заключи, че сигурно е нещо нормално. Беше просто поредната загадка, помисли си Джак, а скоро след това се унесе в сън.

Децата се разбудиха рано на заранта, но закуска не можеше да се поднесе, преди да се отслужи утренята, а утренята нямаше да се отслужи преди графът да стане, тъй че трябваше да почакат. Един ранобуден слуга им нареди да донесат дърва за огъня за през деня. Възрастните започнаха да се будят, щом студеният утринен въздух нахлу през вратата. Когато децата привършиха със задачата, срещнаха Алиена.

Тя слезе по стълбището като предната нощ, но сега изглеждаше различно. Носеше къса туника и плъстени ботуши. Пищните й къдрици бяха стегнати назад с панделка и показваха очертанието на брадичката й, малките й уши и бялата й шия. Големите й тъмни очи, които изглеждаха тъжни и възрастни предната нощ, сега искряха от радост и тя се усмихваше. Следваше я момчето, което по време на вечерята седеше в челото на масата до нея и графа. Изглеждаше с година-две по-голямо от Джак, но не беше пораснало напълно като Алфред. То погледна с любопитство Джак, Марта и Алфред, но заговори момичето:

— Кои сте вие? — запита тя.

Отговори Алфред.

— Баща ми е зидарят, който ще ремонтира този замък. Аз съм Алфред. Сестра ми се казва Марта. А това е Джак.

Щом тя се приближи до тях, на Джак му замириса на лавандула и той се изуми. Как можеше човек да мирише на цветя?

— На колко си години? — попита тя Алфред.

— Четиринайсет. — Алфред също бе запленен от нея, забеляза Джак. След малко той измърмори: — А ти на колко си?

— Петнайсет. Искате ли нещо за ядене?

— Да.

— Елате с мен.

Поведе ги вън от залата и слязоха надолу по стълбите. Алфред каза:

— Но те не дават закуска, преди да е минала службата.

— Те правят каквото им кажа — отвърна Алиена и вдигна глава.

Минаха през моста към долния двор и там им каза да изчакат пред кухнята, а тя влезе вътре. Марта прошепна на Джак:

— Красива е, нали?

Той кимна вдървено. Малко след това Алиена излезе с делва бира и самун пшеничен хляб. Разчупи хляба на комати и им го раздаде, а после пусна делвата да пият.

След малко Марта каза свенливо:

— Къде е майка ти?

— Майка ми умря — отвърна отривисто Алиена.

— Не ти ли е мъчно? — попита Марта.

— Беше ми, но това бе отдавна. — Тя посочи момчето до себе си с кривване на главата. — Ричард дори не може да си я спомни.

Ричард трябваше да е брат й, заключи Джак.

— Майка ми също умря — каза Марта и в очите й се появиха сълзи.

— Кога умря? — попита Алиена.

— Миналата седмица.

Алиена не се трогна много от сълзите на Марта, забеляза Джак. Освен ако всъщност не криеше собствената си скръб. Момичето рязко запита:

— Добре, а коя е жената с вас тогава?

— Това е моята майка — обади се Джак нетърпеливо. Беше възбуден от възможността да може да й каже нещо.

Тя се обърна към него все едно, че го виждаше за първи път.

— Добре, тогава къде е твоят баща?

— Нямам баща — отвърна той. Беше във възторг от това, че я бе накарал да го погледне.

— И той ли е умрял?

— Не — каза Джак. — Никога не съм имал баща.

Настъпи мълчание, а после Алиена, Ричард и Алфред избухнаха в смях. Джак беше объркан и ги погледна неразбиращо, а смехът им се усили, докато той се почувства уязвен. Какво толкова му беше смешното да не си имал никога баща? Дори и Марта се усмихваше, забравила за сълзите си.

Алфред подхвърли с насмешлив тон:

— Че откъде си дошъл тогава, ако не си имал баща?

— От майка ми… всички малки неща идват от майките си — каза объркан Джак. — Какво общо имат бащите с това?

Всички се разсмяха още повече. Ричард заподскача на място от смях и засочи подигравателно с пръст към Джак. Алфред обясни на Алиена:

— Той нищо не знае — намерихме го в гората.

Страните на момчето пламнаха от срам. Толкова беше щастлив, че говори с Алиена, а сега тя го мислеше за пълен глупак, горски невежа. А най-лошото бе, че не разбираше какво е казал погрешно. Искаше му се да заплаче, а от това стана по-зле. Залъкът хляб залепна в гърлото му и не можеше да преглътне. Погледна Алиена с красивото й лице, грейнало от веселие и не можа да го понесе, тъй че хвърли комата си на земята и се отдалечи.

Тръгна, без да го интересува накъде върви и стигна до подножието на стената на замъка. Изкачи се догоре по стръмния склон. Там седна на студената пръст и се загледа навън. Изпитваше жал към себе си и омраза към Алфред, към Ричард и дори към Марта и Алиена. Принцесите бяха безсърдечни, реши той.

Удари камбаната за утренята. Религиозните церемонии бяха поредната загадка за него. Говореше се на език, който не беше нито английски, нито френски, а свещениците пееха на статуи, на картини и дори на съвсем невидими същества. Майката му избягваше да ходи на служби винаги, когато можеше. Докато обитателите на замъка се стичаха към параклиса, Джак се прехвърли от върха на стената и седна от другата страна, скрит от погледите им.

Крепостта бе обкръжена от голи поля, а в далечината се виждаха гори. През равното се приближаваха двама ранни посетители. Небето бе пълно с ниски сиви облаци и Джак се зачуди дали нямаше да завали сняг.

Скоро пред погледа му се появиха още двама подранили конници. Препускаха бързо към замъка и задминаха първата двойка. Подкараха конете си по дървения мост към караулното. И четиримата щяха да почакат да свърши службата, за да могат да си свършат работата, за която бяха дошли, защото всички, освен дежурните пазачи, присъстваха на литургията.

Изведнъж един глас го стресна и Джак подскочи.

— Тук си бил, значи. — Беше майка му. Обърна се към нея и тя веднага разбра, че е разстроен. — Какво има?

Искаше му се да получи утеха от нея, но стегна сърцето си и попита:

— Аз имах ли баща?

— Да — отвърна му тя. — Всеки си има баща. — Коленичи до него.

Джак извърна лице настрани. Унижението му беше по нейна вина, защото не беше му казала за баща му.

— Какво се е случило с него?

— Той умря.

— Когато съм бил малък ли?

— Преди да се родиш.

— Как е могъл да ми бъде баща, ако е умрял, преди да се родя?

— Бебетата израстват от семе. Семето идва от мъжкия член и се посажда в женската утроба. После семето израства в бебе в корема и когато е готово, излиза навън.

Джак помълча малко, докато осмисли чутото. Подозираше, че беше свързано с онова, което те правеха нощем.

— Том ще посади ли семе в теб?

— Може би.

— Тогава ще имаш ново бебе.

Тя кимна.

— Брат за теб. Би ли ти харесало?

— Все ми е едно — отвърна той. — Том вече те отне от мен. С един брат няма да е по-различно.

Тя сложи ръка на рамото му и го прегърна.

— Никой никога няма да ме отнеме от теб.

От това му стана по-добре.

Поседяха малко, а после тя каза:

— Студено е тук. Хайде да идем да седнем край огъня, докато стане време за закуска.

Той кимна. Станаха и тръгнаха обратно по крепостната стена, после се спуснаха тичешком към двора. Четиримата посетители не се виждаха. Може би бяха отишли в параклиса.

Докато вървеше с майка си по моста към горния двор, Джак попита:

— Как се казваше моят баща?

— Джак, също като теб. Наричаха го Джак Шеърбърг.

Това го зарадва. Имаше същото име като баща си.

— Значи ако има друг Джак, мога да кажа на хората, че съм Джак Джаксън.

— Можеш. Хората невинаги ще те наричат както ти искаш, но можеш да опиташ.

Джак кимна. Вече му беше по-добре. Щеше да мисли за себе си като за Джак Джаксън. Вече не беше го срам. Поне знаеше за бащите, а знаеше и името на своя. Джак Шеърбърг.

Стигнаха до портала на горния двор. Нямаше никакви пазачи. Майка му се спря намръщена.

— Имам много странното чувство, че тук става нещо необичайно — рече тя. Гласът й бе спокоен и равен, но имаше нотка страх в него, която смрази момчето и го обзе предчувствие за беда.

Елън пристъпи в малката караулка в подножието на стражевата кула. Малко след това Джак я чу как ахна. Влезе след нея. Тя стоеше стъписана, с ръка на устата и втренчена в пода.

Пазачът лежеше по гръб, с отпуснати ръце до хълбоците. Гърлото му беше срязано, на пода около него имаше локва кръв и несъмнено бе мъртъв.

III

Уилям Хамли и баща му потеглиха посред нощ с близо сто рицари и войници. Майка му яздеше в ариергарда. Осветената от запалените факли войска, с лица, загърнати заради студа, трябваше да е ужасила обитателите на селата, през които изтрополиха на път към Ърлскасъл. Когато стигнаха кръстопътя, все още бе тъмно като катран. Оттам поведоха конете, за да отдъхнат и да се придвижат колкото се може по-безшумно. На разсъмване се скриха в горите срещу полята около замъка на граф Бартоломю.

Уилям всъщност не беше преброил бойците, които бе видял в замъка — пропуск, заради който майка му го нахока безмилостно, въпреки че както бе изтъкнал, повечето мъже, които видя там, чакаха да ги пратят по задачи, а други можеше да са дошли след неговото заминаване, тъй че броенето нямаше да е достоверно. Но все пак щеше да е по-добре от нищо, както каза баща му. Пресметна обаче, че е видял около четирийсет мъже, тъй че ако не бе настъпила някаква голяма промяна в следващите часове, Хамли щяха да имат превъзходство с над двама срещу един.

Изобщо не бе достатъчно за обсада, разбира се. Те обаче бяха съставили план как да завземат крепостта. Проблемът беше, че нападащата войска щеше да бъде забелязана от наблюдателите и замъкът щеше да е затворен много преди да стигнат до него. Отговорът бе да се измисли начин крепостта да остане отворена, докато войската се придвижи от укритието си в горите.

Разбира се, майка му реши и този проблем.

— Трябва ни суматоха — каза тя, като почеса отока на брадичката си. — Нещо, което да ги хвърли в паника, тъй че да не забележат войската, докато не стане много късно. Например пожар.

— Ако влезе чужд човек и подпали огън, това бездруго ще ги вдигне в тревога — каза баща му.

— Ще трябва да се направи скришом — вметна Уилям.

— Естествено, че скришом — каза изнервено майка му. — Ще трябва да го направиш, докато са на утренята.

— Аз ли? — беше се изненадал Уилям.

Сложиха го да води челната група.

Утринното небе изсветляваше мъчително бавно. Уилям беше изнервен и неспокоен. През нощта с майка му и баща му бяха доуточнили основната идея, но все още много неща можеше да се объркат: челната група по някаква причина можеше да не стигне до замъка; можеха да ги заподозрат и да не могат да действат скришом, а можеха и да ги заловят, преди да са постигнали успех. Дори да успееха, щеше да има бой — първата истинска битка за него. Щеше да има ранени и убити хора, и той можеше да се окаже между извадилите лош късмет. Стомахът му се бе свил от страх. Алиена щеше да е там и щеше да разбере, ако го победят. От друга страна щеше да е там и да види триумфа му, ако победителят е той. Уилям си представи как нахлува в спалнята й с окървавен меч в ръката. Тогава щеше да съжали, че му се е присмивала.

Откъм замъка доехтя звукът на камбаната за утринната служба.

Уилям кимна, за да даде знак. Двама мъже се откъснаха от групата и тръгнаха през полята към замъка. Бяха Реймънд и Ранулф, мускулести бойци със сурови лица, няколко години по-големи от него. Уилям лично ги бе избрал: баща му беше дал пълна власт. Той самият щеше да води главната атака.

Загледа се след Реймънд и Ранулф, докато крачеха енергично през замръзналото поле. Преди да стигнат до замъка махна на Уолтър, сръга коня си и двамата поеха в тръс през полята. Стражите на бойниците щяха да видят две отделни двойки да се приближават в ранни зори към замъка, едната спешена, а другата — на коне. Изглеждаше съвсем невинно.

Разчетът на времето бе точен. Двамата с Уолтър подминаха Реймънд и Ранулф на стотина крачки от крепостта. Щом стигнаха моста, слязоха от конете. Сърцето на младежа беше скочило в гърлото. Ако объркаше тази част, цялата атака щеше да се провали.

При портата имаше двама стражи. Уилям имаше кошмарно подозрение, че ще ги чака засада, дванайсетина войници ще изскочат от някое укритие и ще го насекат на парчета. Пазачите изглеждаха бдителни, но не и неспокойни. Не носеха броня. Уилям и Уолтър бяха с плетени ризници под наметалата си.

Стомахът на Уилям се беше стегнал на топка. Не можеше да преглътне. Един от стражите го позна.

— Здравейте, лорд Уилям — поздрави го той добродушно. — Пак на ухажване сте дошъл, а?

— О, Господи — с изтънял глас промълви младият лорд, а после заби камата си в корема на пазача и я изви нагоре под гръдния кош към сърцето му.

Мъжът изохка, свлече се и отвори уста да изкрещи. Шумът можеше да развали всичко. Обзет от паника и объркан, Уилям си издърпа камата, заби я в отворената му уста и натика острието до гърлото му, за да го запуши. Вместо крясък от устата на мъжа бликна кръв. Очите му се затвориха. Докато пазачът падаше на земята, Уилям успя да извади ножа си.

Конят му се беше дръпнал встрани, уплашен от резките движения. Младежът го хвана за юздите и погледна към Уолтър, който се беше заел с другия. Беше се справил по-ефикасно, прерязал му бе гърлото, тъй че пазачът издъхна в мълчание. „Трябва да запомня това“, помисли си Уилям. „Другия път, когато ми се наложи да накарам някого да замълчи“. А после си каза: „Успях! Убих човек!“

Усети, че страхът вече го е напуснал.

Подаде юздите на коняря си и затича нагоре по лъкатушещото стълбище към стражевата сграда. На горния етаж имаше стая с макара за вдигане на подвижния мост. Посече с меча си дебелото въже. Два удара се оказаха достатъчни да го откъсне. Пусна през прозореца освободения край. Въжето падна на брега и тихо се плъзна в рова. Цопването му едва се чу. Мостът вече не можеше да се вдигне пред щурмуващия отряд на баща му. Това бе един от детайлите, за които се бе сетил предната нощ.

Реймънд и Ранулф стигнаха до караулното точно когато Уилям се спусна от стълбите. Първата им работа беше да съборят грамадните дъбови обковани с желязо крила на портата, които затваряха арката, водеща от моста към двора. Двамата извадиха дървен чук и длето и започнаха да къртят хоросана около яките железни панти. Ударите на инструментите издаваха тъп звук, който звучеше кошмарно силно за Уилям.

Той бързо издърпа двамата мъртви стражи в караулната стаичка. След като всички бяха на службата, имаше голям шанс да не ги видят, преди да е станало късно.

Пое юздите от Уолтър. Двамата минаха под арката и тръгнаха през двора към конюшнята. Уилям си наложи да върви с нормална, спокойна крачка и крадешком се озърна към стражите и наблюдателите по бойниците. Дали някой бе видял падащото в рова въже на моста? Дали се чудеха какъв е този звук на чукове? Някои от тях гледаха към него и Уолтър, но не изглеждаха разтревожени, а чукането, което вече заглъхваше в ушите му, сигурно не можеше да се чуе горе на кулите. Младежът въздъхна облекчено. Планът действаше.

Стигнаха до конюшнята и влязоха вътре. Увиха хлабаво юздите на конете си на един прът, за да могат животните да избягат. После Уилям извади кремъка си, драсна искра и разпали огън в сламата по пода. Беше прогизнала и мокра на места, но все пак започна да тлее. Подпали още три малки огъня, докато конярят правеше същото. Изправиха се и погледаха малко. Конете надушиха дима и започнаха да се движат неспокойно в загражденията си. Уилям се задържа още за миг. Пожарът беше в ход, както и целият план.

Двамата с Уолтър напуснаха конюшнята и излязоха на двора. При портала, скрити под арката, Реймънд и Ранулф още къртеха хоросана около пантите. Лордският син и слугата му свърнаха към кухнята, за да създадат впечатление, че може да са тръгнали да потърсят храна, което би изглеждало естествено. Из двора нямаше никой — всички бяха на службата. Уилям хвърляше по някой поглед към бойниците и се увери, че стражите не гледат към замъка, а навън към полето, както се полагаше, разбира се. Все пак очакваше някой да се появи откъм сградите и да ги спре, а тогава щеше да се наложи да го убият на място тук, на откритото. Видеха ли ги, играта щеше да свърши.

Заобиколиха кухнята и се запътиха към моста, който водеше към горния двор. Чуха приглушените звуци от службата, докато минаваха покрай параклиса. Граф Бартоломю беше вътре, без нищо да подозира, помисли си Уилям възбудено. Нямаше си представа, че на миля от тук има войска, четирима от враговете вече са в крепостта му и конюшнята му гори. Алиена също бе в параклиса и се молеше на колене. Скоро ще е на колене пред мен, помисли си той и кръвта запулсира в главата му.

Тръгнаха по моста. Бяха се погрижили първият мост да остане проходим със срязването на въжетата и разбиването на портата, тъй че войската им да може да влезе. Но графът все още можеше да избяга по този мост и да намери убежище в горния двор. Следващата задача на Уилям бе да вдигне подвижната част, за да направи съоръжението непроходимо. Бартоломю щеше да се окаже изолиран и уязвим в долния двор.

Стигнаха до втория портал и един страж излезе от караулното.

— Подранили сте — изрече той.

— Повикани сме от графа — заяви Уилям. Пристъпи към пазача, но мъжът се дръпна крачка назад. Нямаше да е добре да отстъпи твърде много, защото излезеше ли от арката, стражите на бойниците можеха да го видят.

— Графът е в параклиса — отвърна мъжът.

— Ще трябва да изчакаме. — Пазачът трябваше да бъде убит бързо и безшумно, но Уилям не знаеше как да го доближи достатъчно. Озърна се към Уолтър за помощ, но той само чакаше търпеливо, с невъзмутимо лице.

— В цитаделата има огън — каза стражът. — Идете да се стоплите. — Уилям се поколеба, а мъжът започна да ги гледа неспокойно. — Какво чакате? — подкани ги той с леко раздразнение.

Уилям трескаво зарови в ума си какво да му отвърне.

— Може ли да получим нещо за ядене?

— Не преди литургията — отвърна пазачът. — Тогава ще раздадат закуска в цитаделата.

В този момент Уилям забеляза, че Уолтър крадешком се измества встрани. Ако стражът се извърнеше съвсем малко, конярят щеше да се озове зад него. Младежът небрежно направи няколко крачки в другата посока и подхвърли:

— Графът ви май не е особено гостоприемен. — Мъжът се обръщаше. — Идваме от толкова далече…

Тогава Уолтър нападна.

Пристъпи зад пазача и прехвърли ръцете си над раменете му. С лявата си ръка дръпна брадичката на мъжа назад, а с ножа в дясната преряза гърлото му. Уилям въздъхна облекчено. Всичко стана за миг.

Двамата с Уолтър бяха убили трима души преди закуска. Усещането за сила го възбуди. „Никой няма да ми се смее след този ден!“ помисли Уилям.

Издърпа мъртвия в караулното. Планът на тази стражева кула беше съвсем същият като на първата, със спирално стълбище до стаята за скрипеца. Уилям се качи бързо по стъпалата с коняря по петите си.

Не бе разузнал тази стая, докато беше в замъка предния ден. Не беше се сетил, но тъй или иначе щеше да му е трудно да измисли благоприятен повод за това. Беше допуснал, че има колело за навиване или най-малкото макара с дръжка за вдигане на подвижния мост. Но сега видя, че нямаше никакъв подобен механизъм, а само въже и шпил. Единственият начин да се вдигне моста, бе да се тегли въжето. Двамата с Уолтър го награбиха и задърпаха, но мостът дори не изскърца. Беше работа поне за десетима мъже.

За миг Уилям се озадачи. Другият подвижен мост, който водеше към входа на замъка, имаше голямо колело. Него двамата с Уолтър можеха да вдигнат. После осъзна, че външният мост го прибираха всяка нощ, докато този се вдигаше само при извънредни случаи.

Все едно, нищо нямаше да се спечели от размишления. Въпросът беше какво да се направи по-натам. Като не можеше да вдигне моста, можеше поне да заключи портата, което със сигурност щеше да забави графа.

Затича се надолу по стълбите, следван от слугата си. Когато стигна долната площадка, се стъписа. Явно не всички бяха на литургията. От караулното излязоха жена и дете.

Уилям замръзна на място. Позна я веднага. Беше жената на строителя, същата, която се опита да купи предния ден за фунт сребро. Тя също го видя и пронизващите й очи с меден цвят се взряха право в него. Уилям дори не си помисли да се престори на невинен гост, чакащ за среща с графа: знаеше, че няма да я заблуди. Трябваше да й попречи да вдигне тревога. А единственият начин бе да я убие, тихо и безшумно, както бяха направили с пазачите.

Всевиждащите й очи отгатнаха намерението, изписано на лицето му. Сграбчи ръката на детето и се обърна. Уилям посегна към нея, но се оказа много бърза. Втурна се през двора към цитаделата, а двамата с Уолтър се завтекоха след нея.

Бягаше много пъргаво, а двамата бяха с ризници и носеха тежки оръжия. Стигна до стълбището, което водеше към голямата зала. Щом затича нагоре по стъпалата, запищя. Уилям се озърна към стените наоколо. Писъкът бе привлякъл вниманието на поне двама от стражите. Играта свърши. Уилям се спря в подножието на стълбите, тежко задъхан, Уолтър — също. Двама стражи, после трима, четирима, заслизаха бежешком от бойниците долу на двора. Жената се скри в цитаделата, без да пуска ръката на сина си. Вече не беше важна за тях: след като стражите бяха предупредени, нямаше смисъл да я убиват.

Двамата с Уолтър извадиха мечовете си и застанаха рамо до рамо, готови да се бият за живота си.

Свещеникът вдигаше нафората над олтара, когато Том усети, че нещо с конете не е наред. Чуваха се цвилене и тропот, много повече от обичайното. След миг някой прекъсна тихото монотонно мърморене на отеца на латински, като извика високо:

— Мирише ми на пушек!

Том също го подуши, както и всички останали. Беше по-висок от другите и ако се надигнеше на пръсти, можеше да надникне навън през прозорците на параклиса. Пристъпи до стената и погледна. Конюшнята гореше.

— Пожар! — изкрещя той и преди да успее да добави нещо, гласът му бе заглушен от виковете на другите. Заблъскаха се към вратата. Литургията бе забравена. Том задържа Марта от страх да не пострада в тълпата и каза на Алфред да остане с тях. Зачуди се къде ли можеха да са Елън и Джак.

След малко в параклиса вече нямаше никой, освен тях тримата и ядосания свещеник.

Том изведе децата навън. Някои от хората развързваха конете, за да ги спасят, други вадеха вода от кладенеца, за да потушат пламъците. Не можа да види Елън. Освободените коне се втурнаха из двора, наплашени от пожара и тичащите и викащи хора. Тропотът на копита бе оглушителен. Том се вслуша за миг и се намръщи: всъщност беше прекалено оглушителен — звучеше по-скоро като от сто коня, отколкото от двайсет-трийсет. Изведнъж го порази ужасно предчувствие.

— Постой тук замалко, Марта. Алфред, ти я наглеждай.

Обърна се и затича по насипа към бойниците на върха. Склонът беше стръмен и трябваше да позабави, преди да стигне горе. На билото, тежко задъхан, погледна навън.

Предположението му се оказа вярно и сърцето му се стегна в ледената хватка на страха. Войска конници, осемдесет до сто на брой, връхлиташе през жълтите поля към замъка. Гледката бе страховита. Том виждаше металния блясък на ризниците и извадените мечове. Конете препускаха в галоп, изпънали вратове и мъглата от топлия им дъх се вдигаше от ноздрите им. Ездачите бяха изгърбени в седлата си, мрачни и решителни. Нямаше викове и рев, само оглушителния тътен на стотиците биещи в земята копита.

Том погледна назад към двора на замъка. Защо никой не можеше да чуе тази войска? Защото звукът от копитата се приглушаваше от стените и се сливаше с шума от суматохата в двора. Защо стражите не бяха видели нищо? Защото всички бяха оставили постовете си, за да се борят с огъня. Това нападение бе майсторски замислено от някой умен човек. Само Том можеше да вдигне тревогата.

А къде беше Елън?

Очите му пробягаха из двора, докато тропотът от нападателите се приближаваше. Гъстият бял дим от горящата конюшня му пречеше на гледката. Не можеше да види Елън.

Забеляза граф Бартоломю до кладенеца — опитваше се да въведе ред в носенето на вода до огъня. Том затича надолу по насипа и се втурна към него през двора. Сграбчи доста грубо графа за рамото и изрева в ухото му, за да го чуят във врявата:

— Атака е!

— Какво?

— Нападнати сме!

Графът мислеше за пожара.

— Нападнати ли? От кого?

— Чуйте! — изрева Том. — Сто коня!

Графът кривна глава и се вслуша. Том видя как на бледото аристократично лице се изписа разбиране.

— Прав сте, за Бога! — Графът изведнъж се уплаши. — Видяхте ли ги?

— Да.

— Кой… Все едно кой! Сто коня?

— Да…

— Питър! Ралф! — Графът обърна гръб на Том и започна да събира офицерите си. — Нападение е — този пожар е за отвличане — под атака сме! — Също като него, в началото те не разбираха, после се вслушваха и на лицата им се изписваше страх. Графът изрева: — Кажете на хората да извадят мечовете си. Бързо, бързо! — Обърна се отново към Том. — Елате с мен, каменоделецо, вие сте силен, можете да затворите портите.

Затича през двора и строителят го последва. Успееха ли да затворят портите и да вдигнат подвижния мост, това можеше да задържи сто души.

Стигнаха до стражевата кула. Връхлитащата конна войска се виждаше през арката. Бяха на около миля разстояние и се разгръщаха, забеляза Том. По-бързите коне бяха разположени в челото, изоставащите се разпръсваха зад тях.

— Виж портите! — изрева графът.

Том погледна. Двете масивни дъбови крила с железен обков бяха рухнали на земята. Пантите им бяха откъртени от стената. Някой от противниците беше проникнал тук преди това. Стомахът му се сви от ужас.

Озърна се отново назад към двора, за да потърси Елън. Не можа да я види. Какво бе станало с нея? Вече всичко можеше да се случи. Трябваше да е с нея, за да я защити.

— Мостът! — извика графът.

Най-добрият начин да я защити, бе да се задържат враговете отвън, осъзна Том. Графът затича нагоре по стъпалата към стаята с колелото и той го последва с усилие. Ако успееха да вдигнат подвижния мост, няколко души можеха да удържат портала. Но щом влязоха в помещението с макарата, сърцето му изстина. Въжето беше прерязано. Нямаше как да се вдигне мостът.

Графът изруга горчиво.

— Който е замислил това, е лукав като Луцифер!

Строителят изведнъж бе осенен от мисълта, че този, който бе изкъртил портите, срязал въжето на моста и запалил пожара, трябваше все още да е някъде в замъка и заоглежда със страх, чудейки се къде ли се криеха натрапниците.

Бартоломю погледна през тясната амбразура.

— Боже мили, те са почти тук!

Затича надолу по стълбата.

Том го последва по петите. При портала няколко рицари припряно стягаха оръжейните колани и нахлузваха шлемовете на главите си. Господарят им започна да раздава заповеди:

— Ралф и Джон — докарайте няколко коня и ги пуснете през моста на пътя на нападателите. Ричард, Питър, Робин — дайте отпор тук. — Порталът беше тесен и няколко души можеха да задържат поне за малко атакуващите. — Ти — каменоделецът — подкарай слугите и децата през моста към горния двор.

Том се зарадва на открилата се възможност да потърси Елън. Първо изтича до параклиса. Алфред и Марта бяха там, където ги бе оставил преди малко, уплашени.

— Идете в цитаделата — извика им той. — Всички деца, които срещнете, кажете им да идат с вас — заповед на графа. Живо! — Децата затичаха.

Озърна се наоколо. Скоро щеше да ги последва: нямаше да се остави да го хванат във външния двор. Но преди това трябваше да изпълни заповедта на графа. Изтича до конюшнята, където хората продължаваха да хвърлят ведра с вода в огъня.

— Забравете пожара, замъкът е нападнат — извика им отдалече. — Отведете децата си в цитаделата.

Пушекът влезе в очите му и погледът му се замъгли от сълзите. Разтърка клепачи и затича към малката тълпа слуги, загледани в горящата конюшня. Повтори заповедта и на тях, след това на конярите, заградили няколко избягали на двора коне. Елън не се виждаше никаква.

Димът го накара да се закашля. Задавен, затича през двора към моста, водещ към горния кръг. Там се спря, зяпна да си поеме дъх и погледна назад. По моста прииждаха хора. Беше почти сигурен, че Елън и Джак трябваше да са стигнали вече в цитаделата, но мисълта, че може да ги е пропуснал, го ужасяваше. Успя да зърне плътна група рицари, въвлечени в свирепа ръкопашна битка при долния портал. Иначе нищо не можеше да се види, освен пушек. Изведнъж граф Бартоломю се появи до него с кръв по меча и с насълзени от дима очи.

— Спасявай се! — изрева той на Том.

В този момент нападателите изригнаха от арката на долните порти и разпръснаха отбраняващите рицари. Строителят се обърна и затича по моста.

Петнайсет-двайсет души от хората на графа стояха при втория портал, готови да защитят горния двор. Отдръпнаха се да го пропуснат. Когато редиците им отново се стегнаха, той чу тропота на копита по моста зад гърба си. Защитниците вече нямаха шанс. Мина му през ума, че това бе едно умно замислено и съвършено изпълнено нападение. Но главната му мисъл бе за Елън и децата. Сто жадни за кръв въоръжени мъже всеки миг щяха да се нахвърлят върху тях. Затича колкото му сили държат през горния двор към цитаделата.

Спря се по средата на дървените стъпала, които водеха към главната зала и се озърна назад. Бранителите на втория портал бяха почти моментално разпръснати от връхлитащите конници. Граф Бартоломю беше на стълбите зад Том. Оставаше им време само колкото да влязат в цитаделата и да вдигнат стълбището вътре. Том затича колкото краката му държат нагоре по стъпалата, скочи към залата и… Нападателите се оказаха далеч по-умни, отколкото ги бе оценил.

Челният им отряд, който бе разбил портите, срязал въжето на подвижния мост и запалил пожара, беше изпълнил още една задача — бяха се промъкнали и устроили засада на всички, които потърсеха убежище тук.

Сега стояха точно зад прага на голямата зала, четирима мъже с мрачни лица, облечени в плетени ризници. Около тях по пода лежаха окървавените тела на убити и ранени рицари на графа, посечени при опит да проникнат вътре. А водачът на този челен отряд, стъписа се Том щом го видя, бе Уилям Хамли.

Зяпна го изумен. Очите на Уилям бяха широко отворени, жадни за кръв. Строителят за миг си помисли, че младият благородник ще го посече, но преди да му остане време да се уплаши, един от съратниците на Уилям го дръпна вътре и го избута встрани от пътя си.

Значи Хамли нападаха замъка на граф Бартоломю. Но защо?

Всички слуги и деца се бяха скупчили уплашени в другия край на залата. Убиваха само въоръжени мъже. Том огледа лицата на пленниците и за огромно облекчение видя сред тях Алфред, Марта, Елън и Джак, плътно един до друг и разтреперани от ужас, но иначе живи и явно невредими.

Преди да успее да тръгне към тях, при входа започна бой. Граф Бартоломю и двама от рицарите му нахлуха вътре и бяха спрени от застаналите в засада войници на Хамли. Един от мъжете на графа бе посечен мигновено, но другият защити господаря си с вдигнатата си сабя. Още няколко от хората на Бартоломю нахлуха отвън и започна отчаяна ръкопашна схватка с ножове и юмруци, тъй като нямаше място за вадене на дълъг меч. За миг изглеждаше, че хората на графа ще надделеят. После някои от тях се обърнаха и започнаха да се отбраняват откъм тила: щурмуващата войска явно бе проникнала в горния двор и сега се изкачваше по стълбището и нападаше цитаделата.

Нечий мощен глас изрева:

— Стой!

Мъжете от двете страни застанаха в отбрана и боят секна.

Същият глас извика:

— Бартоломю от Шайринг, ще се предадеш ли?

Том видя как графът се обърна и погледна през вратата. Рицарите се отдръпнаха встрани, за да не скриват гледката му.

— Хамли — промълви графът невярващо. След това повиши глас и отвърна:

— Ще пощадиш ли семейството и слугите ми?

— Да.

— Ще се закълнеш ли?

— Кълна се в кръста, ако се предадеш.

— Предавам се — заяви Бартоломю.

Отвън се разнесоха ликуващи викове.

Том се обърна. Марта притича през залата към него. Вдигна я и прегърна Елън.

— Спасени сме — промълви Елън със сълзи на очите. — Всички. Спасени сме.

— Спасени — отвърна Том с горчивина. — И отново несретници.

Уилям изведнъж млъкна. Беше синът на лорд Пърси и беше недостойно за него да реве и подвиква като прост наемник. Стегна лицето си в израз на господарско доволство.

Бяха спечелили. Бе осъществил плана, не и без някои пречки, но все пак беше сработил и нападението бе успяло главно благодарение на неговия челен удар. Бе изгубил броя на мъжете, убити или осакатени от него, но самият той беше останал непокътнат. Порази го една мисъл. Твърде много кръв имаше по лицето си за човек, останал невредим. Когато я изтри, появи се нова. Трябваше да е негова. Опипа лицето си, после главата. Част от косата му я нямаше и щом докосна с пръсти черепа, опари го като огън. Не беше носил шлем, защото щеше да изглежда подозрително. Сега, след като разбра, че е ранен, започна да го боли. Все едно. Една рана беше белег за храброст.

Баща му се изкачи по стъпалата и се изправи на прага срещу граф Бартоломю. Бартоломю поднесе меча си с дръжката напред, в жест на капитулация. Пърси го взе и хората му отново завикаха.

Щом шумът заглъхна, Уилям чу как Бартоломю попита:

— Защо направихте това?

— Ти заговорничеше срещу краля — отвърна баща му.

Графът бе стъписан от това, че баща му го знаеше и изумлението се изписа на лицето му. Уилям затаи дъх, зачуден дали Бартоломю, в своето отчаяние от поражението, ще признае заговора пред всички тези хора. Но той се овладя, вдигна рамене и отвърна:

— Ще защитя честта си пред краля, не тук.

Баща му кимна.

— Както желаеш. Кажи на хората си да предадат оръжието си и да напуснат замъка.

Графът промърмори команда на рицарите си и един по един те пристъпиха към Пърси Хамли и пуснаха мечовете си на пода пред него. Уилям наблюдаваше това с наслаждение. „Виж ги всички, колко са унизени сега пред баща ми“, помисли си той с гордост. Баща му говореше на един от своите рицари:

— Хванете конете и ги приберете в конюшнята. Прати няколко души да съберат оръжието от убитите и ранените. — Оръжията и конете на победените принадлежаха по право на победителите, а обезоръжени, хората на графа щяха да се разпръснат. Хората на Хамли също така щяха да опразнят складовете на замъка. Конфискуваните коне щяха да се натоварят със стока и да се откарат в Хамли, селото, от което фамилията им носеше името си. Баща му махна с ръка на друг от рицарите си и се разпореди: — Събери кухненския персонал и ги накарай да приготвят обяд. Останалите слуги пуснете да си ходят.

Мъжете огладняваха след битка. Предстоеше пир. Най-хубавата храна и вино щяха да се изядат и изпият тук, преди войската да си тръгне.

Малко след това рицарите около баща му и Бартоломю се разтвориха, за да сторят място и майка му нахлу вътре.

Изглеждаше много дребна сред всички тези тежки бойци, но когато разви шала, с който бе покрила лицето си, онези, които не бяха я виждали преди, отстъпиха назад стъписани, както правеха хората винаги, щом видеха обезобразяването й.

— Велика победа — заяви тя доволно.

„Заради моя добър авангарден удар, нали, мамо?“ — искаше му се да извика.

Задържа езика си зад зъбите, но баща му каза вместо него:

— Уилям успя да ни вкара вътре.

Майка му се извърна към него и той зачака нетърпеливо да го поздрави.

— Нима? — каза тя.

— Да. Момчето свърши добра работа.

Майка му кимна.

— Може би.

Сърцето на Уилям се стопли от похвалата й и той се ухили глупаво.

Тя изгледа граф Бартоломю.

— Графът трябва да ми се поклони.

— Не — заяви графът.

— Доведете дъщеря му.

Уилям се озърна. За миг беше забравил за Алиена. Огледа лицата на слугите и децата и я забеляза веднага, застанала с Матю, женствения стюард на замъка. Уилям отиде до нея, хвана я за ръката и я доведе пред майка си. Матю ги последва.

— Отрежете ушите й — заповяда майка му.

Алиена изпищя.

Уилям усети странна възбуда в слабините си.

Бартоломю извърна лице.

— Обещахте ми, че няма да я нараните, ако се предам. Заклехте се.

— И обещанието ни ще бъде изпълнено, колкото и капитулацията ви — каза майка му.

Умно, помисли си Уилям.

Но Бартоломю все още не отстъпваше.

Уилям се зачуди кого ли щяха да изберат да отреже ушите на Алиена. Може би мама щеше да го възложи на него. Представата го възбуди.

— На колене — заповяда майка му на Бартоломю.

Той бавно прегъна коляно и наведе глава.

Уилям изпита смътно разочарование.

Мама повиши глас и се обърна към всички:

— Вижте това! Никога не забравяйте каква съдба очаква всеки, който дръзне да оскърби Хамли! — Огледа всички предизвикателно, а гърдите на Уилям се издуха от гордост. Фамилната чест бе възстановена.

Майка му се обърна, отстъпи назад и баща му пое нещата в ръцете си.

— Отведете го в спалнята му — разпореди се той. — Пазете го добре.

Бартоломю се вдигна на крака.

— Отведи и момичето — каза баща му.

Уилям стисна Алиена под мишницата. Хареса му допирът й. Щеше да я отведе горе в спалнята, а там не се знаеше какво може да стане. Оставеха ли го насаме с нея, щеше да може да й направи каквото си поиска. Можеше да разкъса дрехите й и да види голотата й. Можеше да…

Графът каза:

— Позволете на Матю Стюарда да дойде с нас, за да се грижи за дъщеря ми.

Баща му се озърна към Матю.

— Изглежда съвсем безопасен — каза ухилен. — Добре.

Уилям погледна Алиена в лицето. Все още бе пребледняла, но уплашена беше дори още по-красива. Толкова възбуждащо бе да я види така уязвима. Искаше му се да затисне узрялото й тяло под своето и да види страха на лицето й, докато разтваря насила бедрата й. Неволно доближи лицето си до нейното и й каза тихо:

— Все още искам да се оженя за теб.

Тя се дръпна рязко от него.

— Да се ожениш? — извика с глас, пълен с презрение. — По-скоро ще умра, отколкото да се оженя за теб, омразен, надут жабок!

Всички рицари се усмихнаха широко, а някои от слугите се изкикотиха. Уилям усети как на лицето му изби червенина.

Майка му изведнъж пристъпи напред и зашлеви Алиена през лицето. Бартоломю понечи да я защити, но рицарите го задържаха.

— Млъкни — кресна й майка му. — Не си вече изтънчена лейди. Ти си дъщерята на изменник и скоро ще бъдеш окаяна и гладна. Не си вече достатъчно добра за жена на моя син. Махни се от очите ми и повече да не си казала дума.

Алиена се обърна мълчаливо. Уилям пусна ръката й и тя тръгна след баща си.

Докато я гледаше как се отдалечава, усети как сладкият вкус на възмездието стана горчив в устата му.

Беше истинска героиня, също като принцеса в поема, помисли си Джак. Наблюдаваше я поразен как се изкачва по стълбите с високо вдигната глава. Цялата зала беше затихнала, докато тя се скри от погледа му. Когато си отиде все едно, че угасна светлина. Гледаше зяпнал натам, където тя бе доскоро.

Един от рицарите се приближи и запита:

— Кой е готвачът?

Самият готвач бе твърде уплашен, за да излезе напред, но друг от хората го посочи.

— Ще отидеш да направиш обяд — разпореди се рицарят. — Вземи помощниците си в кухнята. — Готвачът избра няколко души от тълпата. Рицарят повиши глас. — Останалите — напуснете. Махнете се от замъка. Тръгнете си бързо и не взимайте нищо, което не е ваше, ако ви е мил животът. По мечовете си имаме кръв и малко повече няма да личи. Живо!

Всички заситниха към вратата. Майката на Джак го хвана за ръката, а Том стисна ръката на Марта. Алфред се задържа до тях. Бяха облекли наметалата си и нямаха други вещи, освен дрехите по себе си и ножовете си за хранене. С тълпата слязоха по стълбището, преминаха моста, прекосиха долния двор и портала, газейки през съборените крила на портата и напуснаха замъка, без да се спрат. Когато преминаха моста и стъпиха от външната страна на рова, насъбралото се напрежение изплющя като срязана тетива на лък и всички заговориха за преживяното с високи възбудени гласове. Джак слушаше разсеяно, докато вървяха. Всеки си припомняше колко храбри са били. Джак не беше храбър — просто беше избягал.

Алиена бе единствената храбра между тях. Когато влезе в цитаделата и видя, че вместо убежище домът й се е превърнал капан, пое грижа за слугите и децата, като ги накара да насядат на пода и да пазят тишина. Крещеше на рицарите на Хамли, щом проявяха грубост към пленниците си с вдигнатите мечове срещу невъоръжените мъже и жени, и се държеше все едно, че бе напълно неуязвима.

Майка му разроши косата му.

— За какво мислиш?

— Чудех се какво ще стане с принцесата.

Тя го разбра.

— Лейди Алиена.

— Тя е като принцеса в поема и живее в замък. Но рицарите не са така благородни като в приказките.

— Самата истина — мрачно отвърна майка му.

— Какво ще стане с нея?

Тя поклати глава.

— Наистина не знам.

— Майка й е умряла.

— Значи ще й е трудно.

— Така си помислих. — Джак замълча. — Тя ми се смя, защото не знаех за бащите. Но въпреки това ми хареса.

Майка му го прегърна през рамото.

— Съжалявам, че не ти казах за бащите.

Докосна я по ръката, приел извинението. Крачеха мълчаливо. От време на време по някое семейство оставяше пътя и поемаше през полята към дома или при близки, а някои — при приятели, където можеха да изпросят малко закуска и да помислят какво ще правят оттук нататък. Повечето бегълци останаха заедно чак до кръстопътя, където се разделиха. Някои тръгнаха на север или на юг, други продължиха направо към градчето-тържище Шайринг. Майка му го пусна и сложи ръка на рамото на Том, за да го спре.

— Къде ще ходим? — попита го тя.

Изглеждаше малко изненадан, че го питат, сякаш очакваше всички да го последват накъдето и да тръгне, без да задават въпроси. Джак беше забелязал, че майка му често предизвиква такава изненада на лицето на Том. Може би предишната му жена е била съвсем различен човек.

— Отиваме в приората Кингсбридж — отговори строителят.

— Кингсбридж? — Майка му изглеждаше стъписана. Джак се зачуди защо.

Том не забеляза притеснението й.

— Снощи чух, че има нов приор — продължи той. — Всеки нов обикновено иска да направи малко ремонт или промени в църквата.

— Старият приор е умрял?

— Да.

Незнайно защо, новината като че ли успокои майка му. Трябваше да е познавала стария приор, помисли си Джак. И не го е харесвала.

Том най-сетне долови тревожната нотка в гласа й.

— Какво му е лошото на Кингсбридж? — попита я той.

— Била съм там. Повече от един ден път е.

Джак разбра, че не дължината на пътя притесняваше майка му, ала Том не се досети.

— Малко повече е — отвърна той. — Може да стигнем там до утре по обед.

— Добре.

Тръгнаха отново.

Малко след това Джак започна да усеща болка в корема си. В началото се зачуди от какво е. Не беше пострадал в замъка, а Алфред не беше го удрял с юмрук вече от два дни. Но после се сети.

Отново беше гладен.

I

Катедралата Кингсбридж не беше привлекателна гледка. Беше ниска, тромава, масивна сграда с дебели стени и тесни прозорци. Строена бе много преди времето на Том, когато строителите все още не разбираха важността на пропорцията. Поколението на Том знаеше, че една добрата права стена е по-здрава от дебелата и че стените може да се накъсат с големи прозорци, стига арките им да са съвършен полукръг. От разстояние църквата изглеждаше изкривена, а когато Том се приближи, видя защо е така: една от близначните кули в западния край се беше срутила. Това го зарадва. Новият приор навярно щеше да иска да я възстанови. Надеждата го накара да забърза. Да го наемат, както го бяха наели в Ърлскасъл, а след това да види новия си работодател победен в битка и пленен, беше съкрушително. Чувстваше, че няма да може да преживее друго такова разочарование.

Озърна се към Елън. Боеше се, че всеки момент можеше да реши, че няма да си намери работа преди всички да измрат от глад и щеше да го остави. Тя му се усмихна, после отново се намръщи, щом се загледа към надвисналото пред тях туловище на катедралата. Беше забелязал, че жената винаги се чувства неловко в близост до свещеници и монаси. Зачуди се дали не бе гузна от това, че двамата все още не бяха се венчали пред очите на Църквата.

В двора на манастира кипеше трескава дейност. Том беше виждал както задрямали, така и оживени манастири, но Кингсбридж беше изключителен. Изглеждаше все едно, че му правят пролетно почистване три месеца предварително. Пред конюшнята двама монаси тимаряха коне, а трети почистваше сбруя, докато послушници изриваха торта от яслите. Други монаси метяха и търкаха къщата за гости до конюшнята, а товар със слама пред входа чакаше, за да покрие излъскания под.

Никой не работеше на срутената кула обаче. Том огледа останалата от нея купчина камъни. Срутването беше станало преди няколко години, защото начупените ръбове на камъните бяха затъпени от студ и дъжд, изроненият хоросан се беше отмил, а купчината зидария бе затънала до около педя в меката пръст. Беше забележително, че ремонтът е оставен несвършен толкова дълго, защото катедралните църкви уж трябваше да са престижни. Старият приор сигурно е бил немарлив или некадърен, а може би и двете. Том сигурно беше дошъл точно в момента, когато монасите замисляха възстановяването. Крайно време беше да извади малко късмет.

— Никой не ме познава — промълви Елън.

— Кога си била тук? — попита я Том.

— Преди тринайсет години.

— Нищо чудно, забравили са те.

Щом подминаха западната фасада на църквата, строителят отвори една от големите дървени врати и надникна вътре. Храмът бе с дебели колони и стар дървен таван, но тънеше в сумрак. Няколко монаси обаче варосваха стените с четки с дълги дръжки, а други метяха пръстения под. Новият приор явно искаше мястото да светне. Това беше обещаващ знак. Притвори дверите.

Зад църквата, в кухненския двор няколко послушници стояха около корито с мръсна вода и стържеха с остри камъни натрупалите се сажди и мазнина от готварските котли и други домакински съдове. Кокалчетата на пръстите им бяха ожулени и зачервени от непрекъснатото топене в ледената вода. Като видяха Елън, те се закикотиха и извърнаха очи.

Том попита един изчервен от свян послушник къде може да намери иконома на манастира. Строго казано, трябваше да попита за сакриста, защото състоянието на църквата беше негова отговорност. Но икономите бяха по-достъпни, а и все едно, накрая приорът щеше да вземе решението. Послушникът го упъти към приземието на една от сградите около двора. Строителят мина през отворената врата, а Елън и децата го последваха. Всички се спряха вътре и присвиха очи в сумрака.

Тази сграда беше по-нова и по-здраво съградена от храма, прецени веднага Том. Въздухът бе сух и не миришеше на гнило. Всъщност смесените миризми на складираните храни жегнаха стомаха му, защото не беше ял вече от два дни. Щом очите му се приспособиха, видя, че приземието е с хубав под с каменни плочи, с ниски дебели колони и сводест тунелен покрив. След малко забеляза един висок, плешив мъж, който гребеше с лъжица сол от едно буре и я пресипваше в котле.

— Вие ли сте икономът? — попита Том, но мъжът вдигна ръка за тишина и строителят разбра, че брои. Всички изчакаха мълчаливо, докато приключи. Накрая той каза на глас:

— Две двайсетици и деветнайсет, три двайсетици. — И остави лъжицата.

Том заговори отново:

— Името ми е Том, майстор строител съм, и бих искал да ви поправя северозападната кула.

— А аз съм Кътбърт Белоглавия, икономът, и бих искал да я видя поправена — отвърна мъжът. — Но ще трябва да попитаме приор Филип. Сигурно сте чул, че си имаме нов приор?

— Да. — Кътбърт изглеждаше дружелюбен монах, реши Том. Видя му се добродушен и словоохотлив. Щеше да му е приятно да си побъбрят. — И новият изглежда има намерение да подобри облика на манастира.

Кътбърт кимна.

— Но не е склонен да плаща за това. Забелязахте ли, че цялата работа се върши от монаси? Не иска да наема никакви работници — казва, че приоратът вече бездруго си има твърде много слуги.

Това бе лоша новина.

— А монасите как приемат това? — попита Том деликатно.

Кътбърт се засмя и набръчканото му лице още повече се набразди.

— Тактичен човек сте, строителю. Имате предвид, че не сте виждал често монаси да се трудят толкова много. Е, новият приор не насилва никого. Но тълкува Правилото на свети Бенедикт така, че всеки, който върши физически труд, трябва да яде червено месо и да пие вино, докато ония, които се отдават само на учене и молитва, трябва да живеят на солена риба и слаба бира. Може да ви изтъкне солидно теоретично оправдание за това също тъй, но резултатът е, че има много доброволци за тежък труд, особено сред младите. — Кътбърт не изглеждаше недоволен от това, просто озадачен.

— Но монасите не могат да строят каменни стени, колкото и добре да се хранят — възрази Том.

Докато говореше, чу бебешки плач. Звукът дръпна струна в сърцето му. Отне му миг, докато осъзнае колко странно звучи бебешки плач в манастир.

— Ще питаме приора — говореше Кътбърт, но той едва го чу. Звучеше като плач на много малко бебе, едва на седмица или две, и се приближаваше. Улови погледа на Елън. Тя също изглеждаше стъписана. После на вратата се появи сянка и в гърлото му заседна буца. Вътре пристъпи монах, който носеше бебето. Том погледна личицето му. Беше неговото дете.

Едва преглътна. Бебешкото лице беше зачервено, юмручетата му бяха свити, а през разтворените устенца се виждаха розовите беззъби венци. Плачът му не беше от болка или болест, просто настойчив плач за храна. Беше здравият, страстен плач на съвсем нормално бебе и Том се почувства отпаднал от облекчение щом видя, че синът му изглежда толкова добре.

Монахът, който го носеше, беше жизнерадостно на вид, около двайсетгодишно момче, с разрошена коса и голяма, по-скоро глуповата усмивка. За разлика от повечето монаси не реагира на присъствието на жена. Усмихна се на всички, след което заговори на Кътбърт:

— Джонатан иска още мляко.

Искаше да вземе бебето в прегръдката си. Стегна се, за да не издаде чувствата си и боязливо се озърна към децата. Те знаеха само, че изоставеното дете е намерено от пътуващ свещеник. Не знаеха дори, че свещеникът го е отнесъл в малкия манастир в гората. Сега лицата им издаваха само леко любопитство. Не бяха свързали това бебе с оставеното зад тях.

Кътбърт взе един черпак и малка стомна, която напълни с мляко от едно ведро.

— Може ли да подържа малко бебето? — попита Елън.

Протегна ръце и монахът й го подаде. Том й завидя. Копнееше да притисне до сърцето си това малко вързопче. Елън го залюля и малкият тутакси притихна.

Кътбърт я погледна и рече:

— Е, Джони Осем пенса е чудесна кърмачка, но женския усет му липсва.

Елън се усмихна на момчето.

— Защо те наричат Джони Осем пенса?

Старият монах отговори вместо него.

— Защото е само на осем пенса до шилинга. — И се чукна леко по главата да подскаже, че Джони не е съвсем с всичкия си. — Но изглежда разбира нуждите на малки глупавички създания по-добре от нас, мъдрите хора. Всичко е част от по-голяма Божия цел, убеден съм — довърши той уклончиво.

Елън пристъпи към Том и му подаде пеленачето. Беше отгатнала мислите му. Той я погледна с дълбока благодарност и пое момченцето в едрите си шепи. Усещаше ударите на бебешкото сърчице през одеялото, с което бе увито. Тъканта беше фина — зачуди се за миг откъде монасите бяха намерили толкова мек плат. Задържа бебето до гърдите си и го залюля. Не беше толкова добър като Елън и малкият заплака отново, но Том нямаше нищо против: този силен, настойчив рев бе като музика за ушите му, защото означаваше, че детето, което бе изоставил, е здраво и силно. Колкото и тежко да му бе, той почувства, че е взел правилното решение, като остави сина си в манастира.

— Къде спи той? — обърна се Елън към Джони.

Този път младият монах отвърна сам:

— Има си люлка в спалното с всички нас.

— Трябва да буди всички ви нощем.

— Бездруго ставаме посред нощ, за службата — отвърна й младежът.

— Разбира се! Бях забравила, че монашеските нощи са безсънни като майчинските.

Кътбърт подаде стомната с мляко на Джони. С приучено движение младият монах взе бебето от Том с една ръка. Строителят не бе готов да го върне, но в очите на монаха нямаше никакво право да го задържи и той отстъпи. Малко след това Джони си тръгна с бебето и Том трябваше да надвие с усилие подтика да затича след него и да извика: „Чакай, спри, това е моят син, върни ми го.“ Елън до него стисна ръката му съчувствено.

Том осъзна, че има нов повод за надежда. Получеше ли работа тук, щеше да може да вижда Джонатан непрекъснато и щеше да е почти все едно, че никога не го е оставял. Изглеждаше твърде хубаво, за да е истина и не смееше да си го пожелае.

Кътбърт гледаше хитро към Марта и Джак, които бяха ококорили очи при гледката със стомната, пълна с мляко с гъст каймак, която Джони беше отнесъл.

— Децата ви дали биха искали малко мляко?

— Да, отче, биха, моля ви — отвърна Том. Самият той нямаше да откаже.

Кътбърт напълни с черпака две дървени паници и ги даде на момчето и момичето. Двамата ги изпиха набързо и около устата им останаха големи бели кръгове.

— Още малко? — предложи Кътбърт.

— Да, моля ви — отвърнаха двамата в един глас. Том се озърна към Елън, знаейки, че си мисли същото като него, дълбоко благодарна, че малките най-после са се нахранили.

Щом Кътбърт ги напълни отново, попита небрежно:

— Откъде идвате, хора?

— От Ърлскасъл, близо до Шайринг — отвърна Том. — Напуснахме вчера заранта.

— Яли ли сте оттогава?

— Не — отвърна Том мрачно. Разбираше, че въпросът на Кътбърт е добронамерен, но му беше тежко да признае, че не е могъл да нахрани децата си сам.

— Вземете си малко ябълки тогава, да се подкрепите до вечерята — подкани ги Кътбърт и посочи кацата до вратата.

Алфред, Елън и Том отидоха до кацата, докато Марта и Джак си допиваха втората паница с мляко. Алфред понечи да награби цял наръч ябълки, но Том го плесна през ръцете и му рече тихо:

— Вземи си само две-три. — Взе си три.

Том изяде своите с благодарност и коремът му се почувства малко по-добре, но все пак си помисли кога ли щяха да поднесат вечерята. Спомни си с радост, че монасите обикновено се хранеха преди стъмване, за да пестят свещи.

Кътбърт гледаше вторачено Елън.

— Познавам ли те? — най-сетне попита той.

Изглеждаше неспокойна.

— Не мисля.

— Позната ми изглеждаш — рече той колебливо.

— Живяла съм наблизо като дете.

— От това ще да е — каза монахът. — Затова имах това чувство, че изглеждаш по-възрастна, отколкото би трябвало.

— Трябва да имате много добра памет.

Той се намръщи.

— Не чак толкова добра. Сигурен съм, че има още нещо… Все едно. Защо напуснахте Ърлскасъл?

— Беше нападнат вчера призори, и го превзеха — отвърна Том. — Граф Бартоломю е обвинен в държавна измяна.

Кътбърт го погледна стъписан.

— Светците да ни опазят дано! — възкликна той като стара слугиня, уплашена от бик. — Държавна измяна!

Отвън се чуха стъпки. Том се обърна и видя да влиза друг монах.

— Това е новият ни приор — обяви Кътбърт.

Том го позна веднага. Беше Филип, монахът, който им беше дал вкусното сирене. Вече всичко си дойде на мястото. Новият приор на Кингсбридж беше старият приор на малкия скит в гората и идвайки тук бе донесъл Джонатан със себе си. Сърцето му подскочи от радост и надежда. Филип беше добър човек и като че ли го бе харесал и му бе повярвал. Със сигурност щеше да му даде работа.

Филип също го позна.

— Здравейте, майсторе строителю — рече той. — Не сте намерил много работа в епископския палат, значи?

— Не, отче. Архидяконът не пожела да ме наеме, а епископът не беше там.

— Не беше, наистина. В рая беше, макар че не го знаехме тогава.

— Епископът е умрял?

— Да.

— Това е стара новина — намеси се Кътбърт нетърпеливо. — Том и семейството му току-що дойдоха от Ърлскасъл. Граф Бартоломю бил пленен, а замъкът му — завзет!

Филип се вцепени.

— Вече! — промърмори той.

— Вече? — повтори Кътбърт. — Защо казахте „вече“? — Старият монах като че ли обичаше Филип, но и беше притеснен от него, като баща, чийто син е бил на война и се е върнал у дома с препасан меч и леко опасен поглед в очите. — Да не би да знаехте, че това ще се случи?

Филип леко се смути.

— Не, не точно — отвърна той колебливо. — Чух някакъв слух, че граф Бартоломю се противопоставил на крал Стивън. — Успя да си възвърне самообладанието. — Всички можем да бъдем благодарни за това — заяви той. — Стивън е обещал да защитава Църквата, докато Мод би могла да ни потисне като покойния си баща. Да, наистина. Това е добра новина. — Изглеждаше доволен все едно, че сам го е направил.

Том не искаше да говори за граф Бартоломю.

— За мен не е добра новина — промърмори той. — Графът ме беше наел предишния ден да подсиля стените му. Не работих и един ден, за да ми се плати.

— Срамна работа — каза Филип. — А кой нападна замъка?

— Лорд Пърси Хамли.

— А. — Филип кимна и Том отново остана с чувството, че новината му само потвърждава очакванията на приора.

— Правите някои подобрения тук — подхвърли Том, в опит да насочи разговора около онова, което лично го интересуваше.

— Опитвам се.

— Ще искате да се възстанови кулата, сигурен съм.

— Да се възстанови кулата, да се оправи покрива, да се настели пода… да, искам да направя всичко това. А вие искате работата, разбира се — добави той, явно едва сега осъзнал защо Том е тук. — Не съобразих. Бих искал да ви наема. Но не мога да ви платя, опасявам се. Този манастир е останал без никакви пари.

Все едно, че го удариха с юмрук в корема. Беше толкова уверен, че ще намери работа тук — всичко сочеше към това. Трудно можеше да повярва на ушите си. Зяпна във Филип. Наистина беше невероятно, че приоратът няма никакви пари. Икономът бе казал, че монасите вършат цялата допълнителна работа, но един манастир винаги можеше да заеме пари от евреите. Том имаше чувството, че това е краят на пътя му. Каквото и да беше го крепило през цялата зима, като че ли вече се бе изцедило от него и се чувстваше изтощен и смазан. „Не мога да продължа“, помисли си той. „Свършен съм“.

Филип забеляза отчаянието му.

— Мога да ви предложа вечеря и място за спане, и малко закуска сутринта — рече той.

Обзе го яд.

— Ще го приема — отвърна Том с горчивина. — Но бих искал да си го спечеля.

Филип повдигна вежда, доловил нотката на яд, но отвърна спокойно:

— Помолете Господ. Това не е милостиня, а молитва. — И излезе.

Другите изглеждаха малко уплашени и Том осъзна, че ядът му сигурно бе проличал. Погледите им го притесниха. Излезе от склада на няколко стъпки след Филип и застана на двора, загледан към голямата стара църква в опит да се овладее.

След малко Елън и децата се присъединиха към него. Елън го прегърна през кръста, за да го утеши, при което послушниците наоколо започнаха да си шушукат и да се бутат един-друг. Том ги пренебрегна.

— Ще се помоля — промълви той кисело. — Ще се помоля гръм да удари църквата и да я изравни със земята.

В последните два дни Джак се беше научил да се бои за бъдещето.

През краткия си живот никога не му се беше налагало да мисли за по-далече от утрешния ден. Но и да го беше правил, щеше да знае какво да очаква. В гората един ден беше като всеки друг, а сезоните се променяха бавно. Сега не знаеше къде ще бъде утре, какво ще прави или дали ще яде.

Най-лошо беше чувството за глад. Джак тайно беше ял трева и листа, за да облекчи болките, но те му носеха други болки в стомаха и го караха да се чувства особено. Марта често проплакваше, защото бе толкова гладна. Винаги вървяха заедно с Марта. Тя го гледаше отдолу, а никой не беше правил това преди. Да се чувства безпомощен да облекчи страданието й беше по-лошо и от собствения му глад.

Ако живееха все още в пещерата, щеше да знае къде да убие патици или да намери жълъди, или да открадне яйца. Но в градчетата, селата и по непознатите пътища между тях, се чувстваше объркан. Знаеше само, че Том не е намерил работа.

Следобеда прекараха в къщата за гости. Беше простичка едностайна постройка с пръстен под и огнище в средата точно като къщите, в които живееха селяните, но на Джак, който винаги беше живял в пещера, това му се струваше удивително. Чудно му бе как е направена къщата и Том му обясни. Бяха отсекли, подкастрили и навели едно срещу друго под ъгъл две млади дървета. След това бяха поставили други две по същия начин на четири крачки разстояние. А след това двата така оформени триъгълника бяха свързани при върховете си с хоризонтална греда. Успоредно на хоризонталната покривна греда имаше поставени леки дъски, които съединяваха дърветата и образуваха скосен покрив, стигащ до земята. Над дъските бяха подредили правоъгълни рамки от оплетени тръстики, наречени леси. Тях бяха запълнили с кал, за да пази от дъжд. Краищата на двукрилния покрив бяха изработени от забити в земята колове, като цепнатините между тях бяха замазани с пръст. Прозорци нямаше.

Майката на Джак разхвърля прясна слама на пода, а момчето запали огън с кремъка, който винаги носеше. Като видя, че другите са далече и не могат да го чуят, попита майка си защо приорът не иска да наеме Том, след като явно имаше толкова много работа за вършене.

— Изглежда предпочита да си пести парите, докато църквата все още може да се използва — каза му тя. — Ако цялата църква беше рухнала, щяха да се принудят да я престроят отново, но като е само кулата, могат да преживеят тази повреда.

Като се стопи дневната светлина и се смрачи, един кухненски ратай дойде в къщата за гости с котле, пълно със супа и самун хляб, дълъг колкото човешки ръст. И всичко това — само за тях. Супата беше направена от зеленчуци, билки и кокали с месо, и отгоре лъщеше от мазнина. Самунът беше „конски хляб“, направен от всякакво зърно, ръж, ечемик и овес, а и сух грах и боб към тях. Най-евтиния хляб, каза Алфред, но на Джак, който не беше ял хляб вече от няколко дни, му се стори вкусен. Яде, докато коремът го заболя. Алфред яде, докато не остана нищо.

Докато седяха край огъня, да се смели храната в стомасите им, Джак попита Алфред:

— Добре де, а защо е паднала кулата?

— Сигурно мълния я е ударила — отвърна му с досада Алфред. — Покривът е бил направен от дърво.

Джак помисли малко.

— А като се запали покривът, цялата ли сграда пада?

Алфред сви рамене.

— Понякога.

Помълчаха известно време. Том и майката на Джак си говореха тихичко в другия край на огнището. Джак каза:

— Странно е това с бебето.

— Какво му е странното? — попита след малко Алфред.

— Ами, вашето бебе беше изгубено в гората, на мили оттука, а сега в приората има бебе.

Това съвпадение като че ли не се стори особено забележително нито за Марта, нито за Алфред, тъй че Джак го забрави веднага.

Всички монаси си легнаха веднага след вечерята и не дадоха свещи за бедните си гости, тъй че семейството на Том поседя загледано в огъня, докато угасна, след което налягаха на сламата.

Момчето остана будно и замислено. Бе му хрумнало, че ако тази нощ катедралата изгори, всичките им проблеми щяха да се решат. Приорът щеше да наеме Том да препострои църквата, всички щяха да живеят тук, в тази хубава къща, и щяха да имат супа и конски хляб завинаги.

„Ако аз бях Том“, помисли си той, „сам щях да я запаля църквата. Щях да стана тихичко, докато всички спят, да се промъкна вътре и да запаля огън с кремъка си, а после да се промъкна обратно, докато огънят се разгаря и да се престоря на заспал, когато вдигнат тревогата. А като почнат хората да хвърлят ведра с вода върху пламъците, както направиха, когато пламнаха конюшните на граф Бартоломю, щях да се включа все едно, че искам да угася огъня като всички други“.

Алфред и Марта бяха заспали — Джак го разбра по дишането им. Том и Елън правиха каквото правеха обикновено под наметалото на Том — Алфред каза, че се наричало „ебане“, — а после и те заспаха. Том изглежда нямаше да стане и да подпали катедралата.

Но какво щеше да направи той? Щеше ли семейството да продължи да върви по пътищата, докато измрат от глад?

Когато всички заспаха и Джак започна да чува бавния и спокоен ритъм на дъха на четиримата, издаващ, че са потънали в дълбок сън, му хрумна, че самият той би могъл да запали катедралата.

Сърцето му се разтуптя от страх при мисълта.

Трябваше да стане много тихо. Сигурно щеше да може да смъкне лоста на вратата и да се измъкне навън, без да събуди никого. Вратите на църквата може би щяха да са заключени, но със сигурност щеше да има начин да се влезе, особено за някой малък като него.

Влезеше ли веднъж вътре, знаеше как да стигне до покрива. Беше научил много през двете седмици с Том. Том винаги обикаляше сградите и забележките му бяха насочени главно към Алфред. И макар Алфред да не се интересуваше, Джак слушаше внимателно. Беше научил, наред с други неща, че всички големи църкви имаха вградени в стените стълбища за достъп до по-високите части за ремонтни работи. Щеше да намери стълбището и да се качи до покрива.

Надигна се и остана да седи в тъмното, заслушан в дъха на другите. Можеше да различи дишането на Том по лекото гръдно хриптене, причинено, според майка му, от многото години вдишване на каменна прах. Алфред изхърка веднъж, силно, след което се обърна и се смълча отново.

Подпалеше ли веднъж огъня, трябваше бързо да се върне в къщата за гости. Какво щяха да направят монасите, ако го хванеха? Веднъж в Шайринг Джак бе видял как вързаха и набиха едно момче на неговата възраст затова, че беше откраднало конус захар от дюкян за подправки. Момчето беше пищяло, а задникът му се окървави от жилавата пръчка. Беше му се сторило много по-лошо от това как мъжете се избиваха едни-други като в Ърлскасъл и гледката с пребитото момче го беше измъчвала. Изпитваше ужас да не го сполети същото.

„Ако направя това, никога няма да го кажа на когото и да било.“

Легна си отново, придърпа наметалото около себе си и притвори очи.

Зачуди се дали вратата на църквата е заключена. Ако се окажеше, че е така, можеше да влезе през прозорците. Никой нямаше да го види, ако се задържеше плътно от северната страна. Спалното помещение на монасите беше южно от църквата, прикрито от портиците и от тази страна нямаше нищо, освен гробищата.

Реши просто да отиде и да види дали е възможно.

Поколеба се още миг, а после стана.

Прясната слама изскърца под краката му. Той се вслуша отново в дишането на четиримата спящи. Беше много тихо. Дори мишките притихнаха. Направи една стъпка и се вслуша отново. Другите продължаваха да спят. Изгуби търпение и направи още три бързи стъпки към вратата. Когато се спря, мишките решиха, че няма от какво да се боят и се раздвижиха отново, но хората продължиха да лежат непробудно.

Докосна с пръсти вратата, след което ръцете му заопипваха за лоста. Беше дъбова греда, поставена на две дървени скоби. Джак пъхна ръцете си отдолу, хвана и я надигна. Бе по-тежка, отколкото очакваше и след като я вдигна на по-малко от половин пръст, наложи се да я пусне. Звукът, който издаде дървото, щом тупна отново на скобите, бе много силен. Той се вслуша, замръзнал на място. Хрипливият дъх на Том се наруши. „Какво ще кажа, ако ме хванат?“ — помисли си отчаяно Джак. „Ще кажа, че излизам навън… излизам навън… сетих се, ще кажа, че излизам да се облекча“. След като вече си имаше оправдание, малко се поотпусна. Чу как Том се обърна и той зачака да чуе дълбокия му хриплив глас, но дъхът на строителя отново се изравни.

Ръбовете на вратата бяха очертани с призрачно сребриста резка. Джак си помисли, че сигурно има луна. Стисна лоста отново, пое си дъх и се напъна да го вдигне. Този път бе готов за тежестта. Надигна и дръпна към себе си, но не беше го вдигнал достатъчно високо и гредата не излезе от скобите. Вдигна още около половин пръст и този път гредата се освободи. Задържа я до гърдите си, после бавно се смъкна на колене и я отпусна на пода. Остана така няколко мига в опит да успокои дъха си, докато болката в ръцете му отмине. От другите не се чу никакъв звук, освен шума, който издаваха в съня си.

Джак предпазливо открехна вратата. Желязната й панта изскърца и през отвора лъхна студен въздух. Той потрепери. Загърна се още по-плътно в наметалото и отвори още малко вратата. Шмугна се навън и я затвори след себе си.

Облаците бяха накъсани и луната примигваше в неспокойното небе. Духаше студен вятър. За миг Джак се изкуси да се върне в душната топлина на къщата. Огромната църква със срутената кула се извисяваше над всичко останало в манастирския двор, сребриста и черна на лунната светлина, с внушителните й стени и тесни прозорци, които й придаваха вид по-скоро на замък. Беше грозна и неприветлива.

Всичко наоколо бе тихо. Извън стените на приората, в селото, можеше и да има хора, останали да седят до късно през нощта, да пият ейл край огнището или да шият на светлината на свещите от тръстика и лой, но тук беше мъртвило. Джак все пак се поколеба, загледан към мрачната сграда. Тя също го гледаше някак обвинително, сякаш знаеше какво се върти в ума му. Отърси се от това призрачно усещане с едно свиване на раменете и закрачи през широката морава към западния край на катедралата.

Вратата се оказа заключена.

Той заобиколи до северната страна и огледа прозорците. Някои църковни прозорци имаха изпънати през тях ивици прозрачен лен, за да предпазват от студа, но тези май нямаха нищо. Бяха достатъчно големи, за да пропълзи през тях, но бяха прекалено високо, за да ги достигне. Опипа с пръсти каменния зид за пукнатините между камъните, където хоросанът се беше изронил, но не бяха достатъчно големи, за да му осигурят опора за стъпване. Трябваше да използва нещо за стълба.

Помисли да донесе няколко камъка от срутената кула и да ги струпа за стълбище, но целите камъни бяха прекалено големи, а счупените — прекалено неравни. Имаше чувството, че беше видял нещо през деня, което щеше да послужи точно за целта му и разрови в ума си да си го спомни. Бе като да се опитваш да видиш нещо на ръба на полезрението си: все оставаше извън погледа. След това се озърна към конюшнята над огряното от лунната светлина гробище и си спомни: малък дървен блок с две-три стъпала, с който ниски хора си помагаха, за да яхнат големи коне. Един от монасите беше стоял на него, за да разчеше гривата на един жребец.

Запъти се към конюшнята. Едва ли щяха да са прибрали дървото за през нощта, тъй като не си струваше да се краде. Пристъпи тихо, но конете все пак го чуха и един-два се раздвижиха и изпръхтяха. Той се спря уплашен. Вътре можеше да има спящи ратаи. Остана неподвижен за миг, вслушан за звуци от движение на човек, но такива не се появиха, а конете утихнаха.

Не можеше да види блока за качване. Може би го бяха подпрели до стената. Джак присви очи в лунните сенки. Трудно бе да се види каквото и да било. Той се приближи предпазливо до конюшнята и тръгна по дължината й. Конете отново го чуха и този път близостта му ги направи неспокойни. Един изцвили и Джак замръзна.

— Тихо, тихо — извика мъжки глас.

Докато стоеше така, замръзнал от страх като статуя, видя блока за качване точно под носа си, толкова близо, че още само една стъпка и можеше да се препъне в него. Изчака няколко мига. Повече шум отвътре не се чу. Наведе се, вдигна дървеното трупче и го метна на рамото си. Обърна се и застъпва през тревата към църквата. Конюшнята бе затихнала.

Когато се покачи на горното стъпало на блока, все още не бе достатъчно високо, за да стигне до прозорците. Беше дразнещо — не можеше дори да надникне вътре. Не бе решил окончателно да извърши деянието, но не искаше да го спрат практични съображения — искаше му се сам той да вземе решението. Съжали, че не е висок колкото Алфред.

Можеше да опита още едно нещо. Застана по-назад, затича се и скочи с единия крак на блока, а след това се изтласка нагоре. Стигна лесно до перваза и се хвана за каменната рамка. Издърпа се рязко нагоре, докато успее да приседне. Но когато се опита да се промуши вътре, натъкна се на изненада. Прозорецът бе затворен с желязна решетка, която не беше видял отвън, сигурно защото бе черна. Коленичил на перваза, Джак я опипа с двете си ръце. Нямаше как да се мине през нея: вероятно я бяха поставили точно за да не могат хора да влизат вътре, докато църквата е затворена.

Разочарован, скочи на земята. Вдигна дървения блок и го върна там, където го бе намерил. Този път конете не вдигнаха шум.

Погледна към падналата северозападна кула, от лявата страна на главната врата. Изкатери се предпазливо по камъните в края на купчината и надникна към вътрешността на катедралата, за да потърси проход през развалините. Щом луната се скри зад един облак, изчака разтреперан да се появи отново. Беше притеснен, че тежестта му, колкото и малка да бе, можеше да наруши равновесието на камъните и да причини свличане, което дори да не го убиеше, щеше да събуди всички. Щом луната отново се показа, огледа купчината и реши да рискува. Започна да се катери с разтуптяно сърце. Повечето камъни стояха здраво, но един-два опасно се разклатиха под тежестта му. Беше катерене, което щеше да го забавлява на светло, с чужда помощ под ръка и без гузна съвест. Но сега беше твърде притеснен и обичайната му увереност го изостави. Подхлъзна се на една равна повърхност и едва не падна. Там реши да спре.

Беше достатъчно високо, за да погледне над покрива на крилото, минаващо покрай северната страна на храма. Беше се надявал, че ще има дупка или може би празнина между покрива и каменната купчина, но не се оказа така. Покривът продължаваше цял в развалините на кулата и като че ли нямаше никакъв пролом, през който да изпълзи вътре. Джак беше колкото разочарован, толкова и облекчен.

Отново заслиза надолу, заднешком, като поглеждаше през рамо, за да си намери място за стъпване. Колкото по-близо беше до земята, толкова по-добре се чувстваше. Накрая скочи и леко тупна на тревата.

Върна се при северната стена на църквата и обиколи. През последните две седмици беше видял няколко църкви и всички имаха общо взето същата форма. Най-голямата част беше кораба, който винаги беше на запад. След това бяха двете напречни части, които Том наричаше трансепти или нефове, издадени на север и юг. Източният край с олтара се наричаше „канцел“ и бе по-къс от кораба. Кингсбридж беше по-различна само с това, че в западния й край имаше две кули, по една от всяка страна на входа, съчетани с нефовете.

В северния неф имаше врата. Джак я опита и откри, че е заключена. Продължи покрай източния край. Врата там не намери. Спря се и погледна над затревения двор. В отсрещния югоизточен ъгъл на приората имаше две къщи, инфирмария и къщата на приора. И двете бяха тъмни и затихнали. Той продължи напред, зави покрай източния край и по южната страна на канцела, докато стигна издадения навън южен неф. В края на нефа, като длан на ръка, беше кръглата постройка, която наричаха „катедралния съвет“. Между нефа и катедралния съвет имаше тясна алея, която водеше към църковния двор. Джак тръгна по нея.

Озова се в квадратен двор с морава в средата и покрити с навеси пътеки около него. Светлият камък на арките беше призрачно бял на лунната светлина, а засенчените пътеки бяха непроницаемо тъмни. Джак изчака за миг, докато очите му привикнат.

Беше влязъл откъм източната страна на квадрата. Вляво от себе си видя вратата за залата на катедралния съвет. Още по наляво, в южния край на източната алея, забеляза срещу себе си друга врата, която според него водеше към спалното на монасите. От дясната му страна имаше врата, която водеше към южния неф на църквата. Опита я. И тя бе заключена.

Тръгна по северния портик, където намери врата към кораба на църквата. Тя също се оказа заключена.

На западния портик нямаше нищо, докато стигна югозападния ъгъл, където намери вратата за трапезарията. Колко много храна трябваше да се намира, помисли си той, за да се хранят всички тези монаси всеки ден. Наблизо имаше чешма с басейн: монасите измиваха ръцете си преди ядене.

Продължи по южния портик. В средата на пътеката имаше арка. Джак свърна през нея и се озова в един малък проход, с трапезарията от дясната му страна и спалното от лявата. Представи си всички монаси, дълбоко заспали на пода от другата страна на каменната стена. А в края на прохода нямаше нищо, освен един разкалян склон, отвеждащ към реката. Джак се задържа там за миг, загледан към водата на стотина крачки пред него. Без никакъв особен повод си спомни една история за рицар, комуто отрязали главата, но продължил да живее и неволно си представи как безглавият рицар излиза от водата и тръгва нагоре по склона към него. Нищо нямаше там, но все пак се уплаши. Обърна се и изтича обратно в портиците. Там се почувства по-безопасно.

Поколеба се под арката, загледан в огрения от лунна светлина четириъгълник. Трябваше да има начин да се промъкне в такава голяма сграда, чувстваше той, но не можеше да измисли къде още да погледне. В известен смисъл това го радваше. Беше мислил да направи нещо ужасно опасно и ако се окажеше невъзможно — толкова по-добре. От друга страна го ужасяваше мисълта да напуснат манастира и да хванат отново пътя на заранта: безкрайното вървене, глада, разочарованието и яда на Том, сълзите на Марта. Всичко това можеше да се избегне само с една малка искричка от кремъка, който носеше в кесийката си на колана!

В края на полезрението му нещо се раздвижи. Той се сепна и сърцето му заби по-бързо. Извърна глава и видя, за свой ужас, призрачна фигура със свещ в ръката, която се плъзгаше безшумно по източната алея към църквата. В гърлото му се надигна писък и той едва успя да го потуши. След първата фигура се появи друга. Джак се отдръпна навътре в арката да не го видят, вдигна юмрук към устата си и го захапа, за да не извика на глас. До ушите му стигна зловещ стенещ звук. Зяпна в пълен ужас, а след това изведнъж го осени: това, което виждаше, бе процесия на монаси, тръгнали от спалнята към църквата за среднощната служба и пеещи църковен химн по пътя си. Паническото чувство се задържа още миг, дори след като се беше досетил какво вижда. След това вълната на облекчение го заля и той затрепери неудържимо.

Монахът в челото на процесията отключи вратата към църквата с грамаден железен ключ. Останалите влязоха един по един. Никой не се обърна, за да погледне в неговата посока. Повечето изглеждаха полузаспали. Не затвориха храмовата врата след себе си.

Когато отново се съвзе, Джак разбра, че вече може да влезе.

Коленете му бяха твърде омекнали, за да може да върви.

„Бих могъл просто да вляза“, каза си той. „Не съм длъжен да правя каквото и да било, като вляза вътре. Ще погледна да видя дали е възможно да се стигне до покрива. Може да не го запаля. Само ще погледна“.

Пое си дълбоко дъх, а след това излезе изпод арката и запристъпва тихо през четириъгълника. Поколеба се пред отворената врата и надникна вътре. Имаше свещи на олтара и в хора, където стояха монасите, но светлините хвърляха само малки петна в средата на голямото празно пространство, а стените и проходите оставаха в дълбок сумрак. Един от монасите правеше нещо непонятно при олтара, а другите от време на време измърморваха неразбираеми монотонни фрази. За Джак изглеждаше невероятно, че хора могат да стават посред нощ от топлите си постели, за да правят нещо такова.

Промъкна се през вратата и остана притиснат до стената.

Вече беше вътре. Тъмнината го скриваше. Но не можеше да остане точно тук, защото щяха да го видят на излизане. Прокрадна се по-надалеч от входа. Примигващите свещи хвърляха треперливи сенки. Монахът край олтара можеше да види Джак, ако вдигнеше поглед, но изглеждаше твърде погълнат от онова, което правеше. Момчето се задвижи бързо от една огромна колона към друга, като се спираше между тях, за да бъдат движенията му накъсани като местещите се сенки. Светлината стана по-ярка, щом се доближи до пресечната точка на кръста. Страх го беше, че монахът при олтара можеше изведнъж да вдигне очи, да го види, да затича по трансепта, да го спипа за врата…

Стигна до ъгъла и се отдръпна с облекчение в по-дълбоките сенки на храма.

Там се спря за миг, вече поуспокоен. След това се върна по страничното крило към западния край на църквата, като продължаваше да се спира на пресекулки, както щеше да прави, ако дебнеше сърна. Когато се озова в най-отдалечената и най-тъмна част на катедралата, седна на плинта на една колона и зачака службата да свърши.

Пъхна брадичката си в наметалото и задиша над гърдите си, за да се стопли. Животът му се беше променил толкова много през последните две седмици, че сякаш бяха изтекли години, откакто живееше безметежно сред гората с майка си. Знаеше, че никога вече няма да се чувства в такава безопасност. Сега, след като бе опознал глада и студа, опасността и отчаянието, щеше винаги да се бои от тях.

Надникна предпазливо иззад каменния стълб. Над олтара, където свещите бяха най-ярки, едва успя да различи високия дървен таван. По-новите църкви имаха каменни сводове, но Кингсбридж беше стара. Дървенията щеше да гори добре.

„Няма да го направя“, помисли си той.

Том щеше да е толкова щастлив, ако катедралата изгореше. Джак не бе сигурен дали го харесва — беше прекалено настойчив, властен и суров. Момчето бе свикнало с по-мекия нрав на майка си. Но Том го беше впечатлил, изумяваше го дори. Единствените други мъже, които Джак бе срещал, бяха скитници и разбойници. Опасни, диви мъже, които уважаваха само насилието и лукавството, мъже, за които върховното постижение бе да промушат с нож някого откъм гърба. Строителят му се струваше различен, горд и безстрашен, дори когато беше без оръжие. Джак никога нямаше да забрави как Том се изправи срещу Уилям Хамли, когато лорд Уилям беше предложил да купи майка му за един фунт сребро. Това, което толкова силно го порази, беше уплахата на младия лорд Хамли. Когато каза на майка си, че никога не си е представял, че един мъж може да е толкова смел като Том, тя му отвърна:

— Точно затова трябваше да напуснем гората. Имаш нужда от мъж, с когото да се сравняваш.

Джак беше озадачен от думите й, но наистина му се искаше да направи нещо, за да впечатли Том. Запалването на катедралата нямаше да е подходящото нещо обаче. Щеше да е по-добре, ако никой не научеше за това, поне за много години напред. Но може би някога щеше дойде ден, в който Джак щеше да каже на Том:

— Помниш ли нощта, когато катедралата в Кингсбридж изгоря и приорът те нае да я построиш отново, и всички ние имахме най-после храна, покрив и сигурност? Е, имам да ти кажа нещо за това как започна пожарът…

Какъв велик миг щеше да е.

„Но не смея да го направя“, помисли си той.

Пеенето спря и се разнесе тихо шумолене, когато монасите започнаха да напускат местата си. Службата бе свършила. Джак се измести, за да остане скрит, докато всички се изнижат навън.

На излизане гасяха свещите в хора, но оставиха една запалена на олтара. Вратата се затръшна. Джак изчака още малко, за да не би някой да е останал вътре. Дълго време не се чу никакъв звук. Накрая излезе иззад колоната, зад която се беше крил.

Тръгна из храма. Беше странно усещане, да си сам в тази голяма, студена и празна сграда. Помисли си, че сигурно така се чувстват мишките, криещи се по ъглите, докато големите хора се въртят наоколо, в очакване да се махнат, за да излязат навън. Стигна до олтара, взе голямата, ярко горяща свещ и това го накара да се почувства по-добре.

Понесъл свещта, започна да оглежда вътрешността на църквата. В ъгъла, където корабът се събираше с южния трансепт, мястото, където почти се беше уплашил, че монахът при олтара ще го забележи, имаше врата в стената с обикновено резе. Той го опита и вратата се отвори.

Светлината на свещта разкри пред погледа му вито стълбище, толкова тясно, че дебел човек нямаше да може да мине по него и толкова ниско, че Том щеше да трябва да се прегъне на две. Джак се заизкачва.

Щом стигна горе, се озова в тясна галерия. От едната страна ред малки арки гледаха към вътрешността на храма. При върховете им таванът се скосяваше до срещуположния край към пода. Самият под не беше плосък, а извит надолу от двете страни. На момчето му беше нужен само миг, за да се досети къде се намира. Беше над крилото от южната страна на кораба. Извитият сводест таван всъщност бе извитият под, върху който стоеше. Отвън изглеждаше, че има покрив със стряха и всъщност точно на това място се намираше в момента. Крилото беше много по-ниско от кораба, тъй че все още беше далече от главния покрив на сградата.

Тръгна на запад по галерията и се заоглежда. След като монасите вече си бяха отишли, се чувстваше превъзбуден и не се боеше, че ще го видят. Сякаш се бе изкатерил на дърво и бе открил, че на самия връх има невидим коридор, който свързва всички дървета, а той можеше да се разхожда из тоя таен свят само на няколко стъпки над земята.

В края на галерията се натъкна на друга малка врата. Мина през нея и се озова във вътрешността на югозападната кула — онази, която не беше се срутила. Мястото явно не бе предназначено за чужди очи, защото беше грубо и недовършено, а вместо под имаше греди с широки пролуки между тях. Но около вътрешността на стената се виеше дървено стълбище без парапет. Джак се заизкачва нагоре.

Отначало не можа да види никакъв план в плетеницата от дървени греди, но след малко разпозна схемата. Огромни дъбови мертеци с цяла стъпка ширина и две стъпки на дължина обхващаха ширината на храма от север на юг. Над всеки мертек имаше по две внушителни греди, които оформяха триъгълник. Правата редица триъгълници продължаваше напред, отвъд светлината на свещта. Погледнеше ли надолу между мертеците, можеше да види гърба на изрисувания таван, закрепен за по-долните ръбове на напречните греди.

В края на подпокривното пространство, в ъгъла при основата на триъгълника, се виеше тясна пътека. Джак се провря през малкия отвор и излезе на нея. Мястото над главата му бе колкото да остане прав. Един голям мъж щеше да се наложи да се изгърби. Повървя малко. Гредите тук бяха достатъчно, за да се разгори огън. Подуши, мъчейки се да разпознае странната миризма във въздуха. Реши, че е катран. Покривът беше покрит с катран. Щеше да гори като слама.

Внезапно движение на пода го стресна и сърцето му се разтуптя. За миг си помисли за рицаря без глава и за призрачните монаси във вътрешния двор. После се сети за мишки и се почувства по-добре. Но щом се вгледа внимателно видя, че бяха птици: бяха си свили гнезда под стрехите.

Подпокривното пространство следваше плана на църквата долу, като се разклоняваше над трансептите. Джак стигна чак до пресечната им точка и застана в ъгъла. Прецени, че сигурно се намира точно над спиралното стълбище, което го беше довело от наземния етаж до галерията. Ако се канеше да запали пожар, точно тук щеше да го направи. Оттук огънят можеше да се разпространи в четири посоки: на запад по кораба, на юг по южния трансепт, през центъра — към канцела и северния трансепт.

Подпокривните греди бяха направени от сърцевината на дъб и макар да бяха намазани с катран, можеше и да не прихванат огън от пламък на свещ. Но под стрехите имаше малко останали стари парчета дърво и стърготини, захвърлени парчета въже, чували и изоставени птичи гнезда, от които щеше да се получи чудесна разпалка. Трябваше само да ги събере и струпа на куп.

Свещта вече догаряше.

Изглеждаше толкова лесно. Събира сметта, докосва пламъка на свещта до нея и си отива. Пресича като призрак двора, шмугва се в къщата за гости, слага мандалото на вратата, загръща се в сламата и чака да вдигнат тревога.

Но ако го видеха…

Ако го заловяха сега, можеше да каже, че просто е разглеждал катедралата и най-много да си отнесеше боя. Но ако го хванеха, че е подпалил църквата, щеше да се стигне до доста по-далеч от обикновен пердах. Спомни си крадеца на захар в Шайринг и как кървеше задникът му. Спомни си някои от наказанията, наложени на разбойниците: на Фарамонд Зяпналата уста му бяха отрязали устните, Джак Сплесканата шапка бе изгубил ръката си, а Алън Котешкото лице го бяха изкарали на платформите и го бяха пребили с камъни, тъй че оттогава не можа да проговори повече като хората. Още по-страшни изглеждаха разказите за онези, които не бяха преживели наказанията си: убиец, когото вързали в едно буре, цялото набито с шипове и след това го изтъркаляли надолу по склона на един хълм, тъй че всички шипове минали през тялото му; конекрадец, когото изгорили жив; крадлива курва, която набучили на остър кол. Какво можеше да направят на момче, което е запалило църква?

Умислен, започна да събира подпалките изпод стрехите и да ги трупа на пътеката под една от дебелите греди.

Когато купчината стана около една стъпка висока, седна и я загледа.

Свещта догаряше. Още няколко мига и щеше да изгуби шанса си.

С бързо движение на ръката допря пламъка до парче от скъсан чувал. Запали се. Пламъкът веднага плъзна по стърготините, след това по едно изсъхнало и натрошено птиче гнездо. А после малкият огън весело се разгоря.

„Все още бих могъл да го загася“, помисли си Джак.

Подпалките изгаряха малко прекалено бързо. Така щяха да догорят преди покривната греда да е започнала да тлее. Момчето припряно насъбра още боклук и го струпа отгоре. Пламъците се разраснаха. „Все още бих могъл да го потуша“, каза си. Катранът, с който беше покрита гредата, започна да почернява и да дими. Сметта догаряше. „Мога просто да оставя огъня да си угасне сега“. После видя, че самата пътека гори. „Сигурно все още бих могъл да потуша огъня с наметалото си“. Вместо това хвърли още подпалки в пламъците и загледа как се разгарят.

Въздухът стана горещ и пушлив в малкия ъгъл на стрехите, макар че само на педя разстояние от другата страна на покрива беше леденостудено. Някои от по-малките греди, за които бяха наковани оловните плочи, започнаха да горят. И най-сетне, нагоре от масивния главен мертек, запълзя малък пламък.

Катедралата гореше.

Вече беше станало. Връщане нямаше.

Джак се уплаши не на шега. Изведнъж му се дощя бързо да излезе навън и да се прибере в къщата за гости. Прииска му се да е загърнат в наметалото си, присвит в сламата и стиснал очи, докато другите дишат равно около него.

Тръгна обратно по пътеката.

Когато стигна до края, погледна през рамо назад. Огънят се разпространяваше изненадващо бързо, може би заради катрана, с който бе покрито дървото. Всички малки греди пламтяха, главните мертеци започваха да горят и пожарът настъпваше по пътеката. Джак му обърна гръб.

Сниши се в кулата и заслиза по стъпалата, после затича по галерията над крилото и забърза по спиралното стълбище до пода на храма. Втурна се към вратата, през която бе влязъл.

Беше заключена.

Разбра колко глупав е бил. Монасите бяха отключили вратата, когато влязоха, тъй че естествено я бяха заключили отново на излизане.

В гърлото му се надигна страх като горчива буца. Беше подпалил църквата, а сега се оказа заключен вътре.

Надви паниката си и се помъчи да помисли разумно. Беше опитал всяка врата отвън и беше открил, че всички са заключени. Но може би някоя от тях беше затворена с резета, а не с ключалки, тъй че можеше да се отвори отвътре.

Забърза през централната част към северния трансепт и огледа вратата в северния портик. Имаше ключалка.

Затича из тъмния храм към западната му страна и опита всеки един от големите входове за богомолците. И трите врати бяха заключени с ключове. Накрая опита малката врата, която водеше към южното крило от северната пътека на вътрешния двор. Тя също се оказа заключена.

Искаше му се да завика, но това нямаше да помогне. Погледна нагоре към дървения таван. Дали си го въобразяваше или наистина виждаше на смътната лунна светлина малък дим да се вдига от покрива близо до ъгъла на южния трансепт?

„Какво ще правя сега?“

Щяха ли монасите да нахлуят и да потушат огъня, тъй уплашени, че да не забележат едно малко момче, което се промъква навън през вратата? Или веднага щяха да го забележат, да го сграбчат и да закрещят обвинения? А може би щяха да спят в пълно неведение, докато цялата сграда се срине и Джак остане затрупан под каменната грамада?

В очите му избиха сълзи и той съжали дълбоко, че изобщо допря пламъка на свещта до онази купчина смет.

Огледа диво наоколо. Ако отидеше до някой прозорец и започнеше да пищи, щеше ли да го чуе някой?

Отгоре се чу пукот. Погледна натам и видя, че в дървения таван се беше появила дупка, от която се показваше една паднала греда. Дупката приличаше на червено петно на черен фон. След миг се чу нов пукот и огромен мертек рухна право през тавана и падна, като се превъртя веднъж във въздуха и се стовари на пода с грохот, от който мощните колони на кораба се разтърсиха. След него се изсипа дъжд от искри и горящи въглени. Джак се вслуша за викове, крясъци за помощ или ек на камбана, но не се случи нищо. Трясъкът не беше чут. А щом това не ги беше събудило, със сигурност нямаше да чуят и писъците му.

„Ще умра тук“, помисли си той обезумял. „Ще изгоря или ще ме премажат камъните, освен ако не измисля някакъв изход!“

Помисли си за падналата кула. Беше я огледал отвън и не бе видял проход към вътрешността, но тогава беше предпазлив от страх да не падне и да не предизвика свличане. Може би ако погледнеше отново, този път отвътре, щеше да види нещо, което му е убягнало. И може би отчаянието щеше да му помогне да се провре навън оттам, където не бе видял отвор.

Затича към източния край. Блясъкът на огъня, който идваше от дупката в тавана, в съчетание с пламъците, които облизваха падналата на пода греда, грееше по-силно от луната и аркадата на кораба изглеждаше обкантена със злато вместо със сребро. Джак огледа купа камъни от някогашната северозападна кула. Като че ли образуваха плътна стена. Нямаше никакъв изход пред него. Колкото и да бе глупаво, отвори уста и изрева „Мамо!“ с цяло гърло, макар да знаеше, че никой няма да го чуе.

Отново надви паниката си. В едно кътче в ума му се бе притаило нещо, свързано с тази руина. Беше успял да влезе в другата кула, онази, която все още стоеше, като премина по галерията над южното крило. Ако сега минеше по галерията над северното крило, може би щеше да види пролука в купчината развалини, дупка, която нямаше как да се види от ниското.

Притича обратно дотам, където нефовете пресичаха кораба на кръст и се задържа под заслона на северното крило в случай, че горящите греди западат през тавана. Трябваше да има малка врата и спирално стълбище от тази страна, също както имаше от другата. Стигна до ъгъла на северния трансепт. Не можа да види вратата. Огледа се. Нямаше я и от другата страна. Не можеше да повярва на лошия си късмет. Но това беше безумие — все трябваше да има някакъв достъп до галерията!

Помисли усилено, като се мъчеше да запази спокойствие. До падналата кула имаше достъп, просто трябваше да го намери. Каза си, че би могъл да се върне на подпокривното пространство през здравата югозападна кула. Можеше да го прекоси докато стигне другата страна. Там трябваше да има малък отвор, който да го отведе до рухналата кула. Това можеше да му осигури изхода.

Погледна със страх нагоре към тавана. Огънят вече щеше да е адски. Но не можа да измисли никаква алтернатива.

Първо трябваше да прекоси храма. Отново погледна нагоре. Доколкото можеше да прецени, скоро нищо нямаше да се срути. Пое си дълбоко дъх и се втурна към отсрещната страна. Нищо не падна отгоре му.

Отвори малката врата в южното крило и пробяга нагоре по спиралното стълбище. Щом стъпи в галерията, усети горещината от огъня над себе си. Затича се, мина през вратата към здравата кула и пак се втурна нагоре по стъпалата.

Сниши глава и пропълзя през малката арка в подпокривното пространство. Беше горещо и задимено. Всички най-горни греди пламтяха, а и в другия край най-големите мертеци вече се бяха разгорели силно. Миризмата на катран го накара да се закашля. Поколеба се само за миг, после стъпи на една от гредите, които обхващаха кораба на ширина и тръгна по нея. След няколко мига беше целият мокър от потта заради жегата и очите му се навлажниха, тъй че едва виждаше къде върви. Закашля се. Тогава едното му стъпало се хлъзна от гредата и той залитна настрани. Падна, но успя да задържи лявото си ходило върху мертека, ала дясното му се опря в тавана и за негов ужас мина през гнилото дърво. В ума му пробяга картина с височината на катедралата и полетът му надолу, ако пропаднеше през покрива. Изпищя, залитна напред и изпъна ръце пред себе си, представяйки си как се обръща във въздуха като падналата греда. Но дървото издържа на тежестта му.

Остана замръзнал на място, подпрян на ръце, едно коляно и с крак, щръкнал надолу през тавана. После жестоката горещина го извади от стъписването. Полека измъкна стъпалото си от дупката. Вдигна се на длани и колене и запълзя напред.

Когато се доближи до другата страна, няколко големи греди пропаднаха в кораба. Цялата сграда сякаш се разтърси, а мертекът под Джак потрепери като тетива на лък. Спря и се вкопчи здраво в него. Треперенето отмина. Продължи пълзешком напред и след малко стигна до прохода на северната страна.

Ако предположението му се окажеше грешно и нямаше никакъв отвор оттук през руините на северозападната кула, щеше да се наложи да се върне по същия път.

Щом се изправи, вдиша от студения нощен въздух. Трябваше да има някаква пролука. Но щеше ли да е достатъчно голяма за едно малко момче?

Направи три крачки на запад и се спря миг, преди да е стъпил в празното.

Усети се, че гледа през голяма дупка над огрените от луната развалини на падналата кула. Коленете му омекнаха от облекчение. Беше извън ада.

Но беше много високо, на нивото на покрива, а върхът на купчината отломки бе доста под него, твърде далече, за да може да скочи. Вече можеше да се спаси от пламъците, но как да стигне до земята, без да си счупи врата? Зад него огънят бързо приближаваше и от отвора, в който стоеше, се вдигаше пушек.

Тази кула някога бе имала стълбище покрай вътрешната си стена, точно както все още имаше другата, но повечето бе унищожено при срутването й. Ала там, където дървените стъпала бяха закрепени в стената с хоросан, стърчаха парчета дърво. Някои — дълги едва половин педя, други — повече. Джак се зачуди дали бе възможно да се спусне по тези останки. Щеше да е много рисковано. Усети миризма на опърлено: наметалото му се сгорещяваше и скоро щеше да пламне. Нямаше избор.

Седна на ръба и опипа за най-близкото парче, задържа го с двете си ръце и спусна единия си крак, докато намери опора. След това спусна и другия. Опипвайки с ходилата си, се смъкна една стъпка. Парчетата от счупените стъпала издържаха. Отново се пресегна надолу, за да опита здравината на следващото парче, преди да отпусне тежестта си отгоре му. Това беше малко разхлабено. Заопипва предпазливо с крака, като се държеше здраво в случай, че се окажеше увиснал на ръце. Всяка рискована стъпка го приближаваше все повече до купа развалини. Надолу парчетата дъски като че ли ставаха по-малки, сякаш по-долните бяха пострадали по-силно. Постави обутия си в плъстен ботуш крак върху парче, не по-широко от палеца му, а когато отпусна тежестта си на него, се подхлъзна. Другото му стъпало беше върху по-широко парче, но когато изведнъж премести тежестта си, дървото се откърши. Опита се да се държи с ръце, но парчетата бяха толкова малки, че нямаше за какво да се захване здраво и той се хлъзна ужасен от опасната височина, и полетя надолу във въздуха.

Приземи се със силно тупване на ръце и колене върху купчината камъни. В първия миг бе толкова стъписан и уплашен, че си помисли, че е умрял. След това осъзна, че е извадил голям късмет, като падна толкова добре. Ръцете му бяха ожулени и коленете му щяха да са здраво натъртени, но беше добре.

След малко започна да се спуска по купчината развалини и скочи от последните няколко стъпки височина на земята.

Беше в безопасност. Почувства се изтощен от облекчение. Отново му се прииска да заплаче. Беше се спасил. Чувстваше се горд: какво приключение бе преживял!

Но все още не беше свършило. Тук отвън едва лъхаше на дим, а шумът на пожара, толкова оглушителен в подпокривното пространство, сега звучеше като далечен вятър. Само ръждивото сияние зад прозорците издаваше, че църквата гори. Все пак онези последни трусове трябваше да са нарушили нечий покой и всеки момент някой сънен монах щеше да излезе със залитане от спалното, зачуден дали земетръсът, който бе усетил, е истински или е само сън. Джак беше подпалил църквата — ужасно престъпление в очите на един Божи служител. Трябваше бързо да се махне.

Затича през тревата към къщата за гости. Всичко изглеждаше мирно и тихо. Спря се задъхан отвън. Ако нахлуеше така, щеше да разбуди всички. Постара се да оправи дъха си, но от това като че ли стана още по-зле. Щеше просто да остане тук, докато отново задиша нормално.

Звънна камбана, прониза тишината и продължи да бие. Закънтя все по настойчиво — безпогрешен сигнал за тревога. Джак замръзна. Ако сега влезеше вътре, щяха да разберат. Но ако не влезеше…

Вратата на къщата се отвори и Марта се показа навън. Джак само я зяпна, ужасно уплашен.

— Къде беше? — попита го тя тихо. — Миришеш на пушек.

Отвърна с първата правдоподобна лъжа, която му хрумна.

— Току-що излязох — каза Джак задъхано. — Чух онази камбана.

— Лъжец — промълви Марта. — Нямаше те цяла вечност. Знам, будна бях.

Разбра, че не може да я излъже.

— Някой друг беше ли буден? — попита със страх.

— Не, само аз.

— Не им казвай, че съм бил навън. Моля те!

Тя долови страха в гласа му и отвърна успокоително:

— Добре, ще го запазя в тайна. Не се безпокой.

— Благодаря ти!

В този момент Том пристъпи на двора и се почеса сънено по брадата.

Джак се уплаши. Какво щеше да си помисли строителят?

— Какво става? — запита сънено мъжът. После подуши във въздуха. — Мирише ми на пушек.

Джак посочи към катедралата с разтреперана ръка.

— Мисля, че… — почна той и преглътна. Всичко щеше да е наред, осъзна с радост и облекчение. Том просто щеше да реши, че Джак е станал малко по-рано, също като Марта. Заговори отново, по-уверено този път: — Погледни към църквата — каза на Том. — Мисля, че гори.

II

Филип все още не бе привикнал да спи сам. Липсваше му спарения въздух на спалното помещение, звука от другите хора, докато се въртяха и хъркаха, бъркотията, когато някой от старите монаси станеше, за да отиде до нужника, последван обикновено от другите стари монаси, редовна процесия, която винаги разсмиваше младите. Да е сам не го притесняваше на стъмване, когато бе уморен до смърт. Но посред нощ, разбуден напълно от службата, откриваше, че му е трудно да заспи отново. Вместо да се върне в голямото меко легло — беше малко смущаващо колко бързо започна да свиква с него — обикновено разпалваше огъня и четеше на свещ, коленичеше да се помоли или просто седеше и мислеше.

А за мислене имаше много. Финансите на манастира се оказаха по-зле, отколкото бе предполагал. Главната причина беше може би в това, че цялата организация докарваше твърде малко пари в брой. Приоратът притежаваше огромни площи земя, но много ферми бяха отдадени за ниски ренти и на дългогодишни договори, а някои наематели си плащаха рентата в натура — толкова чували брашно, толкова каци с ябълки, толкова товара ряпа. Фермите, които не бяха отдадени под наем, се работеха от монасите, но те като че ли никога не успяваха да произведат излишъци храна за продан. Другият главен източник на доходи на приората бяха църквите, които притежаваше и от които получаваше десятъците. За жалост повечето от тях бяха под властта на сакриста и на Филип му беше трудно да разбере точно колко и какво се получаваше и се харчеше там. Нямаше никакви писани сметки. Ясно бе обаче, че доходът на сакриста бе твърде малък или ръководенето му беше твърде лошо, за да поддържа катедралната църква в добро състояние, въпреки че през годините бе събрал впечатляваща колекция от златна утвар и украси със скъпоценни камъни.

Филип нямаше да може да се добере до всички подробности, докато не намереше време да обиколи разхвърляните надалече манастирски имоти, но общата картина вече му се изясняваше. Старият приор пък от няколко години беше заемал от лихварите в Уинчестър и Лондон, просто за да покрива ежедневните разходи. Филип доста се беше потиснал, когато разбра колко е лошо положението.

Но докато мислеше и се молеше, решението започна да се прояснява. Съставил си бе тристепенен план. Щеше да започне с налагането на личен контрол над манастирските финанси. В момента всеки един от главните манастирски служители контролираше своята част от собствеността и изпълняваше длъжността си с прихода от тази собственост — икономът, сакристът, отговорникът за гостите, наставникът на послушниците и инфирмарият, всички те имаха „своите“ ферми и църкви. Естествено, никой от тях нямаше изобщо да признае, че разполага с твърде много пари и ако имаха някакъв излишък, щяха естествено да се погрижат да го изразходят от страх, че нещо може да им се отнеме. Филип бе решил да назначи нов висш служител, касиер, чиято работа щеше да е прибирането без никакви изключения на всички пари, дължими на приората, а след това да раздава на всеки от висшите монаси точно толкова, колкото бе необходимо.

Касиерът естествено щеше да е някой, на когото Филип можеше да се довери. В началото бе склонен да повери длъжността на Кътбърт Белоглавия, иконома. Но после си спомни за омерзението, което старият брат изпитваше към записването на неща. Това не бе добре. Отсега насетне всички приходи и разходи щяха да се записват в една голяма книга. Ето как реши да назначи младия магерник, брат Милий, за касиер. Другите висши манастирски служители нямаше да харесат идеята, който и да получеше работата, но не те бяха приори, а и все едно, мнозинството монаси, които знаеха или подозираха, че приоратът е в беда, щяха да подкрепят реформите.

Когато установеше контрол над парите, Филип щеше да приложи втория етап от плана си.

Всички отдалечени ферми щяха да се отдадат под рента за пари. Това трябваше да сложи край на безкрайния превоз на стоки на дълги разстояния. Имаше един имот на приората в Йоркшир, който плащаше „рента“ от дванайсет агнета и добросъвестно ги изпращаше чак до Кингсбридж всяка година, въпреки че цената на превоза бе по-висока от цената на агнетата, а и все едно, половината от тях умираха по пътя. В бъдеще само най-близките ферми щяха да произвеждат храна за манастира.

Замислил бе също така да промени сегашната система, при която всяка ферма произвеждаше по малко от всичко — малко зърно, малко месо, малко мляко и тъй нататък. Филип беше смятал години наред, че това е разхитително. Всяка ферма успяваше да произведе достатъчно от всяка стока единствено за собствените си нужди — или може би щеше да е по-вярно да се каже, че всяка ферма винаги успяваше да изразходи почти всичко, което произведеше. Филип искаше отделните ферми да се съсредоточат върху едно нещо. Цялото зърно щеше да се отглежда в група села в Съмърсет, където приоратът също тъй притежаваше няколко мелници. Тучните планински склонове на Уилтшир щяха да пасат добитък за масло и телешко месо. Малкият скит „Свети Джон в леса“ щеше да отглежда кози и да прави сирене.

Но най-важният замисъл на Филип бе да превърне всички средни ферми — тези с бедна или не дотам добра почва, особено хълмистите имоти — в стопанства за отглеждане на овци.

Бе прекарал момчешките си години в манастир, който гледаше овце — всеки гледаше овце в тази част на Уелс — и беше видял как цената на вълната се покачва бавно, но стабилно, година след година, още откакто се помнеше, та чак до сега. Овцете с времето щяха окончателно да решат проблема с парите на приората.

Това беше вторият етап от неговия план. Третият етап бе да събори катедралната църква и да построи нова.

Сегашната църква беше стара, грозна и непрактична. А фактът, че северозападната кула се беше срутила, показваше, че може би цялата постройка е изградена слаба. Съвременните църкви бяха по-високи, по-дълги и — най-важното — по-леки. Освен това бяха планирани да могат да показват важни гробници и свети реликви, които поклонниците идваха да видят. В последно време катедралите все повече и повече имаха допълнителни малки олтари и параклиси, посветени на отделни светци. Една добре планирана църква, която да обслужва умножаващите се изисквания на днешното мирянство, щеше да привлича повече богомолци и поклонници, отколкото Кингсбридж можеше да привлече в момента. А заедно с това можеше да се самоиздържа в дългосрочен план. Когато Филип поставеше манастирските финанси на здрава основа, щеше да построи нова църква, която да символизира възраждането на Кингсбридж.

Щеше да бъде неговото върховно постижение.

Смяташе, че след около десет години ще разполага с достатъчно пари, за да започне пресъграждането. Мисълта бе доста обезкуражаваща — тогава щеше да е почти на четирийсет! Но се надяваше поне, че след около година ще може да си позволи план за ремонт, който да направи някъде след по-другата Петдесетница сегашната сграда достойна за уважение, ако не и впечатляваща.

След като вече имаше план, се почувства отново бодър и изпълнен с оптимизъм. Докато размишляваше над подробностите, чу смътно далечно кънтене, подобно на блъскане по голяма врата. Зачуди се дали някой не се е разбудил и раздвижил из спалното или портиците. Предположи, че ако имаше някаква неприятност, много скоро щеше да го разбере и мислите му отново се върнаха на наемите и десятъците. Друг важен източник на богатство за манастирите бяха даровете от родителите на момчета, които ставаха послушници, но трябваше да се привлекат подходящите послушници, от които имаше нужда манастирът за едно процъфтяващо училище…

Размислите му отново бяха прекъснати, този път от по-силен грохот, от който къщата му всъщност леко се разтърси. Това определено не беше тропане по врата, помисли си той. Какво ли ставаше там отвън? Отиде до прозореца и отвори капака. Студеният въздух лъхна вътре и го накара да потрепери. Погледна навън към църквата, катедралния съвет, вътрешния двор с портиците, спалното и кухненските сгради зад тях. Всичко изглеждаше мирно на лунната светлина. Въздухът бе толкова мразовит, че зъбите го заболяха, щом вдиша. Но и още нещо имаше във въздуха. Той подуши. И долови миризма на пушек.

Намръщи се притеснено, но не можа да види никакъв огън.

Отдръпна се и подуши отново с мисълта, че може да му е замирисало на пушек от собствената му камина, но не беше това.

Озадачен и разтревожен, бързо нахлузи ботушите си, награби си наметалото и излезе тичешком от къщата.

Миризмата на пушек стана по-силна, когато забърза през моравата към вътрешния катедрален двор. Нямаше съмнение, че нещо в манастира гори. Първата му мисъл бе за магерницата — почти всички пожари започваха в кухните. Затича през прохода между южния трансепт и катедралния съвет, а след това през квадратния двор с портиците. Денем щеше да мине през трапезарията към кухненския двор, но нощем тя беше заключена, затова излезе през арката в южния портик и зави надясно към задната стена на кухнята. Тук нямаше никакви признаци за пожар, нито в пивоварната или в пекарната, а миризмата вече понамаля. Потича още малко и погледна иззад ъгъла на пивоварната над моравата към къщата за гости и конюшните. Там всичко изглеждаше тихо и мирно.

Възможно ли бе пожарът да е в спалното помещение? То беше единствената друга сграда с камина. Мисълта го ужаси. Докато се връщаше в църковния двор, си представи грозната картина с монасите в постелите им, задушени от дима и в безсъзнание, докато всичко наоколо им е в пламъци. Затича към вратата на спалното. Щом стигна до нея, тя се отвори и Кътбърт Белоглавия пристъпи навън с лоена свещ в ръката.

— Надушваш ли го? — запита припряно старият брат.

— Да… Монасите добре ли са?

— Тук няма никакъв огън.

Филип въздъхна облекчено. Стадото му поне беше в безопасност.

— Къде тогава?

— А магерницата? — попита Кътбърт.

— Не… Проверих там.

След като вече се бе уверил, че никой не е в опасност, започна да се притеснява за имота. Тъкмо беше мислил за финансите и знаеше, че не може да си позволи точно сега ремонт на сгради. Погледна към църквата. Видя ли някаква червена светлина зад прозорците или така му се стори?

— Кътбърт, вземи църковния ключ от сакриста.

Кътбърт го беше изпреварил.

— У мен е.

— Браво!

Двамата забързаха по източния портик към южната врата. Икономът бързо отключи. Щом отвори, димът изригна навън.

Сърцето на Филип спря за миг. Как можеше църквата му да се е подпалила?

Пристъпи вътре. В началото гледката бе объркваща. На пода на храма, около олтара и в южния трансепт, горяха няколко огромни парчета дърво. Откъде бяха дошли? Как бяха вдигнали толкова много пушек? И какъв беше този оглушителен рев като от много по-голям пожар?

— Виж горе! — извика Кътбърт.

Филип вдигна очи и въпросите му получиха отговор. Таванът гореше яростно. Зяпна го с ужас: все едно, че гледаше ада отдолу. Повечето от изрисувания таван вече го нямаше, виждаха се триъгълниците от покривните греди, почернели и пламнали, а пламъците и димът подскачаха и се вихреха като в пъклен танц. Филип стоеше вцепенен и стъписан, докато вратът го заболя от гледането нагоре. След това се съвзе.

Притича до средата, застана пред олтара и се огледа. Целият покрив гореше, от западната врата до източния край и по двата трансепта. За миг си помисли в паника: „Как ще занесем вода дотам?“ Представи си редица от монаси, тичащи по галерията с ведра и моментално осъзна, че щеше да е невъзможно: дори да разполагаше със сто души за тази работа, нямаше да могат да занесат до горе достатъчно количество вода, за да потушат кипящия ад. Целият покрив ще бъде унищожен, осъзна той със свито сърце. А дъждът и снегът щяха да падат в църквата, докато намереше пари, за да направи нов.

Оглушителен трясък го накара отново да вдигне очи. Точно над него един огромен мертек бавно се изместваше на една страна. Щеше да се стовари отгоре му. Бързо притича назад в южния трансепт, където Кътбърт стоеше и гледаше уплашено.

Цяла секция от тавана, три триъгълника от греди и талпи с накованите по тях оловни листове, пропадаше. Двамата мъже гледаха слисани, съвсем забравили за собствената си безопасност. Покривът падна върху една от големите кръгли арки там, където корабът се пресичаше с двата трансепта. Огромната тежест на рухващо дърво и олово пропука каменната зидария на арката с протяжен звук, подобно на гръмотевица. Всичко стана бавно — гредите се смъкнаха бавно, арката се пропука бавно и разбитата зидария бавно пропадна във въздуха. Освободиха се нови подпокривни греди, а след това, с шум като бавен и пронизителен гръм, цяла секция от северната стена на източната част с олтара се разтресе и се плъзна настрани в северния трансепт.

Филип беше ужасен. Гледката с разрушаването на такава могъща сграда бе стъписваща. Беше все едно да гледаш как пропада планина или как речен бързей изведнъж пресъхва. Всъщност никога не бе си и помислял, че такова нещо може да се случи. Трудно можеше да повярва на очите си. Чувстваше се напълно объркан и не знаеше какво да прави.

Кътбърт го дърпаше за ръкава.

— Да се махаме! — изрева в ухото му.

Филип не можеше да се откъсне от мястото си. Спомни си, че бе предвидил десет години строги ограничения и тежък труд, за да върне манастира на здрава финансова основа. Сега изведнъж се оказваше, че трябва да построи нов покрив и нова северна стена, а навярно и още, ако разрушението продължеше… Това е работа на дявола, помисли си той. Как иначе можеше да се подпали покривът в мразовита януарска нощ?

— Ще ни убие! — крещеше му Кътбърт и нотката на чисто човешки страх в гласа му докосна сърцето на младия приор. Извърна лице от пламъците и двамата изтичаха навън в църковния двор.

Монасите се бяха събудили и се измъкваха един по един от спалното. На излизане всеки от тях искаше да се спре и да погледне към храма. Милий Магерника стоеше до вратата и ги подканяше да тръгнат по-бързо, за да се избегне струпване, като ги насочваше към южния край на двора, надалеч от горящата сграда. По средата на пътеката стоеше Том Строителя и ги упътваше да завият и да излязат изпод арката. Филип го чу да нарежда:

— Идете в къщата за гости — стойте далече от църквата!

Помисли си, че това е прекалена предпазливост — тук в църковния двор щяха да са в пълна безопасност, нали? Но пък нямаше да навреди и може би бе разумна мярка. „Всъщност, аз самият може би трябваше да се сетя за това“, каза си приорът.

Но предпазливостта на Том го накара да се зачуди докъде можеше да се разпространи разрушението. Щом портиците не бяха напълно безопасни, какво можеше да стане с катедралния съвет? Там, в една малка странична стаичка с дебели каменни стени и без прозорци, пазеха обкован с желязо дъбов сандък с малкото пари, които имаха, скъпоценната утвар, манастирските вули и актовете за собственост. След малко зърна ковчежника Алън, млад монах, който работеше със сакриста и се грижеше за украсите. Филип го повика.

— Съкровището трябва да се изнесе от катедралния съвет… къде е сакристът?

— Няма го, отче.

— Иди го намери и вземи ключовете, после изнесете съкровището от съвета и го отнесете в къщата за гости. Живо!

Алън затича. Филип се обърна към Кътбърт.

— Иди се погрижи да направи каквото му казах.

Кътбърт кимна и тръгна след младежа.

Приорът погледна назад към църквата. За няколкото мига, докато беше отклонил вниманието си, огънят бе забушувал още по-яростно и сега светлината на пламъците грееше ярко във всички прозорци. Сакристът трябваше да е помислил за съкровището, вместо да спасява кожата си толкова припряно. Имаше ли още нещо забравено? Мъчеше се да мисли подредено, докато всичко ставаше толкова бързо. Монасите се оттегляха на безопасно, за съкровището се бяха погрижили…

Бе забравил светеца.

В далечния източен край на църквата, оттатък епископския трон, се намираше каменната гробница на Свети Адолфус, ранен английски мъченик. В криптата се съхраняваше дървеният ковчег с мощите му. Периодично капакът на каменния саркофаг се вдигаше, за да се изложи на показ ковчега. Адолфус не бе толкова популярен както някога, но в стари времена болни хора чудодейно се бяха изцерявали, като докоснат гробницата. Останките на светец можеха да привличат много миряни, да предизвикват поклонения. Носеха толкова пари, че колкото и срамно да беше, някои монаси дори крадяха свещени реликви от други църкви. Филип бе намислил да съживи интереса към Адолфус. Трябваше на всяка цена да го опази.

Щеше да му е нужна помощ, за да се вдигне капака на саркофага и да се пренесе ковчега. Сакристът трябваше и за това да е помислил. Но го нямаше никакъв. Следващият монах, който се появи от спалното, се оказа Ремигий, високомерния помощник-приор. Той трябваше да свърши работа. Филип го повика настрани и рече:

— Помогни ми да спасим мощите.

Светлозелените очи на Ремигий гледаха с боязън към горящата църква, но след миг колебание последва приора през източния портик, а после — през вратата.

Вътре Филип спря. Само няколко мига бяха изтекли, откакто бе избягал навън, но пожарът се беше разраснал много бързо. Усети смъдене в ноздрите си, което му напомни за горящ катран и се досети, че таванските греди трябваше да са промазани, за да не изгниват. Въпреки пламъците, като че ли имаше студен вятър: димът излизаше през зейналите в покрива дупки, а огънят притегляше студен въздух в църквата през прозорците. Издигащото се нагоре течение загръщаше пожара. На църковния под се сипеха нажежени въглени, а няколко горящи на покрива по-големи греди изглеждаха готови да се срутят всеки момент. Досега Филип се беше тревожил първо за монасите и след това за манастирската собственост, но сега за първи път се уплаши за себе си и се поколеба да навлезе в бушуващия ад.

Колкото по-дълго изчакваше, толкова по-голям ставаше рискът. А и ако мислеше много, щеше съвсем да изгуби кураж. Надигна полите на расото си, извика „След мен!“ и затича в трансепта. Заобикаляше малките огньове по пода и очакваше всеки момент да го премаже някоя падаща греда. Тичаше, а сърцето му бе скочило в гърлото и имаше чувството, че ще закрещи от напрежение. После изведнъж се озова в безопасното крило от другата страна.

Спря се за миг. Крилата бяха с каменни сводове и тук нямаше огън. Ремигий беше до него. Филип си пое дъх и закашля, щом димът стигна до гърлото му. Прекосяването на трансепта им беше отнело едва няколко мига, но му се беше сторило по-дълго от нощна литургия.

— Ще ни убие! — изкрещя Ремигий.

— Господ ще ни опази — отвърна Филип. И си помисли: „Защо ме е страх тогава?“

Не му беше време за теология.

Тръгна по трансепта и зави на ъгъла към канцела, като се държеше от външната страна на крилото. Усети горещината от дървените столове, които горяха буйно в средата на хора и го жегна болка от загубата: бяха скъпа изработка и покрити с красива дърворезба. Бързо ги изключи от ума си и се съсредоточи над текущата задача. Затича през канцела към източния край.

Гробницата на светеца беше по средата на църквата. Представляваше голям каменен саркофаг, поставен върху нисък плинт. Филип и Ремигий трябваше да вдигнат каменния капак, да го изместят настрани, да извадят ковчега от саркофага и да го отнесат до крилото, докато покривът над тях се разпадаше. Филип погледна брата си. Изпъкналите зелени очи на помощник-приора се бяха разширили от страх. Потисна собствения си страх заради Ремигий.

— Ти взимаш онзи край, аз — тоя — посочи той и без да дочака съгласие затича към гробницата.

Ремигий го последва.

Застанаха при двата края, хванаха тежкия капак и се опитаха да го надигнат.

Капакът не помръдна.

Филип осъзна, че трябваше да вземе повече монаси. Не беше спрял замалко да помисли. Но вече бе много късно: ако излезеше навън да повика още помощ, трансептът можеше да се окаже непроходим на връщане. Но не можеше да остави тук мощите на светеца. Една греда можеше да падне и да разбие саркофага, след това дървеният ковчег щеше да пламне и пепелта да се разпилее от вятъра — ужасно светотатство и огромна загуба за катедралата.

Хрумна му идея. Премести се от едната страна на саркофага и прикани Ремигий да застане до него. Коленичи, опря двете си ръце в надвисналия ръб на капака и натисна нагоре колкото сили имаше. Когато Ремигий направи същото, капакът се повдигна. Бавно, двамата го вдигнаха по-нависоко. Филип трябваше да се надигне на едно коляно и Ремигий го последва; после двамата се изправиха. Когато капакът застана вертикално, го избутаха още малко и той се прекатури, падна на пода от другата страна на гробницата и се разцепи на две.

Ремигий погледна вътре. Ковчегът беше в добро състояние, дървото все още изглеждаше здраво, а железните му дръжки — само повърхностно потъмнели. Филип застана в единия край, наведе се и сграбчи две дръжки. Ремигий направи същото в другия край. Вдигнаха ковчега на половин педя, но се оказа много по-тежък, отколкото беше очаквал и след малко Ремигий пусна своя край с думите:

— Не мога… по-стар съм от теб.

Филип преглътна яда си. Ковчегът вероятно беше обшит отвътре с олово. Но след като вече бяха счупили капака на гробницата, ковчегът беше още по-уязвим от преди.

— Ела тук — каза той на помощника си. — Ще се опитаме да го изправим на едната страна.

Ремигий заобиколи саркофага и застана до него. Всеки от двамата хвана по една от подаващите се дръжки и надигнаха. Краят тръгна нагоре сравнително лесно. Вдигнаха го над нивото на горницата на саркофага, след това тръгнаха напред, по един от всяка страна, като бутаха ковчега докато се изправи. Спряха замалко. Филип разбра, че са вдигнали долния край на ковчега, тъй че светецът сега стоеше изправен на главата си. Извини му се на ум. Около тях непрекъснато се сипеха парчета горящо дърво. Всеки път, щом няколко искри паднеха върху расото на Ремигий, той ги изтупваше уплашено докато угаснат и при всяка възможност хвърляше уплашен поглед към горящия покрив. Филип виждаше, че малкото кураж на стария монах се изчерпва бързо.

Наклониха ковчега така, че да се подпре на вътрешната страна на саркофага, след което избутаха още малко. Другият край се повдигна и ковчегът се люшна на ръба на гробницата. После го смъкнаха, докато тупна на пода на една страна. После отново го наклониха така, че да легне на земята правилно. Светите кости сигурно тропаха вътре като зарове в купа, помисли си Филип. Това е най-близкото до светотатство, което съм вършил в живота си, но нищо друго не може да се направи.

Застанали откъм единия край на ковчега, всеки от тях хвана по една дръжка и започнаха да го влачат през църквата към сравнително безопасното крило. Железните ъгли изравяха малки бразди в утъпканата пръст. Почти бяха стигнали до крилото, когато секция от покрива, горящи талпи и нажежено олово, се срутиха точно върху празната вече гробница. Трясъкът бе оглушителен, подът се разтърси при удара и каменният саркофаг се натроши на късчета. Една голяма греда подскочи към ковчега, профуча на половин педя от Филип и Ремигий и го изби от ръце им. За Ремигий това се оказа твърде много.

— Дяволска работа! — изрева той побъркан от страх и побягна.

Филип замалко щеше да го последва. Ако дяволът наистина се беше развихрил тази нощ, един Господ знаеше какво можеше да се случи. Филип никога не беше виждал Лукавия, но беше слушал много приказки от хора, които са го зървали. Но монасите бяха създадени, за да се опълчват на Сатаната, каза си той твърдо. Озърна се с копнеж към безопасното крило, след това се стегна, сграбчи дръжките на ковчега и го надигна.

Започна да го дърпа изпод падналата греда. Дървото бе нащърбено отгоре, но — забележително! — всъщност не беше се счупило. Издърпа го още малко по-надалече. Наоколо му се сипеше дъжд от малки горящи въглени. Озърна се нагоре към покрива. Онова там не беше ли двукрака фигура, заподскачала в насмешлив танц между пламъците, или беше просто подета от вятъра струя дим? Отново погледна надолу и видя, че полите на расото му са се подпалили. Коленичи, затисна пламъците с ръце в пръстения под и те угаснаха моментално. След това чу някакъв шум, който беше или писък на изтерзано от огъня дърво, или безумния подигравателен смях на дявол.

— Свети Адолфус да ме пази — изпъшка той и награби отново дръжките на ковчега.

Повлече ковчега по земята, педя по педя. За миг дяволът го остави на мира. Повече не погледна нагоре — по-добре да не зяпа повече в Лукавия. Най-сетне стигна до каменния заслон на крилото и се почувства малко по-сигурен. Схванатият гръб го принуди да се спре и да се изправи замалко.

До най-близката врата в южния трансепт беше далече. Не беше сигурен дали ще може да довлече ковчега чак до там, преди целият покрив да пропадне. Може би точно на това разчиташе дяволът. Филип не можа да се сдържи да погледне отново нагоре в пламъците. Димната двукрака фигура се сниши зад една почерняла греда точно когато я зърна. Знае, че не мога да стигна, помисли си Филип. Погледна по дължината на крилото, изкусен да изостави светеца и да побегне да спаси живота си… и видя отсреща да идват към него брат Милий, Кътбърт Белоглавия и Том Строителя, три съвсем веществени фигури, затичани да се притекат на помощ. Сърцето му подскочи от радост и изведнъж престана да е сигурен, че изобщо е видял зъл демон.

— Слава Тебе, Господи! — изпъшка той. — Помогнете ми с това — добави съвсем ненужно.

Том Строителя хвърли бърз, преценяващ поглед към горящия покрив. Май не видя никакви дяволи, но каза:

— Да побързаме.

Всеки взе по един ъгъл и вдигнаха ковчега на раменете си. Тежко беше дори за четиримата.

— Напред! — изкрещя Филип и тръгнаха по крилото колкото може по-бързо, изгърбени под тежкия товар.

Когато стигнаха до южния трансепт, Том извика:

— Чакайте.

Подът беше непроходим от многото малки огньове, а отгоре непрекъснато се сипеха още парчета горящо дърво. Филип надникна над пламъците в празното пространство, мъчейки се да очертае път между тях. В няколкото мига, докато стояха на място, от западния край на църквата се разнесе тропот. Той погледна нагоре, изпълнен със страх. Тропотът нарасна до грохот.

— Слаба е, като другата — отрони неясно Том.

— Коя? — извика Филип.

— Югозападната кула, коя.

— О, не!

Грохотът се усили още повече. Филип погледна с ужас и видя как целият западен край на църквата се измести сякаш една крачка напред, все едно, че Божията ръка го бе ударила. Още десет крачки покрив пропадна в кораба с тътен като при земетръс. После цялата югозападна кула бавно се срути и запада в храма като свлачище.

Филип се вцепени, стъписан. Църквата му се разпадаше пред очите му. Щяха да минат години, докато щетите се поправят, дори да можеше да намери пари. Какво щеше да прави? Как щеше да продължи манастирът? Краят ли бе това на приората Кингсбридж?

От вцепенението го изкара тласъкът на ковчега на рамото му, когато другите трима мъже напънаха напред. Филип застъпва натам, където го поведоха. Том подбираше пътя през лабиринта от огньове. Една горяща дъска падна върху ковчега, но за щастие се плъзна на пода, без да докосне никого от тях. Миг след това стигнаха отсрещната страна, минаха през вратата извън църквата и вдишаха студения нощен въздух.

Филип беше толкова съсипан от разрушаването на катедралата, че дори не изпита облекчение от това, че се е спасил. Забързаха покрай църковния двор към южната арка и минаха през нея. Когато се отдалечиха достатъчно от постройките, Том каза:

— Така е добре.

С благодарност смъкнаха ковчега върху замръзналата земя.

На Филип му трябваха няколко мига, докато си успокои дишането. В паузата си даде сметка, че не му беше времето да се прави на замаян. Той беше приорът и той отговаряше тук. Какво трябваше да направи по-натам? Може би щеше да е разумно да провери дали всички монаси са се спасили и са в безопасност. Вдиша дълбоко още веднъж, след това изправи рамене и огледа другите мъже.

— Кътбърт, ти стой тук да пазиш мощите на светеца. Останалите — след мен.

Поведе ги покрай задната страна на кухненските постройки, минаха между пивоварната и мелницата и прекосиха моравата към къщата за гости. Монасите, семейството на Том и повечето селяни стояха наоколо на групи, говореха тихо и хвърляха боязливи погледи към горящата църква. Филип се обърна да погледне към нея, преди да им заговори. Гледката беше болезнена. Целият западен край представляваше купчина развалини и огромни пламъци изригваха нагоре от останките на покрива.

Откъсна погледа си.

— Всички ли са тук? — извика високо. — Ако се сетите, че някой липсва, кажете му името.

— Кътбърт Белоглавия — подвикна някой.

— Той пази мощите на светеца. Някой друг?

Нямаше друг.

Филип се обърна към Милий.

— Преброй монасите, за да сме сигурни. Трябва да са четирийсет и пет, с теб и мен. — Знаеше, че може да се довери на Милий, затова го зачеркна от ума си и се обърна към Том Строителя. — Семейството ти тука ли е?

Том кимна и посочи. Стояха до стената на къщата за гости: жената, порасналият син и двете малки. Малкото момче хвърли уплашен поглед към Филип. Трябваше да е ужасно преживяване за тях, помисли си той.

Сакристът седеше на обкования с желязо сандък със съкровището. Филип беше забравил за това — изпита облекчение като го видя и го заговори:

— Брат Андрю, ковчегът на Свети Адолфус е зад трапезарията. Вземи няколко братя да ти помогнат и го отнесете… — Помисли за миг. Най-безопасното място може би беше резиденцията на приора. — Отнесете го в моята къща.

— В твоята къща? — възрази Андрю. — Реликвите трябва да са под моята грижа, не твоята.

— Тогава трябваше да ги спасиш от църквата! — кипна Филип. — Прави каквото казвам, без повече приказки!

Сакристът тръгна с неохота, ядосан.

— Побързай, човече — подвикна Филип след него, — или ще те лиша от поста тук и веднага! — Обърна гръб на Андрю и заговори на Милий. — Колко са?

— Четирийсет и четири, плюс Кътбърт. Единайсет послушници. Петима гости. Всички са налице.

— Слава на Господа. — Филип погледна към бушуващия пожар. Изглеждаше почти чудо, че всички са живи и никой не бе пострадал. Усети, че е изтощен, но беше прекалено загрижен, за да може да седне и да отдъхне. — Има ли още нещо ценно за спасяване? — попита. — Имаме съкровището и реликвите…

Алън, младият ковчежник каза:

— Ами книгите?

Филип простена. Разбира се. Книгите. Пазеха ги в заключен шкаф в източния портик, до вратата на катедралния съвет, където монасите можеха да ги вземат по време на часовете за учение. Щеше да е ужасно дълго да изпразнят шкафа книга по книга. Може би няколко силни млади мъже щяха да могат да вдигнат целия шкаф и да го отнесат на безопасно място. Огледа наоколо. Сакристът беше избрал шестима монаси да се справят с ковчега и те вече бяха тръгнали през моравата. Филип подбра трима млади монаси и трима от по-възрастните послушници, и им каза да го последват.

Закрачи обратно през откритото пространство пред горящата църква. Беше твърде уморен, за да тича. Минаха между мелницата и пивоварната и заобиколиха отзад покрай кухнята и трапезарията. Кътбърт Белоглавия и сакристът организираха преместването на ковчега. Филип поведе групата си по прохода между трапезарията и спалното и под южната арка в църковния двор.

Усети веднага горещината на огъня. Големият книжен шкаф имаше резба на вратите, която изобразяваше Мойсей и каменните скрижали. Филип накара младите да наклонят шкафа напред и да го вдигнат на раменете си. Понесоха го покрай двора към южната арка. Там приорът се спря и погледна назад, докато те продължиха напред с товара си. Сърцето му се изпълни със скръб при гледката на разрушената църква. Вече имаше по-малко дим и повече пламъци. Цели участъци от покрива бяха изчезнали и пред очите му централната част сякаш хлътна надолу. Той разбра какво щеше да последва. Прозвуча оглушителен трясък, по-силен от всичко, което бе станало досега и покривът на южния трансепт пропадна навътре. Филип изпита болка все едно, че собственото му тяло гореше. След миг стената на трансепта сякаш се изду над портиците. „Господ да ни е на помощ, ще се срути“, помисли си приорът. Когато каменният зид започна да рухва и да се пръска, осъзна, че пада към него и се обърна, за да побегне. Но преди да е направил и три стъпки, нещо го удари в тила и той изгуби съзнание.

За Том бушуващият пожар, който унищожаваше катедралата в Кингсбридж, беше лъч надежда.

Гледаше над моравата към огромните пламъци, които изригваха нагоре във въздуха от развалините на църквата и единственото, което можеше да си помисли бе, че това означава работа.

Мисълта се беше затаила някъде дълбоко в ума му, откакто беше излязъл със сънени очи от къщата за гости и беше видял смътното сияние в прозорците на църквата. През цялото време, докато беше изкарвал бързо монасите далече от опасността и тичаше в горящата сграда, за да намери приор Филип, докато изнасяше навън ковчега на светеца, сърцето му се пръскаше от безсрамен, щастлив оптимизъм.

След като вече имаше време да помисли, му хрумна, че не бива да бъде щастлив заради изгарянето на църква. Но пък никой не беше пострадал и съкровището на манастира беше спасено, а храмът бездруго беше стар и се срутваше. Тъй че защо да не се радва?

Младите монаси се връщаха през моравата, понесли на гърбовете си тежкия шкаф с книги. „Единственото, което трябва да направя“, помисли си Том, „е да се погрижа да получа работата с пресъграждането на катедралата. А моментът да говоря с приор Филип за това е точно сега“.

Филип обаче не се оказа между носачите. Когато се озоваха до къщата за гости, смъкнаха шкафа на земята.

— Къде е приорът ви? — попита ги Том.

Най-старият от тях се озърна назад изненадан.

— Не знам. Мислех, че е зад нас.

Може би се е задържал назад, за да погледа пожара, реши строителят. Но може би беше в беда.

Без повече суетене затича през моравата и покрай задната стена на магерницата. Надяваше се Филип да е добре, не само защото изглеждаше добър човек, а и защото беше закрилникът на Джонатан. Без него не се знаеше какво може да стане с бебето.

Намери го в прохода между трапезарията и спалното помещение. За облекчение на Том, приорът седеше изправен, изглеждаше замаян, но не беше пострадал. Помогна му да се изправи на крака.

— Нещо ме удари в главата — тихо промълви той.

Строителят погледна зад него. Южният трансепт беше паднал в църковния двор.

— Имате късмет, че сте жив — каза му. — Бог трябва да има цел за вас.

Филип тръсна глава, за да проясни ума си.

— Припаднах за миг. Вече съм добре. Къде са книгите?

— Отнесоха ги до къщата за гости.

— Да се връщаме.

Том го подхвана под мишницата. Приорът не беше пострадал зле, но беше замаян.

Докато се върнат до къщата, пожарът в църквата вече беше попреминал и пламъците бавно изгасваха. Но Том все пак виждаше съвсем ясно лицата на хората и с лека изненада осъзна, че вече се съмва.

Филип отново се зае с организирането на нещата. Каза на Милий Магерника да направи каша за всички и заръча на Кътбърт Белоглавия да отвори бъчва със силно вино, за да се стоплят, докато чакат. Заповяда да разпалят огъня в къщата за гости и по-старите монаси влязоха да се скрият от студа. Заваля, вятърът взе да навява леденостудени пелени от дъжд и пламъците в разрушената църква бързо изтляха.

Когато всички отново се разшетаха, приор Филип се отдалечи от къщата за гости и тръгна към храма. Том го видя и го последва. Успееше ли да се справи добре с това, можеше да работи тук с години.

Филип стоеше загледан към доскорошния западен край на катедралата и клатеше тъжно глава все едно, че собственият му живот е рухнал в развалини. Том застана смълчан до него. След малко приорът отново тръгна покрай северната страна на сградата през гробищата. Строителят закрачи с него и заоглежда щетите.

Северната стена на кораба все още стоеше, но северният трансепт и част от канцела бяха паднали. Църквата все още имаше източен край. Завиха покрай него и погледнаха към южната стена. По-голямата й част се бе срутила и южният трансепт беше рухнал в църковния двор. Пристройката на катедралния съвет още стоеше.

Стигнаха до свода, който водеше към източния портик на двора. Там ги спря купчината отломки. Изглеждаше пълна бъркотия, но опитното око на майстора успя да види, че самите портици не бяха пострадали много зле, само бяха заровени под нападалите руини. Заизкачва се върху натрошените камъни, докато успя да погледне вътре в църквата. Точно зад олтара имаше полускрито стълбище, което водеше към криптата, която се намираше под хора. Надникна вътре и огледа каменния под за следи от напукване. Не видя такива. Имаше добър шанс криптата да е оцеляла непокътната. Нямаше да го каже на Филип засега: щеше да спести добрата новина за критичен момент.

Филип беше отишъл до задната страна на спалното помещение. Том побърза да го догони. Сградата не бе пострадала. Продължиха напред и откриха, че повечето други манастирски постройки бяха общо взето непокътнати: трапезарията, кухнята, пекарната и пивоварната. Приорът можеше и да намира някаква утеха в това, но изражението му остана скръбно.

Приключиха обиколката там, откъдето бяха започнали, пред разрушения западен край, след като бяха описали пълен кръг около манастирския двор, без да си кажат дума. Филип въздъхна тежко и наруши мълчанието.

— Дяволът направи това.

„Това е моят миг“, каза си Том. Пое си дълбоко дъх и рече:

— Би могло да е Божия работа.

Филип го погледна изненадано.

— Как така?

Строителят отвърна предпазливо:

— Никой не пострада. Книгите, съкровището и мощите на светеца бяха спасени. Само църквата бе унищожена. Може би Господ е поискал нова църква.

Филип се усмихна скептично.

— И предполагам, че Господ е поискал ти да я построиш.

Не беше чак толкова замаян, за да не се досети, че нишката на мисълта на Том може да е личен интерес.

Той устоя на своето.

— Може и така да е — отвърна упорито. — Не дяволът изпрати майстор строител тук в нощта, когато църквата изгоря.

Филип извърна поглед.

— Е, ще има нова църква, но не знам кога. А какво да правя междувременно? Как може да продължи животът на манастира? Ние сме тук единствено заради богослужението и учението.

Беше изпаднал в дълбоко отчаяние. Това бе моментът, в който можеше да му се вдъхне нова надежда.

— Двамата с момчето ми бихме могли да разчистим църковния двор и да го подготвим за използване до седмица — каза той, като се постара гласът му да прозвучи по-убедено, отколкото се чувстваше.

Филип се изненада.

— Наистина ли? — След това изражението му отново се промени. Отново изглеждаше съкрушен. — Но какво ще използваме за църква?

— А криптата? Можете да водите службите там, нали?

— Да… би могло да се получи много добре.

— Сигурен съм, че криптата не е пострадала сериозно — каза Том. Беше почти вярно: беше почти сигурен.

Филип го гледаше все едно, че беше ангел на милостта.

— Няма да отнеме много време да разчистим пътека през развалините от двора до стъпалата на криптата — продължи майсторът. — Повечето от църквата от онази страна е напълно унищожено, което колкото и да е странно, е добре, защото означава, че няма повече опасност от срутване на зидария. Ще трябва да огледам стените, които все още стоят и може би ще се наложи да укрепя някои от тях. След това ще трябва да се проверяват всеки ден за пукнатини и дори така не бива да влизате вътре при буря. — Всичко това беше важно, но Том усещаше, че Филип не го разбира. Това, което Филип искаше от Том сега, бяха положителни новини, нещо, което да повдигне духа му. А начинът да бъде нает бе да му предложи каквото искаше. Промени тона си:

— С някои от по-младите ви монаси на работа при мен, бих могъл да наместя нещата така, че да можете да подновите поне донякъде нормалния манастирски живот… До две седмици.

Филип го зяпна.

— Две седмици?

— Дайте ми храна и подслон за семейството ми, а надниците ми можете да платите, когато имате пари.

— Можеш да ми върнеш манастира до две седмици? — повтори невярващо Филип.

Том не беше сигурен, че ще може, но и три да отнемеше, никой нямаше да умре от това.

— Две седмици — твърдо заяви той. — След това можем да съборим останалите стени — това е майсторска работа, имайте предвид, ако искаме да стане безопасно — след това да разчистим отломките, да струпаме камъните за повторна употреба. Междувременно можем да планираме новата катедрала. — Том затаи дъх. Беше направил всичко по силите си. Разбира се, че Филип щеше да го наеме сега!

Филип кимна и за първи път се усмихна.

— Мисля, че наистина Бог ви изпрати — рече той. — Хайде да закусим, а после можем да започнем работа.

Том въздъхна облекчено.

— Благодаря ви. — В гласа му имаше трепет, който не можа да прикрие, но изведнъж вече му беше все едно и с едва сподавен хлип промълви: — Не мога да ви кажа колко много означава това за мен.

След закуската Филип проведе импровизиран съвет в склада на Кътбърт под кухнята. Монасите бяха притеснени и възбудени. Бяха мъже, избрали или примирили се с живот в сигурност, предсказуемост и еднообразие, и повечето от тях бяха ужасно объркани. Смущението им трогна сърцето му. Почувства се повече от всякога като пастир, чийто дълг е да се грижи за глупави и безпомощни същества. Само че тези хора не бяха безмозъчни животни, бяха негови братя и Филип ги обичаше. Бе решил, че най-добрият начин да ги утеши, е като им каже какво предстои, за да вложи неспокойната им енергия в тежък труд и да ги върне колкото може по-скоро в някакво подобие на ежедневна рутина.

Въпреки необичайната среда, Филип не съкрати ритуала на катедралния съвет. Разпореди четене житието на мъченика за деня, последвано от възпоминателните молитви. Точно за това бяха манастирите: молитвите оправдаваха съществуването им. Все пак някои от монасите бяха неспокойни, затова той избра Двадесета глава от Правилото на Свети Бенедикт, частта озаглавена „За благоговението при молитва“. Последва заупокойната. Познатият ритуал успокои нервите им и той забеляза, че уплахата, изписана на лицата около него бавно се заличи, щом монасите разбраха, че светът им в края на краищата не е свършил.

Накрая Филип стана за слово.

— Катастрофата, която ни сполетя тази нощ е само физическа — започна той, влагайки в гласа си колкото може повече топлина и утешение. — Нашият живот е духовен. Нашата работа е молитва, богослужение и размишление. — Бавно огледа из помещението, за да улови колкото може повече погледи и да се увери, че е задържал вниманието им, след което заяви: — Ще подновим тази работа до няколко дни, това ви го обещавам.

Помълча, за да могат тези думи да попият в умовете им и успокоението, заменило напрегнатостта в стаята, стана почти осезаемо. След това продължи:

— Господ в своята мъдрост ни изпрати вчера майстор строител, за да ни помогне да излезем от тази криза. Той ме увери, че ако работим под негово указание, можем да имаме портиците годни за употреба до една седмица.

Последва приглушено мърморене на радост и изненада.

— Боя се, че църквата ни изобщо няма да може да се използва за служби повече — ще трябва да се съгради наново, а това ще отнеме много години, разбира се. Но Том Строителя вярва, че криптата не е пострадала. Криптата е осветена, така че можем да провеждаме богослуженията си там. Том твърди, че може да я направи безопасна за една седмица след довършването на портиците. Тъй че, както виждате, можем да подновим нормалното си богоугодно дело навреме за неделята преди Велики пости.

Облекчението им отново бе осезаемо. Филип разбра, че е успял да ги утеши и да им вдъхне увереност. В началото на този съвет бяха наплашени и объркани. Сега вече бяха спокойни и обнадеждени. Добави:

— Братята, които се чувстват твърде немощни, за да се заемат с физически труд, ще бъдат извинени. На братята, които работят по цял ден с Том Строителя, ще бъде позволено червено месо и вино.

Филип седна. Ремигий пръв взе думата.

— Колко ще трябва да плащаме на този строител? — попита той с подозрение.

Винаги можеше да се разчита на Ремигий, че ще се опита да намери недостатък.

— Нищо, засега — отвърна Филип. — Том знае за бедността ни. Ще работи за храна и подслон за него и семейството му, докато можем да си позволим надниците му. — Това беше малко двусмислено, осъзна той: можеше да означава, че на Том няма да се полагат надници, докато манастирът може да си ги позволи, докато всъщност приоратът щеше да му дължи надници за всеки работен ден, от днес насетне. Но преди Филип да е разяснил споразумението, Ремигий отново заговори:

— А къде ще се настанят?

— Дал съм им къщата за гости.

— Биха могли да живеят с някое от селските семейства.

— Том ни направи щедро предложение — заяви Филип леко изнервено. — Имаме късмет, че разполагаме с него. Не искам да го карам да спи при нечии овце и свине, след като имаме прилична къща, която стои празна.

— Има две жени в това семейство…

— Жена и момиче — поправи го Филип.

— Една жена, добре. Не искаме жена да живее в манастира!

Монасите замърмориха неспокойно: не обичаха заяжданията на Ремигий. Филип отвърна:

— Съвсем нормално е жени да отсядат в къщата за гости.

— Не и тази жена! — изломоти Ремигий и веднага съжали.

Филип се намръщи.

— Познаваш ли тази жена, брате?

— Обитаваше някога тези места — отвърна той с неохота.

Филип се заинтригува. За втори път се случваше нещо такова във връзка с жената на строителя: Уейлрън Бигод също се беше обезпокоил, като я видя.

— Какво не е наред с нея?

Преди Ремигий да успее да отвърне, брат Пол, който пазеше моста, заговори:

— Спомням си — рече той сънено. — Имаше едно диво момиче, което живееше из горите наоколо… мм, трябва да е било преди петнайсет години. На нея ми напомня… сигурно ще да е същото момиче, пораснало.

— Хората казват, че е вещица — намеси се Ремигий. — Не можем да държим вещица да живее в манастира!

— Не знам за това — отрони брат Пол, пак така бавно и разсъдливо. — Всяка жена, която живее сама в пущинаците, я наричат вещица, рано или късно. Това, че хората казват нещо, не го прави вярно. Съгласен съм да оставя на приор Филип да прецени в мъдростта си дали е опасна или не е.

— Мъдростта не идва веднага с получаването на монашески сан — сопна се Ремигий.

— Така е — отрони бавно брат Пол. Погледна право към Ремигий и добави: — Понякога не идва изобщо.

Монасите се засмяха на резкия отговор, още по-смешен от това, че идваше от неочакван източник. Филип трябваше да се престори на недоволен. Плесна с ръце за тишина.

— Стига! Тези неща са сериозни. Ще разпитам жената. Сега да се заемем със задълженията си. Онези, които желаят да бъдат освободени от труд, могат да се оттеглят в инфирмария за молитва и размишление. Останалите, последвайте ме.

Напусна склада и тръгна покрай задната страна на кухненските постройки, към южния проход, водещ към църковния двор. Неколцина монаси напуснаха групата и се запътиха към инфирмария. Сред тях бяха Ремигий и Андрю Сакриста. Нищо немощно нямаше и у двамата, помисли си Филип, но вероятно щяха да причинят неприятност, ако се включеха в работната сила. Затова се зарадва като видя, че си отиват. Повечето от монасите го последваха.

Том вече беше събрал слугите на приората и бе започнал работа. Стоеше на камарата отломки в квадратния църковен двор с голямо парче креда в ръка и бележеше камъни с буквата „Т“, неговия инициал.

За първи път на Филип му хрумна да се зачуди как щяха да се преместят толкова големи камъни. Видя отговора веднага. Поставяха на земята един до друг два дървени пилона и превъртаха камък, докато се намести над тях. После двама души ги хващаха за краищата и вдигаха. Том Строителя трябваше да им е показал как да правят това.

Работата вървеше бързо с помощта на повечето от шейсетимата манастирски слуги, при непрекъснатия поток от хора, които носеха камъни и се връщаха за още. Гледката повдигна духа на Филип и той мълчаливо отправи благодарствена молитва за Том.

Строителят го видя и слезе от купчината. Преди да заговори на приора, се обърна към един от слугите — шивача, който шиеше манастирските одежди.

— Кажи на монасите да започнат да носят камъни. Да гледат да взимат само камъни, които съм белязал, иначе купът може да се изсипе и да убие някого. — После се обърна към Филип. — Белязал съм достатъчно, за да не спира работата известно време.

— Къде ги носят?

— Елате с мен и ще ви покажа. Искам да проверя дали ги редят правилно.

Филип тръгна с Том. Камъните ги отнасяха до източната страна на манастирския двор.

— Някои от слугите все пак ще трябва да вършат обичайните си задължения — заговори Филип, докато вървяха. — Ратаите в конюшнята ще трябва да се грижат за конете, готвачите да приготвят яденетата, някой трябва да носи дърва за огрев, да храни пилците и да ходи на пазар. Но никой от тях не е претоварен с работа, тъй че мога да заделя половината от тях. В добавка ще разполагаш и с около трийсет монаси.

Том кимна.

— Ще свърши работа.

Подминаха източния край на църквата. Работниците трупаха топлите още камъни до източната стена на манастирския двор, на няколко крачки от инфирмария и къщата на приора. Майсторът заговори:

— Старите камъни трябва да се запазят за новата църква. Няма да се използват за стени, защото камъните втора ръка бързо се похабяват. Но ще свършат работа за основите. Всички натрошени камъни също трябва да се запазят. Ще се смесят с хоросан и ще се изсипят в кухината между вътрешната и външната облицовки на новите стени, като образуват сърцевина от трошляк.

— Разбирам. — Филип погледа Том, докато даваше указания на работниците да редят камъните със застъпване, за да не се срути купът. Вече беше ясно, че професионалният опит на строителя е незаменим.

След като Том доволен приключи, Филип го хвана под мишницата и го поведе около църквата към гробищата на северната страна. Дъждът беше спрял, но надгробните камъни бяха все още мокри. Монасите се погребваха в източния край на гробищата, а селяните — в западния край. Разделителната линия бе издаващият се навън северен трансепт на църквата, вече в развалини. Филип и Том спряха пред него. Немощно слънце проби през облаците. Нищо зловещо нямаше в овъглените греди посред бял ден и Филип почти изпита срам, че му се бе привидял дявол предната нощ.

— Някои от монасите са притеснени, че жена живее в двора на манастира — заговори той. Изражението, изписало се на лицето на Том, издаваше тревога: изглеждаше уплашен, дори в паника. Филип реши, че наистина я обича и продължи припряно: — Но не искам да ви принуждавам да живеете в селото, в колиба с някое друго семейство. За да избегнем неприятности, ще бъде благоразумно жена ти да е предпазлива. Кажи й да се държи колкото се може по-настрана от монасите, особено младите. Ще трябва да пази лицето си покрито, ако се наложи да минава из манастира. И най-важното, не трябва да прави нищо, което би могло да събуди подозрения за вещерство.

— Ще стане — отвърна Том. В гласа му се долавяше нотка на упоритост и изглеждаше леко притеснен. Филип си спомни, че жена му беше човек с остър ум и държеше на своето. Можеше да не приеме добре това, че й се казва да не се набива на очи. Но семейството й до вчера бе в окаяно положение, тъй че навярно щеше да приеме тези ограничения като малка цена, която да заплати за подслона и сигурността.

Двамата продължиха напред. Предната нощ Филип беше видял цялото това разрушение като свръхестествена трагедия, ужасно поражение за силите на цивилизацията и вярата, жесток удар по делото на неговия живот. Сега го виждаше просто като проблем, който трябваше да реши — огромен, да; плашещ дори; но не и свръхчовешки. Промяната се дължеше главно на Том и благодарността, която Филип изпитваше към него, бе огромна.

Стигнаха източния край. Филип видя, че при конюшнята оседлават един бърз кон и се зачуди кой е тръгнал на път точно този ден. Остави Том да се върне в църковния двор, а самият той се запъти при конярите, за да разбере какво се случва.

Един от помагачите на сакриста беше поръчал коня: младият Алън, който бе спасил съкровищния сандък от катедралния съвет.

— И накъде си се запътил, синко? — запита го приорът.

— За епископския палат — отвърна Алън. — Брат Андрю ме прати да донеса свещи, светена вода и нафора, защото изгубихме всички тия неща в пожара, а скоро ще трябва да отпочнем службите отново.

Беше разумно. Всички такива припаси се пазеха в един заключен сандък в хора, а сандъкът със сигурност беше изгорял. Филип се зарадва, че сакристът поне този път е показал организираност.

— Това е добре. Но почакай малко. Като ще ходиш до палата, можеш да занесеш писмо от мен до епископ Уейлрън. — Хитрият Уейлрън Бигод беше вече новоизбраният епископ, благодарение на някои доста непочтени интриги, но Филип не можеше да оттегли подкрепата си и беше длъжен да се отнася към него с дължимата почит. — Трябва да му дам доклад за пожара.

— Да, отче — отвърна Алън, — но аз вече имам писмо до епископа от Ремигий.

— О! — Филип беше изненадан. Доста предприемчиво от страна на Ремигий. — Добре. Пътувай предпазливо и Господ дано да е с тебе.

Филип тръгна обратно към църквата. Ремигий се беше задействал много бързо. Защо се бяха забързали толкова двамата със сакриста? Поводът беше достатъчен, за да го притесни леко. Дали писмото беше просто за изгарянето на църквата? Или имаше още нещо в него?

Спря се на средата на моравата и се обърна, за да погледне назад. Щеше да е напълно в правата му да вземе писмото от Алън и да го прочете, но вече бе твърде късно. Алън подкара в тръс през портата. Филип се загледа след него малко разстроен. В този момент жената на Том излезе от къщата за гости, понесла ведро, сигурно с пепелта от огнището. Зави към купчината тор близо до конюшнята. Филип я погледа. Стъпките й радваха окото като вървежа на добър кон.

Отново си помисли за писмото на Ремигий до Уейлрън. Някакси не можеше да се отърси от едно интуитивно, но все пак обезпокоително подозрение, че главната тежест на посланието не беше всъщност пожарът.

По някаква непонятна причина се чувстваше убеден, че писмото е за жената на зидаря.

III

Джак се събуди по първи петли. Отвори очи и видя Том да става. Остана да лежи неподвижно, заслушан, докато Том пикаеше отвън пред вратата. Копнееше да се премести на топлото, което мъжът бе освободил и да се сгуши до майка си, но знаеше, че Алфред след това щеше да му се подиграва безмилостно, затова си остана на мястото. Том се върна и разтърси Алфред, за да го събуди.

Двамата изпиха ейла, останал от снощната вечеря и изядоха малко от конския хляб, а после излязоха. Беше останало малко хляб и Джак се надяваше, че този път ще го оставят, но се разочарова — Алфред го взе целия със себе си, както обикновено.

Алфред работеше цял ден на строежа заедно с баща си. В това време Джак и майка му отиваха понякога в гората. Майка му слагаше примки, докато Джак дебнеше някоя патица с прашката. Каквото хванеха, продаваха го на селяни или на иконома Кътбърт. Това беше единственият им източник на пари, тъй като на Том не плащаха. С парите купуваха плат, кожа или лой, а в дните, когато не ходеха в гората, майка му правеше обуща, долни ризи, свещи или някоя шапка, докато Джак и Марта си играеха с децата от селото. В неделите след службата Том и майка му обичаха да седят край огъня и да си приказват. Понякога започваха да се целуват, Том пъхваше ръката си в халата на майка му, а после отпращаха децата навън и залостваха вратата. Това беше най-лошото време от цялата седмица, защото Алфред ставаше сърдит и почваше да гони малките.

Днес обаче беше обикновен ден и Алфред щеше да е зает с работа от съмване до мрак. Джак стана и излезе навън. Беше студено, но сухо. Малко след това излезе и Марта. Развалините на катедралата вече гъмжаха от работници, които носеха камъни, изриваха парчетии, строяха дървени подпори за неустойчивите стени и събаряха тези, които бяха твърде разклатени, за да могат да се укрепят.

Имаше общо разбирателство между селяните и монасите, че пожарът е бил подпален от дявола, и за дълги периоди Джак всъщност забравяше, че го беше подпалил самият той. Щом си го спомнеше, изведнъж се сепваше, а след това започваше да се чувства необичайно доволен от себе си. Беше поел ужасен риск, но се беше измъкнал и бе спасил семейството си от глад.

Монасите закусваха първи, а работниците миряни не получаваха нищо, докато монасите отидат в катедралния съвет. За Марта и Джак чакането беше ужасно дълго. Джак винаги се събуждаше гладен, а студеният утринен въздух усилваше апетита му.

— Хайде да идем в двора на кухнята — предложи Джак. Кухненските ратаи можеше да им дадат малко остатъци от храната. Марта с готовност се съгласи — за нея Джак беше чудесен и щеше да приеме всичко, което й предложеше.

Щом наближиха кухните, завариха брат Бърнард, който отговаряше днес за пекарната, да прави хляб. Понеже всичките му помощници работеха на обекта, носеше сам дървата за огъня. Беше млад мъж, но доста дебел и пухтеше и се потеше под тежкия наръч дърва.

— Да ти донесем ние дърва, брате — предложи Джак.

Бърнард смъкна товара си до пещта и му подаде широкия плосък кош.

— Добри деца — изпъшка той. — Бог да ви благослови.

Джак взе коша и двамата затичаха към купа дърва зад кухнята. Натовариха го с цепеници и двамата помъкнаха тежкия товар.

Когато се върнаха, пещта вече се беше сгорещила и Бърнард опразни коша им право в огъня, след което ги прати за още. Ръцете на Джак го боляха, но стомахът го болеше още повече и той се забърза да натовари отново коша.

Втория път, когато се върнаха, Бърнард редеше малки топки тесто на една тава.

— Донесете ми още един кош и ще ви дам горещи симиди — рече той. Устата на Джак се овлажни.

Третия път напълниха коша още по-високо и се затътриха обратно, хванали по една дръжка. Докато се приближаваха към двора на кухнята срещнаха Алфред, понесъл ведро. Сигурно беше тръгнал да донесе вода от вадата, която минаваше от вира на мелницата през моравата, преди да се скрие под земята до пивоварната. Алфред беше намразил Джак още повече, откакто Джак му беше сложил умрялата птица в бирата. Обикновено момчето се обръщаше небрежно и тръгваше в друга посока, щом видеше Алфред. Но сега се зачуди дали да пусне коша и да побегне, само че щеше да изглежда страхливо, а освен това надушваше миризмата на пресния хляб от пекарната, а беше ужасно прегладнял. Тъй че продължи напред със свито сърце.

Алфред се изсмя, като ги видя да се препъват под тежест, която с лекота можеше да носи сам. Заобиколиха го отдалече, но той направи две стъпки към тях, бутна Джак и го събори на земята. Джак тупна силно на задник и болката го жегна в гърба. Изтърва коша и всичките дърва се изсипаха на земята. Очите му се напълниха със сълзи, повече от яд, отколкото от болка. Толкова нечестно беше, че Алфред можеше да направи това, без да е предизвикан и да се отърве без нищо. Джак стана и търпеливо засъбира дървата в коша, преструвайки се, че му е все едно, заради Марта. Надигнаха отново товара си и продължиха към пекарната.

Там получиха наградата си. Тавата със симиди изстиваше на една каменна лавица. Щом влязоха, Бърнард взе един, пъхна го в устата си и рече:

— Бива си ги. Вземете си. Но внимавайте — горещи са.

Джак и Марта си взеха по един. Джак отхапа предпазливо, да не си опари устата, но хлебчето беше толкова сладко, че го изяде наведнъж. Погледна останалите. Бяха девет. Вдигна очи към Бърнард, който му се усмихваше широко.

— Знам какво искате — рече монахът. — Хайде, взимайте ги всички.

Джак надигна пеша на наметалото си и загърна в него останалите симиди.

— Ще ги занесем на мама — каза на Марта.

— Добро момче си ти — каза Бърнард. — Хайде, да ви няма.

— Благодаря ви, брате — отвърна Джак.

Излязоха от пекарната и се запътиха към къщата за гости. Джак беше възбуден. Майка му щеше да е доволна от него, че е осигурил такова пиршество. Изкушаваше се да изяде още едно хлебче, преди да ги поднесе, но устоя: толкова хубаво щеше да е, като й даде толкова много.

Докато пресичаха моравата, отново се натъкнаха на Алфред.

Явно беше напълнил ведрото си, върнал го беше на строежа и опразнил, а сега се връщаше, за да го напълни отново. Джак реши да се престори на безразличен с надеждата, че Алфред няма да му обърне внимание. Но начинът, по който носеше хлебчетата, увити в полата на наметалото му, съвсем се набиваше на очи и голямото момче отново закрачи към тях.

Джак щеше доброволно да му даде един симид, но знаеше, че Алфред щеше да му вземе всичките, ако можеше. Побягна.

Алфред го подгони и бързо го настигна. Изпъна дългия си крак, спъна го и Джак изхвърча във въздуха. Горещите симиди се разпиляха по земята.

Алфред вдигна един, изтупа калта от него и го напъха в устата си. Очите му се ококориха от изненада.

— Пресен хляб!

Взе да събира другите.

Джак се вдигна на крака и посегна да вземе едно от нападалите хлебчета, но Алфред го перна силно с опакото на ръката си и отново го събори. После насъбра бързо останалите и се отдалечи, дъвчейки. Джак избухна в сълзи.

Марта гледаше съчувствено отстрани, но съчувствие не му трябваше — болеше го повече от унижението, отколкото от нещо друго. Тръгна си, а когато тя закрачи след него се обърна към нея и каза:

— Махай се!

Погледна го обидено, но се спря и го остави на мира.

Тръгна към развалините, като бършеше сълзите си с ръкава. Сърцето му бе изпълнено с убийствена мъст. Аз унищожих катедралата, помисли си Джак. И Алфред мога да убия.

Това, което го влудяваше, бе физическото превъзходство на Алфред. Можеше да прави каквото си поиска, само защото бе толкова голям. Пообиколи малко, кипнал от безсилен яд. Защо не беше Алфред в църквата, когато падаха всичките тези камъни?

По едно време го видя отново. Беше в северния трансепт, изриваше парчета камъни в една количка, целият посивял от прахта. Близо до количката имаше една покривна греда, останала почти непокътната, само опърлена и почерняла от сажди. Джак потърка повърхността с пръст: остави белезникава черта. Обзет от вдъхновение, написа върху саждите: „Алфред е прасе.“

Някои от работниците забелязаха. Изненадаха се, че Джак може да пише. Един млад ратай го попита:

— Какво казва?

— Попитай Алфред — отвърна Джак.

Алфред погледна написаното и се намръщи притеснено. Можеше да прочете само името си, знаеше Джак, но не и останалото. Беше раздразнен. Знаеше, че е нещо обидно, но не знаеше точно какво гласи, а това само по себе си бе унизително. Изглеждаше доста глупаво. Гневът на Джак малко се успокои. Алфред можеше да е по-голям, но Джак беше по-умен.

Все още никой не разбираше какво казваха думите. После мина един монах послушник, прочете написаното и се усмихна.

— Кой е Алфред? — попита.

— Той — посочи му с палец Джак. Алфред още повече се ядоса, но още не знаеше какво да направи, затова само се подпря на лопатата си и ги загледа глупаво.

Послушникът се засмя.

— Прасе, а? А за какво рови, за жълъди?

— Ами да! — отвърна Джак зарадван, че си има съюзник.

Алфред пусна лопатата и посегна към него.

Джак беше подготвен за него и изхвърча настрани като стрела от лък. Послушникът изпъна крак да го спъне — сигурно за да е справедлив и за двете страни в лошотията си — но Джак ловко го прескочи. Затича към доскорошния канцел, като заобикаляше купчините нападала зидария и покривни греди. Чуваше тежките стъпки и задъханото пръхтене на Алфред точно зад себе си, и страхът му придаде още повече бързина.

След миг осъзна, че е затичал в грешна посока. Никакъв изход нямаше от този край на катедралата. Беше сбъркал и сърцето му падна в петите като разбра, че ще пострада.

Горната половина на източния край беше пропаднала навътре и камъните се бяха струпали до онова, което бе останало от стената. След като нямаше накъде да продължи, Джак се закатери по купчината с Алфред по петите му. Стигна до върха и видя пред себе си стръмен пропад от около петнайсет стъпки. Залитна уплашен на самия ръб. Беше твърде високо, за да скочи, без да се нарани. Алфред го сграбчи за глезена. За миг остана с едното стъпало на стената, а другото във въздуха и замаха с ръце в усилие да се закрепи. Алфред го задържа за глезена, докато Джак усети, че пропада неумолимо на лошата страна. Алфред задържа още малко и пусна, а Джак полетя във въздуха, без да може да се изправи и чу писъка си. Падна на левия си хълбок. Ударът беше ужасен. За зла беда, удари лицето си в камък.

Всичко потъмня изведнъж.

Когато отвори очи, Алфред стоеше до него — беше успял да слезе някак от стената — а до него стоеше един от по-старите монаси. Джак го позна: беше Ремигий, помощник-приорът. Ремигий улови погледа му и рече:

— Хайде ставай, момче.

Джак не беше сигурен дали ще може. Не можеше да раздвижи лявата си ръка. Левият хълбок и лицето му бяха изтръпнали. Надигна се до седешком. Беше си помислил, че ще умре и се изненада, че изобщо може да се движи. Избута се нагоре с дясната ръка и с много болка се вдигна на крака, като отпусна повечето си тежест на десния крак. Щом изтръпването отмина, започна да го боли.

Ремигий го хвана за лявата ръка и Джак изрева от болка. Старият монах не му обърна внимание и спипа Алфред за ухото. Сигурно щеше да наложи някакво тежко наказание и на двамата, помисли си Джак, но толкова го болеше, че му бе все едно.

Ремигий заговори на Алфред:

— Е, момко, защо се опита да убиеш брат си?

— Той не ми е брат — изломоти Алфред.

Изражението на Ремигий се промени.

— Не ти е брат ли? Нямате ли едни и същи майка и баща?

— Тя не ми е майка — рече Алфред. — Майка ми умря.

На лицето на Ремигий пробяга лукава усмивка.

— Кога умря майка ти?

— По Коледа.

— Миналата Коледа?

— Да.

Въпреки болката Джак усети, че Ремигий по някаква причина силно се заинтересува от това. Гласът на монаха потрепера от потиснатата възбуда:

— Значи баща ти едва наскоро е срещнал майката на това момче?

— Да.

— А откакто са… заедно, ходиха ли да се видят със свещеник, да освети връзката им?

— Ъъ… не знам. — Алфред не разбираше думите, които му говореха, усети Джак. Впрочем и той не ги разбираше.

— Добре, венчаха ли се? — попита нетърпеливо Ремигий.

— Не са.

— Разбирам. — Ремигий изглеждаше доволен от това, въпреки че според Джак трябваше да е ядосан. Монахът изглеждаше много доволен. Помълча умислено за миг, а после като че ли си спомни за двете момчета. — Добре. Ако искате да останете в манастира и да ядете хляба на монасите, не се бийте. Нищо, че не сте братя. Ние сме Божии хора и не трябва да виждаме кръвопролитие — това е една от причините, заради които живеем в усамотение от света.

С това малко слово Ремигий пусна и двамата, и си тръгна, а Джак най-после можеше да изтича до мама.

Беше отнело три седмици, не две, но Том бе направил криптата годна за употреба като импровизиран храм и днес новоизбраният епископ идваше, за да извърши в нея първата служба. Портиците бяха разчистени от отломките и Том беше поправил разрушените части. Това бяха прости постройки — само покрити пътеки — и работата беше лесна. Повечето останало от църквата бе купища руини, а някои от оцелелите стени имаше опасност да се срутят, затова беше разчистил пътека от църковния двор през някогашния южен трансепт до стъпалата на криптата.

Сега огледа наоколо. Криптата беше с добра големина, около петдесет квадратни стъпки, съвсем достатъчно за монашеските богослужения. Беше доста мрачно помещение с тежки колони и нисък сводест таван, но беше построена здраво, заради което бе оцеляла от пожара. Бяха домъкнали маса на дървени магарета за олтар, пейките от трапезарията щяха да служат като столове на монасите. Когато сакристът донесе извезаните олтарни покривки и скъпоценните свещници, изглеждаше просто чудесно.

С възстановяването на богослуженията работната сила на Том щеше да се свие. Повечето монаси щяха да се върнат към духовния си живот, а мнозина от тези, които упражняваха тежък труд, щяха да поемат отново земеделските си и служебни задачи. Том обаче все пак щеше да разполага с около половината от манастирските слуги. Приор Филип беше предприел твърд курс спрямо тях. Чувстваше, че са твърде много и ако някои от тях не пожелаеха да се прехвърлят от задълженията си като коняри или кухненски ратаи, беше напълно готов да ги освободи. Неколцина си бяха заминали, но повечето останаха.

Приоратът вече дължеше на Том надници за три седмици. При пълната цена за майстор строител от четири пенса на ден, това правеше седемдесет и два пенса. С всеки изтекъл ден дългът нарастваше и за приор Филип щеше да става все по-трудно да му се изплати. След около половин година Том щеше да го помоли да започне да му се изплаща. Дотогава щяха да му дължат два и половина фунта в сребро, което Филип трябваше да намери отнякъде, преди да го освободи. Дългът вдъхваше на Том сигурност.

Дори съществуваше възможност — почти не смееше да си помисли за нея — тази работа да продължи до края на живота му. В края на краищата беше катедрална църква. И ако властите, от които зависеше, решаха да възложат строителство на престижна нова сграда, ако успееха да намерят парите, с които да заплатят, това можеше да се превърне в най-големия строителен проект в кралството, ангажирал дузини строители за няколко десетилетия.

Това обаче беше твърде много, за да може да се надява. В разговорите си с монасите и селяните Том бе научил, че Кингсбридж никога не е била особено важна катедрала. Закътана далече в едно кротко селце, беше имала поредица от неамбициозни епископи и явно преживяваше бавен упадък. Приоратът беше невзрачен и беден. Някои манастири привличаха вниманието на крале и архиепископи с щедрото си гостоприемство, с великолепните си училища, големите си библиотеки, с проучванията на своите философи монаси или с ерудицията на своите приори и абати. Но Кингсбридж не притежаваше нито един от тези белези. Най-вероятно приор Филип щеше да построи някоя малка църква, изградена простичко и обзаведена скромно. А това можеше да не отнеме повече от десет години.

Но и това устройваше Том съвършено.

Беше разбрал, още преди да са изстинали почернелите от пожара руини, че това бе неговият шанс да построи своя катедрала.

Приор Филип вече беше убеден, че Бог е изпратил Том в Кингсбридж. Майсторът знаеше, че е спечелил доверието му с ефикасния начин, по който бе започнал разчистването и бе направил отново приората жизнеспособен. Щом дойдеше подходящият момент, щеше да започне да говори на Филип за плановете по новата сграда. Ако внимаваше и се справеше добре с това, дори имаше възможност приорът да го помоли той да начертае плановете. Това, че църквата най-вероятно щеше да е скромна, правеше още по-възможно планирането й да се повери на Том, вместо на някой майстор с повече опит в катедралното строителство. Големи надежди таеше строителят.

Камбаната би за катедрален съвет. Това също така бе сигнал за черноработниците да влязат за закуска. Том напусна криптата и се запъти към трапезарията. На пътя го пресрещна Елън.

Беше застанала много нападателно пред него, сякаш се канеше да го спре и погледът в очите й бе доста особен. Марта и Джак бяха с нея. Джак изглеждаше ужасно: едното му око беше затворено, лявата страна на лицето му посиняла и подута, и се беше наклонил на десния си крак, сякаш левият не можеше да понесе тежест. Том изпита жал към малкия.

— Какво е станало с теб?

— Алфред направи това — каза Елън.

Том сподави стона си. За миг изпита срам заради Алфред, който беше толкова по-голям от Джак. Но пък и Джак не беше ангелче. Сигурно го беше предизвикал. Озърна се за сина си и го видя да крачи към трапезарията, целият покрит с прах.

— Алфред! — изрева той. — Ела тука.

Алфред се обърна, видя семейството и тръгна към тях бавно, с гузен вид.

— Ти ли направи това? — каза Том.

— Той падна от стената — отвърна Алфред начумерено.

— Ти ли го бутна?

— Аз го гонех.

— Кой започна?

— Джак ме нарече обидно.

Джак проговори с подути устни:

— Нарекох го прасе, защото ни взе хляба.

— Хляба? Откъде сте взели хляб преди закуската?

— Бърнард пекаря ни го даде. Донесохме му дърва за огъня.

— Трябвало е да си го разделите с Алфред — каза Том.

— Щях да му дам.

— А защо избяга тогава? — рече Алфред.

— Носех го за мама — възрази Джак. — А после Алфред го изяде всичкия.

Четиринайсет години гледане на деца бяха научили Том, че няма смисъл да се опитваш да разбереш кой е прав и кой — крив в детските препирни.

— Вървете на закуска, и тримата. И ако има още бой днес, ти, Алфред, ще си докараш лице като на Джак, и аз ще съм този, дето ще ти го направи. Сега се разкарайте.

Децата тръгнаха.

Том и Елън закрачиха след тях по-бавно. След малко Елън продума:

— Това ли е всичко, което ще кажеш?

Том хвърли поглед към нея. Още беше сърдита, но нищо не можеше да направи. Сви рамене.

— Както обикновено, виновни са и двете страни.

— Том! Как можеш да кажеш това?

— Единият е лош колкото другия.

— Алфред им е взел хляба. Джак го е нарекъл прасе. Това не е повод да се пуска кръв!

Том поклати глава.

— Момчетата винаги се бият. Може цял живот да ти отиде в съдене на караниците им. Най-добре ги остави да се разберат сами.

— Това няма да мине, Том — отвърна тя заканително. — Виж лицето на Джак и виж това на Алфред. Това не е резултат от детски бой. Това е жестоко нападение на пораснал мъж над малко момче.

Отношението й го възмути. Знаеше, че Алфред не е идеален, но и Джак не беше. А и не искаше Джак да стане глезеният любимец на семейството.

— Алфред не е пораснал мъж, той е на четиринайсет години. Но работи. Допринася за издържането на семейството, а Джак — не. Джак играе по цял ден, като дете. За мен това значи, че Джак е длъжен да показва уважение към Алфред. Той не прави такова нещо, както трябва да си забелязала.

— Не ме интересува! — кипна Елън. — Можеш да казваш каквото си искаш, но моят син е лошо натъртен и може да е сериозно пострадал, и аз няма да го позволя! — Заплака. После каза с по-спокоен глас, но още сърдито: — Той е мое дете и не мога да понеса да го виждам така.

Том й съчувстваше и бе изкусен да се опита да я утеши, но го беше страх да отстъпи. Имаше чувството, че този разговор можеше да се окаже превратен момент. Докато бе живял само с майка си и с никой друг, Джак беше свръх закрилян. Том не искаше да се съгласи, че момчето трябва да бъде предпазвано от всички обичайни удари в ежедневния живот. Това можеше да създаде прецедент, който да причини много неприятности в бъдеще. Строителят всъщност разбираше, че Алфред този път е отишъл твърде далеч и тайно бе решил да накара момчето да остави Джак на мира. Но щеше да е лошо да й го каже.

— Боят е част от живота. Джак трябва да се научи да го поема или да го избягва. Не мога цял живот да го защитавам.

— Би могъл да го защитиш от собствения си син побойник!

Том потръпна. Мразеше да нарича Алфред побойник.

— Бих могъл, но няма — отвърна ядосано. — Джак трябва да се научи да се защитава сам.

— О, върви по дяволите! — каза Елън. Обърна се и си тръгна.

Том влезе в трапезарията. Дървената пристройка, където обикновено се хранеха ратаите, беше повредена от падането на югозападната кула, тъй че се хранеха в трапезарията, след като монасите приключеха и напуснеха. Той седна настрана от всички, тъй като не се чувстваше много общителен. Един кухненски слуга му донесе кана с ейл и няколко резена хляб в кошница. Топна парче хляб в ейла да го размекне и започна да яде.

Алфред беше голям момък с твърде много енергия, помисли си Том. Въздъхна над бирата си. Момчето наистина си беше побойник. Но щеше да се очовечи с времето. Междувременно той пък нямаше да накара децата си да се държат по специален начин с един новодошъл. Вече бездруго бяха принудени да се примирят с твърде много неща. Бяха изгубили майка си, тъпкали бяха пътищата, малко беше останало да умрат от глад. Нямаше да им налага още повече бреме, доколкото зависеше от него. Заслужили бяха малко милост. Джак просто трябваше да стои настрана от Алфред. Нямаше да му навреди.

Едно разногласие с Елън винаги го оставяше с натежало сърце. Бяха се карали няколко пъти, обикновено за децата, макар че това бе най-тежкия им спор досега. Когато тя се ядосаше и станеше враждебна, Том бързо забравяше как, съвсем допреди малко, бе изпитвал страстна любов към нея. Започваше да му прилича на сърдита непозната жена, натрапила се в мирния му живот.

Дори когато Елън беше най-ядосана, не му се искаше да си отиде, но все пак често си мислеше със съжаление за Агнес. Агнес беше до него през повечето му живот като възрастен и сега не го оставяше чувството, че нещо ужасно му липсва. Докато беше жива, той така и не беше си помислял, че е извадил голям късмет да я има, нито бе изпитвал благодарност към нея. Но сега, когато беше мъртва, му липсваше и той изпитваше срам, че я е приемал като нещо дадено от само себе си.

В спокойните мигове през деня, когато всичките му работници бяха получили указанията си и бяха залисани в работата си на обекта, а Том можеше да се залови с нещо, дето изискваше повече умение — да иззида наново някоя част от стена в църковния двор или да поправи колона в криптата — понякога повеждаше въображаеми разговори с Агнес. Най-вече й разказваше за Джонатан, новородения им син. Том виждаше детето почти всеки ден, докато го хранеха в кухнята или разхождаха из църковния двор, или го слагаха да спи в спалното помещение на монасите. Изглеждаше съвсем здраво и щастливо и никой, освен Елън, не знаеше, нито дори подозираше за специалния му интерес към него. Говореше си също тъй с Агнес за Алфред и за приор Филип, дори и за Елън, като й обясняваше чувствата си към тях, точно както щеше да го прави (освен за Елън), ако Агнес беше още жива. Говореше й и за плановете си за бъдещето също така: за надеждата си, че ще бъде нает тук за години напред и за мечтата си сам да планира и съгради новата катедрала. В ума си чуваше нейните отговори и въпроси. В различни моменти тя беше ту доволна, ту възхитена, окуражаваше го или ставаше подозрителна, или не одобряваше. Понякога чувстваше, че е права, понякога — не. Ако беше казал на някого за тези разговори щяха да решат, че общува с призрак и щяха да го подгонят свещеници със светена вода и заклинания за гонене на демони. Но той знаеше, че нищо свръхестествено няма в това, което ставаше. Просто я познаваше толкова добре, че можеше да си представи какво тя щеше да изпитва и какво щеше да каже почти във всяка ситуация.

В странни моменти тя идваше неканена в ума му. Докато белеше круша с ножа си за хранене за малката Марта, си спомняше как Агнес винаги се смееше на старанието му да обели кората на една непрекъсната ивица. Когато трябваше да напише нещо, си помисляше за нея, защото тя му беше предала всичко, което бе научила от баща си, свещеника. И си спомняше как го беше учила да подостри перото или да изпише думата caementarius, латинската дума за „зидар“. Докато миеше лицето си в неделите, натъркваше сапун на брадата си и си спомняше как, докато бяха млади, го учеше, че измиването на брадата ще пази лицето му от въшки и пришки. Не минаваше ден, без някоя дреболия да я върне ярко и живо в ума му.

Знаеше, че е извадил късмет, като срещна Елън. Никаква опасност нямаше да приеме нея за нещо дадено от само себе си. Тя не беше като никоя друга: притежаваше нещо неестествено и точно то я правеше толкова неудържимо привлекателна. Беше й благодарен за утехата, която му предложи в скръбта, на заранта след смъртта на Агнес. Но понякога изпитваше съжаление, че не я срещна няколко дни — а не няколко часа — след като бе погребал жена си, за да му беше останало време да е насаме с разбитото си сърце. Нямаше да е спазил периода на траура — това беше за благородниците и монасите, не за простолюдието — но щеше да има малко време да привикне с липсата на Агнес, преди да започне да свиква да живее с Елън. Такива мисли не бяха му хрумвали в първите дни, когато заплахата от гладна смърт се бе съчетала с половата възбуда от Елън, за да доведе до главозамайване, все едно е дошъл краят на света. Но откакто си намери работа и сигурност, съжалението го глождеше. И понякога изглеждаше, че докато си мисли за Агнес, не само го терзаеше липсата й, а скърбеше и за отминалата си младост. Никога вече нямаше да бъде толкова наивен, толкова настървен, толкова жаден или толкова силен, както беше когато за първи път срещна и се влюби в Агнес.

Том довърши хляба си и напусна трапезарията преди другите. Отиде в църковния двор. Беше доволен от работата си тук: вече бе трудно да си представи, че квадратният двор е бил затрупан под грамада развалини едва преди три седмици. Единствените останали белези от катастрофата бяха няколко напукани каменни плочи в настилката, за които не бе успял да намери заместители.

Много прах имаше наоколо, обаче. Трябваше да се разпореди отново да пометат портиците и да напръскат след това с вода. Тръгна през срутената църква. В северния трансепт видя една почерняла греда с изписани в саждите думи. Том бавно ги прочете. Гласеше: „Алфред е прасе.“ Това значи бе разгневило Алфред. Доста много дърво от покрива не беше изгоряло на пепел и навсякъде се търкаляха почернели греди като тази. Том реши да задели група работници да съберат всички греди и да ги занесат до склада за дърва за огрев. „Направи мястото спретнато“, щеше да каже Агнес, щом предстоеше да дойде на посещение някоя важна особа. „Държа хората да са доволни, че Том ръководи.“ „Да, скъпа“, помисли си той. Усмихна се на себе си и се залови за работа.

Групата на Уейлрън Бигод бе забелязана на около миля отвъд полето. Бяха трима и препускаха здраво. Самият Уейлрън беше в челото, на черен кон и черното му наметало се вееше отзад. Филип и висшите манастирски служители чакаха пред конюшнята, за да ги срещнат с „добре дошли“.

Приорът беше разколебан в отношението си към Уейлрън. Уейлрън безспорно го беше подвел, като не му каза, че епископът е мъртъв. Когато разбра, Филип не беше знаел как да реагира. Все още не знаеше, но подозираше, че с недоволство нищо няма да се спечели. Все едно, целият този епизод беше засенчен от катастрофата с пожара. Просто Уейлрън много го притесняваше за в бъдеще.

Конят на епископа се оказа жребец, плашлив и лесно възбудим дори след няколкото мили езда. Държеше главата си изпъната надолу, когато той го подкара към конюшнята. Филип не одобри. Не прилягаше на духовни лица да яздят толкова бясно. Повечето Божии служители избираха кротки животни.

Уейлрън се метна плавно от конския гръб и подаде юздите на един от конярите. Филип го поздрави официално. Гостът се обърна и огледа развалините. Погледът му помръкна и той промълви:

— Скъп пожар е било това, Филип. — Изглеждаше искрено натъжен и това донякъде изненада домакина.

Преди да успее да отвърне, заговори Ремигий:

— Работа на дявола беше, милорд епископ.

— Тъй ли? Виж ти. Опитът ми сочи, че на дявола в такава работа обикновено му помагат монаси, които палят огньове в църквата, за да се сгреят на нощната литургия или оставят горящи свещи в камбанарията.

Филип го досмеша, като видя Ремигий съкрушен, но не можеше да остави намеците на Уейлрън да минат.

— Проведох разследване за възможните причини за пожара — рече той. — Никой не е палил огън в църквата онази нощ — сигурен съм, защото лично присъствах на полунощницата. И никой не се е качвал на покрива месеци преди това.

— Тогава какво е обяснението ви? Мълния? — попита Уейлрън скептично.

Филип поклати глава.

— Нямаше буря. Изглежда, че огънят е започнал от централната част. Оставихме горяща свещ на олтара, както обикновено. Възможно е олтарната покривка да се е подпалила и някоя искра да се е вдигнала от течението до дървения таван, който беше много стар и сух. — Филип сви рамене. — Не е много задоволително обяснение, но е най-доброто, което имам.

Уейлрън кимна.

— Да разгледаме щетите по-отблизо.

Тръгнаха към църквата. Спътниците на Уейлрън бяха войник и един млад свещеник. Войникът остана да се погрижи за коня. Свещеникът придружи Уейлрън и го представиха на Филип като дякон Балдуин. Докато прекосяваха моравата към църквата, Ремигий хвана Уейлрън над лакътя да го спре и рече:

— Къщата за гости е непокътната, както виждате.

Всички спряха и се обърнаха. Филип се зачуди ядосано какво е намислил Ремигий. Като беше непокътната къщата за гости, защо трябваше да ги кара да спират и гледат натам? Жената на строителя вървеше от кухнята и всички я проследиха с погледи, докато се прибираше. Филип се озърна към Уейлрън. Изглеждаше леко стъписан. Напомни му онзи момент в епископския палат, когато Бигод пак я беше видял и изглеждаше едва ли не уплашен. Какво ли имаше около тази жена?

Епископът хвърли бърз поглед на Ремигий и кимна едва забележимо, а после се обърна към Филип.

— Кой живее там?

Филип беше съвсем сигурен, че я е познал, но отвърна:

— Майсторът строител и семейството му.

Уейлрън кимна и всички тръгнаха отново. Филип вече разбираше защо Ремигий бе насочил вниманието им към къщата за гости: искаше Уейлрън да види жената. Реши да я разпита при първа възможност.

Навлязоха сред руините. Група от седем-осем души, монаси и манастирски слуги, вдигаха полуизгоряла таванска греда под наставничеството на Том. Целият обект изглеждаше оживен, но подреден и спретнат. Филип усещаше, че атмосферата на трескава дейност говореше добре за него, въпреки че отговорността за това беше на строителя.

Том дойде да ги срещне. Извисяваше се над всички. Филип се обърна към Уейлрън с думите:

— Това е нашият майстор строител, Том. Вече успя да направи портиците и криптата годни за ползване. Много сме му благодарни.

— Помня ви — обърна се Уейлрън към зидаря. — Дойдохте при мен точно след Коледа. Нямах работа за вас.

— Вярно — отвърна Том с дълбокия си, дрезгав глас. — Може би Бог ме е запазил, за да помогна на приор Филип в неговата беда.

— Строител теолог — подигра се Уейлрън.

Посивялото от прах лице на Том леко се зачерви. Филип си помисли, че Уейлрън трябваше да е доста смел, за да се заяжда с толкова едър мъж. Нищо, че Уейлрън беше епископ, а Том — обикновен зидар.

— Каква е следващата ви стъпка тук? — попита Уейлрън.

— Трябва да обезопасим мястото, като съборим останалите стени, преди да са срутили върху някого — отвърна съвсем кротко строителят. — После трябва да разчистим обекта за новата църква. Колкото може по-скоро трябва да намерим високи дървета за греди на новия покрив — колкото по-дълго съхне дървото, толкова по-добър ще е покривът.

— Преди да почнем да сечем дървета — заговори припряно Филип, — трябва да намерим парите, с които да платим за тях.

— Ще поговорим по-късно за това — подхвърли Уейлрън загадъчно.

Репликата заинтригува Филип. Надяваше се, че Уейлрън има план как да се съберат средства за построяването на новата църква. Ако приоратът трябваше да разчита на собствените си източници, нямаше да може да се започне години занапред. Беше се тормозил над това в последните три седмици и все още не беше намерил решение.

Поведе групата по разчистената между развалините пътека към портиците. На епископа му трябваше само един поглед, за да се увери, че участъкът е в ред. Оттам продължиха и прекосиха моравата към къщата на приора в югоизточния ъгъл на манастирския двор.

Щом влязоха, Уейлрън смъкна наметалото си, седна и протегна бледите си длани над огъня. Брат Милий, магерникът, поднесе греяно вино в малки дървени купи. Високият гост отпи от своята и заговори на Филип:

— Хрумвало ли ви е, че Том Строителя може сам да е запалил пожара, за да си осигури работа?

— Да — отвърна Филип. — Но не смятам, че го е направил той. Трябвало е да влезе в църквата, която беше заключена добре.

— Може да е влязъл през деня и да се е скрил вътре.

— Но тогава нямаше да може да излезе, след като започна пожарът. — Филип поклати глава. Не това беше истинската причина, поради която беше сигурен в невинността на Том. — Все едно, не вярвам, че е способен на такова нещо. Той е умен човек — много повече, отколкото бихте могъл да си помислите в началото — но не е лукав. Ако беше виновен, мисля, че щях да го видя на лицето му, когато го погледнах в очите и го попитах как според него би могъл да е започнал пожарът.

Донякъде за негова изненада, Уейлрън се съгласи моментално.

— Вярвам, че сте прав — рече той. — Някак си не го виждам да пали църква. Просто не е този тип.

— Може би никога няма да разберем със сигурност как е започнал пожарът — каза Филип. — Но трябва да решим проблема как да намерим пари за строежа на нова църква. Не знам…

— Да — прекъсна го Уейлрън и вдигна ръка, за да го спре. Обърна се към другите в стаята. — Трябва да поговоря насаме с приор Филип. Оставете ни, ако обичате.

Филип се заинтригува. Не можеше да си представи защо Уейлрън ще иска да говори с него насаме за това.

— Преди да си тръгнем, лорд епископ — заговори Ремигий, — има нещо, което братята ме помолиха да ви кажа.

Сега пък какво? — помисли си Филип.

Уейлрън вдигна скептично вежди.

— А защо трябва да молят вас, а не вашия приор да постави въпрос пред мен?

— Защото приор Филип е глух за оплакването им.

Филип се ядоса и в същото време се озадачи. Никакво оплакване не беше имало. Ремигий просто се опитваше да го постави в неудобно положение, разигравайки сцена пред новоизбрания епископ. Улови питащия поглед на Уейлрън и сви рамене, стараейки се да си придаде равнодушен вид.

— Нямам търпение да чуя какво е оплакването. Моля продължете, брат Ремигий — стига да сте напълно убеден, че въпросът е толкова важен, та да изисква вниманието на епископа.

— Има една жена, която живее в приората — каза Ремигий.

— О, не пак с това — изпъшка Филип отегчено. — Тя е жената на строителя и живее в къщата за гости.

— Тя е вещица — каза Ремигий.

Филип се зачуди защо го правеше. Ремигий вече беше яхвал този кон и бе паднал от него. Въпросът бе спорен, но приорът имаше властта и Уейлрън бе длъжен да го подкрепи, освен ако държеше да се меси всеки път, щом Ремигий изрази несъгласие с по-старшия си брат.

— Не е вещица — каза той отегчено.

— Разпитахте ли жената? — попита Ремигий настойчиво.

Филип си спомни, че беше обещал да я разпита. Така и не беше го сторил. Беше видял съпруга й и му бе казал да я предупреди да не се набива на очи, но всъщност не беше говорил лично с жената. Жалко, наистина, защото това бе дало възможност на Ремигий да набере точка. Но не беше и кой знае каква точка, и Филип беше сигурен, че това не би могло да накара епископа да вземе страната на бунтовния брат.

— Не съм я разпитвал — призна той. — Но няма никакво доказателство за вещерство и цялото семейство са честни хора и християни.

— Тя е вещица и прелюбодейка — заяви Ремигий, със зачервено от праведно възмущение лице.

— Какво? — избухна Филип. — С кого прелюбодейства?

— Със строителя.

— Той е мъжът й, глупако!

— Не, не е — заяви победоносно Ремигий. — Те не са женени и се познават едва от месец.

Филип беше съкрушен. Изобщо не беше очаквал това. Ремигий го беше хванал напълно неподготвен.

Ако Ремигий казваше истината, то жената формално беше прелюбодейка. Такъв вид прелюбодеяние обикновено се подминаваше, защото много двойки не бързаха да потърсят свещеническата благословия за съюза си, преди да са поживели известно време заедно, често докато бъде заченато първото дете. Всъщност в много бедни или отдалечени краища на страната не малко двойки живееха като мъж и жена десетилетия наред и раждаха деца, а след това изненадваха някой гостуващ свещеник с молба да официализира брака им, когато вече са им се родили внуци. Но едно беше енорийски свещеник да прояви снизхождение сред бедни селяци в окрайнините на Християнството, а съвсем друго, когато важен служител на приорат извършва същия акт в границите на манастира.

— Какво те кара да мислиш, че не са венчани? — попита Филип скептично, макар да се чувстваше убеден, че Ремигий е проверил фактите, преди да отвори дума за това пред епископа.

— Намерих синовете им да се бият и те ми казаха, че не са братя. Тогава цялата работа излезе наяве.

Приорът се разочарова от Том. Прелюбодеянието беше съвсем обичаен грях, но бе особено противен за монасите, които се бяха отрекли от всякакви плътски съблазни. Как можеше строителят да стори такова прегрешение? Трябваше да е съобразил, че ще е омразно за Филип. Изпитваше дори повече яд към Том, отколкото към Ремигий. Но Ремигий беше постъпил подло. Филип го запита:

— Защо не каза на мен, твоя приор, за това?

— Чух го едва тази сутрин.

Приорът се отпусна в стола си победен. Ремигий го беше изложил лошо. Чувстваше се глупаво. Това бе отмъщението на Ремигий заради поражението му при избора. Филип погледна Уейлрън. Оплакването бе направено към него: сега епископът можеше да изрече присъда.

Уейлрън не се поколеба.

— Случаят е напълно ясен — заяви той. — Жената трябва да изповяда греха си и да направи публично покаяние за това. Трябва да напусне манастира и да живее в непорочие, далече от строителя, за една година. След това могат да бъдат венчани.

Година разделени беше сурова присъда. Филип чувстваше, че го е заслужила заради опетняването на манастира. Но се притесняваше как тя щеше да го приеме.

— Може да не се подчини на присъдата ви — рече той.

Уейлрън сви рамене.

— Тогава ще гори в ада.

— Ако напусне Кингсбридж, боя се, че Том може да си тръгне с нея.

— Има други строители.

— Разбира се.

Филип щеше да съжалява, ако изгубеше Том. Но по изражението на Уейлрън разбираше, че той няма да има нищо против, ако строителят и жена му напуснеха Кингсбридж и никога повече не се върнеха. И наново се зачуди защо бе толкова важна тази жена.

Уейлрън се разпореди:

— А сега напуснете всички и ме оставете да поговоря с приора ви.

— Един момент — каза рязко Филип. Това бе неговата къща и те бяха неговите монаси, все пак. Той щеше да ги привиква и освобождава, не Уейлрън. — Ще поговоря сам със строителя по този въпрос. Никой от вас да не го е споменал на никого, чувате ли ме? Ще има сурово наказание за вас, ако не ми се подчините. Ясно ли е, Ремигий?

— Да — отвърна той.

Филип го погледна изпитателно, без да каже нищо. Последва напрегната тишина.

— Да, отче — отрони най-сетне Ремигий.

— Добре, вървете си.

Ремигий, Андрю, Милий, Кътбърт и дякон Балдуин се изнизаха един подир друг през вратата. Уейлрън си сипа още малко от горещото вино и изпъна крака пред огъня.

— Жените винаги предизвикват неприятности — заговори той. — Когато в конюшните има разгонена кобила, всички жребци хапят конярите, ритат яслите и обикновено създават неприятности. Дори скопците започват да се държат лошо. Монасите са като скопците: телесната страст им е отказана, но все още могат да надушат путка.

Филип се смути. Нямаше нужда от толкова вулгарни слова. Загледа ръцете си.

— А пресъграждането на църквата?

— Да. Трябва да си чул, че онази работа, заради която дойде да се видиш с мен — граф Бартоломю и заговора му срещу крал Стивън — приключи добре за нас.

— Да. — Сякаш бе изтекло много време, откакто Филип бе отишъл до епископския палат, уплашен и разтреперан, за да разкаже за козните срещу краля, когото Църквата бе избрала. — Чух, че Пърси Хамли е нападнал графския замък и го е взел в плен.

— Точно така. Бартоломю сега е в тъмница в Уинчестър и очаква да чуе присъдата си — каза със задоволство Уейлрън.

— А граф Робърт Глостър? Той беше по-влиятелният заговорник.

— И поради това получава по-леко наказание. Всъщност никакво наказание изобщо. Положил е васална клетва пред крал Стивън и неговото съучастие в заговора е било… пренебрегнато.

— Но какво общо има това с нашата катедрала?

Уейлрън стана и отиде до прозореца. Когато се загледа към разрушената църква, в очите му имаше истинска тъга и Филип разбра, че дълбоко в душата му се таи искрено благочестие, въпреки светските му нрави.

— Нашето съучастие в поражението на Бартоломю поставя крал Стивън в дълг пред нас. Много скоро двамата с теб ще отидем да го видим.

— Да видим краля! — възкликна Филип. Перспективата го попритесни.

— Той ще ни попита какво искаме за награда.

Филип разбра накъде клони Уейлрън и се възбуди до дълбините на душата си.

— И ние ще му кажем…

Уейлрън се обърна от прозореца и го погледна, а очите му бяха като два черни елмаза, блеснали от амбиция.

— Ще му кажем, че искаме нова катедрала за Кингсбридж — каза той.

Том знаеше, че Елън ще побеснее.

Вече беше ядосана заради случилото се с Джак и трябваше да я успокои. Но новината за „покаянието“ й щеше да я разпали още повече. Искаше му се да може да отложи с ден-два, преди да й го каже, но приор Филип бе заявил, че трябва да напусне манастира до вечерта. Налагаше се да й го съобщи веднага, а тъй като Филип му го беше казал по пладне, каза й го на обеда.

Влязоха в трапезарията с другите манастирски работници, след като монасите бяха приключили с обяда си и излезли. Масите бяха претъпкани, но Том реши, че не е лошо: присъствието на други хора би могло да я поозапти.

Много скоро разбра, че греши.

Опита се да поднесе новината постепенно. Първо каза:

— Знаят, че не сме женени.

— Кой им каза? — попита тя рязко. — Някой сплетник ли?

— Алфред. Не го обвинявай — онзи хитър монах, Ремигий, измъкнал го е от него. Все едно, не сме казвали никога на децата да го пазят в тайна.

— Не виня момчето — отвърна тя спокойно. — И какво казват?

Той се надвеси над масата и заговори тихо.

— Казват, че си прелюбодейка. — Надяваше се никой да не го чуе.

— Прелюбодейка ли? — рече тя високо. — Ами ти? Тия монаси не знаят ли, че за прелюбодейството трябват двама?

Хората, които седяха наблизо, взеха да се смеят.

— Шшт — сепна се Том. — Казват, че трябва да се оженим.

Тя го изгледа твърдо.

— Ако това беше всичко, нямаше да гледаш толкова гузно, Том Строителю. Кажи ми останалото.

— Искат да си изповядаш греха.

— Двулични перверзници — процеди тя отвратена. — По цяла нощ си бъркат един друг в задниците, а после имат наглостта да казват, че това, което правим ние, било грях.

Това предизвика още смях. Хората спряха разговорите си и заслушаха Елън.

— Просто говори тихо — замоли я Том.

— Предполагам, че искат и да се покая. Всичко е за унижението. Какво искат да направя? Хайде, кажи ми истината, не можеш да излъжеш вещица.

— Не казвай това! — изсъска Том. — Още повече влошава нещата.

— Тогава ми кажи.

— Искат да живеем разделено една година, а ти трябва да останеш целомъд…

— Да му пикая на това! — извика Елън.

Вече всички ги гледаха.

— Да ти пикая и на тебе, Том Строителю — каза тя. Разбра, че си има публика. — Да ви пикая и на вас всичките. — Повечето хора се захилиха. Трудно беше да се обидят, може би защото изглеждаше толкова хубава с почервенялото лице и широко отворените й златни очи. Тя се изправи. — Да му пикая на приората Кингсбридж! — Скочи на масата и избухнаха ръкопляскания. Тя тръгна по дългия плот. Обядващите задърпаха паници и чаши с ейл от пътя й и я съпроводиха със смях. — Да му пикая на приора! — каза тя. — Да му пикая на помощник-приора и на сакриста, и на кантора, и на ковчежника, и на всичките им вули и грамоти, и на сандъците им, пълни със сребърници! — Стигна до края на масата. До нея имаше друга, по-малка, където някой сядаше и четеше на глас по време на монашеския обяд. На масата лежеше разтворена книга. Елън скочи от трапезната маса на тази за четене.

Изведнъж Том се досети какво се канеше да направи.

— Елън! — извика й. — Недей, моля ти се…

— Да му пикая на Правилото на Свети Бенедикт! — ревна тя с цяло гърло. После надигна полата си, сви колене и уринира върху книгата.

Мъжете зареваха от смях, заблъскаха по масите, викаха и свиреха, запляскаха с ръце и затропаха. Том не беше сигурен дали споделяха презрението на Елън към Правилото или просто се забавляваха от гледката с една красива жена, която се разголва така. Имаше нещо съблазняващо в безсрамната й вулгарност, но също толкова възбуждащо бе да видиш как някой открито се подиграва с книгата, покрай която монасите се държаха така досадно сериозни. Каквато и да бе причината, бяха във възторг.

Тя скочи от масата сред гръм от ръкопляскания и избяга през вратата.

Всички заговориха едновременно. Никой изобщо не беше виждал нещо подобно досега. Том беше ужасен и притеснен — знаеше, че последствията щяха да са жестоки. И все пак, част от него си мислеше: „каква жена!“

Джак скочи след миг и затича след майка си, със следа от усмивка на подутото си лице.

Том се озърна към Алфред и Марта. Алфред гледаше объркано, а момичето се подхилваше.

— Хайде, вие двамата — каза им и напусна с тях трапезарията.

Когато излязоха навън, Елън не се виждаше никаква. Прекосиха моравата към къщата за гости и я намериха там. Седеше на стола и го чакаше. Беше облякла наметалото си и държеше голямата си кожена торба. Изглеждаше хладна, спокойна и сдържана. Сърцето на Том изстина като видя торбата й, но се престори, че не я е забелязал.

— Ще се плаща адски — промълви той.

— Не вярвам в ада — рече тя.

— Надявам се да разрешат да се изповядаш и покаеш.

— Няма да се изповядвам.

Самообладанието му рухна.

— Елън, не тръгвай…

Изглеждаше тъжна.

— Слушай, Том. Преди да те срещна си имах храна за ядене и място за живеене. Бях в безопасност и сигурност, и се справях сама. Нямах нужда от никого. Откакто бях с теб, бях по-близо до гладната смърт от когато и да било през живота си. Ти сега си намери работа, но никаква сигурност няма в нея. Приоратът няма пари да строи нова църква и до другата зима може отново да хванеш пътя.

— Филип все някак ще събере пари — каза Том. — Сигурен съм.

— Не можеш да си сигурен.

— Ти не вярваш — каза той с горчивина. И изведнъж, преди да е успял да се спре, добави: — Ти си също като Агнес, не вярваш в моята катедрала.

— О, Том, ако бях само аз, щях да остана — каза тя тъжно. — Но погледни сина ми.

Том погледна Джак. Лицето му беше посиняло от натъртеното, ухото му се беше подуло два пъти повече от нормалното, ноздрите му бяха пълни със съсирена кръв и имаше счупен преден зъб.

— Страхувах се, че ще отрасне като диво животно, ако останем в гората — каза тя. — Но ако това е цената да се научи да живее с други хора, твърде висока е. Затова се връщам в гората.

— Не казвай това — помоли я той отчаяно. — Хайде да поговорим. Не взимай припряно решение…

— Не е припряно. Не е припряно, Том. — Каза го с много тъга. — Толкова съм тъжна, че дори не мога да се ядосам вече. Наистина исках да бъда твоя жена. Но не на каквато и да е цена.

Ако Алфред не беше гонил Джак, нищо от това нямаше да се е случило, помисли си Том. Но беше само момчешка свада, нали? Или Елън беше права като му каза, че е сляп за Алфред. Започваше да чувства, че е грешал. Може би трябваше да се държи по-твърдо със сина си. Момчешките свади бяха едно, но Джак и Марта бяха по-малки от Алфред. Може би все пак беше побойник.

Но вече бе твърде късно да промени станалото.

— Остани в селото — замоли я той. — Изчакай малко да видим какво ще стане.

— Не мисля, че монасите ще ми позволят вече.

Осъзна, че е права. Селото беше собственост на приората и всички домакини плащаха наем на монасите — обикновено под формата на няколко дни труд — и монасите можеха да откажат да приютят всеки, който не им харесваше. Трудно можеше да бъдат обвинени, ако отхвърлеха Елън. Тя си беше взела решението и буквално бе пикала на всякаква възможност да се откаже.

— Ще тръгна с теб тогава. Манастирът вече ми дължи седемдесет и два пенса. Ще поемем отново по пътя. Преживяхме преди…

— А децата ти? — кротко попита тя.

Том си спомни как Марта беше плакала от глад. Знаеше, че не може да я принуди да премине отново през това. А го имаше и бебето му, Джонатан, което живееше тук с монасите. „Не искам да го оставя отново“, помисли си Том. „Веднъж го направих и се мразех за това“.

Но не можеше да понесе мисълта, че ще загуби Елън.

— Не се разкъсвай — каза му тя. — Не желая пак да тъпча пътищата с теб. Това не е решение — ще сме по-зле, отколкото бяхме, във всяко отношение. Ще се върна в гората и ти няма да дойдеш с мен.

Том се втренчи в нея. Искаше му се да повярва, че не го казва сериозно, но изражението на лицето й говореше обратното. Не можеше да измисли нищо повече, с което да я спре. Отвори уста да заговори, но не излязоха думи. Чувстваше се безпомощен. Тя дишаше задъхано, гърдите й се вдигаха и спадаха от вълнение. Щеше му се да я докосне, но чувстваше, че тя не го иска. „Може би никога повече няма да я прегърна“, помисли си. Трудно му бе да го повярва. От толкова седмици беше лягал с нея всяка нощ и я беше докосвал с такава близост, че все едно себе си бе докосвал. А сега изведнъж това му бе забранено и тя изглеждаше тъй чужда.

— Не гледай толкова тъжно — промълви Елън. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Не мога да го избегна. Тъжен съм.

— Съжалявам, че те направих толкова нещастен.

— Не съжалявай за това. Съжалявай, че ме направи толкова щастлив. От това боли, жено. Че ме направи толкова щастлив.

От устните й се изтръгна хлип. Обърна се и напусна без дума повече.

Джак и Марта излязоха след нея. Алфред се поколеба, изглеждаше смутен, но и той ги последва.

Том остана зяпнал в стола, който бе оставила. „Не, не може да е вярно, тя не ме оставя.“

Седна в стола. Беше все още топъл от тялото й, тялото, което обичаше толкова много. Стегна лицето си, за да спре сълзите.

Знаеше, че сега не може да я разубеди. Тя никога не се двоумеше: беше човек, който взима решение и действа.

Но можеше да съжали след време.

Вкопчи се в тази сламка надежда. Знаеше, че тя го обича. Това не беше се променило. Едва предната нощ тя се бе любила трескаво, като човек, който иска да утоли ужасна жажда. А след като той се задоволи, беше се превъртяла върху него и продължи, целуваше го жадно, стенеше задъхано в брадата му, докато свършваше отново и отново, докато насладата толкова я изтощи, че не можеше повече. И не й харесваше просто да се любят. Радваше се да са непрекъснато заедно. Говореха постоянно, много повече, отколкото той с Агнес си бяха говорили в първите години. „Ще й липсвам точно толкова, колкото тя ще липсва на мен“, помисли си той. „След време, щом ядът й отмине и потъне в ново ежедневие, ще зажаднее за някой, с когото да говори, здраво тяло, което да гали, брадато лице, което да целува. Тогава ще се сети за мен“.

Но тя беше горда. Можеше да се окаже твърде горда, за да се върне, дори да го иска.

Той скочи от стола. Трябваше да й каже каквото му бе на ума. Излезе от къщата. Тя беше при портата на приората, сбогуваше се с Марта. Том затича покрай конюшнята и я догони.

Усмихна му се с тъга.

— Довиждане, Том.

Взе ръцете й.

— Нали ще се върнеш един ден? Просто за да ни видиш? Ако знам, че не си отиваш завинаги, че ще мога да те видя отново някога, макар и съвсем за малко… ако знам това, мога да го понеса.

Тя се поколеба.

— Моля те?

— Добре — отрони тя.

— Закълни се.

— Не вярвам в клетви.

— Но аз вярвам.

— Добре. Заклевам се.

— Благодаря ти.

Придърпа я нежно към себе си. Тя не се възпротиви. Прегърна я и самообладанието му рухна. Сълзите потекоха по лицето му. Накрая жената се отдръпна. Пусна я с неохота. Тя се обърна към портата.

В този момент откъм конюшнята се разнесе шум като от буен и непослушен кон, тъпчещ на място и пръхтящ. Всички неволно се обърнаха. Беше черният жребец на Уейлрън Бигод, а епископът се канеше да го яхне. Очите му се кръстосаха с тези на Елън и той замръзна.

В този момент тя запя.

Том не знаеше песента, макар да я беше чувал да я пее често. Мелодията беше ужасно тъжна. Думите бяха на френски, но той ги разбираше съвсем добре.

Строителят извърна поглед от нея и се вгледа в епископа. Уейлрън беше уплашен. Устата му бе зяпнала, очите — разширени, лицето му — смъртно бледо. Том се смая: защо една простичка песен имаше силата да уплаши такъв човек?

Елън извика:

— Сбогом, Уейлрън Бигод. Оставям Кингсбридж, но не оставям тебе. Ще бъда с теб в сънищата ти.

„И в моите“, помисли Том.

За миг всички сякаш застинаха.

Елън се обърна, хванала Джак за ръката. Хората на двора ги загледаха в мълчание, докато тя крачеше през портите на манастира, а после се стопи в сгъстяващия се мрак.